В страната на мъчениците

спомени на Алфред Рапопорт, ген. консул на Австро-Унгария в Македония

В нашето по-близко и по-далечно минало има предостатъчно събития, които не са осветени от

фара на истината. Сред тях важно място заемат борбите на македонските българи от началото на

XX век, които представляват една от най-драматичните страници на българската история.

Книгата „В страната на мъчениците" от австро-унгарския консул в Македония Алфред Рапопорт е

сред най-важните свидетелства за онова неповторимо време.

Изданието се посвещава

на мъченически загиналите герои

от Македония и Тракия през 1903 г.

за общото ни Отечество.

Бележка на издателството

Във френското издание на книгата от 1927 г. не са посочени биографични данни за Алфред

Рапопорт. Сам той на доста места в спомените си дава сведения за своя живот и за

дипломатическата си служба, най-вече в Призрен и Скопие. Бил е помощник на Хайнрих Мюлер

по време на приложението на Мюрцщегските реформи в Македония.

Повече за Алфред Рапопорт може да се прочете в т. 2 на „Освободителните борби на Македония"

от Христо Силянов и в изследването на Радослав Попов „Австро-Унгария и реформите в

Европейска Турция 1903-1908 г.", С. 1974 г.

Автор, който не подлежи на фалшификации

Алфред Рапопорт съчетава като автор обективната наблюдателност на дипломата с живото

отношение към хората и събитията на родения журналист и писател. По своя стил и начин на

изложение той ми напомня нашия унгарски автор Болеслав Тахауер, който също пише за

македонските мъченици и навремето писанията му имат много силен отзвук в родната ми

Унгария.

Издадена на български език книгата „В страната на мъчениците" ще изиграе голяма роля за

запознаването с умишлено усложнявания Македонски въпрос и с неговото безкрайно

фалшифициране.

Петер Юхас, д-р на филологическите науки, гост-професор, доктор хонорис кауза на Софийския

университет „Се. Климент Охридски", носител на орден „Стара планина"

Тук виждаме генезиса на днешната политическа конюнктура

Днес, много след публикацията на книгата, можем да установим, че голяма част от проблемите на

региона Македония - Косово - Албания са на същото ниво на решение, както и в началото на XX

век .Същевременно спомените на автора ни представят генезиса на днешната конюнктура, която

след измамното затишие през тоталитарния период отново придобива старата острота. Разбира

се, никога в историята събитията не се повтарят дословно. Великите сили от онази епоха днес не

са фактори в такава степен.тъй като глобалната политика е коренно различна. И все пак изводът,

че балканските събития са проекция на интересите на великите сили остава валиден и днес.

Проф. д-р Георги Бакалов, ръководител па катедра по Балканска история в Софийския

университет „Се. Климент Охридски"

От драмата в Бургтеатър до трагедията в Загоричани

В началото на XX век целият световен печат пише възторжено и състрадателно за борбите на

македонските българи. Даже отвличането на американската мисионерка Елена Стоун в Пирин

планина не помрачава този възторг, а напротив - засилва го. Елена Стоун става най-ревностната

пропагандаторка на тези борби.

Тогава големият наш поет Пейо Яворов кръстосва с Гоце Делчев македонските краища и пише

своите знаменити „Хайдушки копнения ". Само една година след смъртта на войводата се появява

първата биография за него и то пак от перото на Яворов. Българските революционери воюват на

един обширен фронт от Одринско до Охридско и Загоричани. Не случайно и първата организация

за сваляне на тиранията беше наречена Вътрешна македоно-одринска революционна

организация /ВМОРО/. Подвигът на тракийци и македонци беше записан навеки в историята по

време на Илин-денско-Преображенското въстание. То беше кръвно дело на братя, които клетвено

загиваха един до друг.

Драмата на македонските българи е описана и от нашата историография и от чуждата. Натрупани

са планини от изследвания, мемоари, документи, може би по-високи от легендарната Шар

планина.Тези незали- чими свидетелства не могат да бъдат фалшифицирани по никакъв начин,

каквито и опити да бяха правени и да продължават да се правят.

Сред най-стойностните исторически описания на онова време безспорно са и спомените на

австроунгарския консул в Македония за периода 1904-1909 г., наречени от него „В страната на

мъчениците". Алфред Рапопорт ни дава сведения от първа ръка за най-горчи-вите събития след

погрома на Илинденско-Преобра-женското въстание, когато македонските българи са били

подложени на троен огън - от страна на Турската империя и от страна на гръцката и сръбската

държави. Всичко това е показано по един безупречен начин от споменатия консул след

многобройните му обиколки из „страната на мъчениците", включително и с неоценими фотоси.

Рапопорт твърде живописно ни запознава с някои от видните представители на турската

администрация, с деянията на гръцките андарти и на сръбските четници. За нас е много важно

свидетелстването му, че в българското революционно движение почти не се срещат криминални

елементи за разлика от чужди разбойнически чети, които не пожалват пеленачета и бременни

жени, деца и немощни хора.

Без аналог е описанието на убийството във виенския Бургтеатър на Тодор Паница от фанатично

преданата на делото крехка, слаба, но с невероятен борчески дух Менча Кърничева.

Всеки за себе си ще запомни характерни неща от спомените на Алфред Рапопорт. Тук трябва да

при- помним, че той понякога нарушава официалната позиция на Австро-Унгария по Македонския

въпрос, но като истински рицар остава верен на истината и само на истината.

Мен специално ме впечатли фактът, че и в началото на XX век все още се срещат потурчвания на

български християни. Един такъв случай е описан от автора. А мнението му за българските

представители в Македония Андрей Тошев, Атанас Шопов и Тодор Недков е повече от похвално.

От собствен опит и от собствени наблюдения Рапопорт стига до извода, че бългаският елемент по

онова време в Македония е преобладаващ. Той предава дословно думите на висшия турски

сановник Халим паша, че само българите могат да претендират за турското наследство в

Македония.

Накрая ми се ще да завърша с простичките думи, че както Алфред Рапопорт не забрави „страната

на мъчениците", така и той не ще бъде забравен от вечно благодарната българска памет.

Луко Захариев

I. Менча Кърничева. Революции и революции. Балканският

дух.

*Менча (Мелпомена) Кърничсва (1900-1964). Родена в Крушово, но израсла в Цариград. Деятелка

на македонското освободително движение. Омъжва се за Иван Михайлов, водач на ВМРО и

наследник на Тодор Александров. - Бел. ред.+

Моят престой в Македония беше един от най-интересните периоди в кариерата ми. Спомените и

впечатленията, които пазя оттам, съставят главния сюжет на отделните изследвания и статии,

събрани в тази книга. Придружаващите ги илюстрации са моментални снимки, правени при

пътуванията ми из страната по време на официалната ми мисия. Международни реформи,

предприети по инициатива на Австро-Унгария и Русия, ме бяха довели в Македония, отначало

през 1904-а като дипломатически агент на Австро-Унгария, сетне между 1905 и 1909 г. в

качеството ми на консул и по-късно на генерален консул в Искюп*Така турците наричат Скопие. По

същия начин Константинопол се е превърнал в... Истанбул. - Бел. прев.+

Така че моите спомени са от една вече доста отдалечена епоха. И може би дори щяха да се

заличат полека-лека в паметта ми, ако нещастията на Македония и мъченичеството на

населението й не ги поддържат постоянно живи. Обект и същевременно театър на две балкански

войни, Македония изиграва определена роля в навечерието на голямата война. Тук се развиват и

някои събития от решителната фаза на Европейската война и най-сетне идва Ньойският договор,

за да утвърди несправедливостите на Букурещкия договор. Също и в следвоенния период

поредните безчинства разкриват пред света създаденото там положение и страданията на един

народ, който заслужава по-добра съдба.

Към всички трагични обстоятелства, които следях с разбираемия интерес на човек, който се

намира на самото място, най-сетне се прибави и една сцена, на която присъствах и която внезапно

и вълнуващо съживи спомените и впечатленията ми отпреди години.

На 8 май 1925 г. се намирах във виенския Бургтеатър, където представяха „Пер Гинт" от Ибсен.

Удоволствието от шедьовъра на големия норвежец, прекрасно интерпретиран от виенските

артисти, внезапно бе прекъснато. На сцената на корабокрушението, преди актьорът в ролята на

Смъртта да изрецитира стиховете „Не може да се мре по средата на петото действие!", смъртта се

появи лично и опроверга парадоксалната фраза на поета. В една от ложите младата македонка

Менча Кърничева застреля с револвер сънародника си Тодор Паница*Тодор Паница (1879-1925).

Роден в гр. Оряхово. Изиграва ролята на Юда в борбата на македонските българи, защото слага

начало на братоубийствените кръвопролития. Свързан с БКП и Коминтерна. - Бел. ред.+, нарани

жена му и техен приятел. Присъстващите изпаднаха в ужас при вида на кръвта, прокапала в

залата, злокобното настроение се задълбочи от потреса на две млади момичета под ложата на

жертвата, по чиито светли тоалети покапа кръв. Мнозинството зрители, включително и авторът на

тези редове, загубиха всякакво желание да видят края на представлението и напуснаха театъра.

На другия ден вестниците ми разкриха подробности от събитието и си дадох сметка, че атентатът в

Бургтеатър е следствие от борбите, разкъсвали Македония по времето на официалната ми мисия.

Случаят, който тогава ми беше спестил кървавите сцени от тоя род, сега - след толкова години - ме

накара да ги видя с очите си в родния ми град. Не по-малко ме порази странното съвпадение,

което чрез личността на жертвата свързваше атентата в Бургтеатър с друг кървав факт, случил се в

София през последната фаза на Македонските реформи. Защото убийството на Борис

Сарафов*Борис Сарафов (1872-1907). Роден в с. Либяхово, Неврокопско. Една от най-светлите

фигури на ВМОРО. - Бел. ред.+ и на Иван Гарванов*Иван Гарванов (1869-1907). Роден в Стара

Загора. Председател на ЦК на ВМОРО. Ръководи заседанието на Солунския конгрес, който взема

решение за избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. - Бел. ред.+,

извършено от същия този Тодор Паница, имаше огромен отзвук в Македония и задължително бе

привлякло и моето внимание, и това на всички останали международни реорганизатори.

Разбира се от само себе си, че продължих да следя с интерес новините, свързани с Менча

Кърничева: криминалното разследване, трудностите, предизвикани от крехкото й здраве,

обвинителният акт, съдебният процес във Виена, пледоариите на държавния прокурор и на

защитниците, осъждането, съмнението относно възможността да се изпълни присъдата, довело

най-сетне и до решение, вследствие на което наказанието беше обявено за неприложимо, а

Менча Кърничева напусна затвора и можа да се върне в България.

Колкото до критиките, които тази процедура предизвика преди всичко в чужбина, не мога да се

съглася с тях. Фактът, че политическите престъпления, извършени между чужденци, не се

оценяват по един и същи начин от съдебните заседатели в различни страни, се дължи на

непреодолимата трудност тази деликатна материя да бъде уредена чрез еднообразни

разпоредби. Това че Авни Рюстем, убил в Париж албанския диктатор Есад паша, беше оправдан от

френските съдии, а тези във Виена осъдиха Менча Кърничева, се дължи на смекчаващи или

утежняващи вината обстоятелства. От една страна патриотизмът и политическите страсти, а от

друга - нарушаването на неутралитета на страната и насилието в една мирна среда, могат при

едни или други местни условия да въздействат върху съзнанието на съдиите.

Като се абстрахирам от самата присъда, която е неоспорима, не мога да отрека, че не винаги се

съди реално за обществените условия - първопричина за акта на Менча Кърничева. В пледоариите

(и още повече в коментарите в печата) бяха казани неща - ту като смекчаващи вината

обстоятелства, ту като утежняващи - които вероятно ще прозвучат странно за всеки, който не е

забравил, че преди разпокъсването на Австро-Унгария голямото европейско средище, където

балканските условия се знаеха най-добре, беше именно Виена. Това обстоятелство би трябвало да

спре високомерните приказки по адрес на балканските народи и нравите им, а изучаването на

историята на революциите показва още по-ясно колко неуместно е подобно високомерие.

Има революции и революции. В някои от тях текат реки от кръв, докато в други се задоволяват с

реки от мастило. Несъмнено съдбата на народите, чиито революции са протекли по втория начин,

е по-щастлива. Но ще бъде непростима грешка да си приписваме това като заслуга или да смятаме

- поради същата причина - че нациите, чието развитие е минало през кървави периоди, са по-

изостанали от другите.

Защото е преди всичко рисковано да се твърди, че степента на цивилизованост има някаква

връзка с начина, по който са се развили революциите. Никой не би посмял да оспори мястото на

Франция в цивилизования свят, като я упрекне за кръвта, пролята при Терора. Нещо повече, не

зависи само от революционерите дали е била пролята повече или по-малко кръв в критичен миг

от историята на дадена страна; това зависи най-вече от съпротивата на бранителите на режима,

който революцията иска да събори. Ако защитниците на Бастилията или швейцарските герои,

чиято памет прославя Люцернският лъв, бяха сложили оръжие, кой знае дали френската

революция не би приела друг характер и проливането на кръв поне не би се забавило? Не бива да

се пренебрегва и значението на расата и на климата, които влияят много върху темперамента на

нациите. Трябва да признаем справедливо, че средиземноморските, латинските или славянските

нации са склонни много по-лесно да допущат крайности от този род в сравнение със северните и

германските народи. И най-сетне не е излишно да припомним, че някои революции, при които

проливането на кръв е било (почти) избягнато, не са били предпазени от жестокости и насилия от

друг вид. Всичко това показва, че народите, чиито кризисни времена не са били окървавени,

нямат никакво основание да се смятат за по-висши от онези, чиято история е изпълнена с подобни

ужаси.

Общо взето трябва да се пазим от прибързани заключения, които се правят лесно, когато

сравняваме действията на една нация с тези на друга. Точно обратното, трябва да правим

заключенията си въз основа на системно изучаване на конкретната история на всеки народ. И

особено на тези страни, където население от различни раси е събрано на сравнително ограничена

територия и контрастите са по-изявени отколкото в областите с ясно определени граници,

населени с една единствена еднородна раса.

В това отношение е твърде поучително да се изучава миналото на различните народности в

бившата австро-унгарска империя, както и тези, които живеят на Балканите. В Австро-Унгария

кървавите сблъсъци са били по-редки и по-леки от тези на полуострова, където те са имали място

през древността и цялото средновековие, и са започнали наново по наше време с постепенното

освобождаване на християнските народи от турска власт. Историята обяснява тази разлика. В

дунавските области династиите Батенберг, Анжу, Люксембург, Ягелон и още повече Хабсбург, най-

вече с хитрата политика на бракове помежду си успяват да обединят народите в мощни монархии,

които пазят общите им интереси и образуват европейска крепост срещу набезите от Азия. Така са

създадени миролюбиви държави и равновесие, траещи с векове и разрушени едва през

деветнайсетото столетие от националистичната вълна, която в края на краищата триумфира през

голямата*Т е. Европейската или Първата световна... - Бел. прев.+ война. Днес следите от този дълъг

съвместен живот и братските чувства, породени от него, продължават да съществуват и

благодарение главно на тях новите държави, получени след разпокъсването на Хабсбургската

империя, успяват да ограничат съперничествата си в предели, които са здравословно наследство

от едно общо минало.

Балканските народи не са били толкова щастливи. В древността, както и през средновековието,

мечът на завоевателите създава само мимолетни съюзи и потисникът днес се превръща в

потиснатият утре. Кръв, кръв и отново кръв се е ляла в продължение на много векове между

Черно море и Адриатика, между Железни врата и нос Матапан. И когато накрая тази вековна

борба на всеки срещу всеки довежда до пълно изтощение, един азиатски завоевател, Турчинът,

превзема полуострова и слага край на властта на старите балкански династии, които никога не са

успели да създадат трайно равновесие.

Османското господство се крепеше от една страна на силата, а от друга - на дипломация,

използваща смесица от ориенталски и византийски методи. Погледнато отвън, тя успя да потуши

борбите в Балканския полуостров. Но поради съперничеството между полумесеца и кръста и

злоупотребата с принципа „Разделяй и владей" тя никога не пожела да постигне истинско

помирение между съперничещите си сили. Ето защо успешната еманципация на балканските

нации даде знак за събуждане на старите антагонизми. Сръбско-българската война (1885), битките

на македонските чети в края на Х1Х-и и началото на нашия век, втората балканска война*Или

Междусъюзническата...+ и най-сетне страната, на която тези народи застанаха през голямата

война, не са нищо друго, освен връщане към някогашните борби. Става дума за военна традиция с

над хилядогодишна давност, за войнствен манталитет, проникнал в самата душевност на тези

народи, за свиреп дух, предаващ се от поколение на поколение, за перманентна борба,

прекъсвана само временно и на места от мирните договори и международните клаузи, но която

от време на време излиза на повърхността и се проявява в ужасни изригвания. Това е духът на

Балканите. Главен театър на тези подвизи е била винаги Македония и имаме всички основания да

се страхуваме, че тя ще бъде такъв още дълги години; защото нито в древността, нито през

средновековието, нито в ново време чак до наши дни тази страна на мъченици и нейното

население, подложено на такива тежки изпитания, не се е радвала на неоценимото благо, което

съдбата е предопределила за други области и нации - благото на справедливостта!

II. Сан Стефано и Берлин

Спомени, уви, твърде далечни от детството ми, са свързани с малкото градче Сан Стефано от

преградията на Стамбул, гара на железния път, който върви покрай Мраморно море, преди да се

насочи към вътрешността на Тракия. Сред тези спомени е разказът на баща ми, тогава служител в

Ориенталските ж.п. линии, за това как е композирал и придружил влака, който след края на Руско-

турската война отвежда от Одрин в Сан Стефано, пред вратите на османската столица, командира-

победител, великия княз Николай. Руснаците все още бяха в Сан Стефано, когато пристигнах там

за първи път. Наблюдавах марша на казаците пред великия княз и пред героичния генерал

Скобелев. По-късно се върнах отново в Сан Стефано и си спомням прекрасните ловни излети в

околностите на Флория и Кючук Чекмедже и очарователните вечери, прекарани на лунна светлина

на корабчето край брега или в градината на вилата, където на 4 март 1878 г.*Договорът е

подписан вечерта на 3 март. - Бел. прев.+ беше подписан предварителният мирен договор между

Русия и Турция.

Между мирните договори и правосъдието съществува почти същата разлика, както между

компромиса, постигнат от двете страни в съдебен спор, и присъдата на един съдия. Следователно

от един мирен договор не бива да очакваме кой знае каква справедливост. Такъв е случаят и с

договора от Сан Стефано, макар че - както ще видим по-късно - той би бил в много отношения по-

добър и по-задоволителен от много други договори, сключвани преди или след него. Въпреки

това не би могъл да бъде съвършен, защото Русия, като налага волята си на Турция, трябва да

държи сметка за други населения, да познава техните собствени интереси и цялостната

обстановка. Именно интересът на Русия изисква, въпреки значителния брой на българското

население в Тракия - тогава несравнимо по-многобройно от това, което е сега - тази област от

Европейска Турция да остане в голямата си част османска. Руснаците искаха да оставят на

Константинопол неговия хинтерланд, защото макар за момента да се бяха отказали да заменят с

кръст полумесеца над „Света София", те си оставаха с намерение да завладеят по-късно Стамбул и

се въздържаха да намаляват близките около него територии.

Освен Тракия, за чиято съдба това поведение на Русия има трагични последици, Санстефанският

договор накърни най-вече албанските интереси. Руснаците не са проявявали никога симпатии към

това туземно население и изостаналата му държава позволи на Санкт Петербург да увеличи Черна

Гора и Сърбия за сметка на шкиптарите. В частност преотстъпването на Сърбия на почти изцяло

албанския триъгълник между Косово поле и Българска Морава бе сред най-пагубните

разпоредби, защото тази „придобивка" отвори сред сърбите апетит да заграбят изконните

територии на други балкански нации.

Въпреки всичко предварителният Санстефански; мирен договор има големи заслуги. Не само

защото обяви освобождението на един голям балкански народ, българите, но той им отдаде

изцяло териториите на техните бащи, с едно изключение, отбелязано вече голяма част от Тракия.

Тогавашното руско правителство говореше от добре обоснованата гледна точка, че Македония

представлява значителна част от българските земи - може би повече дори и от Дунавска България.

Македония е изиграла решаваща роля за Възраждането на българския народ и следователно е

съвсем естествено тази страна да бъде присъединена изцяло към българското княжество,

предвидено в Санстефанския договор. Също и границите, предвидени за България откъм Сърбия и

Румъния, отговаряха приблизително на етническите условия и можеха да бъдат преценени като

справедливи.

Факт е, за нещастие неоспорим, че надеждите, които Сан Стефано събуди сред българския народ

и особено сред македонците, бяха последвани от най-горчиво разочарование. Защото

Санстефанският договор остана само на хартия и в действителност беше заменен с

произведението на европейската дипломация, което тя сътвори на Берлинския конгрес.

Много лесно е да се критикува постфактум и за да не получа подобен упрек, ще говоря за

Берлинския договор, само след като отбележа, че не прикривам ни най-малко добрите намерения

на държавните мъже, събрали се в германската столица Берлин; защото не ставаше дума за нещо

малко. Под въпрос беше световният мир и макар че през онази епоха конфликтът между много от

Великите сили не беше придобил размерите на този между 1914 и 1918-а, няма съмнение, че би

могъл да запали пожар в една значителна част от света. За да се отстрани опасността, решиха да

подкрепят доколкото е възможно Османската империя и особено европейските владения на

Високата порта. Тази точка, впрочем, не оправдава критиката, но не мога да отмина с мълчание

пълната липса на внимание относно свещените права на два балкански народа - българи и

албанци, което доведе при Берлинския конгрес до пълно незачитане на техните права.

Що се отнася до албанците, несправедливостта, причинена им в Сан Стефано, бе потвърдена в

Берлин и когато малко по-късно „Албанската лига" се противопостави на изпълняването на

въпросните наредби, международната дипломация си позволи лошата шега да върне на Турция

смесената област Гусинье и Плава, а в замяна да предаде на Черна гора Улчин и околността - чисто

албанска област!

Много по-тежка и много по-фатална беше вредата, нанесена от Берлинския конгрес на

българската нация. Границите на Дунавска България - и източните, и западните, бяха променени в

неблагоприятен смисъл и така няколко български области преминаха към Румъния и Сърбия, за да

бъдат денационализирани. Но това беше сравнително по-малката от щетите, причинени на

българите. Защото Княжеството им, създадено под върховенството на Високата порта, беше

ограничено до Дунавска България и Софийска област. Горната долина на Марица беше

преобразувана в автономната провинция Източна Румелия, хибридно създание, което не бе

жизнеустойчиво и за което би могло да се каже, че заедно с кръщелното свидетелство й

подготвиха и смъртния акт. Най-жестокият удар, нанесен на българската кауза, беше че

Македония - люлката на новобългарския национализъм, родината на Паисий и на множество

други борци за тази идея, трябваше да остане под турска власт. Можеше да се предвиди, че

мъглявото обещание, съдържащо се в член 23 от Берлинския договор (вж. приложението), ще

остане неизпълнено и можеше дори да се каже, че Европа вероятно никога не би се върнала към

тази точка, ако Македонската организация*Т е. ВМОРО. - Бел. прев.+ не бе привлякла насила

всеобщото внимание към нея и ако героите от Илинден не се бяха появили и пролели кръвта си

под призива „Свобода или смърт"!

Границите, създадени на Изток от Берлинския договор, оцеляха много по-дълго, отколкото се бяха

надявали някога самите им автори. Два факта продължиха съществуването на това скърпено и

компромисно произведение. Отначало желанието, съществуващо вече при подписването на

Берлинския договор, да се поддържа на всяка цена световният мир, се засили още повече в

духовете, когато договорите за съюз и разделение на Великите сили в две противопоставени

групи, Тройният съюз и Френско-руското съглашение, доминираха над цялата международна

обстановка. Тиер*Адолф Тиер (1797-1877), френски държавник и историк. - Бел. прев.+ беше казал:

„Турция може да умре, но трупът й ще зарази Европа за петдесет години!" Днес, когато

Константинопол и Одрин се намират все още под знака на полумесеца и европейската част на

Турция изглежда така сигурна, както и азиатската, се вижда добре, че събитията опровергаха

някои от думите на Тиер. Но трябва да се съгласим, че бързината, с която първата Балканска война

беше последвана от две други, показва колко солидно е било заключението му и не бихме могли

да отречем изцяло усилията на дипломацията, опитала се в период от трийсетина години да

продължи, понякога с изкуствени средства, живота на Османската империя и съществуването на

Европейска Турция.

Усилията на дипломатите да запазят границите от Берлин и да поддържат откъсването на

османска Румелия*Така турците наричат европейските си владения, като се изкарват наследници

на Римската империя... - Бел. прев.+ намериха твърда опора в ловкостта на Абдул Хамид II. Никой

не би желал да възхвали тиранията, насилието и жестокостта, които този владетел, истински

ориенталски имитатор на суверените-макиавелисти от Италианския ренесанс, прояви спрямо

всички, които се осмелиха да се противопоставят на намеренията му или да се присъединят към

противниците му. Арменските кланета отбелязаха кулминационната точка, до която стигнаха

отвратителните наклонности на тайнствения господар на Илдъз-кьошк*Дворцовият комплекс

(дворци, павилиони, казарми, джамията Хамидие и пр.) на Абдул Хамид II в Цариград. - Бел.

прев.+. Но Абдул Хамид имаше талант. Обратно на благодушния си баща и на други двама

безлични предшественици, дали пълна свобода на министрите си, в Абдул Хамид възкръсват

духът и енергията на Махмуд II. Султанът престана да бъде кукла в ръцете на великите везири.

Може дори да се каже, че последните се превърнаха в изпълнителните му органи; цялата му

дейност и хитрост бяха насочени към една-единствена цел - да запази империята в границите й от

Берлинския договор. И успява в продължение на трийсетина години - като използва ловко

съперничествата между Великите сили заедно с марионетките им, между малките нации,

балканските държави, като използва и организацията на панислямското движение, негова рожба

впрочем - успява да покаже, че в прозорливостта си познава твърде добре световния характер на

съвременната политика.

Западните държавници и ловкият османски владетел продължиха ефекта от Берлинския конгрес

до нашия век. Тъй че могат да претендират - до известна степен - че са успели да отложат

катастрофата и да спасят мира в продължение на дълги години. Но желанието за отлагане на

събития, които не могат да не се случат, налага винаги жертвоприношения и изисква жертви.

Нещастните жертви на тази отлагателна политика бяха македонците и именно на Берлинския

конгрес, на авторите и защитниците му страната на мъчениците дължи тежките разочарования и

ужасните страдания, които понесе. По тази именно причина и множество герои трябваше да

залеят с кръвта си земята на Македония.

III. Илинден

Сред всички революционни начинания през нашия век македонското въстание от 1903 г., което

ще носи винаги славното име Илинден (денят на Св. Илия), е едно от най-забележителните.

Такова е от стратегическа гледна точка, защото идеята за четите - от една страна, които с

дейността си да подпомогнат успеха на всеобщото въстание - от друга, е достойна за голям военен

гений.

Дори и дипломатическите сметки бяха добре направени и преди всичко смели. Ставаше дума

Европа да бъде най-малкото увлечена по пътя на автономизма, в момент, когато с февруарската

си програма кабинетите бяха вече преодолели донякъде отвращението си към политиката на

интервенции. Ако свършеният факт, сътворен от въстанието, беше успял да просъществува

достатъчно дълго време, за да позволи на Великите сили да се съгласуват помежду си и да

наложат на Портата да съблюдава новото положение на нещата, планът вероятно би успял. За

нещастие македонците бяха преценили зле не само колко ще трае съпротивата на освободените

райони, но и времето, нужно на кабинетите, за да се разберат и наложат волята си на Турция.

Въстанието беше почти потушено, когато двамата императори се срещнаха в Мюрцщег*Мюрцщег

е летен курорт в тогавашна Австро-Унгария, а Мюршцсгската спогодба, сключена през октомври

1903 г. между австрийския канцлер граф Го-луховски и руския външен министър граф Ламсдорф,

предвижда въвеждането на реформи в Македония под турска власт: създаване на християнска

полиция, изпращане на европейски офицери за инспектори и пр. Султанът приема привидно

реформите, но не ги изпълнява, с изключение на назначените тук-там пъдари-християни, поради

което българското население ги нарича иронично иъдарските реформи. - Бел. прев.+, и със

сигурност срещата им спомогна много за програмата, носеща това име, но не и за една

евентуална автономия.

Въпреки провала си в международен план. Илинденското въстание е и остава завинаги голямото

събитие, най-голямото в историята на македонската кауза. Защото тази революция, макар да не

беше нито първата, нито, уви, последната за македонците, ще бъде завинаги героичната епоха -

каквито са за сърбите подвизите на Кара Георги, за елините - на Колокотронис, Мавромихалис и

Мияулис, а за българите от Царство България - незабравимото въстание от 1876-а.

Най-красноречивото свидетелство за героизъм е винаги предоставеното от неприятеля. От много

места ми потвърдиха една трогателна сцена по време на борбата, последвала Солунските

атентати. Един млад „комитаджия" се сражава сам срещу турска военна част, като хвърля бомби.

Застрелват го. Неколцина войници се нахвърлят да стъпчат с крака тялото, което агонизира върху

паважа. Тогава един османски офицер се намесва и забранява строго да поругават трупа на този,

когото той нарича истински герой.

По време на събитията през 1903-а се намирах доста далече от Македония - в Месопотамия,

където от съобщенията на Ройтер и европейските вестници научавах само неясни или закъснели

новини за събитията в страната, където моята кариера щеше да ме отведе подир шест месеца.

Така че не мога да опиша от собствен опит превратностите на тази кървава борба, нито ужасите от

репресиите. Но по-късно видях следите от тях - когато посещавах и заснемах по време на

пътешествията ми из Македония развалините на многобройните села, разорени и опожарени

през 1903-а. При тези мои пътувания си мислех често за младите момчета, загинали в битките, и

най-много ме измъчваше съдбата на умрелите из някой пущинак или на прокудените в Африка,

без живите да помнят имената им, героизма им и дори че е имало някога такива момчета. През

голямата война всички народи си създадоха култ към незнайния воин, издигнаха му паметници. А

къде се пази споменът за неизвестните бойци, за селяните-мъченици, пролели кръвта си за

Македония или завършили земния си път на заточение във Фезан*Област в Сахара (в Югозападна

Либия), до 1912 г. принадлежала на Турция, където били изпратени на заточение много българи

от Македония. - Бел. прев.+. Като публикувам в тази книга фотографии на някои от развалините, се

лаская от мисълта, че допринасям, макар и скромно, да се запълни това бяло петно и да съживим

паметта за борците в името на това трудно дело.

В улеснение на читателя трябва да кажа още нещо за моменталните снимки - както е нужна

епитафията, за да разбере минувачът смисъла на един надгробен паметник. Затова давам думата

на един мемоар на Вътрешната организация*ВМОРО. - Бел. прев+, от който извадих следните

откъси относно трагедията в Крушово, Загоричани, Мокрени и т. н.:

“...На 21 юли (3 август н. ст.) сутринта 750 въстаници (от които около 650 от самия град) според

съгласуван предварително план щурмуват Крушово. След няколкочасов бой те прогонват

заптиетата от конака и 60-е войници от казармите, и така завладяват града. Сетне цели десет дни,

тоест до 30 юли (12 август), той остава във властта им, въпреки неспирните нападения на

няколкото малобройни банди башибозуци и военни подразделения. На 30 юли (12 август)

сутринта всички околности на Крушово са окупирани от гъсти колони пехота, подкрепени от

башибозуци и артилерия (общо около 18 000 души). След кратка престрелка въстаниците се

виждат принудени пред лицето на турските орди да се оттеглят на непристъпните възвишения,

където ги следват и много от семействата им. Към пладне започва жестока бомбардировка, която

трае почти два часа; след това войската нахлува в града и се отдава на неописуеми зверства.

Войниците претърсват къщите и ограбват всичко ценно, като убиват и колят всеки, който им се

съпротивлява. След грабежите и кланетата идва ред на пожарищата; 159 къщи и 210 дюкяна -

тоест почти целият пазар - стават плячка на пламъците. Сред опожарените сгради ще посочим

черквата „Св. Никола", гръцката митрополитска черква, болницата, кметството... и т. н."...

“...Тези нападения срещу турските гарнизони в селата около Пополе, Клисура и Кореща

(предприети между 25 и 28 юли (3 и 6 август) уплашиха останалите гарнизони, намиращи се в

Костурската кааза*Кааза или каза (ар.-тур.) - околия. - Бел. прев.+ (а именно в Загоричани,

Кономлади, Поздивища, Габреш, Руля, Косинец, Нестрам, Кондороби и др.), и почти всички

избягаха безредно към Костур. По такъв начин областта на Пополе, Клисура и Кореща беше

прочистена от турската войска и в първите дни на месец август въстаниците овладяха цялата

северна част на Костурската кааза.

Тези успехи на въстаниците им спечелиха доверието на християнското население, което

започваше да вярва, че се е освободило веднъж завинаги от турското робство... Въстаниците

обикаляха свободно из селата, а хората, пияни от радост и луди от спечелената свобода, ги

посрещаха като победители. Цели двайсет и един дена християните, станали пълни господари, не

бяха обезпокоени нито веднъж от турците. Чак на 29 юли и 4 август (11 и 17 август) бяха

забелязани малки групи башибозуци в северозападната част на Костурската кааза - в

покрайнините на Девол*Средновековен български град още от създаването на Аспарухова

България през VII в. Днес на територията на Албания. - Бел. прев.+ до Албания. Но и те, след като

разграбиха няколко християнски села, напуснаха въстаналата страна. Тези опустошения, разбира

се, помрачиха донякъде народното ликуване, но това беше малко нещастие, забравено бързо.

Християните, потискани от векове и жестоко измъчвани, продължаваха да витаят в някакво

измамно блажество, в душевно опиянение, и не подозираха ни най-малко жестоката съдба, която

ги очакваше...

13 (26) август сложи край на щастието им. Наистина на 14 (27) август сутринта турска армия от 6

000 войници навлезе във въстаналата страна, като сееше смърт и унищожение по пътя си. Тази

войска проникна в Пополе, разби една въстаническа чета при Кайнак, близо до Черешница,

опожари това село заедно с Кондороби и вечерта близо до Прекопава, на планината Вич,

посрещна втора чета революционери. На другия ден тя опожари селата Бобища, Загоричани,

Бамбоки и Мокрени, подир което се настани в Клисура, завзе височините на Вич и принуди

въстаниците да се преместят от Върбица, най-солидно защитената бойна позиция в цялата

планина. След тази турска армия пристигна и втора на брой над 15 000 войници, която предприе

много по-сериозни набези във вътрешността на каазата.

Към 23 август (5 септември) голяма част от тази армия проникна в местността Кореща, опожари

селата Чърновища, Горно Дреновени и Въмбел и измести въстаниците от позициите им.

Нападението на турците беше толкова свирепо, че много от въстаническите подразделения бяха

принудени да напуснат временно позициите си. Така един отряд под командването на Лазар

Трайков*Истинското му име е Лазар Поптрайков. - Бел. ред.+, който загина така трагично, се насочи

към Мориово, където издържа мнобройни ожесточени битки с турската войска; друг отряд от 125

въстаници с началник Васил Чекаларов пое откъм Колония (югозападно от Костур) и атакува

албанските села, свърталища на башибозуците, вилнеещи в местността Кореща и извършващи

най-ужасни зверства над християнското население. Това нападение на Чекаларов принуди

башибозуците да напуснат страната и да се върнат в опустошените си огнища. Другите

революционни чети останаха в съответните райони, но не бяха в състояние да възпрат турската

ярост.

Към 26 август (9 септември) след неописуеми зверства турската войска започна да се оттегля към

съседните каази, където й предстояха нови подвизи от същия характер. В местността Пополе

останаха само около хиляда човека; в Клисура се задоволиха да оставят един батальон; колкото

до Кореща, войската я напусна напълно и въстаниците заеха отново предишните си позиции и

контролираха изцяло положението.

Към 15 (28) септември всички революционни чети от Колония и Мориово се върнаха по

оперативните си райони. Веднага след това откъм Костурската кааза нова многохилядна турска

армия нахлу в страната и окупира най-важните стратегически места. Тя затрудни максимално

придвижването на въстаниците, подпомогната и от силните студове в планините. Така след две

ожесточени сражения в околностите на Кономлади и Турье, водачите на въстаналите се видяха

заплашени от студа, непосилното числено превъзходство на турците, липсата на храна, и решиха

да прекратят военните действия.

Към 1 (14) октомври революционното движение в Костурската кааза замря и въстаналите се

върнаха по домовете си."

IV. Мюрцщег

От 1900 до 1903 г. бях консул в Багдад. Отидох там през Индиите и когато здравето ми ме принуди

да се върна в Европа, видях отново Персийския залив, Карачи и Бомбай. Напуснах Англо-

индийската империя с впечатления за огромното дело, което тъждествеността на цивилизаторска

воля и власт бяха извършили там.

В началото на октомври 1903 г. минах през Аден, където ми попадна английски вестник с

репортаж за срещата на императорите Франц Йосиф и Николай II в Мюрцщег и за сключената

спогодба за Македонски реформи. Именно те щяха да решат съдбата ми през следващите години.

Макар и ненапълно възстановен от болестта, която пипнах в Багдад, след януари 1904-а бях

принуден да прекратя почивката си, за да придружа до Константинопол г-н Мюлер-Рогож,

назначен за дипломатически агент на Австро-Унгария, а същия месец в Солун започна и

изпълняването на програмата от Мюрцщег.

Много критики се изсипаха - и върху нея, и върху нейните автори-дипломати, и върху

международните органи, натоварени с изпълнението и надзора. И тъй като огромни трудности,

отчасти неочаквани, спънаха делото на реформите, и освен това едно напълно ново сътресение -

младотурската революция от 1908 г., сложи край на това начинание на Великите сили, не може да

се отрече, че критиците му имаха известно право.

Тъй като предпочитам да разглеждам въпроса от регионална, а не от международна гледна точка,

ще отбележа мимоходом, че от един австро-унгарски функционер се иска голямо себеотрицание

и не по-малка дисциплина, за да си сътрудничи с руснаците по време на Руско-японската война.

Без да иска, човек имаше чувството, че ще бъде пропуснат един много удобен случай (при това

последният, уви!), а той би позволил на Хабсбургската монархия да защити интересите си. Ясно си

спомням как руснаците и ние, когато пътувахме из вилаета Монастир*Предишното име на Битоля.

- Бел. прев.+ през лятото на 1904-а, не можехме да влезем в канцеларията на някой турски

чиновник, без да видим разгъната карта на воените действия в Далечния изток с грижливо

отбелязаното напредване на японските армии. Руснаците бяха принудени да се правят на

разсеяни пред това не особено приятелско поведение, а колкото до нас, трябваше да изслушаме

не една иронична забележка относно пораженията на руските ни приятели, както и недоумението

от политиката на граф Голуховски.

Нещо повече, задачата ни в Македония беше затруднена от недостатъците на самата програма.

Тези недостатъци бяха отчасти недъзи, свойствени на всяко международно начинание, както си

дадох сметка подир една година, когато видях Крит под режима на принц Джордж и четирите

държави-покровителки. Отначало в Македония контролът беше двустранен (сетне с учредяването

на финансовата комисия контролиращите страни станаха шест). И най-малкото действие спрямо

турците трябваше задължително да бъде предшествано от руско-австрийски компромис.

Благодарение на сговорчивостта на руснаците и преди всичко на г-н Демерич, но благодарение и

на отстъпките, които можехме и трябваше да правим според нашите инструкции, въпросните

компромиси обикновено биваха постигани лесно. Но това не увеличаваше нито бързината, нито

ефикасността на действията ни. При това освен дипломатическите агенти имаше и военни

представители на Великите сили, които трябваше да реорганизират жандармерията: в Солун беше

генерал Ди Джорджис, а в секторите - военни адютанти на множеството офицери реорганизатори,

изпратени от всички Велики сили. Няма спор, че присъствието на последните при кампаниите

помогна за подобряване на положението на християнското население - това ще бъде отбелязвано

често в тази книга. Но от друга страна този сложен апарат и различието в мненията на цивилни и

военни, което не закъсня да се прояви и в Македония, засили спречкванията. Това беше

основният проблем на първо време, когато трябваше да се разрешат принципни въпроси,

понякога доста трънливи, но които Мюрцщегската програма беше формулирала твърде мъгляво

или не споменаваше изобщо.

Тези трудности произлизат очевидно от грешка, която ще да се е случила през първите седмици

след срещата на императорите. Който прочете внимателно текста на програмата от Мюрцщег,

изложен в приложението на книгата, ще разбере, че става дума за просто объркване, отбелязващо

с общи думи намеренията на двамата министри относно Македония. Може да се предположи, че

въз основа на тази програма исканията към Високата порта би трябвало да са съставени грижливо,

както го иска най-елементарната предпазливост спрямо такива ловки дипломати, каквито са

турците. Е добре, нито веднъж не се случи - може би за да се избягнат трудните спорове между

Виена и Санкт Петербург. Възможно е и да не са искали да губят ценно време. Във всеки случай

програмата от Мюрцщег е публикувана такава, каквато е, и в същия вид е предадена на Високата

порта. Именно това обстоятелство и при предварителните преговори в Константинопол, и при

множество случаи по-късно позволи на турците да се позовават на текста на самата програма, за

да попречат на реформаторските намерения на Великите сили.

В същината си програмата от Мюрцщег беше точно обратната на онова, което казах в началото на

тази глава за англичаните в Индия. Там има единство между власт и цивилизаторска воля. Тук

няма сходство между началата, които трябва да се съчетаят. Реформаторската воля беше

представена от множество чуждестранни функционери, които действаха понякога според

латинската поговорка „Quot capita, tot opiniones!"*. Обратно, изпълнителната власт, без която не

може да бъде реформирана нито една страна в света, и още по-малко Македония, беше в ръцете

на Турция, а всички знаеха отлично с какви мъки бе изтръгнато съгласието на султана за

Мюрцщегската програма; затова (особено на първо време) всички турски длъжностни лица в

трите провинции – от валиите до каимакамите и мюдюрите, както и военните от всички чинове, се

противопоставяха вкупом на прилагането на реформите. А и тайната подкрепа откъм Илдъз-кьошк

ги насърчаваше в това им поведение.

За щастие главният инспектор Хюсеин Хилми паша, сложен начело на трите вилаета, въпреки

всичко, което казват за него, включително и в началото на мисията му, имаше сериозно

намерение да реформира администрацията. Той притежаваше нужната енергия, беше сговорчив с

чуждестранните представители и преди всичко имаше роднинска връзка със суверена си и се

ползваше с доверието му. И именно главният инспектор отстрани трудностите. Но ако Хюсеин

Хилми паша не се бе озовал в Македония или ако бе заменен с който и да било друг османски

чиновник, няма никакво съмнение, че само след месец-два реформите щяха да претърпят

страшен провал.

Безспорно най-лошото в мюрцщегската програма беше условният и същевременно неопределен

характер на мерките, отнасящи се повече или по-малко пряко до обещанието, съдържащо се в чл.

23 от Берлинския договор (вж. III-а и IV-а точка в приложението).

Тези мерки имаха плачевен резултат. Мнозинството от християнското население, тоест българите,

сънародници на тези, които грабнаха оръжието на Илинден 1903-а, за да извоюват автономията

си, обещана от чл. 23 на Берлинския договор, отхвърлиха програмата и имаха опозиционно

отношение към реформите. С пристигането си международните органи бързо си дадоха сметка за

това. Населението, оставено под тяхна защита, нямаше никаква полза от начина, по който искаха

да го защитават. И ако е съществувало и най-малкото съмнение по този повод, то се изпари през

лятото на 1904-а, когато дипломатическите агенти, пътуващи през вилаета на Монастир, получиха

в града и в околностите на Охрид хиляди еднакви петиции, съдържащи решителен протест срещу

„гнилите реформи" и енергично искане за автономия. Гледната точка на сърбите и гърците се

различаваше от българската. Тези две националности се държаха настрана; но докато изчакваха,

бяха започнали да действат чрез изпратени банди в различни райони на страната, очевидно

окуражени от точка 3 в Мюрцщегската програма. Не след дълго ужасни битки започнаха да

опустошават страната, битки, водени този път не срещу турците, а преди всичко с цел - от едната

страна да променят етническото съотношение на територията на Македония, а от другата страна -

да се защитят от подобна промяна.

Още в началото признах колко пакостна е точка 3-1 от програмата и по-късно, когато като консул в

Скопие вече можех да действам по-самостоятелно, работих дълго, за да облекча тежките щети от

нея. Лаская се от мисълта, че допринесох с нещо тя най-сетне да бъде обезвредена чрез

„правилно тълкуване". Но това стана много по-късно, прекалено късно, за да се попречи на

нещастията, които тази пагубна точка щеше да предизвика. Никъде по света и още по-малко на

Балканите не е възможно чрез обикновена дипломатическа нота да се прекрати кървава борба, в

която едните са спечелили вече позиции, към които се стремят другите.

С течение на времето към споменатите вече трудности се прибавиха нови - например временният

характер на финансовата комисия, което намаляваше доверието на населението в сериозността

на тази институция, или трудностите при плащане, породили се във връзка с увеличените с 3 на

сто митнически такси. Това обяснява защо трябва да погледнем с пренебрежение към резултатите

от реформите. По този въпрос бяха съгласни всички, макар че според позициите, гледната точка и

националността на критиците имаше в мненията им и някои дребни различия. Колкото до

стойността на официалните документи, трябва да се държи сметка, че те се съставяха често под

влияние на взаимната предпазливост, проявявана в докладите на реорганизаторите - офицери от

различни държави: констатация, която трябва да се тълкува като такава, а не като упрек - нямам

желание за това, винаги съм внимавал много с този жанр.

Би било интересно да се напише история на изпълняването на Мюрцщегската програма и

резултатите от нея, но поради току-що споменатата причина това не би било лесно да се направи

безпристрастно. Колкото до мене, не се чувствам способен да се захвана с тази задача, най-вече

защото след октомври 1904 г. отсъствах почти цяла година от Македония - много важен период в

развитието на реформите. Все пак мога да предложа на читателя нещо равностойно, защото имам

някои бележки от пролетта на 1907-а, по които направих резюме на резултатите, получени досега;

впрочем тези резултати не претърпяха особени промени до момента, когато избухна

младотурската революция и Силите се отказаха от делото на реформите.

Колкото до подобряване на администрацията в трите вилаета, където реформите бяха приложени

- вилаетите съответствуват почти изцяло на самата Македония, въпреки че на юг обхващат и чисто

гръцки райони - констатирам следното: Макар със сигурност да е имало изключения,

потвърждаващи правилото, насилническият и деспотичен режим на османските чиновници и

военни и особено на мюсюлманските първенци, съществувал по-рано, общо взето и в известна

степен отстъпва място на реда; възможността да се подават жалби до международните органи

допринесе много за този резултат.

Корупцията намаля. Дори може да се каже, че сред висшите административни власти корупцията

почти изчезна или най-малкото прие смекчената форма на косвени облаги, например участие във

военните доставки. И при второстепенните администрации условията се подобриха значително

благодарение на строгостта, с която Хилми паша наказваше нарушителите.

Жандармерията, по-рано жива рана на страната, бе превърната в орган на обществената

сигурност. Дори и християните полека-лека започваха да се отнасят с по-голямо доверие към тази

институция, макар действията й да бяха спъвани от борбата, разразила се между народите-братя,

а тази борба жандармерията сама не можеше да спре.

И дисциплината на турската войска отбеляза известен напредък. Благодарение на

интелигентността и Донякъде се подобриха нещата в правосъдието, но не дотам, че да отпадне

проектът за съдебна реформа - нуждата от нея се признаваше от всички.

Колкото до полицията, Хюсеин Хилми паша я прочисти от бруталните и корумпирани елементи.

Ако въпреки това недоволството от полицията, особено в каазите, беше все още голямо, това се

дължеше на престъпни инструктажи и именно в тази област чуждестранните реорганизатори

намериха широко поле за действие.

Сега стигаме до основната точка за положението на християните в страната. За да отсъдим как им

са се отразили реформите, трябва да разграничим добре частните от общите интереси. Някои хора

определено се оказаха в по-благоприятно положение от по-рано, защото се възползваха от

напредъка на администрацията, за който стана дума по-горе - присъствието на офицерите

реорганизатори в каазите позволяваше почти навсякъде да бъде използвано, в случай на нужда,

посредничеството им за приемане на жалби. Върху тази картина падаше само една сянка:

действащите банди, които сееха ужас в страната. По отношение но това бедствие делото на

реформите (реорганизиращи и контролиращи, но не и омиротворяващи) беше безсилно. Разбира

се, международните органи нямаха никаква вина за това и правеха всичко възможно, за да

смекчат страданията на населението. Но от усилията им нямаше особена полза, защото коренът

на злото беше много по-дълбок. За нещастие, Мюрцщегската програма бе пренебрегнала

сериозния контрол на обещанието, съдържащо се в член 23 от Берлинския договор, и този

фатален пропуск допринесе за страшното пробуждане на стари съперничества между балканските

народи. Борбата за турското наследство беше започнала още приживе на болника и щеше да се

превърне в начало на много по-ужасни жестокости, чийто театър отново стана Македония, след

като турците бяха принудени да си вървят.

V. Хюсеин Хилми паша

През 1896 г. турската полиция в Мерсин от вилаета Адана проникна без консулска закрила на

борда на един параход на австрийския „Лойд" и арестува пътуващи с него арменци. Според

Капитулационния режим*Конвенция, уреждаща правата на християните в Турция и други

мюсюлмански страни. Първи такъв договор е сключила Франция със султан Махмуд II още през

1534 г. Турция отхвърля режима на капитулациите чак през 1923 г. с Лозанския договор. - Бел.

прев.+ този акт оскърбява австро-унгарския флаг и изисква удовлетворение, поради което са

изпратени два военни кораба към бреговете на Киликия*В Турска Мала Азия. - Бел. прев.+.

Искането за удовлетворение включваше и свалянето на валията на Адана Хюсеин Хилми паша,

при което чух за първи път неговото име.

Четвърт век по-късно присъствах заедно с турската колония на траурна церемония в голямото

виенско гробище. Бившият външен министър Асим бей Тургут произнесе реч в памет на

починалия бивш велик везир Хюсеин Хилми паша, който до 1918 г. бе последният турски посланик

в Императорския и Кралски двор.

Нямам за цел да представям на читателя пълната му биография. Ще опиша накратко предишния

му живот до пристигането му в Македония, за да премина към обща оценка на дейността му в

тази страна.

Според една записка на самия Хилми паша, която синът му Кемал бей има любезността да ми

предостави, бившият велик везир се родил в селцето Сарлиджа (о-в Митилин) през втория лунен

месец на годината 1274-а, което отговаря приблизително на края на октомври или началото на

ноември 1857 г.

Петнайсетгодишен, той напуща Сарлиджа, за да завърши образованието си в главния град на

острова. Сетне постъпва на служба в местната управа. Там изпълнява различни функции - в

кадастъра, в канцеларията на мютесарифина*Управителя на окръга (тур.). - Бел. прев.+, където

става началник на 15 май 1881 г. Големият патриот и поет Намик Кемал, по онова време

мютесарифин на Митилин, повлиява силно на Хюсеин Хилми с младотурските си идеи. Преди да

напусне острова, Хюсеин Хилми се оженва за дъщерята на местния големец Абди бей. От този

брак се раждат девет деца, от които трима сина и една дъщеря надживяват баща си.

През юли 1882 г. Хюсеин Хилми бей е изпратен като „мектубджи" (главен секретар) в управата на

Айдин и на 2 август пристига в Смирна, за да заеме новия си пост. Оттам на 20 септември 1884 г. е

назначен на същото място във вилаета на Дамаск. Това е първият му пост в арабските провинции

на Османската империя, където ще прекара голяма част от кариерата си и ще постигне големи

успехи. Едва в началото на 1889-а приключва службата му в сирийската столица. Година по-късно

цивилната листа на султана му поверява управлението на имперската област Бурдур в Мала Азия.

Той изпълнява толкова добре новите си функции, че осемнайсет месеца по-късно му възлагат

управата на обширната поземлена собственост на султана край Багдад. Но все пак той предпочита

да продължи служебната си кариера и е назначен за губернатор на Мерсин.

На 12 март 1892-а Хюсеин Хилми бей напредва в кариерата си - назначен е за мютесариф в

санджака Маан в днешна Трансйордания. Именно там организационният му талант намира

прекрасен повод за приложение. Защото при пристигането му страната е почти първобитна,

обитавана само от чергари-бедуини, и всичко трябва да се гради тепърва. Хилми паша прави от

Маан редовен санджак, чието седалище премества в селището Керек, превърнало се при него в

малко градче. Успехът му като губернатор на тази провинция е толкова голям, че назначаването

му на поста в Триполи, Сирия, за което е взето съответното решение, е отменено и той остава в

Керек до юли 1895 г.

След като отклонява назначението си в Сюлеймание (вилает Мосул), на 24 март 1896-а Хюсеин

Хилми паша е обявен за валия начело на генералгубернаторс-твото в Адана (Киликия).

Отзоваването му, мотивите за което споменах в началото на тази глава, става на 19 ноември

същата година. Явно е, че тази мярка е формално удовлетворение по отношение на Австро-Унга-

рия, защото Хилми паша не е играл никаква роля при произшествието, а колкото до поведението

му при арменските събития, трябва да посоча, че град Адана става театър на кланета през 1897 г.

при неговия наследник. Впрочем Хилми паша не е запазил никакво огорчение от Австро-Унгария

поради това произшествие и си спомням много наши разговори, когато той го споменаваше със

смях.

Натоварен подир известно време с генералгубернаторството на Йемен, Хилми паша се отличава и

в тази част на Южна Арабия с таланта си на голям администратор и държавник. Може дори да се

каже, че именно той изважда тази богата провинция от състоянието на анархия, до която я беше

докарала сатрапията на Татар Ахмед Фейзи паша. Като одобри населението с турците и подготви

прокарването на нова граница, узаконена по-късно с ираде от 30 март 1903-а, Хюсеин Хилми паша

несъмнено удължи с петнайсетина години османската власт над Южна Арабия.

Именно услугите, оказани на Йемен, накараха султана Абдул Хамид да повери на Хюсеин Хилми

паша мандата на главен инспектор в трите вилаета*Т. е. в Македония – Бел. прев.+. Ако според

някои твърдения тази идея била подшушната на султана от Изет паша, висшият дворцов чиновник,

упреквай от младотурците, с право или не, за множество злополучни интриги, в този случай все

пак е подхванал щастлива инициатива.

Всички чужденци, които с пристигането на Хилми паша имаха случай да се запознаят с него, с

безкрайно учудване констатираха, че този функционер, изкарал почти цялата си кариера в Азия и

то в Арабския полуостров, съумя прекрасно да се приспособи към новата среда - европейска и

интернационална, където го е отвел мандатът му. В началото френският му беше малко колеблив

- не му е трябвал много в Йемен, но го възстанови бързо и проговори с лекота. Само две неща

запази Хилми паша за цял живот от престоя си в Арабия: слабостта си към арабския език и

литература и страха си от студа, от който е отвикнал в тропиците. И си остана изключително

зиморничав, а пазенето от настинки и топлата дреха за него бяха двете основни правила на

личната хигиена.

Да направя пълно описание на дейността на главния инспектор на трите вилаета би означавало да

напиша историята на реформите, което не е поставената ми цел, а ако резюмирам много откъси

от другите глави на книгата, ще досадя на читателя. Впрочем, за кратка оценка на свършеното от

Хилми паша в Македония е достатъчно да припомня какви нападки му бяха отправяни, като

прибавя някои разсъждения за характера му.

Особено в самото начало той изпита съдбата на всички видни люде - създаде си много врагове и

често беше атакуван било по лични, било по политически причини. Във всеки случай не личността

му, а функциите му и налаганата от него система провокираха враждите.

Хилми паша беше принуден да се покаже строг. Стотици чиновници загубиха местата си

вследствие на негови решения. Част от тях бяха корумпирани и жестоки индивиди, чието

отстраняване беше необходимо. При други случаи ставаше дума за служители с безупречно

поведение, но със собствени идеи, от които не искаха да отстъпят и се налагаше да бъдат сменени

с по-сговорчиви елементи в интерес на дисциплината и единството на управлението. Най-вече от

тези две страни се появиха личните врагове на Хилми паша сред сънародниците му, забравили, че

главният инспектор изисква от себе си не по-малко, отколкото от тях.

Колкото до политическите атаки, те имаха няколко причини. Например тези от страна на

Балканския комитет в Лондон и особено статиите на г-н Брайлсфорд*Х. Н. Брайлсфорд - английски

публицист, голям познавач на Македонския въпрос. През 1913 г. участвува в прочутата Карнегиева

комисия, която разследва гръцките и сръбските престъпления в Македония. - Бел. ред.+ в „Таймс"

заслужават по-специално внимание. Те се обясняват с това, че откакто Гладстон произнесе думата

„неокачествим турчин" и още повече откакто този голям английски държавник окачестви Абдул

Хамид като „голям убиец", турците и най-вече Илдъз-кьошк се превръщат в кошмар за някои

англичани. И не е чудно, че преди да се запознаят задълбочено с намеренията на Хилми паша,

цялата омраза, насочена срещу системата и владетеля, се проявяваше срещу онзи, който

трябваше да ги представя.

Атаките, които в мемоара на Вътрешната организация*ВМОРО. - Бел. прев.+, появил се през

октомври 1904 г., македонците насочват срещу Хилми паша, имат напълно различен характер.

Македонците винаги са били хора, които знаят точно какво искат и въпреки всичките им нещастия

и разочарования, запазват това си голямо качество до ден-днешен. Те не само знаят целта си, но я

преследват с неукротима енергия, която не намалява дори от собствените им страдания. Трябва

ли да се учудваме, че тези решителни люде - които не се поколебаха да изложат хиляди смели

селяни на опасността да се превърнат в мъченици на делото на автономията - атакуваха с

обичайния си плам турския държавник, дошъл с мисията да запази режима, който Организацията

иска да събори, главния инспектор, прилагащ реформите вместо да даде автономия, и

мюсюлманина, заел мястото, което автономистите пазят за християнски губернатор? По-късно,

когато международният режим беше заменен с този на младотурците, и още повече когато

дойдоха другите нещастия, за които не турците бяха вече виновни, много македонци промениха

мнението си за Хилми паша и при няколко случая имах възможност самият аз да си дам сметка за

тази промяна в мненията.

Младотурците също имаха общо взето добро мнение за Хилми паша, което обяснява блестящата

му кариера и при техния режим. Само неколцина, въпреки спомена за отношенията му с Намик

Кемал, му натякваха за почестите и наградите, с които го бе засипал Абдул Хамид. Възможно е и

личната завист да участва в тези упреци, защото е логично, че преди преврата от 23 юли 1908-а в

Турция беше невъзможно да осъществиш таланта си, без да се приспособиш по един или друг

начин към абсолютната власт, и че ако Хилми паша не го е бил сторил, не би имал и възможност

да създаде в Македония положението, породило обстоятелства, благодарение на които можа да

бъде подготвена и да постигне целта си младотурската революция.

Възможно е Хилми паша да е имал и някои предразсъдъци, но има ли смъртен, който да е лишен

напълно от тях? Но има едно нещо, твърде разпространено и до ден-днешен в Турция, което му

беше напълно чуждо. Това са религиозните предразсъдъци. За да го докажа, ще цитирам един

случай в Скопие, който консулите на Австро-Унгария и Русия видяха с очите си. Ако си спомням

добре, това беше през 1903-а и става дума за потурчването на една християнка, при което се

сблъскаха противоположни страсти и възникна заплаха от усложнения, подобни на онези през

1873 г., когато бяха убити консулите в Солун. Главният инспектор се намираше в Скопие, когато

това обръщане в другата вяра развълнува мюсюлмани и християни. Той нареди, както е по закон,

да се установи волята на жената в присъствие на консулите, религиозните големци и пред самия

него. Ставаше дума да се разбере дали промяната на религията е доброволна. И докато

забулената жена, която се яви пред събралите се в конака, заявяваше, че е прегърнала исляма по

своя воля, родителите й твърдяха, че това не е тяхното момиче. Поканена да махне булото, тя

отказа, като се позова на предписанията на корана. Тогава Хюсеин Хилми паша намери изход от

трудното положение и сложи край на тази сцена със смелост, нечувана в Турция: със собствената

си ръка смъкна булото от лицето на жената!

Когато Хилми паша пристигна в Македония, трябваше волю-неволю да следва политиката на своя

суверен, чиято същина беше в игра със съперничествата между големите сили и между

балканските народи. Не му липсваха нито ловкост, нито гъвкавост, нужни за това, но честността му

попречи да се отдаде на някои практики, които традиционната османска дипломация беше

наследила от византийците. През цялото времетраене на реформите чужденците не се оплакаха

нито от него, нито от опитите за отлагане, които бяха отчаяли дипломатите, акредитирани в

Константинопол, нито от долни интриги, към които прибягваха по-рано в Турция, за да се

възползват от съществуващите съперничества или за да предизвикат нови.

С пристигането му в Македония българите би трябвало и за него също да са най-опасната част от

населението и е напълно възможно - както правеше султанът и много от представителите му -

Хилми паша да се е опитал да си послужи с гръцките и сръбски претенции, за да намали

опасността. Но ако е приложил на дело тази мисъл, сторил го е, без да се превръща в съучастник в

абсурдите и злодеянията на сръбската и гръцката пропаганди, а после, веднага щом разбра какъв

е истинският им характер, той се дръпна решително на полето на пълния неутралитет. Освен това

Хилми паша беше твърде прозорлив и добър познавач на човешките души, за да не разбере

бързо, че гърците и сърбите бяха не по-малко, а може би дори и по-опасни за Турция от

българите. Трескавостта, с която от самото начало на реформите се нахвърлиха да ограбват

правата на българите, не можеше да не предизвика съмнение, че антибългарската им дейност в

никакъв случай не е с цел да подкрепи самите българи - както се силеха да убедят турците; ясно

беше обратното - че намерението им е да откъснат предварително колкото могат по-голям дял от

плячката преди окончателния разгром на Европейска Турция. През дългите години на

познанството ми с Хилми паша винаги съм имал впечатление, че у него става една бавна

еволюция в този смисъл, еволюция успоредна с другата - лека-полека задълбочаваща съмненията

му относно руската политика. Но през целия си мандат в Македония той беше прекалено добър

дипломат и твърде предпазлив, за да изпусне дума, която би предала мисълта му и едва след

младотурския преврат го чух за първи път да хвали открито моралните и военните качества на

македонците. По-късно, когато Турция беше принудена да се махне от Македония, тези негови

изказвания станаха още по-ясни: спомням си как един ден ми рече, че според него е напълно

установено: само българите могат да претендират за турското наследство в Македония.

Реформаторската дейност на Хилми паша не е била никога привидна, както понякога му вменяват.

Той приемаше задачата си сериозно и често имах впечатление, че беше много по-малко скептичен

от повечето негови чуждестранни сътрудници. Това впрочем се обясняваше и с огромния обем

работа, който трябваше да свърши за делото на реформите. Често ми се случваше на връщане от

някой прием да мина по уличката в Солунския квартал, където беше скромното жилище на

главния инспектор; там след полунощ, понякога след един или два сутринта, виждах, че в

кабинета му още свети. Той прекарваше дните си в работа с дипломатическите агенти и

финансовата комисия, приемаше цяла тълпа носители на жалби и информатори, съветваше се с

подчинените си - цивилни и военни, преглеждаше огромната си преписка и привършваше едва с

настъпването на нощта. И обикновено именно тогава започваше най-деликатната част от работата

му, защото Абдул Хамид, който имаше почти същите навици като представителя си в Македония,

използваше предимно нощните часове, за да му изпрати важни съобщения, изискващи незабавен

отговор.

Хюсеин Хилми паша беше един от най-големите работяги, които съм познавал, и единствената му

истинска слабост бе характерна за трудолюбците в тази област. Той искаше да свърши всичко сам,

неизбежно се объркваше в подробностите и спираше инициативата на сътрудниците си. Казваха

му го неведнъж, членовете на финансовата комисия го убеждаваха, че канцелариите са толкова

добре организирани и с такъв капацитет, че той може да се гордее с тях и да им предостави

свобода на действие, като си запази правото да решава важните въпроси. Той ни отговаряше по

един начин: че все пак няма да е същото. Може би гледната му точка беше закована на едно

определено място от положението, създадено от абсолютизма на султана - той също имаше навик

да се меси в подробностите и непременно би спъвал много повече дейността на другите си

подчинени служители, отколкото тази на Хилми паша, който се радваше на доверието му.

VI. Османските чиновници и военни

Ако сред османските големци, сътрудници на Хюсеин Хилми паша в реорганизирането на трите

вилаета, слагам на първо място Махмуд Шевкет паша, това е в качеството му на косовски валия, а

не защото по-късно стана началник на армейски корпус, главен инспектор и най-сетне министър

на войната и велик везир. Иначе би трябвало да присъединя към него Талаат паша, който в

епохата на реформите беше най-обикновен сметководец в пощите и телеграфа и идваше в

канцеларията на дипломатическото ни представителство, за да инкасира лично дължимата сума

за подадените телеграми през месеца.

Махмуд Шевкет паша беше от Багдад и фактът, че бях изкарал почти четири години там и познавах

брат му Халил бей, допринесе до известна степен за приятелските връзки, които поддържах с този

генерал дори след като и двамата напуснахме Македония. Благоговейно пазя няколкото реда,

които той ми изпрати от Константинопол малко преди трагичната си смърт.

Би било трудно османското правителство да направи по-добър избор от този на Мехмед Шевкет

паша за важния пост генерал-губернатор на Косово и то по времето на международните реформи.

Той имаше всички нужни качества. Военният му чин и присъстви ето му даваха необходимия

авторитет; техническите познания във военната му специалност - артилерията, бяха добре

известни на чуждестранните офицери, които реорганизацията на жандармерията беше събрала в

Македония, а това увеличаваше още повече престижа му. Той говореше и пишеше свободно на

френски и немски. Беше учил в Германия и имаше стаж в нейната войска. Нещо повече:

показваше всички качества на добър дипломат: преди всичко търпение, упоритост и ^ спогаждане.

Държеше се над религиозните и расови предразсъдъци, нещо важно предвид борбите и

съперничествата в неговия вилает. Преди младотурците успяваше да поддържа добри връзки с

Илдъз-кьошк, без особено да крие либералните си идеи, които му създадоха много приятели -

сред сънародниците и чужденците. През юли 1908-а не се поколеба да застане на страната на

Енвер и Ниази - възгледите им съответстваха на неговите. Колкото до ролята му в

контрареволюцията през март 1909-а, ще кажа за нея в главата за заточението на султана.

Сред другите османски генерали, които командваха в Македония, имаше старотурци като Шемши

паша, когото ще спомена в главата за Хуриета, и Хайри паша, дълго време началник на 3-и

армейски корпус в Солун. Имаше и други с модерните разбирания на Махмуд Шевкет паша -

например Али паша Колония, който бе началник-щаб по време на експедицията към

Константинопол (вж. главата „Султанът в заточение"). Но най-многобройна бе групата по средата

между горните две - например черкезинът Сейфула паша, храбър военен, държащ много на

дисциплината, но който не можа да се примири с падането на стария режим и се самоуби.

Друг генерал от тази междинна категория беше Осман Февзи паша, който в качеството си на

комендант на Скопие има голяма заслуга за дисциплината на османската войска и оттук - за

делото на реформите, като същевременно облекчи и участта на християните. Осман паша беше

татарин и брат на известния Ахмед Фейзи паша, който изигра неособено добра роля в Йемен и

когото видях в Багдад в твърде неблагоприятна светлина. Осман Февзи беше във всяко отношение

противоположност на брат си. Но изглежда го преследваше лош късмет, защото в два случая на

този храбър генерал се падна доста смешна роля, която не заслужаваше: първо като валия на

Янина, където безразсъдната постъпка на Есад паша, по-късно диктатор на Албания, изложи на

показ личния му живот, а после през 1908-а младотурците го отвлякоха от Монастир и го държаха

няколко дни затворен в Ресен.

От висшите османски офицери, отличили се по един или друг начин в периода на реформите, ще

посоча само достойния комендант на косовската жандармерия Галиб бей, който се радваше на

приятелство и доверие от страна на австро-унгарската военна мисия, албанеца Исмаил Хаки бей,

прикрепен към Хилми паша и организатор на обиколките из страната, които правеха главният

инспектор и чуждестранните му сътрудници, но преди всичко Енвер бей, който сред всички тях

направи най-блестяща кариера. Кой би предвидил, че този млад началник на батальон, кротък и

скро мен на вид, което понякога му е коствало подигравки от страна на другите, ще стане герой на

младотурската революция? Има ли нещо по-невероятно от факта, че в навечерието на 23 юли

1908-а Енвер хвана гората - той, който в канцеларията на Хюсеин Хилми паша бе натоварен

специално с преследване на четите? Всичко беше изключително в кариерата на този човек, който

в продължение на дванайсетина години премина като метеор през историята на Турция и на

света, който събори един режим и вкара страната си в световна война, за да бие руснаците - в

неговите очи смъртни врагове на Турция - който се би в африканските пустини срещу италианците

и завърши дните си в борба в Централна Азия - отново в битка с руснаците, в името на

мохамеданската религия и за свободата на туранската*Т. е. урало-алтаиската. - Бел. прев.+ раса.

Рядко се случва да се намерят съчетани в един човек качествата на оратор и водач, както е при

Енвер. Красноречието му, честността и необуздаността обясняват неограниченото влияние, което

имаше върху сънародниците си; смелостта и устремът му ентусиазираха войниците. Очевидно е,

че същите тези качества му пречеха да бъде добър дипломат. Малко след младотурския преврат в

един случай си дадох сметка, че дипломацията не е силната му страна. В един момент комитетът

„Съюз и прогрес" беше на мнение, че започнахте в Константинопол и другаде преговори за

разрешаване на австро-турската разпра, избухнала след анексията на Босна и Херцеговина, не

напредват според желанията в Солун. Тогава „Джемийет" се обърна към мене и ми подсказа да

поискам от моето правителство да ми разреши да преговарям с някои младотурс-ки делегати.

Разрешението ми бе дадено от граф Ахрентал, разбира се в граници, наложени от положението и

дипломатическия протокол. Тези договори, продължили известно време, и за които впрочем

стана дума в статия, появила се подир няколко месеца в „Нувел прес либр", не доведоха, както

можеше да се предвиди, до нищо. Но по този повод можах да си дам сметка, че Енвер бей се пали

прекалено много, а от друга страна няма бързи рефлекси. В това отношение един друг делегат на

комитета „Съюз и прогрес", с когото тогава бях имал разговори, явно го превъзхождаше. Това

беше Хаджи Адил бей, тогава със скромните функции на директор на Солунската митница, но

талантът му бързо получи признание.

Преминавам към цивилните сътрудници на Хилми паша. Канцелариите им бяха управлявани от

Халил бей, човек сериозен, спокоен и любезен, който много тактично изпълняваше трудната си

задача да поддържа ред в сложния организъм на главния инспекторат. Дори и архивите, в много

случаи слабо място на администрациите, бяха в образцов ред, какъвто съм виждал рядко другаде.

Със страстта си към работата Хилми паша не понасяше някое досие да не бъде намерено веднага

и точно тогава бяха редките случаи, когато го виждах разгневен. Персоналът му се съобразяваше с

това и намираше начин да му носи всичко светкавично, дори и кореспонденции, които не са

актуални от няколко години вече.

Поради различните езици, говорени в Македония, и присъстващите чуждестранни офицери се

появи необходимостта от сложна преводаческа служба: за нея отговаряха Милха бей Фрашери и

Исмаил Талаат бей. Първият беше образован албанец, който като други от неговия род се отличи в

шкиптърската литература, а днес изпълнява функциите на албански пълномощен министър в

Атина; Исмаил Талаат, остроумно „дьонме"*Потурчен християнин (тур.). - Бел. прев.+ от Солун,

което познавах още от времето на Мехмед Хафиз паша като драгоманин в Косовския вилает, ми

припомни следната случка. Този славен драгоманин, който нямаше никаква склонност към

туризъм, бил натоварен да придружи в Призрен английски журналист, станал подир това известен

политик в страната си. Щом пристигнали на гара Качаник, англичанинът слязъл от влака да търси

водач, с когото да изкачат връх Люботрън. Исмаил Талаат го зърна, че говори с някакъв албанец,

приближи се до мене - аз пътувах в същото купе - и ми прошепна: „Ако тия двамата луди -

англичанинът и албанецът, се сговорят, ще трябва да вървя с тях да си троша врата по Шардаг!"

По-късно, със създаването на Финансовата комисия, преводаческата служба се разшири още

повече и главният секретар Виталис ефенди я допълни чудесно. Между другото той бе големият

работяга и душата на тази комисия. Външната служба се състоеше от инспектори. Това бяха видни

люде, като Оскан ефенди и Фаик бей, чиито заслуги и качества по-късно получиха признание с

поверените му министерски портфейли в Стамбул*Цариград. - Бел. прев.+.

В крайна сметка, главният инспекторат на трите вилаета постигна може би най-големия успех, на

който Турция се е радвала някога в организационно отношение. Щом всички тези способни хора и

чудесни органи не успяха да спрат развитието на събитията, явно „късметът" беше предопределил

да настъпи краят на турската власт в Македония.

VII. Чуждестранни агенти и реорганизатори

Kонсулите на Силите в Солун, Монастир и Искюп и скандинавските и белгийски офицери, свикани

в Македония по силата на февруарската програма, бяха предвестници на Мюрцщегските

реформи.

Именно консулските доклади създадоха основа за действие и намеса на Силите. Някои от тези

доклади бяха публикувани и Бялата и Синята книги, съдържащи докладите на господата Стеег,

Грав и Макгрегър, си остават точните документи за историята на Македония през героичната

епоха на Илинденското въстание. Австро-унгарските представители господата Хикел, Пара и Крал

също се отличаваха с дълбокото си познаване на положението.

Последните двама изиграха и голяма роля, все още неоценена, за развитието на чуждестранната

намеса в Македония. Благодарение на безпристрастните им и добри връзки с валиите и другите

османски чиновници, те имаха възможност и я използваха нашироко да се намесват в полза на

християните в един момент, когато турците бяха още твърде далече от официалното си съгласие

за подобна намеса. Поради това успяха да сторят огромно добро, да облекчат съдбата на мнозина

нещастници християни.

Като правя тази забележка, не се оставям ни най-малко да ми повлияе приятелското ми чувство

към колегите - просто констатирам един факт, известен в Македония. Не искам да намаля,

разбира се, и стойността на интервенциите и сътрудничеството на руските консули, още повече, че

мога само да се похваля с работата, свършена в Искюп заедно с прекрасните ми колеги Беляев и

Орлов. Моята забележка се отнася за по-раншна епоха, за годината 1903-а, а тогава нямаше

съмнение, че действията на сънародниците ми ще срещнат не по-малко трудности от тези на

руснаците. Турците нямаха доверие най-вече в представителите на царя и ги подозираха, че искат

да организират акция, подобна на онази, която предхождаше руско-турската война. Нещо повече,

руската политика спрямо „арнаутите", отъждествяваща действията на албанските разбойници с

амбициите на това местно население, спомогваше за създаване на атмосфера на недоверие и

възпрепятстваше намесата на руските консули, толкова дълго, колкото Портата не би приела

официално. Именно тази атмосфера обяснява двата кървави факта от Монастир и Митровица,

коствали живота на Ростковски и Шчербина. Турците и руснаците явно са стигнали твърде далеч,

като приписват тези убийства ту на провокационното поведение на жертвите, ту на албански

заговори. Колкото до г-н Шчербина, аз го опознах много добре в албанското Скутари и нищо от

това, което видях тогава, не ме караше да предположа, че този злощастен колега ще да се е

държал провокиращо и ще да е пренебрегнал инструкциите на правителството си. Общо взето

споменатите тъжни събития отново предизвикаха не друго, а чувството на обреченост, проляло

вече толкова много кръв върху земята на Балканския полуостров.

Ще кажа само две думи за скандинавските и белгийските офицери от жандармерията, защото

отделната им мисия беше краткотрайна фаза от реформите. Но като срещах често шведа Унандер

при пътуванията ми във вилаета на Монастир, а в Скопие норвежеца Нандруп и белгиеца де Хаас,

с удоволствие констатирах как с усърдната си работа и с хуманитарната си дейност представяха

достойно страните си.

Когато дипломатическите агенти заеха постовете си през януари 1904-а, нестабилното здраве на

Демерич и Мюлер предизвика много критики, не само сред местните християни, но и сред

представителите на други сили. Една карикатура, появила се в софийски вестник, която ги

представяше като паралитици, обиколи целия Солун. Това бе може би грешка на двете

правителства, да поверят подобна мисия на хора, които се придвижват трудно и състоянието на

здравето ги принуждава в повечето случаи да си търсят заместници за пътуванията из страната.

Тъй като г-н Демерич си позволяваше да пътува твърде рядко, заместваха го ту г-н Гирс, руски

генерален консул в Солун, ту г-н Петряев, помощник-дипломатически агент, а вместо г-н Мюлер

пътувах отначало аз, а после и г-н Юристовски. Бивш консул в Монастир и познавач на

македонските работи, г-н Демерич бе натрупал богат опит и в Армения, при намесата в помощ на

населението, изпаднало в бедствено положение, и в Крит при една международна акция. Колкото

до кавалера Мюлер-Рогож, неговото добро владеене на източни езици и предишните му функции

в Босна и в Русия гарантираха, че ще изпълни мисията си. И когато се разболя в Солун, кабинетът

във Виена го замести с г-н Опенхаймер, който донесе от Египет и от Атина практиката на

международните комисии; дейността му на последния пост ставаше още по-важна предвид

новата му длъжност, при това в момент, когато работата на финансовата комисия трябваше да

допълни постигнатото досега от дипломатическите агенти.

Като говорих за Мюрцщегската програма, не пропуснах да спомена и слабите страни на тази

австро-руска концепция и трудностите при изпълняването й, както и твърде мижавите резултати,

които бяха постигнати. Въпреки това дипломатическите агенти свършиха много работа, която

беше сложна и с хиляди подробности. На сбирките при Хилми паша дипломатите затъваха в тези

подробности - веднага щом започнехме и най-малкия спор по някой проблем, рискувахме да

оставим висящи множество други. Известно време от четите от тези срещи пишех аз: нито важно,

нито интересно занимание - просто трябваше да се изброят колкото може по-сбито многото

обекти за дискусия. Това все пак ми даде предимството да опозная странностите на г-н Демерич.

Бюрократ само донякъде, той дълго време не желаеше да остави на секретарите си грижата да

сверят редакцията на отчетите. Случваше се заради някое изречение или израз, които не му се

нравеха, да загуби цял час и по тоя начин редактирането на отчетите често траеше по-дълго от

самите срещи. Но при тези продължителни разисквания, които бяха повече въпрос на стил, можах

да опозная изтънко руския дипломатически агент и с удоволствие мога да подчертая, че колкото

повече го опознавах, толкова по-приятен ми ставаше г-н Демерич. Руснакът се проявяваше с

доброжелателство, сговорчивост, дълбоко чувство за справедливост и човечност, и то, за разлика

от мнозина негови съотечественици, без да се влияе от народност или религия. Нещо повече, той

беше човек на духа, който с буйния си нрав забравяше на драго сърце за дипломатическата

сдържаност. Така един ден, когато говорехме за положението, създадено от братоубийствената

борба между балканските народи, и се наложи да признаем, че османското правителство

изглежда е единствената власт, имаща материални средства да обуздае, поне до известна степен,

отвратителната касапница, г-н Демерич се задоволи да пародира известния израз на Волтер, като

рече: „Ако турците не съществуваха, трябваше да ги измислят!". Ако балканските съюзници през

1912 г. бяха чули тези думи от някой руски дипломат, положително нямаше да ги харесат, но днес

знаем, че най-ужасните злини сполетяха Македония и македонците, след като турците бяха

принудени да се оттеглят от страната, и затова мога да разкажа този епизод, без да се страхувам,

че ще навредя на автора на думите или на идеите на тези борци, които дипломатическите агенти

бяха извикани да защитават.

Още отначало отношенията между Хилми паша, Демерич и Опенхаймер придобиха най-сърдечен

характер, който си остана докрай, и тази сърдечност, оказала неоценима помощ на предстоящото

дело, вдъхнови и дебата във финансовата комисия. Повечето нейни членове имаха

дипломатически стаж в други международни органи с подобен характер. Германският делегат

барон Гризингер е бил колега на Опенхаймер в Атина, англичанинът Грейвс - на Демерич в

Ханя*Пристанище на о. Крит. – Бел. прев.+, италианецът Маиса и французинът Стеег им бяха равни

по тактичност и сговорчивост. В тази комисия не е имало никога сериозни раздори и работата й

напредна бързо, след като принципните въпроси бяха разрешени между правителствата и между

посланиците в Константинопол.

Сред членовете на финансовата комисия превъзходният италиански делегат Маиса, който ме

удостои с приятелството си при общия ни престой в албанското Скутари, и колегите му от Франция

и Великобритания се посветиха специално на финансовия контрол и изучиха учудващо бързо този

важен клон от администрацията. Това им послужи по-късно - след отзоваването на

дипломатическите агенти и разтурянето на финансовата комисия за Македония - да бъдат

назначени в подобна комисия, създадена от младотурците във финансовото министерство в

Константинопол.

Когато пътуваха из Македония, както казах вече, дипломатите обикновено биваха замествани от

други функционери, когато главният инспектор участваше лично в обиколките. Впрочем

присъствието на пашата беше важното нещо, когато европейските органи имаха, тъй да се рече,

единствената цел да контролират и да покажат одобрението на Европа за делото на Мюрцщег.

При повечето от тези посещения, особено през 1904 и 1907-а, в южната част на вилаета на

Монастир, функцията на австро-унгарски дипломатически агент изпълнявах аз и голямата част от

впечатленията и фотографиите, публикувани в тази книга, са оттогава. И неведнъж имах

възможност да се възхитя от тактичността, с която в наше присъствие главният инспектор правеше

по-ефикасни мъмренията, отправяни към населението. Той знаеше добре как да избегне двойната

подводна скала - отдаването на прекалено голямо значение на европейците, което би унижило

османския престиж, или оставянето ни в сянка, което не бихме приели. Спомням си колко пъти

след поученията на Хилми паша руският ми колега г-н Петряев и аз споделяхме впечатленията си

за езика на главния инспектор и признавахме, че той успява да държи средната линия.

Този бегъл поглед върху цивилните представители на Великите сили в Македония би бил

непълен, ако не прибавя няколко думи за личните качества на руския ми колега г-н Петряев, който

ме възхищаваше с забележителното си познаване на условията на Балканите, както и с винаги

откровеното си и сърдечно отношение при изпълняване на задачата, невинаги лесна, да си

сътрудничи с представителите на другите нации.

Най-сетне трябва да кажа и колко бях доволен, че през есента на 1905-а дипломатически агент на

Австро-Унгария стана г-н Опенхаймер, и колко ми помогна приятелството и благоразположението,

което той винаги е показвал към мене, в задачата ми и като консул в Скопие, и когато бях викан да

го замествам при пътуванията му. Няма да пропусна и секретарите на авст-ро-унгарското

дипломатическо представителство. Най-добри спомени пазя от кавалера Надамленски, от г-н

Кудич (починал наскоро като генерален консул на Югославия в Дюселдорф) и най-вече от г-н

Кирхкнопф, духовит човек и упорит работяга, чиито качества се проявиха, когато ме

придружаваше при пътуванията и в периода на младотурската революция и анексията на Босна и

Херцеговина.

Минавам към военните, изпратени от шест велики сили да реорганизират жандармерията според

Мюрцщегската програма. Броят на офицерите, натоварени с тази мисия, е прекалено голям, за да

ги изброя всички, без да превърна тази глава в списък, напълно безинтересен за читателя. Затова

ще се огранича с неколцина и за да не ме упрекнат в пристрастност към моите съотечественици,

ще приложа същото правило и към тях.

Италианските карабинери имаха след обединението на Италия образцово военно подразделение

и опазиха авторитета му. Това обстоятелство, както и съображенията на голямата политика,

допринесоха мандатът на генерала, отговорен за реорганизиране на жандармерията в трите

вилаета, да бъде поверен на италианец. Това беше генерал Ди Джорджис паша, наследен по-

късно от граф дьо Робилан. Няма никакво съмнение, че тези изтъкнати военни имаха всички

качества, за да изпълнят задачата си, която определено не беше лесна. Ако Ди Джорджис

правеше впечатление предимно с техническите си познания в реорганизацията, Робилан имаше

освен това и способности на дипломат. Може да се каже, че отначало, когато трябваше да бъдат

решени технически въпроси, понякога доста деликатни, Ди Джорджис беше точно на мястото си, а

по-късно, когато надделя дипломацията, наследникът му пое нещата. Това не означава, че ако

Робилан беше назначен още отначало, подобна неприятна дискусия (спомням си преди всичко

спора между Ди Джорджис и Мюлер) нямаше да бъде избягната. Във всеки случай, беше истински

късмет, че в момента на младотурския преврат граф Робилан пое тези функции, защото новото

положение изискваше гъвкавост, каквато неговият предшественик не притежаваше.

Граф Каприни, аташе към генералния, неведнъж оказа големи услуги благодарение на умението, с

което разреши не един спор - ту между военните от различни националности, ту между цивилните

служители -турци и чужденци.

Колкото до военните адютанти, изпълняващи двойна функция, неособено изяснена в

Мюрцщегската програма - на съветници на генерала реорганизатор и на началник-сектори, ще

спомена само тези, които срещах най-често.

Като консул в Искюп трябваше да се занимавам най-вече с рекламациите на австро-унгарската

военна мисия, като правя постъпки при валията, и само в редки случаи това не даваше желания

резултат, за който бях длъжен да уведомя дипломатическия агент; правех го, като обикновено

отивах лично до Солун и докладвах на г-н Опенхаймер или дори - с негово сългасие - направо на

Хюсеин Хилми паша.

Трима военни адютанти - граф Салис, полковник Гойгингер и подполковник Урбански, се

изредиха, докато бях титуляр в скопското консулство. Ако споменавам по-често първия, то не е, за

да намаля заслугите на другите двама, а защото граф Салис се задържа най-дълго и освен това в

началото трудностите бяха повече. Потомък на едно от най-старите аристократични семейства в

Швейцария, чиито членове традиционно служат в австро-унгарската армия, и с майка хърватка,

граф Жан-Улрич Салис-Сеевис имаше всичките добри качества на офицерите от старата ни армия,

към които прибавяше тези на произхода си. Хърватският му корен се проявяваше в прекрасно

познаване на езика и обичаите на южните славяни, което му помагаше много да разбере

манталитета на македонците, а и те научиха бързо за него. Бях забелязал, че дори и сърбите

изпитваха известни симпатии към графа, което не беше малко в епоха, когато се показа силно

антагонизмът между сърбите и Хабсбургската монархия. Естествено, разликата между гледната

точка на военния и на цивилния служител се проявяваше неведнъж в моите разговори с граф

Салис и се е случвало споровете ни, които винаги имаха сърдечен и дори приятелски характер, да

продължат с часове. Ние ги продължавахме и по време на дългите ни разходки пеша или

яздешком, но в крайна сметка винаги стигахме до разбирателство и взаимни отстъпки, което

подполковникът наричаше на шега „нашият Kuhnhandel" (пазарлък).

Колкото до офицерите от австро-унгарската военна мисия, те бяха без никакво изключение

сериозни мъже, които искаха доброто на страната и населението, и се ползваха със симпатиите на

последното, без разлика от религия и народност; поради причините, посочени по-горе, няма да ги

изброявам всички. Само ще кажа, че в събитията, за които разказвам в тази книга, участваха най-

много господата Павиас, адютант на граф Салис, де Закария и Турич, които изиграха известна роля

с активността и връзките си.

Пътуванията ми дадоха възможност да опозная особено района на Монастир, където

реорганизирането на жандармерията беше поверено на италианците. В този сектор резултатите

не отстъпваха с нищо на тези в Искюп. Запазил съм приятен спомен от полковник Албера, военен

представител на Италия, с когото се запознах при първото ми пребиваване в този вилает през

1904 г. и чийто характер беше щастливо съчетание от войнственост и добродушие. Сред

офицерите, делегирани в каазите, отлично впечатление ми направиха Кастолди и Винсенци.

Много рядко ми се случваше да видя в действие руските и френски офицери, реорганизиращи

жандармерията в районите на Солун и Сяр. Ще кажа само за руския военен представител генерал

Шлостак - с него винаги имахме добри отношения при различните ми престои в Солун, както и за

френския полковник Ламуш, с когото се запознах пак там и чиито научни изследвания в страната

вече подсказваха, че той ще се превърне в един от най-известните публицисти на македонска

тема.

Дори с риск да възмутя някой моралист, не мога да завърша тази глава, без да разкажа за една

категория представители в Македония, които без да участват по протокол в реформите, улесниха

в голяма степен нашата задача. Става дума за представителите на царство България - с повече от

скромните си титли на търговски представители те изиграха една от най-важните роли през

цялото времетраене на реформите. Обемът на извършената работа по изпълняване на

Мюрцщегската програма от страна на господата Шопов*Атанас Шопов (1855-1922) - български

търговски агент в Солун от 1897 до 1907 г. От 1909 до 1913 г. български генерален консул в същия

град. - Бел. ред.+, Тошев*Андрей Тошев (1867-1944). Роден в Стара Загора, през 1 885-а завършва

гимназия в Одрин, а през 1890-а - естествени науки в Женева и Брюксел. Български търговски

агент в Битоля от 1903 до 1905 г., член на БКД (Българското книжовно дружество, бъдеща БАН),

през 1935-а министър-председател на България. - Бел. прев.+ и Недков*Тодор Недков - български

търговски агент в Скопие. - Бел. ред.+ - в Солун, Монастир и Скопие, може да бъде оценен само от

човек, който е имал възможност да сравни качеството на сведенията и на оплакванията - стигнали

с тяхно посредничество до дипломатическите агенти и консулите - с качеството на данните от

други извори. В българските търговски представителства се извършваше грижлив подбор, който

помогна значително на Хюсеин Хилми паша и на дипломатическите агенти, като не само ги

освободи от куп излишна работа, но и отстрани второстепенните въпроси - задача, която беше

почти непосилна за чужденците. Именно тази дейност на българските представители лека-полека

им спечели всеобщото доверие, така че постъпките им пред главния инспектор, колкото и

официален характер да имаха, ставаха все по-чести. В последния период от реформите

посещенията на г-н Шопов при Хилми паша и при дипломатическите агенти се превърнаха в извор

на сведения от първостепенна важност, какъвто впрочем беше и случаят в Искюп, където г-н

Недков постигна подобен успех при валията и консулите на Русия и Австро-Унгария.

VIII. "Комитаджиите”

Етимологично неравен брак между френската дума и турско-татарското окончание*Авторът,

разбира се, не е и подозирал, че словообразуващият суфикс „-джия" или „-чия" е протобългарски

със смислообразуваша функция за занаят: „кънигачия" (който пише книги), „кундурджия". - Бел.

прев.+, с термина „комитаджия" обикновено се наричат балканските революционери. Най-често го

лепят на македонците*Термина „комита" или „комитаджия", разбира се, турците измислят още

три десетилетия по-рано - в чест на членовете на БРЦК и на вътрешната революционна мрежа на

Апостола на свободата Васил Левски. - Бел. прев.+, макар че собственият им речник предпочита

думата „четник", която се използва и от съперниците им сърбите. Колкото до гърците, които през

войната за независимост използваха епитета „клефти", двойният смисъл на тази дума после ги

накара да я заменят с„андарти".

Мнението, което има Европа за балканските революционери, включително за македонците, които

биват бъркани лесно с техните съперници и врагове, невинаги е най-прекрасното. Има, наистина,

мнозина автори и пътешественици, които отдават справедливост на героичните им качества, но от

друга страна биват осъждани терористичните методи и крайностите, извършени в

братоубийствена война, които са причинени от националните съперничества и вътрешни свади. В

увода на тази книга категорично оспорих „правото" на чужденците да се отнасят с презрение към

балканските революционери и посочих моите основания, почерпани от историята. Но от друга

страна съм далеч от мисълта да приема или защитя ужасите, които произведе последната фаза на

една хилядогодишна борба, чийто театър са Балканите и особено Македония.

Да искаш да разграничиш доказаните факти от тези, които взаимните обвинения и

недоразуменията, разпространени в чужбина, употребяват по адрес на четите, би било почти

невъзможна задача, без да се навлезе в подробности и в безкрайни спорове. За щастие много по-

прости и бързи начини позволяват да се получи безпристрастна и справедлива идея относно

„комитаджиите". Именно с тази цел ще се опитам да осветля читателя какви причини

предизвикваха и продължават да предизвикват създаването на чети, в името на кого четите

извършват подвизи, а после ще премина към личните ми впечатления, които можах да получа от

самите „комитаджии" там, където характерите се оформят в сиромашия, а и в занданите, които

трябваше да посещавам по време на официалната ми мисия в Скопие.

В Македония, както навсякъде, съществуват четири ясни и основни мотива, които карат хората да

се разбунтуват срещу властта или да се присъединят към революционерите. Това са

политическите идеали - разочарования или омраза, предизвикани от лични нещастия и тиранични

действия - авантюристичният дух и най-сетне жаждата за обогатяване.

Колкото до политическите идеали, можах да констатирам, че македоно-българският автономизъм

е изиграл най-голяма роля в историята на четническата борба, без при това да отричам

съперничещите му схващания на гръцката „мегали идея" и на „Видовдан", също така използвани

изцяло за създаване на банди от „андарти" и сръбски „четници".

За да може читателят да си създаде точна представа за автономизма и престижа, който той е имал

и има сред духовете, трябва да припомня онова, което казах вече за Берлинския договор и за

разочарованията, които предизвика неприлагането на неговия член23*Според този член Турция се

задължава да даде вътрешна административна автономия на всички райони на империята,

населени с българи и друго нетурско население. - Бел. прев.+. Така че, подбудата на онези, които

през 1893 г. създадоха Македонската организация*Т е. ВМОРО - отначало като „Български

Македоно-Одрински революционни комитети" - учредени в Солун на 23 октомври 1893 г. по

инициатива на Гоце Делчев, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон

Димитров (Филахтечев) и Христо Батанджиев. - Бел. прев.+, беше най-малкото да предвари или

ако искате, да си присвои предварително властта и правата на македонска държава, която

възнамеряваха да създадат подир това. Вътрешната организация се възприемаше и винаги се

възприема като правителство и същевременно генерален щаб на една още несъществуваща

държава, поради което си служи със съответните атрибути и права, за да преследва

осъществяването на своя идеал. Очевидно е, че това схващане не може да съответства нито на

националните законодателства, нито на правата на хората, но ако искат да обезщетят

македонците, именно тази основна грешка трябва да бъде премахната, а не произлизащите от

това действия да бъдат квалифицирани като обикновено разбойничество.

Защото, като тръгнем от предпоставката, че македонските чети действат като органи на бъдещо

правителство и като военни подразделения на генерален щаб, борещ се за бъдещата свобода,

няма да се чудим повече защо македонските революционери си присвояват административните,

съдебни и дори фискални права на едно правителство и имат поведението на воюваща страна.

Това не само обяснява македонските действия срещу турци и други балкански народи, но

осветлява и един деликатен проблем. Вътрешната организация никога не се е отказвала от

пълната си независимост по отношение на правителството в София. Естествено по време на трите

войни*Балканската, Междусъюзническата и Европейската (Първата световна). Бел. прев.+ тя се

съобразяваше с необходимостта от военна дисциплина, но го правеше като съюзник, а не като

подчинен. В мирно време тази независмост е още по-явна и трябва да напиша цяла съвременна

история на България, за да посоча многото етапи на българо-македонските отношения. Въпреки

съвсем естественото чувство на национална солидарност, тези отношения никога не са ставали

толкова тесни, колкото бяха непрекъснато отношенията между правителствата в Белград и Атина

и онези агенти на съответните им национални пропаганди, които кръстосват из Македония през

последния етап на османското владичество и след него.

Същото това различие обяснява защо елементът идеализъм и произлизащата от него

независимост изиграха много по-голяма роля при образуването на българо-македонските чети в

сравнение с формированията на съперниците им.

Да преминем към хората, подтикнати от личните нещастия и тиранията към четите. Би било

абсурдно, ако вземем да отричаме, че мотивите от този характер са имали в Македония почти

същото значение, каквото имат навсякъде другаде по света. Защото историята не познава

революция, извършена само от идеалисти, без различните недоволни елементи да се влеят и

увеличат редовете на революционерите. Има все пак и в това отношение разлика между

македонците и техните съперници. В момента на големите събития през 1903-а и през следващите

години разрушаването на многобройни български села, както и подозренията на турските власти

към българската част от населението имаха като последица, че българите, които се присъединяват

от отчаяние към четите, бяха много по-многобройни от онези гърци или сърби, които се намираха

в подобно положение. Това обяснява и защо бандите на последните две националности се

попълват от елементи, много по-малко достойни за уважение.

Приемам, че и в българските чети са попадали определен брой авантюристи и дори индивиди,

спадащи към криминалната класа. Но те бяха изключения. От друга страна трябва да се каже, че

Организацията поддържаше с всички сили строга дисциплина, за да държи под контрол

своенравните елементи; ако при някои случаи тази дисциплина е била нарушена, тези достойни

за съжаление факти се дължат най-вече на разцепленията сред самите македонци, неизбежни за

всяка тайна организация, за които впрочем допринасят много егоистичните стремежи на някои

водачи. Фактът, че тези другомислещи най-често се отмятаха и заставаха на турска или сръбска

страна, показва, че не е нужно да прибягваме до статистика на жестокостите, трудни за

установяване и контрол, за да си дадем сметка, че авантюристичният и в някои случаи

криминалният елемент беше представен предимно в бандите на другите народности, а не в

четите на Македонската организация.

Преминавам към впечатленията от посещенията ми в скопските затвори. Няма да се разпростирам

върху причината за тези визити. Достатъчно е да кажа, че те бяха следствие от инициатива на моя

предшественик г-н Пара и руския му колега г-н Беляев, която инициатива двамата с г-н Орлов

подехме по предложение на австро-унгарския военен представител и офицерите реорганизатори.

Впрочем, Червената австро-унгарска книга за 1906 и 1907 г. съдържа много материал по този

сюжет. Аз ще разкажа само за някои психологически наблюдения, които успях да направя по

онова време. Често питах задържаните защо са отишли в четите или са извършили нарушенията,

за които са ги запрели. Колкото до получените отговори, държа да посоча факта, познат на

всекиго, който е бил на Балканите - че самохвалството не е в характера на тамошните народности.

(Тук си спомням поразителния факт, че младите македонци, солунски атентатори през 1903-а,

отказвали да се фотографират, преди да се докажат на дело, като заявявали, че искат не

личностите им, а делата им да останат в историята!) Ето защо не ми се случи нито веднъж да

изслушвам патетични изявления, с каквито щяха да ме засилят при подобни обстоятелства

революционерите от всяка друга страна. Някои от хората ми отговоряха смирено, че така им било

писано - да понесат това изпитание. Именно зад тези полуориенталски и фаталистични думи се

крие националният дух. На лицата на тези мои събеседници, обикновено млади хора, със следи от

саможертвения живот в планините или от страданията в зандана, можеше да се прочете

скромност, но и достойнство. Бързо ми ставаше ясно, че пред мене са хора-идеалисти, и

навсякъде констатирах, че в огромното си мнозинство те бяха българи. Тези люде бяха твърде

сдържани в оплакванията си - обикновено от мудната съдебна процедура, или пък споделяха

тревогата си за семействата и питаха за тях. Тази тревога за съдбата на роднините беше още едно

доказателство, може би още по-гръмко, че тук не става дума за авантюристи.

Затворниците от една друга категория отговаряха на питането ми с повече или с по-малко дълга

история за обстоятелствата, поставили ги в конфликт със закона. Това бяха недоволните, за които

споменах по-горе, повечето от тях също българи, но отличаващи се от другарите си идеалисти с

доста подробния си разказ за сполетелите ги нещастия. Но и те бяха почти същите такива скромни

и добри момчета, като първите, макар че се забелязваше: не идеалът, а по-скоро някоя лична

несполука ги е подтикнала към бунт. С две думи, това бяха добри селяни, които една жестока

съдба беше откъснала от орната земя.

Най-сетне видях и доста по-различни физиономии - намръщени и свирепи, очи с див поглед,

избягващи погледа на събеседника и присъщи на авантюриста или престъпника. Но с някои редки

изключения това не бяха политически арестанти и не бяха българи.

Споменът за международните реформи в Македония се изтрива малко по малко от паметта и не

след дълго целият този период ще се побере в няколко само страници, и то не най-важни, от

историята. Така дейността на международните реорганизатори, включително и автора на тази

книга, ще изчезне набързо в мрака на забравата. Такава е общата орис на почти всички хуманни

начинания и аз не се оплаквам ни най-малко, защото съзнавам, че навсякъде, където можах да го

сторя по време на официалната ми мисия в Македония, не се побоях да облекча съдбата на тези

нещастници, смазани от политическите превратности, Ето защо изпитвам известно

удовлетворение при спомена за посещенията ми в скопските затвори.

IX. Аматово

Беше през юли 1904-а. Една македонска чета беше минирала железния път между блатистото

езеро на Аматово и долното течение на Вардара. И тъкмо нагласявала електрическия апарат, за да

предизвика взрив, когато турското поделение по охраната на железопътната линия се намесва и

така влакът, с който пътувах от Виена за Солун, избягна катастрофата.

Пътниците не забелязаха нищо или почти нищо, Чухме само няколко изстрела, когато

наближавахме гара Аматово, но през онова размирно време в гърмежите нямаше нищо чудно.

Престоят на влака на гарата се проточи доста, но и това можеше да се обясни: един лекар,

пътуващ в нашето купе, трябваше да се погрижи за леката рана на турски войник. Най-сетне

влакът потегли отново и пристигнахме в Солун без много голямо закъснение.

Едва на другия ден сутринта научих от един официален рапорт какво се е случило и разбрах от

каква беда съм се отървал.

Тогава имах за слуга един млад македонец от Кукуш. Много добър човек, винаги ми служеше

вярно, беше се привързал към мене. Знаех, че е горещ патриот и че подвизите на знаменития

„комитаджия" Гоце Делчев, също родом от Кукуш, му бяха повлияли дълбоко. Стана ми

любопитно да разбера какво мисли за произшествието в Аматово, в което господарят му лесно би

могъл да стане жертва. Разказах му всичко и той ми отговори най-спокойно: „Тепърва много

народ ще пролее кръвта си, преди да бъде освободена Македония!"

Това простичко изречение от един най-обикновен прислужник ми направи много по-силно

впечатление от самото произшествие. Помогна ми и да проникна по-дълбоко в манталитета на

тукашното население. За тези думи си спомнях често и през престоя ми в Македония, и по-късно.

И през 1924 г., когато братоубийствената война сред македонците причини толкова жертви, си

казвах неведнъж: „Много народ още има да пролива кръвта си, преди да бъде освободена

Македония!"

Тогава написах и статия във виенския вестник „Райхспост", където преразказах накратко тази

история и прибавих към нея няколко разсъждения относно миналата и днешна съдба на

Македония.

Никой не беше по-учуден от мене, когато ми казаха, че статията, онасловена „Преди двайсет

години и сега", била препечатана в българските и македонски вестници и развълнувала дълбоко

читателите. Именно по тази причина смятам, че трябва да възпроизведа тук основните й пасажи:

„Човек трябва да познава хилядогодишния „Кръстен път" на българския народ, за да може да

отгатне, поне приблизително, чувствата, които го вълнуват. За да си даде сметка, дори и

повърхностно, за психологията на македонците, би трябвало да е видял със собствените си очи

развалините на стотици техни села, разрушени по време на Илинденското въстание през 1903-а,

развалини отначало почернели от дима, сетне покрити от плъзналите бурени; човек трябва да е

видял и на 15 май 1907-а върху алпийската ливада на Винишка къшла чернеещото се петно,

голямо дванайсет квадратни метра, което кръвта на жертвите беше очертала върху тревата.

Оттогава изтекоха двайсетина години, но твърдението на този скромен син на Македония остава

все така вярно: „Още много народ ще пролее кръвта си, преди Македония да бъде свободна!" Ще

продължат да па дат жертви и в наши дни те като че са по-многобройни от когато и да било. За

мнозина от тях светът не е научил нищо или почти нищо: две думи в някой вестник и това е

всичко. И едва когато падне някоя видна личност, европейският печат благоволява да обърне

внимание. Такъв беше случаят с убийството на Никола Милев - учен, дипломат и журналист,

жертва на атентат в София. Нищо друго в неговата биография не ме развълнува така, както

началото й: „Никола Милев е роден на 8 май 1881 г. село Мокрени, Костурско". Защото Мокрени е

сред разрушените села, които посетих през 1904-а, и чиито останки ми напомниха стиховете на

Шилер за пустите прозорци, в които царува страхът и в които гледат облаците от небето.

Когато опожаряват родното му село, Милев е млад човек. И посвещава живота си на своята нация

-като автор, като историк, като държавник. Най-сетне този висш интелектуалец е имал, в зряла

възраст, същата ужасна съдба като хиляди и хиляди негови сънародници. „Още много народ ще

пролее кръвта си, преди Македония да бъде освободена!"

Ако беше осъществена България от Санстефанския договор Македонският въпрос би бил

разрешен отдавна. Причините, поради които Берлинският конгрес поиска да запази Европейска

Турция и не прие обединението на всички българи, са очевидни и не могат да бъдат отречени. Но

тази политика беше прокарана за сметка на един народ-мъченик. „Много хора още ще пролеят

кръвта си, преди да бъде освободена Македония!"

Впрочем още по-виновни от европейците са били наследниците на Александър II, забравили

благородната мисъл на Царя Освободител и изпратили на Балканите люде като Каулбарс и

Хартвиг, които стъпкаха идеалите и надеждите на българския народ и заговорничиха с най-злите

му врагове. Историята отдава заслуженото. Другарите на онези, които извършиха убийството на

Невский проспект, събориха и империята на Романови и умъртвиха внука на Царя Освободител.

Именно те продължиха по още по-ужасни и жестоки начини политиката на Каулбарсовци и

Хартвиговци срещу българския народ. Защото те подхвърлиха сред македонците ябълката на

раздора и въоръжиха брат срещу брата... Ето защо преди още убийството на Милев мнозина

проляха и ще проливат кръвта си „преди да бъде освободена Македония"!

X. Монастир

На третия ден след произшествието в Аматово заминахме с г-н Петряев от Солун за Гюмендже,

където участвахме в анкета за безредиците, извършени при сражението на една чета в тази

област, която сега се намира на юг от границата на териториите, предадени от Букурещкия и

Ньойския договори на Югославия и на Гърция. След като изпълних тази мисия, пристигнах в

Монастир - при отсъствията на г-н Мюлер тук ми се беше случвало да изпълнявам функциите на

дипломатически агент и три години по-късно се върнах отново с подобна мисия. Тъй като отново

беше сезонът, когато Хюсеин Хилми паша правеше обиколките си, имах възможност не само да

опозная столицата на този вилает, но да видя и голяма част от другите селища.

През юли 1904-а бях придружавал Мюлер в две от екскурзиите му: първата до Прилеп, люлка на

Македонската организация, и до Крушево, където през 1903-а автономният режим на

македонците просъществува в продължение на десетина дни, след които рухна под ужасните

репресии, предприети от Бахтияр паша. Втората ни отведе в Охрид, старата резиденция на

българските царе и патриарси, чието живописно разположение на брега на едноименното езеро

от туристическа гледна точка е може би едно от най-интересните на Балканите. Господата Петряев

и Надамленски посетиха разорените села в околностите на Дебър. Ние двамата с г-н Гиърс

стигнахме чак до Струга, където Дрин излиза от езерото и започва да се проявява албанският

елемент. След заминаването през август на г-н Мюлер, двамата с Гиърс първо се разходихме до

Смилево, родното място на знаменития македонски водач Даме Груев, и до Гопеш, голямо

влашко село, където почти двайсет години се бореха прогръцката и прорумънската партии.

През втората половина на същия месец август Хилми паша най-сетне започна обиколката си

заедно с нас. Първо видяхме наново Охрид, после се върнахме по обратния път до Ресен, за да

завием на юг. Движехме се покрай западния бряг на прекрасното езеро Преспа, за да стигнем до

Звезда и Корча. Особено за мене, като човек, познаващ Северна Албания, беше интересно да видя

как населението на този град, спадащо към южния клон на шкиптарите - тоските, се различава по

езика и нравите си от гегите от Скутари и Косово, и как съседството на Македония и на търговията,

поддържана от много жители с Египет и с Румъния, беше породило цивилизация и

благосъстояние, придаващи на двете области западен вид. На тръгване от Корча за

Костур*Авторът използува гръцкото име на Костур - Кастория. - Бел. прев.+ желанието на нашите

руски колеги бе да не се приближаваме до албанското село Биглища:, където е роден убиецът

(обесен през 1903 г. в Монастир) на г-н Ростковски. Принудени бяхме да се отбием от главния път

и да минем през Понцара, като пресечем едно романтично дефиле с твърде интересни

геологични образувания, отдалече изглеждащи като гранитни масиви, но с приближаването си

видяхме, че са конгломерати. Старият византийски град Кастория е разположен върху полуостров,

вдаден в едноименното езеро. Градът някога бил седалище на аристократични византийски

семейства. Тук са изпращани в изгнание князе и княгини, изпаднали в немилост в двора на

„василевса"; на няколко пъти тук са пребивавали и претенденти за трона на Константин. Доста

голям брой стари градежи, някои от които почти дворци, още носеха следите на отминало

величие и придаваха странен вид на градчето. Именно от Костур потеглихме да видим

развалините на много български села (Мокрени, Загоричани и др.), сполетени от горчивата съдба

да бъда разрушени по време на славното Илинденско въстание (вж. 3-а глава). Спряхме се и в

Клисура, към която ще се върна в главата за етническия състав на Македония, подир което

стъпихме отново на железопътната линия, за да се върнем в Монастир.

Точно областта, в която завърши обиколката ни през 1904-а, беше отправен пункт на Хилми паша,

придружен от г-н Петряев, от мене и от секретарите ни, когато потеглихме на инспекция през

септември 1907-а. Слязохме от влака на гара Сорович, за да отидем в Кайляри, чисто турско

градче в един район, населен от същата раса, където странните имена на селата - например

„Ердогмуше" (нещо като „родно място на героя"), говорят за азиатския произход на жителите им.

Най-близката ни гара беше Кочани, чийто вид контрастираше странно с този на Кайляри, защото

градчето е чисто гръцко и изглежда почти като европейско. Местността, в която навлязохме след

това, е известна с лозята си, простиращи се докъдето ти стигне погледът от двете страни на пътя,

водещ към малкото градче Населица или Лепчища. То обаче изглежда доста запуснато и

съсипано, въпреки военното си значение като седалище на дивизион. Веднага след него

попаднахме пак в местност, позната ни от обиколката през 1904-а из Костурска околия, и видяхме

отново този град: посетихме и развалините на опожарените през 1903-а села, където и други

безчинства били извършени от гръцки банди. Този път имахме повече време да пообиколим,

което ми позволи да обогатя колекцията си от фотографии на исторически руини с поредица

моментални снимки в Загоричани, Костенария и Старичани. Оттам се върнахме в Населица и

Кочани и по моста над Бистрица стигнахме до Серфидже, главното селище на едноименния

санджак. Там посетихме обществените сгради и училищата, където не видяхме нищо особено. По-

интересни бяха развалините на един некропол и особено тези на черква, в която още имаше

следи от византийските стенописи. Сега бяхме на чисто гръцка територия: самата природа и

особено растителността беше твърде различна от тази в истинската Македония. С напредването

ни на юг по шосето за Еласона се появяваха все по-често дафинови и миртови дървета, див

чимшир. Така полека-лека се подготвихме за панорамата, ширнала се пред очите ни, когато от

Еласона се отправихме към клисурата на Мелуна, позната от битката през 1897-а; пред нас се

простираше прекрасната Тесалийска долина, където меандрите на Пенея се очертаваха ясно през

класическия пейзаж, за да изчезнат в дефилето на Темпея.

Още по пътя към Еласона бяхме зърнали върховете на Олимп. После се приближихме още повече

до този солиден масив, заобиколихме го и пристигнахме в Петра, за да видим морето при

Катерила. През тази последна част от пътя ни гледката стана средиземноморска и с

приближаването до стълбата на кораба за Солун видяхме буйна зеленина, каквато няма в целия

Балкански полуостров и която напомняше за грейналите поля в южна Франция или в Италия.

Като оставим настрана живописната местност и красивата гледка, на които май че обърнах доста

внимание в тази глава, общото ми впечатление от престоя в Монастир и обиколката из вилаета е,

че става дума за страна, която от гледна точка на цивилизация има малко по-различен вид от

другите познати ми части на Македония. Другите градчета бяха по-отдалечени едно от друго и

между тях се простират обширни почти изцяло обработени поля. Тук не е така: човек среща

разположени нагъсто селища, впрочем съвсем малки, но и къщите им, и жителите им имат

определено градски вид. Дали това не се дължи на присъствието на гърци и власи? Но няма

никаква причина да се изключват и българите, защото именно те са мнозинството в почти всяка

област между Прилеп и Костур. Българските средища Охрид, Крушово, Прилеп и манастирът Св.

Наум, старо светилище на тази нация, имат същия облик, както и другите градчета. Трябва да

прибавя и известен брой селища, разрушени през 1903 г., чиято национална принадлежност не

подлежи на никакво съмнениеи те са били застроени по същия модел. Влязъл в Монастир и във

всичките тези малки градчета, безпристрастният пътешественик стига неизбежно до заключение,

че в тази част на Македония са представени очевидно три цивилизации - на елините, на

римляните и на българите от епохата на покръстването им. Първата обхваща една изключително

южна част, после, като започнем от околностите на Костур, превес имат българите, докато

власите, тук погърчени, там романизирани, живеят на отделни колонии в Монастир и Крушово. В

столицата на вилаета трите цивилизации са се размесили доста и въпреки всички съперничества

образуват общност, която бихме нарекли условно македонска цивилизация.

Неотдавна един голям познавач на Балканите, живял петнайсетина години в Монастир, преди още

аз да попадна там за първи път, ме увери, че е отнесъл от този район същото приятно

впечатление, тъй като не очаквал да открие толкова навътре в Македония, в област, отдалечена от

всички големи пътища и почти непозната в Европа, равнището на забележителна цивилизация и

учудващо множество от интелигентни и културни люде.

Това доказва, че споменатата цивилизация не е изцяло резултат от различните пропаганди и

школите им, които по онова време бяха още твърде скорошни, за да постигнат подобен успех, а че

става дума за стари култури, предавани от поколение на поколение.

Впрочем с това не искам ни най-малко да отрека, че въпреки всички злокобни последици за

страната от националния антагонизъм, пропагандите бяха допринесли за разпространяване на

образованието сред едно население, което благодарение на историята си и на естествените си

наклонности е напълно готово да го възприеме. Защото, като си даваме сметка за нещастията,

причинени на Македония от крайностите на национализма, никога не бива да забравяме, както го

правят някои адепти на федеративно-болшевишката идея, че балканските национализми са и

винаги ще бъдат база на модерната цивилизация на народите от полуострова; затова който иска

да ги руши, иска да върне тамошното население във варварската епоха и му предопределя участ,

още по-тъжна от днешното му положение ...

Колко хубав беше този град Монастир с белите си къщи, разпрострели се върху двата бряга на

прохладната и бистра река Драгор, с пазарищата си, гъмжащи от пъстра тълпа, съставена от

половин дузина раси! Каква прекрасна панорама предлага Пелистер със заснежените си върхове и

гористи склонове, където се гушат очарователните летовища Буково, Крастофор, Търново и

Магарево! Но и колко мъки е изживял този град, предопределен след Солун да играе главна роля

в Македония! Той преживя ужасите на три войни, подир които договорите му предписаха най-

окаяната съдба, която можем да си представим - тази на пограничен град!

Кой сред хората, познавали Монастир преди 1913-а, би повярвал някога, че е възможно този град

да стане сръбски? Защото в началото само шепа българи-патриаршисти по някакви си техни

съображения - но в никакъв случай национални, не пожелаха или не можаха да се присъединят

към Екзархията. Именно като използва това малцинство - отначало съвсем незначително,

сръбската пропаганда се промъкна в областта, където редица неоспорими свидетелства доказват

(например руската карта на Миркович, публикувана през 1867 г.), че никога не е съществувало

истинско сръбско население. По всички закони българското население и, на второ място, гръко-

влашкото имаха право да наследят турците в притежаването на град Монастир. Но тъй като

оръжията решиха другояче, защо не конституираха там поне някаква малка автономна област?

Така би било много по-добре, вместо да се оставя Монастир в ръцете на сърбите, чиито

претенции нямат и сянка от правно основание. Въпреки всичко, случи се именно това и сред

парадоксите, на които е така богата близката история, този е може би най-невероятният!

XI. Критският епизод

През лятото на 1905-а в интервала между двата ми стажа в Македония, бях натоварен да

завеждам - по време на почивката на г-н Пинтер - главното консулство в Ханя*Ханя или Канея -

главно пристанище на о. Крит. - Бел. ред.+.

От известно време се забелязваше недоволство сред населението на острова, което искаше да

смени режима на княз Георги и четирите сили покровителки с присъединяване към Гърция. Почти

едновременно с пристигането ми в Ханя това движение прие бунтовнически характер и

промяната бе отбелязана с бягство в Терисос на трима водачи - Венизелос, Фумис и Манос. По-

късно първият ще стане голям държавник, изиграл важна роля в най-новата история на елините.

Особено в началото си този бунт нямаше особено сериозен характер. Напълно различен от

жестоките борби, на които бях свидетел в Македония, критските смутове приличаха по-скоро на

оперета. Трудно е да се каже дали това се дължеше на липсата на енергия и сила от страна на

„андартите" или на предпазливото отношение, което поради различни причини върховният

комисар и дипломатическите и военните представители на четирите сили имаха към бунтарите.

Във всеки случай двойственото положение, в което се озова Ханя в продължение на няколко

седмици, не беше по принуда, защото когато по-късно руснаците се заеха енергично да потушат

бунта и нанесоха на бунтарите поражение в околностите на Ретимнос, движението много бързо се

разпадна.

А отначало изглеждаше по-различно. Почти всяка вечер, когато се хранехме в клуба на Халепа,

край града отекваха пушечни гърмежи. Наистина, на сутринта най-често научавахме, че не е имало

нито убити, нито ранени, в крайно редки случаи бяха дадени жертви - всичко на всичко неколцина

души от въстаналите и от защитниците на града.

Право да си кажа, този бунт почти не смущаваше нормалния живот в Ханя, а колкото до мене,

единственото неудобство беше, че не можех да се разходя във вътрешността на страната, както

много ми се щеше. Не че това бе невъзможно - не би имало непреодолими трудности при

пресичането на позициите и на защитници, и на разбунтували се, тъй като бяха доста рехави. Но

подобна екскурзия би събудила съмнения у княза или у консулите на силите покровителки, с

което трябваше да се съобразя, още повече че можех само да се радвам на приятелското им

отношение към мене.

Положението на княз Георги беше твърде деликатно, особено тогава в Терисос. Син на краля на

елините, международният му мандат на върховен комисар го задължаваше да се противопостави

на националното движение, чиято цел бе да присъедини острова към кралството на баща му. Ако

през годините той е успявал да се справи, то е защото притежаваше качеството на гръцкия клон на

Глюксбургите - да се приспособя ват към манталитета на новата си родина, но като пазят

скандинавското си достойнство. Самият аз получих малко доказателство за това, когато князът,

който физически беше великолепен представител на северната раса, един ден ми благодари,

загдето съм изпълнил негово желание. Ставаше дума за нещо съвсем второстепенно. Но той ми

каза, че с цялата признателност към поведението ми в никакъв случай не би желал заради

неговото удоволствие да рискувам някой упрек от страна на началниците ми. Явно тази негова

черта беше много повече датска, отколкото гръцка!

Спомням си за двама гърци от антуража на княза - адютантът, капитан на кораб, Лембесис и

частният секретар, капитан на.корвета, Мелас; първият е от албански произход като всички

жители на островите Хидра, Спецай и Псара, дали на Гърция големи моряци по време на войната

за независимост, както и друга видни люде. Когато Лембесис разбра, че съм бил в Албания и знам

тамошния език, отношенията ни станаха много приятелски и преди няколко години научих със

съжаление тъжната новина за самоубийството му в Париж. Колкото до Мелас, той беше брат на

известния шеф на андартите в южната част на Македония, убит в едно сражение по време на

престоя ми в Крит.

Тогава Великобритания и Италия бяха представяни в Крит от преподобния Езми Хауард и от барон

Фаскиоти, чиито таланти и дипломатически умения вече предсказваха блестящите им кариери в

бъдеще. Френският представител беше г-н Моруар, бивш член на Атинската финансова комисия, а

руският - г-н Броневски. За положението в страната разговарях най-често с руския генерален

консул - нравеха ми се живият му темперамент и енергичен характер.

Въпреки благосклонността на четирите европейски сили, трябваше да държа сметка за

постоянните им усилия, наложени от бунта и от необходимостта от контрол, невинаги лесен, над

островната администрация, та от страх да не злоупотребя с любезността им по време на престоя

ми в Крит търсех предимно компанията на моя германски колега г-н Селигер, който също като

мене нямаше много работа и се ограничаваше с ролята на наблюдател.

Един ден с пощенския параход от Константинопол дойде на гости общият ни познат г-н Андерс,

драгоманин в германското посолство. Аз го познавах от Багдад, а г-н Селигер - от османската

столица. Г-н Андерс поиска да види критските бунтари, което беше невъзможно - поради

споменатите по-горе причини и за няколкото часа, когато параходът е на рейд. Вместо това

отидохме до селцето Галата в международната зона, заето от групи, събрани и въоръжени в

помощ на войниците на силите покровителки. Тези критяни, наречени

„антипанастати"*Противници на въстанически действия. - Бел. прев.+, имаха доста свиреп вид в

живописните си носии, така че лесно можеха да бъдат объркани с истински бунтуващи се. Така

нашият приятел получи възможността да види поне нещо подобно на партизаните на Венизелос,

Фумис и Манос.

Това, което можах да констатирам за критската администрация по време на краткото ми

управление, потвърди изцяло мнението на мнозина други наблюдатели - че от начина им на

работа може да се желае още много. Това се дължи на основната характерна черта на гърците и

особено на критяните - да отдават прекалено голямо значение на политиката за сметка на

организацията и може би на различните намерения на силите покровителки: някои от тях гледаха

на режима на княз Георги като на преходен етап, докато други не смятаха да го прекратяват

толкова бързо. Аз дори чух да се говори за безбройни случаи на корупция, надхвърлящи всичко

видяно досега преди реформите в Европейска Турция, което се дължеше главно на това, че

избирателите бяха склонни да дадат гласа си за личности, престъпили общото право. Посочиха ми

случая с един лекар - осъден за получаване на бакшиш при упражняване на общинските си

функции и освободен от каторгата поради всеобща амнистия, бил избран за кмет на някакъв град;

и тъй като върховният комисар не можел да се противопостави на волята на населението,

принудил се волю-неволю да го утвърди в новата му длъжност.

В Ханя научих от една телеграма, отпечатана в гръцки вестник, за смъртта на австро-унгарския

дипломатически агент г-н Мюлер - кончина, предизвикала консулско разместване, при което г-н

Опенхаймер наследи починалия, а аз бях номиниран за консул в Скопие. Кипърските наблюдения

ми бяха от голяма полза при втория стаж в Македония и точно по тази причина вмъкнах в книгата

този критски епизод, макар на пръв поглед той да няма никаква връзка с мисията ми в

Македония.

На първо място видяното на този остров ми даде много по-точна представа от тази, която имах

дотогава, за трудностите, свързани с всяка международна акция. Впоследствие този опит ми

помогна много да преодолея някои недостатъци на Мюрцщегския режим, които ме бяха поразили

толкова силно през 1904-а. Нещо повече, той ми помогна да опозная отблизо тенденциите на

елинския национализъм. Защото странният характер на бунта в Крит не само се прояви на няколко

пъти, наистина при много по-кървави обстоятелства, в събитията в Македония, но именно

критският елемент полека-лека навлезе достатъчно силно при формирането на бандите от

„андарти". При престоя ми в Крит вече бях имал случай да разговарям с г-н Бронски за общото

между критския въпрос и македонския проблем, и няма съмнение, че дори извън личността на г-н

Венизелос критският елемент не би имал голяма роля в по-сетнешната гръцка политика и не би

довел правителството в Атина до действия, станали решителни за съдбата на Македония.

XII. Скопие (Искюп)

Като се изкачва по долината на Вардар, след като е минал през дефилето на Демиркапия,

железният път се приближава до двата главни града в Северна Македония. Единият е т. н. от

турците „Кьопрюлю" - поради моста (кьопрю), съединяващ кварталите от двете страни на реката,

докато българите са запазили историческото му име Велес.

Трийсетина километра по на север, преди моста, под който Треска се влива във Вардара, се

издига друг град, разположен срещу планината Каршияка. Името му се мени според езика.

Официалното турско наименование беше Искюп, на което съответства българското Скопие и

албанското Шкупи. Този твърде стар град се възползва в пълна мяра от прокараната железопътна

линия, а около построената гара на десния бряг на Вардара изникна цял нов квартал.

В главата „Солун" ще разкажа няколко спомена от пътуването ми из Македония, когато бях млад и

видях Скопие за първи път. Върнах се там на няколко пъти през 1897 или 1898-а като вицеконсул в

Призрен и поради общата ни работа с косовския валия. По отнова време главното управление

беше в ръцете на Хафъз Мехмед паша - доверен човек на Абдул Хамид - у когото като при

повечето висши турски чиновници остарелите ориенталски представи се преплитаха с европейски

схващания. Той впрочем имаше чувство за хумор. Разказваха как една нощ през рамадана

сътрапезниците му разговаряли за възможна среща на Земята с комета. Поискали и неговото

мнение, но пашата отказал да вземе участие в спора, като цитирал сентенцията на пророка:

„Белийетюн ин амет залет" („Една беля никога не идва сама")!

Хафъз Мехмед паша беше валия на Косово, когато дейността на Вътрешната организация започна

да се проявява сред българите, обхванати от нея, особено с Винишката афера*Разкрития на

турските власти в революционната мрежа на ВМОРО, започнали от с. Виница, Кочанско, на 14

ноември 1897 г. Стотици българи са арестувани, изтезавани и избити. Триста човека успяват да

избягат в България. - Бел. прев.+ и бомбените атентати в Куманово. За съжаление не може да се

каже, че политиката му в това отношение е била особено обмислена, тъй като от желание да се

противопостави на българите, той възприе, вероятно по нареждане на Илдъз-кьошк, твърде

неблагоразумната тактика да подклажда сръбските мераци. Да би знаел предварително, че точно

същите сърби ще откъснат от Турция вилаета, начело на който стои сам той, едва ли би го сторил.

Консерватизмът на Хафъз Мехмед паша се прояви особено когато едно нововъведение в Турция

след събитията в Армения беше приложено и в Косовския санджак - беше назначен адютант-

християнин. Това беше Даниш ефенди от перотското семейство Даледжио, който запази тази

длъжност и във времето на реформите. Даниш обичаше много ордените и стана едва ли не техен

колекционер, но иначе беше добър човечец, който в рамките на възможното се стремеше да

направи добро. Ролята му беше почти равна на нула по времето на Хафъз Мехмед паша; след това

малко по малко постигна известен напредък и знам за няколко случая, когато успя да повлияе

благоприятно за постигане на съгласие.

В епохата на международните реформи изкарах няколко седмици в Скопие - през есента на 1904-

а, до връщането на г-н Мюлер от почивката му; след една година отново ме изпратиха там на

ръководна длъжност за три месеца, а на 24 февруари 1906 г. ме обявиха окончателно за титуляр

на този пост, който запазих до края на 1909-а, тоест до момента, когато силите се отказаха от

активната си реформаторска политика в Македония.

Колкото до задълженията и особено функциите на дипломатически агент, които имах по време на

отсъствието на моя приятел Опенхаймер, те ме караха често и понякога задълго да отсъствам от

Скопие. Този пост ми се бе нравил винаги, предпочитах го пред задълженията на адютант на

дипломатическия агент, какъвто бях през 1904-а. Първо, Скопие ми предлагаше по-голяма

независимост. Второ, когато бях в Крит, самият аз изпитах благотворно разочарование от смисъла,

на една международна акция и следователно не смятах вече за толкова важни някои трудности,

които ме бяха поразили, когато бях адютант на г-н Мюлер. Все пак новата резиденция ми стана

симпатична най-вече благодарение на личните ми връзки. Вече говорих неведнъж за прекрасните

ми отношения с валията Махмуд Шевкет паша, споменах и за приятелството ми с г-н Опенхаймер

и взаимната сърдечност между мене, граф Салис и офицерите реорганизатори. Освен това в

Скопие имаше много приятен дипломатически корпус. Моят предшественик г-н Пара винаги бе

поддържал най-добри отношения с руския консул г-н Беляев, аз също имах шанса да намеря

сговорчив и любезен руски колега в лицето на г-н Орлов. По същия начин френският консул г-н

Краевски, както и италианският г-н Страниери (днес министър в Естония) допринесоха за

приветливите взаимни връзки вътре в дипломатическия корпус - първият, женен, с публичните

сбирки, които умееше да организира добре, вторият, ерген, с усърдието и южния си темперамент.

Вече посочих и българския представител г-н Недков, когото неотдавна имах удоволствието да

срещна във Виена като министър на своя суверен. Колкото до сръбския генерален консул Михаил

Ристич, той беше известен с това, че имаше хубав глас и пее прекрасно сръбски народни песни. За

съжаление го правеше само сред свои сънародници, а на настояванията на колегите си винаги

отвръщаше, че единствено човекът със сръбско сърце можел да разбере сръбската музика. Лично

за мене това е трудно изпълнимо условие, както и за мнозина други, поради което трябваше да се

откажем от удоволствието да чуем как пее този симпатичен колега.

Постът в Скопие не беше впрочем някаква синекура и заедно с господата Лукес, Руднай и Пьоцел,

които бяха последователно аташирани към мене, нямахме много свободно време. Реформите и

военната мисия ни създаваха доста работа, при това нерядко усложнена от куп подробности.

Извън тази работа трябваше да пазим интересите на настанилите се в Скопие австрийци, унгарци

и германци, както и на няколкото католически енории, намиращи се под австро-унгарска закрила.

Тази в Скопие беше управлявана известно време от преподобния дон Антоан Битичи, заемащ

важно място в албанската литература и умеещ да съчетава добре достойнството на

министерството си с шеговития си и весел характер.

Тъжната страна на стажа ми в Скопие беше твърде незодоволителното развитие на политическото

положение вследствие на сръбско-българското съперничество и непресекващата четническа

борба. Нищо не ме огорчаваше повече от всекидневните новини от братоубийствената кланица и

от това да виждам как нещастните селяни, които биха предпочели да обработват земята и да

печелят хляба си, са въвличани в превратностите на тази истинска война. Наистина не искам да

обвинявам само сърбите, нито да отричам някои жестокости, извършени и от страна на

българските чети, които, както казах вече, си присвояваха всички права на воюваща страна. Но не

бива да се забравя, че всичко това се случваше в страна, която по своя произход беше българска и

където най-много да имаше нищожно сръбско малцинство. Трябва следователно да бъдем

наясно, че по същество българските чети защитаваха населението, докато сръбските „четници"

бяха агресивните инструменти на алчността на съседното кралство, което, както казах в главите за

Сан Стефано й Берлин, беше подтикнато първо от международната дипломация, а по-късно още

по-силно - от политиката и на турци, и на руснаци.

Да се отстранят съперничествата и да се спре четническата борба - очевидно това трябваше да се

стори. Но не беше никак лесно и в главата за Мюрцщег изброявам трудностите пред тази цел. В

Скопие имаше още една трудност. Тук не беше като в Солун и особено в Монастир, където

гръцкият елемент участваше в междуетническото съперничество. В Скопския санджак се избиваха

взаимно само двата славянски народа*Към началото на XX в., разбира се, никой вече не се

съмнява във велико-руската теза, че българите са славянски народ. - Бел. прев.+. Ето защо от

уважение към руския ми колега се чувствах задължен да пазя пълен неутралитет. Трябваше дори

да се въздържам да разобличавам сърбите като агресори - макар че в мнозинството случаи те

наистина бяха такива - защото и най-малкият жест в тази посока предизвикваше незабавна

съпротива от страна на руското консулство, явно получило категорични инструкции по въпроса. И

когато все пак го правех, рискувах да навредя на установените добри връзки. Този неутралитет,

който всъщност заслужава да бъде наречен по друг начин, защото се превръщаше в

съучастничество с почти винаги нападащата страна, ме отвращаваше, но нямаше никаква

възможност да постъпя иначе. Накрая трябваше да се примиря с факта, че това е още едно от

неприятните усложнения, които международната солидарност налага при всяка съвместна акция

на няколко държави. Нещата трябваше да бъдат приети каквито са и тъй като злото не можеше да

бъде изкоренено, ограничавах се със симптоматично въздействие. Вече разказвах как направих

усилие и успях да дам „достоверно тълкуване" на нещастната III-а точка от Мюрцщегската

програма, за съжаление твърде късно. Споделих и някои мои наблюдения от скопските зандани,

които посетих в кампанията за подобряване на съдбата на политическите затворници. В крайна

сметка се опитах, доколкото ми беше възможно, да облекча участта на населението, страдащо от

ужасната фаталност на борбата между съперничещите си нации; военният адютант и офицерите

му ми помагаха в това дело с безпристрастните си доклади и с чудесното търпение, с което

събираха и удостоверяваха сведенията и жалбите на жертвите.

Преди да напиша тази глава, прегледах бележките си от Скопие. Спомних си за героизма на онези,

които се бореха за каузата на автономна Македония и които защитаваха земята на бащите си от

алчността на съперниците им, спомних си и за ужасите, причинени от братоубийствената борба, за

сълзите, пролети от вдовици и сираци, често хвърлени в мизерия от безмилостно развилнелия се

кървав фатализъм, който нарекох духът на Балканите.

Бих могъл да напиша дълго и тъжно повествование за всичко видяно от мене, но си помислих, че

подробното експозе ще бъде монотонно за всеки, който не е присъствал отблизо, затова реших да

се огранича със спомените ми от Горно Водно и със смъртта на Даме Груев, а разказа за драмата

във Винишка къшла оставям за следващата глава.

* * *

От дълго време се канех да изкача планината Каршияка, намираща се срещу Скопие, но от работа

не можех да отделя време. Все пак един августовски ден на 1906-а капитан Павлос дойде да ми

съобщи, че двама български селяни били убити близо до село Горно Водно, разположено в

същата планина. Той трябваше да разследва убийството и ме покани да го придружа. Приех и

потеглихме. С наближаване до селото живописната гледка ме порази. Насред Горно Водно се

извисяваше гигантски клен, в чийто дънер, издълбан от времето, огромната хралупа служеше за

обор на стадо овце. „Оборът" същевременно показваше при какви скромни условия живеят

селяните от Горно Водно. Въпреки всичко тези скромни овчари и орачи не бяха избавени от

бедствията, сполетели цялата страна. Влязохме в двете бедни, но много чисти къщи на жертвите,

след като офицерът участва в разпита. Единият убит, на име Търпе, бе положен на доста добре

осветен чардак и това ми даде идея да му направя моментална снимка. Поколебах се от страх да

не смутя чувствата на семейството и споделих опасенията си с офицера. Той поиска разрешение от

вдовицата, която се съгласи, като прибави енергично: „Светът трябва да види как убиват синовете

на Македония!" От тази вълнуваща сцена е фотографията, възпроизведена на стр. 180.

Разследването установи, че убийците са носили бели шапчици. Но никога не се разбра дали са

били албански разбойници или от друга банда, преоблечени като албанци.

* * *

Няколко месеца по-късно - след Новата 1907 година един турчин дойде в консулството по

нареждане на валията и ми показа снимката на мъртвец. Ставаше дума за известен ми вече факт;

по Коледа трима българи „комитаджии" бяха убити близо до село Русиново. След като телата

били погребани от селяните, властите надушили, че единият от тримата убити бил известният

Даме Груев - душата на Илинденското въстание през 1903-а. Направиха ексхумация, удостовериха

обикалящия слух и една фотография беше предадена на валията. Преди да я изпрати в

Константинопол, Махмуд Шевкет паша реши да уведоми консулите. Помолих турския офицер да

почака няколко минути и се опитах да скицирам с перо портрета на мъртвия, с която скица

започва тази книга. За да дам на читателя представа кой беше покойният, мога само да цитирам

какво казва за него Симеон Радев в статията си „Великите сенки": „Груев беше надарен с жив и

лрозорлив дух, отличаваше се с реализма си, имаше дар слово, разбираше се с хората, когато се

отнасяше за практическата страна на някое дело. Като вдъхновител нямаше равен на себе си.

Речите му бяха изпълнени със здрав разум и хумор. Никой не можеше да въздейства така с духа

си на слушателите. И това обясняваше изключителното издигане на този революционер, който не

беше войвода!".

XIII. Винишка къшла

Никога състраданието ми към нещастията на населението в Македония не е било толкова силно,

както при участието ми в разследването във Винишка къшла (Кочанска кааза).

Моят разказ е резюме от официалните документи, отпечатани в Червената австро-унгарска книга

за 1906 и 1907 г., комплектувана от лични спомени по няколко теми.

На 9 май 1907 г. телеграфирах на моето правителство, че в горепосоченото населено място седем

български селяни са били заклани и други двама ранени. Местните власти и съобразно с тяхното

мнение валията предположиха, че престъплението е извършено от сръбска банда; но

комендантът Закария, офицер-реорганизатор в Кочани, беше съобщил на полковник Гойгингер,

военен адютант на Австро-Унгария, че ранените приписвали деянието на банда, съставена от

дванайсет мюсюлмани, сред които имало пет или шест турски войници. Бандитите сами се били

обявили за турски „комитаджии".

Натоварен от барон Ахрентал да интервенира при главния инспектор и да участва в строго

разследване, за да бъдат открити и наказани виновните, г-н Опенхаймер привлече първо г-н

Демерич; на 12 май двама та отидоха при Хюсеин Хилми паша, който впрочем им беше съобщил

първи новината за произшествието на 9 май, както и слуха, че клането е извършено от сръбска

банда. Тъй като това предположение изглежда отпадаше след доклада на г-н Закария, а освен

това в много други отношения информацията беше противоречива, бе призната необходимостта

от строга анкета. Докато Хилми паша, чието твърдо намерение беше да изясни лично тази

мистерия, натовари с разследването генерал Осман паша, комендант на областта Искюп, в

резултат от преписката между Виена, Санкт Петербург и Константинопол беше решено да се

организира независимо разследване. Ето как вечерта на 14 май полковник Гойгингер, руският

колега г-н Орлов и моя милост пристигнахме в Кочани. Тъй като османските власти имаха

нареждане на другата сутрин да прекарат ранените в Скопската болница, ние ги разпитахме още

същата вечер, но не можахме да получим повече сведения от тези в доклада на офицера

реорганизатор. Не ни помогнаха много и двама български свещеници, с които се видяхме на

другата сутрин.

Веднага след това потеглихме към местопрестъплението и пристигнахме след три часа път пеша.

Това беше доста голяма алпийска ливада, а по средата й ужасно тъмно петно с големина около

дванайсетина квадратни метра сочеше мястото в тревата, където е бликала на струи кръвта на

нещастните селяни. В махалата Винишка къшла, изоставена от овчарите веднага след

престъплението, срещнахме само две селянки, чиито думи ни накараха да продължим

разследването ни в град Виница. Едва там, както ни насочиха двамата свещеници и двама учители

от българското училище, ние получихме редица показания. Почти всички твърдяха, че клането е

дело на турска банда, като някои от бандитите били с военни униформи и войскови пушки и

щикове. Никой не можа или не пожела да ни каже имената на убийците, но многото свидетели

породиха съмнение дали в бандата не участват жителите на съседното село Калиманци, от

известно време в спор с тези от Винишка къшла за добитък и ливади за паша. Част от съмненията

паднаха и върху мюсюлманите от други съседни села, при които биха могли да се скрият

дезертьорите и мародерите. Неколцина от нападателите бяха извикали по. име жертвите си,

което показваше, че престъпниците едва ли са дошли от далече. Едно поверително сведение от

страна на капитан Турич, офицер реорганизатор от Щип, също посочваше турчин от Калиманци

като участник в клането. Редица свидетели потвърдиха информацията на капитан Закария, че

бандитите сами се обявили за турски „комитаджии". Четирима роднини на жертвите дадоха

показания, че при предварителния разпит при каймакамина негов помощник се опитал да

заплашва свидетелите, като им внушавал да не обвиняват турците и войниците им, а да припишат

клането на вътрешни борби между българи. Колкото до сдържаното поведение, наблюдавано

повече или по-малко при всички свидетели, опитът ни от други подобни случаи ни помогна да го

обясним със сплашване и страх от отмъщение.

Предишния ден бе пристигнал и полковник Галиб бей, за да участва в нареденото от валията

разследване, а генерал Осман паша, който също беше в Кочани, изглежда присъстваше по други

съображения.

Едва на следващия ден след разпита на свидетелите посетихме гражданските и военни власти в

Кочани, за да научим и тяхното мнение. Отидохме и в затвора, който не предлагаше голяма

сигурност срещу бягство на арестуваните.

На връщане след нашата анкета се спряхме в град Щип, за да видим бойния театър, където преди

месец се бяха сблъскали османска войска и българската чета на войводата Развигоров*Михаил

(Мише) Развигоров, български учител и революционер от Щип (1873-1907). След Винишката афера

от 1897 г. е заточен в Мала Азия. Освободен, участвува в Илииденско-Преображенското въстание.

През 1905-а е делегат от Скопския рев. окръг на Рилския конгрес на ВМОРО. През 1906-а е избран

в Скопския окръжен рев. к-т. На 21 март 1907-а след продължително сражение с турската войска

се самоубива, за да не бъде заловен жив. - Бел. прев.+. Мястото беше белязано от останките на

опожарени къщи.

Щом вечерта на 1 май 1907-а се завърнахме в Скопие, незабавно написахме и изпратихме нашия

доклад, съдържащ следните основни изводи: Възможен акт на отмъщение, извършен от турска

банда, чиято причина може да бъде антагонизмът, съществуващ между турци и българи, както и

местна свада; участват дезертьори или мародери, изглежда от батальон редифи*Турски

запасняцн. - Бел. прев.+, предвид недисциплинираните и подозрителни деяния на неколцина

войници от същия батальон. Все пак арестуването и разпитът на тези войници не даде

положителен резултат. Тъй като полковник Гойгингер изложи пред мене и пред г-н Орлов

техническите средства, с които военните власти биха могли в бъдеще да предотвратяват подобни

жестокости, включихме неговите предложения в нашия доклад.

След като изброихме особените белези на село Калиманци, преминахме към критика на местното

разследване, включително констатирания опит за сплашване. Колкото до турските „комитаджии",

изразихме мнението, че това ще да е местна организация, извършваща от време на време актове

на отмъщение и насилие над християните. Последните са убедени, че съществува подобен турски

„комитет", но за съжаление показанията им не са нито достатъчни, нито категорични, за да

позволят окончателно заключение по този въпрос.

Докладът ни констатира също, че поведението на коменданта Закария в това прискърбно

произшествие е било твърде задоволително и че въпреки основните трудности пред

жандармерийската служба в тази страна, тя също изпълнява задълженията си. Възможно е дори

да има връзка между клането във Винишка къшла и убийството на двамата стражари няколко дни

по-късно при поста в Подриче (Радовишка кааза). Бихме завършили доклада си с предложение за

парична помощ като обезщетение за жените и децата на жертвите.

Нашата анкета във Винишка къшла онагледява трудностите, срещани в една или друга степен при

всички операции от този род, предприети от чуждестранните органи в Македония. Явно е, че

полученият резултат е незадоволителен в много отношения и че най-важният въпрос - имало ли е

подстрекателство и от коя страна - не е достатъчно изяснен. Но какво да се прави в страна, където

от векове не съществува взаимно доверие между властта и мнозинството от населението? Може

ли човек да се сърди на тези нещастни български овчари и орачи - които от много поколения

насам и с пълно основание отговарят с мълчание на всеки официален разпит - как да им се

сърдиш, че не се отказват изцяло от този си навик, дори и пред онези, които биха искали да

подобрят участта им, но уви, невинаги са в състояние да съчетаят хармонично фактите с добрите

си намерения? Можем ли да очакваме нещо по-добро за тази Македония, разкъсвана от сложни

борби между турците, които искат да я запазят за себе си, подвластни на кървавата цена, платена

от предходниците им, и националния идеал на македонските българи, чиято Вътрешна

организация си присвоява всички права на воюваща страна и където, като връх на нещастията,

териториалните претенции на други народи утежняват още повече бедите и нещастията на

населението?

На връщане от Винишка къшла не можех да потисна злокобното впечатление от цялата тази

Македония, която би могла да бъде земен рай, но която ми напомняше зловещите предели,

описани от въображението на Данте. „Per me si va nelle citta dolente!"*„През мен в града печални

се отива!" („Ад", първият стих от Песен трета, прев. Константин Величков, София. 1906 г.) - с тези

думи започва надписът над вечно отворената врата на ада. пред която пристигат Данте и

Вергилий. - Бел. прев.+, бихме могли да напишем над входа на всяко македонско село и за

нещастие този надпис днес би бил още по-точен, отколкото беше през 1907-а.

XIV. Хуриетът

„Дори и римските легиони се бунтували понякога." Тези думи казах един ден на младия

италиански колега, който изглежда искаше да направи преувеличени изводи от един бунт в

османския гарнизон на Искюп*Скопие. - Бел. прев.+. И наистина, безредиците, избухващи

периодично по време на хамидския абсолютизъм, не бяха твърде ободряващи като явление,

особено когато се отразяваха на отношението на властите към християнското население; но

въпреки това те нямаха никакво значение, дори и яничарските бунтове в предишния период от

турската история. Първият военен бунт, който в тези условия надхвърли средното равнище, беше

именно този, който сложи край на султанския абсолютизъм. Това беше младотурският преврат.

Тази революция, чиято парола беше „хуриет" (свобода), и която в народния език запази това име,

все пак не тръгна от войската, защото тя бе само инструмент за заговор, кроен от едно тайно

общество - комитета „Съюз и напредък" (Итихад ве тераки джемийети). В „джемийета" влизаха

почти само офицери и функционери. Този факт само на пръв поглед изглежда странен н се

обяснява с отношението към тези две прослойки, които по онова време съставят по-голямата част

от турската интелигенция - от страна на Илдъз-кьошк и доверените му люде. Две произшествия, на

които бях свидетел, ще разкрият пред читателя по-добре от всякакви общи обяснения причините,

накарали османските офицери и чиновници да се разбунтуват срещу владетеля си.

Когато през 1900 г. пристигнах в Багдад, валията Намик паша беше начело на

генералгубернаторството; той беше един от най-способните, честни и просветени чиновници,

които срещнах през дългия ми престой в Турция. Един срамен за Багдад факт беше плачевното

състояние на моста над Тигър, който свързваше двата бряга на голямата река, но чиято разруха го

правеше опасен не само за товарните животни, но и за хората-пешеходци. Веднага след поемане,

на длъжността валията реши да го поправи. Но това не беше лесно. Защото първият проект за

построяване на железопътен мост беше отхвърлен от Константинопол по финансови причини и с

големи мъки валията едва успя да получи разрешение за реконструиране на дървения мост. Така

изтекоха не по-малко от две години, преди да бъде завършен новият мост. Той трябваше да бъде

открит тържествено в деня на годишнината от възцаряването на султана, но точно тогава се случи

следното произшествие. Когато в петъка преди церемонията валията отиде на службата в

джамията, имаминът, който трябваше да изрече ритуалната молитва (хутба), като спомене в нея

само името на халифа, си позволи да прибави цял пасаж в прослава на заслугата на валията -

построения мост. Никога не се разбра дали това беше от глупост или поради интрига от враговете

на валията. Един от най-влиятелните сред тях беше заточеният шурей на султана, друг

заговорничеше с цел да се домогне до генералгубернаторството, та във всеки случай в двореца

бързо-бързо била изпратена клеветническа телеграма. И в самия ден на имперския празник, в

промеждутъка между официалния прием, даван все още от Намик паша, и церемонията по

тържественото откриване на моста, където присъстваше вече „наследникът" му, храбрият валия

получи императорско ираде, с което му съобщаваха, че го разжалват, без да му дадат някаква

възможност да се защити.

Макар че този пример за недостойно отношение към заслужил функционер е вече доста

показателен, ще прибавя още един, показващ как постъпва с офицерите един фаворит на Илдъз-

кьошк. Малко време след въвеждането на реформите в Македония придружавах барон Гиесъл,

тогава военен аташе на Австро-Унгария в Константинопол, в една инспекционна обиколка до

Митровица. Именно там османският военен комендант, генерал Шемши паша, ни посрещна

много любезно и ни покани на обяд. Този паша беше свиреп войнолюбец, роден в Босна. Казваха,

че бил почти неграмотен, но се отличил с бойните си подвизи, сред които и потушаване на

албанското въстание на Иса Болетин, и така си спечелил благоразположението и доверието на

султана. Никога няма да забравя колко мъчително пи беше - на барон Гиесъл и на мене - да

седнем на масата на Шемши паша, където вече бе заел място друг турски генерал да

наблюдаваме как ни прислужват висшите офицери. Очевидно това беше стар турски обичай, но

твърде унизителен за генералщабните офицери, които от стажа си в германската армия знаеха

много добре какво място в обществото има един европейски офицер. След като станах свидетел

на тази сцена, не бях твърде учуден, когато през юни 1908 г. научих, че същият Шемши паша бил

убит в Монастир; това е една от малкото жертви на младотурския преврат.

Тези два примера илюстрират факта, че за по-събудените османски офицери и чиновници, твърде

напредничави вече за един патриархален режим, униженията и деспотичните действия от страна

на често доста невежите дворцови фаворити бяха станали непоносими. Една друга причина за

преврата, макар и не толкова основна, беше убеждението на младотурците, че външната

политика на Абдул Хамид II противоречи на интересите на империята и народа. В това отношение

по-сетнешните събития показаха, че младотурците са станали жертва на фатална илюзия - както

по отношение на собствените им възможности, така и за съживяването на Османската империя.

Защото политиката им се оказа много по-слаба от тази на кореновия дипломат в Илдъз-кьошк. Не

се съмнявам все пак, че поне в началото те не са постъпили добросъвестно в това отношение,

както и в много други.

Бях в Солун, когато избухна младотурската революция. На самия 23 юли бях толкова претоварел с

работа, че нямах време да си дам сметка как посреща събитията населението на града. Новините,

които трябваше да получавам, обобщавам и препращам на моето правителство, се нижеха със

замайваща бързина. Трябваше да преценя и възможните развития след революционните

избухвания в Монастир и Солун. Ще отстъпи ли султанът? Няма ли да рискува и да задуши

движението, като се облегне на онези части от войската и населението, които ще застанат на

негова страна? В това отношение най-важно бе кюрдското население. Така че това бе твърде

сериозен миг, защото една гражданска война в Турция неминуемо би довела до най-тежки

международни усложнения. Смрачи се, настъпи и нощта, удари полунощ, без телеграфът да

съобщи от столицата за решението на Абдул Хамид - подчинение или съпротива? Най-сетне, за да

запазя сили предвид очакващото ме на другия ден, реших да полегна за малко. Но едва бях

задрямал, когато дойдоха да ме събудят. Нямаше нужда да питам за новини, защото изстрелите

от радост, отекващи в нощта, ми отговориха предварително. Някъде далече свиреше военна

музика, но изпълняваната пиеса бе твърде странна за Турция. Това беше Марсилезата, дотогава

строго забранена в империята. Тъй че развръзката беше ясна, преди още да ми я съобщят

официално. Султанът беше отстъпил и приел да възстанови конституцията на Мидхат паша,

суспендирана преди трийсетина години. За момента опасността от гражданска война бе

отстранена и нямаше опасност от незабавни усложнения.

Комитетът „Съюз и напредък" обяви тридневен национален празник, който да ознаменува

събитията. Нужно е много по-красноречиво перо от моето, за да опише какво се случи в Солун

през тези три дни. Възторжена тълпа кръстосваше из улиците от сутрин до вечер. По всички

кръстовища се произнасяха речи за свободата - дори и от кадъните, които показаха за първи път

физиономиите си на публично място. Разнасяха на рамене Енвер бей и другите шампиони на

движението. Градът и пристанището бяха осветени през трите последователни вечери. Нямаше

класа, раса, вероизповедание или занаят, които да не участват в общата радост. Турци и

„дьонмета" (потурчените през XVII в. евреи), християни и израилтяни, българи и гърци, по-

малобройни религиозни и национални малцинства, включително чужденците, участваха

единодушно в манифестациите. Имаше шествия от работещи по ж. п. линиите и на пристанището,

моряци и рибари, хамали и земеделци, търговци и занаятчии. Но най-дейни сред всички бяха

османските военни и чиновници, създатели на революционната идея, намерили ентусиазиран

израз във вика, подхванат от хиляден народ: „Яшасън хуриет!" (Да живее свободата!).

Наблюдавахме немислими дотогава сцени на побратимяване: гръцки и български свещеници се

прегръщаха с мюсюлмански ходжи и дервиши. Но най-голямата изненада предизвикаха

навлизащите в града чети, които допреди няколко дни се биеха помежду си и тероризираха

селяните, а сега слизаха в Солун, за да участват мирно в народната радост и в шествията. Сред тях

имаше турски, български, гръцки чети - всички с националните си носии и живописното си

въоръжение, предвождани от главатари и войводи, чиито имена досега се мълвяха шепнешком

при съобщаване на страшните новини.

За характера на солунските манифестации се изказваха твърде различни мнения. Мнозина

смятаха,че този неочакван спектакъл се дължи на ловкостта на младо-турците и опортюнизма на

другите. Не се съмнявам, че сред водачите на различните национални групи са изиграли голяма

роля доста умерените политически съображения. Смятаха, че трябва да бъдат колкото е

възможно по-доброжелателни към младотурските идеи, за да извлекат полза за собствената си

кауза. Дори може би са разбирали, че побратимяването няма да трае дълго и са искали да се

възползват от тази пауза в кръвопролитията, за да се възстановят и съберат нови сили за в

бъдеще? Всички тези тълкувания могат да съответстват на намеренията на ръководителите само

до известна степен. Но сред самото население, без разлика на вяра и народност, радостта беше

съвсем реална. Това се обяснява лесно с огромната промяна в положението, която превратът

донесе само за 24 часа - на първо място поради факта, че населението на Европейска Турция,

отдавна под влияние на европейската идея, но угнетявано от абсолютизма, изведнъж получи

възможност да изяви свободно мнението си. Нещо повече, появи се надежда, че може би идва

краят на четническата война, която опустошаваше страната. И най-сетне мюсюлмани и християни,

особено от градовете Солун и Монастир, имаха известна провинциална амбиция. Чувстваха се

горди, че едно движение, тръгнало от Македония, надделя над абсолютизма, като същевременно

Румелия надделя над Азия. През първите месеци след преврата се появиха някои признаци, че е

възможно Солун, „люлката на свободата", да бъде поставен почти на равна нога с

Константинопол. Във всеки случай в Солун цареше опияняваща радост и дори чуждестранните

представители и търговците, които би трябвало да размислят внимателно върху политическите и

стопански последици от събитието, не можеха да се отърсят от въздействието на въодушевената

тълпа.

За нещастие разочарованието настъпи бързо. За това имаше няколко причини. Преди всичко

основната идея, на която се дължеше и „побратимяването", беше измислената от Мидхат паша

„османска националност". Тя събираше в една изкуствена и несъществуваща нация всички

религии и народи в империята - схващане, което бе несъвместимо с националистичния дух на

века. От друга страна борбата на балканските народи срещу турците, както и собствените им

кървави междуособици имаха прекалено дълга история и бяха пуснали твърде дълбоки корени в

духовете, за да спрат на средата на пътя. Прехвърлянето в Константинопол на Централния

комитет, което стана след няколко месеца и завърши през март 1909-а по време на репресиите на

контрапреврата, върна Солун и Македония на втори план, което лиши младотурците от мощната

подкрепа на провинциалните амбиции.

Но решаващият момент се дължи на една двойствена особеност на младотурците. Те искаха да

реформират изцяло политиката на Илдъз-кьошк, но, уви, в желанието си да сторят нещо по-добро,

често постъпваха по-зле. Така хитрата дипломация на Абдул Хамид, съответстваща на реалната

слабост на Турция, излезе много по-добра от рязката политика на младотурците, напомняща за

старата, но невъзстановена от тях турска сила. Тази зле насочена политика се оказа фатална

особено в чужбина, включително при анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и при

декларацията за българската независимост. Младотурците не можаха да разберат, че тези две

събития са неизбежно следствие от положението, създадено от самите тях*Фердинанд I обявява

официално независимостта на България и приема титлата Цар във Велико Търново на 22

септември 1908 г. (ст. ст.). По това време (навечерието па Балканската война) българският народ

постига - наистина само на свободната територия от своето разкъсано на пет части землище -

върха на стопанското си, военно и културно развитие за целия XX в. Така че декларацията за

независимостта не е пряко следствие от турската политика, макар, разбира се, Цар Фердинанд да

избира най-гочния момент. - Бел. прев.+. Те ги възприеха като действия, насочени срещу престижа

им. Вместо да започнат веднага преговори и вместо да държат стария режим отговорен за тези

провали, което биха могли да сторят много лесно; вместо да извлекат за себе си всички възможни

ползи от положението, те направиха обратното. Опиха се от собствените си звучни фрази, опитаха

с бойкот и като видяха, че това не води до нищо, в края на краищата отстъпиха, което не беше от

полза за авторитета им - и навън, и в страната.

Друга особеност, по-малко печална за младотурците, е склонността им към централизация. От

желание да правят всичко наопаки на стореното от абсолютния монарх, те надминаха Абдул

Хамид с почти суеверната си омраза към всякаква автономия, колкото и ограничена да е тя, в

която и да било част на империята. И все пак, особено в началото, склонността им към радикални

реформи се съчета леко с предоставяне на някои автономии, макар и локални. Изглежда дори, че

на първо време, след юлските събития, някои от младотурските ръководители нямаха никакви

предразсъдъци против една децентрализация. Но случайното благоразположение на едно слабо

малцинство трябваше да отстъпи пред мнозинството, сред което взе връх централизираната

система. Колкото до това защо надделя въпросната тенденция, има две хипотези. Според едната

централизацията повече подхожда на турския манталитет, а според другата на младотурците били

направили по-силно впечатление институциите на онези западни нации, чиято организация лежи

именно на принципа на централизма. Една система, прекрасна за Франция, се превръща в

нещастие за империята, където се говорят много езици.

Тази система навлече големи бедствия на Турция. Не само бе извор на всички грешки, допуснати

от младотурците, но преди всичко тя изгони много бързо от хоризонта на Македония красивата

мечта за свободата, видението на „хуриета". Да си представим за миг какво би станало, ако след

побратимяването между различните раси младотурците бяха осъществили македонския идеал за

автономия на страната. Ако през 1908-а все още имаше последна възможност за спасяване на

турския суверенитет над Румелия, това бе евентуалното предоставяне на автономия. Дори да

приемем, че този начин не би могъл да спре, нито да отложи идващите събития, той най-малкото

би насочил в твърде различно направление съдбата на бъдещата Македония. Знае се, че Албания

след превратностите на Световната война постигна без много труд автономията, обещана от

силите през 1914-а. Същото благодеяние не би трябвало да бъде отказвано и на Македония, ако

обещанието на Берлинския конгрес беше изпълнено преди Балканските войни - и от Европа, и от

младотурците. Именно в този смисъл централизираната система на младотурците имаше и все

още има фатални последици за страната, където Енвер и Ниази триумфираха някога с подвига си

на освободители.

XV. В планината Атон

*Т е. в Света гора Атонска. - Бел. прев.+

Македония продължава в Егейско (Бяло) море чрез един полуостров, наречен в древността

Халкидика, който се разделя на три други: Пален*Днешна Касандра. - Бел. прев.+, известен с

охолните си градове и плодородните си поля, гористата Ситония*Лонгос. - Бел. прев.+ и зелената

Актея*Т е. Света гора. - Бел. прев.+, на чийто край огромен скалист зъбер се издига над лазурната

водна повърхност и се устремява към небето - връх Атон.

Едно време персийският владетел се готвел за война с Елада - малка и слаба държавица в

сравнение с могъщата азиатска империя. Това е същият владетел, в чиято прослава са

триезичните надписи от Бехистун и Алвенд: „Дарий, син на Хистасп Ахеменида, великият цар, цар

на царете, цар на земите с различни народи, цар на тази голяма земя!" Но една буря запратила

флотата му върху скалите под връх Атон и войската му била унищожена от траките. На

боговете*Очевидно тракийски... - Бел. прев.+, чиито светилища са на Актея и връх Атон, Гърция би

могла да отдаде спасението си.

Годините минавали. Синът на Дарий подготвял нова война срещу Елада. Наредил да пресекат с

канал провлака, съединяващ Актея с Халкидика, за да минат оттам корабите му. Но напразно,

защото флотата, избягнала подводните скали под връх Атон, била победена от Темистокъл при

Саламин*Остров в Бяло море, при който през 480 г. пр. Хр. се срещнали гръцката и персийската

флоти.- Бел. прев.+.

Изтекли векове. Каналът на Ксеркс се затлачил с пясъци, защото Актея водела мирен и усамотен

живот, макар и в съседство с богатите колонии на Пален и Халкидика, с процъфтяващите градове

Олинт и Потидея, замесени в многобройните войни между перси, атиняни, лакедемонци,

македонци и римляни.

После настъпил залезът на боговете. Прости и скромни люде започнали да проповядват

Евангелието на Спасителя и да славят Светата Богородица. Храмовете на олимпийците опустели и

започнали да се рушат. И когато страшни земетресения доунищожили езическите светилища в

планината Атон, пристигнали християнските монаси. Скалистият зъбер и Актея се превърнали в

свещено място за боготворене на Св. Троица и за благоговение пред Божията майка. В този

природен рай се множели килиите на отшелниците. Така полека-лека Актея се превърнала в

убежище за пустинници и иноци, в манастирска република, творяща сама законите си, нещо като

християнски аналог на „Държавата" на Платон. Първите религиозни колонисти били от

иберийската и гръцката раси. Последвали ги славяни, новопокръстени в християнството: българи,

сърби и руснаци. Както и другаде, на Света гора Атонска християнската вяра не пречела ни най-

малко на развитието на изкуствата и науките от античния свят и именно от връзката между двете

култури се зародила цивилизацията на балканските народи, чието огнище била планината Атон.

Монашеската република на Света гора оцеляла във всички бури при преселението на народите и

през средновековието, през всички вътрешни и външни борби на Византия, през кървавите войни

на балканските династии, не я удавил дори потопът на турското нашествие. Именно от планината

Атон започна възраждането на християнските нации на полуострова, ренесанс, довел до тяхното

освобождение, но и до събуждане на братоубийствените им съперничества.

„Св. Пантелеймон" близо до стълбата на Дафна, „Есфигмен", подобен на средновековна кула,

манастирите „Св. Павел" и „Дионисий", застроени в склона на скалистата планина, заобиколеният

от гори „Кутлумуш", Хилендарският манастир, българският Зографски манастир и особено

„Ивирон", фондацията на кавказки монаси*„Ивирон" е грузински манастир. - Бел. прев.+, са най-

забележителни сред двайсетте главни манастира, на които принадлежи напълно земята на

полуострова, а монасите, пристигащи по-късно, им плащат наем за скитовете и килиите си. В

малкото градче Карея е отседнал общият съвет - „Протатон", управляващ републиката.

С нарастване на руската сила в Света гора Атонска настъпва известна промяна. Минали са вече

векове, откакто чудодейната икона на Богородица е отнесена в Москва. На нея се дължи

известността на метоха „Ивирская". Поклонници и злато се стичат отдавна от Русия към Атонския

полуостров, който пък изпраща в обратна посока свещени образи (икони); в империята на царете

те не липсват в нито един домашен иконостас; императори и императрици, дворяни и селяци,

търговци и войници ги носят на гърди. Със светогорски икони са увенчани дори флаговете на

светата Рус, които красят носовете на императорските бойни кораби.

Всичко това създава положение, при което Русия не само успява да стъпи на Атонския полуостров,

но и да го направи опора на балканската си политика. Наистина, руските монаси успяват да се

сдобият само с един от двайсетте главни манастири - „Св. Пантелеймон". Но с времето той

придобива гигантски размери, нови постройки, приличащи на казарми, карат неведнъж турците

да се чудят дали няма да се стигне до някой Гибралтар на руския царизъм в Егейско море. В

другите части на Света гора руските монаси са принудени да се настаняват в килии, като плащат

наем на гръцките манастири. Но две от тези „килии" - наречени на пророк Илия и Св. Андрей,

надминават доста с размерите си гръцките манастири, като особено последната обител е

построена изключително луксозно, поради което сред народа я наричат „сарая" (двореца).

Именно по времето на реформите в Македония руското влияние достига своя връх. Руските

представители гледат на Света гора като на своя собственост и това обяснява защо полуостровът,

иначе избягнал борбите между четите и другите бедствия на епохата, нито веднъж не е бил

посетен от международни представители.

И ето, че веднага след младотурския преврат получих възможността да отида там и сега мога да

кажа, че сред многото ми спомени от южните пейзажи най-силно впечатление у мене остави Атон.

Ето какво мотивира посещението ми. След кървавите борби през последните години Македония

живееше с мечтата, уви, твърде краткотрайна, за свобода, помиряване и побратимяване, която

Енвер и приятелите му бяха породили като по чудо. Дори и Европа се помами или поне си

придаваше такъв вид. Международните реформи като че ли се оказваха ялови и хората се

надяваха, че поне за няколко седмици дипломатическите канцеларии, подпомогнати от

офицерите реорганизатори, ще успеят да си направят изводите за новото положение. За да се

запълни тази пауза и същевременно да се уредят на Атон някои висящи проблеми, главният

инспектор Хилми паша реши да отиде там лично и покани западните си сътрудници да участват в

посещението. Мнозина приеха и така италианският делегат г-н Маиса, г-н Петряев и моя милост

със секретарите ни се качихме заедно с Хилми паша и свитата му на военно корабче от османската

флота, което трябваше да ни откара от Солун до Дафни.

Поради някои обстоятелства при детронирането на Абдул Азис през 1876 г., султан Абдул Хамид

имаше предразсъдъци по отношение на военната флота и я онеправдаваше в сравнение със

сухопътната войска. Изпитахме го на собствен гръб, защото докато още заобикаляхме полуостров

Касандра, забелязахме, че ко-рабчето, което отдавна не беше стъпвало на док, крета едва-едва и

няма да пристигне в Дафни по светло. И наистина, като заобиколи нос Палиури, то се насочи към

някакво малко заливче на полуостров Лонгос, за да хвърли котва и да изчака, та да пристигне на

другия ден на разсъмване. Усамотението на този горист полуостров контрастираше странно с

гъсто населената и с обработена земя Касандра. Единствените човешки същества, които

забелязахме тук, бяха двама или трима овчари, водещи стадата си на паша. Помислих си, че

навярно и Атонският полуостров е изглеждал така преди основаването на манастирите.

Щом хвърлихме котва в Дафни на другия ден, зелената гледка, разпростряла се в подножието на

гигантския конус, се появи пред очите ни като вълшебна градина. С наближаване до нея полека-

лека различавахме светлозеленото на кестените от тъмните колони на кипарисите и наситената

неподвижност на лавровите от нежната зеленина на миртовите дървета.

Пресякохме този земен рай за около четвърт час. За съжаление причини от политически характер

ни попречиха да отидем до Хилендарския и Зографския манастири, защото се страхувахме, че

сръбските и българските монаси могат да пренебрегнат обета си и да прекъснат по един или друг

начин почивката, която си бяха дали международните реформи след преврата на младотурците.

Така че се принудихме да посетим само гръцките и руските „килии" и обители, както и една

румънска сграда, също наричана килия. В руските манастири всичко беше модерно и добре

поддържано, усещаше се дори нещо като военна дисциплина; монасите кръстосваха насам-натам

почти като добре обучени новобранци; до такава степен, че в дори в костницата на „Св.

Пантелеймон" черепите бяха подредени на равни редици като снаряди в арсенал. Богатите

колекции от стари византийски икони в „Сарая", служещи за модели на днешните художници,

бяха подредени, номерирани и каталогизирани безупречно. Но въпреки образцовия ред се

усещаше - от забележките на монасите -че навсякъде владее духът на царизма и потисничеството,

дух враждебен на свободата.

Съвсем друга атмосфера цареше в гръцките манастири. Там имаше несравнимо повече свобода и

сърдечност, за което си дадохме сметка например в манастира „Ватопед", където изкарахме два

дена. Вродената веселост на елините се усещаше дори и сред аскетите. И обратно, редът търпеше

доста упреци. В богатата библиотека на „Ватопед" например бяхме поразени от скандална

бъркотия сред ценните ръкописи. Когато с г-н Маиса направихме екскурзия до „Йвирон", станахме

свидетели на почти същата небрежност.

Много дни изкарахме в Карея - главното селище на Света гора, където спахме в „килия", съседна

на обителта „Св. Андрей", наречена „Сарая", както вече казах, когато изброявах руските

учреждения. На две крачки от тази величествена сграда се простираше дълбока пропаст.

Монасите ни разказаха, че пропастта се разширявала от срутвания при честите в този район

земетресения и че ги било страх един прекрасен ден да не потъне и самата обител.

Припомнихме си този разговор, когато една нощ мощната сграда се разтресе до основи. Беше

земетресение и всички бързо изскочиха от стаите си. Само главният инспектор Хилми паша запази

спокойствие в общата паника и загърнат в дългото си арабско наметало, застана под свода на

коридора. Не беше ориенталският фатализъм, който му вдъхна това спокойно поведение, а по-

скоро разсъдъкът. Защото, отбеляза той при втория, вече не толкова силен трус, сводът

представлява най-доброто убежище, и ни посъветва да следваме примера му.

Трусовете преминаха, без да причинят сериозни разрушения. Но като си спомням сега за онази

тревожна нощ в Атон, струва ми се, че тя беше предзнаменование. Прекрасният като дворец руски

манастир на ръба на дълбоката бездна не е ли образът на една империя - още по-могъща от тази

на Дарий, чиято флота търпи крушение в скалите под връх Атон - империята на Романовци, която

след седем години също щеше да бъде погълната?

Планината Атон - колко ли империи е видяла да възникват и изчезват? Перси, македонци,

римляни, византийци, българи, сърби, латинци, турци, руснаци! Колко ли кръв се е проляла по

бойните полета на съседна Македония - от античността до наши дни? Но всичките превратности

на историята и всички страдания на хиляди човешки същества с нищо не са намалили

очарованието на този вълшебен полуостров, където след срутването на езическите храмове

обожанието на Светата Троица и почитта към Богородица са все така всеотдайно запазени.

* * *

На връщане по суша към Солун яздихме до Полигирос, седалище на гръцкия митрополит, където

трябваше да дойдат да ни вземат с коли. Именно тук се случи нещо характерно. Митрополитът се

яви пред Хилми паша и чуждестранните му сътрудници, за да им връчи необикновена жалба.

Случаят бил следният: в Полигирос, който е областно средище, населено само с гърци, имало

само едно и то начално училище, повече от примитивно; митрополитът искаше броят на класовете

да бъде увеличен и ако е възможно да бъде основана прогимназия - благоволение, за което

досега молил напразно сънародниците си. Естествено, Хилми паша му обеща да се заеме с

въпроса, веднага щом се върне в Солун. Колкото до чуждестранните агенти, те бяха поразени от

контраста между богатите ресурси на гръцката пропаганда, която винаги изтъкваше

превъзходството на елинската цивилизация, и пренебрежителното отношение към една чисто

гръцка област, която иска по-добро обществено образование. Фактът беше още по-парадоксален,

защото в смесените области или местности присъствието и на най-незначително гръцко

малцинство или дори само на патриаршисти*Т. е. на българи, но признаващи за свой духовен

глава цариградския гръцки патриарх, а не българския екзарх - глава на Българската автокефална

църква, която е екзархия от султанския ферман на 28 февруари 1870 до 1953 г., когато на

черковно-народен събор преминава в ранг патриаршия, призната веднага след това от всички

автокефални църкви по света. - Бел. прев.+ е достатъчен повод за елинистичната пропаганда да

създаде прогимназии и дори лицеи. Това е тъжен пример за крайностите на националните

съперничества - крайности, стигащи дори до пренебрегване на съществените нужди на

собственото обществено образование.

XVI. Султанът в изгнание

Контрареволюцията през март 1909-а и репресиите след нея са събития, разиграли се предимно в

Константинопол. Но контрапревратът беше усетен силно и в Солун, за което искам да разкажа в

тази глава.

В метрополията на Македония страхът да не бъдат заличени резултатите от преврата през юли

1908-а скоро беше изместен от твърдото решение да се отбие ударът и веднъж завинаги да се

сложи край на хамидския режим. Така се стигна до марша към Константинопол. Като комендант

беше посочен категорично Махмуд Шевкет паша, тогава началник на армейски корпус и главен

инспектор. Негов началник-щаб беше бригад-яият генерал Али паша, който пое експедицията от

тактическа и стратегическа гледна точка. Този офицер, постъпил по-късно на дипломатическа

служба в родната си Албания и станал пълномощен министър в Белград, беше син на Сюлейман

паша, който дълги години бе изпълнявал функциите на мютесарифин*Управител на окръг

(санджак, ар.-тур.). - Бел. прев.+ и комендант на Плевлье (Тахлиджа) в санджака Нови пазар*В

Сърбия.- Бел. прев.+, чиято окупация от Австро-Унгария беше предрешена от Берлинския договор.

Този Сюлейман паша беше един от доверените люде на султана Абдул Хамид и нищо не показва

по-добре промяната, настъпила в Турция, от факта, че синът на едно протеже на Илдъз-кьошк е

вдъхновител на военната експедиция, довела до свалянето от престола и изгнанието на

владетеля.

Няколко часа преди потеглянето им посетих Махмуд Шевкет паша, при когото беше и Али паша.

Двамата ми разясниха намеренията си за детронацията, очевидно с цел да успокоят Европа. В

края на разговора Махмуд Шевкет паша каза, че ще ми бъде признателен, ако не само

информирам моето правителство и колегите за всичко, което ми е казал, но и ако дам колкото

(мога по-голяма публичност на изявлението му. Тогава се погрижих да запиша думите на

генерала, като им придадох формата на „интервю", след което му го прочетох и той го прие.

Изпратих текста на кореспондента на „Нов свободен вестник" и така това виенско издание получи

първо декларациите на турския генерал, който тръгваше да събори султана.

Подир няколко месеца, когато Махмуд Шевкет паша се отби за няколко дни в Солун и дойде да ме

види, каза, че критичната точка на експедицията била, когато двата влака с войската на

младотурците наближили укрепленията на Чаталджа. Не знаели дали артилеристите ще открият

или няма да открият огън. Никой не стрелял. „В този миг -рече Махмуд Шевкет паша - разбрах, че

ще постигнем целта си!"

В края на пътя през солунското предградие се издига хълм, на чието било голяма модерна сграда -

вилата Алатини - е построена от богатите евреи банкери от това семейство. С европейския си

начин на живот и гостоприемство те бяха оставили най-добър спомен сред всички чужденци,

пребивавали в Солун в епохата преди събитията от 1903 и 1904 г., но след това малко по малко

преместиха седалището си в Европа, така че вилата опустя. Когато генералът граф дьо Робилан

дойде да замени генерал Джорджис, който като ерген заемаше доста малка къща, той потърси по-

широко жилище и изборът му падна на вила Алатини.

Но след като детронираха султана, младотурците решиха да го закарат като държавен затворник в

Солун и също избраха за резиденция на сваления суверен вилата Алатини. Тогава генерал

Робилан трябваше да се подчини на желанието им и отстъпи жилището си.

Единственият европеец, присъствал на гарата при пристигането на Абдул Хамид и свитата му, в

която влизаха няколко дами от императорския харем и прислужници, бе същият този генерал

Робилан, повикан там в качеството си на началник на жандармерията.

Макар да знаех предварително, че едва ли ще има какво толкова да се види, изчаках до късно

през нощта в градината на генералното консулство на Австро-Унгария, за да стана свидетел на

пристигането на заточеника, който само преди година беше върховен повелител на съдбите в

империята. Случи се една от тъмните летни нощи, когато влагата от залива сгъстява още повече

мрака. Търпението на мнозината чакащи полека-лека се изчерпи, защото се разчу, че

младотурците щели да минат по друг път или да отложат преместването за друга дата, за да

избягнат общественото любопитство. И бяхме останали малцина, когато дълго след полунощ

конвоят се появи. Мракът беше толкова непрогледен, че се различаваха само проблясващите

оръжия на ескорта и кавалкадата от коли, последвани от кавалерийски ескадрон.

До края на пребиваването ми в Солун вила Алатини бе толкова строго пазена от караулите, че да

се приближи до нея човек беше невъзможно и макар някои да претендираха, че били зърнали

отдалече зад ня-•| прозорец извития като клюн нос на сваления султан или меланхоличната му и

замислена физиономия, | смятам, че това е било чиста илюзия. Единствената истинска новина за

султанската персона, която получих през тази епоха, дължа на приятеля ми Андерс, за когото

говорих в ХI-а глава и който бе пристигнал в Солун заедно с неколцина служители на Дойче банк,

които не искаха да предадат на новото правителство влоговете на Абдул Хамид, без да присъства

самият вложител. Г-н Андерс ми разказа, че по този случай бившият владетел, без да е загубил,

както твърдят, нищо от умствените си способности, се е държал достойно и дори до известна

степен високомерно. Подписал, без да каже нищо, поднесената му декларация от Дойче банк,

която Андерс трябваше да завери от името на посолството, и поискал да се оттегли незабавно.

Тогава му обърнали внимание, че поне про форма трябва да прегледа ценните книжа, за които

става дума, но той им хвърлил само един небрежен поглед и изразил отвращението си с въпроса:

„Олдуму?" (Това ли беше?).

За онези, които го лишиха от власт, Абдул Хамид бе тиранин и то в най-висока степен! За голяма

част от цивилизования свят беше, по думите на Гладстон, „големият убиец"! Но този султан бе още

нещо. Първо бе ловък дипломат, за което споменах неведнъж в книгата. И това качество не бива

да забравяме, когато съдим онзи, който напусна за пръв и последен път вила Алатини, за да се

върне на Босфора - там боледува и умря в замъка Бейкос, докато бурята, която дълго време бе

успявал да отклонява, вече вилнееше над неговата империя!

XVII. Солун

Всички знаят колко по-трудно е да съдиш за здравето на някого, когото виждаш всеки ден,

отколкото ако го срещаш нарядко. Същото наблюдение важи за развитието на страните и

градовете: живеещите там не могат да го преценят толкова лесно, колкото идващият от време на

време пътешественик. Така и аз смятам, че мога да си дам точна сметка за развитието, за

съжаление в обратна посока, на град Солун. Защото за период от поне трийсет и осем години

идвах тук много пъти, което ми позволи да наблюдавам важните промени в това търговско

средище близо до устията на Вардар и Галико и под заснежените върхове на планината Олимп.

Бях още дете, когато ме доведоха за първи път в Солун. Беше през 1876-а, между убийството на

консулите и началото на сръбско-турската война. Заедно с родителите ми прекарахме тук няколко

месеца. Макар това време да отмина отдавна, а и аз бях още твърде млад, множество

подробности са се запазили в паметта ми.

Преди всичко си спомням железния път от Солун до Искюп и до Митровица, по който пътувахме с

баща ми, служител в Компанията за експлоатация на железните пътища в Европейска Турция. По-

късно минавах много често по същия маршрут, но всеки път, когато пресичах романтичното

дефиле Демир капия или българския град Кюпрюлю*Мост (тур.). - Бел. прев.+ (Велес), който се

простира надалече по двата бряга на Вардара, си спомнях за първото ми пътуване през тази

Македония, на която трябваше да опозная мъките и страданията.

Да се върнем в Солун. От първото ми пребиваване в града най-силно се е запечатал в паметта ми

огромният контраст между запуснатото и трагично състояние на улиците, все още напълно

ориенталски, и екстравагантния лукс в жилищата на богатите търговци от всички народности и

вери. Прекрасни персийски килими и великолепни ориенталски бродерии, венециански огледала

и парижки мебели, египетски „махраби" и завеси от дамаска, арабски коне и скъпи карети бяха

видимите белези на богатство, което беше равно и дори по-голямо от това на

константинополските богаташи. По онова време Солун беше сред най-процъфтяващите търговски

градове на Изтока, съперник на Смирна и Александрия. Тук беше търговското средище на

Балканите и това стопанско положение, придобито от векове и увеличено през турското

владичество, напоследък бе получило нов тласък От новия железен път извлякоха изключителна

полза именно солунските търговци. Защото ж. п. отклонението до Ниш шеще да бъде прокарано

едва след десетина години. Множество параходи чакаха постоянно на рейд и нито липсата на

модерно пристанище, нито затлачването на залива от Вардара не можеха да навредят на

процъфтяващата търговия.

* * *

Отново видях Солун през 1897-а - цели 21 години след първото ми посещение. Бях вече

вицеконсул на Австро-Унгария в Призрен, стара резиденция на сръбския цар Душан, която обаче

по мое време имаше повече турско-албански, отколкото сръбски облик. Условията на живот там

бяха толкова първобитни, че тряб ваше да уредя да ми карат от Солун и храна, и стоки с по-добро

качество; ако се разболеех, отново трябваше да се прехвърля в Солун, защото не исках да

рискувам да се оставя в ръцете на местните ескулапи*От гръцкия бог на медицината Ескулап.

Употребено иронично по адрес на турските лекари. - Бел- ред.+. Точно такъв случай ме отведе за

втори път в Солун.

Последните двайсет години бяха променили напълно облика на града. Покрай морето, на запад от

старата генуезка кула, наречена от турците „Беяз куле"*Бялата кула. - Бел. ред.+, беше построен

кей с цял ред хубави европейски къщи. Трасиран беше булевард „Хамидие" - от Бялата кула до

Триумфалната арка на върха на хълма. Вдигнатите нови къщи в новата махала и в „Каламария",

отвоювана с отводняване на мочурливия терен, все още бяха малко. Но преобразяването на Солун

в европейски град беше започнало най-вече с откриването на училища, болници и други хуманни

институции.

Но този неоспорим напредък контрастираше със стопанската конюнктура. Хората се оплакваха

горчиво от западането на търговията и навигацията. Макар неотдавнашната гръцко-турска война

да обясняваше забавената делова дейност, появиха се и симптоми на нещо по-сериозно, което

породи страх от започване на трайна криза. В това впрочем нямаше нищо чудно. Териториалните

промени, наложени от Берлинския договор във вътрешността на Балканския полуостров,

откъснаха от Турция обширни райони, важни за стопанския хинтерланд на Солун; вследствие на

това бяха спуснати митнически бариери между Солун и голяма част от клиентите му, което имаше

неприятни резултати. Нещо повече, ж.п. линиите Солун-Ниш и Константинопол-Ниш задълбочиха

последиците от териториалните промени и улесниха прекия внос на чуждестранни стоки в

търговските средища вътре в Румелия, а това се отрази катастрофално на транзита през Солун.

Същите обстоятелства спъваха и морския трафик, но все се надяваха, че построяването на ново

пристанище ще промени нещата.

* * *

Седем години по-късно пристигнах отново в Солун. Беше през епохата на международните

реформи и заради моите мисии трябваше да изкарам повече или по-малко продължителен стаж

ту тук, ту в Искюп или в Монастир. Напредъкът в няколко направления, постигнат от Солун между

1904- а и 1909-а, беше огромен. Ще посоча само няколко примера: трамваят беше

електрифициран, електрическото осветление бе сменило някогашните примитивни фенери,

учудващо много бяха новоиздигнатите училища и болници за всички националности и

вероизповедания, и изобщо целият живот придобиваше западен облик - много по-бързо,

отколкото където и да било другаде в тогавашна Турция. За нещастие не можеше да се каже, че е

спрял упадъкът на търговията, чиито начални резултати бях забелязал при последното ми идване.

Имаше моменти, когато тази стагнация се усещаше още по-силно - например след Илинденското

въстание през лятото на 1903 г. и предшествалите го атентати в самия Солун. Защото тези събития

не само бяха намалили стопанските резултати, но и бяха накарали част от активното население да

напусне града и да се установи другаде за постоянно. От друга страна ред обстоятелства през

епохата на реформите съдействуваха за известността на града и съответно оживяваха търговията.

Например в Солун се концентрира контролът над администрацията на трите вилаета, над

реорганизирането на жандармерията и финансите, а след младотурския преврат Солун, наречен

„люлка на свободата", се прослави до такава степен, че в продължение на месеци заплашваше да

засенчи Константинопол. Но уви -всичко това беше временно. В края на краищата търговската

криза не беше спряна нито от реформите, нито от младотурците, а колкото до надеждите,

възлагани на междувременно завършилото преустройство на пристанището, те се сбъднаха само

отчасти. Това е защото нито едно търговско средище - на Балканите или другаде, не може да не

пострада значително, когато загуби важен дял от своя хинтерланд и не успее да го замести по

един или друг начин.

* * *

Уви, това не бе краят на всички нещастия, струпали се над града. Вместо да донесат автономията

на Македония - която би върнала на Солун част от загубеното - Балканските войни завършиха с

разпокъсва нето на Румелия*Турците наричат Румелия завладения от тях Балкански полуостров и

разпокъсаната територия, за която говори тук авторът, е всъщност населена с българи - това е

географската облас Македония. - Бел. прев.+. Остатъкът от хинтерланда на Солун беше тъй

наречената „Гръцка Македония" плюс пристанището - по турско време най-голямо в Румелия след

онова в Константинопол, но под гръцка власт то отстъпи и пред Пирея, и дори пред Патрас*След

Европейската (Първата световна) война като складови пристанища Пирея и Патрас изместват и

Цариград. - Бел. прев.+.

Пролетта на 1914 г. - няколко месеца преди всеобщия конфликт, ми се случи да прекарам още

няколко дни в Солун. Никога не бях виждал такава деморализация. Промяната след последното

ми идване - макар и да бях забелязал тревожни симптоми - беше невероятна. Тогава деловата

дейност беше наистина позамряла и търговците се оплакваха, но Солун все още бе изпълнен с

живот и движение. През 1914-а - година и половина след влизането на гърците - това беше мъртъв

град. Търговията, трафикът, навигацията бяха спрели. В пристанището видях само два или три

кораба, магазините бяха празни. Но най-силно от всичко ме поразиха опустелите пазарища. Много

дюкяни бяха затворени или изоставени. Там, където преди няколко години шумна тълпа

изпълваше кръстовищата и дори и пешеходецът едва си проправяше път, сега цареше унила

пустош и колата ми премина бързо, без нито веднъж кочияшът да извика „варда!"

Сетне нещата се влошили още повече: Световната война, пожарищата, емиграцията първо на

евреите, после на „дьонметата", накрая и на останалите мюсюлмани, последиците от войната в

Анадола и вътрешногръцките смутове, имиграцията на бежанците от Мала Азия и социалните

трусове, донесени от нея!

Много се говори за проекти, насочени към подобряване на положението в Солун: за сръбска зона

или за интернационализация - говори се и за трудностите, възникнали по този повод между

Белград и Атина. Крайно време е да се направи нещо сериозно, за да се излекува упадъкът на този

пристанищен град, процъфтяващ при турците - такъв би могъл да бъде и днес, ако беше

осъществена автономията на Македония!

XVIII. Етническата Македония

По време на обиколката си през 1904 г. (вж. Х-а глава) дипломатическите агенти прекараха една

нощ в градчето Влахоклисура. Ние знаехме, че това селище, както показва и името му, е населено

с власи, не беше тайна и че са разделени на две съперничещи си части - едната повлияна от

елинистичната пропаганда, а втората - от румънската. Както винаги при подобни случаи

дипломатическите агенти се уговориха персоналът на коя от двете агенции у коя фракция ще

нощува. Решиха г-н Гиерс и секретарите му да бъдат при „румънеещите" се, а австро-унгарските

функционери - при „гърчеещите" се. С моя спътник Кирхкнопф отидохме в хубавата къща на един

лекар, предложил да подслони част от пътешествениците. Бяхме посрещнати много любезно от

стопанина, който се бил учил във Виена и говореше прекрасно немски. По време на разговора

установих, че домакинът ми е настървен „гръкоман" - особено когато го попитах на какъв език

говорят във Влахоклисура. Според него имало само неколцина невежи, както и хората,

подмамени от пропагандата на Букурещ и говорещи „арумънски", докато всички останали били

чисти гърци и от поколения не използвали румънския диалект. Макар че изобщо не повярвах на

това, което ми каза докторът, от учтивост не изразих открито скептицизма си. Впрочем, случаят го

накара да опровергае сам неверните си твърдения.

Преди да си легна, забелязах, че са забравили да донесат вода в стаята ми. Излязох, срещнах

доктора в пруста и го помолих да нареди на някого. Той повика майка си и й каза да ми донесе

вода, като си послужи, явно от невнимание, с „арумънски". Така използваната дума „апа" вместо

„ниро" ми доказа неоспоримо, че и „гръкоманите" от Влахоклисура, включително и моят хазяин,

си служат вкъщи с „арумънски".

Този случай, отнасящ се до по-скоро второстепенното съперничество между „гърчеещите" се и

„румънеещите" се власи, ще позволи на читателя да разбере сложността и трудностите,

изникващи когато човек се опитва да си даде сметка за етническата картина в страната, която

Мюрцщегската програма трябваше да реорганизира. Естествено, тези усложнения ставаха много

по-големи, когато трябваше да се изучат задълбочено гръцко-българските и сръбско-българските

разногласия, от този момент възлови за македонския проблем. Чувстваше се липсата на добра

официална статистика*Такава е имало, макар и не турска. Най-доброто и най-точно изследване е

„Македония. Етнография и статистика" от Васил Кънчов, София, 1900 г. Изданието е на

Българското книжовно дружество, което го прави официален документ, който и днес не е загубил

стойността си. - Бел. прев.+. Какво ще ти помогне една статистика, която не различава екзархисти

от патриаршисти? Ние знаехме отлично, че влиянието на Фенер и неразумната политика на

Портата изопачават напълно националната гледна точка - истинската причина за разделянето*...на

българското население. - Бел. прев.+ в две църковни юрисдикции, и точно от това изопачаване се

възползваха с пълна сила гръцката и сръбската пропаганди.

Въпреки всичко, ако човек не ще да върви слепешком, трябва да си създаде представа за

етническите условия и през моя престой в Македония посвещавах редките си свободни часове на

този проблем, който впрочем не беше само от теоретичен интерес, а неизбежно придобиваше и

практическо значение. Като си спомням за мненията, които си бях съставил по този повод между

1904-а и 1909-а, забелязвам, че част от тях вече не ме вълнуват, както тогава - първо, защото

науката осветли редица точки, които тогава бяха неясни, и второ, защото политическите събития

отнеха актуалността от много други.

Затова тук ще се огранича да запиша малка част от тези впечатления, които според мене все още

са важни и злободневни - какъвто е случаят с географския аспект на Македония и с определянето

на границите между българската, гръцката и сръбската национални области.

Очевидно е, че Македония, за която се говореше тогава и която продължава да бъде тежък

проблем, не може да има нищо общо с някогашната антична държава, управлявана от

предшествениците и наследниците на Филип и Александър и чиито граници се променяли през

различните епохи, нито с римската провинция под същото име, чиито граници също са търпели

сериозни промени. При все това ще бъде грешка да се смята, че днешното използване на термина

„Македония" просто се дължи на произволната употреба на име, взето от античността - какъвто

например беше случаят след войната през 1799 г., когато французите превърнаха Неаполското

кралство в Партенопейска република*Просъществувала съвсем малко. - Бел. прев.+. Защото през

средновековието наименованието Македония винаги е съществувало под една или друга форма и

всички балкански нации повече или по-малко са си служили с него.

Въпреки това съществуват големи разлики в неотдавнашното използване на термина

„Македония" от трите съперничещи си раси. Отначало сърбите се ограничаваха да претендират

само за „Стара Сърбия". След постигнатия успех в Сан Стефано и Берлин те малко по малко

разшириха „концепцията" си и най-сетне - към началото на века, започна да се появява идеята за

т. н. „Сръбска Македония". Бях започнал да подозирам, че и това е доста разтеглива концепция - в

зависимост от постигнатите успехи, и последните събития потвърдиха подозренията ми. По-после

пропагандният характер на „Сръбската Македония" си пролича напълно, защото след Букурещкия

договор Белград изостави и този термин, за да го замени с „Южна Сърбия".

Колкото до гърците, Македония винаги е била съставна част от пропагандния им речник. За тях

Македония беше страна, населена с гърци или с „елини алофони"*Алофон - човек, чийто майчин

език е различен от езика на общността, в която живее. - Бел. прев.+, и разположена между старите

предели на царството и Тракия. Преди създаването на Екзархията тази „Гръцка Македония"

нямаше ясна северна граница: след разделянето на църквите*Т. е. на отделянето на Българската

екзархия от Цариградската гръцка патриаршия (от омразните на народа фанариоти). - Бел. прев.+

тя продължи да обхваща патриаршистите - българи и други, от вилаетите Солун и Монастир;

именно тази концепция и сговорът със Сърбия създадоха най-сетне основите на „Гръцката

Македония", такава, каквато съществува днес.

Обратно на гореспоменатите разтегливи и опортюнистични концепции, тази за Българската

Македония имаше неизменен характер. След възраждането на тяхната националност, българите

постоянно гледат на Македония като на неделима част от народното им землище и ако

Берлинският договор унищожи надеждите, събудени от Сан Стефанския, българските граници,

определени в Сан Стефано, си останаха непоклатима основа териториалните им искания. За

българите Македония е бащината земя на техните съотечественици от юг и запад, и освен това е

постоянен идеал на цялата нация. Колкото до определяне на границите между българи и гърци,

няма никакво съмнение за линията, която отделя чисто гръцката територия от онази, където

мнозинството от населението са българи - макар и понякога смесени в една или друга степен с

мюсюлмански емигранти или ренегати. Тази линия почти съвпада с определената от

Санстефанския мирен договор като южна граница на България и гърците дори не я оспорваха от

научна гледна точка, а претендираха само за патриаршистите сред населението - или според

парадоксалния им израз, за „елините алофони". Тоест не ставало дума за разликата между гърци

и българи от етнически, а само от църковен или политически характер. Гърците се базираха на

отживели схващания от този жанр, докато българите си искаха онова, което им принадлежи

според съвременния принцип на националностите.

Разногласията между българи и сърби имат различен и много по-сложен характер поради

близостта между двете славянски раси. За да улови всички подробности на този спор, човек би

трябвало да изследва сериозно езика и нравите на двете нации-сестри, но дори и след това за

един чужденец ще бъде доста трудно да отдаде предпочитание на едната или на другата теза. По

време на престоя ми в Искюп често сравнявах българските и сръбските публикации по тези

сложни въпроси, говорех с изтъкнати люде от единия и от другия народ, но признавам, че в края

на краищата ми беше невъзможно да изляза от лабиринта само с изучаване на езиците и

обичаите, и че проблемът не може да бъде решен без исторически аргументи.

А сред тях най-силно впечатление прави фактът, че до Берлинския договор жителите на Пирот и

други области, предадени тогава на Сърбия, бяха известни като българи и сами се обявяваха за

българи. Нещо повече, според хора, които знаят добре езика, диалектът, който говорят и днес

жителите на тези райони, които вече второ поколение са включени в Сърбия, е запазил

неоспоримите си български следи. Ясно е, че това поставя въпроса на съвсем друга основа. Щом

по начало етническата граница между българи и сърби се е намирала на север от турско-

сръбската граница през 1878 г., би било съвсем излишно да се правят сложни издирвания в

санджака на Искюп или дори, както претендират сърбите, в този на Монастир; сръбските

твърдения за родство на езици и обичаи между македонците и жителите в пограничните части на

Сърбия просто се преведат в аргументи в полза на българската теза.

XIX. Македонският въпрос

Философите от античността са признали вече колко важно е съмнението и ми се струва, че то

продължава да бъде важно не само в абстрактните науки, но и в политиката. Самият аз се уверих в

това на терена на балканската политика, когато при пристигането ми в Македония породилите се

съмнения бързо промениха предишните ми представи.

В IV-а глава посочих, че идеалното единство между цивилизаторска воля и просветителска власт -

вярвах, че съм го видял осъществено в Индия, е в противоречие със сложните условия, при които

трябваше да се изгради делото на реформите в Македония. Нещо повече, отвращението ми от

революционните процеси не се съчетаваше особено със симпатиите, които предизвикваха у мене

достойнствата и преди всичко страданията на македонците. Благоприятното мнение, което имах

за турците, често се сблъскваше с пълната липса у тях на човещина, а след преврата през 1908-а - и

с отсъствието на политическа мъдрост. Но това, което ме накара да се замисля най-дълбоко, бе

трудността да открия съотношението между австро-унгарската политика, стремяща се да

разпредели Балканите спроведливо между всички балкански нации, и действителното положение

на полуострова.

Признавам, че ми трябваше доста време, за да изляза от тия дилеми. Почти веднага осъзнах, че

наблюдението ми в Индия спада към колониалните идеи и е неприложимо на Балканите.

Престоят ми в Крит ме направи по-снизходителен към онези дефекти на Мюрцщегската програма,

които са общи при всяка международна акция. Повече време ми трябваше, докато се убедя, че да

бъдеш противник на революциите е много по-лесно извън Балканите - цялата история на

полуострова е изтъкана от насилие. По-късно реших, че съм открил аргумента, който ще ми

позволи да запазя старите си симпатии към турците, без да се отказвам от новите, които ми

вдъхнаха македонците, защото си рекох, че омразата се надмогна по-лесно от презрението и че

мълчаливото зачитане между тези войнствени нации е нещо като съединителна черта помежду

им (което последните събития потвърдиха).

Най-трудната точка за решаване се оказа противоречието между австро-унгарската идея за

балканско равновесие и реалното положение на нещата. Накрая започнах да се питам дали за

постигането на подобно равновесие е достатъчна волята на Австро-Унгария или и останалите

големи държави, особено Русия, трябва да споделят същата гледна точка и да започнат да

използват един аршин към всички балкански нации. С други думи виждах, че разликата в

отношението на руснаците към православието и останалите религии, както и към славяните и

другите народности, е разлика, известна от дълго време, която обаче не беше вече единствена.

Така у мене се породи съмнение, че времената, когато наблюдавах марша на казаците в Сан

Стефано и когато сърби и българи бяха третирани като две славянски и православни нации с

абсолютно еднакви права пред благосклонния Цар Освободител, са отминали отдавна ; и руската

политика полека-лека се обръща с лице само към първите. След като съмнението ми се потвърди,

причината е очевидна - проектът да бъдат използвани сърбите като нация, еднородна с

югославяните в Австро-Унгария, с цел страната да бъде разрушена. От началото на 1907 г.

съмнението ми малко по малко се превърна в увереност и започнах да се питам има ли смисъл да

се продължава едностранно политика, неподдържаща балканското равновесие. Не би ли било за

предпочитане не само в интерес на Австро-Унгария, но и преди всичко на нациите, поставени в

неблагоприятно положение на полуострова, да окажем подкрепа на албанците и българите, ако

не можем да застанем категорично на тяхна страна? Тази еволюция в идеите ми прие завършен

вид, когато дойде краят на мисията ми в Македония и се прибрах във Виена.

По същото време политиката на младотурците и на първо място централизаторската им

тенденция ме караха да ставам все по-скептичен относно трайността на османската власт в

Македония. Дори когато в навечерието на първата балканска война, през август 1912-а беше

направен последен опит, бях от тези, които допринесоха граф Берхтолд да предложи на Високата

порта да изостави политиката на централизация. Съветът му не беше чут в Константинопол, може

впрочем да е пристигнал твърде късно, за да предотврати разгрома на турците и да възпре

нещастията, които последвалите събития донесоха на Македония.

Нека читателят ми прости това дълго въведение, но то ще му поясни мнението ми за македонския

проблем като резултат от разсъждения, предизвикани от контраста между по-раншните ми идеи и

придобития опит.

Сега ще изброя и обсъдя различните решения на македонския проблем, предлагани от края на XIX

в. до наши дни.

Доста многобройните решения или по-скоро несполучливи опити за такива могат да бъдат

събрани в шест групи, сред които най-важни са две. С първата се отдава дължимото на всички

жители на Македония, дори на най-незначителните малцинства, докато втората обхваща

националните гледни точки.

От първата група е проектът за разрешаване на македонския проблем, като се запази Европейска

Турция. Тази идея днес представлява само исторически интерес, но в последната си фаза се

основаваше на Берлинския договор, за който говорих във II-а глава. Рационалното в нея е

опазването на всеобщия мир, слабата й страна - липсата на отношение към волята и към

мъченичеството на народа в Македония. Все пак, за да бъдем точни, ще трябва да приемем, че

държавниците, участвали в Берлинския конгрес, едва ли са предвидили всички ужасни бедствия,

които отрочето им ще изсипе върху тази нещастна страна. Видяхме как това „решение" се провали

и как Мюрцщегските реформи, които в една основна точка - обещанието, съдържащо се в член 23,

се отдалечиха донякъде от духа на този договор, постигнаха твърде слаб успех и бяха изоставени

след младотурския преврат. И най-сетне парадоксалният опит на младотурците да възродят във

века на национализма изкуствената „османска националност" - опит, чиито шансове бяха

намалени от самите младотурци с централизаторските им стремежи -също се провали и

Балканските войни поставиха проблема на съвсем друга плоскост.

Проекторешението от втората група има за цел автономията на Македония. Именно тази идея си

остава до ден-днешен девиз на Вътрешната организация и „автономистите" продължават да я

поддържат. Силните й страни са идеализмът, духът на саможертва и все отдайността; и обратно,

тероризмът и разцепленията попречиха на нейното дело. Това все пак не пречи да признаем, че

една абсолютно чиста идея се основава на автономизма*В цялата си книга авторът предпочита

това понятие в смисъла му на самоопределение и политическо освобождение. - Бел. прев.+.

Защото става дума най-малкото да се отдаде справедливост на всички жители на Македония, без

разлика на народност и религия - схващане, което в не едно отношение се приближава до

модерната идея за защита на малцинствата, чието прилагане в Македония за нещастие си остана

на хартия.

Третото решение на македонския въпрос, също спадащо към първата група, е идеята за

федерация. В произхода си това е вариант от генералната програма на македонските

революционери, изиграл роля за техния разкол и лични съперничества. И едва в последната си

фаза, след еволюция, успоредна на тази при екстремистките партии в България, федерализмът в

една или друга форма се превърна в инструмент на съветската политика на Балканите*Не можем

да не се възхитим от прозорливостта на Алфред Рапопорт, сякаш предусетил решението на

сталинския Коминтерн за „създаване" на македонска. тракийска, добружданска и пр. „нации",

така усърдно изпълнявано до ден-днешен в съседни на България страни. - Бел. прев.+. Така през

последните години започна кървавата братоубийствена борба, за която можем само да

съжаляваме. Колкото до оценката и шансовете на така наречения балкански федерализъм, добре

е да отбележим, че последователите му преувеличават прекомерно злоупотребите, извършени от

балканския национализъм, макар че несъмнено има такива; те обаче забравят, че, цивилизацията

на полуострова е стъпила върху националните идеи, които не могат да бъдат заместени с

комунистически утопии, без да поставят в смъртна опасност целия напредък на тези нации,

постигнат от цял век насам.

Разбира се, тази критика на федерализма е само към изкривената му форма, получена в

„сътрудничество" със Съветите, докато по принцип нищо не пречи да се потърси средната линия

между автономисти и умерени федералисти. Впрочем автономистите не отхвърлят идеята за

балканска федерация, в която Македония да бъде равноправен член. Но те искат тази федерация

да бъде като швейцарската или като тази на Съединените щати, а не като тази на Съветите.

Втората група разбира гледните точки на съперничещите си нации и приема трите схващания за

Велика Сърбия, Велика Гърция и Велика България.

Никой не би отказал да признае на сърбите куража и жертвите в името на националния им идеал

за големия „Видовдан", който те постигнаха в края на Световната война в неочаквано големи

размери. Във всеки случай не можем да отминем с мълчание безбройните несправедливости,

които те причиниха на другите народи и особено на българите и албанците. С нищо не можем да

извиним и неутолимата алчност, накарала сърбите да стигнат много по-далече от онова, което в

навечерието на първата Балканска война беше максимумът на националните им претенции, а

именно „спорната зона" от 1912-а. Именно поради тази тяхна алчност сърбите са виновни за

грешките, узаконени от Букурещкия и Ньойския договори, и особено за продължаващата да кърви

отворена рана на македонския въпрос.

Колкото до панелинистичното предложение за решение, негова опорна точка е елинофилството -

чувство, очевидно споделяно от цялата нация. За нещастие днешните гърци злоупотребиха с него -

особено с мита за „елините алофони" - абсолютно незащитима концепция в нашата епоха на

националностите. Не е нужно да повтаряме многобройните исторически, етнически, културни и

стопански аргументи, ратуващи в полза на присъединяването на Македония към една Велика

България. Но въпреки всичко волята на по-силния е винаги най-добрата и след двете войни

виновни са... победените.

Така че нека читателят да отсъди сам кое от различните по. вид разрешения на македонския

въпрос му изглежда най-правилно. Разбира се, не става дума за радикална промяна на сегашното

положение, основано на компромис между пансръбската и панелинистичната гледни точки.

Защото това би било равносилно Европа и самата Македония да бъдат подложени на нови

кървави борби. Ето защо прилагането спрямо българското мнозинство в тази страна на принципа

на защита на малцинствата - принцип, чието родство с автономистката идея вече разкрих -

предлага в сегашния момент може би единствената възможност да се подобри съдбата на

изпиталите тежки страдания нейни жители.

В „Анабазис" Ариан*Старогръцки историк, написал „Походът на Александър" („Анабазис

Александру") в 7 кн.- Бел. прев.+ се въздържа да разреши въпроса дали Александър Велики ще

разсече според традицията гордиевия възел с меч или ще си послужи с хитрост, за да изпълни

условията, поставени му от оракула за завладяването на Азия. Гръцкият историк не се произнася

относно двете версии, едната от които залага на силата, а втората - на духа.

Така че съдбата е решила двайсет и два века след великия македонец в родината му да възникне

още по-труден проблем от измисления от древния фригийски цар - проблем, който досега нито

военните, нито дипломатите можаха да разрешат: Македонския въпрос!

Приложение 1

I

Член 23 от Берлинския договор от 13 юли 1878 г.

Kрит

Чл. 23. - Високата порта се задължава да приложи добросъвестно на остров Крит съответния

регламент от 1868 г., като внесе в него промените, сметнати за изпълними.

Османски провинции в Европа

Аналогични регламенти, пригодени към местните нужди, с изключение на това, което засяга

освобождаването на Крит от наложените контрибуции, ще бъдат въведени също в другите части

на Европейска Турция, за които не е предвидена организация от настоящия договор.

Високата порта ще натовари специални комисии, в които местното население ще бъде широко

застъпено, да изработят подробностите по тези нови регламенти във всяка провинция.

Организационните проекти в резултат от работата им ще бъдат подложени на проверка от страна

на Високата порта, която, преди да обнародва акта на влизането им в сила, ще вземе мнението на

европейската комисия, създадена в Източна Румелия.

II

Мюрцщегска програма

Решения, приети с цел да бъдат предадени под формата на еднообразни инструкции на

посланиците на Австро-Унгария и на Русия в Константинопол.

Мюрцщег, 2 октомври 1903 г.

1. За да се установи контрол над дейността на местните османски власти по прилагане на

реформите, да се назначат при Главния инспектор Хилми паша нарочни дипломатически агенти на

Австро-Унгария и на Русия със задължение да придружават навсякъде главния инспектор, да

привличат вниманието му към нуждите на християнското население, да му сигнализират за

злоупотребите на местните власти, да предават на посланиците в Константинопол препоръките си

относно тези злоупотреби и да информират правителствата си за всичко, което се случва в

страната. За помощници на споменатите агенти могат да бъдат назначени секретари и драгомани,

натоварени с изпълняване на заповедите им и в името на тази цел упълномощени да участват в

обиколките из околиите, за да разпитват жителите в християнските села, да наблюдават местните

власти и пр.

2. Тъй като задачата на дипломатическите агенти е да следят за прилагане на реформите и

успокояване на населението, мандатът им изтича в срок от две години след назначаването им.

Високата порта трябва да нареди на местните власти да оказват всякакво съдействие на тези

агенти, за да могат да изпълнят мисията си.

Тъй като реорганизирането на турската жандармерия и полиция е сред от най-важните мерки по

умиротворяване на страната, ще бъде важно да се изисква от Портата прилагането на тази

реформа.

Като има все пак предвид, че някои шведски и други офицери, използвани досега, не знаят нито

езика, нито местните условия, поради което не можеха да бъдат полезни, желателно е да се

внесат в първичния проект следните промени и допълнения:

а) Задачата за реорганизиране на жандармерията в трите вилаета ще бъде възложена на генерал

от чужда националност, на служба при правителството на Османската империя, каквито могат да

бъдат адютантите на военните на Великите сили, които ще разпределят помежду си окръжията,

където да приложат дейността си на контрольори, инструктори и реорганизатори. По този начин

те ще могат да надзирават и начина на действие на войската спрямо населението.

б) Тези офицери ще могат да изискват, ако сметнат за необходимо, да бъдат прикрепени към тях

определен брой чуждестранни офицери и подофицери.

3. Веднага щом бъде констатирано умиротворяване на страната, да се поиска от османското

правителство промяна в териториалното разделение на административните единици предвид по-

доброто групиране на различните националности.

4. Същевременно да се поиска реорганизиране на административните и съдебни институции, в

които ще бъде желателно участието на местни християни, както и развиване на местното

самоуправление.

5. В главните центрове на вилаетите незабавно да бъдат основани смесени комисии, съставени от

равен брой християнски и мюсюлмански делегати, за да разследват политическите и други

престъпления по време на смутовете. В тези комисии трябва да участват и представители на

австро-унгарския и на руския Консул.

6. Да се иска от турското правителство да отпусне специални парични помощи:

а) за завръщане в родните им места на християнски семейства, бежанци в България или другаде;

б) за подпомагане на християните, загубили имотите и жилищата си; за възстановяване на къщи,

черкви и училища, разрушени от турците по време на въстанието.

Комисиите с участие на първенци-християни ще решат как да бъдат разпределени тези суми.

Консулите на Австро-Унгария и Русия ще следят за изпълняване на решенията.

7. В християнските села, опожарени от турската войска и башибозуците, завърналите се жители-

християни ще бъдат освободени от всякакви данъци в продължение на една година.

8. Османското правителство се ангажира отново да въведе без всякакво забавяне реформите,

изброени в проекта, съставен през февруари тази година, както и реформи, необходимостта от

които ще се появи по-късно.

9. Тъй като повечето от ексцесиите и жестокостите бяха извършени от редифи (запасняци) 2-и клас

и от башибозуци. Портата трябва да се задължи да не разчита повече на тези две категории

помощни части и да ги замести с редовна войска.

* * *

Ако се появи необходимост от увеличаване на точките за наблюдение и това бъде сигнализирано

от посланиците на Австро-Унгария и Русия в Константинопол, двете държави ще увеличат

своевременно своя консулски персонал в трите вилаета.

Двете Сили си запазват право да изискват в полза на всички онези, които са участвали във

въстанието и смутовете - във всеки случай без да са извършвали престъпление, което да влече

смъртно наказание - пълна амнистия, която ще бъде обявена веднага щом позволят

обстоятелствата и щом може да бъде приложена под контрола на агентите, назначени при Хилми

паша, както и при руските и австро-унгарските консули.

Приложение 2

Титулна страница на изданието от 1927 г., Париж.

Приложение 3 - документални фотографии от оригиналното издание.

Връх Люботрън, видян от ж.п. линията (1906)

Г-н Атанас Шопов, българският търговски агент в Солун, на вратата на вагона си.

Дефилето на Демир Капия (1907). Скопие. Характерна къща (1906).

Бардовище. Чорбаджийска къща (1906). Бардовище. Щъркелово гнездо (1906).

Мюсюлмански паметник по пътя за Тетово (1906). Албанска кула в Хюсеин-хан (1906).

Закланият Търпе (1906) Скопие. Джамията (1906).

Нерези. Български манастир (1906). Турски войници мародери, срещнати от комисията между Велес и Щип(1907).

Скопие. Изглед от Каршияка (1907).

Разследване във Винишка къшла. Полковник Гойгингер, г-н Орлов и турският комендант (1907).

Щип. Български жени върху развалините на опожарените им къщи (1907).

Щип. Развалини и типични местни жители (1907).

Призрен. Изглед от крепостта (1907).

Капища. Изглед през 1907 г. Щип. Българска черква (1907).

Между Лопшиста и Крупища.Хилми паша пътува. Загоричани. Развалини (1907).

Изглед от Костур (1907). Загоричани. Г-н Петряев посещава развалините (1907).

Развалини в Загоричани (1907). Развалини в Загоричани (1907).

Костенария - Старичани. Развалини (1907).

Селфидже. Изглед през 1907 г.

Костур - Старичани.

Развалините на една българска къща, разрушена от гръцка банда.