Жестокото присъствие на времето - Дженифър Игън (откъс)

Дженифър Игън

Жестокото присъствие на времето

Jennifer EganA Visit from the Goon Squad2010

Copyright © 2010 by Jennifer Egan

© Гриша Атанасов, превод, 2012© Кремена Пенчева, корица, 2012© Милениум, 2012

c/o Andrew Nurnberg Associates Sofia, Ltd.

ISBN 978-954-515-196-5

Дженифър Игън

2012

Жестокото присъствие на времето

Превод от английски Гриша Атанасов

На Питър М., с благодарност

Поетите твърдят, че за миг се усещаме като в миналото, щом влезем в дадена къща или градина, където сме живели на младини. Това е твърде рисковано поклонничество, по-дир което човек натрупва колкото радост, толкова и униние. За предпочитане е да тър-сим в самите себе си определени места от раз-личните години.*

Непознатото в живота на човешките съз-дания е подобно на това в природата, което всяко научно откритие само изтласва назад, но не заличава.**

Марсел Пруст, „По следите на изгубеното време“

* Пруст, Марсел. По следите на изгубеното време, том 3: Обществото на Гер-мант, кн. 1. Прев. от фр. Мария Георгиева. София, Фама, 1992, с. 94 – бел. ред. ** Пруст, Марсел. По следите на изгубеното време, том 5: Пленницата. Прев. от фр. Мария Георгиева. София, Панорама плюс, 2009, с. 497 – бел. ред.

214 Дженифър Игън

*

Преди малко нещо беше смешно, но не можеш да си спомниш какво. Изглежда и Дрю не знае, макар и двамата да се тресете в безпомощна истерика.

Саша е помислила, че ще я чакате вътре, така че є отне-ма известно време да ви намери вън на тротоара. Погле-дът є се движи между теб и Дрю под режещата светлина на уличните лампи. „Аха – казва тя. – Ясно.“

„Не се впрягай“, казва Дрю. Опитва се да не те гледа... ако се вгледате един в друг, с вас е свършено. Но ти не мо-жеш да спреш да го зяпаш.

„Не се впрягам – казва Саша. – Скучно ми е. – Проду-центът на „Кондюитс“, Бени Салазар, я е поканил на ку-пон. – Мислех да идем заедно – казва тя на Дрю, – но вие сте прекалено надрусани.“

„Той не иска да идва с теб – измучаваш ти с нос, пълен със смях и сополи. – Иска да дойде с мен.“

„Вярно е“, казва Дрю.„Много хубаво – казва Саша гневно. – Тогава всички

са щастливи.“Двамата се отдалечавате от нея. Веселието ви държи

още няколко пресечки, но в него има някаква болезне-ност, някакъв сърбеж, сякаш ако продължиш да го че-шеш, ще проникнеш през кожата, мускулите и костите и ще раздереш сърцето си. В един момент се налага да спре-те да вървите и да седнете на нечий праг, облегнати един на друг, почти хлипащи. Купувате си кутия портокалов сок и го изливате в устите си на ъгъла, той се стича по брадичките ви и мокри пухкавите ви якета. Вдигаш обър-натата картонена кутия високо над устата си и улавяш последните капки в дъното на гърлото си. Когато я хвър-ляш, градът се издига мрачно около вас. Стоите на Втора улица и Авеню „Б“. Някакви хора си пъхат флакончета в дланите, докато се здрависват. Но Дрю разперва ръце, усеща екстазито в пръстите си. Никога не си го виждал уплашен, само любопитен.

Жестокото присъствие на времето 215

„Кофти ми е – казваш – заради Саша.“„Не се притеснявай – казва Дрю. – Ще ни прости.“

Когато китките ти бяха зашити и превързани и нечия чужда кръв беше прелята в тебе, а родителите ти чакаха на летище „Тампа“ за първия полет, Саша бутна настра-на системите и се пъхна в леглото ти в „Сейнт Винсънт“. Дори и през обезболяващите усещаше пулсиращата бол-ка в китките си.

„Боби?“, прошепна тя. Лицето є почти докосваше тво-ето. Тя дишаше дъха ти и ти дишаше нейния, малцов от страха и липсата на сън. Саша бе тази, която те откри. Още десет минути и... бяха є казали.

„Боби, чуй ме.“Ти отвори клепачи и зелените очи на Саша бяха точно

срещу тях, миглите ви се преплитаха. „В Неапол – каза тя – имаше деца, които просто се бяха загубили. Човек знаеше, че те никога няма да станат такива, каквито са били, или пак да водят нормален живот. Но имаше и други, за които си мислиш, че навярно биха могли.“

Искаш да попиташ за шведа Ларс, но от устата ти из-лиза някаква каша от звуци.

„Чуй ме – каза тя. – Боби. След малко ще ме изхвър-лят.“

Ти отвори очи, не беше разбрал, че са затворени. „Ис-кам да ти кажа, че ние сме от оцеляващите“, каза Саша.

Каза го така, че за миг прочисти главата ти от гадости-те, с които те напомпваха: сякаш отвори плик и прочете резултат, който спешно имаш нужда да научиш. Сякаш беше хванат неподготвен и трябваше да се стегнеш.

„Не всеки е такъв, но ние сме. Нали?“„Добре.“Лежеше до тебе, всяка частица от вас се докосваше,

както бяхте правили толкова много нощи, преди тя да срещне Дрю. Усети силата на Саша да се просмуква в ко-жата ти. Опитваше се да я прегърнеш, но ръцете ти бяха


вцепенени като някакви препарирани животни и не мо-жеше да ги помръднеш.

„Което означава, че не можеш да го направиш отново – каза тя. – Никога. Никога. Никога. Никога. Обещаваш ли ми, Боби?“

„Обещавам.“ И наистина го мислеше. Нямаше да на-рушиш обещание пред Саша.

*

„Бикс!“, провиква се Дрю. Хуква по Авеню „Б“, ботин-ките му тропат по тротоара. Бикс е сам, с ръце в джобове-те на зеленото си армейско яке.

„Ау“, казва той със смях, когато вижда по очите на Дрю колко високо на черешата е. Твоята собствена въз-буда тъкмо е започнала да спада. Планирал си да глътнеш последното хапче, но вместо това го предлагаш на Бикс.

„Вече не съм по тия неща, наистина – казва той, – но правилата са, за да се нарушават, нали?“ Пазачът го е изго-нил от лабораторията и той се мотае наоколо от два часа.

„А Лизи си спи – казваш – във вашия апартамент.“Бикс ти хвърля студен поглед, който попарва доброто

ти настроение. „Хайде да не започваме пак.“Вървите заедно, чакате Бикс да го хване екстазито.

Минава два – час, в който (оказва се) нормалните хора се прибират вкъщи в леглото, а пияните, откачени, пре-цакани типове остават навън. Не искаш да бъдеш от тези хора. Искаш да се върнеш в апартамента и да почукаш на вратата на Саша, която тя оставя отключена, когато Дрю не нощува там.

„Земята до Роб“, казва Бикс. Лицето му е меко, а очите му са лъскави и замаяни.

„Май ще се прибирам“, казваш.„Не можеш! – извиква Бикс. Любовта към близките му

същества извира от него като аура, можете да почувствате блясъка є по кожата му. – Ти си в центъра на действие-то.“


„Да, бе“, промърморваш. Дрю премята ръка през рамото ти. Мирише като Уис-

консин... на гори, огньове, езера... въпреки че никога не си ходил там. „Вярно е, Роб – казва напълно искрено. – Ти си нашето чувствително, туптящо сърце.“

Бикс ви завежда в някакъв нощен клуб на „Лъдлоу“, пълен с хора, които са прекалено надрусани, за да се при-берат вкъщи. Танцувате всички заедно, разделяте прос-транството между сега и утре в някаква точка, където времето сякаш върви назад. Поделяш си силен джойнт с едно момиче, чийто бретон е много къс и оставя блес-тящото є чело открито. Танцува долепена до теб, с ръце около врата ти, а Дрю крещи в ухото ти през музиката: „Тя иска да се прибере с тебе, Роб“. Но в крайна сметка момичето се отказва или забравя... или ти забравяш... и тя изчезва.

Небето вече просветлява, когато тримата напускате клуба. Тръгвате заедно пеш на север към „Лешко’с“, на Авеню „А“, за бъркани яйца и пържени картофи, после, преяли, отново залитате по неравната улица. Бикс е меж-ду теб и Дрю, прегърнал с по една ръка всеки от вас. Ава-рийните стълби дрънчат по стените на сградите. Дрезгава църковна камбана бие някъде и се досещаш: неделя е.

Сякаш някой ви води към надлеза от „Шеста улица“ над Ийст ривър, но всъщност се движите в синхрон като на масичка за спиритически сеанс. Слънцето пламва пред вас, блести ярко и метално в очите ви, йонизира повърх-ността на водата, така че не можете да видите много от мръсотията и тинята в нея. Изглежда мистично, библей-ско. Някаква бучка засяда в гърлото ти.

Бикс стиска рамото ти. „Господа – казва той, – добро утро.“

Стоите един до друг на брега на реката и гледате – последните кръпки стар сняг са пръснати в краката ви. „Виж те тази прекрасна вода – казва Дрю. – Иска ми се да поплувам в нея.“


След минута той казва: „Нека да помним този ден дори когато вече няма да се познаваме помежду си“.

Поглеждаш към Дрю, примижал от слънцето, и за миг се отваря тунел към бъдещето и някаква твоя версия гле-да към теб от края му. И точно тогава го усещаш... онова, което си видял в лицата на хората на улицата... полъх на движение, някакво мъртво вълнение те тегли към нещо, което не можеш да различиш ясно.

„Ще се познаваме завинаги – казва Бикс. – Дните, в ко-ито можехме да загубим връзка, са почти отминали.“

„Какво значи това?“, пита Дрю.„Ще се срещнем отново на друго място – казва Бикс. –

Всички, които сме загубили, ще ги намерим. Или те ще ни намерят.“

„Къде? Как?“, пита Дрю.Бикс се колебае, сякаш е пазил тази тайна толкова дъл-

го, че сега го е страх какво ще се случи, ако я пусне на сво-бода. „Представям си го като ден на Страшния съд – казва той най-накрая, загледан във водата. – Ще се издигнем от телата си и ще се намерим отново един друг в духовната си форма. Ще се срещнем на това ново място, всички за-едно, и отначало ще ни изглежда странно, но съвсем ско-ро ще започне да ни се струва странно, че бихме могли да загубим някого или да се изгубим.“

Бикс знае, мислиш... той винаги знае, пред оня компю-тър, а сега предава знанието. Но казваш: „Няма ли да се запознаеш най-после с родителите на Лизи?“.

Изненадата се приземява гладко на лицето на Бикс, той се засмива със силен гърлен смях. „Не знам, Роб – казва и клати глава. – Може би не... може би това никога няма да се промени. Но ми харесва да мисля така. – Разтърква очите си, които внезапно изглеждат уморени, и казва: – Като говорим за това. Време е да се прибираме у дома.“

Тръгва си, с ръце в джобовете на армейското си яке, но минава време, докато се почувстваш така, сякаш наисти-на го няма. Изваждаш последния си джойнт от портфей-ла и го изпушвате с Дрю, докато вървите на юг.


Реката е спокойна, не се виждат съдове, няколко беззъ-би откачалки ловят риба под моста на Уилямсбърг.

„Дрю“, казваш.Той гледа към водата с някаква вцепенена разсеяност,

сякаш всичко там си заслужава да се проучи. Ти се засми-ваш нервно и той се обръща. „Какво?“

„Иска ми се да можехме да живеем в онази колиба. Ти и аз.“

„Каква колиба?“„Онази, която си построил. В Уисконсин. – Виждаш

объркването на лицето на Дрю и добавяш: – Ако има ко-либа.“

„Разбира се, че има колиба.“Твоята замаяност раздробява въздуха, а после и лице-

то на Дрю; то се сглобява наново с някаква нова пред-пазливост на него, която те плаши. „Щеше да ми липсва Саша – казва той бавно. – А на тебе?“

„Не я познаваш истински – казваш, останал без дъх, малко отчаян. – Не знаеш кой ще ти липсва.“

Стигнали сте до масивен хангар между пътеката и ре-ката и вървите покрай него. „Какво не знам за Саша?“, пита Дрю с обичайния си приятелски тон, но сега е раз-лично – вече се отдръпва настрана и започваш да изпа-даш в паника.

„Била е курва – казваш. – Курва и крадла, така е оцеля-ла в Неапол.“

Докато произнасяш тези думи, в ушите ти писва вой. Дрю се спира. Сигурен си, че ще те удари, и го очакваш.

„Това е безумие – казва той. – И майната ти, задето го казваш.“

„Попитай я – крещиш, за да надвикаш воя. – Питай я за шведа Ларс, който свирел на флейта.“

Дрю тръгва пак с наведена глава. Ти вървиш редом с него, стъпките ти разказват твоята паника: Какво напра-ви? Какво направи? Какво направи? Какво направи? „Фран-клин Рузвелт“ е над главите ви, рев на гуми, бензин в дро-бовете ви.


Дрю спира пак. Гледа те през задимения, мазен въздух, сякаш не те е виждал никога преди. „Гледай ти, Роб – каз-ва. – Ти, вярно, си бил истински задник.“

„Научаваш го последен.“„Не аз. Саша.“Обръща се и се отдалечава бързо, оставя те сам. Хук-

ваш след него, обзет от безумното убеждение, че ако за-държиш Дрю, ще изолираш вредата, която си причинил. Тя не знае, си казваш, все още не знае. Докато виждаш Дрю, тя няма да знае.

Следваш го покрай брега на реката, на седем-осем ме-тра зад него, подтичваш, за да не изоставаш. Той се обръ-ща веднъж: „Махай се! Не те искам близо до мен!“, но ти усещаш объркването му къде да отиде, какво да прави, и това ти вдъхва увереност по някакъв начин. Още нищо не е станало.

Между Манхатънския и Бруклинския мост Дрю спира на място, което може да се нарече плаж. Покрито е цялото с боклуци, чиято ивица постепенно изтънява към Ийст ривър: стари гуми, смет, натрошени дървесина и стъкло, мръсни хартии и стари найлонови торбички. Дрю стои сред тези отломки и гледа напред, а ти чакаш няколко ме-тра зад него. Тогава той започва да се съблича. Отначало не вярваш, че това се случва; сваля якето си, пуловера си, двете си тениски и долната фланелка. И ето го голия му торс, силен и стегнат, както си си го представял, макар и по-слаб; ето ги тъмните косми на гърдите му във формата на спатия.

По дънки и кубинки Дрю тръгва към линията, къде-то боклукът и водата се срещат. Стърчи ъгъл на бетонна плоча, пропаднала основа на нещо отдавна забравено, и той се покатерва върху нея. Развързва кубинките си и ги събува, после изритва настрана дънките и боксерките си. Дори и през страха си чувстваш слаба признателност за красотата и липсата на изящество у събличащия се мъж.


Поглежда назад към теб, а ти плъзгаш очи по голите му слабини, тъмния пубис и силни крака. „Винаги съм искал да го направя“, казва той с безизразен глас и се гмурка с дълъг и нисък скок напред, блъсва се в повърхността на Ийст ривър и издава нещо средно между писък и въз-дишка. Изскача над водата и го чуваш как опитва да си поеме дъх. Едва ли е повече от седем градуса.

Качваш се на бетонната плоча и започваш да се събли-чаш, скован от страх, но подтикван от трептящото усеща-не, че ако успееш да овладееш този страх, това ще озна-чава нещо, ще докаже нещо за теб. Белезите ти туптят от студа. Пишката ти се е спаружила колкото орех, футбол-ният ти корем е започнал да се отпуска, но Дрю дори не те поглежда. Той плува: замахва силно и рязко като плувец.

Правиш тромав скок, тялото ти се стоварва върху во-дата, коляното ти удря нещо твърдо под повърхността. Студът се сключва около теб, изкарва ти въздуха. Загреб-ваш трескаво, за да се отдалечиш от гадостите, които си представяш под повърхността, ръждясали куки и зъбци, протегнати, за да раздерат гениталиите и краката ти. Ко-ляното те боли от удара.

Вдигаш глава и виждаш Дрю да се носи по гръб. „Мо-жем да излезем оттук, нали?“, крещиш.

„Да, Роб – отговаря с онзи нов безизразен глас. – По същия начин, по който влязохме.“

Не казваш нищо друго. Отнема ти всички сили да за-гребваш във водата и да си поемаш дъх. В крайна смет-ка, без да забележиш, си започнал да усещаш студа като тропическа жега върху кожата си. Писъкът в ушите ти стихва и отново можеш да дишаш. Оглеждаш се, пора-зен от митичната красота на онова, което те заобикаля: вода, опасала остров. Далечен влекач е вирнал гумения си нос. Статуята на свободата. Трясъкът на автомобилите по Бруклинския мост, който изглежда като вътрешността на арфа. Църковни камбани дрънчат хаотично като звънче-тата, които майка ти закача на верандата. Движиш се бър-


зо и когато се оглеждаш за Дрю, не успяваш да го зърнеш в първия момент. Брегът е далече. Някакъв човек плува към теб, но е на такова разстояние, че когато плувецът спира и размахва неистово ръце, не можеш да видиш кой е. Чуваш слаб вик... „Роб!“... и осъзнаваш, че слушаш този глас от известно време. Паниката те прерязва и ти дона-ся кристална яснота за физическия факт: ти си повлечен от течение... в тази река има течения... знаеш го... чувал си го някъде и си забравил... викаш, но усещаш слабостта на гласа си, огромното безразличие на водата около теб... всичко това в един миг.

„Помощ! Дрю!“Докато пляскаш, макар да знаеш, че не би трябвало

да изпадаш в паника... паниката ще изцеди силите ти... умът ти се отделя, както умее да го прави толкова лесно, че дори не забелязваш понякога, и оставя Робърт Фрий-ман-младши да се оправя сам с течението, докато ти се издигаш към по-широка панорама, с водата, сградите, улиците, булевардите като безкрайни коридори, общежи-тието, пълно със спящи студенти, с въздух, сгъстен от об-щото им дишане. Плъзваш се през отворения прозорец на Саша, плуваш над лавиците с подредени сувенири от пътуванията є: бяла мида, малка златна пагода, чифт чер-вени зарове. В единия ъгъл е нейната арфа с малкото си дървено столче. Тя спи в тясното си легло, буйната є чер-вена коса тъмнее между завивките. Коленичиш до нея, вдишваш познатата миризма на спящата Саша и шепнеш в ухото є някаква смесица от Съжалявам и Вярвам в теб, и Винаги ще бъда близо до теб и ще те пазя, и Никога няма да те оставя, и Ще се обвия около сърцето ти за останалата част от живота ти, докато водата, която притиска раме-нете и гърдите ти, те смазва и те събужда и чуваш Саша да крещи в лицето ти: Бори се! Бори се! Бори се!

Documents

Жестокото присъствие на времето - Дженифър Игън (откъс)