Куиджа Янг

РАЗДВОЕНИЕ

София, 2011

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на „Изток-Запад“.

© Со Йънг Ким, Йорданка Александрова, превод, 2011© Издателство „Изток-Запад“, 2011

ISBN 978-954-321-838-7

Преводът е направен по изданието:��� ��

Copyright © 1998 by Gwi Ja Yang

This book is published under the supportof the Korea Translation Institute, Seoul, Korea

5

Съдържание

1. Викът на живота ......................................................................7

2. Лъжите .................................................................................... 19

3. Пейзаж с хора ........................................................................ 32

4. Тъжните залези на татко .................................................... 63

5. Сянката на бледата любов .................................................. 75

6. Значението на онези десет минути в миналото ........... 94

7. Начин да преувеличим нещастието .............................. 113

8. Добричката Чури ................................................................ 127

9. Пътят към павилиона Тосол в храма Сонун ............... 136

10. Три бележки за любовта ................................................. 157

11. Четвърта бележка за любовта ....................................... 159

12. Непоносимо, толкова непоносимо .............................. 166

13. Денят след раздялата ....................................................... 180

14. Коледен подарък .............................................................. 189

15. Горчиво и сладко .............................................................. 200

16. Писмо .................................................................................. 204

17. Противоречия ................................................................... 211

Раздвоение: търсейки тайната на живота ............................................... 216

7

1. Викът на живота

Приемаме това, че другите не са щастливи, за нормално, но не можем да разберем собственото си нещастие.

Неочаквано една сутрин – заклевам се: наистина неочаквано, – без никаква причина и необясни-мо защо, изведнъж в момента, в който се събудих, изкре-щях:

– Не, така не може да се живее! Трябва да овладея из-куството да се живее пълноценно. Непременно трябва да го направя!

Може би би било добре да повторя, че се заклевам, макар че поначало не съм човек, който използва такива силни изрази, когато говори за себе си. Нещо повече, аз съм именно от оня тип хора, който, като срещне човек с гореща кръв, говорещ по подобен начин, незабавно го намразва, без дори да се замисля.

И ето, една сутрин аз извиках, и то не веднъж, а цели два пъти. Ще променя живота си така, че да заживеея истински. И докато така дълбоко прониквах в себе си, се случи нещо още по-възмутително. Капка по капка, не-усетно, без да искам, сълзите започнаха да се стичат по бузите ми.

Първо си помислих, че след като цяла нощ беше ва-ляло, старият таван отново е протекъл. После реших, че ако не е това, то по развълнуваното ми лице е избила пот.

8

Не, откровено казано, искаше ми се да вярвам, че бе така. Обаче не беше. Бяха просто сълзи...

Може би ако не бяха сълзите този изненадващ вик, изтръгнал се от мен, щеше да потъне в забрава като бъл-нуване насън с отворени очи. Ако не бяха сълзите, няма-ше да изпитвам никакво чувство за вина заради яростния вик, излязъл дълбоко от мен. Стават и такива непонятни неща. Можеше да игнорирам напълно и монолога, който се изля сякаш от само себе си, но...

Обаче в случая имаше видими доказателства за съ-стоянието ми. Последната сълза, закрепила се като капка роса на миглите ми, подгизналата салфетка, все още задъ-ханите от силна възбуда гърди... Тези неща ме притиска-ха бързо да разкрия всичко и незабавно да го направя от ясно по ясно.

Едно от положителните ми качества е, че винаги съм готова да удовлетворя всяко чуждо желание, каквото и да ми струва това. Ако е нещо, което е по силите ми, правя всичко необходимо. Този ми нрав беше причината веднъж в основното училище и два пъти в гимназията да бягам от къщи, създавайки немалко грижи на майка ми.

В прогимназията избягах и два месеца работих във фабрика за шапки в Инчхон, за да спечеля пари, защото братчето ми ме беше помолило да му купя маратонки. Първоначалният ми план бе да поработя един месец през лятната ваканция, колкото да реша въпроса с маратон-ките, но като опитах, ми се прииска нещо повече. И така, щом изминаха два месеца, купих маратонки за брат ми и за себе си, а също и кожени обувки за майка, и се завърнах триумфално у дома. Разбира се, дълго преживявах обида-та от това, че майка ми не ми спести нито жестокия бой, нито обидите по адрес на малката си дъщеричка, върнала се у дома с обувки за цялото семейство. Но пък това, че при всеки специален повод за излизане тя обуваше имен-

9

но обувките, който £ бях купила, напълно компенсираше нанесената обида.

И двата пъти, когато бягах в гимназията, беше зара-ди приятелки. Най-добрата ми приятелка избяга първа, а след това и още едно момиче я последва. Аз останах сама и скучаех. И тъй като и те също скучаеха, ми се обаждаха да ме канят при тях. Само за да разсея скуката им, избя-гах първо за седмица, а втория път за малко по-дълго – за месец, и това бяха всичките ми бягства от дома. Не се е случвало да се заричам, че никога няма да се върна. Доня-къде ми беше омръзнало вкъщи, но още повече исках да си тръгна завинаги и отвсякъде.

Макар и пълна дреболия, тези три бягства имаха зна-чителни последици. Заради тях хората ми лепнаха етикета „момичето, което бяга от къщи“. По-късно това само по себе си се превърна в моя втора природа. Безброй пъти съм чувала хората да шепнат зад гърба ми. „Проблемното момиче“, което цели три пъти бяга от тях...

Затова и досега, 20 години по-късно, не се е случвало разказът за тези инциденти да е излизал от устата ми. Ин-стинктивно осъзнавах, че трябва да се предпазя. Хората знаят само да клюкарстват за различни случки от живота, но изобщо не могат да се научат да ги приемат и да им се наслаждават, когато тези така наречени случки са не тол-кова непонятни и неразбираеми, колкото забавни.

Във всеки случай една сутрин през месеца, когато цъф-тят цветята – март, – изведнъж се оказах впримчена в за-ложен от мен самата капан да разкрия себе си. Не е нещо, което да не мога да направя. Реших да започна с изреждане на най-основните данни. Ето тривиалните подробности от личната ми история, която няма причина да остане скрита.

Име: Ан Чинджин.Да. Казвам се Чинджин. Родителите ми първо се раз-

брали да бъда Чин, което е една сричка, но на път към уч-

10

реждението, където се издават свидетелствата за раждане, баща ми променил решението си. Той си е такъв. Заемай-ки нова позиция, той беше способен коренно да промени мнението си, взето след дълго умуване. Затова и неочак-вано решил да смени името ми. Ето какво казал на служи-теля: „Ако йероглифът „джин“, който означава „истина“, се изпише само веднъж, ще звучи много тежко, затова да го напишем два пъти“... Имал идея, ако пак му се родят дъщери, да им състави имена по същия начин – Сонсон, Мими.

След това обаче нямал повече дъщери. А и баща ми не могъл да се сети, че пред името Чинджин ще стои фа-милията Ан. Ако задълбаем малко повече в интерпрети-рането излиза, че каквото и да правя, писано ми е било да продължа да живея, като се отричам от името си до края на дните си...

Възраст: 25 години и 7 месеца.Семейство: майка и по-малък брат. В допълнение

може да сложим и един баща, който от време на време се отбива, докато се шляе насам-натам, а напоследък май и толкова не се прибира у дома.

Академичен статус: в момента съм прекъснала след-ването си, като причината за това е съвсем очевидна. Трябваше ми време да събера огромната сума за таксата. Разбира се, нямаше да се наложи да прекъсвам, ако по дет-ски бях настоявала пред майка ми или бях работила поча-сово, докато ми текне кръв от носа. Но нямаше нужда да се стига чак дотам. Нямах какво да правя, а и ми оставаха още пет години до трийсетте.

Ще изхабя много време, ако реша да изброя всички длъжности, които съм заемала, за да припечелвам, след като прекъснах училището. Ако ми се предостави въз-можност да уточня каква е била работата ми допреди два месеца, след известно колебание ще кажа, че съм била в

11

обслужващата сфера. Казвам така, понеже бях касиерка в едно кафене с мързелив собственик. Освен това често се налагаше да сервирам на по-млади от мен клиенти чай и затова най-уместно е да твърдя, че винаги съм била в обслужващата сфера.

Сега обаче за щастие стана така, че да мога да отговоря с една дума: аз съм служител. Лесно може да се предполо-жи колко ме задоволява тази работа, като се има предвид, че въпреки събраните пари за един семестър, през март не подадох молба за подновяване на студентските ми права. Само едно нещо ми тежи и то е, че не със собствените си усилия успях да намеря тази работа. Една думичка, под-хвърлена от калеко ми, имаше невероятна сила. Той реши въпроса с едно телефонно обаждане и кратък разговор.

За свое оправдание ми каза: „В нашата фирма няма свободно място...“

Хоби: нямам.Не ми харесва много тази думичка. Често я използвам

като съкратена форма на израза „лош вкус“. Що се касае до нещата, които наистина доставят удоволствие на хора-та, то ужасно лошите неща са далеч повече от приятните. Всъщност собственикът на кафенето твърдеше навсякъде и по всяко време, че обича да слуша класическа музика, а в действителност хобито му беше да флиртува с омъже-ните жени. Точните му думи бяха, че това занимание не гълта пари и не е опасно, а освен това е и много забавно и дори пикантно. Ако това хоби имаше недостатък, той бе, че не може да го впише в биографията си без известни угризения.

Всичко, което притежавам, заявявам публично, въз-лиза на 428 000 уън. Бих намекнала, но само ако обещаете, че това няма да достигне до ушите на майка ми и брат ми, че в действителност състоянието ми е някъде десет пъти повече от споменатата сума. Не че трупането на пари е

12

целта на живота ми, но знам много по-добре от който и да било мой връстник колко важни са те. Изобщо не вяр-вам на хората, които по време на сделка или на преговори с много сериозни лица казват, че не парите са важното. Подобни изказвания не са нищо повече от тактика при преговорите. Всички знаят, че в крайна сметка няма нищо по-важно от тях, парите.

Освен тези ще мога да прибавя още няколко факта за себе си. Не съм нито висока, нито ниска, външният ми вид не е нито отблъскващ, нито привлекателен, изчела съм много различни книги и може да се каже, че главата ми е горе-долу пълна с всякаква информация.

Освен това... Освен това тъжно е, че няма какво повече да кажа. Не ми остава нищо друго, ос-вен да се отчая от факта, че всъщност животът ми е толко-ва незначителен. Честно казано, това, за което най-много съжалявам, е, че животът ми е лишен от смисъл. Битието ми е едно обикновено живуркане. Няма дълбочина, в ко-ято да се засади дори и едно зрънце синап. Може ли да се живее така?

Започнах да се безпокоя за празния си живот на 25, което изобщо не е без връзка с факта, че това е една под-ходяща възраст за женене. Както и повечето ми връст-нички, сега и аз имам двама мъже, които не след дълго може и да ми направят предложения. Въпреки че е доста странно, двайсетгодишните и нищо да не правят, нерядко намират възможности да се докоснат до нещото, наречено любов. Дори и за жена като мен, която с нищо не изпъква, подобни шансове за брак не са никак малко. Младостта на двайсетгодишните е оръжие, нямащо равно на себе си по сила, което може да донесе победа – независимо при какви условия се води битката.

13

Вече омъжените ми съученички от женската гимназия могат лесно да послужат като доказателство за това как може да се използва това несравнимо оръжие. К., освен че беше дебеланка и бъбривка, имаше безизразно и скучно лице. Тази К. миналата година се омъжи за млад управи-тел на супермаркет. Мъжът изглеждаше много способен. На мен ми се струваше, че не може да има причина да избере К. Тя казваше, че започнали да се срещат, защото тя често ходела в магазина му да купува мляко. Млякото било свършило тази чудновата работа. Млякото...

М. пък беше едно момиче с крехка физика, което още в училище отсъстваше дълго без особена причина. Сещам се за майка £. Тя през сълзи разказваше, че няма да има никакви грижа, ако дъщеря £ не лежи болна и живее нор-мално като другите. Въпросната М. вече втора година е женена за привлекателен доктор. Казват, че любовта им пламнала, когато този красавец я открил припаднала за-ради анемията в коридорите на болницата и я внесъл в стаята. Този път анемията свършила работа. Анемията...

Колкото и хубави да казват, че са тези години, не все-ки успява да се докосне до силна и драматична любов. Особено за такива като мен, които не са толкова емоцио-нални и не се интересуват особено от светския живот, е голяма вероятността, ако такъв щастлив момент им се предостави, да го изкарат с ритник от живота си – докато си мрънкам: „Как е възможно да се случи това, хм... детска му работа“.

И така, срещах се с двамата мъже, които се появиха в живота ми, без много да ме е грижа. Въпреки че бяха много моментите, когато можеше да се разчувствам, аз всъщност никога не го допусках. Преувеличавайки мал-ко позицията ми, че няма да живея сантиментално или емоционално, все пак бих потвърдила, че тя беше моето твърдо убеждение. Всъщност това е и причината почти да

14

нямам приятели. Защото винаги съм се отнасяла грубо и враждебно към сантиментите и емоциите.

Ако погледнем разумно, в моя случай може би самото ми държание би могло да има същия резултат като мля-кото на К. и анемията на М. Аз вярвам в това. Всяко нещо през младостта на двайсетгодишните може да се превър-не във вълшебен любовен еликсир. 20-те години са време, когато лесно можем да бъдем запленени от нещо силно. Може да е любов или работа, но на всяка цена трябва да бъдем разтърсени от нещо дълбоко, което да изпълни жи-вота ни със смисъл.

Тук е проблемът. Вече малко по малко улавям нишка-та. Като погледна назад, вчера бях тъжна, завчера – също. Въпреки че не бих казала, че съм била чак толкова нещаст-на, та изведнъж да изкрещя през сълзи, когато се събу-дих сутринта, със сигурност това не бях вече предишната аз. Преди мислех, докато ходех; мислех, докато работех; мислех, докато спях. Мислех, гледайки хората щастливи, защото се бяха влюбили; мислех, гледайки седящия до мен колега, прекарващ щастливо дните си, защото всеки уикенд ходеше в планината, влюбен в катеренето; мислех, гледайки съученичката, заминаваща да учи в Щатите, по-втаряйки, че ще е щастлива само ако може да учи до края на живота си.

Ами аз? Какво за мен, която 25 години не правех нищо друго, освен да гледам на живота като зрител и да му се подигравам? Аз, която за 25 години нито веднъж не съм изпитала щастието да се влюбя в нещо, аз, която бях оставила живота да изтича между пръстите ми и без дори някога да съм дала сметка за живота, аз, която прекарвах чистата си младост в печелене на пари, за да внеса мънич-ко подобрение в мизерното си съществуване...

По-лошото е, че това бях „аз“, която хленчеше, че може да избере единия от двамата и да се омъжи за него, въп-

15

реки че още не беше се влюбвала. Изобщо нямам причина да се женя толкова бързо. Обаче пред мен не стои нищо, освен брака, което да е способно да осмисли живота ми. Щом като се безпокоя за празния си живот, един от на-чините за сегашното ми „аз“ е да се посветя на брака. Все пак при условието, че няма да бъде принудена да вземам глупави и необмислени решения и ще имам силна воля да проуча нещата докрай.

Така беше. Живеех като глупачка, както се пееше в един стар хит. Откога ли тази идея беше за-почнала да просмуква мислите ми, малко по малко, как-то водата се процежда през спукано гърне? Пролуката се увеличава постепенно, не може да задържа водата и тя изтича. По същия начин сутринта, когато от сърцето ми се изля цял поток сълзи, нямаше как изведнъж да не из-викам неистово:

– Не, така не може да се живее повече! Трябва да ов-ладея умението да се живее. Непременно трябва да го на-правя!

Каква ли сила ме бе задържала до момента, когато ми беше толкова тежко, че от сърцето ми да се излеят толко-ва много сълзи! Що за сила бе ме накарала да търпя това бездействие, чак докато не започне да ме терзае срамът, че сама бях изоставила живота си?

Вече за пръв път изпитвам усещането, че се доближа-вам до същината на въпроса. Чувствам дори едно изнер-вяне, че съм наговорила доста излишни неща досега, по-неже всъщност искам да кажа нещо друго. Има една при-чина животът ми да протича така. Може би тази сутрин бе дошъл моментът да изкажа именно това, за да оправдая живуркането си.

Наистина е глупаво да твърдя, че трябва да разровя живота на майка си, за да обясня своя живот. Освен това

16

на 25-годишна възраст това би могло да бъде и срамно оправдание. Ето защо отдавна приключих с ровенето и всичко това остана погребано вътре в мен. Успокоявах се обаче с това, че проверка мога винаги да направя. Спо-менаването на майка ми не е свързано непременно със срама, даже ако се касае за това да проследя корените на живота си.

Майка ми има еднояйчна близначка. Баба ми ми е проглушила ушите с разкази за това как двете толкова си приличали, че и родителите им не можели да ги различа-ват, което им създавало доста неприятности. Имали ед-накви лица, еднакви характери, еднакви били във всичко, чак до оценките в училище. Обличали едни и същи дрехи, в една и съща къща живеели, мислели еднакво и винаги били неразделни. Казваха ми, че двете сякаш били един човек, разполовен надве. Не можеш да ги мислиш отдел-ни.

Майка и леля се омъжили и тогава се разделили за пръв път. Веднага след това животът им започнал да става съвсем различен. Коренно различна била съдбата им, да-рена им от боговете – едната да има всичкото щастие на света, а другата – всичкото нещастие. Аз за съжаление се бях родила в половината, обречена на нещастие.

Когато бях малка, доста обърквах майка с леля. Всеки би се объркал, ако видеше майка ми, плачеща в стаичката под наем, където от тавана се процеждаше дъждовна вода и ако после отидеше в къщата на леля и станеше свидетел на това как тя излиза от спалнята, облечена с копринена нощница. Човек има чувството, че гледа моноспектакъл, в който майка отива зад сцената и веднага се връща, пре-облечена в коприна, вече в ролята на друг, щастлив човек. До този момент житейските несгоди още не бяха беляза-ли лицето £ и затова винаги беше трудно да ги различа с леля.

17

Да си призная, сигурно ме е обърквало това, че не мога да разпозная съществото в копринената нощница, което не беше майка ми. Ако бях дъщеря на леля, щях ли да бъркам бедната и силна леля с богатата, но нежна май-ка? Всъщност дъщерята на леля, с която бяхме връстнич-ки, решително заявяваше, че никога не £ се е случвало да се обърка с лелята-близначка. Тя винаги казваше това с превзета физиономия: онова там е майка ти!

„Майка ти“, а не майка ми и леля – времето, когато спрях да ги сравнявам, беше тогава, когато започнах да бягам от къщи „от скука“, както се изразяваха хората. Не можех да разбера изобщо как двама души, стартирали при еднакви условия, можеха да живеят толкова различ-но и затова изгубих интерес и към другите неща в живо-та. Ако тези неща бяха съдба, как можех да ги преобърна? Животът трябва не да се изследва, а само да се приеме, това беше заключението, до което стигнах през пуберте-та. Опитът на майка ми ме беше лишил от мотивацията да водя един смислен живот.

Странна работа. Като подредя фактите в живота ми, всичко изглежда ужасно непоносимо. Ако погледна трезво обаче и се опитам да внеса ред в многото безцелни мисли, реещи се из главата ми като семена, от-ронени от вятъра, изненадващо е колко сериозни са те.

Ни най-малко не мисля да обвинявам майка си за всичко, което се разпада в живота ми. Не вярвам особено на хората, които, анализирайки причината за даден инци-дент, търсят отговорността в проблемното семейство, или в обществото, или в системата. Не мога да търпя лукавст-вото на тези млади хора, които изтъкват подобни анализи като морално задължение, за да оправдаят собствената си слободия. Особено ако някой шестнайсетгодишен праз-ноглавец повтаря като папагал подобни аргументи, едва

18

сдържам желанието си да го зашлевя през лицето. Това са умници, нямащи самоуважение.

Затова възнамерявам да говоря, доколкото е възмож-но, с безразличие за нещастната си майка и щастливата си леля. Въпреки че тези неща се бяха случили, въпреки че положението ми беше малко деликатно, животът ми не зависеше изцяло от това.

Обаче, обаче какво ще кажете за това?„Приемаме това, че другите не са щастливи, за нор-

мално, но не можем да разберем собственото си нещас-тие“.

Това е фраза, която открих случайно, четейки някаква книга, и тя стана за мен девиз. Да си призная, дори това, че събрах смелост да разкажа за майка ми, за да обясня живота си, се дължи на тази фраза. „Аз“ в моя живот беше същество, което трябваше да бъде щастливо. Аз като ин-дивид държах много на себе си. Казах, че обичам себе си, и в мен проблясна мисълта, че това не е непременно нещо срамно.

Така беше. Повече така не можеше да се живее. Осъ-знавам, че съм била небрежна по отношение на живота си. Отсега нататък ще живея, като внимателно се вглеждам в битието си. Няма да го оставям да тече по свой начин, а в подходящ момент решително ще завъртам кормилото на съдбата си и ще я направлявам. Съществуването не бива просто да се приема, трябва да се живее, като се анализи-ра всяка стъпка от него.

Това е животът...

19

2. Лъжите

Ако животът ни е беден – значи не можем да си позволим нищо друго извън нещата от първа необходимост.

Колкото и да беше странно, автобусът не идваше. Стоях си, чакайки го, и изведнъж усетих една капка на челото си. Веднага след това дъждовните кап-ки започнаха през секунда да падат по бузите и носа ми. Обърнах се и видях магазинчетета с прострелите се зад мен стрехи. Без да се колебая, се приютих под тях, избяг-вайки дъжда. И другите хора, срещнали се неочаквано с него, сториха същото. Дотук не бях направила нито една грешка.

Обаче магазинчето, под чиято стряха попаднах, се оказа за цветя. Отгоре на това в джоба ми беше мизерната заплата, която шефът ми беше връчил час по-рано. „Ро-зички“ – помислих си. Не че се бях сетила, че беше прос-ловутият първи април, денят на лъжата. Беше ден за за-плати и ако купех букет рози, нищо лошо не можеше да се случи. Затова купих цветята. Точно на този първи април, деня на лъжата, в 7:15 вечерта.

И след това грешката не беше моя. Нямаше как да знам кога ще дойде автобусът за Йокчхон, където живеех, а пороят лека-полека се засилваше. По някаква ирония на съдбата едно свободно такси се изтърси пред мен и шо-фьорът слезе бързо да си купи цигари, след което отново

20

се качи в колата. Ако таксито беше потеглило веднага, щом водачът си свърши работата, нищо нямаше да се случи, но той с ужасно забавен жест отви златната лентичка на ци-гарената кутия, още по-бавно скъса станиола от дясната страна във форма на квадратче и чак тогава извади една цигара. После още една минута, докато си намери запал-ката и още една, за да спусне прозореца и аз вече неусетно бях отворила задната врата и се бях качила. В джоба ми имаше още много от мизерната заплата.

– Чхонгдам, моля.Точно така. Не казах „Йокчхон“, а „Чхонгдам“. Макар

че никой не ме пита, аз съм човек, който няма да се стър-пи да каже защо: беше си чисто прахосничество да ходя с такси чак до Йокчхон, който беше на север от реката, a ло-гично бе да отида до Чхонгдам, което се покриваше точно от началната такса. А и разходката с букет червени рози в дъжда беше липса на уважение към цветята.

Поведението ми вечерта на първи април, деня на лъжата, както и всичко, което подробно обясних дотук, беше чиста случайност. Така беше с автобуса, така беше с дъжда, с розите, а накрая шофьорът на таксито затвори веригата от случайности. Случайност, но точна, сякаш бе премерена с линийка. Не е лъжа. Въпреки че беше денят на лъжата. И единствено на лъжата...

– Божичко, къде се е чула и видяла такава лъжа!Тези думи, отправени от дядо ми към доктора преди

петдесетина години, и то почти с крясък, придружен и със заплашителни ръкомахания, от дълго време се предават като забавна случка в семейството. На дядо това не му стигало и добавил още:

– Като е първи април, може ли чак и лекарите да лъ-жат?

Той веднага сметнал за лъжа възпитаните думи на доктора, че са се родили близначки, и дори когато видял

21

с очите си, че наведнъж са се появили цели две женски рожби, известно време стоял като ударен. Дядо ми ви-наги се възмущаваще, че това станало именно в деня на лъжата.

И не било само това. Баба едва успяла да забременее, след като в продължение на пет години след сватбата не могла да има деца и десет месеца била все с малък корем, което накарало дядо да се съмнява дали наистина била забременяла. И понеже в корема £ имало не една, а две дъщери, той не можел да реши, щом като това не било без-вкусна първоаприлска шега, то тогава благословия божия ли било или проклятие.

И двайсет и пет години по-късно, на 1 април, казал следното в залата, където в един и същи ден омъжвал близначките:

– Понеже бог ми ги даде едновременно, така и трябва да ги изпратя. Реших днес да залича всичко, сякаш е една лъжа.

С това дядо останал вечно в спомените на наследни-ците си като човека, обвързал двете най-важни дати в жи-вота на дъщерите си близначки с първи април.

И ето, днес е още един първи април.Колкото и да е странно, стоя пред портата на лелината

къща в Чхонгдам. Колебая се малко под оранжевия фенер, който великолепно осветява предната врата. По принцип не съм от тези мили племеннички, които по всякакъв по-вод ходят на гости у леля си, без да се притесняват. Леля ме харесваше и нямаше как да не се отбивам понякога, след като ми се бе обаждала неколкократно, но никога не е било толкова странно като сега.

Още повече, в ден като днешния, изобщо нямах рабо-та тук. Днес беше много специален ден за леля. Ден, който съчетаваше годишнините от сватбата и от раждането £. И ако това беше специален ден за леля, нямаше как да не

22

бъде такъв и за майка ми. Така е, защото двете имаха обща съдба.

Но аз не бях у дома, а стоях тук. Беше неизбежно оба-че. Така и така бях дошла, още повече че носех и цветя, и дума не можеше да става да отида при мама. Така беше у нас. Даже и да имаше повод, просто нямаше как да се по-лучи. Не бяхме свикнали да даваме и да получаваме цветя – това бе знак на разточителство в живота ни. Ако жи-вотът ни е беден – значи не можем да си позволим нищо друго извън нещата от първа необходимост.

Леля си беше вкъщи. Безупречният £ вид обаче ясно показваше, че след пет минути щеше вече да е излязла.

– Леле, в ден като този да получа такива хубави цветя от теб. Ще ги пазя вечно, докато не се разсипят на прах. Наистина. Ще видиш.

Такъв човек беше леля. Тя изразяваше всичко точно и изведнъж проясняваше главите даже на хора като мен, потънали в мъгляви разсъждения. Ако леля беше от тези хора, които без задръжки използваха думите „пазя“ и „вечност“, то мама бе от другите, които десетки пъти на ден без колебание се въртяха около думите „печалба“ и „сметка“. Въпреки това, на леля ми се налагаше прекалено много смятане заради големите печалби. Сложила цветя-та над камината, тя ме хвана за ръката:

– Хайде да вървим. Бяхме решили със скучния ти ка-леко да си направим скучна вечеря навън, но като дойдеш и ти, ще стане много по-забавно. Нали ще дойдеш? Нали?

Както каза леля, калеко ми беше ужасно скучен. Ма-кар че тя го бе казала в този смисъл, значението не беше, че той е безинтересен като човек, а че във всичко, без из-ключение, беше безкрайно предсказуем. Бе съпруг, кой-то нито веднъж не забрави годишнината от сватбата и подготвяше вечеря навън и подарък; съпруг, който беше посветил себе си единствено на дома и семейството. Ра-

23

ционален по отношение на всички тези неща, той дори не създаваше усещането, че играе ролята на благодетел за леля. Съответно калеко не би се обидил, ако се промъкнех на специалната вечеря в този ден, едновременно годиш-нина от сватбата и рожден ден на леля. Нямаше начин да откажа на молбата £ и реших да я послушам.

Отдавна не бях се возила при леля. Като малки често се случваше да се натоварим в колата £ и да отидем у тях. Винаги ставаше така при спешни случаи, когато единст-веното спасение на мама беше да се обади на леля. Тя пък никога не се оплакваше и дотичваше да ни укрие с брат-чето ми у дома си. Щом баща ми започнеше да пиянства, първото, което правеше мама, беше да се обади по теле-фона, а после заставахме пред портата и чакахме леля да пристигне. Дали леля си спомня всичко това?

– Така-а. Честно казано, шофьорските ми умения дос-та се подобриха благодарение на вас. Тогава се научих да превишавам скоростта и да нарушавам знаците. Ако не бяхте вие, щях ли да имам за какво да бързам толкова? Тогава нали имаше едни лампи за спешни случаи, дето свиреха „тино-нино“? Мислех си дали да не си купя и аз една, но калеко ти беше против и не можах. Щеше да е доста забавно, ако бях сложила една такава да се върти на покрива на колата.

Леля имаше такъв вид, сякаш още тъгуваше, че не е успяла да си сложи сигнална лампа. Спомените, срамни за мама и мен, за нея бяха весели случки от миналото, но дали не беше и нещо повече? Тя всъщност разбираше това...

– Чинджин, просто забрави за тези неща. Или пък си мисли за тях като за интересни приключения – като мен. И без това сега светът е отегчителен, а тогава поне имаше тръпка.

Леля и сега е отегчена? Изведнъж се вглеждам в ли-цето £. Изглежда поне с десет години по-млада от майка,

24

двете толкова са си приличали, че е било невъзможно да ги различат като малки, а сега е трудно да се познае, че са близначки. Хората ги мислят за кака и по-малка сестра. Разбира се, майка ми е каката. Годините на бедност бяха превърнали мама, родена едва десет минути по-рано, в кака, появила се цели десет години преди леля.

Леля и калеко бяха избрали за вечеря място, което отговаряше на стандарта им: традиционен френски рес-торант в един хотел. Подробното £ обяснение беше, че дълго се колебаели, понеже не искали нищо особено за ядене, и затова се спрели на него. У нас излизанията, ко-ито не се случваха повече от няколко пъти годишно, без всякакви колебания бяха неизменно в едно обикновено ресторантче, в което сервираха печени свински ребърца. Димът от печащото се месо се стелеше плътно дори извън ресторанта. Дори самото ядене беше трудно на това мяс-то, прочуто с вкусната си кухня, според думите на мама, в което всички стаи бяха пълни до пръсване. Непрекъснато обръщахме свинското, местехме се насам-натам, за да из-бегнем дима, и яростно дъвчехме жилавото, увито в листа марули месо, натъпкано в устата ни дотолкова, че има-ше опасност да ни се спукат бузите. Мама, братчето ми и аз, като войници на бойното поле, мълчаливо, изхабили всичките си сили в борбата със свинското, излизахме от ресторанта, изтощени почти до смърт.

Вечерята на лелини се различаваше, и още как. От келнера, който ни водеше към резервираните места, се излъчваше миризма на сладникав парфюм, а отнякъде до-литаха нежни звуци от пиано, изпълнявани тихо, като на частен рецитал, и се промъкваха между масите с насяда-лите по тях елегантно облечени хора. Няма да говоря за такива неща като сгънати във форми на цветя салфетки върху покривки, без нито едно петънце върху тях, или за излъсканите сервизи върху тях. Няма да разказвам и

25

за това как калеко ми пристигна в точно уречения час и поръча по навик приличащите на картинки ястия, които пристигаха едно след друго точно навреме. Мина времето, когато губех самочувствие заради подобни неща. В джоба ми беше останало още доста от мизерната заплата и ако исках, можех да платя сметката за тази вечеря. Но нямаше да го направя.

Имам какво да кажа за калеко. По-точно за картин-ката, която създават леля и калеко. Той се появи точно в часа на срещата. Не повече от чаша-две вино, той, разби-ра се, не пуши, защото е вредно за здравето, не пропуска едночасовите упражнения всяка сутрин, задължителни за мъжа на средна възраст, и така, порядъчен във всичко, естествено верен на себе си, беше подготвил малко бижу като подарък за годишнината и рождения ден.

– Такива черни перли са рядкост. Щях да ти направя комплект, но купих само пръстена, за да има какво да ти подаря и догодина. Дано ти хареса – каза мило калеко.

– Благодаря. Разбира се, че ми харесва. Щом ти си ги избрал – изля се гладко като по сценарий отговорът на леля.

– Коя година поред празнуваме без децата? – попита калеко, докосвайки леко чашата на леля със своята. Гово-реше за пратените в чужбина да учат Чури и Чухьок.

– Станаха почти десет години. За сметка на това, на-шата Чинджин е тук днес.

Леля, която отпреди се притесняваше повече от кале-ко за мен, ме вмъкна в разговора.

– Добре ли върви във фирмата? – се обърна към мен калеко ми, макар и с трудно събудилил се интерес.

– Да, мама все благодари, че ми намери такава хубава работа – преиначих аз думите £ (според нея на него изоб-що не му пукаше за работата ми). Според нея той не се интересуваше от нищо друго, освен от жена си и децата.

26

– Поръчах това вино специално за теб, докато правех резервацията. Пийни си още една чашка – и той отново пренасочи вниманието си към леля.

– Чинджин донесе рози. Душица е тя. Сетила се за са-мотната си леля, която е изпратила децата си далече – тя с всички сили се опитваше да върне фокуса на разговора пак към мен.

– Мерси – беше студената благодарност на калеко, който най-добре знаеше как да бъде формален. Тогава за-белязах, че леля въздъхна приглушено, криейки устни в чашата вино. Още сме на първото ястие, а наистина ми става скучно, както беше предвидила леля. Нейното лице също изразява скука. Единственият, на когото не му е скучно, е скучният ми калеко.

Той е архитект и в момента офисът му е на доста из-вестна строителна фирма. Казва още, че проектира пре-димно бизнес сгради, търсейки и оформяйки икономич-но градските пространства, и понеже показва забележи-телни умения, поръчките за проекти не секват. Дори и да беше затрупан с работа, калеко нямаше причини да пре-небрегва семейството си. По думите на леля, той само се консултира с клиентите си и хваща контурите на проекта, а останалите десет служители във фирмата изпълняват всичко останало. Като си помисля за бялото лице на кале-ко, който ходи на работа с чист костюм и се връща в точно определен час, ми се струва странна титлата „архитект“, отпечатана на визитката му. Защото никога не съм виж-дала по него следи от прах, арматура и бетон, примесени с викове и крясъци. Но определено е архитект, макар и малко скучен.

При всеки удобен случай по време на отегчителната вечеря оглеждах околните маси. Как е възможно на тол-кова много маси да няма нито един човек, който да нару-ши царящото спокойствие и да повиши глас, хвърляйки

27

сграбчена чаша или поне салфетката, лежаща на коленете му, защото мнението му се разминава с това на другите. Приглушеното пиано, приглушените разговори, приглу-шените гласове на келнерите, разговарящи с клиентите си... Почти загубих апетит към месото, което дъвчех, ся-каш бях в добре уреден огромен аквариум.

В хаотичната атмосфера на ресторантчето за свински ребърца винаги имаше клиенти да се карат, хвърляха се бутилки от алкохол и се разсипваха съдове с храна. Там, където месото се поръчва с крещене, може и да прилича-ше на бойно поле, но поне не беше скучно. Няма как да ти е скучно на бойно поле, където се взривяват снаряди и прелитат куршуми, какъвто ще да си.

– Тук сладоледът е особено вкусен, нали, скъпа?Калеко наистина с голямо удоволствие поглъщаше

десерта си, въпреки че на мен не ми допадаше много, по-неже бях свикнала с вкуса на сладоледа от кварталното магазинче. Калеко търсеше съгласие от страна на леля ми и аз си мълчах.

– Наистина. Много е вкусен.Леля отговаряше моментално, сякаш отдавна беше

чакала въпроса. Това е и верният отговор, който той ис-каше.

– Да поръчам ли още един?На предложението на леля той даде верния отговор

още по-бързо:– Не, повече от един не е добре за здравето.При този отговор тя леко поклати глава. Тя не хареса

дадените по този начин верни отговори. Оставяйки лъ-жичката в купичката с топящия се сладолед, леля изглеж-да преглъщаше още една въздишка.

Изведнъж се сетих за нещо, случило се отдавна, кога-то бях в пети клас на началното училище: започнаха да ме третират като проблемно дете едва в средното, а в начал-

28

ното още минавах за горе-долу примерна ученичка. През май, когато бях пети клас, изпаднах в затруднение заради предстоящия Ден на учителя. Едно от мероприятията за празника беше родители на ученици да стават преподава-тели за един ден и учителят помоли майка ми. Причината за недоразумението беше, че в анкетата за семейно поло-жение бе вписано, че майка ми се занимава с бизнес. По онова време така нареченият £ бизнес беше продажба на евтини чорапи на един пазар, сложила стоката си направо на земята.

Всяка учебна година за учител за един ден избираха по двама родители. Освен майка ми, другият избран беше бащата на една съученичка, известен професор в прести-жен университет; както и да го мислех, и дума не можеше да става за това. Ходих в учителската стая и изтъквах без-брой плоски причини, но учителят каза, че нямало други подходящи родители и че щял лично да се обади на майка ми. Той да се обади на мама? Мъничката аз чак подскочих от изненада и бързо извиках:

– Не, не се безпокойте. Аз ще £ кажа непременно да дойде. Непременно.

Онази година, в деня на учителя през май, в 5-ти „в“ клас, един от учителите на специалния урок беше моята, на Ан Чинджин, майка. Щом я видяха, облечена със строг гълъбовосив костюм от две части, с изискан грим и при-ческа и с лъчезарна усмивка, децата извикаха в един глас:

– Уа!Такова възклицание в знак на одобрение би могла да

предизвика с появата си някоя млада стажантка. Такъв хит стана моята, на Ан Чинджин, майка.

Нещото, което онези деца не знаеха, да си призная, беше, че през май онази година жената, която събра ова-циите на всички, не беше мама, а леля. Щом размърдах мозъчето си, се сетих за лелята близначка и тя се забав-

29

ляваше, че ще играе ролята на майката на Ан Чинджин за един ден. В онзи ден, докато леля беше учител за един ден като майка на Ан Чинджин, майка ми продаваше чо-рапи на пазара, без изобщо да подозира нещо. Предната вечер беше опаковала за подарък по един чифт чорапи за класния на брат ми и за моя и това бе извинението, което можеше да поднесе като родител. И ако трябва да призная още нещо, аз не занесох тези чорапи на учителя. Вместо това леля му даде красива кристална ваза. Още си спом-ням какво каза тя тогава:

– Струва ми се, че ще изглежда добре с букет от лилав люляк и затова я купих. Заповядайте.

Как може да се говори така! Въпреки че майка ми не би купила скъпа кристална ваза, мислех си, че и да беше, никога не би могла да изрече подобни думи. През май леля с изисканост спаси достойнството на Ан Чинджин и си отиде. Не е нужно да се казва колко много се повдигна самочувствието ми от следващия ден.

Не мога да знам дали леля си спомня за този случай. Нито веднъж след това не сме говорили за него. Опитвах се, доколкото ми беше по силите, да избягвам срещите с нея, за да мога възможно най-бързо да забравя случка-та от онази година. Беше ме страх, че майка ми може да разбере какво е станало. Тревожех се, че ще я нараня, а по-скоро не можех да намеря оправдание за постъпката си. Никак не исках да извърша такава глупост – да изре-ка острата като нож истина, проплаквайки през сълзи, че съм сбъркала, че съм наистина лоша, защото ме е срам от майка ми.

Докато си мислех за случилото се през онзи май, ка-леко беше омел купичката с десерта си и попиваше уст-ни със салфетката. С наведена глава леля все още като на игра ядеше сладоледа, който вече започваше да се разтапя. Някой беше казал, че в брака първото ястие е по-вкусно

30

от десерта. Не знам защо си мислех за такива глупости, седейки до двойка, която празнуваше двайсет и седмата годишнина от сватбата си.

Точно в този момент видях един мъж, застанал до бара на входа. Мислех си, че там се събират само добре облечени хора, и чак ахнах от изненада, когато през ума ми мина злобната мисъл, че и този мъж, в размъкнат пу-ловер, с разпусната дълга коса и с макар и елегантен, но намачкан памучен панталон, е вечерял на това място.

Отмятайки бретона си назад, той небрежно се обърна насам и, божичко, това несъмнено беше Ким Чангу. Из-глежда, в същия момент и той се беше уверил, че аз съм именно Ан Чинджин. Самият Ким Чангу, ококорил голе-ми очи и с широка усмивка, високо вдигна по стар навик дясната си ръка. Той докосна гърдите си с нея и след това я дръпна, сякаш ме питаше той ли да дойде при мен, или аз да отида при него. Но нямаше време за отговор. Всеки миг можеше да дойде с големи крачки насам.

– Извинете ме за момент.Без да усетя, че салфетката ми пада на пода, забързах

към него.– Какво правиш тук?– Какво правиш тук? – попитахме се двамата почти

едновременно. Защо ли? Защо така бързо се бяхме попи-тали „Какво правиш тук?“, след като се бяхме срещнали във френския ресторант на великолепен хотел?

– Ами май съм нещо като спешно привикан временен гид. Чангхо ми звънна и тъкмо идвам. Помоли ме да за-веда онзи клиент до Йонгсан. Онзи ден се бил върнал от Париж след двайсет години...

Той посочи с очи стоящия недалеч от него господин на средна възраст. Облечен със сив тренчкот, той опре-делено приличаше на чужденец. Ким Чангу понякога по-магаше така на брат си, който имаше малка туристическа

31

агенция. Щом беше така, идваше моят ред да обяснявам. Той попита:

– Онова там е майка ти, нали? – Сякаш на челото £ пишеше „Аз съм майката на Ан Чинджин“.

„Не, леля ми е“, помислих си, че казвам аз; заклевам се – мислех, че устните ми изричат именно това, но всъщ-ност отговорът, който се получи, беше следният. И то без никакво колебание, съвсем естествено:

– Мама и калеко ми. Имаше повод да го почерпим. Е, върви. Клиентът те чака.

– Добре, друг път ще се представя официално. Ще ти звънна. Чао.

Той изгледа още веднъж леля отдалече и се запъти към сивия тренчкот. Леля, която не знаеше какво става, седеше с изправен гръб и изпитателно гледаше към нас. Мъжът с пуловера, когото тя така изучаваше, беше едини-ят от двамата, за които мислех да се женя.

А аз неочаквано бях хвърлила същата лъжа като в пети клас на човека, за когото може би щях да се омъжа, без даже да се усетя. На този прословут първи април, деня на лъжата, в 9:20 вечерта.

Още една лъжа...

32

3. Пейзаж с хора

Животът на татко си бе негов, животът на мама – неин. Никога не я попитах защо бе така. Без съмнение би било неприлично да се задава такъв въпрос – дори на майка ми.

Вечерите през май са красиви. Очистило се от вчерашния дъжд, нощното небе най-после показва трепкащите звезди, а донасящият се отдалеч аромат на люляк не е нито твърде силен, нито твърде слаб и придава спокойствие на вечерта.

Къщички, скупчени една до друга на мъничко парче земя. Естествено, така наречените дворове в нашия квар-тал не са по-широки от човешка длан, но колкото и да е странно, около оградите им е пълно с люляци. Люляци, които с нищо не привличат окото, когато клонките им са голи, но придаващи ярка живописност на мръсните улич-ки, щом лилавите цветчета започнат да натежават, ухаей-ки в късните вечери. Уви, в нашия двор няма нито един люляк!

В градината на леля, която говореше за люляци, връч-вайки кристалната ваза, също няма от тях. И не само в къ-щата на леля, а навсякъде в градините на богатите къщи в онзи квартал, където можеха да се видят различни видове дървета, почти липсваше люлякът. Въпреки прекрасния си вид, аромат и красивото име, той не се избира от бога-тите, а вирее повече в земята на запуснатите дворчета. От пети клас насам винаги съм обръщала внимание на лю-

33

ляка. Дори си мислех, че ако бях дърво, бих искала да съм люляк. Повтарям се, но пак ще кажа: в нашия двор няма дори едно люляково дръвче!

Тогава всеки би могъл да ме попита какви дърве-та има. Ами няма. Всъщност не че няма дървета, а няма двор. Със своите осемнайсет пхьонг1 нашата къща е най-малката в целия квартал. След като десет години живях-ме под наем на различни места в този район, най-после преди три месеца купихме тази къщичка и се пренесохме в нея. За двайсет и седем години брак това беше първият дом на майка ми.

– Така все едно че мама всяка година е трупала точно по един пхьонг земя. Ни повече, ни по-малко, точно по един пхьонг на година. – Чинмо изведе тази закономер-ност, сравнявайки двайсет и седемте години брак с двай-сет и седемте пхьонга земя. В голямата си радост мама не се засегна от шегата на сина си. Напротив, доволно дораз-ви формулата:

– Тогава и нищо да не правя, след десет години ще имам още десет пхьонг, след двайсет – двайсет. Грижите ми ще свършат.

Мама сигурно така би изразила не само нещата, кои-то получаваше в живота си, но и онези, които се губеха. Няма човек, който да е така добър в изваждането като нея. Продаваше чорапи, бельо, след това и кърпи за лице, но почти нямаше случай парите да са отивали в нейния джоб. Мъжът £ ги взимаше, синът £ ги взимаше, дори без-сърдечният свят взимаше от парите на мама. Разбира се, и аз взимах...

Колкото и малка да е къщата, откакто се преместих-ме, и аз, и Чинмо за пръв път си имахме истински стаи.

1 1 пхьонг е приблизително 3,3 кв. метра. (Всички бележки под линия са на преводача.)

34

Влизайки през портата, отдясно поред се падат стаята на Чинмо, моята стая и стаята на мама. Между тази на Чин-мо и моята е банята, а между моята и на мама има кухня. В задния двор е вдигната дълга барака, а в предния има чешма със студена вода и освен люляци, нищо не липсва.

Ако някой сега случайно влезе през портата и пог-ледне към стаите, вероятно ще види следната картинка: светло и тъмно, после пак светло, пак тъмно и накрая пак светло петно. Двете тъмни петна са от банята и кухнята, а светлите струят от нашите стаи. Бяхме като хората, които идея си нямат, че ако опразнят двете стаи и се съберат в третата, биха създали семейна хармония. Ние винаги сме си били такива...

Въпреки това мама напоследък беше много щастлива. Дори само затова, че кой знае защо Чинмо не закъсняваше вечер и лампата в стаята му светеше, лицето £ се развед-ряваше от само себе си. Заради него в хладилника винаги имаше любимата му риба сабя. Аз пък никак не я обичах. Вярвах, че майка ми също не я обича – най-вече защото баща ми изпитваше особено влечение към този вид риба и Чинмо сигурно го е наследил от него.

Казах „риба“, и изведнъж ми се развали настроението. Вонята £ няма място редом с аромата на люляка. Не мога да се стърпя и широко отварям прозореца, доколкото може. Като казвам „доколкото може“ имам предвид, че стаята ми е притисната по средата между другите две и има само едно прозорче, което не е нищо повече от дупка, гледаща към задния двор. Подпряла брадичка на единствения пер-ваз, гледам безцелно към задната стена, а през отворения прозорец на Чинмо се чува ниският му дрезгав глас:

– Така. Да. Да... Оттам ли? Добре. Тогава изтегли мом-четата... Няма нужда. Да изпратиш всичко... Да.

Наистина, колкото и да искам да се сдържа, като чу-вам такива думи от него, избухвам в смях. Сега той съ-

35

бира всичките си сили в долната част на стомаха и дори притиска плътно брадичка към врата си, за да изкара глас, който да звучи уверено. Той вярва, че гласът и изражение-то, имащи тежест, са най-важното условие, необходимо на шефа на една организация. Веднъж го бях видяла през от-ворения прозорец. Застанал сам пред огледалото със се-риозно изражение, настървено упражняваше същия този тежък дрезгав говор.

– Нали ти казах в такива случаи да лежиш по корем... Не мога да допусна никакви грешки... Аха... Да. Дръж момчетата под контрол... Ясно. Айде!

Звук от оставяне на слушалка. След това се чува про-кашлянето на Чинмо, изравняващо внезапно повишилия му се глас. След като прави това около минута, отново за-почва да набира – ти-ти-ти. Полагам усилия да не се раз-смея и се заслушвам. Гласът му отново е дрезгав.

– Аз съм... Да. Извинявай, че днес не можах да изля-за... Имах работа... Аха... Да... Ще ти звънна после, чакай... Лека нощ. Знам. И аз. Лека нощ.

Въпреки че гласът му е дрезгав дотолкова, че плаши, в него се промъкват сладникави нотки, които не успява да скрие, и аз моментално разбирам, че събеседникът му е жена. Сещам се за всичките жени на Чинмо. Преди да влезе в казармата, неведнъж имахме главоболия заради връзките му. Още в десети клас, когато започваха да му никнат мустаци, беше изключен заради неприятности с една ученичка. След това, преди казармата, два пъти се е случвало майки на девойчета да притесняват семейст-вото, идвайки вбесени у дома. Веднъж се появи брат на някакво момиче и яростно повали хранещия се Чинмо на земята; друг път се беше хванал с една, която тормозеше майка ми и я беше преследвала чак до пазара да я моли да я вземе за снаха – това са петте големи инцидента, за които се сещам в момента.

36

Оставил толкова жени, когато влезе в казармата, от уволнението досега, вече близо година, Чинмо кротуваше. След казармата той се беше посветил единствено на изг-раждането на някаква организация, както и на управлени-ето £. Излизаше всеки божи ден, мотаеше се някъде, а вкъ-щи само хвърляше дрехи за пране и като го попитах един ден с какво е толкова зает, ето какъв отговор ми даде:

– Всичко е с краката нагоре. Като ме нямаше и всичко е западнало. Не са един и двама тези, които трябва да оп-равя. То може ли всеки да е шеф на организация?

За Бога, каква организация? Какъв шеф на организа-ция?

След казармата щял малко да се съвземе по думите на мама, но ето че той „организирано“ се беше захванал с „организацията“ и затова не знаеше ден ли е, нощ ли е. И преди да влезе в казармата, Чинмо си беше проблем за нея. Често се напиваше със свои връстници нехрани-майковци, дори стигаше до побоища, а после се оказваше прибран в полицията. Три години по-късно изобщо не се беше променил.

Само че нещата не бяха съвсем същите. Това, че за-почна да говори дрезгаво, беше една от главните проме-ни. Изглежда, бе взел твърдо решение да се издигне по социалната стълбица от квартален нехранимайко в шеф на групировка. Като си помисля, че на неговата възраст имаше възможност да се развие, вместо да си остане квар-тално бандитче! А ако още веднъж се вгледаме в нещата, сто пъти по-добре щеше да бъде единственото ми братче да кръстосва нощните улици, задоволявайки се да бъде подчинен на някой друг бос.

Според мен обаче проблемът беше, че тази така на-речена „организация“ в действителност понякога биваше доста слаба и безпомощна. Като се вгледам във всеки от членовете £, отбиващи се от време на време вкъщи, тази

37

банда беше събрана от трима-четирима изключени от училище пъпчивци, които поначало, изглежда, бяха доста далече от боевете с юмруци, слаби както физически, така и психически, и си мисля, че нямаше как да е иначе.

Дори ако оставим това настрана, Чинмо прекалено много се вживяваше в ролята на бос. Най-вече с облекло-то. Черен костюм, под който носеше бяла риза, без нито една гънка по нея, и вратовръзка, излъскани до блясък обувки и пригладена назад коса с гел, в чието приглажда-не той инвестираше не по-малко от час... А нищо неподо-зиращата майка на шефа трябваше всяка вечер повече от час да се бъхти да му глади ризата и панталона.

Усилията, които полагаше, за да стане бос, не свършваха дотук. Естествено, и за това беше необходимо да се учи. Об-разоването на Чинмо се осъществяваше посредством видео-касети. Всяка вечер, палейки цигара от цигара, той въртеше двете ленти с „Кръстникът“ на Марлон Брандо и „Пясъчни-ят часовник“ на Чой Минсу и те бяха неговите учебници за света на боса. Ако Марлон Брандо и Чой Минсу не говореха дрезгаво, със сигурност и Чинмо нямаше да го прави. Ако Марлон Брандо и Чой Минсу не обичаха да носят черни кос-тюми, то и на мама нямаше да се налага всяка вечер да глади ризи и панталони, докато не £ се схване кръстът.

Колкото до жената...Отново насочвам вниманието си върху новото моми-

че на Чинмо.Почти няма съмнение по този въпрос: това е връзка,

която трябва да допълва образа на боса. След като извест-но време се бореше единствено за преструктуриране на организацията и статуса на боса, най-после се беше по-явила жена, и то не просто „жена“. Тя беше „жената на боса“. Това означаваше, че тя няма нищо общо с жените, с които Чинмо се беше срещал и разделял в миналото.

Не, не беше точно така...

38

Тръснах отрицателно глава. Възможно беше не босът да е бил на първо място, а приятелката му да стоеше в на-чалото на тази история. Не знам дали аз не бях разбрала погрешно последователността на нещата. Първо бе моми-чето и заради него той беше решил да стане бос. Чинмо бе напълно способен на това. На Марлон Брандо и Чой Минсу им се беше наложило да се появят на сцената, за да доразкрият образа на една жена. Е, ако е така, каква ли беше тя?

Преди размишленията ми щяха да спрат дотук. Как-вото и да става, животът си беше на Чинмо. Няма човек, който да не знае как е правилно да се живее. Що се касае до това как е редно да живеем, то всичко това още от начал-ното училище ни се набива в главите до затъпяване. Дори да не ходиш на училище, от всички страни те заливат с хубави приказки. Дали ще е вестник, списание или книга, или пък от радиото и телевизията, и днес се появяват из-вестни личности и говорят за нещата, които са правилни така, че чак натежава сърцето. Ако кажеш, че не знаеш как се живее, ще е лъжа.

Следователно всичко това си е отговорност единстве-но на Чинмо. Изобщо не съм му се намесвала или пречи-ла. Когато беше малък и не се страхуваше от нищо, аз като кака все пак имах задължение да му помагам и да уреждам нещата. Гордо казвам, че от все сърце изпълнявах тази за-дача. Татко унищожаваше покъщнината, а мама от зори тичаше на работа, за да може да я възстанови – това бе нашето семейство. Ако мама осигуряваше парите за мля-кото на Чинмо, аз изцяло се грижех за него. Още повече, случвало се е даже да го нося на гръб до училище. Макар и да не беше през 50-те1, така прекарах детството си.

1 През 50-те години в Корея е обичайно по-големите деца в семей-ството да се грижат за по-малките.

39

Чинмо не ми отстъпваше, напротив, той ме надми-наваше в това да бъде проблемно дете през юношеството си, но аз не се месех в живота му. Животът на Чинмо си беше на Чинмо, животът на Чинджин си беше на Чин-джин.

Дотолкова проста и същевременно ясна беше форму-лата на живота. По същия начин животът на татко си бе негов, животът на мама – неин. Никога не я попитах защо бе така. Без съмнение би било неприлично да се задава такъв въпрос – дори на майка ми. Никога не съм допуска-ла някой да се обърне към мен по подобен начин. Не съм заставала втори път лице в лице с такъв човек. Наране-ното ми самолюбие не би ми позволило да простя такова отношение.

Предвид това, че в семейството ми беше така, нямаше какво да говоря за другите. Ако попитате приятелите ми, веднага ще се уверите в това – и сред тях се носеше слух, че изобщо не обичах да говоря за това кое е редно и кое не е, дори под формата на съвет. Най-много мразя онези, които надълго и нашироко разправят за това, което всич-ки знаят и могат. Това, което одобрявах аз, бяха малко по-специалните думи. Който не можеше да подбере такива, по-добре кротко да си бе затварял устата.

Но като се замисля сега, тези ми мнения често са били погрешни. Не, не че бяха, а по-скоро не знаех дали не бяха. Моят живот си е моя работа, но за Чинмо той беше жи-вотът на кака му, а за мама – животът на дъщеря £. По същия начин животът на Чинмо беше този на малкото ми братче. Ако аз самата обаче се поставя в центъра на нещата, тогава смисълът се променя тотално. Не мога да стоя кротко, да си затварям устата и само да гледам. За да проуча своя живот, има нужда понякога да се вглеждам в живота на братчето си – въпреки че не се забелязва голя-ма разлика.

40

И така, почуках на вратата на брат ми, за да задово-ля любопитството си относно приятелката му, с други думи – жената на шефа. Както се очакваше, Чинмо се беше подпрял на стената върху възглавница и със сери-озно изражение беше потънал в учене. Днешният учеб-ник, приковал вниманието му, веднага се уверих аз, беше „Кръстникът“.

– По каква работа? – попита той културно. Преди не говореше като бос вкъщи, но явно вече му бе станало на-вик. Ако ли не, това бе влиянието на Марлон Брандо и Ал Пачино, които беше гледал досега.

– Пак ли си имаш приятелка?По дяволите! В момента, когато го казвам, съжалявам

за думите си. Дори да речем, че не беше проблем направо да пристъпя към въпроса, защото аз обикновено си гово-рех така, без обичайните украси в началото и накрая, това „пак“ очевидно беше грешка. И особено защото този път се отнасяше до жената на шефа.

Както се очакваше, Чинмо смръщи леко вежди. Ко-гато косата е опъната назад, челото става особено изра-зително – всичко се изписва на него. Той присви двете си вежди за известно време и после извади цигара. И на ек-рана Марлон Брандо също захапа пура и смръщил вежди, се взря навън през прозореца.

– Имам, да.Отговорът е неочаквано кротък, но рационален и съ-

държащ силна емоция, която веднага може да бъде откри-та при анализ на „Кръстникът“.

– Добро момиче е – късо добавя Чинмо, докато димът се разтваря във въздуха.

– Този път може ли да не се безпокоим?В тези думи аз, Ан Чинджин, вместих смисъла на „ми-

налите случки красноречиво показват, че щом срещнеш някое момиче, мен и мама няма как да не ни хване страх

41

и затова този път сме още по-притеснени и се чудим дали не трябва да се плашим от инциденти“.

– Все същата си, како.Чинмо се подсмихва и натиска бутона „стоп“ на видео-

то. Застиналият с твърдо изражение пред баща си Ал Па-чино изчезва в мрака, а Чинмо още известно време пуши мълчаливо. После пита:

– Ти привързвала ли си се някога?Привързвала? Смятам хората, които вместо „любов“

казват „привързаност“, за лекомислени. Обаче по никакъв начин не мога да реагирам на думите му. То е по-глупа-во от това да питаш гарвана защо е гарван. А и всъщност дори да ме беше питал „Влюбвала ли си се?“, щеше да ми е още по-мъчително заради това гадно чувство. В някои случаи е нормално лекомислието да е пò на място.

– Ти кажи. Не ставай нахален – съвсем спокойно го отрязвам аз. Дори събеседник да не бе неразумното ми братче, характерът ми няма се промени дотам, че спокой-но да разисквам въпросите на привързаността и любовта с когото и да било.

– Да пийнем по едно?Става още по-самоуверен и вади една бутилка изпод

бюрото. Поглеждам скришом и виждам, че не е соджу. Уиски е. Той отпива една глътка направо от бутилката и, мръщейки чело, избърсва устни. Изглежда, доста дълго се е упражнявал. И аз също удрям една глътка направо от бутилката. Разбира се, не позирам като него.

– Хубаво мирише, нали? Като пия хубав алкохол, си мисля за хубави жени.

Чинмо си е Чинмо. Ако знаеше, че когато пиеш хуба-во питие се сещаш не за хубави „жени“, а за хубави „хора“, просто нямаше да е той. Предположението, че жената е преди шефа, изглежда почти сигурно вярно. Отпивам още веднъж и му подавам бутилката. Този път глътката е доста

42

голяма. Изгаря гърлото ми и бързо се стича навътре. Ако пийна още малко, цялото ми тяло ще се загрее, а настрое-нието ми ще се подобри. Заради това усещане харесвам концентратите. Не казвам, че съм голям пияч, но знам как да се отдавам на удоволствието от алкохола. Ако аз и Чин-мо сме наследили един и същи ген, то това е афинитетът към пиенето.

– След три години войнишка служба, како, взех едно решение. Да кача цената на този тип на име Ан Чинмо. Като ще влизам в обществото, дори и едно нещо да имам, поне то да е на място. Така реших. Наистина се бях вкиснал. Защо тези некадърници, които са нищо, щом им острижат косите и ги облекат в широки развлечени униформи, имат толкова много? Едни смотаняци, учили в Сеулския уни-верситет, четяха гладко книжки на английски, други, без да им трепне окото, обясняваха какъв милиардер бил тат-ко им. Най-малкото, като им гледаш момичетата, които идваха да ги видят, те са не по-малко красиви от звездите по телевизията. Къде са намерили такива готини мацки, сякаш аз, Ан Чинмо, живеех, без да съм постигнал нищо особено на този свят. Затова...

Прекъсна и надигна бутилката, после шумно отпи.– И затова този път си избра хубаво момиче?– Постарах се...Приглаждайки косата си, Чинмо се ухилва широко.

Лицето му изразява задоволство. След това изведнъж става сериозен и ми казва да си дам ухото. Въпреки че е детинско, понеже ми е брат, не, понеже ме е хванал алко-холът, решавам да изтърпя и обръщам ухо към него, а той тихичко ми прошепва едно име. После се вглежда в лице-то ми и продължава:

– Знаеш ли го?Разбира се, че го знам. Но понеже не мога да разбера

каква е причината от устните на Чинмо да излезе това име,

43

завъртам глава. Човекът с това име, за когото се сещам аз, е известен президент на концерн, за когото се сещат и всички останали, щом само го чуят. Но хора с еднакви имена колкото щеш и затова не подскачам от изненада. Въпреки това той ми казва развълнувано:

– Не се изненадвай. Точно той е. Казвам ти, той е!– Какво за него? – питам аз с неохота, понеже все още

тая доста съмнения по отношение на личността на име Чинмо, въпреки че внезапно ме връхлита чувството, че това не е просто шега.

– И аз първо се изненадах. Понеже е страшно готина. Гълъбче, да, точно като гълъбче. Не. Това не е достатъчно. Тя е като гълъбче, което се отръсква от навалелия го леден дъжд. Досега не съм срещал момиче като нея. – Чинмо на-рочно се забави с отговора.

– Това гълъбче е щерката на собственика на онзи кон-церн? – Ан Чинджинне чака, тя мрази играта на думи.

– Нещо такова.– Нещо такова ли?– Како, само ти знаеш. Даже и момчетата от органи-

зацията не знаят. Тя е от семейство, много близко до тази фамилия.

Знаех си. Малко се разочаровах, но още повече ме по-дразни фактът, че се разочаровам от такива неща. А Чин-мо е въодушевен въпреки това.

– Президентът на концерна е калеко £. Странна рабо-та, нали? Как е възможно? Първо си помислих, че ме лъже и накарах момчетата да я проучат. Няма грешка. Името на баща £ е в списъка на роднините, които се събират в неговата къща на всеки празник.

– Смешен си. Списъкът на роднините, събиращи се по празници? Голяма работа! Ама страшно голяма!

Въпреки че се подигравам, изведнъж се почувствах самотна. В мига, когато устните ми произнасят „списък с

44

роднини, събиращи се по празници“, неизразимо чувство на самота ме изпълва с горчилка. Именно заради тези нас-троения аз бях човек, който полагаше усилия да живее, без да се бърка в работите на другите. Но вече бях закъсняла. Така и така бях започнала, реших поне да кажа още нещо. Всъщност тази вечер бях почукала на вратата на Чинмо, за да го питам именно за това.

– Значи този път няма да безпокоиш мама и мен пора-ди проблеми с приятелката си. Сигурно е, нали така? На-шият Чинмо би ли зарязал безразсъдно това добро като гълъбче момиче, не, тази девойка, включена в роднинския списък на компанията?

Чинмо внезапно застива със сериозно изражение и за момент се втренчва в мен, после се обръща към праз-ното пространство и изкривява лицето си в изкустве-на усмивка. Тези последователни действия са прецизно прекопирани от Чой Минсу. Вече почти му идва отвътре. Докато мислите ми блуждаят около това, че упражнения-та са наистина нещо страшно, Чинмо достолепно отваря уста:

– Любов... Любов ти казвам. Колкото и да внимавах да не се влюбя, преди не се получи, сега също: дори и твърдо да реша, че ще обичам вечно до безкрай, тези неща не за-висят от мен. Такова нещо е любовта. Знаеш ли?

Това беше прекалено обмислена реч. Тези думи ми даваха да разбера, че не се е влюбил в нея, защото е от свръхбогато семейство, а защото сърцето му го е пожела-ло, а също молеха да не го държа отговорен за това, което можеше да стане след време. И наблягайки едновременно на тези две неща, думите му бяха безкрайно задълбоче-ни и изказани красиво и изискано. Досегашните опити с различни жени не бяха само пълно безделие. Такива при-казки, сравнени с усилията, които Чинмо полагаше за же-ните, всъщност не бяха нищо особено.

45

С това вече можеше да се каже, че знаех всичко, което бях дошла да науча. И дори да знаех всичко, което ме ин-тересуваше, нямаше ни най-малка промяна в отношения-та на Чинмо с жените. Дали спечелихме само от това, че аз още веднъж се уверих в Чинмо, а той в мен? Не. Има още нещо. Онази красота на питието, споделено между брат и сестра, седнали един срещу друг в сумрака на пролетната вечер, ухаеща на люляк.

Щом видя, че понечвам да стана, за да излизам, Чин-мо взе дистанционното и натисна бутона за включване. Изчезналият в тъмнината Ал Пачино отново се появи, а отнякъде се дочу силно тракане на стрелба. Затворила вратата, аз не излязох, а изведнъж се спрях на място.

– Малко е странно, че любимата ти е невинна като гъ-лъбица, щом кара мъжа, когото харесва, да гледа все по-добни филми.

Той премигва два пъти и скоро след това разбрал за какво му говоря, не успява да скрие изражението, пита-що „Ама как позна?“, и в объркването си само се ухилва. В такива случаи, когато сваля за малко гарда, истинското лице на Чинмо изплува отгоре, изтласквайки Чой Минсу и Ал Пачино назад. Толкова прилича на отнесената физио-номия на баща ми, когато, вече изтрезнял, виждаше раз-хвърляната в безпорядък покъщнина.

– Ами нещо такова. Да я наречем нахално гълъбче. Казва, че най-готино изглеждали мафиотските босове. Те всички жени напоследък са такива. Като кажеш нещо та-кова, и всички умират от кеф. Виж само новите хитови филми. Всичките са за мафията, а мафиотите са идоли.

Той нервничи ужасно, повтаряйки „мафия“, „мафия“. Въпреки че и аз съм наясно, че мафията е организация от бандити, не знаех наистина, че не само гълъбчето, а цели-ят останал свят препоръчваше мафията на Чинмо. Кога стана това? Лека-полека, без изобщо да разбера, за Бога...

46

Оставям Чинмо, който беше способен да отдели без-брой часове за информация, свързана с мафията, и се връ-щам в стаята си, но сега пък какво стана? Без да усетя и аз съм се заразила, и в главата ми се въртеше „мафия, мафия, мафия“, но щом се заслушах по-внимателно, се оказа, че от кухнята наистина долитат звуци от нещо, което кипеше.

Нещото, което се вареше, беше пиле. Можех да зак-люча, че мама сама щеше да довърши готвенето предвид това, че лампата в стаята £ още светеше. Не би било зле да постоя с нея, докато се свари пилето. Въпреки че не знам дали тя би се радвала компанията ми.

Извиквам я тихичко отвън, но няма никакъв отговор. Отварям вратата и виждам, че спи, без дори да се е зави-ла, използвайки за възглавница ръката си. До главата £ е оставена книга със сметки. Сигурно беше смятала колко бикини и потници е продала, колко чифта чорапи е нати-кала в ръцете на клиентите и следователно каква печалба има и колко още трябва да продаде, за да може да си плати вноската в ке1, и след това беше опънала болния си кръст на пода. Ами онова пиле?

Подпъхнах една възглавница под главата £ и след като лекичко я завих с одеяло, внимавайки да не вдигам шум, мислех тихо да изляза от стаята. Все пак можех сама, със собствените си ръце да угася синьото пламъче, на което се вареше пилето. Откакто станах на десет години, доста прилично се справях с приготвянето на храна. В дни, ко-гато се събуждах в особено добро настроение, варях даже и яхния със соев сос, правех салата, подреждах масата и чаках мама да си дойде от пазара. Но след като минах шестнайсетте, дните с такова настроение станаха голяма рядкост. Странна работа. Очаква се, като поумнее човек

1 Вид взаимоспомагателна каса. Всеки месец се събира определена сума, която се ползва при нужда.

47

да се държи по-добре, но с мен не беше така. С възраст-та се вгледах внимателно в обкръжението си и видях, че всички добри деца, които познавам, са глупаци. По онова време аз просто не исках да съм глупачка.

Докато я завивах с одеялото, всичко беше наред. Оба-че реших да оправя възглавницата и щом докоснах глава-та £, тя подскочи внезапно като на шега и извика:

– Защо? Какво става?Мама огледа стаята с пребледняло от уплаха лице.

Всъщност тя винаги е била такава. Привечер или в полу-нощ, или в зори, в мига, в който отвореше очи не по своя воля, тя винаги извикваше така: „Защо? Какво става?“

– Моля те, не се стряскай така! Аз съм, Чинджин.Едва тогава тя се върна в обичайното си състояние.

Прекарвайки ръце по подпухналото си лице, тя бързо погледна часовника.

– Що ти е да вариш пиле по това време? – веднага се нервирах аз, като видях какво е направила.

– Изгаси ли огъня?– Май сега почва да ври. За какво ти е това пиле?– Заради Чинмо го сложих, но после съм заспала.Върнала се в обичайното си състояние, майка стана

жизнена, каквато си е била винаги и по всяко време. При-бра одеялото, разбута възглавницата и вече е в настрое-ние, което няма да се промени, каквото ще да става. Тази удивителна способност е по-изненадваща и от внезапната промяна, която настъпва, когато докрай се навие кучен-цето-играчка, след като му се е била развила пружината, и затова винаги ми е спирал дъхът. Въпреки че контрамер-ките, които аз предприемах спрямо нея, бяха не по-малко светкавични и когато тя се строполеше от преумора, аз отговарях с раздразнение, а щом се изпълнеше с жизне-ност, когато £ се навиеше пружинката, аз демонстрирах враждебност.

48

– Ходи да си вършиш работата. Станах вече.Мама изважда някаква друга книга изпод тази със

сметките.– Това пък какво е? – проявявам малко внимание към

нея, опитвайки се да бъда сдържана. Тя закрива корицата на книгата с ръка и с погледа си ми дава знак да изляза.

– Каква е тази книга?В мен изведнъж се надига любопитство. Ако мама за-

почне да чете книги, значи вкъщи е станало нещо важно. И решението на проблема тя намираше в книгите. Когато не можеше да разреши сама нещо, като удавник за сламка се втурваше към кварталната книжарница и избираше че-тиво, което £ се струваше, че съдържа начина за разреша-ването му. Но това не се случваше често. Беше точно като ученик пред изпит, който след като дълго се е борил с някоя задача, най-после се сеща да погледне отзад в решенията.

Доколкото си спомням, човекът, който осигуряваше на мама най-много трудно решими проблеми, беше татко. Доста обемисти книги е изчела заради него. Само че това, което успя да разбере тя, бе, че верните решения ги няма в книгите. След това тя почти вече не четеше. Струва ми се, че всичко, което беше чела, се свеждаше до автобиография-та на една преуспяла бизнес дама, по-точно една интересно изложена теория за справяне с проблемни деца от някакъв професор. И след като беше чула от някого, че отглеждане-то на щипок носи пари, бе прочела и „Начини за отглежда-не на щипок“. Тези книги, изчетени в борба с налягащата я дрямка, всъщност не помогнаха много на мама в живота. Не стана преуспяла бизнес дама, не направи от мен и от Чинмо порядъчни деца, а до отглеждането на щипок въоб-ще не се стигна поради липса на начален капитал.

Леля също харесваше книгите. Само че тя не бе чела тези, които четеше мама и обратно – мама не беше чела книгите, които четеше леля. „Чинджин, ти знаеш ли ис-

49

торията за фотографа, който снимал крака“ – попита тя миналия път, като се срещнахме. „А, този роман ли...“ – назовах името аз и тя известно време говореше за него. Какво още ми беше казала? А, да, каза, че учела песента на Ян Хиън „Любов, за самотата на любовта“. Докато си пеела тази песен, акомпанирайки си на пианото, £ била загоряла цяла тенджера с ягодово сладко.

– Мамо, и ти ли четеш романи?Ако леля можеше, защо да не можеше и тя. С годините

майка ми също може би се бе променила. Едва не £ измък-нах от ръцете книгата. Пет пари не давах, че тя щеше да ме изпепели с поглед.

– Какво е това? Първи стъпки в японския? Вечен бест-селър, издаден в милионен тираж?

– Добре де. Майка ти е решила да понаучи малко япон-ски. Какво от това?

И този път бях сгрешила. Мама си беше мама...– Магазинът за бельо не носи печалба, мисля да се от-

кажа. Понеже напоследък на пазара идват много японци, правя проучване дали да не опитам да продавам неща, ко-ито те харесват. Колко ли гащи трябва да продам, та да остане нещо? Напоследък бельото, дето го продавам, го купуват само селяни, а младите дори не го и поглеждат. Ако гащите бяха на мода, боже, тогава би имало смисъл.

– Е, какво харесват японците?– Женшен, ким, кимчи, мариновани зеленчуци, ей

такива неща страшно вървят. Продават се на стекове, но казват, че поначало най-добре върви търговията в магази-ните, ориентирани изцяло към японските клиенти. Само че трябва добре да говориш японски. Първо да науча тази книга докрай, а после ще видим какво ще правя. Защо да не опитам?

Мама се засмя, показвайки самоувереност. Смехът £ ден след ден ставаше все по-жизнен. Ако майка ми бъде

50

изследвана, сигурно ще се окаже, че притежава вълшеб-на енергия. Без да има причина, която да предизвика тази енергия, тя я имаше в изобилие и я използваше в живота. Колкото повече остаряваше, толкова повече разцъфтява-ше умението £ да се възстановява. Въздишките и мъката от младостта £ изчезнаха в един миг и това, което остана на тяхно място, бе само една неразбираема остра привър-заност към живота. Майка ми всеки ден се сриваше и все-ки ден се раждаше отново.

Вълшебната енергия на майка ми... Това също е една от тайните на живота, в които трябва внимателно да се вглеждам занапред. Не се знае дали ако изуча поведени-ето на мама и след като я разбера напълно и анализирам, дали няма да мога да открия дума, която точно да описва нейната неизчерпаема жизненост.

Петдесет и две годишната ми майка, смеейки се с глас, запрелиства „Първи стъпки в японския“. А петдесет и две годишната ми леля сериозно беше казала, че изучава книгата „Любовта: за самотата на любовта“. Представям си сдвоения им образ и за пръв път се сещам, че са близ-начки. Приличаха си донякъде. Но всъщност истината е, че изобщо не си приличат. В какво ли си приличаха и в какво не...

– Хайде, отивай да спиш. Аз ще донауча японската аз-бука и тогава ще си лягам. А, като тръгваш, спри газта. Пилето сигурно се е сварило вече. Утре сутринта сложи на Чинмо да хапне. И недей да спиш до късно, нищо че е неделя.

Тя каза каквото имаше и след това направо си съблече горната дреха и я захвърли. Отдолу се показаха дрехите, с които спеше. Вместо копринената нощница, която леля обичаше да облича, тя имаше твърде голяма, стара пижа-ма, която не беше успяла да продаде. Мама се изтегна вър-ху постелята с избелялото си розово бельо, провиснало

51

на лактите и коленете от дългото носене, и разтвори япон-ския разговорник.

Неделя сутринта...Чинмо вече бе излязъл. Не бях спала до късно под

претекст, че е неделя и все още с намерение да нахраня брат ми с пилето, както ме беше помолила мама. В 9:20 надникнах в неговата стая, но тя беше празна. Дявол го взел, явно гълъбчето се бе обадило още в ранни зори. Или пък тъпите бандити се бяха забъркали в нещо.

Закусвам сама в празната къща с обикновен варен ориз. Да си седиш сама в къща, колкото и да е малка, си е направо ширене. Въпреки че няма нищо лошо. Аз зна-ех, че в рамките най-много на един час щяха да ме потър-сят по телефона. Щях да изляза с един от двамата мъже, разбира се, но нямаше как да знам кой точно. Бях ги пре-дупредила предварително. Бях им казала, че в събота съм нощна смяна и ако искат да се видим, да звъннат в неделя сутринта.

Нямаше какво друго да правя. И аз още не знаех кого точно исках. Но не бях и безсрамница, която можеше едновременно да върти любов и с двамата. А това беше нещо много важно: според обещанието, което си бях дала в онзи ден, когато се изправих открито пред себе си, аз вече не бях Ан Чинджин, носеща се по течението на жи-вота. Бях човек, взел решение да посвети целия си живот на умението да се живее пълноценно.

След онзи ден мислите ми бяха станали много задъл-бочени. Дори си създадох навика, каквото и да се случи, да правя крачка назад и внимателно да се наблюдавам. И сега отстъпих малко, докато разбера кого искам. Засега само изчакване – това беше ясното ми правило и за два-мата. Затова и не можех да избера някого и да си направя уговорка за уикенда. Мярката бе необичайна за такъв слу-чай, но аз си мислех, че ще е хубаво да позволя на съдбата

52

да се намеси. Щом не можех да реша сама, щях да заема малко помощ отвън.

Изядох си варения ориз и след като изплакнах на-бързо съдовете, пренесох телефона пред банята, но до-като си миех косата, той още не беше иззвънял. Затова промених плана за действие за деня. Изсуших си косата и после набързо се приготвих, слагайки лек грим и дре-хи за излизане, както обикновено. Всичко това ми отне около двайсет минути и ако от този момент през след-ващите двайсет телефонът не звъннеше, край! Висенето вкъщи, докато звънне телефонът, също беше в разрез с правилата. Ако никой не се обадеше до двайсет минути, значи днес ми е било писано да отида сама на кино или в библиотеката.

Оставаха пет до изтичането на определените мину-ти и най-накрая се чу позвъняване. Стана точно в мига, в който, хванала ключа за външната врата, си обувах обув-ките. Оставих го да звънне пет пъти, преди да вдигна.

– Ало.Игрите са рисковани, дори и да ги играеш сам. Гласът

почти ми изневери, докато се чудех кой ли от двамата ще чуя.

– А, госпожице Ан. Аз съм. Здравейте.Мъжът, обадил се пет минути преди да изтече край-

ният срок, не беше Ким Чангу, а другият – На Йонггю. Ако беше Ким Чангу, не би ме нарекъл госпожица Ан, а Ан Чинджин. Несъзнателно поемайки въздух, преместих вдигнатата с дясната ръка слушалка в лявата. С дясната пък хванах едно парцалче и се заех да бърша насъбралия се по носовете на обувките ми прах. После отговорих на На Йонггю. Ето така, с ясен глас:

– Да, господин На.– Нали можете да излезете сега? Хайде да излезем.

Времето е прекрасно.

53

Така си и беше. Времето не можеше и да бъде по-ясно, а На Йонггю винаги бе свеж като краставичка.

– Да направим така. След двайсет минути ще Ви ча-кам пред станцията на метрото във вашия квартал. Там не е удобно да се паркира, затова извинете, но бихте ли мог-ли да отидете по-рано и да ме изчакате да дойда с колата? Аз тръгвам веднага.

Едва изрекъл последните си думи „Тръгвам веднага“, и гласът на На Йонггю безвъзвратно изчезна. Подробни обяснения от типа на това мога ли да стигна за двайсет минути, къде точно на изхода на метрото да го чакам и други подобни не подхождаха на мъжа на име На Йонггю. Ким Чангу не би направил така.

Колебая се известно време. И бавно да вървя, от къщи до метрото се стига за петнайсетина минути. Мога да из-ляза сега и да почакам, но нещо не ми беше комфортно. Безцелно вдигам слушалка и я оставям. Усърдно се взи-рам във вече излъсканите върхове на обувките си. Отва-рям чантичката си, намирам пудрата и лекичко потупвам челото и бузите. Накрая, като вече наистина няма какво да правя, си сипвам чаша студена вода от хладилника и я изпивам до дъно. И наистина, като на шега телефонът пак иззвъня. Сложих ръка на слушалката и поех въздух. Преброих. Две, три, четири, пет.

– Ало.– Ан Чинджин! Вкъщи си била, Ан Чинджин!Беше Ким Чангу. Съдбата остави на двамата пет ми-

нути разлика. Ето защо не се бях затичала веднага към метрото.

– Да, вкъщи съм.– Тогава ще ме изчакаш ли? Ако сега се приготвя и

изляза, след един час мога да бъда при теб. Ако ти се ходи някъде, само кажи.

– Не мога.

54

– Тогава да се видим след два часа?Нищо неподозиращият Ким Чангу си мисли, че проб-

лемът е във времето. А аз вътрешно простенвам.– Не е това. Точно излизах. Имам уговорка. Защо не

ми се обади малко по-рано...Без да се усетя, бях изрекла това, което ми се въртеше

в главата. Ким Чангу очевидно е разочарован. В момента, в който усещам болка в гърдите заради това му чувство, аз сама се изненадвам от себе си. Не, не може така. Нали оставих това на съдбата. Бързо разтърсвам глава. Веро-ятно не, със сигурност ако На Йонггю ми се беше обадил, след като вече се бях разбрала с Ким Чангу, щях да бъда в същото настроение. Следователно изобщо не биваше да обръщам внимание на това си усещане.

– Тогава да се видим следобед? Ще чакам да ми звън-неш.

– Ще ми е трудно. Не ме чакай. Да се видим друг път.– Добре... Тогава тръгвай вече. Приятелката ти ще те

чака. Чао, Ан Чинджин.Приятелка ли? Ким Чангу казва „приятелка“ без кап-

чица съмнение. Гледах телефона известно време, след като го бях затворила. След това излязох от къщи и нарочно вървях бавно до метростанцията. Тази игра на баланси-ране с двама мъже се оказа доста по-трудна, отколкото си бях мислела, отколкото въобще можех да си представя...

Закъснях. На Йонггю каза, че ме чакал от десет мину-ти. Не му дадох никакво обяснение. Важното беше, че се бях затичала в последния момент, когато той можеше да ме забележи. А това бе достатъчно. Една жена, колкото и да е глупава, щом стане на 25, вече може да извърти поне такъв номер.

– Хайде да отидем извън града да се порадваме на пролетното време. После ще обядваме на някое приятно местенце, ще пообиколим наоколо и ако намерим къде

55

– може да пием по чаша чай и после да отидем да гледа-ме филм в Чонгно. Нали става да обядваме малко по-къс-ничко? След късната закуска в неделя сигурно няма да е проблем.

Не отговарям. Не става ясно дали човекът, закусил късно в неделя, съм аз или той. На Йонггю пет пари не дава за моето колебание и е изцяло погълнат от шофира-нето и излагането на програмата. Той е точен във всичко и съвсем в негов стил е и днешният план да е съвършено изпипан. Моето мнение вероятно ще бъде необходимо едва пред менюто в ресторанта. Но пък съдейки от пре-дишния си опит, може и това да беше прекален оптими-зъм. Почти не се е случвало да пропусне да ми препоръча я пържолата, я супата, я спагетите в един или друг рес-торант.

– Филмът започва в 6:40. Вчера взех билети. Затова ще вечеряме в девет. Знам едно място с добра кухня в Чонг-но, така че не се безпокойте. Днешното пътуване ще е от Мунсан до р. Имджин и после се връщаме през Чангхонг. Предвидил съм евентуално и разговор на чаша чай някъ-де там.

Чак когато свършва с излагането на плана, той се об-ръща да ме погледне и се усмихва широко. Усмивката му е толкова самодоволна след това изложение, че не се из-държа. Смехът му е силно заразителен. Въпреки че вът-решно изпитвам негодувание заради неговото налагане, без да се усетя избухвам в смях, повеждайки се по него. В този мъж има нещо, заради което не мога да се сдържа да не се разсмея. Кръглите очи! Не знам дали не беше заради кръглите му очи. В тях проблясваха игривост и интелект, а клепачите му бяха оптимистично обрамчени със закръг-лени извивки. Правият нос отдолу също е гладък и чист и не носи никой от белезите, оставени от страданията на живота. Очертанията на устните му са още по-чисти и ако

56

страните му не синееха, човек не би могъл да предположи, че изобщо има брада.

– Вижте на задната седалка. Приготвил съм нещо леко за хапване и безалкохолно. Вземете си. Днес сутринта бях ужасно зает. Измих колата, за да мога да Ви взема, и дори отидох на баня, за да изглеждам добре за Вас. Погледнете тук, пълна е догоре, а? Опасявах се, че в провинцията ще е трудно да намеря бензиностанция, и затова я заредих с бензин. След като свърших с всичко това, Ви се обадих. Погледнете лицето ми. Добре ли изглеждам?

Той нарочно извъртя лицето си към мен.– Страхотно – колкото и да е детинска подобна по-

стъпка, тук е мястото, където по сценарий аз, Ан Чин-джин вмъквам своята реплика на съгласие.

– Изглежда, сетивата на жените са по-развити от тези на мъжете. Днес сутринта сестра ми ме хвана за ръката и ме пита: „Батко, да не си се влюбил напоследък? Коя е тя? Няма ли да ни запознаеш? Така ще да е...“ Ау, как позна.

– И какво £ казахте?– Ами на краставичар краставици мога ли да прода-

вам? Вярно, казах, така е, и приключих с въпроса. Сега си-гурно вече и майка знае. Няма как тя да си мълчи за нещо такова.

Заради тази реплика решавам да действам още по-предпазливо. Той подсказва, че вече е взел решение, из-ползвайки думите на други хора. Такава тактика също е просто вдетиняване. Но сега то не е проблем. Не знам дали той е взел решение, но аз все още не съм. Показва-нето на положително отношение от моя страна би било прибързано. Затова отговарям така:

– Сестричките не говорят ли винаги така на батков-ците си? Аз ако имах батко, сигурно всяка седмица в неде-ля щях да му говоря така.

– Моля? А, да...

57

Неуспял веднага да схване думите ми, На Йонггю е леко объркан. Тя се прави на ударена и умишлено гледа някъде навън. На Йонггю се преструва на силно съсредо-точен в шофирането, докато внимателно преценява каза-ното от мен. Ан Чинджин се чуди до какъв ли извод ще стигне впоследствие той. Междувременно колата подми-нава квартал Купхабал.

– Така било значи. Чинджин си няма по-голям брат. Не се безпокойте. Аз ще Ви бъда батко и всичко ще е на-ред, нали? Нали така?

Най-накрая, достигнал до необичайно разрешение, той се засмива. Решавам повече да не се заразявам от този смях. После неочаквано, както си гледам пълното със са-моувереност лице на шофиращия мъж, вътре в себе си поклащам глава. Отговорът не беше необичаен. Питам се дали не бе съвсем уместна защитната му реакция. Хм, въ-обще не е толкова просто. Трябва да се внимава...

В един ясен неделен ден през май предпазливо започ-вам да излизам по-сериозно с мъж. Мъжът с кръглите очи, както си кара, претърсва от време на време кутията с касети и старателно се грижи за озвучаването, като си прави труда да пуска коментари за всяко нещо от преми-наващия покрай нас пейзаж.

В интерес на истината няма причина да не ми харесва да се нося с кола през струващата си да се види зелена кра-сота на покрайнините в ясния почивен майски ден. Пък и това бяха часове, прекарани с мъж, който по няколко начина ми беше разкрил любовта си. Любовта, с която обикновените хора се стремяха да се сдобият, не поставя-ше чак толкова трудно задоволими условия и затова, ако го нямаше Ким Чангу, мисля, че би ми било много лесно да се впусна даже и в любов с На Йонггю. В случай, че той няма фатални недостатъци, които не може да се пренеб-регнат.

58

На Йонггю нямаше фатални пороци. В това беше проблемът. Затова и тайничко се подсмихвам на образа на мъжа, шофиращ с въодушевление по извиващото се ново платно, показвайки стегнатия си профил. След това преминахме в отлично настроение през места с прекра-сен пейзаж, обядвахме в едно сякаш случайно открито дървено ресторантче. Това е благодарение на прецизно-то проучване, което той беше провел предварително, за да намери място с приятна атмосфера, с помощта на из-дания като „Вкусни и приятни ресторанти в близост до Сеул“.

– Понапрегнах се малко, за да съставя маршрут така, че естествено да минем покрай това ресторантче тъкмо когато огладнеете. Много ми е забавно да изготвям подоб-ни планове. Като помисля, че времето тече според моите предвиждания, изпитвам приятното чувство, че контро-лирам дори и него.

По същия начин пълен успех беше и стилното кафе-не, където пихме по чаша чай, намерено уж естествено по пътя, а всъщност предварително избрано от него още по време на проучването. Ако имаше минимален пропуск, това е неизчерпаемата енергия на На Йонггю, която от-ново и отново се концентрираше върху това всички тези избори да са забележително правилни.

– Хубаво е, нали? Пейзажът си е пейзаж, но избрах това място най-вече заради името – „Онзи следобед“. Иде-ално е, може да ни остане споменът как в онзи следобед двамата с Вас сме седели на това място и сме пили чай.

Малко ме тревожеше неизчерпаемата енергия на този мъж, дотолкова способен да овладее настоящето, че беше решил да си състави каталог от спомени за идните дни, мъж, който създаваше предварително дизайна на мина-лото си. Аз обаче не казах нищо, което да развали атмос-ферата, като това например, че аз не си кроях плановете

59

по отношение на спомените, ами си ги създавах от сърце и че сигурно би ми било изморително, ако трябваше да мисля за такива не особено важни неща. Не е нужно да живееш против волята си, да изричаш това, което може и да остане премълчано. Парите не са единственото нещо, което трябва да се пести. Излиза, че това, на което трябва да сме най-пестеливи, са думите, които използваме, без да се замислим.

Както и да е, жизнената енергия на мъжа с кръглите очи беше забележителна. И понеже беше толкова голяма, изглежда, нямаше нужда да я пази. Аз обаче започнах да чувствам умора някъде по времето, когато, изпили чая си, вече влизахме в града, след като бяхме обикаляли по селските пътища. Не се чувствах зле заради дългото во-зене в колата. Едно от любимите ми неща е да се возя с кола. Не бях и на ръба на силите си, макар че днешната програма ми бе дошла в повече. Всичко, което бях пра-вила, беше да седя на съседната седалка, вмятайки някоя и друга дума, да се смея и да походя малко. Едва ли има 25-годишна жена, която да каже, че това би £ дошло в повече.

И все пак бях изморена. Като си представих, че тепър-ва трябваше да ходя на кино и после на вечеря и да прека-рам още поне четири часа в компанията на този мъж, ми се прииска да сляза някъде и да се прибера вкъщи. Не из-питвах ни най-малко любопитство по отношение на тези предстоящи четири часа с него и може би това ме потиска най-много.

Би ми било доста по-интересно, ако имаше вероят-ност и да гледаме, но и да не гледаме филм. Дори да речем, че гледахме филм, не знам дали нямаше да е забавно часо-вете след това да бяха останали неразграфени. Обаче На Йонггю изобщо не беше човек, който така ще си прахосва времето. Той бе човек, който трябваше в определен час да

60

гледа определен филм, човек, който трябваше да се храни според определено меню в предварително избран ресто-рант, човек, който си мислеше, че е съвсем естествено да приключи задачите за деня, като ме закара у нас, следвай-ки предначертания си план.

Не знам доколко е правилно да се правят такива не-обмислени изказвания за хората. Мисля си, че и на него трябва да му се даде шанс. Затова попитах внимателно:

– Непременно филм ли ще гледаме?– Разбира се. Вчера ми отидоха два часа да взема пред-

варително билетите – отговори На Йонггю за по-малко от секунда. Аз пак попитах:

– Няма ли да подраним много, ако отидем сега? Кино-то е ето там, а остават още 30 минути.

– Не. Точни сме. Паркирането отнема поне десет ми-нути, от паркинга до киното е пет минути, ако вземем нещо за пиене от барчето и отидем до тоалетна, това са още пет, две – да си намерим местата и да седнем – общо 22 минути и остават още осем да си поемем въздух и да можем спокойно да гледаме филма. Нито прекалено рано, нито твърде късно. Точно навреме.

Мъж, който има вграден калкулатор в главата си. Ко-гато седна с този мъж, На Йонггю, виждам добре подреде-ното му ежедневие. И понеже ще е толкова ясно, мечтите и бляновете, създадени по собствено желание, изглежда, не биха имали място там. Всеки знае, че е много по-прият-но да отседнеш в чужда къща, дори и малко разхвърляна, отколкото да е подредена и да няма нито една прашинка в нея.

– Е, вижте. Остават шест минути до началото на фил-ма. Сбъркал съм изчисленията с две минути.

В киносалона, веднага щом сяда на запазеното място, На Йонггю изчислява отклонение с две минути от време-то.

61

– Как е? Тук шабушабуто1 е вкусно, нали? Ако решиш да хапнеш в ресторант на Чонгно, в девет от десет слу-чая ще претърпиш пълен провал. Но не се безпокойте. Аз знам няколко местенца на нивото на това тук.

В ресторанта... Преглъщам напиращия да излезе отго-вор, че ако едно ядене е провал, свeтът няма да се срине, и само кимам с глава.

– Ще Ви откарам вкъщи. Обадете се на майка си. Ще пристигнем след трийсет минути.

В колата отказвам да взема телефона, който ми подава мъжът.

– Няма нужда. Нали веднага се прибирам.– Беше ми приятно. Ще се радвам, ако и за Вас е било

така.На улицата близо до нас, в спрялата вече кола той про-

тяга ръката си, за да я стисна. На лицето му, отразяващо уличната светлина, разцъфва усмивка.

– И на мен ми беше приятно. Внимавайте, като се прибирате.

Казвам, че ми е било приятно, слагайки своята ръка в тази, която той ми протяга. В действителност не бяха малко и часовете, в които ми беше приятно.

Той обърна колата и потегли. Без повече угризения поемам по уличката, водеща към къщи. Не знам защо точ-но в този момент се сетих, че в началото на пресечката имаше небесносин уличен телефон. Прерових чантата си и намерих монети. Бяха толкова много, че можех и цяла нощ да си говоря с някого и пак щяха да ми останат. И небесносиният телефон скромно мълчи и чака някого да го натисне... Вече и без да поглеждам в тефтерчето, мога безпогрешно да набера седемте цифри.

1 Японско ястие с телешко месо.

62

Монетите паднаха, след като два пъти се чу сигналът „свободно“. Вкъщи си е значи. Поех си въздух и за малко да кажа „Ало“. Но недочакал моето „Ало“, прозвучава те-лефонен секретар.

– Това е телефонът на Ким Чангу. В момента съм в Намдо. Оставете съобщение... Биип...

Биип... Въпреки че чувам сигнала, нямам какво съ-общение да оставя. Хубавият глас на Ким Чангу звънти в ухото ми. Той беше свикнал по всяко време да мята само една чанта на рамо и да заминава. По специалност бе фо-тограф, който снимаше дивата природа. Но не беше спо-менавал, че днес ще ходи в Намдо.

Затова интерпретирах думите така: „Това е телефонът на Ким Чангу. Исках да прекарам неделята с Ан Чинджин, но понеже тя беше заета, потеглям самотен към Намдо. Когато самотата си отиде, ще се върна...“

Не ми беше лесно да си тръгна от небесносиния те-лефон след това, което чух... Бях пълна с монети, зад мен никой не напираше да затварям, люляците, тихичко по-клащащи клонките си, бяха прекрасни, а ароматът им се разнасяше из нощния въздух толкова лек, че едва се дола-вяше...

63

4. Тъжните залези на татко

Не бива никога по залез слънце да се скиташ по непознати улици. Тогава от вечерното небе започва да се спуска синкав мрак и в сърцето се ражда болка, която не мога да опиша с думи.

Дойде ред да поговоря и за баща си.Винаги ми е било трудно да говоря за татко. Това, че

майка ми, разбира се, а и всички, които го познаваха, го обясняваха с две думи, на мен поначало ми се струваше съмнителна работа. Баща ми не беше елементарен човек. Сигурно и той би сметнал за незадоволително това, че хо-рата така набързо го преценяваха и спираха да мислят по въпроса. И аз щях да съм така. Всеки би се засегнал, ако го смятат за човек, който може да бъде лесно разгадан.

Това важи особено за някой като баща ми, чийто жи-вот, най-меко казано, беше изпълнен с неволи. Като ос-тавим това настрана, бащата, когото познавах, бе текст, който никога не би могъл да бъде прочетен правилно от другите. Това го нараняваше дълбоко и в това беше него-вото нещастие.

Може да се каже също и така. Баща ми беше чувстви-телен към срама и човек, който най-малко би търпял оск-верняване на личността си. Убедена съм, че никоя грешка не би могла да се сравни с тази. Сега, ако се окуража, каз-вайки, че всичко дотук е истина, изглежда вече ще мога

64

малко по малко да говоря за него. За бащата, когото едни наричаха пияница, други отрепка и на когото трети при-писваха непоносимост на характера. И за бащата, в чиято регистрация по местоживеене е записано „безследно из-чезнал“.

Баща ми със сигурност е пияница. Това е очевидно дори само ако погледнете мен и брат ми. Както често каз-ваше Чинмо, той беше роден пияч, „чийто сърдечен ри-тъм няма да се промени и на йота, дори да изпие няколко бутилки соджу“. Ако трябва да представя себе си, Ан Чин-джин, по подобен начин, бих казала, че за жена съм ряд-ко срещан пияч, „чието сърце най-много да се разтупка малко, ако изпия няколко бутилки соджу“. Макар че ние двамата бяхме обогатили опита си в тази насока и можеше да се превърнем в точно такива редки пияници, това не стана именно благодарение на уроците на татко. Животът на алкохолика, който той ни показа, беше прекалено жес-ток и груб, за да можем да го понесем. Изобщо не искахме да живеем така.

Според майка ми алкохолизмът на татко бил беда, ос-танала скрита чак до след сватбата. Тя казваше, че за пръв път видяла ужасното му пиянство на първия му рожден ден след сватбата, което ще рече, че били минали едва два месеца, откакто свили семейно гнездо. Мама и татко се оженили в деня на лъжата, а той е роден през юни, така че тези сметки трябва да са точни.

В онзи ден мама трябвало да се пребори с два отбора гости. В едната стая били колегите на баща ми, а в другата – приятелите му. Той изпил ужасно много алкохол, докато притичвал от едната стая в другата. И въпреки че бил по-гълнал такова голямо количество, не пестял усилия, а по-магал на мама, която била заета с грижи за гостите, като пренасял прибори и даже купички с мезета. Тя дори не

65

предполагала колко много се е напил, докато всички гости си тръгнат. Зениците му били леко замъглени и лицето му не изглеждало съвсем свежо, но изобщо не показвал дру-ги признаци на напиване.

Като си отишли всички, той £ помогнал дори в мие-нето на чиниите. Тя не само че не била искала помощта му, ами му била предложила да си почива и затова без вся-каква задна мисъл казала на мъжа си, който подреждал бутилките, така:

– Моля те, донеси съдовете от стаята. Подносът е там. Не ги натрупвай едни върху други, ами ги подреди вни-мателно.

Поръчвайки му така, тя се обърнала и продължила да мие. В този миг се чул трясък, но не могла да разбере сериозността на ситуацията, заради силно течащата вода. Когато малко след това вече се стреснала от ужасния гро-хот, идващ от стаята, и изтичала да види, не могла да не се усъмни в собствените си очи. За Бога, баща ми като полу-дял замерял стената с чиниите, които трябвало да занесе в кухнята.

Майка така се стреснала при вида на стичащите се по стената остатъци от храна и стаята, в която царял невъоб-разим хаос от разпръснати парчета порцелан, че направо се свлякла на пода пред вратата. В този момент към нея полетяла точно прицелена купичка за чапчхе1. Тя успяла да я избегне на косъм и без да успее да извика, изхвърчала през входната врата на улицата, уплашена до смърт – как-то си била препасана с престилка и боса.

И, естествено, отишла в дома на родителите си. Там прекарала целия юни в стаята, където живяла като мал-ка. Татко идвал ден след ден да я моли за прошка, а баба и дядо, че и леля £ се карали. Понеже той не само не я

1 Вид спагети.

66

бил обидил, дори и шамар не £ бил ударил, а тя само била видяла една хвърлена чиния за чапчхе, то нямало какво да преиграва толкова и затова накрая мама взела решение все пак да му прости. Връщайки се вкъщи, тя си казала, че била видяла само една летяща чиния. Нищо повече...

Татко през сълзи обяснил на върналата се вкъщи мама:

– Като ми каза да донеса чиниите, да ги подредя на подноса и да ги донеса, изведнъж ми се стори, че някой ме завързва с метални вериги. Тогава не издържах. Стените на стаята ми се сториха като затвор, който ме притискаше, а ти дотича и изглеждаше като надзирател, който иска да ме задържи вътре. Ти не разбираш колко страшно е това отчаяние.

Мама, която и в най-смелите си представи не би мог-ла да предположи как ще се обърка животът £, съжалила татко, който се извинявал, подсмърчайки, и го утешила така:

– Ама и ти, къде си виждал надзирател да тича по престилка?

Изглежда до този момент мама и леля все още си при-личали по много неща. Защото такава реплика би била напълно типична и за леля.

По онова време татко не казал на мама точно какъв ужас изпитвал от „живота, въртящ се около надзирател с престилка“ и в това му била грешката, коя-то по-късно не могъл да промени. Ако £ беше споменал, тя много лесно би могла да се откаже от брака, тъй като не била никак глупава, още повече, че мен тогава не ме е имало.

Крил до последно тези думи, баща ми избрал пътя да бъде мек и здравомислещ човек, когато е трезвен, и да се съпротивлява докрай като провалил се беглец от затвора,

67

когато е пиян. След този юни, той без задръжки хвърлял чинии, а по-късно и по-тежки предмети като телевизо-ра. После изтрезнявал и тичал в магазина за съдове, за да успокои мама, а вместо разбития деветнайсетинчов теле-визор взел един голям и масивен, който да не може да се хвърля. Не се сетил обаче, че като не може да го хвърли, не значи, че няма начин да се счупи кинескопът. И няколко месеца по-късно той това и направил, уцелвайки го с една саксия от балкона.

В реда на нещата било татко да предприеме следва-щата стъпка и от пияница да стане отрепка. Наполови-на по свое желание, наполовина принуден, той напуснал фирмата и се сдобил с всички необходими качества, за да стане пълна отрепка, когато аз съм била на пет, а Чинмо – на три годинки. От съжаление към малките дечица и младата булка, която понятие си нямала за това какъв е светът, всички роднини и приятели се мобилизирали, за да му помогнат да стъпи на крака, след като останал без-работен. Както обикновено става с отрепките, за няколко години той добре отговорил на добрите намерения на по-знатите, няма що... Захвърлял работата, която му намира-ли, пилеел заетите пари за алкохол и хазарт и твърде често ходел да проси още, вонящ на алкохол. А ако не му давали, излизал извън контрол...

Осъзнала, че не може да разчита повече на ничия по-мощ, мама отворила една сергия на пазара и се заела да продава чорапи, докато баща ми пропадал все повече и повече. Помня колко щастлив изглеждаше той, когато от-някъде се появяха пари, които да можеше да отмъкне и да се успокои, колкото и малко да бяха те. Още ясно го виж-дам как подскачаше от радост, ако след тежки усилия ус-пяваше да намери прилежно скритите във възглавници и буркани за подправки спестявания на мама. А и аз в онези години се радвах не по-малко от него при вида на парич-

68

ките и така двамата заедно бяхме щастливи – и двамата, баща и дъщеря, в своята наивна невинност.

Татко не беше лош човек – той не би се сдобил с ла-комства само за себе си. Беше джентълмен и неизменно даваше и на малкото си момиченце. Думите, които изри-чаше, слагайки в ръката ми пари, бяха още по-чудати.

– Ан Чинджин. Сега си разделихме една тайна. Поло-вината за теб, половината за мен. След много време тряб-ва да съберем двете части в едно и добре да ги пазим. Ако те си паснат точно, ще можем да се познаем един друг. Ако пък не паснат, вечно ще живеем в тъга, без да разберем, че сме баща и дъщеря.

– Тогава трябва ли да скъсаме парите надве? – питах аз, размахвайки банкнотите.

– Не, парите не се късат, а се харчат. Можеш да ги из-ползваш за каквото си поискаш.

– Тогава какво ще напасваме?– Ами нали това тук! Нещо, което никога не забравя-

ме и винаги носим със себе си. Ето тези ръце.Татко разтваряше широко своята и моята ръка и при-

лепяхме длани една до друга. Малката ръчичка на осемго-дишното момиченце и голямата ръка на трийсетгодиш-ния мъж не пасваха добре. Той казваше:

– Сега не пасват, не пасват и затова сме тъжни, но не-пременно ще дойде ден, в който точно ще лягат една вър-ху друга като измерени с линийка. Чу ли? Дотогава нали ще пазиш добре твоята половина от тайната?

Предварително омагьосана от думите на татко, аз усър-дно кимах с глава. И досега не съм казвала на никого, че с татко си бяхме разделили една тайна и че си бяхме обещали някой ден да опитаме да я сглобим. Парите, които той раз-деляше с мен, използвах за соеви кълнове или за бонбони за Чинмо, стараейки се по някакъв начин да ги върна на мама. Защото колкото и малка да бях, добре знаех как тя печели

69

парите, седнала направо на земята, там на пазара. Колкото и да е странно, въпреки всички злини, които вършеше, аз не мразех баща си. Дори когато удряше мама, преобръща-ше масата или от районното се обаждаха и хвърляха в смут семейството и леля идваше да ни заведе у тях, прехапвах устни и го презирах, но и това беше за кратко.

По-късно, като се замислих, дори когато удряше мама и преобръщаше масите, той се различаваше от другите пиянстващи негодници. Знам, че подобен израз не е ни-как уместен, но ако реша да го обясня, бих казала, че тези негови изяви бяха един вид „израз на чест“.

Така беше. Баща ми криеше някаква вътрешна сила в себе си. Ако сипеше ужасни псувни, той прехапваше уст-ни, на челото му избиваше една синя вена, а като събира-ше всичките си сили, издаваше на събеседника си, че се мъчи, сякаш всеки момент ще умре. Ако преувелича мал-ко, той караше и мен, и Чинмо естествено, дори и мама, която удряше, да не можем да не изпитваме съчувствие при вида на тези усилия, които му се налагаше да полага. Не знам дали това не беше причината мама така спокойно да понася всичко. Никога не съм я питала.

Баща ми водеше живот на отрепка и постепенно стана скитник – точно по времето, когато чорапеният бизнес на мама зае мястото си на достойно средство за препитание. Сергията се разрастваше ден след ден, растеше и броят на продадените чорапи. Баща ми продължаваше да живее, като често се изнасяше от къщи, отмъкнал по няколко банкноти и щом те свършеха, пак се прибираше. Със значителното увеличаване на парите, които можеше да вземе, прогресивно нарастваха и дните на неговото отсъствие. Понеже в дните, когато се приби-раше, никой нищо не казваше, той винаги си придаваше сериозен вид и повтаряше едно и също нещо:

70

– Няма смисъл всички да живеят еднакво, нали? Скъ-па, нали съм прав?

Даже като гледаше мен, той пак говореше така.– Няма смисъл всички да живеят еднакво. Така правят

глупаците. Разбра ли? Нали ме разбираш, Ан Чинджин?Той не спираше да пита и да пита, докато не получеше

от някой от нас потвърждение на думите си. Отговорът на мама биваше най-задоволителен. Причината се криеше в това, че на пазара беше понаучила това-онова за живота.

– Така си е, и сам човек да си, няма нищо лошо да опи-таш да живееш различно.

Този отговор попадаше право в целта и лицето на тат-ко моментално просветваше.

– Нали? И ти мислиш така? Благодаря ти. Аз съм ус-пял човек. Щом поне ти ме разбираш, няма какво друго да искам. Наистина ти благодаря...

Обаче един ден този отговор стана корен на злото.– Скъпа, тези думи не са искрени. Такава като теб не би

могла да прозре подобна мъдрост. Писнало ти е и искаш за-винаги да се махна и затова само ме хвърляш в смут. Кажи де, обясни ми един път конкретно кое му е хубавото!

И отново се почваше сцена. Сигурно нямаше човек, който като баща ми да е способен за част от секундата да превърне щастието в нещастие. Отново мъчейки се, ся-каш всеки миг ще умре, той удряше мама и трошеше по-къщнината. Чудна работа, едва ли имаше и друг съпруг, който да използва думи като мъдрост, прозрение, смут и тем подобни, докато удря жена си.

Затова, естествено, нямаше как той да не бъде класи-фициран като човек със срив в характера. Горе-долу по това време сред околните се носеха приказки, че трябва да го затворят в дом за душевноболни. Аз съм била някъ-де на десет или единайсет. Признавах думите на татко, че няма нужда всички да живеят еднакво, но доста се чудех

71

каква ли е причината да трябва да се живее точно като него. Струваше ми се, че не бих могла да се подложа чак на такива екстремни терзания, за да живея различно от останалите.

Не можех обаче да кажа нещо подобно пред баща си. Ако той понякога биваше мил, внезапно ставаше агреси-вен, ако беше сърдечен, за секунда ставаше студен и как-то се смееше, в миг проливаше поток сълзи. Въпреки че не го мразех и никога не съм си помисляла като другите, че не е наред с главата, се съмнявах дали той наистина е мой баща и затова си държах устата затворена. И така аз, десетгодишната Ан Чинджин, дадох едно обещание пред себе си. По-късно, много по-късно, щях да сложа ръката си върху неговата и когато двете съвпаднеха съвсем точ-но, така че да не се разминават нито на милиметър, в този ден непременно щях да го попитам.

Баща ми вече рядко се прибираше вкъ-щи, дори когато парите му свършеха. Връщаше се веднъж на десет–петнайсет дни, а от един момент нататък започ-на да се мярка най-много по веднъж месечно. Мама спря да готви за него, когато дойдеше време за ядене.

Докато тя се прибереше от пазара, аз и Чинмо пре-карвахме вечерите си в напрежение, очаквайки всеки звук отвън да е от стъпките на татко. Всъщност подобно безпокойство беше напълно излишно. По правило той се прибираше след залез слънце, по мръкнало, на границата между деня и нощта. Това беше времето, когато дори да се мотаех навън, вече трябваше да се връщам вкъщи, защото моя беше грижата да извикам Чинмо да го измия и да на-правя вечерята, която двамата, малките братче и сестри-че, изяждахме пред телевизора.

Един ден открих баща ми да стои пред кухнята, вто-рачил се в мен с празен поглед. Появил се след едномесеч-

72

но отсъствие без всякакво предизвестие, той само стоеше там и ме гледаше. Друг един път се беше прибрал преди да се върна и седеше на прага, втренчен в нищото. Знаех добре, че свитата в сивкавия мрак фигура е баща ми, но всеки път, когато го видех такъв, сърцето ми се разтуптя-ваше. Какъвто беше непредсказуем, колкото и жалък да изглеждаше в такъв момент, минути по-късно можеше да се превърне в звяр. Бях малка и не знаех какво да правя, застанала пред този баща, който, въпреки че ме плашеше, ми липсваше много.

В такива моменти винаги той беше първият, който проговаряше. Той обичаше да ме вика по име и фамилия и затова винаги започваше оттам.

– Ей, Ан Чинджин. Отдавна не сме се виждали – каз-ваше той, сякаш не му бях дете, а приятел, когото не е виждал от дълго време. Сега като си помисля, на него му е било приятно да използва такъв език. И на мен този му маниер на говорене ми харесваше. Майка ми обаче нико-га не би казала нещо подобно. Едва след като той кажеше „Ей, Ан Чинджин“, аз вече спокойно сядах до него. Един ден той сложи ръка на рамото ми и ми разказа защо се прибира по залез слънце. Колко красиви ми изглеждаха думите, които ми каза тогава!

– Не бива никога по залез слънце да се скиташ по не-познати улици. Тогава от вечерното небе започва да се спуска синкав мрак и в сърцето се ражда болка, която не мога да опиша с думи. Не само сърцето боли. Не знам защо проливам толкова сълзи. Ан Чинджин, случвало ли ти се е да усетиш горчивия аромат, който се носи из въздуха, по времето, когато ясният ден си отива и идва тъмната нощ? В този час, когато не е нито ден, нито нощ, всичко наоколо се синее и отнякъде долита този нагарчащ мирис на дом. Тогава толкова ми се приисква да си дойда, че не мога да издържа. Където и да съм отишъл, колкото и да съм да-

73

леч, безумно ми се иска да се прибера. И накрая не мога да устоя и се връщам...

Върнал се вкъщи, баща ми не издържаше и четири дни и пак взимаше парите на мама и изчезваше. Ако мама го хванеше с думите, че за нея не е проблем и той е сво-боден да живее както си иска, той се усмихваше неясно и тихо просъскваше:

– Сигурно осъзнаваш, че такива думи от човек като теб са силна обида за мен. Не ми остава нищо, освен да тръгвам.

Баща ми чувстваше, че думите на мама го засягат дъл-боко, а тя пък приемаше неговите думи като силна обида. Мълчейки търпеливо, тя скриваше други пари на не осо-бено трудно за намиране място и излизаше на пазара, а той успяваше да ги намери и си тръгваше от къщи. Това се повтаряше непрекъснато.

Естествено беше да свикнем с тези постоянни негови истории. И аз, и Чинмо, дори и мама, която се чувстваше обидена, престанахме да изпитваме каквото и да било не-удобство от това, че живеехме без татко. Мама, напротив, стана по-силна и малко по малко започна да се различа-ва от леля. Колкото до баща ми, той нямаше причина да се променя. Прибираше се веднъж на всеки сезон, после, когато аз и Чинмо бяхме в средното училище, си идваше най-много по веднъж в годината, а докато завършим, вече наминаваше по веднъж на две години. Откакто остана у дома за кратко в годината, когато навърших двайсет, до днес нито веднъж не се е мяркал пред нас. Изглежда, и тъжните залези не можеха да го трогнат вече.

Никой от нас не знаеше какво правеше баща ми, когато се изнесеше от къщи. Освен това нямаше нищо, което да ни подсказва поне жив ли е или мъртъв. Обявен за безследно изчезнал, баща ми, който беше из-

74

ключително здрав, вероятно бе жив. След двайсет годи-ни ние вече бяхме разбрали, че скитането беше неговата форма на живот.

Все пак баща ми е жив.Няма как да знам какво си мислят мама и Чинмо, но аз

никога не съм си и помисляла, че може да е умрял. Станал е толкова силен, че дори виждайки тъжния залез на някоя непозната улица, може да издържи и да не се прибере у дома. Знаех и още нещо. Знаех, че наближава денят, когато той ще се върне, дори да не е завинаги. Неоспоримо дока-зателство за това беше ръката ми. Дошло беше определе-ното време, когато най-после аз и татко ще сложим длани една върху друга и ще сглобим нашата тайна.

75

5. Сянката на бледата любов

Защо ли изведнъж ми хрумна, че ще да заспи-вам, след като съм изпрала мръсните чора-пи на този мъж...

За хората, които започват да се обичат, един месец е безкрайно кратък, защото времето все не им достига. Но казват също, че за хората, които започват да се обичат, един месец понякога е повече от достатъчен за каквото и да било. В рамките на този един месец любов-та може да добие завършеност, а може и да бъде напълно унищожена.

Юни мина, дойде юли и аз разбрах едно нещо: през из-миналия месец отношенията ми с Ким Чангу и с На Йонг-гю се бяха задълбочили изненадващо много.

Като ги говоря едни такива, хората неизменно биха ми задали въпрос, и то без да съумеят да избегнат подиг-равателния тон. Ан Чинджин, не е ли малко позакъсняло това признание, че обичаш двама мъже едновременно?...

Не, не е това, което си мислите. Когато говорим за лю-бов, имам усещането, че не издържам наивната представа за нея, която се вмъква като подправка към основното яс-тие, и още не мога да понасям погрешното преклонение пред непостижимата и несбъдната любов.

Не. Не. Всички тези изказвания са напълно безсмис-лени. Въпреки че чак сега говоря за любовта, дори това да се разминава малко с последователността на събитията,

76

всъщност разминаването е съвсем мъничко. Макар да е истина, че отношенията ни с Ким Чангу, а и с На Йонг-гю се развиха много през този един месец, от моя глед-на точка това, което еволюира, бяха приятните емоции, а не дълбокото чувство. Аз си мисля, че все още не съм се сблъсквала с онова голямо разтърсващо нещо, наречено любов.

Няма как да знам дали ще дойде ден, в който със сери-озно изражение ще мога да кажа на някого, че го обичам. Не знам дали аз не съм лишена от тази заблуда, че любов-та е непременно необходима. Като оставим това настрана, точно сега съм решила да се впусна в една любов, която обаче да не е сляпа. Но ако продължа с експериментира-нето, изборът ще е труден до последния момент. Това е цената, която трябва да платя, за да не бъде любовта ми сляпа.

В неделя сутрин по телевизията човек може да попад-не на едно предаване, в което събират двойки самотници. Колкото и да е странно, гледането му е един от тайните ми начини за забавление. Не следя всичко от начало докрай. Интересните части по-скоро са самите начало и край. Гледайки уводната част, където всеки от участниците се представя, се налага да ги анализирам доста сериозно. Из-слушвам тези представяния, отрепетирани стотици пъти, преди накрая да бъдат изложени, бързо свързвам мъже-те с жените наум и превключвам на друг канал. Накрая пак си пускам предаването в момента, когато се появяват стрелкичките, които сочат кой кого е избрал. Страшно ми е интересно да видя дали стрелките, които съм нарисува-ла в главата си, ще съвпаднат с тези на екрана.

В началото почти всичките ми прогнози не бяха точ-ни. Беше ми странно, защото двойки, които аз смятах, че изобщо не си подхождат, в един момент се заусмихваха и получаваха кръщение под дъжд от конфети, сипещи се

77

от тавана. Тогава изпитвах чувството, че съм предадена. По-късно обаче процентът точни попадения нарасна и сега вече имах най-малко 50 % успеваемост. Разбрах едно нещо. Участниците, страхувайки се стрелките да не се раз-минат, предпочитаха по-често не най-добрия възможен избор, а втория поред. Освен това обикновено предпочи-таха някой, който да е от тяхната черга. Затова най-оча-рователните мъже и жени не успяваха да намерят своята половинка. А за сметка на тях не толкова очарователните по-лесно съумяваха да получат стрелкичката.

Въпреки че ми е забавно да гледам телевизия, на-последък това ме кара да се чувствам объркана. Слагам двамата мъже и пробвам да начертая различни стрелки. Първо внимателно пускам една към На Йонггю. После се сепвам и бързичко я изтривам. Дали по-скоро Ким Чангу не е вторият най-добър избор за мен? Затова сега начер-тавам една линия, сочеща към него. Ами тогава може ли да кажем, че животът на Ким Чангу прилича на моя... Ни така, ни иначе. Попаднах в собствения си капан.

Както си разсъждавам така, човекът, който без кап-ка колебание би насочил стрелата си право към мен, е На Йонггю. Именно затова миналият един месец имаше тол-кова огромно значение за мен. Той вече беше взел своето решение. Онзи, който оставяше само бледа следа от летя-ла стрела поради колебанието си, беше Ким Чангу. Този мъж, Ким Чангу, поначало си беше такъв човек.

С бледа линия.За да се обясни Ким Чангу, трябва първо да се разкаже

за бледата линия. Грешно ще бъде, ако го представя като незабележителен характер или невпечатляващ с нищо външен вид. Напротив, Ким Чангу беше съвсем различен човек. Противно на очакванията, той имаше силен харак-тер и изпъкваше в тълпата, привличайки окото с високата си слаба фигура и изразителните черти на лицето. Особе-

78

но добродушната му усмивка и блясъкът в очите бяха от онези неща, които силно впечатляваха и не можеха да се забравят никога.

Любовта към бледото създание....Не знам дали ще стане по-ясно, отколкото го обясня-

вах досега. Ким Чангу отдаваше предпочитанията си по-вече на слабостта, отколкото на силата и гледайки скрито-то преди очевидното, той предпочиташе меките аромати пред силните миризми, а любовта към всички бледи не-натрапчиви създания най-много вълнуваше живота му. Поне аз така го усещах. Затова той не можеше да изстреля здрава стрела направо към света. Когато му беше трудно да се справи с любовта, бликаща от сърцето му, чак след време той рисуваше само една бледа чертичка.

През май, завърнал се от десетдневното си пътешес-твие до Намдо, той за пръв път донесе няколко снимки, правени от него, и ми ги подари. В тях ясно личаха лю-бовта и трогателната привързаност, която изпитваше към бледите, малко забележими неща.

– Това е чинографис1. Нали са красиви тънките като кончèта белоснежни цветове, гъсто разцъфтяващи, ус-тремени към слънцето? Можеш ли да повярваш, че тези мъничета могат да виреят в пукнатините на скали?

Чинографис. Сякаш от най-лекия полъх листенцата му ще се посипят като снежен прах. Този човек откриваше такива невзрачни, бледи цветчета, зареяни в необятния простор на планината.

– А ето това са бели теменужки. Много рядко среща-но цвете, имах късмет, че успях да ги снимам. Харесва ми, че са непретенциозни като името си.

На снимката, сякаш затаили дъх, заобиколени плътно от овални листа, цъфтяха пет бели теменужки.

1 Вид цвете.

79

– Това е тай зи шен1. Бях на път към следващото място и, минавайки през една долина, открих това цвете в под-ножието...

За момент той не можа да продължи. Погледнах го с изненада, за да видя, че в очите му се бяха насъбрали съл-зи.

– Толкова незабележими сред зелените листа, белите тай зи шен тихичко излъчват светлината си. Ан Чинджин, аз просто се разплаках. Понеже са толкова мънички... Не, като си помисля само, че скрити самички могат да живеят толкова красиво, и така глупаво се просълзявам...

Добавяйки, че така не е способен да опише и наполо-вина красотата на тай зи шена, Ким Чангу се засрами от сълзите си.

Той харесваше белите цветя. Въпреки че обичаше всичко, което цъфтеше по планините и полетата, казваше, че най-привлекателни за него са белите растения. И този път бил снимал само белите сред цъфтящите напролет цветя. Докато разказваше, че изщракал още пет ленти да снима тай зи шена, той не спираше да си прехвърля сним-ките от едната ръка в другата. Схванах какво му беше на сърцето.

– Ще ми дадеш ли снимката на тай зи шен?– И на теб ли тези цветя ти правят впечатление?– Е, все още не ме трогват до сълзи.– Добре, вземи ги.– Дай ми също тези на чинографиса и белите теме-

нужки.– И тях ли?– Знам, че си ги донесъл, за да ми ги дадеш. За пръв

път ми показваш творбите си.– Ами взех ги, за да ти ги дам, ако ти харесат.

1 Вид цвете.

80

Той със задоволство сложи снимките в един плик и го побутна към мен. После смутено запремества поглед ту в една, ту в друга посока. Когато се срещна с него, аз ставам по-ясна. Да, той обича бледите неща, а пък аз понякога просто не мога да ги понасям.

В този ден закачих снимката на тай зи шена по средата на стената в стаята си. Отляво и отдясно сложих чинографиса и белите теменужки. Белите цветове неизменно си цъфтяха, Ким Чангу неизменно бродеше по десетина дни из планини и полета, за да запечата на лента тези крехки творения, толкова нежни и фини, че и най-лекият полъх на вятъра можеше да ги отвее завинаги.

След като окачих снимката на стената в стаята си, ние се срещахме доста често. Като се замисля, повечето от тези срещи бяха моя инициатива.

– Събота е, днес пак ли си нощна? – питаше той по телефона. Ако беше На Йонггю, веднага би казал: „Чин-джин, събота е, излизай. Ще те заведа на обяд“.

– Ами къде да се срещнем? Къде ли ще е добре? Нищо не ми хрумва в момента.

Ако вече съм казала, че съм съгласна да се срещнем, настъпва тишина, докато мисли за подходящо място. От другата страна на линията се чува слабият звук от диша-нето на потъналия в размисъл Ким Чангу. Ако беше На Йонггю, отдавна вече щеше да е взел вече конкретно ре-шение: „След един час, сладкарница „Ню Йорк“.

– Какво да ядем? Нещо, което на теб ти харесва.На Йонггю щеше да знае всеки добър ресторант с

вкусна кухня в района на сладкарница „Ню Йорк“, а ако се срещахме с Ким Чангу, за него всички храни бяха пълна мистерия.

– Е, сега накъде? Дали да не гледаме филм? Да видим, тук наблизо няма ли кино?

81

Обядваме и се мотаем известно време и след като се съгласяваме да гледаме филм и отново след известно лу-тане откриваме кино, то със сигурност се случва нещо от рода на това да няма билети.

– Няма места за филмите, които си заслужава да се гледат. Какво да се прави. Да повървим бавничко, пък ако ни заболят краката от ходене, ще пием по кафе някъде.

Все пак аз не мога да се оплаквам от Ким Чангу, че не беше купил предварително билети, както това праве-ше На Йонггю, съвсем не съжалявах за някои от филмите, за които Ким Чангу не можеше да намери билети, защо-то вече ги бях гледала с На Йонггю, а и на Ким Чангу не би му минало и през ум да потърси билети на черно. Не, случвало ми се да изразя метафорично чувството си на неудобство, използвайки думите на един негов приятел за философията на снимане, която той често цитираше.

– Най-добрият шанс за снимка идва само веднъж и никога повече не се повтаря. Трябва да си изработиш на-вик, щом почувстваш, че нещо ще излезе добре, да не се колебаеш, а безусловно да снимаш на момента. Да уловиш перфектния миг – в това е истинската същност на фотог-рафията.

Той на няколко пъти ми е рецитирал тези думи. Това беше посланието на творец, представящ предимно впе-чатляващи снимки на хора, които самият Ким Чангу ха-ресваше. И аз за това се опитвам да намекна.

– Щом така добре правиш снимки, защо с другите неща в живота ти не е така? Не е ли същото с всички въз-можности в живота? Да уловиш мига – казват, че в това е същността на живеенето...

В такъв случай Ким Чангу поясняваше:– Ан Чинджин. Животът не е една снимка. Не е като

със снимките – ако решиш, че не ти харесва, не я отпечат-ваш. Не може така.

82

Прав беше. Снимката е момент, запечатан на лента, а животът е сбор от безкрайно течащи мигове. Неща, в които не можеш да спреш и да се вгледаш...

Та затова и повечето от срещите ни се провеждаха по шумните и претъпкани улици. Бяха срещи, на които, щом ни заболяваха краката, сядахме да пием по кафе и поне-же нямахме какво особено да правим, бързо се разделях-ме. Така отлетя май, мина и юни. И въпреки това нашите души се привличаха все повече. Дотолкова, че дори се из-ненадах.

И ето днес. Отново сме седнали в едно кафе в центъра на града. Беше типично юлски неделен ден. През следващата седмица Ким Чангу отново щеше да потегли към планината, за да снима дивата природа, и аз прибягнах до малка хитрост, за да мога да прекарам днешния ден с него. Ако се придържах към правилото да се срещам с този, който се обади пръв, би било почти не-възможно да се видя с Ким Чангу. Понеже винаги, без из-ключение, пръв за среща се обаждаше На Йонггю.

Затова днес сутринта, когато вдигнах телефона на На Йонггю, се опитах да се оправдая и да отклоня поканата му, както не бях правила никога преди. Не можех да стана толкова зъл човек, че да унищожа с лекота няколкото дни подготовка, които той беше отделил за днешната среща.

– Извинявай. Изведнъж ми изникна една работа. Не мога да дойда днес, но може да се видим утре. Утре към края на работното време ще дойда пред твоя офис. Става ли? Наистина, става ли така?

На Йонггю с готовност прие поправката.– Няма проблем. Случва се. Добре. Но ще ми обеща-

еш, че утре ще си с мен до единайсет вечерта.– Доколкото кажеш. Мога да остана чак и до единай-

сет и половина.

83

Ха-ха-ха. И досега, както си седя с Ким Чангу, в ушите ми отеква звучният смях на На Йонггю. За да се срещна с този мъж, който седеше мълчаливо и въртеше празна чашка за кафе, аз, Ан Чинджин, бях впримчена в обеща-ние утре да отделя цялата вечер на другия.

– Да тръгваме.– Къде? – изненадано ме поглежда Ким Чангу.– Знам едно хубаво място. Нали си с колата?– Не ми се занимаваше и взех автобуса... Пък и е ста-

ра, не е хубаво да идвам с нея в центъра. Обидно е за кра-сивия пейзаж...

Хващам безгрижно усмихващия се мъж и го повли-чам навън, където вземаме такси.

– Накъде отиваме? – за втори път пита той.– Първо ще отскочим до вас. После ще вземем онази

твоя стара кола и отиваме извън града да се повозим. В центъра е много задушно.

– Ами добре.Той пак се усмихва, сякаш каквото и да кажа, няма да

е проблем. Тази усмивка. Той свързваше всичките си думи и всичките си действия с по една усмивка. Изведнъж ся-каш някой мацваше една черта с четка за акварел...

Старият му джип, родно производство, беше просто купчина старо желязо. Поначало го беше взел втора ръка и след като го бе влачил още няколко години по планини-те, нямаше как да е иначе. И отвън изглеждаше така, но понеже и отвътре беше пълно с боклуци, въпреки че това си беше Ким Чангу, изглежда, му бе толкова неудобно, че не знаеше къде да се дене.

– Ако знаех, че ще искаш да се возиш, снощи непре-менно щях да я измия. Какво ще кажеш? Би ли се возила в такава кола?

Качих се във високия одраскан и поочукан тук-там джип и за мен не беше от значение, че се вдигаше прах и

84

боклук, който полепваше по ръцете и тялото ми, но все пак не исках да се возя в такава неудобна и стара кола, която друсаше толкова силно, че чак мускулите на лице-то ми се изкривяваха от вибрациите. Да беше само това! Миналото лято му се повредил климатикът и понеже той мразел студеното течение, не го дал на ремонт. За да ре-шим проблема с лепкавата жега, трябваше да оставим да влиза поне горещият вятър отвън и затова се налагаше да понасяме и всички шумове от улицата, долитащи заедно с него. Това изобщо не беше разходката с кола, която си бях представяла. На първо време разговорът не вървеше.

– На-къ-де? – пита Ким Чангу, почти крещейки, дока-то върти с усилие волана.

– Към-Мун-сан! Да отидем да видим река Имджин – отговарям аз, слагайки ръцете си около устата, за да се чува какво казвам.

– Къ-де-ка-за? – пита пак той. Аз изписвам с пръст на прашното предно стъкло: „Мунсан“, „Имджин“.

Предлагах му да минем по абсолютно същия марш-рут, по който бяхме се движили миналия път с На Йонггю. Едната причина беше, че мястото не бе лошо, а от друга страна, ако не ми беше хрумнала тази идея, нямаше ника-къв начин двамата с Ким Чангу да издържим заедно чак до вечерта.

И да бяхме в града, положението щеше да е същото. Водех Ким Чангу на същото място, на което На Йонггю ме беше завел седмица по-рано по свое усмотрение. Също така съвсем спокойно представях на Ким Чангу хубавата чайна, която На Йонггю беше издирвал с внимателно про-учване. Ако не беше той, въобще не мога да си представя как щяхме да си прекарваме времето с Ким Чангу и затова се обърквах още повече.

Ким Чангу, който нямаше как да знае за създалата се ситуация, изглеждаше щастлив. За него шумните улици и

85

влажната лепкава горещина сякаш изобщо не бяха проб-лем. Откакто се измъкнахме от града и поехме в необятна-та шир, на мен започваше да ми става по-приятно. Само дето се налагаше да говорим на висок глас и когато го пра-вехме, от силното друсане не можеше да се разбере почти нищо от казаното и затова, ограничили приказките, гле-дахме само напред и продължавахме да се возим.

И така не беше лошо. На мястото на изчезналите думи гнездо си сви безопасната тишина. Ако понякога поглеж-дах към шофьорското място, той ме подканваше да кажа, каквото имах за казване, като широко отваряше очи. Поклащах глава, а той се усмихваше, сякаш през лицето му прави една чертичка с четка за акварел, и отново вни-мателно си следеше пътя. Ако широката усмивка на На Йонггю беше заразителна и караше човека до него да се усмихне, то акварелната усмивка на Ким Чангу беше ня-как мистериозна и дълго след като отшумеше, оставаше в мислите ми.

Пристигнахме в дървеното ресторантче много след като времето за обяд беше отминало. Малко се притес-нявах да не пропусна скритата като съкровище къщурка; джипът тежко пъхтеше, спазвайки точно направляваната от мен посока.

– Хубаво. Мерси, благодарение на теб открих този съвсем различен свят.

Той изобщо не ме попита с кого съм идвала на това място. Ако бях аз, сигурно щях да полюбопитствам. Все-ки човек, интересуващ се поне малко от начина, по кой-то се движеше светът, естествено би се замислил за тези неща. Но Ким Чангу не отдаваше абсолютно никакво зна-чение на тези житейски принципи. Идея си нямах какво би могло да събуди интереса му при това положение. Си-гурна съм, че ако беше На Йонггю, бих могла доста точно да предположа за какво си мисли в момента. Обаче ми

86

беше много трудно да си направя изводи какво се крие в главата на този мъж, който се усмихваше, сякаш някой рисуваше с четка по лицето му, и после бързо събираше устни.

Както и миналия път, седнахме на маса до прозоре-ца и както тогава аз поисках по ред пържола, зеленчукова супа, хляб и чаша вино. Видял това, още преди келнерът да го попита, Ким Чангу кратко поръча:

– Същото като на Ан Чинджин!– Ха – засмях се аз, а той отметна дългата си коса и се

изчерви. И първият път, когато се срещнахме, беше така. И преди години, и сега той си бе съвсем същият.

Преди с посредничеството на калеко ми да получа работа в офиса, сред временните ми работи най-честата бе като сервитьорка. Стига само да имах желание, безчет бяха всевъзможните бирарии, кафенета и ресторанти, ко-ито си търсеха студентки за работа. Срещнах Ким Чангу в края на пролетта миналата година, докато работех поча-сово вечер в един ресторант в Кангнам.

Тогава той влезе заедно с две жени в ресторанта, къ-дето сервирах. Собственичката отведе несресания мъж, облечен с тъмно на цвят сафари, и двете момичета до ма-сата им и се върна, нацупила устни. Причината шефката – която винаги се хвалеше с класата на управлявания от нея ресторант – да се засегне беше проста. Мъжът със са-фарито се оплакал, че осветлението било много слабо и вместо в устата, яденето щяло да отива в носа му.

– Като е толкова прост, че не е чувал за дискретно ос-ветление, за какво идва в такъв ресторант? Да беше оти-шъл в кръчма, където сервират соллонгтхан1 и лампите са флуоресцентни.

1 Вид корейска супа.

87

Затова се наложи аз да отида да взема поръчката. Вся-ка от двете жени си избра различно ястие. Понеже питаха за различни подробности, дълго стоях с лице към тях. Ко-гато накрая се обърнах към мъжа със сафарито и учтиво приведох глава, той, без дори да погледне менюто, каза следното:

– Същото като на Сон Шилчанг.– Моля? – не бях разбрала добре думите за Сон Шил-

чанг. Затова, понеже стоях и се колебаех, той каза:– Ами същото като на тази дама.По-късно разбрах, че двете млади жени са били на ръ-

ководни постове в едно издателство за детски книжки, ко-ето купувало снимките му. След вечерята обаче се случи нещо още по-конфузно. Още не съм забравила, че сметка-та беше 124 000 уона. Ако не беше бутилката скъпо вино, което едното момиче поръча, за да покаже, че често ходи по такива заведения, парите щяха да му стигнат. Той изва-ди осем банкноти по десет хиляди, пет по хиляда, сложи личната си карта отгоре и се изчерви. Видях, че името му беше Ким Чангу.

– Мислех си, че ще са достатъчно. Утре ще Ви ги до-неса.

Жените вече бяха излезли, а при шефката беше дош-ла нейна приятелка и те седяха на една от масите. Едрият мъж беше заровил ръце дълбоко в джобовете на сафарито си и разчиташе единствено на моето благоволение и аз, без да се поколебая за секунда, му върнах документа.

– Казвам се Ан Чинджин. Като донесете парите, ти-хичко потърсете Ан Чинджин. Разбрахте ли?

Мъжът се вгледа спокойно в лицето ми и излезе бър-зо, без дори да благодари. Аз веднага се разрових в порт-монето си и добавих към сметката остатъка, който сафа-рито не беше успяло да допълни. Никой не разбра какво се бе случило.

88

Мъжът със сафарито дойде да донесе останалите пари още на другата вечер. Този път поздрави и ми благодари с широка усмивка. Но и на следващия ден, след като ми ги върна, отново се появи.

– Мислех си да вечерям...Той ме погледна и отново се ухили широко. Усмивката

му беше чиста и не ми стана неприятно, че пак е дошъл в ресторанта да ме търси. Посочих му възможно най-евти-ното ястие в онзи ресторант. Той яде това, което му бях избрала.

След четири дни отново беше там. Вече нямаше място за съмнение защо идваше. Уверих се напълно, че за него няма абсолютно никакво значение какво ще яде. Въпреки че му донесох ястие съвсем различно от миналия път, той не каза нищо. Почти не поглеждаше храната си, а само ме следеше с поглед из салона.

– Тогава защо ме хареса?Той много добре знаеше какво имам предвид под „то-

гава“ и отметнал кичура, падащ върху челото му, за мо-мент се замисли. Ако бях аз, щях да сметна въпроса за детински, но той сериозно се посвети на размисли върху него.

– Когато каза „Казвам се Ан Чинджин“, и после „ти-хичко потърсете Ан Чинджин“, изведнъж ме обхвана ня-какво предчувствие – подсказващо „аха, занапред много дълго време ще викам това име, Ан Чинджин“. За пръв път жена ме караше да изпитвам нещо подобно. Добрич-ката ми Ан Чинджин.

Вътре в себе си отстъпвам назад. Приисква ми се да стана още по-добра пред мъжа, нарекъл ме „добричката ми Ан Чинджин“. Давам си обещание в никакъв случай да не го предавам. Това беше магическа формула... Добрич-ката ми Ан Чинджин...

89

Аз обаче не бях добър човек. Свършили с яденето в дървеното ресторантче, отново намерихме кафето на име „Онзи следобед“ и после поехме по селския път, водещ към Чангхонг. Този номер сам по себе си бе показателен за моето лукавство. Опасявайки се, че може да се повто-ри конфузната ситуация и пак да не му стигнат парите, аз първа се погрижих за сметката. За миг той се засрами, но бързо се изнесе навън, а аз малко се ядосах от поведението му. Ето пример, който показва, че не бях толкова добра.

Обаче как бих могла дълго да мразя Ким Чангу, който нададе възторжен вик, щом откри куп лилави цветчета на живовляка, в градинката до паркинга, където бяхме оста-вили колата?

– Ан Чинджин! Ела да видиш. Тук има живовляк. Виж всичките са разцъфтели вече. Всичките са цъфнали!

Той бързо изтича до джипа и се върна, измъквайки от чантата си фотоапарат.

– Не знаех, че ще уловя нещо хубаво. Това е зимен живовляк. Като погледнеш гъсто цъфтящите цветчета, не може да ги сбъркаш. Би ли ме изчакала за момент? Пре-калено разтворените цветове не ми харесват, защото за-почват да увяхват. Няма нито едно изгоряло от слънцето листо, значи някой трябва да полага изключителни грижи за тях. Чудя се кой ли...

Докато се върти и насочва обектива към цветята под различни ъгли, Ким Чангу не знае какво да прави от тази голяма радост. Аз стоя на сянка и гледам как работи. Това ставаше за пръв път. Дали и дълбоко в планината прави снимките си, обзет от такъв ентусиазъм, докато си гово-ри сам? Сигурно след като цял ден е бродил в търсене на скрития див живот и открие някое малко и простичко цвете като тай зи шена, се случва да заплаче. Сигурно е способен да плаче, галейки цветето, докато го пита как може да бъде толкова красиво, макар и самотно.

90

Заради живовляка стигнахме в „Онзи следобед“ по времето, когато слънцето се спускаше над планините от запад. Вятърът беше освежаващ, а вечерното небе – кра-сиво. Влязохме в кафето точно в най-прекрасния миг на вечерта. Това беше шанс, който трудно би споходил човек, който си е направил точна програма до колко часа и кол-ко минути трябва да се е върнал в града да гледа филма, започващ в толкова часа и толкова минути, за да може в толкова часа и толкова минути да вечеря в определен рес-торант.

Макар и мястото да беше отдалечено, вътре бе пълно с млади двойки. Онези, които имаха късмета да седят до прозореца, залепили носове на стъклото, се бяха отдали на съзерцание, запленени от аления залез на отиващото си лятно слънце. Мелодията, която звучеше в помещение-то, беше нечие изпълнение на цигулка на Едуард-Елгаро-вия „Любовен поздрав“. Шепотът, долитащ оттук и там, беше някак сладникав, а приглушените смехове звучаха като падащи водни капки. Може би след време ще си ги спомням. В онзи следобед ние си разменихме първите нежни думи. Онзи следобед беше наистина красив.

При мисълта, че е имало смисъл да дойда чак дотук, понесла друсащата таратайка и лепкавата жега, настрое-нието ми се подобри. Бях изпила две бутилки освежава-ща бира и можеше да се каже, че бях щастлива. Потънах в мекия стол и затворих очи. Не ми се беше случвало досега да се чувствам толкова отпусната в компанията на мъж. Дори за миг се замислих дали това не беше любов.

– Спокойно е тук, в планината. Сигурно защото не сме в града – каза Ким Чангу, сякаш надникнал в мислите ми. – Като прекарам няколко нощи в планината, после някол-ко дни не мога да свикна с града. Иска ми се да се върна пак там. Песните на птиците, шумолящите тревички, зву-кът на вятъра, свистящ по ручеите в долините, мисля си

91

за всички тези неща, оставени там, и дълго време не мога да се успокоя. Градът ме изнервя. Където и да се намирам, това не е мястото ми и се чувствам неспокоен.

Той спря за момент, за да отпие от бирата си. Беше му вече втора бутилка и ако не пие повече, след час вече ще е достатъчно трезвен, за да може да седне зад волана.

– Въпреки това има няколко причини, които ме карат да се връщам в града. Досега основната беше брат ми, по-неже не искам да го оставям сам. Но напоследък, ти, Ан Чинджин, стана най-важната причина. Странно, нали? Заради теб се връщам в града. Като се сетя за теб и ми се приисква бързо да си дойда.

Знам какво има предвид. Сега той внимателно се опитва да изпрати стреличка към мен. Въпреки че не я из-стрелваше ясно и без заобикалки като На Йонггю, в срав-нение с предишните тази беше доста по-плътна. Съвсем случайно точно в този момент дискът се превъртя и от-ново започна мелодията, която звучеше, когато влизахме – „Любовен поздрав“. Дали в някой далечен ден след мно-го време ще мога да си спомня, че в онзи следобед отново дискретно бях разменила любовни думи на същото това място...

В „Онзи следобед“ ние споделихме много думи, нат-рупани от дълго време. Той спомена сякаш между друго-то, че брат му бил силно загрижен за брака си. Загубили родителите си като малки, двамата живеели заедно, раз-читайки един на друг, докато Ким Чангу не станал дос-татъчно независим, за да си вземе квартира. Двамата си били и родители, и семейство и с една дума бяха всичко на света един за друг.

В общи линии бях чувала историята на живота му. Съдбата не е била благосклонна към него и макар да беше беден, той изобщо не осъзнаваше, че за да може да си на-мери жена, даже и в наше време, трябваше да поскрива

92

този факт. Той не се замисляше обаче, че имаше начин да избегне лъжите като подобно на мен говори, доколкото е възможно по-малко по семейни въпроси. А което е още по-лошо, той казваше неща като това:

– Ако в бъдеще спечеля пари, те няма да са за мен. Трябва да ги върна всичките на брат ми. Заради мен той дори не можа да отиде в университет. Ако случайно ми попаднат пари, всички те ще са за брат ми.

На пръв поглед тези думи бяха много хубави, макар че не знаех докога бих могла да се дивя на прелестта им. Но пък те винаги звучаха красиво.

– Когато живеех с брат ми, трябваше всяка вечер да го чакам и преди да си легна, да изпера чорапите, които той събуваше. Като перях тези миризливи чорапи, които бяха такива и заради мен, аз сякаш се успокоявах. И сега понякога, като отида у тях, тайно от жена му, изпирам чо-рапите на батко.

Добричкият Ким Чангу. Не спирам да пия бира в „Онзи следобед“. И въпреки че пиех непрекъснато, подоб-но на татко и аз не се напивах. Все пак, след като оправи сметката, той побърза да ми подаде ръка. Макар че ня-маше никаква нужда от това, само дето сърцето ми беше станало топло, а цветът на лицето ми изобщо не се бе про-менил. За Ан Чинджин би било обидно да загуби ума си заради нещо такова като бирата.

Отново се качихме в друсащия стар автомобил и по-теглихме. Рядко минаваха коли покрай наредените улич-ни лампи в тихия селски път. Духащият през прозореца вятър развяваше косата на Ким Чангу и той от време на време поглеждаше към мен.

– Какво?– Мислех си, че алкохолът те е опиянил, затова – бър-

зо се усмихва той.– Спри колата за малко – извиквам аз изведнъж.

93

– Колата ли? Защо?Той отби край пътя и все още с крак върху спирачка-

та, погледна към мен. Изправяйки потъналото в седалката си тяло, аз бавно казах:

– За да се опияня.Очите на Ким Чангу се разшириха. Приближих се

към него и първо сложих устни върху изненаданите му очи. Тялото му се изопна. После допрях носа му, някак са-мотен, защото беше нависоко. И както беше втрещен от изненада, покрих устните му със своите. Той миришеше леко на бира, беше учудващо колко силно трепереха ръ-цете му, сложени неестествено до кръста ми.

Не знам къде сме ходили и как съм се прибрала онази вечер. Погледнах часовника си на светлината на уличната лампа и видях, че още няма единайсет. Бях изумена колко рано беше за млади мъж и жена да се разделят, след като бяха споделили любовните си чувства.

Облегнах се на оградата до портата и се усмихнах ши-роко. Защо ли този мъж, Ким Чангу, си беше помислил, че това е единственото място, на което би могъл да ме ос-тави да сляза от старата му кола... Защо ли изведнъж ми хрумна, че бих могла да заспивам, след като съм изпрала мръсните чорапи на този мъж?

94

6. Значението на онези десет минути в миналото

И дума не можеше да става за сравнение между възможностите за израстване, кои-то имах аз, и възможностите, които имаха другите.

Горещият юли отмина, дойде август и жегите започнаха да намаляват. Въпреки че още беше рано, сутрин и вечер ставаше направо хладно. Наричаха този феномен „необичайно за сезона захлаждане“. Преди, когато горещината беше нетърпима, пък обясняваха, че градусите били необичайно високи за сезона. Ако нещо не беше умерено, веднага го обявяваха за странно.

– Моо, соросоро аки десне. Отенки га ии десне. (Вече е есен. Времето е чудесно, нали?)

Изречението, което упражняваше мама, предвид иде-ята да се преориентира към стоки за японци, подхождаше точно за сегашния август. Без значение дали времето £ ха-ресваше, или не, и докато миеше, и докато ядеше, тя все си мърмореше на японски.

– Ирашаимас... Хоши моноуа минна сороете имас... (Заповядайте, моля... Имаме всичко, което търсите...)

Една вечер, като вдигна телефона на леля, вместо „Ало“ тя извика „Ирашаимас!“ и се засмя шумно като мъж.

– Уча малко японски. Защо ли? Японският е задължи-телен за международния предприемач. Не е нещо, което

95

дама, пожалена от съдбата като теб, да знае, така че давай по същество. Обади ли се вкъщи?

От другата страна леля явно беше възразила нещо.– Кога пък съм казвала, че всеки ден съм заета? Ти

се обади точно когато съм с клиент, който купува дузина чорапи. Не един чифт, а дузина, откъде време с теб да се занимавам?

Мама ме погледна, а аз не мислех да напускам стаята, след като £ дадох телефона, дори не помръднах от място-то си. И тя знаеше, че отношенията ни с леля бяха малко особени. Аз получавах от нея информация за тяхното се-мейство, а тя от мен за нашето. Ако не бяхме ние двете, семействата ни биха се отчуждили още повече. Но не ми се вярва мама да знаеше, че на миналата годишнина бях подарила букет рози само на сестра £. Леля беше жена с неподозирано дълбока мисъл.

– Леля ти ни кани утре на вечеря у тях. Казва, че Чури и Чухьок си дошли онзи ден. Помни като слон кога ми е почивният ден и вика да отидем. Калеко ти го нямало, така че какво пък, да отидем.

Докато предава поканата, мама полага усилия да из-глежда сякаш не £ се ходи. Чури и Чухьок се бяха върна-ли от чужбина, беше почивният £ ден, а и отгоре на това калеко беше в командировка, така че налице бяха трите условия всичко да е наред и нямаше защо да не отиде. Винаги ставаше така. Ако леля, която живееше добре, не превиеше глава пред мама, която беше бедна, общуването между тях двете би било невъзможно. Леля казваше, че мама се е променила, а мама казваше, че леля се е про-менила. Мен ако питат и двете се бяха променили. Знаех обаче още нещо. Никоя от тях не можеше да се освободи от живота на другата. Това е съдбата на близнаците.

Като се замисля, човекът, когото мама мразеше, не беше леля, а калеко. Макар и вече да не беше така, допре-

96

ди известно време получавахме немалко помощ от леля и затова майка ми изпитваше чувство на вина, но не това беше причината. Утайката, появила се по времето, когато на леля често £ се налагаше да дотичва по спешност да ни спасява и да ни води у тях, беше направила мама така-ва. Ако предам направо спомените на мама, която досега не можела да забрави студения поглед на калеко, когато трябвало да идва да ни прибира обратно вкъщи, щом от-мине бурята, то те биха били такива:

„Натоварвах ви с Чинмо в колата на леля ви и докато с цялото си тяло спирах изблиците на баща ви, идваше утрото. Чаках го да заспи дълбоко и после тичах като луда у тях. Ти тогава беше в първи клас и ако не те доведях до разсъмване, нямаше да мога да те пратя на училище, и ня-маше как иначе. Да не би аз да съм искала да правя такива неща? Татко ви като започнеше да буйства в тази малка къща с една стая и една кухня, ти се криеше в кухнята, а малкият се плашеше и получаваше гърчове и си мислех, че ще вземе да ви убие и затова виках леля ви...

Разбира се, и аз имах акъл в главата колкото да знам, че не е хубаво да звъниш призори по вратите на хората, и винаги ужасно ме беше срам. Но какво можех да направя? Звънях веднъж, два пъти, ако никой не се покажеше – и трети път. Леля ви поначало обича да си поспива сутрин и не се будеше лесно, затова се налагаше да вдигам тол-кова шум, че ми идваше да умра от срам. Веднъж, като звъннах трети път и никой не се обади, почаках малко и леко потропах по вратата. В този момент тя се отвори и се появи калеко ви. Не можех да си вдигна очите да го погледна и стоях така с наведена глава като престъпник и знаеш ли какво ми каза той? „Влез тихо. Чури има изпит днес и трябва да я оставя да спи още малко, затова моля те, внимателно“. Като чух това ми се прииска да се свра в миша дупка...

97

След като чух тия думи, даже и да трябваше ти да за-къснееш, отивах там, след като онзи беше тръгнал за ра-бота, но веднъж дали подраних, че още си беше вкъщи – на кръглата маса седяхте ти, Чинмо, Чури, Чухьок и ка-леко ви и закусвахте, а той пред него си беше сложил една чиния с месеста сабя, махаше костите и даваше веднъж на Чури, веднъж на Чухьок и после пак, веднъж на Чури, вед-нъж на Чухьок. Макар да виждаше, че на Чинмо му се яде. Поглеждам ги отстрана кога ли ще даде и на Чинмо едно парченце, но пак – едно на Чури, едно на Чухьок. Като ви-дях това, в гърдите ми направо пламна пожар. Моите деца да търпят такива обиди заради тоя грях, че имат бедни майка и баща“.

Не бях изпитала мъката на мама, но добре си спомнях деня, в който се случи това със сабята. Още не бяхме заку-сили, когато тя ни сграбчи за ръцете толкова силно, че чак болеше и без даже да се сбогува, ни изведе от лелини.

Но аз имах друго мнение за калеко. Разбира се, това са мисли, подредени след като онези дни бяха отминали, но ние не можехме да имаме никакво основание да обви-няваме човека. Чури и Чухьок си бяха негови деца, а аз и Чинмо бяхме отрочетата на някакво пиянде. Кого да оби-ча повече калеко ми? Макар и да му е било свидно да ни даде по една хапка риба, с парите, които ни беше заел за бизнеса, можеше да се купят сто – не, хиляда, та дори де-сет хиляди риби и макар и в крайна сметка да не си ги по-лучи, не се оплакваше особено и не знам защо мама беше забравила тази подробност.

Тъй като нито тогава, нито сега споделях афините-та на Чинмо към сабята, не съм склонна да не оценявам щедростта на калеко. Хората толкова дълго пазят и най-малките нанесени им рани, а бързо забравят и най-голе-мите услуги. Така е, защото мислят, че раната е дълг, който непременно трябва да бъде върнат, а услугата – дълг, кой-

98

то може изобщо да не се връща. Така пише в житейската книга за сметки на повечето хора.

Сравнено с това, отношението на леля към съпруга, който беше направил сестра £ нещастна, направо си беше приятелско. Още от малка обичах да се намествам между мама и леля, когато се събираха да си поговорят. Колкото и често да го правехме, никога не ми омръзваше да гледам двете съвсем еднакви жени, всяка от които беше с различ-ни дрехи и прическа.

Доколкото си спомням, отношенията им бяха зна-чително по-хармонични, когато се срещаха в къщата на родителите си, заедно с другите членове на семейството, отколкото ако си ходеха на гости една на друга. Тогава за едни обикновени неща те двете пак избухваха в смях, седнали една срещу друга и хванати за ръце като деца. Дядо толкова обичаше тези посещения на двете си моми-чета, родени в деня на лъжата и омъжени заедно пак на същия ден, че както и аз, нито за миг не се отделяше от тях. Оглеждаше ги оттук-оттам и ако се случеше да забе-лежи и най-дребния белег по лицата им, вдигаше голяма врява.

Още един човек, появилият се малко след близначки-те вуйчо, беше същият. Тогава той още бе ерген и даваше мило и драго за двете си каки. Когато те се оженили, той толкова се разстроил, че отказвал да яде през следващите три дни.

Само баба биваше толкова заета, тичайки от кухнята до чешмата и обратно, с приготвянето на храна за дъще-рите си, че не успяваше крак да подвие. Тъй като всички продукти бяха лично напазарувани от дядо, само да про-пуснеше нещо и той започваше да се разпорежда.

– Ама това защо така сега! Като ти купих пилешки бутчета, къде ги покри, че се не видяха? Не помисли ли, че тия деца на едно сядане могат по десет да изядат? Ако

99

беше майка, която мисли за тези неща, нямаше да ги про-пуснеш.

– Леле, така си е. Аз съм майка, дето не може да мисли, а ти пък си баща, на който му извират мислите отвсякъ-де. Заведе и двете големи момичета в стаята, не им даваш пръста си да помръднат, а аз мога ли всичко сама навед-нъж да свърша? Ще има ребърца, и телешко ще има, ако сложа и бутчета, няма да върви.

Двайсет и повече години бяха минали, откакто баба беше отишла в къщата на дядо и вече не само че му отго-варяше, ами окото £ не мигваше и тя едно по едно му каз-ваше всичко, което £ беше на сърцето. Колкото и устата да беше обаче, винаги бе права. И тя като дядо не би ис-кала дошлите на гости в родния дом дъщери дори с вода да се измокрят, а той винаги купуваше много повече от необходимите продукти.

Но визитите на мама и леля у бабини не преминава-ха изцяло в задушевна атмосфера. Понякога, ако не не-изменно, ставаше дума за лошотията на баща ми, който беше единствената причина за развалянето на хармо-ничния пейзаж на онзи дом. Дядо беше с избухлив нрав и само да станеше дума за татко, извикваше: „Да пукне дано, нещастникът!“ Можеше да каже и по-груби думи, но проблемът беше, че аз винаги седях там и не свалях очи от него. Игнорирайки всички залъгалки на възрастните, с които се опитваха да ме отпратят навън, аз твърдо оставах на мястото си, с което спестявах на татко повече ругатни от членовете на семейството.

Станеше ли въпрос за баща ми, и баба, и калеко не-доволно клатеха глави. Те нито веднъж не дойдоха у нас именно защото го ненавиждаха. Въпреки че в сравнение с дядо те двамата бяха значително по-деликатни и предпаз-ливи, щом се споменеше името му, и те се разтреперваха от гняв.

100

Първо майка ми обвиняваше баща ми за всички мъки, които £ беше причинил. Жалкият £ вид, докато бършеше сълзите и сополите си, обяснявайки какви ги е вършел, им действаше като фитил на бомба. В започващия така дебат за баща ми човекът, заемащ най-неутрална позиция, би-ваше леля.

– Поначало беше толкова добър човек. Пиенето е проблемът. Само ако не се беше хванал с алкохола, на све-та нямаше друг като него. Сигурно и на него му е трудно.

– Човек, който е добър поначало, ще удари ли жена си така, че да £ счупи ръката? Заради пиенето било? Ако беше човек, който да знае какво е мъка, досега да се е взел в ръце. Да помисли за жената и децата си, да стисне зъби и да вземе да спре да се налива.

Казвайки, че трябва да стисне зъби, лицето на баба придобиваше такъв измъчен вид, сякаш самата тя, стис-кайки зъби, си беше прехапала езика. Странно нещо. Дори мама, която първо се палеше, а после, когато всич-ки започваха да обвиняват баща ми, увърташе, измис-ляйки за него оправдания от рода на „Не е чак толкова лош. Не е, казвам ви. На другия ден даже сам изпра три одеяла“, тя също не можеше да търпи това, че леля го за-щитаваше.

– Лесно ти е да говориш така и да си на негова страна. Защо не опиташ малко да поживееш с него? Ти ако беше, и три дни нямаше да издържиш. Когато леля Кимпхо показа снимката, нали така каза? Въпреки че си се родила само с десет минути по-рано, каката си е кака, затова ти първа се омъжи. Ха, точно тези десет минути ми отредиха тази участ. Ако ти се беше родила десет минути по-рано, това щеше да е твоята съдба.

Леля Кимпхо беше пръстът на съдбата, свързал и мама, и леля с бъдещите им съпрузи. Човекът на първа-та снимка, с която беше дошла, беше станал мой баща, а