19-25.09.2018 Год. 27

30

Брой 301,50 лв.

Калин Михайлов

От болничната стая

Дърветатаса на една ръкаразстояние.Но ръката е твърде голяма.Не е моята.

17.03.2013

Фукстелхен

В Лисичата долчинканаистина можеш да видишлисица –ако си тих достатъчнои невзрян само в себе си,ако гледаш наоколос будни очи,непохабени.

Адам на перона

Бог чул е молитвата,сълзата – видял,сърцето Му лесноот болката трепваи как ще оставиАдам на перонасамотен и сляп –сълзата видял е,молитвата чул еБог сърцеведецът.

Парижкото метро, 29.07.2013

Из „Видимост и същност“

Продължава на стр. 16

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, П

розо

рец

Богдана Паскалева за „Метеор“Любомир Терзиев за NinavaleЯница Радева за Здравка ЕвтимоваЛилия Трифонова за Мая Дългъчева

Никола Бенин за личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов

Разговор на Франческа Земярска със Сотир Гелев

In Memoriаm Малина Томова

Наградата Енхалон: Митко Гогов

Пол КлоделАрина Обух

Нова БългарскаКалин МихайловЛилия ХристоваГеорги Христов

2Литературен вестник 19-25.09.2018

Първият брой на „Култура“ (вече месечно списание, 10 книжки годишно, 80 стр.) е посветен на връзката между творците и

властта. Изданието посвещава броя си на 40-ата годишнина от убийството на писателя Георги Марков, публикувайки неизвестното му есе „Мисли по път“, както и откъс от уникалния му дневник от 1969 г. – от месеците преди да остане на Запад. Като „антидисидентстващ дисидент“ – така писателят Димитър Кенаров го определя в интервюто си. В брой 01 можете да прочетете фрагментите „Авангардът и революцията“ от посмъртната книга на философа Цветан Тодоров, излязла на френски език в края на 2017 г. (книгата ще бъде публикувана на български от издателство „Изток-Запад“). В разговора на Пламен Дойнов с известния русист проф. Евгений Добренко се анализира пребиваването на източноевропейските литератури „във фризера на социалистическия реализъм", а в интервю един от най-големите днешни европейски мислители – Петер Слотердайк – разсъждава над това „защо нравите подивяват“. В броя може да прочетете още фрагментите на проф. Александър Шурбанов „Всекидневни чудеса“, както и разказа на Деян Енев „Лала Боса“. На сезон 2017/2018 и театралното „Варненско лято“ са посветени анализите на Анелия Янева и Венета Дойчева. В рубриката „Галерия“ Диана Попова разглежда „Арт събитията по време на европредседателството“, а френският изкуствовед проф. Андрей Наков размишлява защо „фалшификатите разрушават нашата памет“. Във фокуса на вниманието е и Пловдив 2019 в тройно интервю с екипа, който работи над програмата за европейската столица на културата. Рубриката „Кино“ е представена с две

интервюта: със Стефан Командарев за филма „Ненужен герой“ и с Вим Вендерс за новия му филм, посветен на папа Франциск. Прегледът на музикалното „Варненско лято“ е дело на Светлана Димитрова, а Елена Драгостинова прави портрет на оперната певица Баясгалан Дашням (наричана Байса), избрала България за своя втора родина. Фотографиите в броя са на Николай Трейман и Цочо Бояджиев от техния албум „Човешката участ“ (2018). Визуалната концепция и дизайнът на новото списание „Култура“ са на Чавдар Гюзелев.

н o в о Н О В О

Kalin Michajłow. Jaki jest sens?, wiersze. Ljublin: Koło Naukowe Studentów Bułgarystów UMCS, 2018. ISBN: 978-83-951251-0-2

„Какъв е смисълът” събира 20 преведени на полски стихотворения от поетичните книги на Калин Михайлов – от „Стихотворения” (1991) през „Тихи трипове” (1998) и „Пролята за теб” (2007) до „Нужен” (2016), както и две нови негови творби (между които и „Ода за Наукометрията”). Преводът е дело на студенти българисти от Люблинския университет „Мария Склодовска-Кюри”, а редакцията е извършена от Ивона Цанев и Камен Рикев. Снабдена с кратко представяне на автора и поезията му от К. Рикев и в симпатичен джобен формат, книжката излиза със спомоществователството на почетния консул на Република България в Бялисток Негово Превъзходителство г-н Витолд Карчевски.

A B R O A D

Връзката между паметта и Църквата е в центъра на новия 133 брой на сп. „Християнство и култура“.

Белене е място на памет за цялото човечество, настоява в интервюто си отец Паоло Кортези, енорийският свещеник, който обгрижва остров Персин и концлагера от времето на комунизма. В статията си Вениамин Пеев описва историята на суперинтендант Янко Иванов и арестите на „пасторите шпиони“ през 1948 г., а Десислава Георгиева разказва за дейността на свещеник Василий Шумарев (1919-1977 г.). Дейвид Бентли Харт размишлява над мита за схизмата, а Татяна Деркач анализира възможния разкол заради автокефалията на Украинската православна църква. Радостин Марчев се спира на християнските реакции на Дарвиновата теория, а писателите Сибиле Левичаров и Наджем Вали размишляват в обща книга как Авраам среща Ибрахим. Темата „християнство и литература“ е представена с откъса от мемоарите на отец К. Вирджил Георгиу „Света Богородица в Петричани“, както и с кратките есета за размисъл и молитва на Калин Михайлов. Броят е илюстриран с фотографии на Марин Христов.

Мост за другите

Представям си Малина, с обичайната торба ръкописи и книги, да крачи надолу по ул. "10-и февруари" към редакцията на "Янтра" – алманах, станал основата на "Литературен вестник". Не само си я представям, със сигурност съм я виждал, току-що пристигнала от София, освободена за кратко от текущите грижи, сред лъчистите утринни търновски мигчета, ако употребя една от специфичните й думи. Мигчета като

стрелички.Днес си спомням Малина угрижена и уморена, подозрителна към шума, готова за още много

работа, винаги за другите, но помня и как десетилетия по-късно пътувахме заедно към същото това Търново – и колата се тресеше от нашия смях, от нейните жизнерадостни и винаги невероятни истории. …Помните ли каква хайка се вдигна срещу нея – заради поетичната човещина в сценария на „Гори, гори огънче“? Представяте ли си какво би се случило сега? Малина беше много силен човек, много силен и честен. Никакво притворство, никаква пресметливост. Със силата на вкуса си тя, упорито и без претенции, култивираше запуснати места – затова със смъртта й зейна структурна яма в живота ни.Дали този таен подвиг беше с цената на нейната поезия? Не мисля. Ежелюбовта на стихотворенията й беше преминала тотално в живота, а поведението на Малина беше негласна критика на съвременното разбиране за поезия. Малина използваше високата мяра първо върху себе си. Стихотворенията й продължават да кипят от вина и угризения, че не е достатъчно добра като човек. Тя никога не помисли колко добра и сложна е като поет, колко е особена, резигнирана, духовна, освобождаваща...Годините минават, но още виждам гърба на Малина по търновския сокак и не смея да заговоря. На финала ще перифразирам майката на един убит поет: Малина стана мост за другите.

МАРИН БОДАКОВ

Няколко благодарствени думи

Един път в голямото междучасие във Френската гимназия се престраших и отидох до дома на Яворов, почуках притеснено, влязох и там открих Малина Томова. Трябваха ми месеци, за да събера кураж да вляза в редакцията на „Литературен вестник“. Оставих стихотворения, които впоследствие сметнах за провал. Не очаквах да излязат няколко седмици по-късно. Искрено се учудих, че са публикувани. И досега съм благодарен за тази проява на щедрост към неопитния. Мислех си за този жест, когато през последвалите години я виждах с цигара на панаирите на книгата. Когато четях стихотворенията й. Когато забелязвах хубавите корици, непознатите автори и заглавия, чиято публикация от „Стигмати“ разпростираше територията на определени ценности. Когато се мисли за малките издателства, често се говори за усещането за мисия, за някаква отдаденост и отговорност към надличностното. За волята за надскачане на нищожността на контекста. За отказ от суета, печалба, компромис и лесни признание и публичност. За его, което не очаква благодарност. За красиви напразни усилия. Звън на камбана, който отехтява, звукът картографира пространства, определя маршрути и задава ориентация. Такива думи, мисля си, заслужава Малина Томова за силата, упоритостта и щедростта на вкуса си.

СТЕФАН ИВАНОВ

Седем години без Малина

Фондация „Комунитас“ ви кани на премиерата на първия брой на списание „Култура“.

Среща с екипа на списанието, автори и съмишленици.

Премиерата е на 20 септември, четвъртък, от 18,30 ч. в книжен център „Гринуич“, бул. „Витоша“ 37.

Водещ: Митко Новков

I N M E M O R I A M

„Литературен вестник“, с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“, обявява годишен конкурс работилница за литературна критика. В конкурса могат да участват автори до 35-годишна възраст. За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2017 и 2018 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 1 ноември 2018 г. на адрес: lv_konkurs@abv.bg

В конкурса ще бъде присъдена една голяма награда „13 века България“ в размер на 400 лв., която ще бъде обявена през януари 2019 г. Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от тричленното жури на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в специална ежеседмична рубрика в „Литературен вестник“, както и на сайта на изданието. Авторите на номинираните текстове ще имат възможност да участват в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и редакторите на „Литературен вестник“.

П О К А Н А

К О Н К У Р С

Национален дарителски фонд „13 века България“

Литературен вестник 19-25.09.2018 3

Сборникът с театрални текстове „Метеор” отразява сценичната история на едноименната театрална формация в периода от създаването є през 2008 г. досега, с най-новата постановка от 2017 г. „Пътуване към ада”. Перспективата към работата на „Метеор” обаче е неочаквана – това е перспективата на текста. Този път текстът е „чист текст” върху белия лист. Защо това на пръв поглед обичайно състояние на текста е толкова необикновено в случая с „Метеор”, става ясно от гледна точка на разработената от тази група театрални съмишленици сценична практика. Интегралното единството между текста (авторски или чужд) и изпълнението му на сцената обикновено е толкова силно, че зрителят трудно може да си представи думите, словесния компонент, откъснати от начина си на произнасяне на сцената, от модуса, по който те обитават гласа и тялото на актьора, по който се превръщат в част от пластичната метаморфика на интонацията, на жестовете, на фигурите и образите. Ето защо, докато чете текстовете под формата на традиционната „книга”, читателят често не може да си ги мисли инак освен сраснали се с гласовете, които някога е чул да ги въплъщават. За театралната практика на „Метеор” е валидна една специфична употреба на словото, в която то е не по-малко тяло, отколкото всяко друго тяло на сцената. Със словото се случва същото, което се случва и с тялото – то протича, прелива от една форма в друга, от една логика на интониране в друга, вискозно и все пак отчетливо в артикулацията си като „тъкмо това”, “ето това” тяло-слово. То сякаш не може да бъде нещо друго, идеализирано под формата на абстракцията „слово”, без която една книга, разбирана като „литературния инвариант” на словесния компонент, е невъзможна. Възприемателят не може да определи доколко текстът предхожда актуализацията си и доколко е обратното. Ето защо сборникът с театрални текстове на групата „Метеор” създава впечатлението за една възможна дистанция. Това е дистанция, която обаче не просто разделя словото от сценичното тяло, тя е дистанция, изследваща експериментално възможностите на това слово да съществува като самостоятелно тяло. Самостоятелността на текста позволява рефлексия много по-ясна, отколкото в органичната стихия на театралното зрелище. Оставен насаме с текста, читателят може да го наблюдава под други форми, под които той започва да се появява. Една от формите е графичното оформление. Друга е свързана с жанровата синкретичност и неопределимост. Трета – с начина на употреба на чужди текстове. Четвърта – с проблема за авторството, което – както и театралната реализация – е протеично и неразграничимо. Макар да са посочени имената на двамата основни автори Ани Васева и Боян Манчев, и макар че между текстовете, които са дело само на единия или само на другия, има известни разлики, гласовете и стиловете непрестанно се преплитат и препращат едни към други, както и към останалите участници от „Метеор”, актьорите (най-вече Леонид Йовчев, но също Петър Генков, Галя Костадинова, Екатерина Стоянова...). Наред с всички тези своеобразни форми в книгата – благодарение на това, че е книга – излиза на преден план възможността за аналитичен подход към текста. От аналитично гледище можем да забележим хомогенността на текстовете най-вече в едно отношение: заличаването на границата между художествено и философско. Сборникът съдържа само един теоретичен текст – „Изверги. Манифест за нечовешки театър” – за

който може да се каже, че принадлежи към жанра манифест, но не и че е изцяло теоретичен текст. Всъщност по-точно е да се каже, че той е вероятно ни повече, ни по-малко теоретичен и ни повече, ни по-малко художествен от останалите в книгата. Макар да е подозирал, че това може да се окаже така, възприемателят не би могъл да си даде напълно ясна сметка за този факт, ако не е в състояние да съпостави текстовете на хартия, ако не разполага с техния „инвариант”. Този инвариант позволява дообогатяването на представата за рефлективно-аналитичната нишка в работата на „Метеор”. Зрителят в театъра трудно може да асоциира водовъртежа от телесни трансформации, които е видял/чул на/от сцената с ясни теоретични позиции. Всичко на метеорната сцена изглежда като прорастващо от самото себе си в логиката на едно непрестанно изстъпление вън от себе си. Самостоятелното съществуване на текста, от своя страна, ни позволява да си дадем сметка за съзерцателната основа или почва, от която почва това прорастване. Тази съзерцателна основа представлява вече сама по себе си философски проект за радикализация на театралното като политически акт (в античния смисъл на понятието „политически”). Нещо, което трябва да ни напомни, че всеки политически акт започва от съзерцанието.В какво се състои този театрален проект, едва ли може да се щрихира с няколко думи, тъй като съдържанието на проекта фактически съвпада със словесното му разгръщане под формата на театрален текст. Затова бихме могли да кажем, че всеки един от текстовете е манифестен, доколкото съдържа посоките за собствената си реализация. Тази е причината всяка от реализациите (или – в термините на рецептивните теории – от актуализациите) на текста на сцена да изглежда като прораснала от самата себе си, без това да є дава приоритет като “единствената възможна” актуализация. Това е отбелязано в „Манифеста за нечовешки театър” с понятието центробежност. На базата на представените в книгата текстове центробежност би следвало да се дефинира по следния начин: възможността (потенцията?) на една съзерцателна предпоставка да се разраства в неограничен брой телесни актуализации, всяка от които – веднъж тласната в движение – да придобива автономията на предпоставка за следващи прораствания. Камъните безкрайно извират от дъното. Ето защо сборникът с театрални текстове „Метеор” не е литературен сборник. Той е набор от словесни жестове, който трябва да заеме пространството между чистата съзерцателност и бясно избуяващата телесност. Как е възможно това? Този ефект се поражда благодарение на подчертаната авторефлексивност на текстовете. Много от тях се основават на други текстове: виденията на Свидригайлов, чудовищата на Х. Ф.

Лъвкрафт (или Лов-крафт), Дантевите и Милътновите картини на ада, Франкенщайн на Мери Шели. Част от текстуалните връзки препращат към античните (митичните) корени на западната литературна традиция: Еврипидовият Пентей, Овидиевите Фаетон, Пандора, Пигмалион, предсократическите философски фрагменти от Хераклит, Емпедокъл, Анаксиманър. Друга част от текстовете са напълно авторски и създадени в най-разнообразни и неопределими жанрове. Литературно-философската основа подлежи на непрестанно тълкувателно оглеждане, което се извършва както посредством монтажа на чуждите текстове, така и благодарение на призмата на авторската интерпретация в стихове и проза. За тази интерпретация, която концентрира, дестилира в себе си съзерцателния компонент на текста, може да се каже, че поддържа едно второ движение – не движението на сценичната центробежност, на телесното разпиляване, а движението на контемплативна центростремителност, на съсредоточаването в себе си на единен сноп от философско-литературни въпроси, който засяга именно противоположната є центробежна и телесна енергия. Така текстът поражда усещането за едно (?) тяло (тела? телесности?) принудено под натиска, под „неистовостта” на самото себе си да разсъждава за себе си, да мисли себе си именно като телесна форма, не като понятийна абстракция.

Ето например как тялото мисли себе си в поемата „Камъкът”:

Метастазите са непознати техники на тялото, не рудименти, не атавизми или вкаменелости, а непознати техники, които предстоят

Камъните – първата техника, Ангелите от Млечния път – последната [...]Да изоставиш тялото в целината на техниката

В тези стихове са концентрирани някои от ключовите моменти в рефлексията на тялото, каквато я срещаме във всички текстове. Първо, тялото е насилие. Може би е по-точно да се каже, че то е в непрестанен процес на насилствено отнасяне към себе си, и това е самата му природа на тяло. Второто, тялото има техника или техники, или дори: тялото е техника. Трето, като техника тялото съвпада с камъка, който е първата техника, парадигмата на всички техники. Тялото е постоянно и плът, и камък или кост, ако е кост, то вече е дух (Хегел в обратна перспектива?), чист дух – следователно Ангел. Понякога този Ангел се появява и като демон, и като изверг, и като животно (често куче). Техниката на метастазата от своя страна съчетава в едно разрастването отвътре и навътре като процес на органично живото, но и като процес на болестта, на обитаващата тялото смърт. Смъртта не е събитие на предела, а иманентна енергия за непрекъснато прекрачване на предела в една страховита – адска и райска – без-пределност…Макар че поемата „Камъкът” е единственият текст, който не е бил реализиран изцяло на сцена, отзвук от нея може да се намери в „Манифеста за нечовешки театър”, а философската му перспектива е откриваема на практика във всички останали текстове. Това единство в устремността, в неистовостта на движението е ключова характеристика на текстовете на „Метеор”, въпреки че с всеки свой словесен жест текстовете го отричат. То е там може би тъкмо в отричането си. Но напрежението на тялото не подлежи на диалектическо снемане. То се самообосновава в модуса на завръщане към предсократическото философстване, когато съзерцанието, theoria-та все още черпи енергията си от мита и представлява автентично митотворчество. Затова, ако някаква диалектика е налична тук, тя е Хераклитовата диалектика на взаимно поддържащи се центробежни сили:

От камъка излизат две струи,струята на живота и струята на смъртта.От камъка изгряват сянката и светлината, лък и лък, оръдие и оръдие.Името на лъка е живот, но делото му е смърт.Името на лъка е камък, едното му дело е живот, другото е смърт.

БОГДАНА ПАСКАЛЕВА

Ани Васева и Боян Манчев, „Метеор. Избрани театрални текстове”, София: Metheor, 2018.

П Р О Ч И Т И

Няма пречки пред камъка (дори физически)

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, Ж

ищни

ци

4Литературен вестник 19-25.09.2018

В И Т Р И Н А Ф О Т О У В Е Л И Ч Е Н И Е

Критиците често наготово определят творбите на тандема ninavale (Нина Ковачева и Валентин Стефанов) като концептуални, а самите тях – като концептуалисти. В този текст ще се опитам да покажа, че последната им изложба в Софийска градска галерия („0 за черно, 1 за бяло“, 06.06.18 – 08.07.18) буди редица размисли относно границите на концептуалното изкуство. Щом попаднат в безпощадната мелачка на практиката, термините неизбежно се превръщат в отеснели одежди, към които след това се пришиват кръпки, за да могат в уголемения размер да се поместят нови явления. Именно за тази необходимост си мисля при съпоставката на работите на ninavale с манифестните намерения на първите концептуалисти. Ето какво гласи изначалната (хронологично) дефиниция на концептуализма, появила се през 1967 г. в статия на американския художник Соломон (Сол) ЛеУит: „В концептуалното изкуство идеята или понятието е най-важният аспект на творбата. Ако един художник използва концептуална форма на изкуство, това означава, че решенията се обмислят и вземат предварително, а изпълнението е небрежно“. Обгледана през призмата на негативното, тази дефиниция ни казва, че концептуализмът предполага отсъствие на спонтанност при зачеването на творбата и отсъствие на преднамерена изкусност при създаването й. Например едно от произведенията на ЛеУит – „Стена разделена вертикално на петнайсет равни части, всяка с различна насоченост и цвят, и всякакви съчетания“ (1970) – отговаря и на двете условия. Самото заглавие, което със забележителна прилежност описва принципа на разпределение на пространството върху стената, насочва вниманието на зрителя (призован в този случай да мобилизира и читателските си способности) върху замисъла, възникнал предварително в съзнанието на концептуалиста. Структурата на творбата – лявата част представлява диаграма/скица на разделената стена, а дясната ни представя подписан от самия художник сертификат за извършената дейност – иронично ни подканва да отключим в главите си онези търсещи смисъл въпроси, като в същото време подрива причинно-следствените връзки, които биха ни помогнали при търсенето на смисъл. Стената на ЛеУит – това едновременно позволяващо и отказващо достъп „нещо в себе си“ – изключва възможността за спонтанно зачатие. Що се отнася до изпълнението, то не предполага някаква особена изкусност. Разграфяването на едно пространство и запълването му с предимно печатен текст не изисква майсторство от типа на Рембрандовото.1 Творбите на ninavale в „0 за черно, 1 за бяло“ стъпват върху сноп от преминаващи една в друга и плодовито разминаващи се идеи, но напрягат дефиницията на ЛеУит за концептуализъм, тъй като присъствието на владеещия занаята си художник е отчетливо и осезаемо. В трите серии фотографии на Стефанов – „Пластмасов романтизъм“, „Органон“ и „Първична супа“ – обединяващото начало е втечняването на предмети, направени с твърдото намерение да вършат точно определена работа. След естетическата намеса на художника, чието въображение е опосредствано от технологични софтуерни инструменти, тези машинни и други някакви елементи сякаш надмогват статута си на еднопланови неща и се превръщат в многопланови обекти. В

1 За творбата и дефиницията на ЛеУит, вж. http://www.tate.org.uk/art/art-terms/c/conceptual-art.

1 за естетическо, 1 за концептуално„Пластмасов романтизъм“ визуалните ефекти така са променили студените отблясъци на метала, че тези светли петна галят окото и го отклоняват от полуразмитата първоначална форма. Веднъж погаленото око попада в топлия карамелен рай от повтарящи се кафяви геометрични фигури и в тази преднамерено неприродна среда е обгърнато от сладостта на кича. Именно през кича тук надига глава един особен постромантизъм, заменил красотата на природата с прекомерната красота на освободените от вещната си употреба предмети. Подобна игра с първоначалната функция и форма е характерна и за поредицата „Органон“. Тук функцията на елементите е по-разпознаваема: служили са на човека като части на двигатели. Подчинявали са се на система от принципи (органон), която вече не ги държи във властта си, и във фотографиите на Стефанов те оживяват щастливо свободни, обслужени, чисти, неработещи, разменящи игриви погледи помежду си и с нас. Важно е да се отбележи, че тук не става дума за елементарен анимизъм.2 Топлината на оживелите елементи е умело съчетана с хладната им мъртвост. Това не е победа на механичното над органичното, на машината над човека, а опит за изравняване между предметите и човека в средата, която изкуството им осигурява. Средата в тези фотографии е различна: кичозното обилие на карамела е отстъпило пред аскетичната пестеливост на сивото, бялото и черното.В „Първична супа“ изначалната форма на нещата е изцяло претопена. Следите от функционалност на предметите са щателно заличени. Граници между нещата няма и това затруднява оразличаването. Окото е изправено пред нещо/нищо подобно на еднородната маса, предшестваща космоса (реда) в Овидиевите „Метаморфози“: „Преди морето, земята, небето, покриващо всичко, / само един бе ликът на природата в тази вселена, / хаос наречен – сурова и неразчленена грамада ...“3 Предмети тук отсъстват. Нищо още (или вече) не е създадено. Това е средата на безграничната обтекаемост, част от която отграничените предмети в „Пластмасов романтизъм“ и „Органон“ запазват. В цветово, а оттам и в идейно отношение можем да мислим тази поредица като синтез между другите две. Ако в „Пластмасов романтизъм“ средата е наситено топла и пищна, а в „Органон“ – обрана откъм цвят, в „Първична супа“ сивото има кафеникав оттенък. Това ни навежда на мисълта, че в самия произход на предметите може би са заложени допълващите се начала на кичозното и на естетски красивото. Трите поредици на Стефанов изграждат среди, от които човекът и природата (в смисъла на дръвчета, птички и цветчета) са напълно изличени. Тези фотографии ни приканват да отстъпим от пиедестала на човешкото, да се откажем от идеята за завръщане към природата и да приемем в една обща среда предметите, които сме създали. На пръв поглед Ковачева завежда ясно оформеното, човешкото и природното в концепцията на изложбата. Това четене ми се струва незадоволително, защото елементарно споява тандема ninavale през очевидния контраст. Вярно е, че човешките фигури и ясно очертаните предмети изпъкват във фотографиите на Ковачева, но те са поместени в среда, която променя обичайната им форма.

2 Вярата, че неодушевените предмети имат душа.3 Прев. Георги Батаклиев, Народна култура, 1974.

Както и при творбите на Стефанов, средата разгражда йерархията между човека и създадените от него предмети. В поредицата „Пет библейски истории“ основните персонажи са деца, нагласени без грам естественост в алегорически старозаветни и новозаветни сюжети. В „Тайната вечеря“ например малкият Христос седи достолепно сред най-разнородни играчки – от пухен Мики Маус през надуваем Зайо Байо до пластмасов робот. Изработени от несъчетаемите материали, от които е изтъкана цялата ни съвременна култура, тези предмети са нахвърляни един до друг без цел и без порядък. Сред тях облеченото в бяла роба дете изпъква като център на композицията, но един леко изместен поглед може да го привиди като елемент от цялата еклектична среда. Очите на момченцето са преднамерено безизразни и се сливат с равните погледи на куклите около него. Богочовекът, сътворен от органичен материал, става част от амбианса на неорганичните апостоли, които е сътворил. „Пиета“ обръща ролите по особено дързък начин. Тук момичето-Дева Мария държи в скута си претърпелия метаморфоза младенец Христос-Мики Маус. Религиозният догматик ще съзре в тази трансформация пагубно светотатство, но за материалиста тя означава спасителен за човечеството отказ от изключителността на божественото и на човешкото. Момичето, Дева Мария, Христос и Мики Маус са равнопоставени обекти в неповторимата среда на тази художествена фотография. В поредицата „Скритото лице на крехкостта“ боговете отсъстват, а човешките тела внушават мисли за преходността на органичното. Играчките в ръцете на тези мъже с попреминала плът първосигнално отпращат към очевидни четения, свързани с носталгията по безвъзвратно изгубеното детство. Заглавието пък води мисълта към разбулването на потулената истина за нашата обща човешка ранимост. Ако се ограничим с подобни интерпретации, може и да не обърнем внимание на обстановката, в която са поставени фигурите. Ширналите се отзад поля и небеса от една страна, подсилват усещането за крехкостта на крайното пред лицето на безкрая. От друга страна обаче природата е сведена до фон, в центъра на който изпъкват човеците с техните играчки. В тези фотографии природата не е въздигнатата в култ от романтиците среда, която през възвишеното едновременно ни доближава до божественото и ни отдалечава от него. Тук природата е вместилище на всички предмети – човеци и нечовеци. Нека накрая се върнем към въпроса до каква степен изкуството на ninavale следва да бъде определяно като концептуално. То със сигурност е такова, доколкото в основата му стоят пораждащи важни въпроси идеи, свързани със статута на човека, природата и всички предмети в нея. Тези художници обаче преследват идеята, без да се отказват от изкусността на изпълнението. Безукорната направа на тези фотографии помества изкуството на Ковачева и Стефанов на ръба между външното (привличащото окото) и вътрешното (привличащото ума). Някъде на този ръб стои, мисля си, естетическото – онова измерение, което ме накара да изпитам предсловесно, предемоционално и предмисловно – чисто сетивно – удоволствие въпреки предкоктейлната среда при откриването на изложбата.

ЛЮБОМИР ТЕРЗИЕВ

Албена Тодорова, „Стихотворения, от които ти се живее”, ИК „Жанет 45”, 62 стр., Пловдив, 2018.„Стихотворения, от които ти се живее” е втората поетична книга на Албена Тодорова. В тази стихосбирка желанието за живот е по-силно от страха от смъртта, а поезията е големият спасител (седя и чакам/да дойдеш и да кажеш/ето). Колкото по-непонятен е светът, толкова по-голямо е желанието за живот (все по-малко разбирам света/все повече ми се живее). Книгата е под

редакцията на Надежда Радулова, а премиерата на стихосбирката предстои на 26 септември в Младежкия театър.

А. С. Байът, „Джин в окото на славея. Пет приказни истории“, превод от английски Димана Илиева и Ангел Игов, изд. „Агата А“, С., 2018.Антония Сюзън Байът, една от най-авторитетните съвременни писателки, е позната у нас преди всичко с известния си роман „Обладаване“. Петте разказа и новели в „Джин в окото на славея“ са истинско стилово и повествователно постижение. Макар да са определени като приказки, те всъщност имат много по-сложна съдържателна и жанрова природа. В тях приказните архетипи се превръщат в коментар за човешката природа, за параметрите на човешкото битие.

Дубравка Угрешич, „Домашни духчета“, превод от хърватски Русанка Ляпова, илюстрации Душан Петричич, изд. „Агата А“, С., 2018.Творчеството на Дубравка Угрешич е добре познато у нас, но досега повечето от читателите й едва ли са предполагали, че тя е авторка и на детска литература. „Домашни духчета“ е прекрасен пример за книга за деца, която обаче има какво да каже и на възрастните. В нея читателите ще намерят добре познатите и от другите книги на Угрешич ирония, способност да оголва света под повърхността, неочаквана гледна точка дори към баналните събития. Българското издание излиза с оригиналните илюстрации на художника Душан Петричич.

Литературен вестник 19-25.09.2018 5

В И Т Р И Н А

Писателят е създател на уникален свят, който не е нашият, но използва познанията ни, за да ни каже нещо друго. Едва ли са много авторите, които приемат за естествено сравнението със свои съвременници, но литературната история обича сравненията. Чрез конвергенцията и дивергенцията се гради постройката на Традицията, чрез общуването на творбите една с друга се осъществява приемствеността на изконните за всяка национална литература теми. Освен това чрез вниманието към езика сравнението е не мярка за измерване на писателски почерци, а поставянето им в реда на паметта. Новият почерк помни предшественика си, а той, чрез проявяването му по съвременен и нов начин, продължава живота си в литературата.Тези встъпителни думи, разбира се, служат да подготвят читателя за предстоящия опит да прочетем новоизлезлия роман на Здравка Евтимова през паметта, многопластово преплетена в „Зелените очи на вятъра“. Уговорката, която следва да направя, е, че тук няма да става дума за историческа памет – романът на Здравка Евтимова е съвременен. Като стилов жест той напомня предходните две книги на авторката – „Юлски разкази“ и „Една и съща река“. Троичността на женския образ, заложена в текста, не е непозната, откриваме го и в „Една и съща река“. В предходния роман присъстват три сестри – Люба, Сара и Пирина, в новия роман имаме повествование, водено преобладаващо от три женски гласа с едно и също име – Ана – име, натоварено с множество значения, които тройното му позоваване в текста би следвало да изпълни, и на което ще бъде обърнато по-обстойно внимание. Близостта между двата романа на Здравка Евтимова може да бъде забелязана не само на ниво протагонисти – Пирина от „Една и съща река“ много наподобява малката Ана, другите героини с това име – майката и бабата Ана също не са без памет за сестрите Люба и Сара, а по своеобразен начин ги носят в себе си, но най-важната според мен близост на „Зелените очи на вятъра“ е на ниво език. В романа с висока честота се употребяват (в речта на малката Ана във всяко изречение) сравнения, многократно повтарящи се и имащи ролята да обогатяват характеристиките за персонажа. Сравненията не толкова иронизират текстовото послание, макар че и това се случва, колкото хиперболизират образа. Преувеличените качествени и физически характеристики на героите ги превръщат ту в макети, ту в карикатури, към които е трудно читателят да почувства симпатия и/или емпатия. Емпатията, съчувствието се появява в онези монолози на героите, в които те са освободени от задачата да хиперболизират, когато романът допуска глас с различен регистър.Друг важен писателски похват, не само в този роман, е употребата на високата литература за изразяване на лишени от възвишеност състояния, т.е. високото бива приземено, героите често не го разпознават или разпознаването е през иронията. Най-ярко се откроява в романа цитатността на Яворов и каноничният текст „Две хубави очи“. В „Една и съща река“ и в по-ранния роман на Евтимова – „В гръб“, писателката също ползва иронично високата литературност, позовавайки се на друг каноничен текст – този на Дебелянов. Дебеляновото проговаряне във финала на „В гръб“ се проиграва по сходен начин във финала на „Зелените очи на вятъра“ чрез скрития цитат от Вазов „Балкана, щом буря захваща“. Инкорпорирането на Вазовия стих от „Опълченците на Шипка“ в новия роман не служи за препратка към героично събитие – събитието, за което става дума, е героично като част от личното битие, но невъзможно и

обречено като изпълнение. Във финала сама жена се възправя, стиснала като опълченец камък, за да воюва с черен джип. Изобразената сцена е гротескова, но имайки предвид логиката на героинята с великанския

ръст – Дарина, безстрашно изправяща се и побеждаваща всяко премеждие, дали не можем в трагичната и абсурдна сцена да открием алюзия към други христоматийни образи и образци? Финалната сцена е и извън-световна, в смисъл извън света, който ни е

познат като присъщ, разумен и обясним. Повествованието атакува разумните доводи, обективните решения, възможните развръзки. Но почитателите на писателката няма да бъдат учудени от тази склонност към наднорменото, хиперболизираното, явено на нивото на литературното пространство, дори и в реализирането на сюжета. Сюжетът не е толкова важен, по-важното за романа е да заяви друго ключово противопоставяне в нашата литература, което се проявява още в предходния роман на Евтимова – противопоставеното между града и селото/малкото селище. В съгласие с традицията селото е видяно като доброто, пазещото, помнещото, а градът е този, който умъртвява, озлобява, заличава хората. Разбира се, има пропукване в традиционното разпределение на ролите, по-точно авторката е сменила местата на силния, пазещия персонаж и на слабия, нуждаещия се от закрила. В този смисъл в романа за жената е отредена ролята на физически силната, открояващата се, защитаващата семейството, беззащитните и старците. Такава е ролята на Дарина. Но силна, мощна, макар и притежаваща разрушаваща сила са и госпожа Перчемлиева и дъщеря є Елизабет. В съответствие с избраната от авторката изобразителна парадигма е ролята на мъжа в „Зелените очи на вятъра“. Той е слабият персонаж, болнавият, пропадналият, пияницата, онзи, който не може да се оправи в света и със света, ако няма до себе си жена. Мъжът пропада без жена, дори и тя да е такава, която (вече) не го обича – обичта е нещо, което е невидимо в романа, нещо като отклонение, и е достижимо само за децата.Трудно, неуместно и неприлично е да се пита кой е водещият мотив, накарал писателя да създаде творбата си, но бихме могли, имайки предвид единия от епиграфите на романа, да изведем главните роли – на детето, като съхраняващо важната памет, и на бащата, като онзи, който е „толкова лош, че даже си нямал дете“, толкова лош, че детето ще си отгледа майка, която да е и вместо баща. Това е роман за майките и майчинството в многото му проявления. Така невъзможността да бъде показана любовта прави възможно търсенето на памет, която да обясни неясните и страшни неща в света. И тази памет, както беше споменато по-горе, не е историческата. Това е паметта на буквата, на азбуката. Уместно е да посоча, че тази година излезе още едни роман, който чрез буквите, думите, сричането на героинята си, не дете, но нисша духом като дете, невинна и непросветена в света, досътворява важното, ценното в света – това е романът на Емилия Дворянова „Мир вам“, а героинята є – Мо, се опитва да чете черковнославянските думи от Книгата, без да познава правилата за четене на благочестивите книги и без да знае значението на всички думи. Но съсредоточеното є четене, пазенето на Книгата и думите, които могат да изричат най-важното, което е нужно за човека, прави Мо достойна да съхрани паметта и да узнае написаното, да различи ценното от обезцененото. Така, чрез търсенето на буквите, малката Ана на Здравка Евтимова се опитва да сътвори света, и то не какъв да е, а света на думите, които значат добро и имат връзка с името є, с нейното място в света.Вече беше споменато по-горе, че името

Ана се появява като лично име на три героини в романа. Името навлиза в нашата именна традиция през християнството. Анна е името на майката на Дева Мария. Или казано през лексиката родовата памет, Анна е бабата на Исус Христос. Но романът отказва да възпроизведе библейския сюжет, инатливо довежда на света все онази, която следва да роди другата, която ще роди Спасението и сякаш, понеже спасението е отказано на света, винаги и отново се ражда Анна, и никога Мария. Но Анна на иврит значи „благодат“. Негов синоним на български е „Блага“, „Добра“. Такива ли са героините с името Ана в романа и ако не са, кога престават да са добри, успяват ли да носят тежестта на името си? Дали доброто е избор или дарба, която се губи, когато човек се измами в света и от света? И още нещо: щом името бива възпроизвеждано, вероятно нещо не е изпълнено и следва все някога да се случи. Това е един от възможните прочити на романа на Здравка Евтимова. В „Зелените очи на вятъра“ има още много имена, обикновено скъсени и съкратени, заличили източника си, сякаш непонесли етимологията си. Един прочит през имената би могъл да обогати допълнително индиректните послания на текста или да провиди нови. Но сега нека се спра на още един диалог на Здравка Евтимова с Традицията и по-точно с нейната памет. Искам да предположа възможност за стилистична връзка с един неканоничен текст на Антон Страшимиров – това е романът му „Роби“. Припознаването на А. Страшимиров като важен за съвременната българска литература не е ново. Инна Пелева1 разпознава авторските жестове на писателките от 90-те години на XX в. като сходни със Страшимировите литературни съчинявания на жената, т.е. тя провижда жената като вече случила се в мъжкия текст от 30-те години. Тук ще спомена близостта със Страшимиров не като тема, а с това, че в неговите произведения също се открива склонност към неестествени, ефектни сравнения и хиперболизации. В посочения роман на Страшимиров също могат да бъдат забелязани различни регистри на речта – грубото слово на „тъмните герои“ и оформящата се градска реч с нейния специфичен спектър2. Подобен тон се забелезва и в романа на Евтимова и може да се открои във вътрешните диалози на бабата и на майката Ана, на Фил(лип) Василев, които проговорят, когато детето е доведено в града. У Страшимиров също се среща модернистичната склонност към експеримент с българските канонични автори. В „Роби“ се „чува“ цитат от Ботев – „край град София аз видях стърчи черно бесило“, и героят допълва иронично, за да може текстът да снизи регистъра на казаното, че там всички са за бесене. Този текст не целеше да преразказва романа, читателят ще проследи сюжета му и сам, не целеше и да търси неточност в сравненията или да коментира повторителността на хиперболизациите, макар че някои биха могли да бъдат избегнати. Той се опита да потърси мястото на романа не по лавиците на книжарниците, каквото той безспорно ще има, а в литературната памет, която чрез сближаванията и раздалечаванията поставя всяка творба на истинското є място. Засега остава да внимаваме за мълчаливото четене на онзи, който е срещнал книгата, бил той почитател или читател, който за първи път се докосва до творчеството на Здравка Евтимова. След мълчаливия прочит идва ред на търсенето на място в паметта.

ЯНИЦА РАДЕВА

Здравка Евтимова, „Зелените очи на вятъра“, Пловдив: „Жанет 45“, 2018.

1 Българските писателки от 90-те години до днес: смъртоносната изключителност, Бог и Антон Страшимиров (Е. Дворянова, Т. Димова, М. Станкова, К. Ангелова, А. Стамболова, Е. Алексиева) – Страница, 2012, 3, 177.2 Вж. Бойко Пенчев. Моделирането на Аза. УИ „Св. Кл. Охридски“, 2003.

Н А Ф О К У С

За видовете памет и за новия роман на Здравка Евтимова „Зелените очи на вятъра“

Емил Басат, „За Полша – с любов. Българските гласове на полската литература”, изд. „Парадигма”, С., 2018. Книгата „За Полша с любов” би предизвикала интерес сред специалистите слависти и българисти, писатели и преводачи, студентите филолози и всички, които са изпитали магията на полското слово. В нея са включени деветнайсет разговора с изтъкнати преводачи и изследователи на полската литература и култура. Личен мотив за подготвянето на книгата е носталгията на автора по времето на приятелството му с полонистите Боян и Юлия Обретенови, Величко Тодоров и Галя Белинска.

Виктор Самуилов, „Нъцки”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2018.Виктор Самуилов е един от най-вълнуващите автори на книги за деца, стилът му е жизнерадостен и игрив. В „Нъцки” откриваме 38 стихотворения, които са посветени на пословичния детски инат, на отношенията между деца и родители, баби, дядовци. В тази книга Самуилов предлага възможните отговори на малчуганите спрямо противоречивото поведение на възрастните.

Англел Филчев, „1968 – Смазването на Пражката пролет“, изд. „Сиела“, С., 2018.Петдесет години по-късно историкът и журналист Ангел Филчев си спомня за Пражката пролет. През 1968 г. той е студент в Прага и непосредствен свидетел на събитията. Книгата е колкото разказ на очевидец, толкова и научно-документален разказ за опита на един народ да извоюва националната си независимост. Ангел Филчев представя и българското участие като част от репресивния апарат на тоталитарния режим, изказвайки неудобни истини и не съобразявайки се със съществуващите табута около мащабната пропаганда у нас.

6Литературен вестник 19-25.09.2018

и илюстрираш книга, съществува удобството да не обясняваш на друг човек какво си искал да кажеш. За мене беше лесно да пресъздам героите, средата и атмосферата, които си представях, докато пишех. Нещата, които смятах да нарисувам, просто не ги описвах с думи, а това е почти невъзможно, когато илюстраторът е отделен човек, дори да работите в много тясно сътрудничество. При мене текстът е продължение на илюстрацията, а илюстрацията – на текста.Що се отнася до вдъхновението, това е само хубав израз, но не върши никаква работа. Поне на мен. Нещата, с които се занимавам, обикновено продължават с месеци и години. Не мога да си представя човек, изпитващ вдъхновение за толкова дълъг срок. Обикновено това, от което се нуждая, е търпение.

Любовта Ви към изкуството на комикса е свързано със сп. „Дъга”, а как от разказа на комикса преминахте и към разказа чрез писане? Откъде се зароди тази Ваша страст? В „Дъга“ започнах с мой сценарий, адаптация на Толкиновия „Билбо Бегинс или дотам и обратно“. Бях принуден, защото не познавах човек, който би могъл да свърши тази работа. Оттогава все така става, че трябва да се напише нещо, а обстоятелствата са такива, че е най-безболезнено аз да свърша тази работа. Нямам нищо против да работя и по чужд сценарий. За „Дъга“ рисувах „Властелинът на пръстените“ по сценарий на Кънчо Кожухаров. Мисля, че „Как Лора се научи да брои до десет” е първото нещо, за което инициативата си е изцяло моя, а не е свързано с обстоятелства, принуждаващи ме да пиша. Надявам се, няма да си помислите, че съм някакъв мъченик на писането, макар че понякога ми се струва, че е така, особено когато не върви. С удоволствие пиша най-вече сценарии, но когато във връзка с някакъв проект се появи човек, който ще се оправи с писането по-добре от мене, с радост му отстъпвам работата. Обикновено имам достатъчно други неща, които да върша. От друга страна, ако някога стане възможно да се издържам само с писане, като нищо ще му се посветя изцяло.

Коя е революцията, в която се припознавате?Научно-техническата. В началото на 90-те си купих лаптоп – IBM, модел от края на 80-те, с монохромен зеленикав екран. В момента има музейна стойност, още си го пазя. И на него написах първия си сценарий, който по-късно се превърна в игрален филм.Начинът ми на работа е такъв, че мога да пиша само на компютър, нещо естествено за хората от компютърната ера. Невъзможно ми е да започна нещо отначало и да го изкарам до края. Обикновено създавам план и разделям това, което пиша, на части. След това работя по всяка част, разбъркано, едновременно, както ми дойде в момента, докато завърша всичко.Странно, но с „Как Лора се научи да брои до десет” не работих така. Написах я последователно – от началото, та до края.

Разговора води:ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА

Новата Ви книга „Как Лора се научи да брои до десет” поставя акцент върху знанието, любопитството и емпатията и обмена между тях. Какво искате потенциалните й малки читатели да научат от нея?Когато започнах да работя над книгата, не съм се стремил да науча някого на нещо. Героинята ми Лора е дете, а любопитството и стремежът към нови знания и умения е един от основните инстинкти в детството. Книгата няма за цел да научи някое дете да брои (въпреки че е възможно и това да се случи). Предполагах, че читателите на тази история вече могат да се справят с броенето и за тях ще са интересни приключенията на Лора. Надявах се, че тези приключения ще им подскажат, че е хубаво човек да е любопитен и да не се страхува от новите неща, които му се случват. Ако тези идеи им допаднат, бих бил повече от доволен.

Кое продиктува решението Ви илюстрациите да са семпли – решени само в няколко цвята?Искаше ми се да направя старомодна книга. В нея няма оформителски и полиграфски хватки, а само илюстрации и текст, които са композиционно балансирани. Опитах се да се върна във времето, когато илюстраторът беше много ограничен от възможностите на полиграфията и беше нужна изобретателност, за да се постигне добър краен резултат. Илюстрациите са създадени на принципа на линогравюрата и самата технология предопределя по-опростена рисунка и малко цветове. Спрях се на тъмнокафяво и бронз. Златният бронз е рискован избор, но аз си спомних едни илюстрации на Асен Старейшински, които много харесвах като малък и идеята ми се стори добра. Линогравюрата не понася шмекеруване и съвременната технология не помага особено много, въпреки че ускорява процеса. Не си мислете, че имам нещо против възможностите на технологиите, аз самият ги използвам непрекъснато в работата си, особено в киното. Единственият негатив, който виждам в тях, е, че те могат да направят художниците лениви, и то в най-ранния етап от работата им върху дадена задача. Това, разбира се, не се отнася до всички.

Има ли прототип малката Лора? Какъв е процесът по измислянето на Вашите герои и откриването на техния уникален глас и образ?В деня, в който се замислих сериозно какво име да дам на героинята си, на моя колега Боби Димитров се роди дъщеря, която кръстиха Лора. Това опрости моята задача. Впоследствие тяхното семейство даде имена и на останалите персонажи в книгата. Измислянето на героите е по-скоро процес на изграждане. Опитвам се да си представя външния вид, комбинирам черти на характера, които смятам, че отговарят най-добре на драматургичната задача, която има даденият персонаж. Предполагам, че всеки автор подхожда

по този начин. При мен това е доста дълъг и несистематичен процес, но е важен, защото

оформянето на характера на героя до голяма степен предопределя сюжета, който е план (понякога доста подробен, друг път не толкова) до момента, в който не си изясня какви са героите. Когато героят започне да действа и говори, аз го оставям да прави почти каквото си иска, само го подбутвам оттук-оттам, за да не напусне линията на сюжета.

Защо решихте женската котка да се казва Сергей Есенин? Какво означава сблъсъкът между женския пол на котката и мъжкото й име?Преди трийсет и няколко години един мой приятел, Андрей Слабаков, имаше котка, която носеше това име. Аз нямам някакво специално отношение към този руски поет, но харесвам котките и се старая да не се отклонявам от историческата истина. Освен това съм забелязал, че внасянето на парадоксални елементи помага на една история да звучи достоверно. А сблъсъкът, за който питате, означава само, че често лепим етикети върху неща, с чието съдържание не сме запознати добре.

Споменавали сте, че планирате да направите продължение на историите с Лора. Следващата книжка ще носи заглавието „Как Лора се научи да чупи орехи”. Какво Ви носят героите, които създавате и развитието на техните характери в серия книжки?Много ми се иска да напиша и илюстрирам продължение и ще се заема с него при първа възможност. С чупенето на орехи всеки от нас има горчив опит, така че според мене това е важно умение. Разказването на различни истории с един и същ персонаж е естествен процес, а историческите му корени датират от дълбока древност. Той е породен също и от мързел – защо да измисляш нов герой, като вече имаш готов. Особено ако има кръг от читатели, които го харесват. Когато героят е достатъчно добре намислен и притежава черти, които могат да се развият, е нормално да се опиташ да го въвлечеш в нови перипетии и да го накараш да покаже нови страни на характера си.

Повечето Ви проекти имат образователен елемент. Коя е основната движеща сила в работата по проекти, свързани с деца и подрастващи?Повечето неща, които правим, са предназначени за деца. При мене това дойде някак естествено още от времето, когато работех за списание „Дъга“. То беше предназначено за деца и на мене ми допадна. Правех това, което харесвам, във

време, когато това беше доста трудно (не че сега не е!). И досега все така се случва, че идеите, които ми хрумват, са най-подходящи за детска аудитория. Просто така се получава, никога не тръгвам с това намерение предварително. Да научаваш нови неща е занимателно. Въпреки ширещото се мнение, аз мисля, че хората обичат да узнават нови факти, харесват да проследяват начина, по който се правят различни предмети, любопитни са към научното обяснение на един или друг проблем или явление. Това важи и за хората, с които общувам и работя, така че проектите с образователни елементи някак естествено се раждат в тази среда.Освен това, когато проектите ти имат образователен елемент, е необходимо самият ти да се образоваш. Например, когато преди години правехме детските сериали за Националната телевизия „Приказки за физиката“ и „Приказки за астрономията“. Наложи се аз да пиша сценариите за астрономия. Това беше свързано с много четене, защото тогава знанията ми по астрономия бяха на равнището на общата култура, която притежават повечето хора. Разбира се, имах астроном за консултант, но за да напиша сценарий за даден проблем, трябваше сериозно да вникна в материята. За няколко години написах сто и десет сценария.

Тандемът между Вас и брат Ви Пенко Гелев е създал редица общи проекти. Какви са плановете Ви за съвместна работа нататък? С брат ми работим в близко сътрудничество от много години. С него сме направили няколко игрални, анимационни и документални филма, телевизионни сериали и дори сме продуцирали един балет в Националната опера преди доста години. Правим много неща и поотделно. Преди време Пенко направи поредица от двайсет и два албума с комикси за едно английско издателство, адаптации на класически литературни произведения, предназначени за деца. Прави и илюстрации за книги. Аз пък направих сам един кратък анимационен филм.Заедно сме направили книгите за Илийчо и Август – два албума с комикси и една книга с разкази. Преди година издадохме „Обикновени разговори“, в която герои са пастирът Никодим и неговият козел. Към нея подходихме малко наопаки, защото първо брат ми нарисува илюстрациите, а после аз написах текстове към тях.Книгата за Лора е изцяло моя, макар че предложих на Пенко да я илюстрира още преди да започна да я пиша, но той беше зает и се наложи аз да свърша и тази работа.Имаме планове за още общи книги. Когато сме двамата, работата върви доста бързо. Вече разполагаме с няколко идеи, доста добре разработени, които отлежават и изчакват удобен момент. Не знам кога ще стане това, защото работим над нов проект за пълнометражен анимационен филм. Той ще се състои от три части. В момента сме към края на първата част, намерили сме финансиране и за втората, която ще започнем следващата година. Третата засега ще почака.

На нивото на фантазията каква е разликата между писането и илюстрирането на една книга? Какво Ви вдъхновява при единия и при другия процес? За мене почти няма разлика между едното и другото. Учил съм се да разказвам истории, докато правех комикси за списание „Дъга“. Когато сам пишеш

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

Нужно е не вдъхновение, а търпениеРазговор със Сотир Гелев

Фотография: Свобода Цекова

Литературен вестник 19-25.09.2018 7

В книгите за деца има две фигури, които творят заедно, тяхната художествена дейност е взаимообусловена, създават пространство за съвместно въображение. За да може финалният продукт да отговори на очакванията на малките читатели, се налага усилена комуникация между различните създатели на книжката. Става дума именно за фигурите на автора и на художника. В случая с книгата „Топлото човече” на авторката Мая Дългъчева и художничката Невена Ангелова тази комуникация е осъществена повече от успешно. Мая Дългъчева, която е авторка на не една или две книги за деца („Коледните чудеса”, „Разкажи ми в рими” и „Пъстри приказалки” са само част от нейните предходни книги), в „Топлото човече” използва едновременно много достъпен за детската аудитория език и същевременно вплита в структурата на текста си сложната човешка проблематика. Едновременно детето потъва в сладкодумието на разказвачката, но заедно с това поднесените въпроси изтеглят малкия читател навън към реалния, „извънлитературен“ свят. Художничката Невена Ангелова, от своя страна, е успяла да долови всички тези нишки към съвременния контекст. Вследствие на това като краен продукт за всяка една страница от „Топлото човече” Ангелова е създала подходящи картини, които не само че носят визуалното настроение на четящия, но и през конкретния подбор на цветове в различните части на книгата се натрупва усещането, което всеки, гледал филма “The fall” на режисьора Тарсем Сингх, изпитва: една феерия от цветове, линии и форми, която се запечатва в съзнанието на възрастния, да не говоря и за ефекта, който, представям си, оставя в самите деца.В обема от 64 страници книгата

проследява читателски и визуално работното ежедневие на Топлото човече – то работи в Министерството на топлината и сърдечните грижи, живее „някъде там горе, сред комините и гнездата” на едно село и има нелеката задача да носи леки въздишки на онези деца, които по различни причини имат нужда от неговата помощ. И понеже проблемите на всеки един, който има нужда от Топлото човече, са различни, то героят прилага индивидуални методи към всекиго.Композиционно книгата разгръща седем истории, в които протагонистът на „Топлото човече“ през въображението на Мая Дългъчева вижда истински човешки проблеми, които героите на Луси, Томи, Мерле, Нико, Грета, Емили и Ксава изживяват. И като казвам, че героите имат проблеми, то това наистина е така, независимо от крехката им възраст и независимо от условието, че тук става дума за книга, насочена към детската аудитория. Относно логиката на изграждане на всеки един от случаите, в които Топлото човече се налага да се притече на помощ, се наблюдава сходна композиция. В началото на почти всяка една от историите геройчето-дете е посърнало и не може да заспи по една или друга причина (например Луси, главната героиня в първия кратък разказ, озаглавен „Точка с мустаци”, гледа в една точка на тавана и плаче заради скорошната смърт на своята котка; или пък Нико, героят в четвъртия разказ със заглавие „Вълнени чорапи за снежния човек”, който не може да заспи заради това, че баща му от три дни не живее вече у дома при него и майка му). При това положение Топлото човече, което усеща отдалеч къде имат нужда от неговата помощ, пристига при детето, и в зависимост от случая започва да прилага методите си, с които помага на тези деца

Лекотата на пухения сънда могат отново да гледат леко на живота, да бъдат щастливите деца, каквито са по принцип. Най-често използваният метод на човечето е свързан с желанието за създаване на топлина – то започва да преде вълна от овцете, които децата броят, за да се опитат да заспят, и я превръща в „пухен бял сън”. Именно този бял сън успява да „стопли” децата. Случва се така, че рано или късно, независимо по какъв начин Топлото човече е решило да помогне на детето, то успява да преодолее момента на тежест. И по-точно: децата в „Топлото човече” успяват да приемат трудностите, пред които се изправят, а не да се предават като възрастните или пък като тях да се преструват, че проблемът не съществува.Книгата много фино вплита в основата си ситуации, които съдържат екзистенциални теми: смърт, ревност, адаптация, раздяла. И в този ред на мисли, ако трябва да се извади възможна интерпретация на образа на Топлото човече, то то може да бъде разглеждано като своеобразен аналог на човешката устойчивост, която всеки от нас трябва да изгражда у себе си. На тази устойчивост и вяра човек може да се уповава в момент на нужда. Затова и човечето е именно човече в среден род, защото тази „вътрешна“ сила няма пол.И така, фокусирайки се върху екзистенциалните човешки ситуации, в които героите на книгата се озовават, Мая Дългъчева е създала една добре премислена и структурирана цялост.

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

Любопитното е, че всяка една от тези седем кратки истории може да бъде разглеждана както абсолютно самостойно, така и едновременно като част от цялостния разказ за Топлото човече. На фона пък на динамичното случване из страниците на книгата илюстрациите на Невена Ангелова създават у читателя точно тази наслада от цветове и въображение,

без които „Топлото човече” не би имала същия облик. През илюстрациите на Ангелова художественото оформление на книгата е добило завършен вид. Благодарение на тези картини различните цветове, които доминират в текста, създават цялостно настроение и асоциации у четящия (например когато някой от героите е гневен и се е облегнал на прозореца, се виждат илюстрациите, които запечатват гнева като асоциация с червен светофар; друг пример е леката въздишка, която бива асоциирана с балон и т.н.). Художникът трябва да може да улови детайла и настроението на книгата, които авторът е предал, и да го пресъздаде в илюстрациите си, изваждайки най-ключовите моменти. Това, разбира се, е условие, което е валидно за всякакъв вид книги, но когато става дума за детска аудитория, винаги би трябвало да се гони стандартът, който „Топлото човече” задава. Еднакво динамичен текст и илюстрации, които да подканят читателя тази вечер да сънува един бял пухен сън.

ЛИЛИЯ ТРИФОНОВА

Мая Дългъчева, „Топлото човече”, ИК „Жанет 45”, 2017.

Държа в ръка една изключително красива книга – рядко се среща такава свързаност между текст и изображение.Но и това не е случайно – книгата е своеобразна поетична автобиография на Роза Николова, изявената българска актриса с международно признание, носител на множество награди от театрални форуми на 4 континента, а картините са дело на нейната известна сестра – художникът Диляна Николова.„Когато времето беше безсмъртно” е един спектакъл в 7 действия. Спектакъл наобратно – започващ с поклон пред невидимата публика.Като структура, и с недоизказаност, отключваща въображението на читателя, напомня и въздействието на музикално произведение.Премиерата се състоя наскоро в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” пред многобройна публика от журналисти, художници, писатели и почитатели на литературата и театъра, приятели на автора.„Когато времето беше безсмъртно” грабва вниманието още със заглавието –и още с отварянето – неволно се зачиташ. Онова, което запленява в кратките, но пълни с емоция текстове е устремеността им към един край, който колкото е край, толкова и начало – поанта на грижливо ритмизирания текст.Всеки един от малките, на първо четене отделни текстове е завършен сам по себе си, съвършен в един класически смисъл. В завършената творба всички фрагменти се явяват едно съвкупно цяло, съвкупност следваща едно чувство, един страстен мисловен път.В зависимост от чувствителността и наблюдателността на читателя, винаги се получава различно четиво, различно естетическо преживяване, дори различно – но лично за всеки, разбиране на цялото.

Поради искреността и деткостта на текста, той събужда у читателя съпричастност, преживявания като на спектакъл – винаги свежи, непосредствени, непохабени.Разделена по законите на театъра на седем действия и епилог – книгата следва криволичещите пътеки на едно израстване – тя е размишление, спомен, но своеобразна равносметка, слагаща едновременно точка и многоточие.Четейки, читателят се явява едновременно своеобразен зрител и участник в цялото – смее се на места, другаде спира очарован, или го хваща за гърлото споделена тъга, толкова напомняща негова.За възприемането на текста изключително много допринасят картините на Диляна Николова – философски обобщения.Още с появяването си на книжния пазар, книгата се радва на вниманието на книгоманите – само в този кратък период близо половината от тиража є е вече изчерпан.

1. Как се пише книга, която рисува света толкова истински, че можеш да усетиш дори аромата и светлосенките и всеки прочел я намира част от себе си и спомените си в нея?Тази книга сама се написа. Години наред се събуждах с едни и същи мисли, спомени, живеех някак на две места, всъщност и сега е така. Там и тук едновременно. Нищо не е отминало, нищо не се е загубило. В светлината на прожектора – премигва като онези звезди, които отдавна са загаснали, но светят, светлината им пътува към нас. И взирайки се нагоре – виждаме ги, има ги.

2. Вашата книга е биографична, ако имахте възможност, бихте ли сменили съдържанието на някоя страница?Толкова години се е утаявала тази вода на Времето. Избистрила се е. Останало е само онова, което е безсмъртно.Не, нищо не бих променила.

3. Книгата „Когато времето беше безсмъртно“ е като пътуване във времето и пространството, след завършването є какви отговори Ви даде или постави тя?Самата книга е въпроси и отговори. Отключи нови въпроси, търся отговорите – в главата ми, а вече и голяма част на листа е втора книга.Онова, което ме удиви, е, че няма човек, който да я е чел и да не е казал: “Но това са моите спомени”. Може би ако открия отговора на въпроса защо е така, ще разбера и необяснимата свързаност помежду ни. И може би именно там се крие смисълът на всичко и безсмъртието.

Всекидневно Роза получава писма от читателите си, голяма част от тях изявени български творци. Ето някои от тях:

„Вчера разгърнах книгата ти и... тази сутрин я довърших... НЕВЕРОЯТНО ПРЕЖИВЯВАНЕ ! Никога не съм помислила, че има човек толкова близък на вътрешното ми Аз, на възприемането на света, страховете и мечтите, дори местата , на които си била се повтарят ... странно...”

Ваня Йонкова, режисьор

„Когато времето беше безсмъртно“ обезсмъртява. А в обезсмъртени пространства никнат Милост, Обич, Надежда... такива цветя.”

Кармен Манукян ,журналист

„Проваляш ми деня. Не мога да спра да чета... Боже, тази книга е истинска наслада за мен! Сега се колебая дали да я довърша на един дъх, или да си я разпределя на „хапки“ от по 30 страници (то не остана много), че да имам за по-дълго време насладата.... А аз съм много претенциозен читател... аз се откривам сама на толкова много страници, в толкова много преживявания. Плашещо прекрасно чувство!”

Донка Дряновска, художник

„Много е хубава книгата – наистина се чете на един дъх и ме върна към хубави времена и спомени. Носи ведро настроение, въпреки че е сериозна. А Белия вълк аз съм го сънувала – ще ти разкажа, като се видим, беше много особен сън” и много ми е приятно, като си чета книгата – наистина хем се връщам назад, хем гледам напред – в безсмъртното време. Книгата е страхотна! Много леко се чете и някак ти става спокойно и топло на душата..”

Людмила Христова, адвокат

„Неочаквано...........Книгата като книгаКато послание, като структура, като откритието Роза! Наистина неочаквана!”

Taтяна Томова, актриса

Материала подготвиБИНА АНГЕЛОВА

„Когато времето беше безсмъртно“Роза Николова

С У Б Е К Т И В

8Литературен вестник 19-25.09.2018

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Началото на новия театрален сезон 2018/2019 в София започна с юбилейното десето издание на Международния фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите”, традиционно организиран от Столичния куклен театър. Фестивалът беше открит на 14 септември с изложба на проекти на арх. Иван Цонев (1928-2017) – един от най-големите сценографи в българския куклен театър през 60-те и 70-те години на ХХ в., посветена на 90-годишнината от рождението му. Програмата на фестивала тази година включва богато разнообразие от български и чужди куклени спектакли за деца и възрастни, както и няколко уъркшопа. В продължение на десет дни на различни места в София ще бъдат показани 13 български и 12 чужди представления. Сред българските заглавия са „Страната на Оз” от Лиман Франк Баум, драматизация и режисура Елица Петкова, сценография Ивайло Николов и Ива Гикова, спектакъл на Столичен куклен театър; „Парченцето” по Шел Силвърстийн на режисьора Веселин Бойдев, сценографа Ханна Шварц и Държавния куклен театър в Бургас; „Приказните разказвачи” от Ана Попин на режисьора Borvels, сценография на Деница Аргиропулос и Общинския куклен театър в Благоевград; авторският спектакъл на Боньо Лунгов и Константин Каракостов „Игра на въображение”, Столичен куклен театър; спектакълът на Елена Пап и Пламен Георгиев „Нощ на белите коне”, Жар театър; мюзикълът за възрастни „Авеню Q” на Столичен куклен театър; „Драконът” от Евгений Шварц, режисьор Бисерка Колевска, сценография Свила Величкова на Държавен куклен театър, Сливен; спектаклите за възрастни на режисьора Веселка Кунчева и сценографа Мариета Голомехова „Нос” от Н. В. Гогол в Театър 199 и „Дама Пика” по Пушкин в Държавен куклен театър Пловдив; „История за чайка и банда котараци” от Луис Сепулведа, режисьор Катя Петрова, сценография Майа Петрова, Театър Пук, Япония и Столичен куклен театър, България; „Джелсомино в страната на лъжците” от Джани Родари, режисьор Елица Петкова, сценография и кукли Ива Гикова и Ивайло Николов, Държавен куклен театър, Стара Загора и др.Международният афиш включва спектакли от Англия, Испания, Холандия, Гърция, Израел, Франция, Италия, Полша, сред които са уличното шоу за всички възрасти „Динозаври” на холандската трупа Close-Act Theatre; фамилното представление „Жираф” на гръцката

трупа Hop Signor Puppet Theatre и режисьорите Евгения Цичлия и Танос Сиорис; уличният спектакъл „Светещи барабанисти” на трупата MOZ DRUMS от Франция; авторските спектакли „Следвай краката” на Лаура Кибел и „Клоуни на свободата” на Леонардо Адорни, Джакопо Бианчини и Алесандро Мори от Италия; фамилното представление „Чудовища” на режисьора Дуда Пайва и компанията му, Холандия; уличният спектакъл за възрастни „Тишина” на Teatr Biuro Podrozy, Полша; „Къщичката на охлюва” на Ciroka Puppet Theatre, Кечкемет, Унгария; уличното шоу за всички възрасти „Хотел Белвю” на Bash Street Theatre, Англия; представлението за най-малките „Малък океан” на The Train Theater, Израел др.

Първата премиера на Народния театър за новия театрален сезон е спектакълът „Един безумен ден” по пиесата на Бомарше „Един безумен ден, или сватбата на Фигаро”. Сценичният прочит е дело на актьора Михаил Петров, който преди 34 години, през 1984 г., играе ролята на Фигаро в постановката на същото класическо заглавие на сцената на театъра. Премиерните представления са на 27 и 28 септември на Голямата сцена. „Това е един уникален спектакъл, в който си дават щастлива среща театър, музика, песен, танц, балет и живопис. Една красива авантюра, празнична еуфория за душата и сетивата”, казва Михаил Петров, който заедно с Анна Петрова е автор и на сценичната версия.

За първи път в Народния театър „Сватбата на Фигаро” е поставена на Камерна сцена през 1984 г. от Никола Петков. И тогава, и сега автор на музиката е Любомир Денев. За младите актьори, участващи в спектакъла е предизвикателство да знаят, че преди три десетилетия техните роли са изпълнявани от някои от най-значимите имена в трупата на Народния театър

– днес Стелиан Радев е граф Алмавива, чиято роля е играна от Мариус Донкин и Емил Джамджиев, ролята на графиня Розина на Гергана Змийчарова е изпълнявана от Мария Стефанова и Виолета Гиндева, а ролята на Сюзан на Джулия Бочева – от Жоржета Чакърова и Камелия Недкова.Сред останалите участници в премиерния спектакъл са Параскева Джукелова, която е Марселина (роля, представена от Виолета Бахчеванова и Николина Лекова), Васил Драганов, Стоян Пепеланов, Христо Чешмеджиев, Христо Терзиев, Пламен Димов, Владислава Николова, Ева Данаилова, Вяра Табакова, Цветомира Даскалова.На Димитър Живков е поверена ролята на Фигаро, пресъздадена навремето от Михаил Петров, заел се днес с режисурата на спектакъла, и от Антон Радичев.

Сценографията и костюмите са на Елена Иванова, хореограф е Мариана Крънчева, а музикален педагог – Евгени Господинов.

Започва новият театрален сезон в София

„Хотел Белвю”, Bash Street Theatre, Англия

Младежкият театър показва първото си премиерно представление на 25 и 26 септември. Това е „Специални поводи” от Бърнард Слейд. Режисьор на спектакъла е Петър Кауков, сценограф Елица Георгиева, а изпълнители на ролите са Койна Русева и Димитър Баненкин.„Специални поводи“ е спектакъл за един мъж, една жена и всичко между настоящето, миналото и бъдещето. Ейми (Койна Русева) и Майкъл (Димитър Баненкин) празнуват петнадесетата годишнина от сватбата си, уточнявайки последните детайли... по предстоящия си развод. Поредица от нови срещи, „подправени” от общите спомени, докосва зрителите с най-щастливите и тъжни моменти на Ейми и Майкъл, които въпреки раздялата се опитват да останат приятели. Спектакъл за смеха, тъгата и всички останали емоции, съпровождащи „специалните поводи“ в забавните и важни моменти от живота на всеки от нас.Ето какво казва за новата си постановка режисьорът Петър Кауков: „Специалните поводи са тези, на които винаги присъстваме. Поне така трябва. По принцип на тях присъстваме с радост, понякога – с мъка, често – по задължение, рядко – с досада и още по-рядко – с отвращение. Обаче присъстваме. Защото така трябва. Нали са специални поводи! Всъщност там най-често е много смешно. Е, понякога е и малко тъжно. Но като мине известно време, пак се оказва, че е било смешно. Специалните поводи са и поводи да си поговорим за други специални поводи. На сватбата на братовчеда Х научаваме от леля Y, че чичо Z (от град N) е починал, но пък жена му е спечелила от лотарията, дъщеря му е приета в университет, а синът му е завършил гимназия с отличие, освен че е получил и шофьорска книжка. И така специалните поводи се умножават сами по себе си, което ни дава все повече

поводи самите ние да се чувстваме специални. И да се посмеем. Независимо от повода. Преди всичко да се посмеем!”Новият театрален сезон в София започна и с премиера на нова театрална формация – Арт сдружение SPAM STUDIOS. На 15 и 16 септември тя представи първия си спектакъл – „Кокошка” по А. П. Чехов и Николай Коляда. За премиерата в София гостува по специална покана на създателите на трупата и известният руски драматург и режисьор Николай Коляда, който се срещна със създателите и публиката на представлението. Премиерата се състоя на сцената на Нов театър – НДК.

Текста подготви по материали на представените театрални формации

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

„Кокошка” по А. П. Чехов и Николай Коляда, режисьор Ана Батева, Арт сдружение SPAM STUDIOS

Литературен вестник 19-25.09.2018 9

Никола Бенин

В историческата съдба на българскиянарод от идването му на Балканскияполуостров и до наши дни епохата на възраждането образува една отнай-високите точки на неговия духовенподем и неговия стремеж къмнационално утвърждаване.

(Арнаудов 1944а: 1)

Научните интереси на академик Михаил Арнаудов са в различни области на хуманитаристиката, но няма да сгрешим, ако кажем, че най-много време и творческа енергия той отделя на изследването на възрождeнската литература и култура, на проучването на националния дух през епохата на Възраждането, проявен във великите идеали, дръзновените деяния и вдъхновените книжовни трудове на тогавашните личности. Ето защо се съгласяваме с тезата на Николай Аретов, че: „Когато мислим за литературната история на Българското възраждане, едно от първите имена, които веднага изплуват в паметта ни, е проф. Михаил Арнаудов” (Аретов 2003). Акад. Арнаудов не написва история на българската възрожденска литература подобно на „История на новата българска литература” (Т. 1 – 5, 1930 – 1936, 2 изд. в 4 т. 1976 – 1978) на Боян Пенев1 или на „История на българската литература през Възраждането” (2007) на Иван Радев, но множеството статии, очерци, студии и монографии, посветени на живота и творчеството на възрожденските писатели, които са в личната библиотека на Михаил Арнаудов, дарена на Регионална библиотека „Любен Каравелов”, в своята цялостност пишат историята на литературата ни през Възраждането. В тези научни трудове се измерват тактовете на историческото и биологичното време, проучва се духът на човека и на епохата, обсъждат се местата на възкръсването на българския народ, анализират се епохалните жестове, които легитимират българина в света. През този период националната ни литература се изяснява от акад. Арнаудов чрез мисловните нагласи, формите на чувственост, възприетите ценности, опълчването срещу националните и духовни потисници, упованията в бъднините. Според Николай Аретов: „Днес изглежда лесно да се направи изводът, че „История на новата българска литература” е несъмнено по-ценен труд от поредицата „Български писатели”, а моделът на Б. Пенев за писане на история се е оказал по-продуктивен и е възприет от следващите поколения изследователи. От друга страна, визията на М. Арнаудов за Българското възраждане вероятно е най-представителният, а и най-успешният опит за създаване на националистическа българска литературна история. Може да се прогнозира, че и в началото на XXI век подобни опити няма да липсват” (Аретов 2003).При описанието на литературните „eпохи” са прилагани различни концептуални стратегии. В историята на литературата са познати енциклопедичните светове на Хорхе Луис Борхес, където авторите са представени със своите биографии, а творбите са подробно анализирани2. Известен е и изборът на Валери Стефанов да разсъждава за литературния двадесети век „чрез определен спектър от сюжети” (Стефанов 2003: 10)3. Според него: „Да се пише история на литературните събития е трудна задача. Задача, над която открай време е надвиснал травматичният императив за пълнота на описанието. Много усилия са хвърлени, за да бъде постигнато цялото, да бъде изведено на показ, да му се радваме и любуваме. Това е щастливата вяра, че restitution ad integrum (възстановяване на постигнатото на целостта) е възможно” (Стефанов 2003: 10). Академик Михаил Арнаудов се стреми неотклонно да постигне целостта (restitution ad integrum) на явлението възрожденска литература чрез описанието на поредица от портрети на писатели, посредством изясняването на средата, в която живеят и творят,

1 Първото издание на „История на новата българска литература” (Т. 1 – 5, 1930 –1936) на Боян Пенев излиза посмъртно, подготвена за печат от неговия асистент Б. Йоцов, който използва стенографски записки на студенти. Второто издание (Т. 1 – 4, 1976 – 1978) е отпечатано след ново разчитане на стенографските записи, сверяване на цитати, коментари и пр. (вж. Сарандев 1976: 687 – 692.)2 Вж. Борхес, Х. Л. Вавилонската библиотека. София: Народна култура. 1989.3 Валери Стефанов заявява: „За нас сюжетът е смислово събитие, което може да се разгърне, да се „случи” в самата интерпретация на явленията” (Стефанов 2003: 10).

както и на техния дух, на тяхната психология. Оттук книжовното им дело е видяно и интерпретирано като продукт от изменението на колективното съзнание, а не толкова на протичащите процеси в литературата и културата. Относно своя изследователски подход акад. Арнаудов пише: „По тая точка на научните си издирвания и схващания, аз оставам, както отбелязах веднъж в книгата си за Априлова от 1935 г., „верен на една метода, която скъпи еднакво и за индивидуално-психологическо вникване, и за изтъкване на факторите от по-общ исторически разред”. Тази „метода” го кара непрекъснато да разкрива „взаимодействието между двете стихии – духа на вътрешния живот на личността и духа на епохата или състоянието на народната общност” (Арнаудов 1944б).Личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов съдържа книгите, които според Николай Аретов са „основните жалони в неговото развитие” като изследовател на възрожданската литераутра (Аретов 2003). На първо място сред тях е поредицата от шест тома на библиотека „Български писатели”, които излизат през 1929 – 1930 г. в издателство „Факел” (МА 198)4. Акад. Арнаудов е техен редактор и същевременно участва с три очерка (по един за първите три тома), посветени на възрожденската литература. Другите автори са: Ст. Чилингиров, Н. Филипов, Г. Константинов, Б. Йоцов, Н. Табаков и др. Според Иван Радев: „Тя (библиотека „Български писатели”, б. м. – Н. Б.) е призвана да провери готовността на българската историко-литературна наука през 20–30-те години на „групова”, „бригадна” интерпретация на изминалия път от новобългарската литература. Като израз на амбицията за колективна рецепция на естетическия развой през Възраждането и до 20-те години на XX в. библ. „Български писатели”само отчасти изпълнява тази си роля” (Радев 2007: 17).Трябва да се каже, че опитът на акад. Арнаудов да инициира написването на история на възрожденската литература като фундаментално значима част от българската словесна култура остава като забележителен изследователски труд. Не трябва да се забравя, че библиотека „Български писатели” излиза в границите на литературноисторическия проект от двадесетте до началото на четиридесетте години на миналия век, имащ за цел да обхване и изясни тенденциите в националния естетически развой и да отговори на потребностите на времето за консолидирането на българската общност след първата национална катастрофа. Ще припомним, че през този период излизат „Българската литература. Ч. 1 – 2”. Част 1 „Исторически очерк на старата българска литература от началото до Паисия” на „Българската литература” (1923), част 2 „Исторически очерк на новата българска литература от Паисия до днес” (1924, 2 изд. 1933) от Божан Ангелов (МА 1960), „Българската литература след войната” (1933) от Георги Константинов, „Българска литература. 1880 – 1930” (1936) от Иван Радославов и „История на българската литература от Петка Славейков до наши дни” (1941) от Малчо Николов. Следващият опит на акад. Михаил Арнаудов да напише история на възрожденската литература е двутомникът „Творци на българското Възраждане” (1940), който има второ издание – Т. 1. „Първи възрожденци” и Т. 2. „Поети и герои” (1969). През 1965 г. в издателство „Български писател” излиза като самостоятелна книга „Поети и герои на Българското възраждане” (МА 57). Може да се каже, че второто издание на „Творци на българското възраждане” е една от най-известните книги на акад. Арнаудов и вероятната причина за това е, че в нея той съумява чрез жанра очерк да изясни неповторимостта на българския свят, явленията в Българското възраждане и креативното самосъзнание на открояващите се поети и писатели. В Т. 1. „Първи възрожденци” са заявени ясно посоките на търсения на изследвача: „Всички тези и други някои фактори на Българското възраждане биха останали недействителни или с незначителни последици, ако не се явиха овреме личности с правилни прозрения и огромна нравствена сила, способни да предугадят назрелите тук и там духовни нужди, проявените спонтанно национални тежнения, като ги издигат до истински скрижали на народа си. Че тези личности не закъсняват да се вестят в даден момент, за да застанат като водачи начело на едно народно движение, е щастие и необходимост във всички подобни случаи” (Арнаудов 1969а: 16). 4 Сигнатурата (МА 198) в каталога на „Библиотека Михаил Арнаудов” обозначава поредицата „Български писатели: Живот, творчество, идеи. Т. 1 – 6”. Ред. Михаил Арнаудов. София: Факел, 1929 – 1930. Каталогът е съставен от Елена Георгиева и първите две букви в сигнатурата означават Михаил Арнаудов (МА), след което следва поредният номер библиотечна единица.

Първите личности на Българското възраждане, за които акад. Арнаудов пише очерци в Т. I, са: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Кирил Пейчинович, Петър Берон, Неофит Рилски, Неофит Хилендарски – Бозвели, Васил Априлов, Константин Фотинов, д-р Иван Селимински и д-р Иван Богоров. „Делото на Паисий – според Михаил Арнаудов – се оказа така не само на едно велико предание: то добива и несравнима актуална стойност, когато трябва да се призовават към национално самоопомняне по-късните поколения” (Арнаудов 1969а: 61). В Т. 2 „Поети и герои” е изследвано творчеството на Найден Геров, Добри Чинтулов, Георги Раковски, Петко Славейков, Братя Миладинови, Григор Пърличев и Христо Ботев. В отделните очерци акад. Арнаудов се съсредоточава върху образа на твореца, който организира българския свят чрез налагането на своите възрожденски идеали. Ето как е видян и представен поетът Христо Ботев: „Ботев остава поет на младостта, който се вълнува от възвишени идеали, поет на вярата в успеха на вечно човешките начала в живота и поет на борбата (курс. на М. А.), която трябва да въздигне народа ни до културна зрелост и до самостояна роля в историята” (Арнаудов 1969б: 501).Друга книга на акад. Михаил Арнаудов, която може да се мисли като важна част от историята на Възрожденската литература, е „Българско възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимост” (1 изд. 1941, 2 изд. 1942, 3 изд. 1944). В личната библиотека на Михаил Арнаудов се пази първото издание на монографията, която е 192 страници (МА 828) (Арнаудов 1941). Трите издания са важни за литературната историография, не само защото са „един от нейните малки митове” (Аретов 2003), но и защото съдържа концептуална теза за периодизационна схема, според която Българското възраждане продължава до 40-те години на ХХ в. и е обвързано с обединението на българските земи. Според Николай Аретов „това е най-инкриминираната книга” на акад. Арнаудов (Аретов 2003). Причините за това остранностяване са потърсени от него в социално-политическата сфера (от 1 юни до 2 септември 1944 г. Михаил Арнаудов е министър на Народното просвещение), както и в някакви лични конфликти. Според нас вероятно е също мотивът на цензорите да не споменават и да не отпечатват книгата „Българско възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимост” да произтича от присъствието на темата „Македония”, която е табу по времето на НРБ. Относно удължаването на периода на Възраждането, съобразено с идеята и борбата за обединена и целокупна България, акад. Арнаудов пише:

Книгите по литература през Възраждането в личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов: библиографски ценности и филологически пристрастия

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев,

на стр. 10

10Литературен вестник 19-25.09.2018

„Късно възраждане, с продължителната революционна пропаганда в заробените български земи и повисената културна дейност в свободното княжество, гдето държавно строителство, наука, изкуство и литература дават свидетелство за утвърждаване на народностните начала и за стремеж към приравняване на българския народ с напредналите европейски народи, при едно пълно негово обединение (1878 – 1941). В тоя широк обсег от 180 години (1762 – 1941) влиза периодът от около 120 години робство и периодът от около 50 години свободен живот за половината български народ” (Арнаудов 1941: 7).Три години по-рано, през 1938 г., в изследването „Дух и насоки на българското възраждане“ Михаил Арнаудов обособява „четири фази на възраждането“: „I. от Паисия до Венелина (1762 – 1829), т.нар. ранно възраждане. II. от Венелина и Одринския мир до смъртта на Н. Бозвели (1848) и Кримската война (1853 – 55), същинско възраждане... III. от Кримската война до Освобождението (1856 – 1878), високо възраждане... IV. от Освобождението (1878) до Балканската и Европейската война (1912 – 1915), късно възраждане, гдето проличава вдълбочаване на идейните постигания от по-рано и тяхното прилагане към новите форми на културно, социално и държавно битие, с които се завършва проясняването на българската народностна душа” (Арнаудов 1938: 190 – 191).Следователно в Арнаудовата периодизиционна система продължителността на Възраждането се определя от борбите за обединението на териториалните български земи. Тази зависимост на границите на Възрождането от идеята за разширяването на теритоториално-държавните граници дава основание на Албена Хранова да заяви: „И така, десните версии за Българското възраждане поставят края му от 1860 или 1870 г. с разрешаването на Черковния въпрос (Шишманов) до 1941 г., когато авторът издава книгата си в очакване на присъединяването на Македония и сбъдването на „пълното обединение на народа“ (Арнаудов). Между двете всъщност няма особено противоречие и местенето на датата е, така да се каже, само „техническо“ – защото екзархийските граници, очертани от победоносно приключилия Черковен въпрос (неслучайно мислен като „национална идея“), и тези на „националното обединение“ всъщност попадат в очертанията на един и същ идентичностен модел” (Хранова 2014)5.В Библиотека „Михаил Арнаудов” или Фонд „Михаил Арнаудов” (двете наименования са синоними), освен изброените книги, се съхраняват и останалите негови научни трудове, които изследват Българското възраждане и пазят знаците на нашата духовност и героичност по това време. Такива са книгите: „Братя Миладинови: Живот и дейност: 1810, 1830 – 1868” (МА 80), „Българското книжовно дружество в Браила: 1869 – 1876” (МА 65), „Васил Евстатиев Априлов: Живот, дейност, съвременници 1789 – 1847” (МА 61), „Григор Пърличев: 1830 – 1893” (МА 3604), „Любен Каравелов: Живот, дело, епоха. 1834 – 1879” (МА 702)6, „Неофит Хилендарски Бозвели: Живот, дело, епоха. 1785 – 1848: Т. 1 – 2” (МА 60), „Г. С. Раковски: Живот, произведения, идеи” (МА 347) и др.Сред тези изследвания се намират и книги, които са библиографска ценност. Една от тези книги е „Веркович и Веда словена: Принос към историята на българския фолклор и на българското възраждане в Македония с неизвестни писма, доклади и други документи от 1855 до 1893 г.” (МА 348). Тя излиза през 1968 г. и окончателно решава спора за достоверността на „Веда Словена”. В нея акад. Михаил Арнаудов е категоричен в схващанията си, твърдейки, че творбата е фалшификат и определя Иван Гологанов като „бездарен съчинител” и „крайно ограничен и посредствен фалшификатор” (Арнаудов 1968). Друга книга, която е библиографска рядкост, е „Живот и дейност на екзарх Йосиф” (МА 81). Според Арнаудов екзарх Йосиф подчинява личния си живот на неговата дейност като верски и граждански ръководител на паството, което предизвиква почит и удивление (Арнаудов 1965).Освен книгите на акад. Михаил Арнаудов, които са библиографска рядкост, в личната му библиотека

5 В изследването на Николай Аретов „Михаил Арнаудов и динамиката на българската литературна историография” се посочва, че идеята на Арнаудов за периодизационната схема на Българското възраждане се споделя много по-късно и от Тончо Жечев (Аретов 2003).6 Във „Фонд Михаил Арнаудов” се пази ръкопис на книгата „Любен Каравелов: Живот, дело, епоха”, писан през 1950 – 1952 г., л.: 32, 63, 21, 91, 61, 36, 81 (МА 4696).

откриваме и изследвания на други автори, които всеки библиофил би желаел да притежава. Такива са напримир книгите на неговия учител – проф. Иван Шишманов: Шишманов, Иван. От Паисия до Раковски: Статии по Българското възраждане. Ред. Михаил Арнаудов. Библ. Българска книга. 17. С. Долна баня, Ихтиманско: Министерство на Народното просвещение, 1943, 404 с. (МА 219);Шишманов, Иван. Избрани съчинения: В 3 т. Ред. Георги Димов. София: БАН, 1965 – 1971. Т. 1. Българско възраждане: Студии. 1965, 447 с., 1 л.: портр.Т. 2. Фолклор и етнография. Литературна теория, история и критика. Статии по обществени и културни въпроси. 1966, 523 с.,1 л.: портрет. Т. 3. Сравнителна литературна история на ХVIII в. Английска, френска и немска литература. 1971, 687 с., 1 л.: портр. (МА 2582); Шишманов, Иван. Един непознат труд на Неофита Бозвели, неговата цена за историята на нашето възраждане и неговите отношения към „Мати Болгария”. София: Държавна печатница. 1901, 104 с. Отпеч. от Сборник народни умотворения, наука и книжнина: Кн. ХVIII. 1901. (МА 3450).За изследователския интерес на проф. Иван Шишманов и неговите безспорни научни постижения в областта на възрожденската литература акад. Михаил Арнаудов пише: „Към Българското възраждане покойникът (Иван Шишманов – б. м. – Н. Б.) имаше пряко, родствено отношение вече чрез личността на баща си. Баща си има той също предвид, когато ще се опита да възкреси в ред очерки дейците на нашето минало и да стане родоначалник на българската литературна история. Няма нито един образ от тая голяма галерия на книжовници, учители, поети и публицисти между Паисий и Вазов, който да не е спирал вниманието на Шишманов, да не е предизвикал ту малък, импресионистично нахвърлян портрет, ту обширна студия, въз основа на огромен архивен материал” (Арнаудов 2014).Изследванията на проф. Иван Шишманов върху литературното и културното поле на нашето Възраждане е възможност да се оповести възходът на националния дух с конвенциите в света на литературата и културата и да се изведе фундаменталната им стойност за развитието на България. Духовният подем, отразен в книжовното дело на възрожденските творци, е описан чрез използването и интерпретирането на множество документи, които прекосяват отделните текстове. Този изследователски метод – проучването детайлно и задълбочено на съществуващите архивни материали, е един от научните подходи, които учителят завещава на своя ученик – акад. Михаил Арнаудов, и които ученикът следва безпрекословно. Именно проучването на запазените документи в Атон и на „История славянобългарска” дават основание на проф. Шишманов да потвърди тезата на Марин Дринов за поставянето на Отец Паисий като начало на Българското възраждане. В книгата „От Паисия до Раковски” той пояснява: „Не беше обаче много отдавна, когато не само историческото значение на великия атонец не се знаеше, но даже името му не се поменуваше“ (Шишманов 1943: 59 – 60).Библиографска рядкост са и книгите: Архив на Възраждането. В 2 т. Ред. Д. Т. Страшимиров. София: Министерство на народното просвещение, 1908. Т. 1. Документи по политическото ни възраждане. XXI, 497 с. Т. 2. Документи по Съединението. XVI, 412 с. (МА 1053).Балабанов, Марко. Гаврил Кръстевич: Народен деец, книжовник, съдия, управител. София: Св. Синод на Българската църква, 1914. XIII, 405 с. (МА 2417).Веркович, Стефан. Веда словенах. Кн. 2: Обрядни песни от язическо время; Упазени со устно предание при македонско-родопските българо-помаци. Събрал Стефан Ил. Веркович. Санкт Петербург: Печ. М. А. Хана, 1881. ХIV, 4, 583 с. (МА 2768). Геров, Найден. Из архивата на Найден Геров: Писма, доклади и материали за възраждането на българския народ: Кореспонденция с частни лица. Кн. 1 – 2. Ред. Т. Панчев. София: БАН, 1911 – 1914. Кн. 1. А – Л: Аверки – Лобанов. 1911. 3, 1048 с.Кн. 2. М – Я: Манйолу – Янкулов. 1914. 2, 1022 с. (МА 192).Доросиев, Лука. Неофит Рилски, патриарх на българските книжовници и педагози: Послучай 50-год. от смъртта му. София: Министерство на народното просвещение, 1931, 219 с. (Материали за изучаване училищното дело в България. Кн. IX. (МА 1571). Тези книги и сборници с архивни документи едновременно сведетелстват както за библиографската страст на акад. Михаил Арнаудов да притежава редки и ценни издания, така и за неговата голяма научна осведоменост и постоянен стремеж да обогатява личната си библиотека с всички трудове в областта на възрожденската литература. В този смисъл неговата библиотека е своеобразна академична витрина на книги и статии, в които се изследва книжовното дело през Възраждането. Изправени сме пред амбициозния порив на

учения Михаил Арнаудов да събере отделните късове в литературното поле и да ги постави в единния корпус на националното.Освен богата колекция от литературоведски изледвания, във Фонд „Михаил Арнаудов“ можем да прелистим и множество художествени книги на възрожденски автори. Няма как да не забележим, че той не се задоволява да притежава само едно издание от дадена литературна творба, а се сдобива с всичките издадени през годините произведения. Така например в неговата библиотека се намират 5 издания на „Рибен буквар” от д-р Петър Берон, отпечатани в периода 1926 – 1949 г.; 3 книги „Цариградски сонети” от Константин Величков, с години на издаване (1899, 1938, 1939); 2 издания на „Първи възрожденци” от Петър Динеков (1942, 1944); 2 книги „Христо Ботев” от Никола Начов (1918, 1931). Посочените издания са недвусмислено доказателство, че акад. Арнаудов се е стремял да притежава всички книги в областта на литературата през Възраждането. Друго доказателство за нестихващата му страст да има в библиотеката си всички издадени книги по проблемите на възрожденската книжнина, култура и просвета са художествените творби на авторите. Ще посочим, че акад. Арнаудов притежава всичките 17 издания на творбите на Христо Ботев, отпечатани от началото до 40-те години на миналия век, както и 14 издания на творбите на Любен Каравелов, от които събраните съчинения:Каравелов, Любен. Съчинения: Т 1. Ред. Захари Стоянов. Русе: Н. Л. Каравелова и сие, 1886. Т. 1. Стихотворения.1886. XII, 236 с.Т. 6. Повести и разкази. 1887. I, 250 с.Т. 7. Повести и разкази. 1887. I, 228 с.Т. 8. Повести и разкази. 1888. IV, 224 с. (МА 241).Каравелов, Любен. Съчинения: Пълно събрание: В 6 т. Ред. Александър Бурмов, Стойко Божков. София: Мисъл, 1942 – 1943. T. 1. Стихотворения. 1942. 231 с.T. 2. Повести. 1942. 223 с.Т. 3. Повести и разкази. 1942. 274 с.Т. 4. Повести и разкази. 1942. 205 с.Т. 5. Повести и разкази. 1942. 276 с.Т. 6. Повести. 1943. 340 с. (МА 1852)7

Книги на наши възрожденски поети и писатели, които са на стелажите във Фонд „Михаил Арнаудов”, са 6 издания на Неофит Бозвели, 2 книги на Неофит Рилски, 8 издания на „Славянобългарска история” от Паисий Хилендарски, 4 книги на Григор Пърличев и др.Всички споменати книги в личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов създават една убедителна представа за академичен учен, който познава подробно и задълбочено както литературоведските изследвания върху възрожденската литература, така и творбите на възрожданските поети и писатели. Както знаем, пътят към фикционалния свят и делото на духовните водачи на народа трябва да се открие. Това означава да се намери адекватен начин да се проникне в света на нравствените и естетическите ценности. Ще 7 В Т. 1 на „Съчинения: Пълно събрание” има автограф от Александър Бурмов: „На г. проф. М. Арнаудов – с благодарност и преданост. 25.ХII.1941”.

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, К

рал

Книгите по литература през Възраждането...от стр. 9

Литературен вестник 19-25.09.2018 11

припомним, че подходът към художествените светове е подчинен на способностите на душата и с него се тръгва под диктовката на определени нагласи и желания. Стремежът на акад. Арнаудов е да разбере и представи духа на народа, който се изявява като важен преобразовател на съществуващото културно и политическо статукво. В неговите изследвания възрожденският творец и просветител е фигурата на прогреса, на непримиримата борба и извисената реч. Той е изразител на народния дух за свобода и независимост, за културно възмогване и човешки правдини. Така се внушава посланието за висшия и ценностен смисъл на творчеството. Според Валери Стефанов: „Творчеството е онова, което може да се наследява от потомците, да служи като светогледен ориентир за бъдещите поколения” (Стефанов 2003: 327).Като обобщение може да се каже, че всички книги в библиотеката на академик Михаил Арнаудов съдържат строителните възможности на словото, с което се градят основите на българската нация през Възраждането. Те са ценни както със своята библиографска рядкост, така и със закодираните в тях смисли и изявената позиция на автора. Основната характеристика на тяхното духовно пространство е запазването за потомството на базисните идентификационни черти на народността и откриването на хоризонти пред България.

Литература

Арнаудов 1938: Михаил Арнаудов. Дух и насоки на българското възраждане. – В: През вековете. Ред. К. Митяев. София: Българска историческа библиотекаАрнаудов 1941: Михаил Арнаудов. Българско възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимост. София: Българска мисъл. Арнаудов 1944а: Михаил Арнаудов. Български образи. Литературни студии и портрети. Т. 1. Наченки на Възраждането. София: Хемус.Арнаудов 1944б: Михаил Арнаудов. Предговор. – В: Български образи. Литературни студии и портрети. Т. 1. Наченки на Възраждането. София: Хемус.Арнаудов 1965: Михаил Арнаудов. Живот и дейност на екзарх Йосиф. София: Синодално издателство.Арнаудов 1968: Михаил Арнаудов. Веркович и Веда словена: Принос към историята на българския фолклор и на българското възраждане в Македония с неизвестни писма, доклади и други документи от 1855 до 1893 г. София: БАН.Арнаудов 1969а: Михаил Арнаудов. Творци на българското Възраждане. Т. 1. Първи възрожденци. София: Наука и изкуство. Арнаудов 1969б: Михаил Арнаудов. Творци на българското Възраждане. Т. 2. Поети и герои. София: Наука и изкуство.Български писатели: Живот, творчество, идеи. Т. 1 – 6. Ред. Михаил Арнаудов. София: Факел, 1929 – 1930.Радев 2007: Иван Радев. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново: Абагар.Сарандев 1976: Иван Сарандев. Послеслов. – В: Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 1. София: Български писател.Стефанов 2003: Валери Стефанов. Българска литература XX век. Дванадесет сюжета. София: Анубис.Шишманов 1901: Иван Шишманов. Един непознат труд на Неофита Бозвели, неговата цена за историята на нашето възраждане и неговите отношения към „Мати Болгария”. София: Държавна печатница. Шишманов 1943: Иван Шишманов. От Паисия до Раковски: Статии по Българското възраждане. Библ. Българска книга. 17. С. Долна баня, Ихтиманско: Министерство на Народното Просвещение.Шишманов 1965 – 1971: Иван Шишманов. Избрани съчинения: В 3 т. Ред. Георги Димов. София: БАН.Аретов 2003: Николай Аретов. Михаил Арнаудов и динамиката на българската литературна историография. – В: Български писатели. Живот – творчество – идеи. Т. I – VI. Варна: LiterNet, 2003 – 2004. https://liternet.bg/publish8/naretov/marnaudov.htm (Посл. влизане 3.09.2017).Арнаудов 2014: Михаил Арнаудов. Иван Д. Шишманов. Електронно издателство LiterNet, 03.03.2004. Библиотека „Български писатели”. Т. V. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004. https://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/5/ishishmanov.htm (Посл. влизане 16.09.2017).Хранова 2014: Албена Хранова. Метафора, епоха и митологии в понятието „Възраждане” – Либерален преглед.http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/2334-2014-03-14-15-26-56#_ftnref10 (Посл. влизане 10.09.2017).

Пол Клодел е роден на 6 август 1868 г. във Вилньов сюр Фер – малко градче в Северозападна Франция, където баща му е бил служител в данъчната администрация. Семейството се мести в зависимост от назначенията на бащата, докато през 1882 г. не се установява в Париж. Произходът му, особено фактът, че родителите не притежават значително състояние, както и постоянните смени на местожителства до голяма степен определят по-нататъшната му съдба. За млад човек от скромно потекло, но със солидно образование, най-добрата перспектива е дипломатическа кариера или служба в колониалната администрация. Така през 1890 г. след успешно издържан конкурс (на който се класира първи) е приет във Външно министерство. През 1893 г. е назначен за консул в Ню Йорк. След това е консул в Китай – последователно в Шанхай, Фуджоу, Ханджоу, Тиендзин; после в Прага, Франкфурт на Майн, Хамбург. През 1916 г. е изпратен в Бразилия на длъжност пълномощен министър, след това е посланик в Дания. През 1921 г. е посланик в Токио, а след това – във Вашингтон и Брюксел. През 1935 г. след 46 години дипломатическа служба (една от най-дългите в историята на Франция) се оттегля.Дипломатическата дейност на Пол Клодел е успешна, но често пъти пречи на литературната му кариера. Дипломатът Клодел е бил мразен едновременно от ултранационалистите от „Аксион Франсез”, предвождани от Шарл Морас, и от авангардистите, най-вече от сюрреалистите. Странно защо подобна омраза се набира срещу него в литературните среди, като се знае, че писателите дипломати изобилстват във френската литература. Достатъчно е да споменем Андре Шение, Сен Симон, Шатобриан (който става и министър на външните работи), Токвил, Стендал, Гобино, Жан Жироду, Пол Моран и Алексис Леже с литературен псевдоним Сен-Джон Перс, който дълги години е главен секретар на Външното министерство. Една от причините е, че цял живот остава далеч от парижките литературни салони, към които проявява неприкрито презрение. Никому не са по-чужди външните белези на артистичност и това е една от причините събратята му по перо да го обвиняват във високомерие. Консерваторите трудно му прощават радикалния католицизъм, който сякаш го прави по-консервативен от тях, а авангардистите не могат да преглътнат, че той често пъти ги е изпреварвал с ненадейните поетически хрумвания и че всъщност той е истинският радикален обновител на френския поетически език в началото на ХХ век, и че на тях в много случаи им остава да разбиват отворени врати. Разбира се, вярата му е катализатор на омразата към него – той винаги афишира своя католицизъм, а това в антиклерикална Франция се смята най-малкото за неприлично. Но над всичко властва мощният му, самобитен талант, който нехае за литературните моди, като същевременно е вдъхновител на много от тях.През 1946 г. Клодел става член на Френската академия, умира през 1955 г. Творчеството на Пол Клодел е огромно по обем: пълните му съчинения обхващат 29 тома, голяма част от творбите му са есета, размисли и коментари върху Бибилията и представляват интерес най-вече за критици и изследователи. Широката публика го познава като драматург и поет. Сред поетичните му творби заслужава да отбележим: „Познание на Изтока” – 1900 г., „Поетическо изкуство” – 1907 г., „Пет големи оди” – 1910 г., „Кантата на три гласа” – 1913 г., „Военни стихове” – 1922 г., „Сто фрази за едно ветрило” – 1927 г., „Стихове и слова от Тридесегодишната война” – 1945 г.На голям успех се радва драматургичното му творчество, сред пиесите му трябва да отбележим „Градът” – 1890 г., „Замяната” – 1893 г., „Подялбата на Юга” – 1906 г., „Заложникът” – 1910 г., „Твърдият хляб” – 1915 г., „Унизеният баща” – 1916 г., „Сатенената пантофка” – 1919-1929 г., „Христофор Колумб” – 1933 г.За връх в поетичното творчество на Пол Клодел единодушно се смятат неговите „Пет големи оди”, именно там най-пълно се разгръща самобитният му талант. Точно в „Пет големи оди” виждаме в завършен вид прочутата „Клоделова строфа” – основният му принос в развитието на френския поетичен език и завършек на една еволюция, започната от Артюр Рембо и продължена от Жул Лафорг – поетът, който най-смело тръгва към разчупването на класическата форма, стигайки до свободния стих и разделяйки се с римата. Клодел твърде болезнено преодолява ограниченията на класическата форма, той черпи вдъхновение от библейските текстове и там намира извора на онази тържествена звучност и класическа отмереност, които придават на свободния му стих неповторимо богатство. По неговите стъпки уверено тръгва Сен-Джон Перс и стига до Нобеловата награда за литература през 1960 г.Пол Клодел, отвръщайки поглед от поетичните търсения на символизма и постсимволизма, се обръща към търсене на изконните, завещани от древността функции на поета. Така у него поетът съчетава историка, философа, теолога. Често самият автор взема директно думата, изявява се като полемист, твърдо и безапелационно афишира убежденията си.

Например в „Трета ода” той благодари на Бога, че го е избавил от идолите, като нарежда между тях прогреса, правдата, истината – и това, в началото на един век, когато прогресът е издигнат в култ, а прогресивните сили тепърва предстои да се развихрят. Поетът просто поставя вярата си в Бог над всичко. Когато четем „Одите” на Клодел, никога не бива да забравяме, че те са писани от вярващ и са предназначени да превърнат читателя във вярващ чрез предизвикване у него на върховна поетическа наслада. Поетът според Пол Клодел е посредник на Бога, творецът следва да повтори извършеното от своя Създател – да сътвори цяла една вселена, започвайки от отделянето на тъмнината от светлината и твърдта от водата. Именно по тази причина Клодел търси космическите измерения на поезията и се стреми към всеобхватност и универсалност. Иначе многобройните митологични, исторически и библейски препратки са в състояние да затруднят съвременния читател, но силата на поетичния изказ, мощният ритъм, ще го изведат на спасителния бряг, където той ще усети величествената красота на един от най-големите литературни паметници на ХХ век – „Пет големи оди”.Преводаческата ми работа над „Одите” на Пол Клодел ме е карала най-много да се чувствам като героя на Борхес Пиер Менар, който пише наново глави от романа „Дон Кихот”. Клодел винаги ми е вдъхвал усещането, че над него е само Бог, но за съжаление, поемите на Клодел и досега не намериха по-широк кръг почитатели в България. Съдбата на преводача понякога е странна – след легендата Борис Виан, чиято българска слава споделих, и то на млади години, последва преводът ми на не по-малко легендарния текст на Пол Валери „Вечер с господин Тест”, претърпял две издания и останал напълно неразбран у нас; господин Тест е любим герой на Борхес.Един критик нарича Клодел „китайска пеперуда в тяло на мечок”. Той живее и твори в най-бурната – първата – половина на ХХ век и като никой друг усеща, че невежеството, глупостта, потисничеството, вулгарността са неща, които скоро няма да си отидат. Но той също така знае, че има и неща, създадени да траят вечно и да съхраняват дошлата от вековете мъдрост и красота. Клодел далеч преди други осъзнава, че зад екрана на заблудите има непоклатими стойности и че те трябва да бъдат споделени. Векът, в който живя Пол Клодел, си отиде, отнасяйки със себе си множество кумири, в които той – за разлика от мнозина – не вярваше. Днес Пол Клодел ни изглежда все по-съвременен. Като един от голямата тройка – заедно с Виктор Сегален и Сен-Джон Перс – той е в основата на най-значимите постижения на няколко поколения френски и световни поети.

АНДРЕЙ МАНОЛОВ

Поетът, който говореше с Бога

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, В

ечер

12Литературен вестник 19-25.09.2018

Пол Клодел

съдържание

Упрекват поета за прекалено затворения характер на творчеството му и за безразличието му спрямо обикновения човек. – Съпругата на поета отговаря: Знам, че му е необходимо да се огражда от околния свят; време е да се насочи към вътрешния живот; и аз му осигурявам този живот. – А поетът отговаря: призванието ми е да бъда верен на дълга си. Първото ми задължение е да служа на Бога и да обединя всичко в негова чест. Съзерцание на Затворената къща, където всичко е насочено навътре и всяко нещо търси единство според Божиите закони. Призванието ми е универсално; то е католическо, то е всеобхватно, нищо не му е чуждо. За да се окаже на висотата му, поетът трябва да бъде затворен в себе си, по подобие на Вселената, такава каквато Бог я е сътворил – завършена и неизчерпаема. Научете се на самозатваряне като мен. Светлината е вътре, а навън е тъмнината. Спомен за онази, затворена някога църква, където поетът е намерил Бога. Затворената душа е под закрилата на Четирите Основни Добродетели. Поздрав към новия век, през който ще изпълнявам дълга си, ние няма да обитаваме негостоприемна пустиня, а уютна шатра, където всичко ни е познато и близко. Поздрав към мъртвите, които все са ни скъпи и с които се чувстваме все още свързани.

Поете, спрямо нас извършваш ти измяна! Носител си на словото, ала къде отнасяш словото, което сме ти поверили?Ето, вече си преминал в редиците на неприятеля! Слял си се с природата, към нас си толкова безразличен, колкото онези хълмове на хоризонта.Искаме с ума си да завършиш делото и да не го зарязваш насред пътя.Това, което става не е най-доброто. Радост или болка – все недоизказани остават.Трябва да разкажеш цялата история, трябва сцената да потрепери от развихряне на цялото драматургично действие!Но ти, изглежда, се отричаш от делата ни? Ако не друго, словото бе наше! И затова ли плащахме, за да се учиш във лицея,За да натрупваш в руните си толкова неразбираеми за нас неща?Ти, който си поел защитата ни, трябва да пледираш! или се примиряваш с положението и смяташ, че добре живеят хората? Кой тогава вместо теб ще сложи тогата на съдника? кой проклятията ще изрича срещу враговете ни?Казват, че си се оженил, станал си закръглен и страниш от своите, въпреки че стъпвате по същата земя, че най-безгрижно,Като благородник си живееш във просторна четвъртита къща, оградена с яки зидове.Там, далеч от всичко, пред искрящо белите листа, напомнящи ни Островите на блажените,Събираш всички Музи и невидимите им ръце изписват думите тържествени, онези думи, въплътили чистата духовност и непроизнасяни от устните човешки!Това какъв език е, дали на звяр или човек? Защото вече не познаваме това, което сме ти дали.Ти объркваш всичко, всяко нещо вкарваш в плетеницата на ромолящите си стихове и присвояваш всичко, тържествуваш над радостта и болката, обсебваш ги, затваряш ги във своето убежище, тъчеш от тях смеха си!

И покровителката на поета отговаря: Бог ми нареди за него да си грижа,Че да може всекиму заслуженото той да отдаде,Човешкото да върне на човека, на жената – женското,На Бога – цялата божественост, молитвения дух, призван да се завърне в словотоТъй както строгият монах убежище намира зад зида на манастира, така и той, чрез тайнството, е съединил плътта си с моята.Гредите на семейния ни дом не са от кедър, ложето ни не е от кипарисово дърво,Но ти, съпруже, зад дебелите стени на този дом благословен намерил си убежища от вятър и от студИ вглеждаш се все повече във себе си, и все по-малко се разсейваш със околните неща,

Чуй, сред цялото си раздвоение, как бият трите ни сърца в синхрон.Не си свободен вече, след като живота си споделяш с другиИ си подчинен на нуждата подобно някой богБез който хората не могат да живеят.Кажи ако в сърцето ми съзреш друг образ, освен твоя.Ето че не си на произвола на съдбата и си човек със положение, от никого не си зависимИ си полезен за околните,Не единствено с ръцете си и не единствено с ума си, но и с душата си, откликваща на моята душа.Чрез нея ти общуваш най-добре с околните, чрез нея ставаш ти необходим за тях. Какво объркано послание околните към теб отправят.Каква е ползата за теб от него? Какво ли могат да дадат онези, които трябва още много да получат?С напредване на възрастта, след толкова скиталчества, си свиваме гнездо със Мъдростта.Но как ли ще се чувства тя в занемарени стаи, обитавани от старите ергени?Сърцата им копнеят за отворени пространства, а нашето – за топлина и за духовност, за Бога,Чиято воля ни бе дадена подобно младенец ведно със Словото, което се превърна в дом за нас.Ти даде дума. И пази я, както тя те пази, и не я продавай, както на ханаанец се продава стара дреха.

– И поетът отгтоваря: Не съм поет,Не ме е грижа да ви карам да се смеете или да плачете, не ме е грижа харесвате ли думите ми или не, но никоя възхвала, никое проклятие не някърнява тяхната свенливост.Знам, че тук съм с Бог и всяка сутрин очите си отварям в рая.Навремето познах страстта, но днес съм целият търпение и жажда да Опозная Бог във целостта му и да достигна истината чрез вглеждане във всяко нещо, във всичките му разнообразни форми, пресъздавани от мен със неговото име в мисълта.Този, който вдига много шум, го чуват, но съзнанието, заето с мисли, си остава без свидетели.Много шум не е необходим, движението на мисълта из дебрите на геометрията е тъй безшумно, подобно маслена река.С вас нямам работа, а вие, ако искате общувайте със мен,Тъй както пресата изстисква олио от маслините или химикът извлича алкалоид от най-невзрачни коренчета.

О, радост на детето, събудило се в първия си ваканционен ден, да чува веселите викове на братята и братовчедите си,Или насладата, която доставя някой на любимата си, след дългото боричкане,Какво са те пред цялата божествена енергия на онова пробудено съзнание,Което започва своя ден и вижда всяко нещо на точното му място в ателието необятно на познанието,Вижда също онова огромно слънце, изпълнено със разум сред сложната конструкция, събрала планетите в една система?Каква е стойността за мен на цялата човешка слава и на венеца лавров, с който ти окичваш победителите и владетелите, обединителите на земята?Желанието ми е да съм обединител на Божията земя! Тъй както Христофор Колумб, потеглил без да подозира, че ще открие новите земи,Но понесъл в своето сърце разумната идея да докаже идеалната сферичност и вечността на хоризонта.Всяко слово бе у Бога и Бог бе словото, чрез него той достъпен за човека стана.Без него не стана нищо от онова, което трябваше да стане и което човекът може да докосне.

О, Боже, сътворил си всичките неща, които ни заобикалят, защо не ме дариш с желание, съизмеримо с твоето благоволение!Така и аз ще мога на всеки, който е достоен за това, да давам от това, което съм получилО, кръг около мен, където се подреждат всички намерения! о, свят тъй цялостен! о, свят неизчерпаем и затворенТова е и видението на свети Петър, когато ангелът му е показал всички сътворени земни плодове и твари, за да може той свободно да ги ползва.На мене също всичко сътворено ми е дадено, но не тъй както дивеч, за да ръфам от месото му,А за да го подредя в съзнанието си, за да си служа със едното за разбиране на друготоИ по-добре със живо същество, отколкото с метал и със стъкло, сглобени заедно.(Така химикът не изпробва на работната си маса формулата за състава на кометите.)О, сигурност и необятност на владенията ми! о, свят тъй скъп в ръцете ми, изпълнени с познание! о, почит към

числото съвършено, към което никой нищичко не може нито да прибавя, нито да изважда!О, Боже, всичко е създадено единствено по Твоя образ и подобие!Кое от Твоите творения от Тебе може да се скрие? Държиш ги в строго подчинение като послушници, приели аскетичен устав на монашеския орден.И след като Ти знаеш колко косми имаш на главата си, възможно ли е да не знаеш колко са звездите на небето?Цялото пространство е основа на гоеметрията Ти, изпълнено е с изчисления като онези от Апокалипсиса.Ти постави всяка от звездите на точното й място, като златните светилници край Твоя гроб в Йерусалим.Аз виждам всичките звезди, блещукащи, будуват те като онези десет мъдри Деви, на които маслото не им липсва.Сега, подобно стария Лукреций, бих могъл да кажа: Вече ви няма, нощни страхове!Или по-точно бих се изразил като Пророка: «Нощта за мене е голяма радост, тя е пълна със блаженства!».Нека бъдат тези стихове като амброзия за моята душа!От вас не се страхувам вече, огромни звездни същества!Знам, че съм ви нужен и затова се движа като пилот под вашия кръстосан огънИ ви се присмивам като Адам на всички зимни зверове.Ти, звездице моя, в дланта ми като южен плод!Няма нещо, което да е непотребно за околните.Вие всичките сте в моето владeние, като банкер съм, който от кантората си във Париж с върха на своята писалка печели от каучука в Сенегамбия,От ценни руди в антарктическите зони, от перли в Помоту и от монголска вълна!

Боже, Ти си ме довел накрай света, тук земята свежда се до малко пясък, а сътвореното от Теб небе не се изплъзва от очите ми,Не позволявай сред този див народ, чиито думи не разбирам,Да забравя братята си, онова човечество, което тъй прилича на жена ми и детето ми.Ако астрономът с развълнувано сърце прекарва пред телескопа цели нощиС надеждата да види лика на Марс, тъй както младата жена с кокетство търси в огледалото мечтания си образ,Колко пъти по-голямо би било вълението ми пред най-ярката звезда -Твоята най-свидна рожба, която си създал по своя образ и подобие?Благоволението не е излишен дар, за който няма употреба, то е страст като науката,То е откровение като лика Ти, запечатан в сърцето на сътворения от Теб.И ако всичките звезди се ми необходими, колко по-необходими са ми всички братя?Ти не си ми дал възможност да нахраня някой беден, нито някой болен да превържа,Нито хляб – да го разчупя, а само слово, по-засищащо от хляба и водата, и душа – отворена за другите души.Стори така, че от сърцето ми да се роди творение прекрасно и то подобно жито да покълне по всички земни кътчета (да никнат житни класове дори и насред пътищата),Като дървото, което не извлича слава или пък печалба от това, че дава плодове, но въпреки това ги даваНезависимо дали човек ще ги бере, или пък птиците ще ги кълват, все някому ще са от полза.Тъй всеки дава своето: един дава хляб, друг – семето за хляба.

Стори така, че аз да съм безлик сред хората И думите, изречени от мен, да са беззвучни като сеяча на мълчания, като сеяча на тъмата, като сеяча на всички църкви,Като сеяча на Божествения такт.И като малко неизвестно семенце, Което след като попадне в подходяща почва,Дава голямо, хубаво растение със яки корениТака и думата, поподнала във нечие съзнание. Ти, земьо неодушевена, продумай, щом попаднеш между пръстите ми!Стори така, че аз да бъда съм сеяч на самота и който чуе думите ми, некаДа се прибере в дома си натежал и неспокоен.Как би влязъл Бог в сърцето ти, ако за него там не си запазил място,Ако не му подготвиш жилище? Не ще да има Бог за теб без църква, животът винаги започва от мъничката клетка.Кой би сипвал вино в пробита кана?Боже, спомням си, когато в мрака на зимните следобеди седяхме двамата лице в лице във Нотр Дам,Аз, самичък ниско долу овсветявах лика на необятния Христос със свещица от двадесет и пет сантима.Тогава всички бяха срещу нас, аз не намирах отговор в науката и в разума.Вярата единствено крепеше ме и аз те гледах малчаливо

Затворената къщапета ода

Литературен вестник 19-25.09.2018 13

като единствения си приятел.Слязох с тебе в гробницата.Сега къде са Големците, които ни потискаха? виждам само грозни маски във краката си.Не съм дори помръднал, и ето че гробницата стана необятна като цялата Вселена.Като човека, който с пламъка на свойта свещ дава огънче на цялата процесия,Така и аз със евтината си свещичка запалих всичките звезди, които свидетелстват навеки за Твоето присъствие.Гредите на дома ни не са от кедър, облицовката на стаята не е от скъпа дървесинаИ скромният параклис, където се молим на Отеца си е по-величествен за нас от Соломоновия храм, строен без да отекват брадви или чукове.Вслушай се в евангелските текстове, според които трябва да затваряш вратата на стаята си.Защото тъмнината е навън, а светлината – вътре.Само слънчевата светлина ще ти помогне, за да видиш, и само ако Бог е с теб, ще стигнеш до познание.Вкарай всичко сътворено във ковчега насмолен – тъй както Ной.И нека там един баща на многобройна челяд да отвръща на скитник, който моли за три хляба,Че децата му почиват и че той не иска да го безпокоят.

Бъди благословен, о Боже, затова, че нищо не оставяш недовършеноИ че си ме сътворил докрай по своя образ и подобие.И точно затова аз мога да разбирам, след като мога всичко да измеря.Ти ми вдъхна усещането за взаимовръзките и за пропорциитеВеднъж завинаги, защото отделните числа дори и да се променят, съотношението между тях остава: в това е и опората.Ти сътвори разсъдъка ми такъв – способен да поеме необятното.И той ще е от полза на всички хора, да пият те от него като от съд огромен.Като японец, който е надигнал купичка и като отпива течността, на дъното се появява изрисуван родният пейзаж -Фуджияма, целият във сняг, а щом се свърши течността,И хоризотът са открива.Поете, аз открих размера на стиха. Света измервам с образа му, който сам създавам.

О, небеса, с благоволението ви нека да открия в себе си и четирте посоки: Север, Запад, Юг и Изток,Но не във форма на звезда измежду другите звезди,А като четири врати на яка крепост, защитени от несломима воля.Някога възпявах всички Музи, онези деветте сестри, неотделимите,Но ето че във зрелостта си се научих да различавам Четирите Основи, Четирите Пазителки Като онези стражи в източните храмове, които охраняват подстъпите към Небето и крият лицата си зад страшни маски.Ще възпявам огромните квадратнти Музи, четирите основни добродетелки, пропити със небесна прямота,Тези същите, които са пазителки на моите врати,Предпазливост, Сила, Умереност – тя някак си е притеснена между останалите три,Правда.Те приличат на статуята в Рим, която виждам обляна в слънчеви лъчи или в мъгла, това е майката Кибела, край която се възправят тези четири огромни лика,Тъй както в Древния Египет са извайвани човешките лица, за да напомнят онези ликове свещени на родените от боговете, на Титан и Сем.

Предпазливостта стои на север от душата ми, тя е като нос на кораб, пръв усещащ вярната посока.Той гледа все направо, а не назад и настрани,Защото пътят ни е все напред, а туй, което се намира отстрани, остава отстрани, и туй което е назад, остава си назадИ в него няма съжаление и спомен, няма любопитство,А само всепоглъщащ дълг и страст към вярната посока,Подобно машиниста, който се е устремил в нощта и с часове пред погледа му се мержелее малка бяла светлина във дъното на долината.Снегът не може да прикрие волевия израз на лицето му, нито скрежът да затвори будните клепачиИ никой облак не закрива полюса.

Силата е южна, там, при нея няма крепостни стени, а само потрошени нисички огради и земята, изпотъпкана от множество крака,Като родения във Тива, който под погледа на повелителя отвърна на вестоносеца:«Кой да изберем, за да даде отпор на богохулника?Седнала е на скала непоклатима,Слънцето и ветровете са откъртили носа й, пушеците на войната са оцапали лицето й със сажди.Виждат се единствено очите й, като очите на прокажен

с лице покрито в рани.Тя в дясната ръка държи сеткавица, а с лявата е стиснала змия и я души,Със крак е стъпкала калмар и крокодил,В гърдите й безславно се разбиват злите гении и дяволът окървавен!Всички лоши ветрове я брулят,Южният – напомнящ на дихание от адаИ онзи влажен вятър от югозапад, който духа над Париж по времето на карнавалаИ онзи първи полъх, предвещаващ жътвата като жена разголена и потна,(О, проливи в Малайзия, където плува черен дънер, по който са накацали орляци птици! Проливи и заливи, кръстосвани от старите холандски кораби, тромави и здрави като лакирани орехи! О, първи капки дъжд във прахоляка, екваториален дъжд като бутилка топъл ром!)Но всички тези ветрове безсилни са пред твърдостта на камъка.Умереност, тя пази Изтока, тя охранява портите на СлънцетоПред нея се осъществяват всички непорочни тайнства и раждането на Деня и на Нощта,Защото има тя очи, за да не вижда, и уши, за да не чува, уста – за да мълчи.Воюва тя със двама врагове.Тя е посредницата между свят и град; между земята и човека, и между похотта и добродителта поставя тя бариера.Тя е тази, която получава, отхвърля и отрича.Тя е творческият ритъм, форма на битието,Тя е законът на живота, кранчето на изворите на живота, което поддържа нужното налягане,Като ключа на виолата, като душата на лютнята.Тя в нас е продължение на майката, тя знае какво точно ни е нужно и направлява съдбините ни.Тя е неподкупната ни съвест, изтънченият вкус на римотвореца, неподлежащ на тълкувание.Тя е таз, която с тайни сили ни крепи при всякякви превратности,Същата, която търси вечното съгласие, която предизвиква в нас искра, подобна на Божественото вдъхновение при Сътворението.

Правдата – тя охранява Запада и нейно е небето, набраздено седем пъти,От седем слънчеви стрели, които прелитат през лазура и се събират във безкрая.В краката й – онази необятна плодородна равнина, прорязана от напоителни канали, край тях растат черничеви дървета, а в далечината гушат се десетки мънички селца.Тя наблюдава как всяко нещо отива към завършека си – като деня, догарящ сред кървавочервени пламъци,Този ден е шестият, предхождащ съботата след останалите пет.Тя урежда сметките ми, от мое име дава всекиму заслуженото;Защото как самичък бих могъл да знам какво и на кого дължа, как бих избегнал да получа толкова, колкото съм дал?Като викарий, който получава дарения за църквата и се разкъсва между духовното и материалното, между града и селото,Така и тя осъществява странни сделки.Защото, от една страна, природата без мене е излишна; само аз й давам смисъл; всяко нещо става вечно в мен, щом запечата се в съзнанието ми; аз я именувам, аз във жертва я принасям.Водата мие не само тялото, но и душата, а хлябът ми е част от същността на Бога.Като човека, който в люта зима раздробява с двете си ръце къшей хляб за птиците,Така и аз с молитви храня гладните души в чистилището.– И знам добре, че всяко нещо носи благословията във същността си, аз също нося своята благословия.Човекът – наследил създаденото през първите пет дена, получава всички благини накуп.Той е като Иаков, покрит със ярешките кожи, за да получи бащината си благословия.Той е любимецът на всички вечни хълмове и ще получи благословията на бездните, и на гръдта и на утробата,Благословия по челото му ще се подсили от тази на бащите му.

Здравей, зора на този век започващ!Нека други те проклинат, но аз без страх ти посвещавам тази песен, подобна на онази, която Хораций съчини за хора от младежи и девойки, когато Август повторно положи основите на Рим.На мястото на толкова свещени църкви, които са подвластни на разрухата,(Така навремето в един размирен град в Бургундия видях съборената статуя на Богородица в снега, тя въпреки това се молеше за благото на грешния народ),На толкова убежища, землянки немарливо изкопани,Ето че отново има дом за нас, да приюти молитвите ниХрам, където всички бесове на Дявола не могат да угасят светилника, нито да подкопаят диамантените сводове.Ето нов стобор за старите ни манастири Солем и Лигюже!Съзирам Католическата църква, обединяваща света!О, плячка! О, чудодеен улов! О, безброй звезди в рибарските ни мрежи,Като пълна мрежа с риби, наполовина изтеглена на кораба, как само святкат люспите им под светлината на горяща факла!Света превзехме и установихме, че Сътворението е свършеноЧе няма място за несъвършенства сред сътвореното от Теб, че нашето въображение не може да добави нищоДори една обикновена единица към Числото, произлязло от Твоето единство!Както навремето, когато Колумб и Магелан събраха във едно двете половини на земятаМорските чудовища изчезнаха,Така за нас небето не е страшно, защото знаем: колкото и да е необятноЕ в пределите на Твойта власт и добротата Ти се разпростира и в най-далечните му кътчета.Гледаме звездите Ти спокойноКато бременни овчици, като пасящите стада,Тъй многобройни като потомството на Авраам,Като паячета или червейчета, като скъпоценни камъни, прибрани в сатенени торбички,Тъй показаха ми множество слънца, скрити из небесната мъглявина,Тъй ви виждам, братя мои, в калта и във страданието, приличате на падащи звезди!Всичко е за мен предназначено, аз съм католикът, приобщен към всички вас. Смъртта не заличава никой,Тя му дава тласък, като планета вкарва го във вечна орбита,За да се движи с постоянна скорост,По елипса на слънцето, което всекидневно виждаме.Отправям поздрав към този небосвод на мъртвите!Като планета сведена за нас до светлината и до орбитата си!

на стр. 14

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, У

висв

ане

14Литературен вестник 19-25.09.2018

Георги Христов

– Гледала ли сте „Семейство Сопрано“?– Да, за мафиота Тони Сопрано. Странен тип. – Същият. Брутелен и милостив. – Симпатяга. – Да, когато не убива и не копае с трактор гроба на жертвата си. – И какво за Сопрано? – попита жената. – Ами и той ходеше на психолог – каза мъжът и се протегна на канапето срещу нея. – Аха – сети се жената. – Както вие при мен. – Точно – кимна мъжът. – Помните ли как я гледаше? – Май беше влюбен. – Беше. Страшно! Имаше много жени, но понеже тя се държеше на разстояние, реши да упорства. Седеше срещу нея и очите му пълзяха по бедрата й. Посрещаше го винаги с преметнати крака. Не беше особено красива, но определено беше симпатична и секси. – Недостъпна, и затова бе особено хубава? – Точно така – съгласи се мъжът. – Тя се страхуваше от него. Знаеше, че е закоравял мафиот. Боеше са за живота си. – Доколкото си спомням, бе внимателен и я ухажваше романтично, носеше й цветя и подаръци – вметна жената във фотьойла. Размърда възедричкото си тяло, опасано в строго виолетово костюмче, и преметна краката си. Леко надигнатата й пола показа хубави бели бедра. – След дългото ухажване не издържа и й каза в очите какво иска. – Така ли? – учуди се жената и докосна леко златистата рамка на очилата си. – Пропуснала съм го. И? – Удари на камък. Той побесня, захвърли букета цветя, разпиля торбата с подаръци, наруга я и тръгна. Мислите ли, че ако бе почтен човек, тя щеше да откликне? – Не знам – погледна жената към тавана. – Зависи. Има жени с ценностна система, която признава само парите, лъскавите коли, блясъка. Не е важно откъде и как идват, важното е да са част от този парад. Други биха се стреснали, че и в най-романтичния мъж се крие душата на престъпник. Сложно е. Мъжът срещу нея се замисли. Бе с високо чело, открито заради леко рехави, русоляви коси. Нямаше фигура на атлет, но бе стегнат. – Защо бе тази история с мафиота Сопрано? – усмихна се жената и преметна краката си в другата посока. – Четох, че мъжете, които избират

психолозите им да са жени, се влюбват в тях. Виолетовото костюмче се килна към облегалката на фотьойла. – Не е правило, но се случва. Обикновено мъжете си мислят, че щом някоя жена има търпение да слуша, иска да подскаже нещо. – И? – В такива случаи сеансите приключват бързо и завинаги. Другият вариант е да се стигне до близост, но още не съм чувала за колежка, пленена и омъжила се за свой пациент. Кой знае, може и да има. Мъжът закова очи в бедрата й. Тя се надигна, подръпна полата си надолу и седна. Погледна косо часовника на стената. Оставаше още половин час. Той разбра какво означава този часовник – искаше да го разкара бързо. – Вие какъв мъж бихте избрали? – Имам го, отскоро. – Какъв е той? Жената се замисли, подпря брадичката си. – Сериозен, почтен, държи на думата си. – Богат ли е? – Има всичко, което иска един мъж. И каквото може би иска всяка жена. – Ясно – кимна мъжът и преплете глезените си. Ръцете му се събраха в черупка на сърце. – Никога не сте ме питали какво работя. – Питах ви. Забравили сте. Казахте, че имате фирма за дограма. – Така ли? – изненада се мъжът. – Аха – потвърди виолетовото костюмче. – Има малък проблем. Излъгах ви. А тук се говори само истината, нали? – Така е. Иначе няма смисъл – кимна жената. Той се почеса по слепоочието. – Аз съм нещо като Тони Сопрано в този град. С тази разлика, че не съм брутален. И не убивам. Но ей тук – посочи гръдта си – има едно добро сърце. Това сърце ви харесва. Спокойно, само ви харесвам. Мисля, че и вие ме харесвате. И моля да ме разберете най-правилно – искам да ви направя подарък. Жената във фотьойла се размърда, прибра нозете си, почти се вкамени, по лицето й мина сянка на досада. – Няма нужда – каза късо тя. – Нима вие сте нашият Тони Сопрано? Той не отговори, но изпъна рамене, стана, бръкна в торбата до себе си, извади лъскаво опакована кутия, тръгна към фотьойла. – Нещо дребно, за вас е – протегна ръка. Жената също стана, заобиколи бюрото, вдигна телефона и обясни: – Трябва да проведа разговор. Забравих. За минутка ще е. И се връщам.

Излезе, наистина се върна бързо, мъжът отново бе седнал на канапето. Лъскавата кутия лежеше на бюрото. – Ще се радвам да видите какво има в нея – каза мъжът с усмивка. – Най-добре да си я вземете – препоръча жената и пак погледна към стената с часовника. – Спокойно, само ви харесвам. Вие сте хубава жена. И знаете ли, не мога да спра да мисля за вас. Разберете ме правилно. Този подарък не означава нищо. Само малък жест. Тя мълчеше. Оставаха пет минути, след които мъжът най-сетне трябваше да си тръгне. – Утре по същото време? – попита той. – Така е по график – каза тя. От приемната долетя някакъв шум. Някой мина бързо през нея, крачките се долавяха до самата врата. После тя се отвори. Човекът влезе без да чука. Беше едър мъж, със златен ланец на врата и татуировка на голата дясна ръка. Жената във фотьойла стана. Стана и мъжът от канапето. – Как си, мила? – каза едрият мъжага. Тя се усмихна. – Тъкмо приключвам. Стана интересен разговор. Мъжът край канапето се бе смалил. – О, шефе – каза той с глас, загубил силата си във внезапно пресъхналото гърло.

Души изпълнени със щастие, вие сте обгърнати отБожията слава, вие я отразявате и сте достигнали до съвършено отрицание на материалното, сравнимо с безвъздушното космическо пространство!Души, достигнали до светостта, дали ще мога някой ден да се сравнявам с последната от вас!Славата ви е спасение за нас. Добър е този, който е получил доброта, и този, който е бил огрян от светлина, ще може светлината да излъчва,По всички начини, които Бог му е подсказал, чрез богатство или бедност,Чрез ум или чрез забавление, чрез труд или закон.И дадено е всекиму да прави своя избор между тях.О, братя, нека да обрърнем поглед към небето, това все още незавършено творение!Защото от времето на Витлеемската звезда тъмата се нуждае от звездиИ чувствам как в нощта около мен се появяват лъчезарни същества, по-ярки и от Сириус, души избрани реят се в пространствотоПриличат на съзвездието „Херкулес“ и разклоненията на несвършващия Млечен път!Малко светлина е по-добре от мрак дълбок. И да не се вълнуваме от туй, което е извън нас,Да не съдим, за да не бъдем съдени, да не кълнем деня, защото този днешен ден за нас е като цяла вечност.Като монаха, който се прибира в разширения си манастирИ го вижда тъй красив под пепелта и власеницата като в деня на освещаването,Когато камбанарията се е възправяла, тъй както мачтата на кораб, под яркото, искрящо като вино слънце,С четирите си бронзови камбани, ярко жълти като лилии.Защото какво ли би му липсвало, ако си има в ръка молтвеник, а над себе си наставник?И ето го присяда, кръсти се, молитвеника си на първа стрнаца отваряИ започва отначало, от онази първа златна буква върху пурпурния фон.Сега, след като съм отправил поздрав към небето, към земята и към живите,Подобно жреца, който прави пауза, а с него млъкват и фанфарите, и се чува само цвърчене от месо на жертвени животни върху въглените жарки на четирите жертвеника, поставени под обедното слънце,И аз ще се обърна към мъртвите, не ще да пренебрегна най-стария човешки дълг,Да свържа словото си с тез, които са замлъкнали навеки.Дали сме по-бежбожни от езичниците,Които вярвяли, че винаги ще трябва да творят добро за мъртвите си и от тях да получават същото?Не сме заченати от кучета или от диви зерове, бащите ни не са безцелно скитащи по пътищата сенки,Плът от плътта им сме и продължение на техните души, истина, която от лъжа не може да е сътворена, истина, която никога не може във лъжа да се превърне, нито в блян.Ето – мога да им дам храна по-хубава от благовонни пръчици, горещо вино и месо наситно смляно, за да го поемат тесните гърла.Опитайте, о Мани, всички първи плодове на нашата реколта.Веднъж годишно ангел Божий Отива при олтара, взима златния потир и тръгва към безбройните покойници,Като свещеника, надянал златоткан филон се готви да даде причастие, а пред него послушникът държи запалените свещи.Потирът пълен е със всичките добри дела, които сме извършили във името на Бога,Нашите възхвали, унижения, молитвиКато бели просфори и като звезда искряща между пръстите му.В една мъглива утрин, по Коледа, видях тълпи островитяни и безброй китайки,Забрадени със черни шалове, така че да се виждат само устните им, да се редят за причестяване.Чуйте жалостивото стенание на мъртвите!Усещам неизброимата тълпа покойници, които ме обграждат като море и молят се за милост.«Смилете се над нас, смилете се, приятели!Не се страхувайте от нас, защото сме окаяни, плътта изчезна от лицата ни и само зъби ни останаха.Деца на нашите християнски кости, имайте съчувствие към тленната ни плът и към пръстта, в която се превърнахме, за нея Бог е казал, че е като родна майка или роден брат!Виж, земята и имота си оставихме на теб и няма ли да ни гостиш с трошица от трапезата си и със глътчица вода?Ненужни сълзи, кратки хлипове и всичко е забравено,Човекът, с който бях спокоен, с който хляба си делях, на мястото ми седна със достойнство.О, човече жив, все още можеш добродетелен да станеш! Твои са богатствата несметни!Ние сме изложени на огън в тесните килии и не са от кедър гредите на дома ни!Молете се за нас, молете се не да намалеят нашите страдания, а да се увеличат,И да изчезне злото в нас, да се прекърши съпротивата греховна!»Но вече Ангелът с притворени очи пристъпва към покойниците, той взел е от олтара златния потир,Пълен с всички земни плодове,И ние посягаме към дарохранителницата, а не към чашата, защото вино няма да отпием, преди да се е възцарило Царство Божие.

Тиендзин, 1908

Превод от френски: АНДРЕЙ МАНОЛОВ

Тони СопраноЗатворената къща

Александър Байтошев, Очакване

от стр. 13

Литературен вестник 19-25.09.2018 15

Арина Обух

Всичко с времето си– Все така ли ще седите?...– Не.– Това някога ще има ли край?– Да.– Кога?– Всичко с времето си

Под моя прозорец седеше Конфуций.Беше се подпрял на стената и гнусливо се мръщеше срещу слънцето. То светеше ярко, но не грееше. Лъже, значи. А той седеше и чакаше да види кога по реката ще премине трупът на врага му. Но Нева нещо течеше леко наляво от погледа му.Покрай него плуваше тълпа живи хора. Един от тях получи главния отговор: „Всичко с времето си“.Човекът погледна клошаря така, както той гледаше слънцето. Но Конфуций беше категоричен. И човекът отмина, награден с точния отговор на всички въпроси. А Конфуций не сваляше презрителен поглед от слънцето, докато то не се скри зад високото общежитие на филологическия факултет.На следващия ден времето беше по-честно. Валеше като из ведро и жълти листа падаха върху ризата му, закачаха се за брадата му. Самата „Алегория на есента”. Някой бе сложил до него кроасан. Друг – бутилка бира.Той не се гнусеше, всички поднесени му дарове влизаха в употреба. Избърса лицето си с едно кленово листо и продължи да гледа листопада.Прекара така цялата есен. А в началото на зимата изчезна.И се появи на другата страна на улицата. Неизвестен художник го бе нарисувал на стената на общежитието. Минувачи негодуваха: защо пък клошар? Можеше да нарисува цвете или Жар-птица. Художникът явно е талантлив. Но мисъл – никаква. Човекът на стената, прегърбен, слушаше тези одумки и мижеше насреща… Не. Това не беше примижаване. Това бе тежестта на гримасата, която не му позволяваше широко да отвори очи. А и защо да ги отваря? Какво не беше виждал?В ръцете му кошница. В нея – нещо като бутилки, листа. Беше с вдигната качулка. Но вятърът все пак духаше в лицето му. Беше мургав и бръчките му бяха подчертани с черна боя. Якето – с много джобове, но разтворени и празни.От прозореца по всяко време можеше да се види как някой се спира покрай стената за безмълвен диалог: ти кой си? Цял живот ли ще седиш така? Поспре се, нещо неразбрано си промърмори, нещо като „май съм аз“. А утре… от утре все нещо ще променя. Макар че можех и вчера.Вятърът откъм Нева ще побутва минувача в гърба. Нева е замръзнала. И вместо плаващи врагове се виждат рибари. Седят и не мърдат. Чакат. От време на време полицаите ги прибират. Но те пак идват: това някога ще има ли край? Да.До нарисувания човек се чете неприличен надпис, надраскан там преди десетина години. Изписан на кепенците на затворения прозорец.Преди време бяха пребоядисали общежитието. А неприличните думи така си бяха останали.Те са вечни, като търпението на рибарите.А човекът от стената изчезна. Може би го чакаха на друго място. Със същия въпрос. Това някога ще има ли край?Човекът от стената изчезна, но остави послание за човечеството:„Никога не е рано, никога не е късно – всичко с времето си. Целувки, твоят приятел: Конфуций”.

Вледенен непростен гол човекСняг. На улицата – минус двайсет. Гол човек под прозореца. Моли за прошка. В едната ръка с роза. В другата – телефон: „Обичам те. Прости ми. Много ми е студено. Ужасно ми е студено”.Като се има предвид, че тя никога не бе виждала голи мъже (освен мраморни), това наистина беше впечатляващо. Той по всяка вероятност се надяваше, че шокът ще изкупи вината. (И тя наистина не можеше да си я спомни сега – значи е постигнал целта си.)А тогава, в мразовития въздух, без да се топи, висеше нейният непоколебим инат: „Веднага се обличай и си тръгвай. И веднага под горещия душ”.– А ще ми простиш ли?– Не.След като бавно остави цъфналата роза на снега, вледененият непростен гол човек се затътри към колата. Роза. Следи от боси ходила. Потеглилият с мръсна газ автомобил. Завинаги.– А може да е било любов? Разбира се, щом повече не се появи. Не се върна. Ни гол, ни облечен.Разбрал е и е приел.Не се обажда – значи обича.

В електричката за ВиборгКосата й се вее назад от вятъра, нахлуващ през сваления прозорец. Тя гледа вдъхновено навън. Явно обича да пътешества и трудно е уговорила мъжа си да потеглят днес за някъде. За Виборг например. Той не е бил въодушевен от идеята, но се е съгласил. Може и за Виборг – примирил се е, – а може и на края на света. Тя се взира през прозореца, обръща се от време на време към него, гледа, че чете, сръгва го с пръст и насочва погледа му през прозореца: виж там!Той поглежда послушно. По изражението му е ясно, че погледът му стига само до стъклото. И отвъд него не вижда нито залязващото слънце, нито вятъра, който се бори с косата й. Тя махва с ръка пред това безразличие.

Той отново се зачита във вестника.След минута сцената се повтаря. Но този път тя проявява настойчивост. Той неохотно се откъсва от вестника и прави във въздуха движения с ръка, сякаш я кани на танц.Тя отклонява предложението. Обръща се към прозореца. Той продължава четенето.Тя нарочно дълго гледа през прозореца. Предизвикателно дълго. Почти не мига. За да не пропусне погледа му с периферното си зрение. Поглед така и не последва. Сама се обръща към него. Поглежда го. И отново се завърта към прозореца.Той въздъхва, прелиства страницата. С края на вестника случайно докосва дрехата й. Но на нея й се струва, че с това докосване той й дава знак, и тя гордо издърпва рамото си, в смисъл – не! Сега вече не!Той прелиства следващата страница. И тя разбира, че знак няма. Обидата й е сравнима с пакетче чай, натопено в студена вода: обида застива и увисва в мокрия въздух на електричката.Жената навежда очи. Като че ли оглежда долната рамка на прозореца. След което го поглежда. И плесва с ръце – из ръцете й изхвърчават керкенези, ястреби, врани и яребици. Той затваря вестника и изобразява във въздуха неугледно канарче. Тя се разсмива и се обръща. Докривява й, че се е разсмяла.Той притихва. И се приготвя за следващото предизвикателство. Наистина, след малко тя отново се обръща.Пръстите й, като сърдити птици, се бият едни в други. След това енергично започват да се плъзгат ту по вътрешната част на дланите, ту по външната – така бързо, че се разнася леко свистене. Тя сече въздуха с ръце.Обратно на това, неговите пръсти гладят въздуха. И отново събират разсечените му парчета.– Колко е красив езикът на немите – казва някой.Електричката спира някъде в полумрака. На излизане той й подава ръка. Тя здраво се хваща за нея, страхува се да не се подхлъзне.

Летни хораКозите алчно поглъщаха сухите треви, беше им вкусно. Между тях тичаше малко момиченце и ги прегръщаше. Козите не му обръщаха внимание, те само бясно тръскаха глави, мляскайки оскъдните стръкове.Изведнъж момиченцето се затича и спря до мен. Все едно винаги така сме стояли, един до друг, втренчени в лакомите кози.– Гледай – извиках към своя спътник. – Имам си ново приятелче!То ме покани с ръка да се наведа, тоест имало нещо да ми прошепне.– Ако баба ми не беше наоколо, щях даже да ви прегърна и целуна.Като коза, усмихнах се вътрешно.Бабата явно беше мъдра и знаеше, че не можеш да прегръщаш всеки. Че ще пораснеш, ще разтвориш обятия, а светът в най-добрия случай ще бъде онази коза, която те гледа в упор и не те вижда.Артьом махна с ръка, давай, трябва да тръгваме, и аз машинално се запътих към него. Момиченцето видя, че тръгваме и пак се затича да прегръща козите.Той се качи на велосипеда, аз се нагласих на багажника. Карахме много бързо. Отстрани всичко се превръщаше в петна. Петна от трева, гора, къщи, бездомни кучета. На фокус ми беше само гърбът му, който бях прегърнала с ръце, за да не падна.Петна-хора излизаха от петна-магазини. Около магазина на вилната зона винаги кипеше живот. Ние спираме. Аз оставам да пазя велосипеда, Артьом се слива със селския живот, минава през тълпата. Когато го гледам в гърба или просто го гледам отдалеч, винаги си задавам един въпрос: това наистина ли е той? Наистина ли обичам човека в това тъпо черно сако?Ако на излизане от магазина той мине покрай мен без да ме забележи – няма да се учудя. Даже го очаквам. Защото ние сме фантоми. И през цялото време ни се струва, че ни има. По-точно всяко лято. Всяко лято в края на август заминаваме на вилата. А през септември рязко се разделяме, до следващия август.Ние прекрасно разбираме, че трябва да започва вече някакъв друг живот. Че вече сме завършили училище и вече няколко години не сме съученици. И това, че сега заедно се возим на велосипеда, е някаква грешка. Все едно повтаряме годината. Защото новият живот така и не искаше да започва. Закъсняваше. Септември просто сипеше листа, а велосипедът чакаше август.– Да тръгваме да ядем диня с торта.

Вила, сумрак, миризма на лагерен огън. Артьом слага на котлона чайника, аз режа тортата…На вратата се звъни. Застивам:– Стой! Не отваряй! Това е убиецът!– Ти откачи ли? Това е купувачът. Нали се договорихме. Някакъв тип иска да купи барабаните ми. – Той поглежда в прозореца. – О, двама са.– Артьом, ще ни убият!Артьом ме затваря в кухнята и излиза. Аз отварям вратата с ножа и го крия зад гърба си.– Здравейте! – казвам приветливо и меко, като стискам ръкохватката на ножа.– Къде е оборудването? – Двама плешиви рокери гледат в упор.Опитват се да ми приспят вниманието, мисля си, докато разглеждам татуировките с черепи и змии, пропълзели в ръкавите.Артьом ги гледа омагьосан. Както се гледа нов живот. Както гледаш себе си в бъдещето.– Влизайте, ето го барабана.

– Яко! Като в ония години, помниш ли? Еба си! Колко струват?Те бързо изкупиха всичко и се ометоха.Артьом вижда ножа зад гърба ми:– Ти смяташе да ги убиеш с нож, изцапан с торта?Кимнах утвърдително.– Добре, убиваш ги, а после какво?– Щях да седна на столчето. Да подбера под себе си големите бели крила. И да чакам.– Какво?– Да ги закопаеш в градината.Той се разсмя, прегърна ме, както би прегърнал живота си, с нож зад гърба, изцапан с вишнев крем...А утре започва септември.

АлоеНа моя прозорец стои (едно) алое и пее песен на Козин. „Не тръъъъгвай, моля теееее!” Ода за слънцето.Всеки от родителите ми си имаше свое ателие на горния полуетаж. От време на време слизаха долу при мен. Но след това пак се качваха по стълбите нагоре. На мен не ми беше позволено да се качвам при тях. „Това не са листове! Това са моите мисли! Не ги пипай! Слизай долу, детенце!”Винаги съм мислила, че родителите ми живеят на небето.Моят полуетаж е первазът на прозореца. Той също е досами небето. Но един облак по-надолу. Седя на перваза и погребвам дървесните бръмбари (като преди това си играя с тях на цирк).По пътя им слагам препятствия – един пръст, втори пръст, ръката, а сега скачаме през обръч, а сега минаваме през стъклото, а сега умираме.– А аз къде съм била?! – винаги ужасена възкликва майка ми, когато й разказвам тези подробности от детството.По-късно родителите ми сложиха на прозореца алое. Беше съвсем дребосък. И аз реших, че то ще ми бъде сестричка или братче.Аз се грижех за него, разговаряхме, прегръщах го, фотографирах се с него.Ако някой изгледа снимките подред, ще види как се променяме. Моето кръгло детско лице ставаше по-продълговато, а моето алое с всяка снимка – по-високо и все по-високо, даже излизаше извън нея. Външно ни обединяваше само цветът на лицето – зеленикав, като ядка на шам-фъстък. Типичен за местните жители на Петербург.На първите снимки аз винаги държа алоето на ръце – прегръщам го, а то просто се усмихва с широко разтеглени мустачета. Вече малко пораснали, отново стоим в прегръдка, сега то мен се опитва да прегърне, да оплете смешните си мустачета около шията ми, да ги навре в очите ми. Но въпреки породилата се между нас близост, аз все питах родителите си:– А кога ще мога да го изям?Оказа се, че листата му придобивали лечебна сила едва след третата година. За тези три години аз станах леля единайсет пъти. Алоевите дечица растат много бързо. Въпросът за изяждането отпадна от само себе си.Освен това нямаше и как да вдигна на ръце цялото това семейство, за да се снимаме. На всички следващи фотографии ние просто стоим един до друг.Моето алое много бързо израсна и се наклони настрани. Децата му пречат да стои устойчиво. И вече искат да живеят отделно.В апогея на своя разцвет те всички разгърнаха някаква студена зелена ярост. Но и тя бързо премина, стъблото му засъхна, придоби цвят на слонова кост, по него се образуваха едни дълги резки на живота, все едно бяха нарисувани с тънко перо…Сега алоето гледа втренчено в намръщеното небе и се приближава към него все повече и повече.Веднъж реших да нарисувам моето алое – получи се автопортрет.– Това да не е някой твой далечен роднина? – попита ме една приятелка.Защо пък далечен?Близък.

Превод от руски: КРАСИМИР ЛОЗАНОВ

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев,

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Мария Калинова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художник Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Калин Михайлов

Видимост и същност

Лице

Не искам да имам различни лица – едно – за през деняи друго – за нощта;едно – официално,а друго – неформално;едно – за родителски срещи,друго – за вкъщи,едно – за пред шефове,друго – за подчинени...Не искам да имам различни лица,които взаимно се зачертават,а едно лице – от всички и винаги разпознаваемо.

Обречено надпяване

Напразно се пънат косоветеда надвикат колите –улицата голяма еи почти централна;тя нехае за птичите песни,прегазва гикато малки, неопитни лисичета.А ние,небезразличните към това,оставаме на кръстопътямежду нашите екстрии съчувствието.

Саарбрюкен, 20.03.15

Плуване

Господи, научи ме да плувам по езиците, които дал си ми(освен родния) –ето: отпускам се и не мисля толкова как го правя –важно е,че се движа, напредвам,дишам –без да се давя.

Лютц, 16.09.2017

През всички опаки дни

Благодатта е повече от товада прозреш нещомълниеносно(макар да е нужна и за него),повече от чудотода те заговори филм, книга или някой стих(все още може да ти се случи – буден бъди),повече от усмивката на жена тив намръщен ден(опасно е да разчиташ винагина доброто й настроение) –благодатта те носи през целия опак денна криле невидими:защити, спаси, помилвай и запази ни, Боже(най-вече от нас самите),с тази благодат, необходима повечеот слънцето и въздуха за всяко живо същество,с Твоята повече от достатъчнаблагодат.

Митко Гогов

Митко Гогов е роден през 1983 г. в Скопие. Поет и концептуален артист, чиито текстове са публикувани в много списания за литература и изкуство и са част от различни антологии в Европа, Китай, Индия, САЩ и Латинска Америка. Първата му книга с поезия „Ледена вода“ е издадена в Сърбия (2011), в Македония (2014) и до края на годината предстои да бъде публикувана и в България от изд. Scalino.

Това стихотворение донесе на Митко Гогов наградата „Енхалон“ на 57-мото издание на фестивала „Стружки вечери на поезията“. Тази награда, възстановена през 2012 г., се връчва за най-добро стихотворение от млад автор от Република Македония, прочетено на фестивала. Победителят се избира от жури след гласуване в полунощ предпоследната вечер. В историята на Struga Poetry Evenings много пъти е била давана и награда за стихотворение, дори голямата награда „Златен венец“ (която тази година получи Адам Загаевски) в първите години от съществуването на фестивала е била давана за стихотворение. Името на наградата „Енхалон“ , която има за цел да подтикне поетическото творчество на младите поети, идва от античното име на град Струга – Енхалон.

[само малко молитва]

когато си тих, тогава най-много говориш,когато сънуваш, тогава най-много виждаш.

будят се слонове с оркестъра в теб– ловците за пръв път се плашат от собствените си рогове.

вгледай се в себе си, докато внимаваш да не стъпчеш тревата.

в стаята миришат всички нощи,които не успяхме да създадем. звездите заспаха чакайкина пода. по изцапаните плочки има все още следи, незначителносттакато сянка се крие между фугите.

ще си заминем без да се ядосваме нацветята, на танца, който превърна виолетовото в жълто.

във вентилатора на нощта изпускаме още една молитва.– умствен прах

който в космоса играе най-тъжния сън.

Превод от македонски: ЕМИЛИЯ МИРАЗЧИЙСКА

P. S. Още заглавието на тази творба ни подсказва, че тук ще имаме работа с нещо божествено, но само малко. Възможно ли е в ежедневния език да кажеш – „само малко молитва”? Но тук не става въпрос за ежедневен език. Стихотворението на македонския поет Митко Гогов гради своите значения чрез едно непрекъснато напрежение, противопоставяне, агония между ежедневно и божествено, между действителност и сън, между земно и космично и в крайна сметка – между абсурд и смисъл. Но силата на тази драма не е в контраста, нито в постоянството, нито дори в мащаба. Тя е в автентичността. Най-вътрешният лирически Аз е бойното поле, където се води тази борба, където „ловците за пръв път се плашат от собствените си рогове”, но и ти „внимаваш да не стъпчеш тревата”. Битката е дълга и трудна. Цената е висока. Но и ценността също. Накрая божественото побеждава. Гогов утвърждава Смисъла.

ИВАН ХРИСТОВ

Лилия Христова

Перо от черен котарак– Това перо от твоя черен котарак ли е? – Не, перото е бяло.– Да, от крилете му. – Сигурно. Как се казваш? – попитах пространството зад оградата, откъдето идваше гласчето.– Агапи. Какво правиш? – Държа в ръцете си малки точици, от тях ще поникнат красиви цветя.– Не ми обяснявай като на бебе – сееш семена. Надникнах през оградата. Видях коленичило и опряло личице в пролуката пет-шест годишно момиченце. Новите съседи. – На колко години си? Агапи се изправи и отупа пръстта от коленцата си. Погледът на зелените очета ме срази.– На 10, но не ми личат и зная какво правят големите момичета. – Ще ми кажеш ли? – Когато завършат училище, се срещат с момчета, женят се, после се целуват, а момчето поставя семенце в устата на момичето, то го гълта и се ражда бебе. – А не може ли по-рано? – Не, защото ще имат бебе и не могат да ходят на училище. След осем дни ще стана на осемнайсет години. Направо ще прескоча училището, ще си намеря момче, ще се целуваме... Мама и татко не се целуват и нямам братче или сестриче. – А кога ще се научиш да четеш? – Аз мога. Мога да пиша и смятам до 100. – Кой те научи? – Леля Спаска. Тя е с мен, когато мама и татко ги няма. Понякога ходят вечер в ресторант с важни хора. Виждала съм ги. Те са смешни, не разбират децата, не могат да говорят с тях и пушат! – Ти май знаеш всичко? – Не, когато стана майка, ще зная всичко и ще обичам, както е името ми. Затова бързам. Леля Спаска каза, че денят може да бъде година, ако го хранят. Аз се храня много и след осем дни ще бъда пълногодишна. – Пълнолетна. А какво ще работиш? – Никога няма да работя, защото трябва да имам време за децата си. Татко ще вземе на работа момчето, с което ще се целуваме и то ще има пари за нас и за екскурзии. А ти имаш ли деца? – Агапи се превърна в бяла въпросителна.– Да, синът ми работи в голяма фирма като татко ти. – А намерил ли си е момиче? – Все още не. – Доведи го след осем дни. Тогава ще мога да се целувам с него. Ще разрешиш ли? – Той живее в чужда страна, далече от мен... – Защо го прогони? – Не съм го прогонила, той така реши и е щастлив. – Добре. Хайде стига си бъбрила, ами гледай цветята, ще ми трябват за булчински букет... Със сериозен вид тръгна през градината – отнесен слънчев лъч. Какво ли щеше да ми каже след осем дни?...

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев, В

ътре

шно

стт

а на

бол

кат

а