1

Отговори на Издателство „Булвест” по предложенията на МОН „по

съдържанието на проектите на учебници“

Уважаеми колеги от МОН,

В следващите редове даваме отговор на изпратените ни от Вас Предложения. Те са

свързани изцяло и единствено с периода 1944 – 1989 г. Постарали сме се да покажем как

посочените проблеми са отразени в учебника и как Вашите предложения се съотнасят към

постиженията на родната историография и към методическите указания в учебния план,

одобрен от МОН през 2018 г., вкл. с разпределението на темите и ключовите понятия в

тях. За улеснение в червено са отбелязани „предложенията“; в курсив – цитатите от

учебника; в жълто – допълненията, които правим въз основа на Предложенията.

1. Според различни източници убитите без съд и присъда в първите дни след 9

септември 1944 г. са между 18 000 и 30 000 души.

В учебника темата за следдеветосептемврийските репресии е отразена по следния

начин в урок № 60 – „България в съветската сфера на влияние и промените в

политическата система (1944 – 1947)“ - с. 305:

– в текста на урока: „... БРП се възползва от ... масовите репресии

непосредствено след 9 септември 1944 г., за да укрепи позициите си“

- Рубрика „Когато фактите говорят“ – „Още в първите дни след 9 септември

1944 г. започват арести на хора, принадлежали към местните органи на властта,

полицията и жандармерията. Броят на избитите без съд и присъда е трудно да се

установи. БРП поощрява репресиите като отмъщение заради убийствата на нейни

кадри в предходния период, но ги използва и за разправа с политическите противници.

През лагерите от 1945 до 1948 г. минават 8160 души, а стотици „неблагонадеждни“ са

изселвани от градовете. Форма на репресии са и чистките в държавните институции,

армията, съдебната система, висшите училища и БАН, извършвани под лозунга за

„ликвидиране на фашистките остатъци“.

- Снимки – два паметника на жертвите на репресиите след 9 септември 1944 г. – 1.

Варна; 2. Видин.

Анализ: Видно е, че следдеветосептемврийските репресии са представени в

учебника, като изрично е подчертано, че са били „масови“. Същевременно на учениците

ясно е посочено, че „броят на избитите без съд и присъда е трудно да се установи“. До

момента не е предложена адекватна методология за определяне на точния брой на

жертвите поради характера на тези престъпни деяния, които няма как да са били стриктно

документирани и за тях не се е водела статистика. В предложението на МОН се говори за

„различни източници“ – може да се остане с впечатление, че става дума за документи –

архивни, статистически. Но не е така – става дума за числа, споменавани в научната

литература, но не като нещо доказано, а само като хипотези. Поради тази причина в

академичните изследвания се правят необходимите уговорки за невъзможността от точни

изчисления и се посочват различни данни. В книгата на Д. Шарланов „Тиранията. Жертви

и палачи“ (С., 1997), на с. 8-10 е направен първи опит да се проследят разнопосочните

данни в различни документи, проучвания, спомени, публицистика и изводът е:

2

„следователно, все още е открит въпросът колко е броят на падналите под ножа на

гилотината... Затова вече трябва да се смята за крещяща нужда едно специално

изследване... Едва ли обаче цифрата 30 000 ще се окаже преувеличена“. В колективната

монография „НРБ от началото до края“ (под ред. на И. Знеполски, С., 2011) на с. 65 и бел.

59 под линия се отбелязва, че повечето изследователи „са склонни да приемат... 20-25 000

души“; „като най-аргументирана сякаш може да се приеме цифрата за около 18 000 убити

и безследно изчезнали“). В „Българските преходи 1939-2005“ (Е. Калинова, И. Баева) на с.

55-56 и в бел. 55 се казва: „Няма методика, по която да се установи броят на

репресираните, затова посочваните цифри варират от 625 д. до 25-30 хил.... За наличните

документални свидетелства и опитите да се даде по-точен отговор на въпроса вж. ...“. В

книгата на Л. Огнянов „Държавно-политическата система в България 1944-1948 г.“ на с.

27 се посочва числото „около 20 000“ и бел. 60 изброява четирима автори, които посочват

числата 625, 18 000, 20-25 000, 20-30 000 жертви. Н. Алтънков в „История на БКП 1919-

1989“ (С., 2018) обръща внимание на непълнотите на посочваните числа и проследява

„опитите за установяване на броя на жертвите на комунизма“ (с. 451, 644-658). Според

него жертвите на „кланетата през есента на 1944 г. може би са около 70 000 – 80 000“ (с.

656), но предупреждава, че числата са „приблизителни и не трябва да бъдат разглеждани

като нещо повече от работна версия“ (с. 659). В книгата си „9 септември 1944 г.“ (С., 2014)

Ал. Везенков прави критичен прочит на най-често споменаваните числа за броя на

жертвите и заключава: „заедно с екзекутираните след присъда от Народния съд жертвите

от есента на 1944 г. са били със сигурност над 4, но вероятно под 7 хиляди души“ (с. 367).

Извод: След като никой не е извършил пълно изследване и не е предложена

методика за провеждането му, числата изглеждат произволни, без конкретни

доказателства и в твърде широк диапазон, при положение, че говорим за човешки жертви.

Разбира се, ако такова проучване в бъдеще се появи, резултатите от него задължително

трябва да се отразят в учебниците така, както е отразен броят на задържаните в лагерите,

осъдените от „Народния съд“ и т.н.

2. Необходимо е да се даде по-конкретно обяснение за „репресивния апарат“ в

годините на комунизма, тъй като липсва информация за дейността му. Структурите

му са изградени по съветски модел, за да неутрализират съпротивата срещу

управлението на БКП. Те са отговорни за въдворяването в лагери, арестите и

репресиите срещу интелигенцията, с които се характеризира управлението на

комунистическата партия.

В учебника – в урок № 61 – „Утвърждаване на тоталитарния режжим в

България“ на с. 308 в рубриката „Речник“ присъства следното обяснение на понятието

„репресивен апарат“:

„Репресивен апарат – структури, които осигуряват насилствено налагане на

волята на Комунистическата партия и смазват съпротивата срещу нея със законови и

извънзаконови средства. Най-важна сред тях е Държавна сигурност (ДС), която следи

политическите противници, интелигенцията, духовенството, младежите; въдворява в

лагери; извършва арести и организира следствия и политически съдебни процеси. В

3

началото на 50-те години освен служителите си (6 хил.), ДС използва и 20 хил. агенти и

информатори, за да контролира целия обществено-политически живот.“

В сравнение с всички останали понятия в разделите за периода след 1944 г. и след

1989 г. това обяснение е най-пространно.

Що се отнася до информацията за дейността на този апарат, тя не само не липсва, а

е представена на няколко места в уроците с оглед на нейните различни аспекти:

С. 304 – урок № 60 – в рубриката „Речник“ е изведено обяснението за лагерите

като елемент на репресивната система: „Лагери („трудововъзпитателни общежития“) -

създадени с Наредба закон от 20 декември 1944 г. В тях МВР изпраща противници на

властта без съд и присъда, затова лагерите са важен елемент от репресивната

система“.

С. 305 – урок № 60 – в рубриката „Когато фактите говорят“ е допълнено, че

„през лагерите от 1945 до 1948 г. минават 8160 души, а стотици „неблагонадеждни“ са

изселвани от градовете. Форма на репресии са и чистките в държавните институции,

армията, съдебната система, висшите училища и БАН, извършвани под лозунга за

„ликвидиране на фашистките остатъци“.

С. 309-310 – урок № 61 – в него е обособен отделен параграф под заглавие

„Кулминация на политическия терор“:

„Отличителна черта на сталинизма е разрастването на репресивния апарат. От

Москва са изпратени „съветници“, които впрягат съдебната система в режисиране на

процеси за отстраняване на политически противници. Следствието се гради на

изтръгнати с насилие самопризнания. През 1948 г. в такива процеси са осъдени

последните изтъкнати опозиционни лидери – земеделецът Димитър Гичев и

социалдемократът Коста Лулчев. Подозрителността, характерна за Студената война,

води до съдебни процеси срещу протестантски пастори (1949 г.) и католически

свещеници (1952 г.), обвинени в шпионаж в полза на Запада. През септември 1949 г. в

лагери са изпратени рекорден „политически опасни лица“. Същата година е създаден и

лагерът в Белене, станал синоним на нечовешко отношение. От 1948 до есента на 1953 г.

се извършват масови изселвания на семейства от големите градове и граничните райони,

които имат близки „изменници на Родината“ и „врагове на народната власт“.

Репресиите не подминават и БКП. Те са наредени от Сталин, за да се пресекат опитите

на авторитетни комунисти да протестират срещу съветския контрол. През декември

1949 г. е осъден на смърт партийният и държавен деец Трайчо Костов, обвинен в

антисъветизъм, връзки с Тито и шпионаж. Следват съдебни процеси срещу стопански

дейци, висши военни и ръководители на Държавна сигурност. Страхът трайно обхваща

живота на българите. Но в някои райони на страната се ражда съпротива, водена от

горяните.“

С. 311 – Снимка на лагера в Белене със задача към нея: „Припомнете си

дейността на ГУЛАГ за справяне с ненадеждните елементи“. Сравнете с формите на

политически терор в България.“

С. 311 – Подробна информация за дейността и мащабите на репресивния апарат по

отношение на съпротивата срещу управлението на БКП се съдържа в документ в

рубриката „Когато фактите говорят“, който представлява доклад за дейността на МВР в

периода 1951-1953 г.:

4

„От всички арестувани през 1951 г. 302 (4,5 %) са за шпионаж, през 1952 г. – 517

(18,5 %), а през 1953 г. за 8 месеца – 200 (18 %), или за трите години са разкрити 1019

шпиони. От тях като агенти на американското разузнаване са 121 лица, на английското

124, на френското 80, на югославското 422, на турското 76, на гръцкото 102, на

ватиканското 52... През 1951 г. са арестувани за участие в Никола-Петковистки

организации и групи 1783 лица, или 26,7 % от всички арестувани, през 1952 г. – 780 лица,

или 27,8 % от арестуваните... От органите на Държавна сигурност се разработват

1547 членове на Партията, за които са получени сигнали за вражеска дейност... През

1951 г. бяха разследвани общо 7160 лица, от които 2360 (33 %) бяха осъдени (от тях на

смърт 79), изпратени в ТВО – 2167 и освободени 1789 (25 %)... През 1952 г. бяха

разследвани общо 3 312 лица, от които 1857 (56 %) осъдени (на смърт 100), изпратени в

ТВО – 391 и освободени 763 (23 %). За 8 месеца през 1953 г. са разследвани 1509 лица, от

които осъдени 917 (61 %), (на смърт 62), изпратени в ТВО 113 и освободени 213 (21 %).“

Въз основа на този документ на учениците е поставена задача да направят „изводи за

отношението на комунистическия режим към политически неудобните лица“.

С. 310 – урок № 61 – в рубриката „Проверете наученото“ е включена задачата

„Характеризирайте политическата система, установена в България след 1948 г. Защо

основна роля в нея има репресивният апарат?“

С. 318 – урок № 63 – в рубриката „Речник“ е включено определение за Шесто

управление на ДС:

„Шесто управление – специална служба в Държавна сигурност, създадена през

1968 г. за опазване на вътрешната сигурност, следене на интелигенцията, младежта,

етническите и религиозните общности и за борба със западното влияние.“

С. 320 - урок № 63 – „Репресивният характер на режима е смекчен в сравнение с

предходните десетилетия, но Държавна сигурност плътно контролира обществото,

особено чрез нейното Шесто управление.“

С. 336-338 – урок № 67 – отбелязва репресиите срещу интелигенцията: „под

лозунга за изкореняване на фашизма се провеждат чистки в творческите съюзи, а VI

състав на „Народния съд“ съди над 100 журналисти, писатели, художници“; „Опитът

да се оспори ръководната роля на БКП в името на творческата свобода е безмилостно

наказван. Пример е организираната от Вълко Червенков разправа с художника-комунист

Александър Жендов (1950 г.) и натискът върху писателя Димитър Димов (1952 г.),

принуден да преработи романа си „Тютюн“ според партийните препоръки. Въведена е

строга цензура, културните връзки със Запада се прекратени.“; „През 60-те години

властта спира в. „Литературни новини“, забранява пиеси на Валери Петров и Недялко

Йорданов, филми на режисьорите Бинка Желязкова и Христо Ганев. През 1968 г. е

унищожена книгата „Люти чушки“ с епиграми на Радой Ралин и илюстрации на Борис

Димовски.“; „забранени книгите „Фашизмът“ на Желю Желев и „Лице“ на Блага

Димитрова. Остро е критикуван филмът на Христо Христов „Една жена на 33“;

„„чистките“ в просветните институции дават превес на привържениците на БКП “.

С. 336 – урок № 67 - снимка на Райко Алексиев с текст „карикатурист, жертва

на репресиите през есента на 1944 г.“ и задача: „Потърсете информация и обсъдете в

клас защо е ликвидиран от властта“.

С. 337 – урок № 67 - Снимка и биография на писателя Георги Марков; в

рубриката „Свидетелство от епохата“ – откъс от неговите „Задочни репортажи“ за

5

отношенията власт – интелигенция със задача: „Коментирайте как се осъществява и

какви са резултатите от партийния контрол върху интелигенцията“

С. 338 – урок № 67 - В рубриката „Когато фактите говорят“ – „През учебната

1944/45 г. по обвинения във „фашистка дейност“ са уволнени или преместени 1970

основни и 414 гимназиални учители и 35 училищни инспектори, а от Софийския

университет и други висши училища са уволнени 48 преподаватели.“

Извод: От посочените примери става ясно достатъчно подробното представяне на

дейността на репресивния апарат, както и пълната несъстоятелност на твърдението, че

„липсва информация за дейността му“.

3. Основният белег на Държавна сигуност е нейната подчиненост на съветския

репресивен апарат.

Това предложение разбираме като изискване да се включи декларативно в тъканта

на уроците точно това твърдение. Вместо декларативното му заявяване, което едва ли е от

полза за учениците, сме се постарали да обясним как не само Държавна сигурност, а

цялото обществено-политическо, икономическо и културно развитие на България е

подчинено на СССР, в чиято сфера на влияние страната попада в края на Втората световна

война:

Урок № 60 – заглавие на урока „България в съветската сфера на влияние и

промените в политическата система (1944-1947 г.)“ – в урока има следните твърдения:

С. 304 – „Чърчил няма нищо против окупираните от СССР Румъния и България да

останат под съветски контрол, тъй като за Москва те са част от нейната зона на

сигурност“; „интересите на СССР... в България те са гарантирани от съветските

войски“; „договореностите между победителите определят бъдещето на България в

съветската сфера“; с. 305 – „съветски контрол върху политическия живот“; „Сталин

съветва изборите да се отложат...“; „Сталин нарежда БРП да се разправи с

опозицията“; с. 306 – „Сталин нарежда на комунистите в Източна Европа да минат в

настъпление“.

Урок № 61 – „Утвърждаване на тоталитарния режим в България“ – с. 308 - в

рубриката „Речник“ е обяснен терминът „съветзиция“:

„Съветизация – наложено от Москва уеднаквяване на политическия,

икономическия и културния живот в Източна Европа със съветския модел чрез копиране

на институции и методи на управление. Внушава се неговото превъзходство над

националните традиции и се постига контрол над държавите от съветския блок.“

С. 308 – в текста на урока е обяснено, че „СССР поставя под пряк контрол

източноевропейските страни. За целта комунистическите партии трябва да поемат

изцяло властта и да отстранят опозиционните сили и партиите, с които са управлявали

до момента. Съветската стратегия е „сведена“ на комунистическите партии през

септември 1947 г., когато те се обединяват в нова организация – Коминформбюро, чрез

която Москва диктува волята си в създавания от нея Източен блок. През 1948 г.

Югославската комунистическа партия е изключена от него, защото лидерът ѝ Тито

отказва да се подчини на СССР. Така Сталин сплашва и дисциплинира останалите

6

партии. През декември 1948 г. БКП се отказва от „народната демокрация“ и се насочва

към изграждане на социализма по съветски модел. Така Студената война ускорява

съветизацията на Източна Европа.“

С. 309 – в същия урок се пояснява, че „Отличителна черта на сталинизма е

разрастването на репресивния апарат. От Москва са изпратени „съветници“, които

впрягат съдебната система в режисиране на процеси за отстраняване на политически

противници. Следствието се гради на изтръгнати с насилие самопризнания.“

С. 310 – „Репресиите не подминават и БКП. Те са наредени от Сталин, за да се

пресекат опитите на авторитетни комунисти да протестират срещу съветския

контрол“; „Българската външна политика е изцяло зависима от Москва.“

Като един от изводите от урока е изведено твърдението, че „България е част от

Източния блок, а външната й политика – изцяло зависима от СССР“.

С. 312-313 – В отделен урок за практически дейности, посветен на „култа към

личността в българското тоталитарно общество“, са включени документи, които

учениците да анализират и да отговорят на въпроса „Какви прилики откривате в

методите на управление на партийните лидери на СССР и България?“

Урок № 62 – „България и промените в Източния блок“ – с. 316 – в него има

отделен параграф, озаглавен „България – най-верният съветски сателит“, в който се

казва, че „Българската външна политика продължава да е тясно свързана със

съветската. БКП одобрява съветската интервенция в Унгария (1956 г.), заема

„правилни“ позиции в съветско-китайския спор и за разлика от Албания и Румъния не

създава проблеми на Москва на Балканите. Български войски участват в смазването на

„Пражката пролет“ през август 1968 г. Просъветската политика на Живков достига

дори до предложение за отказ от суверенитет, като в края на 1963 г. ЦК на БКП взема

решение за „сближаване и в перспектива сливане“ на страната със СССР“.

На с. 316 в рубриката „Още за...“ е представена допълнителна информация за

предложението за т. нар. „16-а република“ с въпрос към учениците: „Как оценявате

предложението на Т. Живков от 1963 г. от гледна точка на националните интереси на

България? Аргументирайте отговора си.“

Изводът от урока на с. 317 е: „Десталинизацията разтърсва Източния блок, но

България остава най-верния съветски съюзник. С помощта на Кремъл Тодор Живков се

утвърждава начело на БКП и на дъравата.“, а в рубриката „Проверете наученото“ е

включен въпрос „Защо България е най-верният съветски сателит?“

В урок № 63 – „България и Европа – „разведряването“ и „застоят“ на с. 320 се

коментира, че през 1973 г. БКП „отново прилага тактиката от 1963 г., като предлага на

Л. Брежнев „всестранно сближаване“. Това носи изгоди на страната, но утвърждава

образа ѝ на най-верен съветски сателит“.

На с. 318 в рубриката „Знаете ли, че...“ са дадени допълнителни сведения за т.нар.

втори опит за „16-а република“ от 1973 г.

В урок № 64 – „Крах на тоталитарния режим“ на с. 322 темата е продължена:

„Смъртта на Брежнев (ноември 1982 г.) е удар за Живков, но той е готов да предложи

„специални“ отношения на следващия съветски лидер – Юрий Андропов, а след смъртта

му (февруари 1984 г.) – на Константин Черненко. През май 1984 г. Живков за трети път

разиграва картата със „сближаването““.

В учебника сме представили и съветското влияние в икономическата сфера:

7

В урок № 65 – „Икономически промени в селото и града“ – с. 326 е включен

отделен параграф, озаглавен „Икономика по съветски модел“: „От края на 1947 г.

Москва налага на страните от Източна Европа да трансформират икономиките си по

съветски модел... БКП възприема съветския опит за централизирано планиране на

производството чрез петгодишни планове (петилетки)... През 1949 г. Москва създава

Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ), който интегрира икономиките на СССР и

източноевропейските страни, като над 80 % от стокообмена на България е с тях.“

С. 329 – в рубриката „Проверете наученото“ се изисква от учениците да изпълнят

задачата: „Представете етапите при налагането на съветския икономически модел в

България. Направете изводи за последиците за българското стопанство“.

Внимание е отделено и на съветското влияние в културната сфера:

В урок № 67 – „Българската култура, наука и новите технологии през втората

половина на ХХ век. Власт и интелигенция“ на с. 338 е отбелязано: „От края на 40-те

години то се реформира по съветски образец: разширява се професионалното

образование; използват се преведени съветски учебници; възпитава се комунистически

мироглед; руският език става задължителен; отпадат „реакционни“ дисциплини (етика,

вероучение)“.

В урока-преговор към целия раздел на с. 340 за пореден път се напомня: „След

Втората световна война България попада в съветската сфера на влияние... От 1948 г.

БКП поема цялата власт и налага съветския модел... Българската външна политика

става изцяло зависима от Москва...“

Извод: Посочените примери показват, че в учебника е подробно представена

подчинеността на СССР не само на Държавна сигурност, а на българския политически,

икономически и културен живот като цяло. Дори и да не е изрично подчертано, че ДС е

подчинена на съветския репресивен апарат, едва ли у учениците би останало съмнение, че

ДС може да е извън съветския контрол.

4. „Народният съд“ е най-голямата политическа репресия в Източна Европа

(да се сравнени с Германия). След 1989 г. присъдите на I и II състав на „Народния

съд“ са отменени като незаконосъобразни. Има такава отмяна и на част от

присъдите, дадени от други състави.

В урок № 60 – България в съветската сфера на влияние и промените в

политическата система (1944–1947 г.) на с. 305 на „Народния съд“ е отделено специално

внимание в отделна рубрика „Знаете ли, че...“:

„Народният съд“ е създаден в нарушение на Търновската конституция, но всички

политически партии подкрепят търсенето на съдебна отговорност от бившите

управляващи, защото това е изискване на победителите, а и за да се прекратят

произволите на милицията. БРП използва „Народния съд“ за ликвидиране на

политическите си противници, като оказва натиск за увеличаване на смъртните

присъди. По брой на произнесените присъди – 9155, България е на едно от първите места

в Европа. От тях 2730 са смъртни – на тримата бивши регенти, 22 министри, 67

депутати, 47 генерали и полковници и др. Наред с политически мотивираните присъди

8

има и много справедливо осъдени за масови екзекуции и издевателства, както и за

преследванията на евреите.“

На същата страница има и снимков материал на тримата регенти пред съда –

„Заседание на „Народния съд“, 1945 г.“, към който на учениците е поставена задача:

„Проучете срещу кои министри са произнесени смъртни присъди.“

Извод: От текста в рубриката е видно, че сме подчертали факта, че по броя на

произнесените присъди страната е „на едно от първите места в Европа“. Тази оценка ни

се струва по-адекватна, тъй като макар и да няма подробно монографично изследване на

„Народния съд“, което да включва съпоставянето му със сродни изследвания върху

подобни процеси не само в Източна, но в Европа като цяло, едва ли наличните

публикации оставят съмнение в далеч по-големия брой наказани в Германия

(Нюрнбергският процес е само „върха на айсберга“, защото в него са осъдени само

висшите представители на Райха и съпоставката на „Народния съд“ с него е некоректна –

след Нюрнергския процес в Германия и редица европейски страни продължават да се

провеждат съдебни процеси, на които са осъдени, значителна част от тях на смърт,

десетки хиляди нацисти и техни помощници – виж напр. данните в книгата на Тони Джуд

„След войната: История на Европа след 1945 година“. С., 2010)

Предложение: В рубриката „Знаете ли, че...“ последното изречение ще се

допълни по следния начин: „Наред с политически мотивираните присъди – някои от

които са отменени след 1989 г., има и много справедливо осъдени за масови екзекуции и

издевателства, както и за преследванията на евреите“. Задачата към снимката да се

допълни по следния начин: „Проучете срещу кои министри са произнесени смъртни

присъди. Потърсете в Интернет кои от присъдите по „Народния съд“ са отменени след

1989 г. и обяснете защо“.

5. Георги Димитров носи основната вина за политиката на насилствена

„македонизация“, извършена дърху населението в Пиринска Македония.

В учебника в урок № 61 – „Утвърждаване на тоталитарния режим в България“

– с. 310 – ясно е написано, че Г. Димитров „се подчинява на натиска на Москва и Белград

българите в Пиринския край да бъдат обявени за „македонци“. Те са принуждавани да

изучават македонски език, литература и история, за да придобият „македонско

съзнание“. При преброяването на населението в края на 1946 г. БРП насилствено ги кара

да се запишат като „македонци“, като пренебрегва националните интереси“.

В същия урок, в рубриката „Свидетелство от епохата“ е представен документ –

„Резолюция на Х пленум на ЦК на БРП (к), 9-10 август 1946 г.

БРП (к) и ОФ трябва да работят... за културното сближаване на македонското

население от Пиринския край с Народна република Македония, за популяризиране сред

него... на македонския език и македонската литература, запознаване с историята на

македонския народ... и въобще да се предприемат ред мероприятия по линия на

културната автономия, които биха способствали за развитието на националното

самосъзнание на македонското население и биха облекчили неговото обединение с

9

основната част от македонския народ в Народна република Македония.“ Въпросът към

него е: „Каква политика провежда БРП (к) спрямо българите от Пиринска Македония.

Какви са последствията?“ Под документа е снимка на Г. Димитров, Сталин и Тито.

В преговорния урок за целия период 1944 – 1989 г. на с. 341 е направено

упражнение, в което е публикуван следния документ:

„ Из доклада на Г. Димитров пред ръководството на БКП, 9 август 1946 г.

Македонското население в Пиринския край... още сега трябва да се проявява като част

от македонския народ, която предстои да бъде присъединена към Народната република

Македония... Не е достатъчно принципно да се признае, че македонците са отделен

народ, че македонците не са нито българи, нито сърби, а че те са македонци...

Необходимо е усвояване на македонски език и използване на македонска литература.

Необходимо е запознаване на македонците от Пиринския край с историята на

македонския народ.“

Сред задачите, поставени на учениците, са: „Проучете дали имате в рода си хора,

засегнати от тази политика. Проведете анкета и разкажете пред съучениците си

тяхната история“; „От позицията на журналист, съвременник на събитията, напишете

кратка статия (1 страница), в която да характеризирате отношението на

комунистическия режим към българите от Пиринска Македония.“

Извод: Посочените текстове от уроците, документите, визуалният материал и

методическите задачи ясно разкриват разбиранията на Г. Димитров по македонския

въпрос и ролята му за налагането на „македонизацията“.

6. В Белене и Ловеч са най-големите концлагери за политически противници

на БКП.

В учебника в няколко урока се говори за лагерите за политически противници:

В урок № 60 – „България в съветската сфера на влияние и промените в

политическата система (1944 - 1947 г.)“ на с. 305 е първото споменаване за създаването

на „лагери за политически противници“, от които „БРП се възползва, за да укрепи

позициите си“. На същата страница в рубриката „Когато фактите говорят“ са дадени

данни за лагерите до създаването на лагера в Белене през 1949 г.: „През лагерите от 1945

до 1948 г. минават 8160 души, а стотици „неблагонадеждни“ са изселвани от

градовете.“

В урок № 61 – „Утвърждаване на тоталитарния режим в България“ – с. 308 –

създаването на лагера в Белене през юни 1949 г. е изведено като важна дата в рубриката

„Хронология“. На с. 310 в текста на урока е подчертано: „През септември 1949 г. в лагери

са изпратени рекорден „политически опасни лица“. Същата година е създаден и лагерът

в Белене, станал синоним на нечовешко отношение. От 1948 до есента на 1953 г. се

извършват масови изселвания на семейства от големите градове и граничните райони,

които имат близки „изменници на Родината“ и „врагове на народната власт““.

В урок № 62 – „България и промените в Източния блок“ – с. 314 – е отбелязано:

„През есента на 1953 г. е закрит лагерът в Белене и е дадена амнистия за част от

българските емигранти. Режимът е смекчен, но не и по-демократичен.“ , а на с. 315 е

10

обяснено за 1956 г.: „Унгарският пример кара БКП да прекрати промените и да засили

репресиите – арестуваните са стотици; възобновяват се изселванията, възстановен е

лагерът в Белене“, като в следващата част от урока се уточнява: „Живков печели и от

затварянето на лагера в Белене (август 1959 г.). Нарастналата престъпност обаче кара

властите да създадат нов лагер край Ловеч. Жестокостите в него предизвикват скандал

и през 1962 г. лагерът е закрит. Живков хвърля вината върху министъра на вътрешните

работи Георги Цанков и си приписва заслугата за ликвидирането на лагера“.

В същия урок на с. 314 в отделна рубрика „Когато фактите говорят“ са дадени

подробности за двата лагера:

„Когато фактите говорят!

От създаването на лагера в Белене (юни 1949 г.) до закриването му (септември

1953 г.) през него минават над 10 200 души, като огромната част от тях са

политически противници на режима. Лагерът е възстановен в края на 1956 г. и до

закриването му (август 1959 г.) в него са въдворени 3900 души – около 600 по линия на ДС

(по политически причини), а останалите – по линия на милицията (за „криминални“ и

„хулигански“ прояви). При закриването му там има 1423 души. Освободени са всичките

276 политически и 981 от общо 1147 „криминални“, а останалите са прехвърлени в новия

лагер край Ловеч. В лагера в Белене умират 154 души. В лагера край Ловеч от есента на

1959 г. до закриването му през май 1962 г. са въдворени между 1200 и 1500 души (над

1000 „криминални“), а жертвите там са 147.“

На с. 315 в същия урок в рубриката „Свидетелства от епохата“ на вниманието на

учениците е предложено емоционално мемоарно свидетелство:

„Василка Бъчварова за смъртта на съпруга си Крум Бъчваров, бивш депутат

от БЗНС-Н. Петков, в лагера в Ловеч през 1961 г.

Крум беше осъден на 8 години затвор, че в края на 1950 г. е членувал в група, която

си е поставила за цел да събори народнодемократичната власт... След като излежа

присъдата, стана търговец на пазара. В края на август 1961 г. той изчезна... В

милицията ми казаха, че е изпратен за няколко месеца в Ловеч... Като пристигнах на

мястото на лагера, видях телени мрежи и охрана, хората бяха далеч. Лагеристите бяха

остригани, с къси гащета, голи. Не успях да позная мъжа си. През октомври получих

съобщение за смъртта му и куфарче с дрехите му. Писах до всички инстанции да ми бъде

разрешено да погреба мъжа си, но не получих никакъв отговор.“

На учениците е поставена задача: „Опишете условията в лагера в Ловеч.“ и е

зададен въпрос: „Как си обяснявате мълчанието на институциите?“

В урок № 64 – „Крах на тоталитарния режим“ – на с. 323 в рубриката „Когато

фактите говорят“ отново се говори за лагера в Белене, отворен във връзка с

„възродителния процес“:

„Когато фактите говорят! По време на „възродителния процес“ в лагер в Белене са въдворени 423 български

турци, 314 са принудително установени в други населени места за срок от един месец до

три години, а в местата за лишаване от свобода са 145 души, съдени във връзка с

„възродителния процес“.

Извод: В учебника се отразени всички по-важни периоди от съществуването на

лагерите в България, а специално за тези в Белене и Ловеч са дадени и конкретни данни за

11

изпратените в тях и загиналите противници на властта. Представено е и възстановяването

на лагера „Белене” по време на „възродителния процес”.

7. В рубриките „Личности от историята“ предлагаме да намерят място

изтъкнати българи като Христо Явашев и Илия Минев. Добре е, когато става въпрос

за държавния дълг да се цитира не Костадин Чакъров, а друг, по-обективен свидетел.

Подборът на личности, които да бъдат представени в даден учебник, е право на

авторите, които съобразяват този подбор с проблематиката на съответния урок и другите

материали към него. Целта е избраните личности с техните биографии органически да

допълват основните тези на урока. Несъмнено, всеки читател би могъл да си представи и

други личности, но пък учители и ученици имат пълната свобода и възможност в часовете

да допълнят с нови имена и информации съответните уроци.

Конкретно в нашия учебник Христо Явашев е представен в раздел „България след

1989 г.“ в урок № 75 – „Хуманизъм, толерантност и свобода на движение на хора и

идеи“ - с. 377. В текста в параграф под заглавие „Световните българи“ пише: „Ярки

примери за ролята на световните българи дават артмодернистът Кристо (Христо

Явашев), чиято запазена марка е „опаковането“ на различни обекти от цял свят.“

Информацията е допълнена със снимка № 7 на същата страница: „Последната

инсталация на Кристо в Хайд Парк, Лондон, 2018 г.“ и със задача: „Припомнете си

представител на кое направление в изкуството е той. Потърсете информация и

представене в клас негови художествени инсталации и проекти.“

Илия Минев е свързан с темата за дисидентството, която е представена частично в

урок № 64 – „Крах на тоталитарния режим“ – с. 324, а по-подробно – в урок № 68 –

„Развитие на многопартийна политическа система“. Там на с. 344-345 в рубриката

„Речник“ е дадено определение на термина „дисидентство“, а в параграфа

„Дисидентството ражда политическа алтернатива“ сред дисидентските организации е

посочено Независимото дружество за защита правата на човека в България и неговия

създател Илия Минев. В началото на прехода обаче много по-активна роля играят други

дисиденти, затова в рубриката „Личност от епохата“ е представен Петър Дертлиев.

8. Да се премахне внушението, че данните за убийството на Георги Марков –

противоречиви.

Георги Марков е представен в урок № 67 - Българската култура, наука и новите

технологии през втората половина на ХХ век. Власт и интелигенция“ – с. 337, в

рубриката „Свидетелство от епохата“ с откъс от книгата му „Задочни репортажи за

България“ и в рубриката „Личност от епохата“ със следния текст:

„Георги Марков (1929–1978) Роден в София. Талантът му на писател е оценен от

властта и получава ред привилегии. Но усещането за несвобода го прави все по-критичен

и през 1969 г. напуска България и се установява в Лондон. През 1972 г. е осъден задочно

като „невъзвращенец“. Радио „Свободна Европа“ излъчва негови критични към режима

12

анализи, които след смъртта му са публикувани в книгата „Задочни репортажи за

България“. В лични писма разкрива и разочарованието си от ограниченията на Запад.

Умира в Лондон след покушение, за което и до днес има разнопосочни версии.“

Извод: Твърдението, че в цитирания текст се прави някакво „внушение“, е твърде

странно. Покушението срещу писателя на моста „Ватерло“ в Лондон е на 7 септември

1978 г., а той умира в лондонска болница на 11 септември и това не е противоречивост, а

неоспорим факт. Що се отнася до твърдението ни, че за покушението и до днес има

разнопосочни версии, то трудно може да се оспори – българското и британското следствие

не достигат до категоричен извод, на който да се позовем. Няколко книги и филми

разкриват резултатите от издирванията на авторите им, но изводите и версиите, които

представят, са именно разнопосочни и затова не бихме си позволили да заемем – и то в

учебник! – страната на който и да е от авторите (при това, никой от тях не е

професионален историк). Убедени сме, че в учебника трябва да се включват неоспорими

факти, а ако представяме дадена хипотеза, е редно да я съпоставим с други такива. И

бихме представили основните гледни точки, но при ограниченията на рубриките в

учебника това едва ли е възможно. Затова ни се струва важно да оставим поне

уточнението, че версиите за покушението са разнопосочни, тъй като това подсказва, че

проучванията продължават.

9. Горянското движение е първата и една от най-продължителните въоръжени

съпротиви срещу комунистическия режим в страните от Източния блок.

Темата за горяните е застъпена в урок № 61 – „Утвърждаване на тоталитарния

режим в България“ – на с. 310, в параграфа „Кулминация на политическия терор“ е

отбелязано: „Страхът трайно обхваща живота на българите. Но в някои райони на

страната се ражда съпротива, водена от горяните.“ Информация за тях е дадена на с.

311 в рубриката „Още за...“:

„Горяните – нелегалното въоръжено движение срещу Комунистическата партия

възниква през 1945 г. Първата група е Кюстендилската с ок. 30 души. През 1948 г. най-

многобройна е четата на Герасим Тодоров в Санданска околия, а от 1945 до 1948 г.

броят на горяните е 780 души. ДС успява да ги разбие, но в началото на 50-те години

горянството се активизира заради отнемането на земята на селяните и надеждите за

американска намеса. Към съпротива призовава и радио „Горянин“, предаващо от гръцка

територия. Най-значима е Втора сливенска чета с над 70 участници. Горянски групи има

и в Шуменско, Русенско, Пловдивско. Според властите горяните към 1952 г. са над 3000

души. Горянското движение е съпротива срещу съветизацията и продължава до 1956 г.,

когато властта успява да го смаже.“

Към текста има и снимка на паметника на горяните в Сливен, а на учениците е

поставена задачата: „Обяснете целите и организацията на горянското движение.“

Извод: В рамките на урока е дадена основната информация за тази съпротива, но

няма как да се съгласим с препоръката да се отбележи, че тя е първата такава в Източния

блок – полското съпротивотелно движение възниква по-рано – през януари 1944 г. и е

13

многократно по-мащабно. Впрочем, твърдения, че горянското движение е първото и едно

от най-продължителните, няма в монографичното изследване на Диню Шарланов

„Горяните – Кои са те?“ (С., 1999), нито в обемистата книга на Н. Алтънков „История на

БКП 1919-1989“ (С., 2018), където на горяните е отделено специално място, а в раздела за

горяните в колективната монография „НРБ от началото до края“ (под ред. на И.

Знеполски, С., 2011) се говори за „разтягане на масовото недоволство във времето“, за

периоди на затихване и впоследствие достигане на кулминацията на горянското движение

през 1950-1953 г. (с. 169-175), без да се правят констатации, подобни на горепосочената

препоръка.

10. „Възродителният процес“ представлява грубо погазване на човешките

права и трябва да бъде по-категорично осъден.

Авторките на текстовете за „възродителния процес” са също така авторки на

редица изследвания именно върху „възродителния процес“, публикувани в България и в

чужбина, както и като съставители на два тома документи за неговите вътрешни и

медународни измерения – „Възродителният процес”. Българската държава и българските

турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век). Съст. И. Баева, Е.

Калинова. Т. І, Държавна агенция “Архиви”, Т. 55, С., 2009, 751 с.; Възродителният

процес”. Международни измерения (1984–1989). Съст. И. Баева, Е. Калинова. Т. ІІ.

Архивите говорят, Т. 61. ДА “Архиви”, С., 2009, 848 с. Затова този акт на насилствена

асимилация е представен най-обстойно с необходимите факти и обяснения.

Това е направено в урок № 64 – „Крах на тоталитарния режим“ – на с. 322 в

началото на урока в карето „Хронология“ са изведени като важни дати „Декември 1984 –

януари 1985 г. – насилствена смяна на имената на българските турци“ и „Юни–август

1989 г. – над 300 хил. български турци се изселват в Турция“. В речника към урока на с.

322 са дадени дефиниции на термините:

„асимилация – процес на претопяване от мнозинството в една страна на

малцинствена група чрез заличаване на нейните етнически, езикови и други различия“

„Голямата екскурзия“ – определение за изселническата вълна от лятото на 1989

г., свързано с това, че изселването е с международни паспорти за свободно пътуване за

три месеца. През това време притежателите им могат да се върнат и 50 хил. се

завръщат преди свалянето на Живков. Извън юридическата страна употребата на

определението има ироничен и дори циничен оттенък.“

На с. 323 отделен параграф е посветен на „възродителния процес“:

„Възродителният процес“ Кризата на режима е свързана и с неуспеха да се намери верният тон към

турската етническа общност в страната. Намаляването на българите, нарастването

на броя на българските турци и несекващата агитация на Турция, че те са нейни

„сънародници“ и трябва да се признаят за „национално малцинство“, засилват

опасенията на властта за целостта на българската нация и за възможна

дестабилизация на режима. Тя предприема стъпки за заличаване на етническата

специфика на българските турци. Кулминацията е насилствената смяна на имената им

с български през зимата на 1984–1985 г. Това е началото на политика, която БКП следва

14

до 1989 г. и цинично нарича „възродителен процес“. Целта е асимилация на българските

турци чрез забрана на турския език, традиционните обичаи и облекло. Надеждите на

Живков, че така ще постигне единство на нацията и ще премахне основанията за намеса

на Турция във вътрешните работи на страната, се оказват напразни. Грубото

нарушаване на човешките им права отблъсква българските турци и поражда съпротива.

Турция, подкрепяна от САЩ и ислямските страни, протестира в редица международни

организации. На България не са наложени санкции, но общественото мнение в чужбина

осъжда политиката на режима. Той не е подкрепен дори от съюзниците от Варшавския

договор и изолацията му се задълбочава.“

В рубриката „Още за...“ на с. 323 присъства още информация, обясняваща

същността на „възродителния процес“:

„Още за…

„Възродителен процес“ При смяната на имената паспортите на българските турци са иззети и те са

задължени да си изберат българско име. Те излизат на протести, разтурени със сила

(Момчилград, Джебел, Бенковски, Ябланово). Дадени са и жертви. Следват забрани за

говорене на турски, извършване на религиозни ритуали и носене на традиционни дрехи.

Властта нарича тази политика „възродителен процес“, за да внуши, че българските

турци са българи, чието съзнание е било „замъглено“ през османското владичество и

трябва да бъде „възродено“. Но българските турци тайно дават на новородените

турски имена, говорят у дома на турски, а някои създават организации за съпротива и

извършват терористични актове.“

Тази рубрика завършва със задача за учениците: „Потърсете информация как

световните медии отразяват „възродителния процес“. Обсъдете в клас.“

На с. 323 в рубриката „Когато фактите говорят“ се допълва:

„Когато фактите говорят! По време на „възродителния процес“ в лагер в Белене са въдворени 423 български

турци, 314 са принудително установени в други населени места за срок от един месец до

три години, а в местата за лишаване от свобода са 145 души, съдени във връзка с

„възродителния процес“. Жертвите при преименуването и по време на майските

събития (1989) са между 20 и 50. Няколко души със сменени имена извършват

терористични актове, най-тежките от които са на гарата в Пловдив (30 август 1984

г.), където загива една жена, и във влака София-Бургас на гара Буново (9 март 1985 г.),

когато са убити осем души (сред които и две деца).“

Тук учениците трябва да отговорят на въпроса: „Каква е човешката цена на

„възродителния процес“? Обсъдете влиянието му върху етническия мир в страната.“

На същата страница има и две снимки със задачи към тях:

„Паметник на 17-месечната Тюркян в с. Могиляне, Къджалийско, загинала в

протестите срещу смяната на имената през декември 1984 г. – Коментирайте

средствата, използвани от властта срещу протестите по време на „възродителния

процес.“

„Паметник на жертвите на атентата на гара Буново на 9 март 1985 г. – Може

ли да бъде оправдано насилието като форма на протест и реакция? Аргументирайте

се.“

Темата продължава и на с. 325 в параграфа „1989 г. – провалът на системата“:

15

„Новата ситуация активизира българските турци, които през май започват

масови протести за връщане на имената и отнетите им права. В сблъсъците с

милицията има загинали и от двете страни. На 29 май Живков обявява, че всеки

български турчин, който желае да напусне страната, ще получи международен паспорт

и призовава Турция да приеме желаещите, за което многократно е изразявала

готовност. Обидата от „възродителния процес“ и надеждата за по-добър живот в

Турция кара българските турци масово да тръгнат на юг. Властта поощрява

изселването, но то създава остра липса на работна ръка в цели отрасли и най-вече в

селското стопанство, затова започва да разубеждава заминаващите. Масовото

изселване на 320 хиляди души, цинично наречено „Голямата екскурзия“, е удар за

икономиката на страната и дестабилизира режима. На 22 август Турция затваря

границата. Започва „обратната вълна“ - някои от напусналите се завръщат, но влизат

в конфликт с българите в смесените райони.“

В допълнение на с. 324 в рубриката „Свидетелство от епохата“ е даден откъс от

следния документ:

„Из Обръщението на 131 интелектуалци до Народното събрание, юни 1989 г.

Напоследък в нашата Родина стават трагични събития... При сблъсъци между

милицията и български граждани-мюсюлмани са паднали жертви... Причините за тези

трагични факти се коренят в насилието, извършено от властите върху етническата

идентичност на български граждани, които са с турско етническо самосъзнание...

Става дума за хора, които участваха наред с нас, българите, в изграждането на

социалистическа България и които със своите рождени имена разнасяха по света

нейната слава... Да бъде признато правото да си върнат родните имена българските

граждани, които желаят това.“

На с. 325 към две снимки на български турци на границата с Турция при

изселването им през лятото на 1989 г. са поставени следните въпроси: „Кое принуждава

тези хора да предприемат „Голямата екскурзия“? Какви са последиците от нея за

икономическото и политическото развитие на страната?“

В рубриката „Проверете наученото“ е поставена задачата: „Характеризирайте

целта и средствата за осъществяване на „възродителния процес“ в България.“

В урок № 66 – „Българското общество (1944-1989 г.) Демографски промени и

социална политика“ също присъства политиката към българските турци и българите-

мюсюлмани – на с. 334 – „От 70-те години БКП насилствено заличава етническите

различия. Връхната точка е „възродителният процес“, довел през лятото на 1989 г. до

изселване на над 300 хил. български турци. БКП прилага насилие и към българите-

мохамедани. През 70-те години имената им са сменени с български в опит да се спре

„турчеенето“ сред тях и да се подчертаят българските им корени.“

Извод: Убедени сме, че толкова подробното представяне в учебника на темата за

„възродителния процес“ в различните му измерения и посредством различни методически

похвати ще позволи на учениците да вникнат в неговата същност на грубо показване на

човешките права и сами да стигнат до осъждането му и този подход е много по-

резултатен, отколкото голословните осъждащи фрази, тъй като ролята на историческата

наука е да обяснява, а не да възхвалява или заклеймява.

16

11. Отсъства ясно изразен акцент върху икономическото състояние през 1989

г., а именно трите поредни фалита и дълговата криза – външен дълг в размер на

близо 11 млрд. долара и вътрешен дълг, натрупан през 80-те години, в размер на 26,5

млрд. лв. Това е предпоставка за най-лошия икономически старт след промените в

страните от Източна Европа.

Плътното следване на учебната програма позволи от десетте урока за периода 1944

– 1989 г. само един да е посветен на икономиката – урок № 65 – „Икономически

промени в селото и града“, като той обхваща целия 45-годишен период. В него, за

съжаление, могат да се представят само основните акценти и характеристики на

икономическата политика и резултатите ѝ.

Все пак, първата дългова криза (1960-1964 г.) е разяснена по същество в урока на

с. 328, макар и да не се използва това понятие, за да не се натоварва допълнително

речникът към урока (в него има обяснени пет термина!):

„Завръщането към индустриализацията и желанието да се подобри жизненото

равнище стимулират търговията със Запада. Вносът на машини и модерни технологии

не може да се изплати с българския износ, който е съставен най-вече от евтини и

некачествени селскостопански стоки. България получава кредити от СССР, които не

може да изплаща. За да ги покрие и получи нови, от 1962 до 1964 г. е продаден почти

целият златен резерв на страната. Решението е временно и показва, че икономическата

система се нуждае от промени.“

Предлагаме на с. 328 на мястото на двете снимки да се сложи следният текст, който

да допълни изложението за втората дългова криза (1973-1978 г.):

„Още за...

От 1973 г. икономическото положение на България се влошава. Тя взема заеми от

чужбина, за да гарантира икономическия растеж и социалните програми, без да

извърши нужните реформи. Външният дълг за пет години нараства почти шест пъти.

През 1977 г. властта ограничава разходите и вноса, но разчита най-вече на съветската

помощ. През лятото на 1978 г. Т. Живков убеждава Л. Брежнев да отпусне

допълнителни средства и в началото на 80-те години проблемът с външния дълг е

ликвидиран. Съветската помощ отново „спасява“ българската икономика, но

реформирането ѝ остава неосъществено.“

В изводите от урока на с. 328 да се добави нов пасаж и те да добият следния вид:

„В края на 80-те години кризата се задълбочава. За това допринася

обезценяването на долара и резкия скок на цената на петрола. България отново залага на

заеми и външният дълг от 4 млрд. долара през 1985 г. през 1989 г. е вече над 10 млрд.

СССР отказва икономическа помощ. През 1987 г. с Юлската концепция Т. Живков прави

опит да трансформира централното планиране в пазарна икономика, но без успех. През

1990 г. България спира плащанията по дълга, което води до фалит на държавата.

Социализмът губи икономическото съревнование със Запада.“

12. Терминът „държавен социализъм“ да бъде заменен с „тоталитарен режим“.

17

В уроците сме използвали термините „тоталитарен режим“, „тоталитарна система“,

„тоталитарна държава“, „тоталитарно общество“, „тоталитарно управление“,

„сталинизъм“, „социализъм по съветски модел“, „социалистическа система“,

„социализъм“, „комунистически режим“, „комунистическо управление“. Част от тях са

въведени в обучението по история в предходни години

Всички те, както и терминът „държавен социализъм“, са в употреба в българските и

международните академичи среди и публикации. Разбира се, съществуват научни

дискусии за съдържанието на тези термини и дали са напълно взаимнозаменяеми, но те се

изучават на по-високо равнище.

Същевременно в отделни рубрики – напр. в „Знаете ли, че...“ на с. 309 в урок №

61 – „Утвърждаване на тоталитарния режим“, са обяснени термините „комунизъм“ и

„социализъм“ според учението на Карл Маркс, а на с. 319 в „Още за...“ в урок № 63 –

„България и Европа – „разведряването“ и „застоят“ е обяснен появилият се през 70-те

години термин „развито социалистическо общество“.