Ренесанс

Ренесансът е културно движение, продължило приблизително от ХІV век до ХVІІ век.

То възниква във Флоренция в края на Средновековието и през следващите столетия се

разпростира в Западна, Централна и Северна Европа. В по-общ смисъл понятието

Ренесанс се използва и за историческия период.

Основните характеристики на културното развитие през Ренесанса са връщането

към ценности на гръцката и римската

Античност в литературата, философията, науката и най-

вече изкуството и архитектурата. Традиционно се смята, че тези промени в

интелектуалния живот превръщат Ренесанса в рязък преход от Средновековието към

Новото време.

Ренесансът е нова за времето си културна философия, възникнала вследствие на

кардиналните изменения на обществените отношения в Европа. Нарастването на

значението на градовете републики води до нарастването на влиянието на съсловията,

които не участват дотогава във феодалните отношения: майстори и занаятчии, търговци

и банкери. Всички те са чужди на ценностната система, създадена през

Средновековието, до голяма степен на църковната култура и нейния аскетичен дух на

смиреност. Това води до появата на хуманизма – обществено-философско движение,

което разглежда човека, личността му, свободата му, неговата активна и съзидателна

дейност като най-висшата ценност и критерий за оценка от обществените институции.

В градовете започват да се появяват светски центрове за изкуство и наука, чиято

дейност е извън контрола на църквата. Новият светоглед се обръща към Античността,

виждайки в нея пример за хуманистични и неаскетични отношения. Изобретяването в

средата на ХV век на книгопечатането играе огромна роля в разпространението на

античното наследство и новите възгледи по цяла Европа.

В исторически план се нарича преломна епоха, защото в периода ХІV-ХVІІ

век общественото и културното развитие на европейските страни излиза

от средновековието и се формират характерните черти на съвременната европейска

цивилизация. Терминът Ренесанс (възраждане) е възприет за означаване на засиления

интерес към античността, но с нагласата за новаторство. Обновителните процеси

започват около ХІІІ век в Италия. В този изключително динамичен период се зараждат

специфични обществено-стопански отношения, оформят се буржоазията и

интелигенцията. Това е периодът на революционни постижения. Приносите

на Леонардо да Винчи, Николай Коперник, Галилео Галилей, Микеланджело

Буонароти и други бележити творци и учени оставят ясна следа и предопределят

множество пътища на развитие в науката и изкуството. Превратни за обществото са

новите източници на енергия, Великите географски открития, изобретяването и

усъвършенстването на огнестрелното оръжие и др. Това е и периодът, в който Европа

става водеща сила в икономическо, политическо и културно отношение.

Всяка епоха има своя разцвет и своя духовен кризис. Но първата след Античността,

която ражда отново желанието за полет на човешката мисъл към обетованата земя на

свободата, е епохата на Западноевропейския ренесанс. Тя оставя дълбока диря в

развитието на човешката култура и цивилизация, показвайки пътя към хармонията и

красотата в самия човек. Ренесансът е епоха на освободените духовни стойности.

Човекът от подобие на божественото става духовна проекция на Бога и то в

пространството на земното и телесното, а не в отвъдното, в измисления и илюзорен

рай.

Човекът вече вярва в себе си и в своите възможности. Ражда се индивидуалността –

мислещият човек, реформиращ съзнанието на бездуховната тълпа. Масата,

средновековната общност има свой водач, свой светилник, който внушава идеята за

независимост на мисъл, поведение и действие. Ренесансовият, независимо мислещ

човек се превръща в творец на собствения си живот и съдба, но и същност, духовно

битие на новите идеи на времето и епохата. Чрез свободната си мисъл намира опорна

точка, за да реформира света и обществото. Така се появява голямата ренесансова идея

за човека, определила духовния облик на най-светлата епоха в културното развитие на

човечеството със знака на хуманизма. Появява се светско мислене, светска наука, т.

нар, на латински Humana която противопоставя ценностната си система на църковната

схоластика. Светското се отделя от църковно-духовното.

Промените в културата, литературата и изкуствата не отстъпва на промените в

стопанския отрасъл. Творчеството през Ренесанса е със светски и хуманистичен

характер, а самите творци изобразяват човека като реално земно същество. Ренесансът

в литературата започва с Данте, продължава с Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико

Ариосто, Торквато Тасо. Западноевропейската литература се развива под влияние на

италианския Ренесанс и на научните открития и достигат апогей в творчеството

на Лопе де Вега, Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир, Франсоа Рабле.

За родоначалник на епохата на Ренесанса в литературата е прието да се счита

италианския поет Данте Алигиери (1265-1321), разкриващ същността на хората от това

време в произведението си „Божествена комедия“. Любовните сонети на Франческо

Петрарка (1304-1374) откриват дълбините на вътрешния мир на човека, богатството на

емоционалния му живот. През ХІV-ХVІ век италианската литература преживява

разцвет – лириката на Петрарка, новелите на Джовани Бокачо (1313-1375),

политическите трактати на Николо Макиавели (1469-1527), поемите на Лудовико

Ариосто (1474-1533) и Торквато Тасо(1544-1595) я издигат в числото на

„класическите“ (наред с древногръцката и древноримската) литератури за другите

страни.

Литературата на Ренесанса се крепи на две традиции: народната поезия и

„книжната“ антична литература, затова често рационалното начало в нея се съчетава с

поетичната фантастика, а комичните жанрове получават голяма популярност. Това се

проявява най-вече в големите литературни паметници на епохата: „Декамерон“ на

Бокачо, „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес или „Гаргантюа и Пантагрюел“ на

Франсоа Рабле.

С епохата на Ренесанса е свързана появата на национални литератури – за разлика

от литературата през средните векове, създавана предимно на латински. Широко

разпространение получават театъра и драмата. Най-известните драматурзи на това

време са Уилям Шекспир (1564-1616, Англия) и Лопе де Вега (1562-1635, Испания).

РЕНЕСАНСЪТ В ИТАЛИЯ

Джовани Бокачо (1313-1375)

Ренесансовата идея за човека, интерпретирана от Данте Алигиери като Ад и Рай на

духа в „Божествена комедия", намира ново художествено отражение в творчеството на

Джовани Бокачо. Авторът на „Декамерон” е следващият голям творец на Италианския

ренесанс. Високият поетичен полет на мисълта за свободата на дух и съзнание,

характерен за епохата, е приземен от реалния поглед на Джовани Бокачо към живота.

Той открива в прозата на човешкия делник реалните стойности на грозното и

прекрасното в общественото битие, което неминуемо предопределя доброто и злото у

човека. Не в света на отвъдното, а във всекидневно битовото Бокачо търси хармонията

между дух и материя. Открива контрастното лице на обществения морал. В него има

много скрита, потисната страст, която е твърде земна и в своята греховност, и в своето

естествено природно право на съществуване. Джовани Бокачо отразява тази

двойственост в обществения и човешки морал, като създава „Декамерон” – класически

образец на италианската ренесансова проза.

„Декамерон” е сборник от новели. Бокачо използва литературния похват "разказ в

разказа", като цели да изобличи лицемерието на римокатолическите духовници. Чрез

серия от анекдоти, легенди и действителни случки от живота във Флоренция осмива

аскетизма. “Декамерон” съдържа 100 новели, разказани от 10 младежи – 7 момичета и 3

момчета, в продължение на 10 дни. Произведението, съдържащо в себе си чертите на

ранния Ренесанс, а именно оптимизма и любовта като движеща сила, е отражение на

хуманистичния светоглед на Бокачо. Този светоглед сам по себе си е едно отражение на

идеите на Ренесанса, където човек може да надмине себе си. Засиленият интерес към

чувствения свят на човека и пълното признаване на човешката индивидуалност са само

част от основните черти на текста, които могат да се проследят и в двете сюжетни

линии - на разказвачите и на героите в новелите.

За първи път жената е реабилитирана не само като равноправен участник в

разказваните събития, но и като автор разказвач. Странни са обстоятелствата, които

събират десетимата разказвачи на забавни анекдоти от всекидневието. Те са

определени от реален исторически факт - чумата и последвалите потресаващи събития

за гражданите на Флоренция през 1348 г. За художествени „свидетели” на разказаното в

стоте новели на „Декамерон” Бокачо избира най-младите представители на десет видни

аристократични фамилии във Флоренция. Те са неговият авторски „глас”. Превъплътен

в начина на мислене на всеки един от тях, авторът разказва увлекателно истината за

реалните стойности на човешкия живот, твърде често скрити зад маската на фалшив

обществен морал.

Мисълта за смъртта, неизбежна в дадените обстоятелства – чумната епидемия в

града, провокира максимална искреност в откровения разказ на седемте девойки и

тримата младежи. Те сякаш се наслаждават на последните мигове от живота си.

Любуват се на неговите радости, говорят открито за скритите му наслаждения.

Животът е карнавално пъстроцветие от смешни, нелепи недоразумения. Водеща тема е

любовта. Тя обединява сюжетното действие на разказаните случки. Писателят има

ренесансово отношение към интимните трепети на сърцето. Любовното чувство е

свободно, разкрепостено и всеки има право на него, независимо от мястото, което заема

в социалната йерархия на обществото. Да обичаш е духовен дар за човека. Искрен,

ренесансово откровен е смехът на Бокачо над средновековните „табута” в човешкото

съзнание. Всяка забрана е съблазън за греховни помисли. Плътските наслади са в

синхрон с изобретателната находчивост на човешката мисъл. В любовта героите на

Бокачо са личности, които доказват себе си. Произхождат от всички възможни

обществени слоеве. Те са граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и

проститутки. От социалното „дъно” – до светския и църковен елит – всички са

представени.

„Декамерон” на Джовани Бокачо е творба със силно изявен ренесансов дух.

Човекът заема централно място в повествованието. Присъства ярко във всяко разказано

събитие с неочакван финал. Любовта винаги побеждава, ако достойно е защитено

нейното право на съществуване. Но над всички обрати в сюжетната интрига застава

смехът на Бокачо - ренесансов, откровен и силен в своята безпощадна критика над

фалшивия морал и лицемерието в човешката нравственост. В „Декамерон” е събран

смехът на ренесансова Италия от XIV в. над средновековното безсилие да се отнеме

свободният избор наличността. Бокачо защитава правото на всеки от героите си да бъде

верен на доброто и злото в себе си, но да остане човек в святата греховност на плътта и

духа, слети в откровения порив на неистовото любовно желание

Проблеми и конфликти

В “Декамерон” Бокачо описва чумната епидемия не като болест, а какви последствия

дава тя върху морала на хората. Чумната епидемия унищожава най-човешкото у хората

- състраданието към себеподобните.Чумата унищожава семейно-родствени връзки,

води до липса на морал и незачитане на човешките и божествени закони. Чумата

символизира смъртта на старото време и стремежа към хармония между дух и материя.

РЕНЕСАНСЪТ В ИСПАНИЯ

Твърде контрастна и противоречива е картината на испанската действителност през XVI век, когато започва развитието на ренесансови процеси. Влиянието на

западноевропейския хуманизъм е вече осезателно. Независимо от липсата на реални

икономически условия за промяна в начина на живот, ренесансовата идея за човека

получава свой индивидуален, типично испански художествен израз.

Пословичната гордост и болезнено чувство за национална чест определят и

особената стойност на духовните ценности. Свободата на духа е вътрешна потребност

на човека, раздвоен между трагичните реалности на действителността и „миража” на

нова духовна мечта за щастие. Някаква особена мистична сила и красота има в

желанието за духовна свобода на испанската творческа мисъл. Това е естествена

художествена реакция на търсещите умове на епохата, които са свободни единствено в

полето на мисълта. Затова и идеята за човека е колкото духовна реалност, характерна за

цяла Западна Европа, толкова и болезнено метежен полет на мисълта към безкрайно

красиви духовни хоризонти. Това е своеобразно скиталчество на духа към обетованата

страна на щастието, която всеки испанец търси в епохата на XVI век. Неслучаен е

засиленият интерес към пътешествия и авантюрни приключения. Всеки пътува и

мечтае за своя щастлив шанс в живота. Мисълта за материално обогатяване е водеща,

но редом с нея „скита” и ренесансовата идея за богатство на духа. А то е винаги в

свободата. Приказната страна на щастието за испанските хуманисти е в пространството

на духовната и творческа свобода. Тя е онзи „златен” мираж на мисълта, който

преследва и авантюристите, жадни за приключения и бързо забогатяване през

ренесансовия XVI век. Затова и битката за свобода на мисълта е поредица от странни

„приключения”, в които реалното и утопичното се сливат. Свободата е измамно близо и

реално-трагично далеч. Тази особеност на ренесансовите търсения през XVI век в

Испания ражда контраста между мнимо и реално в художествените литературни

образци на епохата.

Творецът винаги отразява контрастите и усеща пулса на своето настояще, което

предизвиква „смях през сълзи”. Тъжен е смехът на духовно разкрепостения, но това е

единственото средство да се опази свободата на творческото си дръзновение, с което

той иска да промени света и живота на хората. Затова и ироничният присмех на

Сервантес в „Дон Кихот” не закъснява да изяви своята пречистваща сила.

Сервантес – „Дон Кихот”

Мигел де Сервантес Сааведра (1547 – 1616)

Сервантес – наследник на стара испанска благородническа фамилия, изминава

дълъг и бурен житейски път на борец срещу неправдата. Сражавал се като доброволец

в обединената армия на Венеция и Испания в битката при Лепанто, преживял

петгодишен плен, получил свободата си след многобройни страдания, смелият воин

завършва своя път, сблъсквайки се с бездушието на испанското общество.Той иска да

работи за родината, но е принуден да събира данъци и с това си навлича омразата на

своите сънародници. Любовта му към свободата няколко пъти го праща в затвора.

Прибавят се и оскърбления по адрес на творчеството му. Ето този дълъг и бурен

житейски път е първоизточник на великия мечтател Дон Кихот, който жадува за правда

и се бори за нея, а в награда получава само тежки разочарования, присмех и страдания.

Сервантес е творчески изкушен от контраста в реалната картина на живота през

XVI век в Испания. Той осмива, но и съчувства. Но преди да достигне до изтънчените

форми на отрицание чрез пародията и трагичната пречистваща сила на смеха в романа

„Дон Кихот”, Сервантес внимателно наблюдава развойните, понякога твърде

драматични процеси в испанското общество, водещи до дълбок духовен и национален

Кризис. Извървява свой път на творческо развитие. Става известен с романа „Дон

Кихот”, но той е автор и на други произведения. Разбирането му за художествено

изображение в един по-ранен етап от неговото творческо формиране включва

пасторални и романтични мотиви. Такъв е романът „Галатея”, в който идиличният

начин на живот е твърде далеч от социалните и духовни контрасти на испанската

действителност. Но още в тази творба се чувства трагичният копнеж за щастие.

Сервантес пише и за театъра. Негови са пиесите „Нумансия” и „Алусирски нрави”.

Доказва усета си за красивото чрез лиричните си изповеди в не малко създадени от него

стихове. Публикува и сборник с разкази под заглавие „Поучителни новели”.

В епохата на Сервантес особено са разпространени рицарските и плутовските

романи. Приключенията и романтиката въздействат на въображението и интересът към

живота на средновековните рицари и техните, понякога твърде невероятни подвизи

расте. В тях читателят намира сякаш реализирана тайната си надежда за героична слава

и човешко щастие, но и особения привкус на приключението. Те водят неминуемо към

завладяването на нови територии и пространства, в които е може би и приказната

страна на щастието и богатството, за които мечтаят хиляди в Испания, скитайки по

прашните пътища.

Но редом с рицарските романи през XVI век в Испания са широко разпространени

и плутовските, т.е. романи за измамници и хора с непочтено поведение. Отразената

действителност в плутовските романи разкрива дълбоката нравствена и духовна криза

на обществото. Контрастът е налице. Действителността е противоречива,

художествените форми за отражение - също. Широкото разпространение на рицарските

и плутовските романи доказва драмата на испанското национално съзнание.

Раздвоението между духовен романтизъм и приключенски авантюризъм расте. Тези

особености на духовните реалности в испанската действителност формират и

естетическите принципи за художествено отражение в творбите на Сервантес. В „Дон

Кихот” могат да се открият елементи и от рицарския, и от плутовския роман. Но те са с

„преобърнати”, т.е. с пародирани художествени стойности. Отминало е времето на

героичната рицарска романтика. Действителността е тъжна и печална, а самата истина

за реалността – грозна и антихуманна. Казана открито, тя е особен, естетически вид

„предателство" спрямо Красивия идеал на рицарството, безкористно приело битката с

грозното и антихуманното в света. Но тъкмо тази конфронтация с „печалната” картина

на света от позициите на романтичния идеал на рицарството ражда странната красота в

помислите и печалната нелепост в действията на най-странния рицар в историята на

човешката цивилизация – героя на Сервантес, „Рицаря на печалния образ” – Дон Кихот.

Създаден във великата епоха на Ренесанса, романът "Дон Кихот"/1605-1616г/ е

въплъщение на идеята за свобода и човешко щастие.

Кратко съдържание на романа ”Дон Кихот” („Знаменитият идалго Дон Кихот де

Ла Манча")

Дон Кихот, героят на романа, е добър и почтен благородник, изпаднал в бедност

(идалго). Неговата страст е четенето на рицарски романи. Те го довеждат до възторг,

изпълват го с чувството за рицарска чест и макар че времето на рицарите отдавна е

отминало, той решава да стане странстваш рицар и да се бори със злото по света.

Съобразно рицарските обичаи Дон Кихот си избира дама на сърцето" бедната

Дулцинея от селото Тобосо, на която трябва да посвети добрите си дела. Конят му е

една стара кранта, но пак по рицарски обичай получава гръмкото име Росинант (звучно

име, но означаващо кранта").

Облечен в подобия на рицарски доспехи, въоръжен с ръждясали щит и меч, една

сутрин Дон Кихот напуска своя дом в едно село на Ла Манча", без да се обади на

никого, и тръгва да търси подвизи. По пътя се сеща, че няма право да се нарича рицар и

да влиза в двубой с истински рицари, защото не е посветен в благородно рицарско

звание. Още привечер, в първата крайпътна кръчма, въздигната във въображението му

в рицарски замък, Дон Кихот решава, че кръчмарят е владетел на замъка" и рицар и го

моли да го посвети в ри царство. Кръчмарят разбира, че има пред себе си болен човек, и

се съгласява да изпълни молбата му, ако преди това цяла нощ Дон Кихот стои на

стража до доспехите си. През нощта с горд вид идалгото обикаля кладенеца в задния

двор на хана и влиза в пререкание с мулетаря, който иска да напои мулето си в

коритото с доспехите. На сутринта кръчмарят с тефтера си за сметки (наместо книга) в

ръка посвещава Дон Кихот в рицарство, като го удря няколко пъти с меча по гърба. По

негов съвет посветеният рицар се отправя към дома си, за да се снабди с дрехи, пари и

да си потърси оръженосец.

На връщане в една горичка Дон Кихот дочува жални стонове. Приближава се и

вижда завързано момче, което господарят му налага с ремък, защото не се грижело

добре за стадото му. Обзет от благороден гняв, Дон Кихот вижда в господаря-селянин

рицар, който е нападнал беззащитен, и опира копие в гърдите му. Уплашеният селянин

се заклева, че ще се разплати с момчето и ще го пусне да си иде. Това е достатъчно за

Дон Кихот и той си тръгва, без да дочака развръзката. А селянинът отново завързва

момчето и го набива още по-жестоко.

По-нататък Дон Кихот среща няколко търговци. Взема ги за странстващи рицари и

ги предизвиква на двубой, като иска да признаят, че няма на земното кълбо красавица,

подобна на „несравнимата Дулцинея Тобоска”. Търговците веднага разбират безумието

на Дон Кихот и един от тях му отговаря предизвикателно, че Дулцинея може би е

грозна, но щом рицарят иска, ще се възхищават от нея. Идалгото не може да понесе

такава обида и се втурва с насочено към търговеца копие, но Росинант се препъва в

един камък и разяреният му ездач пада на земята, без да може да помръдне. Един от

слугите на търговците доближава Дон Кихот, счупва копието му и пребива нещастния

рицар. В това състояние го намира негов съселянин и го отвежда в дома му, където го

очакват любеща племенница и икономка. Идват и неговите приятели бръснарят и

свещеникът, и за добро зазиждат вратата на библиотеката, като преди това изгарят

любимите му рицарски романи. Дон Кихот се съвзема и напразно търси библиотеката

си, а домашните му го уверяват, че зъл магьосник я е откраднал.

Скоро набеденият рицар се вдига от леглото. На среща с приятели ги уверява, че

светът има нужда от странстващи рицари и че той ще възкреси това съсловие от

доблестни мъже. В същото време провежда преговори със своя съселянин Санчо Панса

– състоятелен, но наивен човечец, да му стане оръженосец, като му обещава, че щом

завладее някой остров, ще го направи губернатор или цар и това ще се случи най-късно

до седмица. Примамен от бляскавите обещания и от перспективата жена му да стане

царица, а синовете му князе, Санчо бързо дава съгласието си и тръгва да пътешества с

Дон Кихот.

Въоръжен бутафорно и възседнал Росинант, заедно със своя оръженосец Санчо

Панса, рано една сутрин Дон Кихот отново напуска родното място. Поставил си е ясна

цел да направи света по-справедлив, като защитава слабите и отмъщава за обидените.

Следва поредица от приключения, предизвикващи смях. Развихреното въображение на

Дон Кихот взема ветрените мелници за великани, самотните селски сгради за рицарски

кули, мирни калугери за вълшебници, стадо овце за огромна армия, оковани

престъпници за невинни страдалци. Верният оръженосец напразно се опитва да накара

своя рицар да види реалността. Дон Кихот е готов във всеки момент да влезе в бой с

неприятели, а когато се сблъсква с истината, отдава промяната на магьосничество. С

подвизите си Дон Кихот не постига добро, а причинява злощастия на себе си и на тези,

които защитава.

След разнообразни приключения героите се завръщат у дома, разочаровани от

действителността. После напускат селото си още веднъж, преживяват нови

приключения и накрая се завръщат с напълно разбити и загубени надежди да бъдат

служители на доброто.

В предсмъртния си час, скоро след второто завръщане у дома. Дон Кихот разбира,

че увлечението му в рицарските подвизи е пълно безумие. Тъжната му констатация е,

че не е никакъв Дон Кихот, а просто един идалго, наречен заради мекия си нрав Алонсо

Добрия".

Жанрът на романа – пародия на рицарски роман, възниква естествено и закономерно –

едновременно като присмех над рицарските романи и като наследник на богата

литературна традиция. Чрез "пътя" и "срещата" Сервантес успява да обхване напълно

атмосферата на своето време. Благодарение на елемента "случайност" Дон Кихот и

Санчо срещат по пътя си хора от всички съсловия и групи. Това е една много тъжна

Сервантесова Испания. Дон Кихот и Санчо ги събира "пътят", за да останат завинаги

заедно. Те въплъщават едновременно надеждите на Ренесанса и вечните устреми на

човечеството. В това е и общочовешкият смисъл, който Сервантес е заложил в образа

на Дон Кихот. По опожарените от безмилостното слънце пътища на Испания Дон

Кихот и неговият Санчо се възправят срещу тъжната и мизерна действителност, срещу

цялото зло в света, за да продължат своя път към вечността.

Образи

Нееднократно, когато стане дума за Дон Кихот, се цитират думите на Сервантес –

"Дон Кихот - това съм аз". Това признание обединява в себе си и личността на автора, и

изключителното му превъплъщение в личността на неговия герой, и картината на

испанската действителност, от чиито взаимоотношения се ражда знаменитият герой.

Как в романа се стига дотам, че най-знаменитият герой в испанската, а и в световната

литература тръгва по изгорелите от слънцето прашни пътища на Испания за да брани

унижените и оскърбените, да прави добро и да отдава възмездие на злото?

Корените на трагизма в романа "Дон Кихот" могат да се открият в испанската

действителност от ХV в. Сервантес избира композицията на романа си съобразно

идейния замисъл и художесствената задача.В своите три похода Дон Кихот преброжда

пътищата на Испания, за да разкрие пред читателя една нерадостна национална съдба.

Миналото величие на Испания е последвано от катастрофа, сложила навсякъде своя

отпечатък. По пътя си рицарят среща крадци, скитници, каторжници – ярко

доказателство за разрухата на страната. В хановете го посрещат алчни и жестоки

кръчмари, груби търговци, които жестоко се подиграват с неговото безумие.

Аристокрацията все още поддържа своя блясък, живее в безделие, но в нейното битие

се долавя вече историческата й обреченост. Дошло е времето на Самсон Караско.

Селячеството изнемогва в мизерия, Санчо зарязва семейството си, за да търси лесни

пътища за препитание. В описанието на живота на Алонсо Кихана в началото на

романа могат да се видят мизерията и духовната бедност, в които живее дребното

риццарство. Но за сметка на това нашият рицар притежава духовни ценности, които ще

го изведат в началото на пътя. Този път ще посочи на "Рицаря на печалния образ"

много истини – за добродетелта, за правдата, за любовта и уважението между хората.

Изтънчената духовност на Дон Кихот е далечна и чужда на обърканите трагични

реалности на испанската действителност от XVI век. Тя трудно се вписва в общата

картина на разруха и духовна бедност. Трагична е мечтата на бедния идалго за

възраждане рицарската доблест на отминалите героични времена. Хуманността на

новите духовни търсения влиза в непосилна битка с „печалната” действителност на

Испания. Човекът, носител на нов хуманен идеал, се конфронтира с реалността.

Ренесансовите идеи на епохата имат двойно художествено отражение – висока

духовност и ниска примитивна практичност. За миг те получават художествен синтез, в

който „живее” реалният контраст на времето. Действително Дон Кихот и неговият

спътник Санчо Панса въплъщават високото и ниското в ценностната система на

испанското национално съзнание. Накърнената чест на обеднелия идалго и

безперспективността на бедния, лишен от земя и право на труд селянин са две различни

проявления на еднакво трагична човешка съдба. Единият е воден от високи духовни

помисли, за които път към бъдещето няма, а другият, гонен от нуждата, търси средства

за материално оцеляване.

Героите на Сервантес се изравняват по трагичната безперспективност на целите и

намеренията си. Дон Кихот и Санчо Панса са класическо въплъщение на странната

„хармония” в контраста на взаимно привличащите се противоположности. Те се

„оглеждат” не в реалните си образи, а в онова, което е тяхно подобие, т.е. отражение на

действителност, която наподобява своята същност, но реално е далеч от нея.

Противоположностите (в случая образите на Дон Кихот и Санчо Панса), които търсят

общото си художествено битие, са отразени подобия на съществуващи реалности. Те са

пародиен израз на двойно деформираната и трагично самообрекла се на духовна

пустота испанска действителност.

Дон Кихот стои безкрайно по-високо от рицарските герои. Той е смешен рицар, но

съвършен човек. Високият хуманен идеал, заложен в нравствените му търсения, го

издига над грозните реалности на времето, в което живее. Принципът на пародия

определя условните посоки на вътрешно движение при изграждане образа на Дон

Кихот. Много често покрай него страда и оръженосецът му Санчо Панса. Привлечен от

премамливи обещания, той напуска дом, земя, семейство и тръгва с рицаря по пътя на

приключенията. Единият слаб, изпит, мършав, но вдъхновен от великодушни идеи да

възстановява правдата, да изкоренява злото, да брани онеправданите и оскърбените, в

същото време да печели слава и чест, извършвайки легендарни подвизи, другият –

възнисък, възпълничък, не лети, но все пак крачи в царството на авантюрите,

подбуждан от противоположни на Дон Кихотовите намерения, не така благородни и

идеалистични, напротив – твърде материално-прозаични. Такива два образа,

едновременно противоречиви и сходни, изключващи се един друг и допълващи се,

световната литература не познава. Това е славната двойка Дон Кихот и Санчо Панса.

Санчо е селянин – испански селянин от главата до краката. И ето този селянин

зарязва дом, жена, деца, малкото имот, който има, и тръгва след един фантазьор по пътя

на авантюрите. Съвършено основателно може да възникне въпросът: Кой е по-безумен

– Дон Кихот или Санчо, който повярва в явно неосъществимите обещания на рицаря?

Въпросът е в това, че те съществуват не само по страниците на романа, а сякаш в

действителността като две живи човешки същества крачат един до друг, с които човек

се радва, любува се, смее се и тъгува.

Образът на Санчо Панса, както и този на Дон Кихот, не е просто измислица на

един забавляващ се гений, а дълбоко осмислена художествена реализация на най-

многолюдната част от испанския народ през оная епоха. Санчо е рожба не само на

творческата мисъл на автора, но и на реалистичния му подход към действителността.

Но Санчо, както и Дон Кихот, е преди всичко художествен образ – естетически дълбоко

осмислен, жив, ярък – нищо от това, че външно изглежда неугледен. Сервантес е

вложил в характера му хубавите, положителните черти на испанския селянин, но не е

отбягнал и слабостите му. Тъкмо това определя пълнотата, правдивостта и

убедителността на образа му.

Като изключим неудържимото му желание да забогатее по лесен и фантазьорски

начин, Санчо се изявява със своя трезв ум и реалистичен подход върху нещата в

живота. За него вятърните мелници са мелници, а не великани, крайпътният хан –

кръчма, а не замък, бръснарският леген – леген, а не рицарски шлем, Дулсинея дел

Тобосо – обикновена селска девойка, а не принцеса и т.н. Това е най-обикновена

трезвост, най-правилна оценка на нещата в живота. Сервантес цени тези качества на

своя герой и нито сянка от ирония не се вижда, когато ги разкрива. Едва ли има нужда

да се оневинява Санчо за неговите “грехове” да похапне, да пийне, да подремне. Това

са неща, присъщи на човека от народа със здрав стомах и здрава нервна система..

С ласкава насмешка писателят се отнася към друга “слабост” на Санчо, именно

към безчислените му поговорки и пословици. Той със своята бъбривост не досажда на

никого освен понякога на своя захласнат господар. Но сам Дон Кихот признава, че

Санчовите пословици съдържат много мъдрост, но не скучни мъдрости, от които

главата боли, а поетично изваяни бисери, радващи сърцето на читателя.

Под външно неугледната фигура на оръженосеца се крие просто, обикновено,

добро сърце, което може да обича, да страда, да се вълнува, което, разбира се, не гори

от пориви за подвизи, както Дон Кихот, а е едно обикновено човешко същество, един

необразован испански селянин, който се възвисява по своему и заслужено получава

уважението и възхищението на читателя. Има страници в романа, когато Санчо, както

сам казва:”от врабче става орел”. Това е, когато се разказва за неговото управление на

въображаемия остров. Срещу безделничеството и духовната пустота на висшата класа

Сервантес противопоставя мъдростта, справедливостта, безкористието на простия

селянин. Санчо само няколко дена “управлява” по каприза на разглезените аристократи

въображаемия остров, но през краткотрайното си “управление” той се проявява като

мъдър и честен управник. Глупавата шега с неговото “губернаторство” завършва по

волята на самия Санчо с такова достойнство, каквото би трябвало да е присъщо само на

аристократите. Сервантес сякаш съвсем нехайно поставя в прощалното слово на своя

оръженосец няколко думи, които плющят като бич против подкупничеството на

бюрократичното чиновничество, впило се в оголялата снага на испанския народ.

След този случай Санчо Панса е същият и не е същият. Здравото ядро в неговата

селска природа е запазено, но е облагородено. Това, разбира се, не е станало от само

себе си, а е резултат от въздействието, което Дон Кихот му е оказал. Великолепно

Санчо го е изтъкнал чрез няколко от своите многобройни пословици: ”Тръгни с

добрите и сам ще станеш добър”, или: ”Застанеш ли под добро дърво, на добра сянка

ще се радваш”, или: ”Не е важно с кого си расъл, а с кого си пасъл”. Неговото добро

дърво е Дон Кихот. Съветите, които рицарят дава на бъдещия “губернатор”, са особено

мъдри. В тях говори не безумният идалго, не фантазьорът, който е в плен на абстрактни

и отвлечени идеи за това, що е справедливост и що е несправедливост, а писателят –

хуманист, който чрез словата на своя герой изразява своето отношение към хората, към

живота, към обществото и неговия морал, закони, лично поведение.

Макар Дон Кихот да е слаб, мършав, съсухрен за автора той не е слаб човек. Той е

много силен, духом много могъщ. Никой никога не го е видял отчаян. В това мършаво

тяло се намират толкова сили, толкова енергия, толкова вяра, че след всяко поражение,

след всяка несполука се изправя отново, грабва копието и щита, яхва своя Росинант и

се впуска в нови подвизи и дела, за да изкоренява злото, да наказва злосторниците, да

помага на слабите и нещастните. За него Санчо казва: ”Той е най-умният, най-мъдрият,

най-добрият човек, какъвто някога е виждал светът”.

Но у Дон Кихот има и някаква налудничавост, която се изразява не само в това, че

всичко, което е прочел в романите за Амадис Галски и още стотици други рицари, е

възприел като реалност, а в това, “че когато се умопобърква окончателно, на него му

хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му

се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината да

стане странстващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка, за да търси

приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а

именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин

да спечели безсмъртно име и слава”. / I, 1 /

Истинската лудост на Дон Кихот започва именно от тоя момент, когато вътрешната

самоизмама, на която е пленник, решава да превърне в реалност. По прашните пътища

на страната се движат хиляди скитници, просяци, дълги и мрачни религиозни

процесии, каторжници и безделници. Безправие, произвол, неправди, унижения са

обикновено явление. Не случайно първата неправда, на която се натъква рицарят още

при първото му излизане, е жестоката разправа на селския богаташ с ратайчето. А

такива картини на безправие не са една и две.

Неприветлив и тъжен е пейзажът, на фона на който се развиват събитията с рицаря

и неговия оръженосец. Двамата герои като две привидения се движат по пуста, гола,

лишена от зеленина равнина, а слънцето на кастилското небе безмилостно суши и

земята, и мозъците им. Рядко по страниците на романа се среща пейзаж, от който лъха

на свежест, аромат на цветя или ромон на поточе.

Много тънък и деликатен начин е избрал писателят, за да каже истината за своята

съвременност такава, каквато той я е видял и каквато е била в действителност. Това е

горчивият смях, смехът през сълзи на очите и през гнева на сърцето и ума, смях, който

предизвиква печални размисли и злоба против виновниците. Дон Кихот е жив образ,

защото зад явно безумните му дела и разсъждения се таят в подсъзнателно състояния

съвсем предметно-реални неща. Той е беден рицар. Бедността не е порок, но не е

добродетел. И защо това, което практическки е неосъществимо, да не се опоетизира в

един фантастичен свят, в който личното, макар и илюзорно величие, да не достави

радост и щастие на тоя мечтател?

Безброй са странните и “изумителни подвизи” на Дон Кихот: борба с вятърните

мелници, които разстроеното му въображение възприема като великани, нападение на

стадо овце, което възприема за неприятелска войска, като избива десетина глави, а

пострадалите овчари го пребиват с камъни, освобождаване на каторжници, след което

им заповядва да вземат оковите и така да се представят пред “дамата на сърцето му” и

т.н. При това трябва да се отбележи, че прави зло не само на другите, а сам на себе си

навлича беда: остава било със счупени ребра и ръце, било с изкъртени зъби. Така

всичките му “подвизи” получават трагикомичен характер. Героят желае едно нещо, а

последиците са тъкмо противоположни на желанията му; той се ръководи от хубави и

благородни подбуди, а в действителност резултатите в едни случай са трагични, в

други – комични или едното и другото едновременно. Следователно не става дума за

обикновена лудост, а за особен вид психическо разстройство, изразяващо се в

странното отношение на героя към окръжаващия го свят, по-точно – окръжаващата го

испанска съвременност. Дон Кихот се разминава с нея, не я вижда, а може би я вижда,

но не иска да я приеме. И се получава така, че рицарят не разбира, че живее в

нерицарски времена. Дон Кихот има свое виждане, свои измерения за света, които са в

несъответствие с реалното, с обективно съществуващата действителност. И именно при

сблъсъка между неговия илюзорен свят и окръжаващата го действителност се

пораждат редица недоразумения, в които се крие трагикомизмът на героя. Затова

последиците от действията му са печално-трагични за него и другите и едновременно

комично-смешни. Но “рицаря на печалния образ” притежава такива съкровища на

благородното си сърце и на възвишения си дух, с които предизвиква възхищение и

уважение. Трудно може да се разграничи при един и същи епизод, при един и същи

“подвиг” къде свършва безумието и къде започва мъдростта. Той кипи от възмущение

при всяка неправда, която случаят изпречва на пътя му. Дон Кихот не може да си

представи как може да се върши насилие над едно слабо и безпомощно дете. Това е

противочовешко, зверско дело. И независимо че резултатите от неговата намеса са

печални, читателят с право пита: как е трябвало да постъпи Дон Кихот – да отмине ли,

или да се намеси? Той може да бъде неблагоразумен към себе си, но не може да не бъде

съпричастен към чуждата неволя. И така той е обикновено благороден, човечен, макар

и наивен идеалист, но никога равнодушен наблюдател. Дон Кихот дарява свобода на

много нещастници. За него “за свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва

животът и ... лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети

човека”.

Наистина Дон Кихот не става велик човек, който би могъл на място и навреме да

приложи заключените съкровища на своя ум и своето сърце. Но той става друго нещо –

единствено и неповторимо – един художествен образ, един литературен герой, който

няколко века вълнува човечеството, една велика загадка, която са се опитвали да

разгадаят хиляди учени, философи, историци, критици. Но Сервантес и Дон Кихот

вярват в своята красива мечта и в хуманното бъдеще на човечеството.

Проблеми и конфликти

Героят на Сервантес се превръща в трагичното изключение на своето време.

Хуманност и епоха се противопоставят. Влизат в конфликт. А като двигател и

въплъщение на този конфликт се явява героят на Сервантес. Автор и герой нямат

бъдеще. Остават сами с мъдрата печал по красивото безумие на мечтата за човешкото

у човека, което ги прави излишно, ненужно мъдри, и времето отказва да реализира

тяхната мечта. Времето, епохата и нейното бъдеще не принадлежат на Сервантес и

неговия герой. Дон Кихот вярва в красивата мечта, а Сервантес- в човека. Автор и

герой търсят епоха, в която времето ще принадлежи на човека, а безумната мъдрост на

желанията му ще бъде нравствена реалност, а не лудост.

РЕНЕСАНСЪТ В АНГЛИЯ

До XIV век в Англия не съществува единна национална култура, включително и

общ език. Завоевателите нормани донасят френския език и култура, покорените сакси и

брити все още пазят оригиналните си език и бит, постоянните експедиции на

английските крале в Европа (повече от половин Франция е била английско владение

през XII и ХIV-ХV век) служат като своеобразен мост между островната и

континенталните култури. Към средата на същия този XIV век започва да се оформя

единен национален език (писмен и устен), в основата на който е лондонският диалект.

През този период английската литература е разделена на две социални групи -

аристократично-средновековна (рицарска поезия, романи, балади) и народна (баладите

за Робин Худ, песни и легенди).

Разцветът на английската ренесансова култура се отъждествява с творчеството на

великия драматург Уилям Шекспир. По-голямата част от това творчество очертава

т.нар. висша фаза в развитието на английския хуманизъм (1588-1603). Времето от 1603

до 1616 г. е свързано с упадък на английския Ренесанс, последван от криза на

ренесансовата култура под напора на бързо напредващото частнособственическо

общество. Най-съществено развитие получава драматургията. Тя достига

забележителни върхове по времето на кралица Елизабет, наречено Висок ренесанс.

Уилям Шекспир( 1564-1616)

Уилям Шекспир живее и твори преди 400 години, но за него знаем много по-малко,

отколкото за автори от XII или XIII век. Цели периоди от живота му са покрити с мрак,

а някои от творбите му и до днес са оспорвани от шекспироведи. Шекспир е смятан за

най-значимия автор в англоезичната литература и един от най-видните драматурзи в

световната история. Той е наричан често „национален поет на Англия“. Оцелелите

произведения на Шекспир, някои от тях писани в съавторство, включват

38 пиеси, 154 сонета, 2 дълги повествователни поеми и няколко други стихотворения.

Пиесите му са преведени на всички значими съвременни езици и се изпълняват по-

често от тези на всеки друг драматург.

ТРАГЕДИЯТА ХАМЛЕТ"

Творческа история

За основа на великата Шекспирова трагедия е използван сюжет, взет от сборник

хроники на скандинавския учен Саксо Граматик (XII в.). Сборникът отразява нравите в

датския кралски двор и съдържа интересната легенда за смъртта на датския крал от V в.

Хорвендил и последвалото отмъщение на сина му Амлет, който се преструвал на луд,

докато се подготвял за разправата. Същата легенда преразказва френският хронист П.

Белфоре в книгата Трагични истории" (1576). В общи линии съдържанието на тази

любопитна история е следното: датският крал Хорвендил е убит от брат си, който

заема неговото място на престола и се жени за овдовялата кралица; законният

престолонаследник Амлет се досеща за убийството и започва да се преструва на луд, за

да избегне участта на баща си; новият крал изпраща Амлет в Англия, придружаван от

двама негови приятели", които носят писмо за лудостта на принца и необходимостта да

бъде убит; Амлет подменя писмото и обрича придружителите си на гибел, след което

се завръща в родината си; там устройва пир, запалва кралския дворец и убива

самозвания крал.

Опирайки се на познатия сюжет, Шекспир му придава ново идейно съдържание.

Старата драма на отмъщението добива нов смисъл. Тя разкрива терзанията на новата

ренесансова личност, поставена в изключително трудна ситуация. Дългът към

погубения баща изисква справедливо отмъщение, но Хамлет не е в състояние веднага

да пристъпи към него. Той е изпълнен със съмнения, иска първо сам да се увери в

истината за убийството, а после да убеди и целия кралски двор в справедливото

възмездие.

Младият учен принц е потресен от света на злото и особено от факта, че негови

носители са най-близките му родственици майка, чичо. Това го прави тъжен и самотен

и той използва мнимата лудост, докато се пребори със съмненията и колебанията си.

Всичко това определя Шекспировата трагедия Хамлет" не толкова като драма на

отмъщението, а като трагедия на колебанието и разочарованието.

Кратко съдържание на трагедията Хамлет".

Действието се развива в замъка Елсинор. Кралят на Дания умира внезапно, а

неговият брат Клавдий бързо узурпира трона и се жени за вдовицата Гертруда. От

Витемберг, където е студент, се завръща принц Хамлет, законният престолонаследник.

Натъжава го не само смъртта на баща му, но и прибързаната женитба на майка му и

чичо му. При една от самотните нощни разходки в градината на замъка му се явява

призракът на покойния крал, който му съобщава, че е убит от Клавдий. Хамлет иска да

се убеди, че това е истина. Нуждае се от време, а е твърде вероятно новият крал да

замисля и неговата гибел. Хамлет решава да се преструва на луд, докато организира

назидателно-показно отмъщение. Поведението му става необяснимо за околните. Най-

много от това страда любящата го Офелия. Принцът се държи с нея грубо, защото има

нужда от нейното отдръпване. Не може да й каже истината, защото баща й,

царедворецът Полоний, е угоднически предан на краля, а Офелия е добра дъщеря и

споделя всичко.

В двореца пристига трупа странстващи актьори и Хамлет предлага да играят

съчинена от него пиеса. Тя възпроизвежда сцената на убийството на Хамлетовия баща

(както си я представя Хамлет). Вълнението на Клавдий убеждава Хамлет, че призракът

казва истината. Следва бурна разправия в покоите на кралицата. Хамлет я укорява за

новия й брак с убиеца. Усеща, че някой се крие зад завесата, решава, че е Клавдий, и

решително посяга на живота му. Оказва се, че убитият подслушвач е Полоний.

Кралят е обезпокоен от поведението на Хамлет и решава да го премахне. Изпраща

го в Англия на измислена мисия заедно с царедворците Розенкранц и Гилденстерн.

Целта е принцът да бъде убит далеч от Дания. По пътя „емисарите“ са пленени от

пирати. Хамлет успява да се освободи и се завръща у дома. Там го чака лоша вест –

Офелия не е могла да приеме неговата лудост и убийството на баща си, загубила е

разсъдъка си и се е удавила. Хамлет си е спечелил нов враг в лицето на стария си

приятел Лаерт, брат на Офелия и син на Полоний. Подтикван от краля, Лаерт търси

отмъщение. Клавдий организира показен дуел между Хамлет и Лаерт, на който

присъства целият кралски двор. Върхът на Лаертовата шпага е намазан с отрова по

разпореждане на краля. В разгорещената схватка Хамлет убива Лаерт, но е ранен от

отровната шпага. Преди да умре, той изпълнява дълго замисляното си намерение и

пред всички убива краля Клавдий. Съсипаната Гертруда отпива от отровата, приготвена

от Клавдий за Хамлет при евентуална негова победа в дуела. Възмездието е

осъществено, но победители няма. Влиза Фортинбрас, норвежки крал. Датският

престол е вече негов.

Образи

Гертруда Женското присъствие в трагедията на Шекспир е твърде пестеливо. Образът на

Гертруда изисква да бъде разгледан в няколко плана: Гертруда като кралица, съпруга и

майка. Евентуалната сложност и противоречивост в тълкуването произтича от липсата

на достатъчно информация, заложена в самия художествен текст. Гертруда се оказва

замесена в конфликт, при което оценяването на героинята се черпи единствено от

разговора с призрака. Хамлет вини майка си, че твърде бързо забравя задълженията към

своя вече мъртъв съпруг. Всички останали герои в пиесата изпитват към Гертруда

уважение, а Клавдий дори споделя, че я обича и нейната скръб би му причинила болка

и чувство за вина. Има ли основания Хамлет за обвинението си? Отговорът би бил

положителен, ако на отношенията между двамата се погледне от неговия зрителен

ъгъл. Героят носи в съзнанието си идеалите на хуманизма. Той очаква да види човека

свободен, силен, отговорен. Очаква да го види в действие, разкрепостен от

преразсъдъци. Няма начин Гертруда да се впише в неговата амбициозна програма.

Нейната представа за човека и поведението е подвластна на друг светоглед. В този

смисъл разривът между Хамлет и Гертруда е не толкова междуличностен конфликт,

колкото сблъсък между епохи, между отиващи си и настъпващи срещу тях жизнени

ценности. Това, което може да се стори безхарактерност и повърхностност у Гертруда,

в крайна сметка може да се разглежда и като доброволен отказ от собствената

индивидуалност или воля, защото така изискват идеалът и моралът. В образа на

Гертруда може да се открие илюстрация на специфичния северноевропейски

хуманизъм, който твърди, че човешката природа изначално е слаба и несъвършенна. В

датския двор Хамлет се сблъсква с редица примери на човешко малодушие.

Офелия

Трагедията изгражда образа на Офелия като въплъщение на съвършенството, разбирано

от гледна точка на съответната епоха. Тя е невинна, смирена, чистосърдечна, приемаща

своята роля в семейството и обществото. Трагедията на Офелия е функция на нейното

желание да не засегне авторитета на баща си, да се съобрази с неговите съвети, защото

така изисква доброто й възпитание, но пропуска да размисли над взаимоотношенията

си с Хамлет, които пораждат определени задължения за самата нея. Чувствата на

датския принц са искрени и безкористни и промяната в тях е само привидна и

съобразена с определената ситуация. В момента, в който Офелия, подведена от

съветите на баща си, връща даровете на принца, настъпва известна студенина в

общуването. Хамлет е раздразнен, защото не очаква преструвката и кокетирането да са

черти от държанието на Офелия. Обременената му душа търси покой и разбиране и

няма сили да изтърпи ничие притворство. В лицето на Офелия желае да срещне

искреност и доверие, а осъзнава, че тя е станала оръдие на недостойни интриги. Болно

му е, че Офелия не разбира личните му притеснения, че трябва да се пази от нея, че

интригите на живота няма да пощадят дори нейната невинност и чистосърдечност. У

Офелия донякъде съзира своята майка и подозира, че ако не настъпи някаква промяна,

рано или късно порядките в датския двор биха я превърнали в слабохарактерно,

робуващо на морални и обществени предразсъдъци същество. Офелия е жертва, но не

само на времето си, а и на самата себе си. Не е готова да приеме свободата като свое

най-голямо лично достояние, а не може да се реши на избор, в който без да пренебрегва

волята на баща си, все пак да остави някаква възможност за осъществи своите желания.

Клавдий Клавдий е движеща сила на интригите в датския двор. За някои директно, за други

косвено, но е отговорен за смъртта на всички персонажи в трагедията. Следва да се

признае, че Клавдий е умен и находчив, проницателен, имащ не само амбицията, но и

възможностите да управлява добре своето кралство. Умее да разбира хората около себе

си и да използва техните грешки или преимущества. Очевидно Гертруда ражда в

сърцето му истински чувства, той самият се отнася достойно и добронамерено с

подчинените си. Полага искрени усилия да привърже племенника си към новото

положение. Твърде бързо усеща, че Хамлет е достатъчно прозорлив и поради това може

да се превърне в реална заплаха за установеното положение. Подведен от желанието си

да задържи престола и запази впечатлението, че е добър крал, той се решава на ново

престъпление, за да заличи следите на старото. Вътре в себе си е раздвоен и

нерешителен. След първия неуспешен план, вторият се оказва още по-неудачен и в

голямото надиграване между чичо и племенник повече загубва Клавдий. В лицето на

краля е изобразен характер, в който Шекспир сблъсква големите въпроси и търсения на

епохата си. Хората все още имат нужда от Бога, макар че търсят все по-голяма

еманципация за себе си. В действията на Клавдий е поставен въпросът за човешката

слабост. Вероятно идеалът е търсен в умението човек да отстоява веднъж взетите

решения без да се колебае и без да прави половинчати компромиси. Образите на

Клавдий и на Хамлет са огледални: колебаещият се Хамлет се оказва силен, за разлика

от Клавдий, който, въпреки действеността си, остава колеблив и малодушен.

Хамлет Устремен към изясняване участта на собствения си баща, Хамлет се изправя пред

много по-сериозен проблем: трябва да изясни състоятелността на своите представи за

живота и за хората. Събитията в датския двор не са само от частен характер, а

придобиват обществено-философска значимост. Хамлет е на прага между младостта и

зрелостта, така че решението, което предстои да вземе, надхвърля значението на

изолиран акт, а прераства в кардинален екзистенциален избор. С това може да се

обясни дългото време, в което Хамлет не пристъпва към действие, а обмисля посоката,

която да предприеме. Че има и друга възможност за отреаргирване, се подразбира от

поведението на един друг герои – Лаерт. Но от резултатите, които се постигат, става

ясно, че със симпатия е обградено решението на Хамлет. Трагедията на Шекспир е дело

на късноренесансовата епоха, в недрата на която се зараждат процесите, които ще

оформят съдържанието на следващия културен период – рационализма. Както се

подразбира от самото име, идеал в него е разумът. На него разчита и Хамлет, а

стремежът към анализ е противопоставен на импулсивното действие на Лаерт. Хамлет

може би има достатъчно основания да вижда в лицето на Клавдий, убиеца на баща си,

когото следва да презира и наказва. По-големият пробем е, че ако героят се поддаде на

ненависта към своя чичо, ще трябва да отговаря пред себе си дали по този начин не

предава уважението си към човека. Принцът е възпитан в идеалите на хуманизма.

Думите му във второ действие, втора сцена свидетелстват, че у Хамлет е заложено

убеждението за човека, като висше творение. Излизайки от стерилната среда на

Витенбергския университет и попадайки в живота реалност на даткото общество, на

Хамлет му се налага да провери вярността на възпитаваните у него принципи и знания.

Ако героят не боготвореше човека, едва ли би преживял с толкова разочарование

събитията, на които става свидетел. В никакъв случай не трябва да се забравя, че

недостатъците, който Хамлет открива у другите, неизбежно го довеждат до

прозрението, че те, като потенциал, са заложени у него. Преборвайки се със

съмненията, принцът търси всякакви възможности да спаси уважението и доверието си

към човешката природа. Лесно е да се елиминира конкретен индивид, но за мислещия

Хамлет нещата са много по-дълбки, защото всяко посегателство върху човешкото

същество е посегателство както към честта, така и към цялото. В крайна сметка Хамлет

извършва това, към което го призовава традицията, честта, призракът, но всичко се

случва чак след като той самият, а и самата трагедия, е разкрила, макар и минимална,

възможност за оптимистично бъдеще. С поведението на героя си Шекспир остава верен

на разкритията на своето време и съвременния начин на мислене. След периодите,

когато на човека се е оказвало безгранично доверие, естествено идва момент за

съмнения. Епохата на Късния ренесанс развенчава мита за човека. Терзанията на

Хамлет са и терзания на обществото, търсещо свои перспективи в откриване на

смисленото и полезното. Хората не са могли да понесат задължението да бъдат

съвършени. Късноренесансовото общество отразява концепцията си, осъзнавайки

противоречивостта, заложена у хората. Хамлет прекрасно осъзнава безупречните, но

недоизучени, следователно неовладени, човешки възможности. От друга страна, той

вижда как хората се самоунищожават, забърквайки се в безсмислени, но обкръжаващи

ги тук и сега и затова имащи важност проблеми. Принцът има достатъчно основания да

презира страха у човека, да разбира, че страхът причинява всички нещастия в човешкия

свят. От друга страна, се дава сметка, че човек е безнадежно мимолетен и естествено се

запитва струват ли си всички усилия и амбиции да се претендира и преследва нещо,

което е непостижимо по самата си същност. Има и други причини Хамлет да вижда в

човека квинтесенция на праха. Разговорите с гробарите, черепът на Йорик,

затвърждават песимизма на героя. Никой никога не знае кога смъртта ще го предаде на

забрава и ще го промени до неузнаваемост. Нищо не остава след човека – защо тогава

дните да се изхабяват в обречени войни. Макар че Хамлет ожесточено дълбае в

огорчението си от човека и от живота, не е изключено у него да се таи любов към

цялата обкръжаваща го действителност. Трагедията не дава готова рецепта, а подрежда

аргументи “за” и “против” човека. Не трябва да се забравя, че дори самият Хамлет,

въпреки цялото си омерзание от света, все пак се подчинява на законите на обществото

и извършва това, което се очаква от него. Независимо че идеалът нарежда да има

съответствие между мисли и дела, истински ценното у Шекспировия герой през

времето остават не постъпките, а мислите му, които са се раждали във връзка с всяко

едно съприкосновение с живота.

Проблеми и конфликти

В това произведение човек и време влизат в диспут за хуманните стойности на две

епохи чрез мотива за убийството, което Средновековието издига в свещено право на

владетеля и дълг на престолонаследника, а Ренесансът подлага на съмнение и чрез

трагичните стойности на хуманизма- отрича. Средновековие и Ренесанс се

конфронтират в “полето” на човешкото съзнание.Човекът с ново ренесансово мислене –

Хамлет – е син на убит средновековен крал, но той е и средновековен принц

престолонаследник. Тоест, ренесансовият хуманист – влиза в конфликт с

наследственото средновековно право на владетеля – престолонаследник, за когото

убийството е дълг към престола, а отмъщението – защитена родова и кралска чест.

КЛАСИЦИЗЪМ

КЛАСИЦИЗЪМ

Епохата на „краля-слънце” Луи XIV смайва Европа с блясъка и разкоша си, с

военните и политически-те победи, с постиженията на френската култура.

Благодарение на това френският начин на живот - бит, взаимоотношения, изкуство -

завоюва трайно място в световната цивилизация, а френското изкуство по това време

става водач и критерий за европейското. Във Франция се ражда и новото литературно

течение - класицизъм - подражание на античното изкуство, стремеж към изчистване на

формата с чисто естетическа цел. Естетиката на класицизма намира отражение в всички

жанрови форми на изкуството, което отразява строгата йерархична подреденост на

обществения живот във Франция,изцяло подчинена на абсолютната кралска власт на

Краля-Слънце. Той определя посоката на развитие на обществения и духовния живот.

Затова и художествените идеи за нравствения дълг,човешкия и обществен морал,

винаги отстоявани в името на краля и неговата абсолютна власт са водещи. Целта на

всяко класицистично произведение е да доведе до такава развръзка, при която

добродетелта ще бъде наградена , а порокът – наказан.В епохата на класицизма тази

роля се изпълнява от краля, който знае, може и вижда всичко.

„Родители” на класицизма са Лафонтен, Корней, Боало, техен последовател, а

същевременно и търсач на нови форми в изкуството, е Жан Батист Поклен, известен на

света с името Молиер.

Жан Батист Поклен – Молиер (1622-1673)

Син на парижки буржоа, той от малък се увлича по театъра и поема трудния път на

актьора, режисьора, а по-късно и на драмописеца. Скитанията му с трупата из страната

обогатяват човека Молиер и полагат основите на комедиографа Молиер. Отначало той

преработва за нуждите на пътуващите артисти популярни италиански фарсове,

нагласява ги според изискванията на съответната – благородническа или плебейска

публика, а по-късно се отдалечава от оригиналите и започва да създава свои творби.

През 1658 година той излиза с трупата си пред краля, спечелва интереса му и получава

правото да играе в двореца „Пти Бурбон”. През следващите четиринадесет години

Молиер написва повече от тридесет пиеси. Сред тях са „Тартюф”, „Мнимият болен”,

„Училище за жени”, „Училище за мъже”, „Буржоата благородник”, „Дон Жуан”,

„Мизантроп”, „Скъперникът”, които остават завинаги в световната класика и му

изграждат славата на най-великия комедиограф.

Творбите на Молиер обаче не са само смешни и интересни като сюжет, те

надхвърлят разбиранията за лекия хумор, язвителни са, сатирични, разобличаващи

пороците на епохата и съвременниците му, произнасят гневна присъда над всичко,

което не отговаря на здравия морал на новата класа – буржоазията. Повечето от

враговете на писателя са от средата на аристокрацията, представители на вече

отмиращата олигархия, които обаче здраво се държат за своите права и изисквания към

света. Но сред враговете са и парижките буржоа – драматургът и на тях не прощава

застоите на мисълта, стремежите да погълнат повече, отколкото са заслужили,

нежеланието им да продължат по пътя на промените и реформите.

„Тартюф”

Молиер създава своята комедия като изобличение на лицемерната набожност,

установила се като опасно явление във Франция през ХVІІ век. Но комедията се

превръща в безсмъртна творба, демаскираща една вечна човешка проява –

лицемерието. Само здравият разум може да се опълчи срещу коварството и прикрития

егоизъм, да се издигне над тях и да избегне всички беди, които пороците неизменно

носят.

Кратко съдържание

Действието се развива в Париж през XVII в. в дома на заможния Оргон. Впечатлен

от смирените молитви на бедния набожен Тартюф, Оргон го прибира в своя дом.

Семейството му понася госта, но не го желае. Тартюф успява да спечели доверието на

господаря и започва да се чувства като собственик.

В началото на комедията майката на Оргон, госпожа Пернел, обвинява снаха си

Елмира, внуците си Мариана и Дамис и прислугата, че не уважават достатъчно Тартюф,

и е готова да напусне дома в знак на протест. В словесния двубой най-често се включва

прислужницата Дорина. Безсилна да наложи волята си, госпожа Пернел удря плесница

на личната си слугиня Флипот и напуска.

В дома очакват Оргон. Дамис иска да узнае кога ще бъде омъжена сестра му

Мариана, защото след нейния брак възнамерява да се ожени и той. Оргон се завръща и

се интересува само от здравето на Тартюф; всичко, свързано с него, го вълнува повече,

отколкото семейството му. Клеант, брат на Елмира, обръща внимание на шурея си, че е

заслепен от двуличник, но мнението му не е съществено за Оргон. Оргон съобщава на

дъщеря си, че възнамерява да я омъжи за Тартюф. Това смущава момичето, но то не се

противопоставя на баща си. Следва лек любовен конфликт между Мариана и любимият

й Валер заради нейната невъзможност да заеме твърда позиция. Отношенията им се

изглаждат благодарение намесата на Дорина.

Тартюф се появява в началото на трето действие и приканва Дорина да прикрие

голотата си. Тя дръзко му дава да разбере, че лицемерието му е ясно за нея. Вече го е

наблюдавала как се заглежда в младата съпруга на Оргон. Дамис и Дорина оставят

Тартюф насаме с Елмира, за да разговаря тя с него и да го разубеди за брака с Мариана.

Тартюф не възнамерява да се откаже от този брак, но признава на Елмира, че изпитва

по-голямо влечение към нея. Тя се държи достойно и тактично отклонява

посегателствата му.

Дамис е възмутен от видяното и иска да го съобщи на баща си. Мащехата му

Елмира счита, че е излишно, но той не я слуша. В присъствието на Тартюф Оргон

изслушва Дамис. Двуличникът заема позицията на невинен и успява да убеди Оргон, че

умишлено го злепоставят. Оргон изгонва Дамис от дома и обещава на Тартюф като на

скъп зет да му подари имота си. Става ясно, че лековерният Оргон е много заблуден и

вероятно ще изпълни намеренията си. Семейството започва да крои планове как да го

спре. Необходимо е коварният натрапник да бъде разобличен и слабото му място е

страстта му към Елмира. Тя предупреждава съпруга си, че ще се наложи да разиграе

фалшив театър, и го кара да се скрие под масата. Така Оргон става свидетел на

любовните обяснения на Тартюф и променя рязко отношението си към него. Гони го от

своя дом, но Тартюф изведнъж сваля маската и съобщава, че ще претендира за имота

му. Освен това държи в ръцете си ключа от ковчеже с бунтовнически документи и

възнамерява да ги предаде на властта. Скоро пристига приставът Лоял и съобщава, че

семейството трябва да напусне къщата. Идва и офицер от Полицията. Всички очакват

да арестува Оргон, но вместо това той неочаквано повежда към затвора Тартюф. Такова

е благородното решение на справедливия крал, който, научил за мерзостта на Тартюф,

заповядва да го арестуват.

Образи

Главният герой – Тартюф се появява едва във втора сцена на трето действие. С

репликата си “Сложете бича там, до ризата корава”, отправена към слугата Лоран,

Тартюф веднага насочва зрителя към основното си качество – лицемерната си

набожност. Още преди появата му той е вече завършен като портрет. За читателя остава

само да свери създадената представа за него с поведението му. Епизодът с деколтето на

Дорина разкрива двуличието и нравствената му поквара. Самобичуването и мнимото

разкаяние пред Оргон, след като Дамис е разказал на баща си за срамната постъпка на

измамника, показват умението му да скрива истинската си същност зад паравана на

религиозното смирение и пълната му власт над наивника Оргон. Тъкмо увереността, че

има влияние над него, кара Тартюф да забрави всяка предпазливост и да попадне в

клопката, поставена му от Елмира. Скритият под масата Оргон чува не само любовното

признание на мошеника, но и безсрамната му йезуитска мотивировка. Молиер избира

внимателно имената на своите персонажи. Италианският глагол “truffare” означава

измамвам. Тартюф означава измамник и напълно подхожда на неговата същност.

Измамите си той извършва благодарение на своето двуличие. Във всеки епизод той

носи някаква маска, най- често това е маската на набожния човек. В сцените с Елмира

той си поставя друга маска- на искрено влюбения, който не може да скрие своето

дълбоко чувство. Естествено първата маска той носи по дълго понеже тя му позволява

да живее като паразит в дома на Оргон и да си осигури безгрижно бъдеще с млада жена

и заслепен тъст. Пред г-жа Пернел и Оргон Тартюф играе ролята на светец, който

редовно се моли “привежда бледен лик и хладната земя целува”, раздава милостиня и

подчертава мнимото си равнодушие към материалните блага. Истинският Тартюф е

алчен, жесток и коварен. Той не само не се отказва от дарението, което Оргон му прави,

но се стреми и към зестрата на Марияна. Малко преди развръзката този лицемер

заграбва имота на Оргон и се готви да изхвърли цялото семейство на улицата. Тартюф

прибягва до шантаж - използва поверените му от Оргон документи на забягнал

бунтовник, за да изпрати своя благодетел в затвора. Тартюф намира оправдание за

всяка своя постъпка и това е съвсем естествено за безнравствен човек, усвоил до

съвършенство извъртливата логика на йезуитите: влечението си към Елмира оправдава

с нейната красота, присвояването на имота на Оргон – с желанието да го предпази от

разхищенията на наследника му, наклеветяването на Оргон пред властта с

необходимостта да изпълни дълга си към краля. Речевата характеристика също

допринася за по пълното изграждане на образа му. Често срещаните в речта му изрази

като “щедрият творец”, “вечното небе”, “грешник лих”, “небето повелява”, “зове ме

дълг благочестив” и др. подчертават неговата лицемерна набожност. Оргон е не по-

малко интересен образ от Тартюф. Не случайно при поставяне на пиесата Молиер

избира да играе ролята на Оргон. В доста отношения този персонаж е по сложен –

почтен, но глупав; честен, но наивен; тираничен в семейството си, но всъщност

несамостоятелен човек. Оргон е самотният, изолираният в семейството си човек, който

влага цялата си амбиция на неудачник в Тартюф. Измаменото доверие, излъганите

чувства – това е драмата на Оргон. Всички останали персонажи в комедията се

противопоставят на Оргон, г-жа Пернел и Тартюф. Това, което ги обединява, е

решението им да изхвърлят от семейството натрапника и да възвърнат равновесието и

нормалния им начин на живот. Поотделно всеки от тях разгръща своите способности,

за да бъде осъществена задачата. Клеан символизира трезвия ум и уменията да вижда

ясно намеренията на измамника, Дамис – енергията и буйността на младия човек, готов

на всичко в името на справедливостта, Елмира – деликатност, чувствителност и женско

очарование. Едно от най- ярките имена, което се откроява сред тях е Дорина. Тя носи в

себе си и ведрата радост на младостта и непримиримостта на действения човек и

остроумието на природната интелигентност. Благодарение на качествата си тя става и

двигател на действието- чрез язвителните си и остроумни забележки и чрез показване

на истинските подбуди на измамника. Нейната прямота е продиктувана от чувството и

за справедливост и от искрената и привързаност към изпадналото в беда семейство на

Оргон. Но това не е привързаност на прислужник към господари, а по-скоро на честния

човек към хората, станали жертви на лицемерието и измамничество по своя вина.

Проблеми и конфликти

Основният конфликт в пиесата е свързан с действията на измамника Тартюф и на

заслепения в доверието си към него Оргон, насочени срещу семейството като

междучовешки отношения и като материално притежание. Тартюф въплъщава

лицемерието, Дорина го разобличава. Измамникът изразява същността на нравствен

порок, скрит зад обществена, социална маска, получила социален статут.

ПРОСВЕЩЕНИЕ

Просвещението е духовно движение, обхващащо периода от края на XVII до

началото на XIX век. Просвещението продължава да има влияние и през XIX век.

Хората започват да си задават въпроси, които вълнуват човечеството от векове.

Просвещението се отразява най-вече в литературата и културата, както и върху

мисленето на хората.

Носител на идеите на Просвещението е буржоазията, която започва да се

еманципира и утвърждава още през Ренесанса. Затова литературата в този период е

антирелигиозна и антифеодална. В условията на абсолютизма, когато владетелите

в Европа с помощта на църквата управляват обществените слоеве, буржоазията, със

своята материална и интелектуална мощ, прозрява, че системата на управление трябва

да се смени. В литературата от Просвещението доминират гражданските теми, докато

през класицизма се пише за начина на живот в кралския двор и най-вече за живота

на аристокрацията.

Един от основните белези на Просвещението е свързаността с науката. Поради тази

причина XVIII век е наречен „Векът на философията“. В този период се формират

много науки: политическа икономия, статистика, социология, емпиристка психология и

много други. Впрочем, философията в Просвещението означавала

социология, право и политология, а не философия в днешния смисъл на думата.

Епохата на Просвещението е преломна за развитието на човечеството. Родените

през Ренесанса хуманни идеи излизат от затворения кръг на образованите

интелектуалци, за да станат достояние на всички прослойки. През ХVІІІ век в Европа

най-мощното философско литературно обществено-политическо направление е

Просвещението. През този период се утвърждават нови морални принципи и черти като

разумност, отговорност, трудолюбие, устойчивост на характера. Водеща е идеята за

естествения човек и за неговите естествени нужди - близост до дивата, непокварена от

обществото природа. Литературните творби на просвещението се отличават с

нравоучителните поуки заложени в творбите. Едва през ХVІІІ век те намират своето

широко приложение, като обосновават нови и могъщи теоретични движения,

отразяващи необходимостта от сериозни обществени реформи, които да осигурят

човешкия просперитет. Това движение на мисли, идеи, социални проекти намира

отражение и в литературата. Една от показателните творби на тази епоха е романът на

Даниел Дефо „Робинзон Крузо". От момента на появяването си досега той пленява

човешкото въображение със силата на човешкия дух. Просвещението е епохата на

пътувания, приключения и авантюри по морета и океани. „Робинзон Крузо” е не само

приключенски роман, но и носи универсални послания. Просвещението е епохата,

която в най-пълна степен обръща внимание на възможностите на човека да се развива,

да опознава себе си и света, да въздейства върху природата, без да нарушава

съществуващата хармония. Героят на Просвещението е дълбоко уверен в себе си и

своите сили. Физическото и духовното оцеляване на човека е основната тема на

романа.

Даниел Дефо (1660-1731)

Английски писател и журналист, станал известен с романа си „Робинзон Крузо”. Автор

на памфлети, сатири, есета по политически, икономически и социални проблеми,

документална проза. Дефо е известен като един от първите романисти в Англия, който

значително спомага за популяризирането на жанра. През 1719 публикува романът,

който му донася най-голяма известност - "Животът и чудните приключения на

мореплавателя Робинзон Крузо". Успехът е изумителен и авторът издава две

продължения - "Следващите приключения на Робинзон Крузо" и "Сериозни мисли,

премислени от Робинзон през течение на целия му живот", но те не достигат

популярността на първата книга.

Кратко съдържание на романа „Робинзон Крузо”.

Следвайки идеите на Просвещението, Даниел Дефо създава роман, в който човекът

и неговият разум са в центъра на художественото изображение.

Като всеки млад човек от просвещенската епоха с вкус към предизвикателствата,

Робинзон Крузо е завладян от копнеж да пътешества. Това поведение е напълно

нормално за неговия темперамент. Никой и нищо не е в състояние да му попречи, дори

собствените му родители загубили другите си двама синове, тръгнали по един или друг

път и никога незавърнали се. Жаждата за приключения отвеждат героя на прага на

смъртта, беднотията и робството. В продължение на две години е пленен от пирати , от

които успява да се спаси с хитрост.След това се установява в Бразилия и за четири

години успява да забогатее от производството на захар. Но страстта към пътешествия и

желанието за опознаване на нови светове го подтикват да участва в ново, оказало се в

последствие съдбоносно приключение. Съдбата го отвежда на безлюден остров, с

пищна и красива природа. Островът като пространствен модел е едновременно място за

бягство от действителността, място за спасение на духа и място за усамотение.

Отначало героят неможе да приеме съдбата си, че е сам на този остров- така тих и

величествен. Дори щастието, че е останал жив не може да откъсне героя от дълбоката

размисъл какво ще прави, с какво е заслужил това наказание. Благодарение на

самообладанието героят успява да приеме съдбата си , да поеме по пътя на самотата, да

се примири с волята на Бог. Въпреки така неочакваният обрат, той успява да даде път,

на своята воля и вяра пред страха . По време на престоя си на острова той преоткрива

знания и умения , до които хората са достигнали по време на дългата си еволюция.

Съобразителността и бързите реакции на ума му са водещи в трудната битка с

природата. Въпреки трудностите, Робинзон Крузо не загубва усета си за красивото

,стреми се да постигне удобства ,уют,присъщи на цивилизацията.Показателно е

самочувствието на корабокрушенеца, породено от неговите занимания, които

реализира на острова. На самотния остров Робинзон не само гради своя нов живот ,но

му се налага и да отстоява създаденото.Битката с туземците от съседен остров внушава

за пореден път , че желанието за победа и хладнокръвието са водещи за преодоляването

на изпитания. Срещата с Петкан дава възможност на героя да предаде своя житейски

опит и умения на дивака и да го приобщи към човешката култура. През всичките тези

години той е живял сам, не е чувал ничий друг глас освен своя, но когато среща

Петкан, той вижда в него дълго чакания човек, с който може да сподели, своята

история, всичко онова, което е изградил през всичките години на самотния остров. За

Робинзон това е един от най-щастливите моменти през престоя му на острова. Той

успява да научи своя другар да разговарят на един език, предава му всички тия умения

придобити с времето, за да оцелее. За него Петкан е светлината в края на дългия

безкраен тунел. На Петкан е определена ролята да бъде слуга на своя господар, но Дефо

определя това за естествено, а не за парадокс , защото в обществото всеки има онова

място, което съответства на развитието му. Развитието на Робинзон Крузо като личност

идва от преоценката на житейските истини, на собственото кредо и на моралните

принципи в живота. Думите ; "Макар, че животът ми не беше лек, духът ми започна да

укрепва." показват, че героят е превъзмогнал нещастното си духовно състояние и

започва да възвръща борбения си дух за оцеляване. Посланията, които отправя към нас

героят не са само как да оцелеем физически, а и духовно. Робинзон Крузо има силен

дух и вместо да унива, да се отчайва и отказва, той продължава да се бори., защото

според него това е смисълът на живота. Докато четем романа ние се пренасяме заедно с

героя на пустия остров и преживяваме трудните ситуации, в които е поставен той.

Робинзон Крузо носи в себе си идеята на Просвещението. Той показва, че чрез много

труд, оптимизъм, усърдие, отговорност и надежда е възможно човек да се чувства

щастлив и в най-безнадеждната ситуация. Много житейски послания са побрани в

творбата и показват, че човек не трябва да унива пред трудностите в живота и трябва да

гледа от добрата страна на нещата: "Научих се да обръщам повече внимание на добрите

страни в моето положение, отколкото на лошите, и да се вълнувам по-скоро от

радостите отколкото от лишенията." Животът на това място, забравено от Бога му носи

радост, защото е изпитал удовлетворението на сътвореното - сам е моделирал и

изградил всичко около себе си - от битовите принадлежности, с които си служи, до

примитивната система за отчитане на времето. Робинзон отправя много полезни

послания, които стигат до нас чрез романа на Даниел Дефо. Той учи на трудолюбие и

стремеж човек да доказва себе си, без да чака нищо на готово. Всичко е постижимо

стига да има търпение, усърдие и желание, като никога човек не трябва да се отказва от

целите си колкото и невъзможни да изглеждат те. Може да вземем поука от

корабокрушенеца и да мислим как може да си послужим с наличните блага. Добре е да

ценим и най-малките неща в живота, защото за производството им е положен толкова

много труд, че дори и мъничкото започва да ни изглежда безценно, когато сами се

трудим за направата му. Робинзон съзнава всичко това, защото е интелигентен,

скромен, искрен, пресметлив човек, а това са типични черти за представителите на

английската буржоазия.

Образът на Робинзон Крузо е една вариация на естествения човек, завърнал се в

дебрите на природата, за да изгради себе си, света и обществото съобразно идеала на

Просвещението. Той представя осмислянето на труда и човешкия опит, на

индивидуалното всекидневие и лична отговорност към собствената съдба.

Романът „Робинзон Крузо” утвърждава вечните човешки стойности. В романа си

Даниел Дефо показва как трябва да възприемаме и ценим света около нас. Чрез своя

герой авторът описва всевъзможното духовно и физическо съзряване, което може да

постигне всеки човек. Вечните послания на мъдреца Робинзон Крузо от много години

насам биват приемани от млади и стари, като положителното е, че им повлияват.

Героят разкрива смисъла на човешкия живот. Независимо от това дали е добър или

лош, изпълнен с радост или не, ние сме тези, които държим съдбата в ръцете си, а в

това най-пълноценно може да ни убеди романът “Робинзон Крузо“.

Проблеми и конфликти

Основополагаща идея в романа „Робинзон Крузо” е идеята за оцеляването чрез

упорство,вяра и труд. Авторът използва повествователната форма на мемоарно-

биографичния разказ и дневника, който героя старателно си води, създават у читателя

усещането за истинност и достоверност на пресъздадената история.Това наистина е

едно занимателна приключенска история,която като повечето просвещенски творби

предизвиква размисъл върху различни аспекти от човешкия живот. Романът се опитва

да отговори на въпроса за опорите на човешкия дух като поставят ударението върху

човека,надарен с нравствена мяра и разум.

Тук не може да се говори за конфликтност, няма открито противопоставяне на две

идеи или на два мирогледа.Сблъсъците са резултат на отделни приключенски ситуации,

породени от природата и от човешката деятелност. Житейският и социален опит на

Робинзон, придобити в цивилизацията, му помагат да оцелее на острова.

РОМАНТИЗЪМ

Романтизмът е интелектуално движение в живописта, музиката, поезията и

въобще в културата и обществото, което се заражда от края на XVIII век в Стара

Европа и достига своя апогей по времето на индустриалната революция. В частност,

романтизмът е символичен бунт на аристократичното общество, политически

преобразено от ерата на Просвещението, срещу използването и по-точно

преекспонирането на формалните методи за обяснение на природата и нейните

явления. Макар и да е най-силно изразен в изобразителното изкуство, литературата и

музиката, романтизмът оказва голямо влияние и върху образованието и

историографията.

Романтичното движение в изкуството изтъква силните емоции и усещанията като

част от естетиката на живота. Най-силно застъпени са трепетът, любовта, ужасът,

страхът и страхопочитанието, особено произхождащото от противопоставянето на

величието на дивата природата и нейните вдъхновяващи живописни качества.

Това е и времето на големите обществени сътресения и социални преобразувания с

възхода на "третото съсловие" и в частност на буржоазията след Френската революция,

когато феодалната система се разпада постепенно. Освен революцията от 1789 г., по

време на Романтизма се случват и други общественозначими за света исторически

събития - въздигането и управлението на Наполеон, последвани и от въстание на

декабристите в Русия през 1825 г.

Главното обяснение за възникването на романтизма се крие в общественото

недоволство и социалното негодувание като разочарование от новите обществени

отношения наложени вследствие от бунта на "третото съсловие" и най-вече от идеята

за свобода, равенство, братство, която заляга в основата на идеологията

на революцията. Донякъде поколението на романтиците отрича идеалите за

всевластието на разума и доминацията на науките над изкуството, и търси утеха в света

на чувствата и емоциите, на силния индивидуализъм, ориентиран към историзма.

Александър Дюма ( 1802-1870)

Френски писател романист. Той е най-известен със множеството си исторически и

приключенски романи, благодарение на които е един от най-

четените френски писатели в света. Освен романите си, Дюма пише пиеси и е редовен

дописник в редица списания.

Той се нарежда измежду първите във всяка новост. Това се случва и с появата на

новия жанр на романите подлистници. Парижките вестници, между които цари

силна конкуренция, започват да печатат малки откъси от забавни романи, с цел да

привлекат повече читатели. За да повишат тиражите си, привличат писатели от ранга на

Теофил Готие, Виктор Юго и Оноре дьо Балзак. Дюма обаче е сред първите, които

започват да публикуват романи и критика. Той е и също един от първите, които

подписват договори с твърди срокове за романите си, така че да бъде задоволен

многохилядният читателски интерес.

Дълги години Дюма се подвизава в пресата, като неслучайно го наричат майстор на

романа подлистник. Най-известните си произведения пише именно в този период. Като

примери могат да се дадат „Тримата мускетари”, публикуван през 1844 и

продълженията му „Двадесет години по-късно” (1845) и „Десет години по-късно или

виконт дьо Бражелон” (1850), както и „Граф Монте Кристо” (1845), „Кралица Марго”,

„Рицарят на Мезон-Руж” (1846) и т.н.

„Граф Монте Кристо” е приключенски роман от Александър Дюма. Често се

смята, че трябва да се нарежда заедно с „Тримата мускетари”, най-популярната творба

на Дюма. Той завършва творбата през 1844 г.

Действието се развива във Франция, Италия, острови в Средиземно море и Ливан,

по време на историческите събития от 1815-1838 (от непосредствено преди Стоте дни

до царуването на Луи-Филип) година. Историческата рамка е основен елемент от

книгата. Приключенска история главно ангажирана с темите са надеждата,

справедливостта, възмездието, милостта, прошката. Фокусира се на човек, който е

несправедливо хвърлен в затвора, бяга, придобива състояние и се подготвя да отмъсти

на тези, които са отговорни за задържането му. Но плановете му имат опустоши телени

последствия, както за виновните, така и за невинните.

Историята се развива в два тома, като място на действието в първия том е

предимно Франция (главно Марсилия). Във втория том се споменава за пътешествия на

героите из Италия, Англия, Испания, Нормандия, Гърция и Близкия изток.

Други герои на романа: Мерседес (по-късно графиня Дьо Морсер), Фернан (по-

късно граф Дьо Морсер), Барон Данглар, г-н Кадрус, съдия г-н Дьо Вилфор, абат

Фариа, абат Бузони, г-н Ноартие и др.

Кратко съдържание на романа

През 1815 г. Едмон Дантес, млад и успешен моряк на търговски кораб, наскоро

поел управлението от покойния си капитан, се завръща в Марсилия, за да се ожени за

своята годеница – Мерседес. Льоклер, поддръжник на изпратеният в изгнание

Наполеон I, кара Дантес да достави две неща: пакет до маршал Бертрант (заточен с

Наполеон Бонапарт на Елба) и писмо от Елба до неизвестен човек в Париж. В деня на

женитбата си с Мерседес, Фернан (братовчед на Мерседес и претендент за любовта й) и

Данглар (завистник на Дантес, заради бързото му израстване в капитан) изпращат

анонимна бележка обвиняваща Дантес, че е предател – бонапартист. Вилфор,

заместник-прокурор в Марсилия, макар първоначално съпричастен на Дантес,

унищожава писмото от Елба, когато открива, че е адресирано до неговия баща, който е

Бонапартист. За да потули случая и да запуши устата на Дантес, той го осъжда без съд

на доживотен затвор.

По време на четиринайсетгодишното си затворничество в замъкът Иф, Дантес се

сприятелява с абат Фариа (“Лудият Свещеник”), затворник опитващ се да прокопае

тунел до свободата си, който твърди, че знае къде е скрито голямото съкровище и

непрекъснато предлага награда на пазачите, ако го освободят. Фариа се заема да

обучава Дантес. Също така обяснява на Дантес как Данглар, Фернан и Вилфор са имали

всеки за себе си причини да искат да е затворен. След години приятелство и след

инцидент знаейки, че ще умре скоро, Фриа казва на Дантес къде е скрито съкровището

– на остров Монте Кристо. Когато Фариа умира Дантес използва момента и заема

мястото на трупа му. След като бива хвърлен във водата той успява да се измъкне и да

избяга до близък до Иф остров и скоро бива спасен от контрабандистки кораб. След

няколко месеца работейки като контрабандист той отива на Монте Кристо. Дантес

инсценира нараняване и убеждава контрабандистите временно да го оставят на Монте

Кристо и открива скритото съкровище. След като взима част от него, той се връща в

Марсилия, там научава, че баща му е умрял в крайна бедност. Купува яхта, скрива

остатъка от съкровището на борда и купува острова Монте Кристо както и титлата граф

от правителството на Тоскана.

Връщайки се в Марсилия, Дантес планува своето отмъщение, но първо помага на

няколко човека, които са били добри с него преди да влезе в затвора. Пътувайки като

абат Бузони, той среща Кадрус, сега живеещ в бедност, чиято намеса можеше да спаси

Дантес от затвор. Дантес научава, че другите му врагове са забогатели след като са го

предали. Той дава на Кадрус диамант който може да е или шанс да се поправи, или

капан който ще доведе до гибелта му. Научавайки, че старият му работодател Морел е

на ръба на банкрута, Дантес в образа на главен банкер, купува всички просрочени

дългове на Морел и му дава още три месеца да изпълни задълженията си. В края на

трите месеца и без начин да върне дълговете си, Морел е на път да се самоубие, когато

научава, че всичките му дългове са мистериозно платени и един от изгубените му

кораби се е върнал с пълно карго, тайно построен на ново и натоварен от Дантес.

Дегизиран като богатия граф Монте Кристо, Дантес отмъщава на тримата мъже,

виновни за несправедливото му хвърляне в затвора: Фернанд, сега граф дьо Морсер и

съпруг на Мерседес; Данглар, сега барон и богат банкер и Вилфор, сега кралски

прокурор – всички живеещи в момента в Париж. Графът се появява първо в Рим,

където се запознава с барон Франц Д’Епине и виконт Албер дьо Морсер, синът на

Мерседес и Фернан. Дантес урежда младият Морсер да бъде отвлечен от бандита

Луиджи Вампа, за да го спаси. След това Дантес се премества в Париж и след

представянето му от Албер дьо Морсер, се превръща в сензация за града. В резултат на

познанието му и словесното му обаяние, дори враговете му, които не го разпознават, го

намират очарователен и желаят приятелството му. Графът заслепява глупавия Данглар

с безкрайното си богатство и го убеждава да му отпусне кредит от шест милиона

франка, като изтегля 900,000. По силата на споразумението, Графът може да поиска

достъп до остатъка по всяко време. Графът манипулира чрез фалшиво телеграфно

съобщение облигационния пазар и бързо унищожава голяма част от състоянието на

Данглар. Остатъка започва бързо да изчезва чрез мистериозни банкрути, прекратявания

на плащания и още лош късмет на Фондовата Борса.

Вилфор в миналото е имал афера с мадам Данглар. Тя забременява и ражда в

къщата, в която той е живеел по онова време. След като задушава новороденото,

Вилфор се опитва тайно да го зарови в кутия в основите на къщата, но бива наръган от

своя заклет враг Бертучо, който спасява. Снахата на Бертучо отглежда детето и го

кръщава „Бенедето”. Графът научава тази история от Бертучо, който по – късно става

негов слуга. Той купува същата къща и прави вечерно парти, на което сред другите

гости кани Вилфор и мадам Данглар. По време на вечерята, Графът съобщава, че по

време на разкопки намерил закопана кутия с останките на новородено и е съобщил за

това на властите. Това озадачава Вилфор, който знае, че кутията е била махната и

затова историята на Графа не може да е истина и го кара да мисли, че може би знае за

аферата му с мадам Данглар и се опитва да го порицае.

Междувременно Бенедето е пораснал и се е превърнал в престъпник, осъден да

гребе в галерите, заедно с Кадрус. След като двамата са освободени от „лорд Уилмор”,

Бенедето е спонсориран от графа да заеме самоличността на „виконт Андреа

Кавалканти” и бива представен от него на парижкото общество именно на това вечерно

парти, като нито Вилфорт, нито мадам Данглар подозират, че Андреа е считаният за

мъртъв техен син. Андреа след това си спечелва благоразположението на Данглар,

който сгодява дъщеря си Еугени за него след като разтрогва годежа и за Албер, син на

Фернан. Междувременно Кадрус изнудва Андреа, заплашвайки да разкрие миналото

му. Хванат от „абат Бусони” докато се опитва да обере къщата на графа, Кадрус моли

да му бъде даден още един шанс, но Дантес мрачно отбелязва, че последните два пъти

го е правел, Кадрус не се е променил. Той кара Кадрус да напише писмо до Данглар,

разобличаващо Кавалканти, като мошеник и пуска Кадрус да напусне къщата.

Напускайки имота, той е наръган в гърба от Андреа. Кадрус успява да издиктува и

подпише свидетелско показание изобличаващо убиеца му и Графът разкрива

истинската самоличност на Кадрус моменти преди крадецът да умре.

Години преди Али Тепеделенли, владетеля на Янина, е бил предаден на турците от

Фернан, след смъртта на Али, Фернан продал жена му, Василики и дъщеря му, Хайде в

робство. Хайде била намерена и купена от Дантес и става опекуна на графа. Графът

манипулира Данглар да разследва събитието, което е публикувано във вестник. Като

резултат Фернан е изправен на съд заради престъпленията си. Хайде свидетелства

против него и Фернанд е опозорен. Мерседес, все още красива, е единственият човек,

който разпознава графа, като Дантес. Когато Албер обвинява графа за падението на

баща си и публично го предизвиква на дуел, Мерседес отива тайно при графа и го моли

да пощади живота на сина й. По време на разговора им тя научава цялата истина за

ареста и хвърлянето му в затвора. По–късно тя разкрива истината на Албер, което го

кара да се извини публично на графа. Албер и Мерседес се отричат от Фернанд, който

разбира за истинската самоличност на Дантес и се самоубива. Майката и синът

заминават, за да търсят нов живот, чист от позора. Албер се записва като войник и

заминава за Африка, за да започне живота си на чисто и възстанови честта си, под ново

име, а Мерседес започва самотен живот в Марсилия.

Дъщерята на Вилфор от първата му жена, Валантин е наследница на състоянието на

дядо си (Ноартие) и на родителите на майка й (Сен-Меран), докато втората му жена,

Елоиз, иска състоянието за сина си - Едуар. Графът е наясно с намеренията на Елоиз и

„невинно” я запознава с техника на отравяне. Елоиз фатално отравя Сен-Меран, така че

Валантин наследява тяхното състояние. Валантин е лишена от наследство от Ноартие, в

опит да предотврати предстоящия брак на Валантин с Франц д’Епине. Бракът е

отменен, когато Франц д’Епине научава, че баща му (за който се вярва, че е убит от

бонапартисти) е бил убит от Ноартие в дуел. След това Валантин е върната в

завещанието на Ноартие. След неуспешен опит да убие Ноартие, в който загива слугата

му, Бароа, Елоиз се прицелва във Валантин, така че Едуар, най–после да вземе

състоянието. Обаче Валантин е главната заподозряна, в очите на баща си, за смъртта на

Сен-Меран и Бароа. Научавайки, че синът на Морел, Максимилиан е влюбен във

Валантин, графът я спасява, като прави да изглежда сякаш планът на Елоиз, да отрови

Валантин е успял и, че Валантин е мъртва. Вилфор научава от Ноартие, че Елоиз е

истинската убийца и я кара да избере публична екзекуция или да се самоубие със

собствената си отрова.

Бягайки след изобличаващто писмо на Кадрус, Андреа стига до Компиен преди да

бъде арестуван и върнат в Париж, където е съден от Вилфор. Докато е в затвора, чакаш

делото, Андреа е посетен от Бертучо, който му казва истината за баща му. По време на

делото си, Андреа разкрива, че е син на Вилфор и е бил спасен, след като Вилфор го е

заровил жив. Удивен Вилфор признава вината си и разпуска съда. Той се втурва към

дома си, за да предотврати самоубийството на жена си, но закъснява; тя е отровила и

сина си. Дантес разкрива истинската си самоличност на Вилфор, но това заедно с шока

от развоя на процеса и смъртта на съпругата и сина си го подлудяват. Дантес се опитва

да съживи Едуар, но не успява и решава, че отмъщението му е стигнало твърде далеч.

Едва след като отново посещава замъкът Иф, Дантес се успокоява, че каузата му е

справедлива и съвестта – чиста, че може да изпълни плана си, същевременно успявайки

да прости както на враговете си, така и на себе си.

След манипулацията на графа на облигационния пазар, Данглар остава само с

разрушена репутация и 5,000,000 франка, които държи на депозит за болници. Графът

иска тази сума, за да изпълни тяхното кредитно споразумение и Данглар си присвоява

болничните средства. Изоставяйки съпругата си, Данглар бяга в Италия с разписката на

Графа, надявайки се да живее във Виена в анонимно благоденствие. Докато напуска

Рим, той е отвлечен от агентът на графа, Луиджи Вампа и е тикнат в затвора, по същия

начин, както беше и Албер. Принуден да плаща безбожни цени за храна, Данглар в

крайна сметка подписва за всичко, освен 50,000 франка, от откраднатите пет милиона

(които Дантес анонимно връща на болниците). Почти докаран до лудост, Данглар се

разкайва за престъпленията си. Дантес прощава на Данглар и му позволява да напусне

свободен, заедно с парите, които са му останали.

Максимилиан Морел, вярвайки че Валантин е мъртва, мисли за самоубийство след

погребението й. Дантес му разкрива истинската си самоличност и му обяснява, че е

спасил бащата на Морел от банкрут, позор и самоубийство, преди години. Той

убеждава Максимилиан да отложи самоубийството си. След месец на остров Монте

Кристо, Дантес представя Валантин на Максимилиан и му разкрива истинската

поредица от събития. Намерил мир, Дантес заминава за неизвестна дестинация, да

намери спокойствие и нов живот с Хайде, която му е засвидетелствала любовта си.

Романът “Граф Монте Кристо” е сред емблематичните произведения за своя

автор, а самият Александър Дюма е един от типичните творци на романтизма. Неговите

романи покоряват с това, че разработват вечни теми от човешката нравственост като

приятелството, честността, справедливостта, щастието и любовта. Героят на романа

“Граф Монте Кристо” е представителен образ на епохата на романтизма. Той е

необикновена личност, способна да се пребори със злото не само на своята съдба, но и

да възмезди страдащото добро в света около себе си. Едмон Дантес дава израз на

естествения стремеж към щастие и към пълноценен живот. Неговата справедливост в

преценките, търпеливост и устойчивост в страданието, последователност в действията

го правят всичко онова, което реалният човек не може да бъде, превръщат го в

романтичния герой. Той е колкото романтично извисен и неотразим, толкова и човешки

близък и понятен на читателя, защото чрез него се сбъдват желанията му за тържество

на справедливостта и за достойна човешка личност.

При изграждането на персонажната система на романа е спазен основният

естетически принцип на романтизма за изключителния герой в изключителни

обстоятелства. Казано с други думи, като художествена програма романът си поставя за

цел не да изследва и критикува света и обществото с неговите несъвършенства, а да

разкрие такива модели на човешко поведение, които трайно решават конфликтите на

човешкото съществуване на равнище личен живот, въплъщавайки личностните

ценности, характерни за романтизма в самата същност на главния герой.

Сюжетната структура е проста – извършено е злодеяние срещу един почтен човек

и извършителите понасят своето наказание. В познатата тема за престъплението и

наказанието, която крие много морализаторски възможности, Дюма търси

приключенския поглед върху нещата. В тази история конфликтът, въпреки значимите

социални измерени, които могат да се открият, е по християнски обобщен до нравствен

сблъсък между злодеи и добродетелни, между вероломство и благородство, между

почтеност и подлост. Една значима част от главните персонажи в романа въплъщават

злото и техните прояви мобилизират главния герой в неговата самотна борба срещу

тях. Самотата на един ренесансов герой в неговата съпротива срещу злото (например

Дон Кихот или Хамлет) поражда бездни от драматизъм и сложни философски

размишления, но романистическият герой е убеден в своята правота, защото схваща

себе си не като търсеща смисъла на живота личност, а като оръдие на Божието

възмездие. Неговата поведенческа логика е проста: неправдата трябва да бъде

отмъстена, страданието да бъде възмездено, а злото да бъде победено тук и сега, а не в

някакъв общ битиен смисъл. Дантес въплъщава справедливостта чрез отмъщението:

"Аз бих причинил,ако можех,същата бавна,дълбока,безкрайна и вечна болка,която

изпитах" - казва той. Разпънат между Бога и Дявола, в душата му гори огън и страст:

“От добър и доверчив човек, аз станах отмъстителен ,прикрит, зъл или по-скоро

безчувствен като глухата и сляпа фаталност. Тогава достигнах до целта: горко на тези,

които срещнах по моя път!" Превъплъщението му от обикновен момък, един от

тълпата, в загадъчния, изпълнен с тайнственост и самотна ексцентричност граф, е

характерно за романтичния герой. Промяната обаче не засяга характера и вътрешния

му свят – той е уникално чист, когато попада в затвора, злоумишлено наклеветен, и е

все така праволинейно праведен, когато извършва невъзможното – измъква се млад,

здрав и богат от зловещата крепост Иф. Колкото и болка да му е донесло осуетяването

на щастливия брак с Мерседес и раздялата със стария и обичан баща, ако той се бе

оженил за любимата девойки и бе станал капитан, никога не би се откъснал от

обичайния ход, никога не би се отделил от масата – а тъкмо това е заветната цел на

всеки романтичен герой. И макар че за Дантес това става поради стечение на

обстоятелствата, той ги използва блестящо, за да се превърне в еталонния романтичен

герой. В сложните извивки на действието добрите стават още по-добри, а лошите - още

по-лоши. Загадъчният граф Монте Кристо се появява на парижките балове отникъде,

никой не го познава, но той познава всички, знае историята на всички, умее да укорява

всички. Той внушава едновременно демонизъм и ангелска чистота, предизвиквайки

възхита у положителните герои и страх у отрицателните. Неподвластен е на суетата и

подлостта,които владеят враговете му, и с това е по-силен във всяка ситуация. Неговата

сила идва както от неестествените му възможности, така и от моралната убеденост в

действията му. В края на краищата всеки получава заслуженото си, а граф Монте

Кристо изчезва сякаш в небитието, подобно на Божи съдник. Романът не оставя

читателя да се двоуми има ли право Едмон Дантес на всичко това. Той отмъщава не

заради себе си, а заради доброто – така възмездява страдащите и наказва

злонамерените. Лекотата и увереността, с която го прави, съответстват на

свободолюбивия романтичен порив на човека към духовен простор и съвършенство.

Проблеми и конфликти

В “Граф Монте Кристо” има конфликт между света на завистта, лъжата, алчността,

човешкото отчуждение и света на ярката, необикновената и всесилна личност.

Романтическият герой граф Монте Кристо е представен като божествен отмъстител.

Битката му с врага е изцяло лична - тя няма икономически, социални, политически и др.

мотиви.

Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837)

Руски автор, смятан от мнозина за първия велик руски поет и за родоначалник на

съвременната руска литература. Той пръв използва простонароден език в своите

поеми и пиеси, като създава нов стил в разказите – смесица от драма, любовна история

и сатира, която се свързва с руската литература оттогава и повлиява на по-късните

руски писатели. Творбите на Пушкин са писани под влиянието на сатирата на Волтер,

поезията на Байрон и трагедиите на Шекспир. Много от неговите произведения са

считани от критиците за шедьоври. Самият Пушкин предпочита романа „Евгений

Онегин“, който пише в продължение на няколко години. Той е един от малкото поети

или писатели, които болшевиките не забраняват, когато идват на власт, може би

отчасти дължащо се на факта, че Пушкин самият е бунтар и е в конфликт с

правителството поради политическите си убеждения.

Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837)

Руски автор, смятан от мнозина за първия велик руски поет и за родоначалник на

съвременната руска литература. Той пръв използва простонароден език в своите

поеми и пиеси, като създава нов стил в разказите – смесица от драма, любовна история

и сатира, която се свързва с руската литература оттогава и повлиява на по-късните

руски писатели. Творбите на Пушкин са писани под влиянието на сатирата на Волтер,

поезията на Байрон и трагедиите на Шекспир. Много от неговите произведения са

считани от критиците за шедьоври. Самият Пушкин предпочита романа „Евгений

Онегин“, който пише в продължение на няколко години. Той е един от малкото поети

или писатели, които болшевиките не забраняват, когато идват на власт, може би

отчасти дължащо се на факта, че Пушкин самият е бунтар и е в конфликт с

правителството поради политическите си убеждения.

Александър Сергеевич Пушкин е най-изявеният руски класик – гениален поет,

прозаик и драматург, чието творчество безспорно обогатява световното литературно

наследство. Като типичен представител на романтизма в началото на XIXв, неговото

мислене е насочено към търсене на красивото и любовта в заобикалящата го

действителност, живот в свят на мечти.

Стихотворението, посветено на Анна Петрова Керн е един от най-добрите образци

в любовната лирика на Пуюкин. Написано през 1825 г., то е известно различни заглавия

като На К, На А.П.Керн, а също и Аз помня чудното видение. На български език е

превеждано многократно от различни преводачи. Впечатлява изключителната

музикалност на творбата. Композицията и е кръгова с повторение на лирическите

мотиви, с което се засилва тяхното въздействие.

Съдбовна среща в началото на творбата, макар и краткотрайна, остава завинаги

светъл спомен в сърцето на лирическия изповедник. Красотата на прекрасното видение

докосва най-нежните струни на чувствата. Затова жената е назована видение небесно/на

гений хубост въплатен, което израз на възхищение и преклонение пред този чист и

възвишен образ. Напълно в духа на романтизма образът е и загадка. Той се появява

само за миг, проблясва с божествена светлина, която озарява душата и се въплъщава в

траен спомен. Прекрасното видение на чистата красота наподобява чудо, подобно на

библейските чудеса в миг на прозрение. Самата любов е чудо, загадка, тайнство, което

се случва мигновено, но озарява душата дълбоко и преобръща вътрешния свят на

човека. Там завинаги остава съхранен този съкровен миг на преживяното и се пренася в

съня като романтично богатство от света, в който хармонията е нарушена от шумната

суета и празнота на идеалите:

В жарта на порив безнадежден,

в шума на мирски суети

дочувах ти гласа, тъй нежен,

сънувах милите черти.

Умората от монотонния, скучен живот неусетно изтласква прекрасния спомен за

чудото на любовта: Забравих образа ти нежен/гласа,небесните черти. Животът се

превръща в празно съществуване, студено и непривлекателно. Според романтиците

светът е изграден върху фалшиви ценности и принципите, които оказват натиск и

нараняват болезнено човешката душа. Тя страда и възприема усещането за мрачно

заточение. В чисто биографичен план може да се тълкува и като реално преживяно от

самия поет, който два пъти е осъждан на заточение заради свободолюбивите си

възгледи. Дните в заточение са монотонно тъжни лишени от възвишени пориви:

На заточението в мрака

летяха дни без близък зов.

Без божество, без образ чакан,

без сълзи сладки, без любов.

Осъзнаването на потребността от дълбокия порив на страстта е равносилно на

пробуждане. Любовта е и страст към истинския смислен живот. Тя отваря пътя към

големите, към високите идеали и ценности. Възраждането на любовта възкресява

отново преклонението пред красотата на жената-видение небесно,за да даде порив за

нови пориви: към божеството устремено/за сълзи сладки,за любов . Сякаш отново се

случва чудото на живота от унилото съществуване, от мрака на заточението, от

безнадеждността не остава и следа. Влюбеният усеща ударите на сърцето като ритъм на

самия живот. Завръща се отново вдъхновението и създава усещане за пълноценно

човешко съществуване на лирическия герой.

Стихотворението На А. П. Керн има силно емоционално въздействие. Съдбовната

среща с любовта и нейното отстояване като съкровена потребност носи оптимистично

послание, но е само за чудодейното преображение в живота, а необходимостта от оня

миг чудесен, за да бъде животът наистина пълноценен, зареден с енергия на

възвишената любов и красота.

РЕАЛИЗЪМ

Реализмът е литературно направление от 30-те години на XIX век, което си поставя

за цел да извади на показ обществените пороци. Основната му цел е да покаже вярната

картина на обществото. Представят се типични герои при типични обстоятелства.

Доминира прозата, като основен жанр е големият роман, като трилогията. Основните

теми са бедността, продажността и предателствата в любовта, както и социалните

недъзи като алчността, лицемерието и суетата.За произведенията са характерни много

описания на различни предмети или чувства, всяко от които има своя смисъл и се

свързва с определен герой.

Оноре дьо Балзак (1799-1850)

Френски писател, един от създателите на класическата форма на романа. Автор е

на дълга поредица романи и разкази („Човешка комедия”), описващи съвременното му

френско общество. Оноре дьо Балзак е един от най-ярките представители на социалния

реализъм. Неговите творби са подчинени на намерението да съберат „основните

елементи на живота” и анализират „скрития смисъл на огромния сбор от лица, събития

и страсти, като изследват отношенията човек, общество и време. В своя роман „Дядо

Горио” Балзак е отразил най-характерната черта на епохата (30-те години на XIX век) –

жаждата за власт и успех в обществото.

Романът „Дядо Горио” – реалистична картина на времето

Оноре дьо Балзак е писател, пресъздал в произведенията си реалистична картина от

живота на френското общество. Първоначалният му замисъл е да създаде сто творби,

които да бъдат включени в цикъла от белетристични творби “ Човешка комедия “.

Техният брой обаче е осемдeсет и три.

“Дядо Горио “ е произведение, в което се разкрива съдбата на влюбения до полуда

баща. Освен неговия тежък живот творбата изобличава и други колоритни образи и

явления от френската действителност. В романа Балзак отразява най-големия порок на

обществото – парите. Пред себе си авторът вижда как старото възприемане за света се

измества от силата, която притежава “ жълтият метал “. Той не скрива нищо от онова,

което се случва в обществото. Това е причината романът да се превърне в реалистична

картина на времето.

Действието се развива в дома на госпожа Воке. В него авторът представя с

помощта на няколко герои основните черти на френското общество. Някои от тях са

утвърдили характерите си, но има и такива, за които изборът предстои. Постепенно

Балзак ни запознава със спекуланта дядо Горио, каторжникът Вотрен, студентът по

право Растиняк. Те са типични представители на живота във френското общество. По

този начин авторът постига своята цел – да противопостави богатите на бедните. Той

ярко и точно възпроизвежда облика на Париж от средата на ХІХ век. Това е градът на

модата, разкоша и суетата, но зад тази измамлива картина стои една друга

действителност – тази на мизерията и корупцията. Обществото също се подчинява на

тези закони. Така Балзак още с първите страници на “ Дядо Горио “ ни убеждава в този

факт. Мизерията, която цари в пансиона на госпожа Воке, контрастира на богатите

аристократични домове. Но хората не се различават много, всички са подвластни на

парите. Желанието да ги притежават провокира множество долни качества, които могат

да съществуват в душата на един човек – егоизъм, хищничество, обезценяване на

човешката личност. По този начин авторът извежда на преден план, всичко скрито в

душата на човека. Героите са индивидуалисти, които са подчинени на общия закон –

парите. Благодарение на това свое качество са готови да направят всичко възможно, за

да ги притежават. Този факт обединява, живеещите в дома на госпожа Воке.

Главният герой в романа е дядо Горио. Той е възрастен човек, изоставен от двете си

дъщери. Като млад е бил беден, работел е при търговец на жито, като след неговата

смърт е заграбил богатствата му. По онова време Горио решава да продължи

търговията. Това е периодът на Реставрацията, житото е малко и много хора умират от

глад. Горио се възползва от ситуацията, за да спекулира с цената на зърното. По този

начин натрупва големи богатства. Личността на дядо Горио, на която ставаме

свидетели в пансиона, контрастира на тази от младите години на живота му. Той се е

превърнал в беден човек, който е подвластен на любовта към дъщерите си. Героят е

преминал през стълбицата на живота си. Първоначално е бил много богат човек, след

това е разделил натрупаното богатство между двете си дъщери, а накрая живее в една

мизерна стая от пансиона на госпожа Воке. Животът му е мъчителен – без капка любов

и топлота е изоставен от децата си. Героят сам се бори за оцеляването си. До последния

миг от живота си дядо Горио вярва, че е обичан от двете си дъщери, но в крайна сметка

разбира каква могъща сила имат парите. Изоставен от всички, героят е подкрепян

единствено от Растиняк. Той е млад човек, изпълнен с мечти и идеали. Воден е от

порива да остане “чист като лилия“, но разбира, че във френското общество това е

невъзможно. В него властват парите, а героите кроят планове за несметни богатства.

Според Вотрен бракът по сметка е най – доброто средство за забогатяване.В това

общество любовта се купува и продава както всичко друго. Постепенно, наученото от

Растиняк още в детските години се забравя. С помощта на контеса Босеан студентът по

право разбира, че с труд и примирение няма да постигне нищо. За човек като него без

финансови възможности най – доброто решение е продажничеството. В последните

страници на романа стигаме до извода, че Растиняк се възползва от този съвет,

захвърляйки всички свои пориви и съображения. Интересното при образа на студента е

неговият характер. Той се учи от живота и обществото, а не от книгите. Вижда пред

себе си всичко онова, което дори не е подозирал, че съществува. Изисканите дрехи го

подтикват да промени добродетелите си : “ Като се видя в нови дрехи, ръкавици,

Растиняк забрави добродетелното си решение “. Честността, справедливостта и

трудолюбието звучат изтъркано. В душата на младия човек се формира модерно

мислене, което да му осигури място във висшето общество. В крайна сметка той се

съгласява с мнението на Вотрен, че “богатството е добродетел “. Сегашната му цел е да

се насочи към аристокрацията, където цари лукс, а не към правното образование. За

Растиняк има още един начин за пробиване във висшето общество – това е любовта. За

тази цел студентът е готов да сключи брак по сметка. Растиняк не би стигнал до тези

изводи без помощта на Вотрен. Годините, прекарани в затвора са му дали по – ярка

светлина върху основните проблеми в обществото. В него властват парите, които се

превръщат в мечтата на живота му. Докато Растиняк е воден от стремежа да намери

място във висшето общество, то Вотрен иска да притежава плантации. Ние достигаме

до извода, че при героите се наблюдават различни цели. Растиняк, дядо Горио и Вотрен

откриват щастието единствено в богатството. Героите попадат в едно блато, от което

измъкване няма. Преследвайки парите, те забравят същностите си. Именно финалът

показва съдбата на героите. Дядо Горио е изпратен от чужди хора в последния си час.

Той приключва жизнения си път, а младият студент прави първата решителна крачка

към аристокрацията. Растиняк погребва своята последна сълза, като веднага след това

дръзко обръща гръб на мизерията. Мястото, на което взема това съдбовно решение, е

гробището. То има символно значение, ако героят избере добродетелите, то това

означава, че той ще се “ погребе “ сам, а ако поеме пътят към Париж ще преуспее.

Растиняк избира втората възможност. Според Балзак любовта е средство, бракът –

сделка, а парите – висша сила. Героите ще постигнат целите си, достигайки само до

една от трите възможности. Те се впускат в една жестока битка с живота. Авторът

изобличава заобикалящия го, прогнил от основите до върха свят. Романът “ Дядо Горио

“точно и вярно представя картина на времето от 19 век. Контрастният парижки живот

поражда лично стрдание и нравствена човешка драма на героите, които извървяват

трудния и дълъг път от щастие към нещастие.

Образи

Главно действащо лице – носител на конфликта и повествователното действие в

романа е дядо Горио. Тъжна е съдбата на героя, стигнал до апогея на личностния си

успех, победил със силата на духа и волята, несретата в своя живот, но заплатил твърде

висока цена с ограбената емоция на душата си. Личното щастие на някога богатия и

всесилен господин Горио е получено в замяна с безкрайното нещастие на другите.Той е

отчужден, дистанциран и безразличен към чуждата болка и страдание. Емоционалната

студенина в миналото го обрича на самота и дълбоко страдание в настоящето. Забравен

от двете си дъщери, дядо Горио гасне сред нищета и бедност, прозрял с душата на

отхвърления и на лишения от човешката обич на най-близките си, голямата драма на

своето време: преобърнатите нравствени ценности подменят човека с вещ, превръщат

го в материална проекция на натрупаното благосъстояние, достойнството се измерва

със звъна на златото, а любовта струва пари.Най-истинското чувство – обичта е

разменна монета в голямата, но страшна сделка на човек с нравите и морала на

времето, в която отделният индивид губи душата си, но става „висока” личностна мяра

за успех, обществена власт и социален престиж. Превръща се в тип, „достоен” за

подражание. Това особено „достойнство” заплаща скъпо в настоящия си нерадостен

живот героят на Балзак – дядо Горио. Загубил личното си достойнство, обрекъл сам

себе си с низостта на постъпките си на унижение и презрение, той се докосва до

грозната истина за своя недостойно преживян живот. Героят се отчуждава от самия

себе си. Той търси обич, но не я получава. Няма пари да я купи. Самият дядо Горио

някога е определял цената й, но сега тя е непостижима за него. Героят сам наказва себе

си, сам изрича присъдата над времето и обществото: „Парите дават всичко,дори и

дъщери!... Светът е лош!Убедих се в това!”.

Друга човешка съдба, индивидуализираща типа обществен порок,е тази на младия

студент Йожен Растиняк, който ще измине пътя към величието и славата, но ще плати

също като дядо Горио висока нравствена цена. Порочна и продажна е същността на

бързия обществен успех. Амбициозният обеднял аристократ Растиняк е готов да

направи сделка с душата си, да продаде своята нравственост, но да получи всичко от

измамния блясък на парижкия елит в престижния квартал Сен Жермен. За това и

внимателно слуша съветите на контеса Босеан: „ и тъй господин Растиняк, постъпвайте

с този свят така, както той заслужава... ще разберете какво нещо е светът, сбирщина от

жертви и измамници”.

Проблеми и конфликти

Необикновено ярко чрез романа „Дядо Горио” Балзак отрича социалните контрасти

на своето време, породили личното страдание и нравствената човешка драма на

героите. Личностен морал и човешка амбиция влизат в конфликт. Започват да

враждуват помежду си. Човекът се отказва от високите си идеали и хуманни

намерения. Избира пътя на користната цел и преуспяването, независимо че трябва да

плати със собствения си морал и нравственост.

В “Дядо Горио” конфликтът е между стремежа на хората да живеят по-добре и

необходимостта това да се постига по престъпен и непочтен начин. Тоест конфликтът

противопоставя зараждащото се буржоазно общество и морала на човешкото същество.

Лицемерният обществен морал налага нови критерии за човечност. Те са

безнравствени. Балзак критикува социалните и нравствени пороци на своето време,

разкривайки човешката драма на своя герой – дядо Горио.

Ги дьо Мопасан (1850-1893)

Анри Рьоне Албер Ги дьо Мопасан е е френски писател натуралист, който е считан за

най-големия френски майстор на късия разказ. Произхожда от благородническо

семейство. Следва право, но прекъсва за да участва във Френско-Пруската война от

1871 – 1872 г. После постъпва като чиновник в Министерството на Флотата и в

Министерството на просветата. Появяват се симптомите на опасна нервна болест. В

литературата го въвежда Гюстав Флобер, приятел на семейството, който го запознава с

Емил Зола, Алфонс Доде, братя Гонкур, Иполит Тен и Тургенев. Влизането му в

литературата става след шумен успех на разказа „Лоената топка”, описващ история от

войната. През 1891 г. поради напредване на психическото му заболяване прекратява

писателската си дейност.

Романът „Бел ами”

Жанр – натуралистичен роман. Светогледът е песимистичен и естествоизпитателски.

Романът показва предимно отклоненията от нормалното възприятие на човешкото и

навлиза в тъмните страни на обществената проблематика.

Заглавие – преведено на български , заглавието означава Скъпи, приятелю

Кратко съдържание на романа

В началото на романа е представен образът на главния герой – провинциален

красив младеж, авантюрист, човек без духовен живот, без идеали и принципи, който

пристига в Париж след уволняването си от военна служба в Алжир, за да го завладее. В

Париж Дюроа среща своя стар познат Форестие, който му помага да си намери работа,

от която Жорж се нуждае, за да се издигне. Вече намерил си работа, Дюроа си поставя

нови цели, стреми се да се издигне във висшето общество чрез прелъстяване на

високопоставени дами.

Кулминацията в романа е изразена в желанието на Дюроа да намери начин да се

разведе с жената на покойния си приятел Форестие. Опитите му не са заради

изневерите на Мадлен, а защото главният герой търси нещо по-издигнато в

обществените среди. Дюроа прелъстява съпругата на собственика на вестника Валтер,

възползва се от нейната невинност, за да разбере машинациите във високите

политически етажи и разтурва неудобния за него брак с Мадлен. Така героят успява да

се издигне до депутат и политик.

В края на романа се жени за младата дъщеря на Валтер – Сюзан, за да създаде

семейство, напълно изгодно за неговия старт към политиката.

конфликт: „Бел Ами” не изобразява сблъсък между герои, носители на

противоположни идеи, а внушава чрез подбор и групиране на житейски факти

конфликт на ценности.

нравствен проблем: Стремежът към успех е сведен до задоволяването на жаждата за

богат живот с удоволствия, т.е. до материални придобивки и признание заради самите

тях. Качествата на личността не се проявяват в отстояването на общополезна кауза, а в

умението да забогатееш и да упражняваш власт чрез богатството си.

тема и основна идея: Да се постави под съмнение европейската ценностна система,

където вече вместо отговорност на почит е безотговорността, толерантност –

нетърпимост, вместо граждански разум – лично задоволяване.

Герои: Жорж Дюроа – емблематичен за епохата кариерист. Хрумването му да стане

депутат идва с осъзнаването на възможна корупционна връзка между малкото

булевардно вестниче ”Ла ви франсез” и кръговете на депутатите и банкерите. Както и

на възможността да се използва журналистиката не като „свободно слово ” , а като

„свободно” от отговорност към истината, подвеждащо писане. Макар в центъра на

сюжета да е поставен Жорж Дюроа, романовият свят се гради чрез неговите постоянни

контакти с другите участници във войната на всеки срещу всеки.

второстепенни герои

Шарл Форестие – приятел на Дюроа, който му помага да си намери работа, но след

смъртта му Жорж се жени за жена му Мадлен

Клер-Мадлен Фористие – разумна, пресметлива и словесна. Тя използва цинично

красотата си, като я продава за информация или подчинява с нея мъже, които да я

легитимират в публичното пространство

Семейство дьо Марел – модел за устойчива връзка между бохемски устроена красива

лудетина и улегнал по-възрастен мъж. Всеки от тях води свой живот, а пред

обществото ги „представя” дъщеря им Лорин.

Валтер – собственикът на вестника. Почти плакатен образ на безскрупулен и хладно

пресметлив финансист, който бързо калкулира духа на времето и винаги печели – отвъд

страстите и морала; Сюзан – дъщеря на Г-н Валтер, омъжва се за Дюроа.

Ривал – светски мъж, човек на действието.

Норбер дьо Варен – човек на мисълта и поезията

Персонажите на Мопасан реализират поставените си цели без да подбират

начините и средствата за тяхното осъществяване. Авторът определя поведението на

персонажите си като променливо, капризно, непоследователно и вероломно.

В началото на житейския си път Жорж Дюроа е неизвестен, ограничен, беден в

края на романа през читателя е бъдещия министър дьо Роа – богат, признат от

обществото. Образната система в романа „Бел Ами”концентрира в себе си два кръга,

преплитащи се и изграждащи сюжетната връзка на текста. Първият кръг е ориентиран

единствено и само до главното действащо лице –Жорж Дюроа (Бел Ами). В него са

събрани диалектично единство неповторимите индивидуални черти на героя –

чар,устременост,безогледност,хамелеонство. Вторият кръг обхваща всички

второстепенни герои. Тук е финансиста депутат Валтер, който рядко се показва на

трибуната в парламента. Но това че е винаги в сянка не пречи с умение да води

нишката на интригата с цел собствено благополучие. Не можем да се подмине и

шантажист-министъра Ларош-Матие, когото самия творец характеризира като

„съмнителна гъба, каквито със стотици никнат върху торната почва на общото

избирателно право”.

Като на кино лента пред читателя се нижат събития и случки от живота на главното

действащо лице Жорж Дюроа.Той е привлекателен офицер с огромен успех сред

жените, той не се гнуси от нищо, за да постигне целта си – висшето общество: работи в

съмнителния вестник „Френски живот”. Продава себе си, оженвайки се за

амбициозната мадам Форестие. Продава тялото си, мадам дьо Морел му плаща за

любовните си срещи, с които я дарява, мадам Валтер – последната му любовна връзка

му съобщава полезни държавни тайни, научени от собствения й мъж. Младата Сюзан

Валтер, бъдещата му съпруга го издига, благодарение на баща си до поста на министър.

Героят продава мислите си, готов е да пише, това което искат от него, за да използва

обстоятелствата за себе си. Мопасан представя героя си в динамичен план. Неговото

поведение е рамкирано в сюжетно и композиционното изграждане на цялостния текст –

това е персонаж, изграден постепенно и последователно разгръщащ чертите си на

всички нива на обществената йерархия. Изграждането на образа е в посока на

напластяването на отрицателните му черти. Първата среща на госпожа Дьо Морел,

преодоляването на вътрешното напрежение след опита за любовно обяснение,първия

скандал с нея и т. н. са всъщност контрапунктовете в поведението на Жорж. След всяка

от тези повратни точки за него следва не само нова „реакция”, но и нова мотивация за

действие. Победата на Бел ами в края на романа е победа на устойчивия, на адаптивния

елемент на обществото. Неблестящият с интелектуални възможности човек от средната

класа успява не толкова поради добре стеклите се обстоятелства, породени от

механизмите на действителността, а заради политическия, моралния и финансов

вакуум, който същата тази действителност провокира.

Социалният критицизъм, бликащ от цялото творчество на Мопасан – разкази,

романи, е присъдата не само над героите, но и над обществото като цяло. Заклеймените

пороци са белег на авторовото несъгласие с устройството на света. Затова похватите на

Мопасан носят белезите на отрицанието, на критицизма. Използването на иронията във

всичките й гами е начин да се подчертае абсурдността на ситуацията. Най-силно

иронията достига до сарказъм, в сюжетното противопоставяне на началото и края на

романа. На входа е плахия Дюроа, на изхода –господаря на света. Победното шествие е

триумфът на хищника без капка милост и морал. Гротесково изобразен, Дюроа е

карикатура на душевната уродливост и празнота на човека, надскочил социалната си

роля и мястото в живота.

Проблеми и конфликти

В “Бел Ами” няма сблъсък между герои, носители на противоположни идеи, а

внушава конфликт на ценности, чрез подбор на житейски факти. Мопасан настойчиво и

последователно наблюдава с критичен поглед действителността: покварата и

корупцията в обществото, лицемерието и фалша в човешките отношения и най – вече

баналното и пошлото в любовта.Жорж Дюроа олицетворява покварения лик на

деградиралата в нравствено и морално отношение действителност.

Николай Василиевич Гогол (1809-1852)

Руски писател, драматург, поет, критик, есеист, широко признат като един

от класиците на руската литература.

Николай Василевич Гогол е един от най-оригиналните и самобитни руски

писатели. Той е единственият в руската литература, който създава школа. Не случайно

са казани думите на Достоевски: „ Всички ние излязохме изпод ”Шинел” на Гогол ” , т.

е. всички те са се учили от Гогол. Под влияние на Гогол се формира т. нар. „натурална

школа”, от която излизат най-значителните руски писатели от втората половина на ХІХ

в. – Некрасов, Тургенев, Островски, Достоевски и др. Ако Пушкин поставя началото на

реализма в руската литература, то Гогол го утвърждава и го прави генерално

направление още през 40-те години на века. Нещо повече – той задълбочава и

разширява критическото и социалното начало у него. Не друг , а именно Гогол е

основоположник на критическия реализъм като осъзнат художествен метод, като

художествен подход за отразяване на социалните противоречия в руската

действителност. Точно това е имал пред вид Чернишевски, когато е писал: „Отдавна не

имало в света писател, който да е бил така важен за своя народ, както Гогол за Русия.”

Със своето остро критическо перо той разкрива социалните недъзи на руското

общество, неговата антинародна и антихуманна същност и поставя по такъв начин

своето творческо дело в служба на революционното движение и човешкия прогрес.

Сборниците „Вечери на село близко до Диканка”, „Миргород” и „Арабески”,

„Петербургски повести” и романът поема „Мъртви души” са най-значителните

белетристични произведения на руската литература през 30-те и 40-те години.

Върху цикъла си „Петербургски повести” Гогол работи в средата на 30-те години

на ХІХ век, но точната хронология на създаването им е проблематична. Последният

текст – повестта „Шинел” – е публикуван през 1842 г. Цикълът е обединен от темата за

Петербург, за града с неговите лица и тайни, за сблъсъка между мечта и

действителност, между тривиално и фантастично. В цикъла си Гогол се съсредоточава

върху човека, станал част от модерните обществени структури, въведен в рамките на

приетото и недопустимото в градската цивилизация, подчинен на законите й.

Повестите представят контрастите и конфликтите на града, съсловните и съдбовните

прегради пред жителите му.

Кратко съдържание на повестта „Шинел”

Беден и незначителен чиновник превръща в смисъл на своя живот желанието да си

ушие нов шинел. С много усилия осъществява мечтата си,но още първата вечер той му

е откраднат. Опитвайки се да получи съдействие от висшестоящите, чиновникът се

сблъсква с тяхното безразличие, бездушие и грубост. Всичко това го довежда до

трагичен край – той умира. Но след смъртта си злощастният писар не намира покой.

Неговият призрак скита из града и отново в Петербург се възстановява обичайният ред.

„Шинел”

Повестта “Шинел“ е вълнуващ разказ за нерадостната съдба на обикновения

човек.Това е човекът с невзрачна външност, незначителна професия и дребна служба.

Главният герой на произведението – Акакий Акакиевич Башмачкин, е лишен дори

от нормалните човешки радости като дом и семейство. Негови постоянни спътници са

бедността , незачитането и унижението в работата. Самотен и отчужден, той е загубел

живата връзка със света и хората. Стоящ в основата на огромната чиновническа

пирамида, “малкият човек“ е обречен на безмълвие и подчинение,а когато се опита да

извиси глас и да протестира срещу недостатъците на обществената система, жестокият

удар на чиновническата машина го смазва и го принуждава да замлъкне завинаги.

Акакий Акакиевич е типизиран образ. Героят не е изключителна личност, макар името

му да звучи доста странно дори за времето, когато се е родил. Майка му го кръщава на

непопулярен светец от църковния православен календар, без да съобрази колко

неподходящо ще се окаже духовното име в светския, земен живот. Героят не блести с

външността си. Напротив, външният му вид е доста отблъскващ. Той е надхвърлил

средната възраст, нисък и оплешивяващ е. Лицето му е “сипаничаво“, косата –

червеникава и оредяваща. Бузите са отвратително сбръчкани. Принуден от нищетата,

чиновникът Башмачкин ходи почти постоянно облечен с чиновническата си униформа

“вицмундир“ и обут с прилежащите към нея ботуши. На героя не е съдено да се радва и

на сполучлива служебна кариера. Той изпълнява дребна длъжност в един “департмент”

като редови преписвач на писма. Акакий върши работата си със завидно усърдие, дори

удоволствие. Но неговото старание не е оценено от началниците и колегите.

Висшестоящите не виждат пред себе си човека, а някакво безлично колелце от

чиновническата машина. Колегите на героя стигат по-далеч. Те често и злобно се

подиграват с него. Ръсят върху плешивото му теме накъсани хартии с ехидното

обяснение, че “вали сняг“. Дългата, механична и еднообразна дейност е осакатила

интелекта на преписвача. Отчаяният опит да препише документ, в който само трябва да

промени глаголните форми от първо в трето лице, завършва с мъчителен неуспех.

Личността на героя е загубила способността да се развива. Героят няма приятели,

негови постоянни спътници са бедността и самотата. Заплатата му е толкова мизерна,

че той заделя с месеци от залъка си, за да си ушие нов шинел. Акакий Акакиевич няма

собствено семейство, не притежава собствен дом. Живее под наем при възрастна

хазяйка. Точно премерени са злобните подмятания на другите чиновници, че ще бъде

принуден да се ожени за седемсетгодишната старица, за да пести поне от наема. Героят

сякаш е лишен от всичко – близки, приятели, материален комфорт, уважение и

професионална кариера. Жива е само неговата “малка“ човешка душа и надеждата, че

унищожителният ритъм на нерадостното битие може да бъде променен. ”Оставете ме,

защо ме оскърбявате?” е неговият трогателен вопъл, насочен не само към колегите в

службата, но към живота и света изобщо. Ключ към жадуваната промяна е ушиването

на новия шинел. Старият е безнадеждно остарял, протрит и кърпен. По мразовитите

булеварди на студения Петербург необходимостта от топла дреха е неотменима.

Дългата “одисея” по покупката на по-евтин плат и намиране на добър шивач не е

неприятна за Акакий. За пръв път от много години той има конкретна цел и се стреми

да я постигне. По пътя към постигането и логично идват и контактите с други хора.

Акакий Акакиевич се сприятелява с шивача Петрович, черпи го с водка и двамата

дълго умуват как в рамките на оскъдните средства да направят така жадуваната дреха.

Денят, в който Башмачкин прекрачва прага на департамента с новия шинел, е ден на

неговата малка, но ценна победа над трудностите на съдбата. Колеги и началници

оценяват тази победа, по друг начин поглеждат към човека с новата дреха. Шинелът

придобива символично значение на връзката между героя и другите хора, на началото

на нов живот извън отчуждението. Връхна точка в промененото битие на Акакий е

отправената му покана “на чай“ в дома на колега. Притеснен в началото, героят

постепенно отпуска сърцето и душата си, смее се на шегите заедно с присъстващите.За

първи път той се чувства част от някаква човешка общност. Но трагизмът отново

застига героя, когато шинелът бива откраднат. Тъкмо намерил нещо, което да носи

радост в мизерния му и безличен живот, то му е отнето с открадването на шинела.

Сякаш “малкият човек” няма право на щастие, не заслужава пълноценен живот. Акакий

не успява да преодолее загубата и това, че е безсилен да открие виновниците. Неговата

смърт е неизбежна последица от жестокостта и несправедливостта на света, описан в

творбата. Безразличието на околните към смъртта му допринася за изграждането на

цялостния образ на “малкия човек”: “Ами че така, той вече умрял, преди три дни го

погребали.” Това, че никой не е разбрал за смъртта му, никой не е забелязал, че Акакий

го няма, говори колко е бил незабележим и непотребен приживе. Липсата на любов,

приятелство и особено на уважение в живота му си проличават при неговата смърт.

Единствените хора, с които той се среща ежедневно, макар и за малко, са неговите

колеги. Никой от тях не скърби за него и още повече, че никой не го интересува дали

Акакий е жив или не. Това не е, защото не е бил добър човек, а защото не заема важен

пост, не е от “големите”. Системата го е поставила ниско долу в йерархията и сякаш

напълно е забравила, че той съществува. Авторът използва романтическия мотив за

призрака на Акакий, който се връща, за да търси възмездие за откраднатия шинел.

Героят е бил ограбен не само материално, но и душевно. Заедно с шинела е бил

откраднат и смисълът на живота му. Фактът, че приживе не успява да постигне

справедливост за това деяние, а го прави неговият призрак отново изобразява

абсурдната реалност през ХІХ век. “Важните лица” са също толкова пострадали от

обществения ред, макар и по различен начин. “Бюрократичната машина” нанася

сериозна вреда на нравствеността им, като ги превръща в безсърдечни и студени хора,

които се интересуват от собственото си благополучие: “...сърцето му бе достъпно за

много добри намерения, макар чинът му твърде често пречеше те да се проявят .”. За

“големите хора” по-ценно е да запазят положението и поста си, отколкото да бъдат

хора, по-важно е да не нарушат реда и обществените норми за поведение, отколкото да

не наранят нечии чувства. Социалното неравенство подтиква “големите” да се държат

надменно и пренебрежително с по-нисшите: “- знаете ли на кого казвате това?

Разбирате ли кой стои пред вас?”. По този начин те не вдъхват уважение и респект, а

мачкат и потъпкват тези, които са нямали щастието да се родят в заможни семейства.

Независимо дали е дребен чиновник, или важно лице всички са зависими от

обществената система. Тя им налага как да се държат, какво да говорят и как да се

отнасят с другите. Създавайки норми, по които всеки е задължен да се води,

“бюрократичната машина” обезличава напълно съществуването на хората: “Какво

обичате?- с отривист глас, на който предварително и нарочно се бе упражнявал у дома,

в стаята си, уединен пред огледалото, една седмица преди да получи сегашното си

място и генералския чин.” Фактът, че “важното лице” репетира фразите си сам по себе

си означава, че това не е естественото му поведение, а модел, по който трябва да се

води. Редът е постановил един генерал да се държи по този начин и ако “важното лице”

не иска да разрушава хармонията в този абсурден свят трябва да изпълнява ролята си.

Системата не оставя избор на личността, отнема и правото да бъде такава, каквото

пожелае. Вследствие на несправедливото разделение рано или късно малките и

големите се изправят едни срещу други. Сблъсъкът между тях е неизбежен, имайки

предвид колко абсурден и жесток е светът, описан творбата. В повестта Гогол е

изобразил този сблъсък най-остро чрез срещата на Акакий Акакиевич с “важното

лице”. Единственото, което иска дребният чиновник, е помощ за намирането на

откраднатия шинел. Но вместо това получава отказ, обиди и надменно отношение.

“Големият” началник не му отказва, защото не може да помогне или защото това ще му

навреди, а защото редът постановява да се държи така, че малките да си знаят мястото.

Контролирайки съзнанието и действията на хората, “бюрократичната машина” ги води

към фатален край, точно какъвто е и краят на живота на Акакий. С помощта на

колоритните образи и простичкия, но поучителен сюжет, Гогол ни запознава с

абсурдния свят на “малки” и “ големи”, в който всички се нараняват и унищожават в

името на реда.

Проблеми и конфликти

В повестта “Шинел” се сблъскват ценностите на отделния човек и на обществения

ред. Социалните условия за живот изолират и сякаш “изхвърлят” извън условната

“рамка” на времето обикновения човек. Такъв е героят на Гогол – Акакий Акакиевич.

Човекът няма свое индивидуално личностно присъствие. Той е представен чрез мястото

си в социалната и обществена йерархия. Постът, служебното положение са неговата

“визитна картичка”, представяща го в обществото. Повестта “Шинел” е нравствения и

хуманен “вик” на Гогол за помощ и защита на човека, но и гневен социален протест

срещу руската действителност.

МОДЕРНИЗЪМ

Модернизмът е употребяваното понятие, с което се назовава период в развитието

на визуалните изкуства, науката, културата и обществото, който обхваща края на ХІХ

век и началото на ХХ век. Характеризира се със стремеж да се преосмислят идеите и

предпоставките на предишната епоха. Модернизмът във визуалните изкуства се отказва

от претенциите за "обективно отражение на действителността" и се концентрира върху

субективността. Това е течение, което се противопоставя на реализма, има черти

на декадентство имистика. С модернизма се свързват такива художествени течения

от ХХ

век като дадаизъм, абстракционизъм,екзистенциализъм, експресионизъм, сюрреализъм,

нов роман, театър на абсурда, кубизъм, футуризъм, попарт, фовизъм,алеаторика (в

музиката) и други.

Пол-Мари Верлен (1844-1896) Пол Верлен е известен като поет на нюансите, майстор на изтънчените словесни

светлосенки. Той проявява предпочитание към стиховете с нечетен брой стъпки,

асонансите и пейзажите, в които доминират преливащите се цветове. Най-големият

успех на този предшественик на символизма във френската поезия е сборника му със

стихотворения-импресии "Романси без думи.

В началните етапи на творчеството му, когато този поет се поддава на самоцелната

виртуозност на поетите-парнасисти или се увлича от словоохотливостта на късните

романтици, резултатите са отчайващи. Но когато се посвещава на дръзките стилови

експерименти Верлен смайва съвременниците си с редица безспорни художествени

постижения.

Изумяващо противоречиви са и неговите редуващи се в течението на живота му

морални ангажименти. Като млад, когато е подвластен от страстта към Матилд Моте,

той е убеден, че щастието е постижимо само в пределите на брачния съюз. По-късно,

отстъпил пред изкушението да изживее докрай скандалната си хомосексуална връзка с

много по-младия от него Рембо, той се озовава в затвора, а след това с изумително

трескаво усърдие се отдава на ангажиментите си на вярващ католик.

Но неговото късно ревностно отдаване на католическата вяра не го поглъща

всецяло. Той скоро възобновява бохемските си скиталчества и не престава да афишира

хомосексуалните си наклонности деяния, които в онова време се възприемали като

скандални предизвикателства в контекста на едно затворено за инакомислещите

еснафско общество. Това общество, което охранява ревностно предразсъдъците си чрез

двата шумни съдебни процеса, които възбужда през 1857 година срещу скандалния

роман на Флобер Мадам Бовари и порнографския лирически сборник на Бодлер Цветя

на злото.

В престижния си сборник „Естетическите програми на френските и руските

символисти” проф. Стоян Илиев прави синтезирано обобщение на характера на човека

Верлен и на натюрела на твореца Верлен /с.52/: „Преживяванията на Верлен приемат

различен израз, но те най-точно се определят с думата langueur (болестна отпуснатост,

умора), която често срещаме в неговата поезия. На него му става всичко безразлично;

даже природата и южната екзотика, не са в състояние да му донесат някаква радост.

Той се надсмива над слабостите на романтиците, които търсят утеха в природата.

Природо, нищо твое не ме вълнува многозначително заявява поетът. Той се присмива

на изкуството, на човека, на песните, на древногръцките паметници и гледа с едни и

същи очи на доброто и на злото. Уморих се да живея заключава поетът. Той се

оприличава на стар войник, загубен в света, чиято ужасена душа прилича на

корабокрушенец.”

БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ И ЛИТЕРАТУРА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

В началото на XIV в., когато в Западна Европа започва Ренесансът, България вече

се намира под турско робство. Поради тази причина Българското възраждане закъснява

с четири века. За негово начало се смята делото на Паисий Хилендарски и книгата му

„История славянобългарска“ от 1762 г. Като първосъздател на националноосвободи-

телната идеология Паисий формулира триединната задача на Българското възраждане

национална, просветна, духовна самостоятелност и политическо освобождение.

Периодът на Възраждането обхваща времето от началото на XVIII в. до

Освобождението на България (1878 г.). Това е периодът, в който се осъществява

исторически преход от Средновековието към буржоазната епоха; развиват се и се

утвърждават стоково-паричните и капиталистическите отношения, формира се

структурата на буржоазното общество. Процъфтяват занаятите, оформя се еснафска

организация, която изиграва важна роля в развитието на занаятчийското производство.

България се изявява на европейския пазар. Във важни търговски центрове се превръщат

българските градове Русе, Търново, Габрово, Свищов, Одрин, Пловдив и др. Появата на

нови обществени класи поражда нови идеи и нов светоглед. Главно място в тяхното

разпространение има просветното движение, което започва с постепенно ликвидиране

на старите килийни училища и откриването на нови светски учебни заведения.

Появяват се първите периодични издания сп. Любословие" (1844 - 1846), в. Български

орел" (1846 - 1847), Цариградски вестник" (1848 1862) и др. През XIX век се формира и

българският книжовен език. Създават се първите читалища.

Наред с културното възраждане българското общество се стреми към духовно

обновление, като се бори за самостоятелна църква. През 1872 г. е изградена

Българската Екзархия първата общобългарска национална институция. След Кримската

война (1853 1856)) се създават първите български емигрантски политически

организации. В годините след войната се забелязва оживление на освободителното

движение със своя политическа идеология и организация, чийто първосъздател е Г. С.

Раковски. Неуспешните четнически акции от 1867 1868 г. са повод за изграждането на

обща политическа организация на българската емиграция Български централен

революционен комитет в Букурещ. Започва апостолската дейност на Васил Левски,

завършила с трагичната му гибел през 1873 г. Жестокото потушаване на Априлското

въстание през 1876 г. принуждава европейската общественост да обърне внимание на

българския въпрос. Така се стига до Руско-турската война от 1877 1878 г., която

довежда до Освобождението на България.

Възраждането е своеобразно начало на новата българска история във времето на

преход от феодализъм към капитализъм, от Средновековието към Новото време.

Преходът в българските земи през XVIII и XIX в. протича в условията на подготовка и

провеждане на националната буржоазна революция. Тя е осъществена под влиянието

на различни вътрешни и външни противоречия, намесата на Великите сили и съседите

на България, различни дипломатически и военни конфликти в хода на решаване на

балканския кръг от проблеми, преплетени в рамките на т.нар. тогава Източен въпрос.

Отличителна особеност на Възраждането сред балканските народи е преплитането

на ренесансови и просвещенски тенденции и особености. Думата “просвещение” има

две значения, които са свързани и имат цялостно значение за възрожденските процеси у

нас. Едното значение е свързано с просветата - училища, учебници и др., то е свързано

с мястото, което се отрежда на науката в Просвещението, а именно на интелектуалното

развитие е отдадено основно значение, а другото – с просвещенската философия и

представа за света, които стоят в основата на отхвърлянето на суеверията и въздигане

на значението на науката, тези философски течения възникват в Западна Европа през

ХVІІІ в., водещата роля тук е на философи като Волтер, Русо и Монтескьо. В

Българското възраждане се откриват белези на просвещението и в двата смисъла на

думата (характерно за Просвещението като цяло е неговата специфичност на

национална основа, то се развива различно в отделните страни и сред отделните нации,

и по тази причина има все пак относително различни национални характеристики), от

една страна идеите на Просвещението се възприемат в България и определят

представите на възрожденските просветители за света и тяхната дейност, от друга

страна това е развитието на образованието, на книжнината и книгопечатането,

както и появата на периодичния печат като важна част от възрожденските процеси.

Характерно за Българското възраждане е, че основните му средища са извън

териториите, населени предимно с българи. В началото те са в рамките на Османската

империя – манастирите в Света гора и големите градове, на първо място Цариград. По-

късно любознателни български младежи отиват да учат в чужбина ( Русия, Гърция и

др.), където се свързват с български колонисти от по-старо време и оформят нови

центровете на духовен живот. Друг тип средища възникват на първо място в Румъния,

където емигрантите вдъхват нова енергия на по-старите общности от българи, изселили

се по време на войните или по икономически причини. Така се стига дотам, че през

ХVІІІ и ХІХ в. голяма част от българската литература се създава не само в чужди

държави, но и в чужда културна среда.

Стремежът към политическа независимост и изграждане на национална държава е

част от един голям процес, обхванал Европа през ХIХ в. Той е свързан с идеите на

Просвещението, завладели континента през ХVIII в., и с войните на Наполеон. В

резултат на тези два фактора в големите империи (Османската, Хабсбургската, Руската,

Наполеоновата, Британската) възникват движения, които се стремят да извоюват

независимостта на различни народи, които се чувстват онеправдани от съществуващата

държавна система. На Балканите този характерен за цяла Европа процес се проявява

най-рано сред гърците, техният пример е последван от другите народи.

Оформянето на българската нация, изграждането на националната идентичност е

един от най-важните резултати от обновителните процеси. Основния дебат, който води

българското обществото през Възраждането, е свързан с оформянето на нацията и

националното осъзнаване. В средата на XIX век (от началото на 40-те до края на 60-те

години) той е съсредоточен около черковната борба и изграждането на независима

българска църква, както и около развитието на просветата. През 70-те години, особено

в емигрантските вестници, акцентът пада върху извоюването на политическа

независимост. Пряко свързано с изграждането на националната идентичност е бурното

развитие на историографията, филологическите изследвания и интереса към фолклора,

които са много характерни за епохата. Трудовете на историци, филолози и фолклористи

предлагат на българите, особено на учениците и на по-образованите читатели,

необходимите опори и аргументи за изграждане на ново национално съзнание и ново

самочувствие. Литературата играе важна роля в изграждането на националната

идентичност, тъй като тя въздейства върху чувствата и мислите на читателите, предлага

образи на герои, чийто пример трябва да бъде следван, разказва за важни събития от

миналото и съвременността. Сходни функции изпълняват и другите изкуства – театър,

живопис, музика.

Литературата на Възраждането живо откликва на проблемите на своето време. Тя

може да бъде периодизирана по следния начин:

Период Видни представители Основна идейна насоченост

I период: от

средата на XVII до

края на XVIII в.

Христофор Джефарович Партений

Павлович, Паисий Хилендарски,

Спиридон Габровски, Атанас Нескович

Народностна подбуда на

българите.

ІІ период: от

началото на XIX в.

до 40-те години на

века

Софроний Врачански, д-р Петър Берон,

Васил Априлов, Неофит Рилски, Неофит

Бозвели, Райно Попович, Емануил

Васкидович

Културно-просветна възмога

и изграждане на платформата

на българското просвещение.

III период: от 40-

те години на XIX

в. до 90-те години

на века

Найден Геров, Петко Р. Славейков,

Георги С. Раковски, Христо Ботев, Васил

Друмев, Любен Каравелов, Добри

Войников, Иван Вазов, Захари Стоянов

Борба за национално

освобождение и

самостоятелен духовен

живот.

Паисий Хилендарски (1722 - 1773)

За пръв идеолог на Българското възраждане и народен будител се счита

хилендарския монах Паисий. На него принадлежи заслугата за духовното

възпламеняване на Българското възраждане и полагането на основите на новата

българска литература.

Личността на Паисий Хилендарски

Данните за живота на Паисий Хилендарски са оскъдни. Повече можем да научим за

него от съчинението му „История славянобългарска“. В заглавието той посочва, че

произхожда от Самоковска епархия и е завършил труда си през 1762 г., когато е бил

йеромонах и проигумен в Хилендарския манастир. В черновата на книгата, запазена в

Зографския манастир, авторът отбелязва още, че през 1745 г. се е поселил в Атон.

Що се отнася до родното място, след немалко спорове се приема, че това е Банско.

Към това решение отпраща един запис от Хилендарския манастир, свързан с дарение и

с името на по-големия брат на Паисий Лаврентий: 1765 лkто 17 день. Какво е дошель

кирь проигумена Лаврентiе сось поклоници отъ Банско и са дарили манастиро со

сребрени три кръстеве и сось грош[а] 1153. И на тои день какво е обрекалъ на с[ве]та

б[огородиц]а своята ищова кукtа во Банско за Хилендарския метохъ за вечно да е

така..."

За образованието си самият Паисий казва, че е недостатъчно и не му позволява да

изпълни патриотичната задача, която си е поставил. Затруднява го и издирването на

писмени свидетелства за миналото на народа ни. Липсата им Паисий обяснява в

предисловието на своята „История славянобългарска“: „Но в онова време не е имало

славянски печатници, а хората от небрежност не преписвали. На малко места се

намирали такива книги. А когато турците заели българската земя ненадейно, те

погазили и изгорили черквите, манастирите и архиерейските дворци. В това време

хората бягали от турски страх и ужас само да запазят своя живот и в това люто време

загинали ония царски истории и кондики за българските патриарси и архиереи и на

много светци житията и службите. И днес няма тия летописни книги, които са били

пространно написани за нашия народ и за българските царе“.

Допуска се, че в родното си място Паисий е учил в килийно училище и може би е

допълнил образованието си в Рилския манастир, към който има много сърдечно

отношение. Възможно е преди установяването си в Атон през 1745 г. да е живял в

Рилския манастир, да е бил послушник или дякон. В историята си Паисий

засвидетелства много добра осведоменост за това място, за славата, миналото и

всенародното му значение: Той е от голяма полза за всички българи, затова всички

българи са длъжни да го пазят и да дават милостиня на светия Рилски манастир, за да

не угасне голямата българска полза и похвала, която получават от Рилския манастир..."

Издирването на материали за историята е наложило Паисий да пътува и извън

границите на Османската империя. През 1761 г. той посещава Сремски Карловци

(сръбска област Войводина), австрийско владение. Тук намира история на сърбите и

българите, написана от Мавро Орбини. Заедно с една друга история на римския

кардинал Цезар Бароний, тя става основен източник на информация за Паисиевия труд.

В своя труд Паисий оставя и други сведения за своя живот за рода си, възрастта,

близките, обстоятелствата около създаването на историята: И я съставих в манастира

Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене: той

имаше тогава 60 години, а аз 40. В това време Хилендар даваше данък на турците и

беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И голям смут и несъгласие имаше между братята. .

Затова не можах да изтърпя това в Хилендар, излязох и дойдох в Зограф и там намерих

още много сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая

историйца в полза на нашия род". Като се има предвид, че История славянобългарска" е

завършена през 1762 г., когато Паисий е на 40 години, се уточнява рождената му

година 1722 г., а благодарение на сведенията за кръвната връзка с Лаврентий се

установяват родословието и родното място на бележития възрожденец.

Първият разпространител на историята е самият Паисий. Във връзка с това той

предприема пътувания из цяла България и Балканския полуостров, по време на които

събира и помощи за манастирите Зограф и Хилендар. Писмено е засвидетелствано, че в

края на 1764 г. Паисий посещава Котел и занася историята. В бележка от 29 януари

1765 г. поп Стойко Владиславов (известният по-късно епископ Софроний Врачански)

отбелязва: „Тази история я донесе йеромонахът Паисий от Света гора Атонска и я

преписахме в село Котел“.

Паисий познава различни краища на България, историята и настоящето им. Дава

сведения за българите в Драмско, Мелнишко, Солунско, София и нейните околности,

както и легендите, свързани с тези места.

Изследователи на Паисий допускат, че той съзнателно премълчава родното си

място, вероятно нещо е принудило сина на заможния Баанов род на 23-годишна възраст

да последва не брат си хаджи Вълчо, богат търговец, а другия си брат Лаврентий, отдал

се на бога.

Паисий напуска родното си място през 1745 г., но няма данни кога точно отива в

Света гора. Атон (или Света гора) е най-живописното място на Халкидическия

полуостров в Егейско (Бяло) море. Представлява планински масив, с най-висок връх

Атон, от двете страни на който в продължение на 50 км са разположени 20 манастира

гръцки, български, сръбски, руски, грузински и др. Българският манастир там се нарича

Зограф. Тази монашеска република, основана през IV в., в продължение на векове е

била втори дом не само за дълбоко религиозните монаси, но и за много хора,

преследвани или изпаднали в беда. На Атон Паисий попада в благоприятна среда за

духовно издигане. Освен църковнославянски език, научава добре гръцки, сръбски и

руски. Богатите книгохранилища му позволяват да разшири кръгозора си. Просветената

монашеска среда, запазените в библиотеките стари книги и ръкописи, споровете за

превъзходствата на нациите, водени от монасите с хора от различни националности,

развиват у Паисий патриотизъм, който го довежда до идеята да проучи и събере в едно

всичко от миналото на своя народ. Това желание е продиктувано и от засилващите се

националистични тенденции между монасите през втората половина на XVIII в. Това

дава моралното право на Паисий след написването на „История славянобългарска" да

настоява тя да бъде пазена и разпространявана, защото в миналото на един народ се

крие ключът към новия му живот: „Написах я за вас, които обичате своя род и

българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая ис-

торийца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не

изчезне“!

Животът на Паисий завършва през 1773 г. в Ампелино, придатък на Асеновград

(Станимака). В Хилендарския манастир славистът М. Матеич открива документално

свидетелство, което гласи: Лето господне 1773. прииде отец Анфим от Ампелино по

[след] смерти проигумена Паисия и предаде нам готови аспри гроша... и прочия

вещи..."

Исторически образи и мотиви в „История славянобългарска"

Паисий Хилендарски завършва своята „История“ в 1762 г. Тя е единственото му

произведение, неразделна част от духовното му битие. Написването й е цел и смисъл на

живота на Паисий, изпълнение на висша мисия. Като такава я осъзнава и с гордост

изповядва:

Аз, Паисий, йеромонах и проигумен Хилендарски, събрах и писах, от руските прости

речи преведох на българските и славянските прости речи. Разяждаше ме постепенно

ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история на

преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много

пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много

книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд

за две години да събирам по малко от много истории; и в немската земя повече с това

намерение ходих... Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах,

така и от стомах много време боледувах това презрях заради голямото желание,

което имах. И от много време погребаните и забравените неща едва събрах заедно...

Целият живот на Паисий е насочен към създаването на епохалната история, чиято

същност авторът определя в автографа преди предисловието: Славянобългарска

история за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития,

събра и нареди Паисий йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше

дошъл там от Самоковската епархия в 1745 г. А събра тая история в 1762 година за

полза на българския род.

На първо място този труд е посветен на българския народ. Авторът не се страхува,

че простите му думи ще останат неразбрани: Не съм учил никак нито граматика, нито

светски науки, но за простите българи просто и написах.

История славянобългарска" се откроява с особената си структура. В началото стои

предисловие „Ползата от историята". В него по примера на Цезар Бароний, кардинал и

автор на 12-томен труд на латински, Паисий излага мисли за значението на

историческите знания, за общата променчивост в съдбата на народите, за да изясни, че

робското положение на българи и гърци не е вечно, че народите падат, но също така се

и издигат. Следва обръщение към българските читатели и слушатели – „ Предисловие

към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“, в което разкрива

вътрешните си подбуди да се заеме с този труд. Мотивите му са напълно осъзнати и

той, като творец от по-ново време, скъсява дистанцията с читателя, като се изповядва

пред него. Паисий споделя, че е бил ръководен от голяма патриотична цел да

„допринесе полза на българския народ". Многократно той е бил свидетел на споровете

между атонските монаси за качествата на техните народи и е чувствал засегнато

националното си честолюбие: „Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че

нямаме своя история“. У него, както и у другите монаси, се е събудило националното

чувство и изостреното съзнание за народностна принадлежност ги е довеждало до

остри спорове. Историята на Паисий е аргументирана позиция по този спор, но не това

е било основното й предназначение. Много повече е бил развълнуван авторът, когато

при пътуванията си из България е срещнал свои сънародници, отричащи се от

българското. Те се срамували от рода и езика си, защото нищо не знаели за миналото

величие на родината си: „Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужд

език и обичай, а своя хулят“. Преценката на Паисий е съвсем навременна – българите

наистина са се нуждаели от осветляване на миналото. Обществените промени са дали

своето при формирането на ново съзнание за връзка с народ и родина, липсва обаче

историческата обосновка и точно в създаването й е подвигът на Паисий.

Преките наблюдения при пътуванията из българските земи и откритите данни за

историята на българите укрепват у Паисий вярата във възможностите на българския

род да се осъзнае като достоен, славен в миналото и способен не по-малко от другите

народи. Жал и искрена обич към народа крепят Паисий в трудния му път: Твърде много

обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни

книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица

за ваша полза и похвала".

Многобройни са трудностите при издирването на източници за тази книга.

Кратките записки за българското минало са пръснати из книгохранилищата на

Атонските манастири, а при тогавашните условия преходът между тях е труден.

Паисий Хилендарски старателно проучва библиотеките на всеки един от манастирите.

Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има стари български книги и царски

грамоти...", ... също така и из много стари места из България, гдето се намират много

стари български книги..." Помага му и една кратка история на българите, написана на

латински от Мавро Орбини, както и информацията, съдържаща се в многотомната

история на Цезар Бароний. Изворите, които Паисий е ползвал за своята история, според

В. Златарски, са общо 45 на гръцки, славянски и руски език.

Едва след двете обръщения към читателя Паисий пристъпва към пряката си задача,

като разпределя историческия материал в 7 глави. Започва изложението си с произхода

на българите и тяхното преселение на Балканския полуостров, проследява живота им

до времето на цар Михаил Шишман, след което вмества и история на сръбския народ.

После продължава с историята на българите до падането им под турско робство.

С високо чувство на отговорност Паисий търси обективната историческа истина.

Отнася се критично към историческите извори и далеч не всичко подлага на

идеализация. Въвежда разделение на историята на политическа и културна, като се

насочва към онези събития и факти, които бележат пътя на прогреса и водят народа към

благоденствие.

„История славянобългарска" е кратка, но съдържателна книга. Чрез нея е поставено

началото на ново мислене, свързано с високото национално съзнание на автора. Тази

книга дава първоначалния идеен, патриотичен и публицистичен патос на Българското

възраждане.

Проблеми и конфликти

Авторът на “История славянобългарска” се обръща към разума и съвестта на всеки

българин, за да намери най – близък контакт с емоционалния му интимен свят, да

пробуди размисъл, който да роди в душата на всеки спомена за миналото. Паисий

поема отговорността да разкаже за славното минало на българския народ. Една част от

българите са изгубили своето българско самосъзнание.Те са забравили миналото и са се

отказали от езика си. Паисий обобщено ги нарича “отцеругатели” – хора, обърнали

гръб на бащите си и погребали славата на дедите си.Конфликтът има драматичен

характер – българският свят трябва да бъде спасен от жестокото безпаметство, което го

е повлякло към забвението.

Петко Рачов Славейков (1827-1895)

Поет, публицист, фолклорист и политик. Един от водачите на Либералната партия

след Освобождението, той е председател на Народното събрание (1880) и министър в

няколко кабинета (1880-1881, 1884-1885).

„Изворът на белоногата“

В поемата, написана през 1873г., се разказва за красивата българска девойка

Гергана, която везирът среща на извора и се опитва да склони да го последва в

Стамбул. Тя обаче му доказва, че дори да отиде с него, не би го обикнала така, както

обича родния си край, родителите и любимия Никола. Така турчинът я оставя,

впечатлен от решителността , но във втората част на поемата Гергана "залинява" и

умира, защото сянката е вградена в чешмата.

Образът на Гергана

Поемата „Изворът на белоногата“ изгражда сложен, но достоверен образ на

главната лирическа героиня. В него се преплитат елементи от българската фолклорна и

западноевнопейската баладична/романтическа традиция, допълвани от идейния заряд

на възрожденската епоха. Гергана е условен персонаж, защитник и символ на

народността ни, но и пълнокръвен образ на младостта и красотата една жива българска

девойка.

След въведението в пространството (с. Бисерча) и времето на действие

(робството), авторът веднага пристъпва към представянето на главната героиня. Това

става първо чрез сравнения и епитети в духа на народнопесенното творчество (пиле

шарено, кротко агненце). Те, както и по-сетнешното силно присъствие на образа на

градината, подчертават връзката на Гергана с природата, с родната земя.

В разгръщащия се сюжет поетът постепенно разкрива нови черти към образа й.

Нощният разговор с Никола я откроява като добре познаваща традициите и

фолклорното творчество на народа (китка се дава за обич кога се зора зазори). Този

елемент се свързва с ролята на жената като пазителка и продължителка на народността

тя е нейната памет. Именно по тази причина такова централно значение в поемата и във

фолклорното и възрожденското творчество въобще, добива мотивът за похищението на

жена от поробителя. Този акт обезкървява и отслабва общността.

Въпреки народнопесенното общо звучене на творбата, обаче, Гергана не може да се

определи като типична фолклорна героиня. Съществуват няколко важни отлики: за

разлика от традиционната й пасивна позиция на пазена и похищавана, тук жената

става самостоятелен защитник на родното. Тази художествена особеност е отзвукът от

Славейковите модерни идеи за правата на жените, за новото им, значимо място в

обществото.

До срещата с везира, в образа се включват традиционните добродетели на

девойката кротост и трудолюбие; примерна обич и, разбира се, забележителна хубост.

Проявената в диалога с него борбена твърдост, не влиза в конфликт с тях; героизмът на

Гергана се съчетава с чертите на идеалната българка, за да изведе чрез образа й

ценностите и нравствените позиции, които народът ни трябва да отстоява, за да

съхрани националната си цялост.

Завръзката на сюжета появяването на поробителя в идиличния свят на младите,

намира своето фолклорно-романтическо обяснение в мотива за черната веда. Тъмните

сили, чието неизменно присъствие угнетява живота на човека, олицетворяват чуждата

власт, под която живее народът ни и несъвместимостта на несвободата с истинското

щастие. В образа на Гергана намира израз бунтът срещу потисничеството, борбата на

жената, на българите за право на любов и волност.

Самият диалог между девойката и везира представлява не толкова интерпретация

на фолклорния мотив за похищение на жена или конфликт между герои в защита на

родното, колкото своеобразен спор за естеството на човешкото щастие.

Противопоставят се два типа ценности и светоглед. Противодействието е между

българската и османската култура.

Впечатленият от девойката владетел й предлага всичко онова, което смята за

примамливо и охолно, споделя представата си за щастлив живот (в светли хареми да

седиш, жълти жълтици да нижеш). Това са ценностите на неговата култура (други на

тебе да шетат, да седиш на тях, да гледаш), където акцентът е върху външните знаци

на материално благополучие.

На тях Гергана противопоставя своя несложен начин на живот, изпълнен с труд и

хармония. Ценностите на героинята са традиционните за българското патриархално

общество уважение към родителите, работливост, връзка със земята на родината. По-

важни за нея се оказват душевният мир, който носи съприкосновението с природата,

радостта и вниманието към малките неща, които създават очарованието на битието.

Особено значимо присъствие в диалога има мотивът за градината. Детайлните познания

на героинята за различните растения, романтичното описание на нашата природа

говорят за своеобразната привързаност на селската девойка към родното. Заявлението

Стамбул е, аго, за мене там дето аз съм родена означава дълбоката обич на българина

към своята земя за Гергана това е раят. Везирът също говори за ливади, светли сараи,

но по-общо, с идеята за владетелски разкош и получена наготово, неоценена красота.

Неговият рай е много по-пищен и впечатляващ от градинката на Гергана. Но,

неодухотворен от собствената грижа и привързаност на обитателите, за девойката той е

нежелан (насила и дето расте, там вене).

Полемичното майсторство, с което българката отстоява позицията си, както и

великодушието на османския повелител, правят описаната ситуация необичайна,

дори невероятна не само за реалния живот, но и за народните предания. В тази част на

произведението най-силно се откроява събирателният характер на Гергана – тя е не

просто художественото лице на българската девойка, а герой, въплътил същността на

народната душа и стремежа на общността към национално утвърждаване. Тя устоява в

борбата с везира, символизиращ изкушението на разкоша (чиято цена е да се откажеш

от етническата си принадлежност) и заплахата на силата, с които потисниците си

служат в стремежа си да претопят покорените.

Сюжетната кулминация съвпада с победата на Гергана в спора с везира –

послание към авторовите съвременници, че ако един народ се бори достатъчно

решително (на живот ми си господар, но на волята не ми си), печели уважението дори

на враговете си и постига желаното.

Силно фолклорно звучене има мотивът за вграждането в камъка на чешмата, макар

че всъщност това, което се строи е зданието на българската народност в новата епоха. В

него родолюбецът (в случая Гергана) вгражда, влага душата си, всичко което има. И

ако нещо или някой опорочава националната идея, посветилият й се крее, залинява

(тема също актуална за времето на национални църковни, просветни борби и

разочарованията от страна на някои българи).

Герганиният образ с актуалното си и същевременно традиционно фолклорно

звучене е близък до тогавашния (и днешния) читател. Героинята убеждава, че

патриотизмът е повече от неясна борба с далечни цели, родината повече от абстрактно

понятие. Тя изпълва всеки детайл от битието и на обикновения българин, тя е източник

на радост и красота в ежедневието му, тя е пространството, в което се осъществява

човешкото щастие.

Проблеми и конфликти

Конфликтът в “Изворът на Белоногата” е изключително ясно очертан в два ясно

обрисувани персонажа – Гергана и везира.Поемата се превръща в един своеобразен

диспут на човешкото щастие.

От една страна са доводите на везира. Той се влюбва в Гергана и е готов да и

предложи всичко най – ценно, за да стане тя негова жена – бяла ханъма.На това

примамливо предложение Гергана противопоставя само два довода – не може да

напусне родината си, защото тя е част от нея и не може да изостави любимия си,

защото сърцето и принадлежи на него.Гергана от “Изворът на Белоногата” завинаги ще

остане висока художествена мяра за опазено човешко и национално българско

достойнство.

Любен Каравелов (1834 - 1879)

Поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, поборник

за освобождението на България от турско робство.

Любен Каравелов допринася съществено за развитието на обществената мисъл в

България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска

литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов

участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския

революционен централен комитет в Букурещ, Румъния в началото на 70-те години на

ХІХ век.

„БЪЛГАРИ ОТ СТАРО ВРЕМЕ”

Творбата е написана през 1867г. в Москва и е публикувана за първи път на руски

език. Това, че е писана в изгнание, оставя отпечатък върху чувствата, с които е

пропита. Далеч от родината Каравелов живее със спомените за родната Копривщица и

под влияние на носталгията идеализира природата, бита и етнографията на родния си

край. Плод на тази идеализация е прочутото отстъпление в началото на повестта, което

по силата на своите внушения може да се мери само с чувството на хъшовете от втора

глава на „Немили – недраги“.

Старите българи В центъра на повестта са взаимоотношенията и характерите на двама видни

копривщенци – хаджи Генчо и дядо Либен. Сюжетът е изграден върху дружбата,

сватосването и скарването им.

Авторът първо ни запознава с хаджи Генчо. Неговият образ е изграден със

средствата на иронията, която на места преминава в сарказъм и гротеска. Интересен

похват е противоречието между пряката авторова характеристика и действията на

героя. Има несъответствие между мнимата му ученост и липсата на елементарна

култура. Основни качества на хаджи Генчо са неговият деспотизъм и желанието му да

използва всички. Любен Каравелов осмива също така и егоизма, дребнавостта и

консерватизма на героя. Всичко това той прави като умело подбира и редува портретна

характеристика, речева характеристика и постъпките на героя. Авторът се смее над

този стар българин и чрез смеха си го отрича.

С много хумор, но вече с по топло чувство е обрисуван дядо Либен. Прототип на

героя е дядото на писателя, за когото белетристът си спомня с умиление. В неговия

образ Каравелов е въплътил българската гордост и юначество. Героят обича коне,

оръжия и вино. За него красотата е най висша добродетел. Дядо Либен е привързан към

руския род и руската култура. Героят смята, че човешката независимост е най висше

благо и затова помага на Павлин и Лила да се оженят. Все пак той принадлежи към

обществото на старите българи – груб и жесток е към слугите, проявява деспотизъм

вътре в семейството си и е много горделив.

Светът на младите Павлин и Лила са измъчвани и потискани от патриархалната изостаналост на

своите родители. Лила притежава хубост, деликатност и покорност, присъщи за

тогавашната девойка, но в същото време е готова да се бори за щастието си. Когато

разбира, че ще изгуби своята любима, Павлин също става смел и решителен. Чрез

образите на младите Каравелов вкарва ново, ренесансово виждане за живота и любовта

и рязко се противопоставя на морала на старите българи.

Проблеми и конфликти

Конфликтите в “Българи от старо време са два.От една страна е сюжетният

конфликт между Хаджи Генчо и Дядо Либен. Той е двигателят на действието.Хаджи

Генчо знае много нови и интересни неща. И това за всички наоколо е ценно, защото

хората уважават знанията.Но Хаджията е също хитрец, лакомник, самолюбец, който се

грижи за собственото си удобство, забравяйки дълга си към жена и деца. От своя страна

дядо Либен е показан като героичен и справедлив човек въпреки самохвалството и

егоизма си, изразяващи се в непрекъснато перчене и разсипничество.

На фона на този конфликт се появява и друг по – съществен – конфликтът между

млади и стари.Младите виждат смисъла на живота в нови и хармонични отношения

между хората. Основният конфликт в повестта постепенно се превръща не само в

сблъсък между поколенията, но и в конфликт между две ценностни системи.

НАЧАЛО НА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР

Театърът в България се заражда през 60-те и 70-те години на миналия век под

влиянието на външни културни фактори. Първоначално пред публиката се представят

театрализирани диалози с битов, нравствено-поучителен, научен или патриотичен

характер по гръцки образец. Диалогът вече е познат като литературна форма от

съчиненията на Н. Бозвели Мати Болгария" и Просвященньiй европеец" и от

творчеството на Славейков.

Първият театрален диалог, представен през 1848 г. от Й. хаджи Константинов

Джинот, допада на публиката и става част от тържествените училищни ритуали.

Примера следва младият учител Д. Войников. На 17 януари 1863 г. в Шумен в една от

стаите на Девическото училище под негово ръководство се разиграва самостоятелен

диалог с участие и на духов оркестър. Условията са примитивни, декор и костюми

липсват, сценките са кратки и с елементарно съдържание, но имат огромно въздействие

върху жадната за забавления публика. Още с появата си театърът предизвиква бурни

спорове в българското общество. Според горещи почитатели като Д. Войников, той е

много необходим на българина, едно от условията за развитието на един народ".

Ползата от театъра Войников вижда в това, че и без особени усилия неукият народ

може да научи за своето минало, за подвизите и достойнствата на предшествениците си

и това ще му помогне да започне да усеща нуждата за народното възраждане и да

чувства необходимостите за народното развитие". Театърът може да даде на всеки най-

благородни уроци" чрез примери от живота. Най-важното му предназначение е, че кара

всеки да осъзнае своя дълг към отечеството и народа. Поради всичко това Войников

определя театъра като всеобщо училище" и през целия си живот се бори за изграждане

на българска традиция в тази културна област.

Като неутвърдена новост театърът има и своите отрицатели. Т. Икономов изразява

тяхното мнение във в. Турция", бр. I от 1866 г. Според него, театърът би отклонил

учениците от основната им задача учението, вреди на ума, като го учи да се мени

съобразно ролите; театралните занятия унищожават нравственото достойнство на

човека..., създават празни хора, които са бич за обществото". Колкото до актьорската

професия, според Икономов, с нея се занимават най-лекомислените хора... не знаят

друго достойнство освен одобрението на зрителите си... празни хора, които са бич за

обществото..."

Срещу театралните представления се обявяват туркофилско настроената

интелигенция и чорбаджиите. Те се страхуват, че масовите посещения на постановките

ще нарушат реда в империята, а може да доведат и до бързо разпространяване на

революционни идеи. Не го приемат и обзети от суеверие стари хора.

Въпреки неодобрението сценичното изкуство се утвърждава и печели нови

привърженици. Това стимулира българските възрожденски писатели да започнат

усилено да превеждат пиеси от гръцки, френски, немски и руски автори. Обичайна

практика е и побългаряването на сюжети.

Първите оригинални български драматически творби се създават почти

едновременно с преводните. През 1853 г. Сава Доброплодни публикува побългарената

комедия „Михал“, четири години по-късно се появява пиесата на Теодоси Икономов

Ловчанскийт владика или бела на ловчанскийт сахатчия", а на страниците на в. „Гайда“

от 1864 г. излиза едноактната драма „Малакоф“ на П. Р. Славейков. Бачо Киро Петров

драматизира повестта на Л. Каравелов „На чужд гроб без сълзи плачат“ под заглавие

„Сиромах Генчо“, Д. Войников претворява българската история в поредица от

исторически драми. Въпреки художествените несъвършенства на тези драми,

публиката ги посреща възторжено заради патриотичната тематика.

През 1871 г. е поставено началото на българската комедия с „Криворазбраната

цивилизация“ на Д. Войников. За да представи своите драми, Войников организира в

Румъния театрална трупа и с нея обикаля градовете, в които има българи емигранти.

Играят в румънските театри и това им дава възможност за по-добра инсценировка,

декор, костюми. За първи път в някой от ролите се изявяват жени актриси, които

дотогава нямат достъп до актьорската професия. Публиката е многобройна и понякога

пиесите се играят по два пъти на вечер. Почти всички представления се придружават с

музика. Играят ги и българските ученици в цариградския Робърт колеж. Значително по-

малко представления се показват в България поради строгата турска цензура.

Заслугите на Войников в развитието на българския театър са отбелязани още преди

Освобождението. Той се смята за основател на българската драма и театър и за пръв

български драматург. Без да са съвършени, драмите му имат обществено и национално

значение. Те събуждат патриотизма на мнозина българи, като пресъздават славни

моменти от миналото на България и доказват, че народът ни, макар и поробен, е жив и

не се е отказал от българската си същност. Така чрез творчеството си Войников

изпълнява своя патриотичен дълг.

Добри Войников (1833-1878)

Възрожденски учител, драматург, общественик и журналист, музикален и театрален

деец. Той е основоположник на българския театър, пръв български режисьор и автор на

театрални пиеси. През 1860 г. Добри Войников издава „Сборник от разни съчинения“,

антология на френската литература, която предизвиква полемики в печата между

франкофили и русофили. По-късно публикува „Кратка българска история“ (1861) и

„Ръководство за словесност“ (1874), която е сочена за един от най-добрите образци на

българската литературна теория от 70-те години на ХІХ век.

През зимата на 1865 г. Войников организира в Браила българска любителска театрална

група, която ръководи до 1870 г. За пръв път в историята на българския театър

привлича жени-актриси. През 1869 г. става един от учредителите на Българското

книжовно дружество (днешната Българска академия на науките). От 1870 до 1876 г.

продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен, където се връща

през 1874 г., след като приема руско поданство. По време на Руско-турската

освободителна война (1877-1878) става управител на сиропиталище в Търново, където

умира от тиф.

Най-известно произведение на Добри Войников е комедията „Криворазбраната

цивилизация“ от 1871 г., която е смятана за най-добрата българска комедия до началото

на ХХ век.

Кратко съдържание на „Криворазбраната цивилизация“

Действието на комедията се развива в дома на хаджи Коста. Той недоволства, че

жена му, баба Злата, е изоставила къщната си работа и се интересува повече от модните

дрехи, а тя го убеждава, че така трябва, за да оженят изгодно дъщеря им Анка. За зет

Злата си е избрала доктора грък Маргариди, а Анка се старае да го впечатли с тоалети.

На гости идва съседското момиче Марийка. Злата я съветва да престане да слуша майка

си и да се цивилизова. Интерес към Марийка проявява Димитраки, синът на Злата, но

тя го отблъсква.

В дома настъпва голямо оживление поради пристигането на Маргариди, който носи

моден журнал на Анка, а щом за малко остават сами, й обещава да я заведе в Европа,

ако го слуша. След малко от дюкяна се връща хаджи Коста и като научава за

гостуването на Маргариди, предупреждава Злата да не го приема.

При сватовницата баба Стойна отива Митю, млад търговец, и иска да го сватосва за

Анка. Тя посещава хаджи Коста и получава съгласието му, въпреки недоволството на

Злата. Анка не иска да приеме този брак, а Маргариди й предлага да я „спаси“, като

избягат, а после се оженят.

Българска сватба. Тук са всички герои на комедията без хаджи Коста. Маргариди се

опитва да научи сватбарите да играят модни чужди танци валс, кадрил, полка. Анка,

Димитраки и майка им всеотдайно му помагат. Отстрани баба Стойна, Митю и

другарите му се възмущават. Когато Маргариди започва да танцува с Анка, Митю го

спъва и двамата се скарват. Маргариди ядосано си тръгва, а сватбарите заиграват

българско хоро. След малко идват заптиета и отвеждат Митю, а Маргариди, доволен,

продължава „обучението“. Сватбата продължава до късно и хаджи Коста, разгневен,

идва да прибере семейството си. Останал сам, Маргариди изрича намеренията си да

измами Анка.

Срещу половин лира Митю се освобождава от заптиетата и обсъжда с другарите си

същността на българската „цивилизация“.

Скоро Митю отива при хаджи Коста и двамата определят годежа и сватбата. Анка

отново приема Маргариди, но баща й го изгонва. След малко идват заптиетата и

повеждат хаджи Коста към конака, а в това време Анка напуска дома си и заминава с

Маргариди в неизвестна посока.

В дома на Митю се готвят за сватбата. Дотичва слугата на хаджи Коста. Съобщава,

че Анка е отвлечена, господарят набил господарката и тя моли за помощ. Цялата

компания хуква да преследва злосторника. Към тях се присъединява Димитраки, който

веднага е променил мнението си за цивилизатора.

В това време Анка се намира в селска къща и оплаква съдбата си. Моли стопанката

да й помогне, като повика близките й, но тя й отказва. Отнякъде се връща Маргариди.

Държи се грубо с Анка, подиграва й се, нарича я родена от „робиня“ и я съветва да си

върви у дома. Задява и селянката, като й предлага и нея да направи „кокона“.

Внезапно се появяват Митю и другарите му. Митю бързо промушва Маргариди със

сабята си. Доброто побеждава злото. Всички герои запяват песен за това как всеки

трябва да държи на родното.

Героите на „Криворазбраната цивилизация“ са обрисувани съобразно класицистичните

предпочитания на автора. Те са герои-идеи, или герои-теми, без да престават да бъдат

живи и интересни. Централно място сред тях заема отрицателната фигура на „апостола

на цивилизацията“ Маргариди. Подобно на Молиеровия Тартюф с много хитрост и

търпение, крачка по крачка, той се доближава до набелязаната цел. С лекота използва

модния повей на времето и намира слабото място на баба Злата и Анка, които имат

претенцията да са по-издигнати от обикновената българка. С превзета френска

галантност и ласкателство Маргариди спечелва доверието на младото момиче и за да

установи по-трайна връзка, се сближава и с брат й недоучилия Димитраки. Съвсем

естествен за времето е изборът на Войников да представи отрицателния герой като грък

византийското двуличие, подлото ласкателство и презрението към българския род са

качества, присъщи на вековния духовен поробител на българите. Много елементи в

българската култура са привнесени от гръцката, така че гъркът „просветител“ не е

новост в българската действителност. Маргариди се чувства цивилизатор не само в

дома на хаджи Коста. В самозабравата си той смята, че българите като цяло се нуждаят

от „възпитателното“ му присъствие и на сватбата започва да учи всички на европейски

танци. За обикновения българин от времето на Войников в тези танци има нещо срамно

и неморално, защото не е прието едно момиче да бъде прегръщано на обществено

място, дори и в танц. Срамът заема особено място в тази нравоучителна комедия.

Маргариди казва, че за да стане една българка истинско „демоазела“, не трябва да има

дори идея за срам. Анка бързо възприема това и съветва Марийка да не се срамува, а да

се „цивилизова“ като нея. Маргариди съвсем правилно преценява, че за постигането на

целта му идеалният помощник е безсрамието. С щедри обещания примамва Анка да го

последва и чак тогава разкрива истинския си облик. Става груб, безцеремонен и

циничен. Надсмива й се и презрително я нарича робиня. Подлостта му се проявява не за

първи път преди да прелъсти Анка, на два пъти той прибягва до силата на турската

власт, за да се справи с Митю и хаджи Коста, но Анка не успява да си направи извод от

това. Същността на Маргариди е много навреме разгадана от хаджи Коста, но въпреки

това той не успява да опази дома си от позора. Интересен е начинът, по който в

съзнанието на бедната баба Стойна апостолът на „цивилизацията“ придобива

колосалните размери на нов Антихрист. В развитието на действието той се проявява

по-скоро като дребен мошеник.

Горещи привърженици на европейското и последователи на Маргариди са баба Злата,

Димитраки и Анка. Добре осигурени материално от вечно заетия в дюкяна глава на

семейството, те нямат грижи и започват да мислят за по-изтънчени неща: модни

журнали, галантни обноски, френска реч. Започват да гледат малко от високо на

българското. Показателно е изказването на Димитраки, че нямало на света нищо по-

просто от българката и българската поезия. Самият той разпилява парите на баща си и

се връща недоучил от Франция, но оценките му са много авторитетни. От Европа

усвоява само лъскавата страна на живота: облича се модерно, прекарва времето си в

приятни разходки, ухажва Марийка с красиви обещания. Той най-искрено вярва в

цивилизацията, но веднага след отвличането на сестра му се осъзнава и започва да се

нарича българин. Засегнато е чувството му за чест и благодарение на това претърпява

метаморфоза и се връща към българския си корен.

Не така лесно осъзнава стойността на българските добродетели Анка. Под влияние

на брат си, ухажорството на Маргариди и пълната подкрепа на майка си тя започва да

се чувства истинска европейска дама. Единственото й занимание са модните журнали и

новите дрехи. Изгражда си романтични представи за живота и става лесна плячка за

Маргариди. В сравнение с Марийка Анка е много по-разкрепостена, но се оказва, че

незачитането на бащината воля води до тежки беди. Едва след като става жертва на

„цивилизатора“, Анка горестно-смешно се окайва и признава грешката си на висок

глас: О, таз пуста цивилизация! Ето до какъв ред ма докара". Нейната съдба най-ярко

илюстрира пагубните последствия от кривото разбиране на цивилизацията.

Най-много смях предизвикват нечовешките усилия на баба Злата да се приспособи

към европейското. Мъченията й започват от сложната дума „цивилизация“. Ученият

син, хубавата дъщеря и вниманието на Маргариди я изпълват с високо самочувствие и

тя забравя традиционната майчинска бдителност. Няма нищо лошо в намерението й да

омъжи дъщеря си на добро място, но е странна преценката й кое място е добро. Не

харесва Митю, който печели добре и обича Анка, а предпочита Маргариди, защото е

носител на чуждото, което я привлича като нещо по-ценно от българското. Зад

претенциите й надничат лекомислие и ограниченост. Като майка баба Злата не

проявява никакъв здрав разум. Не учи децата си на труд, изоставя домашните си

задължения, дава възможност на Маргариди да реализира плана си, като го посреща

прелюбезно и го оставя насаме с Анка. Смешното й увлечение по модите е излекувано

от хаджи Коста по един традиционно български начин бой, но твърде късно. С

глупостта си тя става съучастник на Маргариди.

Единственият здравомислещ човек в къщата е хаджи Коста – главата на

семейството. Той още в началото на комедията забелязва колко е вредно влиянието на

Маргариди върху домашните му, но не може да ги накара да прекъснат контакта с него.

Света около себе си той преценява изцяло по патриархалната мярка, без да се поддава

на модните новости. В края на комедията бащинската му воля тържествува. Чрез

неговия образ противопоставянето българско-европейско е разрешено категорично в

полза на родното.

Освен новаторския сюжет най-силно впечатление в комедията „Криворазбраната

цивилизация“ прави невероятният език. Той е колоритна и смешна смесица от

български, френски, турски и латински, живописно допълнена от шуменски диалект.

Противопоставянето между чуждото и родното се осъществява на всички равнища,

включително и на езиково.

Проблеми и конфликти

Основният конфликт в комедията на Войников е между два свята – “своя”,

българския и “чуждия” свят на френската мода. В комедията има два ясно очертани

“лагера”.В единия са поклонниците на френските “моди” – мадам Злата, Анка,

Димитраки, “мосю” Маргариди. В другия са защитниците на традицията и на родните

добродетели – хаджи Коста, Марийка....Поведението на чуждите поклонници е сведено

до сляпо подражание.Всичко “френско” за тях е символ на напредък, знак за

предимство пред българското. Да живеят “алафрангата”, тоест по френски маниер,

става тяхна основна цел. Но тъкмо тази външна подражателност – в облеклото, в

маниерите, в езика – прави тези герои комични. Техният негативен облик се уплътнява

още повече от отношението им към родното. Направили своя “цивилизован” избор, те

стават най-яростните отрицатели и ругатели на българските нрави, обичаи, традиции.

Всичко българско става негодно, лошо, “просто” – прости са роднините, танците,

облеклата... Самият език на героите е странна смес от български, турски и комично

произнасяни френски думи. За това и конфликтът има подчертано комичен характер –

той ще бъде лесно разрешен, за да възтържествува на финала декларативно

поднесеното реализаторско поучение.