2.2. ПСИХОЛОГИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИelse.uctm.edu/subjects/c283/download/lectures_l_451_bg.pdf · свързано с общата способност на

"Èíæåíåðíà ïñèõîëîãèÿ è åðãîíîìèÿ", Ä. Êàðàìàíñêà

2.2. ПСИХОЛОГИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ 2.2.1. Памет, процеси на паметта. Оперативна памет Памет, същност, видове и характеристики. Паметта е психичен процес на запомняне, съхраняване и последващо припомняне или узнаване на вече възприетото, преживяното и направеното от човека. Според теорията на информацията паметта е съхраняване на информация за сигнали и след прекратяване на въздействието им [10]. Паметта, характерна за биологичните системи, в това число и за човека, е генетична – вродена и придобита – прижизнена. В зависимост от конкретното съдържание на запомнянето се разграничават пет вида памет: двигателна, емоционална, словесно-логическа (смислова), сензорна (образна – зрителна, слухова, обонятелна, осезателна) и смесена.

Според начина и съзнателността на запомняне и възпроизвеждане паметта е преднамерена (целенасочена, съзнателна) и непреднамерена (случайна, несъзнателна).

Формите на паметта се различават по времето за съхраняване на информацията. Те са кратковременна (непосредствена – иконическа и оперативна) и дълговременна. В кратковременната памет информацията се запазва в течение на няколко секунди и минути, в дълговременната – в течение на дни, месеци, години.

Качествата на паметта са обем, точност, бързина, трайност (време) на съхранението, услужливост или готовност на паметта.

Кратковременна и дълговременна памет В дейността на човека в системата “Човек – Машина” се проявяват в една или друга степен всички форми на паметта. Кратковременната памет е непосредствена (иконическа) и оперативна. В непосредствената памет се съхранява почти цялата информация, постъпваща във всеки един момент към анализаторите, но не за дълго – само за няколко секунди.

Дълговременна памет – процес на продължително съхраняване в паметта на по-рано запомняни обекти. Обемът на дълговременната памет се оценява както по количеството съхранена информация, така и от необходимия брой повторения за запаметяването й.

Кратковременната и дълговременната памет имат различни функции в организацията на поведението на човека. Кратковременната памет се свързва с първичното ориентиране в обкръжаващата среда, като нейната роля е насочена главно към фиксиране на общия брой нови появяващи се сигнали извън връзката им с информационното им съдържание [28].

Основни процеси на паметта са запомнянето, забравянето, възпроизвеждането. Запомнянето е процес, насочен към закрепване и съхраняване на възприетите сигнали и знания за действителността. Силата, яркостта, точността на запомнянето зависят от особеностите на въздействието на предметите и явленията, от една страна, а от друга – от характера на дейността и психологическото състояние на човека, от неговата активност. За облекчаване на запомнянето се използват следните похвати:


рационално групиране на информацията – представянето й чрез по-големи оперативни единици;

наличие в запомняното съобщение на “излишна” (повторна) информация;

прекодиране на запомняните символи (например данни могат да се предават цифрово или графично);

предварителна нагласа на човека към по-кратковременно или по-дълговременно запомняне (във втория случай информацията е по-добре съхранена).

Забравянето е сложен и неравномерен процес. Кривата на забравянето се характеризира със стремително падане надолу в първите часове след възприемане на информацията. Най-бързо информацията намалява в първите девет часа – от 100% пада на 35% [9]. В психологията се разглеждат три вида забравяне:

загуба на информация заради неизползване;

загуба в резултат на интерференция – обуславя се от закона за индукция на нервните процеси (развитие на процес на затормозяване под влияние на възбуждане); проактивна интерференция (старата информация пречи за запомняне на нова) и ретроактивна интерференция (новата информация изтласква старата);

забравяне, обусловено от мотивацията (човек се старае да забрави това, което му е неприятно).

Загубата на информация в кратковременната памет се свързва главно с “изтриване на следите”, а в дълговременната памет – с нарушаване на системата на кодиране на информацията [7].

Възпроизвеждане – процес на извличане на информация, съхранена в паметта. Обикновено за свойствата на паметта се съди по това колко пълно и точно се възпроизвежда запомнената информация. Както запомнянето, така и възпроизвеждането може да бъде преднамерено (непроизволно, целево) и непреднамерено (произволно, случайно). В първия случай възпроизвеждането е целенасочен процес на възстановяване на съхраняваната информация. Понякога е свързан с преодоляване на определени затруднения. Във втория случай информацията сама изплува. Ефективността на възпроизвеждане при преднамереното или непреднамерено възпроизвеждане зависи от организацията на съхраняваната информация. Възпроизвеждането не е просто механическа закалка на паметта, а е сложен процес, включващ определено преобразуване на информацията. При целево възпроизвеждане човек използва определени прийоми за търсене на информация в паметта.

Оперативната памет Оперативната памет обезпечава решаване на текущи задачи от човека-оператор и играе важна роля в неговата дейност; в значи-телна степен тя влияе върху надеждността и ефективността на дейността му. Доказано е, че съществена роля за оперативната памет имат не само процесите на запомняне на информация, но и процесите на изключване на информация от паметта. Човекът-оператор понякога допуска грешки не защото не е запомнил необходимата информация, а защото не е забравил ненужната, вече използвана информация [37].


Оперативната памет е способност на човека да съхранява текуща инфор-мация, необходима при изпълнение на дейността.

Основни характеристики на оперативната памет са обем, точност и продължителност на съхранение на информацията. Обемът на оперативната памет е количеството сигнали (стимули), които човекът-оператор е способен на запомни след еднократно и кратко по време представяне. Обемът на оперативната памет се определя не толкова от количеството съхранена информация, а от количеството възприемани дразнители (сигнали) и почти не зависи от тяхното информационно съдържание.

Обемът на оперативната памет е различен за динамични и за статични сигнали. При статични сигнали човекът-оператор запомня постоянна последователност от символи и обемът на оперативната памет е средно 5-9 символа. Ако множеството на възможните представяни символи (“азбука на символите”) е малко (например само от цифри), то обемът на оперативната памет е по-голям и обратно. Значително по-малко е изучен обемът на оперативната памет за динамична последователност от сигнали. В този случай човекът-оператор е длъжен не само да съхранява в паметта си последователността от сигнали, но и да следи за тяхното изменение в съответствие с обстановката. Тогава обемът на оперативната памет е около 3-4 сигнала [38]. Продължителност на съхраняване на информацията. Физиологичната основа на съхранението е способността на нервните клетки в определен интервал от време да запазват изменения, възникващи под влияние на външни въздействия. Измененията, наричани “следи” в паметта, са постепенно затихващи във времето. Безпогрешното възпроизвеждане на информацията е възможно, докато затихването на “следите” не достигне критично равнище. Този промеждутък от време се определя като продължителност за съхраняване на информацията [31]. Проведените изследвания показват, че времето за съхранение е случайна величина. Тя зависи от характера на запомняната информация и от условията на дейността и е в границите от няколко секунди до няколко минути.

Точност на оперативната памет. Като количествена оценка се използва вероятността за безпогрешно възпроизвеждане, по формулата:

KkP (2.8)

k, К са съответно броят на правилно възпроизведените сигнали и общият брой сигнали от представяната за запомняне поредица.

Разгледаните характеристики на оперативната памет не са постоянни величини, те зависят от характера на запомняната информация и от условията на дейността. Факторите, от които зависят, са обединени в четири групи:

– информационни – обем на представяната информация, информативност на символите, начин на кодиране (48%);

– структурно-пространствени – степен на компактност, характер на групирането (15%);

– фактор модалност на сигнала– зрителен, слухов (25%);


– времеви – продължителност и характер на експозицията (12%).

Цифрите в скоби показват в % степента на влияние на съответната група фактори върху продуктивността на оперативната памет [22].

Информационни фактори – най-голямо значение имат обем (количеството) и ценност на информацията. Определят се чрез степента на организация и от обема на запомняния материал. Като количествена мярка за изучаване на процесите на паметта се използва полезният “излишък” от информация. Той позволява да се сравняват помежду си съобщения, различни по форма и съдържание. Полезният ”излишък“ от информация в различни форми (вероятностна, логическа) води както до увеличение на обема на паметта, така и до увеличаване на скоростта на запомняне и на пропускателната способност на паметта.

Продуктивността на паметта зависи и от информативността на символите. Тя се определя в статистически смисъл от вероятността за появяване на символите. Доказано е, че по-добре се запомнят символи с най-малка и най-голяма вероятност за поява. Това е свързано с общата способност на живите организми по-ефективно да откликват на по-информативните (малко вероятните, неочакваните) или на добре известните (очакваните) дразнители [7, 8, 14].

Към групата на информационните фактори се отнася и начинът на кодиране на информацията. Влияние оказват големината и структурата на “азбуката на символите”.

Към структурно-пространствените фактори се отнася организацията на представяната информация – нейната компактност и групиране с някои вече познати сигнали. Върху качеството на запомняне влияе и мястото, което заема символът в поредицата. При големи поредици, превишаващи обема на оперативната памет, с по-голяма вероятност се възпроизвеждат символи, разположени в началото или в края на поредицата, а тези по средата по-често се грешат.

Модалността е по-слабо изучена като фактор за продуктивността на паметта. Счита се, че при равни други условия продуктивността на паметта за зрителната памет е по-голяма от слуховата. Това се обуславя от факта, че по зрителния канал информацията постъпва паралелно, а по слуховия – последователно [31].

Фиг. 2.3. Зависимост на вероятността за правилно възпроизвеждане (Рпам) от мястото на

символа К в поредица от n на брой символи

От времевите фактори – най-голямо влияние върху продуктивността на паметта оказват продължителността на експозицията и характерът на представянето й (едновременно или


последователно). С увеличаване на времето за експозиция продуктивността на паметта се увеличава, като при едновременно представяне на сигналите тя е малко по-голяма, отколкото при последователното им представяне [37].

Фиг. 2.4. Зависимост на вероятността за правилно възпроизвеждане (Рпам) от времето за

експозиция t(exp) и дължината n на поредицата

В дейността на човека-оператор участват както кратковременната (оперативна), така и дълговременната памет. Новопостъпващата информация се насочва към оперативната памет, която е с определени характеристики (обем и време за съхранение). Ако параметрите на постъпващата информация превишават тези на оперативната памет, част от информацията се насочва към дълговременната памет, а друга се губи. Съхранената в дълговременната памет информация като обем зависи от дължината на постъпващите сигнали, а времето за обработването й е по-голямо от това на оперативната памет. Обективни показатели за това са увеличаване на броя на грешките при обработка на информацията. Чрез подходящи обучение и тренировки у човека-оператор могат да се формират относително по-високи параметри на оперативната памет [19].

2.2.2. Мислене. Оперативно мислене. Въображение Мисленето е активен познавателен психичен процес на отражение на обективната действителност в мозъка на човека във формата на понятия, съждения, умозаключения. Мисленето е социално обусловен процес и е неразривно свързано с езика (речта). За разлика от усещането и възприятието мисленето е процес на индиректно – опосредствано възприемане на действителността [28]. Мисленето е процес на откриване на съществено ново, процес на решаване на проблеми [1]. В инженерно-психологичен и ергономичен план мисленето е свързано с обработка на информация за изпълнение на определена задача и изпълнява функциите на вземане на решение за управление в СЧМС [11].

Видове (типове) мислене: нагледно-действено, нагледно-образно, образно, словесно-логическо, оперативно, теоретично.

– Нагледно-действено – осъществява се чрез анализ и синтез на познати обекти в процеса на практическа дейност;

– нагледно-образно – чрез него се извършва трансформация на възприети по-рано образи и представи за обектите (например мислено въртене на обектите);


– образно мислене – реализира се чрез отражение и отнасяне на текуща информация за състоянието на обекта с по-рано натрупана информация;

– словесно-логическо (понятийно) – това е процес на отражение в съзнанието на

човека на съществени връзки и отношения между предметите и явленията от материалния свят. Понятийното и образното мислене са в тясно единство в процеса на дейност на човека. Те преминават едно в друго и обезпечават конкретното отразяване на проблемната ситуация;

– теоретическо – реализира се във формата на абстрактни, отвлечени понятия; – оперативно мислене – осъществява се в процеса на работа на човека и по-точно

при решаване на задачи с ясно изразена практическа насоченост и в ограничен лимит от време.

Оперативно мислене Оперативното мислене е съществена част от психичната дейност на човека-оператор.

Оперативното мислене е процес на решаване на практически задачи по управление на системата, в резултат на което се формира субективен концептуален модел за съвкупността от действия (план на операциите), обезпечаващи решаването на поставена задача в строги времеви рамки. Решаването на задачата се състои в изясняване на проблемната ситуация и изготвяне на система от мислени и практически преобразования [22].

Особености на оперативното мислене:

осъществява се чрез информационни модели;

насочено е към решаване на практически задачи с възможност за корекции на процеса в хода на изпълнение на задачите;

извършва се в строги времеви ограничения;

има високи изисквания към точността на операциите, като смисъл имат само положителните резултати от дейността на човека.

Наред с тези особености, важно е да се отчетат и още два, чисто психологически момента, характерни за оперативното мислене:

оперативното мислене съдържа в себе си елементи на нестандартност, творчество, продуктивност, тъй като се извършва в динамично изменящи се условия, във възникващи проблемни ситуации, които провокират търсене на нови решения;

оперативното мислене се извършва в ситуации на повишено напрежение и тревожност на човека-оператор. Дейността на човека-оператор е с ограничен лимит от време, възможни са неочаквани, неблагоприятни моменти в системата, което води до повишен стрес за човека-оператор.

Това е основание да се приеме, че оперативното мислене е творческа психична дейност с непосредствен практически резултат в ограничен лимит от време и при повишено напрежение [10]. Основни етапи на оперативното мислене


Изясняване на задачата. Разгръщането на оперативното мислене започва с осмислянето и изясняването на задачата, в резултат на което се установява известното и търсеното. Този етап се нарича още структуриране – проявява се в образуване на по-големи групи от обекти чрез свързване на елементите в ситуацията. Това са общите условия за ориентиране на човека-оператор в предложената задача, без да се дават насоки за реалното й решаване. Важни са овладените понятия, категории, закони, действия и начини за практическо решаване. Така операторът може да премине от сбита, редуцирана форма на задачата към подробно разкриване и формулиране на етапите в нейното решаване. Включва се и мисленото съотнасяне на целите с начините на действие, което е израз на висшите способности на човека за вникване в същността и начините за решаване на възложената задача [40]. Оценка на възникналата обстановка. Нарича се също и динамично разпознаване на част от крайната ситуация още при възникване на проблемната ситуация. Психологическата структура на оперативната мисловна дейност на този етап се представя от няколко специфични операции. Изходно начало е мисленото съотнасяне на установените изисквания на задачата с условията за практическо осъществяване. Следва обратно съобразяване на възможните подходи за решаване на възникналата проблемна ситуация. Важно значение има мислената проверка на построения модел на решение с реалната обстановка. Това позволява на човека-оператор да предвиди приблизителната практическа ефективност на построения модел [20]. В оценката на обстановката се наблюдават предпочитания към изработване на няколко модела, което позволява чрез мисленото им реализиране човек да се ориентира в ефективността им и така да подбере най-подходящия. Всъщност психологическият продукт от разгръщане на оперативното мислене на този етап е създаването на концептуален модел на обстановката и вземането на решение [32]. Формулиране на решение. Нарича се също формиране на алгоритъм на решението – изработване на принципи и правила за решаване на задачата, определяне на последователност от действия за всеки конкретен случай. На основата на мисленото “претегляне” и “реализиране” на хипотезите възникват благоприятни психологически условия за преход към последния етап на оперативното мислене – оформяне на решението. В предходните етапи мисленето е сравнително неограничено. Към оценката на обстановката човекът-оператор може да се връща в рамките на лимита от време, да провери степента на яснотата за себе си и да допълни картината на обстановката. В завършващия етап могат да се правят корекции само до непосредственото вземане на решение. Ако това решение е погрешно, отговорността е на човека-оператор. В оперативната дейност формулирането на решението е еднопосочно и необратимо [22]. Въображение Въображението е необходим елемент от творческата дейност на човека в проблемни ситуации, която се характеризира с известна доза неопределеност – недостиг на информация. Дейността на човека-оператор, макар и в голяма степен да е предварително обусловена и предначертана чрез професионално обучение, тренировки и последващ подбор, съдържа елементи на неопределеност, случайност и изисква творчески решения в много кратки интервали от време [16]. Въображението е познавателен психичен процес на създаване на нови образи и идеи посредством мисленето и върху основата на минал опит. Въображението е непреднамерено (неволево – съновидения, халюцинации и др.) и преднамерено – волево с предварително поставена цел. В зависимост от степента на активност, оригиналност и новост въображението е възпроизвеждащо-репродуктивно – новите образи се създават на основата на минали впечатления и понятия, и творческо – продуктивно – създават се нови


образи и идеи за неизвестни свойства и връзки, страни и признаци при липса на готови описания или обяснения за тях. Съществува тясна връзка между въображение и мислене. Като специфични човешки форми на познавателната дейност въображението и мисленето възникват при т.нар. проблемни ситуации, т.е. при случаи, когато се търсят нови решения на поставените въпроси. И двата психически процеса се мотивират от потребностите на човека. За разлика от мисленето обаче, което отразява действителността с абстрактни понятия, въображението винаги оперира с представи и отразява действителността в конкретни образи, форми. Обикновено дейността на въображението протича съвместно с дейността на мисленето. Така например изобретенията, рационализациите и решенията в критични, проблемни ситуации се раждат както по пътя на логическите разсъждения, така и с помощта на ярки идеи за начините, по които ще се осъществят процесите или ще се реализира крайният продукт [33]. Въображението се проявява чрез:

– минимизация (абстрахиране, намаляване) на реалните размери на предметите; – хиперболизация – уголемяване на реалните предмети, изменение на някои

пропорции и количествени съотношения; – акцентиране – подчертаване на някои качества на обекта, в резултат на което се

създава нов и специфичен по съдържание обект; – схематизация – различията между обектите се изглаждат, чертите на сходство

излизат на преден план. Този процес се прилага при конструиране на машини, техника, мнемосхеми (като част от информационния модел на човека-оператор);

– типизация – отделяне на общото, същественото и повтарящото се в група от еднородни факти, обекти и тяхното представяне в комплексни образи, обекти.

Основните процеси на въображението са анализ и синтез, т.е. наличните представи се разлагат на отделни елементи (анализ) и в последствие се съединяват в нови образи (синтез). Самото синтезиране става по пътя на акцентирането, схематизирането, типизирането и др. В дейността си, в това число и при работа с технически системи и обекти, човек борави и създава действителността посредством своето въображение.

2.2.3. Внимание. Воля Внимание Същност – вниманието е психично съсредоточаване – насочване на психичната дейност на човека към отделен обект и абстрахиране от всичко друго, което няма отношение към „специалния” обект.

Вниманието е готовност на човека за дейност: определени обекти се възприемат с предпочитание, отделят се от другите, фиксират се, опознават се по-добре и като цяло нараства обемът на преработваната на информацията. Насочването на вниманието към определени свойства на средата настъпва в ситуации с жизнено и професионално значение за човека, свързани с опасност или несигурност и изискващи повече информация, която да помогне за вземането на правилно решение [11].

Видове внимание: неволево, волево, следволево. Неволево (непреднамерено) – възниква без усилия и без предварително поставена цел.


Факторите, които го предизвикват са субективни (интереси, знания, умора) и обективни (сила, контраст, неочакваност, новост на дразнителя). Положителна страна – неволевото внимание е с устойчивост до 90min. Това се дължи на липсата на принуда. Честото използване на прийоми за ангажиране на неволевото внимание води до явлението “комуникативна защита” – проявяваща се като сензорна и интелектуална умора – пресищане, а това е неблагоприятно за дейността на човека. Отрицателна страна – липсата на предварителна цел за съсредоточаване е предпоставка за пасивност и липса на инициативност в дейността на човека. Волево (преднамерено) внимание – поражда се от волеви усилия, свързани с постигане на поставена цел, или от задачите, възникващи в момента. Волевото внимание се характеризира с целенасоченост, организираност, стабилност. От друга страна, върху качествата на вниманието влияние оказват съзнателността, волята, интересите на човека. Отрицателна черта – волевото внимание е доста изморително, изисква напрежение и усилия за възприемане и осмисляне на информация – неговата устойчивост е около 20min. Послеволево внимание – съчетава в себе си положителните страни на предходните два типа внимание – малка умора (при неволево внимание) и активност и целенасоченост на субекта (при волево). Неговата устойчивост е до 45min. Този тип оперативно внимание позволява на човек да извършва с лекота и без напрежение дейност, овладяна до автоматизъм [11].

Разграничаването на вниманието на волево (активно вследствие от преднамерена концентрация) и на неволево (пасивно, възникващо от необичайни дразнители) е доста условно за човека. Няма рязка граница между двете форми. Непознатите обекти водят до повишаване на вниманието (това е ориентировъчна реакция). До същия ефект водят интензивността (силата) на дразнителя, скоростта на движещи се обекти, пъстрота или определени цветови комбинации, контраст спрямо средата, остри и правилни очертания, очебийна симетрия, определена позиция в зрителното поле (напр. горе, вляво). Тези закономерности се използват при проектиране на информационни екрани, панели със средства за представяне на информация, реклами и др. Основни свойства на вниманието Обем на вниманието – количество обекти, възприети отчетливо от човек с един акт на внимание (кратък период от време – около 0.5 s). Той е 4-6 до 8 обекта и може да нараства до 10-12 с натрупване на индивидуален и професионален опит за специфичните дейности на човека-оператор. Обемът на вниманието е и обем на оперативната памет.

Концентрация и устойчивост на вниманието – характеризират степента на психично съсредоточаване на човек към даден обект или дейност. Устойчивостта на вниманието особено за човека-оператор изисква самодисциплина и се постига с упоритост и тренировки. Разпределение и превключване на вниманието – едновременно възприемане и осмисляне на няколко обекта и ситуации или извършване на повече от една дейности. Това е възможно при условие, че някоя от дейностите е автоматизирана до равнището на навика. Превключването на вниманието от един обект към друг е сложен процес и е свързан с изразходване на психична енергия. Затова, след определен интервал от време, превключването започва да се осъществява по-бавно и с видимо увеличаване на грешките. Същевременно превключването на вниманието може да се използва за разтоварване в моменти на отдих.


Разсеяност – това е отрицателно качество и се изразява в неспособността на човек да се съсредоточава и насочва своето внимание върху точно определени предмети за по-продължително време. Наличието на разсеяност е показател за настъпваща умора у човека-оператор и е сигнал за необходимост от отдих или прекъсване на дейността. Характеристиките на вниманието зависят от степента на познаване на обекта, от субективната нагласа на човека, от обективни фактори на средата като интензивност на осветлението, контраст и др. При повечето хора вниманието може да се насочва в определен момент към един вид информация. Опитно е доказано, че е невъзможно да се преценят едновременно зрителен и тактилен дразнител (това е теорията за теснотата на съзнанието). Едновременното извършване на повече дейности се осъществява чрез бързо пренасочване на вниманието от една задача към друга, което (както бе споменато) изисква голямо усилие и води бързо до умора. При много слаби дразнители (тиктакане на часовник) се наблюдават периодични колебания на вниманието. Според модалността на сигналите вниманието е зрително, слухово, моторно, комбинирано. Вниманието може да се разглежда двустранно като фиксиращо и флуктуиращо:

– фиксиращо – ограничава се върху отделен детайл, с малък обем, аналитично, едностранчиво, трудноподвижно;

– флуктуиращо – с широк обем, многостранно, подвижно, цялостно и синтетично. Чрез професионално обучение и тренировки е необходимо човекът-оператор да развива и двата вида внимание. Вниманието има интегрално значение за всички познавателни процеси и е от първостепенна важност за успешна човешка дейност. Чрез измерване на различни характеристики на вниманието, с помощта на психологически тестове, много бързо се прави точна оценка на моментното състояние (напрегнатостта и работоспособността) на човека-оператор [24, 25].

Воля Волята е съзнателна целенасоченост на Човека при изпълнение на дейността. Проявява се като психични процеси, състояния, свойства на личността да организира, владее и съзнателно да управлява собственото си поведение, като проявява усилия за преодоляване на трудности от външен и вътрешен характер.

Волята: – като психичен процес е сложна функционална система от интелектуални,

емоционални и моторни реакции, подчинени на определена цел; – е синтез от психични свойства, които формират способността на човека да се

ръководи от собствени, съзнателно поставени цели, независимо от конкретните условия;

– е активно вътрешно състояние или поведение на човека, който не е роб на обстоятелствата, а е организатор и регулатор на дейността и поведението си, бори се за определени цели.

Волевите процеси са сложни психични явления с интелектуален и емоционален характер, при които афектното – импулсивно начало се подчинява на съзнателния контрол на дейността. Във волевото действие на човека се различават три звена: цел, планиране на действието, изпълнение. Поставянето и формирането на целите е сложен процес, съпроводен с вътрешна борба на разнообразни и понякога противоречиви потребности и


мотиви. В резултат на борбата възниква решението и неговата реализация като заклю-чителен етап на целта. Характерно за волевата дейност е волевото усилие, възникващо както в резултат на конфликта на аргументи и мотиви, така и от необходимостта да се преодоляват обективни трудности при изпълнение на взетото решение.

Волевата дейност е система от актове, при която човек осъзнава собствените си психични процеси и волеви усилия. Към нея се отнасят: оценка на възникналата ситуация, избор на път за бъдещо действие, подбор на средствата за достигане на целта, вземане на решение. В различни житейски ситуации човек проявява волеви черти на характера като:

– активност – решителност, смелост, инициативност; – организираност – дисциплина, самообладание, самоконтрол, самостоятелност;

– твърдост – проявява се като пасивна – отбранителна (търпение и упоритост) или активна – настъпателна (настойчивост).

Волята се разкрива не само в активните действия и постъпки. Тя се изразява и в умението да се сдържаш, да потискаш нежеланите действия.

Воля в дейността на човека- оператор Волята е компонент на мотивираното целенасочено действие на човека- оператор и на предхождащото го вземане на решение. Понятието воля подчертава дисциплиниращите актове на действията на човека, едно съзнателно насочване и напрягане при извършване на дейността, с готовност за полагане на усилия за успешна работа, което включва отказ или отлагане задоволяването на моментни потребности, изтърпяване на лишения по пътя към целта, мобилизация на всички сили [20]. Проявите на воля при човека-оператор са заложени в процесите на вземане на решение, когато се касае за значими, свързани с голяма несигурност и риск ситуации. Тук волята се изразява във високата степен на концентрация на вниманието, в дисциплиниран контрол над ситуацията и самоконтрол. С проява на воля се извършва систематично обработване на информацията, преценка на алтернативите и изграждане на варианти на решения. Най-ярка е проявата на воля в процеса на вземане на решение, при избора на определена алтернатива. Проява на воля е и реализирането на взетото решение в труден, напрегнат процес на дейността чрез преодоляване на вътрешни и външни неблагоприятни фактори. Волевите процеси в дейността на човека-оператор имат предимно съзнателен елемент за ориентация и контрол, но за ограничен брой ситуации (аварии, пожар и др.) се налага изработване и на рефлекторни или в голяма степен автоматизирани механизми на поведение. Волевите явления са важни, но несамостоятелни компоненти на мотивираното взаимодействие между човека и средата. Има случаи, когато условията на средата и конкретната ситуация са фактори, предопределящи в голяма степен поведението на човека-оператор. Тогава волята е резултат от способността на индивида да взема решение въз основа на информация за непосредствените задачи и ситуация.

2.2.4. Темперамент. Характер. Способности Темперамент


Същност – темпераментът е относително устойчива характеристика на човешкото поведение, която се разкрива чрез следните свойства и особености на психичната дейност:

сензитивност (чувствителност към дразнения);

реактивност – реагиране на външни движения;

активност или пасивност за волева, целенасочена дейност;

темп на реакциите;

пластичност или ригидност – скованост в поведението;

екстроверсия (насоченост на човека навън) – интроверсия (насоченост навътре към себе си);

възбудимост на вниманието;

емоционална възбудимост, сила на емоциите;

резистентност (устойчивост) на психичната дейност. Темпераментът се обуславя от спецификата на висшата нервна дейност като сила, динамичност, лабилност и подвижност на нервните процеси. Силата на нервната система се характеризира с издръжливостта на нервните клетки, т.е. със способността им да понасят продължително силно напрежение, без да преминават в гранично затормозяване (задържане). Под динамичност на нервната система се разбира скоростта за формиране на условни рефлекси, т.е. способността на нервната система да се учи. Основно съдържание на динамичността са лекотата и бързината, с които се генерират и активират нервните процеси в хода на формирането на условните рефлекси. Лабилността е свойство на нервната система, свързано със скоростта на възникване, протичане и прекратяване на нервния процес; определя бързината за възникване и прекратяване на циклите на възбуждане, предизвикани от дразнителите. Подвижността на нервните процеси се характеризира със скоростта на тяхното протичане. Определя способността за бърза смяна на един нервен процес с друг. Подвижността на нервните процеси се свързва с интегралните характеристика на мозъка като скорост при обработка на информацията и вземане на решения [19].

Всяко от посочените свойства може да се разгледа отделно по отношение на процесите възбуждане и задържане, като еднородните свойства, разглеждани в този контекст са независими. Например нервна система, осигуряваща бързо формиране на положителна обратна връзка, е динамична по отношение на възбуждането, а система, образуваща бързо задържащи условни рефлекси е динамична по отношение на задържането. Съществуват и вторични свойства, характеризиращи баланса (равновесието) на нервните процеси по тяхната сила, динамичност, лабилност и подвижност. Има данни, които свидетелстват, че хора с различни свойства на нервната система притежават различна надеждност при работа в еднакви условия. Силата на нервната система определя способността на човека-оператор да работи в условия на смущения и постоянни дразнители. При тези хора, в екстремни условия, доминиращите огнища не се нарушават, а точно обратното – укрепват, което способства за предотвратяване на възможните грешки. За по-лекото превключване от един вид дейност към друг и избягването на грешки значение има подвижността на нервните процеси. Устойчиви на монотонни действия се оказват лица с инертност (малка подвижност) на нервните процеси, без значение дали тя се съчетава със слаба нервна система, по-малко устойчива на силни дразнители и други фактори на външната среда. Висока работоспособност на фона на


умората е присъща на хора със силна нервна система, инертност на възбуждането и невисоко превишаване на външното затормозяване над възбуждането. Качествената, надеждна работа на човека-оператор се определя не от една типологична особеност, а от комплекс или съчетание от различни свойства на нервната система. Това има голямо значение при организацията на професионалния подбор за оператори.

Характер Същност – съвкупност от свойства на човека, определящи неговото поведение и взаимоотношения с други хора. Наличието на необходимите за дадена дейност свойства на нервната система още не гарантира надеждна операторска дейност. Свойствата на нервната система определят само потенциалните възможности на човека. Доколко те ще бъдат реализирани на практика, зависи от неговия характер, от личностните му качества (трудолюбие, настойчивост, чувство за дълг и отговорност, целенасоченост, особености на емоционално-волевата сфера и т.н.). Съвкупността от тези качества създава у човека съответната мотивация и желание за изпълнение на дадената дейност. За разлика от индивидуалните типологични особености (свойствата на нервната система – темперамента) личностните свойства – характерът, не са вродени и устойчиви. Характерът се формира под въздействието на жизнените обстоятелства, т.е. той подлежи на възпитание в най-широк, социален смисъл на думата. Процесът на формиране на характера е свързан с изграждане на определен тип отношения, които придобиват устойчивост, стават характерни черти. Чертите на характера се развиват от психичните свойства. При повторение на значими психични явления, предизвикващи сложен комплекс от преживявания и състояния се формират устойчиви черти на характера. Постепенно те усложняват психологическата си структура, стават все по-осъзнати, по-тясно свързани с личността, с нейната насоченост и воля. Всяка относително устойчива черта на характера е възприет и осмислен и затвърден в съзнанието на човека реален опит, проявяващ се в практическата дейност [1]. Познаването характера на човека и на неговите лични и професионални качества позволява в значителна степен да се определят постъпките му и някои негови действия да се коригират своевременно.

Характер, надеждност, тренировки, обучение на човека-оператор Надеждността, като необходимо качество в дейността на човека-оператор, може да се изгради и като елемент от характера. Добър механизъм за обезпечаването на висока надеждност са тренировките. Продължителната тренировка и адаптация на оператора към условията на дейността подпомагат изграждането на гъвкави и здрави умения, образуване на необходимите условно-рефлексни връзки между възникващите ситуации и необходимите действия на човека-оператор. Тренировките съкращават броя на допуснатите грешки, увеличават скоростта за преработка на информацията, намаляват диапазона на параметрите на дейността, намаляват степента на психическо напрежение и повишават работоспособността. Правилното усвояване на действията предпазва оператора от появата на импулсивни, неадекватни реакции при възникването на напрегнати ситуации. Обучението и тренировките с помощта на симулации на стресови условия е съществен елемент в укрепването и профилактиката на надеждността на човека-оператор [22].


Процесът на изграждане на определени черти на характера е постепенен, труден, продължителен и неравномерен – едни се образуват по-рано, по-лесно, с по-бърз темп, други – обратно.

Възпитанието, обучението, тренировките са средства за изграждане на необходимите волеви качества, за формиране интерес към дейността, на чувство за отговорност и целенасоченост на личността. Определени групи качества, необходими на човека-оператор също подлежат на формиране в процеса на професионално обучение и подготовка.

Способности Способностите са относително стабилни, утвърдени и специфични за даден човек особености на психичната му дейност, които го правят пригоден за определен вид дейност. В сложната си взаимовръзка с други свойства на личността способностите са съществена предпоставка – потенциал за постижения. Способностите намират израз в различната бързина, лекота, качество на овладяване и изпълнение на дадена дейност; във възможност за интерпретация (пренос), степен на продуктивност и оригиналност при нови изисквания на дейността.

Всяко постижение почива върху различни предпоставки. Способностите взаимодействат със знанията, навиците, волевите качества, мотивите и др. Специфичният им дял или тяхната степен на проявление се определя сравнително точно ако се анализират и другите предпоставки за успех се установи, че разликите в постиженията на един и същи човек, например в два типа дейности не се дължат на различия в тези други предпоставки [1].

Способностите са израз на качествени особености в протичането на психичните процеси. Проявяват се и се затвърждават постепенно в рамките на дейността, въз основа на повече или по-малко заложби, предпоставяни от анатомо-физиологични и психични характерис-тики. В психичен план това са скорост на реакция, сензитивност, подвижност, планомерност, способност за предвиждане, точност, активност, а също и особености на когнитивните (познавателни) операции като диференциране, абстрахиране, обобщаване, класифициране; особености на възприятията, речта, паметта, емоционалността и др. [19]. Способностите, които взимат участие в дадена дейност, винаги са цял комплекс от процесуални свойства на психичната дейност. Тези комплекси могат да имат различни структура и обем в зависимост от обективните изисквания на дейността и от равнището на развитие на личността. Способностите се подразделят на:

– общи– участват при всяка човешка дейност като всеки човек има собствено равнище на мисловна дейност със съответните степени на анализ, синтез, абстрактност, обобщение и др.;

– специални – характерни за дадена дейност или професия. Напр. техническите, конструктивните, художествените, музикалните или математическите професии изискват съответно способности за пространствено представяне, за зрителни, слухови възприятия, способности за анализ на количествени отношения. Способностите са комплексни особености на психичните процеси и не могат да бъдат сведени до един-единствен фактор.

При цялата си уникалност специалните способности не са нещо свръхестествено. Съотношението общи и специални способности е различно у различните индивиди. Има хора с много добре развити общи способности и по-слабо развити специални способности


и обратно. На практика всеки човек притежава общи и специални способности, които се реализират в разнообразни пропорции.

Специфичната личностна структура на способностите е фактор, определящ различията на човек от човека в аспект на: посока, равнище, стабилност, обхват на отделните способности [19]. В зависимост от степента на развитие и проявление, способностите се определят като талант и гениалност. За надареност се говори в случаите на съвкупност от способности, които дадена личност притежава в своето уникално индивидуално развитие.

Способностите се развиват въз основа на нервно-физиологични процеси при активна и разнообразна дейност, по време на която се осъществява взаимовръзката между човека и средата. У личността в зависимост от обективните и субективните фактори се формират психични характеристики- способности, които се стабилизират и генерализират чрез повторения на дейности при едни и същи или различни условия. Постепенно способностите се откъсват от конкретното съдържание на формиращите ги дейности и се пренасят в други ситуации, като улесняват изпълнението и усвояването на нови за индивида дейности [33].

Равнището и съдържанието на способностите оказват съществено влияние върху придобиването на знания, формирането на нагласите и другите процеси на личностното развитие. Когато се отправят изисквания към даден човек или се дава оценка на неговите постижения, е важно диференцирано да се преценят способностите, които той е придобил в досегашното си развитие [33]. Развитието на способностите зависи от мотивацията, нагласите и интересите и целите на човека. Развитието на способностите може да бъде повлияно като се организира по определен начин дейността на конкретния човек и то за продължителен период от време. В този смисъл се говори за професионална квалификация, т.е. за съзнателно изграждане на необходимите за дейността или професията качества-способности чрез професионално обучение, тренировки и др. [26].

2.3. ДЕЙНОСТ НА ЧОВЕКА-ОПЕРАТОР В СИСТЕМАТА “ЧОВЕК – МАШИНА” 2.3.1. Вземане на решение Аспекти на вземане на решението


Вземането на решение е централен момент в дейността на човека-оператор от приемането и преработването на информацията до изпълнителните и управляващите действия. То изисква активно включване и пълноценно използване на ресурсите на паметта, мисленето, въображението, вниманието, темперамента, волята, характера и способностите на оператора. Наред с това вземането на решение е важен психичен акт със собствени характеристики [1]. При анализа на условията за вземане на решение по правило се отчитат недостигът на информация, времето и степента на неопределеност на ситуацията. Последната предизвиква психологичен дискомфорт, непосредствен израз на което е “борбата на мотиви”. Изходите са два: свеждане на неопределеността на ситуацията до минимум или поемане на риск от взетото решение [42].

Вземането на решение е осъществяване на волеви акт, разглеждан в следните три етапа: преодоляване на неопределеността, избор на хипотеза, поемане на отговорност (риск) за избора на решение. В оперативната дейност вземането на решение в ситуация на висока ентропия (неопределеност) означава поемане на отговорност за управленски действия. Неопределеността може да е предизвикана от непредвидени промени в поведението на системите т.е. повреди, от множеството обекти за контролиране в системата, от недостатъчната подготовка за работа на човека-оператор. Понякога неопределеността се поражда и от преживяването на “цената” (риска) от взетото решение, съпътствано от съмнения за правилността му [11].

В зависимост от изходната информация взетите решения са: Детерминирани – отразяват еднопосочна зависимост между причината и следствието и са ограничени в рамките на едно единствено решение. С неговото прилагане неопределеността пада.

Вероятностни решения. При тях връзките между причината и следствието са разнопосочни. В дейността на човека-оператор възникват и ситуации с няколко равно вероятни изхода, поради което и решенията придобиват вероятностен характер. Рискови (гранични) решения. Характерни са за системи, при които условията на външната среда не са известни, а това поражда необходимост от вземане на рискови решения за поддържане на зададен режим.

Аспекти на проблема “Вземане на решение” Логико-психологичен. Свързан е с формулиране на задачи, търсене, натрупване и регулиране на информацията, необходима за вземане на решение, изясняване и оценка на проблемната ситуация, построяване на хипотези, реализация на приетата програма за действие. Операционен. Състои се от информационна подготовка и приемане на решение. Информационната подготовка е вътрешна и външна. Външната информационна подготовка изисква определената по количество и качество информация да е оптимално представена на човека-оператор. Вътрешната подготовка изисква:

– Търсене, отделяне, класифициране и обобщение на информацията за проблемната ситуация;

– Построяване на текущи образи или оперативни концептуални модели. Изготвянето на самото решение се извършва с операциите: предварително извеждане на еталонни хипотези; съпоставяне на текущите образи (модели) с известни еталони; оценка


на сходството между тях; корекция на образите; съобразяване на хипотезите с постигнатите резултати, избор на еталонни хипотези или построяването им; вземане на решение. Разгледаните операции могат да се обединят в две групи: съпоставяне на текущи и еталонни образи (модели) и тяхното преобразуване [22]. Функционално-динамичен. Свързан е с реализация на комплекс от вътрешни психологически механизми. Актът на вземане на решение е моментен, подчинява се на универсален все още недефиниран закон. Подготовката на решението е свързана с функциониране на механизмите на информационно и евристично търсене. Преработването на динамична информация се извършва чрез съпоставяне със запаметена преди това информация, която се оценява и коригира. Преобладават вероятностни механизми при реализация на предварителни процедури, операции за избор и оценка на хипотези в сложни рискови условия. Като цяло процесът на вземане на решение съдържа евристични компоненти и има детерминирано-вероятностен характер [13, 28]. Формализирано описание на процедурите за вземане на решение. Състои се от две части:

– Количествено описание на входно-изходните данни; – Формално описание на процесите.

За първата част се използват различни математични апарати. За формалното построяване на хипотези може да се прилага факторен анализ; за количествена оценка на истинността и ефективността на хипотезите – математически апарат на теорията на вероятностите и статистическите решения, теория на игрите и на масовото обслужване, а също и методи от теория на информацията [41]. Втората част се реализира по-трудно. Формалното моделиране на процесите на вземане на решение е възможно само при използване на методи, съдържащи определени лингвистични възможности. Личностен аспект на процеса на вземане на решения. Свързани са с влиянието на мотивационно-волевата и емоционалната сфера на протичане на информационните процеси. Вземането на решение е особен етап от волевото действие на човека, реализирано в рамките на сложен волеви акт. То е свързано с поставянето и осъзнаването на целта, изпълнението и оценката на приетото решение. Необходимо е да се отчете, че волевите процеси се усложняват поради действието на емоционални фактори, a и от междуличностни отношения [21]. Вземането на решение е твърде индивидуален акт. На основата на проявените индивидуални типологични различия е представена класификация на типовете решения [33]. Отчитат се съотношенията между процесите на построяване (А) и контрол (К) на изведените хипотези- решения.

А>>К импулсивно решение – процесите на построяване на хипотезите преобладават над контролните процеси;

А > К рисково решение; А = К уравновесено решение; А < К предпазливо решение; А<< К инертно решение – контролните процеси рязко преобладават над процесите

на построяване на хипотези, които протичат бавно и неуверено. Най-ефективни при наличие на необходимите знания са хората, склонни към приемане на рискови решения, но проявяващи особено внимание и бдителност [11]. Върху вземането на решение влияние оказва и емоцията. Експериментално е доказано, че без емоционална активация е невъзможно решаване на субективно сложни задачи. Тази


активация се поражда както като обща ситуация, в която протича дейността на човека-оператор (ситуационна емоция), така и в резултат на интелектуален процес (интелектуална емоция). При решаване на прости задачи ролята на ситуационната емоция е еднозначна със знака си (положителните емоции се отразяват положително на процеса на вземане на решение и обратно). При решаване на творчески задачи отрицателните емоции, макар и парадоксално, могат да играят положителна роля. Мотивацията е също фактор за ефективността на процеса на вземане на решения. Експеримент в групи с различна мотивация, разделени по желание за работа: “да работя възможно най-добре”; “да работя не по-лошо от другите”; “само да работя”, показват различна ефективност при решаване на задачата. Първата група е 1.5 пъти по-ефективна от втората и 2 пъти по-добра от третата [22].

Структурата и механизмите на процедурите по вземане на решение не са универсални и стабилни за различните нива на психично отражение. За всяко ниво те се представят със собствено качествено ново системно-структурно образувание.

2.3.2. Психологичен анализ на дейността Процесите на приемане на информация, съхранението, преработването й, вземането на решение и осъществяването на управляващи въздействия протичат неизолирано, а са включени в единната дейност на човека-оператор.

Дейността на човека-оператор като социална категория е резултат от бързото техническо и технологично развитие – обособяването на сложни системи за управление, системи с дистанционни връзки. Човекът-оператор в съвременните системи “Човек – Машина” е освободен от тежки физически, транспортни, технологични функции за сметка на увеличаване на интелектуалните задачи, свързани с програмиране, проектиране, управление и контрол на Машината. Това изменение в характера на дейността на човека засилва значението на онази страна, свързана с “идеалната” подготовка за работните процеси: преработка на информация, вземане на отговорни решения. Управлението на сложни технически системи налага строги и високи изисквания към човека по отношение на професионални знания, компетентност, интелектуални и морални качества [27,50].

Мотиви и цели на дейността Всяка дейност произтича от определени мотиви и е насочена към постигане на дадена цел. Отношението “Мотив – Цел” – е нещо като “вектор”, задаващ насоката и интензивността на дейността. В общия случай мотивът е “подбуда” (двигател) на дейността, целта е нейният “смисъл”. В действителност основа на мотивите са потребностите, т.е. обективната необходимост от енергия, информация, материални, духовни, емоционални предмети и събития. През жизнения си път у всеки човек се формира система от мотиви (мотивационна сфера), като част от тях са доминиращи, а други – подчинени. Например дейността на летеца е свързана с преодоляване на трудности, опасности, рискове. В тези условия водещият мотив “желанието за летене” трябва да има такава сила, която да обезпечи при най-сложните условия необходимата мобилизация на способностите и резервите на човека [22].

Анализът на мотивите и потребностите дава отговор за насочеността на човека към една или друга дейност. В конкретната дейност съвкупността от мотиви се обединява в определена цел, която формира съдържанието на дейността.


Целите, както и мотивите на човека, имат сложна йерархически развиваща се система. Коя цел ще се окаже водеща, зависи от конкретните условия на развитие на личността, от неговите морално-волеви качества.

Отношенията мотив – цел са сложни и динамични. В едни случаи се разминават и дори могат да са в ситуация на вътрешно противоречие, а в други – в хармонично единство. При определени условия може да има смесване на мотивите с целта (това, което на ранен етап на овладяване на дейността е било цел, по-късно може да се превърне в неин мотив). Всяка нова цел, асимилирана и реализирана от човека, води до изменение на мотивационната сфера, което е предпоставка за оформяне на нови, по-сложни цели. Процесът на овладяване на дейността и нейното усъвършенстване се развива по спирала. Оформеният вектор “мотив – цел” се реализира в дейността; осъществената дейност (достигнатата цел) създава възможност за извеждане на вектора на ново ниво, който също се реализира в дейността и т.н. При това движение се развиват способностите на човека, неговите интереси, склонности, морално-волеви качества, професионално майсторство, с други думи – личността като цяло. Крайният резултат на всяка трудова дейност е получаването на някакъв полезен резултат за човека (група хора, обществото). За човека-оператор целта на неговата дейност е поддържане оптимално състояние на управлявания обект. Формирането на целта, като конкретен образ, е тясно свързано с понятието “изпреварващо отражение”. Едно от важните значения на изпреварващото отражение е предвиждането -прогнозиране, антиципация, екстраполация, изпреварващо осмисляне на обективния ход на събитията, както и на бъдещи резултати от дейността. Изследванията показват, че посредством образът-цел се определят критерии за селекция и интеграция на информацията за текущото състояние на управлявания обект; определят се и начините за прекодиране на постъпващата информация, нейната оценка, формиране на хипотези и вземане на решение [5]. Постигането на поставената цел не е моментен акт, а продължителен процес във времето. Целта се разчленява на система от частни задачи, всяка изпълнявана чрез отделни действия. Всяка задача, от своя страна, се състои от по-малки задачи и т.н. Възможни са и случаи, когато човекът-оператор има няколко цели, т.е. изпълнява няколко дейности, които могат да се редуват във времето по строго установен ред или случайно. И в двата случая образът-цел трябва да се съхранява в главата на човека-оператор в продължение на времето за изпълняване на задачата. Необходимостта от съвместяване на различни дейности, превключването от една към друга, създава определени трудности и изисква голямо нервно-психично напрежение. Затруднява се и съхраняването на образа-цел в паметта на човека-оператор и използването му в необходимото време. Затова се конструират специални средства, които помагат запазването на образа-цел. Такива са индикаторни устройства, при които целта е изобразена и в нагледна, и в знакова форма (например чрез думи) [35]. Друг вариант са говорните команди, предавани на човека-оператор в сложни условия и напомнящи му за основната цел на дейността.

2.3.3. Планиране и регулиране на дейността Дейността на човека-оператор се реализира чрез последователност от действия, всяко от които решава частни задачи за постигане на частичен резултат. Отделното действие е подчинено на целите на дейността и е свързано както с вече изпълнените действия, така и с предстоящите. Връзката между действията, подчинени на една цел, е възможна само ако човек има план за дейността, организирана във времето и пространството. Планът, както и целта се формират в съзнанието на човека-оператор преди началото на дейността. Дейността може да има различни нива на организация в зависимост от планирането й [49].


Най-ниското ниво е работа по ориентири. В този случай действията се построяват по принципа на възникващите сигнали. Дейността на човека-оператор е изцяло подчинена на външните събития. Ако човек действа по ориентири, това означава, че той няма пред-варително обмислен и ясен план. В условия, когато сигналите, изискващи ответна реакция, имат случаен характер и се появяват често, дейността на човека-оператор е твърде напрегната и понякога хаотична. Това ниво на организация е характерно за начинаещите, неопитни оператори. Дейността им е неефективна, умората настъпва бързо, човек загубва интерес към работата, намалява неговата надеждност. Затова се препоръчва ограничено ползване на ниво на работа по „ориентири” [5].

По-високо е нивото на работа по образец или някакъв шаблон. При такава организация човек има достатъчно ясен, стандартен (твърд) план и се стреми да изпълни действията винаги в един и същ порядък. Стандартният план осигурява и по-висока ефективност и качество на дейността в сравнение с работата по ориентири. Обаче при възникване на неочаквани събития се нарушава стандартният план и се дезорганизира дейността на човека-оператор [32].

Най-високо е нивото планиране на дейността с вероятностно отчитане появата на едни или други събития. В този случай човек набелязва обща стратегия на дейността, но без детайлизация, което позволява изменение на характера и последователността от действия в зависимост от конкретните условия. Методът планиране на дейността е необходим при сложни дейности, като тази на летците. Летците в мислите си проиграват целия полет и са подготвени предварително за изпълнението му при различни ситуации, т.е. налице е вероятностно прогнозиране. За обезпечаване на надеждна работа на човека-оператор предаваната към него информация трябва да позволява оценка не само на текущото състояние на управлявания обект и средата, но и да насочва към предстоящи изменения. Това означава използване на индикатори за предвиждане на вероятни събития, както и такива, подаващи информация за функционалното състояние на организма на човека [15, 23].

Умението да се предвижда не е вродено качество. То се формира с натрупване на професионален опит, за него е необходимо обучение. Рационалното планиране на дейността предполага и самооценка на човека за собствените му възможности, както и определяне на оптималните пътища за използване на своите резерви [20].

Documents

2.2. ПСИХОЛОГИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИelse.uctm.edu/subjects/c283/download/lectures_l_451_bg.pdf · свързано с общата способност на