Брой 30

1,50 лв.

30.09-6.10.2015

Год. 24

30

С подкрепата на Национален център на книгата

Малина Томова

Стаята

Такава страховита тишина...Прилича да е нощ подир война...(и утре тръгваш да издирваш близки!)

Смалена от детинския си страх, сред книгите... и още пї сред тях... като във прах потънала прашинка.

Иван Теофилов

Стаята

Със стената, набито зазидана с книги,озвучена с картини на мои приятели,с личен бит, онемял от напрегнати миговеи от притока на душата ми. Всяка моя вглъбеност е сякаш условиетази стая без дъх да остава.В самозабравите само часовникътме щади с реторична октава.

Тази светая светих от години емоя каторга и моя империя,със стоически дни и ранимо униние, с необят от магически сфери. Одушевена и зорко будуваща цял живот все така ненаситноме обсебва, обсебил я сам в своя чудени изстрадан свят и битност.

Ала взрян изведнъж – и дано е измама! –я усетих така изтощена.И неволно отместил кутийка и кламеризтърча с крехък отклик край мене…

11 юли 2015 г.

Силвия Чолева

След Преображение

На Иван Теофилов

Обезмълви сеЗатихва гласът ти Силният ти глас сега е гъгнещ шепотА искам да говоришДа слушам пак:

Ах, остра реплика е лятото.И цветна попивателна.И пирамида от идеи...

И аз те чувамВ главата ми бучат стихотворенията ти Полифонично се наслагватДумите звънтят неповторимиИздигат пирамидаОт идеи, от пейзажи, от тъга,Но и опияняват, пулсират цветовеЛюбов и ведрост, преизпълнени с животСтихотворенията ти излъчват друго някакво усещанеФизически присъстватПроизвеждат смисълКогато ти четеш на глас

Сега гласът едвам... А ще ми се да е игра - като театър Или огорчен от бездарното ни настоящеПоглъщаш звуците навътре Да ни оставиш ние да четем През думите ти да се чуемЗа да се разберемДа разберем света–Възможно ли е, искам да те питам

Онзи, който мрази мръсотиятаЗавършва там, при това самотенА друг, дълбоко отвратенОт липсата на честност и моралОказва се е станал политикЗа срамежливия е сценатаКогато търсиш близостТе отбягватПомагаш лиВиновен ставашИ чувам пак гласа ти:Пътеката е същата пътека.

Но ние не сме същите

Дори живота да сме самите ние Стояли сме изглежда(така изглежда може би защотоне мога наяве да те чуяи да се уповавам на теб, Иване)Без да се помръднем, като е преминалоКрай нас, докато пишемВидимото на битието ниНевидимото - същоИ след години – не многоСамо думитеПосипани с прашеца му -И той невидимЩе са свидетелство за насИ някой бегъл спомен

Ни любовНито приятелствоНи близкиСамо стаята-затворПрепълнена с оскъдно битиеОбратно на богатата ти вътрешна вселена

Когато лятото прегаря и замираТова ли беше всичко?Питаш, ИванеЧувам

11.08.2015

Броят е илюстриран с проекти и снимки от изложбата „Кристо и Жан-Клод: графики и обекти 1963-2014“(14 Септември 2015 - 22 Ноември 2015) в СГХГ, с любезното съдействие на галерията.

! Росен Кукушев ! Иглика Дионисиева ! Мая Ценова ! Темз Арабаджиева ! Чавдар Парушев ! Жана Попова ! Антоний Димов ! Владислав Христов ! Женя Димова ! Никола Петров ! Красимир Нейков ! Стефан Радев ! Любов Динчева ! Красимир Вардиев

! Олга Токарчук в превод на Крум Крумов ! Унгарски поети в превод на Николай П. Бойков! Венета Дойчева за Международния театрален фестивал NETA 2015

2Литературен вестник 30.09-6.10.2015

н o в о

ПОРТАЛ „КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Дебат за положението на християните в Близкия изток.

Прочетете: Миленко Йергович – „На всяка цена да се говори истината”; Мохамед Халаф – „Боко Харам и глобализацията на тероризма”.

Н О В О

Проблемът за човешката личност и нейното спасение е в центъра на новия 103 брой на сп. „Християнство и култура”. „Спасението е събитие в Църквата”, заявява в интервю за изданието гръцкият философ и

богослов Христос Янарас, а в броя е публикувана и една от последните му статии – „Онтология на личността”. Темите за личността и спасението намират продължение в текстовете на Дидие Декоан „Служение на надеждата” и на Чарлз Уилямс „Изкупеният град”, както и в „Духовния дневник” на прот. Сергий Булгаков, и в проповедта на Сава Доброплодни „За премудростта”. На връзката на християнството със съвременността са посветени текстовете на прот. Тома Хопко за „православното християнство и американския дух” и на Юлия Талева за „Европа: общото, националното и ренесансът”. Големият християнски празник Успение Богородично е отбелязан със статиите на проф. М. Скабаланович за „вътрешната страна на събитието” и на о. Петко Вълов „Успение Богородично”, както и с репортажа на Димитрина Чернева от столичния храм „Покров Богородичен”. В рубриката „Християнство и история” Живко Лефтеров разказва за плановете за разрушаване на църквата „Св. Неделя” и на джамията „Баня баши” през 50-те години на ХХ в. Броят е илюстриран с творби на „художниците на Реформацията“ Лукас Кранах Стари и Лукас Кранах Млади.

Софийски международен литературен фестивал

Темата на конкурса - „Дуенде, безпокойство, кеф“ е вдъхновена изцяло от тазгодишното издание на Литературния фестивал. Резултатите от конкурса ще дадат и своеобразното начало на събитието - на победителите и техните произведения ще бъде посветена първата вечер от фестивала – 25 ноември 2015 г., в новото сценично пространство на Националния дворец на културата - ДНК. Конкурсът „Дуенде, безпокойство, кеф“ дава начало на създаването на произведения специално за „Софийския международен литературен фестивал“.

Цялата селекция на журито ще бъде публикувана в първото електронно издание за 2015-та година, непосредствено преди самия старт на фестивала.

Условията на конкурса „Дуенде, безпокойство, кеф”:

Срок: 24.09 - 24.10.2015

Могат да участват - автори до 35 г.

Селекцията на произведенията се определя от жури в състав: Марин Бодаков, Силвия Чолева, Камелия Спасова и Кирил Златков.

Категории за участие:> Поезия - до три стихотворения;> Кратък разказ или есе - до 3 000 знака;> Илюстрации - до 3 броя; > Фотографии - до 3 броя;

Адрес за изпращане на произведенията: office@literaryfest.org

Резултатите от конкурса ще бъдат обявени непосредствено преди старта на Литературния фестивал, като всички селектирани от журито произведения ще бъдат включени в първото електронно издание на „Софийския международен литературен фестивал“, 2015. Част от авторите и техните произведения ще бъдат представени и в програмата на откриващото фестивално събитие на 25 ноември.-- Третото издание на „Софийския международен литературен фестивал“ се организира от Асоциация „Българска книга“ в партньорство с Министерство на културата, Националния дворец на културата, Институт „Сервантес“ – София и Институт „Камойнш“ – София.

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община, Програма „Култура” за 2015 г.

Конкурсът се провежда със съдействието на пространството за съвременен танц и пърформанс - ДНК.

ОТВОРЕНА ПОКАНА

Двама български поети с публикации в авторитетно турско издание

Авторитетното турско списание за литература Edebiyatta Üç Nokta (Три точки в литературата), в последния 17-ти брой за 2015 г. публикува стихотворения на двама български поети: Владислав Христов (превод Азиз Таш-) и Стефан Гончаров (превод БожидарПангелов). Изданието излиза от януари 2006 г. четири пъти в годината и е с главен редактор поета Дженк Гюндогду. Списанието е открито място за младата поезия, както и за разглеждането на актуални проблеми от живота пречупени през литературата. Всеки брой е посветен на определена тема, като в 17-ти, тя е за мира, войната и насилието. Повече за изданието на адрес: http://www.ikarosyayinlari.com/

Росен Кукушев

През лятото на 622 г. пророкът Мухаммад, придружен от своите най-близки сподвижници, преминал успешно разстоянието между пустинната Мека и оазиса Ятриб, известен по-късно като Медина. Преселението (хиджра) ознаменувало първия ден от ислямския календар и поставило наченките на уммата като нова обществено-политическа формация, която по-късно ще застане в основата на мюсюлманската държавност и идентичност. Според професора по ислямска история и култура от Университета в Хамбург Албрехт Нот хиджрата извежда зараждащата се мюсюлманска общност от състоянието на обект и жертва на обстоятелствата в активен субект и деец на важни исторически събития. Близо хилядолетие и половина по-късно нееднородни групи от населението на Близкия изток и Африка ще поемат по пътя на своето преселение от размирните райони на военни конфликти към благодатния континент Европа. В светлината на съвременните събития процесите, които наблюдаваме днес, независимо дали ще ги наречем бежанска вълна или миграционен натиск, бележат наченките на противоположния процес на преобразуване на хомогенни национални общности субекти в хетерогенни маси обекти. Разбира се, аналогиите в историята могат да бъдат колкото изкушаващи съзнанието, толкова и подвеждащи на подсъзнателно равнище. Безспорният факт е, че фрагментацията на общности е все по-отчетливо забележима тенденция в посока от изток на запад и от юг на север. Динамичният характер на

бежанската вълна е само един от индикаторите и мощните катализатори на фрагментацията, която в дългосрочна перспектива може да доведе

до дълбока криза на идентичностите и етико-културните и политическите възприятия на съвременните европейски и близкоизточни общества. Неизбежно ли е процесите на разпадане на Близкия изток, които продължават вече с десетилетия, да доведат до разпадането на Европа или най-малкото на перспективите за Европейски съюз с единна политика и федеративно устройство? Какви са „правилните” подходи за справяне и решаване на бежанската криза? Как да се постигне тяхното още „по-правилно прилагане”, като се отдалечим на равно разстояние от посланията на абстрактния и емпатичен хуманизъм и крайния национализъм и изолационисткото поведение? Размиването на границите на етническа, национална и религиозна принадлежност на бежанците, които бележат тяхното превръщане от субект в обект на историческия процес, позволяват на представителите от либералното ляво до крайното дясно да манипулират общественото мнение в полза на собствени доктринални и идеологически интереси. Ако приемем като отправна точка в анализа на темата „бежанци” класическото понятие на Чарлс Тейлър за политика на признаването, то може да направим условна класификация на няколко основни подхода на европейските държави към бежанската криза. Тази класификация има политически и географски измерения и неслучайно се движи в посока от запад на изток. Англосаксонският, или британският подход се основава на консервативния прочит на събитията в Близкия изток и Африка. Откриваме неговите основания както в колониалното „наследство” на Великобритания, така и в редица постколониални събития и явления. Най-значимото сред последните е процесът на интеграция на имигрантските общности във Великобритания през втората половина на XX век. Ако разгледаме ситуацията с имигрантските

мюсюлмански общности във Великобритания към настоящия момент, ще установим, че въпреки нарастващата рестриктивност на политиката на приемане на нови имигранти, политиката на признаване на техните политически и религиозни права в публичната сфера се задълбочава и разширява с времето. Дори до степен на прилагане на елементи на шериатското право в градове с компактно мюсюлманско население като Бирмингам, Брадфорд, Дюсбъри и други. Вторият пример засяга позицията на настоящото правителство във Великобритания относно овладяването на бежанската вълна и решаването на сирийската криза. Британското правителство вече изрази готовност да приеме през следващите пет години общо 20 000 сирийски бежанци, установили се на териториите на съседни на Сирия близкоизточни държави, но не и търсещите убежище, които вече се намират на територията на Европа. Позицията на Великобритания на стриктно разграничение между „бежанци” от източното Средиземноморие (в преобладаващата си част сирийци) и „икономически имигранти”, идващи по централния средиземноморски маршрут от Северна Африка, се диктува от по-тясното разбиране и тълкуване на нормите на международното право, от една страна, а от друга, от традициите на британската политика към континентална Европа и Близкия изток. Великобритания не е част от шенгенската система и не участва в инициативите на ЕС за релокация на бежанци. За сметка на това активно е взаимодействието на британското правителство с ООН и Върховния комисариат за бежанците към ООН, както и при осигуряването на хуманитарна и нехуманитарна подкрепа за Сирия, Ирак, Ливан, Йордания и Турция (в общ размер от около 1 млрд. британски лири).

За бежанците между отрицание, признаване и интеграция

на стр. 3

A B R O A D

Т Р А Н С Г Р А Н И Ч Н О С Т

ГОДИШНИТЕ НАГРАДИ НА ПОРТАЛ КУЛТУРА – НОМИНАЦИИ (II КРЪГ)

ПРОЗА

Емил Тонев, „Понякога ангели”, Хермес

Емилия Дворянова, „При входа на морето”, Обсидиан

Иван Станков, „Спомени за вода”, Фабер

Коста Радев, „Все едно”, Фабер

ХУМАНИТАРИСТИКА

Йордан Велчев, „Балканският човек. XIV-XVII век”, Жанет 45

Людмила Балабанова, „Хайку: водно конче под шапката. Силата на неизговореното”, Издателски център „Боян Пенев”

Младен Влашки, „РоманОлогия ли? Съвременният български роман между употребата и експеримента”, Хермес

Стоян Асенов, „Битие и отсъствие. Достоевски и опитът за смъртта”, СУ „Св. Климент Охридски”

Имената на победителите в конкурса ще бъдат обявени от журито на официална церемония на 1 ноември, в Деня на народните будители

Литературен вестник 30.09-6.10.2015 3

В допълнение към това британският министър-председател Дейвид Камерън разглежда решаването на конфликта в Сирия през призмата на военната интервенция, която да отстрани едновременно Башар ал-Асад и организацията „Ислямска държава”. За единствен легитимен представител на сирийския народ от британското правителство се признава Националната коалиция на сирийските революционни и опозиционни сили.Като противоположни и условно либерални могат да бъдат разгледани възгледите, застъпвани от германския подход към бежанската вълна. Този подход има за своя философска и прагматична основа елементи от концепцията на германския икономист Лудвиг Ерхарт (1897-1977) за социално пазарно стопанство, прилагана в Западна Германия след 1947 г. Развитието на пазарно стопанство, което обединява индивидуалната свобода, социалната справедливост и обществените нужди, дава нов тласък на позитивистката германска политика и нескрита готовност за приемане на бежанците. Според част от управляващите в момента германски политици и изчисленията на федералните институции страната е в състояние да приеме през 2015 г. между 800 000 и 1 млн. бежанци и по около 500 000 души през следващите няколко години. Изследване на „Оксфорд Икономикс” показва, че в краткосрочен план миграционната вълна ще има положително отражение върху икономиката на Германия и ще доведе до увеличаване на брутния вътрешен продукт и отслабване на инфлацията. Неслучайно интеграцията на бежанците на пазара на труда е посочена като един от основните приоритети на федералното правителство и Федералната служба за миграция и бежанци. И тук е мястото да се постави въпросът дали онова, което е добро за германската икономика в краткосрочен план, е задължително с положителен знак за германското общество и ЕС? В допълнение към това в началото на септември 2015 г. федералният канцлер Меркел и френският президент Оланд оповестиха съвместна инициатива за решаване на бежанския въпрос на европейско равнище чрез редица мерки: създаване на центрове за регистрация на бежанците в Италия и Гърция, постигане на споразумение в рамките на ЕС относно сигурни държави на произход, установяване на дългосрочни и задължителни механизми за разпределяне на бежанците в отделните държави членки и пр. До каква степен по тези предложения е постижим общоевропейски консенсус, е въпрос на бъдещи разговори. По-важният извод е, че континентална Европа и Германия приемат като даденост бежанската вълна и не полагат достатъчно решителни усилия за решаването на сирийската криза. Очевидно е, че германското общество, необременено от постколониални комплекси, не може да остане безразлично към страданията на бежанците. В същото време етико-културното и емоционално отношение към бежанската вълна може да доведе до редица неблагоприятни последици в публичната политика. Дали Германия тепърва ще изпита горчивите плодове от погрешното прилагане на мултикултурализма и половинчатата интеграция, каквито са случаите с Великобритания и Франция?Третият подход се отнася до Централна и Източна Европа. Неговите отличителни черти, застъпен в нееднаква степен в отделните държави, са политиката на изолационизъм и реакцията на непризнаване на бежанската вълна. Това се дължи, от една страна, на неравномерните темпове на икономическо и политическо развитие на Централна и Източна Европа в сравнение със Западна Европа. Бежанската вълна изостри този

въпрос и доведе до разногласия между политиците от двата региона относно способността на Европа да приеме и интегрира пълноценно бежанците. Друг важен аспект в поведението на държавите от Централна и Източна Европа е свързан с тяхното непълноценно участие в европейския икономически интеграционен проект, както и в неспособността им да прилагат успешни интеграционни модели към собствените малцинства. Реакцията на непризнаване на бежанския поток е компенсаторен механизъм на тези процеси и се засилва още повече поради транзитното положение на Централна и Източна Европа при развитието на миграционните процеси от Близкия изток към Западна Европа. Това означава, че държавните институции и обществата в централно и източноевропейските страни подценяват и възприемат бежанците като временно и преходно явление, което няма да се отрази съществено на вътрешната политика, а само натоварва националните бюджети с допълнителни тежести. Друг е въпросът, че един от ключовете за решаване на бежанската криза е заложен във функцията на държавите от Централна и Източна Европа като препятствие за различни неблагоприятни процеси, съпътстващи миграцията като потенциалните терористични заплахи и проявленията на трансгранична организирана престъпност.Независимо от предпочитанията и пристрастията към консервативния, либералния или изолационисткия подход, се налага да направим няколко извода като основа за бъдещите полемики относно бежанската вълна. Първо, европейските общества стават все по-пропускливи към миграционните процеси и съответно по-мултикултурни, независимо дали ще ги разглеждаме в тяхната специфика от запад на изток или от север на юг. Второ, либерализмът не следва да бъде възприеман като философия, която запазва пълен културен неутралитет и трябва да възприема напълно несъвместими с него тенденции, каквито може да се окажат част от обществените нагласи и възгледи на онази част от бежанците, които изповядват исляма. Трезвият и умерен анализ трябва да признае, че не съществуват универсални и общовалидно приложими ценности, а по-скоро кръгове от възможности за диалог, толерантност, разбиране и приемане. Именно те трябва да се използват активно в публичната политика, а не призивите за интеграция на всяка цена. Тези призиви може да звучат политически коректно и привидно хуманно, но да се окажат неприложими и неефективни на практика. Онези гласове, които постоянно повтарят мантрата за интеграция на бежанците в Европа на всяка цена, всъщност капитулират пред факта, че не могат да намерят смислено разрешение на кризите и конфликтите, породили бежанската вълна. Нещо повече, не разбират тези процеси и са се отказали да търсят тяхното прагматично решаване! Освен това забравят или не могат да проумеят, че интеграцията, разбирана като процес и конкретни съвместни действия на институциите и обществото в Европа, е твърде вероятно да бъде възприета от част от бежанците като опит за асимилация и вмешателство в паралелното съществуване на устойчиви колективни идентичности, които не правят разлика между публично и частно пространство. Една от възможните прогнози е, че либерално-демократичното политическо и обществено устройство може да влезе в остро противоречие с един от основните идентификационни маркери на бежанците: ислямът, който дава достатъчно прецизна и изчерпателна регламентация в живота на общностите и индивидите и може допълнително да втвърди консервативните си позиции при необмислени опити за интеграция от страна на приемащите държави. На тази основа може да бъде направен изводът, че неумелото и половинчато прилагане на интеграционни политики е

в състояние да даде тласък на нова вълна на маргинализация сред имигрантите, установили се на европейския континент. Трето, при прилагането на описаните по-горе подходи на европейските държави, а в по-широк план и в политиката на ЕС към бежанската вълна осезаемо отсъства т.нар. публична употреба на разума. Както ЕС, така и европейските държави биха могли да се справят с бежанския поток в неговите икономически измерения в кратки срокове. Оптимистичните перспективи обаче свършват дотук. По отношение на всички останали аспекти (социални, културни, демографски, геополитически, интеграционни, въпроси на сигурността и пр.) политиката на ЕС и на европейските държави е неефективна и непълна. Бежанците се разглеждат като поредния статичен обект на европейската политика. Напротив, бежанският поток е жива сила, която се отличава с динамичност, многоликост, широкоаспектност, съвсем нееднозначна и еднопосочна в развитието и проявленията си. При това липсата на системни и цялостни анализи, които да дадат цялостна картина и ясно сечение на икономическите, политическите, демографските и религиозните профили на търсещите убежище в Европа, поражда допълнителни проблеми. Затова и едно от големите предизвикателства за държавите членки се корени не толкова в необходимостта от интеграция, а в гарантирането на сигурността като първостепенен приоритет. На сравнително ранен етап е необходимо да се очертаят ясните разграничителни линии между бежанци, нелегални имигранти, трафиканти, потенциални джихадисти и други категории лица. Нито безконтролното пропускане на хора по външните граници на ЕС, нито тяхното безпрецедентно приемане с оправдания от икономически и демографски характер, а още по-малко създаването на изкуствени прегради и взаимно конфронтиране в граничните райони и вътрешността на страните могат да отговорят адекватно на тази необходимост. В по-дългосрочна перспектива успешната интеграция следва да бъде съпроводена от развитието на по-стабилни и гъвкави системи за колективна сигурност както между държавите членки, така и между държавата и гражданското общество.Отклоняването на вниманието от същинските причини за бежанската вълна (конфликтите в Сирия, Ирак и Либия, бедността, неравномерното обществено и икономическо развитие в Близкия изток и Африка и др.) е съпроводено с отслабване на ролята на ЕС в международните отношения. Темата за бежанците е важен залог при поредното раздаване на картите в съвременната геополитика, който демонстрира, от една страна, разногласията между европейските нации, и от друга, недостатъците на механизмите на ЕС за вземане на решения в областите външна политика, сигурност, правосъдие и вътрешни работи. От това умело се възползват САЩ, Русия и Иран, които не са обременени от бюрократизма на Брюксел, а се ръководят от закономерностите и динамиката на политическите реалности в полза на собствени стратегически интереси.В бъдеще Европа трябва да предприеме няколко важни стратегически и практически стъпки, за да се включи пълноценно в решаването на бежанския въпрос:- преговаряне и предоговаряне на условията на съществуване и modus operandi на ЕС като интеграционен проект. Очевидно е, че либерализмът, основаващ се на пазарното стопанство и стабилните социални системи, е необходимо, но недостатъчно условие. Изграждането на единна общност на ценности и интереси е в основата на същинската промяна;- преосмисляне на механизмите за вземане на решения в областите сигурност, външна политика, правосъдие и вътрешни работи, като това е тясно обвързано с

поемането на по-големи отговорности на общностните институции за сметка на отдаване на част от националния суверенитет. Балансът между солидарност и субсидиарност, от друга страна, ще позволи по-голяма тежест на държавите членки при практическото изпълнение на отделните общностни решения.

Докато тези две стъпки са стратегически и осъществими в дългосрочен план, за краткосрочен напредък по решаването на бежанската криза и същинските й причини са необходими няколко хода с практическо значение:- развитие на по-прецизен познавателен и аналитичен капацитет относно ситуацията в Близкия изток и Африка и по-специално за районите и държавите в непосредствена близост до Сирия и Ирак, които понасят най-тежко бремето от бежанската вълна. С близо 2 млн. души в Турция, 1,2 млн. в Ливан и 630 хил. души в Йордания, които живеят в крайно неблагоприятни условия, едва ли Европа може да претендира за основен потърпевш от регионалните конфликти. Още по-активният ангажимент в тези съседни страни ще спомогне за овладяването на бежанския поток към Европа;- ясно дефиниране и разпределение на ангажиментите на европейските държави за решаване на бежанския въпрос според техните възможности, натрупан опит, геополитическа тежест и разположение. Примерен схематичен модел би включвал по-активно участие на държави като Великобритания, Германия и Франция в дипломатическите и военно-политическите инициативи за решаване на конфликтите в Сирия, Ирак и Либия, засилен ангажимент на скандинавските страни като Швеция, Дания и Норвегия при овладяването на постконфликтни ситуации във вътрешността на ЕС, каквато е притокът на бежанци, и укрепване на капацитета на централно и източноевропейските държави и средиземноморските европейски държави при ранно предупреждение за кризи, превенция на движението на джихадисти от запад на изток и в обратна посока, пресичане дейността на трафикантите на хора и други;- не на последно място по важност е функционирането на механизмите на гражданското общество. През последните месеци то се оказа лесноманипулируемо, податливо на конспиративни теории и склонно към крайни становища. Ролята на гражданското общество е да бъде коректив на политиката, а не негов придатък и отражение. Само така обикновените граждани в Европа могат да дадат добър пример на политиците с умерено и балансирано отношение към бежанците, т.е. поведение на разбиране, диалог и толерантност, съчетано с повече мисъл и грижа за сигурността като споделена ценност на европейските общества. Сигурността е истинската гаранция за индивидуалната свобода и не бива да се превръща в цената, която европейските народи ще платят за интеграция на бежанците, която може да се окаже половинчата или генерираща допълнителни рискове от конфронтация.

Задълбоченото познаване на историята на Близкия изток, на основните и второстепенните противоречия в съвременната политика на арабските държави, както и на линиите на сближаване и разделение между основните играчи на регионалната сцена е в основата на правилното разбиране на бежанския въпрос. Неговото овладяване или решаване извън комплекса от стратегии и политики, прилагани към конфликтите в Близкия изток и Африка, е не просто невъзможно, но обрича на предразсъдъци и невежество, а в най-добрия случай на временни решения държавите и обществата, които се сблъскват или тепърва ще се сблъскват с тежките му последици.

За бежанците между отрицание...

от стр. 2

Т Р А Н С Г Р А Н И Ч Н О С Т

4Литературен вестник 30.09-6.10.2015

В И Т Р И Н А

Матей Вишниек, „Господин К. на СВОбОДА”, превод Огнян Стамболиев, оформление Галя Кръстева, „Гея-Либрис”, С., 2015, 11.95 лв.Като младеж

Вишниек цели две години все започва да чете „Процесът” на Кафка и все не го дочита, докато накрая след последния ред разбира, че това е книгата, която ще бележи целия му живот. Романът му „Господин К. на СВОБОДА” е „почит към Франц Кафка”. Пряко е свързан с емиграцията на автора във Франция през 1987 г., когато изпитва шока от свободата, почувствал се като излязъл от затвор, както сам споделя. Героят е освободен от затвора, но възможно ли е да се живее със свободата, когато си бил несвободен... Написан в първите години

след емигрирането, романът лежи 20 години в чекмеджето на писателя, докато дойде времето да бъде показан на читателите.

Хасан Бласим, „Лудият от площад Свобода”, превод Мая Ценова, художник Люба Халева, „Жанет 45”, П., 2015, 12 лв.Разкази,

определяни като „литература на ужаса, тревогата и провала”. Бласим е иракчанин, който разказва за тежката съдба на бежанеца. Дванайсетте истории са написани като свидетелски показания от първа ръка, от мястото на събитието, но и от мястото на сърцето. Няма как да останем безучастни. Няма как да не ни разтреперят. Няма как да се забравят. „В Ирак казваме, твърди Бласим, че всеки иракчанин има поне пет добри истории на ужасите, а населението ни е близо 30 милиона...” Книга, в която и българите присъстват. Но никак не сме симпатични, меко казано.

София Лорен, „Вчера, днес и утре. Моят живот”, превод Соня Александрова, художник Чавдар

Гюзелев, „Рива”, С., 2015, 16 лв.Не знам дали има актриса, която би могла да засенчи съчетанието на красота и талант, което притежава София Лорен. През годините на дългата си филмова кариера е участвала в над сто филма, печелила е безброй престижни отличия, сред които два „Оскара”. Знам, че подобни книги се пишат заедно с писатели в сянка, но дори и да е така, онова, което разказва за живота си голямата звезда, се чете не просто като автобиография, а като роман. Роман живот. Посветен на голямото чудо в живота й – нейните четири внучета, които я питат: „Ти какво искаш да правиш, когато пораснеш?”

Едно приплъзване по перфектния кадър, едно засядане в плитчините на спомена, едно ускоряване на пейзажа – възможно ли е тези наглед безобидни действия да се окажат опасни за изживяване състояния? Няколко пъти препрочитам стихосбирката „Ускорени пейзажи” на Христина Мирчева и все още нямам отговор. Защото тази книга, пестелива откъм брой стихотворения и неочаквано разточителна откъм смислова многозначност, е „заета” с други себереализации: да поставя въпроси, да прави от картинността поезия, да ни озадачава с неуловимата си поезия, да ни потапя в зрителни, темпорални, ментални и емоционални илюзии и едновременно с това – да разбива илюзиите пред нас; да не дава отговори.Разглеждайки книгата в нейната несамота, като втора стихосбирка за авторката си (след „Минава нощ, минава ден”, УИ „Паисий Хилендарски”, 2012), прави впечатление една словесна аскеза, оставила своя отпечатък върху „Ускорени пейзажи” по два начина: в новата книга го няма това циклизиране, познато ни от предходната. Многото време за обмисляне на текстовете и изграждането на цялото (ако не се лъжа, две години преди излизането й от печат) е допринесло за оформянето на един по-монолитен поетичен „пейзаж”. Самите стихове пък, проследени в своето пътуване от едната книга във и към другата, са по-изчистени, болезнено семпли и лапидарни (най-ясно това се вижда в стихотворението от две части „Сън, причинен от далечен спомен”).Книгата започва с внушаващото картинност стихотворение „Опит да хвана слънцето с обектив”, което е знаково за мен; то, заедно с последния поетичен текст, дал и име на стихосбирката „Ускорени пейзажи”, рамкира книгата, но едновременно с това и едва-едва загатва, „намеква” за разрушителността в последния текст. Стихотворение метафора за този непобедим човешки стремеж да се „хване”, да се задържи неуловимото. Освен това то дава начало на „серия” стихове, написани „поради” фотообектива и резултата от работата му – стихове като „Роза с перки на самолет”, „Фотоувеличение”, „Не исках да имаш друг живот преди мен”. По-натам откривам един типичен стилистичен маркер за авторката: синтактични конструкции с лексикални повторения, като всяко следващо повторение опровергава или видоизменя смисъла преди него. Познавам го още от „Минава нощ, минава ден”:Знам, че не трябва,но трябва да ти кажа нещо.

Да ти кажа ли? („Прободеното време“)

В „Ускорени пейзажи“ този похват ме изненадва приятно още във второто стихотворение:

Вървиш винаги на крачка пред мен –не успявам да те видя.............................................Виждам те в изоставена сградас разбити прозорци.

Разбити като преградите на сърцето,което те следва.Забравя защо те следва.Забравя значението на думите от повтаряне. („Протяжен ден“)

Ето и последните три стиха на „Паркът на увеселението“:

Чувам вик на дете,дете, което вика за мен,моето дете, което моли да не спя на терасата.

В книгата има няколко стихотворения, които по звучене отнасям към хоръра и кримито. Тези стихове „разказват“ истории, имат сюжети и голяма доза фрустрираща неизвестност. Такива са „Ваденки“, „Влакът беглец“, „Жълтият мотел“ и „Алиби“. Други стихотворения – „Трансатлантически новини“, „Ел Кактус Анданте“, „Влакът беглец“ (да, споменато вече стихотворение, в потвърждение на поетичната многозначност), „Трафик“ – внасят портретност в стихосбирката. Особено интересна е позицията на „Трансатлантически новини“ и „Ел Кактус Анданте“ – те са на последователни страници, но това, вместо да свидетелства за някаква близост помежду

им, максимално засилва видимия контраст между тях. В „Трансатлантически новини“ той, мъжът, „мисли дори когато решава да бъде спонтанен“. Има на разположение много лета, има на разположение трансатлантически коридор. Той, човекът, въпреки примамливите представи, се отказва да бъде спонтанен, да бъде част от движението. На следващата страница започва да се търкаля „Ел Кактус Анданте“ – движещо се растение, което

Върви бавно, затова пък постоянно, равномерно и в края на краищата изминава километри.

Мотивът за движението се оказва гръбнак както на споменатите стихове, така и на „Влакът беглец“, „Трафик“, „Сън, причинен от далечен спомен“ – I, „Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – IV, „Ускорени пейзажи“. Какво е това движение – само избор, изразяващ се в статичност или мобилност в пространството, или нещо много по-дълбоко и тъмно – като „истини, които не търпят колебание“ („Трансатлантически новини“) и като място, „където ще умрем наистина/ в последната илюзия” („Трафик“).Пътуване от познатото и уютно присъствие на някого до съвсем скоро – към още по-скорошната му промяна, липса от отреденото му място, намерило словесен израз в „твоето вечно отсъствие“ („Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – IV).Тук ще направя още един паралел между стихосбирките „Минава нощ, минава ден” и „Ускорени пейзажи“. В първата стихосбирка има ясно заявен митологизъм, който ни кара да тръгнем с рикоширащ поглед от илюстрациите към текстовете. В „Ускорени пейзажи“ липсват „лирическите отклонения“ на илюстративния материал, но митологизмът отново е увличащ и ясно осезаем. Благодарение на многото въпроси в стихотворенията, които държат читателя в хватката на загадките на Сфинкса, времето и значенията се разтягат и отместват. Въпросите – в стихотворения като „Фотоувеличение“, „Жълтият мотел“, „Сън, причинен от далечен спомен“ (тук и в двете части – удвоени, преповторени въпроси), „Мрачен град“ и още няколко текста – ни показват един непознаваем, неразпознат като момент или част от нас свят. И съвсем резонно в непознаваемия свят, почти в средата на книгата стои една поетична миниатюра – натоварена със смисъл като точка със свръхтежка маса:

С дете на раменетепо-леко от нищо,по-тежко от всичкопрекосявам реката.

Има още няколко тристишия в книгата: „Всяко лято ме захвърля в предишното“, „Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – I, „Няма“, „Високо“, но само в цитираната вече миниатюра и в последната („Високо“) има алюзия за божественост („по-леко от нищо“, „Високо“). Тези тристишия за малко променят ритъма на четенето (в „гората“ от по-дълги стихотворения) и дават една по-различна, минималистично-есенциална визия на определени страници от книгата. Но трябва да се отбележи, че поетичните миниатюри не заобикалят и не бягат от основната тема – те я изговарят кондензирано, епиграфски:

Тъгувам по тебкато емигрантпо изгубено Отечество.

( „Моят любим е моят най-жесток мъчител“ – I)

Любовта, която е едно от основните смислоопределящи състояния в живота на човек. Любовта, която прави живеенето да изглежда като „Протяжен ден“ – и да те заставя да следваш някого с разбити прегради на сърцето, и да забравяш защо го следваш. Тя е, която в едно и също стихотворение лишава цветето от очарованието на живота и любовната символика и го превръща в част от машина „или жълта роза с прибрани перки на самолет“. И след това показва „плитчините на спомена“ като най-удобното място за засядане („Роза с перки на самолет“). Тя е своеобразният обектив,

през който се вглеждаме в детайлите, в малките и неуловими неща – в търсене на присъствие, мечтана взаимност, а защо не и любов („Фото-увеличение“)? Когато ситуирането на любовта в сегашно време е несигурно, тя също започва да „тежи“ – с онази тежест на неуловимото, на спомненото. Тя е видяна и представена като пътуване („дългоочаквани пътешествия), чието начало се е състояло в един „далечен спомен“, а сега – не е ясно към какво. Път без надежда и може би без достатъчно комуникация.

Кога ще стигнем?Кога ще стигнем?

Въпросът е оставен без отговор, но и не е чут, затова е преповторен („Сън, причинен от далечен спомен“). Тя е заедност със знак „past“ в стихотворения като „Всяко лято ме захвърля в предишното“, „Не исках да имаш друг живот преди мен“, „Ускорени пейзажи“. В сегашния момент тя (олицетворяващият я любим) е „най-жесток мъчител“, превърнал лирическия говорител в емоционален емигрант или „тънка струя“, изливаща се „заради твоето вечно отсъствие“. Може ли любовта да бъде припозната като

бездната,където може би ще се видим някога?

Или да предизвика лирическата героиня да каже:

Чезна, оскърбена от паника?

Такава е поетичната „реалност“ в стихотворението от четири части „Моят любим е моят най-жесток мъчител“. Интимното чувство може да е още по-отрицателно: стихотворения като „Няма“, „Мрачен град“, „Последни дни“, „Отражения“ изобилстват с отрицателни лични и безлични форми, болезнено отнемащи всяка надежда за въплътяване и изживяване на любовта. Тя е отказана дори на чисто предметно ниво („Щора“). Тя е порязваща. Но и разрушителна („Пресечни точки“). Тя е отграничителната субстанция на човешкото от божественото („Обичам да говоря, но не само“). Още от древността, достигнали до нас под формата на множество хилядолетни артефакти, Ерос и Танатос вървят ръка за ръка. Поставянето на любовта и смъртта на една плоскост винаги е било ефектно, за което и да е изкуство. При намесата на Танатос постигнатото в сферата на Ероса не се губи; любовният акт, осъществилата се любов не се накърняват в смъртта. В стихотворението „Ускорени пейзажи“ обаче не е така. Любовта е показана като спомен („лежахме в лятото…“), като лежерност и предчувствие за смърт:

И релсите нарязваха телата ни.Унесени от монотонен звук…

Но любовта и заедността така и не прекрачват в настоящия момент. „Сънят“ настъпва преди прегръдката:

В съня, преди в съня да се прегърнем,видяхме ускорения пейзаж.

И сините, облени в светлина полетав прозорците на нашия живот.

Сбогуването със „своето“ досега е зрително и мълчаливо.Това стихотворение, явяващо се поанта на книгата, внушава усещане за моменталност, неотменност и окончателност. Окончателно сбогуване с илюзиите. И катарзис, който остъргва с острието на болката нечистотиите по сърцето и прави място за нещо светло, за отваряне на нова бяла страница.

ИГЛИКА ДИОНИСИЕВА

Христина Мирчева, „Ускорени пейзажи“, „Жанет 45“, П., 2015.

По-тежко от всичко – неуловимото

П Р И П И С К И

Литературен вестник 30.09-6.10.2015 5

В И Т Р И Н АП Р И П И С К И

Джон Банвил, „Недосегаемият”, превод Иглика Василева, художник Стефан Касъров, „Колибри”, С., 2015, 17 лв.Ирландецът Джон Банвил е един от най-големите съвременни писатели не само в англоезичния

сват. „Недосегаемият” потвърждава това мнение, изразено впрочем и с присъждането му на едни от най-престижните литературни отличия. Книгата е различна от шедьовъра „Морето”, но само поради естеството на историята за шпионина Виктор Маскел, която Банвил разказва. Независимо дали пише за вътрешните състояния на героя от „Морето”, загубил съпругата си и сам изгубен в света, или за объркания живот на Маскел, също изгубен между двойствеността на самоличностите си, правещ тъжна равносметка на отминалия живот, Банвил е многопластов разказвач и блестящ стилист. Може да иронизира и да натъжава, да анализира и да засяга социални и морални въпроси, а най-вече да увлича читателя.

Елена Алексиева, „Жертви на любовта”, монодрами, художник Кирил Златков, „Факел Експрес, С., 2015, 11 лв.След журирането на последния конкурс за драматургия за „Аскеер” Иван Теофилов ми каза,

че е прочел голямо количество монодрами и малко други пиеси. Явно формата или по-добрата възможност за осъществяване привлича съвременните автори и ги кара да пишат монодрами. Елена Алексиева издаде миналата година книга с пиеси „Ангелски огън”. В новата й книга, взела заглавието на една от монодрамите вътре, са публикувани още „Глас” и „Мадам Мишима”, осъществени на сцена и получили вече награди и признанието на публиката. Както сама казва: „трилогия от солови пиеси”. Убийствена корица на Кирил Златков.

Мишел Уелбек, „Подчинение”, превод Александра Велева, художник Кирил Златков, „Факел Експрес”, С., 2015, 17 лв.Всичко, което знаете и сте прочели за този

роман, е вярно. И не е. Защото около медийния шум поради съвпадението на публикуването му с убийствата във вестника „Шарли Ебдо” беше коментиран почти само в посоката на политическото. Уелбек наистина прогнозира ислямизацията на Франция и Европа, даже в един малък пасаж говори за бежанците. Тези процеси променят живота на героя му, но той като че ли предварително е готов за това и то се извършва без насилие. Да си подчинен е щастие, казва Уелбек. Сарказмът, с който обрисува френското общество и политическия живот, лидерите, университетския елит, е безпощаден. Безпощаден е и към героя си. Да, големият въпрос в романа е на какво се подчинява Европа и на каква цена, но още по-големият е на какво се подчинява човекът, вярва ли, обича ли, живее ли изобщо.

...сърцето ми е изсушено... за нищо не ставам.

Жорис-Карл Юисманс

„Подчинение“, новият роман на Мишел Уелбек, бе издаден във Франция в деня на атаката над редакцията на сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“. Скандално съвпадение с оглед на факта, че на корицата на последния за тогавашния момент брой на изданието има карикатура на Уелбек с надпис „Предсказанията на маг Уелбек: „През 2022 ще празнувам Рамадан!“. Moже би точно тази злополучна случайност наложи сред читателската маса очаквания за също толкова скандален текст. С излизането на заглавието на българския пазар книгата се превърна в задължителна покупка и тема за разговор. Фабулата се развива в една нова Европа, в която ислямът печели чрез избирателните урни и западна демокрация, за да преобрази френската политика и общество. Главният герой Франсоа е университетски преподавател, литератор и почитател на декаданса и Юисманс; самотник и естет по душа. От микрокосмоса на неговите преживявания Уелбек проследява промяната на макросвета. А тя придобива неподозирани размери. Франсоа e застигнат от кризата на средната възраст, а дисекцията на любовния му живот още по-стремглаво го води към пропастта. Липсата на любов в съвременния свят е равносилна на липсата на вяра, липсата на Бог. Уелбек унищожава бавно и систематично героя си – когато на 44 си преподавател по литературата на XIX век в „Париж III Сорбона“, работиш само в сряда, загубил си връзка с родителите си, единственият ти събеседник вечер е телевизорът, а дори тъгата не може да събуди първичния ти инстинкт за самосъхранение и адаптация, животът представлява само мъчително очакване на смъртта.Този подход не представлява изненада – почти всички герои в романите на

френския писател (още от „По-широко поле за борбата“) виреят в полумъртва среда, в която колегите им се считат за недосегаеми, хъсът за живот сякаш е отнет, а сянката на каквато и да е дълбочина ги плаши. Разложението е полепнало по живите и се превръща в съвсем естествено продължение на главния персонаж. Когато изборите неочаквано са спечелени от „Мюсюлманско братство“, партията на Мохамед Бен Абес, единствено самотникът може да надуши промяната и последствията от нея.Противно на очакванията Уелбек не напада, няма изградени образи на талибани, терористи и носители на злото. Партията на Абес е създадена през 2017 г., печели президентските избори през 2022 г. с подкрепата на широка коалиция от утвърдени партии, на които са предоставени стратегически министерски постове. Абес впоследствие е сравняван с Митеран, оприличаван е и на нов Де Гол. Важното за ислямската политика са децата. Който владее поколенията, владее държавата и бъдещето. В икономическо отношение новата политика не подкрепя големите индустриални проекти и компании. Уелбек проследява как в рамките на три години социалните разходи на държавата са намалени с 85 процента, престъпността намалява, а патриархатът е легитимен; полигамията – правило.Франсоа също се оказва впримчен в плановете на исляма. Той постепенно се убеждава в приемливостта на идеите на Абес. Подчинението е единственият логичен изход в ситуацията на едно масово европоцентристко самоубийство. Любовта на мюсюлманите – видяна през очите на самотника като вечна, устойчива и трайна, – е нещото, което омагьосва душата му, оказва се неговата Ахилесова пета и го кара окончателно да се отрече от себе си. Приел нова идеология, последното изречение, което завещава на читателя, е: „Няма за какво да съжалявам“.

Наративът на „Подчинение“(то) не е агресивен, скандален или провокативен, той сякаш просто сумира различни прогнози, с които сме облъчвани всеки ден и им надява дрехите на собственото си мрачно въображение. Франсоа е авторово огледало – един мъж на прага на друга възраст, който се примирява със самотата си и търси нова основа, на която да се задържи, за да не потъне – похват, който прави романа по-интимен, по-човешки и лишен от цялостна политизация. Завръщането на религиозното не е лозунг, а по-скоро нормална психологическа реакция, която наблюдаваме често у хора, преминали през големи трудности и самота. Деволюция на вярата в собствените възможности и търсене на нещо по-голямо. Търсене на смисъл.Някои френски критици наричат Уелбек след „Подчинение“ нов Оруел, нов Хъксли. Други са на мнение, че романът му е проста провокация. Безспорно е, че той успява да изненада с посоката, която поема – тази на роман откровение, без политически слогани. Съзнателното изнасяне на европейските политически структури в ъгъла на повествованието и акцентирането върху екзистенциалното падение на индивида като личност едва ли е случайно. Книгата поставя под съмнение съществуването и по-конкретно отказа от съществуване, страха и образа на Другия.Българското издание на „Факел Експрес“ се появи сравнително бързо на пазара и вероятно това е и причината за елементарните грешки в словореда, кръпките като „подвижен телефон“ и подвеждащата анотация, които изпъкват на фона на страхотния коментар в края на книгата от преводачката Александра Велева. Преводът само би спечелил от по-щателна редакция.

ТЕМЗ АРАБАДЖИЕВА

Мишел Уелбек, „Подчинение”, превод Александра Велева, художник Кирил Златков, „Факел Експрес”, С., 2015, 17 лв.

Днес е Европейски ден за солидарност с мигрантите...Мигранти обаче не е синоним – мигранти е евфемизъм – както „роми“ или „Баба Шарка“, която нашите баби са наричали още „Медената” и „Маслената”, вярвайки, че така я омилостивяват и ще причинява смъртта на по-малко дечица... Та евфемизмите са белег, че от нещо ни е страх или срам – гузни сме, притесняваме се. Всъщност би следвало днес да се солидаризираме не с „мигранти”, а с бежанци - с хора, които бягат от ужас, а не мигриращи птици, които следват хилядолетния повик на своята природа! Но нас ни е срам, защото вътре в себе си си знаем, че и ние сме съучастници във възникването на ужаса, който ги гони!В книгата на Хасан Бласим обаче няма нито един евфемизъм! Текстът й е грапав, нелицеприятен, той дере! След него в душата остават не „драскотини“ , драскотина би било евфемизъм на тези следи; баба ми използваше за такива думата „даруги“! В този смисъл някак си не мога да се съглася с „Гардиън”, който квалифицира Бласим като „...вероятно най-добрият жив автор на художествена литература на арабски...” Позволявам си да изразя „разминаване” с оценката на „Гардиън”, който едва ли може да бъде приет за сведущ точно по състоянието на съвременната арабска художествена литература, още повече дотам, че да определи „най-добрия й жив автор”. Тъй или инак, текстът на Бласим е значимо свидетелство за събития и тенденции, влияещи в нарастваща степен върху съдбата на света в настоящия момент. По професия Хасан Бласим не е писател - той е кинематографист - режисьор и сценарист. „Лудият от площад „Свобода” съдържа, бих казала, прекрасни сценарии за късометражки - документално-биографични с елементи на мрачно фентъзи. Но кой знае защо, колкото и това да изглежда контрапункт, точно

те събудиха у мен асоциация с „Лачените обувки на незнайния воин” с цялата му поетичност и ефирност... А „Лудият...” на Бласим е луд, бесен... Но и той има своето място, от което никой и нищо не може да го измести. Когато ми предложи да преведа този текст, Нева Мичева ми написа: „... Може би се лъжа, но имам чувството, че така и не схванахме какво точно се случва в Ирак през последните няколко десетилетия... Струва ми се, че освен да внесем малко добра литература, с „Лудият...“ бихме внесли и малко „поетична справедливост“, както се казва на испански, малко равновесие в знанието и незнанието, в разбирането и неразбирането на Ирак в България.“ Тези дни минах по „Алеята на книгата”, за да „си взема бройки” и Елка Шен ме посрещна с въпроса „Как си го превеждала това!?” Благодаря й за съпричастния въпрос - сгря ми душата... и имах нужда от това, защото как го превеждах ли? - С потрес, стигащ ту до погнуса, ту до отчаяние. Воплите ми стигаха до бунт - войната е винаги нещо отвратително. И самата аз изпитвам към нея най-напред и преди всичко отвращение. После омраза и разни други рационалности... Но със сигурност има начин да се говори за тази отвратителност и без да принуждаваш читателите си да им се повдига! Така го превеждах - с любов. Пък и за преводача преводът е нещо като съжителство - съпружество с автора: съпрузите са съ-впряг, нали!? - и с автора и преводача е горе-долу така. Всеки от нас има и своите пътища, и своите кръстопътища... Историите за пътя винаги ни разпъват на кръстопът – между емиграция и имиграция. Всички ние сме мигранти – прелетни птици през сезоните на живота си. А животът ни – нашият днешен – все повече се приближава към съдържанието на ония сцени, които телевизиите са длъжни да обозначават с червена точка – на целия

ни живот май вече е крайно време да се сложи една голяма червена точка – и да се раждаме в него поне 18-годишни, пораснали, закрепнали, обръгнали... Би трябвало – но не става така. Снимките на загинали деца се трупат една след друга – трупат се до претръпване и вече никой не им слага червена точка. А деца продължават да се раждат, защото светът трябва да продължи. Затова ще си позволя в края на думите си да сложа една червена точка на един текст, с който искам да завърша ... Едно стихотворение на иракския поет Синан Антун, публикувано през 2003 г.:

Писмо до един иракски зародиш

Знаеш ли,че на утробата прозорчето гледа в конфискувано отечество?Знаеш ли,че утрето тиняма утре,че кръвта ти е мастилото за нови географски карти?Ти недей да се срамуваш – тия, дето са дошли да те приветстват, твоето кафе изпихаи си тръгнаха,а майка ти от бавните си миговетъче за теб надгробен плач. Не се страхувай – няма да си сам: приятелите ти са многои множат се ден след ден – душите им ще си играят с теб.Не закъснявай – твоят гроб часовника си гледа;ще подредим костиците ти нежнои като цвете ще положим черепанад тях,е, хайде!Идвай!

МАЯ ЦЕНОВА

Думи от премиерата на „Лудият от площад „Свобода” на иракчанина Хасан Бласим

Войната е нещо отвратително

Деволюция на вярата в собствените сили

6Литературен вестник 30.09-6.10.2015

С т о Л и ц а

Едно събитиe от столичния културен календар привлeчe вниманието през последния месец - софийската „Алея на книгата“ (8 -13 септември), организирана от Асоциация „Българска книга“. Не ми се иска да пресилвам значимостта му, то едва ли е най-важното от случилото се в столицата през изминалите седмици, от друга страна „Алеята“ показва нещо трайно залегнало в менталността на организацията на подобен род мероприятия, на което си струва да се обърне внимание. Ще определя тази черта като опъка панаирност.Макар организаторите да предпочитат да изтъкват уникалността в замисъла на „Алеята на книгата“ – да бъде единственото по рода си пътуващо изложение на български книги, което пристига в София, едва след като е обиколило големите градове в страната, където всеки може да си купи още топло от печатницата издание според предпочитанията си и със значителна отстъпка – появата на „Алеята“ беше всъщност предвидима и очаквана, като се вземе под внимание логиката, която движи българското книгоиздаване и представляващата го Асоциация „Българска книга“. Тази логика е подчинена на определени „сезонни“ моменти, в които се очаква повишен интерес към български книги.Първият такъв момент са коледно-новогодишните празници или по-конкретно втората и третата седмица на декември, когато се провежда зимният „Панаир на книгата“. Празници са, ще се поглезим, ако не себе си то за подарък... Книгите не са толкова скъпи, а пък стойността им не се мери по коричната цена. Пък и книгата за подарък позволява да се изрази отношение към съответния човек. Да покажеш, че познаваш предпочитанията и вкуса му или поне как гледаш на него. Томче с поезия би казвало, че се гледа на дадения човек като изтънчен, културен, способен да оцени такъв подарък. Ако не това, то биография или пък мемоари – възможностите за избор са големи... Тази реконструкция на мотивировката, която стои зад организацията на „Панаира“ няма претенция да бъде изчерпателна или дори твърде прецизна. Мотивите зад пролетния „Базар на книгата“, отново провеждан ежегодно, вероятно са по-многопластови. По традиция, той се провежда около 24 май, когато заради стожерното място, което кирилската писменост и честването й заемат в националния ни дискурс, изглежда, някак наложително от кумова срама човек, ако не да прочете нещо, то поне да си купи някоя българска книга и да каже няколко приповдигнати думи за славянската писменост, възрожденците, българския литературен канон, да засвидетелства дълг и признателност към тях пък и да подметне с тревога видимо нарастващите неграмотност и безразличие към гореспоменатите в българското училище. Базарът, от друга страна, се провежда и преди първи юни, празникът на детето, останал в наследство от НРБ. Трябва да се отбележи, че при всичките си грандомански проекти и също толкова мащабни провали, режимът успя поне в това – да постави детето на мястото на патриарха в българското семейство. Трансформация, която за разлика от много други, не се превъртя обратно до предходното си състояние след края на народната република. Но да се върна на пролетния базар на книгата, който освен на високите четива от литературния канон по тази причина набляга и на детските книжки. Последният пласт,

който определя облика му, е погледът към отпуските и лятото. Учудващо или не тъкмо протяжните часове

на плажа най-много се доближават по структура до онова свободно време, което е позволило формирането на просвещенската култура на четенето, и чието изчезване го поставя под натиска, който наблюдаваме днес. Разбира се, четенето на плажа е и сходно и различно от идеализираната и еротизирана фигура на четящата в своя будоар мадона. За отпуската се подбират предимно леки, по правило преводни романи, с които да се запълва времето, ако водата е прекалено хладка или пък разговорите в компанията не вървят. И тъкмо такива българските издатели се стремят да подготвят за щанда си на базара през пролетта.Така организиран, българският книгоиздателски календар оставя една голяма дупка между пролетно и зимното повишено търсене на издавани в България заглавия. Това е празнината, която „Алея на книгата“, закономерно се появява, за да запълни, в самото начало на есента и преди започването на учебната и академичната година. Новото ежегодно мероприятие има дори още по-хибридна природа от базара и панаира. То отново разчита на донякъде институционално гарантирани публики – ученици и студенти или поне загрижените за образованието им родители. Това таргетиране показва на свой ред, че събитието опитва повече да използва вече наличен интерес към издаваните заглавия, вместо да търси начини да формира и развива интерес и някаква култура на четене.От друга страна, по силата на своя замисъл „Алеята“ вече настоява да бъде вписана в самото градско ежедневие. Не специално събитие, което би изисквало да му се отдели собствено време и място, а изнесено навън, на улицата. Събитие, което в този смисъл се вписва в самата урбанистична среда и което разчита на това да ви „пресече пътя“. Да промени, да разнообрази и да учудни обичаен градски топос, някъде, откъдето се минава всеки ден изниква микроселце от шатри с изложени книги – книгите са излезли измежду хората, вместо да чакат последните да отидат при тях. Струва си да се поспреш за малко, да поразгледаш, да размениш някоя дума с продавачите, а може и ненадейно да попаднеш на някой познат, когото не си виждал от години. Пък е и хубаво да те видят на новото „стъргало“ при това с книга в ръка. Или може би поне така следва да бъде разчетен жестът, който „алеята“ прави.Можем да потърсим и по-сериозна мотивация, различна от рекламно-търговската. Все повече се чете именно в промеждутъците – в метрото, в трамвая, в задръстването, в кафенето... Самото четене е излязло от характерните си просвещенски пространства и книгата просто го следва в стъпките му, опитва се да се нагоди според новите дадености. Далеч не само при нас положението е такова, можем да си кажем. В това отношение събития от типа на „Алея на книгата“ са ни повече, ни по-малко в духа на времето.. От друга страна, тази „сезонност“ в представянето на българското книгоиздаване, очертавана

по годишния календар от събития, организирани от АБК, внушава определено натрапчиво обобщение, което в леко ироничен дух би гласяло „нашенци пият само на маса и четат само по сериозен повод“, а далеч не такова е търсеното послание.Асоциация „Българска книга“ не може да бъде упрекната в това, че е лош организатор. Настоящото (трето) провеждане на „Алея на книгата“ отново беше съпътствано от добре обмислена и добре балансирана програма от представяния на книги и образователни програми и организации. В рамките на шестте дни бяха представени стихосбирките „Гарванов писък“ на Романьола Мирославова и „Моята антология“ на Борислав Геронтиев. Най-новата проза на свой ред вниманието се спря на сборника с разкази „Летни деца“ на Ния Цанева, романите „Портокалови дни“ на Ива Прохазкова, „Последна стъпка“ на Йордан Славейков и „Кротките“ на Ангел Игов „. Предпремиерно Милена Фучеджиева прочете откъси от „Сексът и комунизмът 2“ още преди романът да е влязъл за печат. В поглед назад към предходниците Румяна Пенчева представи „Моите делници“, мемоарна книга с дневници и спомени на Стилиян Чилингиров под нейна редакция. Беше представен и обзорният том „Български музикален театър 1890-2010. Том 4“ от Розалия Бикс и колектив. За уравновесяване на тези по-академични четива организаторите бяха предвидили и представяне на книгата „Футболни отломки от стари времена“ на спортния журналист Силвестър Милчев и спортната автобиография на баскетболистката Гергана Брънзова. А също и „Цветя от края на 80-те. BG рок история/поезия“ на музикалните журналисти Румен Янев и Емил Братанов. В програмата на „Алеята“ намериха още място новоиздадени томове с преводна, балканска и детска литература – романът „Орехови двери“ на босненеца Миленко Йергович, „Патилата на шарпланинеца Дон“ на хърватската детска писателка Вишня Стахуляк и юношеският роман „13-а пряка“ на полската писателка Малгожата Гутовска-Адамчик. Ясно личи стремежът да се представи една пълна картина на отпечатаното до този момент като се привлекат млади и утвърдени автори, поезия и проза, като се представи както академичната и мемоарната, така и хоби литературата. Тъкмо тук обаче се случва една характерна и за трите ежегодни събития на АБК деформация. Потокът от посетители се разделя на две. Публиката на представянията от съпътстващата програма е съставена обикновено от хора професионално ангажирани по един или друг начин с представяното издание, които идват специално за него. По правило тази публика рядко остава за някоя от следващите премиери, а още по-рядко отделя време, за да обходи самата алея с книги. Редовните посетители на „Алеята“ пък, които са дошли просто за да разгледат и да се възползват от намаленията или заради

възможността да си купят някоя по-трудно намираема книга направо от издателя, не проявяват особен интерес към съпътстващата програма. Така опитът да се покаже представителна извадка на българското книгоиздаване, остава повече опит, отколкото постигана цел. При „Алеята“ тази деформация е толкова по-видима и заради това, че шатрите с книги са разпръснати в самата градска среда, за разлика от панаира и базара, традиционно провеждани в НДК.Този проблем до голяма степен се дължи на начина, по който се популяризират трите ежегодни събития от АБК. През годините традиционно се набляга на специалните издателски отстъпки и на събирането на българските книги на едно място, докато съпътстващата програма остава на по-заден план. Да се наблегне върху отстъпката не е лоша стратегия, още повече изглежда, че от нея всички следва да печелят. Благодарение на постигнатото от АБК временно освобождаване на книгата от ДДС в рамките на трите събития, издателите могат да си позволят гарантирана отстъпка от поне 20%. А това, че предлагат книгите си лично без разпространител пък означава, че те получават 30%–40% повече от обичайното за продаден том или ако предпочитат, могат да предложат книгите си на половин цена, без да бъдат на загуба. Това направи панаирите на книгата времето за покупка на по-скъпи издания като енциклопедии и албуми. Този модел на голяма „книжарница“, от друга страна, постига добра и стабилна посещаемост и стимулира гарантирано, ако не четене, то купуване на отпечатани в България издания. Моделът „книжарница“ обаче е панаирът обърнат с главата надолу, ако се приеме, че софийският сезонен панаир е ориентиран към панаирите във Франкфурт и Болоня или пък следва да подготвя българското участие в тях (отново грижа на АБК). Както е посочвано многократно от Алберт Бенбасат „панаирът не е книжарница“, а преди всичко професионално и браншово събитие. То е място, в което издатели да се срещат с литературни агенти и автори, да се сключват договори и да се правят постъпки за преводи и издаване на чужди езици. Време за сверяване на часовника между издателите, за размяна на издателски каталози и осмисляне на очертаващите се тенденции, за планиране на издателските програми за следващата година. Доколкото тези събития са отворени за посетители, те популяризират четенето като за определен момент жестово приобщават посетителите към професионалния живот на книгата, позволяват едно надникване в кухнята на книгоиздаването. Разбира се, панаирът е и място, на което читателите да се срещнат с издатели и автори, да завържат разговор, да задават въпроси, да споделят впечатления и предпочитания. Сдобиването с нова книга би следвало да бъде съпътстващ и допълнителен, не водещият момент в това. В противен случай трудно бихме могли да дадем обоснован отговор на въпроса какво повече и по-различно от дейността на всяка голяма книжарница, която може да си позволи, освен да продава книги, да организира представяния, да кани български и чужди автори съвместно с издателите им, да подкрепя собствен литературен клуб. Дейност, която книжарницата при това провежда постоянно, а не три пъти в годината. От друга страна, панаирът може да бъде и голяма книжарница, но големите книжарници не могат да вършат задачата на панаира. Те не могат да правят представителна извадка на българската книга, нито да опитват да популяризират български автори извън България. Те не са мястото, където следва да се търси диалога между българската и други европейски и неевропейски литератури. Струва ми се, че ако искаме да видим по-добро представяне на българските книги на международния панаир на книгата във Франкфурт, то следва да започнем от изданията на българския книжен панаир.

ЧАВДАР ПАРУШЕВ

По „Алеята на книгата“

„Проектът е

съфинансиран от

Столична програма

„Култура” на

Столична община за

2015 г.”

Литературен вестник 30.09-6.10.2015 7

М Е Д И Й Н И И Г Р И

Жана Попова

През 1963 г. Теодор Адорно за първи път публикува текста си „Може ли публиката да иска?“, в който поставя акцент върху невъзможностите, които публиката сама генерира с поведението си. В настоящия текст1 се търси отговор на друг въпрос: Какво ни показва публиката в кадър? Целта е да бъдат анализирани исканията на и чрез публиката, когато предаването вече е в ефир. Анализирани са видеозаписите на предаванията2 в рамките на изследвания период през 2013-2014 г. и текстове от периодичния печат в периода 1990-2014 г. (…) Тук приемам определенията за „публика“ в изследването „Радио, публики, стилове“ (Попова, 2004): „публиката на една медия преди всичко друго е „струпване“, съвкупност“. (Снежана Попова използва определението на J.-P. Esquenazi „фикции“ за публиките, които са видими само за изследователя в радиостанцията.)Именно виждането й за публиката като „струпване“ и „фикция“ ме отведе до… Фуко. И по-скоро до анализа на Момчил Христов върху фикцията „народ“ във „Фигури на народа при Фуко: народът като властови обект“ (Христов, 2012). Момчил Христов следва Едмънд Морган, за когото божествеността на краля може да е донякъде съмнителна, но няма нужда да бъде въобразявана. Напротив, „народът никога не е видим като такъв“ и за да му бъде приписана суверенност, той трябва на първо време да бъде въобразен като „единно тяло, способно да мисли, да действа, да взема решения и да ги провежда“ (по Христов).Да предположим, че кралят в нашия случай е продуцентът, а народът в нашия случай е публиката. В предаванията, в които има наемана чрез заплащане, поканена или плащаща, за да гледа в студиото публика, са предимно външни продукции в програмата на частни или в обществена медия. Единствено „Референдум“ по БНТ от изследваните3 предавания прави изключение като вътрешна продукция. Имаме двойна представителност на властта на медията – веднъж властта на телевизията, втори път – властта на продуцента да определя (и съответно да сменя) правилата. Говорим за студийна публика, но може ли да има студиен зрител?Първият възможен отговор според анализа на видеозаписите от наблюдаваните предавания е: Продуцентите не виждат личности, виждат типажи в студийната публика. (…)

Публиката, „бременна“ с бъдещи зрителиНека разгледаме един особен случай от предаванията, в които има студийна публика – хазартната игра „Националната лотария“. Уточнявам, че при подбора на предавания за настоящото изследване играта не се излъчваше и не беше включена. Анализът на изданията е в периода от 1 май 2013 г. до декември 2013 г.4 Лотарийната игра обаче привлече изследователския ми интерес заради настояването на продуцентите от „Ню Геймс ООД“ на интернет страницата им, че имат „социална отговорност“. Хазартната игра е обвързана с мисия,

1 Този текст е част от сборника „Студийната публика в телевизията“, съставител Вяра Ангелова, издаден през 2014 г. Текстовете в сборника са резултат от анализа на резултатите от научноизследователския проект „Студийната телевизионна публика (роли, характеристики и употреби)“ по НИС на СУ „Св. Кл. Охридски”, ръководител В. Ангелова.2 Проведени бяха интервюта от екипа по проекта с участници като студийна публика на предаванията „Референдум“ (БНТ), „Господари на ефира“ („Нова тв“), „Комиците“ (bTV), „Шоуто на Слави“ (bTV), „Аз обичам България“ („Нова тв“), „Станция „Нова“ („Нова тв)“, „Денис и приятели“ („Нова тв“). 3 Още една вътрешна продукция на БНТ „История.бг“ включва в сценария си студийната публика, която взима участие с въпроси и мнения.4 Периодът е избран случайно. През август 2013 г. са излъчени „повторения от най-емоционалните моменти“, както ги определят авторите, от предаванията. Авторекламата на предаването гласи: „предаването, което иззе социалните функции на държвата“. Под „социални“ се има предвид раздаването на пари, което навярно е аналогия с употребата на „социални“ в „социални помощи“.

фокусирана изцяло върху „българското образование“5. Тази претенция за закрила на образованието от детската градина до висшето образование, както е описано, наложи включването в изследването и на отговора на Министерството на образованието6. От Дирекция „Достъп до образование и подкрепа на развитието“ отговориха, че няма данни фирмата продуцент или телевизията да са свързани с министерството: „Това е частен проект и в него се говори за бъдещо финансиране на програми и проекти в областта на образованието. Към момента няма информация за вече започнати дейности“7.Мисията на играта е свързана с типажите, които се открояват в публиката. И студийната публика, и участващите случайни състезатели имат важна социална роля – те образоват как да играем тази игра. Наблюдението на записите на „Националната лотария“ показа няколко типажа участници, които се открояват: майката – избирани са майки, родили наскоро, или бременни жени, ако е избран мъж за участие, в студийната публика камерата търси съпругата му или приятелката му, която или е бременна, или е родила наскоро. Раждането е много важен сюжет от играта. Вторият типаж, избиран за участие, е ученият или учещият човек: студентът, учителят, възпитателят, родителят на ученици. Защо точно учител и майка прекрачват границата между местата за публика в студиото и застават пред водещия в нова роля – като играчи? Отговорът е в условията на играта: „Недееспособните (лицата, които са под 18-годишна възраст) могат да получават билети или талони за участие в лотарията само по дарение“8. Майката е натоварена с много важно послание в сюжета на играта - тя може (и се подразбира, че ще го направи) да дари талони и билети за лотарията, която се разиграва в пунктовете на фирмата, магазини и бензиностанции, извън телевизионната игра. Непълнолетните не могат да се появят на тв екран, но могат да участват в лотарията чрез подарен билет. Разказите на участничките винаги сравняват раждането с емоцията от играта. Майките раждат пример на децата си за адреналина, за изживяването, за емоцията. Учителят, станал от студийната публика и изминал пътя до катедрата на участник (може да се възприеме като катедра декорът в студиото), дава урок по емоция за учениците си. В този случай студийната публика, която става играч, трябва да ни даде пример. Тя ни казва, че играта не е опасна дори за онези зрители, които законът пази.

Публиката като палач на зрителяАнализът на кадрите от изследваните предавания показва, че общите планове с публика са използвани в сцени, в които е нужно доверието на зрителя. За известно време в развитието на телевизията студийната публика е гарант за изричаната от телевизията истина за случващото се пред нея. Публиката е свидетел, който трябва да изобрази „един от нас“, гледащите пред телевизора. Ако не вярваме на продуцентите, трябва да повярваме на онзи „един от нас“, който е там, в телевизора. Но кога телевизията има нужда от

5 Ето какво четем на страницата https://www.7777.bg/za_nas: „Проектите и програмите, които ще бъдат финансирани от Национална лотария са свързани с: - Осигуряване на равен достъп до образование.- Стимулиране на образованието и квалификацията. - Стипендии и финансиране за постигнати резултати и успехи. - Стипендии и финансиране за хора в неравностойно положение. - Спорт и физическо развитие на учащите. - Модернизиране на материално-техническата база в детските градини, училищата и университетите. - Информационни технологии в образованието. - Иновации в образованието. - Международни партньорства и обмен на кадри.“ Случаят е анализиран и на страниците на в. „Култура“.6 В служебното правителство на Марин Райков точното наименование е Министерството на образованието, младежта и науката, а министър е проф. Николай Милошев. 7 Отговорът за договореностите между фирми и медии за периода 2000-2013 г. съдържа данни за 15 договора. Сред тях представлява интерес „рекламирането“ на държавните зрелостни изпити през подобни договорености. Отговорът е с дата 08.05.2013 г.8 Национална лотария. [https://www.7777.bg/

za_nas]

свидетели? Отговорът, който анализът на кадрите дава, е: когато има „ритуално бляскаво изтезание, в което се разгръща мощта на краля-суверен“, ако следваме Фуко. Или с други думи, когато има ритуал, с който продуцентът утвърждава властта си чрез символична победа над зрителя или дори символично наказание над зрителя, осмелил се да стане участник в предаването. Дали е случайно, че има телевизионни игри, в които изпитанията често са имитация на средновековни изтезания? Анализирайки „Надзор и наказание“ и ролята на палача и на народа, Христов пише: „Малко забелязвана подробност обаче е, че едно от основните действащи лица в тези публични ритуали по изтезаване е „народът“ в неговото видимо присъствие на множество, което се тълпи около ешафода“. И добавя, че освен като зрител народът е имал право да вземе участие в самото изтезание, като по този начин показва лоялност към своя владетел. Ако поддържаме аналогията с телевизионната реалност, първата употреба на публиката от продуцентите е публиката да демонстрира лоялността на зрителите към предаването. Преобладаващата част от предаванията, в които има студийна публика, в българския ефир са тези, в които може да има зрителско съмнение – телевизионните игри. (…) Историята на телевизионните игри у нас показва, че много от състезателите, спечелили голямата награда в предаванията до 2010 г., са подлагани на съмнение, разследвани и в крайна сметка лишавани от наградата си.Защо да е подложен на „екзекуция“ зрителят в предаване като „Референдум“, в което нагласите на публиката се сравняват с нагласите на зрителите извън студиото? Там няма награда. До момента, в който зрителят участник като състезател в играта само играе, телевизията забавлява. Дотогава участникът е поставен само под постоянен надзор (дори буквално - на камерите). В момента, в който участникът прекрачи границите на фикцията и поиска реална награда за доброто си представяне в играта или за късмета си, телевизията започва да упражнява и да защитава своята власт чрез символични наказателни процедури.

Съдебният иск срещу играта „Залоаложи“През 2003 г. в ефира на БНТ върви играта „Залоаложи“. Водещият е Асен Блатечки, актьор, познат предимно на зрителите в театралната зала. Почти 8 години по-късно телевизията ще наложи образа му като едно от лицата на българските сериали, произведени между 2010 и 2014 г. Участник в играта от село Бдинци подава съдебен иск за 5000 лева срещу фирмата, която организира играта „Интертелевизионни игри“. През януари 2004 г. Димитър Теохаров печели голямата печалба и натрупания джакпот в размер общо на 202 846 лв. Организаторите на шоуто обаче отказват да му изплатят парите, като мотивът е, че залогът му бил недействителен. Участникът печели делото на първа инстанция. Но след това делото изчезва от историите за игрите, разказвани в пресата. Играта е спряна по взаимно съгласие между продуцентите и БНТ 4 месеца след началото й с мотива „творчески отпуск“. Едно от мненията на играча, изразено в интервю за в. „Стандарт“9, е, че се е доверил на телевизията и затова е участвал. В изследването си Restyling Factual TV Анет Хил анализира важната роля на обществената медия при формирането на доверие към формати като реалити гейм шоуто във Великобритания и Швеция (Hill, 2007). Тя обобщава, че доверието на обществената медия се пренася върху комерсиалния формат и при неуспех на формата недоверието се пренася върху доверието към медията. Екипът, правил 9 В. „Стандарт“ цитира мнението на Димитър Теохаров: „Аз съм израснал с Българската национална телевизия. Как да не й вярвам? А и кой би помислил, че по най-голямата и авторитетна медия ще пуснат лъжлива игра?”, чуди се Димитър. „Ако случаят, който нашумя в медиите, е помогнал „Залоаложи“ да спре и да няма излъгани зрители и фенове на БНТ, аз поне малко ще се успокоя”, казва добруджанецът „Мислел, че участва в честно залагане“. В: standartnews.com .8 март 2004 г. [http://paper.standartnews.com/archive/2004/03/08/scandal/s4013_2.htm]

играта, се премества в кабелна телевизия.За първи път става ясно, че в телевизионните игри реален залог няма. Натрупват се суми, които в мига на залагането са само фикция. В студиото присъства публиката, която трябва да накара зрителите да вярват в тази фикция. И публиката като арбитър има много важна роля – трябва да не забравя да помни. Теохаров години по-късно отново е на страниците, свързани с измама. През 2009 г. обаче негови деяния са окачествени като измама. В-к „Стандарт“10 разказва историята за препродаването на имоти от страна на Теохаров на англичани, които са подали жалба срещу него. През 2009 г. вестникът е забравил, че Теохаров вече е бил медиен геройДали участници и продуценти не използват публиката по различен начин?В „Стани богат“ първият, спечелил голямата награда, връща парите. Зрителят, спечелил 100 000 лева, е Асен Ангелов. През 2002 г. обаче той не получава парите, защото не е посочил, че е баща на Искра Ангелова - водеща тогава на предаването „У нас“ по „Нова тв“. Лишаването от наградата е публичното наказание на знаещия играч, който миг преди това е бил един от многото силуети в тъмната зала със студийна публика? (…) „Палачът“ наказва победителя в името на публиката. В „Игра за милиони“ (на продуцентска фирма, свързана с Магърдич Халваджиян) по ТВ7 през 2007 г. е спечелена най-голямата сума дотогава. Чавдар Михов би трябвало да получи 319 680 лева. Продуцентите обаче се усъмняват в неговата стратегия и искат той да се подложи на детектор на лъжата. Състезателят отказва. Но на проверка са подложени всички от екипа, реализирал предаването. Нещо повече, според сп. „Тема“ на проверка са подложени всички спечелили в предходни издания на играта суми над 50 000 лева. Детекторът доказва, че един от хората от екипа на предаването е подавал информация на победителя Чавдар Михов. Наградата не е дадена, но няма и заведено дело въпреки заплахите и от двете страни в пресата. Детекторът на лъжата се превръща в част от механизмите за наказание на победителите. Но подобно на „ешафода“ в описанието на Фуко, студиото е „пунктът“, както го нарича Христов, „(…) в който се случва физическият сблъсък между суверенната наказателна власт и народът, който трябва да бъде тероризиран от гледката на бляскавото изтезание. (…) Народът се тълпи около ешафода не само за да види как наказват провинилия се, но и за да чуе как последният проклина властта. Защото „никъде другаде той не се чувствал по-заплашен от неуравновесеното и загубило мярка законно насилие“ (Христов, 2012). Фуко набляга на „преобръщането“, което може да се случи по време на изтезанието и „наказателното представление“ да се обърне срещу суверенната власт, като се проявят „народното недоволство“ и „народни вълнения“. Студийната публика чува как лишеният от награда зрител проклина властта на продуцента. Или участниците заплашват да заведат съдебни дела срещу продуцентите. Анализът показва обаче, че съмненията водят до спирането на телевизионните предавания. И продуцентската компания, поне за кратко, се премества в друга телевизия.Само можем да предполагаме дали пък зрителите, когато са засегнати, не могат да се превърнат в регулатор в отношенията между външни продуценти и телевизии. Или ще се окаже валидно и до днес онова, което Адорно предрича в текста си (преведен на български език в сборника „Когато медиите не бяха постмодерни“): „Опасното е, че ако публиката бъде подтикната да обяви желанията си, тя вероятно още повече би поискала онова, което и бездруго й се натрапва“. Дано телевизионните зрители не продължат да повтарят като свое желание това, което продуцентите и телевизиите им нашепват.

10 Георгиева, В. „Ястребовски

от Бдинци жили англичани“. В:

standartnews.com. 12 май 2009 г.

[http://paper.standartnews.com/bg/

article.php?article=277540]

Телевизионният народ

8Литературен вестник 30.09-6.10.2015

Редактор на страницата

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

В жарките дни от края на август и началото на септември (28 август – 4 септември) Букурещ беше домакин на Международния театрален фестивал NETA 2015. Фестивалът има интересен профил и се е провеждал с различни градове домакини, тъй като зад съкращението NETA (Нова европейска театрална акция) стои обединение на театри и театрални сдружения от различни европейски страни, които работят в полето на сценичните изкуства и активно си сътрудничат за разпространение и обмен на спектакли и идеи. Гостоприемството на Румъния в тази инициатива се оказа повече от топло и сърдечно. Заслугата за това, естествено, е на домакините от Националния театър „Й. Л. Караджале“, които отвориха своите сцени за спектакли от 11 страни. Щастливото обстоятелство в случая се състои в това, че театърът посреща публика след основен мащабен ремонт и изданието на фестивала NETA 2015 послужи като бляскава церемония по откриването на реновираната сграда. Целият екип на националния театър беше ангажиран и навсякъде се четеше гордост от обновената база, съчетана с амбиция театърът да се отвори към нова публика и да се възползва от предизвикателството на модернизираните сцени и нови пространства. Амбициозният директор на националния театър, Йон Карамитру – блестящ актьор с изключителна популярност, очевидно притежава не само харизма, но и впечатляващи лидерски качества, за да движи този сложен механизъм. Фестивалът се проведе под мотото „Театърът, герой на нашето време“ и даде основания да го прочетем с различен смисъл спрямо различните спектакли. Тук е важно да се каже, че селекцията на фестивала е дело на трима театрали, обвързани както със създаването на NETA, така и с каузата на добрия театър. Подбраните спектакли са предложени от Благоя Стефановски (Македония), Дамир Домитрович (Словения) и Жорж Баню (Франция). Балканските страни и театрални традиции бяха фокус в програмата, като (вероятно) за цвят имаше участие и от Русия (Драматичен театър „В. Комисаржевская“ – Санкт Петербург). Представиха се театри от Албания, България, Грузия, Гърция, Италия, Македония, Румъния, Словения, Черна гора, Хърватия. Освен театралната програма, организаторите събраха участниците около три кръгли маси, които дискутираха въпроси, свързани с етичното като смисъл и поведение („Театърът и етиката на присъствието“), с проблемите на актуалните граждански вълнения („Европейският театър – изкуство в центъра на гражданското общество“) и със специфичното писане за театъра днес („Балканската драма пред лицето на противоречивата действителност“). След всеки спектакъл творците се срещаха със зрителите очи в очи, разговаряха, споделяха и питаха за всичко, което ги е впечатлило и развълнувало. В късните часове фестивалният клуб предлагаше музикални изненади, които също допринасяха за приповдигнатата атмосфера на срещата.Удоволствието да се насладиш на тази артистична програма, естествено, се фокусираше в театралните спектакли, които предложиха различни ракурси към лицата на балканския театър днес. За жалост, рядко може да се проследи изцяло една подобна богата фестивална програма. С особено нетърпение се очакваше спектакълът „Електра“ по Софокъл с режисьор нашумелият по европейските сцени Андрей Жолдак (Македонският народен театър, Скопие). Представлението, предвидено за закриването на фестивала съсредоточи интереса на медиите и на публиката, Жолдак очевидно с успех поема и тежестта на звезда, от която всеки фестивал има нужда. Някъде в небето над Букурещ се разминах с неговата траектория, но оставам с надежда, че Скопие не е далеч от София и срещата е възможна. Всъщност откриването на подобен форум има не по-леката задача да заяви артистичната мярка, по която ще се съди за неговото художествено ниво. Фестивалът се откри със спектакъла „Сън в лятна нощ“ от Шекспир с режисьор Давид Дойашвили (Театър „ВасоАбашидзе“, Тбилиси, Грузия). В родината си, която заслужено се слави с високи театрални традиции, Дато (Давид) Дойашвили се радва на популярност и това, с което се представи в Букурещ, доказва, че умее да чете класическия текст с чувствителността на съвременната глобализирана култура. Неговата интерпретация предложи един мрачен, отчайващо тъжен и горчив Шекспир. Комичните обърквания и нелепости, преобръщанията на житейските роли, бягството подир илюзиите и неочакваните лица на природата – този комплекс от теми и мотиви, които изобилстват в Шекспировата комедия прозвучаха с изненадващо силен драматичен заряд. Спектакълът акцентира върху любовта като гигантско изпитание, което не щади никого и като мощно магнитно поле вихрено движи живите прашинки, попаднали в орбитата му. Неангажиращата любовна игра в омайната лятна нощ се разгръща като акция, близка до духа на съвременния пърформанс, който провокира към спонтанност и изненадва всички участници. Шекспир като провокатор на спяща

сетивност, на неподозирана чувственост и на шокиращи еротични страсти – да, уместен е знакът за равенство, ако операцията в това уравнение предложи естетиката на интерактивната хибридност като сценичен прочит на текста.

Изобразителната страна на спектакъла е като цитат от артистична инсталация - акцент в празното пространство са причудливи столове, съответни на всеки персонаж, чиито облегалки образуват гърбове на мъжки, или женски фигури, а за подлакътници са поставени голи ръце, или пък съблазнителни женски крака. Изненадите в играта на криеницата зад маски (социални и културни) се оказват платени с висока цена на любовна мъка и ревност. Няколко щриха от спектакъла остават като дестилат на неговата горчива любовна сласт. Общият колориситичен тон (черно, сиво, оловно) на средата, костюмите с акцент унисекс-стил, изключително яркият персонаж на Пък (двойната пол/родова природа кулминира в този вещ манипулатор) – тези линии активно повлияват върху сетивата на зрителя и го включват в страстното преживяване на събитията от лятната нощ. Драматичните обертонове се подсилват и от балансираното използване на акробатични елементи, клоунадни номера, танц и видеопрожекции.Но като най-мощна кулминация на горестната равносметка прозвуча песента Formidable на звездата на европейската музикална сцена Стромае – още един знаков мотив от еклектичната естетика, черпеща от глобалната култура на съвременния свят.Случайно или не, но интензивното използване на музиката в театъра се оказа общ елемент в спектаклите, които впечатлиха публиката. Словения се представи ярко с едно камерно заглавие – „Мъртвият се завръща за своята любима“ от Светлана Макарович. Историята се базира на фолклорния разказ за силната любов, която кара влюбените да прекрачат от отвъдното, за да се срещнат. И тук любовта е страст и болка. Режисьорът Йерней Лоренци е познат на българската публика от гостуването на спектаклите „Буря“ от Ал. Островски (през 2013) и „Бесният локомотив“ от Станислав Виткевич – Виткаци (през 2014) като част от програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и Световен театър в София. В тези представления доминира яркият експресивен стил, а това, което Лоренци показа в Букурещ, е в посока на минимализма. Очевидно неговите теми за пресичането на реалното и на отвъдното, както и за мощната енергия на страстта като двигател на живота го привързват към драматургичен материал, който предлага шанс за проучване на срещата между световете. Музиката и драматическата игра са прекрасно балансирани. Всички актьори са неизменно на сцената, буквално на една ръка разстояние от публиката, седнали в полукръг. Парадоксално е, че всъщност театърът се случва, въпреки че актьорите почти през цялото време остават на своите столове. И то се случва с толкова наситен емоционален заряд, че публиката буквално не смее да диша… Професионализмът на словенските актьори е от най-висока класа както в перфектното владеене на дозираната емоция, така и в играта с детайлите. Най-въздействаща е музикалната линия, която е изцяло на живо. Всички свирят на акордеони, пеят (солови партии, но и малки хорални интермедии), като интерпретират акцентите в интригата чрез виртуозно музициране. Уверена съм, че българската публика би посрещнала топло това представление, още повече, че Йерней Лоренци вече има любовта на свои верни зрители у нас.Акордеонът се оказа една обща точка в палитрата от изразни средства. Българското участие на фестивала беше поверено на две представления: „Медея, майка ми“ от Иван Добчев и Стефан Иванов (Театрална работилница „Сфумато“) и „Тобелия“ от Любомир Джуркович (Драматично-куклен театър, Враца). В една и съща вечер се представиха Словения и България, и точно „Медея, майка ми“ даде старт на балканското надсвирване с виртуозното соло на акордеон от началото на спектакъла. Българските спектакли се представиха достойно във фестивалната програма. „Медея, майка ми“ прикова вниманието с проблематиката, която не е никак чужда на румънската публика. Зрителите оцениха високо и актьорската игра, която използва документалната стилистика, но съчетава обективността на суровите факти с активността на актьорското отношение. Вероятно едно допълващо доказателство за впечатлението, което остави спектакълът е поканата, която директорът на театъра домакин Йон Карамитру отправи към режисьорите Иван Добчев и Маргарита Младенова да поставят този текст на сцената на Националния театър „Й. Л. Караджале“. Врачанският театър предложи черногорската пиеса „Тобелия“, режисирана от словенския режисьор Ник Ъпър (псевдоним на Нико Горшич), продуцирана в партньорство с Малък драматичен театър от Битоля (Македония) и фестивала „Ex Ponto“ в Любляна (Словения). Към международната компания може да бъде добавена и македонската актриса Йоана Поповска, която има трайно сътрудничество с трупата на театъра от Враца. Пиесата разказва за един древен черногорски обичай, при който, ако в едно семейство няма мъжки наследник, една от дъщерите приема ролята на сина – тя поема грижата и отговорността за родителите, като се отказва да създаде свое семейство и остава да живее в родния си дом. Такава жена се нарича „тобелия“. С днешна дата тази старинна практика е интерпретирана като разказ за съвременността, която не приема традиционното деление на присъщи на двата пола социални роли, а много повече се интересува от универсалните измерения на понятията право, дълг, грижа, отговорност. И това представление се вписа в сериозния тон, зададен от мотото на фестивала за театъра като герой на нашето време. Един спектакъл от Хърватия предизвика реакции с различен знак. „Лутания“ с режисьор Бранко Брезовец е копродукция на фестивала Eurokaz и Академията за драматическо изкуство & Домино в Загреб. Спектакълът се базира върху романа на Роберт Музил „Лутанията на възпитаника

Тьорлес“ и може да бъде определен като театрална инсталация с водещи музикални теми. Двете части на представлението са отграничени и едновременно подчинени на един формален признак, тъй като отговарят като динамика и продължителност на два музикални фрагмента: първата половина на спектакъла протича като сложна видео-театрална акция на фона на Втората симфония на Петерис Васкс, последвана от финалната сцена на операта „Зигфрид“ от Рихард Вагнер. Амбициозното начинание да се материализира сценично лутането на една душа, която с юношеско откровение навлиза в света, е провокирало режисьора да разположи театралното действие в няколко паралелни плана (в отделни моменти едновременно се играе на три или на четири различни точки не само на сцената, а и в зрителната зала, плюс синхронни видеопрожекции). Това насищане с активни провокации понякога директно шокира (в сексуално-еротичен план), в отделни мигове постига търсения синтез на сетивни възприятия, но и оставя в неразбиране, или досада, дори най-добронамерения зрител. Тъмната страна на човешката душа пирува в тази театрална инсталация, която не успява да ни грабне тотално, при все търсената тотална атака. Документалното начало доминираше в няколко различни по естетика представления. В едно от тях отново има българска следа. „Думата татко“ е продукция на Театър „Кoreja“ от Лече (Италия). Шест момичета от различни европейски страни (България, Македония, Полша, Италия) споделят свои разкази, свързани с фигурата на бащата. Най-често бащата се интерпретира в личен и семеен план, но точно българската актриса Ирина Андреева обогати темата, като освен своята житейска история обвърза думата (във варианта й „тато“) с така познатата ни от соцепохата социално-политическа конотация… Представлението съчетава интимните свидетелства с разпознаваеми образи от днешна обединена Европа, като черпи както от средствата на танца и импровизацията на движението, така и от възможностите на видеото и драматическата игра. Така актуалната доку-драма е в основата и на копродукцията „Ура, Носферату“ от Андрей Скубич (NETA, Националния словенски театър от Нова Горица, Театър „Младинско“ от Любляна и фестивала Ex Ponto, Словения). Фокусът е семейство, което трудно се справя с тежестта да живее с болестта на дъщеря си, страдаща от епилепсия. Ежедневното изпитание води семейството до разпад и превръща бащата в убиец. Темата за неизвестната страна на човешката душа, за невидимите процеси, които могат да преобразят т.н. обикновен човек и да отключат страшното му лице – това остана повече като теза, а не и като театрално преживяване. С документална основа е свързано и представлението „Обикновеният Джилас“ от Радмила Войводич (Националният театър на Черна гора от Подгорица). То разказва за смазването на вътрешнокомунистическата опозиция в лицето на една знакова фигура от бивша Югославия – черногорецът Милован Джилас. Център на спектакъла са неговите дискусии с партийните му другари, въдворяването му в затвора и постепенното отчаяние и униние, които го обземат. Отново откриваме като рефрен темата за обикновеното лице на човека, поставен от историята в изпитания, изискващи необикновена сила. Едно стилно оформено представление, което очевидно звучи силно в родината си, но позагуби поради историческата и културна отдалеченост на темата и централния персонаж - за публиката (особено младата) в Румъния остават твърде неясни дебатите на комунистическите водачи относно „новата класа=номенклатура“, понятието, с което Джилас вероятно ще остане в политическата история на бившата Източна Европа. Домакините се представиха достойно с пиесата на Деян Дуковски „Буре барут“ под режисурата на Феликс Алекса. Спектакълът работи с аскетичен, ударен стил на актьорска игра, като свидетелства, че румънците неслучайно направиха световен пробив в най-новото кино. Точно тази оскъдна, бедна на ефекти, но концентрирана в сърцевината на събитието естетика грабва публиката и прави тривиалните случки сурово мистични. Още в началото споменах, че обстоятелствата не ми позволиха да проследя цялата програма. Но в рамките на пет фестивални дни обновените сцени на Националния театър в Букурещ предложиха интригуващи театрални срещи. (Тук може да се спомене, че поради специфичния архитектурен профил на сградата румънците наричат своя театър „шапката“.) Приютени от необичайната лятна жега под тази елегантна шапка, зрителите преживяха очи в очи вълнуващи театрални мигове. Балканските култури имат какво да предложат на публиката и е радостно, че с активната подкрепа на европейските фондове за култура Букурещ събра артисти, които демонстрираха оригиналност, креативност и виталност – все качества, които Балканите с основание приемат за своя истински капитал.

ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА

Театър, лято, жега, шапкажега, шапка

„Медея, майка ми“ от Иван Добчев и Стефан Иванов, Театрална работилница „Сфумато“ на NETA 2015

Литературен вестник 30.09-6.10.2015 9

Разкази за деца

Лалугери Дългите летни ваканции бяха идеалното време, в което ние, група хлапета можехме да покажем своите завидни умения в измъчването и убийството на животни. Пъхахме тръбички в жабите и ги надувахме като балони, палехме опашките на котките, най-любим ни беше ловът на лалугери. Отивахме всеки следобед извън селото, там започваше огромна поляна, разпръсквахме се на десет метра един от друг и впервахме погледите си в храстите, очаквайки отнякъде да се появи първата жертва. Рано или късно някой лалугер подаваше глава от своята дупка, тогава отивахме да му заложим бесило. То представляваше сплетена връв, подобна на тези, с които се бесят хора, само че малко по-тънка. После започваше дългото дебнене. Скрити зад някой камък, чакахме лалугерът да подаде глава от дупката си, за да може този от нас, който държи въжето, с едно рязко движение да стегне примката около врата на жертвата. Понякога чакахме по цял час да се появи главата на лалугера. Моментът, в който можехме да го уловим, траеше няколко секунди. Забавехме ли се, жертвата минаваше през примката и хукваше да бяга из полето. Ловът за нас представляваше игра на нерви и бързи реакции, след улавянето всяка жертва я подлагахме на т.н. колело – центробежно въртене на бесилката с лалугера, докато той не предаде Богу дух. Имаше следобеди, в които стигахме до десет колела. Това ни правеше истински щастливи. Един ден обаче забавлението свърши. Небето беше притъмняло, отиваше на дъжд, решихме да хванем последния лалугер за деня и да се прибираме. След половин час чакане той подаде глава от дупката... даааа, точно така, красавецо, още мъъъъничко, за да можем да стегнем примката около вратлето ти... Лалугерът сякаш нарочно протегна шия, доброволно се предаде и ето го в капана. Предстоеше му излитане в космоса с орбитална станция „Мир“. Да, но още при първото завъртане жертвата успя да се измъкне от примката, падна на земята, огледа се за миг и хукна към нас. Този обрат ни изплаши, започнахме да тичаме накъдето ни видят очите, викахме за помощ все едно зад нас бягаше баскервилското куче. Асфалтовият път беше наблизо и когато стигнахме до него, махнахме за „стоп“ на първата появила се кола. Къде в това време се намираше нашият преследвач, никой не знаеше, дори не смеехме да обърнем поглед назад към полето. Шофьорът, който спря, приличаше на Карабас Барабас. Нахлухме в колата на косматия мъж уплашени и запъхтени. „Момчета, да не ви е гонил вълк?!”, попита шофьорът. След дълга пауза най-смелият от нас отговори: „Лалугер ни гони...”

Стъкло от

бирена бутилкаВзехме да порастваме, някои от нас това лято станаха на 10. Тази кръгла цифра задължаваше и изискваше по-добри резултати във всичко и най-вече в стрелбата с прашка, което беше основното ни занимание през ваканциите, докато по-големите играеха карти или разглеждаха унгарски порносписания. Знаехме, че и ние малките ще дочакаме тези времена. Някак усещахме момента, в който батковците щяха да бутнат в ръцете ни по едно списание, нещо като щафета на поколенията, неизбежно беше, трябваше да ставаме мъже. Дотогава обаче имаше още време, дотогава бяха важни единствено прашките, с които убивахме врабчета, гугутки, гълъби, косери, гарги и свраки. Те бяха от лошите. От добрите бяха славеите, синигерите, щиглеците и чинките, изобщо всички пойни птици. Лястовиците имаха особен неприкосновен статут. За нас те бяха някак толкова крехки и непредпазливи, че да убиеш лястовица беше равносилно на престъпление. „Иван, Иван уби лястовица”, често ни долагаха още по-малките, които дори нямаха право да стрелят с прашка. Тогава около убиеца се събираше приятелският съд, който не се отнасяше никак приятелски към провинилия се. „Защо уби лястовицата?” – мълчание, „Защо уби лястовицата?” пак мълчание. „Искаш ли сега теб да убием?” – едва дочут отговор „Не, не искам...” След цялата тази процедура, която се беше случвала с всеки един от нас, провиненият предаваше доброволно своята прашка и знаеше, че

няма да я види поне една седмица. Прашките бяха разменна монета за всичко и нашият единствен капитал. Обикновено ги правехме от ластици, взети от вътрешна гума на велосипед или футболна топка. Това лято обаче се случи един необичаен прелом в технологията на производство на прашки. Чичо ми от Варна, морски вълк и гмуркач, остави на село един стар водолазен костюм. Просто го хвърли на тавана и отпраши обратно към морето. Когато го намерих, приличаше на много слаб човек, леко присвит по средата, все едно го болеше корема. Докоснах го и видях, че е от гума, в този момент подскочих от радост. Ами да, ще нарежа костюма на лентички и ще започна да правя прашки от тях. Речено – сторено. Направих една прашка за проба, оказа се много добра, по-силна от всички, с които бях стрелял. Чувствах се като истински цар сред останалите хлапета. Естествено, те искаха да имат същите прашки и аз започнах да въртя търговия с ластиците от водолазния костюм. Някои разменях за дъвки, други за вафли с локум. Така неусетно ластиците свършиха. Беше дошъл септември, няколко дена преди да потеглим към града за започване на учебната година, обядвахме на малката масичка, изнесена на двора пред къщата. Бяхме само аз и баба. Дядо ми косеше някъде ливади и се връщаше чак в късния следедобед. Помня как първо отопявах с топлия селски хляб доматения сос с едро нарязан чесън, а чак след това посягах към печените чушки. Телефонът в къщата иззвъня, баба ми хукна да го вдига, забави се доста. После се появи на прага на къщата, пребледняла и някак призрачна. Приближи се до масата, едва седна на стола, погледът й беше забит в нищото. След минутка-две прошепна „Чичо ти починал днес, удавил се в морето...” Не знаех какво да кажа, мълчахме дълго, после тя стана и започна да прибира масата. Качих се на тавана, от костюма беше останала само главата, понеже гумата там беше по-твърда и не ставаше за прашки. Взех главата и бягайки, излязох извън селото. Където започваше първата нива, пръстта след оранта беше рохка, започнах да копая с ръце и когато дупката стана достатъчно дълбока, положих главата на костюма в нея. Зарових я бързо, огледах се, наоколо нямаше нищо подходящо, от което да направя кръст. Погледът ми се спря на едно счупено стъкло от бирена бутилка. Забодох го върху купчината пръст, но когато го натиснах в земята, стъклото ме поряза и от показалеца ми потече кръв. Пъхнах ръката си в джоба и бавно тръгнах към селото. Пред нашата къща всички хлапета вече се бяха събрали и ме чакаха да ходим с прашките на следобеден лов. Едно от децата неуверено се приближи към мен и ме попита „Имаш ли още от онея специални ластици”? „Свършиха...”, отговорих му „Свършиха и никога повече няма да има....” В този момент сълзите ми рукнаха, никое от децата не знаеше защо плача. Започнаха да ме разпитват, дълго плаках, без да им кажа нищо, накрая през сълзи промълвих „Порязах се на едно стъкло, на едно стъкло от бирена бутилка...”

Меден месец

Всеки път, преди да отиде при пчелите, дядо слагаше бяла мрежа на главата си. Беше направил мрежата от няколко пласта медицинска марля, затова изглеждаше като ранен. Хем се беше върнал от войната, хем толкова години раната му не заздравяваше. Често се разплаквах, беше ми тъжно, че лошите са ударили именно моя дядо. Когато пораснах и започнах да помагам за отглеждането на пчелите, дядо ми направи същата мрежа от бинтове. Вече и двамата бяхме ранени. Чувствах се някак горд. Толкова много загинали, а ние с дядо сме с превързани глави, но живи и ухаещи целите на мед. Понякога дядо купуваше пакет с локум и оставяше на входа на всеки кошер по едно парче. „Да си хапнат завалийките, че не им остава време от работа да отидат до магазина”. После вадеше от торбата си втори пакет с локум и ми го подаваше сякаш за да ме компенсира. Няколко дена преди да почине дядо изхвърли мрежата от бинтове и си купи нова маска от пчеларския магазин. Последния път, когато го видях, се беше избръснал гладко и ухаеше на евтин мъжки одеколон. Застанал пред огледалото, с треперещи от вълнение ръце, той постави маската на главата си. Под ефирната бяла материя лицето му сияеше като на младоженец. Скоро с баба щяха да отпрашат на меден месец.

Антоний Петров Димов

Ера

тиква в сезона на пъпешитев полугодието на динитев полукълбото на земеделиетов полумесеца на началото мув разгара на магданоза и целинатамежду пиперените прериии доматените полетав балканските историии европейските митовеоколо родния метълв който“не е лесно,не е леснода си тиква”

!

черно-белите филми го бяха подвеличе ако я удари силноняма да й остави синина

1915-2015

убитите вече с ореолиубийците мъртви без оръжията ситрудно еда ги различишпо сенките им през времетослед сто годинибез огледалона различни езицида ги оплачешиз гробовете и гербоветесъщо толкова безсмисленидалеч от църквите джамиите и синагогитеот историята и вяратадалеч от боговетеи от човешкотодалече струпанитрябвада се отделятна две камарии двете за покой на живите

2015

хванаха Левскизабулиха гокато заложниктуриха му въже на шиятаи го повдигнахаедва тогаваоткриха паметникаи заспориха за филма

Владислав Христов

10Литературен вестник 30.09-6.10.2015

Женя Димова

Р. е взел кучето и двамата са заминали на едномесечна лятна почивка в планината. Само двамата, той и кучето. При общите им приятели, с палатки и кемпери край река В. Още първата вечер тя отваря вратата на стаята му, останала сега със свободен достъп, да провери теглото си на кантара, и спира в изумление от изпънатото и в пълен порядък легло. Долният, леко избелял син чаршаф, онзи с жълтите криволичещи ивици, изглежда безупречен в гладкостта си и тя го гледа в продължение на секунди с повдигнати в почуда вежди. Горната завивка е сгъната прилежно на правоъгълник в единия край на леглото, близо до прозореца, леглото, по което тоя път няма разхвърляни никакви дрехи – както обичайно, чисти и носени наедно, тъмносини и бели тениски накуп, зелени и вишневи пуловери с разперени небрежно ръкави, и чорапи, всеки пътуващ в различна посока... От всичко крещи една нарочност сега, една умисъл в тоя внезапен ред, която я кара да се почувства въвлечена. Тя не живее в тая стая вече осем години. По-точно от есента на 2007-ма, когато се върна от гурбет на южния остров и двамата окончателно се примириха, че за тях всичко е свършило. Влиза рядко там, по-скоро не желае да влиза, съществото й се противи. Веднъж в седмицата обира старите чаршафи, върху които е лежано (не той е лежал, а просто ползвани, вече за смяна) и по стар домакински навик ги довлича – далеч от тялото си – до пералнята. По същия начин влиза и бързо измъква нови - от чекмедже над леглото му, балансирайки само на един крак върху мекия матрак. Или ако е лято, изчаква привечерта, за да събере от простора същите завивки, прострени сутринта, и да ги застели отново. Премята ги през рамото си още на балкона и просто отива до леглото. Без грижливост, без разперване на ръцете, без пускането им да излетят преди сами да се отпуснат, въздъхвайки, върху леглото. Не им дава да дишат. Не диша и тя. Няма радостното вдъхване на аромата на изпрано. Няма онова излишно последно приглаждане на гънките с лакът, от край до край, както правеше в първите години, накрачвайки с колене широката им спалня, а той винаги се оказваше някъде наоколо... Тя просто застила, впъхва възглавниците от memory пяна в калъфките, хвърля ги да тупнат в единия край и обръща гръб на стаята. Влиза и сутрин да се претегли - само ако е сигурна, че е чула ключалката на външната врата да изтраква. И пак някакъв страх, тревога някаква, притеснение – да не се окаже внезапно лице в лице с него, ако той е в обиталището си, и непоносимата мисъл какво би си помислил за влизането й в стаята му. Затова за най-сигурно минава няколко пъти през коридора, уж забързана да се приготвя за работа, но се втренчва всеки път в прозорчето на неговата врата, замътено от някогашно обмазване с английска сол и бира – популярна през 70-те години смес, с която баща му беше прикрил семейното си пространство, и останала така и през техния живот в същата спалня, в наследената къща. (Имаше няколко полуизтрити участъци, две прозрачни тънки ивици по това стъкло, които тя добре познаваше от годините, когато децата им растяха, и тя често проверяваше дали ги виждат през коридора на светлината на първите летни лъчи от прозореца. Лъчи, осветяващи телата им върху леглото. Тогава проверяваше не защото се плашеше, че ще видят сутрешните им движения, не – тогава имаше любов в къщата, нищо не беше страшно или срамно, по-скоро го правеше от едно чувство за приличие, насадено от родителите й, които никога не бяха се появявали пред децата си дори и по бельо.) Втренчва се през изтритата ивица на прозорчето да различи тялото под завивките и отминава към нейната стая, като остава там, докато ключалката действително щракне. Изчаква и стържещия звук от гумите на колата му по камъчетата върху стария асфалт и едва тогава влиза в обиталището. Там е нейното старо огледало, което сега ползва рядко и по същия таен начин. Вградено във вратичката на гардероба, пълен сега само с негови дрехи. Тя я открехва леко, за да я насочи към мястото, откъдето може лесно да се огледа цялата (в противен случай трябваше да стъпва на леглото!), накрая пак я затваря, като я връща на предишното й място – да заличи всички следи от влизането си. По същата причина не събира и разпилените му дрехи за пране. Той просто ги отнасяше до кухнята и ги струпваше на пода пред пералнята. Нейно изискване беше тя да ги пере, след като няколко пъти пуснати от него дрехи оцветиха в светлосиньо любимите й бели блузи и един ленен панталон, купен в края на пролетта с двумесечно изплащане. Искаше така да си спести допълнителния гняв.Усеща се въвлечена в обиталището. Стаята й напомня бърлога на диво животно, хралупа под грохнало прогнило

дърво в най-тъмната и влажна част на гората, покрито с прокъсан мъх, с дъх на неизвестност и страх. Такава я усеща, откакто се изнесе оттам

след крясъка му една нощ, че не може да живее повече така. Тя се пренесе в стаята на сина си, останала празна след порастването на момчето и бързото му решение да напусне тоя... дом. Беше й лесно. И за нея беше прехвърлило времето на поносимост. Лесно да излезе оттам и да диша спокойно в нощите си в южната стая. Тогава чак установи, че стената пропуска всички шумове от спалнята, чуваше хъркането му почти през цялата нощ и проумя категоричното решение на момчето. Беше чувало дума по дума безкрайните им безсмислени нощни обяснения, невъзможното разбиране, далечната им логика, после тихия й скимтящ плач – всичко, което си беше въобразявала, че успяват да скрият. Стаята на дъщеря им беше в отдалечения край на коридора, прозорците й гледаха на запад, момичето обичаше да си поспива до късно и порасна с едно слънчево детство. Тя гледа втренчено тоя безупречен ред и тялото й отвътре изстива от една невъобразима болка. От години всеки от тях има свой живот. Успокоена и отдалечена в своя, понякога я връхлитаха болки, дошли от други хора, от неприятности в работата или от загубата на приятели. Тогава болките бяха горещи, живи, пареха. Не като тази. Тази е суха, студена и окончателна. И беше най-ужасната – болката от разбития дом. От разпилените деца и невъзможността да върне времето, младостта, любовта.Той замина в петък. Още вечерта тя писа на дъщеря си да сподели радостта от оставането сама в къщата. Free, free, I am freeee! Думите летяха към брега на Брайтън, към Brighton beach, където момичето живееше в нает дом между католическа църква St.Mary и стара сграда, превърната заедно с двора в интернат. Беше й писало, че една неделя влязло да разгледа отвътре и снимало ръждивите причудливи орнаменти на оградите, тогава в една пристройка открило врата и плетеница от коридори и подземни тунели, в които я дострашало да продължи. Тук, писа й, има табелка – Луис Карол се е вдъхновил от това място за Алиса. Нали помниш, дето тя се смалява и влиза и се губи в лабиринта...Дъщеря й живееше и учеше в Светлия английски град вече две години. Напусна къщата едва навършила 19, като обяви, че я напуска завинаги. Само допреди 10 години, лъчезарно и вечно ухилено хлапе, Рали ги бе уверявала – силно прегръщайки ги едновременно през вратовете – че никога няма да живее другаде, освен при тях, при мама и тати, че и когато се ожени, ще остане с мъжа си в този дом, в нейния си дом. Дори правеше въображаемо преразпределение на стаите, за да могат въображаемите й (3!) деца да си имат свои пространства, а те двамата, никога неостаряващи във въображението й, да могат да живеят същия си въображаем безкраен живот заедно с нея. Завинаги!Това „Завинаги“ продължи, докато момичето си избра Брайтън за следването. Избра Стара Англия. Не беше странен никак изборът й, всъщност се оказа съвсем лесен. Стига само да се обърнеше малко назад, някакви си 5 или 10 години, и се виждаше седяща редом с майка си, двете гледат безкрайно много пъти Гордост и предразсъдъци. Майка й го обичаше, беше записала шестте епизода върху три касети, двете се отпускаха на дивана и потъваха в остроумния свят на Лизи и Джейн. И така вечери, дни, месеци, години. После се появи дискът с новата версия, като те двете наслагваха научените наизуст реплики върху промените на новия превод – точно както първия път майка й наслагваше думите на Джейн Остин и леко се дразнеше на промяната. „Искам в Брайтъъън, искам в Брайтъъън!” – заглези се престорено Рали в края на предпоследната година в училище, после се зарови в компютъра в

продължение на месец и сама се записа в университета там.Тя пристигна при момичето в края на следващата пролет. Пошегува се по телефона по същия, мисиз-Бенетов начин: „Горките ми нерви! Малко морски бани ще ме стегнат завинаги!” и дъщеря й запази билет за края на юни. Девет дни й бяха отредени там. Първите сутрини прекарваха в стаята й, спейки до късно, бавна закуска с плодове и канелено кафе, после хукваха да се разхождат по улиците. Там дъщеря й непрекъснато я подсещаше да поглежда надясно при пресичане, от автобусите слизаше първа и я прихващаше за гърба, защото тя прекрачваше тесния тротоар и беше готова да скочи на алеята за велосипеди. Или я държеше за ръка, не само от близост – буквално я мъкнеше, като малко дете, през тълпата, защото тя беше склонна лесно да отстъпва реда си на преминаване (като се прибра после, й трябваше време да върне самочувствието си на възрастен човек – заради онова деветдневно обръщане на ролите). Отбиваха се в кафенето на неин приятел – българин, младо момче с възрожденска брада, един новокултурен Ангел Кънчев, който им сервира червена лимонада и кафе със сърце върху пяната, поднесе им го на масичка отпред на тротоара, поседя при тях да си свие цигара, докато се уговаряха за Jully morning и докато шефът му не го повика зад ресните на вратата. После хващаха открития автобус за Devil’s Duke – туристическа местност, най-дълбоката суха падина в Англия, в West Sussex. Пътуваха на горния етаж на туристическия buss, гушнати една в друга, небето ниско, облачно и английско – нещо рядко за Брайтън. На следващия ден дъщеря й трябваше да е на следобедната си работа в Cossy Cottage, малко ресторантче на една от главните улици, тя обикаля сама градчето и гледа. И снима. Спуска се по успоредна на крайбрежната уличка, красиви сгради и от двете страни, в различен цвят и орнаменти, магазинчета със старинни фасади и vintage стоки, пъха се в някои от тях и разглежда дълго, хората бяха усмихнати и улесняващи. Стига до ресторантчето час преди края на смяната и сяда в задния двор, в мястото, наречено Shisha bar, вечер тук пушат наргиле. Сега е денем, около 1, пиковият обеден час, дъщеря й я поглежда като профучава край нея с поръчките, в двора има само 5 маси с нарове и черги – ориенталски тип (собственикът е пакистанец), отгоре тръстикови тавани и открито късче небе, вити метални стълби към съседски дворове и стаи. Шумно е наоколо, млади англичанки обядват с децата си огромни порции бургери и пържени картофи; тя си пие кротко бирата St.Miguelle, наоколо хората си тръгват и идват нови, изпращат се с горещи прегръдки (и със сервитьорките), идват още, с кучета, поздравяват високо и засмяно всички: Хайя! и сядат, и си говорят шумно и весело. Някой й вика през страничните тръстики - доставчик на бира, иска тя да му отвори задната врата. Oh, thank you, thank you very much! Пристига и възрастен господин с шапка и дълга брада, слабоват, с очила тип Джон Ленън, сяда на наровете зад гърба й. Влиза и един млад Пол Маккартни и сяда до стария Джон Ленън и скоро стават и те доста шумни, пият наливна бира и се опитват да включат и нея в разговора си през облегалките.... Лято е, мирише на свобода, на фалафел, на нещо друго екзотично, на нея самата след Кипър, когато преди година посети сина си, с всяко излизане от страната й свободата миришеше екзотично, слънцето миришеше – на свобода, на волност, на щастие... Харесва й тоя артистичен град – тук всеки се облича както му харесва, може да седне където пожелае, да остане колкото му се стои, никой не кори никого, няма недоволни и осъдителни погледи тук са осъзнали, че другият е като теб – и се стараят да си помагат и улесняват във всичко. Може би това е хуманното общество в ежедневното му проявление?! Тук е пълно с всякакви хора, с улични музиканти – срещат ги и в автобусите да тътрят огромните си калъфи с китари и барабани, да свирят по тротоари и кьошета или да се уговарят за вечерта пред поредната кръчма; предишния ден са видели една стара жена да прави Tatoo на улицата, под голям и розов, слънчев чадър, приседнала зад малка масичка, широко усмихната и работеща! Видели са и пианист циклоп, с черна превръзка и оголено до вътрешностите пиано, да свири замаяно, но като се спират да го снимат, не пропуска да се извърти и със здравото си око да наблегне към черната шапка в краката си. И по улиците – индийци, пакистанци, турци, българи, словенци, венецуелци, от Мароко... Много чернокожи – още първия ден на улицата дъщеря й я запозна с млада двойка – русо и бяло английско момиче, нейна състудентка, с тъмнокож, къдрав и много висок младеж, кротък и особено вежлив при запознанството. Англичанките, разказа дъщеря й, които искат да живеят спокоен и уседнал живот с любящ и грижовен съпруг, се омъжват за момчета от Кения, Гана или Нигерия. Дъщеря й има много такива приятели. Срещат ги на улицата, те я прегръщат, прегръщат и самата нея, сърдечни и усмихнати до бяло. На излизане от Cossy Cottage двете се отбиват в Spice of life, при Мохамед от Бангладеш, скорошен приятел на Рали, който ги черпи със самоса – пълнени със зленчуци тестени ромбоиди от дневното меню и им пуска традиционна музика за Рамазан. Те стават и му изиграват „Еленино хоро“ между масите, пеейки в един глас, той се въодушевява и обещава да направи българска вечер в заведението си. На

Стаята

Литературен вестник 30.09-6.10.2015 11

път за вкъщи майка и дъщеря се просват на тревата в централната градина и момичето заспива моментално, а тя дописва в тефтера последните случки. Слънцето пече силно, над тях има липа, която се кани да цъфти, лавандулови храсти в пълния си лилав разкош и... оранжев калифорнийски мак, който тя после ще стане да снима за братовчедка си. Сега Рали е заспала на изтръпналия й крак и диша равномерно. Пробужда се рязко и бързат към козметичен салон в една малка уличка – млада индийка оскубва веждите на момичето с навит на пръстите си конец, прави го като факир, майката ги снима на режим Nostalgy. Пазаруват за вечерта – сьомга с аспержи и сладък картоф, салата от авокадо, червено цвекло и чери домати. Правят си маса в средата на стаята от намерен пред една къща стар плетен кош, който покриват с цветен шал, слагат бутилка розе отгоре с три чаши и викат другата наемателка от съседната стая, венецуелката Лусия. Още няколко английски дни си поделят, пътуване с двуетажен автобус до Seven sisters, бродене по уличките на Брайтън, Виж тук! Виж там! Снимай, снимай онова!, вървят и ядат сладолед – манго и шоколад, всяка опитва от този на другата. А, колко е часът, бързай, бързай по задните улички до работата. А, виж тая оставена блуза, с фарбали, харесва ли ти? Взимай я, взимай я бързо! В следобедите наемат колело-тандем и се пускат по крайбрежната улица, напред и назад, по Brighton Pier, заключват колелото и отиват при Лиъм, който лежи на плажа, заравят и те крака в камъчетата, тя пъха няколко в чантата си, от тия, които английският приятел на дъщеря й, докторант по минералогия, й подава мълчаливо. Вечер ходят по пъбове, обикалят по няколко за една нощ и на сутринта протягат ръцете си една към друга да си покажат следите от червените и сини печати и да се смеят отново на някой припомнен момент. След два дни си тръгва. Оставя дъщеря си облечена в бяло – донесла й е етноблуза с български шевици по ръкавите, а тя закача на ръката й гривна със ситни оранжеви камъчета. Имат цвета на шевиците, казва й. Още на първата седмица от почивката си Р. се връща изненадващо една нощ. В просъница й се чува гъргорене, насилва се да разпознае звука, но съзнанието й я успокоява, че идва някъде отвън през отворената за лятната нощ балконска врата, и тя се приготвя да заспи отново. Гъргорещият звук на звънеца дълго не я събужда, едва когато SONY-то иззвънява до главата й, тя се надига. Става и отключва вратата, като се извинява, че е оставила ключа вътре. По лицето й личат гънките на съня. Той нахълтва в къщата, не се прибира както обичайно направо в стаята си, а влиза след нея в хола, обикаля го безцелно няколко пъти, вмъква се в кухнята, още един завой из стаята, обяснява нещо ненужно за внезапното си връщане – и хлътва в обиталището си.Това преди седмица. Сега вече тя е забравила и се наслаждава на спокойствието в къщата, без напрежение във въздуха и кучешки косми по пода. Зареждат се дъждовни гръмотевични дни, бурята връхлита внезапно отделни части на страната и тя понякога се замисля как ли са там, в планината, с укрепените със забити в земята колчета палатки и с шатрата, прихваната в четирите края, които вятърът можеше да отвее като детски чадъри, а пороят да ги удави, докато спят. Тия мисли идват само за миг, един кратък човешки миг, представя си здравите му ръце, които са пристегнали вървите, вижда суровото му лице, сурово към нея, но принадлежащо на човек, способен да се справи със стихиите - и забравя да се тревожи.Р. е тръгнал вечерта след 9. Дневният дъжд при тях премина още следобед и сега, докато преваля билото на планината, настъпилата нощ е светла, а небето горе – звездно. Трябва да пристигне в къщата си преди 11, на сутринта да свърши няколко задачи в града и следващия следобед да се върне отново на поляната. Както при предишното си връщане за кратко. Не се е обадил, както винаги. Както винаги раздразнен, че не може да й се обади. Да каже „Прибирам се тая вечер, извади ключа от ключалката!” или „Какво има за вечеря?”, или някое от ония ежедневни неща, които хората си казват, но които между тях бяха изчезнали заедно с всичко останало. Чувстваше се едновременно всячески отделен от нея и в същото време свързан по някакъв неежедневен начин. Не знаеше как да бъде съпруг по друг начин. И можеше само да оставя знаци, да излъчва сигнали. Като изпънатото легло. Искаше да й покаже какво е да го няма. Съвсем. Да означи с изпънатия чаршаф пълната липса на човешко присъствие, на неговото присъствие. Да я въвлече мислено в едно друго време, когато това легло действително щеше... Небето на юг над долината изглежда мрачно, като започва да се спуска по завоите. Звездите ги няма, дъждът беше наблизо. Казва си „Натам сигурно вали”. В тоя миг светкавица осветява завоя пред него, вдясно за миг блесва повърхността на огромна локва, която дръпва колата, завърта я, от завоя отсреща излиза друга кола и на него му се струва, че вижда очите на шофьора отсреща – стреснати, но съсредоточени да избегнат сблъсъка. Обичайна сутрин в тихата къща. Тя влиза в стаята му да премери теглото си на електронния кантар. Тежи 12 грама по-малко от обичайно.

Женя Димова

Нула жертви

Красив бил светът ми посвоему, казва,опитвайки да се приближи.Помоему, отговарями се отдалечавам.

Най-красивият кон на света

е черен и лъскавдо последния развят косъм.Както е уловен в кадърв напор да надскочи светанай-красивият кон на светаприлича на моята дъщеря.

Днешният спасител

Сутринта ранопред сградата на съдаедно момче с тънка тенискаприседнало на мраморния парапетголата му ръка през враталицето му скрито в лакътяедин мислителпрегърнал себе си

Дванадесет сезона

Кое все още държи дъжда нависоков тая гръмотевична нощ.Моята къща пълна с призрации смесени чувства като с ухания.Виждам тромавите походки на необяснимите,лекото прелитане на приятели,като пълни луни тежат ябълкитев щайгата върху масата.До леглото ми спят12-те книги, с които бих могла да живеяследващите 12 години;сенките на 12-те човека,които съживяват събужданията ми;12-те хапки храна, предостатъчни за един човешки ден;12-те думи, с които ме отпрати – а за посрещането един поглед беше достатъчен.Бие поредния дванайсети час.Все още стои високо над хълма плача,от който пороите ще се излеятвърху моята къща.Сега само светкавицата осветяваонова, което в съня си виждам…

Тиха градинска религия

Можеше да си откъсне от черното грозде. Още тогава.Не знаех дали тоя влажен септемврище дочака без опасности близката зима. Не бях обещала добра реколта.В деколтето ми зрее самотностточно колкото и под неговата прибрана яка.Отхапва парче неузряла дюля.Скрипти ми така същността,сбита и стипчава, щом си тръгва,а сезонът не е за какъвто се молех.Десет ябълки, шепа лук, изсушена коприва и цял следобед нагазила в стихове.И за него бях приготвила думи.И за любовта на сърцето, застрашена отвсякъде.Но докато аз коленичехда си почистя калта от обувките и стиха от наслагване успя да скрие черния грозд в пазвата,да изплюе сърцевината на дюлятаи не видях как си повлича одеждитекъм една друга молитва. В името на една друга религия – така или иначерелигия на любовта.

Ефектът на пеперудата

Когато ми показа тъмния си отдалечаващ се гръби към него чифт полюляващи се ръцекоито приживе обожавахаз видях само ръба от срастването на ангелските крилачийто мах доскоро раздвижваше пустинитеи се напълниха с песъчинки вятърничавите ми очи.

Стихнаха бавните категорични движенияс които настояваше над всеки хълм от споменитеНе ги последвахме Сега се изравняват опустошените земизавладени с толкова болка и толкова непосилнопърхане около светлината

Сенки и аромати и плодотворни утравощи на преселения и останки от завръщаниячужди семена заседнали в чужди блатаСякаш непознат циклон се е появили е закрил хоризонтаи са се затворили всички светове пътища и посокипрез които довчера очите са можели да преведатопиянените от щастие птици

Сякаш любовта се е оказала някакъв друг животи сърцата ни бият целия тоя пътсамо за да докажатнеизбежността на разминаването

Накрая няколко стихотворенияпъхнати за последно в джоба муДуми които трудно биха удържалиугасващия му поглед.

12Литературен вестник 30.09-6.10.2015

Чувствах се така, сякаш някакви независещи от никого сили желаеха да навлязат в историята,

която описвах, сякаш някакви сили се бяха обединили и ми се притичаха на помощ. Сякаш светът държеше тази книга да бъде написана.

Олга Токарчук

Ще разкажа За случайностите, които водят до съвсем неочаквани последици във вид на книга Първа беше „Нова Атина” на отец Бенедикт Хмелевски с прекрасното въведение на Мария и Ян Липски, която препрочитах през цялото си детство и младост. След години, през есента на 1997, някъде в книжарницата изрових странна книга, а всъщност бяха две тетрадки голям, нескопосан формат с небесносини, лакирани корици. Това беше „Книгата на божиите слова” – лекциите на Якоб Франк – макар той самият да е предпочитал да използва думата „дрънканици”, – редактирана от Ян Доктор. Четох я цяла зима, бавно, абзац след абзац, с нарастващо удивление. По Коледа вече имах акумулаторна батерия от книги. Напролет се появи отделна полица, която от този момент трябваше да расте и набъбва през следващите години. Нямах намерение да пиша книга за Франк, това беше по-скоро част от моето „лично обучение”, от дългогодишната ми страст към всякаква хетеродоксия (еретично отклонение от християнството, било то православие или католицизъм, б. пр.), към всичко, което излиза извън канона, което е отвъд определените граници, което е бунт и неприемане на утвърдената норма. Историята на Якоб Франк е толкова невероятна, че чак е трудно да повярваме, че се е случила наистина. Много накратко: разказва се за това, как не малка група от евреи родом от Подолието, изповядващи учението на кабалиста и равин от седемнадесети век Шабтая Цви, който се е смятал за месия, преминава с трясък към католицизма, предвождана от покровителя си, търговеца Якоб Франк, като преди това за известно време е изповядвала исляма. След като бил обявен за еретик, вождът бил затворен за 13 години в ясногорската крепост, а когато по време на Барската конфедерация1* бил освободен от руските войски, използвал бъркотията у дома и се отправил към Бърно в Моравия. Осветен от ореола на тайнствен еврейски мъдрец, само след няколко години той се превръща в добър приятел на император Йозеф II и довереник на майка му Мария Тереза. Когато императорското благоразположение приключва, Якоб заедно с цялата си свита се пренася в

1 Барска конфедерация (1768-1772 г.) – основана в гр. Бар в Подолието, насочена срещу краля и Русия (29.II.1768 г.) за защита на свободата и независимостта на Полша. Конфедерацията възниква и е ръководена от група консервативни магнати католици, които се противопоставят на всякакви реформи на държавния строй. Конфедерацията е насочена и срещу интервенцията на Русия, защото посланикът на Русия, въпреки дадените обещания пред шляхтата, подкрепил категорично прогресивните стремежи на „дисидентите” (т.е. на лютераните, калвинистите и други некатолици) за изравняване на правата им с католиците. Движението на конфедерацията съсипва страната и завършва с поражение; за съседните страни това е повод за подялба на Полша.

Офенбах на Майн, където създава огромен център, изпълняващ функциите на религиозно средище. След няколко години умира като полски барон. Неговите сподвижници се връщат в Полша и се разпръсват сред набиращата сила полска аристокрация и интелигенция.***Това е само повърхността на авантюристичната история на Якоб Франк, която има още няколко по-дълбоки измерения. Преди всичко документира растежа и разпространението на „най-зловещата и всяваща смут” – както пише Гершом Шолем, ерес в лоното на юдаизма. Този великолепен учен дори не се опитва да крие емоциите си, когато пише за Франк, смятайки го за мрачна и зла личност, а доктрината му дори за нихилистична. Също така признава, че няма как да се отрече размахът и силата на образа в „Книгата на божиите слова”, тази най-особена от всички „свещени книги”. Историята на групата хора, които, водени от трудна за разбиране смелост, предприемат едно опасно духовно и драматично, вътрешно и политическо пътуване, е абсолютен прецедент. Ако също така се вземе предвид упоритият (но в крайна сметка безуспешен) стремеж на Франк да обособи собствена, що-годе автономна територия в границите на Полското кралство, то днес можем да говорим за нещо от рода на „прационизъм”. Беше ми трудно да повярвам, че тази невероятна и изключителна история толкова бързо е потънала в забвение. Вероятно са били успешни опитите за заличаване на собственото потекло от страна на самите потомци на франкистите в една враждебна, мнителна и често антисемитски настроена среда. Освен монографията на Александър Краушар „Франк и полските франкисти”, издадена през 1895 г., през всичките тези години не са се появили добри и изчерпателни исторически трудове.

Едва сто години по-късно Ян Доктор се заема научно с темата, а в литературата въпросът за Франк разработва Анджей Жулавски в книгата си „Моливда” и Кшищоф Рутковски в „Църквата на свети Рох. Легенди”. След това, вече докато пишех „Книгите на Якоб”, излезе страхотният и фундаментален труд на Павел Мачиейко „The mixed Multitude. Jacob Frank and the Frankist Movement, 1755-1816”, който с удоволствие използвах. Но това е малко, като се има предвид колко важна е тази тема. Културните последствия от франкизма за полската култура са наистина големи и все още неизследвани

докрай. Вече няма как да не признаем, че доктрината на Франк със своята повече или по-малко езотерична форма е повлияла върху идеята за Полския романтизъм (в това число чувствително върху поезията на Мицкевич), а с това значително е щамповала крайъгълния камък на полското национално самосъзнание.

***Бързо забелязах, че тази история е съпътствана на моменти от нещо от рода на посърнал, неизмерим и абсурден комизъм, а неочакваните и изненадващи обрати на статуквото сякаш са току излезли от някоя оперетка. Едно непрекъснато qui pro quo, игра на роли, преструвки, многоезиков контекст, водещ лесно към недоразумения, ярки личности – изглеждаше така, сякаш всичко това изискваше само поставяне в литературни рамки, в епическата стихия на разказа. Когато най-накрая си нахвърлях на един дълъг свитък сива хартия половин век от приключенията на Якоб Франк и неговите спътници, разбрах колко авантюристична е цялата тази история. Освен това престанах да гледам на тях като на мрачни и зловещи сектанти. По-скоро видях една универсална история на интуитивния стремеж към еманципиране в самия център на феодалната действителност, изпълнена с разделения, екстаз, предразсъдъци – в един свят, заключен с три резета. Франк и хората му създават един многостранен, многопластов преврат и вбесяват всички.Франк със сигурност е бил харизматичен човек и със сигурност като такъв е бил също и малко психопат. Имал е силен характер, интелигентност и чар, с които привличал към себе си силните и слабите в тогавашния свят.

Трудно е да бъде разбрана такава личност, докато човек чете само неговите записани, понякога нескопосани притчи, в каквато именно форма се е обръщал към последователите си. В този основен текст виждаме една амбивалентна личност: безкомпромисна, но също така чувствителна. Непредвидима, но същевременно внимателна. Луда, но в същото време прагматична и практична. Това е трикстер – магьосник и мошеник. Много дълго имах проблем с това да проумея как функционира подобен човек и за съжаление, четенето за сектантските предводители почти с нищо не ми помогна. Най-накрая – нека да ми бъде простено – започнах дискретно да наблюдавам психопатично-харизматичните си познати, онези няколко души от двата пола, които познавам, опитвайки се да разбера в какво се състои силата им да убеждават и умението да събират около себе си орди от верни сподвижници. Оказа се обаче, че и това не помогна. От чиста емпатия не умеех да се справя с тази фигура, не я разбирах. Затова реших винаги да представям Якоб Франк от гледна точка на другите, нямайки смелостта да се приближа прекалено, макар че колкото по-дълго се занимавах с него, толкова повече събуждаше симпатията ми.

За живота по време на писането на книгатаКогато седнах да пиша „Книгите на Якоб”, вече си бях нахвърляла по-важните случки и факти на моя свитък сива хартия и имах още много натрупани материали. Преседявах в библиотеката, копирах недостъпните книги, с бели ръкавици преглеждах стари книги. Осъществих няколко пътувания, по време на които направих няколко хиляди снимки. През шестте години писане на тази книга много неща се случиха в живота ми. Няколко пъти се местих, някои от тези премествания бяха много болезнени и всяваха хаос в живота ми, преживях развод и започнах нова връзка, много пътувах, а синът ми стана самостоятелен. Написах криминален роман. Загубих няколко приятели и спечелих нови. Докато траеше последната редакция, почина баща ми. Навсякъде носех със себе си кашоните с материали и ги оставях на централно място, там, където се намирах, веднага закачах картите с габърчета, също списъците с героите и други нужни картинки. Измъчвах познатите си с накъсани разкази, по-малки или по-големи открития, давайки си сметка, че никога няма да успея да предам точно какво върша, с какво се занимавам, докато не напиша всичко до края. Така в продължение на шест години останах в странното състояние на писателска самота, където човек се превръща в директор на театър фантом, невидим за останалите и ежедневно за няколко или десет-петнадесет часа отива на призрачната работа, на която режисира драматичното представление, оставайки негов единствен зрител. За този спектакъл в сутрешния вестник няма да има никаква рецензия, няма никаква обратна връзка, никой не ръкопляска, докато той трае, и никой не негодува. Допълнително този театър ме завзема и след работните часове, по време на сън и почивка, по време на пътувания и срещи. Животът притеснително се разделя, човек стои сякаш разкрачен, нагазил в два бързея на реалността, които рядко имат нещо общо. Накрая двете течения започват да се наслагват едно върху друго, преливат се и идва онзи момент, когато губиш ориентация къде наистина се намираш. Тогава е време да спреш.

За това как светът протяга ръка, за да помогне на писателката, или mundus adiumensЧесто ме съпровождаше чувството, че ето, хванах края на някаква нишка и се придвижвам по нея, имайки доверието, че онова, което търся, след малко ще изскочи пред мен зад ъгъла. И така беше. Не знам дали изобщо е възможно да бъде описан този феномен, с който преди многократно съм се срещала, докато пишех, но никога толкова често и толкова интензивно, както при тази книга. Искам най-накрая да го назова. Спонтанно и субективно това явление се усеща така, сякаш някакви независещи от никого сили желаеха да навлязат в историята, която описвах, сякаш някакви сили се бяха обединили, за да ми помогнат. ОК, знам как звучи това. Фантасмагория.

Олга Токарчук: Как написах „Книгите на Якоб”

Литературен вестник 30.09-6.10.2015 13

Никола Петров

Малките неща

Занимателни игри за давещия се неделен сладкиш грижливо сгънати салфетки за негокаталог за давещия се научнопопулярна телевизия за давещия сеизгодни намаления за него нищо по-особено за давещия се от малко

умилен до старост:гледаш като животинче пернато през зъбите – това не може да е радостно е радости разбира се че се преструваш – умилендо детство - но така е по-добре

самосъжаление за давещия се но не казвай никому занимателни игри за него нищо по-особено за давещия се вода за давещия се

Памет

Постоянна, първо се изреждаш,второ, Постоянна, трето предостатъчна,ти носиш името си без да се замислишно замислиш ли се, няма да е твоето,четвърто, Постоянна, се обръщаш,

не защото трябва да се случи:ти така си предостатъчна,но тръгналият спира, спрелиятсе сепва, и така нататък

Постоянна: следваш

райбер в размечтаната ти тениска, опънатовъже в пантофката ти/бомба под плътта ти/метеор в земята

не защото трябва да се случи, Постоянна,но е лесно да изпуснеш очертанията си, да изпуснешцялото си, да се разпилееш на неволни мимики, да спреше лесно, Постоянна, ти не се замисляш

не защото трябва да се случи

но да се прехласнеш по бита сино да се вълнуваш от вечерята си, но да любопитсваш над дрънкулки, сякаш нищо, но тогава пак какво

Постоянна: защото се случва

Но истината е, че много пъти ми се е случвало да стоя с чаша в ръка на нечие събиране, да посягам към случайна книга от рафта и да отварям също на случайна страница, за да разбера за свое голямо учудване, че там се намира точно това, което ми е било нужно – персонаж, случка, информация, връзка, заглавие, за което не съм знаела. Много пъти, просто така, съм срещала някого, който се е превръщал в решение на парещ проблем. Невинно пътуване към случайно място ме е извеждало на следа, за която съм нямала понятие. В подобни ситуации човек започва най-напред съмнително да се оглежда наоколо, след това все пак ти идва на ум странната мисъл, че поради някаква причина с в е т ъ т д ъ р ж и т а з и к н и г а д а б ъ д е н а п и с а н а . Давам си сметка колко несериозно звучи това и как ме представя в двойствена светлина. Какво пък! Писателите са артисти в края на краищата, а артистите са си извоювали по-голямо поле на възможна ексцентричност, да речем, от учените, поради което се отказват от научни титли. Но все пак, за да си дам повече смелост, избродирах сама за себе си подкрепа на латински – свят, който помага, mundus adiumens, това е нещо, което дава усещането, че сме водени за ръка и ни потапя в едно блажено състояние, приличащо на наркотичния транс, до лека, доста приятна и същевременно мъчителна, контролирана с голямо усилие психоза. Мисля, че ни прави зависими и когато се връщаме от пътешествието, наречено писане, само за момент усещаме олекване, че всичко вече е минало. Това състояние на ума – не прекалявам, – е благословено. Азът, който в естественото си състояние е толкова глезен и отглеждан, сега се свива до малки размери и позволява да бъде обзет от бурното съдържание на съзнанието и подсъзнанието, позволява да бъде залят от океан от думи и за целта привързва края на нишката в лабиринта.

За историята на цигарите„Книгите на Якоб” е исторически роман, написан с цялото съзнание, че историческият наратив е вече създаден и върху него трябва да се надгражда. Например никога не бих повярвала, че истинското присъствие на жените в историческите събития е незначително, но в историческите източници те се появяват бегло и не играят особена роля. Всеки, който е жив и има майка, жена, сестри или дъщери, знае, че не е възможно те да липсват в житейските събития. Освен ако това не е разказ за живота в армията или в някой мъжки орден. Липсата на жени в писаната история, която след това стига до учебниците, смятам за черта от патриархалния манталитет, който не вижда жените и не отчита тяхното участие. Намерих им място в моята история, ревностно събирайки всяка трохичка оскъдна информация. Направих това от чувство за справедливост, вярвайки, че по-голямата част от човешката история трябва да бъде пренаписана именно от тази гледна точка. Постарах се също, дотолкова, доколкото това е психологически възможно, да захвърля собственото си съвременно чувство за гордост. Съзнавах, че описвам един предвикториански свят, в който са важали други правила за съвместен живот. На много от принципните читатели те могат да се сторят прекалено волни.Разбира се, не е възможно човек напълно да захвърли себе си и времето, в което живее. В този смисъл историческият роман не съществува, понеже корените му винаги остават в реалността на пишещия. Историята просто се превръща в непрекъсната интерпретация на истински и измислени събития от миналото, което ни позволява да съзрем в нея смисъл, който някога е бил несъзрим.Завърших писането на „Книгите на Якоб” вечерта на 30 януари 2014 година и веднага извадих иззад секцията кутия цигари, която бях купила специално за този случай. Стоях на балкона в мразовитата зимна нощ и пушех цигарите една след друга, докато не ми стана лошо. Това трябваше да бъде точно ексцентричната и вредна награда за самата мен след цялото къртовско писане – наградата за режисьора на театъра фантом, след като завесата вече беше паднала.

Преведе от полски КРУМ КРУМОВ

Бележка на преводача: Всички имена и заглавия на книги в тази статия са лична интерпретация на преводача и нямат общо с бъдещите интерпретации на други преводачи. Заглавието на книгата на Олга Токарчук „Книгите на Якоб” (Księgi Jakubowe) е свободен превод, който не е консултиран с издателя на Олга Токарчук в България, нито с нейната официална преводачка.

сепнатият гледа, гледащият преоткрива отражението си, открилиятнелепото си отражение се свивасвитият изстива

Постоянна:зъзнеш

Снежинки

Не е моят глас; гласът ми но от другаде; присънен

кимам ти за добър вечер с късната емисия:уютно малко имам да ти кажаразотишли са се който е дошълзатворило се е което е за стъмване

уютно много имам да говоря пълнота е: кимам ти за добър ден/за лека нощспокойно легнали са веждитеочите – виж – не са очите ми

опората е в незначителното

сняг е: можеш да ме намалявашда ме намаляваш

14Литературен вестник 30.09-6.10.2015

Ровейки се в нета, попаднах на класацията на Йожеф Лапиш за десетте най-добри унгарски стихотворения за 2014 г. Всъщност не бяха 10, а 14, a авторите 11. За всяко

стихотворение имаше и аргументация. Тук предлагам на вниманието на читателя половината от избраните

стихотворения и въвеждащите изречения на критика. В скобички съм отбелязал и заеманото място. „Лириката е принцесата на изкуствата. Друг път принцът, понякога

и двете заедно. Но неведнъж тя прихожда предрешена при нас, или пък ние при нея. (Най-добре е, когато взаимно един

при друг.) Безнадеждната ми подборка показва едни от възможните действителности и подходи - и такава беше

поезията през 2014 г. (а в нея светът).” Попитах Йожеф Лапиш как е направил избора си. Той

отговори така: „Това вече е втората ми подобна подборка и след първата, понеже знаех, че ще ми предложат

отново, се готвих всъщност през цялата година, четях стихотворенията в списанията от тази гледна точка.

През декември отново грижливо и акуратно изчетох всичко, до което можех да стигна, и тогава вече изготвих списъка

на онези десет, които желаех да включа в статията - за мен самия този месец в четене на стихове беше коледният ми

подарък.”Да отбележа само, че в Унгария има доста добра култура

на литературните списания и вестници или на такива, в които литературата има своето място, броят им е несравнимо по-голям от българските и двайсетте ми

пръстта няма да стигнат, за да ги преброя (става дума поне за петдесетина, като около двайсетина излизат

в окръжните градове). Да не говорим и за работещите литературни интернет пространства.

НПБ

Отто Киш: Пресен сняг (9)

Днес имаше много сняг,татко дойде за мен в градинатаи както си вървяхме към вкъщи,се опита да направи един снежен човек,но не успя,от пресен сняг не може, казах,при което започна да се обяснява,че разбира се, знае той,само не знаезащо не успява,поне един-единствен път,защото Бог е успял,не от пресния сняг,а дори от прясната земяистински човек да създаде.Разбира се, може,продължи татко,Бог да не е създалчовекапо свой образ,защото ако е така,то и човек би могълпоне един снежен човекда създаде от пресния сняг,но татко, разбира се,не забеляза,напразно застанах пред него,че аз съм онзи човек,когото с помощта на Богдори и той е успялпо свой образда създаде.

Петер Полак: вписани едно в друго тела (8)

нощта разцъфва. върти се или кръжикато хладна звезда. мързеливо я влачимоколо някаква твърда ос, преминаваща през пъповете ни. крайни точки сме, такасе раждаме и копнеем да станем кръг, кактовсяка форма желае да се заобли и всякаравнина е само полурешение. съществуването нисе притиска към другия, както едно в друговписани тела, във всеки жест теб търся, кактоедна права търси перпендикуляра си.

Кинга Тот: Балерина (6)

материалът формата на предмета е правилно дърво 10х10долната и горната му частса свързани с метален шарниробръща се върху цилиндърпо средата дупка тук завъртат острите принадлежностивътрешното му оформлениеима фини оконтурени извивки в средатана цилиндъра(и насреща му)шнур завързанза куки другият му крайнамотан 2/3 на призмана въртяща се поставка

разположена въввътрешността на предметас отварянето и затварянетона капака притиснатият цилиндърсе трие във вътрешните стени/ръбове на предметапри навеждане в разполагащиянасреща целтана първата фаза е да се изчегъртамомичето от него

2на куката намираща се в дупката по средата на цилиндъра е завързан шнурътшнурът намотанна момичето екато дантелена якатова е зидарски канапмомичето е стълбна нея шнуръте отпуснат или опънат многократната намоткае също толкова оборотиформата й променя мястото сипоради движението започнатона поставката кутиятасе отваря-затваряотпуска се или въздух искамомичето е розовокато жертвитевъв втората фазастава балерина

3третата фазае шлифовкатаи създаването на относителнагъвкавост ключалкатана кутията получавапри тази стъпка функциясъс завъртането на ключаот две необозначени странисе вдигат успоредни вървипри изработката частите на полата/пачката изборът на нишкитее от ключово значениепрекалено здраватасе врязва в човешките частиот бракуваните парчетасе изготвят трупчета и кукиостаналите от първата фаза зидарски канапи ги нарязват засега

4накрая фигуратасе научава да се навеждапо линията на ключалкатаот една досега скрита касетакъм частта на кръстапрониква един оформителс форма на тухлаблагодарение на изработката сипритиска огъва но не пречупва фигуратас външния характерсе обединява вътрешниятвърти се и се навежда и е здравословна с цвят на пудра

Арпад Колар: Горско стихотворение (5)

ти ме успокой, гора, ако не мога да спя,завий ме с листата, с пясък, с боклук,изпрати ми диво пърхане, мек мирис на шума,под игличките ми прати шепа гъби,одраскай кожата ми със син къпинак,одраскай лицето ми с кръв от шипка,

ти ме успокой, гора, ако имам температураи ми е студено, и в теб има гора, в нея още една,където диви кучета не виждат сърната,в тази гора там и аз се спотайвам,жужи в мен, гора, прошепвай ми имената на дърветата,утре ще те подпалят, днес още е зелено сърцето ти.

Вела Марко: Ревю на лед (3)

Няколко дни не бяхме у домаи когато в края на седмицата се прибрахмеАнна откри дребни черни семенца на цветяпо възглавницата,с подозрение обиколи цялата къща,сякаш кой знае от чия гъста косаса паднали тези семенца,навярно зюмбюл или нарцисе спал в леглото ни,докато накрая и аз не ги разгледах по-внимателно,та значи това са миши лайна, казах с облекчение,сякаш разрешавайки едната загадкане се намерихме срещу друга,но всъщност

така е с всичко,животът, този голям пъзеле неразрешим, защото онова, коетотъкмо се оказва на празното място,то винаги е взето отнякъдеи сега вече двамата обърнахме всичко,но не намерихме никаква следа от виновниците,уморени сменихме завивките със семенца на цветя,тоест с миши лайна, през нощта ни събудихавиковете на Балаж, защото нещо шавав картонената кутия, пълна със стари играчки,набързо облякох панталон и пуловер върху пижамата си,обух и обувки и изнесох цялата неразборияпред вкъщи на тревата,изтърсих кутията, проверих с фенерче,дори погледнах и в купето на играчката количка,разбира се нищо не открих,Анна и Балаж ме наблюдаваха от почтително разстояние,сетне си легнахме доста изтерзании на следващия ден поисках съвет от колегите,единодушно ми препоръчаха лепилото,аз дотогава познавах само традиционнитеварианти с пружини,например гилотина или с примка,или си помислих и за буркан от компот,но стана ясно че методът с лепилое много по-прости многократно по-ефикасен,намазах един лист от картонс големината на кутия за обувкис това специално лепило,синьосиво блестеше, като ледена пързалка,после по следата, горе-долу на началната точка,откъдето обикновено започват и танцът на леда,сложих парче кашкавали поставих във всяка стая по един такъв капан,в спалнята също,сетне ни събуди слабо прошумоляване,запалихме лампата,в ъгъла върху мъничката ледена пързалкаблизо до кашкавала се извиваше насам-натамедна пепелявосиво мишленцеи при края на пързалкатасъщо залепила се с краката си една другавероятно другарчето й,безшумно се въртяха насам-натам,понякога почти приведени едно към друго,друг път двете в две посокив един явно нескончаем танц,искреше лепилото в светлината на нощта,хванах картона, изнесох го, хвърлих го в кофата,оттогава, упреквайки ме, Балаж споменава,че още живеят мишлетата,защото и това беше един неразрешимпъзел още в онзи миг,това ревю на леда или унищожение на мишки,толкова е все едно сега вече впоследствие.

Андраш Виски: Завещание (2)

И прахта ми вземи със себе си, казамама, не оставяй тук нищо от мен,каза, след като написа завещанието си.В земята на пленничеството тялото нямауспокоение. Бях тригодишен. Разпадащи себукви, един до друг затворени непознати.Остави на Н. седемте си деца. Единмилиционер дойде и едно друго официалнолице. Донесоха гербови марки.И печат с лилав тампон за печати.Прекръстиха се, когато си тръгнаха.Никога не сме ги виждали непохватни.Мама се усмихна. Опитах се да си представя как ще я погребем,но не успях. Обичах тялото й, кактосвоето. Ръката й спокойно прилегнана моята, студена и безсилна. Над китката йследите на пет студени свещи. Остана, тук е.Идват крилатите божи доносници, каза, когато склони смъртно красивата си глава на сламата.

Жужа Такач: Сляпо петно (извън класацията)

По повод смъртта на Силард Борбей

Сляпо петно, през което наблюдавамевърха на пирамидата, гледа ли ни Бог,погледът му отразява отказ или ни насърчава.Ужасявам се, знаеш, какви ли не всевъзможнинеща ми минават наум против теб, Боже.

Актуален ли си още? Ту тюлен, бягащпо топящия се леден блок, който изкупвайкигреха се дави във водата, ту мишка,с която котката си играе, питам,ще ме обичаш ли отвъд всичко.

На мен всичко ли е позволено, иливсе пак не? И ако положа глава катоубиец в скута ти? Сега затвори очите си,не ме виждай, както не те виждамнито с отворени, нито със склопени очи.

Преведе от унгарски НИКОЛАЙ П. БОЙКОВ

Литературен вестник 30.09-6.10.2015 15

Любима

когато заедно гледамеоблацитеразбъркани с черпак по небетоочите ти съчиняват фантастични животниразлични от моитекрасотата стара измамницавсе ти нашепва едно а на мен друго мислите нисе разминаваткато невидими гълъбови дирив Платоново пространство

а спомените ни за бъдещетосе плашатот очакванията ни за миналото нощем се чудяпреди да убиякрехката изкуствена светлинас щорите на очите сидали живеем във различен сънили пък сънуваме един и същ живот

Колко е часът

Днес за пръв пътот много време насамедин случаен човек ме попитаслучайно знам ликолко е часът

погледнах в смартфона сии горчиво му завидях за безвремието.

На летището

Закръглената като Butterbretzelпродавачка с мила физиономияме пронизва със съвършена усмивкапросвам се на масатакуфарът се настанява до мен на столаи мълчи лимълчи

дъвча сандвич с пълнозърнест хлябно това не ме прави щастлива изкуственото!осъзнавам с равнодушна почудацвете на масатапридава цялостна разпиляната наоколо тъга.

Пеперуда

Днес отново бях на вълноломатърсих тевълните бягаха по голите скалиа вятърът развяваше спомени сред мачтите на закотвените яхти

открих тено само за мигпочувствах тено само за мигподържах те в дланино само за миг

сетне се превърнав ситен пясъкпосипа сев моретопрез стиснатите ми пръстии където докосна водатаостави диря от белоснежна пяна...

Изгубено

Вчера изгубихедно стихотворениев гъстата следобедна мъгла

разпитах съседите,но никой не бил видялизбягало стихотворение

разрових се из чекмеджетата на ума сикъдето не съм подреждал отдавнаала се оказа, че там царува пълнабъркотияи с мъка намирам дрехидори за скромните мисли

потърсих вдъхновениетоно то е заминало надалечи не знам кога ще се върне...

междувременно настъпи нощта -тази най-очаквана любовницаи си легнахс надеждата,че музата ще дойде в съня

събудих се на сутринтас неясен спомен за далечен допир на горещи устни -

целувка за сбогомс вкус на горчиво кафе

Любов Динчева

Оптимистично повторение

Само в окото на ХаосаСвободата, казаха, се преживява: сред пяна от жива материя,до срутен камък в бездната,„свредела” на самолета,джунглата на самотата, собствена галактика оттатък...

Свободата – пясъчен часовник,оставен на реверс.Вечното в средата –Око на хаоса,неподвижна свобода – отрицание на себе си.

3D кино

Загубих си очилата.И се забавлявам, че размазания влакпрелита над някаква вадаи над мен,стрелите - солети, куршумени бонбони,малко малинов сироп по устните и по дрехите...холивуд наистина.Вчерашните герои – сополковци – майките им първо опердашили, а после – бинтовали.Вчерашните любови –усмивки от немите лентис объркани репликии отрязан хепиенд...За близките дни – неразличим запис- абе, загубих си очилата. Излизам от филма.

Хляб на зазоряване.Лъчите пробиват кората му –започва да дишатоплото тялона хлябапо твой образ и подобие.

След дъжд

Улиците стават калнипопиват вината разпилянана всеки квадратен метърлъжи за споделено щастие

отпечатъците са пътяткойто сърцето изминавав неудобни и чуждиобувки

!

Питам се кого чака скръстила силно ръце до гърдитенервно потропваща с кракзахапала яростно устниочите й следват стрелкитепърво тази която бавно отмерва минутите после става нетърпелива внезапно погледът скачасекунда по секундапрепускат нервни импулси отглавата до върха на пръститеи се връщат обратноедна и съща системапитам се кого чака и дали аз не закъснявам

Taubenfeld

Пълзя по релситес постмодерния влак(светът и аз седим неподвижни)пътят праволинейно познат -люлка за големи от град до градусмирителя на спомениболен от лека носталгияоткъслеци от изядени наум изреченияи панделки от изпити с очи гледкина фона на ландшафтаслепени в безглаголна мъглакрай мен обичайните приключенци -бабата с напудрена начервена гримиранагримасабезмоторният рокер с немита дълга сплъстенакосатипично нетипичната недоволна всячески от живота женаубиващия времето стар ученики убития от времето учен старикприятно закръглената отчаяна търсещанеприятно закръгленият отчайващ намеренet al.

а навън поле след поле -културна природа -приют за безработни ботевски гарвании най-сетне градътгълъбарник за глухигълъби

Стефан Радев

Красимир Нейков

!

все по-трудно разговарямепоставили многоточие между двата стола в кухнятазакуската и вечерятамежду двете възглавницив спалнята разстоянието отдавна не ни пречипремълчаваме това коетои двамата знаем а си казваме всичко което изобщо не ниинтересува

!

Моментите в които напускашзабравила всичколюбимите хора истории предметиоставяш се в ръцете на вятърадобре разпознати прегръдкибез да бъдат еднаквибез да носят очакваниябез да посочват пътяв края на койтоне чака никой

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Силвия Чолева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Иглика Дионисиева

2 шоколадови яйца

Много внимателнообелваш болкатаза да оцелееш и след нея,смачкваш я на топкаи я хвърляш.После потича шоколадътпо пръстите ти - кога тъменгорчив и тревоженкога бялпо-бял и хрупкав от захарИ тогава идваИграчкатакоято денонощносглобяваш – разглобявашсглобяваш – разглобявашкаквото липсвадобавяшот себе сиСглобяваш – разглобявашдобавяшсглобявашдобавяшдобавяшдобавяшдокато не ти кажеМамо, ще боядисамкосата тино още един денживей

Пречупено, изкъртено от корен дърво

докато съм животне мога да съм огънутре, стопляйки някогосивата милютива душаще гледа по-бавнода върви към небето

И стъклото е човек

през менда гледашбез да ме пречупвашда не порежеш ръцете сикръвта тище ме боли

Корабче

късно забелязах каксмехът ти издува платната муи тегли погледа мина буксир

Безопасна игла

изпитвамдумите и любовта сипърво върху себе си

на път към залива:

една луна ме гледа от чернотобяла като очната ми ябълказащо едназащо луназащо ме гледа

***сгъстява се по клонитетолкова обилно жълтоне го щади не искаи няма да тече по-скороще се захароса

неопраната ми дрехатакова удоволствиецапах яс мармалад и лютеницаи ако пришия копчетаот сладкотака ще топли таяЕсен

невидимо

казваш по-лесно е да се порежеш на хартия в тази къща с тъпи ножове и извиращи книги от ъглите казвам по лесно е казваш може да умреш от мързел само мястото е малко и пак е прашасало казвам може да умра казваш време е животът ти да поеме нанякъде пилееш се твърде и напразно по свои и хорски приумици и за разни гадове казвам време е

така си говорим отдавна и сме доволни някак че нищо не се променя невидимо доволни

вещерско сборище

магията за любов пак се объркатрябваше да стане какво излезе другите лесни тази се отплесва предния път се сдобих с котка преди това един с бигъл магията се беше сдвоила защото имаха общ мозъкпо такива наричането най лепнеобикнах само кучето пожелах си глупак със синя кръв значими атрибути голяма къща в духа на приказките зачаках иванушка аладинсъбудих се на полянатапо мене четиресе охлюваразбойнициииии

!когато той е тъжен профилът му пълен с облаци мрачно изкуство и размисли небето оловно хората глинени когато той е тъжен всичките му приятели обличат мрачни дрехи стъпват тихо въздишат когато него го изоставят моретата са с кървава пяна и говори надълго за смисли безсмислия ходи кахърен по къщите да споделя когато той е в траур часовниците спират регулировчиците слагат черни ръкавици и лично изсичаме някоя гора дъждовна за да сме в тон когато той е тъжен когато аз съм тъжен изоставен в траур или други „бол драми” щяло било да ми мине като на куче е кучето каза дотук

игра за двама

любовниците полуфабрикати дето все нещо не им достига и е блудкаво отпослето колкото и подправки да сложиш

тази игра е жестока а наградите мижави но телата си искат и отмъщават когато ги лъжем

чувам звукът на цигулките много преди да започне познатата песен позната игра познатата стара игра

и бягам и гоня и бягам до деня в който няма никой след мен не вярвах че ще дойде толкова скоро и моето време е на свършване а щурците ще продължават с фалшивите си цигулки

и какво като ми повтаряш че ме обичаш съмнявам се не в думите съмнявам се в човека

един четвъртък през май

Така си приличат нашите къщи. Животите ни. Тед Кусър

прашни градини отеснели стаи растоянието между успехи и провали си остава нечий поглед пустата провинциалност пред тихите къщи обичайният смърч стене по сенките на отминали хора подсмърча за миналото гърбовете на стари магарета попиват слънцето като жадните варовици които разтварят всяка плът

Красимир Вардиев