Пловдив 2014 г.

2

Всички права запазени!

ISBN © АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ, автор

© Издателство ПРОПЕЛЕР

3

СЪДЪРЖАНИЕ: Проект на курс по личностно развитие и гражданско образование…………5 Кои са най-важните и съдбовни въпроси пред нас, българите?....................11 Най-важните проблеми, които интересуват съвременните млади хо-ра…………………………………………………………………………………………………….……………………………..15 Как да си изработя свой личен проект за бъдещето?..............................................19 Съдбата на българската демокрация зависи от нас, гражданите……….....21 Как стигнахме до такъв ужасен провал във функционирането на демок-рацията ни?.........................................................................................................................................................24 Диагноза "блокаж": защо демокрацията у нас не работи?...................................28 Не сме "мъртва нация", заспала нация сме.......................................................................32 Коя е българската мечта?....................................................................................................................35 Дискусия: как се преподава философия?.............................................................................39 Няма да ни е лесно в предстоящите битки, никога у нас не е било лес-но: на Левски и на Ботев да не им е било лесно?!......................................................43 Предложение за създаване на граждански блогърски вестник……………....46 Политическият избор: от това доколко е жив усета ни към истината зависи всичко…………………………………………………………………………………………………………….48 Защо "народният трибун" Слави Трифонов разиграва толкова тъпо театро?....................................................................................................................................................................52 Ценностно-психологически казус по... Ангел Грънчаров…………………………...55 Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде………………………...…..….58 Политическата лидеромания………………………………………………………………………………63 Съвременни нашенски нрави: дискусия между “вътрешните” и “външни-те” българи……………………………………………………………………………………………..………………….67 Да бъдеш гражданин, да имаш позиция не е престъпление……………………70 Дописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма…….….72 Емоционални инвалиди ли сме вече?!....................................................................................78 Какво тук, у нас – и за нас – значи някаква си личност?!......................................81 Кошмарът е вътре в душите ни……………………………………………………………..……………86 Една чисто нашенска поучителна история……………………………………….…………....93 Съвсем реалистичен разговор между философ и катаджия……………………97 Кои обичат и кои презират “духовния титан” Слави Трифонов?................101 За добрите закони……………………………………………………………….………………………………..105 Честито, господа мутри, победихте: разбихте мечтите ни, както се раз-бива човешка глава!……………………………………………………………………………………………..109 Лечение на душите чрез философия………………………………………..…………………...113

4

Кампания за граждански натиск по нравствени и ценностни подбу-ди………………………………………………………………………………………………...………………………………116 “Другата България” срещу “нашата България”………………………………………..….118 Политически лексикон за разпознаване на леви лъжльовци и на про-дажни популистки спекуланти………………………………………………….……………………….121 Инициатива за учредяване на ДИСКУСИОНЕН КЛУБ за подкрепа на демокрацията и на европейската ориентация на България…………...……...125 Оптимистични размисли на един редови избирател с десни убежде-ния……………………………………………………………………………………..………………………………………..128 Импресия по Бокачо, или единственото средство български министър да подаде оставка…………………………………………………………….…………………………………..132 Нужна е повече човечност, за да се избавим от многоликото зло…………………………………………………………………………………………………..………………………..…138 Блогърът – най-свободният политически коментатор………………………...……144 Религията в училище – не трябва да им позволим да се погаврят и с най-святото………………………………………………………………….…………………………………………..149 Ако искаш сянката да остане зад гърба ти, погледни към Слънцето….154 Свобода за българските кибици в Мизия!.........................................................................157

5

Проект на курс по личностно развитие и гражданско образование ВЪВЕДЕНИЕ: Как да наречем този курс? 1. Защо го определят като “гражданско образование”? 2. Как оценявам наименованието “Свят и личност”? 3. Коя е всъщност целта на този курс? 4. Кой е верният подход? 5. С какво да започнем? 6. Как да се пренастроя за да ми е по-интересно? РАЗДЕЛ ПЪРВИ: ИНДИВИДЪТ И ДРУГИТЕ 1. Моята личност и моят свят 1. Личността е опорната точка 2. Как да направя своя свят човечен? 3. Безкрайната множественост на човешките светове 4. Ориентирането в реалността, в която сме поставени 2. Личността и безликата общност 1. Отношението личност-общност, “аз” и “другите” 2. Кои са те, другите? 3. “Адът – това са другите” – как така? 4. Потокът от хора, пълзящ навсякъде около мен 5. Разбрахте ли провокацията? 3. Екзистенциалните проблеми 1. Психологически трудности на личностното израстване 2. Общуване и междуличностно разбиране: култура на толерантността 3. Враждебност, агресия и жизнено-духовна (личностна) непълноценност 4. Как да победя бездейността, сладкото нищонеправене? 5. Моята готовност за свободен и самостоятелен живот 6. Как да се справя с малодушието, слабостта, наивността? 7. Съществува ли убедителен отговор за смисъла на живота? Как да заживея по-смислено? 4. Личностното израстване 1. Как да стана личност? Как да стана силна личност? 2. Как да стана богат?

6

3. Човечни ли са хората днес? 4. Кога тинейджърът наистина става зрял човек? 5. Защо все повече се смята, че парите са най-важното в живота? 6. Докъде може да се простира безгрижието ми? 7. Насилието в дома, конфликти в семейството 8. Може ли да съществува “само приятелство” между индивидите от различен пол? 9. Имам ли достатъчно основание за самочувствие? 5.Ценностна идентичност на личността 1. Какво си заслужава да иска човек от този живот? 2. Кои са най-разпространените ценности сред хората днес? 3. Съзнавам ли собствените си ценности? 4. Как да постигна качеството предприемчивост? 5. Какво е да си материалист? 6. Аз материалист ли съм или не съвсем? 7. Какво разбирам под богатство? 8. Какво за мен са парите? Разбирам ли тяхната същност и тайнствена сила? 6.Най-ценните човешки качества 1. Наясно ли съм със своя личностен потенциал? 2. Същинския успех дали не се свежда до пълноценната личностна реализа-ция? 3. Мога ли да определя себе си като разбиращ живота човек? 4. Присъщи ли ми са качествата инициативност, прагматичност, деловитост? 5. Мога ли да се определя като съзерцател? А като романтик? Какво е да си романтик? РАЗДЕЛ ВТОРИ: ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ 7. Коя е моята най-висша цел? 1. Какво означава израза "стратегия за живот"? Що е "жизнена стратегия"? 2. Кои са моите жизнени приоритети? 3. "Аз избирам безусловно успеха, в никакъв случай не провала!" 4. А какво за мен е да си успял човек? 5. Разбирам ли свободата си, опитвам ли се да живея както аз искам? 6. Обичам ли рисковете? Бих ли могъл да се определя като авантюрист? 8. Как да си изработя личен проект на живота?

7

1. Какво бъдеще си желая? 2. Дали няма да се случи само онова, което желая не как да е, а съкровено? 3. Обичам ли да си мечтая за бъдещето? 4. Какво за мен е настоящето? 5. Влияе ли на бъдещето ми моето минало? 6. Или склонността към фантазьорство е изключително глупава и вредна? 7. Аз практичен човек ли съм или по-скоро съм непрактичен? 8. Кои са моите най-ценни качества, кои са най-силните ми страни? 9. А кои са най-лошите ми страни като личност, кои са моите главни недоста-тъци? 10. Вярвам ли в своя успех и в каква степен: силно, умерено, слабо, съкрове-но? 9. Прагматика и деловитост 1. Мога ли да се самоопределя като сериозен, упорит, деен човек? 2. Какво си представям като чуя израза "силна личност"? 3. "Богат е този, който е мъдър" – нима? 4. Мога ли да се определя като амбициозен човек? 5. Ако заложа на истината и на честността, това увеличава ли шанса ми да успея? 6. Може ли по честен начин да се успее в България? 7. А може би трябва да търся успеха си в чужбина? 10. Моите лични ценности 1. Кои са моите жизнени приоритети? 2. Какво означава професионалната кариера да ми е главен приоритет? 3. А какво ще стане ако моето личностно израстване е първа цел в живота ми? 4. Кога изпитвам задоволство от живота, то само развлеченията ли е свърза-но? 5. Какво означава популярният израз "опитай се да гледаш философски на живота"? 11. Живот, свобода, борба 1. Как живея тактически въпрос ли е – или е съвсем стратегически? 2. А въпроса за това как трябва да живея? 3. Аз оптимист ли съм или по-скоро съм реалист? 4. Има ли моменти, в които се чувствам едва ли не отчаян? 5. Познато ли ми е чувството на безпокойство от неизвестността? 6. Какво означава качеството "деловитост" и дали то ми е присъщо?

8

7. "Всеки човек е ковач на собствената си съдба": така ли е – или Клавдий нещо бърка? 12. Простите истини на живота – за “всекидневна употреба” 1. Какво за мен е трудът? 2. Допустимо ли е да използвам другия като средство за постигане на свои цели? 3. Лошо ли е да съм индивидуалист? 4. Коя е най-важната истина, която постигнах в моето обучение по филосо-фия? 5. Кои са основните проблеми пред нас, съвременните млади хора? 6. Имат ли ми доверие хората, които са ми най-близки? 7. Или по-скоро, най-вероятно, се безпокоят за мен? 8. Съществува ли истинска любов? Или по-скоро съществува само секс? 9. Дали любовта не е съвсем архаична, демодирана, несъвременна емоция? 13. Аз и моето поколение в моите и в чуждите очи 1. Вярва ли в съдбата (късмета) съвременният млад човек? 2. За какво най-много си мечтае съвременният млад българин? 3. За какво да се боря и как да успея – това безпокойство познато ли ми е? 4. Реалистично ли гледам на себе си, познавам ли се? 5. Чувствам ли се в някакъв смисъл отговорен и за другите? 6. Защо мразим и защо обичаме човека до нас? 7. Защо момичетата си избират приятел най-вече според марката на колата и според дебелината на портфейла му? РАЗДЕЛ ТРЕТИ: ГРАЖДАНИНЪТ И ДЕМОКРАЦИЯТА 14.Какво е да си гражданин? 1. Как се става гражданин? 2. Гражданин на България, гражданин на Европа, гражданин на света 3. Участвайки в изборите дали ще подпомогна просперитета на страната? 4. Гражданската ми ангажираност ще повлияе ли на моя личен просперитет? 15. Държавата, политиката и властта 1. Политическа свобода и гражданска инициатива 2. Традиции, новаторство и модерност: консерватизъм и радикализъм 3. Изборът между лявото и дясното: между какво всъщност избираме? 4. Как да въведем ред в обществото си: дисциплина или анархия?

9

16. Политическата демокрация 1. Какво за мен е демокрацията? 2. Какви следва да бъдат отношенията между мнозинствата и малцинствата? 3. Опасностите пред демокрацията: кога демокрацията се изражда? 4. Каква е ролята на медиите в съвременните общества? 17.Младата българска демокрация 1. Наясно ли съм със случилото се у нас след 1989 година? 2. Интересна ли ми е истината за българския преход? 3. Как престъпността, корупцията, беззаконието у нас могат да бъдат сведени до поносими размери? 4. Дали пък защото сме именно такива и управляващите ни не са такива? 5. Бих ли участвал с роля в психодрама на тема “Предизборно събрание в квартала (селото, града)”? РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ: БЪЛГАРИ И ЕВРОПЕЙЦИ 18. Българската душа и съдба 1. Каква е връзката между това какви сме и как живеем? 2. Съществува ли българска мечта? 3. Кой е виновен за несполуките на нашия народ? 4. Възможно ли е човек да успее в България? 19. Българска национална идентичност 1. Какво е да си българин? 2. Като заявя “Аз съм българин!” какво всъщност чувствам? 3. Кои са най-отвратителните черти на българския характер? 4. Кои са нашите добродетели и достойнства като нация? 5. Как може да съм патриот, бидейки гражданин и на Европейския съюз? 20. Европейската идентичност 1. Какво е да си европеец? 2. Аз европеец ли съм, съзнавам ли се като такъв? 3. Кои са ценностите, придаващи единство на нациите в Европейския съюз? 4. “Единство в многообразието” – как да разбирам девиза на Европа? 5. Мога ли да кажа нещо за “душата на Европа”?

10

21. “Добре дошли у дома!” 1. Защо бяхме поздравени точно с тия думи при влизането ни в ЕС? 2. Как вървим по пътищата на свободата и достойнството? 3. Как да направим живота в България по-добър? 4. Как днешният българин възприема успеха на другия? 5. Обичаме ли ние, българите, свободата? 6. Имам ли право да отхвърлям различния само защото е различен? 7. Каква е ситуацията в българското образование? 8. Интересуват ли ме чуждите мнения? РАЗДЕЛ ПЕТИ: ЧОВЕЧЕСТВОТО И СВЕТЪТ 22. Голямото световно село 1. Наистина ли светът е станал “глобално село”? 2. Дали глобализацията ще помогне за възникването на по-добро човешко общество? 3. Какво за нас, съвременните хора, е Земята? 4. Какво е да си космополит? 5. Дали тъкмо “глобалното съзнание” не е антитеза на национализма? 23. Съвременността и универсалните ценности на човека 1. Наистина, съществуват ли ценности, обединяващи всички хора по света? 2. А дали всички хора по света не се стремят към свобода? 3. Трябва ли човешката свобода по света да бъде пазена и със сила? 4. Какво е да си съвременен (модерен) човек? 5. Кои са принципите на международните отношения в съвременния свят? 24. Глобалните проблеми 1. Какво е отношението ни към природата? 2. Възможна ли е екологична катастрофа? 3. Съществува ли конфликт между религиите и цивилизациите? 4. Каква е ролята на САЩ и Европейския съюз в световните дела? 5. А на Япония, Индия, Русия и Китай?

11

Кои са най-важните и съдбовни въпроси пред нас, българите?

Наистина, нека да се опитаме заедно да формулираме тези най-важни и съдбовни въпроси, които стоят за решаване пред нас, българите – в това толкова забележително все пак време, в което живеем. Поставянето на един смислен въпрос е решаващо начало, оттук тръгва осъзнаването на всеки значим жизнен или социален проблем.

Блаженото неведение, липсата на всякакъв опит за откриването на тези проблеми, които така или иначе си стоят за решаване пред нас като ин-дивиди, като граждани и като нация, е показател за това, че ние може би сме се откъснали от корените си и нямаме яснота относно самите себе си. А това може да ни изиграе твърде неприятен номер: закъснялото ни “включване” в истинската и сериозна проблематичност на съществуването може да се окаже фатално. Или поне може да ни направи неадекватни на времето, в което жи-веем; може да ни направи жалки, достойни за окайване. Дали пък точно това не ни се е случило вече? И дали началото на същинската промяна не трябва да започне с търсенето и поставянето на ония най-значими въпроси, от които зависи съществуването ни в нашия така сложен, динамичен и като че ли тол-кова объркан свят? А може би не светът е “пощурял” и объркан, може би пък тъкмо ние сме объркани – и затова пренасяме своята обърканост върху света, върху своето собствено съществуване? Дали съществуването ни няма да стане по-нормално, по-ясно и подредено съобразно това доколко ние самите всекидневно се борим и побеждаваме собствената си обърканост?

Ето защо апелирам да се опитаме с общи усилия да потърсим и да се постараем да формулираме тези наистина най-важни и съдбовни въпроси, от които зависи съществуването ни като индивиди, като граждани и като на-ция. С интерес и любопитство очаквам вашите предложения. Надявам се да се помъчим също така да придадем на тези наши въпроси най-подходящата, най-ясна, проста и удачна формулировка. Да си пожелаем успех в това може би крайно необходимо дело.

Искам като начало да предложа следните въпроси: 1. Наясно ли сме със самите себе си – и като индивиди, и като граж-

дани, и като българи, и дори като жители на Европа? 2. Какво означава да бъдеш европеец? 3. Разбираме ли собствените си коренни интереси? 4. Защо изостанахме в сравнение с другите източноевропейски наро-

ди? 5. Можем ли честно пред себе си да заявим: “Да, ние сме достойни да

бъдем член на Европейския съюз, да бъдем наравно с водещите европейски нации!”?

6. Даваме ли сметка за нашето специфично българско отношение и разбиране на свободата?

12

7. Какво за нас като народ е политиката, какво за нас е демокрацията – и възможна ли е промяна в това отношение?

8. Защо у нас преходът беше толкова мъчителен и непоследователен – коя е причината за това?

9. Обичаме ли всеотдайно ценностите на свободата, съзнаваме ли предимствата на свободния живот – или имаме твърде много “подозрения” в това отношение?

10. Защо корупцията е толкова сериозен проблем за България? 11. Възможно ли е човек да успее в България? 12. Защо не се разбираме, как да постигаме разбиране в общуването

помежду си? 13. Дали в България животът е такъв, защото ние сме такива? 14. Дали и за нас е вярно правилото, че всеки народ си заслужава

управниците? 15. Какво България спечели и какво загуби от участието си в мисията

в Ирак? 16. Какво за нас, българите, е трудът? 17. Доколко аз самият съм склонен да приема различните от мен? 18. Какво трябва да правя за да се реализирам като личност (и про-

фесионално) в условията, които ми предлага днешна България? 19. Кой е пътя за постигане на междуличностно разбиране? 20. Как може и трябва да се промени (и в каква насока) ситуацията в

българското образование? 21. Защо младите днес прекаляват с алкохол (с цигари, с наркотици)? 22. Може ли чрез участие в избори да променим нещо? 23. Защо има толкова много омраза напоследък? 24. Как българинът възприема успехът на другия? 25. Как се възприемаме един друг с останалите балкански народи? 26. Дали САЩ не са за нас новия “голям брат”, на мястото на СССР?

Доколко настроенията у нас против САЩ или за САЩ са оправдани? 27. Защо се получи такава нетърпимост между религиите в съвре-

менния свят? 28. Дали не съществува опасност от избухване на световна война на

религиозна основа? 29. Какво всъщност се случи в България през последните 17 години? 30. Разбираме ли същността на промяната и доколко я приемаме? 31. Защо агресията доминира в наши дни? 32. Как да преуспея в живота, как да стана богат? 33. Има ли любов в наши дни или всички сме материалисти? 34. Не допуснахме ли тъкмо мутрите да вземат държавната власт – и

даваме ли си сметка докъде ще ни доведе това? 35. Дали е жив усетът в сърцата ни, позволяващ ни най-безпогрешно

да разпознаваме шарлатаните, лъжците и крадльовците в политиката?

13

36. Какво чувство изпитвам при мисълта, че държавен глава на Бъл-гария е агент Гоце?

37. Обичаме ли да мечтаем, за какво си мечтае съвременният бълга-рин?

38. Умее ли българинът да постига мечтите си? 39. Какво може да се направи за да се ограничи престъпността? 40. За какво трябва да се боря? Как можем да успеем – и като инди-

види, и като нация? 41. Как да направим живота в България по-добър? 42. Как се става достойна личност? 43. Как да въведем ред в обществото? 44. Как може да се балансира между контрола и анархията? 45. Когато избираме между дясното и лявото в политиката между

какво всъщност избираме? 46. Как може да си патриот, вървейки към Обединена Европа? 47. Застрашена ли е с нещо националната ни идентичност или само

може да се обогати? 48. Каква искам да е България след 10 години? 49. Защо всичко (музика, спорт и пр.) стана комерсиално? 50. Бива ли изкуството да се използва за правене на пари? 51. Защо слушат чалга? Какви са хората, които слушат чалга? Какви

“духовни потребности” задоволява чалгата? 52. Загуба на време ли е да се мисли преди да се действа? 53. Какво ми дава обмислянето на ситуацията, в която се намирам,

не е ли това начина да постигна ползотворни решения? 54. Търсенето на яснота относно най-насъщните въпроси, които под-

молно мъчат душата ми, не е ли предпоставка за намирането на отговорите? 55. Какво се промени в живота ни след влизането на България в Ев-

ропейския съюз? Даваме ли си сметка какво означава това за нас? 56. Какво трябва да се направи по повод на задълбочаващия се у нас

демографски спад? 57. Защо все по-малко млади хора се интересуват от книги? 58. До каква степен човек може да се чувства отговорен за другите? 59. Може ли да ми е безразлично как мислят обкръжаващите ме хора

– след като сме взаимно зависими, живеейки в едно общество? 60. Наистина ли българите сме трудолюбив, способен и интелигентен

народ? 61. Защо завистта и злобата по повод успеха на способните и предп-

риемчивите са станали основен жизнен мотив в средите на пасивните, без-дейни и инертни хора?

62. Човечни ли са хората днес? На какво се дължат толкова много изблици на безчовечност, озлобеност и завист?

14

63. Защо толкова много хора живеят с измамното усещане за безп-роблемност и безгрижие?

64. Защо някои хора се занимават предимно с проблемите на други хора, а не съзнават своите собствени?

65. Защо е станало така, че способният и работлив човек у нас е ста-нал трън в очите на бездейното мнозинство?

66. Можем ли по информацията в интернет да съдим за това какви са хората и каква е нашата култура?

67. Дали глобализацията ще помогне за изграждането на едно по-добро човешко общество?

68. Кой е виновен за нашите несполуки като народ? Или сме си ви-новни самите ние? Или пък е виновно мнозинството сред нас, което живее с едно изопачено и изкривено съзнание?

69. Как могат да се лекуват пораженията, които комунизмът нанесе на масовото съзнание?

15

Най-важните проблеми, които интересуват съвременните млади хора

В ХII клас учениците учат един предмет, наречен "Свят и личност".

Програмата по този предмет, имам предвид казионната, официалната, дър-жавната програма, е ужасно скучна. Намерете я, погледнете я, хвърлете й един поглед – та да се убедите какво чудо е сътворил българският бюрократи-чен гений. Разбира се, ако един преподавател започне да преподава по тази програма, той е загубен: скоро ще стане смешен, жалък, нещастен, абсурден в очите на своите възпитаници. Изходът е един: да отхвърлиш официалната програма като неподходяща и да започнеш да работиш по своя програма. Аз това и правя: станал съм "нарушител на закона" откакто се помня. Ето как процедирам обикновено.

Моят подход е точно обратен на този, който държавата ме задължа-ва: не чиновниците, а самите ученици решават какво искат да учат, какво им е интересно, какво ги вълнува. Правя в началото на учебната година анкета и им предлагам да напишат всички ония въпроси, които ги интересуват. След това обработвам получените отговори, селекционирам ги, подреждам ги, прибавям и аз някои свои теми. И в резултат се получава един дълъг въпросник, който дава прекрасни възможности за занимания, за дискусии, разговори, спорове в часовете. Тук публикувам теми и въпроси, с които занимавам своите ученици напоследък:

1. Има ли смисъл да се учи предмет, наречен “свят и личност”? 2. Светът за човека и светът на човека: различията помежду ни са

неизбежни 3. Жизнени стратегии 4. Българската душа и съдба: коя е българската мечта? 5. Българска национална идентичност: какво е да си българин? 6. Европейската идентичност: какво е да си европеец? 7. Какво е да си съвременен (модерен) човек? 8. Ценностна идентичност на личността 9. Отношенията мнозинства-малцинства 10. Ситуацията в българското образование 11. Пътят към свободата и достойнството 12. Пътят към успеха: личностната реализация 13. Традиции, новаторство и модерност: консерватизъм и радикали-

зъм 14. Човешките качества: инициативност, прагматичност, деловитост 15. Глобалното “световно село”: как възприемам света, в който жи-

вея? 16. Какво е да си космополит? Антитезата на национализма 17. Психологически трудности на личностното израстване

16

18. Държавата и властта 20. Какво е да си гражданин? 21. Политиката и гражданското общество 22. Гражданин на България, гражданин на Европа, гражданин на све-

та 23. Демокрация, политическа свобода и гражданска инициатива 24. Опасностите пред демокрацията: кога демокрацията се изражда? 25. Ролята на медиите в съвременните общества 26. Възможно ли е човек да успее в България? 27. Общуване и междуличностно разбиране: култура на толерант-

ността 28. Враждебност, агресия и жизнено-духовна (личностна) непълно-

ценност 29. Принципи на международните отношения в съвременния свят 30. Как да победя бездейността, как да постигна качеството предпри-

емчивост? 31. Възможна ли е екологична катастрофа? Отношението ни към

природата 32. Моята готовност за свободен и самостоятелен живот 33. Кой е начина престъпността, корупцията, беззаконието у нас да

бъдат сведени до поносими размери? 34. Как да направим живота в България по-добър? 35. Съществува ли убедителен отговор за смисъла на живота?

Други, допълнителни и по-конкретни въпроси:

1. Вярва ли в съдбата (късмета) съвременният млад човек? 2. За какво да се борим и как да успеем? 3. Как се става личност? 4. Как да въведем ред в обществото: дисциплина или анархия? 5. Изборът между лявото и дясното: между какво всъщност избира-

ме? 6. Съществува ли конфликт между религиите и цивилизациите? 7. Как може да си патриот, бидейки гражданин и на Европейския съ-

юз? 8. Интересуват ли ме чуждите мнения? 9. Как да стана богат? 10. Реалистично ли гледам на себе си, познавам ли се? Моята само-

оценка 11. Чувствам ли се в някакъв смисъл отговорен и за другите? 12. Каква е ролята на САЩ в съвременния свят? 13. Как да заживея живота си по-смислено? 14. Защо мразим и защо обичаме човека до нас?

17

15. Имам ли право да отхвърлям различния само защото е различен? 16. Защо момичетата си избират приятел според марката на колата и

според парите му? 17. Човечни ли са хората днес? 18. Кога тинейджърите наистина стават зрели хора? 19. Защо все повече се смята, че парите са най-важното в живота? 20. Докъде може да се простира безгрижието ми? 21. Може ли да съществува “само приятелство” между индивидите от

различен пол? 22. Дали глобализацията ще помогне за възникването на едно по-

добро човешко общество? 23. Кой е виновен за несполуките на нашия народ? 24. Дали защото сме такива и управляващите ни са такива? 25. Какво за мен е трудът? 26. Какво за нас, съвременните хора, е Земята? 27. Кои са основните проблеми пред съвременния млад човек? 28. За какво най-много си мечтае съвременният българин? 29. Как българинът възприема успеха на другия? 30. Как да се справя с малодушието, слабостта, наивността? Как да

стана смел човек, силна личност? 31. Насилието в дома, конфликти в семейството 32. Имам ли достатъчно основание за самочувствие?

И така нататък: въпросите могат да се увеличават безкрайно. Аз тук

само показвам някои по-често поставяни и интересни въпроси. Най-важното е учениците сами да избират и решават кои са темите, които си заслужават обсъждане и изучаване.

Но, както забелязвате, аз съм нарушител на програмата и на закона. Проявил съм дързостта да си изработя свой личен подход. Откакто се помня правя все така – и в университета, и в средните училища, в които съм работил. Аз съм нещо като "анархист" – силно обичам свободата и смятам, че ефектив-но образование без свобода не може да има. Своето разбирания съм ги изра-зил съвсем ясно в своите книги и статии. Не ги крия и не се срамувам от тях. Учителят е длъжен постоянно да провокира учениците си. Да ги подтиква към мислене. Да им създава условия да изявят личността си. Този и смисъла на т.н. предмет “свят и личност”. Който до такава степен неадекватно се препода-ва, че дори още си няма подходящо име…

С написаното дотук всеки може, ако се е възмутил достатъчно, да ме даде на прокурора – или дори да заведе дело за щетите, които съм нанесъл на младежта. Аз съм един съвсем съзнателен нарушител на закона. Не се разкайвам за това обаче. Просто си върша работата. А това, че образованието ни е болно и анахронично се знае отдавна. Трябва обаче да не се стои със скръстени ръце, а да се търси изход от плачевната ситуация. Предметите от

18

т.н. “философски цикъл” имат тежката мисия да проправят пътя към едно съвременно и отговарящо на потребностите на младежта българско образо-вание. Пътят до което е още твърде дълъг…

19

Как да си изработя свой личен проект за бъдещето?

По-долу публикувам един примерен списък от въпроси по моя прак-тически курс “Жизнени стратегии: как да си изработя свой личен проект за бъдещето?”:

1. Какво означава израза "стратегия за живот", "жизнена стратегия"? 2. Коя е моята "глобална", фундаментална, най-висша цел в живота

ми? 3. Какво си заслужава да иска човек от този живот? Кои са моите

жизнени приоритети? 4. "Аз избирам безусловно успеха, в никакъв случай не провала!" –

добре, но какво за мен е да си успял човек? 5. Мога ли да определя себе си като разбиращ живота човек? Наясно

ли съм със своя личностен потенциал? 6. А разбирам ли свободата си, свободен ли съм да живея както аз

искам – и както намирам за добре? 7. Какво бъдеще си желая? Дали няма да се случи само онова, което

желая не как да е, а съкровено? 8. Обичам ли да мечтая за бъдещия си живот – или пък смятам, че

такава склонност е изключително глупава и вредна? 9. Ако трябва да се самоопределя – аз практичен човек ли съм или

по-скоро съм непрактичен? 10. Кои са моите най-ценни качества, кои са най-силните ми страни? 11. А кои са най-лошите ми страни като личност, кои са моите главни

недостатъци? 12. Вярвам ли в своя успех и в каква степен: силно, умерено, слабо,

съкровено? 13. Мога ли да се самоопределя като сериозен, упорит, деен човек? 14. Какво си представям като чуя израза "силна личност"? 15. Какво ще кажа ако трябва да коментирам римската сентенция

"Богат е този, който е мъдър"? 16. Мога ли да се определя като амбициозен човек – и в каква сте-

пен? 17. Ако заложа на истината и на честността, то това увеличава ли

шанса ми да успея? 18. Може ли по честен начин човек да успее в България – или трябва

да търся успеха си в чужбина? 19. Кое за мен има по-голям приоритет – професионалната кариера,

личностното израстване или пък общото задоволство от живота (развлечения-та)?

20. Какво означава популярният израз "опитай се да гледаш фило-софски на живота"? Умея ли го?

20

21. Това как живея и как трябва да живея към стратегията на живота ми ли спада или се отнася към неговата тактика?

22. Аз оптимист ли съм или по-скоро съм реалист? Има ли моменти, в които се чувствам едва ли не отчаян?

23. Какво означава качеството "деловитост" и дали то ми е присъщо? 24. Споделям ли максимата "Всеки човек е ковач на собствената си

съдба" (Клавдий)? 25. Участвайки с гласа си в изборите дали мога да подпомогна прос-

перитета на страната – и в това число и моя личен просперитет? 26. Допустимо ли е да използваш понякога другия човек като средст-

во за постигане на някакви свои цели? 27. Лошо ли е да си индивидуалист? 28. Коя е най-важната истина, която успях да постигна в годините на

моето обучение по философия? 29. Имат ли ми доверие хората, които са ми най-близки – или по-

скоро се безпокоят за мен? 30. Съществува ли истинска любов – или по-скоро съществува само

секс? Любовта не е ли архаична, демодирана, несъвременна емоция?

21

Съдбата на българската демокрация зависи от нас, гражданите

Публикувам моите предложения за най-важните, за същностните по моя преценка проблеми, над които се налага заедно да се потрудим, да по-мислим и така да открием рационалните решения:

1. Защо младата българска демокрация изпадна в такава ценностна дезориентация и криза, как стигнахме до този провал във функционирането на демокрацията ни?

2. Кои са причините, довели до блокиране на най-обичайните демок-ратични механизми на държавния живот у нас?

3. Защо, какво наложи у нас да бъде разбита двуполюсната партийна система, след като всяка развита демокрация, знайно е, винаги, по принцип и дори на практика е двупартийна?

4. Ако е вярно, че "безпартийна демокрация" няма и не може да има, то каква е ситуацията днес в българските партии; вътре във всяка от тях кои са най-главните проблеми, подлежащи на колкото се може по-спешно решава-не?

5. Загубилият доверие български политически елит има ли шанс да си го възвърне – и как е възможно да стане това? Може ли да се осъществи някаква съдбовна "смяна на елитите"?

6. Как може да се преодолее задкулисното дирижиране на политичес-ките процеси у нас от мощните олигархични кръгове, свързани с различните крила на комунистическата мафия?

7. Как да намерим път до съзнанието на масовия българин, как да му помогнем да надмогне апатията, неверието, отчаянието, песимизма и нихи-лизма си спрямо политиката, демокрацията и свободата изобщо? Какво можем и сме длъжни да направим в тази насока?

8. Как, по какъв начин следва да се разпространяват в съзнанията автентичните и душеспасителни ценности на свободата, демокрацията, прос-перитета, хуманността? Как да направим хората у нас отново да повярват в българската демокрация и да допринесат за възкръсването й?

9. Кой е начина за активизиране на гражданското участие и действие в политиката, включително и по отношение на извънпарламентарния, "уличен" граждански натиск на колкото се може по-широки слоеве?

10. Как можем да накараме управляващите да имат респект пред справедливия гняв на гражданите, причинен от техните безобразия?

11. Можем ли да направим така, че масовият избирател повече да не се оставя да бъде лъган и съблазняван от лъжливи политически спекуланти? Как да накараме този масов гражданин да прозре собствените си, и то най-дълготрайните си и същностни интереси?

12. Ако е истина, че функционираща демокрация може да има само ако има функциониращи демократични механизми вътре в партиите, а така

22

също и демократични процедури в техните междупартийни отношения, то по такъв начин тогава ние, избирателите, можем да спомогнем за вътрешното демократизиране на по-сериозните български политически партии?

13. Как можем да провокираме условията за възникването на здра-вословна демократична атмосфера и среда, която да благоприятства изявата на стойностни, алтруистично и идеалистично настроени, способни, твърди, дейни, прагматични, умни, но и съзнаващи висотата на мисията си политици и държавници?

14. Как да изолираме от политиката крайно компрометираната напаст от безскрупулни политици, доказали в годините само това, че са работили единствено за себе си, за собственото си облагодателстване, и по тази причи-на не само че не са допринесли нищо добро за България, ами постоянно и най-настойчиво са й вредили през всички години на преход (имам предвид безскрупулни и безсрамни политически играчи като Гоце, Доган, Симеон, мал-кият Дмитрич, Желю, Беров, Жан Виденов и пр., а също и огромната кохорта от по-незначителни политически въжеиграчи, спекуланти и далавераджии)?

15. Как да отличим искрено милеещия за страната политик с държав-нически потенциал от дребния шмекер, въжеиграч, използвач с престъпни и даже бандитски склонности, който обаче има политически претенции?

16. Как обикновеният човек може най-основателно да реши кой наис-тина заслужава неговото доверие – и по тази причина трябва да получи него-вия глас на изборите? Наистина ли повечето от хората не са в състояние да решат тази съдбовна за функционирането на демокрацията ни задача? Как да помогнем на такива хора да прозрат истината?

17. Това, че медиите у нас са под жесток олигархичен похлупак, това, че у нас де факто няма действителна свобода на словото, на медиите и на печата, не е ли всъщност главният фактор за блокирането, за обезсилването, за неработенето на младата българска демокрация?

18. Как може да се преодолее това крайно неблагоприятно обстоя-телство, как гражданите да принудят медиите да не изменят на високата си и отговорна мисия?

19. Наистина, може ли да се внесе поне известен морал в крайно де-морализираното съсловие на българските журналисти?

20. Как можем да помогнем на журналистите да отхвърлят жестокия натиск, който ги е принудил да станат презрени слуги на контролиращата всичко в страната мафиотско-комунистическо-ченгесарска олигархия?

21. Как да накараме, можем ли да принудим нашите управници да из-пълняват обещанията си, които са дали в предизборния период? И т.н.

Това според мен е само началото на списъка от нелеки, но съдбовно важни въпроси, по които не само трябва да се мисли – мнозина от нас и без това само това правят, дори в известен смисъл цялата нация безсъзнателно и всекидневно се тормози заради тия така тежки проблеми! – но и да се работи.

23

Трябва да сторим нужното, зависещото от нас, та да открием и изра-ботим реалистични проекти за излизане от днешното тресавище, за съкруша-ване на сложилото се крайно опасно за бъдещето на страната политическо статукво.

Разбира се, готов съм да добавя към този списък всички други смис-лени и удачни предложения. С нетърпение даже ги очаквам. И след това в течение на недълъг период най-откровено да дискутираме по тях и да търсим някакъв задоволителен изход, да търсим верните решения. А пък след това да се задействаме и най-упорито да заработим – та да променим ужасното поло-жение, в което се намираме.

Мисля, че е назряла и даже е презряла нуждата от поставянето на една такава задача.

24

Как стигнахме до такъв ужасен провал във функционирането на демокрацията ни?

Преди време излязох с инициатива, която нарекох Проект за рефор-

ма на българската демокрация. Апелирах и други загрижени и мислещи хора да подкрепят инициативата и заедно да потърсим спасителните решения. Откликнаха неколцина. У нас, за жалост, е станало така, че българи да подк-репят българин, и то особено когато той се е захванал с нещо най-значимо и неблагодарно, е изключено. Обикновено го “насърчават” така: откажи се, тая няма да стане!

Затова в един момент реших сам да напиша своите отговори на пов-дигнатите от мен съдбовни въпроси, и при това да ги изложа под формата на тези. Ето днес започвам да изпълнявам обещанието си, като ще отговоря на първия въпрос, а именно на въпроса:

Защо младата българска демокрация изпадна в такава ценностна де-зориентация и криза, как стигнахме до този провал във функционирането на демокрацията ни?

● Факторите за случилото се през последните години би трябвало да се разделят на два рода: обективни и субективни, т.е. зависещи от “историчес-ките обстоятелства” или пък определящи се от незрялостта на т.н. човешки фактор;

● У нас липсва демократично съзнание и култура у най-широки слое-ве на нацията; липсва (или е жестоко прекъсната от комунизма) една демокра-тична традиция, която единствена може да култивира ония демокра-тични ценности, благодарение на които човешките същества съзнателно и убедено приемат не само рисковете, но и огромните предимства на свободния, на личностно определяния и на индивидуално отговорния живот, т.е. на живота в условията на свобода и на демокрация;

● Дефектите на съзнанието, унаследени от близо 50-годишната бру-тална и жестока експанзия на комунизма, проповядващ напълно отровни и безпочвени илюзии, не могат да бъдат преодолени за толкова кратък срок, напротив, те ще действат още дълго време, като при всеки благоприятен слу-чай ще стават основа и почва за разпространение на апатия, на чувство за обърканост, за граждански безотговорно поведение, за безпочвени надежди държавата да решава проблемите на индивида и пр.;

● По тези причини масово се очакваше демокрацията в най-кратко време да бъде “осребрена”, и то поголовно; сиреч благоденствието, проспери-тетът да бъдат милостиво разпределени поравно и на всички; когато благо-денствието подмина най-широки слоеве, мнозина се почувстваха излъгани и на това основание обявиха демокрацията за “вредна”, “социално несправед-

25

лива”, “порочна”; това даде импулс за възраждане на левите лъжи и спекула-ции, спрямо които големи слоеве отново се оказаха твърде податливи;

● Огромни слоеве от нацията се оказаха подозрителни спрямо тол-кова възвишената ценност на свободата, което означава, че в предишния период, този на автентичния комунизъм и на първоначалната демократична еуфория, материализмът си остана непоклатим сред най-широките народни слоеве; у нас изглежда импулсите на стомаха винаги са били предпочитани пред копнежите на сърцето;

● Смяната на геостратегическата ориентация на страната, откъсва-нето й от орбитата на Русия и присъединяването й към света на западните демокрации, осъществено от правителството на И.Костов, активизира всички реакционни, проруски, славянофилски, ченгесарски и пр. сили, които създадо-ха една шарена като циганска торба коалиция, в която влязоха не само “бив-шите” комунисти, но също и комуноидните “мутро-капиталисти”, не само ченге-тата от турския етнос, но дори и привърженици на държания под контрола на ченгетата бивш монарх;

● Тази коалиция поде яростна кампания по тоталното дискредитира-не и оплюване на демократичните сили и на техните лидери, та да бъде по този начин направено всичко за дискредитирането на идеите за западна де-мокрация, за човешко достойнство, за свободен живот; силе, засилващ тази линия на поведение, се оказа настаняването в Кремъл на авторитариста от КГБ Путин, което показва, че нашите ретроградни сили са директно зависими и насочвани от путинска Русия;

● Пръв пробив на установилото се демократично статукво (двупо-люсна и функционираща въпреки всички недостатъци демократична полити-ческа система) осъществи активизираният от службите бивш монарх, който като таран проби кораба на младата българска демокрация; при което този кораб започна да потъва, заседна в коварни плитчини, откъдето пък беше щурмуван от цялата пиратско-бандитска напаст – за да бъде подложен на невиждан грабеж и на пълно опоскване;

● Победата на Симеон Карточников, т.е. вземането на властта от преоблечени като монархисти мутро-ченгета, създаде благоприятни условия за удържането на историческа победа на комунистическата мафия: на прези-дентския пост със сложна игричка беше сложено лице, беззаветно предано на СССР, на таварищ Путин, антинатовски и проазитски настроено, именно беше сложено лицето Георги Първанов, което, както се оказа по-късно, е било не друго, а просто агент Гоце от българската ДС, директно подчинена на съветс-ко-руското КГБ;

● Като манна небесна за тази властваща ченгесарска напаст беше започналият икономически подем, който се дължеше на оздравяването, на поставянето на икономиката върху пазарни основи чрез най-тежки реформи, осъществени от правителството на Костов; икономическият растеж беше из-ползван за постигане на разцвет на корупцията, доведе също до битки за

26

преразпределяне на влияние върху властта сред престъпните групировки (показните убийства на различните босове на мафията), до беззаконие и бло-киране на правораздавателната система и пр.;

● Властващият след 2001 г. елит възприе за свой “modus vivendi”, в съответствие с отколешния български обичай, всевъзможните злоупотреби с власт и с държавни средства, търгуването с постове, корупция, нечестното обогатяване благодарение на връзките с управляващите, отделянето на н импулскомисионни за партийните каси, директните връзки и покровителства-нето на бандитите, държащи наркоканалите, каналите за търговия с оръжие и с плът, разгул и разцвет на мафията, срастването на властта с мафията и пр.;

● Възникна олигархична политическа структура, при която едно мал-цинство, забогатяло от злоупотреби с държавни средства, завладя всички лостове на икономическия, политически, медиен, обществен, дори “културен” живот; начело на олигархичната структура застанаха вождовете на бандитски-те кланове, представени във властта, също тайните служби, неуморно рабо-тещи в общите далавери с руските олигарси и пр.;

● В тази неблагоприятна обстановка България въпреки всичко беше приета в Европейския съюз, а преди това в НАТО, което може да бъде оцене-но като жест от страна на Запада за запазване на България за западната сфера на влияние; приеха ни само и само управляващата мафия да не ни хвърли в прегръдките на руската мечка; този ход на Запада крайно обърка сметките на подчинения на Москва продажен елит, на който оттук-нататък Москва спусна задачата да направи всичко, за да провали колкото се може по-скоро членството на страната в ЕС;

● По изпълнението на тази задача от “Големия руски брат” нашите управляващи вече могат да се похвалят със значителни “постижения”, а имен-но превръщане на България в “троянски кон” на Русия в ЕС и НАТО, финансо-ви и морални санкции от страна на ЕК, разпалване на антиевропейски настро-ения сред широки слоеве на българското общество, създаването около Бълга-рия на образа на бандитска страна, която няма нищо общо с духа и ценности-те на европейската демократична и правова общност, сключването в противо-речие с общата европейска политика на газови, атомно-енергийни и нефтоп-реносни споразумения с Путин и пр.;

● В същото време в средите на десните демократични сили, призва-ни да защитят постиженията и ценностите на демокрацията, се развиха крайно негативни процеси, дължащи се както на обективни фактори (описаните по-горе недемократични настроения сред мнозинството и поемането му под конт-рола на манипулативните, подчинени на властта медии), така и на грешки сред ръководството на тогавашното СДС;

● В СДС още преди 2001 г., но особено след връщането и грабването на властта от Симеон Карточников, се образува твърде мощен клиентелистки слой от облагодетелствали се от властта и кариеристично настроени власто-любци, които още в 2000 година успяха да бламират лидера на СДС Иван

27

Костов (на конференцията, когато залата ръкопляскаше на речта на Костов срещу клиентелизма, а пък после същата тази зала чрез манипулация избра лидерите на клиентелистите в ръководството на СДС!), а след 2001 година се опитаха да направят всичко възможно, за да се наврат и да станат съдружни-ци в грабежите на руско-симеоно-комунистическите богатири;

● За да се съхрани и онова малко, което беше останало от предиш-ните мощни демократични сили, и което подкрепяше каузата на демокрацията по съвсем идеални подбуди и за доброто на България, групата около Костов беше принудена да напусне клиентелисткото СДС и да основе партията “Де-мократи за силна България”; този ход на Костов не беше разбран от една част от привържениците на каузата на автентичната демокрация, поради което те останаха в СДС, а пък демократичният (десният) избирател беше поставен в нелека ситуация;

● Въпреки слабостта на автентичните привърженици на демократич-ната и дясна кауза, ДСБ направи максимално възможното в крайно неблагоп-риятните условия за да бъде съхранена проевропейската ориентация на дър-жавата; мафията на власт намери своя безкомпромисен критик и най-принципна опозиция в лицето на ДСБ и на части от СДС; без тия автентични демократи в Парламента България отдавна да беше станала точно умалено копие на путинска Русия;

● Българската демокрация в момента е жестоко наранена, поставена на колене, унижавана от един арогантен пропутински управляващ елит, но въпреки всичко не е победена, а реваншът й е възможен и наложителен; осо-бено като се вземе предвид, че младата българска демокрация има за свои мощни съюзници Европейският съюз, САЩ и НАТО, които на никаква цена не биха допуснали връщането на страната в ретроградната руско-азиатската орбита.

28

Диагноза "блокаж": защо демокрацията у нас не работи?

Продължавам изследванията си по своя Проект за реформа на бъл-гарската демокрация. Сега поставям следния въпрос (от своя списък с най-наложителните, най-горещите въпроси, по които трябва да мислим в сегашна-та ни ситуация):

Кои са причините, довели до блокиране на най-обичайните демокра-тични механизми на държавния живот у нас?

Ще отговоря на този важен въпрос съвсем тезисно, с оглед изисква-нето за краткост:

● У нас в най-първоначалния етап на установяването на демокрация нещата бяха поставени на съвсем нездрава основа, т.е. те се дирижираха, както сега разбираме, от вездесъщата ДС, която сложи на най-възловите постове и провъзгласи за "лидери на опозицията" все верни свои хора (Ж.Желев, А.Доган, К.Тренчев, С.Ганев, Р.Воденичаров и кой ли не още);

● По този начин демокрацията ни даже в периода на своя възход, в периода на първоначалния ентусиазъм на наивниците беше от типа на т.н. "дирижирана демокрация", при която се организира, манипулира и държи под контрол даже възторга на хората, да не говорим за тяхната ненавист (14 дек. 1989, събитията пред Парламента);

● В нито една от партиите на т.н. "демократична опозиция" не въз-никна автентична демократична атмосфера, т.е. отношения на толерантност спрямо различните гледни точки, признаване на инакомислието, свобода при издигането на кандидатурите за постове, търпимост към критиката; в тях се възпроизведоха в чист вид ония стереотипи на съзнание и действие, които си съществуваха в средите на комунистическата партия, а именно най-разюздан кариеризъм, патологично славолюбие и властолюбие, нетолерантност към различните, авторитаризъм, грозно нагаждачество и пр.;

● Вътре в партиите, съставящи СДС, бяха гонени и "отлюспвани" всички ония, които бяха по една или друга причина неудобни на ръководство-то, като битката беше главно за попадане в листите; надмощие винаги взима-ха най-безскрупулните кариеристи; никой изобщо не се интересуваше от мне-нието на редовия гражданин и на "електората"; в самия СДС нямаше демокра-тична атмосфера и отношения, т.е. неговия "демократизъм" беше мним; да не говорим за "демократизма" на уж постоянно модернизираща се бивша кому-нистическа партия;

● Следователно у нас същинската демокрация дълги години беше непозната, имахме една формална, външна, куха, извратена комуноидна "де-мокрация", при която с електората само се играе, както котката играе с мишка-та, на "демокрация", а всъщност той е най-нагло манипулиран и използван; по

29

тази причина автентичните носители на демократично съзнание, манталитет и култура бяха прогонени, бяха в немилост във всички години, в които младата българска демокрация най-мъчително се раждаше, страдайки също и от ужас-ни родилни и посттравматични мъки;

● Заради идеята за демокрация, заради каузата на демокрацията бяхме принудени да прощаваме на своите "лидери" всичко: и техния крещящ недемократизъм, и антидемократичния им манталитет и стереотип, и нямащи-те нищо общо с духа на демокрацията антиморални по тенденцията си "нра-ви", равностойни на пълно потъпкване на всичко най-светло в идеята и каузата на автентичната демокрация; причината за тази всеопростимост беше прину-дителна и уж прагматична: за да не се отслабват демократичните сили, изпра-вени пред бетонния комунистически бастион, пред единната и монолитна сила на бившите комунисти;

● Въпреки всички тия неблагоприятни тенденции, въпреки принуди-телните компромиси, които привържениците на автентичната демокрация бяха принудени да правят, в СДС вървеше и един крайно мъчителен процес на очистване от най-крещящите примери на антидемократизъм и на предателст-во спрямо каузата на демокрацията (Ж.Желев с цялата си толкова мощна аморална свита беше елиминиран, но едва в 1996 година, беше елиминиран от И.Костов);

● По време на януарския подем (от 1997 г.) на отчаяния народ под натиска на радикализиращите се "народни маси" площадната и уличната де-мокрация преживя своя триумф, своите апотеози; разбира се, този подем беше скоро овладян от кариеристите, които възседнаха народния ентусиазъм и го впрегнаха за постигането на своите користни цели, което се оказа допъл-нителен импулс за разпространението на нихилистични спрямо ценността на демокрацията настроения;

● По време на управлението на СДС, за да се запази парламентар-ното мнозинство и за да се проведат най-тежките реформи в икономиката в периода 1997-2001 г. лидерът на СДС И.Костов беше принуден да сключи негласно споразумение с кариеристите и клиентелата, които бяха мощни като никога преди; с оглед на каузата на демокрацията това беше крайно неблагоп-риятно, но с оглед интересите на държавата и нацията е съвсем оправдано; държавникът Костов победи в оня период политика Костов, от това пострада българската демокрация, но спечели България: днес сме в ЕС тъкмо заради ония болезнени реформи;

● Промяната на геостратегическата ориентация на страната и при-тискането до ъгъла на всевластната до скоро мафия активизираха антидемок-ратичните сили, обединени около ДС, които видяха единствен шанс за своето тържество в това да домъкнат Симеон, който можа да предотврати грозната за мафията евентуалност Костов да спечели още един мандат; това даде мощен подем за растеж на антидемократичните потенции, съществуващи в корена на обезсилената българска демокрация, от които руско-българската олигархия,

30

групирана около Симеоновото движение и БСП, можа да се възползва в мак-симална степен;

● Олигархията в пълна степен осребри тържеството си: начело на държавата пробута агент Гоце Първанов; по-късно беше създадена и тройната разбойническа коалиция; злоупотребите с власт надминаха даже онова, което обикновената човешка фантазия може да си представи; цяла Европа пропищя и стана пишман, че ни е приела; управляващата клика превърна България в троянски кон на Русия в ЕС и в НАТО;

● Медиите бяха турени под похлупака на ДС и на олигархията; съз-нанията на хората бяха подложени на крайно агресивната инвазия на просто-тията, на чалгата, на чалга-партиотизма и на чалга-популизма; нихилизмът спрямо политическото, който е сърцевина на апатията спрямо свободата и демокрацията, овладя сърцата на мнозинството от нацията;

● Демократ стана обидна дума; демократичните сили, разпокъсани и обезсилени, бяха подложени на жестока проверка на тяхната преданост на демократичната идея и кауза; олигархията успя да си организира своя "добра опозиция" в лицето на "Атака" и ГЕРБ; лидерът на демократичните сили, ре-форматорът Иван Костов беше подложен на невиждано в историята ни охул-ване и оплюване от добре платените за целта медии и продажни "журналис-ти", предимно ченгета от ДС;

● Олигархията ни се разплу от най-арогантен аморализъм и наглост-та й мина всички граници: Гоце Първанов вече се забавлява като, примерно, убива в Узбекистан защитени от закона козли; за забавленията му хазната плаща колосални суми, в същото време това орезиляващо ни постоянно лице не се свени да призовава ("Българската Коледа"!) състрадателната нация да даде своята лепта за бедните и за сирачетата;

● На провежданите избори се мина към практиката на тотални мани-пулации, включително и директно купуване на гласове; избирателната актив-ност стана минимална, което показва разочарованието на хората от демокра-цията от български тип; такава една атмосфера е крайно благоприятна за насаждане на антиевропейски и авторитарни настроения;

● Всички елементи на функциониращата демокрация (реална избор-ност и издигане отдолу на кандидатите за публични постове, свобода на изра-зяването и свободни медии, състезание на реални политически алтернативи и програми и пр.) у нас са изопачени до крайност, те са станали само куха и лишена от съдържание форма на една показна, фалшива "демокрация";

● Широките слоеве на избирателното тяло са превърнати в лишено от гражданско съзнание природонаселение, на което се подхвърлят някакви символични благинки (коледни надбавки към пенсиите, зимуване за пенсионе-рите на морето, лицемерна загриженост за студентите и пр.), за да бъде купе-но та да мирува и да си мълчи; най-ужасното е именно премахването на жило-то на гражданското съзнание и поведение у най-широки слоеве, което е симп-том за тотален банкрут на българската демокрация;

31

● Единствена надежда е активизирането на всички ония най-разнородни опозиционни сили, които да призоват хората за излизане на ули-цата за повсеместни демонстрации с искане за оставка на компрометираното правителство; в страната съществува, макар и крайно малочислен, разпокъсан и изпаднал в противоречия автентичен демократичен слой, който все пак може да изиграе ролята на детонатор и авангард на народното недоволство;

● В такава обстановка нищо със сигурност не се знае, възможно е олигархията ни да бъде изненадана крайно неприятно и то в най-близко вре-ме, когато може да усети пред себе си силата на обединения и възмутен на-род; дай Боже точно това да се случи, крайно време е!

32

Не сме "мъртва нация", заспала нация сме...

Попаднах на един текст, наречен Мъртвата нация. Това е текст, из-пълнен с много верни мисли. В блога Conservative – един блог, писан от ано-нимен, но пък за сметка на това искрен човек. Един читател е писал в комен-тарите: "Този текст е чудесен и въздейства емоционално. Поздравявам те за живата и будна мисъл!". Присъединявам се към този коментар. Но въпреки това искам да кажа нещо принципно по повод на главната идея на този човек, с която не мога да се съглася.

Ние не сме безнадеждно мъртва нация – такъв един песимизъм и ни-хилизъм ми е чужд – ние сме една заспала нация. Има огромна разлика да обявиш един народ за мъртъв и също така да приемеш, че той е заспал. Зас-палият един ден може и да се събуди. И става дума за голямото мнозинство от нацията, а на за досущ всички – до последния българин. Никога една нация не може да се зарази с нещо до последния човек – винаги има хора, неподатливи за масовите истерии, за масовата простотия, за масовото безхаберие. Винаги има в една нация мислещи и търсещи изход хора. Може да са отчайващо нищожно малцинство – както комай е в момента – но ги има. Ето точно тези хора са действителния елит на нацията.

А този човек е писал, че ние нямаме елит, нямаме също, по негова преценка, и ценности. И двете са пресилени и крайни твърдения. Имаме елит, а това, което ни натрапват за "съвременен елит" – Гоце, Бойко, Недялко, Веж-ди, Панто, Левчев, Митю Очите, Гергана, Стояна, Гюргя, Азис, Велислава и пр. – са не българския елит, те са български позор. Има обаче хора в тази наша нация, които са носители на здрави традиционни ценности – ето те са елита ни. Ония, дето се кипрят по телевизиите, са продукт на масовата "култура" и не са никакъв елит. Такива не заслужават името елит, а че сами безсрамно се наричат “звезди”, само показва крещящата им нещастност.

Значи първото ми възражение е срещу мисълта, че сме мъртва на-ция. Не е така и не може да е така. Второто е че нямаме елит. Не е така: това, което у нас ни пробутват за елит, не е такъв, а тези, които са наш действите-лен елит, даже и не знаем и кои са, не знаем и къде са. На трето място възра-зявам по тезата, че нацията ни няма ценности: масовият човек може и да няма ценности, но не цялата нация.

Имаме едно нищожно малцинство, което е приютило в сърцата си ис-конни български и общочовешки духовни ценности. И това не е болка за уми-ране – винаги е било така. Бездуховни винаги са мнозинствата, но не цели народи. Когато умре и последният човек, съпричастен към духовните ценности на нашата нация, тогава ще възтържествува духовно-ценностният вакуум, в който пребивава масата, овладяната от всякакви простотии тълпа. Но този момент е далечен. Докато един само човек има, който носи в сърцето си ис-конните български ценности, те не са умрели. И Свети Иван Рилски е бил един

33

и сам в едно не по-малко трудно време. Но заради такива като него, пръснати тук и там по манастирите, България още я има.

А най-много възразявам срещу жестоката неправда, която, увличайки се, си е позволил да изрече този човек, а именно: "... преходът роди 18 набора пълни кретени – хора негодни за нищо, пълни невежи, неграмотни, лумпени и аутсайдери, не хващали книга. Хора с много тесен умствен хоризонт, без поз-нания за света, без фантазия. Дълбок и автентичен пролетариат..." и т.н. Не е вярно това, разбира се, този човек съгрешава спрямо истината: и младите, както и другите поколения българи, са всякакви, има и лоши, има и кретени, но има и много достойни и свестни младежи. Може да не са много, но ги има. Но така е и по целия свят: най-добрите са най-малко, най-лошите (заспалите, немислещите, нихилистите) винаги са мнозинство.

Да се каже обаче че всички млади у нас са съвсем пропаднали и без-надеждни е грехота: просто не е така. И не може да е така. Аз всеки ден разго-варям с такива млади хора. Не знам този човек откъде, на какво основание си прави изводите. Аз всеки ден общувам с млади хора и не преставам да се удивлявам колко стойностни младежи има сред тях. Сред масата от "боклуци" има и най-свестни момчета и момичета. Така че България и българската нация не може да са мъртви: докато има такива кадърни и умни млади хора, и Бъл-гария, и нацията ни, ще ги има.

А пък дори и тия, дето са "мъртви" според логиката на този човек, те всъщност не са мъртви, а са объркани, отчаяни, опростачени, подивели, ба-ламосани и пр., всякакви са, но не са мъртви – тази метафора е съвсем неу-местна! И точно тези хора се нуждаят от християнско разбиране и подкрепа – а не от мъмрене с високо вдигнат показалец. Защото и те сами чувстват дълбо-ко в себе си, че нещо не е наред при тях, но щом са живи, щом са човешки същества, пък и дори да са пълни дегенерати, се нуждаят от човешка подкре-па и участие. Пък и да не разбираха какви са, тия хора не бива да бъдат от-писвани: човешко е да се греши, но като има грешка, има и прошка, а пък може да настъпи и просветление, може да дойде и разкаянието. Така че е недопус-тимо изхвърляне това мнозинство, което по ред причини се е поддало на жес-токата олигархична медийна преса, да го отпишеш от участие в съдбините на България. Напротив, иска се точно с тия хора да се разговаря всекидневно, да им се помага да разберат, да се пробудят, да осъзнаят смисъла на случващо-то се.

Ето защо аз настоявам, че ние, българите, не сме мъртва, а сме просто заспала в мнозинството си нация. Похърква си това мнозинство, но никой не знае какви сънища се въртят в главата им, току-виж ни изненадали. Никога недей да отписваш жив човек от живота, никога никого недей да подце-няваш. Във всеки момент всеки човек може да изживее вътрешен поврат към доброто, може да се пробуди съвестта му; всеки човек, дори и най-падналият, е достоен за човешко съпричастие и подкрепа.

34

Затова аз решително възразявам срещу това интелигентско високо-мерие, което отписва мнозинството от нацията ни, и което обявява цялата ни нация за умряла. Една нация не може да умре току-така. И то нация, чиито корени са 5000 години назад в миналото на човечеството.

Та не трябва да се вайкаме и да се оплакваме, а трябва да си зап-ретваме ръкавите и всеки с каквото може да почне да работи за промяна на плачевната ситуация, в която сме се оказали. Нивата не иска молитва, иска мотика. Аман от ревльовци. На България са нужни будители и труженици на нейната нива.

Това е моето разбиране...

35

Коя е българската мечта?

Дали и ние, българите, като нация, си имаме своя мечта – подобно на американците? Можем ли да си дадем сметка коя е тя, можем ли да я форму-лираме? И при това тук не става дума за това за какво си мечтаят отделните българи, нито дори за какво си мечтае мнозинството от нас. А се има предвид някаква особена мечта на цялата ни нация именно като нация – ето това е важното. Можем ли обаче да проумеем какво е то?

Това е важно, защото ние като индивиди можем да си мечтаем за каквото си искаме – не сме еднакви, всеки си мечтае за нещо негово си, спо-ред личността и според ценностите си. Така е по цял свят, това е характерно за всяка нация: индивидуалните мечти са безкрайно многообразни, но не бива да ги смесваме с националните такива. Не бива да правим и така, че да при-писваме на цялата нация това, за което си мечтаят някакви групи от нея. За-щото, предполагам, освен национална, има и безчет групови, съсловни и пр. мечти. Впрочем, защо употребих тази, както на моменти изглежда, твърде неподходяща дума, думата мечта?

Ами употребих я по подобие на американската мечта (american dream). Това, че американците – една водеща нация в съвременния свят – си имат мечта, че те предпочитат да говорят за мечта, а не за идеал, съвсем не е случайно. У нас по-често се говори за “национален идеал”, но почти никога не се говори за “българска мечта”. Това също, изглежда, съвсем не е случайно.

Идеалът – най-принципно погледнато – е мисловна структура, докато в мечтата една нация влага най-съкровеното, душата си. Аз лично съм скло-нен да приема, че мечтата по указаната причина превъзхожда идеала. Идеа-лите също са нещо възвишено, но не толкова, колкото възвишена може да е една мечта. Защото идеалите могат да се съчиняват, те могат да бъдат в някои случаи и вредни – да си спомним какви поражения на националната ни душа нанесе “вечно животворният” комунистически идеал. А вредни и опасни мечти няма и не може да има. Глупаво е да се смята, че някаква мечта може някому да навреди. А в същото време заради идеали са мрели хора, имало е много идеали, които са били разрушителни, заради идеали е пострадала са-мата човечност, а не само милиони конкретни човешки същества.

Ето това – че мечтата не може никому да навреди – показва нещо крайно важно: мечта е онова, което се съгласува с духа на живота, което влиза в прекрасна хармония с него. Мечтите са полезни и обогатяват живота ни, в тях дори е налице някаква концентрирана жизненост, която може да импулси-ра самия живот. Ето защо ако успеем да разберем коя е в този момент бъл-гарската мечта, ние ще разберем нещо твърде важно за нас самите като нация – и за нашето базисно разбиране на живота. Онова, за което един човек си мечтае, е много е показателно за това как той разбира живота. Същото важи в пълна мяра и за нацията.

36

И последното, което искам да добавя, преди да се опитам да форму-лирам нашата, българската мечта, е: да се мечтае съвсем не е същото както да се фантазира. Да си мечтател е добро, но да си фантазьор едва ли – неза-висимо че, формално погледнато, думите почти са идентични. Мечтаенето и фантазирането са изяви на една и съща човешка душевна способност: въоб-ражението, фантазията. Но в мечтите си ние сякаш изразяваме своята най-интимна и съкровена същност, докато фантазирането ни откъсва от нея и повече набляга на това, което ни се иска да бъдем – но го искаме не със сър-цето, а по-скоро с ума. Ала мечтите пряко отразяват тъкмо онова, което сър-цето иска. И то не както и да е, а го иска, както отбелязах, най-съкровено.

За да разберем своята мечта като нация се иска да разбираме и бъл-гарската душа, а тъкмо това е най-трудното. Аз съм писал цяла книга по този въпрос, която мирно си стои по книжарниците. Нарича се “Българската душа и съдба”. Ето че постигнатото в тази книга ще бъде моя отправна точка в този мой опит да формулирам и българската мечта. Принуден съм, заради крат-костта, да съобщя само резултатите, спестявайки пътя до тях.

Ние, българите, за съжаление не умеем и не обичаме да мечтаем – ето това е един наш най-злотворен за живота ни дефект. Ние, българите, много-много не вярваме на такива “идеални измишльотини” като мечтите, страстта към истината, преклонението пред красотата, богоговеенето пред светите неща. Истина, добро, красота, святост не са “продукти”, които да имат висока цена на нашия пазар. Напротив, смятаме ги за артикули, от които се интересуват само непоправимите наивници и глупаците.

Ние, българите, сме хора прагматици и “приземени”, и по тази причи-на все държим за “реалното”. Под това последното разбираме, естествено, само ония неща, които стават за ядене, за пиене, сиреч нещата, от които има-ме непосредствена материална полза. Ние не искаме да бъдем вятърничави, сиреч такива странни индивиди, които са склонни към идеализъм, към поста-вяне на духовното на един най-висок пиедестал. По тази именно причина ние, българите, си нямаме и не можем да си имаме своя национална мечта. Защо-то, признайте, грозно е тази наша българска мечта да включва такива неща като… кебапчета, винце, пържолки, хубава и развратна женичка, прасенце в кочината и пр. благинки, пред които се разтапя от неописуема нежност бъл-гарското сърце.

Нашият така пошъл и плосък прагматизъм-материализъм, който като проказа обхваща векове наред българското сърце, ни е изиграл доста коварни номерца през цялата ни, особено пък в по-близката история. Например ние, българите, много-много не се връзваме пред потребността да направим някак-ва жертва за свободата си. Защото и тя, горката свобода, принадлежи към ония “вятърничави неща”, които не стават за ядене. Още Левски е отбелязал с основание, че ние, българите, обичаме свободата, но само ако някой ни я сервира в тепсия. Тези правдиви думи на нашия апостол показват нещо край-но важно: ние сме нация, която и пръста си не ще да мръдне за свободата си.

37

Ние свободата си я представяме винаги като дар – а свободата, уви, никога никому не може да се подари.

Аз бих си позволил да отида още малко по-нататък и да добавя към думите на Апостола за свободата още нещо. Е, ние, българите, обичаме сво-бодата, но само ако някой ни я поднесе наготово и на тепсия. Хубаво, но какво правим когато някой все пак ни е поднесе в тепсията? И на мен, струва ми се – макар че това е доста позорно, но ще кажа какво правим – на мен, значи, ми се струва, че като ни я поднесат, правим нещо крайно позорящо ни. А именно: гледаме ний свободата в тепсията, боцваме я тук-там с вилицата и като раз-берем, че не става за ядене, почваме да се провикваме: “А бе за какво ни е нам тази свобода бе?! Амче тя не става за ядене бе?! Айсиктир бе, кой се подиграва с нас бе”! И се възмущаваме, и се ядосваме ний на оня, който ни я е дал; понеже ни я е стоварил на плещите, а пък ние не знаем за какво ни е тя. Не знаем по принцип какво се прави с нея, с горкичката свобода, и го прокли-наме този наш благодетел; дори най-злобно почваме да го мразим.

Ето че този пример, касаещ нещо най-фундаментално каквото е сво-бодата – защото други народи, примерно като френския, американския и мно-го други, си мечтаят тъкмо за свободата, тя е тяхната най-велика мечта! – неопровержимо ни навежда на това каква може да е българската мечта в ето този исторически момент. За първи път от десетилетия насам ние имаме въз-можност да уреждаме живота си съвсем свободно, според изискванията на човешкия живот и неотделимата от него свобода. И пред тази възможност в тия 20 години опити да се демократизираме се държим, трябва да признаем, доста позорно.

Именно държим се както се държи магаре на мост: ни напред, ни на-зад върви инатливото магаре, сякаш е блокирало, и от инат не мръдва, а ся-каш е заболо нозе в моста. То, магарето, неслучайно стои непоклатимо в нашата национална символика – и неслучайно магарето ни изглежда, впрочем, така симпатично. В тия 20 години една голяма част от нацията ни пожела свободата и беше готова на всякакви жертви за нея, ала другата, по-голямата даже част, заяви твърдо и инатливо: абе за какво ни е на нас тази свобода, какво ни дава тя, та тя не става за ядене, искаме си онова, старото, добре познатото, нищо че нямахме свобода, но поне имахме какво да ядем! Кажете ми, не беше ли точно такава нашата прословута българска одисея към свобо-дата, която се разигра пред очите ни в изминалите години? В годините, в които други народи, при същото изходно положение като нашето, постигнаха неве-роятни постижения по пътищата на свободата си – защото обаче те я обичаха, защото са се борили за нея и когато е било крайно тежко, защото за нищо на света не биха се отказали от нея. Имам предвид народи като чешския, унгарс-кия, полския, прибалтийските и пр.

А ето сега вече мога да направя крайните си обобщения. Ние като нация сме крайно разединени относно съдбовно необходимото ни разбиране за извънредната ценност на свободата за живота както на човеците, така и на

38

цели нации. Ние не сме единни и не можем да се убедим един друг, че за човека свободата е най-важното. Нищо че тя предполага и безчет трудности, проблеми, безпокойства, грижи, отговорности. Със свободата леко не се жи-вее, на за сметка на това се живее достойно.

Има, разбира се, съвременни българи, за които свободата е техен общочовешки идеал – и такива българи са дълбоко съпричастни на евро-американския жизнен космос, основан върху безусловното признание на най-великата за човека ценност на свободата. Но тази напредничава европейски ориентирана част от нацията и обществото ни е, уви, едно доста безсилно малцинство. А по-голямата част от българите признават ценността на свобо-дата с половин уста, тя, впрочем, за такива нищо особено не значи, тя за тях е просто дума, нищо повече. Те не й вярват, те не я обичат, те не щат и пръста си да мръднат за нея, на тях им се чини, че без свобода по-леко се живее. Да, така е, по-леко се живее, но за сметка на това се живее доста окаяно, доста мизерно, недостойно и бедно. Което и постигнахме за тия 20 години вече.

Това, че си нямаме единна национална мечта ни обрича не само на мизерия, но и на недостойнство. Пропиляваме златни шансове, проспиваме безброй възможности, стоим, мърморим, вайкаме се, от всичко се оплакваме, тъпчем все на едно и също място. А пък по кръстопътищата на живота наисти-на се държим като някакво пощуряло от инат магаре. Това, че нямаме доб-лестта да победим слабостта си и смело да тръгнем по пътищата на свобода-та според мен е причината да си стоим най-бедни в Европейския съюз, и то не кога да е, ами в началото на 21 век! Векът, в който дори други народи, принад-лежащи на съвсем други култури – на култури, в които свободата не е водеща ценност както е в нашата европейска култура! – постигат главозамайващи успехи и завоевания. Имам предвид народи на Азия и дори вече на Африка. И постигат толкова много само защото не се дърпат като нашето българско магаре на моста.

Аз обаче съм, независимо от казаното, оптимист: няма мърдане, щом си човек, пък дори и да си българин, щом живееш в тази наша епоха, в която идеята и мечтата за свобода триумфира по целия свят, то няма как в един момент да не кандисаш и да не се примириш, че по човешки без свобода не се живее. Свободата, идеята за свобода, от която е проникнат самият живот, всеки ден заразява съзнанията на стотици и хиляди българи – е, и да не са толкова, по-малко да са, но пак е нещо.

Ще заживеем като нация нормално и човешки, богато и просперира-що като останалите европейски нации едва когато и наша изстрадана българ-ска мечта стане тъкмо свободата. Примерът на толкова велики народи като американския и европейските ни показва най-красноречиво това. И наистина трябва да си непоправимо магаре, за да се дърпаш и да не искаш да го приз-наеш. Но ще се инатим, ще се инатим, повтарям, пък ще кандисаме.

И едва тогава ще настъпи така дълго жадуваният поврат в живота ни.

39

Дискусия: как се преподава философия?

Да преподава човек философия не е лека работа. Много често неща-та съвсем не вървят: разбира се, зависи си от хората, от преподавателя, но особено много от учещите. У нас има някакви доста остарели стереотипи за това какво трябва да прави преподавателят, които са неприложими в началото на 21 век. Необходими са много дискусии за това как по нов, съвременен на-чин преподаватели и ученици трябва да си партнират, та тяхното общо дело да бъде ефективно и успешно, с полза за учещите се.

Аз лично съм човек, който много експериментира в преподавателска-та си работа. Крайно странен съм като преподавател. И често ме обвиняват за какво ли не. Благожелатели постоянно ми казват какъв трябвало да бъда. Обясняват ми как правилно "се преподавало" по моя предмет и пр. И така нататък. Ето тия дни получих едно писмо от този род, написано от недоволен от мен млад човек, който има някакви претенции. Публикувам без особени изменения неговото писмо и по-долу моят отговор:

Скъпи господин Грънчаров. Пиша Ви защото се чувствам разочаро-ван от Вас. Наистина когато човек се вслуша в думите Ви казвате неща, които наистина са адски верни и наистина могат да ни послужат за пример. Но кога-то се опитам да изкажа мнението си Вие винаги се опитвате да вземете дума-та и да ме прекъснете, винаги опонирайки моето мнение. Сега ще се опитам да изкажа мнението си без Вие да имате възможността да ме прекъснете.

Не се оплаквам, че имам двойка по Вашия предмет – един от многото съм. Оплаквам се от начина Ви на преподаване. Ако може да се нарече пре-подаване. Наистина, сам да прозреш същината на един въпрос и да се доко-паш до истинският му отговор е нещо безценно. Но ние не сме професори. Не сме свикнали да ни бъдат продиктувани няколко въпроса и дотам да изчерпа-ме темите на разговор. Не сме и хора свикнали с това да разполагат със своя-та свобода на живот, пък и свобода на мислене. Ние сме хора нуждаещи се от насоки. Съгласете се с мен, че дори Вие, навлизайки в света на философията, сте имали нужда от насоки. Насоки от хора, докоснали се до мъдростта.

Не казвам, че имаме нужда да ни поднесете информацията наготово. Не казвам, че трябва да ни кажете "това, това и това" и ние на следващият път да Ви го издекламираме. Казвам, че имаме нужда от насоки. Имаме нужда от насоки в живота, в образованието, в какво ли не. И мога да Ви гарантирам, че и някоя друга насока по някой ваш въпрос не би ни дошла зле :-) Не е нужна насоката да е свързана с Вашето мнение по въпроса. Може просто да ни за-дадете няколко ако ще риторични въпроса. Въпроси, подтикващи ни да мис-лят. Но не в писмена, а в устна форма. Защото ключът към знанието и разби-рането помежду ни определено е разговорът.

Наистина това да можеш сам да се изправиш срещу един философс-ки въпрос и да намериш отговора му е доста трудно. Още по-трудно е да Ви го поднесем във формата, в която Вие желаете. И дори някак да успеем да го

40

направим Вие сякаш сте предубеден към нас. Предубеден, че всички от нас са настроени срещу Вас. И все пак мога да заявя, че жестоко се бъркате в това Ваше мнение.

И все пак защо смятам, че сте предубеден към нас? Ако направите една малка справка, ще разберете, че най-високата оценка не надвишава "Добър" (4). И това някой да има 4 ще е абсолютно изключение. Знаете ли какво е настроението преди да дойде вашият час – “Еее, пак отнесохме 2-ките!"... Не че не сме се постарали да се замислим над някой въпрос, не че не сме прочели от помагалото Ви или от интернет-блога Ви. Просто се нуждаем от насоки.

Четейки това мое писмо Вие би трябвало да разберете, че нито аз, нито останалата част от класа е безразличен към предмета Ви. Не е доста-тъчно само ние да изявим желание за комуникация помежду ни, а е нужно и Вие да изявите желание. Но кой съм аз, че да желая каквато и да е промяна от вас? Вие си имате Ваша истина, а аз моя.

Надявам се да получа отговор на писмото ми. Разбира се, веднага пиша своя отговор: Отговарям Ви на писмото. Въпреки че не мога да разбера как така

тъкмо в моите часове да не сте могли да си изразите позицията, след като аз де факто друго не правя, освен да ви моля да направите точно това: да гово-рите. Ала почти няма такива ентусиасти, или са същинска рядкост: имам пред-вид хора, които са осмислили нещо и излизат с определено и твърдо разбира-не. А от друга страна моята работа е да опонирам на всяко мнение. Това, че си гледам работата, не е недостътък.

Моята работа от друга страна не е да ви "очаровам", а да ви помагам в усвояването на някакви знания и умения. Когато някой пожелае помощ и съдействие, винаги откликвам. Разбира се, за да зададеш смислен въпрос трябва поне малко от малко да си навлязъл в проблемите; докато си извън тях, това просто няма как да се случи. Забелязали ли сте в началото на всеки час аз какво правя? Питам има ли въпроси. Какво обикновено се случва? Няма такива, нали? След като няма, аз никому няма да натрапвам своите обясне-ния. Помагам само на онзи, който пита, търси подкрепа, помощ, насърчение, сиреч на оня, които нещо прави, работи, опитва се, стреми се. На всички оста-нали аз просто няма как да помогна. Защото ние с тях няма как да установим комуникация: те са извън проблемите. Разговорите и дискусиите с хора, които са извън проблемите, са наливане от пусто в празно. Под достойнството ми е да участвам в такива разговори.

Добре знам, че не сте "професори", и аз не съм такъв. И по тази при-чина сте се били нуждаели от насоки. Аз пък имам впечатлението, че аз друго в часовете освен да давам насоки не правя. Общо взето само аз говоря, кажи-речи. Как при това положение се оплаквате, че не давам насоки, и в същото време ме упреквате, че не млъквам. Чувствате ли противоречието?

41

Разбира се, аз участвам в осмислянето на всяко нещо, което някой е казал. Задавам въпроси, моята работа е да питам, но е добре преди да съм запитал, човек сам да каже каквото мисли – на спокойствие. Щом почна да питам, това в повечето случаи значи, че този човек почти нещо не ми е казал. С въпросите си аз му подавам ръка. За да не "потъне". Вместо да я поемат, много често учениците, които не са си мръднали и пръста да се подготвят по темата, още повече затъват, изтъквайки неосведомеността си. Затова се нала-га да пиша почти само двойки. Добре беше да бяхте казали от кой клас сте. Защото има класове, които не са като вашия. Аз преподавам на 500 човека и не помня почти никакви имена. А и вие може да сте тук с измислено име, та на спокойствие да си излеете душата. Няма лошо, типично българска работа. Защо обаче не казахте тия неща в клас а ми ги пишете в интернет?

Разбира се, аз няма да приема съвети за това как да преподавам и как да се държа нито от вас, нито от някой друг. Не ми пука, че вие тълкувате поведението ми в час като "неизпълнение на задълженията" ми. Просто не сте компетентен да оцените вярно какви са моите задължения. Когато един ден имате нужната квалификация, едва тогава можете да се изказвате по такива въпроси. Но и тогава не можете да налагате на някой друг какво било правил-но да прави. Всеки решава сам за себе си – аз съм решил как да преподавам отдавна и неслучайно прилагам такъв метод. Просто ми писна да повтарям защо правя така. Ако поне малко се бяхте опитали да вникнете, щяхте да сте разбрали отдавна.

Още повече че хора, при които липсва всякаква подготовка, самосто-ятелно осмисляне и пр., точна такива хора имат огромни претенции към моето преподаване. Неслучайно народът ни е казал: накарай мързеливия на работа, та да те научи на акъл. Двойки ще имат всички ученици, които нямат никаква подготовка по моя предмет. Които не полагат никакви усилия, а имат само претенции. Ще оставя и на поправителни изпити такива хора. Всеки трябва да си гледа своята работа. Ако си перфектен в своята работа, едва тогава можеш да имаш претенции към това как други хора си изпълняват задълженията, как си гледат работата.

Това са глупости, че съм бил предубеден срещу някой. Все търсите основания да се оправдавате. Щом разбера, че някой нещо прави и търси, щом се интересува и работи, към такива хора съм безкрайно великодушен и ги насърчавам с най-високи оценки. Към тия, които нищо не правят, пък са така придирчиви към мен, ще бъда просто справедлив: крайно време е да се раз-бере, че всеки получава само това, което сам е придобил. И всеки ще бъде оценен по достойнство и справедливо в зависимост от постиженията, от реал-ните резултати.

Като нищо не си постигнал, сърди се на себе си. Щом на някой му ха-ресва мен да обвинява за собствените си несполуки и провали в обучението си по философия, нека да си го прави за свое самоуспокоение. Няма обаче как точно аз да призная шикалкавенето му. Нито пък ще пиша някому оценка,

42

различна от 2, само защото на него му било хрумнало да ме шантажира или изнудва. Има един начин да постигне човек нещо в образованието си: ученето, работата, и поемането на цялата отговорност за собственото положение.

Така аз виждам нещата. Желая Ви успех! Да, ето това са писмата, които си обменихме с един мой ученик. Въз-

можно е аз някъде да греша, съвсем не се смятам за непогрешим. Ще предло-жа на всички мои ученици – сегашни и бивши – които идват в блога ми, да се включат в тази дискусия. За мен ще е интересно всяко мнение. Разбира се, аз тук, в своя отговор, не съм изложил пълно своето разбиране за това как след-ва да се преподава философията, което ме принуждава най-активно да участ-вам в самата дискусия.

Нека обаче всички да бъдат пределно честни и открити, това е моето пожелание. Смятам, че като разумни хора можем да стигнем до сближаване на позициите. А иначе конфликтът е налице. За разлика от много хора аз смя-там, че конфликтите и кризите са нещо твърде позитивно, и по тази причина не бива да се избягват. Сблъсъкът на позиции е нещо така естествено и полезно. Да поспорим тогава, та в спора ни да появят очертанията на една общоприем-лива истина. Защото ако нещо е истина, то важи не само за някои, ами за всички...

43

Няма да ни е лесно в предстоящите битки, никога у нас не е било лесно: на Левски и на Ботев да не им е било лесно?!

Най-напред да поздравя всички с Коледа. Да си пожелаем преди

всичко здраве, включително и ментално, смелост и по-светли дни напред! Горещо подкрепям инициативата Ви и съм напълно съм съгласен с

всяка дума от горния анализ. И в тази връзка бих се опитал да разширя диску-сията или иначе казано – толератността към комунизма (или всякакъв вид деспотизъм). Това според мен е по-точно, макар и по-широко понятие от "гражданско общество" например, в контекста на това, което бих искал да засегна.

И за да не се връщам назад във времето на национално-освободи-телното ни движение от 19 век към общо известни факти, доста срамни между другото, бих искал да се спра на следния въпрос и ще се радвам да чуя и Вашето мнение: доколко фактът на неистинска опозиционна организация през 1990 г. оказва решаващо влияние върху резултатите от изборите тогава? По принцип смятам, че когато имаш 2 опции, едната от които е комунизъм, то предизборна кампания е излишна – самата тя се свежда до абсурда да обяс-няваш защо черното е черно и обратно.

Съзнателно се спирам точно на този период, когато чисто по обек-тивни причини натрупването на всякакви негативи от десетилетия комунизъм благоприятства максимално един силен продемократичен вот. Дори да прие-мем и че съществува допълнителна манипулирани при преброяването на гласовете, това отново ни дава доста жалка картина за качеството на продук-та, който в цивилизования свят е прието да се нарича гражданство.

В подкрепа на горното ще добавя, че подобни избори се проведоха почти по едно време в цяла Източна Европа и само у нас и в Румъния резул-татите потвърдиха силните позиции на комунизма (няма значение как ще се нарича партията) сред населението. Това за мен е много по отчайващо и страшно от всякакво външно вмешателство – конкретно руско.

Нещо повече: смятам, че протестите от зимата на 1997 г., като най-масови и единствени ефективни до момента, бяха инспирирани по-скоро от застрашения екзистенциализъм, а не толкова от антикомунистичека и демок-ратична енергия. Спомнете си колко безпроблемно беше само след 4 години, един мошеник без и минута политическо битие да излъже половината електо-рат с единствен аргумент: "Ще папате без да се напъвате много, нито да се интересувате от политика", същевременно давайки ясен сигнал, че е далеч от конфронтация с комунистите.

Не бива да пропускаме и пълната липса (според Вашите думи) на подкрепа от хора с влияние и възможност за инициативата Ви.

Това ми написа един човек, виртуално само познат, нарича се Стоян. А ето и моя отговор:

44

Здравейте, Стоян, благодаря за поздравленията! Дай Боже тепърва да ни очакват много по-светли дни! Което може да стане само ако проявим много по-голяма ангажираност със собственото си бъдеще, с бъдещето на толкова унизената сега България.

Напълно съм съгласен с Вашите аргументи и примери: ние, българи-те, в тия 20 години преход към демокрация се държахме в най-решаващите моменти на историята си крайно своеобразно, да не кажа някоя по-остра дума. Разбира се, че ченгетата в измислената от комунистите "удобна опозиция" в 1990-та година много допринесоха за този разгромяващ исторически резил: да сме единствената в Източна Европа нация (с изключение на братска Румъния, която обаче се освести скоро!), в която "бившите" комунисти спечелиха първи-те свободни и демократични избори! Примерно в СДС имаше поставени със специалната задача да придават на антикомунизма колкото се може по-отблъскващ, уродлив вид; такава беше ролята, примерно, на "великите анти-комунисти" Г.Марков, К.Тренчев, Ст. Ганев и пр. Тяхната роля беше да отблъс-кват страхливия български еснаф от демократичните сили, представяйки ги като най-страшни реваншисти и дори като "фашисти". А пък страхът и трепе-ренето, знайно е, са си най-традиционните български добродетели.

Сега разбираме, че всяко нещо, което се е случвало, е трябвало да бъде изопачено, изкривено, извратено, изкористено от верните на ДС и на БКП подставени лица в СДС. Тия примерно в СДС, които се развихриха да крадат колкото се може когато СДС дойде на власт, го правеха, освен по съкровен вътрешен душевен порив на мизерници, и по заповед: та да се докаже на наивния народец, че не само комунистите са най-историческите крадци и разбойници, ами че и демократите са все от същия дол дренки. Такива нахал-ници-кариеристи, които прогониха де що чисто и идеалистично имаше в СДС, имаха решаваща заслуга за моралното дискредитиране на демократичните сили: оказа се, че не само комунистите са маскари, ами и демократите. Разби-ра се, не трябва да забравяме и толкова значимата роля на ченгетата от ме-дийния фронт, които така самоотвержено служиха на майката-кърмилница, именно на старата блудница БСП-БКП.

Но стига с примерите, те изобилстват. Аз съвсем не отричам самоот-вержените усилия на едно дясно и проевропейски настроено автентично де-мократично малцинство сред СДС и гражданството, което въпреки всичко успя, макар и много трудно, да постигне историческия триумф на присъединя-ването ни към ЕС. Постигнахме невъзможното, а пък сега трябва да съхраним и да разширим постижението си, т.е. България да се европеизира и модерни-зира окончателно и цялостно, като парираме най-решително усилията на управляващите да ни дискредитират пред Европа и да ни върнат в гибелната орбита на най-големия исторически душманин на България – именно имперска Русия. Тази е сега повелята на времето и за решаването на тази историческа задача трябва да се обедини всичко у нас, което е проевропейски настроено: защото битката ще бъде жестока и трябва да я спечелим ние. Имам предвид

45

истинските демократи, които сме вдъхновявани от автентичните десни и хума-нистични ценности на Европа.

Давам си сметка, че има много неща в манталитета на съвременния масов българин, които го оставят в нерешителността на нищонеправенето, на инертността, на бездушието, на примиреността с всичко, на волското търпение и пр. Писал съм много за тия неща в книгите си, посветени на описанието на българската душа, на българската съдба, на страстите и бесовете български, та затова сега не ми се налага да се повтарям.

Ето, има примерно една такава склонност: не се подкрепяме, всеки сякаш е концентриран в своя си дребен и частен интерес, в своята копаня, а пък за по-висши и граждански чувства на съпричастност с някаква кауза даже не ни оставя време. Ето сега за тази инициатива относно българската демок-рация, а също и онази за издаването на граждански и блогърски вестник – никаква подкрепа наистина не получих! Абсолютно никаква, мълчат като тикви! Това е ужасно: значи не могат да надскочат собствената си завистлива дреб-навост, поради която се чудят само кому да се продадат; но да направят нещо ей-така, заради идеята, не им се ще и се дърпат като магарета на мост.

Но, както се казва, това е положението, това е наличният човешки материал, с който трябва да правим историята си, да определяме бъдещето си. Няма да ни е лесно, никога не е било лесно: на Левски и на Ботев да не им е било лесно?! На Ст.Стамболов да не е било лесно?! И нам няма да е лесно, нищо чудно и ний да си загубим кратуните в тази предстояща битка, ама то това си е наша печална българска орис: не се подкрепяме, първите като пад-нат в кърви, тогава последните се домъкват лазешком и стават първи, т.е. берат плодовете на нашите народни жертви!

Видяхте как гладната свита на Симеона се домъкна на трапезата, ко-гато горещите кестени бяха вече извадени, и какъв апетит показаха в лапане-то, подкрепени, разбира се, от ненадминатите български лапачи – комунисти-те!

Ужасно е, но това е, нямаме друго: българската съдба се определя изцяло от подличката българска масова душа. Това мога да кажа аз, старият, много видял и доста препатил български философ...

46

Предложение за създаване на граждански блогърски вестник

От два месеца издавам в-к ГРАЖДАНИНЪ, който е първият авторски блогърски вестник. Вестникът ми излиза в повече от скромен тираж (15 броя!), но е важно, че го има, че съществува. Това, че гражданството у нас даже не знае, че съществува негов вестник, не е за учудване: у нас много неща са тъкмо наопаки, та точно това ли ще е както трябва?!

Аз съм предложил който иска да се абонира за печатния вариант на блога ми – понеже аз в него отпечатвам всички статии в блога, но в друго оформление – може да ме извести за желанието си и ще получава вестника в пощенската си кутия. Независимо къде живее по света – светът е вече едно голямо село и няма невъзможни неща. Е, някои си мислят, предполагам, така: защо да се абонирам за печатния вариант на блога му, защо да давам пари, след като този, смахнатият, авторът му де, ми предлага всичко тук, и то съв-сем безплатно?! Да не съм луд да му давам пари, след като мога да чета тук всичко без да давам и стотинка?!

Аз съм писал за българската народна психология предостатъчно, та-ка че тук сега няма да отделям никакво внимание на този феномен. Обаче тия дни ме се яви в съзнанието нова идея, която искам да споделя с толкова ини-циативното иначе братство на блогърите.

Ето, за показах, че е възможно да се издава блогърски вестник, сега подготвям да излезе 8-ия брой на в-к ГРАЖДАНИНЪ, седем вече излязоха – значи е възможно да излиза, и то при положение, че го прави само един човек. Нима не е възможно повече хора, блогъри, да се обединят, и заедно да изда-ват един по-тиражен блогърски вестник?! Може, защо да не може. Какъв е смисъла ли?

Ами ясно какъв: по блоговете се пише така, както никъде другаде не се пише. Пише се свободно. Пише се много качествено. Пише се съвсем лич-ностно. Пише се от крайно честни граждански и човешки позиции. Това са безкрайно ценни неща, смятам го разбирате. Защо тогава заедно да не напра-вим един общ блогърски вестник? Който при това може да се уреди да бъде безплатен, да се разпространява безплатно, което ще го направи истинска сензация. А и ще е много полезна инициатива, особено в сегашния историчес-ки момент.

Представяте ли си колко жадни за истината са хората у нас – в тази ужасна медийна пустиня, в тази пустош, в която съществуваме?!

Ето, примерно десетина по-активни блогъри могат да си обединят усилията и заедно да правят един необичаен граждански вестник. Все пак е друго да четеш от хартия, много по-удобно е: това казвам за тия, които ще рекат "а какъв е смисъла, след като всичко написано го има в интернет?". Да, но все още много хора у нас не ползват интернет, нали така? Защо тогава тия хора да са лишени от възможността да четат един правдолюбив и свободолю-бив блогърски вестник?

47

От друга страна блогърите – които, няма как, са от различни полити-чески ориентации – ще създадат един наистина плуралистичен, свободен, независим, толерантен, диалогичен (даже "полилогичен"!) вестник. Какъвто по дефиниция у нас няма и едва ли изобщо някога ще има – ако не го създадем ние. Такъв вестник точно ще отразява тенденциите на живото обществено мнение – нима е малко това?!

Аз по тази причина призовавам следните блогъри да реагират на предложението ми: Иво Инджев, Калин Манолов, Иван Бедров, Пламен Асе-нов, Константин Павлов-Комитата, Илия Марков, Симеон Патеев, Радан Къ-нев, Даниел Стефанов, Христо Христев, Петър Стойков, Николай Павлов, Павел Николов, Борислав Цеков, както и всичко останали, които проявят инте-рес и са готови да се включат, да подкрепят една такава инициатива.

48

Политическият избор: от това доколко е жив усета ни към истина-та зависи всичко

В статията Защо "народният трибун" Слави Трифонов разиграва тол-

кова пошло театро и плещи чак такива глупости? накрая пиша следното: Изобщо различието е онова, около което се върти всичко в нормал-

ния човешки свят. Еднакви просто няма как да бъдем, понеже – и докато! – сме свободни. Щом почнем да ставаме еднакви, щом почнем да мислим ед-накво, това освен че е точен признак за немислене, е показател и за ненор-малност: нормалното е в едно общество да има всякакви мнения, всякакви хора, всякакви партии, всякакви политици. А от нас се иска просто да разпоз-наем ония, които са свестни и могат да направят нещо добро и за България. Толкова е просто това: нима има някой, който още да не го схваща?!

И тогава блогърът Калоян Борисов ми зададе този уместен въпрос: А как да ги разграничаваме, по какви критерии да ги преценяваме? Обещах да отговоря на толкова уместния му въпрос, ето, сядам да

изпълня обещанието си. Обичам да разговарям с мислещи хора, особено пък с по-млади, понеже тяхното съзнание не е толкова сковано от предразсъдъци – като това на по-възрастните.

Калоян, наистина това е най-важният въпрос, добре си го формули-рал: как да разграничаваме свестните – съвестните! – политици от "въжеигра-чите", от политическите шарлатани и от безскрупулните лъжльовци? Оказа се, за жалост, че този въпрос не е по силите на мнозинството от нацията ни – огромното мнозинство от българите доказаха, и то на дело, практически, че не умеят да различават и разпознават свестните политици.

И по тази причина особено напоследък подкрепят на изборите най-арогантни, безчестни, лъжливи и крадливи политици. Но аз държа да отбеле-жа, че това съвсем не означава, че "всички до един политици" са все такива, са все маскари, напротив, смятам, че има и свестни политици. И то, предста-вете си, допускам, че има такива политици във всяка партия, дори и в партии-те, които на мен лично съвсем не ми харесват. Смятам, че има такива полити-ци дори и в БСП.

Ти питаш също "по какви критерии да ги преценяваме", изискваш кон-кретност, това прави въпроса ти по-труден, но и още по-смислен и важен. Ще се постарая да ти отговоря пълно, като също ще се постарая отговорът ми да е възможно най-синтезиран.

Аз точно по тази въпрос напоследък предприех някои експерименти и изследвания, виж примерно това: Един смислен и навременен проект, наречен "Училище по демокрация". Но иначе отдавна мисля и пиша по тия въпроси, освен в книгите си съм ги разглеждал най-настойчиво, и то от различни ъгли, в блоговете си. Посочвам тия мои публикации та евентуално ако някой се поин-тересува да може да ги ползва. А тук ще бъда съвсем лаконичен.

49

Та ситуацията около т.н. "политически избор" е крайно коварна и трудна. Нейното проумяване наистина не е по силите на мнозина. Трябва нещо да се направи, та повече хора по-уверено да избират, и то с разбиране, твърдо, а не налучквайки. И то предимно по принципа "Тия ги видяхме колко струват, да опитаме със следващите". "Тия ме излъгаха, да проверим дали и другите ще ме излъжат" е един доста разпространен у нас, ала крайно тъп принцип на политически избор. Така "избират" съвсем несвободните, неразби-ращите що е свобода, обърканите хора, т.е. хората без ориентири и без цен-ности.

Ето го възловият момент: колкото повече нараства съзнанието за свобода у един човек, толкова повече той избира с разбиране, базирайки своя избор на сигурни, а не на крайно съмнителни основания. "Жорж Ганчев има разкошни мустаки, явно е пич, ке требе него да покрепя!" или "Слави крещи като говедар, явно е голема работа, говедарете все са голема работа, затуй ке му повервам: оти я вервам само на гласовити ора, на ора с дълбоки и силни гърла!" – за жалост, мнозина у нас избират все базирайки на такива крайно тъпи, на съвсем просташки критерии. У нас едно немислещо мнозинство слу-ша, чува и вярва на най-гласовитите, на ония, които крещят най-яко, а пък ония, които говорят разумно, в тази гълчава даже съвсем не ги чуват. Да, у нас слушат гласовитите, а не разумно говорещите, по тази причина сме на този хал...

На второ място ако човек има ясни, осъзнати ценности, такъв човек базира избора си на следното: оня от кандидатите, който споделя и изразява ценности, родствени на моите, и го прави съвсем честно, искрено, на такъв мога да дам своето доверие, такъв заслужава моя глас. Но а сега ми кажете каква част от множеството на т.н. "масов избирател" има ясно осъзнати, ос-мислени ценности, та да може да разпознае ония от кандидатите, които изпо-вядват същите ценности, и на тази основа работят за кауза, която отговаря на твоите собствени, при това коренни интереси?! Умишлено подчертавам думи-те, които имат възлово значение.

Аз лично смятам, че у нас хората, които ясно съзнават своите собст-вени, и при това коренни – сиреч определящи всичко, значи човешки, личност-ни, но също и общностни, граждански, т.е. чисто политически! – интереси, и го правят, базирайки се на ценности, от които никога няма да отстъпят, та значи смятам, че частта от избирателния корпус, която избира така, е нищожна. Което и означава, че у нас просто липсва политическа и демократична култура в най-широките слоеве, поради което и демокрацията ни е в такова окаяно положение. От което се и възползват споменатите политически спекуланти и брокери на най-низши, тъпи и просташки масови емоции и настроения.

Този е главният проблем пред демокрацията ни. Иска се време, за да се появи по-развито съзнание за свобода и онова, което произлиза от него: осъзнати ценности, разбиране за собствените коренни интереси и пр. И се иска просвета, разговаряне, иска се медиите да изпълняват своята роля, което

50

съвсем не е така, поради което масовият българин затъва в глупави емоции, страхове и съвсем тъпи настроения. От рода на "Всички са маскари!", "Нема и не може да има достойни политици", "Славчо Учиндолски, бай Вучков и бат Бойко са велики пичове!", "Демокрацията е много лошо нещо, иска се здрава пичовска ръка, само она ке ни оправи!" и пр., и пр.

Да, аз смея да твърдя, че сред политиците от всички партии има ли-дери, които вярват в някакви ценности, имат идеи, разбират проблемите на страната, знаят как могат да ги решат, също така имат и воля да проведат на дело програмата си, стига ние, избирателите, да им дадем властта. Такива политици имат държавнически идеалистични пориви, такива политици са готови и могат да работят за доброто на нацията и страната.

Ето, да речем, в средите на партията, която съвсем не харесвам, БСП – даже и там има свестни, идеалистично настроени хора, които обаче са малцинство, а безскрупулните и гешефтаджиите и там налагат волята си. Тия от БСП, дето вярват в нещо по-възвишено, примерно в някаква "социална справедливост", в някакво "равенство", в някаква "лява идея", сигурно ги има, но тия хора са нищожно малцинство, там безскрупулните играчи са мнозинст-во. Така е и в останалите партии, така е и в партията, на която симпатизирам – ДСБ. И в нея има една напаст от безскрупулни играчи, подмазвачи на лидера, най-нагли кариеристи, които и майка си са готови да продадат, само и само да се докопат до заветната властчица. Ала има и много свестни хора в ДСБ, тъкмо те задават тон, особено в централното й ръководство, по тази причина и ги подкрепям.

Безскрупулните въжеиграчи остават малко в партиите, които не са на власт – подобен сорт хора напират най-вече в партиите, които има надежда да се доберат по-скоро до властта. Примерно в ГЕРБ сега гъмжи от такива хора. Как да ги разпознаем тези хора ли?

Ами просто е: иска се усет. Някак си човек органично да се отвраща-ва от такова поведение и да го надушва, при мен примерно е така. Иска се човек да има здрави, неизвратени чувства, т.е. чувствителността ти да не е притъпена или извратена. Аз не мога, примерно, да харесам Слави Трифонов, понеже усещам с всичките си сетива, че се мъчи да ме лъже най-нагло и безс-крупулно. Този човек излъчва безчестие от най-долнопробен вид. И Бойко Борисов, и Сидеров, и мнозина други не мога да ги възприема положително по тази причина. Оня, който не е в състояние да различи лъжеца от искрения, от човека, на който може да се вярва, такъв човек не може да различи истината от лъжата, а това е ужасно. Това е най-лошото, което може да ти се случи, да те сполети. Защото истината е тази, която ни прави свободни. Само тя. По тази причина хората, които нямат жив усет към истината, са невероятни наив-ници. Пълно е с такива хора у нас. За жалост...

Да приключа. Казах доста неща, ала всичко не може да се каже. Трябва още много да се говори по тази тема, да се дискутира, да се спори. Този е пътят. Ако мълчим, ако не обсъждаме най-важните, горещи, бих казал

51

даже парещи български проблеми, никога няма да успеем да се измъкнем от тресавището. А ще продължим да затъваме в него.

Ала за щастие от нас зависи всичко. Така е при демокрацията. От нашите разбирания, ценности, идеи, чувства зависи всичко. И то от разбира-нията на мнозинството. Това е особено важното: не от моите или твоите раз-бирания, а от тези на повечето български граждани. По тази причина е и тол-кова трудно да настъпи благотворна промяна. Но ако работим всеки ден за нея, тя няма как да не дойде. Колкото повече сме упорити и непримирими, толкова по-скоро ще дойде.

А иначе от всеки от нас се иска нещо крайно просто: като видиш мо-шеник – да го усетиш и да изпиташ погнуса. И да го разобличиш. Като видиш пък честен човек, който може да направи нещо добро, сърцето да ти се раз-тупти и да си кажеш: този е, него ще подкрепя, никой друг! Този осъзнат поли-тически избор се базира на нещо като личностно и гражданско родство. Без-честните хора си избират безчестни политици. Честните подкрепят свестни и стойностни политици. Няма друг начин.

Има и честни хора у нас, загрижени за доброто на България. Тези хо-ра ще излъчат из средите си все повече честни и стойностни политици. Има надежда, не всичко е загубено. От нас зависи всичко. От това какви сме и от съзнанието за това какво ни е истински потребно.

Да се отвращава от мошениците, от лъжците и от калпавите управ-ници, да се възмущава открито от безобразията им, да протестира смело срещу провалите им, да им отрязва квитанциите на изборите – това прави човекът с развито личностно, нравствено, гражданско и политическо съзнание. Такъв човек не можеш да го излъжеш. Той умее да разпознава и затова подк-репя само политиците, които ще направят нашата България достойна, богата, просперираща страна, в която живеят също такива хора...

52

Защо "народният трибун" Слави Трифонов разиграва толкова тъпо театро?

Ще си позволя да направя един необичаен за мен коментар: в едно

нещо е прав Пирински в спора си с "първия патриот на республиката Слави Трифонов". Смятам, че шефът на Парламента Пирински, който решително възрази срещу "бунтовни" приказки от рода на славчовите, примерно

"Всички народни представители са дошли в НС да обогатяват някого, всички народни представители са хора по дефиниция недостойни, това са някакъв особен вид граждани, които нямат нищо общо с народа и с общество-то и които са тук единствено да вредят."

е напълно прав. Точно така е, прав е Пирински: да се смята, че на-родните ни представители, и то до един, са "напълно еднакви", са все "от един дол дренки", е напълно невярно и умишлено подвеждащо ви изказване, драги ми мислещи и разбиращи гласоподаватели. Просто не може, няма как една категория хора да бъдат напълно еднакви: хората винаги са различни, няма двама напълно еднакви човека, а какво пък остава да са еднакви цели 240 човека! И също тук, в случая, става дума не за какви да е хора, а за народни представители, т.е. за една по-особена категория хора. Която, ако ви е извест-но, е пратена там, в Парламента от нас, избирателите. Ние сме ги пратили там, ние сме им дали властта да решават общите, държавните проблеми на страната и народа.

Да помислим малко, щото такива, дето хвърлят общи обвинения, т.е. крещят, че "всички депутати, пък и всички политици, са най-долнопробни мръсници", също така се мъчат и всички партии да се турят в някакъв общ кюп. Ала такива "правдолюбци" кат батка ви Слави се изхвърлят така съвсем нес-лучайно, а също и съвсем некоректно, т.е., по-просто казано, съвсем тъпо. Затова Пирински, който възразява на подобни хероически изцепки, е напълно прав, нищо че неговите мотиви са съвсем други в сравнение с моите.

Впрочем, чувам, че бат ви Слави най-вече се изявил в тази насока, опитвайки да стане пак нещо като "народен трибун", макар че не е нищо друго освен най-нагъл шоуполитически брокер, който изнудва отделните политичес-ки сили, та да му плащат за да мълчи и да не говори идиотщини по техен адрес. Той просто ги изнудва за пари, това е правил и преди, това прави и сега, опитвайки се да посъживи поувехналия си рейтинг. Този е бизнесът на толкова обичния ви бат Слави, драги ми немислещи и затова така пословично упорити български наивници.

Но да помислим малко по-сериозно. Ако депутатите, които са в пар-ламента, са напълно еднакви и еднакво не заслужават доверие, понеже всин-ца до един са безскрупулни и аморални хора, то тогава, излиза, че и ние, из-бирателите, дето с гласа си сме ги пратили там, по същия начин сме все ед-накви, също като тях сме и аморални, и недостойни, и пр. Излиза, че аморален и пропаднал окончателно е и целият целокупен български народец, т.е. че

53

нацията ни е проядена от аморализъм до последния човек! Е, разбира се, има само едно изключение: само Слави Трифонов е чист и достоен, а пък всички останали сме прогизнали от мърсотия и сме пропаднали до немай-къде!

Понеже, известно е, че за да избереш за свой представител в Пар-ламента морално пропаднал тип трябва и ти самият да си точно като него. А щом ние, българите като цяло, сме довели нещата дотам в Парламента да няма нито един свестен политик, то това е самопризнание, че сме нация от морални уроди, които изобщо не могат да различат мошеника от честния човек, лъжеца от правдолюбеца и пр. Но в цяла България, апропо, по тази логика излиза, че има само един свестен човек, и този човек се нарича, естес-твено, Слави Трифонов! Който, впрочем, с приказки от този род има една единствена цел: да се хареса на благодушния немислещ народец, да бъде признат за "народен чалга-трибун", да спечели някои и друг лев, било като изнудва политиците от всички партии да се откупят, да му платят парички, та да не плещи простотии по техен адрес, било като някои малоумници после му идат по "концертите" и също му пълнят банковите сметки и т.н.

Но има и нещо още по-важно и по-опасно. Да се говори "ангро", да се плещят общи и крайно обидни приказки против Парламента, и също против "цялата политическа класа на България", която била "изцяло прогнила от аморализъм" и затова трябвало “да се измете до последния мръсник”, е точен признак за моралната нечистоплътност на оня, които си го позволява. Такива простотии могат да плещят само хора, намиращи се на културното, умствено-то и нравственото ниво на Яни Янев, на Волен Сидеров, на професор-бай ви Вучков и на Слави Трифонов. Сериозните хора не говорят така, понеже колко-то и да е деградирала нашата политическа система, има и свестни политици. Иначе, ако нямаше, то щеше да означава че няма изобщо свестни хора и сред нас, избирателите, гражданите, сред нас, българите. Не може също, няма как да се получи този фокус, именно всинца ние, горките граждани, да сме много хубави, чисти и свестни, ала, за жалост, да пращаме в Парламента редовно, винаги и само все мошеници, престъпници, морални уроди и пр.

Не може също да се говори и срещу Парламента като цяло, понеже той е основната институция на демокрацията. А какви са хората, които са в него, зависи от нас, гражданите, понеже ний ги пращаме там. Който говори, че Парламента е "главното свърталище на злото и на аморализма", такъв, без да си дава сметка какво говори, всъщност проповядва диктатурата и тиранията, т.е. такъв е най-яростен противник на демокрацията. Защото когато наивните и благодушни граждани почнат да свързват Парламента, а заедно с него и демокрацията, а също така и самата свобода, с "гадината", която трябва да бъде смазана, тогава идва часът на диктатурата. Както стана в Русия и на други места по света. Това ли искаме да ни сполети, а, драги ми изстрадали сънародници, които до вчера стенехте под игото на комунизма?!

Ето защо трябва да се говори смислено, т.е. да не се плещят глупос-ти. Смислено говори оня, които умее да диференцира, да схваща нещата в

54

различието им, да не ги подвежда под общи знаменатели, да говори конкретни и верни, проверени неща. Така говори мислещият човек. Немислещият слага всички в един кюп, и по този начин съблазнява немислещите да се подвеждат по сладките и по съблазнителните му приказки. И го прави винаги с нечиста цел. Който се тупка в гърдите, че само той е чист, а всички други били мръсни-ци, е напълно безскрупулен човек. Такъв, чисто и просто, е един най-долнопробен мошеник.

Завършвам с това. Мисля в случая като Пирински, щото какъвто и да е Пирински, е човек, който що-годе може да мисли, пък и, предполагам, има някакви идейни скрупули, нищо че са извратени, нищо че не съвпадат с моите. Но моите подбуди да възразявам и тези на Пирински са съвсем различни. Пирински е комунист, неговите мотиви да защищава "депутатите" са също толкова аморални, колкото и мотивите на Слави за да ги хули. Щото Пирински иска и се мъчи да оневини истинските престъпници сред управляващите и сред депутатите, които са напълно безсрамни, арогантни и безскрупулни. Иска да ги оневини, като се опитва да се скрие зад гърбовете на ония депутати, които имат морал и са в Парламента за да работят за доброто и просперитета на България.

Да, представете си, има и такива хора в Парламента! И които, при-мерно, честни хора и демократи като мен сме пратили там. Не е вярно и няма как да е вярно това, че всички до един в тази наша България, и депутати, и избиратели, сме все морални дегенерати; у нас има и свестни хора, къкто има и свестни политици и държавници. Който ви убеждава в противното, е най-долен шарлатанин и мошеник.

Изобщо различието е онова, около което се върти всичко в нормал-ния човешки свят. Еднакви просто няма как да бъдем, понеже – и докато! – сме свободни. Щом почнем да ставаме еднакви, щом почнем да мислим ед-накво, това освен че е точен признак за немислене, е показател и за ненор-малност: нормалното е в едно общество да има всякакви мнения, всякакви хора, всякакви партии, всякакви политици.

А от нас да се иска просто да разпознаем ония, които са свестни и могат да направят нещо добро и за България. Толкова е просто това: нима има някой, който още да не го схваща?!

55

Ценностно-психологически казус по... Ангел Грънчаров

В преподаването си често формулирам някои казуси, които провоки-рат доста спорове, пък и са подходящо въведение и в най-сложни човешки и житейски проблеми. Те са особено подходящи за младите хора, които е добре да привикват към заемането на позиция. А пък когато човек направи избор между някакви алтернативи, след това е много уместно да се запита кои са ценностите, които предопределят неговия избор.

Как стигам до тези казуси ли? Ами често – съвсем случайно, непред-намерено. Аз в преподаването си постоянно импровизирам. От години не си спомням случай да съм влязъл в час с предварително подготвен план и пр. Ето тези дни поставих една такава тема: ценностна идентичност на личността. Преди това (да кажа и това) разгледахме теми като "Националният идеал на българите", "Българската душа и съдба", "Българска и европейска идентич-ност". Но ето че закономерно стигнахме по този път до темата за ценностната идентичност на човека.

Впрочем, страшно са ми интересни разговорите с млади хора, на жи-во, разбира се. И това се дължи на обстоятелството, че са свежи съзнания, неосквернени с каквито и да било предразсъдъци. Или ако имат някакви пред-разсъдъци, то те не са закостенели и са податливи на промяна. Аз лично дос-та се увличам в тия дискусии. И откривам за себе си твърде много неща. И ето, опитвайки се да въведа младежите в темата, случайно "изобретих" един казус, който предлагам и на вас. Често поставям казуси по Фройд, по Достоев-ски, по Платон дори, по кой ли не. Затова този нека да бъде по... мен, по Ангел Грънчаров. Наименованието всъщност няма особено значение. Много ще са ми интересни обаче реакциите на верните на блога негови посетители и ко-ментатори.

Двама младежи, момче и момиче, се срещат, запознават се, и, както обикновено става, между тях се появяват чувства, които се задълбочават. И на двамата им е изключително приятно заедно, скоро се влюбват, любовта ги овладява страстно и цялостно. Знайно е как се чувстват младите в такъв слу-чай: на седмото небе се чувстват! Излизат, ходят по заведения, и в интимно отношение между тях всичко е ок, докато...

Момчето забелязва, че момичето разполага с повече пари. Купува си скъпи неща когато посещават магазините, понякога сама предлага да плати сметката, той се съгласява, защото често наистина е крайно затруднен: произ-лиза от най-обикновено семейство. Пропуснах да кажа, че и двамата са сту-денти, които учат в различни университети, но в един и същ град. Няма значе-ние кой е този град. Забравих да кажа и това, че в този казус няма нищо из-мислено: всичко в него е по действителен случай. Просто превърнах една разказана ми от млад човек история в подходящ за обсъждане нравствено-психологически казус.

56

Един ден момичето идва на среща с чисто нова кола. Обяснява, че колата й е подарена от баща й за нейния рожден ден. Настоява да поговорят за нещо, което до момента е скрила, а именно за това, че баща й е много богат човек, бизнесмен, милионер. Момчето изслушва нейния разказ и го взема под внимание. Казва й, че за него това не е важно, че за него е важна само тя.

Всичко върви прекрасно докато един ден момичето предлага да за-познае приятеля си със своето семейство. Отиват двамата в дома й, момчето е представено на родителите й, бащата е много любезен, разговаря с младе-жа, разпитва го какво учи, заявява му, че в неговите собствени фирми има перспектива да работи и да се развива след като завърши. Момчето е интели-гентно, намира общ език и с родителите й. Момичето е щастливо, че "болният проблем" за богатството на семейството е снет така безболезнено.

Минава известно време, и в отношенията им неусетно се появява напрежение. Както е обичайно, винаги в живота има някакви недоразумения, които могат да доведат до недобри последици. Да речем, момичето, както и често става, понякога закъснява за среща, да речем, с половин час. Извинява се, тя е много сърдечна, момчето преглъща гордостта си и й прощава. Обаче когато се натрупват и други от подобен род неща, в съзнанието му проблясва тази мисъл: дали тя няма да си помисли, че й прощавам, защото не искам да я загубя?! Дали няма да й мине през акъла, че след като зная, че баща й е тол-кова богат, ще направя всичко, за да я запазя?! И че всичко ще й простя? И други такива коварни въпроси се появяват в съзнанието му, примерно: аз я обичам най-искрено, аз съм твърде нежен с нея, но дали тя няма да си помис-ли, че откакто зная за баща й, сякаш повече започнах да я обичам?!

Момичето пък по свой си начин преживява случващото се. Всеки мо-же да предположи какви мисли й минават на нея в красивата главица, особено ако има известна представа за толкова загадъчната за мъжете женска душа. Самият факт, че момичето дълго е крило факта за богатството на баща си, показва, че тя е много умна, а също и че има нравствено чувство. Рядък слу-чай за съществата на нейната възраст. Но да не задълбавам много тука, за да не предизвиквам излишни спорове.

Един ден бащата, на който момичето на няколко пъти е говорило, че приятелят й много се увлича по колите, съвсем неочаквано казва на момчето следното:

- Аз зная че обичаш колите, аз също много ги обичам. И си предста-вям как се чувстваш без кола; зная, че имаш книжка, а нямаш кола. На мен тия дни ще ми докарат чисто нова кола, и двугодишният ми мерцедес, с който бях досега, няма кой да го кара. Искам да ти го дам да го ползваш. Не си ми длъ-жен за нищо, просто искам колата да е в движение. Един вид ти я подарявам само за ползване, а не изцяло! Ползвай я със здраве!

И ето, момчето попада в крайно сложна ситуация, която предопреде-ля един доста сложен нравствен и психологически казус. Той трябва да вземе

57

решение дали да приеме "подаръка". Не е лесна работа това решение. Трябва да прецени всичко вярно, трябва по никакъв начин да не се подведе. Какво мислите че трябва да направи, какво решение е най-доброто според вас? Вие лично как бихте постъпили в тази ситуация?

Това е казусът. Не е лесен, не е нужно човек прибързано да го реша-ва. Момчето има два варианта: да приеме колата или да я откаже. Възможно е бъдещият му тъст просто да го пробва "колко му чини акъла". Възможно е да му прави тест, та от решението му да си направи извод колко струва и що за птица е. "Тъстът" има само една дъщеря и за него е фатално важно бъдещият му зет да има бизнес нюх. Важно е също зетят да не е глупак. Глупаво ли постъпва момчето ако приеме колата – а че иска да я приеме цялото му съ-щество, в това нима някой се съмнява?! Ако я приеме какво ще си помисли бащата за него? Ако я откаже, как ще разбере постъпката му бащата? И какви изводи ще си направи? Ами момичето как ще оцени решението му? Дали не е поставена под въпрос тяхната любов? Не се ли оказва тази ситуация едно най-сериозно изпитание на тяхната връзка?

И ето основният въпрос: кое решение на момчето ще осигури въз-можно най-добра перспектива на тяхната връзка?

Обосновете своя вариант на отговор. Ами това е. Приятни размисли!

58

Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде

Съзнанието за ценностна идентичност и политическият избор

Исках да пиша за дясната идентичност, но нека разсъждението ми бъде поставено в по-широк контекст: как става така, че човек осъзнава причас-тността си към определени идеи и ценности? И какво представлява личността, която не е преживяла този поврат? Изглежда по тази причина такъв човек се чувства крайно объркан: не знае в какво да вярва. Мнозинството от хората не са "теоретици" и затова не се и опитват да схванат как става така, че нещо им "звучи" приемливо или съблазнително – а пък към друго, неизвестно защо, се отнасят с враждебност, с неприемане. С някои неща, които ни говорят, се съгласяваме, приемаме ги, обаче други ни дразнят и по никой начин не бихме ги подкрепили – на какво се дължи това?

Дали зависи само от хората, които ни поднасят дадени, примерно, политически програми? Дали съвпадението на ценностите се определя най-вече от някаква странна "личностна поносимост", която всъщност се изразява в това, че към този човек изпитвам доверие, а пък към другия съм съвсем недоверчив?! Принципът "подобното се привлича от подобно" ако действа навсякъде, т.е. също и в сферата на личностните и ценностни идентификации, то това означава, че на даден тип личностност съответства строго определен тип "ценностност". Ако е така, то се оказва, че нашите идеи зависят от консти-туцията на нашата личност, а пък тази последната има своите както душевни (психични), така и, защо не, своите телесни измерения и проявления. На мен ми се струва, че една такава причинна зависимост не е съвсем оправдана тъкмо заради "механичността" й, заради този детерминизъм, който изравнява индивидите, поставяйки ги в аналогични ситуации и изисквайки еднакви реак-ции. А това означава, че се отрича решаващата роля на този най-важен фак-тор в сферата на "човешките неща", а именно – свободата.

За да не се отплесна в някои пространни философски и психологи-чески анализи, принуден съм да дам примери. Ето, да речем, чувал съм, че на някои хора им ставало лошо, избивало ги на нерви, изпотявали се от неприят-но вълнение, когато, примерно, слушали говоренето на Иван Костов. Аз пък, чистосърдечно си признавам, се чувствам крайно неприятно, когато, да речем, говори Гоце Първанов – или Сидеров, или Ахмед Доган. Чудя се на акъла на хората, които се разтапят от умиление, когато слушат някой от тия индивиди. В същото време на мен самия приказките на Иван Костов ми се виждат смис-лени, разумни, възхищава ме това, че този човек добре разбира за какво гово-ри, изказва се кратко, по същината на проблема. Признавам, че лично аз счи-там Иван Костов за човек, който не си хвърля думите на вятъра, а също и че се изказва по неща, от които разбира, а и спор няма, че умее и да привежда в действие своята политическа програма. Същото, разбира се, не мога да кажа за говоренето на Първанов, на Б.Борисов или на Сидеров, да речем, които за

59

мен са, няма да скрия, високомерни, но кухи личности, които говорят най-дилетантски по неща, от които съвсем не разбират. И по тази причина бълват все най-банални и скучни "словоизлияния". Разбира се, такъв никога не бих го подкрепил с гласа си на избори: защо е така, на какво се дължат тия толкова различни субективни реакции?! Които, всъщност, са в основата на нашите политически различия, спорове, несъгласия и конфликти дори.

Поставеният проблем опира до същината на нещо крайно значимо: личностно-ценностната идентификация, която стои в основата на политичес-кия избор. Изпитваш доверие към даден лидер, и на тази основа му даваш гласа си: защото си сигурен, че той там, в парламента, ще говори това, което ти лично би казал ако можеше да бъдеш там – и ако можеше да говориш по този начин, разбира се. Моят избраник, уверен съм, ще защищава моите "ин-тереси", защото аз виждам в негово лице човека, носител на ония същите ценности, в името на които и заради които аз съм готов на всичко – и от които никога няма да отстъпя. Аз, примерно, като философ, мога да си дам сметка за ценностите, които ме сродяват, примерно, с Иван Костов, и за които, въз-можно е, и самият Костов да не си дава достатъчно ясно сметка. Но как да си обясним доверието на един неизкушен във философията човек, който съвсем несъзнавано, воден от смътен, неясен импулс в душата си, изпитва пълно доверие към този или онзи политик? И това за него е достатъчно силен мотив в деня на изборите да стане от дивана, да отиде до урната и да даде гласа и доверието си за него.

А в същото време други хора, и у нас те са едно мнозинство, не на-мират смисъл да идат да гласуват, т.е. в душите им не се ражда същия този импулс. Те не изпитват доверие към никого, нищо не е в състояние да ги "от-лепи" от дивана в деня на изборите – как е възможно това?! Нашата демокра-ция е в ужасна криза и все повече хора не виждат смисъла от участието си в едно такова, по мнението им, "тъпо шоу". Някакви си там говорят, плямпат нещо, други крещят като "фюрери", трети лицемерят и лъжат, четвърти пък се преструват на "народни чиляци" и искат да ме подкупят: не, няма да стане, баста! Та аз не мога да схвана защо е всичко това, аз не мога никому да се доверя, пък и ми убягва най-вече смисъла на цялото това "занятие". Ето така, предполагам, се чувства човекът, който не гласува и няма да гласува докато нещо не се промени в съзнанието му: а как ще стане това? Когато развитието на нещата в една страна се определя не от мнозинството от хората (демокра-ция), а от едно малцинство, то тогава демокрацията е потъпкана и имаме всичко друго – охлокрация, плутокрация, олигархия и пр. – но само не демок-рация.

Ала има и нещо друго, не по-малко загадъчно: ние по коренно разли-чен начин оценяваме случващото се. Каквото и да стане, налице са винаги най-различни оценки и тълкувания. Уж има "факти", уж сме "информирани", а нееднакво виждаме събитията, откриваме в тях най-различен смисъл. Което е добро за едни, е съвсем лошо за други, което трябва да стане и е полезно за

60

дадени групи от хора, е недопустимо и е вредно от гледната точка на други – как е възможно такова разногласие и такава несъвместимост? Не е ли въз-можно оценките ни да се синхронизират по някакъв начин, защото този субек-тивизъм и ценностен релативизъм подсказва, че едва ли някой може да пре-тендира за "валидност" и "задължителност" на своите оценки? А пък и как изобщо можем да съотнасяме толкова несъвместими "виждания" на случва-щото се?! Оказва се, че на тази почва е затруднена не само комуникацията, ами и разбирането помежду ни, което пък предпоставя и други още по-неприятни затруднения. Ето че в крайна сметка се стига до констатацията, че това, на което дължим нашата човечност – способността за преживяване, за "вживяване" в случващото се, за субективни реакции, за оценяване и постига-не на смисъла – е нещото, което и ни разделя по един най-коварен начин. Можем ли при това положение да си влияем взаимно на оценките, можем ли да сближаваме позициите си в търсенето на "общозадължителност"? Може ли така да се въздейства на даден човек, та да му помогнеш да разбере, че твоя-та преценка не е твой каприз? А е нещо, с което е добре и той самият да се съобрази, пък дори и не да възприеме изцяло.

Разбира се, не бива да се насаждат утопии: някои неща едва ли са възможни, пък дори и да са постижими, едва ли ще ни донесат желания бла-готворен и оздравителен ефект: нещата неслучайно са така и изглежда е по-добре да си останат такива. Защото нашата намеса в тях, решавайки уж ня-какви проблеми, създава други, още по-опасни. Но ето, да речем, как е въз-можно в рамките на една ценностна система или поне нагласа – тази на дяс-ното мислене – се стигна до проблематизирания, които доведоха до крайно различни и противоборстващи помежду си виждания? Даже “единомишлени-ци” спорят, и то често крайно разпалено, единството при това положение се оказва химера – как е възможно това? И докъде ще се стигне ако заразата на несъгласията и разногласията не бъде неутрализирана?

Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същест-ва съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една ценностна група или общност разбирането и солидарност-та са възможни – но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! – са факт на живота, който трябва да приемем със смирение. Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на “истината”, за доближаване до “обектив-ността”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие.

Всичко казано дотук ме подготви да поставя своята диагноза: общес-твото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от недостатъчно ясна

61

ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за най-същностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи. Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу който трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от най-тъпи гаври. А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които ни правят свободни човешки същества и граждани. Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се под-дал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал в най-пошъл прагма-тизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двули-чен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на дес-ницата, на десните лидери - и именно то е в основата на нейната криза.

Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дяс-ното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят "склонния към дясното" човек гражда-нин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия. Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска фило-софия.

Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неи-зявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реак-ции. А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на най-разюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщ-ност е външния израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния

62

вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност. Успоредно пък с ценностното оздравя-ване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномисле-щите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил...

Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в най-настойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма. Тряб-ва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до морал-ната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре.

Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издева-телства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въоду-шевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Вина-ги идеите и ценностите са движили света: дойде моментът да се разделим както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита. Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на толкова страстно жадувания от душите ни величав ценнос-тен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души - и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място...

(Предвид приближаването на годината на изборите и на самите из-

бори сметнах за уместно да препечатам тази моя статия, писана преди доста време. Пък и е интересна за младите, които учат гражданско образование. Първият път е била публикувана ТУК.)

63

Политическата лидеромания

Свидетели сме на крайно интересни феномени именно в сферата на политическото лидерство у нас. По-миналата година блесна като комета въз-ходът на Волен Сидеров. Сега вече блясъкът му се поизхаби и поизмърси, за което най-активно работи самият той. В същото време бавно, както изгрява слънцето, тече възходът на Бойко Борисов. Той уверено върви към своя апо-гей и зенит, след което, както са убедени едва ли не всички, ще започне неиз-бежният му заник, а, възможно е, и най-бързия решителен провал. Както бързо изсекнаха илюзиите на софиянци около кметуването му, така ще стане, сигу-рен съм, и с “държавническите способности” на този наш така самонадеян пожарникар-генерал-пазвантин. Симеон пък изгоря като метеор или ракета-носител – за разлика от баща си, който ще остане в пантеона на най-великите и заслужили държавници на България. От пет-шест години с доста сив цвят свети звездата на Гоце Първанов, който никога не е и сънувал, че ще стане от историк (и ченге) едва ли не “историческа личност”. Вече и слепите забеляз-ват, че този човек хептен не е за мястото си, но поради липса на други ще си стои там докогато може.

Възходът на това чудо Гоце и на не по-малкото чудо Симеон съвпад-на със заника на Иван Костов и особено на Петър Стоянов. Докато Костов, както всички признават – за което свидетелства неувяхващата омраза към него – все още има голям потенциал, Петър Стоянов е изцяло изхабен и спа-сението за него е бягството, за да не се срещне очи в очи с пълния резил. Също като него бързо за посмешище стана Стефан Софиянски, преди няколко години минаващ все още за “надежден политик”. Неувяхваща обаче е славата на Ахмед Доган, “най-успешният политик на прехода”, най-хваленият от преса-та “държавен кадровик”, и, естествено, също ченге от ДС. Него именно Костов пръв нарече преди много време “проклятието на България”, а пък едва сега всички се убедиха колко вярна е била подобна констатация. Сергей Дмитрие-вич пък уж е личността с най-голяма власт у нас, обаче едва ли ще бъде за-помнен с нещо: освен ако не повтори участта на Жан Виденов, за което мом-чето кански се старае. Ето тия са личностите, които заслужават да бъдат спо-менати в моя анализ, а пък цялата останала гмеж от хора с политически амби-ции не е интересна, защото тя не прави друго освен да се присламчва ту към тоя, ту към оня, естествено към по-силния за момента. Пример за такова без-перспективно поведение са индивиди като Д.Абаджиев, Д.Цонев или Н.Младенов, на които едва ли някой вече има доверие. Които обаче само за това съществуват: да се облажат колкото се може повече от властчицата.

Нашата специфична балканска демокрация с руски оттенъци се кре-пи на неразбирането ни за това какво представлява автентичният политически лидер. И особено за това как някои политици заслужено дорастват до нивото на уважавани държавници. Като се обърнем назад в историята си и погледнем по-внимателно ще открием, че именно най-охулваните приживе политици като

64

Ст.Стамболов примерно са признати едва десетилетия след смъртта си за първи държавници на България. В същото време безличността и некадърност-та на най-хвалените докато са били на власт обикновено е блясвала с пре-делна яснота веднага след като са били изтиквани от нея. Ето защо си заслу-жава да се позамислим над тия въпроси, в които има и много психология, и немалко морал, особено във връзка с така дългоочакваното от някои среди оттегляне на П.Стоянов и на И.Костов особено.

Трябва най-напред да разделим политическото съсловие на два слоя. Принадлежащите към първия слой са тия, които угаждат и неприкрито се подмазват на установилите се “обществени вкусове” и настроения – и те го правят, естествено, за да печелят временни дивиденти и облаги. Тези полити-ци най-сладко говорят за “народа”, за “милите хора”, за “народните чаяния”, за “страдащите низини”, на които те ще дадат заслужен реванш и пр. – стига да им подарят властта. Най-хвалени от медиите са именно тези политици, защо-то и те, горките, гонят тиражи, рейтинги. Пример за такова политическо нагаж-дачество, наричано днес с внушително звучащата дума “популизъм”, са наши-те херои Волен Сидеров и, естествено, Бойко Борисов. Крайна патологична форма на също толкова безскрупулното нагаждачество са и фигури като Гоце Първанов, Ахмед Доган, Симеон и пр. Тия лица нямат мъжеството да посочат съществуващите обществени язви и тумори, те никога не биха възприели себе си като “хирурзи”, те просто са се разплули от подмазване с едничката цел да приспят и да прецакат наивната “широка публика”, та да почерпят дивиденти и облаги от временното си пребиваване във властта. Лъжата е неотменната спътница на този тип политическо говорене, а пък измамата и далаверата са оста, около която се въртят амбициите им в сферата на политическото дейст-вие. Ето че се оказа, че “най-надеждните” ни политици в момента безспорно принадлежат към слоя на тези най-откровени политически спекуланти, от който, разбира се, просто няма как да израсте значима политическа фигура, достигнала нивото на държавник с неоценими заслуги за развитието и проспе-ритета на нацията и страната.

Вторият, при това твърде тънък и все повече изтъняващ слой на съв-ременната ни политическа класа се представя от немногочислената група политици, които със слово и действие са показали, че служат на човешката общност – независимо дали общността изобщо си дава сметка за това. Такива политици са крайно неприятни на публиката, защото вместо да обещават порой от благинки за всички, са все недоволни и говорят за недъзите и сери-озните проблеми, и то с пределна откритост. Тяхното “негативно говорене” стига дотам, че те едва ли не най-садистично разкриват обществените недос-татъци, дефектите на държавния живот, говорят за промени, но такива, за които се искат жертви и чиито ефект ще се усети зримо след години. Докато класата на политиците-нагаждачи у нас триумфира, тия политици, имащи дързостта и мъжеството да показват язвите и да чертаят перспективи – вместо да обещават реки от мед и масло – естествено са крайно ненавиждани от

65

“демоса”, от мнозинството. А също така и от медиите, които именно заради рейтинги и тиражи са склонни най-малко от всичко да мислят за реалните проблеми на хората. Такива политици печелят властта едва когато кастата на политическите нагаждачи е довела страната до пълен крах и крайно опосква-не, а пък народът е стигнал положение да усеща “ножа опрян до кокала”.

Тъкмо на политиците от този род се пада неблагодарната задача да провеждат най-тежки, болезнени и непопулярни реформи. Те именно имат и мисията да оздравяват обществения и държавен живот и да съдействат за засилване на съзнанието за свобода и достойнство на гражданите. Докато кастата на нагаждачите има за свое призвание да развращава и деморализира нацията, да отслабва жизнените й сили. Защото тя по начало съществува само за да паразитира за сметка на цялото и в личен користен интерес, а не да гради, твори и създава. Докато, по сполучливия израз на С.Радев, строите-лите на съвременна България с неоспорим исторически принос към държав-ния и националния живот са политиците от разреда на “неприятните”, на “ци-ничните” политици, на люто мразените, на ония, към които общността е крайно неблагодарна. Но по ирония на самия живот точно тези политици дорастват до нивото на държавници, имащи неоценима роля за бъдещето и просперитета на нацията. Точно на тях не съвременниците, а самата история и бъдните поколения са признателни, докато приживе към тях се проявява най-грозна неблагодарност.

В другите, в нормалните страни, разбира се, е обратно: там ценят и уважават политиците, показващи достоен характер, смелост, твърдост в отс-тояването на определени ценности, в провеждането на крайно непопулярна, но спасителна политика. Англичаните например ценят за велик държавник своя Чърчил, независимо че им е обещавал само “кръв, пот и сълзи”. Там презират политиците от кастата на нагаждачите и дразнителите на най-ниските обществени страсти. Такива политици, общо взето, не виреят в стра-ните с демократична култура. Докато у нас, както забелязваме, точно полити-ците-ментета са на почит, точно те задават тона на политическия живот, точно тях ги харесват и избират. Странно е, но точно маскарите и ментетата в поли-тиката, от които уж всички единодушно се оплакваме, точно те у нас проспери-рат и дирижират положението. А в същото време, отвратени от действията и лицемерието на тия действителни маскари, общественото мнение най-необмислено прави съвсем обобщението, че “всички политици са маскари, и едните, и другите, пък и… третите”.

Накрая пристъпвам и към примерите. Симеон е отчайващ в показа-телността си пример. Този човек, бивш цар и усърден посетител на казината, най-хазартно пропиля целия блясък на така значимата за образа на България историческа институция. Неговата поява в политиката деморализира неверо-ятно политическия и граждански живот, разби политическата система на мла-дата ни демокрация и разврати до крайна степен политическата класа. След възхода и пълното морално падение на Симеон кастата на политиците-

66

еднодневки и на политическите шарлатани получи монопол в държавния жи-вот. Съответно на това злоупотребите с власт за користни цели станаха “нор-мална практика”. Политици от ранга на Иван Костов, т.е. тия, които се отлича-ват с държавническо мислене и поведение, а също и с неоспорими заслуги за изправянето на крака и за възземането на страната в периода 1997-2001 г., изпаднаха, естествено, в нищожно малцинство, в немилост и бяха обругани по най-недопустим начин. От тях са “разочаровани”, тях ги ненавиждат, срещу тях се говорят небивалици, тях ги обвиняват и провъзгласяват за “бащи на коруп-цията” и дори на мафията. Принципът тук е добре известен и прекалено из-търкан, но, уви, все още работи: “Крадецът вика: дръжте крадеца!”. Намират се наивници, които дори им вярват…

И ето, сега си отдъхнаха и безкрайно ликуват заради “отстраняването завинаги” на политици като Костов. Неприкритата надежда е най-после заедно с тях завинаги да бъде убито и осквернено и всяко държавническо мислене и самата възможност за “обществено полезна политика”. В лицето на Б.Борисов разпасалата се и опорочена до крайна степен олигархия вижда едва ли не гаранции за вечно господство, а на хоризонта започна да се мержелее и идеа-лът за вечни злоупотреби и кражби. Дали наистина това ще се случи, дали държавническият подход в българската политика ще бъде сразен окончателно и безвъзвратно, дали ще настъпи ерата на тоталната безнравственост в поли-тиката и ще дойде така желаното безразделно господство на политическите спекуланти зависи от нас, гражданите. И по-точно казано зависи от това до-колко ние, гражданите, ще се научим да разграничаваме по-ясно кои лидери у нас най-усърдно работят единствено за себе си и за приближените си, а кои са способни да направят нещо смислено и полезно за държавата и обществото. И, разбира се, на тази основа да привикнем да подкрепяме единствено втори-те, а пък лакомата паплач на политическите спекуланти да отпратим точно на мястото, което заслужава – в небитието.

67

Съвременни нашенски нрави: дискусия между “вътрешните” и “външните” българи

Историята със сестрите-либийки даде повод да се замислим за много

неща, а пък и да разберем по-ясно какви сме, да се идентифицираме, да се самоосъзнаем, да заемем позиция. Мнозина не схващат още гигантската ма-нипулация, на която бяхме подложени. Малцина са мислещите по казуса, защото той беше употребен така натрапчиво, че вече предизвиква само доса-да. Но както и да е, в този случай все пак изпъкнаха и се разкриха най-невероятни страни от нашите собствени нрави, битуващи в съзнанията ни. И разговорите не стихват.

В тази връзка някой си, нарекъл се chinuk, отправи предизвикателст-во срещу Р.Братанова, която има принос да видим либийската история в дру-га, по-реалистична светлина – чрез поредица от публикации в моя блог, пък и на други места. Оказа се, че Братанова е била права, и все повече ще се убеждаваме в правотата й. Тя от самото начало наблягаше на нравствения момент, което всъщност ме накара да обърна внимание на писанията й. Тия дни научихме, пак от нея, че сънародниците ни в Либия, които още работят там, са били лишени от допълнителни заплати за всяка отработена година, и това са много пари, които ще им бъдат отнети, вероятно пак като откуп за ония, “специалните” сестри. Та ето във връзка с този случай се започна една дискусия, която ми се чини, че трябва да бъде обособена на отделно място, защото проблемът е доста важен. Първо публикувам репликата на chinuk, а след това отговора на Р.Братанова.

“Абе на когото не му понася – да се изнася. Тук медицински сестри също се търсят. Вярно, заплащането сигурно не е същото, но извинявайте предпочели сте да работите в чужбина, защото така ви е по-добре, тъй че ако вече не ви е по-добре се прибирайте и стига ни занимавайте. Тук хората сре-щат достатъчно трудности на собствените си работни места, но не се тръшкат нон-стоп из интернет-пространството. Застанахме зад българи, заплашвани със смърт, които не могат да се върнат по всяко време в страната си. Г-жа Братанова ще умира ли и какви са пречките пред завръщането й тук?”

Застанали сте зад българи заплашени със смърт!? Браво, брависимо! Няма да ви питам ако същите тези българи бяха направили това, което стори-ха тук в Бенгази, дали щяхте пак да сте толкова солидарни с тях само защото са българи и са заплашени със смърт. Всъщност няма нужда дори да се ко-ментира. В България те не са заплашени със смърт по простата причина, че смъртното наказание е отменено. Много интересно защо не застанахте зад онкоболните в България, които са ви под носа и за които години няма лекарст-ва, зад децата, за които вечно няма пари за животоспасяващи операции, зад клошарите, пенсионерите, българските лекари и сестри, българските учители с мижавите заплати? Зад либийските семейства на заразените деца, а си изб-

68

рахте точно тази кауза, която просто нямаше нужда от вашата защита, а само и единствено от вашите и нашите пари!?

Защо смятате, че аз съм длъжна да приемам търпеливо мизерните условия, в които ни принуждават да живеем в Родината си само защото вие сте приели да живеете в унижение и мерзост? Всеки умен и кадърен българин отдавна се е омел оттам. Това, че Вие не можете да поемете по трудният път на гурбетчията, неспособни да се адаптирате в друг чужд свят или пък си имате маица от родителите никак не е правило. Всеки според зора си. Аз съм излязла от България от дървена общинска барака, която бе съборена заради строеж на бензиностанция, а заплатата, която получавах, беше точно колкото цената на един свободен наем. Може би трябваше да остана на хранилка край контейнера, а синът ми да краде, за да преживяваме?

Защо се правите на ударени и непрекъснато дрънкате глупости от рода, че всеки сам е хукнал на печалбарство, когато отлично знаете, че всеки, който е напуснал държавата ни, го е направил не по волята на своя избор, а именно поради липса на избор и като единствена алтернатива да запази себе си от морално и материално падение и осигури на себе си и децата си норма-лен начин на живот: без контейнери, без проституция, без дрога и кражби, а с образование и диплома, валидна за цял свят, а не с нелегитимна диплома от наличните нелегитимни български висши училища. Защото опитахме и от този български мед да станем жертва на нелегитимен български университет и докато се усетим ни окрадоха с 5 000 долара и изгубиха две години от живота на сина ми.

Не, драги, тия приказки от общ характер тука не вървят. Госпожа Братанова няма да умира в Либия защото никой не застрашава живота й. Застрашени са само отработените й с труд пари, които най-вероятно ще оти-дат при вашите. Здравко по-добре от теб и мен познава живота и него не го съдиш, него го подкрепяш. Продава алкохол и получава чисти пари, без данък и направо в джоба. Хванаха го. Осъдиха го. Глобиха го, обаче не си плати масрафа, нали? На теб Здравко ти харесва, защото е майстор над майстори-те, но не забравяй, че зад тоя майстор не стоеше ти със яловата ти солидар-ност, а управниците ни с действията си. Ти беше ангажиран само за парлама-та и най-вече за крайният момент – плащането на масрафа! Е, “да му имам на българина акъла, дето му иде после” – рекъл турчина.

В България българите срещали трудности, но не се тръшкали в ин-тернет-пространствата!? Не ви видях вчера да се тръшкате и пред президент-ството! Видях няколко голобради момчета, на които евалла! Дано издържат да кибичат пред Президентството и да събират подписи от българите с гражданс-ка позиция. И защо не се тръшкате, бе? Защо се оставяте да ви тръшкат? Защо не сте на улицата, а ми се гордееш с търпението си към всичко пошло, което се случва в държавата ни? Според теб да търпиш и да приемаш всичко, каквото ти дадат или не ти дадат е геройство, така ли? Че ти си бил голям ербап, бе чоджум, на умряло куче нож вадиш. На г-жа Братанова?

69

Защо не отиде вчера да протестираш пред президентството заради президента-доносник, ами роптаеш срещу един честен човек, който има доб-лестта да те информира? Или си от същото котило? Че нещо се пробваш да ме убеждаваш видиш ли какъв си герой, защото си търпял. Ами не търпи. Промени нещо. Опитай. Може и да успееш, но знай, че докато не опиташ ще търпиш. И ти,и аз знаем,че това е чуждо решение, но търпението никога не е било и няма да бъде моят избор. И аз теб лично никак не те занимавам със себе си. Аз пиша за себе си, за другите българи в Либия, които са на работа тук и както се вижда ти се занимаваш на дребно с Братанова, а не с проблема на всички засегнати българи, които са в стотици пъти повече от двама агенти на ДС и четири употребени сестри, които както виждаш продължават да ги употребяват. Заради такива умници като теб.

70

Да бъдеш гражданин, да имаш позиция не е престъпление

Отправна точка ми дава един коментар в блога, именно на Влади: “Историята започва около едно благородно дело – опазването на българската природа, и по-точно Националния парк Странджа. Българите може би никога нямаше да се сетят, че това е истинско национално богатство, с неповторима флора, призната в цял свят – от ЕС им го напомниха, датска фирма извърши екологичната оценка, и за българите остана да определят границите на парка, и да го узаконят. След приключването на проекта, Върховния съд отхвърли предложението за установяване на Парк Странджа поради цитирам “недефи-нирани юридически граници и собственост, поради приватизационни искове”. Т.е., единственото, което българите трябваше да направят, не е направено!”

Така, значи държавната бюрокрация, т.е. тези, на които ние с данъ-ците си плащаме заплатите, не си е свършила работата. Съдът установи нередностите, което автоматически доведе до това Странджа да загуби стату-та си на национален парк. Това провокира недоволството преди всичко на млади хора и те излязоха на улицата за да изразят протеста си. Да заявят гражданската си позиция. Аз, признавам си, вече не вярвах, че такова нещо може да се случи, но ето че младите хора излязоха. Обаче били “в нарушение на закона”, така не се протестирало. Значи дори и да се възмутиш, се иска да спазиш определена процедура. 48 часа сдържаш възмущението си, докато тече предупреждението до кметството, ами ако за тия 48 часа възмущението ти мине?! Всякакви хора има: дали това пък не е измислено точно с цел да понамалеят възмутените граждани в тия принудителни и “законови” 48 часа за размисъл? Както и да е, продължавам разсъждението си, и то именно с цел да съзрем ония парадокси, странности и дори абсурди, с които случващото се у нас обикновено е преизпълнено.

Следващият момент е този: как протестиращите трябва да протести-рат, да изразяват протеста си? Другояче казано: как законът ти предписва как да се възмущаваш?! Защото, оказва се, трябва да се възмущаваме стерео-типно, някак си унифицирано – нищо че сме различни, законът предписва да сме еднакви. ОК, както и да е, протестирайки, не трябва да нарушаваме “об-ществения ред”. Забранени са блокади на кръстовища и други такива граж-дански прояви, израз, впрочем, на гражданско отчаяние: защото ако не предп-риемат гражданите в някои случаи отчаяни действия никой няма и да им обърне внимание. Могат да протестират, ама ей там, нейде в парка, далеч от хорските очи, където никой, абсолютно никой няма да им обърне внимание, сиреч където гласът им ще си остане глас в пустиня. Та понеже, както казва г-н Румен Петков, полицейският (пардон: милиционерският, защото този човек възражда тъкмо милиционерския побойнически манталитет!) министър, “зако-нът трябва да се спазва”.

Сиреч на полицията, за да възстанови “обществения ред”, й се нала-га, няма как, често да използва палките, шибайки по главите ония граждани,

71

които са се осмелили да заявят протеста си “нерегламентирано”, дори “неци-вилизовано”. Видяхме по телевизията как полицаи (пардон: милиционери!) хванаха за ръцете възрастен гражданин-миньор, техен работодател (защото на полицията ние, гражданите, сме работодателите, бидейки данъкоплатци!), как го натиснаха да падне на асфалта, но да падне тъкмо на главата си, как той падна, а от главата му рукна поток кръв. Пък после министърът заяви, че човекът сам си се бил ударил в асфалта, представяш ли си?! Така, в името на “реда” полицията започна да чупи глави на граждани, да пердаши фоторепор-тери: наистина е “превъзходен” този ваш ред, таварищ Петков!!!

Полицията посдърпа и защитниците на Странджа, но до пукнати гла-ви не се стигна: явно миньорите имат по-крехки глави от младежите-еколози, пък са и, очевидно, по-инатливи, или пък са с по-тежки глави, та падат тъкмо на главите си. Както и да е, защитниците на Странджа съвсем нерегламенти-рано и “незаконно” успяха да заявят гражданска позиция, бяха подкрепени и от опозиционни партии, Парламентът се разбърза и прие клауза, която като че ли ще реши този казус. Протестът, макар и “незаконен”, доведе до нещо позитив-но и полезно за обществото, схващаш ли това, таварищ Петков?

Да наистина, да мислиш, бъдеш гражданин, да имаш позиция и да я изразяваш както намираш за добре не е и не може да е престъпление…

Затова аз на този Петков, дето по едно недоразумение е министър на вътрешните работи в страна, член на Европейския съюз, искам да му кажа нещо друго. Той дава ли си сметка, че тъкмо по един такъв съвсем нерегла-ментиран, “противозаконен”, дори “екстремистки”, както тогава го наричаха другарите на министъра, начин, а именно чрез блокади на кръстовища, на ж.п. прелези, на входовете и изходите на цели градове, чрез барикади, демонстра-ции, чрез “уличен натиск” и пр., все спонтанни, нерегламентирани, диви дори прояви на гражданско неподчинение, в студените януарски дни на 1997 г. българските граждани заявиха най-категорично волята си за промени, именно за ония промени, заради които ние сега сме страна-член на ЕС! Тогава парти-ята на същия този “влюбен в закона” министър беше изритана от властта, а пък сегашния президент Г(оце) Първанов тогава се криеше като мишок от “побеснялата тълпа” и ронеше сълзи от безсилие пред президентството, по-неже гражданите и народът по най-нецивилизован и варварски начин го освир-кваха. Тогава Гоце ходеше по терлици из София и се оглеждаше някой да не го води, а сега се кипри като президент: български странности са това! Да, но сега той е президент на европейска държава, а пък Р.Петков е министър на полицията също на европейска държава! Макар и двамата да нямат нищо общо с европейския манталитет и с европейския респект пред личността: защото личността в някакъв смисъл е над всеки закон – законите съществуват за човека, а не той за тях.

Пиша тия неща, защото младежите и девойките, които сега протести-раха, и се показаха достойни и свободни граждани, в далечната вече 1997 година са били деца, а пък ние, техните родители, тогава също като тях “на-

72

рушавахме закона”, та да извадим България от мъртвата точка, в която я бяха натикали другарите на сегашния министър на полицията. Г-н министре, трудно ще удържите гражданската енергия на едно общество с полицейски палки, щом вече и нашите деца успяхте да настроите срещу вас. И по тази причина скоро на улиците и площадите ще излязат хиляди възмутени от безобразията на управляващите граждани! Ще излязат съвсем “нерегламентирано” и “неза-конно”, защото възмутеният гражданин има човешкото право да изрази въз-мущението и гражданския си гняв по всеки възможен начин, по който той реши за нужно.

Ако полицията започне да въвежда “правила”, по които гражданите трябва да се възмущават, и ако гражданите почнат да се възмущават точно по предписания начин, горко на тази страна! Затова само вие, управниците, г-н Петков, гледайте да не доведете този иначе търпелив гражданин до нежелани ексцесии, понеже май натам вървят работите след като сте станали така ци-нично нагли и арогантни.

И така стигаме до сюблимния момент: ГДБОП се сеща, че един бло-гър бил “нарушил закона”, като “подтиквал”, “настройвал” и дори “провокирал” гражданите да нарушават “обществения ред” – като се възмущават по съвсем “нерегламентиран” начин. Аз обаче съветвам ГДБОП да заведе дело срещу министъра на околната среда и на водите, който всъщност има най-голямата заслуга за това гражданите да бъдат провокирани да излязат на улицата и да протестират по такъв “нерегламентиран” начин. Ето че всъщност вината се пренася “от болната глава на здравата” или как там беше. Но отговорността трябва да се носи от действителния “възмутител”, оня, който е предизвикал гражданския гняв. А не от онези, които, представете си, се били възмутили – както става у нас. Или пък, най-малкото, от ония, които пък в интернет “подк-лаждали” възмущението – пълни глупости! Аз като данъкоплатец не искам полицията, на която от моите данъци плащат заплатите, да се занимава с глупости. Ето защо призовавам да се посочат истинските виновници, и те да понесат цялата дължима отговорност.

А такива виновници са, повтарям за кой ли път: министърът на окол-ната среда и на водите, който трябва да си подаде оставката заради несвър-шената работа от ведомството му, провокирала напрежението и протестите, а пък ако той не си я подаде, ние сме длъжни да му я искаме докато си я пода-де; министърът на вътрешните работи също и то за това, че напоследък поз-волява груб полицейски произвол, насилие и арогантност в отношението на полицията към мирно протестиращи граждани, по тази причина той също трябва да си иде; още повече, че в живеем в страна, в която всеки ден кажи-речи стават показни убийства, а нито един извършител не е хванат и наказан; оставка също трябва да си даде и куриозният ни министър-председател, за-щото той, колкото и мило да се усмихва, носи все пак цялата отговорност за ставащото в страната и за провокациите, които ръководената от него власт всеки ден отправя към гражданите, та да ги принуждава и провокира към все-

73

кидневни протести. Това е, правителството трябва да си иде, и ние, граждани-те, имаме пълното право да го кажем и да настояваме, защото ние сме го турили там това правителство.

Като си отиде правителството, нещата ще си отидат на мястото и аб-сурдите ще понамалеят. А понеже правителството току-така няма да си иде, от нас, като граждани, се иска още по-твърдо да заявим позицията си. Ако влас-тите си втълпят, че сме се уплашили, те утре ще станат още по-арогантни когато излезем отново да протестираме: защото ще ни мислят вече за страх-ливци. Ако проявим съзнание за достойнство и будно гражданско чувство, те ще се позамислят може би. А достойнството се завоюва на улиците след като преди това сме го загубили пред урните. А ще си го върнем пак когато заста-нем пред избирателните урни. При демокрацията оттам започва всичко – и всичко там свършва.

Ние почти погубихме демокрацията си като мнозинството от нас не считаха за нужно изобщо да гласуват. Затова сега ни се налага да протести-раме. И да пишем всеки ден по блоговете, възмущавайки се от безобразията на властта. Ето защо нашите протести се дължат на това, че не сме мислили когато сме си избирали управниците. Ако си бяхме избрали умни и свестни управници, нещата щяха да вървят – както вървят в другите страни на Европа. Ама ние, българите, все гледаме да се “оригинални” и да шашваме света – Симеончо щял да ни оправи, Сидеров щял да ни разкатае душиците, бат Бой-ко щял “да им натакова онаковата на ония там”, Дмитриевич щял поне да ни “вози на рокерски мотоциклет ако друго не може”! Абе това е положението, тъпотия до шия е в тази наша България, дами и господа!!!

Затуй моят съвет, като многовидял философ и патил-препатил граж-данин е един: абе опичайте си акъла малко де, стига сме правили чак толкова глупости, стига наивност де!

74

Дописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма

Понеже едва ли нещо ни е наред, та и капитализмът ни е най-своеобразен. Всъщност съвсем е изроден, и то до степен, че е пряка противо-положност на капитализма като такъв, в неговата идея.

Защото капитализъм не е нищо друго, освен пазарно общество, в ко-ето всичко, в това число и работната сила, е стока, но затова пък отношенията се уреждат винаги на принципа на свободното договаряне. И при автентичния капитализъм личността и нейната свобода и достойнство са свещени, а пък който се опитва да й нанася някакви оскърбления, непременно ще си плати, и то твърде голяма цена. Ще ви дам обаче един конкретен пример за това как нашенецът-капиталист тълкува и уважението към личността, и свободното договаряне, и пазарния строй изобщо.

Наричам обаче този наш своеобразен вид капитализъм "бандитско-комунистически" неслучайно. За бандитите няма никакъв закон или морал, в такъв случай е ясно защо наричам нашия капитализъм бандитски: защото огромното мнозинство от нашенските капиталисти не зачитат никакви правила и закони, ерго, са бандити. А пък комунистически го наричам нашия капитали-зъм не просто и само защото повечето капиталисти у нас са си бивши кому-нисти, ами защото техният манталитет все още най-нагло демонстрира неск-ривано и най-брутално неуважение и потискане на личността. За комуниста тъкмо личността нищо не значи, и той изпитва някакво перфидно удоволствие от унизяването й.

А ето и моя пример, който е съвсем действителен и се развива ето в тия наши дни, в които вече уж сме в Европейския съюз. Невероятен и абсур-ден е моя пример, но не се учудвайте. Това е така защото невероятно абсурд-на е и цялата ни действителност.

Моята позната Д.А.Г., безработна учителка, е принудена, за да оце-лява, да си търси каквато и да е работа. Непосредствено дни преди Коледа е назначена за камериерка в хотел "Евро", който се намира в Пловдив, наблизо до Панаира, на бул. България-144. Започва работа, дежури по времето на всички празници, обещано й е трудовият й договор да й бъде даден веднага след празниците, понеже сега "администрацията почива". И така управителят на хотела си намира една жертва, която да му работи безплатно тъкмо по празниците!

Жертвата работи 10 предпразнични, празнични и следпразнични дни. И когато след празниците попитала какво става с договора, управителят й отговаря, че вече не му е нужен персонал и е свободна да си ходи. Не дава никакво обяснение, просто й посочва вратата. Не мога да кажа, че я уволнява, понеже никакъв договор няма. На въпроса ще й плати ли, казва: да, разбира се, дай си телефона, ще ти звъннем да дойдеш да си вземеш парите за отра-ботените надници.

75

И какво става ли? Нима не се сещате? Ами ясно какво става: не й плаща изобщо. Тази жена ходи всеки ден да го моли да й плати, той я залъгва най-безсрамно, и в крайна сметка й заявява, че няма да й плати. Ей-така, няма да й плати. И посърналата от унижението жена се примирява.

Да, обаче след като ми разказа случая, аз до такава степен се възму-тих, че отидох да видя що представлява този наглец и да го поразпитам чувал ли е нещо за човешките права. Казах си, добре де, всички ние в такива случаи все се възмущаваме, ала никой и пръста не си мръдва, за да защите някоя личност от обидите и униженията. А така не бива.

И ето че аз отидох да говоря с управителя. Казах му, че ме интересу-ва случая, подискутирах с него, обясних му някои неща. Бях убедителен, той поддакваше, и в един момент ми изтърси: от мен нищо не зависи, собствени-кът не разрешава да й платим парите. Така ли, рекох, я ми дай телефона на собственика, че искам и с него да разговарям. Не могло, понеже светиня му не трябвало да бъде обезпокоявана. Той щял сам да ми се обади. Дадох си те-лефона и ме рекох, че ако в срок до една седмица не ми се обади, ще направя така, че ще информирам всички медии за фрапантния случай. Оня наглец ми се изсмя в лицето: не му пукало. Щяло да бъде реклама за хотела, при това безплатна. Невероятен наглец, аз, дето съм уж някакъв познавач на човешка-та природа, не можех да повярвам, че разговарям с нещо, което уж е човешко същество.

Мина не една, а две седмици. Разбира се, собственикът не ми се обади. И ето аз сега пиша своята дописка по случая. Ще я изпратя до всички медии. Ще ходя с тази отчаяна жена навсякъде, в прокуратура, в съдилища, в инспекция по труда, по синдикати, защото не мога да се примиря, че в наше време, когато страната е член на Европейския съюз, някакви наглеци си поз-воляват да тъпчат толкова арогантно и безнаказано достойнството на човешки същества. Защото да изнудиш някой да ти работи без договор и след това да не му платиш, означава, че си превърнал този някой в свой роб: а това е недо-пустимо в наше време! Никой няма право да ограбва по този грозен начин човешки същества! И такива наглеци, които си мислят, че всичко за тях е поз-волено и че няма закон в тази страна, трябва непременно да получат някакъв отпор.

Знам, че все някой може ще ми каже, че случаят бил "дребен". Че ни-кой няма да ми обърне внимание, понеже случаят нямал обществена значи-мост. Виж, да речем, ако тази учителка от безсилие вземе, та се самозапали, тогава медиите ще й обърнат внимание за ден-два, ама така не става. Поне да се беше самозапалила, а така не може: да ти обърнат внимание медиите докато още си жив. Няма я сензацията, няма я "солта". Много банален е този случай. Няма нищо скандално, не е пиперлия. Виж, ако умреш, или ако скочиш от 20-я етаж, бива, ама така не става. Ако се самозапалиш, може и да ти обърнат внимание с един-два реда журналистите, ала така не може. Ще си каже това журналистът или репортерът, и със свежа и чиста съвест ще тръгне

76

да гони своите си тъпи и "горещи" сензацийки. Или пък ще си легне да си пос-пи с невинна като на младенец съвест...

Ей, хора, освестете се малко бе! Абе журналисти, какво става с вас бе: болни ли сте, мъртви ли сте вече, какви сте?! Какво е това безсрамие, каква е тази безчовечна апатия, дето ни е обзела всички?! Че тук и там, а често и повсеместно страдат човешки същества, на никой не му пука. Че уни-жават твоя ближен ей-тука, съвсем наблизо, изобщо не ти пука, понеже веро-ятно той ти не е никакъв, така ли?

Аз пък ще ти кажа, че случилото се на тази учителка не е друго, а плюнка в лицето на всички нас. В лицето на хората, на съвременните българи, дето сме преизпълнени с такава непростима апатия не към друго, ами към самата човечност. Оня нагъл нещастник от пловдивския хотел "Евро" обижда всъщност не само тази жена, ами всички нас, най-нагло се хили срещу ни, гаднярски плюе и обижда всички нас. Нормалните хора знаете ли как реагират в случаи като този? Сигурен съм, че не знаете, затова ще ви кажа. Та да се изненадате поне малко.

Ами казват си така: не мога да остана безразличен, защото това, кое-то сега са направили срещу онова там човешко същество, утре може да се случи и на мен. Затова всъщност аз се чувствам също толкова засегнат, ос-кърбен, застрашен и обиден, колкото и този човек, с когото са се отнесли по този начин. Ето защо аз нещо трябва да направя, та да му помогна. Та да не допусна такъв оскърбителен за нашето морално чувство прецедент. Защото не е незначителен факт това да мачкат тук или там човешки същества: прес-тъпно е такова безразличие, именно ако си позволим да не реагираме с нищо! Така че аз ще направя всичко възможно, за да помогна на този човек и за да направя така, че справедливостта да бъде възстановена. Защото даже ако само в този конкретен случая справедливостта и човечността бъдат елимини-рани, то от този момент нататък вече всичко е възможно. А пък едно такова общество, което се примирява с такива неща, да не чака добро. Ето затова аз ще направя всичко, което ми е по силите та на този обиден и унизен човек да му бъде върнато достойнството. А пък в негово лице да бъде възстановено и самото понятие за достойнство. Няма да мирясам и да отстъпя докато не се случи това. За едната чест живее най-после човекът. Не сме хора ако не си помагаме и ако не сме поне малко съпричастни към неправдите, на които е подложен човека до нас. Обезчовечили сме се, щом не ни пука когато наблизо до нас или пред очите ни някой страда или го унижават…

Ето такива "банални" мисли ще минат в главата на нормалния човек, на човека, който не е загубил своята човечност. Обаче други хора като четат това просто се прозяват. Скучно им е, кви са тия глупости бре: я кажете нещо за Азиса!!!

Но аз въпреки всичко ще изпратя тази дописка до всички наши медии. Та да открия и да разбера дали в някоя от тях има хора и журналисти, които са способни на минимална човешка съпричастност. Много ми е интересен този

77

казус. Уж случаят е съвсем дребен, а в действителност съвсем не е така. Той ни дава да разберем какви сме ние самите, днешните българи, които допус-нахме да живеем в такава тотално абсурдна действителност, в която е въз-можно да се случват такива случаи. И то не кога да е, ами сега, в първото десетилетие на 21-я век!

Ще се зарадвам много, ако примерно хора, които прочетат това, главни редактори, мастити журналисти, репортери и репортерки, вземат, та поне малко се възмутят и рекат: тия наглеци от пловдивския хотел "Евро" няма да ги оставя така! И направят нещо, което е по силите им, което може да е малко, но да има голям ефект. Например да изпратят репортерка, която да вземе интервю от този наглец. Ще бъде сензация, повярвайте ми. Ще се за-радвам ако примерно някой журналист вземе, та реагира с нещичко на този мой апел да помогнем на тази унизена жена. Ще се зарадвам, ако нещо като обществено мнение се породи по случая. Например ако разгневени пловдив-чани до такава степен са решили да не оставят случая без последствия, че отидат да протестират пред хотела. Или пък че някой адвокат рече да подкре-пи тази наша съгражданка, като от нейно име реши да заваде дело срещу нарушителите на закона от хотел "Евро".

Ех, мечти, мечти... Сигурен съм, че нищо няма да стане, че никакъв ефект няма да има тази дописка, или тази моя акция. Пълно безразличие ни е обзело. Всеки се е свил и не му пука, че наблизо се гаврят с човешки същест-ва. Важното е, че не на мен се случва това. А това вече е страшно. То е и много жалко. Не вещае добро. И то за нас самите. Не за някой друг!

78

Емоционални инвалиди ли сме вече?!

В последните дни ме е овладяла изследователска треска: изследвам, както е обичайно за мен, човешката природа. Една малка история провокира моя интерес: Дописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма. Ето вчера реших да направя изследване с ученици от 12 клас в едно пловдив-ско училище. Поставих им следния казус и открих ужасяващи неща, за които ще спомена най-накрая:

Представете си, че седите сам в кафене. В един момент идва някаква жена на около 40 годишна възраст, видимо крайно разстроена, която, поради липса на празна маса сяда при вас, след като пита може ли. Забелязвате, че жената е наистина развълнувана силно, плаче, пали нервно една цигара, веднага я гаси. Неудобно ви е, но я питате все пак: "Извинете, госпожо, мога ли да помогна с нещо?". Тя малко по малко се отпуска пред вас, явно й пече-лите доверието, и през сълзи ви разказва следната своя история:

Непосредствено преди коледните празници, два-три дни преди за-почването им, започнах работа ей в онзи хотел като камериерка. (Жената сочи към намиращия се съвсем наблизо хотел "Евро" в Пловдив.) Иначе по профе-сия съм учителка, но понеже дълго време съм безработна, се принудих да започна каквото и да е работа. Управителят ми каза, че мога да започна, но понеже е предпразнично време, трудовия си договор съм щяла да получа след празниците. Започнах работа, оказа се, че трябва да дежуря всеки ден тъкмо по времето на всички големи празници - Рождество и Нова година - но аз даже се радвах, защото щях да изкарам повече пари. След Нова година отидох при управителя да го попитам какво става с договора, а той ми каза, че ситуацията се е променила, повече нямат нужда от допълнителен персонал и че ме осво-бождава от работа. Попитах какво ще стане със заплащането, той ми отвърна да не се безпокояла, към края на месеца когато стане готова заповедта щели да ми позвънят да ида да си взема парите.

Дойде и отмина края на месеца, но никой не ми позвъня. Отидох в хотела, управителят ми се извини, понеже била станала грешка, пропуснали името ми във ведомостта, но през следващия месец непременно щели да ми платят, лично той щял да се погрижи за това. Изчаках още един месец, пак никой не ме повика, отново отидох в хотела. Управителят този път взе да увърта и обещава пак да плати, но беше крайно неубедителен. Това стана онзи ден. Вчера отново, изпълнена с подозрения, идвах в хотела да питам, пак ми обеща, ето днес пак дойдох. И той днес взе че ми се разкрещя че съм била много нахална, че му било омръзнало да ме вижда, каза, че съм явно много глупава, щом не разбирам, че няма да ми плати, каза ми да се махна и повече очите му да не ме виждат. Отнесе се с мен все едно не съм човек, а мръсно куче. И ето непосредствено след тази случка дойдох тук, в кафенето.

Точно тази история, представете си, ви разказва крайно разстроената и обидена жена. И въпросът е: каква ще бъде вашата реакция, какво ще каже-

79

те, какво ще направите, какво следва да направи един човек в такава една необичайна ситуация?

Поставих казуса, разделих класа на групи от по пет човека, казах им да обсъдят ситуацията, и всяка група за около пет минути да опита да стигне до най-естественото по тяхно общо мнение предложение за реакция. Обсъж-данията по групите в различните класове (направих изследването в шест паралелки 12 клас) бяха не много оживени, но понякога и имаше известни спорове. След това оторизиран представител на всяка група трябваше да съобщи тяхното решение за реакция на думите на жената. До това се свежда-ше самия експеримент. И установих следното.

Ужасих се, защото младите хора с най-незначителни изключения, се оказаха неспособни да се вживеят в ситуацията, сиреч оказаха се съвсем безчувствени спрямо човешката болка и страдание. Масово се разсъждаваше и се предлагаше да се каже на жената нещо такова: "Вижте какво, госпожо, учудвам се, че така наивно сте влезли в капана. Това, което ви се е случило, не е изолиран случай. Но трябва да преглътнете случката, радвайте се, че животът продължава: жива сте, здрава сте, можете отново да почнете работа. Но да ви върне парите този управител забравете, нямате договор, нищо няма на хартия, безсмислено е да се опитвате да получите парите си. Не можете да го съдите, просто пийте една чаша студена вода и се успокойте: животът про-дължава..." Ей такива банални думи говореха младежите, сиреч говореха думи, които издаваха пълното им безразличие, даже досадата им, че тази жена с нейната история е смутила душевния им покой. Просто личеше си, че само търсят начин как да се отърват от тази натрапница, която им разказва някакви си там сълзливи истории. Мнозина от младите нарекоха обидената жена глупачка. Правилно са я уволнявали от училище щом е толкова глупава. Тръгнала да работи без договор, тая пък на кой свят живее?! С право е нака-зана за глупостта си. Малко й е даже, но е за нейно добро, та да разбере, че не бива да е толкова наивна. Стигнала на тия години, а не разбира, че живее в един жесток свят, в който оцеляват само най-силните и най-нахалните. И така нататък...

В излиянията на младежите, които слушах шест часа, долавях освен пълно безразличие, освен досада и една ужасила ме пълна безчувственост и неспособност за човешка съпричастност. Те не можеха да откликнат на мъката на човека до тях, на ближния. Мнозина по време на обсъжданията гаднярски се хилеха, други пък предположиха дали тази жена не е измамница, която им разказва блудкави истории та да ги изнуди да й дадат пари. Имах чувството, че тези млади хора са направо емоционални инвалиди. Ужасно е да не можеш да откликнеш с една най-естествена човешка съпричастност на болката на човека до теб. Не им се удаваше да постигнат една чиста и спонтанна човешка емоция. Някак чувствителността им е закоравяла, и то на тази съвсем млада възраст: това е ужасно! Никой например не се възмути на постъпката на из-

80

нудвача-управител. Имах чувството, че някои даже му се възхищаваха: баси пича е тоя, как хубаво я е разкарал!

Признавам си, наистина ме овладя страх че живея в такова общест-во, в което мнозинството от младите са съвсем безчувствени спрямо човешка-та болка. И че нямат никакъв усет за справедливост, за достойнство на човека, никакво съзнание за това, че човешката личност е свещена и никой не може да си позволява да я тъпче така грозно и брутално. Имах чувството, че тия млади хора наистина са душевни и емоционални инвалиди: има ли какво да се чудим тогава защо агресията, бруталността, безчовечността у нас вилнеят така повсеместно и масово?!

В един момент за да провокирам известна съпричастност у тях, им казах: добре бе, я сега си представете, че тази там жена не ви е неизвестна, ами е собствената ви майка! И на нея може да се случи същото: как тогава ще реагирате? Е, това е друго, господине, що не казахте в началото! Какво ще направя ли? Ами ще ида да му отскубна гръкляна на онзи там управител. Това ще направя. Или ще му взривя хотела, но ще му отмъстя ако се погаври така с моята собствена майка или сестра.

Това е главното около моя експеримент. Мога още дълго да анализи-рам случилото се вчера, което ме потресе до дъното на душата ми. Сега не ми се прави, може би като се успокоя, тия дни ще го направя. Тази нощ, призна-вам си, не можах да спя, не мигнах. Та искам сега да ви запитам, скъпи ми читатели: а вие как бихте реагирали ако на вас се случи същото? Какво вие ще й кажете на непознатата женица, с която са се погаврили така? Вчера описах случая в блога, няма никаква реакция. И вие ли, скъпи ми читатели, сте с захиряла, със съвсем притъпена чувствителност?! Никакъв отклик, пълно мълчание: тоя пък за кой се мисли та ще ни смущава тук духовния покой като ни разказва тъпите си истории?! Така ли си мислите, признайте си?!

Пратих историята до всички медии: пълно мълчание, никакъв отклик до момента, а предполагам така ще е и по принцип. Само BG WATCH гледам е публикувало дописката ми. Една-две от другите медии обещаха да го напра-вят скоро. И толкоз. Пълна апатия ни владее към всичко. Пълна погнуса. Мър-зи ни даже пръста си да помръднем та да помогнем на човека до нас, на който му се е случило нещо ужасно. Гледаме само как да го разкараме. Пълна отв-рат. Не сме хора вече явно. Не само че не сме народ, ами и хора май вече не сме. Кошмар!

81

Какво тук, у нас – и за нас – значи някаква си личност?!

(Или нови наблюдения и размисли, свързани с онази крайно незначителна човешка и екзистенциална драма)

Става дума за онази, за “крайно незначителната” драма, за човешка-

та драма, на която почти никой не обърна никакво внимание. Или по-вярно: обърнаха и внимание неколцина странни почти колкото мен самия индивиди и българи. Пръснати главно по широкия свят, примерно в Германия (виж комен-тарите). Но от нашите свободолюбиви медии нито една – пак със съвсем мал-ки и незначителни изключения – не се трогна и не реагира поне с половин уста: не, онова, вапцаровото, комунистическото "Какво тук значи някаква си личност?!" отново си вилнее необезпокоявано в душите на съвременниците, на нацията. Обаче ето как такива именно "дребни" реакции около "съвсем незначителни факти" ни показват страшната истина за нас самите. Не общите разсъждения, не фалшивите откровения, а в малките детайли се крие тази страшна и озъбена като мъртвешка глава истина. Която именно и ще се опи-там отново да анализирам.

Ще дам основанията на моите окончателни изводи и твърдения, но в момента искам да започна именно с тези последните. Нацията ни, или душата на нацията ни все още е поразена от вируса на комунизма – и най-лошото е, че този вирус сякаш се предава от поколение на поколение. Сиреч е прихват-лива тази болест, и във всеки момент – подобно на приливи и отливи – ту приема формата на епидемия, ту пък леко отстъпва, за да се върне отново със страшна сила. Щом като онова вапцарово "Какво тук значи някаква си лич-ност?!", щом като комунистическото "Индивидът е нищо" си вилнеят в душите ни, то оня озъбен брутален комунизъм, който го живяхме някога, на милиметър още не е отстъпил, а само е мутирал в още по-уродливи форми. И има ли смисъл тогава да се чудим и вайкаме защо ни било сполетяло това или онова, или защо не сме способни на гражданска реакция и отпор на безобразията, от които сме обръжени – и от които изнемогваме във всекидневието си?!

Съвсем случайно съвпадна поставянето на тази незначителна исто-рия за онази унизена и обидена жена със скандала "Куйович, Муйович, Уйо-вич...", който разтресе държавата и в резултат на който най-вероятно вътреш-нитя министър съвсем скоро ще се прости с поста си. Удивителното е, че и по скандалните и шокиращи изказвания и действия на Румен Петков "обществе-ната реакция" е съвсем вяла и е сведена до "буря в чаша вода", именно като реакции тук-там в интернетните форуми и блогове. А иначе нищо: някой да се е възмутил, някой да е показал гражданска ярост и непримиримост?! Не, няма такова нещо: даже вечно дежурните "интелектуалци" на нацията от рода на Гранитски, Пантев, Дърева, Недялко, Веждито и пр. са млъкнали в необяснима почуда! Ето защо аз смея да твърдя, че тази неспособност за изразяване на нормална човешка реакция и емоция е страшен дефект, широко разпростра-

82

нен в мнозинството от душите на сънародниците ни – и на младите, и на ста-рите – и че именно нему се дължат всички останали прояви и симптоми, во-дещи в крайна сметка дотам, че няма противодействие. Или на това, че сме неспособни да акумулираме и противопоставим поне известна минимална гражданска сила на безобразията, с които е изпълнен животът ни.

Българинът по принцип бил търпелив, и това някои извратеняци даже го тълкуват, представете си, като "национална добродетел"! А всъщност исти-ната е съвсем друга: тази търпеливост означава притъпена способност за вживяване и чувстване, потисната способност за емоционална човешка реак-ция. Българинът често мълчи и мучи като говедо и това е единственото, на което е способен. Ние в мозинството си не умеем да даваме израз на емоции-те си, даже и когато може би сме гневни, не умеем да дадем външен израз на гнева си. Това е ужасен дефект, който стои в основата и в корена на много други наши недостатъци. Оня, който постоянно потиска изявата на реакциите си, става все по безчувствен и все повече и повече губи човечността си. Защо-то тъкмо способността за емоционално реагиране е факторът, който може да даде начален тласък на всички останали човешки реакции: осмисляне, съзна-ние, действие.

Парализираната ни способност за гражданско действие се дължи в крайна сметка на неспособността ни спонтанно и свободно да даваме израз на емоциите си, дължи се на толкова силно разпространената безчувственост, овладяла душите на мнозинството от нас. Това пък, че не обичаме или не ни се удава да се замислим, за да проумеем какво наистина и всъщност става с нас, също в корена си се дължи на неспособността да активираме душата си за умствена дейност или активност. Това, че често сякаш сме заспали непро-будно и си похъркваме, и то в обстоятелства, при които други народи скачат възмутени и излизат на улиците, пак се дължи на посочената вече причина за емоционална "запушеност". Ето затова ми се струва, че ако намерим начин да пробудим заспалата способност за емоционални реакции в мнозинството от нацията ни, то това ще доведе до отпушването на блокираната в недрата на душите ни енергия, която после по естествен начин ще се излее във външни действия, в гражданска активност. А пък, знайно е, точно на тази основа мо-жем стъпка по стъпка и да станем един ден и действително, сиреч истински свободни.

Та затова, приятели, и Румен Петков, и Доган, и Дмитриевич, и Гоце, и останалите техни следовници си позволяват да се държат така арогантно и безочливо с нас и пред нас: ами защото усещат, че сме такива, че не сме способни истински да се възмутим, да скочим и да им поискаме най-решително всички вересии. Всеки ден ни скубат и крадат, всеки ден се гаврят с нас, а ние нищо: прозяваме се, мълчим, най-много глухо да роптаем и мър-морим, но нищо повече. Ето корена и причината за това, че сме ги допуснали да си правят каквото им скимне: не те толкова са виновни, а ние сме виновни-те за тяхната нечувана и невиждана арогантщина! А в основата на всичко стои

83

по мое мнение тази неспособност да даваме човешки, човечен, естествен, спонтанен, свободен и пр. емоционален израз на ония вътрешни реакции, които все пак, няма как, се пораждат, а пък после остават блокирани вътре в душите. И затова българинът е по-склонен сякаш вътрешно да се пръсне, а не да избухне, да реагира съвсем човешки, да се възмути, ама не с половин уста, ами истински, да скочи да иска сметка на безобразниците, да се постарае да направи така, че те да се разтреперат пред неговия гняв, предусетили неотс-тъпчивостта и непримиримостта ни. Не, няма такова нещо, ние в мнозинството си мълчим, поради което и управниците ни са се разгащили до крайна степен. И поради което обществото ни все повече се обезчовечава. А това, повтарям, е страшно и ужасно, то вещае и идването на истинския кошмар ако не наме-рим сила да променим ситуацията, в която живеем. А всичко идва с вътрешния поврат, с поврата в емоциите и в душите ни, а после също и в мислите, и в действията ни.

Съжалявам, че ми се наложи по-детайлно да обяснявам това, в което се убедих на основата на моите изследвания около незначителната история на онази жена. Всъщност за сетен път се убедих, че нещо вътре в нас се нала-га да променим, иначе сме обречени да живеем най-недостоен и унизителен живот. И няма да ни спаси и това че сме страна от Европейския съюз – никой тук не може да ни помогне ако не намерим решимост да си помогнем сами.

Ето че стигнах до описание на новите си наблюдения и констатации. В интернет ето най-показателната реакция, вижте, прочетете тия коментари. Оня ден се случи и една по-различна реакция, която също е многозначителна: един ученик щом като чу за историята, каза съвсем спонтанно, че щял да иде, да хване онзи управител за гушата, и нямало да го пуска, докато не даде пари-те не жената и не й се извини. Попитах го ще направи ли такова нещо за абсо-лютно непознат човек, каза, че ще го направи. Попитах класа дали това момче е способен на такова нещо, казаха ми: да, този е достатъчно луд, за да го направи, сигурно е, че е способен да го направи. Забележете, ключовата дума е думата "луд"! Останах като втрещен: нали си спомняте кой обесват накрая в романа "Под игото"? Ами обесват градският луд Мунчо, който единствен в градчето се осмелил да протестира при разгрома на Априлското въстание. Ето и в наши дни само един луд се оказа, че е способен да протестира – или поне да реагира. Другите стоят отстрани и предпочитат да гледат сеир.

Впрочем, открих и още нещо: това момче се оказа, че е спортист от "силовите спортове". Когато го попитах а не го ли е малко страх, щото оня от хотела може да се окаже че е мутра, момчето каза нещо крайно интересно: не, не може да е мутра или да е свързан с мутри, защото ако беше мутра, аз щях да го зная кой е! Оказа се, че това момче познавало истинските мутри, а пък този от хотела, щом правел така, явно е някакъв нещастник: истинската мутра била неспособна на такова кокошкарство! Облещих очи, защото момчето се увлече и добави: да, истинските мутри са пичове, и имат понятие за достойнс-тво, и са способни да се възмущават от несправедливостите и да наказват

84

мърлячите, които си позволявали да се гаврят тук-там с човешки същества! Наказвали, понеже у нас нямало държава, та затова мутрите често даже и раздават "правосъдие": ето, на тия, дето им режат ушите, това било проява на възмутеното и поруганото мутренско чувство за справедливост! Ей такива интересни приказки ми изприказва това момче, а аз, уж дето съм възрастен и многоопитен, стоях с облещени очи!

Обръщам внимание на този фрагмент, защото той настина е многоз-начителен за това докъде сме я докарали: оказва се, че най-човечни у нас са.. мутрите! Борците, биячите, може би даже и изпълнителите на "мокри поръчки" са ония, дето са способни да се възмущават, и понеже нещата са така обърка-ни и абсурдни, се възмущават дотам, че в непримиримостта си стигат дотам да режат уши или направо глави! Раздават "правосъдие" защото няма власт, няма правосъдие, няма, следователно и справедливост у нас! А няма власт на място, няма справедливост и правосъдие тъкмо защото ние, мнозинството, сме прекалено "благоразумни" и по тази причина даже не умеем да се възму-щаваме, камо ли пък още по-сериозно да реагираме: като зрели граждани. Обезчовечили сме се до степен да се окаже, че сред нас най-човечни са вече тъкмо мутрите! Срещу които уж всички се възмущаваме: а разбирате ли в такъв случай срещу какво всъщност се възмущаваме?!

Възмущаваме се срещу това, че мутрата, каквато и да е, може би не си е загубила инстинкта да се ядосва. Нещо съвсем просто, което ние, "изтън-чените", "интелектуалните", "префинените", "умниците" и пр. сме го загубили! Мутрата била "проста", и затуй реагирала тъй емоционално, и ние, от висотата на пиедестала си, даже им се надсмиваме! Мутрата не мислела и дори не могла да мисли, а пък ние, уж мислещите, няма пък за какво да мислим, защо-то щом като сме вече емоционални инвалиди, той всяка друга душевна актив-ност е блокирана. Което и показва колко сме добри и в "мисленето". Аз си позволявам да твърдя, че и там също сме инвалиди. Ето докъде я докарахме...

Мога още дълго да пиша, имам още доста наблюдения, но спирам дотук, понеже по случая явно и още много ще ми се наложи да пиша. Аз лично няма да мирясам и ще го поставям навсякъде, докато не се получи поне из-вестна публична реакция. Вчера се случи и една обнадеждаваща реакция: двама ученика от 12 клас ме намериха и ми казаха, че мислили по случая с "онази жена" и им дошла идея: дали не може поне няколко човека, дето сме възмутени, да идем всеки ден по час-два пред хотела и да протестираме! Ей-така, като си сложим надписи, обясняващи на гражданството, на забързаните граждани по улицата смисъла на нашето действие. Попитах ги: а вие лично бихте ли пожертвали малко от времето си за да протестираме? Казаха, че били готови, само да се намерят поне още двама-трима. Попитах ги а те лично биха ли намерили и други, казаха ми, че не познавали такива, ама щели да опитат.

Тази случка, имам предвид последната, внася малко поне оптимизъм в отчайващата за съжаление ситуация, която ми се наложи да опиша. А иначе

85

медиите, разбира се, не се принизяват да откликнат на случая с онази унизена жена. Не, няма такова нещо: те са велики, а какво си там значи някаква стра-даща женица?! Нема да се унизяваме да реагираме я?! Ами майната й, да мре тази наивница ако иска, важното е ний да покажем колко сме велики; а пък като умре, ще й отделим два-три реда, защото иначе сме и великодушни и състрадателни. На хартия де, не иначе: не ни подценявайте бре!!!

Аре бегайте да дишате: и не забравяйте да си купите нашия вестник. Или да гледате нашата телевизия. Непременно го направете: ще показваме превъзходни цици! Ний се грижим за народо, за зрелищата и доброто разпо-ложение на духа; а пък за хлебеца ви се грижи Дмитриевич. Айде разкарайте се: и не слушайте ония, дето ви мътят мозъците! Те са за трепане, не някой друг – оти рушат идилията ни!

Тяхната сърцераздирателна идилия. Идилия на кочината… (Забележка: И трите публикации в блога по случая, описан в Дописка за една съвсем незначителна човешка и екзистенциална драма и в статията Емо-ционални инвалиди ли сме вече?! плюс настоящата бяха пратени в почти всички наши медии – печатни и електронни. Никакъв отлик, с малки изключе-ния, нямаше, те не бяха и публикувани в нито един вестник – независимо дали е ляв или пък десен. Това е безкрайно показателно. Ето по тази причина – и понеже случаят, макар и съвсем незначителен, няма да бъде оставен така – отново публикувам настоящата, трета по ред статия. Със съвсем слабата надежда поне някой да се трогне – и евентуално да даде някаква идея как да помогнем на тази жена.)

86

Кошмарът е вътре в душите ни

Нали чухте по новините за оня страшен случай, в който ученик в са-мотния дом на починалата си баба убива приятеля си, а след това разчленява с хирургически инструменти трупа му, пък после слага частите на тялото в хладилник, накрая ги хвърля в контейнера за боклук?! Хващат го, признава си за убийството, разказва подробно за направеното, а пък майка му вчера дала кратко изявление пред медиите с думите: "Много съжалявам!"

Да, точно тия думи казала, а пък синът й нищо не казал, а през цяло-то време си криел лицето. Убитият и убиецът трябвало да бъдат абитуриенти, но няма да отидат вече на бала. На мен ми е интересно обаче схващаме ли ние, съвременниците, за какво говори този страшен случай, какво той ни каз-ва?!

Имам чувството, че не се схваща, пък и никой не прави и най-малък опит да изтълкува случилото се, та да се добере до неговия смисъл. Разбира се, обществеността, "общественото мнение" посреща поредната информация за необичайното зверство с пълно безразличие, понеже си има успокоителна версия: "Ами убил го е, понеже е превъртял, това е патология, извратеност, това не е нормално!". Такова едно разбиране наистина успокоява, нищо че то всъщност и де факто нищо не казва, а издава само една най-коварна прими-реност и нежелание поне да се доближиш до същността на проблема, който прави възможни такива ексцесии. А те съвсем не са изолирани: ето, оня ден пък съобщиха за някакъв развратен поп-пияница (!), който отишъл на гости при някакво момче-алкохолик на 17 години (!), какво са правили в апартамента не се знае, но в крайна сметка момчето заклало попа, а пък после мъкнало трупа и го хвърлило наблизо в тревата. И него го хванали, защото кървавата диря водела право в апартамента на момчето. Нима като се случват такива неща, и като те са вече кажи-речи ежедневие, никой няма поне малко да се уплаши, пък и току-виж да се позамисли?!

Разбира се, сигурно много от хората са уплашени, но пък, знайно е, всяко чудо за два-три дни, и после пак всичко се забравя. Преди време няка-къв закла таксиметров шофьор, и то защото нямал 8 лева да му плати возене-то, после се върнал у дома си, майка му, без да го пита за нищо, му изпрала кървавите дрехи, а на сутринта той неизвестно защо отишъл, та се предал в полицията. Спомняте ли си за този случай, заради който таксиметраджиите, бакшишите де, щяха за малко да свалят правителството, като блокираха с колите си Парламента на заранта след убийството? Ето, голям шум беше, а се забрави и за него. А се забравя, защото не се прави и най-малък опит да се вникне в нравствената ситуация, в която са възможни такива прояви на безчо-вечност и жестокост, а също и на най-крещящ релативизъм и нихилизъм спря-мо самата човечност.

Казвам тия думи, защото, първо, за да убиеш за едното нищо, и то най-жестоко, говори поне това, че спрямо човешкия живот у нас битува една

87

представа, според която той, животът, съвсем не е най-свята ценност, напро-тив, може да се убие именно за едното нищо, за 8 лева, или само защото, представете си, убиецът е бил ядосан за нещо на убития! А отношението към живота е най-базисна ценност, върху която се крепи всичко останало. Щом като към живота не се таи едно преклонение, щом масовото съзнание съвсем не опитва да схване какво нещо е животът за човека, щом в общността няма усет за светостта на живота, то на тази основа вече всичко е възможно. Неща-та са много свързани и преплетени, но не чак толкова сложно, както обикнове-но се твърди. Аз ще се опитам да изтълкувам тия зависимости, които пък, когато връзките между разните базисни ценности са прекъснати, водят наис-тина до най-страшни ексцесии около нас. А пък ние немеем, потънали в ко-варно неразбиране, изобщо не опитвайки се обаче да вникнем в проблема, в нравствената ситуация, която благоприятства такива прояви.

Това е така, защото човекът, дори и да е крайно деградирал в нравс-твено отношение, е все пак човек, и защото той не прави нещо, без да влага някакъв, поне минимален смисъл. Ето, да речем, убиецът на онзи поп, с дея-нието си нещо иска да ни каже, деянието му в някакъв смисъл е протест, во-пъл към изпадналото в пълно безразличие и безчувственост общество. Също-то може да се каже и за случая, в който младеж, който искал да учи за медик и хирург – сиреч за професия, в която се спасява животът! – решил внезапно да използва купените предварително, за следването си, хирургически инструмен-ти, за да нареже на парчета собствения си приятел. И това действие не е току-така, извършителят с направеното, което наистина е ужасно, и то ужасно е най-вече за извършителя, сякаш иска нещо да ни каже, сякаш крещи нещо на нас, на хората около него, които с престъпното си безразличие сме довели нещата дотам да стават такива неща, а ние пак нищо не схващаме, понеже все едно сме си запушили ушите и затворили очите. Да, убиецът винаги даже и по най-безсъзнателен начин иска нещо да каже на общността когато върши страшното си дело. А най-страшно за обществото е когато убиецът е съвсем млад човек, ето, виждате, напоследък взеха да убива кажи-речи и деца (спом-няте ли си случая в Пловдив преди време, когато момиченце уби приятелката си, понеже тя била по-красива от нея?!).

Ако възрастен и достатъчно опорочен от живота човек убие, това в някакъв смисъл е по-разбираемо: за него животът кажи-речи си е отминал, а този човек може да е крайно озлобен на живота, и по тази причина някому и за нещо да иска да си отмъсти. Но когато убиват съвсем млади хора, младежи и дори деца, които се намират в заревото на живота си, тогава нещата са съв-сем непонятни, и са безкрайно по-симптоматични в кошмарността си. Ето за такива случаи обществото трябва да се замисли най-старателно и да се опита да схване и разбере какво тези жестокости всъщност ни казват, за какво те говорят. Нищо не е лишено от смисъл в човешкия свят, работата е да постиг-нем този смисъл.

88

Ето, убиха преди време Георги Стоев, писателят-мутра, изобличите-лят на нашата родна мафия. Този случай е съвсем ясен и не се нуждае от особено тълкуване, смисълът в него е съвсем прост, нищо че и за него някой едва ли ще се запита и замисли особено. Например да се запита и да поиска да ни каже защо Г.Стоев е искал така настойчиво да дърпа дявола за опашка-та? Вместо да си мълчи, както всички ние благоразумно си мълчим: и си мъл-чим не само ние, обикновените граждани, ами си мълчат най-старателно и избраните от нас лица и институции, мълчи си президентът, мълчи си предло-женият от него Главен прокурор, дори министърът на полицията си мълчи!!! И дори се стигна дотам по много от кошмарните случаи дори властта да не нап-рави нищо смислено, та да намери и улови поне убийците (случаят със убити-те сестри Белнейски от Пазарджик). Ето затова казвам, че е особено страшно в тия кошмарни убийства не друго, ами нашето собствено безразличие, мъл-чание, страшна е нашата безчувственост. Поради която ние така свикнахме и претръпнахме, че вече нищо не може дори да ни учуди, камо ли пък развълну-ва...

Някакъв пишман-психолог и дори "психоаналитик" (!) беше поканен от репортерките да изтълкува последния случай, и той каза няколко претенциоз-ни нелепости, които имаха за цел да ни удивят колко този психолог е учен, но не че и нещо изобщо разбира. То и нашите психолози в мнозинството си са такива празнословци, че няма и смисъл нещо да ги питаме. И така, след като и психолозите не ни помагат, трябва ние самите да направим нещо, та да раз-берем и поне малко от малко да се ужасим на тия ужасни неща. Най-ужасното е че вече изобщо не се ужасяваме когато стават такива ужасни неща около нас...

Аз самият си имам свое обяснение и диагноза дори за такива случаи, и искам да кажа какво мисля, как аз разбирам такива кошмарни случаи, които все по-често стават в нашето ежедневие. И които ще стават още по-често ако не почнем малко от малко да схващаме и да се вразумяваме. Защото щом такива неща стават в едно общество, то това значи, че самото общество не може съвсем да е индиферентно и да не носи никаква отговорност за случва-щото се. Напротив, носи огромна отговорност, особено пък когато убийците са млади хора или почти деца.

За да поясня каква е моята интерпретация ще започна оттук. Предс-тавете си, че това момче, което е замислило да убие приятеля си, и за целта дори си е подготвило сатър и хирургически инструменти (!), защото така ни казаха в информацията по случая, казаха, че "имало елементи на замисъл", макар че сатърът и по начало може да си е стоял в апартамента на бабата, наличността му там не значи, че момчето е замисляло да убие приятеля си, та представете си, дали то щеше да убие, ако, да речем, приятелят му, на който му е предстояло да бъде убит, малко преди това, дори да речем от съвсем неясно предчувствие за участта си, беше започнал да разговаря най-човечно и най-приятелски с него? Аз смятам, че нямаше да убие, че нямаше това момче

89

да бъде убито, ако с него било отреденият за убиване младеж, било някой друг, било безчувствената му майка, която счете за нужно да каже след убийс-твото, че "много съжалявала", било някоя учителка на тия двамата младежи, било дори случаен човек на улицата даже по някакъв съвсем невинен повод им беше казал някакви сърдечни, вълнуващи, най-човечни, най-доброжела-телни думички! Разбира се, че едно такова жестоко убийство е взрив, изблик-ване на агресия, но тази агресия се е натрупвала преди това дълго време, до момента, в който избива по такъв ирационален начин. И е могло поне част от нейната енергия да беше неутрализирана някак си преди това, което означава, че убийството нямаше да стане, защото понякога в такива случаи е нужна и една капчица, за да не прелее чашата. Но тази капка е капнала и чашата е преляла.

Не искам да кажа, че убиецът по този начин трябва да бъде оправдан или поне разбран на основата на един такъв вопъл за повече човечност в нашето общество. Ние, хората, се влияем страшно много от това, което става около нас, във всеки от нас се пречупват страшно много въздействия, идещи от социума около нас. Понякога се иска съвсем малка промяна на направле-нието на някое въздействие и резултантната ще бъде съвсем друга. Но щом като няма никакъв шанс за такава промяна, щом като всички фактори действат все в една и съща посока, то резултатът няма как да е друг. И затова фактът, че се случват толкова често и натрапчиво такива ужасни неща около нас, а е възможно и с нас самите, е достатъчно основание да се запитаме какво толко-ва не е наред, та такива ексцесии са изобщо възможни.

И за да бъда по-кратък ще спра дотук с търсенето на основания за моята обяснителна версия или концепция. Ще кажа директно как аз тълкувам ситуацията, която прави възможни такива кошмарни случаи.

Обществото ни се е обезчовечило до крайна степен, дотам, че пове-че от това не може да бъде. Десетки години по времето на комунизма-нихилизма обществото ни е било систематично и всекидневно обезчовечавано – и ето, сега дойде времето да берем страшните плодове. Около нас щъкат обзети от апатия към всичко обезчовечени, безразлични и безчувствени хора – масовият човек е точно такъв. Той е разсеян, той е потънал в най-дребнави проблеми, той не може да се вживее в болката на човека до себе си, понеже е твърде себичен, и то в най-пошлия вариант на една такава дребнава себич-ност, криеща ужасна дезиндивидуализираност на този наш масов безчувствен човек. Сигурен съм, че когато убият някой, то дори и съседите му си викат: "Слава Богу, че поне на нас не се случи това! Добре че се случи на съседа!" и облекчено въздъхват, а после се обръщат на другата страна и скоро захъркват в блажен сън като новородените. Ето това е истински страшното. Винаги ще има агресия, убийства, жестокост, патология около нас, но са важни нашите реакции спрямо случващото се, а също и превантивните ни реакции, които у нас изобщо липсват. Поради ширещата се така масово безчувственост, при която всеки е потънал в собствената си себична дребнавост и няма вече дори

90

и порив към усет за смисъла на ставащото, не само че са възможни най-патологични убийства, но сякаш и самото общество насърчава убийците.

Защото щом не сме направили нищичко за да ги предпазим от вълна-та на оформящите се в душите им грозни емоции, щом никой от хората около тях, от познатите им, не е поговорил никога с бъдещите убийци и не им е казал нито една човечна, сърдечна, топла дума, то убиецът сякаш е подтикнат да убива тъкмо от това наше безчувствено и жестоко общество. Обществото ни е пропито освен от безразличие и безчувственост също така и от една ужасна жестокост, защото наистина е жестоко да си така безразличен към това, че около теб има страдащи, мъчещи се хора, а на всички около тях съвсем не им пука, че е така. Или щом като никой не се опитва да облекчи поне малко бол-ката от тяхната лична трагедия. И идва моментът, в който така дълго трупана-та енергия от негативни емоции избликва по такъв ужасен начин, че младеж удря много пъти със сатъра по главата най-близкия си приятел, после с хирур-гически инструменти разчленява трупа, увива и опакова най-старателно и поотделно краката, ръцете, главата, торса (торсът, понеже е най-голям, сигур-но го е разфасовал поне на три части, заедно с червата, дробовете, сърцето!), слага всичките пакети в хладилника, държи ги там два дни, а пък после прес-покойно решава да ги хвърли на кучетата в контейнера.

Голяма работа, ще речете, че е станало така, та той е луд, този не-щастник трябва да изгние в затвора. Да, ама представете си как една сутрин излизате на работа и виждате улично куче, което мъкне човешка ръка или крак! И дори оглозгана човешка глава може да мъкне кучето! Може малко детенце да види това куче с главата или ръката. И след като такива неща стават около нас, това, че още не сме ги видели, е въпрос на време. Аз често като ходя по паркове и сред природата имам усещане, че току-виж някъде съм намерил някоя човешка глава, оглозгана от кучетата. Това е: кошмарът е около нас, защото той преди това е бил вътре в нас, защото той си е най-вече там, в душите ни...

И когато едно обезчовечено, потънало в най-глупава пошла себич-ност общество с фалшиви идоли и кумири (Гоце, Боце, бат Бойко, таварищите Сидеров и Вучков, Слави Учиндолски, Азис, Глория и... Петрана и пр. и т.н.), когато едно деградиращо най-усилено в нравствено отношение общество, в което човешкият живот даже не се цени изобщо, а какво пък остава за човеш-ката чест, когато дори сме стигнали дотам, че не умеем най-човешки да разго-варяме, когато около нас е пълно с намръщени, злобни, завистливи, високо-мерни и отчуждени хора, как тогава в такова общество да не убиват, да не разчленяват приятелите си, да не колят попове, да не изнасилват и убиват две родни сестри и т.н, и пр.?! Разбира се, че ще убиват, защото тези убийства са просто продължение на нравствената ситуация, която ги прави възможни: винаги ще се намерят слаби индивиди, при които потенциалната злоба и жес-токост, пропила отвсякъде това обезчовечено и безчувствено общество, неу-

91

молимо ще избликне и ще доведе до ексцесиите, които се случват напоследък особено често около нас.

И дори толкова често се случват, че вече не им обръщаме почти ни-какво внимание. Ето например, изгоряха девет наши сънародници в навечери-ето на "националния ни празник", ала властта не се трогна и не обяви траур по загиналите. Никой от гражданството не се възмути когато президентът обясни, че девет изгорели са нищо, щото пък за свободата ни били умрели хиляди!!! Обясни това, перчи се сияещ на тържествата, приемите и парадите, а пък когато все пак след няколко дни се обяви траура, взе че отиде да се разведри на лов, отиде да убива вълци и лисици из планината! И когато и това се разб-ра къде е ходил да разведрява тъгата си по изгорелите, президентът не се извини, глупости, не, напротив, обвини тия, дето са ни информирали за страстта му към лова в "дезинформация"! Какво очаквате от един доказан лъжльо: но някой от българите да се разчувства от тази колосална наглост на държавния глава?! Някой да е тръгнал от възмущение да протестира?! Някой да се е засрамил че такъв кух човек ни е президент? Не, няма такова нещо: само аз и още неколцина други само се разгневихме, а мнозинството си се прозяваше в най-сладостни душераздирателни прозявки...

Друг идиот от нашия елит, от публичните ни личности пък отишъл да убие бяла мечка в Канада и за да се похвали за това свое геройство взе че се снима с окървавената й кожа! И това беше прието като проява на добър вкус и пичовщина, на които мнозина завидяха: има си човекът парици, що да не ги харчи и пилее както си иска! Да не продължавам още, понеже ми става гадно. Всеки ден се случват отвратителни неща, а публиката изобщо не схваща тях-ната отвратителност, прозява се безчувствена и сякаш съвсем обезчовечено мълчи. Ето затова е така страшно да се живее у нас, ето затова и стават таки-ва страшни и жестоки "битови историйки", както ще кажат утре нашите умни и проницателни управници по тия "криминални случаи". У нас, нали чухте, няма-ло друга престъпност освен битовата и "леко организираната", някакви групич-ки само имало, а пък мафия хептен няма: единствената страна без мафия в света сме ние: това поне нещо да ви говори?!

И народът като чуе това ще въздъхне с въздишка на облекчение и ще отиде с вяла походка към леглото да си поспи. И да сънува сладки сънища. Ще спи, понеже много е зает със своята дребнавост и дори няма време да поговори поне пет минути най-човешки със сина или с дъщерята. Няма такъв един масов нашенец половин час да иде да пита учителката как е детето му – и затова, заради тази родителска незаинтересованост, по училищата ни вече има толкова много вандали. Никой у нас също не протестира когато се сблъска с някаква крещяща несправедливост, която обаче пряко не го касаела. Никой и не подкрепя протестиращите, които пък са се сблъскали с несправедливост, която пряко ги касае. Когато забележим на улицата, че някой страда или му е мъчно, се обръщаме на другата страна, щото смятаме, че е унизително да подадеш ръка на изпаднал в беда човек, стоящ "по-долу" от теб. Ще го напра-

92

виш само ако има камери наблизо, както например прави Гоце или Слави, та цяла България да научи за сълзливата им фалшива милозливост.

И така нататък до безкрайност, стига толкова, станали сме страната с най-пошла народна психология, поради което и ужасът у нас все повече ще се засилва. Докато не се сепнем и не почнем да правим нещо за да го спрем. А трябва всеки да почне от себе си - като победи собствената си безчувственост и склонностите си към обезчовечаване. Просто е, оттук се тръгва, друг начин няма, тук е спасението ни...

93

Една чисто нашенска поучителна история

Някъде, неизвестно къде, но сега, в тия наши дни, се случила една странна история, почти приказка, за която искам да ви разкажа.

Един учител, в някакво училище, преподавал етика. Той бил много странен човек: бил си втълпил, че трябва да прави това не както и да е (както обикновено става), а истински. Години наред този странен учител размишля-вал и търсел най-добрия начин, при който учениците му наистина нещо да разберат и научат, а не (както обикновено става) да умират от скука, да се прозяват и тайно в себе си да презират етиката, пък и философията. Този учител-романтик искал да им е интересно, да ги накара по някакъв начин сами и с увлечение да търсят ония истини, които са така необходими за живота им – и без които животът едва ли заслужава да се живее. Години наред този учител експериментирал и търсел, стъпка по стъпка се приближавал към желаното. Било му много трудно, понеже образователната институция точно предписва-ла на учителите по етика и по философия какво точно следва да преподават и дори (в общи линии) и как да го правят. Този обаче учител, за който ви говоря, все повече се убеждавал, че “общоразпространените правила и представи” за философия са съвсем неподходящи; той все повече разбирал, че му се налага решително да ги отхвърли и на тяхно място да сътвори нещо наистина свое, което обаче върши работа и е полезно за учениците му. Така нашият герой на тази приказка в един момент осъзнал, че трябва да стане нарушител на пра-вилата и заради идеята си той го сторил.

Още повече че образователните институции тъкмо били започнали да говорят за “реформа” и “поврат”. Това му дало кураж. И той, след като вече бил се доближил до търсеното от години, седнал, и написал едно помагало по етика за своите ученици. В него вложил своя подход, своите идеи, всички ония неща, които по разбирането му са крайно необходими и полезни за учениците. Дори направил невъзможното, но и издал това помагало, макар че много доб-ре знаел, че образователните институции едва ли ще го одобрят ако го предс-тави за одобрение. Всяка години излизали безчет помагала по философия и по етика, писани все от професори, които нито веднъж в живота си не са се били изправяли да преподават пред ученици, или пък от млади пробивни дамички, които обаче намирали свои хора в министерството и помагалата им лесно получавали заветния печат “Разрешено от МОН”. Правели го за печалба и пари, естествено, защото наистина се печелело много от такива учебници, със заветния щамп на министъра. Учебниците обаче им били съвсем негодни, те просто не са били писани да са годни (последна грижа на професорите и дамичките-авторки били учениците, които те, впрочем, и не познавали!) казах-ме, тези учебници били писани главно за пари. Нашият герой обаче, знаейки тези неща, и понеже бил непробивен човек, дори и не направил опит да полу-чи този щамп на министъра, пък и в сметките му не влизало да печели пари.

94

Напротив, той взел заеми, за да издаде учебника си на свои средства. Казах-ме, той бил съвсем “непрактичен” в тия работи.

И ето, нашият герой-наивник започнал да преподава по своя учебник. Още от първия момент се убедил, че и учениците са сащисани като разбрали какво им предлага. Но той очаквал това, и факта, че се получавало точно така, го радвал неимоверно: идеята му значи работи, значи наистина е новаторска. Всяко ново нещо се възприема у нас с бясна съпротива; когато посрещат нещо с аплодисменти, бъде сигурни, че то не е новаторско или пък истински ориги-нално, творческо…

Той им предлагал, представете си, да мислят сами. Той нищо не им пре-по-давал, сиреч давал наготово. Задавал им някакви въпроси, по които те трябвало да мислят сами, ползвайки неговото помагало, което просто ги въ-веждало в проблема и ги провокирало да търсят. То само ги насърчавало да се замислят. След това трябвало да съобщават какво са открили. Ако имали някакви трудности, в началото на всеки следващ час учителят ги питал, и едва тогава давал някакви разяснения. Значи той обърнал “методиката”: не учите-лят първо да казва “какво се мисли” по този въпрос, а след това да ги изпитва, а, обратното, първо сами да търсят, да навлязат в проблема със свои сили, а едва след това да питат учителя за неясните неща. Главното било да разчитат на своите собствени сили – за да изпитат радостта от откривателството.

Нещата, както обикновено става в живота, тръгнали мъчно. Ученици-те не били привикнали така. Било им странно че не им пре-по-дават. Било им странно, че ги питат “ти какво мислиш?”. На някои им харесвало, на други обаче, и то на мнозинството, ги карало да се чувстват некомфортно. Започна-ли да се чуват гласове, че “така не се прави”, те искали да се върнат към ста-рото, което, макар и неприятно, но някак си било уютно, мило, добре познато, “изпитано” години наред. Даже родители се намерили, които започнали да протестират: “Как така – крещели те – нас някога да не са ни карали да мис-лим?! Каквото трябва да мисли, ученикът трябва да го намира в учебника и в думите на учителя! Иначе ученикът става съвсем несигурен: какви са тези издевателства над психиката на учениците, дами и господа?! Кой ти позволява да се гавриш с тях: трябвало да мислят сами, представете си?! А на теб нали това ти е работата, да преподаваш?! Какви времена доживяхме: да мъчат учениците, защото просто не им се работи! И т.н.”. Веднага се намерили “чест-ни граждани”, които написали донос до “г-н инспектора”. Инспекторът се хвър-лил с жар да потушава скандала. Нашият учител обаче бил твърд: така смя-там, че трябва, и колкото и да е трудно, ще го правя – понеже е за доброто на учениците. Може да им е мъчно, но друг начин няма. Поемам цялата отговор-ност. Инспекторът обявил нашия герой за луд, но го предупредил да не дразни повече учениците и техните родители.

Но нашият учител решил пък да прави обратното: да ги дразни – за-щото така трябва. Продължавал в същия дух. Постепенно се появили ученици, които разбирали какво се иска от тях, и се включвали, търсели, питали, чете-

95

ли, размишлявали над прочетеното: учителят искал точно това, те се справя-ли, и получавали най-високи оценки. Но мнозинството не искало да чете пома-галото на учителя. Те даже и не си го купували. Учителят направил така: сло-жил помагалото в интернет, за да е достъпно без пари. Тези пък, които го искали в книжен вариант, им го давал на цена, която точно покрива “производ-ствените разходи”, без никаква печалба. Така се оказало, че помагалото стру-ва точно колкото “тостер и половина с луканка и една кока-кола”. Но и това не помогнало: мнозинството от учениците не искали да си го набавят. Започнали да казват: “Щом той иска нашето мнение, защо пък да четем… тъпия му учеб-ник?! Ще си “разтягаме локуми”, а пък той няма да може да ни пише двойки. Ако пък се опита да ни кара да четем, ще се оплачем там, където трябва!”. Учителят им казал всеки да постъпи както намира за добре, да чете откъдето иска, не непременно от неговия учебник, но да ползва и всеки друг, има се предвид учебниците на упоменатите дамички и професори, които никога не са преподавали на ученици.

Ето накрая и нашата история. Заради която разказваме тази приказ-ка.

В повечето класове макар и трудно, но нещата вървели: учениците започнали да четат, да мислят кой доколкото може, учителят ги насърчавал, най-внимателно ги слушал, дори и хубави дискусии ставали. На много ученици им ставало интересно, те дори започнали да уважават своя учител. Но само в един клас учениците масово решили да бойкотират часовете. Не четели изобщо. Когато ги изпитвал, “разтягали локуми”, абсолютно неподготвени и говорещи баналности. Когато им пишел двойки, се карали с учителя си: как така, та нали искаше нашето мнение, получи го, защо ни пишеш двойка?! Появили се ученици и ученички особено, които правели всичко, за да ядосват учителя си: вдигали шум, правели се на интересни, говорели му неучтиво, опитвали се да го подиграват. Разбира се, срещнали неговия отпор. Заплаши-ли, че ако той не отстъпи, ще го наклеветят на директора че не си върши ра-ботата. Даже говорели “Та той сам не си знае предмета, затова и не препода-ва! Преписал е оттук-оттам нещо в тъпия си учебник, пък сега ни кара да му четем глупостите! Той дори не знае какво иска! Няма да му позволим да се издевателства с нас! И т.н.”. Учителят им заявил, че ще прави това, което трябва, и че няма да отстъпи.

Ето че дошъл критичният момент. Учителят се разболял. Той по на-чало си имал заболяване на сърцето. Тези “разпри” с “непокорния клас” дове-ли дотам, че след всеки час сърцето му излизало от ритъм. А това е опасно: в един момент сърцето му можело да спре. Приятелите на учителя му казвали да не се вживява толкова, но той бил непреклонен. И ето че в един момент му се наложило да се лекува. Лекарите му казвали, че трябва да излезе в дълъг отпуск, месеци наред. Учителят отказал. Стоял в отпуск само седмица. Върнал се в училището за да продължи.

96

Когато се върнал, “доброжелатели” му казали какво се говорело по негов адрес. Една жена, родител на една ученичка от този, “непокорния клас”, която работела в същото училище, на другия ден след заболяването му пуб-лично била заявила: “Дано никога не се върне повече тоя! Ще кара учениците да учат по тъпия му учебник! Печалбар неден! Как не го е срам?! Иска да забо-гатява на гърба на нашите ученици! Позор! Добре че се разболя най-после та да си отдъхнат учениците от него! Етика ще ми преподава, негодникът! Ако все пак се върне, крайно време е директорът да го изгони! Това повече не може да се търпи! И т.н.”, нали знаете какво говорят у нас в такива случаи…

Но учителят, казахме, се върнал. Учениците от оня клас продължа-вали да са нагли. Правели всичко, за да го извадят от нерви. Учителят им обаче решил да не отстъпва. Той бил човек-идеалист, и искал да доведе док-рай замисленото. Той вярвал, че създаденото от него е нужно и добро за учениците. Сигурен бил, че не целият клас го мрази, знаел, че има ученици, които дори тайно му се възхищават. Но че само една групичка от “отракани”, високомерни и мързеливи ученици и ученички, която обаче задава тон в този клас, прави саботаж на часовете му. Само се молел на Бога да му даде сили, за да пречупи тяхната тъпа, обречена съпротива…

Историята в нашата странна приказка продължава. Тя се развива в наши дни. Как ли ще завърши? Как смятате?

Не знам как ви прозвуча тази наистина странна приказка. За едни може да звучи глупаво, за други не съвсем. Тя става ето сега, в наши дни, вчера…

Каква е поуката ли? Във всяка приказка се оставя слушателят й (в случая читателят) да

отсъди сам…

97

Съвсем реалистичен разговор между философ и катаджия

Разговорът е съвсем истински, нищо не съм притурил от мене. Зато-ва съм го нарекъл “реалистичен”, сиреч истински. Та преди около два часа, пътувайки за Пловдив, след едно кръстовище полицай ми вдигна палката си. Разбира се, понеже винаги съм изряден, спокойно спрях и му подадох доку-ментите. Той ги разгледа най-внимателно и рече:

- Това и очаквах. Всичко е наред. - Моля? – рекох аз – не ви разбрах? - Ами казвам, че документите ви са наред… - А защо рекохте че сте го очаквали? - Ами защото си имам причина. Като ви видях че карате след тази

разкрибуцана “Лада”, си рекох, че има нещо. И ето, съмненията ми се потвър-диха…

- И какво като съм карал след “Ладата”? Има ограничение на скорост-та, кръстовище беше, и аз си карах след нея, както си му е реда.

- Именно, именно – и това е съмнителното! - ???? - Вижте какво, господине, нормалното е, и всеки нормален шофьор го

прави, е да изпревариш шибаната “Лада”, голяма работа, че си нарушил пра-вилника, голяма работа, че е кръстовище и че има ограничение на скоростта. Ти обаче не го направи, и аз си рекох, че нещо не е наред. И затова те спрях.

- Господин полицай, нещо не мога да Ви разбера. Значи ненормално е, според Вас, да спазваш предписанията на правилника?! И сега нима ще ме санкционирате точно за това?!

- Не, нещо не ме разбирате. Аз просто се усъмних, рекох си, че не е нормално човек със западна кола да се влачи след разкрибуцаната “Лада”, и това ми се видя ненормално. Виждате, че всички я изпревариха, както си му е реда, но вие не – ето това е много съмнително и подозрително…

- Добре де, вие не санкционирате нарушаващите правилника, защото според вас си е съвсем нормално той да се нарушава. Правилно ли ви разб-рах? А ви се вижда страшно подозрително че някой си, представете си, рекъл да спази предписанията на правилника?!

- Да, не точно, но по принцип е така. Изхождам от обичаите на шо-фьорите, от разпространените принципи и нрави. Виждам, че сте интелегентен (точно така го каза!) човек, но ми е странно и това, че се преструвате, че не ме разбирате. И това още повече засилва подозренията ми. Какво криете, защо карахте така бавно?

- Моля ви се, какво пък искате да кажете с това?! Как така да крия нещо?! Нищо не крия, просто си карам, какви са пък сега тези работи?!

- Вижте, ще Ви обясня. Не се палете толкоз. Който кара така бавно, явно е гузен за нещо. Ще Ви го обясня най-просто, за да ме разберете. Нали знаете поговорката “Гузен негонен бяга”, ето на това основание аз прецених,

98

че сте крайно съмнителен, щом карате така предпазливо и бавно. Наркотици ли пренасяте?!

- Ама какви са тези глупости? Откъде-накъде сега пък наркотици?! Каква е тази логика, нищо не разбирам? Искате да ме наречете “престъпник” само защото съм карал според закона, така ли? Какви са тези “умозаключе-ния”?!

- Ясно, всичко е верно, както очаквах, отричате. Признайте си, защото иначе ще стане тежко за вас. Значи правилно съм преценил, че сте подозри-телен. Не е нормално човек да кара така предпазливо ако не е гузен. Хората, които са с чиста съвест, си карат както е прието: бързо, изпреварват “Ладите” и други такива таратайки. Аз веднага се усъмних, че работата е дебела щом като карате така предпазливо. Значи отричате?

- Майчице, значи така, а? Аз карам наркотици, защото спазвам пра-вилника?! А не е ли нормално този, който кара наркотици, да се вози в най-луксозно возило и да кара с поне 130 км. в час?

- Не, не е нормално, слаб сте в логиката. Какво, впрочем, работите? - Ами преподавам логика, философ съм. Не е сигурно, че не съм до-

бър в логиката – засегнах се аз. - Абе то се знае днес какви преподават логика. Значи припечелвате

като пренасяте наркотици? Още едно основание ми давате и увереността ми, че сте подозрителен, нарасна още повече. Знае се как са днешните даскали, разбираемо е да припечелват странично, но все пак, съветвам ви, признайте си, защото специално за наркотиците няма прошка.

- Не, не пренасям наркотици, и ме обиждате с тия ваши подозрения. Искам да си тръгвам, омръзна ми този разговор.

- Е, щом не е наркотици, какво друго е? Все нещо има, сигурен съм. Аз ще проверя за наркотици, но засега приемам за сведение, че заподозрени-ят отрича, че прекарва наркотици. И защо карахте така бавно?

- Не съм карал бавно, а според закона! И ви моля да не ме обвинява-те каквото ви дойде на акъла, защото нямате никакво основание. Вашите умозаключения са без предпоставки, или поне са с твърде несигурни предпос-тавки…

- Добре де, признайте си, ще се вземе предвид като облекчаващо ви-ната обстоятелство. Може би пък карате оръжие?

- Глупости, никакво оръжие не карам!!! Нищо не карам, моля да ме освободите да си тръгвам, че съм изморен и нямам време за празни приказки.

- Ще видим, ще видим. Аз никога не се лъжа и винаги подозренията ми се оказват верни. Имам интуиция, пък и когото да спреш, няма начин чове-кът да не си прави някаква далавера. Каква е Вашата?

- Никаква!!! Аз просто си пътувам, прибирам се. Нищо не карам, ей-така си карам, обичам да спазвам правилника, щото знам, че той е в интерес на шофьорите. Просто искам да пристигна жив и читав накъдето съм тръгнал.

99

- Така всички говорят, но не можете за ме заблудите. Да отваряме ли багажника? – казва полицаят и почуква с пръст по калниците, явно търсейки наркотици.

- Не, в калниците не съм скрил оръжие! – позволявам си да го ирони-зирам аз, виждайки затруднението му.

- Аз все си мисля, че за да карате така внимателно, това издава, че сте пласьор на наркотици. И понеже отричате, вината Ви ще се утежни.

- Ами проверете тогава, ама ако няма нищо, как ще ме компенсира-те?

- Никак, ще пишем “погрешен сигнал”. Нищо няма да Ви компенсира-ме, затова просто си признайте. Ако не са наркотици и оръжие какво тогава е? Може би… порнография? Като даскал май е нормално да припечелвате до-пълнително от разпространение на порнография. Доста сте съмнителен, зато-ва няма да се учудя на нищо.

- Вижте – кипна ми вече, и почти крещя – нищо не карам!!! Какви са тези глупости?! Каква порнография?! Що не спрете някоя луксозна кола, там и наркотици може да откриете, и оръжие. Защо спирате мен, с моя фиат?!

- Вижте, изостанал сте в логиката, не се обиждайте, но така е. В лъс-кавите коли и да карат наркотици, нищо не можем да им направим. Щото ако спрем такъв, веднага ще звънне лично на министъра. И после мен да накаже че съм го спрял. Не съм такъв глупак…

- Значи така, а?! Министърът щял да бъде информиран?! Божичко!!! Голяма логика, няма що!

- Изостанал сте май и в политическата си подготовка. Извинявайте, ама вие не четохте ли във вестника, че министърът е личен приятел на Ма-джо? И на много други такива. Аз да не съм идиот та да спирам такива, та после аз без вина виновен.

- Знам за Маджо. Не се притеснявайте. И аз чета вестници. И какво, преди този министър, простете за любопитството, как беше?

- А, беше си ОК, тогава шеф беше бат Бойко. Тогава директно ни бе-ше забранено да закачаме мутрите. Щото и той си е мутра, вие и това ли не знаете? Лошо беше само преди него, по времето на министър “Мимето”, оня де, на Костов…

- ОК, да тръгвам вече, че се застояхме. Поне 10 човека нарушиха правилника най-грубо откакто ме разпитвате, а вие се занимавате с мен. Аз обаче съм честен данъкоплатец и настоявам да ме пуснете.

- Вие не берете грижа за тия, дето са нарушили правилника. Хората нищо не крият, и като волни птички си карат, но най-съмнителни са тези, дето карат като вас – защото нещо крият. Хайде казвайте какво криете? Порногра-фия ли?

- Не, нищо не крия, искам просто да ме оставите на мира… - Тогава отворете багажника. Нареждам ви да отворите багажника!

100

Ставам и отварям багажника. Там няма нищо, само няколко топа от новата ми книга “Еротика и свобода”. Полицаят радостно възкликва:

- Видяхте ли? Аз ви казах че карате порнография поне! Интуицията никога не ме лъже! Добре щеше да си бяхте признали още в самото начало, че сега си утежнихте положението…

- Господин полицай, това не е порнографска книга, това е книга по сексуално образование.

- Така ли? И вие припечелвате като снадбявате учениците с нея ли? - Не, аз съм авторът на тази книга. Вижте в книжката името ми и виж-

те името на автора на корицата. Той внимателно сверява имената. За всеки случай взема и една

книжка за да види дали няма порноснимки в нея. Връща ми с неохота доку-ментите. Мисли малко и казва:

- Е, този път Ви се размина, но друг път да внимавате като спазвате правилника. Някои веднага глобяват, а не са като мен. Без да те питат ще те глобят. Страшно подозрителни сме тъкмо към тези, които спазват правилника. Ние най-вече с тях се занимаваме. Те са гузни, и затова спазват правилника. Често така хващаме най-големите престъпници.

- Е, то като гледам, големите ни престъпници сте ги така погнали, че вече треперят от вас. Не смеете да ги спрете дори. Поклони им сторвате. Сам признахте, че министърът бил приятел на Маджо. Срамна работа!

- А сега ще ви глобя за неуважително отношение към пътен полицай и съпротива при разпит. До две години е предвидено в НК. Дайте си пак доку-ментите.

Хващам се за главата. Оня гледа документите ми, стои, пристъпя от крак на крак и току добави сакралната фраза:

- Какво ще правим сега? Правя се на ударен и му казвам, опитвайки се да се погавря малко: - Правете каквото законът предвижда. Аз никакъв закон не съм нару-

шил. Чист съм и пред закона и дори пред съвестта си. Представете си, има и такива хора в нашата страна.

- Добре де, но поне загубеното време няма ли да ми компенсирате? - Вашето време било загубено?! А моето?! Вече щях да съм в Пловдив. Кой кого сега ще трябва да компенсира?

Оня мисли, мисли, и изведнъж изтърси: - Е, поне една книжка ми дайте от тия в багажника. Аз, убедихте се,

разбирам и от логика, и от философия. Пък ще я дам и на детето да чете щом била за ученици…

Усмихвам се и му давам една книжка. Разделяме се почти като прия-тели. Това е. Разговорът е почти изцяло автентичен. Има всякаква куриози в наши дни. Това, което животът ни поднася, нито едно въображение не може да го измисли. Ето това е най-точното доказателство, че нищо не съм измислил в този разговор. Факт.

101

Кои обичат и кои презират “духовния титан” Слави Трифонов?

Крайно се изненадах, когато прочетох доста патетични слова за два-та последни концерта на Слави – в Пловдив и в София. Това, че има крайно различни, дори противоположни възприятия на даден феномен – а Слави безспорно е феномен, но не на друго, а на най-масовата простонародна пси-хопатология – е нещо съвсем естествено. Ала този феномен трябва да бъде изтълкуван, та да се разбере какъв смисъл носи в себе си: и само така може да се проумее. Ето защо ми се налага да се захвана с тази нелека задача.

Нека обаче като начало да представя гледната точка на ония, които се преизпълнени с възторзи по повод “личността, делото и гениалните заслу-ги” на Слави. Ето извадки от описанието на един доста красноречив и екзалти-ран негов фен, чиято неудържима и, чини ми се, искрена емоция е изключи-телна благодатна основа за задълбочено тълкуване:

Шоуто беше фантастично! Още с встъпителното изпълнение на 12-годишната Николая на гайда, косите ми настръхнаха, а оттам нататък бяхме свидетели на невероятен спектакъл, довел публиката до пълен екстаз. Пос-ледното изпълнение от основната част на концерта – “Къде си вярна ти, любов народна?” – изправи цялата публика на крака да пее с изпълнителите. Разби-ра се, двучасовото шоу никак не беше достатъчно на екзалтираната публика, и след като Слави излезе на бис и обяви, че концертът едва сега започва, нас-тана истинска музикална вакханалия.

Слави е душата и сърцето, силата и волята на шоуто. Стожерът на цялото предприятие. Той е този, в когото всички вярват, и на когото всички се уповават и разчитат. Затова е велик. Концертът завърши с песента “Моя стра-на, моя България” на Емил Димитров. 20-хилядната публика пя с цялото си сърце и с това изпълнение завърши една вълшебна вечер, която сякаш ни пречисти и възроди. Слави Трифонов стърчи над всички. Той е гигант в бук-валния и в преносния смисъл на думата. Все още у нас няма друг шоумен от неговия калибър.

Толкова засега. Искам също да изтъкна нещо крайно важно: написа-лият горните редове, естествено, е “човек от народа”, сиреч е изразител на “простонародната душа”. Защото той на друго място пише ето това: “Думата “интелектуалец” е една от най-противните ми думи. Може би виновни за това са журналистите, които я използват безогледно и с това съвсем й затриха смисъла, който не е ясно дали е съществувал въобще.” Това е важно, този човек не знае и не разбира какво е това “интелектуалец”, да не говорим за това какво е “интелектуалност”, което може би ще ни наведе до ядрото на загадката.

И затова този човек, няма как, пише и това: “Затова Слави е толкова мразен. Затова сме готови да го разпънем на кръст. Всякакви дребни завист-ливи душици, жалки пълзящи червеи изливат тонове помия върху него. Нари-чат себе си философи, естети, моралисти или просто интелектуалци, а всъщ-

102

ност са обикновени нищожества, водени единствено от своята завист, злоба и некадърност.”

Тия хора, поклонниците на Слави, наистина се възторгват от него, гледат го със светнали от любов очи, пеят с него, реват като го видят на сце-ната, косите им даже щръкват в този сюблимен момент, а някои, възможно е, дори постигат и някаква своеобразна… духовна ерекция (няма нищо сексуално в тази дума, тя значи “възбуда”!). Други хора пък съвсем не могат да понасят най-откровените идиотизми и така спонтанната, бликаща от всяка фибра на тялото му простотия, провлаченото му лигаво чалгашарско виене-пеене, на такива хора им се гади от пошлото грандоманско-мутренско държане и пове-дение на този “герой на нашето време”, от неговите така лицемерно-популистки напъни да изглежда “изразител на народните чаяния”, на народна-та душа и свяст дори. Едни боготворят Славчо, други го презират, има, пред-полагам, и безразлични хора към него, ама те не са много: защото той е доста предизвикателен било в “магнетизма” си, било в невероятната му парвенющи-на – или пък в тъй идващия му някак си отвътре профанизъм.

Тия така различни възприятия – а кое е “изкривено” и “изопачено”, дори “патологично” тепърва ни предстои да открием – не са случайни, зад двата типа символика на образа на Слави стоят две диаметрално различни ценностни, пък дори, бих казал, и мирогледни системи. Ако вникнем в тях, ще разберем нещо изключително значимо за нас самите: именно онова, което ни прави такива, каквито сме. А да разбираме какви сме и какво означава че сме такива е може би най-важното.

Принуден съм да не се разпростирам по тези така трудни въпроси, а да бъда пределно кратък и ясен: иначе за тези неща може да се напише цяла книга – и тя може би ще бъде написана един ден. Книга за метастазите на нашата нравственост и на нашата същност в тия бурни години, които изжи-вяхме. Но ето засега какво може и трябва да се каже.

Хората, които боготворят “духовния исполин” Слави, се оказват жерт-ви тъкмо на една “медийна драматургия”, която е насочена към това да овла-дее най-неразвитата в духовно отношение, но затова пък така масова “народ-на психика”, да я лиши от трезвост, от съзнание за реалните стойности, да я опияни с “идеали” от рода на “ний, българите, сме най-велики”, да ликвидира в нея всякаква способност за самостоятелна преценка, за критичност и самокри-тичност, да я капсулира в тясната сфера на най-примитивни и атавистични стереотипи и комплекси и пр., та да я “работи” после както си знае – и да я използва както й е угодно. Слави е продукт и най-голямо постижение на “идео-логията” на властващата в страната ни посткомунистическа олигархия, той е нейната “културна квинтесенция”, нейният “нравствен апотеоз”. В този смисъл Слави е “модерният… Ленин на нашите дни”, той е “кумирът на масите”, които нехаят за индивидуалността си, за личността си, за свободата си, за достойнс-твото си. И които са готови да се откажат от всичките тия “измишльотини”, та да се отдадат на някаква най-дива хедонистична еуфория: това, което постига

103

Слави на концертите си, е апотеозът и идеалът на онова, което иска да пос-тигне олигархията ни с целия народ. Нейната мечта е: когато целият народ излезе като един на концертите на Слави, когато цялата страна почне да реве в един глас “Осанна!” или “Разпни го!”, когато “отрицателите” и дори “скептич-ните” към “гения” на Слави бъдат разкъсани с голи ръце или бъдат ликвидира-ни по друг начин от тълпата негови така яростни “почитатели”, едва тогава цяла България ще бъде в краката на олигархията ни, едва тогава ще дойде часа на пълното й тържество. В този смисъл феноменът Слави е просто успе-шен експеримент по видиотяването на нацията ни, по нейното абсолютно отиквовяване, по пълното й опростачване.

Та тия хора обичат Слави така всеотдайно и по една друга причина: той самия е най-непосредствен образ на сбъдналите се техни мечти. Слави е богат, Слави се вози в мощни лъскави коли, Слави е обкръжен с мацета, които почват да се кълчат само като си вдигне пръста, все едно че е някакъв прика-зен ориенталски везир, той, предполага се, си има, както подобава, и хареми, той говори на “ти” с най-изтъкнатите и “велики” хора на нацията ни, пък дори и в целия свят, той живее в разкошни сараи, но той е и едно най-просто момче от народа, което като студентче е продавало мартеници и банички пред НДК, ала сега вече е абсолютен властелин не само в туй НДК, ами дори и духовен наставник на цяла една притаила дъх от шеметния му възход нация. С две думи, Слави е сбъдната се “българска простонародна мечта”, и затова тия хора са така опиянени на концертите му: все едно че всеки от тях вижда себе си там, горе, на пиедестала, и приема овациите на народа, сигурен съм, че такива са най-съкровените и дори мокри сънища на неговите най-разпалени фенове. Слави е триумфатор, и тази тълпа, дето реве в краката му, е преиз-пълнена с възторг тъкмо защото той благоволява да й дава нещо по-важно и от хляба насъщен: той й дава “духовни” наслади, той й дава зрелища! Та зато-ва ходят и тия хора по концертите му: за да видят себе си – пък макар и във фантазмите си само – там горе, на пиедестала, дето е триумфатора Слави, дето той обира народната любов, там, дето той обира и парите на диванетата, дето получават ерекция като го видят само…

Слави е символ на мечтите на голяма част от българите да постигнат шеметен успех най-вече чрез късмет. И чрез далавери и подмазване на сил-ните на деня. Такива хора нямат скрупули: Слави е личен приятел с нашите мутри, с Чьорни дори. А мита, че Слави е “изключително трудолюбив”, наисти-на е чисто и просто само един старателно раздухван мит: такива като него органически не понасят никакъв вид труд, никакво дори най-просто умствено усилие. Доказателство ли – ето го: ако поне малко можеше да мисли – а мис-ленето е вид труд – той щеше да осъзнае, че се излага постоянно. С всяка своя дума се излага, и това го разбира всеки: стига човек да възприема ста-ващото с трезви сетива. Казват, че възприятието на “титана Слави” достигало космични мащаби най-вече когато човек е на поне пет ракии: тогава той им изглеждал като самия Антей, държащ на раменете си Майката-Земя…

104

Радващото е, че все повече хора у нас обаче отрезвяват от медийна-та наркоза, на която ги подложиха последните 5-6 години, а пък самата нарко-за губи все повече опияняващия си ефект, защото все повече се превръща в най-банална патока-шльокавица. Действителният възход на “титана Слави” съвпадна с триумфа на нашата родна посткомунистическа олигархия и това съвпадение съвсем не е случайно: Слави е тъкмо “духовния” триумф на тази наша разпасала се и така арогантна олигархия. Той е нейния “културен” апо-теоз. Той е и най-точен показател на нейното колосално нравствено падение.

105

За добрите закони

Латинската максима Dura lex, sed lex – “Лош закон, но закон”: законът винаги е по-добър от беззаконието! – е безусловно вярна и трябва да се раз-бира най-точно.

У нас проблемите на правосъдието и законността са наистина тежки: защото явно не се разбират някои съвсем прости неща. Убягва ни същината на законодателството, не схващаме предимствата на правовия ред. Правосъ-дието е загубило своето достолепие и е обект на подигравки – в много от случаите съвсем справедливи. Успяхме да заблудим дори и Европейския съюз, че и в тази сфера “постигаме напредък”, ала това съвсем не е така. Законът у нас е станал безсилен или пък се е превърнал във “врата у поле”, през която само глупаците минават. За жалост, сме стигнали точно до такава ситуация. Трябва да се търси изход от нея. Първата стъпка за това е да се осъзнае идеята за право и за законност, без което промяна не може да се очаква.

Формата на закона – съществуващ винаги наяве, публично – не поз-волява открито едни индивиди да бъдат ощетявани за сметка на други. Усло-вието за това е всички да са признати за самостойни човешки същества – а не, например, за “плебеи”, “роби”, “пролетарии” или пък “санкюлоти” (както някои сами се определят, пледирайки за “по-особени” права!).

Това обяснява факта, че дори и “законът на беззаконието” или “пра-вото на безправието”, а именно законът и правото на реалния комунизъм като най-варварска система за унижение на индивида, така или иначе поне на думи и на хартия декларира и човешки права, и една като че ли “рационална” за-конност. Но оттук следва и това, че да има закони не е достатъчно постигане на “баланс на интересите”, а също и за разбиране на съществуващото в света на индивидите. Важното и определящото е какви са тези закони, доколко те са жизнени и създават ли една атмосфера на здрави отношения между индиви-дите. Също така е необходимо да се разбере доколко разумно е устроено съответното общество, доколко, накрая, редът в него отговаря както на естес-твото на индивида, така и на изискващото се от живота и дължимата свобода.

Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба. Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат “ръководени”, “направлявани”, “командвани”. Или просто “водени” от силната ръка на държавата – т.е. от други, “малко по-специални” индивиди с власт, по-скоро от някакви особени “социални същества” (самона-деяната “каста” на избраниците на комунистическата “партия”!). Такова едно законодателство изхожда от презумпцията за господството на социума (кому-ната, общността, дори “стадото”) над индивида. То може да се нарече както искате: комунистическо, “социално”, “социалистическо”, централистично, дър-жавно-монополистко, етатистко, вождистко, антииндивидуалистично, тотали-

106

тарно (тази дума е особено мила на милеещите за “чистотата” на “светлата комунистическа идея”!) и пр. Съответно на това индивидите необходимо биват поставяни в някаква (абсолютна или частична) зависимост от “майката-държава”, а това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще. От което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел.

Но защо някои закони обезсилват социалния организъм? Това става, защото акцентът в такива общества започва да пада

върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна “справедливост”. Индивидите в него са лишени (или, при “социалистическата” версия – ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск.

По тази причина всички по-нататъшни усилия на монополния собст-веник (държавата с целия си некадърен и неадекватно мислещ апарат от ограничени в личностния си потенциал “партийци”) да промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. “Изведнъж” в такива общества откриват, че “нещо не върви”, че “държавата е лош собственик”, че е непоносимо “всичко да е на всички”, че общото е непродуктивно и гибелно, че не съответства на естество-то на живота. Накрая са принудени на признаят, че просто няма какво да се разпределя, от което пък следва краят на измислицата за “всеобщото щас-тие”, за “неспирния поток от блага” (комунизмът според очакването на Маркс и Ленин), течащ направо в “отворените за лапане” уста на милионите все по-гладни труженици в тази безчовечна система.

Вижда се, че едно такова законодателство във всичките му форми най-напред посяга върху различието в собствеността (или го ограничава в по-меките варианти), с което се отприщва разрушителната стихия на доктрините, които са изцяло разсъдъчни, т.е. не съдържат нищо жизнено в себе си. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да “коригират” законодателството в “социалистически дух”, те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите. На тази основа започват да провеждат политика за “по-справедливо” разпределяне на доходите – данъчното бреме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично. С което се намаляват импулсите за развитие и подготвя стагнация на производството. Такива зако-нодатели и управници сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за “слабите” (”бедните”) хора “социални програ-ми”.

Разбира се, социалистическите управления в такива развити пазарни страни не успяват да провалят самия пазарен строй (тъй като не се осмеляват да посегнат на неговата основа, собствеността под формата на самодейна раз-личност), но те така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима “загриженост за всички” е гарантиран. Разбира се, това не се отнася за

107

комунизма, разсипващ изцяло живота в страните, в които е господствал поне десетилетие, и изсмукващ като вампир жизнените сили на цели нации в слу-чаите, в които е господствал поне половин век.

А как законът започва да служи на свободата? Разстроеното от прекалено много социализъм законодателство тряб-

ва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, основани на необезпокояваните от нищо различия в собствеността и на индивидуалната предприемчивост на свободните индивиди. Това по косвен път показва, че жизнени са единствено правилата на общуване и жи-вот, основани на консервативната или дясна политическа философия.

В този смисъл дясното и консервативно законодателство търси съот-ветствие с автентичната основа на човешкото съществуване: свободата, раз-личността на индивидите, различията в собствеността, спонтанно хармонизи-ращия се пазар на основата на договорността, жизнения и непринуден ред, в който държавата само създава потребните за инициативата на свободните индивиди правила и условия и пр. Ясно е, че едно такова законодателство възвръща растежа и благосъстоянието в обществото, изгодно, впрочем, и на ония, които не притежават “нищо”, т.е. разполагат само със себе си, но по неизвестни и на тях самите причини са си наумили, че това е “нищо”.

Следователно законите в една страна могат както да насърчават ин-дивидите в ефективното “правене” на техния живот, така и да ги обезсърчават, да “погасяват” всеки опит за инициатива и за поемане на отговорността за своя живот в собствените ръце. Това са двата полюса, към които клонят опи-тите за уреждане на живота: дясно-консервативният, изхождащ от самия жи-вот с всичко потребно както на живота, така и на живия индивид, така и на жизнено необходимата му свобода, и ляво-социалистическият. Едно такова законодателство изхожда от едноизмерния разсъдък с немощното му морали-заторстване и затова говори най-вече за някаква “социална” справедливост (а не просто за автентичната справедливост!). То също говори единствено за “социални” – а не човешки! – “права”, за “социална” държава и пр. фалшиви “социалности”. Поради това подобно законодателство е неадекватно на живо-та, опитва се да му вреди, да го руши и разстройва.

Накратко казано, законите се опират или на индивида с цялата му свита (свобода, различност и пр.) – и затова се основават на доверие в него-вите “необозрими възможности” (по израза на К. Ясперс). Или пък се опират на социума, на абстрактната “всичкост” и “еднаквост” на без-личните (не-раз-личните), дезиндивидуализиращи се “индивиди”. Ако се възцари последното, тогава на хората в крайна сметка не остава нищо друго освен да носят тежкото бреме на една външна на техния живот и безчовечна социална система: щом са имали злия жребий да допуснат установяването й. Или пък да се родят в общество, което ненавижда свободния индивид, което е враждебно на свобо-дата, което не разбира естеството на живота.

108

Първият тип закони, либералните, дясно-консервативните, активират човешките същества и им дават възможността сами да постигат смисъла на съществуването си в неговия неизмерим хоризонт – който точно поради това не може предварително и разсъдъчно да се задава, предопределя и пр.! Вто-рите, социално-комунизиращите, обезсърчават индивидите и ги поставят в един свят на безплътните сенки, който е колкото абсурден, толкова и изпълнен с безнадеждност.

Преживелите комунизма – започнал, впрочем, като разсъдъчна и “ин-телектуална” игра на непълноценно съществуващи и празни, поради това завиждащи на чуждия живот, скучни индивиди, и свършил като “колос върху глинени крака”, стъпил върху плещите на милиони безперспективно съществу-ващи “социални същества”, които точно затова понесоха толкова страдания! – и разбралите неговата извратена същност, надявам се, ме разбират добре. На останалите просто не може да се помогне…

109

Честито, господа мутри, победихте: разбихте мечтите ни, както се разбива човешка глава!

Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам

се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и ис-тински родолюбци.

Защо се отричам от България? Когато на 9 юли мъжът ми изчезна от къщи. Когато на 10 юли вечерта

го намерих пребит и изхвърлен на един строеж. Когато лекарят от Бърза по-мощ заяви, че няма да го качи в линейката, защото бил наркоман. Когато му постави тази диагноза, без въобще да го прегледа, ей така от разстояние. Когато все пак успяхме да стигнем до “Пирогов”. Когато там го държаха пет часа в коридора, прехвърляха го от кабинет на кабинет, крещяха му и не раз-бираха, че целият му мозък е в кръвоизливи. Когато дори твърдяха, че нищо му няма и бяха готови да не го приемат в болницата. Когато молех санитарите да не блъскат количката с болното му тяло. Когато се оказа, че не става с молби, а с пари…

Когато полицията отказа да води следствие, защото мъжът ми, който беше в безсъзнание, не искал да им съдейства. Когато ги попитах, ако беше умрял, пак ли щяха да чакат неговото съдействие. Когато следователите да-ваха невярна информация на собствения си министър и се опитваха да прик-рият случая. Когато страхът се настани сред близките ми. Когато се оказа, че никой, никой, никой не може да те защити. Когато трябваше да наема охрана като че ли сме престъпници.

И най-вече когато не знаех какво да кажа на 10-годишния ни син – къде е баща му, който никога не отсъства от къщи. Когато недоумявах как да обясня на малкото дете, че сега татко месеци няма да може да се грижи за него и да го обича, както преди. Когато сърцето ми беше раздробено на парче-та, защото, когато пребиват до смърт добрите хора, сърцата лесно се пръскат от мъка…Тогава реших, че се отричам от България.

Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и ис-тински родолюбци.

Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към лич-ността. Има само изтребление на таланти. И камара лъжи. Като например, че

110

престъпността е намаляла, както и емиграцията. Аз ви казвам, че не е така. Ние с мъжа ми сме част от огромната емиграционна вълна. В момента зами-нават при тези, които като нас преди десет години обичаха това място, наре-чено родина. Тези, които страдаха от идеали. Тези, които мислеха, че родина-та е свята и че е грях да я изоставиш. Тези, които изгубиха много самолети с приятели. Тези, които плачеха върху опустелите писти на аерогарата, но упо-рито си повтаряха, че човек трябва да живее там, където се е родил. И че другото се казва предателство.

Тези, които тичаха по митингите на СДС и вярваха в новото бъдеще. Тези, които искаха да живеят тук и никъде другаде. Тези, които имаха илюзии и смятаха, че ако всеки прекопае своята градина, нещата ще се оправят и всички ще живеем по-добре. Тези, които десет години работиха без да се занимават с политика, без да членуват в партии и без да влизат в никакви групировки. Тези, които създадоха ценни и полезни неща и ги създадоха със собствените си ръце. Тези, които не праха пари. Тези, които бяха потенциалът на България. Тези, които в началото на 90-те взеха грешното решение!

Да, в началото на 90-те години ние с мъжа ми искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Преди две години, когато подадохме документи за емиграция, ние пак искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Сега когато заминаваме, ние отново искаме да живеем тук. Но тук не може да се живее. Всеки, които не краде и не убива, всеки които се е опитал да направи нещо в България и за България, знае истината – държавата само пречи. Дър-жавата непрекъснато пречи.

Всъщност държава няма. Няма и политика. Има само управляващи, мафия и биячите на мафията. Има чудовищна, крокодилска посредственост, която се разпростря навсякъде. Превзе цялата власт. Запрати интелигентните, мислещите, чувстващите и можещите хора в панелните им кутийки – да се чудят как да изхранват децата си! Разположи се. Унищожи всичко изградено досега. Не построи нищо ново.

И вместо мисионери, които да разпръскват светлина, разпрати нався-къде безмозъчни същества, които размахват палки и гърмят с пистолети, строят къщи с басейни, трудно връзват две думи в изречение, слушат чалга и от време на време с удоволствие пребиват някой от съвсем оределите си сънародници.

Честито, господа мутри! Победихте! Нанесохте се зад къщата ни, решихте, че един метър от задния ни

двор бил ваш метър, подкопахте оградата ни, че даже и я поливахте всеки ден, за да падне по-бързо, рязахте кабелите на тока и телефона ни, плашихте съседите с пистолети. И докато наивно вярвахме, че се избивате само помеж-ду си, оказа се, че избивате въобще наред. Който не ви е симпатичен. Заради един метър от задния двор! И когато се опитвахме да решим спора по общини и по някакви управления по незаконното строителство, всички вдигаха рамене

111

и казваха – “Този го изпраща депутат. За него ни звънят от Народното събра-ние”.

Господи, това ли е България?! Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно

загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история, която много да прилича на моята юлска драма. Случва се на улицата, в трам-вая, в магазина, в някое от милярдите чиновнически учреждения. Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщ-ност това е един и същ абсурд, една и съща история, тази на пълното унищо-жение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише истори-ята на унищожението на българския дух.

Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Наздра-ве! Подкопаната ни ограда ще падне всеки момент. И за мен тя е символ на подкопаната България, която съвсем скоро ще рухне. Моята ограда, моята България, моите надежди, моята защита, моята романтика , моите любови, моите радости и болки, моят театър, моите пиеси, моят дядо. Всичко това беше мое…

Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях! Разбих-те мечтите ни, както се разбива човешка глава. Дали пък да не ви благодаря? Задето ме излекувахте от патриотизма ми. Вече не мисля за вашата България. Знаете ли, подарявам ви метъра от задния ни двор. Вземете си метъра, взе-мете си и цялата къща!

Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. Можете да ни довършите. Блъскайте бъбреците, удряйте, чупете, рушете, ритайте, размажете мозъците както направихте с идеалите ни! Така по-бързо ще останете само вие. И все пак ще има проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират!

Това е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Ние сме поредните българи, които напуснаха вашата България. Ние сме по-редните, които се умориха да се опитват да направят нещо за тази страна. Напускаме, но не по финансови, а по човешки причини. Тук не можеш да се развиваш. Тук не можеш да мечтаеш. Тук не е препоръчително да следваш моралните си норми. Морал?! Губиш играта! Защото тук се играе друга игра. И тя е мръсна.

Ние сме поредните българи, които заминават, въпреки че искат да живеят тук. Ние сме поредните изгонени българи. Само че идеализмът веро-ятно е заболяване. А в това отношение моето семейство е фамилно обреме-нено. Ето защо отнасям със себе си една друга България. България на дедите ми. България на детството ми. България на родителите ми. България на брат ми. България на приятелите ми. България на моите илюзии! Вземам си слън-цето на България. Вземам си и Родопите. Ще се връщам в тази моя България.

112

Защото в крайна сметка, господа мутри и тези от депутатите, които стоите зад тях – вашата България си е само ваша. Тя няма да е вечна. Тя все някога ще свърши. Има природни и духовни закони, господа.

Има приказки, в които децата вярват. Има приказки, в които вярвам и аз. В тях вярват и всички мои близки същества – тези, които ми помагат да прекося живота си. Хората от моята кръвна група. Нашите сърца туптят в един ритъм. А нашите души говорят български. И в която и точка на света да се намираме, ще продължим да говорим все този език – Българският на Ботев и Левски.

Знаете ли за какво става дума в приказките, господа? В тях доброто винаги побеждава…

Автор: Яна Добрева (Яна Добрева е журналист по образование и драматург по призвание. Напи-сала е 8 пиеси досега, поставяни в театри в цялата страна. И през този театрален сезон в София продължават да играят две нейни пиеси – “Пясъ-чен пъзел” в “Театър 199″ и “Да поиграем на чилик” в Държавния пътуващ театър. Най-новата и пиеса – “Боже! Крокодили”, се репетира в момента в Държавния сатиричен театър. Режисьор на постановката е бащата на Яна – Илия Добрев. Майка й Нина Стамова играе една от женските роли. Доб-рева има две награди от международни конкурси за драматургия – в Герма-ния през 1994 г., във Франция през 1995 г. През 1997 г. е номинирана в меж-дународен конкурс в Лондон. Международната фондация “Гео Милев” пък я награди миналата година за принос към националната ни драматургия. На 14 септември 2000 г. Яна, съпругът й и 10-годишният им син Вихър замина-ха за Канада…)

113

Лечение на душите чрез философия

(Екзистенциална психоанализа)

Много хора у нас днес са така объркани, че в главите им цари същин-ски хаос, пълна бъркотия и усещане за безперспективност. Това го констати-рам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опашките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, което чета във интернетските форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва и какво да мисли, и който затова така мъчително живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключително страдащ човек, на който може и трябва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разб-рано и човешки. Това обаче не го правят нито “медиите” (които шумят по безк-райно досаден начин за някакви ефимерни, фалшиви и уж скандални “новини” и публикуват някакви нагли, гаднярски “коментари”, с които се издевателстват над нас!), нито пък политиците, нашите “довереници”, изпълнени с отврати-телно високомерие към нас самите, нито пък никой друг. А наистина може и трябва да се разговаря най-човешки с такива хора и така по особен начин да им се помага.

Смятам, че в тази насока философията и психологията са незамени-ми.

Как помага философията ли? Тя неслучайно съществува от векове. Избуялите в главите на “обик-

новения човек” горчиви мисли трябва да бъдат подредени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разрушителна енергия. Обър-каният, невярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребността да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днешни-те, както ги наричаме, “популисти”. Те затова са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоядите, че жертвите са много и че са съвсем лесни. Днешните манипулатори (от “Атака”, а и някои други “кандидати на славата”, които тепърва ще се появят!) започват да казват на объркания човек какво да мисли – и той като удавник се хваща за подхвърлената сламка. Обезвереният човек е податлив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии. Ето затова днес така пошло се експлоатира най-вече “националната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “величави” бързосмилаеми мисли.

Във времена като нашето са се появили и утвърдили най-човеконена-вистническите доктрини – тези на комунизма и национал-социализма (фашиз-ма). Днес същите доктрини, независимо от историческия си провал, печелят привърженици, което е печално и много страшно. На тях трябва да се проти-водейства по всякакъв начин. Един такъв начин е проясняването на най-

114

сложните въпроси на съвременността със средствата на философията – тя има ресурса да направи това.

Ето защо аз поставям тук най-различни теми – философски, психоло-гически, нравствени, политически даже, без никакви ограничения на пробле-матиката. Надявам се, че статиите, които публикувам, все пак предразполагат читателя към сериозен и по-задълбочен размисъл върху най-остри и съвре-менни проблеми. Ще се радвам ако му помагат не само да се ориентира и да вникне със свои сили (и с моето насърчение) в ставащото, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и разбираемо, смисълът е да започне да му става по-леко на душата благода-рение на тази философска медитация. Този тип терапия чрез… философия, размисли и съвсем свободни дискусии съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно; макар че то си е съществувало от векове в заниманията с философия.

Ако направим така, че философията да стане по-близка на човека, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на едни жизнеспособни идеи и на едно наистина здраво съзнание, което се бори да преодолява хаоса и да намира удовлетворение от своята способност да раз-бира, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвременник. Друг начин няма.

Това най-общо казано е замисъла. Но дали това не е една утопия? Обикновено мнозинството няма търпението да се задълбочи и да

прочете докрай една или друга по-философска, задълбочена статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самос-тоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни пред-лагат амбулантните политически чалгаджии и търговците на съвест, а също така и медиите, които като че ли целят само да ни объркват още повече и да насаждат разочарования и апатия. Това е естествено, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли.

Но първото условие на философията – и на човешкия живот изобщо – е свободата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много по-лесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решително възразявам срещу една такава гибелна утопия: защото бяхме “оправяни” десетилетия наред от една толкова силна ръка, и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално.

Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “булевардни моди” от типа

115

на простотиите на Атака – след като след броени дни влизаме в семейството на европейските достойни народи.

Моите статии ще подтикват читателите да тръгнат по-уверено по трудните пътища на самостоятелното разбиране и на свободната мисъл. Те ще провокират читателя с понякога твърде “крайни” и дадени в “оголен” вид идеи именно за да се пробуди у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допус-каме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова трябва да се ориентираме към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма.

В това се състои “самолечението” на душите чрез философия, към което ще се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на… улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен ав-тентичен смисъл може да се роди само вътре, в собствената ти душа. Той не може да се “подари” някому, както уж щедро правят шмекерите от “Атака”, нито пък да бъде “присвоен”. Нашето богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно.

Само ти самият можеш да го откриеш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам – и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма.

А философията е само един най-мъдър, търпелив и смислен помощ-ник в това най-трудно изкуство на самопознанието и разбирането, което ни е така необходимо в нашето преломно време. Синтезът на философия и психо-логия е водеща нишка в моите анализи, които могат да бъдат наречени екзис-тенциална психоанализа. Такъв един синтез е най-плодотворен – защото под това последното се разбира именно самоотверженият опит да се схване живо-тът в неговата цялост, в неговия най-пълноценен и удовлетворяващ душите ни смисъл.

Което наистина е най-важното: защото е предпоставка за разумното живеене и за задоволството ни от самия живот.

116

Кампания за граждански натиск по нравствени и ценностни подбу-ди

Инициатива във връзка с Пражката декларация "Европейската съвест и

комунизмът"

България е пълноправен член на Европейския съюз: това, всъщност, е най-голямото постижение на младата българска демокрация, което сме на път да пропилеем по най-глупав начин. Причините за тази толкова реална, пък макар и за мнозина незабележима евентуалност, са много.

Първата е, че у нас, подобно на Русия, комунистическата номенкла-тура и нейните питомци успяха да се трансформират в господстващ олигархи-чен слой, който сега държи всички основни властови позиции. Комунистичес-ката ДС направи нужното за такъв един злополучен развой на събитията, в резултат на който сега цялата нация се чувства излъгана. Агенти и сътрудници на ДС са не само най-крупни капиталисти-олигарси, но са и на възлови места във властта и в медиите: агент Гоце Първанов примерно е Президент на ре-публиката!

У нас в последните години най-манипулативно се създава и натрапва на младите хора един героично-романтичен образ на българския комунизъм, който няма нищо общо с реалната му същност, със същността на този най-злодейски и кървав режим в човешката история. В обществото се ширят вся-какви носталгични и идеализирани представи за "непресекващото щастие" на комунизма, допринесъл за някогашния "просперитет" на българите, който обаче бил пресечен ненадейно от зловещата демокрация, носеща ни само мизерия. България сега е на път да достигне тоталната ценностна обърканост и подмяна в съзнанията на най-широки слоеве, която е характерна за путино-вия режим в Русия. Явяващ се, впрочем, най-съкровена мечта и идеал на българската олигархия, за реализацията на който тя се готви чрез разиграва-нето на картата, наречена "бат Бойко". Ценностната деградация на българско-то общество, избиваща често в горчив и безнадежден нихилизъм, се насърча-ва най-усърдно от продажните медии. За целта е мобилизиран мощният меди-ен потенциал на страната, който е в ръцете на толкова арогантната комуноид-ната олигархия.

И след като се стигна дотам президентът на България да е най-примерен изпълнител на волята на тайните служби и на комуноидно-мафиотската олигархия, то гражданското общество – доколкото такова все още съществува у нас – трябва да реагира по някакъв начин за да се изчисти образа на България, явяваща се все пак страна от Европейския съюз. Публи-куваната Пражка антикомунистическа декларация е прекрасна възможност да се провери доколко българските институции и властнически лица са с евро-пейско мислене и манталитет. И доколко стоманените червени петолъчки в главите им са се амортизирали поне.

117

По тази причина призовавам с всички възможни средства да се уп-ражни граждански натиск, в резултат на който лицата, олицетворяващи за момента основните институции на страната – Президент, Председател на Народното събрание, Министър-председател, Главен Прокурор, Кмет на сто-лицата – бъдат принудени да се подпишат под Пражката декларация за евро-пейската съвест и комунизма. По този начин те имат шанса да се разделят с комунистическия си генезис и манталитет и да направят първа стъпка към нравственото си освестяване и пречистване. В резултат на това образът на България като модерна европейска страна ще бъде изчистен от съвсем осно-вателните подозрения, че тя не е нищо друго освен жалка олигархична псев-додемокрация, нищо друго освен руски "троянски кон" в Европейския съюз.

Та в тази връзка призоваваме с подписа си и други хора да подкрепят кампанията за граждански натиск, който да принуди главните властващи лица в страната да проявят този морален жест и да се подпишат под указания до-кумент. Текстът на настоящата инициатива ще бъде изпратен на всички медии у нас.

118

“Другата България” срещу “нашата България”

Всеки българин, пък и български гражданин изобщо, предполагам, смята България за своя (своя родина, своя страна, свое отечество и пр.). Това е разбираемо и естествено, то е израз на един светъл идеализъм, но не за него ще стане дума в това есе. А за нещо съвсем друго и съвсем не така въз-вишено.

“Нашите” и “другите” са две извечни ипостаси на българския дух. Ще се поясня какво имам предвид. Едно време диктаторът Тодор Живков се хва-леше, че комунистите били постоили “две Българии”. Де да беше истина, но вождът на комунистите рядко изобщо разбираше какво казва. Общо взето често той или нищо не казваше, или просто казваше някаква глупост. България е една, но комунистите си я смятаха за своя, за нещо като “бащиния”. Те вина-ги са възприемали властта като огромна софра, на която яко се плюска. Тези именно герои след 1989 година успяха да “приватизират” България, да я заг-рабят, да я направят своя частна собственост. Защото какво е една страна ако не нейното богатство.

Днес комунистите у нас са капиталисти – впрочем, и в Русия е така. Стана така, че те заграбиха всичко и сега като говорят “България е наша”, това трябва да се разбира съвсем буквално. Да, “нашите” и “другите” са две извеч-ни ипостаси на българския дух – и това много ни е коствало.

Комунистите особено успяха да доведат до крайност и абсурд тази комуноидна по същество психология. “Той е наше момче, той е от нашите, дай да направим нещо за него и пр.” – така говореха другарите, и се уреждаха навсякъде. Така именно те успяха да заграбят всичко, цялото национално богатство. “Нашите” успяха да отмъкнат под носа ни нашата, общата Бълга-рия, и да си я направят своя. И сега си чувстват България съвсем своя. И като кучета си я бранят и не я дават никому. Приватизираха я, санким, България стана тяхна частна собственост. Днес България е тяхна, на “нашите”, и те нагло заявяват: “Нашата България”, и то тъкмо по начина, по който правят това руските олигарси, наричащи Русия “нашата Русия”. Руската и българската господстващи олигархии и генетично, и психосоматично, и идейно, и всякак имат един и същи корен. Всичко е еднакво у тях, спорно е само коя от тях е по-нагла. В това отношение конкуренцията между тях е огромна.

И ето че сега вече де факто наистина си имаме “две Българии” – “нашата” и “другата”. “Нашите” от другарското котило наричат България “наша-та България” и, както казах, разбират това съвсем буквално. Те затова си правят с нея каквото си искат. Тя си била тяхна, нима трябва да дават някому отчет какво правят с нея?! Ако поискат, могат да я харижат, примерно, на Русия, да я завещаят на руската олигархия. По-скоро не ако те искат, а ако руснаците я поискат, “нашите” като едното нищо ще им я дадат или завещаят даже. Те в това отношение имат исторически опит. За пет десетилетия бяха направили България московски вилает. По едно време даже почнаха да молят

119

московския си господар да ликвидира бългаската държава, а България да стане 16-та република на СССР. Тя, България, щом си е тяхна, те могат да си правят каквото си искат с нея. Нещо повече, те не само всичко българско и национално си смятат за свое, ами и европейските фондове си смятат за свои, за своя бащиния!

Ето сега фирмите не само на комуниста-ченге Доган, но и на цялата ни комунистическа олигархия ще се изпоядат кой повечко да лапне от фондо-вете. Като хиени се джафкат, ала все пак делят плячката: дори и Симеоновите хора нещичко поналапаха. Този казус със Симеон е българска екстаравагант-ност: царят и царските хора имат голяма заслуга, за да стане така България да е тяхна, на олигархията. И някои сини, седесари де, се присъединиха към лапащите.

Тия, дето бяха подминати сякаш от голямото лапане, именно аутсай-дерите сред мутрите, сред милиционерите, сред ченгетата, сега, ето в тия последни две години, обединени около своя титан и народен любимец бат Бойко, също заявяват претенции да се наместят на софрата. Не че сега са били лишени от лапане, те също са били около трапезата, ала са им падали май само оглозганите кокали и трохите. Ето затова те сега справедливо се възмущават и искат да грабнат ножа, и хляба, и печеното, и вилицата. Като едното нищо ще го постигнат, защото успяха да заблудят доста хора, че уж се били възмущавали от голямото лапане. Бат Бойко уж бил борец срещу... оли-гархията: тука кораб през окото ми минава ли?! Тези неговите херои обаче също като другите, няма как, разглеждат България като своя. Те също гръмко крещят и се тупкат по космясалите гърди: “България е наша, нашата Бълга-рия!”. И те го разбират това съвсем буквално, да не си помислят някои, че го разбират идеалистически, не, няма такова нещо нема да се излагаме сега я! Коя обаче е “другата България”? Това сме ние, прецаканите, извозените, тия, дето позволихме на “нашите” да турят ръка на България и да си я почувстват като своя в един съвсем пазарен смисъл. Ние, хората от “другата България”, сме всякакви: сред нас има и мечтатели-нехранимайковци, и наивни лапниша-рани, и идиоти (като моя милост примерно!), които обичат силно свободата и демокрацията, но съвсем идеалистично, по най-възвишени ценностни подбу-ди, и много, много други. Ние, хората от “другата България” сме на път да станем една съвсем неорганизирана, отчаяна паплач, която изобщо не знае какво иска и която олигархията ни, “нашите” де, могат да си манипулират както си искат.

Олигархията ни има тотален медиен диктат и работи всекидневно по всеобщото опростачване на нацията ни, симптоми на което са следните фе-номени: Слави Трифонов е обявен за “морален стожер на нацията”; всеизвес-тният ви бат Бойко, знайно е, е обявен за “титан на мисълта” и “баща на бъл-гарската демокрация” (Чувам, че някои хора смятали бат си Бойка за "интеле-гентен"?! Майчице?!); вървим нататък, в този ред на мисли Тошо Тошев, агент Бор, пък е обявен за стожер на свободното слово и мисъл (Майчице!?); на бая

120

ви Вучкова пък е отредена ролята да бъде “народен трибун”, “вожд на онеп-равданите”, на “страдащата бедност”, нему отреждат мисията да бъде нещо като “съвременний български Цицерон или поне Демостен”, докато той, естес-твено, си е просто едно куку, едно плямпало, едно чене-мелница, което не може да спре; Сидеров пък обявен великодушно за “първи патриот на нация-та”, е, той играе ролята на непослушен, ама то е за балъците, а иначе си е в най-буквалния смисъл вдъхновен тъкмо от руско-нашенски комунистически пари; да продължавам ли по-нататък?! Нали загряхте, мои мили бавнозагря-ващи български реотанчета от “другата България” за какво всъщност става дума?!

Жестоко е положението на “другата България”, докато “нашата Бъл-гария” цъфти и процъфтява в най-пищни цветове. Нали сте гледали филма “Маргарит и Маргарита”, спомняте ли си Нерезанов от този вече стар, но много правдив български филм, който навремето другарите забраниха?! Ето, той именно символизира най-пълно образа-символ на “нашите”, дето цъфтяха и процъфтяваха и тогава, цъфтят и процъфтяват и сега. Е, във филма се наме-ри едно момче, което счупи главата на Нерезанов в радиатора на парното, но сега де ти вече такива герои?! Не, няма вече, пък и да има, то това много не помага: нерезановците сега у нас са страшно много! Тази напаст не може да бъде победена по този начин, с удряне на глави у радиатори. Трябва, ама не може. Или може, знам ли? Не знам какво е предвидила историята по този случай: как да си върнем Българията от тия, дето ни я заграбиха така грозно?

Знам едно: ще стане само това, което ние решим и пожелаем. Ние, хората от “другата България”, дето не сме крали, дето не сме лъгали, дето не сме мошеничили, а, напротив, дето сме от окрадените, от лъганите, от преца-каните, сме се обезверили дотам, че вече даже не ходим да гласуваме. Не вярваме хептен вече на демокрацията и на свободата дори. Казваме: "Да си чупи главата Българията, тя вече не е моята страна!", а не бива така да се говори. 70% от българите са от тази, от “другата България”, и те не идат да гласуват напоследък. Не гласуват, защото вече не чувстват България като своя, а това е страшно. Такива хора не чувстват България като свой дом, понеже наглеците от “нашата България” са се настанили сякаш даже и в дома им (чрез медиите!) и ги унижават всеки Божи ден.

Нетърпимо е станало вече – но само за ония, които имат все още ня-какво здраво чувство, в това число и морално. Най-лошото е, че поради “про-миването на мозъци”, и то не от вчера, а от десетилетия, огромната част от нацията вече е хептен извратена даже в чувствата си, загубила си е даже усета! Днес в истината у нас почти никой не вярва. Сега лъжата у нас всекид-невно триумфира. Казах, не е случайно това, че на такива даже бат им Бойко им бил изглеждал “интелегентен”. То на такива и Слави Учиндолски им изг-леждал честен, ама нима е така?! На такива и бая им Вучкова изглеждал нор-мален, ама така ли е и това?!

121

Аз, признавам се, на моменти също се отчайвам. Не зная какво да мисля. От една страна вярвам, че България върви по верния път – европейски ценности, права на човека, пазарен строй. Надявам се, че пазарните сили ще дръпнат нещата напред и дотам, че олигархията ни да не може повече да ни прави на просяци като е сега. Надявам се да заживеем един ден нормално – е, не аз да го доживея този ден де, а поне детето ми или неговото дете.

Но от друга страна като гледам “демокрацията” ни колко е демокра-ция, “пазарът” ни колко е пазар, “акълът” ни колко ни е акъл, като гледам как си играят с нас и как се издевателстват с нас всеки ден, признавам си, на момен-ти силно се отчайвам. Как да не се отчаеш когато примерно държавен глава ни е един доказан лъжец: агент Гоце. Или че премиер ни е съветският гражданин Серьожка Дмитриевич – кажете, как да не се отчаеш като ги гледаш тия какво правят с нашата, да, с нашата България!!! Не с другата, ами с нашата: как допуснахме нашата България да стане тяхна, а пък ние да се свием подло и страхливо в ъгъла, в ъгъла на “другата България”?!

Приятели от “другата България”, дайте да се освестяваме вече, вре-ме е, а? Кажете нещо де?! Дайте нещо да направим, стига сме мърморили, как мислите, възможно ли е това?! Да мърморим и да се оплакваме го можем, дайте да проверим дали можем да направим нещо реално, а, какво ще каже-те? Да се опитаме да променим злия развой на нещата, да почнем да се чис-тим от тази напаст, от тази наглост, от тази руско-комунистическа сволоч, която ни дави все едно не сме хора, ами сме да не казвам какво. Как мислите, можем ли изобщо да направим нещо, или всичко е безнадеждно?!

Надежда винаги има, но се иска ние да повярваме в себе си, сиреч ние да станем поне малко от малко по-надеждни. Надеждата всъщност е в сърцата ни: затова нека да погледнем какво имаме в сърцата си, мои приятели от тази наша онеправдана, потисната, изнасилена и насилвана всеки ден България. Нашата, другата България де, щото България като такава, оказа се, вече май съвсем не е наша. Но от нас зависи да си я върнем – ако го поискаме силно, нищо не може да ни спре. Тогава наглеците ще се разбягат и скрият по дупките като най-жалки плъхове. Но да не направим така разбягването им да дойде едва тогава, когато корабът, наречен България, почне да потъва. Не трябва да допускаме поне това. Или то вече е започнало?! Нима дотам стиг-нахме вече?!

122

Политически лексикон за разпознаване на леви лъжльовци и на продажни популистки спекуланти

Добре известно е, че у нас голяма част от природонаселението е по-

датлива на всякакви лъжи и илюзии, от което именно се възползват упомена-тите леви шмекери и толкова гнусните популисти. По тази причина в послед-ните години България стана средище на неудържимо-буен цъфтеж както на лявото политическо лъготене, така и на най-наглия популизъм, на най-безочливата демагогия. В резултат българската популация е крайно отвратена кажи-речи от всичко, от политиката, от политиците, от партиите, дори и от самата демокрация, накрая и от свободата по принцип и изобщо. Тия настрое-ния обаче са манна небесна за лъжльовците и популистите, които сега изжи-вяват нов подем. От което излиза, че справянето с тази напаст из българските предели е все по-проблематично.

В тази връзка тази сутрин ми хрумна идеята да опитам да изработя един популярен политически лексикон за разпознаване на левите политически шмекери и на най-безскрупулните популисти, който може да е особено поле-зен в очакващите ни дни и месеци на най-гнусно ляво-популистично полити-ческо лъготене. Просто ми се иска да направя списък на ония коварни думич-ки, които са особено приятни на левите и популистки лъжльовци, и с които те успяват да прелъстят средностатистическия нашенски наивник. Който много по-късно успява да се освести и да осъзнае, че отново са го преметнали, ала след време забравя всичко и отново и отново е все по-податлив за възприе-мането дори на най-изтърканите лъжи и красиви популистки обещания. Аз отдавна се каня да започна една серия от статии, свързани с политическия избор и политическата култура на природонаселението ни, в които да изтълку-вам и разнищя най-основателно същината на най-важните явления и законо-мерности както на политическото говорене, така и на политическото действие. Ето сега с работата по този лексикон начевам изпълнението на тази своя назряла задача

Най-лесният начин за откриване на ключовите думички, явяващи се каркас на лявото политическо лъготене, е да се вземе някоя по-фундаментална реч на някой по-видающийся негов представител, примерно на президента Гоце Първанов, който се е усъвършенствал дотам в безскру-пулното лъготене, че заслужава титлата на най-изтънчен ляв словесен екви-либрист. Проблемът обаче е, че Гоце Първанов в последните години сякаш изпадна в ужасна криза в туй отношение, понеже изглежда стигна до най-тъпия възможен край, който можеше да го сполети: той вече даже и сам не си вярва на това, което говори, а какво ли пък остава някой друг да му повярва?! В резултат нашият уважаван държавен глава бълва вече само съвсем несвър-зан поток от най-безсмислени лъжи, т.е. той, горкият, достигна до най-висшето ниво на лъженето заради самото лъжене, това, впрочем, вече е връх на изкус-твото на лъженето, поради което е съвсем неподходящ пример за моя лекси-

123

кон, който все пак трябва да съдържа ония думички, които, подобно на въдица, трябва да служат за захапване от най-баналните, малоумни, наивни и съвсем заспали български шарани.

Доста перспективен в отношението, което мен ме интересува, е лъж-ливият и склонен към всякакво хулиганство съветски малчик Дмитрич, който се подвизава в последните години като премиер на многострадалная Республика Болгария. Тоя специално може да говори с часове, без нищичко да каже, но го казва така, че особено крайно склерозиралите червени бабички постоянно по време на говоренето му си бършат сълзите и сополите, бликнали съвсем спонтанно и в израз на умиление пред красноречието му; напоследък в туй отношение имахме даже трагичен инцидент, когато 83-годишен фен на слово-охотливия ни премиер, само като зърнал красивите му и нежни велеречиви устенца, до такава степен се развълнувал, че сърцето му не издържало, и човечецът починал, Бог да го прости - нали четохте във вестниците тази тро-гателна и милозлива информация?! Същият този Дмитрич успя да сащиса в последно време не кой да е, ами дори самия Брюксел, като се изяви до такава степен с нахалството си, че брюкселските чиновници вече ги втриса, като си представят, че отново може да им се наложи да изслушат някоя дълга и пре-дълга реч на болгарский премиер; горкият Барозу най-много пострада в туй отношение. Та давам тия примери, за да покажа с колко трудна задача съм се заел, дръзвайки да почна тази сутрин писането на един по-опростен полити-чески лексикон за разпознаване на леви лъжльовци и на най-гнусни популисти и демагози също.

Но ще се опитам, какво да правя. Ще разделя задачата си на два ас-пекта: да посоча първо най-употребяваните правила на нищонеказващото ляво-популистко лъготене, и, на второ място, да изброя някои ключови думич-ки, които, като се повтарят порядъчно смесени и омесени, да ни подсещат, че пред себе си имаме изпечен ляв лъжец-популист-демагог.

Правилата и термините на лявото и популистко лъготене са: ● Натрапчивата, устойчива употреба на местоимението в множест-

вено число "НИЕ" (в смисъл "ние ще направим...", "ние ще създадем...", "ние ще работим..." и пр.) е точен белег, че пред себе си имаме един ляв полити-чески лъжльо или безскрупулно-нагъл популист; за сравнение ще кажа, че десните политици се познават по това, че казват "аз", примерно "аз ще напра-вя..." и пр.;

● Когато някой политик постоянно говори за "хората", за някаква си там маса от безлично-тъпи и презрени "хора", на които той фалшиво се умилк-ва, това означава, че пред себе си имаме изпечен ляв лъжльо или гнусен популистки спекулант;

● Предпочитането на формата на бъдещото време пред сегашното, именно употребата на магическата частица "ЩЕ", когато се употребява най-настойчиво, също е показател, че пред себе си имаме ляв или популистки шарлатанин, който нещо се опитва да ни баламосва и будалка;

124

● Когато някой политик злоупотребява с т.н. "позитивни думички", именно говори все за "градене", "строене", "постижения", "успехи", "красноре-чиви резултати", "величави подвизи", "народните копнежи" и пр., и т.н., и ала-бала, това означава, че отново става дума за безпардонен ляв лъжльо и попу-листки подмазвач, който, разбира се, все гледа да ни изработи така, че белким му поверваме;

● Ония политици, които постоянно сторват мили очи на народа, които се умилкват на "народното цяло", които реват с цяло гърло, че непрестанно работят за "народното добруване" или за "общественото благо", такива поли-тици няма как да не са леви шмекери и лъжльовци - или пък няма как да не са най-гнусни демагози, стараещи се да приспят чувството за истина у гърдите на наивния гласоподавател;

● Ония политици, които постоянно изпадат в крайно отвратително самохвалство - "Ний сме истинските българи!", "Ний сме най-социално загри-жените!", "Ний ще ви оправим, мамицата ви, само да ни паднете!", "Ний посто-янно страдаме с вашите страдания!", "Ний сме като вас, ний сме най-обикновени хора от народа като вас!" и пр. - такива политици няма как да не са най-гнусни леви лъжльовци и популисти;

● Политиците, които се натискат все да помагат на тоя или оня, но не, разбира се и опазил Бог, на конкретен жив човек, който си има име, а на цели слоеве, примерно на "социално слабите", на "бедните", на "унизените и оскърбените", на "живеещите в мизерия", на "народните низини" и пр., като тяхната "помощ", разбира се, е все виртуална, сиреч е в бъдеще време, такива политици, знайно е, са си най-банални леви и популистки лъжльовци;

● Политиците, които крещят, че като вземат властта, всекиму нещич-ко ще дадат, т.е. ония, които залагат на даването, значи спекулират най-нагло с желанието на хорицата-шарани да получават наготово от държавата на разни и всякакви благинки (по-висока пенсийка, по-високи заплати и пр.), раз-бира се, са си най-обикновени леви лъжльовци и най-безсрамни популисти;

● Когато един политик набляга на социалното в противоположност на индивидуално-човешкото, т.е. когато той борави с тоталности от типа на "на-родът", "масите", "хората", "ний", другояче казано, оня политик, който злоупот-ребява с думички като "общество", "социум", "социално", "обществено" и пр., такъв политик си е най-безцеремонен ляв лъжльо и гнусен популист.

И така нататък, този списък няма как да е завършен, аз към него ще прибавям нови дефиниции, стига да ми се открият по-ясно в съзнанието. Предлагам и вие да предлагате ония черти на лъжльовското ляво говорене, които са ви направили впечатление - ще ги прибавим към списъка, та да сът-ворим заедно един пълен комплект от термини и принципи, които в съвкуп-ността си ще обособят неизбродимата вселена от леви лъжи, шмекерства, спекулации, увъртания, извратености и пр.

125

Инициатива за учредяване на ДИСКУСИОНЕН КЛУБ за подкрепа на демокрацията и на европейската ориентация на България

Нещо наистина трябва да се прави в това мъртвило. Престъпление е

да се стои със скръстени ръце и да се чака - сякаш нещо може да ни падне от небето и вкупом да ни спаси!

В тази крайно тежка и злокобна ситуация, в която беше докарана българската демокрация, трябва да се съпротивляваме, трябва много да ра-ботим за спасяването й: как изобщо можем да чакаме, защо стоим, какво тряб-ва да се случи, та да се размърдаме масово?! Не само можем, но и сме длъж-ни много неща да направим за да докажем и пред себе си, че не сме се при-мирили и че нямаме намерение да се примирим.

Затова предлагаме да се учреди граждански клуб за подкрепа на де-мокрацията и на европейската ориентация на България.

Смисълът на тази инициатива е лесно постижим от хората, които са съпричастни на случващото се у нас, които са ангажирани, които не са склонни да стоят със скръстени ръце и спокойно да наблюдават издевателствата, на които всекидневно сме подложени от управляващата олигархична върхушка и от слугуващите й медии. Длъжни сме в тази ситуация да се съпротивляваме, да се борим, поне да "мърдаме". За да не излезе, че самите ние сме подобни на мъртвешки трупове, че сме изтощени, че сме се примирили. Да докажем на наглеците, че не сме склонни да ги търпим безкрайно.

Предлагаме да учредим свободен дискусионен клуб на граждани, на студенти, на ученици, на интелектуалци с европейско мислене и манталитет, който да помогне за радикализация на настроенията, та да подкрепим и да вдъхнем сили на издъхващата, на омаломощената, пък макар и така млада, ала толкова несретна българска демокрация.

Смятаме, че е наш дълг да направим нещо и да покажем, че нямаме намерение да се примирим, т.е. че сме твърдо решени да защитим демокра-цията си.

Идеята е да се съберем на 14 февруари 2009 година, в Пловдив, в старата сграда на ПУ, от 11 (?) часа и да открием първия Граждански дискуси-онен клуб за подкрепа на демокрацията и на европейската ориентация на България. На учредителната сбирка каним всички милеещи за съдбата на европейска България и на българската демокрация граждани. В свободна академична и толерантна обстановка ще обсъдим ситуацията и ще предложим ония инициативи, които като граждани и като общество сме длъжни да предп-риемем, за да противодействаме на крайно неблагоприятните тенденции в съвременната българска действителност. Надяваме се, че ще дадем пример и че такива клубове ще бъдат учредени във всеки български град, университет, населено място.

Приканваме също и най-ангажираните блогъри и участници по фору-мите в интернет в Пловдив и страната, които са склонни да подкрепят учредя-

126

ването на такъв клуб, не просто да подпомогнат популяризирането на идеята, но и лично да участват в учредяването на клуба. Лични покани към никой няма да отправяме, всеки, които сам пожелае да се включи, който разбира смисъла на тази инициатива, който се чувства съпричастен, нека да заповяда на учре-дяването.

Защото в ситуацията, в която се намираме, е престъпление да не се прави нищо. Ние като български граждани сме длъжни да реагираме, защото от днешното управление са застрашени наши най-коренни интереси. Неиз-бежно трябва най-напред да си отговорим на следните въпроси:

● Застрашена ли е българската демокрация? ● Застрашени ли са наши коренни граждански и човешки свободи? ● Застрашена ли е европейската ориентация на България? ● Защо допуснахме господстващата у нас олигархия да наложи на

нацията своя пълен медиен монопол? ● Как стигнахме дотам гражданското общество у нас да е съвсем

омаломощено, отчаяно, апатично, приспано, дезангажирано спрямо бъдещето на собствената си държава?

● Това, че сме най-бедната и най-корумпирана страна в Европейския съюз, смущава ли ни поне малко – или смятаме, че е "в реда на нещата", че е "непоправимо"?

● Можем ли да търсим изход от създалото се крайно тежко положе-ние?

● Можем ли да съдействаме за така необходимата промяна? И много други въпроси от този род могат да бъдат поставени - и мнозина всеки ден най-тревожно и настойчиво ги поставят – най-вече в блоговете си и по форумите (почти няма къде другаде: медиите са под похлупака на правителс-твото!).

Отговорът на всички тези въпроси не може да е друг освен този: Да, можем и трябва да реагираме! Да, можем и трябва да търсим изход от тежката ситуация! Да, като граждани на Европейския съюз се чувстваме унизени, защо-

то са застрашени наши най-фундаментални граждански, човешки и политичес-ки свободи!

Да, застрашена и омаломощена е българската демокрация! Да, трябва да направим нещо, за да я спасим, за да я поставим на

крака, за да си я отвоюваме обратно! Да, при толкова много безобразия на арогантната власт е престъпле-

ние да се стои безучастно, малодушно, с отпуснати или скръстени ръце, да не се противодейства, да не се съпротивляваме - сякаш сме безмълвни жертви!

Да, трябва да извоюваме достойнството си като човешки същества, като граждани на европейска България, а това може да стане само като защи-тим правата си, първото сред които е правото на достоен и човешки живот!

127

Плурализмът и толерантността изискват различните инициативи за противодействие на пагубната ситуация да се подкрепят и насърчават. Всички сили в общността, които искат промяна, трябва да се обединят, за да стане промяната факт. Иска се единодействие на демократична опозиция в Парла-мента с различните демократично и проевропейски настроени сектори на гражданското общество: разцепленията, личните лидерски амбиции, раздори-те и пр. в тази ситуация са пряка подкрепа на статуквото; те и затова са така приятни на арогантната власт.

Дискусионният клуб ще кани за лекции, беседи и за участие в диспути най-изтъкнати експерти в различните проблемни области на обществения живот, политолози, социолози, философи, психолози, активни и водещи поли-тици, журналисти и пр. Клубът ще стане място за търсене на оптимални и реалистични решения на нелеките проблеми, които са назрели и чакат нашата адекватна реакция.

128

Оптимистични размисли на един редови избирател с десни убеж-дения

У нас напоследък сякаш се счита за проява на "най-висш вкус" и съ-

що на извънредна модерност това да се хвалиш, че нямаш никакви убежде-ния; било демодирано да имаш ценности и убеждения и открито и смело да ги заявяваш. Съобразно това незабавно почваш да се издигаш в очите на окол-ните ако се захванеш да тръбиш подобно на бая си Вучкова, че "всички са маскари", че "нема лево и десно", че не трябва да се гласува, щото, предста-вете си, "нема смисъл". Аз пък в това отношение съм крайно архаичен и смея не само да заявя, че имам свои убеждения и ценности, но и дори че ясно съз-навам кои са те. Ще се опитам да изразя своето разбиране, та белким и други хора изобщо зацепят за какво става дума.

Нещата са крайно прости и е непростимо на живееш в 21 век и да не си даваш сметка за тях. Защото всеки от нас е човек и гражданин, живее заед-но с много други хора в една голяма общност, в която нещата трябва да бъдат поставени така, че всеки от нас да има условия и шансове за успех, за устрой-ване в живота, за замогване. Онова, което е важно за нас като човешки съ-щества, и което аз особено високо ценя, е моята свобода, правото ми във всеки миг да избирам, сам да определям бъдещето си. Ако някой друг се опит-ва да ме съблазни да му подаря свободата си, обещавайки ми, че ако го сторя, той самият или пък "държавата" щели се погрижат за мен, аз тогава откривам, че това е чисто и просто една широко разпространена лява лъжа, на която никога няма да се поддам: свободата аз самия да определям живота си е мое най-драгоценно завоевание, от което няма да се откажа никога.

Ето че аз разбирам, че съм привърженик на една модерна дясна по-литическа философия и стратегия на живота. Не искам никой да ме носи на ръце, да се грижи за мен, да ме "оправя" и пр.; аз просто не искам държавата, нейните чиновници, пък и други, уж загрижени за мен хора, да ми се месят в живота и да ми пречат - тупкайки се по гърдите, че това било по "най-благородни подбуди". Моят принцип е: "Човешкото – човеку, кесаревото – кесарю, Божието – Богу", което значи, грубо казано, че всеки трябва да си гледа работата, а не да се меси в чуждите дела. "Всекиму – своето, всекиму – неговото" е принцип, от който не трябва да се отказваме, напротив. Искам държавата ми да е добре устроена, да има справедливи закони и действащо правосъдие, всеки, който вреди и накърнява чуждата свобода, да си получава заслуженото.

Чиновниците, пък дори и министрите ("министър" на латински значи "чиновник"!) да си вършат работата, за която аз, техен работодател, им пла-щам (от събраните от нас, гражданите, данъци иде тяхната заплата). Държа-вата не ми е господар, нито пък чиновникът, нито пък министърът, напротив, те са слуги на гражданите и народа; не аз завися от тях, а те от мене. Затова ако някой чиновник почне да ме изнудва да му дам рушвет, ще има да взема:

129

живота му ще почерня, но пари от мен той няма да види. Корупцията, която разяжда държавата ни – живеем в най-корумпираната страна не само в Евро-пейския съюз! – ще се намали само когато ние, гражданите, се разбунтуваме и почнем да не даваме рушвети.

Това са моите базисни ценности и не се срамувам че заради тях съм бил "немодерен". Аз вярвам в универсални човешки традиции и норми на живот, като на първо място сред тях поставям моралът, нравствеността, която ни прави човеци. Смятам, че да си човек означава тъкмо това: да не обръщаш гръб на духовното, да не се превръщаш в презрян материалист, напротив, да се водиш в делата си най-вече от по-висши нравствени подбуди. Да не вредиш на другия човек, да цениш свободата, достойнството, суверенността му - и тогава и той ще ти се отплаща със същото. Иска се толкова малко: просто да се уважаваме и да не си пречим. И да не си завиждаме, напротив, да се рад-ваме на успеха на другия. И да работиш здраво, разчитайки само на себе си, на своите таланти и сили; да не чакаш подаяния, милостиня и трохи от никой, особено пък от държавата. Ако почнем да спазваме тия най-прости норми на цивилизован живот, едва тогава страната ни ще се устреми към просперитета, едва тогава ще почнем да се разделяме с бедността и недостойнството.

Та аз като човек с десни ценности и убеждения съм противник на ля-вата лъжа във всичките й измерения, метаморфози и ипостаси. Лявата лъжа е многолика и най-коварна. Когато някой кандидат за власт почне да крещи на площада "Повервайте ми, дайте ми властта и аз ще нахраня гладните, ще помагам на бедните, ще се погрижа за слабите, държавата ни трябва да е "социална", ("Аз съм социален президент!" и пр.), никой няма да бъде изоста-вен на произвола, жертвайте свободата си, подарете я на мен, пък аз ще ви оправя и пр.", то тогава аз мигом разпознавам лявата лъжа и не се подавам на такива коварни съблазнители. Защото те имат обичая благодарение на власт-та само себе си да устройват - на цената на всевъзможни измами, кражби, злоупотреби; а пък гласувалите за тях наивници винаги им се налага да пият само по една чаша студена вода и да дебнат следващия си "спасител" и "чу-товен херой"!

Тази е моята политическа философия. Това са моите ценности, които аз определям като десни. Това искам да чувам от десните политици, от поли-тиците, които се зоват "десни" и имат претенцията да представят "десницата". И какво искам сега аз от тях, какво ние, десните избиратели, очакваме от тях в този момент?

В последните 8 години у нас младата ни демокрация беше превърна-та в шоу на лъжливи кресльовци и в шумна, най-пошла и безнравствена чал-готека. Ужасни злоупотреби извършиха управниците от две правителства, все излизащи с претенцията, че ще ни "оправят" ако им "поверваме". Някои им поверваха и пиха по една чаша студена вода. Вместо да бъдат използвани предимствата на европейското членство, управляваната от ченгета и леви

130

шмекери България пропусна златни шансове: бедността винаги е следствие на левите лъжи, недостойнството също. Властта се подиграва с гражданите, а те даже не усещат това; ако пък го усещат, роптаят глухо, мърморят, ала не намират сили да излязат масово на улицата и да накажат арогантните и само-забравили се управници. Шири се ужасен политически нихилизъм в масовото съзнание, медиите са под олигархично-правителствен контрол, страната ни стана руски "троянски кон" в ЕС, демокрацията ни е трафаретна, целта на кукловодите явно е да бъде дискредитирана самата демокрация, самата сво-бода и принадлежността ни към европейския жизнен свят, определян от най-хуманни и свободолюбиви принципи.

Десните сили у нас са разединени, но ще бъде грях да не признаем, че вината за това състояние е и на нас, избирателите. Въпреки всичко в тия години ние в Парламента имахме една принципна и непреклонна опозиция, представлявана от традиционните десни партии ДСБ и СДС. Опозицията вътре и отвън Парламента в създалата се крайно тежка ситуация е длъжна да надмогне всички различия, да се обедини по всевъзможни начини, за да ка-турне от властта БСП и ДПС. Които във всичките тия 20 години на прехода бяха най-деструктивна и вредна за просперитета на нацията и за европейската ни ориентация сила, а пък през последните години го доказаха така явно, че трябва да си кръгъл идиот ако не си го разбрал още.

Ако около традиционните десни партии възникне една мощна пре-дизборна коалиция, основана на принципи, програми и ценности, т.е. създаде-на върху идейна и ценностна близост (за мен това е най-сигурния критерий!), то това ще изиграе решаваща роля за промяна на окаяното статукво в страна-та. На ГЕРБ, имащ претенцията да е млада дясна, проевропейска и реформа-торска сила, трябва да му се даде шанс да покаже какво наистина е. По тази причина в бъдещия Парламент на всяка цена трябва да се състави едно дяс-но-центристко парламентарно мнозинство, което да избере правителство на основата на проевропейска и действена програма за преодоляване на послед-ствията от кризата, за ускорен растеж, основан на ефективно усвояване на евросубсидиите и целия ресурс на страната.

Аз съм уверен, че само едно такова дясно правителство има шанса да направи от днешна България една просперираща европейска страна, с доволни от живота си граждани, с постоянно растящ жизнен стандарт, с дейст-ващо правосъдие; точно такова правителство може да пречупи гръбнака на организираната престъпност. Разбира се, за тази цел трябва предсрочно да си иде проруският ни президент Първанов, който в тия години има важна роля за провалянето на европейското ни членство, за ужасните злоупотреби на власт-та, за невижданата корупция, в която той лично участваше, за олигархичния триумф, превърнал страната ни в подобие на така любимия му Узбекистан – и на "Матушката" му Русия, естествено.

Така виждам нещата аз, един обикновен избирател. Мисля, че е реа-листично да се сбъдне това, което, предполагам, не само аз желая. То се

131

желае от всички разумно мислещи българи в този момент, то е повеля на историческия момент, в който страната ни се намира. Но ще стане това, което направим ние, българите с европейски ценности и манталитет. Как ще стане ли? Ами лесно: ако всеки от нас най-настойчиво разговаря с поне 3-4-5 "разо-чаровани от демокрацията" свои близки, познати, приятели и ги убеди че е важно да идат да гласуват за десните сили. Само тогава наистина ще се сбъд-не това, което сме длъжни да направим за нашата България.

Промяната на ужасното статукво трябва да е наше, на гражданите, дело. Политиците, пък макар и десни, без нашата подкрепа не могат да напра-вят нищо. Един съюз на гражданите с проевропейски мислещите десни поли-тици ще се превърне в силата, която отново ще извади страната от кризата и ще преобрази нашата така поругана от досегашните си управници България. Зная, че това е възможно, защото вече сме го правили: защото "където е текла вода, пак ще тече"! Амин!

132

Импресия по Бокачо, или единственото средство български ми-нистър да подаде оставка

От великото до смешното има само една крачка. Това са думи на са-

мия Наполеон. Ще илюстрирам със своя разказ колко прав е бил великият мъж. И то с една случка от нашето така скучно ежедневие.

У нас всички все по-често се питат: аджеба, какво ли ще трябва да се случи в държавата, че един министър да вземе, та да си подаде оставката? Това е въпрос, който напоследък взе кажи-речи непрестанно да мъчи многост-радалното и многотърпеливо българско сърце.

Наистина, има доста храна за размисъл в тази насока. Ето, да речем министърката на бедствията. Станаха не едно и две наводнения, избухнаха пожарища, снегове и лавини ни затрупваха, случи се дори по време на най-екстрена за държавата ситуация дамата да си отмаря на плажа в странство, и нищо. Доказа се, че парите за възстановяването след една серия от наводне-ния са изчезнали по бездънните каси на партията на самата г-жа министърка, и пак нищо. Министерства си наперената дама и не й пука за нищо. Накрая всички се примириха и за да се поуспокоят поне малко почнаха на говорят, че Емел Етем не просто е министър на бедствията, ами самата тя е най-голямо бедствие. Пък после забравиха за нея, понеже станаха още по-скандални случаи: всяко чудо у нас, знайно е, е само за два-три дни…

То кой ли да хванеш министър все тая: сякаш се надпреварват кой повече гафове да направи и напук на всички пак да си остане на поста. Ето примерно образователният министър оцеля след историческа по мащабите си стачка на учителите, и дълго време беше водач сред министрите по арогант-ност и нахалство. Самият премиер пък лъга и усуква всекидневно и най-откровено през стачката, че не трябвало да се пипа от “излишъка” в бюджета, щото ако се пипне и стотинка щяла да настъпи икономическа катастрофа в държавата. А месец по-късно забрави тия неща, и направи така щото близо 2 милиарда лева да бъдат пръснати за каквото сварят министрите: такова яко и спешно харчене – ами не е шега, на ден по 100 милиона трябваше да бъдат пръснати! – държавата ни не помни в цялата си история. Ала ето че премие-рът не само че оцеля, ами и продължава да си ни дарява с милата си като на прогимназиальная девочка усмивчица всяка вечер по телевизията.

Не знам още на кой министър да се спра, толкова са много сгафили-те, че изборът е пребогат. Ето нещо съвсем прясно, именно случаят с изгоре-лите като факла наши сънародници, имам предвид случая във влака София-Кардам. Министърът каза, че няма да си подаде оставката, и удържа на дума-та си: и тоя е голям кандидат за титлата пръв гьонсурат на республиката ни! Самият президент пък по време на траура за изгорелите беше засечен да се развлича с отстрел на вълци из гората, ама и нему се размина: за него поне сме претръпнали, щото сме му свикнали да ни лъже както му скимне. Минис-търката на социалните грижи Масларова се оказа, че облагодетелствала с

133

поръчки фирмата на свои най-близки роднини, ама нищо; тя е същата, дето изкрещя на пенсионерите: еее, ама и вие пък не се наядохте най-после! Или нещо от този род беше казала, знам ли, помня ли вече?! Ама нищо, пак си министерства сякаш е вечна. Спряха ни финансирането по куп програми от Европейския съюз, злоупотребите с власт и пари са повсеместни, ония от Брюксел се видяха пишман че са ни приели, но нищо, никой не си подава оставката…

Ала ето че има един министър, който напоследък разби всички гьон-сурати от министерския съвет, и това е ненадминатият Румен Петков, шефа на МВР-то. За него си знаехме, че е замесен в разни далавери, че е следствен и подсъдим, ама никой не възропта когато го туриха за министър: явно се е сметнало, че оня, дето сам е намесен в престъпления, изглежда най-добре ще гони престъпниците! Щото тук си е Ориент, не е шега тая работа! И после се почна една серия от гафове, която не е за разправяне. Какво ли нямаше през годините на славното му министерстване: и екскурзии по яхти, платени от не знам си кой бос на мафията, и пребиване до смърт на гражданин при арест, и полицаи застрелваха хора при упражнения по волна стрелба в близката гора, и пребиване на фоторепортери, и куп неразкрити убийства, и всякакви други нарушения на закона от напетия министър, който по едно време по своя си инициатива почна да вади досиета и компромати срещу който му скимне. Накрая дойде и сагата Куйович-Муйович-Уйович, която дори и самият Шекспир не би могъл да съчини: оказа се накрая, че не само двама главни секретари на МВР, назначени от Р.Петков, са уличени във връзки с мафията, ами че дори и той самият се бил срещал с “оперативно интересни лица”, сиреч с бандити, с мафиоти!!! Ала министърът продължава да ни се хили от екраните всяка ве-чер, и не ще ли да си подава оставката, та не ще. Но ето че най-после се обя-ви конкурс за да се изобрети какво трябва да е онова невероятно струпване на обстоятелства, при които, да речем, ето този примерно министър-първенец да си подаде оставката. И занемя цялата интелектуална мощ на нацията в раз-мисъл по този казус, и почнаха да се пишат какви ли не прочувствени и умни разкази, с които куп кандидати се бореха да спечелят конкурса.

Ето че и аз, скромен писач, искам да участвам в конкурса, и не само искам да участвам, ами и ще се боря да го спечеля. А моето решение на зап-летения казус е абсолютно просто. Ето краткия мой сюжет, ненадминат обаче по достоверност и правдоподобност.

Министърът Петков тази вечер яката се беше насмукал в едно най-луксозно столично заведение, където ходеха само хора от висшия елит. Той, министърът, знайно е, обичаше да си посръбва, и то без мярка: всички помнят оня случай в Плевен, когато тогавашният кмет Румен Петков е бил засечен, здравата натаралянкан, да се облекчава в градския фонтан. Абе пикаел си човекът във фонтана, човещинка е това, какво чудно има?! Та и тази вечер същият беше толкова пиян, че едва се качи в служебната кола, която го подка-ра към софийското му жилище.

134

А в това време един нашенец, живеещ в стара къща наоколо, излезе на лунна светлина да подиша въздух и да се порадва на градинката си, пълна с цъфнали пролетни цветя. Тоя нашенец беше романтик и най-голям почита-тел на цветята. И затова навсякъде в градинката си беше насадил всякакви цветя. Най-голямата му гордост беше дъхавият здравец, насаден току-до оградата, състояща се само от железни пръти. Стигна обаче тази вечер до оградата си нашият романтичен любител на цветята, ала дочу нещо и му се наложи да приклекне в тъмното.

Защото в това време на министъра, естествено, зверски му се допи-ка, и той рече на шофьора бързо да спре. Шофьорът спря, а министърът чев-ръсто изприпка до близката оградка, където блажено започна да се облекчава. Ала за зла министерска участ нашият герой почна да пикае направо връз тъй милия на сърцето здравец на другия наш герой, който клечеше наблизо в тъмнината! Знайно е какво последва, нали? За тия, дето нямат достатъчно въображение и затова не се сещат сами за сюблимното продължение на тази сърцераздирателна нощна история ще ми се наложи да я щрихирам с неуме-лите си умения за писане на разкази.

Вбесеният наш сънародник със здравеца като видя какво прави няка-къв си там пияница скокна и хвана г-н министъра право за топките! Той, разби-ра се, не знаеше, че това е самият всемогъщ министър на вътрешните работи, който си имаше склонност да се облекчава гдето попадне. Защото ако знаеше едва ли би се решил на такава героична постъпка; ако знаеше щеше, разбира се, да прежали здравеца и да си закюти. Но понеже беше тъмно, той нямаше възможността да се отклонява с такива мисли и затова сграбчи, както казах, г-н министъра право за увисналите му топки!

Министърът се изпъна мирно пред оградата сякаш е забелязал, че от другата страна е минал самият върховен главнокомандващ: тъй здраво го стискаше за топките оня наш готов на всичко за здравеца си героичен съна-родник! И в този момент започна преинтересен диалог между заклещеният министър и притежателя на тия безжалостни клещи, които стискаха министер-ските топки:

– Какъв си ти бе, я ме пусни бързо! – едва простена г-н министърът. – Какъв съм ли, ще ти кажа аз какъв съм, мръсник такъв! Ще ми пикае

той в здравеца, ще ти дам сега да разбереш кой и какъв съм! – отвърна геро-ичният наш сънародник.

– Ей, човече, моля те, не стискай така, причиняваш ми адска болка! – изстена министърът.

– Да не стискам ли, та аз затова стискам, за да боли?! – отвърна лю-бителят на цветя, който се оказа, че има яки мускули тъкмо заради системното използване на копачи и мотики в цветовъдството. И за да покаже силата на мускулите си стисна два пъти по-силно по сплесканите вече министерски топки.

135

Министърът изстена яко и тихичко почна да вие, понеже го беше срам да не го чуе някой от охраната, вече блажено похъркваща си в министер-ската кола.

– Ей, идиот, пусни ми топките бе, аз не съм кой да е, моля ти се, ти човек ли си! – изви жаловито министърът на вътрешните работи.

– Нема значение кой си, който пикае в здравеца ми, ще му размажа топките ако ще да е самият Румен Петков! – отвърна нашенецът, който току-що беше гледал късните новини по телевизията и беше все още под прясното впечатление на съобщенията за безобразията на същия този министър.

– Стой, не стискай повече, ще ти кажа кой съм, отлаби само малко пресата – изскимтя нашият многострадален министър, на който в последните дни му се бяха случили толкова много коварни изпитания, че само това му липсваше: разярен любител на някакъв си там здравец да се впусне нощем му стиска топките само защото си е позволил да си облекчи мехура в шибания му здравец!

– Не ми пука кой си, майната ти, да знаеш повече да не пикаеш нико-га в здравец или в цветя изобщо. Виж във фонтани може, но в живи цветя не бива да се пикае – изкрещя съвсем развеселен нашенецът, в чието съзнание, при споменаването на името на министъра веднага проблесна, естествено, натрапчивата асоциация за знаменитите плевенски фонтани.

– Хей, пич, отпусни ми топките бе, моля те бе, ще ти дам каквото ис-каш! – почна да реве министърът, сещайки се, че ако в този момент каже кой е, може и да му ги откъснат. При адската болка министърът излезе набързо от алкохолния делириум, а съзнанието му вече работеше ясно и кристално чисто като ума на чекист, намиращ се в тила на врага. За малко сам да се възхити на самия себе си, ала болката, за зла участ, не намаляваше: оня изрод стискаше без капчица съчувствие!

– Добре де, може и да намаля стискането, ама ми кажи кой си, става ли? – запита нашенецът, в чието съзнание пък мина опасна мисъл: ами ако този наистина беше някой големец, който после да му запали чергата като го пусне?!

– Ще ти кажа, ама първом ми пусни топките! – отвърна министърът, чието съзнание, казахме, вече работеше прецизно като швейцарски механи-чен часовник.

– Ей, ти да не си самият Уйович та толкова се криеш, мама му стара, кажи кой си де, че ще стисна още по-яко! – рече цветарят, и за да придаде тежест на думите си, наистина стисна още по-силно.

– Стойййй, Румен Петков съм, пусни ме бре, говедо! – изцвили с пос-ледни сили многострадалният господин министър.

– Така ли бе, майтапчия, ще ми се подиграваш, а?! Чакай аз да стис-на още! – отвърна цветарят, който вече беше забравил за здравеца, и стиска-ше министерските топки вече само от любов към спорта.

136

Министърът така облещи очи, че светлината, идеща от ярката луна, се отрази като в рефлектор в очите му, после в собствените очи на цветаря, а накрая се върна и освети министерското лице: удивеният, но и неимоверно зарадван цветар наистина съзря, че това е самият Румен Петков! Естествено, той след това откритие стисна още по-здраво самите топки, не само стисна, ами и дръпна, а пък министърът се изпъна като пружина и промълви само това:

– Кажи каквото искаш ще ти дам, само ме пусни, моля ти се!!! – Тъй ли? Абе щом си министърът, я вземи бръкни в джоба на шли-

фера си, и извади тефтера, та да си напишеш оставката още тука пред мен! – отвърна цветарят, който, явно заради системното гледане на новини беше станал вече човек с най-будно гражданско съзнание. А и понеже си беше умен, набързо съзря в инцидента една мечтана, толкова щастлива и така ненадейно удала му се възможност да спаси нацията и държавата от тази напаст. А пък понеже министърът при борбата се беше разгърдил, от джоба на шлифера издайнически блещеше един големичък тефтер, в който той имаше обичай да си записва “некои мисли”.

– Как така бе, каква оставка бе, нема такова нещо бе, я ми пусни топ-ките бе, идиот! – съвзе се министърът, готов заради властчицата и топките си да пожертва.

– Тъй ли – озвери се цветарят с будно гражданско съзнание – сега ще видим дали няма да изпълниш заповедта ми! – и при тия думи той така жестоко го стисна за топките, че Румен Петков моментално грабна тефтеря със свободните си ръце. А пък цветарят, който сам не вярваше, че някога ще му се удаде шанс да промени историята на отечеството, лекичко отпусна менгемето отдолу, та господин министърът по-удобно да пише.

– Нали знаеш как се пише оставка? – запита цветарят, който беше уверен, че този литературен жанр не се ползва с авторитет сред министерско-то съсловие.

– Знам, не се бой, ще я напиша перфектно, само олаби стискането – отвърна стенещ министърът. За щастие зарадваната Луна така увеличи све-теното си, че министърът си пишеше спокойно, сякаш на рамото му блещеше фенер.

Картинката, погледната отстрани, беше много приятна за гледане: хванат за топките български министър пише оставката си! И понеже издайни-ческата Луна светеше ярко, то на цветаря му светна в акъла, че се налага да нареди на министъра да повика по джиесема си и репортерите, та да заснемат историческия момент.

– Щом завършиш с писането, ми кажи, а след това вземи, та звънни на репортерите да дойдат да заснемат събитието. Можеш и премиера Стани-шев да поканиш! Ако искаш и президента покани, нема проблеми. Покани който искаш, оставката ще я връчиш лично още сега!

137

Румен Петков изстена като заклан, ала нищо не можа да каже, защо-то оня злодей отново го стисна за топките така, че му изхвръкнаха най-едри сълзи от очите.

И министърът, просълзен и скимтещ, дописа оставката си, а после изпълнително позвъни на репортерите и на премиера. Оня го държеше здраво за топките. Мърдане нямаше, след малко оставката щеше да бъде връчена. Кварталът след десет минути се озари от фаровете на репортерските коли. Фотографите с наслада щракаха и увековечаваха историческия момент. След малко дойде и самият премиер, който бързо получи оставката и даже под натиска на граждански активния цветар най-тържествено заяви пред всички медии, че Р.Петков вече не е министър.

От този момент историята на България тръгна в друга и съвсем пози-тивна насока. Всички вече знаеха, че има само едно средство български ми-нистър да подаде оставка. Веднага най-престижна професия стана професия-та “чистач на тоалетни”. Защото, знайно е, че всички, дори и министрите, пика-ят. И имат топки, разбира се. Тайната на нашата демокрация беше разбулена и България уверено тръгна напред. Дори и министрите, да не говорим пък за депутатите, започнаха да работят най-съзнателно когато си представеха какво ги чака ако не си вършат свястно работата.

А пък президентът си сложи в кабинета картината “Министър пикае в здравец”, която академик Светлин Русев веднага нарисува – та да увековечи случая, променил завинаги съдбата на Родината.

138

Нужна е повече човечност, за да се избавим от многоликото зло

Един проблем отдавна занимава мисълта ми, но все отлагам да из-ложа по-пълно своето разбиране. Изглежда защото този проблем е личностен, което пък означава, че е твърде “хлъзгав”. Интересуват ме чисто личностните и психологически особености на “дясноориентирания” човек.

Понеже напоследък стана крайно модерно да си “десен”: ето, и бат ви Бойко излезе с тази душераздирателна претенция. Току-виж, и Азис скоро ще смени ориентацията си и като едното нищо ще почне да се представя за “де-сен”. Някои твърди леви глави пък обвиняват дори и Дмитриевич, че бил ста-нал “десен”! И Гоце чат-пат го определят като “изменник на левите ценности”, ето че и той се оказва “десен”. Царо пък, разбира се, по дефиниция си е “де-сен”, нищо че рипа на хорото вече толкова години, прегърнат все с леви ченге-та. Божо Димитров и Волен са “патриоти-националисти”, което значи, че авто-матично били не просто “десни”, ами и “крайно десни”. При това трябва да се отбележи, че самият Божо е толкова широко скроен, че той комай единствен у нас е “ляво-десен” – и такова чудо доживяхме да видим. И така нататък, има модна тенденция за “подесняването” на нашия елит: оказа се, че само бай ви Вучков си остана ляв. Нацията ни, ако съдим по изборите и по копнежите й, в мнозинството си е лява, а пък лидерите й все “десни” – как става тази работа?!

Тия пък, които по начало са си десни – понеже не само имат претен-цията да са такива, а са доказали с дела, че отстояват десните ценности – биват обвинявани, че по най-коварен начин били замаскирани или дегизирани леви, които само се били представяли за десни, а в същност си били хептен леви. Ето за такива като Костов – то комай друг и не остана! – се приказват такива приказки, и то най-вече от загрижените за “чистотата” на дясното ме-дии, които обаче не се смущават да сеят всекидневно в съзнанията не някакви други, а все леви илюзии. Сиреч, оказва се, левите станаха “десни”, а пък десните си били “леви”: да му се не начуди човек как стават тия работи?! И като апотеоз на всичката тази нашенска далавера се извисява титаничният пророчески глас на народния трибун бай ви Вучкова, който всяка неделя кре-щи патетично, че у нас няма леви, няма десни, щото всички си били все... десни! Няма да се учудя, ако станем първата в света поголовно дясна нация, която обаче в мнозинството си е напълно податлива и подвластна тъкмо на левите лъжи. И която точно по тази причина се управлява все от крадливи леви шмекери – най-светъл пример: марксисткият философ Ахмед-Сава Дога-нов! Шмекери, които обаче за да не опетнят с нещо чистотата и белотата на лявото, не се гнусят да се представят все за “десни”, та този народ во веки веков да си остане пленник все на тия същите крадливи леви шмекери! Нап-равили напоследък така, че целият Европейски съюз пропищя от кражбите им - и спря всички субсидии за България!

Ето в тази ситуация ми се иска да хвърля повечко светлина върху психично-личностните особености и закономерности на привържениците на

139

това побългарено, чисто нашенско “дясно”. Оставям настрана, доколкото това е възможно, ценностните характеристики на автентичния десен, за които мно-го съм писал, за да съсредоточа вниманието си тъкмо върху чисто субективни-те, психологически и личностни характеристики на типичния, на масовия, на нашенския “десен”. И на тази основа, доколкото е възможно, ще се опитам да формулирам поне няколко основни психологически типа “десничари”, та когато на наивния човечец-избирател му се налага да си избира водачи из тази наха-кана и толкова нахална гмеж от все “десни” кандидати на славата, да може по-добре да си направи сметката кой какъв всъщност е. И после да не съжалява че за пореден път се е подвел или че е бил най-грубо излъган.

Ето обаче че ми се налага с няколко щриха да опиша идейно-душевния и ценностен комплекс, който има свойството да прави “автентично десен” всеки един претендиращ да е десен индивид. Това е нелека задача, но пък няма как да бъде заобиколена, понеже ми е нужен ясен и точен критерий, мерило, чрез което по-нататък да мога положително и със сигурност да разг-раничавам “автентично десния” от фалшиво десния индивид, деец или граж-данин.

Да си десен в едно същностно, а не само външно и чисто субективно-претенциозно отношение, означава:

● да си индивидуалист, сиреч за теб индивидът, личността, отделно-то човешко същество с неговата свобода да е водещото; общността (масата, тълпата, “народът”, “класите” и пр.) за десния човек са само производни, вто-рични образования, докато крайъгълен камък на човешкото е самостойният, автономен, свободен индивид;

● да не чакаш държавата или правителството да те оправят, да раз-читаш единствено на собствените сили; ако пък ти самият искаш да се опра-вяш за сметка на държавата (общността), сиреч ти се иска да паразитираш за тяхна сметка, то това означава, че не си и не можеш да бъдеш никакъв десен;

● да държиш на някакви правила, регулиращи човешките отношения, в това число не само законови и юридически, но и морални, и до такава степен да си проникнат от съзнанието, че тези правила са жизнено необходими, че ти самият никога в поведението си да не ги нарушаваш; ако приемем, че десетте Божи заповеди са квинтесенцията на един общочовешки морал, то следова-телно онзи, който нарушава някое от тях, сиреч показва незачитане и неува-жение на друго човешко същество, не може да е десен (лъжльовците и крад-льовците, примерно, не могат да са десни);

● автентичният десен възприема частната собственост като свеще-на, за него тя е вечна опора на икономическия просперитет и на човешката свобода; следователно той не крадеи дори не мечтае да има сгоден случай да се накраде здравата; ако гражданите са ощетявани от някой управник, при-мерно с разпределението по фирми на “наши хора” на близо 2 милиарда бю-джетен излишък, то такъв управник не може да е “десен” (Дмитриевич, Доган и Сакс-Кобургът, направили това, очевидно не са никакви десни!);

140

● автентично десният човек вярва в Бога, или поне най-искрено ува-жава тия, които са религиозни; който няма страх от Бога и спекулира с една фалшива, показна “вяра”, сиреч като атеистът Гоце Първанов започне да държи свещи и да се кръсти пред телевизионните камери, такъв лицемер не може да е десен;

● ако някой автентично десен пожелае да работи за една успешна политическа кариера, сиреч иска да стане кандидат за власт, то такъв човек го прави най-вече по морални, безкористни подбуди; за такъв не славата, не парите, не пъченето на парадите са привлекателното, а той е движен от едно висше съзнание за дълг пред нацията, движен е от едни по-възвишени дър-жавнически подбуди за мисия; властта е тежко бреме, което може да се поне-се само от силни личности със здрави ценности; слабаци като личности и безнравствени същества с кариеристични подбуди не могат да бъдат десни политици, ерго Дмитриевич и Гоце са съвсем леви, горките;

● автентично десният управник се огражда от автентични и способни личности, той не се страхува от личности с някакво умствено или духовно превъзходство, за него водещото са единствено качествата на личността; когато някой управник, претендиращ да е десен, се обкръжи от нищожества, подбрани по случаен или субективен принцип – “оти са наши ора, от нашта партия, оти са наша рода!” – такъв управник не може да е десен; ерго, Волен, турил цялата си рода на депутатски места, и други такива шмекери, са си типично леви; който разглежда властта като начин да се пооблажи, такъв не може да е десен;

Мога още дълго да продължавам в този маниер, но стига толкова. Смятам, че основното се разбра – поне от ония, които искат да разберат. Сега обаче идвам до най-трудната задача в това есе: да опиша как тези водещи моменти се преформират на една чисто психологическа и личностна основа, как те се “побългаряват”, как придобиват една чисто нашенска окраска. Това наистина е колосално трудна задача, понеже нашенският роден гений е твър-де многолик и могъщ в изявите си. Тук ще ми се наложи да опиша отчасти, доколкото е възможно, психологията на дясното менте, другояче казано, на чалга-“дясното” - или пък както искате го наречете.

Първата типично нашенска черта, която описва поведението, пък и чувствителността на “дясното” менте, е абсолютното пренебрежение и незачи-тане на личностните характеристики на хората. Такива излъчват нескривано пренебрежение към другите, досущ като това, което не пропуска да покаже, примерно, софийският генерал-кмет: “Асфалтирах ви еди колко си улици!”, “Запълних ви дупките!”, “Изчистих ви боклуко, какво още искате?!”, “Аз ще ви оправя, само да ми паднете!”, “Ох, да ми паднете, ще видите вие дебелио край на тоягата!”. Но понеже само ако ти самият си личност ще можеш да оцениш по достойнство една друга личност, то изводът е, че "дясното" менте е носител на една крещяща безличност. И понеже безличните в нашата така изстрадала от десетилетен комунизъм общност са подавляющо мнозинство, то оттук

141

следва, че ония политици, които са най-рейтингови, които са любимци на социологическите агенции за сондажи, който са най-популярни, които са, сле-дователно, най-изявени популисти, точно те не могат по никакъв начин да бъдат десни политици. В среда като нашата автентично десните политици са най-мразените от отдадената на безличността общност. От което следва, че бат ви Бойко Борисов, любимецът на медиите, на “народо”, на олигархията, на милицията, на ченгетата от ДС, на абсолютно всички, който е и най-удобната опозиция на нашата арогантна левица, не може да е десен, той затова е най-очебиен пример на “дясно” менте. По тази логика пък най-мразеният от общ-ността, медиите и ченгетата политик, именно Иван Костов, се оказва, че е комай единственият десен политик на България.

Изводът е, че личностно непълноценни индивиди не могат да бъдат десни граждани, камо ли пък десни политици. Което обяснява защо у нас сега автентичното дясно е в криза, а пък арогантното “дясно” политическо менте е във възход. Ако един политик претендира, че е десен, то вие можете да раз-берете, че той не ви лъже единствено ако усетите, че ви уважава, че не ви се подмазва, че ви казва истината, колкото и да е горчива тя, че не лицемери, че не ви прави мили очи, че не се тупка по космясалите гърди, че не простее, че не е, следователно, простак, че е мислещ човек, че е искрен, че излъчва в ефира около себе си доброта, личностност, благородство, благост. Автентично десният не може да допусне да заразява феновете и избирателите си със злобни чувства, със завист, с корист, като примерно почне да тръби: “Като взема властта, аз за всички ке се погрижа, ке земем богатството на богатите, и ке го дадем на вас, на народо, на беднотията!”. Е, разбира се, само Волен, апелиращ за национализация, пък и бай ви Вучкова, са искрени в тия си попу-листични копнежи, докато другите, по-сериозните лъжльовци, няма да се из-дадат така наивно, те обаче доста по-префинено ви баламосват.

Автентично десният кандидат за властта не спекулира с религията, той не е като Гоце или като Румен Петков, който в последно време прави за щяло и не щяло все водосвети, било за новите полицейски коли, било пък за първата копка на някакъв полицейски участък, и кани за тази цел явно все духовници с пагони. Оня политик, който повтаря в несвят, че е кристално чес-тен и че е невинен като чиста вода ненапита, е лъжльо или поне е най-отвратителен лицемер; това не е дясно поведение, защото нормалното е за твоята честност другите да съдят, и то по постъпките ти, а не защото си се тупкал по гърдите. Съветниците по пиар на бат ви Бойко Борисов са изглежда пълни кретени щом не му дадат поне един смислен съвет – и щом го карат да прави точно обратното на онова, което трябва. Нахалост си харчи парите той за тия некадърници…

Но най-важното е кой с какви се обкръжава: ако някой е солидна, т.е. дясна личност, той търси и се обкръжава по възможност само с достойни, смели, кадърни, умни и мислещи хора; по екипа на този или онзи кандидат за властта можеш да установиш с положителност колко струва той самият. Безс-

142

порната личност-водач се обкръжава все с ценни личности, а пък безличният, ментето, се обкръжава все с безлични и с ментета, сиреч със себеподобни. И още едно нещо, което е фатално важно: десният лидер прави всичко възмож-но, което е по силите му, вътре в неговата партия да има автентична демокра-ция, да има атмосфера, която да осигурява растеж на истински способните, на личностите, които не са склонни да жертват личността и достойнството си само и само да се докопат да някой пост. Ако това го няма в някоя партия, то тази партия не може да е дясна, а пък водачът й, разбира се, не е никакъв десен лидер, той е просто едно претенциозно и надуто “дясно” менте.

Ето в тази връзка искам с горест да спомена, че у нас, уви, няма нито една партия, вътре в която да има вътрешна демократична атмосфера, спо-собстваща за изява и растеж на младите, на кадърните, на инициативните и на смелите. Категорично твърдя това, и то важи за всички партии, за левите да не говорим (те не са нищо друго освен чисто и просто най-типични мафии и конгломерати от икономически групировки за далавери и за скубане на държа-вата и на обществото!), но и за всички ония, които претендират да са десни. Това важи и за партията, на която симпатизирам, а именно за партия Демокра-ти за силна България. Ето че аз, “костовистът”, тук искам да изтъкна най-големия недостатък на нейния, а преди това и лидер на СДС Иван Костов, който или не можа, или не пожела да установи същинска демократична ат-мосфера в партии, които по дефиниция се определят като демократични и десни. По тази причина и в СДС по времето на Костов, и сега в ДСБ проспери-рат не най-достойни, дейни, безкористни, талантливи и десни личности, а “пара-десни” и направо безчет “десни” ментета, които са образцови носители на един неизкоренен ляв стереотип и манталитет. Тук е и най-големият проб-лем на един все пак най-изтъкнат български държавник като Иван Костов. На неговото неумение да открива и насърчава най-достойните личности се дължи и неговата трагедия: той беше предаден и злепоставен все от ония, с които в тия години се обкръжаваше. А Костов се обкръжаваше най-вече все с арогант-ни некадърници, с безскрупулни кариеристи, с лицемери и лъжльовци, които бяха способни да предадат не само него, ами и собствената си майка. Но аз за тия неща съм писал на много места, и особено пък в последните две свои книги: Българската душа и съдба и последната, която сега подготвям за печат – Страстите и бесовете български.

И така, у нас успоредно с растежа на дясната личностна идентичност ще расте количествено и онази общност, съставена все от свободни и само-дейни хора и граждани, които са носители на един автентичен десен морал и на едно автентично дясно съзнание и поведение дори. Самият живот ще нап-рави така, че все повече хора да се убеждават всекидневно, че като нация сме за наникъде ако залагаме на дребничките далавери, на прецакването си един друг, ако залагаме на лъжата, на измамата, на долнопробното мошеничество. Постепенно мнозинството от хората ще почне да се впечатлява не от арогант-

143

но-простеещи “политически пичове” като бат ви Бойко примерно, а от по-стойностни и автентични личности, което пък е предпоставка малко по малко да почнем да се освобождаваме от натиска на тази безскрупулна напаст на безличността и на простащината, заливаща ни сега всекидневно. Едва в така-ва атмосфера ще се появят и автентични десни политици, от които България има съдбовна нужда.

Дай Боже този ден да дойде по-скоро: но той ще дойде тогава, когато ние, българите, се отвратим до дъно от парвенющината, от лъжливостта и от простотията на чалга и менте политиците. Сиреч когато и ние, избирателите, станем поне малко по-добри. И почнем да се възхищаваме от доброто, а не от лъжата и от злото. И започнем съвсем искрено да ненавиждаме мошениците, които сега всекидневно тровят живота ни, а пък ние не само им прощаваме, ами дори им се възхищаваме! Денят на “правдата голяма” в България ще дойде едва когато мнозинството от нас преживее фатално нужния ни като нация поврат към свободата, към морала и към човечността. Нужна ни е пове-че човечност – защо само така ще се избавим от вездесъщото и от така мно-голикото зло.

144

Блогърът – най-свободният политически коментатор

Да приемем, че политически маркетинг е сферата на “продаването” на политически внушения. Главният проблем тук е: как да се направи така, че дадени индивиди и дори слоеве в общността да бъдат заразени с някакви ценности или поне внушения, зад които стои определено съзнание за коренни човешки интереси. Другояче казано, трябва да се подирят най-ефективните средства за овладяването на душите на гласоподавателите, за приобщаване-то им към определена кауза, за разпространението на съответните политичес-ки философии, за избистрянето на съзнанието, свързано със сферата на по-литическото.

Тези проблеми са особено важни в общества като нашето, в които липсва демократична гражданска култура и традиции, в които самата демок-рация е застрашена от попълзновенията на един най-пошъл и авторитарен в същината си популизъм. И понеже олигархията у нас използва всички средст-ва за решително и цялостно узурпиране в свой интерес на нашата млада демокрация, то от нас, гражданите, се изисква да си я отвоюваме и върнем обратно. Ще се опитам да покажа как може да стане това, като акцентирам само върху един от начините.

Днес мнозинството от хората у нас са безкрайно разочаровани, обър-кани, настроени нихилистично, което вещае опасност за отказ на това мнозин-ство от демокрацията и дори от самата свобода. Тази атмосфера е безкрайно благодатна за политическите шарлатани, които сеят най-коварни илюзии, а пък кандидатите за власт, сиреч да ни “оправят”, никнат като гъби след проле-тен дъжд. Медиите – официалните, казионните, конвенционалните, именно вестници, телевизии и радиа – са станали оръдия за най-груба и безпардонна политическа експанзия на олигархията в нейната битка за обезсърчаване на гражданското общество, стремящо се да запази своя приоритет, своите права, своята автономия. И в тези условия, оказва се, интернет и в частност полити-ческите блогове остават единствената територия, отчасти свободна от поли-тическата експанзия на олигархията, т.е. са последното място, където гражда-ните могат свободно да обменят убеждения, ценности, чувства, мисли и съз-нание.

Ето защо нека да подберем от многото аспекти на проблема следни-ят, който, струва ми се, е най-важен в тази връзка: даваме ли си сметка за огромната сила, изразяваща се в пораждането и препредаването на внуше-ния, с която разполагат политическите блогове? И, на второ място: как се ползваме от тази сила? Политическите блогове имат най-голям ресурс за въздействие върху съзнанията на хората, и това се дължи на особената наг-ласа, която има спрямо политическото свободният и непрофесионален поли-тически анализатор, какъвто по същество е блогърът, интересуващ се от по-литика и пишещ за политика. Нека да сравним тази нагласа с всички други

145

възможни нагласи, и да откроим предимствата на изцяло свободния блогърски политически анализ.

Всъщност, нека да започна с това, че блогърът всъщност е свободен от всякакви условности, негови граници, т.е. граници на свободата му са само онези, които сам той си налага, сиреч неговата субективност и личностност е единствен предел на свободата му. Тази изключителна свобода е извор на сила, но тя е и твърде опасна. От нея блогърите трябва да се ползват като насърчават включително и у самите себе си едно по-високо гражданско съзна-ние, чувствително най-вече към реалните проблеми на общността – и не скри-ващо истински важното, болезненото, значимото, решаващото, определящото.

На второ място блогърът спрямо политическото е в същата позиция, в която е поставен и всеки друг гражданин: има някакви политици, които ние сме ги избрали, тези политици нещо са обещавали, ала, примерно, след като са се докопали до властта, са забравили за обещанията си, а пък на тази основа ние, гражданите, се чувстваме излъгани, поради което се възмущава-ме, бунтуваме, мърморим, оплакваме се, даже се вайкаме до небесата, не виждайки никаква основателна надежда. Да изрази своето гражданско съзна-ние има потребност всеки човек, и всеки го прави както и където може: някои го правят само в политическите препирни в дома, в кръчмата, в кафенето, други се мъчат да направят така, че гласът им да се чуе от повече хора (пишат писма до вестниците, обаждат се в политическите предавания на радиата или на телевизиите и пр.), а пък трети, представете си, си правят блог, където описват своето настроение, своите реакции, своите емоции спрямо онова, което се случва около нас, в реалния политически живот. Оказва се, че това родство в нагласите на политическите блогъри и на обикновените възмутени или развълнувани граждани е от решаващо значение за пораждането на пъл-на съпричастност и доверие между създателите (блогърите) и потребителите (читателите) на политически симпатии и антипатии. И само на тази основа, струва ми се, може да се схване огромната сила, мощното влияние върху съзнанията, което като ресурс е скрито в една привидно толкова безобидна проява като прословутото “политическо бложене”.

Политическият блогър си пише нещо там, което го е развълнувало – изразява своята съвсем интимна и лична емоция. Мъчи го този човек някакво чувство и той го излива като пише свой анализ, бележка, коментар. В тези уж откъслечни писания обаче е скрита сила, която е по-мощна даже и от динами-та: тя може да взриви съзнанията, да ги овладее, да насърчи много хора да потърсят истината, да се отърват от илюзиите си, да се пробудят у тях граж-дански чувства и съзнание за граждански дълг и свобода. Всичко тук е безк-райно интимно, деликатно и също така пределно динамично: никой не може да даде някаква гаранция за ефекта, който може да се очаква от това, че някой си блогър нещичко там е написал. Тук е възможно най-мощно влияние да има не най-осмислената и ясно изразена позиция, ами съвсем случайно подхвърле-ната фраза. Защото никой не знае какви емоции тази случайна фраза може да

146

отпуши или да задвижи в душите на читателите на този или онзи блог. А пък и самите блогъри, пишещи за политика, предполага се, четат други политически блогове – ето защото възможно е нещо подхвърлено тук или там за кратко време да зарази или да овладее хиляди съзнания. В един момент такъв един прилив, възникнал по политическите блогове, ще премине през форумите, чатовете, ще ирадиира, ще се изхлузи по най-различни канали извън интернет и ще стане реален фактор за промяна на съзнанията в обществото изобщо. Опитвам се да опиша отчасти механизма, на който се дължи наистина огром-ната сила, потенциално скрита в политическото блогърстване.

Това, което могат да го правят най-вече политическите блогъри – по-неже, както казах, тяхната нагласа спрямо политическото е дълбоко родствена на нагласата, която имат в това отношение и останалите граждани, т.е. тук има пълно покритие и адекватност между двете нагласи – се мъчат да го правят и другите дейности, свързани някак си по-професионално с политиката, а имен-но дейността на самите политици, на журналистите, на професионалните политолози. Нека съвсем накратко да представя ресурса за влияние върху съзнанията на гражданите, които тези дейности имат и носят в себе си.

Професионалният политик – всъщност, нему това му е работата – апелира непрекъснато към съзнанията и се опитва да ги предразположи да му повярват, да спечели доверието на избирателите, да ги приобщи към дадена идея или кауза. Политикът е обаче кандидат за властта, а пък гражданинът е носителят на тази власт. В опитите за чисто политическо приобщаване този момент, оказва се, е решаващият: политикът прави всичко, за да “подкупи” гражданина, та този последният да се размекне и да му подари доверието си и гласа си. В това отношение политик-гражданин е налице един неизбежен търговски момент: единият иска да купи, а другият се налага да продаде гласа си (у нас напоследък някои политици схванаха това съвсем буквално и почна-ха да купуват гласове за по... 5-10 лева!). Пазарлъкът обаче често може да е неуспешен, особено като знаеш и усещаш, че политикът ти прави “мили очи” не защото много те обича – а иначе политиците, не знам дали сте го забеля-зали, се разтапят от нежни чувства към избирателите си, особено това е ха-рактерно за предизборните периоди! – а просто защото трябва да ти отмъкне гласа. Това, че у нас вече около 70% от гражданите не се поддават на внуше-нията на политиците, не вярват на политиците, и не ходят да гласуват изобщо, показва, че политическият маркетинг, осъществяван от самите политици, у нас е в дълбока криза. Това е криза всъщност на доверието, крайно опасна за бъдещето на демокрацията ни.

Ала това, което не могат да го направят самите политици, са готови да го направят – разбира се, срещу заплащане – журналистите, политолозите, поръчковите социологически агенции. Ето този е ключовият момент – става дума за произвеждането срещу заплащане на някакъв продукт, който да успее да внуши повече или по-малко ефективно някакви изгодни за тази или онази политическа сила настроения, симпатии-антипатии, чувства, убеждения и пр.

147

Гражданите така или иначе – освен пълните наивници, разбира се, които у нас, за съжаление, съвсем не са малко – вярват на такъв тип убеждаване, но вина-ги като си имат едно наум. Начинът гражданите да повярват на политолозите, на журналистите и на поръчковите практически социолози, е като им се зададе базисното убеждение, че това са “обективни” и “експертни” мнения, които уж имали по-голяма стойност и тежест. Но това са “експертни мнения”, произвеж-дани и правени с цел да се спечелят пари. Такива “експертни мнения” така или иначе са стока на пазара, а това би следвало да насочи мислещия избирател в посока на осъзнаването, че някой се опитва да го будалка и баламосва, и то печелейки за това немалки пари. Оказва се, в крайна сметка, че и журналисти-те, и политолозите-експерти, и поръчковите практически социолози служат най-усърдно на едно политическо статукво, което ги изхранва, на което дължат благоденствието си. Което означава, че те нямат интерес да работят за раз-рушаването му, значи те няма да насърчават настроения, които не са изгодни именно на статуквото. Разбира се, за такива служители на статуквото послед-на грижа е истината или пък интересите на гражданите, още по-малко пък ценностите на самата демокрация. За дълбоката криза на гражданското съз-нание, на която сме свидетели в последните години, огромна отговорност носят именно платените журналисти без съвест, политолозите и социолозите от същия безнравствен търговски тип, които години наред упорито работиха да се стигне в крайна сметка до тази ужасна морална криза, в която сега се намира младата ни демокрация.

И така, оказа се, че свободният политически анализатор, какъвто по самото си естество е блогърът, е единственият некомпрометиран в тази сис-тема за “ръсене” на внушения, илюзии, страсти, чувства, идеи, съзнание и пр., каквато по начало е политическият пазар. Блогърът е неуморният дон Кихот на този пазар. Него все още никой не иска да го купи, поради което блогърът за момента се ползва с блестяща неопетнена репутация. Някои блогъри ще предпочетат в близко бъдеще да се продадат и да почнат да обслужват срещу пари определени политически сили – това е сигурно. Но други и, да се надя-ваме, повечето блогъри ще осъзнаят, че нравственият авторитет е безкрайно по-ценен от всякакви пари. Защото той е огромна сила, която ако се насочва от по-благородни ценностни подбуди и императиви, може да доведе до прос-перитет цялата общност. От една такава жизнена стратегия на свободата и на автентичната демокрация в крайна сметка ще се облагодетелства не този или онзи, а всички, цялата общност, нацията. Ония, които са склонни да следват само своя личен прагматичен интерес и се продават за мизерни пари, в крайна сметка сами се прецакват. Ще дойде и у нас момент, в който все по-голямо значение ще имат такива “вятърничави неща” като безупречната репутация, авторитетът, нравствената чистота, които всъщност единствени са основата на автентичното доверие. На лъжци и на продажници никой не вярва. Който сред блогърите бърза някому да се продаде, ще загуби, ще се мине, сам ще се прецака. Който обаче докрай остане верен на мисията на напълно свободния

148

политически анализ, такива хора ще съдействат за поврата на цялата общност към благоденствие, от което наистина ще се облагодетелстват всички. Ще дойде момент мнението на един наш редови блогър с по-голяма аудитория, която обаче му вярва тъкмо заради безупречната му нравствена репутация, да струва много повече от мнението дори на най-скъпоплатената журналистка у нас сега: Валерия Велева например. То и сега е така, но това още не се съз-нава, защото на такива като Валерия Велева едва ли някой изобщо вярва. Ще се появят и медии (списания, вестници, телевизии), които ще търсят и ценят високо не изявите на поръчкови проституиращи с таланта си журналисти, а на истински свободните духове сред блогърите – и, да се надяваме, сред журна-листите. Защото нашата демокрация съдбовно се нуждае и от свободна и автентична журналистика.

Едва тогава ще настъпи и така желаният нравствен поврат в живота на нацията ни. Едва тогава и политическото ще загуби тази отвратителна нимба на безнравственост, от която то сега е окръжено – и която предизвиква такава погнуса у гражданите. За това блогърите, за които свободата е най-висшето, и които имат известен нравствен усет, могат да допринесат изключи-телно много, прекалено много даже. И в това се крие невероятната сила на автентичната свобода, която засега у нас се е приютила и свила само в интер-нет. Но тя няма как да бъде удържана дълго само там, тя ще избликне и на-вън, в реалния живот. И едва тогава ще дойде сетният час на така арогантната и самозабравила се господстваща българска олигархия.

149

Религията в училище – не трябва да им позволим да се погаврят и с най-святото

Ето че от известно време пак се зашумя за това трябва ли да се учи

религия в нашите училища. В битката се включиха не само политици и богос-лови, ами и синодалните старци – същите ония, които и пръста не си мръдна-ха толкова години да реформират и по този начин да вдъхнат поне малко живот в българската църква. Разбира се, и представителите на другите веро-изповедания също изказват своята гледна точка – това е нормално. И ето че редовият гражданин, както обикновено става, вече не знае какво да мисли, поради което, общо взето, все повече и не му пука за това какво става и те-първа ще става в родните ни училища.

В тия разгорещени дебати обаче често се спори по подробностите, докато всъщност не е изяснен все още принципът. Затова много често споре-щите не правят друго освен да изявяват своята ограниченост, своето неразби-ране на спецификата на религията, явяваща се форма на духовен живот. Това води до доста конфузии, които обаче и спорещите, и наблюдателите, разбира се, не могат да осъзнаят като такива – защото за това се иска яснота относно най-главното, фундаменталното. Ще се постарая да изложа своето разбиране тъкмо за онова, от което зависи всичко останало: идеята, същност, истината на големия проблем за ефективността на духовните въздействия върху лич-ността.

Аз съм преподавател по философия, а философията, наред с рели-гията и изкуството, също е форма на изявяване на духа. Моята дисертация – незащитена, впрочем – е точно върху това, за спецификата на отделните духовни форми, нейна тема е Философско учение за човека и формите на духа. От години в своята преподавателска практика аз, в нарушение на дейст-ващите правилници, и по своя идея, съм преподавал онова духовно съдържа-ние, което е свързано с вярата в Бога – именно в моето преподаване на фило-софията, пък и на психологията. Ето защо, смея да твърдя, съм вътре в глав-ния проблем – вярата в Бога е най-интимно и деликатно човешко отношение! – което ми дава право да говоря по същество и по-дълбоко. А точно това не може да направи мнозинството от разгорещено дебатиращите за религията в училище, понеже те общо взето говорят общи приказки, нямащи отношение към същината на проблемите.Аз самият, по своя инициатива, в преподаването си по философия от доста години, както казах, разглеждам теми, свързани с Бога и вярата. Почти всички най-фундаментални философски проблеми могат да бъдат осмисляни и на почвата, а също и на езика, на който религията гово-ри с човека, разкривайки му истината за Духа и за Бога. Например проблемът за човека във философията не може да бъде решаван ако не се осмисли и изтълкува библейското учение за първия човек. Проблемът за свободата във философията също е тясно свързан с избора, който прави Адам, нарушавайки Божията забрана; да не говорим за това, че учението на Христос не е нищо

150

друго освен едно най-дълбоко разбиране за човешката свобода и за човешка-та участ на този свят. Ето защо не може да се преподава философия ако не се дава възможност в нея да заговори на своя език и самата религия, която пък дава, макар и на особена почва, свои най-дълбоки отговори на извечните човешки и философски проблеми. Защото истинската философия по начало е диалогична и полифонична.

Казах, че съм правил тези аналогии между философия и религия по свой почин, често нарушавайки, макар и формално, действащото законода-телство. И по тази причина не мога сега да мълча, когато се обсъжда как да се преподава религията, но вече на законна основа. Не бива да се допуска в закона да залегне едно неподобаващо, унижаващо висшето достойнство на религията преподаване, което може да накърни нейната святост. Защото, впрочем, сме длъжни да признаем, че едва ли нашите сегашни управници, които доскоро парадираха със своя атеизъм, са искрено заинтересовани рели-гията да се преподава на младежта по един подобаващ начин. Напротив, имам чувството, че тяхна действителна цел е точно обратното: да се оскверни религиозното чувство на истински вярващите, да се придаде на религията чрез неподходящо преподаване един уродлив, жалък вид, та младото поколе-ние завинаги и със сигурност да бъде отпратено в коварните обятия на атеиз-ма. Смея да твърдя, че точно е тази истинската цел на тия, които сега уж тол-кова искрено са се ангажирали да въвеждат преподаване на религия в нашите училища.

Моята теза е: да се преподава религия в училище от неподготвени за духовна мисия хора, сиреч по съвсем неподходящ начин, е по-скоро кощунст-во спрямо религиозните чувства – и това не бива в никакъв случай да бъде допускано. Защото ефектът от една такава инициатива може да се сравни с ония добре известни дарове на данайците: атеизмът сега, опитвайки се да опошли по този грозен начин религията, иска да нанесе окончателно и пълно поражение на своя вековен и най-силен враг: Божията правда за човека и за човешката свобода. Защото атеизмът, трябва да признаем, успя по най-подъл начин да превземе отвътре и самата религиозна институция: оказва се, за жалост, духовните йерарси от най-високо ниво у нас са били агенти на Дър-жавна сигурност, те и сега демонстрират без капка смущение един антидухо-вен материалистически манталитет. Да изброявам ли кои са тези владици при положение, че вече всички го знаят? Нашата православна църква агонизира в страшни мъки, понеже е станала нещо като търговско дружество за управле-ние на колосалните богатства на епархиите и на манастирите. Знаем как в зародиш беше спрян всеки опит за църковно реформиране: накрая даже ду-ховниците от алтернативния синод бяха извадени сила от храмовете, което и турците не са го правили някога! Срам и грях, който ще лежи на съвестта на лицемера Симеон, който разпореди този грозен произвол. Сега остава атеиз-мът да нанесе и последния си удар: като опошли религиозното чувство и в сърцата на хората, и особено на младежта. Та да преживее най-голямото си

151

тържество. Това обаче не трябва да бъде допускано на никаква цена и по никой начин.

Ето защо аз съм твърдо против въвеждането на предмет религия в нашите училища, да не говорим пък за предмет “вероучение”. Виждам в една такава прибързаност пъклен план за предизвикване на пълно тържество на атеизма – по същия начин както имаме в момента пълно тържество на олигар-хията, поразила в корена й нашата млада демокрация. Сега олигархията иска да се докопа и до сърцата на младите – тя не може да съществува ако не оскверни и опошли всичко, до което се докопа. Впрочем, в тия си инициативи нашата господстваща олигархия стъпка по стъпка следва всичко онова, което в Русия вече направи нейният вдъхновител Путин – превърнал кагебисткото "православие" в нещо като духовна опора на диктатурата си.

Но има и нещо друго, което може би е още по-важно. Историческите и богословски сведения за религията, които евентуално ще включва един учебен предмет "религия", с нищо не могат да трогнат сърцата на нашите ученици, и без това претоварени със смилането на един ужасен псевдонаучен и теоретичен баласт, който неизвестно защо още съществува в нашите обра-зователни програми. Реформа в образованието у нас, но на принципна, чиста основа не беше направена – и никой и няма и намерение да я прави. Справка – случаят с учителската стачка. Ето защо в тази кризисна ситуация да се въ-вежда по един външен, лицемерен и показен начин предмет, който просто не може да вирее в задушаващата атмосфера на нашите училища, е най-малкото доста странно и подозрително. Ако адептите на въвеждането на този предмет – религия или вероучение – си мислят, че с това и по този начин вярата в сърцата на младите може да бъде да бъде насърчена, горчиво се лъжат, напротив, ефектът ще е точно бумерангов. Аз вече казах, че всъщност може би точно това се и цели. Нито вярата, нито неотделимият от нея морал могат да бъдат насърчени в сърцата на младите ако всичко това се прави на една неадекватна, абсурдна основа, с неясни и подозрителни цели, без идея и концепция, просто ей-така, вероятно за да покажем, че и ний уж нещо правим. И то в една ужасна, подчертавам, ситуация, в която в нашите училища комай всичко е вече станало наопаки, не както трябва да бъде. Ето защо напъните на тия “ентусиасти”, които сега натискат да прокарат инициативата на прави-телството и на един изцяло дискредитиран министър, трябва да бъдат спрени с дружния отпор на всички, на които им е мило както нравственото възпитание на младежта, така и високата мисия на училището, а също и възвишеността на религията като истински духовен стожер на нацията.

Ето защо разумната позиция може да е само тази: първо цялостна и същностна идея и концепция за реформа на образованието, а едва като орга-нична част от една такава реформа може да се мисли за въвеждането на духовен компонент на образоваността, който да има по-дълбоко отношение към самата религия. Нищо не пречи този компонент - религиозният - да бъде интегриран в съществуващото и досега обучение по психология, етика и фи-

152

лософия. Аз лично смятам, че на почвата на философията религиозните представи и идеи на човечеството могат да бъдат най-ефективно осветявани и усвоявани. И то на една същностна, адекватна, интелигентна, чисто духовна основа. Разбира се, сегашните преподаватели по философия са негодни да понесат една такава отговорна духовна мисия, но пък къде ги онези адекватни преподаватели на религията, след като самите ни духовници са потънали в аморализъм, в най-очевиден материализъм, в безбожничество, в най-пошъл прагматизъм?! Те, духовниците ни в огромното си мнозинство, за жалост, са по-скоро предани работници не на религията, а на доскорошния атеистичен режим на комунизма. Огромната част от духовниците у нас по тази причина не могат да бъдат някакъв позитивен нравствен пример - те, както казах, са при-мер по-скоро на обратното, те са красноречив пример за изцяло безбожен аморализъм, нихилизъм и атеизъм! И ако е така, кой друг тогава може да преподава по подобаващ начин един такъв изтънчено и възвишено духовен предмет като религията?!

Религията и вярата в Бога по принцип не може да се преподава, тя трябва да се усети интуитивно, чрез цялата душа и сърце, не само с ума. Преподаването в училище докосва само ума, а умът именно е област на неве-рието, на съмненията, на отрицанието на Божията истина. Вярата в Бога е фин резултат на възпитанието в семейството, на докосването до религиозните тайнства в храмовете, на приобщаването на съзнанията до една духовна религиозна традиция на народа, която беше прекършена от атеистичния кому-нистически режим. И която тепърва трябва да бъде възраждана, и то на чиста основа. Ето защо пък на църковните старци, който сега натискат другарите си по партия и по секретни служби да въведат докато са на власт такъв предмет, искам да кажа следното: първо реформа на църквата, и то същностна, първо следва да се покаете за безобразията, които извършихте, ама искрено, после да се оттеглите в манастири, където да се молите Бог да ви прости. А пък едва после, когато на ваше място дойдат нови и чисти, духовно издигнати хора, едва когато пламъка на религиозния живот заблещука из нашите храмове, едва на тази основа може да се мисли за духовно-религиозно възпитание на младежта. А сега вашето е запрягане на каруцата пред коня, както, впрочем, винаги сте правили. Имам предвид тази комунистическа напаст, която ни уп-равлява цели 50 години и която сега постигна невероятен реванш пак да осъ-ществява абсурдната си власт, пак да краде, да лъже, а пък на всичко отгоре сега да иска да разпростре мръсните си ръце и до религията, та да опошли безкрайно и най-святото, и най-висшето.

Тази е моята позиция: първо същностни реформи и поврат в образо-ванието и в църковния живот, а едва на тази основа могат да се търсят ефек-тивни начини за по-пълноценно приобщаване на младите към тайнствата на религията, на морала, на вярата в Бога. Друг начин според мен няма. Всичко друго преследва нечисти цели. Аз лично не вярвам, че комсомолци-другари като Гоце Първанов и Дмитриевич искрено са се загрижили за духовно-

153

религиозното възпитание на младежта. Защото едно е да палиш свещи и да се кръстиш, внимателно гледайки камерите да уловят твоята кой знае как ненадейно пръкнала се “религиозност”, съвсем друго е истински да вярваш. Ако поне малко вярваха, ако не лъжеха постоянно, отдавна да се бяха поне покаяли. Аз на такива не вярвам, понеже са прекалено нагли. Ако допуснем точно такива да уреждат така потребния на нацията ни духовно-религиозен ренесанс, майка ни жална тогава.

Духовната криза у нас е страшна. Но тя ще стане още по-страшна ако в нашите родни училища всекидневно учениците бъдат отвращавани от рели-гията. А това неминуемо ще стане ако по класните стаи несведущи хора поч-нат да им говорят за Бога по един крайно неподходящ, отблъскващ начин. Какво искаме най-после: и Бога ли да разгневим, а?!

Или на тях, на управниците ни, изобщо не им пука за Него: те в “ба-бини деветини”, разбира се, не вярват. Те страх от Бога нямат – това го дока-заха прекрасно. Те лицемерят най-нагло, кръстейки се пред камерите и палей-ки свещи, мислейки си, че глупавият народ им се възхищава. Сега пък се били загрижили за вярата в Бога на младите: вяра може да даде само оня, който сам я има в сърцето си. Ето защо тия, които са доказали, че служат всеотдай-но не на Бога, а на Сатана, нямат правото да посягат особено пък върху сър-цата на хората. Те ще се опитат, но ние не трябва да им позволим. Защото залогът този път е прекалено голям: няма да им позволим да се погаврят тъкмо с най-святото.

154

Ако искаш сянката да остане зад гърба ти, погледни към Слънцето

понеделник, 08 октомври 2007

На посещение в Пловдив тия дни около панаира и учителската стачка е немският авангарден изобретател, специалист и преподавател по "соларни технологии" г-н Вили Кирхенцайнер от Мюнхен, Германия. Той е поканен от пловдивски бизнесмени, проявяващи интерес към тези екологично чисти ново-въведения в енергетиката. Вчера г-н Кирхенцайнер изнесе лекция в елитната пловдивска Професионална гимназия по електротехника и електроника, на която присъствах и аз – и от която съм невероятно силно впечатлен.

Искам тук да разкажа какво чух като прибавя и някои мои разсъжде-ния – няма как, наистина чутото необичайно ме развълнува и ме накара да се замисля. Да добавя, че за силното въздействие на думите на лектора имаше голям принос чудесният превод на г-жа Кох.

Темата не лекцията беше обявена като "Възобновяеми източници на енергия". Г-н Кирхенцайнер е преподавател в сродно професионално училище в Мюнхен и същевременно е водещ експерт в областта на тези технологии. Той започна лекцията си с изтъкването на най-съвременните подходи в обуче-нието на младите хора в Германия. Това, че неговата лекция се проведе по време на 10-я ден на учителската стачка – в която учителите от ПГЕЕ-Пловдив участват на 100%! – има дълбок символичен смисъл: българските учители, независимо от незавидното положение, в което са поставени, в лицето на учителите от ПГЕЕ-Пловдив показват, че имат готовността да бъдат равнос-тойни партньори на европейските си колеги. И не само са готови, ами и от години го правят. Аз и друг път съм писал за тази наистина авангардна и на европейско ниво пловдивска гимназия, примерно в статията за нейния дирек-тор: Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. На лекцията присъстваха всички стачкуващи учители от гимназията и много ученици, които специално бяха дошли да чуят превъзход-ната лекция на г-н Кирхенцайнер.

Та немският експерт-преподавател започна с тезата, че в днешна Германия в обучението на младите се поставя акцент върху моженето, а не само върху знаенето, върху знанието. Учениците трябва да имат възможност-та "да пипнат с ръка" всичко онова, за което учат – и по тази причина непос-редствено до ученическите банки в кабинетите се намират местата за практи-ческо усвояване на уменията. И то именно чрез правене на това, което преди това си видял като схема в компютъра или като макет - и за което преподава-телят току-що ти е обяснил. Немците все повече залягат на ученето чрез пра-вене, а не чрез четене, тази така ефективна и проста формула на обучението, от която обаче нашите чиновници и управниците ни от МОН са на светлинни години разстояние и едва ли скоро ще могат да я асимилират даже. Германци-те следват по този път американците, които отдавна прилагат тия толкова

155

ефективни прагматични принципи в обучението. А те са ефективни именно защото са толкова прости: всяко гениално нещо е така просто, подчертаваше много пъти в лекцията си г-н Кирхенцайнер.

Освен това той обърна вниманието на стаилата дъх аудитория и върху това, че особено важно е в процеса на обучението младите хора да получават удоволствие, да им е приятно, да има една съвсем творческа ат-мосфера на търсене, изследване, правене и пр. И то често дори под формата на игра, на най-непринудени, спонтанни и свободни младежки инициативи. Ето когато учат примерно за това що е енергия, им се дава възможността всеки ученик даже да почувства с какво е това енергия. Защото немските педагози добре знаят принципа, че едва на основата на лично преживяното ученикът ще разбере даденото знание завинаги. Как става това ли? Ами примерно на учениците им се предлага чрез специален уред – велогенератор – даже с краката си да усетят какво е това един киловат, а именно като сами произве-дат енергия, която да причини ефекти, равни на един киловат. Същото е и в компютърните технологии: ако не го пипнеш, ако не го направиш сам, никога няма да усвоиш нещо. И това е навсякъде – било в програмирането, било във всички останали сфери. (И във философията дори вече е така, и аз точно това правя в моите уроци и лекции, това препоръчвам да се прави и в написаните от мен учебни помогала.) Също така на младите хора им се дава възможност сами да си правят дискотеката – като пак с велогенератор сами произвеждат нужната им енергия за тонколоните, китарите, микрофоните.

Пропуснах да отбележа, че цялата лекция на немският колега беше илюстрирана с чудесна компютърна презентация с фотоси, схеми, видео и пр. А пък той показваше върху екрана с някаква показалка със светлинен лъч, която аз лично виждах за първи път, но която обаче също е толкова просто нещо, за което обаче не бях се сетил. Той даде също и други примери, да речем за фонтан с моторче, задвижвано с енергия, добивана чрез слънчеви (соларни) модули и съответната установка. При което интересното е, че уче-ниците наблюдават с очите си как когато слънцето се крие зад облак, водата във фонтана лети по-ниско, а когато напече, тя хвърчи все по-високо. И други такива примери даде превъзходният лектор...

Общо взето в Германия отдавна са разбрали, че най-важното е у младите да се насърчават креативните (творческите) способности и умения, като това може да стане чрез подбор на преподаватели, които сами са по-креативни. Също така там добре се знае, че с възрастта креативността наис-тина намалява, като обаче са засилват други ценни качества на личността, които пък липсват на по-младите преподаватели. На мен като философ и психолог особено силно впечатление ми направи това, че съвременната немс-ка философия на обучението се основа тъкмо на едно най-дълбоко познаване на човешката психика. Или на разбирането, че ценна личност се ражда едва тогава, когато тя от най-ранна възраст е поставена в условия, провокиращи найната най-свободна и творческа изява. Нещо, за което, впрочем, аз от годи-

156

ни пиша в книгите си, ала за което никой не ми е обърнал някакво внимание тук, в България. Да не говорим пък за официалните образователни институ-ции, които даже се опитаха да забранят да се преподава по моите помагала и методи. Но това, че аз виждам родство и потвърждение на моите разбирания в думите на специалисти от европейска величина като г-н Кирхенцайнер само ми показва онова, в което винаги съм бил убеден, а именно, че съм се движил за тия години по правия път...

Прощавайте за отклонението, но бях длъжен да го кажа в контекста на течащата още учителска стачка. Ето, вижте нагледно как ние, българските учители, независимо от това, че сме поставени в толкова унизителни и мизер-ни условия, въпреки всичко имаме право да се съизмерваме и дори сравнява-ме със своите европейски колеги. Защото тук, у нас в България тия препода-ватели, които сме се развивали и сме имали своите постижения, сме го прави-ли винаги напук на системата, в жестока битка с нея, бидейки принудени да се изявяваме като бунтари и като "донкихотовци", а не защото тя ни е насърчава-ла нещо да постигнем. Напротив, постоянно ни е пречила и ни продължава да ни пречи. Нека тия, които сега по време на стачката роптаят спрямо нашите учители, да се позамислят и върху тази страна на тежката ситуация, в която се намираме. Защото често са склонни да обвиняват за това или онова тъкмо учителите, докато трябва да се знае и признае, че те всъщност са най-големи жертви на тази анахронична и абсурдна образователна система, която още си продължава да агонизира пред очите ни. А пък правителството и дори мнозин-ството в обществото ни все още проявяват престъпно безразличие - като си затварят очите пред най-назрелите потребности на образованието на нашата младеж.

Г-н Кирхенцайнер завърши увода на лекцията си, или уводната си презентация с констатацията, че казаното дотук е относно онова, което може да се нарече "детска градина на бизнеса" що се касае до соларните техноло-гии по-специално. Защото отначало на обучаваните им се дава възможността все едно да си поиграят със слънчевата светлина и топлина. Та да усетят по-плътно колосалния ресурс, който се крие в енергията на Великото Светило, ако мога да използвам известните начални думи на великия немски философ Фр.Ницше в неговата книга "Тъй рече Заратустра".

Но, добави г-н Кирхенцайнер, не е достатъчно просто да си играем със Слънцето, а трябва да се научим да го използваме колкото се може по-пълноценно. Затова той и каза африканската поговорка, която аз си позволих да сложа в заглавието на тази статия. И то това да се прави според принципа на така мъдрия немски манталитет: нищо да не се хаби и прахосва. Което, впрочем, е доста различно с разпространения нашенски манталитет – ние всичко похабяваме и прахосваме. И дори и не съзнаваме, че това е съвсем непростимо безразсъдство...

157

Свобода за българските кибици в Мизия!

неделя, 29 юли 2007

Други материали от автора в http://angeligdb.wordpress.com/

Осиротяхме направо: имахме си кауза, вече си нямаме нищо! Тъжно е, чак ми се плаче даже! Медиците си дойдоха и като че ли нещо се счупи в народната душа: имаше смисъл да живеем до вчера, а ето сега вече май няма и за какво да живеем. Страшно е безсмислието, липсата на кауза, която ни даваше оня прекрасен лозунг. Новините явно ще станат скучни, то и новини ще има ли изобщо вече?

И птичи грип не се задава та да има с какво да ни баламосват. Добре поне че пожари има, има, но и те ще изгаснат – ами тогава?! Ех, братя, скучно се живее без вдъхновяващи лозунги, и ето само по тази причина предлагам нов лозунг, който да върне ентусиазма в нашата така изтерзана народна душа. Този лозунг е:

СВОБОДА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КИБИЦИ В МИЗИЯ!

Не съм го измислил аз този лозунг, нямам вече такова силно въобра-жение. Измисли го един приятел, който явно ще стане заради тази своя духо-витост голям писател един ден, което му го и желая! Както и да е, усещате ли тръпката в този нов лозунг, който ще мобилизира и зареди с нова страшна сила народния ентусиазъм?

Щото нашите кибици в Мизия са в тежко положение. Нема работа, нема… безплатни мацета, нема кебапчета, нема и… бира без пари. Същински кошмар е в тия жеги без бира. Токът щял да скочи, а пък за парното даже не ни се мисли на нас, кибиците, в тия жеги: то си е същинска подигравка да ни занимават с Вальо Топлото в тоз пек! Ама за какво да говорят новинарите, и тяхната не е лесна. Трябва да баламосват народеца, затуй изцедиха до пос-ледна капка темата за… кибиците, пардон, за медиците в Либия. Сега медици-те ще стават… кибици, чухте ли, дали им доживотна пенсия? Ех, живот, уре-диха се някои! Обаче не е справедливо това, да бъдем честни! Що и на всеки кибик от Мизия не дадат доживотна пенсийка, та да има и за бира, и за кебап-чета, а?! И по 10 000 лв. им дали, а на нас?! Ето защо, понеже няма свобода и живот без бира и кебапчета, искаме да издигнем нашият глас: искаме и ний народни правдини! Ние, кибиците, искаме като медиците: искаме държавата да ни даде пари за да живеем и ний баш като достойни кибици! Аман от уни-жения: на кибик да му се налага да работи! Ето че сега видяхме де е истината, и затова издигаме великия лозунг:

ИСКАМЕ СВОБОДА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КИБИЦИ В МИЗИЯ!

158

Първом в Мизия, а след това и в цялата страна. То не може изведнъж на всич-ки да дадат пенсии и апартаменти. Затуй по право първом кибиците в Мизия ще устроим, а после иде ред на тия от Тракия. И един ден всички български кибици ще се уредят, нема страшно! Естествено за тази цел издигаме още един жизненоважен и душеспасителен лозунг:

КИБИЦИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ НА БЪЛГАРИЯ, СЪЕДИНЯВАЙТЕ СЕ!

Напред към народни правдини! Долу социалната справедливост: не щем държавата да е към едни майка, а към други – мащеха! Да се обединим, та да процъфтим всички до един! Уррррррррррра! Да си кибик значи че разби-раш живота! Кибиците са по-важни от медиците!

На кибици се крепи тая държава я! Аман от тия медици бе, с какво са те повече от нас?! Защо забравихте нас, кибиците! Искаме си правата – и туйто! На живот и смърт, драги кибици, ще се борим за правата си на достоен за кибици живот!!! Усетихте ли сега, че вече има смисъл да се живее, скъпи народни и онеправдани кибици?! Ето затуй да изревем едно дружно: Атакааа-аааааааа!

Скъпи ни и многоумни народе, а ти си знаеш работата, нали? Ето ти и твоя лозунг, който ще ни вдъхнови и импулсира невероятно:

КИБИЦИ, НЕ СТЕ САМИ!

Ти си знаеш работата де, верваме ти. Както и ти ни верваш – щото умееш да верваш на какво ли не.

С нашите вери планини от глупост вдигаме и носим. Да бе, носим на глупост, нема майтап. Да живей Яне Янев!!!

159

Поръчахте ли си новата книжка на сп. ИДЕИ?

Купувайки си списанието или абонирайки се за него, ще направи-те добро дело: ще подкрепите изданието, което работи за една наистинаблагороднакауза или мисия:подпомагане на духовно-то, личностното и гражданското израстване и укрепване на бъл-

гарската младеж. На теб лично нима ти ебезразлично бъдещето на нашата родина България?!

160

ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА:

Тел. 0878269488

e-mail: angeligdb@abv.bg