Злото е такова, каквото го обичам !

роман в две части

За мъртвите времето е без значение ...и

Убийците почиват в понеделник ...

От ЦВЕТЛИН АТАНАСОВ ВЪЛЕВ

Всяка прилика с лица и събития е просто съвпадение.Никой няма право да издава, преиздава, филмира или ползва части

от тази книга без знанието и съгласието на автора.

За мъртвите времето е без значение...

1

/ първа част /

1 глава:

2

1306 г.

Пристигнаха в България преди пет дни или по-точно в това, което беше останало от нея. Рицарят с още няколко негови другари чакаха за среща с българския цар. Стояха смирено в двореца, молеха се и не обръщаха внимание на ставащото около тях. За граф Б. нямаше значение, че извън здравите каменни стени беше люта зима – зимата на 1306 г.. Българите ходеха с вмирисани овчи кожуси, небръснати и сякаш вечно глухи и неми. Граф Б. и придружаващите го мъже нямаха никакви отличителни белези върху дрехите и броните си, даже не носеха обичайните кръстове на гърдите си. ... Лично абат Жак дьо Моле, водачът на рицарите - тамплиери, извика графа и сам, без знанието на останалата част от управата на тамплиерския Орден, му говори тихо близо два часа. Рицарите на Христа през последните години понесоха големи загуби, отстъпваха от крепостите си по светите места, а търговията и банкерството им западаше. Мнозина, от самите тях, подло крояха заговори, създаваха свои ордени, но независимо от това тамплиерите съществуваха, структурите им бяха стабилни, а отношенията им с папата и крал Филип оставаха непроменени и донякъде сърдечни. Точно това безпокоеше Жак дьо Моле. Наскоро бе отказал по редица причини да „ посвети ” краля на Франция и да го направи тамплиер. Факта, че монархът не предприе нищо спрямо Ордена го изпълни с дълбоки съмнения. Филип постоянно и успешно се справяше с напрегнатата обстановка в държавата като потушаваше с голяма жестокост всеки един бунт на васалите си, в същото време разговаряше с простолюдието и в същото време възпитаваше като смирен християнин децата си. Поддържането на добри отношения с останалите държави в Европа и най-вече с Англия му носеха спокойствие, защото така или иначе на трона редом до английския крал седеше дъщеря му. През това време тамплиерите и другите по-малки ордени се изтегляха бавно от светите места. Явно, че за тях нямаше по-спокойно място от Европа, макар че на континента нямаше нищо интересно за покоряване и плячкосване. Жак дьо Моле, като глава на Ордена, си задаваше много въпроси, касаещи бъдещето, но за съжаление не можеше да стигне до правилните отговори. Той обичаше граф Б., защото беше дискретен, не злоупотребяваше с вино и не се поддаваше на разврат. Отгледал го бе от дете и лично го бе ръкоположил. Вярваше в него и не сгреши, защото тази инвестиция се оказа много ценна и сега му се възвръщаше десетократно. Двамата говориха дълго и тихо, за да не ги чуе никой. Криптата на Ордена се охраняваше само от проверени братя и подслушването бе трудно, но в този случай мерките бяха задължителни. От време на време графът повтаряше чутото от абата, получаваше и преглеждаше някакви документи, които изгаряше в близкото огнище, а други прибираше дълбоко в мантията си. Накрая граф Б. коленичи, целуна пръстена на Жак дьо Моле с насълзени очи, изправи се на крака и напусна подземието. ...Пътуването им отне два месеца. Подготовката беше строга и държана в най-дълбока секретност. Първо минаха през Византия, където останаха няколко дни, а после отново по море стигнаха до България. Обикновено се представяха за търговци, но в тия размирни райони това не беше от значение, стига да имаш достатъчно пари. Полуостровът беше буквално нацепен и разкъсан на деспотства, княжества, царства и какво ли още не... Преди години се стигна до там, че някакъв селянин, за срам, помете двете армии на Византия и България. Господ наказваше варварите за греховете им! Графът знаеше, че от тук, на път за светите земи, бяха минавали кръстоносците от цяла Европа. Първите бяха пристъпяли с гордо вдигнати глави, а следващите със страх и ужас, защото се твърдеше, че в България живеят странни хора, за които са нечистоплътни и с вид на кръвожадни чудовища. На път, за срещата при царя на българите, графа забеляза, че крепостите тук не бяха като френските и английските, а градовете и селата им бяха в окаяно състояние. Петимата, които придружаваха граф Б., не бяха наясно каква е задачата им, но и Орденът ги задължаваше да не питат, а само да пазят своя водач. Имаше да се върши много работа, а те с всяка изминала нощ ставаха все по-неспокойни... Същия ден граф Б. бе приет от българския цар Теодор Светослав. Все пак българите, дори и да миришеха повече на домашни животни, не бяха толкова страшни. Първо бяха връчени неизбежните подаръци, които макар и да не бяха обемисти имаха голяма стойност. Разговорът беше дълъг като никой не ги безпокоеше, а вечерта почти не

3

ядоха. Късно през нощта станаха от масата и си стиснаха ръцете. Царят беше доволен, защото му беше гарантирано да подпише с лекота мирен договор с Византия. Такъв късмет спохождаше човек веднъж на хиляда години и сякаш му беше поднесен като на тепсия. Сам абат Жак дьо Моле му гарантираше траен мир и евентуална военна помощ. А как щеше да стане това, един бог знаеше? Предоставяше се статут, който облагодетелстваше страната при търговията й с Венеция и Генуа. Накрая се гарантираше, че чрез санкции Сърбия ще бъде принудена да не нарушава границите на България и да не води, каквито и да е военни действия. И всичко това на каква цена? С какви ли магьоснически заклинания щеше да стане? Явно абатът си беше изгубил ума, за да обещава толкова сладки неща през главата на крал Филип! Все пак Теодор Светослав нищо не губеше, а и българското царство, пречертано за пореден път, се нуждаеше от мир. Водачът на тамплиерите желаеше само при нужда, безпрепятственото преминаване, през страната. Царят се озадачи, когато граф Б. изгори писмото на абат дьо Моле до него и му заяви, че черно на бяло договор няма да има. Всичко оставаше на “честна дума”, но тамплиерите рядко се шегуваха и устното обещание в случая трябваше да се приеме за чиста монета. Договорите се пишеха с една единствена цел - да бъдат нарушавани, което Теодор Светослав осъзна още в първите дни, след като беше коронясан. Независимо от разликата в сана им графът помоли настойчиво българския цар да не отваря дума за разговора им. В залата бяха той, българския владетел и специално нает срещу голяма сума преводач от Константинопол. След важната част от разговора царят сподели огромната си загриженост от настъплението на турците от юг на север и евентуалното им трайно настаняване в Европа. Граф Б. отговори, че не е упълномощен да разисква политическата обстановка в света, но че признаците за “надигаща се буря” са налице. Преди да се разделят графът връчи дискретно малък лист хартия, който беше написан на български и беше едно от малкото неща, които запази при разговора си с абат дьо Моле. Теодор Светослав го прочете, въздъхна, прекръсти се и се сбогува с пратеника. Той беше доволен от разговора като пръв излезе от залата, прочете отново бележката, след което я хвърли в огъня. Каза тихо няколко думи на богато облечен мъж, който го чакаше пред вратата и скоро се скри от погледа на графа и преводача. Тази нощ българският цар щеше да спи спокойно, това беше една студена нощ, която щеше да означава много. Рицарите чакаха граф Б. облечени и готови за път, защото той ги беше предупредил, че веднага ще потеглят след аудиенцията при монарха. Платиха на преводача, както се бяха уговорили, качиха се на конете си и препуснаха извън крепостта на изток. Преводачът беше доволен от заплащането и от чутото през нощта, за което в Константинопол щеше да получи може би още пари, ако доложеше разговора, където трябва. Той залости вратата на стаята, изсипа монетите от кесията, преброи ги, след което ги прибра дълбоко в специален таен джоб на ризата си. Това едва ли беше нужно, защото в царския дворец нищо не го заплашваше, но не беше лошо да е бдителен . Щеше да си тръгне с група търговци след няколко дни, за които знаеше , че са тук от управителя на крепостта. Сутринта се събуди и се протегна щастливо, след което стана, отвори вратата и видя войника, който го пазеше, както и предишния ден. Разбра, че тамплиерите са си тръгнали - сега съвсем не го грозеше опасност, защото пътят към Византия му се виждаше съвсем безоблачен. Обърна се, за да влезе в стаята и тогава войникът го промуши два пъти с нож дълъг педя и половина. Заповедта на великия болярин беше точна и ясна, пък и му позволиха да вземе, каквото намери у убития. За всеки случай сряза врата на византиеца от ухо до ухо, но май нямаше за какво... Две седмици по-късно Жак дьо Моле започна да изтегля авоарите на Ордена от Византия. Затваряха се цели банкови клонове и търговски кантори. Паника обхвана италианските ломбардци, евреите и въобще лихвари, които надушиха нещо нечисто. Не след дълго Византия изправена на прага на разорението, панически пожела да сключи договор за мир с България и околните държави, поради невъзможността да води война с тях. Полуостровът се беше успокоил за дълго време и Теодор Светослав спокойно можеше да диктува своите условия на съседите си. Малко след това търговците и банкерите започнаха предпазливо да извършват своите сделки в Константинопол, а привидно Орденът на тамплиерите се захвана с обичайните си занимания . Всъщност заниманията на рицарите се свеждаха само до куриерска дейност и малко търговия, което беше достатъчно за замазване на очите. Тази операция

4

се проведе мълниеносно като заповедите се спускаха само от Франция. Единствен Жак дьо Моле знаеше какво прави и ръководеше всичко в дискретност и с огромна вещина. Той мислеше само за Ордена на Христа, защото той беше неговия живот. От години знаеше какво ще се случи, защото неговите астролози му бяха предвещали слава и в същото време огромни нещастия. За това сега с много разум и гордост се стремеше да следва предначертаната съдба. Времето, което му оставаше, беше твърде кратко за това, което искаше да стори... В началото на 1307 г., макар и да не го беше написал като заповед, черно на бяло, крал Филип скрито подгони евреите и ломбардците като ги подложи на постоянни конфискации и унижения. Странно, и този път духовенството не беше “изтупано”, но предводителя на тамплиерите не се заблуди. Разбра, че лошото време настъпва и за това, от тук насетне, всеки миг беше ценен. Звездите вече не предвещаваха нищо, което да му даде душевен покой и сякаш облаците над Париж все си стояха тъмни, без слънцето да направи опит да ги пробие. Той се опитваше да събере частите на миналото, за да създаде настоящето, каквото и да му струваше това. Голямата му грижа бяха съкровищата и реликвите, събирани досега и какво щеше да стори Филип на неговите братя от Ордена? Именно в този момент Жак дьо Моле реализираше своя план за спасение, но не и за бягство, защото достойнството на Ордена трябваше да остане ненакърнено! Абатът освен страстен духовник, голям политик и изтъкнат войн беше добър търговец. Само той знаеше какво е истинското финансово състояние на Ордена, а то беше отлично! От няколко месеца изпразваше всички сметки на тамплиерите като преди това прехвърляше пари от банка в банка, за да заличи следите им. За целта ползваше италиански и испански банки, които се ръководеха от евреи - лихвари. Менителници се осребряваха навсякъде в Европа, а парите отново в брой пристигаха тайно във Франция. Златото и среброто – това беше кръвта на Ордена! Дори и да унищожеше тамплиерите физически, Филип не можеше да убие идеята, която все някога щеше да възкръсне, а тогава щяха да са нужни пари... много пари! Ясно беше, че братята от Ордена все по-рядко използваха мечовете и се прикриваха с броните само, когато се наложеше да се отбраняват, защото светите места се оказаха голяма хапка. Тамплиерите бяха държава в държавата и макар да имаха своите слабости, направиха банките по-добри, пазарите по-открити и стабилни, а хората, които се отправяха към светите места по-спокойни. Най-важното беше, че два века бяха абсолютно независими дори и от онази “кукла”, която се наричаше Свети Отец - Папата. На него и парче бор да му покажеха би повярвал, че е от Христовия кръст! Тамплиерите бяха тези, които пазеха и водеха битка за светите места, те вършеха две столетия мръсната работа и за това не им беше нужен крал и папа! Жак дьо Моле не споделяше с никого какво и как прави, защото братята го боготворяха и знаеха, че той не е користолюбив, алчен и затова авторитета му бе голям. Той се грижеше за “своите деца”, като управляваше този огромен кораб със съмишленици, които му бяха верни до гроб. Досега беше избегнал всички рифове и бури по пътя си, но времето, с което разполагаше, ставаше все по-малко и по-малко... И ето вчера, за втори път го посети крал Филип, целуна небрежно пръстена му и го попита, защо е отслабнала търговията на Ордена. Беше много внимателен, но и по своему мнителен и прикрито кръвожаден. Държеше се с него учтиво и същевременно арогантно, като учител с ученик. Той, абат дьо Моле, беше в ролята на хванато дете в прегрешение. Колко несправедливост имаше по света... Едно не можа да стори абатът, за съжаление, да разпродаде имотите на тамплиерите, защото това щеше да е прекалено. Истината щеше да лъсне и тогава краят щеше да е по-близък от всякога. Филип не беше глупав, но звездите все още не бяха на негова страна и когато настъпеше момента да се свалят картите щеше да е много изненадан, щеше да е бесен и вероятно безжалостен, но във всеки случай сега той бе по-бавният, догонващия в битката с времето. ... През лятото на 1307 г., граф Б. акостира в Генуа с два малки платнохода. Разтовари стоката и продаде корабите, а две вечери по-късно потегли с три по-малки съда. Часове преди да отплават два от тях бяха натоварени, а третия остана празен. По документи пътуваше за Византия отново с цел търговия. Там, в Константинопол и последното корабче беше натоварено през една топла вечер и така този керван отплава към България. На всеки кораб имаше по десетина братя от Ордена, отделно от наетия във Византия екипаж. Те наблюдаваха зорко какво става на палубата и не допускаха никой

5

да се доближава до товарите. В края на август пристигнаха до своята крайна точка, близо до висок скалист връх. Теодор Светослав беше предупреден с тайно писмо за времето и мястото, където щяха да акостират тамплиерите. Царят чакаше почти цяла седмица с малка бойна група като водеше със себе си животни впрегнати в талиги. На брега той се поздрави с граф Б. като стар приятел. Две закрити коли със сандъци потеглиха към столицата на България, а останалите шест оставиха на разположение на рицарите. Българският монарх остана докрай, докато не тръгнаха трийсетината рицари с товара си. Граф Б. знаеше, че се виждат за последно и прецени, че българите не са чак такива варвари, за каквито ги мислеха в Европа. Теодор Светослав остана сам на морския бряг. Той знаеше, че се сдобил с неочаквано богатство, което щеше да му послужи за укрепване на държавата. По молба на графа уби хората от екипажите и изгори корабчетата. Това беше последното желание на абат дьо Моле, което изпълняваше. Керванът начело с граф Б. напредваше в България. Едва преди две седмици нещата му се бяха изяснили изцяло... Животните вървяха бавно, като забиваха копита в калта и трудно се отблъскваха от земята. Поне времето беше добро, скоро щяха да скрият товара на определеното място и всичко да свърши... ... Същото се случи на още шест места из цяла Европа, почти по едно и също време... ...Четири седмици по-късно граф Б. и братята, които го съпровождаха, се прибраха в Париж, поклониха се на абат дьо Моле, макар да бяха още прашни от дългия път. Съобщиха му, че задачата е изпълнена. Абатът задържа графа, а братята, които го бяха следвали през цяла Европа, бяха изведени и малко по-късно убити, защото свидетели не трябваше да има. Това се случи с всички завърнали се по-късно от подобни мисии. Сега само двамата знаеха къде е “кръвта” на Ордена, защото тя трябваше да се влее отново след време... При тази среща Жак дьо Моле показа на графа дълъг, тесен лист хартия, разделен на седем изписани, равни части от по една педя всяка. Абат дьо Моле разкъса хартията и постави всяко парче в седем нови евангелия като собственоръчно ги приши вътре. Прекръсти всяко едно от евангелията, целуна ги разплакан и ги даде на граф Б., който също се поклони, целуна ги, след което излезе от криптата и затръшна вратата след себе си. Сега абатът и Исус Христос, на една красива икона, бяха останали сами, един срещу друг в подземието и се гледаха решително и смело. Живият Господ си стоеше на кръста, разпънат, целия в кръв като се взираше пред себе си...Пръв отмести поглед абат дьо Моле.

Крал Филип беше осъществил мечтата на живота си, защото почти беше постигнал обединение на Франция и Англия, или поне се постара да го направи. Това го караше да се чувства още по-могъщ, заради трайния мир и липсата на военни конфликти в Европа, които да отслабят управлението му. Икономиката на Франция се развиваше добре, а постъпленията от данъците в хазната се бяха нормализирали. И все пак големият “трън в окото” и неразрешен проблем си оставаха тамплиерите: непокорни, богати и независими. Независимостта, точно това не обичаше Филип, той мразеше всички, които не се подчиняваха на установените норми. С удоволствие би смазал и папата, но засега беше насочил вниманието си към Ордена. Често си беше задавал въпроса, а ако го бяха ръкоположили за рицар - тамплиер, как щяха да се развият събитията? Вероятно пак по същия начин! В петък, на 13.10.1307 г., рано сутринта, в пълна тайна започнаха арестите и конфискациите, подплатени този път с официалната заповед на краля. Странното беше, че липсваше изненада, а до стълкновения и погроми не се стигна, докато в цяла Франция залавяха хората от Ордена и техните съмишленици - дори абат Жак дьо Моле бе арестуван без всякаква съпротива. Със странно спокойствие той пое пълната отговорност. Отговаряше на всички задавани му въпроси, защото някои братя бяха по-слаби и бързо признаваха, каквото им се кажеше: потъпкване на християнските реликви, содомия, разврат и изобщо всичко, в което ги обвиняваха. Най-разочарован се оказа кралят, когато разбра, че и дума не може да става за несметни богатства, пари и свещени предмети. Това, което се намери, можеше да бъде открито във всяка църква или храм. Не помогнаха и мъченията, защото обикновените братя не знаеха действително нищо, а абат дьо Моле беше по-твърд и от камък. След седем години, през 1314 г., след като бяха усвоени всички имоти на тамплиерите, а малкото останало в храмовете им - претопено или изтъргувано при ломбардците и лихварите, абат дьо Моле беше екзекутиран като не призна нито едно от отправените му обвинения...

6

2 глава:София, една година след милениума

Всички странни събития започнаха през зимата. Аз лично не харесвам зимата, даже я мразя, защото това е най-неприятният сезон през годината. Забравих да ви се представя. Казвам се Димитър, Димитър Иванов Димов. Сигурно сте чували за баща ми, но не и за мен. Истината е, че той е депутат в Народното събрание и е абсолютно несменяем, защото, откакто се помня, е шеф на някаква комисия по сигурността и отбраната. Правителствата и парламентите си отиват, но той остава. Сигурен съм, че сте го виждали по телевизията много пъти. Той е с кестенява коса и къса брадичка, леко прегърбен като накуцва едва видимо с си левия крак. Извинете, малко се отклоних и вместо за себе си разказвам за баща ми. Аз съм на 31 г., неженен, хетеросексуален и не въздържател. Преди години завърших философия, но прецених, че с това хляба си не мога да вадя и понеже баща ми е важен човек, помогна ми да започна работа в полицията. Понякога ми е ужасно скучно, защото отделът, който ръководя, е много малък, а работата ми е специфична. За нея ще ви разкажа по-нататък, макар че и сами ще се досетите за какво става въпрос. Зимата, както споменах, не ми е любим сезон, защото е студено, мокро, кишаво и гадно... Чувал съм, че на Запад хората не си мият тогава колите, защото са им чисти улиците, което може и да е вярно... На мобилния ми телефон получих обаждане от Ботаническата градина и се отправих натам. Болеше ме главата на точно определено място, в една точка, което ме изнервяше извънредно. Цял гейзер от киселини извираше непрекъснато от стомаха ми като за това не помагаше никаква сода, защото друго нямах сутринта под ръка. През минута се оригвах, но пак не получавах облекчение. Майка ми смята, че е просташко, както и бъркането в носа, но в този момент просто не ми се мислеше на естетични теми, защото и аз като всички мъже се поддавам на малки пороци, от които трудно се отказвам. Имам познати, които носят костюми за няколко хиляди долара и обувки за още толкова, но след като пийнат да речем, почват да пикаят в мивките по заведенията или в кофите за боклук. Аз чак дотам не стигам. ...Карах много внимателно към Ботаническата заради снежните остатъци по асфалта и силния “шмиргел”, който се беше забил в челото ми. Сега, докато шофирам, ще ви разкажа, макар и да е тайна какво работя. Аз се занимавам с убийства, които по своята същност са необичайни. За благото на страната и за ваше спокойствие, за да не се създава излишна паника, някои престъпления не се съобщават или се прикриват за определено време. Това е практика в целия свят, покриват се тежки убийства до евентуалното им разкриване. Предполагам, че не съм ви изплашил излишно и пълничките домакини и добрите татковци ще спят спокойно. Няма страшно, аз съм тук и под леглата ви няма демони. Представете си, че откриете обгорен труп в двора на вилата си, какво ще си помислите? Сигурно, че някой е убил човек, залял го е с бензин и му е драснал клечката? Ами, това е много трудна работа и става само в евтините булевардни романчета. В такъв момент се появявам аз, абсолютно съм дискретен, разглеждам мъртвеца и установявам, че го е ударила светкавица. Да, деветдесет процента от случаите са абсолютно “обичайни”, а с останалите “десет процента” се занимавам аз. ...Намалих скоростта на колата, защото светофарът ме изпревари и светна червен сигнал. Отворих внимателно прозореца, лъхна студ, след което поех въздух и внимателно повърнах на мръсния сняг. Обичам професията си и макар моите “десет процента” да са редки, с интерес гледам “Неразкрити убийства” , “Профайлър” и разни други криминални сериали. Всъщност в България няма “необичайни” убийства, самоубийства и други подобни, за които четем и гледаме по телевизията, но и да има, трудно ще го научите от някого. Избърсах с длан остатъците от храна от устата ми и продължих напред. Замислих се защо досега никога не бях ходил в Ботаническата градина? Доколкото си спомням имаше такава в центъра, но я преместиха преди години. Докато си разсъждавах пристигнах

7

като лесно познах мястото по линейката и полицейската кола, които бяха паркирани отпред. Отворих вратата и деликатно повърнах върху кишата, май стомахът ми се поуспокои. Колегите ме чакаха в далечната част на главната алея. Минах под загражденията и влязох в оранжерията. Сякаш пролетта беше дошла, защото крачех покрай разни екзотични храсти и дървета окичени в най-различни цветове. До един кипарис дискретно се опитах отново да повърна, но нищо не се получи. Оперативната група ме чакаше на нещо като полянка. Тук бяха и двамата ми подчинени Емил и Кольо. - Здрасти, шефе - започна Емил, - такова нещо не си виждал, ето ти ръкавици. Така си говореше винаги, защото бях виждал много неща. Разпечатах латексовите ръкавици и веднага си ги сложих. Емо продължи: - Работниците дошли и го намерили, нищо не са пипали. Чакахме те и още не сме започнали с процедурата. Мисля, че случаят е от наша компетенция. Ако искаш да вдигаме чаршафа и с Кольо да започваме. Кольо се приготви да пише и снима по предварителния оглед, а Емил отметна чаршафа за събиране на допълнителен доказателствен материал. Загледах се в трупа и се размислих за момент, колко сме еднакви човеците и колко може да ни направи различни смъртта. Бях виждал всичко, бях пипал всичко, което може да се пипне, но миризмата на смъртта беше винаги различна. Клекнах до тялото, след което се изправих и започнах да говоря: - Коле, започваме! Бял мъж, поне е бил, целият е обгорен, извадени са очите му. Изгарянето не е пълно, има незасегнати участъци по кожата и не е обрязан. Сега леко да го повдигнем. Издрани колене, не откривам кръвонасядане. Както казах липсват очите на жертвата, няма ги около трупа, също така липсват и дрехи. Около него няма стъпки, фасове и каквито и да е улики. Според тебе, Емо, на колко години е мъжът? - Според мен на около петдесет – петдесет и пет години, не повече. При тези поражения не мога да съм категоричен. Момент, да снимам по-отблизо гърба. Действахме експедитивно и без излишни движения, дойде моментът да обърнем изцяло трупа. Виждаше се малко коса - кестенява, леко прошарена. На гърба зееха седем рани, но не се забелязваше кръв около трупа. Човекът беше докаран отнякъде, това беше очевидно. Върнахме го в изходно положение. И тримата стояхме и мълчахме, времето минаваше, а никой не продумваше. - Да смятам ли, че случаят е от нашата компетенция? - попитах бавно. - Да, поне така изглежда!- заяви Емил. - Господа, както знаете, никаква преса, никакви приказки и т.н. Случаят за момента няма да се включва дори в бюлетините на полицията. Свидетелите трябва да подпишат декларации, а също така колегите от районното управление и хората от “Бърза помощ”. Всички протоколи на по-късен етап при мен, случаят да се забрави от тях. Извикайте главния от оперативните, инструктирайте го и после си опаковайте нещата. Лично поемаме трупа и го караме в моргата, аутопсията ще я извършим ние. В това време пристигна един от оперативните работници, бяхме се виждали и преди, говорих му няколко минути и му връчих декларациите, след което го изчаках да ми ги върне. Ето така работя, когато се касае за моите “десет процента”. Ясно беше, че случаят е “необичаен” и според мен се бяхме натъкнали на ритуално убийство. През това време Емил и Кольо прибираха мъртвеца в специален полиетиленов чувал, качиха го на подвижна масичка и го забутаха към линейката. Свалих латексовите ръкавици, поставих ги в едно пликче и ги прибрах в джоба на якето си. Колегите от районното управление бяха доста заинтригувани от действията ми, затова запалих цигара и ги приближих. - Предполагам, че нямате повече въпроси към мен? Знаете с какви правомощия разполагам и сте запознати много добре с работата ми ? Въпросът ми беше доста глупав сам по себе си, а и те не ме бяха питали за нищо, но по такъв начин винаги всявах респект. Налагаше се, защото в нашата система ме мислеха за безделник, а отдела ми за абсолютно ненужен и дублиращ част от други отдели и структури в МВР. Всъщност те не бяха съвсем наясно какви са ми задълженията, но знаеха за родословието ми и ме считаха за “парашутист”. Макар и да смятах, че съм добър в работата си, някои колеги от други отдели ме ненавиждаха. Когато отминах оперативните работници, доста ясно чух: - Димов, вярно ли, че гаджето ти е грозно? Спрях на място. Знаех, че не съм обичан от голяма част от “отбора”, смятаха ме за

8

балон под налягане, а такива думи дълбоко ме “трогваха” и нараняваха. Направих рязко кръгом и им отговорих: - Ако не спях с грозни жени, щях да си остана досега девствен! Такъв съм си аз, обичам полицейските хумористични подмятания, обожавам да отговарям достойно на всеки дръзнал да ме предизвика. Относно приятелката ми ще ви разкажа по-късно, тя действително не е от най-привлекателните, но това няма значение. Тъкмо излязох от Ботаническата градина, когато мобилният ми телефон зазвъня настойчиво. Погледнах набързо екрана - беше баща ми, оставих го да премине на “гласова поща” и се качих в колата, с която дойдох. Знаех, че е в парламента и потеглих натам, сигурно беше нещо важно. След това щях да отида до моргата, за да помогна на колегите. Мое задължение беше да напиша по-късно доклад, но това щеше да почака за сега. Искам да ви разкажа за вчера, защото вечерта препих. Имам много добри приятели, с които понякога прекаляваме в забавленията. В края на нашите сбирки задължително сме пияни, а след това за вдигане на тонуса опитваме и кокаин. Тази нощ се случи точно това и сега съм махмурлия. Не си мислете, че съм наркоман или нещо подобно. Коката е дрогата на богатите и както се сещате с моята заплата не мога да си позволявам много волности. При тези “оргии ” резултатът винаги беше на лице, защото единият ми приятел е дилър в голяма банка, а другият е секретар в посолство. Разбирате какво е да си между чука и наковалнята… За другарите ми ще ви разкажа по-късно, защото вече паркирам пред парламента. Българският парламент е хубава сграда с много интересна архитектура, която винаги ме е учудвала. Баща ми за всичките тези години беше иззел редица функции включително отговаряше за пропускателния режим и затова там влизам безпрепятствено. Един вид съм свой човек, макар че не одобрявам работата на нашите народни избраници, но това е друг въпрос. Почаках малко пред кабинета на баща ми, като преди това му бяха доложили, че съм дошъл. След малко лично той ми отвори и след кратко здрависване ми каза: - Митко, имам една голяма молба! Ще се видиш след малко с много важен човек и искам разговорът между вас, както винаги, да остане в тайна. Знаеш, че трябва да си абсолютно дискретен! Знаех добре какво значеше тази дискретност от предишни подобни срещи, но такова беше положението. Баща ми въобще не ме изчака да разбере какви са моите желания, бързо набра по мобилния си апарат някакъв номер и каза на някого, че ще сме на линия до няколко минути. Излязохме от парламента и се насочихме към един огромен черен джип със синя лампа, който тъкмо спираше в калта до паметника с царя. Вратата се отвори и след като прескочихме малка пряспа мръсен сняг, влязохме в него. Забелязах, че седалките във вътрешността на джипа бяха две тройки една срещу друга, а между тях имаше малка подвижна масичка, стъклата и купето бяха изцяло бронирани. С баща ми се настанихме по посока на движението, а срещу нас седеше личност, която най-малко бях очаквал да видя. Джипът потегли бавно, а мен изпитателно ме гледаше министър-председателят. Явно щеше да е интересен разговор, защото се спусна преграда между купето и охраната с шофьора. - Димов - започна премиерът, като в първия момент не разбрах към мен или към баща ми се обърна той, - надявам се, че разговорът ще остане между нас. Ти разполагаш с твърде разширени правомощия, а работата ти по моя информация не е толкова много. - Сега разбрах, че говори на мен. - Имам отново голям проблем с дъщеря ми и искам най-дискретно да го решиш. От пет дена не се е прибирала, не вдига мобилния си телефон, избягала е и от охраната. Не искам нищо да се разчува и понеже ако разбере опозицията, ще ме изтипосат във всичките си вестници, вземи в най-кратък срок я намери. Ти си свястно момче, знаеш, че ще ти се отблагодаря! Недей да щадиш средства, но моля те, бъди както винаги предпазлив. Гледах тоя човек, който беше взел страха на цяла България, гледах го и му се чудех. Ако знаеха всички какъв нещастник е... буквално ви го казвам. Само едно ще добавя, че за втори път щях да търся дъщеря му. За пред народа тя беше много добро дете, а всъщност за нищо не ставаше, защото определено имаше отклонения в либидото и завързваше най-странни връзки, които не можеха да бъдат по никакъв начин приветствани. Премиерът беше като в менгеме, защото натискът върху него беше огромен, постоянно го следяха под лупа в медиите, а опозицията непрекъснато

9

разнищваше семейството му. Нямах друг избор и обещах да помогна, а министър-председателят ме увери, че и тази година министерството няма да пипа бюджета на отдела ми, след което ми подаде едно листче с номера на мобилния телефон на дъщеря си. Това си беше “нежно” изнудване, но нямаше какво да направя освен да му стисна ръката и да побързам да сляза от джипа, защото можеше да изскочи още някоя интересна молба от негова страна. Баща ми ме изпрати до моята кола, каза ми колко се гордее с работата ми и почти на бегом влезе в парламента.

3 глава:Какво ни казва мъртвецът

Стомахът вече не ме присвиваше толкова жестоко, оставаше само острата болка в главата, която трудно щеше да премине. Светофарът отново светна в червено, бях пети в колоната и зачаках реда си... Интересно, дали, ако президентът ми се обадеше да търся сина му, щях да реагирам толкова спокойно? Започнах да се занимавам с домашните проблеми на хората, което въобще не ми се нравеше... Потеглихме вкупом и пред мен първата и втората кола се удариха. За секунди две фигури изскочиха на снега да се разправят, аз дадох бързо ляв мигач, заобиколих ги и едва хванах зелената светлина... Пристигнах пред моргата и се заех да паркирам на съседната уличка. Първо запалих цигара, дръпнах си два пъти от нея и чак тогава излязох от колата. Кольо и Емил сигурно вече се бяха развихрили. Те са с десетина години по-големи от мен, уважават ме, а и аз им отвръщам със същото. Още в началото, докато се сработвахме, си допаднахме във всяко едно отношение. Викаха ми “шефе”, което не ме притесняваше, а и те го казваха много сладко. Никой от тях нямаше медицинско образование, но това не им пречеше да въртят добре скалпела и да аутопсират, когато се налага. Още преди да се стиковаме като екип знаех, че са работили в “Отдел убийства” и имаха петнадесет годишна практика. Бяха ми разкали, че преди десет години е имало толкова смърт по улиците, че с дни не са излизали от моргата. От начало само бяха помагали на съдебните медици, а след това сами започнали да обработват мъртъвците. Стигнахме до там, че накрая викахме дежурният медик да разпише след кратък оглед протоколите, които му давахме. Кольо и Емил имаха скрит талант в много отношения и това ми ги правеше скъпи и близки. Отворих вратата на залата, колегите ми метнаха зеленикава престилка, чифт неразпечатани латексови ръкавици и маска, които набързо сложих и се доближих до тях. Бяха отвориха гръдния кош на убития като работеха бързо и методично. - Шефе, засега няма нищо интересно освен че човекът е имал лек инфаркт и е опериран от херния. Личат и охлузвания по китките и глезените, определено за кратко е бил вързан... Затвориха майсторски гръдния кош, без да го шият, и това го умееха идеално. Кольо хвана здраво главата на мъртвеца, а Емил започна да пише нещо в един тефтер. На съседната маса се виждаше кантар, странна медицинска стъклария и реактиви за изследване на кръв, сперма и какво ли още не. Сякаш с вълшебна пръчица беше изчезнала болката от главата ми и затова почти щастлив разтърсих рамене, докато вратът ми не изпука. Първо бяха описани лицевите наранявания и липсата на очи, а после обгарянията по кожата. Дойде ред и на устата. Емил я разтвори с големи усилия, защото трупът беше силно вкочанен, а после постави скоба, която да я държи отворена, за да се работи спокойно. С големи усилия издърпа езика навън. Няма по-неприятна гледка от силно обложен човешки език; целият беше в плътна обвивка от жилави секрети, които започнахме бавно да изстъргваме с метална шпатула. В този момент се появи нещо като фигура или по-точно казано, тъмна вдлъбнатина. Заоглеждах от около една педя и видях кръст, доста странен, но кръст с къса горна и дълга долна част. Снимахме го и веднага взехме необходимите проби, определено ставаше въпрос за дамга, при това много прясна. Интересно, на кой ненормален му доставяше удоволствие да гори хората по такъв начин? Каквото и да си мислех, това си беше чиста проба ритуално убийство,

10

много хладнокръвно и жестоко: седем рани в гърба, извадени очи, дамгосан език. Ако го нямаше кръста, можеше да мине и като убийство на италианската мафия, но такива неща се случваха само по филмите и книгите. Рядкост беше да се попадне на подобна находка. А сега ще ви кажа защо смятах този случай за “необичаен” - това беше вторият труп с подобни наранявания, който откривахме през последните месеци. Предишният също имаше седем рани, охлузвания по коленете, извадени очи и горен език, макар и с не толкова добре изразена рисунка. Може би трябваше да започна малко по-отрано, или няколко дена преди Нова година. Както вече разбрахте не обичам зимата, но бих допълнил, че обичам морето дори и през зимата, също като през лятото. Обичам морето и това е! Харесва ми да ходя на плаж в жегите и като се напека, да влизам във водата независимо, че не мога да плувам. Аз само ходя по дъното и размахвам ръце като истински плувец, но и за това се изисква майсторство. И така три дена преди Коледа ми се обадиха от Варна, защото бяха открили труп на мъж, на двайсетина километра северно от града, под едно село, което се казваше Близнаци. На това място брегът беше скосен и се слизаше по много стръмна пътека до малка лагуна образувана от морето. Там по очи лежеше около шейсетгодишен мъж. Трупът плуваше в кръв, а на гърба му зееха седем рани. Емо и Кольо действаха бавно и методично, снимаха, записваха, а аз им помагах с каквото можех. Решихме да не даваме гласност на убийството, защото освен със своята жестокост ни изуми и с мястото, където открихме тялото. Очите липсваха, наоколо нямаше никакви следи, тогава видяхме и езика на жертвата. Колегите от Варна разписаха декларациите, аз си прибрах ръкавиците в джоба, “опаковахме“ мъртвия и си тръгнахме с него за София. Варненци са много добри хора, молеха ни да им погостуваме, но идваха празници и не беше редно да оставаме в провинцията. Колегите откриха за по-малко от два часа кой е убитият, защото беше пуснат за издирване от роднините му. Казваше се Р.Д., на шейсет и две години, от София, изчезнал преди три дни от столицата. Интересен факт бе, че е бил офицер от разузнаването, пенсионирал се преди дванайсет години. Не могъл човекът да се примири с промените в системата, където работил и си подал оставката. Всъщност, разузнавач не е точната дума, купувал е за страната ни по линия на разузнаването паметници на културата, свързани с историята ни. Участвал бил на международни търгове като отчитал всяка стотинка и никога нямал липси при задължителните в такива случаи ревизии. Имаше изрядно досие, абсолютно честен, с много награди. След като напуснал МВР започнал работа като преподавател по история в университета. Р.Д. имаше две деца, които се бяха задомили в чужбина, жена му казваше, че са им бил щастлив. Като преподавател бил много обичан и уважаван от колегите си, не си падал по флиртове със студенти и от двата пола, не взимал подкупи... С Емил и Кольо се заехме с работата, но стигнахме до задънена улица. Нямаше нищо, за което да се хванем, и така дойде Нова година, без грам резултат. Може би така беше по-добре, защото тогава намерихме разчленения труп на малкото момиченце, а при този случай имахме много следи. Малко по-късно пуснахме информация на медиите. Да ви кажа честно, това ми е най-трудната част: какво трябва да се каже на преса, телевизия и радио. По този случай, с нарязаното тяло, действахме много бързо, да не кажа светкавично. Уликите бяха толкова много, че трябваше да ги събираме, както се казва с прахосмукачката. Сигурно бледо си спомняте това убийство, а аз го помня много добре... Момиченцето беше осакатявано с нож навсякъде по тялото, но най интересни бяха липсващите палец и показалец на ръцете. Краката бяха отделени от торса, а носът му беше поставен в ануса му. Детето беше на единадесет години, а убиецът беше доведеният й седемнайсетгодишен брат. Братът беше болен еротоман, който постоянно си фантазирал, гледайки порно. Карал детето да му прави фелацио, а също така да му облизва ануса. Пръстите му отрязал, защото момиченцето не желаело да му пипа пениса, а носа - защото на детето не му харесвал дъхът му. За краката и триона нещата бяха също така изяснени, беше правил с трупа полов акт и след смъртта, така му било по-удобно. Доведеният брат ми разказваше много спокойно и почти с опиянение, а подробностите ме караха да се чувствам меко казано, неудобно. Оказа се, че преди това “добрият син” е правил опити да преспи с майка си, но не се получило. За това знаел и баща му, но нищо не предприел и така омразата и нагонът се прехвърлили към момиченцето. На медиите дадохме всичко в завършен вид, с малки промени и по-малко подробности от пейзажа, но тогава те нададоха страшен вой! Отвориха едни уста, че

11

хората полудявали и правели неща, “които не били съвместими с нормите”. Ами ще полудяват, пък казвам аз, като има такива медии, дето си говорят, каквото си поискат, пишат, каквото си пожелаят и най-вече се мазнят на властта, която го позволява! Затова гледах, ако мога да не стресирам хората излишно и да подавам по-семпла информация... ... Но в случая с Р.Д. нямаше никакъв напредък, за което спомагаше и липсата на свидетели и следи, направо беше пълна мистерия. Да си кажа честно, след като открихме втория убит със сходни рани, изпитах известно облекчение, ако това може да се нарече така. По-скоро имах чувството, че играта продължава и нищо не е загубено, надявах се, че този път ще се направи голямата крачка напред. Усещах, че нещо пропускам и знам, че вниманието ви е изострено, но истината е, че това, което сте гледали по телевизията, е доста изкривено. Ако беше като на филм щях да хукна по психолози, да съставям портрети на убиеца и какво ли още не... Има неща, които не могат да се обяснят от хората, и в този смисъл при моите “десет процента” предпочитах да действам индивидуално, а за агентурен апарат, доверени лица, и дума не можеше да става. Предпочитам да работя без много шум, самостоятелно с Кольо и Емил, но да имам резултати, отколкото да вдигам пара и да разреша на хората да си създават “идоли” от чудовища и гадни изверги. За мен всяко едно по-сериозно престъпление преди да бъде разкрито, задължително трябва да бъде скрито от погледа на обществеността. Нужно ли е да обяснявам, че рибарите и ловците рядко вдигат шум на язовира или в гората... Мобилният ми апарат звънна два пъти, погледнах на екрана и разбрах, че това са колегите от полицейското управление в Троян. - Кажи, Сашо? - Имаме резултат от отпечатъците, които ми изпратиха твоите хора, Митко! Задължително правило е при всяко разследване да се ползват източници извън София и така, когато имах престъпление от подобен характер колегите от провинцията правеха без да знаят първите стъпки. По такъв начин по случая работеха хора без да имат представа за какво става въпрос, а клюките и слуховете се свеждаха до минимум. - Митко, отпечатъците отговарят на лицето Л.В. Живее в столицата. Имаш ли факс около теб? - Не, нямам! – Очевидно Кольо и Емил бяха направили много бързо запитването, за което не бях длъжен да им напомням. Страхотен екип бяхме и макар че ги гледах как все още се въртят около тялото и довършваха каквото имат, тайно се зарадвах на експедитивността им. - По-добре ми кажи нещо повече по телефона. - Л.В. е на петдесет и пет години, един от известните иманяри в България. Бил е доверено лице на полицията, има седем висящи дела, но нито веднъж не е влизал в затвора. Димов, дай ми някакъв факс, стига съм ти чел! - Сашо, благодаря ти за справката и забрави, че сме се чували, аз ще действам оттук насетне. Много съм ти задължен и знай, че винаги можеш да разчиташ на мен, по всяко време! Колегите свършиха с трупа, бяха изчакали дежурния медик за последен оглед, преди да преминат към “шиенето” Протоколът от аутопсията беше подписан и сега спокойно можехме да си ходим вкъщи. Почивките за мен бяха задължителни, а в колегите наистина се забелязваше умора. Емо и Кольо бяха женени хора и трябваше да се прибират при семействата си. Интересно ми е как, след като цял ден са се занимавали с работа като нашата, се прибираха по домовете си, казваха на жените си, че всичко е О.К., а на децата си четяха приказки за принцеси и котараци в чизми? Докато излизахме на улицата, им споменах, че имаме името на мъртвия човек и им описах с какво се е занимавал. Помолих ги да отпочинат добре, за да са бодри на другия ден. Аз запалих колата и потеглих също към къщи. Имах две убийства, много сходни, които на пръв поглед нямаха връзка помежду си. Първата жертва беше почтен историк с блестящо минало, а втората представляваше иманяр, който се беше сблъсквал неведнъж със закона. Това не трябваше да ме заблуждава, защото от опит знаех, че има всякакви хора. Все пак най-много исках да разбера дали са се познавали? Може Л.В. да е ходил на консултации при бившия разузнавач, а може да са се срещали и при други обстоятелства...Утре трябваше да се постараем да съберем повече информация за иманяря, защото планирах да направя среща със семейството му, ако имаше такова. Точно в този момент изпуснах светофара и се ударих странично в един стълб. Мръсната киша беше виновна, за да се поднесе така колата ми! Изскочих и слава Богу, нямаше

12

големи поражения. Забравих да ви кажа, че карам Трабант.

4 глава:Среща с министъра

Искам да ви разкажа за моята приятелка. Далеч съм от мисълта да ви отегчавам с външни описания, защото не мисля, че това е най-важното и сигурно затова понякога съм обект на критики и насмешка. Все пак е симпатична и се казва Дария, с ударение на първата сричка, за да не се бърка с Мария. В началото тя желаеше да ме убеди, че е кръстена на цар Дарий, но после разбрах, че дядо и се казвал Дарин, а баба и Сия - чудна нашенска картинка. Добре, че не я бяха кръстили с някое друго име, но както и да е. Тя има малък фризьорски салон, а също така провежда курсове на бъдещи коафьори. Сигурно ще ви е интересно да разберете как се запознахме? Беше миналата година, когато станаха трите убийства в кв. “Западен парк”. Тъкмо бяхме идентифицирали трупа на втория хомосексуалист, третия събирахме, защото го открихме разчленено в старо мазе. С колегите пушехме на припек пред блока, когато Дария , с ударение на първата сричка , се появи пред нас и каза: - Абе, вие, полицаите, се познавате отдалече! - Защо?- отговарям и аз.- Да не е някой виц или някаква смешка, дето не я знаем? - Не! – продължи тя доста намусена.- На десет метра от вас едни деца надуват гумени ръкавици, ето там на площадката! Тя определено приличаше на природозащитник или такава дето защитава човешките права – помислих си го веднага. След това погледнах към земята и като видях въргалящите се ленти за заграждане и няколко чифта латексови ръкавици, ми причерня. Веднага загасихме цигарите с Емил и Колето като хукнахме към близката катерушка. Децата си бяха направили много странни балони, но се виждаше, че се забавляват чудесно, докато майките им си пиеха кафето по съседните пейки. Веднага ги качихме на дежурната кола и директно ги закарахме в болницата. В такива случаи трябва да се действа бързо, защото можеше да се случи всичко. Слава богу на дечицата им нямаше нищо. Оттогава винаги си събирам използваните ръкавици в джоба и после ги изхвърлям. ...Дария я срещнах няколко дена по-късно на пл.”Славейков”. Заприказвахме се и така малко по малко се сближихме. Споделяхме си много и по-късно тя ми призна, че е бисексуална. Както си стояли веднаж в къщата на нейната най-добра приятелка и съученичка, за момент преминала някаква искра между тях и предполагам се сещате какво се е случило. Аз нямам нищо против да прави, каквото си пожелае, а и на всичкото отгоре даже не познавам приятелката й. Всъщност Дария е много сериозен човек, редовно си плаща данъците и е почти въздържателка. Единствените ни спорове напоследък са дали компанията на моите приятели ми вреди или не, т.е. според нея те се надуват прекалено, защото са по-добре платени, но това не ме интересува, защото ми харесва да работя по моите “десет процента”, а другарите си уважавам и ценя. Точно, когато започна връзката ми с Дария, изчезна за първи път дъщерята на премиера. Четири дена я търсихме с колегите в София и накрая я открихме в Пловдив. Това не беше много трудно, но както се досещате, тук по-важна беше дискретността. Спомням си чудесно как Кольо стоеше на входа на блока, а Емил и аз влязохме в апартамента на първия етаж. Както и да е, след час я натоварихме на самолета на летището до с. Крумово и я докарахме на баща и в София. Забравих да отбележа, че я заварихме в компанията на един чернокож, или негър, както ви е по-удобно така го наречете.Той се закани, че щял да се оплаче в посолството си от полицейския произвол, защото съм го бил малтретирал и съм влизал без разрешение в законно нает от него апартамент. Аз се съгласих, извиних му се и излязох с дъщерята на министър-председателя. Десет минути след мен нахлуха колегите от “Гранична полиция” и го хванаха, че е с изтекла виза. Разбира се, че те го екстрадираха още на другия ден и нищо нито се разбра, нито се чу. Искам да направя едно голямо уточнение, че нямам нищо против чернокожите и че като дете искрено се интересувах от съдбата на Нелсън Мандела. От чернокожите спортисти

13

най-много ми допада боксьорът Мохамед Али. Въобще и дума не можеше да става за дискриминационни мерки или за нарушаване на човешки права, защото в този случай се спазваше законът. Не любопитствах как са се запознали негърът и девойката, не ме и интересуваше особено. Вършех работа, която нямаше нищо общо с официалните ми задължения, но тя доведе до увеличаване на бюджета на отдела ми. ...Подкарах трабанта към къщи, мислех си какво щеше да се случи, ако продължавах да събирам надупчени и с избодени очи трупове из София и цяла България и да нямам други резултати освен да ги идентифицирам. Съвсем скоро щеше да се разшуми за убийствата, а от друга страна исках извършителят или извършителите, да разберат, че се работи по тях. Тук влизаше системата за “малката лъжа и голямата истина”, или лъжеш по малко и замазваш по много, изисква се само повече фантазия. Спрях до първия компютърен клуб и написах една страничка с информация, която изпратих до отдел “Информация и връзка с обществеността” на МВР. Шегата настрана, но не си мислете, че съм почитател на убийствата! Останах в залата и си написах необезпокоявано доклада за пред шефовете, въпрос на предпазливост. Извадих дискета, копирах на нея написаното, прибрах я и изчистих всичко от компютъра. Прибрах се вкъщи и разпечатах от личния си компютър доклада. Обадих се в министерството, бяха ми получили писмото и го подготвяха за пред медиите. В цялата страна хората щяха да разберат, че на морето от рибари е намерен силно разложен труп, а в Ботаническата градина е открит силно наядено от животни тяло на мъж. Още няма данни как са починали, но по първоначална информация става въпрос за бездомници, защото не са постъпвали сигнали за изчезнали хора. Давахме задължителните телефони да се звъни и т.н. Ето това е малката лъжа и голямата истина: малката лъжа беше, че нищо не ни безпокои, а голямата истина - че работим усърдно. Всеки, който би прочел подобно съобщение би го забравил веднага. Изключение може би правеше извършителят или може би извършителите. Посланието е много разочароващо за всеки уважаващ себе си престъпник, който би желал да знае дали се работи по неговия случай и до къде е стигнало разследването.

На другата сутрин се събудих рано. Нямах главоболие и не ми се повръщаше, защото вечерта с Дария ходихме на кино и след това се прибрахме по къщите си. Аз никога не й разказвам за работата ми, а и тя не ми говори за фризури - това харесвам в нея. Филмът си го биваше и се разтоварих достатъчно. Закусих набързо с два препечени сандвича, майка ми работеше далече и вече беше излязла, а баща ми бе оставил бележка, че заминава в Румъния с делегация от парламента. Намекваше ми, че съм поел един много важен ангажимент, както политически, така и мъжки... Навън пак валеше, което ме разстрои допълнително. Излязох добре облечен, качих се на трабанта и потеглих към министерството. Първо оставих доклада си на министъра, а после и на главния секретар, третия екземпляр с цялата истина запазих за себе си и го прибрах в сейфа в моя кабинет. Той се намира в специален шкаф, който заема цялата стена и само аз и двамата ми колеги знаехме какво има в него. Май бях един от първите пристигнали в министерството, защото след малко се чу шум в коридора, сградата започваше да се пълни. Вратата се отвори като Кольо и Емил със снежинки по шапките влязоха в стаята. Тримата сме страстни пушачи и обичаме да пием кафе от големи чаши, дозите си наричаме “ килограмни ”. Винаги, когато се събираме внимаваме какво говорим, защото имаме съмнения, че ни подслушват. То преди време главния прокурор хванаха, че подслушват, та на нас ли щяха да простят... Емил направи голяма кана с кафе и извади два пакета цигари, които още не бяха разпечатани, Кольо измъкна от джоба си кутия и половина, а аз скромно една. Ситуацията винаги се повтаряше и ми напомняше на каубойски филм. Преди година поръчах кръгла маса, зад която най-много обичахме да стоим. Седнахме, като всеки стискаше чашата си и пафкаше безмълвно, а аз бавно пишех на чист лист със свободната си ръка. Свърших бързо и го подадох на колегите, те го прочетоха, а аз го запалих и го хвърлих в малка тенекиена кутия на земята. - Не стига, че си имаме толкова работа, ами ще се занимаваме пак с глупости! - Не, Коле, това според баща ми не са глупости, а патриотизъм и дълг! Да не мислиш, че ми е много приятно? - Патриотизъм -добави Емил,- глупости! Скоро са изборите и надявам се да имаме един проблем по-малко! Нямам идея тия идиоти от охраната как са изпуснали “Негърката”, не

14

знам какво да мисля за тях! Вдигнах пръст нагоре и после с пръста си посочих устата и ухото си. Емил разбра, че е казал много, но и не толкова, че някой да разбере за какво става въпрос. - Тая задача ни помага много да задържим положението на отдела и за това ви напомням, че до изборите има доста време. “Нашият” човек държи много информация за важни хора и дори да го издухат, пак ще бъде фактор в политиката. Тъй че и татарите да дойдат да ни управляват, пак ще е “безсмъртен” , а за нас е важно да свършим по-бързо тази работа и да намерим… знаете кого. Много сладко си хортувахме и скоро напълнихме цял пепелник с фасове. Изгълтахме по още три чаши кафе. След моята забележка за идването на татарите на власт вече се говореше само за случая с убития мъж от Ботаническата градина. Точно в този момент без почукване, вратата се отвори и на нея застана министърът. Ние веднага скочихме почтително на крака. Той дойде на власт в министерството след “ремонта” на кабинета. Беше ниско човече, което до полуда обичаше премиера и ако му се дадеше команда да пръдне, щеше положително да направи всичко възможно да се наака. Независимо от това той се мисли за голям професионалист, организатор и прочее. Стоеше безмълвен като в един момент пое въздух и започна да говори с назидателен тон: - Димов, какви ли тайни неща стават във вашия отдел, а? Четох преди малко доклада ти и виждам, че си сгрешил професията си! Имам само един въпрос, защо се разминава информацията при мен с тази при Главния секретар и тази за пред медиите? Седнете, седнете де, не съм толкова страшен, колкото ме пишат по вестниците! Седнахме и тримата около масичката, а министърът на мястото зад бюрото ми. Умираше да се прави на “лошо момче” като се перчеше пред вестниците и телевизията. Чух Емил до мен леко да пръдва - това не беше от притеснение, а от лош стомах. Все не му оставаше време да отиде да си направи сериозни прегледи, пък и ние с Колето бяхме свикнали с този негов “проблем” и не му обръщахме внимание. - Димов, кажи на колегата си да не се притеснява! - Министърът обичаше да дава заповеди през втори човек. - На първо място ние сме мъже, така че такива малки неща не са от значение! Емил се извини, независимо от разрешението, което му беше дадено. Веднага след това отново се облекчи, но да не изпадам в подробности. Аз се обадих: - Г-н министър, с моите колеги се занимаваме изключително и само с убийствата и не мисля, че съм направил нещо лошо, защото тези “разминавания”, за които споменахте, са винаги част от полицейската игра... Направо му бръкнах в здравето! Това което исках да му намекна е, че изпада в конфузни ситуации, защото не мисли професионално. Виждах как се изчервява, но бързо продължих: - Абсолютно сте прав, че докладите се разминават, но бих казал, че този, който е при вас е най-пълен и точен! Никога не бих си позволил... - Димов, много си нахакан – прекъсна ме министърът - и желая да разбереш, че не ме интересува кой е баща ти и какво прави в момента! Трябва да ти е ясно, че ако продължаваш в този дух, ще ти взема главата! Аз съм на този пост благодарение на моите качества и както виждаш, ръководя няколко десетки хиляди души, а ти само двама! Заемай се с работа и искам действие, всеки ден да виждам доклади и положителни резултати! Министърът стана и след като се изкашля, излезе от стаята. Аз веднага отворих шкафа и бръкнах в сейфа. Взех стар мобилен апарат, включих го и написах набързо съобщение. Изпратих го, изчистих информацията от екрана и прибрах телефона обратно. Приседнах на масичката и казах: - Забравете какво ви каза началникът, защото важното е да се съсредоточим над работата и да не обръщаме внимание на интриги и разни високопарни приказки. Ние играем нашата игра, а който има желание да ни се бърка ще си изпати зле! Затова, Емо, ти започваш да търсиш момичето, засечи й телефона, а ние с Колето ще навестим апартамента на иманяря. Точно след тези ми думи нахълта отново министърът. Беше леко запъхтян и според мен някой му беше подал командата: “ Наакай се”! Виждах как подскача от крак на крак и понеже ние отново бяхме застанали прави и мирно, той изкрещя: - Вие, двамата, вън!

15

Колегите излязоха веднага. - Димов, аз на твоите години бях добър адвокат, но само това! Не знам как да започна, но знаеш какво е напрежението... Аз съм много изнервен, виждаш: престъпност, опозиция, корупция и какво ли още не...Съжалявам за преди малко, бях малко груб с теб, но най-интересното е как точно след като говорихме ми звънна Големият шеф! Говори ми за теб, направо да се побърка човек – телепатия ли, кой знае какво? Той ми спомена, че лично му докладваш за разни неща и че си отличен служител. Каза да те поздравя и да работиш спокойно, защото Той лично следи кариерата ти! Министърът ме потупа по рамото, обърна се и излезе с наведена глава. Интересно ви е какво написах на премиера? Това няма абсолютно никакво значение, но важното е, че той ме разбра и реагира по най-правилния начин. Сигурен съм, че съвсем внимателно е накарал министъра да не ми се бърка в работата. Истината е, че дори не му се оплаках, а това, че той е разбрал веднага за какво става въпрос, можеше да му прави само чест! Емил и Кольо влязоха веднага при мен след министъра, погледнаха ме и започнаха да си оправят нещата за излизане. Емил тръгна при “свръзките”, за да засекат телефона на дъщерята на премиера, а ние с Колето първо извадихме от масивите на министерството досието на иманяря. Интересно ми беше дали имаше връзка между Р.Д. и Л.В., надявах се нещо да изникне. Ако останеше време, щяхме да отскочим и до библиотеката, но първо прегледахме досието. Обадих се на дежурния и разбрах, че близките на убития в Ботаническата градина са били уведомени за смъртта му още вчера. Бяха ги предупредили, че ще ги навестим днес. Докато си обличах якето, се замислих за министъра. Всъщност, доколкото аз знам, е бил второразреден адвокат в провинцията, а аз не бях и съвсем сигурен дали е бил добър и дали е печелил въобще дела?

5 глава:Жилището на иманяря

Л.В. бе живял в кв.”Лозенец”, а кооперацията му изглеждаше съвсем нова и с разчупена архитектурна визия. Трябваше да стигнем до третия етаж като още при самото влизане и докато се качвахме по етажите съобразих, че на всеки има само по един апартамент. Така, както си правех сметка, сигурно жилищата тук бяха не по-малки от половин декар. Застанахме пред очевидно блиндирана врата, със специално изградени панти. Като гледах, само бравата тежеше петдесет килограма и кусур... Ей, как си живееха някои хора или поне са живели, свалих кожените си ръкавици и позвъних на вратата. С Кольо се спогледахме многозначително. Когато пътувахме към кв.“Лозенец” си мислехме, че сигурно ще попаднем в пещерата на Аладин. Интересно, дали очакванията ни щяха да се оправдаят? Вратата се отвори и на нея застана около петдесетгодишна симпатична жена. Показахме си служебните карти, а тя ни покани да влезем. На три крачки от нея стърчеше почтително мъж на годините на Кольо и Емо. Стояхме прави в просторен хол. Представихме се още веднъж по имена и разбрахме, че жената, която ни въведе е съпругата на иманяря. Тя ни обясни, че мъжът, който я следваше по петите е неин “иконом - секретар”. - Първо - започна жената, докато се настанявахме на удобно канапе, - искам да знам кога мога да прибера тялото на мъжа ми и второ с какво мога да ви бъда от полза при разследването? Наляха ни по едно кафе и ни сипаха по кола. Едва сега забелязах, че очите на дамата са зачервени от плач. Трябваше да я утеша по някакъв начин. - Съжалявам, но ще може да приберете трупа най-рано утре, а по втория въпрос смятам вие да ми бъдете от най-голяма полза и да ми дадете най-точната информация, която знаете...Мъжът ви беше намерен в покрайнините на София, няма да крия, че е жестоко убит. Жената започна да плаче и аз я изчаках да се успокои, преди да продължа: - От колко дена не се е прибирал? - От четири. - Това случвало ли се е и преди, да го няма толкова дълго време?

16

- Да, но той винаги ме е предупреждавал... - Мобилен телефон притежаваше ли? - Не, той беше много старомоден, пък и смяташе, че винаги има възможност да го подслушват. Знаете, че се е сблъсквал неведнъж със закона, но от седем или осем години не беше попадал в полезрението на полицията. От много дълго време той се беше превърнал в голям колекционер и нищо повече... - Простете, че ви прекъсвам, а имал ли е съпругът ви нещо ценно в себе си? - Не, никога не носеше ценности със себе си - дори нямаше часовник. За него времето беше без значение, когато работеше. - Всъщност той с какво точно се е занимавал в последно време? - Мъжът ми, сигурно ще се учудите, никога не е копал и ровил по могили и не е осквернявал историческите паметници из страната. Той беше експерт само в една област, издирваше съкровища по древни карти и правеше своите експертни оценки. - Не разбираме с колегата, бихте ли ми обяснили по-подробно за тези... експертизи ? Кольо небрежно пишеше в един от тефтерите си и бавно отпиваше от кафето. Жената на Л.В., ни помоли да я последваме в кабинета на съпруга й. Отново не се сбъднаха очакванията ни за пещерата на Аладин. Даже не видях да има скрит или явен сейф. Що за иманяр беше това? По стените видях лавици с учебници по география, картография и сондажи, а също така атласи и различна техническа литература. Разположихме се на удобни кожени кресла. - Съпругът ми винаги е бил професионалист, както през социализма, така и след промените в страната. От целия Балкански полуостров хора му носят карти с иманета, които са заровени някъде. Най-вече по времето на Османското робство са правени подобни карти, знаете историите за бягащи турци, които са заравяли златото си или за хайдути, които са се крили по пещери и дупки и се е налагало да се освободят от натрупаните чрез грабеж богатства... - Простете за невежеството ми, но доколкото знам мъжът ви е бил съден седем пъти за иманярство, а вие ми говорите за един вид експертиза... Този път жената ме прекъсна: - Млади човече, явно не сте ме чули достатъчно добре, а и не сте прочели протоколите от съдебните заседания! Той беше поставян на едно стъпало с иманярите, но никога през живота си не е хващал кирка, лопата или металотърсач. Пет - шест или петдесет монети от Византия, Рим - та това въобще не го блазнеше, както ви казах той беше колекционер, колекционер на карти и на древни загадки! Мъжът ми се опитваше да разреши ребуса, енигмата в скритото под земята. Трудно ви е да го разберете, но е така. Знаете как се решава кръстословица, съпругът ми работеше на този принцип и сега ще ви стане по-ясно. Жената отвори сив шкаф и извади някаква мазна кожа. Подаде ни я и ние с колегата я разглеждахме с интерес. Чисто и просто беше щавена кожа и на нея се забелязваха знаци и думи. Вгледах се по-внимателно и под нещо като дълги редове от йероглифи забелязах три дървета, камък и слънце. Според мен тук беше написано как и къде е заровено съкровище. Кольо също повъртя в ръце кожата, кимаше леко с глава и в крайна сметка я върна на съпругата на Л.В. - Е, ние не сме специалисти и ще се радваме да ни обясните нещата повече, но ако може да е по-простичко! - Господа, това е един най-обикновен фалшификат от началото на миналия век. Тука на турски пише, че в 1877 г. Мустафа от село М. е скрил гърне с жълтици под камък, до три дървета, по изгрев слънце. Тази карта мъжът ми я купи от Истанбул преди тридесет години и разбира се... тя се оказа фалшификат. Това беше началото на неговото увлечение, тази негова “краста”, както се казва, не го е пускала оттогава. Тази карта е старта на неговото дело като в по-голямата част от случаите е печелил битката с енигмите и рядко допускаше грешки. И така стигам до това, какво правеше той по цял ден? Носят му карта на заровено някъде съкровище, той първо даваше оценка за автентичност и дали наистина населеното място съществува и как се е променяло името му във времето. В този смисъл се проучва дали в близост има планини, пещери, катакомби, естествени или изкуствени изкопи, каква е почвата, водата, горски масиви и прочее. Веднага след това се нанасят обозначения на обикновена карта и се изпраща човек да проучи околността, без да му се казва за какво става на въпрос. През втората фаза на изследването, сам съпругът ми да отиваше да види мястото и дали си заслужава да се вложат там труд и усилия. Винаги, когато се даваше карта тя беше непълна, така

17

че заинтересованият можеше да има гаранция, че няма да бъде прескочен или измамен, на по-късен етап. Ако оценката за евентуално скрито имане е висока, картата се откупува от заинтересовано лице и се заплаща определена цена за експертизата, защото и мъжът ми не даваше пълната информация до край. Системата е сигурна и изпитана, при евентуален интерес на някоя от страните дискретността се запазва и при желание може да се стигне до сделка, която да ги удовлетвори. Наложи се да прекъсна за момент, за да задам обичайните въпроси след всяко убийство: - Вие състоятелни ли сте? От всичко, което чух досега, оставам с впечатлението, че имате големи доходи! - Млади човече, въпросът ви е доста безочлив, но ще ви отговоря. Ние нямаме деца, а с нас живее само нашият иконом, който се занимава с фирмената ни документация и с жилищните ни проблеми. Той е най-близкият ни човек и на него имаме единствено доверие. Ще ви спомена, че месечната му заплата е вероятно колкото вашата за една година, не желая да ви обиждам... Определено не ми стана приятно да чуя последното изречение, а вероятно и на Кольо, защото той ме погледна доста странно. Искаше да се намеси, но аз само му кимнах, което значеше, че е по-добре да мълчи, да слуша и да записва. Хората в състояние, когато са загубили близък човек, имат навика да казват неща, които при други обстоятелства биха премълчали. Жената без да разбере, че ни е обидила продължаваше да ни говори: ... – Авоарите на семейството ни са големи. Общо движимото и недвижимото ни имущество е със средна оценка около седем милиона щатски долара, а оборотните ни средства са приблизително още толкова. Всъщност аз съм една от най-големите “ реститутки ” в София, или наследница, както ви е удобно, така ме наречете, защото половината “Витошка” е един вид моя, а и на “Раковска” имам няколко магазина. Парите никога не са били движещото при мен и съпруга ми, всеки се занимаваше с това, което му доставяше удоволствие. Е, имахме и своите добри и лоши моменти, своите недостатъци... Съпругата на Л.В. отново се разплака и като помоли за извинение, шумно издуха носа си. Ние с колегата също помолихме, ако може да запалим по цигара. След десетина минути, през които не говорихме, отново поех инициативата. Тук заигра системата за доброто ченге, което сте гледали във всеки филм. Това на професионален език се нарича да спечелиш доверие. - Простете ми, госпожо, но вие сте много приятен събеседник и молбата ми е, ако може, да си говорим на малко име! По този начин и с тези методи се цели човекът срещу теб да казва максимално много без да му се задават въпроси. Всеки иска да изглежда симпатичен в очите на другите. Кольо само леко изпъшка и прехвърли поредната страница от тефтера си. Жената каза: - Ирина, казвам се Ирина и съм с еврейска жилка. Това обясняваше богатството, за което стана въпрос преди малко. - Ирина, мога ли да ви попитам, чували ли сте за един човек и дали съпругът ви случайно не го е познавал? Става въпрос за преподавател в университета, името му е Р.Д. Тя ми отговори, без да се замисли, и доколкото усетих, не ме лъжеше: - Не, не съм чувала от мъжа ми това име и не познавам господина. Той беше много мнителен, рядко се консултираше и сближаваше със случайни хора. Да си призная честно, понякога не споделяше за работата си и с мен, обичаше да ме изненада с крайния резултат от всичките усилия, които хвърляше да разрешава загадките. Ако искате ще го определя поетично като “последния мохикан” в тази професия или както се казва: единак и чешит! - Напоследък да е бил заплашван или да е имал някакви притеснения свързани с неговото... да го наречем “хоби”? Бихте ли ми разказали за последните дни, които прекарахте заедно, за заниманията му? - Нямаше никакви заплахи и притеснения, всичко си вървеше в нормалното русло. Той непрестанно даваше експертни оценки, но в последните седмици не се беше съсредоточил върху нещо особено като работа. В такива моменти започваше сам да си измисля какво да прави. Спомням си преди години за дупката в с. Царичина, онова село над гр. Костинброд , където военните търсиха извънземни. Историите в медиите много го развълнуваха. Веднага, след като зариха или запечатаха ямата, не си спомням точно

18

какво се случи с нея, той замина да я разгледа. Нямаше го пет дена, но когато се прибра беше толкова щастлив и от вратата завика: ” Извънземни не открих, но намерих две страхотни празни пещери! Очевидно германците са ги ползвали за складове през Втората световна! Тия от МНО излъгаха народа! Според мен са търсили съкровищата на нацистите, но нищо не са намерили.” После ми обясни, че цялата околност била кухина, която се образувала след добиването на въглища. Най-интересното беше, че е открил и някакъв стар римски път, но пък той от история преди тринадесети век не се интересуваше. Такъв си беше, но преди да изчезне, както ви казах, не се занимаваше с абсолютно нищо съществено. Имаше, разбира се, няколко половинки карти и един пергамент, по които щеше да започва да работи, но ви гарантирам, че не ги беше докосвал. Ако искате, ще ви ги дам, вече са без значение за мен! Ирина извади обикновена картонена кутия и ми я подаде. Аз я попитах за последно: - А как се свързваха със съпруга ви търговците на карти, можем ли да получим имената на дилъри или лицата, които му ги подсигуряваха? - За съжаление, не познавам нито един от хората, с които поддържаше такива отношения. Винаги го търсеха в определено време по телефона, а и се страхувам, че той се срамуваше да ми ги представя. Имахме договорка вкъщи да не идват подобен вид ... търговци, защото именно заради такива личности преди десетина години едва не го вкараха в затвора... Спестих й информацията, че Л.В. е бил доверено лице на полицията, а и имаше ли вече някакво значение. Двамата с Кольо станахме да си ходим, а Ирина не пропусна да ми даде кутията с копията на картите. Аз поблагодарих и обещах да й се обадя на другия ден.

6 глава:Работим на два фронта

Качихме се в трабанта и решихме да посетим библиотеката. Точно в този момент Емил се обади на Кольо и каза, че ни чака на пазара в кв.”Надежда”. Кишата се беше постегнала, а улиците бяха спокойни. Колегата до мен започна да си оправя бележките, а аз запалих поредната цигара, може би трябваше и аз като истинските мъже да се опитам да спра да пуша! Емил ни чакаше на студа и потропваше с крака, пуснахме го веднага при нас на топло и обърнах колата към центъра. - Шефе, за малко изпуснахме девойката! Засякох мобилния й и се оказа, че е в София, слава Богу, че не е из провинцията. Последните й разговори са водени от тук, от квартала. Обиколих магазините и познай, момиче с подобна външност е било забелязано през пет блока от пазара в компанията на негър. Хората лесно се впечатляват! Направо ми причерня, то бива любов към африканци, но това вече на нищо не приличаше! Кольо веднага затвори тефтера и го усетих как всеки момент ще избухне, което и стана: - Не смея да си мисля какво ще и се случи на тая пикла! - Хайде, хайде - обърнах се към него, - на кого му се предлагаше тайно в самолета щерката на премиера, когато я връщахме миналия път, а? Красавец си и не е редно да говориш така... Но стига шеги, аз предлагам да отидем до “Черното кафе” зад операта. Може и да имаме късмет... “Черното кафе” си е всъщност цялото бяло, но понеже там се събират денонощно пребиваващите африканци в София, винаги можеш с по-голямо търпение да откриеш човека, когото търсиш. Спрях до витрината и с най-голямо неудоволствие и почуда видях нашия приятел, дето го екстрадирахме миналата година. Картината беше повече от ясна, двете птички се бяха събрали отново заедно - в това нямаше никакво съмнение. На бул.”Дондуков” оставихме Кольо да следи негъра, защото той не го беше виждал при ареста в Пловдив, а ние с Емо потеглихме към библиотеката. Силно се надявах дъщерята на премиера да не дойде до кафенето и да види случайно колегата, но тя се криеше и едва ли би рискувала да се мотае из центъра. ... Аз много обичам да ходя в музеи и изложбени зали, но да си призная, от студент не бях стъпвал в обществена библиотека. В библиотеките случайни хора няма да видите, защото в тях не влизат политици и изобщо държавни чиновници, освен ако няма коктейл или не се открива паметна плоча по някакъв повод. В библиотеката винаги цари

19

спокойствие, шепне се, не се говори за пазар, заплати и изобщо не се клюкарства. Тук хората идват, за да свършат нещо полезно като не се стремят да ти се натрапят и не искат да оближат подметките на обувките ти. На първия етаж си извадихме, както му е реда читателски карти, а на втория етаж обяснихме, че търсим специализирана литература, която е свързана с християнските символи през вековете. Попитаха ни кой век ни интересува? Ние вдигнахме рамене и след няколко минути ни дадоха шест книги. Седнахме с Емил на дървените масички и започнахме мълчаливо да разгръщаме страница след страница. Колкото и просташко да е, телефонът ми зазвъня и аз побързах да вдигна. Беше Колето, който ми съобщи, че е тръгнал след цветнокожия и ако има нещо извънредно, пак ще ми се обади. Затворих, но няколко глави вече се бяха обърнали към мен и ме гледаха укорително. Повдигнах рамене и направих най-тъжната физиономия за извинение, след което включих мобилния апарат на вибрация и забодох поглед в книгата пред мен. Замислих се дълбоко над следния въпрос: при положение, че екстрадирахме негъра как се е върнал в България? Още тогава чернокожото момче имаше дебело досие, но нямахме време за скандали и може би избързахме. Този път нямаше да оставя нещата на самотек. Пак забих глава в книгата, като разглеждах с нескрит интерес илюстрациите и картинките. Мисля, че бях леко задрямал, когато Емо ме стисна с всичка сила за ръката, дръпна ме към него и тихо ми каза: - Димов, намерих го! Той побутна една от книгите под носа ми. Надвесих се над страниците и видях десетина разновидности на кръста, който ни интересуваше. Очевидно имаше съвпадение между кръстовете от научния труд и дамгата, която беше оставяна по езиците на двете жертви. За грешка и дума не можеше да става. Първо аз прочетох пълния текст по въпроса, а после и колегата ми. Доколкото забелязах Емил беше не по-малко доволен от откритието, но точно тогава телефонът ми започна да вибрира и на екранчето се изписа, че ме търси Кольо. Доближих апарата до ухото си и почти се скрих под масата. - Тръгвайте – почти ми крещеше той, - спипах ги! Качвайте се на колата и идвайте към мен, аз ще ви чакам на пазара в кв.”Надежда”. Знам къде се крие птичката ... Продиктува ми набързо адреса, за всеки случай, като не пропусна да ми каже, че е студено и е добре да побързаме. Върнахме книгите на жената, която ни ги беше дала, платихме скромна такса за читателските карти и се затичахме по заснежените плочки пред библиотеката. Трабанта летеше по софийските улици и булеварди, а аз започнах да давам нареждания по телефона. Накрая изпратих кратко съобщение на баща ми, доколкото ми позволяваше карането. Сигурен бях, че щеше да остане доволен от работата, с която се бях нагърбил. И той много обичаше да му се докладва навреме! Взехме колегата от пазара и след като ни упътваше по неизчистените от снега улици ни накара да спрем пред входа на стар сив блок. - На третия етаж вдясно са. Сами са, няма никой с тях, видях ги на площадката до вратата. Самата щерка на премиера му отвори вратата, но най-интересно е, че нашето момиче си е изрусило косата. Аз ли ще остана да пазя пред входа? Обърнах се към колегите и им казах: - Никой няма да остава отдолу, качваме се и тримата. Този път трябва да се погрижим добре за чернокожото ни приятелче. Не желая, каквито и да е расистки прояви, бих желал да не се нарушават гражданските му права. Ще спазваме нужната законност, защото се намираме в правова държава, нали така? Те се намръщиха, но какво можеха да сторят? Преди да изляза от колата напипах пистолета под мишницата си и го извадих. Свалих пълнителя и сложих един със “стоп патрони”. Заредих го и се втурнах пръв нагоре по стълбите. Разбихме вратата, която ни показа Колето и нахълтахме с оръжия в ръце вътре. Влюбените лежаха голи на леглото в спалнята и бяха силно изненадани. Предишния път в Пловдив бяха облечени и сега ми бяха доста интересни като картина. Кольо се върна и затвори вратата на апартамента, а аз и Емил седнахме до тях на леглото с пистолети в ръце. - Как разбрахте, че съм тук! - момичето беше силно изплашено, трепереше видимо като ме гледаше как размахвам оръжието си. - Ами проследихме те по мобилния телефон, глупаво същество такова! Не знаеш ли, че при добро желание винаги може да бъдеш локализирана по телефона! Кой те бие по главата да звъниш, а? Хайде, обличай се и да те водя при баща ти.

20

Последното и го казах с по-кротък тон, но тогава нервите на Емил не издържаха и приказките за “свободите и правата” останаха на заден план, защото той се изправи пред негъра и закрещя: - А ти, Чокумба ли си, Мокумба ли си, тук да не ти е Африка, да си правиш каквото си поискаш! Ще ни заплашва той миналата година с разни посолства! Усещах, че нещата стават неконтролируеми, а аз лично исках веднъж завинаги да реша проблема. Личеше си, че чернокожият момък е притеснен, но в един момент той скочи прав на леглото и почти из рецитира: - И да ме екстрадирате, аз пак ще се върна тук, защото ние с моята любима се обичаме! Погледнах го отдолу нагоре, беше дал грешен отговор на въпрос, който не бяхме му задавали. Обаче аз започнах пак да говоря спокойно, както миналия път: - Абе, мислех си, че на черните са ви по-големи пишките или ти си срам за твоята раса... Затова ли се криеш в България? Я по-добре си сложи боксерките, че ще се ядосам! След заповедта ми към чернокожия казах на момичето рязко: - А ти, прелестно дете, веднага се обличай, защото този път ще ти посиня задника от бой! Дъщерята на премиера се заоблича бавно, но с малко странни движения. Едва сега забелязах, че е “побеляла” под носа и сополите й текат. Веднага познах какво е правила и в следващия момент с всичка сила дръпнах дюшека от леглото. Чернокожият едва не падна като в последния момент отскочи настрани. Отдолу изпадна плик пълен с нещо бяло, приличаше на буца сол. Клекнах и вдигнах найлона, тежеше към двеста - триста грама. Бръкнах в него и си облизах пръстите, беше чист кокаин! - А така, какво вижда Митко Димов тука? Презервативи? Не, не ми прилича на презервативи, а на нещо друго и смятам сега да се обадя на баща ти и ти да му разкажеш за моята находка! - Димов, недей! - Момичето започна да се влачи по мокета и да стене. - Само не му казвай за това, ще го съсипе, ще направя всичко, каквото ми кажеш! Аз само пробвах, защото Джак каза, че ще ми хареса... - Охо, това бил Джак, той си имал име ! - Кольо с голяма радост прие новината, макар че името на негъра му беше известно още от миналата година. Аз спокойно й казах: - Слушай, тръгвай с колегите надолу, докато не съм размислил, а аз ще си поговоря с Джак! Чернокожият мъж стоеше ужасен в ъгъла на стаята и гледаше как Емил и Кольо мъкнеха със себе си момичето. Преди това им метнах ключовете от колата, за да не им е студено долу. След като останахме сами седнах кротко на голия матрак и попитах: - Кажи ми, Джак, как дойде в България ? - Нелегално, през гръцката граница... - Знаеш ли, че в сериалът, който гледам по телевизията “Профайлър” също има един Джак и той е толкова досаден като тебе... Не знам защо си се лепнал за дъщерята на премиера, но според мен тук няма никаква любов, защото имаш хубаво досие. Мисля този рецидив да го прекратя точно сега! Я се обърни с гръб към мен! Негърът послушно се обърна, а аз бързо отчупих едно парче кока и го пуснах във вътрешния джоб на якето ми. Минах от другата страна на леглото и дръпнах шкафа настрани. На стената беше подпряно мачете - нож за рязане на захарна тръстика, дълъг почти метър. - Много добре, Джак, много добре, пласьор такъв! Гледам, че си скрил и оръжие! Заотстъпвах обратно към вратата с насочен напред пистолет. Чаках удобен момент и той не закъсня, защото Джак скочи да вземе мачетето, явно си мислеше, че с по-голяма доза късмет щеше да избяга. При първия изстрел го улучих в бедрото, втория го порази в рамото и докато се завърташе го уцелих в гърба. Точно в този момент влязоха колегите от СДВР, с които се поздравихме. Появиха се точно навреме, защото чернокожият мъж все още стискаше малката сабя. Казах им, че съм го видял да пласира наркотици и съм го проследил дотука, нали все пак аз им се обадих по телефона. Те ми казаха да не се тревожа, благодариха ми, а оттук те поемали работата в свои ръце. ...На другия ден разбрах, че Джак се бил парализирал и не можел да говори, а също така, че освен кокаина бил открит килограм и нещо хероин под хладилника в кухнята. Дадена беше пресконференция пред медиите и от африканския посланик, че имало вероятност полицията да е превишила правата си, но на фона на намереното всякакви думи и изявления бледнееха. По вестниците имаше снимки на мачетето, с което бил

21

нападнат служител на реда... ... Емо и Колето ме чакаха с момичето в колата, пак беше започнал да вали сняг. Погледнах към небето, това време нямаше жал! От кв. “Надежда” до кв. “Бояна” беше дълъг път и аз се приготвих за един много интересен разговор, като първо се обадих по мобилния телефон да ни посрещнат. Наредих се в колона от чакащи автомобили на светофара и започнах: - Кажи, мило дете, какво харесваш в този юнак? Момичето отзад хлипаше и хапеше устни, със сигурност беше чуло изстрелите. - Ти го уби, Димов! Ти го уби...Това няма да ти се размине, ще стане международен скандал! Знаеш ли, че Джак е син на африкански министър и помага на правителството си да прехвърли пари, за да избегне санкциите на ООН? С тези пари трябва да се купят храни и лекарства на бедстващите? Те не желаят да бъдат втори Ирак или Либия! - Твоят Джак е един наркотрафикант и измамник, а този номер с ембаргото го знае вече цял свят! Другото, което искам да ти кажа е, че не съм го убил. - Слава Богу! - извика девойката като доближи двете си ръце като за молитва. - Но май го оставих инвалид за цял живот - продължих разсеяно да говоря като в огледалото видях усмивки на задоволство по лицата на Кольо и Емил. - А моята молитва към Господ е, когато го екстрадират за втори път, да не може да се върне по никакъв начин в България. Ти явно още не разбираш в какво си се забъркала. Не се ли сещаш, че по някаква причина твоят любовник те използва и имай срам от поста, който заема баща ти в държавата! А сега да ти кажа, Джак го издирват в Пловдив за финансови измами. Молил е различни фирми да му предоставят сметките си и ги е източвал с обещанията да ги напълни с милиони долари. Искам да ти кажа още, че с колегите нямаме намерение да ти се бъркаме в ненормалните фантазии и когато те оставим на майка ти и баща ти, се надявам никога повече през живота си да не те видя, а ако това се случи, ти обещавам, че лично ще те напердаша! Доста се бях разгорещил, а дъщерята на министър-председателя си беше глътнала езика от тези закани, така че пътуването ни продължи по-нататък в мълчание. На околовръстното шосе зад мен се лепна черна лимузина. Явно това беше ескортът, защото пред мен се появи още една подобна кола. Представете си прекрасната гледка с моя трабант в средата! След двайсетина минути се здрависах с премиера, той ми поблагодари сдържано, а аз му предадох щерката. Наистина беше един нещастен човек...

Вече беше късно, когато се прибрахме от кв. “Бояна”. Тримата седнахме в тиха сладкарница, за да отдъхнем и да си поговорим на спокойствие. Обсъдихме всичко от изминалия ден: разговора ни с Ирина и откритата информация в библиотеката. На екшъна с негъра и щерката на премиера се спряхме съвсем за малко. За съжаление, все още нямахме никаква следа при ритуалните убийства, по която да тръгнем, но и това щеше да се случи рано или късно. Все пак беше ясно, че по някакъв начин съществуваше връзка между двете убийства и че вероятно двете жертви не са се познавали. Разпределихме си работата за следващия ден, стиснахме си ръцете и се разделихме.

7 глава:Поглед върху моите развлечения

Дария напоследък охладняваше към мен, а аз се дразнех от поведението й. Тази вечер трябваше да се видя с нея и после да се съберем с моите двама приятели. Имахме си любим ресторант, където винаги ходехме при първа възможност. Както вече знаете, Камен е секретар в посолство, а Росен е главен дилър в известна банка. За мое съжаление, както споменах и преди, Дария не ги понася, но аз ги обичам и винаги, когато се събираме, имаме какво да си кажем като се забавляваме чудесно. Някак си се сблъскахме всички пред ресторанта и нахълтахме вътре. Избягахме от студа и с весели лица се запътихме към единствената празна маса. След като се настанихме, Росен каза:

22

- Днеска ще платя сметката, защото имам повод. Направих добри пари, така че черпя! Моля, поръчвайте си, каквото пожелаете! Телефонът му звънна, но той го погледна набързо и го изключи. За мен Росен е най-спокойното същество, което познавам. Спомням си, когато преди три години изгуби за няколко часа три милиона долара. Тогава световните пазари се ръководеха най-вече от слухове, а такъв един беше, че руският президент е починал. Вечерта пихме бира и той ми разказа за загубата си с такъв тон, все едно е купил наденица от кварталната бакалия и я е забравил в обущарницата. Дни по-късно ми изпрати съобщение, че е наваксал загубите и даже бил отгоре. Никога не съм го чувал да повишава тон и винаги ми се обаждаше за всички празници. С Камен се познавахме от кв. “Коньовица”. Живеехме в една къща, на едни години сме, научихме се заедно да пушим, но той се напъна и завърши по-престижно образование от мен. С огромни усилия стана секретар в посолството, което е немислим пост за обикновен български гражданин. Веднъж ме посетиха колегите от разузнаването или контраразузнаването, така и не разбрах, но ми казаха да нямам много вземане - даване с Камен, защото може да е сътрудник на чужди служби, а това можело да урони авторитета ми. Аз им отговорих, че това въобще не ме интересува и от мен няма какво да изкопчва като информация. Те се притеснявали повече за баща ми, че е депутат и щели да тръгнат приказки, но то сега за всички говорят най-различни глупости и тая версия също не мина. В крайна сметка всичко си остана постарому. ...След кратката реч на Росен относно почерпката и заплащането Дария директно го погледна в очите и се заяде с него, от което направо изтръпнах: - Що не изпуснеш малко въздуха, а? Да не си мислиш, че ние нямаме пари и сме бедни като църковни мишки? Обясних ви за приятеля ми, че е страшно сериозен човек, а сега го видях да се изчервява и да навежда глава. Бяхме се умълчали и не очаквахме така да се развият събитията през вечерта. Но това не беше всичко, тя ме подхвана, докато още не знаех как да от реагирам: - А ти, какво си затворил уста? Приятно ти е да те черпят, свършил си парите или какво? Тия двамата се държат с нас като с клошари! Това не беше вярно, защото на заплата аз ги водех задължително на кръчма, но това нямаше никакво значение, защото ситуацията беше станала доста конфузна. Независимо от хулите, които Дария продължаваше да сипе, направихме жест на сервитьора да донесе по още едно питие. Започнах да си давам сметка, че е дошла само заради скандала и всичко ми се проясни. Разтърсих рамене, докато не ми изпука вратът, и я накарах с пръст на устата и “шъткане” да млъкне. Никой нямаше право да се държи така с другарите ми и да ме навира в миша дупка по този тъп начин. Още веднъж и направих знак да си затвори устата и станах, така беше трудно да ме уцели с някой шамар, заради думите, които щях да й кажа: - Обличай си палтото и се махай! - Какво? - учудено извика тя, явно си мислеше, че съм някой, който е с не доизграден мироглед. - Чу какво ти казах, обличай се и се разкарай! Взех палтото й от близката закачалка и й го хвърлих в скута. Това момиче си беше позволило твърде много и сега щеше да си понесе последствията. Тя ме погледна и с малко смекчен тон ми каза: - Ако е така, това ще е краят! Повече няма да ме видиш, а аз ще ти кажа само, че ти си една полицейска отрепка, а и в леглото не те бива! Знаеш само пет пози в кревата, това ти е майсторлъкът, тръгвам си! Дария се заоблича бързо, сега и да ми посегнеше щях да предотвратя удара. Нищо такова не се случи, защото тя се врътна и си тръгна. Росен, нали си е чувствителен и си мислеше, че е виновен за скандала с тих глас попита: - С какво съм я обидил? Нещо лошо ли казах? Камен се намеси, както винаги компетентно, докато си бъркаше в зелената салата: - Митко, аз съм много, ама много озадачен и искам да ти задам един въпрос. Не знам как ще ти прозвучи, но съм изключително притеснен, защото знам само три секс пози, ще ми кажеш ли останалите две? И тримата се заляхме от смях. Нямаше какво да им обяснявам, че с Дария ни беше изпята песента. Кискахме се и удряхме по масата, когато в този момент доближих показалец до устните си, а на масата се възцари тишина. Бръкнах в джоба си и извадих

23

пликчето с парченцето кокаин, което бях взел през деня. Настъпи велик момент, това е моментът, когато трябва да се даде експертна оценка. Първо с пръст тайно натърка венците си Камен, а после и ние с Росен. Стоката наистина си я биваше и по всеобщо мнение щеше да ни стигне за пет - шест пъти. Камен извади тенекиена кутийка, сложи внимателно парченцето в нея и я прибра в сакото си. Продължихме весело да ядем, пием и да си говорим глупости. Росен стана и отиде до бара на ресторанта, бил видял някакъв свой познат. Понякога си мислех, че е хомосексуалист, защото рядко говореше за жени, но това не беше определящо, защото преди всичко бяхме истински приятели. Веднага си дръпнах стола по-близо до Камен, така че никой да не ни чува, макар че, както забелязах нямаше желаещи да ни подслушват. - Приятелю, имам един въпрос към теб, но искам той да си остане между нас... - Аха, разбира се! – Камен млясна с уста и допи на екс ракията си като направи знак да донесат по още една. - Слушам те най-внимателно! И аз бях доста пийнал, така че продължих в същия дух: - Закълни се! - Заклевам се! - Не, не така! Искам в майка и баща! - Добре де, в майка и баща! Извадих химикалка и започнах да рисувам кръст върху салфетката, до чинията пред мен. След като свърших му я подадох. Камен беше с три висши образования като едното беше история. Той пое салфетката в ръце и за миг се замисли, завъртя я наляво и надясно, след което ми я върна. Аз си избърсах устата с нея и я прибрах в джоба. - Това е кръст, познат от дванадесети - четиринадесети век, носили са го рицарите - тамплиери. - Знам за това, но ми разкажи нещо повече по въпроса. Камен погледна към бара, там Росен държеше някакво момиче за ръката и си говореха, явно това за хомосексуализма отпадаше, защото вече явно й пускаше език в ухото. И двамата с Камен кимнахме утвърдително и се усмихнахме многозначително. - Орденът на тамплиерите е създаден в началото на дванадесети век във Франция с една цел и тя е да брани светите земи и хората, които ходят там на поклонение. Действали са като голяма фирма за услуги. Взимали са предварително пари от поклонниците и са ги съпровождали до Йерусалим или по крепостите из Палестина. Те са притежавали собствен транспорт, банки, охрана, пазари и това им е давало пълна независимост от светската и църковната власт. Лично папата ги е благословил, а много от европейските монарси са били посветени за рицари към Ордена. В началото на четиринайсети век френският крал решил да им конфискува всичко, за да напълни хазната си и арестувал всички рицари и техните водачи. Оказало се, че пари и съкровища липсват, но той продължил да ги изтезавал и ги убивал един по един. След разтурянето на Ордена се появили три нови такива: тевтонски, малтийски и на испанските кръстоносци. Френският крал си измислил свой орден, който нарекъл Орден на хоспиталиерите и им прехвърлил всичките имоти на тамплиерите. А защо ти е всичко това? Нещата малко звучат като в приказка, а аз много не съм се задълбочавал над Средновековието... - Ти не ми каза, дали някои от членовете на Ордена са успели да се спасят. Интересно ми е дали са успели да избягат някъде и ако е така, къде? - Естествено не и в България. Смята се, че са отишли в Шотландия и са помагали при битките на шотландския крал Робърт Брус с англичаните. Един вид тамплиерите, като закалени войни, са били негови военни съветници и стратези, но това са догадки и никой никога до сега не е излизал с категорично становище по въпроса. - А за съкровищата на Ордена, все пак нищо ли не е останало от тях? - Митко, няма никакви съкровища, само приказки са това и легенди. Ако искаш да знаеш, моето скромно мнение е, че братята - кръстоносци са изяли и изпили парите на Ордена, а каквото е останало като злато е било претопено на монети от краля на Франция. Това е била масова практика през Средновековието. Относно реликвите, които също не са били намерени, а са били взети от светите места обяснението е още по-просто: през средните векове е съществувала огромна търговия с парчета от светия кръст, части от венеца, който е носил на главата си Исус Христос, преди да бъде разпънат и какво ли още не... Ако сега съберем всички части от светия кръст, които се пазят по целия свят сигурно ще напълним един камион за международни превози.

24

- А коя е най-ценната реликва от всички? - Естествено, Светият Граал или това е чашата, в която е събрана кръвта на Иисус. Друга подобна вещ е Кивотът с божиите заповеди, можеш да се сетиш от филма за Индиана Джоунс, ако си го гледал преди двайсет години - той е за него. Е, смятало се е, че тези вещи са вълшебни, но за мен това са бабини деветини... А защо все пак се интересуваш от тия неща? - Нямам право да ти кажа, колкото и да си ми близък приятел, но информацията ти е много ценна за едно разследване. Бих желал да забравиш за този разговор. Росен ни помаха от бара и с бавни стъпки се запъти между масите към нас. Камен вдигна рамене доста незаинтересовано, сякаш искаше да ми каже: “Въобще не ми пука за разговора, слабо ме интересуваш с твоите глупости!”. Знаех, че въобще не го интересува работата ми и какво се случваше въобще в службата ми. И тримата си поръчахме по още чаша алкохол като продължихме да си говорим за жени и за автомобили. Определено ме притискаха да махна трабанта и да си взема някаква нормална кола. Изведнъж Камен извади кутийката с коката и започна бавно да рони бучката като я стриваше с пръсти като след това внимателно ги изтриваше по ръбовете на тенекийката. След малко ми даде едно листче оризова хартия, направено на тръбичка и свито от двата му края. Пръв отидох аз в тоалетната. Когато се върнах, Росен стана от мястото си и извърши същата разходка, след което дойде реда и на Камен...

8 глава:Разследването продължава.

На сутринта се събудих с обичайното главоболие и махмурлук. Подсмърчах, защото лигавицата на носа ми беше раздразнена от кокаина. В такива моменти започвам да си мисля какво прасе съм и как мога въобще да се забавлявам по този глупав начин, но винаги знаех, че по някое време, особено в късния следобед, чувството ми за срам изчезва и спирам да се самообвинявам. Беше петък и едвам станах от леглото. Първата ми работа беше да повърна в тоалетната, а втората да изпия колкото мога повече вода от чешмата в банята. Измих си зъбите и клатушкайки се, влязох в кухнята. Баща ми ме чакаше в трапезарията. Закусваше сандвичи и пиеше кафе. Забелязах, че си е подстригал брадата, а между хапките даваше нареждания по мобилния си телефон. В този момент, виждайки ме да стоя по боксерки, затвори телефона и се обърна към мен: - Това повръщане сутрин въобще не ми харесва и ако искаш да знаеш, не е лошо да те изпратя на гастроентеролог. Имам един познат професор... - Не, благодаря! Просто вчера с Росен и Камен попрекалихме с пиенето в ресторанта. Тази констатация успокои Димов – старши, който макар и намръщен, се отпусна на стола. Той е много притеснен за мене, защото смята, че е време да се оженя, да имам деца, и именно това е начинът да спра с щуротиите. Изведнъж той се прокашля и каза почтително: - Синко, вчера вечерта ми се обади Той! Баща ми посочи с пръст нагоре към тавана. В първия момент не можах да схвана, а и отново започна да ми се повръща. Започнах леко да треперя. - Много е доволен от това, което си свършил - продължи баща ми - и смята, че е време да израстеш в йерархията. Иска по някакъв начин да ти се отблагодари... - Навремето комунистите раздаваха апартаменти! - смотолевих аз. Димов - старши прие нещата на сериозно и ми отговори: - Това ли ти е проблемът, сине? Ще ти купя апартамент, само ми кажи къде искаш да бъде? Аз мисля, че ти трябва да се стремиш към нещо повече от някакви апартаменти! Но и ме интересува следното; след като станеш самостоятелен кой ще те пере и кой ще те храни? - Пералнята и хладилникът! - извиках измъчено аз, защото едвам издържах на надигащите се сокове от стомаха към гърлото ми.

25

Баща ми явно не беше в настроение за шеги и скандали и затова като разумен мъж замълча, стана, облече се и излезе от къщи. Малко по-късно се приготвих и аз и изскочих на студа. Вчера действително не се увлякохме, както обикновено, и затова не ми беше чак толкова лошо тази сутрин. Все пак преди да се кача на трабанта се облекчих в едно ниско кошче за боклук. Зави ми се свят, но и това щеше да мине. Не бях забравил разговора ми с Камен и макар да беше иницииран само от един кръст, се беше запечатал в съзнанието ми. Наистина моят приятел беше много умен и си заслужаваше и дипломите и мястото, където работи. Снегът беше изчистен по пътя, така че пристигнах бързо пред министерството. Паркирах на съседната пряка и скоро се намерих в кабинета ми. Тук винаги се чувствах в безопасност и даже усещах някакъв уют. Впрочем аз винаги съм страдал от мания за преследване, даже веднъж ходих и на психолог. Но преди това ще ви разкажа как отидох на такъв по принуда... ...Когато кандидатствах в полицията трябваше да се мине на медицински и физически преглед. Това не ме затрудни особено, но когато се наложи да се явявам в института по психология на тест дали съм нормален, бях доста притеснен. Знаеше се, че това е “тясно сито”, където играеха много субективни фактори като например моментното психическо състояние на проверяващият те психолог. Застанах пред младо девойче, което час и половина ме разпитваше защо искам да стана полицай, а аз час и половина се чудех защо тя се занимава с психология. Голяма “битка” падна, защото в един момент тя не издържа и почти се опита да ме замери с пепелника пред нея. По-късно, с най-дълбоко чувство на огорчение, защото не й казах защо искам да стана полицай или поне не казах това, което се очакваше от мен, научих, че съм скъсан. Разбира се, баща ми се обади, където трябва и “неправдата” беше поправена. Обяснено ми бе, че е станало недоразумение. Именно затова мразя една част от безделниците, които са в този институт. Те отрязват такива като мен, а пускат хора, които после се корумпират, извършват престъпления или въобще се чудят по цял ден какво да правят. Е, в системата има и много свестни хора! Спомням си как още в самото начало, когато започвах да работя, заведох при психолозите едно момиче, което беше убило две свои приятелки от университета. Спомням си, че й бяха съквартирантки. Девойката си мълчала почти през цялото време, а на другия ден психолозите констатирали, че нейното деяние е огледално проявление на агресивността, която е натрупана в нея през годините до сегашния момент. Прочели една част от биографията на момичето и решили, че понеже майка й и баща й са разведени, а брат й е наркоман, двойното убийство е единственият начин , по който е реагирала на заобикалящата я действителност. Това дадоха психолозите на обществеността като обяснение. Адвокатът на момичето й връчил на следващия ден публикуваното в пресата и тя пожела да се срещне с мен. Съвсем кротко ми разказа, че състудентките й се опитали да я изнасилят с някакъв изкуствен член. Станали агресивни, а на нея това не й било приятно и след като успяла да се освободи от ръцете им, по някакъв начин, взела кухненския нож и ги заколила една по една. Върнахме се в квартирата, където се беше разиграла трагедията и тя ни показа всичко как е станало, а и то се потвърди от следствения експеримент, който веднага проведохме. Това беше моментът на разплатата, защото пуснах анонимно копие от показанията на момичето до медиите по интернет. Мислех, че нещо ще се случи, но уви - бях млад, зелен, а даже и наивен. Психоложката, която беше измъдрила всичко това за тежката семейна среда и което силно ми напомняше на препечатка от американска книжка за ФБР, беше наказана само с порицание, което не беше логично и от този момент аз спрях да моля да ми се изготвят профили. За втори път се сблъсках с психолог преди година. Аз, Камен и Росен се запознахме с хубави и млади жени в столично заведение. Тръгнах си с едната и даже още същата нощ преспах с нея. По принцип избягвам да си лягам с жена още след първата среща, но тогава това се случи - трудно ми е да си го обясня как стана, защото и жените рядко си лягат с мъж на първа среща. Момичето се оказа психолог на свободна практика и реши да изпробва способностите си върху мен. Сигурно очакваше да започна да плача и да джафкам като куче, но в крайна сметка ме диагностицира, че имам страх от преследване. От същия ден започнах много обстойно да се вглеждам в себе си и в околните, като стигнах до заключението, че може би е права. В интерес на истината, преди да я срещна, нямах някакъв страх от нищо, а сега бях много внимателен и

26

мнителен! ... Пръв в кабинета ми нахълта Емил, а после и Колето. Колегите се заеха да пълнят кафеварката, да мият използваната посуда от предишния ден и да почистват любимата ни масичка. На края извадихме цигарите и ги подредихме около чашите с димящото кафе. Започнахме безкрайно писане и отговори на листчета, след което ги унищожавахме. Може да ви се струва странно, но този начин на комуникация не ни изморяваше и не ни притесняваше. Знаехме, че ни подслушват, а това беше най-сигурният начин да не може никой да ни се бърка в работата. Разбира се, бяхме изпили по чаша кафе и бяхме напълнили целия пепелник с угарки, когато вратата се отвори и на прага застана министърът. Веднага станахме почтително на крака и зачакахме да разберем на какво дължим тази визита. - Димов, ти с твоите хора само мълчите и се гледате в очите! Много ми е интересно какво кроите и с какво въобще се занимавате? Сега бях сто на сто сигурен, че ни подслушват. Това донякъде беше нормално, предвид мерките против корупцията, които бяха взети от правителството, от няколко месеца насам. Лошото бе, че това си беше жива параноя и донякъде начин за разчистване на сметки с неудобни хора. - Би ли дошъл с мен за малко навън! - продължи той като ме посочи с пръст. Станах и тръгнах след него, а след като затворих вратата, се оказахме един до друг в коридора като изключим охраната му, която стоеше почтително на двайсетина метра от нас. Точно в този момент министърът се обърна и аз отново констатирах, че той е по-нисък с половин глава от мен . Отново се заковах мирно, а той зашепна тихо и лигаво: - Искам да знаеш, Димов, че въобще не си ми приятен, макар и да си вършиш, може би, добре работата. Просто не те понасям и това е! Искам да ти кажа, че преди малко се обади големият бос! И той като баща ми посочи нагоре, явно това се беше превърнало в запазена марка на управляващите. Аз ви бях казвал, че когато министърът говореше за премиера имах чувството, че ще се надриска и сега беше подобен момент, дано си беше сложил памперс. Покрай психоложката, за която ви разказвах, прочетох една книга на Фройд. Той смята, че когато бебетата се “изхождат” в ръцете на родителите си искат да изразят положителните си емоции към тях. Министърът продължи с ироничен тон: - Колкото и да ми е неприятно, с височайша заповед, ще ти отпусна нова кола. Такива са нарежданията отгоре. Реших да ти дам Форд и да се надявам, че ще си доволен! Моля те да не я размажеш в някой стълб още от първия път, защото според мен не си свикнал с подобни габарити! Огледах се отново и констатирах, че освен нас и охраната му по коридора нямаше други хора и реших сега аз да премина в настъпление. Никой нямаше право да се подиграва с трабанта ми! - Мога ли да ви кажа и аз нещо, г-н министър? - Да, Димов, разрешавам... Усетих как отново ми се повръща, което беше следствие от снощната веселба и изведнъж ми стана много криво, направо ми падна пердето. Точно в този момент забелязах как гардовете погледнаха към една от вратите в дъното на коридора, защото някой правеше опит да излезе от стаята си, а не можеше. Много ми беше смешна тази ситуация, все едно някой щеше да извършва покушение над глупака срещу мен, и то в министерството. - Слушай, гламав юрист и натрапник такъв - започнах и аз да шептя като него и забелязах, че пребледнява от думите ми - това, че са те сложили от твоята партия на този пост, не ти дава правото да се държиш с хората като с парцали! След няколко месеца вашата партия положително ще изгуби изборите и друг ще те смени, но аз ще остана, бъди сигурен! Искам да знаеш, че аз работя тука само и единствено за идеята, а не за някакъв Форд. А сега най-важното, докато не съм забравил... Преди няколко месеца ходих в твоя край по работа и си направих прекрасни копия на документи, които касаят член на семейството ти. Това са част от изчезнали архиви на бившата ДС и в тях се говори за жена ти. Не ми казвай, че не съм ти приятен, защото винаги съм мразел доносите и хората, които ги правят, а съпругата ти си е вършила много добре работа... Добре, че вуйчо ти е бил някой си след промените, за да заличи досието й, но знаеш, че следи винаги остават... Искам да ти обясня и още нещо: никога повече не ми се перчи и не се бъркай в моята работа, за да не съжаляваш!

27

Малкото човече стоеше оборило глава и не смееше дума да продума. Аз се обърнах и си влязох отново в стаята. Излъгах го – държах оригиналите на досието! Нямах обяснение защо сам министърът идваше да ни тормози и да ни надзирава - сигурно го правеше и по другите отдели. По принцип пряк началник ни беше Главният секретар на министерството, но явно му бяха иззети по някакъв начин функциите и правомощията. Първата ми работа, след като се намерих в стаята, беше да повърна в мивката, след което си наплисках лицето и си измих устата. Седнах на масичката и започнах да пиша доклад за работата, която свършихме предишния ден. Малко по-късно го подписах и го занесох на секретарките на шефовете. Към обед се обадих на Ирина и й казах, че може да прибере тялото на съпруга си като я уверих, че работя усилено по случая и че я моля да не разказва на никого за разговора ни от предишния ден. Тя ме успокои, че няма с кого да говори и че ще се радва да научи нещо повече, ако има напредък при разследването. С колегите излязохме от министерството и седнахме в близката сладкарница. Поръчахме си тулумбички, поговорихме спокойно, след което си разпределихме работата за деня и се разделихме. Яд ме беше, че Емил и Кольо са женени и не можехме заедно да вършим нощни безобразия.

Бях взел кутията с картите на иманяря с мен и ги разглеждах в трабанта, докато чаках моторът да загрее. Ксерокопията бяха много ясни и четливи, но за съжаление текстът беше на арабски или турски. За нещастие нямах коректен човек към, когото да се обърна за превод. Не знаех какво има на картите, а трябваше да се спазва максимална дискретност. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да моля за помощ точно този, който най-малко желаех да ползвам в този случай, но нямах друг избор... Както вече ви бях казал, съм роден в кв. “Коньовица”. Това е стар работнически квартал, който много обичам. Бях добър ученик, но най-много ми вървеше математиката и затова по геометрия винаги имах само шестици. Класната ми винаги се гордееше с мен и ме сочеше за пример. Сега се бях запътил към нея, но искам веднага да уточня, че тя не разбира нищо от арабски или турски език. Паркирах до училището, но не бързах да слизам, защото ме връхлетяха спомени и лека носталгия. Накрая отворих вратата на колата и забързах да вляза на топло, защото задуха силен и студен вятър. Показах на портала служебната си карта и уверено се за изкачвах по стълбите. Първо посетих тоалетната на третия етаж и погледнах над вратата на първата кабинка. Отдъхнах си, защото надписът си стоеше от петнайсет години, с моя почерк: “Камен е педал!”. Излязох горд от там и с просташката мисъл, че в училището е останало нещо от мен. Почуках на вратата на класната ми и в първия момент не я познах, а и тя мене. В следващия миг се прегърнахме и разцелувахме пред озадачените ученици. Спомних си, когато искаха да ми намалят поведението, само тя се застъпи за мен на съвета, но това не помогна и ме наказаха. На дъската стоеше едно пълничко момиченце, което явно не си беше научило урока, а аз май се явявах като спасител за нея. Класната се обърна към класа: - Деца, това е Митко. Той е мой ученик и завърши преди тринайсет години. Сега работи като полицай и ако остане време след часа, може да ви разкаже някоя интересна история! Тя даде знак на пълничкото момиче да седне, а аз се чудех коя история да разкажа; дали за обезглавения труп, който намерих миналата година или за разчлененото момиченце ? Разбира се, че нямаше да им разказвам подобни истории, защото това е служебна тайна. Изправих се пред учениците и посочих две момчета и две момичета, след което се обърнах към класната ми: - Трябват ми децата за малко. Най-много ще ги задържа един час и после ще се върна с тях. Обещавам да ви обърна повече внимание, когато се приберем. Класната ми стоеше изумена и явно трудно асимилираше внезапното ми появяване и също така желанието ми бързо да напусна на училището. Децата обаче скочиха от местата си и тръгнаха пред мен. Преди да изляза, погледнах зад вратата на кабинета. Там под прясно положения латексов слой си личаха думи написани с флумастер: “Митко е капут!”. Сега бях съвсем спокоен, но независимо от всичко бяхме много добри момчета... Обясних в коридора на децата, че ще ги заведа при един човек и че всичко, което чуят, ще трябва после да го забравят. Помолих ги да не задават излишни въпроси и

28

потеглихме към чичо ми, който живееше през няколко блока от училището. Той е арабист, работил е дълги години в различни посолства, а сега на седемдесет и пет години беше деен отговорник на партийната ядка на някаква пенсионерска организация. Абсолютно съм убеден, че сте виждали и него по телевизията. Води митинги, събрания и е най-недискретният човек, когото познавам. Освен, че редовно си мереше кръвната захар, той висеше всяка вечер в някакъв клуб, където си казваше всичко на всеослушание. Иначе пуши по кутия цигари на ден, пада си по чашката и засуканите булки над шейсет и пет години. С децата спряхме пред блока на чичо, влязохме във входа и скоро се намерихме пред неговата врата. Натиснах звънеца, след което се чу шляпане на чехли по коридора и някой ни погледна през шпионката. Защракаха ключалки и пред мен застана моят роднина с вечната цигара в уста, небръснат, по пижама и с бутилка бира в ръка. Как да се обяснява в такива моменти на младото поколение да не се отдава на пороци? Чичо премина в директна атака: - Какво правиш, Митко, с тези калпазани? Да не си ги хванал да правят някакви бели около входа? Аман от демокрация, трябва твърда ръка, даже не ръка, а цепеница! - Чичо, аз отговарям за клуба по история към старото ми училище. Имаме от полицията шефство над децата и ти водя тия ученици да им разкажеш за Турция и културните й забележителности. Мисля, че ти си единственият човек, който ще може най-подробно да им даде точен отговор на някои исторически и религиозни въпроси! Роднината ми зае веднага важна поза и ни пусна да влезем в апартамента му. Покани ни в хола и се скри за няколко минути. Забелязах, че си е изключил радиаторите и е студено, но това не беше от значение за него, защото той имаше навика постоянно да подскача и да ръкомаха като вероятно по този начин се топлеше. След малко се появи с костюм и вратовръзка, а над носа си беше поставил любимите очила. Седна срещу децата и им дръпна дълга и помпозна реч. Явно обаче не издържа, защото стана и след малко се върна с бутилка бира в ръка и точно в този момент реших да се намеся аз: - Чичо, тук децата са снимали интересни неща, ще можеш ли да им ги преведеш? Можеше и още как, защото започна да превежда. Отначало му беше трудно, но после явно се отпусна, а аз включих един диктофон, който стоеше в джоба на якето ми. От всичко прочетено се разбираше за скрити иманета, съкровища, делви със злато, които бяха заровени на различни места в България. Чичо спря да чете в един момент, защото картите свършваха, но всичко, което чух, беше изумително. Първото, което исках да направя като изляза бе да грабна лопата и да започна да копая още пред входа на блока. - Митко, кажи ми за какво са им на децата всички тези глупости? Откъде са ги намерили? - Отговорът на въпроса е много прост, защото сега имат кратък курс за народните предания, а това те са го преснимали от библиотеката. Понеже знаеха, че са стари разкази за съкровища и иманета, веднага се намесихме с лекция за незаконния трафик на ценности и антики от страната. Аз лично смятам, че само по този начин, като се четат тези измислици от старо време, може да се разбере несъстоятелността на иманярството в страната! Нали така, ученици? Те гракнаха в един глас: - Да! Чичо схвана за какво стана дума, обясни ни, че е горд да ни помогне при развенчаване на тези “иманярски заблуди”, но го очаквали важни обществени дела. Миналата година тези дела представляваха тракане на празни тенджери пред парламента, но сега на студа едва ли щеше да поведе пенсионерското войнство. Станахме с децата, сбогувахме се и излязохме навън. Закарах ги до училището и ги помолих да ме извинят пред класната ми, че не мога да й обърна внимание, защото са ми изникнали спешни задачи. Тъкмо подкарах колата към булеварда, когато телефонът ми звънна. Отбих веднага вдясно, защото това беше Кольо. Той ми обясни, че ме е търсила по спешност Ирина и е помолила веднага да отида при нея. Дадох пълна газ и пуснах чистачките, защото отново започна да вали ситен сняг. В този момент замечтах за лятото и ми се прииска да ходя по къси панталони и тениска... Представих си и живота по морето, слънцето, залеза и волните птици, които си летяха за някъде... Пак звънна мобилния, този път беше Емил. Аз пак отбих на най-неподходящото място вдясно, но нямаше как. - Шефе, имаме отново “проблем”, трябва да дойдеш! Казах му да се свърже веднага с Кольо и двамата да изгладят “проблема” , а по-късно да ми се обадят отново. На наш жаргон това означаваше, че има убийство, което

29

вероятно беше от наша компетенция. Нямаше начин да бъда на две места едновременно, но пък и Ирина изглеждаше коректна жена, която не би ни занимавала с маловажни работи. Скоро пристигнах пред кооперацията на иманяря в кв. “Лозенец”. Бързо набутах трабанта между две беемвета и влязох в познатия ми вече вход. Позвъних на вратата и след малко ми отвори икономът, който ме покани в хола и ме помоли да почакам. Госпожата била в погребалното бюро и всеки момент щяла да се върне. Изпих предложеното ми кафе, изядох половин кутия шоколадови бонбони и малко се отпуснах след днешното препускане из София. Ирина се прибра малко след като изпуших втора цигара, поздрави ме, след което прошепна нещо на помощника си, който леко кимна, облече се и излезе от апартамента. Тя ме поведе веднага в кабинета на покойния си съпруг. - Г-н Димов - обърна се тя към мен, - искам да знаете, че днес открих в една от папките на мъжа ми договор с трезора на банка. Бях много озадачена, защото той никога не е крил, каквото и да е от мен. Сейфът е нает преди три месеца и смятам, че е редно да присъствате на отварянето му. Моят помощник замина при нашия нотариус, за да изготви пълномощно със задна дата, от името на мъжа ми, с което да имам право да ровя в касата. Така мисля, че ще се избегнат доста излишни главоболия, защото ако действаме по стандартната процедура по отварянето... става много сложно. Затова сметнах за необходимо да направя каквото мога и да изпреварим събитията! - Ирина, а намерихте ли някъде ключ от каса или сейф? - Не, няма такъв, търсих навсякъде, но мисля, че това не е толкова важно, защото “разковничето” е в мен! Тя отвори дамската си чантичка и размаха пачка банкноти. Всички бяха по петстотин марки, т.е. петдесет хиляди. На практика тя държеше в ръката си малък апартамент или добро беемве. Аз, разбира се се сетих, че човек може да си направиш с толкова пари околосветско пътуване, а аз можех да си купя... половин килограм качествен кокаин. В общи линии, тези пари можеха да бъдат един час бърза игра в близкото казино. След десетина минути външната врата се отвори и влезе икономът. Със себе си водеше младо момче, на около двайсет и пет години, облечено с хубав балтон и обуто със скъпи обувки. - Госпожо, това е помощникът на нашия нотариус. Той ще изготви пълномощното, за което говорихме и вие ще можете да упражните в банката своите права. Но най-важното е, че ви носим една много интересна новина! Младият мухльо с доста самодоволен вид извади от скъпото си дипломатическо куфарче малък плик, който беше запечатан, подпечатан и съобщи, че е оставен преди четири седмици от иманяря в кантората. Подаде го на Ирина, помоли я да се подпише в една тетрадка и седна без да е канен, срещу мен. Имах чувството, че е някой пиколо и си чака бакшиша. Много се подразних и за това станах, хванах за ръкава натрапника и се обърнах към иконома, който чинно стоеше като паметник на мълчанието: - Господа, благодарим ви много, но сега бих желал да ни оставите сами! Избутах ги любезно извън стаята и затворих вратата след тях. На жената й трепереха ръцете и изглеждаше много развълнувана. Да си кажа право веднага си помислих, че в плика има писмо или улики, които да ми помогнат при разследването. Издърпах внимателно плика от ръцете на Ирина и го разгледах с интерес. На него пишеше с дребни букви: “ За Ирина В. от Л.В.”. Взех от бюрото малка ножичка и изрязах внимателно единия край на плика, след което го подадох на разплаканата жена. Тя с треперещи пръсти извади прегънат лист хартия и го отвори. Изведнъж забелязах как на лицето и се изписва изумление, а после недоумение, след което го подаде и на мен. Нямаше предсмъртни думи, нямаше нищо освен шест последователни числа. Бързо ги запомних и върнах листа в ръцете й. - Смятам, че намерихме ключа от сейфа - той е число! – заявих гордо аз. - Така ли смятате, аз си мисля същото! - Ирина, вече е много късно и банките са затворили, затова ви моля днес и вечерта да не излизате от къщи, не вдигайте телефона и спуснете щорите на прозорците си. Спирате до утре всякакви контакти с всеки, който се опита да ви търси или се приближи до апартамента ви. Няма да се доближавате и до външната врата, колкото и да е добре укрепена. Моля ви, да спазвате точно указанията ми, за да не се появят усложнения. - Ще направя всичко, както казахте! Бъдете спокоен! - Добре, утре точно в десет часа ще дойда да ви взема, за да отидем в банката.

30

Направете пълномощното сега и починете добре. Ще ви звънна, когато съм пред вратата ви, от мобилния си телефон на вашия домашен веднъж и ще затворя, след десет секунди два пъти и след още десет три пъти. Това значи, че съм аз и може да ми отворите, а вие ако имате мобилен телефон моля изключете го още сега и никакво включване. Тя ме гледаше внимателно и само кимаше разбиращо с глава. Взех листа с числата, запалих го и го наблюдавах, докато се гърчеше в малка чаена чинийка. Отворих вратата и видях иконома и помощник - нотариуса да чакат в хола. Ирина застана пред мен и каза: - Господа, завещанието на мъжа ми, по негова молба, ще бъде отворено след седмица, защото е в друга нотариална кантора. Харесваше ми как лъжеше, а аз си мислех, че съм най-хладнокръвният лъжец на света, но явно това не беше така. Още по коридора на кооперацията извадих мобилния и позвъних на колегите, защото те не се бяха обадили, както се бяхме уговорили. Вдигна ми Емил и ми продиктува бързо адрес в кв. “Красно село”. Запалих колата и потеглих внимателно, за да не издраскам паркираните беемветата от двете ми страни. За по-бързо минах по бул. “България”, а после завих надясно по бул. “Гоце Делчев”. Запалих в движение цигара и вдъхнах бавно от дима, денят бе абсолютно кошмарен и завършваше с убийство. Паркирах до блока, на който всеки в София казваше “милиционерски”, защото в него бяха настанявани служители на МВР преди промените. Аз по-грозен, но и по-здрав блок не знам да има в цяла България. Пред входа стоеше цивилен колега, а зад него един униформен. Познавахме се отдавна и си допуших при тях цигарата. Осведомиха ме, че Емил и Колето ме чакат от дълго време, а аз бях сигурен, че вече работят усърдно. Смрачаваше се и студа хапеше лошо за това изтичах по стълбите, за да се сгрея. На четвъртия етаж, пред една от вратите на апартаментите стояха няколко колеги от районното управление и си говореха. Поздравихме се сдържано и те ми направиха път, за да вляза. Отдалече видях, че Емил и Кольо работят. - Как е, колеги? – попитах ги аз, докато си слагах ръкавици. - Лошо, шефе! - обърна се Емил към мен - Смятаме, че серията от убийства продължава. Имаме сходство с убийството на историка и иманяря, ела да видиш! Заведоха ме в банята и в първия момент реших, че сънувам. Цялото помещение беше в засъхнала кръв. Кръв имаше по плочките на пода, по стените, та чак се виждаха пръски и по тавана. Най-гадно от всичко беше миризмата, която се носеше около нас и дразнеше обонянието. Подадоха ми маска за лицето, която едва ли щеше да възпре гадната миризма на леш. Внимавах да не настъпя някой съсирек, докато ме водеха към хола на апартамента. Килимът стоеше отметнат, а на паркета видях тялото на жена. На гърба й зееха седем рани с отдавна засъхнала кръв, миризмата покрай нея бе още по-силна, отколкото в банята, защото трупът видимо се разлагаше. Чак сега усетих, че в стаята е много студено. - Шефе, мъртва е поне от десет - дванайсет дена, но понеже са били изключени радиаторите на парното разлагането на тялото се е забавило. Съседите са усетили миризмата от тяхната баня, защото оттам минават тръбите за топлата вода. Тях ги е нямало няколко дни и затова, когато се прибрали, веднага са се обадили... Кольо снимаше и прескочи трупа откъм краката, а Емил продължи: - Проследихме следите, жената е била убита в банята, а после е домъкната в хола. Има парцал в устата вероятно, за да не вика. След малко ще я обърнем по гръб, идваш тъкмо на време. Прескочих тялото от обратната страна макар да знаех, че е лошо да се прескача мъртвец, но се намирахме в гарсониера и беше по-тясно от нормално. Наведох се максимално ниско, над врата на жертвата и видях малко под ъгъл, че от устата й се подаваше малък парцал. Дали имаше дамга на езика, това ме интересуваше най-много в този момент. - Кога ще можем да я обърнем? – попитах. - След малко, само Колето да свърши със снимките... Помагах на колегите да съберат всичко, което се виждаше около трупа, а това си бе пипкава работа, като се има предвид малкото пространство около нас. На вратата се появиха отново оперативните, гледаха с интерес нашата работа, но след малко пак изчезнаха. След десетина минути и тримата се приготвихме да обърнем тялото и внимателно го направихме. Сега я видях добре в лице, беше около четирийсетгодишна жена, която явно някога е била красавица. Коленете и не бяха ожулени, но по корема й

31

се виждаха три изгаряния с големина на широката част на малка фунийка сладолед. Видяното малко ме разочарова, защото не съвпадаше с предишните убийства, но сега се наведохме над главата и внимателно извадихме парцала от устата и. Не можех да си представя, че някой може да направи подобно нещо, защото зад парцала се виждаше парче месо. Езикът беше отрязан доста умело. Разгледахме го и на него видяхме познатата ни дамга. И тримата се спогледахме, нямаше никакво съмнение, защото кръстът имаше същата ни позната форма. Продължих с огледа на главата. Очите бяха извадени, и то толкова зверски, че клепачите се крепяха на мънички кожички. Картината беше прекалено ясна и затова бързо се изправих, а Кольо започна усърдно да снима. Емил взе нещо от близкия диван, видях в ръцете му паспорт, някаква карта и шофьорска книжка. Подаде ми ги и каза: - М.Ц., на четирийсет и две години, служила е в МВР като специалист в архивите на ДС до 1992 г. и е напуснала по собствено желание. Един от оперативните работници й е съсед от другия вход. Каза ми, че докато е била в системата никога не е имала наказания, а от няколко години работи, постоянно, в някаква търговска фирма. В общи линии, била свита и самотна жена, не е женена и няма живи роднини. Погледнах колегите, които бяха свършили с огледа и както се очакваше, заявих: - Никаква информация не бива да изтича. Не трябва медиите да разбират за убийството. Раздайте на служителите отвън декларации да ги разпишат съвестно, както винаги! А сега да прибираме трупа и да го караме в моргата. Там ще си довършим работата. Вече ви е известен, ритуалът за декларациите. Много си го харесваме с колегите и рядко пропускам да си кажа думичките като в училищен театър, когато се касае за наш случай. Вкарахме трупа в пластмасов чувал и аз се приготвих да си тръгвам, докато Емил и Кольо чакаха санитарите да вдигнат трупа. За съжаление, убийствата продължаваха, а напредъкът ни по тях бе да събираме трупове и да нямаме заподозрени. Прибрах маската и ръкавиците в плик в джоба си и слязох по стълбите до партера. Вече минаваше седем часа, а трябваше да посетя някой интернет - клуб и да си напиша доклада. Обичах да стоя в клубовете, защото там съм никой, а децата около мен си играят на игрички или разглеждат порнографски снимки. Влязох в най близката интернет - зала и седнах да пиша. Истината е, че ако убийствата продължаваха и убиецът се мотаеше на свобода, даже и премиерът нямаше да може да ми помогне. Не дай, Боже, от медиите да надушеха истината и дезинформацията, която им давахме, щяха да ме изгризат целия. Свърших с доклада към осем и половина и стигнах до правилния извод - да игнорирам отново журналистите, което пък говори, че за момента нямаше да подавам информация до пресцентъра на министерството. Според мен утрешният ден щеше да ни помогне да направим стъпка напред. Много интересно какво имаше в сейфа на иманяря, а и още почти нищо не знаех за новата жертва - М.Ц.. Да, засега не трябваше да се шуми излишно.

9 глава: Отварянето на сейфа

На другия ден, в осем часа сутринта оставих докладите при началниците. Този път нямаше да има разминаване в информацията, дадена на министъра и Главния секретар и надали щях да имам проблеми. Министерството още не беше започнало да се пълни с персонал и аз почиствах масичката в стаята и миех чашите и чинийките от вчерашното кафе. Днес беше мой ред, а аз не обичах да търкам твърдата тъмна утайка от кафе и катрана на цигарите от пепелниците. След десетина минути влязоха колегите. Кафето и чистите пепелници ги чакаха и те весело се настаниха около масата. Аз ги оставих да се стоплят и се обадих на специалния отряд към министерството. Това са шепа корави момчета, които ги викаха само при специални случаи и то с височайше разрешение. Реално, те бяха редови служители на МВР и за тяхната дейност знаеха малцина и аз бях един от тях. С Кольо и

32

Емил им викахме “касапите”, защото при тежки ситуации много - много не си поплюваха. Помолих колегата, който отговаряше за тях, да ми ги изпрати по възможност цивилни, за да не бият на очи. Той ме попита дали имам разрешение от министъра или от Главния секретар като аз му отговорих, че то е само устно и нямам време да чакаме бюрократичната машина да се раздвижи, за да се получи писмено такова. Имахме си доверие и макар че излъгах най-хладнокръвно, надявах се да няма сериозни последствия. Разбрахме се къде да се чакаме и че на място ще им кажа какво ще правим. С Емил и Кольо излязохме от министерството към девет часа и се настанихме в близката сладкарница, където с няколко изречения им разказах какво се бе случило при вчерашната ми среща с Ирина и че днес ще отваряме сейфа. За всеки случай преди да излезем от министерството си сложихме бронирани жилетки под връхните дрехи. Вчера вечерта колегите си бяха свършили добре работата в моргата и сега ми изглеждаха отпочинали и спокойни. Качихме се на трабанта и потеглихме към кв. “Лозенец”. Пристигнахме пред кооперацията на иманяря към десет без десет и забелязахме двете ни познати коли на специалния отряд: един брониран Мерцедес и също такова БМВ. От тях слязоха петима от “касапите” с дълги палта. Ръкувах се с шефа им и им казах къде ще ходим и какво ще правим. Направихме като за начало бърза проверка на входа. Точно в десет часа без една минута се качихме по стълбите. В уречения час аз започнах да звъня от мобилния си телефон, както се бяхме уговорили с Ирина. Тя беше изумена, когато отвори и видя мъжете, които водех със себе си. Заобиколихме я от всички страни и се запътихме към партера. Настанихме я в мерцедеса между Емил и мене, след което двете коли внимателно потеглиха към банката. Ирина ме попита: - Г-н Димов, смятате ли, че цялата тази организация е нужна за отварянето на един сейф? Кортежа ни минаваше покрай НДК. От бул. “Фритьоф Нансен”, завиха вдясно по ул. “Любен Каравелов” и на ляво по ул. “Раковска” , където ни хвана червен светофар. Светна зелено и ние завихме по бул. “Васил Левски”. - Ирина, мисля, че това което е в касата на мъжа ви, може да хвърли светлина на убийството на съпруга ви. Смятам, че срещу вас може да е организирано покушение и за това трябва да бъдем много предпазливи... Вчера открихме труп на жена, която е била убита по сходен начин с този на съпруга ви. Ще бъда откровен – вече имаме три убийства, които вероятно имат връзка помежду си, но ние не можем да я открием. Единственото ми желание е да вземем оставеното в сейфа без инциденти, но за всеки случай организирах охрана, която да предотврати евентуални такива. Ако това, което намерим, е нещо маловажно, за мое голямо съжаление, ще ми трият сол на главата, защото ползвам тези хора неправомерно, но ако се появи заплаха за някого от нас, ще съм направил предвидливо правилния ход. Ще ми е много неприятно да ви настаним в някоя квартира и да ви охраняваме дълго време, ако опасенията ми се оправдаят... Вече минавахме покрай кино “Одеон” и продължавахме край спрелите трамваи от двете страни на булеварда, когато телефонът ми иззвъня. С голям труд го извадих под бронираната жилетка и изтръпнах, защото ме търсеше Главният секретар. Както вече ви е станало ясно, той няма думата в министерството и също любимо занимание му е да дава бомбастични интервюта на вестниците. Министърът го газеше постоянно, но макар че секретарят е слабохарактерен, с него можеше да се върши работа. - Димов - започна ме веднага главният след като вдигнах телефона, - ако нещо мразя на света, то е да ме прескачат! И да знаеш, че министърът ще ме разжалва за тези солови акции! Няма ли да ми кажеш нещо, защо мълчиш, а? - Аз никога не правя нещо, което да не е оправдано, г-н Главен секретар! Пътувам с важен свидетел, за да събирам веществени доказателства! Той явно се успокои и кротко заяви: - Пиша те, че си ми дал вчера заявка за “касапите” и имай късмет да се издъниш! На втора линия ми звъни министърът, така че действай и гледай да няма издънки! Като се върнеш, да направиш нов доклад. Досега оставам с впечатлението, че между трите убийства има връзка, затова не ме будалкай! И една лична молба... кажи на баща си, че имам да говоря с него нещо на четири очи, разбра ли? Понеже ти правя услуга, искам такава и от теб След като свърши назидателната тирада, прибрах телефона си в джоба. Най-хубавото е, че Главният секретар макар и мекушав, си разбираше от работата и винаги си правеше

33

точните изводи и заставаше на страната на хората, които са най-натоварени в министерството. За разлика от министъра той никога не се “нааква” от едно обаждане или потупване по рамото. Но това беше без значение, защото вече минавахме покрай паметника на Васил Левски и наближихме банката. Трезорът и се намираше на една тясна уличка зад нея. Първо слязоха колегите, за да огледат района, а после ние с Ирина обградени от всички страни, се придвижихме до входа, където беше застанал човек в униформа. Нямаше за какво да се лъжем и си показахме картите на охраната. Той кимна с глава и извика цивилен служител, който взе пълномощното, което беше направено вчера, както и договора за наем на каса, който беше намерила Ирина. За миг се сетих, че петдесетте хиляди марки оставаха непокътнати, защото Ирина не ги беше използвала, както тя се опасяваше. В банката влязохме само двамата и скоро застанахме пред дебела стоманена врата, до която стоеше изправен зад стъклена кабинка въоръжен мъж с автоматично оръжие. Появи се втора служителка, която каза, че документите са изрядни и помоли отново да се легитимираме, след което ни вписа в прошнурована тетрадка и ни попита: - Надявам се, знаете кода на съпруга ви? Ирина потвърди и ние бяхме въведени в огромна стая с много сейфове с електронни ключалки. Жената, която ни придружаваше обясни, че първо ще дезактивира с общ код сейфовете, след което ще бъдем оставени сами. Отиде до срещуположната стена и набра няколко цифри на една клавиатура, след което се чу силно изщракване в цялото помещение. Каза ни да не бързаме и излезе от стаята. Аз разкопчах якето си, защото ми беше станало много горещо и пооправих жилетката и кобура с пистолета ми. Поставих дипломатическото куфарче, което носех с мен, на близката масичка и го отворих. Там бях оставил картите на иманяря. Ирина ме погледна и ми кимна към касата, която ни интересуваше. Аз я последвах, докато застанахме пред малка стоманена вратичка. Тя набра шестте цифри, които знаехме наизуст, и след две - три секунди касата се отвори сама. В нея имаше само малък пакет от амбалажна хартия, облепен целият в тиксо. Нямах търпение да видя какво има вътре. Извадих от джоба си чифт нови латексови ръкавици и джобно ножче, след което разстлах бяла кърпа и върху нея започнах операцията по разпечатването на пакета. Ирина стоеше срещу мен и внимателно наблюдаваше действията ми. Накрая пред нас лежеше само една книжка - с тъмни и овехтели кожени корици. - Тя е била на съпруга ви, ако искате, вие я отворете! Жената посегна за миг, но веднага отдръпна ръката си и поклати глава. В този момент звънна телефонът ми. Погледнах - беше Емил, а обхватът беше много слаб, сигурно защото стаята бе твърде изолиран. - Шефе, току-що ми се обадиха от разузнаването, защото са разбрали за находката ни вчера. Жената, която открихме мъртва и историка Р.Д. са се познавали и са работили заедно. Той е докарвал в България ценности от цял свят, а тя е правила описи и е каталогизирала артифактите. Нейно задължение е било да ги изпраща по музеите в страната. Нещата май започват да се нареждат? Време беше да се наредят и това откровено ме зарадва. Единствено, за момента, не знаех каква роля играе в цялата комбинация иманяря? Аз се изкашлях и рекох: - Емо, след малко излизам с Ирина, затова вие първо посрещнете нея, а после и мен, разбра ли ме? - Да, нямай грижи! – чух отсреща и връзката прекъсна. Ирина ме погледна и каза: - Не мисля, че тук е най-подходящото място да преглеждаме какво има в тази книжка. Предпочитам да се прибера вкъщи, тук в тази железобетонна стая не се чувствам комфортно . Правилно, тук беше като в бункер. Загърнах внимателно целия пакет в кърпата и го сложих в куфарчето. Ирина ми обърна гръб. Бързо го извадих от там го мушнах отдолу под бронираната жилетка. Затворих шумно куфарчето точно в момента, когато тя се обърна към мен. Нямах намерение да крада книжката, просто беше въпрос на сигурност. В коридора ни чакаше целият екип, който първо обгради жената и я поведе навън. Аз останах да се разпиша при излизането, защото такъв бил редът, така че се забавих още половин минута при вече познатата ни служителка от трезора. С куфарче в ръка бях вече на улицата, а от колите ме деляха не повече от двадесет метра. Всичко беше някак странно пусто и мъртво, погледнах за миг към небето и констатирах, че прехвърчат

34

снежинки и се сетих за морето... Направих една крачка, а при втората ми се счу леко изпукване. Обърнах се наляво – тогава разбрах, че това е първият изстрел. Куршумът разцепи ухото ми на две, явно се целеха в главата ми. Инстинктивно пуснах куфарчето и се бръкнах за пистолета, точно в този момент се чу второто “изпукване” и сякаш останах изненадан от него, след което почувствах страшен удар в гърдите, но някъде високо, над сърцето. Изпуснах пистолета, който държах в ръка, и се свлякох до стената. За момент се помолих да не получа още един куршум, защото щях да съм в ситуация “сандвич” и за съжаление веднага усетих трети удар пак в гърдите...

Гледал съм по много филми как след подобна ситуация главният герой става на крака, стреля, сваля бронираната си жилетка, публиката си отдъхва, че е жив, след което той се засилва и прескача разни огради и стени, а после избива всички лоши. Да ви кажа честно, това са пълни измислици от забавната индустрия, защото болката, която усещах, беше невероятна. Сигурен бях, че почти всички ребра са ми натрошени, а и по тялото ми се стичаше нещо неясно - или кръв или пот. Сега забелязах, че колегите отваряха вратите на колите, но точно срещу тях и мен, от пустата уличка, се появи старо Пежо и по принуда им затвори вратите, защото бронираните коли стояха една след друга. От френската кола се подаде ръка, която грабна куфарчето ми от земята. Бяхме постъпили глупаво при паркирането, всяко малко момче с прашка можеше да се възползва от глупостта ни. Нашият Мерцедес даде със страшна сила назад с надежда да се започне гонка и аз в мъгла виждах как бавно спира. Започнах да се отдалечавам от улицата, явно губех съзнание...

...Първо видях премиера да бие на голо моя любим министър, който пищеше като жена, а бившето ми гадже Дария да пердаши на свой ред дъщеря му. После сцената се смени, защото по телевизията вървеше предаване, в което Камен и Росен бяха “закопчани” като наркопласьори в София. Исках да им помогна, но Емил и Кольо изскочиха отнякъде и започнаха да ме душат с въже като ме плюеха по лицето. Този кошмар свърши изведнъж. Видях розови облаци и синьо небе. С леко движени отскочих и полетях във въздуха, а до мен кръжаха птици, много птици. Те си летяха нанякъде и въобще не им пукаше, че съм до тях и мога да ги нараня. Взех решение да ги последвам, защото техният летеж ми харесваше. В този момент най-голямата птица се отклони и започна да удря с крило лицето ми. Пернатата твар сереше директно върху мен и ме кълвеше по бузите. Макар очите ми да бяха отворени, ги отворих още веднъж и тогава разбрах, че това не е никаква птица, а някакъв ангел, който ми биеше шамари. Знаех си, че религията е сбъркала нещо, защото ангелите не би трябвало да сеят насилие над обикновените граждани. Сега разпознах зад ангела два силуета, а те бяха на Емо и Колето, които тичаха и ръкомахаха... Усетих студ и разбрах, че не съм в никакво небе, а на количка и ме бутаха със страшна сила в болницата. Много ми стана неприятно, че министърът не е ял истински бой, обаче за ангела се зарадвах, защото всичко си идваше на мястото. Докторът над главата ми продължаваше да ми бие плесници и да се опитва да ми свали бронираната жилетка, но аз се съпротивлявах и с глава се опитах да кимам на колегите. Емил се надвеси и аз успях да промълвя с последни сили в ухото му: - Под жилетката има... книга, бръкни отдолу, вземи я и я скрий ! Колегата бръкна и извади пакета, който беше с променен цвят, и го скри мигновено под неговата бронежилетка. Пак започнах да губя съзнание, защото реших, има някакъв фокус и бялата кърпа, в която бях завил книгата, беше цялата червена. Успокоих се и разреших на друг “ангел” със слушалки на ушите да ми махне жилетката. Чух само едно: - Пробита е жилетката и куршумите са влезнали в гърдите, две отверстия горе вдясно…Целият е в кръв! Искам банки с кръв, нулева група и подгответе операционната! Загубих веднага след това съзнание. Нямах никакви сънища и никакви мисли.

10 глава:

35

В болницата

…За миг поех дъх и отворих очи. Картината до мен беше, меко казано странна, защото баща ми, майка ми и министърът седяха до леглото ми и си говореха нещо на ухо. Погледах ги малко и измучах като крава, за да разберат, че съм се върнал от оня свят. Мама ме хвана за ръката и заплака, виждаше се, че не е спирала да плаче от дълго време. Двамата мъже застанаха почтително от другата страна на леглото и ми заявиха един през друг колко се гордеят с мен. Министърът ми се извиняваше през минута, а аз не знаех за какво, даже видях как баща ми беше поставил ръка на рамото на шефа ми. И двамата седнаха до мен на малки бели столчета и работата започна да ми се изяснява в детайли. Министърът гладко разказа какво се е случило от началото на деня, когато тръгнах да отварям сейфа досега. Същата сутрин във Второ районно се обадил гражданин, че е открил случайно трупа на младо момче, а то се оказало помощникът на нотариуса от предишния ден, но още не можело да се направи връзка с нашия случай. Явно той е подал на когото трябва информацията, че нещо кроим. Към обед, докато са ме оперирали, се разбрало, че съм го срещнал у Ирина и тя го потвърдила. Да съм бил спокоен, защото тя била под усилена охрана в една от служебните квартири. След като стреляли по мен от пежото, метнали шипове и забавянето, което съм видял на мерцедеса, било съвсем обикновено пукане на гумите. Колегите, с Ирина в беемвето, се опитали да догонят колата и на съседната пряка открили изоставеното Пежо, а другите от мерцедеса се пръснали и скоро видели човек да тича по бул.”Дондуков”. Станала страшна престрелка, докато един от “касапите”, със снайпер, не пръснал на оня главата от трийсет метра. В това време пък били готови резултатите от апартамента на убитата жена от кв. “Красно село” като там открили отпечатък на пръст, който по късно съвпадал с такъв, на убития от бул.”Дондуков”. Той бил криминално проявен и нещата вече се навързали съвсем. Веднага изпратили оперативна група в апартамента на престъпника и там намерили още един труп на самоубил се мъж, както и оръжието, с което са стреляли по мен и куфарчето ми, разбира се, празно. В стаите имало камара оръжие, сектантска литература, както и най-различни уреди за изтезание. Открили и информация за тримата убити, по които работихме от два месеца. Аз ги гледах и мълчах, а баща ми накрая заяви, че съм предложен от Главния секретар за повишение и награда. Министърът ми каза да почивам и че утре лично щял да дойде пак. Кимнах и се опитах да се усмихна на майка ми, която продължаваше да ме гледа уплашено, като държеше ръката ми до гърдите си, все едно щях да хукна да бягам. По-късно тримата излязоха от стаята и за миг видях, че ми е поставена охрана пред вратата. Тогава в стаята нахълтаха Емил и Кольо като се настаниха от двете ми страни на леглото. Усетих тъпа болка в дясната ръка и че се напикавам, но това нямаше как да стане, защото ми бяха поставили катетър. Колегите мълчаливо запалиха цигари като от време на време ходеха до прозореца, за да си изтръскат фасовете. Нищо не ми говореха. Измучах отново като крава, което трябваше да значи, че ми се пуши и те ми дадоха солидарно да си дръпна от цигарите им. Закашлях се, но не ми беше неприятно. Единствено усещах силна болка, външно на гърдите. След малко хвърлиха угарките в кошчето до мен и ме погледнаха изпитателно. Колето извади бял лист и написа нещо, което след малко пъхна под носа ми: “Нали не вярваш на всичко това?”. Емил се доближи до ухото ми и каза тихо: - За “да” мигни с дясно око, а за “не” с лявото... Затворих веднага лявото око. По-нататък писането и намигането протече така: - От ляво ли дойдоха изстрелите? - Да. - Ударен си отвисоко, така че не са стреляли в движение от пежото. - Да. - То се появи също отляво, и то след първите изстрели. - Да. - Много лесно се навързаха нещата, ти как смяташ? Като на тепсия? Едно липсва и то е мотив. - Да. - Книгата е на сигурно място, искаш ли пак да пушиш? - Да.

36

Написах ми, че са подали на пресцентъра информация, че е била разбита опасна престъпна група, която е извършила три убийства на религиозна основа. Разказаха ми и за огледа в апартамента на убийците. Бил намерен нож, с който са извършени убийствата, буркан с извадените очи на жертвите и желязна дамга с кръст. Нямаше съмнение, че имахме изкупителни жертви. Най-интересното е как бяха открили помощника на нотариуса и какво им беше казал той. При него не е имало седем пробождания и дамга, а само куршум в главата. Очевидно е, че им е казал и за мен, и за Ирина, а това си беше дело на организация, която в никакъв случай не беше от двама човека. В едно вярвах, че убийствата щяха да престанат засега. Куфарчето ги е успокоило, че не съдържа нищо ценно или поне не това, което са смятали, че би им навредило. Усетих болка в корема и измучах отново като посочих с пръст към задника си. Колегите си смигнаха и продължиха да ми пишат: - Шефе, да не ти се ходи по голяма нужда? - Да. - Значи затова си се изпотил така? - Да. Емил излезе и след малко се появи като водеше санитарка, която размахваше подлога като ракета за тенис и помоли колегите да напуснат стаята. На втория ден “изплувах” изцяло от упойката и започнах да говоря, защото от новокаина ми се беше подул езикът. Чак сега разбрах, че са ми извадили куршумите от гърдите без проблем, които за мой късмет бяха заседнали между ребрата. Слава богу, че бях с бронирана жилетка. Ако нея я нямаше сто процента щях да съм мъртъв. Докторите ми залепиха ухото и казаха, че щял да остане съвсем малък белег. Махнаха ми и катетъра. На третия ден се появи министър-председателят. Това посещение разтърси болницата, а той седна до леглото ми и си поговорихме като равен с равен. След около час си взехме довиждане и премиерът си замина. Разбирах го, защото скоро идваха избори и щеше да му дойде нанагорно. Постоянно се появяваха по медиите компромати за членове на правителството и рейтингът му мълниеносно падаше. Аз лично от политика не разбирам, но и джобовете ми си стояха пълни само с обещания и големи данъци, така че ми беше все тая какво ще се случва оттук насетне с кабинета. На четвъртия ден ме посетиха Камен и Росен. Разбира се, че не ме бяха забравили и ме чакаха да се оправя, за да направим нова веселба. Дария звъняла и на двамата, за да им се извини, но те “опрощение” не й дали и я разкарали. Тя била притеснена за мен, но това не ме интересуваше, аз рядко правя компромиси със себе си. Пожелаха ми по-бързо да се оправям и си тръгнаха. Седмица по-късно вече можех да ставам като с Емил и Кольо отидохме до близката сладкарница. Все още нямах сили за нещо повече, но и тази разходка щеше да ми дойде добре. Изпратиха ми много поздрави от Ирина, която вече не била под полицейска охрана, защото по общо мнение нямало какво вече да я заплашва. Според Главния секретар случаят бил приключен и опасност вече не съществува за никого. В сладкарницата представлявахме чудна гледка, защото аз бях по пижама, халат, силно брадясал и с охрана на пет крачки от мен. Колегите седяха до мен препасали пистолети на кръста, готови за стрелба. Хапвах торта и пийвах кола, с леки съсиреци по врата и сплъстена коса, срещу група ученички. Явно ме мислиха за опасен бандит, защото след като смигнах на едно около седемнайсетгодишно девойче то възмутено стана, облече си набързо палтото и излезе от сладкарницата. Видът ми беше плашещ и затова побързах да се прибера в болницата, за да не създавам излишни отрицателни емоции у гражданите...

11 глава: Отваряме загадъчната книгата.

37

В края на февруари тръгнах за първи ден на работа. Сняг не валеше, но пък беше невероятен студ. Колегите бяха прибрали трабанта от кв. “Лозенец” и ми го бяха докарали още преди три седмици пред нас. Толкова време не съм се излежавал, но това никога не ми е харесвало. Запалих колата и зафучах по софийските улички. Чувствах се отново жив и във форма. Показах на един шофьор на Мерцедес среден пръст, защото ме засече на бул. “Сливница” и ул. “Опълченска” . Макар оня да ми показваше с ръце да сляза, за да се разберем, го игнорирах и просто продължих към министерството. Кафето ме чакаше на любимата ми масичка, защото най-добре се пиеше в компанията на Емил и Колето. Те ми разказваха с какво са се занимавали през отминалите седмици: имаше няколко битови убийства, които не бяха по нашата част и съмнително самоубийство, но и за него нямаше кой знае какво да се каже. Прегледах документацията, всичко беше както трябва, а докладите по случаите бяха изчерпателни и подробни. Все пак нещо витаеше във въздуха, нещо неизказано, което ме държеше нащрек. Два часа пълнихме пепелниците с угарки и чашите с кафе, когато не издържах и почти извиках: - Къде е? Колегите се спогледаха, смигнаха си и невинно ми отвърнаха с въпрос: - Кое? Показах с пръсти и посочих един наказателен кодекс на бюрото ми. Емил се усмихна и извади вакуумиран пакет изпод дрехата си. Кървавата кърпа я нямаше, но това не беше от значение. Книжката стоеше в найлон, недокосната и изцяло запазена. Бяха се погрижили добре момчетата за нея и им дължах голяма благодарност. Бутнах книгата, както си беше в найлона, под пуловера ми и им казах, че ще ги водя да ги черпя. Облякохме се и се запътихме към сладкарницата. По принцип Кольо и Емо не обичат сладко, но щат не щат се научиха да ми правят компания. Аз обожавам сладкарниците, защото, както и в библиотеките, хората тук ходят заради “хобито” и душевния покой. Тук няма сноби, не се говори за политика, а само за глазури и преснотата на бозата. Единствен риск тук е да не се хване диабет, но си заслужаваше. Поръчаха си кой каквото иска, а аз, както бях обещал, платих сметката. Седяхме на малка масичка в ъгъла на заведението, без никаква видимост от улицата. Изчаках колегите да си изядат тортите и тогава извадих вакуумираната книжка. И тримата я гледахме около минута, докато аз не издържах и шумно разкъсах найлона, защото бях абсолютно убеден, че това е ключът за разгадаване на ребуса. Докоснах потъмнелите кожени корици и ги отворих. В първия момент оттам изпаднаха два листа, които веднага вдигнах и ги оставих на масата. Разгръщах лист след лист - пред нас стоеше просто много старо Евангелие, написано на латински. Картинките вътре бяха прекрасни, явно зографите се бяха старали много, за да създадат този шедьовър, но нима заради едно евангелие, колкото старо и скъпо да е, можеха да бъдат убити толкова много хора? Подадох книгата на колегите, а те възхитени я миришеха и докосваха с благоговение като Кольо дори се прекръсти един - два пъти. Не знаех, че е толкова религиозен, но това си беше негова работа. Смея да отбележа, че Евангелието беше много добре запазено, а не личеше да е консервирано досега, наистина беше абсолютен уникат! Оставихме внимателно книжката на покривката и насочихме вниманието си към двата листа. Първият, който си беше чист пергамент, какъвто съм виждал само по телевизията, беше откъснат отнякъде, защото си личаха отстрани дупките от зашиване с конец. Той също беше на латински, а вторият бе обикновен кариран лист и представляваше според мен превод. Текстът беше разделен на две, както и при пергамента, така че първо го прочетох аз, а после и колегите:

“ Послание, Сега сме слаби, но силата ще дойде с времето! Сега сме слаби, но силата ще дойде с годините! Ние сме тези, които славим Господа и ще бдим над Неговото име! Това, което имаме, ще остане за тези, които ни обичат и пазят в мислите си! Това, което го имаме, е на седем места - хвала на Господа наш! Седем са тези, които са посветени и те ще пазят

38

Божията кръв! Този, който посмее да я търси, да бъде завинаги проклет и неговото семе проклето! Нека, както в “Откровение на Йоана”, след като се счупи седмият печат: първият ангел направи морето кърваво, вторият ангел изгори всяка зелена трева, третият ангел отрови водите, четвъртият ангел порази звездите, луната и слънцето изчезнат, петият ангел извади скакалци и скорпиони по земята, шестият ангел с три язви да изгори людете, а седмият ангел да затвори злото в ковчег!... “

Това беше първата част от превода, оставаше и втората част, която беше не по - малко интригуваща и странна.

“...Светът на седем места е разделен и с печата на мълчанието е затворен. Всеки е различен с името на Господ на уста! Това, което трябва да знаеш, е, че не трябва да го търсиш, защото кръвта на Господа е скрита! Там, където двамата с убиеца на ромеите за пръв път ги удари, там където между двете планини Исак усети силата ни - там е! Там е мястото, където е изворът и мястото на размяната! Бог ни помага, защото ние сме войните на Христа, тези, които пазим и тези, които сме възлюблени! Ще дойде време, когато ние ще затръбим отново словото с меч и с името на Господ на уста!”

Нямаше повече за четене, а на масата настъпи гробно мълчание. Всъщност нещата бяха се поизяснили, но не съвсем. Колегите също бяха схванали смисъла на това “Послание”, но всичко изглеждаше някак фантастично и нереално. Момиче с престилка дойде и прибра празните чинийки и чаши от масата. Поръчахме си още кафе, за да не стоим без нищо пред нас и изчакахме, докато ни го донесе. След като останахме отново сами, взех пръв думата: - Аз мисля, че вече напреднахме с много и предполагам, че и вие сте на същото мнение. Облаците, които допреди малко се стелеха около нас, малко по малко взеха да се вдигат! Емил и Кольо бяха твърде интелигентни, за да си правят излишни илюзии пред какво сме се изправили и затова очите им засвяткаха от удоволствие, а аз продължих да говоря: - Да обобщим, имахме убийства, които сами по себе си бяха според нас или на религиозна основа или ритуални, както и да ги наречем няма да сгрешим: необичайни места, където намирахме жертвите, странни обезобразявания, дамги и най-вече никаква връзка наглед между убитите. Първия труп открихме до морето в лагуната, иманяря в Ботаническата градина на зелена полянка, а жената единствена в апартамента си с три изгаряния по тялото. Единствено ги свързваха извадените очи, раните и дамгите по езиците. Знаехме, че кръстът по езиците е сходен по форма с този, който са се кичили тамплиерите - рицари през Средновековието. Трябва да сме пълни малоумници да не се досетим, че дамгата представляваше наказание за това, че мъртвите са проговорили и въобще са нарушили дадено мълчание. После аз попадам на това Евангелие и заради него едва не се простих с живота си. По тази линия беше убит и случаен човек - помощникът на нотариуса, който ни предаде, на някой или някои. И така, ние притежаваме едно старо Евангелие, стар текст и превод, които са някакъв ключ, с който можем да отключим врата... Отпих бавно от кафето пред мен и запалих поредната цигара. Погледнах въпросително колегите, исках тяхното мнение по въпросите, които нахвърлях. Емил разгърна Евангелието отново, остави го на масата и каза:

39

- Да, имаме три убийства и аз мога да ги свържа по следния начин, колкото и да е елементарно. Предполагам, че Р.Д., който е работил по линия на държавна сигурност, като е откупувал ценности свързани с нашата история, по някакъв начин придобива това Евангелие и го донася в България. Смятам, че е било описано от М.Ц., защото жената се е занимавала точно с това, а и по това време е било много трудно да се скрие подобна вещ. Книгата обаче не достига в музея, както е трябвало, а може би е заменена с някаква друга и попада на по-късен етап в ръцете на иманяря. Друг начин би бил изключен! Вероятно Л.В. е взел ценността от М.Ц., а Р.Д., понеже е бил част от веригата , също е трябвало да бъде премахнат. Иманярят е направил превод на откъснатата страница и се е опитал да извърши проверка на информацията. Самата последователност на убийствата е показателна : историкът, който донася книгата, след това жената я скрива по някакъв начин и иманярят, до когото последно е стигнала. Според мен тук е изключено да има, каквото и да е проклятие, просто разчистване на свидетели, за да не се разреши загадката. Вероятно Евангелието е стояло много дълго на... да го наречем склад, но се е разшумяло отнякъде за него. Стигаме и до начина на извършване на убийствата, който съвпада с паданията на ангелите в “Откровение на Йоан”. Те ни говорят за последователност и огледални събития. Първо открихме Р.Д. в лагуната, която беше цялата в кръв, след това е убита и жената, макар че я намерихме последна с три изгаряния, както е паднал шестият ангел и накрая е бил убит иманярят или като първия ангел, т.е. изгорен в зелена трева. Помощникът на нотариуса е бил случайна жертва, който е дала информация за шефа и за Ирина. Седемте рани по телата на жертвите представляват паданията на ангелите, дамгите това, че са се разприказвали, а допълнителните обезобразявания като рязането на езика, ваденето на очи, са “черешката” в цялото това клане, което според мен е плод на елементарен садизъм ! Бях абсолютно съгласен с Емил. Винаги давах възможност на колегите да изказват свободно мнението си по случаите и по такъв начин винаги стигахме до нужното единомислие. Дойде ред и на Кольо, който много внимателно слушаше Емил и само допълни: - Ако следваме логиката, която е продиктувана от събитията, смятам, че хората или организацията, която е преследвала Евангелието и жертвите, са повече от тези нещастни двама човека, за които се смята, че са извършили убийствата. Предполагам, че засега убийствата ще секнат, защото Евангелието го няма никъде, свидетели липсват и нещата за момент са спокойни... Млъкнахме и тримата, защото сервитьорката ни донесе чист пепелник и вдигна чинийките от кафето. Аз си поръчах кола и две бози за колегите. Те бяха прави в изводите си, но аз смятах, че трябва да сме още по предпазливи отпреди. Опасността не беше преминала изцяло, което си беше повече от ясно. Аз взех карирания лист и отново го прочетох, след което реших да направя съответното обобщаване на фактите: - Предполагам, че всички които са имали досег с ръкописа, който може би е вървял заедно с Евангелието, са мъртви и също, че в този ръкопис се крие някаква огромна тайна. В такъв случай мисля, че за нас е от голямо значение да я разкрием. Предполагам, че втората част от превода е някаква карта на нещо, което някои хора не желаят да бъде открито или ако мога да се изразя поетично, ние имаме ключ като вратата, която се отваря с него е на крачка от нас. Щом на Р.Д., му е направил впечатление превода и е решил, че му говори по някакъв начин за нещо скрито, вероятно съкровище, то това е така и ние трябва да разберем какво е. На второ място смятам, че това Евангелие трябва час по скоро да бъде предадено на някой музей. Предлагам ви да направим така: книгата с половината оригинален ръкопис, т.е. горната част, я връщаме на държавата, а долната ще унищожим, за да се избегнат повече жертви. Ще запазим само превода и ще мислим какво да предприемем оттук нататък, макар че вече имам план... Колегите ме гледаха смаяно, след като им предложих да унищожим част от пергамента, но това беше единственият начин да излезем чисти от ситуацията и да се успокоят засега “преследвачите” на стария ръкопис. Нямахме време за губене и аз поех инициативата. Скъсах старата хартията на две и запалих в пепелника само долната част, която предполагахме, че е “пътеводителят” към загадката . Пламъкът подхвана веднага пергамента и за половин минута той изгоря. Отново взех думата: - Планът ми е следният, но преди това ще ви задам един въпрос: какво е по-добре да бъдем, честни и бедни или честни и богати? Кое бихте избрали? Колегите мигновено вдигнаха по два пръста, с което коментарите се изчерпваха.

40

- Във втората част от превода се говори за нещо скрито и аз не знам какво е то. Не виждам нищо лошо и срамно да се възползваме от информацията, на която сме попаднали. Взех горната част от пергамента, поставих го внимателно в Евангелието и подадох книгата на колегите. Дойде сервитьорката и аз й доплатих, защото нямаше смисъл да стоим повече в сладкарницата. Жената взе пепелника и грижливо го изтръска в кофата за отпадъци, след което го изтри. Нямаше и най-малка представа, че изхвърля нещо, което може би беше свързано толкова дълбоко с историята ни.

На другия ден вечерта всички медии гърмяха за Евангелието, което съдържало съкратен допълнителен препис от “Откровение на Йоана”. Млад човек, с вид на клошар, без да се представи, оставил пакет в музея и си тръгнал веднага. Показваха книжката по телевизията и парчето от пергамента, което било уникално само по себе си. Засега можехме да дишаме спокойно и да сложим бронежилетките на закачалките. Независимо от това смятах, че хората, виновни за серията от убийства, ще се опитат да разберат къде е втората част от ръкописа. Нас реално нищо не ни свързваше с него, така че можехме спокойно да си вършим нашите служебни и житейски задължения. Всъщност не се бях примирил по никакъв начин с развитието на тази история. Раните продължаваха да ме болят, а истинските подбудители и извършители на убийствата според мен все още бяха на свобода. За сега бях спокоен, но знаех, че рано или късно пътищата ни с тях ще се пресекат. Надявах се в случай на нова среща аз да стрелям пръв и да улуча мишената безпогрешно! Дилемата за честността и богатството никога не беше стояла пред мен. Повечето от моите съученици се ожениха, забогатяха, разведоха се или фалираха, а някои от тях успяха да извършат всичко това накуп. Макар материално винаги да съм бил осигурен и моят верен трабант да не ме е оставял в беда, винаги ми се е искало да прекрача онази тайнствена линия, след която настъпват големите промени. Винаги ми е било интересно какво е да ставаш късно от сън, да имаш нормална отпуска или да не ти се налага да събираш човешки черва и крайници из цяла София? Мечтах си, понякога тайно, да живея спокойно, макар че си харесвам занаята, да отида необезпокояван до най-близкия банкомат и да тегля пари оттам, без да се притеснявам колко ще ми останат по сметката в банката. Никога не съм искал много, а колко малко му трябва на човек, за да е щастлив...

12 глава: 1191 г.

Откакто добрият цар Петър отстъпи престола на брат си Асен измина цяла година. Макар и най-голям от тримата братя, той не можеше да управлява България. Държавните работи му бяха трудни, политиката сложна, а болярите му оказваха огромен натиск при взимането на всякакви решения. Преди две години, през 1189 г., немският император Фридрих Барбароса беше минал с поредния кръстоносен поход през България. Петър така и не разбра защо неговата армия и тази на разгулните кръстоносци не си премериха силите. Преди това Асен прие пратениците на папата и още някакви други, с които се споразумяха, но за какво така и не му стана ясно. Най-малкият брат, Йоаница, беше все още заложник в Константинопол и рядко получаваха вести от него. Асен от своя страна се споразумя с легатите да пропусне кръстоносците през българската територия, но само ако не предприемеха, по време на похода, военни действия срещу Византия. Това беше умен ход, защото в противен случай щяха да умъртвят най-малкия им брат начаса. Разбира се, рицарите спазиха обещанието и без особени инциденти продължиха към светите земи. Петър царуваше на пръв поглед, но той реално не управляваше и така една година по-късно той освободи престола и на него се възкачи Асен. Все пак Петър имаше добра памет и спомените се нижеха пред очите му. Първо бунтът

41

в Търновград, последвалите военни сблъсъци с Византия и накрая преминаването на Фридрих Барбароса. Кръстоносците се точеха сякаш цяла вечност пред погледа му, а понеже той беше късоглед му се наложи да слезе от коня, за да ги разгледа добре. Рицарите вървяха със своите слуги, оръженосци и публични домове на колела, от които безсрамно махаха странно облечени жени. Със слабия си ум Петър си зададе най-простия въпрос, който можеше: ”Нима това бяха освободителите на светите места?”. Пред цялото това множество яздеше сам императорът на своя огромен кон на петна. Той беше прашен, мръсен, а когато свитите на двамата монарси се срещнаха в една огромна и специално приготвена за този случай шатра, Фридрих Барбароса дори не си направи труда да си измие ръцете, както повеляваше обичаят, а направо се нахвърли на виното и печеното агне... Армията на кръстоносците се точи пред погледа на българския цар два дена и Петър стигна до заключението, че това е една сбирщина, която е тръгнала на лов за приключения и по грабежи. Асен му обясни, че в по-голямата си част тези рицари били бедни благородници, които поради нещастието да не бъдат първородни синове са тръгнали да търсят късмета си, защото на тях не им се полагало наследство. Как така не им се полагаше, не му беше ясно на Петър, защото в земите, които управляваше, бащата делеше всичко между децата си, колкото и малко да беше. Странни закони имаха хората, дошли от Запад. Асен му разказа, че истинските защитници на светите земи са други рицари, които се наричаха тамплиери и че те единствени се бият с палестинските племена и помагат поклонниците безпрепятствено да пътуват до Йерусалим. Да, политиката беше чужда за Петър и затова се отказа от трона. Асен беше най-високият от тримата братя, много хитър и изключително деен. Интересно кога спеше, защото по всяко време правеше нещо За кратко време напълни държавната хазна, от която плащаше за спокойствието си на север на маджари и кумани и дори реорганизира армията. В същото време разреши на богомилите да извършват необезпокоявано ритуали и богослужения, колкото и да не му се нравеше, под влиянието на брат си Иваница, или Калаян (хубавият Иван), както му казваха във Византия. Най-малко в този момент му трябваха вътрешни размирици и той ловко балансираше между враждуващите групички на боляри и духовници. Освен добрите отношения, които беше създал с папата, Асен разреши на рицарите от Ордена на тамплиерите да ползват пристанищата около морето и при нужда ги пропускаше безпрепятствено през България. Калаян и Асен водеха постоянна кореспонденция, която беше от изключително значение. Калаян осведомяваше постоянно в писмата си за настроенията във Византия, а също така накара брат си тайно да се срещне с богомилския водач или така наречен дедец, чието име беше Данко. Петър държаха настрана от държавните дела, защото беше с по-бавна мисъл и казваше винаги на глас това, което мислеше. Държавата гъмжеше от шпиони и понякога на Асен му се струваше, че те са повече от населението на страната. Всеки доносничеше за някого: селяните роптаеха срещу болярите и поповете, болярите мърмореха и следяха царя, а царят биваше шпиониран пряко от посланиците на Рим и Константинопол. В такава обстановка, естествено, царуването беше трудно и изискваше голямо внимание, такт, но и здрава ръка... ...Петър беше на лов, когато Асен получи поредно писмо от малкия брат. Наглед от него лъхаше спокойствие и беше пълно с хвалби за живота във Византия, но всъщност точно това беше условният сигнал, с който Калаян даваше да се разбере, че в Константинопол се готви началото на нещо лошо. Императорът на Византия Исак II Ангел отново искаше да нападне България. Това само по себе си не беше изненада, но мащабът на бъдещото мероприятие беше обезпокоителен. Съгледвачите всеки ден докладваха за придвижване на все нови и нови групи войници на границата и струпването на каменомети и разглобени дървени кули. При добра офанзива от страна на ромеите българските земи пак щяха да бъдат окупирани за дълго. Голям проблем беше, че Йоаница, като заложник в Константинопол, при първите искри на войната щеше да бъде най-вероятно премахнат. По тайни пътища и сигурни хора Асен предупреди брат си, да е в готовност да избяга и че ще му бъде оказана помощ. Засега сигурността му бе гарантирана от Рим, но при евентуална агресия от страна на Византия неговия живот нямаше да струва и пукнат грош. Българският цар свика още същия ден съвета на болярите, защото вариантите пред него бяха малко. Най-страшното беше, че парите се бяха свършили след разплащането с куманите и маджарите, а това явно знаеше и неговият враг, императорът. Единственият

42

начин, противно на практиката, бе да предостави данъчни облекчения на болярите, за да подготвят своите райони за война. С голяма болка разбра, че можеше да събере не повече от трийсет и пет, най-много четирийсет хиляди човека, но преимуществено такива без собствено оръжие или най-просто казано селяни, живеещи в землянки и нямащи ни най-малка представа как се върти меч. Редовната и боеспособна армия си беше и както преди три години - десет хиляди пешаци и конници. Трудно щеше с такава сила да се спре евентуално нападение на ромеите... Куманите винаги чакаха да видят накъде ще завее вятърът и не бързаха да се намесват на юг, протакаха и не даваха отговор на многобройните пратеници на Асен. Накрая се съгласиха на помощ, но понеже в момента водили война с някакво северно племена, в най-добрия случай можели да изпратят на помощ пет хиляди човека, които за съжаление били млади и неопитни войни. С богомилския дедец Данко Асен се срещна отново тайно, по заръка на Йоаница, за да не разгневи официалното духовенство. Облеченият в бяло старец го прие в една пещера и с доста дипломатичен тон му отказа подкрепа, защото кръвопролитията били в разрез с религиозните убеждения на братството. Последва намек от страна на царя, че ще признае изцяло братята и учението, което се крепеше на вярата и четирите основни “стълба”: най-отгоре стоеше богомилският “дедец”, после следваше групата на “съвършените”, които спазваха всички обреди и не посягаха дори на муха, след тях идваха така наречените “вярващи” и “смирени”, които в общи линии правеха това, което им се казваше и не спазваха чак такава святост. Данко се изправи със сухата си снага и каза, че разговорът засега е приключил. Именно това “засега” даваше малка надежда на Асен. Вярваше, че Калаян ще успее да се свърже отново с богомилите за евентуална помощ, при нужда. Тамплиерите от Палестина казаха, че ще се отзоват веднага ако започне война. Обещаха в най-скоро време да изпратят сто рицари. Какво бяха сто навлечени в брони мъже пред множеството кръстоносци на Фридрих Барбароса? Не сгреши ли Асен като не потърси помощ от тях, за да срази Византия... Посланията на брат му от Константинопол ставаха все по-обезпокоителни и го караха да бърза в подготовката си за отпор при евентуално нападение... Грубите сметки говореха, че ако Исак навлезеше в България, щеше да води не по-малко от сто хиляди войни, които бяха калени в битки, а хората зад Асен нямаше да са повече от шейсет хиляди човека, в по - голямата си част без всякакви бойни умения. Новините отвсякъде бяха лоши и липсваше всякаква искрица надежда. Все пак решението да намали данъчното бреме и свободните средства да отидат за въоръжаване на селяните бе правилен ход. Независимо от това, българският цар разположи десетте си хиляди верни и добри войници във всички главни градове, за да избегне евентуални предателства от страна на болярите. По тази причина той ги събра на едно място и им забрани да излизат извън стените на Търново, докато не се потвърдяха данните, че се мобилизира правилно населението в цялата страна. Заповедите летяха само и единствено със знанието на Асен и никой нямаше право без негово съгласие да води кореспонденция с подчинените си. Това имаше и своите положителни страни, защото шпионите на Исак II Ангел не получаваха коректна информация, която да им е от полза. Дойде моментът, когато получи писмо от тамплиерите, че до седем дена рицарите идваха на помощ. В общи линии на царя му беше все едно, защото сто човека за него бяха малко, но го трогна всеотдайността им и желанието да са от полза. Изпрати тайно писмо на Калаян в Константинопол да намери начин да се укрие, а след това да се прибере в България, по коридор, който щеше да му бъде гарантиран, за да се измъкне жив. От тук насетне само Господ можеше да му помага... След два дена от всички краища на страната започнаха да се стичат мъже към Търновград. Така поне бунт или предателство от страна на болярите беше малко вероятен. Сега спокойно можеше да ги изпрати по крепостите, където войниците бяха готови да отговорят на всякаква провокация, било външна или вътрешна. Накара ги да натоварят всичкото оръжие от скривалищата и да го докарат на бъдещата войска... Исак II Ангел пък си правеше друга сметка, защото Фридрих Барбароса не го нападна при преминаването през земите му, а армията му по-късно се разпиля из Палестина и опасност от юг нямаше. Гаранциите, дадени на Рим, че Калаян ще стои при него жив, а Асен и Петър няма да нападат Византия, вече не го устройваха. Армията му беше силна и веднъж завинаги щеше да смаже българите, защото сега силната страна бе той, а не

43

варварите, както обичаше да ги нарича. Преди офанзивата на войската му на север щеше да убие Йоаница – този малък интригант. Засега всичко протичаше при пълна секретност и нямаше нужда от прибързани действия. Верните му шпиони в България не му пращаха обезпокоителни вести, даже напротив. В писмата им се говореше за невъзможността куманите за момента да пазят северните граници на България, защото това се дължало на липсата на пари в хазната на българския цар. Да, на Асен и Господ не можеше да му помогне и затова походът беше необходим и дори трябваше да се ускорят събитията...

Византийският император, с армията си, нахлу в България в средата на лятото на 1191 г. Времето беше чудесно и придвижването на войниците и обозите минаваше без всякакви проблеми. Първата важна задача се състоеше в превземането на хамбарите със зърно по крепостите и селата. Исак смяташе, че по такъв начин войната щеше да е наполовина спечелена и нейният край ще е близък. Седмица преди да тръгне на поход Калаян изчезна, сякаш потъна вдън земя, което беше лошо предзнаменование, но рано или късно императорът щеше да го улови и да се разправи с него. Само след три седмици струпа цялата си армия пред Търновград и започна да обстрелва крепостните стени, но без особен успех. За превземане на твърдината и дума не можеше да става, а краят на лятото вече се виждаше. Сто и двадесет хилядната армия през повечето време бездействаше като накрая Исак се принуди да я раздели на няколко части и да я изпрати да превзема другите крепости. Тук имаше нещо странно, защото където и да минаваха, намираха празни хамбарите по селата, а и хора не се виждаха никъде. Дори и най-малкото нападение от страна на Асен щеше да го зарадва, даже и куманите, традиционните съюзници на българите, нито се чуваха, нито се виждаха. Това беше всичко друго, но не и война! Крепостта Овеч също беше добре укрепена и подготвена за дълга обсада и скоро се разбра, че превземането и щеше да отнеме много време. Навсякъде, където и да се обърнеше, Исак срещаше много добре подготвен отпор по крепостите, но не забелязваше и най-малко желание за водене на бойни действия. Ситуацията се оказа много объркана и той разбра, че е в неловко положение, защото беше убеден, че е победил българите, но пък в същото време те си стояха по крепостите и нехаеха какво става под тях. Жертви не се даваха и от двете страни, което пък поддържаше бойния дух на армията му и го караше да се чувства спокоен и обичан от неговите войници. Реши да изпрати съгледвачи навсякъде, които скоро се върнаха и съобщиха, че пътищата са чисти, селата са празни и липсва, каквото и да е обезпокоително движение, както на север така и на запад. ...В края на септември падна, както никога сняг - това природно явление изплаши императора на Византия. До вчера успя да превземе няколко малки крепости и настроението му беше добро, макар че главните твърдини на българите Овеч и Търновград си оставаха все така непристъпни. Трябваше да измисли как да постъпи, за да предотврати евентуални брожения от страна на армията. Нямаше никакви вести за това къде са Асен и Петър, които вероятно се бяха скрили и затова на другия ден свика военен съвет. На него се реши се, че българите са избягали отвъд Дунав и ги е страх да влязат в по-решителна битка. Разбира се, българският цар беше заклеймен като страхливец и бе обявено на войската, че войната е спечелена, ще бъдат раздавани допълнително пари по случай победата и че всички се прибират във Византия. Армията го обичаше и викаше името му с цяло гърло дълго, което го накара да се чувства горд, защото самият той се изживяваше като баща на цялата тази деморализирана сбирщина. Царедворците му първи започнаха да събират шатрите си, а след това войниците своите палатки. И така грандиозното сто и двайсет хилядно множество си тръгваше нито победило, нито победено. Исак II Ангел заповяда да се разпитат пленените от малките крепости офицери и войници още веднъж и им предложи добро възнаграждение, ако му покажеха по-пряк път при преминаването на Стара планина. Един от пленените гарнизони обеща да помогне, а другите, като разбраха, че ще им бъдат давани пари, чак накрая се разприказваха и съобщиха на смаяните ромеи, че действително двамата братя Асен и Петър са избягали още преди месеци при куманите, но за да не създават паника, не са го свели до знанието на населението. Това вдъхна нови сили и спокойствие в сърцето на Исак, защото в крайна сметка той се оказа победител. Накара да облекат в хубави дрехи пленниците, дари ги със свобода и им даде пари от собствената си каса. Българите до един се кланяха, заклеха се във вярност и обещаваха да преведат армията по краткия

44

маршрут през планината. Всичко бе готово за обратния път и византийската армия със своя император - победител потегли за Константинопол в началото на октомври. Действително бившите пленници знаеха добрите пътища и Исак беше доволен от тях. Независимо от всичко българите бяха страхливци, варвари и подкупни скотове, които за малко пари ставаха идеални предатели. На юг всичко беше чисто и предната част на войската навлезе в планината... ...Четири месеца по-рано, през късната пролет, в Търновград пристигнаха триста конници без отличителни белези и с дълги тъмни плащове. Водеше ги граф Ю., един от най-смелите рицари от Ордена на тамплиерите. Той беше стар и изпитан войн, на около шейсет години, без пръсти на лявата ръка, които му бяха отрязани от сарацините при битка до Йерусалим. Малко по-късно беше заловен и по време на пленничеството се прости с носа и ушите си. Дойде със стоте рицари, както беше обещано, а всеки от тях си водеше по двама оръженосци. Разликата беше огромна в сравнение с кръстоносците на Фридрих Барбароса, защото хората на граф Ю., а и самия той не ползваха никакви удобства, бяха се отрекли от светския живот и действително защитаваха светите земи. Пристигнаха по море само със своите коне, мечове, ризници и торби с храна на рамо. Цар Асен беше трогнат от цялата си душа, когато тази малка прашна и изморена групичка коленичи пред него и сведе глава като пред велик монарх. Още на другия ден той, графът и военачалниците се събраха на съвет. Болярите смятаха да се укрепят още крепостите, а българската войската да нападне заедно с куманите Исак II Ангел от североизток. Царят пък мислеше, че ще е по-добре армията му да се раздели на две части и първо да се изтегли от другата страна на Дунав, а после мълниеносно да удари от запад и от изток. Преводачът едвам смогваше да превежда на стария тамплиер, а той само мълчеше и кимаше с глава. Дойде обяд и страстите стихнаха. Тогава граф Ю. заговори спокойно и почтително като изтъкна, че във всеки случай ще е нужна военна хитрост и в никакъв случай не е удобно да се влиза в открит бой. Асен му поблагодари мислено за неговия такт, защото беше ясно, че българите са по-малобройни, неорганизирани и по-слабо подготвени от византийците, а графът нито веднъж не зададе въпрос как се е стигнало до това положение държавата да няма съюзници и да не разполага с достатъчно боеспособна армия. Попита единствено какво е вероятното съотношение между двете войски. Царят вече знаеше, че разполага с петдесет хиляди човека - пешаци и конници, а вероятната византийска войска ще е два пъти повече. Граф Ю. се замисли и обобщи, че при евентуална пряка битка българският цар няма да има никакъв шанс, но това не било толкова страшно, защото най - добрият начин е да се действа само и единствено с хитрост и в пълна секретност занапред. Разбраха се с болярите всички запаси от храна да се скрият, а населението да се пресели в планините, когато му бъде наредено. Прехвърлени бяха необходимите продукти за дълга обсада в по-големите крепости, а един от офицерите на малък гарнизон в подножието на Стара планина бе инструктиран да се предаде и при нужда да помага при преминаването на византийската войска през проходите на планината. Не му беше обяснено защо го карат да направи това, но след като лично царят се появи и го благослови, схвана какво се иска от него. Сега идваше най-важната част от задачата, придвижването на армията. Асен и Петър с четирийсет хиляди човека тръгна на север, стигна Дунав, зави на запад и няколко дена по-късно, през нощта заобикаляйки крепостта Средец, за да не бъде видян нито от чужди нито от свои, навлезе в Стара планина като започна бавно да се придвижва по билото й обратно на изток. Тамплиерите с десет хиляди човека направиха същото, но на изток и след като се качиха на билото на планината се придвижиха на запад. Целта беше да бъде нападната армията на Исак при връщането му, защото тогава се очакваше войската му да е най-недееспособна и изморена. Още преди това куманите потвърдиха, че ще изпратят при нужда своите орди, но с условието, че ще получат една четвърт от бойните трофеи при евентуална победа над византийците. ...Тамплиерите и българите виждаха отдалече как армията на Исак II Ангел се изтегля на север и зачакаха в планината. Там престояха повече от месец и половина. Най-голяма неприятност за тях се оказа първият сняг в края на септември, но трябваше да устоят на лошото време, защото предстоящата битка щеше да е на живот и смърт... ...Императорът не беше толкова самонадеян и наивен пълководец, че да не изпрати съгледвачи напред. Преди да навлезе обратно в планината пусна пеши корпус от пет хиляди човека с българина, който ги водеше, като смяташе, че ако има някъде засада, ще може да се прегрупира и да отвърне на всяко едно нападение. Снегът се топеше и правеше пътя по-труден. Разузнавателният корпус мина между два големи баира и на

45

половин ден път от основната войска се настани на нещо като плато. Веднага бяха изпратени вестоносци, че пречка по пътя няма никъде. Точно тогава слънцето напече силно и от снега, по поляните и хълмовете, не остана нищо. ...Българите пропуснаха куриерите в обратна посока, прикрити от огромните камъни от двете страни на баирите и продължиха мълчаливо да чакат приближаването на основната армия. Вече седмица не бяха палили огньове и почти не бяха яли, но това в никакъв случай не сломяваше бойният им дух. Съгледвачите на византийската армия докладваха, че от север се готви за нападение куманска конница. Исак даже посрещна вестта с радост, защото ако на това разчиташе българският цар, вече беше късно. След броени часове армията му влизаше в планината, която пък щеше да е идеалното прикритие за войниците му. Мълвата бързо се разпространи сред византийците и те забързаха напред. Нямаше никакъв смисъл да се отвръща на нападението, което по-скоро приличаше на заяждане и опит да се съберат малко бойни трофеи. Редовете се огънаха и наглед добре подредените карета на византийската армия се превърнаха в обикновена тълпа, която влачеше на рамене щитове, мечове и палатки. По средата, препъвайки се, напредваше кавалерията. Обозите затъваха в калта и пречеха още повече на придвижването. Вестоносците, които дойдоха от сърцето на планината, донесоха добри вести. Засада нямаше като авангардът се беше разположил оттатък хълмовете и очакваше своя император. Българите с нетърпение дебнеха ромеите, за да влезнат в капана. Тамплиерите облякоха своите мантии с червени кръстове на гърдите и за кратко граф Ю. отслужи литургия. Всеки от рицарите заби своя огромен меч в разкаляната земя и започна да се моли. Точно до тях течеше малка рекичка, широка пет - шест крачки, а слънцето напичаше все по-силно над дърветата. След молитвата пиха вода от реката, разделиха се на две части и се разположиха на двата срещуположни хълма. През това време между българите сновяха български свещеници. Прекръстваха ги набързо и ги ръсеха със светена вода. Селяните гледаха с голямо любопитство тамплиерите, които ходеха между тях със своите оръженосци, които почти по нищо не се различаваха от господарите си, размахвайки своите копия, мечове и брадви... ...Византийците бързо навлязоха между хълмовете, а сам Исак II Ангел изоставаше малко след основното ядро на армията си, като го следваха към двайсет хиляди от най-верните му войни. Дългата, чудовищна змия от хора бавно напредваше в планината... ...Точно тогава започна клането, защото по друг начин не можеше да се опише това, което се случи след нападението на българите. Една малка част препречи прохода между хълмовете, а след това от всякъде заваляха стрели, копия, камъни и запалени клони от дървета. Веднага в боя скочиха рицарите - тамплиери, защото омразата им към византийците бе безгранична. Те мразеха Исак II Ангел, мразеха всяка твар, свързана по някакъв начин с Византия. Граф Ю. сечеше като обезумял подплашените ромеи като около него се търкаляха крака, ръце, както и части от животните от обоза и кавалерията. Българите също скочиха смело в боя и скоро касапницата достигна своя връх. Асен и Петър разбраха, че куманите обграждат Исак и се успокоиха. Най-неприятният момент щеше да бъде, ако авангардът, който беше минал пръв през прохода и чакаше на платото се върнеше и се намесеше в битката. Тогава българите можеха да се окажат в капан, от който трудно можеше да се излезе. Пристигнаха куриери, които докладваха, че около три хиляди “вярващи” богомили под предводителството на Калаян с вещина избиват византийците от предния лагер на ромеите. Асен падна на колене под смаяния поглед на Петър и започна да се кръсти. Калаян беше успял, както беше обещал, и битката изглеждаше спечелена! Няколко часа по-късно започна грабенето: кумани, българи, рицари и богомили скверняха труповете, доубиваха ранените, а пленниците събличаха и връзваха на големи групи. Йоаница не беше оставил нито един жив от авангарда на Исак... Така дойде и вечерта, а на сутринта се разкри грозна картина, гарнирана с отвратителна миризма на кръв, урина и изгоряло месо...

Все пак Исак II Ангел успя да се измъкне в последния момент и с петнайсет хиляди войни, които бяха останали от неговата армия, побягна на изток към морето. Никой не го преследваше, защото никой не се сети през предишния ден да го търси. Плячката беше толкова голяма, че в миг бяха забравени и той, и остатъците на бягащата византийска армия... Граф Ю. загуби двайсет и осем верни другари, но помогна за извоюването на блестяща

46

победа. След два дена, с благодарностите на цар Асен, Петър и завърналия се Йоаница - Калаян, натоварен с голяма плячка, той тръгна на запад, за да остави спечеленото на Ордена и пак да поеме към Палестина. Графът премина през рекичката, в подножието на хълмовете и се загледа в нея, защото тя все още се червенееше от кръвта на мъртвите воини... Куманите взеха своето и си тръгнаха доволни. В интерес на истината, изпратиха не млади, а силни, корави и закалени в битки войни. В продължение на няколко години по-късно имаха пръст при убийствата и на тримата братя Асен, Петър и Калаян... Калаян беше повел малката армия от “вярващи”, които бе събрал след дълги разговори с дедеца Дамян. Когато дойде и неговият ред да царува в знак на признателност даде много привилегии на богомилите и места, където да извършват своите обреди, а ромеите го кръстиха “ромеоктон” – убиец на ромеи, защото той рядко оставяше живи враговете си... Асен подготви списък с претенции за територии до Исак II Ангел и още един подобен за откуп на знатните византийци, попаднали в плен, след което изпрати делегация към Константинопол. Разположи армията си под хълмовете върху платото, на което първи бяха разпънали палатки византийските съгледвачи. Даваше срок от един месец, за да се изпълнят исканията му, след което щеше да потегли към Константинопол. Засега пленените обикновени войници оставаха в България и щяха да бъдат изпратени да укрепват и да дострояват крепостите на територията на страната. Знатните пленници се пазеха зорко малко по-надолу от шатрата на тримата братя. Те щяха да бъдат пуснати на свобода срещу откуп - пари и скъпоценности дадени от роднините им...

13 глава:Ставаме четирима.

Открихме Гоцев в забутана кръчма - в кв. “Младост”. Човекът кротко пиеше от лошо измита стъклена чаша и както изглеждаше, това не беше първото му питие за деня. Заведението даже не можеше да се нарече и кръчма, защото представляваше странна тенекиена сграда, сгушена между блоковете. Седнахме безмълвно на масата от двете му страни, ако това можеше да се нарече маса и го загледахме с откровен интерес. Половината му предни зъби ги нямаше и затова той преглъщаше начесто, за да не излезе от устата му това, което е поел. Слюнката му от време на време потичаше от едната страна на устата, но той ловко я избърсваше с ръкава си. За него знаехме, че са го пенсионирали от полицията преждевременно, преди една година, че сега е кротко пиянде и безделничи по цял ден. Всъщност го бяха накарали да подаде оставка заради скандал с древни и конфискувани археологически находки на музея в София. Гоцев беше началник на отдел в полицията, който се занимаваше с антиките и културните ценности, които се изземаха от иманярите и трафикантите по границата. Говореше се, че е невинен, но той обра всички негативи при рутинна проверка от министерството на културата. Емил го познаваше отпреди и гарантира за него, че е дискретен и почтен. Според него това бил човекът, който можел да ни свърши работа при “разгадаването” на втората част от ръкописа, която остана в нас. Бившият полицай седеше на паянтовия стол като с едната ръка се беше вкопчил за клатещата се маса, все едно се готвехме да я крадем от него, а с другата невъзмутимо отпиваше от чашата си. - Г-н Гоцев - започнах аз, - смятаме, че можете да ни помогнете по един много деликатен случай, ако разбира се нямате нищо против... Той ме прекъсна: - Слушай, момче, аз нямам никакво желание да помагам под каквато и да е форма на полицията или на когото и да е свързан с нея за нищо! С Емил се познаваме от десет години и затова се съгласих да се срещна с вас, но по-добре да не говорим за работа! Ясно ли е? И тримата се спогледахме и си зададохме въпроса, а какво правим тук в такъв случай, защото пияндето срещу нас беше явно силно раздразнено. Все пак, щом се беше съгласил да се видим може би нямаше много дълго още да беснее и затова продължих:

47

- Г-н Гоцев, доколкото ми е известно, от време на време правите “консултации” на колекционери и частни музеи, а на нас защо не желаете да помогнете? Какво бихте желали от нас? - Ето, момче, стигнахме до правилния въпрос, на който ще ви отговоря с правилен отговор: пари! Забелязах, че Емо и Кольо видимо си отдъхнаха, а аз продължих: - Ние сме дошли тук не по служебен въпрос. По същество в момента ние сме... един вид съдружници в нещо, което бихме желали да си остане в тайна между нас и вас. Той кимна и се облегна на стола, явно го заинтригувахме. Аз допълних: - Вие сте професионалист и смея да отбележа, че ще ви се отблагодарим, с колегите, по достоен начин, стига да сме сигурни, че нашето съдружие ще доведе до приходи. Не бива да смятате, че сме корумпирани или нещо подобно, защото ние искаме да разберем дали можем да се облагодетелстваме от една... информация, която получихме наскоро. Както ви обясних, и ние самите не знаем дали ще спечелим, но за да разберете, че нашите намерения са почтени, желаем да станете също... наш съдружник. Този път Гоцев явно бе много заинтригуван, защото бързо вметна: - Аз съм вече от другата страна на “барикадата” и нямам никакви скрупули. Ако вашата история ми хареса ще ви помогна и ще делим на четири, но ако сметна, че не струва, този разговор си остава между нас и вие си тръгвате без да имате притеснения, че нещо ще се разчуе... Сега определено атакуваше и затова човекът ми хареса, а Емил и Колето се отпуснаха съвсем. Погледнах ги последователно и те ми кимнаха с глава, което значеше, че са съгласни да се сформира новото “търговско сдружение”. Поръчахме по едно кафе преди да продължим разговора и запалихме по цигара. Гоцев независимо от кимванията с глава ни попита: - Съгласни ли сте или не? Дадох му листа с превода от Евангелието. Не ми беше лесно да се разделя с него, защото по принцип не обичам да давам, каквато и да е информация на чужди хора, но с колегите нямахме друг избор освен да потърсим компетентна помощ от страна на действителен специалист. Гоцев подробно четеше и препрочиташе, затваряше очи и сумтеше. В един момент се обърна към нас: - Момчета, откъде имате това нещо? - А има ли някакво значение? - изнервено контраатакува Кольо и запали нова цигара. - Слушай, момко, не ми дръж такъв тон, защото ставам и си тръгвам! След като знам това, което е написано, дали ще ти е приятно да се прибера и повече да не ви се обадя, а? Аз го хванах за ръката, защото вече беше започнал да се изправя, а не знаех дали блъфира или не. Определено беше добър играч. - Чакай, колега, ние винаги сме работили само тримата като екип и на никого не сме имали доверие при даване и получаване на какъвто и да е вид информация. Прости ни, ние сме си такива, а и трудно ще се променим! Извини ни, самите ние не знаем как да постъпим, защото явно сме попаднали на следа, която самите ние не знаем какво представлява и докъде ще ни доведе. Гоцев седна на стола и тихо ни заговори: - Добре, не ме интересува откъде имате този лист, пък ми е все тая! Личи си, че сте честни и неопитни в тези работи и затова ви казвам, че ми е все едно дали ще намерим нещо или не. Аз ще ви помогна, защото тази история ми хареса и силно ме заинтригува. Направо да си кажа, в този превод се говори за определен период от историята ни, но по много интересно написан начин. Единствената идея, която ми идва на акъла за нещо свързано с “двамата, убиеца на ромеите и Исак” е следната: става дума за една от най-великите битки през Средновековието между тримата братя Асен, Петър, Йоаница и византийския император Исак II Ангел, която се е провела през 1191 г. Това, което знаем от оскъдните източници, достигнали до нас е, че ние българите сме разбили вражеската армия някъде в Стара планина, на някакъв проход, за който историците все още водят спорове. Вариантите за тази битка са толкова много, че в много “професорски” трудове могат да се прочетат различни версии, но за съжаление, до момента нямаме никакви доказателства къде и как е станало това... Така е, защото през време на Османското владичество са изчезнали много документи и паметници от Средновековна България, имената на местностите са се сменили с турски и все пак нещо трябва да е останало...

48

Гоцев изтри слюнката от устата си и отново се зачете в превода. Започна пак да сумти и да си мърмори като не след дълго вдигна глава и продължи да размишлява на глас: - Да предположим, че някой, някъде, някога е оставила нещо на място, което е паметно заради дадено събитие. Това събитие, доколкото разбираме, е битката, за която говорих преди малко, но съм любопитен, кой е скрил това... нещо? Дали ще е неудобно да попитам как попадна във вас този лист хартия? Спогледахме се, вече нямаше какво да крием и Емил каза: - Беше в едно латинско евангелие... - А, евангелие... Да не би да е онова... Ние поклатихме многозначително глави. - Добре, разбирам. Във всеки случай тука вече ще говорим за чужда намеса, на някой, който през 12-13 в. е помагал на българския цар. По принцип подобни връзки не са ни известни от историческа гледна точка, защото няма и доказателства и документи, които да говорят за пряка помощ, която да сме получили. Разбира се и дума не може да става за нашите съюзници, по това време, куманите. Според мен е твърде вероятно, след като в някои моменти сме били свързани с Рим и папата да сме получили подкрепа от Европа. Случило се е инкогнито, но това не е отразено никъде в западните исторически анали. Щяхме да го знаем... Кои са те...кои сте вие...? Да си кажа право, единственото, което ми идва на акъла е да е някоя наемна войскова единица или рицарски средновековен орден... Трябва да са наемници, но придвижването им щеше да е запечатано някъде, значи остава... Гоцев спря да се държи за масата и започна да чопли с нокът по нея. Десетина минути седяхме и нищо не говорихме. Изведнъж физиономията му се промени и придоби изражение на дете, на което са му купили желаната играчка: - Разбира се, че е просто... Знаете ли? Ние поклатихме глави, че не знаем, а той продължи: - Трябваше да изходя още от самото начало кои най-много са мразили Византия по това време и да го събера с това коя е била най-голямата сила, която е “колела и бесела”, през този период, на континента! Тамплиерите са, абсолютно съм убеден, защото те са ненавиждали Византия и императора... Ние мълчахме и искахме да чуем Гоцев, докрай и за какво още ще се сети с пиянския си мозък, а той сякаш не беше пил капка през живота си продължаваше да говори и да си бърше лигите: - Византийците са държали много заграбени реликви от светите места и са се хвалили, че са най-близо до Иисус Христос, те са най-ненавиждани от рицарите - тамплиери. Рицарите са бранили светите места и са се потили за това, а византийците са си правили специални музеи, със светини, без да си мръднат пръста – от там идва всичко. Колко е интересна историята, тя е като математиката..., тя е като кубче, на което подреждаш цветовете, тя е...- Гоцев усети, че започва да се повтаря и след като запали цигара, продължи да разказва напевно - Аз виждам нещата така; през 1191 г. византийците биват разбити някъде в Стара планина, а за това голяма роля изиграват рицарите, за които преди малко говорих. По-късно във времето те скриват нещо тук, на наша територия, и на още шест места по света. Най-красивото е, че ние не сме стояли като държава на страни от голямата история, което ме кара да се чувствам някак по-различно, а ако говоря от гледна точка на точните науки стигнахме до извода, че две плюс две е равно на четири! Бившият полицай ми върна карирания лист с превода и каза тихо: - Момчета, ако питате мен, да изгорим начаса тази хартия, защото тя ще изгори нас ако попадне в ръце, за които е най-важно тайната да остане скрита за векове напред! И без това всеки от нас знаеше написаното почти наизуст, така че смачках листа на топка и го запалих в пепелника на масата. Гоцев се оказа голям ерудит, със свой собствен интересен начин на изказ, който ми допадаше. Личеше си, че е деен, защото ни погледна един по един и заяви: - Имайте ми доверие и до няколко дена ще получите нова информация по случая. Искам да знаете, че съм дискретен човек. Може да разчитате, че ще си държа устата затворена. Като за начало ще поддържам едностранна връзка чрез Емил, защото колкото по-малко хора знаят за нашето “сдружение”, толкова по-добре. Няма смисъл да ви казвам, че трябва да се сведат до минимум разговорите по телефоните и ми измислете някакъв псевдоним, когато говорите помежду си за мен! Гледахме го изумени, а си мислехме, че само ние имаме нашите малки странности в

49

занаята. Гоцев извади два лева и ги метна на масата. Погледнах изумен бележката за плащане, на която бяха записани осем лева. Беззъбият мръсник дължеше без нашите кафета поне шест лева! Той явно разбра какво ни минава през главите, защото и тримата гледахме в бележката на масата, а той се върна от вратата и рече: - Простете, но се разбрахме да делим всичко на четири! Той се обърна и си тръгна, а ние кимайки му изумени платихме и тръгнахме малко след него. Този човек можеше да свърши добра работа, трябваше да му имаме пълно доверие и да му разкажем всичко, което се беше случило до откриването на ръкописа и Евангелието. Разделихме се в центъра и макар да оставаха няколко часа до края на работния ни ден не виждахме смисъл да се връщаме до службата. Първо отидох до вкъщи да се изкъпя и да се преоблека, а после се отправих на “след болнична” среща с моите добри приятели Росен и Камен. Много се радвах, че ще се срещнем след толкова дълга раздяла и ще си кажем всички клюки, защото и мъжете обичат да си разказват пиперливи истории! Вечерта седнахме в любимото ни заведение. Росен разправяше най-различни неща за банката и неуспешните му сделки напоследък, а Камен как преспал с една десетокласничка. Той си беше пуснал малки мустачки, тип “коцкар”, които трябваше да отбележа, с малка завист, му стояха добре, а може би му завиждах, защото винаги съм имал рехаво лицево окосмяване. Тъкмо изпихме по три питиета, когато Камен малко нервно заяви, че “запасите” са в него и ако искаме, можем да “пуснем по една вода”. Идеята ни допадна като първо до тоалетната отиде Росен, а малко по-късно, без да го дочакам да се върне, станах от масата и аз. Срещнах го тъкмо, когато даваше нареждания в приповдигнато настроение на сервитьора да донесе още пиене. След като се върнах, Камен се запъти “да си измие ръцете”, като ми обясни, намигайки ми, че по-добър “сапун” отдавна не е ползвал. Бях сигурен, че докато съм бил в болницата, с Росен са се забавлявали поне веднъж с нашите запаси, но не им се сърдех...

14 глава:Гоцев действа

Сутринта се събудих от звъненето на мобилния ми телефон. Протегнах се от леглото, за да го взема от дънковото ми яке. Винаги го държах в левия вътрешен джоб, но го извадих от десния. Малко ми се губеше времето от вчера и кой знае какво бях правил в дискотеката, където отидохме след кръчмата... Отговорих чак на десетото позвъняване - беше Емил. - Шефе, “Котката” ми се обади и каза, че имаме нова следа! Ще съм в службата преди вас с Кольо, чакам ви. - Идвам веднага, чакайте ме! - Ставаше въпрос за Гоцев. Тримата му лепнахме такова име, макар че с тази уста повече мязаше на хипопотам. Заобличах се припряно и преди да изляза, повърнах два пъти в тоалетната. Изпитах моментно облекчение, след което си измих набързо зъбите. Навън ръмеше дъжд, а времето беше меко и сякаш зимата вече си отиваше. Запалих колата и след двайсет минути паркирах до министерството. Помахах на дежурния сержант на входа и се качих в кабинета ми, където на масичката ме чакаше току-що направено кафе в любимата ми чаша. На висок глас обсъдихме обстановката, защото в момента нямахме работа и накрая отбелязах, че по план трябва да ходим да стреляме на полицейското стрелбище. Това си беше живата истина, след което заслизахме по стълбите, за да стигнем навреме в школата в кв. “Младост”. Преди това обаче по заръка на Гоцев, трябваше да минем през любимата му кръчма, която ни беше на път. Много ми беше неприятно, че сменихме сладкарницата за срещи, но пък така и вероятността да заболеем от захарна болест беше по-малка. Жалко, че нашият “съдружник” не си падаше по бозата и тортите... Натъпкахме се в трабанта и потеглихме. Бяхме отворили прозорците, усещаше се вече пролетта и макар да беше малко хладно, слънцето все повече напомняше за идващото след някой и друг месец лято. Да си призная, през пролетта и лятото убийствата, с които

50

се занимавахме бяха по-малко. Случваха се разни “битовизми”, но те бяха голяма скука и не представляваха интерес за отдела ни. ...Гоцев седеше на същата маса от вчера, май беше абониран за нея, със същите дрехи и в единайсет часа преди обед с голяма любов гледаше чашата пред себе си. Поздравихме се взаимно, като с Колето и Емил си поръчахме по кафе и минерална вода. Лигата, която се стичаше от единия край на устата на “котката” се виждаше ясно и аз реших, че не е лошо този човек да си оправи малко зъбите. Той разбра, че го наблюдавам и се избърса с ръкава, както го бях виждал да го прави и предишния ден. След като се настанихме удобно върху паянтовите столове, Гоцев започна бавно да разказва какво е свършил: - Момчета, до късно вечерта се рових из библиотеките в София и повярвайте ми, не ми беше трудно да намеря необходимата ни информация. Но най-интересно е това, което аз наричам откриване или засичане на “дубъли”! Явно Гоцев беше изключително доволен от откритията си и за момент забрави, че тази негова терминология ни е чужда и след като видя, че вдигаме безпомощно рамене, започна да пояснява бавно и достъпно като за “простосмъртни”: - Това значи най-просто дублиране на име или неправилното разбиране на дадено име, т.е. грешното му тълкуване. Винаги в случаи като нашия идват проблемите и затова ще побързам да ви дам най-прост пример. С него всичко ще ви се изясни, а й той има твърде много общо със ситуацията, в която сме попаднали. Взимаме за пример думата “кале”, която можем веднага да обясним, че е описанието на крепост или както сме учили в училище - средновековна твърдина. Само че аз не мисля така и смятам, че това е грешно, защото никога досега не бях се замислял над това. Досетих се, когато наред с местност наречена “кале” открих и такава, която се казва “каля”. Във всеки случай имаме един и същ корен “кал”, но с различно окончание. Към това се насочих, когато разглеждах исторически карти... Трудно му беше на човека да говори толкова дълго. Затова спря за малко, изтри потеклата слюнката и пийна от чашата си. Шумно преглътна, извика сервитьорката, за да й поръча пак от същото, след което запали цигара и продължи с огромен патос: - Сега ще ви съобщя нещо, за което никой досега не се е сетил, а то е, че този общ корен идва от името Калоян или Калаян, както ви е по-удобно - така наречете българския цар Йоаница, брата на цар Асен и цар Петър. Понеже търсим “нашето” събитие, за което говорихме вчера и къде се е случило то, първо се съсредоточих върху място свързано с имената на Асен или Петър, но такова не открих, защото безспорно в ръкописа се говори за тримата братя. Не намерих и нещо пряко свързано с Калаян, това е името му дадено от ромеите - Кала и Йоан, става Калаян – “Хубавият Иван”. И така, докато се ровех, пред очите ми попадна една местност “Каля черква”, за която етнолозите с две изречения са написали в дебелите книги, че според народните предания е кръстена на църква, която е била построена от цар Калоян. Бога ми, паднах от изумление, защото, след като се разтършувах още малко по книгите, разбрах, че там са се заселили хора чак през 14-15 в., и то на няколко километра встрани. За каква църква говорим и на кого е построена, е загадка, но още по-голяма енигма е защо на това място в момента няма руини на обител, параклис или каквото и да е, напомнящо, че е свято място. Прегледах географските карти, снимки, на които се вижда, че “Каля черква” представлява и винаги е била нива, която е засявана от десетилетия с... пшеница. Това не е кощунство, а някаква аномалия, която не мога да си обясня, но както и да е. След първото намерено по темата “Калаян”, се насочих към всяко така наречено “кале”. ” Калетата” не са имена, на които отговарят всички крепости на територията на страната, така че е изключено да говорим за дума, която да обединява познатите ни твърдини. Сега в българският език “кале” липсва като дума, която реално да се ползва и да означава нещо, като изключим лепилото с подобно име, но това е в рамките на шегата. Според мен “кале” идва от Калаян, защото той, строейки крепостите и постигайки изумяващи победи над византийците, в началото на 13 в., е станал символ на сила и могъщество. Самият той е създал много крепости, които вероятно са били наречени “калаянови”, но след падането на държавата ни под Османско владичество или робство, както ви е удобно, така го наречете, имената на по-голяма част от местностите приемат малко по-ориенталско звучене. Така се е получило и с “калаяновите твърдини”, които в един момент, за по-удобно, са били съкратени като име и са им били сложени ударения на последната сричка, както е в арабските страни. Така се е получило и достигнало до нас сегашното ”кале”. По-късно ние сме приели, че това име значи “твърдина” и така си пише до днес в учебниците. Но моите проучвания не

51

стигнаха дотук. Преди това искам да обобщим първо какво знаем до момента и какво не. Имахме лист хартия с описание на места, свързани най-вероятно с времето на царуване на Петър, Асен и Йоаница. На тях някой им е помогнал при един от най-великите сблъсъци между България и Византия. Аз нося малка карта на България, на която съм направил някои отметки. Ето тук, в този триъгълник между Ловеч, Троян и Тетевен, имаме най-голямото съсредоточаване на “калета”. Ето вижте това са три доказани “калета”, за които липсва информация да са строени върху римски или други руини. Там има крепостни стени, които са се запазили до днес и някои не чак толкова известни, а точно тук, в средата на триъгълника, е местността “Каля черква”. Както отбелязах, тук църква няма, не е имало никога, а името по някакъв странен начин се е запазило чисто и се помни независимо че хората са се заселили два века след събитията, за които предполагаме... Гоцев беше извадил малка джобна карта. Внимателно драска по нея с химикалка и започна да сочи с пръст. Дотук имах само малък проблясък накъде ни водеше с приказките си пияндето, защото реално нас не ни интересуваше царуването на Калоян, а на цар Асен, защото Голямата победа е била извоювана по негово време. Отпихме от минералната вода, а бившият полицай - от дебелата чаша с концентрат, след което той продължи: - Всичко това, както се сещате, са само предположения и догадки. Те не трябва да се приемат като чиста монета и все пак ще ви доразкрия какво открих още. В етноложките книжки се натъкнах на местност, която се нарича “Урум конак” или в превод от турски това значи приблизително “гръцки лагер” или “гръцко седалище”. Нищо не ви говори отново, но ако погледнем къде се намира на картата, ще ви побият тръпки - ето тук на около три километра, по мои изчисления, от “Каля черква”. И така, в сърцето на Стара планина откриваме тези имена. Погледнете и малката река и двата хълма, които си личат на картата! Пак от дебелите книги прочетох, че тази рекичка носи името “Червищица”. Дадох ви пъзела, а сега го съберете! Гоцев се беше поуспокоил след дългата реч, облегна се на стола и се засмя весело. Ние гледахме доста тъпо, а Кольо пръв наруши мълчанието: - Ще ни прощаваш, но нищо не схващаме, пък и с географията и етнологията сме доста скарани. Искам първо да ти се извиня за вчера и че те подцених. Едно не ми е ясно, кой глупак е допуснал да напуснеш полицията? Още веднъж не се сърди, че вчера се държах малко грубо и с недоверие... - Нищо, момко, аз на твоите години също бях доста безочлив и самонадеян! При последните си думи Гоцев успя с голяма точност да ме изпръска със слюнка, а сервитьорката донесе ново питие без да й се дава поръчка. Отпивайки от чашата продължи: - Е, момчета, понеже с убийствата сте на ти, а аз със скритото под и над земята, започвам да събирам две плюс две, за да получа четири. За голямо съжаление трябва да отбележа предварително, че разказът ми е с лош край. Аз виждам нещата така: през 1191 г., по времето на цар Асен, императорът на Византия Исак II Ангел напада България и преминава през Стара планина. От популярната историята знаем, че след като се е помотал насам-натам той не е срещал никъде съпротива и редовна българска армия, с която да води нормална битка. Тогава решава, че е по-добре да се върне в Константинопол. Някъде по средата на Стара планина, воден от българин “изменник”, както го пише в дебелите книги, бива разгромен и побягва с малка част от войската си. Явно му е бил поставен много изкусен капан, както много често се е процедирало през древността. Предполагаме, но само ние, че цар Асен е имал добри консултанти и това са били рицари от Ордена на тамплиерите. Тук имаме първата част от задачата, като изхождаме само от едно име в географски район, малко известно, на когото и да е, а то е “Урум конак”. Смятам, че там са били разположени византийските войници, на лагер, а “Червищица” – реката, е втората част от пъзела, като за нея знаем, че тече между хълмовете и е получила името си от нещо, което е променило цвета й. Моето скромно мнение е, че реката си е била нормална, докато не е променила цвета си от кръвта на убитите по време на битката и е “почерняла”. Имайте предвид, че просто в момента импровизирам и нямам никакви доказателства, но при липсата на такива сме длъжни да гадаем. За мен “Каля черква” е правилният “сбор” на всичко това. На по-късен етап Калоян, когато става цар е дал на някого нещо, но какво ще запитате вие, и на кого? Ето тук дълго се чудих и накрая открих разковничето на проблема! Мястото е такова, че може да бъде почитано само от едни хора... Да е черква и в същото това време да няма

52

постройка... Сетихте ли се? Като ви гледам едва ли. Това са богомилите, които са получили като дар тази пуста местност, за да се молят, защото те не са зачитали църковните догми, иконите и храмовете. Явно по някакъв начин богомилите са помогнали на Асен, Петър и Йоаница като на по късен етап Калоян им е дал това място в знак на благодарност. Тази нива, дето в момента я орат тракторите, е един свещен терен. Предполагам, без да се ангажирам с конкретни факти, че богомилите, които макар и мирни по своята същност, са дали своя дан при битката с византийците и са получили като признание за своята саможертва , защото са вършили нещо против принципите си, място за своите ритуали. На по-късен етап тамплиерите, които са били прочути със своята храброст и изобретателност, избират местността, за да скрият там нещо, защото тя им е била позната, заради битката, в която те са взели дейно и успешно участие. Седях и не можех да повярвам на ушите си, че в нашата малка страна са ставали такива велики събития. Емил тихо попита: - Ти каза, че краят на историята е злощастен. Какво искаше да кажеш с това? - В ръкописа се казва, че между две планини има извор и там някъде е мястото, което ни интересува. Ако приемем, че този извор, образно казано, е “Червищица”, то всичко пропада безвъзвратно. Между хълмовете има дере с огромни размери, а някой се е сетил навремето и е сложил там циментова стена. Ще ви го кажа на прост български език - там има язовир с гигантски размери! Гоцев се разгорещи и пред втрещените ни погледи заудря по масата и повтори: - Язовир, момчета, а бяхме толкова близко. Малката рекичка извира на десет метра над горната гранична линия, т.е. десет метра над нивото на водата и изтича през преливници, както при всеки нормален язовир, в най-ниската точка на стената! Догади ми се и това не беше от вчерашния кокаин. Виждах как бавно се променя цветът на лицата на колегите. Гоцев изглеждаше най-нещастен и ни гледаше един по един дали ще направим или кажем нещо. Въображението ми разкриваше чудната картина на потопеното във вода “нещото”, каквото и да беше то. Пияндето наруши траурното мълчание и се опита да ни успокои: - Вижте, ще отида там на място и ще поогледам как стоят нещата. Явно, че всичко е под водата, но може и да има някакво решение на проблема! - Да, да пуснем един подводница! - предложих афектиран аз. Гоцев обаче не се поддаде на тази ехидна провокация и отново настоя: - Ще отида, взел съм решение и това е. Вие ми помогнахте да си раздвижа пиянския мозък и аз ви го дължа. Всичко ще е за моя сметка, а и не смятам, че всичко е загубено. Може преводът да не е точен или да е допусната някаква грешка при описанието на местността. Възможно е да сме го тълкували неправилно, всичко се случва. На два километра от язовира се намира село, аз проверих - казва се Вр. Ще се помотая няколко дена и ще се върна, ако нищо не намеря, за което да се хвана. Ако се наложи ще трябва веднага да дойдете. Вие бяхте честни с мен, обещавам да не предприемам нищо без ваше знание. Аз съм самотен човек и нямам семейство, така че парите за мен са без значение. Искам да ви кажа само едно, че ако някой в този момент може да помогне на нашата... малка фирма, то това съм аз. Гоцев беше съвсем откровен и почти ни се молеше. Нямаше и следа от неговата наглост от миналия ден. Усещахме, че той се чувства виновен за нашия провал, което беше пълна глупост. След кратки дебати решихме да го пуснем да отиде до Вр., но само ако разделим разходите, както се бяхме уговорили. След дълго обсъждане на финансовите въпроси и “командировъчните” Гоцев горд, че сме подкрепили идеята му, заяви почти изправил се с чаша в ръка, като определено личеше, че си е вече пийнал: - Спирам от този момент с алкохола до разрешаването на случая! Ще говорим само през улични телефони. Обяснявам каква е системата: звънвам на някой от мобилните ви телефони от моя само веднъж, след което ви набирам и от уличен. Вие ще ми се обадите на номера, който ви е изписан последно на екраните. По принцип това не може да стане, защото уличните телефони имат специална защита, но аз имам електронно устройство, което ми позволява да ви вдигна отсреща. Ясен ли съм? Време беше да свалим картите и ние като за тази цел на кратко разказах на Гоцев какво се беше случило до момента, как стреляха по мен и как стигнахме до ръкописа. Той отново почна да сумти и отсече, че връщането на Евангелието не е правилен ход, но станалото било станало. Каза ми, че никога не е бил раняван и пожела да види раните по гърдите ми. Вдигнах внимателно тениската си и задоволих любопитството му.

53

Коментарът бе, че във филмите е по-различно, а аз му казах, че сам съм се убедил в това. Обясних му, че понякога куршумите минават и през бронирана жилетка, а той зацъка с език. Както и предишния ден, разделихме сметката на четири, след което с Колето и Емил отидохме да постреляме, а бившето ченге с бавна крачка се запъти към къщи, за да си оправя багажа за тръгване. Съдружникът ни продължаваше да ни изумява с действията си. Много ми хареса начинът му на комуникация, който свеждаше всякакво изтичане на информация до минимум. Никога не се бях сещал за подобен тип връзка. На другия ден Гоцев замина за провинцията, а ние с колегите помогнахме при разкриването на онези страшни убийства на деца в кв.” “Люлин”. Жертвите бяха само момченца, които случайни граждани намираха винаги голи и удушени с пластмасово въженце. Следи от изнасилване нямаше. Единственото, което правеше впечатление бе, че убиецът накрая задължително уринираше върху труповете на децата. От редовните сводки знаехме, че броят на жертвите растеше, а колегите трескаво работеха по случаите. За съжаление нещата бяха излезли извън контрол, а из София се разхождаше на свобода масов убиец. Успокоителното бе, че престъпленията се ограничаваха само в този жилищен комплекс, а лошото бе, че кварталът е голям колкото град Бургас. Главният секретар ни позвъни по телефона в министерството, защото се намираше в провинцията и нареди нашият отдел да се заемем с убийствата. …С Кольо и Емил стояхме клекнали до поредното напикано трупче в близост до Кооперативния пазар. Колегите от районното бяха обградили района, а около нас бяха издигнали двуметрови паравани, за да не ни притеснява никой, докато си вършим работата. Дисциплинирано събирахме всяка клечка и боклуци от земята, когато се звънна на мобилния ми телефон, а малко по-късно още веднъж от цифров телефон - беше Гоцев. Много бях любопитен дали устройството му ще сработи и след като излязох извън параваните, се огледах и видях на двадесетина метра уличен телефон, който работеше с предплатени карти. Извадих една, която бях купил предишния ден и набрах телефона, който беше изписан на екранчето. Въобще не чух позвъняване, а направо се вдигна отсреща. Пияндето, което всъщност, ако си спазваше обещанията, в момента не консумираше алкохол, веднага започна: - Имаме малък “пробив” и май не всичко е загубено... - Как е природата? - попитах аз. - Отлична, защото тук миналата година са идвали японци, а преди няколко месеца туристи с неизяснен произход. Явно става популярно... - Къде спиш? - Една бабка ме приюти. Казах и, че ще купувам имот и може би по-натам ще го направя, защото тук гледката и природата са страхотни. Има много местности, които ме учудват с имената си, а ние малко сгрешихме като насочихме вниманието си само към някои от тях... Не са за по телефон, но нещо ни беше убягнало и като дойдете, ще разберете какво. - Какво предлагаш? - Елате този уикенд и носете инструменти. Представете се за геолози или нещо подобно. В селото има ресторант, а над него се дават няколко стаи под наем на хотелски начала. Аз ще наема стая, а вие ще си направите резервация от София, защото аз няма да ви познавам... Ще ви чакам в петък вечерта в кръчмата срещу кметството и да не забравите инструментите! Гоцев ми затвори още преди да го питам какви инструменти да вземем, но явно се касаеше за кирки и лопати. От уличния телефон се обадих на справки, а после в Троян и Ловеч, докато открих телефона на селския хотел. След малко направих резервации на две стаи като се представих за инженер еди-кой си и че ще пристигнат геолози в петък за два - три дена. Мъжът отсреща беше много любезен и ми каза, че можем да останем колкото си пожелаем. Така приключи разговорът ми с него. Върнах се при Кольо и Емил. Те почти привършваха и подготвяха да качат трупа на детето в линейката. Щяхме да довършим работата си в моргата. Помолих да дойдат с нас хората от криминалната и следователят по делото, които до момента са се занимавали със случаите. С Емо и Колето се качихме на трабанта и потеглихме напред. Аз разказах на колегите за разговора ми с Гоцев и че след два дена трябва да пътуваме за Вр. Тъкмо отбих от околовръстното към бул. “България” и Камен ми се обади. Предложи ми в събота да се събираме с Росен, но аз отговорих, че нямам време и имам важен професионален

54

ангажимент, който не търпи отлагане. Казах му, че когато свърша, ще му се обадя, за да се подготвят за нови подвизи. … Положихме детето на масата в моргата и започнахме втори оглед. Следователят стоеше настрана и ни разказваше за предишните случаи на намерени мъртви момченца в квартала. Преди това дете се наблюдавала някаква “ритмичност” в убийствата. Всяка седмица по една жертва, но се е получила малка дупка от три седмици между предишните и последното убийство, което доста е стъписало криминалистите. Изстъргвахме от кожата на детето всичко, каквото можеше да съберем за изследване и се прехвърлихме на главата. Косичката на детето беше светла и ние минахме през нея със специален гребен. Започнаха да падат подобно на песъчинки малки частици, борови иглички и изобщо малки мръсотии. Веднага ги дадохме за експертиза, а ние пристъпихме към аутопсията. След два часа свършихме и малко след това от нашата лаборатория пристигна анализът на всичко намерено по главата и тялото на детето. Събрахме се: екипът криминалисти от районното, ние тримата и следователят. Това, което пишеше беше изумително. Убиецът имаше урологичен проблем, защото една част от прашинките в косата на детето бяха разбит остатъчен пясък от бъбречни камъни. От урината, по тялото на момченцето, беше изолирана кръв - просто невероятно! Сега ни стана ясно защо имаше затишие от три седмици преди убийствата да продължат – бяха му разбивали камъни в бъбреците! Харесвам тези моменти, когато виждаш как се завърта огромното колело на полицията. Задействани бяха всички свободни по райони цивилни колеги, а специална група започна преки запитвания по болниците в страната и София. Имахме кръвна група и вероятно време, когато на убиеца са правени манипулации в болница. Кръгът започна да се стеснява и след около седем часа престъпникът бе заловен. Нямахме и най-малка представа какви са били мотивите на изверга, но това вече не беше наша работа, а на следователи, прокурори и съдии. Само едно ще ви кажа - извадихме страхотен късмет! На другия ден бяхме готови с докладите, но още преди да ги предадем с Кольо и Емо, в стаята влязоха министърът и Главният секретар. Стиснаха ни ръцете и ни потупаха по раменете. Казаха се думи, които не ни топлеха особено, а именно, че нашият отдел винаги си вършел прецизно работата и имал най-добри показатели при разкриването на престъпления от системата на МВР. Но, както сме се досещали не можело публично да ни наградят, защото не трябвало да се знае много - много каква ни е дейността и с какви случаи се занимаваме. Простата истина бе, че убиецът си беше оставил визитната картичка, а ние бяхме на точното място в най-подходящото време. Който и да беше взел пробите, щеше да намери песъчинките, но на нас се падна честта да оберем лаврите...

15 глава:Загадката се разбулва

На другия ден се събудих рано и позвъних на колегите, за да ги предупредя да са готови за тръгване. Взехме от наши познати стара и очукана лада за няколко дена, с обещанието да я върнем на собственика с пълен резервоар. Зад волана застана Емил, защото Кольо не беше карал отдавна кола, а аз не съм свикнал с долните скорости на автомобилите. Натъпкахме в багажника кирки, лопати със сгъваеми дръжки, а също три каски с лампи – тип миньорски, еркер, лата и един уред от онези, дето ги гледате, че ги носят по улиците на големите градове за определяне на нивелацията. Последно в багажника Кольо постави внимателно нещо увито в стара черга. Отвих леко вързопа, там се мъдреше металотърсач. Инструментите бяха взети “назаем” от охранители - пияници от строеж до блока на Емил. Той се беше спазарил още преди два дена с тях и им беше подписал някаква бележка, че ще им ги върне след три дена. За металотърсача Колето се подсмихваше и ни повтаряше, че няма за какво да се безпокоим и аз предположих, че щом не ни казваше откъде го е взел сигурно си е лично негов. Преди да тръгнем бутнахме бронираните жилетки на задната седалка и ги покрихме с останалия ни багаж. Решихме първо да седнем в сладкарницата и да пийнем по боза и кола. Разбрахме се да

55

не отговаряме на непознати телефони и въобще да не контактуваме с никого по време на престоя ни в провинцията.

… От тук идва и краят на тази история, но ще разкажа всичко, без да го спестявам. Ще разберете как умря един от моите най-добри приятели и как се случи това. Ще разберете всичко, защото тази история си заслужава и трябва да бъде разказана...

… Емил даде газ и ние потеглихме плавно по софийските улици. Бях седнал зад него и си наместих пистолета, така че да не ме убива под мишницата. По принцип рядко вадя оръжието, но когато го правя, винаги го използвам. По Джак стрелях, защото това беше най-доброто решение на въпроса в момента. В противен случай пак щеше да започне да твори безобразия, които не бяха за предпочитане. Сигурно ще ме попитате дали съм убивал човек? Да, само веднъж, преди година и половина. Това беше един изрод, който бе разпънал цялото си семейство в мазето на къщата си в кв. “Бояна”. В този баровски квартал се случваха всякакви гадости, а сигурно все още се случват... Та беше вързал, двете си момиченца и съпругата си за бетонните подпори и ги изнасилваше всеки ден, подред. Иначе беше голям шеф на частно дружество и изнасяше оръжие за страни от третия свят... ... Тъкмо излязохме от София и бавно се придвижвахме покрай караулката на магистралата. Подминахме я и Емил даде отново газ, след което зае крайна дясна лента на пътя... ... Извергът беше обявил семейството си за изчезнало, а полицията от своя страна за общодържавно издирване. На всичкото отгоре по-късно се разбра, че той сам си е писал писма със закани и за получаване на откуп. Явно беше откачил напълно, но ние не знаехме още за това. Един ден Колето прескочи оградата на къщата му, за да огледа как стоят нещата, защото колегите нямаха напредък в разследването, а мен ме притисна премиера. За това Главният секретар ни беше дал случая за доразследване. Кольо успя да намери скрития зимник и ми се обади с изненадващата информация. Казах му да звъни на Бърза помощ, а ние с Емил, вече късно след обед, през делничен ден, направихме посещение на садиста. Малко преди шест и половина стояхме пред офиса на фирмата, когато Кольо повторно ни се обади и ми каза, че едното от момиченцата е починало, а докторите се борят за живота на майката и другото дете на място, в мазето. Нямахме време за губене и се втурнахме по стълбите, като направо връхлетяхме при големия баровец. Понеже беше краят на работния ден, той беше сам, а ние веднага му казахме да се стяга, за да го водим в полицията. Той се разкрещя насреща ни какви хора познавал, с какви политици ядял на една маса и че сме му говорили глупости и неверни неща, а от утре сме щели да бъдем уволнени с Емил! Предишната вечер бях на “сбирка” с Камен и Росен и още не ми бяха минали махмурлукът и нервността, затова помолих колегата да ме чака в преддверието на офиса. Застанах пред “животното” и го попитах дали има пари, а той ми отговори откровено, че имал няколкостотин хиляди долара в семейния сейф като ме гледаше многозначително, използвайки по-мек тон. Явно очакваше да сключим сделка. Скоро щяха да дойдат колегите от СДВР, а аз си правех сметка каква присъда ще получи за гадните си дела. За секунди прецених, че ще е много малка. Казах му да е спокоен и да ми даде личното си оръжие, защото знаехме, че има такова. Глупакът ми го даде, а аз го прегледах, заредих го и го гръмнах в слепоочието от упор. Никой нямаше право да ме заплашва с уволнение и със саморазправа, това е мое главно мото в живота ми, защото не съм подкупен, корумпиран и си върша съвестно работата! Хванах дясната ръка на мъртвия мъж като сложих в нея пистолета. Отворих прозореца и гръмнах още веднъж, за да останат барутни частици по ръката му. Пуснах я свободно да падне до тялото му и прибрах първата гилза от пода. Единственото, което ме притесняваше, е да не е левичар! Излязохме с Емил от офиса и дръпнахме вратата, за да се заключи, след което я разбихме отвън. Малко по-късно пристигна и оперативната група, която констатира смъртта и прибра тялото. Сигурно сега ме смятате за хладнокръвен убиец? Не получих упрек от Емил, а и от Колето, на когото разказахме по-късно всичко. По-трудно ми беше да излъжа майка ми откъде е кръвта по ръкава на якето ми... Сега знаете всичко за мен, но и не искам да останете с лошо впечатление за моята личност. Щях да съм лош, ако бях взел по някакъв начин парите от сейфа, но те не бяха мои. Както ви казах, досега никога не съм се облагодетелствал по нечестен път, а това е може би така, защото си имам работа само с трупове, а не с живи хора, но и едва ли бих

56

го направил някога... ...Колата подмина табелка с надпис, че сме близо до Троян и изписаните на нея километри до града. Чудно, човек за какви неща се сеща в разни моменти от живота си. Обърнах глава наляво и отбелязах на ум, че балканът е прекрасен през пролетта. Вече се зеленееше навсякъде, докъдето ми стигаше погледа и сякаш всичко се пробуждаше за нов живот. Видяхме обозначението “ Вр.”, изчакахме колите отсреща да минат като завихме наляво по каменен мост. Пистолетът под мишницата ми се изхлузи и тупна в краката ми. Просто не можах да си обясня как се случи това и понеже съм суеверен, отбелязах на ум, че това е лоша поличба. Точно преди да влезем в селото, Емил спря колата и тримата слязохме да се поразтъпчем и да изпушим по цигара. Виждаха се идеално двата огромни баира, а от дясната ни страна малко плато. Пред нас се простираше огромна низина с диаметър около десетина километра. Реших да кажа няколко думи: - Колеги, оттук ще дойде слава или позор! Но като гледам природата, най-малкото, което можем да направим, е добре да си починем три дена. Както се разбрахме прекратяваме всякакви контакти - никакво вдигане на мобилните телефони и никакво писане на съобщения. Комуникации се разрешават само в екстремни ситуации само от външен телефон. Стиснахме си ръцете и се прегърнахме. Бяхме много близки, а нещата, които ни свързваха твърде много, затова си позволихме подобен вид интимност. Все пак очаквахме края на това приключение да дойде скоро и дай Боже да бъде с хубав край. Емо седна отново на шофьорското място и рече: - И да не забравяме, че сме геолози! Само че сега се сетих... какво ще търсим и изследваме? Аз не бях мислил по въпроса, но явно Кольо беше измислил най-подходящата версия, защото се обади смело: - Специалисти, които се занимават със свлачище, това е най-добрата легенда. Вилата ми на морето пропадна и аз се нагледах как стават работите. Първо забиват колчета в земята и казват, че всичко е наред, а после къщата изчезва от погледа ти. Ето това е геологията! И тримата вдигнахме пръсти, щяхме да сме геолози, които се занимават със свлачищни процеси. Емил подкара колата и скоро достигна “главната улица”, както е във всяко село и откъдето в перспектива се виждаха монолитни постройки. Спряхме на един много чист площад, целия в мрамор и паметник на загиналите през някоя от войните. Веднага зърнахме в ляво от нас ресторанта, а над него табела “Хотел”. В дясно беше кметството, а срещу него на стара, но реставрирана къща се мъдреше “Скара – бира”. Там щеше да ни е срещата по-късно с Гоцев. Да си призная, чувствах се изключително неловко на това място. Влязохме в ресторанта и се представихме. Веднага пълен възрастен чичко ни поведе към хотелската част, която сама по себе си представляваше три стаи с общ санитарен възел. Обясни ни, че едната стая е заета от човек, който е дошъл да купува имот в селото, а нашите са другите две, след което ни ги отвори. Представляваха обикновени двойки легла с шкафчета от доброто старо време. Слязохме веднага долу като първо платих стаите за три дена и се разписах в книгата на хотела като инженер някой си. Само такъв не съм бил досега. Разтоварихме колата като всичко нахвърляхме в едната стая по земята и леглото. Реши се аз да спя при екипировката, а колегите да са в съседната стая. Някой почука на вратата. Казахме “Да”, след което се подаде момиче, което попита дали ще желаем нещо. Отговорих, че желаем каничка кафе и чаши, които ни бяха донесени след пет минути. Сипахме си по кафе, когато отново се почука и на вратата застана Гоцев с най-хубавата усмивка, която притежаваше. Изтрити слюнката от устата си, хлопна вратата зад себе си и седна върху по-близкото до него нощно шкафче. Подадохме си ръце и му разказахме как сме пристигнали дотук. Побъбрихме си за още маловажни неща и той започна весел: - Момчета, чаках ви с най-голямо нетърпение, защото имам добри новини! Но едно по едно... Когато дойдох, първо отидох на язовира и трябва да ви кажа, че ако някой е скрил нещо на това място, то трябва да си най-големият глупак на света, за да тръгнеш да го търсиш. Просто дерето не го позволява, а ако го е позволило, то ние ще си останем с пръст в уста. Това обаче не е толкова важно, колкото откритията, които направих по-късно. Когато се настаних при бабата, за да си търся къща за купуване, я поразпитах, а

57

тя вдовица и чиста душа, започна да ми разправя за селото невероятни неща. За сведение, тук се носят много митове и предания. Да не ви разказвам какви имена имат местностите в околовръст, но в по-голямата си част тук се говори за времето на Калоян. Безспорно най-интересна е нивата “Каля черква”, но както си и знаех, там няма нито един камък върху камък, за да се хванеш за нещо. Както бабата ми разправяше за хайдути и български царе и прескачаше от епоха в епоха, така изведнъж ми каза словосъчетанието “Царева чешма”. Според легендата, след като Калоян направил църква, решил да поседне в близост и там потекла вода, от която той пил. Както знаем по това време тези земи не са били заселени и това няма как да се знае от хората, но хайде от мен да мине, по някакъв начин преданието е вървяло през вековете и аз реших да отида да разгледам чешмата. Тя се пада на срещуположната част на селото и на около километър от местността “Урум конак”... Колето, който някога гледаше Гоцев с недоверие, сега го наблюдаваше с отворена уста като малко дете, за да не пропусне нещо. Пияндето, което явно не беше дегустирало скоро алкохол, отпи кафе направо от каничката, защото за него нямаше чаша, което беше естествено и запали поредната си цигара . - И какво стана като отиде там? - попита нетърпеливо Емил. - Колеги - за първи път Гоцев ни наричаше така, - ние грешахме като търсихме всичко свързано с “извора” и забравихме, че на листа пишеше за “мястото на размяната”! Доколкото си спомням, се казваше, че при извора е мястото на размяната и ние въобще не му обърнахме внимание. Колко сме глупави, но пък и за тази чешма не пишеше нищо в етноложките книги... - Обясни ни, как така царят пил вода от чешма, а това било място, където се е разменяло нещо? -отново се обади Емил. - Ами така, момко! От всичко, което местните хора знаят за Калоян, само половината е истина. Да, имало е някъде битка, но за Йоаница не е изяснено още дали е участвал в нея. Дал е по-късно мястото за оброчище, но не е било църква. И ето, ни в клин ни в ръкав, се заговаря за “Царева чешма”, а не да речем за “Калоянова чешма”, а просто “Царева”, което говори, че е кръстена не на Калоян, името й е просто царско – може да е посветена на всеки цар. Понеже предполагаме, че Асен и Петър са спечелили битка до селото, то по-вероятно е те да са пили вода там, а народното предание да е свързало, през вековете, отново Йоаница с чешмата без той да има пряка заслуга за това. Според мен там е била шатрата на българския цар , а мястото на размяната е това място, където са се разменяли и откупували знатни пленници. Разбира се, че това е ставало със знанието на царя и по негова заповед. През Средновековието е била практика, монархът след битка да изчаква на мястото на победата, за да бъдат удовлетворени исканията му. Ходих на “Царева чешма” и ви казвам; ако има и един пирон от 12-14 в., закопан някъде в целия район, то той е точно там. Време е да кажем нещата с истинските им имена, а те са, че търсим съкровище, което по своята ценност и значение може да надмине всичко, закопано и намирано до сега от иманяри и археолози. Гоцев доволно бършеше брадата си от потеклите слюнки и пийваше утайката от кафето, което беше останало в каничката. Ние продължавахме да мълчим, защото всякакви думи бяха излишни, но той се поизкашля и продължи със същия напевен тон: - Най-странното е, че от това село се интересуват напоследък много чужденци. Миналата година са идвали японци, пет човека, от които единият е знаел много добре български. Катерили са се по баирите, даже са се гмуркали с акваланги в язовира, след което са си тръгнали. Хората в селото си ги спомнят с добро, защото са си плащали за всичко точно, имали са атрактивен външен вид, кланяли се на всеки, когото са срещали по улиците и мегдана като накрая потеглили с камара черги и грънци. Лично кметът им поблагодарил и ги поканил пак да дойдат. Сметнали, че това е идеално начало за селски туризъм, макар че не си задали въпроса, защо са дошли точно в тяхното село? Най-интересното посещение е било обаче преди два - три месеца, когато други чужденци направили посещение на района. Били трима, но единият и най-млад от тях говорел перфектно български. Този път в студа те освен че ходили до язовира, отишли и до “Каля черква” и на “Урум конак”. Носели книга, чели от нея и само разпитвали за забележителностите наоколо. Младият мъж също се е държал много любезно с хората в селото и накрая пак накупували китеници, вретена и си заминали. Настъпи мълчание за момент, след което се обърнах към колегите: - Нека обобщим всичко, което се е случило, знаем и предполагаме. Преди няколко месеца започнаха убийства, които имаха вид на такива, на религиозна основа и

58

определено бяха голяма загадка. Група хора правеха, така че всеки, който се е докосвал по някакъв начин до Евангелието, което намерихме, и преписа на “Откровение на Йоан” биваше убиван по особено жесток начин. От начало си мислехме, че историята е леко “напудрена”, но след като стреляха по мен разбрахме, че сме се сблъскали с много добре изградена организация. Ако мога да използвам термин от обща култура и от американските книжки, тази група хора са пазачи или “пазители” на нещо, което и ние не знаем какво представлява. Идването тук на двете групи, японците и другите, които не е ясно какви са, не са случайно явление. Докато първите са аматьори, то вторите са пристигнали точно по времето, когато намирахме труп след труп. Смятам, че това са истинските “пазители”, които са дошли да разберат дали нещо е било пипано, след като по някакъв начин Евангелието е попаднало в чужди ръце, заедно с превода. Вероятно и самите те не са знаели точното местонахождение на скритото, но някоя от жертвите, най-вероятно иманярят им е разкрил приблизителните координати, преди да бъде убит. И те като нас са ползвали исторически книги и етноложки източници, но са дошли, видели са, че всичко е спокойно и са си тръгнали. От напрежение чухме Емил тихо да пръдва. Действително имаше проблеми със стомаха, но според мен той беше повече на нервна почва. Най-добрият вариант бе да отиде на лекар, но от работа все не му оставаше време Гоцев изгаси цигарата си в стъкления пепелник и отново заговори с напевния си глас: - Момчета, ние трябва да осъзнаем на първо място, че сме брънката от една огромна историческа верига и догадките дали японци, МИ 6 или ЦРУ са идвали тук не са важни и нямат никакво значение. Нека си направим план за действие и да дерзаем. Притеснявам се да започнем с копаенето още тази нощ, пък и за да сте достатъчно мотивирани не е лошо да отидете, без да се набивате на очи до “Царева чешма”. Най-много се опасявам в селото да няма човек, който да следи и да докладва при съмнително раздвижване от непознати хора. Ще ви кажа как да стигнете до пресъхналия чучур, но ви моля, не предприемайте посред бял ден никакви действия. Накрая отново ще добавя само, че едно от “седемте части” на “нещото” е заровено, скрито и отлежава някъде тук. То Е стояло не докосвано през вековете и това не ни дава правото да прибързваме и да развалим нещата с хаотични действия. Погледнах към Гоцев и видях, че човекът трепери от вълнение. Малко повече раздаваше команди и се вживяваше от необходимото, но понеже ги разбираше нещата, от историческа гледна точка, не се намесвах, а Емил и Кольо го гледаха с респект. Нямаше за какво да ревнувам и го оставих да продължи: - Искам да сме стриктни и да не действаме некоординирано. На път сме да открием вероятно ценност, която не е видяла бял свят седемстотин години, а и не знаем каква е по своята същност тя. Мен, честно да ви кажа, не ме интересува благородният метал, а културният паметник и информацията, която е оцеляла през столетията, а също така, че нашата мъничка държавица е дала подслон на това историческо богатство! Гоцев изтри лигите си, а колегите го гледаха с възторг. Картинката беше много смешна, защото и аз в унисон си изсекнах носа, станах от мястото си и стиснах ръката на бившия полицай. Да си кажа честно, а предполагам и колегите, си мислехме повече за благородния метал, но да не избързвам. Гоцев ни обясни как да стигнем най-лесно и да разпознаем местността. Предполагахме, че там ще получим отговор на всички въпроси, които се бяха натрупали в нас през последните месеци. Вечерта беше приятна, а от балкана се стелеше мирис на разпъпили се дървета. С Колето и Емил седнахме в кръчмата и кротко ядохме и пихме. Пияндето бе заело масата срещу нас, хранеше се, като от време на време ни смигаше и сочеше чашата с кола пред себе си. Сигурен бях, че след два дена, независимо от резултата от нашата разходка, щеше кротко да седи в любимата си квартална кръчма и да се налива с алкохол. Към единайсет вечерта се прибрахме по стаите като аз се заключих и заспах дълбоко. Сутринта беше ясна, но хладна. Решихме да поработим върху нашата “легенда”. Няма по-гротескна картина от трима полицаи, които не разбират нищо от геология и се опитват да си сменят професията. Започнахме да опъваме въжета още от мегдана, и да се чудим от коя страна да забиваме еркерите и къде да слагаме латите. Бяхме нахлупили и каските, така че циркът беше пълен. Не ни се наложи да обясняваме, че изследваме свлачище, защото никой не се интересуваше от нашите дела. Кольо мъкнеше триножника с онова устройство за нивелация и записваше задълбочено нещо в стар тефтер, а на мен направо ми идваше да го ударя по муцуната, защото ми мязаше на гаден чиновник.

59

След дълги мъчения бавно излязохме от селото и стигнахме до “Царева чешма”. Чак сега разбрах защо я няма в никоя етнографска книга. Сред бели камънаци имаше миниатюрна полянка пет на пет метра, а под тях самотно от камъните стърчеше дълъг месингов чучур на отдавна пресъхнала чешма. Около него се забелязваше циментова площадка и две жабунясали корита, от които някога вероятно е пил добитъкът на селото. Точно под чешмата минаваше широк коларски път, целият осеян с животински изпражнения. Пролетта идваше и овчарите и говедарите явно прекарваха хайванчетата за паша оттука. Наведох се към цимента и открих надпис, че е отлят през 1933 г. Само да не останехме с тези буци цимент! Кольо внимателно извади от раницата си металотърсача. Понеже беше разглобен започна вещо да го стикова. Гоцев ни беше предупредил да не извършваме излишни движения около чешмата, но любопитството беше по-силно от нас. Аз се изкачих на най-високите камъни и започнах да наблюдавам за неканени гости, а колегите включиха уреда и започнаха преглед на терена. Още преди Колето да си сложи слушалките попитах плахо, защото не бях специалист: - На каква дълбочина отчита тази машина? - Добър е, защото дава индикации за находка до три метра. Просто е последно поколение от този тип металотърсачи като може да различава и няколко вида метал! Кольо нахлузи слушалките на главата си и с движения на ляво и на дясно се придвижи по коларския път. От време на време Емил, който го следваше и по негов знак се навеждаше, разравяше земята и вадеше с голяма усмивка на лицето я някой ръждив пирон или стара строшена подкова. След няколко минути Кольо се покатери на камъните и започна да извършва плавните движения над тревния участък. Емил го последва и му свали слушалките от главата. - Дай малко! И аз искам да пробвам ! - съвсем по детски се примоли той. - Тия да ги нямаме, аз съм взел металотърсача и аз отговарям за него! Освен това машината пищи постоянно и трябва да се гледа какво е открила, а ти като нищо не разбираш, ще вземеш да пропуснеш нещо! - Хайде - намесих се и аз, – не се разправяйте, а се захващайте за работа, защото може някой да ни види. Да ви кажа честно, аз съм малко скептично настроен за това дали търсим въобще на правилното място... Кольо нагласи слушалките на ушите си и запристъпва внимателно по тревата. Още при второто движение с ръцете наляво замръзна и направи крачка назад. После пак застана там, където беше завъртял ръцете си и пак се спря. Тогава и ние чухме как във въздуха се носи тънко писукане от слушалките. Колегата продължи да се движи по целия участък, като за кратко спираше, но звукът, който се носеше откъм главата му, си оставаше един и същ. Скочих от камъка, на който стоях, и с рязко движение махнах слушалките от ушите му, а Емил застана плътно до мен. - Казвай, какво значи това пищене? Кольо ни гледаше така, сякаш беше вдишал току-що цял грам кокаин. - Приятели, ние сме богати! Ние сме ужасно богати! На където и да се обърна, отчитам метал. Апаратът може да различава много метали, но това отдолу е, е ... - Показва ли на колко метра под земята е?-извика Емил. - На около два метра, ето тук на екранчето е изписано. Нямаше грешка, на екранчето бяха изписани неща, които само ни развълнуваха още повече. Разглобихме металотърсача и го прибрахме в раницата. Сгънахме триножника и с каски на главите, инструменти на рамо се запътихме към селото. И тримата бяхме изпълнени със смесени чувства. Все пак ако имах багер, нямаше да се поколебая и за миг да разкопая пръстта над чешмата, но това беше глупава идея. Мислех си за Гоцев, който със своя аналитичен ум и фантазия успя да разгадае този ребус. Кой ли би се сетил, че точно тук, където животните минават на паша всеки ден и се изхождат навсякъде, може да бъде скрито съкровище? Изобщо мислех си за много неща, а явно и колегите размишляваха задълбочено, защото до хотела не си продумахме нито веднъж. Гоцев ни чакаше и само като ни видя, набързо влезе в моята стая, където скоро се събра измито и сресано, след дългите геоложки проучвания, цялото наше сдружение с не много ясна до преди един час цел. Пияндето палеше нетърпеливо цигара от цигара и чакаше подробности. И тримата без да се бяхме уговаряли предварително скочихме върху него и го запрегръщахме

60

безшумно. Той разбра без да му казваме, че е направил удара на живота си и се разплака затрогващо. След като премина еуфорията, му дадохме повече разяснения, а той само се усмихваше и кимаше доволно с глава. Изготвихме набързо план за действие. Към полунощ щяхме да се съберем на “Царева чешма” и да започнем с “разкопките”. Да ви призная, чувствах се като крадец, но чувствата винаги търпят промяна и скоро тази гузност се изпари от мен. Разбрахме се, че опасност няма. В селото не се бяха появявали неизвестни субекти, които да ни притеснят, но все пак щяхме да облечем бронежилетките, колкото и да бяха неудобни. Запасахме и пистолетите, така че да сме готови за всякакви среднощни изненади и излязохме малко на площада на селото. Половин час преди полунощ се прибрахме по стаите, скрихме под якетата сгъваемите кирки и лопати, след което започнахме да излизаме през пет минути, един по едни. На Гоцев поставихме задачата да донесе в торба трите каски с лампите, защото той нямаше инструменти за носене. Малко след дванайсет часа, след полунощ, се събрахме и четиримата до “Царева чешма”. Беше много хладно, но ясно време с обсипано от звездите небе. Чуваше се слаб лай и далечен човешки говор, долитащи от селото. Стояхме на полянката, а Гоцев предложи: - Смятам, че е най-удачно да изрежем чимовете и след като свършим работа да ги върнем обратно. Знам, че ще ни отнеме време, но затова пък, като ги върнем на място, няма да бие на очи, че е копано. Съгласихме се и надянахме каските на главите си, като ги закопчахме за по-удобно под брадите. Решихме като за начало да не включваме фенерчетата, а това да направим само в случай на нужда. Започнахме с лопатките да изрязваме внимателно квадратни участъци трева и да ги поставяме от страни на камъните. Кольо посочи две места, където металотърсачът даваше най-много индикации за наличие на метал, и ние започнахме с копаенето. Пръстта беше рохкава и удобна за работа, и съвсем скоро бяхме направили дупка един метър дълбока и два широка. Тогава включихме лампите. Гоцев беше клекнал и внимателно ронеше по-големите буци. Продължавахме да напредваме и след около час Емил, който тъкмо изгребваше с лопата на около два метра пръст докладва, че е стигнал до нещо. Пияндето скочи в ямата и понеже беше прекалено тясно за четирима да стоим до него наведени, застанахме плътно до далечната страна на изкопа и обърнахме към Гоцев фенерчетата. Той с две ръце внимателно, на малки купчинки, избутваше пръстта зад себе си. Видяхме, че се откри каменна плоча с правилна форма. Гоцев се изправи, изгледа ни и каза: - Кой пръв иска да я вдигне? Ние вкупом му заговорихме: - Хайде, не се бави, вдигай я, защото нямаме търпение! Гоцев отново клекна и като истински щангист лека-полека повдигна плочата. Точно когато се появи малко разстояние между пръстта и нея и тримата се наведохме и я дръпнахме към нас. Откри се дупка, колкото да се промуши спокойно един човек. Гоцев взе каската на Кольо, сложи я на главата си и се провря в дупката, така че отвън останаха да висят само краката и тялото му до раменете. Сигурно минаха две минути, когато той бавно се изправи, след което свали каската и я подаде на колегата. Леко се олюляваше и за миг се подпря на близката стена от пръст. - Момчета, когато Хауърд Картър, откривателят на мумията на фараона Тутанкамон, погледнал през малка дупка в току-що откритата от него гробница в Долината на царете, се обърнал и казал само едно: “Видях чудеса!”. Аз ще ви кажа същото! Никога не съм виждал нищо подобно! Ще се кача горе, за да се облекча, защото от вълнение мехурът ми не може да издържа. Гоцев се разкърши и се покатери над главите ни. Скоро стъпките му заглъхнаха, пък и ние бяхме в такъв окоп, че и нищо не долиташе като шум до нас. Емо веднага завря глава в дупката, а ние с Кольо клекнахме и зачакахме ред. Тъкмо Емил вдигна глава и се доловиха стъпки, които се усилваха с приближаването им. Явно Гоцев беше свършил “работата”. Независимо от това вдигнахме инстинктивно глави и съзряхме над нас да се извисяват три фигури с пистолети в ръка. Някъде зад тях се чу глас, който каза: - Моля да загасите лампите, а ръцете да ги виждам над главите ви! Изгасихме лампите, а към нас беше насочен доста силен прожектор, който определено ни заслепяваше. Фигурите станаха четири, а онзи глас, който по някакъв начин ми се стори познат, продължи да нарежда: - Излизайте един по един и без да извършвате резки движения. Виждам, че сте

61

въоръжени и с бронирани жилетки, но това няма по никакъв начин да ви помогне. Излизахме един, по един като непознатите мъже ни отнемаха оръжието и ни слагаха белезници на ръцете зад гърба. Бутнаха ни така, че застанахме на колене, което допълнително ни постави в неудобно положение. Нещо ставаше и ние тримата бяхме като герои в някакъв филм с нелеп край. Имах чувството, че ще отворя очи и ще се събудя, но очите ми си бяха достатъчно отворени и определено не сънувах. Непознатия отново заговори: - И какво? Мислехте си, че ще вземете това, което не ви принадлежи... Смятахте, че ще бъдете оставени да вземете това, което не е ваше и ще си тръгнете безнаказано? Човекът, който единствен за момента ни говореше, се обърна към тримата си другари и им каза нещо на някакъв неразбираем, но напевен език. Коленете ме боляха, а ръцете ми на гърба изтръпваха от впилото се в тях желязо на белезниците. Непознатият стискаше също в ръка пистолет като почти го беше допрял до главата ми, а с другата бавно освети лицето си. Изумлението ми беше огромно, защото над мен стоеше моят добър приятел Камен. Да, това беше Камен от плът и кръв, с насочено към мен оръжие. А имах такива прекрасни спомени с него... - Димов - започна той, - никой не може да застане срещу пазачите на съкровището на Ордена! Ти много ме ядоса, не можеш да си представиш колко! - Да ти го начукам! - чух се да изричам плахо аз. - Не, аз ще ти го начукам, глупак такъв! Кой си ти, че пипаш това, което не е твое? Кой ти дава това право, а? Не ти ли беше достатъчно, че те ранихме? Не можеш да си представиш колко си предсказуем, Митко! Да знаеш само колко лош късмет имаш! Къде ти е мобилният телефон? И преди да му кажа къде е, Камен ме пребърка и го извади от вътрешния ми джоб. Той ловко отвори капачето на батерията и извади оттам нещо като плоско хапче. - Следя те още от София, следя те и ти се чудя на акъла! Ти за кого се имаш, хайде ония тримата ги убихме, защото бяха нагазили в “дълбоките води”, но не бяха стигнали толкова надалече. А теб какво да те правя? Направо умирам от смях, като си спомня как ме питаше за кръста, а после как идвах при теб в болницата, след като бях дал заповед да се стреля по теб. Много се смях като ме караше да се заклевам в майка ми и баща ми. Искам да знаеш, че не ми пука за родителите ми, защото съм осиновен! Просто не мога да си обясня как попадна точно на мен? Честно да си кажа, не знаехме къде е точно съкровището, защото дирите му се бяха изгубили през вековете, но и това не е важно, защото за нас е от значение да не бъде докосвано. Идвах тук преди месеци и нямаше нищо обезпокоително, но с появяването на Евангелието в музея всичко започна отначало. Това беше много грешен ход от твоя страна и ми се наложи последния път, когато се събирахме с теб и Росен, да ти сложа за всеки случай проследяващо устройство... Сега си спомних как онази сутрин, като станах не намерих телефона в правилния джоб, но и нямаше как да се сетя какво всъщност се е случило. Камен клекна до мен и плътно доближи дулото на пистолета си до главата ми като около минута мълча, след което продължи: - Ти си професионалист, но даде сила на материалното над духовното! За това ти и твоите приятели – осквернители, ще си платите, защото проклятието ще ви връхлети! Знаеш ли какво е написано в “Откровение на Йоан”, но го няма никъде на пергамента в Евангелието, което намерихте, а само в оригинала? Разбира се, та вие библията сте я виждали само по телевизията... Ще ви помогна: ”Запечатай това, което изговориха седемте гърмове, и недей го пуска!” –10.4.! Колко е прекрасно, какъв стил и сякаш е писано за вас, малоумници такива! Усетих надигаща се ярост в Камен. Той се прекръсти и каза нещо на своя неразбираем език. Същото направиха и тримата след него като повториха думите му. Приятелят ми ни погледна след това един по един и отсече: - Да, вие сте последната брънка от тази история, която ще бъде “запечатана” за векове и по този начин целият цикъл ще бъде затворен, но преди това вие тримата ще понесете наказанието си, ще изпиете чашата до дъно! Един от тримата му другари донесе отнякъде миниатюрна газова горелка и я запали. Друг извади нещо от джоба си и го доближи до концентрирания от газта огън. С най-голямо нежелание разпознах желязо с кръст за дамги, което в този момент бавно се нажежаваше. Исках да печеля време, макар че нямаше за какво. Най-много се чудех къде е Гоцев? С голямо презрение си дадох сметка, че може да се е сдружил с тази групичка “веселяци” и сега го е срам да излезе пред нас, а може и да е някой от останалите трима

62

с Камен. Лицето на почти беззъбата гадина изникна в съзнанието ми и ми се искаше да му избия и останалите зъби, но нямаше как. Затова започнах да протакам, като зададох единствения смислен въпрос, за който се сетих: - Кога стана един от пазителите? Камен ми се усмихна приятелски и ми заговори сякаш не подготвяше моята и тази на колегите ни гибел: - Преди десет години, когато ходих на екскурзия до остров М., която получих като награда по време на следването ми в университета. Това е остров – държава. Там са приютили преди седем века избягалите от френския крал тамплиери, а те са се слели с тамошния рицарски орден. Оказа се, че съм бил внимателно наблюдаван и неслучайно поканен. За “длъжност” като моята по различни критерии се избират само малцина от няколко милиона човека, от цяла Европа. Във всяка държава има по няколко такива като мен, които, ако ти е по-удобно, можеш да наречеш тайно общество. Ние чакаме часа, за да възродим Ордена и имаме строга йерархия, която се основава на свещената тайна. Ние не се месим в политиката и икономиката на различните държави. От време на време пробутваме по някой й друг сувенир като “плащаницата на Иисус” или друга “религиозна вещ” на духовенството и папата, защото той е най-големият глупак и манипулатор от всички на земята. Належащо е, за да си напомняме кой ще командва един ден света! Предполагам, че си доволен от отговора ми и ако ще ти е по-леко, приеми, че ти и колегите ти сте станали случайни жертви или последните такива в тази нещастна страна, които са свързани по някакъв начин с нас като организация. Обещавам ви след вас да няма повече убити, но стига сме философствали, време е да започваме церемонията! Емил се обърна към мен: - Просто не мога да повярвам що за изрод имаш за приятел! Наистина ли си бил толкова сляп? Нямаше какво да му отговоря, защото явно бях голям наивник, карък и слепец. В този момент повече от всичко ме беше срам, но Камен се доближи до Емил и Кольо и тихо им зашепна, като ме сочеше с пистолета си: - Това вече няма никакво значение, защото макар и този човек да ви е подвел, свидетели не трябва да има. Понеже се разчувствах от спомени и весели случки с вашия колега Димов, ви обещавам да не ви горя езиците, а челата. Ще започна с него, защото той е организаторът на това чудовищно оскверняване...По този повод, за да не пищите като ония предишните, ще ви сложа по една гума в устата. Искам изцяло да се насладите на този спектакъл с предизвестен край, който за едни е тъжен, а за други щастлив. За съжаление, ситуацията не предвещават нищо добро за вас, защото аз, като главен режисьор, решавам кой да живее и кой да умре! Знайте, че това е действителността и никой от вас няма да остане жив... Две от сенките скочиха след кратка заповед на непознатия за нас език и ни навряха между зъбите по една гума, която не можехме да изплюем. Уредът за дамгосване беше приятно зачервен, а ние на колене се опитвахме да се освободим и виехме като ранени животни, което беше разбира се невъзможно. “Церемонията” започна като Камен казваше нещо неразбираемо, а останалите трима го повтаряха. Приятелят ми извади под дрехата си кръст от дърво и последователно ни докосна с него по челата... ... Един от филмите, които харесвам е “Терминатор”. Там Арнолд Шварценегер играе машина - човек и е непобедим. Най-любимият ми момент е, когато той стреля по лошия робот с чудовищна пушка и прави в главата му дупка двайсет сантиметра... ... Точно в момента, когато виждах как дамгата се маха от пламъка и един от пазителите я доближава бавно към челото ми чух звук подобен на паднало камъче в чакъл. В първия момент не разбрах какво става. Погледнах към Камен, който бавно започна да се свлича на земята и видях звездите през дупка, която се беше отворила на мястото на очите му, колкото юмрук. Чух още няколко пъти този звук и тримата ни мъчители паднаха като покосени снопи до нас. От тъмнината изскочи Гоцев, като стискаше в ръката си грамаден револвер - “Питон 357”, със заглушител. Изпразни гилзите от барабана в джоба си и започна да го пълни с нови патрони. Започваше да ми става ясно, щеше да ни убие и да вземе съкровището, но не това ме болеше толкова, колкото предателството му, което беше безспорно. Гоцев свърши със зареждането на револвера си, а аз затворих очи. Чух познатото вече пукане, след което ги отворих. Пияндето прострелваше за всеки случай падналите на земята пазители - труповете им

63

подскачаха като ритнати от някого чували. След като прибра оръжието си в кобура под мишницата, той затършува по джобовете на мъртъвците. Намери ключовете за белезниците и ни освободи. Първата ми работа беше да извадя гумата от устата си и да плюя продължително. Същото направиха Емил и Кольо. Последваха въпроси, какво се е случило и къде е бил до момента? Гоцев важно запали цигара и обясни: - Момчета, всичко видях, но искам да ми простите, че се забавих, защото ми беше много интересно какво ще стане. Получи се като по книгите: лошите идват и правят купчина признания, които запълват липсващите дупки относно голямата загадка, а единият от тях се оказва почти “вътрешен” човек и близък с една от бъдещите жертви. После започват да се забавляват, като изтезават добрите, но в този момент се появявам аз и оправям нещата. А гадното копеле, твоят приятел, сгреши за кого ще е лош краят! Оказа се, че главният режисьор съм аз! Гоцев ни разказа как отишъл в храстите, за да се облекчи, и видял да приближава кола с изгасени фарове, която спряла близо до нас докато сме били в дупката. От нея слезли четирима човека и за него настъпил мечтаният, но и мъчителен момент. Опитваше се да ни убеди, че не е можел да ни се притече по-бързо на помощ, защото е трябвало да внимавал къде стъпва, за да не го чуят. Определено се беше забавлявал за наша сметка, а накрая попита съвсем невинно: - Какво ли е човек да изпита такъв страх и ужас като вашия? Веднага се захванахме за работа. Пребъркахме мъртъвците и намерихме в тях само ключове за колата без никакви документи. На петдесет стъпки от нас забелязахме самото возило, с което бяха дошли нашите палачи, и го докарахме до изкопа. На предната седалка видях скенер, а след дълго търсене в мрака, под трупа на Камен, намерих предавателя от телефона ми, с който ме беше следил. Заедно със скенера ги направих. Най-вероятно ни бяха следили с помощта на сателит, но това вече нямаше никакво значение. Бяха дошли със стар и очукан опел. Отново нахлузих каската и с колегите се отправихме към дупката. Скочих в нея и надникнах, защото само аз не бях видял какво има там, след което вдигнах глава и възкликнах: - Да, действително: тук има чудеса! Гоцев предложи: - Мисля, че е най-добре да ползваме опела и да го натоварим с каквото ни хареса. Аз искам да взема само един - два ръкописа... Той внимателно напълни цяла раница с ръкописи и книги. С Кольо и Емил не си губихме също излишно времето, а натоварихме багажника на колата и празното пространство между предните и задните седалки. Бяхме се изморили и затова, докато пушихме седнали казах: - Долу има още, но няма къде да го сложим, пък и едва ли има нужда. Това, което сме взели, ще ни стигне за сто живота. Предлагам ви да запечатаме дупката и да забравим, че някога сме идвали тука! Колегите кимнаха с глава, бяха съгласни с мене. Пребъркахме още веднъж труповете, прибрахме оръжията им в торба от каските, за която Гоцев отговаряше, заедно с газовата горелка, дамгата и дървения кръст. Завлякохме пазителите в дупката и ги избутахме вътре, за да продължат да пазят остатъка от съкровището. Метнахме чантата с вещите им, за да ги ползват в задгробния свят и поставихме над тях каменната плочата. Заринахме ямата и хубаво я отъпкахме, след което наредихме отгоре чимовете. В тъмното сякаш “Царева чешма” си беше като преди два часа и никой не би си помислил, ако минеше в този момент, че до преди малко тук се е разигравала истинска драма. Събрахме се до колата и се уговорихме кой какво ще прави. Аз и Кольо щяхме да спим в опела, а Емил и Гоцев се прибраха в хотела, за да приберат багажите. Пияндето не си беше платило стаята и трябваше да свърши тази работа, за да си нямаме проблеми. Емо имаше за задача да прибере в ладата целия геоложки инструментариум и да изчезне от селото възможно най-рано. С Кольо подкарахме натежалия опел към близката гора, където паркирахме и макар че бяхме достатъчно възбудени от изминалите събития скоро заспахме. Беше шест сутринта. Три часа по-късно на мобилния ми телефон, който бях търсил и прибрал след дълго търсене под един от труповете, се обади Емил. Каза ми, че минал покрай “мястото”, всичко било нормално и да сме се чакали до табелата на селото. Подкарах внимателно колата и излязох от горичката. Приближихме двете превозни

64

средства достатъчно, за да прехвърлим всичко в ладата. Емил запали двигателя на изпразнения опел, а ние с Кольо го последвахме с нашата кола. Стигнахме до язовира и бутнахме автомобила на пазителите в него. Никой не ни наблюдаваше. Отдъхнахме си и потеглихме за София. Гоцев сигурно вече си беше платил сметката и се возеше на автобуса за столицата с ръкописите си...

16 глава:Южна Франция, лятото на същата година

От прозореца на малката селска къща се виждаха дългите редове с неузряло грозде - реколтата тази година щеше да бъде добра. Слънцето печеше от няколко дни и наливаше зърната със сок. Съветът на пазителите се беше събрал от сутринта. Мъжете бяха седнали около обикновената дървена маса и разгорещено спореха. Беше настъпил пробив, някой нахално беше нахлул в техния свят! Притеснението идваше от това, че един от най-верните им и любими посветени беше изчезнал внезапно. За съжаление от месеци нямаха никаква информация от него, което беше смущаващо, а такова нещо до сега не се беше случвало. Практиката бе да не се оставят следи на носител и той докладваше само устно за свършените от него дела. Местната полиция също го издирваше, което будеше най-голямо недоумение, но и безпокойство у членовете на съвета. На “открития пазар” нямаше индикации да се е появила “съмнителна” стока, което пък до някъде успокояваше пазителите. Това беше добре, но и нищо не означаваше. Бомбата можеше да избухне всеки момент и не беше ясно дали фитилът не е запален. Те знаеха, че техния момент още не е дошъл, имаше точен час и дата, които щяха да настъпят съвсем скоро. За това всяка грешна стъпка щеше да им навреди. Сред тях нямаше жени, организацията имаше стриктна система на подбор: избираха се и се обучаваха момчета с неизвестни родители, трябваше задължително да спазват безбрачие до края на живота си и да притежават определени качества. Подборът на кадрите не се основаваше на пари и социален статус като това правилото се спазваше вече седем века. ... Вечерта постигнаха единодушно решение, че трябва да бъде изпратен “експерт”, който внимателно да проучи всички подробности. В случай, че откриеше “пробив”, то той трябваше да бъде “запушен” на момента. Председателя на пазителите работеше като обикновен библиотекар в малко градче в северна Шотландия и макар да наближаваше осемдесет години, все още ръководеше трезво и с вещина организацията. Някой от съвета искаха да знаят какво ще се случи ако се докаже, че е изтекла информация? Председателя за миг замълча, но после каза, че трябва да се обърнат към миналото като забарабани леко с пръсти по масата. Заради подобна ситуация, по време на бонапартизма, на Наполеон му беше внушено от министъра му Фуше - таен член на организацията, да безчинства, граби и опожарява Испания. Такива бяха правилата: страдаше винаги цяла една държава. Разбира се времената бяха други и до военен конфликт едва ли щеше да се стигне, но имаше и други методи за отмъщение. Членовете на съвета гласуваха това решение единодушно, като си припомниха по-далечни и близки моменти от тяхната история. Пазителите никога не се бъркаха в световната политиката, бяха далеч от масони, илюминати, розенкройцери и какви ли още не дилетанти. Те не мислеха за настоящето, а за бъдещето, защото кръвта на организацията скоро щеше да потече във вените на стария - нов организъм. За тях дори и не подозираха, че съществуват, а и никой не ги беше чувал, защото нямаха име и адрес, но съвсем скоро част от света щеше да ГИ усети - щяха да разберат … Зарът беше хвърлен, а решението взето. Щеше да се действа по схема утвърдена и изпитана през вековете, която винаги им беше давала положителен резултат …

65

София, есента на същата година

Гоцев, Емил и Кольо седяха в сладкарницата, ядяха пасти и пиеха боза. Голям зор видяхме, докато отучим пияндето от дневните запои. Видях ги през стъклата на заведението да си хортуват и да се усмихват на някаква шега. Изтеглих пари от близкия банкомат и влязоха при тях. Емо тихо пръдна, въобще не се съобрази, че е на обществено място - още не беше ходил на лекар, а и нямаше време за това. Гоцев си говореше нещо оживено с Кольо и продължаваше да дъвче с това, което беше останало в устата му като зъби, а то не беше чак толкова много... ... През лятото се беше сменил целият парламент и беше дошло на власт ново правителство, което ни обеща малки данъци и високи заплати. Разбира се, баща ми пак е депутат в любимото ми Народно събрание, аз ви бях предупредил, че той е несменяем. Мога да се похваля, че си имаме нов министър и нов Главен секретар. Отделът ни, който се занимава с онези “десет процента”, за които вече знаете, се разшири, защото навихме Гоцев да се върне в полицията и това се случи веднага след изборите. Изкараха го репресиран, а той пожела да дойде само и единствено при нас. - Господа - започнах аз ,- преди минути ми съобщиха за инцидент в кв.”Княжево”. След малко тръгваме. Бъдете готови и знайте, че всякакъв контакт с медиите е нежелателен. Да се подписват задължително декларациите, от когото трябва... Докато им говорех нашите си неща, за които вече и вие знаете, гледах колегите и разсъждавах ли, разсъждавах... Пред мене стояха едни от най-богатите хора на света, а те се обличаха скромно, ядяха пасти в обикновените сладкарници и нямаха време да си оправят зъбите и стомашните проблеми. Аз единствено, понякога, си позволявах сутрин да си пия кафето от ЕДНА чаша ... ...Забравих да ви кажа, че Камен го търси от няколко месеца полицията, защото бил изчезнал, а с него и трима служители на посолството, в което работеше. Издирва се и един откраднат опел, но вече май никой не го търси, защото не си струва да търсиш подобна таратайка. С Росен почти не се бях виждал след събитията, защото той замина за чужбина да работи в клона на неговата банка... Аз също нямах време за себе си. Даже не смених любимия си трабант, с който в момента летяхме с колегите към кв.”Княжево”. В този момент ми звънна баща ми. Оставих го на гласова поща, щях да му се обадя по-късно. Закарах колегите и подкарах към парламента. През прозореца на колата, в небето, се нижеше ято птици. Предполагам, че гадините отлитаха на юг... Паркирах пред парламента, който е, както вече знаете, една много интересна сграда и влязох вътре. Баща ми все още изземаше неестествените за него функции, но кой ти гледа такива неща. Посрещна ме пред кабинета си и ми каза: - Сега ще се видим с един човек, който е в затруднено положение и бих желал да му помогнеш! Въобще не се поинтересува дали съм съгласен, защото ме поведе извън сградата. До паметника на “Цар Освободител” ни чакаше черен брониран джип. Вратата се отвори и видях седалки, които бяха една срещу друга като във вагон - ресторанта на влакова композиция. Срещу мен замислено си нагласяше очилата президентът на нашата държава. - Димов - започна президентът като не знаех дали говори на мен или на баща ми, - знаеш, че следя кариерата ти и ценя твоите умения, затова ще те помоля за услуга...Изчезна синът ми...

66

Убийците почиват в понеделник/ втора част /

67

1 глава: Разказ за едно чудовище

Той стоеше до язовира и нагласяше такъмите си. Ловенето на риба беше за него цяла философия, наука, но в никакъв случай “краста”, а и рибите не бяха глупави животни, както смятаха хората. Крастата е кожна болест и във всеки случай не подхождаше да се нарича така риболовът. Винаги ловеше на плувка и предпочиташе да спипа “жертвата” в самото начало. Хванато водно животно след трето потапяне на корковата тапа не се броеше - такива правила си беше измислил. Страстта по този спорт се беше появила преди седем години и бе пряко свързана с работата му. Полицията му беше измислила името “Стъкления човек”, което определено му харесваше. Издирваха го навсякъде, по всички краища на страната, но той беше неуловим. Нямаше “партньори”, които да му помагат и бе трудно да бъде издаден или предаден по някакъв начин. На 43 години беше постигнал всичко. Парите никога не бяха за него цел. Към тях се отнасяше като към колекция, която трябва да бъде пазена, като колекция от стари пощенски марки или картинките на децата, които събираха от различни лакомства... Определено не беше пристрастен към тях. ... Плувката потъна внезапно и той се подготви за най-хубавия момент. Напрегна се и преди третото изчезване на тапата рязко засече и започна бавно да навива макарата. Рибата не беше от най -големите, но Стъкления човек грижливо я постави в живарник, който потопи във водата близо до себе си. Нагласи внимателно тлъст червей на кукичката и метна въдицата на 4-5 метра пред себе си... ... Първата бомба направи малко след като навърши 35 години, просто от любопитство, с подръчни средства и купени на черно тротил и детонатор. Една нощ си избра случаен луксозен автомобил в центъра на София и остави бомбата под задната му лява гума. Затича се и се качи на един от последните трамваи за кв. “Обеля”. На другата сутрин стана малко преди 9 ч. и си включи радиото. Оказа се, че случайно е взривил колата на известен човек. Цял ден се наслаждава на догадките, които се тиражираха по медиите и пълната безпомощност на полицията. Тогава реши, че това ще е неговата бъдеща професия. Като всяка такава, разбира се той като главен майстор, трябваше да изгради собствен стил на работа. Усещаше, че бомбата, сама по себе си, е като дете, което можеш да възпитаваш с времето, да виждаш как се развива и се

68

разхубавява. Той можеш да я накараш да избухне по всяко време, когато пожелае, да я направи по-мощна или слаба. Зарови се да чете химия. В училище въобще не му вървеше по този предмет, но сега това беше неговата страст. Преди всичко, което представляваше молекули, неутрони и атоми му се струваше отнесено и даже безсмислено, но сега това беше свързано с новата му работа и щом материята съществуваше то тя можеше да бъде унищожена. Продаде стара къща, която му беше останала като наследство след смъртта на майка му. Оказа се, че притежава един не малък капитал. Изпробваше най-различни химикали, които се купуваха свободно на пазара и тогава направи първия си прототип. Бомбата можеше да бъде, както на течна, така и на твърда основа. Направи от двата вида и изпробва субстанциите на Витоша. Не се получи засечка, което го зарадва. Сега беше времето да види дали и втората част на веруюто му, че материята може да бъде унищожена лесно е вярна. През тези години процъфтяваха всякакъв вид отрепки в държавата: рекетьори, измамници и измислени бизнесмени. Изборът беше голям и трябваше да си хареса някого от тази групичка хора. По телевизията от няколко дена тръбяха, че са пуснали от следствието някакъв негодник под гаранция. Въобще не го интересуваше за какво го обвиняваха. Искаше да покаже на всички своето превъзходство, да вдигне завесата и да излезе на сцената, защото той – простият човек от кв. “Обеля”, щеше да се изправи срещу една известна личност. Имаше обаче малък проблем, не можеше с точност да контролира времето на взрива. След дълги опити и известна доза хитрост успя. И така той започна своето наблюдение над бъдещата си жертва: дни, нощи, обеди, часове и минути. Срасна се с всяко негово движение, знаеше дори за лекия тик на дясното му око, познаваше го сякаш бяха живели заедно. Човекът ходеше винаги с охрана и живееше на бул. “Евлоги Георгиев”. На входа на кооперацията му беше инсталирана дискретна камера и нямаше никакъв смисъл да се поема риск да се проникне там. Колата му я караха всяка сутрин и вечер му я откарваха някъде, така че и там се удряше на камък. Тогава се появи спортната злоба, нещо, което му беше чуждо до момента. Всяка вечер бъдещата жертва с охраната си се отправяше на разходка в горичката на Борисовата градина. Водеха със себе си едно престаряло куче като над стадиона го пускаха и то тъжно се затичваше в летния сумрак. Разходката се повтаряше всяка вечер точно между девет и десет часа. Това беше единствения шанс да се свърши работата. Прибра се в апартамента си в кв.“Обеля” и започна подготовката. Дълго мисли и реши, че най-добре щеше да бъде да го направи с твърда смес. Взе кутия от локум и започна внимателно да я пълни. Нямаше представа как ще се отразят 350 грама взрив, но щеше скоро да го разбере, а жертвата да го усети. Обви внимателно с тиксо кутията и се замисли за осколки, защото без тях нямаше да има разрушение на материята. Те трябваше да бъдат нещо оригинално и да не са били използвани до момента от никого. Погледът му се залепи върху шишета, които беше оставил на пода в кухнята. Взе няколко найлонови плика, сложи ги един в друг, а в тях напъха пет шишета от четвърт литър. Влезе в банята и заудря бутилките. Шумът не беше обезпокоителен. Разтвори пликовете и го обзе гордост от изобретението му. Още не се беше усъвършенствал, не се беше занимавал с физика, защото първо започна да лепи по кутията с експлозива малки парчета, върху тях постави средни, а като горен слой положи най-едрите. С времето щеше да разбере, че редът трябва да е обратен, защото по-добър ефект имаше, когато проникваха първо малките, а после по-големите осколки в тялото на жертвите Така те се вадеха много по-трудно. Кутията за локум заприлича на играчка за елха или по-скоро на кълбо, което висеше от таваните на дискотеките. От двете по-тесни страни на кутията заби детонатори – бомбата беше почти готова. Идваше по трудното, защото за разлика от първата бомба, която взриви под колата в центъра на града, сега желаеше да взривът да бъде контролиран. И един детонатор му беше достатъчен, но сложи два - за всеки случай. Беше купил два малки механични будилника с камбанки. Щеше да ги свърже с възпламенителите и при позвъняване да направят електрическа верига като към тях добави батерия от 4.5 волта. За всеки случай щеше да навие часовниците през минута и в случай, че имаше засечка при единия възпламенител задължително щеше да се взриви втория. Огледа гордо творението си, не беше голямо, премери го на домашния си кантар и установи, че тежеше около седемстотин грама.

69

Извади детонаторите от местата им и нави будилниците. Определено се чуваше как работят. Отвори ги един по един и намери виновника - малка пластина, която отстрани внимателно. Сега имаше бомба, но не каква да е, а безшумна бомба. Погледна отдолу будилниците, пишеше, че са произведени в Китай. ... Плувката потъна и Стъкления човек се приготви за улова. Тя потъна втори път и сега чакаше за третия. Тапата потъна внезапно и той засече като веднага започна да навива макарата, но точно в този миг влакното омекна. Рибата се беше откачила, а говореха, че била глупава твар. Нави бързо кордата и закачи нов, тлъст глист... Вечерта идваше неусетно, гореща и лепкава. Окомплектова внимателно бомбата като нави първия будилник за десет часа и пет минути, а втория за десет часа и шест минути. Единствено оставаше да сложи батериите. Постави устройството в пазарска чанта заедно с лепенка, канап, нарязан колбас с хляб в хартиен плик и се запъти към Борисовата градина. Седна на една от пейките, бръкна в плика и си отчупи малко хляб. Задъвка бавно, след което отново бръкна и си отчупи голям залък. Позна ги веднага, макар че се смрачаваше, три сенки - две високи и една по-ниска. Кучето едва ходеше - беше много старо или много болно. Видя как първата от сенките клекна и освободи животното от каишката, с която го водеха. Бъдещият бомбаджия се скри зад пейката и зачака, а когато кучето мина първо покрай него сръчно му метна няколко репеи. То веднага се завъртя около себе си и се опита със зъби и леко скимтене да ги махне. Мъжете се надвесиха над него и бързо го почистиха, след което и тримата продължиха нагоре по тъмната алея. Той ги следваше без да го забележат и някъде към десет часа без петнайсет минути видя, че се спират, обръщат се , а кучето бавно се затича пред тях, защото явно решиха да се прибират. Идваше неговият момент! Забърза и на края на алеята, през няколко крачки започна да хвърля парчетата салам. В края на горичката се скри зад борче с последното парче колбас в ръка. Това, което се случи не го учуди, защото кучето, макар старо или болно, имайки добро обоняние започна да събира лакомо парченцата месо като избърза доста пред двамата мъже. Набра аванс от стотина метра пред тях и доближи борчето, от където се подаваше ръка с парченце салам. Животното доверчиво се доближи и го взе от пръстите му. Беше едро куче с дълга козина. Той го погали по гърба и зад ушите. Животното кротко стоеше и леко душеше въздуха. Внимателно закачи бомбата за корема на животното, като я пристегна с канап на гърба. Постави батериите и след като разроши козината на кучето, на гърба, побягна в тъмнината към булеварда. Тъкмо двамата мъже се бяха изравнили с животното, когато видяха, че то мудно се опитва да легне на една страна и да махне нещо от себе си. Решиха, че пак са се налепили репеи и бързо му сложиха каишката. Вероятно решиха, че ще е най-добре да го почистят като се приберат. Кучето послушно се изправи и ги последва. Порталът на кооперацията се отвори и от там излезе младо момиче. Мъжете се загледаха за кратко след него и дърпайки песа след себе си затвориха вратата. Беше точно десет часа и две минути. Той се криеше зад един от стълбовете на булеварда, знаеше че остава малко време. Истината беше, че можеше да метне бомбата по тях още на алеята, но това нямаше да е ефектно. Започна да брои зад стълба и това щеше да се превърне в негов постоянен навик. Когато стигна до сто седемдесет и осем чу взрива! Беше силен тътен - много силен тътен, който идваше някъде от средата на сградата. Всичко вече беше история. Забърза по бул. “Граф Игнатиев”, а след това по ул. “Аспарух” стигна до бул. “Витоша”. От там взе трамвая за кв. “Обеля” и доволен се загледа в светлините от магазините и апартаментите на хората. Прибра се, но не пусна нито радиото нито телевизора. Беше възбуден и искаше по-бързо да дойде сутринта. Работата му не беше много прецизна, което не го учуди. Бомбата се беше взривила в асансьора и беше убила веднага кучето. Двамата мъже бяха в тежко състояние. Стъклата ги направиха на решето, а асансьорът беше паднал в шахтата. Животното бе поело като верен другар по-голямата част от взривната вълна. След два дена мъжете умряха в адски мъки, а той, разрушителят на материята, започна да прави следващата си бомба. Една година по-късно във всички вестници беше наречен “Стъкления човек”. От време на време го наричаха изверг, изчадие, но това не го притесняваше особено. На сметката му вече имаше седем убити човека и едно старо куче. Единствено за животното имаше скрупули и му беше най-съвестно.

70

Независимо от това той твореше история и то каква история - история с главно “И”. Сега дойде и времето да бъде нает, но по негов избор и желание, защото безразборните убийства вече трябваше да спрат... ... Стъкления се обади на телефона на “Справки”, за да му дадат номера на известна столична фирма. Получи го безпроблемно и се приготви да излезе от апартамента си. Беше студено, но той обичаше студа. През зимата хората по улиците бяха по-малко от нормалното. Така се чувстваше по-спокоен, а и през лятото ненавиждаше човешката миризма на спарено и немито. Слезе на спирката при халите, в центъра като се спусна по ул. “Пиротска”. Застана до първия уличен телефон, пусна монета и набра номера, който беше записал. Отсреща му вдигна някакво момиче, което представи компанията и името си, съвсем по европейски. Той заговори като не си промени гласа, а и нямаше такова желание, защото беше напълно излишно. - Слушай, моето момиче, днес до дванайсет часа, на обед, във вашия офис, по куриерска компания, ще получите пратка - малко пакетче. Вътре има бомба. Искам да знаеш, че след час пак ще се обадя... Стъкления натисна вилката и бързо постави слушалката на нея. Въобще не искаше да разговаря повече със секретарката. Влезе в първото изпречило му се кафене, поръча си чаша силен чай и спокойно изпуши две цигари. Не дочака да мине час и отново закрачи на студа. Този път мина по цялата улица и застана на кръстовището с бул. “Христо Ботев”. На другия ъгъл зърна телефон на стената, пресече и отново набра познатия номер. Този път му вдигна мъж, който се представи като управител на офиса. Стъкления друго и не очакваше, защото го прекъсна и му каза: - Хей, слуга, не ме интересува кой си! Аз съм изпращача на оня пакет и ти давам срок от половин час да ми се обади баш началника ти. Кажи му, че съм Стъкления човек и ще взривя три бомби, в три негови офиса. Само да сте се обадили в полицията! Отворете пакета и вижте какво има там. Това, което е вътре не работи, но само така шефа ти ще приеме нещата по-сериозно! Предния ден беше натъпкал кристална ваза с експлозив като и беше залепил будилник с детонатор, без да ги свързва. Занесе ги опаковани в куриерска фирма и плати в брой за фиксирана доставка за следващия ден. По принцип кристалът не беше добър за осколки, беше го пробвал, но това беше само знак и нищо повече. Малко по-късно звънна отново от външен телефон, от “Петте кьошета” и отсреща веднага му отговори глас, който бе чувал по радиото или телевизията: - Ако ти си Стъкления човек, то това е голяма чест за мен ! Говори спокойно пуснал съм система срещу подслушване на разговорите. - Не ми се натягай, а слушай! Имай предвид, че аз никога не се шегувам! Ти имаш един основен конкурент в града и в страната въобще. За това ти предлагам наистина добра сделка. Аз ще го премахна и ти ще си доволен, ясно? - Как ще стане това? А и от къде мога да съм сигурен, че не си някой майтапчия, шегаджия и въобще ти имаш ли представа с кого разговаряш? Стъкления човек се замисли. Рядко се ядосваше, за каквото и да е. Изкашля се и рече: - Ти току що поиска доказателство. Явно моят жест - подарък кристална ваза, не ти е достатъчен! За това ти предлагам да се чуем след още един час, може тогава да си вече на друго мнение! Сложи слушалката на апарата, мина отсреща по тротоара и се запъти към бул. “Витоша”. В движение извади пакет от джоба си, постави на определено място малка батерия, отвори един от входовете, откъм булеварда и небрежно го остави вътре. Продължи спокойно покрай НДК и се спусна бавно по бул. “Васил Левски”. Играта тепърва започваше и в интерес на истината му харесваше. След броени минути чу взрив зад гърба си. Спря до близкия ъгъл и изпуши бавно цигара. Запъти се до уличен телефон, който видя най близо и набра познатия номер. Веднага му вдигнаха: - Откачен тип такъв, какво направи! Взриви входа на кооперацията на майка ми и баща ми! Стъкления започна да стърже с нокът по стената от удоволствие, докато слушаше, но в миг го прекъсна: - Сега отново те приканвам да слушаш добре, но този път без да ме ядосваш, защото в противен случай ще береш с мен много ядове! Аз съм честен бизнесмен, моят бизнес е смъртта. Денят днес е знаменател, защото, откакто се помня, за пръв и последен път гърмя на халос... Предлагам ти сделка, която е абсолютно изгодна за тебе, а тя е

71

смъртта на твоя противник. Срещу това трябва да получа определено количество пари... Искам петдесет хиляди! - Лева? - Ти явно си се стреснал повече, отколкото трябва или пък си някакъв наивник! Долари, разбира се. Искам ги авансово, парите ще ги сложиш в сак и ще ги хвърлиш от влак като аз ще ти кажа как и къде да го направиш! Ще получиш по пощата утре едно “уоки – токи”, а в други ден ще го включиш в десет сутринта и ще чакаш инструкции. Твой човек ще трябва да стои на гарата с парите и да следва указания. Пак ти казвам, че аз съм този който ще каже къде да се хвърлят парите. - А ако откажа, защото това си е чиста проба рекет? - Ти ли ще ми говориш за рекет? Ти ли, дето дете от майка му взимаш? Аз не съм рекетьор, защото предлагам услуга, а ти си представи какво ще спечелиш когато отстраня твоя конкурент! - И все пак ако откажа? – чу се отново плахо гласа отсреща. - Ще чуеш съвсем скоро “ тик – тик “, а след това “ бум – бум “ ... Стъкления човек затвори телефона без да дочака отговор и закрачи спокойно към университета. Така си осигури първата поръчка, а след това потекоха нови и нови. Поддържаше връзка с клиентите само през интернет, схемата винаги беше една и съща, той ги подбираше след дълго проучване, а и знаеше, че може да бъде хванат много трудно. Взимаше всяка седмица рейс до Варна или Бургас, там на спокойствие от интернет клубовете си комуникираше с клиентите. Той имаше сайт, на който му пращаха информация за жертвата и телефон за контакт. Изпълняваше поръчка след дълго пресяване. На няколко пъти попада и на полицейски клопки, но Стъкления веднага сменяше пощите и сайтовете. Времето си минаваше, беше подменил стъклото с други материали за осколки като не поемаше повече от три поръчки на година. Прозвището обаче му остана. Един път му хвърлиха от влака, който чакаше, не пари, а чанта пълна с експлозив. Още при първата си поръчка беше използвал детектор за метал и взривни вещества, който беше купил преди това. Ходи чак до Хасково, за да си го вземе. Инвестицията беше голяма, но си заслужаваше. Като разбра, че в сака има бомба, го прибра внимателно и изчезна за половин година като не приемаше никаква работа. Запали се по стрелково оръжие, сам си сглоби оптика за пушка, която си купи от Харманли. Седем месеца, след като му подхвърлиха бомбата от разстояние застреля жената на този, който се опита да го премахне. Ден по-късно, през нощта влезе в погребалната агенция, където държаха аутопсирания труп и го натъпка с подхвърлените преди време експлозиви. На гробищата, когато натъжения вече вдовец се наведе над мъртвата жена, за да я целуне за последно сбогом, преди да я кремират, Стъкления взриви дистанционно бомбата. Беше поставил достатъчно стъкла, за да се знае кой го е свършил. От този момент никой не си позволи да проявява своеволия, а “ерата” на механичните будилници беше отминала, но и поръчки започнаха да оредяват... ... Сега ловеше спокойно риба и чакаше влака за Мездра да мине след три часа. Щяха да му хвърлят сак с половин милион евро. Това беше много странна поръчка... Беше му обяснено, че на място ще намери необходимата инструкция, а в случай, че не му харесва, в чантата поръчителя оставяше карта за мобилен телефон, чрез която да се договори връщането на сумата. Стъкления човек държеше на реномето си, но се беше заклел, че това ще е последната поръчка, след което щеше да се оттегли.

2 глава:Работата преди всичко

72

Зимата беше тежка и много студена. Но, както казват индийците, винаги след нея идва пролет и лято. Да, дойде пролетта, но се скъса да вали. София заприлича на гигантска локва. Аз от метеорология не разбирам, но смятам, че това не беше нормално. Забравих да ви се представя, както винаги, но такава ми е работата, защото няма да чуете нищо за мен. За баща ми знаете и сте го виждали по телевизията. Той е депутат в народното събрание и от години го преизбират за такъв. Оглавява комисията по сигурността. И така, казвам се Димитър, Димитър Иванов Димов. Живея в кв. “Коньовица”, карам все още стар трабант и оглавявам цял отдел в МВР. Това е малък отдел – общо сме четири човека. Ние сме много задружни, страстни пушачи и кафеджии, а също така много обичаме да ходим на сладкарница. Специалност са ни всички странни убийства, които стават на територията на страната. Изкормени, изнасилени, с отрязани крайници и глави, изгорени, залети с киселина – това са моите клиенти. Добре е такива престъпления да се разкриват бързо, а също така медиите да не достигат до тях, за да не създават паника сред населението. Главното правило в работата ми е да говоря малко, а ако изобщо нещо говоря да не се разбира нищо от казаното. Най-големият ми враг е времето, а след това медиите, които свободно интерпретират всичко видяно и чуто. Като голяма пречка изтъквам бюрокрацията, която понякога ме задушава, но няма начин, защото от хилядолетия нищо в живота ни не се е променило. Все пак съм щастлив, че съм жив макар и да съм раняван, смених много министри и Главни секретари, но моята работа никой не я иска и аз май като баща ми съм несменяем. С колегите ми от отдела сме най-некорумпираните в системата на полицията, защото “клиенти” са ми само трупове. Не желая да ви разказвам с подробности за тях, защото, както ви обясних ми плащат да си върша работата и да си затварям устата. ... Валеше дъжд, а в трабанта се бяхме натъпкали и четиримата. Гоцев седеше до мен, а Емо и Колето отзад. Всички мълчахме и пушехме като стъклата бяха вдигнати, за да не влиза вода в колата. Все пак малко открехнах прозореца от моята страна, защото видимостта беше малка в купето и можеше да направим някоя беля. При изкопни работи над Костинброд, на два метра дълбочина, багер беше загребал човешки кости. Полицаите от града, след като ги бяха извикали, разчистили по добре и се натъкнали на десет скелета. По техни думи те били много “странни”. За мен няма нищо странно в един скелет, освен ако няма видим дефект по него, но реших да се доверя на тяхната преценка. Гоцев е най-възрастен от нас като веднъж вече беше напускал полицията, но аз го върнах. Преди година си оправи зъбите, защото по принцип те му бяха изпопадали и от време на време от едната страна на устните му се появяваше лига. Като говореше плюеше навсякъде в голям радиус, но това не беше от толкова голямо значение за нас. Той е гениален човек - енциклопедия, който се опираше винаги на чистата логиката. ... На бул. “ Обелско шосе ” спрях трабанта на червен светофар като колата, понеже е двутактова, заподскача нагоре-надолу. Светна зелено, аз включих на скорост и завих на дясно... Колето и Емил са големи професионалисти. Безспорно събираха най-добре доказателствен материал и части от трупове, ако се наложеше. Макар и да не бяха с медицинско образование, работата ни ги беше научила на това, което и добрите патоанатоми не можеха да правят. А на снимките, които правеха по време на разследванията можеше да им завиди всеки професионален фотограф. Моята работа беше да планирам действията на отдела и да го защитавам пред началниците. ... Пресякохме околовръстния път и в перспектива видяхме първите къщи на Костинброд. Преминахме бързо през града, като веднъж дори ни спряха колеги от КАТ, заради ограничение на скоростта, но като им се легитимирахме, бързо продължихме напред. След някакъв институт, завихме надясно като подскачахме по дупките на коларски път и видяхме в далечината огромен багер. Дъждът спираше и Гоцев отвори широко прозореца. Излезе голямо количество дим, а лицата ни удари приятен хлад. Полицаите бяха разпънали жълти ленти около огромен трап и ни гледаха безмълвно, докато паркирахме на близката полянка. Слязохме от автомобила и се разтъпкахме. Изваждахме чантите си, а до нас се доближи млад униформен лейтенант. Козирува неумело, след което ни поведе към изкопа. До него се беше подпрял на лопата някакъв тип с вид на алкохолик, който ни се представи като началник на бригадата, която

73

работеше там. Разказа ни как са започнали работа и как са открили костите. Погледнах в дупката, десет скелета лежаха в дрипи на около петдесет сантиметра един от друг. Това беше масов гроб, без съмнение, но кои бяха погребаните беше засега загадка. Започнах веднага да броя: един багерист, лейтенанта, двама общи работници и още трима полицаи. През това време Емо и Колето започнаха да се приготвят да снимат и събират доказателствен материал, а ние с Гоцев слязохме в ямата. Като за начало доста се изкаляхме и за това предупредихме колегите горе да внимават като се спускат при нас. С Гоцев сложихме ръкавиците и клекнахме до скелетите. За съжаление над нас се бяха надвесили лейтенанта и полицаите като внимателно гледаха какво правим. Е, така не се работеше, но не можех да ги изгоня. И без това не ме обичаха в системата на полицията – говореха за отдела ни, че сме безделници и какво ли още не. Присмиваха ми се, че съм завършил философия, че не съм учил в школата на МВР пет години, защото нямаха и най-малка представа с какво се занимавам. Гоцев сумтеше, докато Емил и Кольо снимаха и ровеха в пръстта. Погледнах колегата и го докоснах по ръката, а той тихо заговори: - Много странно...Това са военни униформи, но по тях липсват копчета и шевици. Някой ги е отстранил умишлено, а най-интересно от всичко е, че не са с обувки. Не е лошо да им пребъркаме джобовете. Той внимателно започна да разгръща дрехите , но нищо не откриваше. Погледна нагоре и видя полицаите, които любопитстваха, а лейтенанта ни попита: - Намерихте ли нещо! Въпросът беше зададен така сякаш се очакваше да сме открили куфарче с пари или нещо подобно. Разгледахме внимателно скелетите и не открихме куршуми, нараняване или нещо подобно. Химическия анализ щеше да си каже последната дума. Кимнах към Емил и му посочих мобилния си апарат. Той ме разбра, изправи се и се обади в патологията, за да дойде кола и да събере човешките останки. Все пак всичко беше някак странно, а и ни трябваше версия за пред хората. Не трябваше да се ширят слухове. За това с Гоцев се консултирахме на ухо, след което и четиримата си сложихме маски на лицата, а той заобяснява: - Вероятно това е масов гроб на около двеста години. Смятаме, че това са или болни от чума или от холера. Понеже бацилите на тези болести могат да съществуват дълго и в даден момент отново да започнат да действат, ще ви помоля всички тук да подпишете декларации, че не трябва да разпространявате информация за откритото от вас. Ако почувствате неразположение, лично трябва да ни потърсите, ще ви бъде дадена компетентна помощ. За да сте спокойни, ще ви кажа, че се натъкнахме на такъв гроб и в центъра на София преди няколко години – всички, които имаха досег с костите там са живи и здрави... Човекът с вид на пияница попита: - А там от какво бяха починали, какво открихте? Гоцев си вдигна маската и каза силно: - От чума! Всички подписаха декларации, а ние бяхме доволни от опашатата лъжа, която сътвори нашия колега. Той се усъвършенстваше все повече в “достоверни” истории, което говореше за богатото му въображение След около час пристигнаха патолозите, за да съберат костите, здрависахме се с тях. Май само те знаеха, че не сме безделници, а си вършим сериозно работата. Обяснихме им какво сме казали на хората и ги помолихме да направят спешно необходимите анализи на зловещата находка. Те останаха доволни, защото щяхме ние да направим целия доклад, а те само щяха да ни дадат до дни резултатите. Бяхме си свършили работата и се натъпкахме в трабанта, заедно с всичките ни чанти и веществен материал – плик с дрипи. Когато се спуснахме по пътя Гоцев помоли да спрем, бръкна в джоба си и ни показа две метални кръгчета: - От скелет номер две са. Намерих ги в един вътрешен джоб. Всеки от нас ги разгледа. Бяха монети като по тях се забелязваше много патина. Нямаше начин, понякога криехме доказателствен материал и не го описвахме. Това ни помагаше, защото можеше преди да свърши дадено разследване да изтече някоя важна информация. Знаех си, че колегата ще открие нещо, за това му подадох пликче и го помолих да прибере монетите. Като бивш кадър, който се е борил с иманярите, той беше

74

достатъчно на “ти” с материята и бях сигурен, че щеше да ги приведе в нужния за нас вид.

Малко по-късно в лабораторията Гоцев доволно се въртеше около разни стъкленици в лабораторията. И от двете страни на устата му течеше лига. С колегите го наблюдавахме как се движи около масата и приготвя шишетата с разтвори като накрая изля течност в легенче, колкото дланта му. И тримата се скупчихме около него. Аз го попитах; - Какво сипа? - Концентрирана азотна киселина, сега ще разберем какви са тия монети. Самата киселина беше с гаден мирис, но това не смущаваше колегата, който ловко пусна патинираните кръгчета вътре и веднага след това с дълга пинцета ги извади и ги постави във малка вана с друга течност. Изми внимателно ръцете си и тихо обясни: - Чиста вода, тя неутрализира киселината. Повтори още веднъж процедурата и изля киселината обратно в стъкленицата. Във ваната лежаха като нови нашите монети. Гоцев безстрашно бръкна с пръсти и ги постави в дланта си. Бяха се откроили образи и символи. Изглеждаха съвсем съвременно. Той ги остави на масата и изсумтя: - Райхсмарки! Сечени са през 1943 г. и нищо не струват като такива. В София можеш да си ги купиш на килограм за десет лева. Инфлационни са и единственото, което им придава тежест е пречупеният кръст в краката на орела. Все пак това може само да ни насочи към времето, когато са погребани хората, които открихме днес. За мен това са немски военни от втората световна война... Вдигнах веднага ръка и доближих пръст до устните си като изгледах един по един колегите. Изпратих Емил и Кольо при патоанатомите, за да се тушират бъдещи недоразумения, а ние с Гоцев се отправихме към кабинета ни, за да напишем първоначалния рапорт. Там ни чакаше изненада, даваха ни тежък случай, по който всички се бяха провалили. Включвахме се много късно, но нямаше начин, защото ни извика Главния секретар и ни накара веднага да се намесим. Изчакахме колегите да се приберат като решихме за момента да замразим случая със скелетите. Предадохме бързо написан доклад по този случай и заедно излязохме от министерството.

3 глава:Януари, 1943 г.

Фюрера не беше добър ловец, но обичаше природата. Царя го беше поканил на лов и те двамата с малка охранителна група, напредваха в планината. Годините не му тежаха, а и беше вегетарианец, което го правеше издръжлив по време на разходки от подобно естество. Той губеше войната и не се заблуждаваше, че агонията тепърва предстои. Изход нямаше, но и вече му беше все едно. Неговият народ го беше предал и не заслужаваше да им бъде водач. Беше ги повел към една нова епоха, беше ги накарал да повярват, че са господстваща нация, беше ги научил да се гордеят, че са велики... Ако не се бяха включили съюзниците щеше да е новият господар на света. Самите те го бяха излъгали, бяха жертвали народи и държави, които бавно той завладяваше, но и по този начин обезкръвяваше собственото си племе. Много късно осъзна грешките си, но играта трябваше да се играе до край и както се изразяваше неговия домакин Царя: “Който се страхува от мечки да не ходи в гората!”. Царя вдигна пред него пушката си и стреля. Явно не улучи, защото изруга и пречупи оръжието. Фюрера също се спря и почтително изчака приятеля си да зареди. Не, той не беше ловец и оставяше другите да стрелят вместо него. Продължиха отново по пътеката. Двадесет години беше се стремил да изчисти унижението от народа си, той самият се беше унижавал като младеж и не искаше това да се случва занапред. Предатели, всички бяха такива, всички до един! Италианеца също беше чиста проба мръсник и не можеше

75

да очаква, от негова страна, да спази, каквато и да е уговорка. Човек с комплекси, такъв беше мръсният жабар! Фюрера грабна клонка и започна лекичко да удря с нея по върховете на ботушите си. Беше му останал само Царя, нямаше друг приятел. Поне той не го лъжеше и му казваше всичко в очите и го чувстваше като брат. Беше дошъл тайно в неговата държава, защото не искаше да всява паника в армията. Царя отново стреля и този път улучи. Обърна се рязко, хвана го за ръка и му посочи гърчеща се купчинка на около сто метра напред. Извика нещо силно и веднага от храстите изскочиха хора, които се завтекоха напред, за да приберат раненото животно и Фюрера видя как го доубиха. Не беше важно каква е плячката, по интересно му беше с каква сръчност го довършиха. Дали той не беше много мек, може би трябваше така да се отнесе и към своите врагове, а не да ги изпраща в лагери, където да работят. Вече почти нямаше значение, трябваше само да помисли, дали да продължи войната или да предложи на съюзниците мир. Как ли щяха да го съдят един ден? И сега го наричаха чудовище в чужбина, но така бяха наричали и Наполеон, когато избиваше арабите и испанците! А сега... Във всеки случай никой вече не си спомняше за неговата кръвожадност. Не, той щеше да продължи войната, на всяка цена, а историята след време щеше да се произнесе кой е крив и кой прав. Царя прибра пред него пушката си в кожен калъф. И двамата имаха еднакви униформи на ловци, с ниско спуснати шапки и малки раници на гърба. Тук в тази малка страна му харесваше и не се притесняваше, че може да му бъде направен атентат или нещо подобно. Думата “бомбардировка” тук не съществуваше изобщо и в тази планина той виждаше спасителен райско място. Запътиха се по стръмна пътека и скоро влязоха в каменна, прилична хижа. В началото на годината зимата все още си беше зима. Щяха да седнат на топло и хубаво да си поприказват. Едва ли Царя разбираше какъв душевен оазис предлагаше на приятеля си. Изтупаха снега от ботушите в предверието, след което махнаха каскетите и раниците. Само шепа хора знаеха, че са заедно и можеха да се наслаждават на пълно спокойствие. Личните им ординарци им донесоха чисти дрехи и след като се измиха им помогнаха да се облекат. Фюрера не консумираше алкохол, но в компанията на Царя си позволяваше чаша вино. Приятелите похапнаха риба и картофи - съвсем обикновена храна и седнаха в две дълбоки кресла срещу огъня в камината. Фюрера по навик си оправи косата с рязко движение и двамата се засмяха, защото този му жест се беше превърнал в запазена марка. Веднага започнаха разговор, харесваше им да са заедно и да се обръщат един към друг на малки имена. Царя пръв попита, директно, как се развива войната: - Как е офанзивата, как се справяте? Те си говореха така все едно, че ставаше въпрос за партия шах. - Приятелю, нещата не са такива, каквито очаквах, но през пролетта ще контраатакуваме. По-голям проблем ми създават съюзниците и най-вече онази дебела свиня, отвъд протока! Представяш ли си, пие по бутилка уиски и пуши дебели пури, поне по десет на ден! Как ли върви народа му след него? Царя с удоволствие го слушаше и не го прекъсваше. Винаги се наслаждаваше на гладката му мисъл и цветистия език. Несъмнено това беше причината, заради която млади и стари му вярваха, макар че губеха войната. Фюрера продължи: - Трябваше да го срина със земята, трябваше... както и да е. Не искам да се заблуждаваме, нещата не са добри, но аз искам да ми обясниш, при положение, че си потомствен аристократ, имаш роднински връзки с краля отвъд протока, защо... отговори ми защо си на моя страна? Кажи ми също как така, аз долен плебей, мога да бъда на едно равнище с теб? Аз по природа съм мнителен човек, за това дори не се ожених, но отговори ми защо си на моя страна, та аз съм пропаднал човек според половината земно кълбо? Царя го гледаше с широко отворени очи. Въобще не си и представяше, че могат да стигнат до такива интимности. Харесваше наивността у приятеля си, но реши и той да бъде откровен с него. Все пак започна с шега: - Сигурно сме близки, защото и двамата имаме почти еднакви мустаци, а и аз не можах да бъда дълго ерген, както си ти! Сега ти се радвам, че можеш да си поживееш необвързан... Шегата се хареса на Фюрера, който вдигна веднага тост за мустаците и за заклетите ергени. Приятелите се посмяха от сърце и чак, когато опиха от чашите с вино Царя продължи:

76

- Никой не се ражда цар или слуга, докато не започне да го проумява. Аз разбрах, че съм със синя кръв на пет - шест години, но какво ми е по-различно от теб? Ти си се е родил нейде в провинцията и необезпокояван си играл с другите деца по прашните улици... Не, ти не знаеш какво е да си самотен, да те гледат под лупа и когато ти потекат сополите вместо да си ги изтриеш с кърпичка да те карат да се скриеш в някой ъгъл и внимателно да се почистваш, защото етикета не ти позволява да се издухаш шумно. Народа ми не ме обича, но ме харесва, защото често съм сред него, ходя сам в планината, храня се, с каквото намеря по време на път и не съм претенциозен. Той замлъкна и си допълни вино. Когато понечи да влее и на Фюрера видя ръката на приятеля си над чашата му. Взе една гарафа с вода и му я напълни, макар, че там имаше малко червена утайка. Царя продължи: - Ето виж: ти каза, че си плебей, но аз ти пълня чашата, за мен това е нормално и човешко – такива трябва да са човешките отношения. Ти до преди двадесет и пет години беше никой. Знаеш ли какво значи да си нищо? Точно това, за което ти говоря: един прост, обикновен човек, един от твоя народ. И ще ти обясня веднага защо не си понасям роднините, а пия и ям с теб на една маса... Царя стана рязко и метна малко дърво в огъня, след което се обърна и изкрещя: - Защото са лъжци! Защото преди четвърт век излъгаха царя на русите, че ще му помогнат, но просто го изтъргуваха. Предадоха го на комуняги и анархисти, а те: “ бум – бум “ - убиха него, жена му и децата му, макар че бяха братовчеди, почти братя... Ти много добре знаеш, че са и мои роднини. Кажи ми как да им вярвам, че няма да ме предадат на комунягите? Аз също имам деца, жена и ако трябва бих зарязал короната и двореца, всичко! Искам да не ме лъжат и да не бъда предаван – това е! А ти, взе нормално властта, поиска да освободиш народа си от оковите на миналото и макар че нямаш синя кръв си водач, а аз харесвам водачите. Наричат те демагог, а те какви са? Стоят си в двореца и кроят интриги, а ти се хвана на играта им. Аз мислех, че се досещаш какво правят, защото толкова лесно ти предоставяха позиции, даваха ти се нови и нови земи... Повярвай, че са го мислили с години и дори да имахте потомствен император и него щяха да хвърлят в огъня, но... откриха теб. Това ме отврати, това ме накара да бъда близо до теб в такива моменти. Може би още от самото начало съм бил на грешната страна, но това е лично мой избор. Искам един ден историята да ме определи не като баща на нацията, а като един от нацията! Фюрера го слушаше изумен! Никога не бе си мислел, че и други споделят неговото мнение относно политиката и хората. Вярваше, че ако има принц от приказките то той стои пред него, безстрашен, с чиста съвест и... беден. Закле се на момента, че ще му помага винаги, когато се наложи. Царя нервно седна до него и преполови чашата с вино, след което на свой ред попита: - А ти, най-голямото “чудовище” на Европа, което избива по концентрационни лагери хора как стигна до тук? И от къде е тази бясна ненавист към юдеите? - На двата въпроса ще ти дам два отговора, а ти прецени, но ще започна от втория Фюрера си наля от гарафата чаша вода и продължи: - Аз стигнах до тук благодарение на твърда и постоянна политика. През годините ме наричаха палячо, слабоумен, но аз ще задам следния въпрос: а нима един народ може да върви след един побъркан? Погледни ме, хубаво ме погледни! Аз направих моя арийски народ горд, един народ непобедим, но, както ти каза се подлъгах. Отначало се чудех защо покорявам държави без да получавам отпор? Беше като наркотик, спираш да мислиш негативно, вървиш само напред... Да, вече знам и ти си прав, всичко беше театър, а на мен дадоха главната роля – на демона. В началото на трийсетте години предложих на юдеите да се съюзим, да се “отворят” към народа, но те само говореха, че едва ли ще бъда водач повече от година - две, обърнаха ми гръб и ми се присмяха. Срещу обещания на Америка, че един ден ще имат собствена държава те наляха всичките си пари в икономиката й. Повярвай ми, не Президента изправи държавата си, след рецесията, а юдеите! Няма да се учудя ако те имат пръст при кризата на фондовия пазар, преди петнадесет години, който се беше оказал по-изгоден от лихварството им! Но не заради това не понасям юдеите. Ще ти разкажа нещо, но нека си остане между нас, защото звучи ужасно. Аз съм роден в малко градче, където имаше и синагога. Баща ми замина за няколко дена по работа, а мама при свои роднини. Останах сам, това се случи покрай някакъв юдейски празник. Играех с децата на улицата, когато главният равин ме набеди, че съм хвърлял камъни по къщата му. На другия ден се разбра, че ме е сбъркал с друго дете, но тогава той ме затвори за една нощ в синагогата, защото още не

77

знаеше истината. В синагогата беше студено, а аз умирах от глад. Щурах се, но нищо не можах да намеря за ядене. Накрая случайно попаднах на желязно сандъче. Отворих го и видях малки парченца кожа, съвсем малки, колкото нокът. Не бяха много, може би половин или една детска шепа... Както се досещаш ги изядох, легнах в един ъгъл, а на сутринта равина се появи. Извини ми се и каза, че ме е объркал, а после ме попита дали съм гладен. Казах му че съм ял от едно сандъче кожички. Заведох го и му го показах, а той някак си в първия миг се стресна, но после ме успокои, че господ дава това, което има. Аз се усъмних, че нещо не е редно и разказах на познатите ми юдейски деца на улицата какво съм намерил в сандъчето през нощта, но не им казах, че съм ял от него. Те ми обясниха, че това са, че това са... кожички от... обрязване. Представяш ли си, бях ял части от юдейски... Кажи ми, може ли да вярвам на такива хора, мога ли да им имам доверие? Този път Царя слушаше и смяташе, че до него седи един тъжен човек. Човек, който си има собствена философия, но поне си държи на думата. Фюрера обаче продължи: - Кажи ми, ти ако имаш десет слуги, не им плащаш нищо, а те ти работят ще ги убиеш ли? - Едва ли. Ще ги пазя и ще гледам да ги ползвам, колкото мога. - Тогава как си представяш, че аз избивам ето така, с чиста ръка хора в лагери? Дали изглеждам като глупак? Бъди сигурен, че войната свърши ли ще ми бъдат лепнати най-ужасните престъпления... А ти ще бъдеш добрия приятел на чудовището, т.е. аз, за което ще те осъдят, ще те показват като чучело! Ще погнат семейството ти... Царя разбра, че това е чистата истина. Трябваше да защити семейството си, а от думите на Фюрера разбра само едно: войната щеше да бъде изгубена! Какво щеше да стане с народа му? Погледна към събеседника си, той се беше загледал в огъня и явно го глождеше някаква мисъл. На другия ден се събудиха рано и седнаха около масата във всекидневната. Адютантите им бяха сложили закуска и чай, които разпалиха апетита им . И двамата закусиха добре като си разказваха всекидневни случки и весели истории. Сякаш вчерашният разговор не се беше състоял. Раздигнаха им масата и те пожелаха да останат отново сами. Фюрера приближи стола си до Царя и започна да му говори тихо: - Цяла нощ не съм спал. Разсъждавах върху положението и имам готов план как да се измъкнем от ситуацията. Той стана, отиде до камината и метна цепеница в огъня, върна се и седна отново на мястото си. - Предлагам ти да изчезнем от очите на света! Разбира се, че ми е мил живота, а както се досещам и твоя. Ще дойде време, когато няма да се знае “кой е цар и кой слуга”, чел си го в библията. Ще се броят трупове, ще ми лепнат най-тежки обвинения - не можем да се залъгваме, загубихме борбата! Аз водих отбранителна война, макар че изглеждаше обратното – бий, за да те не те бият! Изпреварвах съперниците си, но явно врагът беше много коварен и по-силен от мен. Искам да те попитам нещо, а ти се напрегни и ми отговори, както ти подсказва фантазията. Знаеш ли къде съм в момента? Царя го погледна учудено и каза: - Естествено, че си при мен - в моята ловна хижа и вчера гърмяхме дивеч! Фюрера се усмихна загадъчно, леко отметна перчема си, след което продължи, така че дори и някой да ги подслушва пак да не разбира за какво става дума: - Скъпи приятелю, не мислиш разчупено. Аз съм в моята държава и ръководя, за сега, успешна война с неясен край. Аз се показвам пред хората, пред военните, срещам се с деца – просто съм си там. Всички велики политици и военни са имали двойници. Аз дълго се чудех как да бъда на много места едновременно и реших, че това е най-добрия начин. Само двама души знаят затова, а сега вече станаха трима. Искам да видя до къде ще стигне войната и за това ще остана до край, но не бих позволил моята идея да отиде в небитието. Предлагам ти и ти да изчезнеш завинаги. Знам, че имаш жена, деца, роднини, но е по-добре ти да се оттеглиш достойно от сцената, за да не ги пожертваш. Те са невинни и никой няма да ги закачи. Моето разузнаване счита, че най-много ще бъде гонен твоя брат, защото в момента граби от хазната ти, а ти си затваряш очите. Тъй че ако някой бъде съден и жертван ще е той. Едва ли невръстните ти деца ще бъдат преследвани. Помисли си за шока по целия свят ако ти внезапно да речем... починеш? Така най-добре ще разбереш кои са ти приятели и кои врагове, така ще ти се разкрият всички загадки за твоите приближени! Ще знаеш кой те е обичал и кой те е мразил! Нима никога не си мечтал да знаеш кой ти е верен и кой те е предал?

78

Царя го гледаше стъписан и дори ужасен, но Фюрера, както винаги, говореше спокойно и увлекателно. Сякаш някаква нова и фантастична книга разгръщаше сама своите страници, но той не можеше да я прочете, а много му се искаше. - И как ще стане това? Фюрера се усмихна и доволно забарабани по масата. Когато му играеха по свирката това му доставяше удоволствие. - Ще ти намеря двойник, имам много богат избор на материал, но има още едно “но”. Всичко трябва да стане в пълна тайна. Аз ще подготвя двойника ти, а твоята задача ще бъде като започнеш нов живот, в най-кратки срокове да подготвиш почвата, за да ме посрещнеш някъде по света. Знам, че ще ти е трудно да измамиш близките си, но така е по-добре. Те ще останат живи и няма да им се случи същото, което се случи с царя на русите и семейството му. Надали е хубаво банда комуняги да ви унищожи като род. Аз знам, че вие много държите на своята национална идентичност. Аз си тръгвам днес след обед и ти давам срок от три седмици да мислиш. Моята е лесна, както се каза аз съм ерген. Е, живея с една жена, но ми е по-лесно да се скрия. По-трудно ще е за теб да се разделиш с всичко, което имаш. Приятелю, давам ти този срок не заради друго, а защото ми трябва технологично време, за да ти подготвя необходимата легенда. Ще ти трябва и на теб време, за да проведеш не малко разговори с твоите братовчеди на континента. Те трябва да дадат гаранции за семейството ти в случай, че нещо се случи с теб. Трябва да си много учтив и дискретен, защото не е лесно в тези години да печелиш приятели. За съжаление сега всеки е враг на всеки и не е елементарна задача да накараш някого да ти повярва и помогне. Смятам, че успешно можеш да се обърнеш към Иберийския крал, защото той е умен и сговорчив. В никакъв случай недей да водиш разговори отвъд протока - там те мразят и ти сам го знаеш. Виждам, че не можеш да вземеш все още решение, но ти нямаш много време и пътища, за това бъди готов на всичко, а и аз разчитам на теб. Повярвай ми, че ще бъдеш подсигурен до края на живота си, а твоето семейство ще бъде подкрепяно, макар и тайно. -Аз пък имам молба към теб, която няма нищо общо с разговора до тук: да не закачаме юдеите в моята държава. - Никога не съм “закачал” юдеите, а съм ги карал просто да изкарват с честен труд хляба си. Добре, разбирам те, така да бъде, но това ще касае само тези от тях, които са в старата територия, а не в ново присъединената към страната ти. Така и вълка ще е сит и агнето цяло! Фюрера и Царя се сбогуваха сърдечно. Всеки мислеше за себе си, но между тях вече лежеше една голяма тайна, тайна, която щеше да ги свърже завинаги.

4 глава:Спешен случай

... Полицаите от “Тежки криминални престъпления” го бяха кръстили Човека със сърпа. Вилнееше из София вече няколко месеца и разпаряше коремите на невинни гражданки, а може би не чак толкова невинни, а и не ни беше ясно дали действаше със сърп. При аутопсиите ъгълът на пробождане и пораженията говореха за крив нож или нещо подобно. Визитката му оставаше винаги ясна: бъркаше и вадеше с ръка червата на жертвите. Най-трудно бе да се скрият подробности от медиите – враг номер едно за полицията. За съжаление накрая истината лъсна и се наложи да се намесим. Просто злият гений искаше да блесне и един гол труп беше открит в градинката до бул. “Прага”. За всеки случай беше извадил и сърцето през коремната кухина, което се крепеше само на кръвоносните съдове... ... Слънцето напичаше приятно и ние бяхме разпънали параван на местопрестъплението, точно до катерушките. Колето и Емил сновяха в близост до мъртвата жена. Забравих да уточня, че жертвите бяха само жени, медицински работници - санитарки, сестри, докторки от различни учреждения, които нямаха нищо общо помежду си. До сега с тях се занимаваха само колегите от “криминалната”, но това явно не даде резултат, защото Главният секретар ни изпрати там по спешност. Гоцев събираше всичко в радиус от няколко метра по земята и си мърмореше, както винаги нещо под носа. Докато Емо снимаше, Кольо се приближи до мен и каза:

79

- Не е убита тук, определено е донесена отнякъде. Нещата са доста лоши и не зная защо не са ни извикали досега. Огледът почти свършваше и четиримата се заехме с трупа. Сложихме по една маска и се надвесихме над мъртвата жена. Леко беше започнала да се разлага. ... Всеки масов убиец имаше свой почерк, той си беше като негова запазена марка. Оставяше определени улики, които да дразнят противника, т.е. нас. Обичах да откривам такива “визитни картички”. Затова злодеите рано или късно или сами се предаваха, или биваха разкривани. За съжаление, така беше в другите държави, но нашият манталитет си оставаше ориенталски и убийствата ни бяха винаги по-първични, донякъде без “визитка”... Емил, с дясната си ръка, беше хванал сърцето и го вдигна внимателно над гърдите на жертвата, a Кольо веднага започна да снима. Същото повторихме и с червата, прегледахме нокти, очи и коса. Пробите, които събрахме, запечатахме и прибрахме в чантите. Внимателно вкарахме органите в тялото и залепихме раните със специална лепенка. Обърнахме внимателно тялото като го разгледахме и отзад. Дойде времето на колегите от “трупарката”, които натовариха тялото и с типичното си весело настроение потеглиха към моргата. Свалихме ръкавиците и маските, прибрахме ги в найлонов плик и го изхвърлихме в най-близкия контейнер за боклук. Оттук насетне не ни остана нищо друго освен да седнем в някоя сладкарница и да си разпределим задачите. Поръчахме си боза, кола, торти, тулумбички и се разположихме удобно. В някои сладкарници имаше много малки маси, но сега попаднахме на нужното място. Бяхме се скрили в един ъгъл, на сепаре, като извадихме папките. Гоцев беше събрал всички документи за убийствата и ни раздаде по един пакет. Сервитьорката се появи и ни остави поръчката, а ние разгърнахме документите. На мен се паднаха две от убийствата: едното в кв. “Борово”, а другото в кв. “Гоце Делчев”. Те бяха и първите. Сърпа отвличаше жертвите, а след два дена полицията ги откриваше. Отначало не бяха направили връзка с работата им, но когато намериха за шест месеца шест убити жени, постепенно бяха стигнали до най-верния извод. Имаше и остатъци от кръв под ноктите на убитите, открита беше и сперма, като те бяха доказано от един човек. Поне индиректно го познавахме, като биология и химия, но само това. От “Тежки престъпления” си бяха свършили много съвестно работата, бяха направили много, но за съжаление убиецът не беше разкрит и следствието тъпчеше на едно място. Както и днес, труповете на жертвите бяха пренасяни и нямаше никаква връзка с работно място или дом. Жените не бяха красавици, при някои от тях дори не беше установен полов контакт. Снимките от местопрестъпленията бяха прекрасни. Затворихме папките и Гоцев ги прибра. Това бяха секретни материали и подлежаха на връщане. Всеки от нас си извади на лист, каквото му трябваше. Запалихме по цигара и си поръчахме кафе. В смъртта няма нищо красиво, директно ви го казвам! Емил започна пръв: - Моите жертви са намерени в кв. “Дружба” и в циганската махала - до Аерогарата. Няма връзка между жертвите, не се познават и са живели в различни райони на града. Работили са в лечебни заведения, които също нямат допир и са в различни части на София. Следваше едно хубаво описание на черва, което си го знаехме. На Кольо жертвите бяха открити в кварталите “Хаджи Димитър” и “Орландовци”, пак без никаква връзка, а на всичкото отгоре работеха отново в различни медицински заведения. Труповете, разбира се, бяха пренасяни и поставяни внимателно по гръб, никога по очи, което говореше, че убиецът се е наслаждавал до последно на “творението” си. Моите бяха открити в южните квартали и вече ви описах как стоят нещата. Със седмата жертва се занимавахме днес и имахме пресени следи. Хаосът беше пълен и ние се опитвахме да намерим някаква логика в цялата ситуация. Едно беше ясно, според Емил, че връзка между жените няма, имало е борба за живот, всички имаха допирни точки с медицината и телата им бяха пренасяни след смъртта им. Насочихме поглед към Гоцев, защото той единствен не участваше в дискусията. Лека лига се стичаше от едната страна на устата му. Изтри я бързо с ръкав и започна: - На пръв поглед няма никаква връзка между случаите. От документите на колегите от “Тежките криминални” се разбираше, че са търсили разярен пациент, корупция под някаква форма. Има ли са заподозрени още в самото начало, но след това те са отпаднали и са оставили на самотек нещата – чакали са убиецът да се издъни. Както

80

обичам да казвам, всеки убиец оставя някакво послание и ние трябва да го открием – определено за сериозния престъпник това е голямата игра! Той млъкна, отпи от кафето си и запали нова цигара. Аз започнах да горя в пепелника това, което си бях записал и казах: - Посланието му е много точно и ясно: “Елате и ме хванете!” Оставил ни е много следи, едва ли има друг да е оставял толкова. Вероятно Сърпа не е много наред, но ни представя като в математиката неизвестни и известни. Ние просто трябва да открием формулата и да решим уравнението. Предлагам да потърсим нещо, което досега не е било открито като връзка. Да видим първо датите, аз лично не виждам нищо, което да говори за цикличност. Цикличност, значеше да речем на определена дата, само събота или неделя, рожден ден и прочее. Действително, нямаше нищо като начална точка, освен че на месец биваха убивани по две жени. Това го виждахме, а и колегите от “Тежките” го знаеха и го бяха отбелязвали неведнъж. Емил мълчеше, мълчеше и Гоцев. Започнахме да правим най-невероятни предположения, така се раждаше истината. Кольо даже успя да се пошегува като предложи, че извънземните вършат тая работа и е по-правилно да казваме не Сърпа, а Поразяващия лъч. Това бе само разбира се шега и ние се поотпуснахме, но не беше проява на цинизъм. Спряхме за момент с догадките и доизгорихме, каквото бяхме писали до момента. Гоцев помоли да млъкнем. Запалихме цигари и замълчахме. Сервитьорката взе празните чаши и чинии, както и пълния с остатъци от изгорена хартия пепелник. Изведнъж Гоцев стана рязко, изправи се и изскочи от сладкарницата. След две минути се върна, като стискаше нагъната карта на София. Разстла я със замах и започна да отбелязва местата, където бяха открити жертвите. Накрая със задоволство отсече: - Колеги, трябва да очакваме още едно убийство, и то в най-скоро време! Кольо го прекъсна: - То е естествено, като гледам какво става от половин година, но явно имаш нещо друго предвид. Гоцев доволно потри ръце и изсумтя: - Да, ама аз знам къде ще стане следващото убийство и ако не хванем Сърпа, се досещам на къде ще се насочи после той. Ох, колко сме били глупави! Направо не мога да повярвам... има само едно лошо нещо, че не мога да локализирам точното място. Мога да се обзаложа, че тук няма мотив – просто игра.. Време беше да се намеся, нали бях шефът, макар че Гоцев беше гениален мозък и вървеше няколко стъпки пред нас. - Гоцев, казвай каквото имаш да казваш и ни обяснявай по-просто. - Следващата жертва ще я намерим отново в центъра на града и това е капан за Сърпа, той сам го знае и според мен иска да го открием. Жертвите са били оставяни в близки райони, но като цяло по двойки през една улици или булевард, в квартали, които са един до друг. Кв.“Дружба” – Аерогара, т.е. дели ги бул. “ Искърско шосе”, кв. “Хаджи Димитър” – кв. “Орландовци”, разбира се говорим за ул. “Резбарска” и кв.“Борово” – кв.“Гоце Делчев” по средата им е бул. “България”. Ето вижте, тук и тук, и тук... Ако не го хванем ще мята трупове в кварталите “Надежда” – “Толстой” или по “Люлин” - “Модерно предградие”, схващате ли мисълта ми. Много си го биваше, просто нямаше грешка. Все пак го попитах: - А това, че е имал полов контакт с жените ? Имало е борба, носене на трупа... - Всичко е за заблуда на противника, т.е. на нас. За пренасянето на телата няма спор, защото той е убивал на едно място, а ги отнася на друго, за да ни поставя гатанки. За спермата и кръвта си е просто за отвличане на вниманието, а може би и за удоволствие... Както казахме, имаме задача с известни и неизвестни, от което е по-важна формулата за решаване. Днес имаме седма жертва, намерихме я в центъра на града, можем да предположим къде ще бъде следващата. Изваденото сърце е достатъчно като послание. Сърпа иска да ни каже, че ще направи следващия удар в сърцето на София и ако приемем, че градинката на бул. “Прага” е оградена от четири булеварда, то трябва да намерим следващата убита съвсем наблизо, както го е правил до сега. Сигурен съм, че до две седмици ще имаме нова жертва. Както винаги, стояхме шокирани и в същото време гледахме с възхищение Гоцев. Извадихме по още един пакет цигари и аз станах да поръчам още кафе. Гоцев отказа и поиска чай. Според Емил тактиката ни трябваше да бъде на “лошото и доброто ченге” в български

81

вариант, с което се съгласиха всички. Сега беше мой ред да кажа какво ще последва оттук насетне. - Ще го разгневим, много ще го ядосаме, но това трябва да го съгласуваме с Главния секретар и министъра. Ще им обясня как стоят нещата, но само толкова, колкото трябва да знаят. Ще направим необходимата подготовка и най-вероятно ще се обърнем към отряда на “касапите”. Те единствено могат да подготвят нужната разстановка и да осигурят сигурност на хората в центъра на града. Нашият план има един единствен недостатък, защото ще трябва да чакаме осма жертва. Неприятно е, но това ще го знаем само четиримата. Просто няма за какво друго да се хванем. Гоцев се нацупи, а аз продължих: - Не ме разбирай неправилно, искам да кажа, че чудеса не стават и нямаме друга алтернатива и друга сламка, за която да се хванем. Представи си, че това е просто съвпадение? Какво правим, а ? Вярно, че почти не сме губили битка до сега, но е по-добре да предизвикаш играта и тя да се играе по твоите правила, отколкото да подскачаш по свирката на някой друг, както е било досега. Факт е, че нямаме друго, за което да се хванем, но пък ако нищо не стане до две седмици, ще търсим друг път. Във всеки случай, имаме срещу себе си не просто луд, а остър ум, който е решил да наглася нещата като в американско романче. Държавата ни е твърде малка, за да допускаме подобни чудовища да ходят необезпокоявани по земята. И четиримата вдигнахме ръка, което значеше само едно, че влизаме смело в играта. Събрахме картата от масата, платихме си сметката и излязохме на улицата. Разбрахме се да спрем да работим по всичко, което не засяга случая като се заемем само със Сърпа. Най-много обичах ударите под кръста и се надявах да нанесем първи такъв. Докопахме се до трабанта ми в навалицата от паркирани коли и се напъхахме в него, след което бавно потеглихме към министерството. Все пак трябваше да изготвим доклади и да свършим бюрократичната работа.

Главният секретар пушеше доволно и поглаждаше късата си коса. Поне с него се работеше по-лесно и нямаше нужда да се разправям с министъра, както преди. Той си беше медийна звезда и гледаше да участва във всяко разследване. Имахме коректни отношения, а и той ми имаше голямо доверие. - И какво – започна големият началник - искаш да ми кажеш, че трябва да изчакаме да изтрепват хората из града ? Пък и тази теория за “улиците и булевардите” ми се вижда доста мъглява, на мен повече ми харесва идеята за отмъщение. Знаех, че тази идея си я биваше, но според мен издишаше отвсякъде. - Г-н секретар, много лесно излиза варианта за отмъщение, но и колегите от “Тежки криминални” нищо не свършиха по него за шест месеца, пък времето лети. Какво можем да направим, при положение, че нямаме следа? Остава само да чакаме или да действаме по плана, който ви начертах. Ще трябва да използваме медиите. Те и без това са достатъчно нахални... Тук Главният секретар ме прекъсна с по-твърд тон: - Димов, медиите са ни приятел, а не враг! Аз знам какви си ги вършил преди и как си пускал фалшива информация... - Да, така е, но винаги съм печелил! Никога никой не ми се е сърдил от вестникарите... - Не ти се е сърдил, защото и до момента никой не знае, че въобще съществуваш. Не ща да лъжеш и да дезинформираш! “Студената война” свърши преди бая време. Предлагам ти най-правилната сделка: ако се изложиш, лично ще се появиш по телевизията да даваш обяснения и после ще те уволня, така да знаеш! В същото време на ум продължих: “ А ако сполучиш, аз ще се пъча на големия екран !”. Не ми беше за пръв път да попадам в подобна ситуация. Изгасих цигарата си в пепелника до мен и казах с най-невинен тон: - Имаме сделката! Ще поема отговорност за всичко и ако стане “сакатлък” - аз ще се поема отговорността. - И да знаеш, че ще те уволня! Все пак мисля, че трябва да поработите по версията за отмъщение, по-ми се вижда надеждна. Поисках и от Института по психология да ми изготвят “портрет” на убиеца. С него са работили и от “Тежка криминална”. Тук вече не издържах: - Ако разчитам на разни измишльотини, тип “американски психарии”, досега щяха нас да са ни избили като пилета. Ще Ви кажа само, че навремето ме скъсаха на изпита по психология, същите тези психолози. По-добре да си работя на тъмно и да не си

82

представям мъж, самотник, дето баща му го е бил, а майка му го е изнасилвала, но е бил отличник и е душил котките из махалата. Главният секретар видимо се оживи: - Значи си разглеждал профила на убиеца, точно това са написали за него те! - Не, не съм го виждал, но това съм го чел за всички чудовища – то е просто клише. Тръгнете по улицата и се опитайте да го откроите от тълпата, как ще стане това – никак! Психолозите и психиатрите могат да му припишат всички грехове на света, но си стоят в малките топли стаички и не излизат на улицата, за да видят каква е ситуацията, защото на нея се води война. Ще допълня само, че си имаме работа с много опасен човек и от нас зависи с цената на какво ще го спрем. Може да изглеждаме като изроди и да сме прежалили, в перспектива, още една жена в града, но ако не действаме, след това ще имаме още десет трупа. Не, предпочитам да си свърша сам работата, но само ако имам Вашата подкрепа. Големият шеф също загаси цигарата си, поглади наболата си брада и каза: - Прави каквото искаш и както искаш, но само да се издъниш, ти ще опереш пешкира! Станах, благодарих му и почти бях стигнал до вратата, когато той ме спря: - Димов, абе вие във вашата стая не си ли говорите, само мълчите? Обърнах се като замислено го погледнах, след което казах: - Само мълчим! – и излязох. Явно отново ни подслушваха, но това не беше толкова важно, а и не ми беше за пръв път. Ядоса ме откровената наглост на въпроса. Тук нямаше намек , защото се правеше чист извод. От кабинета на секретаря до моята стая имаше коридор и още два етажа. Изобщо игнорирах асансьора и бавно слязох надолу. Интересно ми беше защо на шефовете винаги офисите им бяха нависоко? Може би, защото при пожар трябваше да имат по-малко възможност за бягство от сградата! Ох, колко съм мъдър! Когато влязох в офиса ми заварих колегите да пишат. Веднага вдигнаха едновременно глави. Отправих се към бюрото и извадих лист хартия, след което написах едно изречение и го показах на всички. Кольо ми отговори, а после Емо и Гоцев. “Поговорихме” в пълно мълчание, скъсахме листовете и ги изгорихме. Колегите направиха кафе, вече бяха напълнили цял пепелник с фасове. Аз седнах пред компютъра и написах кратък доклад. Забравих да ви кажа, че ни дадоха преди три години по-голяма стая с четири бюра и компютри. Подписахме всички доклади и изпратихме Емил да ги занесе на секретарите на Главния и на министъра. Извадих от сейфа си стар мобилен апарат и го заредих с една предплатена карта. Изчаках да се заредят телефонните номера и пуснах кратък SMS. След около две минути получих отговор. Написах на чист лист изречение и го показах на Колето и Гоцев, след което извадих картата от мобилното апаратче и ги прибрах пак в касата. Емил си дойде и след няколко минути четиримата бяхме пред министерството. - Къде ще бъде срещата? – попита любопитно Гоцев. Той до сега никога не беше работил с “касапите” и искаше да ги види в действие. Останалите ги познавахме добре и не бяхме се виждали с тях, откакто ме раниха преди години. С шефа на “касапите” си пращахме “писъмца” само по празниците, и то от нормалните си карти, но имахме уговорка да се търсим по специален ред при нужда, както стана сега. С колегите се настанихме в неголямо открито кафе срещу Спортната палата и зачакахме. Поръчахме си кола и сандвичи. Тъкмо привършвахме с яденето, когато до нас седна дребно човече, с белези от изгаряне по ръцете. Гоцев вдигна глава, като явно си помисли, че е някой навлек, но след като видя, че се здрависваме, се нареди след нас и се представи. Беше видимо разочарован, защото очакваше шефа на “касапите” да е някой як, холивудски тип - мъжага. Не, не беше такъв, но той и хората му бяха изключително хладнокръвни и смели. Винаги влизаха първи в боя и не мислеха за отстъпление. Изпращаха ги, където полицаи и разни специални отряди не можеха да се справят. Всеки път постигаха отличен резултат! Гоцев съвсем се изуми, когато човечето с тънък глас попита: - А за мен лимонада ? Развеселих се неимоверно и му отговорих: - Няма лимонада за лоши чичковци като теб! Ако искаш малка бира ? - Не, не ща. Само питам, ама щом искате, ми вземете един сок.

83

“Касапите” също бяха некорумпирани като нас, защото около тях имаше само трупове. Стана ми неудобно и се наредих на опашката, пред караваната, след две девойки. Когато се върнах, четиримата най-дружески си говореха и пушеха цигари. Знаете ли как се запознах с шефа на “касапите” преди години? В ръката си той държеше отрязана човешка глава, а с другата мъкнеше за крака един дето с още трима души държаха за заложници някакви хора в хасковско село. Беше оплискан целия в кръв. В един момент ме погледна през кордона от полицаи, пусна главата на земята и както ръката му беше кървава, я избърса в ризата си. Главата беше на един от заложниците. Малко преди това касапите бяха избили останалите гадове. Те всъщност не бяха терористи, а обикновени “бизнесмени” - наркопласьори. Тогава аз спретнах на “касапите” такова “алиби”, че те още продължават да са ми длъжници. В този момент половината полицаи от кордона, който бяха направили започнаха да повръщат, а аз невъзмутимо протегнах ръка и му се представих: - Димов, приятно ми е! - И на мен също! Викай ми Кожата! – взе ръката ми, раздруса я, вдигна отрязаната глава и продължи към полицейските коли. Какви сладки спомени... Тогава с Колето и Емил бяхме още начинаещи, но вече имахме добри връзки с “касапите”. Кожата беше дребен, но физически як. Говореше се, че бил удушил крадец, който се вмъкнал у тях и по грешка подпалил къщата му. Докато Кожата го душил, изгоряло цялото му семейство. Тогава получил изгарянията по ръцете си и му се повредили гласните струни, но това си беше в сферата на клюките и приказките, а и аз никога не се осмелих да го питам за тези толкова интимни неща. Само зная, че сега живееше сам, гледаше две котки, а в събота и неделя ходеше пред Народния театър и играеше шах с пенсионерите. Веднъж Кольо и Емо тайно го наблюдавали и казаха, че е добър, но винаги опропастявал накрая партията. В едно можете да бъдете сигурни, че като полицай беше безпогрешен и хладнокръвен. Кожата си пиеше сока и разказваше на Гоцев за двете си котки в къщи. Отдалече изглеждаха като баща и син и явно много бързо си бяха допаднали. Изпуших си цигарата и се намесих в разговора. - Кожа, трябваш ни за една работа, но те молим за пълна дискретност. - Е, имаш думата ми! – изврещя малкото човече. - Първо ми кажи с колко човека разполагаш. - Дванадесет с мен. - Това, което искам да знаеш е, че ще залавяме Сърпа – оня дето разпаря жените. - Аха, знам го от сводките. Ние с моите хора му водим паралелно досие, такава ни е практиката. Просто следим какви са погромите му и при необходимост се намесваме, без да питаме много. За четвърт век такъв изрод не е имало в страната. Шефът на “касапите” доволно се почеса по темето и изпука пръстите си. Гледаше ме особено и се притеснявах, че ще ме кара да сключвам сделка и с него. Леко присви оченце като стар лихвар и тихичко рече: - Но, момчета, имам едно условие. То е много лесно изпълнимо... - Кожа – извиках развеселен, - това е корупция. Днес Главният секретар ми предложи сделка, а сега и ти. Вие няма ли да работите за благото на народа? Колегата в един миг спря да се движи и сякаш стана друг. Изгледа ни един по един и добави шепнешком: - Хващаме го дружно, а аз лично го убивам. Това е сделката и не търпя възражения. Главният секретар ми се обади и каза, че трябва да ви помогнем, но помощта може да бъде различна... сама по себе си. Вариант едно: вършим всичко през пръсти и не си даваме зор – изпускаме го “случайно”. Вариант две, казвате къде да го хванем и аз ще се погрижа така за нещата, че да го уловим. Вие няма да носите никаква отговорност след случката, но искам живота му! Гоцев, Емил и Кольо се бяха вторачили в мен изпитателно. Кожата беше зареял поглед някъде в парка. Това, което се очакваше от мен, беше да престъпя закона. Вдигнах ръка и погледнах колегите. И тримата вдигнаха ръка, което донякъде ме успокои. Все пак имах гадно чувство в душата. Те усетиха колебанието в мен и Гоцев пръв заговори: - Ние сме заедно от толкова време. Не мисля, че подобен индивид спокойно може да се разхожда на свобода с мастити адвокати, с тъпи усмивки, които да се опитват да обясняват колко ни е лоша държавата и как действията му са плод от травми в ранното детството. Вярно, че е човек, но и жените, които изби са хора и заслужават възмездие. Аз лично нямам никакви скрупули ако...

84

Емил и Кольо ми се усмихнаха окуражаващо и запалиха спокойно по една цигара. Имаше логика пък и щеше да ми се спести цял тон бумащина. Да, по принцип беше така, но не съвсем, защото ако Главният секретар пожелаеше да присъства на залавянето, щяха да възникнат трудности. И аз запалих цигара, след което казах: - Ами ако се появи големият шеф на “работната площадка”, какво ще правим? Кожата ме потупа по коляното и заяви: - Имай ми безкрайно доверие, реномето ти няма да пострада и ще стане така, че никой нищо няма да разбере. Моите условия са две: искам лично да го убия и вие да му направите след това аутопсията. Капиш ? Ако не разбираш италиански да ти помогна ? Разбирах, че съм притиснат до стената и че само чист късмет можеше да ми помогне, но нямах избор. Въздъхнах и казах: - Пълна дискретност и всичко да е под мое командване, дори и ти преминаваш под него. Анадъмо, или не знаеш турски ? - Знам и разбирам. От този момент, до хващането на Сърпа, ще ти се подчинявам напълно. Имах му вяра. Потупах го по гърба, станах и отидох до караваната за още кафе и сок. Обърнах се и видях как четиримата отново бяха започнали да си говорят дружески. Явно Гоцев и Кожата много се бяха харесали, защото се побутваха с юмрук по раменете и се смееха. Поднесох напитките и седнах на масичката. Време беше да изложа плана за действие: - По сметки на Гоцев следващата жертва ще ни бъде подхвърлена в близост до градинката, където намерихме последната убита жена. Вие сте дванадесет човека, а ние четирима. Това не е достатъчно да имаме поглед над района. Предпочитам Гоцев да ти развие своята теория и след това ще обсъдим разположението на нашите сили. Колегата накратко му обясни как е стигнал до извода, че Сърпа ще подхвърли ново тяло в центъра на София. “Касапина” го слушаше с най-голямо удоволствие и след края на разказа ме погледна очаквателно. Аз само обобщих накрая: - Ако приемем, че сме на прав път, имаме няколко варианта: следващата жертва би трябвало да открием в двора на “Александровска болница”, в градинката на НДК, в района на улиците от страната на “Пирогов” или последно в триъгълника между бул. “Патриарх Евтимий” и бул. “Скобелев”. В района на болницата ще е трудно да се влезне, защото има два входа за линейки като съществува засилен контрол за достъп. За всеки случай там ще изпратим полицейски коли, които кротко да си стоят и да правят проверка на автомобили и от четирите страни на болницата. Ще обявим в медиите някаква нова инициатива по безопасността на транспорта, за децата или нещо подобно. На НДК ще поставим постоянно патрулиращи полицаи, там е малко вероятно да се случи, каквото и да е, но и на тях ще възложим някаква “обществена” работа, като ще я свържем, да речем, с пласирането на наркотици. Остава триъгълникът и “Пирогов”. При “Пирогов” районът е по-голям и е добре да пуснем хора на ВиК да оправят тръбите или поне да се мотаят навсякъде по уличките, както през деня, така и през нощта. В такъв случай ще ни остане триъгълника между бул. “Скобелев” и бул.”Патриарх Евтимий”. Там трябва да се разположим и да чакаме. Шестнадесет човека ще можем да обхванем няколко пресечки. Това е, ако имате други предложения, с готовност ще ги приема. Кольо веднага попита: - А как ще го накараме да се покаже и можем ли да прогнозираме времето, когато ще се покаже? Бях се подготвил и тука за нужния отговор: - Емил беше подхвърлил идеята за “лошото и доброто ченге”. Аз мисля, че е добре след няколко дни да пуснем информация, че имаме заловен заподозрян. Това ще накара Сърпа да се ядоса, по-бързо да се покаже и да си изиграе картите, както може. От момента на подаване на информацията ние трябва да сме в готовност и ще трябва да действаме максимално координирано. На теб, Кожа, разчитам хората ти да не знаят за какво става въпрос до началото на операцията. Не, че им нямам доверие, но знае ли човек ? Подай им информация в последния момент, така ще сме спокойни всички. За останалото ти имам пълно доверие и се надявам да не ме издъниш. Кожата се изправи, без да се сбогува, обърна ни гръб и си тръгна. Такъв си беше и не можех да му се сърдя. Може би не искаше да се разнежва, кой знае ? Имахме малко време и трябваше да действаме бързо. Организационните въпроси бяха по моята част, но на първо място трябваше отново да се срещна с Главния секретар. Запътихме се обратно към министерството. Слънцето напичаше приятно. При пръв удобен случай, щях

85

да си обуя къси панталони. Не бях почивал от пет години. Морето го виждах само на снимка, а планината - отдалече и то само, когато Витоша можеше да бъде зърната през мръсния смог. Наложи ми се да чакам шефа половин час, защото имал важна среща. През прозореца съзерцавах небето и някаква групичка птици как кръжат. Много обичам птиците, интересувам се от тях. Любопитно ми е, откъде долитат пернатите твари? Представих си топлите задморски земи или Египет и как махат с крилца в небето, за да стигнат до нашата страна. Затворих очи и точно тогава се чу познатият глас на началника ми: - Хайде, Димов, че нямам време... Аз също нямах много време, но трябваше да му докладвам как ще действаме. Разказах му с подробности как ще заложим капан, че ще ми е нужна дискретна помощ и как трябваше да се изпратят коли около “Александровска болница” и униформени - в градинката на НДК. Трябваше да има подходящо обяснение, което да звучи невинно и да не плаши хората и най-вече Сърпа. Главният секретар само поклати глава. По-трудно според мен щяхме да накараме ВиК да окупират улиците около “Пирогов”. Шефът махна с ръка и каза да оставя този проблем на него. Имал идея и нямало нужда да се притеснявам. Отново му напомних, че ще се действа денонощно и трябва да сме готови на дълго безсъние. - Димов, ти ми постави толкова много условия, че и златната рибка едва ли ще ги изпълни. Аз ти обещавам, че всичко ще е наред, но и аз имам едно условие, ако планът проработи, да ме извикате на място... Знаех си, имах предчувствието! Единият иска да убие Сърпа, другият да наблюдава екзекуцията, а аз да покрия всичко. Хазартът не беше в кръвта ми, но смело обещах: - Добре, съгласен съм, но пак искам пълна дискретност. Ваша работа е да пуснете “димка” пред медиите, че имаме заподозрян и той е арестуван. Главният секретар не ми отговори, а само стана и ми протегна ръка за довиждане. Слязох до нашата стая и казах на колегите, че всичко е съгласувано и започваме да действаме. Нямаше смисъл да си пишем бележки, защото дори и да ни чуеше някой, нямаше да разбере за какво става въпрос.

Два дена по-късно станах по-рано от обикновено и по боксерки се настаних в кухнята да си направя сандвичи. Вчера правихме последни приготовления по операцията. Нямаше смисъл да се притеснявам, че за момента може да бъде подхвърлен труп, защото Сърпа технологично не действаше така. Първо отвличаше жената, след това полицията получаваше сигнал от роднини или близки, а чак на втория ден откривахме жертвата. Вечерта се видях насаме с Кожата и обсъдихме целия план отново, после пак се срещнах с Главния секретар и той ме увери, че всичко, за което съм го помолил, е в процес на задвижване като още утре ще има резултат. След като се прибрах, се заех да си подготвя бойното снаряжение. С ръчна машинка усилих патроните, които ползвах, с повече барут, а в куршумите издълбах малки каналчета. При далечна стрелба едва ли щях да уцеля и контейнер за боклук, но при близка се констатираха страшни поражения. Ако уцелех човек то куршумът ставаше на питка и правеше дупка колкото половин длан, а при излизане от тялото отваряше пробойна с размер на средна италианска пица. Обичах експериментите и затова си бях подготвил муниции за различни “поводи”. По принцип предпочитах каучукови куршуми. Поразяваха идеално близка цел и оставяха след себе големи щети, но не причиняваха смърт. Приготвих три пълнителя за пистолета ми: нормален, с каучукови накрайници и “дупчени”. Според Женевската конвенция май нямах право да ползвам патрони с дупчени куршуми, но според софийската конвенция не ми беше забранено. ... Направих си кафе и седнах на масата. Майка ми вече беше отишла на работа. Баща ми се появи на вратата в кухнята безупречно избръснат, костюмиран и с куфарче в ръка. Вече не ме питаше дали ще се оженя и с какво ще си пълня хладилника. Явно разбра, че засега ергенлъкът по ми допадаше и не ми задаваше глупави въпроси. Седна до мен и запали цигара. Побъбрихме си дружески и забелязах, че се опитва да ме пита как се разбирам с началниците. Казах му, че от политика не се интересувам и че си имам достатъчно работа, за да влизам в конфликти и интриги. Накрая той ми спомена, че искал да ме среща с някакви влиятелни хора. Да си кажа честно, нямах такова желание, защото след подобни “запознанства” вършех неща, които не ми бяха по сърце. Позвъниха му на мобилния телефон. Беше охраната - трябваше да пътува по държавни

86

дела нали беше шеф на комисията по сигурността в Народното събрание и се грижеха за неговата лична такава. Обадих се на колегите и ги предупредих, че ще закъснея. Седнах пред компютъра и написах съобщение за пред медиите. Щях да го дам на Главния секретар и пресцентъра, за да го оповестят официално. Право да си кажа, имах големи притеснения за това дали въобще нашите усилия щяха да доведат до успех. Бе започнало да ме обзема силно безпокойство, но независимо от това връщане назад нямаше. Излязох от къщи и си купих вестник, като искам да отбележа, че рядко си купувам преса. На една от вътрешните страници имаше интервю с Главния секретар. Говореше за нови идеи, които трябва да бъдат развивани от полицията: борба с уличната престъпност, с наркодилърите и с нарушителите на правилника за движение по пътищата. Изобщо пълна простотия, защото това си беше нормалната работа на полицията и нямаше нужда да се поставя като нова цел, но това беше част от играта. Шефът говореше за постоянни полицейски патрули на определени места в София. Задаваха му въпроса, какво става с издирването на Сърпа, на което отговаряше, че се работи по няколко версии, но най-реална била отмъщение. Разбира се, веднага го контрираха, че няма връзка между жертвите, но той ги отсичаше най-безсрамно, че дали има или няма, е работа на “Криминалната” и е по-добре медиите да си гледат своята работата, а не да разпространяват невярна и недоказана информация. Този човек лъжеше и мажеше по-добре от Гоцев, а по наглост нямаше равен! Все пак се зарадвах, защото Сърпа щеше да се поуспокои и да подготви съвсем скоро следващия си удар. Запалих цигара като реших да отида на работа пеш и с градския транспорт. Живея в кв. “Коньовица” и за това хванах трамвая, след което слязох на площад “Македония”. Реших да се разходя по улиците, и то най-вече в района около “Пирогов”. За него имах най-много притеснения, относно операцията. По уличките бяха плъзнали коли на ВиК. Забелязах, че костюмиран мъж ръководи група работници, доближих се и му се легитимирах: - Какво става тук, момчета? Човекът, се стресна, но в миг се успокои и ми каза: - Вашите хора, от министерството, ще полагат кабели и искат да направим проверка по нашите тръби. Но това не е всичко, защото по улиците в района са плъзнали и работници от пощата. Говори се, че подготвят също мрежа на МВР с оптични кабели. - Колко ще останете тук? - Имаме работа поне за месец. Ще работим на смени и през нощта, защото ни дадоха малко технологично време. Същото е и с тия от пощата. Пръснали са техника в целия район и също ги е подгонила службата... Това бяха много добри вести. Обиколих уличките и видях колко техника е струпана. Някой от пресечките бяха затворени с необходимата маркировка и железни прегради. В общи линии шофьорите не протестираха и не създаваха суматоха и задръствания. Пресякох кръстовището до баня “Мадара” и отдалеч забелязах колите на КАТ, които от време на време стопираха автомобили, козируваха на водачите, проверяваха документите им и раздаваха листовки. Легитимирах се на двама от тях и поисках да ми дадат една от брошурите. Много ми хареса какво беше написано на нея: предупреждения за убити, ранени, пияни, умора по време на път и разни други щуротии... По бул. “Пенчо Славейков” стигнах до НДК. Виждаха се три двойки полицаи, които пушеха или седяха по пейките. Изобщо времето беше топло и спомагаше за телесно разложение или казано на нормален език - за мързел. Това беше, нямаше какво да се направи друго. Обади се Емил и ми съобщи, че с Кольо и Гоцев ме чакат в сладкарницата до министерството. След малко седнах на масата при тях и извиках момичето да ми донесе дълго кафе и тулумбички. Колегите ме изчакаха да свърша с яденето, а когато стигнах до кафето Гоцев изтри една от обичайните си лиги и започна да докладва. Всичко, което ми казваше съвпадаше с видяното от мен. И четиримата обаче бяхме на мнение, че трябва да се изпрати още една двойка патрулиращи пред НДК. Време беше да започнем да действаме като се обадим на Главния секретар. Изпратих съобщение на Кожата, за да е готов с неговите хора, а после се обадих на големия началник. Разбира се той ме извика веднага в министерството. Помолих колегите да се срещнат с “касапите” и станах от масата. Главният секретар ме чакаше и пушеше нервно. Още не бях седнал и започна.

87

- Знаеш, Димов, как е... Медиите и министърът ме натискат, политиците мърморят и ако нещо не направим като хората... Не го оставих да продължи: - Ако нещо се случи, аз ще понеса отговорността, нали се разбрахме! - Разбрахме се, обаче ми е много притеснено, защото щом си тук, акцията трябва да започне в най-кратки срокове. Сигурно искаш да стартираме от утре ? - Искам да се направи изявлението още тази вечер. Ето какво трябва да бъде включено в него. Подадох му напечатан лист. Шефа го прочете без да казва, каквото и да е. Макар и да беше кратко изявление, според мен той го наизусти от напрежение...

5 глава:Февруари, 1943 г.

Царят крачеше в двореца и чакаше добри новини. За сега нямаше такива и явно щяха да стават още по-лоши. Фюрера в никакъв случай не го изнудваше и дори му предлагаше някакъв изход. Вчера монархът разговаря с иберийския посланик. Питаше го дали е възможно да осъществи среща с краля, която да бъде строго конфиденциална. Говориха дълго време като събеседника му се опитваше по всякакъв начин да изкопчи някаква информация, за бъдещата среща. Ясно беше, че такава няма да му бъде дадена, защото всичко трябваше да е на четири очи. Разбраха се отново да се видят. Царя се обади на Фюрера и помоли за “отсрочка”. Трябваше му поне още седмица. На източния фронт нещата се развиваха лошо. Повече не посмяха да коментират, каквото и да е, защото имаше вероятност линиите да се подслушват. Разбраха се да се чуят скоро . Още на другия ден посланикът даде отговор – възможно бе да се срещне с краля след два дена. Визитата щеше да бъде секретна и да се проведе на малък южен остров в Средиземно море. Там все още съюзниците не упражняваха контрол и беше безопасно да се усамотят. Царя се срещна с личния си пилот. Каза му, че ще трябва внимателно да летят и да бъдат достатъчно бдителни, за да не разбере никой за тяхната “разходка”. Приготовлението беше кратко, дори нямаше да спят на острова. Взе със себе си само личния адютант, облече се цивилно и рано сутринта потеглиха за летището. Времето беше хладно, но небето си оставаше ясно, както предишния ден. Самолета леко се отлепи от пистата. Летяха няколко часа и без никакви проблеми, кацнаха на острова. Предишния ден беше подсигурен спокоен коридор поне, доколкото зависеше от войските на Фюрера. Половин час преди да достигнат целта си бяха прихванати от два арийски изтребителя, които поздравиха, разклащайки криле в знак на уважение. Царя се усмихна, беше му приятно, че го бяха разпознали и сега летеше по-спокойно. Кралят беше пристигнал ден преди него и се оплака, че трудно избегнал съюзниците. Бяха се настанили в луксозна къща на брега на морето, където слънцето напичаше силно. Предложи му да седнат в един от кабинетите, но Царя пожела да разговарят в градината. Оказа се, че това е вила, която краля е купил изгодно преди десетина години, а преди е принадлежала на известна кинозвезда, която се е пропила и починала. Седнаха в беседка, която беше обвита цялата в бръшлян и започнаха разговор по същество. Пръв заговори иберийския монарх: - Интересно ми е за какво е цялата тази конспирация и с какво мога да Ви бъда полезен? - Притеснен съм от настъпващите събития, братко мой! Царя го нарече така, защото просто не знаеше по какъв начин да се обръща към него. Забарабани леко с пръсти по мраморната маса до себе си и продължи: - Идвам при вас с огромна молба, която ще Ви прозвучи странно, но бих желал преди всичко внимателно да ме изслушате. От известно време докторите ми откриха неизлечима болест, която ще ме доведе сигурно до гроба... Краля се надигна от пейката видимо изумен от чутото. Знаеше се, че той обича да прави незаконни сделки и да печели пари на гърба на народа си, но пък от друга страна

88

имаше “леко” сърце. Истината бе, че смяташе срещата с Царя за поредната си успешна сделка, която щеше да му бъде предложена, но разговорът тръгна в съвсем друга посока. Явно нямаше да става въпрос за тайна търговия или контрабанда. Царя разчиташе точно на това, за да постигне целта си и добави: - Да, болен съм и това е истината. Идвам при Вас като при най-добър приятел, като при брат... Последните събития показват, че войната върви в насока, която не ни удовлетворява. Аз съм притеснен най-много за семейството ми, което при евентуална моя смърт ще остане незащитено. Знаете какво се случи с царя на русите преди четвърт век, едва ли комунягите ще пожалят децата и жената ми ако дойдат на власт! На кралското семейство отвъд протока не мога да разчитам, защото те няма да си мръднат пръста за мен предвид това, че не съм на тяхна страна във войната. Ето я и моята молба, която Вие като великодушен господар, не бихте отхвърлили... На краля се бяха насълзили очите, явно беше много разстроен и с разтреперан глас каза: - Сигурен ли сте, че положението е толкова критично с Вашето здраве, братко мой? Ако имате нужда от добри доктори то аз... На Царя му беше съвестно, че го мами по този грозен начин, но сега беше в по-добра позиция и бързо го прекъсна: - Благодаря, че сте загрижен за мен, но остава да уредя единствено наследството ми. Моята молба е при лошо стечение на обстоятелствата да подадете ръка на семейството ми. Не може то да бъде унижавано и... унищожено. Сам знаете, че човек се преражда чрез своите деца. Не може те да бъдат убити заради мен. Желая да продължи по някакъв начин моя корен. Искам след смъртта ми, ако нещо в държавата ми се обърка, да ги приемете и да станете техен настойник. Ще се радвам... ще се радвам ако един ден моите деца ви нарекат “татко”... Краля стоеше вцепенен, в очите му имаше сълзи и те всеки момент щяха да потекат. Говориха дълго време, дадоха си обещания и за сбогом се прегърнаха като истински братя.

Изтребителите на арийците ги прихванаха още при излитането и ги ескортираха по-дълго от времето, когато пристигаха. Царя беше доволен, защото беше получил необходимите гаранции. Макар краля на иберийците също да подкрепяше Фюрера, едва ли щяха да се разправят с него. Беше му ясно, че той ще продължи да бъде господар на народа си и при пръв удобен случай щеше да “изтъргува” ариеца, за да продължи да властва. Кацнаха на летището почти в полунощ и потеглиха веднага към двореца. Сделката беше добра и още на другия ден щеше да се обади на Фюрера, за да даде своето съгласие за предложения план. Това беше единствения правилен изход и нищо друго не му оставаше. През нощта влезе на пръсти в стаите на децата, целуна ги и след това спокоен се отправи в своите покои. На другия ден поиска да го свържат с водача на арийците, но му се наложи да чака до късния следобед. Откри го в един от бункерите му да ръководи бойните действия. Говориха кратко, но това, което успя да му каже е, че е съгласен и е готов за действие. Нямаше нужда от нови уточнения. Сега всичко беше в ръцете на Фюрера.

1943 г., края на февруари/отвъд протока /

Министър-председателя тъкмо беше закусил, когато влезе личния му секретарката и съобщи, че е дошъл на извънредна среща шефа на тайните служби. Премиерът нареди незабавно да бъде доведен. Отмести подноса с празна чиния, чашата недопит чай и се отправи към съседната стая, която използваше като заседателна. След няколко минути на вратата застана директора на разузнаването, който беше поканен да седне. - Сър, трябва да знаете, че засякохме няколко странни телефонни обаждания и вие трябва да вземете решение как да действаме.

89

Премиерът стана, наля в две чаши уиски и като добър домакин поднесе едната на своя гост. - Разговорите са водени между Фюрера и Царя. - То пък един цар! – изсумтя министър – председателя. - Цар или не, все пак е съюзник на арийците повече в логистичен план. Той е умен, хитър и както знаем не е изпращал в тяхна подкрепа войски на фронта. По наши данни ако все пак Царя го направи, Фюрера ще има на разположение още десетина боеспособни дивизии, които могат да бъдат дислоцирани навсякъде на континента. Това значи, че те могат да попречат на нас и останалите съюзници при евентуални бъдещи операции. Твърдението, че народа му подкрепял русите, защото били ги освободили от отоманците не е съвсем точно, както си го мислим ние. Но да се върнем на разговорите. Те са много кратки и в тях се говори за действие по някакъв “План”. За мен единствения план на този етап е да се въведе тази малка балканска държава във войната. Това може да бъде невероятно лош обрат за нас и нашите приятели! Министър-председателя бавно отряза крайчето на пурата си, запали я и след кратко мълчание каза: - Сто хиляди човека на север или юг могат да ни костват много жертви и дори да обърнат войната. За сега всичко е на кантар, но в скоро време картата на бойните действия ще се промени и тази информация може да бъде решаваща. Ти как би постъпил? Директора на разузнаването също запали пура, която му беше поднесена и каза: - Аз бих се посъветвал със съюзниците. Най-важно за момента е мнението на грузинеца. Без него не бих действал по никакъв начин. Царя се оказа един хитър противник и е добре да му дадем хубав урок. Още днес ще направя необходимата връзка и ще ви докладвам. Премиера остана сам. Царя и неговата държавица бяха започнали да го дразнят откровено с поведението си. Най-странно беше, че монархът имаше роднински отношения с кралицата, но беше застанал на страната на Фюрера. През “Голямата война” , преди четвърт век, пък армията му беше нанесла най-срамния шамар на тази на министър-председателя, при военна операция на балканите. Тогава той беше още начинаещ политик, но това унижение си го спомняше и до днес. На него като премиер сегашната война му беше помогнала да стане популярен. Постоянно държеше речи и се срещаше с хора, които никога не бяха виждали до сега жив политик. Бродеше с цяла свита по разрушените от бомби улици на столицата и разговаряше с простолюдието. Искаше да стане по-велик, да бъде голям пълководец, но за това се искаше време. Знаеше, че за тази война голяма вина има целия запад и най-вече безхаберието на неговия предшественик, който само се беше ежил на Фюрера и му беше позволил с лека ръка да заграби половината континент. Всъщност претенциите на ариеца не бяха безпочвени, но той стана накрая много нахален. Ясно като бял ден е, че юдеите изиграха голяма роля във войната. Но имаше и алогизъм: неговия противник беше написал една книга за своя живот, в която черно на бяло пишеше какво ще се случи ако вземе властта и то десет години преди да го направи. Там се споменаваше за “юдейския проблем”. Защо тогава, след като Фюрера стана канцлер, юдеите не избягаха вкупом ? Махнаха се много малко от тях, преселиха се отвъд океана и в неговата страна, отвъд протока. Именно те сега скрито финансираха съюзниците... След обед директора на тайните служби отново дойде при него. Макар и да бяха свирили сирените за бомбардировка той не се криеше, а си вършеше съвестно работата. Скриха се в подземието под резиденцията и се настаниха удобно в две кожени кресла. - Разговарях веднага, след като се срещнах с Вас сутринта, с посланиците на грузинеца и на президента. Обясних им какво е положението. До преди час нямахме отговор, но сега вече съществува такъв. Русите ще прехвърлят оръжие на групи бунтовници в страната на Царя и ще подсилят вътрешната партизанска война, но при условие, че тази страна след края на войната остане под тяхно управление. Грузинеца смята, че това е инвестиция, която трябва да се възвърне по някакъв начин. В случай, че започне мащабна партизанска война, според него, няма да може армията да се включи на страната на Фюрера и ще трябва да се справя с вътрешното напрежение. От нас ще се иска на по-късен етап, само да упражним въздушен натиск по план – бомбардировки над столицата на балканската държава. Президентът няма интерес там и каза, че ще се съобрази с нас, но смята за основателни исканията на грузинеца. Сега Вие сте на ход,

90

това според мен е добра сделка, от която само печелим. Нека русите се оправят с балканците! Министър-председателят се замисли. Грузинецът беше хитра лисица и това светкавично негово желание за действие му се видя доста странно. Трябваше да направи нещо и то бързо, но какво? -Аз искам гаранции. Говори с посланика на русите и му кажи, че искам, когато победим и “делим тортата”, сферата на влияние над Елада да е наша. Също така желая лично Царя да ми бъде предаден като заложник след края на войната. Ако грузинеца се пазари му кажи, че нямам претенции за Фюрера и ако го иска, нека си го прибере и да прави, каквото знае с него. Ето това е сделка, много добра сделка! На другия ден нямаше вой на сирени и шефът на разузнаването отново посети премиера. Над столицата се разстилаше мъгла, което беше добре дошло за изтерзаните граждани. Ясното време винаги беше предпоставка за нови въздушни, вражески набези. - Сър – поклони се той на министър - председателя, - почти се договорихме с грузинеца. Той смята, че сделката е справедлива, но има едно уточнение... Не го интересува царя, но иска брат му като изкупителна жертва. Има достатъчно доказателства, че е извършил престъпления, а и по този начин ще даде ясен знак на бъдещите поколения, че в тази държава няма да има вече династии, които да управляват и да вършат безнаказано престъпления. Просто грузинеца се пазареше и налагаше своите правила, но така не можеше. Братът на Царя просто беше някаква тъпа приумица, но щом искаше жертви, то те трябваше да бъдат дадени и от двете страни. Премиера запали нова пура и каза: -Добре, но щом иска Фюрера и брата на Царя, ние пък с президента ще упражним контрол по време на процесите над военните престъпници след войната, като квотата от съдии ще бъде в наша полза. Кажи му, че това е моята последна дума и да не ме занимава повече с някаква си балканска държавица след победата. Да прави с нея, каквото иска! Аз искам Царя и това е! Два часа след това дойде отговорът. Беше постигнато съгласие, което щеше да промени облика на един цял народ за почти половин век напред и в същото време да удовлетвори претенциите на победителите. За пръв път президента, премиера и грузинеца постигнаха политическо споразумение, което след тяхна среща, по-късно и на живо, щеше да прекрои за дълго време целия свят. Най-смешното беше, че всичко това започна след обикновен прихванат разговор между Царя и Фюрера, който дори не беше правилно изтълкуван. През същата година партизаните се активираха в балканската държава, като на ден се регистрираха по пет - шест нападения над различни стратегически обекти. В края на годината започнаха масирани бомбардировки, от страна на съюзниците, над столицата на Царя, които доведоха до хиляди жертви.

6 глава:Залавянето на Сърпа

Главният секретар излезе с изявление, късно след обед, пред медиите, че имаме задържан заподозрян, който си признал за изкормването на жените в София. За сега всякакви подробности щяха да бъдат спестени до приключване на следствието. Вечерта по всички телевизии и радия тръбяха новината. Това беше нашият ход. Положително реакцията на Сърпа щеше да бъде мигновена и тя действително не закъсня. Получихме на другия ден информация за изчезнала жена, медицинска сестра, от частна клиника. Очевидно врага започваше да играе своята игра, но за нас беше по-важно дали правилно бяхме разгадали неговите бъдещи ходове. Хората на Кожата и той лично дойдоха много рано в министерството. Както винаги бяха облечени в черно, което ме подразни. Седнахме в нашата стая и макар да беше доста претъпкано си разпределихме задачите. Слава богу, че времето беше топло, защото щеше да ни се наложи да стоим повече навън. Появи се за кратко Главният секретар, който ни пожела успех. Остави ми десет миниатюрни радиостанции, след което ме изведе в коридора и ми припомни, че

91

имаме договорка и няма да търпи неподчинение. Разказа ми, че след вчерашното му изявление го извикал министъра и поискал да разбере подробности за задържания. Шефът му казал, че заподозрения давал уклончиви обяснения и за момента разговарял само с един екип криминалисти като не искал да контактува с други. Министърът попитал кой е този екип, но му било отговорено, че е най-добрият, който съществува. Сега беше време за втората част от плана ни. Съобщих му, че вчера е подаден сигнал за изчезнала жена и за сега ние сме в по-изгодна позиция, защото сме събудили “звяра”. Казах му, че с “касапите” започваме да действаме, а той трябва да доиграе прецизно ролята си. Главният кимна с глава, пожела успех и ми обърна гръб. Върнах се при колегите в кабинета ми. Разпределихме района между булевардите ”Скобелев” и “Патриарх Евтимий” като се разпределихме на осем двойки. Раздадох им радиостанциите, които се оказаха последен крясък на модата, защото такива бяхме виждали само на кино - микрофонът се прикрепяше за дрехите, а слушалката се поставя в ухото без свързващ кабел. Сега имахме комуникация, за която само можехме само да мечтаем. Аз не исках да гледам бързи саморазправи и за това се размених с Кольо и се оказах в двойка с Кожата. Той не протестира като кротко разглеждаше белезите по ръцете си. Надвесихме се отново над картата на района и си разпределихме улиците. Решихме всяка двойка, на ротационен принцип, да почива на четири часа. За тази цел от страната на черквата “Св. Георги” паркирахме служебния джип на “касапите”. Той не беше от полицейски тип, а бе светъл на цвят, подарен от митниците на МВР преди години. Разбрахме се да се преоблечем с дрехи, които не бият на очи. Аз лично щях да си сложа къси панталони ако беше по-топло, но избрах за момента скъсани дънки. След два часа се събрахме на Руски паметник, стиснахме си ръцете, включихме предавателите и се запътихме натам, където очаквахме да заловим убиеца. Вечерта Главният секретар даде изявление пред медиите, че човекът който е арестуван за убийството на жените в града е освободен. Бил доказано душевно болен и при направените експерименти се оказало, че въобще не знаел за какво става въпрос. Много добре осъзнавах, че паниката щеше да обхване отново София, но в същото време това щеше да успокои Сърпа. Сигурен бях, че тайно злорадства и наблюдава агонията на полицията по случая. Дано се хванеше в примката, която бяхме изплели. Вече беше ясно, че връщане назад няма. До ден и половина той трябваше да ни подхвърли трупа. Денят преваляше и ние с Кожата стояхме до сив вход на кооперация, близо до училището. Всички предаватели работеха безотказно и се чувахме идеално. Гоцев, Колето и Емил бяха в двойка с по един “касапин”. Говореха си весело и след оглед даваха оценки на девойките по улицата. Системата ни беше проста и на един час се завъртахме по постовете, за да не бием на очи. Подавахме си постоянно информация кой какво вижда като за наш късмет обхващахме визуално целия триъгълник. След шейсет минути поехме вътрешен район, а Гоцев с ортака си отидоха да почиват. Стъмваше се и очаквахме да стане по-хладно, за това си сложихме по един пуловер, след което се върнахме на места си. Хората по улицата оредяваха, а ние започнахме все по-малко да си говорим, защото умората си казваше думата. Колегите си изпращаха поздрави по имена и си пожелаваха приятни сънища, което си беше чиста проба майтап. Около полунощ сякаш градът притихна. Аз и Кожата отидохме да полегнем за един час. Джипа беше топъл и ние се унесохме. Едва ли бях заспал, когато една от двойките на “касапите” почука на вратата и ние сънено им предоставихме не дотам удобните седалки, за да почиват. Гоцев попита в слушалката дали съм дремнал спокойно, а аз му отговорих да си отваря очите и да не се занимава с глупости. Знаех, че ще му е по-приятно да е двойка с Кожата, но аз исках да държа “касапина” под око, а и трябваше да спазя своята част от договорката с Главния секретар. В три часа, след полунощ, вече нямаше коли дори по булеварда. Обадих се по мобилния телефон в дирекцията и помолих да се изпрати още една патрулна кола пред “Александровска болница”. От далече виждахме колегите, които дежуреха пред НДК – слава богу не спяха. Улиците зад “Пирогов” бяха затворени още след десет вечерта с табели за ремонт и ако нещо трябваше да се случи, то трябваше да стане в нашия район. На ъгъла с “Петте кьошета” дежуреше Емил, който съобщаваше за всяка преминаваща кола. Всичко изглеждаше нормално. Малко преди четири часа се сменихме с Кольо и един от “касапите” като отново застанахме с Кожата близо до училището. Вече дори и не разговаряхме по радиостанциите. Точно в този момент бе подаден сигнал от един от колегите за кола, която идва по бул.

92

“Патриарх Евтимий” към нас. Виждал я от далече, някъде от ул.”Раковска”. “Касапина” казваше, че автомобилът се движел бавно и спрял на светофара с бул.”Витоша”. В този миг разбрах, че нещо ще се случи. Много е трудно за обяснение, наречете го шесто чувство, но сякаш някой ме накара да хване Кожата за ръката и побягнахме нагоре. Само извиках в слушалката: - Гоцев, слез до училището, ние тръгваме към църквата! Останалите да стоят по места! С колегата бяхме на ъгъла, когато видяхме тъмен пикап да приближава и да спира на десетина метра преди нашия джип в срещуположната част на булеварда. С Кожата бавно се приближавахме към него, а и виждах как в далечината една от двойките колеги се спускаше към нас. Извадих си пистолета и го заредих, същото направи и Кожата. В същия миг от колата слезе човек, който бързо изтича, зад нея, отвори вратите и извади с две ръце нещо, което затътри и постави на тротоара. Точно тогава в слушалката в ухото ми започнах да чувам много гласове, всички вече знаеха какво се случва. Двете двойки бързо приближавахме, а в същия миг се отвориха вратите на нашия джип. Аз извиках на Гоцев да тича към “Петте кьошета”. Всички се втурнахме, но явно, че шофьорът ни усети. Бързо скочи в колата и я запали, потегли рязко и тръгна точно срещу мен. От около десет метра стрелях и му разбих предното стъкло. Кожата също стреля и направи дупка във вратата. Виждах го как се изплъзва и като на забавен кадър колата профуча покрай нас. Обърнах се и точно в този момент съзрях в далечината малък пламък, но не чух звук. Пикапът сякаш се отлепи от земята на педя. Вече тичахме с Кожата към него, когато видях още веднъж светкавицата и колата отново подскочи. Почти бяхме стигнали до пикапа, когато вратата се отвори и от нея изскочи с вдигнати ръце човек. Гоцев беше стрелял с магнума си по него и вероятно беше разбил нещо по двигателя на автомобил. Магнума е страхотно оръжие! Разбира се, както винаги използваше заглушител и за това не чухме изстрели, а видяхме само огън. Колегата крещеше нещо и видях човека да кляка до калника с ръце на тила. “Касапите”, Кольо и Емил съобщаваха, че на тротоара, зад нас, лежи мъртва жена. Кожата нареди на хората си от екипите да мируват, докато той не каже. Направих знак на Гоцев да стои на място и да остави шефа на “касапите” да действа. Той застана до клекналия и прибра пистолета си в кобура. - Стани и тръгвай пред мен! – благо рече той. - Къде ще ме водите? – попита Сърпа. - Как къде, в полицията! – отвърна му пак благо Кожата. - От тук не мръдвам, докато не ми се назначи адвокат! Кожата извади белезници, сложи му ги на ръцете зад гърба и продължи кротко: - Какво съвпадение, аз съм адвокат и ще ти дам най-добрите правни съвети. В случай, че искаш нещо да ми кажеш смятам, че си невинен до доказване на противното и за да не ми разкриеш някоя своя голяма тайна, ще ти завра ето тази кърпа в устата. Набута му мръсен парцал и го задърпа през булеварда. Аз тръгнах след него като същевременно дадох нареждане да започне събиране на доказателства и улики. Колето и Емо взеха от джипа чантите ни и се вмъкнаха в пикапа. Обърнах се и установих, че “касапите”, които стоят в далечината до трупа на жената не бързаха да си обаждат за подкрепление. Тогава разбрах, че дават на шефа си време, а така или иначе след стрелбата, в най-скоро време тук щеше да гъмжи от полицаи. Тримата закрачихме бързо. До един вход на улиците “Аспарух” и “Цар Асен” Кожата спря, отвори входната врата и се за изкачвахме по стълбите. Не палехме лампите, явно колегата знаеше на къде вървим. В слушалката чух Гоцев да казва, че вече се знае кой е Сърпа, по регистрацията на колата. Открили са в колата документи с адреса, където той вероятно живее. Наредих му да потегля към дома му като вземе със себе си Кольо и Емил. Те веднага се обадиха, че са готови и тръгват с джипа на “касапите”. Кожата между третия и четвъртия етаж нареди на хората си да се обадят за подкрепление и да обясняват, че “преследваме” Сърпа. Обърна се и ми направи знак да изключа предавателя, което и направих. Стигнахме тавана на кооперацията, който се оказа пуст и с много стаички, които нямаха врати. Между тях имаше коридор, който започваше с желязна врата, от последната площадка. Кожата я заключи с ключ отвътре. В интерес на истината се ориентираше много добре в тъмното и вероятно предварително беше подготвил всичко. Почти в края на таванските помещения бутна на стар стол нашия “арестант”, отиде до стената и светна лампата. До сега не бях виждал Сърпа, а бях забравил, че се бях опитвал да си го представя как изглежда. Нищо особено – средно статистически гражданин към четиридесетте.

93

Кожата домъкна от някъде още два стола, на които седнахме и ние. Пресегна се и извади внимателно парцала от устата на Сърпа, който веднага се изплю на пода, защото беше събрал много слюнка в устата си. - Искате да знаете защо ги убивах? Просто за удоволствие! Много беше приказлив, няма що, Преди да го подхване Кожата исках да си задам въпросите, на които трябваше да получа отговори: - Кажи ми, това твое удоволствие от какво е продиктувано? Харесва ти да убиваш или обичаш загадките? - И двете заедно, но явно сте успели да решите задачата, за което ви “стискам ръка”... Кожата се изнервяше, но аз му направих знак да почака още малко. - Жертвите са случайни, това е ясно, но само ми кажи защо ги караше да страдат? - За да вляза в историята като най-умният български масов убиец! Ето защо! Животът е нищо, а славата е вечна. Жоро Павето, Шилото, а сега и Сърпа! Ще ме изучават в часовете по криминалистика, ще идват в килията ми учени и журналисти, на които да разказвам всевъзможни истории... Да, аз вече съм история, която никога няма да бъде забравена! Майките ще плашат малките девойки с мен, медицинските работници ще се оглеждат винаги, за да не се окажа някъде с вдигнат нож над тях! Красота, просто красота... Аз нямах повече въпроси, останалото щях да разбера след няколко часа от колегите, които сигурно пътуваха в този момент към дома му. Седнах на стола и се приготвих за представлението. Кожата вече губеше търпение. Предвид неговите умения, а и липсата на време не желаех да го бавя. Той се обърна към Сърпа и му рече: - А пък аз ще ти кажа, че ще направя така, че никой да не говори за теб или поне всички да те мислят за страхливец. Дори и десет сърпа да намеря у вас, ще останеш в историята като Лайното, което нямаше достойнство да се изправи срещу съдбата си! Кожата отново взе парцала и му го набута в устата, след което извади от джоба си малко шило и като се приближи към Сърпа му вдигна блузата. Потупа го по голия корем и в миг заби майсторски острието на около сантиметър под дясното му подребрие, след което бързо го извади. Доколкото ми е известно от учебниците, в първия момент там не боли като ти се нанесе подобен вид травма, но после всичко си идва на място. Забелязах големия ужас и болка в очите на нашия арестант, който се приви на две и се опита да стане от стола, но колегата го върна на мястото му. Повдигна му брадичката и продължи да говори спокойно: - Мислиш си, че си садист? Не, ти просто нищо не знаеш по въпроса! Сега ще те убода на още две места и знай, че там не кърви и няма да ти оставя никакви следи! Болката обаче, която ще изпитваш ще се утрои. Най-хубавото е, че от нея не се губи съзнание! Стисна го под мишница и веднага заби шилото два пъти там, където се намираха бъбреците. Веднага го пусна и Сърпа започна да се търкаля по земята. Кожата го вдигна от земята и го сложи отново на стола. - Сега вече чувстваш пулсираща болка, защото тялото ти не знае как да реагира. След десет минути ще започнат вътрешни кръвоизливи. Аз съм добър човек и ще направя така, че да не се мъчиш, ще те освободя от болката... Така ли правеше с жените, които умъртви? И ти ли искаше да ги освободиш от болката? Сърпа кимаше с глава, защото явно беше ужасен от случващото се с него. Съгласяваше се с всичко, а очите му шареха безпомощно по стените на тавана. Кожата взе стола си и се скри от погледа ми, някъде в другите клетки на таванското помещение. Пак нещо беше намислил и то не беше добро, но аз бях дал дума и нямаше какво да направя. В този момент си спомних за оня оръжеен търговец, дето го бях застрелял преди години, защото тогава съзнавах, че ще му се размине нужното наказание. Колегата се появи внезапно от тъмнината и рече: - Всичко вече ни е ясно и е време да вървим! Погледна към Сърпа и се усмихна, защото гадината се беше напикала. Хвана го за яката и го повлече в тъмното към съседната стая. Аз ги последвах. В един момент Кожата грубо го хвана за раменете и докато се усетя му надяна приготвена примка за бесене на главата. Въжето от нея беше прехвърлено през гола греда и падаше свободно на земята. Касапина дръпна въжето и за миг Сърпа застана на палци. - Димов, би ли светнал лампата, ключа е вляво от теб. Веднага се пресегнах и го открих. Натиснах копчето и всичко в стаята се освети. Точно срещу Сърпа имаше старо огромно огледало, в което самия той на пръсти се виждаше идеално. Колегата заговори пискливо:

94

- Сега, изрод, ще наблюдаваш собствената си смърт. Такива като теб не влизат в историята, такива като теб влизат с мъки в ада! Кожата задърпа яростно въжето и аз видях в миг как разстоянието от пода до палците се увеличава и става около метър. Сърпа яростно зарита с крака, но в миг спря. С изплезен език и изцъклени очи предаде богу дух. Колегата стоя поне още три минути така, за да се увери, че в стаята сме останали живи само двамата, пусна в въжето и каза: - Разбира се, че е Лайно, всички се насират като се бесят! Пфу, каква беля, дойдохме много късно. Той се засуети, махна примката от врата и я преметна отново през гредата като този път завърза въжето за нея, на стандартно разстояние за самоубиец. Обърна тялото на мъртвеца и махна белезниците. Чак сега видях, че те са покрити с някакъв специален плат, за да не остават следи по китките. Домъкна стол, след което двамата вдигнахме трупа и му поставихме отново примката. Бутнахме стола, изгасихме лампите и се запътихме към входа на тавана. Кожата го отвори вратата и ми посочи с ръка, че отново си включва миниатюрната радиостанция, същото направих и аз. Слязохме пред входа на кооперацията. Направих си сметка, че от момента на качването ни на тавана до слизането, едва ли бяха минали и петнадесет минути. Веднага извадих мобилния телефон и се обадих на Главния секретар. Явно му бяха докладвали, че нещо се случва, защото каза, че до четвърт час ще е в района. Обясних му, че Сърпа е побягнал и сме го хванали на тясно. Около нас се трупаха полицаи, които завардваха улиците, чувахме се в слушалките и с “касапите”, които бяха в обхват. Шефът се появи по бързо, отколкото очаквах. Той излезе пред кордона полицай, до входа на кооперацията, след което извадихме оръжията си и се затичахме нагоре по стълбите. След нас се чуваше също топуркане на крака. Нямаше насилени врати по етажите, а коридорът беше осветен, така че ние скоро стигнахме желязната врата пред таванските помещения. Главния секретар държеше револвер и пръв нахлу. В ръката му се появи фенерче, с което осветяваше стаите, а с другата въртеше пищова си наляво и надясно. Просто беше като кинозвезда. Изведнъж сякаш замръзна на място. И тримата зърнахме на тънкия сноп светлина висящия труп на Сърпа. В този миг чух в ухото си Кольо: - Шефе, всичко е наред и тримата идваме към теб. Къде си? Обясних им къде сме и че ги чакам. Началникът ми продължаваше да стои сковано, докато Кожата с изгорените си ръце търсеше непохватно ключа за осветлението. Накрая го откри и всичко придоби нормални форми. Страшилището на всички жени в София висеше с изплезен, черен език и ни гледаше с празния поглед на всеки мъртвец. От крачола се стичаха собствените му изпражнения и капеха по земята. Главният секретар се наведе и повърна. А сега ми кажете как да събирам улики в такава кочина! След минути се появи останалата част от моя отдел. Веднага се заеха да снимат и да се занимава с всичко, което ни беше задължение. Шефът ни дръпна с Кожата и ни каза тихо: - Това за повръщането, моля ви, да си остане между нас! С главния “касапин”, помогнахме на колегите да свалят Сърпа от въжето, явно се касаеше за самоубийство – бяхме закъснели. Емил и Колето направиха няколко бързи снимки, вкараха го в специален чувал с цип и с вечно веселите работници от “трупарката” понесоха на носилка трупа надолу. В движение ги помолих да отидат до моргата и лично да направят аутопсия. Гоцев обясняваше на Главния секретар, че идват от жилището на убиеца, намерено е оръжието на престъпленията и много следи. Аз се намесих и разказах на началника, че именно колегата е стигнал до извода къде ще намерим следващата жертва. Похвалих и Кожата, че ни е бил “петдесет на петдесет” равноправен партньор. Изобщо поговорихме си хубаво като изпушихме по две – три цигари. Беше време да слизаме. На входа обаче имаше неприятна изненада – журналисти. Нормално бе след фойерверките, които направихме в центъра на града, да се появят най-големите ми врагове. За съжаление Главния секретар беше заел целия вход и даваше пространно интервю. За мой най-голям ужас се обърна в миг и като ме посочи каза: -Този човек, началник на отдел в министерството, е в основата на разкриването на тези зверски убийства! Точно в този момент разбра, че е допуснал грешка. Гоцев и Кожата се бяха скрили предвидливо във входа като камерите и фотоапаратите на репортерите за миг се обърнаха мен. Вдигнах ръка закрих лицето си и се затичах по стълбите нагоре. Хората от

95

кооперацията вече се бяха разбудили като сънено отваряха врати и надничаха през тях. Именно през един такъв процеп зърнах двамата колеги, които ми махнаха бързо да вляза. Беше ги приютил възрастен мъж, бивш полицай, както разбрах по-късно. Той направи кафе, за да ни почерпи, а ние насядахме и запушихме на масата в кухнята. Вече се развиделяваше, но ние го помолихме да ни остави за още няколко часа при него. “Хазяинът” ни се съгласи, а ние се настанихме в хола и заспахме на креслата и канапето му.

7 глава:Стъкления човек действа

... Стъкления човек разгледа сака, който му беше хвърлен от влака без да го докосва. Извади детектора и го прекара около чантата. Внимателно дръпна ципа и това, което видя бяха пари – много пари. Просна на тревата найлон и изтръска върху него пачките с банкноти. Разгледа ги една по една: нямаше скрито мастило, миризливи химикали или каквито и да е капани. Парите си бяха пари, но не това го блазнеше, защото той имаше много от тях. Последно изтръска сака и откри обикновен хартиен пощенски плик. В него имаше напечатан лист и SIM - карта за мобилен телефон в малко найлоново пликче. Точно това му трябваше – инструкциите. По принцип получаваше такива само по интернет, както и снимка на жертвата, но този път се беше съгласил така да получи необходимата информация. Сега беше различно, а и парите бяха различни... Прехвърли всички пачки в тъмен найлонов чувал и изгори сака. Все още не искаше да чете инструкциите. Върна се при рибарските си такъми и внимателно ги прибра. Нагласи двата кобура с пистолети, единия под мишницата, другия на кръста и хвърли парите в багажника на автомобила, с който пристигна преди няколко часа. Потегли внимателно по черния път... Преди две години без да иска мина през един остър камък, разби предницата на колата и с известна доза късмет успя да си прибере. С пистолетите не се разделяше пък от деня, когато случайно го спряха двама мними полицай и се наложи да ги застреля. Тогава малко се забави и почти в последния момента прибра хвърлените пари, защото трябваше да им изгори труповете. ...Времето беше прекрасно и Стъкления човек след два часа се прибра в къщи. Настани се удобно в хола си и извади листа с инструкциите. Няколко пъти погледа му премина през написаното там. Той беше убил много хора, гледал ги бе от далече и броил секундите до взрива. Виждал бе агонията им, помирисвал бе смъртта и въобще нямаше душевни терзания. Беше честен бизнесмен и никога не проваляше сделки, но сега за пръв път разбра, че е попаднал в капан. Парите, които му бяха обещани, бяха изплатени до стотинка в аванс и нямаше връщане назад. Имаше само една карта от мобилен апарат, която трябваше да използва в случай, че пожелае да върне поръчката. Това беше много опасно и въобще не би я използвал. Ако някой разполагаше с толкова пари, нямаше да пожали средства, за да го проследи по нея и да го унищожи. Взе SIM - картата и я скри зад една плочка в тоалетната. Върна се в хола и запали цигара. След нея запали още една и осъзна, че трудно може да откаже тютюна, защото той винаги се отнасяше към него като към най-голям и желан приятел. Инструкциите бяха ясни и точни: трябва да се взриви мотриса в метрото. Срокът беше две седмици и нито ден повече. Голям капан и много големи пари. Чувстваше се като мишка, която беше опитала вкусното парченце сирене и в този момент вратичката се е хлопнала зад нея. Стъкления си помисли: “Сега можеш да гледаш, колкото си искаш сиренето, но едва ли ще ти е до ядене!”. Да се взриви метрото не беше трудно, веднага в главата му изникнаха поне десет начина. Стъкления човек придърпа чувала с парите, бръкна в него, извади пачка банкноти и рязко я хвърли към стената. Тя не се разпиля, а тупна невредима на пода. Съдбата го призоваваше и той взе единственото решение – ще взриви метрото.

На другия ден стана рано и си купи кожена чанта. Избра я да не е нито много голяма нито прекалено малка. Купи си три ежедневника от будката за вестници на спирката и

96

се прибра в апартамента, който обитаваше. Рядко четеше преса. Случваше се само ако изпусне новини по телевизията, за да види резултата и пораженията, които нанасяше след поръчка. Сега не бързаше и се зачете. Навсякъде пишеха, за някакъв Сърп, който изкормвал жени из града. Зачете се и се замисли: как така може да има подобни изроди и кой ги е родил? Арестували някакъв заподозрян и това било голям напредък. Как беше изостанал с информацията? Стана му интересно, но трябваше да се върши работа. Раздели два от вестниците на две, нави ги и направи от тях рула. Стегна ги с тел и ги сложи в чантата, заедно с третия, непокътнатия вестник. Излезе от блока и скоро се озова на перона на метростанция “Обеля”. Купи си билет с останалите граждани , мина през въртящите се триъгълници, които пропускаха хората и влезе в първия вагон. Срещу него в дясно седна жена с две деца, които вдигаха невъобразим шум. Той сложи чантата върху краката си, бръкна в нея и извади вестника, който не беше накъсал. Разгърна го и се зачете. Незабелязано бръкна отново в кожения сак и извади едното руло, което набута зад гърба си между седалките. Когато мотрисата спря на следващата спирка постави второ под седалката. Малко се затрудни, но го закрепи. На третата спирка се прехвърли тичешком два вагона по-напред. Тук имаше повече хора и той повтори процедурата, след което премина още един вагон нагоре като постави и останалото руло. На последната спирка слезе, запомни номера на мотрисата и се качи на булеварда до банката. Озова се до ЦУМ, пи кафе и се разходи в подлеза между Президентството и Министерски съвет. След един час се върна в метрото и седна на една от пейките. Изчака, докато се появи мотрисата с познатия му номер и се качи в нея, за да се върне обратно. Мина по всички вагони и си събра хартиените рула. Нямаше спор, че щеше да взриви много лесно метрото. Прибирайки се влезе в кварталното магазинче и си напазарува. Когато се прибираше бръкна в кожената чанта и изхвърли рулата в кош за боклук. В метрото мобилните телефони имаха частичен обхват и не беше добра идея да използва детонатор, който да възпламени дистанционно, чрез телефон. Всичко трябваше пак да опре до механика, но и място нямаше, за да сложи любимите си будилници с батерии. Най гадно бе, че бомбите трябваше да са малки, мощни и с достатъчно осколки, които да нанесат максимални поражения. Бомбите под седалките, щяха да начупят краката на пътниците, а тези в седалките можеха да бъдат ограничени като мощ ако някой седеше близо до тях. Сега като се замисли разбра, че не е толкова лесна задачата му, защото хартиените рула не бяха няколко бомби. Реши да не мисли повече за това, а да почине. Стъкления човек си имаше и друг проблем, къде да скрие парите? До този момент ползваше като скрит тайник голяма кухина под ваната в банята. Последните пари вече се оказа, че са в повече и той трудно ги сбута там. Цялата стена с плочки се местеше и отново се поставяше на мястото й, което трудно можеше да бъде открито. Имаше вече много пари и си беше обещал, че след тази задача ще се махне от страната и ще заживее някъде на някой остров в Тихия океан. Цял ден се излежава и гледа телевизия. Имаше интересни филми, но вечерта остана втрещен, когато Главният секретар на полицията съобщи, че е пуснат заподозрения за убийствата на жените в София. Бил се оказал обикновен луд, който търсел слава и т.н. Изобщо ченгетата бяха безпомощни и това си беше истината. Той си помисли: “Ако съм на тяхно място щях да поставя капан!”. Но как трябваше да стане това, като не се знаеше къде ще се появи Сърпа? Стъкления се зарадва, че сам си е поставил задача и се опита да бъде на мястото на убиеца и на полицията. Не му бяха известни много факти, но от книгите беше чел, че масовите убийци винаги оставят следи, за да бъдат хванати. Да, това беше така по света, но подобно явление тук бе рядкост или поне никой не говореше за него. Ако някой все пак успееше да хване психопата, трябваше да му дадат най-високото държавно отличие. А какво отличие трябваше да получи този, който хванеше него, Стъкления човек? Ще го хванат, но друг път! Оставаше му още една задача и дим да го няма! Запали цигара и си спомни за кучето, което беше взривил с ония двамата в асансьора преди години. Ако трябваше да го съдят за нещо до момента, то това трябваше да бъде само за животното. Да, но ако взривеше метрото щеше да бъде проклинан и гонен, защото това щеше да бъде клане и то групово. Загложди го съвестта. Колко човека щяха да загинат, щеше ли да има деца и бременни майки? До този момент беше убивал само доказани мръсници, а сега? Прииска му се да отиде до плочката в тоалетната, да извади

97

SIM - картата, да изпрати съобщение и да върне парите. Не, това беше рисковано, макар че щеше да изхвърли мобилния телефон след обаждането. И все пак това бяха много пари... А там, на острова, в океана ще са му нужни! Бавно се унесе и заспа. Отдавана не сънуваше, но се будеше като по часовник точно в осем. Тази сутрин се събуди половин час по-късно. Първо си направи кафе и запали цигара. Пусна телевизора и се втрещи, защото съобщаваха, че са хванали Сърпа. Въртеше се среднощно интервю на Главния секретар. Бяха поставили клопка, сякаш го бяха чули, но за съжаление Сърпа се беше обесил, след като беше избягал на някакъв таван. Секретаря обясняваше, че заслугата е на някакъв началник на отдел в министерството, след което се обърна и го показа. Човекът вдигна след секунда ръка пред лицето си, видимо смутен и бързо се скри във входа, където се беше разиграла драмата, а Сърпа се беше самоубил. Значи имаше хора, които мислят, а не действат сляпо. Значи някакъв чиновник в министерството беше разгадал ходовете на Сърпа... Това значеше само едно и то бе, че имаше някъде някакъв началник на отдел с хората си, които явно работеха и не си поплюваха. Стъкления човек прехвърли на друг канал и зачака новините. Този път имаше повече информация. Вече рано сутринта Главния секретар даваше повече обяснения за това как е стигнало разследването до тук. Как под негово ръководство бяха хванали Сърпа, а той е планирал убийствата по квартали и булеварди и каква е била подготовката, за да го заловят. Благодареше на всички, които са участвали в операцията като показа и оръжието на убийствата - във всеки случай не беше сърп, а крив кинжал. След пресконференцията отново коментираха сутрешните събития и дадоха отново скриващия се човек във входа – онзи, началника. Този път Стъкления го разгледа добре и го запомни. Разбра, че в държавата вече имаше един силен противник, който не се показваше никога в кадър и притежаваше мисъл и мозък без конкуренция. Трябваше да го открие на всяка цена, защото му хрумна идея - една гениална идея. Щеше да взриви метрото, но нямаше да даде жертви. Трябваше да му помогне този умник от министерството и за това трябваше час по-скоро да го открие. На другия ден, към шест сутринта, Стъкления човек се облече и излезе от апартамента си. Искаше да търси Началника, дето го бях дали за кратко по телевизията. Беше се вкопчил в него като удавник за тънка сламка. Не можеше да си представи, че това се случва с него. Той се чувстваше като дете, което чакаше майка и татко да си дойдат от родителска среща. Какво беше казал Главния секретар? Той работеше в министерството, дали правилно беше запомнил? Началник отдел, щеше да го нарече Началника така беше най-добре... Малко преди осем часа вече се разхождаше по ул. “ Гурко ”. Дали щеше да се появи? Взе си кафе и се спря на ъгъла с ул. “ 6 – ти септември”. Пушеше вече спокойно и с нагласата, че върши нещо правилно, защото само така щеше да се измъкне от неприятната ситуация. Точно в девет го видя. Идваше пеша от ул. “ Раковска ”. Вървеше бавно с цигара в уста. Носеше широки дънки и смачкана тениска. Нима това беше Началника, с вид на разхайтен младеж или нещо бъркаше? Не, не грешеше, защото той спря пред входа на министерството, дръпна за последно от цигарата и я хвърли по посока на близкото кошче, но не улучи. Бръкна в задния си джоб, извади карта и я показа на охраната, който му козирува. Началника, върна картата на мястото й и тогава се видя един голям пищов в кобур на кръста му. Стъкления човек се въртя по преките около министерството до десет, но не знаеше как да постъпи, щеше да го чака и утре, но малко по нагоре, по улицата, щеше да го заговори, пък каквото ще да става. Не, това беше рисковано, но все щеше да измисли нещо...

8 глава:Тайната на скелетите

98

Слава богу не ме притесняваха нито журналисти нито други досадници. С Гоцев и Кожата се наспахме в хола на нашия “ятак” и чак тогава си тръгнахме. Времето беше прекрасно и тримата, след като благодарихме на домакина ни внимателно надзърнахме от входа на кооперацията. Хората си вървяха спокойно по тротоарите, нямаше досадни папараци и въобще “личности”, които да ни спират с излишни въпроси. Извадих мобилния телефон от джоба и видях множество пропуснати повиквания. Първо звъннах на майка ми, за да я успокоя, че всичко е наред, защото ме видяла да се крия в някакъв вход по телевизията, после на баща ми, който ми обясни, че бил, както винаги, горд с мене и накрая на Главния секретар, за да ме увери, че сме свършили страшно добре “работата”. Извини ми се, че ме е “представил” в общественото пространство, но силно се надяваше никой да не ми е обърнал внимание. Да, така беше по-добре - не исках да обирам славата, по-добре друг го прави. Аз исках само да си върша работата и никой да не ме занимава с щуротии. Главния секретар ми каза, че ми е задължен и с това приключихме. Казах на Гоцев да се прибере и да си почине, а аз пеша се отправих към министерството, за да напиша доклад по случая. Шефа на “касапите” заситни до мен. Кожата ми обясни, че иска да спи и после да се види с хората си. “Касапите” също го бяха търсили, а и Главния секретар. Той първо се обади на него и получи похвали. Колегата бутна телефона си в джоба, разтри изгорелите си ръце и ми каза: -Ти спази своята част от сделката и се надявам, че събитията от тази нощ ще си останат между нас. Колегите, с които работихме по случая знаят какво се случи всъщност и вярвам, че няма да проговорят. Един ден ще ти се отблагодаря. Аз съм твоят “ангел – пазител”, винаги ще бъда около теб! Недей да си мислиш за мен като за хладнокръвен убиец... Аз само раздавам възмездие... - Кожа, няма смисъл да ми благодариш, всичко е наред. Никой никого не упреква. Ако беше изнасилвач щяхме да го пратим в затвора. Там за него щеше да е по-лошо, отколкото да е мъртъв, но ти беше прав, че “градския фолклор” не трябва да възпява хора - изроди, които да дават пример за подражание. Бъди спокоен и не ми благодари, беше ми приятно да работя с теб. Ти си истински мъж. А, и още нещо... Сега аз имам молба. Моят колега Гоцев е самотник и мисля, че те хареса за приятел, обаждай му се от време на време да играете шах и да ходите на сладкарница. - Димов, аз на сладкарници не ходя, а във вашия отдел според мен цари чист педерастлък. Ядете пасти, тулумбички, пиете боза - какви мъже сте вие? Шегувам се! Аз мисля, че работим добре заедно и действително с Гоцев си допаднахме. Ще се възползвам от това запознанство. Както винаги Кожата не се сбогува, а ми обърна гръб и си тръгна безмълвно. Влязох бързо в министерството и заварих в офиса Кольо и Емил. Хората пишеха доклади, пиеха килограми кафе и пълнеха смело с фасове пепелниците. Тук си бях като в къщи. Колето веднага ми обясни: - Всичко мина нормално. Направихме аутопсията на Сърпа. Надявам се, че не те интересува какво е ял. По интересно беше, когато отидохме в жилището му. Живял е в една къща в кв. “Сердика”. Какво ли не намерихме в неговата бърлога. Убивал ги е със стар кинжал и ги е държал в гаража си. Голяма смрад беше. С Гоцев и Емо ти взехме един сувенир, заповядай. Подаде ми една книга. Беше учебник по хирургия. Гадината явно се беше вживяла много в ролята си на медик, но това нямаше значение. Благодарих им и седнах на компютъра, за да си напиша и аз “отчет”, за пред началниците. Отне ми около час, след което го прочетох два пъти, взех експертизите на колегите и ги занесох в канцеларията на Главния секретар. Него го нямаше, но секретарката му ми се усмихна и внимателно ги постави на бюрото си. Върнах се в стаята ми и накарах колегите да си отидат да поспят. На другия ден станах по-рано от нормално, закусих и внимателно се избръснах. Все още се притеснявах, че някой може да ме познае. Слава богу никой от нашата кооперация не дойде да ме пита и поздравява. Реших да се облека малко по-просто. Обух стари дънки и облякох тениска. Във всеки случай това не беше по устав, но така по-трудно щях да бъда разпознат. Дано не ми се наложеше да обяснявам защо съм на работа в такъв вид. След дълго колебание си взех пистолета и го поставих на колана на панталоните ми. Погледнах се в огледалото - оръжието не се виждаше.

99

Запалих трабанта и след кратко каране го паркирах на ул. “Стефан Караджа”. Беше далече от министерството, но това нямаше значение. Запътих се по ул. “Гурко” бавно като запалих цигара. Времето беше прекрасно, а на небето не се забелязваше и милиметър облаче. Още от далече го забелязах, защото не се вписваше някак в пейзажа. Слабо, дребно, плешиво, около петдесет годишно човече, стоеше на ъгъла с ул. “6 септември”. Интересното беше, че в това топло време “странната личност” се беше навлякла с дебел и чудноват пуловер на триъгълници. През рамото си като пощальон беше прехвърлил кожена чанта, в ръка държеше чаша с напитка, а от устата му стърчеше тънка цигара. Човечето залепи за миг поглед в мен, но веднага го отвърна и се загледа в обратна посока. Миришеше на журналист! Знаех си, че рано или късно ще стигнат до мен. Дано само не извадеше от торбата фотоапарат и не започнеше да щрака. Още по-лошо щеше да бъде ако извадеше портативен касетофон и ме подгонеше с неудобни въпроси. А можеше да бъде и някой ненормален тип, който въобще не ме дебне, а просто си стои на ъгъла. Минах наблизо, но човекът със странния пуловер не ме заговори. Сигурно грешах и вероятно ме гонеше параноята. Трябва да си взема отпуска и да се махна от София. Може да отида до морето, макар че още не ставаше за къпане. Невинно се обърнах и метнах фаса си към близкото кошче, но не улучих. Забелязах че човека от ъгъла проследи с интерес движението на угарката. Вече не знаех какво да мисля и макар да ме познаваха дежурните на входа извадих картата си и я показах. Полицаят ме изгледа странно и ми козирува. Веднага се скрих във входа на министерството и надникнах през най-близкия процеп между завесата и прозореца на първия етаж. Странният човек се обърна след минута и си тръгна. А можеше просто да е съвпадение. Какво щеше да ми стори този журналист или какъвто и да е друг? Можеше да е от някой пенсионерски вестник, защото на такъв приличаше. В големите ежедневници и таблоиди работеха само хубави, млади репортерки с широки деколтета. Майната им на журналистите, ако се приближи и ме попита нещо, ще му кажа, че е сгрешил и се е припознал. Реших да се кача пеша и да не ползвам асансьора. Това беше моят дом - макар по дънки и тениска се чувствах в свои води. Отворих стаята и зърнах верните ми приятели, които смело пълнеха чашите с кафе и кошчето с угарки. Говорих за текущата работа и за миналите събития по залавянето на Сърпа. През това време Гоцев се беше навел и пишеше на един лист, който първо подаде на мен, а после на колегите. Прочетох, че трябва да се върнем на случая със скелетите, които изровихме над Костинброд. Бяха излезли анализите. Хората бяха умъртвени с отрова - бяха пили “дружно” арсеник. Емил и Кольо ми подадоха резултатите. Определено не беше самоубийство, някой беше убил военните, но кой или кои бяха те? Написах на друг лист, че е време да ходим да пием боза и след десет минути бяхме навън. Огледах се внимателно, но не видях човека от сутринта, определено имах някаква невроза. Вече започнах да се плаша от сянката си, което не беше добре. Аз си поръчах торта, а колегите тулумбички. Седнахме в едно сепаре и зачакахме да ни донесат поръчката. Гоцев започна, както винаги пръв: - Аз смятам, че скелетите са на немски военни от Втората световна война... Емил запали цигара, но дойде сервитьорката и съобщи гордо, че масата е за непушачи. Станахме и се преместихме на маса до витрината. Колето смигна на колегата и му каза: - Хитър начин да се запознаваш с момичета по заведенията! Посмяхме се преди да продължим, а Кольо подхвана отново работната тема: - Че са германски то е ясно, но да не забравяме, че покрихме веществено доказателство. Ако стигнем до някъде, какво ще обясняваме за монетите. Скоро ще ни питат какво знаем за скелетите и това пръв ще го направи Главния секретар. За него сега сме герои, но след няколко дена ще задава въпрос след въпрос... Емил се намеси: -Ако искате постфактум, да го напишем. Аз не виждам нещо обезпокоително тук. Няколко мъртви военни, нищо повече. Е, отровени са, но какво да направим, било е преди шейсет години. Кой знае какво е ставало тогава... Знаех, че си го говорим така, но и на четиримата щеше да ни е интересно какво всъщност се е случило. Това не беше убийство или обикновена екзекуция. Бяхме написали един доклад и вече беше трудно да се отметнем от него. Ако разкажехме за

100

монетите щеше да се окаже, че сме скрили улики. Не, връщане назад нямаш, за това рекох: - Смятам, че засега не е много полезно за нас да разкарваме за монетите. Монети като монети, въобще няма да пишем и говорим за тях. Според мен има нещо гнило и е по-добре да разберем какво се е случило! Гоцев, можем ли да се доберем по някакъв до военни архиви от преди шейсет години? - С малко повече късмет можем и да свършим работа. - В такъв случай започваме да работим по “военното” дело. Така и ще го наречем. Ще напишем пълен доклад до Главния секретар, без монетите. Ще го помолим в случай на нужда да ни ходатайства пред Министерство на отбраната ако Гоцев не успее. На първо място искам да локализираме времето, когато са починали тези...да ги наречем немци. Кольо, ти ще се върнеш до Костинброд и ще търсиш също някакви стари документи, ако някъде се пазят такива, а Емил го оставяме дежурен в министерството. Мисля, че все до нещо ще се доберем. Разделихме се пред сладкарницата и аз реших малко да поскитам в работно време. Заслужавах си го, а и нямаше нещо, което да не търпи отлагане. Седнах с чаша кафе на пейките пред Народния театър и запалих цигара. Определено окото на човек се успокоява, когато покрай него минават много хора. Виждаш ги с шарени дрехи, със спокойни лица и изобщо това е атмосфера, която разведрява. И като се замисля, че на другия ден някой от тях ще е мъртъв и аз трябва да го... Да, наистина имам професионална деформация! Както се наслаждавах на царящото спокойствие, до мен дойде малко циганче, спря и ме загледа. Дали имаше десет години? Май нямаше, но ако това дете единствено от цяла София ме беше разпознало щеше да е най-голям майтап. Огледах се за всеки случай през рамо, а ромчето продължаваше нахално да ме зяпа. Сигурно беше просяк, но аз нямах дребни пари. Точно в този момент детето рязко ми подаде ръка. В шепата си стискаше изписан лист. - Един човек ми го даде и ми плати, за да ти го донеса. - Как изглеждаше? – попитах го аз. - Ами... като всеки човек! Аз взех парчето хартия, а цигането се обърна и си тръгна. Разтворих листа и се зачетох. Прочетох го още веднъж, след което рязко скочих и пипнах с ръка пистолета, който си висеше спокойно на кръста ми. Най-страшното се беше случило, бях излязъл от анонимност. Колко глупаво! Какво като се въртях на ляво и надясно, щеше ли това да ми помогне? Не, злото вече беше сторено. Седнах спокойно на пейката и започнах да чета бележката по бавно и внимателно...

9 глава:Юли, 1943 г.

Фюрера отново пътуваше тайно при своя приятел Царя. Войната беше в разгара си и определено я губеше. Докато летеше с личния си самолет гледаше през малките прозорчета и се наслаждаваше на пейзажа. Нивите, реките и хълмовете изглеждаха нереално и сякаш бяха създадени за някой лилипут. Той обаче беше великан и летеше над територии, които сега владееше. В аероплана не беше сам, имаше изненада за Царя. През илюминатора се забеляза промяна във времето и Фюрера натисна специален бутон над главата си, който го свързваше с кабината за управление. Пилотът се обади и каза, че облаците, в които навлизат са нещо нормално и скоро ще се види пак слънцето. Гостът кацна на летище на юг от столицата на своя домакин. Вече се стъмваше. На пистата ги посрещна сам Царя. От самолета слязоха трима души и веднага се мушнаха в спрялата на пистата лимузина. Лично монархът запали колата като шофирайки, излезе от загражденията на аеродрума и запъпли по тесен път по посока на планината. Резиденцията на Царя беше цялата обградена от високи борове. Всъщност резиденция беше силно казано, по-скоро беше лятна къща направена с много вкус. От краткия разговор в автомобила Фюрера разбра, че ще бъдат сами на мястото, където отиваха. На

101

тяхно разположение бяха оставени продукти и напитки като Царя увери госта си, че никой, както винаги, не знае за визитата. Адютантът на Царя поздрави сърдечно своя колега като двамата останаха пред къщата. В нея влязоха монархът, Фюрера и човека, който мълчаливо беше слязъл от самолета. Макар че беше лято камината гореше. Стаите не бяха осветени, но се чуваше тихо бучене на дизелов генератор, което говореше, че сградата е електрифицирана. Царя вещо намери ключа за осветление и натисна копчето. Чак тогава се обърна и занемя. Това, което видя надминаваше и най-смелите му очаквания. Пред него стоеше мъж, който съвсем приличаше на него. Завъртя се бавно около него и изумлението му нарасна. Фюрера, пък напротив, се забавляваше страшно... - Харесва ли ти моето творение, приятелю? – попита той. - Не мога да повярвам, та това...това съм аз! Нямам никакви недостатъци! Моля, събличайте се и се чувствайте като у дома си! И тримата седнаха на готовата за вечеря маса. Двойникът беше изискано облечен, с моден костюм. Хранеше се с перфектни обноски като внимателно отпиваше от чашата си лекото вино. Фюрера яде само салата и пи вода. След като се нахраниха седнаха на креслата до огъня. Монархът стана и метна няколко цепеници, след което се върна на мястото си. Единствено го притесняваше, че “ неговото копие”, откакто беше се появило, не обелваше нито дума. Фюрера сякаш разбра за какво мисли и наруши тишината: - Повярвай ми, че не е ням. Гюнтер, можеш да говориш, без да се притесняваш! - Да, мой Фюрер, щом така ви е по приятно! - Гюнтер, ти разбираш, че в това трудно за нашия арийски народ време, трябва да помагаме на своите приятели. Царя е моят най-добър приятел, но и той, както се досещаш, ще трябва от време на време да изчезва и да се усамотява. Фюрера отметна косата си назад и щракна с палец и среден пръст, за да покаже как изчезва човек, след което продължи: - Ти трябва да заемаш неговото място, от време на време, но така, че да не се забелязва разлика. Ти си войн от нашите елитни части и за теб трябва да е чест да бъдеш удостоен с подобно благоволение! Искам да не се притесняваш, а да поговориш с Царя, така както те обучаваха. - Да мой Фюрер, за мен това е една голяма чест и ще се радвам да бъда харесан от Негово Величество. Разговорът се водеше до момента на арийски, но в изведнъж двойникът заговори на Царя на неговия език. Монархът и той проведоха кратък диалог, от който се забелязваше сериозна подготовка. Фюрера му обясни, по-късно, че двойникът е от неговите тайни служби и е работил дълги години в отдел, отговарящ за балканските държави. Запознат е с всички езици от този регион. Приликата не би трябвало да го стряска. Беше му направена успешна пластична операция и сега той бе на негово разположение. Фюрера кротко се обърна към “копието” на монарха: - Гюнтер, ние с теб ще се приберем в къщи още утре и ще ти се наложи да влезеш в ролята си съвсем скоро. Желая сега да ни оставиш сами, а утре рано потегляме. Двойникът стана, поклони се и се отправи към показаната му от Царя стая. Двамата приятели останаха сами и сега можеха спокойно да си побъбрят. Отново обсъдиха световното положение, което се нагнетяваше с всеки изминал ден. Фюрера след малко се изправи на крака и разпалено заговори: - Времето напредва, всъщност то е съвсем малко и искам да ти изложа моя плана. Тази “кукла”, която видя преди малко ще бъде жертвана, както се досещаш. По същия начин ще жертвам и моя двойник, но когато му дойде времето. Започвам да ти разказвам как виждам нещата и ти обещавам, че ще взема под внимание всички твои забележки. И така, след един месец ще дойдеш при мен на официално посещение, а когато се върнеш ще си угрижен и ядосан. Ще пуснем слух, че съм те накарал да влезеш във войната на моя страна с жива сила, с твоята свежа армия. Разбира се ти ще си ми отказал. Това е отлично алиби и по такъв начин ще разсеем всякакви съмнения относно твоята лоялност към народа ти. Знам, че държиш на това и ще бъда изключително толерантен по въпроса. Царя го прекъсна: - А кога ще поеме задълженията си моя... двойник? Как ще представим достоверно моята смърт? - Когато се върнеш в твоята страна ще пътуваш с “куклата”. Десетина дена след завръщането ти ще се разболееш и за нещастие на твоя народ и роднините ти ще

102

починеш. За по-голяма достоверност ще пуснем слух, че съм те отровил като това ще е в плюс за твоето семейство, което ще бъде пощадено при победа на нашите врагове. Моето разузнаване се е добрало до информация, която за твое съжаление е неприятна. При срещата, преди няколко месеца, между съюзниците е обсъждано и твоето бъдеще. Приятелю, издадена ти е смъртна присъда, както и на брат ти! Път назад няма! Царя стана и си наля чаша вино. Метна отново няколко цепеници в огъня и застана лице в лице с Фюрера. - Сигурен ли си? - Толкова съм сигурен, както съм сигурен в това, че съм загубил войната. Но да не се отклоняваме. Когато се “разболееш” , в нощта на твоята кончина, ще използваме специален екип, който да разчисти около теб. Ще променим външността ти и ще отплаваш със специален кораб от едно от твоите морски пристанища. Корабът ще бъде под международен флаг и никой няма да знае кой си. Ще унищожа целия екип, който е подготвял твоето изчезване. От теб искам само да акостираш с кораба на полуостров, който аз ще ти кажа. Ще имаш перфектни документи и няма да имаш нужда от обяснения. За това, още от другата седмица ще пристигне камион от мен за теб. Няма смисъл да го разтоварваш, а единственото, което искам е да го пазиш. Моите хора ще го натоварят на кораба, когато дойде нужния момент, а ти ще си негов собственик. Трябва да сме много дискретни и запомни ще ме чакаш там, а аз ще дойда скоро. Бъди спокоен, ще се погрижа да живеем необезпокоявано и спокойно дълго, докато... смъртта ни раздели. Няма да те лъжа, аз ще бъда с моята приятелка, ти ще имаш избор дали да се задомиш отново или да изпиташ на свой гръб ергенския живот! Двамата приятели се засмяха, защото последната забележка ги накара да си спомнят за предишната им среща и за разговорът им за мустаците. Говориха си още дълго като Царя обеща, че в името на семейството си никога “след смъртта си” няма да разкрива на никого новата си самоличност и няма да търси контакти с близките си след края на войната. Фюрера се закле също така, че ще остане анонимен и ще се отдаде на спокоен живот.

Дни по-късно в столицата пристигна камион, който беше поставен под строга охрана. Царя знаеше, че времето лети и скоро щеше да стане смяната с двойника и приемането на новата самоличност. На другата сутрин се обади Фюрерът. Съобщи му, че го кани на официална визита като за подготовката й ще пристигне делегация от единадесет човека. Първо те щели да минат през арийското посолство и после лично щели да му се представят, за да подготвят бъдещата среща. След два дена с канцеларията му се свърза посланика на арийската държава, който помоли за аудиенция. Стъписването беше голямо, когато пристигна единствено адютантът на Фюрера. Помоли да останат сами, а Царя го изведе да се разходят в градината на двореца. Разбра, че планът вече е в ход и че останалата част от хората, с които е пристигнал действат. Адютантът поиска разрешение, на другия ден, да му бъде предоставен камиона с целия товар. Увери монарха, че придружителите му не знаят каква е точно тяхната цел и няма да има начин да се получи изтичане на информация. Накрая бръкна в джоба и извади напечатан лист. Разтвори го и помоли Царя да прочете написаното. Това бе неговата нова самоличност. Там се говореше за човек, който е роден в южната част на Африка, с потекло от смесен брак. Монархът разбра, че такъв човек действително е съществувал, но е починал, няма роднини, близки и много трудно може да бъде проследено родословието му и да бъде разпознат. Помощникът на Фюрера отново бръкна в джоба си и като истински фокусник извади няколко снимки. На първата беше сниман двойникът. Останалите фотографии представляваха същия човек, но с промени, направени от художник. Фотографията, която допадна на Царя беше на неговото “копие”, с гола глава и без мустаци. Лесно щеше да го постигне и нямаше да има нужда от, как му бе казал Фюрера... пластична операция. Посочи я с пръст, а адютанта кимна и прибра снимките заедно с листа в джоба си. Уговориха и датите: срещата с Фюрера щеше да се проведе в средата на август, а “подмяната” в края на месеца. Двамата мъже си стиснаха ръцете и се разделиха. Оставаха броени дни и Царя искаше да се отдаде на семейството и близките си. Знаеше какво жертва, но това бе в името на бъдещето и на децата му. Нямаше време, а и какво ли можеше повече да направи? Мъчно му беше за брат му, но той така или иначе бе

103

дълбоко разочарован от него. След “смъртта” му той със сигурност ставаше регент и настойник на царските децата като щеше още повече да се главозамае, но щом това беше залогът... Вече нямаше никакво значение...

... Фюрера го посрещна сърдечно, след което се усамотиха в една от стаите на бункера, където проведоха срещата. Домакинът извади плик с паспорт и други книжа, които касаеха гостенина. Царя ги разгледа – бяха перфектни. Не знаеше дали да се радва или да плаче. Все му се беше струвало, че всичко е един сън, но очевидно не беше така. Вече идваше края на плана и за връщане назад не можеше да става дума. Фюрера го гледаше и явно разбираше какво си мисли монархът. Изкашля се и се разходи напред - назад из стаята, докато в един момент застана пред Царя и рече: - Зарът е хвърлен, трябва да вървим напред. За моята и твоята глава се точат брадви и не можем нищо да променим. За твой ужас трябва да ти кажа, че страната ти ще попадне под влияние на грузинеца. Това трябва много да ти говори... Разбрах, че си имал договорка с иберийския крал. Не знам какво сте си говорили, но се надявам да е дал гаранции за семейството ти... Монархът кимна, а Фюрера продължи: - Това е добре. Можеше да бъде много по-лошо и да останеш без всякаква подкрепа. Краля, макар и да е продажен, ще подаде ръка на фамилията ти. Мен не ме притеснява обаче толкова това, колкото нещата, които се случват сега в световен мащаб. Аз не си правя никакви илюзии за края на войната – губя я и единственото, за което мисля е кога да се оттегля от сцената. Искам, както съм ти казвал, да остана до край и ще го направя. И така още веднъж ще повторим и преговорим всичко, което ще се случи от тук насетне. Ще се прибереш на балканите с твоя двойник. На летището моите хора ще го поемат и ще го държат на сигурно място, колкото е нужно, а ти ще започнеш след ден - два да се оплакваш от определени болежки, ще ти се каже точно какви. След две седмици групата, която подготвя “размяната” ще я направи факт. Двойникът ти ще “почине” и ще му бъде поставена диагноза инфаркт. Още същата нощ ти ще отпътуваш към северното ви пристанище, от където ще потеглиш с кораб за полуострова, който е крайна наша точка. На твое име имаш документи за един не малък багаж, който ще ни помогне да сме осигурени за цял живот. Аз ще дойда при теб, когато видя края на войната... - А твоите хора, които подготвят бягството, няма ли да останат като свидетели? Фюрера се усмихна и кимна с глава: - Ти за тях не си мисли, аз ще се оправя с този... проблем. Моят личен адютант ще се погрижи за всичко и да не останат следи. На по-късен етап ще се “освободя” от самия него... Като говорим за проблеми, моите са по-големи. Твоят двойник е добре, но моят не е. Ние сме почти неразличими, но за съжаление той се разболя, на нервна почва. Треперят му ръцете и въобще започва де се “предава”. Аз му обещах награда, за да остане докрай с мен и сигурно избавление, а както знаеш аз като обещая нещо го върша... Царя не се съмняваше въобще в думите му. Разбра какво ще се случи накрая с двойника на Фюрера. И той щеше да бъде принесен в жертва, но такава беше играта и в нея нямаше място за отпускане или сантименталност.

... В края на август малката държава на балканите се събуди с лоша вест, която покруси цялото население. Техният монарх беше мъртъв.... ... В нощта на смъртта на Царя, мъж клонящ към петдесетте, се качи на влака в първа класа. Капки пот бяха избили на челото му и той го избърса старателно с чиста кърпа. Локомотивът изрева и вагоните се раздвижиха. В купето влезе кондуктор, който му провери билета, пожела лека нощ и безпроблемно пътуване...

10 глава:Срещата със Стъкления човек

104

На листа хартия пишеше ръкописно, с разкривени букви: “ Аз знам кой си и ти трябва да ми помогнеш. Ще ти открия аз кой съм и повярвай ми не се шегувам. Аз съм Стъкления човек. Във всеки един момент мога да те убия, но предпочитам да се “кооперираме”. Давам ти срок от един час да помислиш и да ми отговориш. Ще приема за “Да” тебеширен кръг на стената на първата сграда зад френската гимназия.”. Седнах на пейката и всичко се завъртя около мен. Мислех, че това се случва на главните герои само по филмите. Сега знаех какво им е и че това не е измислено чувство. Да си призная никога не съм се стряскал така. Усетих как тениската ми подгизва от пот за секунди. Не бях очаквал такава закана и то не от кого да е, а от Стъкления човек. Трябваше да предприема нещо бързо. Поех няколко пъти дълбоко въздух, станах неохотно и се запътих бавно към площад “Славейков”. Сърцето ми се успокои и започнах да мисля по-трезво. Че това не беше майтап го разбрах веднага. Едно ми беше ясно, че макар и да ме е видял този, който се беше представил за Стъкления човек, не знаеше нищо за мен. Определено бях разкрит, но заплахата още не беше пълна. Ако аз бях на неговото място бих заплашил не само жертвата, но и цялото й семейство. Значи ме беше видял по телевизията, но слава богу не знаеше нищо за мен и близките ми. Трябваше да се успокоя, защото играта трябваше да се играе и нямаше връщане назад. Внезапно завих в една от преките и се вмъкнах в първия изпречил ми се вход. Запалих цигара и зачаках да видя дали някой не ме следва. Не видях нищо обезпокоително. Определено се захващах с опасен противник. Дори и да се обадя на Емил, Кольо или Гоцев можех да ги изложа на опасност. А ако се окажеше шега? Не, това не беше шега, усещах го с всяка своя фибра. Чак сега се сетих за зловещите показни взривове на Стъкления. Винаги след всяко свое убийство оставяше някаква следа, че е той. От тази гледна точка беше джентълмен като така се избягваха догадки и излишно гонене на криминалния контингент. Изгасих си цигарата в стената, отворих вратата на входа и излязох на улицата. В интерес на истината той не убиваше безпричинно, а неговите жертви винаги бяха оцапани до лактите с лайна и кръв. Казваха, че е сатана и хладнокръвен убиец, но според мен той си харесваше професията и работеше с охота. Нямах никакъв избор, сега бях просто обикновена мишена и трябваше да играя по свирката на най -хладнокръвния убиец – бомбаджия на републиката. След четвърт час стоях с парче мазилка в ръка, зад френската гимназия и нарисувах кръг. Не се получи лошо, но за всеки случай го повторих. Точно в този момент чух зад гърба си глас: - Аз съм Стъкления човек. Имаш един единствен вариант и той е да ми повярваш иначе… - Иначе какво? - Дори и да ме арестуваш ще се направя, че съм си направил с теб шега. Аз съм почтен гражданин и срещу мен няма никакви доказателства, че съм извършил нещо противозаконно. Нищо не можеш да ми направиш. Но ти обещавам, че след това ще те пожаля, няма да те взривя... ще те застрелям! Давам ти възможност да ми помогнеш и аз по този начин да си помогна като ти давам честната си дума да изчезна от живота ти след това, както и да не малтретирам никого повече в нашата любима държавата. - Мога ли вече да се обърна? – попитах накрая. - Да. Обърнах се и за момент изтръпнах. Пред мен стоеше дребното човече, което зърнах пред министерството и което помислих за репортер. Беше с гадния пуловер и с кърпичка издухаше червендалестото си носле. Огледах го внимателно и не видях нищо привлекателно в него, а плешивеца вдигна очи към мен и каза: - Съжалявам, но от човешката миризма ми призлява, особено, когато стане хубаво времето и хората спрат да се къпят. Аз преминах в атака: - Абе ти какво си се лепнал за мен, пък и чак ме заплашваш. В полицията има петдесет хиляди човека. Защо смяташ, че ще съм ти от някаква полза? Аз съм обикновен чиновник и нищо повече! Дребното човече в миг се промени и ме хвана за ръката около китката: - Ах ти, йезуит! Обещавам ти, че ако още веднъж започнеш да хитрееш и шикалкавиш, ще убия не само теб, но и колегите ти. Помисли си много хубаво дали ще ядеш

105

тулумбички, защото само в сладкиши не съм слагал взрив! Ще ти пръсна тялото така, както никога ме съм го правил! Видях те по телевизора и знам, че ти хвана Сърпа. Докато вървеше разследването и никой нищо не можеше да направи не ми беше интересно, но в миг ми стана забавно как за броени дни му влезе в дирите. Главният ви секретар е най-големият глупак на света като разкри, че има отдел в министерството ви, което се занимава с тежки случаи. За това ме слушай внимателно и не бързай да ми отговаряш. Поставена ми е задача, която не искам да свърша, макар че са ми дадени пари напред. Трябва да има много жертви и аз мисля, че с теб ще се сработим, така че и вълка да е сит и агнето цяло! Стъкления човек в този момент отпусна китката ми и ме погледна в очите. Наблюдавах го и аз, а може би по-втренчено от нормалното, защото хората, които минаваха покрай нас ни разглеждаха с интерес. Сигурно ни мислеха за скарани “обратни”. Наруших мълчанието: - Виж, предлагам ти да отидем някъде, да пием по едно кафе, защото ти така или иначе ми развали кефа пред театъра, а народа като ни вижда така влюбено да се съзерцаваме, сто процента ще ни определи за любовна двойка номер едно в София. Тръгнахме по бул. “Витоша” и влязохме в първото кафене, което ни се изпречи. Дребното човече помоли той да черпи, а аз го предупредих да не ми сипе някоя гадна отрова. Плешивеца ми обясни на ухо, като леко се вдигна на пръсти, че е бомбаджия и подобен род убийства не са в неговата компетенция. Реших, докато го чаках, защото заведението беше на самообслужване, че той има известно чувство за хумор. Всъщност като се замисля, човекът си беше много спретнат и макар, че не беше облечен по последна мода, имаше почтен вид. Да си призная все още не бях сигурен дали не разговарям с някой психопат. За това трябваше да се правя на ударен до край. Все пак винаги съм си мислел, че Стъкления човек прилича на Франкенщайн. Ето за това не трябва да се доверява човек на медиите, защото те, през последните десетина години, го представяха като свръх човек, а то какво излезе... Плешивкото остави кафето пред мен и каза: - Не ти се вярва, че това съм аз, сигурно е шок за теб... А, каква мадама мина по улицата! Чух цъкане и мляскане, явно бомбаджията беше похотлив, а всъщност явно нищо човешко не му беше чуждо. Запалихме цигари и забихме погледи един в друг. - Казвай какъв ти е проблема, дребен? – започнах пръв. - Едър, ще ти кажа само едно: трябва да взривя до няколко дена метрото, а хич не искам да го правя. Дадоха ми много пари като за пръв път не знаех коя ще е жертвата ми. Честно и почтено ти го заявявам, а и за да разсея съмненията ти относно мен ще ти разкажа някой неща, които знаем само аз и полицията. Стъкления ми заобяснява спокойно и обстойно къде какви бомби е слагал, а също с какви смески, количество и качество са били. Не усетих и за миг да му трепва гласа. Така говореше всеки стругар, който разказваше на приятелите си какви детайли прави през смяната си в завода. Така говореше продавачката във всеки супермаркет – явно стоях пред най-хладнокръвния убиец в държавата. Помолих го с жест да спре и заговорих: - Виждам, че човек не може да се излезе на глава с теб. Чел си много вестници, научни книги и въобще я ме погледни, аз съм по дънки и тениска, а ти си мислиш, че пред теб стои голям герой! Аз не съм такъв, защото съм най-прост служител на един репресивен орган и за мое нещастие бях сниман случайно по телевизията. Повярвай ми не съм такъв, за какъвто ме мислиш. Стъкления човек, за когото вече нямах съмнения, че е той, в миг помръкна и сякаш се разколеба. Извади цигара и я запали, дръпна си и издуха дима към мен. - Лъжеш, йезуит, лъжеш! Хванах те! Ако беше обикновен чиновник нямаше по нощите да гониш Сърпа, а когато вдигнат камера към лицето ти да я криеш с ръка! - Е, ти пък да си правиш от това такива генерални изводи... Дребното човече ме погледна в очите и ме попита: - Само още един въпрос... Ти ли уби Сърпа? Аз машинално отговорих: - Не, не съм аз! В този момент разбрах, че съм се издънил. Стъкления ми проведе най-професионалния разпит и аз се провалих. Усмихнах се сконфузено и вдигнах рамене. Плешивият мъж се протегна и ме потупа по рамото.

106

- Знам, че не си го направил и тук не става въпрос за самоубийство, както е официалната версия. Твоят отговор ми каза повече, отколкото трябва. Ако ми беше рекъл само “Не” е едно, но “Не, не съм аз” говори, че и ти си убиец като мен и си го направил поне веднъж до сега... Човекът срещу мен разпери широко ръце, усмихна ми се и отпи от кафето си. Причерня ми, извадих пистолета, допрях дулото в челото на Стъкления и като се надвесих над него му заговорих тихо: - Мога да те убия веднага, гадино! И хората ще са ми благодарни, даже много благодарни, защото такива като теб трябва да бъдат изгаряни още, докато са бебета! - Ами направи го! Но преди това ще ми кажеш ли какво ще спечелиш? Хората от съседните маси гледаха втренчено ту мен ту малкото човече. Тогава аз се усмихнах, прибрах пищова и на висок глас казах: - Честит рожден ден куме! Друг път да не биеш жена си, ей! Сега аз го хванах за ръката и го помъкнах навън. От масите дочух: - Как не го е срам тоя кретен да тормози симпатичния човечец! Защо дават на такива да носят оръжие! Тия “хорица” ако знаех кого мъкна за ръка съм сигурен, че на момента щяха да намерят пера и катран, за да повъргалят “човечеца” в тях. Спрях да го дърпам чак, докато не стигнахме до градинката на черквата “Св. Седмочисленици”. Бутнах го на една пейка и му казах: - Ето го министерството, ако не започнеш веднага да ми разказваш истината и само истината... - Ето, че вече имаме напредък. Радвам се, че си говорим, както трябва. Мога ли да те наричам Началника? Човечето се изпъна доволно на пейката с незапалена цигара в устата и замижа на слънцето. - Наричай ме, както си искаш, само не ми губи времето. Ако твоята история ми хареса ще те пощадя, но ако не... ще си мъртъв! - Грешиш, за категорията: такива като НАС! Пак ти казвам, обуздай гнева си, не ме плаши, защото имам достатъчно свидетели в кафенето, когато ми извади пистолета. Какво си мислиш, че хората са слепи? Но както и да е, във вените ни тече една кръв... По-скоро това, което ще ти разкажа прилича на загадка, а не на обикновена история. Вече мисля да си говорим спокойно и честно. Обръщам се към теб, защото смятам, че ще ми помогнеш да се измъкна сух от възложената ми... работа! Стъкления човек се доближи до ухото ми и започна бавно да ми разказва, а аз веднага си помислих как трябваше този следобед да ми е свободен и да си почивам. Гласът му беше спокоен и не долавях нервност. Действително ми спестяваше професионални подробности, но картинката се нагласи. Някой го беше наел да взриви мотриса в метрото, за което му бяха броени пари, колкото да убие президента, министър-председателя, шефа на народната банка и още пет - шест висши политици. Стъкления беше поел поръчката. До сега бе избивал доказани гадове, а сега трябваше да нарани невинни хора. Смяташе, че ще му е трудно да се отметне и ще бъде разкрит. Имаше една SIM – карта за обратна връзка и нищо повече. Попитах го какво точно иска да направи, а той честно ми отговори, че до сега никога не е провалял сделка и че трябва да взриви подземното влакче. Точно сега разчитах по изражението на лицето му, че не се шегува и се опитва безуспешно да се измъкне от ситуацията. Запалихме поредните цигари и замълчахме. Беше попаднал в трудна ситуацията, а и защо ли се беше насочил към мен? Просто съдба... ... Слънцето напичаше и ние безмълвно продължавахме да седим на пейката. Не ми беше ясно по какъв начин влизам в плановете му, но ми беше по-интересно кой му е възложил поръчката. Ако Стъкления човек беше “дявол” то този, който му беше изръсил толкова пари за пряк терор, трябваше да бъде шефа на сатаните. Нещо обаче не се връзваше. Защо това не беше възложено на обикновени терористи? До сега щяха да са го направили, дали ще са араби или пакистанци нямаше значение. Това не беше прост терористичен акт, а нещо по-дълбоко. Бяха се дали много пари, за да се свърши перфектно работата. Сигурен бях, че за сто пъти по-малка сума можеш да наемеш камикадзе, за да се взриви насред бул. “Витоша”, но тук очевидно имаше нещо различно. Ако взривиш метрото ще има много жертви – това е очевидно, но защо точно там, това беше и ключа и ключалката на загадката.

107

- Абе, ти, по жени не ходиш ли? – попитах Стъкления, без да има връзка с говореното до момента. - Да, разбира се. Ходя много и си плащам за това. Предпочитам платените жени, защото там няма никакъв ангажимент. Замислих се и реших, че крие нещо. След този мой проблясък продължих: - Каза не “и плащам за това”, а “й си плащам за това”, нещо този път аз те притиснах... - Щом искаш да знаеш, ще ти кажа, защото ти си най-симпатичният Началник, когото познавам. “Й си плащам”, защото преди няколко години хванах СПИН от една проститутка, хем беше от елитен клуб... Поне за сега съм вирусоносител, нямам проява на болестта и за фатален край не ми се мисли. Аз може да убивам хора с моите бомби, но на невинните нищо не сторвам. Не съм отмъстителен и сега ползвам презерватив като ходя на... клуб. Пия най-добрите лекарства, които предоставя държавата и се надявам скоро да бъде създадено хапче, което да ми помогне напълно да се преборя с болестта. Едва ли някой е бил по-откровен от мен, сега разбираш защо не ми пука от нищо и защо вървя само напред. Бях се облегнал настрани на пейката, за да го наблюдавам добре. И за миг не си помислих, че ме лъже, а той продължи след кратко мълчание: - Мечтата ми е след последната поръчка, да се махна от тук и да отида на някой остров, където да няма лято или зима, а вечна пролет. Мисля, че има такива места. Искам там да има малко хора и възможността да пипна някоя заразна човешка болест да е малка... Ти как мислиш, дали ще намеря такъв остров, а? - Разчувства ме, не ще и дума! Сигурно има такъв остров, но съм слаб по география и не знам къде е той, но вярвам, че вече си открил своето кътче земя някъде по земното кълбо. - Да, но струва много пари, просто в момента не мога да си го позволя. За това искам парите от последната поръчка. Сигурен съм, че ако се измъкна без да изпълня поръчката, с парите, рано или късно ще ме спипат. - То и след това могат да те схванат... - Не, не ми се вярва. Аз имам име и съм честен бизнесмен, както ти казах, но съм сигурен, че ако нещо “окалям” ще ме открият и на Северния полюс! Тук е въпрос да се свърши работата, защото само аз мога да го направя. - Защо мислиш така? Стъкления човек запали цигара, дръпна и чак тогава ми отговори: - Много просто! Слез в метрото и измисли поне един начин да взривиш напълно някоя мотриса. Аз знам как да го направя, а ти, колкото и да се мотаеш нищо няма да направиш. Преди дни направих лека проба, наслагах вестници на различни места във вагоните и познай, след няколко часа си ги прибрах. Мога да приготвя взривни вещества, каквито си пожелая. Мога да правя по всяко време бомби, които на външен вид да приличат дори на ученически тетрадки. За това са ме избрали, разбра ли? Поръчката не е от тук, от нашата държава. Някой ме е наел отвън, защото знае, че съм най-добрият и само аз ще се справя. - С какво време разполагаме? - С никакво, защото, както ти казах трябва да си свърша честно и почтено поръчката, за да си заслужа парите. Ти имаш ли някакво предложение? Замислих се и първото, което ми хрумна да кажа беше: - Камуфлаж или лъжа и измама! Стъкления човек се усмихна, поглади с ръка плешивото си теме и ми рече: - Да, аз също си го помислих като единствен вариант, но ще ми е много трудно да го направя сам. Ти си моят герой и любим началник, така че ти предлагам утре да се видим по същото време, където пожелаеш. Имам ти доверие, че няма да ме изкажеш и ми повярвай, че не искам да те взривявам. Виждам, че си разколебан, за това утре ще се видим по същото време тук. Обаче ако видя и най-малко раздвижване около теб ще започна да взривявам бързите влакове за морето... така да знаеш! Стъкления човек ми смигна с доста сериозен вид - дори някак зловещо. Не пожела да ме изслуша, макар че бях отворил уста, стана бързо и тръгна спокойно по посока на стадион “В. Левски”. На къде вървеше този свят, да ми се случват такива неща и да се срещам с най-големите изроди на държавата. Станах бавно, дръпнах тениската си надолу, за да не ми се вижда пистолета и се запътих към трабанта ми.

108

11 глава:“Военното” дело

На другия ден се събрахме в службата. Нямаше нищо от нашата компетенция след “трагичната” смърт на Сърпа и сякаш всички убийци се бяха изпокрили. Интересно ми беше кога почиват убийците? Аз лично не бях почивал отдавна, а толкова ми се искаше да го направя... Бяхме пресушили кана с кафе, когато Гоцев подаде лист изписан с едри букви. Прехвърлихме си го от ръка на ръка, след което го изгорих в пепелника. Колето също извади лист и бързо започна да пише на него. Прочетохме го един по един и отново го изгорих. Погледнах към Гоцев, а той кимна с глава и се усмихна загадъчно. Заговорихме бързо за най-различни дребни неща и аз като висшестоящ наредих да ходим да стреляме на полигона. Бурна радост се изписа по лицата на колегите. Веднага си приготвихме оръжията. В този момент вратата се отвори и на нея застана Главния секретар. Косата му беше прясно подстригана, а в устата му стърчеше дебела пура. - Спокойно, Димов, не ставайте! А, закъде сте се приготвили с тези патлаци? – ни подхвана той. - На стрелба, трябва да стреляме, господин секретар. - Абе това добре, ама я ми кажете кога ще затворите онова дело за скелетите. Гледах снимките и материалите, нещо ми се вижда тъмна тая работа. Може ли някой нещо да ми каже повече по въпроса.. Може би ти! Големия шеф посочи Емил, а той от своя страна разпери ръце и каза: - А не, аз съм обикновен оперативен работник, който снима и нищо повече... - Димов, твоите хора са тренирани да мълчат и това ми харесва. И аз като теб харесвам дискретността, но ви давам няколко дена да приключите със скелетите на ония нещастни военни, защото реших, че ще ви дам след това заслужена почивка. Искам да ми кажете повече за кокалите, защото не знаем от къде ще изскочи информация за тях, която да ни създаде проблем... Как я наричаш, апропо ти, “пробив” – нали така? Хайде, не си мисли, че съм такъв будала, за какъвто ме мислиш. Главния секретар ме посочи с два събрани пръста и продължи: - Два дена и нито час повече, искам истината и това е. Не искам вестниците и телевизията да започват свои разследвания, пресен е още спомена от Сърпа. Нали все пак това е по вашата част и ви обещавам, че след това ще ви дам седмица почивка, дори и да се появи Джак Изкормвача в София, влачейки човешки карантии по централните улици. Желая хората да са спокойни и да не бъдат плашени с някоя нова история, свързана с миналото, защото в този случай ми намирисва на нещо гнило. Отрови, смърт ... Два дена и нито минута повече! Началника се завъртя на токове и се изнесе от стаята. Пак искаше слава и щеше да я получи. За два дена нашия отдел щеше да му създаде най-сълзливата история на света. Щом от това ни зависеше отпуската...

Запътихме се към градинката до ресторант “Кристал”, взехме си по кафе от близкия павилион и седнахме на прясно боядисана пейка близо до паметник на Стефан Стамболов. Гоцев ни разказа, че вчера се е виждал с Кожата и са ходили да ядат китайска храна, а Емил и Кольо го хванаха “на къс пас”, както се казва във футбола, че е станал с шефа на “касапите” прекалено интимен, което си беше чиста проба шега. Наблюдавахме сластно жените, които минават и си сърбахме кротко кафетата, когато Гоцев с привичен жест изтри една лига от устата си и невинно каза: - Няма да повярвате какво открих вчера, докато се ровех из военните архиви... А аз, за да не остана по-назад допълних: - А пък вие си нямате представа, с кого се запознах вчера... Колето, когото пък изпратих в Костинброд завърши: - Аз пък нищо интересно не открих...

109

Емил нищо не каза, защото предишния ден го бяхме оставили в министерството. Гоцев запали цигара и продължи сякаш не бяхме се обаждали с Кольо: - Отивам аз във военното министерство и искам достъп до архивите, а те ме накараха да подпиша купчина документи. Попитаха ме за какъв период от време става на въпрос, а аз им искам четиридесетте до средата на петдесетте години. Те обаче веднага започнаха да ме въртят и да искат знаят за какво става на въпрос. Аз им разправям, че ми трябва, както присъствието, така и на немските и съюзническите войски в страната тогава. Започнаха да се изпотяват, “хън – мън”, да съм отишъл при военното разузнаване, защото това било класифицирана информация. Поисках и ми дадоха човек за контакт, след което се запътих натам. Седя на входа на “разведката” и се представям като казвам за какво съм дошъл. Идва след малко един в униформа и ми обяснява как тая работа била трудна и ме пита за какво ми е да се ровя в архива. Това ми и трябваше, вадя една от нашите декларации и му казах, че ще му кажа ако я подпише. Е, подписа я и аз му казах, че сме намерили масов гроб и имаме съмнения, че разстрелът е станал по време на Втората световна война. Човекът остана доволен и след като ми извади пропуск ме поведе към мазето. Мислех, че там има рафтове с документи, както съм гледал по филмите, но се оказах излъган. Тия от разузнаването са качили всичко на компютри и видео носители. Заведен бях в стая, за която получихме достъп. След малко военния, както си стоеше на компютър, се обърна към мен и ми каза, че е въвел търсения от мен период като мога само да чета, но не да снимам и да пиша. Извика дежурен, когото остави при мен в стаята, за да ме наблюдава и ми съобщи, че имам два часа, след което се обърна и си тръгна... Сега беше мой ред и аз да разкажа за вчерашния ми ден. Започнах: - Седя си аз в градинката пред Народния театър и при мен дотичва мръсно цигане, което ми дава бележка. Чета и направо не мога да повярвам, защото лично Стъкления човек ми определи среща. Викам си това е някакъв майтап и отивам до френската гимназия. Не беше шега! Сядаме с бомбаджията и той ми обяснява как в близките дни трябвало да взриви метрото, но му било съвестно. За съжаление бил честен бизнесмен и взел парите напред. Трябвали му и не щял да ги върне по най-различни причини. Иска моето съдействие, защото смята, че щом са ме дали по телевизията, след откриването на Сърпа, аз съм човекът, който ще го извади от тази каша. Заплаши ме и ми каза, че ще слага бомби по бързите влакове и ще ни пълни тулумбичките с взрив... Емил ме прекъсна: - И защо “Ни”? - Гадината явно ни е видяла заедно! Следил ни е и ни е запомнил. Обясни ми, че може да прави бомби от всичко и дори да го арестувам в момента нищо не мога да докажа. Ей богу е прав! Аз от начало много не му вярвах, но той ми разказа за някои специфични негови “прояви” в миналото, с подробности, като нямаше как да не го позная. След това продължи, че съм бил неговия герой и попита дали може да ме нарича Началник. Аз се съгласих... Колегите се разсмяха, но при идеята, че Стъкления е някъде наблизо смехът им по – скоро беше пресилен. Изведнъж всички замълчаха, а Гоцев само след миг продължи с историята си от вчера: - ... Ровя си аз в компютъра, но не намирам нищо интересно цял час. Чета за дислокации на дивизии, самолети, танкове и въобще тъпи работи. Скука, пълна скука ви казвам и тогава ми хрумна да погледна в досиетата на германските военни в страната през този период. Нашето разузнаване ги е следило къде са били лагерували и кога са си тръгнали. Има ги всички: имена, чинове и т.н.. Излиза, че армията, на немците, се е изтеглила без бой и жертви от нашите територии. Влизам в архива за смъртните случаи – нищо необичайно, само в края на войната тук там е имало самоубийства. Тогава ми хрумна да проверя дали е имало нещо необичайно и познайте... Не, няма да се сетите, защото открих информация, която може да ни е от полза. Разузнаването ни през този период, макар че е било на страната на германците, си е вършело добре работата. През четиридесет и трета година, лятото, пристига военна делегация, която е трябвало да подготви среща между Царя и Фюрера. И какво ще кажете вие има тук, което да ни заинтригува? Ами интересното е, че хората от делегацията са влезли в страната, но не са излезли... Имат перфектни входни документи, дата на пристигане, но не те не са излезли от страната. По това време в посолството на немците са работили към седемдесет човека. Два дена преди руската армия да прекоси Дунав, се евакуират със самолет - цялата мисия. Остават да работят само двама души в сградата. Прегледах внимателно

110

всичко. Броят на хората, които са напуснали нашата територия не е надвишавал действителното число работещи у нас, пък да не говорим за още десет човека. Как ви се струва всичко това? Благодарих на хората във военното разузнаване като казах на домакина ми, че не съм открил нищо, което да ми е от полза и се запътих да прегледам нашите архиви. Исках да разбера дали можем по някакъв начин да навържем нещата. Дърпахме от цигарите като знаехме, че Гоцев вече има собствено мнение по случая. Любим момент винаги е бил, когато трябваше да му се задават въпроси. Емил метна фаса си в близкото кошче и попита: - А дали може да са минали през някоя граница незабелязано или да са останали в страната ни до последно и да са заловени като военнопленници? - Не, никъде в документите на военното министерство не се говори за заловени важни пленници. Никъде не открих да са издавани изходни визи на военни или каквито и да е други хора. Искам да ви кажа, че по това време е имало по-силен контрол по границите, отколкото сега. И изобщо това е пълна глупост. Защо да се крие цяла делегация и то не каква да е? Това за визите и границите го гледах в архивите на “Гранична полиция”. А сега гвоздеят на програмата! Гоцев забарабани с показалците на двете си ръце по облегалката на пейката. Видът му беше, както винаги в такива моменти, меко казано, странен. От единият ъгъл на устата му течеше лига, която ловко изтри, а бузите му се бяха зачервили като на стар пияница. - Когато идва делегацията, за погребението на Царя, от страна на Фюрера, е с един брой, а когато си тръгва е с един човек повече. Няма да познаете, но допълнителното име при отпътуването е на един от предишната, която идва няколко седмици по-рано в страната ни. В “Гранична полиция” се пазят входните и изходните визи. Значи обобщавам: идват единадесет човека, а си тръгва само един. Другите хоп... изчезват! Ставаше, както винаги напечено и за това аз разведрих обстановката: - Днес след обед трябва да се срещна със Стъкления човек и той да ми обясни плана си как да взриви метрото като хем да има жертви и хем да няма. Каза, че ще наблюдава дали съм му приготвил клопка. Предполагам, че ще изпълни заканата си ако не му помогна. И така, както винаги ни се утежнява задачата, защото до утре трябва да дадем доклад на Главния секретар. Как да му кажем, че това са отровени германски военни, за които нищо не знаем. Ще се усъмни, а ако му разкажем какво е открил Гоцев ще ни обявят за луди. Независимо от всичко, предлагам да му напишем доклад, че това са германски военни, които по наше мнение, са извършили “ритуално” самоубийство и са погребани по неизвестна за нас причина до Костинброд. Ти, Кольо, откри ли нещо интересно като ходи там? - Нищо, но действително е имало струпване на германски войскови части там. От архивите на града разбрах, че над него Фюрера е искал да строи балнеосанаториум - за белодробни болести. За добро или за зло това не се е случило. Така че ако ще си играем на “малка лъжа и голяма истина” можем да навържем нещата така: ще напишем доклада и ще причислим самоубийството към ритуалните. Ще кажем, че до Костинброд е съществувала, военна група, която не е успяла да се спаси с бягство при преминаването на русите през границата ни. Всички са нагълтали отрова и точка по въпроса. Погледнах всички и вдигнах ръка. Колегите направиха същото, което значеше, че ще направим собствено разследване, докато не разберем с точност какво всъщност се е случило. Ние обичахме загадките, обичахме да ги разбулваме и да се наслаждаваме на победите. Разбрахме се Колето и Емо да напишат доклада, а ние с Гоцев да го подпишем. През това време трябваше да се заема със Стъкления човек, а Гоцев да продължи да рови по случая със скелетите. Станахме от пейката, подадохме си ръце и тръгнахме.

12 глава:Планът на Стъкления човек

От няколко месеца имах връзка с една по-възрастна жена от мен. Беше продавачка в “Плод и зеленчук”. Случайно минавах и влязох да си купя банани от магазина. Сякаш

111

някой ме дръпна и ме вкара вътре. Жената продаваше и аз се наредих на опашката. Когато дойде моят ред се оказа, че сме останали сами и се заговорихме. Няколко дена по късно пак отидох за плодове и така започна нашата връзка. Както би се изразил баща ми, винаги се хващам с неподходящи хора. Жената е омъжена и има две деца, но това не ни пречи да се виждаме...

Стъкления човек седна на пейката до мен пет минути след като аз се бях настанил на нея. Явно ме беше следил и наблюдавал да не би случайно да го излъжа и да доведа полиция. Този път беше с пуловер на кръгчета. Или нямаше вкус за облекло или това беше негов оригинален стил на обличане. Запали цигара и ми каза: - Видях те отново с твоите хора, Началник. Да не ми кроите някаква клопка? - Ами, изобщо не ни влизаш в сметките и без това си имаме достатъчно занимания. Все пак сме полицаи и си работим по нашите случаи. - Ще се радвам някой ден да ми разкажеш нещо по-пикантно свързано с твоята работа, но сега ни чака важна задача. За да не си мислиш, че се шегувам ти донесох SIM – картата, която получих с инструкциите и парите. Бръкна в джоба си, извади миниатюрно хартиено пликче и ми го подаде. Разтворих го и видях вътре карта - карта подобна на нашите, но от чужд мобилен оператор. Бомбаджията продължи: - Предлагам ти да изпратиш съобщение и да попиташ защо трябва да взривя метрото. - Ами картата си е твоя! А и не знам на кой номер да пращам съобщения. - Хм, ти си прав, но е добре да вземем от някъде мобилен апарат и да пробваме, може да има нещо в записано на нея. И понеже аз съм ларж, ще отида да купя телефон. Стъкления човек стана, прекоси трамвайната линия и влезе в близка заложна къща. След малко се появи с апарат в ръка и дойде при мен. Подаде ми го като заяви: - Съвсем стар е, но върши работа, защото не е кодиран и може да работи с всякакви карти. Днешната ми конкуренция обича да прави бомби и да ги взривява с такива стари телефони, но аз ги смятам за много опасни и в никакъв случай не бих ги използвал като връзка с детонатор, но да не се отклоняваме. Притеснявам се, че ако сложа картата ще ни засекат... Замислих се, защото беше много прав. С активиране на картата можеха да ни засекат със сателит. След кратко мълчание рекох: - Тогава ти предлагам, щом толкова те е страх, да я активираме в трамвая. Ще се повозим вътре и ако някой реши да ни проследи, под наблюдение ще попаднат само вагоните от спирка до спирка. Активираме картата в мотрисата и след като свършим работа я вадим от апарата и слизаме на различни спирки. Това е най-добрият и безболезнен начин, за да не ни хванат... Бомбаджията се съгласи с мен, станахме от пейката и отидохме на пл. “Славейков”. Купихме си билети и се качихме на първия по-празен трамвай. Седнахме на две седалки, една до друга, и аз вкарах картата в апарата. Нямаше ПИН – код, което говореше, че някой го е отстранил. На картата имаше записан само един номер, който във всеки случай не беше на български оператор. Преписах си го, за всеки случай, на листче хартия и сътворих първото съобщение: “Мога ли да получа допълнителна информация?”. До следващата спирка не се случи нищо, но веднага след това получихме отговор: “Имаш инструкции, взел си пари, трябва да действаш.” Стъкления човек ме помоли да напиша, че в случай, че няма коректност в отношенията между възложител и изпълнител, ще иска разтрогване на сделката. Много беше сложно да го пресъздам и се започна реалната кореспонденция: “Искам да разтрогнем сделката.” , “Това е невъзможно.” , “Ако не ми се обясни защо трябва да го направя с толкова жертви, искам да върна парите.” , “Ще бъдеш открит и унищожен.”, “Аз нямам нищо против да свърша работата, но искам обяснение.” , “ За сега не може да ти се даде такова.”. За момент спряхме, но веднага контраатакувахме: “ Давам ви пет минути за размисъл, иначе ще изпратя парите с обяснение в полицията.”. Съобщенията от другата страна спряха внезапно. Бях абсолютно сигурен, че сме локализирани сателитно, но това нямаше никакво значение. След две минути получихме отговор, който ме разтресе от долу до горе: “Вашия народ е разкрил тайна, която никой не е трябвало да разбулва. Ние не знаем кой е виновен, но заради това трябва да пострадат невинни хора.” , “Това не ми звучи логично.” , “Ще ти кажем само едно: ние сме пазителите на една голяма тайна. Наши верни трима служители изчезнаха на ваша територия...” – съобщението продължи след минута - “ Ние не знаем какво се е случило с тях, но трябва да пострадат, за

112

назидание невинни хора, за да се изкупи вашия грях! “. Стъкления човек разбра, че нещо не е наред, защото сигурно видя уплаха и учудване по лицето ми. Отсреща получихме две съобщения, едно след друго: “ Проклет да е този народ, който е разбулил тайната. Искаме само едно, да си свършиш работата. Имаш срок, който трябва да спазиш – друго не желаем от теб!”, “Ако не свършиш това, за което си нает, ще бъдеш унищожен!”. Изключих мобилния апарат и извадих картата. След две спирки слезе бомбаджията, а аз една след него. Дори да бяхме локализирани от “врага” и да са създадени сателитни снимки, щеше да е много трудно да бъдат идентифицирани всички, които се качват или слизат от трамвая. Върнах се спокойно назад и се срещнах с бомбаджията някъде по средата между спирките. Посочих с пръст надясно и видях как Стъкления бавно тръгва след мен. Влязохме в първото изпречило ни се заведение и този път аз, като истински джентълмен, взех кафе за двама ни, за да върна жеста от предишния път. Запалихме цигари като все още не подхващахме разговор. - Началник – започна пръв бомбаджията, - ще ми кажеш ли дали знаеш нещо за това, което получихме като информация? Какво можех да му кажа? Може би, че някой, заради мои и на колегите ми минали действия, желае да тероризира града и държавата? Имаше все пак нещо успокояващо. Никой не знаеше каква е съдбата на Камен и пазителите на съкровището на тамплиерите. Сега се оказа, че е наета най-страшната машина в страната - Стъкления човек, която да извърши едно голямо зло: убийството на невинни хора. Във всеки случай не исках да казвам подробности точно на него и започнах да търся точната формула, за да представя по-правдиво нещата. Започнах да му обяснявам: - Преди няколко години изчезнаха служителите на едно посолство тук . Между тях имаше и наш сънародник. Те работеха за държавата М. за която, както знаеш се носят най-различни легенди. Единственото, което аз знам за нея е, че тя е с богата средновековна история. Търсихме служителите навсякъде, но те сякаш се бяха изпарили... Стъкления човек ме слушаше внимателно. Беше ми трудно да го излъжа, макар че съм професионален лъжец, защото той ме прекъсна: - И защо мислиш, че точно това е причината да ме наемат да взривя метрото? Как успя да свържеш моя и оня случай. Знаех, че няма да се хване, но вече си бях подготвил отговор: - Ти ми каза, че съм умен и даже ме наричаш “Началник”. Довери ми се, защото аз знам всичко, което става в нашата мила татковина и което ти дори и не можеш да си представиш. Всички те наричат чудовище, сатана и какво ли още не. Ти може да си имаш своите недостатъци, но винаги си убивал хора, които... до някъде са го заслужили. Мога да ти разказвам с часове за ужаси, които се случват в държавата. Аз съм като енциклопедия на най-страшните и гадни престъпления. Това, което четеш по вестниците е един процент от цялата истина, а аз знам за останалите деветдесет и девет. Ако знаеш и най-малкото от това, което ми е в главата, ще ти се прииска веднага да умреш, да не си вирусоносител на СПИН, а да си развил болестта и да си умрял. За това, щом аз ти казвам, че тук става въпрос за отмъщение е така! Има неща, които ти не знаеш и трябва да ми се довериш, както аз ти се доверих... Малкото плешиво човече ме гледаше втрещено и не смееше да ме репликира. За това аз продължих: - Явно колелото се е задвижило и връщане няма. Предлагам ти да взривиш метрото и нещата да се оправят. - А хората? - Точно ти ли ще ми говориш за хора, дето си пратил на онзи свят не един или двама? - Аз може да съм ги пратил, но имам принципи и невинни не убивам. За цялата си кариера имам два гафа. Убих едно куче и една жена, които положително нищо не бяха сторили, така че не ми говори за морал, защото и ти си пристъпвал “чертата”... Но както и да е, вече сме се хванали на хорото и ще го играем. Аз ще ти кажа какво ще направим, защото съм го измислил, а от теб искам само малко помощ. Ето толкова... Стъкления си показа кутрето и продължи да нарежда съвсем сериозно : - Ще уредя трупове на мъртъвци. Знам как да го направя. Поне тридесет ще ми трябват и ще ги намеря. Ще ги облека, ще ги сложа в два вагона на мотриса в метрото и ще ги взривя. Това е, но аз искам ти да помислиш как да ги вкарам там. Аз ще платя за телата на мъртъвците, недей да се притесняваш, просто помисли за останалото. Среща утре по обед тук в кафенето.

113

Той стана, взе от ръцете ми мобилния апарат, който беше купил , SIM – картата за връзка с възложителите на поръчката и веднага си тръгна. Този път не бързах да го последвам. Извадих от джоба на панталоните си найлонов плик и сложих вътре чашата, от която бомбаджията беше пил кафе. Исках да знам дали имаше досие при нас и въобще кой беше всъщност Стъкления човек. Обадих се на колегите, че имам да им казвам важни неща, станах от масата и излязох от кафенето.

13 глава: Двамата приятели се срещат

Юни 1945 г.

Царя знаеше, че войната е загубена и разбра за краят й от вестниците. Сега кротко пиеше чай в едно крайбрежно заведение. ... По-голямата част от товара, с който дойде по море, продължаваше да е на склад и не го беше разопаковал – чакаше истинския си собственика. На кораба, в каютата откри куфар пълен до горе с американски долари и английски лири. Още при пристигането си внесе по-голямата част от парите в банка и поради причината, че се оказа много голям клиент на финансовата институция, по негова молба, с най-голямо удоволствие бяха приети на съхранение трите тежки палета, облицовани с железни ленти, с които пристигна. Нямаше никакви вести от Фюрера, от момента на отпътуването си от балканите като получаваше информация за политическите събития, случващи се по света, само от вестниците. Бяха изминали почти две години от момента, когато напусна родината си. Спомняше си с мъка за децата и семейството си, които остави с една голяма лъжа, но във всеки случай разбираше, че не е сгрешил и е направил правилния избор. ... До масичката му се приближиха мъж и жена. Попитаха дали могат да седнат. Царя стана галантно и изчака, докато дамата се настани удобно. Отново засърба чая си и заби нос във вестника. Дните му минаваха монотонно, но тук за война не се говореше, а хората идваха в този край на света само, за да се забавляват. Внезапно мъжът, който придружаваше жената го заговори: - Простете, дали ще е удобно да прочета спортната страница? - Да, разбира се! – отговори бившият монарх. Тук много рядко му се случваше да комуникира с хора и сега на Царя му се щеше да завърже разговор с възрастния прошарен господин. Чак сега забеляза, че придружителката му е по-млада от него, но независимо от разликата във възрастта им те бяха хубава двойка. Непознатият наруши след малко тишината, която се беше възцарила на масата: - Да, отново съм изгубил... въобще не ми върви в хазартните игри. - А аз никога не съм залагал пари. Рядко ми се е случвало да играя карти... Отново се възцари мълчание на масата. Царя в един миг изтръпна. Чак сега разбра, че е очаквал да чуе именно ТОЗИ глас – гласът на прошарения мъж. Точно тогава двамата се вторачиха един в друг и изгнаникът тихо попита: - Ти ли си този, когото чакам? - Да, приятелю, аз и никой друг! Радостта им бе голяма, защото това действително срещу него седеше Фюрера. Макар може би и да им се искаше не посмяха да се прегърнат. Той представи приятелката си и попита дали според него може да бъде разпознат. Царя му обясни, че никога не би се досетил кой е и че само гласът го издава. Сметката беше набързо платена и тримата се запътиха към крайбрежната алея. Времето беше чудесно, а въздухът изпълнен с различни тропически аромати. Пръв започна разказа си бившият монарх. Обясни как, след като се е прибрал от посещението е започнал да се “чувства” зле и как е станала размяната с двойника. Благодари за подкрепата и за всеотдайността на хората, които му беше изпратил Фюрера и с чиято помощ бе станала безпроблемно цялата процедура. Все пак му станало тъжно, когато видял мъртъв Гюнтер. Било му обяснено от адютанта, на фюрера, че е използвана африканска отрова, която бързо се разгражда от организма и поражда

114

бърз инфаркт, така че двойникът не се е мъчил особено. Най-трудно през този период е било да бъде скриван добре Гюнтер и за това е бил използван склад на една арийска фирма близо до двореца. На сутринта, след смъртта си, пристигнал в морския град, където всичко го чакало на кораба, каквато е била уговорката и че дървените сандъци, с които пътувал сега са на сигурно място. Започна да се отчита за парите от куфара, но след като Фюрера чу, че са в банка, махна с ръка и го помоли да не издребнява. Сега той започна своя разказ: - Твоята легенда беше лесна, но при мен, както се досещаш нещата стояха по друг начин. В мен беше вторачил поглед целия свят. Както знаеш и аз имах двойник, но още след като се видяхме с теб за последно, преди година и нещо, у него започнаха да се появяват редица неприятни признаци, които ме навеждаха на мисълта, че развива тежка болест. Започнаха да му треперят ръцете и да ходи трудно. За съжаление не можех да го покажа на никого и го карах да пие лекарствата, които изписваше моя личен лекар, за симптоматика, която аз гледах да докарвам като тази на двойника ми. Всички антидепресанти, които получавах му ги давах веднага. Той ми беше верен до край... Но за съжаление трудно можеше да ме замества повече. Стигна се до там, че когато бе направен атентат с бомба, срещу мен, миналата година, едва не загинах. Независимо от всичките ми опити за съпротива губех войната – няма спор, но както знаеш желанието ми бе да стана свидетел на завършека, на края... В нощта преди да “умра” отлетях със самолет. Верният ми адютант умъртвил двойникът ми и след като ми направил няколко снимки ме залял с бензин и ме запалил заедно с един пресен женски труп пред бомбоубежището, където преди това се криех. Охраната ми е била толкова нещастна и тъжна от кончината ми, че също е предпочела да бъда овъглен, за да не се гаври никой с трупа ми. В самолета, с който отлетях, бях с променена външност, може би повечко грим, бръснене преди това на любимите ми мустаци и пусната брадичка тип морски капитан. С променена външност, с мен, пътуваше и вярната ми приятелка. В аероплана имаше само цивилни хора, най-вече бизнесмени и ние. Кацнахме в един град в Алпите, където постояхме няколко дена и ми беше направена пластична операция. Хирургът въобще не се интересуваше кой съм, а само колко ще му платя. Остана доволен, а и аз също. Виждаш, че трудно мога да бъда разпознат. Приятелката ми, както забелязваш също е с променена външност. Сигурно се питаш какво е станало с адютанта ми ? Верен или не, бях възложил на хора от тайните служби да го застрелят. Това са го сторили ден по-късно, след като се “самоубих”. Хората, които ти помогнаха да излезеш невредим от твоята страна също са мъртви. Верният ми помощник, господ да пожали душата му, ги е отровил близо до столицата ти и ги е заровил дълбоко. Това е, сега ще се наслаждаваме на един безгрижен живот или поне на това, което ни е останало от него... Царя слушаше с интерес и разбираше, че Фюрера не го беше подвел с напразни обещания и надежди. Знаеше и за настъпващите промени в страната, която доскоро бе управлявал и обичал. Надяваше се, че иберийският монарх ще удържи на обещанието. Наистина във вестниците пишеше, че неговото семейство е направило постъпки и под натиск беше напуснало страната, но без брат му, който е арестуван и вероятно ще бъде осъден. Фюрера вярно беше разгадал бъдещите планове на съюзниците и изненади за момента нямаше. - Сега сме много богати – наруши краткото мълчание той! – В сандъците има златни кюлчета, скъпоценности и още пари в брой. Ще направим така: ще разделим всичко на три, а това въобще не е малко. Ти ще прецениш какво ще правиш със своя дял, но те моля да не се разделяме и да бъдем заедно. Ти си по-млад от мен и ако пожелаеш можеш отново да се задомиш, но пък и аз искам услуга от теб... - Каквато пожелаеш... - С приятелката ми, макар и да се оженихме в бункера по документи и според новата ни самоличност, сме също мъж и жена. Дълго време не бяхме мислили за дете, но в Алпите дадохме началото на един живот... Желаем ти да си кръстник на детето ни, да си ни най-близък приятел и в мъка и в радост! Царя беше шокиран, но в същото време радостен и дори щастлив. Спря на място, отиде до жената на Фюрера, наведе се и й целуна ръка, след което радостно раздруса десницата на приятеля си: - За мен ще бъде голяма чест! Ние ще сме заедно в скръб и в щастие, но преди това с една част от моя дял ще отворя анонимен фонд на името на децата ми и жена ми. Искам един ден да имат на какво да се опрат, пък и знае ли човек какво ще стане някога ? Може династията отново да се върне на власт...

115

- Забрави за завръщането на властта, но ти си решил хубаво нещо за семейството си... Не може да ги оставиш на произвола на съдбата като се скитат по света бедни и нещастни. Приятелите си поговориха още дълго, крачейки по улицата, след което се отправиха към банката, за да освободят сандъците, които щяха да ги подсигурят до края на живота им. На другия ден започнаха оглед на къща, която искаха да купят. Изборът им падна на красива, двуетажна постройка в покрайнините на града. Беше на три етажа с висока ограда. Това щеше да бъде последното им пристанище, където щяха да акостират, докато им се свършеха земните дни.

14 глава:Главния секретар допуска грешка

Четиримата отново се срещнахме до една от централните градинки на града. Слава богу тук не строяха нови сгради, както в покрайнините на София и човек можеше спокойно да се изтяга по пейките и да почива спокойно. Докладът беше пуснат според договорката ни и за нас оставаше да се заемем сериозно със Стъкления човек, защото другото можеше да почака. Скелетите бяха заровени под земята шейсет години необезпокоявани и във всеки случай не бяха на дневен ред. Дадох на Емил чашата от кафето на бомбаджията, за да я изследва дали има нещо за него в системата на полицията или въобще някаква следа, която е оставил след себе си. Всеобщо беше мнението, че сме заплашени и че сме на ръба на разкритието. Никой не знаеше какво сме направили преди години и явно сега бомбения акт в метрото щеше да е следствие от нашите минали действия. Имаше само едно хубаво нещо: никой не знаеше къде са Камен и другарите му. Независимо от всичко пазителите на съкровището на тамплиерите бяха подготвили ответен удар с много жертви. Казах на колегите каква крупна сума е платена, за да бъде нанесен ударът в подземната железница. Ясно беше като бял ден, че се целеше да има много убити и за това беше нает Стъкления, за да бъде свършена прецизно работата. Разказах им с подробности за съобщенията, които си бяхме разменили, с пазителите, докато се возехме в трамвая. Гоцев мълчеше и бръчките по челото му се сгъстяваха. Палеше цигара от цигара и само сумтеше. Кольо сметна за нужно да ме предупреди, че във всеки случай, докато сме разменяли послания, трамваят е засечен със сателит и че е опасно да се ползва отново мобилния апарат. Трябвало да предупредя Стъкления човек, но аз бях убеден, че той го знаеше и сам и нямаше да използва телефона отново. Гоцев накрая взе думата: - Предполагам, че са ви засекли със спътник и са ви снимали. Това, че сте слезли на различни спирки не може да ви скрие. Рано или късно ще ви влязат в следите. Независимо от това и аз бих постъпил по същия начин като теб. Сега поне знаем, че сме нарушили нечие спокойствие. Предлагам да контраатакуваме... - И как ще стане това? – попита Емил. Гоцев ни погледна един по един и продължи: - Да убием Стъкления човек, друг изход нямаме! Ще го премахнем по най-стандартен начин като ще прехвърлим цялата вина на престъпния контингент в страната. Повярвайте ми, че ще ни благодари цялата нация. Според мен трябва да извикаме Кожата и да му разкажем всичко. Само той може да организира всичко и да не остави следи. Прекъснах го: - “Касапите” са най-подготвени за тази дейност, това е факт, но как ще обясним това хладнокръвно убийство ? Винаги сме правили, така че да няма жертви. Стъкления дори не желае да убива невинни хора, а да си свърши работата, да вземе парите и да изчезне. Колето също се намеси:

116

- А ти представяш ли си как, след като взриви метрото, ще събираме парчета от трупове и как трябва да даваме обяснения за тридесет “вторични” мъртъвци? А ако не пристигнем първи и колегите са събрали няколко чувала с пръсти, глави, крайници и торсове на аутопсирани трупове? Аз мисля, че е най добре да му позволим да стигне до някъде... например да договори телата и да го премахнем. Никой няма да ни се разсърди, повярвайте ми, ние сме се хванали в голям капан, защото от нас зависи да бъде прекратен този кошмар. Единственият начин да излезем чисти от ситуацията е да го убием, да вземем от него SIM - картата, за да стреснем пазителите. Ще уведомим медиите и колегите в чужбина, че с нейна помощ са давани заповедите и инструкциите за терор, но пък от тук произтича и най-трудното: всички действия не трябва да излизат от нас, а да са свързани с някоя от службите в министерството... Гоцев отново запали цигара и се намеси в разговора: - Трябва да вземем SIM - картата, за да я имаме като доказателство и да я използваме срещу поръчителите. Във всеки случай трябва Стъкления да е спокоен и да му обещаем свободен достъп до метрото – нека да приготви труповете. Много ми е интересно от къде ще ги вземе ? Ще се опитаме да разберем нещо за бомбаджията, което да ни помогне да се доберем до леговището му. Смятам, че е най-добре да се срещнеш с него и да го успокоиш. Остави на нас да свършим останалата работа. Стиснахме си ръцете и аз се отправих на поредната среща със Стъкления човек. Вървях бавно по улицата и усещах как над главата ми се сгъстяваха облаци. Погледнах нагоре, защото слънцето си грееше, а на мен ми беше тежко и гадно. До сега винаги ми се беше усмихвал късмета, но сега сякаш оставах без спасителен изход. Понеже имах време минах през магазина на приятелката ми, за да й се извиня, че напоследък не се виждаме често. Тя ми се зарадва и ми даде да изям няколко мандарини. Помолих и за няколко банана, защото много обичам банани... Тя затвори вратата на “плод и зеленчука” и половин час правихме секс между щайгите в склада. Според нея има голяма разлика между правене на секс, любов и обикновеното чукане. Правенето на любов било нещо специално – виждала се духовната връзка между влюбените. Сексът бил по-нищ стадий, където двойката утолява своите плътски потребности, докато чукането било гадна работа, защото хората приличали на животни и гледали да се съвокупляват, за да наситят нагона си. Това бяха откраднати мигове, но при моето душевно състояние се почувствах малко по-добре. Разделихме се без много приказки и аз се запътих към кафенето, за среща с бомбаджията. Седнах на познатата маса и зачаках. Не след дълго, през витрината видях Стъкления да пресича улицата от отсрещния тротоар. Този път не беше с пуловера, а с тениска в един цвят и малка кожена чантичка в ръка. Седна срещу мен и остави чантичката на масата. - Началник, преди да започнем да говорим, желая да ти покажа нещо, защото аз нямам тайни от теб. Ти сигурно се питаш защо се мъкна с пуловер по жегите... Стъкления бръкна в чантичката и извади портативен диктофон, сложи вътре касета и я пусна. Ясно се чуваше моя глас. Гадината беше записвала разговорите ни. Това бе частта, където той успя да ме накара да се изпусна, че Сърпа е убит и аз също съм, както казваше той, пристъпял “чертата”. - Началник, не че ти нямам доверие, но предпочитам да имам една, да речем, малка застраховка в случай, че решиш да ме... Не искам да казвам силни думи, но например да ме премахнеш... Оригиналните записи са на място, което не ти е известно и ако... случайно почина или нещо подобно се случи с мен, то те ще попаднат на правилното място и в нужното време... Гледах, слушах и не можех да повярвам. Бомбаджията явно вървеше не с няколко крачки пред мен, а с километър. Много му се отдаваше да стои и да навързва случки и събития. Аз реших да съм откровен с него: - Да, действително имаше идея да бъдеш премахнат, но това е в реда на нещата. Прибери си записите и си ги наври там, където не те огрява слънцето! - Не така, не така! А аз те мислех за приятел! Повярвай ми даже намерих и труповете, но, докато се пазарях с хората от софийския крематориум, ми хрумна друга идея. Преди това ще ти кажа от къде можеш да се снабдиш с трупове, много е лесно! Ако имаш човек в крематориума, му се обаждаш и той ти ги дава, защото не е задължително трупът да бъде изгорен, разбираш ли. Роднините взимат урна, но не е ясно какво има вътре, т.е. каква е прахта. Плюс това всички урни са запечатани. И аз, значи се обаждам и ...

117

- Знаеш ли, ти си болен мозък. Ако имах възможност щях да те пратя на психиатър, защото едва ли има някъде по света по-ненормален човек от теб! И все пак ще ти разреша да ми изложиш новия си план. - Началник, ще взривя метрото, просто е задължително, а ти после ще ме убиеш! - Нали преди малко каза, че ще разтръбиш навсякъде за отношенията ни ако ти се случи нещо? - Е да, но ти не мислиш разчупено. Аз ще ти разкажа какво си намислил ти, а после ще ти кажа как ще се наместя в плана ти. Най-логично е ти и твоите приятели да ме убиете. После ще вземете от мен SIM -картата и ще я размахате в общественото пространство. “Ето ги поръчителите” - ще крещите навсякъде, “Ние премахнахме Стъкления човек, а с останалото да се занимава Интерпол”. Просто сте гениални, а и планът ви си го бива. Ясно ви беше, че трупове не могат да се използват, защото просто ще е трудно да бъде обяснено как са умрели два пъти. Е, вие явно не си направихте сметката, че взрива ще е такъв, че едва ли ще оставя нещо за събиране, но определено това беше лошата страна на плана... Точно тук ми звънна мобилния телефон. Погледнах към екранчето и изтръпнах , защото това беше Главния секретар. Нямаше как да се покрия, а и той ме търсеше рядко, така че имаше вероятно основателна причина. Натиснах копчето и чух познатия муден глас: - Димов, къде си? - В едно кафене. - Къде се намираш? Обясних му къде е заведението, а той само каза: - Стоиш там и не мърдаш, докато не ти дам нови инструкции! Свих рамене и изключих телефона. Погледнах Стъкления и рекох: - И аз си имам началници, казаха да стоя в кафенето и да не мърдам. Та, докъде беше стигнал? - Казвах ти, че това с труповете, които трябваше да наредя в мотрисата и да ги взривя е глупаво. Ще е трудно да се скрият следи от аутопсии и т.н. Ще направим най-лесното, а то е да ме убиете, докато върша приготовления за взривовете. След като ме застреляте, ще нахълтате в апартамента ми, но там ще има заложени клопки. Ще избухне огън и след като го потушите ще се натъкнете на изгорени пачки банкноти. Ще намерите и SIM - картата, за да си оправите нещата. През това време аз ще се измъкна през границата. - Виждам, че си с разюздана фантазия и те питам, а дали може да не газим през огньове, капани и да стане по-просто? Бомбаджията се замисли и отвърна: - Може, защо да не може, но нека помисля малко. Много ми беше забавно да слушам Стъкления. Имаше най-богатото въображение на Балканския полуостров. Безспорно му сечеше бързо акъла. Беше изключително интелигентен и ми ставаше ясно защо колегите не бяха го хванали до сега. Той изпипваше всички подробности и макар че действията му изглеждаха по детски наивни, бяха прецизни и сигурни. Може би точно това го беше спасявало до сега. Както си сърбахме мълчаливо кафето в един момент видях как тротоарът пред кафенето се разчисти, сякаш от само себе си. Някакви яки момчета със слушалки отцепиха района и от тъмна лимузина чевръсто скочи Главния секретар. Явно ме видя, защото ми помаха с ръка и се запъти към заведението, където бяхме седнали със Стъкления човек. Влезе вътре и неканен седна на масата при нас: - Димов, голяма беля стана, да знаеш! А, кой е този с теб, мога ли да говоря спокойно? - Да, това е мое “доверено лице”, запознайте се. Главния секретар иначе беше народен човек, разтресе ръката на бомбаджията и оня му издекламира някакво име, което не успях да запомня. Единствената ми мисъл беше, че ако началникът ми знаеше с кого се запознава, сигурно спокойно щеше да извади пистолета си и пръв да стреля по Стъкления. - Димов, нали се сещаш за... Точно в този момент се доближи, вероятно, управителят на кафенето, с тефтер за поръчки, но Главния го отпрати с ръка. Беше ни прекъснал и за това шефа продължи: - Нали се сещаш за онзи доклад, който ми дадохте вчера... Този път аз го прекъснах и помолих Стъкления човек да се пренесе на някоя друга маса за малко, което той стори с охота. - Докладът си го биваше - за трети път се опита да продължи Главния секретар. - Веднага, понеже става въпрос за военни, с разрешение на министъра, написах любезно

118

писмо до германското посолство. Казах им, че сме открили десет скелета на немски военни. Много бях вежлив, но тази сутрин ми се обади посланика. Покани ме човекът и аз отидох. Започна да се разхожда нервно насам натам из кабинета си и ми разправя, че сигурно е станала някаква грешка, защото правителството му водело точно сметка за жертвите по време на войната. За негово учудване, както обясни той, на наша територия нямало данни за изчезнали военни и още по-странното пък десет човека накуп. Цяла нощ германците работили и не открили подобен случай. Попита ме да не е станала някаква грешка, а аз отговорих, че можем да правим разлика между домат и краставица. Даже се ядосах, ходих до министерството и му донесох снимките и анализите, които сте ми предоставили. Той ги разглежда дълго и накрая ме попита кога може да си прибере скелетите, за да бъдат погребани в Германия. Казах му, че може да свърши тази работа, когато си пожелае. Станах, поблагодарих за отделеното ми време и тръгнах да си ходя. В един момент посланикът ме хвана за ръкава и ми прошепна: “На война е като на война. Нека този случай остане така, без да бъде допускан в общественото пространство! Все пак с вас сме политици, а не военни...”. Аз не разбрах дали това беше молба или заповед, но му казах, че костите ще бъдат предадени на посолството, а те да правят с тях, каквото си пожелаят. Много странна история, ти какво мислиш? - Аз смятам, че трябва да предадем останките и да не се занимаваме повече с тях. - Как така да не се занимаваме, ами ако после се разбере, че нещо е скрито... Аз го прекъснах: - За да сте чист пред съвестта си кажете на министъра за срещата ви в посолството и че костите са си работа на германците. Така съвестта и на вас ще е чиста. Главния секретар се обърна и викна към бара: - Един чай! Ментов ако може! След по-малко от минута чаят беше готов. Шефът извади портфейл, попита колко струва и си плати чинно като остави малък бакшиш. Пак се уреди, заведението бе на самообслужване, а на него му се носеше всичко на крака. - Нещо много ми се струва тъмна тая работа, Димов! Мирише ми на скандал и дано не е така. Ще направя, както ми каза, за да не се изложа пред министъра, защото той в момента е в чужбина, а както знаеш с него много не се погаждам. Тук обаче случаят е друг и не желая контрата да остане у мен. А сега ми кажи, докато си допия чая, с какво се занимаваш в момента? Леко се обърна през рамо, погледна Стъкления и продължи: - И каква е тая плешива мижитурка? Може би “довереното” ти лице не е искало жено му да го млати в къщи и е трябвало да си поговори с някого за успокоение на нервите? Така се подиграваше Главния секретар разбира се не злобно, а някак си тънко като се чувстваше лека ирония. Но само да знаеше, че “мижитурката” зад него е убила повече хора, отколкото той мухи през живот си... Трябваше нещо да измисля, защото така или иначе го беше запомнил: - Работата с “доверените” лица е сложна и ви се кълна, че човекът зад вас няма семейни и сексуални проблеми. Положително е наш агент с големи заслуги срещу... организираната престъпност. Скоро очаквам резултат по един сигнал, който ми е подаден от него. Главния секретар видимо беше загубил интерес, защото стана внезапно, здрависа се с мен и изскочи през вратата на заведението. Загледах през витрините как се качва, заобиколен от охрана, на служебната кола и с пусната синя лампа препусна в неизвестна посока. Стъкления веднага се върна на масата и с ококорени очи започна да говори развълнувано: - Знаех си, че си голям началник щом лично Главния секретар ти идва на крака! - Я стига с твоите глупости, а си помисли един ден като те “за убиваме” с колегите как ще си промениш физиономията, защото шефа ми помни като слон. Странно как ще му обясня, че сме застреляли “доверения” ни човек, а и той се е оказал Стъкления човек. Човечето срещу мен видимо се забавляваше, защото усмихнато ми рече: - Ще ме гръмнете в лицето и с това ще свършат твоите притеснения! Винаги имаше готов отговор, за това някак си му симпатизирах. Бомбаджията обаче не спря до тука, а продължи: - И все пак се здрависах с Главния секретар на МВР! Това за мен е голяма чест, а ти как каза, че съм ти “доверено” лице? Направо не мога да повярвам! Но да се върнем на нашия въпрос, защото той не търпи отлагане. Аз ти предлагам да ме “убиете” след три - четири дни. Ще намеря “пресен” труп и ще заложа няколко бомби в метрото. Когато

119

мотрисата влезе празна на последна спирка ще взривя бомбите. Няма съмнение, че мога да го направя по всяко време. Вие ме застрелвате, а в джоба на панталона ми ще намериш SIM - картата, оригиналните касетки с нашите разговори и адреса ми, където ще откриете лабораторията за правене на бомби. Обещавам ти, че ще изчезна от страната в същия момент. Няма да чуеш нищо повече за мен... Планът си го биваше и за това нямаше какво да допълня. В този момент посегнах към чантичката му и извадих диктофона. Както си и мислех работеше на запис. Извадих касетката, замахах заплашително с пръст пред лицето на Стъкления човек и я прибрах в джоба си. Той пък сви рамене и ме погледна виновно. Разбрахме се да се видим на другия ден, преди обед, до пилоните на НДК, за да стиковаме отново всичко. Станахме от масата и тогава бомбаджията ми каза тихо на ухото: - И се надявам, този път да не ми взимаш чашата, както вчера! Очевидно ме беше зяпал отнякъде, когато я прибрах предишния път, но аз се направи, че не съм го чул, повдигнах с невинен поглед рамене и излязох пръв от кафенето. Реших да оставя играта да я води Стъкления. Щом се налагаше щях да му се доверя. Той си беше навил на пръста какво да прави и едва ли можех да му попреча. Пред варианта да взриви метрото на някоя спирка, пълно с пътници и неговия нов план, предпочитах втория и всичко да мине без жертви. Повече ме притесняваше казаното от Главния секретар. Веднага се обадих на колегите и ги попитах дали имаме резултат от чашата, която им дадох. Казаха ми, че от отпечатъците нямаме положителен резултат, но че се прави ДНК тест, който трябва да е готов съвсем скоро, след което ще бъде даден за сравнение. Помолих ги да се видим след около час в градинката до министерството и че имам да им съобщя някой изненадващи неща. Май Главния секретар щеше да се окаже прав и скелетите щяха да ни навлекат неприятности. Аз знаех подробности, за които той не подозираше, но най-много се притеснявах от това, че може би и германците имаха едно на ум. Ако нямаше някаква тайна, то едва ли посланика щеше да моли да не бъде разпространявана информацията за находката. Както и да е, разчитах на колегите да стигнем до някъде, а и те не си бяха губили времето, както разбрах по-късно...

15 глава:Южна Франция – един ден по-рано

Сателитните снимки не изглеждаха много добри, защото спътника точно в този момент сменяше своята траектория. Специалистите ги разглеждаха внимателно. Трамваят беше хванат през целия път, докато траеше кореспонденцията със съобщенията. Спряха се на спирките, от момента на стартиране на разговора до последната спирка, където слизаха пътниците. От мобилния апарат не беше говорено след това, така че обекта или обектите не можеха да бъдат локализирани повторно. Увеличиха снимките максимално. За осем спирки от началото на “емисиите”, бяха слезли точно четиридесет и пет човека, а се бяха качили тридесет. Някой от хората се повтаряха, т.е. бяха се качвали и слизали през този период на движение на трамвая. Също така имаше деца и много възрастни хора. Единствен оставаше вариант, включващ метода на елиминиране като се наложи да дори да бъде извикан по спешност психолог, който внимателно наблюдава действията на хората от снимките. Спряха се на петима мъже и жени, след което дигитално бяха изчистени и увеличени снимките. Извикаха професионален портретист, който въз основа на дадения му материал направи портрети на хората в профил и анфас. Сканираха ги и ги подготвиха за проверка. Вкараха снимките в картотеката на Интерпол, но резултат нямаше. Остана да влязат в паспортната картотека на балканската страна и по сравнителен, компютърен път, да се опитат да стигнат до резултат. От Интерпол им даваха достъп за половин час. Това бяха лични данни, но в случай на терористичен акт или ако се наложеше да бъде предотвратен такъв, всяка от страните, която членуваше там можеше да се възползва от това си право.

120

Организацията заложи на сляпо, защото нямаше друг начин. Хората им в Интерпол дадоха достъп на другата сутрин, в уреченото време. Имаха тридесет минути на разположение и зачакаха. След половин час имаха резултатите: две деветдесет и девет процентови съвпадения и едно седемдесет процентно. Другите две лица не бяха разпознати. Имаше много възможности, можеше да са на хора не навършили години, за да притежават лична карта или пък това бяха чужденци. Това обаче нямаше значение, защото вече имаха три имена и данни на хората. На място щеше да бъде изпратен екип и ако до четири дни нямаше взрив, щяха да бъдат убити и тримата, за които имаше съмнение, че поне един от тях е Стъкления човек. За него се знаеше, че никога не разваля сделка и е почтен бизнесмен, но след диалозите от предишния ден предпочитаха да се презастраховат. Бяха му дадени много пари, за да свърши работа, а не да пише съобщения по телефоните. А може би най-добре беше независимо от резултата и тримата да бъдат премахнати. Решението бе взето безусловно. Още същия ден беше сформиран екип за елиминиране, съставен от двама души. Бяха най-добрите в Европа, с големи познания и опит в убийствата. Разбира се, тръгваха без всякаква екипировка. На място щяха да получат пратка, по куриерска фирма, с необходимите им “инструменти”. Заминаваха като обикновени туристи още на другия ден със самолет. Имаха на разположение още двадесет и четири часа, за да открият тримата “заподозрени” и да подготвят всичко за тяхното премахване. В пълна секретност беше организиран още един екип, който щеше да унищожи първия, след като задачата бъде изпълнена . Така щяха да бъдат прикрити всякакви следи и нямаше да възникнат усложнения.

16 глава:Подозренията на Гоцев

Колето и Емил се бяха наредили на опашка, за да си купят нещо от най-близкия открит павилион за напитки. Гоцев блажено мижеше срещу слънцето и пушеше на една пейка до тях. Поздравихме се и ги изчаках, за да се съберем и четиримата. Разказах им за новата ми среща със Стъкления човек и за новината, която ми донесе Главния секретар. Емил каза, че относно новото предложение на Стъкления, можеше да се помисли, но идеята все пак да се взриви мотриса в метрото е абсолютно неприемлива. Кольо допълни, че ДНК анализът ще е готов след ден и ще се търсят данни за бомбаджията навсякъде. Гоцев мълчеше и ни слушаше, след което дойде и неговия ред, за да се намеси в разговора: - Мен ме притеснява повече ситуацията с посланика и Главния секретар. Имам чувство, че германците крият нещо или поне се опитват да разберат дали ние знаем нещо. Гледал съм по телевизията как американците и немците прибират останки на техни военни и с какви почести ги погребват. Убеден съм, че много добре се знае на кого са скелетите. Аз си мисля за това от няколко дена и повярвайте, ми хрумна нещо. През цялото време водещ мотив ми беше как десет човека няма да се приберат с официална делегация и как никой няма да ги потърси. Ще ви начертая една линия на разсъждения, а вие ме поправете ако греша някъде. Преди повече от шейсет години идва делегация в нашата страна, за да подготви почвата за среща между двама държавници. Влизат един брой хора, а малко по-късно излиза само един от тях. Какво се е случило? Ще ви кажа десет човека са отровени! На десет човека не се е знаело каква е съдбата до сега. Ние ги откриваме случайно и ги предаваме на германците, а те се правят на ударени и не знаят за какво става въпрос. Аз ви казвам, че тук има голяма тайна и тя е на път да лъсне. Според мен през нашата територия е минало нещо, което е трябвало да остане в най-строга тайна. Лично Фюрера е бил заинтересован всичко да се покрие. Вероятно хората, които е жертвал, са от някогашните тайни служби на германците и за това, до сега, никой никога не е отварял дума, обаче... Аз се намесих: - Ние намираме десет скелета с монети в джобовете и кълбото започва да се разплита.

121

Сега става ясно защо се иска конфиденциалност на информацията. Може би германците не са се примирили и се опитват да стигнат до нещо... Колето ме прекъсна: - От тези предположения произтичат две неща; първо, може би тук е скрито някакво оръжие или в пълна секретност е протекло някакво събитие, което в по-голямата си част се е извършило на наша територия. Гоцев загадъчно се усмихваше и определено се радваше на ребуса, който ни е предложил. Все пак понеже той също имаше теории и вероятно бяха по-добри от нашите, в един миг махна с ръка, за да говори: - Не, не е оръжие. На наша територия оръжия не са изпробвани. Ще ви дам следните факти, а вие се опитайте да ги навържете. Нашият цар трябва да отиде да се срещне с Фюрера. За тази цел му е изпратена делегация. Що за глупост? Ясно е като бял ден, че тя прикрива нещо. А какво е това нещо и то точно преди да умре монархът? Едната версия от тогава е, че той е бил отровен защото не е искал да се присъедини към “Оста” - на японците, италианците и немците, но това не се връзва с нашите скелети. Никой няма да изпрати група хора, за да извършат подобна глупост, а и монархът е починал дни след посещението си при Фюрера. Понеже винаги съм бил привърженик на най-невероятните теории ще ви кажа, че само една ми допада като такава и тя няма нищо общо нито с тайни оръжия, експерименти или други подобни неща. Дни след приключването на войната, през 1945 г., в Алпите са открити от съюзниците няколко камиона с ценности. В тях е имало злато, картини на древни майстори и твърда валута. Когато е направена справка се оказва, че те са извадени от трезорите на централната банка на Германия и са били подготвени за укривани в специални тайници в планината. Тогава обаче се оказва, че това не е всичкото злато и съдбата на една част от него е неясна. И до днес, както се знае, то се търси от много хора. Смята се, че е на територията на няколко държави и още никой не го е намерил. Моята теория е, че изчезналите кюлчета на Фюрера са скрити у нас или по някакъв начин са минали от тук. Ясни доказателства липсват и това е факт, но аз не мога да свържа с нищо друго изчезването на десетимата от делегацията. Може би цялата операция е станала със съгласието на нашия цар, а скелетите, които открихме, са за замитане на следите. Недоумение буди и това, че посланикът е поискал да остане цялата информация конфиденциална и не желае разгласяване на историята. Сигурен съм, че германците все още търсят останалата част от съкровището и нашата находка ги е тласнала да пожелаят подобно информационно затъмнение по въпроса. Аз ако съм на тяхно място ще изпратя “експерти” до дни, за да проучат въпроса тук, на наша територия. Гоцев млъкна, а ние с нетърпение очаквахме да научим още нещо от неговата необикновена теория, но явно той нямаше какво повече да каже, защото само вметна: - Това е за момента, нямам друго какво да ви кажа. Аз се намесих: - Има ли някаква възможност да проследим какво е правила делегацията тук, след като е дошла да подготвя посещението на Царя при Фюрера? - Едва ли - продължи Гоцев, - защото нямаме никаква възможност да изискаме повече информация от германците, а и те ще се усъмнят. Ако предположим, че хората от делегацията само са подготвили преминаването на ценностите през наша територия единственото, което ни остава е да търсим някакъв необикновен товар по митническите декларации от преди шейсет години. Аз мисля, че това надхвърля нашите възможности, но кай знае може нещо да изскочи. За мен е по-интересно дали нашият монарх е знаел за всичко това или не? Ако е така премахването на десет свидетели е логично, но към тях можем да прибавим и още един... Царя. Представете си, че Фюрера е решил да подготви свое бягство и то много преди да загуби окончателно войната. Знае се за неговите близки отношения с нашия владетел. Да речем, че е минал през нашите земи ценна пратка, но след това на срещата по между им, те не намират общ език и нашия монарх е премахнат... Аз се замислих и да си кажа честно тази теория не ми допадна, но в главата ми се зароди друга идея. Изкашлях се и се намесих: - А да предположим друго, че нашия Цар въобще не е умрял, а просто е изчезнал от историческия хоризонт доброволно. От друга страна все още не е ясно дали изгорените трупове до бункера на Фюрера са неговия и този на жена му. Можем да си припомним факта, че доста по-късно руснаците започват да говорят за смъртта му, но и до сега се водят спорове относно откритието им, защото анатомичните показатели на обгорените

122

трупове са противоречиви. Вярно е, че зъбните статуси съвпада, но някой други неща не. И понеже сме се събрали и си разказваме най-фантастични неща, от казаното от Гоцев на мен ми хрумва нещо друго. Аз мисля, че Царя е подготвил по някакъв начин бягството на Фюрера и понеже е смятал, че и той ще бъде подведен под отговорност, след войната, се е измъкнал с него някъде по света. И двамата са си подредили перфектно нещата и са изчезнали ето така... Щракнах с пръсти и подсвирнах тихо с уста. Едно момиче, което минаваше близо до нас се обърна и продължи. Винаги, когато един мъж подсвирне някое момиче се обръща и това е доказано... Гоцев нищо не казваше, а само ми направи бързо движение с ръка, което единствено можеше да значи, че съм готов за психиатрията и вероятно ще ме приемат по заслуги без приемен изпит. Колегите мълчаха аз също, защото такава една теория можеше да промени историята като цяло. Емил след малко се обади: - Много интересно, няма що. Ако някъде разкажем за това ще ни вземат за луди, а има вероятност да пострадаме. Според мен най-добре е да се съсредоточим по казуса със Стъкления човек и ако остане време ще се заемем и със златото на Фюрера. С Емил имаме да ви кажем нещо, което няма да ви хареса. - Днес – започна Емо, - сутринта, докато търсех съвпадения покрай отпечатъците от чашата на Стъкления и бях влязъл в база данни на министерството разбрах, че от Интерпол вчера сутринта също е ровено в нашата база. Правен е сравнителен анализ по снимков материал. Нямаше да обърна внимание, но разглеждах филтрите за обратна връзка. Натъкнах на нещо много странно, дори обезпокоително. На първо място ще отбележа, че всички, които са в системата на Интерпол могат да черпят данни веднъж на ден, сутрин и това е регламентирано, така че до тук всичко е наред, а на второ място търсенето идва от Франция. Аз попитах: - И какво страшно има във всичко това? Емил и Колето се погледнаха и Кольо отвърна: - Като за начало трябва да знаеш, че тези филтри са като огледало и винаги може да се разбере какво е търсено, а обезпокоителното е, че една от снимките е твоята като също така са изтеглени от масивите ни още две. С фотосите върви и информация, както адреси и разни други неща. Успях да извадя и останалите две. Ето виж и ми кажи дали ти говорят нещо. Той бръкна в джоба си подаде ми два листа с изображения от цветен принтер и малко данни. Нищо не ми говореха снимките и адресите. Отново внимателно ги разгледах, но резултата беше същия. Свих рамене и ги подадох на Гоцев. Той засумтя и след кратко ги върна на колегата. Забарабани по пейката с пръстите на ръцете си рече: - Колеги, това, от което най-много се притеснявахме се случи. Явно шефът е заснет от сателит и с останалите двама е пуснат за разпознаване. Глупаво е да попитаме французите защо са се интересували от хората от снимките, но е ясно, че от тук нататък играта много загрубява. Вероятно някой търси Стъкления човек и един от евентуалните кандидати за него... си ти! За кратко ме погледна и продължи: - Предполагам, че бомбаджията по някакъв начин се е измъкнал и не е попаднал в полезрението на пазителите, но ти си. Според мен ще се търси начин да бъдеш елиминиран ако взрива в метрото не се състои. Във всеки случай, както и да го мислим, трябва да взривим една мотриса в тунелите. Стъкления човек е бил прав в разсъжденията си. Аз предлагам да му се доверим, но с условието той да го направи, без жертви, а ние да застреляме трупа, който ще ни подхвърли. Както си говорихме преди дни трябва да се обърнем към “касапите”. Ще помолим Кожата за лична услуга и предполагам, че той ще приеме. За съжаление е малко любопитен и ще трябва да му разкажем част от истината... Гоцев спря да тропа с пръсти и ме посочи с показалец. - А ти най-добре си намери някакво ново местенце за живеене, защото ако се прибереш в къщи ще бъдеш чакан “на пусия”, за да бъдеш убит. Най-много си мисля за останалите двама от снимките, защото и те са потенциални мишени и могат да бъдат премахнати. За тяхно благо е ти да бъдеш “примамката” и за това се покрий. Ако някой те потърси ще бъде доста съмнително защо не можеш да бъдеш открит. Изби ме студена пот и ме втресе. По някаква щастлива случайност Стъкления се беше

123

измъкнал и ме беше натопил, но това не беше по негова вина. Аз исках да изпращам съобщенията със SIM - картата и трябваше да си понеса последствията. Трябваше да “потъна” някъде в нелегалност и това ми се виждаше като спасителен пояс. Чак сега си спомних за обещанието на Главния секретар дадено ми преди седмица. И това беше нещо. - Колеги – започнах аз, - ако си спомняте Главния секретар ни обеща отпуска в случай, че си свършим работата и ние го направихме. Аз ви предлагам да си подадем молбите за почивка в деловодството още днес. Ще си вземем по пет - шест дена. Първо, че ще се наспите и второ ще си довършим на спокойствие работата. Извадих си мобилния телефон и набрах големия шеф. Той ми вдигне при третото позвъняване. Бил на някакъв семинар и нямал много време за разговори. Аз му се извиних и му припомних обещанието, което ни беше дал. В първия миг усетих колебание от негова страна, но после каза, че мъжете сме мъже, за да си спазваме поетите ангажименти. Нареди да си пуснем молбите и да не се притесняваме. Затворих и казах на останалата част от отдела: - Всички към министерството, да си подадем документите за почивка. Не бяхме разпускали от дълго време като хората и разрешението, което получихме зазвуча в ушите на колегите ми като коледна песничка. След около половин час бяхме в нашия офис и пишехме най-усърдно, а след още десет минути излязохме от сградата като щастливи отпускари. Колето и Емил поеха ангажимента да вземат ДНК анализа от чашата на Стъкления, когато стане, а Гоцев се обади на Кожата, за да се срещнат и да разговарят. Четиримата щяхме да се видим утре на торта в нашата любима сладкарница.

17 глава:Колко струва един труп

Веднага, след като се разделих с колегите се отправих към къщи и напълних неголям сак с дрехи, а под тях поставих всички патрони, които имах за пистолета ми. На излизане оставих бележка, на масата в кухнята, че съм си взел отпуска и ще отсъствам десетина дни, за да не се притесняват майка ми и баща ми. Времето беше чудесно, а аз бях по панталони до коленете, сандали и раздърпана тениска. Обещах си да не се бръсна няколко дни и изобщо да занемаря външния си вид. Закрачих с бодра крачка по тротоара и скоро се намерих пред магазина, където работеше моята приятелка. Тя веднага затвори и отзад на щайгите този път правихме обикновено “чукане”. Веднага след това запалихме цигари и се умълчахме. Показах и чантата ми и я попитах дали мога да се приютя в нейния склад за кратко. Тя ме погледна учудено, но понеже знаеше, че съм полицай реши, че няма нужда да ме разпитва защо именно тук съм решил да пребивавам известно време. Попита ме на шега дали искам да продавам с нея, а аз и отговорих, че нямам нищо против. Тя стана от щайгите и ми разчисти един ъгъл. Каза, че щяла да намери походно легло, да го застели и да не се притеснявам, защото тук нямало мишки и плъхове. Имаше и малко помещение, което служеше едновременно за баня и тоалетна, което напълно ме задоволяваше, независимо от размерите си, защото винаги имаше топла вода. Извадих всичко на една пластмасова касетка като в сака оставих само патроните за оръжието ми.

На другия ден с набола брада, облечен неглиже, но в отлично настроение, се запътих към НДК. Времето беше прекрасно. Красиви момичета се разхождаха из центъра на града, а аз си задавах въпроса защо се мотаят и не ходят ли на работа? Купих си голям арабски сандвич от бул. “Витоша” и го изядох с огромно удоволствие. Накарах арабите да ми направят още един и след като го “прокарах” със сладка боза, бавно тръгнах за среща със Стъкления човек. Той изникна от тълпата като заек от шапка на добър фокусник, след което ме повлече към близка пейка до централната алея. - Началник – започна той, - купих “пресен” труп. Не ми беше никак трудно. Не е аутопсиран и няма възможност да бъде проследен. Той е на някакъв самотен инженер от

124

София, а роднините му вече са взели урната с прахта. Излезе ми почти хилядарка, но съм доволен. Сега е в хладилните камери на крематориума и мога да го прибера по всяко време. Подготвил съм и бомбите, които ще взривя в метрото. - Кога мислиш да започнем цялата... процедура? - Най-добре е да го направим в други ден, сутринта. Ще сложа взрива в последните три вагона на една от мотрисите и ще го детонирам, когато подземното влакче направи обратен завой. На пейка, на последната спирка в кв. “Обеля”, ще оставя трупа, а твоята работа ще е да го простреляш в главата. До него ще намериш чанта с... неща за теб. Като влезете в апартамента ми ще намерите достатъчно доказателства срещу мен. Обаче искам да ми дадеш два часа преднина и тогава да влезнеш в жилището ми. - Звучи ми много лесно за изпълнение и не знам дали ще стане така, както си го намислил. Ами ако някой усети, че има труп на пейката и извика полиция? - Ами направи и ти нещо. Не си мисля, че ще оставиш нещата на самотек... Искам обаче да проиграем целия ден, минута по минута. Понеже... Точно в този момент ми звънна мобилния телефон - беше Емил. Извиних се за момент на Стъкления, обърнах му гръб и застанах на около пет крачки от него. - Излязло е ДНК - то – започна колегата. - Имаме резултат. В базата данни на МВР няма нищо за него, но се оказа, че го има в националния кръвен център, защото там е правен тест. Вероятно е някаква болест... Разбира се, нали беше вирусоносител на СПИН. Аз се обърнах към бомбаджията и му показах дланта си, за да го помоля за малко търпение, а Емо през това време продължаваше да говори: - ... имам име, адрес – всичко! Сега ние сме в силната позиция и едва ли ще си позволи да те изнудва. Кольо тръгна преди десет минути към него за проверка. Гоцев също има новини за теб от Кожата. Ти нещо имаш ли да ни казваш? Отново се обърнах към Стъкления. Той даже не ме гледаше, а и не можеше да заподозре, че сме влезли в дирите му. Трябваше да запазя спокойствие, за да не го уплаша. Аз поблагодарих шумно на Емил като му казах, че срещата ни остава и затворих. Бомбаджията вяло попита: - Нещо интересно? А аз му казах: - Слушай, това, че покрай мен си стиснал ръката на Главния секретар, не ти дава право да се бъркаш в личния ми живот. Имам си семейни проблеми, ерген съм и изобщо около мен съществуват купчина неща, които ми пречат на живота. Стъкления ме погледна странно и рече: - Прощавай, не исках да ти се бъркам в личния живот, но нали се сещаш, че трябва в такъв момент да си имаме пълно доверие. Впрочем, благодаря, че вчера не ми прибра чашата, което говори за нашата да речем... чисто мъжка дружба. Идваше ми да го застрелям на място и после да го излежа, но реших да не рискувам и да бъда с добро поведение. Запалих цигара и махнах с ръка да продължава: - Аз вече съм сложил бомбите, но ще те предупредя, че няма смисъл да ги търсиш. Казвам ти, че залагам моята честна дума срещу твоята... Сложил съм бомбите, както рекох... Тук вече не издържах: - Слушай, стига си се правил на велик и не ми повтаряй едно и също по сто пъти. Сложил си ги, добре! Аз лично няма да тръгна да ги търся, но понеже вече те познавам добре се съмнявам, че си го направил. Стъкления човек ме погледна и отговори: - Я, накрая да видя капка рационалност в теб! Разбира се, че не съм ги сложил. Знам, че веднага ще започнеш да ровиш с твоите хора. Ти, началник, въобще не си глупав човек и аз не те подценявам. Даже не смятам, че мога да те манипулирам. Просто излагам своя план, за да се измъкнем от положението. Обещавам ти, че ще... Телефонът ми отново зазвъня. Този път беше Кольо. Вдигнах рамене пред бомбаджията в знак на извинение и отново му обърнах гръб. Натиснах копчето за прием на разговора и чух: - Шефе, аз съм пред блока му. Току що се качвах до апартамента. Имам му и снимката от нашите масиви. Имаш ли някакви нареждания? - Не – отговорих аз, - веднага си тръгвай, ще се видим, където се разбрахме! Този път говорех малко по-високо, така че да ме чуе Стъкления. Затворих и веднага го

125

погледнах с най-невинен поглед. Гадината даже и не си представяше, че обръча се свива около него. Пак седнах на пейката и се извиних: - Прощавай, но това са семейни проблеми, знаеш как е... Стъкления човек въздъхна и продължи: - Сега ме слушай внимателно и моля ти се недей повече да говориш с никого по телефона! Аз кимнах с глава в знак на съгласие, защото бомбаджията явно се беше подразнил. Той също запали цигара и продължи: - Първо, трябва да ти е като “лампичка” в главата, че до последно няма да знаеш къде съм поставил взрива. Едно трябва да ти е ясно, че “случката” ще се случи на последната спирка в кв. “Обеля”. Ще ти дам радиостанция, която ще включиш в осем часа сутринта и ще изпълняваш всичко, каквото и както ти кажа. Само за миг да видя някакво раздвижване около станциите на метрото и на твоя сметка ще има стотина разкъсани човека. За това стоиш с твоите хора до последната спирка и чакаш. Ще те насоча къде съм оставил трупа, за да го простреляш. До него в кафяв плик оставям SIM - картата, мобилния телефон, твоите записи, моите документи и накрая адреса ми. Искам да простреляте мъртвеца в главата. Когато отидете в апартамента ми ще намерите всичко, което ви трябва като доказателство, че това е леговището на Стъкления човек. Оставям и малко пари, за заблуда на противника. Както се досещаш реших и да помисля по въпроса как сте ме открили, защото е малко глупаво да докладваш на Главния секретар как сте били с колегите ти на... “нужното място в нужното време”. Трябва да го убедиш, че сте получили сигнал от “доверено лице” за човек, който обикаля в метрото и поставя разни свитъци хартия под седалките. Започнали сте наблюдение и сте ме набелязали, но аз съм ви се изплъзвал, до същата тази сутрин. Искам да си спокоен, защото в други мотриси след това ще се намерят тези свитъци, а тук там ще оставя и малко пластичен взрив без детонатори. В кафявия плик ще знаете къде и в кои мотриси да ги търсите. Обещавам, че ще ги откриете лесно. Стъкления човек спря с монолога си за момент, за да стане и да изхвърли фаса от цигарата си в най-близкото кошче. Седна отново до мен и ме попита: - Някакви въпроси? - Малко ми се вижда фантастично всичко това, но ще рискувам и ще ти се доверя. - Не, началник, ти нищо не рискуваш, а аз, защото ти нямам и няма да ти имам доверие, докато не видя табелката с името на нашата държава да остава зад гърба ми. Ти ми се правиш на много хрисим, но имай едно на ум, когато правиш бизнес с мен. Аз проучвам всички детайли до най-малката подробност и хората, с които си имам вземане - даване. Прекрасно знам кой е баща ти, какво прави в парламента, а също така какво и къде работи майка ти. Не те заплашвам, но ако нещо не стане, както трябва ще си изпатиш... Гадината извади нова цигара и я запали с абсолютно сериозна физиономия. Този път не усетих да се шегува или по някакъв начин да отстъпи от намеренията си. Запалих и аз цигара като се замислих каква злина ми направи Главния секретар, когато ме показа по телевизията. Малко от пепелта на моята папироса падна върху голото на крак ми и аз бързо го изчистих. Стъкления човек ме оглеждаше внимателно като явно се чудеше как в този си вид мога да ходя из града и на работа. Във всеки случай нямах намерение да му казвам, че целия ми отдел е в отпуска и работи, за да го неутрализира. Погледнах го внимателно - той не сваляше очи от мен. Само му казах: - Ако всичко протече, както го искаш... обещаваш ли да не докосваш хората около мен? - Да! – категорично ми заяви плешивия бомбаджия. - Тогава предполагам, че ми носиш едната радиостанция? Дай я! Стъкления бръкна в джоба на панталона си и ми подаде слушалка със сгъваема антена като отбеляза: - И да я включиш сега не можеш да ме засечеш, за това по-добре я прибери и чакай до други ден сутринта. Няма да ми играеш гадни номера, нали? - Няма, но и аз имам едно условие, а то е, че ако нещо не тръгне по твоя план, ще започна да действам, както намеря за добре. Стъкления се поколеба, защото премисляше точно какво имам предвид, след което отсече: - Добре, ако нещо не стане, както ти казах, имаш свободата да направиш това, което намериш за нужно. Станах стиснах му ръката и сложих радиостанцията в джоб. На раздяла Стъкления човек отново ми обясни, че повече няма да ми досажда, дано всичко при мен се развие,

126

както трябва и да напредна в кариерата. Аз му отговорих, че ако след три дни го видя някъде ще му пръсна черепа. Бомбаджията, както винаги се забавляваше на гнева ми, защото ми се усмихна и ми пожела късмет. Чак сега забелязах, че е с блузка на кръгчета или елипси. Май беше оня ден с фланела на триъгълници. Той бързо се скри в тълпата от хора, а аз се замислих, че той всъщност беше честен бизнесмен и си гонеше много добре интересите. Чудно, но ако на такъв човек се дадеше политическа власт, дали нямаше да е полезен на държавата? Нямаше смисъл да си блъскам главата с подобни въпроси, защото това никога нямаше да се случи. Обадих се на колегите, за да им напомня, че след малко сме на сладкарница. Чудно как като тъпчехме в стомасите си тези сладки неща, почти всеки ден, не бяхме станали по сто килограма? Погледнах се в една витрина, но не видях разлика от миналата година в снагата ми. А може би бях със синдрома на жабата, която като я потопиш във вода и бавно нагряваш течността, се сварява без да го усети?

18 глава:Планът

Колегите ме чакаха в сладкарницата и си бяха дали поръчката. Аз отидох при сервитьорката и я помолих за кафе и тулумбички. Седнах при тях и се здрависахме през масата. Още не бяха усетили, че са в отпуск и си говореха на служебни теми. Послушах ги малко и ги прекъснах. Разказах им за последната ми среща със Стъкления човек като пропуснах само момента със заплахите към семейството и близките ми, защото не знаех как ще реагират на тях моите подчинени. Кольо извади снимка, която постави с лицето надолу, на масата. Веднага я взех и я разгледах внимателно. Това беше бомбаджията. Явно фотографията бе правена за лична карта. На нея изглеждаше сериозен и дълбоко замислен. Аз само поклатих глава, че е той. Емил започна пръв: - Живее в блок близо до спирка на метрото в кв. “Обеля”. Няма полицейско досие и изобщо е изряден гражданин. Бил е без баща, а преди десетина години е починала майка му. Малко след това е продал някаква къща. Живял е винаги само на този адрес. Притежава автомобил на двайсет години. Не ползва мобилен телефон, изключил е домашния си, няма неплатени данъци, не е участвал във фирми и от дълги години не работи нищо. Това, което единствено излезе за него е, че си плаща редовно здравните осигуровки. Аз добавих: - Е поне нещо плаща и това е добре. Слава богу, че е имал медицинско досие, за да го проследим! Подадох обратно снимката през масата на Колето. Гоцев предложи: - Ако искате можем да го пуснем на “касапите”, те ще се оправят с него. - Това е много рисковано – прекъснах го,- защото не е ясно ако нахлуят в жилището му дали няма да направят бърза екскурзия при ангелите на Св. Петър. За момента нямаме никакви доказателства, че той е агресивно настроен и няма да изпълни плана си след два дена. Моето мнение е, че трябва да се придържаме към него. - Защо? – попита Кольо. - Защото той ми обеща да ни се случат “страшни” работи ако се опитаме да му създадем някакви спънки. Нямах намерение да ви го кажа, но той знае всичко за мен и родителите ми. Мога ли да съм сигурен, че не е следил членовете на вашите семейства? Не желая да ходя по погребения, а и вие предполагам също. За съжаление Стъкления се оказа умен терорист, изпипва нещата до край и не оставя нещата на самотек. Замълчахме за момент. Виждах, че на колегите им беше неприятно, че трябва да се съобразят с бомбаджията, но аз бях прав. Оставаше единствено да се нагодим и да влезем в крачка със Стъкления човек. - Тогава да играем по свирката му – започна Гоцев. – Не виждам нищо срамно да го оставим като първа цигулка. Нека свири щом иска, а ние ще му акомпанираме, както си

127

знаем. В този миг видях облекчение по лицата на хората на масата. Както винаги в такива моменти се палеха цигари и за кратко се водеха безсмислени разговори. Гоцев ни се похвали, че е свалил някаква дама, но още не били “станали интимни”. Тук много се смяхме, защото начинът му на изказване ни хареса. Колегата се изчерви и ни обясни, че е сто процентов мъж и нямаме право да му се подиграваме. Не, ние не му се подигравахме, а просто сваляхме напрежението си по този начин. Запалихме поредните папироси и отпихме по глътка от кафетата пред нас. В този момент сервитьорката ни донесе сладките неща в чинийки. Аз реших, че трябва да се върнем на предишния въпрос: - Разкажи ми, Кольо, за блока, където живее Стъкления. - Той е на стотина метра от метростанцията в кв. “Обеля”. От него тя се вижда идеално. Балконът му е с добър изглед към нея. Точно срещу неговия блок има друг, под ъгъл, а между двата съществува голям паркинг. Прекъснах го с ръка: - От тук нататък няма да си помисляме да ходим там. Той ни познава идеално, защото вас ви е виждал, когато бяхме в сладкарницата, на другия ден, след като хванахме Сърпа и предполагам, че също ви е проучил. Единствено можем да помолим Кожата да държи апартамента му на прицел от съседния блок и ако нещо не се получи, както трябва, да застреляме Стъкления. Има още една въпросителна... не се знае къде ще бъде оставен трупа. Според мен трябва да теглим чоп кой ще го гръмне в лицето. Извадих от кибрита на масата четири клечки като едната я строших на две и хвърлих частта без главичката в пепелника. Поставих ги в дланта си, така че да не се вижда дължината им и подканих колегите да теглят от тях. Емил и Кольо изтеглиха дълги. Гоцев посегна колебливо и извади късата. Изсумтя, макар че едва ли щеше да му представлява трудност да стреля по мъртвец: - Добре де, жив човек става! Някак си ми е гадно по мъртвец... Може да е бил добър човек, а по тия дето до сега сме стреляме винаги е имало за какво... Дръпнах клечката от ръката му и заявих: - Не, аз ще го направя, защото аз ви забърках в тази каша. Ще поема докрай целия натиск! Никакви забележки не желая да чувам. Гоцев, искам да накараш Кожата да зареди пушката си с най-мощните патрони. Ако се наложи да се стреля по Стъкления желая да получи три куршума: първите два да са в тялото, а последния да е в главата. Искам бомбаджията да изпитва болка, но не каква да е, а... ужасна болка! Знам, че е трудно за изпълнение, защото след първите изстрели вероятно тялото ще се приведе и ще е трудно да бъде уцелен в лицето, но нека се постарае. Кажи на “касапина” по кого ще стреля, за да се наточи още от сега. Единственото, което искам е да му дадеш снимката на Стъкления в последния момент... Става ли? - Не е много честно да ми взимаш “късмета”, но при тези условия съм съгласен. Ще кажа на Кожата, по кого ще стреля, а в последния момент, когато е заел позиция ще му дам снимка и координати. За мен обаче остава големият проблем и той е с изваждането на данните ти от Интерпол. Смятам, че си на “мушка” и не трябва да се въртиш около апартамента си. Оставяш трабанта и изобщо потъваш в нелегалност. Не желая да ни казваш дори и къде ще живееш през това време, за да не излезе нещо от нас. Ако всичко е наред, след като свършим работата със Стъкления човек, няма да има кой да те притеснява. Кимнах, че съм съгласен. Щях да спа до щайгите още два дена, а това си имаше и едно добро преимущество – през това време нямаше да се бръсна. Преди да тръгнем повторих още веднъж плана: - Среща ме се в седем часа сутринта, на последната спирка на метрото. Още в шест Кожата трябва да е заел позиция. В осем часа... тогава ще включим Стъкления и дано не ни извърти някой номер. Искам да сте наясно, че трупа, който ще застрелям в лицето трябва да е аутопсиран след това лично от нас. Никой освен нас не бива да се доближава до него, да взима проби или нещо друго. Разчитам, че ще работим, както винаги без да се поемат излишни рискове, защото от това зависи и моя живот. Не ни ли успее планът, ще ми се случи лоша случка... Колегите, както винаги вдигнаха ръка, което значеше, че всичко е ясно и ще действаме внимателно. След това се разговорихме на битови теми. Кольо и Емил разказаха за жените и децата си, за съседите си, а Гоцев за новата си приятелка. Накрая ги помолих ако нещо се случи

128

с мен да не разгласяват на никого за нашите дела и да си разделят по равно моето “имущество”. Те започнаха веднага да ме тупат по рамото и да ме успокояват като ми обясниха, че най-голямата разправия ще е за трабанта ми. На тръгване си стиснахме ръцете и се разделихме. Аз се отправих към моята приятелка в магазина за плодове и зеленчуци. Още на вратата разбрах, че днес й е ден, защото от вътре се виеше голяма опашка. Влязох между хората и се намъкнах в склада. Там беше хладно и приятно миришеше на лимони и портокали. Бръкнах в една от дървените касети и извадих две мандарини. Легнах на походното ми легло и ги изядох с най-голямо удоволствие. Малко след обед приятелката ми заключи магазина и дойде при мен. Този следобед правихме дълго любов. Да си кажа честно действително можеше да се открие разликата между секс, чукане и любов, стига човек да има достатъчно време да експериментира и да е намерил точния човек до себе си. След като й свърши работния ден ходихме в обикновено квартално заведение, където се почерпихме, а вечерта тя ме остави в склада и се прибра при децата си.

19 глава:Смъртта на Стъкления човек

В седем часа, на по-другия ден, се събрахме с колегите на последната спирка на метрото в кв. “Обеля”. До там бях ходил само с кола отдавна и сега ми беше интересно да видя тази част от града и квартала. Единственото нещо, което наистина ми направи впечатление е гробището, което се виждаше на няколкостотин метра от блоковете. Кольо и Емил казаха, че това било икономически изгодно, а Гоцев ги сгълча да не си правят майтап с “мъртвите и живите”. Купихме си по едно кафе и седнахме на закътана пейка между две къщи. Аз бях заредил пистолета си с “нестандартни” патрони. Казах на колегите за това, а те ми обясниха, че са със стандартни муниции. При мен беше задължително да е така, защото трябваше да гръмна трупа в лицето, така че да нанася големи поражения. Сега бях избрал подсилени патрони, с рязан куршум, дребни сачми и тапа. Това беше последователността на поставяне. В случай, че улучиш нечие тяло от близо - му правиш огромна дупка за вход и още по-голяма за изход... Май най-добре беше да стрелям по мъртвеца отзад, откъм тила... Гоцев обясни, че Кожата се е разположил на покрива на блока срещу този на бомбаджията и чака допълнителни инструкции. Като разбрал по кого ще стреля останал доволен и казал, че ще си свърши работата на сто процента. Времето течеше бавно, но това не беше от голямо значение. Наблюдавахме с интерес хората, които бързат да отидат на работа с метрото или въобще се мотаеха между блоковете. Побиваха ме тръпки какво щеше да стане ако нещо не се получеше, както трябва. Притеснявах се, че Стъкления може да прояви инициатива, която не е по план и да се дадат жертви. Колегите имаха известни притеснения, но предвид “едрата риба”, която трябваше да уловим смятаха, че едва ли щяха да ни бъдат задавани много въпроси. Най-важно бе Кожата да е готов и да стреля, в случай на някаква изненада и разбира се ако имаше видимост за това. ... Осем без петнадесет. Запалихме поредните цигари и се подготвихме за първо действие. Колето застана пред входа на метрото, Емил зад блока на Стъкления, а аз и Гоцев между блока на бомбаджията и този, на чиито покрив се беше разположил Кожата. Колегата звънна по мобилния телефон и шефа на “касапите” му докладва, че има идеална видимост и също така ни “прихваща” прекрасно. Гоцев го помоли да не натиска спусъка, докато ние сме му на мушка, след което прекрати разговора. В осем часа включих радиостанцията. Освен пукане не се чуваше нищо друго. Помолих Гоцев да занесе на Кожата снимката на Стъкления човек и да му покаже на кой етаж живее той. Разбрахме се, ако се наложи да стреля да е само по моя команда. В момента, когато той се отдалечи от мен от радиостанцията се разнесе до болка познатия ми глас:

129

- Началник, виждам, че вече си сам и можем да започваме. Застани по средата между блоковете, до паркинга в десния му край. Аз не му отговорих, а закрачих бързо и скоро се озовах между две стари лади. Стъкления вероятно ме наблюдаваше, защото веднага последва ново нареждане: - Точно срещу теб има между храстите вход, който е заключен, защото в блока се влиза от другата страна. Отиди и виж какво съм ти оставил на пейката. Отправих се бързо натам. До мястото, което ми беше посочено бяха около петдесет метра. Наистина се виждаше входа. Очаквах да видя труп и плик, както се бяхме разбрали. Извадих и заредих в движение пистолета си. Вече стоях на около пет метра, когато Стъкления човек ми нареди: - Стой и не се движи! Застанах мирно с оръжие сочещо към земята. Точно в този момент се разнесе тътен. От начало той бе някак си приглушен, а после сякаш земята се разлюля под краката ми. Веднага легнах по очи. Да си призная честно не знам защо, може би това беше инстинкт. Доближих радиостанцията до ухото си. След не повече от десет секунди Стъкления каза: - Аз, свърших моята работа, сега е ред да свършиш твоята. На пейката е всичко, за което бяхме говорили. Сбогом, Началник, ще ми липсваш... Връзката прекъсна. Скочих на крака и почти със скок взех разстоянието до храстите. Погледнах към пейката и изтръпнах. Веднага бръкнах в джоба, извадих мобилния си апарат и набрах Гоцев. Надявах се да е все още при Кожата, защото едва ли би имал време да се върне. Разбрах по гласа му, че е притеснен и уплашен. Само му изкрещях: - Види ли колегата нещо - да стреля! Искам го мъртъв! Прекъснах връзката. Стъкления беше променил плана в движение и аз трябваше от своя страна да променя играта веднага. На пейката имаше само полиетиленов плик и никакъв труп. Ако не премахнехме бомбаджията лошо ми се пишеше. От една страна имаше взрив и не се знаеше какви са пораженията, а от друга аз ставах “мишена” на Пазителите и в най-кратък срок щяха да ми водят сметката. Разгърнах найлона и си отдъхнах за момент. Там се виждаше познатия ми мобилен апарат, SIM - картата и сгънат лист хартия. Отворих го веднага. На него беше записан номер на мотриса и вагони. Това поне беше добре. Звъннах моментално на Кольо и му казах къде вероятно са заложени другите взривове. Наредих му да се свърже с колегите от СДВР и да започне обезвреждане. Той се опита да ми каже нещо относно това, което виждаше пред себе си, но аз нямах време за повече приказки. На дъното на плика намерих и две касетки, на които вероятно бяха записани уличаващите ме разговорите със Стъкления човек. Затичах се към паркинга като в първия кош за боклук изхвърлих радиостанцията и касетките. Телефонът ми звънна. Аз вдигнах, защото отсреща беше Гоцев: - Шефе, Кожата го застреля. Той беше на балкона и “касапина” го гръмна, както ти поиска. Виждам те идеално и слизам към теб. От тук се наблюдава всичко идеално. За сега няма голяма паника след взрива. Забелязвам да тичат двайсетина паникьосани човека. Емил в този момент се приближи от дясната ми страна и ме потупа по рамото. Аз го дръпнах за ръката и двамата тръгнахме да заобиколим блока, за да достигнем, колкото може по-бързо апартамента на Стъкления човек. Чудех се защо след като имахме план го беше променил в последния момент? Вече бяхме под козирката на входа, когато видях от другата страната на блока, бързо да приближават към нас, Кольо и Гоцев. Вероятно Кожата доволно се беше оттеглил, защото не го зърнах, а и това не беше от голямо значение. И четиримата се втурнахме във входа и се затичахме към третия етаж, където живееше Стъкления. Безмълвни застанахме пред една здрава дървена врата. Натиснах бравата, но беше заключено. С ръка показах на колегите да се отдръпнат до асансьора. Вратата се затваряше с две секретни брави. Извадих пистолета си и стрелях първо в горната, а после и в долната ключалки. Получиха се две огромни дупки, през които можех да вкарам юмрук. Погледнах през тях и видях антрето. Моя беше грешката, че се занимавах с бомбаджията и ако имаше нещо заложено от него в апартамента му щеше да се пише на моя сметка. През отворите на вратата не забелязвах нищо обезпокоително и за това я ритнах смело, след което тя се отвори широко пред мен. Отново подадох знак на колегите да стоят по местата си и смело влязох в леговището на Стъкления човек. Жилището не беше голямо като от антрето се влизаше в две непреходни стаи и кухня, чиито врати зееха предизвикателно. Приклекнах и последователно насочих оръжието си

130

във всички посоки. Навсякъде беше празно и аз смело направих крачка в хола. От него се излизаше на балкона. От външната страна на прозорецът имаше пръски кръв, косми и костици, които все още се стичаха бавно по него. Не горях от желание да видя мъртвия. Върнах се в коридора и погледнах в по-малката стая. Тя ми приличаше повече на склад. Върнах се в хола, където на малка масичка до телевизора имаше няколко кутии с извадена електроника. Там оставих листа с номера на мотрисата и вагоните, които бях продиктувал преди малко на Кольо. До тук всичко си пасваше с плана на Стъкления човек. В банята до ваната бяха разпилени пари. Наведох се и дръпнах предпазната решетка. Там имаше сак, в който намерих пушка и два пистолета. Извадих от джоба си SIM - картата и мобилния телефон, които бях взел от плика на пейката, внимателно ги изтрих в тениската си и ги сложих в чантата при оръжието. Оставаше ми само едно, да се простя със Стъкления човек. ... На балкона лежеше мъртъв човек, по корем. Пуловерът му ми беше до болка познат – на карета. На тила му зееше огромна дупка, две такива се виждаха и на гърба му. До ръката му кротко лежеше черна кутия с антена и копче. Кожата вероятно го беше прострелял от горе надолу. Виждаха се в мазилката по стената дупките от куршумите, които бяха излезли от тялото и се бяха забили там. Черепът беше обезобразен, но все още можеше да се разпознае позната плешивина. Реших да обърна тялото и внимателно го направих. Лицето бе неузнаваемо, да търся пулс беше глупаво пък, а и това се случваше по-често по филмите, отколкото в реалния живот. Започнах да търся втората радиостанция, но не я открих на балкона, бързо минавах от стая в стая, но не я открих. Странна работа... Извадих си мобилния апарат и набрах. Отсреща ми отговори познат глас: - Димов, нали трябва да почиваш? При мен е голяма лудница. Някой е взривил мотрисата, когато е правила обратен завой на последната станция на метрото в кв. “Обеля”. Слава богу, няма пострадали и големи материални щети. Колегите търсят взрив и по другите подземни влакчета, имат конкретен сигнал... По-добре почивай и не се меси... Аз го прекъснах: - Г-н Главен секретар, аз ви излъгах. Преди няколко седмици отделът ни влезе в следите на Стъкления човек. Сега съм в неговия апартамент и той е мъртъв. Нали си спомняте онова мое доверено лице от кафенето. Моят човек ни подаде сигнала и днес, макар че сме в отпуска ни се наложи да действаме. За съжаление не успяхме да предотвратим взрива... - Вие сте гръмнали Стъкления човек? – учуди се Главния секретар. - Да, бихме желали вие да дойдете тук, да видите на място всичко и да поемете нещата в свои ръце. - Идвам веднага, водя цял екип! Къде сте? Аз му обясних и той веднага схвана като ми рече: - Явно сте го притиснали и той е направил “бум-бум”! Добре, чакайте ме там и си работете спокойно. Той затвори, а аз излязох на площадката пред апартамента и поканих колегите да влязат. Те внимателно влязоха вътре, а аз запалих цигара до асансьора и се замислих. Нещо тук не се връзваше. Бомбаджията се беше оставил да го убием, което не ми харесваше или просто... Хвърлих цигарата на стълбите и се втурнах през антрето към балкона на апартамента. Там бяха клекнали Колето и Емо. Емил вдигна глава и ми каза: - Шефе, това не е Стъкления! Трупът е поне на няколко дни. Определено е бил замразяван... Кольо се намеси: - Явно планът на Стъкления проработи и мисля, че е добре да продължим, както сте се разбрали. Кожата го е обезобразил тотално и едва ли ще се наложи да даваме много обяснения. Ние с Емил ще го закараме до моргата и ще го обработим. Дано само не се разложи по пътя! Гоцев също се появи на балкона и започна да обяснява разпалено: - Колеги, тук има взрив, който да вдигне целия квартал във въздуха. Намерих доста пари, пушка, пистолет, SIM - карта и мобилен телефон... Аз се обърнах към него: - Кажи ми по-добре какво стана на покрива? - Много бързо се развиха нещата. Когато вече бях на покрива на блока и се придвижвах

131

към легналия “касапин” чух взрива и инстинктивно легнах по очи. Допълзях до Кожата, дадох му снимката и му обясних кой апартамент да прихване. Точно тогава се обади ти и даде “зелена светлина”. Колегата веднага каза, че вижда идеално през снайпера нашия човек, с някаква кутия в ръка. - И какво? – попита Емо. - Как какво, ето го - отличния резултат! – и Гоцев посочи обезобразения мъртвец. Намесих се: - Колеги, знаем си работата, а тук всеки момент ще бъде Главния секретар. Ще пожъне успехи, а ние ще останем в сянка. Така е най-добре. Това тук не е Стъкления човек, но го знаем само ние четиримата. Обещал съм му няколко часа преднина, но това е без значение, защото и без това вече не ни трябва да знаем на къде е тръгнал. Понеже не ми се наложи да стрелям по трупа, както се бяхме разбрали, искам да му се реванширам като няма повече да го търсим. Искам да приключа с това, че Стъкления човек, макар да е пратил една камара хора на небето си остана джентълмен до края... След около пет минути довтаса Главния секретар и веднага ме започна от вратата: - От твой човек е получена информацията за втората бомба в метрото, вече я обезвредихме. От къде разбрахте за нея? Аз го заведох до мястото, където Стъкления беше оставил бележка с номера на моториста. След това го разходих из апартамента, за да види всичко, което бяхме открили като накрая на балкона му показах трупа на най-известния бомбаджия в държавата. Казах му, че сме ползвали услугите на Кожата, който ни е бил подкрепа през цялото време. Главния само клатеше глава и изглеждаше много доволен. Той махна на Емил и Кольо, които бяха взели ръкавици от оперативната група и работеха по мъртвеца. Това по-скоро беше приятелски жест. След като беше сниман от всички страни, Стъкления човек беше поставен в найлонов чувал, свален по стълбите и извозен към столичната морга. Така приключи историята на най-голямото чудовище, психопат и сатана в държавата...

20 глава:Как свърши всичко това

Писахме до обед доклад в министерството, след което се разделихме като всеки от нас си дадваше сметка, че е по-добре да си почине добре след преживяното. Апропо, взрива в софийското метро не засегна никого. Само след броени часове мотрисите тръгнаха по разписание. Още вечерта Главния секретар направи изявление по телевизията, което беше наситено с драматизъм и героизъм като хората разбраха със задоволство, че най-страшния бомбаджия на страната е мъртъв

Аз не можах да чуя изказването на Главния секретар вечерта по обясними причини, за които ще ви разкажа накратко. След като се разделих с Колето, Гоцев и Емил реших да се прибера в къщи. Минах през моята приятелка като си взех чантата с дрехите и всичко, което си бях оставил в склада при касетките с портокали и зарзават. Тръгнах спокойно към къщи, където пред входа на блока ми ме простреляха в гърба. Вероятно убийците, които ме бяха дебнали, още не знаеха, че Стъкления човек е мъртъв. Може би и аз си бях виновен, че не почаках до другия ден... Кой знае? Сега хирурзите се борят за моя живот, а аз ги наблюдавам от страни и си мисля къде сбърках? Не, никъде не бях сбъркал, просто избързах да се прибера у нас. В коридора до операционната стояха и пушеха моите колеги като си говореха, че преди час са били открити труповете на двама чужди граждани, които дошли преди дни в нашата страна. Гоцев обясняваше тихичко, че тези двамата вероятно са ме гръмнали, а след тях е имало втора група убийци, които от своя са ги елиминирали. Тоя Гоцев е с много развинтена фантазия. Появи се и Главния секретар. Той пък беше хванал под ръка баща ми и майка ми, които плачеха та се скъсваха. Разказваше им какъв герой съм и как съм помогнал да бъдат премахнати Сърпа, а сега и Стъкления човек. Обясни им, че бомбаджията е

132

получавал от чужбина нарежданията за терор по открити SIM - карта и мобилен телефон. Баща ми се държеше повече като задаваше само един въпрос: “На кого е било нужно да го застрелва, каква е причината ?” . Главния секретар го убеждаваше, че вероятно някой го е направил по грешка... Този път не виждах никакви птици, никакви летящи твари и ... изведнъж всичко изчезна пред очите ми.

Хирургът излезе след пет часова операция. Чакаше го малка групичка хора. Каза, че единият куршум бил минал до гръбначни стълб, смачквайки от страни два прешлена. Поне не беше увредил гръбначния мозък. Другия куршум беше влязъл през тила и заседнал в главния мозъка на пациента. Трябвало да се изчака поне едно денонощие, за да стане ясно какво ще стане с ранения, след което свали синята си шапка, извади цигара, запали я и закрачи напред.

133