1. Предмет и задачи на стилистиката.

За стилистиката могат да се дадат няколко дефиниции, чиито смисъл в известна степен се припокрива. Във всяка една от тях се пос-тавя акцент върху различна гледна точка. От самите наименования на дисциплината и ней-ния обект е видно, че стилът е в центъра на вниманието, макар че дефиниция от типа “Стилистиката е наука за стила” е порочна или недобре формулирана, тъй като определя едното чрез другото.

Понятието стил произлиза от латински stylo, което означава средство за писане. Немският поет романтик Новалис използва думата за пръв път, свързвайки я с апела “По-често обръщай стилото”. По негово време под стило се е разбирало средство за писане, с което е можело да се трие. Призивът означа-ва, че говорещият, респ. пишещият, по-често трябва да се замисля за това, което е казал и писал, за формулировката, която е избрал. Една от най-важните особености на естестве-ните езици е възможността едно и също нещо да се каже по различни начини. Така че въп-росът за това как сме го казали, става много актуален. Човек избира начина, по който пи-ше или говори (вербализация) в зависимост от предназначението на словото си, от слуша-телите и техните компетентности, от възрас-товите и културните им особености и от ред други фактори, които са извънезикови (екс-тралингвистични) - възраст на реципи-ентите, подготвеност, тип знания, които да им се да-дат – теоретични или практически.

Стилистиката е науката, която изучава начините за формулиране на мисълта в зави-симост от комуникативните условия. Пръв мисли за екстралингвистичните фактори Ари-стотел. Първата наука, която се формира с подобна изследователска задача е античната риторика. Античните философи търсят отго-вор на въпроса “как да бъде убедително сло-вото”. Бързо стигат до извода, че едни от фа-кторите, които трябва да оценим, са извъне-зиковите. Отразява се и самият език и потен-циалът му. Естествените езици предлагат си-ноними и дават възможност за избор на най-адекватния от тях.

Синонимите са първата езикова особе-ност, съществена за стилистиката. Езиковите възможности (морфологични, синтактични, лексикални, фразеологични) за изразяване на емоционално-оценъчна и експресивна инфор-

мация, се наричат вътрешноезикови стилот-ворни фактори (ин-тралингвистични). Стилис-тиката е дисципли-на, която изучава вътреш-ноезиковите стило-творни фактори и техните комуникативни особености.

Знанията за езика и вътрешноезиковите стилотворни фактори се нарича интралингвис-тична компетентност. Знанията за външноез-иковите стилотворни фактори и комуникатив-ната обвързаност с вътрешноезиковите стило-творни фактори се нарича комуникативна компетентност. За да говори добре езика, човек трябва да има лингвистична и комуни-кативна компетентност. В естествените езици обикновено неутралните думи могат да се употребяват във всякакъв контекст. (Неутрал-ните думи имат много по-широка дистрибу-ция, отколкото ненеутралните).

Стилистиката е дисциплина за емоцио-нално-оценъчните и експресивните средства в естествения език. Думите, изобщо езиковите средства, са или неутрални и тогава имат но-минативна функция, или изразяват друга оценка на явленията, които назовават. Следо-вателно все едно е дали ще кажем, че стилис-тиката е наука за синонимите в езиците, или ще кажем, че стилистиката е наука за емоци-онално-оценъчните и експресивните възмож-ности на езиците, защото синонимите се раз-личават помежду си точно по експресивните си възможности.

Можем да я дефинираме и като наука за редактирането. То зависи от комуникативното предназначение на текста, който създаваме. Ние видоизменяме или редактираме този текст именно когато преценим, че не е доста-тъчно адекватен на комуникативното пред-назначение. Т.е. редактирането има за цел да усъвършенства формата на съобщението така, че то по-лесно да постигне целта си – да пре-даде логическа информация или оценъчна и експресивна информация.

Стилистиката може да се дефинира и като наука за формалните особености на тек-ста, тъй като те са всъщност неговия стил. Стилът е системата от формални особености на текста, съобразени с комуникативната му цел.

Стилистичният анализ на текста би следвало да осветли неговия стил. Затова той представлява характеристика на езиковите елементи по равнища, като се започне от най-функционално изявеното. В едни текстове може да е лексикално, в други – фонетично.

Оптималният вариант е анализът да започне от най-функционално изявеното и да премине до по-малко функционалното. Няма универса-лен алгоритъм, но би следвало анализът да обхваща всяко езиково равнище.

Първи създава облика на съвременната стилистика Шарл Баи – асистент на Сосюр, работил в началото на ХХ век. Заедно с Албер Саше издават “Курс по обща лингвистика на Сосюр”. Баи е преди всичко стилист, опитва се да създаде езикова стилистика. В стилисти-ката има голям проблем, свързан с нейния основен интерес към художествения текст.

Обикновено се характеризира употре-бата на изразни средства в конкретния текст, без това да става база за оценка на потенци-ала на изразното средство въобще в езика, а не в конкретния текст. (Например умалител-ните суфикси най-често са положително оце-нъчни, но в редки случаи могат да бъдат и отрицателно оценъчни, освен ако не изразя-ват корелация голямо-малко и тогава са неут-рални). Оценявайки този недостатък на сти-листичните анализи, Шарл Баи твърди, че е най-добре стилистиката да не анализира ху-дожествения текст, а да се съсредоточи върху разговорните текстове. Те са също така доста-тъчно експресивни и емоционални, на тях също им е присъща метафората, макар и не естетически впечатляваща, така че спокойно могат да бъдат обект за наблюдаване, върху който да се направят изводите, а те да бъдат актуални за всякакъв текст. Според Шарл Баи художественият текст излишно увлича и ан-гажира вниманието на изследователя. За да не се изкуши от интерпретацията на конкрет-ния текст, а да я “надскочи” и въз основа на тази интерпретация да направи извод за по-тенциала на езиковите средства в системата на езика, да подчертае техния универсален, а не контекстов характер, Шарл Баи анализира разговорна реч, а не художествена.

На второ място, описва всички езикови единици от звука до изречението, като при-тежаващи две страни – интелектуална (логи-ческа) и оценъчна (експресивна). Взаимо-от-ношението между интелектуалния и емоцио-налния потенциал е обратнопропорционално, т.е. колкото е по-висок интелектуалният, тол-кова емоционалният е по-нисък. В двата края на скалата научните термини имат максимум интелект и минимум емоция, а междуметията – минимум интелект и максимум емоция. Шарл Баи казва, че стилистиката е наука за емоцията.

През 1905 г. той издава “Очерк по френска стилистика”. Това е първата книга, в която осмислянето на езиковия материал из-

вън контекста и диференцирането на всеки тип семантика като логико-понятийна и емо-ционално-експресивна представя стилисти-ката като лингвистична дисциплина, равнос-тойна на фонетиката, морфологията, синтак-сиса и лексикологията. Затова Ш. Баи се при-ема за създател на съвременната лингво-сти-листика.

2. Видове стилистика.

В зависимост от изложените дефиниции за стила и стилистиката можем да конкретизи-раме и установим следните видове стилис-тика:

1) Теоретична (общотеоретична) - ней-ната цел е да прецени емоционално-оценъч-ните и експресивните възможности на еле-ментите от всяко езиково равнище. Най-доб-рата теоретична стилистика в момента е из-дадена през 70-те години на ХХ век от белги-йски кръжок от филолози (изследователска група), нарен “Група М (мю)”, под наименова-нието “Обща реторика” върху материал от френска поезия. Група Мю възкресяват тер-мина реторика в смисъла теория, теоретични аспекти на емоционално-експресивните зна-кове на езика, които те наричат реторични.

2) Практическа – тя съдържа практиче-ски правила за оптимално писане и говорене, оценка на стилистични грешки и съвети за тяхното избягване, информация за по-употре-бяваните административно-делови жанрове. Такава българска стилистика няма.

И двете стилистики са езикови.

Стилът може да бъде индивидуален и колективен. Индивидуален е стилът на отдел-ната личност, всеки човек има индивидуален стил, но обикновено се изучава стилът на по-известните личности. Индивидуалният стил се определя по типичните, индивидуализира-щите езикови черти в произведенията на един автор, които го открояват от всички останали творци. Системно изяснената съвкупност от тези черти представят индивидуалния стил на този автор. Стилистиката, изучаваща индиви-дуалния стил, не е по-различна от теоретич-ната стилистика, макар че анализира творчес-твото само на един човек. Индивидуалната стилистика е част от историята на литерату-рата, ако изучаваният стил е на писател или поет. Този вид стилистика обикновено се на-рича литературоведска стилистика, което е неправилно.

Колективните стилове представляват общите езикови особености, преповтарящи се в текстовете на множество творци, когато създават произведения от един и същ тип.

Такива се създават в сферата на нехудожест-вената литература предимно, защото в худо-жествената литература цел на автора е ори-гиналното. Колективният стил е известен под наименованието функционален стил. Стилис-тиката, изучаваща функционалните стилове, обикновено се нарича функционална стилис-тика. 3. Стилистиката и сродните й дисцип-

лини. Стилистиката произхожда от реториката, ко-ято е била теория за убедителното говорене. Днес най-близката до стилистиката филологи-ческа дисциплина е теорията на литературата. Разликата е в това, че обект на стилистиката е всеки вид текст, докато теорията на литера-турата изучава само художествените текстове. Освен това, в теорията на литературата се изучават и естетически категории като прек-расно, грозно, комично и т.н. Теорията на литературата предлага схеми за анализ и оценка на художествените текстове в зависи-мост от културно-историческата стойност и предназначение. Близостта между дисципли-ните се изразява и в това, че и двете изслед-ват механизмите за създаване на емоцио-нално-експресивен ефект в текста. Теорията на литературата изучава само индивидуал-ните стилове и тенденциите в измененията им съобразно ценностната система на общест-вото.

Граматиката и другите езикови дисцип-лини изучават езиковите знакове откъм най-типичната им употреба и значение. Стилисти-ката изучава същите тези знакове, но в тях-ната нехарактерна, нестандартна употреба. Именно тогава лингвистичните знакове разви-ват способността за изразяване на емоцио-нално-експресивни нюанси. Например думата слово – в мн.ч. слова или словеса, отрицател-ната форма за бъдеще време – няма – не ще (остарели форми).

Стилистиката има тесни връзки с ново-създадените през последните десетилетия нови научни дисциплини – социолингвистика, психолингвистика и лингвистика на текста. Социолингвистиката изучава речта на всички видове човешки колективи – от най-малките – семейството, през по-големите – професио-налните групи, до най-големите – обединения по сфера на човешката дейност. В съвремен-ните общества се диференцират няколко типа дейност – научно-изследователска, приложно-практическа, административно-управленска и юридическа, публицистична (медии). Същест-вува и разговорно-битова сфера. Всяка една сфера на човешка дейност се характеризира

със своеобразна езикова комуникация. В об-ластта на разговорно-битовото общуване са силно застъпени просторечни, диалектни, арго елементи, за научно-изследователската област са характерни делови взаимоотноше-ния, свързани с размяна на еднозначна ин-формация, в областта на медиите целта по-често е информацията да бъде еднозначна, общодостъпна, и т.н. По традиция тези типове реч, свързани със сферите на дейност, се на-ричат функционални стилове, и в този пункт се изразява най-тясно връзката между функ-ционалната стилистика и социолингвистиката. Функционалната стилистика разглежда само тези типове реч, докато социолингвистиката има за цел да обясни причините, поради ко-ито малките и големите човешки колективи си създават собствен език.

Психолингвистиката има за цел да про-следи психическите процеси, съпровождащи речевите. Всички психически отклонения ди-ректно се отразяват върху начина на гово-рене. Затова през целия ХХ век известни ези-коведи са били привличани от медици за съв-местни изследвания на говорни отклонения при умствени смущения (афазии). Психолинг-вистиката е относително млада наука, защото и психологията е млада. Усилията на изследо-вателите в съвременния етап са насочени към изучаването на детската реч, която доста трудно се поддава на изследване, изисква упоритост и продължителен труд.

За разлика от стилистиката, която все пак е насочена към изразяването на смисъла в текста, лингвистиката на текста изучава как се свързват формите на думите в изречени-ята, а изреченията – в по-големи форми, т.е. как се изгражда текста. Стилистичният потен-циал на всяка езикова единица се проявява поне на следващото езиково равнище, а не на нейното собствено. По тази причина е въпрос, актуален за стилистиката. Лингвистиката на текста се развива най-интензивно в Германия, но проблематиката се изяснява незадоволи-телно. 4. Изходни понятия на стилистичната

проблематика:

4.1. Език : реч, инвариант : вариант, код : текст.

Съставът на езика откъм съдържащи се в него знакове, както и взаимоотношенията помежду им, са причината за съществуването на проб-лемите, характерни за стилистиката. Сред тези понятия са език и реч, парадигматика и синтагматика, норма.

Понятията език : реч като корелация на съотносими (симетрични) на по-общите инва-риант : вариант и код : текст. Дихотомията език : реч е типично лингвистична, остана-лите могат да се отнасят както към езиковата система като код, така и към всяка друга зна-кова система. Естественият език е знакова система както всички останали, които човек използва (математически, морзова азбука, програмни езици), но е и различна.

1) Езикът е универсална знакова сис-тема, т.е. всякаква информация може да се предаде чрез езиковия знак (и математическа, и логическа). Всяка от останалите знакови системи е специализирана (например матема-тическата – за количествени отношения, ези-ците за програмиране определят изисквани-ята към машината за осъществяване на опре-делени математически изчисления). Чрез тех-ните знаци информацията се предава по-ла-конично, по-обективно. Съответно предава-нето чрез естествения език е многословно и не винаги точно, но възможно: 2 + 2 = 4.

2) Естественият език има естествен произход, той е в непрекъснато движение и усъвършенстване. Едни форми и структури на езика остаряват, заменят ги други. Езиците са системи за комуникация на хората, а те са в непрекъснати контакти помежду си. Изкустве-ните знакови системи са изчистени от сино-нимия (плюс е събиране и друг знак е нену-жен). Езикът има индивидуален произход, макар че социумът приема или отхвърля ин-дивидуалните предложения (например “твор-ба” е неологизъм на Балан, “изгрев” и “здрач” – на Вазов). Независимата природа на езиците и отвореността им е причини за съ-ществуването на синонимия. Стилистиката е резултат от това, че езикът дава възможност едно явление да се назовава по няколко на-чина. Едва затова възниква въпросът кой от възможните начини да изберем, когато сме в определена комуникативна ситуация.

3) Езикът е изключително богата зна-кова система с изключително много знакове, която е формирана на принципа на вариан-тите от 50-тина изходни елемента. В езика неизменно има и омонимия, т.е. еднакви фор-ми с различно значение (вълна и вълна), така че контекстът е безкрайно важен. Понятието контекст отвежда към речта. Езикът е абстра-ктна система, чиито елементи използваме за комуникацията си. Речта е конкретният избор на езиковите елементи за предаване на ин-формация. Речта е видима, в повечето случаи писмено фиксирана (има графическа форма), докато езикът е в представите ни. Езикът мно-

го дълго време е бил единствено в устна фор-ма и абсолютно ненаблюдаем.

Езикът е система от знакове и правила за тяхното свързване. Поради естествения произход на езика ние наблюдаваме речта. От това, което виждаме фиксирано в речевите произведения, правим изводи за езика. В ре-чта една и съща езикова форма се срещат многократно употребени. От вариантите, ко-ито представляват речевите единици, към езика се отнася една, която се нарича инва-риант.

Вариант : инвариант са добре изучени във фонетиката. Понятието фонема е инвари-ант. Звуковете се реализират в речевите про-изведения. Звукът се променя, но характерис-тиките му, които не се променят, се отнасят към понятието фонема.

Сосюр е първият езиковед, който прави категорично разграничение, включително и със съответното дефиниране, за език и реч. Той дефинира и обяснението, че сериозно езиково изследване не може да мине без осъзнаване на разликата между езика и речта. Дихотомията език : реч винаги се свързва със Сосюр. Той добавя още едно понятие – гово-рене като процес, за разлика от фиксираната реч. Вилхелм Хумболдт също осъзнава разли-ката между език и реч. Още у Аристотел има подобно осъзнаване. Не можем да намерим речева продукция, в която да е реализиран целият български език.

Оттук следва убеждението на някои езиковеди, че езикът е индивидуален, това, което има всеки, никога не съвпада напълно с езика на другия. Карл Фослер казва, че има толкова езици, колкото говорещи, толкова и стилове.

Сосюр се споменава по повод дихотоми-ята, защото дефинира и теоретизира. Според една негова метафора езикът и речта се като двете страни на лист хартия. Според друга – езикът е влаково разписание, в което речта е отделните влакове.

Понятието код се дефинира като сис-тема от знакове и правила за тяхната упот-реба – подобно на езика, но се отнася за вся-какви знакове. Понятието текст съответства на речта и варианта, в него се фиксират ва-риантите, като в много случаи дори се упот-ребява вместо реч.

4.2. Парадигматика и синтагматика. Обвързаността между езиковите елементи и това, че те се отнасят към една и съща ези-кова система, се проявява в парадигматич-ните и синтагматичните връзки помежду им. В

свързана реч езиковите елементи имат хроно-логична съчетаемост (т.е. следват един след друг във времето), която се нарича синтагма-тична. За да се свържат помежду си, елемен-тите са избрани от потенциала на езика, къ-дето те са взаимообвързани с други. Между реализираните в речта езикови елементи и потенциала на системата съществуват т.нар. парадигматични отношения. Реализираните между езиковите елементи и потенциала на системата парадигматични отношения се на-ричат и вертикални. Сосюр ги нарича in ab-sentia – между липсващите.

Отношението между реализираните в конкретното съобщение езикови елементи, проявяващи се във времето, са синтагматични (линейни, хоризонтални, според Сосюр – in praesentia – между присъстващите). Синтагма-тичните отношения се основават върху факта, че езиковите елементи се произнасят един след друг в естествена линейна последова-телност. Два различни езикови елемента ни-кога не могат да се произнесат едновременно. Синтагматичните отношения са най-очевидни и специално изучаващи се в синтаксиса, т.е. на равнище словосъчетание и изречение. Синтагматичните отношения са характерни не само за думите, но и за морфемите, и за зву-ковете, които изграждат морфемите. Синтаг-матичните отношения трябва да се изучават не само в синтаксиса, но и в морфологията, и във фонетиката. Представата ни за синтаксис, щом кажем синтагматични отношения, е едно-странчива. В морфологията морфемите също се свързват последователно в рамките на сло-воформите и следователно отношенията меж-ду тях при последователната им реализация в свързана реч са синтагматични. В мор-фологията обаче се акцентира на парадигмите и синтагматиката на морфемите е до голяма степен неизучена. Синтагматичното отноше-ние обаче представлява оценяването на мор-фемите в зависимост от позицията им на ко-рени, префикси, суфикси. Последователността на суфиксите обаче е неясна. Последовател-ността на граматическите суфикси е по-изу-чена. Тя се свързва с йерархията на грамати-ческите категории, т.е. кой формален показа-тел след кой се появява. Синтагматика е сло-вообразуването, също и образуването на гра-матичните форми.

На фонетично равнище синтагматика са звуковите закони – обеззвучаване, асимила-ция. Парадигматика са фонемата и нейните варианти.

Ако погледнем на понятията синтагма-тика и парадигматика в по-широк план, ще видим, че това не са отношения само между

еднотипни езикови единици. Като отношение между еднотипни езикови единици синтагма-тиката и парадигматиката се проявяват на различно езиково равнище – между фонемите във вертикално и хоризонтално отношение – синтагматика и парадигматика на фонетично равнище. Последователните и потенциални отношения между морфемите в рамките на словоформата са синтагматика и парадигма-тика на морфологично равнище. Парадигма-тичните отношения между лексемите са в основата на синонимните редове, чрез тях се дефинира синонимията. Синонимията, която е една от най-съществените категории на сти-листиката, се дефинира чрез парадигматич-ните отношения. Синонимните отношения между думите наричаме стилистична паради-гматика. По този начин думата реализира стилистичния си потенциал на базата на асо-циациите с всички тези думи. Ако се направи това за всяка пълнозначна дума, ще се получи реторическия речник.

Връзката между езиковия елемент и следващия го в рамките на естествената хро-нологична последователност показва съчета-емостта (валентността, дистрибуцията) на думите в езика. Синонимите имат различна дистрибуция, само пълните синоними имат еднаква. Явно е, че синтагматичната съчетае-мост зависи от лексикалното значение. Имен-но заради него не всяка дума може да се съ-четава с всички останали, а понякога с твърде ограничен брой думи. Кръгът от думи, с които една дума може да се съчетае, описва нейната естествена дистрибуция. Ако дистрибуцията е нарушена, ако е нарушена естествената син-тагматична съчетаемост на думата, се създава метафора – облакът ходи, ходи по нервите. Метафората не винаги е проста – само от две думи. Метафората е нарушаване на естестве-ната синтагматика. Друг е въпросът дали ме-тафората е естетична.

Понятието стилистична грешка – тя мо-же да бъде неволна или съзнателна – смес-ване на ежедневни, просторечни думи с нау-чни. Парадигматичните отношения дават въз-можност да бъде дефинирана категорията синонимия, а чрез синтагматичните отноше-ния се дефинират друга съществена стилисти-чна категория – метафората.

4.3. Норма. Представата за норма се формира в цивили-зованото общество, което означава, че разли-чните сфери на дейността му се налага и раз-личен тип комуникация. Тя зависи от ред фа-ктори, конкретизиращи общуването като офи-циално или неофициално, спонтанно или

предварително подготвено, обективно или субективно, значимо или незначително, пис-мено или в устна форма. Преценявайки подо-бен род фактори, хората оформят и предста-вата си за подходящо, съобразено с тях гово-рене, което обикновено квалифицират като нормативно или обратното. Моментът, в който започва да се формира понятието норма, е различен и зависи от обществено-историчес-ките и политическите условия на живот. Нап-ример в периода на късното Възраждане и непосредствено след Освобождението същес-твува единствено представа за публицистична и научно-популярна норма. Причината е, че в българското общество от онова време същест-вуват опити за създаване на периодика, хора, които опитват способностите си за изява в публицистичната и учебникарска дейност. И двете имат официален характер, за разлика от разговорно-битовото общуване и затова започва да се актуализира въпросът за кни-жовния език. Официалните норми обаче са все още турски. След Освобождението с много бързи темпове започват да се оформят функ-ционалните стилове и норми за тях.

За стилистиката нормата е изключи-телно важно понятие, тъй като всяко норма-тивно изразяване е почти винаги обективно. Стилистиката като дисциплина проявява ин-терес предимно към необективното, към субе-ктивно-оценъчната и експресивна страна на речта, която се проявява като се нарушава нормата. Френският поет Пол Валери дефи-нира стилистиката като “граматика на греш-ките”, т.е. тя изучава необичайното, изненад-ващото, което почти във всички случаи е отк-лонение от нормата. Понятието норма се упо-требява както като термин, така и в по-общ смисъл. Следователно може да се конкретизи-рат няколко разбирания за норма – видове норма.

І. 1. Обективна норма (количествена) - представя се от най-отработения, най-разпро-странения, най-фреквентния начин на изразя-ване. Когато е нарушена, създава усещане за нетипичност.

2. Субективна норма (качествена) - представя се от субективното оценяване на езиковия носител за подходящо или неподхо-дящо изразяване.

Тези два вида норми са неписани.

ІІ. Общоезикова норма – определя се по оценка на изразните средства като стари (ар-хаични) : неархаични или неологични : нене-ологични. Извън нормата остават архаичните и неологичните начини на изразяване. Всичко останало би следвало да се приеме за норма.

ІІІ. Книжовна норма – тя е по-тясна от общоезиковата. Представя се от книжовно обработения езиков стандарт, който се налага като най-сполучливия, най-функционалния образец на националния език. Тази норма е институционална. Създава се от съзнателната дейност на обществото, насочена към обрабо-тката, унификацията и поддържането на по-добен род езиков стандарт. Изразните средс-тва се преценяват по показателите кодифици-рано (описано със специални правила) : неко-дифицирано. Последният правописен речник има статут на кодификационен документ. Тази норма се създава от институция.

Книжовната норма изисква употреба на винителен падеж при местоимения, назова-ващи лица мъже. При непряко допълнение задължително се употребява или дателна падежна форма, или предлог с винителна. В писмена реч е задължително окончанието –М за глаголи от І и ІІ спрежение, задължителен е ятовият преглас, употребата на пълен и кратък член.

ІV. Комуникативна норма – оценява ка-то нормативни разбираемите начини на из-казването. Казваме, че някой е комуникати-вен, когато е разбираем. Когато един текст стане некомуникативен, той е предназначен за много ограничен брой читатели – елитарна поезия.

V. Вътрешна норма на функционалния стил – в рамките на всеки функционален стил съществува разбиране за подходящ или не-подходящ начин на изразяване. Тази норма се дава при изучаването на всеки стил. Всички специфични черти на всеки функционален стил се отнасят към тази вътрешна норма. 5. Основни понятия на стилистиката:

5.1. Текст

На съвременния етап, след като от Среднове-ковието до ХХ век, човешкият интерес се за-дълбочава все повече в езика и неговата структура, отново започва да се актуализира проблематиката на текста. През втората по-ловина на ХХ век възниква специалната дис-циплина лингвистика на текста, чийто обект е твърде сходен с този на античната риторика.

В съвременното езикознание могат да се обособят два основни подхода при изучава-нето на текста – наричат ги линейна грама-тика и комуникативна граматика.

Линейната граматика е първата цялос-тна теория за изграждане на текста като ли-нейна верига от елементи, като последова-телност. Наричат я още теория на синтагма-

тичната субституция. Основен текстов прин-цип е кохерентността (свързаността), смисло-вата и формалната споеност на съставящите текста изречения. Специално внимание се отделя на езиковите средства, които могат да бъдат кохерентни (местоименията, синони-мите, повторенията, перифраза).

Комуникативната граматика се основава на тълкуването на езиковото съобщение като определен тип социална дейност, осъщест-вява се чрез текстове. Текстът е комуникати-вно единство, изграждащо се от разчленена във времето последователност от речеви дей-ствия и отразяващо условията на конкретната речева ситуация, в която възниква. Интересът е насочен към извънезиковите фактори, влия-ещи върху стила на съобщенията. Въвеждат се понятия като речева дейност, комуникативен план, продукция, рецепция на текстове. Текс-тът е езиковата съставка на комуникативния акт, която е тематично ориентирана и изпъл-нява познавателна комуникативна функция. Оптимално е изучаването на текста при ком-биниране на двата подхода – комуникативния и линейноструктурния. Лингвистиката на тек-ста е линейна граматика на текста.

Дефинирането на текста е доста проб-лематично. За него се предлагат множество дефиниции, но като че нито една от тях не е достатъчно всеобхватна и представителна, затова текстът най-често се описва чрез из-брояване на диференциалните му признаци.

Текстът е продукт на речевата дейност – той е знаково образувание, с характер на съобщение, което притежава следните приз-наци:

- смислова (дълбочинна) свързаност - елементите на текста трябва да са свързани по смисъл, въпросната смислова свързаност обаче би следвало да обхваща идеята и те-мата на текста;

- формална (повърхнинна) свързаност - свързаност, която се изразява в съгласуването и в спазването на всички граматически пра-вила на съответния език. При някои текстови описания се диференцира признака граматич-ност, при положение, че говорим за формална свързаност, това е безсмислено;

- информативност – всеки текст да бъде информативен, да притежава информация, обвързана с характера на съобщението.

Във филологическите интерпретации на текстовете към информативността се отнася не само понятийно-логическото съдържание, но и емоционално-оценъчните и експресив-ните страни на текста. Всеки текст изразява някакво понятийно-логическо съдържание, но

само някои от текстовете, освен него изразя-ват експресия и емоционалност. Такива са художествените текстове (основната част), разговорните текстове. В зависимост от това дали текстът има емоционално-експресивен характер се определя неговото отнасяне към деловите или неделовите текстове. Емоцио-нално-експресивните са неделови. Информа-тивността на текста зависи от неговото пред-назначение. Най-информативни са деловите (научните, публицистичните, администрато-вно-деловите). Художествените са неделови и могат да бъдат повече или по-малко инфор-мационно наситени. За филологията инфор-мативността е както фактологическа, поняти-йно-логическа, познавателна, така и емоцио-нално-експресивна.

- цялостност и завършеност – текстът трябва да изчерпва относително темата, на която е посветен, макар и не винаги приключ-ването на текста да се преценява единствено от неговия създател. Голяма част от тексто-вете съдържат специална завършваща част или заключителна част, понякога остават от-ворени, но самата им отвореност, която пред-полага различни решения, се налага от автора като завършваща. Всякакво завършване обаче изпълнява функцията да завърши текста, ако темата е изчерпана;

- стилистично единство – ако не е сти-листично единен, съмнително е дали ще може да се квалифицира като единен текст.

В зависимост от тези признаци се попу-ляризират следните дефиниции за текста:

1) Висша езикова единица, която йерар-хически стои над равнището на изречението и има комуникативна функция.

2) От гледна точка на отношението с извънезиковата действителност, текстът е комплексен езиков знак.

3) В структурно отношение текстът е хоризонтална верига от тематично свързани изречения.

4) От гледна точка на средата, в която се реализира (разпространява) текстът е обо-бщение с езиков и неезиков (комуникативен) контекст.

5.2. Видове текстове. Според различни критерии могат да се дифе-ренцират следните видове текстове:

а) според формата на речта – устни и писмени;

б) според тактиката на общуване – мо-нологични и диалогични;

в) според предварителната подготве-ност на речта – спонтанни и неспонтанни;

г) по функционални сфери на реализа-ция – функционалните стилове са разговорен, художествен, административно-делови, нау-чен и публицистичен. В рамките на всеки от-делен функционален стил текстовете се ди-ференцират и по жанр;

д) по степен на оригиналност – ориги-нални и репродуктивни (цитати, перифрази).

5.3. Сегментиране на текстовете. Сегментирането се налага поради това, че текстът, подложен на стилистичен анализ, трябва да е обозрим, тъй като за анализа е нужно синхронно наблюдение. Заради това текстът не бива да е по-дълъг от 3-4 стра-ници. Затова големите текстове най-напред трябва да се диференцират на по-кратки, като за това се приложат няколко, много по-рядко един, критерии.

Критерии за сегментиране на текст:

1) формален критерий (архитектоничен) - диференцират се обикновено тематично-съдържателни части (книга – раздел – глава – абзац. Абзацът в някаква степен има своя микротема. Един абзац се диференцира отно-сително лесно и във всеки голям текст абза-ците са установени.

2) композиционно членение – то също е идейно-тематично деление, диференцират се въвеждаща част (увод, встъпление, изложе-ние, заключение). При прозаичните художест-вени произведения в рамките на изложението обикновено могат да се диференцират зав-ръзка, кулминация, развръзка.

3) в зависимост от системно-логичес-ките отношения и връзки в текста текстовете са индуктивни, при които има придвижване от частно към общо, дедуктивни – от общо към частно, традуктивни (абстрактни). Така се определят малките текстове, състоящи се обикновено от един абзац.

4) в зависимост от функционално-смис-ловите типове реч текстовите биват повество-вание, описание, разсъждение.

5) по авторска принадлежност на речта – речта е авторова и чужда. Чужда реч могат да бъдат цитатите, перифразите. Специално в рамките на художествената реч се диферен-цира и пряка реч, която може да бъде реална, произнесена в определен момент от времето (хронологична) и нехронологична, към която се отнасят спомени, предвиждания за бъдещи разговори или думи и т.н.

5.4. Контекст. Под контекст се разбира текстовото обкръже-ние. Думата контекст е образувана от латинс-кия предлог con (заедно, със, съвместно) и текст. Буквално контекст означава текстовото обкръжение, което е заедно, съвместно с тек-ста. Всеки текст, независимо от неговия раз-мер, може да бъде съпътстван от други текс-тове. Текстовете са откъси, които сме дифе-ренцирали в рамките на по-големия текст, преди тях има предходни текстове, след тях следват други. Езиковата среда или просто другите текстове, сред които се намира опре-делен текст, представляват неговия лингвис-тичен контекст.

Лингвистичният контекст може да бъде минимален или по-голям и в зависимост от това говорим за:

1) микроконтекст – разбира се обкръ-жение на езикова единица от типични, подо-бни на нея езикови единици, най-много на следващото езиково равнище;

2) макроконтекст – контекст на най-малката част от архитектоничното деление, т.е. на абзаца, независимо дали е морфема, дума, изречение;

3) мегаконтекст – контекста на цялост-ното художествено произведение, ако рабо-тим с такова.

Понятието контекст, разбирано в по-широк смисъл, може също така да означава средата, обстановката със социално-полити-чески характер, в която се реализира художе-ственото произведение. Този вид контекст може правилно да бъде назован и комуника-тивен контекст, т.е. нелингвистичен контекст. Тези нелингвистични условия могат да бъдат конкретизирани – коя среда имаме предвид, дали социална, икономическа, идейно-поли-тическа. Не е без значение и културно-исто-рическата среда.

С понятието метатекст (от мета – свръх, над) се обозначава всеки текстов откъс, който се диференцира от останалата част на текста, в зависимост от конкретни свои особености. Тези особености могат да имат лингвистичен и нелингвистичен характер – в рамките на един текст има примери за някоя категория чрез заглавия на произведения, мото и вси-чко, което да обединим по някоя характерис-тика, на която останалата част от текста не се поддава.

5.5. Стил Стилът е системата от формални особености на текста, обусловени от неговата комуника-

тивна функция. Описването на стила би след-вало да включва анализ на езиковите знакове от всякакви езикови равнища. Редът на опис-ваните равнища се определя от онова от тях, в рамките на което се забелязват най-много особености. Има текстове, които впечатляват със синтактичната си организация, с предпо-читание към други обстоятелствени изречения (или обратно), с вмятане, обособяване, ин-версии, повторения, сравнения и т.н. При други текстове обаче е възможно читателс-кото внимание да е привлечено от множество транспозитивно употребени форми; от нети-пични за българския език словообразувателни модели; от наличие на архаизми, диалектизми или неологизми и т.н. Не е изключено текстът да впечатлява със звуковата си организация, със създадените асонанси и алитерации, с липограма или други езикови особености. Стилистичният анализ на текстовете от пър-вия вид би следвало да започне с описание на синтактично равнище; текстовете от втория тип ще се анализират, като предимство се дава на лексикално равнище; при текстовете от третия тип приоритетно е фонетичното равнище. След тях следват вече и останалите, в зависимост от естеството на езиковите им особености.

Следователно няма единен алгоритъм за стилистичен анализ. Никога стилистичните ефекти в рамките на текста не са резултат от ефективността на едно равнище. Равнищата са взаимно обвързани и взаимно си доприна-сят за изразяване на стилистичните ефекти.

Стилистичният анализ на деловите тек-стове обикновено започва от лексикалния и граматичния им състав. При тях фонетиката почти винаги е без значение, за разлика от по-горе описаните художествени текстове. Както се вижда, стилът е съвкупност от лекси-кално-граматичните особености на текста. Тяхното описание естествено има чисто ези-ков характер. Когато към такъв тип стилисти-чен анализ на художествения текст (езиков анализ) се прибави информация за идейно-тематичната му страна, фактори от история на литературата, които влияят както върху иде-йно-тематичното единство, така и върху жан-ровата система, композиционни особености, естетически категории (красиво, грозно, тра-гично, комично), получаваме литературоведс-кия анализ на художественото произведение. Следователно стилистичният анализ е само една част от литературоведския, но тя е ези-ковата съставка на литературоведския анализ.

Описан като система от формалните особености на текста, стилът има два аспекта. При първия анализаторът откроява онези тек-

стови особености, които правят текста инте-ресен, оригинален, различен от всички оста-нали подобни текстове, и които представляват индивидуалния стил. Подобни текстови осо-бености могат да имат само произведенията на същия автор. Личният или индивидуалният стил се формира във времето и се видоизменя във времето, и върху съществените промени на индивидуалния стил се основават литера-туроведските периодизации. Върху творчес-ките периоди влияят и обществено-икономи-ческите, политическите и културно-естетичес-ките промени в обществото.

Случва се, макар и рядко, един творец да прояви своеобразен стил в рамките на от-делно художествено произведение. В такива случаи най-често стиловото своеобразие е следствие и средство за постигане на специ-фични творчески задачи, които авторът си поставя. Придаването на своеобразни стилови черти на художественото произведение, за-ради специфичната му комуникативна цел, се нарича стилизация. Ако едно произведение е резултат на стилизация, основателно е да се говори и за стил на отделното художествено произведение. Стилизирани произведения са например “Антихрист” и “Легенда за Сибин” на Емилиян Станев. Тяхната стилизация се изразява в архаизиране на текста по всичките му равнища, тъй като изобразяваната епоха и героите на автора са от Средновековието (съ-ответно непосредствено преди падането под турско робство и около 12 век). Такава стили-зация се провежда по всяко равнище на езика и обхваща като брой неизмеримо повече ези-кови знакове, отколкото има в един обикно-вен исторически роман.

При определени художествени произве-дения и художествени занаяти говорим и за имитация и фалшификация. Имитацията е естествен процес за началото на почти всяко творческо дело. Начинаещите творци често имитират други, придобили известност чрез произведенията си, превръщайки ги в образец за подражание. С течение на времето и с пос-тепенно натрупващата се опитност у твореца той съумява да намери своеобразен личен почерк, да формира индивидуален стил и преустановява имитаторските моменти. Когато имитацията се извършва с комерсиална цел, говорим за фалшификация. На фалшификация се подлагат най-често произведения на изкус-твото, фиксирани върху ценен или преносим материален носител, и то ако са с уникален характер. Това са произведения на худож-ници, скулптори, мебели, ювелирно изкуство и т.н.

При втория аспект стилът се изучава от гледище на обичайните, повтарящи се видове подобни текстове, без оглед на техния автор. Общите особености на текстовете в такъв случай зависят от общите им комуникативни цели. Общите особености определят колекти-вния стил. Колективните стилове са обвър-зани със сферите на дейност, тъй като човеш-ката дейност предопределя и начина на об-щуване в определена социална среда. В зави-симост от сферите на дейност в обществото са диференцирани петте функционални стила: художествен и делови (практически), който пък включва административен, публицистичен и научен. Към деловите стилове се отнася част от разговорния стил. Другата част от разговорния стил, която има ежедневно-битов характер, е ирелевантна към деловитостта. Художественият стил е ирелевантен към кни-жовната норма, но задължително е съобразен с комуникативната норма. Ирелевантни към книжовната норма са често и ежедневно-би-товите разговорни текстове.

Противопоставянето между практическа делова реч и непрактическа (поетическа или художествена) е характерно за Пражката лин-гвистична школа и е наследено от нея.

5.6. Стилови, стилистични и неут-рални изразни средства.

Стилови са онези изразни средства, които принадлежат на даден функционален стил. Например канцеларизмите са изразни средс-тва на административно-деловия стил, терми-ните – на научния стил, поетизмите, архаиз-мите – на художествения и т.н.

Стилистични са изразните средства, ко-ито съдържат емоционално-оценъчна експре-сивна информация. Такива изразни средства могат да бъдат думи, фразеологизми и типове граматични форми и синтактични конструк-ции, например думи от типа на мърльо, ахмак, зинзиникам, прехвръквам. Освен тях стилис-тични биха могли да бъдат определени грама-тични форми – дървеса, телеса, първий, но-вий, или пък фразеологични – от кол и въже, отварям си очите.

Неутрални са изразните средства, при употребата на които не се изразява емоция и експресия. Такива са неутралните синоними от синонимните редове, всички лексеми и граматични форми, които са общоупотребими.

5.7. Компоненти на комуникативния акт

Обществената същност на езика се проявява под формата на комуникативни актове. Всяко

изказване, формирано с цел да предаде ин-формация между личности има потенциала да формира комуникативен акт. Под комуникати-вен акт се разбира двусубектен процес на размяна на информация между комуниканти, изпълнява двете основни комуникативни роли – говорещ и слушащ.

Човешкият комуникативен акт е социа-лен, което се проявява в следните му качес-тва:

1) съществуващата историческа връзка на комуникативните актове помежду им или у същественото производство.

2) способност на комуникативния акт да отразява общественото съзнание.

3) способност да формира и използва продукта.

Под изказване се разбира речева изява на едно лице, ограничена от съчинителна, присъединителна връзка.

Съобщение е информацията, която пре-даваме чрез езиковите знакове, в рамките на езиковото съобщение (еднопланова единица, която има само форма и езиков знак).

Реплика е речевата изява на едно лице от началото до края.

Комуникативна ситуация е конкретната среда, в която протича общуването между комуниканти.

Комуникативна сфера представляват комуникативни ситуации от един и същ тип, в средата на които се провежда общуване с едни и същи комуникативни цели. Комуника-тивните сфери съответстват на функционал-ните стилове – сфера на научна комуникация, която се осъществява чрез научни текстове; сфера на административно-деловите и правни отношения, сфера на медиите и общуването чрез медиите, сфера на художествената лите-ратура и разговорно-битова сфера.

Основни компоненти на комуникативния акт:

С оглед на спецификата на хуманитар-ните науки е целесъобразно да се различават два вида информация – денотативна (факти-ческа, понятийно-логическа, познавателно-когнитивна) и конотативна. Денотативната информация представлява предмет на съоб-щението. Не е обусловена от характера на комуникативния акт и обикновено е резултат от пряко назоваване на явленията от извъне-зиковата действителност. Съобщение, съдър-жащо денотативна информация, изпълнява неутрално-информативна функция, напр. На-вън чака една жена.

Конотативната информация изразява принадлежност на субекта (говорещия) към определена социална групировка или роля, неговото емоционално състояние. Съобщение, предаващо конотативна информация, има стилистична или конотативна функция. Коно-тативните или стилистичните значения могат да се разделят на стилови, стилистични (ко-нотативни, емоционално-оценъчни и експре-сивни) и неутрални, т.е. такива, които не из-разяват емоции.

Отправител на съобщението (автор, су-бект на речта, адресант) е всеки обект, спосо-бен да възприема, съхранява, преработва и изпълнява информацията – човек или компю-тър. Необходимите компоненти на отправи-теля са памет, речник (целият материален и емоционален опит на човека) и код (знако-вете, чрез които се предава съобщението). Същите тези компоненти трябва да има и по-лучателят на съобщението, който се нарича още обект на речта (слушател, читател, реци-пиент).

Съобщението предава тези мисли и чув-ства, които отправителят на съобщението желае да предаде на получателя. За да се извърши това предаване мислите и чувствата се трансформират в сетивно-възприемаем обект, т.е. материализират се в знак. Проце-сът на материализация на смисъла се нарича кодиране – кодът в този случай е естестве-ният език. При хората по-голямата част от елементите на комуникативния процес се на-мира в ума. Умът на човека фактически пред-ставлява и паметта му, и запаса от знания, и кода. Пак от ума на човека се осъществява и кодирането, и разпознаването (декодирането) на сигнала от реципиента. Процесът на пре-даване и приемане на информацията е съпро-воден от т.нар. шумове. Под шумове се разби-рат причините, поради които се получава за-губа на информация в комуникативния про-цес. Терминът е зает от техническите науки, където назовава всякакви видове технически смущения при предаването на сигнала. Шумо-вете се дължат на нееднаквата компетентност на събеседниците.

6. Функционална интерпретация на текста.

Терминът функция навлиза в езикознанието от математиката, първоначално със значение почти като математическото. Под функция се разбира зависимост на един езиков елемент от друг, такава че промените в единия довеждат до промени и в другия. Точната зависимост между двата елемента е можело да се изчисли. В това си по-сложно разбиране

най-активно употребяват понятието функция структуралистите. Техните езикови теории обаче са изключително сложни и изискват предварителна подготовка от своите читатели. Понятието функция се възприема и употребява в малко по-елементарен смисъл от представителите на Пражката лингвистична школа. Те наричат функция предназначението, употребата на езиковия елемент. Функционален се тълкува като съобразен с целите на изказването, т.е. най-функционално е онова изразно средство, което е най-сполучлив израз на смисъла, който има най-широка употреба, т.е. най-функционални са неутралните изразни средства.

През 70-те години на ХХ век Роман Якобсон се опитва да изброи функциите на езиковите съобщения, да ги представи като краен брой, а комбинацията между тях се разглежда като типична за различните видове общуване, а оттам и за различните съобщения. Якобсон диференцира 6 функции (в статията му “Лингвистика и поетика”):

1) Комуникативна функция – предназначението на съобщението за общуване. Това е задължителната за всяко съобщение функция. То се дефинира чрез нея (съобщението е знаково образувание с комуникативна функция, следователно ако знаковото образувание няма комуникативна функция, то не е съобщение).

2) Експресивна функция имат всички изразни средства, въздействащи не само на ума на реципиента, но провокиращи и ума му посредством сетивата. Най-общо казано експресивни са изразните средства – метафори, епитети, които винаги изпълняват ефект върху сетивата. Експресивната функция обаче е допълнителна и винаги се свързва само с някои от елементите на съобщението.

3) Поетическа функция – за разлика от експресивната, с която има родствени черти, тя е основно предназначение на съобщението. Поетическата функция се реализира от специална форма на съобщението, а не тол-кова от неговия смисъл. Поетическа функция имат само художествени произведения, дока-то елементи с експресивна функция могат да се разкрият във всяко речево произведение. Поетическата функция е свързана и с прите-жаването на естетически качества у съоб-щението. Поетическата функция е резултат не от употребата на един елемент, а от взаимодействието на всички елементи в худо-жествената творба. Именно съществуването на поетическата функция кара предста-вителите на Пражката школа да

диференцират два основни вида реч – практическа и поетическа.

4) Метаезичната функция се проявява в употребата на езикови елементи, чиято цел е да обяснят смисъла на другите езикови елементи. Метаезичната функция се налага при смесване на елементи от два различни кода, например обръщение на млад човек към възрастен: Хайде, дядка, чупка от тука. Възрастният човек не го разбира. Такава функция имат почти всички съобщения в една граматика, дефинициите, лекцията, перифразата.

5) Апелативната функция – Якобсон смята, че една от най-важните функции на съобщението е да провокира определен тип отношение у събеседника, да формира определено мнение у него, да го подтикне към дадено поведение. Ако трябва да бъдат сведени до минимум, функциите са комуникативна, поетическа, апелативна. За важността на тази функция говори факта, че повечето езици имат специални средства за изразяването й – повелителни форми.

6) Фатическа функция имат съобщенията, предназначени да проверят контакта между събеседниците. В езика има специализирани средства, например ало (по телефон). Средствата за изразяване на тази функция обикновено са междуметия, всякакви видове обръщения, повторения, вметнати изречения като нали така, схващаш ли, чу ли ме.

Идеята на Якобсон за функциите се посреща с голям интерес и много бързо спечелва привърженици и последователи и се развива цяла теория за езиковите функции, в които са диференцирани огромен брой функции – 10, 20, 50 и повече.

Следващ етап е диференцирането на функциите в групи като: психологически функции, социологически функции, социално-психологически функции, социокултурни и т.н. Вследствие от това многообразие обаче е вече невъзможността да се изпълни първата идея на Якобсон, а именно чрез функциите да се диференцират съобщенията по функционален стил.

Срещу теорията на Якобсон има и много критики, на първо място заради равнопоставеността на функциите. Те очевидно не са равностойни, комуникативната е абсолютно задължителна, докато другите могат да бъдат изразени, но могат и да не са.

Изход от диференцирането на много функции е намерен в тяхната класификация и обособяването на малък брой групи. Смислено

предложение прави Джон Холидей, според когото функциите трябва да се диференцират в три групи:

1) Идеационните обясняват избора на изразно средство и аргументацията на съобщението. Те се отнасят и към целия смисъл на съобщението.

2) Междуличностните функции се отнасят до фатическата, апелативната и метаезичната. Те имат регулативен характер , свързани са с отношенияте между комуникантите.

3) Структурните функции са свързани с изучаване на предназначението на езиковите елементи за изграждане на текста и реализиране на всички негови признаци, които са свързаност, граматичност, стилистично единство и завършеност.

Функциите на съобщението са по-различни от т.нар. езикови функции. Езиковите функции са инвариантни, т.е. всеки езиков елемент реализира езиковата си функция, независимо от контекста. Езиковите функции се включват в дефиницията на езиковите елементи. Това са функциите, по които езиковите елементи се различават един от друг и са по-важни от тяхната материална страна, която обикновено не може точно да се определи. Така например фонемите, които са линейно неделими, имат смисло-различителна функция (дом – том); морфемите имат в зависимост от значението си словообразуваща или формообразуваща функция; думата има номинативна (називна) функция, тя винаги е име на явление от действителността; част от словосъчетанията приличат на думите, а други – на изреченията, и затова едните имат номинативна (називна) функция – летяща птица, а другите предикативна – птицата лети; изречението има предикативна функция, то е езиков знак с предикативна функция.

7. Конотативните функции. Понятието конотация е твърде старо. Традиция в изучаването на конотативните знакове съществува от логиката на схоластиците. От края на ХVІІІ век насам понятието е доста активно използвано от литературоведите. В езикознанието обаче навлиза значително по-късно – почти през втората половина на ХХ век. В литературознанието понятието се използва като квалификация на знака, противопоставено на денотативния знак.

Под конотат са се разбирали транспонирани знакове. Думата конотация е

образувано от латинския корен notare – отбелязвам, набелязвам и con – съвместно, заедно, частицата фигурира и в контекст, конфигурация. Самото наименование означава съозначаване. Под конотация се разбира означеното съвместно с лексикалното значение. Всяка съществена за стилистиката единица освен лексикално значение, притежава допълнителна оценъчност и експресивност. Този допълнителен експресивно-оценъчен нюанс се нарича конотация на единицата (морфема, дума, словосъчетание). Към конотативната характеристика се отнася и всякакъв друг вид стилистична информация за изразното средство – сфера на употреба, принадлежност към функционален стил, тип оценъчност, който притежава. Напр. мърльо – мръсен и небрежен човек, назован с отсянка на критичност и ироничност, думата е характерна за разговорния стил. Всичко освен мръсен и небрежен е конотация, тя обикновено се отбелязва в тълковния речник.

Конотативна страна притежават както част от думите, така и граматическите единици (морфологични форми и синтактични конструкции), но тяхната конотативност се проявява най-малко на равнище изречение, най-малко на равнището на целия текст и обикновено се описва като функция (конотативна функция). Под стилистично значение се разбира именно конотативното значение. При единиците, които в контекста изразяват конотативност, се говори за конотативна функция (т.е. специална употреба, в следствие на която се създава стилистичен ефект). Конотацията е емоционално-оценъчната и експресивна възможност, която някои единици в езика притежават.

І. Конотативните функции на езиковите единици са доста разнородни, поради факта, че и самите езикови единици не са от един и същ тип. Условно можем да ги разделим на две: езикови единици със семантика (думите и морфемите) и езикови единици без семантика (звуковите и синтактичните конструкции, видовете изречения). Следователно конотативните функции на единиците със семантика могат да се нарекат семантични (модални, оценъчни). Всяка ненеутрална единица на синонимен ред изразява оценъчност – при някои положителна оценка, при останалите – отрицателна, умалителните и увеличителните суфикси също изразяват оценъчност, оценъчност е характерна и за ред други.

Повечето от морфемите и думите обаче конкретизират оценката като положителна или отрицателна в рамките на контекста. Извън контекста бихме могли само ориентировъчно да твърдим каква е конотативността в зависимост от контекста. Например умалителната морфема може да изразява положителна оценка (привързаност, предпочитание, любов, умиление) главно в реч, насочена към деца, или пък ироничност, пренебрежение, т.е. отрицателна оценка, при други обстоятелства. Следователно щом нещата се конкретизират от контекста на употреба, умалителните морфеми бихме могли да квалифицираме просто като оценъчни (предимно положително-оценъчни, но не и задължително). Същото се отнася и за всички други морфеми и думи.

Функции, специфични за фонемите и синтактичните конструкции, наричаме несемантични (структурни, релационни или формално-релационни (от relatio – отношение)) - функция, която е свързана с възможността да се създава отношение между другите единици в контекста. Формално-релационните функции са два вида:

1) Функция на контраст – най-често използвана в текстовете. Тя се създава, когато два текстови откъса се изграждат по формално различен начин и различията на формата им налага подсъзнателно различие, както и контраст и на смислово ниво.

2) Функция на аналогия – точно обратна на първата, два или повече откъса се сближават формално. Формалната разлика подсъзнателно внушава различие, контраст и в смисъла ( “Две хубави очи”).

ІІ. Експресивни функции, които обикновено са комбинирани:

1) ритмо-мелодическа – усещаме я в поезията, но понякога я има и в прозата.

2) звукоподражателни функции – при тях има втори план на въздействие, проблемът е, че звуковете, изписани чрез букви, са много по-малко от съществуващите в природата звукове. “Гарванът грачи, грозно, зловещо” – анафора.

3) вторично лингвистични и комбинирани функции – те са свързани с преносната употреба на лексика и се получават нетрадиционни словосъчетания. При вторичните лингвистични функции трябва да се възприеме и декодира съобщението и след това, в зависимост от това декодиране да се разпознае смисълът на авторовото внушение, което винаги е свързано с някакъв образ. При синестезийните метафори

явленията, възприемани от едно сетиво, се представят като явления, възприети от друго сетиво, например кисела усмивка.

ІІІ. Стилово диференциращи функции – изпълняват художествен ефет, това са функциите на стиловите изразни средства. Например в текст се появяват научни термини, като ефектът може да е различен. Конотативната функция ще бъде обвързана с асоциираната в тях сфера на употреба.

8. Актуални проблеми на знаковата интерпретация на текста.

За разлика от функционалната характерис-тика на текстовете, която е относително нова, езиковите знакове са анализирани и коменти-рани като знакове още в античността. Напри-мер в един от диалозите на Платон дискуси-ята между героите е именно по въпроса дали езиковият знак има случаен, произволен ха-рактер или, напротив, връзката между озна-чаващото и означаваното е логическа. Логи-ката на връзката между означаващото и озна-чаваното в съвременното езикознание се на-рича вътрешна форма на думата. Проблемът е свързан с прекалено голямата дистанция във времето между съвременния човек и възник-ването на езика. Затова съвременният човек не е в състояние да прозре защо конкретен звуков комплекс назовава едно понятие, а не друго. За него всяка такава връзка е произ-волна, случайна.

Днес могат да се правят определени етимологически конструкции и исторически справки, но те само в малка част от случаите обясняват връзката между формата и смисъла. Означаващото съвпада с формата на знака, а означаваното – със смисъла, съдържанието. Например думата маса е навлязла от румънски и отвежда към латинските езици, в които манджа, манджаре означава ям. Явно е, че масата се свързва с яденето, но защо точно м-а-с или м-а-н-дж означава ядене, не може да се каже, можем само донякъде да направим логическа връзка между нещата. Дали има логика между звуковия комплекс и смисъла не може да се отговори. Становищата на учените се разделят на две страни. Според едните връзката е случайна, те са привърженици на идеите за произволния характер на знака. Според друга част тази връзка е мотивирана, в нея има логика, независимо че не можем да разберем каква точно е тя – това са привържениците на идеята за мотивираност на езиковия знак.

Езиковият знак е единство на форма и смисъл, осъзнато от човека, затова най-

популярната схема на езиковия знак го представя като триъгълник на Огден (форма – смисъл – субект (мисъл, рефенция)). Ако връзката между форма и мисъл не е осъзната от човека, такъв знак не съществува. Връзката между форма и смисъл е задължително осъзната от човека и е конституирана в обществото. Някой е направил предложение това да бъде знак, който се подхвърля като възможен, хората го приемат и употребяват, това е конституиране.

Формата, която е избрана за знака, в никакъв случай не обхваща цялото явление, а само елемент от него, затова метафората е възможна. Думата по принцип има символен характер, но дали има логика в назоваването е коментирано още в античността.

Може да има известно несъответствие между значението на знака и назозававаното с него явление, което се нарича денотат. Думата вечерница назовава определена звезда (денотат), смисълът на думата е, че тази звезда изгрява всяка вечер първа. Затова понякога има разлика между явлението и смисъла. Т.е. има смисъл от въвеждането на термина референт за смисъла, защото звездата изгрява вечерно време, докато денотатът е конкретното извънезиково явление.

За знаците са характерни много класификации. Изучаването на знака по принцип е доста актуално днес. Вече съществува и сериозна традиция в това отношение, затова се е формирала наука за знаковата семиотика. Езиковите знакове са само една част от семиотиката, т.нар. лингвосемиотика. За основоположник на семиотиката се признава Чарлз Пиърс, който е живял през втората половина на ХІХ век. Основното му съчинение е издадено през 1867 г. и се нарича “Нов списък на категориите”. То се популяризира в началото на ХХ век. Той предлага множество класификации на знаковете, но основно ги класифицира в три групи:

1) иконически (образни) знакове, при тях има реално подобие между форма и смисъл, най-типичен знак е рисунката.

2) индексални (индекси) - основават се на реална връзка между форма и смисъл, например човешка стъпка на пясъка – знак, че там е имало човек. На тези знаци се основава изцяло медицинската диагностика, всякаква прогностика.

3) символи – при тях има произволна връзка между форма и смисъл, следователно основното за един символ е конституирането му в обществото, придаването на статут като

знак, за да може да бъде използван като такъв.

Пиърс обяснява, че езиковите знакове са обединени от тези три типа знакови обозначения, които взаимно се балансират до 100%. Различният контекст, в който може да бъде употребен знакът, актуализира една от трите му възможни страни – иконическа, индексна или символна. У Пиърс тези неща са съвсем кратки идеи, не са доразработени. Изрично е подчертано обаче, че добър знак е смесеният знак. Затова тази негова констатация не се популяризира от неговите думи.

В началото на ХХ век Сосюр, който се смята за първия семиотик в езикознанието, класифицира езиковият знак като символ. Специално подчертава, че човекът не осъз-нава логиката на връзката между форма и смисъл. Много по-късно през 60-те години на ХХ век Роман Якобсон задочно дискутира със Сосюр по този въпрос, утвърждавайки отново виждането на Пиърс за смесения характер на символните знаци. Противоречието се дължи на интереса на Сосюр към езиковия знак в не-говата най-обикновена, ежедневна употреба, т.е. в разговорна реч, където никой не се замисля върху логиката на връзката между форма и смисъл. Вниманието на Якобсон е на-сочено главно към художествената лите-ратура, където вече всеки знак може да се прояви с по-интензивна иконическа или ин-дексална природа заради контекста си. Например Якобсон забелязва, че езиковите знакове проявяват природа на индекси и икони. Например формите за множествено число във флективния тип езици винаги са по-големи от формите за единствено число вследствие на нарастването на признака като смисъл и следователно увеличение формата на думата. Също и при степенуването на прилагателните – степенуваната форма става по-голяма. В повечето европейски езици звукът о се отбелязва именно с тази буква, която е икона на окръглянето на устата. В рамките на граматическите форми има множество индексни знакове – категории от типа на време, таксис, преизказност са именно индекси. Местоименията са индекси, чиито денотат зависи от конкретната комуникативна ситуация. Иконичен знак е аориста, защото формирането му показва начина на осъществяване на поредица от действия на иконичен принцип. Например в изречението Шофьорът се качи в колата, взе чантата, логиката показва, че чантата е била в колата. Действията са равностойни и хронологично подредени. Множество иконични знаци има в синтаксиса, както и в

деловите и публицистичните текстове, където изреждането на еднородните части трябва да е съобразено със социалната йерархия на изразяваните явления – напр. На митинга присъстваха президентът, министър-председателят и министърът на отбраната.

Структурата на изреченията е задължително темо-ремна, т.е. от старата информация се преминава към новата. Това е т.нар. обективен словоред. При субективния ремата отива на първо място, а темата – на второ. Пак поради иконични съображения има въведени правила, като например главните букви в началото на всяко изречение.

Всички такива случаи карат Якобсон да се взре по-внимателно в езиковите знакове, вследствие признава правотата на Пиърс, че езиковият знак има смесен характер по принцип. Той функционира като чист символ в нехудожествената литература, а в художествените текстове има свойството да се употребява с различна степен на иконичност – при метафората знакът се превръща в иконически. При конотативната референция триъгълникът на Огден се уголемява. Например за думата вълк – към нея започваме да отнасяме всичко, което вреди, понеже по принцип този знак се отнася за същество, което вреди и изобщо има отрицателна характеристика, а мисълта е конотативна референция, при която имаме разширяване на употребата на знака. При денотативната рефереция явлението и звуковият комплекс се съотнасят пряко. 9. Конотативни функции на звуковите

конфигурации в текста. Звуковите конфигурации в художествените текстове винаги са били използвани за подсилване на смисъла и по запомнящото се по-оригинално предлагане на читателя в поезията. Затова за звукови ефекти и звукопис в поезията е писано изключително много, конкретни препоръки съществуват още у античните автори. Звукописът обаче се е смятал типичен само за поетическото творчество. Доказателство, че той съществува и в прозата представлява изследването на Радосвет Коларов “Звук и смисъл”, публикувано през 1983 г.

Първите по-задълбочени изследвания на влиянието на звука върху човешката психика могат да се видят в древноиндийските свещени книги Веди. В индийската народна медицина съществува практиката на внушение и психическа релаксация чрез мантриране (мантра – звукосъчетание, чието многократно повтаряне

с равен тон има благотворно влияние върху човешката психика и тяло). Болните органи на човека е можело да бъдат атакувани чрез мантриране. За всеки отделен орган съществува отделна мантра. Мантрите могат да бъдат и индивидуални и тогава са об-вързани с часа и датата на раждане, зодиа-калните знаци и т.н. Звукът представлява роля на вибромасаж, тъй като представлява въздушна вибрация. Тези древни индийски ритуали се основават на вярата, че звукът из-пълнява нещо като въздушен масаж. Според индуистките вярвания човек е можел дори да си промени името, ако в собственото му име не фигурира неговата мантра.

Европейските традиции и вярвания, включително и религиозните ритуали, също разчитат на звуковото въздействие: баене, изповед, ред съвременни явления – психотренинг, психотерапия и т.н. Психоло-гически експерименти доказват, че у човека има някакво вродено чувство за баланс, следователно той естествено се поддава на метафоричното осмисляне на звука и смисъла. Например ако звукът е дълъг, внушението му е за продължителност и обратно.

Изучаването на звуковата организация има дълга традиция. Първите данни за въздействието на звуковете и препоръките за тяхната организация намираме в текстовете на Аристотел, Платон, Дионисий Халикар-наски, Деметрий, Квинтилиан, Цицерон и др. През Средновековието, когато църквата и църковните процедури изцяло са обсебили духовния свят на човека, множество философи пишат и по теоретични въпроси, свързани със стила и поетиката. Свети Августин е автор на доста такива текстове, Рене Декарт, Русо, Ломоносов и др. също.

В началото на ХХ век изучаването на звуковия символизъм (звуковата изобретател-ност) се свързва с името на Ото Йесперсен ( “Изследване за символизма на гласната I”). Впоследствие представителите на Пражката лингвистична школа Роман Якобсон, Ян Му-каржовски също изследват звуковия символи-зъм. През 80-те години на ХХ век се развива науката фоносемантика (дисциплина, имаща за предмет звукоизобразителността (т.е. зву-коподражателната и звукосимволична система на езика), изучавана от позициите на прост-ранството и времето). Основен принцип на фоносемантиката е за непроизволността на езиковия знак или мотивираността на езико-вия знак.

Принос за изучаване на звукоизобразителната страна на речта имат руските филолози от кръжока ОПОЯЗ. Те

създават предварително идеята за структура и структурен анализ на художествения текст. Принос имат имат и литературоведите, изучавали символизма в българската поезия – едно от направленията, в които се създават произведения с музикалност, с обвързване на римата с изобразяваните оценки. Такива са литературоведите Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Розалия Ликова, Никола Георгиев. Отделни статии имат Атанас Далчев, Радосвет Коларов и др.

В резултат на многоплановото изучава-не на проблематиката се формират множество термини, чрез които тя се описва. Някои от тях преповтарят значенията си, някои въвеж-дат излишно детайлизиране. Със сигурност из-реждането на термите създава усет за без-системност и фрагментарност на стилистичния анализ, а оттук и усещане за ненаучност. Зву-ковата организация на един цялостен текст и система трябва да фигурират в нейното опис-ание. Сред най-характерните термини могат да се изредят:

1) звукопис – зрителни и слухови възприятия, постигнати чрез определено редуване на звукове или звукосъчетания, чрез които се изобразяват по-ярки поетични образи и картини.

2) алитерация - (от лат. ad – към и litera – буква), привличане вниманието към буквите в текстовия откъс. Терминът означава учестена употреба на съгласни звукове в рамките на конкретен текстови откъс.

3) асонанс - (от лат. ad – към и sono – звук), повтаряне на еднакви гласни, предимно ударени, или ударени гласни в края на стиха във вид на непълна рима.

4) дисонанс – съзвучие, в което ударените гласни не съвпадат, а по-далечните звукове са тъждествени или близки.

5) инструментовка на стиха – употреба на думи с повтарящи се звукове, придаващи на поетичната реч особена тоналност, допринасяща за художественото изобразяване на различни чувства, идеи, под формата на звуково повторение, звукоподражание (из-ползваните звуци наподобяват звуковете от природата и човешкия живот), благозвучие или еуфония (ненатрупване на трудно-произносими гласни и съгласни, равномерно редуване). Говори се за музикалност на стиха.

6) зев – празнина, получена при нат-рупването на последователни гласни звукове, затрудняващи изговора.

7) анаграма – разместване на букви или срички в думата, в резултат на което се по-

лучава нова дума (пила – липа), или прочитане на думата в обратен ред.

8) липограма – липса на звук или звукове в определен текстов откъс ( “Две ху-бави очи” - липограма на), бива консонантна, вокална и сонантна, но доста често е от-съствие на ярки звукове.

9) рима – повторение на звукове в края на думите или в края на стиховете.

10) звукови повторения – в зависимост от мястото на повторението са анафори (в началото), епифори (в края) и мезофори (в средата). Римата е епифорично повторение.

Съществуват 1400 термина, но изобилието от термини в областта на звукописа води до безсистемност в оценяването. Затова през 1983 в “Звук и смисъл” Радосвет Коларов предлага съвкупността от тези термини да бъде заменена от терминологична система, съдържаща термините метафония, метафонично поле, метафонични структури и функции на метафоничните структури.

Под метафония се разбира надстрояването на допълнителната фонична структура върху нормалната звукова структура в текста със съответните нови функции (мета – извън, свръх, фония – звуко-вост, т.е. свръхзвуковост) - допълнителни функции на звука над основното му дено-тативно равнище, на което звуковете изпъл-няват основната си смисло-различителна функция. Конкретното им комбиниране обаче допълнително над основното, свръхдено-тативно, изпълнява експресивни и оценъчни функции, допринасящи за възприемане на основния смисъл.

Метафоничното поле е текстовият отрязък, в рамките на който се проявява уче-стена или разредена употреба на определения звук.

Типове метафонични структури:

1) Структура от фреквентен (честотно отклоняващ се) тип – в пространството на да-дения текстови отрязък се появява сгъстяване или разреждане на звуков елемент.

2) Структра от комбинаторен тип – важ-на е не повторителността сама по себе си, а звуковите конфигурации, чрез които тя се проявява. Фоничните елементи са неслучайно разпределени в определени участъци на текста.

3) Структура от позиционен тип – всич-ко зависи от това къде е поставен звукът – т.е. не е от значение количеството на звуковия елемент, а е важна неговата позиция.

Често се срещат и трите типа и всяка има своите подтипове.

Функции на метаструктурите:

1) Изобразителна:

1/1) звукоподражание – без случаите на ономатопея (образ на думи или глаголи чрез междуметия), изобразяване, моделиране, имитиране на звуково явление, обозначено в текста.

1/2) изобразяване на незвукови призна-ци (“Гарванът грачи, грозно, зловещо”)

- пространствено-динамични (“Конни-ци”)

- ритмическата стъпка, която допринася за внушението на образа, който се описва

2) Смислово-звуково корелиране – кога-то смисълът и звукът изграждат съотношение на корелация:

2/1) смислово-интегрираща функция – семантично сближаване на думи или цели от-къси и текстове, сходни звуково, с други думи звуково сходство между семантично близки текстови откъси.

2/2) смислово-контрастивна функция – контрастът между звуковите единици засилва контраста между семантичните единици.

10. Конотативни функции на елементите от морфологичното

равнище.

Морфемите в съвременния език са два вида – лексикални и граматически. Между стилисти-чните възможности на лексикалните от една страна и граматичните, от друга, има известна разлика, затова стилистичните възможности на двата типа морфеми би трябвало да се разглеждат отделно. Лексикалните морфеми приличат повече на думите. Възможностите експресия на думите са свързани с лексикал-ната семантика и възможните промени в лек-сикалната семантика. Като лексикални се ква-лифицират и словообразувателните афикси, следователно отношение към стилистичните възможности ще има и самото словообразува-не. Изучаването на стилистичните възможнос-ти на морфемите се осъществява в два аспек-та – словообразувателен и граматически.

10.1. Словообразувателен аспект Отношение към стилистиката има както словообразуването, така и произхода на лексиката, тъй като чуждоезиковата лексика има специална тематична ориентираност. Причините за нея са различни, по-често не-езикови, а обществено-политически. Нап-

ример турската и гръцката лексика, останала в езика, по правило се отнася към раз-говорния стил, има разговорно-битов харак-тер. Днес обаче тази лексика е и с пейо-ративен характер. Това се отнася и за гръц-ката лексика в сферата на богослужението, но и в разговорно-битовата лексика. Като неут-рална би могла да се определи турската лек-сика в кулинарията, френската – в областта на културата и науката, италианската – в му-зиката и т.н.

В зависимост от строежа на думите са характерни простите еднокоренни думи. Сложните думи са редки, те създават впечатление за термини и терминоподобни лексеми – например триъгълен, високомачтов и др. Сложни думи с неутрален характер са също Ивановден, Бобовдол. От сложните думи стилистични възможности имат тези, които са характерни за разговорната реч, имат окачествяващ характер, освен ако някоя от тези думи не е термин.

Особено стилистично ефективни са характерните за разговорната реч сложни думи, в които има повелителна глаголна форма като лапнишаран, нехранимайко, търчилъжи. Поетична функция имат т.нар. омировски епитети – розовопръста, звездолика, къдравокоса и т.н.

Всички думи, които имат категорията стилистична характеристика, могат да се употребяват и като поетизми, и да имат иронична функция. Възможността да се употребяват ги прави функционално ефективни и неефективни.

За да не се шаблонизира, езиковото средство трябва да има ниска употреба и потенциална стилистична такава. Например т.нар. непродуктивни афикси: -аш, -тай, -ун, -ух, -уша, -уга, -я, -оля, -ор – ракиташ, ходатай, пискун, опекун, търбух, дебелуша, гражданя, къщя, мечуга, деруга, клечор (околодунавски диалект). Стилистичен ефект имат умалителните и увеличителните суфикси –ец, -е, -че, -енце, -чица (ветрец, градче, венче, еленче), -ище, -ища (женище, крачища).

Когато в глаголна форма се употребят повече от 1-2 представки, новополучената лексема е оценъчна, с разговорен характер, например вместо преписах – изпонапреписах, нападаха – изпонападаха. Стилистично ефективна е и наставката –ат за прилагателни имена, образувани от съществителни, като те също имат разговорен характер – брадат, космат, опашат, както и наставки –ов, -ен – чутовен, лъжовен. Силна е и функцията на думи, които имат неутрални корелати –

лъжовен – лъжлив, греховен – грешен. Докато при думи без корелати стилистичната функция е по-недоловима – тълковен, синовен.

Конотативна функция има малко употребявани мъжколични форми на –ица, които се употребяват в диалектната реч. Когато чрез речевата характеристика се цели да се сигнализира просторечност и фолклорност влизат в употреба думи като четворица, троица. Архаично и диалектично звучат и местоимения като колкав, колчав и всички, образувани с тях, както и съюзите та, па, показателните наречия като тамо вместо там. Разговорно звучат наречията, образувани от членувани форми за женски род, завършващи на –ата или –ята – яката, здравата, слепешката, бързешката, както и наречия на –ешком – лазешком, мълчешком. Архаично звучат и употребяваните в диалектната и разговорната реч стари падежни форми като отръки, допъти, гърбом, силом.

Стилистично ефективни са също суфиксите –ак, -як (простак, дебелак, веселяк), -ан (дебелана, потуран), -ко (страхливко, бърборко, мърморко), -льо (лигльо, сръдльо, мърльо), -чо (глупчо, кьорчо, дивчо), -ота, -отия (висота, пъстрота, висотия, пъстротия), -ница, -ня (блъсканица, сръдня), -ин (прибавена към думи, изразяващи народност, принадлежност и професия – инженерин, депутатин, които са обикновено неутрални, но при професиите се постига стилистичен ефект), -джия, -чия (гурбетчия), -щи-н-а (българщина, маймунщина), -оват, -овен, -овит (грубоват, клиноват, чутовен, речовит, жаловит).

Архаично звучат стари падежни форми, некнижовно съкратени форми на местоимения – тоз, онъз, мойта, твойта, както и дателни форми на местоимения като кому, всекиму, никому, своему. Всички падежни форми въздействат като архаизми. Със снижена семантика се възприемат и звателните форми на личните имена – Марийо, Иванке, относително неутрални са при мъжките – Иване.

Ако в езика има няколко морфеми с една и съща функция, при тях обикновено се проявява специализиране и обвързване с определената стилистична функция. Така се получава при морфемите –ар, -ач, -тел в съвременния български език. С –ар и –ач се образуват имена на професии, повече свързани с физически труд (кравар, овчар, крояч), докато –тел е за интелектуални професии (учител, будител).

11. Конотативен потенциал на синтакти-

чното равнище на езика

Синтаксисът е наука, която се занимава с вза-имоотношенията между думите и словофор-мите в свързана реч и, в този смисъл, равни-щето на езика, което му се определя, е над морфороличното. Той е свързан с речта в много по-голяма степен, отколкото е морфо-логията, поради факта, че изследва йерархия-та на реализираните (в речевия процес) взаи-моотношения. Езиковата същност на синтак-сиса като наука се изразява в интерпретация-та на изреченските модели и структурата на словосъчетанията, както и тяхната типология, единствено като възможен за езика тип, без усложняващите абстрактната схема социо-комуникативни варирания, от които речевият процес е неотделим. Изследваните от синтак-сиса факти са относително устойчиви и ста-билни, както и морфологичните, заедно с кои-то формират т.нар. граматическа система на екиза, а науките, които ги изучават – морфо-логията и синтаксисът – са двата дяла на гра-матиката.

Вероятно поради семантичната и слово-образувателна описателност на думата слово-ред, трудовете, в които той е дефиниран, са малко. Със сигурност една от причините е и семантичното съвпадане между „синтаксис” и „словоред”. Думата „синтаксис” е гръцка и означава ред, устройство, организация, уред-ба, разпределение. Съществуващите други значения нямат толкова широко разпростра-нение. „като наука за изречението синтакси-сът разглежда законите, по които думите се свързват с словосъчетания и в изречения, синтактичната служба на думите в изречение-то, структурните връзки в изречението, кла-сификацията или типологията на изреченията и словосъчетанията, условията, при които изреченията добиват строен и осмислен хара-ктер, правилната им употреба, интонацията, словореда и пр.” Разбиран по такъв начин, синтаксисът включва словореда като един, макар и от най-важните, свои проблеми. „Подреждането на думите словоформи според граматическите закони на езика и организи-рането им по начин, че да предадат една оп-ределена мисъл, се нарича словоред на изре-чението.. Словоредът е линейно разположе-ние на думите като части на изречението и вътре в синтагматичното членение на синтак-тичната единица като нейни непосредствено съставящи елементи”. Моделите на словосъ-четанията, както и изреченските са абстракт-ни схеми, от които семантичните данни са

изолирани. Те се представят като образци на езиковата система, които в речта добиват конкретност в зависимост от комуникативната ситуация, породила йерархичното им органи-зиране и употреба. Следователно и словоре-дът може да се разглежда изолирано от рече-вия процес, като абстрактна схема, макар и извлечена от множеството речеви образци. Именно това понятие е наречено в науката лирико-драматичен или просто граматичен словоред(независещ от контекстовите усло-вия). Тъй като словоредът пряко отразява логическите процеси в човешкото мислене, би следвало да бъде универсален. На практика обаче са налице съществени отлики в слово-редните особености на различните езици, макар да е вярно и вече казаното, че слово-редните особености са едни от бавно подда-ващите се на изменение. Разпространената дефиниция за граматическия словоред е вяр-на, макар и неказваща всичко: „Словоред, отразяващ основни логически и мисловни закономерности и същевременно даващ израз на спецификата на граматичната система, представящ словоредните модели, структур-ните схеми и образците на българското изре-чение, който е и категория на конструктивния синтаксис”. Затова и логико-граматичният словоред най-точно се открива в изречение, изолирано от своята комуникативна ситуация, което се разглежда като модел, като тип. Ма-кар и с относително свободен словоред, бъл-гарският език в речта мултиплицира схемата вършител на действието-действие-получател на действието. Не може да се игнорира и фак-тът, че в българския език липсват формално-граматичните средства, изразяващи синтакти-чни отношения, каквито са падежите, които до голяма степен налагат свобода за словоре-да. В съвременния българския език той си остава смислоносеща особеност. Науките, изучаващи конотациите и предпоставките за появяването им - реториката, стилистиката, теорията на конотациите - разглеждат коно-тативно маркираните структури като отклоне-ния от нормата, като аномалии и за набеляз-ването им безспорно е необходимо точното фиксиране на нормативното. Всички комуни-кативно обусловени отклонения от него на синтактично равнище са синтактичните коно-тациии.

Първите две групи от тях се извличат от аномалиите, свързани с комуникативните и граматическите характеристики на българско-то изречение. Това са, от една страна, разли-чните по цел на изказване изречения, а от друга –аномалните структури в зависимост от изреченския състав – неразчленимите, едно-съставните, елиптичните и недовършените

изречения. Те са резултат от съкращаване на части от изречението. Третата група синтак-тични конотации са свързани със словоредни-те аномалии – такива са всички структури, реализирани чрез добавяне и разместване на части от изречението – експресивни разшире-ния като повторения, градации, епитети, сра-внения, вмятане и присъединяване, обособя-ване, инверсии, емфатичен словоред. На на-дизреченско равнище може да се говори и за синтактичен паралелизъм, който най-често има експресивни функции. Някои от спомена-тите явления могат да се разглеждат и като интонационни аномалии, каквито са интона-ционнопрекъслечните структури обособяване, вмятане и присъединяване. От всички тях единствено обособяването, при което няма разместване на елементи от изречението, не се вмества в интерпретираните чрез размест-ване структури. От интонационно гледище конотативен резултат има обикновено и логи-ческото ударение, особено ако е свързано със словоредни промени, тъй че специално с него няма да се занимаваме, поради включването на резултатите му в другите групи явления. За яснота ще наричаме трите групи отклонения комуникативно-изреченски, структурноизре-ченски и словоредни аномалии.

Структурноизреченските аномалии се отнасят към възможностите за нарушаване на стандартната синтактична схема. Тя в най-голяма степен е свързана с резултатите от опитите да се дефинира изречението –невинаги успешни, така както и дефинициите за думата. Въпреки голямото разнообразие на формулировки обаче, учените винаги са били солидарни относно двукомпонентния му стро-еж, отразяващ основната форма на човешкото мислене, предикативната. Разнообразието при дефинирането е причинено от факта, че към изречението може да се подхожда от различ-ни гледища – логическо, психологическо, со-циално и социокултурно, формално-грама-тическо. Различните подходи обуславят и различни особености, абсолютизирани в каче-ството на диференциални признаци и вклю-чени в съответните определяния. Така напри-мер логическата теория за изречението, от-веждаща до античната логика и философия и имената на Платон и Аристотел, отбелязва, че „Съждението е изказване, което утвърждава или отрича нещо на нещо”. Популярно е и определението, свързано в най-голяма степен с Дионисий Тракийски и граматическите му занимания, според което изречението е „Дума или съчетание от думи, което изразява за-вършена мисъл”.

Налагането на психологическото напра-вление в езикознанието поражда и психоло-

гическата теория за изречението. Основните й представители изхождат от убеждението, че от „душата”, от подсъзнателното, произхож-дат много езикови изяви и във връзка с това е по-подходящо да се говори не за логическо, а за психологическо, съждение. Според Курци-ус, името само назовава предмети, докато мисълта се изразява от глагола. Че в глагола органически са обединени понятието за су-бект и понятието за битие и действие.