Prior Aurata

Аурата и безсмъртното тялоАурата и безсмъртното тялоЖан ПриорЖан Приор

На корицата:Книга трета от библиотека „Вечност“ представлява подбор от две произведения на големия

френски спиритуалист и философ Жан Приор – „Аурата на безсмъртното тяло“ и „Отвъдното, което ни чака“.

Като се опира на последните научни открития и различните религиозни, езотерични, окултни, философски и културни традиции, авторът изгражда стройна теория за живота след смъртта и за човешкото съществуване като цяло.

Световната езотерична литература не познава единно понятие за ултрафизичното тяло, което винаги е било известно на универсалната езотерична традиция и в същото време е било отричано от науката, философията и теологията. Различните цивилизации са давали на това тяло най-различни имена: ефирно, астрално, етерно, светлинно, духовно, метафизично, но тези наименования не са синонимни.

Явявания, левитации, послесмъртни проявления, полтъргайсти, раздвоявания, идеопластии … - в основата на всичко тези понятия стои общо явление.

Именно ефирното тяло е това, което остава след човека след разрушаване на физическото тяло.Именно ефирното тяло позволява най-накрая да се излезе от философската главоблъсканица за

духа и материята.Общо за хората и животните, за въплътените и невъплътените, това метафизично тяло е

съставено от атоми, то има форма, субстанция, тежест, цвят. То е като светлината, чието име понякога носи поради вибрационното и прозрачното си естество.

„Аурата и безсмъртното тяло“, безспорно най-успешната творба на Жан Приор, е истински шедьовър на световната езотерична литература, тъй като синтезира всичко онова, което досега сме знаели за духовното тяло, обясняващо безбройните „паранормални явления“.

КАКВО ЗНАЕМ ЗА ЖИВОТА СЛЕД СМЪРТТА?1

Това, което последователно са ни казали египетската религия, източните религии, келтската традиция, гръцката философия и гръцките мистерии.

Това, което са ни казали Христос и апостолите, главно Павел в своите послания и Йоан в своя Апокалипсис.

Това, което са ни казали гръцките Отци, латинските Отци и всички, които от тази земя са видели небесата отворени.

Това, което ни е казал Сведенборг и различни писатели спиритуалисти, дошли след него.Това, което в нашия век ни казват посланията, дошли спонтанно от отвъдното от хора, починали

в Христа, трудовете на Британското психическо общество и трудовете на астронома Камий Фламарион във Франция.

В тях, успявайки да превъзмогнем различията в термините, ние се докосваме до общото наследство на човечеството. Във всички тези текстове ние намираме единодушие, единство и всеобщност, които са характеристиките на действителното и истинското.

Това, на което те ни учат, би могло да се обобщи в 12 константи, в 12 общи точки.

1. БОГЪТ - ЖИВ И ЛИЧЕНВярата в Бога и вярата в безсмъртието са свързани като слънцето и неговото излъчване. Без вяра

в Бога не може да има вяра в живота след смъртта. Ако Бог е мъртъв, както казват някои, то човекът също така умира изцяло.

Изтъкнатите мислители, които лесно се нагаждат към несъществуването на Бога, много по-трудно приемат несъществуването след смъртта на тяхното мислещо аз. Безвъзвратното разтваряне на тяхната личност и на всички знания и опит, които тя представлява, им се струва непоносим позор.1 Това бе темата на лекциите, които Жан Прийор изнесе в България през м. юни т. г. Отпечатваме пълния текст, превод на Вера Генова, специално за настоящото издание. (Бел. ред.)

СканиранаСканирана заза www.spiralata.netwww.spiralata.net отот ИванИван АндреевАндреев 1

http://www.spiralata.net/

Нещо или Някой им казва дълбоко в тях: Аз мисля, значи аз съм, аз съм, значи аз съм безсмъртен.

Мистериозният феномен на мисълта, тази мисъл, която е най-реалното в тях, им позволява поне да разберат, че има реалности, които не са видими и не са в пространството. Тъй като тези реалности не са в пространството, те не подлежат на разруха.

Личният Бог - това е живият Бог, за който съществуват само живи, в този или в отвъдния свят.

2. АНГЕЛИТЕ И ДУХОВЕТЕИма само един Бог, но Бог не е сам.Той, който е дух, Той, комуто Посланието към евреите даде красивото име Отец на духовете, е

заобиколен от мириади от тези същества Но какво представлява духът? Личност нематериална но субстанциална, разумна, неделима и безсмъртна.

Вселената е съвкупност на реалното, на природно и духовно, на видимо и невидимо, на физическо и метафизично.

Съществуват четири типа духове във вселената:а/ духове на светлината, наричани архангели и ангели;б/ духове на мрака, наричани демони. Не съществуват обаче вечно лоши духове: злото и злодеите

не могат да бъдат вечни;в/ невъплътени духове: тези, които на земята неправилно се наричат мъртви. Днешните духове са

вчерашните хора;г/ въплътени духове на земята или на други планети: наричат ги хора. Днешните хора са

утрешните духове.Човекът по своята същност е дух. Нека не казваме, че той е физическо същество, притежаващо

дух, но че той е духовно същество, притежаващо физическо тяло. Духът - това е самият човек, реалният човек, а не същност без форма, призрак без съдържание.

Първата обител на човека е земята, ниво, където всичко трябва да се задвижи и което съвсем не е за подценяване, напротив, настоящият живот се оценява повторно чрез отражението си в отвъдния живот.

Следващите жилища се наричат Хадес, или свят на духовете, място-състояние на подбор в очакване на Ада или Рая.

3. ДУХОВНОТО ТЯЛОМного хора не успяват да повярват в живота след смъртта поради единствената причина, че не

могат да си представят живот без тяло. Те издигат аксиомата, че не може да има съществуване без тяло и имат право. Единствената им грешка е, че не отчитат съществуването на метафизичното тяло, наричано във вековете и цивилизациите двойник, астрално тяло, духовно тяло. Ние ще възприемем именно последния термин, тъй като е въведен от Свети Павел.

Човекът е триединен, той е дух, духовно тяло и физическо тяло. Духовното тяло е носителят и средството за безсмъртие. То е истинското тяло, истинската форма на човека, тази, която не се променя. Докато физическото тяло се подновява от година на година, променя се с възрастта, остарява, чезне, метафизичното тяло не се променя. То е постоянната основа на нашата идентичност, на нашата стабилност, на нашата личност.

Ние притежаваме духовното тяло още от тази земя. То се оформя заедно с физическото тяло. Тук долу то се проявява при редки обстоятелства: обективни явявания на живи и починали, раздвояване вследствие на преливане на кръв, на наркоза, на временна кома. В този последен случай цялото съзнание, всички възприятия се изместват в двойника, който вижда физическото тяло като външен чужд нему обект. Това преживяване, което някои хора (дори и материалисти) са имали, всъщност е по-добно на преживяването на смъртта. Единствената разлика е, че смъртта е пълно и окончателно раздвояване.

На Запад вярата в метафизичното тяло се е загубила от векове. Любопитно е, че тя ни се връща чрез посредничеството на учени от Изтока, които откриха повече отколкото търсеха. Пътищата на провидението наистина са неведоми. Докато някои западни теолози затъват в Евангелието по свети Маркс и смеят да произнесат думите: „смъртта на Бога", съветските изследователи научно разкриват съществуването на двойника.



От години насам Симеон и Валентина Кирлиян фотографират етерните тела на растения, животни и хора под въздействието на електрически ток с висока честота. Свръхчувствителната им камера регистрира нематериалната страна на съществата. Така те откриха, че всички живи - независимо дали са растения, животни и хора, притежават освен физическото тяло съставено от атоми и молекули, второ, което са нарекли биоплазмено тяло.

Руските учени, изследвали необикновеното откритие на съпрузите Кирлиян, заявиха: „Това енергийно тяло не е просто съставено от молекули, то не е хаотична система. Това е обединен в себе си организъм. Той действа като едно цяло; и като едно цяло енергийното тяло произвежда свое собствено електромагнитно поле и представлява основата на биополетата."

Всичко това потвърждава онова, което знаем за единствения, единен и всеобщ характер на метафизичното тяло. Единствен: защото има само едно неуловимо тяло, което трябва да се адаптира към различните нива, през които преминава; единен: защото то е органично; всеобщ: защото го притежава всяко живо същество, било то растение, животно, човек или ангел. Метафизичното тяло се нарича „духовно тяло", когато се отнася до човек, и „тяло на славата", когато се отнася до ангели или духове на светлината.

4. НЕЗАБАВНОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕДругата страна на смъртта е незабавното възкресение. „Възкръсвам" трябва да се разбира в

етимологическия смисъл на „ставам отново". Човек става от тялото си както сутрин става от леглото си. Незабавното възкресение не е отложено за края на света. Изразите „край на света" и „край на времето" не са от Новия завет. Там се среща само „край на Века", т. е. край на цикъла. Ако приемем възкресението на края на света, след изтичането на вековете, то всички гробове са пълни, а небето празно. Бог е сам в едно пусто небе, тъй като тези, които отричат незабавното възкресение, с това отричат и съществуването на светиите и съществуването на ангелите. В това второ становище няма нищо съвременно, тъй като то е застъпвано от садукеите през първи век.

Незабавното възкресение се отнася до метафизичните, а не до физическите тела. То се състои в невидимите светове, а не на земята. Накратко, възкресение на духовните тела в духовните светове. Възкресението на физическите тела на земята е материалистическа концепция за духовното. Това твърдят свидетелите на Йехова.

Незабавното възкресение е за всички хора, дори и за тези, които не вярват в него. Това е всеобщо явление, би могло да се каже почти биологично, а не възнаграждение, отреждано на вярващите изобщо и на християните в частност.

Незабавно възкръсналите преминават след това през една по-кратка или по-дълга фаза на възстановителен сън. Този сън е временен. Не става въпрос за сън до края на света, до края на времето.

Невидимият свят не е гигантска обща спалня. Това не е безцветно царство на сенки: нещастни ларви, очакващи завръщането на плътското тяло. Това е царство на живите. „Ние сме живи, по-живи от всякога!" са думи, които достигат до нас от всички послания. Животът след смъртта е свръхживот.

5. МЕЖДИННО МЯСТО - СЪСТОЯНИЕ, НАРЕЧЕНО ХАДЕСТези, които са преминали през незабавното възкресение, се намират в човешка форма в това

междинно място, което не е нито ад, нито небе, място-състояние, което гръцките философи и Новия завет наричат „Хадес", египтяните - „Аменти", келтите - „Абред", Тибетците - „Бардо", окултистите - „Астрален план", Сведенборг - „Свят на духовете", а католическата църква - „Чистилище" или място на пречистване. Според етимологията, която самите гърци са давали на тази дума, Хадес означава просто невидим свят. Теолозите, превели Хадес като ад, са извършили грешка с тежки последици, тъй като тя превръща едно място за преход и прогрес в дяволско място. За да посочат ада, Христос и апостолите говорят за Геена, Бездна и дори Тартар. Тези, които са превели Хадес като гроб, са извършили също така опасна фалшификация, тъй като гробът е тъмно и затворено място. А незабавно възкръсналите не са в тъмнина, а в много силна светлина. Те са навсякъде другаде, но не и в гроба.

Така както човекът е триединен: душа-дух, метафизично тяло и физическо тяло, така и невидимият свят е триединен: небеса, чистилище, ад (според езика на католическата църква); Жилище на Отеца, Хадес, Геена (според езика на Новия завет). Така от видимото към невидимото съществуват три нива: биосфера или свят на природата, ноосфера или свят на разума, психосфера или сфера на душите. Трябва да се разбере, че става дума по-скоро за съвместяване, отколкото за наслагване: Светът на Духовете е вече сред нас.



6. ЛЮБОВТА Е ПО-СИЛНА ОТ СМЪРТТАПристигащите се посрещат и водят в духовния свят от починали близки и приятели. Така се

утвърждава непреходността на любовните връзки и взаимозависимостта на човешките съдби тук долу и там горе.

Новопристигналите обаче ще останат при предшествениците си само ако духовното им развитие е достигнало същата степен.

Именно от любов някои духове искат да изпълняват функциите на вдъхновители и покровители.Именно от любов, при изключителни обстоятелства, те се връщат, за да ни диктуват послания.Повечето съобщения произлизат от Света на Духовете или Хадес, поради което те биха могли да

съдържат грешки. Послания като тези на Пиер или Ролан, излъчени от хора, починали в Христа, и по-лучени от човек, вярващ в Исуса Христа, не претендират да бъдат Евангелие, но пряко ни водят към него и позволяват да го разберем по-добре. Те представляват истинска философия, автентична теология: Теологията на живия Бог, действащ посредством невидимите живи.

Докато е живял сред нас, Христос е имал редица разговори с отвъдното, било с духове на мрака („Замълчи и излез от този човек!"), било с духове на светлината: Илия и Мойсей по време на Преображението.

Именно любовта ни движи, когато се молим за нашите покойници, когато усещаме тяхното присъствие, когато ги заобикаляме с топлите си мисли, когато ги присъединяваме към нашия живот.

Любовта обединява всички царства помежду им. Тя обединява физическите царства с метафизичните, царството на хората с царството на ангелите и царството на животните с царството на хората.

Животните, както и хората, имат етерно тяло и душа, малка, наистина, но способна на голяма любов. За тази душа се споменава в два пасажа от Апокалипсиса (VI11,9 и XVI,3). Тъй като този термин притесняваше теолозите, повечето от тях преведоха психе (psyche) като полъх на живота.

Животните, както и хората, продължават да живеят след смъртта. Те имат достъп до първите нива, където търсят и намират тези, които са ги обичали. Едно животно си остава животно и в отвъдния свят.

Ако човекът е дух, от това не следва, че животните са незначителни същества, с които можем всичко да си позволим. Те също са наши ближни и ние имаме задължения към тях. Злото, причинено на животно, създание по природа беззащитно, е много тежко: ще трябва да отговаряме за това.

Животните, както и хората, са в мисълта на Господ: „Нито един от тях не е забравен от Бога" (Лука ХП,6). Божията любов не се ограничава с единственото и ценно човечество.

7. ЖИВОТЪТ СЛЕД СМЪРТТА Е ЛИЧЕН, АКТИВЕН, СЪЗНАТЕЛЕН И РАЗВИВАЩ СЕСлед по-кратък или по-дълъг сън започва първата степен, първата фаза на безсмъртието: животът

след смъртта.Нито претопяване, нито магма: животът след смъртта е личен. Нито безделие, нито вечен отдих:

животът след смъртта е активен. Нито забрава, нито сън: животът след смъртта е съзнателен. Нито застой, нито упадък: животът след смъртта е развиващ се.

Многобройни са тези, които поради факта, че притежават тяло, събуждайки се от другата страна, не успяват да си дадат сметка какво се е случило. Те си представят, че сънуват и скоро ще се събудят. „Живите" знаят, че трябва да умрат, но не вярват в това. Самите „мъртви" не вярват в смъртта.

А. Животът след смъртта е личенЖивотът след смъртта без личността, без паметта, която е неин гарант и основа, би бил измама.Целият духовен и интелектуален багаж се запазва: фиксираните в духовния мозък знания не се

разпръсват в момента на разрушаването на физическия мозък. Знанията и опитът, натрупани на земята, не само се запазват, но се увеличават и разширяват. По принцип невъплътеният знае повече от въплътения, но той в никакъв случай не притежава тоталното знание, което е божествено свойство.

Полът, първичен елемент на личността, също се запазва. Съпругът ще намери от другата страна съпругата си, синът ще намери майка си, сестрата ще намери брат си. Ако на земята е на мода заличаването на различията между половете, то в царството небесно съвсем не е така. „Ще бъдат като ангели" съвсем не означава „Ще бъдат безполови".

Говорът на духовете се осъществява чрез предаване на мисълта. Някои новопристигнали обаче се заблуждават и мислят, че се изразяват с членоразделна реч.



Б. Животът след смъртта е активен„Животът на Възкръсналите не е сладко безделие, а постоянна дейност. Тази дейност не се

извършва в произвола и безпорядъка на криворазбрана свобода" (Пиер Моние).Тъй като тази свобода е добре разбрана, всеки избира своята мисия, всеки иска да служи в една

или друга област, съответстваща на призванието му, осъществено или не на земята. Някои сложни и важни задачи са поверени на групи духове, екипи. Тези мисии имат много разнообразни цели: посрещане и обучение на новопристигнали, били те духовни тела на невъплътени, а също и въплътени, вдъхновяване, преподаване, защита на земляните, грижа за децата...

Последните продължават да се развиват и растат, както биха го правили на земята. Преподават им се уроците, необходими за техния напредък, за техния растеж. Най-малките, които нямат никакви близки в отвъдното, се обграждат с грижи от майки, които се посвещават изцяло на тях и им дават цялата необходима любов. Те се издигат бързо, тъй като царството небесно е за подобните нему.

В. Животът след смъртта е съзнателенЧовекът-дух е надарен с духовни сетива, но земните неща той възприема само чрез нашите

сетива. Той вижда чрез нашите очи пейзажите, сред които е живял. Едно наше пътуване из места, където той е познал щастие, ще му достави огромна радост. Човекът-дух вижда вътре в материята, той прониква през предметите, но не може да окаже никакво директно въздействие върху тях. Той преминава през препятствията, както светлината през прозрачните предмети. Той може по свое желание да се придвижи незабавно от едно място на друго, но няма дарбата да бъде вездесъщ, което е божествено свойство.

Така както ние не можем да усетим един дух, така и той не може да усети този, които е по-висш от него. Но ако се чувства самотен и изоставен, той може да чуе гласа му и да приеме съветите му.

Г. Животът след смъртта се развиваЮпсилон, латинското Y, бе за Питагорейците символ на избора, който постоянно се предоставя

на човека: който казва развитие, казва свобода. Свободата не е възможността да се прави каквото и да е, както и да е, а да се избира между злото и доброто, фалшивото и истинското, грозното и красивото. Свободата, с която ни проглушиха ушите, е лицето, а обратната страна, за която не се говори никога, е отговорността.

Животът на земята е подобен на ресторант на самообслужване: човек е ограничен от метална преграда (детерминизъм), но той може да избира между различни готови ястия (свободна воля), плаща на изхода (съд-разплата).

Човек е свободен в двата свята. Свободен да твори добро или зло, но не цялото добро, нито ця-лото зло, което би искал.

8. ВСИЧКО Е СУБСТАНЦИЯ И ВСИЧКО Е ФОРМА. ВСЯКА СУБСТАНЦИЯ ИМА ФОРМА И ВСЯКА СУБСТАНЦИЯ Е ВИБРАЦИЯ

Хадес е вещественият свят, едновременно обективен и субективен, който напомня земята: отвъдният свят не е толкова различен от нашия, поне на първите си нива. Това се дължи на факта, че в новото състояние мисълта представлява съзидателна сила, която проектира около себе си своите спомени и желания. Духовните нива са извънредно пластични. Поради факта, че Светът на духовете прилича на земния, а също и поради това, че имат тяло и сетива, някои изчезнали не успяват да разберат, че са преминали през смъртта.

В двата свята всяка субстанция е вибрация: цветовете, музиката, чувствата. Всичко е вибрация: нашите тела и техните тела, нашата светлина и тяхната светлина, нашите мисли и техните мисли. Високата честота на вибрациите обяснява невидимостта им за физическите ни очи. Колкото no-одухотворен е един свят, толкова по-висока е степента на вибрациите му. Цитрите в Апокалипсиса предават образно този закон. За нещастие този образ се е превърнал в клише и се е създала представата, че небесните същества прекарват тяхната вечност дрънкайки на арфа.

Именно защото всяка вибрационна честота се изразява с число, може да се каже, че всичко е число (Питагор). Именно защото всичко е число. Вселената е единна.

Ролан казва: „Целият космос се движи във вас, защото вибрациите на вселената са едно".

9. ОТГОВОРНОСТТА И СЪДЪТ



Човекът-дух се озовава сред светлина и радост, ако изминалият му живот като цяло е бил посветен на това, което е добро, но сред мрак и безпокойство в противния случай. Той се вижда такъв, какъвто е бил: това е часът на съда. „Човек умира веднъж, после идва съдът" (Евреите IX, 28).

Гръцката дума, употребена в този съществен пасаж, е кризис (crisis), което означава едновременно разделяне, подбор, решителен момент, съд, криза.

Човекът-дух произнася тази първа присъда и я прилага сам. Той се съди за своите деяния, за своите мисли и своите пропуски, тъй като доброто, което е могъл да направи и не е направил, е коварна и опасна форма на злото.

На земята доброто и злото, истината и грешката, сплетени неразривно, са в постоянен конфликт. Поради тази бъркотия престоят на земята е много тежък. Още повече, че към днешна дата съвкупността на злото изглежда надделява над съвкупността на доброто, което обаче трябва да има последната дума.

В духовните светове доброто и злото не могат да съжителстват. Налага се разделяне и подбор. Разделянето на овцете и козите е постоянна необходимост. Добродетелните трябва да бъдат отделени от злосторниците, правдивите от лъжците; тези, които казват добра дума, от тези, които проклинат и злословят.

И така човекът-дух достига нивото, което съответства на интелекта му и с което той е бил свързан, съзнателно или не, приживе на земята. Това е законът на духовното сходство.

Така както един балон се издига по-високо или по-ниско, в зависимост от газа, който го надува, човекът-дух се издига по-високо или по-ниско, в зависимост от чувството-желание, което го движи. Това е законът за духовната плътност.

Тези два закона са двете страни на една и съща реалност.По-високо или по-ниско: това е пространствен термин, но не разполагаме с никакви други.

Целият ни речник се състои от космически изрази. Но ние знаем, че в отвъдния свят понятието за пространство и време е заместено от това за състояние на сходство. На земята човек зависи от времето и пространството. Времето му е определено от слънцето, което се издига, както за праведните, така и за неправедните. В отвъдния живот съществува друго време и друго пространство, като и двете зависят от човека. Това време и пространство се определят от живота, който той води и от възгледите, които застъпва. Всяко духовно общество живее в собственото си време.

Всяко деяние съдържа своите последици, както желъдът съдържа дъба. Това е законът за причината и следствието, който може да се нарече също така карма, и който се изразява така: „Което си посял, това и ще пожънеш. Който сее вятър, жъне буря. Който вади меч, от меч умира". Той ще умре В отвъдния живот: иначе казано, ще познае страданията и страховете, които е причинил на жертвите си.

Но този закон за разплатата има и положителна страна: компенсацията. Тези, които са сели в сълзи, ще жънат в радост.

Хората не остават вечно в Света на Духовете, който е място на преход и подбор. Идва момент, когато вътре в човека доброто трябва окончателно да бъде отделено от злото и истинското от фалшивото.

Това е новият кризис, последният съд. Последен означава, че няма друг след него.Ново разклонение: или втора смърт, или вечен живот.

10. ТОЗИ, КОЙТО РАЗКРИВА ЖИВОТА И БЕЗСМЪРТИЕТО: ХРИСТОСИмената му са имена на вечния живот: той е светлината и той е вратата, вратата, която се отваря

към светлината. Той е стъблото, което носи лозата, той е и гроздоберачът. Той е житото, той е и жътварят. Той е живата вода, той е и жаждата. Той е пътят, той е и целта. Той е утринната звезда и той дава път на утрото, което няма да има вечер. Реалностите на отвъдния живот съществуваха преди него, но тези понятия бяха объркани. Той дойде именно за да ги актуализира в двойнствения смисъл на думата: да ги претвори в деянията (актовете) и в съвременността (актуалността).

Вечният живот и безсмъртието са съществували преди първи век: той дойде, за да ги покаже, да ги изяви. Непобедимият живот, неразрушимият живот, животът, разпространен във всички пространства, това е добрата вест.

11. ВТОРАТА СМЪРТ



Адът, който се поражда на земята, е осъзнатата воля да се прави зло, да се отхвърлят законите на Бога и да се отделим от него. Ако развитието е било отрицателно, ако човекът-дух с пълно съзнание се е потопил в злото, той ще слезе в по-долните места или в ада. Постепенно той ще загуби всяка жизненост, ще угасне като лампа, останала без масло, ще премине от живот след смъртта към втората смърт.

12. ВЕЧНИЯТ ЖИВОТНебето, което също така се поражда на земята, е преди всичко предразположение на сърцето:

„Царството небесно е в самите вас". След това, в отвъдния живот, небето е съвкупност от мириади безбройни хора-духове, превърнали се в ангели. Отвъдното започва вътре в нас.

Ако развитието е било положително, ако човекът-дух съзнателно се е ориентирал към любовта и доброто, той ще влезе в небесата. Той ще премине от живот след смъртта към вечен живот и щастието му ще е безкрайно. Но какво е вечният живот?

Първият отговор, който идва на ум, би бил: живот, който не свършва, живот, който не би могъл да умре. Но вечният живот е също така и най-вече:

- Необратим живот. Това е най-достъпното понятие за нашето разбиране. Биологичните явления са необратими; психическите и духовните явления също, според основния принцип за единство на вселената. Необратим, това означава, че животът във всичките си аспекти: биологичен, психически, духовен, вечен има един смисъл и една посока. Животът на всички нива по същество е целенасочен, животът е стрелка, вектор.

- Невидим живот. Невидим като всичко, което вибрира с висока честота.- Нетленен живот; който не подлежи на изчезване и заник. Още на тази земя съществуват неща,

които не се разграждат, например златото.- Същностен живот; извън времето и пространството, по-точно извън нашето време и нашето

пространство. Ние разполагаме това, което не разбираме, в друго време, а всъщност то се разполага в друго пространство, това на самото добро, самото истинско, самото красиво. Абсолют на живота във вечното настояще.

- Живот на познанието; който вижда причината в сътворението и причината на всяко сътворение.- Живот на любовта, като любовта е общност и общуване на съзнанията, търсене и откриване в

другия на онова, което е единствено и най-красиво.- Свръхизобилен живот; множащ се живот, осъществяване и превъзхождане на този живот,

живот на изобилие и пълнота.

АУРАТА И БЕЗСМЪРТНОТО ТЯЛО

Част първаИМЕНАТА НА БЕЗСМЪРТНОТО ТЯЛО

IСЪЩЕСТВУВАТ ТЕЛА, КОИТО НЕ СА ФИЗИЧЕСКИЖурналистите, интервюиращи различни деятели на литературата, театралното изкуство,

политиката или науката, редовно им задават два станали почти ритуални въпроса: дали вярват в Бога и дали смятат, че има задгробен живот.

В техните представи двата въпроса са свързани и това наистина е така. И все пак от известно време насам се забелязва, че някои от интервюираните заявяват вярата си в Бога и същевременно отхвърлят мисълта за задгробния живот, докато други приемат съществуването му, без обаче да вярват в Създателя на настоящия ни живот. Странно явление: веднага щом стане въпрос за духовни реалности, много хора отхвърлят безгрижно принципа за непротиворечието и се смятат за неподвластни дори и на най-простата логика.

Нашата цел не е да търсим мотивите на онези, които отговарят между две дръпвания от американската си цигара: „Господ... знам ли?", и ние не смятаме, че това изказване застрашава западноевропейската духовност, нито че Всевишният, който е чувал какво ли не, може да бъде засегнат от него.



Но мотивите на онези, които не успяват да повярват в отвъдното, са особено интересни, защото се свеждат до единственото възражение: „Не мога да си представя живот без тяло. Какво е зрението без очи, слухът без уши, действието без ръце, мисълта без мозък?"

Този аргумент не е от днес. Той се среща у някои древни философи. И като стар боен кон галопира от векове през степите на атеистичния материализъм. Но от известно време насам този апокалиптичен Росинант извършва набези и на територията на християнството, за което свидетелства следната мисъл на един католически писател: „Онова, което ми пречи да мисля за отвъдното като за нещо сигурно и все по-близко, е невъзможността да си представя съществуване без тяло."

Основната трудност, която възниква пред невярващите и пред много християни, в крайна сметка се свежда до непознаването (от едните) или забравянето (от другите) на духовното тяло.

Сигурно е, че без това ефирно и все пак изградено на базата на някаква субстанция тяло не можем да си представим нито битието на духовни същества, нито мистичните явления: екстази, видения, чудотворства, нито надживяването на смъртта в психосферата, нито вечния живот в Рая. Без него не можем да си представим нито Преображението, нито Възкресението, нито Възнесението, и тези повратни моменти от живота на Христос се представят от твърде много проповедници и пастори като символични сцени и неясни алегории. Непознаването на духовното тяло стои в основата на агностицизма на много „християни". Без него не могат да се разберат взаимоотношенията между дух и материя - основен въпрос на всяка философия; не се разбират и явления като телепатията, ясновидството, раздвояването, телекинезата. Без него се озоваваме или пред каменната стена на метафизичния материализъм, бил той морален или политически, или пред дима или мъглите на идеализма; а и едното, и другото са сигурни пътища към неверието!

А неверието довежда до отчаяние... както и отчаянието до неверие, за което свидетелства следното изказване:

„Няколко часа след автомобилната катастрофа - сподели с мен една моя читателка, с която впоследствие станахме близки - когато чух в болницата думите: „Синът ви е мъртъв", аз изкрещях: „Небето е празно!". Борейки се да не рухна, аз се обърнах към близките си, които останаха безмълвни в съчувствието си. Църквата също мълчеше. Надеждата ми бе върната от две жени, които ми дадоха „Писмата на Пиер" и ваши книги, и които ми разказаха за ефирното тяло. Едва тогава започнах да се съвземам: това тяло на духа ми показваше, че има живот след смъртта. Успокоявах се, като си мислех, че синът ми не се е превърнал в неосезаем дим, в някаква абстрактна безформена цялост, без лице, без ръце, а в същество, подобно на онова, с което се разделих за известно време. Знам, че той продължава да е същият, какъвто го познавах, знам, че ще мога да го разпозная. Сега мога да си го представя: той продължава да е моето момче с хубавата си усмивка..."

Тази майка е била спасена от неверието и отчаянието благодарение на „духовното тяло". Вместо банални утешения или съвети за примирение, тя е получила сигурност, подкрепена както от науката и от библейските писания, така и от интуицията на майчината любов.

И наистина, метафизичното тяло позволява разглеждането на смъртта като второ раждане, като откъсване от земното притегляне и, по думите на един от пратениците - Пиер - като изплъзване от тялото. В това, че едно тяло може да преминава през друго, няма нищо изненадващо. Авангардната наука със своите нови и дръзки схващания за природата ни представя подобни реалности и непрекъснато открива потвърждения на различните езотерични традиции, които от незапомнени времена твърдят това. Тя ни позволява да си представим други състояния на материята, други нива на живот, други възможности за съществуване.

Занапред в тази вселена, която се стреми към своята цялост, вече не се правят различия между обективното и субективното, реалното и въображаемото, материалното и духовното, а между сгъстеното и разреденото, плътното и ефирното, видимото и невидимото. А разреденото, ефирното и невидимото са неразрушими.

Метафизичното тяло стои в основата на всички паранормални явления, тъй като, както ще видим по-нататък, то може в някои случаи да бъде възприето от нас и да повлияе на нашата чувствителност.

Това тяло е било наричано с най-различни имена: „астрално тяло" от окултистите, „перидух" от спиритистите, „тяло на желанията" от Тибетците, „ка" или „двойник" от египтяните, „етерно тяло" от някои гръцки философи, „духовно тяло" от Свети Павел, „ефирно тяло" от някои църковни Отци.

Множеството имена, с които е било назовавано, може да затрудни и обърка читателя. Още повече, че не само живите, но и напусналите земното си тяло не са единодушни по отношение на терминологията.



Съществуването на тези различни наименования все пак има своите основания, тъй като те позволяват по-добре да се определи духовното тяло, като всяко от тях набляга на някой от неговите аспекти, на някоя от енергиите, в които то се въплъщава.

Засега ние ще възприемем термина „метафизично тяло", тъй като представката „мета" много добре изразява явлението. „Мета" означава „със, заедно със, посредством, съобразно, вътре във, след".

А метафизичното тяло се ражда с физическото тяло и живее заедно с него.Физическото тяло съществува и живее посредством метафизичното тяло и съобразно неговите

закони.Метафизичното тяло е вътре във физическото тяло, което е нещо като негова черупка. То се

развива и става самостоятелно след земния живот.„Метафизично тяло" е най-общият термин. На земното ниво на въплъщаване е по-добре да се

говори за ефирно тяло. На нивото, където е светът на духовете или Хадес, ще говорим за духовно тяло. На по-високите и по-висши нива ще говорим за небесно тяло или тяло на славата.

Тези различни тела всъщност са различни стадии, а не отделни цялости. Също както физическото тяло преминава през детството, юношеството, зрялата възраст, метафизичното тяло бива ефирно, духовно и ако всичко върви добре - небесно.

Метафизичното тяло се нарича ефирно, когато трябва да се подчертае, че то е изградено от материя в най-пречистено, най-разредено състояние. Неговите атоми също като тези, които съставят физическото тяло, са живи и трептящи цялости.

Всяка форма е енергетичен сбор от атоми, съвкупност от subtilia primordia, както казва Лукреций.Метафизичното тяло се нарича флуидно, когато трябва да се напомни, че молекулите му са слабо

свързани помежду си и свободно се движат една спрямо друга. Следователно, флуидното тяло се доближава до течностите, но коренно се различава от газовете, чиито молекули са независими една от друга и се разпръскват свободно.

„Флуид" е от същото семантично семейство като „поток", „река", „течение", Fluss, flumen; и наистина, молекулите, които съставят флуидното тяло, не се разпръскват подобно на пара, а се носят в един поток, нещо като река на живота, буйно течаща в затворен кръг.

Метафизичното тяло се нарича етерно, защото тази изключително течна субстанция с почти нулева плътност изпълва цялото пространство, в което се движат звездите, и празнините между частиците на телата.

В наши дни етерът е само една хипотеза, но до неотдавна атомът също така се смяташе за неделим. В една енциклопедия от края на XIX век може да се прочете: „Атомите и атомизмът са само една хипотеза, та нима някой е виждал атом? Също така никой не е виждал етера. И атомът, и етерът не съществуват."

На това може да се отговори, че също както атомът, и етерът съществува поради логическа необходимост. Етерът съществува също както Уран е съществувал и преди Хершел.

Терминът „етер" се губи в звездната нощ на гръцките времена; поети и философи са му давали различни значения. За Орфей и Анаксагор това е първичният космически елемент, изначалният огън. За Питагор етерът е всеобщата душа, субстанция, от която се извличали отделните души. За Платон той е представлявал материя, по-лека и по-чиста от въздуха, разредената атмосфера на по-горните области.

За езотеричната традиция, която обединява всички тези учения, това е петият елемент, подобен на въздуха и огъня, но по-пречистен от тях. Посветените го знаят: също както звукът не е материя, а движение на материята, топлината и светлината се представят не като субстанции, а като резултат от трептящите движения на етера. Светлинните тела трептят също като звуковите, но много по-бързо, и трептенията на техните частици излъчват вълни, които пораждат усещане за светлина.

Метафизичното тяло се нарича астрално, защото придружава духа в онова пространство, което аз предложих да бъде наречено психосфера, подобно на биосферата и ноосферата на Тейлхард, и което окултистите наричат „астрално пространство".

Подобно на звезда, ефирното тяло, придобило своята самостоятелност, има своя собствена светлина и живее от своя светлина. Също както цветът на една звезда показва докъде е стигнало нейното развитие, цветът на аурата, която обгръща духа, изразява неговата същност.

Всички тези понятия могат да се открият в едно от посланията на Ролан: „Бих искал да ти опиша какво представлява едно същество след смъртта си, но уви - не мога, тъй като ти не си опознала живота на всичко, което живее на земята. За да се достигне до синтеза на едно астрално тяло, трябва да



се започне с песента на славея и да се завърши със сиянието на звездите. За да се определи едно астрално същество, трябва да се направи синтез от всички нервни системи, всички трептения, всички цветове."

Метафизичното тяло се нарича въздушно, защото то е необходимо както въздухът за растителния, животинския и човешкия живот. Също като въздуха то е еластично, поддаващо се на сгъстяване, изпълнено с течения, и неговите молекули са подвижни във висша стенен. Също като въздуха то не е просто тяло: има известно тегло (без обаче да е подвластно на земното притегляне) и при нормалните обстоятелства на земния живот е невидимо.

Метафизичното тяло се нарича светлинно, защото също като светлината е неунищожимо, тъй като не се поддава нито на разпадането, нито на разрушението, които нападат физическото тяло.

Също като светлината то е шеметно бързо: честотата на трептенията му е неимоверно висока и то може да се движи с бързината на мисълта и да преодолява всички препятствия: духът е сръчност, плам, мигновеност.

Също като светлината то е едновременно частици енергия и трептения, излъчвания на фотони и вълнообразни движения. „Субстанцията, от която са изградени нашите тела, е сияйна" - диктува един британски пратеник. - „Как телата ни биха могли да хвърлят сянка, след като нашата светлина струи във всички посоки? На дневна светлина ние сме невидими. Грубата и рязка слънчева светлина закрива светлината на духовете."

„Когато мъртвите се появят - пише Платон - ние ги разпознаваме по тялото им от светлина."Също като слънчевата светлина то съдържа скрити в себе си всички лъчи, всички сили, всички

цветове. Също като нея то е дейно и всеобщо; то поддържа и носи живота: естествения, вечния.

IIВСЕОБЩНОСТ НА ДВОЙНИКАМетафизичното тяло се нарича двойник, когато трябва да се подчертаят общите му свойства с

физическото тяло. Двойникът е също като подплатата, която се намира отвътре на дрехата: той се намира вътре в нас. Поради това, че излъчва оцветена аура, някои смятат, че се намира извън физическото тяло. А той излиза извън него само в два случая: при временното раздвояване (билокацията) и при окончателното раздвояване (смъртта).

Терминът „двойник" бе постепенно забравен в Западна Европа с разпространението на християнството и едва днес започваме да го преоткриваме. Днес разбираме, че в това гравитационно поле, живо, непобедимо и ефирно, е същността на личността, на чувствата, мислите, подсъзнанието, и че то всъщност е истинският деятел в свръхосезателните психически явления и във виденията.

По този повод си спомням една латинска история от „De Divinatione", която изглежда съвсем на място в книга, посветена на проявите на двойника, бил той въплътен или невъплътен. Впрочем, двата вида явления се редуват в нея по най-изненадващ начин.

Двама аркадийци пристигат в Мегара, град, разположен на Коринтския провлак. Цицерон не съобщава имената им. Още по онова време хората, на които се случвали подобни неща, предпочитали имената им да останат в тайна. За по-удобно ще ги наричам Примус и Секундус. Двамата приятели решават да пренощуват на различни места: Примус у свой познат, а Секундус в една страноприемница. След като се навечерял добре у домакина си, Примус си легнал и веднага заспал.

Към полунощ той видял в съня си своя спътник, който му викал ужасен: „Ела бързо, колкото се може по-бързо, съдържателят е решил да ме убие. Побързай, убийците са пред вратата ми! Те всеки момент ще нахлуят в стаята ми. Ставай! Ела ми на помощ!" Примус бил потресен от това съновидение. Той бил готов да се втурне на помощ на приятеля си, но после разсъдил: „Но не, всичко това е невъзможно и абсурдно. Какво ще кажат хората, ако нахлуя посред нощ в страноприемницата? Това е само един кошмар."

Надвит от умората, той си легнал и отново заспал.След известно време Секундус отново му се явил. Лицето му било изкривено, неузнаваемо,

обляно в кръв.„Нещастнико! Нещастнико! Ти не дойде, макар че те умолявах. Сега е вече късно. Всичко

свърши. Те ме убиха. Остава ти само да отмъстиш за мен. На изгрев слънце ще срещнеш при градската порта една волска кола. Спри я! Нареди да я разтоварят. Ще намериш тялото ми скрито под купчината тор. Погреби го както подобава и изправи пред съда убийците ми!"



Този път Примус не се поколебал. Той скочил и се втурнал към портата на Мегара. Там видял волската кола. Заговорил коларя, който се смутил и избягал. Тогава той събрал минувачите. Разтоварили колата и на дъното й наистина намерили тялото на Секундус. Съдържателят бил предаден на правосъдието.

Този сън в два епизода е особено интересен: в първата част пред Примус се явява двойник на жив човек. Двойникът на Секундус, който предчувства опасността, не успява да събуди физическия Секундус от тежкия му сън. Затова той се втурва към приятеля му, за да се натъкне на неговия скептицизъм и на голямата му умора.

В това трагично събитие двамата мъже стават жертва на своята унищожителна, парализираща умора. Да не забравяме, че в древността пътуванията са били истински изпитания.

Във втората част се явява двойникът на мъртвец, който иска да бъде погребан както подобава, подобно на всеки католик, който би искал да му се отслужи заупокойна меса, и настоятелно изисква убийците му да бъдат наказани.

Ако в Европа съществуването на двойниците дълго време е било пренебрегвано, не така е било в Черна Африка, където това понятие винаги е било признавано и никога не е омаловажавано. За племето бамбара, принадлежащо към народите мандинго, което живее в Сенегал и в Мали по поречието на Салум, у хората и животните има две начала: дух или дъх, носител на живота - „Ни" - и двойникът, близнак на живото същество, което те наричат „Диа". Удивителна среща на думи: „Диа" напомня съвсем естествено „дуализъм", двойнственост. „Диа" може понякога да се отдели от тялото по време на земния живот, но винаги го напуска при смъртта. За пореден път откриваме класическата схема, макар и изразена с други думи: дух, метафизично тяло, физическо тяло.

Колкото до растенията, бамбара уточняват, че те притежават само „Диа", което съответства на всеобщата традиция.

За да получим информация за Екваториална Африка, се обърнах към един конгоански учен-спиритуалист - господин Флорантен М‘Бутани. Както можем да съдим по трите писма, които той ми изпрати, нашите схващания са учудващо близки.

Бразавил, 28 юни 1972 г.„Току-що прочетох вашата книга „Свидетели на невидимото", която е изключително ценна за

мен, тъй като от 1942 година насам се занимавам с проблема за тайнството на смъртта и на живота след смъртта. Говорил съм със старейшините на моя народ и с други мъдреци в Африка, за да изуча всички натрупани знания за това, което нашите прадеди бантусите са ни завещали. Вашата книга ми разкрива това, което вече зная и приемам за реално, въпреки заблудите, към които ни водят традиционните християнски религии. Вашата книга съживява за мен духовните богатства и познанията за отвъдното, които бяха унищожени у нас от бруталността на почти всички западноевропейски евангелизатори. Защото ние, бантусите, и днес твърдо вярваме в продължаването на човешкия живот след смъртта на тялото. Красноречивите и автентични свидетелства на вашата книга потвърждават онова, което нашите бантуски прадеди са разбирали и проповядвали от хилядолетия. Освен вас Емануел Сведенборг разказва най-много подробности за бъдещия живот и потвърждава реалността на човешкото безсмъртие - живата душа. Вашата увлекателна и оспорвана книга ще пробуди жив интерес в африканските среди и особено в Конго. Тя ще бъде приета много добре, а всички, на които я представих, проявиха искрен интерес към нея."

Бразавил, 11 октомври 1978 г.„По повод на вашия въпрос: какво учи бантуската философия за строежа на човека:1. Естественото тяло - материалното изражение.2. Душата - съзнателното и индивидуално изражение, което се счита за истинската човешка

същност и което остава скрито по време на земния живот.3. Духът - дейното начало, вдъхновителят.На езика лари тялото се нарича „ Ниту ", душата - „ Лун-дзи", духът - „Мпеве".На езика лишала: „Нзото", „Молимо", „Елиму". На езика суахили: „Мвили", „Рохо", „Мзиму".Тези три човешки същности се развиват паралелно по време на земния живот, който се разглежда

като период за обучение. Само материалното тяло е подвластно на смъртта; то се полага в гроба, където завършва неговото разграждане, докато душата, съединена с духа, се връща при прадедите в го-лемия град, който на моя език лари се нарича М'Бандза Иа Не-не. Тя ще продължи да живее в света на



духовете всред своите приятели и роднини. Понякога прадедите не искат да приемат сред тях онзи, който току-що е напуснал земята. Тогава те го връщат в материалното му тяло, преди то да бъде погре-бано, и „мъртвецът" се пробужда в леглото си. Бантуският езотеризъм съдържа множество разкази за подобни случки. По време на моите търпеливи проучвания аз лично съм присъствал на подобни пробуждания и съм имал възможността да разпитам хората, които са ги преживели. Винаги съм се впечатлявал от приликите в разказите на тези „възкръснали".

Бразавил, 20 ноември 1978 г.„Бантуските езици не са само три. За да получите реална представа за това как стоят нещата, ще

ви кажа, че в Народна република Конго съществуват около 52 езика. Трите езика, които избрах, са най-говорените в Конго и Заир, където съм прекарал цялата си младост: лари и лингала в Конго, лингала и суахили в Заир. Нашата теология в основата си е монотеистка. Всички бантуси без изключение вярват в единствения и върховен Бог, създател и владетел на Вселената. На моя език лари той се нарича „Нзамби а мпунгу".

Под този единствен Бог се намират духовете, които западноевропейците за съжаление погрешно са сметнали за богове. Духовете не са богове, а цялости, на които върховният Бог е поверил управлението на някои области. Един дух не може да направи нищо без разрешение на великия Бог. Лично аз мисля, че в Южна Африка, където се говори суахили, теологията не се различава почти никак от банту ските вярвания. Тъй като в тази област е разпространена главно мюсюлманската религия, твърде вероятно е теологията там да продължи да бъде монотеистка. Аз съм правил проучвания в много области, като например Уганда, Танзания, Занзибар, Мадагаскар, и установих, че монотеизмът е преобладаващ."

Така за пореден път се потвърждава съществуването на едно първично откровение, свидетелстващо за наличието на обща духовна основа на цялата планета.

Кредото на тази естествена и всеобща религия се изгражда по следния начин:- единственият Бог;- нематериални, но субстанциални цялости, наричани според различните цивилизации „духове"

или „ангели";- човешкото същество, състоящо се от три части: дух, ефирно тяло, физическо тяло;- незабавно възкресение в света на духовете.Неизбежно е един ден вследствие на разумната и логическа необходимост да се установи единна

религия, също както бе установена единна мярна система.На другия край на света, в Норвегия, двойникът се нарича Vardoger, а в Централна Европа -

Doppelganger. В съвременния немски език тази дума просто е синоним на „двойник", но в традицията и в германския окултизъм става въпрос именно за астралното тяло, което, временно отделено от физическия организъм, внезапно става видимо. Трябва да се отбележи, че горните термини означават двойници на живи хора. „Doppelganger" периодически се появява в немската литература: след Хофман през 1822 г, той вдъхновява Франц Верфел през 1920 г. Верфел нарича своята драма „Der Spiegelmensch" - човекът-отражение, човекът-огледало. Темата за огледалата, често срещана във фантастичните разкази, има немалко общи точки с нашата тема: влизането в огледалото се равнява на раздвояване.

Любопитно е, че терминът „двойник" се явява редовно в посланията на Ролан, които обхващат много години, и поточно от 1946 до 1969 г. Тази тема е изключително важна за него и той няколкократно се връща към нея. Аз събрах тези фрагменти в едно-единствено послание, което обобщава неговото учение за двойника, и от събраните класове свих ето този сноп:

„Твоят двойник е онова непредсказуемо нещо около теб, обагрено, но невидимо. Ето защо аз непрестанно ти повтарям да продължаваш да се усъвършенстваш, защото той е онова, което ще те надживее. Един диамант трябва да бъде кристално чист, за да блести с чиста светлина."

„Винаги си казвай: „Аз съм двама".„Обичай повече това второ същество, което е твоето бъдеще и цялата вечност."„Вашето тяло е заобиколено от фосфоресценции; ако доловите някой лъч, който да ги разкрие

пред очите ви, ще можете да оцените психическата си мощ."„Вашият двойник е фосфоресцентен, когато душата ви достигне определена вътрешна

температура. Също като топлината и тя има своите градуси. За да може да излъчва, тя трябва да достигне високо напрежение. Тогава тя става проводник на флуиди и вече може да носи светлината във все още непросветените мозъци."



„Ти трябва да обграждаш твоето невидимо „аз" с постоянно внимание. Обогатявай всеки ден тази тайнствена личност, която ще придобие форма едва в смъртния ти час".

„Животът след смъртта е заложен в съществата още при раждането им. Това е двойникът, който живее в тялото и се развива свободно след смъртта. Вашият дух трябва да свикне да живее в пред-вечността, за да може в деня на смъртта да встъпи във вечността."

„Това движение на земния и на небесния живот в теб е най-мъчителното изпитание, което Бог налага на своето паство, но то ще ти донесе векове блаженство."

„Ти трябва постоянно да се стремиш да пречистиш своя двойник, т. е. онази част от теб, която общува с по-висшите нива. Ти не се грижиш достатъчно за тази втора личност, която е свързана с теб така неотделимо, както и сянката ти. Да живееш за Бога, това значи да го имаш в своя двойник, без нито миг прекъсване."

„Ако животът на вашия двойник беше наистина жив във вас, вие щяхте да откривате повече радост в общуването с него, отколкото с другите хора."

„Твоят двойник е в мен. И именно това цялостно единение те кара да страдаш толкова, тъй като живеейки с моя живот, ти изпитваш всичко, което изпитвам и аз, а не бива да се смята, че моят престой тук е лишен от терзания."

„Единствен духът ще бъде властник в последния ни час."„Само свързаното с душата ще оцелее след смъртта. Именно това второ тяло, това ефирно тяло, е

безсмъртно."Това безсмъртие не е автоматичен резултат от нашата надежда, не е достатъчно да го желаем, за

да го получим, то зависи от чистотата на настоящия ни живот. Трябва да се внимава както за мисловните, така и за материалните ни постижения. Нека не смесваме живота след смъртта с безсмър-тието.

„Нашите помисли и дела - продължава Ролан - са от изключително значение за изграждането на нашия двойник. Ако са лоши, те го обливат в кръв, покриват го с рани."

Четейки тези редове, които описват един обезобразен, наранен двойник, агонизиращ под ударите, които му нанася зложелателният и егоистичен човек, не можем да не си спомним за „Портрет на Дориан Грей". Тази необичайно задълбочена творба ни представя драматичното осъществяване на едно пожелание: Дориан и тъмните сили се договарят, че неговите безчинства и престъпления няма да оставят никаква следа върху лицето му, което ще запази непроменени своята красота, чистота и младост, но ще се изписват върху портрета му. Само портретът ще носи белезите на старостта, докато Дориан винаги ще бъде на двадесет и пет години.

Постепенно портретът се покрива с клеймата на злобата, моралното и физическото падение. Той става толкова отблъскващ, че Дориан го крие от всички. Този отвратителен портрет представлява неговата същност, истинското му лице. Накрая Дориан се изпълва с омраза към това непоносимо подобие, този кошмарен призрак: решен да свърши с него, той го разпаря с нож. Ответният удар следва мигновено: той се строполява на земята, смъртно ранен. Привлечени от вика му, прислужниците дотичват и виждат, че под портрета, станал отново красив, чист и млад, лежи мъж във фрак със забит в сърцето нож. „Кой е този грохнал човек с деформирани, изкривени, сковани от проказа лице и ръце?" - се питат прислужниците, които най-накрая го познават по пръстените на ръцете му.

Портретът, върху който се изписват злодеянията на мисълта, словото и делото - това е двойникът , който е нашето истинско аз. Единствено от нас зависи дали той ще бъде красив или обезобразен. Ударът с ножа - това е часът на смъртта, часът на истината: всяка измама вече е невъзможна.

Ако на земята една жестока и долна душа може да се крие под ангелско лице, това вече не е така в света на духовете, където всеки изглежда такъв, какъвто е в действителност, превръща се в онова, което желае, говори, върши. В света на духовете Дориан е чудовище. След дълго пречистване в непрозрачните сфери той ще може отново да стане красив, чист и млад, какъвто първоначално е изглеждал на портрета си, оставащ като архетипа, към който той ще се стреми.

В историята на Оскар Уайлд има още нещо, което трябва да се отбележи като важно: всяка агресия над екстериоризирания двойник се отразява върху физическото тяло. Така удар с камшик, нанесен на призрака на жив човек, ще причини страдание на живия и ще остави следа в плътта му. Ако това е удар с нож, възможно е той дори да умре от това.

Ето един исторически пример за тази жизнено важна взаимозависимост между двете тела. Една нощ императрица Елисавета, дъщерята на Петър Велики, била събудена от ужасените си



прислужнички, които й съобщили следната фантастична новина: на нейния трон бил седнал призрак, чиито черти били съвсем същите като нейните. Елисавета станала, отишла до тронната зала и установила, че прислужничките й не са я излъгали; тя дълго разглеждала това свое копие, което сякаш не искало да се разсее, после повикала стражите и наредила на войниците да разстрелят двойника й. Елисавета умряла скоро след това.

IIIЧАСТИЦИ И ТРЕПТЕНИЯОтдавна отмина времето, когато Ернст Хекел, професор от Йенския университет, бе заявил:

„Науката разреши всички проблеми на Вселената!", докато у нас Марселен Бертело твърдеше: „Физиката може да се разглежда като завършена."

Науката, която отдалечава от Бога, бе засенчена от науката, която ни води към него. Днешните учени са по-малко догматични, по-малко самонадеяни и много по-възприемчиви към новото от своите предшественици. Така изглежда, че позовавайки се на собствения си опит, професор Лермит и антропологът Пиер Бюкаро признават съществуването на астралното тяло.

Термините ..pattern" (схема, тип, прототип) и „gestalt" (форма, фигура), които негласно съдържат това понятие, са редовно използвани в психологията.

„Pattern", „gestalt", Платон би казал „архетип", а и някои съвременни мислители без колебание използват този термин, като например Артур Костлер в „The Ghost in the Machine" (и наистина, човекът е един „ghost", в двойния му смисъл на дух и на призрак, затворен в един органичен механизъм). Артур Костлер пише, че всичко се развива така, „сякаш някакви абстрактни архетипи направляват прогреса на природата". Също Л. Гено и А. Тетри в „Биологичната еволюция" признават, че природата по всяка вероятност се ръководи от архетипи.

Енергийното полеКогато говорим за архетипи, се доближаваме до схващането за метафизичното тяло. Същото

става, когато се говори за енергийни полета, както прави например д-р Александер Лоуен в своето произведение „Нервната депресия и тялото". След като обяснява, че човешкото тяло е обгърнато от енергийно поле в радиус от 60 до 90 см около него, той добавя, че човекът не е единственият организъм, който има такова поле, и че всички живи същества имат подобно излъчване: „Енергийното поле на едно дърво е добре видимо; мисля, че това определя анимистките вярвания, според които дървото е надарено с „душа" или „дух"... Примитивната мисъл в крайна сметка е логична: ако благородната осанка и гордо изправената глава са дар от великия дух, то същият този дух дарява на дървото правия му дънер, стройната, разлистена корона."

И водачът на новата школа американски практици не успява да се сдържи и добавя: „От общуването си с естествените явления можем много лесно да станем мистици."

Биоплазменото тялоДали съпрузите Кирлиян са станали мистици под влияние на прекрасните снимки на ефирни тела

- растителни, животински и човешки - които са направили с помощта на високочестотен електрически ток? Това не е известно. Известно е само, че те са нарекли своето откритие биоплазмено тяло, енергийно тяло. Последният термин е особено удачен, защото самата енергия се състои от трептящи полета.

Съветските учени, изследвали работите на Кирлиян, са стигнали до следното заключение: „ Това енергийно тяло не е просто съставено от частици, то не е хаотична система. Това е вътрешно единен организъм. Той действа като единно цяло; и като такова енергийното тяло създава свое собствено електромагнитно поле и стои в основата на биологичните полета."

Това е една чудесна характеристика на метафизичното тяло, която съм готов да приема изцяло.И все пак съпрузите Кирлиян са фотографирали не духовното, а етерното тяло. Духовното тяло

се описва от пратениците на отвъдното с термини от микрофизиката: „Ние изпращаме към вас - казва Пиер Моние - лъчи, излизащи от сияйното ядро, около което блестят и гравитират флуидните атоми, от които са изградени телата ни."

НеутринотоМикрофизиката предлага прекрасен подход към въпросите, които ни занимават. Почти всички

трудности, описани от класическата макрофизика, са намерили своите решения в микрофизиката. Тя позволява да се разбере фактът, че метафизичното тяло е едновременно ефирно и субстанциално, не-видимо и осезаемо; тя обяснява как трите човешки тела - физическото, етерното и духовното - могат



да се намират на едно и също място, да се разделят едно от друго, да преминават през препятствията, да действат и да се появяват в отдалечени точки на пространството и отново да се събират заедно невредими. Така достигаме до следния въпрос: дали атомите, които изграждат етерното тяло, всъщност не са неутрино, тези физични частици, които не притежават маса на покой, така че могат да преминават през всички прегради? Тези тайнствени частици, които бяха предсказани от Волфганг Паули през 1930 година и регистрирани от Райнс и Корван през 1956 година в атомната електростанция в Савана?

Дали неутриното не е именно онзи духовен атом, с чиято помощ биха могли да се обяснят явленията на разума и на живота след смъртта? В правото си сме да издигнем една подобна хипотеза, след като още един от сътрудниците на Айнщайн, проф. Банеш Хофтман, се е запитал дали тази елек-трически неутрална частица с нулева маса, движеща се със скоростта на светлината, не притежаваща нито магнитно поле, нито физически свойства, не е носителят на психическите явления.

Магнитното тялоВ посланията на Ролан метафизичното тяло обикновено бива наричано двойник. Само в едно от

посланията се появява нов израз: този за магнитно тяло. „Някои прелетни птици следват сезоните, същото важи и за вашето магнитно тяло. Когато достигнете до едно определено ниво на развитие, вие се насочвате към благоприятни за вас области."

Ако размислим добре, ще видим, че този термин „магнитно тяло" е един от най-добрите, които могат да бъдат формулирани. Той е за предпочитане пред „етерно" или „астрално" тяло, тъй като ние носим това тяло в нас, и за да се прояви, то не чака космическите време и пространство. „Магнитното тяло" е за предпочитане пред „въздушно тяло", тъй като въздухът няма форма. Терминът е по-добър и от „духовно тяло", тъй като последното се ограничава само в човешкия и ангелския род. Той е особено за предпочитане пред „флуидно тяло", тъй като флуидите нямат друга форма освен тази на съда, в който се съдържат.

За разлика от всички по-горни наименования, „магнитно" предполага идея за организираност, за структура, която се разполага както на нашето ниво, така и на духовните нива, „магнитно" препраща към естествени явления, в които всеки може да се увери от собствен опит.

Ако хвърлим шепа железни стърготини върху лист картон, те ще нападат в безпорядък. Но ако под листа поставим магнит, всичко се подрежда, очертават се силовите линии, изписват се симетрични форми - появява се така добре назованият дух. Ефирното тяло - това е магнитът, magnet, както се казва той на немски и английски. Физическото тяло - това са железните стърготини. Ако отдръпнем магнита, всичко се разбърква и остава само пръснат метален прах.

Ролан не се поколебава дори да оприличи света, в който пребивава, на обширно магнитно поле:„Дори и най-миниатюрната частичка от молекула или прашец от атом са свързани и зависими от

психичното притегляне, което се съдържа в отвъдното. Всеки предмет може да бъде отклонен от пътя си от магнитното поле на по-висшето ниво!"

Ето ни отново в непрекъснатото енергийно поле, наречено биоплазма.Тялото на трептениятаОбщоизвестен факт е, че щом се заговори за разума, се прави незабавно разграничение между

естественото и свръхестественото, физическото и метафизичното, обективното и субективното. Първите членове на всяка от тези двойки се групират от последователите на Жак Моно в категорията на реалните явления, а вторите - в тази на въображаемите. Но физиката става от ден на ден все по-метафизична; след като установи, че невидимото е също толкова реално, колкото и видимото, тя вече лесно приема, че субективното може да бъде също толкова реално, колкото и обективното. При това положение духовното вече не е онова, което е неразбираемо, извън природата, чуждо на природните закони.

Светът е един: безкрайно малкото е също като безкрайно голямото, долу е също като горе, видимото е като невидимото.

Светът е един, но съществуват множество стойности на трептенията, Космосът е безкрайна гама, от която ние долавяме само няколко октави.

Джеймс Артър Финдли пише без колебание в „На прага на етерния свят": „Духът е най-висшето състояние на трептения, което познаваме... Духът е част от вселената, също като физическата материя... Духът, който оценява материята и може да й повлияе, е силата или движението, ръководещо цялата вселена... Духът е субстанция, която трепти отвъд ултравиолетовия диапазон."



Можем да допълним така изказването на Финдли: съществува състояние на трептения, още по-висше от това на духовното, и това е божественото. Божественото е в непосредствен допир с духовното. Духовното е в непосредствен допир с природното. Видимото е резултат и проекция на невидимите причини. Видимото е времево и временно, невидимото е вечно.

Цялата вселена се състои от трептения, следователно всичко е пропорционално и всичко е свързано. Всичко е трептение: цветовете, звуците, мисълта и даже материята, както сочат най-новите физични изследвания...

Всичко е трептение на трите нива на осезаемия свят: електронно, атомно и молекулно. В началото бе светлината, едновременно частици и трептения. В началото бе словото: чисто трептене. Словото е онова, което трепти с най-висока честота.

Най-бавните трептения характеризират неорганичните тела. Материята е нищо без идеята: тя е сплотяваща сила, групираща молекулите. Eidos, idea не е някаква абстракция на нашето мислене, а същество, най-истинското същество, това, което е само по себе си, същността на индивидуалните реалности.

Както във видимия, така и в невидимия свят, всяка материя е творение на духа. Във видимия свят говорим за предмети. В невидимия свят - за проекции, за нереални реалности.

Най-общо хората наричат „реалност" тясната гама от трептения, която техните сетива могат да доловят. Астралният свят, който се характеризира с изключително бързи трептения, за тях е невидим и от това те заключават, че той не съществува. Духовното, също като Словото, трепти с най-високите честоти. И Паки диктува от скрития свят: „Ние вече сме само трептения".

Ако доразвием мисълта на младата пратеничка, можем да кажем: Понеже сме свръхбързи трептения, ние сме неразрушими и безсмъртни. Понеже сме трептения, ние можем незабавно да се озовем във всяко едно място от вашия или нашия свят. Високата честота на нашите трептения ни прави невидими. Тази висока честота, която надвишава тази и на най-активните субстанции, ни позволява да преминаваме през непрозрачните тела и препятствията на материята. Ние можем да преминем през стена със същата лекота, с която лъчът преминава през стъклото, и също като възкръсналия Христос да влезем в помещение, всичките врати на което са затворени. В изключителни случаи можем да станем видими и осезаеми.

Трептенията и субстанцията са свързани, тъй като трябва да съществува нещо, което да трепти. Същото се наблюдава при светлината, която е едновременно състояние на частиците и състояние на трептене.

Непреодолимо, всеобщо изкачване от тежкото към лекото, от плътното към разреденото, от осезаемото към неосезаемото, от видимото към невидимото, от непрозрачното към прозрачното.

Колкото повече се изкачваме към духа, толкова по-бързи са трептенията: духът е ускорение.Колкото повече се изкачваме към духа, толкова повече се освобождаваме от оковите си: духът е

свобода; толкова повече се освобождаваме от ентропията: духът е неразрушимост.Колкото повече се изкачваме към духа, толкова по-пречистена е субстанцията, толкова по-близка

става нейната същност до светлината: духът е лъчение.Четирите елемента от античната традицияЕдна друга млада пратеничка, онази, която говори в „Ноемврийската нощ"2, ми предлага

следната схема, която трябва да се чете отдолу нагоре:4. ОГЪН: Тялото на славата или на безсмъртието. То притежава свойствата на огъня: топлината

и светлината - любовта и познанието. То понякога се проявява на Земята в случаите на екстаз, преображение, видимо възнесение, а се проявява винаги в по-висшите светове, наречени небеса или рай. Само човекът има тяло на славата: известно е, че овладяването на огъня е критерий за появата на човечеството. Това тяло е светлина и то се връща към светлината. Неговият разцвет се нарича „небесно тяло".

3. ВЪЗДУХ: Духовното тяло или тялото на живота след смъртта. То притежава свойствата на въздуха: прозрачност, лекота, невидимост. Животът след смъртта не е безсмъртие, ако човекът-дух не е успял да осъществи развитието си, той се самоосъжда на унищожение. Духовното тяло е тялото на астралното или още света на духовете, или Хадес. Както сочи името му, то е проява на духа.

2. ВОДА: Етерното тяло или тялото на свръхестествения живот. Свръхестествен означава онова, което се намира непосредствено над природата, в тясна връзка и продължителност спрямо нея. 2 Става дума за Симона (Вж. „Нощта се превръща в светлина; какво Да кажем на хората, загубили скъпо същество? 1992.) (Бел. ред.)



Етерното ниво се намира на ръба на физическото ниво. Това е областта на идейното, на идеопластията: на него разумът изявява своите форми с най-голяма лекота. Етерното тяло притежава чертите на водата: прозрачност, флуидност. Също като водата то се изпарява и се разпръсква. Също както водата е в тясна връзка със Земята, второто ниво е в тясна връзка с първото. Такова тяло притежава човекът, животните и растенията.

1. ЗЕМЯ: Физическото тяло или тялото на естествения живот. То има чертите на Земята: тежест и непрозрачност, но в никакъв случай не бива да бъде отминавано с презрение. То е основата на сградата. То е прах и отново се превръща в прах, след като направи възможно развитието на ефирните тела. Тези тела са преплетени едно в друго така както нервната, кръвоносната и вегетативната нервна системи са преплетени във физическото тяло. Първите две ефирни тела - вода и въздух - са вече съществуващи и актуализирани. Третото - огънят - е потенциално и условно.

IVВЕЛИКОЛЕПИЯТА НА АУРАТАСъщо както Земята, човешкото тяло, подобно на животинските и растителни тела, се намира в

променливо магнитно поле. Това магнитно поле на човека и на останалите живи същества е било наречено аура.

Думата аура показва връзката си с aor, aor, ahoura, които на различни източни езици означават светлина. На латински и гръцки аура означава бриз, лек вятър. Аурите са били полубожества с ефирна и въздушна същност, подобни на силфидите от легендите.

Латинската еволюция на думата аура е интересна и съответства добре на реалността: първо значение - лек ветрец, повей; второ значение - въздух, небе; трето значение - душа, живот; четвърто значение - блясък, отблясък. Вергилий пише: Vitales auras carpere: да събираш живителния дъх, т. е. да дишаш, да живееш... и auri per ramos aura refulsit: „блясъкът на златото грееше всред клонките."

Така ние открихме в източните езици идеята за светлина, а в европейските - идеите за невидимост, ефирност, жизненост.

Aura, станала в старофренския ore, запазва само значението на повей, лек ветрец, докато при алхимиците тя продължава своето тайно съществуване с истинското си значение на ефирно излъчване. Тя се завръща официално във френския език едва през 1973 г. През 1846 г. твърде сериозният и твърде категоричен речник „Литре" й дава следното чисто медицинско определение:

„Усещане за нещо като пара, която като че ли излиза от тялото и крайниците преди началото на епилептичен или хистеричен пристъп."

Това магнитно поле обкръжава всяко живо същество: растения, животни, въплътени и напуснали телата си хора. То съществува дори около някои минерали, скъпоценни камъни, магнити, метали, кристали. В това няма нищо учудващо, след като кристалите например притежават някои свойства на живата материя като размножаването. Инертните минерали като скалите и камъните изглежда нямат аура. Затова пък свещените предмети - Библията и други свещени писания, християнски или не, статуите, кръстовете, истинските реликви излъчват аура, долавяна от мистиците.

Ан-Катрин Емерих виждала реликвите на светците, обкръжени от ореол. В тази светлина тя виждала цялата съдба на блажения, целия му живот на Земята и на небето.

„Трудно ми е да изразя с думи - казва тя - онова, което реликвите на светците ме карат да изпитвам. От тях струи по-силна или по-слаба светлина, която се насочва към мен така, както пламъкът следва посоката на въздушното течение. Този лъч ме привлича с неудържима сила; аз трябва да се доближа до тези реликви със сърцето си... Водена от този тайнствен лъч и така въведена в светлината, аз виждам тялото, духа, целия страдалчески и победоносен живот на светеца, с който те са свързани."

Още преди да са извадени реликвите от мощехранителниците, тя е можела да уточни естеството и формата им, и да съобщи подробности за светците, на които те са принадлежали. Това днес се нарича психометрия и забележителното е, че тази психометрия е могла да се осъществи без пряк кон-такт с предмета.

Магнитното поле на аурата е съставено от множество силови линии, То нараства и намалява, излъчва и приема вълни.

Като всичко съществуващо и аурата е трептене. Като всичко и тя е подчинена на пространството. С други думи, тя има субстанция, обем, форма, цвят. Субстанцията й е от светлинно естество, т. е. съставена от трептящи частици. Нейният обем е твърде променлив. Едно обикновено същество, нито



добро, нито лошо, излъчва аура от около десетина сантиметра. Едно добро, духовно, положително същество, лъчезарно в буквалния смисъл на думата, утроява този обем.

Според обстоятелствата и изпитваните чувства аурата се стеснява или разширява. При болест, страх или емоционален шок тя се свива около тялото, сякаш за да го предпази, а в благоприятни условия се разгръща хармонично. Загубата на самообладание предизвиква в нея смущения, подобни на силно морско вълнение, а мислите за покой пораждат хармонични вълни.

Аурата се променя в зависимост от различните индивиди и от физическото и душевното състояние на дадения индивид. Аурата на скъперника е изключително тясна, нейните очертания са резки, цветовете й са контрастни. Обикновено аурата на нещастните хора е сгъстена и мрачна.

Вторичните аури, наречени просто излъчвания, се разполагат около определена част от тялото според това какво значение й придава човекът. Така от пръстите на лечителите струят лъчи, ръцете на енергичните хора и главите на мислителите са обкръжени от силни лъчения. Също така хората, които постоянно се молят, имат около слепоочията си бляскава и широко аура, нещо, което още средновековните художници са предусетили и са нарисували нимб над всеки от героите на светото писание.

Излъчванията около гърдите са-много силни, когато се касае за любов; тогава всяко сърце сияе, също като светото сърце.

ТЕОРЕМА ПЪРВА: Силата на мисълта или на чувството определя обема на ауратаКолкото до нейната форма, тя е яйцевидна. Известно е, че яйцето представлява всеобща схема на

живота. Също както земното магнитно поле, този яйцевиден овал е поляризиран. Той има зенит и надир, положителен полюс - главата, и отрицателен полюс - краката; между тези полюси се движи жизненият поток. Аурата удвоява магнитната полярност на физическото тяло, която е основен фактор за нашето равновесие и благоденствие.

Като всички неща в природата тя трепти, през нея преминават светлинни потоци, тя се намира в постоянно движение, подчинена на закона, според който всичко живо не само излъчва, но и вихрено се движи.

Аурата е била сравнявана с човешка мъглявина. Това сравнение е твърде точно при условие, че разглеждаме не неправилната, разсеяна мъглявина, състояща се от дълги лъчи и аморфни облаци, а мъглявината без крайници, наречена планетна, със стегната, елипсовидна форма.

Тази яйцеподобна аура се открива най-неочаквано в средновековната скулптура във вид на елипсовидни или бадемовидни орнаменти, изобразяващи ореоли около главата или тялото на Христос. Така на портала на катедралата в Шартр и на църквата „Сен-Сернен" в Тулуза е представен Христос в центъра на мистичния овал.

Но не всички неща, съществуващи в пространството, могат да бъдат възприети от човешкото око. Аурата е невидима също като трептенията, излъчвани от цветята, които наричаме парфюм.

Същевременно тя е постоянно доловима за очите на духовете, които по този начин виждат нашия образ като точно отражение на личността ни и обезсмислят всяко лицемерие. Тя се долавя също така от ясновидците, екстрасенсите, медиумите, светците, посветените от древните народи и, колкото и да е обидно за човешката гордост, от животните. Многобройни спонтанни опитности в действителност доказват, че нашите уж по-малки братя имат осезания, по-богати от нашите.

Като всичко принадлежащо на природата, аурата е подчинена на продължителността на времето, а следователно и на развитието. Тя се появява още около зародиша, а при раждането нейният цвят добива пълния си блясък.

Тя се изменя в зависимост от по-бързото или по-бавното развитие на индивида и така се подновява няколко пъти по време на живота му.

Тя съхранява бъдещето, има достъп до неговите тайнства и може да играе постоянно ролята на закрилник и хранител. Огромното мнозинство от хората са загубили по време на цивилизоването си благотворните функции на тази сигнална система. Но екстрасенсите приличат на животните по това, че все още притежават този психически радар, който ги предупреждава за все още неизявени събития и опасности.

Най-общо аурата бива мътна или блестяща, тясна или широка, трептяща или спокойна, нездрава или здрава, опетнена или чиста, многоцветна или едноцветна, антипатична или симпатична.



Симпатичната аура се нарича чар. Известно е, че чарът няма нищо общо с красотата: грозни, болни, безобразни, стари хора могат да имат много чар - carmen - който в първообраза си е имал магическо съдържание.

Аурата като отражение на психическата личност е една от причините за необяснимите чувства на привличане или отвращение към някого. Ако човекът А е заедно с човека В, чиито трептения са много по-бързи от неговите, той ще изпитва в негово присъствие или неприязън, или възхищение, според това дали тези трептения са събудили в дълбините на душата му низки или възвишени чувства.

Аурите си взаимодействат: хората с единство на мислите развиват обща аура. Ако мислите им са възвишени, извисени, слънчеви, то присъединяването към тяхната група би било предимство, тя би зареждала с енергия всеки.

За съжаление присъствието на един злонамерен или депресивен човек е достатъчно, за да наруши тази хармония.

Така необяснимите състояния на обезкуражаване или умора от живота могат да се дължат именно на това, че сме били в контакт с една или повече от тези негативни личности. Същевременно зоната на тяхното влияние не се простира много надалеч, тъй като тяхната аура е свита, сякаш затво-рена в себе си. Обратно, благотворните личности имат обширна, топла, блестяща аура: те в буквалния смисъл на думата са лъчезарни.

Ако сте принудени да живеете с негативни личности: вечно намусен семеен партньор, злословещи и песимистично настроени роднини или колеги, добре ще бъде да излъчвате към тях трептения, заредени с положителна енергия (обичайте неприятеля си), които ще разпръснат мрачните им в буквалния смисъл мисли.

Възрастните, болни или умствено непълноценни хора могат да изсмукват енергията на здравите така, както гъбата попива вода. За да се избегне тази опасност, е достатъчно да фиксирате мислите си върху вашия личен магнетизъм. Ще го задържите в тялото си, като затворите кръга, т. е. като допирате ръце и кръстосвате крака винаги, когато сте в присъствие на подобни хора.

Наистина, това е една твърде егоистична реакция, но човек е задължен към самия себе си. От друга страна, винаги е възможен обратният случай - да се предаде жизненост на изтощени хора, като ги държим за ръка. В това няма никакъв риск, ако се извършва съзнателно, от любов, и ако след това се заредим отново с енергия, като например почерпим жизненост от нашите братя - дърветата. Боровете и елите са превъзходни акумулатори на жизнена сила.

Цветът е най-характерният елемент на аурата, с по-голямо значение от субстанцията, обема и формата й. Същевременно именно със значението на цветовете й сме най-добре запознати.

В това жизнено поле присъстват всички оттенъци с различна наситеност, но преобладаващите се определят от постоянните мисли и чувства.

Тези мисли и чувства оцветяват аурата трайно, но тя може да изпитва влиянието на някои преходни емоции. Ако например някоя благоразположена и миролюбива личност, обкръжена от светлозелено лъчение, изведнъж се разгневи от зложелателствата и агресивността на някой друг, зеленото ще се замени от тъмночервено дотогава, докато тя не се успокои.

Ако излъжете, жълтозелени лъчи ще преминат през върха на аурата или сиянието. Ако имате лоши помисли, вашето сияние ще придобие кафяв цвят; а ако страдате от главоболие, то ще посивее. И наистина, чисто физически обстоятелства, като моментни неразположения, болест или умора, могат да се намесят и временно да изменят цветовете.

Телесното и умственото се преплитат постоянно в тази тъй деликатна област и е трудно да се различи кое принадлежи на едното и кое - на другото. Една физически изтощена, но психически силна личност, ще има обширна и оцветена аура, също като тази на някой с отлично здраве.

Аурата, която събира информациите за физическото и душевно състояние, е истинска медицинска и духовна карта за самоличност.

Човек с добро здраве излъчва ясна, светла, чиста, прозрачна аура. Цветовете при болнавия човек са мрачни, тъмни, трудноразличими, като болестта е означена от мъгляви петна и ситни точици върху засегнатия орган.

Човек, който страда от нервно разстройство, има бледа и сивкава аура. Обикновено болестта се проявява чрез лъченията, заобикалящи индивида, още преди да бъде почувствана в телесните органи. Често се смята, че пастелните тонове са знак за духовност; те са по-скоро знак за слабост.

Задачата се усложнява още повече от това, че различни цветове могат да изразяват едно и също чувство. Така в различни случаи яснозеленото, розовото или синьото изразяват любовта, желанието за



хармония и мир. Един чисто интелектуален труд може да породи жълти или оранжеви, или сини, или виолетови вълни.

Духовността може да се изрази посредством виолетовото, синьото, оранжевото, бялото, златистото. Мистиците поети, художници или музиканти могат да имат виолетови, алени или сапфирени лъчения. Материализмът може да се изяви посредством кафявото, тъмночервеното или черното.

От друга страна, често в една личност съществуват различни и противоположни чувства. Тъй като повечето от хората са склонни да съвместяват в себе си две или повече личности, противоречията при тях ще се проявят в ивици от различен цвят. Така тъмночервената ивица в синия цвят означава, че духовността на индивида съдържа значителна част нетърпимост и жестокост.

Във всички случаи въпросът е от изключителна сложност, като се има предвид, че съществуват стотици нюанси на цветовете. Дори само в материалния свят човешкото око може да различи триста и двадесет нюанса. Освен това тези безбройни нюанси се съчетават помежду си и на фона на един цвят се наслагват други под формата на точици, петънца, ивици, облаци, вълни, ресни, изригвания и разцъфтявания.

В едно от посланията си, продиктувано на майка му на 27 декември 1978 година и предназначено за мен, Жорж Морание говори за светкавици:

„Стигаме до влиянието на чувствата върху аурата. Едно човешко същество може да „мята светкавици". Ако се разгневи, в аурата му ще се появят червени отблясъци. Това ми е добре познато, защото самият аз бях сприхав. Ако човек изпита внезапен страх или временно излизане от равновесие, той излъчва зеленикави отблясъци. Ако той прояви човешката си топлота към някого, започва да блести.

Влиянието на чувствата е изключително голямо и много важно. Тъгата не изменя цвета на аурата, но я размътва. Лошите мисли я помрачават. Добрите мисли, сърдечните пориви я правят блестяща. Ето защо вие не можете да скриете нищо от нас. Когато ви погледнем, веднага виждаме в какво състояние сте. Онова, което особено много ни интересува, е достигнатата от вас степен на развитие.

Разбира се, болестта със сигурност размътва аурата. Тя може да помътнее изцяло или само около местата на засегнатите органи. Тази аура е изключително полезна за магнетистите, чиято мисия е да „заредят" отново пациента си.

Един здрав и весел човек, чийто разум е изпълнен с добри мисли, сияе целият."Също както са неповторими отпечатъците на пръстите, така няма и не може да има две еднакви

аури. Това е още едно доказателство за изобилието, многообразието и милиардите възможности във вселената.

А сега е добре да разгледаме спектъра на аурата. Този термин „спектър" не е съвсем точен, тъй като в аурата има цветове като черно, кафяво и сиво, които не влизат в спектъра. Така ще разглеждаме не седем, а дванадесет групи цветове. Ще представим от една страна червените, оранжевите, жълтите, зелените, сините, виолетовите излъчвания, и от друга страна - кафявите, сивите, черните, белите, сребристите и златистите излъчвания.

ТЕОРЕМА ВТОРА: Качеството на мисълта или на чувството определя цвета на аурата.ТЕОРЕМА ТРЕТА: Всеки цвят има положителни и отрицателни страни.

ПЪРВА СЕРИЯ: ЦВЕТОВЕТЕ ОТ СЛЪНЧЕВИЯ СПЕКТЪР

Червените излъчванияОбщи свойства: Динамизъм, връзка между физическото и метафизичното.Отрицателни страни: Червеночерно - егоизъм, скъперничество, жестокост, материализъм;

тъмночервено - чувственост, плътски страсти; розовочервено - незрялост; яркочервено - гняв. Това е така дори на низшите биологични нива: разгневеният калмар става червен. Обратно - когато е влюбен, той става многоцветен.

Положителни страни: Бляскавото, светло, прозрачно червено - великодушие, законна амбиция, силна воля, пламенна и влюбена личност. Много светлочервено, почти розово - мистичност, вкус към тайния и уединен живот, търсене на обкръжение от покой и красота.

Оранжевите излъчвания



Общи свойства: Физическо и душевно здраве, влияние върху другите хора. Оранжевото дължи телесния си динамизъм на червеното, а духовния - на жълтото.

Отрицателни страни: Оранжевочервено - егоизъм, хитрост, арогантност; Оранжевокафяво - леност, апатия; оранжевозелено - агресивност, дребнава заядливост.

Положителни страни: Оранжевото като част от слънчевата символика - мъдрост, разумно превъзходство, качества на водач.

Жълтите излъчванияОбщи свойства: Мъдрост.Отрицателни страни: Мръсножълто - ревност, склонност към клеветене. Жълтозелено - ревност.

Мътножълто - склонност към празномислие, мъгляви фантазии, интелектуално безделие. Жълтокафяво - нерешителност, безволевост, срамежливост, комплекси за малоценност.

Положителни страни: Яркожълто - умствено съсредоточаване, остроумен интелект, оптимизъм, предприемчивост, честност, искреност. Чистото жълто на мъдростта може да бъде оцветено от виолетови, зелени, сини или червени оттенъци според преобладаващите мисли. По-висшата степен на жълтите излъчвания са златистите.

Зелените излъчванияОбщи свойства: Енергия, благотворност, растеж, изобилие. Зеленото получава духовната си

светлина от синьото, а телесната - от жълтото.Отрицателни страни: Тъмнозелено - предателство, измама, подлост, завист. Това се открива и в

езика: „позеленял от завист". Жълтозелено - склонност към мошеничество и шантаж. Много светлозелено - изменчивост, непостоянност.

Положителни страни: Яркозелено - всичко силно и здраво, изцеляване, умиротворение, възраждане, здраве, бодрост. (Данни за това се откриват и в езика: на френски бодрият, младеещ старец се нарича „зелен старик", а аргото - „зелен език".) Синьозелено - искреност, вярност, лоялност, алтруизъм, склонност към преподавателската и медицинската професия.

Сините излъчванияОбщи свойства: Вдъхновение и интуиция, духовна и интелектуална област.Отрицателни страни: Бледосиньото означава идеализъм, откъснат от действителността,

нерешителен и мекушав темперамент. Стоманеносиньото говори за жестокост. Индиго-восиньото, близко до черното, е свързано с престъплението, магьосничеството, черната магия.

Положителни страни: Бляскавото ясносиньо като лятно небе говори за искрен, лоялен и честен човек. Дълбокият, кадифен син цвят на вечерното небе - за вътрешно развитие, мъдрост и дори святост. Яркото индиговосиньо означава инициативност и искреност на религиозните убеждения. Синьолилавото е спокойствие и скромност.

Виолетовите излъчванияОбщи свойства: Проникновение, духовна жизненост и метафизична концентрация. Своята

духовност виолетовото получава от синьото, а жизнеността си - от червеното.Отрицателни страни: Черновиолетово - егоизъм, мизантропия, самоизолиране, накратко всички

лоши страни на Сатурн.Положителни страни: Търсене на скрития смисъл в хората и събитията, сила на

медитацията,притежава познанието на посветените. Виолетовите аури не се срещат много често. Мораво - мистичен плам. Пурпурновиолетово - трансцендентен идеализъм, непознавана и преследвана на този свят духовна царственост. Преди да бъде разпънат на кръста, Христос е бил загърнат с пурпурно наметало. Бледовиолетово - душевен мир и покой.

ВТОРА СЕРИЯ: ЦВЕТОВЕ, КОИТО НЕ ПРИНАДЛЕЖАТ КЪМ СЛЪНЧЕВИЯ СПЕКТЪР - КАФЯВИ, СИВИ, БЕЛИ, ЧЕРНИ, СРЕБРИСТИ И ЗЛАТИСТИ ИЗЛЪЧВАНИЯ

Кафявите излъчванияОтрицателни страни: Чернокафяво - отпадналост, влошаване, грохване; червенокафяво - сухота,

суровост, скъперничество; сивокафяво - депресия, обезкуражаване, тревога; жълтокафяво - недоволство, злина, ревност, хапливост.

Положителни страни: Организираност, основателни материални амбиции, желание за успех. Много бизнесмени имат кафява аура.

Белите излъчвания



Отрицателни страни: Съществува бяло, което означава липса на цвят, на блясък, на живот. Това е бялото на костите.

Положителни страни: Съществува и друго бяло, което е сбор от всички цветове и най-висшата степен на живот, това е седефеното бяло с многоцветни отблясъци на небесните обители, на телата на славата и на преобразените.

Черните излъчванияОтрицателни страни: Липса на всякакъв цвят, на живот, доброта и красота.Положителни страни: Колкото и да е странно, черният цвят в аурата не винаги е с отрицателна

стойност. Съществува черно, което означава разрушение в името на съзиданието: това е благотворно черно, нощта на пръстта, погълнала зрънцето, преди от нея да изникнат стъбла, клони и листа, врящ котел, където всичко се преоформя, плодороден хаос, който предшества появата, майката материя, черната Дева.

Сивите излъчванияОтрицателни страни: Тесногръдие, простащина, склонност към бюрократизъм, посредственост,

дребнавост, липса на въображение. Светлосивото означава депресия. Появата на сивото в някой друг цвят предвещава болест.

Положителни страни: Спазване на установения обществен ред, честност, вкус към удобството и домашния уют,.морална устойчивост. Висша проява на сивите излъчвания са сребристите излъчвания.

Сребристите излъчванияОтрицателни страни: Те са свързани със символиката на сребърното на Меркурий. Означават

изменчивост, хаотична дейност, безпорядък, непостоянство.Положителни страни: Те са свързани със символиката на Луната - въображение, насочено към

миналото, вкус към пътешествия, мечтания, съзерцания.Златистите излъчванияСамо положителни страни, свързани със символиката на Слънцето, на съзвездието Лъв и на

небесния огън: физическа и интелектуална смелост, щедрост, алтруизъм, въображение, насочено към бъдещето, широта на възгледите, височайше покровителство, желание за вечност.

Християните отново ще ми възразят, че тези неща ги няма в Светото писание. И аз отново ще им отвърна: Те присъстват там, но са бегло загатнати, изразени с думите от онази епоха. Препрочетете особено внимателно Светото писание, вгледайте се и се задълбочете се в него и ще разберете, че ко-жените роби означават физическото тяло, а белите одежди от Апокалипсиса - аурата на телата на славата.

Човекът, упрекнат за това, че не е облякъл сватбени одежди, е дух, озовал се извън своята област. Неговата мътна аура хвърля петно всред блестящите аури на другите сътрапезници и затова те го изтикват към непрозрачните области (тъмнината навън), които той изобщо не е трябвало да напуска.

Човекът без любов, без стремеж към Духа, а следователно и без излъчване на аурата, е наречен „гол". Един откъс от Второто послание на апостол Павел към Коринтяните (V, 3) е особено ясен в този смисъл:

„Понеже в тоя дом (временното физическо тяло) и стенем, като отиваме да се облечем с нашето небесно жилище (безсмъртното тяло), стига само, облечени с него (лъчезарни с ярка светлина, съответстваща на духовния ви живот), да не се намерим голи (с почти несъществуваща аура)".

Също така ясен е и следният откъс от Апокалипсиса, в който Христос, чиито думи идат от отвъдното, противопоставя голотата на белите дрехи (Откровение на Йоана, III, 17-18):

„Понеже казваш, богат съм, замогнах се и нямам нужда от нищо, и не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол, то съветвам те да купиш от мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи да облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш."

Когато е бил всред земните хора, Христос се провикнал: „Който повярва в мен, жива вода ще потече от утробата му!" Тъй като „утроба" не е изискана дума, това е било преведено „от лоното му", но в Евангелие на Йоана, VII, 38, думата утроба съществува като най-земната и най-централна част на човешкото тяло. Нека преведем на съвременен език: „Онзи, който вярва в словата на Христос и открива в тях пълен, цялостен и всеобщ смисъл, ще види още в земния си живот как от слънчевия му сплит бликват потоци от духовна сила, които продължават чак до вечния живот."

Тази река на духа, която блика от физическото тяло и разпръсква около него благотворното си излъчване и на земята, и на небето, това излъчване, винаги невидимо при нас и видимо там горе, тази



понякога дори седморна аура на светите хора, може да се опише като вода - извор, река - или като огън - светилник, светлина: „Нека вашата светлина блести пред хората." „Мъдрите деви ще могат да влязат в Царството, защото техните светилници са запалени."

Глиненият или бронзов светилник символизира физическото тяло. Пламъкът символизира духовното тяло, а неговият отблясък - аурата.

ЧОВЕКЪТ Е ТРИЕДИНЕНМетафизиката, яростно отричана по времето на Огюст Конт, но достатъчно значима и в наши

дни, винаги си е поставяла за цел да ни преведе през пропастта, съществуваща между човека и разума, да ни разясни основополагащите принципи и върховните цели; метафизичното тяло, съвкупност от ефирни тела, има същите амбиции.

Ако трябваше да класифицирам различните философски течения, щях да го направя по следния начин: учения, които приемат съществуването на духовното тяло, и учения, които го отричат, като последните в наши дни са далеч по-многобройни.

Измежду философските учения, които отричат метафизичното тяло, на първо място са монизмите, т. е. системите, изградени върху единствен принцип. От тях най-известен, най-добре структуриран, най-войнствен и най-разпространен на планетата е материалистическият монизъм. Той отрича духа като сила, съществуваща отделно от материята. Според него материята е първична и следователно единствено тя съществува реално. Последователни в своите схващания, материалистите признават само тялото като основа на човешкото съществуване и отричат реалността на духа. Духът е само една илюзия, едно съпътстващо явление, мисълта е само секреция на мозъка.

Енгелс пише: „Колкото и трансцендентни да ни изглеждат съзнанието и мислите ни, те са само продукти на един материален, телесен орган - мозъкът."

Привържениците на тази теория твърдят, че материята може да съществува без дух, но духът не може да съществува без материя. Тъй като духът не може да съществува без тяло, няма нито ангели, нито демони, нито души, а още по-малко безсмъртни души. Когато тялото умре, умира и човекът: всичко е свършено. Всяко съществуване е едно пътуване към смъртта. Само човечеството е безсмъртно, а днес дори и това не е много сигурно.

Идеалистическият монизъм, твърде непривичен за западноевропейския светоглед, приема съществуването единствено на духа. Той отрича реалността на външните предмети и утвърждава единствено субекта. Материята е само едно екстериоризиране на мисълта, превръщането й в нещо осезаемо. Физическият свят поражда у нас образи, които ние смятаме за реалности. Този път материята е илюзия.

Дуализмът се опитва да съвмести тези две схващания, които в своята крайност достигат до абсурд. Също като материализма той признава обективното съществуване на материята, също като идеализма той признава обективното съществуване на духа. Светът съществува като отделна реалност, а над него съществува Богът - дух, който го е създал. Дуализмът се нарича също така спиритуализъм. Спиритуализмът не е доктрина на единствения дух, а на духа, противопоставен на материята или още по-точно - на първичния и превъзхождащ материята дух.

Типичният спиритуалист, а следователно и типичният дуалист, е Декарт, който приема съществуването единствено на две начала в човека: дух и тяло.

Неговата позиция бе приета от повечето християни и западноевропейски философи, които от три века насам са изгубили връзката с езотеричната мисъл.

Но дуализмът също води до безизходица, от която можем да излезем единствено като се обърнем към една трета философска категория, която приема съществуването на три начала.

Тя е толкова малко и толкова зле позната, че дори няма наименование. В книгата си „Свидетели на невидимото" аз бях предложил термина „тривалентна философия"... По аналогия ще я нарека философия на триализма или още субстанциален спиритуализъм. Тук съществуват три начала: духът, душата и тялото.

Човекът е триада, съставена от духа - pneuma, animus, от душа - psyche, anima или метафизично тяло, и от soma, corpus, или физическо тяло.

За материалистичната философия душата е термин, изразяващ съвкупността от емоционалните, волеви и интелектуални дейности.



За езотеричната философия, която изповядваме, душата anima, psyche не е термин, а форма. Тя не е просто форма, а субстанция, форма, ограничаваща една субстанция. Тя не е просто ефирното съответствие на тялото, а една истинска вътрешна личност.

Субстанцията, формата и личността са нашите три ключови понятия.Недоверието ще съществува дотогава, докато съществува схващането, че духът и духовният свят

са лишени от субстанция и форма.Същността на материализма се съдържа в следното твърдение: „Невъзможно е да се мисли за дух

без тяло. Съществуват тела без мисъл, като например минералите и звездите, но никога мисъл без тяло."

Сигурно е, че онова, което няма нито форма, нито субстанция, не съществува. Сигурно е, че не може да съществува дух без тяло. Само че съществува тяло на духа! Съществуват тела, които не са физически. В този живот духът използва естественото тяло посредством ефирното тяло. В отвъдния живот той използва само ефирното тяло. Също като за материалистите, за нас е немислимо съществуването на дух без тяло.

Днес объркването между дух и душа е пълно, но то е съществувало още в самото начало, тъй като двете понятия означават „дъх", което е допринесло значително за представата, която много хора имат за тях, като за прозрачен дим, за нещо нереално.

Нещо повече, объркването съществува още в текстовете на Новия завет, където „душа" означава или дух, или ефирно тяло, или безтелесен в своето духовно тяло; „дух" означава или същество от невидимия свят, или безсмъртна част от човешката личност, или, но много по-рядко, неговата душев-ност.

Същевременно при едно сериозно проучване на текстовете, извършвано със съпоставяния и дедукции, става ясно, че нещата се свеждат до следната схема, която аз ще следвам по-нататък в книгата:

Дух: божествена частица, която е в нас и която сме ние; той е желание и средство за безсмъртие. Той е активен и мъжествен, той е положителният полюс. Наричат го animus, spiritus, pneuma, nous, rouach, der Geist. Той е в родство с огъня.

Душа: форма и тяло на духа. Тя е пасивна и женствена - отрицателният полюс. Наричат я anima, psyche, nephesh, die Seele. Тя е в родство с водата, има връзка между psukhe, душа и psukhros, хладен. Душа = psyche = метафизично тяло = съвкупност от ефирните тела.

Тяло: духът и душата му вдъхват живот, неговият елемент е кръвта, която е близка до естеството и на огъня, и на водата. В него е равновесието на положителното и отрицателното, то е неутрално: to aima, das Blut, das Fleisch.

В края на първото си Послание апостол Йоан прави паралел между светата троица и човешката триада: „ Трима са, които свидетелстват в небесата: Бог Отец, Словото Божие и Светия дух. „И трима са, които свидетелстват на земята: Духът, водата и кръвта; и те са триединни."

Духът - pneumaPneuma, или animus, или spiritus, е едно разумно начало. Неговият първоизточник е непознат:

началото на всички неща принадлежи към божиите тайнства. Можем само да формулираме хипотези: какво е духът - спонтанно творение на Бога или излъчване, искрица от Божия огън?

„Духът не се отнася към материята като към своя противоположност, той я изгражда, той е нейната единствена съставка." Това основно изречение не е произнесено от теолози, а от учени, прочутите гностици от Принстън.

Като се основават на една изцяло научна и техническа култура и си служат с лабораторни понятия, те дръзко се заемат с въпросите, които дотогава са били единствено присъщи на теолози и философи.

В отговор на книгата на Жак Моно, чийто лайтмотив беше „Само случайността ръководи биологичната еволюция", те твърдят: „Еволюцията съответства на намеренията на едно съзнание". Те поставиха материализма на мястото му, нещо, което спиритуалистите от различните направления не съумяха да сторят.

Основният момент в Принстънската теория е различаването на лицева и опака страна, което напомня на различаването на външно и вътрешно, направено от Тейлхард, при което вътрешното се свързва с психиката. По същия начин гностиците правят връзка между външността и съзнанието, и добавят, че външността е определяща. Като установяват, че обективното наблюдение на света



позволява да се познае единствено опаката страна, те смятат, че всяка научна теория, независимо дали се прилага към амебата, човека или някоя галактика, трябва да държи сметка за тяхната външност, защото иначе ще достигне до погрешни изводи.

Именно техните изследвания, а не някакви априорни схващания, постепенно са ги довели до приемането на идеята за всеобщата първичност на духа и до методичното разработване не толкова на нова метафизика, колкото на нова космология.

Случайността и необходимостта... Колко далеч сме от всичко това!

Душата - psycheВсяко растение, всяка клетка, всяка растителност, всяко животно, всяко човешко същество, всеки

дух, всеки ангел е тяло.Тялото е нещо плътно, осезаемо, субстанциално, което образува едно цяло и съчетава в себе си

трите измерения; то е нещо подредено, организирано и органично; нещо, което има цвят, симетрия и граници, и което се намира в пространството; нещо, което е, но което би могло да не бъде, следо-вателно - нещо създадено.

Колкото по-близко е едно тяло до материята, толкова по-бавни са неговите трептения. Колкото по-близко е до духа, толкова по-бързи са те. Духът е бърз, плътта не е нито слаба, нито презряна, тя просто е бавна, а понякога и уморена.

Колкото по-бавни са трептенията в едно тяло, толкова по-големи са междумолекулните сили и толкова по-твърдо е тялото. Колкото по-твърдо е тялото, толкова по бавни са промените му във времето: пример за това са минералите.

Промените могат да бъдат много бързи: едно тяло, чиито трептения нарастват, преминава от твърдо в течно и оттам в газообразно състояние. Например водата: когато нейните молекулни вибрации са много забавени, тя се превръща в лед. Когато същите тези вибрации се ускорят, тя става пара.

Друг пример: трите тела на човека. Ледът е образът на физическото тяло; водата - на етерното; парата - на духовното. Само парата би могла да се възнесе нагоре в победоносен полет.

В йерархията минерал-растение-животно-човек-дух градацията е от най-бавния към най-бързия. Трептенията на частиците, които изграждат материята, са толкова бързи, че тя ни изглежда монолитна.

Колкото и бързи да са трептенията на материята, те са бавни в сравнение с трептенията на духовните субстанции.

Във вселената нищо не е абсолютно материално или абсолютно нематериално, но всичко е трептение. Нито материалистите, нито идеалистите имат право.

Ефирното тяло е част от естествения порядък на нещата; то е едно от неговите чудеса. То не е нито повече, нито по-малко изненадващо от яйцето, от което се излюпва пиленце или какавидата, от която се ражда пеперуда. Ако ни изглежда чудо или тайнство, то е, защото в космоса всичко е чудо или тайнство.

Ефирното тяло не е единствено присъщо на човека, то е общо за всички живи същества, животни и растения, тъй като то е самото жизнено начало. Ефирното тяло е знак за живот, а не за духовност; трябва да се стремим да избягваме широко разпространената грешка да объркваме психичното с духовното.

Тук на Земята ефирното тяло осъществява свързаността на милиардите клетки, които съставляват растителното, животинското или човешкото тяло. То поддържа устойчивостта на живата форма посредством постоянно подновявания поток от атоми. То е ръководната схема. Тук е мястото да се говори за структура и програма. Структура и програма, според които се подреждат материалните частици.

Тук на Земята ефирното тяло осъществява устойчивостта във времето и пространството на всеки биологичен организъм. Там горе духовното тяло осигурява вечността на нашата личност в едно ново време и пространство.

Устойчивостта във времето се нарича памет, устойчивостта в пространството - субстанция. Ако метафизичното тяло не съществуваше, настоящият и бъдещият живот щяха да бъдат невъзможни. Ако то не съществуваше, всеобщият живот и вечният живот щяха да бъдат немислими.

Метафизичното тяло не е дим, който се губи из въздуха.То е субстанция с форма, субстанция в най-пречистения й вид. То не е плосък призрак, релефно

очертан силует. То не е също така и празна и куха форма, подобно на сапунен мехур, тъй като в него



има нещо. Метафизичното тяло има същите органи като тези на физическото. То също има мозък, очи, осезания, сърце.

То не е сянка, сянката е сива; нека не наричаме сянка онова, което е светлина. Сянката е нещо, което ни следва: нека не наричаме следовник това, което е водач. Сянката е външна за тялото, което представя: ефирното тяло е вътрешно. Вътрешно също както е вътрешен жълтъкът за яйцето. Но това е „жълтък", който сияе като малко вътрешно слънце. Това сияние, възприемано от някои екстрасенси, е аурата.

Ако продължим с нашето сравнение, физическото тяло е черупката на яйцето - твърда, минерална, чуплива, крехка... и необходима, тъй като ролята на естествената материя е именно в това да фиксира за известно време и да предпазва духовните субстанции.

Материята не е илюзия, нито нещо, което трябва да бъде презряно с мисли или с дела. В своя първоизточник материята е добра, тъй като тя е била пожелана от Бога, тъй като тя е тялото на неговото създание. Именно на земните нива се събира материалът за бъдещите градежи. Въз основа на физическите нива човекът може да си изработи постоянна субстанция: небесното царство започва на Земята.

Метафизичното тяло се намира в пространството; онова, което не е локализирано, което не съществува никъде, не съществува изобщо. То е утопия в етимологичния смисъл на думата.

Речникът „Petit Larousse", отражение на народната мъдрост, твърди, че две тела не могат да заемат едновременно едно и също място. Да, но това не е вярно! По време на въплъщаването двете тела се взаимопроникват напълно. Впрочем, това става дори в ежедневието ни: чашата морска вода ни дава задоволителен образ на две тела, заемащи едно и също място по едно и също време.

Можем да продължим сравнението: чашата е физическото тяло, което фиксира, поддържа и задържа духовните и психични субстанции; водата е душата - psyche; солта, станала вездесъща в разтвора, е духът - pneuma.

Духът е енергия, а не съществува енергия без субстрат. Тялото, било то физическо или метафизично, е една необходимост. Тялото е абсолютно необходимо, за да се съществува и преживее в дадена среда.

За да може духът да въздейства върху тялото от плът, той се нуждае от полуматериалното посредничество на метафизичното тяло. Това тяло притежава форма и субстанция, ако имаше само субстанция без форма, щеше да има същество, но не и съществуване. Тази човешка форма е формата на всички духове, независимо дали са в плътта или извън нея, независимо дали те са от Земята или от някоя друга планета.

Без тяло човешкият дух би бил неотделима част от Бога. Тялото е залог за нашата самостоятелност, а значи и за нашата любов. За да обичаме, са нужни свобода и разстояние.

Между Божественото и материалното ниво се редят безброй междинни нива. И на всяко от тях съответства едно тяло. Всеки дух трябва да се облече в тяло, хармониращо с нивата, през които преминава .

Един век преди нашата ера Лукреций, отрицателят на отвъдното, на духовете и на боговете, се провиква: „Какво е зрението без очи и слухът без уши?" Въпросът е добре поставен и ние можем само да се задълбочим в него. За дадено възприятие органът на възприятие е абсолютно необходим. А ето и чудото: съществуват духовни осезания и осезателни органи, също както съществува и духовно тяло.

Метафизичното тяло е едно истинско тяло и поради това има възприятия и осезания.Неговите осезания и осезателни органи са били наричани „трето ухо" или „трето око". Ако те

действат още в този живот, за човека се казва, че има набито око, абсолютен слух, шесто чувство.Освен органи духовното същество има и крайници, които в много редки случаи му позволяват да

се намесва в нашето ниво. Вече разказах как в мига, когато, обхваната от отчаяние, госпожа Марсел дьо Жувнел се готвела да се хвърли в пропастта, тя внезапно усетила как една твърда ръка я хванала за рамото и я задържала.

Същото нещо се случило през 1918 г. с госпожа Лавал, която по-късно започнала да получава посланията на Сенбол.

Тогава тя била 23-годишна и току-що била изгубила мъжа си след седем месеца щастие, била болна, обезсърчена и често я спохождали мисли за самоубийство. На нощната й масичка измежду другите лекарства имало шишенце със силно приспивателно; тя го взела и го поднесла към устните си, но тогава една невидима, но здрава ръка хванала нейната и я принудила да върне шишенцето обратно. Тогава един глас изрекъл в ухото й: „Ами детето?" Госпожа Лавал била бременна.



Тя се сепнала, огледала се, но била сама в стаята. За втори път посегнала към шишенцето. За втори път една енергична ръка я спряла. За втори път тя чула: „Ами детето?"

Тогава сякаш в отговор на тайнствения си събеседник, тя изрекла на висок глас: „ Това дете е без баща и скоро ще остане и без майка. Аз имам правото да не го оставям да живее." И отново поела шишенцето.

„Този път - разказва госпожа Лавал в своя увод към „Часът на откровенията" - невидимата ръка стана груба, пръстите ми бяха разтворени насила, шишенцето падна и се счупи. В същия миг майка ми отвори вратата, разбра всичко, започна да ме моли да помисля за нея и за баща ми... и аз обещах да живея."

Във втората част на тази книга ще се запознаем със също толкова обективни и също толкова изненадващи проявления на метафизичното тяло, станало самостоятелно.

Тялото - somaSoma на санскрит е името на упойващото и свещено растение, от чийто сок пиели ведическите

индийци и което те поднасяли в дар на боговете, най-вече на Индра. Течността „сома", получена от растителния сок, който на свой ред е получен от неорганичния свят, преминавала през кръвта, за да се издигне на небесното ниво. По същия начин човешкото тяло - „сома" - е призвано да се издигне към по-висши нива.

Тялото „сома" е третата съставка, видимото тяло, единственото, което е неоспоримо; то е твърде добре познато и не е наша задача да го описваме; оставяме това на лекарите и физиолозите.

Обикновено вярващите от различните религии не обичат особено много физическото тяло, те го корят, охулват и проклинат. Те включват и него в своето презрение към Земята, животинския свят, красотата - всичко онова, което създава радостта и удоволствието от живота. Техният заблуден и бо-лен мозък може да мисли за това чудо само с понятия като „дрипа, черупка, тяло от кал, низко и долно тяло".

Обхваща ни ужас и отвращение, когато четем разказите за мъченията, които са си налагали някои мистици: едни са се самобичували до кръв, други ближели храчките по пода, трети поглъщали повърната храна.

Зад тези нездрави извращения и зловещи изстъпления, които се преструват, че водят към святостта, се крие подлият пръст на дявола. Лукавият знае какво прави, когато атакува видимото тяло. Като доказателство ще посоча само случая на младата Анелизе Михел от Клингенберг, обладана от няколко „демона" (цялости от низките нива на астралното), които се вселили в тялото й и я накарали така да го намрази, че се оставила да умре от глад.

Що се отнася до нас, също както говорим за бъдния живот и за висшите светове, без да отхвърляме настоящия живот и земния свят, така и ще говорим за ефирното тяло, без да отхвърляме тялото от плът. Ще останем верни на всеобщата езотерична традиция, като виждаме във физическото тяло един микрокосмос или малка вселена, отражението на съвършенствата на макрокосмоса или голямата вселена.

Ще се стремим да поддържаме в добро състояние този хубав и добър инструмент, ще се грижим колкото можем по-добре за тази част от съзиданието, която ни е поверена, като й даваме полагащите й се сън, храна, движение и почивка. Без да забравим полагащата й се част кислород. И наистина, дишането е изключително важна дейност за всеки, който иска да напредне по пътя към здравата духовност. Западноевропейците наскоро откриха това под влияние на йогата, но много преди тази психофизическа дисциплина да бъде позната в Европа, един здрав мистик като Сведенборг бе разбрал значението на онова, което наричаше „вътрешно дишане". Той започнал да се занимава с него от най-ранна възраст и го обяснява в своите „Adversaria": „Когато казвах утринните и вечерните си молитви и по-късно, когато специално проучвах великолепната съвкупност на белите дробове и сърцето, а най-вече когато бях дълбоко вглъбен в писането на трудовете си, които публикувах през годините, често забелязвах, че съществува нещо като мълчаливо, едва доловимо дишане, над което много съм размишлявал... По-късно, когато небесата се разкриха пред мен и аз можах да разговарям с духовете, дишането ми беше съвсем леко, като понякога в продължение на цял час вдишвах само количеството въздух, необходим за процеса на мисленето."

Ние смятаме, че духът може по своя воля да освети и преобрази тялото или да го омърси и оскверни. Тялото не е нечисто само по себе си, а бива обявено за такова от извратения дух. Не тялото



съгрешава, а духът, използващ по безумен начин свободата си. Извратеният дух изтощава, отравя, извращава, разрушава тялото. Той може дори да го убие.

Ние ще уважаваме тази телесна форма, която някои са рязали, трошили, раздробявали в дяволската реалност на подземията на инквизицията, а други са вършили същото в не по-малко дяволските фантазии на своята живопис, скулптура или филми. Прегрешението срещу тялото е прегрешение срещу Духа, тъй като тялото е неговият храм.

Ние ще проявим състрадание към физическото тяло, към краткия му живот, към крехкостта и упадъка му; и когато дойде време, ще му кажем със сърдечна топлота: „Братко, трябва да умреш."

VIНЕСЪЗНАТЕЛНОТО Е ЕФИРНОТО НИ ТЯЛО

Личното човешко несъзнателноЕдин хубав ден от миналия век официалната философия направила гигантско откритие:

несъзнателното. Тя установила, че в човека редом със съзнателната и волева памет съществува и една втора памет, в която постоянно се записват всички събития, където спомените се наслагват като блатна тиня. Тази втора памет е била наречена от нея несъзнателно, тъй като подсъзнанието представлява само най близката до ясното съзнание част.

Оставяйки на духа съзнателните явления, тя не знаела какво да прави с това несъзнателно, което я затруднявало, и затова го приписала на физическото тяло. Изобщо не й хрумнало, че несъзнателното може да е разположено в метафизичните нервни центрове, където всичко се записва. И наистина, когато осезанията са прекалено слаби, прекалено кратки и бегли, те не достигат до нашето съзнание, но независимо от това, се записват в метафизичния мозък, където остават в латентно състояние.

Ние вече видяхме, че устойчивостта във времето се нарича памет и че тази устойчивост и тази памет се осъществяват от ефирното тяло. Всъщност именно в метафизичния мозък се натрупват спомените, впечатленията, усещанията и мислите. В него се записват и запазват достиженията на нашето съществуване. В него се натрупват богатствата на несъзнателното и на инстинкта.

Нашата душа или ефирно тяло представлява онова, което струваме,онова което сме постигнали. Нашите желания, действия и мисли се записват в мозъка ни като върху магнетофонна лента. Този мозък е книгата на живота, микрофилмът на нашето минало; той има своя собствена памет, която запомня само онова, което сме харесали, онова, което ни е развълнувало, с други думи - онова, което сме изживели пълноценно. Докато физическият мозък запомня само нещата, необходими за ежедневния живот, метафизичният мозък запаметява основното, онова, което съответства на дълбочи-ната на нашето същество.

Днес се правят опити да бъдат омаловажени и дори отречени паранормалните явления, като се повтаря, че те идват от несъзнателното. Възможно е те да идват наистина оттам, но несъзнателното е именно онази част от нас, която се намира в постоянна връзка с духовния свят. Пиер Моние обяснява много сполучливо, че несъзнателното не произвежда, а възпроизвежда. Духовното излъчване на Пиер пристига посредством несъзнателното на майка-му и оттам преминава в ясното й съзнание. Несъзнателното е канал, а не извор; изворът е Другаде.

Съществуването на ефирното тяло позволява да се разберат тайнствата на човешката интуиция и още по-неразрешимата загадка на животинския инстинкт. Тук се открива едно обширно поле за изследвания.

Още отсега ние знаем, че ефирното тяло е ключът към онези явления, които не могат вече да бъдат пренебрегвани, явленията, които смущават шаблонното мислене, явленията, от които се опитахме да се отървем, като ги нарекохме „спиритоидни" или „окултни".

През Средновековието са ги обяснявали с демоните. Днес - с несъзнателното.Несъзнателното играе същата роля на прислужник, на момче за всичко, както белият дроб в

комедията на Молиер, и аз не можах да се сдържа да не осъвременя прочутата сцена от „Мнимият болен":

Тоанет: - Кой е вашият медиум? Арган: - Магът Заратустра!Тоанет: - Неговото име не е записано при мен всред имената на великите медиуми. На какво

отдава той тези паранормални явления, които се случват във вас и около вас?



Арган: - Той казва, че това са духовете на мъртвите. Други твърдят, че това са духовете на живите.

Тоанет: - Всички те са невежи. Всъщност вие сте жертва на фантазиите на несъзнателното ви.Арган: - Моето несъзнателно ли?Тоанет: - Да! Какво усещате?Арган: - От време на време долавям аромати, които нямат земен произход, а сякаш идват от рая.Тоанет: - Ето, това е несъзнателното!Арган: - Онзи ден кошчето за хартии до бюрото ми се самозапали, като впрочем бюрото не

пострада изобщо.Тоанет: - Несъзнателното!Арган: - Чувам почуквания по стените, шум от стъпки по коридорите, а хората около мен също

ги чуват. Кучетата ми (имам три кучета в къщи) и трите са ги чували. Повиках полицаите, но това продължи и в тяхно присъствие.

Тоанет: - Несъзнателното на полицаите!Арган: - По мен се запращат камъни, които обаче не ме нараняват. Вази падат ,от камината ми,

но не се чупят. Електрически крушки се развъртат и захвърлят на пода, без да се пръснат.Тоанет: - Несъзнателното!Арган: - Остъклени картини се отделят от стената и падат върху плочите, без стъклото да се

счупи. Предмети падат от етажерките не вертикално, а по парабола.Тоанет: - Несъзнателното!Арган: - Понякога ми се струва, че пред очите ми е проснато платно и върху него се появяват

покойниците от семейството ми.Тоанет: - Несъзнателното!Арган: - Образът на починалия ми тъст се появи на екрана на телевизора. Повиках съседите, за да

се убедят в това.Тоанет: - Несъзнателното на телевизора... извинете, на съседите.Арган: - Понякога имам усещането, че се отделям от тялото си... отправям се към места, които не

познавам, но когато после наистина отида там, ги разпознавам.Тоанет: - Несъзнателното!Арган: - А понякога ми се приисква да пиша, като че ли някаква цялост завладява ръката ми.

Тогава съставям философски, богословски и научни текстове, от които не разбирам нищо. Трябва да ви призная, че съм без образование.

Тоанет: - Несъзнателното! Значи вие получавате послания на непознати за вас теми и сведения, които се оказват верни...

Арган: - Да, господине.Тоанет: - Без съмнение вие също така улавяте с помощта на магнетофона гласове, които говорят

на различни езици.Арган: - Да, господине, но аз не зная нито един от тези езици.Тоанет: - Често това е немски, италиански, дори латински...Арган: - Да, господине.Тоанет: - И това ви принуждава да се обърнете към речника.Арган: - Да, господине.Тоанет: - Когато тези гласове склонят да говорят на френски, вие разговаряте с тях. Арган: - Да, господине.Тоанет: - И те ви отговарят по разбираем начин, изразяват желания, правят предсказания, които

се осъществяват. Арган: - Да, господине.Тоанет: - Какво ви казвам - това е несъзнателното! Именно вашето несъзнателно оставя

отпечатъци върху магнетофонната лента.

Общото човешко несъзнателноЮнг възроди и обогати двете основни понятия „архетип" и „несъзнателно". Той нарича с името

„архетипи" символичните и оригинални изображения, постоянните структури, които се откриват с еднаква стойност и еднакъв емоционален заряд както в сънищата на отделните индивиди, така и в ре-лигиите и магическите системи на народи, отдалечени едни от други във времето и в пространството.



Като проучил първобитните африкански и американски народи, той бил поразен от сходствата между техните митологии и европейските митологии.

Архетипите са доминантите на общото несъзнателно, а самото то представлява обща област с наследствен и расов характер, от която се излъчват нагоните и митовете на индивидуалните несъзнателни.

Според мен това общо несъзнателно не е нищо друго освен астралният или духовен свят, свят, който е невъплътен, но не е безтелесен. Общото несъзнателно не е философски термин, а психическо място-състояние; то не е абстракция, а се състои от съществата, които са живели на земята, това е психосферата, психичното поле, което обкръжава нашия свят и му влияе незабележимо за него.

Същевременно не само мислите на живелите някога се движат в подлунното пространство; мислите на живеещите днес постоянно подхранват тази противостояща на земята част.

По повод на общото несъзнателно се запитах дали това понятие не е било определено още преди Юнг и за мое удивление го открих не при философ, а при историк - Анри Мартен. За автора на „История на Франция", колосален труд, над който той е работил от 1837 до 1854 г., гласовете и виденията, възприемани от Жана Д'Арк, са чисто субективни прояви на една обща личност, която той нарича „безкрайна личност": „Заблудата на Жана, както и на всички вдъхновени свише, е в това, че те възприемат като откровения, направени от външни същества - духове, ангели - вътрешното откровение на тази безкрайна личност, която е в нас."

Общото несъзнателно е всеобщата памет, мисловният океан, в който се вливат индивидуалните несъзнателни.

Това е астралното ниво, на което живеят праотците и „боговете"; „боговете" са всъщност човешки егрегори, като например Меркурий, Марс, Венера, Юпитер, които населяват пространството. Стрелците, Девите, Близнаците, Овните и Лъвовете не са астрономически съзвездия, а общества от невидимия свят, които ни влияят за добро или за зло. Тези архетипи от света на духовете, тези сили от въздуха образуват един духовен зодиак, който се върти около земята и се опитва да я управлява. Но ние имаме свободата си на избор, имаме религията, връзката, съюза с ангелите, независимо дали сме днес в тялото си или утре извън него.

Astra inclinant, поп necessitant, твърди астрологията, която приема нови измерения и много по-богат смисъл, когато си дадем сметка, че също както в Апокалипсиса, звездата не е кълбо, което може да се изучава с телескоп, а дух или група от духове, тяло от светлина; от една страна - Зорницата, но от друга - Вечерницата.

Нашите чувства и мисли се издигат към астралното ниво като дим, който не се разсейва, а се разстила и образува свод. Това е не божествената, а духовната среда: „Айтер" в Гърция, „Акаша" в Индия, „Космическите архиви" на Традицията - това са гигантски магнетофонни ленти, на които се записват както лични мелодии (хармонични или неблагозвучни), така и варварската симфония на Историята. И в доброто, и в злото нищо никога не се губи.

В отвъдното Ролан е открил всички тези неща, които не е знаел преди, и побързал да съобщи на майка си своите нови познания: „Етерът е като мек восък и всяка ваша мисъл оставя в него своя отпечатък. Той е като таван, на който се отпечатват вълните, които се излъчват от всеки мозък. Доб-рото и злото се сливат и се изгубват там. Всичко си влияе, защото всичко е взаимосвързано. Ето защо в това място човечеството е „единно". Всеки вик на мъка или радост отеква във всички. От тази магма успяват да се отделят само онези, чиято душа вече е родена." („На прага на Царството").

Общото животинско несъзнателноИдеята за човешкото надживяване на смъртта се възприема трудно, но тази за животинското

надживяване е почти невъзможно да бъде приета.По този въпрос ревностните християни са неумолими като материалистите. И едните, и другите

са еднакво възмутени и шокирани. Основната причина за това е, че ако се допусне надживяването на смъртта от нашите по-малко жестоки братя, то трябва да се допусне и съществуването на тяхна душа.

А никой не иска и да чуе за съществуване на животинска душа. Ако то бъде доказано, ще трябва да се преразгледат девет десети от европейското богословие и философия; и дума не може да става за това.

Същевременно реалното съществуване на животинската душа е потвърдено от цялата езотерична традиция, от всички послания, пристигнали от отвъдното, и колкото и да е странно - от Библията. По повод на Библията съм привел доказателства по този въпрос "в две глави от две различни книги:



„Третото Царство" („Свидетели на невидимото") и „Животното е душа" („Отвъдното, което ни чака" 3). Няма отново да се връщам към тях.

Освен това медиумите и ясновидците, които проникват с погледа си в света на духовете, винаги виждат там най-различни животни, сами или съпровождащи покойниците. А трудовете на Британското Общество за психически изследвания, както и тези на Рише, Фламарион, Леон Дени, Боцано, съобщават за психически явления, в които участват кучета, котки, коне, птици, въплътени или не.

И накрая, пратениците от отвъдното единодушно твърдят, че съществуват животински нива. Те знаят за тяхното съществуване, въпреки че не са ги проучвали:

„Не видях животни - казва Мишел Белин - но не съм ги и търсил. Тяхната област е на друго ниво."

Малките душици могат да достигнат до човешкия духовен свят, ако търсят любимия си господар.„ Там, където се намирам сега - обяснява Албер Пошар - животните могат да достигнат и да

пребивават само в зависимост от тяхната връзка с някой, който ги е обичал на земята. Искам да кажа, че това тук не е техният естествен свят. Те се издигат дотук само благодарение на тяхната при-вързаност към някое човешко същество."

А Пиер говори без колебание за нещо като техен рай:„И те, нашите „по-малки братя", не умират завинаги, тъй като ги очаква един по-щастлив живот,

по-висш от земния. Защо мислиш, че Бог не се интересува от тези същества, които по волята си на Създател е поставил край хората: „Ни едно (от врабчетата) няма да падне на земята без волята на Отца ви." (Матей, 10, 29). По този начин се посочва истинската стойност от гледна точка на любовта, която Създателят отрежда на всеки живот, роден от Неговия дъх. Вече ти казах, че тези наши скромни и тъй верни приятели също така не остават в гроба и макар че никога не достигат до висшите духовни сфери, те все пак имат нещо като свой рай. Техните последователни еволюции винаги ги оставят на второстепенно място, но новата възможност да предават мислите си и да възприемат мислите на човешките същества е за тях огромно щастие. Впрочем, сънят, който следва след смъртта им, е много кратък, защото за тях съдбата има свой път. Така доброто малко кученце, което пред очите ни напусна недъгавото си тяло, вече подскача радостно край мен."

И в животинския свят възкресението е незабавно!Въпреки увлекателните проучвания, извършени през последните години от толкова много

изследователи и биолози, и отразени от кинорежисьорите, животинският свят си остава непознат за нас. Проблемът за произхода и действието на инстинкта остава все така неразрешим и загадките му са все така неразбираеми, както някога бяха загадките на отвъдното.

Казват, че животните не действат съзнателно, а инстинктивно, и че поведението им е предопределено от наследствена програма. За съжаление, никой не може да ни обясни действието на тази програма.

Но загадката се прояснява, щом разберем, че програмата предполага свои създатели, че те влияят от отвъдното върху расите, изключвайки човешката, че съществува общоживотинско несъзнателно също както съществува и общочовешко несъзнателно. Също както човешките, животинските архетипи са модели на действие и поведение.

Също както човешките архетипи са разположени в света на духовете, животинските архетипи са разположени в „света на малките душици".

Също както светът на духовете ни влияе, светът на малките душици постоянно си взаимодейства с тези същества, покрити с косми, люспи или пера, които са ръководени не от своите безтелесни събратя, а от духове от човешкия род, натоварени с тази мисия.

Символичният разказ за Сътворението приписва на Бог думите: „Владейте над морските риби, над въздушните птици, и над всяко живо същество що се движи по земята."

На земята човекът владее над животните подобно на Калигула. В духовния свят той владее подобно на Свети Луи.

Част втораНЕГОВИТЕ ПРОЯВИ

3 А също и в книгата: „L' ame des animaux", 1991 („Душата на животните"), която се подготвя за печат на бълг. език. (Бел. ред.)



VIIСПОНТАННИ РАЗДВОЯВАНИЯМетафизичното тяло не винаги чака отвъдния свят, за да се прояви: много са случаите, в които

ние, въплътените живи хора, го изявяваме. Съществото, дремещо спокойно вътре в нас, внезапно се пробужда и действа самостоятелно.

При нормалните условия на земен живот ефирното тяло приляга към физическото също както ръкавицата приляга към ръката, като ръкавицата - това е тялото от плът. Но ръката може да се измъкне от ръкавицата при условията на така нареченото раздвояване.

Сън за летенеРадостни или зловещи, бляскави или мътни, ефирни или тежки, сънищата са предусещания за

послесмъртни състояния: Хипнос е брат на Танатос. И смъртта, и сънят разделят двете тела; и смъртта, и сънят ни отнасят в света на духовете. Така сънят осъществява ежедневно, естествено и безопасно раздвояване. Той ни позволява да предприемем приживе навлизания в паралелната вселена. Той ни отпраща или в хармонични и спокойни места, или в потискащи и мрачни зони: всичко зависи от качеството на живота и мислите ни. Сънищата са предвкусване на бъдещия живот, особено онези, в които летим като птици, носим се из пространството - доказателство за спонтанно извършено раздвояване.

Това се случва и с мен... рядко, много рядко. На здрачаване, огрян от червения залез, аз прелитам над гори, поля, градове. Но хората, които виждам долу, не ме забелязват; а ако все пак ме видят, не се учудват от това и аз оставам безкрайно обиден.

Сънят за летене често свършва с падане, което изразява важния момент на завръщане в тялото.И наистина, процесът на завръщане почти винаги се съпровожда от силно безпокойство. Човекът

се бои, че няма да може да се завърне във физическото си тяло. Той кръжи като уплашена птица, която не може да намери гнездото си. Когато най-накрая се завърне, когато двете тела отново прилегнат едно към друго, сърцето бие до пръсване, човек изпитва усещането, че умира.

Аз сам съм изпитвал това по време на едно неволно раздвояване една нощ през периода на заниманията ми с йога.

Същевременно не всички сънища са екстериоризации, разходки в психосферата; в повечето случаи метафизичното същество остава пленник на физическото, на неговите материални грижи, които то безредно си припомня и които преобразува по собствено желание.

Крайното изтощение„Psychische Studien" от март 1897 г. разказва за един забележителен случай на раздвояване по

време на сън, предизвикан от физическо изтощение. Героят на това невероятно приключение е Фридрих Рохлиц, приятел на Гьоте, с 20 години по-млад от него. Съветник в съда на Сакс-Ваймар, ав-тор на приказки и комедии, главен редактор на „Алгемайне музикалише цайтунг", Рохлиц остава прочут със своята кореспонденция с автора на „Фауст".

Фактите са следните: Една лятна вечер в проливен дъжд Гьоте и приятелят му, съветникът Клем, се връщали пеша от Белведере във Ваймар. Внезапно поетът се спрял удивен:

- Господи, ако не знаех със сигурност, че приятелят ми Фридрих в момента е във Франкфурт, бих се заклел, че това е той.

И избухнал в смях.- Но това е той, наистина е той! Ти тук, във Ваймар! Но Боже Господи, драги мой, как само си се

издокарал... с моя халат... нахлупил нощната ми шапчица... обул пантофите ми... тук на пътя!Клем, който не виждал нищо, се ужасил, убеден, че Гьоте е полудял.- Хайде де, Фридрих, къде се скри? Драги Клем, не забелязахте ли къде отиде лицето, което

преди малко срещнахме?Клем потиснато мълчал.- А, разбирам - казал Гьоте, внезапно проумял всичко. - Това е видение. Какво ли може да

означава то? Да не би Фридрих да е починал внезапно? Сигурно съм видял духа му.Замислен и потресен, Гьоте се върнал у дома си. Удивлението и ужасът му били безгранични,

когато там видял към него да се приближава Фридрих Рохлиц, облечен в неговия халат. Той му викнал:

- Призрако, стой далеч от мен!



Вместо да се разсее във въздуха, „призракът" продължил да се приближава към него и му протегнал ръка.

- Така ли посрещаш най-добрия си приятел, Волфганг?- Е, този път това не е призрак! - радостно се провикнал Гьоте. - Това е същество от плът и кръв.

Това е той, моят Фридрих, съвсем жив!И двамата мъже се целунали. Когато радостните изблици утихнали, Фридрих Рохлиц обяснил

какво е станало. Той пристигнал мокър до кости в къщата на Гьоте. Свалил сакото и жилетката си, и се загърнал с халата на своя приятел. Събул се, нахлузил неговите пантофи и понеже бил страшно уморен, се строполил в едно кресло и заспал. Тогава му се присънило, че отива да посрещне Гьоте, че го вижда и поетът възкликва: „Ти, тук - във Ваймар! Но Боже Господи, драги мой, как само си се издокарал... с моя халат... нахлупил нощната ми шапчица... обул пантофите ми... тук на пътя!"

Нека да се опитаме да разберем: само Гьоте вижда призрака на жив човек, който впрочем не говори. Клем, който стои до него, не вижда нищо. Този призрак е двойникът на Фридрих, който без негово знание се е измъкнал по време на съня му, тръгнал е да търси поета из целия Ваймар и из околностите, и накрая го е срещнал; показал се е пред него, чул е думите му и ги е запомнил. Фридрих е помислил, че е сънувал, а всъщност неволно е осъществил билокация. Гьоте е помислил, че има халюцинации, а всъщност наистина е видял своя приятел в неговото екстериоризирано ефирно тяло.

ЗлополукитеТака многобройните в наше време злополуки по пътищата, в планината, във въздуха, от

електрически ток или от задушаване, понякога стават причина за спонтанни излизания извън тялото. Индивидът, изхвърлен със сила вън от себе си, присъства със страх или с безразличие на всички етапи от помощта, която му се оказва.

При събуждането си Елиан поискала да премести медната си нощна лампа. Когато я хванала, тя получила силен удар от електрически ток. Поискала да пусне лампата, но не можела да разтвори пръстите си. Опитала се да повика за помощ, но от гърлото й не излязъл никакъв звук, тя била като парализирана. В този момент тя напуснала тялото си и се наблюдавала как лежи в леглото си, разглеждала се спокойно, като че ли ставало въпрос за друг човек, и противно на младата жена от следващия случай не се опитала да си помогне сама. Шокът бил толкова силен, че тя не разбрала какво й се е случило.

За щастие сестра й, която я видяла вдървена, с изкривена в безмълвен вик уста, с изцъклени очи, разбрала всичко. Тя скочила, хукнала към електрическото табло и изключила тока; Елиан пуснала лампата и отново си възвърнала способността да говори, да се движи, да живее.

Понякога, но доста рядко, жертвата на злополуката се раздвоява, за да търси помощ. Крукол цитира случая с една жена, която припаднала във ваната и главата й се отпуснала под водата. Тя веднага напуснала тялото си, но понеже не можела да повдигне физическото си тяло, отишла да подръпне за рамото мъжа си, който четял във всекидневната и не осъзнал присъствието й. Но той усетил, че нещо го кара да тича към банята. Там светкавично извадил жена си от ваната и й направил изкуствено дишане. Когато съзнанието й се върнало, тя заявила, че се е носила над мъжа си и внимателно е наблюдавала всичко, което той правил, за да я спаси.

По време на тренировка по джудо след една рязка хватка на противника си Рене усетил как прешлените на тила му изпращяват и се строполил на земята.

Ужасени, треньорът и спортистите правели всичко възможно, за да го свестят. В продължение на тридесет и пет минути нямало никакъв резултат; у младежа се наблюдавали всички външни признаци на смъртта.

Докато тялото му било безжизнено, двойникът на Рене се надигнал и отишъл на стотина километра разстояние да посети годеницата си. Той се чувствал изпълнен със сила, радост и оптимизъм.

- Здравей, Колет! Както виждаш, идвам по-рано от уреченото.Той произнесъл още няколко думи, които по-късно забравил, после се свестил. Видял

надвесените над него напрегнати лица на треньора и на другарите му. Един от тях му казал:- Ей, братле, ти се връщаш отдалеч!Този израз би трябвало да се възприеме буквално. Все така объркан, Рене отвърнал:- Знам, аз бях при Колет в Сейнт А.- Но ти не си мърдал оттук! - провикнало се едно от момчетата.



- Остави го - казало друго - след такъв шок нормално е да е малко мръднал.За да бъдем сигурни, че става въпрос за раздвояване, а не за сън, би трябвало Колет да е видяла

Рене, или пък той да е видял при нея някакъв предмет, който не е бил там предишния път, или пък да е можел да посочи какво точно е правила тя в момента на неговото посещение.

За съжаление, свидетелството по последното изискване е твърде неопределено. Самият Рене е сигурен, че се е раздвоил... Но едното не пречи на другото: той е могъл да сънува в момент, в който е бил извън тялото си.

УпойкатаСлучаите на раздвояване по време на хирургическа операция са добре известни. Случвало се е

пациентът да напусне тялото си под въздействие на упойката; той присъства на всички действия на хирурга и на сестрите, и по-късно може да им разкаже за техните думи и жестове.4

Англичанката - медиум Ина Туиг разказва как се раздвоила по време на първата операция, на която трябвало да се подложи. Тя се намирала в Малта, когато получила остра апендицитна криза; била закарана в болницата „Кинг Джордж" и оперирана по спешност.

„Хирургът току-що ми бе дал упойка. Внезапно осъзнах, че част от мен се намираше на операционната маса, а друга част висеше под тавана и наблюдаваше операцията. Можех да чуя всичко, което казваха лекарите и техните асистенти. Когато скалпелът на хирурга се доближи до плътта ми, за да я среже, аз си казах: „Горкичката, сега ще страдаш!" Но не усетих нищо. Така присъствах на цялата операция. Когато си възвърнах контрола над тялото и съзнанието си, се намирах в бяло легло в болничната стая, а над мен бе надвесено разтревоженото лице на Хари.

В будно състояниеЗа да се осъществи излизане извън тялото, изглежда е необходимо физическата личност да бъде

приспана, независимо дали този сън е мистичен екстаз, медиумен транс или хипноза. Същевременно в изключително редки случаи физическата личност е напълно будна.

Така когато Емили Саже, учителка по френски в пансионата в Новелике в Ливония, пишела на дъската, удивените й ученици виждали две госпожици Саже, като единствената разлика била, че втората не държала тебешир, а подражавала на движенията на първата.

В столовата двойникът, изправен зад стола на госпожица Емили, я имитирал как яде.В тези два случая жестовете са били синхронни, но понякога двойникът е действал

самостоятелно: ако тя била седнала, той ставал от стола или обратното; ако тя била легнала, той се надигал от леглото.

Докато четяла на болната госпожица Саже, една ученичка, Антоанет Де Врангел, усетила, че на учителката й прилошава. На самата Антоанет щяло да й прилошее, когато видяла в едно и също време припадналата Емили, отпусната на възглавниците, и нейния двойник, който се разхождал из стаята.

В един друг случай девойката наистина припаднала. Госпожица Емили й помагала да се облече за някакво празненство; в момента, в който й закопчавала роклята на гърба, ужасената Антоанет видяла в огледалото как около нея се суетят две госпожици Саже.

При друг един случай всичките 42 девойки от пансионата били събрани да шият ръкоделията си в голямата зала на приземния етаж, която гледала към градината. През френските прозорци те виждали госпожица Емили, която беряла цветя. Внезапно на присъстващата учителка й се наложило да излезе... и столът й останал празен... но не задълго: скоро той бил зает от двойника на Емили, която продължавала да бере букети в градината. Но движенията й били станали забавени като на много уморен човек. Две ученички се престрашили, приближили се до видението, докоснали го, дори се осмелили да прекарат ръцете си през това нереално, макар и добре видимо тяло; имало плътността на муселинов воал.

Когато по-късно попитали учителката си какво се е случило, тя им отвърнала: „Когато видях празния стол, веднага си помислих: Боже мой, тези госпожици са останали сами, пак ще започнат да вършат глупости - и изпитах желанието да дойда да ви наглеждам."

Също както става в отвъдното, самото желание е било достатъчно, за да я пренесе там, където тя искала да отиде.

Случаят с градината разкрил още два факта:

4 Вж. „Живот след живота" на д-р Муди. (Бел. авт.)



- Когато Емили била загрижена, нейният двойник излизал вън от нея и използвал част от енергията на нейното физическо тяло. Колкото по-голяма била степента на материализация на двойника, толкова по-отпаднала се чувствала Емили; колкото по-активен бил той, толкова по-пасивна и сънлива ставала тя. Вече видяхме как в момента, в който двойникът тръгнал из стаята, младата учителка била почти в безсъзнание.

- Двойникът можел да се отдалечи на стотина метра от физическото лице и да върши други дейности, да застава в други пози. Дотогава жестовете, било пред черната дъска, в столовата или около огледалото, в което се оглеждала Антоанет, били симетрични.

Най-общо погледнато, раздвояванията на Емили Саже имали следните характеристики, които обикновено присъствали поединично:

- Те се осъществявали посред бял ден, като лицето било в будно състояние, но не си давало сметка какво става. Тя винаги научавала за това от другите.

- Те били установявани от множество свидетели: ученички, преподаватели, персонал, директори.- Те се случвали противно на волята на Емили, на която причинили огромни неприятности в

работата.И наистина, повечето девойки привикнали към тези чудеса, но не и семействата им: едно след

друго те протестирали пред директора и си прибирали децата. Нещастният господин Бух накрая се оказал с дванадесет ученички вместо с четиридесет и две. Той бил принуден да се раздели с една преподавателка, от която всъщност бил много доволен. Емили Саже му признала през сълзи, че била уволнявана от 18 пансиона.

Това станало през 1845 година, по времето, когато не съществувала никаква социална осигуровка: очаквала я мизерия, и то задълго, тъй като тя била едва 32-годишна. В средата на XIX век всичките тези явления все още миришели на сяра; наистина, кладите били отдавна загасени, но злепоставянето и подозренията оставали.

Принудена да се откаже от професията, която осмисляла живота й, госпожица Саже била приютена от една своя роднина и се грижела за децата й, които не се бояли от двойника и намирали за съвсем естествено да си имат „две лели Емили"...

Изминали няколко години... и един ден госпожица Емили заминала за Русия, без да се обади на никого, и следите й били завинаги изгубени.

Нейната драматична история се разказва от царския съветник Аксаков в „Анимизъм и спиритизъм"; той я научил от госпожица Де Гулденщубе, бивша ученичка на Емили Саже.

Пронизителните звуциДве седмици след смъртта на дъщеря си Сали Розамонд Леман, авторката на „Прах" и „Покана за

валс", чула пронизителен звук, който вече била чула в момента, в който научила трагичната вест. Докато монотонният звук постепенно ставал по-нисък, тя изпитала усещането, че нещо се изтръгва от слънчевия й възел, място, откъдето започва сребърната струна; ушите й бръмчали, а после й се сторило, че се издига във въздуха. Песента се засилвала и се превръщала в симфония, изпълнена със сила и радост.

Розамонд Леман, която била изгубила съзнание (разбирайте съзнание за физическият свят), усетила присъствието на дъщеря си вляво зад нея. И двете гледали напред, в една и съща посока; погледите им били отправени към мъжа на Розамонд, който трябвало да посети приятеля им Д.

- Няма ли да придружиш баща си?- Не - отвърнала Сали.- Не искаш ли да посетиш Д.?- Не.Тя не виждала дъщеря си и не й говорела посредством членоразделния език, а чрез телепатия.

Разговорът не продължил по-нататък, тъй като Розамонд се върнала във физическото си тяло, изпълнена с радост и увереност.

Забележителното в тази опитност е пронизителният звук. В книгата си „Вестители от отвъдното", която написах много преди да чуя за психическото преживяване на Розамонд Леман, аз съм разказал за преживяването на една млада жена, която наричам Мариан.

„Внезапно проехтя ловджийски рог, чийто звук идеше от гората, простряна зад тях, преминал през стената на големите, шумолящи дървета. Този рязък, ален звук окончателно прогони съмнението на Мариан. Тя се надигна:



- Да, сега зная! Зная, че всичко това е вярно. Зная, че той дойде. Зная, че той е жив. Дори да допуснем най-лошото, дори да предположим, че вече не ме очаква никакво човешко щастие, остава ми тази увереност и това, което е пред мен: тази нива с детелина, тези купи сено...

- И чучулигата, и невидимите щурци, които пеят наоколо. Остава ти основното. Тук са великите събития на света. А този живот е посланик на другия.

- Какъв покой ме обзе изведнъж, какъв покой! - подела Мариан. - Сякаш това високо, нежно трептене освободи нещо в сърцето ми; не смея да кажа, че съм щастлива.

- Напротив, кажи го! Трябва да го кажеш. Когато се чувстваме щастливи без никаква земна и видима причина, това е истинското щастие, което никой не може да ни отнеме.

- Светът отново стана понятен за мен. Всичко е ясно, добро и спокойно. И аз се примирявам..."В краткия си екстаз Мариан не достигнала до раздвояването, но един ясен звук чудодейно я

освободил от отчаянието и желанието за самоубийство.Същото се случило с кралица Хортензия, която след загубата на петгодишното си дете 5 била

напълно рухнала, неспособна да говори и да се движи, с безизразно лице, със сухи и втренчени очи. Станала нечувствителна към всичко и към всички, тя буквално се оставила да умре. Кралицата разказ-ва в мемоарите си странния случай с трептенията.

„Майка ми6, набързо пристигнала от Париж, ме водеше всеки ден на разходка в полето из околностите на Лаекен7. Нямах никакви желания, никакви предпочитания. Беше ме обхванало пълно безразличие. Само когато бях сред много хора, се чувствах зле и това се виждаше ясно. Един ден се намирахме в една от тези селски местности; собствениците редяха по наш адрес хиляди ласкателства, на които аз не отговарях нищо, почувствах се така раздразнена, че тръгнах по една алея, обратна на онази, по която вървяха всички.

Адел8 която нарочно притича заедно със сестра си, маршалката Ней, дойде при мен; аз се отпуснах на една пейка и прекарах там четвърт час, без да кажа нищо, когато чух звука на ловджийски рог. Неговият ефект върху мен бе поразителен..."

Нещо сякаш се пречупило в нея, нервите й се отпуснали, гърлото й задишало свободно. Най-накрая, след седмици на апатия и мълчание, тя заплакала, заговорила - била спасена.

Нима можем да отминем връзката между пронизителния звук на Розамонд Леман, високата вибрация на Мариан, тайнственият рог на кралица Хортензия и, от друга страна, тръбата на Възкресението?

Пророческият трансВ Стария Завет Божият дух слиза властно над пророците, прониква мисълта им със своето

присъствие и им донася откровения. Понякога той ги носи на огнените си криле, води ги в метафизичното им тяло към други места на този или на онзи свят, въвежда ги в бъдния живот, който всъщност е постоянният живот. Под формата на символи и архетипи той им показва трансцендентните истини, които по-късно са били разкрити пред хората. През това време физическото тяло на вдъхновения свише остава заспало и безчувствено.

Глава X от Книга на Даниил излага ясно този процес:„4. И на двадесет и четвъртия ден от първия месец, като бях при брега на голямата река, която е

Тигър..."Това става през третата година от царуването на Кир, към 534г, и две години след указа за

освобождението на еврейския народ.„5. Като подигнах очите си видях, и ето един човек облечен в ленени дрехи, чийто кръст бе

опасан с чисто Уфазско злато."Човекът, облечен в ленени дрехи, е небесна цялост; никога не се говори за криле у тези същества.

Поясът от чисто злато е знак за кралско достойнство.„6. Тялото му бе като хрисолит, лицето му като светкавица, очите му като огнени светила,

мишците и нозете му бяха наглед като лъскава мед, и гласът на думите му като глас на много народ."Скъпоценен камък, светкавица, огън, лъскав метал: само тези чисти, светещи, трептящи,

неразрушими субстанции могат да напомнят за небесното тяло. Макар и съществото, принадлежащо

5 Принцът на Холандия заболял от круп на 2 май 1807 г. и починал в полунощ на 4 май 1807 г. (Бел. авт.)6 Императрица Жозефина. (Бел. авт.)7 Те се срещнали в Брюксел. Всяка била изминала половината път. (Бел. авт.)8 Госпожа Дюрок. (Бел. авт.)



към най-висшата част на йерархията, да е приело човешка форма, то е над човешкото. Неговият мощен глас изпълва пространството.

„ 7. Само аз, Даниил, видях видението; а мъжете, които бяха с мене, не видяха видението; но голям трепет ги нападна, та побягнаха да се скрият."

Само пророкът вижда, защото неговите духовни очи са отворени. Неговите спътници не забелязват нищо, но усещат приближаването на свръхестествено същество, уплашват се и побягват.

„8. И тъй, аз останах сам да видя това голямо видение, от което не остана сила в мен, защото енергията ми се обърна в тление, та останах безсилен."

Жизнеността напуска физическото тяло, което започва да прилича на мъртво. Да си припомним Емили Саже.

„ 9. Чух обаче гласа на думите му; и като слушах гласът на думите му, аз паднах на лицето си в несвяст, с лицето си към земята."

Пророкът изгубва съзнание и физическото му тяло изпада в летаргия.В Апокалипсиса става дума за същото строполяване на физическото тяло: „Паднах като мъртъв в

краката му". Често „падам" има съвсем точен смисъл в свещените текстове: „изпадам в транс". Френските библии обикновено смекчават този глагол и го превеждат с „простирам се в краката на". Но английската Библия не се опитва да избегне транса: „И като се върнах в Ерусалим, когато се молех в храма, дойдох в изстъпление..." (Деяния на апостолите, 22, 17)... „И след време огладня та му се ядеше; но докато приготвяха, той дойде в изстъпление, и видя небето отворено..." (Деяния, 10, 10-11). „Каза:... Който падна в изстъпление, но имаше очите си отворени..." (Числа, 24, 16)

В първия случай става въпрос за Павел, във втория - за Петър, в третия - за пророк Валаам.В апокрифната Книга на Енох се говори по същия начин: „И тогава имах сън, и небесно видение.

Изпаднах в екстаз..." (XIII, 9)... „Целият треперящ, паднах с лице към земята и ми се яви видение." (XIV, 13)

„10. И ето, ръка се допре до мене, която ме тури разклатен на коленете ми и на дланите на ръцете ми."

Ангелът докосва Даниил и малко по малко го изправя в неговото духовно тяло.„11. И рече ми: Данииле, мъжо възлюблени, разбери думите, които ти говоря, и стой прав,

защото при тебе съм изпратен сега. И когато ми изговори тая дума, аз се изправих разтреперан."В този конкретен случай пророкът трябва да остане там, където е, не го пренасят в други места,

както това става с Езекия, който на три пъти казва: Духът ме грабна.„12. Тогава ми рече: Не бой се, Данииле; защото от първия ден, откак ти приклони сърцето си да

разбираш, и да смириш себе си пред своя Бог, думите ти се послушаха; и аз дойдох поради думите ти."Следователно, това видение идва в отговор на някаква молитва. Също както в Апокалипсиса, то

казва на ужасения човек: „Не се бой!" и откровението започва, тайнството се разкрива.„13. Обаче князът на Персийското царство ми противостоеше двадесет и един дена; но, ето,

Михаил, един от главните князе, дойде да ми помогне; аз прочее останах непотребен вече там при Персийските царе..."

Князът на Персийското царство не е Кир, а ангелът, управляващ този народ, една опасна цялост, щом за да я победи, ангелът, който говори на Даниил, е трябвало да призове самия архангел Михаил. Въпреки че видението се е появило в страната на Заратустра и Мани9, в този стих не трябва да се вижда алюзия за двойното сътворение, за вечната битка на троицата Бог - Свети Дух - светлина срещу троицата Сатана - материя - мрак. И за евреите, и за християните от първите поколения материята и нейните производни, плътта и половото разделение не са синоними на падение. Няма двойно сътворение. Злото не може да сътвори нищо, то може само да разрушава; то не е вечно, писано му е да бъде победено, а сътворението в основата си е добро.

Все пак никъде не се казва, че ангелът от Персия е сила на злото. Тук само е намекнато за онези битки, които се развихрят в свръхсвета, титанични битки, чийто залог е човечеството.

„14. И сега дойдох да те направя да разбереш що има да стане с людете ти в послешните дни; защото видението се отнася до далечни дни."

Ако пророчеството се осъществи дума по дума, ще знаем, че то е идвало от ангел, говорещ от Божието име.

9 Мани - роден в Персия, основател на манихейската секта, според която в сътворението има две начала - добро (Бог, дух, светлина) и лошо (Дявол, материя, мрак). (Бел. прев.)



ЕкстазътЕкстазът се определя като екзалтация на духа, съпроводена от неподвижност и вцепененост на

физическото тяло. Външните осезания са приспани, вътрешните се пробуждат.Изпадналият в екстаз е съсредоточил цялото си внимание върху една-единствена мисъл и

вследствие на това неговите интелектуални способности не са замрели, а развиват изключително бурна дейност. Съзнанието е идеално пречистено, нещо, което не е така в случаите на кома или каталепсия. По време на екстаза човекът се намира извън себе си, извън физическото тяло, той напуска материалния свят и влиза в небесния, без да минава през преходния свят и неговите превратности. Тези възнасяния почти винаги стават по възходяща спирала, сякаш увлечени от вихър, всред бляскава, но не ослепителна светлина. Апостол Павел е изживял такава опитност, бил е отнесен на третото небе и четиринадесет години по-късно се запитал дали е бил в тялото си или извън него. Той видял сцени и чул думи, които после си припомнил, но които нямал правото да сподели.

При екстаза споменът за видените и чути неща остава; не си спомняме часовете, които сме прекарали в транс или обладани от дух, но винаги си спомняме часовете на унес: звездните часове са свръхсъзнателни.

Унес: тази поостаряла дума е синоним на екстаз. Тя непременно трябва да се разбира в етимологичния й смисъл, енергичния смисъл на „грабвам, отнасям". Отнесено е метафизичното тяло. То е грабнато преждевременно в нивата на блаженството, откъдето скоро ще трябва да се върне. На планината Табор може да се опъне палатка, но не и да се построи дом.

Понякога екстазът се съпровожда от появата на ститматиСтигматите са проява на явлението, наречено идеопластия. Субектът дълго е медитирал над

Христовите рани и посредством ефирното тяло ги е запечатал в своята плът. Неговото съзнание е изключително чувствително към небесното ниво и приема излъчванията му. Тялото му е също така много възприемчиво, то е подчинено на духа и изявява всички негови вълнения. Стигматите са съпричастие към страданията на Христос, който винаги е съпричастен към земния живот. Едни, като Тома, искат да пипнат раните; други, като Франциск, ги получават в плътта си.

Процесът е следният: Божият дух въздейства върху човешкия дух, който въздейства върху духовното тяло, което на свой ред въздейства върху физическото тяло.

Стигматите не се ограничават само с петте рани на Христос - на дланите, на нозете и в ребрата. Някои мистици имат на челата си драскотини, напомнящи за трънения венец. Когато най-всеотдайните от тях забелязват, че раните на дланите и на челата им вече не могат да бъдат скривани, и че те предизвикват идолопоклонническо преклонение, те молят Бога да ги заличи. Обикновено молитвата им бива изпълнена, но следите могат отново да се появят след смъртта им.

Някои стигмати са просто белези, а други са открити рани. Кървенето от стигматите е постоянно или епизодично; в последния случай то става или всеки петък, или през Светата седмица.

Обикновено стигматите се появяват по-често при ясени, отколкото при мъже. Забележително е, че раните от този вид никога не загнояват и не се инфектират.

Понякога екстазът се съпровожда от левитацияЛевитацията е съпричастие към радостите на Христос и освободените, към тяхното възнесение,

към влизането им в славата и в радостта. Левитацията често е резултат от екстаза, който е резултат от страстна молитва. Субектът се повдига на известна височина над земята. Тук става въпрос за левитация на хора; в случаите на левитация на предмети трябва да се говори за телекинеза.

Безтегловността на космонавтите се постига посредством центробежните сили, които ги откъсват от земното притегляне, докато безтегловността на мистиците обикновено се осъществява в неподвижно и статично положение.

Измежду най-известните случаи ще цитирам Тереза Авилска, Жозеф Де Купертино, Мария Д'Агреда, Пиер Д'Алкантара, Джема Галгани: Италия и Испания изглеждат доста богати на такива случаи.

Понякога левитацията се съпровожда от преместване; субектът се движи, без да помръдва нозете си, без да докосва земята. Какво става тогава?

Има две възможности:- много добре развитото и много динамично ефирно тяло на някоя силно духовна личност

повдига отвътре физическото тяло, също както маята повдига тестото. Така Исус върви по водата;- невидими същества поддържат отвън субекта; както се казва, той е „носен от ангелите".



Възнесението и Успение Богородично трябва да се разглеждат като случаи на окончателна левитация.

Разбира се, екстазът и произтичащите от него явления не са присъщи единствено на християнските светци и в книгата „Автобиография на един йога", в главата, наречена „Законът на чудото", откриваме великолепен пример за левитация:

„Когато привърших тази глава, седнах в поза „лотос" на леглото си, в самотата на стаята, осветена от две мъждукащи лампи. Като вдигнах очи, забелязах на тавана бляскави точици с цвят на синапени зрънца, които потрепваха и примигваха като хиляди искрици. Скоро един лъч леко се плъзна по мен.

Веднага физическата ми обвивка изгуби тежестта си и се превърна в нещо като астрална структура. Усетих как едва доловимо се повдигам над леглото си, изпадналото ми в безтегловност тяло се полюляваше леко и ритмично. Обходих с поглед стаята; мебелите и стените бяха същите, но искриците се бяха превърнали в светлинна пелена, която покриваше тавана."

VIIIСЪЗНАТЕЛНИ РАЗДВОЯВАНИЯЗа съзнателното раздвояване са необходими изключително устойчиво психично равновесие и

идеално здраве. То не се препоръчва за хора с неустойчив темперамент, с егоистични намерения или лишени от всякаква духовна основа.

Във всички случаи това е едно опасно занимание и има защо да треперим, когато четем в някой рекламен проспект: „Ние ще ви научим да се раздвоявате!". Предлага ви се пътуване в астралното, все едно че е пътешествие по море до Балеарските острови!

Положителното при тези опитности е, че онези, които са ги изживели, се завръщат от тях твърдо убедени в реалността на надживяването на смъртта. Но има и други начини за убеждение. Нека се ограничим с естествените процеси на раздвояване: естественият сън... или смъртта, и нека да оставим астралните пътувания на онези, чието призвание са те, на онези, които си служат с тях, за да окажат помощ или за да узнаят нещо.

По време на духовния сънНай-често срещаните алтруистични основания за раздвояване са желанието за среща с любим

човек, от който няма новини, или за успокояване на някой, който е силно разтревожен, или за оказване помощ на някой умиращ да премине брода.

Така Ан-Катрин Емерих посетила „в духа си" Мария - Антоанета в килията й в Консиержри. Но в потвърждение на това чудо имаме само заявленията на самата ясновидка, която впрочем винаги е говорила истината в случаите, които сме могли да проверим.

Затова пък, когато Алфонс Де Лигуори посетил агонизиращия папа Климент XIV, имало множество свидетели както в града, където заспало физическото му тяло, така и в града, където се появило духовното му тяло.

На 21 септември 1774 г. сутринта в Ориенцо, след като отслужил утринната служба, епископът се проснал в креслото си и потънал в дълбок сън. След известно време един от прислужниците поискал да го разбуди, но главният викарий Дон Никола Де Руфино наредил да го оставят да си почива.

Той дошъл в съзнание след два дни и заявил, че бил ходил в Рим при папата, който току-що бил починал.

Няколко дни по-късно пристигнала новината, че Климент XIV наистина бил починал на 22 септември в 8 часа сутринта, в момента, в който епископът се пробудил. По-късно се разбрало, че присъствалите на последните мигове на папата били видели Алфонс Де Лигуори, който се молел, и дори били разговаряли с него.

В по-близко до нас време Падре Пио (1887 - 1968), който никога не напускал своята болница „Сан Джовани Ротондо", бил видян в Австрия, в Рим, в Уругвай, в Съединените Щати, където лекувал болните, утешавал умиращите, съветвал разтревожените, мъмрел страхливите, възпрял в последния момент един самоубиец.

Когато го разпитвали за „пътуванията" му, Падре Пио заявявал, че неговият ангел-хранител приемал чертите му и действал вместо него. Дали той наистина е вярвал в това или го е казвал, за да успокои хората? Когато бил невидим, той изявявал присъствието си посредством благоухания. Така



една швейцарка, обърнала се към него за помощ, усетила миризма на теменужки в нощта, когато оздравяла.

Съществуват личности, които подобно на Падре Пио използуват дарбата си за раздвояване, за да помагат на непознати. Те съзнателно тръгват да търсят разтревожените души, за да ги предпазят от отчаяние и да им вдъхнат смелостта да живеят.

„Екскурзиите" на Сведенборг са били предприемани с намерението да обходи невидимите светове, да разговаря с духовете, да се запознае с обичаите в техните общества и да представи на хората основанията да вярват в надживяването на смъртта.

Подобно на всички онези, които тръгват на духовно пътешествие, добре запознати с това, което предприемат, Сведенборг се грижел нищо да не навреди на временно безжизненото му физическо тяло. Той настоятелно молел домакините си да не го безпокоят под никакъв предлог и да не се плашат, ако няколко дни поред не го видят да излиза от стаята си.

Нима той е можел да им обясни, че по време на съня си, който изцяло приличал на смърт: - без дишане и кръвообращение - той отивал в духовното си тяло да изследва света на духовете, Небето и Ада?

Никога по време на пътуванията му нищо не нарушило целостта на физическото му тяло.Не така обаче се случило с Хермотим от Клазомен, чиято трагична злополука се разказва от

Плутарх, Плиний и Лукиан.Този философ имал обичая да излиза в астралното. Един ден, докато отсъствал от тялото си,

неговите неприятели заедно с жена му се възползвали от това, обявили го за мъртъв и побързали да го изгорят на погребална клада. Така Хермотим бил принуден против волята си да остане окончателно в света на духовете, който по негово време бил наричан Хадес и където той дотогава бил навлизал само за кратко време.

Но подобни разходки са били предприемани не само от европейци; магьосникът от Атакпаме има също така добри постижения като Падре Пио или свети Алфонс.

Кристин Гарние, проучваща местните обичаи в Того, ни разказа един от подвизите на този африкански магьосник в „Докъдето ми виждат очите".

„Вечеряхме в колибата на управителя Ф. заедно с един немски пътешественик, етнолог, който, докато пиехме кафето, се сети, че е забравил един от сандъците си в село, отстоящо на 80 км от нашето. Управителят Ф. поиска да изпрати някой да донесе сандъка му, но магьосникът, който живееше отсреща и точно беше дошъл да ни приветства, се провикна:

- Оставете на мен този сандък. Той ще бъде тук след два дни.Ние ясно видяхме, че магьосникът не излезе от колибата си; той сякаш спеше. Немецът

започваше да губи търпение, когато вечерта на втория ден пристигна един непознат чернокож, който изтощен мъкнеше на главата си прословутия сандък.

- Кой ти каза да донесеш тук сандъка? - попитах го аз.- Магьосникът от Атакпаме.- Значи си го видял?- Разбира се, той дойде в селото ми преди два дни.Ние възкликнахме от удивление. Та нали се бяхме уверили, че магьосникът не беше напускал

жилището си? А тогава в Атакпаме нямаше телефон.Етнологът заключи:- Този магьосник без съмнение притежава дарбата за раздвояване, също като света Тереза

Авилска, Антоний от Падуа, Алфонс де Лигуори, Падре Пио и много други светци! Заспал на рогозката си, той е изживял и най-дребните подробности от пътешествието и е предал нарежданията си, показвайки се пред далечните си събеседници. Можем само да се удивляваме от това."

Под въздействието на опиатВсичко на този свят е двойнствено и затова съществуват и зловредни екстази - причинените чрез

този изкуствен и незаконен начин за приспиване на съзнанието. Някои се надяват, че с помощта на опиатите ще осъществят незабавно общуване, контакт по желание с духовния свят. Те искат да го принудят на това, но този свят не се подчинява на принуда. Духовете на истината се отдалечават, а отговарят духовете на лъжата; те нетърпеливо подемат диалога; те погубват всеки, който прояви непредпазливостта да ги попита за пътя, който трябва да следва.



Онзи, който прибягва към опиатите с намерението да проникне в астралното, внезапно се потапя в свят на цветове. В началото това е просто цветна феерия, но скоро се явяват ужасни и чудовищни форми, и премеждията на непредпазливия започват: той бива изхвърлен в долната част на астралното. Той е искал да си спести пречистването и любовта. Пожелал е да достигне до духовния свят посредством химически средства и изкуствени техники. Техника на екстаза - нима няма противоречие между тези термини? Той успява само да увреди физическото си тяло, а оттам - и етерното.

Опасно е да се насилват вратите на Невидимото: то не може да бъде измамено. Критерият е същият като при посланията от отвъдното: предизвиканото е лошо, чисто е само онова, което ни е дадено.

По време на хипнозаТърсенето на двойника напредна изключително много с развитието на хипнотизма, който малко

по малко се отдели от животинския магнетизъм на Месмер. Тези опити, тъй често практикувани в края на миналия и началото на сегашния век, се опитваха до докажат, че човешкото тяло не е целият човек, че умствената дейност не е резултат от молекулярни трептения в мозъка, тъй като тя продължава да се проявява и по време на неговото бездействие. По време на хипнотичния сън духът, т. е. истинският човек, излиза от физическата обвивка, която остава неподвижна и пасивна дотогава, докато той отново не влезе в нея. Често напусналият тялото си субект става свидетел на събития, случили се далеч от мястото, където се намира тялото му от плът, и може, когато се върне в него, да разкаже с точност за тях.

Това е така, защото хипнозата е придала на осезанията и съзнанието му изключителни острота и обхватност.

Във Франция тези явления са били разкрити едновременно от Албер дьо Роша, Шарл Ланслен и Ектор Дюрвил, работили независимо един от друг.

След продължително магнетизиране те успявали да отделят двойника на физическото тяло. Когато той преминавал през екран, направен луминесцентен посредством цинков сулфид, той се очертавал на него като прозрачен силует.

Полковник дьо Роша (1837 - 1914), продължител на Пюисегюр, Максуел, Дельоз и най-вече на Райхенбах, някои от трудовете на който той превел и публикувал, установил обективността на одическата светлина, открита от немския учен. Неговите обемисти трудове, посветени на онова, което той нарича „неопределените сили", са били пренебрегнати от учените, от служителите на църквата, боящи се да не би да възкресят средновековните магии, а и от социолозите, които поради липса на достатъчно езотерични познания проучвали окултните традиции на така наречените примитивни народи, без да ги разбират.

Полковник дьо Роша, директор на „Екол Политекник", осъществил излизането извън тялото на чувствителността, първата крачка към раздвояването. Хипнотизмът, който той успешно практикувал, го довел до извода, че интелектуалните способности, волята и дори осезанията са разположени в двойника.

„Веднага след магнетизирането на субекта. - пише той - чувствителността на повърхността на кожата му изчезва. Това е отдавна установен факт; но онова, което не беше известно, е че тази чувствителност излиза извън тялото. Когато субектът изпадне в състояние на връзка, около тялото му се оформя нещо като обвивка, разположена на няколко сантиметра над кожата. Ако магнетизаторът или някой друг ощипе, убоде или поглади кожата на субекта, той не усеща нищо; но ако магнетизаторът извърши същите операции върху чувствителната обвивка, субектът изпитва съответните усещания."

Благодарение на хипнозата дьо Роша стига до извода, че човекът е дух и че този дух може да пребивава извън тялото.

В своя основен труд „Извеждането на чувствителността извън тялото" (Париж, 1895 г.) той описва проведените от него опити със субекти под дълбока хипноза. Ето един пример: той магнетизира субекта А и го довежда до състояние на връзка. Този израз означава, че нервните вълни на хипнотизатора трептят в синхрон с тези на субекта.

Докато А влиза в състояние на връзка, той гледа Б, когото току-що са започнали да магнетизират. Субектът А вижда кожата на субекта Б сякаш обвита в светещ пух. Със заспиването на Б пухът се превръща в бляскава обвивка, разположена на три-четири сантиметра над тялото, която възпроизвежда



формите на физическата личност. Когато магнетизаторът въздейства върху тази блестяща обвивка, Б изпитва усещането, че са докоснали кожата му.

Полковникът продължава магнетизирането на Б; А вижда поредица от блестящи обвивки, отдалечени една от друга на по шест сантиметра. Тези обвивки могат да се редят една зад друга на разстояние до 2-3 метра от Б. Ако техните екстериоризации се срещнат, двата субекта изпитват усещането за докосване. Ако пламък докосне някоя от обвивките, субектът изпитва усещане за изгаряне.

Така полковник дьо Роша установил посредством опити, че жизнената сила не се разпръсква и не се разнася из въздуха, а се разполага в концентрични обвивки, които запазват формата на тялото. Следователно някаква друга сила я задържа... Нещо я възпира, и това е именно онзи „перидух", за който говореше Алан Кардек.

Под въздействието на хипнозата перидухът в някаква определена степен напуска тялото и ако искаме да получим достатъчно обширно лъчение, субектът трябва да премине през дълбоките хипнотични състояния.

В търсене на веществата, които фиксират и задържат овъншнената чувствителност, Албер дьо Роша отбелязва, че това са почти винаги същите вещества, които фиксират и задържат миризмите, т. е. течностите и гъстите лепкави вещества, главно от животински произход, като желатин или восък.

Тогава той изваял фигурки от восък и ги заредил с излъчвания от субектите. Дори му хрумнало да прикрепи към фигурките по няколко косъма, взети от заспалия субект, и когато подръпвал кичурчето, хипнотизираният се провиквал: „Някой ме дърпа за косата".

Връзка като тази между овъншнената личност и восъчната фигурка съществувала и между личността и нейната снимка: всяко въздействие върху фотографския образ оставяло видими следи по тялото й.

Полковникът бил преоткрил процеса на омагьосване.Но нека му дадем думата: „Тъй като излъчванията се разпространяват също като светлината, то

една леща, намаляваща телесния образ, би съответствала на първата част от програмата. Вече не беше достатъчно да разполагаме с абсорбираща материя, върху която да се фиксира намаленият образ; помислих си, че покрита с желатинов бромид плака би могла да се приложи успешно, особено ако е леко лепкава. Така започнах опитите с фотоапарат, за които ще разкажа чрез записките в дневника на експериментите:

30 юли 1892 г: „ Снимах г-жа Люкс първо будна, после заспала, без да е екстериоризирана, после заспала и екстериоризирана, като в последния случай се погрижих да използвам плака, която бях оставил допряна няколко минути до тялото на г-жа Люкс, преди да я заредя в апарата.

Установих, че когато докосвам с игла първата плака, г-жа Люкс не усеща нищо; при втората тя имаше леки усещания; при третата тя съвсем ясно усещаше всичко няколко мига след убождането."

Полковникът можел да прехвърли усещането за убождане в чаша вода, която субектът държал в ръце. Той магнетизирал тялото на субекта, започвайки движенията си над главата и раменете, слизал по ръцете и стигал до китките. Правел това в продължение на най-малко пет минути, после проверявал екстериоризираната чувствителност, като потапял иглата във водата; субектът, който продължавал да държи чашата в ръце, изпитвал усещането за убождане.

Когато чувствителността била добре екстериоризирана, полковникът взимал чашата, поставял я на масата зад субекта, докосвал водата с игла и субектът усещал убождането, въпреки че между тялото и чашата вече нямало контакт.

Албер дьо Роша и Ектор Дюрвил са осъществили независимо един от друг опити за раздвояване, които са протичали по еднакъв начин. Ако продължавали екстериоризирането колкото е възможно по-дълго, субектът заявявал, че вляво от него се образува някакъв синкав облак, а вдясно - оранжев; и двата облака имали формата на колони. После синкавата колона се сливала с оранжевата и образувала призрак на живия, който бил свързан със субекта посредством много тънка нишка, започваща от пъпа.

Ако Дюрвил и дьо Роша са получили два полупризрака, които се сливали в един, Шарл Ланслен (1852 - 1941), ученик на полковника, получавал единствен и пълен двойник, като използвал едновременно пряко внушение и хипноза.

След като хипнотизирал субекта посредством движенията на ръцете си, той му нареждал да се раздели и да изпрати двойника си в наблизо стоящето кресло. Ако субектът не разбирал това нареждане, Ланслен му заповядвал да остави физическото си тяло на своето кресло и да отиде да седне на другото. Тъй като Азът винаги се намирал в екстериоризираната част, субектът се подчинявал.



Ланслен продължавал едновременно магнетизирането и внушението. Той нареждал на субекта да му опише различните етапи на операцията - първо излъчванията, които виждал да се отделят от него, после образуването, почти винаги отляво, на колона от облак, все по-блестяща и оцветена, докато двойникът стане напълно кондензиран, нещо, което винаги се постигало, особено в началото.

В повечето случаи Ланслен осъществявал тези забележителни явления благодарение на г-жа Розита Г., медиум със способности за раздвояване.

Да се каже „радвояване" в случая ще бъде съвсем непълно, тъй като Ланслен успявал да разтрои тази превъзходна личност: след като изолирал етерното тяло от физическото, той успявал да изолира астралното тяло от етерното.

В първото кресло седяла г-жа Розита във физическото си тяло.Във второто кресло седяла невидима г-жа Розита в етерното си тяло, форма, която Ланслен

наричал „аерозом I", етерен двойник, одическо тяло, жизнена душа, тъй като тя съдържала жизнеността на субекта.

Той установил, че това етерно, тяло било свързано с физическото посредством нишка с дебелината на пръст, леко удебелена на мястото, където преминавала в двойника. Тази малко разтеглива връзка била дълга 8 до 10 м, отгоре синкава, отдолу оранжева. Синкавата част, по-активна от другата, съставлявала жизнения поток, протичащ от организма към етерното тяло; оранжевата част сякаш представлявала обратният поток. В началото на операцията организмът на г-жа Розита, който тя виждала като много блестящ, помръквал, докато светлината му преминавала в двойника, наричан от Ланслен „аерозом I" или „душа на живите".

За да отдели следващата душа, „аерозом II" или „душата на мъртвите", или астралното тяло, той разполагал с няколко начина:

- да магнетизира силно етерното тяло - аерозом I;- да даде на медиума нареждането да напусне двойника;- да изпрати навън Аза на субекта, който трябвало да поведе със себе си аерозом II или

астралното тяло, докато аерозом I или етерното тяло, или двойникът, се връщал във физическото тяло.Ланслен съчетавал първите два начина: той магнетизирал етерното тяло, като нареждал на

субекта да го напусне и да отиде на третото кресло. Г-жа Розита трябвало да го предупреди, когато се осъществяла втората екстериоризация.

Тя установявала, че двойникът и жизнената връзка помръкват, а после вляво от нея се образува двойник като светещ облак, който малко по малко придобивал човешки очертания. Тази нова форма била по-малка от естествен ръст, с размерите на дванадесетгодишно дете.

По този повод трябва да се отбележи, че екстрасенсите от различни религии, нации и епохи са виждали малки явления, които са вземали за деца-ангели, а дори и за самия Бог. Такава е била Катрин Лабуре; такъв е и онзи немски мистик, който се провикнал: „Видях Бог, той е малко момче!" Това е правило в западния свят: всяка личност от свръхестествения свят, доловена от някой земен обитател, веднага се взима за ангел, за Дева Мария, Христос или Бог-Отец.

Медиумите със способности за раздвояване от началото на XX век наричали астралното тяло „малък призрак", а етерното тяло - „голям призрак".

„Големият призрак", който се разпада няколко дни след смъртта на тялото от плът, все още е част от физическата сфера: неговата субстанция е почти материална. Видяхме, че той понякога е осезаем, спомняме си как двете ученички на Емили Саже са плъзнали ръцете си в нейния двойник с усещането, че докосват муселин. Това етерно тяло може също така да бъде фотографирано, както са доказали работите на д-р Барадюк, както и тези на Семьон и Валентина Кирлиян.

Като се има предвид, че многообразието на термините може да обърка читателите, аз представям схематично учението на Ланслен така, както е изградено в неговия труд „Човешката душа - експериментални проучвания по психофизиология". Също като схемата, която посветих на четирите тела, съответстващи на четирите елемента, и тази трябва да се чете отдолу нагоре (Виж края на главата).

Шарл Ланслен намирал за сравнително лесно измъкването на астралното тяло от етерното, но следващите операции ставали все по-трудни за него, а последиците им върху медиума били все по-сериозни. Той не могъл да стигне по-далеч от причинната душа, тъй като по-висшите от нея души били съставени от изцяло духовна субстанция.

Той магнетизирал силно астралното тяло на субекта, който виждал как от тази негова „чувствителна душа" се оформя аура. Тази аура се виждала все по-ясно, особено в областта на мозъка,



където тя образувала нещо като кълбо. Този нов елемент бил синкав отляво и оранжев отдясно. Из-следователят го нарекъл „интелигентна душа".

Възможно ли е било да се стигне още по-далеч, още по-нагоре? Имало ли е още нови души, които не са били открити?... Един друг изследовател, г-н Льофран, застъпвал това схващане. Един от неговите субекти видял над аурата, съставляваща „интелигентната душа", пламък, чийто връх се губел в светлинно сияние.

Дали това е било „причинното тяло" на теософите? До този въпрос бил достигнал Шарл Ланслен в навечерието на Първата световна война, която прогонила медиумите в провинцията и из чужбина.

Като желаел повече от всякога да отдели причинната душа, той отново започнал опитите си с г-жа Розита. Когато достигнал до третото ниво, тя видяла как пламъкът на светлинното сияние се раздвоява и дори забелязала зад него предмети от светлина, които не успяла да различи. Нейните ясновидски дарби станали особено силни, когато експериментаторът я магнетизирал, като движел ръцете си не върху самата форма, а над нея така, че да достигне кълбото над мозъка. Той разбрал, че за да се появи нов елемент, висш душевен елемент, трябва да се магнетизира не само аерозомът, а също и преди всичко последният екстериоризиран елемент.

Същевременно лошото здравословно състояние на г-жа Розита скоро го принудило да се откаже от опитите, които били много тежки за нея. Тогава той открил г-жа Ламбер, благодарение на която полковник дьо Роша бил направил изключителните си открития по екстериоризирането на чувст-вителността и на двигателната функция, благодарение на която също така Льофран бил зърнал „причинната душа".

Ланслен отдавна познавал г-жа Ламбер, но никога не бил работил с нея. Тя била свободна след смъртта на полковника и той я помолил да стане негово подопитно лице. Тя се съгласила и сеансите започнали.

По време на първия сеанс тя видяла над „причинната душа" нещо блестящо, което под въздействието на магнетизирането станало още по-ярко, а после и ослепително бляскаво.

- Опишете ми точната форма - казал Ланслен.- Не мога. Болезнено е да се гледа в него. Това е нещо като глобус от електрическа светлина...

ослепителна, това ме плаши... разбудете ме, разбудете ме.При следващия сеанс Ланслен отново повторил операцията и внушил на г-жа Ламбер, че тя може

да наблюдава като през опушено стъкло всички явления, които той ще предизвика пред духовните й очи.

- Виждам глобус, съставен от ослепителни искрици - казала тя. - Всичко това е обхванато в бързо движение и се върти във всички посоки. Разположено е над сиянието. Този глобус от искрици е мястото на различаването на доброто и злото.

Поради това Ланслен нарекъл тази форма „нравствена душа", разположена над „причинната душа".

Той накарал г-жа Ламбер да му посочи къде се разполага този нов елемент и съсредоточил върху него своите магнетизаторски и волеви усилия.

След известно време тя заявила:- Над ослепителния глобус се оформя нещо като триъгълен връх на копие... то е лъчисто... и

проектира около себе си леки, разклонени, съвсем тънки пламъчета. Копието е с размери около 4-5 см в основата си, а горе завършва с още по-блестящо острие. Тази душа приема вдъхновенията свише, тя общува пряко с духа.

Ланслен я нарекъл „интуитивна душа"; той смятал, че е достигнал до тоталната душа, но за всеки случай запитал:

- Къде се разполага тази нова душа?- Под проекцията на флуида виждам появяването на друга форма...Той засилил магнетизирането:- А сега какво виждате?- Нещо като малко слънце, изградено от много мека светлина... Излъчванията са приятни.

Прилича на потир.Каква е била функцията на този елемент? Ланслен предположил, че това е местопребиваването

на Аза, на психологическото съзнание, и го нарекъл „съзнанийна душа".



Г-жа Ламбер забелязала, че докато двете последни души, интуитивната и съзнанийната, се екстериоризирали, нравствената душа изгубвала половината от диаметъра и светлината си, която сякаш намирала убежище в центъра й.

Той поискал да продължи, като насочвал магнетичното излъчване върху съзнанийната душа, но изглежда границата е била достигната.

- Вече виждам само пламъци, комети... - твърдяла хипнотизираната. - Сега вече не виждам нищо. Отвъд няма вече нищо, нищо, освен дух.

В течение на следващите сеанси той не успял да я отведе по-нататък. Всички тези операции криели рискове за нея; тя със сълзи молела Ланслен да спре. Тревогата й, че се отдалечава толкова много от естествения свят, растяла, и тя се бояла най-много, че той няма да успее да я възстанови отново. Той от своя страна бил твърде проницателен, за да пренебрегне реалната опасност, и сам й казвал: „А ако не успея да сглобя едно в друго различните психически тела!"

„Много пъти, обхванат от тези страхове - пише той в „Човешката душа" - се усамотявах със съвестта си и се питах дали имам правото, пък било то и в името на най-чистата наука, да подлагам субекта на онова, което той смята за смъртоносен риск... Но аз не виждах опасности, които да не мога да овладея; бях сигурен в себе си, що се отнасяше до крайното и правилно възстановяване на човешкото същество и въпреки отказите, бунтовете, риданията, продължавах моята експериментална дисекция на душата... Позволете ми да благодаря публично на г-жа Ламбер за голямата смелост, която тя прояви по време на нашите изследователски сеанси в една все още неизследвана и затова вероятно пълна с незнайни опасности област. Нейната преданост към каузата на науката ми позволи най-накрая да проникна в смущаващата загадка, която душата предлага от хилядолетия на човешките изследвания."

Нека се присъединим към тази благодарност към една жена, която е дала впечатляващи доказателства за своите ясновидски дарби по време на работата си с Албер дьо Роша, към когото ще се върнем сега. Известно е, че полковникът практикувал успешно връщане назад под хипноза.

По време на транса двойникът напускал тялото, което евентуално се заемало от друга душа. Тази натрапница можела да бъде:

- душа, принадлежала в някой предишен живот на изпадналия в транс субект, според явлението на обратно връщане на паметта.

- въображаема душа, родена от фантазията му.- душа на познат или непознат покойник10.Албер дьо Роша е мислил също така за отиванията напред под хипноза, замествайки пътуването

в миналото с пътуване към бъдещето. Той казвал на субекта: „Какво ще правите утре... вдругиден... след месец... след шест месеца?... Сега вие сте по-възрастен... с две години, с шест години... какво правите? Къде се намирате?"

Той не е разказвал в нито един от трудовете си за този вид опити, но е говорил за тях с Шарл Ланслен, от когото знаем за драматичния сеанс, разказан от него в „Последните ми пет предходни живота".

Към 1910 г. Албер дьо Роша, който изучавал така нареченото от него „предвестие на паметта", бил стигнал от въпрос на въпрос чак до 1917 г.

- Работите ли още с мен? - попитал полковникът.- С вас? - отвърнала изненадана г-жа Ламбер. - Но аз не ви познавам.- Не ме познавате? Хайде де!- О, вие приличате изключително много на един човек, когото познавах някога, но вас, вас не ви

познавам. Кой сте вие?- Е, хайде, знаете добре, че аз съм полковник дьо Роша.Тя избухнала в смях.- О, не!... Всички знаят добре, че полковник дьо Роша почина преди три години!Потресен от чутото, полковникът, който през 1910 г. бил на 73 години, прекъснал опита и никога

вече не го подновил. Както била обявила неговата сътрудничка, достигнала в дълбокото си хипнотично състояние до Космическата програма, той починал през 1914 г.

В наши дни Чарлс Тарт, парапсихолог от Калифорнийския университет, осъществил с една особено надарена млада жена следния опит: вързана за леглото, с електроди, прикрепени към главата й, за да бъде записана електроенцефалограмата й, тя трябвало по време на съня си да прочете едно 10 Впрочем, често този последен случай се обърква с първия, който е много рядък. Виж главата за обсебванията. (Бел. авт.)



петцифрено число от лист, поставен на най-горния рафт на етажерката, намираща се в другото помещение.

Тя заспала, раздвоила се, преминала през стената, качила се на етажерката и при събуждането си могла да назове числото.

За тази личност, която оставяла тялото си така, както се оставя дреха, раздвояването било нещо толкова лесно и естествено, че в детството си тя мислела, че всички хора могат да го правят.

Нещо подобно се случило с Ина Туиг, която още от тригодишна възраст, т. е. преди да влезе във връзка с онези, които нарича misty people (хората от мъглата), познавала всички възможности на раздвояването.

Вечерите, когато родителите й имали гости, те постъпвали като всички родители по света - пращали я в леглото въпреки протестите й.

След известно време малката Ина напускала тялото си и силно заинтригувана от онова, което ставало в гостната, слизала по стълбата и тайно се присъединявала към забраненото увеселение.

9. Духът: пламъци, комети, връзка с висшите нива.8. Съзнанийна душа: потир; местопребиваване на Аза.7. Интуитивна душа: копие; връзки с духа.6. Нравствена душа: ослепително слънце; различаване на доброто и злото.5. Причинна душа: пламък с ореол; памет, воля.4. Интелигентна душа: аура с мисловно кълбо; интелигентност.3. Чувствителна душа: астрално тяло; малък призрак; аерозом II.

2. Жизнена душа: етерно тяло; голям призрак; аерозом I.

жизнена връзка, вляво синкава, вдясно оранжева1. Физическо тяло.

IXРАЗЛИЧНИТЕ ЕТАПИ НА РАЗДВОЯВАНЕТОНезависимо дали раздвояването е случайно или съзнателно, основното условие е едно и също:

връзката между физическото и ефирното тяло у личността-медиум да е твърде слаба.По-нататък нещата се развиват по еднакъв начин: субектът усеща изтръпвания в краката, които

обхващат цялото тяло, като че ли през него преминава електрически ток.Той незабавно изгубва съзнание, физическото му тяло става вдървено и нечувствително, изпада в

нещо като каталепсия. В многобройни случаи той представя всички симптоми на смъртта: липса на дишане, на пулс, на сърдечно биене. В това се състои разликата между съня с напускане на тялото и естествения сън.

При излизането двойникът взима от физическото тяло различно количество материя. Ако това количество е прекалено голямо, двойникът бива спиран от преградите: стени, затворени врати и прозорци. Ако пък е недостатъчно, той няма усещането, че е организъм, а само една енергийна форма, усеща се като в облак от памук, в прозрачен воал или в светлинен овал.

Така някои непълни форми могат да наподобяват кълба и без съмнение именно това е довело Ориген до схващането, че възкръсналите имат сферична форма. Църквата, която учи, че се възкръсва в човешка форма, с право е отхвърлила тази хипотеза.

Синодът от 543 г., свикан по заповед на Юстиниан, за да осъди доктрините на Ориген, казва в петата анатема:

„Ако някой казва или поддържа, че при възкресението човешкото тяло е със сферична форма, ако той отрича, че ние ще се възправим при възкръсването си, да бъде анатемосан."


астрална връзка

Жизнена връзка, вляво синкава, вдясно оранжева


В хода на черпенето на субстанция от първото тяло второто се сгъстява и приема човешка форма. Напусналият тялото си изпитва усещането, че се намира в тунел, в чийто край забелязва постоянно растяща светла точица. Той усеща, че в областта на слънчевия му възел се събира енергия, двойникът му се надига успоредно на телесната обвивка, после напряко и накрая се изправя. Той е до леглото и го гледа. Първия път е смаян от това, че пред него има две тела: хоризонталното, пасивно и неподвижно, и вертикалното, което е поело цялото съзнание. Често той остава изненадан и даже уплашен от лошото състояние, в което се намира физическото тяло. Той чува шумовете и звуците наоколо, вижда като в сън онова, което го заобикаля, върви с плавна походка. Ръцете му преминават през предметите, които докосва, или през спящите, които той иска да предупреди за своето присъствие.

От тялото му струи бяла светлина, той сияе, той наистина е тяло без сянка. Ако раздвояването се случва за първи път, субектът, който не разбира какво става с него, си мисли, че е преминал през смъртта. Той е щастлив от това, че всичко е минало безболезнено и че макар и мъртъв, все така при-тежава всички свойства на живота: осезания, спомени, движения, мисли.

Щастието на този въображаем покойник се помрачава от едно-единствено нещо: скръбта, която ще изпитат неговите близки. Ако е американец, той ще съжали също така, че не си е направил застраховка на живота за много голяма сума. Забележително е, че истинските покойници преминават през същите състояния на смайване и радост, установявайки, че притежават тяло и че са навлезли в един също така реален, осезаем и явен свят като онзи, който току-що са напуснали.

Първата опитност може също така да предизвика и страх, страх да не би да не успеят да се върнат в тялото от плът; но следващата вече поражда удоволствие, често дори прекалено голямо удоволствие, защото опияненият от своята свобода двойник рискува, подобно на козичката на г-н Се-ген, повече да не поиска да се завърне.

Понякога напусналият тялото си вижда сребърната нишка, подобна на лунен лъч, която свързва челото му с тила на астралното тяло. Това означава, че тази жизнена връзка започва от областта на епифизата, там, където според ведите се намира третото око, орган на окултното зрение, център на вътрешна светлина, извор на мощ; там, където според Декарт, който всъщност е бил твърде малко картезианска личност, се намира душата.

Сребърната нишка може да започне и от слънчевия възел. Ако двойникът се намира на няколко метра от тялото, нишката е с дебелина няколко сантиметра; ако той се отдалечи на километри, тя изтънява, без да се скъсва. Скъса ли се, това означава смърт. Раздвояването крие своите рискове... И някои случаи на загадъчна смърт биха могли да се обяснят с неумели действия.

Сребърната нишка е позната на всички цивилизации. За нея се говори в Стария Завет и, разбира се, във всички азиатски духовни учения. Александра Давид-Неел разказва в книгата си „Тибетски мистици и магьосници", че в едно село от Ца-Варонг срещнала жена, която няколко години преди това се била раздвоила, като останала безжизнена в продължение на седмица.

„Тя била приятно изненадана от лекотата и ловкостта на новото си тяло, което се движело с удивителна бързина. Достатъчно било да поиска да се озове на някое място, за да се намери незабавно там; тя можела да прекосява реките, като върви по водата, да преминава през стените и пр. Само едно било невъзможно за нея: да пререже въжето, изградено от почти неосезаема материя, свързващо я със старото й тяло, което тя ясно виждала изтегнато на леглото. Въжето се удължавало безкрайно много, но пречело на движението й. Тя се била оплела".

Някои места са по-благоприятни от други за излизания извън тялото, като например планинските върхове с техния чист и сух въздух, но при това трябва и времето да е хубаво, температурата да е достатъчно висока и да няма електрически бури. Дали Тибет отговаря на всички тези условия?

Понякога субстанцията на призрака на жив човек е достатъчно плътна, за да може той да се яви на свидетели и дори да им заговори, като даде по такъв начин единственото доказателство за обективността на явлението.

Обикновено раздвоеният субект смята второто същество за по-висше от първото. Той го вижда по-красиво и по-младо. Установява, че неговата мисъл е по-бърза и осезанията му са придобили по-голяма сила и острота. На по-ясния и по-обширен дух съответства по-ясно усещане за реалността.

Неговите погледи се излъчват в шестте посоки на пространството. Той притежава онова тотално зрение, за което ще говорим във връзка със Сирано дьо Бержерак и Плутарховия Теспезий.



Един човек, когото познавах и на когото се възхищавах - Жерар Кордоние - учен11 и мистик - изживя тази опитност на тоталното зрение и разказа за нея в голяма статия, наречена „Ясновидство и математика", която бе публикувана едновременно в „Планета" и „Метапсихично списание":

„Това усещане за „Божието присъствие" една вечер ме доведе до любопитно видение. От известно време една мисъл ме занимаваше постоянно - че нашето виждане на нещата е външно и перспективно, отправната му точка е разположението на очите, докато това на един вездесъщ, „просторен" Дух би трябвало да бъде вътрешно и „съответстващо", в повече или по-малко ясна връзка със сътворението. Внезапно, докато бях със затворени очи, бях духовно потопен в едно такова вижда-не, ограничено по обхват във вътрешността на стаята ми. Всичко се виждаше едновременно и отвсякъде. Не знам колко продължи това „свръхвидение"; то никога повече не ми се случи. Трябва освен това да уточня, че то се ограничи само до „видимостите", без докосване в дълбочина до „субстанциите..."

Раздвоеният субект е облечен във флуидна дреха, която възпроизвежда материалната. Тези астрални дрехи изглежда са мисловни форми, които волята на субекта изгражда от елементи, взети от физическия свят.

Този въпрос за облеклото на духовете отдавна се е превърнал в пробен камък за скептиците. Известно е, че съдиите на Жана Д'Арк се погрижили да разберат дали Свети Михаил е бил гол. На това Орлеанската Дева отвърнала с обичайната си находчивост, че Бог разполагал със средствата да облича своите служители и че архангелът й се явил във вид на почтен човек.

При следващия разпит инквизиторите я запитали:- Този Свети Михаил и другите светици имат ли тяло и крайници?- Да - заявила Жана. - Вярвам в това, както вярвам в Бога.Три века по-късно ангелите на Сведенборг, носещи три-върха шапка и бяла перука, са

предизвикали подигравки, но трябва да разберем, че за него ангелът е бил човешко същество, завършило своето развитие, а духовният свят, който той е обходил и описал, е бил този от XVIII век.

Напусналият тялото си субект е напълно в съзнание, той знае, че не сънува, и много добре различава астралната проекция от съновидението.

Двойникът е от електрическо естество, той диша и притежава различните жизнени функции. Той бива с различна плътност; обикновено има усещането, че вече няма никакво тегло. Той може да преминава през стените и през затворените врати. Притежава и много по-рядката възможност да премества предметите.

Понякога той се разхожда с нормалната си крачка из местата, които е имал обичай да посещава, а друг път пътува надалеч. Той помисля за мястото, където иска да отиде, и се озовава в него, като вижда градове и в тях паметници, които съществуват или не съществуват, или все още не съществуват.

Ако отива надалеч, това става с висока скорост; той няма усещането, че се движи напред, а че предметите се приближават към него. „Надалеч" може да означава много, много далече. Така медиумът Инго Суон предложил по телефона на своя приятел медиума Харолд Шърман пътуване до Юпитер, пред който в същото време щяла да премине сондата „Пайниър X".

След завръщането си Суон и Шърман били разпитани всеки поотделно от астрофизици за атмосферата, релефа, цветовете на планетата. Отговорите им съвпадали помежду си, съвпадали също така и със сведенията, донесени от космическата сонда.

Друг път те отишли до Меркурий, където открили магнитно поле и разредена атмосфера, чието съществуване било неизвестно на времето. И в този случай разказите им били потвърдени от космическата сонда, тогава „Маринър X".

Ако в Съединените Щати излизанията извън тялото достигат до края на Слънчевата система, то в Тибет предпочитат екскурзиите в духовната сфера.

Нека се върнем към разказа на г-жа Александра Давид-Неел за нейното пребиваване на „покрива на света":

„В Тибет може да се срещнат хора, които след като са пребивавали за по-кратко или по-дълго в летаргично състояние, после описват различни места, които твърдят, че са прекосили. Някои от тях посещават само страни, обитавани от хора, но други разказват за пътешествия из рая, чистилището или „Бардо" - междинната област, из която се скита духът след смъртта в очакване да се въплъти отново.

11 Той загина заедно с още един мой приятел на 12 юли 1977 г. при автомобилна катастрофа. (Бел. авт.)



Тези странни пътешественици са наричани „делоги", което значи „завърнали се от отвъдното". Ако разказите на делогите се различават по обходените места и перипетиите на пътуването, те обикновено описват по еднакъв начин впечатленията на псевдомъртвеца като твърде приятни."

И наистина, често напусналият тялото си излиза от физическия свят и навлиза в астралния, близък до него във времето и пространството. Там той рискува да има неприятни срещи: бивш крадец, бивш убиец, бивша отровителка, бивша извършителка на криминални аборти. Тези изпълнени със злоба цялости могат да го заплашат или да го нападнат, тъй като те не обичат натрапниците, но той няма от какво да се бои, ако мотивите му са безкористни, а духовният му живот е богат и истински; всяка молитва е убежище за него. Впрочем, нивото, до което той достига, винаги съответства на не-говото развитие, на неговата стойност като човешко същество.

Ако той успее да премине през низшата част на астралното, ще има приятни срещи: негов починал роднина или приятел ще дойде да засвидетелства грижите си за него и да му разкаже за другия свят, в който той все още не бива да прониква. Често те го съветват да се върне в тялото си. Нека всеки остане на мястото си - въплътените на земята, а напусналите плътта си - в света на духовете! Посещенията от едно ниво в друго трябва да стават само когато са подбудени от любов или желание за познание. Вън любопитните, циниците, осквернителите!

Ако напусналият тялото си има истинска духовност, той ще може да достигне до щастливите и чисти нива на отвъдното, без да преминава през нивото на Хадес, което крие много клопки... В тези сфери, подобни на рая, той ще срещне благотворни цялости, които ще го просветят за всичко, свър-зано с небесното царство.

Когато се завърне на земята, той никога няма да забрави разговорите си с онези, които са стигнали преди него в света на светлината.

XОКОНЧАТЕЛНО РАЗДВОЯВАНЕ

Смъртта е промяна в плътносттаРолан

Метафизичното тяло се ражда заедно с физическото; двата близнака израстват заедно. Те не живеят един до друг, а един в друг, в неразделност. Тъй като са живи същества, те се развиват и това обикновено става успоредно. Но тяхната свързаност не е вечна. Физическото тяло е изградено от плът-на материя, а именно тя е подвластна на разрушението. Един ден плътната материя се разпръсква или разпада.

Само това тяло бива погребано или изгорено. Бяхме го сравнили с яйчена черупка, а ефирното тяло - с жълтъка. Можем да довършим сравнението: ефирното тяло се превръща в духовно, жълтъкът става птиче, което се изплъзва от счупената черупка, пленникът се втурва вън от затвора си.

Независимо дали става въпрос за птица или за дете, физическото раждане е едно чудо. Смъртта или духовното раждане е друго чудо. То не е нито по-лесно, нито по-трудно за разбиране. Физическото раждане е съпроводено с прекъсване на пъпната връв. Духовното раждане - с прекъсване на сребърната нишка. Така се нарича своебразната пъпна връв, която свързва двете тела. Тя е съставена от маса молекули, трептящи при много високи честоти; в момента на смъртта тя се прекъсва.

Размишлявах над този проблем, когато вниманието ми бе привлечено от радиатора, върху който бях проснал да съхне една кърпичка. От нея се издигаше бяла пара... Скромното пране бе придобило достойнството на притча. Тъй като нещата стават именно така: също като водата ефирното тяло е течно, пластично, вездесъщо и невидимо. Също както водата напоява кърпичката, ефирното тяло прониква във всички части на физическото. Също както превърналата се в пара вода преминава през кърпичката, ефирното тяло преминала през физическото и се издига в атмосферата: Пиер нарича това „преливане". За да означим смъртта, разполагаме с много думи, започващи с „пре": преображение, прехвърляне, преход, превеждане, преместване, преминаване, пресаждане.

Нека се върнем към преливането: съществува една основна разлика между парата и духовното тяло - парата се разпространява из цялото помещение, разтваря се в пространството и нейното разсейване е подобно на унищожение, докато духовното тяло запазва своята свързаност: то винаги е съсредоточено около духа, също както плодът около костилката си. То винаги е човешка форма, неговата неизменна форма: tu es homo in aeternum.

Сведенборг пише по този повод:



„Достойни за доверие духове, с които разговарях, се оплакваха от невежеството, царящо в църквата по въпросите за състоянието на Небето, за Духовете и Ангелите. Те възмутено настояваха аз непременно да заявя, че те не са безформени умствени образувания или етерни повеи, а хора в човешка форма, които виждат и чуват също като онези, които са на този свят."

Преди да се извърши разривът между двете тела, съществото изглежда надарено с нови способности: често неговите духовни очи се отварят, често то вижда онези, които са го изпреварили в отвъдното. Не бива да се казва, че в тези случаи става въпрос за илюзии, фантазии или мисловни проекции, тъй като се е случвало умиращ да види човек, за чиято смърт не е знаел.

Един младеж, Симон, който знаел, че е обречен, настоял пред брат си да не му дават никакви опиати под предлог за намаляване на страданията му; той искал да бъде с напълно бистър ум при потеглянето си.

Когато краят бил близък, той се провикнал: „Колко много са те!" и назовал по име всички покойници, дошли до го посрещнат. Внезапно промърморил изненадано: „Я, Морис също е тук!" Неговият приятел Морис бил починал предишната седмица и близките му скрили от него тази смърт. Последните думи, които Симон произнесъл с грейнало от щастие лице, били „Издигам се!"

Той се издига: неговото същество се отделя без болка от физическото му тяло.Той се издига: вече е неподвластен на земното притегляне.Той се издига: изживява по своему Възнесението, с тази разлика, че Христовото Възнесение е

било славно и видимо.Той се издига към областите, където никой не може да умре.Между западноевропейските вярвания и тези, разпространени на антиподите, съществуват

впечатляващи съвпадения. Ето свидетелството на един мисионер от миналия век, разказващ за познанията на таитяните.

„Те вярват - пише той - че в момента на смъртта душата отива в главата, излиза оттам и преминава през бавния и постепенен процес на възвръщане в Бога, от когото всички те са произлезли... Фактът, че таитяните вярват в излизането на реална субстанция, приемаща човешка форма, е любопитен и интересен. И те вярват в това благодарение на онези измежду тях, които са дарени с ясновидска дарба и които твърдят следното: веднага щом умиращият спре да диша, от главата се отделя пара, която се кондензира във въздуха недалеч от тялото и остава свързана с него посредством нещо като нишка, изградена от същата субстанция. Те твърдят, че тази субстанция бързо увеличава обема си, като в същото време приема формата на тялото, от което произлиза. И когато най-накрая тялото е станало безжизнено и студено, нишката, която свързва душата с тялото, се прекъсва и освободената душа си отива, както изглежда, подпомогната от невидими пратеници."12

В тези редове се долавя почудата на разказвача от съществуването на тази пара, на нишката, на реалната субстанция, която „приемала" човешка форма и която, „както те твърдят", бързо увеличава обема си. Преизказното наклонение, вметнатият израз и думите „както изглежда" са твърде крас-норечиви: мисионерът знае за всички тези неща по-малко от онези, които покръства.

Особеното на смъртта, метафизичното тяло, което е било латентно в този свят, става видимо. То вече съществува самостоятелно, движи се свободно и бързо. Двойникът се е превърнал в оригинал. Той спонтанно се насочва към нивото, което му подхожда. Духът е agilis13, той е способен да изпълни всичко, което иска, и неговото тяло излъчва бързи трептения; измежду всички субстанции неговата е с най-висока степен на трептене.

Homo viator, човекът-пътник продължава в духовното си тяло пътуването, започнало във физическото. Viator без impedimenta, пътник без багаж. Без материален багаж, разбира се.

Физическите недъзи са изчезнали заедно с едноименното им тяло. Те са слезли заедно с него в гроба. В тази утрин на радостта куците вървят и тичат, глухите чуват, немите говорят, умствено недоразвитите разсъждават. Тяхното ефирно тяло е било незасегнато и затова всички могат веднага след възкресението си да се наслаждават на цялата пълнота на живота. И тогава слепите проглеждат в един свят, където светлината трябва да бъде видяна, за да бъде обичана.

Недъгавите физически са били недъгави само на физическо ниво, а ефирните им тела са останали здрави. Известно е, че претърпелите ампутация изпитват болка в изчезналия крайник. Те казват: „Усещам крака си". Усещат етерния крак, който не е бил отрязан.

12 Metapsychical Magazine октомври 1893 г, цитиран от Боцано в „Явленията на билокацията“13 В смисъла, в който св. Тома Аквински влага в тази дума. Agilis (лат.) – лекота, подвижност, сръчност.



По този повод съпрузите Кирлиян са извършили един много интересен опит: отрязали лист от едно растение, след което го фотографирали по своя начин, т. е. под високочестотни потоци. Те с удивление установили, че ефирният лист все така бил на мястото си.

Ако някоя сърдечна трансплантация се окаже несполучлива, това може би е станало, защото ефирното, постоянното сърце не се съчетава с новото физическо сърце. Ако в психосферата има някакви недъзи, това са духовни недъзи: онези, които не виждат, са онези, които не вярват. Ето едно свидетелство, вече цитирано в „Мъртвите" дадоха признаци на живот"14: една жена сънувала, че получава телеграма от покойния си съпруг. Посланието съдържало само пет думи: „Аз съм сляп и глух". След една моя сказка тя ме запита: „Какво значи това?"

Аз я запитах на свой ред:- Какво беше неговото отношение към Бога, душата, невидимия свят?- Той не вярваше в нищо такова.- Ето обяснението! Той е сляп, защото е отхвърлил светлината.- Какво мога да направя за него?- Да развиете вашия духовен живот, а също и да се запознаете отблизо с тези проблеми, за да

може той да черпи от вашето съзнание. Наистина, на отвъдната страна има наставници, но една земна личност, позната и любима за него, по-лесно ще му предаде убежденията си. Наш дълг е да проучим тези въпроси - заради самите нас и заради онези, които са ни предшествали отвъд.

Също както в този свят, а дори и в по-голяма степен, в света на духовете развитието на органа се определя от функциите му. Ако новодошлият желае да вижда, ще му се дадат очи. Ако човекът, за когото разказах по-горе, наистина бе поискал това, неговото духовно тяло би създало свои очи. Но той е бил безразличен и хладен. При възкресението си той е бил затворен в пашкул. Пашкулът предпазва от всякакви опасности, но животът в него не е истински живот.

Безразличните просто са понесли събитията, не са развили никаква привързаност, никаква любов, които да ги подбудят към действие. Онези, които в отвъдното трудно осъществяват раждането на духовното си тяло, са именно хората, които на земята са презирали, потискали, угасявали духа.

Съществото, надарено със свобода, е отговорно за своето съзнание, за думите и делата си както в материалния свят, така и в ефирния. То е освободено от въплъщаването, но не и от миналото си; потеглило от земята, то е следвано от делата си; неговото ефирно тяло ще притежава теглото на ми-сълта му.

Ако тази мисъл е жестока, ако тя черпи радостта си от злото, той ще се озове в огъня, който тя създава, огънят, наречен от хората „Ад", който тяхната жестокост продължава да поддържа от ера в ера. Ако тази мисъл е егоистична, безволева, привързана към материалното, той няма да може да се освободи от земното притегляне, както в буквален, така и в преносен смисъл. Тогава той ще се застои в мътните области, наречени от Христос „външният мрак", външен и на земята, и на небето. Той ще бъде сянка в света на сенките.

Ако мислите са насочени към Божията любов и любовта към ближните, като под „ближни" се разбира всеки живеещ на този и на онзи свят, то човекът, оставил телесните си одежди, ще получи бялата роба или славното духовно тяло.

Едно десетгодишно момиченце проумяло всичко това в последните си дни. То се казвало Дейзи и било дъщеря на преподобния Дейвид Андерсън Драйдън, мисионер от методистката църква. То починало от тиф в къщата на родителите си в Сан Хосе, Калифорния. Неговия случай е разказан в „Journal of the American Society for Psychical Research" от 1919 г. според бележките, които майка й си водила.

- Мамо, бих искала да можеш да видиш Али (починалото й малко братче), който е до теб. Той казва, че не можеш да го видиш, защото духовните ти очи са затворени, а аз мога, защото духът ми е свързан с тялото само с много тъничка нишка живот. (Дейзи никога не била чувала за сребърната нишка.)

- Той говори ли с теб сега? - удивила се майката.- Да, сега... а аз му отговарям.- Как го правиш? Та нали не си мърдаш устните?- Ние говорим с мисли - отвърнала Дейзи, която не знаела думата „телепатия".- В каква форма ти се явява нашият Али? Виждаш ли го облечен?

14 Книга от същия автор.



- Като че ли тялото му е обвито в нещо много бяло, нещо вълшебно. Само ако можеше да видиш колко тънка, лека и сияйна е тази дреха, и колко е бяла! А никъде по нея не се виждат нито гънки, нито следи от шевове - значи това не е дреха. И все пак колко добре му стои!

- Той е облечен в светлина! - казал мисионерът, цитирайки един псалм.- О, да, точно така!Сестрата пеела химн, в който се говорело за крилати ангели, и Дейзи възкликнала:- Колко странно! Винаги сме си мислили, че ангелите имат криле; но това е погрешно, те нямат

нищо такова.- Трябва да имат, за да могат да летят в небесата.- Те не летят, а се пренасят от едно място на друго. Разбираш ли, когато си помисля за Али, той

усеща това и веднага пристига при мен.Друг път майката запитала:- Какво правиш, за да видиш ангелите?- Не винаги ги виждам, но когато ги забележа, стените на стаята сякаш изчезват и погледът ми

достига безкрайно далеч (истинските ясновидци казват същото); духовете, които виждам тогава, са безброй много. Някои от тях се доближават до мен: това са тези, които съм познавала в живота. Другите никога не съм ги виждала.

В утрото на нейната смърт - пише госпожа Драйдън - тя поиска да й дам огледалце. Поколебах се от страх, че видът на изпитото й лице ще я разстрои. Но баща й каза: „Хайде, нека разгледа клетото си личице, щом иска." Подадох й огледалото и тя дълго гледа образа си със спокойно, но тъжно изражение. После каза: „Тялото ми вече е износено: то прилича на старата мамина рокля, закачена в гардероба. Мама вече не я носи, и аз също скоро няма да нося моята дреха. Но аз имам духовно тяло, което ще я замести, и дори вече съм в него."

XIОНЕЗИ, КОИТО СА СЕ ЗАВЪРНАЛИ ОТТАММетафизичното тяло проявява особено силно своята самостоятелност по време на

кръвопреливания, припадъци, временна или по-продължителна кома.Тогава цялото съзнание се пренася в двойника, който се носи над физическото тяло и го вижда

като някакъв чужд предмет, проснат на леглото или върху операционната маса. В този момент усещанията и мисълта са преминали в метафизичния мозък. Това е изключително важно за разбирането на онова, което става в смъртния час. Състоянието на откъснатост и освободеност е толкова приятно, че онези, които идват на себе си, т. е. във физическото си тяло, често се провикват: „О, защо ме повикахте обратно! Чувствах се толкова добре!"

Обратният на гореспоменатия случай също е възможен: субектът, лежащ върху леглото си във физическото си тяло, вижда своя двойник, който се носи над него. В този случай съзнанието остава във физическия мозък.

Тези състояния на клинична смърт, последвани от истинско възкресение благодарение на най-съвременните клинични средства, станаха многобройни през последните години. Известно е, че хора, които в продължение на часове са показвали всички признаци на смъртта - спиране на сърцето и ди-шането, равна енцефалограма - са били върнати в нашия свят благодарение на изключителни реанимационни мерки.

В Съединените Щати д-р Елизабет Кюблер-Рос и д-р Реймънд Муди проучиха изключително грижливо стотици подобни случаи. Те изслушаха и записаха изявленията на онези, които са прескочили за миг в отвъдното, и техните доклади съвпадат изцяло с твърденията на писателите - спиритуалисти. В предговора си към книгата на д-р Муди „Живот след живота" г-жа Елизабет Кюблер-Рос пише:

„Всички тези болни са изпитали усещането, че се носят извън тялото си, усещане, придружено от впечатление за покой и пълнота. Повечето от тях са съзнавали присъствието на някаква друга личност, дошла да помогне при преминаването към друго ниво на съществуване. Почти всички са били пос-рещнати от скъпи същества, починали преди тях, или от някоя религиозна фигура, оставила отпечатък върху живота им, и, разбира се, съответстваща на техните вярвания."

От своя страна д-р Муди, обобщавайки множеството получени свидетелства, описва почудата на човека, който току-що е умрял: „ Той вижда като зрител собственото си тяло на разстояние. От това



привилегировано място той наблюдава опитите за реанимиране на тялото му; той се намира в със-тояние на силно емоционално напрежение.

След няколко мига той се овладява и полека-лека привиква към необичайното си ново състояние. Тогава забелязва, че все така има „тяло", но това тяло е от много особено естество и способностите му са много по-различни от тези на тленните останки, напуснати от него."

Тези разкази на хора, които са направили няколко крачки по отвъдния бряг, и които след завръщането си на нашето ниво са разказали за онова, което са видели и почувствали, съвпадат по невероятен начин помежду си. Същевременно те не са изключително притежание на американските изследователи: следната история, случила се с една от моите читателки, е започнала в сърцето на Париж.

Двете пътувания до БостънПрез декември 1969 г. г-жа Естер Льоме не успявала да се възстанови от тежък грип. Тя губела

равновесие, залитала, падала. Скоро вече не можела да ходи и трябвало да бъде приета в болница. Парализата й напредвала бързо и трябвало да поддържат живота й със сонди и кръвопреливания, от ден на ден все по-трудно. Всичките функции на организма й били засегнати, черният й дроб сякаш склерозирал, бъбреците блокирали, нивото на уреята стигнало до пределната си стойност.

Естер постоянно бълнувала: тя преживявала отново обиските и разпитите в Гестапо, на които било подложено семейството й и самата тя по време на Окупацията. Бащата на Естер, офицер, претърпял ампутация на единия си крак на 16 юни 1940 г., след битката на Ардените, една от последните от „странната война". Пленен и репатриран във Франция, още от 1942 г. той се включил в група от Съпротивата. Арестуван на 23 юли 1943 г., той бил депортиран в Бухенвалд. Освен това Естер присъствала при Освобождението и разрушаването на почти целия Хавър, родния й град; семейството й било изгубило всичко...

Тези спомени оживявали в бълнуването, предшестващо комата. По-късно за нея било твърде любопитно как някои хора, донякъде запознати с „психоанализата", тълкували с Едиповия комплекс онова, което било всъщност буквално изражение на един заплашван живот. Изглежда, че в наше време често подходът към истинските проблеми бива изкривяван по подобен начин.

В първото си бълнуване Естер вероятно посещавала местата на четвъртото си измерение, все още изградени от страхове и заплахи, места, където животът и смъртта вече се били срещали в схватка.

На 24 януари 1970 г. лекуващите лекари я сметнали за безнадеждна. „Тя няма да изкара нощта" - заявили те; д-р Андре Льоме, съпругът й, очаквал телефонно обаждане, което щяло да го повика по спешност при нея. Той се занимавал с научни изследвания, бил специалист по някои бактериални токсини и заедно с някои свои колеги си задавал въпроса дали жена му не била засегната от една разновидност на полирадикулоневрит, който тогава се проучвал в болницата „Салпетриер", и който днес се нарича „болест на Гийен-Баре". С няколко думи: това заболяване води до бърза смърт или оставя болния парализиран с известна надежда за подобрение.

Докато очаквали всеки момент смъртта й, Естер изживявала невероятното приключение на раздвояването. Тя станала от тялото си, изправила се, тръгнала или по-скоро плъзнала се около леглото си, видяла самата себе си лежаща, жалка и нещастна, забелязала различни детайли, като например устройството за кръвопреливане, което я поддържало в състояние на „биологична единица". Тя се държала за напречната тръба на леглото и се удивила от това, че видимо здравата й ръка преминавала през метала.

- Този детайл ме изненада много повече от това, че напуснах тялото си - ми каза г-жа Льоме.- Всички наскоро починали и екстериоризирани живи са изживели тази опитност.- Изведнъж видях баща си, починал преди шест години. Той, който при смъртта си беше

еднокрак, той, който почина на 63 години, преждевременно остарял поради депортирането си в Бухенвалд, изглеждаше тридесетгодишен. Имаше два крака; косите му блестяха, кожата му бе с розов цвят, погледът му - проницателен, весел и същевременно изпълнен с мъдрост. Той изрече: „Внимавай, тялото ти няма клетка!" (И наистина, устройството, предназначено да ме придържа, не беше поставено.)

- Баща ви каза ли ви нещо друго?- Не, нищо; присъствието му ми се виждаше естествено. Докато моето собствено физическо тяло

ми беше твърде безразлично, той изглеждаше загрижен за неговата цялост.- Какво усещахте тогава?



- Огромно блаженство, голяма свобода, фантастична яснота на мисълта. Мислите ми ме носеха, те създаваха и градяха. Те сякаш не бяха затворени в главата ми, а бяха едновременно в мен и вън от мен.

- Притежавахте ли тоталното зрение, впечатлението, че виждате във всички посоки?- Да, чувствах се проникната, обгърната от нещата.- А можехте ли да видите самата себе си?- Не, но се чувствах наистина жива; бях цялата изпълнена със сила и здраве, всичко около мен

беше реално, обективно, логично.- Това няма нищо общо със съня.- О, не! Нямаше нищо от абсурда, объркването и неяснотите на сънищата. Мисля, че именно в

този момент открих постоянното съществуване на една реалност, по-висша от нашата обичайна реалност. След като видях, че баща ми бди над физическото ми тяло, изпитах желанието да изляза от стаята... и се озовах в парижките предградия, без съмнение във Ванв, където някога живеех. Пристигнах в една къща на няколко етажа, където бяха събрани прачичовци и пралели, братовчеди и братовчедки, всичките починали.

- Какво правеха те?- Нищо! Те дори не ме погледнаха. Трябва да кажа, че останаха безразлични към мен също както

бяха някога в живота.- Фактът, че сте видяла всички тези покойници, започвайки от баща ви, е доказателство, че сте

навлязла в света на духовете. Тези чичовци и лели говориха ли с вас?- Не, а освен това аз много исках да се махна оттам. Тяхната атмосфера ми изглеждаше сива и

тесногръда. След като пожелах да се отдалеча, аз се озовах в Арас (град, където никога не съм била). Там една непозната дама, строга и изтънчена, ме покани в много красив древен замък; тя ме настани в пищна, украсена с драперии стая; но там като че ли се задъхвах, усещах стягане в областта на слънчевия възел. Нямаше светлина; цялата сцена беше сякаш забулена в мъгла.

Напуснах притежателката на замъка и след като „прелетях" над острови, обвити в дъждовна пелена, се озовах в Дубровник, където съм ходила веднъж преди сватбата си. Очаквах някого, който не идваше, предполагам, че това е била майка ми. Отидох на пристанището с намерението да се кача на някой кораб, спомням си, че имах затруднения с чакъла, който лепнеше по подметките ми, помислих си, че сигурно това е задържало онези, които чаках; накрая все пак не се качих на кораба.

Помислих си „Алже" и се озовах в Алже, просната на легло в една изцяло бяла болница. Уточнявам, че не познавам този град, нямам нито приятели, нито роднини в него. „Не оставайте тук, това е опасно" - ме посъветва един френски лекар, придружен от две арабски медицински сестри; ед-ната от тях добави: „Мис Карла ви чака в Ню Йорк". Не знам и така и не узнах коя е мис Карла, но тъй като винаги съм искала да отида в Съединените Щати, внезапно се озовах на един кей в Ийст Сайд.

- Откъде знаете, че това е бил Ийст Сайд?- Разпознах го, когато през 1976 г. пътувах до Ню Йорк. И така, там чаках мис Карла... но тя не

пристигаше. Някакви невидими хора, от които долавях само сенките, ме посъветваха да отида в Бостън.

- Чувахте ли гласовете им?- Не, нямаше никакви думи, беше нещо като телепатично излъчване. И така, значи трябваше да

отида в Бостън, нямаше друга възможност. Впрочем, тези съвети съответстваха на моята свобода и на желанията ми. Пожелах да се озова в Бостън и се намерих там.

- Това съответства на логиката на отвъдното!- Бях смаяна... не си представях един американски град по този начин. Тръгнах и навлязох в една

италианска уличка, не виждах небостъргачи, а елегантни постройки с позлатени куполи; улиците не се пресичаха под прав ъгъл, а лъкатушеха и се изкачваха. Усетих, че съм гладна, и си купих салам от магазинчето на един дебел италианец. Изядох го права на едно малко площадче; нямах нито хляб, нито хартия, за да го държа, но той не изцапа пръстите ми. Впрочем, в света, в който се намирах, всичко беше чисто, лесно, рационално.

След като изядох с удоволствие салама си (а това не е храна, която особено обичам), влязох в един параклис и се доближих до статуя, обкръжена от множество многоцветни и блещукащи електрически свещички: тя представляваше пражкото изваяние на детето Исус. След като излязох от параклиса, се разходих из града; понеже продължавах да изпитвам глад, влязох в една сладкарница и взех със съгласието на продавача, също така италианец, едно парче бял сладкиш, покрит с червен



конфитюр. Докато ядях този забележителен кекс, забелязах в далечината гробище, и реших да отида дотам.

Изведнъж усетих огромна липса, помислих за мъжа си, който не беше в тези места, където аз се чувствах тъй добре. „Какво прави Андре?... Защо не пристига? Къде ли може да бъде? Много искам да бъда с него!" Изпитах угризения, че не съм помислила по-рано за него, и реших да тръгна да го търся. Започнах да се плъзгам през приятни селца със сенчести и отрупани с цветя площади.

До мен имаше някакво младо момиче. Отначало го забелязах като някаква лека сянка, то беше облечено с тъмна рокля, падаща до глезените, а високо вдигнатият му кок се открояваше ясно и привлече вниманието ми: знаех, че жените са се обличали и сресвали така в края на миналия век. След едно село, в което имаше стара къща със заострен покрив, която момичето ме посъветва да избягна, ние пристигнахме близо до една постройка, приличаща на супермаркет; момичето ми обясни, че това е параклис, засмя се и аз се досетих: Лизийо! Разбрах, че ме придружава Тереза Мартен, Тереза от Лизийо! Предадох й по телепатичен път, че тази църква е по-грозна от някои църкви у нас. Тя отново се засмя, не каза нищо, но вървеше пред мен, подвижна, лека, пъргава... свежа като бистра вода.

- Изпитвате ли по-особено преклонение към нея?- Оттогава да; а преди - не толкова... но аз съм нормандка, католичка, и майка ми е казвала, че

светицата ме е изцерила, когато съм била тежко болна през 1931 г., била съм шестгодишна. Сега знам, че тя е била до мен в Бостън, по време на това пътуване, което като че ли много я забавляваше. Тя се показваше пред мен такава, каквато е била, преди да влезе в манастира.

- Има снимка, която я представя такава, аз едва вчера я получих...- Тогава аз не знаех за тази снимка. Тереза ме заведе пред красива къща с веранди, разположена

на брега на езеро, което засега ще наричам Онтарио, обърна се и сложи пръст на устните си. Намирах се в стая, която сякаш бе със стъклени стени. Тереза си беше отишла; аз се чувствах добре, още бях гладна; една двойка седеше пред писалищна маса; пак ми донесоха от белия сладкиш. Гледах залива, а по езерото блещукаше пътека от отблясъци, по която можех да вървя. В дъното различих архипелаг от светлина и отново златни куполи; помислих си, че сградите там сигурно са великолепни, това ми напомни за златния град от Апокалипсиса. Разбрах, че това езеро разделя този свят от другия, обозначен от далечния архипелаг, но съвсем реален. Изпитах усещането за пълна реалност, при което субективното се превръща в обективно. Тогава видях една мъжка фигура, загърната в наметало с цвят на синя нощ, истинско наметало, скроено от истинска нощ, кадифена и блещукаща. Не видях лицето на този мъж, но то беше навсякъде, изпълваше вселената, без при това да я скрива или да се слива с нея. Светлината, която се излъчваше от него, не заслепяваше и не пречеше да виждам гледката, която беше напълно земна, без нищо сюрреалистично; всичко беше нормално. Този мъж се обърна към мен, без да ми говори в обичайния смисъл на думата; знаех, разбирах онова, което той ми казваше, превеждах си някаква модулация, без да трябва да разсъждавам.

- Сигурно именно това е вдъхнатото знание...- Всичко бе обгърнато от много бляскава, но не ослепителна светлина и в приятна топлина, която

се усещаше в областта на слънчевия възел. Мъжът с наметало от синя нощ ми предложи да премина от другата страна; трябваше само да кажа една дума, да направя едно движение: достатъчно щеше да бъде да се оставя да се нося по пътеката от отблясъци. Непрекъснато долавях безмълвния глас: „Ще дойдете ли?" Отговорих му: „А мъжът ми? Не, не искам да отида там, искам отново да съм с него, не искам да тръгвам без него" И тогава този мъжествен и ясен глас произнесе: „Вие ще оздравеете".

- Това „вие" е изненадващо! Съществата от светлина винаги говорят на „ти"!- Това „вие" изненада и мен, запитах се дали не подразбира и Андре, но тогава той не беше

болен; по онова време не знаех, че той страда от резки покачвания на кръвното налягане, че е „здрав носител" на високо кръвно налягане, от което впрочем и почина в края на 1977 г. Тогава, през 1970 г., той беше в чудесна форма.

- Видяхте ли лицето на мъжа със синьото наметало?- Не, защото той не се обърна. Мисля, че е постъпил така от уважение към моята свободна воля

за избор. Смятам, че ако се беше обърнал, аз щях да го последвам по пътеката от отблясъци; щях да тръгна с него към островите, които виждах в далечината и които ми изглеждаха все по-привлекателни.

Той ми беше казал: „Вие ще оздравеете" и удържа на думата си...Когато се събудих във великденската утрин на 1970 г., усетих, че органите ми отново започват да

функционират. Разбирате ли, аз не се бях задоволила с това да кажа, че искам да се върна при Андре, а бях извършила и нужното действие: вместо да се поддам на болестта, аз се бях изправила енергично



срещу нея; бях избрала напълно съзнателно да се върна в този свят на страдания, но заедно с мъжа си. В този момент си дадох сметка колко силна и всеобхватна е нашата брачна връзка. Събудих се на болничното легло... Бях започнала да оздравявам, макар и все още парализирана; комата ми или поне онова, което наричам с тази дума, беше продължила три месеца. Не бих могла да уточня продължителността на моето пътуване. Това беше дълъг период, който се простираше във време, различно от това на часовете на деня и нощта; това беше съвършено друго време, което не беше фиксирано в някакво статично настояще.

След това изживяване аз казах на Андре: „ Сега знам, че смъртта не съществува, това е само привидност, която има своята реалност единствено тук..."

Той ми отвърна:„Ние сме откъм страната на ентропията, а ти си била навлязла в област, която не е подчинена на

това явление. В нас има някаква частица, която може да й се изплъзне, част от твоето същество е била в онова, което можем да наречем Живота. Онова, което наричаме „смърт", е всъщност от тази гледна точка „смърт ни смъртта".

Бих искала да можем да предадем тази сигурност, която ние с теб споделяме, и на хората около нас. Бих искала да използвам по най-добрия възможен начин това хоризонтално време, което ми бе отново дадено, този втори живот, който ми бе подарен. Бих искала да кажа на всички, че животът продължава - обективен, веществен, рационален - и че раздялата е само временна. Смятам, че нямам право да запазя само за себе си това чудно изживяване, от което излязох преобразена през една великденска нощ.

- Нямаме правото да крием истината.- През 1973 г., когато се бях възстановила до задоволителна степен, помолих Тереза от Лизийо да

ми помогне да разбера какво бих могла да направя, тъй като Андре, научният работник, ми казваше: „Не е достатъчно да твърдиш нещо, то трябва да бъде обосновано на разумно ниво, без да се затваряш в собствените си убеждения."

Тогава реших да предприема обширни проучвания, за да открия онова, което Светото Писание, църковните Отци, светците, съвременните изследователи са казали или дори видели за нашето единствено бъдеще: възкресението и вечния живот. Когато споделих намерението си с Андре, той ми заяви: „Смятам, че идеята ти е прекрасна, може би ще ти бъде дадено да намериш някоя открита метафизика, готова да си послужи с опорните точки, които науката й предлага наготово."

- Нека се върнем отново към вашето раздвояване: никога ли не сте изпитвала желание да предприемете пътуване до Бостън?

- О, да, но това се осъществи едва шест години по-късно. Пристигнахме през август 1976 г., когато се празнуваше двестагодишнината от независимостта на Съединените Щати. Започнахме престоя си в Ню Йорк, където разпознах мястото в Ийст Сайд, за което ви говорих. То се намира близо до авиотерминала в този квартал.

В Бостън първата ни вечер завърши с разочарование: намирахме се в съвременен американски град. Като смяташе, че ще ни достави удоволствие, хотелиерът ни изпрати да разгледаме китайския квартал; но на другата сутрин той ни посъветва да тръгнем по Freedom Trail - обиколка на местата, отбелязващи първите крачки на Независимостта. Минахме по улици, на които се издигаха сгради, по-ниски от нюйоркските, и стигнахме до центъра на Бостън. Срещу Фаньол Хол се озовах пред елегантна постройка с позлатен купол. Тръгнахме по Принс Стрийт и се намерих в италианското градче от моето пътуване през 1970 г.!

Развълнувана и потресена, аз открих магазинчето за италиански продукти, недалеч от къщата на Пол Ривиър, героя на Бостън. Магазинчето се намираше на ъгъла на Норт Стрийт и Ричмънд Стрийт; малкото площадче беше също там, почти срещу дома на Пол Ривиър. На това площадче измежду старите бостънски къщи от 1770 - 1800 г., се издигаше един манастирски параклис. Там още от входа видях пражката статуя на Детето Исус и многоцветните лампички, които впрочем можеха да бъдат запалени срещу няколко цента, пуснати в една касичка. Изпитах усещането за пълно разпознаване пред една къща, разположена на ъгъла на Флийт Стрийт и Норт Стрийт. Отново минахме пред магазинчето и забелязах дебелия италианец, който обслужваше клиентите си.

Като се изкачихме по-нагоре, към онази част на стария град, която се извисяваше над пристанището, открих гробището, което не бях имала време да посетя при първото си „пътуване" - „Копс Хил", където бяха погребани героите от времето на началото на независимостта. На Хановър



Стрийт видях сладкарницата и научих, че белият сладкиш, покрит с конфитюр от касис, беше местен специалитет, наречен cheese cake. Тази улица беше търговската улица на италианския квартал.

Останахме в Бостън 12 дни, като посветихме цялото си време на историческата част на града. Чувствах се като у дома си, разпознавах къщите, сградите и водех мъжа си като опитен екскурзовод. Това бяха дванадесет дни на голямо щастие, самите ние бяхме удивени от това, не вярвахме на очите си, искаше ни се да се молим във всички тези места, които ни изглеждаха така живи, но се намираха редом с „онзи свят", където мъжът ми се намира сега, в който той премина година и два месеца след това изживяно и споделено преживяване. Затова знам въпреки страданието си, че връзката, нашата брачна връзка, а значи и щастието, продължава да съществува, едновременно различна и все същата.

Между две пребивавания в Бостън ние заминахме за Улфиборо в Ню Хемпшир, където щеше да се проведе симпозиум, в който мъжът ми щеше да участва като специалист по анаеробните микроорганизми. Организаторите му бяха казали: „Ще отседнете в една от сградите на университетското градче на „Гордън Академи." Влизайки в отредената ни стая, видях, че тя се намира на партера, имаше стъклени стени като оранжерия и беше разположена на брега на езерото, което веднага разпознах. Това бе езерото, което ми бе предложило пътеката с отблясъци, достигаща до светлинния архипелаг, и което разделяше настоящия от бъдещия живот; не беше Онтарио, а Уинипезоки. Тази прекрасна област, разположена всред гори и езера, водеше до канадската граница и до Онтарио.

Една вечер, докато очаквах Андре, сърцето ми се сви, бях научила, че той трябва да пази здравето си... дали това не беше предчувствие? Боях се от прекомерния му жизнен динамизъм, страхувах се да не бъде „отнесен" от собствения си устрем. Така и стана. Това също ме принуди да живея на две нива: нашето и онова, в което бях направила няколко крачки.

На отиване в Улфиборо бяхме минали по магистралата и не бях успяла да видя или по-точно да видя отново селцата, които бях прекосила заедно с Тереза. Когато се върнахме в Бостън, тръгнахме по обикновения път, за да разгледаме няколко града. Посетихме един от тях. Стори ми се, че разпознавам къщата с островърхия покрив, от която Тереза ме бе предупредила да се пазя. Не зная дали това се дължи на въображението ми, но ми се стори, че това беше същата къща, само че сега тя имаше седем върха на покрива; това бе къщата, където се бе разиграла отчаеш драмата със Салемските магьосници... Дали по време на комата си през 1970 г. бях преминала през Салем? Задавам си този въпрос, защото не съм много сигурна в това.

Като ви разказвам сега, разбирам, че това приключение с двете пътувания до Бостън озарява пътя на страдания, в които ме тласна „смъртта" на съпруга ми. Моята сигурност не намалява силната ми болка, защото нашата вяра не е опиат, но собственият ми опит потвърждава тази вяра. Съпругът ми изживя изцяло тази победа над ентропията, тази „смърт на смъртта", за която ми бе говорил. Онова, в което вярвам, ми се вижда по-реално и по-свързано с любовта и изключителната надежда: понастоящем Андре е по-жив от мен, по-жив от всички нас. Когато отново се срещна с него, когато го видя лице в лице, аз ще съм станала също толкова жива, колкото и той.

Не трябва да се смята, че този вид опитности, станали сравнително чести благодарение на изумителните медицински техники днес, никога не са се случвали преди нашия век.

Преди повече от сто години по време на пътуване из Холандия Виктор Юго срещнал един възкръснал покойник. Морис Лоран разказва за този малко познат епизод от живота му в „Спиритуалистко списание" от октомври 1922 г.:

„През 1868 г. Виктор Юго пътувал из Холандия със синовете си и посетил град Зирикзее. Независимо че прочутият поет сметнал за необходимо да предприеме всички желателни предпазни мерки за запазване на своето инкогнито, славата му била толкова голяма, че всеки го разпознавал, а децата навсякъде му подарявали цветя като на кралска особа. Две хубави момичета му поднесли букет.

- Това са дъщерите на един възкръснал покойник! - обяснили му хората.- На възкръснал покойник ли? - възкликнал изненадан Виктор Юго.Тогава му разказали любопитната история. Бащата бил неутешим след сполетялото го нещастие:

загубил жена си и едно от децата си. Оставали му едно момче и две момичета. Един ден той минавал заедно със сина си с кола по тясна пътека, край която имало ров със застояла вода. Конят се подплашил, подхлъзнал се и целият впряг паднал в рова. Детето, което успяло да се вкопчи в крайпътните храсти, закрещяло за помощ и замолило услужливите селяни „да му върнат таткото". Те извадили счупената кола, мъртвия кон и безжизнения баща. Увили го в одеяло, разтрили го, но, както смятали, напразно, тъй като той не проявявал никакви признаци на живот. Малко по малко обаче той



започнал да излиза от своето вцепенение; бавно дошъл на себе си, отворил очи... и тогава този човек, спасен от ужасна смърт, промълвил измъчено:

- Какво сторихте? Толкова добре ми беше там, където бях! Бях с жена си и детето си. Те идваха към мен, а аз отивах към тях. Виждах ги. Бях в небето. Бях в светлината. О, Боже мой, какво сторихте? Вече не съм мъртъв!

По-късно този „възвращенец" отново привикнал към живота. Раните му зараснали, нравствените му рани - също. Сигурността, че един ден отново ще се съедини със съществата, видени в отвъдното, му възвърнала смелостта.

Открихме разказа за това „чудо" в една малка книжка, изчерпана от половин век насам, публикувана през 1868 г. от неизвестен автор под заглавието „Виктор Юго в Зеландия".

Приключението на ТеспезийТретата част на този триптих ще разкаже за невероятното духовно приключение, изживяно през I

век от един грък от Мала Азия; то е разказано от Плутарх в „За божието правосъдие"15:Някой си Теспезий от Сол16, приятел и роднина на нашия съвременник Протоген - пише висшият

служител на Траян - някой си Теспезий, който прекарал първата част от живота си в пълна разпуснатост, един ден паднал отвисоко на тила си и умрял, но не от рана, а от самото сътресение. На третия ден вече го носели към гроба, когато той дошъл в съзнание..."17

Когато напълно дошъл на себе си, Теспезий разказал на Протоген своето удивително приключение, което аз резюмирам тук, като се придържам към текста на Плутарх:

- В момента, в който изгубих съзнание, изпитах усещането, че пропадам в пропаст, че съм моряк, погълнат от морските дълбини. После се надигнах и установих, че дишам съвсем лесно и мога да виждам на всички страни едновременно, душата ми сякаш се бе отворила и се бе превърнала в едно око. Забелязвах звезди с внушителни размери, които излъчваха ослепителна и разноцветна светлина. Разделяше ги огромно пространство. Душата ми се носеше по този океан от светлина като кораб по спокойни води, плаваше с лекота и се озоваваше изключително бързо там, където я отнасяше желанието й.

Душите на мъртвите имат формата на огнени мехури, които се издигат в ефира. Скоро тези мехури се пръскат безшумно и душите изскачат от тях в човешка форма и със същите размери, но не всички се движат по еднакъв начин. Едни бързо се засилват и се изкачват право нагоре, други се въртят като пумпали под камшик, издигат се и слизат с неравномерни движения и се придвижват напред с мъчителни усилия.

Повечето от тези души бяха непознати за мен, но когато видях двама-трима души, които познавах, се опитах да се доближа до тях и да ги заговоря. Но те не чуваха и бяха безсъзнателни; извън себе си и обхванати от безумие, те избягваха всякакъв поглед и всякакъв контакт, и се въртяха на едно място. По-късно те срещаха много други души в тяхното положение, прегръщаха ги и правеха всякакви безумни и безволеви движения, като издаваха стенания на жалба и страх.

Можеха да се видят и други, които се намираха във върха на космоса, те блестяха, доближаваха се едни към други, водени от любовта, и се отдалечаваха от тези смутени души. Струва ми се, че те проявяваха неприязнените си чувства, като се свиваха, а благоразположението си - като се разгръщаха.

Една от тези души се доближи до мен и ми рече: „Здравей, Теспезий!" Това беше един мой роднина, когото познах с мъка, защото той беше починал още в детството ми.

„ Ти не си мъртъв - увери ме той - а по особена воля на боговете си дошъл тук със съзнанието си. Ти си оставил останалите си способности като котва в тялото си. Доказателство за това е, че душите на мъртвите не хвърлят сянка, а очите им са немигащи."

Като чух това, започнах да размишлявам още по-задълбочено и видях, че за мен беше вързана някаква тъмна и мрачна нишка, докато останалите души бяха бляскави и прозрачни, но не в еднаква степен. Някои, също като най-чистата лунна светлина, излъчваха един цвят, чист и равен. Други имаха петънца, трети бяха напълно разноцветни и видът им бе странен - приличаха на змии с черни пръски по тялото; други сякаш имаха огромни синини.15 Подобен факт се разказва и от Платон в книга V на неговата „Република“: разказ на памфилеца Ер, който се събудил навреме върху погребалната клада. Вж „Антология на отвъдното“ от Белин.16 Сил, на латински Soli, киликийско пристанище, разположено близо до Тарс; жителите на Сол говорели твърде лошо гръцки и от името на града им произхожда терминът „солецизъм“. Солецизъм – погрешна синтактична употреба на иначе съществуващи езикови форми. 17 Не можем да не си помислим за хилядите нещастници, които през вековете са дошли на себе си на дъното на гроба. Трябва да се внимава с прибързаните погребения! (Бел. авт.)



Онзи, който пристига тук от земята, без да се е пречистил, попада в ръцете на Дике, Правосъдието, която показва голата му душа без нищо, което да прикрива и обвива пороците му. Всички я виждат отвсякъде и изцяло. Дике я показва първо в този неин отблъскващ и недостоен вид на роднините й, ако те са праведни хора. Ако роднините са грешни, душата вижда мъките им, а те нейните, и тя дълго понася своето наказание.

Дике премахва греховете на всеки посредством болките и мъченията, на които го подлага, чиято сила и наситеност надхвърлят болките на плътта, така както реалността е по-силна от съня. Белезите и синините, причинени от различните страсти, се запазват в продължение на различно време, според различните същества.

„Виж - рече ми моят роднина - многоцветните и разнообразни цветове на душите. Тъмният, мръсен цвят е обвивката на низостта и алчността; червеният, пламтящ цвят - на жестокостта и коравосърдечието. Там, където се забелязва зелен оттенък, се намира невъздържаността в удоволствията, която се преодолява с големи мъки. Зложелателството и завистта излъчват ръждив и отровен оттенък, също както сепиите изхвърлят чернилката си. Там долу злината на душата, терзана от страстите и терзаеща тялото, създава тези цветове. Тук е краят на пречистването и на наказанието и душата става съвсем блестяща, а цветът й - равномерен. Преди да стане това, страстта се възражда неколкократно и предизвиква вълнения и кризи; при някои тези кризи са прикрити и бързо надмогвани; при други те се развихрят неудържимо. Някои души след възмездието се завръщат към подобаващия ред и състояние. Други обаче са принудени от невежеството и похотливостта си да се върнат отново в телата на живи същества. И наистина, от една страна убогите им разсъждения и неспособността им да размишляват ги подтикват активно към новото въплъщение; а от друга, тъй като имат нужда от средство за своя разврат, те желаят да слеят страстите и наслажденията, и да ги възбудят с помощта на тялото. Защото тук те са само една несъвършена сянка и един блян, който остава неосъществен."

Докато ми говореше така, той бързо ме водеше и ми се струваше, че преминавам с лекота и без объркване едно безкрайно разстояние, носен от лъчите като върху криле от светлина. Пристигнах над огромна бездна, обърната надолу, и се усетих изоставен от силата, която ме носеше. Видях, че всички души там изпитваха същото усещане.

Струпани в рояци, носещи се като птици, те заобикаляха бездната, като летяха в кръг, тъй като не смееха да минат над нея. Тази бездна бе украсена с бръшлян, зеленина и шарени цветя и приличаше на вакхическа пещера; тя излъчваше сладък и нежен дъх, който носеше ухание, опияняващо като вино. Омаяни от тази миризма, душите се отдаваха на похот и си разменяха ласки. Това място бе изпълнено със смеховете и удоволствията на забавляващите се. Казаха ми, че оттук Дионис се е възкачил към боговете и че по-късно е довел тук Семела.

Това място се нарича „място на забравата". Ето защо моят роднина не ми позволи да остана там, макар че много ми се искаше. Той ме повлече със сила, като ми казваше, че разумната част на душата се разтваря в страстта и така пробуденото и подкрепено неразумно начало припомня спомена за тялото. Този спомен поражда желанието и съжалението, които водят до повторното раждане, означаващо „стремление към земята".

По-нататък, докато преминавах през едно сияещо от светлина място, чух пронизителния глас на една жена, която говореше в стихове и предсказваше бъдещето. Един дух ми каза, че това е гласът на сибилата, която обикаля в лунната орбита. Тя ми съобщи кога наистина ще умра. Много ми се искаше да чуя нещо повече, но един вихър ме отблъсна."

После Теспезий прелита над равнищата на ада и описва езера от разтопен метал: езеро от желязо, от злато, от студено като лед олово. Духове с ковашки клещи потапяли многократно душите на престъпниците в тези апокалиптични езера и ги вадели оттам, за да ги заудрят с чуковете си и да им придадат нови форми. Така той забелязал душата на Нерон, която била изтърпяла дълги мъчения, окачена на нажежени до червено гвоздеи. Ковачите я хванали, за да й придадат формата на жаба.

За да запази Теспезий спомена за своето пътуване, една богиня го докоснала с пламтящия си скиптър, после душата му се усетила сякаш всмукана в нещо като тръба от буен и силен вихър, и паднала в тялото си.

Свидетелството на този киликиец от I век съвпада по удивителен начин с онова, което твърдят пратениците през XX век, и би било интересно да се сравнят твърденията на едните и на другите:

- Теспезий: „Дишах съвсем лесно."



- Берта в „Христос във вас": „Дишах с пълни дробове." И наистина, духовното тяло има дробове и сърце.

- Теспезий: „Можех да виждам на всички страни едновременно." Това е тоталното зрение, за което цитирахме редица примери в тази книга.

- Теспезий: „Забелязвах звезди с внушителни размери." Между неговите твърдения и онова, което учи религията на неговото време, няма никакво съвпадение, тъй като според гръцко-латинската митология мъртвите слизат под земята, в царството на мрака и скуката. Тези звезди с внушителни размери не са спомени, оживяващи в съзнанието на този човек, а възприятието на една космическа реалност, за която той преди не е имал никаква представа.

- Теспезий: „Душата ми плаваше с лекота и се озоваваше изключително бързо там, където я отнасяше желанието й.

Колко често в посланията от отвъдното се говори за скорост, толкова висока, че може да се мисли за вездесъща! Освен това достатъчно е силно да пожелаем да отидем в дадено място от този или онзи свят, за да се озовем веднага там. Там мисълта е всемогъща.

- Теспезий: „Душите на мъртвите имат формата на огнени мехури."- Ролан: „Когато напуснем земята, веднага пристигаме в нещо като затворено кълбо... Носим се в

пространството като облаци в сянката на една здрачна вечер."- Теспезий: „Душите изскачат от тях в човешка форма и със същите размери."По този въпрос Библията, църковните Отци, езотеричната традиция, спиритуалистите,

пратениците от XX век са единодушни: човек възкръсва в същата форма като предишната, духовното тяло има същите пропорции като физическото.

- Теспезий: „Някои души бързо се засилват и се изкачват право нагоре."Тук отново всички са единодушни: това е възнесението право нагоре на праведните души.- Теспезий: „Други се издигат и слизат с неравномерни движения и се придвижват напред с

мъчителни усилия."- Ролан: „Ние всички сме объркани от загадките на тази вселена. Без или почти без криле ние се

носим в ефира, несръчни като малки птиченца. С мъка се насочваме към по-горни течения, които не винаги успяваме да достигнем, и падаме обратно."

- Теспезий: „ Тези души не чуваха и бяха безсъзнателни; извън себе си, обхванати от безумие, те правеха всякакви безумни движения."

- Tutti pazzi, tutti pazzi! - се бе провикнала Роберта Алвизи, в пряко записано на магнетофон изказване. „Луди, всички са луди!" Девойката, която бързо преминала през тези астрални области, разказвала на майка си за онова, което видяла.

- Теспезий: „Те издаваха степания на жалба и страх." Това е плачът и скърцането със зъби, за които се говори в Евангелието.

- Теспезий: „Видях, че за мен беше вързана някаква тъмна и мрачна нишка."Той остава свързан с физическото си тяло посредством сребърната нишка и е непрозрачен в

сравнение със съществата, които го заобикалят.- Теспезий: „Видях бляскави и прозрачни души, с един цвят, чист и равен."В Новия Завет това бистро и постоянно сияние, за което говорят също така пратениците и

ясновидците, е наречено „слава".- Теспезий: „Други имаха черни пръски и синини."С лошите си мисли някои души сериозно са увредили духовното си тяло; то носи стигматите от

това.- Теспезий: „Една от тези души се доближи до мен и ме поздрави." Свидетелствата са

единодушни: онези, които пристигат в отвъдното, биват посрещнати от роднини и приятели, които са ги изпреварили там. Теспезий не си спомня веднага за този роднина, когото е познавал много малко и за когото не е мислел, следователно това не е било мисловна проекция.

- Теспезий: „Моят роднина ми рече: „Ти не си мъртъв." Астралното пространство не е изпълнено само с духове; в обширната сфера на душите се срещат и напуснали тялото си земни обитатели. Невъплътените много добре ги различават.

- Теспезий: „Душите на мъртвите не хвърлят сянка, а очите им са немигащи."Духовните тела на наистина мъртвите са напълно прозрачни, а очите им не примигват под

ослепителната астрална светлина.



- Теспезий: „Онзи, който пристига тук от земята, без да се е пречистил, попада в ръцете на Дике, която премахва греховете на всеки посредством болките и мъченията, на които го подлага."

Дике, дъщеря на Зевс и Темида, е Божието Правосъдие, тя олицетворява причинно-следствения закон, който някои цивилизации наричат „карма". Това пречистване на душата посредством страданието съответства на католическото Чистилище.

По-нататък следват описания на различни аури, които напълно съвпадат с онова, което твърди и винаги е твърдял езотеризмът. Тъмният, мръсен цвят означава низост и алчност; огненочервеният - жестокост и коравосърдечие; зеленият - невъздържаност; ръждивочервеният - завист и зложелателтво.

- Теспезий: „Невежеството и похотливостта на някои души ги принуждават да се върнат отново в телата на живи същества."

Носталгията по тялото и земните удоволствия крие опасност от потъване в бездната на прераждането. Украсена със зеленина и цветя, излъчваща опияняващ аромат, кънтяща от смехове и песни, обърната надолу, т. е. към земята, тази бездна всъщност е мястото, където се подготвят превъплъщенията. Това е място на забрава, където душите трябва да заличат в себе си спомена за предходния си живот и за преминаването в отвъдното, за да се върнат на планетата, която са напус-нали с толкова мъки.

Напускайки вихъра на прераждането и отправяйки се към области на светлина, Теспезий чува думите на жена, обикаляща в лунната орбита: „Един дух ми каза, че това е гласът на сибилата."

Светът на духовете се променя от век на век, от цивилизация в цивилизация. Така фанатичните умове на Средновековието след преминаването си отвъд са създали страховити области, достойни за Ада и Чистилището.

Светът на духовете вече не е онзи свят, видян и описан от Сведенборг. Но там отвъд все още съществуват общества, които смятат, че живеят в XVIII век. Така младият англичанин Матю Манинг е разговарял с духове, които смятали, че все още са поданици на Негово Величество Джордж III. Тези изостанали духове не знаели, че съществуват влакове, автомобили, самолети, те си били останали в епохата на дилижансите. Когато Матю им разкривал нашите технически достижения, хората, пребиваващи отвъд, реагирали по същия начин като тези всред нас: „Стига абсурдни шеги! За глупаци ли ни мислите!..."

Щом Теспезий среща в отвъдния свят дух, сибила и небесна цялост, която той взима за богиня, то тези същества наистина са обективни. Забележително е, че той не говори нито за лодкаря Харон, нито за кучето Цербер, нито за триадата Минос, Еак и Радамант. Тези образи са архетипи, произлезли от народната митология, и нямат никаква реалност.

По същия начин един католик, забелязал там горе същество от светлина, ще го помисли за ангел, ако е мъж, и за светица или за самата дева Мария, ако е жена.

Забележително е също така, че продиктуваните от католически духове послания никога не говорят за свети Петър и ключовете му; и тук става въпрос за човешки традиции, които нямат съответствие в невидимия свят.

Трябва да отбележим накрая, че езичникът Теспезий не е бил незабавно заведен пред трона на Зевс-Юпитер. Също така един западноевропеец, стъпващ на духовните брегове, не забелязва веднага царственото величие на Бога. С това се обясняват някои атеистични послания: „Бог не съществува, защото не го срещнах тук."

Теспезий много е искал да разпита сибилата за „второто" си земно бъдеще, но тази особа, която му оповестила датата на окончателната му смърт, не пожелала да му разкрие нищо повече и той бил отблъснат от силен вихър. И наистина, астралното пространство далеч не прилича на спокойно море; през него се носят силни течения, фучат циклони и вихри; Сведенборг говори за „водовъртеж".

Когато нашият посетител в гръцкия отвъден свят говори за ада, думите му напомнят за Апокалипсиса.

„Видях езеро от разтопено злато" - казва Теспезий, съвременник на Плутарх.„Видях езеро от огън и жупел" - казва Свети Йоан, също съвременник на Плутарх.18

„Душата на Нерон бе потопена на няколко пъти в езерата от злато, олово и желязо" - казва Теспезий.

„И зверът биде уловен, и с него лъжепророка... те двамата бидоха хвърлени живи в огненото езеро, което гори с жупел" - казва Свети Йоан, който винаги нарича Нерон „звяра". (Откровение на Йоана, XIX, 20)18 Свети Йоан (около 10 – около 105); Плутарх (около 45 – около 125). Бел. авт.



Краят на разказа на Теспезий е най-удивителната част от тази удивителна история. „Една богиня ме докосна с пламтящия си скиптър, душата ми се почувства сякаш всмукана в нещо като тръба от буен и силен вихър и аз отново влязох в тялото си." Богиня: женска цялост от висшите нива; нейният пламтящ скиптър: лъч астрална светлина. Колкото до прочутия тунел, за който говорят всички пациенти на д-р Муди, той също така е споменат в „За божието правосъдие".

Преди падането и временната си смърт Теспезий бил водил скандален живот. Когато се върнал към земното си съществуване, той дълбоко се разкаял.

„Когато дошъл на себе си - пише Плутарх - той преживял невероятно преображение. И наистина, киликийците не знаели друг свой съвременник, който да е по-справедлив към неприятелите си и по-сигурен за приятелите си. Промяната била такава, че онези, които го познавали, пожелали да научат причината за това, разбирайки, че едно подобно изменение в характера не се дължи на случайността. Това било съвсем вярно, както той сам разказал на Протоген и на най-мъдрите измежду своите приятели."

Това нравствено и духовно преображение, тази зрелищна metanoia са последната и изключително важна прилика между онези, които в наши дни са се върнали от отвъдното, и нашия киликиец, съвременник и сънародник на свети Павел.

XIIОЧИТЕ НА ДУХОВНОТО ТЯЛОВ обикновените условия на земния живот органите на метафизичното тяло не функционират на

съзнателно ниво. Но духовните очи в изключителни случаи могат да виждат още на тази земя. Това в Светото Писание се нарича „да си с отворени очи" или „да виждаш с духа си".

За означаване на виденията в Новия Завет се използват два термина: orama (който се среща седем пъти в „Деяния на апостолите") и orasis (който се среща два пъти).

Orama се открива само в едно евангелие, това на Матей (XVII, 9): „И като слязоха от планината, Исус им заръча, като каза: Никому не съобщавайте за това видение..." В случая става въпрос за Преображението.

Тъй като думата „видение" не е на почит сред много богослови, понякога тя просто се пропуска. Така синодалната Библия превежда: „Никому не казвайте за това, което видяхте"19. Нещо твърде плоско, но затова пък успокояващо.

Съществуват религии, в които няма нито видения, нито ясновидци. Жалко за тях, защото „Без откровение свише народът е необуздан" (Притчи Соломонови, XXIX, 18). С други думи, той се разпръсква, разтваря се, вече не е сплотен, разпада се. Известно е какво става с религиите, които потискат духа и презират чудотворствата и пророчествата.

Физическите очи съзерцават небесния свод, звездите, слънцето. Духовните очи съзерцават Небето, ангелите, Христос. За онзи, който го търси с физическите си очи, Божественото е невидимо. За онзи, който се стреми да го зърне с духовните си очи, Божественото може да се яви навсякъде. Една от последиците на така нареченото грехопадение е именно атрофията на духовните органи, трагичният разрив между невидимия свят и нашия, загубата на свръхестествените дарби. Тогава очите се затварят и ушите не чуват повече нищо. Човекът е зазидан във все по-непрозрачната, все по-дебела стена на плътта. Общенията с Бога, екстазите, виденията стават все по-редки. Скоро те биват окачествени като илюзии. Правят се опити за обезценяване на всички тези божии дарби, като ги приравняват към злокобните явления.

Духовните очи се отварят или по време на екстаза, или по време на сън, или, по-рядко, в будно състояние. Необходимо е известно приспиване на телесните усещания. Необходима е също така и голяма откритост, постоянна възприемчивост. Възприятието става най-лесно по време на сън.

За разлика от съновидението видението се съпровожда от пълно осъзнаване. Затова споменът, който то оставя, е много ясен; също така ясно е съзнанието му. Аня Тейар забелязва, че мисълта й е много по-ясна по време на видение, отколкото в обикновения, всекидневен живот. Тя пише за това в „Непознато измерение": „Забелязвах по-добре детайлите, възприемах едновременно и с невероятна бързина формата на явлението и вътрешния му смисъл. Сред срещите си с покойници се чувствах отпаднала. Вероятно тези същества черпеха от моята жизненост, за да се материализират. Обратно, когато виждах свръхестествени същества, се усещах отново заредена с енергия. Прозорливостта на ума ми се запазваше."19 Става въпрос за френския вариант на Синодалната Библия.



„Отворените очи" могат да възприемат събития, които се развиват в пространствата на другия свят. Така апостол Йоан вижда демони, които излизат от бездната. Той ги вижда в хибридни форми, едновременно бозайници и насекоми: хора, лъвове, коне, скорпиони, скакалци. Силите на хаоса са изгубили естествената човешко-божествена форма. Той вижда също така и възкръсналите в небесните си тела, които вървят по кристалното море. Йоан възприема събития, които ще се случат по-късно, много по-късно, в този свят и в другия, на голямо пространствено и времево разстояние от о. Патмос и от I век.

Отворените очи могат също така да видят събития, които се развиват в същия момент и на този свят, но много далеч от възприемащия. Така Аполоний Тиански, намирайки се в Ефес, видял убийството на Домиций в Рим. Така Сведенборг, намирайки се в Гьотеборг, видял пожара в Стокхолм, разрушил няколко квартала на столицата. Когато бил в Амстердам, той видял убийството на цар Петър III в замъка Ропша в Русия.

Каква е разликата между виденията, възприети посредством физическите очи, и виденията, възприети посредством метафизичните очи?

- При видението - orama, духовното видение, единствен субектът вижда, останалите не виждат нищо и затова говорят за халюцинации и шарлатанства;

- Видението - orama не зависи от физическите очи: те могат да се затворят и отново да се отворят - обектът, представен от духовния свят, все така присъства.

Метафизичните очи могат да виждат предмети-символи. Мойсей вижда в небето модел на ковчега; Даниил - разнородна статуя; Константин - кръст от светлина. Нека да припомним по този повод, че небесното отвъдно, също като Светото Писание, също като съновидението, избягва абстрак-тния език, тъй като абстрактното води до повяхване и смърт на Духа. То показва посредством проекции архетипни реалности. Нашата задача е да ги разберем. Отвъдното, Светото Писание и съновиденията са скарани не само с абстрактното, но и с хронологията. Никога не бива да искаме от тях каквато и да било дата. Те виждат всичко в едно вечно настояще.

Метафизичните очи могат да четат в етерното тяло на въплътен човек и тогава се касае за автентично ясновидство. Истинският ясновидец донякъде чете в двойника на човека пред него; той открива страстите и склонностите, които са вписани там. Още цветът на аурата го осведомява за характера на чувствата на субекта.

Ясновидецът е също така и ясночуващ, намиращ се в моментна връзка с цялост, добре познаваща човека пред него и способна да даде на екстрасенса автентични подробности. Ясночуващият често използва израза: „Казват ми, че..."

Духовните очи могат да виждат дори ако физическите очи са изгаснали в този живот. Сам установих това на 24 октомври 1968 г. Този ден придружих една моя приятелка, копнееща да получи новини от сина си, загинал по време на лов, при сляпата Люси П., медиум, за голямо съжаление вече покойница. Обстоятелствата около смъртта на момчето бяха останали неизяснени: дали това е било самоубийство, нещастен случай, убийство, маскирано като злополука, или „самоубийство чрез подставено лице", както бе писал един журналист?

Люси беше италианка, простичка жена, добра „мама", каквито могат да се срещнат от Торино до Палермо. Тя добре знаеше френски, но поради недъга й съзнанието й не бе претрупано с много четива.

Г-жа Арно й даде снимка на сина си, медиумът внимателно я опипа, после я сложи на челото си и започна да говори:

Люси: „Той не се е самоубил, било е нещастен случай." (Тя държеше с лявата си ръка дясната ръка на г-жа Арно; аз си водех бележки).

Люси: „Той изглежда тъжен, прегърнал е врата ви. Дали не е нещастен? Около очите му има сенки.20 Започва да говори с мъка. Сигурно се явява за първи път.21 Няма навика да се изразява така."

Филип: „Мамо, умолявам те, не плачи повече, недей да страдаш, защото аз съм обладан от покой. Не би трябвало да ти казвам това, но съм щастлив в новото си състояние. Не исках да си тръгвам от света. Не исках да те напускам, нито да напусна живота. Осъзнах, че си отивам. Но веднага щом склопих очи, в мен се възцари велик покой. Ако не беше твоята скръб, щях да мога наистина да кажа, че съм щастлив. Мога да те уверя най-искрено, че никога не ми е хрумвала мисълта за самоубийство. Бях щастлив с теб и не се измъчвах от задни мисли."

Люси: „Когато е починал, баба му и дядо му са били до него."

20 Този характерен детайл е верен.21 Вярно.



Филип: „Това ми се видя странно. Не изпитвах мъка, като че ли всичко се случваше не с мен, а с някой друг. Излъчвания на покой ме изпълваха с радост. Видях светлинни лъчи, които идеха много отвисоко. Именно тези лъчи ми вдъхнаха безкрайната и нежна радост, която ми е трудно да ти предам. Щях да съм щастлив в живота, но едва после разбрах; когато трябва да си отидем, ние си отиваме. Аз съм слязъл на земята с листче, на което е била изписана датата на моето завръщане на небето. Още от раждането ми тази дата е била неотлъчно до мен. Тя иде от по-висшите от мен същества. Бих искал да повярваш, да придобиеш сигурност в това, че присъствам до теб."

Люси: „Виждам го,22 лицето му е много бяло,23 също като в момента на злополуката. Сега очите му вече не са обградени с тъмни кръгове.24 Той е красив, мускулест, с изправена стойка25. Носи флуидна одежда, бяла и много дълга.26 В ръката си държи нещо като малко бележниче и си записва. Той оставял ли е някакъв бележник?"

Г-жа Арно: „Да, той наистина остави започнати бележници."Люси: „Сега той е лъчезарен. В краката му има животно. Сигурно е куче."Г-жа Арно: „Той имаше ескимоско куче, което много обичаше."Люси: „Той взема кучето в ръце. Целува го. Виждам метален жетон на нашийника му.27

Сгрешили сте, че сте дали кучето на други хора. Поискайте си го обратно."Филип: „Направи го, мамо, много държа на това."Авторът: „Той преминал ли е през чистилището?"Филип: „Не разбирам думата „чистилище".28 Щастлив съм. Започвам да пътувам. Целта ми е да

отида до други планети."Люси: „Той вече се е опитвал да ви говори, но вие не сте го разбрала добре."Г-жа Арно: „Открил ли е вярата?"Люси: „Той търси своя път. Нещо се е отворило пред него. Той не е в началото на своето

развитие. Но не е също и много напреднал дух. Приживе той не е вярвал истински, 29 но сега вярва. От него се излъчва покой."

Авторът: „Той спомня ли си за мен?"Люси: „Той хваща ръката на Жан. Виждам утъпкан в пръстта път. На края на този път се намира

образ, Божият образ."30

Филип: „От твоите ръкописи31 се излъчва светлина. Всичките са в светлина."Люси: „Те означават нещата посредством образи."Г-жа Арно: „Ще бъда ли скоро отново с него?"Филип: „Твоето време още не е дошло. Трябва да имаш търпение. Не трябва да желаеш смъртта

си, това е много лошо. Това се равнява на самоубийство. Не е пътят, който ще ти отвори небесните двери... Аз не се познавам много добре, има голяма разлика между разбирането на земята и тук. За да бъдеш отново с мен? Ние сме заедно всеки ден и всяка нощ. През нощта ми е по-лесно да ти говоря. Когато спиш, духът ти излиза... аз не зная всичко... Сега не мога да остана повече. Каква радост ми достави ти! Виждаш, че съм все така жив. Успях да ти се обадя. Много бих искал да замина за други светове и ще го направя32.

22 „Виждам го" - казваше тази жена с незрящи физически очи. Тя го виждаше с духовните си очи, вече отворени още в този живот. Тя виждаше чрез предизвестие метафизичния свят, където понастоящем се намира. Да можеха всички незрящи да бъдат убедени, че тяхното нещастие ще трае само известно време, само земното време! (Бел. авт.)23 Освен при злополуката, той изобщо беше с много светла кожа, нещо рядко в наши дни, когато хората са и искат да бъдат загорели от слънцето. (Бел. авт.)24 Явил се е с тях, за да бъде разпознат.25 Точно и далеч не очевидно описание. Не всички младежи са красиви, мускулести и изправени. В този конкретен случай медиумът не е можел да извлече информация от дадената му снимка.26 Г-жа А. го е сънувала в подобна роба.27 Въпросното куче, което по онова време беше живо, носеше метален жетон на нашийника си. Тук не става въпрос за невъплътено животно, а за проекция.28 Този термин не беше от умствения му багаж, обаче присъстваше в този на Люси, която беше католичка.29 Вярно.30 И наистина, към кого другиго бихме могли да се отправим? Пътят е от отъпкана пръст, а не асфалтиран: напредването по него е бавно и трудно.31 По онова време всичките ми трудове от духовно и психично естество бяха ръкописни.32 Съобразно вкуса му към пътешествия и упоритостта му.



За мен това бе едно голяма радостно изживяване. Не съжалявам за нищо на тази земя,33 освен за това, че те напуснах.

Щастлив съм, че можах да ти говоря толкова време. Помагаше ми един приятел на Жан, един много светъл дух. Не зная името му. Жан, той ти е помагал в твоите трудове."

В този момент Люси заспа; думите й, които бяха произнасяни твърде бавно под диктовката на Филип, станаха бързи, решителни, дори заповедни. Трябваше да пиша много бързо, за да не ги изпусна. Дори не успях да запиша няколко пасажа. Разбираше се, че новодошлият иска да предаде не-що спешно.

- Аз съм Пиер; твоята книга се нуждае от някои важни поправки. Трябва да внесеш изменения, за да придобие тя по-всеобщ смисъл.

Въпросната книга беше „Свидетели на невидимото", все още във вид на ръкопис; както ми препоръча Вдъхновителят, оттогава се стараех да надхвърлям социалните, философските и религиозните си категории.

В обикновените условия на живот метафизичното тяло на въплътените живи хора е невидимо. Същевременно то може понякога да се появи, като залее със светлината си физическото тяло: това се нарича „преображение".

Когато духовното тяло на невъплътен от междинния свят внезапно стане видимо, касае се за явление на покойник. Те се представят с подробности, по които да бъдат разпознати. Духовната субстанция е пластична и това им позволява да се явяват облечени с дрехите, които са носили приживе, или временно да възстановят някои свои недъзи или белези от рани, с цел да бъдат разпознати по-лесно.

Някои безмълвни явления са преди всичко потвърждения за присъствие и надживяване. Някои се явяват като доказателства за непобедимата любов. Други - като угризения.

Някои явления произнасят няколко думи: те утешават, предупреждават за опасност, искат възмездие за стореното зло, молят за приличен гроб или за молитви, заклинат останалите тук да избягват техните грешки.

Много от тези нощни посетители предизвикват страх у посетения човек. Често самите те се стряскат от вика, който той надава. В крайна сметка не се знае кой кого е изплашил.

Колкото до ужасяващите явления, ето една история за призраци, която може да се прочете в Библията, в Книга на Йов, глава IV:

„И ето, към мен скришом долетя дума, и ухото ми улови нещо от нея. Всред размишления за нощни видения, когато сън наляга човеците, мене обхвана ужас и трепет и разтресе всичките ми кости. И дух премина над мене; космите ми настръхнаха. Той застана, но аз не разпознах образа му, само об-лик беше пред очите ми; тихо веяние, и аз чувам глас: Човек по-праведен ли е от Бога? И мъж по-чист ли е от своя Творец? Ето, Той и на слугите си не доверява и у Ангелите си съглежда недостатъци: толкова повече у тези, които обитават жилища от кал, чиито основи са прах и които се изтребват по-скоро и от молец. Между заран и вечер те се разсипват; няма да забележиш как ще изчезнат съвсем. Не погиват ли с тях и достойнствата им? Те умират, без да са станали мъдри. Викай, ако има кой да ти отговаря". (Книга на Йова, IV, 12-21; V, 1)

В Оригинала се говори за разсипващи се въжета, които някои са помисляли за шатрени въжета; всъщност това е отново споменаване на сребърната нишка.

Скришните думи, тихите веяния могат днес да бъдат записани на магнетофонна лента.

XIIIРЪЦЕТЕ НА ДУХОВНОТО ТЯЛОПосредством възлагането на ръце благотворното излъчване на живия човек преминава от

неговото етерно тяло в етерното тяло на друг жив човек. Когато говорим за „живи", разбира се, не правим никаква разлика между живите на земята и живите в скрития свят.

Един невъплътен може да възложи ръцете си над въплътен човек чрез посредничеството на някой лечител; такъв е случаят на д-р Ланг и Джордж Чапмън, случай от първостепенно значение, който ще разгледаме по-нататък.

Един невъплътен може да възложи ръце над друг невъплътен с намерението да излекува духовното му тяло, запазило следи от болест или злополука. Такъв е случаят, представен в книгата „Вестителите от другия свят": „Всички онези, които са обичали да помагат и са вършили алтруистични 33 „Не съжалявам за нищо“, а положението му на този свят беше изключително благоприятно и той бе получил всичко.



дела, намират тук пълното си себеосъществяване. Нека отидем да видим онези, които се наричат „лечителите", и които изцеряват посредством възлагане на ръце. Те се надвесват над пристигналите от земята същества. Те им помагат в объркването им. Улесняват ги да се откъснат от земята. Те лекуват изтерзаните им тела, измъчени и износени от живота, травматизирани от агонията... а понякога и от кремацията."

За древните народи полагането на ръка върху главата на някого означавало, че му се предава по-висша сила, дава му се свидетелство за привързаност и доверие. В народните събрания ръководителите полагали ръка върху онези, на които се поверявала някаква обществена длъжност. Бащата на семейство, който полагал ръка върху главата на дете в присъствие на съдиите, показвал на всички по този начин, че го признава за свой син. Господарят правел същия жест, когато поверявал задача на роба си и това означавало: „разчитам на твоята вярност".

Тази церемония е била позната на евреите: именно чрез възлагане на ръце Яков осиновил двамата сина на Йосиф.

В началото на християнството тя се превърнала в основополагащо действие с най-различни цели: благославяне, възкресение (в смисъла на завръщане на физическото тяло във физическия свят), изцеление, изгонване на вселили се духове (често двете се постигат едновременно), предаване на Светия Дух на нагърбилите се с проповедническа мисия.

Ето няколко примера, подбрани от Новия Завет: представят на Исус дечица, за да бъдат благословени от него. Той ги поема и възлага ръце над тях. Яир се провиква: „Дъщеря ми току-що умря; но дойди и възложи ръката Си на нея, и тя ще оживее." (Матея, IX, 18).

Исус вижда жена, прегърбена от осемнадесет години, повиква я, възлага ръка над нея и жената се изправя. За да обясни чудотворството, той казва, че Сатаната е държал превита на две тази Авраамова дъщеря. Сатаната, с други думи, общността на демонските сили, враждебни на Бога, враждебни на хората, които те нападат в ума и в тялото им.

Известен ми е един подобен случай, станал в наши дни и в нашата страна. Една млада жена не можела да движи едната си ръка. Завели я при терапевт-ясновидец, който забелязал зад нея един обсебил я дух с лоши намерения. Той държал ръката неподвижна. Психотерапевтът властно изгонил натрапника, освободил младата жена и недъгът й постепенно изчезнал.

При избирането на дяконите дванадесетте апостоли полагат ръце върху Стефан и другарите му. Петър и Йоан възлагат ръце над самаритяни, които приемат по този начин Светия Дух. Павел пише на Тимотей: „Не пренебрегвай дарбата, която имаш, която ти се даде, съгласно с пророчеството, чрез ръкополагането от презвитерите." (I послание към Тимотея, IV, 14) А във второто си послание той му препоръчва да не възлага ръцете си твърде прибързано.

Обикновено апостолите и техните последователи възлагат ръце, когато кръщават, приемат във вярата, поверяват духовна мисия; църквата е запазила тази церемония при кръщенетата, последното миросване, конфирмацията и ръкополаганията.

Същевременно възлагането на ръце предполага в повечето случаи идея за изцеляване. Благотворните трептения, които се излъчват от дланите на лечителя, проникват в етерното и във физическото тяло на болния и тогава второто се възстановява посредством първото.

Христос и учениците му придават голямо значение на физическото здраве.34 За тях изцеляването като завръщане към реда е една от формите на победата над злото. Те искат ние да сме здрави не само духом, но и тялом!

Ако младото християнство беше само едно философско или нравствено учение като своя съвременник - стоицизма, то нямаше да се разпространи така бързо и така трайно. То е познало подобно разгръщане в пространството и времето именно защото се е вписало в телата, защото е освобождавало и от физическите болки.

Изцеленията, извършени от Христос и от апостолите, не винаги са ставали чрез възлагане на ръце. Изглежда че цялото им тяло е било заредено с това благотворно лъчение. Не само тялото, а и дрехите, дори и сянката им. Тяхното духовно тяло зареждало физическото им тяло, което на свой ред предавало целебната сила на робата и наметалото им.

Три разказа от Новия Завет ще илюстрират тези случаи на изцеление без възлагане на ръце, без изрично желание на лечителя и без произнесена формула.

34 От 33 чудотворства на Христос 24 са изцеления. Последните му думи преди Възнесението са според Марко: „На болни ще възлагат ръце и те ще оздравяват.“



Лука, лечителят, ни разказва в глава VIII от неговото Евангелие оригинален случай на скришно излекуване. Една жена, пропиляла безрезултатно целия си имот по тогавашните лекари-шарлатани, тайно поела „сила" от Назаретянина и тутакси оздравяла. „И когато отиваше, народът Го притискаше. И една жена, която имаше кръвотечение от дванадесет години, и бе пропиляла за лекари целия си имот, без да може да се излекува от никого, се приближи изотзад и се допре до полата на дрехата Му; и на часа престана кръвотечението й. И рече Исус: Кой се допре до Мене? И когато всички се отри-чаха, Петър и ония, които бяха с Него, казаха: Наставниче, народът Те притиска и гнети, а Ти казваш: Кой се допре до мене? Но Исус каза: Някой се допре до Мене; защото Аз усетих, че силата излезе от Мене. И жената, като видя, че не се укри, дойде разтреперена и падна пред Него, и извика пред всички люде, по коя причина се допре до Него, и как на часа оздравя. А Той й рече: Дъще, твоята вяра те изцели; иди си с мир." (Евангелие от Лука, VIII, 42-48)

За означение на думата „чудотворство" Новият Завет използва три термина: dunamis (сила), semeion (знак), teras (чудо). Само последният термин (от teras е произлязла „тератология"35) предполага някакво изключение от природните закони. В Евангелията, Деянията на апостолите и Посланията teras винаги е свързано със semeion.

Физическата личност на Христос и дрехите са били пропити с благотворни сили. Неговото излъчване преливало от тялото, робата, наметалото му, които служели като „акумулатори". Той бе казал, че неговите ученици ще вършат също толкова велики неща като него, дори и по-велики. И наистина, апостол Петър изцелявал само посредством излъчването на сянката си. Думата „излъчване'', която трябва да се приеме в най-конкретния, най-физическия й смисъл, не противоречи на думата „сянка", защото това лъчение е невидимо, защото всъщност става дума за аурата.

„И чрез ръцете на апостолите ставаха много знамения и чудеса между людете, (и те всички бяха единодушно в Соломоновия трем; а от другите никой не смееше да се присъедини към тях; людете, обаче, ги величаеха; и още по-голямо множество повярвали в Господа мъже и жени се прибавяха), така щото изнасяха даже болните по улиците и ги слагаха на постелки и на легла, та, като заминаваше Петър, поне сянката му да докосне някого от тях. Събираше се още множество от градовете около Ерусалим та носеха болни и измъчваните от нечисти духове; и всички се изцеляваха." (Деяния, V, 12-16)

Ако Петър премине достатъчно близо до болните, те ще бъдат изцелени от лъчението, струящо от него.

Има един библейски стих, в който са събрани, също като планети в едно небесно съзвездие, четирите ключови думи в „Деяния на апостолите": „А Стефан, пълен с благодат (charis) и сила (dunamis), вършеше големи чудеса (terata) и знамения (semia) между людете." (Деяния, VI, 8)

Можем само още веднъж да препоръчаме „Деянията на апостолите" на онези, които издирват психически явления, станали в атмосферата на чиста духовност. Това е книга-възхвала на движението, ентусиазма и младостта, и можем само да завиждаме на Теофил, на когото Лука е посветил този увлекателен и, за съжаление, твърде кратък текст. В тази епопея на вярата божиите дарби и свръхестественото се срещат на всяка страница; мъртъвците възкръсват, парализираните скачат на нозе, един апостол преживява левитация, змиите вече не хапят, веригите изчезват, дрехите лекуват. В последния случай става въпрос за дрехи, които са се докосвали до тялото на Павел. Благотворните общности от света на духовете - също като онази, която в наши дни кръжи около д-р Ланг, за когото ще говорим след малко - имат нужда от някаква опора: необходим им е приемник, в случая плат, който е обвивал тялото на една свещена личност и пази нейната аура.

Тогава апостол Павел е бил още жив, но известно е, че са ставали изцеления посредством платове, докосвали се до телата на починали светци. При някои от тях етерното тяло може да запази целостта на физическото тяло и след смъртта му. То така го е проникнало със своята духовност, че след смъртта го запазва от разложение. Това е явлението нетленност, съпровождано от сладникав и свръхестествен мирис, открит при различни светци: Северен, Тереза Авилска, Франсоа Ксавие, Филип дьо Нери, Жан дьо ла Кроа... Понякога, след много дълго време, тялото се разпада на прах, но мирисът остава.

Изцеленията не винаги се извършват от лечители, принадлежащи към този свят. Някои от тях са дело на онези, които след като са преминали на отвъдния бряг, са изразили желанието да посветят небесната си съдба на вършенето на добро на земята.

35 Тератология – наука, изучаваща аномалиите и изражданията у живите същества.



В нашето така богато на чудотворства време такъв е например д-р Фриц, немски лекар, убит през Първата световна война, който съвсем доскоро продължаваше да практикува посредством ръцете на бразилеца Хосе Ариго.

В детството си Хосе чувал гласове, говорещи на чужди езици, и си мислел, също като всички малки медиуми, че с всички хора е така. Когато пораснал, той бил избран от д-р Фриц и когато лекарят се въплъщавал в него, той използвал за операциите си ножички за нокти, щипки за вежди или кух-ненски ножове. С тези примитивни и нестерилни хирургически инструменти, и без всякаква антисептика и упойка той човъркал в болни очи, тумори и рани, които после зараствали без усложнения.

Но най-забележителният пример е този на д-р Ланг, който се въплъщава в Джордж Чапмън с негово съгласие. Роден в Ексетър през 1852 г., д-р Уилям Ланг постъпил на осемнадесетгодишна възраст в болницата „Уайтчапъл" в Лондон, получил през 1874 г. дипломата си за член на кралското хирургическо дружество, шест години по-късно бил назначен за хирург в офталмологичното отделение на болницата в Мидълсекс и през 1881 г. основал Британското дружество за офталмология. Публикациите му по специалността са значителни и се ползват с авторитет и днес. Подобренията, внесени от него в инструментите за хирургия на окото, са били широко оценени на времето, а някои от тях се прилагат и в наши дни.

Този така изпълнен с труд и така полезен живот бил помрачен от огромна скръб: смъртта на сина му Базил, също голям хирург, който често работел заедно с него по трудните случаи. Д-р Ланг не се възстановил от удара; той заминал за Краунбъро в Съсекс и починал на 13 юли 1973 г.

През 1964 г. д-р Ланг разказал на журналиста Дж. Бърнард Хътън, когото спасил от пълна слепота, как се е извършил големият му преход. Той бил посрещнат от Базил, първата си жена Сюзан и втората - Изабел. Видял безжизненото си физическо тяло и чул звуци, които не успял да разпознае, но не и човешки гласове. После потънал в сън без съновидения и тревоги. Тук може да се разпознае поредицата от събития, единодушно посочвана от всички покойници, общуващи със земята, независимо от тяхната религия, език или националност. Когато се събудил от този възстановителен сън, Сюзан и Изабел го повели през областите на щастие в света на духовете; той със смайване открил там градини, езера, планини... и болници, в които лекари-духове се грижели за травматизираните от мъчителна агония покойници.

Тогава д-р Ланг поискал отново да започне работа: „ Медицината бе целият ми живот, бих искал отново да използвам знанията и опита си, за да помагам на хората." „Ще трябва да се научите да оперирате етерните тела" - му казал един от неговите колеги, който бил отишъл година по-рано на ни-вото на духовете и бързо се бил преквалифицирал.

Тогава д-р Ланг се заел да изучава изкуството на етерната хирургия. Скоро той вече извършвал операции върху духовни пациенти със същото усърдие и същия успех, както на земята. След известно време обаче си казал, че там долу ще бъде много по-полезен, отколкото горе, където вече практи-кували толкова много лекари и хирурзи. Той се доверил на колегите си, които му отговорили: единственият начин да осъществите това ваше желание е да намерите медиум, чрез когото да можете отново да се появите на земното ниво. Медиумът бил открит: това бил Джордж Чапмън, английски по-жарникар от Ейлсбъри, който бил преди това чирак-механик в гараж, месар и войник в Кралските въздушни сили. Сътрудничеството между доктор Ланг и Чапмън, който тогава бил тридесетгодишен, започнало през 1951 г. и продължава и днес; Дж. Бърнард Хътън разказва историята му в „Той ни лекува с ръцете си".

Хирургът от отвъдното обяснил на журналиста как действа: „Мога да видя етерното тяло, което остава невидимо за вас, както и за повечето хора. В същото време мога да виждам и аурата, т. е. отразена светлина, която е в постоянно движение и променя цвета си. Тази аура, която обгръща фи-зическото тяло и се намира само на пет - шест сантиметра от него, се състои от оцветени трептения, отразявани от телесните органи. Постоянните промени в цвета и движението се дължат на промени в състоянието на органите. Всеки от тях, ако е здрав, се отразява в точно определена светлина. Ако е болен, ако функционирането му е нарушено, отражението променя цвета си. Разбирате, че само като погледна аурата на болния, получавам незабавна и цялостна информация за здравословното му състояние. Това естествено ми помага да формулирам диагнозата си. Карам всички да легнат на кушетката, говоря им, а после отделям съвсем леко етерното им тяло от физическото, по причините, които ви изтъкнах по-горе. Дори в най-деликатните ситуации винаги успявам да създам атмосфера на спокойствие, изчистена от емоционални напрежения, и едва когато болният е умствено и физически



отпуснат, в състоянието, в което е необходимо да бъде, за да получи лечението ми, започвам да действам."

Тази спокойна атмосфера е съставена преди всичко от добросърдечност, топлота и алтруизъм. Сам усетих всичко това, защото имах щастието да се срещна с доктор Ланг, когато Чапмън посети Париж. Когато влизате в кабинета му, той се приближава към вас със здраво стиснати очи и ви пос-реща с истинска сърдечност.

Когато временното вселяване, прието от медиума в името на хуманни цели, започне, се извършва поразителен миметизъм. В момента, в който Чапмън приеме в себе си д-р Ланг, той внезапно остарява, цялото му тяло се смалява, чертите му се вдълбават, той сякаш се снижава, гласът и поведението му стават като тези на възрастен джентълмен от викторианската епоха.

Исках да поговоря с д-р Ланг за нещата от отвъдното, но той незабавно ми каза: „Легнете на тази кушетка, млади човече!" Разбира се, за него, който в момента, в който пиша, е на сто двадесет и шест години, аз съм един съвсем млад човек.

След като постави твърде точна диагноза на физическото ми тяло, като проведе ръцете си над очите, синусите и сърцето ми, ние разговаряхме за Конан Дойл, с когото той се е познавал, за Обществото за психични изследвания... и за Христос, който за него е бил лечител, медиум, срещнал много затруднения, каквито би могъл да срещне и г-н Чапмън.

Това схващане за един напълно човешки Христос-чудотворец няма да изненада никого, ако знаем, че д-р Ланг е починал, четейки „Животът на Исус" от Ренан.

- Д-р Ланг, вярвахте ли в живота след смъртта, докато бяхте жив?- Да, винаги съм вярвал в съществуването на един невидим свят.- А в това на етерното тяло?- Моят приятел д-р Кенън ми бе говорил за него в последните години на живота ми, но аз изобщо

не му вярвах. Той дори искаше да ме лекува, като отдели духовното ми тяло от физическото. Впрочем, именно с това се занимавам аз сега. Но скръбта ми бе много голяма и аз не исках повече да живея... Съществуването вече не ме интересуваше, защото изгубих сина си и бях твърде стар, за да работя.

- А Бог, д-р Ланг?- Някога рядко ходех на църква, но често мислех за Него... и се молех преди всяка операция.

Дори и днес никога не започвам лечебен сеанс, без да Му отдам възхвала. Той ми позволи да се върна на земята. Ние всички Му принадлежим. Той лекува, а не аз.

„Лекува Бог, а не аз." Падре Пио казвал същото. Един болен, когото той изцелил на разстояние, на четиридесет километра от „Сан Джовани Ротондо", дошъл да се хвърли в краката му в порив на благодарност. Падре Пио бързо го вдигнал и възкликнал:

- Защо си дошъл дотук? Не усети ли във Фоджиа, че болестта ти е изчезнала? Не, не, не ми благодари! Бог направи всичко.

По времето, когато е бил въплътен, Падре Пио се трудел от сутрин до вечер. Изглежда, че откакто влязъл в отвъдния свят, който познавал и проявявал така добре, той не изгубил нищо от ефикасността си. Също както в земните си дни този Божи човек продължава да се намира около онези, които са болни или изкушени от отчаянието, продължава да се моли, да обича, да служи и да изцелява, като че ли нищо не е станало.

Един петдесетинагодишен италианец, Антонио Баладино, бил от тридесет години с два парализирани крака. Състоянието му се влошило и той бил приет в болницата „Сан Джовани Ротондо". В четвъртък, 1 декември 1968 г., на зазоряване той бил разбуден от белобрад монах-капуцин, който му наредил да стане и да тръгне без патерици. Той се подчинил и направил няколко крачки заедно с капуцина, който след това му казал да се върне в леглото си, а после да отиде да се помоли на гроба на Падре Пио, починал на 3 септември същата година. Малко по-късно същата сутрин за почуда на болничния персонал и на останалите болни парализираният станал сам, за да присъства на службата в болничния параклис.

На Бог, който му казал: „Хубаво, добри и верни слуго!... Влез в радостта на господаря си." (Матея, XXV, 23), Падре Пио навярно е отвърнал: „Радостта? Още не! Господи, остави ме между земята и небето, остави ме да продължа започнатото дело. Толкова много трябва да се върши там долу!"

И Бог, който също като нас държи на нашата свобода, навярно е отвърнал: „Да бъде според вярата ти! Класовете прегарят, а слугите са все тъй малобройни!"



Тази самоотвержена дейност на светците и на подобните на тях покойници има с какво да успокои онези, които се боят от отегчението в небето, което погрешно си представят изпълнено само с молитви и „Алилуя".

XIVСЕДЕМТЕ РАВНИЩА НА ТЕЛЕПАТИЯТАВече видяхме, че етерът е всеобхватност, която прониква във всичко съществуващо, също както

кръвта обгръща телесните клетки. Това всеобщо поле свързва едни с други всички същества от естествения и свръхестествените светове; то наподобява океан, прекосяван от вълни на трептения. Всяка от тези системи - атом, животно, човек или слънце - е магнитен център и зависи от всички останали. Някои от вълните на трептения са видими и се наричат светлина. Други са невидими и се наричат мисъл.

Измежду необходимите условия за упражняване на телепатията трябва отново да се посочат на първо място любовта, приятелството, нежността. Намираме се в областта на вдъхновението и на чувствата. Някои са надарени за това изкуство, също както други имат музикална дарба. Ако това обаче е даровитост, трябва веднага да добавим, че талантът се развива чрез навика и практиката.

Явлението телепатия, донякъде потиснато у западноевропейците, които разполагат с други средства за общуване, действа по забележителен начин, когато е спонтанно. Когато е експериментално предизвикано, неговите достижения не надминават стадия на няколко символа, изрисувани на картите на Зенер. Обикновено разстоянието е без значение. Затова пък лошите атмосферни условия като силен вятър и буря могат да попречат на процеса, а периодите на пълнолуние видимо го улесняват. Интересно е да се отбележи, че същото важи и за посланията от отвъдното.

Телепатията е всеобщ, синтетичен език без думи, който се нуждае от силен емоционален подтик, за да се прояви: ние вече говорихме за връзката на любовта, но редом с нея съществува и също толкова ефикасна мисловна връзка на омразата, изразяваща се например в проклятията и злотворните заклинания.

За да се осъществи връзката, е необходимо съществуването на най-малко два мозъка, които могат да не бъдат задължително човешки, нито пък въплътени, а понякога (в третия случай) мозъкът е само един.

С други думи, телепатията действа на всички равнища на съзнанието:- между две животни;- между животно и човек, и обратното;- между растение и човек, и обратното;- между двама въплътени;- между невъплътен и въплътен, и обратното;- между двама невъплътени;- между въплътен или невъплътен, и небесните сили.

I. Между две животниЖивотинският език е твърде разнообразен и неговите знаци могат да бъдат, според различните

видове, химически (пчелите), визуални (мимиките на приматите), жестови (брачните танци на птиците), акустични (подсвиркванията на делфините под водата).

Това е едно огромно изследователско поле, вече проучвано с успех от специалистите, което не влиза в нашата проблематика. Същевременно също като при хората, и при животните съществува пряко общуване между съзнанията, също толкова интригуващо и също толкова трудно като телепати-ята.

Опитът, извършен около 1967 г. от съветски изследователи, изглежда решаващ. Новородени зайчета били натоварени на една подводница, докато майка им останала в лабораторията; в мозъка й били въведени електроди. Когато подводницата се потопила надълбоко, зайчетата били умъртвени едно по едно. Всеки път мозъкът на майката реагирал така, като че ли тя незабавно научавала за смъртта. В обстановка, в която дори радиовълните не можели да преминат, необикновената телепатия на майчината любов продължавала да действа.

2. Между животно и човек, и обратното



Всички, които живеят заедно с животни, знаят как животните отгатват мислите на по-големите си братя. Трудно е да се скрие нещо от тези същества с много силна интуиция. В следния разказ ще видим как едно неколкомесечно кученце долови съдбоносното за него решение на стопанката му и съ-чувствието на един новодошъл.

Това се случи през 1947 г. Една неделя бях поканен на обяд у семейство Касто, французи, живеещи в Баден. У тях имаше малко кученце, порода фокстериер, чиято тъга ме порази. Споделих това с домакинята, която ми отвърна:

- Смятам да го заведа да го приспят. Още утре ще отидем при ветеринарния лекар.- Болно ли е?- О, не, съвсем не.И наистина, очите на отиващия на смърт блестяха, козината му бе лъскава. Г-жа Касто ме увери,

че то е било хранено и гледано добре, и аз напълно й повярвах. Тази дама не изпитваше никакви враждебни чувства към малкото животинче, чиято смърт беше решила. Тя бе величествена и ведра като античната Съдба.

- Тогава защо то е толкова потиснато?- Така е от момента, в който взех решението си. Човек би казал, че е разбрало всичко, сякаш е

прочело мислите ми.- Наистина ли не искате да го задържите?- О, не, това е напълно невъзможно. Предложих нещастния Боско на съседите си: никой не го

иска. Освен това той не е чистокръвен.В краката ни нечистокръвното кученце, прилежно седнало на малкото си задниче, не пропускаше

нито дума от разговора ни. Застъпих се за осъдения на смърт, аргументирах се с младостта му, милото му поведение, добрите му очи: нима тя ще има смелостта да изгаси този пълен с любов и невинност поглед?

- Не, всичко вече е решено - каза твърдо г-жа Касто. - Утре ще го приспят. Той няма да страда. Дори няма да разбере какво става.

- Напротив! Той разбира какво става. Погледнете го само!- Няма да променя решението си.И г-жа Касто тръгна към масата, за да се погрижи за двадесетината си гости. През целия обяд

кученцето, което бе доловило и решителността на господарката си, и моята симпатия, остана сгушено под стола ми, без да помръдне оттам.

В късния следобед, когато се сбогувах с домакините си, то още се гушеше в краката ми, разбрало, че моментът е критичен. Внезапно г-жа Касто го грабна и властно го напъха в ръцете ми:

- Ето! То е ваше. Вземете го!- Разбирате ли., уважаема госпожо... в Баден... живея в една стая при едни хора... които самите

живеят под наем.- Искате ли то да живее - да или не?- Добре, съгласен съм! И си тръгнах с Боско...Случвало се е котка, дадена на съседите от господарите си, които са се преместили да живеят в

друг град на неколкостотин километра разстояние, град, в който котката никога не е била, след много седмици скитане да открие господарите си. Подобен подвиг не може да се сравни със следотърсаческите умения на кучето, което благодарение на обонянието си може дълго време да върви по следа - в този случай следа няма, защото стопаните са заминали с кола. Това постижение може да се обясни единствено с мозъчните вълни, излъчвани от господарите и приемани от изключително възприемчивото животно.

Двата по-горни случая - четене на мисли и възприемане на човешки трептения от животно - бяха спонтанни опитности. Ако предпочитанията са към научните опити, предизвикани от специалисти и осъществени пред много свидетели, трябва да се прочете глава XI на „Фантастичните па-рапсихологични проучвания в СССР", която разказва за постиженията на Владимир Дуров и кучето Марс.

3. Между растение и човек, и обратнотоКлайв Бакстър установи в своите изследвания, че растенията имат памет и чувства: те дават

реакции в детектора на лъжата, когато в тяхно присъствие бива умъртвен жив организъм. Те улавят мислите на обкръжаващите ги хора и са чувствителни към тяхната симпатия или антипатия.



Разказвали са ми за един градинар, който не обичал розите, и в чиято градина бедните цветя, които усещали неговата неприязън, след време загивали.

И обратно, добре известно е, че растенията се чувстват отлично при хора, които имат добро психическо излъчване и им изпращат изпълнени с любов мисли, които растенията долавят и разпръскват.

Подарили на Синтия голям букет рози. Тя го съзерцавала с възхищение и си помислила: „Боже мой, колко сте красиви, колко сте красиви!"

В този миг цветята излъчили към нея като отговор силна вълна аромат, която я обгърнала цялата.Никол имала фикус, към който била много привързана. Преди да замине в отпуска, тя помолила

съседката да го полива редовно. В продължение на месец фикусът получавал нужните му вода и светлина, но бил лишен от сърдечното присъствие, с което бил свикнал. Наистина, той не започнал да вехне, но и не растял. Човек би казал, че той чакал, приспал жизнените си функции в нещо като летаргия.

Никол се завърнала; щастливият фикус започнал да пуска едно след друго нови листа, сякаш за да приветства пристигането й. Та нали Бакстър беше доказал, че растенията разпознават своя собственик?

Тази сърдечна връзка между човешкия и растителния свят беше научно установена в наше време, но тя винаги е била известна на всеобщото интуитивно мислене.

Следи от това се откриват в езика: avoir les doigts verts, den grunem Daumen haben, avere li police verde36

Растението живее не само с прясна вода - то живее и от любов.

4. Между двама въплътениЗа много хора това дори е единствената приемлива форма на телепатия, тъй като тя е била

лабораторно наблюдавана в течение на продължително време, например посредством картите на Зенер.

Но още веднъж трябва да се каже, че ни интересуват предимно спонтанните случаи, чието съдържание е по-наситено, по-съвършено, по-сложно. Наистина, тези натоварени с емоционалност случаи винаги са твърде капризни: те представят всички несигурности, недостатъци и очарования на свободното действие.

„Идеите, витаещи във въздуха" са реалност: неведнъж се е случвало едно и също изобретение да бъде направено в една и съща епоха, но в две отдалечени една от друга страни и от изследователи, които не са се познавали и са работили независимо един от друг.

Добре известно е и това, че телепатичните връзки са често явление при близнаците.Безгрижен и отпуснат, Реми отивал на почивка с колата си. Внезапно той намалил скоростта,

отбил колата на банкета и казал на жена си, която с безпокойство гледала колко тревожен и бледен бил станал той:

- Нещо се е случило с Лионел!- Какво може да му се случи? Когато заминахме, той беше в отлично здраве.- Претърпял е злополука.И наистина, както се разбрало на другия ден, в момента, в който Реми бил обхванат от внезапна

тревога, Лионел бил катастрофирал на около хиляда километра разстояние от него.По-малко известен е фактът, че някои ясновидски предсказания всъщност представляват четене

на мисли. В тях се говори не за бъдещето, а за моментното ни психическо състояние.Една дама-любителка ми гледаше на карти и внезапно ми каза: „Възрастен мъж, ваш близък

роднина, е тежко болен... той няма да дочака края на годината. Това е чичо ви или баща ви... какво да се прави? Такива са природните закони. Ударът не е толкова тежък, когато сме подготвени за него." Истината е, че по онова време баща ми не беше добре. Бях загрижен за здравето му; не бях казал нищо за това на гадателката, но в джоба си носех писмото на майка ми, в което тя споделяше своето безпокойство.

Това се случи преди двадесет години... а бодрият старик скоро ще стане столетник.Един приятел - ще го нарека Люсиен, който беше на нож с любовницата си - ще я нарека Уанда,

отишъл при гледачка. Тя направо му заявила:36 Идиоматични изрази на френски, немски и италиански език, означаващи буквално „имам зелени пръсти“и чието преносно значение е „имам дарба на градинар“.



- Пазете се от младата жена, с която живеете, тя е способна да ви бутне под някой влак.А това беше фиксидея на Люсиен, който неведнъж ми бе казвал полушеговито-полусериозно:- Трябва да внимавам да не пресичам на зелено с Уанда, тя може да ме блъсне под някоя кола.И при този случай изминаха двадесет години. Ужасните любовници се разделиха приятелски.

Уанда се омъжи и изглежда щастлива. Люсиен наскоро почина, в пълен покой... от спиране на сърцето. Неговата професионална гледачка била доловила натрапчивата му идея, също както моята гледачка-любителка долови загрижеността ми.

Много умствени общувания се осъществяват в момента на смъртта; редица примери за това се съдържат в архивите на американското или британското дружество за психични изследвания, както и у автори като Рише, Фламарион, Боцано.

Г-жа П. подреждала бельо в гардероба, когато чула гласа на сина си, който я викал: „Мамо, мамо!" Това било през 1914 г. и синът й бил на фронта. Бедната жена била съкрушена: тя твърде добре знаела какво означава това. При заминаването си за фронта младият лейтенант й бил обещал да се свърже с нея, ако го убият.

Няколко дни по-късно пристигнала страшната новина, ако може да се нарича „новина" онова, което било само потвърждение: офицерът бил убит в същия час, когато се разнесъл неговият зов.

Трябва да уточним, че майката и синът били установявали телепатична връзка и по-рано, при обикновени обстоятелства.

В последния случай има нещо повече, отколкото в случая на близнаците Лионел и Реми: чуването на думи. Гласът на младежа не е прекосил стотици километри, за да достигне до майка си, а е бил възстановен от много силното мозъчно трептене.

Има случаи, когато безгласното телепатично послание е съпроводено от образи. Така по време на окупацията един младеж, пребит до смърт от гестаповците, се явил на майка си, като криел лицето си от нея.

5. Между невъплътен и въплътен, и обратнотоСъществуването на този вид телепатия се приема трудно, не само от онези, за които всякакъв

живот и всякаква мисъл извън физическото тяло са невъзможни, но също и от множество християни, които при това вярват в причастието на светците, т. е. в постоянната духовна връзка между тър-жествуващата църква (вярващите от Небесата), страдащата църква (тези от Чистилището) и борещата се църква (тези от Земята).

Същевременно всички мистици са живели в доброволна симбиоза с благотворните умове от невидимия свят.

Ето Сведенборг: ако той не говори за телепатия, то е защото този термин се появява едва в края на XIX век: бил е въведен от Майерс през 1882 г. Но северният пророк е определил и описал твърде сполучливо с името „връзка" това постоянно взаимоотношение между живите долу и живите горе.

От неговите писания следва, че нашият емоционален живот е свързан с този на цялостите, които изпитват същите чувства като нас. Той обяснява, че това общуване между нашето съзнание и съзнанието на някой дух е необходимо, защото „човекът не може да живее според общия поток на излъчване, подобно на лишените от разум животни".37

Връзката може да бъде съзнателна или несъзнателна, злотворна или благотворна, в зависимост от това дали субектът се е свързал със силите на Небето или със силите на въздуха. Ако в него царят хармония и покой, то той е свързан с близките до Небето области от света на духовете. Ако е нервен, разтревожен, агресивен, необуздан в делата или думите си, от това трябва да се заключи, че той е свързан (в повечето случаи несъзнателно) с низшето астрално. Ако излъчването, което той приема, произлиза от изцяло лош дух, трябва да се говори за нападане и вселяване. Ако злият дух се настани за постоянно в него, това е обсебване.

По въпроса за телепатията има едно писмо на Пиер от 1 януари 1923 г., което изглежда много важно:

„Вие вече разполагате с няколко доказателства, които лесно могат да бъдат проверени, и които ви показват истинността на явлението, наречено от вас „телепатия", но скоро ще установите съзнателната свобода на духовните излъчвания между живите, били те на земята, на небето или и на двете места. Тази загадка скоро вече няма да е тайнствена: напълно духовният начин, който избрах, за 37 Общият поток на излъчване, за който говори Сведенборг, и онова, което аз наричам „общото животинско несъзнателно". (Бел. авт.)



да общувам с теб, е подготвително упражнение за задълбоченото и подробно обучение, което ще се увенчае с успех в деня, когато човешките тълпи ще увлекат в своята често детинска, но искрена вяра онези изостанали хора, които сами се наричат учени и мъдреци. Ние напразно хлопаме на вратата на официалната наука."

Често се случва диктуващият дух вече да е установявал телепатична връзка с приемащия по времето, когато е бил на земното ниво. В подобен случай връзката между тях с помощта на интуитивното писане или посредством всякакви други начини се установява много по-лесно.

Тази телепатия, това вдъхновение е съзнателно при посланията, които дават опора на самовглъбената мисъл, които развиват духовно учение и наставляват в изкуството да се живее.

Секретарката на г-жа Моние, която е преписала на машина всички нейни текстове, общо около 3000 страници, през 1970 г. ми заяви следното:

„Когато пишеше под диктовката на сина си, госпожата бе с напълно ясно съзнание. Ако почуквах на вратата й, тя ми отговаряше, казваше ми каквото имаше да ми каже и продължаваше прекъснатата си работа. Повтарям: тя беше напълно будна. Г-н Пиер искаше от нея само да остави съзнанието си незаето и да заличи от него всички грижи."

Същото се твърди и от г-жа Марсел дьо Жувнел, която също набляга върху ясното съзнание. Непреодолимото желание за писане не винаги се появявало в спокойствието на нощта или на зазоряване, а често по време на някоя разходка из полето, дори и по време на пазаруване в центъра на Париж. При двата последни случая тя незабавно се връщала у дома си и започвала да пише. Тя отхвърля мисълта и термина за „автоматичното писане" и сравнява интуитивното писане с композирането, като думите заместват музикалните ноти.

В двата предходни случая и в други подобни на тях съзнанието е едновременно и у невъплътения дух, който мисли и диктува, и у въплътения дух, който приема и записва. Друг много важен факт: г-жа Моние е приемала само Пиер, г-жа дьо Жувнел - само Ролан.

Обикновено телепатичният език е език без думи, нещо, което ни е много трудно да разберем. А в повечето случаи онези, които диктуват от отвъдното, изпращат не думи, а идеи. Ето защо записващият трябва добре да познава възможностите на езика. Ако избраният от него термин не съответства на онова, което те искат да кажат, те се стараят да го поправят.

Паки, пратеничката от белите области, не говори за телепатия, а за лъчения и трептения, което е същото:

„Ние вече не се нуждаем от думи, за да се изразяваме. Усещаме и виждаме всичко чрез флуиди, излъчвания, трептения. "

Един немски учен, Вилхелм Оствалд (1853-1932), който предлагал енергетично схващане за света, също говорел за излъчвания и дори за „мозъчно радио".

От своя страна Ханс Бергер от Йена, който приемал обективното съществуване на телепатията, с други думи, на психическата енергия, която може да намери отклик в съзнанието на някой друг, открил съществуването на тези мозъчни трептения, наречени от пратеничката „флуиди".

6. Между двама невъплътениЧленоразделният език, който се изразява посредством звуци, е резултат от въплътяването. Езикът

на духовете се изразява посредством лицето и по-специално чрез очите: достатъчно е те да се видят, за да се разберат. А дори и да не се видят, общуването им е незабавно, в двойния смисъл на „мигновено" и „без посредници".

„Всеобщият флуид - пише Алан Кардек - установява между тях постоянно общуване, той пренася мисълта също както при нас въздухът пренася звука, той е нещо като всеобщ телеграф, който свързва всички светове и позволява на Духовете от тях да общуват помежду си."

187А Леон Даниел, също толкова рационален и точен като своя учител, допълва със следните думи:„Духовете не се нуждаят от думи, за да се разбират помежду си: всяка мисъл се отразява в

перидуха, също като образ в огледало, те обменят идеите си без усилие и с главозамайваща бързина. Издигнатият дух може да чете човешките мисли и да долови най-скритите ни намерения. Нищо не може да му убегне."

В този всеобщ език, установяващ постоянно общуване между духовете, имената и думите вече нямат стойността, която ние им придаваме.



„Ангелите - казва Сведенборг - само насочват идеите си към нещата, които в словото са представени от имената и думите. Имената и думите сякаш са небесни обвивки, люспи, които падат при влизането в Небесата!"

Същевременно всеки дух, който се обръща към някой човек, говори на неговия език.7. Между въплътен или невъплътен, и небесните или божии силиНезависимо дали човекът е въплътен или не, за да живее пълноценно, той се нуждае от

телепатията, наречена „молитва". Тази пряка мисловна връзка между Бога и него е възможна във всеки миг и навсякъде.

В този свят е от голямо значение да бъдем свързани (re- ligare, religio) с положителния полюс на вселената, а това е още по-важно в онзи свят. Тук долу ние имаме човешки опори: роднините, приятелите, обществото. Там горе ще имаме само духовни опори. Само искреното и пламенно призоваване на Бога ще ни предпази от капаните на психосферата, която се намира преди Небето, която не е Небето.

„Книгите на мъртвите" на различните традиционни цивилизации: египетската, тибетската, на майте - имат за цел именно това предпазване.

XVОБСЕБВАНЕ И СИМБИОЗАЧовешкият ред постановява: място за всяко нещо и всяко нещо на мястото си. Божият ред

постановява: тяло за всеки дух и всеки дух в тялото си, по-точно, физическо тяло за всеки дух и всеки дух във физическото си тяло.

С други думи, всеки при себе си: моят дух в моето тяло, твоят - в твоето, неговият - в неговото.За съжаление поради свободата, възцарила се във всички светове, този Божи ред понякога бива

нарушаван; случват се аномалии: вместо един дух в едно тяло, няколко духа спорят за едно тяло; вместо твоят дух в твоето тяло, ето неговият дух в твоето тяло.

Тези аномалии, тези нарушения на законите на Реда се наричат „обсебвания".Нека се опитаме да обясним техния механизъм. Някои възкръснали не се чувстват добре в

етерната си обвивка; неудобно им е в духовното им тяло... прекалено духовно за техния вкус. Те не знаят как да си служат с него. Какво учудващо има в това? Още на нашето ниво децата трябва да се учат да си служат с тялото си; това не им е инстинктивно дадено. Ще трябва един ден да се научим да боравим с духовното тяло, също както сме се научили да си служим с физическото.

Тези новопристигнали, разочаровани от духовото си състояние, изпитват нужда да се съединят със земни обитатели, за да възстановят в някаква степен жизнеността си. Те изпитват носталгия по въплъщението и биха искали да заживеят отново на нашето ниво и да си възвърнат онова, което са из-губили. Те разбират, че плътта им е безвъзвратно разрушена и копнеят за физическо тяло, чрез което биха могли да живеят.

В търсене на осезателни и чувствени удоволствия те се опитват да обсебят някой въплътен, който им е близък с нещо. Тогава могат да се случат явления като вселяване, свързване и симбиоза, които ще наречем така, защото думата „обсебване" е прекалено силна и може да стресне някого. Обсебването винаги предполага нещо дяволско, което обаче не е задължителна характеристика на това явление.

Под „вселяване" трябва да се разбира умственото обсебване. То започва със завладяване на тилната част на главата, за да унищожи волята и да изключи съзнанието.

Под „свързване" и „симбиоза" трябва да се разбира процесът на единение между дух, който поема инициативата за това, и повече или по-малко съгласен с връзката смъртен.

За нас „свързване" и „симбиоза" са синоними. „Свързване", дума, пълна със съгласни, просъсква малко страшничко в ушите ни. „Симбиоза" е по-благозвучна и също толкова точна дума. Речникът „Робер" я определя така: „Симбиоза - трайна и взаимоизгодна връзка между две или повече живи съ-щества."

Достатъчно е да променим малко това прекрасно определение: „Симбиоза - трайна или моментна, рядко изгодна връзка между две или повече същества, едните от които живеят на земята, а другите - в света на духовете."

За цялостите, които желаят да се присъединят към нас, за да им служим за тяхно тяло, за да им предоставим осезанията си, най-лесната плячка са децата. Ето защо те трябва да бъдат кръщавани възможно най-рано, за да ги предпазва знакът на светото кръщение.



Юношите в пубертетна възраст също могат да станат жертви на тези бродещи в търсене на въплъщаване духове. Така те, без да искат, могат да предизвикат шумните прояви, наблюдавани в обитаваните от призраци къщи.

Повечето време нападнатият човек запазва свободната си воля, няма съзнанието, че нещо паразитира в него. Но ако той е изпаднал в депресия, с намалени съпротивителни сили, ако пренебрегва молитвите, духът се настанява в него и скоро започва да се държи като у дома си. Това е телесното обсебване: най-пълното, най-опасното, най-стряскащото.

В древността подобни обсебвания са били често-явление; за тях се говори и в Новия Завет. Колко пъти в него се споменава за „бесове", което трябва да бъдат прогонени! Исус и апостолите са имали много случаи да гонят „демоните", т. е. вселилите се духове. Проповядване на Евангелието, възлагане на ръце за излекуване, изгонване на нечистите духове - това са били трите основни задачи на галилейците.

След идването на Христос на земята пълното обсебване е станало рядкост: човекът отново е получил свободната си воля. Същевременно ако той трупа погрешни избори, ако приема различните форми на злото, ако се оставя да бъде обхванат от мисли, изпълнени с омраза, ако прекъсне връзката с висшите сили, той може да накара везните да се наклонят на лошата страна.

У първите християни обсебванията били видимо намалели, но те отново се възродили през Средновековието, хилядолетие, през което дяволските попълзновения били особено силни. В онова време без нюанси единственото средство против обсебванията била кладата. В наши дни телесните обсебвания са изключително редки: няколко случая на няколко хиляди души, както заяви заклинателят на зли духове от Парижкото архиепископство.

191Ала вселяванията и паразитиранията са също толкова многобройни както някога, въпреки че не

винаги са разпознавани. Хора, нуждаещи се от духовно лечение и размисли, биват третирани като луди и тъпкани с опиати.

Симбиозите могат да бъдат прости или множествени.Пример за проста симбиоза: Елизабет изпитвала силна тревога всеки път, когато се намирала на

закрито, усещала панически страх да не би да бъде затворена. Тогава тя си въобразила, че е превъплъщението на затворена в манастир монахиня. Накрая разбрала, че е психически свързана с една своя вече невъплътена приятелка, която била лежала в затвора по време на Съпротивата. Без някакви лоши намерения нейната приятелка й предавала тази своя фобия. Веднага щом Елизабет разбрала това, безпокойството й изчезнало.

Пример за множествено обсебване: Мария-Магдалена, от чието тяло Христос изгонил седем daimones, гръцка дума, погрешно превеждана като „демони".

Друг пример за множествено обсебване: обсебеният от Герасия (Лука VIII, 26-39). Много бесове са влезли в тялото на този човек и викат през устата му: „Името ми е Легион, защото ние сме много". И той (в единствено число) го молел да не им (в множествено число) заповяда да отидат в бездната.

Желанието за въплъщаване е толкова силно у съществата, които съставляват този злотворен егрегор, че те умоляват онези, които имат власт над духовете, да не им заповядват да отидат в бездната, а да им позволи да влязат в телата на свине. Всичко друго, но не и тъмните и тежки области, наречени „геена"! Всичко друго, но не и пребиваването в мъки и мрак! Щом са ги изгонили от човешкото тяло, те ще се задоволят с това на свинете.

Но това свързване между човешки духове и животински тела било противоестествено и не можело да продължи дълго. Внезапно полудели, нещастните животни се самоубили, като се спуснали в езерото. И злите духове отново се озовали на свобода, в търсене на нови тела, нови наслади и нови злосторства!

В Евангелието има още един разказ за колективно обсебване от скитащи духове: Лука XI, 24-26:„Когато нечистият дух излезе от човека, той минава през безводни места и търси спокойствие; и

като не намери, казва, ще се върна в къщата си, отдето съм излязъл. И като дойде, намира я пометена и наредена. Тогава отива и взема със себе си седем други духове по-зли от него, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото."

Тази тревожна история напомня произшествие, протекло по следния начин: един човек бива нападнат в къщата си от разбойник, защищава се и успява да го изхвърли навън. След излизането на натрапника той почиства къщата, поправя повредите, подрежда всичко. Но разбойникът, който не се е примирил с неуспеха си, решава да се върне пак и си събира съучастници. След известно време



групата нахлува със сила у нещастника, пребиват го, нараняват го тежко, отнасят всичко, което може и изпочупват останалото.

За да избегнем подобни нападения (разбира се, става въпрос за нападения от другия свят), Христос ни призовава да пазим дома си, т. е. съзнанието си, с най-голяма бдителност: „Когато силният въоръжен (духовно) човек пази двора си (осезанията си), имотът му (цялото му същество, духът му и физическото му тяло) е в безопасност." (Лука, XV, 21)

Множествените симбиози, за които говорихме, бяха едновременни, а сега ще разгледаме последователните. Този вид свързване, който често се сочи като аргумент за съществуването на превъплъщението, се разкрива посредством хипнозата. Полученият по този начин транс позволява моментно превъплъщение, с други думи, някой дух обсебва живия, който му служи като медиум и му предоставя тялото и говора си.

Живият е заспал, целостта мисли и говори вместо него. Тя се отъждествява с онзи, когото е обсебила, отново оживява чрез него и му предава своите спомени. Тя започва да разказва за земното си съществуване с често характерното за хората отвъд многословие. Фактите, които тя излага, понякога са верни и могат да бъдат проверени.

После се явява друг дух, който на свой ред се обръща към миналото си. Замества го трети, после четвърти. Една след друга много цялости, чиито животи са протекли в различни векове, идват да се проявят чрез органите и сетивата на заспалия човек. Връщанията назад под хипноза са многословни, когато се разказват земни съществувания, но са твърде дискретни, даже прекалено, когато става въпрос за междинните пребивавания в отвъдното. Напълно възможно е идващите цялости да говорят истината, но изобщо не е доказано, че те са превъплъщения на една и съща личност.

Разказите за превъплъщения не винаги се правят единствено под хипноза: някои от тях са спонтанни и излизат от устата на деца. Някой малчуган твърди: „Когато бях британски офицер в Индия..." или „Когато бях тибетски лама..." и продължава с подробности от тези страни, за които знае само имената им. Предприемат се проучвания и някои факти се оказват верни. Какво е станало? Просто това: някой майор Томпсън или някой тибетски лама от света на духовете са си послужили с детето като с медиум. И бъбривците започват да разказват живота си... или дори да си измислят живот: подобно на този свят, и отвъдният е пълен с митомани.

Много „случаи на превъплъщение" могат да бъдат обяснени със симбиозата, процес, за който досега е говорено твърде малко, твърде недостатъчно.

Нашите трептения хармонират с тези на същества, живели в други епохи; и тези психични съюзи, тези свързвания, най-често несъзнателни, дават разрешението на още едно явление, също използвано като аргумент в полза на превъплъщението: явлението на „вече видяното".

То става по следния начин: някой невъплътен вижда или по-точно вижда отново дадена гледка посредством нашите очи. Той разпознава местността, където е живял; между нас и съществото, временно вселило се в нас, се образува осмоза.

Така един непознат дух отново видял езерото Леман през погледа на г-жа Брандт. Ако не е знаела за своята дарба на медиум, ако не е познавала много добре обичаите в паралелния свят, тя можела да изпита усещането, че вече е живяла в Лозана.

Явлението на „вече видяното" може да се обясни и по друг начин: по време на някои сънища ние се раздвояваме и метафизичното тяло отива да броди из областите, които ние разпознаваме един ден, когато минем оттам във физическото си тяло.

По този повод ще си позволя да вметна едно лично наблюдение: изпитвал съм впечатлението за „вече видяното" не в исторически места, както би следвало да се очаква, а пред съвсем съвременни постройки: както когато за първи път преминах по Северната магистрала. Разказах това на приятелка-та, която пътуваше с мен. Тя ми довери, че е изживяла нещо подобно: както за нея, така и за мен усещането за „вече видяното" се появяваше само във футуристично обкръжение.

Симбиозите могат да бъдат благотворни и злотворни. Злотворните свързвания влизат в категорията на вселявания-та и обсебванията.

Самоубиец от света на духовете се опитва да въвлече в самоубийство някой от близките си. Алкохолик от света на духовете предизвиква у някой от потомците си навика да пие и всички произтичащи от него последици: постоянно лошо настроение, патологична неустойчивост, бруталност.38 Престъпник от света на духовете подтиква към престъпление някой умствено

38 Виж в „Мъртвите“ дадоха признаци на живот“ разказа „Хулио от Тонкин“.



безгръбначен човек. Тук би могло да се потърси обяснението на убийствата без мотив, при които убиецът се провиква: „Не разбирам... не зная какво става. Като че ли някакъв глас ми нареди да убия."

В трите предходни случая лошите излъчвания се съчетават с нездрава наследственост. Същевременно не бива да се допусне опит за оневиняване на този вид престъпници посредством обяснение за обсебване от низшите области на астралното, което да замести позоваванията на нещастното детство и на прогнилото, нездраво общество, източник на всяко зло. Вината на такива хора е в това, че не са се опитали да прогонят чуждата сила, която направлявала чувствата им и диктувала действията им. За да се стигне дотам, те преди това са подготвили почвата с дълга поредица от съзнателно лоши избори. Отстъпвайки от злото, те сами са вързали ръцете си и обсебването се е задълбочило.

За съжаление, ако съзнанието е твърде слабо, ако разумът е зле развит, индивидът не успява да се противопостави. Ето един такъв случай: в предградията на голям швейцарски град станали множество криминални пожари. Накрая подпалвачът бил арестуван. Това бил един младеж, санитар в психична болница, от който никой не можел да се оплаче. По време на следствието майка му разказала, че някои вечери синът й казвал, обхванат от необясним ужас: „Мамо, моля ти се, затвори ме тази нощ. Затвори ме, те искат аз да изляза." Кой би могъл да се крие зад това зловещо „те"?

XVIВДЪХНОВЕНИЕ И СИМБИОЗАСимбиозата между духовното същество и поета, музиканта, художника или философа, е

благотворна, ако невъплътеният и въплътеният предават радост, красота, нещо ново в съществуването, ако откриват перспективи към безкрайността.

Понякога целостта се настанява у човек, лишен от всякаква дарба и от всякакви умения, и започва да твори чрез неговата ръка. Тогава миньор като Огюстен Льосаж създава фрески, подобни на египетските и достойни за тях със смисъла, чертите и цветовете си.

Друг път тя стимулира съществуващата дарба, изпраща неочаквано послание, поражда образи, които заживяват свой живот.

Ето един характерен пример: през май 1941 г. в Санта Те-реза (Рио де Жанейро) Жан-Пиер Шаблоз участвал като цигулар в концерт на струнен квартет. Когато се върнал у дома си, той още се чувствал потопен в света на музикалните трептения и внезапно се поддал на непреодолимата нужда да рисува. Той нямал в съзнанието си предварително определена тема или сюжет, а оставил ръката си да се движи свободно.

„Скоро - пише той - на листа се появиха линии, ритми, графични прогресии, осеяни с няколко акцента, които създадоха върху хартията нещо като магнитно поле, откъдето се появи малко по малко странно и вълнуващо малко човешко същество.

Като съдействах покорно за материализирането на това явление, в момента, когато трябваше да нарисувам главата, аз първо я скицирах наведена надолу. Ала скоро усетих незабавната необходимост да я наклоня в другата посока. Когато главата бе насочена натам, накъдето трябваше, тя се появи за няколко секунди, заредена с жив дух, младежка, почти детинска, тайнствена, далечна, замечтана, с лек израз на страдание.

Оставаше ми само да дам име на това същество, дошло от отвъдното; кръстих го Себастиен. И наистина, то приличаше на Свети Себастиен по смирения си вид на пленник, по екстаза и едва загатнатата болка, изписани на лицето му. За разлика от Свети Себастиен (поне дотогава) то не бе пронизано от стрели; затова не носеше ореола на въздигнатите в светци мъченици. Малко далечно братовчедче на Свети Себастиен, то беше просто Себастиен."

Контактът с висши цялости, благотворната симбиоза може да обясни случаите с децата-гении, без да трябва да прибягваме до тезата за превъплъщението и да тревожим малкия Моцарт. Милият малък Моцарт, колко често дотичваше в края на моите сказки в дрехи от синьо кадифе, връзката на кока си и дантелените маншети! Малкият Моцарт, ultima ratio на фанатиците на предишния живот!

„Нима - казваха ми те - младият музикант не е донесъл в своето съществуване през XVIII век всички достижения от едно предходно съществуване? С какво можете да възразите на това?"

Аз отговарях: „Първо, аз вярвам в човешкия гений; второ, младият гений е бил обгърнат от музиката, той е бил идеално обучен от баща си - забележителен композитор, чиято преждевременна слава засенчила таланта му. Геният на Волфганг може да се обясни с обучението, с наследствеността,



както и с несъзнателната му връзка с цялости, желаещи да осъществят чрез него онова, което не са успели да довършат по време на пребиваването си на земята."

И добавях: „Защо винаги се дава за пример малкият Моцарт, а никога - малкият Сен-Санс, син на перачка? Неговият случай, при който не са могли да играят роля нито наследствеността, нито полученото обучение, оставя много по-големи възможности на обяснението чрез превъплъщение, което, впрочем, изобщо не засяга предишния живот. И наистина, човек трябва да влезе за първи път в света със съвсем нови заложби от талант или от грехове."

В случая на Рембо... сякаш целостта, която така великолепно е вдъхновила юношата-поет, внезапно се е оттеглила, когато той достигнал зряла възраст. Сякаш той внезапно се възпротивил на вдъхновението, което започвал да намира за влудяващо. Или сякаш целостта се е извърнала от онзи, който не е успял да запази чистотата на Моцарт.

Преди няколко години ми разказаха случая на едно момченце, което от тригодишна възраст започнало да говори неща с висока поетическа и философска стойност. Думите на малчугана били достойни за индийски мъдрец или за гръцки посветен. Майка му, която записвала удивителните му изказвания, смятала, че те са доказателство за прераждане. Аз пък видях в тях доказателство за осъществено свързване. И наистина, явлението внезапно се прекрати, когато момчето стана на седем години. Днес той е възрастен човек, който е забравил за всичко това и се грижи главно за преуспяването си в обществото. Ако той беше превъплътен, днес сигурно щеше да бъде велик писател-спиритуалист.

Понякога вдъхновението е несъзнателно и някои творци вярват, че извличат от себе си онова, което им бива вдъхнато. Те не знаят, че някой ги ръководи, и без съмнение така е по-добре. Същата илюзия мое да се породи и у ясновидците и пророците... а дори и у някой автор-материалист, отричащ всякакъв живот след смъртта, но ръководен в трудовете и в сказките си от някой свой събрат от астралното, атеист като него. За сметка на това вдъхновението е осъзнато при послания, които дават храна за размишленията, излагат духовно учение и просвещават изкуството да се живее.

Връзките със света на духовете, забранени от днешната църква, са били приемани от древната църква, при условие (както препоръчва свети Петър) всичко да става в рамките на реда и да допринася за всеобщо назидание. Както винаги и тогава имало злоупотреби, така че свети Йоан пише на братята, за да ги предупреди: „Възлюблени, не вярвайте на всеки дух, но изпитвайте духовете, дали са от Бога; защото много лъжепророци излязоха на света." (I послание на Йоана, IV.1) И наистина, лъжепророците не винаги са въплътени, вдъхновенията не винаги идат отгоре, общуванията със скри-тия свят не винаги обогатяват; не всички са равностойни и много са безвкусните хапки.

Не трябва да се скандализираме от това; достатъчно е да бъдем нащрек и да разберем, че някои от духовете се издигат много бързо, продължават развитието си, губят интерес към земята и единствената им мисъл е да прережат котвените въжета, които ги свързват с нея, докато други - по-голямата част - нито искат, нито могат да се издигнат, защото не успяват да се отдалечат от своя космически кораб. Тогава те се застояват в низшите зони и понеже са отегчават, единствената им мисъл е да дойдат да си поговорят с въплътените.

На този партерен етаж на отвъдния свят пребивават също толкова невежи, бъбривци, самозванци, чалнати, митомани и смахнати, колкото и тук при нас. Някои невъплътени обичат да се изтъкват и да предизвикват обърквания, и с това се обясняват погрешните, лъжливи, празнословни и високопарни послания. Често техните екстравагантни и банални слова са подписани: д-р Швайцер, Пиер Кюри, Виктор Юго, Пастьор, Де Гол39, дори Наполеон, Свети Франциск, Свети Михаил, Дева Мария или самият Исус Христос. Твърде ласкателно е да си на „ти" с тези велики личности.

Същевременно, господа духовете и техните земни поддръжници би трябвало да съгласуват твърденията си. От една страна, групичката „Факел на истината" тържествено оповестява, че е получила послание от Адолф Хитлер; от друга страна, групичката „Истина на факела" уверява, че тази личност отново е слязла на земята. От една страна Мария-Антоанета, пребиваваща в дадено място от Чистилището, се разкайва за предишните си грехове и се оплаква, че не среща вече никого; от друга страна, неизброими са дамите, които се представят за превъплъщение на самата кралица, и които жи-веят по същото време и понякога в същия град.

Но посланията от Христос надминават всички рекорди по различия в тона, стила и съдържанията.

39 „Де Гол", който замести предходните личности, е изключително популярен в момента. (Бел. авт.)



Ако разглеждам само онези, които са ми известни, то могат да са преброят пет различни Христоса.

- Католически Христос, който не познава добре Библията, но говори многословно за Дева Мария и непорочното й сърце;

- Протестантски Христос, който никога не говори за майка си, но постоянно цитира Светото Писание, което познава твърде добре;

- Христос с ляв уклон, който ругае буржоата, порицава отчуждението на работническата класа и оповестява залеза на капиталистическото общество;

- Спиритуалистки Христос, за когото учениците на Алан Кардек са най-скъпите му чеда;- Интегристки40 Христос, който нарича Негово преосвещенство кардинал Льофевр „Скъпи мой

епископе" и който е изпълнен с гняв срещу папа Павел VI.Тези винаги назидателни духове не са злонамерени; просто за да придадат повече тежест на

думите си, те се представят с известни и многоуважавани имена. Обикновено техните сантиментално-сладникави послания са отчайващо банални. Те използват неопределени и помпозни думи, и не ни съобщават нищо ново. И наистина, ние знаем, че „обратното на добрината е злината" и че „войната е най-голямото зло". Господин дьо ла Палис диктува много.

Обратно, духовете, дошли от Христовите области, на драго сърце признават своето несъвършенство. Случва им се да кажат: „Не зная." Те знаят повече от нас, но не знаят всичко.

Така Пиер Моние признава неосведомеността си за божественото равнище: „Каква е била целта на сътворението? Това е тайнство, което още не ни е разкрито. Наистина очите ни се отвориха за новото познание, но не за пълното свличане на булото: Бог продължава да бъде загадка за нас."

Те не познават Бог и всички негови намерения, нито бъдещето във всички негови подробности. Християнските пратеници не са гадатели. Дори и да им е известно бъдещето ни, те не искат и не бива да го предсказват. Ролан заплашва, че ще се оттегли, когато майка му го пита: „Какъв ще бъде утрешният ми ден?"

Понякога диалогът между диктуващия и приемащия дух е твърде бурен. Разликата между личностите се долавя много ясно при Ролан и майка му. Той се е нагърбил с нейното духовно обучение и се дразни, когато напредъкът й е твърде бавен. Габриел Марсел е бил поразен от явлението, което нарекъл „обратното управление".

„Писма на Кристофър" представят напълно противоположния случай. Майката Рут Тристрам направлява и успокоява сина си, внезапно преминал в невидимия свят по време на корабокрушение през II световна война. Рут Тристрам знаела за отвъдния свят повече от много духове.

И наистина, има невежи духове. Именно те са най-забързани да отговорят. Всичко е като на земята: онези, които говорят, не знаят. Онези, които знаят, не говорят. Тези неграмотни духове правят правописни грешки, същите, които са правили приживе. Тук правописната грешка е изключително ценен белег за самоличност.

Някои духове например нареждат: „Веднага зарежете всичко и се преселете в еди-кой си град, или еди-коя си страна!" Познавам някои жертви на тези духове-преселници.

Някои заплашват: „Ако не направите това, което ви казвам, ще ви сполетят големи нещастия!"Други дават медицински съвети, които могат да ви изпратят при тях в най-кратък срок.Трети предлагат финансови съвети, които са довели много наивници до фалит. „Всяка вечер се

съветвахме с покойния ми баща за управлението на завода ни. В резултат сме разорени."Четвърти обичат да ласкаят: „Вашата групичка бе избрана, за да донесе светлина на света,

човечеството ще бъде спасено благодарение на вас."Дух, който нарежда, заплашва, мами или ласкае, не е Христов дух. Сам той не е извършил

възраждането си, своята metanoia.Съществуват дори и духове-материалисти, които могат да дойдат и да ви съобщят, че Бог не

съществува и че всичко е Нищо.Обитаваните от призраците къщи често са тяхно деяние; но за да могат да покажат присъствието

си посредством чисто физически прояви, необходимо е участието на екстрасенс, осъзнаващ или не способностите си на медиум. Обикновено този медиум е някое дете.

Наистина злотворните духове често изпитват удоволствие, като ни насърчават в грешките ни или ни вдъхват други. Те се радват, когато ни уплашат, предсказвайки ни нещастия, например близката

40 Интегристката доктрина цели да запази целостта на дадена религия; у католиците тя отхвърля всяко развитие на католическата вяра.



смърт на обичан от нас човек. Не бива да се боим. Бог не им е разкрил нашето бъдеще. То е негова тайна.

Но на отвъдната страна няма само измамници; много са и измамените, особено измежду наскоро починалите. Те често биват заблудени: поради това, че притежават етерно тяло, субстанциално тяло, за което никога не са били чували преди, поради това, че усещат в себе си обикновен живот, те си въобразяват, че са се превъплътили на друга планета и предават тази идея на своите събеседници. Обикновено много духове, копнеещи на всяка цена да се свържат със смъртните, пригаждат мненията си към тези, които изповядва повикалата ги групичка.

Посланията от небесата са рядкост, почти всички идват от психосферата, много близка област, в която се намират различните ни религиозни и философски общности, в която се забавят всички, които са запазили носталгия по физическия живот.

Бог е скрил от нас света на духовете. Но за да не бъде материалистическият мрак непоносимо плътен и тежък, той е позволил да ни озаряват някои светлинки.

Бог е скрил от нас света на духовете, ограничил е общуванията, за да не могат лошите хора да се свързват с духове, по-лоши и от тях. Общуванията са опасни; автомобилът, самолетът, мотоциклетът също са опасни. Общуванията, също като автомобила, самолета и мотоциклета, са полезни: те дават на онези, които се съмняват - а всички ние все някога сме се усъмнявали - доказателство за невидимите съществувания.

Общуванията подтикнаха множество хора към размишления върху духовните реалности; без тях те никога не биха се замислили за това. Общуванията имат поне това преимущество, че поддържат тук долу известна вяра. Ако не бяха те, немалка част от човечеството би пропаднала в материализма.

В нашата удивителна епоха общуванията идват отвсякъде, валят като дъжд: всички им се отдават - извънземните, назидатели41, изричащи мрачни предупреждения; добрите кучета, които се готвят за превъплъщение в човешки образ, в което рискуват да изгубят всичките си качества; винаги бъбривите и обичащи да устройват шеги гномове; феите, които все още владеят четирите елемента, като феята Мирет, властваща над изворите, която също е обхваната от главозамайването на писмото.

Стойността на общуванията се определя от стойността на невидимия пратеник и неговия земен партньор. И двамата могат да бъдат много извисени, едновременно духовни и рационални; първият може да бъде извисен, а вторият - среден; и двамата могат да бъдат принизени.

Кажи ми кой си и ще ти кажа кой се свързва с теб. Ако си доверчив, ще улавяш думите на самозванците; ако си объркан - на клеветниците. Ако си горделив, към теб ще дотичат ласкателите. Ако приемаш всички, то всеки ще може да дойде и да се настани у теб. Ако съзнанието ти не е рационално, в него ще отекнат словата на смахнатите. Ако пропускаш да се молиш, към теб ще се втурнат дяволските духове.

Но ако си чист, ти ще привлечеш лъчезарни и искрени духове, които ще ти дарят сила и ведрост. За тях не се говори много - доброто не вдига шум около себе си. Те не са привлечени от кръвта и плътта на смъртните, не се стремят да се въплътят, да се вмъкнат вътре в нас, да проникнат с взлом в нашето укрепление.

Те уважават тялото ни също както уважават свободната ни воля.Те много рядко използват транса, защото го смятат за заробване. Не ни принуждават към нищо,

но не се и оставят да бъдат принудени. Те никога не биха участвали в публични експерименти,42

никога не биха се съгласили да предизвикат прословутите измерими и осезаеми физически ефекти.Те раздават даром своето лъчение и не понасят намесите им да бъдат измервани в пари.Те не се интересуват нито от паричните ни дела, нито от имотните ни въпроси. Не ни говорят за

съкровища, лежащи под някой камък, или за златни монети, скрити зад ламперията. Не ни диктуват печелившите номера от конната лотария. Не ни залъгват с фалшиви надежди.

Тези духове играят честна игра, те назовават истинското си име. Това не е някое прочуто име, защото те никога не се представят за свети Августин, свети Франциск или Жана Д'Арк. Името, което те посочват, никога не е сред тези, които крещят от масмедиите или енциклопедиите. Това е името на майка, син, годеница. Винаги някой, когото сме познавали, винаги някой, когото сме обичали и който ни е обичал, някой, който идва да говори с нас в усамотение и самовглъбяване, и който желае нашия духовен успех.

41 Често шарлатани от другия свят се представят за извънземни. (Бел. авт.)42 С изключение на американските духове, които без колебание участват в телевизионни предавания.



Те не държат особено да напуснат своето небе, не държат да се върнат в местата на заточението си. Невъзможно е да бъдат принудени да се снижат.

Ако не могат да предадат писмени послания, те ще изпратят знак или, още по-добре, ще дойдат в съня ни, към края на нощта, „като повеи на зората". И ще изчезнат с настъпването на деня като утринна роса. Ще са ни оставили смелостта, която ще ни е необходима за всекидневната ни борба, правилното решение на проблемите ни и истина за храна на нашите размишления!

ОТВЪДНОТО, КОЕТО НИ ЧАКА

СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО В НОВИЯ ЗАВЕТ

IСЪНИЩА И СЪНОВИДЕНИЯ, ВИДЕНИЯ, ЕКСТАЗИ И ТРАНСОВЕ. МЕДИУМИ,

ДУХОВЕ И ЯВЛЕНИЯОнова, което ние наричаме пророчески сънища, видения, екстази, трансове, медиумни явления,

раздвоявания, левитации, лъчения, ясновидства, предсказания, четене на мисли, власт над стихиите и над животните, чудотворни изцеления, изгонване на зли духове, въплъщавания, излизания от тялото, се срещат на всяка страница от Новия Завет.

Ако те не се бяха случвали така редовно, древното християнство нямаше да се разрасне по толкова неудържим начин.

След изчезването на божиите дарби църквите склерозират; и все пак се запазват по инерцията на нещата, също като дърветата, изпразнени от всякакъв жизнен сок, които обаче остават прави още дълго време.

Сънища и съновиденияНеобходимо е от самото начало да се направи съвсем ясна разлика между съня и съновидението.Сънят се създава от самите нас с помощта на стари или скорошни спомени; на утолени или

незадоволени желания; на мъчителни или приятни физиологични усещания. Сънят, потпури от приключения, е несвързан филм, който започва тридесетина теми и не завършва нито една. Той е предпочитаната област на подсъзнанието, премахването на всекидневния живот. Той не надхвърля естественото ниво.

Обратно, съновидението ни е пратено. То ни свързва с висшите нива и именно поради това има значение за живота ни. То е съсредоточено върху една тема и е изградено със забележителна свързаност, като често служи за предупреждение. Съновидението идва от онази област на свръхсъзнателното, за която никога не се говори. При пробуждането то е оставило в паметта такава ясна и дълбока следа, че напълно обърканият човек се пита дали е изживял или е сънувал случилото се. Нужно му е известно време, за да се върне отново в реалността и той винаги запазва носталгия по този звезден час.

Пророческото съновидение, съновидението-послание (послание от онези, които не получават послания) се явява призори, когато тялото вече не е пречка за него, тъй като крайниците му са добре отпочинали и процесът на храносмилане е изцяло завършил. За да определи този начин на общуване, изключително значим и изключително чист, тъй като е даден, а не предизвикан, Пиер намира един чудесен израз: „Ние сме повеи на зората!"

Къде преминава границата между съновидението и видението? Каква е разликата между тези два начина на възприемане на скритите неща? Съновидението идва по време на съня. Видението се явява в будно състояние: така на о. Патмос Йоан е напълно в съзнание и записва онова, което вижда и чува.

В Стария Завет има множество примери за пророчески сънища: съновиденията на Фараон, на Яков, на сина му Йосиф... Те са толкова многобройни, че за тях би могло да се напише отделна книга.

В Новия Завет само Евангелието на Матея ни разказва за шест важни съновидения: на Йосиф, на влъхвите и на жената на Пилат,.

Първо съновидение на Йосиф: „Йосифе, сине Давидов, не бой се да вземеш жена си Мария; защото зачнатото в нея е от Светия дух." (Матей, I, 21)

Ако Йосиф бе отблъснал Мария, тя щеше да бъде обвинена в прелюбодеяние и бичувана до смърт... а заедно с нея щеше да умре и детето, което тя носела.



След известно време влъхвите също са „предупредени от Бога насъне." (Матей, II, 12)Второ съновидение на Йосиф: „Стани, вземи детето и майка му, и бягай в Египет, и остани там,

докато ти река..."(Матей, II, 13)Трето съновидение: „Стани, вземи детето и майка му, и иди в Израилевата земя; защото измряха

ония, които искаха живота на детето." ( Матей, II, 20)Четвъртото съновидение предупреждава Йосиф да не се установява в Юдея, където царува синът

на Ирод, и му препоръчва да се оттегли в галилейските страни. Тогава той остава в Назарет.Съновидението на Клавдия Прокула, жената на Пилат. Обстоятелствата са известни: управителят

е попитал тълпата: „Кого искате да ви пусна? Варава ли, или Исуса, наречен Христос?" (Матей, XXVII, 17). Той знаел, че го предават от завист. Докато седял на съдийския престол, жена му пратила да му съобщят: „Не струвай нищо на тоя праведник; защото днес много пострадах насън поради Него." (Матей, XXVII, 19)

Клавдия Прокула, която не знаела нищо по еврейските въпроси, е разбрала (накарали са я да разбере), че Исус е невинен. Ако тя знаеше израза „божи човек", то би го употребила. Някой от другия свят й е съобщил, че ще се извърши ужасно престъпление, което трябва на всяка цена да бъде пре -дотвратено.

Тя била много пострадала. От какво е страдала - от разпъването на кръст? Или от бъдещата немилост на мъжа си?

Забележително е, че след получаването на това съобщение Пилат също твърди, че Исус е свят! „Аз съм невинен за кръвта на тоя праведник" (Матей, XXVII, 24) - казва той, като си измива ръцете, смятайки, че така ще отклони предчувстваните от жена му бедствия.

Винаги е непредпазливо да се нападат божиите пратеници. Жана Д'Арк предупредила съдиите си: „Вие сте в голяма опасност!"

Видения, екстази и трансовеВдъхновеният свише безстрашен защитник на Божието слово апостол Павел също е бил

постоянно насочван и наставляван от съновидения, а и от нещо повече. В Деянията на апостолите може да се прочете следното:

„И яви се на Павла нощем видение: един македонец стоеше та му се молеше, казвайки: Дойди в Македония и помогни ни. И като видя видението, веднага потърсихме случай да отидем в Македония, като дойдохме до заключение, че Бог ни призовава да проповядваме благовестието на тях." (Деянията на апостолите, XVI, 9-10)

Онзи, който казва тук „ние", е Лука, лечителят, спътник на Павел и автор на книгата за Деянията на апостолите.

Пасажът, предхождащ горния разказ, съдържа един любопитен израз, толкова любопитен, че в някои версии той просто е пропуснат: вместо „Исусовият дух" те пишат само „Исус":

„Икато дойдоха срещу Мизия, опитаха се да отидат във Витания, но Исусовият дух не им допусна. И тъй, като изминаха Мизия, слязоха в Троада." (Деяния, XVI, 7-8)

Те, това са Павел, Сила, Тимотей и Лука. Както винаги, текстът е пределно кратък и наситен със скрит смисъл. Не ни се казва как се е проявил Исусовият дух. Това най-вероятно е станало чрез видение.

Трето видение на Павел. Това става в Коринт. Апостолът е обезсърчен и разгневен от постоянното противене на евреите. Той им заявява:

„Кръвта ви да бъде на главите ви; аз съм чист от нея; отсега ще отивам между езичниците." (Деяния, XVIII, 6)

Следователно той е готов да напусне Коринт. Но през нощта Исус му се явява във видение и му казва:

„Не бой се, но говори и не млъквай; защото Аз съм с тебе, и никой няма да те нападне та да ти стори зло; защото имам много люде в тоя град." (Деяния, XVIII, 9-10)

Подчинявайки се на своя повелител, Павел остава година и половина в този град, който се готвел да напусне, и който по-късно става центърът на неговата проповедническа дейност в Гърция.

Излишно е да се търси думата „транс" във френските библии; за сметка на това обаче английските я използват без колебание. Ето Деяния XXII, 17-18. Този път говори самият апостол: „И



като се върнах в Ерусалим, когато се молех в храма, дойдох в изстъпление,43 и видях го да ми казва: Побързай да излезеш скоро из Ерусалим, защото няма да приемат твоето свидетелство за Мене."

В неговия случай, както и в този на апостол Петър, трансът, изпратен свише, се случва след молитва, която е довела до диалог със самия Христос.

Ясно е, че след покръстването си Павел поддържа постоянна връзка с Исус. По пътя към Дамаск той чува гласа му, но вижда само сияйна светлина. В храма в Ерусалим, също както в Коринт, той го чува и го вижда.

След известно време Исус отново му се явява през нощта и му казва:„Дързай, защото както си свидетелствал за Мене в Ерусалим, така трябва да свидетелстваш и в

Рим." (Деяния, XXIII, 11)А това свидетелство ще приеме формата на мъченичеството.Апостол Петър също е познал виденията и екстазите; и отново английската библия говори за

„транс". Ето Деяния на апостолите, X, 9,10,11: „А на следния ден, когато те пътуваха и наближаваха до града, около шестия час Петър се качи на къщния покрив да се помоли. И като огладня, поиска да яде; но докато приготвяха, той дойде в изстъпление, и видя небето отворено..."

Той сам разказва за символичното видение, което му е било дарено:„Аз бях на молитва в град Иопия, и в изстъпление видях видение: един съд като голяма

плащаница слизаше, спускан чрез четирите ъгъла от небето, и дойде дори до мене. В него като се взрях и разсъждавах, видях земните четвероноги, зверове и животни, и небесни птици. Чух още и глас, който44 ми каза: Стани, Петре, заколи и яж. Но аз рекох: Никак, Господи, защото никога не е влизало в устата ми нещо мръсно или нечисто. Обаче, втори глас от небето продума: Което Бог е очистил, ти за мръсно го не считай. Това стана три пъти, след което всичко се дръпна пак на небето. И ето, на същия час трима човека, изпратени от Кесария до мене, пристигнаха пред къщата, в която бяхме. И Духът ми каза да отида с тях, и никак да не правя разлика между човеците, а с мене дойдоха и шестимата тия братя и влязохме в къщата на човека (Корнилий)". (Деяния, XI, 5-12)

Този Корнилий, който също е имал видение, е бил именно един от онези римляни-неверници, към които Петър е изпитвал недоверие и за които е било дошло времето да бъдат приобщени към църквата. Трудното за раждащото се тогава християнство е било да се отдели от юдейството, шабата45, обрязването и целия формален апарат на стария закон.

Петър вижда Исус за последен път... в Рим. Разказът за това явление се открива в един апокриф 46

„Деянията на Петър". Обезсърчен и уплашен от надвисналите преследвания на Нерон, старият апостол бяга забързано от града, който в писанията си нарича Вавилон.

Достигнал до долината Алмон, той среща Исус, който носи кръста си също както преди тридесет и три години. Той пада на колене и успява само да промълви: „Quo vadis, Domine? Къде отиваш, Господи?"

И онзи, който отново ще бъде разпънат на кръст посредством мъчениците за неговата вяра: „ Vado Romam, iterum crucijigi! Отивам в Рим, за да ме разпънат наново!"

Всичко се стопява във въздуха... Петър се озовава сам. Той се надига, обзет от нова смелост. И се завръща при братята си, които ще имат нужда от присъствието и примера му. С вече сигурна стъпка той крачи към смъртта си.

Медиуми, духове и явленияДумата „медиум" още не съществува, тя ще се появи едва през XIX век, но в Посланията на

Павел се говори за пророци, за вдъхновени свише (pneumatikoi), за хора, които говорят на обикновено неразбираеми езици, което налагало да се търси преводач. Тази божия дарба все още съществува в някои секти на Петдесетница.

Павел държи на това духовете на пророците да са подвластни на самите тях. Той не иска невидимата цялост да има надмощие над човешкия разум. Така тези пророци от Новия Завет се държат като медиуми.

Древните християни са поддържали постоянна връзка с отвъдното, но техните описания за онзи свят са твърде неясни. Те като че ли не са различавали добре кое принадлежи на небето и кое - на

43 Transe англ.44 Гласът на Иисус45 Шабат – съботна почивка при евреите, ден, посветен на Бога.46 „Апокрифен" означава просто „таен". (Бел. авт.)



Хадес. Още по тяхно време се появяват преувеличенията и погрешните тълкувания.Павел е принуден да бди за добрия ред в събраните множества и особено - да възпира

прекомерностите на вдъхновената свише реч. Той моли „пророците" да не говорят всички едновременно, а всеки да чака реда си. Той не иска църквите да заприличат на птичарници.

Предупрежденията и съветите му за благоразумие се множат. В Йерархията на божиите дарби той поставя вдъхновената свише реч на най-ниското стъпало. Той разбира, че посланията от подобен род идват от онова, което Сведенборг по-късно ще нарече „ентусиазмените общества", които искрено вярват, че са пратеници на Светия дух.

Павел не иска да забрани връзката с отвъдното. Но той с право се безпокои от нейните прекомерности: „Стремете се към пророческата дарба и не пречете да се говори на езици, но нека всичко става в благоприличие и ред".

Всъщност бъбрещият пророк е бил в състояние на транс, което не е с божествен произход. Обладан от цялости на междинния свят, той говорел непознат език, но дали това наистина е било език? Не е ли било по-скоро поредица от шумове и звуци, които не пренасят никакво послание? Във всички случаи, имало е нужда от преводачи, които да се справят с този порой от несвързаности, от който нищо не е достигнало до нас.

Откровението винаги идва по разумен път, избягва всичко абсурдно и с радост сияе в добре изградения ум.

Говоренето на вдъхнати свише езици, независимо дали става въпрос за непознат или за измислен език, не трябва да се смесва с ксеноглосията47, при която се говори на съществуващ език и се предава някакво послание, както при първата Петдесетница.

И така, апостолите призовали християните от всички времена да внимават при своите контакти с невидимото. Павел смята разумността на духовете за божия дарба. Йоан ни припомня, че за да имат някаква сила, духовете трябва да изповядват вяра в Исус Христос.

Всеки път, когато в Новия Завет се говори за духове, с тази дума се означава не човешки дух, а напуснала плътта личност, благотворна или злосторна. За да назоват една цялост, светите писатели казват pneuma. За да назоват човешкия дух, те казват nous.

Книга на духовете, Новият Завет е следователно книга на явленията. Явления на покойници, на ангели и на самия Исус.

Явленията на покойници, за които разказва Матей, стават не веднага след смъртта на Исус, както често се смята, а веднага след възкресението му. Тези явления са биди спонтанни, а не предизвикани.

„И ето, завесата на храма се раздра на две от горе до долу, земята се разтресе, скалите се разпукаха, гробовете се разтвориха и много тела на починалите светии бяха възкресени, (които, като излязоха от гробовете след неговото възкресение, влязоха в светия град, и се явиха на мнозина)." (Евангелие от Матея, XXVII, 51-53)

Какво всъщност е станало? Дали мъртъвците наистина са излезли от гробовете си? Не! Онези, които наричаме мъртви, не са в гробовете. Те вече са възкръснали, вече притежават вечния си живот. И наистина, в целия този откъс става въпрос за явления в духовното тяло, а не за възкресения във физическото, отдавна и безвъзвратно изтляло. Законът за необратимостта действа на всички нива - естествено и свръхестествено, видимо и невидимо.

Тук не става въпрос за възкресение като това на Лазар или на дъщерята на Яира, или на сина на вдовицата на Наин, които и тримата са били наскоро починали и за известно време са били възвърнати към телесния живот.

Всъщност ето какво е станало: внезапно някои жители на Ерусалим са отворили духовните си очи. Те видели около себе си праведници и вярващи, живели преди тях, и помислили, че тези праведници и вярващи били излезли за известно време от гробовете си.

Те са видели огромния рояк от Свидетели!Новият Завет разказва за многобройни явления на ангели и духове. Често става объркване между

едните и другите. Нека още веднъж да определим понятията: духът е същество в процес на възраждане, обитаващо Хадес; ангелът е същество, което вече не се бои от нападенията на злото, обитател на небесните сфери. Впрочем, често се говори само за мъже или дори за юноши, както например в Евангелието от Марка, XVI, 5. Никъде не се говори за крилати същества. Художниците са тези, които са вмъкнали митологията в Светото Писание.

47 Ксеногласия – говорене на чужд език.



Колкото до явленията на Исус, те сами по себе си заслужават отделно проучване. Той се е явявал не само на учениците си, но и на тълпа от петстотин души. През целия I век той се е явявал редовно и често, така че може да се говори за две части на Новия Завет:

- първата, която разказва за земната му мисия: това са Евангелията;- втората, която обхваща периода от Деянията на апостолите до Апокалипсиса: това е небесата

му мисия. От Божия свят все така живият Исус говори на хората, понякога пряко, но най-често посредством вдъхновените от него.

IIРАЗДВОЯВАНЕ, ЛЕВИТАЦИЯ, СИЯНИЯ, ЧУДОТВОРСТВА, ЗНАМЕНИЯ И ЧУДЕСА.

ПРЕДСКАЗАНИЯ И ПРОРОЧЕСТВА

Раздвояване, левитация, сиянияКогато метафизичното тяло се отделя от физическото, а после отново се връща в него,48 това се

нарича раздвояване. Свети Павел не знае тази дума, но знае за съществуването на явлението и се пита дали не го е изживял. Ето неговото свидетелство: „Принуден съм да се хваля, при все че не е за полза; но сега ще дойда до видения и откровения от Господа. Познавам един човек в Христа, който, преди четиридесет години (в тялото ли, не зная, вън от тялото ли, не зная; Бог знае), бе занесен до третото небе. И такъв човек, познавам, (в тялото ли, без тялото ли, не зная; Бог знае), който бе занесен в рая и чу неизразими думи, които на човека не е позволено да изговори." (Второ послание към Коринтяните, XII, 1-4)

Когато метафизичното тяло управлява и повдига физическото, това се нарича левитация, като например ходенето по водата: „Той дойде към тях, като вървеше по езерото." (Матей, XIV, 25). Петър на свой ред опитва това, но с по-малък успех. Но той иска да тръгне по водата не за да извърши чудо, а за да бъде съвсем сигурен, че онзи, който се приближава към тях, е Исус, а не някой призрак: „Господи, ако си Ти, кажи ми да дойда при Тебе по водата!" (Матей, XIV, 28)

Това е все така въпросът за самоличността, който си поставят хората, влезли във връзка с невидимото. Те ясно усещат, че нещо става, че там има някой, но дали това е наистина човекът, когото очакват и на когото вярват? Ти ли си, наистина ли си ти? Ако си ти, дай ми някакъв конкретен знак, дай ми знак за разпознаване.

Когато небесното тяло - пълно осъществяване и разцвет на метафизичното тяло - прозира през физическото тяло, това се нарича сияние.

Исус никъде не е говорил направо за небесното тяло или тяло на славата; той е направил нещо повече - проявил го е по време на Преображението: нахлуването на небесното на земята.

„И ето, явиха му се Мойсей и Илия, които се разговаряха с Него." (Матея, XVII, 3)Двама мъже, а не две сенки, два зли духа или два призрака - разказът за Преображението ни

представя наистина възкръснали Илия и Мойсей, наистина живи във вечното тяло на своя вечен живот, добре запознати с нещата, които стават в този свят, защото разговарят с Исус за предстоящото му тръгване към Ерусалим. Сцената изглежда толкова реална, че Петър, както винаги практичен, предлага да издигне три шатри, за да могат Исус и гостите му да прекарат нощта на планината и да продължат разговора си на другата сутрин.

Това преображение е предвестие за славата, която ще настъпи след Възнесението, когато Христос окончателно ще се приобщи към божественото.

Предсказания и пророчестваСбъднатото пророчество спомага много за вярата в света на невидимото, тъй като то придава

истинност на всичко, свързано с него. Физическото събитие е доказателство за реалността на духовното събитие.

Ако пророкът е казал истината за неща, които можем да проверим тук долу, длъжни сме да признаем, че той е казал истината и за нещата, които засега не можем да удостоверим, но за чиято проверка ще разполагаме с цялото си време там горе.

Когато Исус се провиква:,, Дъщери ерусалимски, недейте плака за мене, но плачете за себе си и за чадата си!" (Лука, XXIII, 28), той твърде ясно сочи, че именно следващото поколение ще познае ужасите на обсадата.48 В противен случай това би означавало смърт: раздвояване без възможно завръщане. (Бел. авт.)



Той е бил разпнат на 7 април 30 г., а римляните са нахлули в Ерусалим през април 70 г. Точно четиридесет години делят пророчеството от неговото сбъдване. Четиридесет: числото на изпитанието в очакване на великото изпитание.

Но има пророчества, чието осъществяване се простира в продължение на векове, като например това, което са направили евреите сами за себе си: „Кръвта му да бъде на нас и на чадата ни." (Матей, XXVII, 25) Непредпазливи слова, които обаче нито позволяват, нито оправдават двадесет века погро-ми и антисемитски преследвания.

Една вдъхновена свише жена също направила пророчество за самата себе си, както била един ден на гости при своя роднина: „И ето, отсега ще ме ублажават всичките родове!" (Лука, I, 48)

Ако има сбъднато предсказание, то е именно това. Ако е имало непредвидимо с нищо събитие, то е било това: по времето на написването на Евангелията и на Посланията личността на Мария е още в сянка и ще трябва да изтече много време, преди всички родове (поколения) да започнат да я славят като блажена.

Чудотворства, знамения и чудесаЗа да означи онова, което ние наричаме „чудотворство", Новият Завет има три термина:- Първият - semeion - съответства на „знамение". Знамението е доказателство за могъществото на

човек или на Бога. Именно тази дума се използва винаги в Евангелието от Йоана.- Вторият - dunamis - означава деяние, предизвикано от Божието могъщество.- Третият - teras - означава чудо, извънредно и обезпокоително деяние.В Евангелията и Деянията на апостолите са противопоставени „знаменията и чудесата" (semeia и

terata). А в Посланията се откриват дори на два пъти знаменията, чудесата и могъществата в едно и също изречение (Послание към Римляните, XV, 19; Второ Послание към Коринтяните, XII, 12).

Често в наши дни чудотворството се представя като нарушаване на естествените закони. В него трябва по-скоро да виждаме ускоряване на същите тези закони, ускоряване на процесите на изцеление, свиване на времето. Чудотворството е нещо, което стои над природните закони, а не нещо, което ги унищожава.

Чудотворството се проявява посредством властта над животните, над болестите, над злите духове и над материята.

Власт над животните„Змии ще хващат " (Марка, XVI, 18): тридесет години по-късно Павел ще осъществи това

предсказание на Исус. Нека отново разгърнем увлекателния приключенски разказ на „Деяния на апостолите":

„ И когато се избавихме, узнахме, че островът се наричаше Малта. А туземците ни показаха необикновено човеколюбив, защото приеха всички нас, и, понеже валеше дъжд и беше студено, накладоха огън.

И когато Павел натрупа един куп храсти и го тури на огъня, една ехидна излезе от топлината и се залепи за ръката му. А туземците, като видяха змията как висеше на ръката му, думаха помежду си: Без съмнение този човек ще е убиец, който, ако и да се е избавил от морето, пак правосъдието не ще го остави да живее.

Но той тръсна змията в огъня и не почувства никакво зло. А те очакваха, че ще отече, или внезапно ще падне мъртъв; но като чакаха много време и гледаха, че не му става никакво зло, промениха мнението си и думаха, че е Бог." (Деяния, XXVIII, 1-6)

Власт над природатаТой накара ветровете и морето да замлъкнат... Той превърна водата във вино... Той само със

словото си изсуши смоковницата.

Власт над болеститеИзцеленията стават по различен начин. Най-известният е посредством възлагането на ръце върху

болния, но има множество други начини: като например посредством слюнката (както при слепеца по рождение) или посредством преминаването под нечия целебна сянка:

„...така щото даже изнасяха болните по улиците и ги слагаха на постелки и на легла, та, като заминаваше Петър, поне сянката му да засегне някого от тях." (Деяния, V, 15)



Без да забравяме за изцелението посредством дрехи, докосвали тялото на Павел:„...когато носеха по болните кърпи или престилки от неговото тяло, болестите се отмахваха от

тях, и злите духове излизаха..." (Деяния, XIX, 12)По същия начин жената, която страдала от кръвотечение и била пропиляла цялото си богатство

за безполезни и скъпи лекове, бива внезапно изцелена, защото докоснала дрехата на Исус. Който се извръща, защото е усетил как някаква сила излиза от него. Следователно и той като лечителите е предал някаква физическа сила.

Власт над злите духовеРазказите от този род са многобройни. Ние ще се спрем само на два: за обладания от духове в

Герасия и за слугинята с пророческа дарба.Обладаният от духове в Герасия„ И пристигнаха в герасинската страна, която е срещу Галилея. И като излезе на сушата, срещна

Го от града някой си човек, който имаше бесове, и за дълго време не беше обличал дреха, и в къщи не живееше, но в гробищата.

Той, като видя Исуса, извика, падна пред Него, и рече със силен глас: Какво имаш ти с мене, Исусе, Сине на Всевишния Бог? Моля Ти се, недей ме мъчи.

Защото Исус беше заповядал на нечистия дух да излезе от човека. Понеже много пъти бе го прихващал; и връзваха го с вериги и окови, и го пазеха; но той разкъсваше връзките, и бесът го гонеше по пустинята.

Исус го попита: Как ти е името? А той каза: Легион; защото много бесове бяха влезли в него. И молеха Го да не им заповяда да отидат в бездната." (Евангелие от Лука, VIII, 26-31)

Известно е, че „бездната" е едно от названията на ада.Ако разгледаме нещата от гледната точка на злите духове, много по-забавно е да се движат в

нашата атмосфера, да измъчват хората, да им вдъхват омраза и хиляди други непривични чувства, да сеят навсякъде раздор, вместо да седят затворени дълбоко в ада. Впрочем, второто решение на въпроса би било по-практично; но не е наше дело да съдим Провидението. Може да изглежда парадоксално, но злите духове за известно време имат да изпълнят определена задача: да пробудят в нас някои злини, за да можем да осъзнаем съществуването им и да се преборим с тях.

Слугинята с пророческа дарбаТази история, която може да бъде прочетена в глава XVI от Деяния на апостолите, напомня

много на прочутата комедия „Дарбата на Адел".Едни жители на македонския град Филипи имали слугиня, която печелела за тях много пари,

като предсказвала бъдещето. Но нека оставим разказа на Лука, който описва изживяната от него сцена:„ И един ден, като отивахме на молитвеното място срещна ни една мома, която имаше

предсказвате лен дух и чрез прокобяването си докарваше голяма печалба на господарите си. Тя вървеше подир Павла и нас, та викаше, казвайки: Тия човеци са слуги на Всевишния Бог, които ви проповядват път за спасение." (Деяния, XVI, 16-17)

Онова, което обладаната от пророческия дух вика, е много правилно и съвсем вярно. За съжаление тя прекалява: преследва с крясъците си Павел и учениците му много дни наред. Накрая Павел, който не държи особено на подобно възхваляване, губи търпение. Той се обръща и казва на духа: „Заповядвам ти в името на Исуса Христа да излезеш от нея." (Деяния, XVI, 18) Духът излиза начаса... и Адел изгубва дарбата си.

Тук комедията се обръща в трагедия. Господарите на Адел, които получавали големи печалби от нейните предсказания, се разгневяват на бедното момиче и най-вече на Павел и Сила, които предават на римските съдии. Нека отново чуем свети Лука:

„А господарите й, като видяха, че излезе и надеждата им за печалба, хванаха Павла и Сила та ги завлякоха на пазара пред началниците. И като ги изведоха при градските съдии, рекоха: Тия човеци са юдеи и смущават града ни, като проповядват обичаи, които не е позволено на нас, като римляни, да приемаме или да пазим." (Деяния, XVI, 19-21) Тълпата също се надигнала срещу тях и съдиите заповядали да разкъсат дрехите им и да ги бият с пръчки.

След като ги били много, хвърлили ги в тъмницата, като заръчали на надзирателя да ги пази добре. След като получил тази заповед, тъмничарят ги затворил във вътрешна килия и стегнал нозете им в окови.



Власт над материятаВ откъса, който следва непосредствено след гореописаната случка, става въпрос за пряко

въздействие на духовния свят върху материята. Вратите на тъмницата се отварят и оковите на затворниците сами падат от тях.

„Но по среднощ, когато Павел и Сила се молеха с химни на Бога, а затворниците ги слушаха, внезапно стана голям трус, така че основите на тъмницата се поклатиха и веднага всички врати се отвориха, и оковите на всичките се развързаха. И началникът, като се събуди и видя тъмничните врати отворени, измъкна ножа си и щеше да се убие, мислейки, че затворниците са избягали. Но Павел извика със силен глас, думайки: Недей струва никакво зло на себе си, защото всички сме тука. Тогава началникът поиска светила, скочи вътре, и разтреперен падна пред Павла и Сила; и изведе ги вън и рече: Господи, що трябва да сторя, за да се спася? А те казаха: Повярвай в Господа Исуса Христа, и ще се спасиш, ти и домът ти." (Деяния, XVI, 25-31)

Кой е отворил вратите? Кой е смъкнал веригите? Дали психическата сила на Павел? Надали. Тук по-скоро трябва да се вижда намесата на свръхестествена личност, също както при един подобен случай с Петър.

И наистина, все така в Деяния на апостолите може да се прочете следното:„И през същата нощ, когато Ирод щеше да го изведе, Петър спеше между двама войника, окован

с две вериги; и стражари пред вратата вардеха тъмницата. И ето, един ангел от Господа застана до него..." (Деяния, XII, 6-7)

Ангел: субстанциално същество, дошло от невидимия свят, което без затруднения е преминало през материята, също както възкръсналият Исус влязъл в стая, чиито врати били всичките затворени.

,,...и светлина осия килията..." (Деяния, XII, 7) Това е ярката светлина, която съпътства всички явления. ,,...и като побута Петра по ребрата, разбуди го и рече му: Ставай бърже. И веригите паднаха от ръцете му." (Деяния, XII, 7)

Какво е това - дематериализиране на предмети или преминаване на ръцете през материята?„И ангелът му рече: Опаши се и обуй сандалите си. И той стори така. Тогава му каза: Облечи

дрехата си и дойди подир мене. И Петър излезе и вървеше изподире, без да знае, че извършеното от ангела е действителност, но си мислеше, че вижда видение." (Деяния, XII, 8-9)

Даже самият Петър се съмнява в обективния и конкретен характер на тази намеса и на проявите, които я съпътстват, въпреки че са физически.

„А като преминаха първата и втората стража, дойдоха до желязната порта, която води в града, и тя им се отвори сама..." (Деяния, XII, 10)

Ето прякото въздействие на духа върху материята, също както във Филипи, в затвора на Павел и Сила.

„... И като излязоха през нея, изминаха една улица и ангелът веднага се оттегли от него. И Петър, когато дойде на себе си... дойде при къщата на Мария, майката на Йоана, чието презиме бе Марко, гдето бяха събрани мнозина да се молят." (Деяния, XII, 10-12)

Този Йоан, наречен Марко, е ученикът на Петър. Той е написал второто Евангелие, най-вероятно продиктувано му от апостола.

„ И когато похлопа на вратичката в портата, една слугиня на име Рода излезе да послуша кой е. И щом позна Петровия глас, от радост не отвори портата, а се завтече и оповести, че Петър стои пред портата. А те й рекоха: Ти си луда. Но тя настояваше, че това що им казва е вярно. Тогава те думаха: Това е неговият ангел." (Деяния, XII, 13-15)

Дали с това са искали да кажат, че това е неговият ангел-хранител, или че това е просто неговият двойник? Нека не забравяме, че в Светото Писание „ангел" се нарича всяка метафизична личност, всяко явление.

Мария, майката на Йоан-Марко, и гостите й са тъй объркани, че дори не помислят да отворят на нещастния Петър, който продължава да хлопа на вратата, като с това рискува да привлече вниманието върху себе си и да бъде отново хванат.

„... И като отвориха, видяха го и се смаяха." (Деяния, XII, 16)

IIIЦЕЛИЯТ ОТВЪДЕН СВЯТ Е В ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА, XVI



Както в протестантските, така и в католическите среди се повтаря усърдно, че Христос не е дал никакви уточнения за условията на следсмъртното съществуване; нека и ние бъдем дискретни като него. Наистина, той почти винаги е говорил за него по непряк начин, но ако се прочете внимателно притчата за богаташа и за Лазар, се открива, без ни най-малко да се насилва текстът, че в тези тринадесет стиха той за пореден път е казал основното.

След Апокалипсиса този разказ е новозаветният текст, който съдържа най-много познания за невидимия свят.

Този разказ е сгъстен синтез на цялото му учение за отвъдното, което Той наричаше „бъдния век"; той е нещо много повече от една проста алегория и описва съвсем реални състояния и събития. Това не е „като че ли"... това е така!

Този разказ, който ни разкрива двете възможности на бъдния живот, се намира в Евангелието от Лука (XVI, 19-31) и е добре да го възпроизведем изцяло, след като сме се консултирали с оригиналния текст, който както винаги крие изненади. Така там се открива понятието за Хадес, което, съзнателно или неволно, е било обърквано от най-старите преводачи с понятието „ад". „Ад" - ето още една дума, която не бива да се произнася! Уви, в този труд ще се говори за нея.

Ще се говори също така за небето, за чистилището, за духовното тяло, за явления и ангели, накратко - за всичко онова, за което повече не искаме да чуем.

Ако някой твърди, че тези реалности принадлежат към фолклора, то той трябва да поеме цялата отговорност и да посмее да заяви, че Новият Завет е фолклор. Ако някой твърди, че описаните явления са измислици, то сред измислиците трябва да се наредят и фактите на живот след смъртта, разказани от Евангелията, Деянията на апостолите и Посланията. Впрочем, някои „напреднали" богослови вече са прекрачили и този праг.

В един енорийски протестантски бюлетин може да се прочете, че интересът към онова, което следва след смъртта, е проява на недискретно и болезнено любопитство и че подобни проблеми могат да занимават само крайните педанти. Значи да си задаваш някои въпроси по повод на най-всеобщата, най-очевидната и най-неизменна сигурност било педантизъм! Значи проповедниците и пасторите, които говорят по подобен начин, никога не са се озовавали пред майка, която е изгубила детето си? А ако им се случеше това, то те биха ли посмели да кажат в отговор на тревогата й: ще видите отново сина или дъщеря си, но потърпете няколко милиарда години. Преди това ще трябва цялата история да бъде изживяна и всеобщата еволюция да завърши. Пак добре, ако проповядват възкресението в Последния ден!

Молят ги за хляб, а те дават камъни! Нека не се удивляват, ако църквите им се опразват! Проповядването на доктрини, които бунтуват надеждата, любовта, чувството за справедливост и простата логика не може да остане безнаказано. Като са изгубили връзката с невидимия свят, те са убили надеждата. И понеже самите те не знаят нищо, казват, че нищо не може да се знае.

Но нека оставим думата на Онзи, който знае всичко на този и на онзи свят:

I19: „ИМАШЕ НЯКОЙ СИ БОГАТАШ, КОЙТО СЕ ОБЛИЧАШЕ В МОРАВО И ВИСОН, И

ВСЕКИ ДЕН СЕ ВЕСЕЛЕШЕ БЛЯСКАВО."По всяка вероятност богаташът от Лука, XVI, който живее весело с петимата си братя, е същият

от Лука, XII. Да си спомним, че нивите му бяха родили много плод, и той се питаше какво да прави:„Ирече: Ето какво ще направя: ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера

всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага, натрупани за много години; успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо! Тая нощ ще ти изискат душата; а това, което си приготвил, чие ще бъде?" (Евангелие от Лука, XII, 18-20)

Като много други хора, и богаташът от глава XVI на Лука се смятал безсмъртен на земята.II20: „ИМАШЕ И ЕДИН СИРОМАХ, НА ИМЕ ЛАЗАР, ПОКРИТ СЪС СТРУПЕИ, КОГОТО

ТУРЯХА ДА ЛЕЖИ ПРЕД ПОРТАТА МУ..."Лазар е бил извън къщата на богаташа. Легнал е пред вратата му, проснал се е на прага му, а не

се е скрил в някой далечен бидонвил. Той наистина е бил твърде близо. Богатият не можел да пренебрегне съществуването му, не можел да не го види.

Това, че беднякът е назован с името си, предполага, че Лазар е реален човек, а не алегорична фигура. Героите на другите притчи не са назовани: това са сеяч, жена, търговец, цар, съдия, овчар;



рибари, слуги, девици...Напълно възможно е Исус да е познавал приживе богаташа и Лазар, а погледът му, който

прекосявал световете, да ги е проследил в следсмъртната им орис: онези, които са били с отворени очи, са видели небесата, чистилищата и бездните.

Възможно е той да е чул драматичния диалог между един пленник на Хадес и един наставник на име Авраам. Обикновено се казва „притчата" за богаташа и за Лазар, и в първия ни абзац не изменихме на този навик, но трябва да се отбележи, че разказът не се предшества от обичайната формула: „И той им разказа следната притча". Може да се каже същото и по повод разказа за самаритянина, който също притежава всички черти на истински случай.

Някои християни, а дори и някои божии служители, пред които цитирахме този разказ като доказателство за незабавното възкресение в духовния свят, се провикнаха: „Да, но това е само една притча!" Почти щяха да добавят: „Това е просто една басня!" А ако баснята е един напълно измислен разказ, то притчата подплатява реалността също както ефирното тяло на хората, животните и растенията подплатява физическото им тяло. Наистина съществува жизнена и екзистенциална връзка между притчата и реалността.

III21: „... КАТО ЖЕЛАЕШЕ ДА СЕ НАХРАНИ ОТ ПАДНАЛОТО ОТ ТРАПЕЗАТА НА

БОГАТАША; И КУЧЕТАТА ДОХОЖДАХА И ЛИЖЕХА РАНИТЕ МУ."Богатият не оставял на Лазар дори трохите от своя излишък. Колкото до Лазар, опитвайки се да

се нахрани с огризки, той се принизявал до кучетата, които го приемали между тях. Като допълнително унижение той станал спътник на тези презряни животни, които целият Изток счита за нечисти. Само кучетата проявяват милост към него по своеобразен начин, като ближат раните му. Реализмът на този детайл затвърждава още повече убеждението ни, че разказът е за нещо наистина видяно.

IV22: „ УМРЯ СИРОМАХЪТ; И АНГЕЛИТЕ ГО ЗАНЕСОХА В АВРААМОВОТО ЛОНО. УМРЯ И

БОГАТАШЪТ, И БЕ ПОГРЕБАН."Богатият бил погребан, със сигурност най-тържествено. От това и от премълчаването на

противното може да се заключи, че Лазар е бил хвърлен в общ гроб. Лишаването от гроб, най-голямото изпитание за един евреин, е върховата точка в един живот на мизерия и болести.

Изразът „Авраамово лоно" може да изненада съвременния читател. Всъщност тук е употребена думата kolpos, която означава също „залив, лъкатушна извивка". В латинския текст на Свети Йероним думата е sinus , която също така има този двойнствен смисъл. Ето защо има основания да се преведе: „И ангелите го занесоха към Авраамовите брегове"

„АНГЕЛИТЕ ГО ЗАНЕСОХА..." Ангелите и подобните на тях покойници имат задължението да посрещат душите на праведниците, които се издигат от земята. Тъй като обителите са многобройни, всеки се присъединява към онова ангелско общество, което му съответства, тъй като всеки вярва в своето небе. Също както един добър израилтянин бива приет в Авраамовото небе, обител на праведниците от Стария Завет, един добър мюсюлманин отива в небето на Мохамед, един добър будист - в небето на Буда. Вечният живот не е предназначен само за християните.

Лазар е приет в едно небе, което не е най-високото от небесата; но той ще може да се изкачи още по-нагоре, неговото развитие ще продължи от светлинно ниво към светлинно ниво, или, по думите на свети Павел, от слава към слава. Много Библии са превели „от слава към слава" с „все по-славен", но това накърнява и разрушава смисъла.

Онзи, чието царство не е на този свят, бе казал също така: „Ще ви приготвя място, ще се върна и ще ви взема със себе си... За да може там, където съм, онези, които си ми дал, също да са с мен."

А онзи, който говори така, не е в сън, а в съзнание и дела; той не е в очакване, а в осъщественото обещание; той не е в бездната, а в неунищожимото; не в света на злите призраци, а в този на ангелите. Възкръсналият на третия ден обещава на своите едно подобно възкресение. Те ще бъдат с Някого, за да извършат нещо. Те ще бъдат в онзи пълноценен живот, където Той иска да вземе своите със себе си.

Едни от последните му слова утвърждават именно незабавното възкресение. Дори да имахме само тях, те щяха да бъдат достатъчни. Обещанието, които той дава на своя събрат в агонията, Той го е дал на всички онези, които го признават: „ Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая." (Лука XXIII, 43) Днес, а не след тлението на вековете.



Често тези думи се изопачават, като мястото на препинателния знак се сменя, и се получава: „Истина ти казвам днес, ще бъдеш с Мене в рая."

Нека припомним, че в оригиналните текстове не е имало пунктуация.Незабавното възкресение е естественото и задължително преминаване на всички хора в

духовните светове. Физическото тяло се връща към земята; метафизичното се освобождава. Също както Исус Христос възкръсва на третия ден, хората възкръсват незабавно. Едните - като него и като Лазар - за небесата; другите - повечето - за Хадес.

Незабавното възкресение е пробуждането в невидимия свят след сън с различна продължителност. Свети Павел е толкова убеден в незабавното възкресение, че може да напише на Филипяните: „За мене да умра... е придобивка" (Послание към Филипяните, I, 21). Смъртта е придобивка: изгодно дело, умножаване на познанията и на деятелността, „надсъществуване."

Според Стария Завет: Книга на Йова, Псалми, Книга на Еклесиаста , - всички писания, по-стари от елинистката епоха - слизането в Шеол49 не е придобивка, а обедняване, дори и пълно погубване.

Желанието на Павел е „да отида и да бъда с Христа, защото това би било много по-добре" (Послание към Филипяните, I, 23). Той казва „да отида", а не „да заспя". Той нетърпеливо желае да влезе в невидимия свят, за да работи още по-всеотдайно редом със своя Учител, който вече отдавна го наставлява и вдъхновява за това. Особено когато той пише до коринтяните следното: „Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло." (Първо послание към Коринтяните, XV, 42-44)

Съзнателно употребеното четири пъти сегашно време сочи достатъчно ясно, че това явление става веднага. Някои са отхвърлили това слово, което противоречи на тяхното богословие, като са го превели в бъдеще време. Такива са Остервалд, Лутер и Новият Завет на обикновен френски език.

Безбройните версии на Библията са пълни с подобни леки фалшификации, които обаче имат тежки последици. Когато сме неточни в малките неща: бъдеще време вместо минало, множествено число вместо единствено, прилагателно вместо съществително50, лесно ставаме неточни и неверни и в големите. Когато се изопачи словото, духът на свой ред бива изопачен.

Свети Йероним превежда в сегашно време и не е нужно да се знае латински, за да се разбере неговото изречение и да се почувства ритъмът и красотата в него. Особено изразително е surgit:

„Sic et ressurrectio mortuorum. Seminatur in corruptione, surgit in incorruptione; seminatur in ignobilitate, surgit in gloria; seminatur in infirmitate, surgit in virtute; seminatur corpus animale, surgit corpus spiritale."

Лазар, положен в земята в немощ, се е пробудил в сила, положен в безчестие, се е пробудил в слава - в лъчението на небесните сфери. Ала не всички възкресения са славни и този пасаж от свети Павел важи само за праведните.

Лазар от Лука, XVI олицетворява незабавното възкресение в духовния свят посредством духовното тяло, тъй като физическото е завинаги разрушено. Това е всеобщ и окончателен процес на достигането до един друг, по-широк и по-красив живот. Възкръсналият по подобен начин е вечно жив.

Лазар от Йоан, XI, братът на Марта и Мария, олицетворява незабавното възкресение във физическия свят посредством физическото тяло, което не е имало време да понесе необратими разрушения. Това е извънредно и временно завръщане на един човек към земния живот. Възкръсналият по този начин е просто един мъртвец, получил отсрочка, който във всички случаи ще трябва да влезе в невидимото.

Незабавното възкресение, така яростно отричано от протестантските църкви и секти, все пак е популярно дори и сред реформаторите. И наистина, през 1552 г. Калвин публикува книга със странното заглавие „Psychopannychie", „Трактат, посредством който е доказано, че душите бдят и живеят, след като напуснат телата, противно на заблудите на някои невежи, които смятат, че те спят чак до Страшния съд".

V23: „ И В ПЪКЪЛА, КА ТО БЕШЕ НА МЪКИ И ПО ДИГНА ОЧИ, ВИДЯ ОТДАЛЕЧ

АВРААМА, И ЛАЗАРЯ В НЕГОВИТЕ ОБЯТИЯ."Богаташът е бил отнесен в Хадес (пъкъла); той е възкръснал незабавно, за да бъде съден. Този

първи съд е документиран в „Послание към евреите", IX, 27: „И тъй като е определено на човеците

49 Шеол - обител на мъртвите според старозаветните еврейски схващания. (Бел. прев.)50 Например „славен“ вместо „слава“.



еднаж да умрат, а след това настава съд..." ЕДНАЖ ДА УМРАТ: следователно не може да става дума за превъплъщение. Трябва да изкупват и поправят греховете си в Хадес, а не на земята. А СЛЕД ТОВА НАСТАВА СЪД, повратен момент. За Лазар той е бил утешение и възмездяване; за богаташа - наказание и изкупление.

Здравият смисъл ни подсказва, че за да бъде валидна една присъда, обвиняемият трябва да чуе, да разбере и да си спомни. Необходимо е той да може да изрази онова, което има да каже в своя защита. Би било немислима несправедливост да се съди същество, лишено от съзнание, памет и слово.

Този покойник вижда, разсъждава, говори, страда: следователно той е в пълно съзнание, той не спи. Той вижда и страда с органите на духовното си тяло. „Духовно" тук не е синоним на „нематериално", „безтелесно". В този текст се споменават очи, пръсти, език.

Освен това, и това е нещо от първостепенна важност, той не е в ада, а в Хадес, онова духовно пространство, което съответства на междинното състояние, доловено от много религии.

Ако думата „чистилище" не се среща в Новия Завет, то самото чистилище се среща под името Хадес51 точно десет пъти. Онова, което го характеризира, е отдалечаването от Бога, но това отдалечаване не е окончателно.

По повод на така важния стих 23 би било интересно да се сравнят различните версии на Библията:

- „Хадес" са превели: Дарби, Кремпън, английската библия от 1952 г. (преработено стандартно издание).

- „Обител на мъртвите", с обяснителна бележка, препращаща към Хадес, са превели: Стапфер, Нов Сегонд от 1964 г.

- „Обител на мъртвите" без обяснителна бележка са превели : Synodale, Oltramare, Библията на кардинал Лиенар от 1955 г., Ерусалим, Сегонд 1956 г., Евангелие от Лука, версия Je Sers от 1932 г., Каноник Ости от 1956 г., Новият Завет на обикновен френски език от 1971 г.

- „Ад" са превели онези, които са отрекли Чистилището: Лутер, английската библия от 1611 г., Остервалд от 1868г.

Учудващо е, че Свети Йероним, който винаги е бил точен, също е превел „ад". Но по неговото време (той умира през 420 г.) схващането за чистилището още не е било изработено, а латинският еквивалент на Хадес - Оркус - му се е сторил твърде езически.

И накрая, някои са превели Хадес като „гробница", и понеже това е благородна дума, те са стигнали и до „гроб". Какъв ли е този гроб, от който може да се види небето?

Само първите три групи преводачи са верни на оригинала. Следователно никога не бива да се казва: „Библията казва, че...", а „еди-коя си версия на Библията казва, че..." Няма една Библия, а много библии

„ВИДЯ ОТДАЛЕЧ АВРААМА, И ЛАЗАРЯ" - в невидимия свят е достатъчно човекът-дух да помисли за някой, за да изникне той пред очите му. В своята злочестина богаташът помисля за Лазар, за просяка, за когото той се е грижил толкова малко на земята, и изведнъж го вижда отдалеч, в Авраамовото небе.

VI24: „И ТОЙ ИЗВИКА, КАЗВАЙКИ: ОТЧЕ АВРААМЕ, СМИЛИ СЕ ЗА МЕНЕ, И ИЗПРАТИ

ЛАЗАРЯ ДА НАТОПИ КРАЯ НА ПРЪСТА СИ ВЪВ ВОДА И ДА РАЗХЛАДИ ЕЗИКА МИ; ЗАЩОТО СЪМ НА МЪКИ В ТОЯ ПЛАМЪК."

Богаташът понася последиците от своите простъпки и грешки, но никъде не се уточнява, че това наказание ще трае вечно. Той моли за намесата на Лазар: явна е стойността на застъпването на праведниците за някого, стойността на техните заслуги, духовната солидарност на всички хора.

Думата „пламък" напомня за пречистващия огън на чистилището, за разлика от разрушителния огън на геената. Пламъкът, в който той страда, е обкръжение, което избликва от самия него. Неговото незадоволено желание за наслаждения се изразява посредством усещането за изгаряне: около него всичко пламти.

В Хадес ние проектираме чувствата си; ако сме обхванати от желанието да властваме и да притежаваме, ще бъдем обкръжени от огън.

VII25: „НО АВРААМ РЕЧЕ: СИНКО, СПОМНИ СИ, ЧЕ ТИ СИ ПОЛУЧИЛ СВОИТЕ БЛАГА

ПРИЖИВЕ, ТАКА И ЛАЗАР ЗЛИНИТЕ; НО СЕГА ТОЙ ТУК СЕ УТЕШАВА, А ТИ СЕ МЪЧИШ."51 В българския превод „пъкъл“



„Синко" - това сърдечно обръщение има своето значение. То показва, че връзката между пребиваващите в Хадес и намиращите се в Царството не е прекъсната. Авраам, който говори от името на Отца, не отвръща: „Махни се от мен! Не си вече нищо за мен! Не те познавам." Пребиваващите в Хадес не са отритнати далеч от Божията любов. Те са всред надеждата и развитието.

„СПОМНИ СИ, ЧЕ ТИ СИ ПОЛУЧИЛ СВОИТЕ БЛАГА ПРИЖИВЕ". Този богаташ не е хищник, той не е изградил богатството си от грабежи и убийства. Ако беше така, той щеше да е в ада. Този богаташ е просто един безразличен материалист. Изразът „лошият богаташ" се открива само в подзаглавията.

Той не е упрекван за това, че е притежавал големи богатства, а за това, че им се е наслаждавал егоистично. Казва му се: „Ти си се забавлявал добре. Ти си ял, пил и си се веселил. Наистина, не си сторил нищо лошо на Лазар, но не си му сторил и никакви добрини. Доброто, което си могъл да извър-шиш, но не си извършил, вопие срещу теб."

„ТАКА И ЛАЗАР ЗЛИНИТЕ". Не е уточнено, че богаташът е бил мръсник, но не е казано също така, че Лазар е бил велик светец. Но Лазар вече е притежавал царството небесно: онова душевно състояние, което започва още оттук, от земята. А след физическата смърт, посредством незабавното възкресение, ние биваме проектирани в преобладаващото за нас душевно състояние. „Там, където е твоето съкровище, там ще е сърцето ти"

„НО СЕГА ТОЙ ТУК СЕ УТЕШАВА". Лазар изобщо не е преминавал през Хадес, той веднага е бил издигнат в небесните сфери. Той не е имал нужда от пречистване; прекарал е своето чистилище на земята.

Глаголът paracoleo, обикновено превеждан като „утешавам", означава: „призовавам, докарвам, поканвам, съветвам онова, което подхожда, насърчавам, оживявам, окуражавам, ободрявам". Значението „утешавам" е по-късно. Лазар е бил едновременно призван, поканен, окуражен, насърчен и утешен. Той е бил утешен в духовното си тяло, което запазило в началото на възкресението следите от страданията, които той е понасял във физическото си тяло.

„... А ТИ СЕ МЪЧИШ." Богаташът ще изкупва греховете си в Хадес, а не на земята, нещо, което би предположило съществуването на превъплъщението. Никой не му казва: „В едно бъдещо съществуване ти ще познаеш злочестата съдба на Лазар". Нещо, което би могло да означава и това, че самият Лазар е бил в някое от предходните си съществувания един лош богаташ. Така никога не би могло да се излезе от този дяволски порочен кръг.

VIII26: „И ОСВЕН ВСИЧКО ТОВА, МЕЖДУ НАС И ВАС Е УТВЪРДЕНА ГОЛЯМА БЕЗДНА,

ТАКА ЧЕ ОНИЯ, КОИТО БИХА ИСКАЛИ ДА МИНАТ ОТТУК КЪМ ВАС, ДА НЕ МОГАТ, НИТО ПЪК ОТТАМ ДА ПРЕМИНАТ КЪМ НАС."

Не може да се отиде от един метафизичен свят в друг. Не може по собствено желание да се премине от световете за изкупление към световете на щастие. Духът от Хадес би се задушил в небето, и обратното. Още във физическия свят имаме образ за подобна невъзможност: рибата не може да живее извън водата, а човекът не може да живее в атмосфера от чист кислород.

Небето общува със света на Духовете (Хадес) само посредством излъчвания на мисли, а посредством света на Духовете общува със земята. Също както атмосферата филтрира слънчевите лъчи, Хадес се възправя като преграда между нас и небесните светове.

„ГОЛЯМА БЕЗДНА": в оригинала се казва chasma, което означава „простор, шир", отнесени към небето или морето. Свети Йероним превежда с „хаос". Един Нов Завет на латински език, публикуван в Лайпциг през 1851 г., превежда с hiatus. С тази дума е означена огромната зона от света на духовете, в която всеки пристига след смъртта си. В това грамадно пространство се изсипва цялото човечество. Chasma, това е светът на пристигането.

Някои са го превели с „голяма пропаст", но abyssos в речника на новозаветните писатели означава „ад" и рискува да внесе тук несъществуваща дяволска нотка.

Също както Лазар се намира в определена част от Небето, богаташът е в определено място от Хадес, мъчително място, което той може би смята за ада, но което не е ад, тъй като той може да вижда небето и да разговаря с него. Ако беше в ада, всички мостове щяха да бъдат изгорени.

IX27: „А ТОЙ РЕЧЕ: КАТО Е ТЪЙ, МОЛЯ ТИ СЕ, ОТЧЕ, ДА ГО ПРАТИШ В БАЩИНИЯ МИ

ДОМ..."



„Щом съм пленник в Хадес, щом Лазар не може да дойде при мен - рекъл богаташът - поне нека да отиде на земята, където са още моите братя. Лазар е праведник и затова ще може да получи позволението, което ми бе отказано, а ще има и повече авторитет от мен. Всичко, което искам от него, е едно явление."

Обективните явления, така многобройни в Библията и в историята, дори и в съвременната история, са едно от доказателствата за надживяването на смъртта. За да ги приемем, е необходимо да приемем съществуването на духовното тяло. Във всички случаи, явленията - били те на покойници, на светци или на самия Христос - не са толкова редки, колкото се смята. Блажени онези, които са видели телата на славата!

X28: „ЗАЩОТО ИМАМ ПЕТИМА БРАТЯ, ЗА ДА ИМ ЗАСВИДЕТЕЛСТВУВА, ДА НЕ БИ ДА

ДОЙДАТ И ТЕ НА ТОВА МЪЧИТЕЛНО МЯСТО."Фактът, че братята на богаташа са още живи на този свят, е едно допълнително доказателство в

полза на незабавното възкресение.Какво е това свидетел? Някой, който слуша и наблюдава, който вижда и чува, който говори и

разказва онова, което е видял и чул. Всички тези умствени операции са плод на най-чувствително съзнание. Да предупредят останалите на земята е грижа, която често измъчва покойниците. Преди това някои от тях искат божието позволение... но не винаги го получават.

Тази алтруистична загриженост на богаташа, който би искал да спести на братята си миналите си грешки и днешните си изпитания, е първата степен на неговото възраждане. Тази любов, която продължава да съществува у него, доказва недвусмислено, че той не е в зона на ада. Ако беше там, би искал и неговите близки да се присъединят към него. Прокълнатият иска да прокълне на свой ред.

Петима братя: това числено уточнение също говори в полза на реалността на историята.XI29: „НО АВРААМ КАЗА: ИМАТ МОИСЕЯ И ПРОРОЦИТЕ; НЕКА СЛУШАТ ТЯХ."През първи век онзи, който говори от Божието име, казва: „ Нека препрочетат Мойсей и

пророците!"През двадесети век онзи, който говори от Божието име, би казал: „Нека препрочетат

Евангелията, Посланията и Апокалипсиса, в тях е всичко!"Бог дава на хората още в този живот необходимите средства, за да избягнат съдбата на богаташа.

Тези средства се намират в неговото Слово и в писанията, които тълкуват това слово, но все пак трябва да направим усилието да се запознаем с него,

Авраам препраща петимата братя на богаташа към четенето на Мойсей и на Пророците, всред които на първо място трябва да се постави Даниил. Той не им препоръчва нито Йов, нито автора на Псалмите, нито Еклесиаста, които са успели да достигнат само до отчаянието на Шеола52.

В своя чисто семитски период Израел отрича реалността на бъдния живот. Но под двойното влияние на гърците и персийците, народи с по-напреднало духовно развитие, той започва да приема съществуването на възкресението и на безсмъртието. Трябва да се дочака Даниил, за да блеснат най-накрая обещанието и името на вечния живот:

Даниил XII, 2,3: „И множеството от спящите в пръстта на земята ще се събудят, едни за вечен живот, а едни за срам и вечно презрение. Разумните ще сияят със светлостта на простора и ония, които обръщат мнозина в правда, като звездите до вечни векове."

52 Йов XVII, 13-16: „Ако очаквам Шеол за мое жилище, ако съм постлал постелката си в тъмнината, ако съм викнал към тлението, Баща си ми ти,- към червеите, Майка и сестра ми сте, то де е сега надеждата ми? Да! Кой ще види надеждата ми? При вратите на Шеол ще слезе тя, когато едновременно ще има покой в пръстта." Псалом LXXXVIII, 6-13: „Положил си ме в най-дълбокия ров, в тъмни места в бездните. Натегна на мене твоя гняв, и с всичките си вълни ти си ме притиснал. Отдалечил си от мене познайниците ми; направил си ме гнусен на тях; затворен съм, и не мога да изляза. Окото ми чезне от скръб; Господи, тебе съм призовавал всеки ден, простирал съм към теб ръцете си. На мъртвите ли ще покажеш чудеса? Или умрелите ще станат и ще те хвалят? В гроба ли ще повествуват твоето милосердие, или в мястото на погибелта верността ти? Ще се познаят ли в тъмнината чудесните ти дела, и правдата ти в земята на забреите? Но аз към тебе, Господи, извиках: и на ранина молитвата ми ще те предвари."Еклесиаст, IX, 4-6: „Защото за оногоз, който се съобщава с всичките живи, има надежда; понеже живо куче струва повече от мъртъв лъв. Защото живите поне знаят, че ще умрат; но мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват, понеже споменът за тях е забравен; още и любовта им, и омразата им, и завистта им, вече са изгубени, нито ще имат вече някога дял в нещо що става под слънцето." (Бел. авт.)



Също така във Втора книга Макавейска, VII,9 се открива следното: „Ти, мъчителю, ни лишаваш от тоя живот, но Царят на света ще възкреси за живот вечен нас, умрелите за Неговите закони."

Така след дълги премеждия понятието за вечния живот се появява като светлинка в най-новите книги от Стария Завет. Същевременно дори и един вдъхновен свише пророк като Даниил го разполага в края на всички времена, след възкресението от Последния ден, което е чисто еврейско схващане. Между смъртта и далечното и всеобщо възкресение се намира „Шеол", място на безсъзнателност и сън, което трудно може да се отличи от бездната.

Някои християни са запазили и до днес това еврейско схващане за безкрайния сън в очакване на възкресението в Последния ден. За тях Бог и Христос са сами в своето небе-гробница.

Колкото и да е странно, има и християни, отричащи живота след смъртта. Те ще ни възразят с думите на Матей, XXII, 32 и Марко, XII, 27: „ Той не е Бог на мъртвите, а на живите." Те цитират това изречение, като го откъсват от контекста му и по този начин му придават обратен смисъл. Според тях в него се казва: „Бог се грижи само за живите, мъртвите не го интересуват." Така те се доближават до идеите на Еклесиаст, един библейски Сартър.

Когато се цитира: „Той не е Бог на мъртвите, а на живите" в подкрепа на идеите на Стария Завет, това е пълно изопачаване на смисъла, тъй като изречението е взето от пасаж, посветен изцяло на възкресението. Изкривяването на смисъла се получава и от това, че за цитиране се предпочитат Матей и Марко, които и двамата са записали непълно тези важни думи на Христос. Те могат да бъдат открити в цялостния им вид у Лука, XX, 38: „Но Той не е Бог на мъртвите, а на живите; защото за Него всички са живи."

Всички са живи: както въплътените, така и напусналите телесните си обвивки. Всички са живи, дори и онези, които неправилно наричаме мъртви. Бог не е Бог на мъртвите, тъй като мъртви няма. Няма смърт: тя съществува само като брод, а не като състояние; като преход, а не като постоянност.

Ако Бог се грижеше само за онази безкрайно малка част от настоящето човечество, наречена „живите" (а вътре в нея - за миниатюрното малцинство, наречено християни!), то той не би бил Бог на любовта, Всеобщ Отец.

Евангелието, благата вест, блажената новина е именно това: смъртта е преход, а не състояние. Вечният живот, който Лазар е получил като свой дял, не чака тлението на вековете, за да започне да царува.

XII30: „А ТОЙ РЕЧЕ: НЕ, ОТЧЕ АВРААМЕ; НО АКО ОТИДЕ ПРИ ТЯХ НЯКОЙ ОТ МЪРТВИТЕ,

ЩЕ СЕ ПО-КАЯТ."С други думи, едно послание, идещо от покойник, когото те са познавали, едно явление, което те

ще могат да доловят, било наяве или насън както става най-често, ще ги впечатлят много повече, отколкото четенето на някой стар текст. Този аргумент има своята сила: колко пъти сме го чували!

XIII31: „И ТОЙ МУ КАЗА: АКО НЕ СЛУШАТ МОИСЕЯ И ПРОРОЦИТЕ, ТО И ОТ МЪРТВИТЕ

ДА ВЪЗКРЪСНЕ НЯКОЙ, ПАК НЯМА ДА СЕ УБЕДЯТ."Отговорът на патриарха, който е и отговорът на Христос, е от първостепенно значение. Авраам,

който преди малко е казал: „Небето u Хадес не могат да се докоснат, тъй като са разделени от огромна бездна", не твърди, че общуването между небето и земята е невъзможно или забранено от Бога.

Той казва само: „Едно подобно общуване е ненужно, тъй като онези, за които то е предназначено, са закоравели. Дори ако Бог извършеше чудо заради тях, те не биха били убедени. Дори ако някой покойник се върнеше, за да ги призове да променят начина си на живот, те не биха го послушали. Безразличието и неверието са толкова големи, че и най-удивителните явления не успяват да убедят онези, които отказват да бъдат убедени."53

Петимата братя не искат да слушат за другия свят, който им додява. Защо едно явление би успяло там, където Божието слово се е провалило? Явленията се изпращат само на чисти и добронамерени хора. Дори най-красивите, най-истинските и най-възвишени послания няма да могат да убедят онези, които самият Христос не е успял да убеди.

Без нито да настояваме, нито да насилваме текста, а само като се опирахме от една страна върху многобройни пасажи от Новия Завет, а от друга - върху логическата дедукция и обикновеното здравомислие, ние открихме в притчата за богаташа и Лазар следните твърдения:53 Един съвременен философ бе казал, че ако на улицата му бъде извършено чудо, той няма да си направи труда да отиде да го види.



I. Троичност на духовния свят:а) Хадес или чистилище, или Свят на Духове.б) Ад или геена, или пропаст.в) Небеса или вечен олтар, или Дом на Отеца.Всяко от тези места - състояния е множествено и се подразделя на многобройни обители: има

много отвъдни светове.II. Съществуване на духовно тяло, позволяващо на покойниците да живеят, т. е. да чуват, да

познават и дори да страдат.Богаташът страда в пламъци, защото още в този свят в него е пламтял гневът, горчивината и

амбицията са го изгаряли. Обкръжението ни в отвъдното съответства на нашето съзнание.III. Необходимост да се дава сметка за онова, което сме вършили на този свят.IV. Надживяване на съзнателната личност с нейните спомени, желания и чувства.Всяка човешка личност е неповторима. И скоро всеки преценява сам себе си.V. Изключителна възможност за контакти между невидимите светове и Земята: вдъхновения,

явления, послания.VI. Роля на ангелите и на духовете, които приличат на тях при преминаването от този свят в

другия.VII. Незабавно възкресение.И наистина, основният момент в този основен разказ е възкресението на третия ден в духовния

свят.Привържениците на възкресението в края на всички времена така добре са усетили това, че се

отървават от тази притча, като отъждествяват богаташа с еврейския народ, а Лазар - с християнския. Те, които обикновено приемат всичко буквално, внезапно се понасят във вихъра на алегорията.

Тълкуването на Светото Писание се колебае между две крайности: „Всичко е в писмото" и „Всичко е в духа".

„Всичко е в писмото": така например спасените са само 144 хиляди, нито повече, нито по-малко; а това наистина не е много, съотнесено с милиардите хора, които са живели и ще живеят на земята.

„Всичко е в духа" е много удобно за премахване на обезпокоителните неща; на онова, което противоречи на личното богословие, на което са държи повече, отколкото на Писанието; за пренебрегване на онова, в което не може да се повярва поради липса на езотерични познания.

Ето няколко примера: ангелите съществуват само „в духа" - това са нашите добри мисли; чудесата стават „в духа", т. е. в съзнанието на зрителите; мъртвите оживяват „в духа", т. е. в нашите спомени; Христос е възкръснал „в духа", т. е. в духа на своите ученици от всички векове.

„Всичко е в духа" позволява да бъдат изпразнени думите и делата от тяхното обективно и конкретно съдържание. Това е елегантна и сложна форма на съмнението. Това е върховната хитрост на един скептицизъм, който не смее да се назове.

За да бъде плодотворен, един прочит на Светото Писание трябва да се прави на няколко нива, като срещу всяка дума от пълното и уважавано слово се поставя духовно същество или предмет, които съществуват независимо от нашето съзнание.

Плодотворният прочит на Библията трябва да се опира върху верен превод, който предава правилно глаголните времена. Не бива да имаме доверие на онези, които поради своята неприязън към схващането за незабавното възкресение превеждат Лука, XX, 36 по следния начин: „Те няма да могат вече да умрат, понеже ще бъдат равни на ангелите", когато оригиналът е: „И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите."

IVСАДУКЕИТЕ (ОТ ВСИЧКИ ВРЕМЕНА)ТВЪРДЯТ, ЧЕ НЯМА ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ НИТО АНГЕЛИ, НИТО

ДУХОВЕТакива са реалностите, които под претекст за демитологизиране много бихме искали да

премахнем от Новия Завет. Проповедниците, които приемат този вид богословие, успяват да четат от амвона разказа за ходенето по водата или за Преображението, без да споменат нито дума за свръхестествените реалности, които те крият; а ако все пак го направят, те приписват всички тези факти на смущението, наивността или лошата памет на учениците. Но всичко това е било казано преди тях от Ренан, на много по-хубав език, с повече уважение и много носталгия.



Нека да проследим мисълта на богословите от новата вълна (вече не чак толкова нова и доста изтощена), които започнаха да „демитологизират" Новия Завет, с други думи, да отстраняват от него всичко, което намеква за невидимия свят.

В такъв случай би трябвало да се отстрани всичко, да се премахне всичко: Благовещението, чудотворното раждане на Исус, неговото изкушение (след като Сатаната не съществува), властта му над злите духове (които също не съществували... Де да беше така!), безбройните му чудотворства, преображението му (което, разбира се, било символична сцена), възкресенията, предизвикани от него, неговото собствено Възкресение. Неговите слова: „Щом живея аз, ще живеете и вие", ще трябва да бъдат отново написани така: „След като съм умрял, и вие ще умрете."

Ще трябва също така да се премахне и Петдесетница и нейните огнени езици (това също било символично), видението на разтворените небеса, дадено на Стефан (небеса, отворени към празнотата), билокацията на Филип (не по-реална от тези на Падре Пио), видението на Павел по пътя към Дамаск (толкова топло било времето този ден), неговите екстази и видения; виденията и екстазите на Петър, освобождаването му от ангела; постоянното и действено присъствие на духа на Исус край апостолите.

Ще трябва също да се премахне и злощастният Апокалипсис, в който се говори само за демони, фантастични животни, архангели и възкръснали, които би трябвало изобщо да не напускат гробовете си!

И нека повече не ни говорят за ангелите, които се появяват на Рождество Христово за радост на децата! Премахнете онези ангели, които след изкушението идват на мястото на дявола; които утешават Исус в Гетсимания (утешение - това е стара дума, да я задраскаме от речника) и които оповестяват възкресение, което се е случило само в умовете на жените и учениците. Ангели! Та всеки знае още от появата на холандския катехизис, че те са само дума: „дума, която означава, че Бог бди над нас по хиляди различни начини."

Колкото до протестантите, те също не остават по-назад, тъй като и при тях съществува движение за общност на унищожителите.

Един пастор тълкува изречението: „Ще видите небето да се разтвори и Божиите ангели да се качват и да слизат над човешкия син" по следния начин: Ангелите, които се възнасят, са нашите въпроси; онези, които слизат, са отговорите. А колкото до Човешкия син, това е човешкото съзнание.

„Техните ангели виждат постоянно лицето на моя Отец, който е на небето" трябвало да се разбира така: техните мисли, начините им на получаване на информация са в постоянна връзка с Бога. Когато Исус казва: „Бдете", трябвало да се разбира „останете открити към света, възприемчиви". Ко-гато той казва: „Молете се", това значело „търсете, анализирайте". Когато казва: „Аз сам се освещавам", разбирайте „Стремя се да бъда обективен".

Разбира се, думи като „царство" и „вечен живот" изобщо не говорят за някакво си отвъдно. Когато е било писано: „ Човешкият Син ще въздаде всекиму според делата му", в никакъв случай не бива да си представяме някакъв съд в някакъв друг свят. Става въпрос за мисловни дела и всичко ни се въздава в земното съществуване, единственото, в което сме сигурни.

Друг проповедник чете пред паството си все по-рядко в неделя разказа за екстаза на свети Павел. Нито дума за небесата или за рая. За сметка на това цялата проповед е изградена върху отрицателната част: изпитанието, тресчицата в плътта. Добрата стара тресчица: все така остра, все така бодлива, след двадесет века проповеди във възхвала на страданието.

Трети пък взима за тема разказа за Възнесението такъв, какъвто е даден в началото на Деянията на апостолите. Не обелва нито дума за това събитие, което, ако беше разбрано, би трябвало да стане най-големият християнски празник. Напротив, той се захваща за думите на двата ангела; този път ангелите съществуват за нуждата на каузата, защото трябва да съучастват в деянието: „Галиляни, защо стоите та гледате към небето?" (Деяния, I, 11). И в продължение на двадесет минути ви се доказва чрез алфа и омега, че невидимият свят никога не е съществувал. Не гледайте небето! В никакъв случай! Няма друго небе освен атмосферата. Не гледайте и природата: нейните чудеса биха могли да ви напомнят за рая. Гледайте света, мислете, изразявайте се и действайте като него: ще доставите удоволствие на неговия повелител.

След като добре демитологизират, стерилизират и развенчаят всичко, след като грижливо затворят небето, „където впрочем няма нищо и никой", от християнството ще остане само една обществена дейност, много по-малко ефикасна от тази на профсъюзите, и която винаги ще им се струва подозрителна; ще остане само една философия, която други, по-добре въоръжени от нея, винаги ще могат да оспорят и победят. Ще останат само списанията с красиви снимки и лъскави



цветни корици, които разказват за делата на този свят с по-малко компетентност и увлечение от онези, чиято работа е това.

На онези, които жадуват за свръхестественото и за надживяването на смъртта, а те са мнозина, ще им остане само да се обърнат към източните доктрини, украсени с всички престижи на екзотиката, към окултните науки, които представят материалния (и тъй доходоносен за онези, които ги практикуват!) аспект на невидимите реалности.

Добронамерени, но разочаровани от християнството, което се самоотрича и самоотхвърля, хиляди хора се обръщат към Зен, докато апостоли в шафранени роби стъпват на бреговете ни, т. е. на летищата ни; Западна Европа е станала земя за мисионери. А в същото време колко селски църкви се продават! Откриването към света не е привлякло във вярата същия този свят, и засрамени християни ще бродят в обезлюделите светилища.

Прогонете свръхестественото от Евангелията: ще остане само историята за един религиозен смутител, осъден както от проповедниците на своята страна, така и от властващите в нея завоеватели, тъй незначителна история, че латинските и еврейски историци от I век не са сметнали за нужно да раз-кажат за нея, ако, разбира се, допуснем, че са я знаели.

Какво остава от тази свещена книга, когато от нея се изхвърлят ангелите и демоните, явленията, виденията, екстазите, предсказанията и чудотворствата?

Бедните чудотворства! Те днес нямат добра репутация. Някога бяха оспорвани от материалистите, а сега няколко богослови водят атаката. Също както вече не е необходимо да имаш глас, за да направиш певческа кариера, днес вече не е нужно да вярваш в Исус Христос, за да се изявиш на богословското поприще. Това би било по-скоро недостатък, защото тогава няма да се говори нито за вас, нито за книгата ви.

Един от онези, за които се говори, пише следното: „Не можем да използваме електричеството и радиоапаратите, да търсим при заболяване помощта на съвременни медицински и клинични средства, и в същото време да вярваме в света на духовете и чудотворствата от Новия Завет."

Това е инфантилен и ограничен рационализъм. Напомня за забележката на Гагарин след първия му космически полет: „Не срещнах ангели." Гагарин все пак имаше оправданието, че е израснал при материалистически режим, Гагарин не беше християнин! Въпреки че трябваше да се срещне със същите тези ангели, които тогава са отсъствали, точно три години след изявлението си.

Колкото до по-горе цитирания автор, той дочаква края на дните си в една от онези съвременни клиники, самото съществуване на които му пречеше да вярва в чудотворствата. По времето, когато можеше да мисли и да пише, той се смяташе за твърде авангарден. Всъщност той просто подемаше старите като света рационалистични теории. Стари като света, защото в случая става въпрос за садукеите. Те не чакали напредналите богослови (някои - „напреднали" като месото в стадий на напреднало разложение!), за да отрекат изобщо съществуването на духовете, ангелите и бъдния живот. Лука ни разказва за това:

„ И когато рече това, възникна разпря между фарисеите и садукеите; и събранието се раздели. Защото садукеите казват, че няма възкресение, нито ангел, нито дух; а фарисеите признават и двете. И така възникна голяма глъчка; и някои книжници от фарисейската страна станаха та се препираха, казвайки: Никакво зло не намираме у тоя човек; и какво да направим, ако му е говорил дух или ангел? И понеже разпрята стана голяма, хилядникът, боейки се да не би да разкъсат Павла, заповяда на войниците да слязат и да го грабнат изпомежду им, и да го заведат в крепостта." (Деяния, XXIII, 7-10)

В този разказ има един интересен момент: фарисеите, за които се говорят толкова лоши неща от двадесет века насам, застават на страната на Павел, именно защото са убедени в съществуването на духовния свят и на реалността на възкресението. Блажено време, в което тези проблеми така разпал-вали публиката, че трябвало да се намесват войници за въдворяване на реда!

Тъй като садукеите нямали какво повече да кажат в духовната област, те се прехвърлили върху политиката; обществените науки още не били на мода. Обикновено когато „духовните хора" се занимават с политика, те избират онези, които са с попътния вятър. И така садукеите просто ухажвали тогавашните власти - римляните. Садукеите се движели по вятъра. Вятърът на I век духал от Рим; тогавашният вятър бил западен.

Който отхвърля съществуването на духовете, трябва по силата на логиката да отхвърли и съществуването на ангелите. Онзи, който отхвърля съществуването на духовете, не може да приеме живота след смъртта, тъй като, както вече видяхме, днешните духове са вчерашни хора. А днешните хора ще станат утрешни духове. Нито духове, нито ангели, нито възкресение: има много здрава връзка



между тези три отрицания. А онзи, който отрича съществуването на духовете, чудотворствата, ангелите, безсмъртието, накрая просто отрича обективното съществуване на Христос.

Именно това е станало във факултетите по протестантско богословие отвъд Рейн, преминали по пътя, който някои католици се смятат за длъжни също да прекосят. В първия етап се започва с отрицанието на свръхестествените намеси и на чудотворствата от всякакъв род: те биват украсени с името „символични сцени". Във втория етап се нападат думите на Христос, като се твърди, че не може да се докаже автентичността на нито едно от неговите слова.

Естествено, та тогава не е имало магнетофони! А дори да притежавахме магнетофонни ленти от онова време, винаги щеше да може да се каже: „Те са подправени!" Ако записът на Христовата проповед за Блаженствата съществуваше, той не би убедил никого.

Сигурно е, че сведенията за всички слова и деяния на Христос се основават само на свидетелствата на апостолите и на техните ученици. А още от времето на Волтер и Ренан се знае, че Петър, Йоан, Марко са били добри, но простовати и доверчиви хорица; хора без образование, както казвали още книжниците - техни съвременници.

Онова, което не можем да разберем, е как тези примитивни хора са успели да съчинят текстовете, които от две хиляди години насам подхранват и насърчават цялата духовност на Запада, как тези наивници са могли да измислят една така сложна, така удивителна личност като Исус.

И наистина, процесът на верижното разрушаване продължава. След като са нападнати чудесата, после Христовите думи, сега нападат самото му съществуване.

Един абат, популярна личност в светските салони и телевизионни кръгли маси, заявява в своите сказки: „Не е важно дали Христос е съществувал исторически."

Колкото до протестантския богослов, от който той се вдъхновява, неговата мисъл може да бъде резюмирана по следния начин: Исус не е съществувал наистина. Неговият живот изглежда така пригоден да бъде възхитителен, че не може да е нещо друго освен мираж, фантастичен сън на вярващите. Неговият живот е една прекалено красива легенда, прекалено изключителна, за да е вярна. Тази легенда е била вдъхната от Бога на онези, които се наричат апостоли: Петър, Павел, Йоан.

Евангелието е антология от алегорични приказки. Евангелието е мит, с който Бог си е служил през I век, защото тогавашните хора не разбирали други езици54. Митът за Месията, митът за Божия Син, който се жертва, за да изкупи греховете на хората, митът за Спасителя, който умира, за да заличи техните грехове, били най-добре пригодени към умовете на времето. Накратко, Исус не е съществувал наистина, но все пак е бил пратен от Бога под формата на легенда.

Исус не е живял на тази земя, но само фактът, че всички хора съгласуват деянията си с неговата мисъл, е съвсем достатъчен. Исус е камък в основите, дори главният камък в тях. Нищо че не е бил човек от плът и кръв. Основното е, че той съществува в човешката мисъл и е съществувал в Божията. Бог е измислил Христос и го е пратил на хората под формата на тази красива измислица.

В съседна област един остроумен човек успя с великолепни аргументи да докаже, че Наполеон не е съществувал наистина. Наполеон - заявява този симпатичен шегаджия - е един слънчев мит, а дванайсетте маршали са зодиакалните знаци.

През XXX век някой педант ще твърди без усмивка: Животът на Наполеон е прекалено красива легенда, прекалено изключителна, за да бъде вярна. Животът на Наполеон изглежда така пригоден да бъде възхитителен, че не може да е нещо друго освен мираж, фантастичен сън на недоволните. Легендата за Наполеон е била вдъхната от Бога на онези, които се наричат поети и историци.

Какво остава, след като се изхвърлят чудотворствата, съновиденията, явленията, пророчествата, посланията, екстазите, всички появи на невидимия свят? Остава един безцветен Бог, много далечен и много самотен в небе, в което няма нито Христос, нито ангели, нито светци, нито възкресени. В края на краищата този отделен, отстранен, абстрактен Бог също се отрича. И ето последната брънка на верижното разрушаване - смъртта на Бога. Садукеите от историята са живели отдавна, но садукейството все така съществува и неусетно води по наклона към атеизма. Противно на вчерашните и днешни садукеи, ние можем да твърдим, че днес е по-лесно от всякога да включим свръхестественото в нашата мисъл. С напредъка си науката продължава да налива вода в мелницата на онези, които вярват в обективността на духовния свят.

Издателство „Гутаранов и син“

54 Върховната наивност е в това да се смята, че всички хора от миналите векове са били наивници. (Бел. авт.)



Documents

Prior Aurata