5

С благодарност към служителите на КГБ на СССР ФСБ на РФ, СВР на РФ и CIA USA

за предоставените материали,послужили за основа при създаването на тази книга.

ПРОЛОГ ХХL

1

Присвил очи, генерал Петя погледна стареца и се усмихна с детски искрена и широка усмивка.

– Я колко много сте знаели. И сега какво да ви правя? Старецът сякаш не го чуваше. Седеше мълчаливо на стола

с висока облегалка и извитите му назад ръце бяха хванати в китките с груби, претриващи кожата белезници. Такива обикновено се използват в затворите, където лежат особено опасните престъпници.

– Мълчите? Ами че няма лошо – незнайно защо в одески стил изкоментира поведението му генерал Петя, – само мъл-чанието струва нещо в този живот, особено ако е необходимо за другите. Все пак ще ви задам последния си въпрос и много ви моля да ми отговорите честно. Вижте, направих разпита ви възможно най-хуманен: не виках, махнах лампата, както ме помолихте, и дори приятелски ви почерпих с ябълка от вилата си. Затова, внимание, последният въпрос! – Генерал Петя приседна на ръба на бюрото и чак тогава старецът най-сетне се обади:

– Да сядате върху бюрото не е на добро.Генерал Петя изненадано повдигна вежди.– Нима? А на какво е?– На безпаричие. – Старецът се закашля.

6 7

– А, това ли било... Парите са солта на живота, а без сол всичко е безвкусно. Но за овкусяване е достатъчна и малко сол, а при мен винаги ще се намерят щипка-две, така че не вярвам в суеверията ви. Та да се върнем на въпроса ми.

Старецът едва доловимо кимна: „Питайте“.– Изключителният ви дядо, който е работил с разстреляния

Бокий, споменавал ли ви е името, което евентуално е прочел в края на тетрадката? Разбирате ли чие име визирам?

– Разбирам. Не, не го е споменавал. Той никога не е държал тетрадката в ръцете си, само я е виждал отдалеч, а после след лекарската комисия са го освободили от органите и той не е знаел нищо за по-нататъшната º съдба.

– Това ли е последната ви дума? Сигурен ли сте, че не е знаел къде е тетрадката?

– Абсолютно.– Вярвам ви! – изведнъж високо подвикна генерал Петя

и изръкопляска комично. – Viva, Калман!После стана сериозен и дори малко тъжен. Слезе от бю-

рото, заобиколи го отдясно, издърпа едно от чекмеджетата и извади оттам огромен едрокалибрен пистолет.

– Помните ли, още в началото на разговора ви казах, че отдавна не съм водил разпит лично? Затова ще трябва да ком-пенсирам изгубения си опит с параграфи от христоматията за младши лейтенанти от държавна сигурност. Последният параграф в раздела под надслов „Техника на разпита на за-творник“ се нарича „Ефективен финал“. Как ви харесва фор-мулировката? – Генерал Петя застана зад гърба на стареца и той вече не можеше да вижда лицето му. – Те там са напълно откъснати от реалния живот, онези, дето пишат тия идиотски христоматии. Разните библиотечни циници, смятащи се за интелектуалци. Но щом така го пише...

Той пристъпи напред, приближи се на една ръка разсто-яние от стареца, вдигна гигантския си пистолет, опря го в

тила на нещастника и дръпна спусъка. Отекна оглушителен изстрел, усилен още повече от бетонните стени на килията. Мигом главата на стареца заприлича на взривена от граната диня.

Генерал Петя с известна изненада погледна пистолета, по-сле ужасното деяние на ръцете си, склони глава, както прави някоя умна, с щръкнали уши немска овчарка, и, обръщайки се към себе си, смаяно изрече:

– Рокендрол!Сетне помисли малко и добави една мръсна нецензурна

псувня.

2

Службата отдавна беше свършила. Православният све-щеник отец Филип затвори входната порта. Беше вечерта на зимната, последна преди Богоявление неделя, затова енориа-шите, дошли на черква, бяха малко. Види се, пазеха силите си за празника, когато най-самоотвержените щяха да се гмуркат във водата, а значи щеше да трябва да се качат на всъдехода и да идат да осветят дупката, пробита с много трудности в еднометровия лед. Студът и сега бе доста голям, а на Богояв-ление щеше съвсем да стегне. Желаещите да се подложат на изпитанието в парещата ледена лава ще трябваше да трошат със собствената си тежест ледената коричка, с която откри-тата вода се покрива веднага. От всички празници, незнайно защо, Филип най-обичаше Богоявление. Може би защото той самият всяка година непременно скачаше в дупката за пример на колебливите. „Щом отчето излезе, значи и на нас нищо няма да ни се случи“ – мислеха събралите се наоколо хора, прекръстваха се набързо и влизаха след него.

Енорията бе малка, пък и черквицата не можеше да се

8 9

Та хорицата по всяко време идваха с болките си при отец Филип. Затова, като чу силното тропане на портата, която сам беше заключил одеве, той не се изненада. Сигурно някой от местните бе дошъл с мъката или радостта си. Свещеникът дръпна резето и открехна малката вратичка в портата.

Тия двамата не ги знаеше. Отец Филип имаше добра памет и никога преди не бе срещал хората, които видя сега на прага на малката си дървена черквица. Сигурно току-що бяха излезли от затвора, а други нямаше какво да правят тук, пък и лицата на вечерните посетители бяха типични за престъпници със стаж. Сухият език на правосъдието нарича такива като тях „рецидивисти“. Отец Филип не се страху-ваше от тая публика. Отдавна беше свикнал. Отмести се от отворената врата, за да покани гостите да влязат. Първият кимна, приведе се и решително прекрачи прага. Вторият видимо нервничеше и непрестанно въртеше глава, сякаш бе оставен да варди отвън.

– Заповядайте в храма, не бойте се. Кажете какво ви води. Да ви помогна ли с нещо? – просто и искрено се обърна све-щеникът към новодошлите.

– Че кой ще се бои от тебе бе, попе? – Вторият, дето нерв-ничеше, най-сетне влезе и пусна резето, а първият загледа александровското отче с подигравателна наглост. Отец Филип се усмихна.

– Грехота е да говорите така. Тук е храм Божи, аз съм на-стоятелят и вие сте дошли при мен за помощ, тъй че кажете. С каквото мога ще ви помогна.

– Ти ли ще ме учиш бе, мишко църковна, как да ти плям-пам? Кажи бе, куче! Нещо не си в час, копеле. Кича – обърна се първият към втория, – я му шибни един.

Отец Филип получи зашеметяващ юмрук в лицето, от който не успя да се задържи на краката си. Падайки, удари главата си в шкафа за свещи и изгуби съзнание.

мери с Елоховската: също малка, от греди, сякаш поникнала от замръзналата земя на тайгата. Беше построена още по времето на негово величество император Александър Втори Благословения и в негова Императорска чест. Черквицата така се и наричаше – Александровска. И селото носеше същото име, и енорията. Отец Филип служеше тук още от семинарията, веднага след като я завърши и замина от подмосковния тогава още Загорск, а днес – Сергиев Посад, за далечния Иркутск, а после и нататък, чак до Байкал. Тук бе служил неуморно цели трийсет и две години, без нито веднъж дори да поиска отпуск. Свещеникът обичаше това място, беше го избродил нашир и длъж и за нищо не би заменил свещената байкалска земя, па макар и за „златог-лавата“. Нека към Москва да се стреми, който служи на Бога заради кариерата си, а Филип служи заради съвестта си. Честно. Бе обиколил всички колонии наоколо, пръс-нати сякаш от щедър сеяч, знаеха го навсякъде. Нищо, че отначало му беше трудно: затворниците не са лесни хора, ама Господ с всички разговаря на своя език и след време и най-върлите, тия, дето от младини и до гроб живеят по ко-лониите, видеха ли неуморния свещеник, оголваха редките си зъби, усмихваха се демек. В самото Александровское хората по един или друг начин имаха отношение към някоя колония. Колонията хранеше и поеше всички – и тези, които работеха и служеха в нея, и онези, които бяха лежали там. Ами да: затворникът, като излезе, къде да иде? Та остават хорицата, полека-лека събират имотец, често пъти се женят. Е, и бели правят, случва се. После, като се съвземат, идат при отчето да им опрости греховете или за съвет. С две думи – пастир и неговото паство. Както си му е редът. Кой да ги научи и да ги напътства, ако не духовникът? Той и греховете им опрощава, а руският затворник доста грехове си е взел на душата.

10 11

– Марюта, к`во му стана бе? Това копеле да не би да пукна?

– Чакай. – Първият, наречен Марюта, се наведе над просна-тия свещеник. – Май не е. Жив е червеят божи, просто си му праснал двойна доза, Кича. Нищо му няма, ще се оправи. Я по-добре да търсим таковата... Как му викаше баровецът?

– Май тетрадка.– Ъхъ. Тетрадката. Къде ли я е скатал? – Марюта огледа

малкото помещение на черквицата. – Тука май няма къде и да я скрие. Дай една цигара.

– Дръж. – Кича извади от джоба си пакет „Ява“. Марюта измъкна цигарата, драсна кибрит, запали и хвърли клечката на земята. – Къде ли може да е, мамка му? Трябва да тарашим ол-тара. Тоя – кимна той към неподвижния свещеник – сигурно си държи там партакешите. Разните кандила, попски книжки и расото. Я стой при него да го вардиш, докато тараша.

С тия думи престъпникът Марюта отиде до олтара и с ритник отвори резбованата му вратичка.

Кича се приближи до отец Филип, който продължаваше да не дава признаци на живот. Това обстоятелство изглежда не го зарадва и той угрижено се почеса по тила. После се заозърта, приближи се до иконата на Николай Чудотворец, крадешком погледна към олтара, където, ако се съдеше по долитащите звуци, действаше неговият съучастник, и като се убеди, че никой не го вижда, набързо се прекръсти.

През това време Марюта, който сквернословеше отвра-тително и плюеше, се измъкна от олтара, понесъл няколко стари дебели книги в кожени подвързии.

– Тука няма нищо свястно. Само ей това – той вдигна нагоре находката си, – някакви книжлета, от които лично аз нищо не чактисвам.

– Я да видя. – Кича взе един от томовете и го отвори на-посоки. – Тая е църковна. Тук са написани молитви, баба ми

имаше такава. Май не прилича много на тетрадка – колебливо завърши той.

– А! – Марюта видя, че свещеникът полека се съвзема: клепачите на отец Филип трепнаха, после той отвори очи и тихо простена. – Свести се божието виме. Тъкмо сега ще те питаме. Кича, хайде да го вдигнем.

Двамата негодници подхванаха под лактите отец Филип и го помъкнаха към изхода. Бързо прекосиха двора и довляко-ха отчето до вратата на къщата му отсреща. Кича претърси джобовете му за ключове, но не ги намери. Всъщност нямаше нужда от ключ – отец Филип никога не заключваше вратата. В Александровское, въпреки „специалния контингент“, към който се отнасяха повечето жители, изобщо нямаше кражби. Всеки „плъх“1 го очакваше скорошна и страшна саморазпра-ва – така беше „според правилата“, които местните жители зачитаха повече от Наказателния кодекс.

По-нататъшният тормоз над свещеника продължи в дома му. Двамата озверели престъпници обърнаха цялата къща надолу с главата, но без резултат. Облян в кръв и задавен в сълзи, отец Филип само молеше Господ Бог да прости на тия двама заблудени и да спаси душите им. Изведнъж Марюта, който преди това с голямата тесла, намерена в преддверие-то, методично бе разкъртвал дюшемето, се подсмихна със задоволство.

– Ей, попе, какво ни пързаля досега, а? Ето я. – И показа на съучастника си своята находка – една тънка тетрадка, под-вързана с мушама, без надпис отгоре. – Скиваш ли, партнер? Точно както ни я описа оня мазен тежкар. Черната тетрадка. Махаме се.

– А тоя какво да го правим?– Тоя ли? – Марюта се ухили зловещо. – Да му видим

1 „Плъх” – престъпник, който краде от своите. – Б.пр.

12 13

сметката като на гад, мамка му. Там долу има една туба. Видях я на влизане. Нали не си посял някъде кибрита?

Кича кимна трескаво, изглежда понечи да каже нещо, но не посмя и се втурна надолу да търси тубата. Марюта се наведе, извади от конча на ботуша си острие, направено от тристенна пила, и пристъпи към свещеника...

...На пет километра от Александровское, встрани от пустото шосе, така че никой да не ги забелязва, стояха два черни брутално-квадратни джипа. Двигателите им работеха, наоколо не се виждаше никой. Но ето, че от гъсталака изля-зоха двама души и веднага се насочиха към автомобилите. Вратата на единия от тях се отвори и срещу дошлите от го-рата се насочи човек с черно кожено манто. Мантото беше дълго, до под коленете, на главата си човекът носеше кепе, наподобяващо бейзболна шапка, с дълга огъната козирка. Срещнаха се, когато до първата кола оставаха не повече от пет метра.

– Носите ли я?– Обиждаш, командире. Нà си ти бацила. – Марюта по-

даде на човека с мантото черната тетрадка. – А какво става с другата половина?

Вместо да отговори, човекът погледна над дърветата зад него и попита:

– Какъв е тоя шум там и това зарево?– Абе дявол знае какъв е тоя шум и това зарево – с ядна

ирония отвърна Марюта, – стига си дрънкал, дай първо да си оправим работите, пък после...

– Няма проблеми, момчета – усмихна се „мантото“. – Сега ще си получите всичко. Само да покажа на моя старши какво сте донесли. Става ли?

– Да не се измъкнеш? – обади се ненадейно Кича. – Че току-виж си дал газ и си изчезнал. Имай предвид, че тукаш-

ните места са страховити. С колата може и да не стигнеш, закъдето си тръгнал.

– Ама моля ви се, момчета. Нали трябва да се уверим, че сте ни донесли, каквото трябва. Ей сега, само да ида до колата да я покажа и ако всичко е наред, тогава...

– Не, пич. Ще дойдем с теб. Да не стане някоя пукотеви-ца. – Марюта се приближи плътно до „мантото“, а Кича – зад гърба му.

Задното дясно стъкло на втората кола се смъкна. Лицето на говорещия не се виждаше, само прозвуча много ниският му, груб и властен глас:

– Нека се приближат.„Мантото“ се обърна към него, кимна и даде знак на

престъпниците да го последват. Тримата отидоха до колата. Човекът с коженото манто предаде на притежателя на власт-ния глас тетрадката, донесена от Марюта и Кича. Стъклото безшумно се вдигна.

Минаха около пет минути. Кича нервно въртеше глава, Марюта стискаше в джоба на дъждобрана си, облечен вър-ху ватенката, своето острие и мислено се готвеше да хване „мантото“ за заложник, ако, не дай боже, тия тежкари с не-тукашното им московско провлачено произношение решат да не спазят правилата.

Най-накрая се повтори същото, което и преди няколко минути: затъмненото стъкло се спусна и тежкият глас без интонации каза:

– Това е менте.– Какво, мамка му?! – Марюта бързо извади от джоба

ръката си, стиснала острието, и реализира плана си по зала-вянето на „мантото“ за заложник, като опря лъскавото оръ-жие в шията му. – Какво каза, копеле?! Какво менте бе? За това менте одеве утрепахме божия старец, мамка му! Кича, пробий му черепа!

14 15

Човекът с мантото се държеше много спокойно и дори не понечи да се съпротивлява. Кича застана зад партньора си и в ръката му се появи, незнайно откъде взел се, пистолет. Положението стана крайно напечено, но в този миг гласът, същият, който идваше от невидимия във втория мерцедес, рече спокойно:

– Приближете се.Пряко волята си Марюта и Кича застанаха съвсем до

колата.– Погледнете тук.Престъпниците, озъбени като вълци и проточили шии,

започнаха да се взират в тъмнината на отвореното правоъ-гълно автомобилно стъкло. Лицата им се сгърчиха, в очите забушува ужас, а от изкривените им усти започна да се носи пресипнало учестено дишане.

– Какво виждаш? – Гласът стана още по-нисък, сякаш само от басови звуци. – Кажи ми какво виждаш?

Марюта измуча, лицето му се изкриви в още по-ужасна гримаса, той започна да удря въздуха с ръце, сякаш не беше въздух, а тресавище, в което сега сякаш затъваше и не мо-жеше да си поеме дъх. Бандитът падна на колене, заръмжа и окончателно се превърна в животно. Изведнъж той се втурна напред, започна да лази и като проби с глава твърдата зам-ръзнала коричка отгоре, заяде от мръсния сняг. Кича зави тънко. Той се въртеше на място като пумпал и размахваше пистолета си. На няколко пъти стреля в земята, после из-веднъж спря, погледна го, сякаш го виждаше за първи път, след което налапа цевта и натисна спусъка. Бездиханното му тяло с избито от куршума теме падна на земята със звук на замръзнала греда.

Човекът с мантото мълчаливо вдигна изтървания пистолет, провери дали е зареден и стреля в главата на Марюта. После го захвърли в снега. Когато стигна до челната кола, отвори

вратата и бързо се качи вътре. Като по команда фаровете и на двата мерцедеса светнаха, двигателите им изреваха и автомобилите потеглиха.

След миг на поляната останаха само двата трупа – на Кича и на неговия съучастник, чиято уста беше пълна с нетопящ се сняг.

3

...Извънредното съвещание в кабинета на Герман при-ключваше. Вече пето за тази седмица, която всъщност едва започваше. Беше вторник! Около дългата заседателна маса, която по-рядко оставаше празна, отколкото се използваше по пряко предназначение, седяха шефовете на най-големите периодични издания. Тук беше и главният редактор на „Не-гоциант“, господин Пучкин, и изпълнителният директор на „РБХ“, господин Гучкин, и президентът на „Алфа-Медиа“, господин Кучкин, и естествено двете термоядрено-медийни бойни глави: публицистът господин Птичкин и обраслият с двуседмична растителност по бузите водещ на телевизионно-то шоу „Между другото“ господин Мелентиев. Положението беше неспокойно: след скоропостижната кончина на Рогачов неговите джобни опозиционери бяха лишени от финансира-не и изведнъж, за всеобща изненада, включително и за тях самите, решиха, че изобщо не са джобни, а съвсем истински. Опозицията се сдоби със спонсори, а следователно и с пари-ци, и всички тия Емцови, Огурцови и Каркарови изведнъж започнаха ожесточено да напират поне за малко от голямата политическа баница, парчетата от която, както знаем, са отдавна поделени между... Всъщност няма значение между кого. Дето се казва – всяка коза за свой крак, така че да не на-сочваме вниманието си натам. Колкото и смешни и жалки да

16 17

бяха опитите на бившите подопечни на Рогачов да се доберат до реалната власт, те пак успяваха да вдигат голям шум. И то толкова голям, че някои особено гръмогласни изказвания долитаха през плътно затворената врата на най-главния ка-бинет. Тогава викаха Гера за обяснение и му даваха според собствения му израз да „опита от царските фекалии“. След подобни посещения Гера, съскайки и плюейки, летеше през кремълските коридори като ударена от световен шампион билярдна топка и си поемаше дъх чак след като се озовеше в „джоба“, тоест на собствения си стол.

От три месеца насам Кленовский заемаше един от най-високите постове в администрацията, но всеки ден му стру-ваше толкова кръв, сякаш бе година на предната линия под непрекъснат артилерийски обстрел, така че не можеше да вдигне глава – щяха да му я отнесат. За тези три месеца Гера се промени до неузнаваемост.

Първо, отслабна още повече. Толкова, че веднъж го сбър-каха с бившия министър на нещо си там Бобченко и не искаха да го допуснат до правителственото заседание. Трябваше спешно да обнови гардероба си, за което направо в Кремъл бе повикан дизайнерът Букашкин, който взе от Герман мер-ките му, получи аванс от стабилизационния фонд2 и замина да крои и шие собственоръчно костюмите за господин Кле-новский. Че как? За двеста хиляди евро не Букашкин, ами самият Валентино би си припомнил младостта и би увесил шивашкия метър на шията си.

Второ, съвсем на място, както винаги казаното от наблю-дателния генерал Петя, Гера стана „изшъткан“ и свикна да върти глава като пиле, което доста напомняше за невроза.

Трето, побеля! Е, не чак като белоглав орел де, но сле-

2 Стабилизационен фонд – специален държавен фонд на Руската федерация за стабилизиране на икономиката в страната. – Б.пр.

поочията му доста посребряха. Генерал Петя понякога го потупваше по тесния гръб и го окуражаваше:

– Че как си мислиш, синко? Бремето, братче, си е бреме.Онези, които помнеха предишния Герман, сега, ако го

срещнеха на някое шумно мероприятие или по-често – като го видеха по телевизията, само клатеха глава и цъкаха с език в смисъл: „Герка не е добре: или пак се друса, или непрекъс-нато пие“. И естествено не бяха прави, защото нещата не опираха до дрогата или алкохола. Гера гаснеше в работата си и чувстваше, че всички тези безкрайни Кучкини и Птичкини го изсмукват отвътре, както паяците изсмукват падналото в мрежата им щурче, оставяйки само празната обвивка. Ду-хнеш ли го, ще отлети по дяволите и дори с фенер посред бял ден никой няма да може да го открие.

Неусетно дойде предизборната година и Гера понякога завиждаше на Рогачов, който бе напуснал суетния свят и му бе оставил това стопанство, което му носеше само грижи. След Ришельо винаги идва Мазарини и всички, които по времето на Рогачов кротуваха, си помислиха, че и Герман е същият – инертен и безволев... Тук обаче се лъжеха.

Чрез контролираните от него ресурси Гера разгърна такава информационна война с опозицията, така затегна гайките, че след три месеца го нарекоха „кремълската измет“. Въоръжени с баналния, но проверен девиз: „Целта оправдава средствата“, подхранваните от него медийни хайвани започнаха така да бълват срещу всяка политическа сила, която не вървеше лапа в лапа с мечката, че един изтъкнат опозиционен деец, чийто баща бе писал добри книжки за децата, а през почивките бе разстрелвал кулаците, получи силно стомашно разстройство, а на негова почва – май и инсулт. Съвещанията с „първопе-чатниците“, както Гера наричаше ръководителите на най-го-лемите многотиражки, и „дърдорковците“, както бе титулувал водещите на политическите ефири, бяха един от най-важните

18 19

елементи на борбата, която водеше срещу всички, решили да отхапят от „баницата“. На тези съвещания той изнасяше из-ключително твърди програмни монолози, не търпеше никакви възражения, биеше по масата с тежкия кристален пепелник, а веднъж обеща, че който дръзне да прекъсне него, Герман Кленовский, рискува да бъде улучен в челото с този тежък пепелник, независимо какви заслуги има. Първопечатниците и дърдорковците обикновено получаваха думата в края на съвещанието и нямаха право на собствено мнение. Той из-ползваше тактиката „аз съм Д’Артанян, а вие сте боклуци“, затова се страхуваха от него. Знаеха, че да ядосаш Кленовский означава да загубиш работата си, и си траеха, кимаха дружно и „с оптимизъм внедряваха“ хрумванията на Гера.

Той се отнасяше благосклонно само към един човек от цялото това бръщолевещо братство. Човекът се казваше Ва-ренов и ръководеше руската версия на списание „Newsweek“. Някога Варенов беше най-талантливият телевизионен водещ и фантастичен шоумен, чийто стил сега жалко се копира от многобройни клонинги, но го „отстраниха“ по лично разпо-реждане на „този-онзи“, а Гера не искаше да повдига въпроса отново пред „този-онзи“.

„Само ако безмилостно унищожаваме противника с всички съществуващи методи, като не му даваме никакъв шанс за публичен отговор или, пази Боже, за полемика, ще можем да постигнем приемственост в курса – задачата, която ни поставя президентът и подкрепящите го прогресивни икономически сили“ – казваше Герман и всички го слушаха със стаен дъх. Най-внимателно. Та и сега той за пореден път изрече заклю-чителната фраза и огледа всички с пронизващ поглед, от който мнозина от присъстващите настръхнаха, след което обяви края на съвещанието. Всеки от участниците сметна за свой дълг да докосне на излизане сухата малка десница на Кленовский, а когато дойде ред на Мелентиев, Гера подхвърли:

– Трябвате ми. Изчакайте малко.Кабинетът опустя. Гера стана от масата, открехна прозоре-

ца, разходи се из стаята, без да обръща никакво внимание на Мелентиев, който го следеше с поглед, и седна отново. Запали цигара, като предварително я сложи в цигарето с антинико-тинов патрон. Напоследък сърцето неприятно го свиваше и той бе решил да се откаже от тази възхитителна тютюнева зависимост, която през целия пушачески живот бе смятал за част от собствения си имидж. Не вярваше в лепенки, игли и хипнози, затова избра по-леки цигари и хитроумното ци-гаре. Това помагаше, но той все още не успяваше да откаже пушенето окончателно.

– Помолих ви да останете, защото искам да чуя странната история именно от вас като от очевидец.

Мелентиев повдигна вежди и много правдоподобно се направи на изненадан.

– Не разбирам?!Гера го погледна тежко изпод вежди и не отговори. Мълча-

ливо вдигна слушалката на телефона, който го свързваше ди-ректно с кабинета на генерал Петя, и без увертюри помоли:

– Отбий се, ако обичаш, двамата сме.Генерал Петя се яви малко неглиже, което беше обяснимо:

часовникът показваше почти полунощ, затова зачервените очи и охлабената вратовръзка бяха напълно естествени за късния час. Генерал Петя беше и без сако, ръкавите на бялата му риза бяха небрежно засукани, а панталоните се държаха с широки тиранти. В зъбите си той стискаше недопушена пура и целият този холивудски антураж му отиваше като на кон грива, тоест напълно.

Той кимна на Герман и Мелентиев. Настани се срещу бра-датия телевизионен водещ и сложи краката си на масата.

– Герман Викторович, обяснихте ли на нашия приятел какво се иска от него сега?

20 21

Герман врътна глава: „Не. Не успях“.– Аха. Още по-добре. Валера, ти ходи на питерското про-

тестно шествие, нали?Мелентиев кимна в знак на съгласие, а генерал Петя за-

беляза саркастично:– Я какви били тия звезди от синия екран. Не вземе да

отговори: „Да. Ходих, господин Сеченов“. Ама не! Той кима. С други думи, интелигенция. Ти си ни интелигенция, нали, Валера?

Мелентиев плахо сви рамене, а генерал Петя продължи да се гаври:

– Щом си толкова печен и не искаш да разговаряш с мен, ами предпочиташ да се изясняваш с жестове, все пак ще трябва да ни разкажеш с господин Кленовский какво стана на шествието, та те накара да пускаш клюки за някакъв си там полтъргайст или нещо от тоя род. Разбери, Валера. Ти си рупор на режима, засега поне. През този свой рупор не бива дори да прошепваш нещо излишно, камо ли с тоя Ма-лополски и то в пряк ефир да заявявате: „Тълпата сякаш се подчиняваше на заповед! Невъзможно е шествието да бъде организирано така, без да е било репетирано няколко пъти!“. Какво ти става?!

Мелентиев най-после се обади:– Разбирате ли, просто исках да направя предаването по-

интересно. И... Затова добавих малко „жълтина“.Генерал Петя свали краката си от масата, подпря се на

плота и се вторачи във водещия.– Или не го усуквай и разкажи според твоите усещания

какво всъщност стана там, или...– Разбирате ли, Пьотър Валериевич – занарежда Меленти-

ев, – аз самият отначало нищо не можех да разбера. Просто три минути след като шествието започна, усетих нещо... Дори ми е трудно да го обясня с думи...

– Ами опитай се де. Нали езикът е твоето оръдие на про-изводство.

– Разбирате ли, обзе ме страхотно желание да ругая, де що има. И то не просто да сквернословя безсмислено, не! А напъл-но адресирано да изричам дивотии за президента, членовете на кабинета, на Държавната дума и така нататък, изобщо – за всички членове на партията и правителството. И мога да се закълна, че същото са почувствали и околните, защото наоколо започна да става нещо неописуемо!!! Всички псуваха режима и то пред чуждестранните журналисти и камерите!

Герман блъсна с юмрук по масата.– Какви журналисти бе?! Нали имаше разпореждане:

никакви камери!Мелентиев се усмихна: – Професионалният хроникьор снима така, че никой да

не го забележи. Откъде според вас са всички тия клипове в Интернет и предавания в Си Ен Ен и Би Би Си? Пак добре, че могат да ги гледат само притежателите на сателитни чи-нии!

– Ние хакнахме клиповете в Мрежата почти веднага – обади се Гера.

– Добре, да се върнем на въпроса. – Генерал Петя захвърли опърпаната угарка от пурата си в кристалния пепелник. – Кажете ми какво мислите?

– Знаете ли... Ако вярвах, че подобно нещо е възможно, бих казал, че цялата тълпа, а там имаше доста хора, всички участници в продължение на няколко минути сякаш се нами-раха под някаква масова хипноза. И точно това беше заснето и показано в чуждите предавания. После сякаш нещо се слу-чи – и хоп! – всички изведнъж млъкнаха. Помня, че хората се гледаха с почуда, а мнозина питаха: „Какво стана?“.

Генерал Петя, който слушаше Мелентиев внимателно, намигна на Гера и се усмихна на водещия.

22 23

– Благодаря ви за това, което ни казахте. Свободен сте. И ви моля да не го коментирате с никого. Нали разбирате?

Мелентиев отново кимна, с което разсмя генерал Петя, сепна се и изтърси:

– Тъй вярно!– Свободен сте тогава. – Герман изпрати брадатия до вра-

тата и на сбогуване силно му стисна ръката.

4

... – На мен поне ще ми обясниш ли какво означава всичко това? Мразя да бъда четка в ръката на художник, когато с мен рисува някой импресионист, аз направо не ги понасям, защото предпочитам мъртвите натюрморти.

– Не те ли е страх?– Зависи от какво.– От такава истина.– Пьотър Валерич, заинтригуван съм донемайкъде.– С тълпата е работил някой... Не знам как да го нарека. Хип-

нотизатор е твърде банално. Магьосник е просто детинщина... Медиум? – Генерал Петя се позамисли и сам си отговори: – Да. Изглежда е бил медиум. И то силен, да го вземат дяволите. Макар че – той се усмихна – те с дявола са си дружки.

Герман сложи в мундщука поредната цигара и запали. Сеченов го погледна с укор.

– За какво ги пушиш една след друга и си мислиш, че няма да се нагълташ с никотин? Добре де, ще изпушиш трийсет през тая простотия, но ще е все едно да си изпушил петнайсет без нея. Занимаваш се с дявол знае какво... Колкото до медиума, идеята ми е добра. И се сетих за някои неща. Ако е това, за което си мисля, наистина има риск всички да се озовем на много шибано място.

Гера гледаше генерала с нарастващо изумление.– Да не би да вярвате в подобни глупости?Сеченов парира в същия тон:– А ти да не би да искаш да опиташ да обясниш случилото

си по някакъв друг начин?– Защо пък не? В края на краищата нали съществуват

технологии за провеждане на митинги, шествия, ораторското изкуство! Всичко заедно, събрани в юздите на тези незнайно от какво недоволни, спокойно може да доведе до такъв ре-зултат. Манипулиране на човешките маси и така нататък... Хитлер нали е тренирал речите си пред огледалото? Защо да не допуснем, че примерно Касякин се занимава със същото: застава гол пред огледалото в будоара си, глътва отпуснатото си коремче и за тренировка декламира Маяковски?

– Сравняваш Хитлер с Касякин, ха! Хитлер, както пишат в любимия ти Интернет, е „ацки сатъна“, а твоят Касякин е... – и генерал Петя употреби цветиста ругатня. – Не, тук има нещо друго. И трябва да се презастраховаме. Утре рано-рано ще тряб-ва да заминеш и да докараш един много интересен човек.

Гера явно не бе очаквал подобен обрат в събитията, затова се стъписа, без да знае какво да каже. Накрая процеди:

– К-какво? Кого?Генерал Петя ядно свъси вежди.– Не ме прекъсвай. Ако съм ти позволил да ми говориш на

„ти“, това не означава, че сме побратими. Всичко ще разбе-реш, нощта е дълга. Още си нямаш някоя, която да ти топли леглото и да чака нейният Герочка да се върне от отговорното си заседание, нали?

– Не – тъжно се усмихна Гера, – освен котарака. Но за него е важно паничката му да е пълна, а това е грижа на прислужницата.

– Тогава ще трябва да чуеш дългия ми разказ, а утре да потеглиш на път.

24 25

– Закъде?– Към Кострома. Ще докараш тук един човек, но така че да

не научи нито една жива душа. Нямам доверие на никого, само ти си в течение. Ще се качиш в една раздрънкана неугледна кола с изненади и напред: шестстотин версти натам, шестстотин – обратно. Тъкмо ще се поразходиш, инак скоро ще пукнеш от тая работа. Е, готов ли си да научиш нещо повече от обикновена държавна тайна?

– Нищо не разбирам, но съм като пионер, който е винаги готов. Пък и нямам избор – Гера се подсмихна, – а котаракът все някак ще се помине.

ЧАСТ 1 ЛИЦАТА

На война всичко е позволено.Поука от времето на Римската империя

О, живот, – Израждане е нашето име,на Теб и смисъла напук.Борис Пастернак

ИГОР ЛЕМЕШЕВМосква. Началото на юни 1992 година

Това лято в Москва беше невъзможно горещо. Градът живе-еше в някакво налудничаво отчаяние, сякаш беше готов всеки момент да се втурне презглава към гарата и да щурмува влако-вете по южните направления. Въздухът приличаше на втечнено стъкло. Сякаш минувачите плуваха в стъкло, отблъсквайки се с крака от разлюлените тротоари, а шофьорите със свито сър-це поглеждаха датчика за температурата върху таблото: дано водата не кипне. Всъщност в този зной се намираха и оазиси. Градинки, където под всяка топола, под всяка детска гъба се-дяха или се изтягаха, пък и просто дремеха някакви граждани, които жегата бе прокудила от апартаментите и силите им бяха стигнали само да изчакат на опашката за – о, чудо! – студена, непретенциозно разредена бира. Много важно, че не е „вносна в кутийка“, дето е на такава почит при продавачите в коопе-ративните павилиони. Затова пък е студена и не успява да се нагрее в трилитровия стъклен буркан с пластмасова, задигната от тайниците на мама, капачка. Мама обичаше да „затваря“