VIA BALCANICA 3/2014 · 2014-03-05 · 2 via balcanica 3/2014 club balcanica Списание via balcanica се издава от Клуб balcanica с образователни

2

VIA BALCANICA 3/2014

CLUB BALCANICAСписание VIA BALCANICA се издава от Клуб Balcanica

с образователни цели. Клубът е добро-волна организация на студентите от Катедра„История на Византия и балканските народи”

към Исторически факултет на СУ „Св. Климент Охридски”

и се основава на принципите на ра-венство и взаимопомощ. Мисията на Клуб Balcanica

е да спомага засилването на интересакъм историята, политиката и културата на дър-жавите и народите от Югоизточна Европа,а списание VIA BALCANICA е един от нашите

методи, за да я осъществим.

[email protected]

Списанието не се продава и никой няма право да севъзползва от неговото съдържание за стопански цели.При използване на съдържанието на списанието за

образователни и научни цели, задължително да се цитира.

Списанието има независими и авторитетни научнирецензенти.

Списание “Via Balcanica” е регистрирано подМеждународния стандартен сериен номер –

ISSN 1314-7803.

3


Скъпи читателю,Приветстваме те от името на новия екип на Клуб Balcanica! Изпратихме

една много ползотворна година, в която младите балканисти издадоха два броя на списание „Via Balcanica“, направиха първите си крачки в теренната работа с интригуващо проучване в Македония, организираха няколко изложби и дискусии на балканистични теми и постепенно предадоха щафетата на по-младите колеги. Този трети брой на списанието е най-добър израз на приемствеността в нашата работа, тъй като е резултат от усилията на много от вече бившите и

настоящите членове на студентския клуб. След няколко бурни месеца за академичната общност третият брой е вече пред теб и се надяваме да продължи да отваря нови хоризонти за миналото и настоящето на нашия

регион. Или поне да бъде интересно четиво!

Делян Русев гл. редактор

Новият екип на Клуб Balcanica

Председател:

Ангел Златков

Главен редактор на списанието:

Делян Русев

Художествен ръководител и дизайн:

Андони Андреев

Коректор

Никола Раковски

Членове на клуба:

Боряна Драганова

Димитър Балев

Илиан Илиев

Йоанна Нинова

Цветомира Петрова

4


Съдържание

В кадър......................................................................................................... 5

Отделянето на Хърватия от СФРЮ. Войната за независимост........ 8

Хърватският президент Иво Йосипович пред Via Balcanica.............................................................................................. 27

АРТ ТОЧКА: На фестивал в Солун.......................................................... 32

Стават ли тюрките ромеи? Асимилация на тюркското население на византийските Балкани в предосманския период (ср. на XIII - нач. на XIV в.)........................... 34

Знаете ли че... ? ......................................................................................... 48

Развитие на Косовския проблем и неговите измерения в границите на Югославия (1966-1981).................................................. 50

Via Balcanica на Третия международен конгрес по българистика............................... 65

Балкански фолклор. Русалии и калушари - културен мост в района на Югоизточна Европа.............................................................................. 66

Фрагменти от миналото........................................................................... 70

Експертно мнение..................................................................................... 72

Ислямът в посткомунистическа Албания.............................................. 76

Балканска кухня........................................................................................ 86

Неправителствени организации в Босна и Херцеговина................. 90

В кадър........................................................................................................ 100

Балкански смях....................................................................................... 102

VIA BALCANICA 3/2014 5VIVIAA BABALCLCANANICICAA 3/3/20201414 55555555

Гърция. Автор на снимките: Делян Русев Южното крайбрежие на о-в Крит.

66

Парламентът в Атина. Българското знаме е издигнато редом с гръцкото и европейското по случай визитата на българския президент Росен Плевнелиев в Атина, юли 2012 г. Атина отвисоко.


77

О-в Крит. На табелата пише „Боклуците НЕ тук. В кофата, 100 м вляво“.

О-в Крит, пристанището на гр. Ханя.


8


Отделянето на Хърватия от СФРЮ. Войната за независимост

Християн Георгиев

Хърватски войници, 1992 г. http://upload.wikimedia.org/

9

VIA BALCANICA 3/2014Въведение

ъдбата на Хърватия като част от социалистическа Югославия и пътят ѝ към независимостта се определят пряко от развитието на

самата Югославия, процесите, които протичат в нея след смъртта на Йосип Броз Тито и след падането на Берлинската стена. Стремежът на хърватското общество към децентрализация датира още от времето, когато Тито все още държи здраво в ръце букета от славянски държави, така разнородни в културно-етническата и религиозната си идентичност. Политиката на всесилния югославски вожд се характеризира с периоди на „затягане“ и „разведряване“, умело балансиране и контрол на обществените течения, туширане на националния въпрос. Полемиките за самоуправлението, икономиката и вътрешнорепубликанските отношения в страната придобиват различно обществено значение – от теми табу се превръщат в политически платформи, за да бъдат приглушавани наново. С рухването на комунизма в Европа безразсъдни или най-малкото неопитни политици превръщат решаването на проблемите, „консервирани“ и приглушавани от федерацията, в партийни програми; с нова сила се възражда екстремният национализъм. Разумът замълчава, за да заговори оръжието и омразата. Какъв път изминава Хърватия в жестокия конфликт?

Фактори, предопределящи развитието

на Хърватия като част от СФРЮ

Кръстьо Манчев обръща специално внимание на сръбско-хърватския антагонизъм като фактор за агресията при отделянето на Хърватия от Югославия по време на нейното разпадане1. Авторът отдава голямо значение на национализмите, въпреки че те се 1 Манчев, Кр. Кървавият край на Югославия. С., 2009, 28 – 33.

оказват по-скоро инструмент, използван целенасочено или несъзнателно за създаване на психоза или печелене на политически дивиденти. Кои са основите на хърватската национална доктрина или „великодържавие“? Павел Ритер през XVII – XVIII век и Анте Старчевич през XIX полагат основите на хърватския национализъм, като твърдят, че всички южнославянски земи се населяват с хървати – словенците са „планински хървати“, сърбите са „православни“ хървати, Босна и Херцеговина е неделима част от хърватските естествени територии, макар и населена с католици, мюсюлмани и православни. Двете доктрини – сръбската, „начертана“ от Илия Гарашанин, и хърватската, се отричат взаимно, под слънцето няма място едновременно за Велика Сърбия и Велика Хърватия. Истината е, че в Хърватия, Далмация, Славония, Войводина, Босна и Херцеговина има пръснати и сърби, и хървати. Двете национални позиции се опитват да решат въпроса чии „изконни“ територии са горепосочените. Casus bel-li, както ще видим по-късно, се оказва сръбското население, останало на хърватска територия, насъсквано от Белград и не по-малко провокирано от властта в Загреб. Щит срещу този изтребителен сблъсък става идеята за югославизма – стремеж към езиково, културно и политическо единство между народите от Западните Балкани. С конституцията от 1974 г. се поставя въпросът за мястото на републиките и автономните области във федерацията. Новите поправки дават повече самостоятелност на отделните федерални единици, дава се автономия на Косово и Войводина в рамките на Социалистическа република Сърбия, засегнат е проблемът за правото на самоопределение и отделяне. Тито иска да предотврати повтаряне на пороците на монархическа Югославия, да децентрализира комунистическата държава и се опитва да осуети възможността тя да бъде управлявана от еднолична диктатура след смъртта му2. Тези промени целят да задоволят

2 Енчев, В. Югославия – последната

С

10

VIA BALCANICA 3/2014исканията на албанците в Косово и да приглушат латентния хърватски и словенски сепаратизъм, но срещат

недоволството на сърбите и подготвят почвата за югославското разпадане, което се оказва предотвратимо само при наличието на авторитет като Йосип Броз. На 4 май 1980 г. Тито, лицето на федерацията, спира земния си път. Липсва наследник, който да поеме властта в ръцете си. Държавният президиум поема ролята на колективен управляващ орган, в който на ротационен принцип се избира председател от осемте членове, представители на всички федеративни републики. Когато през 1989 г. балансът между осемте гласа е нарушен в полза на Сърбия, законът от 1974 г. се превръща в конституционно основание за хърватското отделяне.

Балканска империя. С., 2005, 391 – 392.

От края на 70-те години Югославия изпада в хронична икономическа криза. Това се изразява в прекомерна външна

задлъжнялост, ниска ефективност на производството. В бита на хората се появяват множество трудности, условията на живот все повече се влошават. Към 1983 г. инфлацията и обезценяването на динара правят ситуацията по-тежка. Разразяват се бунтове и стачки, изразители на откритото вече недоволство. С добре балансираната си политика Тито успява да се справи с, или по-точно, да отложи междуетническите противоречия и сблъсъци в страната си. Въпросът е обаче на каква цена. Сърби, хървати, словенци и косовски албанци започват да недоволстват от позицията, в която са поставени във федерацията. Проявите на национализъм са се считали за отклонение от партийната линия и немалко интелектуалци са лежали в

Погребението на Йосип Броз Тито, май 1980 г. http://cille85.wordpress.com/

11

VIA BALCANICA 3/2014затвора заради такива и преди, и след смъртта на Тито. На фона на все по-компрометиращата се югославска система и финансова стагнация през 80-те години сред югославските народи отново изниква въпросът за неравнопоставеността във федерацията, и то на национално и етническо ниво. От една страна хървати и словенци, населяващи по-добре развитата част на страната, не одобряват държавните им приходи да отиват в помощ на по-бедните райони като Косово, Черна гора и Македония. Сърбите считат, че тяхното национално чувство е потъпквано от Тито за сметка на хървати, словенци и албанци. Дискусията за ощетяването на сърбите и албанците, които застрашават сръбското население в Косово дава знак за начало на политическата криза. През 1986 – 1987 г. се утвърждава фигурата на Слободан Милошевич. Изграждайки своята програма за централизирана Югославия, доминирана от сърбите, Милошевич експлоатира недоволството на албанците и ответната реакция на местните сърби. Факт е, че по исторически или други причини сърбите в Югославия, освен че са най-многобройният народ, имат различни по големина анклави в останалите републики. В крайна сметка за никого във федерацията не е тайна, че сърбите са доминиращият народ, че те определят политиката, че те най-малко биха искали промяна в досегашното статукво. Политиката на Милошевич и обкръжението му от своя страна активира процеса по разпадането на федерацията. През 1989 г. Хърватия поема своя път към отделяне и независимост.

Демократичните промени в Хърватия и вътрешната

политика на ХДЗ

През 80-те години в хърватското общество започва да се възражда националната идея за самостоятелна хърватска държава в рамките на югославска конфедерация или извън нея. След разгрома на „Хърватската пролет“ комунистическото ръководство в Загреб се бори както

срещу тежненията към централизация на Югославия, така и срещу националистически и сепаратистки тенденции. Идеята за конфедерация от своя страна се разглежда като алтернатива на опасността от сръбска доминация в Югославия. В периода 1988 – 1989 г. хървати и словенци са убедени, че сръбските интереси се бранят в името на Югославия, а инакомислещите несърби биват заклеймени като рушители на югославската федерация. С методите на своята „улична демокрация“ Милошевич успява да свали неудобните администрации на Черна гора, Войводина и Косово и на 28 март 1989 г. с поправки в конституцията Войводина и Косово преминават под пълната юрисдикция на Сърбия. С този акт сърбите получават 4 гласа в осемчленнното председателство и имат възможност да налагат решенията си. Три месеца по-късно Милошевич произнася заплашителни ксенофобски речи на Косово поле, които възмущават всички несръбски републики. Хърватите започват да гледат все по-подозрително на случващото се във федерацията. Отново бива прокаран проект за конфедериране на СФРЮ като умерено решение на проблемите. На XIV извънреден конгрес на управляващата партия, след като е отхвърлено словенското предложение за превръщането на СЮК в „съюз на равноправните републикански организации“, словенските и хърватските комунисти напускат заседанието. СЮК се разпада на 23 януари 1990 г.През 1989 г. в Хърватия възникват нови партии, които не биват преследвани от комунистите. През май е основана Хърватската социаллиберална партия. Тя застъпва принцип, според който „националният въпрос на Югославия може да бъде разрешен само чрез федерализъм, основаващ се на консенсус за правото на нациите да се самоопределят и отделят“3. Тя се явява либералното социалдемократическо крило на новосъздаващата се опозиция. В десния спектър, под лидерството на бившия югославски генерал Франьо

3 Голдщайн, И. История на Хърватия. Пловдив, 2003, с. 233.

12


Туджман, участник в партизанското движение на Тито, лежал в затвора заради националистически прояви, се появява Хърватската демократична общност (ХДЗ4) – консервативна политическа организация, която отдава основно значение на решаването на националния въпрос и, разбира се, на демокрацията. Партията е основана през юни 1989 г. Нейните виждания се базират на „хърватското историческо право на държава“, формулирано от Анте Старчевич, на „хуманния и демократичен републиканизъм“, изповядван от Степан Радич и на визията и опита на хърватските комунисти5. ХДЗ претендира, че изразява волята и интересите на хърватския народ, отстоява териториалната му цялост в неговите „исторически и естествени граници“6. Партията се ползва с финансовата и друга подкрепа на хърватската диаспора в чужбина, зад нея застават хора от целия политически спектър – левица, десница, комунисти, политически изгнаници и потомци на усташи.В духа на времето, когато комунистическите режими в Европа рухват, в Загреб също се събужда

4 Абревиатурите, отнасящи се до политически партии и организации, които използвам, са от сърбо-хърватски език. В случая става дума за Hrvatska demokratska zajednica.5 Голдщайн, И. Пос. съч., с. 233. 6 Манчев, Кр. Пос. съч., с. 116.

гражданско общество, ражда се опозицията, която ще участва на първите свободни избори. Задачата пред тази опозиция е да установи либерална плуралистична демокрация и да разреши хърватския национален въпрос, да предложи на гласоподавателите защита на застрашения хърватски суверенитет. В контекста на тези събития на 10 декември 1989 г. в Загреб се състои демонстрация със свещи. Всички нови партии представят подписка с искането за свободни избори. Комунистическото партийното ръководство се стреми да се приспособи към нагласите на общественото мнение, допускайки демократичните промени, чрез отказ от еднопартиен идеологически и властови монопол, свобода на словото и печата. Реформисткото крило на компартията успява да се наложи и в началото на 1990 г. властите легализират без изключение всички политически партии, а за април са насрочени парламентарни избори. В промените, които настъпват в несръбските югославски републики се наблюдава една обща тенденция. Въпреки че управляващите в Загреб и Любляна водят полемика със Слободан Милошевич, те не задоволяват антисръбски настроената общественост и тяхната позиция бързо се оказва губеща в политическата борба7. Неочаквано за комунистите реформатори, превърнали

7 Енчев, В. Пос. съч., с. 443.

Речта на Милошевич на Косово поле, юни 1989 г. http://thevieweast.wordpress.com/

13

VIA BALCANICA 3/2014се в социалдемократи начело с Ивица Рачан, на проведените през април свободни избори те претърпяват тотален крах8. ХДЗ на Франьо Туджман успява да се организира за броени месеци и печели 42% от гласовете. На 30 май новоучреденият Сабор избира Туджман за председател на Държавния президиум на Хърватия. С абсолютното си мнозинство ХДЗ на практика установява еднопартийно управление. Въпреки борбата си за демокрация, членовете на ХДЗ, заемащи отговорните държавни постове, са бивши комунисти без практически умения за управление с демократични принципи. Както отбелязва Иво Голдщайн, те действат по начина, налаган им от бившата комунистическа партия и пренасят авторитарния стил на управление в новите си държавни функции9. Тази тенденция вреди на демократичния процес, тъй като възприетата партийна линия на отстояване на хърватската държавност се налага като непогрешима и впоследствие се стига до открит национализъм, който налива масло в огъня на разпалената Югославска криза. По думите на Туджман „сърбите желаят или Велика Сърбия, или унитарна Югославия. Сега ние поставяме ново условие: или конфедерална Югославия, или подялба на федерацията“, но от друга страна „Хърватия и Босна и Херцеговина са едно цяло и не могат да живеят разделено. Ние добре знаем къде е минавала границата между Източната и Западната Римска империя...“10. Тези думи открито демонстрират намеренията на хърватския водач за прекрояване на граници и подялба на федерацията – нещо, което сърбите не биха позволили. От друга страна, крайният национализъм като политика и средство за привличане на избиратели е почти винаги ефективен , но и разрушителен. Пренебрежението, с което се отнася администрацията на новите управляващи към хърватските сърби и техните искания, е показателно в това отношение.

8 Щайндорф, Л. Хърватия от Средновековието до наши дни. С., 2009, с. 243.9 Голдщайн, И. Пос. съч., 240 – 241.10 Енчев, В. Пос. съч., с. 445.

За да осъществи желаните от обществото промени, на 25 юли 1990 г. Хърватският сабор премахва определението „социалистическа“ от името на държавата. От националния флаг се отстранява червената звезда и се връща историческият герб11 – т.нар. шаховица. За сърби и федералисти това е агресивен националистически акт, тъй като този герб, освен че е наследство от средновековната хърватска държава, е използван и от усташите на Анте Павелич. Франьо Туджман не осъжда режима на Павелич и не се разграничава от него, а хърватското общество от своя страна приема възторжено падането на комунизма. Голям брой социалистически мемориали биват унищожени и заменяни с хърватски национални символи. Улици и сръбски градове, носещи имената на бележити сърби, са преименувани в духа на хърватския символизъм12. Кулминацията на довоенната вътрешна политика на ХДЗ е обявената на 22 декември нова хърватска конституция, която остава валидна до днес. Това действие е координирано със словенците, които в същия ден провеждат референдум за бъдещето на републиката си. В новата конституция избираният директно от народа за пет години президент получава силна власт. Правителството е отговорно не само пред парламента, но и пред президента, а изборът на министър-председател е също негов прерогатив13. Държавата от друга страна е обявена за „национална държава на хърватския народ и държава на представителите на други народи и малцинства, които са нейни граждани“. По въпросът за оставането или отделянето от Югославия в закона се уточнява, че статуквото ще бъде запазено „до едно ново споразумение... или докато хърватският парламент не реши друго“14. Положена е юридическата основа за бъдещата хърватска независимост. За да обезпечи сигурността и суверенитета си, правителството започва

11 Пак там, с. 454.12 Голдщайн, И. Пос. съч., с. 241.13 Щайндорф, Л. Пос. съч, с. 245.14 Манчев, Кр. Пос. съч., с. 119.

14


да внася оръжие, с което да екипира новоформираните доброволчески отряди и полицаи в самото начало на 1991 г. В първите дни на януари председателството на СФРЮ издава наредба да се разпуснат въоръжените формирования извън ЮНА и да се предаде тяхното въоръжение15. На 23 януари, както свидетелства самият Йович, Слободан Милошевич „настоява армията да „покрие“ сръбските области в Хърватия, в случай на сблъсък да задържи тази територия, а останалото нека се отцепи.“16 Ситуацията е на прага на войната – когато военната окупация бива отложена в края на януари, сръбските медии излъчват видео материал, в който хърватският генерал Мартин Шпегел изрича думите: „Хърватите са във война с югославската армия!...“, „ЮНА ще бъде посечена, а сърбите в Книн изклани!“17 На фона на все по-изострящия се конфликт и всеобщия страх от

15 Енчев, В. Пос. съч., с. 460.16 Пак там, с. 462.17 Пак там, с. 463. По късно се оказва, че въпреки спекулациите, материалът е автентичен и е дело на вербуван от военното контраразузнаване хърватски гражданин.

интервенция на югославската армия през февруари 1991 г. хърватският парламент взема решението за „раздружаване“, т.е. отделяне от югославската федерация. На 15 май трябва да се извърши смяната на председателството в Държавния президиум и мястото на Борисав Йович да бъде заето от хърватина Стипе Месич. При гласуването става скандал и изборът на Месич е провален. Избухналата конституционна и политическа криза не пречи, а дори провокира хърватското ръководство. На 19 май в Хърватия се провежда референдум за бъдещето на републиката. Резултатите от плебисцита са красноречиви – 94% подкрепят независима Хърватия. Пътят към обявяването на независимостта е открит. На 15 юни Милан Кучан и Франьо Туджман се договарят Словения и Хърватия да напуснат Югославия най-късно до 26 юни18. Вследствие на това решение на 25 юни 1991 г. хърватският парламент провъзгласява републиката за суверенна и независима държава. Туджман се оказва притиснат от множество фактори да действа радикално – интернационализирането на

18 Пак там, с. 477.

Франьо Туджман и Слободан Милошевич. http://www.kurir-info.rs/

15


проблема и отказът на Европа да подкрепи Хърватия, отхвърлянето на словенско-хърватския проект за конфедерация с по-голяма автономия вътре в Югославия и все по-острите военни провокации от страна на сърбите на хърватска територия, подкрепени от „неутралната“ югославска армия. Във водовъртежа на събитията Туджман извежда страната си от федерацията, но администрацията му твърде дълго е пренебрегвала един основен проблем, който ще вкара Хърватия в кръвопролитната война – хърватските сърби.

Сърбите в Хърватия. САО Крайна като основен фактор

за военния конфликт

Още от 1918 г. Югославия като държавно обединение се оказва единствената възможност както за сърбите, така и за хърватите, населяващи различни територии, да живеят в рамките на една общност. В известен смисъл това е компромисно решение на сръбския национален въпрос. От тази гледна точка вътрешните граници на СФРЮ, които имат чисто административен характер, не са от значение, стига цялата югославска територия да е подчинена на един център – Белград. По различни исторически причини на територията на Хърватия

живее компактно сръбско население, което по традиция енергично защитава правата си и остава подозрително по отношение на хърватската политика за отстояване на държавен суверенитет. Сред това население тлее латентен страх от повторение на хърватските изстъпления по време на усташкия режим. За хърватските сърби хърватският национализъм е нищо друго освен усташка проява. Това обстоятелство се оказва удобно на управляващите кръгове в Сърбия и въпреки постъпките за договаряне на компромис от страна на Туджмановата администрация, то остава пренебрегнато от властта в Загреб.През 1991 хърватските сърби са 580 хиляди души, малко повече от 12% от населението на Хърватия. На практика почти във всяка хърватска община има известен процент граждани от сръбски произход. Една четвърт от сърбите в Хърватия, т.е. около 140 000 души, живеят в четирите най-големи града19. Докато в градове като Сплит и Загреб те са незначителен брой, то в селища като Вуковар (32,5%), Сисак (23,6%), Карловац (24,2%), Петриня (45,1%) и особено Книн (над 80%) те представляват значителен конгломерат. В голям брой малки градове и селски райони сърбите са мнозинство. Хърватските територии, населявани от сърби, нямат пряка връзка 19 Данните са цитирани по Голдщайн, И. Пос. съч., 242 – 243.

10 динара от САО Крайна http://www.numismondo.net/

16

VIA BALCANICA 3/2014със Сърбия, освен в Източна Славония – в по-голямата си част географски тя граничи с Босна и Херцеговина. Пространството, за което иде реч, започва от Северна Далмация между Шибеник и Задар (областта около Книн), върви на северозапад и стига до река Сава, след това завива на изток и успоредно на реката описва полумесец, следвайки границата с Босна. Централната част на тази територия, а именно областите Лика, Баня и Кордун, представлява планинска местност, през която се осъществява връзка между централния град в Далмация Сплит и столицата Загреб. В известен смисъл тази област, населена със сърби, се вклинява между Далмация и Славония и в случай на сепаратизъм блокира териториално цяла Хърватия, както и връзките на вътрешността с адриатическото крайбрежие. В Северна Далмация се намират общините Книн, Грачац, Обровац, Бенковац – в мозинство населени със сърби. В западнославонската част това са общините Пакрац, Дарувар, Подравска Слатина и др., а в Източна Славония, непосредствено до границата със Сърбия – селища с под 40% процента сръбско население в градовете, но със сръбско мнозинство в околните села, а именно Осиек, Бели Манастир и Вуковар20. Демократичните процеси в Хърватия от 1989 г. и особено идването на власт на ХДЗ са приети с неприязън от хърватските сърби. По начало кризата в Югославия от края на 80-те предизвиква у тях страх от дискриминация в случай на разпадане на федерацията. Издигането на Милошевич като защитник на сръбските права от друга страна им дава увереност да търсят неговата подкрепа, както и югославската армия като гарант за тяхната сигурност. Те реагират инстинктивно на всяко действие на хърватската власт в противоречие с Белград, на всяка проява на национализъм и особено на желанията на хърватите за държавна самостоятелност. Политиката на Туджман в очите на сърбите е изцяло антисръбска – сръбските кадри в полицията и администрацията се подменят с хърватски, прекръщават се селища,

20 Манчев, Кр. Пос. съч., с. 120.

премахват се партизански паметници, произнасят се тенденциозни политически речи, величаещи хърватското минало. В такава обстановка конституцията от 22 декември 1990 г. обявява Хърватия за държава на всички хървати и народи и малцинства в републиката. Според предишната формулировка сърбите на тази територия са „държавотворен народ“, докато този закон ги превръща в малцинство. Това рязко политизира сръбската общественост, тъй като сърбите, останали на хърватска територия, имат самочувствието на част от най-голямата нация във федерацията, дала своя най-голям принос в изграждането на социалистическа Югославия. Сръбските медии подклаждат огъня, като обявяват Туджман за фашист, усташа, предател, нажежават етническите страсти. На фона на всеобщата криза се очертава междунационален сблъсък.На 8 и 9 юли 1989 г. в Книн, административният център на хърватска Крайна, местните сърби честват 600-годишнината от Косовската битка. Празненството е проведено под патронажа на хърватската власт, но на втория ден избухват безредици. Сръбски демонстранти настояват за автономия на областта, издигат антиюгославски и антихърватски лозунги и пеят четнически песни21, прозвучават викове „Това е Сърбия!“ Този инцидент е резултат от политиката на Милошевич за нарушаване на реда в отделни югославски републики с цел укрепване на своята власт и дава началото на серия от политически прояви, които ще доведат до радикализирането на сръбския сепаратизъм.Непосредствено след като властите в Хърватия легализират всички новосформирани политически организации, през февруари 1990 г. в Книн е учредена Сръбската демократическа партия (СДС22), начело с Йован Рашкович. СДС настоява за ново административно деление, отговарящо на интересите на сръбския народ23 - това искане дава точен израз на сръбските страхове и показва

21 Енчев, В. Пос. съч., с.426.22 Српска демократска странка (сръб.)23 Голдщайн, И. Пос. съч., с. 243.

17


техните намерения за бъдеща автономия или отцепване от Хърватия. Месец по късно, на 11 март в областта Кордун е организиран голям събор на сърбите от Хърватия и други краища на Югославия. На него се държат предизвикателни националистически речи, отново се скандира „Това е Сърбия!“, а също така и „Туджман усташа!“, „Рачан усташа!“ и др. На 25 юли, в деня, в който Хърватският сабор премахва социалистическите символи от името, знамето и герба на републиката, в област Лика се състои събор с участието на 30 000 сърби от Лика, Далмация, Кордун, Баня и Славония. Сръбските лидери Йован Рашкович и Милан Бабич, кмет на град Книн, обявяват създаването на Сръбско национално вече, което приема “Декларация за автономията на сръбския народ в Хърватия”. Отправено е предупреждение, според което ако Хърватия остане във федерацията, сръбската общност ще настоява само за културна автономия, но ако се наложи конфедериране или „раздружаване“, хърватските сърби

също ще напуснат Хърватия24. Важно е да се отбележи, че хърватските сърби възприемат политическата тактика при всяко действие на хърватските власти да се предприемат ответни стъпки от тяхна страна. Така паралелно на всяка стъпка на хърватите към политическа самостоятелност сърбите извършват следващ акт към своята автономия от хърватската държава. Това цели да блокира действията на правителството или да ги осуетява, като резултатът е лавинообразно радикализиране на кризата, както ще видим в следващите редове. Хърватските власти правят опит за преговори с недоволните сръбски граждани в търсене на демократично решение на проблема. На среща с президента Туджман Рашкович се разграничава от Милошевич, демонстрирайки антикомунистически възгледи, и заявява, че се бори само за признаването на културната автономия на сърбите в Хърватия. Това го прави неудобен за плановете на Милошевич, вследствие на което на негово място се налага по-радикалният Милан Бабич25, който ще се стреми към оставане на хърватските сърби в Югославия със или без Хърватия, а впоследствие и за присъединяване към Сърбия. От 15 май 1990 г. югославското президентство в Белград е поето от сърбина Борислав Йович. За да се установи по-здрав контрол и да се предотврати евентуална съпротива в републиките, федералното ръководство започва да конфискува оръжието на териториалната отбрана от републиканските складове, без този акт да се синхронизира с правителствата. Това неконституционно посегателство предизвиква словенците и хърватите и на 18 май те изграждат проект за конфедериране на Югославия. Милошевич и Йович решават държавата да запази своя интегритет, като от федерацията бъдат „изхвърлени“ двете католически републики, при условие че хърватските граници бъдат прекроени. На въпроса „Какво ще правим със сърбите

24 Енчев, В. Пос. съч., с. 454.25 Пак там, с. 455.

Йован Рашкович http://www.numismondo.net/

18

VIA BALCANICA 3/2014в Хърватия?“ Милошевич дава следното предложение: „Отсичането“ на Хърватия да се извърши така, че общините Лика, Баня и Кордун ... да се присъединят към нас. По-късно чрез референдум народът сам ще реши дали да излезе или да остане“.26

На 17 август 1990 г. планът на Милошевич и Йович влиза в действие. Сърбите в Книн вдигат истински бунт. Основан е „Съвет за народна съпротива“, организират се въоръжени отряди, шосейните връзки и железопътните линии в района са блокирани с дънери, стари автомобили и тежки предмети, издигнати са барикади на пътищата, които водят към морето. Когато хърватските власти се опитват да въведат ред, изпращайки полицейски хеликоптери, те са спрени от югославската авиация. Франьо Туджман разбира, че не може реално да упражнява властта си. Югославската армия на хърватска територия не прави нищо, за да спре бунтовниците и дори допуска самовъоръжаването им с мунициите, конфискувани от териториалната отбрана – оръжия, закупени със средства на републиканското правителство и неправомерно иззети в полза на югославските федерални институции. По този начин официално е отхвърлен хърватският суверенитет върху населените със сърби хърватски територии. Месец по-късно започва подготовка за институционализирането на областта, отцепена от сърбите. На 22 септември е проведен плебисцит, на който 99,2% от гласувалите сърби подкрепят автономията27. На 30 с.м. Сръбският национален съвет приема “Декларация за автономия”. Милан Бабич призовава „сърбите да се противопоставят с всички средства на терора на усташкото правителство“28. Ръководството на СФРЮ в лицето на Йович отказва да изслуша позицията на хърватските власти и открито подкрепя разбунтувалите се сърби. Това от своя страна дава на сърбите още по-голямо самочувствие и увереност за по-радикални действия. Според приетата

26 Цитирано по Енчев, В. Пос. съч., с. 452.27 Манчев, Кр. Пос. съч., с. 123. 28 Енчев, В. Пос. съч., с. 456.

тактика „действие-противодействие“ на 22 декември 1990 г., когато е приета хърватската конституция, в Книн е провъзгласена Сръбска автономна област Крайна (САО Крайна), а по-късно е приета и конституция на областта. В началото на 1991 г., когато отношенията между федералните власти и Хърватия са максимално обтегнати, развитието на сръбския въпрос навлиза в решителна фаза. След като на 21 февруари Хърватският сабор извършва поправки в конституцията, които имат значението на юридическо отделяне на Хърватия от Югославия, седмица по-късно, на 28 февруари, САО Крайна провъзгласява отделянето си от Хърватия29. През май, когато хърватите организират своя референдум за независимост, сърбите от Крайна организират допитване „Иска ли Крайна да се обедини със Сърбия?“. Резултатите нямат нужда от посочване. Това е накратко хронологията на сръбския сепаратизъм в Хърватия до началото на въоръжените сблъсъци от март 1991 г. насетне и избухването на войната в началото на юли. Едно по-детайлно вглеждане в исканията на хърватските сърби, както и в нюансите на взаимоотношенията между техните лидери би ни дало една по-ясна картина за резултатите, които постигат и за негативите, които им носи последвалият военен конфликт. От радикални до по-умерени, сръбските искания и тяхното политическо преследване имат важно значение за по-нататъшната съдба на това население.Развитието на определени процеси сред сръбската общност в Хърватия през разглеждания период сочи, че тази общност не е хомогенна както в териториален, така и в идейно-политически аспект. Събитията от периода 1990 – 1995 г. до голяма степен са резултат от сблъсъка между умерената концепция за отстояване на културна автономия за сърбите в рамките на Република Хърватия и крайната националистическа постановка за пълна политическа самостоятелност и териториална автономия извън границите на републиката. В условията

29 Пак там, с. 466.

остане .На 17 август 1990 г. планът на Милошевич и Йович влиза в действие. Сърбите в Книннннннннннн вдигат истински бунт. Основан ееееееееее „С„С„С„С„С„СССССС„Съвъвъвъвъветтететтетет за народна съпротива“, оооооооооооррргрргргргргррр ананананананизизизизизиззирирриририррриратататататата ссссссссссе въоръжени отряди, шшшшошошошошошшосесесесесесейнйнйнйнйнйнититититититтееееее врврврвррвррррръзъзъзъзъзъзъзззкикикиии и железопътните лилилилилилининининининиииииии вв в в в в рараррарарараарарарарааааайойойойойойойойойойойойой на ссссссссссссссаааааааааблокирани с дъъъъдъдъдъдъдъънененененееририририририр ,,,, стстстстстсттарарарарарарррррррриииииииииии автомобибббббббб ли и тежки пппрпрпрпрпрп едедедедеддмемемемеметитититити,, издигнати сасаасасасассасаса барикади ннннннннннаааааааа пъпппъпъп тититититит щащащащащааааащааттттаттт , които водят тттт тттт къмммм ммммммморето. КоКоКоККоКоКоогагагагагагатотототото хърърърърърърърръръъъъ ватските ввввлалллл ссстстсстсстссссс и ссссесссссссс опитват тт дадададададаа ввввъвъъвъвъвъвъведедедедедддддддддат ред, иизи ппрпррпрппппп ащщщщщщайкикикикикикииикиикиикикикик полицеееееееееейсйсйсйсйсйсскикикикииии хххххелелелелелеле ииииикикикикииикики оптери, ттететтетттттт саааааааааа спспспсспспссппсппрррреррррр ни оттт тттттттюгослллалаалаллалааалал всвсвсвсвссскакакакакакатататататата аааааааааааааавиация. ФрФ аньооооооооо ТТТТТТТТудудуддддддддджман разбббббббириририририраааа,а,чччччеееееенененененененеммммммммммммможе реалллллллннноннннн да упупупупупуппупуппупуппупу раажжнжжж явавласссссссссссссстттттттттттааааа сиисиисии...... ЮЮгЮЮЮЮЮЮ ославссссссссссссскккакккккккк та аааааармияяяяяя наааааахървввввввататататататскскккскккааааа тететететететет рррррриррррррррр тория ннннненннннн правиивививи нищщщщщо, ззззаааада сссссспрпрпрпрпрпрп ееееее бубубубубубубунннтнтнтнттттттовнициииииииттетттттт и дорооо и доддддд пусккккасамммомомомомоммомм вввъввв ороророророоръжъъжъжъжъжааааааавааа ането им сссссс мунуунунуну ициитеееее,конннфнфнфнфнфнфн исисисисиисисскукууукувавававававаанининининиииинииииииии оттттт ттт ттттт теееееериториррр алнатаааааототоототоототототбббрбрбрбрбрбрбрббрбрбрбрррананаананааананананананаааааааааа – ороророророррррррръъжъжжжжъжъжжъжжъжия, закккукукукукукк пенииии със ссссссредствааааананааааааа републикакакакакаккканскотототототтотототоо правиввививителство иииииии неправомерннонононнноно иззеееетеееее иииииииии в в пооооллзллл а на юггггоососсососсссссслалалалалалааавсвсвсвсвсвсскккикикикиккикк тетететететететеетееетеее ффффффффедералаллллаллалаллнининининин иииинстииииитутттт ции. По ттттттттттозозозозозоо иииии наааааачичичииинннннн офофофоффффофофофффффффициаиаиаиаиаиаиаиаиаии лнлнлнлнлнлнлнлнлнннлннл о ееееееееее отттхвхвхвхвхвхвхвхввъръръръръърррррлен хървааататататататаатаа скскскскскияияияияияятт т т т сусусусусусуувевевевевев ререререеннининининнинининниитттттетттт тттттт тттт т вввввъвв рху ннананананнанннан сссесессесссеесс лелелелелелеелеллеленининининнинин тетттетт със сссъсъсъъъъъсъсъъъсссъъсъсърбрбрбрбрбрбрбрбррбббиииииииии хъхъхъхъхъърврврврврврвррррр атататататскскскскскс иииии тететееетеееетееериториииииииииии.и.и.и.и.ии Месеец ццццццццц по-късно зззззапапапапапочочоччччччоччо вавввввввв подододододоодододооддгггоггггггг товккккаааааааааа ззазззззззза институцуцуцуцуцуцуцуцуционализирааааааааааненененен тотототоо ннннннннннннннааааааааааа облаастттттататата,отцепенаааааааааааа от сърбите. НННННаааааааааааа 222222 сссссепепепепептететететемвмвмвмвмврииириие проведдддеенеенеееееееее плебисццццитииититититииииитт, нанананана кккккойойойойойтотототото 99,2% от гласусусусусусс валите съррррбибб ппппппппппододододоододододдооододо кркркркркркркркркк епепепепепеепепеппятяя автономията27. НаНННН 30 с.м.мммммм Сръбсссссссссскикикикикикиятятятятятя национален съвет ппппппппппприрррррр ема “ДДДДДДДДДеекееееееее ларааааааааацицицицицицияяяяяяза автономия”. Миланннннннннн Бабич приррририрриризовавававававвавававававававаа„сърбите да се противопооооооостстстстстстстстстстттавааа ят с ввввввввсссиииссииисиссс чкчкчкчкчккчкииииииисредства на терора на усуусусусуссссссссссссссстаттаттатататататататашшшшкшкшкшкшкшкшшкш ототототототото о ооооправителство“28. Ръководството нааааааааааа СССССССССССССССФРФРФРФРФРФРФРФРФРРРФРФ ЮЮЮЮЮЮЮ

началото на 1991 г., когато отношениятамемммм жду федералните власти и Хърватиясссасссссссссс максимално обтегнати, развитиетонанннананана ссссссрърърърърърррръррърър бсбсбсбсбсббсбсбсбсбсбсб кикккккия въпрос навлиза в решителнафафафафафафафафафафафазазазазазазазаа. СлСлСлСлСлСлСледедедедедедед кккккккккато на 21 февруариХъХъХъъХъХъъърврврврврврврврвррррррр ататататататаатскскскскскскс ияияияияияияи т тт т тт сасасасасасс бобобобобобоб ррррррррр извършва поправкивв ккккококококококкокоокок нстититииииитииитутутутутутутутутутутутуууцицицицицицицццц ятятятятятята,а,а,а,а,а,а, ккккккоиоиоиоиоиоитототототоототоооо имат значениетона ююридическскскскскскскскскссскско о о ооо ототототототдедедедедееляляляляляянененененненеее на Хърватияот Югославия, сееееееееееедмдмдмдммдддд ицицицицицааааа попопопопоо-к-----ккъсно, на 28февррррррррррруауауаууауууауауауауарир , САО КрКрКрКрКрКрККрККррррайайайайайнананнанана пппппппроророорорророророоовъзгласяваототототототототттдедд ляяяяяяяяяянетототтототтоо си от Хърърррррррррррррваааааатиттититтт яяяяяя29292929292 . ПрПрПрПрПрПрПрППрПррез май,когагагааггааааато хъръръръръръръръррррватите орргргргргргргррррррр ананананананнизизизизизиззириририририрратататтаатттатт своярефефефефефефефефеффеферрреререрререндуумуууууу за независисисисисисисссссис момомомомомоостстсстстс ,,,,,, съсъсъсъсъъъсъъъсъъс рбитеот ККККККККрррррарррррр йнннннаа оооорооо ганизират дододоооооодоооооопипипипипиитвтвтвтвтвтвванананананана ееееее „И„„„„„„„„ скали КККККККККрайнааааа дадададададдадададааа се обединии съсъсъсъсъсъъсссссс СъСъСъСъСъСърбрбрбрбрбрбрбияииии ?“.Резууулллтллл атиттттте ее нямамммммммамм т нужда отттт ппппппососососососсочочоччочччваааваааанененененееенееее. Това е ннннакраааааткттттттттт о хроннннннннннололололололлогоооооо ияияияияияияи таааааа насръбскккияииии сепееее аратататтаатататтизъм в ХХХХХХърърърърърърървавававаааватититититиияяяяяя доначалотоооооо на въоръъъъжъъъъъъъъъъ ените сбсбсбсбсббсбллълълълълъсъсссссс цицицицицицици отмарт 19999991 г. ннннннасетттттттттттне и изззбзбббззззбзбззз ухухухухуххухвававвавваненнненен тототототоото навойната вввв начаччччч лооооооооттоттттт на юююлюлюлюлюююлюююлюю и.и.ии.и.и ЕЕЕЕЕЕдднднднднднднднднднд оооооооооо ппппопопоопопоопоппо----детайлнооо вглллежеееждддададдддддд не в исканията нннннннаааахърватскккккитиии е съсъсъсъсъъъъъърррбрбрррбрбрбббрбрбрби, какттоототттототт и в нюанситеееееееееена взаааимимии оооооооооооооооооооттттнт ошошошшошошшшшошошениятаааааааааа мммммммммммежежежежежежежежежежжежеее ддуудудудуддудуу ттттттеххехехехехеххнниииннннниннннннн тттелидедедедедеедеддд ририрриририририррр бббиииии нннинининининнии дддддддддддалалалалалала оо ооо оооооо еднааааааааааааа пппппо-о-о-о-о-ясясясясясснаннннн ккккккарарарараррртттттиттттт назазазааааа рррррррррезеееее ууулулуулулулулу тататататататаатататите, коооококоококооитттттитттттттоо о о попопоппопопостстстстстстигииииии атататататт ииииииииииии заненееееееененегагааагаагагааагаативитттетететтететтееттт , , ,, , които имимимимимимииии ннннносососососииии попопопопоослслслслслслслледедедедедддедеедввввавааваавваавввааавввалиятвоооооовооооооенеенннненененненнен коооооноооооо фффлфффффффффф икт.т.т.т.тт.т.т.т.тт ОООООт рарррарарарарарррр дикални ддододододдддддд по-умумумумумереререререни, сссссссссссръръръръръръръррръръръръръръъъбсбсббсбсбсбсбсбсбсббсбсб кикккик тететететете искания и ттттяхнотопопопопополилилилилититтиттичечечечеческскскскско оооо пррррррррррресесесесессссссссслллллеллллл дване имататататататаааа важнознзннзначачачачачеенеее иеиеиеиеие зззззааа аа попопопопооппопопопопопоп -нататъшнатааааааааааа съдба натоооовававававаававаававав ннннннннасааасасаасасааасаасасасссаселеелелеееее ениеииии .РаРаРаРаРаРаазвзвзвзвзвзвииитиииииии ието ннна опредедеедеедеееееллеллл ни процесисрсрсрсрсрсрредедедедедддддд сръъъъъъббббсбббб ката общбщбщбщбщбщбщбщбщщбб ност в Хърватияпрпрпрпрпрпррезезезезеззезез ррррррраааазаааа глежданининииниииииияяя период сочи, четататататататазизизизизизии оооооооооооббщноостстстстстстстсссссс не е хомогенна кактоввввввв теееетететететет риририририририририррр тототооооотооооттотттототорриален, така и в идейно-полилилиииитититититититититиииичечечечечечеччечеечческиаспект.Събитиятаотпериода

19

VIA BALCANICA 3/2014на националистическа екзалтация, въоръжени сблъсъци и прояви на насилие логично надделява втората – тази на радикалните сръбски лидери, работещи в унисон с Белград. Вследствие на политиката на Хърватската демократична общност, на хърватска територия се обособяват три политически и териториални центъра, представляващи исканията на сърбите. Това са Книнска Крайна, или т.нар. САО Крайна с център град Книн, САО Източна Славония, Бараня и Западен Срем с център град Вуковар (друго наименование за тази област е Подунавие) и автономна област Западна Славония с общините Пакрац, Дарувар, Окучани. САО Източна Славония е провъзгласена на 25 юни 1991 г., а Западна Славония на 12 август с.г.30

В края на февруари 1992 г. САО ИСБЗС и САО Западна Славония са обединени с Крайна. Трите автономни области се управляват от подразделения на Сръбската демократическа партия, но в тях се изявяват лидери, застъпващи различни позиции по отношение на хърватските власти.По време на първите парламентарни избори в Хърватия от 1990 г. СДС се представя слабо и получава мандати само в град Книн. Това отчасти се дължи на все още неукрепналата партийна организация, но и на факта, че по това време сръбското обществено мнение все още заема по-умерени позиции във връзка с хърватската самостоятелност и подкрепя комунистите31. В сръбската партия също се водят полемики относно средствата, с които да се отстояват правата на сърбите. Умереното крило в партията се води от Йован Рашкович, хърватски сърбин от Източна Славония, застъпник на сръбската кауза, склонен да води преговори с хърватските власти. Рашкович се бори за културна автономия в рамките на Хърватия, неговата основна критика

30 http://www.worldstatesmen.org/Croatia.html#Krajina (посетен на 11 януари 2014 г.)31 Caspersen, N. Th e Th orny Issue of Ethnic Autonomy in Croatia: Serb Leaders and Proposals for Autonomy. London, 2003. , p. 3.

срещу правителството на Туджман е промяната в статута на хърватските сърби от държавотворен народ в малцинство. Изявява се като антикомунист, нарича Милошевич „тиранин“ и „болшевик“, разграничавайки се от неговата политика. Умерените получават подкрепа в по-голямата си част от градското сръбско население, докато сърбите в селските райони са по-радикално настроени и съответно по-податливи на политически манипулации. Националната политика на Туджман провокира ответна реакция сред сърбите и готовите на компромиси сръбски лидери постепенно губят обществената си подкрепа. Изразител на радикалните сръбски искания е Милан Бабич, кмет на Книн, който постепенно превръща града в крепост на сръбския сепаратизъм и синхронизира политиката си с Белград. След като неговите позиции укрепват, той се изправя срещу Рашкович, като призовава сърбите към териториална автономия и отделяне от Хърватия. Практика на радикално настроените лидери на СДС е да обвиняват в предателство всеки сръбски общественик, влязъл в преговори с хърватската власт, и, тъй като тази фракция надделява, намирането на мирно решение става все по-трудно и това се оказва фатално за самото сръбско население. Независимо от влиянието на по-умереното крило поляризирането в сръбската общност става все по осезаемо. Сръбският застъпник на търсене на мирно решение на конфликта Симо Раич твърди, че е невъзможно идеята за сръбско-хърватско съжителство да бъде популяризирана32. На 18 март 1991 г. парламентът в Книн взима решение за окончателно отделяне от Хърватия33, с което възможностите за диалог стават все по-непостижими.През юли 1991 г. в САО Източна Славония е основана организацията Сръбски демократичен форум (СДФ) начело с Велко Джакула и Йован Рашкович. Сред прокламираните цели, освен защита на правата на сърбите, е включено и търсенето на начини да се повлияе на сръбската

32 Ibid., с. 8.33 Манчев, Кр. Пос. съч., с. 124.

20

VIA BALCANICA 3/2014общественост за мирен изход от кризата. Форумът подкрепя независимостта на Хърватия в републиканските ѝ граници и изисква административна и културна автономия за сърбите. За съжаление в условията на все по-изострящия се военен конфликт, избухнал по същото време, когато се ражда тази организация, нейните призиви остават заглушени от картечния огън. Важното в случая е, че лидерите на сърбите в Славония се противопоставят на политиката на Книн, стига се до сериозни конфликти – лидерът на СДФ Джакула е хвърлен в затвора от властите в Крайна34. В провъзгласената на 19 декември 1991 г. Република Сръбска Крайна, обединяваща трите автономни области, постепенно се налагат Милан Бабич като президент и Милан Мартич

като ръководител на полицията и армията, личности, които по-късно ще бъдат подведени под отговорност за масови изстъпления над хърватското население на

34 http://www.legalis.hr/content.php/920-daku-la-prvi-svjedocio-protiv-martica (посетен на 11 януари 2014 г.)

територията на самозваната република. В позициите си относно междуетническия конфликт в Хърватия, различните автори ни предлагат различни оценки, но те често са повлияни от едната или другата гледна точка. Необходимо е да бъде разгледан целият спектър от политически и обществени течения и нагласи както в хърватската, така и в сръбската общност, за да не рискуваме да представим участниците в кризата като „добри“ и „лоши“, като „черни“ и „бели“. От друга страна е вярна старата максима, че насилието поражда насилие и войната в Хърватия го доказва – политическите игри на човешки права срещу национализъм, на демокрация срещу социализъм не намират мирно решение, а отприщват омразата, насилието, отмъщението. В крайна сметка губещи са и хървати, и сърби, а особено хърватските сърби, чиито политически лидери ги хвърлят право в пропастта.

Хърватската война за независимост и Дейтънското

споразумение

През февруари 1991 Хърватия и Словения правят конституционни постъпки за дезинтегрирането на Югославия. В Хърватия успоредно с този процес в края на месеца САО Крайна обявява отделяне, с което радикалните сръбски водачи „спазват обещанието си“, дадено пред хърватските власти да противостоят на тяхната политика. Броени дни по-късно сърбите пристъпват към физическото усвояване на територията, която са обявили за отцепена. На 1 март в град Пакрац, административен център на Западна Славония, се осъществява въоръжен метеж. Сърбите разоръжават 16 хърватски полицаи и овладяват полицейското управление. По нареждане на хърватските власти на мястото са изпратени 200 командоси, които да овладеят положението, вследствие на което се намесва югославската армия. Това е първият инцидент, който се превръща в показно за по-нататъшните акции на хърватските сърби.

Юбилейна хърватска пощенска марка, отбелязваща 150-годишнината на института

“Матица Хърватска”http://www.posta.hr/

21


Продължение на агресията идва в края на месеца, когато в района на Плитвице отново става сблъсък между хърватската и сръбската полиция, при което са убити един сърбин и един хърватин, сочени за първите жертви на войната в Хърватия35. Частите на ЮНА отново се намесват и поемат контрол в областта, създавайки буферна зона между сърби и хървати. На практика обаче армията съдейства на бунтовниците трайно да овладеят териториите, на които са избухнали конфликтите. Този „сценарий“ бива инструментализиран и успешно прилаган в овладяването на хърватската територия. Сърбите започват да прогонват хърватите от окупираните територии и систематично елиминират хърватската полиция. Разпалването на конфликта е необходимо и на двете воюващи страни. Федералните власти представят югославската армия като помирител и блюстител на реда и в този ред на мисли, когато при въоръжените инциденти биват убити войници на ЮНА,

35 Голдщайн, И. Пос. съч., с. 250.

ръководството и пропагандата получават повод да призоват към военни действия. От другата страна радикалните хървати разпалват конфликта, за да призоват всички свои сънародници незабавно да напуснат Югославия, тъй като тя е агресорът. Положението в Източна Славония през април не е по-различно, с разликата, че барикадите са отстранени.Полицейският началник от хърватски произход Йосип Кир се стреми да играе ролята на посредник и помирител, но в това си начинание става неудобен и за двете страни. Той е убит от свой хърватски колега, а в края на април високопоставени лица от хърватски произход взривяват минни снаряди в Борово село край Вуковар с цел да провокират сърбите. Въпреки че няма жертви, целта е постигната – селото е потопено в кръв от сръбските бунтовници. Следва намеса на армейските танкове, с което хърватската управа е принудена да се изтегли, и районът е присъединен към сръбските окупирани територии.Зачестилите въоръжени сблъсъци и неумолимият натиск от страна на югославската армия принуждават Франьо Туджман да синхронизира действията си със словенците и през юни да обяви независимостта на страната. Пряка последица от това действие е хърватската война, като за нейно начало се счита 3 юли 1991 г. Хърватската подготовка за евентуален военен конфликт започа няколко месеца по-рано. На 1 септември 1990 г. Туджман назначава ген. Мартин Шпегел за министър на отбраната36. Той незабавно започва превъоръжаване на териториалната отбрана, закупувайки оръжия от Германия и Унгария. През април 1991 г. е формирана специална доброволческа Национална гвардия. До септември 1991 г. е формирана новата Хърватска армия, която ще влезе в сблъсъка с ЮНА и военните и паравоенни части на САО Крайна.След провала на ЮНА в Словения целта на сръбското политическо ръководство е да се „отърве“ от нелоялните

36 Windrow, M. Th e Yugoslav wars. Slovenia & Croatia. Osprey Publishing Ltd, 2006, pp. 20 – 21.

Горящият Дубровникhttp://www.croatianhistory.net/

22

VIA BALCANICA 3/2014републики, като се отнеме от Хърватия част от нейната територия37. До този момент между федералните власти и военното командване се наблюдават разминавания. Армията остава защитник на идеята за Титова Югославия, докато

Милошевич и Йович вече са възприели тактиката на „изхърляне“ на едни и съхраняване на други територии с цел оставане на всички сърби в общи държавни граници. След като става ясно, че идеята за Титовото „единство“ е отдавна мъртва, армията се солидаризира с югославското ръководство. Правото на самоопределение и отделяне, на „братство“ между народностите се превръщат в празни лозунги, каквито може би винаги са били, и югославските танкове потеглят към Хърватия.Още на 24 – 25 юни 1991 г. въоръжена група сърби нападат полицейското управление в град Глина, а танкове на ЮНА блокират пътищата към Загреб. На 3 юли военни единици на федерацията

37 Манчев, Кр. Пос. съч., с.167.

окупират Източна Славония38. През юли и август близо една четвърт от хърватската територия попада под сръбска окупация. На 17 август ЮНА завзема Окучани в Западна Славония, окупирана е цяла Бараня. В края на август започва обсадата

на Вуковар, столицата на Източна Славония, намиращ се на река Дунав. Градът е нападнат от 40 000 войници, 650 танка и 250 оръдия. Окупираните територии наближават и по крайбрежието – Шибеник е блокиран, а хърватските анклави Киево и Върлика в Далмация са овладяни.До края на 1991 г. са подписани общо 16 споразумения за прекратяване на огъня, никое от които не е в сила за повече от 24 часа39.През септември хърватите решават да блокират базите на ЮНА в контролираните от тях територии и да накарат югославските военни да се предадат. Това действие провокира федералната

38 Енчев, В. Пос. съч., с. 488, 489.39 Голдщайн, И. Пос. съч., с. 262.

Град Вуковар, 1991 г. http://pan.bg/

23

VIA BALCANICA 3/2014армия да премине в обща офанзива срещу Хърватия. Войната навлиза в най-тежката си фаза. В последните дни на септември армията блокира хърватските пристанища Дубровник, Пула, Сплит, Риека, Шибеник, Задар. В началото на следващия месец Задар и Дубровник са подложени на тежък артилерийски обстрел. През това време Вуковар продължава да бъде обсипван с дъжд от снаряди. Армията си поставя за цел освобождаване на югославските казарми и укрепване на окупираните от сърбите територии. Още през юли започват масови изстъпления над хърватски села от страна на сръбските части. Хърватите не им остават длъжни и също прогонват масово сръбското население. В резултат Хърватия е залята от огромна бежанска вълна – до средата на август броят на бежанците е 79 00040. Благодарение на пълното си военно превъзходство, в късната есен на 1991 г. ЮНА контролира всички населени със сърби хърватски територии41. До края на годината страната е залята с над 500 000 бежанци. На 17 ноември югославската армия влиза в тотално разрушения Вуковар, избива неговата отбрана и малтретира завареното в окаяно състояние население, извършени са масови безчинства и престъпления. Избивани са ранени и болни войници, изкарвани от болниците. Акцията по блокирането на югославските казарми в хърватските територии дава своите резултати. Базите в Госпич и Перушич, в Лика, Шибеник и в тези близо до Загреб се предават, военните напускат страната, а в хърватски ръце попада тяхното оборудване – 200 танка, 150 бронетранспортьори, повече от 400 100-милиметрови оръдия и безброй леки оръжия42. Това дава възможност на хърватската армия, която до този момент вече наброява 200 000, да премине в контранастъпление. В редиците на ЮНА настъпва дезорганизация, увеличават се дезертьорите. Югославските

40 Удуърд, С. Балканската трагедия. С., 2002, с. 297.41 Енчев, В. Пос. съч., с. 508.42 Голдщайн, И. Пос. съч., с. 265.

ръководители се насочват към своя план минимум, а именно да откъснат окупираните до този момент територии, осигурявайки новата граница и придобиване излаз на море за бъдещата Велика Сърбия. В Западна Славония обаче хърватите започват да изтласкват противника, който става склонен за първи път към реално прекратяване на огъня. В стигналата до крайност обстановка Хърватия също се съгласява и на 2 януари 1992 г. в Сараево е подписано ефективно примирие. В известен смисъл то е поддържано в следващите три години, като войната преминава в позиционна фаза на основата на редки локални сблъсъци за отнемане на стратегически позиции. Щетите от военния сблъсък са неизчислими. Страдат множество паметници на културата, болници, училища, детски градини, големи територии са подложени на етническо прочистване.Международната общност в лицето на ЕО, ООН и САЩ не остават безучастни към случващото се на Балканите. Тяхната намеса е противоречива, наднационалните институции, създадени след Втората световна война, не успяват да изпълнят главната задача, за която са създадени, а именно предотвратяването на военния конфликт. С дипломатическите си намеси европейци и американци до голяма степен подклаждат противоречията. На мирната конференция в Хага европейските сили не са единни в политиката си към Югославската криза – Германия настоява за признаването на независимостта на Словения и Хърватия, докато Великобритания, Франция и Съединените Щати все още се обявяват за запазване териториалната цялост на Югославия. Първата намеса на ООН в конфликта датира от 25 септември 1991 г. с резолюция 713 на Съвета за сигурност, която налага „всеобщо и цялостно ембарго на всички доставки на оръжие и военно снаряжение за Югославия“43. Според хърватите това решение обрича тяхната армия на гибел, тъй като югославските сили притежават неизчерпаем военен ресурс, докато

43 Удуърд, С. Пос. съч., с. 667.

24

VIA BALCANICA 3/2014на новосформиращата се хърватска армия е забранено да се въоръжава. Планът на лорд Карингтън от началото на октомври прави реверанс към сърбите, предлагайки широки автономни права, сръбски парламент, полиция, независима съдебна система, образование на сръбски език, административно самоуправление. Тъй като планът на Карингтън се отнася за всички републики, т.е. ще бъдат дадени права и на косовските албанци, Милошевич отхвърля предложението, което може да даде на сърбите привилегии, за които не са и мечтали. На 8 ноември на Югославия са наложени допълнителни санкции – пълно петролно ембарго, пълна икономическа блокада. След намесата на американския дипломат Сайръс Ванс Хърватия приема въвеждането на умиротворителни сили – „сини каски“. ООН предвижда три зони, чиято защита да се поеме от миротворците – Източна Славония, Западна Славония и Крайна. „Под защитата на ООН ще се изведат или разформироват всички въоръжени сили“ от защитените територии44. В началото на декември започва предислоциране на югославските войски в Босна и Херцеговина. Примирието от януари и намесата на международния фактор създават едно статично положение, което ще продължи до 1995 г. и ще даде възможност от една страна на ЮНА да поведе следващата си кръвопролитна война – тази в Босна и Херцеговина, а от друга на хърватските военни сили да укрепнат и да се организират за решаващи действия през лятото на 1995 г.На 17 декември 1991 в Брюксел е приета декларация, според която „на 15 януари 1992 г. Европейската общност ще признае независимостта на онези югославски републики, които са изразили желание за това и отговарят на приетите от общността критерии“45. С Лисабонската декларация от 15 януари независимостта на Словения и Хърватия е международно призната, а „СФРЮ престава да съществува като държава...“46. Международният фактор

44 Енчев, В. Пос. съч., с. 512.45 Пак там, с. 516. 46 Пак там, с. 518.

се съгласява окупираните територии да бъдат реинтегрирани в Хърватия, с което решение е признато правото на хърватите на отделяне, но не и на хърватските сърби. Това дава повод на Република Сръбска Крайна непрестанно да подкопава примирието и да настоява да бъде признато отцепването ѝ. На практика преди войната сърбите представляват 12% от населението, а през 1992 г. държат една четвърт от хърватската територия. През 1992 г. хърватските военни части започват да печелят позиции в малки сражения – вдигната е обсадата на Дубровник, Задар, областта около Шибеник и Книн. По-нататъшни военни действия от страна на хърватите се оказват във вреда на тяхната кауза, тъй като навличат върху тях гнева на Международната общност, поради неспазване на условията за примирие. Хърватското ръководство се ориентира към дипломацията. През февруари 1993 г. представителите на РСК Велко Джакула и Душан Ечимович повеждат преговори с хърватското правителство за връщане на бежанци в Западна Славония47. Подписано е Даруварското споразумение, което се оказва прецедент в отношенията между властите и бунтуващите се сърби. Радикалните управници на Книнска Крайна реагират остро на това събитие и арестуват „предателите“, готови на компромиси с „усташкото“ правителство.През март 1994 г. е решено постигането на мир да стане посредством триетапен процес на изграждане на доверие между двете страни. Създава се буферна зона от два километра, тежката артилерия се придвижва с 20 километра назад от демаркационната линия48. В атмосфера на затопляне отношенията между сърби и хървати, след като са допуснати известни отстъпки, на 12 септември 1994 г. американският посланик в Загреб Питър Голбрайт развива т.нар. План Z4 от името на САЩ, Великобритания, Германия и Русия. Според него санкциите срещу Съюзна република Югославия (нейното

47 Caspersen, N. Th e Th orny Issue of Ethnic Autonomy in Croatia: Serb Leaders and Proposals for Autonomy. London, 2003, p. 14.48 Голдщайн, И. Пос. съч., с. 283.

25

VIA BALCANICA 3/2014ново наименование) ще се вдигнат, когато тя признае Хърватия и Босна и Херцеговина в техните международно признати граници, а хърватските сърби ще получат всички атрибути на автономната държава – президент, парламент, полиция, знаме, герб49, ще имат правото да участват и в хърватския парламент, да сключват договори с трети държави. Хърватия ще интегрира областта в стопанската си система. Хърватското ръководство категорично отказва да

приеме предложението, като заявява, че то създава „държава в държавата“. Туджман не само отказва да преговаря по темата, но и напомня на силите на ООН на хърватска територия, че изтича срокът на пребиваването им там. Лидерите на РСК се оказват най-непримирими по отношение на плана. Те отхвърлят поредното предложение, даващо им напълно автономни права, но в рамките на хърватската държава. Политиката на сръбските радикали начело с Милан

49 Манчев, Кр. Пос. съч., с. 269.

Мартич и подновените въоръжени сблъсъци между сръбските бунтовници и хърватите на места подтикват Франьо Туджман към приключване на полемиката по военен път.В края на април 1995 г. един инцидент в Западна Славония дава претекст на хърватите за военна интервенция. С операция „Мълния“ хърватски части превземат цяла Западна Славония, прогонвайки около 18 000 сърби от домовете им. В същото време армията

завзема стратегически позиции около Книн, правещи отбраната му изключително трудна. На 2 август 1995 г. в Женева се водят преговори между хърватите и представители на РСК, на които се поставя искането за незабавна капитулация на сърбите. Получил негласната подкрепа на САЩ, Туджман вече е взел решение. На 4 август започва операция „Буря“. 150 000 хърватски войници атакуват фронтовата линия, отбранявана от около 40 000 сърби50. На

50 Голдщайн, И. Пос. съч., с. 285.

Франьо Туджман посрещнат като освободител в Книн, 1995 г. http://thevieweast.wordpress.com/

26

VIA BALCANICA 3/2014следващия ден войските влизат в Книн и издигат хърватския флаг върху градската крепост. Република Сръбска Крайна престава да съществува.През лятото на 1995 г. Хърватия унищожава сръбските бунтовни автономни области Западна Славония и Книнска Крайна, части от самопровъзгласилата се РСК. В сръбски ръце остава единствено бившата САО Източна Славония, Бараня и Западен Срем с център Вуковар. Нейното бъдеще остава да бъде решено на преговорите за прекратяване на войната в Босна и Херцеговина в Дейтън, проведени през ноември същата година. Постигнатото споразумение относно териториите в Хърватия гласи, че Източна Славония ще се реинтегрира в хърватската държава в срок от две години под надзора на миротворчески сили на ООН, пребиваващи на тази територия. След постигнато споразумение между сърби и хървати в Съединените щати на хърватска територия на 12 ноември е подписано споразумението от Ердут – малък град край Осиек, под което слагат подписите си представителят на сръбската общност и на хърватското правителство. С този акт войната в Хърватия приключва и Хърватия излиза изпод руините на бивша Югославия, съхранила своите републикански граници. Ще ѝ трябват няколко години, за да интегрира успешно отнетите ѝ територии, и още повече време, за да възстанови материалните и духовни щети.

Заключение

Постигането на хърватска независимост се оказва трънлив и смъртоносен път. Развитието на страната и на хърватското общество в състава на СФРЮ предопределят нейното откъсване от югославския модел, отдавна превърнал се в несъстоятелен. Въпросът, който всеки си задава, е защо с толкова насилие. Отговорите могат да бъдат безкрайно много, може би да се равняват на броя на личностите, взели участие в конфликта. Вътрешните граници на федерацията очертават републики, чието население е взаимно инфилртирано в съседните на

тях единици. Дали национализмът, дали кризата на прехода, или стопанският недоимък и неравенство са причини за това югославските народи да искат да живеят в обща държава, но само когато тя не е национална и има за столица Белгард? Хърватите гласуват „ЗА“ демократично съществуване в рамките на нова Европа, но никой не ги подкрепя и получават война. Агресори са сърбите, но виновници са всички участници – ХДЗ с неумерената си политика, избрала национализма за водеща сила, Милошевич, опиянен от властта като с наркотик и търсещ винаги радикалните решения, Европа, ООН и САЩ, които до последно се обявяват за запазване целостта на Югославия, но и за демократични преговори – две напълно несъвместими неща.Илюзията за етнически хомогенната държава е взела милиони жертви на Балканите и събитията от разглеждания период са само поредният пример. Конфликтът обаче не е породен от „варварщината“ на сръбския народ, нито от хърватите „усташи“ или мюсюлманите „фундаменталисти“ в Босна. Факторите са предимно от идеологическо, политическо и международно естество. Югославската криза и хърватската война за независимост в частност са отрочета на сблъсъка между двата световни военнополитически блока, приключил непосредствено преди началото ѝ. Бидейки буферна зона в Студената война, Югославия се оказва един нескопосан хибрид между двете политически системи – не пазарен, а корумпиран модел на социализма, не демократичен, а тоталитарен „капиталистически“ модел. И когато демократичните процеси вземат връх в обществото, не средновековните призраци, нито етническата нетолерантност стават причина за агресията, а политическата демагогия, която ги превръща в свои инструменти. Европа се проваля в съхраняването на мира в края на XX век, в този смисъл Югославската криза ни дава един безценен, скъпоплатен урок. Може би следващите поколения ще го разтълкуват и разберат, но, както е по традиция – едва ли ще се поучат от него.

27


Хърватският президент Иво Йосипович пред

Via BalcanicaХърватският президент Иво Йосипович даде специално интервю за екипа на Клуб Балканика по време на двудневното си посещение в България на 14-15 октомври 2013 г., само няколко месеца след като страната му стана 28-ят член на Европейския съюз (на 1 юли 2013 г.). Предлагаме на Вашето внимание цялото интервю, в което ще намерите по нещо за Хърватия на Балканите и в ЕС, за отношенията между хървати и сърби, за футбола и музиката. Интервюто се проведе от Християн Георгиев. Приятно четене!

Иво Йосипович е роден на 28 август 1957 г. в Загреб, Югославия (днес в Хърватия). Учи в музикално училище в родния си град, като междувременно се проявява и като обещаващ футболен талант. По професия е композитор, а за дълго време е и лектор в Загребската музикална академия. Политическата му кариера започва през 1980 г. – паметна година за историята на Югославия, белязана от смъртта на Йосип Броз Тито. Иво Йосипович става един от двигателите на демократичната трансформация на Съюза на комунистите в Хърватия и е автор на устава на създадената през 1990 г. Социалдемократическа партия на Хърватия. След дълго отсъствие от политиката Йосипович се кандидатира за президентските избори през 2009-2010 г. и на 18 февруари 2010 г., на 52-годишна възраст, влиза в длъжност като най-младия хърватски президент.

28


28

VIVIVIVIV AA A BABALCLCANICA 3/20201414ХГ: Г-н Президент, бих искал да изразя своята благодарност от това, че сте тук и че имаме възможността да проведем този разговор. Как се чувствате в България и какви са общите Ви впечатления?

ИЙ: Като президент това е първото ми посещение, но преди много, много години дойдох в София като композитор и като гост на Съюза на българските композитори. Беше през 80те години на миналия век. Оттогава всичко е много различно.

ХГ: Така е. Според Вас какво знаят хората в Хърватия за нас българите и за България като цяло? Наблюдават ли се конкретни стереотипи относно страната ни? В едно проучване с колегите попитахме хората какви асоциации предизвиква Хърватия. В повечето случаи отговорите им бяха доста позитивни.

ИЙ: Мога да кажа какво България значи за мен. Музика! В нашата история сме имали наистина велики музиканти от България. Особено оперни певци. България винаги ми напомня за превъзходните български хорове и певци.

ХГ: Поздравления за присъединяването на Хърватия към Европейския съюз! Как се чувствате като президент на страна членка на тази организация и какви са Вашите най-близки очаквания и надежди относно бъдещето на страната Ви?

ИЙ: Водиха се дълги преговори, но сме много щастливи и горди, че те приключиха с успех. Но практически на деня след 1ви юли нищо особено не се случи. Бяхме подготвени за Европейския съюз и сега продължаваме с реформи и усилия , най-вече в областта на икономиката. Ние ясно осъзнаваме нашето членство, но няма драматични промени.

ХГ: Кои са реалните проблеми, които хърватите очакват да се разрешат в близкото бъдеще?

ИЙ: Най-сериозният проблем е икономиката, както в повечето европейски страни. Надяваме се, че в рамките на ЕС ще сме в позицията да разрешим тези проблеми по-лесно, отколкото ако сме сами.

ХГ: Според Вас младите хора скептични или оптимистични са относно този въпрос?

ИЙ: Младите поколения винаги са критични към институциите, държавата, политиката, и това е нормално. Сегашното ново поколение обаче навлиза в политиката и икономиката с нова позитивна нагласа и мисля, че резултатите ще са налице след няколко години.

ХГ: Кое е първото нещо, което Ви идва на ум, когато чуете думата Балкани?

ИЙ: Странно. Сега, когато споменавате Балкани, се сещам за балканските шампионати от различните спортове. Когато бях малък, винаги ги гледах по телевизията,т.е. правех асоциация със самите страни, по-скоро на културно и спортно, отколкото на официално ниво. Балканите са едно общо културно пространство. Знам, че други страни, особено на запад, свързват Балканите с конфликти, войни и безредие. Но не мисля, че ние заслужаваме това, понеже в историята си и те също са преживели своите войни и конфликти. В много периоди западното влияние в този регион не е било най-доброто.

ХГ: Считат ли се хърватите за част от балканското културно пространство?


ИЙ: След токова много години и след войната, хърватите не се считат за балканци, най-вече заради негативния смисъл. Предпочитаме Югоизточна Европа.

ХГ: Как можете да коментирате отношенията между страните в Югоизточна Европа в контекста на евроинтеграцията?

ИЙ: Сега има много страни, които са склонни да се присъединят към ЕС, но отношенията между тях са различни. Например Хърватия е в отлични отношения с България, Румъния, Албания, Босна и Херцеговина, Черна гора, Македония. Със Сърбия и Босна и Херцеговина също имаме добри отношения и някои проблеми от миналото. Така че е нужно да изградим своето приятелство, да подкрепим всички наши съседи за членство в ЕС и, разбира се, да разрешим проблемите си от миналото.

ХГ: Стана дума за спортни първенства. В този смисъл до каква степен смятате, че националното напрежение между бившите югославски републики може да се прехвърли на футболния терен?

ИЙ: Това е много интересно. Имали сме много мачове със Сърбия в различни спортове. В почти всички от тях не е имало проблеми. Всеки подкрепя страната си. Футболът обаче е единственото изключение, става дума за безредици, обидни думи и неприятна атмосфера. Изглежда, че това е характерно за футбола като цяло, не само когато играем със сърбите. И в мачове между хърватски тимове винаги има проблеми. Това е много сериозен въпрос в Хърватия и в други страни. В същото време имаме много успешен отбор по хокей, който играе в руската лига, и атмосферата там е много приятна. Дори при загуба публиката пее и аплодира играчите и от двете страни. В една среща между руски и хърватски клубове мениджърът на хърватския тим поръча бира за всички гости в публиката.

29

30


ХГ: Т.е. зависи какъв вид е спортът?

ИЙ: Определено.

ХГ: Бихте ли коментирали отношенията между Хърватия и Сърбия? По какъв начин са се променили след войната? В хърватските и сръбските медии все още се срещат дискусии на тема кой е по-виновният за жертвите и щетите от войната. Правят ли се опити за затопляне на атмосферата?

ИЙ: Определено. И двете страни биха искали да затоплят отношенията си. Истина е, че гледните точки се разминават. За нас Сърбия беше агресор, подкрепяна от местните сърби. Хърватия наистина пострада. Една трета от страната беше разрушена и окупирана. Между 15 000 и 18 000 бяха убити. Но трябва да признаем, че имаше жестокости спрямо сръбското население и от хърватска страна. Ние осъждаме всички военни престъпници и от двете страни. Но пропорционално погледнато, по-голям брой престъпления са извършени от различните сръбски военни сили. Но войната приключи. Длъжни сме да отдадем почит на всички жертви. Аз лично съм посещавал гробове както на сръбски, така и на хърватски граждани. Трябваше да се погрижим за всички жертви. Сега е важно да се разбере, че все още има хора в неизвестност – около 1700 души, и са повече хървати, отколкото сърби. В наш общ интерес е да намерим поне една част от тях. Затова ни е необходимо сръбското сътрудничество. Освен това все още имаме и бежански проблем – хървати, прогонени от Сърбия, значителен брой сърби напуснали Хърватия, които все още живеят в Сърбия. Провеждаме специална междуправителствена и международна програма с цел те да се завърнат по домовете си. Някой се завръщат, но за други не е лесно да се приберат в изоставените си села. Това е проблем и за сърби, и за хървати. Имаше период на дискриминация спрямо сърбите, които се завръщат в Хърватия. Опитваме се да премахнем всички препятствия, въпреки че някои хора предпочитат след толкова години да не се завръщат, тъй като семейството, работата и домът им вече са в Сърбия. По същия начин някои хървати, родени в Сърбия, не желаят да се завърнат там, тъй като след 20 години са приели Хърватия за свой дом. Политиката ни е основана на две неща: всеки е свободен да се завърне и всеки има право да получи собствеността си.

ХГ: Мислите ли, че Сърбия и Хърватия като членки на ЕС биха разрешили тези проблеми?

ИЙ: Със сигурност, защото ние ще работим в рамките на едни и същи европейски ценности и политики. Ако сравним сегашните отношения с тези отпреди 10 години, има много голяма разлика, позитивна разлика.

ХГ: Как хърватските сърби възприемат членството на Хърватия в ЕС?

ИЙ: Мисля, че са доволни като всички граждани. В моята политика, а и според повечето хора няма значение дали си сърбин или хърватин. Сърбите имат специални малцинствени права, законодателството осигурява тяхното представителство в парламента на общинско и държавно ниво. По принцип сърби и хървати не се делят по отношение на политическите си права.

ХГ: Много сме заинтригувани от множеството професии, които изпълнявате, особено тези на професионален музикант и композитор. Самият аз съм музикант и затова бих искал да Ви попитам дали музиката Ви помага в професионалната кариера, и

31

VIA BALCANICA 3/2014кое от двете стои на първо място – музиката или политиката?ИЙ: Трябва да подчертая, че президентските задължения са основната ми работа – няма време за композиране или свирене. Но използвах музиката като средство, в този смисъл, че използвах концертите с цел да спомогна за някои важни срещи в политиката и до този момент всичко беше успешно. Разбира се, по време на кампанията бях сравнително безизвестен, затова помолих колегите си от музикалната сцена да ме подкрепят и заедно направихме музикално място в интернет, промотиращо кампанията. В нея взеха участие много значими хърватски музиканти от всички музикални сфери.

ХГ: Значи може да се каже, че музиката Ви вдъхновява?

ИЙ: Кой знае, не цялото ни поведение е рационално мотивирано, както изглежда на повърхността.

ХГ: Благодарим Ви и Ви пожелаваме приятен престой в България!ИЙ: Благодаря! Превод на български: Християн ГеоргиевППрееееревоооод нанн бббббббългггагг рсссс иики: Хррррр ссссисссстияяяян ГГГГГеорррргиеии в

32 VIA BALCANICA 3/2014

АРТ ТОЧКА На фестивал в

СолунКакви въпроси можеш да зададеш на музиканти – участници във музикален фестивал? Най-често питанията са свързани с творчеството, с очакванията от предстоящия концерт, с настроението. На фестивала, който се проведе в Солун на 15 март миналата година, първият въпрос, който беше зададен на всички банди беше „Какво означават Балканите за Вас?“ Въпросът не би могъл да бъде различен, след като става дума за Balkan Fest или Φεστιβάλ Βαλκανικής Εξερεύνησης. Това е второто такова събитие, проведено в гръцкия морски град и представлява, по думите на самата организация, междубалкански фестивал, който е

домакин на изкуството и културата на страните, които участват. Фестивалът е организиран, за да представя културата и цивилизацията на балканските държави, да оспорва социалната дискриминация и да насърчава разнообразието на местното население. В програмата са включени филми, фотография, балканска кухня, балкански изкуства и, не на последно място, концерти на живо с балкански групи.

В тази специална музикална вечер пълнокръвно може да се усети балканското настроение. Наистина, цигански страсти бушуват изпод пръстите на духовите оркестри, но звучи и ска, пънк, реге, рок и етно фюжън. Добавете нездравословния (поне за мен) мирис на съскащата наоколо скара и ще имате подходящ фон, върху който да наблюдавате как леко почерпени гърци, българи, сърби и македонци с радост разговарят, прегръщат се и вдигат весела врява. Чудно!

Изключително енергичните организатори на втория поред „Балкан фест“ се бяха

VIA BALCANICA 3/2014погрижили музикантите да бъдат изцяло предразположени в атмосферата и съвсем целенасочената концепция на събитието. Идеята – да се съберат Балканите и да заговорят на своя общ език – музиката, не е нова, но в случая беше изключително сполучливо осъществена. Групите, които взеха участие, бяха „Байлдса“ и „Далтов“ от Гърция, „Суперхикс“ от Македония и „Оратница“ от България. Преди самото свирене да започне, музикантите бяха поканени на галавечеря в ресторант на име „Бубамара“ (ако си спомняте – Калинката от филма „Черна котка, бял котарак“). Познайте какъв беше този ресторант – балкански, разбира се – с характерна за региона музика и кухня. Стените бяха обкичени с портрети на известни личности от рода на класиците Емир Костурица и Горан Брегович. Докато похапвахме ни беше разяснено, че целта на събитието е да се създаде една традиция в събирането на различни групи от полуострова, като разбира се все повече се разширява аудиторията.

В един момент, когато времето явно беше напреднало, но това на никого не правеше впечатление, единственият “чужденец” в компанията - нашият приятел белгиец, тревожно попита от колко часа трябва да свири групата и не е ли време да тръгваме. В този момент самият организатор погледна часовника си и отвърна: „В 21:00 трябва да започнат“, „А сега колко е?“ – попита друг. Организаторът, необезпокояван от нищо, съвсем небрежно подхвърли: „Девет без десет“ – и продължи да хрупа от салатата си. Тим, отговорното белгийско лице от нашата група, го погледна в тотално недоумение, а цялата маса избухна в непринуден смях. „О, не, забравих, че съм обграден от балканци! Вие гърци и българи много повече си приличате, отколкото ние ( белгийците) си приличаме с французите“. Заслужаваше си да чуем такъв интересен коментар от човек, до голяма степен чужд на този специфичен манталитет.

Публиката беше повече от еуфорична,

енергията беше споделена, незабравими мигове от сцената и пред нея. Едната от гръцките групи свиреше български песни и хора. Досега не ми се беше случвало грък да ми обяснява, докато ме стиска силно за рамото, че ние всъщност - българи и гърци - сме братя, само че националните ни истории са измислени да ни разделят. Колкото и сантиментално да звучи, е приятно понякога да размениш подобни думи със съседа, нали? Да си пожелаем догодина отново да се случи това музикално събитие и интересът да е още по-голям!

И за завършек, какво отговориха музикантите, когато бяха запитани

„Какво означават Балканите за Вас?“:

Група Байлдса:

Балканите със сигурност не са само географско понятие, както твърдят някои академици, но и политическо, икономическо и културно. За нас Балканите са начин на живот.

Оратница:

Балканите означават единство и разнообразие. Означават огромно културно наследство. Всъщност това, което разделя балканските народи, са

просто границите и историята.

Суперхикс:

Балканите – това ще рече добри хора, красиви страни и лоши политици. Сватби и войни. Да се надяваме в бъдеще да

има само сватби!

Далтов:

Балканите са една пъстра мозайка, която се състои от множество културни групи, с много прилики и много разлики. Забележителното е, че докато всяка страна има собствена музикална

традиция, има и твърде много влияния от една музикална традиция в друга.

Изготвил: Християн Георгиев

33

34


Стават ли тюрките ромеи?Асимилация на тюркското население на

византийските Балкани в предосманския период (средата на XIII – началото на XIV в.)

Делян Русев

“Кумани. Хрониката на Радзивил, XV в.”

35

VIA BALCANICA 3/2014т средата на XIII в. насетне на Балканския полуостров настъпват сериозни демографски промени, свързани с пристигането на нови

вълни от тюркски народи, придвижващи се в западна посока под мощния монголския натиск. Настоящият текст се занимава със съдбата на куманите и селджуките – най-многобройните тюркоезични пришълци, които в разглеждания период попадат в контактната зона между Изтока и Запада, между исляма и християнството. Те оказват силно влияние върху демографския и политическия облик на балканските държави, а в същото време, попаднали в съвсем различна атмосфера, сами претърпяват сериозна социална, религиозна и културна метаморфоза. Междувременно, след като „възкръсва” през 1261 г., Византия изживява период на частична стабилност при управлението на Михаил VIII (никейски имп. 1258-1261, визант. имп. 1261-1282) и Андроник II Палеолог (1282-1328) до началото на първите граждански войни в империята през 20-те години на XIV в. По това време България е под тежка зависимост от татарите, Сърбия изживява своя най-голям възход, но все още не е достигнала апогея си, а след битката при Пелагония (1259 г.) остатъците от Латинска Романия по-скоро остават в периферията на политическите събития. Предмет на настоящото изложение е процесът на асимилация на тюркските преселници, попаднали именно на византийска територия. Основният въпрос е до каква степен и с какви средства те биват претопени и „погълнати“ от все още функциониращата имперска машина, като се вземат предвид нееднородният социален състав на имиграцията и различните измерения на асимилацията. Преди да се пристъпи към отговора на този въпрос, добре е да бъдат направени някои уточнения, засягащи религиозните и цивилизационни специфики на посочените по-горе тюркски групи. На първо време трябва да се отбележи, че селджукските преселници са мюсюлмани, докато заселващите се на Балканите кумани са все още езичници. Част от куманите, попаднали на

Балканите след бягството си от Унгария, са приели поне формално християнството, но пришълците, заселили се в крайна сметка на византийска територия най-вероятно не спадат към тази група1. Друг съществен момент е различното ниво на културно развитие и уседналост на анадолските тюрки и куманите. Към средата на XIII в. селджуките се намират в много по-напреднала степен на седентаризация спрямо куманите-номади, а и са възприели елементи от културата на близкоизточните общества. Това предопределя и многостранния подход на византийските власти към различните групи тюрки. Сравнителният метод би бил полезен по отношение на настоящата тема, но обемът не позволява изчерпателното разглеждане на ситуацията в останалите балкански държави. Все пак трябва да се отбележи, че през разглеждания период куманите имат много силни политически позиции в региона, най-вече в Унгария и България. Статутът на куманите и протичащите сред тях асимилационни процеси в унгарските владения са подробно изследвани от Нора Беренд. Спецификата на унгарския случай се състои във високата степен на интеграция на куманите във военните структури и аристократичния елит на страната, рамкирана от специално законодателство, както и в невъзможността им да се намесят трайно в политическата власт на кралството2. Във Второто българско царство, напротив, фамилии с доказан кумански произход като Тертеровци, Шишмановци, вероятно дори и Асеневци, монополизират властта през цялото двувековно съществуване на държавата (1185-1396)3. Както сочат

1 Вж. напр. Павлов, П. По въпроса за заселванията на кумани в България през XIII в. – Във: Втори международен конгрес по Българистика. Доклади, Т. 6. С., 1987, 632-633.2 Berend, N. At the Gate of Christendom. Jews, Muslims and “Pagans” in Medieval Hungary, c. 1000-c. 1300. Cambridge: Cambridge Univ. Press, 2001, pp. 68-74. За правния статут на куманите вж. Ibid., pp. 87-93.3 За куманската следа в България вж. Павалов, П. Цит. съч. и Nikolov, A. Cumani Bella

О

36


изследванията на А. Узелац, Сърбия също не остава незасегната от куманското влияние, осезаемо най-вече в своите демографски и военни измерения4. Добре известно е, че византийската традиция се изгражда с вековете на основата на неразривната връзка между имперската власт и православното християнство. Изхождайки от тази позиция, трябва да подчертаем, че приобщаването към византийския живот на иноверски маргинални групи, каквито се явяват анадолските тюрки и куманите в империята, неизбежно минава през тяхната религиозна асимилация. Тук ще се съсредоточим само върху балканските територии на Византия, които още с възхода на Никея преди 1261 г. се превръщат в основна сфера на имперските интереси. Наличните данни разкриват, че макар и далеч от своята мощ по времето на

tores in the Second Bulgarian State (1186-1396). – In: Annual of Medieval Studies at CEU, vol. 11 (2005), pp. 223-229.4 Узелац, А. Куманите в средновековна Сърбия. – Анамнеза, год. III (2008), кн. 1,

163-179.

Македонската династия и на Комнините, империята запазва способността си да превръща поне формално различни в етническо и религиозно отношение имигранти в „ромеи”. Това личи добре, ако хвърлим поглед върху византийските владения в съвременната географска област Македония, където през разглеждания период попадат голям брой преселници (най-често езичници или мюсюлмани) от т.нар. Кумания (Дешт-и Кипчак) и от Иконийския султанат. На основата на придобитите във Византия от много от тях и наследниците им християнски имена, на техните родови и професионални особености, повече от 90% от тези имигранти могат да бъдат идентифицирани като покръстени5. Византийските автори споменават за редица случаи, в които тюрки, попаднали на византийска територия, приемат християнството и най-често биват включени в имперската армия. Такава съдба сполетява по думите на Григора например мюсюлманите от свитата и войската на селджукския султан Иззедин Кайкавуз II6, владетелят на западната част от Иконийския султанат, който в началото на 60-те години на XIII в., бягайки от татарите, се озовава в двора на Михаил VIII Палеолог7. 5 Shukurov, R. Th e Byzantine Turks: An Ap-proach to the Study of Late Byzantine Demography. – In: L’Europa dopo la caduta di Constantinopoli: 29 maggio 1453. Spoleto, 2008, pp. 106-107.6 Римская история Никифора Григорьı, начинающаяся со взятия Константинополя латинянами. I т. (1204-1341). Превод под ред. П. Шалфеева. Санкт Петербург, 1862, 97, 221. (По-нататък: Григора (Шалфеев)).7 Жаворонков, П. И. Тюрки в Византии (XIII - средина XIV в.). Часть первая: тюркская аристокрация. – ВВр., Т. 65, 2006, с. 169. Иззедин Кайкавуз е син на султан Кайхурсав II (1237-1245) и майка-гъркиня. След 1254 г. Иконийският султанат се разделя между Иззедин и брат му Килидж Арслан IV, a в края на 1260 или през 1261 г. Кайкавуз е принуден от татарите да напусне владенията си и да търси убежище в никейския императорски двор заедно със семейството, свитата и част от войската си. За подробности по въпроса вж. Vásári, I. Cumans and Tatars. Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans , 1185-1365. Cambridge, 2005, p. 73; Жаворонков, П.И. Тюрки в Византии…, 168-169; Шукуров, Р.

Изображение на император Михаил VIII Палеолог, който възстановява византийската власт в

Константинопол през 1261 г.

http://en.wikipedia.org/

37

VIA BALCANICA 3/2014В повечето случаи преминаването към християнството води след себе си и приемане на кръщелно име, което прави огромна част от новодошлите и особено втората генерация преселници на пръв поглед напълно неразличими от местното население8. От друга страна изворите недвусмислено говорят, че до самия й край във Византия живеят и много иноверни групи, включително мюсюлмани, запазили религията си, и то без да имат проблеми с властта. В Константинопол, а вероятно и в другите големи градски центрове като Солун и Трапезунд през вековете просъществуват цели мюсюлмански квартали9. В столицата най-късно от Х в. функционира джамия, която бива разрушена при превземането на града от кръстоносците през 1204 г. Фактът, че след влизането си в Константинопол през 1261 г. Михаил VIII възстановява и дори разширява мюсюлманския храм, свидетелства за важната роля, която играе тюркският фактор във византийската вътрешна и външна политика след средата на XIII в. Показателно е описанието, което търговецът Абдулах ибн Мухамад, живял в Константинопол в края на XIII в., дава за мюсюлманския квартал във Византийската столица, описвайки го като „място, голямо колкото две трети от Дамаск, заградено с непрекъсната стена, снабдено с врата, която може да се отваря и затваря, място, предназначено специално за мюсюлманите, които го обитават”10. За положението на мюсюлманите в Константинопол говори и патриарх Атанасий I, който в писмо до Андроник II от първото десетилетие на XIV в. се оплаква, че те имат пълна Семейство Изз ал-дин Кай-кавуза II в Византий. – ВВр., Т. 67, 2008, с. 89.8 Shukurov, R. Th e Byzantine Turks…, p. 80.9 Шукуров, Р. Конфесия, этничность и византийская идентичность и фрагменты вызванной дискусии, 2008, с. 10. – http://www.cen-tre-fr.net/spip.php?article169 (последно проверено на 19.01.2014 г.).10 Reinert, St. Th e Muslim Presence in Con-stantinople, 9th-15th Centuries: Some preliminary Observations. – In: Studies on the Internal Diaspora of the Byzantine Empire, Washington, 1998, pp. 143-144.

свобода да се събират за молитви11. Във връзка с тези наблюдения интерес представляват и изследванията на Р. Шукуров, според когото последователите на исляма във Византия имат особен статут, предопределен от специфичните икономически и политически дадености в империята.12 Все пак смея да заключа, че за религиозната търпимост, която византийците проявяват спрямо част от мюсюлманите в империята, водещ е най-вече икономическият фактор. С други думи основната част от непокръстените обитатели на споменатите мюсюлмански

11 Ibid., p. 144.12 Във византийската юридическа практика не съществува понятие „мюсюлманин” като социално-религиозна категория, т.е. де юре мюсюлманите нямат официално право на религиозна автономия, но и не се създава юридическа основа за тяхното преследване и дискриминация. За подробности вж. Шукуров, Р. М. Конфесия, этничность и византийская идентичность…, с. 9.

Изображение на император Андроник II в манастира „Продром“ край Серес.


38

VIA BALCANICA 3/2014квартали в големите градове са представители на търговското съсловие13, а не са свързани с вълните от многобройни тюркски преселници, попаднали във Византия в резултат на монголския натиск. Освен това гневният тон на патриарх Атанасий I във вече споменатото му писмо е доказателство за непримиримостта на византийското духовенство по отношение дори на частичната толерантност, която светската власт по различни причини е принудена да демонстрира спрямо част от иноверските си поданици. По-специфичен е въпросът за религиозната асимилация, когато става дума за тюркската аристокрация във Византия. Появата на знатни тюрки в империята може да се търси далеч преди XIII в. До неговото начало техният брой значително нараства, но след 1204 г. много от тюркските аристократични родове изчезват или губят високото си обществено положение14. Произходът на по-голямата част от родовете, които играят важна роля във Византия през Палеологовия период, може да бъде проследен по две линии: по линията на куманските вождове, преселили се с хората си в Никея или Латинската империя по време на управлението на Йоан III Дука Ватаци (1221-1254) и по-късно, и най-вече по тази на знатни селджуки от семейството и свитата на Иззедин Кайкавуз II. По правило тези тюрки-аристократи запазват привилегированото си положение и във византийското общество, като получават високи титли и се обвързват с местни знатни родове. Разбираемо е, че за да стане това, те трябва първо да възприемат православното християнство, без което социалният им успех в империята би бил немислим. А. Николов говори за лесната интеграция на покръстените кумани в българския средновековен елит и насочва към византийския случай, в който „приемането на православието е важна крачка към придобиването на византийска 13 Reinert, St. Op. cit., pp. 143-150.14 Повече за тюрките във Византия от XI в. до края на Никейския период у Brand, Ch. M. Th e

Turkish Element in Byzantium, Eleventh-Twelft h Centuries. – In: Dumbarton Oaks Papers, Vol.

43 (1989), 1-25; Жаворонков, П.И. Тюрки в Византии…, 163-168.

идентичност“15. Показателен е случаят с куманския предводител Сичиган, попаднал в Никея с куманската вълна от началото на 40-те години на XIII в. Сичиган бива покръстен, придобива християнското име Сиргиан (Συργιάννης) и се жени за Евгения Палеологина, племенница на Михаил Палеолог. Оскъдните данни за този ромеизиран кумански аристократ говорят, че той става велик доместик при Михаил VIII и Андроник II, т.е. успешно се интегрира в средите на византийския елит.16 Един едноименен наследник на Сиргиан, вероятно негов внук17, взима дейно участие в политическите събития във Византия в началото на XIV в., както и в разразилата се между Андроник II и Андроник III (1328-1341) гражданска война през 20-те години на века18. П. Павлов

15 Nikolov, A. Op. cit., p. 229.16 Павлов, П. Куманите във Византийската империя (1237 г. – първата четвърт на XIV в.). – Епохи, 1997, 1-2, с. 45.17 Пак там – П. Павлов смята, че Сиргиан „Млади“ е син, а не внук на покръстения кумански вожд, но като се има предвид, че младият Сиргиан вероятно е роден ок. 1290 г., по вероятна е другата теза (вж. бел. 18).18 Vásári, I. Op. cit., pp. 120-121. Според Жаворонков Евгения Палеологина не е съпруга

Монета (драхма) на султан Иззедин Кайкавуз II, който бяга в двора на византийския император

след монголското нападение над Иконийския султанат.

Източник: http://munzeo.com/

39

VIA BALCANICA 3/2014отделя сериозно внимание на съдбата на този наследник, който „вече наистина се явявал знатен ромей“ и смело се подвизава по най-високите етажи на имперската политическа йерархия. Макар и твърде спекулативно, куманските корени на Сиргиан „Млади“ могат да се считат като фактор за твърде авантюристичната му кариера, която през 1333 г. го отвежда в двора на сръбския крал Стефан Душан (1331-1355). Показателно е, че животът на Сиргиан завършва по време на сръбски поход към Солун на следващата година19.Аналогична съдба, като тази на стария Сиргиан (Сичиган), има синът на султан Иззедин – Мелик Константин, който остава в Константинопол и по думите на Пахимер след като бива покръстен, „ревностно се придържал към римските обичаи”20. Бързата му асимилация очевидно дава своите плодове, тъй като султанският син влиза в обкръжението както на Михаил VIII, така и на Андроник II и получава отговорната роля на императорски наместник във Верия, а по-късно и в гр. Пиги. Високото обществено положение, което този султански син има във Византия, дава основание на някои изследователи да допускат, че той може да е получил титлата севастократор или кесар21. Интересен е въпросът дали тази религиозна асимилация е просто формално условие за социален успех във византийската обществена йерархия или има по-сериозно отражение и влияние върху начина на живот, себевъзприятието и духовното битие на емигриралите тюрки. Разбира се, трудно е да се достигне до реална оценка на базата на писмени сведения, но е показателен фактът, че немалко представители на тюркски родове във Византия стават част

на стария Сиргиян (Сичиган), а на неговия син. От този брак се ражда младият Сиргиян, който от своя страна се жени за Мария Палеологина – племенница на Андроник II, вж. Жаворонков, П.И. Цит. съч., 167-168.19 Павлов, П. Куманите..., 45-48.20 Georgii Pachymmeris de Michaele et An-dronico Palaeologis, ed. I. Bekker, in CHSB, Bonn, 1835, II, p. 612. (По-нататък: Pachymeres (Bekker)).21 Шукуров, Р. Семейство Изз ал-дин Кай-кавуза…, 108-109.

от православния клир или ктитори на манастири. Примерите са много: Йоан Цамас, свещеник в средата на XIV в.22, клирици от родовете Амирасани23 и Мелахрини24, братята Йоан и Атанасий Масгид, първият – монах и един от основателите на манастира Продором край Сяр, а вторият ктитор на Продром и на още два манастира на Атонския полуостров25 и др. В същото време османският автор от XV в. Язъджиоглу Али споменава в своето „Огуз-наме” за случай, в който две поколения селджукски преселници в Македония остават мюсюлмани, запазвайки при това високия си социален статус. Става дума за един от синовете на Иззедин и неговия син, които според разказа на двама техни далечни наследници от XV в. останали във Верия. По-късно представители на тяхната фамилия се сродили с властващата във Верия фамилия Лизикос26. Според Жаворонков въпросният наследник на Иззедин Кайкавуз е Кайумарс, а неговият син - вероятно верийският благородник Астрапир Мелик. И двамата носели званието οίκεĩος, а Астрапир влязъл в дипломатически контакт с Йоан Кантакузин през 1343 г27. Дори и това изключение да е вярно, прави впечатление, че едва вече покръстените наследници на Астрапир получават пронии под формата на едри поземлени владения28.

22 Prosopographisches Lexicon der Palaiol-ogenzeit (PLP), ed. E. Trapp et al. Bd. 1-12, Wien, 1976-1995 (CD-Rome version : Wien 2001), no. 27731.23 Жаворонков, П.И. Цит. съч., с. 167.24 PLP, nos. 17658, 17660, 17664.25 PLP, nos. 17219, 17222.26 Ζαχαριάδου, Ε. Οι Χριστιανοί απόγονοι του Ιζζεδδίν Καϊκαούς Β’ στη Βέροια. – Μακεδονικά τ. 6, Θεσσαλονίκη 1965, 63-64.27 PLP, no. 1597. За същността на термина οίκεĩος вж. Maksimovic, L. Th e Byzantine Provincial Administration under the Paleologoi. Amsterdam, 1988, p. 23.28 Родствената връзка между Кайумарс и Астрапир Мелик, както и отъждествяването на покръстените прониари със синовете на Астрапир са хипотези на П. Жаворонков. За подробности вж. Жаворонков, П.И. Цит. съч.,

40

VIA BALCANICA 3/2014И в този случай е налице религиозна асимилация, макар приобщаването на въпросните тюрки към православната византийска общност да се осъществява постепенно и в рамките на няколко поколения. Тук може да бъде направен интересен паралел с т. нар. християни-спахии в ранноосманската държава, които по подобен начин претърпяват постепенна, но категорична религиозна асимилация, макар при тях преходът да е от християнството към исляма29. Такъв тип ненасилствено приобщаване към религията на господстващата група е един логичен процес, породен от съответните социални, битови и икономически условия както в османското, така и във византийското общество. Освен приемането на православното християнство, важен фактор за вписването на тюркските преселници във византийската реалност е тяхната езикова асимилация. Езикът като основен културноопределящ елемент е съществен признак за принадлежност към дадена културна общност. Във Византия владеенето на гръцки език не е задължително, но е неизбежно и най-важно условие за социален успех30. Трудно е да се проследи този феномен на низово ниво. Все пак съществуването в една гръкоезична среда би трябвало да е достатъчен фактор за овладяването на езика от всички социални групи. Това важи с по-голяма сила за част от участниците във византийската войска, в каквито се превръщат повечето преселници от Кумания и Анатолия. Има сведения, че при избора на Михаил Палеолог за регент през 1258 г. кумански воини изложили мнението си по въпроса

с. 171. Освен това Жаворонков твърди, че въпросният Кайумарс – син на Иззедин Кайкавуз – е назначен с брат си Константин за управител на Верия, докато Р. Шукуров смята, че Кайумарс е избягал от Византия заедно с баща си през 1264 г. Вж. Шукуров, Р. Семейство Изз ал-дин Кай-кавуза II…, с. 111.29 Вж. Иналджък, Х. Епохата на султан Мехмед II Завоевателя. София, 2000.30 Шукуров, Р. М. Конфесия, этничность и

византийская идентичность..., с. 3.

на гръцки31. Трябва да се отбележи, че въпросните кумани са част от един елитен военен корпус, наречен „Скитикон“, и имат по-специален статут в сравнение с обикновените тюрки на служба във византийската войска32. В случая можем да говорим за една сравнително висока степен на езикова асимилация сред подобни групи военно тюркско население в империята. Изтъквайки ролята на общността в този процес, Бартузис твърди, че „истинското значение на групата се състои в склонността й да насърчава елинизацията, асимилацията и в крайна сметка социалното израстване на членовете си”.33 Влиянието на групата по отношение на асимилацията обаче може да бъде и с обратен знак. Най-често масата от преселниците образува отделни анклави от християнизирано в голямата си част тюркско население на Балканския полуостров34. Това положение води до просъществуването на сравнително затворени общности, най-вече при първите няколко поколения. В тези условия е логично голяма част от тюрките да възприемат гръцкия език с известно забавяне. Тук е мястото да споменем и съществуващата хипотеза, че към края на XIII в. в областта на р. Аксиос (Вардар) част от тюрките-преселници се смесват с т. нар. вардариоти – покръстено тюркоезично население, което вероятно има маджарски произход и е заселено в тези територии от император Роман Лакапин през X в.35 Евентуалното

31 Vásári, op. cit., pp. 114-115. 32 Павлов, П. Куманите…, с. 41.33 Bartusis, M. Th e late Byzantine army: arms and society, 1204 – 1453. Philadelphia, Pennsylvania, 1997, p. 27.34 Shukurov, R. Th e Byzantine Turks…, pp. 95-96. За заселването на куманското военно население в затворени групи вж. Bartusis, M. C. On the Problem of Smallholding Soldiers in Late Byzantium. – In: Dumbarton Oaks Papers, Vol. 44 (1990), p. 20.35 Вж. Savvides, A. Late Byzantine and Western historiographers on Turkish mercenaries in Greek and Latin armies: the Turcoples/Tourkopouloi. – In: Σαββίδης, Α. Από το Βυζάντιο στην τουρκοκρατία. Μεσαιωνικά, μεταβυζαντινά και ισλαμικά ιστορικά θέματα. Ανατύπωση μελετών και άρθρων 1987-

41

VIA BALCANICA 3/2014съжителство с подобно население вероятно допълнително затруднява езиковата асимилация на новодошлите тюрки. Показателна в това отношение е нуждата от тюркоезичен посредник при опитите на властта да контактува с т. нар. туркопули след византийско-каталанската битка при Апрос през 1305 г. Тогава Андроник II изпраща в Тракия с цел да помири аланските наемници и туркопулите един тюрк, когото Пахимер нарича Кутзибаксис (Κουτζίμπαξις)36. Терминът „туркопули” е често срещан във византийската практика през XI – XIV в. и най-често обозначава тюркоезични наемници, произхождащи от смесени бракове между мъже-тюрки и жени-християнки37. Григора го използва, когато говори за покръстените след идването си на Балканите с Иззедин Кайкавуз селджукски воини и техните наследници38. Въпросните туркопули, играещи активна роля във военните действия през първото десетилетие на XIV в., би трябвало в голямата си част да са вече второ и трето поколение наследници на тюркски преселници във Византия. Пахимер обаче твърди, че те са дошли „от северните области” скоро преди

1997, Αθήνα, 1997, σ. 113. Пак там – цитирана литература за вардариотите.36 Pachymeres (Bekker), II, pp. 345, 553, 590. Срв. Zachariadou, E. Observation on some Turcica of Pachymeres. – In: Revue des études byzantines, tome 36, 1978, pp. 262-264. По думите на Пахимер Кутзибаксис е „главен заклинател” в двора на Ногай (вероятно от т. нар. bacsi, откъдето идва и гръцкото му име у Пахимер). След неговата смърт през 1299 г. Кутзибаксис отпътува по море при анадолските тюрки, но поради инцидент се озовава на византийска територия и от там – при византийския император. По-късно е покръстен и назначен за управител в региона на Никомедия, но след 1305 г. е уличен в заговор и затворен. 37 По-подробно за туркопулите в Sav-vides, A. Late Byzantine and Western... и Σαββίδης, Α. Οι Βυζαντινοί απέναντι στους λαούς του ανατολικού και του βαλκανικού κόσμου: με έμφαση στα τουρκόφωνα φύλα. – Βλυσίδου, Β. και άλλα, Βυζαντινό κράτος και κοινωνία: σύγχρονες κατευθύνσεις της έρευνας, Εθνικό Ιδρυμα Ερευνών, 2003, σ. 150.38 Григора (Шалфеев), I, с. 221.

въпросните събития39. Това твърдение и несигурните сведения на Язъджиоглу Али дават основание на П. Витек да смята, че туркопулите са последвали султан Иззедин при бягството му от империята в северна посока през 1263-64 г., а в началото на XIV в. са се върнали във Византия и са постъпили на военна служба при императора40. Ако приемем тази теза, то би било нормално те да не владеят гръцки език към този момент. Според Григора обаче туркопулите остават в империята след бягството на султана, а и хипотезата на Витек за тюркско преселение в Добруджа е сериозно оспорена в научната литература41. В такъв случай можем да приемем, че в средите на големи тюркски групи на византийска територия процесът на езикова асимилация протича относително бавно и без съществени резултати.Няма съмнение, че аристократите от тюркски произход във Византия са гръкоезични, макар голяма част очевидно да запазват и майчиния си език. Това личи от една специфична функция на някои от тях, а именно използването им от страна на византийските власти като посредници или пратеници при преговори с други тюркоезични групи или политически формирования. Освен вече споменатия Кутзимбаксис (Κουτζίμπαξις), който не е роден и израснал във Византия, подобна роля играят и твърде далечни наследници на тюркски фамилии, живеещи от много

39 Pachymeres (Bekker), II, p. 574.40 Wittek, P. Yazijioghlu’ Ali on the Christian Turks of Dobrudja. – In: Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London, Vol. 14, No. 3, Studies presented to Vladimir Minor-sky by His Colleagues and Friends (1952), pp. 657, 662-666.41 Вж. напр. Мутафчиев, П. Мнимото преселение на селджукски турци в Добруджа през XIII в. – В: Избрани произведения. Т. II, С., 1973, с. 607 сл.; Матанов, Хр. Селджукски турци в Добруджа през XIII век? – Път, 2010, № 13, 14-21.; Матанов, Хр. Още по въпроса за “селджукското преселение” в Добруджа през 60-те години на XIII век. – В: Българско средновековие: общество, власт, история. Сборник в чест на проф. д-р Милияна Каймакамова, УИ “Св. Климент Охридски”, С., 2013, 373-384.

42


поколения в империята. Любопитен е случаят с Мануил от рода Мелахрини, вероятно с кумански произход, който през 20-те години на XV в. участва в пратеничество при османския владетел Мурад II (1421-1451)42. Той подсказва, че е възможно езикът да се е запазил близо век и половина дори в средите византийската аристокрация с тюркски корени, за която бързото приспособяване към гръкоезичната среда е било задължително условие. Значението на езика за себевъзприятието и съзнанието за културна принадлежност на определени групи хора към дадена

42 PLP, no. 17569. Хипотезата за куманския произход на фамилията у Жаворонков, П.И. Цит.

съч., с. 175.

по-голяма общност дава основание да предполагаме, че въпреки религиозната асимилация част от тюркските преселници във Византия заедно с езика си дълго време запазват и етническото и родовото си самосъзнание. Вече споменатият откъс от произведението на Язъджиоглу Али43 всъщност разказва как двама братя от Зихна (близо до Сяр) – Димитрий и Михос Султан – се явили пред султан Мурад II, твърдейки, че са далечни наследници на селджукските преселници от XIII в. На това основание те помолили султана да ги освободи от данъци за владенията им в Зихна, които по-рано Баязид I (1389-1402) дал на техни

43 Вж. по-горе, бел. 18.

Манастирът „Продром“ край Сяр, посветен на св. Йоан Кръстител. За един от основателите на манастира се приема Йоан Масгид, за когото се предполага, че има тюркски произход.

http://people.stern.nyu.edu/

43

VIA BALCANICA 3/2014роднини след като завладял Верия44. Очевидно поне част от наследниците на селджуките и куманите, появили се по балканските византийски територии през втората половина на XIII в., запазват спомена за тюркския си произход. В контекста на османското завоевание съзнанието за принадлежност към тюркоезичната общност се оказва твърде важно и приложимо, поне в средите на съхранилата се тюркска аристокрация. В този смисъл е любопитен и фактът, че вече споменатият манастир „Св. Йоан Продром“ („Св. Йоан Кръстител“) край Сяр, сред чиито ктитори фигурират имената на двама братя от тюркската фамилия Масгид, получава един много ранен османски ферман с привилегии от емира Мурад I (1362-1389) – още в началната фаза на завоеванието през 70-те години на XIV в45.За да се изследват по-успешно процесите на асимилация, трябва да се обърне внимание и на по-съществените елементи на византийската асимилационна политика, прилагана по отношение на тюрките, придошли в империята от север и от изток. Могат да се проследят няколко тенденции в политиката на тяхното заселване, която прилагат никейските, а по-късно и византийските императори в разглеждания период. Още в зората на монголското напредване в Източна Европа, когато до Никейските територии достигат първите групи от кумани46, Йоан III Дука Ватаци активно направлява разпределението на прииждащите номади по невралгичните точки на своята държава. Значителна част от тях се установяват в Тракия и Македония, но по-голямо значение има изпращането на значителни кумански групи по източните граници в Мала Азия, по-точно в региона

44 Ζαχαριάδου, Ε. Οι Χριστιανοί απόγονοι του Ιζζεδδίν Καϊκαούς Β’..., pp. 63-64. 45 Матанов, Хр. Селджукски турци в Добруджа през XIII век? – Път, 2010, № 13, 19.46 Вж. напр. сведението на Акрополит за „много хиляди“ скити (кумани – б.а.), които преминават р. Дунав и Стара планина и опустошават Източна Тракия (наречена от Акрополит Македония) през 1237 г. – ГИБИ, т. 8. С., 1971, 165-166.

на р. Меандър във Фригия, по р. Сангариос във Витиня и около Смирна47. Тази политика на Йоан III Дука Ватаци очевидно получава одобрението на съвременниците, което личи както от позитивните оценки на Пахимер и Акрополит48, така и от възхвалата на владетеля от неговия син – Теодор II Ласкарис (1254-1258): „Отстранявайки скитите (т.е. куманите – б. а.) от запада и западните земи, ти ги засели на изток като подчинено население и, заменяйки ги със синовете на персийците (т.е. анадолските тюрки – б. а.), ти успешно възпрепятства нападенията им на запад”49. В Македония се забелязва значително смесване на кумански и анадолски тюркски групи, като кумански топоними се откриват в северните и западните части на областта, докато анадолските са ситуирани по-скоро в Южна Македония около Верия и Каламария50. Големият превес в тази област на имена и топоними с мюсюлмански корен, които могат да се отнесат по-скоро до анадолските тюрки, е в подкрепа на сведенията, че византийската политика спрямо селджукските бежанци е ориентирана към заселването им в най-западните имперски териотории, далеч от тяхната родина. В същото време сведенията от никейския период говорят, че преселници от Мала Азия се озовават в балканските земи, контролирани от Никея, още преди възстановяването на Византия и бягството на Иззедин. По всичко личи, че след 1261 г. Михаил VIII Палеолог се придържа към политиката на предшествениците си по отношение на анадолските имигранти. Интересна е констатацията, че в региона на Серес и устието на р. Струма новодошлите тюрки биват заселени далеч от основните градски центрове, което може да се разглежда като превантивна

47 Павлов, П. Куманите…, с. 41.48 Акрополит пише: „Василевсът доби още по-голяма смелост и след като към своите ромейски войски случайно бе присъединил силна скитска войска (…), и като ги бе извел от македонската земя, беше ги превел в източните предели.“ – Цит. по Павлов, П. Куманите…, с. 39.49 Vásári, I. Op. cit., p. 67.50 Shukurov, R. Th e Byzantine Turks…, pp. 83- 90.

44


мярка от страна на византийските власти51. Малко по-късно, през второто десетилетие на XIV в., Андроник II заселва една куманска група, дошла като подкрепление от Сърбия, в Тракия като буфер срещу българските и татарските нападения. В разгара на гражданската война между императора и внука му Андроник III тези кумани са преселени на три острова в Егейско море поради опасения от евентуално тяхно съюзяване с татарите52.Освен от стремежа към по-добри условия за асимилация, спецификите на византийската политика спрямо тюркските имигранти в империята се обуславя и от ролята, която придошлото население играе в империята. Основната част от тюрките активно се

51 Ibid., p. 97.52 Bartusis, M. C. On the Problem of Small

holding Soldiers…, p. 13.

включва във византийската армия както в ролята на подвижни подразделения под формата основно на лека кавалерия, така и като стационарни войски53. Тук отново ще цитираме А. Николов, според когото „както в Унгария, така и във Византия, съществувала само една непосредствена опция за асимилацията на номадите и превръщането им в уседнало население, а именно включването им в групата на bellatores – единствената класа на средновековното общество, способна да ги приобщи без особени трудности“54. Куманите взимат дейно участие във военните действия още по времето на никейските императори Йоан III Дука Ватаци и Теодор II Ласкарис55,

53 Vásári, I. Op. cit., p. 114. 54 Nikolov, A. Op. cit., p. 227.55 За куманското участие във византийските военни операции през 40-те-60-те години на XIII в. вж. Павлов, П. Куманите…, с. 42.

Византийската империя, Балканите и Мала Азия, 1265 г.

Shepherd, William. Historical Atlas. New York: Henry Holt and Company, 1911.

45

VIA BALCANICA 3/2014а от 60-те години на XIII в. съществена роля на бойното поле започват да играят и анадолските преселници и техните наследници, наричани в изворите туркопули. Голяма част от тях получават от византийските власти земи срещу задължението да се сражават на страната на императора, но, все още не напълно преодолели номадския си начин на живот, те участват във военните действия и доброволно, подмамени от възможността да приберат богата плячка. Именно номадската същност и чуждият произход на тези тюрки ги прави невинаги надеждни военни части, макар че византийците не пропускат удобна възможност да се възползват от услугите им. Отрядите на куманите и туркопулите се оказват доста ефективни бойни единици, особено срещу рицарска конница, но често действат своеволно и недисциплинирано и проявяват склонност към дезертьорство56. През 1275 г. кумани и туркопули съвместно участват в наказателната кампания на деспот Йоан, брат на император Михаил Палеолог, срещу непокорния севастократор Йоан в Тесалия. По думите на Григора куманите в състава на византийската войска започнали своеволно да разграбват църкви и манастири, да поробват монахини и да използват християнски свещени предмети за битови цели. Това засилило съпротивата срещу византийците и в крайна сметка тесалийският владетел удържал победа срещу тях57. Според Морейската хроника недисциплинираността на куманите и туркопулите се проявява и през 1292 г., когато отново се оказва препъникамък за успеха на византийска експедиция в Епир58. Дори по-късно, в самото начало на вече споменатата битка при Апрос между императорските войски и каталаните през 1305 г., между 1000 и 1500 туркопули дезертират от редиците на византийските си съюзници, обричайки ги на фатално поражение. Според Григора инициатори за измамата са аланите, които съставяли

56 Vásári, I. Op. cit., p. 100.57 Григора (Шалфеев), I, с. 108.58 Th e Chronicle of Morea, ed. by J. Schmitt. London, 1904, p. 589, v. 9086 ff .

заедно с туркопулите левия фланг на войските на Михаил IX59. „Дали защото по-рано се уговорили с аланите за това гнусно дело, или пък просто така им скимнало”, туркопулите също се оттеглили от бойното поле. След битката те се присъединили към каталаните или по-точно към техните съюзници и свои „съплеменници” – малоазийските тюрки на Халил Едже. Няколко години по-късно туркопулите се прехвърлили на сръбска територия и били приети от крал Стефан II Урош Милутин (1282-1321)60. Всички тези събития, които могат да бъдат проследени през целия разглеждан период, говорят отново за една ниска степен на асимилация. Епизодът с войските на Халил Едже дава допълнителни основания да се говори за запазване на етническото самосъзнание в средите на туркопулите, които не се поколебават да се присъединят към себеподобните наемници от Мала Азия. В този смисъл може да се приеме и съществуващата хипотеза, че в хода на гражданските войни във Византия останалите на служба в империята туркопули биват бързо претопени от появилата се на Балканите мощна вълна от малоазийски турски наемници61.Своеволията на тюркските подразделения във византийската войска вероятно до голяма степен се дължат на частичното „самоуправление” на тези войскови части. По всичко личи, че техните директни военачалници са от същия произход като подчинените си. Някои представители на аристократичните фамилии с тюркски произход, каквито са например Гази и Мелахрини, се споменават като алагатори и протоалагатори, т.е. командващи военни отряди – ἀλλάγιον62. Показателни са и събитията около византийско-каталанския сблъсък в началото на XIV в. По думите на Григора дезертиралите туркопули са водени от съплеменника си Мелик, който изменил

59 Михаил IX Палеолог – син и съимператор на Андроник II. 60 Григора (Шалфеев), I, 220-225, 237-241, 247.61 Bartusis, Th e late Byzantine army…, p. 62.62 Жаворонков, П.И. Цит. съч., с. 175. Вж. също PLP, nos. 3444, 17625.

46

VIA BALCANICA 3/2014на византийците въпреки полученото кръщение и множество дадени му от императора награди63. Тук може да се спомене също авантюристът Котаниц Торник, подвизаващ се по византийско-сръбската граница в Македония през втората половина на XIII в. Предполага се, че Котаниц може да има кумански произход, още повече че в Южна Македония, както стана ясно, има наличие на куманско население. Въпросният провинциален благородник на два пъти бяга в Сърбия и прави редица погранични набези в империята по типичен „скитски“ маниер64. Очевидно самоуправлението прави тюркските отряди по-ефективни, но и по-неконтролируеми. То може да се разглежда като допълнително условие за забавяне на асимилационните процеси сред тези полуномадски отряди, които се превръщат в до голяма степен затворени и изолирани групи, макар да се сражават рамо до рамо с византийските войски. Все пак трябва да отбележим, че няколко поколения след появата на тези тюркски воини на византийска земя изворите спират да ги обозначават със собствени етноними, т.е. поне видимо голяма част от тях спират да бъдат „външно тяло” в имперската армия. За куманите този момент се отнася към последното десетилетие на XIII в.65. Причините за това могат да бъдат много: големият брой жертви, които куманските отряди дават по време на честите сражения, постепенното смесване с разноплеменните наемни сили на византийската армия, частичната

63 Григора (Шалфеев), I, с. 247. Някои изследователи (вж. напр. Savvides, A. Late Byz-antine and Western historiographers…, p. 112) грешно отъждествяват водача на дезертиралите туркопули със сина на султан Иззедин – Мелик Константин. Всъщност става дума за друг Мелик – вж. PLP, no. 17761.64 Павлов, П. Куманите…, 44-45.65 Последното споменаване на кумани в състава на византийската войска е през 1292 г. по време на кампанията в Епир. Вж. Vásári, I. Op. cit., p. 117. През второто и третото десетилетие на XIV в. изворите отново говорят за кумани на византийска служба, но в случая очевидно става дума за отрядa, който идва от Сърбия през 1312 г.

Вж. пак там, с. 118-119.

асимилация, както и анексирането от страна на турските бейлици на големи византийски територии в Мала Азия, където още Йоан III Дука Ватаци заселил голяма част от куманите. Според П. Павлов повечето от тях вероятно „са се претопили сравнително бързо в сродната им като език и манталитет турска среда“66. Колкото до туркопулите, те изчезват като отделен обект на византийските извори в първата четвърт на XIV в. Трудно е да се определи каква част биват асимилирани във Византия и каква част се присъединява към турските наемници, идващи от Мала Азия. Както вече стана ясно, мнозинството от тюркските аристократи, преселили се във Византия, получават владения под формата на пронии. По-интересни са методите, с които никейските и по-късно византийските императори се опитват да трансформират масата от тюрките от номадско в уседнало военно население. Според Григора, когато първите вълни от кумани се появили в Тракия и Македония, Йоан ΙΙΙ Дука Ватаци „чрез подаръци и ласки ги приканил да се присъединят към ромейската войска; при това им раздал земя за заселване” на Балканите и в Мала Азия67. Така те се превръщат в дребни поземлени собственици с военни задължения, които изпълняват с охота предвид номадските си корени68. Именно тези корени възпрепятстват процеса на пълноценно усядане на голяма част от куманите. За това говорят някои документирани случаи на грабежи над околното население, което от своя страна с неприязън наричало новодошлите номади „кучета“69. По-сложен е въпросът за статута на селджукските преселници на византийските Балкани и техните наследници. Една част от тях очевидно служат във византийската войска като наемници, каквито вероятно са отрядите от т.нар. туркопули. Р. Шукуров изказва предположението, че е възможно част от тези тюрки-наемници

66 Павлов, П. Куманите…, с. 43.67 Григора (Шалфеев), с. 35.68 Bartusis, On the Problem of Smallholding Soldiers…, pp. 12-13.69 Павлов, П. Куманите…, 41-42.

47

VIA BALCANICA 3/2014VIA BALCANICA 3/2014в някои региони също да са получили поземлени владения70, което би ги поставило в категорията на дребните военни земевладелци, за които говори Бартузис. Мнозинството от анадолските тюрки обаче получава статут на парици, т.е. обикновено селско население, заселено най-вече в Южна Македония. В тези условия процесите на асимилация на тюркските групи във Византия протичат с различни темпове, имат различни характеристики и резултати в зависимост от ролята и статута на преселниците във византийското общество.Много от направените дотук наблюдения се опират на отделни и недостатъчни примери и сведения, поради което не могат да бъдат основа за генерални заключения, отнасящи се до всички представители на тюркските групи на византийските Балкани. Все пак те са достатъчни, за да бъдат проследени някои тенденции поне в техните контури. Като обобщение може да се отбележи, че византийската асимилационна политика 70 Shukurov, R. Th e Byzantine Turks…, p. 97.

е видимо успешна, в по-голяма степен сред аристокрацията и най-вече в своите религиозни измерения. В редица случаи обаче тя се оказва недостатъчна, за да накара тюрките да преодолеят своите културни особености и да ги приобщи напълно към навлизащото в кризисен период византийско общество. Голяма част от наследниците на куманите и селджуките, попаднали в разглеждания географски ареал в средата и втората половина на XIII в., продължава да живее в обособени групи, запазвайки езика и етническото си самосъзнание. Често проявяваната нелоялност на военни части и склонността към сътрудничество с появилите се по-късно на Балканите турски, включително и османски наемници поставят под въпрос успеха на византийската асимилационна практика. В този смисъл може по-сериозно да се постави и въпросът за съдбата и поведението на тези тюрки в процеса на османското завоевание, довело до краха на византийската държавност.

Shukurov, R. Th e Byzantine Turks…, p. 97.

Страница от френска хроника от XV в. Миниатюрата изобразява битката при Кьосе Даг (1243 г.), в която селджуките са разбити от

настъпващите монголи.

http://mandragore.bnf.fr/

777770000

48 VIA BALCANICA 3/2014

Знаете ли че..?

Един от атентатор

ите, извърши

ли

покушението

над Франц Ферд

инанд

в Сараево на 28 юни 1914 г. на

име Васо Чубри

лович, по-късно

става преподават

ел и декан

на Философск

ия факултет къ

м

Белградския

университет

. Занимава

се и публикува главн

о в областта на

историята на Балка

ните, основ

ател

е и на т.н. Балканоло

шки институт в

Белград.

Първата идея българите да поискат

от Вселенската патриаршия и

османската власт подмяна на гръцките

владици с български датира от 1784

г. Предложението идва от сръбския

книжовник Герасим Зелич. След като

разбира от български поклонници

в Света гора, че се изповядват пред

свещеника - грък с помощта на

преводач, Зелич се възмущава и ги

призовава да се борят за промяна.

Според археологическо проучване най-старият пломбиран зъб е

открит на територията на днешна Румъния край големия градски,

културен и военен център на даките Сармизегетуза. Открит е скелет на

дакийски войник, в чийто череп един кътник е запълнен с твърда смес, подобна на амалгама. Находката е датирана от 157 година след

Христа.

Турците започват масово да

пият кафе през XVI век по

времето на султан Сюлейман

Великолепни. През 50-те години

на същия век в Истанбул двама

сирийски търговци отварят

първото кафене в света с името

„Мактаб ал Ирфан“ или

„Школа на познанието“.

Според ислямската традиция възкачването на трона става само по

божията воля. Тази концепция пречела

в Османската империя да се установи

закон за престолонаследието. Това поставяло държавата в постоянна заплаха от граждански войни

вследствие съперничество между наследниците. Мехмед II Фатих слага

начало на практиката възкачилият

се на трона нов султан да екзекутира

законно всичките си братя в името на стабилността в империята.

Когато през 1980 г. Йосип Броз Тито

се разболява тежко, един верен негов

последовател на име Живоин Павлович

Мичо, живеещ в Австралия, се обажда

на лекарския екип на югославския

президент с молба да му позволят

да дари бъбреците и сърцето си,

само „другарят Тито да оздравее“.

Трансплантацията не се осъществява,

а Тито се преселва в една по-добра Югославия.

49VIA BALCANICA 3/2014

Шкодренското езеро е най-

голямото на Балканите,

дълго до 44 км и широко

14. Охридското езеро

от друга страна е най-

дълбокото на полуострова

– 288,7 метра в най-

дълбоката си точка.

Ада кале е вече несъществуващ остров в река Дунав, бившо владение

на Османската империя. След Руско-

турската война от 1878 г. султанът

губи териториите около Ада кале, но в

териториалните клаузи на Берлинския договор островът е пропуснат и остава едно забравено късче от

разпадащата се Османска империя

чак до 1923 г. През 1970 г. той бива залят от новопостроения язовир Железни врата.

Когато през 1440 г. османските отряди

начело с Мурад II обсаждат Белград,

предводителят на защитниците на

крепостта Йован Таловац нарежда

крепостните ровове да бъдат

запълнени с дърва и посипани с

барут. Защитниците започват да

хвърлят запалени факли към рововете,

предизвиквайки многобройни взривове

под самите крака на настъпващите

османските отряди. Мурад вдига

обсадата, като оставя 17 000 жертви.

Популярният

Exit Festival в

Нови Сад води началото си от

2000 г. като студен

тски протест

срещу правителств

ото. Пърият

фестивал е орга

низиран от

трима студен

ти от Техническия

университет, а впосл

едствие се

превръща в един от най-голем

ите

фестивали в Европ

а.

Старите гъркини и днес, особено

на село и на някои егейски

острови, имат обичай, който

спазват всеки път, когато в някое

семейство се роди мъжко дете.

Те слагат узряла смокиня между

краката на новороденото, за

да може това място винаги да

мирише сладко и да привлича

жените, когато момчето стане мъж.

В територията на Хърватия влизат общо

1244 острова, като само 47 от тях са населени. По данни от 2012 г. на

остров Велики Будиковац с площ 0,317 км² живее

един човек.

Изготвил: Християн Георгиев

50


Развитие на Косовския проблем и неговите измерения в границите на Югославия

(1966-1981)

Калина Иванова

51


Втората световна война променя облика на европейския континент, в това число и на Балканския

полуостров. Светът се разделя на два блока, Западен и Източен, издигащи два различни обществено-икономически и политически модела. Към втория се при-числява и Югославия1, която поема по пътя на комунистическата борба сре-щу национализма и се учредява като федеративна държава2, изоставяйки ми-налото си на монархия. Тя се състои от шест републики: Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина, Черна гора, Маке-дония и Сърбия. Към последната се учре-дяват две автономни единици: автономна област Косово и Метохия и автономна провинция Войводина3. Федерацията представлява сложно държавно образувание, в чиито граници се разви-ват процеси, свързани с усилването на националистическите чувства, от една страна, и влошаващите се отношения между различните националности, от друга, като се прави опит те да бъдат скрити и туширани от идеята за „братство и единство”.

Тези процеси превръщат областта Косово, населявана предимно от албанци и сърби, в постоянен източник на проблеми във федерацията. Освен

1 На 28 юни 1948 г. Югославия е изключена от Коминформбюро и впоследствие тръгва по самостоятелен път на развитие.2 На 29 ноември 1945 г. е провъзгласена Федеративна народна република Югославия (ФНРЮ).3 Разликата между област (oblast) и провинция (pokrajina) така и не бива правно де-финирана или официално обяснена, но очевидно се смята, че провинцията стои малко по-горе във възприетото административно устройство. Вж: Малкълм, Н. Кратка история на Косово. С., 2001, с. 391.

етническата пъстрота на региона4, съ-ществен фактор е и недоброто му ико-номическо състояние, което съдейства за усилване на напрежението. Пробле-матичността, с която се характеризира областта, се дължи до голяма степен на мястото, което тя заема в сръбския и албанския национализъм - и двете нации смятат, че имат права над нея, което пре-допределя тяхното противопоставяне. Националните претенции към Косово и митовете, свързани с него, оказват сил-но въздействие върху изграждането на образа на „другия”: сърбите възприемат албанците като нашественици, прого-нили сръбското население от областта още преди столетия, заграбили съкро-вени за сръбската нация земи и водещи целенасочена политика за албанизира-нето на региона и прогонването на мест-ните сърби; албанците, от своя страна, свързват сърбите с „отнетата” им Велика Албания, насилственото присъединяване на косовските албанци в чужди за тях югославски държавни формирования и жестоките мерки, предприемани от сръбските власти с цел промяна на демографската характеристика на областта. Неизбежно въпросите чие е Косово5 и какво е положението на

4 В Косово живеят албанци, сърби, черногорци, турци, роми и др.5 Според Начертанието на Илия Гарашанин сърбите трябва да възстановят вековното наследство, завещано им от Стефан Душан, като се подчертава, че това е тяхно историческо и свещено право. Особено място в него заема Косово, за което се създава мит, който се основава на два спомена, отвеждащи към историята на сърбите през Средновековието: спомен за величие и спомен за погром. Първият е свързан с представата за могъществото и превъзходството на Душановата империя над останалите балкански държави в средата на ХІV в. Косово се представя като сърцето на тази империя. Споменът за погром представлява този за разигралата

52


местните сърби/ албанци оказват влияние, от една страна, върху отношенията между населяващите региона представители на двете нации, а от друга - върху тези между косовските албанци и властта. Те играят важна роля и във външнополитическите отношения между Югославия и Албания, като през годините заемат различно място в зависимост от международната конюнктура и от вътрешнополитическата

се битка на Косово поле на 28 юни 1389 г., след която сръбската история за дълъг период от време спира да се характеризира с величие. Участието на албанците в нея систематично се премълчава в сръбските разкази. Албанците биват представени като мюсюлмани, съюзници и поддръжници на османците. Албанците, от своя страна, претендират, че са потомци на илирите и автохтонно население на Балканския полуостров. От това твърдение се извежда идеята, че са населявали Косово преди славянското заселване в региона. Вж: Мете, С. История на албанците. От илирите до независимостта на Косово. С., 2007, 215-216.

ситуация в Албания. През периода 1966-1981 г. статутът на Косово се променя, издигайки се де факто до ранг на република, макар и да не е конституирано като такава. С увеличаването на албанските правомощия нарастват и албанският национализъм и претенциите за още по-големи права. Демографските промени в областта (високият ръст на албанското население) се използват като аргумент за исканията на албанците от една страна, а от друга - засилват страха на сърбите за отслабване на техните позиции, като по този начин нараства напрежението както между двете нации, така и в цяла Югославия. Възниква Косовският проблем, характеризиращ се с различни измерения, които могат да бъдат обобщени като: социално-икономически, националистически, вътрешно- и външнополитически.

Битката при Косово поле през 1389г.

http://panacomp.net/

53

VIA BALCANICA 3/2014Настоящата публикация има за цел да запознае читателите с основните фактори и моменти от развитието на Косовския проблем за периода 1966-1981 г., като ще бъде направен опит за онагледяване на взаимовръзките между тях.

Комунистическата партия на Югославия води силно централизирана политика след Втората световна война. Съответно автономната област Косово и Метохия също не се радва на никаква реална автономия. В сравнение с предвоенния период настоящото положение на албанците се подобрява6, но предвоенна-та дискриминация и терор в голяма степен продължават. Фактът, че насилието се извършва от полицейски подразделения, които се състоят главно от сърби (и чер-ногорци), влошава още повече отноше-нията между двете етнически общности в региона.7 От 1966 г. обаче се отваря нова страница за косовските албанци – започват години, когато те ще отбелязват успехи в исканията си за по-голяма самостоятелност, което е съпътствано от бурни събития и неудовлетворяване на главното им желание за конституирането на провинцията в република.

По време на състоялия се през тази година Брионски пленум е отстранен Александър Ранкович.8 Поради своята служебна позиция и виждания, той превръща УДБА в силно централизирана организация, обслужваща сръбските 6 Налице е образование на албански език, излизат албански вестници и списания. Редица аграрни реформи, проведени от комунистическия режим, се отразяват добре на косовското население.7 Детрез, Р. Косово. Отложената независи-мост. С., 2008, 49-50.8 Вицепрезидент на Югославия, отговарящ пряко за Управлението за държавна сигурност (УДБА) и привърженик на сръбския централизъм.

интереси и съставена почти изцяло от сърби. След неговото отстраняване Йосип Броз Тито преминава към прочистването ѝ и по-нататъшна децентрализация на страната. Така се слага край на личния режим на Ранкович в Косово9 и начало на “албанизацията” на региона. След Брионския пленум настъпват съществени промени в областта - ключовите постове в партията, полицията, съдилищата и властта започват да се заемат от албанци. Председател на Покраинския комитет на Автономна покрайнина Косово и Метохия (ПК на АПКМ) става Вели Дева10.

На 26 декември 1968 г. в конституцията на Социалистическа федеративна репу-блика Югославия11 (СФРЮ) са направени корекции, които подобряват положението на Косово: с поправки VІІ и ХVІІІ автономните провинции продължават да бъдат съставна част от Република Сърбия, но същевременно в известна степен са и субект на федерацията.12 Отменя се

9 Викърс, М. Между сърби и албанци. История на Косово. С., 2000, с. 178.10 Вели Дева (роден 1923 г.) се включва в революционното работническо движение през 1939 г. Става член на Съюза на комунистическата младеж на Югославия през 1941 г., а на следващата година - член на ЮКП. След Втората световна война заема отговорни длъжности, сред които: член на Централния комитет на Съюза на комунистите на Сърбия (ЦК на СКС) и на Централния комитет на Съюза на югославските комунисти (ЦК на СЮК); председател на Покраинския комитет на Съюза на комунистите на Косово (ПК на СК на Косово) от 1965 г. до 28 юни 1971 г. и от 6 май 1981 г. до месец юни 1982 г. и др. <http://sr.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8_%D0%94%D0%B5%D0%B2%D0%B0> .11 На 7.04.1963 г. ФНРЮ е преименувана на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ).12 Rajović, R. Ustavni Razvoj od Konstituisanje Autonomije do Reforme 1989. – In: Kosovo: Prošlost i Sadašnjost. Beograd, 1989, s. 160. Цит. по Стамова,

54

VIA BALCANICA 3/2014правото на републиките да образуват или премахват административни единици. С поправките VІІІ и ХІХ провинциите получават собствени права и задължения и съответно законодателна власт, която изпълняват самостоятелно и независимо. При това федерацията се превръща в гарант за автономните права на провинциите.13 Още преди тези промени, през пролетта на 1968 г., във федерацията се въвежда официално понятието „албанец“ на мястото на употребяваното дотогава „шиптар“, кое-то се възприема като обида, когато се използва от лица с неалбански произход. Друга отстъпка е премахването на чисто сръбското географско название Метохия от наименованието на провинцията, която започва да се нарича само Косово14.

С конституционните промени, направени на 30 юни 1971 г., силно се повишава ста-тутът на провинциите - всички съществени решения за републиките и автономните провинции се приемат от техните органи, с изключение на някои въпроси, които се разглеждат на федерално ниво15. В органите на федерацията участват по равен брой представители от републиките и провинциите. Косово се превръща в конституционен елемент на Югославия,

М. Албанският въпрос на Балканите (1945-1981). В. Т., 2005, с. 163.13 Petranović, Br., Zečević, M.. Jugoslovenski Federalism: Ideje i Stvarnost. Beograd, 1987, s. 161. Цит. по Стамова, М. Пос. съч., с. 164.14 Цялото й наименование вече е Социалистическа автономна провинция Косово (САПК).15 Сред тях са: монетарната система и емисията на пари, външнотърговският стокообмен и кредитните отношения с чужбина, контролът на цените и др. Вж: Petranović, Br., Zečević, M. Ju-goslovenski Federalism: Ideje i Stvarnost. Beograd, 1987, s. 161. Цит. по Стамова, М. Пос. съч., с. 166.

тъй като без консенсус между сформи-ращите я административни единици, не би могла да се осъществи корекция на конституцията.

През периода 1968-1972 г. се извършват конституционни поправки, издигащи положението на Косово на по-високо ниво. Въпреки тези благоприятни за албанците промени, те остават недоволни, защото приоритетното им искане, конституирането на Косово като република, е отхвърлено. Основна причина за това е, че тогава неговото население ще има право на самоопределение и отцепване от федерацията, което би застрашило съществуване й.

Недоволството на албанците придобива и външен израз под формата на демонстрации, които са предшествани от други събития, оказали влияние за тяхното осъществяване: отбелязването на 500-годишнината от смъртта на албанския национален герой Герги Кастриоти-Скендербег през месец май 1968 г., което повдига духа на албанците, и студентските демонстрации в Белград през юни с. г. На 25 октомври 1968 г. се състоят демонстрации в Призрен, Печ и Суха река, по време на които се развяват албански знамена. Това е само прелюдия към последвалите ги сблъсъци, състояли се на 27 ноември 1968 г. първо в Прищи-на, а след това и в Урошевац, Гниляне и Подуево. Издигат се лозунгите: „Искаме Република Косово!“, „Долу политиката на колонизация на Косово!“, „Искаме национален университет!“16 и др.

ПК на СК на Косово е на мнение, че зад тези демонстрации стоят албански националистически организации. В

16 Prifti, P. Op. cit., p. 10. Цит. по Стамова, М. Пос. съч., с. 174.

55


действителност тяхната активност се засилва през 1967-1968 г. Обикновено биват създавани от лица, принадлежащи към албанската емиграция или от албанската разузнавателна служба (АРС)17.

Но не само албанците са недоволни от конституционните промени – за тях те се оказват недостатъчни, а за

17 Целта на АРС е присъединяване на Косово към Албания.

сърбите - прекомерни. Като цяло последните се характеризират с голяма чувствителност към целостта и стабилността на федерацията, тъй като компактни групи от сръбската нация се намират в различни републики. От друга страна сърбите си задават логичния въпрос: защо единствено в Сърбия има учредени автономни единици при положение, че и в други републики във федерацията са налице национални

Йосип Броз Тито на пикник на Косово поле

http://www.titoville.com/

56

VIA BALCANICA 3/2014малцинства. Това обстоятелство се тълкува като опит да бъде раздробена и отслабена Сърбия, а конституционните промени – като антисръбска политика, водена от Хърватия и Словения. Страхът на Сърбия за териториалното й съхранение, безопасност и запазване на силните й позиции се поражда още при отстраняването на Ранкович и заместването му с емигрант от Албания. Този страх ще нараства пропорционално с увеличаването на правата на албанците, на тяхното самочувствие и решителност, но той няма да се характеризира с отстъпчивост, а напротив – с яростно вкопчване в мита за значимостта на Косово за сърбите като люлка на техния средновековен възход, неговото пропагандиране и произтичащата от това агресивност към местното албанско население, възприемано като враг. Показателни за това са думите на топличкия епископ Митрофан: „Забора-вити Косово значи заборавити своjе свете претке коjи своjу крв проливаше бранећи га, значи заборавити страдање свога рода, своjе браће по крви и телу, а изнад свега по вери...“.18

В края на 1968 г. и началото на 1969 г. отношенията между косовските албанци, от една страна, и местните сърби и черногорци, от друга, остават изпълнени с напрежение. В резултат на това славянското население започва да напуска областта, което се отразява отрицателно върху икономиката поради отлива на специалисти и квалифицирани работници. Същевременно се заселват емигранти с албански произход от други републики. 18 ПОЛИТИКА, бр. 27200, 1989, Београд, с. 2, <http://anamnesis.info/documents/Politi-ka-1989-06-28.pdf > (02.06.2013, 22:06).

Като притегателен център за албанците се утвърждава град Прищина, особено след откриването на албански университет през 1969 г. В новото учебно заведение преподаването се извършва на сръбски и албански език. За литературна форма на албанския език в Косово се приема тази в Албания по време на езиковото съвещание, състояло се в края на 1968 г. Дотогава езикът на косовските албанци се обляга на диалекта на гегите, а този в Албания – на диалекта на тоските. Тази стъпка е обоснована с аргумента, че „всички албанци, независимо от това, къде живеят, трябва да имат един език, един правопис, тъй като са една нация“,19 което е показателно за силните позиции, които има албанската националистическа идея за обединение и единство, очевидно неизместена от чувство за принадлежност към югославското общество.

Като отслабва полицейския натиск и правейки все повече отстъпки на албанците с цел стабилизирането на федерацията чрез интегрирането им в нея, правителството неволно насърчава косоварите20 не само да осъзнаят националните си права, но и албанската си култура. По този начин се отваря пътят за мощно възраждане на албанския национализъм.21

За това немалко влияние оказват засилените културни контакти между Косово и Албания, позволени от

19 Pavlović, M. Osamostaljenje – konačni cilj Albanaca u SFRJ. – Istorija 20. Veka (Beograd), 1999, br. 1-2, s. 28. Цит. по Стамова, М. Пос. съч., с. 180.20 Под „косовари” се има предвид албанското население, живеещо в едноименната област.21 Викърс, М. Пос. съч., с. 181.

57


Югославия22, тъй като тя разчита, че провин-цията ще изиграе ролята на мост между двете държави. През периода 1968-1975 г. се осъществява интензивен културен об-мен между Косово и Албания и най-вече между университетите в Прищина и Тира-на: в провинцията идват преподаватели от Албания, косовски учители от своя стра-на взимат участие в академични меро-приятия, провеждани извън югославските граници; Албания подпомага развитието на образованието в Косово, изпращайки учебници, учебни програми, помагала и т.н.; разменят се телевизионни и радио програми, литература и пр.

22 Възможност за подобряване на отношенията им се открива след отстраняването на Ранкович и след съветското нахлуване в Чехословакия през 1968 г., което кара и двете държави да се почувстват застрашени.

Противопоставянето между славянския и албанския етнически елемент започва да се проявява и в структурите на властта. Поставя се началото на трайна тенденция с оформянето на етнически лагери в партийното ръководство на провинцията. Настъпва разделение между членовете на сръбската и черногорската националност, от една страна, и тези на албанската, от друга. С изтласкването на сърбите и черногорците от обществено-политическия живот в Косово, албанците спечелват надмощие и вземат връх в следващите няколко години.23

С течение на времето междунационалните противоречия във федерацията нарастват. Оформят се две групи в ръководството на СЮК – тази на либералите, подкрепяща идеята за децентрализация на федерацията, и тази на консерваторите, които отстояват принципа за силно централизирана партия и държава. При избора по коя посока да тръгне Югославия надделява групата на либералите, за което свидетелства конституцията от 21 февруари 1974 г., раз-ширяваща правата на републиките и ав-тономните области за сметка на строгото федеративно начало.24

Тази конституция представлява връхната точка в борбата на косовските албанци за по-широки права в границите на Югославия. Автономните провинции получават право самостоятелно да приемат свои конституции и закони, които обаче не бива да бъдат в противоречие с конституциите на СФРЮ и Социалистическа република Сърбия (СРС). За първи път от тяхното основаване

23 Пак там, 192-193.24 Лалков, М. Югославия (1918-1992). Дра-матичният път на една държавна идея. С., 1999, с. 221.

Паметникът на Братството и единството, Прищина


58

VIA BALCANICA 3/2014двете автономни области са интегрирани и като съставни части на федерацията, въпреки че се запазва тяхната принадлежност към Република Сърбия.25 Те отстояват своите интереси на федерално ниво чрез участието си в Съюзното вече, Вечето на републиките и автономните области и Представителството на СФРЮ.26 Без постигането на съгласие между административните конституционни единици на федерацията по даден въпрос, не би могло да се вземе решение.

С изключение на правото на отцепване от Югославия, Косово получава правомо-щия, които де факто го издигат до адми-нистративна единица, равнопоставена на републиките.

Постановленията в конституцията на провинция Косово, приета на 27 февруари 1974 г., за равноправие в сферата на културата и езика обаче довеждат до не-благоприятно положение на сръбското и черногорско население: въвеждат се нови изисквания за равнопоставеност на езиците в училищата, което ги подтиква да изпращат децата си извън провинцията; условие за назначаване на работа става владеенето на албански и сърбо-хърватски език, а по-голямата част от славянското население не знае албански. С конституцията от 1974 г. се поставя началото на истинската албанизация на обществения живот в Косово.27

25 Стамова, М. Пос. съч., с. 213.26 Съюзното вече се състои от 220 делегати – по 30 от всяка република и по 20 от двете автономни области; Вечето на републиките и автономните области – от 88 делегати – по 12 от всяка република и по 8 от автономните области; Председателството на СФРЮ – по 1 представител от всяка република и автономна област. 27 Викърс, М. Пос. съч., с. 195.

Интересно е, че промените, въведени с новата конституция на Югославия, предизвикват недоволство както сред сърбите (местни и живеещи извън про-винцията), така и сред албанците. За това голям принос имат нелегалните сепара-тистки организации като „Революционно движение на обединените албанци” и „Марксистко-ленинска комунистическа партия на албанците в Югославия”, кои-то активизират дейността си през 1973-1975 г. През 1974 г. в Прищина се органи-зират демонстрации, на които студенти издигат искания за съюз между Косово и районите, заселени с албанци в Ма-кедония и Черна гора. Според югослав-ските органи за сигурност намеса има и разузнавателната служба на Албания, чиято цел е завоюване на позиции в Косово и бъдещото му присъединяване към държавата. Съмнително е обаче доколко тази идея е привлекателна за косоварите, имайки предвид тежките условия на живот в съседката на Югославия. Може да се предположи, че дадени кръгове от обще-ството, най-вече сред младото и учащо население, виждат перспективата за обе-динение на Косово с Албания в розова светлина и проявяват склонност към нарушаващи обществения ред прояви с елементи на вандализъм. Това се дължи на пропагандната дейност, осъществявана в културно-образователната сфера чрез литература и преподаватели, идващи от Албания, от една страна, и високото равнище на безработица, което довежда до превръщането на младото население в потенциален катализатор на напрежение, от друга. Но не би могло да се направи заключението, че подобни настроения и виждания се отнасят за косовските албанци като цяло.

59


За допълнително усилване на напрежението в Косово през 70-те години на ХХ в. влияние оказват няколко фактора, обстоятелства и събития.

Вълнения в югославското общество предизвиква второто издание на „Енциклопедия Югославия 1981-1989 г.”. Разгаря се спор между сръбските и албанските учени във връзка с албански текстове, които трябва да бъдат включени в енциклопедията. В крайна сметка Косовската редакция успява да наложи много от своите искания, но разгърналият се конфликт в научната и културната сфера е показателен за чувствителността на тези среди към въпроси, пряко свързани със съществени аспекти от албанския

национализъм.

Благоприятно обстоятелство за развихряне на албанските националистически чувства е възможността, която се разкрива пред Косово благодарение на Конституцията на СФРЮ от 1974 г., за установяване на контакти с Албания. Според югославските политически кръгове осъществяваната пропаганда в културен план усилва вълненията сред косовските албанци.

Меко казано емоционално преминават и тържествата по случай стогодишнината от създаването на Призренската лига28,

28 Призренската лига заема важно място в Албанското възраждане. Тя се създава на 10 юни 1878 г. с цел организиране на политическа и военна съпротива срещу разпокъсването на населената с албанци територия в границите на Османската империя и настоява за обединяването им в една политическа и административна единица. Вж:

Косовка девоjкаhttp://zlj13051967.fi les.wordpress.com/

60

VIA BALCANICA 3/2014които се провеждат в Албания и Косо-во през 1978 г. Празникът бива използван за разпространяване на позиви с националистическа насоченост, като се стига и до арести и проливане на кръв.

По време на юбилейното отбелязване Енвер Ходжа в своя реч отправя остра критика към Югославия и призовава към обединение на целия албански народ. Упреците към федерацията достигат своята кулминация с предизборната му реч на 8 ноември 1978 г. и с брошурата му „Югославското самоуправление – ка-питалистическа теория и практика”. Ал-банският лидер твърди, че федерацията е неспособна да реши националните си противоречия, актуализира въпроса за албанско-югославските граници, отрича конституционното положение на албанското население в СФРЮ и набляга на неговата многобройност.29

Същевременно през 1979-1980 г. се увеличава броят на нелегалните сепаратистки организации в Косово, които имат свои части и сред албанското население в съседните на провинцията територии.

За засилване на обществените настроения въздействие оказва и икономическото положение в Косово. През десетилетията на своето съществуване федерацията полага усилия за преодоляване на икономическата и културна изостаналост на региона: развива се индустрията, инвестират се солидни финансови средства, подобрява се стандартът на живот на работещите и т.н. Въпреки това прекомерното различие в нивото на икономическо развитие между Косово и останалите части на федерацията

Викърс, М. Пос. съч., с. 59. 29 Стамова, М. Пос. съч., с. 247.

продължава да е налице. В района остър проблем представлява безработицата, която в края на 1980 г. засяга 10,5%30 от населението.

Тези фактори, обстоятелства и събития засилват общественото недоволство и вълненията сред албанците в Косово. Същевременно през месец май 1980 г. си отива човекът, който има най-съществено значение за съществуването на Югославия и превърнал се в неин символ. След смъртта му се издига лозунгът „И след Тито – Тито”, т.е. запазване на старата система, въпреки необходимостта от промяна. Федерацията отслабва все повече и повече, а пропорционално на този процес нарастват националистическите чувства и противопоставянето между нациите в границите на държавата.

Горепосочените фактори и събития съдействат за засилване на обществените настроения в Косово, които получават своя израз по време на демонстрациите през 1981 г. Всичко започва с един инцидент в столовата на Университета в Прищина на 11 март 1981 г., когато студент нами-ра в супата си хлебарка. Общото недо-волство на студентите31 от условията на живот в общежитията и Университета се проявява в улични демонстрации, които на сутринта са прекратени.

На 26 март 1981 г. избухват нови вълнения. Студентите, недоволни от неизпълнение-то на дадените им обещания за подо-бряване на битовите условия, както и от обстоятелството, че арестуваните заради

30 Пак там, с. 251.31 В провинция Косово има най-много студенти в цяла Югославия. Презумпцията на властите е, че е по-добре младите хора, които не могат да си намерят работа заради голямата безработица, да бъдат ангажирани в Университета, отколкото да скитат по улицата.

61


предходните демонстрации студенти не са освободени, излизат отново на ули-цата. Към тези искания се добавят и ло-зунги с политически характер: „Ние сме албанци, а не югославяни!”, „Обединение с Албания!”, „Косово – република!” и пр.32 Очевидно демонстрациите са породени не от националистически чувства, а от икономически и социални фактори,33 които стават изключително благоприятна почва за тяхното развитие. През следващите дни протестите продължават да се разгарят, обхващайки и други градове. Това са най-големите бунтове в Косово след 1968 г.34 Властите използват танкове, прехвърлят в Косово полицейски части от други области на федерацията,

32 Малкълм, Н. Пос. съч., с. 411.33 Викърс, М. Пос. съч., с. 217.34 Пак там, 214-213.

обявяват извънредно положение и вечерен час, затварят се училища и фабрики.

На 18 май 1981 г. се провеждат нови демонстрации, по време на които сту-дентите окупират общежитията в При-щина. Впоследствие Университетът е затворен, тъй като се смята, че разгаря албанския национализъм, имената на преподавателите се появяват в черни списъци, а студентите биват върнати по родните им места.

Същевременно настъпва промяна в отношенията между Югославия и Албания. През 1980 г. между двете държави се установява засилено сътрудничество. След демонстрациите през 1981 г. юго-славските власти не бързат да обвинят Албания в подстрекаването им. Нещата се променят, когато в уводна статия на

Карта на бившата Югославияhttp://upload.wikimedia.org/

62


всекидневника „Зери-и-Популит” е по-местена критика спрямо начина, по кой-то Югославия се е справила с косовските демонстрации. В перспектива албанска-та пропаганда срещу федерацията про-дължава да се засилва, което се дължи на необходимостта на Енвер Ходжа да от-клонява общественото мнение от вътреш-нополитическите проблеми в страната. Белград отговаря чрез прекъсване на кул-турните връзки между Косово и Албания и вече посочва Тирана като основен под-стрекател на бунтовете.

Подкрепата, която оказват хърватски, словенски и някои босненски комунисти на косовското ръководство, както и изразените симпатии и съчувствия в западния печат към албанците, засилват

огорчението на сърбите.

Те от своя страна са силно притеснени от демографските промени в региона. През 1981 г. делът на албанците от населението в Косово възлиза на 77,4%.35 Това се дължи на високата раждаемост сред албанските жени и миграционните процеси.

Пропагандата, осъществявана от сръбска страна, обяснява нещата по начин, който е много по-различен от действителността. Твърди се, че албанките раждат много деца с цел създаване на „етнически чисто Косово”. Започва да се говори за „бомба в пелени”, за „биологическа екс-панзия”, а жените биват определяни като „машини за бебета”. В действителност 35 Стамова, М. Пос. съч., с. 289.

Национална и университетска библиотека в Прищина, 1980г.http://hoolawhoop.blogspot.com/

63

VIA BALCANICA 3/2014раждаемостта сред косовските албанки е висока, но същото се отнася и за сръб-ските жени от провинцията в сравнение с тези, живеещи в по-развити области във федерацията.36 Очевидно става дума за обща тенденция в региона, свързана със социално-икономическото и културно то му развитие.

Въпросът за миграционните процеси също се изопачава. След Брионския пленум се наблюдава изселване на сърби, черногорци, но също така и на албанци и мюсюлмани. Същевременно през 70-те години е налице и процес на заселване на същите в Македония, Южна Сърбия и Черна гора. Голям принос за това има откриването на университета в Прищина, който става притегателен център за албанците. Основните мотиви, които тласкат славянското население към емиграция, имат икономически и социален характер. Политически кръгове в Сърбия смятат, че емигрирането на сърби и черногорци от областта е продиктувано от натиск, който им оказват албанците. Започват да се използват думи като „терор”, „фашизъм”, „изтребление”.37 Всъщност случаите на насилие от албанска страна върху лица със славянски произход не са по-често срещано явление от насилията между представители на албанския етнос. Същевременно се стимулира

36 Според статиститическите данни от 1981 г., сръбските жени имат 3,42 деца в Косово, 2,81 – в Босна и Херцеговина, 2,02 – в Хърватия, 1,87 – във Войводина, 1,85 – в Сърбия и 1,65 деца в Словения. Вж: Стамова, М. Пос. съч., с. 287.37 Islami, H. Demografski problemi Kosova i njihovo tumačenje. – In: Kosovo – Srbija – Jugo-slavija. Ljubljana, 1989, 39-66; Idem. The Demo-graphic problems of Kosovo and their interpretation. – In: Truth on Kosova. Tirana, 1993, p. 272. Цит. по Стамова, М. Пос. съч., с. 292.

заселването на сърби и черногорци в Косово по различни начини, като бързо намиране на работа, осигуряване на апартаменти, безплатни лекарства и др.38

Обстоятелството, че сръбските власти поемат по тази линия на поведение не е случайно и има своите причини. Главната от тях е страхът от загубата на позиции във федерацията и от нейното евентуално разпадане. Най-голям е броят на сърбите, които живеят извън своята република, където не само, че има две автономни провинции, но едната от тях – Косово, бързо се превръща в отечество на югославското албанско малцинство. Ето защо сърбите се противопоставят на всички опити да се предоставят повече права на републиките за сметка на федерацията.39 Сръбските власти използват средствата на пропагандата, за да представят албанците като дестабилизиращ федерацията елемент, стремящ се към отцепване, проявяващ жестокост и несправедливост към сръбското население. Целта им е проблемите да се решат чрез приемане на специални закони (за езика, знамето, покупко-продажбата на земя и имоти и т.н.) в ущърб на албанците, без да се зачитат техните интереси.40 Сръбското население в Косово от своя страна започва да се вживява в образа на жертва.

Сходно е положението и при местните албанци. Въпреки че след 1966 г. те получават все повече и повече права, продължават да претендират, че са поставени в подчинена позиция, биват експлоатирани, а тежките условия на живот

38 Пак там, с. 293.39 Викърс, М. Пос. съч., с. 230.40 Islami, H. Op. cit., p. 66. Цит. по Стамова, М. Пос. съч., с. 293.

64

VIA BALCANICA 3/2014не са плод на тяхно дело. В действителност тези обвинения имат свои основания за даден период или до известна степен. Но същевременно албанците получават големи правомощия, което би трябвало да означава и поемане на политическа отговорност, нещо, което албанците не правят41. Кръгове от албанското общество не се задоволяват с придобивките и про-дължават своята борба за спечелване на статут на република, изостряйки по този начин още повече албанско-сръбските отношения.

До 1966 г. косовските албанци са принудени да живеят в неблагоприятни за тях условия на живот, които изграждат в съзнанието им представата, че за това е отговорна сръбската власт, като не липсват основания за подобно становище. След Брионския пленум нещата започват да се променят с постепенното нарастване на правата, от една страна, на местното албанско население, а от друта, на провинция Косово в границите на федерацията. С конституцията на СФРЮ от 1974 г. покрайнината получава правомощия, сходни с тези на републиките, освен правото на отцепване от федерацията. С разширяването на политическите и културните правомощия нарастват и албанските претенции. Своя принос за това имат националистическите сепаратистки организации, както и Алба-ния, която използва въпроса за статута на Косово във федерацията и начина на живот на местните албанци в удобно за нея вре-ме и с оглед на належащите й интереси. Най-податливо на влияния се оказва младото и/или образовано население. За нарастване на напрежението в Косово значима роля изиграва

41 Викърс, М. Пос. съч., с. 233.

икономическата му изостаналост, високото ниво на безработица и високият праг на бедността, които представляват основният фактор, подтикващ към протести и демонстрации. Тази ситуация се оказва благоприятна среда за разви-хряне на националистическите чувства – слабо информирани за реалностите в Албания, част от косоварите започват да мислят, че условията за живот там са по-добри и да бленуват за обединение с държавата-майка. Сърбите от своя страна са недоволни от разширяването на албанските правомощия и са силно обезпокоени от техния висок демографски ръст. Благодарение на националистическите митове, свързани с Косово, и на пропагандата, чувството за онеправданост се засилва: съкровените за сърбите земи не само са населени с чуждите им по етническа принадлежност и вероизповедание албанци, но и се открива реалната възможност за окончателно загубване на сръбските позиции и власт над областта. Нивото на напрежение се покачва, за да се стигне до албанските демонстрации и сръбско-албанския конфликт от 1981 г., който постепенно преминава в общ междуетнически конфликт във федерацията като цяло. Бунтовете бележат края на мирното съвместно съществуване в Косово, но в същото време поставят и началото на края на Югославия.42

42 Викърс, М. Пос. съч., с. 234.

65


Via Balcanica на

Òðåòèÿ ìåæäóíàðîäåí êîíãðåñ ïî áúëãàðèñòèêàНа 23-26 май 2013 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ се проведе Третия международен конгрес по българистика, а екипът на Клуб Балканика интервюира част от участниците във форума. Публикуваме фрагменти от интервютата, а целите текстове можете да откриете на нашия сайт.

Проф. Дмитрий Поливянний, преподавател по славянска история и съвременни международни отношения в Ивановския държавен университет, Русия.

Както знаете, има две крайности – да се извеждат причините на всички балкански конфликти от «вековната омраза» или пък същите конфликти да се характеризират изключително като ситуационни, ставащи «here and now». Средновековието формира преди всичко цивилизационните основи на днешните държави и народи, които определят донякъде техните ценностни комплекси и ориентации. Обаче както показа опитът вече на 21-я век, средновековната история преди всичко служи като арсенал на аргументи, способни да обосноват твърде различни позиции. Съвременните международни отношения в региона, както и през Средновековието, се влияят от политиката на външните сили и между тях на първо място е Европейският Съюз. Да си спомним, например, че новите членки на ЕС като Унгария, Полша или Чехия сочат като доказателство на тяхната изконна принадлежност към Европа кралските си корони, получени от Свещената Римска империя и Византия, какъвто е унгарския случай. Османизмът на сегашното турско правителство е още един пример от този род.

Барбора Махова, докторант по етнология в Катедрата по европейска етнология в Масариковия университет в Бърно, Чехия.

Когато почнах да следвам българска филология, нямах конкретна представа за българската етнология. Знаех обаче, че искам да се занимавам с проучване на народната култура и научих, че на Балканите народните традиции са все още много богати и разнообразни. Когато дойдох за първи път за по-дълъг период от време в България на летен семинар по българистика във Велико Търново през 2005 г., бях впечатлена от гостоприемството и от сравнително екзотичната за мен православна култура с видими ориенталски влияния, тъй като по това време бях един млад и неопитен човек от Централна Европа. Орнаментите и цветовете на традиционния текстил, народната музика и хорàта, храната - тогава всичко беше ново и ми хареса. Имах удоволствието да се сприятеля с някои българи и някои моменти от всекидневния живот на моите приятели ме впечатлиха дотолкова, че реших да ги проуча и да напиша дипломна работа за тях - например личните курбани за здраве.


БАЛКАНСКИ ФОЛКЛОР

Русалии и калушари -

културен мост в района на Югоизточна

Европа

В този дискурс ще се опитам да запозная читателя с една ритуална практика, която е характерна в България, Македония, както и в района на Олт (Южна Румъния). По този начин се изгражда един невидим коридор, натоварен с мистика,символика и културна прилика. Чрез проследяването на ритуала, времето, през което се извършва, и участниците ще се обрисува една цялостна картина на концепцията, допирните точки и различията, което е добра основа за междукултурна диалогичност.

Русалските и калушарските ритуални практики, като и участниците в тях, наречени

66

Калушари в с. Байкал на р. Дунавhttp://www.culture-dm.com/


русалии и калушари, са обект на изследване още през XIX век, благодарение на видни български етнографи като проф. Михаил Арнаудов, Кузман Шапкаров, Марин Дринов. Според проучванията названието „русалии“ е характерно както за България, така и за Македония, а „калушари“ е название, използвано в областта между река Дунав и Балкана.

Калушарският ритуален танц се практикува в района на Олт, Южна Румъния. Названието „калушар“ е румънско и според М. Арнаудов означава „играч с тояга в ръка“ – от “калушей” – дървено конче за игра и “калуш” – кол. Калушарите провеждат своите игри по време на Русалската неделя, свързана с християнския празник Петдесетница. Вярва се, че точно през тези дни върлуват самодиви – митологични същества с нечисти сили, които предизвикват „самодивски болести“ върху хората. Изпълнението на русалския и калушарски ритуал се извършва от млади мъже на възраст до 35 години. Те биват

въведени в ритуала от ватаф (майстор),който е наследил умението дескантече (магически заклинания). Облеклото им се състои от долна и горна дреха в бял цвят, които имат червени шевици, шапки с пера и пришити звънци. Изпълнявайки танц, придружен със скачане, тъпчене на земята, набиване на пети, те прогонват злите сили от хората, обикаляйки от къща на къща. Важна част от играта е мечът, който е част от отрибутите на южните русалии, или тоягата при северните. Не е възможно участието без меч, защото от една страна той носи апотропейна сила на притежателя, а от друга помага за прогонването на злите сили. Разбира се, сегашният ритуал е осъвременен вариант на архаичната негова форма, в която мъжете са облечени с бели дълги ризи и танцът образува кръг, в който е поставен „болният“ от нечисти сили. Чрез движенията с крака, които се правят с цел да завъртят кръга и да създадат силно негово завъртане, се дава възможност на „болния“ да изпадне в транс. Това се прави с цел лекуване.

Разбира се, интересна е миграцията на калушарския ритуал и то от самите негови носители, власи-преселници от Румъния в Северна България, където вместо русалски се нарича калушарски. Това предполага съществуващо териториално разграничение на русалии и калушари в България. Названието калушари се среща

фффффффффффффффффф67

Русалии в Македонияhttp://www.maticanaiselenici.com/

68

VIA BALCANICA 3/2014предимно във Видинско и Ломско, докато русалиите се срещат на изток от река Искър. Русалиите там провеждат ритуала също на Петдесетница. През 1884 година известният книжовник и фолклорост Кузман Шапкаров регистрира русалска ритуална практика и в Македония. Тя се провежда през 12-те „поганни дни“ дни от Рождество Христово до Богоявление.

Възможно е да настъпи объркване в четенето на написаното дотук,

но това е резултат от още неизяснения произход на русалийските ритуали. В Македония участниците в ритуала се групират по двойки: главатари (балтаджия и кеседжия), които предвождат колоната, следвани от друга двойка, натоварена с функцията да следи за дисциплината на колоната (чауши), придружават ги и двойка музиканти с тъпан и двойка със зурни. Двойката съгледвачи и калаузи наблюдават за среща с други русалии, за да я избегнат. Що се

Русалии от Секирник, Струмишко (Република Македония)

http://instrumica.com/

69

VIA BALCANICA 3/2014отнася до русалиите в Северна България, те винаги са нечетен брой, по три, пет, седем. Начело на дружината стои ватафин, а другите членове са подредени по йерархичен принцип. Според Д. Маринов ватафинът е основата на всички калушарски игри в Северна България. Той ръководи и всички магически практики и лекувания.

Ако се обърне внимание на протичането на същинския обред, ще се забележи различна функционална насоченост. Тук няма да се спирам в подробности, а само ще отбележа, че целта на русалиите в Македония е ограничена в това да предотвратят нахлуването на деструктивните сили в света на хората, докато в Северна България те вече съществуват и целта им е да се прогонят. Смисълът е един и същ в самия обреден ритуал: група мъже във възраст, в която се счита, че са най-силни, облечени в дрехи със символи, показващи дълбока семантика и имащи за цел да ги предпазят от демоничните същества, с които ще влязат в двубой, за да защитят своята общност. Въпросът за идентичността в русалийския и калушарсия обреден ритуал стои все още отворен. Една от хипотезите е, че в него се крие шаманска практика, която е била разпространена в голям ареал, обхващаш земите, в които сега се провеждат русалийските и калушарските практики. По-късно тази практика се е смесила с гръцките и римски ритуални игри.

Автор: Цветомира Петрова

Русалийска дружина, предвождана от ватафин – съвременна възстановка на обичая от самодеен състав от Северна България.

http://bnr.bg/

VIA BALCANICA 3/2014VIA BALCANICA 3/2014

Фрагменти от

миналотоМаркос Антониос Кацаитис (1717-1787) е роден

на остров Корфу, който по това време е във владение на Венеция. Получава соли дно за времето си образование на юрист и заема различни висши постове във венецианската администрация на Корфу. Майчини езици са му гръцкият и италианският. Той е с венецианско поданство и е православен. Кацаитис издава на италиански език през 1749 г. “География”, която освен географски познания дава и сведения за историята, производството и търговията на описаните райони. Той прави няколко пътувания из Балканите и Мала Азия през 1740 и 1742 г., отразени в дневника му, който е съставен също на италиански език и

се пази в архива на Института за новогръцки проучвания при Сорбоната в Париж. Написан е на говорим италиански език с венециански оттенък, изпъстрен с множество турски, френски и славянски думи. Обнародван е на италиански и в гръцки превод в три тома от гръцкия историк Филипос Фалбос. Частта от пътеписа, която се отнася до България, е свързана с пътуването на Кацаитис от Цариград до Дунавските княжества през 1742 г. Става дума за година, последвала едно десетилетие, белязано от непрекъснати военни конфликти между Османската империя, от една страна, и Австрия, Венеция, Русия и Иран, от друга. Само преди три години е приключила поредната война с Австрия и Русия чрез сключването на Белградския мир от 1739 г.

Дневникът на Кацаитис е много богат на информация извор за историята на Балканския полуостров през ХVІІІ век. Наблюдателността на Кацаитис и неговите връзки с различни високопоставени личности в османската държава му дават възможността да събере и отрази богати впечатления от културния и политическия живот на християните и мюсюлманите в империята, както и да обрисува интересни сцени от бита на хората. Кацаитис потегля от Цариград на кон на 17 септември заедно с бейзаде Константинос Кантемир - син на молдовския княз Антиох Кантемир, заемал княжеския престол в Яш в края на XVII и началото на XVIII в. Съпровождани са от дъщерята на Кантемир в каляска с четири коня заедно с двете й робини и цяла свита от многобройни прислужници. Пътуват в две покрити коли, всяка от които е теглена от по осем коня - едната с багаж на Кантемир, а другата - с вещите на Кацаитис, неговия прислужник и един присъединил се към тях свещеник. Така като цяло керванът на-броява 30 души. Кацаитис съобщава, че “В цяла Турция пътят се измерва с по три италиански мили на час, колкото човек може да измине пеша или на кон, когато пътува с керван”. Той дава следната информация за организацията на пътната система в османската държава. “Из цяла Турция никой нищо не плаща за нощуване в хановете, в кервансараите, в частните къщи.

Маркос Антониос Кацаитис – гравюра.

http://pandektis.ekt.gr/

70


Пътниците се прибират и приютяват навсякъде безплатно. Заплаща се обаче сеното за конете и онова, което ядат всички по избор, без да заплащат задължително равностойната сума, а се предоставя на великодушието на чужденеца и мога да кажа, че благородството на чувствата в Турция не съществува в никоя от християнските страни, където нищо друго не мислят хората освен това как да измамят и оберат бедните чужденци. Отбелязвам още, че в тези убежища, разбира се, не съществуват удобства и улеснения, каквито съществуват в Италия и Франция, след като не се предоставят нито кревати, нито завивки, а всеки спи със собствени дюшеци и завивки”.

Първият ден на Кацаитис по пътя му през българските земи към Дунавските княжества (1742 г.):

“На 22 [септември], ден четвъртък, минахме границите на Тракия, влязохме в България и отидохме да обядваме в Канарес. Тук веднага си личи разликата в носи-ите на жените от Тракия от тази на българките, тези обаче носят на лицето си едно любопитно покривало, завършващо на края с два рога на главата. Всички български девойки имат на полите си две висящи до земята опашки и на пазвата си един наг-ръдник, направен целия от набръчкана материя, като имат и други подобни неща отпред и отзад, освен нанизите, които имат около лицето и на които се разчита, че ще използват на сватбата като зестра, така щото да си личат, че държат парите си изложени на показ, за да привлекат вниманието на онзи, който ще се ожени за тях. Във всяко село обаче се наблюдават специфични различия.

След обяда, след тричасово пътуване, стигнахме един час преди да се мръкне във Факи, голямо село с многобройно население, слабо населено с гърци, след като през целия ден бяхме пропътували осем часа път. Тук се подслонихме в различни къщи, всички обаче в близост една до друга, и онези добри хора ни посрещнаха с радост, с готовност и ни услужиха с всичко, каквото имаха на свое разполжение. След вечерята отидох в къщата, която ми бяха определили за спане. Малко по-късно чух да пеят много девойки сладко и изразително с провиквания, които се разнасяха из цялата махала. Аз бях още облечен и само трябваше да се надигна от леглото си, за да видя какво става. Взех си лулата, излязох навън и видях в близкия двор голям огън и насядали жени с ръкоделието си и онези девойки от махалата, които имат хубав глас, да изпяват песента, ту едната, ту другата. Въпреки че не разбирах езика, на-правих сравнение с гласовете в Италия и доволен от спомените си и от песента, се приближих и аз там близо и те ми направиха любезно място да седна близо до тях, и останах почти до полунощ, пушейки и слушайки онези девойки да пеят”.

БЛАГОДАРИМ НА ПРОФ. ДИН НАДЯ ДАНОВА, ЧЕ НИ ПРЕДОСТАВИ НАПРАВЕНИЯ ОТ НЕЯ БЪЛГАРСКИ ПРЕВОД НА ПЪТЕПИСА! ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ, ОПИСВАЩ ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА КАЦАИТИС ПРЕЗ БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ, КАКТО И МНОГО ДРУГИ ГРЪЦКИ ПЪТЕПИСИ ОТ ОСМАНСКИЯ ПЕРИОД, ЩЕ БЪДАТ ПУБЛИКУВАНИ СКОРО ОТ ПРОФ. ДАНОВА В

СПЕЦИАЛЕН СБОРНИК.

71

72


Експертно мнениеИнтервю с доц. д.и.н. Александър Костов

МС: Вашата визитка. Моля, представете се за нашите читатели.

АК: Преди да се представя ще направя една уговорка. Почти всички от поставените от вас въпроси изискват доста по-дълги отговори и могат да бъдат теми за самостоятелни дискусии. Така че не бъдете придирчиви към кратките ми мнения. А ето част от визитката ми. Завършил съм любимия ни ИФ преди точно 30 години. Една година по-късно постъпих в тогавашния Институт по балканистика при БАН и досега съм му верен. През 2010 г. имах честта да бъда избран за първия директор на обединения Институт за балканистика с Център по тракология (ИБЦТ). Основните ми интереси и професионални занимания са свързани с изучаване на социално-икономическото развитие и международните отношения на Балканите и Европа през XIX и XX век.

МС: Как бихте оценили сътрудничеството между балканските специалисти в българска и в общобалканска перспектива? Какво още би могло да се направи в тази сфера според Вас?

73

VIA BALCANICA 3/2014АК: И в двете насоки трябва да се работи много, за да се подобри положението и да се преодолеят негативните тенденции през последните десетилетия. Във всяка от балканските страни намалява броят на учените, занимаващи се с изучаване на съседните страни и региона като цяло. Поради финансови проблеми или промяна на приоритетите международното сътрудничество на Балканите (и в останалите държави) изпитва сериозни трудности. Във вътрешен план също има доста проблеми. В търсене на решение ИБЦТ и Националният комитет по балканистика активизираха в последно време дейността си за разширяване на сътрудничеството между българските балканисти. Една от инициативите в това отношение са годишните ни срещи, две от които бяха проведени досега, а третата ще се състои (вече се състоя – бел. ред.) през ноември 2013 г.

МС: В секцията за научни проекти на интернет страницата на ИБЦТ виждаме богата гама от теми и идеи, а и немалко на брой. Бихте ли коментирали до каква степен тези проекти са успешни, с какво допринасят за познаването историята и спецификите на региона? Намират ли те гласност и институционална и обществена подкрепа?

АК: Голямата част от развиваните от ИБЦТ проекти са успешни. Все пак едва ли мога да бъда напълно обективен. Винаги съм бил критичен към себе си и към дейността на ръководената от мен институция. Винаги може да се направи повече въпреки огромните трудности, които ни съпътстват.

МС: Вие участвате с две твърде любопитни и като че ли вечно актуални за Балканите проблематики - “Великите сили и Балканите през XIX-XX век“ и “Народи и държави в Централна и Югоизточна Европа. Аналогии и контрасти в историческите процеси през вековете.“ Бихте ли споделили нещо повече за тях?

АК: Споменатите проекти се вписват в нашето сътрудничество с колеги от чужбина. Най-ценното в балканистиката, според мен, е прилагането на сравнителния подход в изследванията. Сътрудничеството с учени от други страни допринася значително в тази насока, включително и при изучаването на такива “вечни” теми.

ИНСТИТУТЪТ ПО БАЛКАНИСТИКА – НА 50 ГОДИНИ!Институтът за балканистика към БАН е основан през 1964 г. като логично продължение и израз на започналата по-рано с.г. инициатива на UNESCO за основаване на Международна асоциация за югоизточноевропейски изследвания (AIESEE), национални комитети към която откриват всички страни-

членки. На 1 юли 2010 г. Институтът по балканистика и Институтът

по тракология "Проф. Александър Фол", единственото специализирано звено в България за изследване на старата

история на българските земи в древността, се сливат.

74

VIA BALCANICA 3/2014МС: В България, особено в моменти на криза, много хора поддържат мнението, че държавата ни не води самостоятелна политика, а бива дирижирана било от САЩ, било от Руската федерация или Европейския съюз. До какво може да доведе подобно мислене и оправдано ли е то според Вас?

АК: Историческия опит ни показва, че винаги малките държави трябва в голяма степен да се “съобразяват” със “силите”. Не трябва обаче само да се виждат отрицателните последици от това “съобразяване”. За нас е важно да определим ясно националните си интереси и приоритетите ни във външната политика и да се стремим да ги отстояваме по възможност с по-малки компромиси. А компромиси са принудени да правят и големите държави. Особено в днешния свят.

МС: В ИБЦТ редовно се организират публични лекции на разнообразни тематики, посветени на развитието на региона, в които вземат участие високопоставени и авторитетни български и чуждестранни специалисти. Не Ви ли се струва обаче, че интересът към тях от по-широката публика е твърде слаб и дискусиите остават по-скоро за „вътрешно ползване”? Ако да, на какво се дължи това – държавна политика, реклама, занижени духовни потребности у обществото?

АК: Не съм съгласен, че интересът е “твърде слаб”. Ние не се занимаваме с чалга музика и не можем да напълним един стадион с публика. Просто ни е малка залата

75

VIA BALCANICA 3/2014в института. Очевидно, че от трите неща, които споменавате, можем да въздействаме единствено с по-широка реклама. Ето още една стъпка: още веднъж каним вашите читатели на нашите форуми!

МС: Какво е мястото на младите хора в структурите на БАН и по-специално на ИБЦТ? Достатъчно подготвени ли са те и подготвена ли е Академията за тях?

АК: Още един сложен въпрос, изискващ дълъг отговор. Накратко: Като цяло мястото на младите хора в БАН бе силно ограничено през последните години. Въпреки това, в ИБЦТ направихме доста усилия и имаме успехи, изразяващи се напр. в привличането на способни млади учени.

МС: Освен че ръководите ИБЦТ, Вие също и преподавате в СУ „Св. Климент Охридски”. Какво е мястото според Вас на двете институции – БАН и СУ, в обществения живот и забелязвате ли понижаване на престижа им в последното десетилетие?

АК: Поради различни причини и в различна степен и двете институции загубиха част от обществения си престиж. Причините са свързани преди всичко с държавната политика, която е еманация на социалния интерес към науката и образованието. Очевидно е обаче, че и ние далеч не направихме всичко зависещо от нас за запазване на позициите ни.

МС: Какво може да даде на читателите списание „Via Balcanica”?

АК: Списанието може да даде много на читателите си, ако представя актуални теми.

МС: Вашите препоръки за клуб „Balcanica“?

АК: Не забравяйте нашия институт! Винаги ще имате нашата подкрепа.

И едно пожелание : KEEP WALKING!

ИБЦТ има две библиотеки – на Института за балканистика и на Центъра по тракология. Фондът на институтската библиотека възлиза на над 24

000 тома: книги, периодични издания и справочна литература. Това е най-голямата в страната библиотека, изцяло специализирана по проблемите на историята, езиците и литературите на Югоизточна Европа. Към декември

2011 г. книжният фонд на библиотеката към Центъра по тракология възлиза на 5 990 тома специализирана литература.

Читалните на двете библиотеки Ви очакват всеки делничен ден от 9 до 17 ч.!Повече информация можете да откриете на интернет страницата на ИБЦТ http://www.balkanstudies.bg/, както и в онлайн каталога на Централната

Библиотека на БАН на адрес http://www.cl.bas.bg/

Интервюто проведе: Мила Станчева

76


Ислямът в посткомунистическа Албания

Ивайло Динев

77

VIA BALCANICA 3/2014есъмнено трябва да бъдат направени поредица първоначални уточнения относно спецификите на един народ. Когато става дума

за албанския, това е задължително.

Първото уточнение, което отбелязвам, е съществуването от край време на две основни племенни групи в албанското общество: тоски и геги. Първите живеят в Южна Албания, а гегите – в северните ѝ части. Естествената граница между тях е реката Шкумбин1. Въпреки че албанците попадат в териториите на няколко импе-рии и царства, вътрешното им разделе-ние остава непокътнато и до днес (най-вече в спецификите на говора). В нередки случаи, дори в съвременната история, племенната идентификация е изигравала по-голяма роля от националната. По време на комунистическия режим официалната власт се опитала да премахне това разделение, като дори било забранено използването на термините „геги” и „тоски”. Това има съмнителен успех до края на 80-те години. След падането на комунизма паднала и тази забрана.

Второто уточнение се отнася към религиозната история на албанците. От значение е следното: преди идването на османците, гегите изповядвали католицизма, докато тоските спадали към православието2. И днес албански-те католици имат свой представител във Ватикана. От друга страна обаче, как-то тогава, така и сега православните албанци не притежават автокефална църква. По-късно, с постепенната инвазия на османците, се увеличило влиянието

1 Бобев, Б., Т. Кацори. Близката и непознатата Албания. С., изд. Отворено общество, 1998, с. 28.2 Пак там.

на ислямската религия. Поглеждайки статистиката, човек би помислил, че албанците „прегърнали” религията без никакви задължения, защото към края на ХІХ век мнозинството от обществото се припознавало като мюсюлманско. Това ставало от една страна заради привилегиите, които получавали „правоверните” в империята, от друга страна и поради липсата на постоянно действаща и съблюдаваща православна или католическа организация сред населението. Съмнения остават и за това доколко албанецът е бил верен на религията, доколко той служел „по-скоро на своя господар, който му плаща, отколкото на Бога”3. Според последното допитване до населението относно религиозната принадлежност, направено през 1942 г., 70% от албанците изповядвали исляма, 20% били верни на православие-то, а останалите 10% на католицизма4.

Като трето уточнение винаги трябва да се има предвид това, че албанският национализъм се появил по-късно в сравнение с останалите национализми на народите в империята, едва в края на ХІХ век. Албанската държава била създадена по-късно от другите национални държави на Балканите - това станало след колапса на Османската империя, като населението прокламирало независимостта си едва през 1912 г., но на практика сравнително самостоятел-ното управление настъпило след някол-ко години. Около всичко това обаче ре-лигията не играела чак толкова основна

3 Маренин, Н. Албания и албанците. С., 1902, с. 33.4 Clayer, Nathalie. Islam, State and Society in Post-Comunist Albania. - In: Hugh Poulton, Susha Taji-Farouki (eds.), Muslim Identity and the Balkan State. L.,1997, p. 107.

Н

78


роля, защото националната идентичност се оформила не покрай религията, която била фактор за национализма сред славянските народи например, а покрай албанския език и албанската историческа памет5.

5 Бабуна, Айдън. Ислямът и албанската национална идентичност в посткомунистическата епоха. - < http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/8-islyamat-i-albanskata-natsionalna-identichnost-v-postkomunisticheskata-epoha > (27.12.2013, 21:55).

Четвърто, не бива да се пропуска ролята на специфичния албански комунизъм (1944-1990), наричан понякога и „енверизъм”, по името на своя идеолог и водач на на-рода Енвер Ходжа. През 1967 г. Албания била обявена за единствената атеистич-на държава в света. Всички религии били поставени вън от закона. След падането на режима, религиозната цензура била премахната.

След обширното въведение относно различността на Албания спрямо

Джамията Ет’Хем-бей, Тирана

79

VIA BALCANICA 3/2014останалите страни от региона имам основание да изкажа няколко хипотетични тези относно албанците и тяхната религиозност. Първо, албанското общество е хетерогенно. Притежава в себе си сбор от няколко подред разграничителни групи: мюсюлмани и християни, геги и тоски. Второ, интензив-ността на религиозната принадлежност не била толкова висока, защото рядко ставали сблъсъци на религиозна основа. В допълнение, нямало масова съпротива срещу закона от 1967 г. Това ми дава основание днес да смятам, че албан-ската идентичност е по-скоро светска, отколкото религиозна. Оставят съмнение дори и за съществуването на религиоз-ни практики сред местното население, спазването на религиозните принципи и традиция.

Не на последно място, 4/5 от мюсюлманите принадлежали към сунитите, а останалата 1/5 към Бекташисткия орден на дервишите6. Това е едно важно допълнително уточнение около албанския ислям, на което ще се обърне внимание по-нататък.

РЕСТАВРАЦИЯ НА ИСЛЯМА

Както бе отбелязано, ислямът бил най-разпространената религия в Албания в средата на века, останал такъв и след падането на комунистическия режим. Травмата, която му нанесъл режимът обаче се оказала изключително жестока: през 70-те години над 1200 джамии7 били разрушени или превърнати в игрални зали, кина и прочее места за

6 Clayer, Nathalie. Islam, State and Society…, p.118.7 Vickers, Miranda. Islam in Albania. London: Defense Academy of the United Kingdom, 2008, p. 2.

забавления. Останали да съществуват по предназначение само онези джамии, които съдържали историческа и културна стойност, като джамията Едем Бей в столицата Тирана. Когато законът срещу религията бил премахнат, пред ислямските общности застанали редица възможности, като от 1990 г. нататък трябвало да се справят с едни и същи проблеми: възстановяване на религиозните сгради, да привличат към себе си квалифицирани кадри, да спечелят отново населението към религията и вярата.

Сунитите

Според официалния си статут (гл.1, чл.1) тази общност обединява всички местни мюсюлмански секти, придържащи се към основополагащите принципи на ислямската религия8.

В посткомунистическа Албания сунитският ислям се намирал в отбрана. Тази тенденция се появила още от периода между двете световни войни. При комунизма традиционната структура на властта в страната, която дотогава се базирала най-вече на мюсюлманите, е разрушена, защото новият комунистически елит произхождал от средите на православието и бекташите от южната част на Албания. Марксистката диктатура ерозирала ислямската култура повече, отколкото останалите религии. Дори след падането на комунизма християните имали по-висок социален статус отколкото мюсюлманите9.

Една от основните задачи на Ислямската общност била съживяването на религиозното чувство сред населението

8 Бабуна, Айдън. Цит. съч.9 Пак там.

80

VIA BALCANICA 3/2014и възстановяването на религиозните храмове. Трябва да се отбележи обаче, че преди комунизма общността се издържала чрез вакъфите (религиозни благотворителни фондации), държав-ни субсидии и донори. Днес обаче те се оказват незначителни. Вакъфите били конфискувани, а държавата била твърде бедна, за да субсидира религиозните общности. В първите две години след падането на комунизма 90% от бюджета на общността идвали от външна помощ, докато само 10% от него се осигурявали от сунитската общност10.

Започнало търсенето на връзки извън страната с другите мюсюлмански братства, които да помогнат в духовното и материално съживяване на общността. Впоследствие стотици джамии били реставрирани по цяла Албания, благодарение на мюсюлманския свят. Много джамии били построени. Десет медресета (ислямски училища) били отворени, а в тях влезли над 1500 ученици. Над 300 млади албанци заминали да учат в религиозни училища в мюсюлманските страни, за да попълнят празнината в мюсюлманската структура. Стотици хиляди копия на Корана били произведени. Създала се мрежа от асоциации на мюсюлманските младежи, жени и интелектуалци11.

От средата на 90-те години хиляди млади мюсюлмани сунити напуснали страната, за да изучават исляма в арабски или азиатски университети. Много от тях след това се завърнали. Днес намират работа

10 Clayer, Nathalie. God in the „Land of the Mercedes‟. The Religious Communities in Albania since 1990. – In: Peter Jordan, Karl Kaser, Walter Lukan et alii (Ed.), Albanien. Peter Lang, 2003, p. 290. 11 Ibid., p. 289.

в джамиите, медресетата или други ислямски институции в Албания. В същото време мисионери фундаменталисти от другите ислямски държави си проправят път сред албанските мюсюлмани чрез обучение на имами и издаване на религиозна литература12.

От друга страна трябва да се има предвид и това, че редица албански сунити получават възможността да изучават науки от медицината до инженерството, отивайки в Турция, Индонезия и други мюсюлмански страни13. Това спомага за допълнителното квалифициране на младите албанци. Въпреки това съществуват и такива млади хора, които се завръщат в Албания, възприели една по-радикална версия на исляма. В допълнение, те попадат в страната и с голяма доза объркано знание за миналото, под влиянието на изопаченото преподаване на тяхната история в ислямските страни, където например, идването на власт на социалистите през 1997 г. е наречено „вторият кръстоносен поход срещу исляма”14.

Бекташите

Днес бекташизмът може да бъде определен като религия на провинцията и селяните, в противоположност на сунизма, който има повече представители в градовете15.

На 21.01.1991 г., след почти половин век затишие, в Албания бил основан комитет за възстановяване на бекташийската общност в Тирана. Оттогава новата общност, водена от Деде Решат Барди,

12 Vickers, Miranda. Op. cit., p. 3.13 Ibid., p. 4.14 Ibid., p. 4.15 Ibid., p. 3.

81


е много активна във възстановяването на бекташийските традиции16. През 1993 г. се провел Шестият световен конгрес на бекташите. Тогава започна-ло реорганизирането на бекташката общност в страната17. Липсата на средства оказало голямо влияние. Много от старите ордени били отслабени. Както в случая със сунитите, така и с бекташите един от големите проблеми бил липсата на финансиране. И докато общността на сунитите разчитала на външно финансиране от ислямския свят, то бекташите не търсели средства от ислямския свят, като разчитали основно на бекташки братства в САЩ, Турция, Косово и Македония. Единствената финансова

16 Elsie, Robert. The Islam and the Albanian Dervish Orders. Introduction to their history, development and present situation. - < http://www.albanian.dir.bg/studii/kult/st-kult-01-03-bektash.htm > (27.12.2013, 22:05).17 Бабуна, Айдън. Цит. съч.

подкрепа от ислямския свят дошла от Иран. През 1993-1994 г. лидерите на бекташите били поканени на среща. Там договорили няколко гранта за безплатно обучение на студенти, както и най-вероятно финансова помощ за общността. Все още обаче на преден план оставал въпросът за дългоочакваната реституция на конфискуваните от комунистите земи, които преди това оформяли основната част от бюджета им18. Може би поради родните места на двамата лидери на общността – Деде Решат Барди и Баба Селим (и двамата произхождали от гегите), основната дейност на бекташите била съсредоточена в Северна Албания.

ИСЛЯМЪТ И ПОЛИТИКАТА

18 Clayer, Nathalie. God in the „Land of the Mercedes…, p. 290.

Nikos Koutoulas - Korca Albania

82


С промяната на политическите фигури се променяла и ситуацията в религиозните общности. След падането на комунизма в страната имало две основни партии.Едната на управляващите от СПА (Социалистическа партия на Албания), бившата комунистическа партия, начело с Фатос Нано, който бил привърженик на европейската интеграция19. Другата била Демократическата партия – опозицията, с лидер Сали Бериша, който твърдо стоял зад мюсюлманската идентичност20.

Правителството на социалистите управлявало едва до 1991 г. Още обаче в този период започнало сближаването, макар и на икономическа основа, между Албания и ислямския свят – бил подписан рамков договор с Ислямската банка за развитие.

На следващата година на власт дошли демократите, които управлявали до 1997 г. През 1993 г. Албания станала член на Организацията Ислямска конференция (ОИК) Тогава социалистите настоявали, че участието в ОИК е нарушение на кон-ституцията и опит страната да промени евро-атлантическата си ориентация. По това време бекташите не разполагали със солидни връзки във властта. В самата 19 Бабуна, Айдън. Цит. съч. 20 Пак там.

общност имало спорове около това дали да се осъществят тесни връзки с Демократическата партия или да останат напълно самостоятелни. Оформили се групите на водача на общността Баба Решат Барди (самостоятелност) и Баба Селим (връзки с ДП). На лице било вътрешно разделение21.

След идването на демократите, през следващите месеци били създадени 20 арабски фондации из цялата стра-на. Ислямските фондации започнали строежи и ремонти на джамии. Отделяли средства и за албанци, които желаят да пътуват до Мека на поклонение. Въпреки това партията отхвърляла публично ислямския тероризъм и ислямския фундаментализъм. Същото направилa и ислямската общност като цяло. Традиционното мюсюлманско духовенство подкрепяло мирното съвместно съществуване между различните религиозни групи в Албания. Като причина за това може да се отчете фактът, че всички религиозни групи са били подложени на преследвания по вре-ме на комунистическия режим.

Присъствието на Албания в ОИК и засиленото появяване на различни

21 Пак там.

Пътят на Революцията - Албания

83

VIA BALCANICA 3/2014арабски фондации били разглеждани от много албанци като стъпка, която ги доближавала все повече до ислямския свят. За страна като Албания – с ограничени икономически възможности – изглеждало логично придвижването към алтернативни ресурси и инвестиции. Това обаче дало началото на една порочна практика – все по-засилващото се влияние на арабския ислям в Албания.

Всичко това от една страна било полезно за сунитската общност, която получила допълнително финансиране за целите си, но от друга – влиянието на чуждите ислямски братства се усилило дотолкова, че имало опасност традицията на толерантност и умереност да бъде забравена.

През 1997 г. на власт дошли отново социалистите на Фатос Нано. В про-

грамата им залегнало ограничаването на връзките с ислямския свят. Към това се включва и съвсем целенасоченото неучастие на Албания на няколко поред конференции на ОИК. Продължило обаче сътрудничеството с Ислямската банка за развитие, най-вече заради кредитите, които се ползвали. Самият Фатос Нано, който произхождал от православно семейство, настоявал засилено за добри отношения с Гърция и Югославия, вместо с ислямските страни. Под негово ръ-ководство започнала кампания срещу ислямския фундаментализъм. В също-то време социалистите се опитали да ликвидират религиозните мрежи около Демократическата партия. Имало редица представители на Ислямската общност (обединяваща мюсюлманите-сунити), смятани за близки до Демократическата партия, които били заменени с млади

Албанци

84


чиновници.

През следващите години последвали още гонения срещу ислямски организации и фондации в Албания. От 1998 г. започнало стриктно наблюдение над ислямските асоциации22. Това било породено заради появата на радикалната египетска ислямска организация “Джихад“, членове на която били открити в Тирана, Централна Албания и Елбасан. След атентатите от 11 септември 2001 г. в САЩ, наблюдението над ислямските организации се увеличило. Като резултат, много от тях напуснали Албания, заради липсата на точна документация и разрешения за дейност23.

Много албански мюсюлмани били

22 Vickers, Miranda. Op. cit., p. 3. 23 Ibid.

ядосани на това, че на тях се гледа толкова критично, докато в същото време голям брой християнски фундаменталисти обикаляли из цяла Албания с кока кола и сладкиши24. Мнозина албанци смятат, че причина за това е членството на Албания в ЕС, което не изглеждало възможно, докато голяма част от населението произхожда от мюсюлманския спектър. Оформила се и една „културна война”. Исмаил Кадаре твърдял, че християнизацията на Алба-ния ще улесни значително интеграцията на страната в ЕС. Крайно левият вестник „Демократичен алианс” открито призовал албанските мюсюлмани да приемат християнството, докато Кичо Блуши твърдял че религиозното разделение е пречка за албанско национално единство. Всички ислямски общности в същото време не поставяли под въпрос светския характер на Албания25.

В посткомунистическия период в Албания настъпило възраждане на религията като социален фактор. В страната дошли редица мисионери и фондации от останалия ислямски свят. Религиозното съживяване преминало относително гладко и хармонично. Днес има няколко видими знака за консервативен ислям под влиянието на арабските страни в Албания. Въпреки това мнозинството от албанските мюсюлмани се придържат към традицията на албанския ислям, сърцевината на който е толерантност и умереност към останалите религии.

С изключение на някои единични случаи, като този с паметника на Майка Тереза в Шкодра, когато местното мюфтийство протестира срещу паметник на католическа мисионерка, съвместното

24 Ibid., p. 2.25 Бабуна, Айдън. Цит. съч.

Стар православен храм в Южна Албания

85


междурелигиозно съжителство в Албания не е под заплаха. Същото се отнася и за опасностите от екстремизъм и тероризъм. Всичко това като че ли е породено от факта, че ислямът играе различна роля в отделните албански общности в противовес на другите мюсюлмански държави на Балканите. Както посочва Миранда Викърс в своя доклад от 2008 г. „действително, много от тях (албанците) бяха шокирани от ислямското събуждане в Косово и Западна Македония и масовите демонстрации срещу датската карикатура от 2005 г. В интерес на истината в Албания не е имало нито един протест”26.

Това обаче не трябва да се разбира само като някаква специфика на албан-ския ислям, а по-скоро като отсъствие на 26 Vickers, Miranda. Op. cit., p. 13.

силна идентификация с религията, както посочва едно съвременно изследване – само 10% от албанците намират вярата за важна в техния живот. Тя идва дори след приятелите, работата, свободното време и дори политиката27.

В изследване от 2004 година се казва още, че само около 30-40% от население-то практикува религията28.

От друга страна, поради влиянието, което оказват над исляма политическата рам-ка, международната политика и остана-лия свят, той може да бъдат определен до голяма степен като зависим от духа на времето, финансирането и политически-те партии. Всичко това дава основания да се смята, че ислямските общности в Ал-бания нямат достатъчно голяма сила да мобилизират обществото. Те присъстват като социален фактор, но тя хното място със сигурност не е от най-голямо значе-ние в посткомунистическото албанско общество.

27 Elbasani, Erolda. Religion and Democratization in Post-Communist Albania. Is it possible to be Islamic, Democrat and European at the same time? – In: APSA 2011 Annual Meeting Paper (December 1, 2010), pp. 8-9 - <http://papers.ssrn.com/sol3/papers.cfm?abstract_id=1902010>.28 Ibid.

Статуя на Майка Тереза в Тирана


Балканска кухня:СЛАДКО ОТ СОЗОПОЛСКИ СМОКИНИ

Созопол е един от най-старите и богати в културно-исторически план градове по Българското Черноморие. Основан през V век пр. Хр. като елинска колония, днес, в стремежа си да изпъкне като исторически, туристически и културен център, „Градът на спасението“ (каквото означава името Созопол в превод от гръцки език) разчита на древните си корени и минало, археологически разкопки, запазена архитектура от XVIII-XIX век, религиозни центрове, икони и мощи, риболовна и туристическа индустрия, културна програма, материални и нематериални културни ценности. Наред с всички тях, обликът на Созопол се допълва... и от смокиновия плод. Той е предпочитан не само заради вкусовите си качества и лечебни свойства, но и поради непретенциозността на растението към температура и влага – в Созопол смокинови дръвчета растат почти във всеки двор. С времето начините за консумация на смокините се усъвършенстват, като и до днес в града един от най-предпочитаните, до степен на неофициалното му превръщане в емблема на Созопол, е сладкото от зелени смокини.

Старите созополчани1 посочват бурканчето със сладко от созополски смокини като една от запазените марки и важна културна ценност на града: „истински спомен от Созопол“, „лицето на града“, „истински сувенир, чрез който някой може да отнесе със себе си духа на града“. Еднакво добре приготвяно от българки и гъркини1, то е един от най-разпространените ръчно изработени и едновременно с това нетрадиционни сувенири в Созопол. В старата част на града, в разстояние само на няколко метра, могат да се засекат поне няколко импровизирани сергии, разположени пред дворовете на къщите, пред гаражите или малко по-встрани от тях. Те предлагат разнообразие от смокинови сладкà – само от зелени и цели плодове, смесено с ядки (орехи, бадеми, лешници), от зелени, но нарязани плодове, от намачкани зрели смокини... И всичко това произведено по традиционна домашна рецепта! По-предприемчивите и родолюбиви созополчани привличат внимание, като подсилват усещането за автентично българско производство и вкус, добавяйки нещо дребно, но смятано за традиционно българско, като декор – покривка в национален стил, българския трикольор или друго.

Продавачите са почти винаги жени в пенсионна възраст. Те споделят, че сами произвеждат изложените продукти, като рецептата и технологията са наследили от баби, майки, свекърви. Мъже не се занимават с тази работа – „в Созопол мъжете са рибари“. Нерядко в работата по приготвяне на сладкото (бране, сортиране, почистване на плодовете) възрастните жени са подпомагани от своите пораснали

1 За каквито се смятат доста от потомките на няколко пъти заселвания град.86


вече дъщери и най-вече от по-малките си внуци, на които „все още им е интересно да участват в процеса“. Като цяло обаче споделят с огорчение, че младите не се интересуват от опознаването и усвояването на традициите, свързани с трудоемкия, няколкочасов процес по приготвяне на смокиновото сладко. А той включва два етапа – сваряване на плодовете и приготвяне на сиропа. Запитани за точната рецепта, жените с усмивка отклоняват въпроса. Мотивът е, че семейната рецепта е традиция, която трябва да остане в семейството. Вместо това подканват любопитните туристи да не питат, а направо да опитат и да се уверят във вкусовото превъзходство точно на тяхната фамилна рецепта...

За щастие на упоритите Созопол посвещава в кулинарните си тайни чрез двуезична (на български и английски език) дипляна, издадена от община Созопол. В нея, наред с рецептите за чирози с копър и зехтин, ватос със сос „Скордаля“, созополс-ки дамги и бели сладки се намира и рецептата за сладко от смокини на баба Дана. Тя е кратка и изключва всички онези тънкости, които само една опитна в правенето на смокиново сладко созополчанка би могла да предаде на дъщеря си, но е едно добро начало за всеки, който има желание и хъс да усъвършенства кулинарните си умения и да си спести консерванти, оцветители, подобрители, стабилизатори и пр.

87


Ето я и нея: 2

Продукти: 1 кг зелени смокини, 2.5 кг захар, 1.5 л вода, лимонтузу

Приготвяне: Избират се еднакви дребни зелени смокини. Почистените от дръжките плодове се надупчват и варят три пъти по 5 мин. За да останат смокините с ярък зелен цвят в първата вода се слага 1 с. л. син камък (меден сулфат). След всяко сваряване се охлаждат и изтискват до пълно изцеждане.Отделно от водата и захарта се сварява силно концентриран сироп. Изтисканите смокини се слагат в него и се варят 10-15 мин. Оставят се да престоят така една вечер и на следващия ден се доваряват до желаната гъстота. Добавя се лимонтузу. Полученото сладко се насипва в напълно сухи буркани, които не е необходимо да се стерилизират.

Що се отнася до начина на консумация... с охота и носталгия почти навсякъде възрастните жени се връщат в спомените си към времето, когато като млади булки са посрещали със сладко от смокини гости и роднини в домовете си:

2 “Сладко от зелени смокини на баба Дана” - В: “Кулинарни изкушения от Созопол”, община Созопол, 2012

Консервирано сладко от смокини

88


„Преди, когато нямаше толкова много шоколадови бонбони и вафли по рафтовете в магазините, когато хората с удоволствие си ходеха на гости, защото нямаше толкова много сериали и проблеми в държавата, всяка домакиня посрещаше със сладко от смокини на масата в хола [върху ръчно плетената от нея, майка ѝ или свекървата покривка – б. а.]. Слагаше най-често 2-3 смокинови плодчета (защото иначе става много сладко) в специална стъклена чинийка... такава една малка, с лъжичка отстрани. Задължително поднасяше с нея и чаша вода или горчиво кафе, а може и двете..... Тук така се посрещаха хората едно време.”

... Подвластна на промяната, с времето красивата традиция за добро или за лошо е трансформирана от признак на местното традиционно гостоприемство и трудолюбие в туристически ресурс с висока културна стойност, репрезентиращ България3.

Източници:

Созополските баби, производители на домашно сладко от зелени смокини. “Сладко от зелени смокини на баба Дана” - В: “Кулинарни изкушения от Созопол”, община Созопол, 2012. Автор: Йоанна Нинова

3 Виж статията “Гощават със сладко от смокини дипломат в Созопол“ в електронния формат на в-к Фактор - Бургас (http://www.factor-bs.com/news-15252.html) и др.

на 89

90


Неправителствени организации в Босна и Херцеговина.

Възникване и основни характеристики на неправителствените организации

Здравко Кирилов

91

VIA BALCANICA 3/2014еправителствените организации (НПО) са легално конструирани организации, които действат независимо от официалната

управляваща власт в страната. Терминът е създаден1 и тръгва от САЩ и се използва за организации, които не са част от правителството и нямат търговски или други бизнес дейности с цел печалба. В преобладаващия брой случаи НПО се занимават с глобални социални инициативи, максимално изчистени2 от специфичен политически контекст, те могат да получават парични помощи и разнообразни форми на спонсорство и от държавата, но не включват официално нейни представители в членските си редици. Тези структури могат да бъдат изключително разнообразни като състав, идеи, членове и цели. Преобладава идеята за доброволното начало при участие, човешкият материал в организациите може да включва както доказани специалисти в дадена област, така и доброволци от широки слоеве на обществото. НПО могат да се делят и класифицират по множество различни критерии: професионални и хуманитарни организации, могат да бъдат базирани спрямо нуждите на локално микрообщество, глобално-държавно, международно и т.н. 3В наши дни стават все по-високо ценени структури на обществата, смятани са за един от ключовите елементи в изграждането на качествено и стабилно гражданско 1 Първата употреба на термина датира от 1945 г. и съвпада неслучайно с периода около създаването и изграждането на структурите на ОН.2 Тази цел е трудно постижима в напълно идеален вид, както ще се убедим в хода на разработката.3 Вж. <http://www.ngo.org/ngoinfo/defi ne.html> (27.12.2013, 17:35).

общество в държавите. Всепризната е тяхната „гъвкавост” в решаването на специфични конфликти – те могат да действат извън евентуалните държавни или международни политически ограничения, които могат да възникнат. НПО по традиция имат добри позиции и са приемани благосклонно сред населението, защото могат да се свързват и с по-дребните или средни представители и водачи на обществото, запознавайки се в детайли с местните проблеми, тенденции и нужди. Тези неправителствени структури често са в състояние да предоставят експертно мнение по даден казус и да спомогнат за неговото разрешаване. Дейностите им включват осигуряване на храни и подслон за населението, подпомагане на селското стопанство, съблюдаване за спазването на човешките права, поддържане на необходимото ниво на здравеопазване, следене за достъпа и качеството на образованието, коректност и свобода на медиите и др4. НПО се превръщат във важни медиатори между гражданското общество и държавната власт, осигуряват задоволително ниво на социална защита на населението, мобилизирайки неговия граждански потенциал и възможност за диалог и изразяване на съответните интереси и мотиви пред управляващата власт5. Поради тези си характеристики, неправителствените структури са гледани като ефективен и неконфликтен 4 Evans-Kent, B. and R. Bleiker. Peace beyond the State? NGOs in Bosnia and Herzegovina. – In: International Peacekeeping, vol. 10 (2003), No 1, pp. 103-119. - <http://www.academia.edu/964860/Peace_Beyond_the_State_NGOs_In_Bosnia_and_Herzegovina>.(27.12.2013, 17:45).5 Rajchel, K., R. Esanu, A. MacBain, B. Rohwerder. Bosnia and Herzegovina: Post-confl ict reconstruction. Centre for Peace and Confl ict Studies, Confl ict Mapping, pp. 44-53. - <http://www.st-andrews.ac.uk/intrel/media/Bosnia-_fi nal_draft2.pdf> (16.02.2013, 16:45).

Н

92


начин за диалог между граждани и държава, добивайки значителен авторитет в дейностите по реконструкция на разтърсени от някакво сътресение общества, претърпели глобален удар, като например – война. Това важи с пълна сила за организациите с хуманитарна насоченост, като те могат да бъдат условно разделени на две категории: изпълнителни и застъпнически. Този тип структури се стремят към политическа неутралност, доколкото е възможно спрямо политическата обстановка, като има и регистрирани случаи на активно съдействие с местните правителства, когато е нужно. Отличени са четири основни функции на хуманитарните неправителствени организации: предупреждение за назряването на предстоящ проблем6, облекчение и ре- 6 Смятано е за едно от най-

хабилитация (когато конфликтът вече е факт), активно следене за спазването на основните човешки права и предприема-не на практически стъпки и дейности по

разрешаването на проблемите7.

Приложение на НПО-стратегията в следвоенна Босна и Херцеговина

Босна и Херцеговина е един от най-ярките примери за плодотворна дейност на неправителствените организации

практичните и ценни качества на НПО, поради вече споменатите техни благоприятни връзки и позиции в обществото.7 AAll, P. R. NGOs and confl ict management, Responses to International Confl ict. United States Institute of Peace, Washington, 1996. - <http://babel.hathitrust.org/cgi/pt?u=1&num=1&se-q=5&view=image&size=100&id=m-dp.39015041235238>. (27.12.2013, 17:45).

Надпис на стена“Помогнете на Босна сега”

http://www.geostrategicforecasting.com/

93

VIA BALCANICA 3/2014по възстановяването на мира и спокойствието в една следвоенна зона. След Дейтънското споразумение от 1995 г. войната в региона е преустановена, но с цената на огромни човешки и материални жертви, психологически и институционални вреди. Страната остава обединена на формално ниво, но на практика е разделена между три етноса в обстановка на продължаващо напрежение – гъвкавите неправителствени организации се оказват успешни строители на новото общество и мира в множество аспекти, в които правителството не може да се намеси адекватно с оглед на деликатната ситуация. Страната е под наблюдението и контрола на Офиса на върховното представителство, който има задачата да съблюдава коректното спазване на дейтънските клаузи. Споразумението от 1995 г. спира военните действия, но оставя и множество нерешени проблеми: официално е затвърдено и признато наличието на три етноса8 в рамките на една държава, което се оказва източник на напрежение. Ползват се различни езици при обучение в училищата, учи се различна история, има висока степен на безработица, престъпност, домашно насилие и др. Неправителствените организации се захващат с разрешаването на множеството проблеми, сред които с основно значение са грижите за пострадалите от войната, осигуряване на храна и подслон за засегнатите пряко или косвено семейства, осигуряване на безопасното завръщане на бежанците и избягването на евентуалните етнически конфликти и реваншистки настроения в зоните с малцинствени групи, възстановяване на икономиката,

8 Босненци, хървати и сърби.

възвръщане нормалното съществуване на обществения живот и медиите, справяне с психологическите последици от войната и т.н9. Неправителствените организации и тяхната дейност са част от т.н. „втора генерация мерки за мир”, които международната общност използва в конфликтни ситуации. На този метод се залага много и той постига своите неоспорими постижения, но също така среща и някои затруднения и конфликти.

Затруднения и конфликти

На първо място могат да бъдат споменати специфичните отношения между неправителствените организации и техните финансови благодетели и донори. Следвоенната реконструкция в Босна и Херцеговина получава значител-на външна подкрепа и помощ веднага след споразумението от Дейтън. Източ-ниците могат да бъдат държави, отдел-ни личности, международни организа-ции и т.н., а помощта се изразява както в парични дарения, така и в практическа дейност на място. Създадена е Възстановителна програма, отделени са над 5 млрд. долара още през първите години, в списъка на донорите фигурират около 45 държави и 30 международни организации. Често местните неправителствени организации трябва да изпълняват определени условия и клаузи, за да се възползват от предоставените средства, като тази особеност нерядко става източник на конфликти: забелязва се отявлена тенденция за предпочитание към структурите, които промотират прозападен модел на развитие и демократизъм, както и стремеж към

9 Evans-Kent, B. and R. Bleiker. Op. cit.

94


развитие на пазарната икономика. Понякога този факт може да означава и пренебрегване на инициативи, които са доказали своята успешна дейност и полезност за обществото, в след-ствие на което се появяват обвинения в несъобразяване с местните особености и специфики, водещо до неадекватни дейности. Като пример може да бъде изтъкнато едно от условията за парични помощи от САЩ – провеждането на демократични парламентарни избори във време, в което подобно нещо е все още трудно постижимо. Постепенно започва да нараства несъответствието между практическа дейност и реална нужда. Натежава ролята на умението да се пишат официални проекти по кандидатстването към фондове, като все повече се забелязва, че добре написаната документация не означава най-належащ проблем за разрешаване. Множество местни организации, които нямат опит в тази сфера10 започват да бъдат игнорирани и остават на заден план за сметка на западните и международните

10 При изготвянето на проект местните организации трябва да бъдат запознати с настроенията, целите и дори подходящия жаргон на конкретния донор, както и да имат известна подкрепа от друга доказана международна структура.

такива. Този факт утежнява в изключителна степен съществуването на местните структури към края на 90-те години, когато и средствата на дарителите започват да намаляват. Друг основен проблем са интензивно менящите се приоритети и цели на донорите в региона, преобладава тенденцията към краткосрочни проекти в рамките на едва няколко месеца, което често принуждава НПО да изоставят доказано работещи и успешни проекти, които са загубили своите спонсори. Подобно отношение не спомага оптимално за реконструкцията на мира в Босна и Херцеговина, тази дейност изисква по-дълга и постоянна работа в необходимите сфери: едно училище може да бъде построено средно за около три месеца, но промяната и утвърждаването на нова учебна програма изисква години11. Съществува и известно напрежение между местните и международните неправителствени организации на територията на Босна и Херцеговина. Локалните структури не приемат лесно финансовото превъзходство на своите колеги, които, както беше споменато, печелят по-голям дял от средствата по международните фондове. Чуждите организации са обвинявани и за недостатъчното използване на местни кадри и различни специалисти в редиците си, смята се, че така много от локалните специфики и особености не получават необходимото внимание, което предполагаемо намалява качеството на работата. Чуждите служители и бюрократи заемат работни места, които биха били от полза за местните жители в следвоенния период на висока безработица. В същото време

11 Evans-Kent, B. and R. Bleiker. Op. cit.

“Добре дошли в Сараево”http://2.bp.blogspot.com/

95


чужденците получават възнагражденията си спрямо западните стандарти, което има потенциала да предизвика своеобразна инфлация на икономиката в района – в процесът на практика взимат участие и местните хотелиери, ресторантьори и т.н., които развиват бизнеса си на базата на клиенти, които едва ли ще останат за по-продължителен период на територията на страната. Неодобрение се забелязва и в обратната посока – чуждите организации често не гледат с добро око на местните си съседи, смятайки ги за недостатъчно квалифицирани12. Третият по-глобален проблем е свързан с организацията и контрола по качеството на неправителствените организации. В първите години от процеса по реконструк-ция на мира в Босна и Херцеговина, сред-ствата и подкрепата са изобилни. Това

12 Ibid.

обуславя появата на голям брой неправи-телствени организации. От скромно коли-чество през 1995 г., те достигат над 1500 до края на века – възниква една своеобраз-на нова „индустрия”, която трябва някак да бъде регулирана. Създадени са два основни координационни центъра за ор-ганизациите в страната: Международен съвет на доброволните организации и Информационен и помощен център за НПО. Полето, което трябва да бъде ко-ординирано, е изключително широко – то може да включва дори спортни или театрални трупи, които се регистрират като неправителствени, само за да печелят средства от фондовете. Доста от тези групи дори нямат реална дейност и процесът по отсяването и класифицирането става изключително затруднен. През 1998 г. е създаден т.н. Индекс за стабилността на неправителствените организации.

Войната в Боснаhttp://blouinnews.com/

96

VIA BALCANICA 3/2014Той представлява ядро от доказалите се като ефективни и устойчиви структури, които са класифицирани по няколко критерия: придържане към законността, изграждане на демократичност, дейност за икономическата стабилизация на страната, дейност в областта на социалната сигурност. В началото списъкът съдържа 28 организации, на които е оказано допълнително съдействие в начинанията, но е изискано и известно уеднаквяване на редица административни порядки13. Покровителстваните структури са насърчавани за по-тясно сътрудничест-во с правителството в някои общи проек-ти, както и в координирането помежду си14. Започва и системното организиране на обучителни курсове по спецификите на по-сложни проекти, с което се покачва

качеството на работа15.

Корупционния проблем

Международната общност получава голям мандат и широки привилегии да се меси и моделира следвоенното възстановяване на Босна и Херцеговина, теоретично дори могат да бъдат премахвани от власт местни политици, които спъват възстановяването на мира. Специално внимание се обръща на процесите по завръщането на бежанците по родните им места – оказва се съдействие на всички организации и управляващи сили, които спомагат за

13 Това предизвиква известно недоволство сред някои от организациите, които се притесняват от намаляването на тяхната самостоятелност.14 Избегнато е печално известното „припокриване” на проекти между различни организации. 15 Evans-Kent, B. and R. Bleiker. Op. cit.

целта. Често това се оказва извънредно деликатен въпрос, който подлага неправителствените организации на голям обществен натиск. Почвата в следвоенна Босна и Херцеговина е благоприятна за развитието на корупционни сделки – както бе споменато, помощите получени за възстановяването на мира възлизат на над 5 млрд. долара. Смята се, че поне 1 млрд. долара от тази сума изчезва при непочтени сделки. Този факт е свързан с един от недостатъците на Дейтънското споразумение – то не премахва от власт голяма част от хората и политиците, които са отговорни за избухването на конфликта, за много от тях не е обществена тайна, че са замесени и в криминални деяния. Възниква въпросът как парите на донорите да бъдат оползотворени оптимално – през 1997 г. е създадена организация, която да направлява процесите и разпределението на средствата към надеждни и доказали се организации. Най-често проектите са свързани със завръщането на бежанците от малцинствата в даден район: до 1998 г. са раздадени близо 500 млн. долара на около 30 неправителствени организации със задачата да възстановят разрушените от войната къщи. Те трябва да подпишат декларации, че активно ще съдействат за споменатите задачи, като това нерядко ги въвлича в конфликт с местното население. Често дори местните общини са против „завръщанията” и умишлено създават пречки пред НПО, поставяйки ги в деликатна ситуация. Обикновено хуманитарните структури трябва да се съобразяват с локалните власти и политически фигури, които в много от случаите са националистически настроени и не гледат с добро око на завръщането на бежанците. В същото време те държат в ръцете си местните ресурси и условия, без

97


които неправителствените организации не могат да печелят проекти – създават се условия за изнудване и развиване на корупционни практики: изискване за назначаване на роднини в структурите на организациите, бизнес-услуги, странични „услуги”16 в замяна на общинската подкрепа при кандидатстване по някой проект и т.н. Корупционните практики имат деструктивно въздействие върху репутацията на доста организации пред местното население, най-често в това положение изпадат международните 16 Като пример може да бъде дадено задължението (като услуга за подкрепата на конкретен проект, към който кандидатства) на дадена НПО да ремонтира местни пътища, като често става дума за такива, водещи до лятната вила на местен политик, отколкото полезни за обществото като цяло; друг пример са преговорите между двете страни в луксозни ресторанти, където сметката се поема от страна на неправителствената организация.

структури, тъй като са по-незапознати с местните порядки и тази „слабост” бива

експлоатирана17.

Примери за успешна НПО дейност в Босна и Херцеговина

Като пример за успешна координирана дейност ще бъдат представени две организации: Център за насърчаване на драматургията в образователния план, с център град Мостар, както и организа-цията „Коридор”, базирана в Сараево. И двете са локални структури, чиято ос-новна цел е граденето на мир в региона. 17 Devine, V. NGOs and corruption in post-war reconstruction. The case of Bosnia’s refugee return. – In: U4 Practice Insight, 2011:3. - <http://www.u4.no/publications/ngos-and-corruption-in-post-war-reconstruction-the-case-of-bosnia-s-refugee-return/> (27.12.2013, 17:55).

http://www.chrystal-clear.com/

98

VIA BALCANICA 3/2014Имат два основни подхода, чрез които се справят с вече споменатите труднос-ти на босненската реалност: изучават и се специализират в конкретна ниша, до-бивайки традиции и репутация в нея; ко-гато е възможно си сътрудничат и с дру-ги по-големи и влиятелни организации в името на обща цел. С тези похвати успя-ват да сведат до минимум зависимостта си от финансовите донори, осигуряват си стабилност и успешно се концентри-рат в по-дълготрайни проекти. Центърът за драматургия в образованието от град Мостар развива драматургичните и театрални ниши на местното общество, изграждайки духовните и културни предпоставки за мирно съжителство между различните етноси. Активно се бори и срещу психологическите последици от войната сред младежите, развива промени в учебните програми, така че да бъдат преодолени някои политически насадени и деструктивни предразсъдъци. Стоят зад тезата, че след необходимото осигуряване на материалните нужди като храна и подслон, задължително трябва да се работи и върху духовната и психологическата страна на проблема; за тях постигането на междуетническо спокойствие е задача, която изисква време и постоянство. Организацията осъществява ежегодни семинари и дискусии по темата, издава журнал, програмата им е застъпена в над 170 училища и сред 400 учители, достигайки до над 11 000 ученици. „Коридор” е ба-зирана в Сараево, активна е още по време на войната, осигурявайки на на-селението достъп до радио, телевизия, списания и информационни центрове, които да му показват какво се случва. В следвоенния период се занимава със социопсихологическа дейност, съдейства

активно за завръщането на бежанците, организира семинари за вредата от алкохолизма18, спомага при демоби-лизацията на армията. Емблематично е организираното от Коридор завръщане на жените от християнски и мюсюлман-ски произход в Сребреница; това е една от малкото организации, които успешно успяват да си сътрудничат с Република Сръбска. И двете организации доказват, че възстановяването на мира не се опира само на физическите видими резултати, а изисква и задълбочена и продължителна социопсихологическа работа сред населението. Също така са пример за постоянство в дадена ниша, печелейки доверие и репутация в областта си, което ги прави по-малко зависими от донорите

и техните интереси19.

Заключение

Активното участие на неправителствените организации във възстановяването на мирните отношения и изграждането на междуетническо спокойствие в следвоенна Босна и Херцеговина несъмнено носи важно значение и постига своите успехи. Решението да се използват политически гъвкавите структури и функции на тези организации в условията на деликатно политическо положение в страната се оказва полезно и адекватно за ситуацията. Сякаш съвсем естествено, начинанието среща и известни трудности в хода на процеса на изграждането на гражданско общество, за съжаление често спънката се оказват и представители на местната

18 По-конкретно сред демобилизираните военни.19 Evans-Kent, B. and R. Bleiker. Op. cit.

99


официална власт. Ключ към по-високата ефективност на неправителствените организации може да се окаже и една необходима промяна в обществените нагласи към тях – те не трябва да бъдат гледани като заместители или дори конкуренти на правителството. Вместо това е препоръчително взаимодействието между тях да достигне едно по-ефективно ниво, както в практическата, така и откъм чисто идеологическа и принципна страна. Неправителствените организации несъмнено притежават значителен потенциал за извършването на ценни за обществото дейности и инициативи в случаите като този на Босна и Херцеговина, но въпреки това не могат да постигнат всички цели самостоятелно и е нормално да се нуждаят от подкрепата на обществото и официалната власт. Справедливо би било това да бъде

осъзнато и да намали понякога твърде високите очаквания към тях, позволявайки им да оперират нормално и да бъдат полезни спрямо възможностите си.

Панорамна снимка на Старият Мостарhttp://upload.wikimedia.org/

Турция, Истанбул. Желязната църква „Св. Стефан“ – българският православен храм в Истанбул, на брега на Златния рог.

Автор: Делян Русев.

Турция, Истанбул. Изглед към Златния рог и квартал Галата от двореца Топкапъ.

Автор: Делян Русев100


В кадър

...

Македония, Скопие. Автор: Ангел Златков

Македония, Скопие. Чаршията. Автор: Ангел Златков

101


102


Балкански смях:Балканите през 2013 г. в карикатури

Източник: в-к Ελευθεροτυπία. Автор: Вангелис Папавасилиу

На карикатурата е изобразен гръцкият министър-председател Андонис Самарас на връщане от преговори с германския канцлер Ангела Меркел за нова финансова помощ за Гърция. Самарас говори по телефона с външния министър на Гърция Евангелос Венизелос:

„Да, Вангеле! Хубавото е, че нося само ДОБРИ думи от Меркел!

Лошото? Лошото е, че нося САМО добри думи от Меркел!”.

Източник: списание Penguen. Автор: Мустафа Юрт

По време на протестите в Истанбул от началото на лятото полицията блокира

един от кварталите – Кадъкьой, като дори нахлу в частните домове. На карикатурата

полицаят е влязал в спалнята и бие стопанина с палка. Стопанинът пита:

„Защо влязохте в дома ми?”, а полицаят отговаря: „За да спите спокойно!”.

Гърция

Турция

103


Автор: Христо Корманицки

През 2013 България протестира. На карикатурата – премиерът Орешарски брои дните на правителството, прикрит зад

защитни ограждения.

Източник: в-к Academia Caţavencu. Автор: Костел Патрашкан

Румъния също протестира. Само че срещу концесия на канадска

компания за добив на злато, за който се твърди, че ще доведе до екологична

катастрофа. На карикатурата журналист пита група протестиращи: „Протестите в Пунгещи продължават… Какво ще предадете на жандарме-ристите?”. Отговорът е: „Че няма да

позволим да ни бият!”.

България

Румъния

Сърбия

Източник: в-к „Политика”. Автор: Душан Петричич

Тази година Хърватия стана член на ЕС. Сърбия е все още по пътя към Европа. На карикатурата са изобразени няколко поколения югославски и сръбски лидери, които се надиграват на шах с

Европа.

104


ХърватияИзточник: в-к 24sata. Автор:

NikTitanik

На 1 юли 2013 Хърватия стана част от ЕС. Новата членка бе приета във време на рецесия и растящ дълг на страните в Европа. На карикатурата Европа, изобразена като

птица-майка, храни гладните си птиченца: Кипър, Словения, Испания, Гърция. Точно в този момент се появява ново –

Хърватия.

Черна гораИзточник: в-к „Дан”. Автор: Го-

ран Шчекич

През април т.г. в Черна гора се проведоха президентски

избори. Спечели ги настоящият президент Филип Вуянович. На карикатурата – опозиционер се връща от изборите загубил, а жена му го посреща: „Не

беше изненада, а?”.

105


Македония

Източник: в-к „Нова Македониjа”

На карикатурата съпруг и съпруга вечерят: „Жено, какво ще ядем за вечеря?” „Гръцка салата с

една маслинка!” „Значи точно тя (маслинката) е тая, която разклати пазара. Гръцката криза ще се пренесе и на наш терен!”.

СловенияИзточник: в-к Finance

Словения бавно затъва в дългова криза. На карикатурата

двама санитари чакат за нареждания къде да отнесат

пациента на носилката, кръстен „Държава”. Вариантите са два:

естетическа хирургия или спешно отделение. Докторът, министър-председателят Аленка Братушек, посочва естетическата хирургия.

Компилация и превод: Никола Раковски и Димитър Балев

Documents

VIA BALCANICA 3/2014 · 2014-03-05 · 2 via balcanica 3/2014 club balcanica Списание via balcanica се издава от Клуб balcanica с образователни