ФАКУЛТЕТ „МУЗИКАЛЕН ФОЛКЛОРИ ХОРЕОГРАФИЯ“КАТЕДРА „ХОРЕОГРАФИЯ”

ас. Димо Енев Енев

НЕПОЗНАТИЯТ ЕРКЕЧ – ПЪТЯТ ОТ МЛАДЕЖКАТА ЗАДЯВКА ДО СВАТБАТА

АВТОРЕФЕРАТ

на дисертационен труд за присъждане на научна и образователна степен „доктор“ в област на

висше образование 8. „Изкуство“ професионално направление 8.3. „Музикално и танцово изкуство“

Научен ръководител:Проф.д-р Антон Андонов

Пловдив2016

Дисертационният труд е обсъден и насочен за защита на заседание на катедра „Хореография“ при АМТИИ Пловдив състояло се на ……………..……година.Утвърден е на заседание на Факултетен съвет на факултет „Музикален фолклор и хореография“ на ……………..… година.

Дисертационният труд съдържа 249 стр. Разработката се състои от увод, пет глави, приноси, две приложения, поименен списък на информаторите, речник на непознатите думи и цитирана и ползвана литература. Библиографията включва 131 източника. Списъкът на авторските публикации се състои от 3 заглавия.

Защитата на дисертационният труд ще се състои на ..……. 2016г., от ….... часа в зала …… на АМТИИ, ул. „Тодор Самодумов“ №2, Пловдив на открито заседание на научно жури в състав:

Рецензенти: проф.д-р Даниела Дженева доц. Красимир Петров Становища: проф.д-р Антон Андонов

проф. Николай Стойковдоц. д-р Бисер Григоров

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод..………………………………………………………………………….…стр. 1I . Цел,задачи и методи на изследването.…………………………………...стр. 4

1. Цел на изследването………………………………………….....……..стр. 4 2. Задачи на изследването…………………………………………...…...стр. 4 3. Методи на изследването…………………………………………...….стр. 5

II. Еркеч и еркечани – географско разположение, история, бит и душевност…………………………………………..………………..………......стр. 8

1. Географско разположение и исторически сведения на Еркеч и еркечани……………………………………………………….………….стр. 8

2. Етимология и различни тълкувания на думата „еркеч”…………...…...стр. 16 3. Поминък, бит и душевност на еркечани………………………………...стр. 18 4. Еркечката фолклорна носия………………………………………………....стр. 21III. Обзор на научните изследвания за региона………………….…....….стр. 33IV. Описание и анализ на обичаите Седянака, Валянка и Сватба от с. Козичино (Еркеч)………………………………………………………..……стр. 43 1. Седянка……………………………………………………..………..…….стр. 43 2. Валянка……………………………………………………….....................стр. 673. Сватба…………………………………………………...………………..…..стр. 81 3.1 Малка года…………………………………………………….....…..……стр. 85 3.2 Голяма года……………………………………………………………...стр. 88 3.3 Сватба…………………………………………………………….………стр. 91V. Изводи относно изследваните обичаи в дисертационния труд …... стр 156Поименен списък на информаторите…………………………..…....……....стр. 166Речник на непознатите думи ……………………………………...…...…….стр. 169Цитирана и ползвана литература ………………………..………………..…стр. 171Приложение 1…………………………………………………………..……..стр. 180Приложение 2………………………………………………………….……...стр. 222

УВОД

Българският фолклор е една необятна шир, една пъстра палитра от многообразие на различни обреди и обичаи в отделните региони и етнографски области на страната. Макар, че в различните фолклорни области на България битуват едни и същи обичаи, всеки регион си има нещо специфично, което го различава от другите, обусловено от всевъзможни фактори, като: географско разположение, климат, архитектура и др. Тези особености пък водят и до различие в поминъка, който е определящ за начина на живот, характера, темперамента на хората, начина на обличане, стил и характер на игрите и хората, които изпълняват и не на последно място, специфичната обредно – обичайна система на всеки етнографски регион.

Именно на базата на тези общи особености на фолклора, българската наука разграничава пет големи фолклорни области – Добруджанска фолклорна област, Шопска фолклорна област, Пиринска фолклорна област, Северняшка фолклорна област, Тракийска фолклорна област с множество по – малки подобласти и региони. Наред с общите етнографски характеристики за областта, всяка от тях има райони с различна специфика на фолклора, запазил в себе си езическото начало, дълбоката самобитност, избегнал примесите и чуждото влияние. Точно към един такъв етнографски регион от Тракийската фолклорна област сме се насочили в тази научна разработка, а именно района на село Козичино (Еркеч), община Поморие, област Бургас. Преди да продължим по – нататък с уводните си думи сме длъжни да уточним, защо сме изписали селото с две имена, както ще го правим и за напред в дисертационния труд. Старото и разпознаваемо име на селото е Еркеч, но през 1934г. е преименувано на Козичино, предвид множество политически, административни и демографски фактори. Но затова ще говорим малко по – късно в разработката.

Това е едно село на границата между бургаска и варненска област на билото на източна Стара планина. Дали поради суровите атмосферни условия и трудно достъпния регион, предопределили поминъка и начина на живот, населението е запазило и до днес, макар и не в чист вид своето фолклорно богатство. С израза „Не в чист вид“ се има в предвид, че повечето от обредите и обичаите не се практикуват на определените за това дни. Те са се превърнали в етнографски, музикално – танцови разработки на групите за автентичен фолклор към читалището и пенсионерския клуб в селото, и служат повече за атракцион на посетители и туристи, както и за представяне на „еркечкия фолклор“ по различни фолклорни събори у нас и в чужбина. Това всъщност не е упрек към хората в селото, а е похвала за това, че съумяват да намерят време и да се обърнат назад, към корените, към не чак толкова далечното минало и чрез своите спомени да запазят фолклорното богатство на този етнографки район.

При подготовката за научния труд се срещнахме с множество жители на селото. Именно при един такъв разговор със Златин Кънев, съпруг на вече покойната

Стойка Кънева(дългогодишна ръководителка на групата за автентичен фолклор в селото), се натъкнахме на едно негово изказване, което много ни притесни и в същото време провокира и амбицира да се задълбочим своите научни изследвания за региона.

- Дошъл съм при теб да почерпя информация от извора?Попитах го аз.А той без да се замисли ми отговори първично, правдоподобно и

недвусмислено:- Ти хубаво си дошъл да почерпиш информацията от извора, ама извора моето момче

е пресъхнал! Именно това ни подтикна и провокира да насочим научната си мисъл към

обредно – обичайната система на с. Козичино (Еркеч) и участието на игрите и хората в нея. След обследване и задълбочен анализ на проблематиката в региона, се ангажирахме с нейната реализация, а именно подробното му научно изследване. Изключителното богатство на фолклорни архетипи в песенния, танцовия и словесния им фолклор ни затрудни при избора и реализацията на идеята. Като се има в предвид, че този етнографски ареал е изключително разнообразен на фолклорни музикално – танцови образци се наложи задълбочен и обстоен анализ на отделните обичаи и взаимовръзката между тях. В конкретния случай по – обстойно ще разгледаме обичаите „Седянка“, „Валянка“ и „Сватба“от с. Козичино (Еркеч) и хората и игрите в тях, а чрез подробния им анализ ще достигнем до тяхната взаимовръзка и същината на проблематиката. Всички тези обичаи вече са изследвани сами по – себе си, от учени занимаващи се с еркечкия фолклор, които ще бъдат упоменати в следващите глави на дисертационния труд, но никога с подробен анализ на игрите и хората в тях. Никога не са били съпоставяни в различните си етапи, аспекти и взаимовръзки, от където се появява и значимостта на дисертационния труд. Емоционалната и професионалната ни ангажираност към региона също бе подтик да се заемем с предстоящото изследване. Смятаме, че точно тази взаимовръзка между емоция и професионална практика ще ни доведе до извеждането на нови научни изводи свързани с обредно – обичайната система на селото и участието на хората и игрите в тях.

Уникалното на разработката, е че за първи път ще бъдат обследвани, анализирани и съпоставени обичаите „Седянка“, „Валянка“ и „Сватба“ от с. Козичино (Еркеч) и участието на игрите и хората в различните им етапи. Обичаи с на пръв поглед различна характеристика и значимост в обредно – обичайната система на региона, но водещи до една и съща цел. Цел, която ще се опитаме да изведем и докажем в предстоящата ни научна разработка.

I. ЦЕЛ, ЗАДАЧИ И МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

Макар и кратък, увода и казаното в него ни подсказва, че има нужда от задълбочени, обстойни проучвания и научни изследвания на автентичния танцов фолклор от с. Козичино (Еркеч).

1. Цел на изследването Основната цел на настоящия дисертационен труд е да проучи и

систематизира еркечкия фолклор и в частност да опише и изясни същността и особеностите на обичаите „Седянка“, „Валянка“ и „Сватба“ от с. Козичино (Еркеч) и тяхната взаимовръзка. Да опише, съпостави и анализира цялостния танцов и песенен фолклор свързан с посочените обичаи. И с това да се опита да допринесе за една по – пълна картина на еркечкия музикално – танцов фолклор.

2. Задачи на изследването Така поставената цел изисква изпълнението на следните задачи, свързани с

конкретиката на обследваната проблематика, които ще доведат до изграждането и оформянето на дисертационния труд, а именно:

1) Теоретично и теренно изследване на обичаите „Седянка“, „Валянка“ и „Сватба“ от с. Козичино (Еркеч). Анализ, съпоставяне и взаимовръзка между тях.

2) Да се анализират и съпоставят игрите и хората, изпълнявани в различните обредни моменти на посочените обичаи, както в символичен и емоционален т.е. душевен план, така и в стилов, лексикален и композиционен аспект.

3) Да докажем, как два обичая с типично трудово начало, като „Седянка“ и „Валянка“, всъщност са обичаи на „любовта“ и по този начин да достигнем до „Сватбата“, който е третият обичай задълбочено обследван в разработката.

3. Методи на изследванетоВ методическо отношение при изследването на фолклора и по конкретно на

неговата танцова обосновка, в този дисертационен труд сме се стремили да се съобразим с изискванията поставени и обобщени от доайените ни в тази научна дисциплина, като Кирил Харалампиев, Кирил Дженев, Райна Кацарова, Стоян Джуджев, Анна Илиева и др. Използваните методи са:

1) Научен анализ2) Сравнителна характеристика3) Подробна класификация 4) Наблюдения и интервюта5) Работа с архивни документи6) Различни методи на обобщение и синтез, подчинени на по – горните

точки на методологията.Така достигаме до същността на изследваната проблематика. И както народът –

творец е достигнал до различните нива на своето развитие, така и ние анализирайки го ще се опитаме с творчески подход да обрисуваме обредно – обичайната картина, чрез пъстрата палитра на еркечкия фолклор. Така например при обичая „Седянка“ още в началото на разработката му разграничаваме два ясно обособени етапа в обредните действия и развитието на обичая:

1 етап – изключително женско трудово начало с преобладаване на песенния и словесния фолклор и пълна липса игри и хора.

2 етап – появата и присъствие на момците и гайдарджията. Променя се цялостния облик и характер на обичая. И така трудовото и песенно начало се замества от развлеченията и любовта между младите, които намират израз във веселата свирня на гайдарджията и жизнерадостните хора продължаващи до късно през нощта.

Същият е подхода и при анализа на обичая „Валянка“ с оглед на специфичните му особености и приликата като структура с обичая „Седянка“. Повторението е в трудовото женско начало с изключителна статичност на действията и преобладаващ песенен и словесен елемент. Динамичната поява на ергените дава един своеобразен тласък на действията преминавайки през различните нива на любовната игра и всичко това под зоркия поглед на стопанката на къщата. Разликата между двата разработвани обичая е само в мястото на действието, а от там идват и съществените различия в изпълняваните хора и забавни игри. Затова при анализа и на двата обичая разглеждаме: формата на игра, стила и характера на лексиката при танцуване, хватове, мотивация и отношение на различните персонажи, видовете песни според размера и текстовото послание, както и част от облеклото, украсата и някой специфични реквизити.

Друг е подходът при анализа на обичая „Сватба“. Като се има в предвид строгостта на обичая в различните обредни и дори развлекателни действия, предприехме друга стратегия за разработването му.Сватбата има конкретна хронология с ясни и точни персонажи. Освен „сгуденик“ и „сгуденица“, сватове, кръстник и кръстница има и действащи лица, които „движат“ сватбата с различни наименования и функции като – „женихли“, „зълви“, „прапавечки“, „девер“, „заложник“, „заложница“, „обсадник“ и др. Всеки персонаж си има точна и ясна задача в обичая и движейки се по строгата хронология изпълнява множество естествени, символични, магически и сакрални действия (наричания, песни, хора и игри) на определеното за това време и място в сватбения комплекс. Именно от тук изходихме и в научното описание на обичая. Следвайки строгата хронологическа нишка и преминавайки през различните етапи на сватбата като „Малка года“, „Голяма года“ и същинската „Сватба“, анализирайки всички аспекти в действията на различните персонажи, добиваме пълна и ясна представа за сватбения обичай от с. Козичино (Еркеч).

Независимо от различните методи използвани при описанието, разработването и анализа на обичаите целта винаги е била една: Да се постигне максимална задълбоченост в изследването им, както в цялостна им структура, така и в различните обредни моменти, а най – вече участието на хората и игрите в тях.

От всичко казано за разглежданите обичаи до тук, можем да обобщим, че макар и да могат да съществуват самостоятелно в обредно – обичайната система на селото, като част от различните и направления, със своите специфики в обредните действия, песните, хората и игрите, те имат една обща цел изведена, като основен мотив в разработката. Проучването, описанието и анализа на обичаите и техните особености ни дават повод да изведем научни изводи, чрез които да докажем, че независимо от мястото в обредната система те са неразривно свързани, не само в цялостния си

облик, носещ общото послание, но и в детайлите (наричания, песни, хора, игри и други театрални моменти), носещи се от различните обредни персонажи.

Всички тези особености свързани с конкретните обичаи са подробно и задълбочено описани в настоящия дисертационен труд.

II. ЕРКЕЧ И ЕРКЕЧАНИ – ГЕОГРАФСКО РАЗПОЛОЖЕНИЕ,ИСТОРИЯ, БИТ И ДУШЕВНОСТ.

Всяко изследване на който и да е регион, трябва да стъпи на здрава основа, върху която да се изгради конкретно проучване, разсъждение и анализ. И чрез тези компоненти да бъдат изведени изводи с които да се подпомогне науката при опознаването на региона. Първия определящ темел в основата на еркечката култура е географско – историческия, и без да се задълбочаваме в детайлите ще се опитаме да направим кратък преглед на тази действителност на региона.

1. Географско разположение и исторически сведения на Еркеч и еркечани.

Село Козичино (Еркеч), е разположено на южния склон на източна Стара планина, наричана още Еминска Стара планина или Коджа Балкан с надморска височина 524 м. Първоначално селото се е намирало на около 2 км. югоизточно от сегашното му място. Административно то се намира в границите на община Поморие, област Бургас – на 38 км. северозападно от общинския и на 50 км. от областния център(стр. 8-16).

2. Етимология и различни тълкувания на думата „еркеч”Има много теории за произхода на думата „еркеч“, както в изследователските

и научните среди, така и сред местното население породени от предания и легенди. Eднотакoва предание записано от проф. Л. Милетич, e че козел издълбал с копитата си извор, наречен от турците „Еркечи бунар“, „Кози извор“ (от турската дума erkec означаваща козел, пръч), който по късно дава името на селото. Този извор се намира в местността „Долник“, която пък заема важно място в обредно – обичайната система на еркечани, свързан най – вече обичая „Лазари“(стр.16-17).

3. Поминък, бит и душевност на еркечаниКакто споменахме и в уводните думи на дисертационния труд, компонентите в

живота на една етнографска група, като поминък, бит, душевност, характер и др. са зависими от географското разположение и климатични условия на региона. Характерът на еркечани и еркечката култура, като цяло се формират в пределите на специфичен географски регион (стр.18-20).

Еркечката фолклорна носияЕркечката носия се отнася към една от основните видове български народни

носии – женската „Сукманена носия”и мъжката – „Чернодрешна носия”.

Еркечката женска носия на пръв поглед не бие на очи.Разграничават се два вида женски носии – всекидневна и празнична.Макар и разликите между тях да не са големи,все пак има такива. Както всички разновидности на сукманената носия, така и тук съставните части са: риза, сукман – наричан „чукман”, престилка, колан,принадлежности за обуване и забраждане,както и връхни дрехи (стр.20-27). Най – характерната женска еркечка носия, тази на „буенеца“ (водачката на лазарките) е описана подробно от Лозинка Йорданова в студията и „За обичая лазаруване в България“ (30; стр.109 – 110).

Еркечката мъжка носия е продукт, предимно на стоковото абаджийско производство през Възраждането. Традиционното облекло на месното мъжко население включва следните елементи: бяла риза с везани пазва и ръкави, черни гайтанлии гащи – потури, черен пояс с бели напречни ивички, червен елек с жълти тегели и разноцветни копчета – „джамадан“, слабо клинест„късак“, черна аба, черна „каплама“, бозав ямурлук, бели навуща с черни върви, цървули и кожен калпак (стр.27-32).

III. ОБЗОР НА НАУЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ ЗА РЕГИОНА

Първите научни изследвания в селото и региона правят чешките учени, братята Карел и Херман Шкорпил. Своите исторически бележки те систематизират в изданието „Североизточна България в географско и историческо отношение“ от 1892г. Братя Шкорпил обследват по – скоро географско – историческите аспекти тази част от Стара Планина, като акцентът е върху величествените „Хемски порти“ и „Голямото Еркечко кале“ и тяхното значение за региона.

Със своите проучвания и изследвания от 1897 – 1899г. и систематизирането им в научните публикации - „Старото българско население в североизточна България“ от 1902г. и „Източнобългарските говори“ от 1905г. ( превод на Das Ostbulgarishe, Wien 1903г.) проф. Любомир Милетич всъщност дава началото на научно – изследователската дейност за региона.

Негов последовател е Георги А. Георгиев, който през 1907г. систематизира материалите от своите проучвания на региона в студията „Еркечаните и техния говор“.

Проф. Любомир Милетич и Георги А. Георгиев са двамата учени, които се считат за откриватели на еркечката култура за научната мисъл. Те създават основата върху която стъпват всички останали проучвания и експедиции от началото на XXв. до сега (стр.33-42).

Разработките, които са упоменати в краткия обзор се отличават с голяма задълбоченост и научно – изследователски принос на всеки от авторите. Така те спомагат за развитието на теоретичните изследвания и анализи за региона.

IV. ОПИСАНИЕ И АНАЛИЗ НА ОБИЧАИТЕ СЕДЯНКА, ВАЛЯНКА И СВАТБА ОТ С.КОЗИЧИНО (ЕРКЕЧ)

Преди да се насочим към същинската част на дисертационния труд, а именно обстойното разглеждане, описание и научен анализ на обичаите „Седянка“, „Валянка“ и „Сватба“ от с. Козичино (Еркеч), трябва да упоменем факта, че не малко учени и краеведи, (вж. глава III)са проучвали и систематизирали обредния цикъл на селото. Този цикъл е най – добре оформен и подреден от проф. Горица Найденова в книгата „Година – живот – история“, освен в теоретичен, така и в графичен вид, под формата на „Годишен културен кръг“(вж. прил. – 2 снимка – 31). Затова ние ще пропуснем цялостния преглед на обредно – обичайната система на селото и ще насочим нашето внимание, към по – горе посочените обичаи в търсене и реализация на дисертационната проблематика.

1.Обичаят „Седянка“

При проучването на обичаят „Седянка“ от село Козичино (Еркеч), и най – вече присъствието на хората и игрите в него се натъкнахме на различни и специфични особености, чрез които можем да разделим обичая на две основни части:

1 част – изключително женска. Характерно за нея е наклаждането на „Седянката“ (огъня), и събирането на момите и техните майки около него. Във външния си облик, този момент от обичая е подчинен изцяло на трудовия процес свързан с подготовката за зимата и изработването на облеклото. Вниквайки във вътрешността и детайлите можем да намерим много по дълбок смисъл в действията и типичното женско начало на „Седянката“. Като група девойките проявяват активност при заклаждането на седенките. По същество това се явява, като магия, която те извършват за привличане на момците. В тази част песента е основен елемент. (вж. прил. – 1 н.пр. – 1 и 2). Тук се изпълняват предимно бавни песни с любовен характер. Присъстват много речитативи, различни подхвърляния и подмятания (кой, кого люби, кой колко работи и как се справя с работата). Тази част можем да я определим, като изключително статична от страна на хора и игри. Tе просто липсват (вж. прил. – 2 снимка – 32).

2 част – след пристигането на момците. С пристигането на момците се появява и музикалния съпровод (предимно гайда или кавал). Песента на момите отстъпва място на музикалния инструмент и вече песни не се пеят. Шегите, закачките и подмятанията стават малко по – директни и не толкова завоалирани, както в първата част. Тази част можем да определим като по – динамична от страна на хора и игри. Статиката остава само в майките на момите (вж. прил. – 2 снимка – 33).

„Седянката“ е първият от поредицата обичай, чрез който ще се доближим максимално до целта на всеки еркечанин – задомяването.Той е един момент от бита и трудовия живот на еркечени, където трудът е съчетан с песните, игрите и любовта на младите.

„Седянката“ се кладе под открито небе, извън къщите, извън дворовете и по махалите, най – вече на кръстопът. Това са два аспекта от обичая, които освен чисто

практическо действие, носят в себе си и своята символична страна. Заклаждането на „Седянката“ на открито, носи очистителното и магическо въздействие на небето отнесено към самия обичай и участниците в него (43 стр.130).

Изборът на кръстопът, като място за провеждане, не е случаен, той има широко съдържание и влияе върху обреда: първо – момъкът да дойде при момата по – пътя; второ – по – който и път да тръгне, пак при нея да стигне; трето – по всички пътища, от различни места да идват ергените на седянката.Ето и символиката която носи кръстопътя: (43 стр.106 – 107).

В късното лято, след деня на Света Богородица (15 август) – покровителка на домашното огнище, семейството, раждаемостта и майчинството, което пък е определящо и за брачната насоченост на обичая започва подготовката за зимата – чепкане на вълната, предене, пресукване на преждата. Това е женска работа, колкото естествена, толкова и магическа, около която се правят седенките. Вече се е стъмнило, на няколко места са лумнали огньове, селото се оглася от момински гласове.

1 част Огъня се кладе от момата или от някое нейно по – малко братче или сестриче.

Тогава пристигат момите с техните майки. Огъня около, който в последствие се събират всички надошли, кой да поработи, кой да попее и да поиграе, кой да се порадва на своето либе, става все по – силен, защото с пристигането си всеки носи по едно дърво, поставя го в огъня за да може той да стане по – голям и да се вижда отдалече.Някой от възрастните жени прескачали огъня и подвиквали: „Да отърся бъльхите и кърльяжте”. Друга ще подхвърли: „Момците ви нема ли да дойдат?”, а някой ще отговори „Шъ додат ма, за кво ти са тия момци от сега? Чобани има, свинари има, по къра хора има. Тий сега наш как бързат за седянката”. А най – възрастната жена ги подкани – „ Ха сядайте да рабтите, да предете, да плетете, да чепкате, Петки иде – хадио”(14 октомври – Петков ден или Петки е празник на църквата Света Петка и цялото село.

2 част Щом се чуят песните на момите, значи че в село се е наклала седянка, и

момците бързат да свършат своята работа и да идат да седнат до своето либе. Като дойдат, ергените не сядат директно при момите, а застават край плета. От там почват да подсвиркват, и да се шегуват. Чуват се отделни подвиквания: „Малко ви съ момите”, „Не ви гори вогъня”, „Седянката в Мангър махалъ е по хубава”. А възрастните жени им отговорят: „Момите са ни хубави, ам няма кой да им посвири”. Момците наблюдават от страни, коя е най – работна, коя е най – хубава, коя най – хубаво пее. Не се сдържат ергените, току извадят писана гайда или меден кавал и проточат бавна седенкарска мелодия. Като поседят малко се залавят и подхващат хорото „Пайдушката“(вж.стр.48 и прил. – 1 н.пр. – 3).

Седянката вече придобива друг характер. Тя се оживява и настроението се променя. Всякой момък прескача огъня и сяда до своята мома. Щом момъка седне до любимата, демонстрира пред всички отношението и чувствата си към нея. Заиграват

моминските сърца, повдига се общото настроение. Увеличават се шегите и закачките. Прозвучават хороводни мелодии, момите захвърлят хурките и се хващат на хорото. А майките им със задоволство гледат играта и уж подвикват: - „Кой шъ ви приде ма пущини?” И със скрита радост и задоволство наблюдават играта, оглеждат кой момък ще се хване до тяхната дъщеря. Така вработа, хора, игри и любовни трепети седянката гори до късно вечерта. Всеки момък гледа да се залови до момата която люби, да почувства нейната близост, нейната съпричастност и нейните чувства. Защото не рядко се е случвало момата да не желае ергена, който се е хванал до нея на хорото и да избяга от него.

Хората и игрите в този обичай имат развлекателен характер и служат повече за забавление, повдигане на общото настроение и най – вече за оформяне на личностните взаимоотношения между младежите и девойките. Те нямат специални символики и не носят обредност в себе си. Играят се хората - „Старо еркечко хоро”(вж. стр.53 и прил. – 1 н.пр. – 4 и 5), „Калгамашката”(вж. стр.55 и прил. – 1 н.пр. – 6), „Лявата“ (вж. стр.58 и прил. – 1 н.пр. – 7), „Пайдушката“, „Горката баба“ (вж. стр.60 и прил. – 1 н.пр. – 8) и др.

Разглеждайки и анализирайки по – горе описаните хора можем да ги съпоставим според няколко основни принципа, а именно:

Според формата, Според участниците, Според функцията и Според танцовата лексика и начин на залавяне.

Според формата, всички описани хора са идентични – от типа „водени“, „отворени“, „скъсани“. Те имат ясно начало и край на хорото. В композиционно отношение, обикновено описват кръг и нямат по специфично фигурално движение. Най – вероятно това се дължи и е породено от старинните кръгови форми на техните първообрази. В хората за пояс се наблюдава едно специфично събиране към центъра на кръга с характерно сгъване на лактите и прибиране на ръцете към тялото. Така хорото става по сбито за момент, после пак се разтяга и провокирано от развлекателния характер прибавя в себе си повече настроение у танцуващите, композиционна динамика и колорит на действието и действащите персонажи.

Според участниците или пола на хороводците, хората спадат към групата на „смесените хора“, защото в тях участват и мъже и жени. Макар, че хорото „Пайдушката“ е по – скоро мъжко, когато са се правели седянки между мъжете са се хващали и девойките, водени от желанието за близост с любимия ерген. В повечето от дадените примери не е имало специален начин на подреждане на изпълнителите в хорото.

Според функцията хората спадат към групата на развлекателните. Те служат повече за забавление, и нямат обреден характер. Тази развлекателност е подплатена и с веселите и закачливи мелодии на музиканта. Целта на играещите в този момент е само една. Как всеки да се улови до своето любе, да почувства топлината от допира в сърцето и душата си.

Според танцовата лексика и начин на залавяне всички описани хора до този момент си имат свой конкретен облик. При едни по – сложни танцови движения с

възможност за импровизационни моменти, но с по – просто залавяне (на леса, за пояс) – „ Калгамачката“, „Пайдушката“, „Старо еркечко хоро“. При „Лявата“ и „Горката баба“ пък хватът и характерното движението на ръцете, най – вероятно са довели до опростяване на хорото в лексикален план, за сметка на оригиналните ръце. И независимо от факта, че в Еркеч фолклора и в частност хората и игрите са се запазили в по – чист автентичен (старинен) вид, което пък се дължи на липсата на чуждо влияние от страна на преселници, танците на еркечани са претърпели своята еволюция по отношение на различните изследвани компоненти.

Ако се задълбочим в разсъжденията си можем да намерим някаква символика в смесеното хоро по време на „Седянката”. Желанието за близост между младите, трепета от докосването на своята любима, прошепването на любовни думи, усещането и тръпката от това ни провокира да потърсим тази сакрална символика в на пръв поглед естествените компоненти на хорото. Начина на залавяне също не е за пренебрегване ( за ръце или за пояс в различните хора). Той дава още една по – дълбока същност на случващото се, а именно все по – голяма близост между младите, при все че всичко се случва пред погледа на загрижените момини майки. Символика можем да намерим в композицията и движенията на хората. Това непрестанно събиране и разтваряне на танцуващите към центъра на символичния кръг дава един допълнителен – визуален контакт между играещите. Тези компоненти на танца – композиция, емоция и хореографски текст придават на хорото вид на жив организъм, организъм който диша и в който са вплетени емоциите и настроенията на танцуващите.

Ако се вслушаме и вгледаме във всичко, което правят, пеят и говорят момите на седянката ще открием и още по дълбок смисъл. Нишката, която излиза из под пръстите на момата е и нишката на съдбата. Нишката, която е втъкана в навоите и по нататък ще се вие около снагата на момъка. Нишката, която привлича момците към момите. Това е и нишката, която ще ни води през различните обредни, обичайни, трудови, танцови, песенни и други моменти от бита на еркечани, и минавайки през нивата на патриархалните норми, ще се опитаме разплетем така здраво пресуканата нишка на еркечката душевност.

Не трябва да се забравя още един важен момент от „ Седянката“ в с. Козичино ( Еркеч), а именно огъня, около който се развива действието на цялостния обичай, и който ни връща много назад във времето на езичеството. Там където огъня е бил свещеното начало на всички езически ритуали. Тук огъня също има своята прагматична и символична страна. Освен светлината и топлината, която дава в помощ на трудовия процес, той има и символичен характер свързан с пречистването, зараждането, запалването на любовта между младите. Макар, че Ангел Гоев разглежда „Седянката“ в общобългарски аспект той дава едно описание на седенкарския огън отнасящ се и за разработвания обичай:(29 стр. 31-34). В българската обредно – обичайна система, огъня се среща много често и винаги обредното или магическото действие се върти около него. Ако започнем от Коледния „Бъдник“, който не трябва да угасва цяла нощ, като пазител на домашното огнище,

преминем през пречистващата сила на големите огньове по „Сирни Заговезни“ ще достигнем и до апогея на нестинарския обичай, а именно играта върху изпепеляващата огнена жарава. В подкрепа на това Д. Маринов пише: (89;стр.82-83).

От казаното до тук става видно, че образувалото се триединство между откритото пространство (небето), кръстопътя и огъня създава един своеобразен магически ореол върху „Седянката“. Чрез символиката която носят те допринасят за доказването на нашата теза, че трудовото начало е само външната обвивка на обичая, а скритата, завоалираната му страна е създаването на близост и любенето между младите.

Така лека – полека огънят около, който кипи усилена подготовка за зимата, около който се вият и хората догаря и светлината намалява, но с догарянето на огъня и намаляването на светлината се запалва искрата на любовта. От която в последствие ще запали един нов огън, огъня на семейното огнище.

2.Обичаят „Валянка“

След седмици на усилено седенкуване, на усърдно предене и тъкане, идва времето на следващата трудова, но и магическа дейност „валянето на навоите“. Валянето се прави на друг вид събирания „Валянки“. Те започват по – средата, в периода от Голяма Богородица (15 август) до Петковден (14 октомври), някъде около Кръстовден (14 септември). „Валянките“, за разлика от„седянките“ се правят вътре в къщи, в стаите и одаите.

„Валянката“ е вторият обичай от поредицата, който ще разгледаме, и ще се опитаме да вникнем по – подробно във вътрешните детайли на обичая и неговата по – дълбока същност (30; стр. 49).

Това е един обичай с типично трудово начало, който се превръща в обичай на младежката задявка и на зараждането на първите любовни трепети между двама млади.

Характерно за този обичай е подготовката зазимата.След като жените и девойките са изпрели и изтъкали„абите“ и „навоите“, те трябва дабъдат оваляни и по този начин подготвени за тежката зима. Без дебелите ямурлуци и навои на краката мъжете няма да могат да вършат работата си – да пасат овцете,козите, говедата, да нахранят свинете,да наберат дърва, да отидат на лов и всякаква друга работа изискваща топло облекло предвид суровата зима в региона. Въобще през ръцете на жената и девойката в Еркеч преминава всичко, свързано с обличането на човека – ризи, гащи, „навои“, ямурлуци, „врахами“, престилки, колани, върви, „джамадани“, елечки, аби, гайтани и т.н. Затова при избор на невеста еркечани на преден план поставят качества като, ранобудност, работливост, бързина в работата, ефективно изпълнение на задълженията – предене, тъкане, готвене, въобще, оправност в домакинството.

Стопанката, която вече има изтъкана аба, още от предния ден изпраща дъщеря си или сама обикаля комшийските и роднинските момичета и ги кани на

„Валянка”.Обикновено се канят все млади момичета, които вече се момеят, тъй като само неомъжени жени могат да ходят на „Валянка“.

С пристигането си, момите – валячки биват нахранени от стопанката с предварително приготвени боб, зеле, варени или печени тикви, варен ошав и крушов булгур. Докато се хранят валячките стопаните приготвят стаята в която ще се валят навоите, като слагат предварително измитата диканя, която се използва по време на вършитбата (129) (вж. прил. – 2 снимка – 34). Тук тя е обърната с кремъците нагоре и служи за валянето на навоите. От двете страни на диканята се постилат черги, да не убива на коленете на валячките. Върху нея се слагат предварително намокрените навои и валянето може да започне. Това става чрез триенето на платното по кремъците на диканята. По този начин то става по – плътно, по – меко и пухкаво.„Валянката” има три етапа: 1 етап – валяне (вж. прил. – 2 снимка – 35)2 етап – щипане (вж. прил. – 2 снимка – 36) 3 етап – мачкосване(вж. прил. – 2 снимка – 37)

Момичетата се разделят на две или три групи от по шест. Сядат от двете страни на диканята и започват да валят навоите, докато платът добие необходимата дебелина и плътност. При валянето плата се надипля по дължина и с натискане и търкане се валя по кремъците на диканята, докато добие нужната плътност, като при необходимост леко се полива с вода. За да се овалят добре, да бъдат здрави и да топлят през зимата, навоите трябва бъдат изтъкани рядко, така че да се вижда основата. Кога навоите са готови се определя от стопанката или от друга жена, която разбира.

При извършване на трудовия процес не минава без шеги, закачки и най – вече песни. Някой ще подхвърли : „ – Ам нема ли да пейти ма, тъй ли шеваляти?“ и момите захванат някоя песен, която се пее на „Валянка“. Песните в този обичай са бавни и плавни съвпадащи с движенията на ръцете и темпа на валяне. Валят и пеят: (вж. прил. – 1 н.пр. – 9). Характерно за песните при валяне е, че се пеят на групи, без отпяване, едногласно и унисонно. Групите се определят в зависимост от коя страна валят момите.

За да бъде широк и гладък навоя, валянето трябва да се редува с щипане. Стопанката ще спре валячките и ще им рече: „ – Хайде сега стига валяйте, дайте да ги ощипим, да не станат гушкави“. При него платът се развива и момите от двете страни го опъват „щипят” навоите. Тези два етапа на валяне и щипане, се повтарят докато навоите станат готови. По време щипането момите пеят само една определена песен: (вж. прил. – 1 н.пр. – 11).

Вестта, че има „валянка“, е обиколила цялото село.Овчарите, които се връщат късно от къра,са известени от близките си.Пристигането на момците оживява „Валянката”, не само с това, че вече има нови персонажи в къщата, но и с това, че със себе си те водят гайдарджията, който свири различни хора и игри. Отново се повтаря момента от „Седянката“, а именно, когато се появи музиканта песните на момите остават на втори план, дори отпадат. Обикновено идват ергени, любещи момите, които са на „Валянката”.Те сами предлагат на стопанката да помогнат: „ –

Бульо, да седнем и ний да поваляме”. „Валянките“сабилимястото и времетонанай– голяматавъзможнаблизостмежду момата и момъка.Както казват еркечани:„Най – богатата любов беше на „Валянките”. Младежите се включват във валянето, като сядат срещу своите избраници, за да могат да се докосват.Това става само с разрешение на стопанката, защото като се включат момците, темпът на валяне спада. Сега е моментът, когато момъкът с шепот на ухото излива своите чувства на любимата. Свенливият поглед, руменото лице, издават вълненията на момата, че тяхната любов става достояние на повече хора. След миг момината китка се оказва на ухото на момчето. Обикновено щом валят двойки, водени от взаимно чувство,другите младежи вдигат повече шум,свири гайдата, играят хора и игри за да не пречат на влюбените. Тези хора и игри, от типа „Къщни хора“ като -„Кукленската” (вж. стр.72 и прил. – 1 н.пр. – 12), „Дрънкаливата“(вж. стр.76 и прил. – 1 н.пр. – 15), „Джоката“(вж. стр.74 и прил. – 1 н.пр. – 13), „Еркечки кючек“(вж.стр.75 и прил. – 1 н.пр. – 14)и др. Това са хора и игри които не изискват голямо пространство и могат да се играят по стаите и одаите на къщата. Затова се наричат „Къщни хора“.

Последният етап от валянето, но не и от „Валянката“ е „мачкосването“ – навиването на вече оваляните навои на топ, който трябва да бъде стегнат. Това се прави за да останат навоите опънати и гладки. Обикновено при „мачкосването“ един срещу друг сядат момче и момиче, които имат взаимни чувства – любовници. Девойката започва да навива платното на топ, а момъка застъпва навоите с крак с цел топът да стане стегнат и работата по валянето да не се обезсмисли. Това е колкото трудна, толкова и приятна работа за двамата влюбени, защото им дава възможност, да си говорят, да разменят погледи – една своеобразна любовна игра. За разлика от другите два етапа, „валяне“ и „щипане“ в които песента има водещото значение с точно определени песни за всеки един момент, то по време на „мачкосването“ песни не се пеят. Сега се играят само хора и игри, от типа „Къщни хора“, които са описани малко по – рано в разработката на обичая. Вдига се много шум за да се отвлече вниманието на домакинята и другите възрасни присъстващи на „валянката“, та да може двамата млади да си изживеят момента на близост, па макар и в присъствието на повече хора.

„Валянката” продължава и след приключване на работата. Веселието, закачките, шегите и хората под съпровода на гайдата продължават до късно и никой не бърза да си ходи. Постепенно забавата се премества в двора на къщата. Хората и игрите стават по масови и се включват всички участници във „Валянката”. Сега се играят смесени хора като, „Еркечко право хоро” и „Калгамашката”„Пайдушката“ , „Лявата“ и др. (Тези хора са описани в представянето на обичая „Седянка“)

Хората и игрите в този обичай, които се изпълняват вътре в къщата и стаята са съобразени с пространството и обикновено освен, че са малки по пространствен обхват се изпълняват от малък брой изпълнители, без конкретен хват, по – скоро по саме. Хората и игрите „Кукленската“, „Дрънкаливата“ и „Джоката“ са типично женски и се изпълняват и по други поводи и обичаи. Хореографският текст е еднообразен, характеризиращ се с едно, максимум две танцови движения,

комбинирани в по дълги танцови фрази.Характерното при този тип хора е изпълнението по „команда“(един от изпълнителите, обикновено най – опитният подава команда на останалите за следващото танцово действие – пляскай, чепай и др.) Докато „Кючека“ може да бъде само женски, само мъжки или смесен. Тук вече освен на основното движение се набляга и на по свободния танц, с много импровизационни моменти със сложни танцови елементи и фигури, най – вече в мъжкото изпълнение. Всеки момък се стреми да покаже майсторлък, мъжество и самочувствие в танца за да се хареса на определена девойка. При повечето „Къщни хора“ ръцете вземат активно участие в танца с различни действия като: пляскане, чепане (щракане с пръсти), имитиране на трудова дейност, като пресукване, намотаване на преждата и др. И тук както и в обичая „Седянка“ хората и игрите имат по – скоро развлекателен характер, отколкото каквато е да е обредност, тематичност или символично послание.

Анализирайки хората и игрите няма как да не ги разгледаме според различните особености, а именно:

Според формата – описаните по горе „Къщни хора“ спадат към „поединичните игри“ или „игри по саме“, но въпреки това имат конкретни композиционни форми, които трябва да бъдат упоменати. В играта „Кукленската“ се наблюдава т. нар. „Кадрилна форма“ или форма на квадрат или каре. „Джоката“ и „Дрънкаливата“ са изградени предимно в кръгова форма, но не липсват и други композиционни структури в зависимост от пространсвения обхват. При „Кичека“ играта е свободна, импровизационна и липсват конкретни композиционни форми.

Според участниците може да се каже, че са предимно женски. Само в „Кючека“ може да включат и мъже, което не рядко се случва.

Според функцията – по – скоро развлекателна, със стремеж за създаване на приповдигнато настроение, така че работата да върви леко, а любовта между младите да не прави много впечатление на възрастните жени присъстващи на „валянката“.

Според танцовата лексика и начин на залавяне. Танцовата лексика е относително еднообразна с дълги повторения на едно и също танцово движение. Трябва да се отбележи, че ръцете вземат активно участие в хората и игрите от този тип. Залавянето при „Къщните хора“ липсва поради спецификата на отделните игри. Смесените „Мегдански хора“, които се изпълняват в двора на къщата сме описали и анализирали при разглеждането на обичая „Седянка“.

Друг съществен елемент във „Валянката“ от с. Козичино (Еркеч) е диканята – която се явява притегателен център в обичая. Подобно на огъня в обичая „Седянака“, около нея се случват всички прагматични и символични действия, започвайки с трудовото начало, съчетано с песните и игрите на девойките, преминавайки през закачливите задевки между ергените и момите, за да се достигне до любовната игра на двама млади по време на третия етап от трудовия процес по овалването на навоите - „мачкосването“. Диканята е селскостопански инструмент използван по време на вършитбата за отделяне на зърното от сламата на житото, ечемика, ръжта и др. Зърното, от което в последствие ще се приготвят различни гозби

и ястия и най – вече пити, кравай и хлябове, както за ежедневието, така и за специалните обредни и обичайни моменти от празниците на еркечани. Кравая, който момата меси в очакване на коледарите, меденика който правят зълвите при подготовката за сватбата и др. са всички тези обредни хлябове които се приготвят с брашното смляно от житото излязло изпод диканята. Така едно чисто земеделско пособие, из под кремъците на което се появяват житните семена – символ на плодородието, не случайно се превръща в главно действащо лице в един обичай, свързан не само с подготовката на облеклото за тежката зима в региона, а и с голямата цел на всеки еркечанин – задомяването. Сега постепенно излиза наяве посланието, което е заложено от месното население в този на пръв поглед елементарен земеделски уред, а именно желанието за по – голяма плодовитост у младите. Там където са се търкали житните стъбла, от които са се отделили семената на живота, момите валят навоите, които в последствие ще се вият около краката на момците. Може би това е скритата символика, която носи в себе си диканята.

Навоите са парчетата плат, които мъжете увиват около краката си. В тях заедно с изпредените нишки са втъкани и седенкарските песни на момите и тяхната привличаща момците магия. Може би защото сред песните на валянката присъства и тази, която се пее на сватбата, когато нижат кумовата елха (Спона ти, спона)(вж. прил. – 1 н.пр. – 10) – магията успява.

3.Обичаят „Сватба“

В битието на всеки един българин, според неписаните езически закони, има три основни момента – раждане, сватба и смърт. Това са възлови етапи от човешкия живот. Около тях са се зародили, развили и претърпели различни промени фолклорните обреди. Те от своя страна еволюират и прегрупирайки се през вековете достигат до нас, като практико – художествени дейности, включващи в себе си танцувалността и по конкретно различните игри и хора.

Тук ще се спрем върху втория момент от жизнения цикъл на човека – сватбата и по конкретно, върху обичая „Сватба” от с.Козичино (Еркеч), с неговите специфики в различните действия и най – вече участието на танца в тях. Макар, че тя спада към друг разред от обредно – обичайната система на селото и региона, сватбата се явява, като едно естествено продължение на обичаите, които разгледахме по – горе в дисертационния труд, а именно „Седянка“ и „Валянка“. Заедно с още няколко обичая, като типично моминския „Лазари“, мъжкия „Коледуване“ и така неизменното мегданското хоро, те всъщност се явяват, като предсватбени моменти, където става харесването, избора и любенето между младите. В подкрепа на тези твърдения са и разсъжденията на Мария Арабова – Демирева: (5 стр.71-77).Проф. д-р Д. Дженева също пише за този период на асоциация на девойките и младежите. (34 стр.73).

Сватбата в с.Козичино (Еркеч) се състои от три основни етапа – „Сватуване” или „Малка года”, „Годеж” или „Голяма года” и същинска „Сватба”. Още в

началото на миналия век Г. А. Георгиев разграничава тези три фази на еркечката сватба, като ги отъждествява с грабването, купуването и пренасянето в жертва: (26; стр.133-200).

3.1 „Малка года“ В „Малката года”, може би поради факта, че случващото се изисква потайност и завоалираност в действията на сватовниците, наричани „женихли“, няма моменти с участие на хора и игри. Но за сметка на това не липсват различни действия, които символизират желанието за задомяване на младежа и неговите родители, както и съответното желание или нежелание на момата и нейното семейство (стр.86-88).

Така естествено се достига до „Голямата года“ или „Годежа“ – втория предсватбен етап, който е скоро след „Малката года“ (седмица до месец), или ако не трябва да се изчакат Великите пости. Тя се прави неделя вечер или на празник, за да бъдеследващият ден – понеделник – чист, нов ден за младоженците.

3.2 „Голяма года“ При „Голямата года“ роднините на момъка се събират и отиват у момата заедно. Тук за първи път се появяват песните и музикалния съпровод. По пътя към „сгоденицата“ гайдата свири, а момите – роднини на момчето пеят песента с която на сватбата ще идват да вземат булката от дома и „Я мо, Тудоро, Тудоро“ (прил.1 нот.пр.- 9) – това е песен която се пее и по време на обичая „Валянка“ при валяне. Шествието се води от гайдаря и бащата на момъка. Стигнали до момините двори, се натъкват на затворените порти, а минаването през тях трябва да бъде откупено. Това става с различни дарове, като основния от тях се нарича „Цяло“ – печено агне, петел или „мисир“. Заедно с бурето вино и „пресенчената“ (прясна) питка. Годарите биват допуснати в момината къща, само след като се установи, че са донесли всички дарове (нишана) потребни за „годата“ – „антерия“, „кондури“, „вала“, „ръченик“, чорапи и „никаф“ – (наниз от алтъни, врахел и пръстен). Това все пак зависи и от имотното състояние на момковия род. „цялото“ то бива поднесено на трапезата. А неговото изяждане се смята за последния нормативен момент на „Голямата года“, която продължава с веселба. Веселбата има свободен характер от страна на музикално – танцови практики. В къщата се изпълняват се предимно Къщни хора като: (Джоката, Дрънкаливата, Женски кичек и др.), а ако веселбата се премвсти на двора се играят и „Мегдански хора“, като: „Пайдушката“, „Калгамачката“, „Лявата“, „Еркечко право хоро“ и др. Това са хора и игри, които служат за забавление и развлечение на празнуващите. Те нямат обреден характер и не включват в себе си символични и магически действия. Описани са по – горе в разработката при разглеждането на обичаите „Валянка“ и „Седянка“ (стр.88-91).

Независимо, че периода на годеничеството е кратък, той е важен момент от жизнения цикъл и съдържа определен брой стъпки, изискващи поне един годишен цикъл преди да се достигне до сватбата.

3.3 „Сватба“В Еркеч предпочитаното време за сватби е в месеците след Петковден (14 октомври), когато е завършил един годишен цикъл и започва следващият. Този период не е

случайно избран, защото акцентът в сватбата се пада върху плодовитостта. А именно това е периодът, в който се прави равносметката от изминалата земеделска година и подготовката за следващата.

Сватбената неделя при еркечани започва още в понеделник. Тук вече се появяват нови действащи лица и персонажи в театрално, музикално – танцовата постановка „Сватба“. Позволяваме си да я наречем така, защото в нея има специфични ритуални моменти, изобилие на действащи лица с многобройни взаимоотношения между тях. Добавяйки към всичко това и музикално – игровата естетика, сватбеният обичай все повече наподобява на един спектакъл, включващ в себе си всички тези компоненти на сценичното изкуство.

Майката на „сгуденика“ калесва „зълвите“ (вж. прил. – 2 снимка – 38)от пет до девет братовчедки или техни роднини, а майката на бъдещата булка кани същия брой братовчедки или роднини на „сгуденицата“ наречени „прапавечки“, (вж. прил. – 2 снимка – 39) които Г. А. Георгиев в своята студия от 1907 г. „Еркечаните и техния говор“ споменава, като „елхаджийки“. Функцията на „зълвите“ и „прапъвечките“ е почти една и съща, но в различните къщи. Има няколко съществени разлики, както в действията така и в облеклото на „зълвите“ и „прапавечките“. Отликите в действията ще ги упоменем с течение на описанието на обичая, а тук само различията в носията. Всички действащи лица от женски пол, са облечени с пъстри „чукмани“ наречени „врахами“, а „зълвите“ са пременени с черни „чукмани“ с бели ивици, върху които се слага червен „кавад“. И в двете къщи кипи усилена работа по подготовката на сватбата – почиства се двора, мажат се стените и комина, изобщо къщите трябва да блестят от чистота. Тази подготовка, нека я наречем „хигиенизираща“, тече до сряда. В четвъртък „зълвите“ и „прапавечките“ мелят булгур (вж. прил. – 2 снимка – 40) за различните гозби на сватбата (крушан булгур, рибен булгур, зелян булгур).При меленето жените пеят песента „Булгур са мели“. За съжаление тази песен нашите информатори не можаха да си спомнят. Песента намерихме в приложението на непубликуваната дипломна работа на Найден Найденов (96; н.пр. №110).

В петък започва обредно – ритуалната част на сватбата. Тук вече има редица действия с магичен и символичен характер, върху които ще се спрем по – подробно, а именно обредните песни и обредни хора и игри.

Всичко започва с пресяването на брашното за обредните хлябове или „меденика“(вж. прил. – 2 снимка – 41). За меденика и по скоро за обредните хлябове С. Влайков пише: (17; стр. 246).

Обредното сеене на брашното се нарича „засека“, в три нощви през три сита едно върху друго. В най – горното сито слагат сушени сливи, круши и паричка, върху които се сипва брашното. Трите сита се хващат от всички зълви, наредени от двете страни на нощвите. За ситото Лилия Старева пише: (113; стр.238) (вж. прил. – 2 снимка – 42) След пресяването на брашното „заложницата“ взема сушените плодове и ги раздава на присъстващите, а паричката се залепя на челото на главната зълва. При „засека“ присъства повече словесният и песенният фолклор. Няма данни

за изпълнявани обредни хора и игри. Месенето на тестото за меденика се извършва само от две зълви, които месят две отделни теста, за малкия и за големия меденик. (вж. прил. – 2 снимка – 43)

От омесеното тесто за двата меденика у „сгуденика“, се откъсва една част и се занася в дома на „сгуденицата“, където се смесва с тестото, месено за меденика в другата къща. Събирането на тестото от двете къщи е символичен знак за създаването на новото семейство. След омесването на тестото, то се оставя да почине и чак след това го слагат в разровена жар и го покриват, за да се опече. Вече изпечените меденици се намазват с мед, поставят един върху друг и се опяват. Тук трябва да отбележим, че има разлика в двата меденика, освен в големината и в това, че в центъра на малкия меденик има отвор (дупка). (вж. прил. – 2 снимка – 44)Опяването става с първите стихове на три песни, които се пеят и на Еньовден по чуките, в музикален размер 2/4.Тук е и първото обредно хоро – Обредно хоро при опяване на „Меденика“ (вж. стр.96 и прил. – 1 н.пр. – 21, 22, 23).

Зълвите се нареждат в кръг около „синията“,софрата, на която е поставен меденикът, заловени за ръце свити в лактите. Те изпълняват кръстосан ход, като се съобразяват с ритмичността на песните, които пеят. Хорото е сключено, движи се на дясно със спокоен равномерен кръстосан ход и има обреден характер, затова е относително просто в лексикален и композиционен план.

Aнализирайки хорото, първо трябва да започнем с кръговата му форма, каквато е формата на меденика и софрата, около които то се изпълнява. Изхождайки от магическата обредна функция на кръговата форма, както и значимостта на затвореното кръгово пространство, можем да насочим и символиката на обредното хоро в тази посока, а именно: изобилие, плодородие, добро и щастливо семейство, победа над злото и др.(17; стр.246). Хорото може да се отнесе към така наречените „Ходени хора“, част от съкралното ходене най – добре обобщено в статията на Искра Рачева и Анна Илиева: (111; стр.97-98).

След това зълвите се отправят към къщата на сгуденицата, за да извършат същите действия по направата меденика. С пристигането си у момини, зълвите водени от свекървата, влизат в къщата с песента „Бойо, Богданино“ и с типичното хоро за еркечките лазарки „Буянец“ (вж. стр. 98 и прил. – 1 н.пр. – 25). Тази песен не се пее на „Лазари“, тя се изпълнява само в този обреден момент от Еркечката сватба. Тук участието на танца е съвсем кратко, но носи в себе си дълбока символика и идва да покаже връзката на „Сватбата“ с лазарския момински обичайи това, че мома която не е лазарувала, не може да стане невяста.Специфичен е факта, че момковата рода влиза в къщата на момата с характерна моминска игра, която е препратка за свързаността на различните обичаив селото и по специално между „Лазаруването“ и „Сватбата“. Както упоменахме по – горе в разработката появата на този момент от лазарския обичай е съвсем кратък във времево отношение. Тази краткост на времетраенето всъщност не е определяща. По важно е съдържанието и посланието в символичен план, което се предопределя от вярването на еркечани, че: мома която не

е лазарувала не може да се задоми. Това заключение ще подплатим с част от описанието и анализа, който прави Лозинка Йорданова в студията за лазарския обичай: (74; стр.107-160).

Анализирайки хореографския текст на хорото можем да оформим няколко тези в изпълнителски и символичен план. Прави впечатление контраста между подчертаната стъпка на „раз“ и леката прибираща стъпка на „два“. Този контраст е изявен най – вече във външния си вид, но задълбочавайки се в детайлите на хорото откриваме дълбоко символично послание в конкретния обреден момент. На преден план излизат няколко предположения, които трябва да упоменем за да добием по – пълна представа за дълбочината на взаимоотношенията между родовете.

1) Изпълнявайки точно това хоро, момковата рода поставя символичния въпрос: Лазарувала ли е невястата и готова ли е за създаване на семейство?

2) Дали подчертаната стъпка на „раз“ не изразява мъжкото доминиращо начало, а меката прибираща се стъпка на „два“ – женското присъствие?

И докато на първия въпрос, отговора е ясен, обусловен от традицията в еркечката обредно – обичайна система. То с втория поставяме началото на един анализ в символичен план на иначе простото по лексикална структура еркечко хоро. Изхождайки от факта, че обикновено сакралните хора имат проста танцова структура и носят дълбоко послание в душевен и мистичен план, достигаме до извода, че още тук зетьовият род дава заявка за ясна йерархия в бъдещото семейство.

Тук отново „зълвите“ извършват същите обредни действия по направата на меденика, пресяване на брашното, месене на тестото (при което добавят и донесеното тесто от зетьовия меденик), опичане и опяване на меденика. Има само една разлика, при започване на месенето „сгуденицата“ мята на главата на главната зълва „байрячника“ – сватбения пешкир, който тя е изтъкала за байряк. (вж. прил. – 2 снимка – 45)

По време на печенето на „меденика“ се играе хоро на песен, което няма обреден характер, а е по – скоро за забавление и развлечение на всички обредни лица(вж. стр. 101 и прил. – 1 н.пр. – 26). И въпреки това се спазва някаква йерархия в подредбата на хорото, най – вече във водачеството му, където стои свекървата, а до нея майката на булката. Макар, че информаторите не споменават, защо точно свекървата стои на чело на хорото и като се има в предвид, че няма нищо случайно във фолклорната обредност, дори и в хоро с развлекателен характер можем да заключим: независимо, че действието се развива в къщата на момата, още тук си проличава, коя страна в семейството ще е доминираща, а именно мъжката.

В съботния ден у „сгуденика“ се прави и сватбения „байряк“. На специално отсечена пръчка се окичва „байрячника“ дарен от „сгуденицата“ при месенето на „меденика“. Заедно с парче червен плат се пришива за тояжката, на върха на която се забучва плод – ябълка, дюля или лимон. Подобно на „сватбената елха“, „байрякът“ се кичи и с нанизани „патлаци“ ( пуканки ), (вж. прил. – 2 снимка – 46). В неделя сутринта преди изгрев слънце вече готовия „байряк“ се забучва над стряхата, над вратата, та всеки да разбере, че тук ще има сватба.

Тези няколко етапа от големия обреден цикъл Еркечка сватба са със значим обреден заряд и дълбоко послание, предопределящо бъдещия семеен живот на „сгудениците“.

Следващият обреден момент от Еркечката сватба с участието на танцови практики е приготвянето и направата на „сватбената елха“. (вж. прил. – 2 снимка – 47)В събота вечерта у „сгуденицта“ се ниже „сватбената елха“ от „прапавечките“ – роднини на булката. Тя представлява дрянова пръчка с три чатала, на които се набучват три ябълки. Украсена е с „брешнел“ – бръшлян, босилек и низани от „патлаци“ – пуканки. Благословеност, здраве, щастие, дълголетие, плодородие и любов, това е само част от символичната насоченост на флоралните елементи, които не случайно стават част от един от символите на сватбата, а именно „сватбената елха“ (82; стр. 194-196). Цялото това обредно действие има своето предисловие: Дряновият чатал, „брешнля“, босилека и всички накити за „сватбенатаелха“ са донесени от ергените (всички елементи на елахата се донасят най – често от момци, чийто изгори са прапавечки).„Прапавечките“ трябва да ги откупят, чрез изпълнението на различни „задачи“ поставени от момците. Най – често това са песни и игри, чрез които ергените да преценят възможностите на всяка от момите. Така по време на откупването се подготвят бъдещите годи и сватби. Момците, които водят със себе си и гайдарджията биват посрещнати в къщата на „сгуденицата“ с голямо нетърпение. Появата на гайдата в този момент идва да покаже, че предстоят музически действия в следствие на които ще бъдат провокирани и игрови такива. Откупуването на различните елементи и накити за „сватбената елха“ се явява като един вид обреден момент с развлекателен характер, където обредността е защитена със специфичния обреден реквизит, а развлекателността с различните желания на ергените.

Изпълняват само женски хора и предимно поединични игри „Къщни хора“, с ярка изява на изпълнителите като „Женски кичек“, „Дрънкаливата“, „Джоката“, без установен ред на изпълнение – каквото пожелаят момците това се случва. След откупването на атрибутите за направата на елхата всички се хващат на хоро водено от ергените. То е под съпровод на гайда и е от типа „Прави скъсани хора“ в музикален размер 2/4.(вж. прил. – 1 н.пр. – 28)Хореографския текст е същия с танцовата лексика на хорото, което се играе и по време на печене на „меденика“ и е описано в тази част от дисертационния труд (вж.стр.98). Разликата е в музикалния съпровод, изпълнителите и начина на залавяне между тях. Докато хорото при печене на меденика се играе само от жени, на песенен съпровод с хват„на леса“ за пояс, то хорото след откупуването на „брешнеля“ е смесено и се играе под съпровод на гайда с хват за длани и ръце свити в лактите, които отреагират на хороводните движения на краката, без променят положението си. Тези няколко факта всъщност предопределят различията в настроението, изпълнението и посланията които носят хората.

Връщайки се малко назад в същинската част на сватбения цикъл се оказва, че за пръв път в обредната последователност се появяват мъже. Нещо повече – те водят и гайдарджията, което само по себе си отбелязва началото на нов етап от сватбата. Този

етап е вече с една нова насоченост в музическите и танцовите действия. И ако песенният съпровод на хорото при печене на „меденика“ може да бъде обвързвано с някаква ритуалност, то съпровода на гайдата при изпълнението на хорото след откупуването на „брешнеля“ ни насочва в една друга посока на изявата. И така както са различни музическите показатели (песенен и инструментален съпровод), така тази разлика се прехвърля и върху танцувалността и настроението на изпълнителите, независимо от факта, че изпълняваният хореографски текст е един и същ. „Прапавечките“ изпращат момците изсипват „брешнеля“ в едно решето (сито) и се захващат с низането и киченето на „сватбената елха“. При това обредно действие „сгуденицата“ не стои безучастна. Тя застава права до „прапавечките“, плаче и подава конци на всяка, но не взима участие в същинското низане на елхата. При низането на бръшляна „прапавечките“ пеят три безмензурни песни (вж. прил. – 1 н.пр. – 29)(вж. прил. – 1 н.пр. – 30)(вж. прил. – 1 н.пр. – 31).

След като „елхата“ е направена, булката повежда хоро. Танцовата лексика на хорото отново е от типа на „Правите мегдански хора“. На него се налавят всички „прапавечки“ низали „елхата“, като го извеждат отвън на двора пред вече събралите се сватбари. То се играе под съпровода на песента „Керо моме“. Хватът е за длани с ръце свити в лактите. Музикален размер 2/4 (97; н.пр. №122) (вж. стр. 101 и прил. – 1 н.пр. –32)

Тук трябва да обърнем внимание на няколко факта. На първо място прави впечатление повторяемостта на игровите действия, след извършването на обредни такива. Имаме в предвид, че след всяка обредна или трудова дейност, идва желание за веселие от страна на извършилите я. Това се случва, както по – време на печенето на „меденика“, т.е. след омесването на тестото за него, така и след низането на „сватбената елха“ и обредните практики свързани с тези действия. И все пак хорото не служи само за забавление и отмора. То носи много обредни компоненти, като: ясен и точен водач – „сгуденицата“, песенен съпровод с целенасочено текстово послание – хубостта на невестата, простотата на танцовата лексика и нейното изпълнение – тежко и бавно. Всички тези компоненти са характерни за обредните танцови практики с дълбока сакрална и символична насоченост.

В неделната сутрин, след като „сватбената елха“ е готова, „прапавечките“, водени от „сгуденицата“, я опяват. Това става с три обредни песни в музикален размер 7/8 и обредно хоро(вж. стр. 108 и прил. – 1 н.пр. – 33, 34, 35) и (вж. прил. – 2 снимка – 48).

Анализирайки музическите показатели на този етап от първия сватбен подцикъл Горица Найденова се натъква на следните особености:(98; стр. 173).В същия аспект може да се разглежда и анализира участието на танца в този етап от сватбения обичай. Изхождайки от съотношението между безмензурни и метризирани песни в различните обредни моменти можем да кажем, че при сеенето и месенето на „меденика“ танца липсва – съобразен с музикалния материал, докато при опяването му, на базата на метризирането на песните в ритуала се появява и танца във вид на „сключено хоро“. При низането на „сватбената елха“ действията са идентични,

където низането е съпроводено с безмензурна песен и липса на танцови действия, а опяването и, е с метризирани песни и обредно хоро от типа „скъсани“.

В заключение можем да обобщим, че обредността в „Еркечката сватба“, и по конкретно в разглежданите два етапа от нея, е неразривно свързана с песенния и танцов елемент. Съпоставяйки двата етапа можем да открием много сходства, най – вече в обредния момент, където безмензурните песни при направата на „меденика“ и „сватбената елха“, контрастират на метричните песни и обредното хоро при тяхното опяване. В лексикален план обредните хора са идентични, но се различават по игровата форма и метричността на песните. При „меденика“ формата е затворена, сключена – кръгова, в музикален размер 2/4, а при „сватбената елха“ - отворена, с точен и ясен водач на хорото, в музикален размер 7/8. Разлики още можем да открием в действащите лица, а оттам и в характера на обредите. Докато при „меденика“ участието само на жени дава една строгост и достолепност на обреда, то намесата на мъжете в направата на „сватбената елха“, донася развлекателния нюанс преди тежката обредност.

„Меденикът“ и „сватбената елха“ освен два етапа са и два символа в големия обреден цикъл „Еркечка сватба“.

Неделната сутрин е много динамична. Вече се спряхме подробно на опяването на „сватбената елха“, което е част от неделната сутрин у момини.

„Зълвите“, „девера“ и други по – близки сватбари заедно с гайдарджията отиват у кръстника да го калесват – канят го да дойде за булката. Естествено, че кръстника е подготвен за случващото се, но за да покаже тежест може да постави дребни задачки на присъстващите. Дали „зълвите“ да му поиграят, дали някоя мома да му попее, или „девера“ и „обсадника“ да го зарадват с изпълнението на „Кичека“. Отбелязваме този момент от сватбата не само по хронология, но и поради факта, че има присъствие на танцови действия. Предвид предстоящата тежка обредност, тук случващото се гради на импровизационен принцип, където желанието на кръстника определя различните музически и танцови действия. По конкретно можем да отбележим,че тук не се изпълняват мегдански хора, а по скоро хора от типа „къщни“, като „Дрънкаливата“ от зълвите и „Кичека“ от „девера“ и „обсадника“ и всичко това под съпровода на гайдата.

След събирането на всички обредни персонажи у момкови, се прави така нареченото „Побратимяване“ между „сгуденик“, „девер“ и „зълви“. Преди да тръгнат за булката свекървата завързва „зетя“ и „девера“ с „вопас“ – мъжки пояс, който пък свекъра подава на кръстницата. Тя ги води през цялото време свързани, като волове. Сватбеното шествие се води от кръстника – носещ бакър с вино, кръстницата – която носи „ръшето“ покрито с червена вала и свекъра. След тях вървят „зетя“, „девера“ и „обсадника“, а след тях „зълвите“, които пеят: (вж. прил. – 1 н.пр. – 37), (вж. прил. – 1 н.пр. – 38)

С влизането в момината къща „зълвите“ престават да пеят. Съпровода вече се поема от „прапавечките“ и гайдата. Цялото шествие бива посрещнато в дома на булката. Сега следват три обредни момента в които няма присъствие на музикален

или танцувален елемент. Това са „ трите хапки“, „обсачането“ на байряка и „даряването“.

След това всички се отправят към кръстника за следващия момент от обредния цикъл откупуването на сватбената елха. Този обреден момент можем да разделим на две части:

1 част – лирична и повествователна.„Прапавечките“ излизат от къщата със „сватбената елха“, минават, целуват

ръка на кръстника, нареждат се и започват да му я „продават“. Това става с безмензурната песен: (вж. прил. – 1 н.пр. –42).

2 част – закачлива, динамична и показна.Като всяка стока, която се купува трябва да бъде огледана от всички страни.

Затова кръстника моли „прапавечките“ да завъртят елхата, та да се види от всякъде. Здравината на елхата се проверява след като кръстника кара момите да му поиграят с нея. Това става с обредно хоро на песента „Иленке, наша селянке“ в музикален размер 7/8(вж. стр. 117 и прил. – 1 н.пр. – 43). Това е първият танцов момент в тежката обредност на сватбеният обичай у невестата. Тази закачливост, този контраст в обряда идва съвсем навреме, сякаш да разведри обстановката, предвид предстоящите още по драматични обредни действия, свързани с пребулване и извеждане на булката.

Без повече пазарлъци кръстника плаща исканата сума за откупуването на елхата. Гайдата засвирва„на прибулване“ и отново се навлиза в дълбоката обредност на сватбата.

Гайдата засвирвабезмензурна мелодия „на прибулване“, (вж. прил. – 1 н.пр. – 44)кръстницата повежда с „вопаса“ „зетя“, „девера“ и „зълвите“. Влизат в къщата за да „прибулят“ булката. Кръстницата нарежда „девера“ и „зетя“ срещу иконата, а заложницата довежда булката. Сега следва може би най – натоварения обредно момент в който кръстницата трябва да пребули булката. Кръстницата изважда булото от решетото и го разтърсва три пъти срещу иконата. „Прапавечките“ запяват песни за раздялата с моминството. Ето една от тях: (вж. прил. – 1 н.пр. – 45)

Кръстницата на три пъти замята булото, а булката три пъти го отмята символично в знак на несъгласие и чак тогава позволява да я забулят. (вж. прил. – 2 снимка – 50)Цялото обредно действие е натоварено с много емоция, най – вече от страна на булката, която се разделя със собствения си род. Както се пее в песента по горе – „Че ще да идеш, сестро Радо мо, на друга къща.При чужда майка, сестро Радо мо, при чужди баща.“

Тук задължителен елемент е ридаенето, плача на булката, който придава още по голям драматизъм на случващото се. Гайдата засвирва безмензурна мелодия „на извеждане“, на която става и символичното „прощаване“ на кръстницата с булката и зетя (вж. прил. – 1 н.пр. – 46).

След ритуалното „прощаване“ бащата на булката хваща вопаса с който вече са завързани невестата и годеника и ги повежда на вън. Гайдата продължава да свири мелодия „на извеждане“, докато младоженците бъдат изведени на двора (вж. прил. – 2 снимка – 51). Тук бащата на булката отново ги предавана кръстницата, която поема

младоженците, плаща му за гдето ги е извел, кръстника си взима вече откупената сватбена елха, качват се на колата и тръгват към черквата, където ще се състои венчавката. Тук младоженеца гръмва с пушка, за което информаторите отново не дават логично обяснение. Може би този гръм, този нетипичен звук слага край на един от най – тежките етапи от сватбения обичай. Може би дава начало на следващият етап в който освен обредни действия, предстой и така чаканото веселие. Може би, гърмът служи и за оповестяване, че булката е взета. При потеглянето на колата и шествието зълвите запяват песента „Бягай, кумчо да бягаме“ (вж. прил. – 1 н.пр. – 47).

Отново поради липса на музически и най – вече на танцови действия, ще упоменем този момент от сватбения обичай, като стъпим върху написаното от Стойка Кънева в книгата и „ Под небето на Еркеч“: (88; стр. 92). С наближаването на зетьовата къща зълвите запяват песента „Радвай съ, радвай, момкова мале“ (вж. прил. – 1 н.пр. – 48).Прави впечатление, че свекървата не ходи в църквата, а остава в къщи за да се подготви за пристигането на младоженците (99; стр. 25-26).

С пристигането в къщата свекървата излиза да посрещне сватбеното шествие. Постила дълго бяло платно от колата до вратата, по което минават младоженците водени от кръстницата. Най – често това бяло платно, са дълги „навои“ тъкани и подготвени специално за този момент. Като стигнат до прага на къщата младоженците спират и не влизат. Независимо от няколкото покани да влязат, те отказват. Тогава свекървата взима паничка с мед, хваща дясната ръка на булката потапя е в меда и маже рамката на вратата на кръст в четирите и ъгъла, като нарича: „На булка, да тъ уча да мажиш! Та да ми мажиш.“ – (Стойка Радева) Това се прави за да е сладък живота на младите като меда, без кавги без проблеми. Има и друго обяснение на този обреден момент – символично се казва на булката, че от този момент нататък тя поема домакинството на къщата. След това посрещане гайдата засвирва и отново канят булката да влезе в къщата, но тя отново не влиза. Чуват се отделни провиквания и подканяния – „Свекървата да поиграй на булката!“. Тук сме длъжни да направим едно уточнение. В някой литературни и нагледни източници е упоменато, че свекървата играе само ръченица пред булката. Различна е гледната точка на главния ни информатор баба Киня Костадинова, която ни сподели, че свекървата в този момент играе пред булката други три игри – „Три игри играй, Кичекя, Дрънкаливата и Мъжкaта“ (вж. стр. 124, и прил. – 1 н.пр. – 49).Търсейки музическата част на играта „Мъжката“ се срещнахме с гайдаря Войно Войнов и при събеседването с него, както и от мелодията която той ни изсвири стана ясно, че „Ръченицата“ и „Мъжката“ е една и съща игра. Оказва се, че наименованието „Мъжката“ идва от начина на изпълнение на играта – по мъжки (мъжка ръченица). И независимо от разминаването на различните ни източници все пак играта е свързана с централната материя на нашия труд, а именно танцовите практики в обредните моменти от сватбата. Ние ще опишем и анализираме различните аспекти от нея. Всичко това ще направим за да добием по пълна и ясна представа за случващото се в този обреден момент.

Свекървата взима менче пълно с вино, което държи с кутрето, а в другата ръка запалена свещ, като се старае виното в котлето непременно да се излива. Музикалния съпровод е на гайда в размер 7/8.

Игрите „Женски кичек“ и „Дрънкаливата“ споменати от баба Киня Костадинова са описани по – горе в дисертационния труд, при разглеждането на обичая „Валянка“(глава IV точка 2 стр. 75 – 77). Разглеждайки и трите обредни игри на свекървата можем да изведем една основна тенденция.

Макар, че всички те, като част от еркечкия танцов фолклор изхождат от направление развлекателни, тук не случайно те попадат в обредна практика с целенасочени действия. Тези действия са породени от драматичния момент на приобщаване на нов член в семейството. Наблюдава се една контрастност между изпълняваните игри и обредния реквизит в ръцете на свекървата. Контраст изразен най – вече в символиката която те носят. Скокливите и динамични „Къщни хора“, носещи в себе си развлекателния елемент се противопоставят на погребалния реквизит (котле с вино и свещ) и действията които се извършват с него. Изхождайки от мястото на действието (прага на къщата), динамиката на изпълняваните хора (развлекателен елемент) и обредния реквизит (препратка към погребалните практики), достигаме до едно своеобразно триединство на семантичното действие, характерно за обредния комплекс Еркечка сватба. Имайки предвид преходното състояние на булката в емоционален и натурален план, това преплитане на обредните действия, се явява като една своеобразна ретроспекция на досегашния и живот. Изхождайки от факта, че всички ритуали в този момент имат за цел да приобщят невестата към дома и рода, както и главното действащо лице свекървата, спокойно можем да обобщим обредната ситуация. И макар, че отделните източници ни водят в различна посока на изявата, то целта е една и съща – допускане на невястата до новия й дом, пожелание за доброта, разбирателство, близост, любов, челяд, ситост и изобилие.

В заключение на тази съществена част от Еркечката сватба можем обобщим, че изпълнения комплекс от обредни действия по посрещане на булката в новия и дом е съчетание от ритуали (театрализирани, музически и танцови), целящи приобщаването на младата невеста към новото й семейство.

Сега кръстницата сваля „вопаса“ с който все още са вързани младоженците и заедно с кръстника минава между двамата за да им дадат „прошка“ – своеобразно разрешениеза сядане. От тук младоженците биват отведени в стаята отредена за тях. В това време „девера“, „зълвите“, „заложника“ и „заложницата“, заедно с гайдарджията тръгват за момината къща. Там те трябва да поканят семейството на булката и да вземат нейният дар, наречен „моминта“. Всички очакват с нетърпение този момент. Дарът на невястата се съхранява при нейният брат и за да го вземат пратениците на момковата рода, те трябва да изпълняват желанията изказани от членове на моминото семейство – „правят им ингеллик“. Обикновено тези желания са свързани с изпяването на някоя песен, изиграването на някоя игра от зълвите или повеждането на смесено хоро от заложника и др. Целия този „ингеллик“ е с

развлекателен характер и служи за забавление и развлечение на действащите лица извън тежката сватбена обредност. Златин Кънев, един от нашите информатори разказва, че при възстановката на сватбения обичай през 2005г., той в ролята си на баща на булката накарал „заложника“ и „заложницата“ да изиграят „Чакмака“ – специфична еркечка игра с хумористичен характер(вж. 128 и прил. – 1 н.пр. – 50).

Други хора и игри изпълнявани при връщането от „моминта“ са: „Джоката“, „Кукленската“, „Лявата“ или всичко, което си пожелаят роднините на булката. Отново прави впечатление, развлекателния момент в изпълняваните хора и игри. Най – вероятно това е провокирано от драматичността на предходните етапи и нуждата от разведряване на обредната обстановка. Така достигаме до следващият ритуален момент „даряването“.При даряването всеки дава пари на булката с различни пожелания, а тя им целува ръка (105; стр. 27).

След тежката сватбена обредност, преминала през своите нива на развитие, драматични преживявания и закачливи ситуации, и преди същинската кулминация „свождането“, в обредния комплекс Еркечка сватба, следва веселието и празничното угощение на всички сватбари. Тук е момента на свободното забавление и изпълнение на различни хора, игри и ръченици, които ние ще упоменем. Най – вероятно някой от предстоящите танцови практики ние вече сме описали до този момент в същинската част на дисертационния труд, но има и други, които ще разгледаме, систематизираме и анализираме.

В периода на свободното веселие в сватбения обичай, според нашите информатори – никой не дава конкретното му начало и няма точна подредба на изпълняваните хора и игри. Каквото засвири гайдата това се играе. Прави впечатление, че булката, младоженеца, техните родители, както и кръстника и кръстницата не вземат участие в тях. Главни действащи лица във веселбата са „девера“, „зълвите“, „заложника“, „заложницата“ и всички гости. Ето и някой хора и ръченици, които не сме описвали до този момент и които са част от еркечката танцова култура: „Еркечкоправо хоро”(вж. стр. 130 и прил. – 1 н.пр. – 51), „Зълвенска ръченица“ (вж. стр. 132 и прил. – 1 н.пр. – 52).

Изхождайки от факта, че хорото се изпълнява по време на свободното веселие на сватбата, би трябвало да го определим, като танцова практика с развлекателен характер. Не трябва обаче да забравяме и действащите лица изпълняващи хорото, а именно „зълвите“ и „прапавечките“, които са главни обредни персонажи по – време на целият сватбен цикъл. Затова няма как да определим тази музикално – танцова изява, само като развлекателна или само като обредна. Най – вероятно в не далечното минало тази игрова практика е имала обреден характер, но с разпада на обредността в изявата, тя се трансформира в хоро с обичайно – развлекателна функция. За да превърнем това наше аналитично предположение в научно заключение трябва изведем на преден план няколко основателни факта:

1) Половото еднообразие на танцуващите – това е изцяло женско хоро, типично за обредните танцови практики в сватбения обичай (опяване на меденика и опяване на сватбената елха).

2) Простота на танцовата лексика – характерно за обредните практики с дълбока сакралност и магическа сила.

3) Изключително богата и разнообразна пространствена структура на хорото – тя е характерна по – скоро за мегданските хора, които са изцяло за забавление и развлечение на танцуващите.

4) Настроението и преживяването у изпълнителите – емоциите по време на „Зълвенската ръченица“ са изградени на базата на щастливото развитие в сватбения ден. Тази жизнерадостност е присъща за хората и игрите с развлекателен характер.

5) Музикален съпровод на гайда – гайдата се явява свързващо звено между обредността и развлекателността. Тя участва много дейно, както в тежките обредните моменти от сватбата, като „забулване“ и „извеждане“ на булката, а така също е препратка към развлекателния жанр, като участник във всички забавни и закачливи действия в сватбеният обичай. Въз основа на по – горните примери, анализи и заключения, защитаваме нашата научна теза за разпад в обредността и преминаването и в развлекателността. Така чрез „Зълвенската ръченица“ от с. Козичино (Еркеч) поставяме началото на разсъжденията върху една нова насоченост в развлекателните игри изпълнявани от обредни персонажи без значение на обичая.Контрапункт на „Зълвенската ръченица“ се явява изцяло мъжкото еркечко хоро „Мъжката“ или „Войнишката“ (вж. стр. 139 и прил. – 1 н.пр. – 53), (вж. прил. – 2 снимка – 53). Друго хоро изпълнявано в този етап от сватбата е „Овчата“(вж. стр. 144 и прил. – 1 н.пр. – 54).

Към така описаните хора и ръченици трябва да добавим и останалите танцови практики от еркечкия фолклор, които са с развлекателен характер, като: Калгамачката, Пайдушката, Лявата, Горката баба, Джоката, Дрънкаливата, Кичека и др. Всички те оформят колорита в свободното веселие на Еркечката сватба.

Прави впечатление, че веселието преминава много динамично с изпълнението на различни хороводи, изискващи майсторство в танцуването. Друга характерна особеност, е че изпълняваните хора нямат обредна насоченост, а служат само за забавление на сватбарите. Не можем, обаче да пропуснем факта, че освен смесени хора и игри има и само мъжки и само женски. Това разделение на половете ни навежда на мисълта за разпределение в изявата и охарактеризирането на различните персонажи по полов признак. Има още един важен детайл в свободното веселие, който не трябва да забравяме, и по точно музикалния съпровод. Прави впечатление, че песни в този етап от сватбата не се пеят. Гайдата и гайдарските мелодии напълно ги изместват, като символ на мъжкото доминиращо начало.

Веселието продължава до късно през нощта. Но то си има ясен и точен финал, а именно изпращането кръстника. Ритуалът става с вече приготвеното „цяло“ варена кокошка и баница. А за хорото на гайда, с което ставало съпровождането на кръстника до дома му не можахме да намерим информатор, който да ни го покаже. За това хоро споменава проф. Г. Найденова, която също няма достоверен източник, който да гарантира това, но го оформя по следния начин (102; стр. 176).

Така достигаме до „свождането“, най – значимият момент от сватбата, който се явява и кулминацията в обичая. Той предопределя по – нататъшните взаимоотношения между родовете, както и поведението на хората от селото към булката. За разлика от други райони на България, където „свождането“ е обвързано с множество танцови и театрални практики с еротична насоченост, тук тази част от сватбата е забулена в мълчание и в очакване на добрата вест, а именно честността на булката. Тя пристига с ритуалният изстрел в комина от страна на младоженеца, с който той известява всички, че булката е „хубава“. За комина и неговата символика Д. Желева пише: (50; стр. 94).

За наличието игри и хора по време на „свождането“ ще подплатим нашите твърдения с няколко примера: Райна Кацарова – Кукудова (79), Анна Илиева (68), проф. д-р А. Андонов(3; стр. 180-181).

Тук възниква и въпросът: Къде са театрално – танцовите действия на еркечани по време на „свождането“?

За да отговорим на този въпрос трябва да се върнем в далечното минало на еркечани и всички компоненти изградили бита им. Може би трябва да започнем с географското местоположението на селището, да преминем през историческата действителност, все фактори определящи изграждането на бита, нравите, фолклора и взаимоотношенията на еркечани, както по между им, така и със заобикалящия ги свят. И както трудно са приемали някой чужденец да замръкне в селото им, изхождайки от една от версиите за произхода на думата „еркеч“(вж.стр.17), така и не са допуснали външно влияние във фолклорните си практики. Това личи в облеклото (ежедневно и обредно), песенния, музикалния и танцов фолклор на селото. Все фактори определящи обредните практики в различните обичаи. Една от тези практики е и „свождането“ – запазила своята мистика и магическа сила в дълбоко мълчание.

След този напрегнат, изпълнен с очакване момент, добрата вест идва с изстрелите на младоженеца, които оповестяват новината че булката е „хубава“. Така започва един нов етап от сватбата, обвързан с веселие и различни обредни практики, наречен „Конска“ – (на хорото „Конската“, което се изпълнява по време на целия етап) (вж. стр. 148. и прил. – 1 н.пр. – 55). Всичко това може и да не се състои, ако булката не е „честна“, от което следват непредвидими последици, както и това че „Конска“ не се играе.

След вестта, че булката е „хубава“ викат гайдарджията, който засвирва мелодията на хорото „Конската“. Всички обредни персонажи (свекър, свекърва, девер, заложник, заложница и зълви) облечени с ризите дарени на сватбата, тръгват за кръстника и родителите на булката за да ги черпят. Те носят топла ракия, хляб, манджа, вино и най – важното „Сватбената елха“. Тя се държи от „заложника“, който води хорото. За него са заловени „зълвите“ с хват за пояс. Последната зълва държи единия край на пояс (вопас), а за другият му край е завързан девера през кръста. Пояса (вопаса) е опънат по цялата си дължина. Без да прекъсва играта, „девера“ се мъчи да прехвърли с пояса (вопаса) играещите и елхата, а заложника я вдига високо за да му пречи.

Това кратко описание е само външната, видимата обвивка на хорото „Конската“. Прави впечатление, че освен обредни персонажи в хорото участват и обредни реквизити, като „Сватбената елха“ и „вопаса“ – символизиращи булката и младоженеца.Имайки в предвид забавния момент в хорото, произхождащ от веселата мелодия, простотата на танцовата лексика, виещата се композиция и закачливото участие на „вопаса“ и „елхата“ в него, то ни дава една различна насоченост на анализа. За да изградим нашата теза до край, по – скоро трябва да си отговорим въпросите:

Защо само, ако „свождането“ е с положителен знак се играе „Конската“?Защо „вопаса“ и „елхата“ се явяват главни действащи лица (реквизити) в

хорото „Конската“?Изхождайки от факта, че „свождането“ се явява кулминация на сватбения

обичай, а хорото „Конската“ след кулминационен момент, т.е. знак на радост от успешното „свождане“, може би отговорите на въпросите не могат да бъдат разглеждани поотделно, а семиотично свързани. Чрез „свождането“ младоженецът трябва да покаже, че е възмъжал, а невестата своята честност и девственост. Събирането им заедно трябва да осмисли символиката която носи „свождането“, а именно плодородието. Цялата тази насоченост на „свождането“, всъщност е част от символиката на „вопаса“ и „Сватбената елха“, като сближаване, мъжественост, опазване на женската плодовитост, продуциращо въздействие, жизнена сила, твърдост, здравина, берекет и др. Така чрез унифициране, отговаряме на двата поставени въпроса и доказваме, връзката между „свождането“, хорото „Конската“, „вопаса“ и „Сватбената елха“.

И както „вопаса“ и отделните елементи на „Сватбената елха“ си имат своето утилитарно и символично значение, така и хорото „Конската“, поема тяхната семантика и достига до един своеобразен апогей в използването на обредния реквизит. Така едно хоро с на пръв поглед проста музикално – танцова и композиционна структура осмисля един цял обреден цикъл, като Еркечката сватба. Това заключение не е случайно, а е подплатено с цялостната магическа сила на „вопаса“ и „Сватбената елха“. Магическа сила, която се предопределя от всички предходни видими и невидими действия от обредния комплекс Еркечка сватба.

След като почерпят кръстника и кръстницата, поиграят малко (Конската) и се отправят към дома на родителите на булката. Там отново носят топлата ракия, манджа и вино да черпят. Празника продължава до късно, на който не спира да се играе „Конската“. След това всички се разотиват.

Така приключва същинската част на Еркечката сватба. Един етап осеян с множество действия (битови, обредни и развлекателни). И ако сами по себе си те изглеждат съвсем логично – утилитарни и обикновени, то комбинацията от тях, както се случва в по – голямата част от същинската сватба носят дълбоко символично и семантично послание. Всички те са описани и анализирани в тази част от дисертационния труд.

Изпълняваните хора и игри в сватбения обичай от с.Козичино (Еркеч) са подчинени на цялостната му структура. И както в него има препратки към други обичаи от обредната система на селото, така и те дават отражение върху музикалната, песенната и танцовата им обосновка. Хората и игрите в другите два обичая, изграждащи дисертационния труд, имат изключително развлекателен характер. Тези танцови практики присъстват и в различните етапиот сватбата, изискващи развлекателност в изявата.И като добавим хората и игрите изпълнявани при печенето на „меденика“, откупуването на „брешнеля“, след направата на „сватбената елха“, калесването и вземането на кръстника и най – вече игрите и хората по – време на свободното веселие, достигаме до цялостната развлекателно – танцова структура на сватбения обичай. Всички те са надлежно описани в същинската част на разработката .

По важно е да отбележим, че в този обичай се изпълняват и хора и игри с дълбока обредна насоченост. Те са обвързани и със специфични обредни моменти носещи в себе си силно магическо и заклинателно послание. Това са: „Обредно хоро при опяване на меденика“ – както в къщата на „сгуденика“, така и у „сгуденицата“, „Обредно хоро при влизането на зълвите в къщата на сгуденицата“ – „Еркечки марш“ или „Буянец“, „Обредно хоро при опяване на сватбената елха“, „Обредно хоро пред кръстника при откупуването на сватбената елха“, „Обредна игра на свекървата пред булката“ – „Ръченица“ или „Мъжката“. Тук трябва да добавим и двете развлекателни хора, „Кичекя“ и „Дрънкаливата“, които свекървата играе при посрещането на булката в новия и дом. Взимайки под внимание мястото действието и използвания реквизит, можем да причислим и тези две хора към обредното послание, което носи посрещането на булката в новия и дом (стр. 125 – 126).

Многообразието на танцови практики в „Сватбата“ от с. Козичино (Еркеч) изисква и класифицирането им и в различните структурни направления.

Според формата – многообразието на етапите и специфичността на отделните моменти от сватбата се придава и на формообразуването на хората и игрите. Те са съобразени с насочеността на действията в които хората и игрите взимат участие. Така според формата, танцовите практики в Еркечката сватба можем да класифицираме като:

1) „Кръгови“ – „Сключени“ – Обредно хоро при опяване на „меденика“.2) „Скъсани“ – „Водени“ – Хоро след низането на „Сватбената елха“,

Обредно хоро при влизането на зълвите в къщата на сгуденицата – „Еркечки марш“ или „Буянец“, Обредно хоро при опяване на „Сватбената елха“, Обредно хоро пред кръстника при откупуването на сватбената елха.

3) „Поединични игри“ – „Игри по саме или по двой“ – това са предимно хора от типа „Къщни“, независимо че тук мястото на изпълнение е под открито небе – „Кичекя“, „Дрънкаливата“, „Кукленската“, „Джоката“, Обредно хоро на свекървата при посрещане на булката в новия и дом (Ръченица или Мъжката), „Чакмака“ и др.

Според участниците – предвид значимостта на обичая и множеството танцови практики можем да обобщим, че съществуват всички видове хора и игри класифицирани по този признак:

1) Женски – всички хора и игри свързани с обредната насоченост, повечето къщни игри, както и „Зълвенската ръченица“ изпълнявана по време на свободното веселие.

2) Мъжки – „Мъжката“ – „Войнишката“ – „Мегданско хоро“ изпълнявано на сватбата по – време свободното веселие.

3) Смесени – хора с развлекателен характер, изпълнявани по време на свободното веселие, както и хорото „Конската“ изпълнявано в понеделник след сватбата, само при успешно свождане.

Според функцията – според тази компонента, можем да разграничим два основни вида хора и игри:

1) „Обредни хора и игри“ – с голяма символика и сакрална насоченост. 2) „Развлекателни хора и игри“ – изпълняват се между тежката

сватбена обредност, както и по – време на свободното веселие. Според танцовата лексика и начин на залавяне – това е спецификация,

която се предопределя от другите компоненти на класификацията. Така танцовата лексика на „Обредните хора и игри“ в структурно отношение е изключително проста, граничеща със „сакралното ходене“. Усложняване в лексикално отношение можем да констатираме в „Къщните хора“, което е провокирано от развлекателната им насоченост. Многообразието в танцовите движения достигаме при смесените „Мегдански хора“ по време на веселието и най – вече при мъжкото хоро „Мъжката“ – „Войнишката“.

Хватовете или начина на залавяне също се влияе от спецификата на времето и мястото на изпълнение.

Обредните хора, независимо дали са „Сключени“ или „Водени“ се играят с хват„за длани“ с ръце свити в лактите, без да изпълняват никакви други движения. Този хват се среща и в хора с развлекателен характер, но имайки в предвид по – сложната и динамична игрова лексика, ръцете могат да отреагират с движение в зависимост от темперамента на изпълнение. Среща се и хват„за длани“ с ръце пуснати покрай тялото, които изпълняват движение полюлявайки се напред и на зад. Хватът„на леса – за пояс“ също попада в полезрението ни в няколко хора с развлекателен характер. Еднообразието в начина на залавяне има своята вариативност, като в определени моменти хорото се „сбива“, при което ръцете се свиват в лактите и после пак се отпускат. Всичко това кореспондира и с по – сложна танцова лексика и композиционни построения. По специфична е изявата на ръцете в „Къщните хора“. Тук липсва залавяне между танцуващите, но движението на ръцете изисква нашето внимание. Във всяко едно хоро ръцете изпълняват конкретно движение, което е съобразено с танцовата лексика. Може да се каже, че разнообразието в движение на ръцете, кореспондира с еднообразието на движението в краката.

Всички особености на хората и игрите изпълнявани по време на сватбения обичай от с. Козичино (Еркеч) са детайлно разгледани и анализирани в разработката, при описанието на всяка една танцова практика.

В началото на описанието, квалифицирахме сватбата като един от трите основни момента в битието на човек – раждане, сватба и смърт. Разработвайки обичаят „Сватба“ от с. Козичино (Еркеч) и достигайки до неговия финал, се оказа че това не е само средния дял от жизнения цикъл, а една симбиоза от множество компоненти. От многобройните дейности, обредни, трудови, драматизирани, песенни и танцови, стана ясно, че тя не може съществува самостоятелно без другите два елемента от цялостната човешка композиция. Това личи и в постоянните препратки към отделните компоненти, като например: Множеството обредни действия с използване на реквизити с различна насоченост, както към плодородието – препратка към раждането, така и към погребалните обреди – препратка към смъртта. Като център на житейската трикомпонентна структура, можем да сравним сватбата с един друг център и по – точно средната част на човешкото тяло – кръста (19; стр. 215).

В сватбения обичай от с. Козичино (Еркеч) са застъпени песенни и игрови обредно – обичайни практики от годишния културен кръг на селото, както и множество трудови дейности от ежедневието на еркечани. Така обичаите Коледуване, Ивановден, Силиврия, Бабинден, Петловден, Лазари, Гергьовден, Еньовден, Седянка, Валянка, Кръстовден, Петковден и др. попадат в синкретична връзка с трудовите дейности мелене на жито, пресяване на брашно, месене на тесто, низане, шиене, предене, тъкане и др. И както кръста от човешкото тяло е натоварен с голяма магическа сила и се явява място на продуциращите и детеродни органи, така и сватбата от с. Козичино (Еркеч) се явява един своеобразен апогей в еркечката обредна система. Това заключение правим на базата на направеното проучване, описание и анализ на обедния комплекс Еркечка сватба.

V. ИЗВОДИ ОТНОСНО ИЗСЛЕДВАНИТЕ ОБИЧАИ В

ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

Фолклорната система на еркечани е изградена от множество празници. Така стройната празнична структура се формира от обредно – обичайни практики класифицирани, като календарни, семейно – битови и трудови. Те от своя страна имат специфични особености включващи в себе си музика, песен, танц, наричания, суеверия, вярвания, заклинания и различни съчетания между тях, както в детайлите, така и в общата им взаимовръзка. Добавяйки към тях и неизменното неделно или празнично хоро достигаме до цялостната фолклорна картина на селотои региона. В своето съществуване, те са се трансформирали от дълбоко сакрални практики с голяма обредна насоченост, до действия – възстановки на същинските обреди и

обичаи. Независимо от това, те са запазили характера си и носят в себе си самобитността на еркечкия фолклор. Проучването, изследването, описанието, систематизирането и анализа на обичаите „Седянка“, „Валянка“ и „Сватба“ от с. Козичино (Еркеч) са част от параметрите заложени в изложението на дисертационния труд.

Същинската част на разработка е изградена на базата на детайлното разглеждане и изучаване на отделните обичаи, а конкретиката е оформена най – вече върху танцовите и музическите образци в тях. Подробно са описани 22 хора и игри, както в хореографски, така и в музикален аспект. Всички те са структурирани в различните им направления – обредни и развлекателни. Направен пълен анализ на отделните им компоненти, както в утилитарен и символичен аспект.

Цялостното изграждане на разработката се допълва и от:Приложение 1 – в него са приложени 55 нотирани, песенни и инструментални

примера изпълнявани в конкретните ситуации.Приложение 2 – в него са приложени 54 фотоса допълващи значимостта на

разработката.Въз основа на това могат да се изведат някой важни изводи, обогатяващи

сведенията за еркечката фолклорна група и специфичните особености на обследваните обичаи от региона.

Независимо че разглежданите обичаи в същинската разработката са три, ние можем да обособим изводната си част в два основни дяла:

Първи дял – включващ обичаите „Седянка“ и „Валянка“.Втори дял – включващ обичаят „Сватба“. Първи дял Класифицирането на този дял е възоснова на еднотипието в разглежданите

обичаи и най – вече на трудовата им насоченост. Те всъщност имат и различия, подчинени на множество фактори, като:

1) Различно място на действието – при „Седянката“ действието се развива на вън, под открито небе, докато „Валянката“ се прави вътре в къщите, в стаите и „одаите“.

2) Различни са трудовите дейности изпълнявани в обичаите – на „Седянката“ се извършват трудови дейности като: чепкане на вълната, предене, пресукване на преждата. На „Валянката“ се извършва една специфична трудова дейност – „валяне“ на вече изтъканите „навои“. Тя включва три основни етапа „валяне“, „щипане“ и „мачкосване“.

3) Различни са песните, хората и игрите, които се изпълняват по време на обичаите – при песните може да се каже, че само текстовaта и мелодичната част са различни, а посланието което носят и в двата обичая е с любовна насоченост.При хората и игрите обаче освен насочеността им, трябва да се вземат под внимание и особености, като време и място на действието. И ако под открито небе се играят хора с по голям пространствен обхват – „Мегдански хора“, като „Пайдушката“(стр.48 – 53), „Старо еркечко хоро“(стр.53 – 55), „Лявата“(стр.58 – 60),

„Калгамачката“(стр.55 – 58), „Горката баба“(стр.60 – 62) и др., то в затвореното пространство на къщата се играят игри изискващи камерност в изявата (от малък брой изпълнители с малък пространствен обхват) – „Къщни хора“, като „Кукленската“(стр.72 – 73), „Джоката“ (стр.74 – 75), „Дрънкаливата“ (стр.76 – 77), „Кичекя“ (стр.75 – 76) и др.

Анализирайки танцовата лексика на описаните „Мегдански хора“ можем да разграничим следните особености – редуване на прости и сложни танцови движения (стъпки, прескоци, подскоци, набивания, преситвания и др.) и комбинации от тях. Характерна за всички хора е специфичната тропливост, по – скоро силна отколкото бърза, със стабилно набиване. Липсват високи свивки, но не липсва лекота на изпълнение.

Танцовата лексика на „Къщните хора“ е относително еднообразна с дълги повторения на едно и също танцово движение. При повечето „Къщни хора“ ръцете вземат активно участие в танца с различни действия като: пляскане, „чепане“ (щракане с пръсти), имитиране на трудова дейност, като пресукване, намотаване на преждата и др. Залавянето при „Къщните хора“ липсва поради спецификата на отделните игри.

Това ни провокира да се опитаме да вникнем и в детайлите на двата обичая, където могат да се намерят и множество сходства. И ако трудовата насоченост е доминираща и ясно разграничима, то централната тема на дисертационния труд „любовта“ изисква по – дълбок анализ на детайлите и отделните компоненти.

Търсейки приликите и допирателните по между им, достигаме до следните особености:

4) Макар и трудно разграничима обредността и в двата обичая съществува. Тя не се разкрива от обредни действия, като наричания, песни и игри, а от различни обредни компоненти и реквизити, като например: огъня (стр.65 – 67), който се явява като притегателен център на седенкарското действие в обичая „Седянка“ и диканята (стр.80 – 81), около която се разгръща цялостното развитие на обичая „Валянка“.

5) Както сме описали и в същинската разработка на двата обичая, структурно те не се различават и можем да ги обособим в две части:

1част: Характеризира се с доминиращо женско начало, изградено изцяло върху песенния и словесния фолклор с любовна насоченост.

2част: След пристигането на момците с гайдарджията. От този момент нататък песните са изместени от гайдарските мелодии, а статиката в танцувално отношение е заменена с динамиката на различните игрови практики.

6) След приключването на същинската част в обичая „Валянка“, действието се измества в двора на къщата. Тук вече се играят смесени хора от типа „Мегдански“, същите които се изпълняват и по време на обичая „Седянка“.

Развлекателния характер на изявата се запазва, но ние ще потърсим символичното послание на „любовта“ в композицията на хоровода в танцовата лексика и в начина на залавяне.

7) Независимо от начина на залавяне – „за ръце“ или „за пояс“ в различните хора, желанието за близост между младите е доминиращо. Трепета от докосването на своята любима, прошепването на любовни думи, усещането и тръпката от това, осмисля и нашите търсения в семантичната насоченост на развлекателните хора. Символика можем да намерим в композицията и танцовите движения на хората. При анализа на танцовите практики в пространствено и лексикално отношение стана ясно, че: динамичният хореографски текст при непрестанното събиране и разтваряне на танцуващите към центъра на символичния кръг не е случаен. Допълнителният визуален контакт между играещите дава повод за показност в изявата на отделните изпълнители. Тези компоненти на развлекателните игрови практики – композиция, хореографски текст и емоция придават на хорото вид на жив организъм, организъм който диша и в който са вплетени емоциите, преживяванията и настроенията на танцуващите.

От казаното до тук в първия дял можем да обобщим, че независимо от дребните различия в някой компоненти на разглежданите обичаи, цялата утилитарна и семантична насоченост е подчинена на една, единствена цел – близостта, харесването, любенето и задомяването на момъка и момата. Това личи много ясно в обособеното женско начало на обичаите, подпомогнато от обредните компоненти и реквизити, насочеността на изпълняваните песни, както и в трудовата дейност носеща в себе си дълбоко символично послание. След пристигането на момците, тази насоченост не променя своето развитие, а само компонентите от които се изгражда за да достигне до своя апогей – „Сватбата“.

Втори дялСватбения обичай от с. Козичино (Еркеч) е значим обреден комплекс в

еркечката култура. Тя се явява като обединителен център в обичайно – обредната система на селото. Тази констатация правим въз основа на теренните проучвания, изследванията, систематизирането и анализирането на обичая в дисертационния ни труд. Множеството взаимовръзки и препратки към други обичайни практики спомагат за изграждането на сватбения обичай, като го превръщат в своеобразен връх на обредността. Многообразието от обредни персонажи, (стр. 82) действия (трудови, обредни и развлекателни), смяната на пространствените характеристики, (различните места на действие) както и наличието на песенно, музикално – игрова обосновка, (всички песни, мелодии, игри и хора) формират неписания сценариина „Сватбата“ и я превръщат в една обредно – театрализирана, музикално – танцова постановка. Това ни дава предпоставка за оформянето на следните изводи:

1) Липсата на хора и игри в „Малката года“, ни насочва към други специфични особености от тази част на сватбата. Проучвателния момент при посещението на „женихлите“ в дома на „сгуденицата“е доминиращ, където чрез завоалирани действия и диалози се търси положителния отговор от домакините. Съществен знак за конкретиката в посещението на сватовниците е разравянето на жарта в огнището, разчупването на главнята и гадаенето при разпръскването на

искрите. И тук както в обичая „Седянка“, огъня с цялата си символична насоченост се явява център на обредните действия.

2) Появата на музическите, песенните и игровите практики в „Голямата года“ не променя насочеността и, а се явява като следващо, по – горно ниво в развитието на предсватбените етапи. Сега завоалираността характерна за „Малката года“ е заменена с показността, изразена най – вече чрез наличието на множество персонажи, присъствието на гайдарджията, изпълняваните песни и мелодии, както и чрез носените дарове. Изпълняваните хора по време на веселието след успешната года имат развлекателен характер и в зависимост от пространството за танцуване могат да бъдат, както от типа „Къщни“ така и типа „Мегдански“.

3) В периода между „Голямата года“ и „Сватбата“ попадаме на конкретни взаимовръзки на „сгудениците“ и техните семейства с други обредни практики от обичайната система на селото, като: Играта на „сгуденицата“ до „буенеца“ и участието на „сгудениците“ в „Годенишката веселба“ при обичая „Лазари“, хващането на сгодения момък до „стананика“ при извеждането на коледарското хоро от двора му.„Сгуденикът“ и близките му ходят задължително у „сгуденицата“ на празниците – „Сурваки“ или Васильовден, Заговезни, и Великден. „Сгуденикът“ ходи при „сгуденицата“, когато се правят „валянки“, „седянки“ и „предачки“ и играе до нея на хорото. Не на последно място трябва да упоменем и взаимовръзката с Еньовденското моминско гадаене. Това се случва по време на жътва. Тук ролята на „Еньовата буля“, се изпълнява от „сгуденицата“, а вместо по китките на момите, тя гадае по техните „паламарки“ с песен която се пее на Еньовден. (вж. прил. – 1 н.пр. – 15)

Така достигаме до същинската „Сватба“. Сватбената „неделя“ (седмица) е изключително динамична. Имайки в предвид

наситеността на обичая с ритуални действия, няколкодневната подготовка започва с калесването и определянето на всички обредни персонажи. Трескавото приготовление продължава до четвъртък, когато „зълви“ и „прапавечки“ мелят „булгуря“ за гозбите в двете къщи. Петък, събота, неделя и понеделник са дните, в които същинската сватба преминава през своите най – ярки етапи на развитие. Това са сватбено – ритуални (обредни) и развлекателни действия, въз основа на които можем да изградим следните изводи:

1) Дълбоката обредна насоченост на този дял от сватбата, включва в себе редица действия. Това са, подготовката, направата и опяването на „меденика“ и „сватбената елха“, както и изработването на „сватбения байряк“. Калесването на кръстника, побратимяването между „сгуденик“, „девер“ и „зълви“, откупуването на „натрухения“ петел от „заложника“, откупуването на „сватбената елха“ от кръстника, пребулването и извеждането на невестата, посрещането на булката в новия и дом, както и връхната точка в сватбата – „свождането“. Всички тези обредни действия са подпомогнати от множество компоненти със специфична сакрална обосновка, като:

- Обредните реквизити – „ръшето“ (сито), „нощви“, „синия“, кърпа „байрячник“, „дрянов чатал“, „брешнел“, „патлаци“, „вериги“, „вопас“, „було“, както и множество дарове носени от различните обредни персонажи.

- Обредни персонажи – всички те са упоменати в същинската разработка.(стр.82 – 83)

- Обредни песни и мелодии – песни при пресяване на брашното за „меденика“(стр.93), при месенето на тестото за „меденика“(стр. 94), при направата на „сватбения байряк“(стр.103), при низането на „сватбената елха“(стр.106), преди откупуването на „натрухения“ петел от „заложника“(стр.113-114), при зашиването на втората кърпа на „сватбения байряк“(стр.115), при откупуването на „сватбената елха“ (стр.116), преди забулването на „сгуденицата“(стр.119), както и специфичните гайдарски мелодии при забулването и извеждането на „сгуденицата“(стр.119).

- Обредни хора и игри – хоро при опяването на „меденика“, както у „сгуденика“, така и у „сгуденицата“ (стр. 96), хоро при влизането на „зълвите“ в дома на „сгуденицата“(стр.97), хоро при опяване на „сватбената елха“(стр.108) и обредна игра на свекървата при посрещане на булката в новия и дом (стр.124). Прави впечатление, че всички обредни хора се изпълняват от жени и на песенен съпровод. Изключение е обредната игра на свекървата при посрещане на булката в новия и дом. Тя се изпълнява под съпровод на гайда.

Цялата съвкупност от обредни практики и участващите в тях реквизити, персонажи, песни, хора и игри, както и символичната им насоченост изграждат обредния компонент на „Еркечката сватба“.

2) Не трябва да забравяме и развлекателния компонент допълващ и изграждащ цялостния сватбен обичай. Преплетени в обредността под формата на речитативи, задевки, закачки, подмятания, искания, весели моменти, песни, хора и игри, те оформят общата картина на „Еркечката сватба“. Нуждата от забавление провокира „зълвите“ да се наловят на хоро още по – време на печене на „меденика“(стр.101). Весели моменти откриваме и при откупуване на обредните реквизити за направата на „сватбената елха“, както и смесеното хоро с развлекателен характер под съпровод на гайда след тяхното откупуване (стр.104 – 105). Хорото изпълнявано от „сгуденицата“ и „прапавечките“, след низането на „сватбената елха“(стр.106 -107). Забавен елемент има и при калесването на „кръстника“ от „зълви“, „девер“, „обсадник“ и гайдарджия, където той им поставя различни забавни песенно, музикално – танцови задачки, коитоте трябва да изпълнят (стр.111). Проникването на „заложника“ в дома на „сгуденицата“ и пазарлъка при откупуването на петела, също е съпроводен с забавни речитативи (стр.113). Развлекателни действия можем да открием и при откупуването на „Сватбената елха“ от „кръстника“(стр.118). Посрещането на булката в новия и дом, освен обредната си насоченост е съпроводено и от множество закачливи подмятания и речитативи (стр. 123 – 126). „Ингеллика“ правен от страна на роднините на булката при вземането на булчинските дарове „моминта“, е изграден под формата на забавна

игра (стр.127 – 129). Така достигаме до свободното веселие, изградено изцяло от изпълнението на различни танцови практики без конкретика в подредбата. Хората и игрите в тази т. нар. „весела част“ от сватбата са изпълнявани под съпровода на гайдата и липсва какъвто и да е бил песенен елемент. Тук към развлекателните „Мегдански“ и „Къщни“ хора изпълнявани и в другите два обичая ще добавим и хората: „Еркечко право хоро“, „Зълвенска ръченица“, „Мъжката – Войнишката“, „Овчата“ и др.(стр. 130 – 146).

3) Специално внимание изисква хорото „Конската“. В структурно, композиционно и емоционално отношение, то е изградено като развлекателно. Но наличието на обредни реквизити, като „Сватбената елха“ и „вопаса“, както и факта, че „Конска“ се играе само след успешно „свождане“, което се явява връх наобредността, ни насочва към обредното му направление (стр. 148 – 151).

Изхождайки от поставените цели и задачи в началото на дисертационния труд и въз основа на изнесените констатации можем да изведем следните приносни моменти:

1. За първи път се прави пълно и задълбочено изследване, синтезиране и анализ на обичаите „Седянка“, „Валянка“ и „Сватба“ от с. Козичино (Еркеч), както в общия им вид, така и в отделните им компоненти.

2. Съществен принос за научните изследвания от региона са и проучените, описаните, систематизираните и анализираните хора и игри в различните обредни и развлекателни моменти от разглежданите обичаи.

3. За първи път е направена цялостна съпоставка между двата типично трудови обичая „Валянка“ и „Седянка“ и взаимовръзка им с изцяло семейния обичай „Сватба“ от с. Козичино (Еркеч). Чрез нея доказваме, че два типично трудови обичая, като „Седянка“ и „Валянка“, всъщноаст са обичаи на „любовта“ и са предвестник на „Сватбата“.

Настоящият дисертационен труд може да има и практическо значение. Информацията в него би могла да се използва, както от преподаватели и студенти във висшите учебни заведения изучаващи дисциплините: „Хореографска режисура“, „Хореографска композиция“, „Обработка на български народни танци“, „Български народни танци“, така и от фолклористи, изследователи и специалисти в областта народното танцово изкуство.

ПУБЛИКАЦИИ ПО ТЕМАТА НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

Към дисертационният труд се отнасят и следните свързани с темата публикации:

1. „Непознатият Еркеч“ – Доклад изнесен на 25.04.2013г. в рамките на научна конференция „Пролетни научни четения 2013“- АМТИИ. Същият е публикуван в научното издание на АМТИИ – Пловдив по повод „Пролетните научни четения 2013“.

2. „Меденик и Сватбена елха от село Козичино (Еркеч) и участието на танца в тях“. Статията е публикувана в Годишника на АМТИИ – Пловдив през 2013г.

3. „Вопасът“ – мъжкият пояс в сватбената обредност на Еркеч“ – Доклад изнесен на 29.04.2015г. в рамките на научна конференция „Пролетни научни четения 2015“- АМТИИ. Същият е публикуван в научното издание на АМТИИ – Пловдив по повод „Пролетните научни четения 2015“.