ВЕЛИКАТА БИТКА НА НАРОДИТЕ - ВАРНА 1444 Г.

Светилниците хвърлят отблясъци по доспехите на събралите се мъже и вадят от сенките сериозните им лица. Младият полско-унгарски крал Владислав III Ягело е вперил поглед в своя съветник Янош Хуняди. Трансилванецът е рицар от Ордена на Дракона. Тайнственото воинско братство има за цел да спре нашествието на исляма в Европа, да спаси християнския свят и новия Рим - Константинопол. Владислав знае, че Хуняди е бил член на съвета на покойния император Сигизмунд, създателя на Ордена. Кралят изцяло разчита на 56-годишния воин, победил турците в много сражения.

В нощта на 9 ноември 1444 г. в лагера до стените на Варна коронованият юноша, Хуняди и папският легат Джулиано Чезарини са свикали военен съвет. Приближаването на трикратно превишаваща християнските сили султанска армия кара кардинал Чезарини да настоява за спешно отстъпление. То обаче е трудно осъществимо - европейците са затворени между Варненското езеро, Франгенското плато, морето и врага. Легатът дава ново предложение - да се изградят отбранителни съоръжения и да се изчака зад тях.

В армията на Владислав има и 400 хусити, ветерани от религиозните войни в Бохемия, Моравия и Силезия. Техните „ръчни топове" и бронирани каруци могат да отблъснат дори тежковъоръжена конница. Кардиналът е принуден да заложи надеждите си на своите доскорошни врагове, еретиците хусити. Унгарските благородници, хърватските воеводи и дори свирепите рутенски наемници са склонни да подкрепят идеята за отбранителна стратегия. Положението е тежко. Чуват се и предложения за преговори със султана.

„Да избягаме е невъзможно, да се предадем е немислимо - извисява се гласът на Хуняди. - Нека се бием и с храброст да почетем оръжията си!" Очите на Владислав блясват. Той вдига ръка и тържествено поверява общото командване на християнските войски в предстоящата битка на трансилванския пълководец. Нощта е към края си.

В настъпващия ден предстои да се случи събитие, което ще затвори последната страница от историята на кръстоносните походи – и на надеждата на балканските народи за скорошно избавление от османска зависимост.

Битката на народите започва.

Арабската конница е отблъсната от хърватите на бан Талоци и побягва. Увлеклите се в преследване християни са нападнати от засада от анадолските спахии и на свой ред отстъпват, давайки много жертви. В блатата край Варненското езеро намира смъртта си и неуморният защитник на папските интереси Джулиано Чезарини. В центъра кралските отряди и влашката конница атакуват спахиите на Караджа паша и ги отблъскват. Полските и унгарските рицари се връщат на позиция, но власите продължават преследването и нахлуват в турския лагер.

Хуняди трябва да се притече на помощ на своя зет Михай Силади и отрядите му. Той настоява Владислав да не предприема нищо до завръщането му. После, начело на рицарите си, атакува румелийските спахии и ги обръща в бяг. Везните на победата се накланят към европейците. Понася се слух, че Мурад се готви да напусне командния хълм и бойното поле.

По рицарски смел и по юношески жаден за слава, а може би и прекалено повярвал в ролята си на избавител на християнския свят, Владислав решава лично да плени турския монарх. Пренебрегвайки съвета на Хуняди, той пришпорва коня си към еничарските полкове пред султанската позиция.

Петстотин полски рицари следват своя крал в тази безумна атака. Еничарите се огъват под бронираната вълна – мнозина падат промушени, съсечени или прегазени под тежките копита на рицарските коне.

Точно тогава на бойното поле се завръщат румелийски спахии. Те се врязват в полските редици и рицарите с ужас виждат как конят на Владислав полита с ездача си към земята. След миг еничарите тържествуващо издигат набучената на копие глава на младия владетел.

Обезсърчени, поляците продължават отчаяно да се сражават, падайки един след друг до краля си. Завърналият се Хуняди разбира, че битката е загубена, и организира остатъците от армията си в отстъпление. Край Варна загиват около 10 000 християнски воини. Загубите на султана са два пъти повече.

Хуситите на хетман Чейка дават шанс на много кръстоносци да се спасят, като остават самоотвержено зад своите подвижни дървени укрепления и задържат турците с цената на живота си. Стотици европейци намират смъртта си извън бойното поле – по околните хълмове и в блатата. Други са убити или пленени дни след битката.

Съдбата на юношата крал, увенчал се с мъченически ореол под името Варненчик в паметта на българи, поляци, унгарци, чехи, украинци, румънци и хървати, продължава да вълнува с драматизма на рицарска легенда. Не се знае какво е станало с тялото му. Съществуват предположения, че е погребано в малка варненска църква.

Българите не забравят Варненчик, съветника му Янко войвода и техните воини. След битката местните хора отбелязват лобното място на краля и бойците му с дървени кръстове. През 1924 г. е поставен нов, а през 1935 г. върху една от двете тракийски могили на мястото на битката е построен мавзолей. През 1964 г. в него е поставен саркофаг на Владислав – копие на този от символичното погребение на краля в краковския „Вавел“.

Варненската победа е пирова победа за османците. На бойното поле те оставят 30 000 свои избити войници. Оцелелите са изтощени от тежките многократни удари, които им нанасят обединените християнски сили по време на боя. Затова летописната традиция приписва на самия Мурад следните думи при вестта за претърпените загуби:

«Не виждаш ли, казва той на везира си, всички тези истински верующи (мюсюлмани), прострени на земята? Горко ми, ако ми се случва да тържествувам често с такава отплата!»

След Варна Европа за дълго ще се откаже от големи коалиции срещу турците — тя пропуска много важни моменти, не използва благоприятните обстоятелства през 1443 и 1444 г., за да нанесе удар на османците, който може би би бил дори фатален за господството им в Европа. С повишен боен престиж, макар и твърде омаломощена от борбата с християнските сили, османската власт затвърдява устоите си в Европейския югоизток.

Източници:ИнтернетNational Geographic България – http://www.nationalgeographic.bg/?cid=13&art_id=433