1

Иван Вазов

Иван Минчов Вазов е роден на 27.06.1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в

Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете

насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен

цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви

начинания - преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното

му призвание - писателството - дава облика на живота му. След 1870 г.

публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка

"Пряпорец и гусла", следват "Тъгите на България" (1877), "Избавление"

(1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница"

(1885) и други. В прозата започва с мемоарите "Неотдавна" (1881) и

продължава с "Повести и разкази в три тома" (1891-1893), романите "Под

игото" (1894) и "Нова земя" (1896). Автор на първия български роман и на

текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни

жанрове - сред тях повестите ("Немили-недраги", "Чичовци"), комедиите

("Службогонци", "Вестникар ли?"), пътеписи ("Великата Рилска пустиня"),

поемите ("Грамада")... Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца;

участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на

институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата

на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у

нас, предизвикват групата на "младите" - около сп. Мисъл - да води

литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на

епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат като

поезия и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит

и признание.

Песента на синчеца

Малко цвете съм в полето,

аз съм синия синчец,

любя въздуха, небето,

кича полския венец.

Кат небето се синея,

ако ситно и да съм,

с мойта хубост хубавея

всяка нива, слог и хълм.

2

Аз съм синчец, аз съм радост,

бодил по мен не расте,

аз съм просто, като радост.

Аз съм мило, кат дете.

Бог самичък ме посея

и поля ме да раста,

на свобода аз живея,

на простора си цъфтя.

Малко цвете съм в полето,

аз съм синия синчец,

любя въздуха, небето,

кича полския венец.

Де е България

(със съкращения)

Питат ли ме де зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме де й земята,

що най-любя на светът.

Тамо, аз ще отговоря,

де се белий Дунав лей,

3

де от изток Черно море

се бунтува и светлей;

тамо, де се възвишава

горда Стара планина,

де Марица тихо шава

из тракийска равнина.

Българио, драга, мила,

земля пълна с добрини,

земля, що си ме кърмила,

моят поклон приемни!

4

Ран Босилек

Ран Босилек (26 септември 1886 г. - 8 октомври 1958 г.), чието истинско име е

Генчо Негенцов, е роден в Габрово на 26 септември 1886 година. Баща му

занаятчия и опълченец от Освободителната война – починал, когато Генчо бил

едва 7-годишен. Трудно и бедно било детството на бъдещия писател. Пет деца

легнали на майчините ръце. Но здрави и неуморни били тези ръце, от никаква

работа не се плашели – ни от своя, ни от чужда. Майчиното трудолюбие и

ежедневната грижа за хляб научили и Генчо от малък да обича и уважава труда.

Бодрият и несломим дух на майката вдъхвал увереност и у сина – той се

стремял да посреща всички несгоди с вдигнато чело и ведра усмивка. А чудните

приказки, които майката разказвала вечер на своите деца, запалили първата

обич към родната реч и неугасващия интерес към народното творчество.

Ран Босилек завършил Априловската гимназия и станал учител в родния си

град. За своите малки ученици той написал първото си детско стихотворение

“На косичка”, което било отпечатано в списание “Светулка” през 1906 г.

Радостта на децата, които декламирали това малко стихотворение, и

насърчението, което авторът му получил от редакцията на “Светулка”,

накарали Ран Босилек да опита още веднъж перото си. Всеки нов опит носел

нов успех и нова радост на младия автор. Името му започнало все по-често да

се явява по страниците на детските списания.

След шест години Ран Босилек напуснал учителската катедра, за да седне на

студентската скамейка. Следвал в Софийския университет и в Брюксел, Белгия,

откъдето се върнал с диплома и званието Доктор по правните науки. Но

любовта към децата и литературата надделели. Адвокатът Генчо Негенцов

отстъпил място на писателя Ран Босилек. Заредили се весели и остроумни

книжки за малките: “Косе Босе” (1923 г.), “Кумчо Вълчо” и “Кума Лиса” (1924

г.), “Чик-Чирик” (1925 г.).

По това време Ран Босилек започнал да редактира и списание “Детска радост”,

Което излизало цели 25 години, до 1948 г. Там печатал за първи път почти

всички свои стихотворения и приказки. Но той успял да привлече като

сътрудници на списанието и много други писатели. Някои от тях дотогава

пишели само за възрастни. Ран Босилек тъй въодушевено говорел за детските

списания, тъй много вярвал в бъдещето на българската детска литература, че

мнозина се съгласявали да напишат нещо за “Детска радост”. Благодарение на

усилията и настойчивостта на Ран Босилек, редовете на детските писатели се

умножили, явили се на бял свят много книги, които сега са в златния фонд на

детската литература. Като редактор в издателство “Хемус”, където се печатало

и списание “Детска радост”, Ран Босилек полагал бащински грижи за всяка

книга, която трябвало да попадне в ръцете на малките читатели. Дирел не само

5

писатели, но и художници – искал книжките да привличат децата още с пъстрата

си художествена корица.

Но най-ценният влог на Ран Босилек в литературата са онези искрени песни,

които са се излели от пълното му с обич сърце, онези чудни приказки, които той

е подарил на децата.

Има ли българин, който да не знае стихотворенията “Родна реч” и “Родна

стряха”? И до днес няма по-хубаво детско стихотворение за родния език от

“Родна реч, омайна, сладка, що звучи навред край мен…”

Родна реч

Родна реч, омайна, сладка,

що звучи навред край мен;

реч на мама и на татка,

реч, що мълвим всеки ден.

Тя звънти, когато пея,

в радостни игри ехти;

вечер приказки на нея

баба тихо ми реди.

И над книгата унесен,

родна реч ми пак шепти...

Милва като нежна песен,

като утрен звън трепти!

6

Я кажи ми

Я кажи ми, облаче ле бяло,

отде идеш, де си ми летяло?

Не видя ли бащини ми двори

и не чу ли майка да говори:

„Що ли прави мойто чедо мило,

с чужди хора, чужди хляб делило?“

Ти кажи й, облаче ле бяло,

жив и здрав че тук си ме видяло.

И носи от мене много здраве.

Много мина, мъничко остана.

Наближава в село да се върна,

да се върна — майка да прегърна.

Зимен сън

Зимна вечер губер бял размята,

спи ми, малко зрънце, под земята,

спи и слушай как незнайни хали

свирят в мрака с ледени кавали!

7

Не тъгувай ти за ясно лято,

ни за ниви със коси от злато,

не тъгувай, че е заледено

твойто стръкче свежо и зелено!

Спи и слушай, спи и чакай в мрака

да пристигне с блага вест южняка -

и ще видиш как ще пръпнат луди

пак пчелици, птички, пеперуди.

И ще видиш как на кон от злато

пак ще дойде огненото лято.

Мечка и мравки

Край един мравуняк минала Мецана. Похапнала

мравки. Кога да си тръгва, рекла си доволна:

- Доста ми са вкусни тия животинки! Но сега съм сита.

Утре ще намина. Повече ще хапна.

Целият мравуняк изведнъж настръхнал. Мравешкият

народ викнал разтревожен:

8

- Гледай я ти нея, хищницата върла! Сега била сита и

хиляди мравки изведнъж налапа, а кога е гладна, няма да й

стигне целият мравуняк.

- Няма да й стигне, ако се оставим и не се сговорим как

да се разправим с тая мравоядка.

- Лошото е, гдето мечката е силна, а ние сме слаби.

- Никак не сме слаби. Ние сме милиони. Ако се

сговорим, чудо ще направим!

Тогава знак дала най-едрата мравка.

- Спрете виковете! - мравката им рекла. - Всички с

общи сили трябва да обмислим от тоя враг страшен как да

се избавим. В подземните стаи до една слезнете! Там ще

решим дружно какво да направим!

Събрали се всички работливи мравки. Мислили,

кроили, най-после решили: край своя мравуняк да изровят

дружно яма под земята. Тънък пласт отгоре земя да

оставят. Щом за мравки дойде хищната Мецана, сама да

пропадне в дълбоката яма.

Под земята дълго мравките дълбали. Безспир денем-

нощем всичките копали. Де що има мравки, стекли се на

помощ.

Щом била готова подземната яма, най-хитрите мравки

подмамили Меца. Като ги видяла, тя попримижала.

- Раздвижи се - рекла - старият мравуняк! Откога ви

чакам, мои сладки мравки!

Забързала Меца и както вървяла, в дълбоката яма

право връхлетяла.

9

- Олеле, що стана! - ревнала Мецана.

Мравките й рекли:

- Много клети мравки без милост излапа. Затова те

лапна дълбоката яма, откъдето, Мецо, излизане няма!

Косе Босе

Направило си Косенцето Босенцето гнезденце. Снесло

си яйчица.

Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:

— Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и

мама на гости. Ще им сваря чорбица.

Косенцето й дало едно яйчице.

На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице. Дойдоха ми кака и бате на

гости.

Косенцето пак й дало.

Днес тъй, утре тъй — останало на Косенцето само едно

яйчице. Дошла пак Кума Лиса и рекла:

— Косенце Босенце, дай ми яйчице!

— Нямам, Лиске — отговорило Косенцето.

— Като нямаш, тебе ще изям!

Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.

На сутринта минало куче през гората. То видяло

Косенцето, че плаче, и попитало:

10

— Защо плачеш, Косе Босе?

— Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума

Лиса и ми взема по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не

можах да си отвъдя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде.

Нямам какво да й дам. Сега мене ще изяде.

— Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тука в

шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйчице, ти й речи:

„Нямам, Лиске, яйчице. Ей там в шумата има кокошчица.

Нея вземи!“

Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице!

— Нямам, Лиске, яйчице. Имам една кокошчица ей там

в шумата. Ако искаш, вземи нея.

Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата.

Кучето изскочило и я подгонило.

Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони — най-после

стигнала до дупката си и се скрила.

Кучето клекнало пред дупката. Чакало да се иодаде

Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса не знаела, че

кучето я варди отвън, и взела да пита краката си:

— Я кажете, краченца, как викахте, когато ви гонеше

кучето?

— Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!

— Мили какини краченца, кака ще им купи чехлички!

Ами вие, очички, как викахте?

— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме, беж,

Лиске, да бягаме!“

11

— Мили какини очички, кака ще им купи очилца. Ами

вие, ушички, как викахте?

— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме!“

— Мили какини ушички, кака ще им купи обички! А ти,

опашчице, как викаше?

— Дръж, куче, Лиса за опашката, дръж, куче, Лиса за

опашката.

— Тъй ли! Чакай да те дам на кучето! — и Кума Лиса си

подала опашката навън.

Кучето я хванало за опашката и почнало да я тегли.

Лиса се дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то

навън. Най-после я издърпало и — скок върху нея —

разкъсало и кожухчето.

ПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО

Радио

Драги ми Смехурко,

Нали знаеш вече радио какво е? Една чудесия: аз си

пея тука, ти ме слушаш ясно мнооого отдалече.

Баба Цоцолана една сутрин рече:

— Слушай, Патилане! Баба ти не иска назад да остане.

За радио днеска всякъде разправят. Където отидеш, радио

ще видиш. И съседка Недка вече си постави. Всяка вечер

дава с радио забави. И аз днеска-утре мисля да поставя. Но

скъпичко струва.

През ума ми мина една лудория.

12

— Таз работа, бабо, на мен остави я! Радио щом

искаш, аз ще ти направя. Довечера още ще дадем забава.

Ти гостите свикай, а всичкото друго остави на мене.

— Добре, ала гледай да не ме посрамиш!

— Какво думаш? Аз ли? Аз да те посрамя! Радио

такова аз ще ти поставя, че светът ще смая и теб ще

прославя.

Баба Цоцолана на гости замина. Аз свиках веднага

моята дружина. Разказах им бързо що мисля да правя.

— Слушай, Данчо! — рекох. — Радио от скоро вий

имате вкъщи. Вашето сандъче ще донесеш тука. Аз ще го

поставя във гостната стая. И ще го нагласям, доколкото

зная. А вие отдолу, под масата скрити, ще станете всички

певци именити. Тънко и високо, дебело и ниско — всеки по

реда си ще пее и писка. Аз ще ви упътвам. Ще слушате

мене. Но за това трябва дълго упражнение. Да не губим

време! Всеки свойта песен добре да научи. И в делото

славно ние ще сполучим.

Вечерта се върна баба Цоцолана. През туй време вече

моята дружина на радио стана. Баба ми щом влезе, съгледа

сандъка. И радост й бликна веднага в душата. Докато я

видя, събра махалата.

Забавата почна. Винтовете бутнах и викнах високо:

— Най-напред ще чуйте певец Данчинело. В Италия

пее.

И Данчо започна ниско и дебело.

— Неясно е — рекох, — но ще се оправи. Времето е

лошо, та затуй тъй прави.

13

Данчо позасили и после прекъсна. Побутнах пак винта:

— Тоя певец свършва. Хванали сме края. Сега пък ще

чуйте Панчостон тенора. В Лондон концерт дава.

И писклив глас Панчо този миг надава. Дълго не

минава, пак завъртам винта.

— Сега ще подиря френската столи ̀ца. Там пее

Ганини, прочута певица!

И Гана захвана, под масата свряна. Тя викна високо.

Разля глас широко. На всички хареса.

Тъй вървеше гладко. Ала Дебеланко, бабиното куче,

изведнъж залая: ау, ау, ау! Под масата свря се и съвсем без

време ускори то края.

Вик и смях настана.

Почнахме отново. Изкарахме всичко, що беше готово.

Радиото живо добра цена хвана. Махалата сбрана доволна

остана. И не ни се кара баба Цоцолана.

Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!

Твой приятел вечен:

Весел Патиланчо

14

Джани Родари

Писателят Джани Родари (23 октомври 1920 – 14 април 1980) е роден през 1920

година в малкото градче Оменя. То се намира в Северна Италия, край малко

езеро с остров, по средата на който се издига стар замък.

Бащата на Джани Родари бил пекар - имал собствена фурна и малък магазин.

Джани останал сирак на девет години. Една дъждовна нощ баща му излязъл

навън, за да прибере на топло бездомно котенце. Простудил се тежко и умрял

от възпаление на белите дробове.

Майка му работела като домашна прислужница в богат дом. Семейството,

останало без подкрепата на бащата, изпаднало в нищета. На седемнадесет

години Джани Родари вече изкарвал сам прехраната си. Преподавал

италиански език на немски евреи, които бягали от Хитлерова Германия.

После Джани Родари работил като начален учител. Той не притежавал

специално образование, но имал талант да общува с децата. Често им

разказвал измислени от него истории. Малчуганите посрещнали с възхищение

новия учител. Джани Родари поднасял учебния материал под формата на игра.

“В действителността може да се влезе през главния вход – казва по-късно

писателят, но за децата е много по-забавно, когато влязат през прозореца.”

Когато избухва Втората световна война, Джани Родари се включва активно в

Съпротивата срещу италианския и немския фашизъм. След войната работи във

вестник “Унита”. Младият журналист пътува много. Опознава контрастите на

Италия. Заедно с богатствата й вижда и страшна мизерия. Особено

онеправдани по онова време са хората на наемния труд и безимотните селяни.

Джани Родари започва да пише за деца през 1948 година. Първите си разкази и

стихотворения публикува във вестник “Унита”. През 1951 година в едно детско

литературно списание се появява приказният роман “Приключенията на Лукчо”.

Тази книга скоро става любимо четиво на децата по света.

Джани Родари е автор на много сборници с разкази и приказки: “Приказки по

телефона” (1962), “Торта в небето” (1966), “Разни приказки за игра” (1971),

както и на романи: “Синята стрела” (1954), “Джелсомино в страната на

лъжците” (1959).

Няколко поколения български деца се радват на стиховете на Джани Родари,

преведени от поета Валери Петров: "Продавач на надежда", "Небето е на

всички".

С чудесната си книга "Граматика на фантазията" Джани Родари помага на

родителите и учителите да развиват въображението и мисленето на децата,

играейки заедно с тях.

15

През 1970 година Джани Родари получава за цялостното си творчество

наградата “Андерсен”, наричана “малката” Нобелова награда.

Надежда

Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

— Надежда. Надежда за всички.

„Купете! С отстъпка за вас!

Всеки трябва надежда да има!“

И на всеки бих давал аз,

колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари

и само отвънка поглежда,

бих му дал, без да плаща дори,

всичката своя надежда.

16

Дъгата

Дъгата прилича на мост над земята,

окичен с байрачета от седем цвята.

Слънцето, златното, по нея минава,

всичко от нея по-весело става.

Синьо и жълто, червено, зелено…

Само едно й е зле наредено.

И то е това, че тя иде след буря,

която огради и къщи разтуря.

А мисля: нима ще е грешка голяма,

бурята, просто така, да я няма?

Дъга, без да има гърмене зловещо,

това би било най-чудесното нещо!

Най-чудесното нещо би било на земята,

мирът да се сключва преди войната!

17

Бездомният

Тоз, който си няма пари, нито къща,

към гарата той всяка вечер се връща,

в чакалнята влиза, без много да тропа,

и ляга и спи между двата вързопа.

Пазачът го гледа, стои и се чуди:

За где ли пътува? Дали да го буди?

А той не пътува ни нощем, ни с влака —

пътува той денем на двата си крака,

пътува, пътува с молбата си стара

и все не намира за себе си гара,

и все не намира ни хляб, нито къща

и пак се завръща в чакалнята съща,

и влак щом изсвири, сънува, че него

заводска сирена отнейде зове го,

зове го и казва: „Честито, човече!

Ти място намери! Ти работиш вече!“

Пазачо, смили се над нуждата чужда,

недей го събужда, недей го събужда!

18

Училището на големите

Учат се малките, за да сполучат,

но и големите също се учат.

В тяхната класна стая голяма

чинове няма, престилчици няма,

ала и те разрешават задачи,

без да разчитат на подсказвачи.

Всекиго питат да отговаря

„Колко е сметката на обущаря?“,

всеки е длъжен да помни урока

„Близък е срока да плащаме тока!“,

и се изплашват всички ужасно,

щом им дадат да решават на класно:

„Как да получим от свойта заплата

дрехи, храна и море за децата?“

19

Предложение

Вярно, пощенските марки

имат шарки

много ярки,

но лепилото по тях

и до днеска не разбрах,

как го правят и защо

винаги да има то

вкус на тапа,

вкус на ряпа!

Няма ли един химик,

със чувствителен език

да направи лепилата

по-приятни за децата!

И да имаме тогава

една серия такава:

хем със весели картинки,

хем със вкус на боровинки!

20

Или пък на мандарини!

На кайсии, на малини!

Ех, да пуснеха за нас

марки с вкус на ананас!

Плетачът на столове

Плетачо на столове, добър ден!

Ти работиш пак, седнал на земята.

Ех, грешно е животът нареден,

отдето и човек да го пресмята!

Тъкачката в завода няма плат

да си ушие рокличката проста,

селякът сред житата мре от глад,

строителят на къщи спи под моста,

Завръща се от фабриката пеш

автомобили, който в нея прави,

и ти, столарю, столове плетеш,

а сам седиш на плочите корави!

21

Котката Зима

Отде е пристигнала точно, не зная,

и отде толкоз ласкавост взима,

но, виж по стъклата на класната стая

как търка гърба си Котката Зима.

Облачно-сива,

сънно-красива,

опашка от пушек към небето извива,

кълбо от мъгли ту търкаля, ту гали

над бели площади и бели квартали

и по къщите лази със мекички лапи,

сякаш преглежда домашни долапи,

и ме кани навънка… — Не, не, не съм глух,

госпожо-учителко, признавам, не чух

какво казахте точно, но тази Котана,

сякаш са мишки, всички мисли ми хвана

и ги понесе далеч от граматиката,

от географията и от математиката,

към пързалки, шейнички,

елени, елхички…

Котката Зима, тя ме разсея —

затуй напишете забележка на нея!

22

Пътническият влак

„Пътнически влак“ е оня влак,

който уж е страшен, но е благ

и — нали не може да откаже

на кантонче даже —

спира просто, дето види

керемиди.

Понякога той е съвсем закъснял,

с половин час или даже със цял

и, дявол да го вземе,

той няма време!

Но, ах, тази гаричка малка,

жалка,

самотна,

сиротна,

която тъй дълго чака

да спре и на нея влака,

а бързите влакове край нея летят

и пушат, и свирят по своя си път!

23

— Поспрете — тя шепне, — господин влак!

Поспрете край мене и ще тръгнете пак!

Какво толкова гоните,

нека си починат вагоните!

Най-сетне и аз като всяка спирка

имам своя началник със свирка

и пътник истински

имам и аз,

комуто иска се

да пътува с вас!

— Не мога, не мога,

имам заповед строга!

В закъснение пак съм,

трябва да наваксам. —

Тъй отвръща влакът на малката гара

и страшно пуфти и се крие във пара,

но гледай го… ето, че стана червен!…

Ето отстъпва след миг победен!…

Нали ви разправях, такъв си е той:

24

— Но само минута престой.

Ах, каква радост на малката гара!

Ето, изскачат от нея в превара

началникът с еполетите,

чиновникът за билетите

и важни към вагона крачат

пътникът и носачът.

И влакът пак тръгва и изгубва се пак

Трака-трак, трака-трак…

Той е пътнически влак,

външно страшен, вътре благ.

25

Златни думи

Ти си мислиш: — Да имах

слънчев лъч за писалка,

как ли златна би светела

всяка думичка малка! —

Но в твойта мастилничка

има думи, които,

са по-скъпоценни

от съкровище скрито.

Ако някой със мисъл

добричка и чиста

оттам ги измъкне

и напише на листа,

те златни ще блеснат,

приятелче мило,

макар и написани

с най-черно мастило.

26

Детското влакче

Има

една

любима

страна,

дето децата играят щастливи

със свои влакчета и локомотиви,

и то с влакчета истински, а не играчки,

с вагончета дълги 15 крачки

и линии, ехее, от тука до там,

аз всичко това съвсем сигурно знам.

Там момченце със свирка е началник-гара

и момче-машинист машината кара,

момиченце с плитка е началник-влак

и кондукторът с клещите е момиченце пак.

И — за сигурен знак, че

това е детско влакче —

вътре в купетата и вън в коридорчето

няма места да не са до прозорчето.

А на гишето,

където

27

опашка от пътници чака

да си купи билети за влака,

обявление е окачено:

„ПЪТУВАНЕТО НА ВЪЗРАСТНИ ЛИЦА,

НЕПРИДРУЖЕНИ ОТ ДЕЦА,

СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“

Въпросителният знак

Познавам един въпросителен знак,

ужасен чудак,

с малка главичка и косъм извит;

той е, както на вид,

така и по нрав любопитен ужасно:

на ляво и дясно,

в домашно и в класно,

пита, разпитва, иска да знае,

това къде е, онуй кога е,

задава безбройни и мъчни въпроси

за еди-що-си и еди-какво-си

и когато получи отговор грешен,

28

тъй размахва камшика си, че съвсем не е смешен!

На годишния изпит целият клас

(а с него и аз!)

бяхме поставени пред тъй трудна задача,

че въпросният косъм като луд заподскача

и така се изви,

треперещ и злобен,

че стана, уви,

на двойка подобен!

Морето

Едно бедно детенце познавам, което

е виждало само на картинки морето.

Решил съм през юли да го взема на плажа,

и „Гледай морето!“, така ще му кажа.

Но страх ме е много, че когато го види,

ще останат наоколо само пясък и миди,

защото с очите си момченцето, зная,

ще изпие морето от края до края!

29

При доктора

— Синът ви, госпожо, от много игри

и каране велосипед,

няма сили да каже „трийсет и три“,

а стига най-много до „двайсет и пет“!

Падналият нагоре

По курса към Алдебаран

на космолета бе прибран

един блуждаещ във небето

млад елтехник от гр. Сполето,

пострадал поради това,

че рошавата му глава

във лунна нощ, когато той

излязъл на балкона свой,

олекнала от тон мечти,

повлякла го да полети

към бездната. Във чест на госта

изпити бяха чашки доста,

30

но боцманът все пак му рече,

че, върнат на земята, вече

с мечтите при луна такава

желателно е да внимава.

Разлики

Измъчва ме, сине, въпрос,

като те гледам отсреща:

И лодката има си нос,

но миризми не усеща;

столът и той е с крака,

но никъде с тях не пътува;

иглата е също така с ухо,

ала нищо не чува;

пиронът с глава е и той,

но с нея не разсъждава…

впрочем, приятелю мой,

и твоята май е такава.

31

Стари вещи

Търговецо на стари вещи,

какво успя да събереш ти?

— Една обувка без подметка,

една проядена жилетка,

два чифта черни панталони,

отзад протрити от поклони,

една лакейска ръкавичка,

една паничка без паричка,

и най-отдолу, вдън торбата,

един министър на войната.

Чудният чиновник

Чиновник най-обикновен,

той тръгва в седем всеки ден

и дълго в тролейбуса

се бута и се друса.

Не е висок, не е красив,

дори е мъничко плешив,

32

а срещат се чиновници,

чиновници-сановници,

началници на сектори,

инспектори, директори…

Не, нашият човек дори

е несравним със тях по ранг.

Но той затуй пък е МУСТАНГ!

Как тъй „мустанг“? Какво пък туй е?

Но трябва някой да го чуе —

тъй както цялата ни къща —

когато у дома се връща

и „Хайде!“ виква на сина си

и в миг го метва на гърба си

и почва с него едно друскане

и цвилене и надпрепускане,

без пет пари да дава

за вдиганата врява:

— Бързо! — Хоп!

— В тръс!

— В галоп!

33

И въпреки че протестираме,

ний в къщи всички го разбираме

и тук ви го описах аз,

защото исках и на вас

да стане близък, мил и скъп

чиновникът с дете на гръб!

Градът на коледните елхи

Къде са децата, които до днес

са останали без

елха за Коледа с играчки, свещички

и сняг от памук?

Веднага, всички,

събирай се тук!

Строй се!

Преброй се!

От вчера открит е

Градът на Елхите!

След малко потегля автобусът за там!

Къде се намира, аз точно не знам,

34

но казват, че улиците в този приказен град

били украсени от безкраен парад

на елхи, всяка с дъх на зелено и клони,

отрупани с орехи, смокини, бонбони!

На площада му светел пазар на открито

с играчки, каквито

не сте и сънували! И то без пари!

Продавачът дори

благодари:

— Бяхте крайно добри

чест да окажете толкоз висока

на моята стока.

Наминете отново най-много след час.

Чакам нови играчки специално за вас! —

А най е чудесно, че магазините

нямат изобщо стъкла на витрините,

и всичко, което по поличките има,

просто, както минава, човек си го взима!

Много е хубав този приказен град,

макар че съм чувал един мой познат

да се смее: — Хи-хи!

35

Град пълен с елхи!

Не ми се вярва, че той съществува!

Туй дете го сънува! —

Но дори да е тъй, какво от това?

Нали свети с елхите си във мойта глава!

Загубанчо

Горкият Загубанчо

дотолкова загубен е,

че просто губи всичко,

което е за губене!

Загуби апетита си,

а после и пътеката,

когато за лекарство

го пратиха в аптеката,

загуби и гласа си

от песни със китарата,

36

загуби и реда си

пред касата на гарата,

загуби на Спорт-тото,

загуби на лотария,

загуби бас на мача

Италия-България.

Такъв е — губи всичко

с едничко изключение:

не си загубва само

доброто настроение!

Въздишки

Със гласец учтив и тих,

все така със „бих“ и „бих“

нещастното, горкото

Условно Наклонение

въздиша от креслото

37

в безводно настроение:

— БИХ отишло в Лисабон…

БИХ пътувало с балон…

БИХ могло на скок висок

сто атлета да надскоча…

БИХ записало нов рок

на касета и на плоча…

Само дето туй „АКО“

ми е хвърлило око

и след всяко „БИХ“, уви,

по петите ми върви:

БИХ могло, АКО умеех…

БИХ дошло, АКО посмеех…

Да, каквото да говоря,

то ми пречи да го сторя! —

Просто е за съжаление

това Условно Наклонение:

тъй да го измъчва едно „ако“ нищожно —

БИХМЕ му помогнали, АКО бе възможно!

38

Мързелонският род

Мой малки приятелю, който риташ с крачка,

когато те будя, и хъркаш така,

сякаш спиш и сънуваш,

а след туй се преструваш,

че коремче боли те и много си зле,

чуй сега списъка на всички крале,

които съгласно безбройни предания

са владели великата страна Мързелания:

Техният род

започвал от

Мързелон Първи, прочут със това,

че се будел едва,

когато идвал часът за спане

(преди това — не!),

и затуй носел прякора Мързелон „Сънливеца“

След него царувал Мързелон „Ленивеца“,

а подир него — Мързелон Трети,

представян легнал във всички портрети.

След туй — пак от кревата —

39

царувал в страната

Мързелон Четвърти, наречен „Възглавката“,

който взел за жена Мария „Прозявката“

и имал от нея дванайсет прозявчета

с по четири будилника на нощните шкафчета.

Наследник на трона и пръв сънльо от всички

бил избран Мързелон „Затвори очички“,

който дори като водел война

със съседна страна,

през цялото време

предпочитал да дреме

и оставял маршалите и генералите

да губят битките и раздават медалите.

След него следвал Мързелон Шести,

наричан „Възлез ти!“,

защото от мързел

изобщо не бързал

да възлиза на трона,

и щом възцарил се, предал власт и корона

на брат си, наречен впоследствие

Мързелон Седми с прякор „Сънното Бедствие“,

Последвали Осми, Девети, Десети —

40

отбор мързелоновци и сънливци заклети —

до Единайстия,

с който тази династия

най-сетне завършила. Така че и ти,

мой-малки приятелю, който вече почти

си напълно събуден, изритай юргана

и извикай на татко си със скок до тавана:

— Аз се правя, че хъркам, но само за смях,

и не съм Мързелон, ни роднина със тях!

Чудо в парка

Чудно чудо! В парка днеска,

кякто си вървях така,

гледам: дреха се разхожда

без ръце и без крака.

Приближих се да я видя,

И какво излезе то? —

Смешно някакво момиченце

в татковото си палто.

41

Неделя в гурата

Едно учениче написало

във свойта тетрадка за класно:

„В неделя бяхме в гУрата

и играхме и беше прекрасно!“

Правописната грешка, разбира се,

учителят стар забелязал,

но със молив червен във ръката,

въздъхвайки тъжно, си казал,

че горите, каквито са днеска,

изпосечени, грозни, едва ли

на тоз негов възпитаник малък

много свежест и хубост са дали,

и че може би трябва наистина

тези днешни гори безобразни,

пълни с рев на мотори, транзистори

и останки от обеди мазни,

42

да се пишат не вече със „О!“-та,

в знак на радост, възторг, изненада,

а със „У!“-та, в които да има

недоволство и яд, и досада.

— Но тез думички „беше прекрасно“,

със които това учениче

изразило е своето щастие —

той си казал — от тях си личи, че

то е тичало, то се е крило

събирало гъбки, играло

и за три недозрели къпинки

колене и ръчички издрало.

Не, не бива да бъдат вгорчени

тези детски щастливи недели…

Една грешка, и то правописна

все едно, че не сме я видели!

43

В индийска нишка

Тихо, тихо като мишка,

тръгвай с мен в индийска нишка,

да заровим под луната

брадвичката на войната.

По бизонските пътеки,

гледай, с мокасини меки,

с лъкове и сарбакани

стъпват смели мохикани,

стъпват яростни апахи,

ирокези и навахи,

до един на нас известни

от квартални битки бесни.

Тихо, тихичко, на пръсти,

с тях и ти в тревите гъсти

с мен гушни се, мой команче,

под сънливото юрганче,

да не ни се скара мама

първа жрица на вигвама!

44

Точиларят

Знам един колоездач,

който от зори до здрач,

сам, на уличката стара

колело на място кара.

Като него няма друг —

все върти и все е тук!

Деца и кукли

Твойта кукла от найлон,

моя дъще любима,

е навярно щастлива,

че всичко си има:

къща с градинка,

гостна и спалня,

чашки с лъжички,

хладилник, пералня;

45

а освен туй, за себе си,

също няколко кукли,

всички с дрешки сменяеми

и фризури на букли,

освен една само,

която е малка,

но тя пък с количка

и кутийка за талка…

И тази картинка е

много щастлива

но мен ако питаш,

по земята не бива

да има кукли

с чашки, с лъжички,

и момиченца живи

с по две празни ръчички.

46

Крадецът на „Н“-та

Някои дирят причината

за станалата беда

в камион, който бил претоварен

и в придошлата вода,

но аз зная, че мостът се смачка,

сякаш беше от крехък картон,

защото го бяха излели

от евтин „стомаХобетон“.

Трябваше да е „СтомаНо-“

бетонът във него излят,

както изобщо мостовете

се правят по целия свят,

но строителят, за да натъпче

своя бездънен стомах,

смени „Н“-то със „X“, от което

мостът руХна във облак от праХ.

47

Защото стомаХобетонът,

ако нямате нищо против,

на опъване, натиск, усукване

е решително неиздръжлив.

Но това си остана потулено

и на практика тъй стана тя,

че оказа се мостът в реката,

а измамникът забогатя.

Сега има две „Алфа-Ромео“,

три вили, богат гардероб,

и всичките крадени „Н“-та

му дрънкат в широкия джоб.

Луна на конец

Луната е твоята

приятелка кротка

тя излиза, детето ми,

със теб на разходка,

48

и когато вървиш,

приближава те, виж,

голяма и бяла,

а когато се спреш,

и нагоре се взреш,

тя също е спряла,

сякаш е кученце

бяло, послушно,

или е някакво

балонче въздушно,

което ти, мило,

където да ходиш,

на тънък конец

със тебе си водиш,

а вечер за пръстчето

си връзваш така, че

да виси чак до утрото

над твойто креватче.

49

Котешкият вестник

Във вестника, който котките

си намират в неделя пред прага,

има на шеста страница

пет колонки със „Търси-Предлага“:

„Търся дом богати квартали

бюфет, който зле се затваря“;

„Желая съжителство баба

позната на колбасаря“,

„Чистница галя се мъркам

създавам кътче уютно

малки опашкодърпачи

изключени абсолютно…“

Безработните котки, които

си нямат храна и постеля,

изчитат от края до края

тези обяви в неделя.

50

Но „Търся“, уви, има много,

а „Предлагам“ — ужасно малко,

и котките сгъват вестника

в настроение твърде жалко,

Въртят се след пладне вкъщи,

кисели и печални,

и после се преобличат

за своите концерти квартални.

Най-високо

Според туй къде работят

различните хора,

различно просторен е

пред тях кръгозора:

За да стигнат до тебе

скъпоценните руди,

под земята миньорът

в тъмнината се труди;

51

пред водача на трактора

хоризонтът открит е,

но пък той постоянно

е загледан в браздите;

гледна точка от другите

далеч по висока

има, кацнал на стълба,

поправячът на тока;

а пък още по-горе

коминочистача,

без да плаща, си гледа

на игрището мача.

Но над всички и всичко,

видях отзарана, оня,

който командва

стрелата на крана.

В свойта малка кабинка,

по-високо от всички,

52

кой го знай как ни вижда

като черни мушички,

и какъв ли пред него

необятен простор е…

и да можеше някак

да ни вземе там горе!

Нашата крава

Нашата крава е синя.

Казва се Антоанета.

Тя често се вози в трамвая,

без да си дупчи билета,

има рога и опашка,

обича стафидки и сладко,

и утре ще бъде утеха

за своите мама и татко…

53

Знам, че това са измислици,

но темата беше такава,

а не знаех какво да напиша,

понеже си нямаме крава.

Точката диктаторка

Една точка ужасно надута

изпищя пред света изумен:

— Всичко свършва от тази минута.

Нищо няма след мен! —

Ала думите вдигнаха врява:

— Тая точка е смахната май!

Проста „точка, нов ред“, а го дава

като „точка и край“!

Да вървим, а пък таз горделивка

нека тук да си кисне! Напред! —

И поеха след кратка почивка

от по-долния ред.

54

Тунелът

Вътре в тунела

е нощ и мрак,

но нощта е във него

така кратка все пак,

че преди, изненадан,

да кажеш „Ах!“

и преди да те хване

от тъмното страх,

тя вече е свършила

и отново е ден,

и се виждат две крави

и хълмът зелен.

55

Улично представление

Една циркова,

нищо и никаква сцена,

дори без платнище,

дори без арена:

навръх пирамидата

едно акробатче,

навярно на тримата

най-малкото братче,

дребничко, мършаво,

бе застанало право,

а отдолу поддържа го

многогласното „Браво!“

и служат му, скрити,

за нежна опора

сълзите в очите

на бедните хора.

56

Черно слънце

Това тук е разказът

на един мой приятел

за това как от своята

дъщеря си изпатил:

— Мойто Джинче по правило

си рисува модерно,

но днес гледам: направило

слънцето черно!

Отиваме двамата

при офталмолога.

Казва: „Нищо у дамата

да открия не мога.“

Завеждам детето

при психолога.

Казва: „Нищо, което

да буди тревога.“

57

След тез два специалиста

гледам, взирам се в листа.

Не, не съм се излъгал,

долу в десния ъгъл

чета: „Джина Донато

IIIБ отделение.

Слънце, когато

е в затъмнение“.

Титли

Понеже мнозина живеят със мания

да носят отличия, титли и звания

със съответните към тях обръщения,

„Ваши Милости“ и „Ваши Почтения“,

предлагам: тоз, който със своите лъжи

е добил по-голяма известност,

да се уважи

с обръщение „Ваша Безчестност“.

58

Тоз, който се счита над всеки закон

сякаш крал е във своето кралство,

да бъде наричан — то се знае, с поклон —

„Ваше Нахалство“.

Следват: „Ваша Пъзливост“,

„Ваша Крадливост“,

„Ваша Фалшивост“

и „Ваша Бъбривост“,

и още толкова, и тъй нататък,

и този мой списък знам, не е кратък,

но ако бъде в парламента прието

да се титулува така всеки в лицето

(дори някой пъзлив

да бъде против,

някой зъл да не ще

своя ранг въобще).

поне ще се знае,

в тази наша държава

кой точно какъв е

и какво заслужава.

59

Точка и запетая

На едно изречение

бележели края

две приятелки: Точка

и Запетая.

Те държали се винаги

ръка за ръка,

и когато ги виждали

неразделни така,

всички букви се чудели

и възкликвали: — Как

е възможен тъй дружен

препинателен знак! —

И така ги почитали

и така уважавали,

че главните букви,

след тях се смалявали,

60

а когато у някоя

надвивал ината,

то червеният молив

й отрязвал главата!

Стъклените човеци

Къде ли е тази страна

не знам, и не в туй е въпроса —

по-важното е, че във нея

човеците от стъкло са.

При това от стъкло най-чисто,

фино, изящно, чудесно!

Но стъклото, както се знае

е крехко и чупи се лесно.

„Внимавай!“ — си казваш, но колкото

човек да си го повтаря —

чик! — стисваш ръката на някого,

и тичай да викаш стъкларя!

61

Но затова пък там хората —

нали са напълно прозрачни —

не могат да крият подлости

и разни планове мрачни.

Те в мозъците четат си,

без даже уста да отварят,

и само си свалят шапките,

щом искат да разговарят.

Но понякога пак си ги слагат,

понеже — и туй е понятно —

да побъбриш с човек пет минутки

е винаги нещо приятно.

Леха IIIБ

Чудно чудо би било,

ако някак би могло

да изникват на децата,

62

вместо косми по главата,

разни видове цветя,

според туй, с какво е

тя пълна вътре. Щом на този,

примерно, растат му рози,

значи, славно е момче,

и е също явно, че

щом са тези двама други

цели в мрачни теменуги,

сигурно замислят разни

пакости разнообразни;

а какво подсказва тоз

фантастичен алаброс

от разчорлена коприва?

Явно, чорлави такива

са и мислите безброй,

от които никне той…

Ех, че смешна ще е тая

наша цветна класна стая!

Само дето може в миг

да се чуе грозен вик:

63

— Кой там, вместо да внимава,

с глупости се занимава!

Ставай и веднага вън,

ти с магарешкия трън!

Бедната нивка

Какво взима със себе си за из път емигранта

във старото куфарче и изтритата чанта?

Шепа пръст, един хляб, един плод, една дрешка

и една много тежка, малка мъка човешка,

защото в багажа му го няма сърцето —

то не е пожелало да преплава морето;

като предано кученце то е избрало

да остане при кончето и при старото рало,

и при бедната нивка, която не храни

своите дрипави, сбръчкани и нещастни стопани.

64

Тя се вижда от влака, но той вече извива,

и тя бързо смалява се и накрая се скрива.

Спящата царкиня

Откъде идат приказките?

От космоса някъде?

Аз лично си мисля,

че ги има навсякъде:

в дървото на масата,

в розата, в каната…

Като пеперудката

в твойта шепичка хваната,

като черната семчица

в сърцето на динята,

всяка приказка, мисля си,

е сякаш царкинята

65

спяща и чакаща

да бъде събудена

и от своята хубост

да се види учудена.

Но за туй трябва принцът

да разчупи магията,

трябва някой поет

да отвори кутията

на своита поезия,

и разправят мнозина, че

ако нещата

развият се иначе,

то, каквото да казват

очилатите учени,

просто хиляди приказки

ще останат заключени,

а и твоята също,

за днес обещаната,

ще си спинка във розата

във масата, в каната.

66

Приказки по телефона

Човечето от нищо

Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от

нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в

нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не

водело никъде. Срешнало една мишка от нищо и я

попитало:

— Не се ли страхуваш от котката?

— Не, разбира се — отговорила мишката от нищо — в

тази страна от нищо има само котки от нищо, които имат

мустаци от нищо и нокти от нищо. Освен това аз уважавам

кашкавала. Ям само дупките. Нямат никакъв вкус, но са

много сладки.

— Главата ме заболя — казало човечето от нищо.

— Това е глава от нищо: даже да я удариш в стената,

няма да те заболи.

Човечето от нищо искало да опита, потърсило стена,

за да си блъсне главата, но стената била от нищо и тъй

като се било засилило — паднало от другата страна. И от

другата страна нямало съвсем нищо. Човечето от нищо

така било уморено от всичко това, че заспало. И докато

спяло, сънувало, че е човече от нищо и вървяло по един

път от нищо и срешнало една мишка от нищо и започнало и

то да яде дупки от кашкавал и излязло, че мишката имала

право: просто нямали никакъв вкус.

67

Страната без остриета

Джованино Денгуба бил голям пътешественик.

Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна

където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не

завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината

на улицата били засадени розови храсти и на Джованино

му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато

откъсвал розата внимавал да не се убоде, но забелязал че

бодлите били сякаш от гума: само гаделичкали по раката.

— Я гледай! — възкликнал Джованино.

Иззад храста е показал един общински пазач и му се

усмихнал.

— Не знаете ли че е забранено да се берат рози?

— Много съжалявам, но и не помислих за това.

— Добре, тогава ще платите само половин глоба —

казал пазачът така вежливо, сякаш бил асленото човече,

което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино

забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без

връх и не се сдържал:

— Извинете може ли да погледна сабята Ви?

— С удоволствие ще Ви я покажа — отговорил

пазачът.

Разбира се, и сабята била без острие.

— Страната без остриета — отвърнал пазачът толкова

учтиво, сякаш думита, които изговарял, били написани с

главни букви.

— Апирони употребявате ли?

68

— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило.

А сега моля, ударете ми два плесника.

Джованино зяпнал, сякаш се готел да глътне цяла

торта наведнъж.

— Моля Ви се! Не искат да ме бутнат в дрънголника за

посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би

трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.

— Но тук е прието така — обяснил вежливо пазачът —

Цяла глоба — четири плесника, половин глоба — два

плесника.

— Ама на пазача!

— На пазача.

— Но това е несправедливо, това е ужасно!

— Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е

ужасно — отговорил пазачът — Това е толкова противно,

че хората за да не бъдат принудени да удрят плесници на

невинните, внимават и невършат нищо противозаконно.

Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.

— Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-

много да Ви погаля.

— Щом е така — репил пазачът — трябва да Ви

придружа да границата.

И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне

Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне

в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя

къщичка с покрив без връх.

69

Бърканица в приказките

— Имало едно време едно момиченце, кото се

наричало Жълтата Шапчица.

— Не, Червената!

— А, да, Червената. Майка й я извикала и й казала:

Слушай Зелена шапчице:

— Ама не, Червена!

— А, да, Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш

тази обелка от картоф.

— Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена

питка.

— Добре: момиченцето отишло в гората и срешнало

един жираф.

— Каква бъркотия! Срешнала вълк, не жираф.

— И вълкът я попитал: Колко прави шест по осем?

— Нищо подобно. Вълкът я попитал: Къде отиваш?

— Имаш право. И Черната шапцица отговорила:

— Червената шапцица, Червената, Червената!

— Да, и отговорила: Отивам на пазар да купя доматено

пюре.

— И на сън не й минало това през ума: отивам при

баба, която е болна, но не мога да си спомня пътя.

— Точно така и конят казал:

— Какъв кон? Това бил вълкът.

70

— Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на

площада на катедралата, завий на дясно, ще видиш три

стъпала и една паричка на земята, остави на мира

стъпалата, вземи паричката и си купи дъвка.

— Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки,

всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.

— Добре, ето ти паричка.

И дядо отново зачел вестника си.

71

Батко Златко

Батко Златко (Марин Петров Батембергски) е роден в гр. Русе на 06.06.1907 г. в

заможно интелигентно семейство. Баща му е търговец на тютюн и син на

личния преводач на Александър Батенберг, княз на България. Майка му е

възпитаничка на Харковския лицей за благородни девици в Русия. Той е

третото дете в семейството. От малък научава руски език от майка си, която му

вдъхва любов към руската класика - Пушкин, Лермонтов, Толстой. Учи в

немското училище в Русе. Но за да бъде по-близо до тютюневите си складове в

Свиленград и Гюмюрджина, баща му премества семейството си в София. През

1927 г. Марин завършва техническото училище "Цар Борис" в София, отдел

лесовъдство и работи четири години в Западните Родопи - Батак, Девин,

Чепино, като лесничей. Още като ученик прекарва ваканциите при баща си,

помагайки му в работата, а едно лято придружава керван от камили с баща си

из Анадола. Като много контактен и с чувство за хумор, бързо се сближава с

турските деца и партньорите на баща си, от които научава турски и арабски

език. Заминава за Чехия, където завършва Пражката политехника като

инженер-лесовъд. През 1938 г. се завръща в България и работи като околийски

лесничей в Сливен и Ихтиман (1938-1941). В Сливен подпомага ученическия

оркестър като флейтист. Активно изучава английски и италиански език. През

1943 г. инж. Батембергски е мобилизиран в Несебър. Там е комендант на града

и при идването на съветските войски през 1944 г. работи като преводач на

съветското командване в града. В Несебър са евакуирани някои артисти от

Софийската опера, те изнасят няколко представления, в които инж.

Батембергски изпълнява баритоновите партии. Но неговите интереси и

възможности са многостранни. От 1944 до 1947 г. той е административен

директор на детския куклен театър в София, който е собственост на брат му,

журналиста Кирил Батембергски. През 1948 г. е референт и ръководител на

дървопреработващата индустрия към тогавашното министерство на

индустрията. От 1952 г. инж. Батембергски работи в "Инжстрой", а от 1954 г. в

"Паркстрой", като ръководи строежа на редица обекти в столицата - технически

ръководител на Западния парк "Христо Смирненски", на градината около

Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", на озеленяването на Конно-

спортната база "Хан Аспарух", на Киноцентъра, на Чехословашкото посолство

(до паметника "Васил Левски") и на още много други по-малки обекти. Има

няколко рационализации в службата си. Започва да пише стихове още от

ученическите си години. Отначало те са хумористични, свързани със

съучениците му, по-късно - със състудентите и колегите му. За деца започва да

пише по-късно. Най-хубавите стихове посвещава на единствения си син -

Пламен. Негови приказни герои са Баба Меца, Гъбарко, Шишарко, доктор Га -

уникални за детската литература; също мравките, пчелите, калинките,

врабчетата, кълвачите, бухалите, щъркелите... "Медената пита" и "Гъбарко" са

сред най-доброто в българската поезия за деца, запомнени от поколения,

заедно с прекрасните илюстрации на художника Вадим Лазаркевич - баща.

72

Гъбарко

Под един вековен бук

много надалеч от тук,

расна гъбичка с калпаче…

Често виждах я да плаче.

Сърдеше се тя, че всички

имат си крака, ръчички.

А пък тя седи горката,

неподвижна във гората.

Но защо ли не минава

вече доктор Га тъдява?

Казват малките врабчета,

че поставял той крачета.

Гъбичката спря да плаче —

чу наблизо, че се грачи.

Начаса̀ изви снага

и съгледа… доктор Га.

73

Докторът се приближи.

Каза: „Гъбке, не тъжи“!…

Сложи й крачета здрави

и ръчички й постави.

Па обу й панталонки

със презрамчици от клонки,

и като помисли малко,

име даде й Гъбарко.

После чантата затвори

и усмихнат заговори:

„Имаш си крака и вече

стана истинско човече.

Ще ти кажа, без да питаш —

тъй напразно да не скиташ.

Не кради и не лъжи,

работи, а не лежи!“

Ала тези думи скромни

наш Гъбарко не запомни.

74

След минута полетя

между храсти и цветя.

Гънка мрежа в храсталака

паяк е оплел и чака.

Кой на нея ще се хване,

кой ли жертва ще му стане?

Пиеше му се кръвчица

от комар или мушица.

Но до неговия храст

спря Гъбарко наш след час.

Как ще иде надалече?

Паяжината му пречи

и със палави крачета

я разкъса на парчета.

Паякът се разяри.

Грабна тънък прът дори.

А Гъбарко взе да бяга,

щом като видя тояга.

75

И се спря, едва когато

стигна жабешкото блато.

Зърна щъркел сред водата

с фотоапарат в ръката.

А на гладката тръстика

жаба се върти и вика:

„Снимай, докато сме двама.

Виж, наблизо други няма.“

Щъркът хвърли апарата.

Улови я за краката,

после цяла я налапа

и из блатото зацапа.

Щъркът беше зъл и страшен.

Бе Гъбарко поизплашен,

но когато се свести,

почна пак да пакости.

Вече беше се стъмнило.

76

Кацнал на дърво изгнило,

бухалът бе сбрал мишлета

от балкани и полета.

Учеха при него те

как се пише и чете,

но Гъбарко замяука:

„Котарак пристигна тука!“

Мишките крака протягат,

в миг се впуснаха да бягат

към тръстиката висока.

И… прекъсна се урока…

Сутринта настъпи хлад.

Наш Гъбарко сети глад,

влезе в ресторант голям.

Викна: „Дайте ми да ям!“

— Тук безплатна е храната

за работници в гората.

Никой теб не те познава.

77

Що работиш ти тъдява?

— Аз работник съм — зидар,

нося кофи, пълни с вар.

— Тъй ли! Е, тогаз седни,

от чорбата си хапни!

Тъй Гъбарко със измама

яде колкото за двама.

Но Кълвачът за беда

долетя и го видя.

Скри се Лъжльо във тревата,

но заплете си краката.

Те безсилни се извиха

и без шум се отлепиха.

А нещастникът в тревата

плаче: „Да вървя не мога!“

Врабчо каза: „Ей сега

ще повикам доктор Га.“

78

Докторът е тука вече.

Той на помощ се притече

бързо чантата прерови,

сложи пак крачета нови.

Беше се ядосал много.

На Гъбарко каза строго:

„Който лъже — за награда

като тебе ще пострада!“

И мушици, и зверчета

гледат новите крачета.

Доктор Га в гората стара

на Гъбарко все се кара:

„Гледай, всички ти се чудят.

Те отиват да се трудят,

ти пък скиташ — сам видях.

Най-добре тръгни със тях!“

Ето, Мравката, добрата,

хвана Гъбча за ръката.

79

Тръгна бързо и Калинка,

сбрала шарена дружинка.

Там, где ручеят тече,

Сечко едър бор сече.

Ей Гъбарко наш, веднага

спусна се да му помага.

Неуморно със топора

удря дънера на бора.

Всички гледат с изненада:

с грохот борът взе да пада.

Стреснаха се пеперуди.

Даже Меца се пробуди.

Чудят се — какво ли стана,

че така кънти Балкана.

След това задружно всички

дялаха дъски, гредички,

и с работния си гост

те сковаха хубав мост.

80

Подир моста бързешком,

виж, изграждат детски дом.

Таралежите със жар

мажат къщичката с вар.

Труд кипи до късен здрач.

Заю-Баю е готвач.

Готви пресни зарзавати —

зеле, моркови, домати.

Катеричката намери

орех и се покатери.

И доволна — на гърба

метна пълната торба.

Вижте, в детската градина

сбра се цялата дружина.

Сред играчки интересни

учи приказки и песни.

Тъй животните в гората

81

си живеят като братя,

в мирен труд текат им дните

и са весели, честити.

Наш Гъбарко се поправи

и краката му са здрави.

Доктор Га отново мина

и край цъфнала къпина

спря Гъбарко и му рече:

„Значи, ти не лъжеш вече,

даже си труда обикнал

и със работата — свикнал.

Затова венец в награда

теб заслужено са пада.“

82

Медената пита

Баба Меца е сърдита,

че синът й без да пита,

още рано във зори

хванал гъстите гори.

Тя кого ли не попита

меченцето къде скита.

Но напразно - не сполучиa

нийде нищо да научи.

А пък Мечо за обед

искаше да хапне мед

и през стръмните баири

тръгнал бе медец да дири.

Сред гората на поляна

зрее ягодка засмяна.

Меченцето, щом я зърна,

тъй към нея се обърна

83

- Слушай, ягодке любима,

слуд студена тежка зима

имам аз едничка грижа

малко мед да си поближа.

- Мед ли искаш, мече сиво?

Катеричката игрива

цял ден тича и играе

сигурно пчелина знае.

Мечето се покатери,

къщичката то намери

и почука -чук,чук чук!

- Моля, кой живее тук?

Катеричката отвори,

малък Мечо заговори

- Я кажи ми, за обед

де ше хапна малко мед?

Аз не зная, мече малко,

питай бате си Шишарко.

84

Ето, той е там, насреща,

седнал и рендосва нещо.

Лакомото малко мече

към Шишарко се завтече.

Отдалече със надежда

то започна да нарежда

- Много ми се иска, батко

да си хапна нещо сладко!

Знаеш ли в коя долина

ще намеря аз пчелина?

Аз не зная мече малко,

питай дядо си Гъбарко.

Той е близък мой съсед,

знае мястото със мед.

- Ей, Гъбарко, добър ден!

Моля те, кажи на мен

где ще мога за обед

да си близна малко мед?

85

- Мед ли искаш, малко мече?

Та пчелинът е далече.

но решиш ли - ето на!-

ще ти дам аз две крила.

Подир час в една долина

зърна мечето пчелина

и към кошерите с мед

бързо полетя напред.

Но го спря мишок напет

яхнал на велосипед

- Мечо, ти къде тъдява?

Сигур имаш кожа здрава....

Ала Мечо хич не чува,

бед дори да се сбогува,

той мишленцето отмина

и се втурна към плечина.

Кошер един той отвори,

86

бръкна с лапички отгоре

и дограби цяла пита

мед да ближе до насита.

Ала стражите във миг

вдигнаха се с боен вик-

- Вмъкнал се е тук крадец

зарад нашия медец!

И започна вик и вой

- Бързо, тръгвайте на бой!

Литнаха безброй пчели

със насочени стрели!

Меченцето хукна в миг

и нададе силен вик

- Оле, мамичко, боли,

колко зли са тез пчели.

Малък Мечо взе да рита

хвърли медената пита,

маха лапички и бяга

87

ала нищо не помага.

От отровните стрелички

на задружните пчелички

лакомото малко мече

като буренце отече.

Чак когато в храсталака

то се мушна и заплака,

цялата войска отмина

и прибра се във пчелина.

Покрай Мечо в този час

мина д-р Га тогаз

Позасмя се доктор ГА

и му рече на шега

- Я, кажи какво си яло,

та си тъй надебеляло?

Чантата отвори бързо,

с бинт и марля го превърза,

88

със лекарства го намаза

и накрая тъй му каза-

- Щом от чуждото крадеш,

нямаш право да ядеш!

Мечо върна се във къщи,

без назад да се обръща,

и за своята вина

той написа, ето на

тези думички с боички,

за да се четат от всички-

''Аз направих важна грешка

и от всички искам прошка!''

Думите на доктор Га

Мечо помни и сега

и не мисли той отново

мед да ближе наготово.

89

Лъчезар Дончев Станчев

(12 септември 1908 - 13 март 1992)

Лъчезар Дончев Станчев е роден на 12 септември 1908 година във Вършец.

Баща му – учител комунист, е уволнен. Участва в Балканската и Първата

световна война. Връща се болен и след няколко несполучливи операции умира

през 1921 г. Петте деца остават сираци. Майката също е учителка, уволнявана

и местена от село на село заради убежденията си. Укривала ръководителите на

Септемврийското въстание - 1923 г. Семейството се премества в София. През

1925 г., след атентата в катедралата, майката на поета и двамата му братя

преживяват ужасите в полицията. Скоро брат му Любен умира.

Лъчезар Станчев учи във Враца, а завършва гимназия в София. Също като брат

си - Емил Коралов, Лъчезар Станчев се посвещава на литературата. Работи

през ваканциите, за да се издържа. През 1925 г. - още ученик, изпраща три свои

стихотворения в седмичната притурка на списание "Наши дни". Литературният

редактор Димитър Полянов ги одобрил. Били отпечатани с псевдоним Л.

Жаднев. Младият поет сътрудничи на сп. "Наковалня", "Ведрина" - на Антон

Страшимиров, "Литературен глас", "Нов път" и "Звезда" на Бакалов. Печатани

са не само негови авторски, но и преводни стихове. Големи цикли стихове

отпечатва в "Дни и нощи" и в двата броя на в. "Талаз".

На 22 години издава книгата си "Безшумни дни", рецензирана от Петър

Динеков. За своя дебют е удостоен с награда от Съюза на българските

писатели. През 1939 г. получава голямата годишна награда за поезия - за

стихосбирката „Земя под слънце” - коментирана от Йордан Бадев във в.”Зора”.

Завършва френска филология в СУ ”Св. Климент Охридски”, през 1937-39. С

конкурс специализира френска литература в Париж, сътрудничи на проф. Л.

Болийо в „Училище за живи източни езици” и е кореспондент за култура на в.

"Заря". Превеждал е Молиер, Данте, Боало, Рембо, Пол Елюар, Алфред дьо

Мюсе, Агния Барто и др.

Съредактор и издател е с брат си Емил Коралов на седмичен вестник за юноши

и библиотека „Весела дружина” (1933-1948). Издател и редактор е на

библиотека „Герои” (1940-1943) и библиотека „Незабравки” (1946-1947),

главен редактор и основател на: списание „Славейче” (1957-1968), сп.

“Чавдарче” (1946-1948) и сп. „Дружинка” (1948-1949).

Творчеството му за деца е богато и жанрово многообразно, предимно в

областта на късите поетически форми - стихотворение, залъгалки, гатанки,

броилки, въртележки, верижки. Издал е повече от 70 книги за деца.

90

По-известни книги за деца: "Зайо Байо воденичар" (1933), "Щъркел шарен

дългокрак" (1938), "Весели случки" (1943), "Кой ще ни познае" (1945), "Аз съм

вече ученик" (1955), "Боички-сестрички" (1967), "Въртележка смешка" (1978),

"Облаци с картинки" (1983), "Многознайка. Що е то? 100 гатанки и

стихотворения за деца." (1983).

Някои от най-популярните български художници са илюстрирали детските книги

на Лъчезар Станчев: Стоян Венев, Борис Ангелушев, Стоян Анастасов, Николай

Стоянов, Никола Мирчев, Мира и Иван Йовчеви, Нева Тусузова, Марко Бехар,

Борис Димовски, Маглена Константинова, Тоня Горанова, Ивайло Иванчев и др.

Час по четене

Вън зацърка пак врабецът,

значи бие ни звънецът.

Час по четене ще има.

Час на книжката любима.

Маца пак се връща в клас.

Сядай близо тук, пред мене.

Имаш две неизвинени...

Днеска взимам нова книжка

на корицата със мишка.

Кой желае да чете?

Мечо, прочети ми тук.

91

А-а, навеждаш ти очи и мълчиш...

А-ха, личи, Мечо: още си неук.

Слончо, ти чети тогава.

Ай, настъпи я с крака,

книгата не уважава!

Чуй, не се чете така!

Кукличке, добро дете,

я тогава ти чети,

но очички не върти...

Ой, не знае да чете!

Котарано, ти вземи я.

И високо прочети я!

- Мър-мър, мър-мър, мяу-мя...

Руми в къщи е сама...

Много мъркаш ти под нос,

май и днеска си ни гост...

Я тогава друг урок прочети,

но с глас висок.

92

Ето тук - за тоз мишок.

Ай, защо се движиш пак?

Искаш да го хванеш с крак?

Немируване не ща!

Хайде, аз ще почета.

"Имало една котана,

мързелана и глупана,

цял ден мъркала и спяла,

мишки нивга не ловяла..."

Кой прекъсна моя час?

Батко ми сега се връща.

Бате, как да се не мръщя -

без да чукаш влизаш в клас...

А пък батко, ученика,

чуйте го какво ми вика:

- Ах, недей, момиче златно,

да четеш така обратно...

Книгата ти обърни.

93

Хванала си я погрешно!

- Нищо, толкоз ли е смешно!

Все е книга!

Стига! Стига!

Бате, моля те, седни.

Всички кукли и животни

още са ми неграмотни.

Как чете се - покажи!

Батко ми засмян зачете.

Стискат книжката ръцете.

Слънчо бързо приближи...

Мечо слуша и лежи...

Куклата очи разтвори,

ей сега ще проговори...

Мацата опашка вири,

слуша, мърка, мишки дири...

Ех, кога ще пораста,

като батко да чета!

94

Стана ли и по-голяма

като татко, като мама,

за учителка ще уча.

Ще запиша ученици

Маца, Слончо, всички птици

и в голяма класна стая,

как ще ги изуча, зная!

(Из "Веселата класна стая")

Горска приказка

Имаше отдавна стар, белобрад воденичар. Беше той

любим на всички: на бедняците в селата, на животните в

гората и на мъничките птички. В зимна вечер студ ли свие,

идваше да се прикрие в неговата воденичка

изпомръзналата птичка, катеричката игрива и сърната

боязлива, пък и Зайо дългоух със дебелия кожух. Знаеха, че

там ще сварят мил човек — воденичаря. Той ги срещна и

погали, па лулата си запали. И край огъня тогава слушат

всички до забрава приказките му чудесни, хубавите стари

песни.

Но веднъж воденичарят тръгна с конче за пазара.

— Зайо, нямам син, ни внук, ти ще ме заместваш тук. Ще ми

смелиш пет чувала, ще омесиш питка бяла.

Тръгна дядо. И в гората се разнесе новината. Ежко чу,

дотича тука и на прагчето почука:

95

— Зайо късоопашатко, идвам да помагам, братко. Ти си тук

воденичар, искаш ли ме за другар?

— Влизай, Еженце бодливо, само да си работливо.

— Аз ли, Зайо? Много знам да работя! Гледай сам! —

Грабна пъргаво метлата и помете той земята. Пък и Зайо се

разрипа, жито в трите коша сипа. Пуснаха вода и тя

колелата завъртя. Вижте: камъните бели хубаво брашно са

смлели. Зайо меси. За дърва Ежко тича презглава. И под

връшник с буйна жар в подница за дядо стар бързо се

изпече пита. Ето я — стои увита.

А от горската поляна Вълчо, Меца и Лисана дружно тръгват

към реката. Там към края на гората малка воденица трака,

Зайо в нея гости чака…

— Хайде… — И със стъпка тиха те натам се приближиха.

Ала птици бързокрили бяха вече съобщили.

— Ежко, как да се спасим?

— С хитрина ще победим! Скрий се, Зайо! — И веднага,

спрял водата, сам на прага Ежко храбро се изстъпи:

— Влезте, влезте, гости скъпи! Лисо, я кажете, кой господар

ще стане мой?

— Аз! На мене за награда воденицата се пада!

— Не на теб! На мен! — Мецана с Лиса, с Вълчо спор

захвана.

— Чуйте — рече Ежко, — има, има камъни за трима. Върху

тях се покачете и по даден знак скочете. Който скочи най-

далече, той е господарят вече.

— Тъй да бъде, Ежко драг, тук сме всички! Давай знак!

96

Ежко викна през вратата:

— Зайо, хей, пусни водата!

Щом потече и засъска, колелата тя заблъска; камъните —

хопа-троп — завъртяха се в галоп, а след тях, това и чакаха,

кречеталата затракаха. Някой на хоро ли хвана Меца,

Вълчо и Лисана?

Край кошовете в уплаха тримата се завъртяха. „Олеле!

Дано е сън!“ Ето бухнаха в кошовете, после рипнаха отново

те и побягнаха навън. Клатеха се вляво, вдясно… Мостчето

им беше тясно, та цамбурнаха в реката. И отнесе ги

водата…

Зайо викна:

— Ежко мой, ти си бил голям герой!

И във тихата гора почна весела игра. Скоро дядо се

завърна. Зайо, Ежко той прегърна. Сирене и топла пита

хапнаха си до насита.

97

Лила Захариева

Горската аптека

През гората лъкатуши

скрита в горската пътека

малка къща там се гуши

с надпис ''Горската аптека'',

на прозорчето с перденца,

по полиците шишенца

и мехлеми, и буркани

с билки всякакви събрани.

Тази хубава къщурка

е на баба Костенурка.

Който има тежки рани

и кожухчета съдрани,

идва тук да търси лек-

зиме, лете, в мраз и пек...

Кой пристига в ранен час?

-Костенурке, идвам аз! -

шепне Заю дългоуши,

плахо гледа, дълго души.

98

-Зайо-Байо добър ден!

Що ще искаш ти от мен?

-Костенурке услужлива,

моля ти се лек ми дай!

Сърчицето ми се свива

щом дочуя кучи лай.

-Имам билки, ще ти дам,

но от кучета зли,

Зайо, ти пази се сам!

Ето във котлето ври

цвят от дивата глогина.

Със черупка отмери!

Пийна Зайо и отмина...

По пътеката извита

идва Меца с шал увита,

охка, пъшка, разпъхтяна:

-Оле, Боже! Що ми стана?

Костенурке, отвори!

Страшна треска ме гори.

Костенурката попита:

- Имам билка лековита

и медец от медна пита,

99

Мецо от кое да дам?

- Дай медеца да изям!

И Мецана взе буркана -

вътре нищо не остана...

През мъхнатите дървета

идва хитрата Лисана,

преструвана и превзета:

-Костенурке, имам рана

и опасни синини.

Ох! Изпатих си горкана.

Моля ти се помогни!

-Лиске, чакай малко тук

за компрес от пресен лук!

Костенурката добра

от лехите лук набра.

- Раната ще зарасте,

ако сложиш и месце -

рече гладната хитруша.

Лиске с меко съм сърце

и молбата ще послушам -

каза баба Костенурка

и прибави и месце

100

към компреса за притурка.

Мръвчицата взе Лисана,

а пък лука тук остана.

костенурката се слиса.

Скри се лакомата Лиса...

Вече пладне преваля

над гори и над поля.

Спря пред горската аптека

катеричка бърза, лека,

със превръзка през главата

и оплака се горката:

-С желъди от черен дъб

вчера си разклатих зъб.

Дай ми лек за зъбобол!

- Аз кракът съм си набол -

вика Ежко отдалече.

- Олеле! Умирам вече!

Костенурката им рече:

- Нека има малко ред!

Кой от вас е по-напред?

Първо - лек за болни зъби -

топли трици, сухи гъби.

101

После ще изляза вън,

да извадя злия трън...

Весел Ежко тръгна пак,

понакуцвайки със крак...

Слънчо вече се закри

зад зелените гори.

Някой зашумя в тревата

и почука на вратата.

-Чук -чук-чук! Чук-чук-чук!

-Костенурке, аз съм тук -

плаче черната къртица:

- Болни имам две дечица.

Млякото не са изпили,

вече губят сили.

Скочи баба Костенурка:

- С коренчета от желтурка

ще направя бързо лек

за разтривка на децата.

- Ти характер имаш мек

и сполай за добрината -

каза майката къртица.

Вън почука страшна птица:

102

- Аз съм Бухльо, стар съсед,

тука идвам за съвет.

Имам кашлица опасна.

- Бухльо, болестта е ясна.

Аптекарката позната

бързо сложи очилата,

взе от чистата полица

книга с шарена корица.

- Тук за болестта ти стара

е предписана гаргара,

чай от лайкучка да пиеш,

с шал дебел да се увиеш!

- Благодарен съм ти аз -

каза Бухльо с хрипав глас.

Кой към къщичката тича?

Идва малката сърничка

и прозореца наднича:

- Костенурке, помогни!

Мен ловец ме нарани.

Кръв от раната тече,

тук на предното краче.

Без дори да си почива,

103

Костенурката промива

раничката замърсена

и въздъхна изморена.

А сърничката отмина...

- Я да легна да почина -

костенурката си рече

и набързо се съблече.

104

Весела забава в горската дъбрава

Днес в зелената дъбрава

дават весела забава

горските певци артисти,

музиканти и хористи.

Ще се чества юбилеят

днес на славея тенор –

песни весели ще пеят

косовете в звучен хор.

Зайчетата с барабани

вред разнесоха покани,

разлепиха и афиши

върху горски мъх и лишей.

Във уречения час

прозвучава контрабас

и заспалата гора

шумна публика събра.

И далеч от поглед хорски

върху дънерите горски

се нареждат ред по ред.

Вълчо с Меца най-отпред;

105

после Заю със децата,

Ежко-Бежко – със жената,

Щурчо с малката Калинка –

на листенце от глогинка;

а в последните редици

птици, мънички мушици,

охлювчета, невестулки

и задрямали светулки.

Лиса натъкмена с кожа

седна важно в мека ложа,

с папрати и тънки клони,

както в градските салони.

Веселбата почна с песни,

с танци, приказки чудесни.

И зелената морава

става сцена за забава.

Катеричките напети,

заловени за ръце,

весели хора, балети

заиграват от сърце.

А концертът на пчелите,

с гайдите и тамбурите,

106

под зелените ели

публиката весели.

Тънкокраките комари,

със цигулки и китари,

свирят тихата гора

ръченици и хора.

Вещо свраката прочете

най-избраните куплети

от известните поети

в царството на лесовете.

А пък пъстрият кълвач,

горски майстор разказвач,

смешни приказки разказа

за къртицата и яза.

Но в небето облак черен

над гората спря неверен –

плисна в миг проливен дъжд –

спря концертът изведнъж.

И в зелената дъбрава

посред шум и силна врява

в бяг разпръснаха се всички

и животни, и мушички.

107

Астрид Линдгрен

(14 ноември 1907 - 28 януари 2002 )

Астрид Линдгрен е родена на 14 ноември 1907 година във Вимербю, Швеция.

Израства в малка ферма. Рожденото й име е Астрид Анна Емилия Ериксон.

Родителите поощряват въображението на четирите си деца, насърчават

желанието им да четат и разказват.

На седемнайсет години Астрид е репортер в местния вестник. После работи

като секретарка в Стокхолм. През 1931 година се оженва за Стуре Линдгрен.

Грижи се за двете си деца.

През 1944 година написва "Пипи Дългото чорапче" - романът е издаден през

1945. За тази си творба Астрид Линдгрен е отличена с наградата на

издателство "Рабен & Сьогрен" за най-добра детска книга. В продължение на

много години е редактор на детска литература в същото издателство.

Астрид Линдгрен получава много отличия:

- наградата "Ханс Кристиан Андерсен" (1958),

- наградата "Луис Карол" (1973)

- Международната литературна награда на ЮНЕСКО (1993).

Писателката става почетен доктор на редица университети.

През 1999 г. е избрана за най-прочутата шведка на столетието.

Умира на деветдесет и четири годишна възраст – на 28 януари 2002 – в дома си

в Стокхолм.

След смъртта й шведското правителство учредява Възпоменателната награда

Астрид Линдгрен за детска и младежка литература.

Астрид Линдгрен е публикувала повече от сто книги, преведени на осемдесет и

пет езика и издадени в сто и тридесет милиона екземпляра. По нейни

произведения са снимани над четиридесет игрални филма за деца.

Тя е авторка на „Карлсон, който живее на покрива“, „Пипи дългото чорапче“,

„Емил от Льонеберя“, „Братята с лъвски сърца“, "Роня, дъщерята на

разбойника", "Мили мой, Мио", "Децата от улица Тряскаджийска", "Кати в

Америка", "Кати в Италия".,"Кати в Париж" и др.

108

Пипи Дългото чорапче

Пипи се настанява във Вила Вилекула

В покрайнините на малкото градче имаше една

запустяла градина. Сред градината се издигаше стара

къща, а в къщата живееше Пипи Дългото чорапче. Тя беше

на девет години и живееше тук сам-самичка. Нямаше нито

майка, нито татко — нещо, което всъщност беше много

хубаво, защото никой не й казваше да си ляга тъкмо когато

й беше най-весело, или пък да гълта рибено масло, когато й

се ядяха бонбони.

Някога Пипи имаше татко, когото много, много

обичаше; имала си е и майка, но тъй отдавна, че изобщо не

я помнеше. Майка й умряла, когато Пипи била съвсем

мъничко бебе и така врещяла в люлката, че никой не можел

да се доближи. Пипи вярваше, че сега майка и е на небето и

надзърта през някоя дупчица за своето момиче, затова

често махаше нагоре с ръка и се провикваше:

— Не се тревожи! Все някак ще се оправя!

Пипи не беше забравила баща си. Той бе морски

капитан и кръстосваше големите морета. Пипи пътуваше с

него на кораба, но един ден по време на силна буря вятърът

отнесе баща й в морето и той изчезна. Ала Пипи беше

съвсем уверена, че някой ден той ще се върне. Не можеше

да повярва, че е загинал и мислеше, че е слязъл на брега

на някой остров, пълен с негри, които са го направили свой

крал. И че сега той се разхожда цял ден със златна корона

на главата.

109

— Моята майка е ангел, а татко ми — негърски крал.

Наистина не всички деца могат да се похвалят с такива

чудни родители — обичаше да повтаря доволна Пипи. — А

когато татко си построи кораб, ще дойде да ме вземе и ще

стана негърска принцеса. Ех, че живот ще бъде!

Бащата на Пипи беше купил старата къща с

градината преди много години. Беше решил да живее тук с

Пипи, когато остарее и вече няма да може да кръстосва

моретата. Но стана така, че той изчезна в морето и докато

го чакаше да се върне, Пипи реши да отиде във Вила

Вилекула. Тъй се казваше къщата, която стоеше готова,

обзаведена и очакваше обитатели. Една хубава лятна

вечер Пипи се сбогува с всички моряци от кораба на баща

си. Те много я обичаха, а и Пипи беше силно привързана

към тях.

— Сбогом, момчета — каза Пипи и целуна всички

поред по челата. — Не се тревожете за мене. Все някак ще

се оправя!

От кораба Пипи отнесе две неща. Една малка

маймунка на име Господин Нилсон — подарък от татко й и

една голяма чанта, пълна със златни парички. Моряците

стояха на палубата и гледаха подир Пипи, докато се изгуби

от погледите им. Тя вървеше с твърда крачка, без да се

обръща, с Господин Нилсон на рамо и с чантата в ръка.

— Забележително дете! — каза един от моряците с

просълзени очи, когато Пипи изчезна в далечината.

Той беше прав. Тя наистина бе забележително дете.

Най-необикновеното у нея беше силата й. Пипи беше така

изумително силна, че в целия свят не можеше да се намери

полицай, който да я надвие. Стига да поискаше, Пипи

110

можеше да вдигне на ръце цял кон и често го правеше. Тя

си имаше кон — беше го купила с една от многото златни

парички в деня, когато се настани във Вила Вилекула.

Открай време беше мечтала за собствен кон. Сега той

живееше на верандата, но когато Пипи искаше да пие там

следобедното си кафе, безцеремонно го изнасяше в

градината.

В съседство с Вила Вилекула имаше друга градина и

друга къща. Там живееха баща и майка с двете си добри

дечица — момченце и момиченце. Момченцето се казваше

Томи, а момиченцето — Аника. Те бяха много мили,

възпитани и послушни деца. Томи никога не гризеше

ноктите си и винаги правеше каквото искаше майка му.

Аника не се сърдеше, когато не можеше да наложи своето,

и беше винаги спретната в късите си, добре изгладени

басмени роклички, които се стараеше да не изцапа. Томи и

Аника си играеха кротко в градината, но често им се искаше

да имат другарче в игрите. Докато Пипи още обикаляше

моретата с баща си, те понякога дълго стояха край оградата

и си казваха:

— Колко глупаво, че никой не се настанява в онази

къща. Там би трябвало да живее някой с деца.

В онази хубава лятна вечер, когато Пипи за пръв път

прекрачи прага на Вила Вилекула, Томи и Аника не бяха у

дома. Бяха заминали за една седмица на гости у баба си.

Затова не знаеха, че някой се е настанил в съседната къща.

Когато се прибраха у дома си и застанаха край портата да

огледат улицата, те още не подозираха, че съвсем наблизо

вече имат другарче за игра. Както се чудеха какво да правят

и си мислеха дали ще се случи нещо приятно през, деня или

пък той ще бъде един от ония дни, в които нищо не може да

111

се измисли, вратата на Вила Вилекула се отвори и оттам

излезе едно момиченце. Това беше Пипи Дългото чорапче,

която тръгваше на утринна разходка. Томи и Аника никога

не бяха виждали такова чудновато дете. Ето как

изглеждаше:

Косата й имаше цвят на морков и бе сплетена на две

стегнати, стърчащи плитки. Носът й, досущ като мъничко

картофче, беше обсипан с лунички. Под него аленееше

доста голяма уста, пълна със здрави бели зъби. Роклята й

беше направо странна. Пипи си я беше ушила сама.

Отначало смяташе да я направи цялата синя, но синият

плат не стигна и Пипи се принуди да пришие тук-там по

някое червено парче. Дългите й тънки крачета бяха обути в

дълги чорапи — един кафяв и един черен. Освен това

носеше черни обувки точно два пъти по-големи от

стъпалата й. Татко й беше купил тези обувки в Южна

Америка, та краката на дъщеря му да имат накъде да

растат, и Пипи не искаше да чуе за други.

Но онова, което най-много накара Томи и Аника да

ококорят очи, беше маймунката на рамото на непознатото

момиче — малък макак, облечен в сини панталони, жълто

елече и с бяла сламена шапка на главата.

Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше

на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника

я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След

малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше

го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно

към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря.

Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:

— Защо вървиш заднишком?

112

— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. —

Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да

върви както си иска? Освен това ще ти кажа, че в Египет

всички си вървят така и никой не го смята за странно.

— Че откъде знаеш? — учуди се Томи. — Да не си

ходила в Египет?

— Как да не съм ходила в Египет! Запиши си някъде,

че съм ходила. Обиколила съм цялото земно кълбо и съм

виждала много по-особени неща от хора, които вървят

заднишком. Какво ли би казал, ако ме беше видял да ходя

на ръце, както правят в Индокитай?

— Сега вече излъга — заяви Томи.

Пипи се замисли за миг.

— Имаш право. Излъгах — промълви тя печално.

— Грозно е да се лъже! — каза Аника, която чак сега

посмя да отвори уста.

— Да, много е грозно да се лъже — съгласи се Пипи

още по-печално. — Но понякога забравям това, разбираш

ли? Пък и как ще искаш от едно дете, чиято майка е ангел, а

татко му — негърски крал, да казва винаги истината? Освен

това — продължи Пипи и луничавото й лице се озари — ще

ви кажа, че в Белгийско Конго няма нито един човек, който

да говори истината. Там по цял ден лъжат. Започват в

седем часа сутринта и продължават до залез-слънце. Тъй

че ако някой път се случи да излъжа, опитайте се да ми

простите и си спомнете, че съм живяла повечко време в

Белгийско Конго. Но въпреки това бихме могли да станем

приятели, а?

113

— Разбира се! — съгласи се Томи и изведнъж

почувствува, че този ден няма да е от скучните.

— Защо например да не закусим заедно у дома? —

предложи Пипи.

— Ами защо не? — съгласи се Томи. — Хайде да

тръгваме.

— Хайде — каза Аника. — Да вървим веднага!

— Но първо нека ви представя на Господин Нилсон —

каза Пипи.

Малката маймунка свали шапка и учтиво се поклони.

После минаха през полусрутената градинска порта на

Вила Вилекула, по посипаната с чакъл пътечка, край която

се издигаха стари, обрасли с мъх дървета, чудесни за

катерене, стигнаха до къщата и се изкачиха на верандата.

Там стоеше конят и лапаше овес от някакъв супник.

— Защо държиш кон на верандата си? — попита

Томи.

Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.

— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само

ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.

Томи и Аника потупаха коня и влязоха в къщата. Тя се

състоеше от кухня, гостна и спалня. Личеше си обаче, че

тази седмица Пипи май беше забравила да изчисти. Томи и

Аника се огледаха плахо да не би негърският крал да седи в

някой ъгъл. Никога в живота си не бяха виждали негърски

крал. Но тъй като не се появи никакъв татко, пък и никаква

мама, Аника попита боязливо:

114

— Съвсем самичка ли живееш тук?

— Ами! — отговори Пипи. — Та нали Господин

Нилсон и конят също живеят тук.

— Да, но аз питам дали нямаш мама и татко?

— Не, нямам — отвърна доволно Пипи.

— Ами тогава кой ти казва вечер кога да си лягаш и

изобщо какво да правиш? — попита Аника.

— Аз сама — обясни Пипи. — Първо си го казвам

много любезно, ако не послушам, го повтарям рязко и ако

пак не слушам, следва тупа-лупа, разбирате ли?

На Томи и Аника не им стана съвсем ясно, но си

рекоха, че може би това е добро разрешение.

Междувременно бяха пристигнали в кухнята и Пипи се

провикна:

— Сега тука ще се бъркат палачинки. Сега тук ще се

пекат милинки. Сега тук ще се правят курабийки.

Тя взе три яйца и ги подхвърли високо нагоре. Едното

падна върху главата й и се счупи, а жълтъкът потече по

лицето й. Другите обаче тя улови ловко в една тенджера,

където те се счупиха.

— Често са ми казвали, че жълтъкът е полезен за

косата — каза Пипи и избърса очите си. — Ще видите, че

косата ми ще започне да расте, та чак ще пращи. В

Бразилия например всички се разхождат с размазани по

косите яйца. Но затова пък там няма плешиви хора. Имало

веднъж някакъв чичко, който бил тъй неразумен, че ядял

яйцата, вместо да си маже с тях косата. После

действително оплешивял и когато излизал на улицата,

115

настъпвал такъв смут, че ставало нужда да се намесва

полицията.

Докато говореше, Пипи ловко извади с пръсти

яйчените черупки от тенджерата. После взе една четка за

баня, която висеше на стената, и започна така да разбива

тестото за палачинките, че опръска стените. Сетне изсипа

остатъка от тестото в тиган за палачинки, който стоеше

върху печката. Когато палачинките се изпържваха от едната

страна, Пипи ги мяташе почти до тавана. Те се обръщаха

във въздуха и тя ги улавяше, докато падаха. Щом ставаха

готови, Пипи ги хвърляше към другия край на кухнята право

в една чиния върху масата.

— Яжте — извика тя. — Яжте, докато не са

изстинали!

Томи и Аника си хапнаха и решиха, че това са много

вкусни палачинки. После Пипи ги покани в гостната. Там

имаше само една мебел — голям скрин с многобройни

мънички чекмедженца. Пипи ги отваряше и показваше на

Томи и Аника всички съкровища, които бе скътала в тях.

Там имаше странни птичи яйца, причудливи раковини и

камъчета, малки изящни кутийки, красиви сребърни

огледала, бисерни огърлици и много други неща, които

Пипи и баща й бяха купували по време на своите

пътешествия около земното кълбо. Пипи даде на новите си

другарчета по един малък подарък за спомен. Томи получи

кинжал с блестяща седефена дръжка, а Аника — малка

кутийка, чийто капак бе покрит с розови мидички. В

кутийката имаше пръстен със зелен камък.

— А сега по-добре си идете у дома — каза им Пипи,

— за да може утре пак да дойдете. Защото ако не си

116

отидете, няма как да дойдете пак, нали? А това би било

жалко.

Томи и Аника бяха на същото мнение. И си отидоха.

Минаха покрай коня, който беше изял всичкия овес, и

излязоха през портата на Вила Вилекула. Когато си

тръгваха Господин Нилсон им помаха с шапката си.

Пипи устройва излет

— Днес няма да ходим на училище — каза Томи на

Пипи, — защото имаме ден за чистене.

— Ха! — възкликна Пипи. — Пак несправедливост. Аз

нямам никакъв ден за чистене, макар че имам такава нужда

от него! Вижте само на какво прилича подът и кухнята. Но

всъщност — прибави тя — стига да реша, мога да почистя и

без да ми определят специален ден. Именно това смятам

да направя сега. Я да видя може ли някой да ме спре!

Седнете върху кухненската маса, за да не ми пречите.

Томи и Аника послушно се покатериха върху масата,

а Господин Нилсон рипна подире им и се настани да спи в

скута на Аника.

Пипи стопли голям котел вода и без много да му

мисли, го лисна върху кухненския под. После свали

големите си обувки и грижливо ги сложи в панерчето за

хляб. Най-сетне привърза на босите си крака две четки за

дъски и се понесе по пода, сякаш се пързаляше на кънки, а

като цепеше водата с тях, тя бълбукаше и пръскаше.

— Трябва да стана принцеса на кънките — заяви тя и

така високо вирна единия си крак, та с четката нащърби

лампата, която висеше от тавана.

117

— Поне съм си изящна и привлекателна — продължи

тя и ловко прескочи един стол, който й препречваше пътя.

— Е, да речем, че вече е чисто — заключи тя и свали

четките.

— Няма ли да избършеш пода? — учуди се Аника.

— Ами! Ще го оставя да изсъхне на слънце — обясни

Пипи. — Не вярвам да се простуди, стига непрестанно да се

движи.

Томи и Аника се смъкнаха от масата, като стъпваха

много внимателно, за да не се измокрят.

Навън слънцето грееше от яркосиньото небе. Беше

един от ония сияйни септемврийски дни, когато на човек му

се прищява да поскита из горите. На Пипи й хрумна нещо:

— Хайде да вземем Господин Нилсон и да направим

малък излет!

— Хайде! — извикаха възхитени Томи и Аника.

— Бягайте тогава в къщи и питайте майка си дали

бива — каза Пипи, — а в това време аз ще приготвя храна

за из пътя.

Томи и Аника одобриха това предложение. Втурнаха

се към дома и не мина много време, те се върнаха. Пипи

вече ги чакаше пред портата с Господин Нилсон на рамо, с

туристически бастун в едната си ръка и с голяма кошница в

другата.

Отначало децата тръгнаха по шосето, но после

навлязоха в една морава и поеха по тясна хубава пътечка,

която криволеше между брези и лещаци. След известно

време стигнаха до някаква ограда, зад която се простираше

118

чудно пасбище. Точно пред портата беше застанала крава и

очевидно нямаше никакво намерение да се отмести. Аника

й подвикна, а Томи се приближи храбро към нея и се опита

да я прогони, но тя не се помръдна — само се пулеше

срещу децата с големите си кравешки очи. За да сложи край

на тази история, Пипи остави кошницата на земята,

пристъпи към кравата, вдигна я на ръце и я премести.

Кравата засрамено изчезна в лещака.

— Човек никога не би рекъл, че кравата може да се

инати като бик — каза Пипи и скочи трупешката през

оградата. — А после какво? Биковете ще станат като крави,

разбира се! Става ти страшно, като се замислиш.

— Каква чудно хубава поляна! — възкликна

очарована Аника и започна да подскача по всички камъни.

Томи беше донесъл камата, която Пипи му беше подарила,

и издялка по една туристическа тояга за себе си и за Аника.

Малко си поодялка и палеца, но какво от това!

— Можем да наберем гъби — предложи Пипи и

откъсна една красива червена мухоморка. — Дали става за

ядене? — продължи тя. — Във всеки случай, доколкото

знам, не може да се пие, та не остава нищо друго, освен да

се яде. Я да видим.

Тя отхапа голямо парче от гъбата и го глътна.

— Успях! — отбеляза тя самодоволно. — Друг път ще

дойдем и ще я сготвим задушена — заключи тя, като хвърли

гъбата високо над върховете на дърветата.

— Пипи, какво носиш в кошницата? — попита Аника

— Нещо вкусно ли е?

119

— И хиляда крони да ми дадеш, пак няма да ти

отговоря — увери я Пипи. — Първо трябва да намерим

някое хубаво място, където да си постелем.

Децата започнаха усърдно да търсят такова място.

Аника откри огромен плосък камък, който й се стори

подходящ, но по него пълзяха много червени мравки и Пипи

отсече:

— При тях не искам да сядам, защото не ги познавам.

— Освен това хапят — каза Томи.

— Тъй ли? — рече Пипи. — Хапи ги и ти!

Тогава Томи зърна малка полянка сред лещак и реши

да седнат там.

— О, не, тук няма достатъчно слънце, за да се

чувствуват добре моите лунички — каза Пипи. — А аз си

държа на тях.

По-нататък се издигаше ниско хълмче, по което човек

можеше лесно да се изкатери. А горе на хълмчето имаше

малка издатина, също като балкон. Децата се настаниха

точно там.

— Докато слагам трапезата, ще жумите! — заповяда

Пипи.

Томи и Аника стиснаха очи колкото можеха и чуха как

Пипи отвори кошницата и как зашумоляха разни хартии.

— Едно, двайсет, три, сега погледни! — изкомандува

най-сетне Пипи.

Те отвориха очи и се развикаха от възторг при вида

на всичките лакомства, които Пипи бе подредила върху

120

голата скала — малки апетитни сандвичи с кюфтенца и

шунка, цял куп палачинки, посипани със захар, няколко

тънки кафяви суджучета и три крема с ананас. Трябва да

знаете, че Пипи беше се учила да готви при готвача на

кораба на татко й.

— Ех, че било хубаво да имаш ден за почистване! —

възкликна Томи с уста, пълна с палачинки. — Де да беше

всеки ден!

— А, не — възпротиви се Пипи. — Да не съм луда да

чистя всеки ден. Забавно е, разбира се, но ако се прави

всеки ден, ще е уморително.

Накрая децата бяха тъй сити, че едва можаха да се

помръднат. Затова седяха кротко под слънчевите лъчи и се

радваха на всичко.

— Дали е трудно да се лети? — каза Пипи и хвърли

мечтателен поглед към ръба на издатината. Там скалата

пропадаше стръмно надолу и беше доста висока.

— Човек сигурно би могъл да се научи да лети надолу

— продължи тя. — Но положително е по-трудно да се лети

нагоре. Всъщност нека започна от по-лесното. Смятам да

опитам.

— Не, Пипи! — изкрещяха Томи и Аника. — О, мила

Пипи, недей!

Ала Пипи стоеше вече на ръба.

— «Литни, литни, грозна мухо ти, и грозната муха

полетя» — издекламира тя, като при думата «полетя»

разпери ръце и скочи в празното пространство.

121

След половин секунда нещо силно тупна долу на

земята. Пипи беше паднала. Томи и Аника излази ха по

корем и уплашено погледнаха надолу. Пипи се изправи и

изтупа коленете си.

— Забравих да размахам криле — провикна се тя

весело. — Пък и палачинките в стомаха ми сигурно бяха

много.

И сега изведнъж децата забелязаха, че Господин

Нилсон е изчезнал. Очевидно беше се запилял на

самостоятелен излет. Те си спомниха, че бяха видели как

гризе самодоволно кошницата, но докато Пипи правеше

своя опит да лети, го бяха забравили. А сега го нямаше.

Пипи така се ядоса, че хвърли лявата си обувка в

един голям дълбок гьол.

— Човек никога не бива да води маймуни със себе си,

когато отива някъде — гневеше се тя. — _Трябваше_ да го

оставя у дома да пощи коня. Друго не му се полага —

отсече Пипи и хлътна в гьола, за да извади обувката си.

Водата й стигна до кръста.

— По тоя случай няма да е зле да си измия косата —

каза Пипи, потопи главата си във водата и остана така

толкова дълго, че започнаха да излизат мехури.

— Сега няма защо да ходя на фризьор — заяви тя

доволно, когато най-сетне се подаде отново. После излезе

от водата и се обу.

Тримата потеглиха да търсят Господин Нилсон.

— Чувате ли какви звуци издавам, когато вървя —

засмя се Пипи. — Роклята ми прави «шляп, шляп», а

обувките — «джап, джап». Смешно, нали? Смятам, че и ти

122

трябва да опиташ — обърна се тя към Аника, която

изглеждаше тъй спретната с русите си копринени къдрици,

розовата рокличка и малките бели кожени обувчици.

— Друг път! — отклони разумната Аника.

Те продължиха нататък.

— Как да не се разсърди човек на Господин Нилсон —

ядосваше се Пипи. — Винаги така прави. И в Сурабайя

веднъж ми избяга и се цани за слуга при една стара

вдовица. Туй накрая беше лъжа, разбира се — добави тя

след кратка пауза.

Томи предложи всеки да тръгне в различна посока и

да търси Господин Нилсон. Аника си беше малко плашлива,

та отначало не искаше, но Томи само й каза:

— Да не си страхливка?

Аника естествено не можеше да преглътне такова

оскърбление. И тъй, трите деца се оправиха в различни

посоки.

Томи тръгна през една ливада. Той не намери

никакъв Господин Нилсон, но намери нещо друго. Един бик!

Или по-точно казано, бикът намери Томи и Томи никак не му

се понрави, защото това беше зъл бик, който ни най-малко

не обичаше деца. Той се втурна напред с наведена глава и

страшен рев и Томи нададе нечовешки вик от ужас, който

проехтя в цялата гора. Пипи и Аника го чуха и пристигнаха

бегом да видят какво означава това. Бикът вече беше успял

да вдигне Томи на рогата си и да го метне нависоко във

въздуха.

— Такова неразбрано животно — каза Пипи на Аника,

която плачеше отчаяно. — Така ли се прави? Нали ще

123

изцапа бялото моряшко костюмче на Томи. Отивам да

вразумя този глупав бик.

Речено — сторено. Тя изтича и дръпна животното за

опашката.

— Прощавай, че те прекъсвам — каза тя и понеже го

дръпна силно, бикът се обърна, съзря още едно дете и

веднага понечи да вдигне и него на рогата си.

— Както вече казах, прощавай, че те прекъсвам —

повтори Пипи. — Пък извинявай, че го откъсвам — прибави

тя и прекърши единия рог на бика. — Тази година не е

модерно да се носят _два_ рога. И всеки уважаващ себе си

бик има само _един_ рог. Пък и без него може — допълни

тя, като откърши и втория.

Тъй като рогата на биковете не са чувствителни,

бикът не съзнаваше, че вече си няма рога, но въпреки това

той силно заблъска момичето, че ако не беше Пипи, а някой

друг, сигурно щеше да стане на кайма.

— Ха, ха, престани да ме гъделичкаш! — закиска се

Пипи. — Нямаш понятие колко ме е гъдел. Ха-ха, стига

толкова, стига, ще умра от смях!

Но бикът не мирясваше, та най-сетне Пипи се метна

върху гърба му, за да си поотдъхне. Но много не можа да си

отдъхне, защото бикът съвсем не беше съгласен Пипи да

седи на гърба му. Как ли не се мяташе, за да я събори, но тя

здраво притискаше колене и продължаваше да седи. Бикът

препускаше насам-натам по ливадата и така яростно

пръхтеше, че от ноздрите му излизаше пара. Пипи се

заливаше от смях, викаше и махаше на Томи и Аника, които

стояха настрана и трепереха като листа на трепетлика. А

124

бикът се мяташе и въртеше, като се опитваше да хвърли

Пипи от гърба си.

— Как танцувам с моя любим приятел — тананикаше

си Пипи, без да мърда. Накрая бикът така се измори, че

легна на земята, като си пожела да няма вече никакви деца

на света. Впрочем той никога не беше смятал децата за

особено необходими.

— Ако си решил да си правиш следобедната дрямка

— каза любезно Пипи, — няма повече да те безпокоя.

Тя слезе от гърба му и отиде при Томи и Аника. Томи

си беше поплакал. На едната му ръка имаше рана, но Аника

я беше превързала с кърпичката си, та вече не го болеше.

— О, Пипи! — извика развълнувано Аника, когато

Пипи дойде.

— Шт! — прошепна Пипи. — Не буди бика! Той спи и

ако го събудим, ще започне да капризничи.

Но в следващата минута, без да я е грижа за

следобедния сън на бика, тя се провикна с цяло гърло:

— Господин Нилсон, Господин Нилсон, къде си?

И изведнъж — просто да не повярваш — зърнаха

Господин Нилсон, сгушен на един бор. Той смучеше

опашката си и изглеждаше много тъжен. На едно такова

малко маймунче сигурно не му е приятно да остане самичко

в гората. Сега Господин Нилсон скочи от бора право върху

рамото на Пипи и размаха сламената си шапка, както

правеше винаги, когато много се радваше.

— Аха, значи този път не си станал слуга? — рече

Пипи и го погали по гръбчето. — Пфу, та това нали беше

125

лъжа, да си кажа истината! — досети се тя. — Ами ако е

било истина, не може да бъде лъжа — продължи да

разсъждава тя. — Ще видите, че в края на краищата той

може би наистина е бил слуга в Сурабайя! И тогава знам

кой ще пържи кюфтетата отсега нататък.

След това потеглиха обратно. Роклята на Пипи все

така шляпаше, а обувките й все така жвакаха. Томи и Аника

бяха на мнение, че въпреки срещата с бика са прекарали

чудесен ден, и запяха една песен, която бяха научили в

училище. Всъщност това беше песен за лятото, а сега вече

настъпваше есента, но те си решиха, че все пак е

подходяща за случая:

През дните на слънчево лято

вървим през горите, полята.

Не жалим на пътя теглата,

а пеем ний навред: привет, привет!

Ако си млад,

пей с нас, крилат,

не стой дома си ти нерад!

А дружно с нас

запей тозчас

из планината с буен глас.

През дните на слънчево лято

си пеем ний навред: привет, привет!

126

И Пипи пееше с тях, но си измисляше други думи:

През дните на слънчево лято

вървя през горите, полята.

С ината си аз съм позната

и с мократа пола си шляпам, шляп.

Обувката

ми за беда

е цяла пълна със вода.

Бика голям

за негов срам

сразих, сутляш защото ям.

През дните на слънчево лято

със мократа пола си шляпам, шляп.

127

Мили Мой Мио

Той не спира ни денем, ни нощем

Някой от вас да е слушал радио на петнадесети октомври

миналата година? Някой от вас да е чул съобщението за

изчезналото момче? Съобщението гласеше:

Стокхолмската полиция издирва деветгодишния Бу

Вилхелм Улсон, който от онзи ден,около 6 часа вечерта, не

се е прибирал в дома си на улица „Упландска“ №13. Бу

Вилхелм Улсон е русокос и синеок и в деня на изчезването е

бил облечен с къси кафяви панталони, сив плетен пуловер

и малко червено кепе. Сведения за изчезналото момче се

приемат от всички полицейски участъци.

Да, така гласеше съобщението. Но за Бу Вилхелм Улсон

така и не се получиха никакви сведения. Изобщо не се

разбра какво е станало. И до ден днешен никой нищо не

знае за него. С изключение на мен. Защото аз съм Бу

Вилхелм Улсон.

Ех, да можех да разкажа цялата история поне на Бенка.

Бенка беше мой другар в игрите. И той живее на улица

„Упландска“. Всъщност, той се казва Бенгт, но всички му

викат Бенка. Мен, разбира се, също не ме наричат Бу

Вилхелм Улсон. Викат ми просто Босе.

Искам да кажа, викаха ми просто Босе. Сега, нали изчезнах,

не могат да ме наричат никак. Бу Вилхелм Улсон ми викаха

само леля Едла и чичо Сикстен. Всъщност, чичо Сикстен не

ме наричаше никак. Той просто никога не се обръщаше към

мен.

128

Живеех при леля Едла и чичо Сикстен, защото те ме бяха

осиновили. Взели ме в дома си, когато съм бил на една

годинка. Преди това съм бил в сиропиталище. Оттам ме

взела леля Едла. Тя искала момиче, но нямало момиченца.

Така се спряла на мен. Макар че двамата с чичо Сикстен не

обичат момчета. Във всеки случай не когато са осем-девет

годишни. На двамата им се струваше, че в къщата се вдига

прекалено много врява, че навличам страшно много кал,

когато се връщам след игра в Тегнерската градина, че

разхвърлям дрехите си по цялата къща, че приказвам и се

смея прекалено силно. Денят, в който бях прекрачил прага

им, бе за леля Едла черен ден в живота й и тя не

пропускаше случай да ми го повтаря. Чичо Сикстен си

мълчеше. Не, понякога ми подвикваше:

– Ей, ти там, я да се махаш, че поне да не те гледам.

Повечето време прекарвах у Бенка. Татко му разговаряше с

него на дълго и на широко, помагаше му да сглобява

модели на самолетчета, отбелязваше на кухненската маса

колко е пораснал и правеше цял куп такива неща. Бенка

можеше да се смее, да говори и да разхвърля дрехите си

колкото си ще. Татко му и така си го обичаше. И всички

малчугани бяха добре дошли да си поиграят у тях. А аз

никога не можех да доведа у дома, защото леля Едла

казваше, че не иска деца в къщата си. Чичо Сикстен само й

пригласяше: „Стига ни и нашият нехранимайко!“

Вечер, като си легнех, понякога си мечтаех как таткото на

Бенка става и мой татко. Мислех си освен това и кой е

истинския ми баща и защо вместо да ме дават в

сиропиталище или на леля Едла и чичо Сикстен не са ме

оставили при него и при истинската ми майка. Леля Едла

казваше, че майка ми умряла при раждането ми. За баща

129

ми пък изобщо нищо не се знаело. „Но не е трудно да се

досети човек какъв негодник ще да е бил“ – заключаваше

тя. Мразех леля Едла за това, че говореше така за баща ми.

Може би беше вярно, че мама е умряла при раждането ми.

Но едно нещо знаех: баща ми не е бил негодник. Понякога

си поплаквах за него в леглото.

Мило се държеше с мен една продавачка – леля Лундин. От

време на време тя ми даваше бонбони и плодове.

Като си спомня сега за леля Лундин, питам се коя ли е тя

всъщност. Защото всичко започна при нея – през онзи

октомврийски ден миналата година.

През деня леля Едла на няколко пъти ми припомни, че

денят, в който съм влязъл в къщата й, е черен ден за нея.

Някъде към шест часа вечерта тя ме прати да изтичам до

хлебарницата на улица „Дротнинг“, за да купя пакет от

любимите й сухари. Нахлупих червеното кепе и хукнах.

Пътьом минах край магазинчето на леля Лундин. Тя стоеше

на прага, хвана ме за брадичката и странно втренчена,

дълго-дълго ме гледа. После каза:

– Искаш ли една ябълка?

– О, благодаря – казах аз. А тя ми подаде красива

червена ябълка, която изглеждаше много вкусна. И пак

подхвана: – А мога ли да те помоля да пуснеш една

картичка в пощенската кутия?

– Разбира се – отвърнах аз.

Леля Лундин драсна няколко реда върху една картичка и ми

я подаде:

130

– Довиждане, Бу Вилхелм Улсон – каза. – Довиждане,

довиждане, Бу Вилхелм Улсон.

Странно ми се стори това. Друг път ме наричаше просто

Босе.

Припнах към пощенската кутия, която се намираше през

една пресечка. Тъкмо се канех да пусна картичката, когато

забелязах, че тя искри и грее досущ като огнена. Да,

редовете на леля Лундин искряха като изписани с огнено

писмо.Не се сдържах и ги прочетох. А ето какво пишеше на

картичката:

До краля

на Земята накрай света

Този, когото търсиш толкова отдавна, е на път. Той

не спира ни денем, ни нощем и в ръката си държи знак –

истинска златна ябълка.

Нищичко не разбирах. Но по тялото ми премина странна

тръпка и аз побързах да пусна картичката в пощенската

кутия.

Но кой ли беше този, дето пътувал без да спира ни денем,

ни нощем? Дето държал в ръката си златна ябълка?

И изведнъж погледът ми падна върху ябълката, която ми

подари леля Лундин. А ябълката беше златна. Разбирате

ли, тя беше златна. Държах в ръката си истинска златна

ябълка!

131

За малко да се разплача. Само за малко, не наистина.

Почувствах се толкова самотен. Отидох в Тегнерската

градина и седнах на една пейка. Наоколо нямаше жива

душа. Всички се бяха прибрали по домовете си за вечеря. В

градинката беше сумрачно, ръмеше. А всички къщи наоколо

светеха. Видях, че прозорците на Бенка също светеха.

Седеше си той у дома и вечеряше грах и палачинки, заедно

с татко си и майка си. И си представих как във всички къщи,

в които свети, седят деца, заедно с татковците и майките

си. Единствено аз седях навън сред мрака. Сам. Сам, с

една златна ябълка, която не знаех какво да правя.

Трябваше да помисля и като начало я оставих внимателно

на пейката. Наблизо имаше уличен фенер, който

осветяваше мен и ябълката. Но той озаряваше и още нещо,

което лежеше на земята – обикновена бирена бутилка.

Празна, разбира се. Някой беше запушил гърлото й.

Навярно някое от дечурлигата, които играят всеки предобед

в градината. Вдигнах бутилката и разгледах етикета:

„Акционерно дружество Стокхолмски пивоварни, средно

силна бира“ пишеше на него. И изведнъж, както си четях

етикета, що да видя – нещо мърда вътре в бутилката.

В „Хиляда и една нощ“ – бях я взел веднъж от библиотеката

– се разказва за дух, който бил затворен в шише. Но това е

било някъде в Арабия, преди хилядолетия, и то не в някакво

си обикновено бирено шише. В бирените бутилки на

Стокхолмските пивоварни едва ли попадат често духове. Но

в тази бутилка, тъй или иначе, имаше дух. Честна дума – в

бутилката имаше дух. Но си личеше, че иска да излезе.

Сочеше клечките, с които беше запушено гърлото, и ме

гледаше тъй умоляващо. Нали не бях имал вземане-даване

с духове, хвана ме малко страх да отпуша току-така

бутилката. Ала накрая все пак събрах кураж — духът излетя

132

от шишето като тапа и расна ли, расна, докато стана по-

висок и от къщите около Тегнерската градина. Такива са те

духовете — свият ли се, стават едни малки-малки, чак в

шише се побират, а в следващия миг се раздуват и стават

колкото къща.

Просто нямам думи колко се изплаших. Целият се

разтреперах. А духът изведнъж ме заговори. И то с такъв

един гърмящ глас, че веднага си помислих какво ли ще е да

го чуят леля Едла и чичо Сикстен, дето както и да говориш,

все прекалено високо им се струва.

— Дете — рече духът, — ти ме спаси от моя затвор.

Как да ти се отплатя?

Но аз не пожелах никаква отплата за това, че съм

извадил някакви си клечки. Духът ми обясни, че пристигнал

в Стокхолм предната вечер и легнал да преспи в това

шише. Защото за един дух нямало по-добро място за

нощуване от празна бутилка. Но докато спял някой запушил

шишето. И кой знае дали без мен не би останал вътре още

стотици години, докато изгният клечките.

— А това никак не би се понравило на моя повелител,

краля — измърмори духът по-скоро на самия себе си.

Престраших се и го попитах:

— Откъде идеш?

Настъпи миг на пълно мълчание, но сетне духът рече:

— Ида от Земята накрай света.

Изрече името тъй силно, че то сякаш запя и зазвънтя в

главата ми, а в гласа му имаше нещо, което ме накара да

закопнея по тази земя. Почувствах, че не се ли озова там,

133

за мен живот няма да има. Затова вдигнах ръце към духа и

се примолих.

— Отведи ме със себе си! О, отведи ме в Земята

накрай света! Там ме очакват.

Духът заклати глава. Но щом поднесох златната

ябълка към лицето му, нададе вик:

— Та ти държиш ябълката знак! Теб, теб съм дошъл да

отведа. Тебе кралят търси вече толкова време!

Духът се наведе, прегърна ме и когато полетяхме във

въздуха, всичко наоколо ни запя и зазвънтя. Далеч долу под

нас остана Тегнерската градина, мрачната градина и всички

къщи с осветени прозорци и деца, седнали да вечерят

заедно с татковците и майките си. Докато аз, Бу Вилхелм

Улсон, се реех из звездното небе.

Носехме се високо над облаците, летяхме по-бързо от

светкавица и с по-голям трясък от гръмотевица. Край нас

свистяха звезди, луни, слънца. Всичко наоколо бе ту черно

като нощ, ту ослепително светло и бяло, тъй че трябваше

да мижа.

— Той не спира ни денем, ни нощем — нашепнах си аз.

Нали тъй пишеше в картичката.

Духът протегна ръка и посочи нещо в далечината,

нещо зеленикаво, което се къпеше сред бистри лазурни

води и щедро слънце.

— Ето Земята накрай света — поясни той.

Заспускахме се към зеленината под нас.

134

Тя се оказа остров, плуващ сред морето. А из въздуха

се носеха уханието на хиляди рози и лилии и странни звуци,

по-прелестни от която и да е музика на света.

Досами морския бряг се издигаше голям бял замък и

духът ме свали на земята точно до него.

Насреща ни се зададе мъж. Това бе моят баща,

кралят. Познах го, още щом го видях. Изведнъж разбрах, че

това е моят баща. Той разпери ръце и аз се хвърлих в

обятията му. А той дълго ме притиска до себе си. В този миг

нищо не си казахме. Аз просто висях, вкопчен на шията му.

О, как ми се искаше леля Едла да види отнякъде моя

баща, краля, да види колко е красив и как дрехите му

блестят от злато и диаманти! В лице той приличаше на

таткото на Бенка, но беше още по-красив. Колко жалко, че

леля Едла не можеше да го види. Да се убеди, че баща ми

не е никакъв негодник.

Но за мама леля Едла излезе права — тя умряла при

раждането ми. Само че на онези глупаци от

сиропиталището изобщо не им дошло на ума да известят

моя баща, краля, къде се намирам. И той трябвало да ме

търси цели девет години. Толкова съм щастлив, че най-

сетне се намерихме.

Вече от доста време живея тук. И от сутрин до вечер

нито за миг не скучая. А всяка вечер моят баща, кралят,

идва в стаята ми и заедно строим модели на самолетчета и

разговаряме.

Тук, в Земята накрай света, ни е много добре и

непрекъснато раста. Моят баща, кралят, отбелязва всеки

месец на кухненската врата колко съм пораснал.

135

— Мили мой Мио, я виж колко си пораснал пак — казва

той, когато ме мери.

«Мили мой Мио», тъй ме нарича той и в тези негови

думи има толкова много нежност и топлота. Какво излезе —

че изобщо не се казвам Босе!

— Цели девет години те търсих — казва моят баща,

кралят. — Бодърствах нощем и си мислех: «Мили мой

Мио!». Аз ли няма да знам как се казваш?

Та такива ми ти работи. Босе е било едно

недоразумение, както и всичко останало, докато живеех на

«Упландска». Чак сега всичко се оправи.

Така да обичам моя баща, краля, а и той страшно ме

обича!

Ех, да можеше Бенка да научи всичко това! Защо пък

да не му пиша и да не пъхна листчето в бутилка. Ще я

запуша с тапа и ще я хвърля в синьото море, което мие

бреговете на Земята накрай света. И докато Бенка прекарва

лятото заедно с татко си и майка си във вилата им на остров

Ваксхолм, току-виж бутилката доплавала до брега, тъкмо

когато той е във водата. Чудесно би било. Защото много бих

се радвал, ако Бенка научи всички странни неща, които ми

се случиха. А той вече би могъл да позвъни в полицейския

участък и да предаде, че Бу Вилхелм Улсон, който

всъщност се казва Мио, е на сигурно място, в Земята

накрай света, и му е добре, много добре при неговия баща,

краля.

136

Дали звездите обичат някой да им свири

На следния ден отново яхнахме Мирамис и решихме

да потърсим Ноно. Не го открихме веднага. Но по едно

време чухме звуците на свирката му иззад един хълм и

скоро го намерихме — седеше, наобиколен от овцете, които

пасяха, и свиреше. Щом ни забеляза, Ноно свали свирката

от устните си, плю встрани, разсмя се и каза:

— А, пак ли вие?

Личеше си колко се радва, че отново сме го потърсили.

Ние с Юм-Юм извадихме свирките си и тримата засвирихме

заедно. Подкарахме едни такива красиви мелодии, че и аз

не знам откъде се взеха толкова прекрасни звуци.

— Жалко само, че няма кой да чуе колко хубаво свирим

— казах аз.

— Ами тревата? — отвърна Ноно. — Ами цветята и

ветровете? Ами дърветата и върбите, надвесени над

поточетата?

— Нима те ни чуват? — учудих се аз. — И харесва ли

им?

— Да, много — отвърна Ноно.

Свирихме дълго на тревата и на цветята, на ветровете

и на дърветата. И все пак аз съжалявах, че наблизо няма

човек, който да ни чуе. Ноно сякаш долови това:

— Ако искаш, нека идем да посвирим на баба —

предложи той. — На моята баба, при която живея.

— А тя далеч ли живее? — попитах аз.

137

— Да, но пътят ще ни се стори кратък, ако свирим,

докато вървим — рече Ноно.

— О, да, изобщо няма да усетим как ще го минем, ако

си свирим, докато вървим — каза Юм-Юм. Личеше си, че му

се иска да навестим бабата на Ноно, а и на мен ми се

искаше.

В приказките все се говори за добри стари баби. И

макар че сигурно ги има, и то много, аз никога не бях виждал

истинска жива баба. Та затова си рекох колко ли ще е

хубаво да навестим бабата на Ноно.

Трябваше да вземем с нас всички агънца и овце на

Ноно. А и Мирамис. Тъй че се проточи цял керван. Начело

тръгнахме тримата — Юм-Юм, Ноно и аз, след нас се

нанизаха всички овце и агънца, а най-подир остана

Мирамис. Заклатушка се бавно, почти като Кале Пунт. Тъй

вървяхме от хълм на хълм и не преставахме да свирим.

Агънцата като че ли недоумяваха накъде сме се запътили,

но инак май се веселяха, защото през цялото време

лудуваха и проблейваха край нас.

След като вървяхме часове наред и превалихме много

хълмове, най-сетне стигнахме до къщата на Ноно. И тя

беше една такава — като в приказките: приветлива къщурка

със сламен покрив, потънала в разцъфтели люляци и

жасмин.

— А сега тихо, че да изненадаме баба — каза Ноно.

Един от прозорците беше отворен и се чуваше, че

някой шета вътре из къщата. Строихме се в една редица

пред прозореца — Ноно, Юм-Юм и аз.

— Готови — каза Ноно. — Раз-два-три.

138

Че като подхванахме тримата една игрива мелодия,

агънцата, щом я чуха, започнаха да подскачат и танцуват. А

на прозореца се показа старица, която изглеждаше много

добра. Това беше тя, бабата на Ноно.

— Ах, каква прекрасна музика! — плесна тя с ръце.

Свирихме й дълго, а тя през цялото време остана на

прозореца да ни слуша. Беше много стара, досущ като

излязла от приказките, и все пак истинска жива баба.

Сетне влязохме в къщурката. Бабата на Ноно попита

дали сме гладни — бяхме, и още как. Та тя извади един

самун хляб, отряза няколко дебели филии и ни ги раздаде.

Кафеникавият хрупкав хляб бе най-вкусният хляб, който

съм ял някога през живота си.

— Ах, че ми се услади — казах аз на Ноно. — Какъв е

този хляб?

— Не знам дали е някакъв особен хляб — каза Ноно. —

Наричаме го хляб за гладни гърла.

Мирамис също искаше да похапне. Приближи се, пъхна

глава през прозореца и тихо изцвили. Разсмяхме се, защото

изглеждаше много смешен. Но бабата на Ноно го потупа по

муцуната и той също получи дял от вкусния хляб.

Сетне усетих и жажда. Когато казах това на Ноно, той

само рече:

— Ела с мен!

Заведе ни в градината, където бликаше бистър извор.

Загреба с едно ведро от извора, извади вода и всички пихме

от ведрото. Това беше най-разхлаждащата и сладка вода,

която съм пил през живота си.

139

— Ех, че ми се услади — казах аз на Ноно. — Какъв е

този извор?

— Не знам дали е някакъв особен извор — каза Ноно.

— Наричаме го извор за жадни гърла.

Мирамис също беше жаден, дадохме му водица,

напоихме и агнетата и овцете.

Наближаваше време Ноно да потегли обратно със

своето стадо към пасището сред хълмовете. И той помоли

баба си да му донесе наметката, с която се завивал нощем,

докато спял под открито небе заедно с овцете. Баба му

извади една кафява наметка и му я даде. Помислих си

колко ли му е добре на Ноно, че може да спи под открито

небе. На мен още никога не ми се бе случвало. Майката и

таткото на Бенка правят понякога заедно с него излети с

колелата и спят на палатка. Избират си място край някоя

приятна горичка, разпъват палатката, а нощем се мушват в

спалните чували, които носят със себе си. Бенка все

разправяше, че от това по-весело нямало, и аз вярвам, че е

така.

— Да можех и аз да изкарам цяла една нощ под

открито небе — обърнах се към Ноно.

— Нищо не ти пречи — каза Ноно. — Ела с мен!

— Не — отвърнах аз. — Моят баща, кралят, ще се

тревожи, ако не се върна вкъщи.

— Аз бих могла да отнеса вест на нашия повелител,

краля, че тази нощ ще спиш под открито небе — каза бабата

на Ноно.

— Ами на моя татко ще отнесеш ли? — попита Юм-

Юм.

140

— Ще отнеса вест и на градинаря — каза бабата на

Ноно.

Двамата с Юм-Юм така се зарадвахме, направо

пощръкляхме и се разридахме по-буйно и от агънцата.

Но бабата на Ноно изгледа късите бели дрешки, с

които бяхме облечени, и каза:

— Има да мръзнете, като падне росата — и току се

натъжи и добави съвсем тихо: — Но ми се намират още две

наметки.

Отиде до стария сандък в единия ъгъл на стаята и

извади от него две наметки — една червена и една синя.

— Наметките на моите братя — каза Ноно и също се

натъжи много.

— Къде са братята ти? — попитах аз.

— При рицаря Като — прошепна Ноно. — Отвлече ги

жестокият рицар Като.

Щом каза това, навън Мирамис изцвили тъй, сякаш го

удариха с камшик. Всички агънца припнаха боязливо към

майките си, а овцете забляха, сякаш бе дошъл последният

им час.

Бабата на Ноно все пак ни даде наметките —

червената на мен, синята на Юм-Юм. А на Ноно връчи

самун от хляба за гладни гърла и бърдуче с вода от извора

за жадни гърла, след което потеглихме отново от хълм на

хълм по същия път, по който бяхме дошли.

Натъжавах се, като си мислех за братята на Ноно, и в

същото време ми беше радостно, че ще спя под открито

небе.

141

Когато стигнахме до хълма край върбата, надвесена

над поточето, спряхме и Ноно предложи да се разположим

там за нощуване.

Тъй и сторихме. Запалихме огън — голям, прекрасен

сгряващ огън. Насядахме край него, хапнахме от хляба за

гладни гърла и пихме вода от извора за жадни гърла. Сетне

падна роса, спусна се мрак, но това не ни разтревожи,

защото край огъня беше светло и топло. Загърнахме се с

наметките и налягахме съвсем до огъня, около нас

изпозаспаха всички овце и агнета, а Мирамис остана да

пасе наблизо. Лежахме, заслушани във вятъра, който

свиреше в тревите, и загледани в огньове, които лумваха

нейде надалеч. Много, много огньове озаряваха нощта,

нали на Острова на зелените ливади имаше много, много

овчари. А от мрака до нас долитаха звуци, долиташе

старата мелодия, която според думите на Ноно овчарите

свирели от стотици, стотици години насам. Да, лежахме,

гледахме огньовете и слушахме старата мелодия. Тя се

лееше от свирката на някой овчар, когото не познавахме, но

който свиреше в нощта за нас. И сякаш мелодията му

искаше да каже нещо точно на мен.

По небето грееха звезди — най-големите и ярки

звезди, които съм виждал. Лежах на една страна и ги

гледах. Сетне се наместих по гръб, червената наметка

приятно топлеше, и продължих да гледам звездите. И като

не откъсвах поглед от тях, току се замислих, че посвирихме

на тревата и на цветята, на ветровете и на дърветата,

защото по думите на Ноно те обичали да им се свири. Но

бяхме пропуснали звездите. Дали звездите обичат някой да

им свири? Попитах Ноно и той каза, че сигурно е така.

Затова тримата отново насядахме край огъня, извадихме

свирките и изкарахме една песенчица и за звездите.

142

Алън А. Милн

(18 януари 1882 - 31 януари 1956)

Авторът на "Мечо Пух" Алън Александър Милн е роден на 18 януари 1882 г. в

Лондон. Математик по образование, Александър Милн става известен с

пародийните си есета в "Пънч" , но истински прочут - с героя си Мечо Пух.

Синът на писателя - Кристофър Робин, получава като подарък за първия си

рожден ден плюшено мече. Към него родителите прибавят нови играчки -

Прасчо, Йори, Тигъра и Кенга. Това са героите на блестящата детска книга с

небивали истории за живота в гората с главен герой единствения човек -

Кристофър Робин – умен, покровителствен и всепрощаващ. Продължение на

книгата е "Къщичката в къта на Пух". Смешните неразбории, недоразумения и

жив език правят книгата много близка и любима на малки и големи.

Мечо Пух

Глава първа,

в която се запознаваме с Мечо Пух, с няколко

пчели и приключенията започват...

Ето мечето Едуард слиза по стълбите… бум… бум…

бум… с главата надолу зад Кристофър Робин. Това е

единственият начин за слизане по стълба, доколкото му е

известно. Понякога му се струва, че сигурно има и друг

начин — само да можеше за минутка поне да не си чука

главата о всяко стъпало, а да помисли малко. Тогава пък му

се струва, че няма! Но както и да е, ето го вече долу, готово

да ви бъде представено: Мечо Пух!

Когато за първи път чух името му, аз казах — както и

вие сега се готвите да кажете: „Но той има козина!“

— Знам! — отговори ми Кристофър Робин.

— Тогава не можеш да го наричаш Пух!

143

— Не.

— Но ти го нарече така!

— Той е Мечо Пух! Не разбираш ли какво значи това?

— О, сега разбрах! — казах бързо.

Надявам се, че и вие вече сте разбрали, защото —

все едно — това е единственото обяснение, което ще

получите.

Понякога Мечо Пух обича да играе на нещо, когато

слезе долу; друг път обича да седне тихичко пред огъня и

да слуша приказки. Тази вечер…

— Хайде една приказка! — каза Кристофър Робин.

— Каква приказка? — попитах.

— Ще бъдеш ли така добър да разкажеш една на

Мечо Пух?

— Разбира се! — казах. — Какви приказки обича той?

— За себе си! Защото той е от този вид мечки.

— Да, виждам.

— И така, бъди добър…

— Ще се опитам — казах аз.

И се опитах.

Едно време — отдавна, много отдавна, чак около

миналия Петък — Мечето Пух живееше сам-само в една

гора под името Сандърс.

(— Какво значи да живееш под име — попита

Кристофър Робин.

144

— Това значи, че името е написано със златни букви

над вратата и ти живееш под него.

— Пух не е много сигурен в това — каза Кристофър

Робин.

— Но сега вече съм — обади се един ръмжащ глас.

— Тогава продължавам — казах аз.)

— Веднъж, както се разхождаше, Мечо Пух стигна до

една поляна сред гората, в средата на тази поляна растеше

грамаден дъб, а откъм върха на дъба се чуваше силно

бръмчене.

Мечето седна под дървото, сложи глава между двете

си лапи и започна да мисли:

„Преди всичко — каза си то — това бръмчене значи

нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй — бръм…

бръм… — без да значи нещо. Щом има бръмчене — значи

някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв

звук, доколкото знам, е защото си пчела.“

После мисли още дълго и си каза:

„А единствената причина да си пчела — доколкото

знам — е да правиш мед!“

То се изправи развълнувано.

— А единствената причина да се прави мед е, за да

мога аз да го ям!

Така мечето започна да се катери по дъба.

И

се

145

катери,

и

се

катери,

и

се

катери,

и

както

се

катереше,

то

си

затананика

една

песничка.

Ето

каква

му

беше

песничката:

146

„Ах, не е ли смешно,

че обичам мед?

Бръм… бръм… бръм…

Чудя се защо!“

Покатери се още

по-нагоре

и

още

по-нагоре,

и

още

малко

по-нагоре,

и

се

сети за

друга песничка:

„А колко смешно би било, нали,

мечките да бяха вместо тез пчели:

кошера си щяха с мед те да напълнят

147

(ако пчели бяха мечките сами)

в дънера, на ниско — да не качвам стълби!“

То се бе поуморило, затова изпя тази Оплакваща се

Песничка.

Ето го, почти стигна. Само да се качи на ето… онова

клонче…

Пррасс!!!

— Помощ! — извика Пух, като се блъсна в един клон,

десет стъпки по-долу.

— … ако само не бях… — каза той, като полетя към

друг клон, двадесет стъпки по-надолу.

— … исках само да… — заоправдава се Пух, като се

превъртя презглава и прекърши клонче, тридесет стъпки по-

ниско…

— … исках…

— … разбира се, то бе малко така… — допусна той,

като бързо се провря надолу между шест други клончета.

— … всичко се случи поради… — реши той, като се

сбогува с последния клон, обърна се два-три пъти във

въздуха и бухна с разперени лапи в средата на една хвойна.

— … всичко се случи поради __обичта__ ми към меда.

Ох! Помощ!

Мечето изпълзя из храста, извади бодлите от носа си

и започна пак да мисли. И първия човек, за когото се сети,

беше Кристофър Робин.

148

(— За мен ли? — попита развълнуван Кристофър, не

смеейки да повярва.

— За теб!

Кристофър Робин не каза нищо, но очите му ставаха

все по-големи, а лицето — все по-розово.)

… И така Пух отиде при своя приятел Кристофър

Робин, който живееше в друга част на Гората, зад една

зелена врата.

— Добро утро, Кристофър Робин — каза Пух.

— Добро утро, Мечо Пух — каза ти.

— Мисля си дали имаш нещо такова като балонче.

— Балонче?!

— Да. Тъкмо си мислех, като идвах насам, дали се

намира балонче у Кристофър Робин, или не… защото се

бях замислил за балони.

— За какво ти е притрябвал балон? — попита ти.

Пух се огледа наоколо, за да се увери, че никой няма

да го чуе, и като си сложи лапата до муцуната, прошепна:

— Мед!

— Ама не може да се вземе мед с балон!

— Мога! — каза Пух.

Случило се беше така, че предишния ден ти беше

поканен у твоя приятел Прасчо и там на всички гости

раздадоха балончета. На теб се беше паднало голямо

зелено балонче. А понеже един от Зайовите роднини не

дойде — много малък беше още, за да ходи по гости — и

149

неговото синьо балонче остана, ти занесе у дома си и

зеленото, и синьото балонче.

— Кое от двете искаш — показа ги ти на Пух.

Той сложи глава между двете си лапи и много

внимателно обмисли.

— Виж как стои работата: когато отиваш с балон за

мед, най-важното е пчелите да не те усетят. Ако си със

зелен балон — те ще помислят, че си част от дървото, и

няма да те забележат; ако си със син — ще помислят, че си

част от небето, и пак няма да те забележат. Въпросът е как

по-добре ще ги заблудиш.

— А няма ли да те забележат под балона? — попита

ти.

— Може да ме забележат, но може и да не ме

забележат — с пчелите никога не се знае какво може да ти

се случи!

Пух помисли един миг и добави:

— Ще се постарая да изглеждам като малко черно

облаче.

— Тогава по-добре е да вземеш синия балон — каза

ти.

Така и направихте.

Двамата излязохте със синия балон, ти си взе и

пушката за всеки случай — както правиш обикновено. Пух

отиде до една много кална локва, която знаеше от по-рано,

и се търкаля в нея, и се търкаля, докато стана съвсем

черен. После надухте балона колкото беше възможно, но го

държахте заедно за канапа, след туй ти изведнъж го пусна и

150

Пух леко се понесе нагоре. Скоро стигна почти самия връх

на дървото, само че десетина стъпки встрани от него.

— Уррааа! — извика ти.

— Прекрасно е, нали? — погледна Мечо Пух надолу.

— Как изглеждам оттам?

— Приличаш на мече, което се е хванало за балон —

каза ти.

— Нима?! — попита Пух разтревожен. — Нима не

приличам на малко черно облаче сред синьото небе?

— Не много!

— Може отгоре да изглеждам иначе. И както ти казах,

с пчелите никога нищо не се знае!

Нямаше вятър да го духне към дървото и Мечо Пух си

остана така: можеше да вижда меда, можеше да мирише

меда, но не можеше да го стигне.

След малко пак се обади:

— Кристофър Робин! — прошепна силно той.

— Какво?

— Струва ми се, че пчелите подозират нещо!

— Какво мислиш, че…

— Не знам, но нещо ми подсказва, че стават

подозрителни!

— Може би подозират, че искаш да им вземеш меда?

— Може би! С пчелите никога не се знае какво може

да ти се случи!

151

Настъпи тишина. После Пух пак извика:

— Кристофър Робин!

— Да?

— Имаш ли у вас чадър?

— Мисля, че имам.

— Искам да го донесеш тук, да се разхождаш с него

под дървото, от време на време да поглеждаш нагоре към

мен и да казваш: „Бре, бре! Май че ще вали!“ Мисля, че ако

направим така, по-лесно ще ги измамим.

На теб ти стана смешно и ти си каза: „Глупаво мое

мече!“ Но го каза наум, защото много си го обичаш, и отиде

за чадъра.

— Дойде ли, най-после! — извика Пух, когато ти се

върна под дървото. — Бях започнал да се тревожа, защото

сега съм сигурен, че пчелите ме Подозират!

— Да отворя ли чадъра? — попита ти.

— Да, но почакай за минутка. Трябва да внимаваме!

Важното е да измамим царицата. Можеш ли да я различиш

отдолу?

— Не!

— Жалко! Тогава започни да се разхождаш с отворен

чадър, като казваш от време на време: „Бре, бре!… Май че

ще вали!“, а аз в това време ще изпея една Песен на

Облачето, каквато сигурно облачетата пеят… Започвай!

И така — докато ти се разхождаше напред-назад с

отворен чадър и се тюхкаше, че май ще вали — Пух пееше

тази песничка:

152

„Облаче съм малко, леко,

плувнало в небето,

пея си на глас полека

песенчица“. Ето:

„Облаче съм малко, леко,

плувнало в небето;

и съм гордо — че съм малко

облаче в небето!“

Пчелите бръмчаха все по-подозрителни. Някои от тях

излязоха от хралупата и започнаха да хвърчат около

облачето, докато то пееше втория куплет. Една дори кацна

на носа му за миг и пак отлетя:

— Кристофър… Ох!… Робин! — извика облачето.

— Да?

— Като си мислих, дойдох до важно заключение:

Това не са истински пчели!

— А какви са?

— Това са фалшиви пчели… И мисля, че те не правят

истински мед.

— Дали?

— Да. И затова мисля вече да слизам.

— Как ще слезеш? — попита ти.

153

Мечо Пух не бе помислил за това. Ако пуснеше

връвта, щеше да падне изведнъж — „бум!“ — на земята, а

това никак не му се харесваше. Затова мисли дълго и най-

после каза:

— Кристофър Робин, ти трябва да простреляш

балона. Носиш ли си пушката?

— Разбира се, че я нося! Но ако го прострелям, ще го

повредя — каза ти.

— А ако не — каза Пух, — ще трябва да падна

изведнъж и ще се повредя аз!

Щом разбра как стои работата, ти много внимателно

се прицели и стреля.

— Ох! — извика Пух.

— Не улучих ли? — попита ти.

— Улучи. Но не балона! — изскимтя Пух.

— Много съжалявам! — каза ти и стреля отново. Този

път улучи балона. Въздухът бавно излезе и Пух лекичко се

спусна на земята.

Само че от дългото висене на връвта ръцете му се

бяха схванали и цяла седмица стояха протегнати нагоре. А

когато някоя муха му кацнеше на носа, трябваше да я духа:

„Пух!“

И мисля (но не съм съвсем сигурен), че това беше

май причината да го наречеш Пух!

154

— Това ли е краят на приказката? — попита

Кристофър Робин.

— Това е краят на тази. Има още много.

— За Пух и за Мен?

— И за Прасчо, и за Зайо, за всички ви… Не помниш

ли?

— Спомням си. Но щом се опитам да си го припомня,

и забравям.

— Ами за онзи ден, когато Пух и Прасчо ловяха

Муслон…

— Но не можаха да го хванат, нали?

— Не.

— Пух не можа, защото няма никакъв ум. Но аз

хванах ли го?

— Е, това ще каже приказката!

Кристофър Робин кимна:

— Да, спомням си я — каза той, — само че Пух почти

я е забравил, затова му се иска да я чуе пак. Защото това е

истинска случка, а не само спомняне!

— Точно така мисля и аз — казах.

Кристофър въздъхна дълбоко, хвана мечето за

единия крак и тръгна към вратата, като го влачеше след

себе си. Преди да излезе, той се обърна:

— Ще дойдеш ли при мен, докато се къпя?

— Може — казах аз.

155

— Лошо ли го ударих, когато стрелях?

— Никак!

Той кимна пак и излезе. След малко чух как Мечо Пух

— бум… бум… бум… — се качва нагоре по стълбата след

него.

Глава четвърта,

в която Йори загубва една опашка и Пух намира

една

Старото сиво магаре Йори, застанало само в най-

сенчестия кът на гората, с разкрачени предни крака и

клюмнала на една страна глава, мислеше за разни неща.

Понякога си мислеше тъжно: „Защо?“, понякога мислеше:

„Закъде?“, понякога — „Колко всъщност?“, а понякога не

беше много сигурно за какво мисли. Затова, като видя, че

Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпки, то се зарадва,

че може да престане да мисли, а да му каже мрачно:

— Как си?

— А ти как си? — попита го Пух.

Йори люшна глава насам-натам:

— Не много как! — каза той. — Отдавна не знам как

съм!

— Горкият! — каза Пух. — Много те съжалявам… Я!

Я чакай да те разгледам! — И както Йори стоеше и гледаше

мрачно в земята, Пух го обиколи веднъж…

156

— Ами какво е станало с твоята опашка? — учуди се

той.

— Какво е станало?

— Няма я!

— Сигурен ли си?

— Опашката ти или е тук, или не е тук! Как мога да не

я видя! А твоята я няма!

— Какво има?

— Нищо.

— Чакай да погледна! — И Йори бавно се извърна

към мястото, където тя обикновено висеше, но като не можа

да я види от тази страна, той бавно се извърна на другата…

докато дойде пак на същото място; тогава си наведе

главата, погледна между предните си крака… и накрая с

дълбока въздишка каза:

— Струва ми се, че си прав.

— Разбира се, че съм прав! — каза Пух.

— Това Значи Много! — каза Йори мрачно. — То

Обяснява Всичко. Не ми е Чудно!

— Оставил си я някъде — каза Пух.

— Някой я е взел! — каза Йори — … Колко Им

Прилича Това! — прибави той след дълго мълчание.

Пух искаше да му каже нещо утешително, но не

знаеше какво. Тогава реши да направи нещо утешително.

— Йори — каза той тържествено, — аз, Мечо Пух, ще

намеря твоята опашка!

157

— Благодаря ти, Пух! — отговори Ийори. — Ти си

истински приятел! Не като Някои…

И така Пух започна да търси опашката на Ийори.

Беше хубава пролетна утрин в гората, когато Пух

тръгна. Малки пухкави облачета весело си играеха по

синьото небе, като ту скриваха слънцето, ту внезапно пак го

откриваха, за да отстъпят място на други облачета. Между

тях слънцето се усмихваше весело. Тъмните игли на

боровете изглеждаха стари и посивели край

светлозелената дантела на храстите.

Между боровете крачеше Мечето. После то се спусна

надолу по каменисти корита на потоци, пак се изкатери

нагоре по стръмни брегове от пясъчник и най-после,

уморено и гладно, стигна до Голямата Гора. В Голямата

Гора живееше Бухала.

— Ако някой знае всичко за всичко — каза си Мечето,

— то това е Бухала, който знае нещо за нещата. Името ми

да не е Мечо Пух — а то е! — прибави той, — значи така е!

Бухала живееше в Дъба, в прекрасен старинен

дворец, по-голям от който и да е дворец, или поне на Пух

така му се струваше, понеже там имаше и чукче, и звънец с

връв. Под чукчето беше написано:

МоЛиМ ДжВънете

АкоиС кате ДаОт ворим

Под връвта на звънеца беше написано:

мОлиМ, чуКайте

акОНИ коЙ несе оБАди

158

Тези бележки бяха написани от Кристофър Робин,

който единствен в Гората можеше да пише. Макар че

Бухала беше умен и умееше много други неща — знаеше да

пише и да чете собственото си име „Хубал“, — все пак

пропадаше съвсем, когато трябваше да напише мъчни думи

като „морбили“ или „конфитюр“ например.

Мечо Пух прочете внимателно бележките — отляво

надясно и отдясно наляво — от страх да не пропусне някои

указания. После, за да е по-сигурен, той почука и дръпна

звънеца, и дръпна звънеца и почука, и извика силно:

— Бухльо, обади ми се! Мечо Пух те вика!

Вратата се отвори и Бухала погледна навън.

— Здрасти, Пух — каза той. — Какво има?

— Ужасно и тъжно! — каза Пух. — Защото Йори, моят

приятел, е загубил опашката си. Той Ридае за нея. Ще

бъдеш ли така добър да ми кажеш как да му я намеря?

— Добре — каза Бухала. — Обичайната процедура

при тези случаи е следната…

— Какво значи Обичай на тапроцедура? — попита

Пух. — Аз съм Мече с Много Малко Мозък и дългите думи

ме Объркват.

— Значи — Нещото, което трябва да се Направи.

— Щом значи това, съгласен съм — каза скромно

Пух.

— Онова, което трябва да направим, е следното:

първо — да напишем един Афишш. После…

159

— Чакай, чакай! — каза Пух, като си вдигна лапата.

— Онова, което трябва да направим, е… какво каза? Точно

тук, когато щеше да го кажеш, ти кихна…

— Не съм кихал!

— Да, ти кихна, Бухале!

— Извинявай, Пух, но не съм кихал! Не може да

кихнеш, без да усетиш!

— Не можеш да чуеш кихане, без някой да е кихнал!

— Аз казах: първо да напишем един афишш…

— Ето, пак кихна! — каза тъжно Пух.

— Един афишш — извика Бухала, — в който да

обявим, че ще дадем много нещо на този, който намери

опашката на Ийори.

— Да… да… — кимаше Пух. — Когато говорим за

много — продължи замечтано той, — искам да кажа, че

сутрин обикновено хапвам малко, точно по това време — и

той лакомо погледна към бюфета в ъгъла на трапезарията,

— само глътка кондензирано мляко и нещо друго, например

едно близване на мед…

— Добре — каза Бухала, — ще напишем всичко това

в афишша и ще го окачим навред из Гората.

— Едно близване на мед — мърмореше си Мечето —

или… или… но щом трябва… — И като въздъхна дълбоко,

то се постара да слуша Бухала внимателно.

Но Бухала говореше и говореше… с все по-дълги и

все по-дълги думи, докато пак се върна до това, с което

160

беше започнал, и обясни, че този, който трябва да напише

афишша, е Кристофър Робин.

— Той написа моите обявления на вратата. Нали ги

видя, Пух?

Известно време Пух кимаше със затворени очи и

казваше едно след друго „да“ и „не“ на всичко, което

Бухала говореше. Когато каза „да, да“ за последен път,

побърза да прибави и „не, не“, без да знае всъщност за

какво говори Бухала.

— Не ги ли видя? — попита Бухала учуден. — Ела да

ги видиш сега!

Излязоха отвън. Пух погледна чукчето и бележката

под него, погледна и връвта на звънеца, и бележката под

нея, и колкото повече гледаше връвта, толкова по-ясно

чувстваше, че беше виждал нещо такова някъде и някога.

— Хубава връв, нали? — каза Бухала.

Пух кимна.

— Тя ми напомня нещо — каза той, — но не мога да

се сетя какво. Къде я намери?

— Намерих я в Гората. Висеше на един храст.

Помислих най-напред, че някой живее там, и я дръпнах, но

никой не се обади. Тогава я дръпнах по-силно и тя остана в

ръката ми и тъй като, изглежда, никой не я искаше, аз я

донесох в къщи и…

— Бухале — каза Пух тържествено, — имаш грешка,

някой я иска!

— Кой?

161

— Йори. Моят мил приятел Йори. Той беше… той

беше привързан към нея!

— Привързан?!

— Прикрепен към нея — каза Мечо Пух тъжно.

С тези думи той откачи опашката и я занесе обратно

на Йори. И когато Кристофър Робин я закова с гвоздейче на

мястото й, Йори запрепуска из Гората, като я развяваше

така радостно, че Мечо Пух се умори от смях и трябваше да

избърза до дома си, за да се подкрепи с няколко хапки…

Когато половин час по-късно си обърса устата, той

затананика гордо:

— Опашката кой найде?

— Мечо Пух! В леса!

Отиде, взе я — хайде

обратно в два часа!

(Часът беше всъщност единадесет!)

162

Атанас Павлов

Шареното човече

Когато шареното човече дошло на този свят, даже черните

котки били сиви, а да не говорим за сивите котки — те си

били такива, но си представяли, че кой знае какви са били.

А човечето се спряло и се чудело накъде да тръгне —

всичко било толкова сиво, че нищо не се виждало. Сивият

път бил точно пред човечето и сивите поляни, и сивата

гора, ала то си мислело, че това пред него може и да е

блато.

— Хей, шарено човече! — чуло се тънко гласче.

— Кой писука?

— Аз, пилето.

— Къде си ти?

— Ето съм! Шарено човече, дай ми мъничко кафявичко за

крилцата. И мъничко червеничко за опашката. И съвсем,

съвсем мъничко жълто за човката.

— Добре. Вземи си, колкото ти трябва.

Пилето си взело по мъничко от цветовете. Полетяло нагоре,

нагоре, много нагоре. Изведнъж се чуло „даннн“ и малкото

пъстро пиленце паднало и записукало:

— Ох, шарено човече, виж каква цицина ми излезе на

главата. Ударих се в слънцето. Моля ти се, дай малко

синичко за небето и малко златничко за слънцето…

— Лесно е да се каже „малко синичко“ — с толкова малко

могат да се направят две сини очички, но цяло небе? И

шареното човече си дало всичкото синьо и всичкото златно.

163

Небето се вдигнало високо, много високо. Блеснало

слънцето.

Тогава дошла сърничката.

— Шарено човече, хайде кажи ми, кое е трева и кое е

камъни? Зъбите си ще строша, ще умра от глад.

— Това е много лошо! — казало доброто човече.

Погледнало се и си рекло:

— Дадох си синьото, дадох си златното, но имам още много

цветове. Ще дам зеленото на тревата.

И вече не чакало да го молят. Нашарило цветята: червени,

жълти, виолетови. А някои и сами си взимали. Един папагал

си взел от всичките цветове, а всички други папагали

направили същото.

— Аз искам да съм чисто беличка — казала зебрата и си

взела от бялото. — Не, черното ще ми отива повече.

Бяла, черна, бяла, черна — станала на черти.

Вървяло човечето по света и целият свят ставал пъстър и

радостен. Когато го срещнало момиченцето, доброто

човече имало съвсем малко от цветовете и само от

розовото имало повече.

— Шарено човече, дай ми малко цветове! — помолило се

момиченцето.

— Вземи ги всичките — казало човечето.

И изведнъж останало без цветове, изчезнало.

А розовото момиче затанцувало от радост. Поискало му се

за благодарност да целуне човечето.

164

— Шарено човече! Хей, шарено човече, къде си?

Изтичало до цветята.

— Мили цветя, не видяхте ли едно шарено човече?

— Виолетово като мене ли? — попитала виолетката.

— Червено като мене ли? — попитала розата.

— То беше синьо — казало небето.

— Не, то беше златно — казало слънцето.

Натъжило се момиченцето. Уплашило се. Ами ако светът

отново стане сив?

Не тъжи и не се страхувай, розово момиченце! Ако светът

отново стане сив, пак ще дойде едно шарено човече, за да

му даде всичките си цветове.

165

Цветан Ангелов

(28 януари 1922 - 29 януари 1982)

Цветан Ангелов е роден във Враца. На осем години остава сирак. Отрано

открива очарованието на хубавите книги. С умиление писателят си спомня за

"известната жаба - пътешественица на Гаршин, дивите лебеди на Андерсен,

омайните сказания на Шехеразада, печалния гарван на Едгар По и скъпата на

сърцето му Анабел-Ли. Тези книги изпълниха душата ми с една дълбока,

човешка, чиста печал. И аз я нося като най-мил и хубав талисман от детството,

и няма да я разменя за никаква повърхностна радост."

Труден е пътят на осиротялото момче. Трудолюбив и любознателен, той учи в

родния си град, после следва славянска филология в Софийския университет.

Бързо израства като поет и белетрист. Работи като редактор в Радио София,

в."Септемврийче", сп."Дружинка". Пише поезия и проза за деца и юноши. Автор

е на повече от 50 книги. Най-обичани от децата са "Смешки от грешки",

"Цветушка", "Кон до коня, юнак до юнака", "Писана ракла", "Люлка на

радостта",

"Ключът с деветте брилянта", "Смешна уличка", "Време работно",

"Вълшебникът от втория етаж", "Градинка без оградка", "Нищо не измислям".

Много от стиховете му са вдъхновили най-добрите ни композитори да напишат

детски песни, като песничката за Шаро и първия сняг.

Шаро и първият сняг

Тихо се сипе

първият сняг,

галено щипе

бузките пак.

Де е на двора

старият пън?

Снежко затрупа

всичко навън.

Плевникът има

снежен калпак.

Зимата блъска

къщния праг.

166

Шаро тревожно

тръска глава –

Как е възможно?

Що е това?

Шаро е още

малко кутре –

може ли Шаро

да разбере?

Колко си глупав,

Шаро, сега!

Колко страхливо

гледаш снега!

Бръмбарчето Зум

Малкото бръмбарче Зум се прибра в чудна къщурка от

стара кора. Пийна от менчето прясна вода, сгуши се в ъгъла

и зарида:

— Как ме обидиха, майчице, всички: белките, златките,

двете лисички, дребните птичета, едрите птици, даже и

слепите стари къртици.

Как ме обиди кълвачът-ковачът, Гу раздавачът и Ежко

шивачът, сойката Сийка и Горчо скорецът, водното конче,

щурецът-свирецът…

Вчера настигнах Елица пчелица с бяло котленце и жълта

метлица. Литнахме заедно: ту над реката, ту през

горичката, ту низ лъката. Срещнахме, майчице, много

познати: кротки, грабливи, космати, пернати. Всеки ми

казваше: „Зум, добър ден!“ С весели поздрави бях

награден. Даже и Грак от високия клон вирна опашка — да

стори поклон…

167

Ех, промени се от вчера светът! Вчера здрависваха, днеска

— не щат!

Днеска самичък вървях из гората. Гледам скорецът си роши

перата. Кресна ми сойката. Грак се разграчи. Поздрав да

стори кълвачът не рачи. Гълъбът Гу надалеч отлетя.

Гледам гората — това ли е тя? Белките, златките скрити

лежат. Двете лисички сърдито ръмжат. Ежко настръхнал,

щурецът мълчи, водното конче на присмех бръмчи. Къртът

не клати за поздрав глава. Майчице мила, защо е това?

Малкото бръмбарче тропна с крака:

— Бива ли, мамо, така-онака?

Майка му Жим помълча, помълча, после с тъжовен гласец

забръмча, тежко въздъхна, заплака дори:

— Питай ги, чедо… и сам… разбери!

Чудом се чуди невръстният Зум: мигар наистина те са без

ум? Татко му, бръмбарът Жум, е богат! Татко му, старият

Жум, е рогат! Ах, и елените нямат сега толкова вити,

красиви рога! Татко му има два чифта крила, лодка с весла

и червена кола.

Може ли син на известен баща да преживява такива неща?

Утре ще вземат и дребните мравки да го посрещат ей-тъй с

подигравки.

Малкото бръмбарче Зум се намръщи, кривна калпаче,

излезе от къщи…

Ето я тяхната стара гора. Зум през гората пътека избра.

Първом излезе насреща му Златка — с лапи-възглавнички,

с козина гладка. Зум се обади на златката:

168

— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и

поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?

Златката прихна и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна

дори.

Ето я бялката Снежка до пъна. Трепна, ослуша се, шийка

опъна. Зум заповяда на бялката:

— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и

поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?

Бялката прихна и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна

дори.

Скоро довтаса и Лиса — кумата. Влачи опашка и бърше

земята. Зум изкрещя на лисицата:

— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и

поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?

Прихна Лисана и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна

дори.

Зум натъжен през гората върви. Никой не иска да го

поздрави. Бягат от него, присмиват се всички: белките,

златките, двете лисички, дребните птичета, едрите птици,

даже и слепите стари къртици. Взе го на подбив кълвачът-

ковачът, Гу раздавачът и Ежко шивачът, сойката Сийка и

Горчо скорецът, водното конче, щурецът-свирецът.

Зум не разбра. Защо е така? Никой за поздрав не маха с

ръка. Вчера здрависваха. Днеска — не щат. Ех! Промени се

от вчера светът!

— Да, промени се! — мълви юначината и не разбира каква е

причината.

169

Спря се на пътя до стъпка еленова. Спря се, подпря се на

пръчица кленова. Седна с измъчено, свито сърце. Мълком

затули с крилце личице.

Малката стъпка след миг заблестя — с бисерни сълзи

напълни се тя. Плачеше клетият Зум и скърбеше. Тежко му

беше. Обидно му беше…

В тая минутка до него застана с кошница мравката баба

Житана.

— Зум, разкажи ми какво ти тежи! Чуваш ли, Зум? Не плачи,

не тъжи!

Зум се обърна: не се ли подбива? Жали го тя. Да й каже ли?

Бива! Сълзите спряха да капят. Дори с лека усмивчица Зум

ги отри.

— Вчера настигнах Елица пчелица с бяло котленце и жълта

метлица. Литнахме заедно: ту над реката, ту през

горичката, ту низ лъката. В редом ни срещаха наши

познати: кротки, грабливи, космати, пернати. Всеки ми

казваше: „Зум, добър ден!“ С весели поздрави бях

награден… Вчера с поклони ме срещаха те. Днеска,

повярвай ми, никой не ще. Скитах и питах. Отиде денят.

Смеят се те. И от мене странят. Връщам се вкъщи с

пребити крака. Може ли, мравке, така-онака?

Мравката рече:

— Ти бъркаш, дете. Тебе не са и поглеждали те. Те са

здрависвали само Елица — малката, но работлива пчелица.

Зум се почуди:

— Елица ли?

— Да.

170

Малкото бръмбарче пак зарида:

— Тъй ли? Ще кажа на татко. Разбрах… Нека ги мушне с

рогата — за страх. Татко е силен и страшен дори. Знаят го

през деветнайсет гори. Да, и елени с рога закалени падат

пред моя баща на коле?не.

Баба Житана му рече:

— Поспри. Много се хвалиш и лъжеш дори. Татко ти Жум е

стругар знаменит. Дай му да мисли за болт и за нит. Но да

се бие, да муши с рога — никой не го е видял досега. Само

синът му е малко свадлив и мързелив, мързелив, мързелив!

Старата мравка протегна ръка, щипна го нежно и каза така:

— Зум, опомни се! Способен си ти. Зум, опомни се! Иди,

работи! Майка ти плаче от мъка, дете. Всеки се труди, а син

й — не ще. Гледай пчелицата. Пример вземи. Повече майка

си ти не срами.

Малкото бръмбарче Зум се прибра в чудната хижа от стара

кора. Грабна топора. Насече дърва. Менче водица наля

след това. Копър пося и дръвче посади. Двора помете.

Навред подреди. После отиде цветя да полива…

Майка му беше безкрайно щастлива.

Минаха белки. Лисица премина. Скоро се струпаха сто и

двамина. Гледат. Не вярват. Стърчат край оградката. Баба

Житана развърза забрадката.

— Зум, изправи се! — помаха му тя. — Гледай, душице, що

свят прилетя!

Зум се изправи, главица изви.

Всеки работния Зум поздрави.

171

Лиана Даскалова

Лиана Даскалова е родена на 10 ноември 1927 година в Перущица. Завършва

гимназия в Перник и право в Софийския университет.

Печата за пръв път през 1946 година в сп. "Звънче" с бащиното си име: Лиана

Георгиева.

Започва да пише за деца покрай двамата си сина и дъщеря си, а и защото

съпругът й - Стоян Ц. Даскалов, редактирал списанията "Звънче" и "Дружинка"

и я насърчавал.

Лиана Даскалова е издала внушителен брой стихосбирки за възрастни и

многобройни сборници със стихове, поеми и приказки за деца - "Майчина

целувка", "Мечов буквар", "Ключ от бащината къща", "Врабчова дружина",

"Будилниче-приспивниче" и др.

"Творчеството й за малките носи в себе си покоряваща искреност и

естественост, лирична мекота и изчистена образност." - пишат за нея Божанка и

Георги Константинови.

Поетесата превежда от руски, немски, словашки и френски език.

Удостоена е с литературната награда на Министерството на просветата "Петко

Рачев Славейков" за 1995 година, а през 2005 с наградата на писателския съюз

за детска литература за книгата "6 вълшебни приказки”.

Батко

Вече Шарко не закачам,

котките не гоня,

пия мляко, без да плача,

хляба си не роня.

Дрехите си сам обличам,

вече се не цапам,

ям на масата прилично

да не се окапя.

Вкъщи тихо си играя,

слушам мама, татко

Знайте ли защо така е? -

Аз съм вече батко!

172

Смятане до 10

Първолакът не разбира

как да вади и събира.

И над трудните задачи

цяла сутрин вече плаче!

Баба му се нажали -

внуче нейно е, нали!

Десет ореха му даде

да събира и да вади.

Сладко смятането учи

бабиното мило внуче.

Вместо цифрите да вади,

орехите то изяде!

И за внучето изваждане

стана равно на "изяждане"!

173

Минзухарче

Минзухарче-болярче,

колко си ми напето!

Щръкнало си в полето

със чисто нова премяна,

цяла от злато тъкана!

Срещу ветрища студени

си имаш саби зелени.

Затова стърчиш сред полето

толкова бодро-напето:

жълто като канарче,

стройно като болярче,

пролетно минзухарче,

на децата другарче!

Приказка за чудесата

На тоя свят стават много чудни неща. Така например

на нашата улица живееше едно момче, което никак не

обичаше аритметиката. В първи клас то едвам-едвам се

научи да брои до десет, а във втори клас се заседя. Просто

не можа да премине в трети клас, а само го преместиха от

втория на третия чин — за разнообразие. Толкова много

мразеше това момче да решава задачи, че чуеше ли само

174

буквата „з“, заплакваше. Защото с буквата „з“ започва

думата „задача“. Един ден момчето си рече:

„Защо ли си губя времето в училище? Мога прекрасно

да си живея без задачи! Ще отида някъде да се хвана на

работа и — край на мъките!“

Откъсна един лист от тетрадката си и написа до майка

си:

Не иЗкам да уча арЕтметика!

От това писмо всеки можеше да разбере, че то не знае

и правописа.

И тръгна момчето на път. Най-напред обиколи нашия

град. И, разбира се, огладня. Изправи се пред една

сладкарница.

„Я да постъпя тук на работа! — помисли си то. — Готов

съм да работя цял ден за една паста на закуска и една

баклава на вечеря!“

И влезе вътре.

— Какво желаеш, момченце? — попита го сладкарят.

— Искам да постъпя на работа! — отговори момчето.

— Тъй ли? Ами свидетелство за образование имаш

ли?

— Ннне!… За… за… губих го! — извика момчето и

изхвъркна навън.

Вървя, вървя, излезе извън града. Озова се в голяма

тъмна гора. Ох, колко се плашеше момчето! Привиждаха му

се в тъмнината вълци, мечки, та дори и тигри, защото освен

175

аритметиката, то не беше изучавало добре и географията и

не знаеше, че в нашите гори не се срещат тигри.

Изведнъж забеляза в мрака светлина. Приближи се.

Гледа — една къща. Прозорецът свети, а зад него седи

старец дългобрад и чете голяма книга.

„Дали да му се обадя? — подвоуми се момчето. — Кой

го знае добър човек ли е, или пък някой злодей! Ама щом

чете книги, не ми се вярва да е лош човек!“

Тъкмо в това време старецът отвори прозорчето,

подаде навън тънкия си нос и извика:

— Аз съм старец белокос,

аз съм дядо Тънконос!

Хей, момче, бъди ми гост!

Аз познах по миризмата,

че дошъл е гост в гората.

Хей, вратичке, раз-два-три,

с две крила се разтвори!

Хъррр — разтвори се портата и момчето влезе. И що

да види: трапезата беше наредена за двама. Нахраниха се

със стареца богато-пребогато. Тогава той плесна с две

ръце:

— Лъжички, панички,

послушни бъдете,

сами се дигнете,

в легена скочете!

176

Хоп-хоп-хоп! — затракаха приборите, скочиха в легена

с вода и сапун и сами се зацамбуркаха като патета в селски

вир.

„Магьосник е тоя старец! — реши момчето. — Ох, ох,

ох! Какво ли има да става с мене!“

То потрепера от студ. Беше прохладно. Старецът

забеляза това.

— Студено ли ти е? Ей сега ще запалим огъня.

Но той не стана да донесе пънчета, нито бръкна в

джоба си да потърси кибрит. Не, той само плесна с ръце и

рече:

— Огньо, огньо златоок,

запламти със ръст висок,

стаята ми затопли! —

Есен е, навън вали.

И веднага в огнището заиграха златни и червени

пламъци.

Момчето простря премръзналите си ръце и се стопли.

„Виж ти, какъв чуден старец! Голям мързеливец! Нищо

не работи, пръстчето си не мърда, а си живее от хубаво по-

хубаво!“

А старецът огледа брадата си в едно огледалце,

плесна с ръце и ето че изневиделица профуча голяма

ножица и — кръц, кръц — започна да подрязва дългото

бяло руно.

177

— Хайде, момченце, да си поговорим, да се опознаем

по-добре. Кажи ми, какво обичаш най-много на света? Ама

добре си помисли! — предложи старецът.

— Няма какво да мисля! — избоботи момчето. — От

всичко най-много обичам пастите.

— А какво мразиш най-много?

— Най-много мразя задачите. Чуя ли само някой да

каже „зззадача“, все едно че сто отровни змии ми съскат

насреща.

— Добре, добре! — засмя се дядо Тънконос. — Хайде

сега си лягай, пък утре ще се опознаем още по-добре. Лека

нощ, момченце!

— Ама къде ще легна, тук на пода ли? — учуди се

момчето.

— Ах, колко съм разсеян! — викна дядо Тънконос. —

Ей сега ще имаш легло. — И той пак плесна с ръце:

— Месечко изгря навън,

хайде, време е за сън.

Възглавничке с перушина,

одеялце от коприна,

бързо тука се явете,

гостенчето приютете!

Чу се нежна, тиха музика и момчето видя през сънливо

спуснатите си ресници едно меко бяло легло, което го

канеше за сън…

На сутринта го събуди пърхането на ято гълъби.

178

— Хайде ставай, мило гостенче! Нахрани гълъбите ми!

Това ще бъде твоята работа отсега нататък.

— Чудесно! — зарадва се момчето. — Ето че човек

може да си живее отлично и без да учи аритметика. Хайде,

дядко, дай ми кошницата със зърната!

— Аз имам 16 235 гълъба. Всеки от тях получава на

закуска по 20 житни и по 20 просени зърна. Хайде,

пресметни колко зърна трябва да ти отпусна и ела в килера

да ги отброим заедно.

— Ау-у-у! — изрева страшно момчето. — Задача! Дядо

Тънконос, ама нали снощи ти казах, че на света най-много

мразя задачите. Не, не искам да храня гълъбите! Дай ми

друга работа!

— Добре — съгласи се с усмивка дядо Тънконос. —

Вземи тогава една лопата и една мотика. Прекопай

градинката ми.

— Ето това е работа за мене! Няма цифри, няма

задачи! — подскочи весело момчето.

— Само че внимавай, момче. За да бъде красива

градината ми, разчертай я най-напред на 4 квадрата и 2

правоъгълника. В средата образувай кръг, който ще

засадим напролет с теменужки. Квадратите трябва да имат

страни, дълги по 5 метра, а пък правоъгъл…

Но момчето го прекъсна с плач:

— Дядо Тънконос, ти пак ми даваш задачи! Не мога, не

мога! Аз получих двойка на тия уроци за квадрата и

правоъгълника. Ама ти не разбираш ли, че не ми даваш

работа, а все задачи за решаване!

179

— Мое глупаво момче — каза дядо Тънконос и го

погали по рошавата главица, — не можа ли да разбереш, че

всички работи, които съществуват на тоя свят, са все

задачи, които хората трябва да разрешат? Ето погледни

моята къща. Тя също е една задача, но вече решена. Най-

напред архитектът я е начертал на хартия, след това

инженерът е пресметнал колко желязо е нужно, на каква

дълбочина да се изкопаят основите; техниците пък са

пресметнали колко тухли са необходими, колко вар и пясък,

колко дни трябва да работят зидарите и накрая — колко

лева ще струва цялата постройка…

— Да! — извика момчето през сълзи. — Но аз видях, че

ти много добре си живееш в тази къща. Нищо не работиш.

Само плеснеш с ръце… и масата сама се подрежда, огънят

сам се пали, ножицата сама те подстригва. Искам и аз така

да живея — предметите сами да работят вместо мене.

— Ах, ти, мързеланко, та това е най-трудната задача за

разрешаване. И аз работя над тая задача. Искам да

накарам машините да изместят тежкия човешки труд.

Огънят, който сам се пали — това е една задача, която съм

разрешил с помощта на физиката и математиката. Само че

аз не плесвам с ръце, а натискам едно малко бутонче, което

ти не си забелязал. Кажи ми откровено, ти за какъв ме

мислиш?

— За магьосник, за какъв друг?

— Виждаш ли? А пък аз съм един стар физик, който цял

живот решава задачи. И тези задачи са толкова интересни,

че ти си ги помислил за чудеса! Много задачи вече съм

решил аз, много задачи са решили преди мене други учени.

Затова нашият живот сега е по-добър, по-лек и приятен,

отколкото преди много, много години. Но още много задачи

180

трябва да разрешим, за да стане животът ни още по-

хубав… Слушай, мързеливко, от задачите ти не можеш да

избягаш, дори и накрай света да идеш. Ами си връзвай

връзките на обущата и се връщай! Сядай и учи! Учи, мое

момче, чак додето косата ти побелее и доде ти порасне

брада, дълга до земята като моята!

И наистина момчето от нашата улица се завърна. Сега

то ходи с радост на училище, решава задачите във всички

сборници и получава само шестици. Затова още в началото

на приказката аз ви казах, че на тоя свят стават много чудни

неща. И какви ли още чудеса има да видим, когато това

момче и неговите връстници пораснат и почнат да решават

трудни, до днес нерешени задачи!

181

Борис Априлов

Борис Априлов е псевдоним на Атанас Василев Джавков - писател,

фейлетонист, драматург, автор на творби за деца и юноши.

Той е роден на 21 март 1921 г. в Малко Търново. Завършва гимназия в Бургас

през 1935 г. От 1947 до 1959 г. е редактор във в. „Стършел“. От 1959 до 1963 г.

е главен драматург в дирекцията на българските циркове. Активно сътрудничи

на българския периодичен печат.

През 1957 г. излиза от печат книгата му "Приключенията на Лиско", през 1965 -

"Топка в морето" - приказки, "Кончето Пончо" (1967), "Папагалчето и

пеперудката" и ""Приключенията на Лиско по море"(1968), "Едно малко бяло

облаче" - приказка (1970), "Новите приключения на Лиско" (1973), "Най-новите

приключения на Лиско - Привидението. Голямата награда."(1975), "Лиско при

квадратните същества" (1975), "Шестте пингвинчета" (1978), "Десет

приключения на Лиско" (1987).

От 1990 г. се изселва в Израел. Там умира на 10 април 1995 г.

Творчеството на Борис Априлов е обемно и многообразно по жанр:

хумористични разкази, очерци, фейлетони; сатирични повести, новели, пиеси,

радиопиеси, сценарии за филми, телевизионни драми, сериали за деца.

Особено популярна е поредицата за Лиско. Издателство "Фют" подготви

преиздаването им в шест чудесни книги, илюстрирани от Елена Пъдарева:

"Приключенията на Лиско в гората"

"Приключенията на Лиско по море"

"Приключенията на Лиско при квадратните същества"

"Приключенията на Лиско - Не пипай Куфара. Чими Часовникът"

"Приключенията на Лиско - Червената шапчица. Дупката. Питонът"

"Приключенията на Лиско - Привидението. Голямата награда. Стената. Синьото

фламинго"

Божанка Константинова определя историите от поредицата "Приключенията на

Лиско" за "образци на съвременната приказка".

За цялостното си творчество Борис Априлов е удостоен с литературната

награда на МНП "Петко Рачов Славейков" за 1993 г.

182

Приключенията на Лиско по море

На децата ми Джина и Лора

Глава първа

РАЗМИСЪЛ

На трийсет и първия ден, след като свърши

приключението в гнездото на орела, Лиско стоеше под едно

голяма дърво и мислеше. Беше чувал, че най-добре се

мисли, като се гледа непрекъснато в една точка. Понеже

наблизо нямаше подходяща точка, Лиско гледаше право в

хралупата на дървото. Хралупата беше много дълбока и от

това мислите на Лиско ставаха дълбоки, стигаха до другия

край на дънера, откъдето излизаха навън и се

разпръскваха. „Разбирам… трийсет дни, но трийсет и един

— не!… Трийсет дни можеш да бъдеш примерен, но

трийсет и един — това е невъзможно. Трийсет и един ден

никой не може да бъде послушен, колкото и послушен да е

той.“

„Освен това — продължаваше да разсъждава Лиско —

примерен може да бъде само този, който не е видял

широкия свят. Аз съм го видял. Той е много дълъг и много

широк… Добре, но само това ли е широкият свят? Само

това, което видях от гнездото на орела?… Смешно е да се

твърди такова нещо. Ако е така, той не ще да е много широк

и само дето го хвалят наляво и надясно… Следователно

време е да напусна Тихата гора и да поема големия път.“

183

„Да поема големия път — мислеше си Лиско, — но

нали обещах да кротувам и да не създавам главоболия?

Животните и без това си имат грижи. Защо да ги тревожа и

аз.“

Изглежда, че последната мисъл надделя. Лиско

прекъсна разсъжденията си и тръгна да се разхожда.

Утрото беше слънчево. Тихата гора ухаеше с всичките си

аромати, които излизаха от чашките на цветята и влизаха в

носа на Лиско. Той ги вдишваше и си казваше, че да се

живее е наистина хубаво. Край него бързаха животните —

кой на работа, кой на училище. Птиците огласяха простора

с песните си, защото това им беше работата — да пеят от

сутрин до вечер, да създават удоволствие. За тези птици

казваха, че служат на изкуството. Лиско не знаеше какво е

това „изкуство“ и защо цял живот трябва да му се служи, но

смяташе, като порасне, също да служи на изкуството и още

отсега се опитваше да пропее като славеите.

Преди няколко дни той бе посетил главния славей на

Тихата гора и от дума на дума му даде да разбере, че желае

да служи на изкуството — да се качи на някой клон и да

запее като птиците. Главният славей му каза:

— Може, но преди това се научи да се качваш и слизаш

по тоновата стълба.

— Добре де, ще се науча — обеща лисичето и се

отдалечи, но го досрамя да пита каква е тази „тонова

стълба“. Напразно търси такава стълба из гората. Не можа

да я намери.

Като повървя още малко, Лиско съзря сестричките си

Хитруша и Рунтавка. Те се прескачаха. Лиско ги заобиколи

184

отдалече. Никак не му се играеше с тях. За тях казваха, че

се развиват по-бавно, но се радваха на послушанието им.

Лисичето отново потъна в размисъл. Интересно,

палавникът за първи път разбра, че може да върви и да

мисли. Това го изненада. Затова се спря, за да види дали

няма да спрат и мислите му. Нищо подобно. Мислите му

продължаваха да си текат в следния ред:

„Трудно е да си послушен. Мога да извърша сто

героични постъпки, мога да изям сто ябълки и да подскоча

сто пъти, но да бъда послушен — не мога. Интересно, да

бъдеш послушен, на пръв поглед изглежда лесно — трябва

да стоиш на едно място, да не подскачаш, да не вършиш

героични дела, които никой няма да ти признае. Просто

трябва да стоиш и да изпълняваш това, което искат татко и

мама. А е трудно. Какво? Трудно?… Невъзможно е!… И

въпреки това, възрастните казват за мене с усмивка:

Всъщност Лиско е едно доста симпатично лисиче… Защо

животните говорят така?“

Ето въпросите, които се вплитаха в мислите на Лиско,

когато се движеше и когато спираше, за да разбере дали и

мислите му спират. Ето как лисичето разбра, че мислите на

живите същества не спират.

„Добре де, не спират — започна отново хлапачето, —

ами… като спим? Тогава какво правят мислите? И те ли

спят? Може би, но не ми се вярва. Струва ми се, че когато

спим, мислите използуват, че никой не ги безпокои, и

започват да се забавляват. Забавляват се, като си правят

представления, и е прието тези забавления да се наричат

сънища.“

185

„Добре — каза си Лиско, — ами като умрем?… Какво

става тогава с мислите ни? Продължават ли да вървят?“

Този въпрос го изплаши. Той се озърна и реши

незабавно да иде при шефа на Тихата гора. Реши да го

посети по две причини:

Първо — да разбере истинската истина и

Второ — Мецан да разбере, че Лиско не е глупаво

лисиче, което знае да се губи, че е любознателен и иска да

се добере до най-важните истини.

Палавничето подскочи и хукна към дома на Мецан.

Пътеката се провираше между дървета и папрати. Лиско се

чувствуваше лек и радостен и както винаги в такива случаи,

неусетно запя. Откъде бликаха тези негови песни, как му

хрумваха, самият Лиско не можеше да си обясни. Този път

песничката, която му дойде на ум, имаше следното

съдържание:

Нека, нека, нека, нека. Нека, там-та-рам!…

От цялата песничка лисичето разбираше само думата

„тамтарам“. Какво означаваше другата думичка „нека“, и

какво нека — на този въпрос трябваше също да си отговори.

Но преди това трябваше да си обясни нещо друго: какво е

това?

Върху заоблен мраморен камък беше клекнала

неподвижната фигура на една жаба. Лиско спря неочаквано

и започна да я разглежда.

— Паметник ли си? — запита тихо той.

— Не.

— Какво си?

186

— Аз съм си аз.

— Кой си ти?

— Мечтаещият жабок Скоклю от първата част на

романа.

— Аха!… Какво правиш тук?

— Мечтая.

— Аха!… За какво мечтаеш?

— Някога мечтаех да скоча на Луната.

— Така ли? Защо?

— И оттам да извикам едно мощно и хубаво „кваак“.

— Аха… Интересно.

— Добре, но всички ми се подиграха и сега съм решил

просто да си мечтая заради самото мечтаене. Нали си има

специални мечтатели? Стоят, мечтаят, мечтаят, мечтаят и

никога не се намечтават.

— Разбрах — съгласи се Лиско. — Тогава, приятно

мечтаене… Аз бързам.

— Закъде бързаш?

— Търся истината.

— И ти ли? — поклати глава Скоклю и отново замръзна

в своята неподвижност.

Лиско се отдалечи, по няколко пъти се обърна да види

паметника. Няма ли да се раздвижи поне за миг? Не може

да бъде — помисли си той. Все някак трябва да се

помръдне… Лиско спря и се обърна. Нещо може да го

187

засърби и нали трябва да се почеше. Затова той се върна

назад да разкрие загадката.

— Хей! — започна лисичето. — Чувал съм, че някои

могат да стоят известно време неподвижно, но какво

правиш, когато те засърби? Нима вас, мечтателите, не ви

сърби никъде?

— Защо? Понякога чувствуваме такова нещо.

— Какво правите тогава?

— Почесваме се… Например, в момента аз се

почесвам.

— Така ли?… А как?

— Мислено. Това се постига с редовни тренировки и

напрягане на подсъзнанието.

— Аха!… — учуди се лисичето, но после реши да бъде

по-откровено и добави: — Виж какво, аз още не съм

разбрал какво значи съзнание, а ти ми говориш за

подсъзнание.

— Ще дойде време, ще разбереш — важно рече

жабокът Скоклю, без да нарушава позата си.

— Постоянно ми говорят за някакво си време, което

идва — намуси се Лиско. — Изглежда, че времето е нещо,

което идва и което обезателно се разваля. Омръзна ми все

да идва и все да се разваля… Хайде, довиждане!

Както винаги, шефът на Тихата, гора бе зает.

Довършваше написването на някаква реч, която трябваше

да произнесе в Съвета.

188

— Седни и почакай — рече Мецан. — Още едно

изречение и ще завърша. Мисля го от вчера и не мога да го

измисля. Трябва ми нещо просто, да се отличава от

изреченията, с които свършвах досегашните си речи.

— Благодаря, ще почакам — отвърна Лиско.

— Идеално! — извика Мецан. — „Благодаря ви за

вниманието, господа!“ Това е изречението, така ще

завърша, ще благодаря на тези, които са се измъчвали да

ме слушат… Благодаря ти, Лиско.

— Няма защо — отвърна лисичето. Мецан прибра

молива си и запита:

— Какво те води при мен?

Лиско наведе глава и реши да мине направо към целта:

— Един въпрос, чичко Мецан… Днес ще прекарам деня

си в размишления и след туй ще взема някои решения.

— Правилно, Лиско… Неправилно щеше да бъде

обратното.

— Например?

— Да вземеш някои решения, а след туй да потънеш в

размишления и да съжаляваш. Ти си умно лисиче и ние с

нетърпение чакаме да пораснеш.

— Какво ще правите тогава?

— Ще те включим в работата на Съвета. — Лиско

изтръпна при мисълта, че като порасне, ще седи на едно

място и Ще взема решения. Мецан сякаш предугади

неговия страх и се усмихна: — Кажи сега.

189

— Искам да знам — започна лисичето — какво става е

мислите на всяко живо същество, когато то умре. Мислите

също ли умират?

Мецан се почеса внимателно по ухото, след това по

носа, а накрая се закашля. Лиско се зарази от кашлицата и

също започна да кашля, докато се засрами.

— И така — започна Мецан, — всичко зависи от

мислите… Ако мислите са били важни, остават да живеят и

след смъртта. Ако са незначителни, умират заедно с нас…

Нещо повече - има толкова глупави и дребни мисли, които

умират, преди да е умрял този, който ги е измислил…

Разбираш ли ме, или да ти повторя? Ако искаш, ще ти го

обясня с чертежи.

— О, не — рече Лиско, — струва ми се, че разбрах.

Значи, мислите все пак остават да живеят след смъртта на

този, който ги е измислил.

— И мислите, и делата — поясни Мецан. — Зависи

какви са.

— Стана ми съвсем ясно — каза лисичето. —

Благодаря ви за всичко.

Мецан хвърли поглед върху бюрото си и след туй се

обърна към госта:

— Имаш ли някакво листче?

— Нямам.

Мецан се принуди да откъсне празното късче хартия от

края на речта си и написа на него: „На заседание съм цял

ден. Не се безпокойте за мен. Мецан.“

— Какво написахте? — запита Лиско.

190

— „На заседание съм цял ден. Не се безпокойте за

мен. Мецан…“ Оставям бележка на домашните си… Хайде,

че закъснях.

Излязоха от дома на шефа. Мецан измъкна карфичка и

забоде бележката на вратата. След това се сбогува и

тръгна към Съвета.

Глава втора

КАК СЕ ОСТАВЯ БЕЛЕЖКА

Ветрецът поклащаше бележката, както поклаща

листата на дърветата, паяжините и желъдите. Лиско стоеше

пред нея, изпълнен с вълнение. В главата му се зараждаха

нови мисли. Никога не си е представял, че една висяща

бележка може да породи толкова много мисли. „Значи така?

— питаше се той. — Освен всичко останало, в живота е

уредено и това: когато някой иска да изчезне, достатъчно е

само да остави една такава бележка… Всичко си е уредено

в живота, само че ние, малките, не знаем и затова вършим

грешки.“

— Какво се пулиш срещу мен? — неочаквано запита

бележката.

— Не се пуля — отвърна лисичето, — а те гледам и си

мисля..

— Какво си мислиш?

— Значи така се оставя бележка, а?… Чувал съм, но не

съм виждал.

191

— Така се оставя — потвърди бележката. —

Написваш, забождаш и тръгваш!…

— Където си искам, нали?

— Да… Пишеш, забождаш и тръгваш.

— Забождането и тръгването е лесно — рече Лиско, —

но писането… Нямаш си представа колко трудно пиша.

— Не ме интересува — отвърна бележката. — Моят

живот е кратък. Окачват ме и щом ме прочетат, ме скъсват.

Нямам време да се радвам на живота. Затова, върви си и

ме остави да се любувам на природата…

Малчуганът погледна бележката с яд и каза:

— Може Да си бележка, може да си висяща и

говореща, но си невъзпитана и вече не искам да се

занимавам с теб!… Няма да ти кажа дори довиждане.

Той обърна гръб на бележката и тръгна по пътеката.

Спря се чак при кукувицата.

— Как не ти омръзна цял живот да повтаряш една и

съща песен!… Ку-ку, ку-ку… Разбрахме!…

— Лиско, какво те е прихванало?

— Лошо настроение. В тази гора на всяка крачка те

обиждат.

— Така ти се струва — отвърна кукувицата. — Нещо

тайно си наумил и затуй ти се струва така.

Палавникът изчезна веднага и като вървеше,

непрекъснато се питаше дали тази бъбрица не бе прочела

мислите му и дали няма да се раздрънка. По-късно се

192

успокои, върна се в лисичата дупка, намери хартия и молив

и отново излезе.

За първи път държеше молив в ръцете си. Огледа се,

хвърли поглед на хартията, а след туй се озърна и допря

изострения край на молива до хартията. Там се появи нещо

като чертичка. Лиско се възхити.

— Това е написано от мен, а?… Може би съм написал

нещо извънредно интересно, но нали не знам да чета, така

и Ще си остане тайна. Голяма е трагедията ми — мога да

пиша, а не мога да прочета написаното.

Полюбува се още малко на творбата си и тръгна към

дома на вълка Кафявко. Преди да отиде в Съвета, вълкът

се грижеше за сутрешния си тоалет — гладеше козилата си,

а тя блестеше на слънцето.

— Добро утро, чичко Кафявко.

— Добро утро, Лиско. Какво правиш?

— Нищо особено — отвърна скромно лисичето. — А

вие какво правите?

— Подновявам козината си и гледам все пак нравът ми

да си остане същият. Трябва да се съобразяваме с

поговорките… Сигурно ще искаш някоя услуга.

Навсякъде отгатваха мислите му.

— Нещо подобно — отвърна Лиско. — С мене се случи

беля. Тази сутрин, когато се събудих, изведнъж усетих, че

съм забравил как се пише буквата Н. Спомням си началото,

но краят й се губи някъде. Ако обичате, да ми я напишете

тук.

193

Кафявко пое молива и написа буквата Н в началото на

листа.

— Точно тъй — рече Лиско, като разгледа буквата. —

Сега си я спомних цялата… Благодаря ви. Довиждане.

Палавникът се отдалечи бързо, докато Кафявко

зяпаше учудено след него. Щом излезе на Голямата пътека,

Лиско запя новата си песен:

Имам си, ура-ура, цяла буква Н!…

Таралежко миришеше едно хубаво синьо цвете. Като

вдишваше дълбоко, той се превръщаше в едно голямо

кълбо, а като издишваше, отново ставаше продълговатият

Таралежко. Лиско издебна най-удобния момент и се

приближи.

— Добро утро, чичо Таралежко!… С какво се

занимавате?

— Уча се да мириша цветя, Лиско.

— Разбирам, разбирам… Това е нещо, което всеки

трябва да знае. Така се придобива навик да се различават

цветята от одеколона.

— Какви ги бъбриш? — учуди се Таралежко. — Нали

знаеш, че в къщата на обесения не се говори за въже?

— Говоря за одеколон — поясни Лиско.

— Тъй де, нещо свързано с бръсненето… Навярно

знаеш какво представлява един бръснат таралеж…

— Да ви кажа правата, вече не знам с кого как да

говоря - оскърби се лисичето. — Ето, сега смятам да

194

напиша на това място буквата А, но не смея. Кой знае какво

ще си помислите.

— И сега не те разбрах.

— Впрочем, защо не я напишете вие?… Да си имам

една буква от вас, за спомен.

— Дай молива!

Таралежко завъртя внимателно буквата, после я

украси с бодли и заяви, че това е личен негов почерк.

Лисичето благодари и отново пое по пътеката, право към

жилището ряпа. Гризеше я внимателно, от всички страни.

Лисичето започна да следи всяко негово движение. Ряпата

ставаше все по-малка, но винаги запазваше предишната си

форма. Най-после Лиско не изтрая и запита:

— Защо така?

— Нов начин на ядене — обясни Сивко. — Винаги

имаш чувството, че ряпата е цяла. Отначало е била една

голяма ряпа, после се превръща в друга, по-малка, в още

по-малка и така нататък; получаваш илюзията, че си изял

десетина различни по големина репи.

— И какво от това?

— Как какво?… Едно е да изядеш само една ряпа,

съвсем друго е да изядеш десет репи.

— Не е така — поклати глава Лиско.

— Защо?

— Репите се броят по опашките.

— За съжаление си прав — натъжи се Сивко и добави:

195

— Останалото е илюзия.

— Сивко, думата ЗЕЛЕ със З ли се пише или с Б?…

Мисля, че по-рано се пишеше с Б.

— Не ми е известно такова нещо — рече Сивко. —

Винаги си я пиша със З.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Тази дума ми е най-позната.

— Тогава можеш ли да напишеш думата ЗЕЛЕ на това

място?

— С удоволствие.

Заекът Сивко пишеше бавно, изглежда, че усещаше

вкуса на думата и гледаше всичко да продължава колкото

може повече.

— Щом напишеш първата буква, спри, да й се

полюбувам — помоли се Лиско.

— Готово!

— Значи това е буквата 3?

— Да.

— Ще проверя тая работа при Бухльо.

Бухалът спеше в клоните на дъба. Лиско го поздрави с

добро утро, но Бухльо се намръщи и каза нещо

неопределено.

— Не разбрах — наостри уши лисичето. — Казахте ли

нещо?

— За един бухал утрото никога не може да бъде добро

196

— отвърна птицата. — Друг е въпросът, ако ми кажеш

„добър вечер“ и ако е нощ. За мен нощта е благодат.

— Така си е — съгласи се лисичето. — Извинете.

— Какво те води при мен?

— Можете ли да ми услужите с една буква?

— Докога?

— Трябва ми една буква А… — Тук лисичето си

спомни, че вече има таралежовата буква А, бързо извади

листа и я преписа. След това отново се обърна към

птицата: — Нуждая се от една хубава буква С, за

неопределено време.

— Хм! — вдъхна дълбоко бухалът. — Искаш буква…

Хм!… И защо тъкмо буквата С?

— Трябва ми.

— Какво ще я правиш?

— Ще си играя с нея. Нали знаете, ние, децата…

— Знам. Каква я искаш, главна или обикновена?

— Има ли значение?

— Има.

— Може ли да е нещо средно? — Лиско се замисли.

— Не… Поръчваш ми буква и трябва да зная каква да я

изработя. Това е буква, не е нещо друго… Едно е главна,

друго е обикновена.

— Ох — въздъхна Лиско. — И при буквите ли има

главни и неглавни?

197

— А ти как мислиш?… Чакай, какво толкоз ти е

притрябвало буква и то именно С, която е особено важна?…

Да не си намислил нещо лошо?

— Че какво може да се намисли с една нищо и никаква

буква?

— Всичко може. Когато с буквите се злоупотребява,

може да се случат какви ли не работи… По-добре е да

питам жена си… Тук ми искат една буква! — извика високо

бухалът.

От хралупата на дървото излезе съпругата Бухла.

— Кой ти иска? — запита сънно тя.

— Лиско… Имал голяма нужда от една хубава буква С.

— Че как така? — учуди се Бухла — Къде ще му излезе

краят, ако всеки започне да ти иска букви? Току-виж че ти

взели всичките букви и за нас няма да остане нищо.

— Това му казвам и аз.

— Не може тъй — продължи Бухла, — безобразно е да

се раздават букви!…

— Питай го, не му ли казах същото.

— Нищо не си му казал — развилня се Бухла. — Ти си

един разсипник! Раздаваш наляво и надясно буквите ни!

Тези силни крясъци естествено възбудиха

любопитството на сврака Нешка, която долетя мигновено.

— Какво става, комшийке?

198

— Моят хубостник раздава буквите ни!… Виж го ма,

всичките ни букви иска да раздаде на чужди, а за нас да не

остане нищо!…

— Че то не може така — намеси се сврака Нешка. —

Такива неща трябва да се пазят за лоши дни, а не да се

пилеят!…

— Това му викам! — изпадна в истерия Бухла. — На!…

Вижте го моя непрокопсаник!… Вижте го всички!… Пилее,

раздава!…

Започнаха да долитат много други птици. Лиско се

хвана за главата, хиляди пъти съжаляваше за всичко и

докато скандалът горе се развихряше, той се промъкна в

папратите, откъдето запраши към другия край на гората,

към стройната и красива сърна Грациоза.

Грациоза стоеше на полянката до своето сърненце Еди

и му говореше нещо съвсем неразбираемо, а Еди й

отговаряше на висок глас, кратко и ясно, но също така

неразбираемо.

— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд? — питаше майка

Грациоза.

— Йей, сър!… Лийвърпул из а порт ъв Инглънд —

отговаряше сърненцето Еди.

— Не казвай сър, а лейди! — поправи го майка му.

Лиско издебна затишието и рече:

— Добро утро!

Мама Грациоза се обърна и се усмихна. След това

погледна рожбата си и запита:

— Еди, какво ще отговориш на Лиско?

199

— Гуд морнинг! — отвърна Еди и подгъна крачетата си

за поклон.

Лиско също подгъна коленете си, но падна и се

търкулна на тревата. Еди се спусна да му помогне, вдигна

го и успя да му прошепне в ухото:

— Съсипаха ме с този английски!

— Какво те води насам, Лиско? — запита мама

Грациоза.

— Дойдох да ми напишете една буква С. Вчера, като си

играех, изведнъж я забравих, пък днес ми потрябва и

рекох…

— Разбира се! — усмихна се мама Грациоза. —

Веднага… Къде да я напиша?

— На този лист.

Сърната взе молива и се замисли, отново се усмихна,

този път свенливо, и каза:

— Как да ти обясня?… Ние в къщи се занимаваме само

с модерни езици и просто съм забравила нашата азбука.

Мога да ти напиша буквата С, но на английски.

— Какъв е този език? — запита Лиско.

— Моля ти се, това е езикът на Шекспир!… Еди го учи,

та като порасне, да чете Хамлет в оригинал.

— Дадено — отсече Лиско, — праснете буквата на този

език.

— Да си взема стилото. Не мога да пиша е молив.

Мама Грациоза тръгна грациозно към чантата си, а

200

Лиско прошепна в ухото на Еди:

— Какво представлява това нещо „Хамлет“?

— Един ловък убиец с хладно оръжие. С нетърпение

чакам да прочета този криминален роман.

Мама Грациоза завъртя една красива английска буква,

лисичето поблагодари и си тръгна весело по пътя. Еди го

гледа със завист, докато го сепна гласът на майка му:

— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд?

— Мамо, колко пъти ще ти отговарям, че Ливерпул е

пристанище на Англия?

Мама Грациоза изблещи изненадано очи, тръсна крак и

извика строго:

— Еди, ти излезе от добрия тон!… За наказание днес

ще изядеш два десерта!

Еди заплака и веднага даде правилния отговор на

английски, както го искаше майка му и световноизвестният

учебник на Екерсли.

А Лиско продължаваше своя лов на букви.

____________________________________________

Източници на биографичните данни: Литернет, Уикипедия,

Регионална библиотека „Л. Каравелов“, гр. Русе

201

ГАЛЕРИЯ

ИВАН ВАЗОВ

202

РАН БОСИЛЕК

ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ

203

БАТКО ЗЛАТКО

ЦВЕТАН АНГЕЛОВ

ЛИАНА ДАСКАЛОВА

204

АСТРИД ЛИНДГРЕН

205

АЛЪН А. МИЛН

206

ДЖАНИ РОДАРИ