Аз съм българче

Иван Вазов

Аз съм българче и силна

майка мене е родила;

с хубости, блага обилна

мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам

наште планини зелени,

българин да се наричам —

първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,

в край свободен аз живея,

всичко българско и родно

любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна

в дни велики, в славно време,

син съм на земя прекрасна,

син съм на юнашко племе.

Родна стряха

Ран Босилек

Бяла спретната къщурка.

Две липи отпред.

Тука майчина милувка

сетих най-напред.

Тука, под липите стари

неведнъж играх;

тука с весели другари

скачах и се смях.

Къщичке на дните златни!

Кът свиден и мил!

И за царските палати

не бих те сменил!

ТРИЦИ И ХАЛВА

Когато бил малък, Хитър Петър станал чирак

при градския шивач. Един ден на обяд шивачът му

дал пари и казал:

— Петре, вземи паницата и иди да купиш от

гостилницата фасул за обяд.

— Ако няма фасул, да купя ли халва,

майсторе? — запитал Петърчо.

— Ако няма фасул, купи картофена чорбица!

— Ами ако няма картофена чорба, да купя ли

халва? — попитал пак Петър.

— Ако няма картофена, вземи лещена чорба!

— Ами ако няма и леща, да взема ли халва?

Майсторът се ядосал, размахал ножицата и

викнал:

— Махай се от главата ми и вземай каквито

трици ще вземаш, че се връщай по-скоро!

Петърчо изскочил навън и от вратата запитал:

— Майсторе, като взема трици за тебе, за

мене да купя ли халва?

САМОХВАЛСТВО

Хитър Петрови приятели разговаряли за коне и

за езда. При тях бил и един самохвалко.

— Веднъж — рекъл самохвалецът — няколко

души от нашето село отидохме в друго село по

работа. На сборището много хора бяха наобиколили

един жребец. А жребецът подскача, върти глава,

рита, хапе… Едва го удържаха двама мъже. Не

даваше никой да го яхне. Опитваха се тоя-оня… По-

страхливите не смееха дори да го доближат, а по-

сърцатите пък, ако успееха да го яхнат, хвърляше ги

от гърба си. Аз гледах отстрана, гледах, па се

спуснах, хванах се за седлото, подскочих и…

В това време към групата приятели се

приближил Хитър Петър. Той знаел за случката с

лудия жребец и самохвалеца. Самохвалкото видял

Хитър Петър, поизкашлял се, попочесал си тила,

махнал ръка и свършил накратко:

— И… аз не можах да го яхна!…

СТРАХЛИВ ДРУГАР

Хитър Петър отишъл с един приятел в гората

на лов.

Както вървели и приказвали, ненадейно пред

тях излязла мечка.

Петровият приятел много се изплашил.

Хвърлил пушката и едва успял да се качи на най-

близкото дърво.

Хитър Петър хукнал да бяга, но се препънал и

паднал на земята.

Мечката отишла при Петра.

Подушила го, позавъртяла се и си отишла.

Ловците дошли на себе си. Приятелят се

смъкнал от дървото, а Петър станал от земята.

Двамата взели пушките и тръгнали наново.

— Петре, какво ти каза мечката? — попитал

изплашеният ловец.

— Хм — усмихнал се Петър, — каза друг път

да не отивам на лов със страхлив другар.

Цветовете на труда

Джани Родари

Всяка работа

на тоя свят

цапа човека

със своя цвят:

черни от въглища са всички огняри,

бели-брашнени са всички хлебари,

на този пък, който машините прави,

ръцете са вечно от масло кафяви,

а бояджиите са от боята

шарени-марени като дъгата.

И само онези, без труд дето лапат,

единствено те своите пръсти не цапат

и нямат от работа

ни петно, нито знак.

Но тяхната работа

не е чиста все пак!

Случай с една скоба

Джани Родари

Един ученик

се заплесна за миг

със своя съсед да бърбори

и, както отворил бе някаква скоба,

забрави да я затвори.

От станалото течение

едно изречение

с подлог, допълнение и сказуемо,

се разкиха неописуемо,

а след него и цялата тема

заподсмърча от хрема.

Затова, щом настинката мина,

тя накара да сложат табели,

на които писачи двамина

написаха с букви дебели:

„СКОБИТЕ ИМАТ ВАЖНА РОЛЯ.

ЗАТВАРЯЙТЕ СКОБИТЕ, МОЛЯ!“

Малката нула

Джани Родари

Имаше една Нула

кръгла като О,

тя не беше сторила

никому зло,

но тъй като нямаше стойност, горката,

щом я съглеждаха, пищяха числата:

— Извинявайте! Бързам! Ще закъснея! —

да не би да ги видят със нея.

Но ето, тя срещна числото Едно,

което не беше с много стойност и то

и също се чувстваше жалко,

понеже бе много малко.

И каза му Нулата: — Я, със мене ела! —

И купиха двамата една стара кола

и смело поеха — пам-пам-пам — по шосето.

И ето:

Четворката, Двойката, Тройката

веднага изменят си стойката,

Пет усмихнат ги гони,

Шест им прави поклони.

Какво бе се там случило?

Десет бе се получило.

(Нали колата бе малка,

само с една седалка,

от Единица

наред със Нула

Десетица

се бе надула).

И стана тъй, че оттогава

за Нулата потръгна слава,

всички цифри я канеха,

подир нея се кланяха

и я хвалеха гласно

и я слагаха вдясно

(защото тайно

беше ги страх,

да не мръдне случайно

на ляво от тях!)

и изобщо извадиха те заключение

че и малките нули имат свое значение.

Небето е на всички

Джани Родари

Чудят се всички момиченца,

чудят се всички момченца:

небето е цяло, едно,

а е на всички оченца.

То е мое, когато го гледам,

и на тоя до мене, и на тебе,

на царя, на градинаря,

на поета, на малкото бебе.

Няма бедняк така беден,

че да не го притежава.

За лъва и за зайчето то е

обща въздушна държава.

И никак не се изхабява,

ако пръв го погледне съседа,

не става по-малко красиво,

за който последен го гледа.

А щом е така — питат всички

момиченца и момченца, —

защо е небето цяло,

а земята — на малки парченца.

Горската аптека

Лила Захариева

През гората лъкатуши

скрита в горската пътека

малка къща там се гуши

с надпис ''Горската аптека'',

на прозорчето с перденца,

по полиците шишенца

и мехлеми, и буркани

с билки всякакви събрани.

Тази хубава къщурка

е на баба Костенурка.

Който има тежки рани

и кожухчета съдрани,

идва тук да търси лек-

зиме, лете, в мраз и пек...

Кой пристига в ранен час?

— Костенурке, идвам аз! —

шепне Заю дългоуши,

плахо гледа, дълго души.

— Зайо-Байо, добър ден!

Що ще искаш ти от мен?

— Костенурке услужлива,

моля ти се лек ми дай!

Сърчицето ми се свива

щом дочуя кучи лай.

— Имам билки, ще ти дам,

но от кучета зли,

Зайо, ти пази се сам!

Ето във котлето ври

цвят от дивата глогина.

Със черупка отмери!

Пийна Зайо и отмина...

Медената пита

Батко Златко

Баба Меца е сърдита,

че синът й без да пита,

още рано във зори

хванал гъстите гори.

Тя кого ли не попита

меченцето къде скита.

Но напразно — не сполучи

нийде нищо да научи.

А пък Мечо за обед

искаше да хапне мед

и през стръмните баири

тръгнал бе медец да дири.

Сред гората на поляна

зрее ягодка засмяна.

Меченцето, щом я зърна,

тъй към нея се обърна

— Слушай, ягодке любима,

слуд студена тежка зима

имам аз едничка грижа

малко мед да си поближа.

— Мед ли искаш, мече сиво?

Катеричката игрива

цял ден тича и играе

сигурно пчелина знае.

Мечето се покатери,

къщичката то намери

и почука — чук,чук, чук!

— Моля, кой живее тук?

Катеричката отвори,

малък Мечо заговори

— Я кажи ми, за обед

де ще хапна малко мед?

Аз не зная, мече малко,

питай бате си Шишарко.

Ето, той е там, насреща,

седнал и рендосва нещо.

Лакомото малко мече

към Шишарко се завтече.

Отдалече със надежда

то започна да нарежда:

— Много ми се иска, батко

да си хапна нещо сладко!

Знаеш ли в коя долина

ще намеря аз пчелина?

Аз не зная мече малко,

питай дядо си Гъбарко.

Той е близък мой съсед,

знае мястото със мед.

— Ей, Гъбарко, добър ден!

Моля те, кажи на мен

где ще мога за обед

да си близна малко мед?

— Мед ли искаш, малко мече?

Та пчелинът е далече.

но решиш ли — ето на! —

ще ти дам аз две крила.

Весела забава в горската дъбрава

Лила Захариева

Днес в зелената дъбрава

дават весела забава

горските певци, артисти,

музиканти и хористи.

Ще се чества юбилеят

днес на славея тенор –

песни весели ще пеят

косовете в звучен хор.

Зайчетата с барабани

вред разнесоха покани,

разлепиха и афиши

върху горски мъх и лишей.

Във уречения час

прозвучава контрабас

и заспалата гора

шумна публика събра.

И далеч от поглед хорски

върху дънерите горски

се нареждат ред по ред.

Вълчо с Меца най-отпред;

после Заю със децата,

Ежко-Бежко – със жената,

Щурчо с малката Калинка –

на листенце от глогинка;

а в последните редици

птици, мънички мушици,

охлювчета, невестулки

и задрямали светулки.

Лиса натъкмена с кожа

седна важно в мека ложа,

с папрати и тънки клони,

както в градските салони.

Веселбата почна с песни,

с танци, приказки чудесни.

И зелената морава

става сцена за забава.

Пипи Дългото чорапче

Астрид Линдгрен

Пипи се настанява във Вила Вилекула

В онази хубава лятна вечер, когато Пипи за

пръв път прекрачи прага на Вила Вилекула, Томи и

Аника не бяха у дома. Бяха заминали за една

седмица на гости у баба си. Затова не знаеха, че

някой се е настанил в съседната къща. Когато се

прибраха у дома си и застанаха край портата да

огледат улицата, те още не подозираха, че съвсем

наблизо вече имат другарче за игра. Както се чудеха

какво да правят и си мислеха дали ще се случи нещо

приятно през деня или пък той ще бъде един от ония

дни, в които нищо не може да се измисли, вратата на

Вила Вилекула се отвори и оттам излезе едно

момиченце. Това беше Пипи Дългото чорапче, която

тръгваше на утринна разходка. Томи и Аника никога

не бяха виждали такова чудновато дете. Ето как

изглеждаше:

Косата и имаше цвят на морков и бе сплетена

на две стегнати, стърчащи плитки. Носът и, досущ

като мъничко картофче, беше обсипан с лунички.

Под него аленееше доста голяма уста, пълна със

здрави бели зъби. Роклята и беше направо странна.

Пипи си я беше ушила сама. Отначало смяташе да я

направи цялата синя, но синият плат не стигна и

Пипи се принуди да пришие тук-там по някое

червено парче. Дългите и тънки крачета бяха обути

в дълги чорапи — един кафяв и един черен. Освен

това носеше черни обувки точно два пъти по-голе-

ми от стъпалата и. Татко и беше купил тези обувки

в Южна Америка, та краката на дъщеря му да имат

накъде да растат, и Пипи не искаше да чуе за други.

Но онова, което най-много накара Томи и

Аника да ококорят очи, беше маймунката на рамото

на непознатото момиче — малък макак, облечен в

сини панталони, жълто елече и с бяла сламена

шапка на главата.

Пипи устройва излет

— Днес няма да ходим на училище — каза

Томи на Пипи, — защото имаме ден за чистене.

— Ха! — възкликна Пипи. — Пак

несправедливост. Аз нямам никакъв ден за чистене,

макар че имам такава нужда от него! Вижте само на

какво прилича подът и кухнята. Но всъщност —

прибави тя — стига да реша, мога да почистя и без

да ми определят специален ден. Именно това

смятам да направя сега. Я да видя може ли някой да

ме спре! Седнете върху кухненската маса, за да не

ми пречите.

Томи и Аника послушно се покатериха върху

масата, а Господин Нилсон рипна подире им и се

настани да спи в скута на Аника.

Пипи стопли голям котел вода и без много да

му мисли, го лисна върху кухненския под. После

свали големите си обувки и грижливо ги сложи в

панерчето за хляб. Най-сетне привърза на босите си

крака две четки за дъски и се понесе по пода, сякаш

се пързаляше на кънки, а като цепеше водата с тях,

тя бълбукаше и пръскаше.

— Трябва да стана принцеса на кънките —

заяви тя и така високо вирна единия си крак, та с

четката нащърби лампата, която висеше от тавана.

— Поне съм си изящна и привле-

кателна — продължи тя и ловко прескочи един стол,

който и препречваше пътя. — Е, да речем, че вече

е чисто — заключи тя и свали четките.

— Няма ли да избършеш пода? — учуди се

Аника.

— Ами! Ще го оставя да изсъхне на слънце —

обясни Пипи. — Не вярвам да се простуди, стига

непрестанно да се движи.

Томи и Аника се смъкнаха от масата, като

стъпваха много внимателно, за да не се измокрят.

Навън слънцето грееше от яркосиньото небе.

Беше един от ония сияйни септемврийски дни, когато

на човек му се прищява да поскита из горите. На

Пипи и хрумна нещо:

— Хайде да вземем Господин Нилсон и да

направим малък излет!

— Хайде! — извикаха възхитени Томи и Аника.

— Бягайте тогава в къщи и питайте майка си

дали бива — каза Пипи, — а в това време аз ще

приготвя храна за из пътя.

Мечо Пух

Алън А. Милн

Запознаваме се с Мечо Пух, с няколко пчели и

приключенията започват...

Понякога Мечо Пух обича да играе на нещо,

когато слезе долу; друг път обича да седне тихичко

пред огъня и да слуша приказки. Тази вечер…

— Хайде една приказка! — каза Кристофър

Робин.

— Каква приказка? — попитах.

— Ще бъдеш ли така добър да разкажеш една

на Мечо Пух?

— Разбира се! — казах. — Какви приказки

обича той?

— За себе си! Защото той е от този вид мечки.

— Да, виждам.

— И така, бъди добър…

— Ще се опитам — казах аз.

И се опитах.

Едно време — отдавна, много отдавна, чак

около миналия петък — Мечето Пух живееше сам-

само в една гора под името Сандърс.

(— Какво значи да живееш под

име — попита Кристофър Робин.

— Това значи, че името е написано със

златни букви над вратата и ти живееш под него.

— Пух не е много сигурен в това — каза

Кристофър Робин.

— Но сега вече съм — обади се един ръмжащ

глас.

— Тогава продължавам — казах аз.)

— Веднъж, както се разхождаше, Мечо Пух

стигна до една поляна сред гората, в средата на тази

поляна растеше грамаден дъб, а откъм върха на

дъба се чуваше силно бръмчене.

Мечето седна под дървото, сложи глава между

двете си лапи и започна да мисли:

„Преди всичко — каза си то — това бръмчене

значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй

— бръм… бръм… — без да значи нещо. Щом има

бръмчене — значи някой бръмчи. А единствената

причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е

защото си пчела.“

После мисли още дълго и си каза:

„А единствената причина да си пчела —

доколкото знам — е да правиш мед!“

Йори загубва една опашка и Пух намира една

Беше хубава пролетна утрин в гората, когато Пух

тръгна. Малки пухкави облачета весело си играеха

по синьото небе, като ту скриваха слънцето, ту

внезапно пак го откриваха, за да отстъпят място на

други облачета. Между тях слънцето се усмихваше

весело. Тъмните игли на боровете изглеждаха стари

и посивели край светлозелената дантела на

храстите.

Между боровете крачеше Мечето. После то се

спусна надолу по каменисти корита на потоци, пак се

изкатери нагоре по стръмни брегове от пясъчник и

най-после, уморено и гладно, стигна до Голямата

Гора. В Голямата Гора живееше Бухала.

— Ако някой знае всичко за всичко — каза си

Мечето, — то това е Бухала, който знае нещо за

нещата. Името ми да не е Мечо Пух — а то е! —

прибави той, — значи така е!

Бухала живееше в Дъба, в прекрасен старинен

дворец, по-голям от който и да е дворец, или поне на

Пух така му се струваше, понеже там имаше и чукче,

и звънец с връв. Под чукчето беше написано:

МоЛиМ ДжВънете

АкоиС кате ДаОт ворим

Под връвта на звънеца беше написано:

мОлиМ, чуКайте

акОНИ коЙ несе оБАди

Тези бележки бяха написани от Кристофър

Робин, който единствен в Гората можеше да пише.

Макар че Бухала беше умен и умееше много други

неща — знаеше да пише и да чете собственото си

име „Хубал“, — все пак пропадаше съвсем, когато

трябваше да напише мъчни думи като „морбили“ или

„конфитюр“ например.

Мечо Пух прочете внимателно бележките —

отляво надясно и отдясно наляво — от страх да не

пропусне някои указания. После, за да е по-сигурен,

той почука и дръпна звънеца, и дръпна звънеца и

почука, и извика силно:

— Бухльо, обади ми се! Мечо Пух те вика!

Вратата се отвори и

Бухала погледна навън.

— Здрасти, Пух —

каза той. — Какво има?

Шареното човече

Атанас Павлов

Когато шареното човече дошло на този свят,

даже черните котки били сиви, а да не говорим за

сивите котки — те си били такива, но си

представяли, че кой знае какви са били.

А човечето се спряло и се чудело накъде да

тръгне — всичко било толкова сиво, че нищо не се

виждало. Сивият път бил точно пред човечето и

сивите поляни, и сивата гора, ала то си мислело, че

това пред него може и да е блато.

— Хей, шарено човече! — чуло се тънко гласче.

— Кой писука?

— Аз, пилето.

— Къде си ти?

— Ето съм! Шарено човече, дай ми мъничко

кафявичко за крилцата. И мъничко червеничко за

опашката. И съвсем, съвсем мъничко жълто за

човката.

— Добре. Вземи си, колкото ти трябва.

Пилето си взело по мъничко от цветовете.

Полетяло нагоре, нагоре, много нагоре. Изведнъж се

чуло „даннн“ и малкото пъстро пиленце паднало и

записукало:

— Ох, шарено човече, виж каква

цицина ми излезе на главата. Ударих се в слънцето.

Моля ти се, дай малко синичко за небето и малко

златничко за слънцето…

— Лесно е да се каже „малко синичко“ — с

толкова малко могат да се направят две сини очички,

но цяло небе? И шареното човече си дало всичкото

синьо и всичкото златно. Небето се вдигнало високо,

много високо. Блеснало слънцето.

Тогава дошла сърничката.

— Шарено човече, хайде кажи ми, кое е трева и

кое е камъни? Зъбите си ще строша, ще умра от

глад.

— Това е много лошо! — казало доброто човече.

Погледнало се и си рекло:

— Дадох си синьото, дадох си златното, но имам

още много цветове. Ще дам зеленото на тревата.

Бръмбарчето Зум

Цветан Ангелов

Малкото бръмбарче Зум се прибра в чудна

къщурка от стара кора. Пийна от менчето прясна

вода, сгуши се в ъгъла и зарида:

— Как ме обидиха, майчице, всички: белките,

златките, двете лисички, дребните птичета, едрите

птици, даже и слепите стари къртици.

Как ме обиди кълвачът-ковачът, Гу раздавачът и

Ежко шивачът, сойката Сийка и Горчо скорецът,

водното конче, щурецът-свирецът…

Вчера настигнах Елица пчелица с бяло котленце и

жълта метлица. Литнахме заедно: ту над реката, ту

през горичката, ту низ лъката. Срещнахме, майчице,

много познати: кротки, грабливи, космати, пернати.

Всеки ми казваше: „Зум, добър ден!“ С весели

поздрави бях награден. Даже и Грак от високия клон

вирна опашка — да стори поклон…

Ех, промени се от вчера светът! Вчера здрависваха,

днеска — не щат!

Днеска самичък вървях из гората. Гледам скорецът

си роши перата. Кресна ми сойката. Грак се разграчи.

Поздрав да стори кълвачът не рачи. Гълъбът Гу

надалеч отлетя. Гледам гората — това ли е тя?

Белките, златките скрити лежат. Двете лисички

сърдито ръмжат. Ежко настръхнал,

щурецът мълчи, водното конче на присмех бръмчи.

Къртът не клати за поздрав глава. Майчице мила,

защо е това? Малкото бръмбарче тропна с крака:

— Бива ли, мамо, така-онака?

Майка му Жим помълча, помълча, после с тъжовен

гласец забръмча, тежко въздъхна, заплака дори:

— Питай ги, чедо… и сам… разбери!

Чудом се чуди невръстният Зум: мигар наистина те

са без ум? Татко му, бръмбарът Жум, е богат! Татко

му, старият Жум, е рогат! Ах, и елените нямат сега

толкова вити, красиви рога! Татко му има два чифта

крила, лодка с весла и червена кола.

Може ли син на известен баща да преживява такива

неща? Утре ще вземат и дребните мравки да го

посрещат ей-тъй с подигравки.

Малкото бръмбарче Зум се

намръщи, кривна калпаче,

излезе от къщи…

Приказка за чудесата

Лиана Даскалова

На тоя свят стават много чудни неща. Така

например на нашата улица живееше едно момче,

което никак не обичаше аритметиката. В първи клас

то едвам-едвам се научи да брои до десет, а във

втори клас се заседя. Просто не можа да премине в

трети клас, а само го преместиха от втория на третия

чин — за разнообразие. Толкова много мразеше това

момче да решава задачи, че чуеше ли само буквата

„з“, заплакваше. Защото с буквата „з“ започва

думата „задача“. Един ден момчето си рече:

„Защо ли си губя времето в училище? Мога

прекрасно да си живея без задачи! Ще отида някъде

да се хвана на работа и — край на мъките!“

Откъсна един лист от тетрадката си и написа до

майка си:

Не иЗкам да уча арЕтметика!

От това писмо всеки можеше да разбере, че то

не знае и правописа.

И тръгна момчето на път. Най-напред обиколи

нашия град. И, разбира се, огладня. Изправи се пред

една сладкарница.

„Я да постъпя тук на работа! — по-

мисли си то. — Готов съм да работя цял ден за една

паста на закуска и една баклава на вечеря!“

И влезе вътре.

— Какво желаеш, момченце? — попита го сладкарят.

— Искам да постъпя на работа! — отговори момчето.

— Тъй ли? Ами свидетелство за образование имаш

ли?

— Ннне!… За… за… губих го! — извика момчето и

изхвъркна навън.

Вървя, вървя, излезе извън града. Озова се в

голяма тъмна гора. Ох, колко се плашеше момчето!

Привиждаха му се в тъмнината вълци, мечки, та дори

и тигри, защото освен аритметиката, то не беше

изучавало добре и географията и не знаеше, че в

нашите гори не се срещат тигри.

Изведнъж забеляза в мрака светлина.

Приближи се. Гледа — една

къща. Прозорецът свети, а зад

него седи старец дългобрад и

чете голяма книга.

Приключенията на Лиско по море

Борис Априлов

Размисъл

На трийсет и първия ден, след като свърши

приключението в гнездото на орела, Лиско стоеше

под едно голямо дърво и мислеше. Беше чувал, че

най-добре се мисли, като се гледа непрекъснато в

една точка. Понеже наблизо нямаше подходяща

точка, Лиско гледаше право в хралупата на дървото.

Хралупата беше много дълбока и от това мислите на

Лиско ставаха дълбоки, стигаха до другия край на

дънера, откъдето излизаха навън и се разпръскваха.

„Разбирам… трийсет дни, но трийсет и един — не!…

Трийсет дни можеш да бъдеш примерен, но трийсет

и един — това е невъзможно. Трийсет и един ден

никой не може да бъде послушен, колкото и

послушен да е той.“

„Освен това — продължаваше да разсъждава

Лиско — примерен може да бъде само този, който не

е видял широкия свят. Аз съм го видял. Той е много

дълъг и много широк… Добре, но само това ли е

широкият свят? Само това, което видях от гнездото

на орела?… Смешно е да се твърди такова нещо.

Ако е така, той не ще да е много широк и само дето го

хвалят наляво и надясно… Следователно време е да

напусна Тихата гора и да поема големия път.“

„Да поема големия път — мислеше

си Лиско, — но нали обещах да кротувам и да не

създавам главоболия? Животните и без това си

имат грижи. Защо да ги тревожа и аз.“

Изглежда, че последната мисъл надделя. Лиско

прекъсна разсъжденията си и тръгна да се разхожда.

Утрото беше слънчево. Тихата гора ухаеше с

всичките си аромати, които излизаха от чашките на

цветята и влизаха в носа на Лиско. Той ги вдишваше

и си казваше, че да се живее е наистина хубаво. Край

него бързаха животните — кой на работа, кой на

училище. Птиците огласяха простора с песните си,

защото това им беше работата — да пеят от сутрин

до вечер, да създават удоволствие. За тези птици

казваха, че служат на изкуството. Лиско не знаеше

какво е това „изкуство“ и защо цял живот трябва да

му се служи, но смяташе, като порасне, също да

служи на изкуството и още

отсега се опитваше да

пропее като славеите.

Как се оставя бележка

Палавникът изчезна веднага и като вървеше,

непрекъснато се питаше дали тази бъбрица не

бе прочела мислите му и дали няма да се

раздрънка. По-късно се успокои, върна се в

лисичата дупка, намери хартия и молив и отново

излезе.

За първи път държеше молив в ръцете си.

Огледа се, хвърли поглед на хартията, а след туй се

озърна и допря изострения край на молива до

хартията. Там се появи нещо като чертичка. Лиско се

възхити.

— Това е написано от мен, а?… Може би съм

написал нещо извънредно интересно, но нали не

знам да чета, така и ще си остане тайна. Голяма е

трагедията ми — мога да пиша, а не мога да прочета

написаното.

Полюбува се още малко на творбата си и тръгна

към дома на вълка Кафявко. Преди да отиде в

Съвета, вълкът се грижеше за сутрешния си тоалет

— гладеше козината си, а тя блестеше на слънцето.

— Добро утро, чичко Кафявко.

— Добро утро, Лиско. Какво правиш?

— Нищо особено — отвърна скромно лисичето.

— А вие какво правите?

— Подновявам козината си и гледам все пак нравът

ми да си остане същият. Трябва да се съобразя-

ваме с поговорките… Сигурно ще искаш някоя

услуга.

Навсякъде отгатваха мислите му.

— Нещо подобно — отвърна Лиско. — С мене се

случи беля. Тази сутрин, когато се събудих,

изведнъж усетих, че съм забравил как се пише

буквата Н. Спомням си началото, но краят и се губи

някъде. Ако обичате, да ми я напишете тук.

Кафявко пое молива и написа буквата Н в

началото на листа.

— Точно тъй — рече Лиско, като разгледа

буквата. — Сега си я спомних цялата… Благодаря

Ви. Довиждане.

Палавникът се отдалечи бързо, докато Кафявко

зяпаше учудено след него. Щом излезе на Голямата

пътека, Лиско запя новата си песен:

Имам си, ура-ура,

цяла буква Н!…

Мили мой Мио

Астрид Линдгрен Той не спира ни денем, ни нощем

Духът се наведе, прегърна ме и когато

полетяхме във въздуха, всичко наоколо ни запя и

зазвънтя. Далеч долу под нас остана Тегнерската

градина, мрачната градина и всички къщи с осветени

прозорци и деца, седнали да вечерят заедно с

татковците и майките си. Докато аз, Бу Вилхелм

Улсон, се реех из звездното небе.

Носехме се високо над облаците, летяхме по-

бързо от светкавица и с по-голям трясък от

гръмотевица. Край нас свистяха звезди, луни,

слънца. Всичко наоколо бе ту черно като нощ, ту

ослепително светло и бяло, тъй че трябваше да

мижа.

— Той не спира ни денем, ни нощем —

нашепнах си аз. Нали тъй пишеше в картичката.

Духът протегна ръка и посочи нещо в

далечината, нещо зеленикаво, което се къпеше сред

бистри лазурни води и щедро слънце.

— Ето Земята накрай света — поясни той.

Заспускахме се към зеленината под нас.

Тя се оказа остров, плуващ сред

морето. А из въздуха се носеха уханието на хиляди

рози и лилии и странни звуци, по-прелестни от

която и да е музика на света.

Досами морския бряг се издигаше голям бял

замък и духът ме свали на земята точно до него.

Насреща ни се зададе мъж. Това бе моят баща,

кралят. Познах го, още щом го видях. Изведнъж

разбрах, че това е моят баща. Той разпери ръце и аз

се хвърлих в обятията му. А той дълго ме притиска до

себе си. В този миг нищо не си казахме. Аз просто

висях, вкопчен на шията му.

Дали звездите обичат някой да им свири

Един от прозорците беше отворен и се

чуваше, че някой шета вътре из къщата.

Строихме се в една редица пред прозореца —

Ноно, Юм-Юм и аз.

— Готови — каза Ноно. — Раз-два-три.

Че като подхванахме тримата една игрива

мелодия, агънцата, щом я чуха, започнаха да

подскачат и танцуват. А на прозореца се показа

старица, която изглеждаше много добра. Това беше

тя, бабата на Ноно.

— Ах, каква прекрасна музика! — плесна тя с

ръце.

Свирихме и дълго, а тя през цялото време

остана на прозореца да ни слуша. Беше много стара,

досущ като излязла от приказките, и все пак истинска

жива баба.

Сетне влязохме в къщурката. Бабата на Ноно

попита дали сме гладни — бяхме, и още как. Та тя

извади един самун хляб, отряза няколко дебели

филии и ни ги раздаде. Кафеникавият хрупкав хляб

бе най-вкусният хляб, който съм ял някога през

живота си.

— Ах, че ми се услади — казах аз на Ноно. —

Какъв е този хляб?

— Не знам дали е някакъв особен

хляб — каза Ноно. — Наричаме го хляб за гладни

гърла.

Мирамис също искаше да похапне. Приближи

се, пъхна глава през прозореца и тихо изцвили.

Разсмяхме се, защото изглеждаше много смешен. Но

бабата на Ноно го потупа по муцуната и той също

получи дял от вкусния хляб.

Сетне усетих и жажда. Когато казах това на

Ноно, той само рече:

— Ела с мен!

Заведе ни в градината, където бликаше бистър

извор. Загреба с едно ведро от извора, извади вода и

всички пихме от ведрото. Това беше най-

разхлаждащата и сладка вода, която съм пил през

живота си.

— Ех, че ми се услади — казах аз на Ноно. —

Какъв е този извор?

— Не знам дали е някакъв особен извор — каза

Ноно. — Наричаме го извор за жадни гърла.

СЪДЪРЖАНИЕ

Аз съм българче, Иван Вазов......................................1

Родна стряха, Ран Босилек..........................................2

Хитър Петър: Трици и халва........................................3.

Хитър Петър: Самохвалство........................................4

Хитър Петър: Страхлив другар....................................5

Цветовете на труда, Джани Родари.............................6

Случай с една скоба......................................................7

Малката нула.................................................................8

Небето е на всички......................................................10

Горската аптека, Лила Захариева............................. 11

Медената пита, Батко Златко.....................................13

Весела забава в горската дъбрава, Л. Захариева....16

Пипи Дългото чорапче, Астрид Линдгрен:

Пипи се настанява във Вила Вилекула.....................18

Пипи устройва излет...................................................20

Мечо Пух, Алън А. Милн:

Запознаваме се с Мечо Пух, с няколко пчели и

приключенията започват... ........................................22

Йори загубва една опашка и Пух намира една.........24

Шареното човече, Атанас Павлов.............................26

Бръмбарчето Зум, Цветан Ангелов...........................28

Приказка за чудесата, Лиана Даскалова...................30

Приключенията на Лиско по море, Борис Априлов:

Размисъл......................................................................32

Как се оставя бележка.................................................34

Мили мой Мио, Астрид Линдгрен:

Той не спира ни денем, ни нощем..............................36

Дали звездите обичат някой да им свири..................38