С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Как избрах професията си? 1 Проба 99,999 4 Вещества — фантоми 7 Аз видях „снежния човек" 10 Да измамиш смъртта 13 Невероятният модел 16 Животните на Африка 21 Ухо към вселената 24 „Неси" преди 1400 години 28 По пътя на робите 30 Почеркът от всички страни 32 Земетресението ще бъде утре 35

„Сатурнов пръстен" около Земята 38 Селският лекар 40 Предава „Космос" 42 Тест 45 Кръстословица 46 Решава логиката 48 Библиотека „Космос" Интервю с кит Корица: Планктонно животно Гръб на корицата: Детайл от наколенник (Врачанско съкровище)

„КОСМОС" ИНТЕРВЮИРА ВИДНИ БЪЛГАРСКИ УЧЕНИ

А к а д е м и к А Н Г Е Л Б А Л Е В-С К И, л р е д с е д а т е л н а В ь л-г а р с к а т а а к а д е м и я н а н а у-к и т е:

Винаги съм обичал литературата и изкуството, но съм предпочитал науката и техниката.

Професията си избрах спонтанно и ако се родя повторно, пак бих ста­нал инженер. Струва ми се, че това съвсем не противоречи на любовта ми към изкуството. Аз съм дълбоко убеден, че техниката, създадена от човека, е в същото време могъщо средство за неговото освобождаване. Аз много обичам литературата, но смятам, че най-висшите прояви на човешкия гений са математиката и музиката. И в математиката, и в музиката откривам такива чудесни закономерности, такава прекрасна хар-

мония — хармония на логиката, и логика на хармонията.. . Това дей­ствително е най-висшето творение на човешкия гений.

Въпросът за правилното насочване на младежта в живота е труден. Няма малоценни хора. Всеки крие в себе си заложби, които биха се проявили, ако попадне в подходяща среда, така че да се изгради като полезен и ува­жаван член на обществото. Задачата е да помогнем на младежите да на­мерят истинския си път в живота, да отстраним влиянието на модните увлечения или самоцелните родител­ски амбиции.

Трябва да се помнят и редовете на Ботев: „Бабо, като порасна какъв ще стана?" — пита баба си едно малко момче, а тя му отвръща: „Ти първом стани, човек, па после лесна, работа. Тъпанът на баща ти е на та­вана. . ." И. тъпанджия да си, най-напред трябва да бъдеш човек.

У младия инженер трябва, да се култивира навик па самостоятелно творческо, оригинално мислене и дей­ствие. Той трябва да има широк кръ­гозор, да вижда далеко, да се откъсне от рутината, да дири свои пътища. Човек не може да научи всичко в че­тирите студентки години. И след това той трябва да работи с коефи-циент на полезно действие над 100 процента. Да достигне до свои идеи и решения. За утрешния ден ни трябват инженери с широка обща и специална култура, със солидни основни позна­ния, с грижливо култивирана способ-ност да мислят самостоятелно и с богато въображение и полет на мисълта. Добрите специалисти се изграждат именно в практиката, след като навля­зат дълбоко в някоя по-тясна област.

Пожелавам на учениците с помощта на учителите си да опознаят себе си и своите склонности. Нашето обще­ство дава на човека възможност да се прояви в областта, в която е най-мно­го надарен. Но да откриеш себе си е сложен процес. Често пъти човек само си въобразява, че има склонност към нещо. А какво нещастие е да попаднеш в професия, към която нямаш склон­ност и любов! Би било прекрасно, ако младите хора са убедени, че в науката трябва да дирят призвание, а не само звание.

Д о ц е н т М Е Т О Д И П И С А Р С К И, II р е д с е д а т е л н а С ъ ю з а н а ар х и т е к т и т е и Б ъ л г а р и я:

история на изкуството и особено от архитектура. Може би толкова мно­гостранни влечения имат повечето мла­ди хора. През това време с особено голямо желание и любов рисувах. Приятни ми бяха и заниманията по дескриптивна геометрия.

Аз знаех вече каква прекрасна об­ласт за творчество е архитектурата, но мечтата ми за нея беше все още аб­страктна, тъй като у нас не съществу­ваше специално учебно заведение. Вед­нага щом научих, че към Висшето техническо училище в София се от­крива факултет по архитектура, аз без колебание се явих на кандидат­студентски изпит и бях приет в първия випуск.

Следването ми съвпадна с годините на революционния подем непосредст­вено след 9 септември 1944 година, с Отечествената война, с активния обществено-политически живот на стра­ната ни.

От първия миг на моята творческа

практика — това бе началото на 1949 година — аз попаднах в трудния сек­тор на промишлената архитектура. Проектирахме първите каши електро­енергийни обекти: язовир „Васил Ко­ларов" и ТЕЦ „Република". Днес мла­дите архитекти смятат, че промиш­леното строителство не е най-добрата област за творческата изява. А про­ектирането на промишлени сгради в някакъв случай не е просто нещо. Достатъчно е да споменем, че много­бройните промишлени комплекси и ансамбли, изградени през изтеклите тридесет години на социалистическо строителство и особено след Април­ския пленум на ЦК на БКП, са наша национална гордост.

Архитектурната дейност е необятна като самия живот. Във всяка област на тази дейност съществуват интересни творчески задачи, които чакат май­сторската ръка на твореца. Но за това са необходими много знания преди всичко за живота, за човека

Като ученик се интересувах от литература, музика, философии,

2

и неговите потребности в различните сфери, за тенденциите в развитието на тези потребности. Необходими са също така творчески навици и прави­лен методологически подход при ре­шаването на всяка конкретна задача. Нужно е дълбоко философско и есте­тическо осмисляне на творческия про­цес, нужна е любов към всичко кра­сиво в живота, за да се пренесе то и в архитектурата, която създаваме.

Творческата сполука на архитекта означава повече красота, удобства и радост в живота на човека. Тук е голямата отговорност на архитекта пред обществото и времето. Това трябва да има предвид всеки млад човек, който е решил да се посвети на една от най-прекрасните професии.

Ч л е н - к о р е с п о н д е н т , п р о ф е ¬ с о р Б Л А Г О В Е С Т С Е Н Д О В , р е к т о р н а С о ф и й с к и я у н и ­в е р с и т е т „ К л и м е н т О х р и д ­с к и ":

Не мога да кажа, че съм мислил за професията си много отрано. Ма­тематиката трудно може да бъде детска мечта, макар че от малък се запознах с цифрите. Тя бе предме­тът, който никога не ми създаде не­приятности. В по-горните класове на гимназията много се увличах от авио¬ моделизмите и физиката. Обичах опи­тите, които правехме във физиче­ската лаборатория на училището. И така първите ми по-сериозни мечти

за бъдещето бяха свързани с авио-инженерството и ракетостроенето, Съз­давахме модели на ракети, за които бяхме прочели тук-там по списанията

След като завърших гимназия, ра­ботих три години. Тогава у мен се затвърди убеждението, че трябва да следвам математика. Избрах я въ­преки влиянието, което искаха да ми окажат някои близки хора. То­гава беше модно да се следват разни видове инженерства, а в специалността ..математика" се влизаше дори без конкурсен изпит. Всички, които не можеха да влязат другаде, се от­правяха към този факултет. Аз не се лутах между две специалности. Бях направил своя избор.

Откакто се помня, винаги съм пред­почитал природо-математическите нау­ки. В рода си нямаме професионални математици. Но майка ми е била много силна ученичка по математика. Дотук се простира ролята на гените в моята професионална ориентация. Раз­бира се, за нея съм благодарен и на учителите си по математика в гимна­зията — Василев и Партениев. Те бяха хората, които подхраниха лю­бовта ми към математиката.

Смятам, че за всяка професия е необходима настройка. Понякога тя представлява предварително вдъхната любов, или създадено самочувствие, или среда, която я поощрява. Но ако човек иска да постигне нещо, трябва да подхранва малкото зрънце талант с едно голямо трудолюбие. Наистина може да се съжалява за някои млади хора, които поради липсата на навик да се трудят, не успяват да се реали­зират.

Следването ми действително бе го­лямо преживяване за мен. Тогава слушах лекциите на известните ака­демици Иван Ценов, Никола Обреш¬ ков, Кирил Попов. Можех да слушам също и лекции на академиците Боян Петканчин, Ярослав Тагамлицки, Лю­бомир Илиев. Това наистина беше една прекрасна школа. Завърших за четири години вместо за пет. След това половин година бях учител в с. Бобошево, Кюстендилски окръг, и още половин година в Елин Пелин. След този минимален педагогически стаж станах асистент на академик Никола Обрешков. Помня първия си асистентски ден — 1 април 1958 го­дина.

Разговорите води ЛИЛЯНА ЧИЧОВСКА

з

Огромният пътнически самолет ГУ-134 плавно се от­лепи от бетонната писта на летище Домодедово. После стремително се извиси нагоре. През малките кръгли илюминатори проблясваха ту белите брезови гори на Под­московието, ту широките асфалтирани ленти, опасали околностите на красивата съветска столица. Предстои на дълъг път, дълъг много часове, много повече, откол­кото от София до Москва. Дълго ще бъдем във въздуха сред тази пухкава бяла пяна, ще летим на изток, откъ­дето изгрява слънцето, бързо, толкова бързо, че да из­преварим времето. Крайната цел на този дълъг път е Якутск, столицата на Якутска АССР, републиката на златото и диамантите.

Очаква ни среща с нещо непознато, но близко. За съ­ветския Север сме слушали и чели много. Може би за­това вълнението ни е толкова голямо. Якутската авто­номна република е разположена в северозападната част на Сибир, тя е пет пъти по-голяма от Франция, климатът е рязко континентален, като разликата между най-ви­соката и най-ниската температура понякога достига 100°. Да, да, 100° — няма никаква грешка. В този да­лечен край почвата е вечно замръзнала, а половината от територията шест месеца е в прегръдките на тъмната полярна нощ, тайгата и тундрата простират владенията си на хиляди километри.

Тук по тези места през 1913 година открили огромни златни залежи. Нарекли ги Руския Клондайк.

И ето сега летим към републиката на златото, за да видим онова, което направи Я кутия известна по целия свят, В журналистическите ни бележници има много бели страници, които ще запълним с имена, цифри и дати, а в сърцата ни има много място за новите приятели, които ще срещнем.

Равномерният шум на моторите ни припомня славното време преди половин век, когато тръгват първите съ­ветски геолози на изток от великата река Лена. 1928— 1929 са годините на първата експедиция на Колима, организирана от геолозите Юрий Александрович Билибин и Валентин Александрович Цареградский. Две дълги години при невероятно трудни условия! Малобройната група от неопитни, лошо екипирани, но ентусиазирани млади хора, стъпка но стъпка осъществява набелязания от двамата геолози план. Откриват не обширните про­странства на тайгата, а несметните богатства на Севера, Съветска Русия получи Златната Колима.

И преди революцията а царска Русия са добивали зла­то. Официално началото на златодобива се отнася към средата на 18 век, когато на Урал. било открито Берьо¬ зовското златно местонаходище. После добивали злато на Кавказ, в Средна Азия, Казахстан. Постепенно стиг­нали до Сибир, където особено „се прославили" златните мини по река Лена с жестоката експлоатация и удаве­ните в кръв работнически вълнения и Далечният Изток със златоносните наноси по река Амур.

Ето че самолетът започва да се спуска, ревът на мото­рите нараства. Нетърпението ни достига ■ критичната си точка. Пред нас е свят, пълен с изненади. Обаче твърде скоро всички чувства се сливат в едно — възторг. Якутск наистина се оказва съвременен благоустроен град с мо­дерни здания и широки проспекта, с просторни магазини и кафе-сладкарници. А когато ни поднесоха салата от червени домати, местно производство, окончателно се

убедихме, че в далечна Северна Якутия за работниците има всичко.

Изминахме толкова хиляди километри, за да посетим златните мини. И отново трябваше да летим — до Ко­лима и нейните многобройни притоци, осеяни с драги, които денонощно промиват богатите златоносни наноси, до полюса на студа Оймякон, където неотдавна е открито богато златно находище, до прославените Алдан и Уст-Нера. Работата в златните мини е организирана точно, денят е разпределен на смени по осем часа, семействата на работниците живеят в уютни апартаменти с централно отопление, с топла вода и баня. В селищата край мините има Дом на културата с кинозала и богата библиотека. Тук „накрай света" се получават всички централни вест­ници и списания, а най-трудното нещо е да се добереш в библиотеката до новоизлязла книга. Децата на работ­ниците имат училища и свои Пионерски дворци. Те учат по същата програма и по същото време, както и техните връстници в Москва, Ленинград яли Ташкент. Само утрото при тях идва по-бързо Колко различно е това, което човек може да види тук от прочетеното в разказите на Джек Лондон за златотърсачите в Аляска. И разли­ката идва не от количеството или качеството на златото, тя е в съзнанието на хората, в социалния строй.

Река Лена разделя Якутия почти на две части. От стари времена Лена е била един от центровете на руската зла

Златен гребен скитско съкровище

Кюлчета сибирско злато

додобивна промишленост. През последните години бяха основно проучени старите златоносни наноси по прито­ците на Лена — Нигри, Бодайбо, Вача, Накатами, бяха открити и нови залежи по реките Маракан, Голям Па¬ том, Бодайбокам. Неизвестен имена, които в бъдеще ще славят сибирското злато.

Все по на север проникват съветските геолози, а по петите им крачат мощните драги, бързо се създават нови селища, в които живеят работниците от златните мини. Днес далеч зад полярната окръжност в Билибино, на­речено така на името на „Първооткривателя на златната Колима.", вече работи най-северната в света драга — истински завод та добив на злато. Пак там в Билибино се строи и най-северната в света атомна електроцентрала Дори е трудно човек да си представи, че на 12 000 км от Москва сред вечно замрьзналата почва и седеммесеч­ната свирепа зима израства нощен източник на топлина и светлика — Билкбинската атомна. Разказват как през 1955 г., тръгвайки но следите на Билибни, геолозите са живели в палатки. Случвало се често никой от тях, като заспи да се събуди със замръзнали уши. Но златото,

С Ъ В Е Т С К А Н А У К А

И Т Е X Н И К А което предсказал Билибин, било открило. На следващата 1956 г. в селището кацнал първият самолет.

— И после не беше по-леко — шегуват се те. — Преди десет години повече от две денонощия термометърът по­казваше минус 72°, а през юли на сянка беше 86°. Слън­цето въобще не иска. да. ни погледне цели 70 дни в годината, а в края на юли се радваме на първия сняг.

Именно трудностите са калили стоманената воля на тези мъже, изградили са достойни чеда на своята епоха.

От стари времена в Русия злато се добива и по река Амур. Там климатичните условия също не са леки, но в сравнение с трудностите в Чукотка, там, където е би-либинското злато, те са просто детско препятствие.

Лена, Алдан, Колима, Чукотка, Камчатка, Магадан¬ ската област... Нима може да се отиде навсякъде? Или пък да се разкаже всичко за златото на съветския Север?

А злато има не само на север. В последно време под пясъците на пустинята Казълкум съветските, геолози откриха несметни златни залежи. В западния печат се появиха съобщения „Клондайк на световния добив на злато", „Сензация на века" и т. н. В какво всъщност се състои тази сензация? Оказва се, че западните журна­листи са закъснели със. сензационното си съобщение це­ли. . , 2500 години. Именно тогава Херодот, който е бил и запален пътешественик, стигнал до сърнето на пусти­нята Казълкум. Херодот писал: ..Местните племена съв­сем не употребяват желязо и сребро, защото в земите им няма. тези метали, а златото и медта са в изобилие."

Много по-късно император Петър I изпратил експе­диция качело е княз Черкаский да намери споменатото от Херодот злато. Князът и неговите казаци не могли през пясъка да видят златото, затова пратили на импера­тора следното писмо: „Имало е злато, но някъде е пропад­нало". И наистина векове наред само географските на­именования спомняли за думите на Херодот — река Зеравшан, което значи „носеща злато", планина Алтън¬ тау — „златна планина" и др. Трябвало да минат го­­ини и упорити проучвания, стотици талантливи хора за вложат ум и сърце в своята работа, докато златонос­ните пясъци в самия географски център на Казълкум отново разкрили лицето си.

— Опитваме се да открием къде в Казълкум няма злато. — шегуват се геолозите.

През последните години в узбекската пустиня израсна огромен златодобивен завод, на. голо място край плани­ната Морунтау, И тъй като не може да има злато без

Драга в златоносно находище

вода", през пустинята се проточили тръбите на мощен водопровод. Изграждането му не било лека работа. По­вече от двеста километра през пясъчни дюни и всевъзможни клопки, с които е пълна пустинята. Строили го и в летен зной, и в зимен студ. А зимните студове в средноазиат-ските пустини също са свирепи. Виелици и бури носят замръзнал пясък, от който няма спасение.

И все пак стените на завода за извличане на злато из¬ растнали. В стройна редица се опънали мелниците, чието предназначение е да раздробяват късчетата руда и да ги превръщат я златоносна пулпа. От мелниците този гъст златен „сироп" отива в пачуките— особени тръби, поставени прави. Технологията, по която се работи в завода, е уникална, може би затова златото на Зеравшан е с много ниска себестойност, а с високо качество. След пачуките е отделението за готовата продукция. Тук в електролизните вани златото за пръв път се показва та­кова, каквото го знаем ние, неспециалистите. За специа­листите то е мръсно, в него са останали около половин процент примеси, Анодите и катодите в електролизните вани са направени от титан, върху него се отлага златото. Когато се натрупа около 3 мм, отделят го с нож, свиват златния лист на руло и го отправят по-нататък за пре­топяване. Това по-нататък представлява нажежени то­пилни пещи, в които клокочи чистият метал. Оттам вече го изливат на кюлчета, прилични на брикети.

Всяко кюлче минава през масата на техническия кон­трол, където го мерят, оценяват, слагат му държавно клеймо и го препращат в хазната. В горния десен ъгъл на всяко кюлче се гравират 99,999. Това е индексът за чистотата на метала, т. е. неговата проба. Узбекското злато е с проба пет деветки. Този факт е най-добрият атестат за работата на завода.

Съветската инженерна и конструкторска мисъл също е в помощ на златодобивната промишленост. Създадена и усъвършенствувана е специална техника за сондиране на златоносни наноси, широко се използуват геофизични методи за разкриване на основните и наносните местона­ходища, като например вертикалното електросондиране, приборите ИЖ-2 (търсач на жила) и много други. В зла­тоносните райони се извършват специални геоморфоло¬ гични снимки, прави се комплексен сорбционно- спектрален анализ на златните проби, който определя съдържанието на златото с точност до една хилядна част от грама. Така се открива повишеното съдържание на метал в речните наноси, в повърхностните и подпочвените води, близо до златните местонаходища. А в наносните место­находища, дори в района на вечно замръзналата почва успешно се използува хидравличната разработка.

Всички тези подробности за златото и за техническите усъвършенствувания научихме от якутските си приятели, докато разглеждахме многобройните и мощни драги, кацнали по крайбрежието на златоносната река Лена и притоците н.

И за да бъде нашият разказ за съветското злато пълен, нека кажем нещо и за самородните късове. Те носят най-много радост и будят възхищение с внушителните си раз­мери. Но геолозите не търсят отделни късове самородно злато, колкото и големи да са те, а местонаходища, в които може да се приложи промишлена разработка. Обик­новено там, където има драги, т. е. в златоносните наноси, най-често се срещат самородни късове злато. Например преди няколко години в Амурска област било открито истинско „съкровище" от самородно злато—112 къса, много от които по 7 кг.

В Съветския съюз най-ценните късове самородно злато грижливо се пазят. В сейфовете на държавните хранилища на СССР сега лежат най-големите в света парчета само­родно злато. Това са „Големият триъгълник", тежък 36 кг и 22 гр., намерен в Южен Урал, „Заешките уши", „Калцитов" и много още наименовани и безименни дарове на природата.

От дълбока древност златото е металът, пред който се прекланяли хората. Алхимиците го наричали „царя на металите", означавали го със знака на Слънцето, а основната цел на техните безкрайни опити била да открият начин за получаване на злато. В името на жълтия метал конкистадорите се втурнаха да завоюват далечния не­познат континент и унищожиха великите цивилизации на древна Америка. Заслепени от блясъка му, разтърс­вани от златна треска, хиляди хора оставиха костите си в Аляска и разбиха съдбите си в коритата за промиване в Южна Африка.

Нужно беше да се промени социалният строй, да се измени психологията на хората, както стана в Съветския съюз, за да погледнат златото с други очи. Очи, лишени от алчния блясък на трупане на богатство, а ръководени единствено от съзнанието, че този благороден метал е нужен на социалистическото им отечество.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

6

Науката е безжалостна. Тя не приз­нава стари истини, теории, заслужили в миналото, но отхвърлени от по-късни и по-верни представи. Нищо, че тези теории са били общопризнати на времето. Нищо, че благодарение на тях са получени резултати, които са валидни и до днес. Щом не са из­държали ударите на съдбата, щом са рухнали под напора на експери­менталните факти, те престават да занимават учените. И ако някой все пак си спомня за тях, то е, за да си помисли с високомерно снизхождение: „Колко наивни представи са имали хората някога!"

Но ако „действуващата" наука не се интересува от старите теории, за историята на науката те представляват безценно съкровище. Защото ако про­следим тяхната поява, възход и па­дение, ние ще добием представа за общите закономерности на научното дирене, за мъчителното доближаване до истината — или по-скромно ка­зано, до това, което днес се смята за научна истина,

В продължение на няколко века — чак до началото на нашето столетие — на сцената на физиката са се появя­вали и слизали редица „измислени" вещества. Първото от тях е

т о п л о р о д ъ т,

Какво представлява това вещество, за което не се споменава в нито един съвременен учебник по физика, но в чието съществуване не са се съмня­вали учените преди сто и петдесет— двеста години? Според тогавашното учение за топлината, топлородът е флуид (течност или газ) от специален вид, който е лишен от тегло, разсеян е по цялата материя, способен е да прониква в телата, да се „съчетава." е тях и да. превръща твърдите тела в течни, а течните в газообразни.

Решаващо значение за утвърждаване на теорията на топлорода имат забе­лежителните опити на английския учен Джозеф Блек, проведени през 1767

година. Блек изследвал топенето н изпарението на телата. Дотогава се е смятало, че е необходимо само да се нагрее едно твърдо тяло до темпера­турата на топене, за да се разрушат силите на сцепление между частич­ките и да се превърне то в течност. Обаче английският физик показал екс­периментално, че за да се разтопи ледът не е достатъчно само да се доведе той до температура 32 градуса по Фаренхайт (което отговаря на 6 градуса по Целзий). Трябва освен това на всеки грам лед да се добави един грам вода при температура 172 градуса по Фаренхайт (приблизително 77,8 градуса по Целзий).

Блек направил подобен опит и за изпарението на водата. Той поставил съд с вода, нагрята до 100 градуса по Целзий, върху горелка. Според дотогавашната теория, водата би тряб­вало да се изпари моментално — нали температурата е достатъчна, за да разруши сцеплението между части­ците. Но опитът показал, че за да се изпари водата, необходимо е тя да се държи на огъня толкова време, колкото е нужно за загряването на 445 пъти по-голямо количество вода с един градус.

От тези опити може да се направи един извод: че съществува някакъв агент, който не само действува на осезанието и се усеща като темпера­тура, но също така предизвиква изме­нение в температурата на тялото. Именно този агент бил наречен топло¬ род. За да премине тялото от твърдо в течно (или от течно в газообразно) състояние, необходимо е да му се „влее" достатъчно количество топло род,

Несъмнено теорията на топлорода е изиграла положителна роля в раз­витието на физиката. Преди всичко благодарение на нея се е стигнало

Старинен флорентински термоме­тър от 1657 г.

до много важния извод, че температу­ра и топлина не е едно и също нещо, че температурата е мярка за степента на нагряването. Освен това редица явления са били успешно тълкувани и предсказвани с помощта на топло­рода. Видяхме как се обясняват то­пенето и изпарението — топлородът се „съчетава" с тялото и не се отбе­лязва от термометъра, това е „скри­тата" топлина на топене и изпарение. А свободният топлород повишава тем­пературата. С него се обяснява топло¬ обменът — фактът, че когато допрем две различно нагрети тела, след време те изравняват температурите си. Про­сто топлородът е преминал от едното тяло в другото, така, както водата изравнява нивото си в скачените съ­дове. . .

И ако това бяха единствените явле­ния, свързани с топлината, учението за топлорода щеше да бъде непокла­тимо. Съществуват обаче факти, които трудно се съгласуват с тази теория.

В зората на електротехниката „електрическите флуиди" са служели за забава

Например защо се получава топлина при триенето? Откъде се взима топло¬ родът в този случай?

През 1798 година американецът Бен­джамин Томпсън, получил в Европа титлата граф Румфорд, провел след­ния опит, С помощта на тъп свредел почнал да пробива отвор в оръдеен ствол и да измерва температурата с термометър. След два и половина часа температурата се повишила до­там, че водата около ствола кипнала.

Този експеримент дал силни доводи в полза на немногобройните тогава противници на теорията на топлорода. Но привържениците на тази теория не се предавали лесно. Те предложили една доста изкуствена хипотеза за „спасяване" на топлорода — че това безтегловно вещество, съединено с твърдото тяло, частично се освобожда­ва при разрушаването на тялото и зато¬ ва се повишава температурата. Обаче точните количествени измервания, как­то и фактът, че при дълго триене не се освобождава практически неогра­ничено количество топлина, показали, че теорията на топлорода е неспособна да обясни голям клас явления. Така били поставени основите на молекулно-кинетичната теория на топлината. А топлородът — това безтегловно и все-проникващо вещество-фантом — бил изпратен в архивата.

Подобна е съдбата и на е л е к -т р и ч е с к и т е и м а г н и т н и т е ф л у и д и .

Трудно е да се повярва, че за тол-кова универсални явления, каквито

са електрическите, не се е знаело почти нищо чак до началото на седемнадесети век. Повече от две хиляди години — още от времето на Талес Милетски — единственото нещо, което било извест­но по този въпрос, е, че ако кехлибар се натрие с вълнен плат, той започва да привлича малки сламчици.

Върху този извънредно беден експе­риментален материал са били построени и първите теории за електричеството. Те са поразителни със своята наив­ност. Една от теориите например твър­дяла, че при триенето кехлибарът се нагрява (което е абсолютно вярно), а топлината притежава свойството да привлича (което е съвсем погреш­но — около нагретите тела се полу­чава ' разреждане на въздуха, което може да предизвика по-скоро издух­ване на сламките, отколкото при­теглянето им). Друга много древна теория, която се среща още в съчине­нията на древноримския мислител Лук­реций Кар, твърди, че някакви излъч­вания от натрития кехлибар преди­звикват разреждания на въздуха, така че по-плътният въздух наоколо втик¬ ва сламките към кехлибара. . .

Основател на съвременната наука за електричеството с основание се смята английският учен Уйлям Гил­берт. С помощта на примитивен елек¬ троскоп той доказал, че привлича не само натърканият кехлибар, но и диамантът, сапфирът, гранатът, опа­лът, аметистът, планинският кристал, стъклото, шистите, сярата, восъкът, каменната сол, стипцата. Гилберт уста­новил още два факта: първо, че тези

„електрически тела привличат не са­мо сламки, но и метали, дърво, листа, камъчета, парченца пръст и даже вода и масло; и второ, че пламъкът унищожава свойството на натритите тела да привличат.

Въз основа на всички тези данни Гилберт подложил на унищожителна критика дотогавашните теории за елек­тричеството. Създадената от него тео­рия обаче също не е кой знае колко съвършена. Той смята, че всички тела водят началото си само от два „елемента" — водата и земята. Тези, които водят началото си от водата, притежават свойството да привли­чат, понеже от водата излизат осо­бени излъчвания, които, „подобно на разперени ръце", хващат тялото и го носят към източника на излъчва­ния. . .

Колкото и смешно да изглежда това учение в светлината на съвре­менните ни знания, все пак то поставя началото на основните теории за същ­ността на електрическите явления, владели умовете на физиците почти до средата на деветнадесети век. Според тези теории съществува няка­къв електрически флуид — вещество без тегло, с необикновени качества, което при съединяването си с телата им придава свойството да привличат или отблъскват.

По-точно казано, теориите могат да се разделят на две групи. Франклин и неговите последователи например смятали, че съществува един един­ствен електрически флуид. Той, раз­бира се, няма тегло, а освен това притежава и три други основни свой­ства: извънредно „фин" е, частите му взаимно се отблъскват, привлича се силно от обикновената материя. Ко­гато електрическият флуид се съдържа в излишък в едно тяло, то е натова­рено положително; когато в тялото има недостиг на електрически флуид, то е заредено отрицателно. Фактът, че електрически зареденото тяло прив­лича на разстояние, се обяснявал с това, че около него съществува ня­каква „електрическа атмосфера".

С помощта на тази теория били из­тълкувани редица явления, а също така благодарение на нея Франклин успял да създаде плоския конденза­тор. Но тя имала един съществен недостатък: не е обяснявала взаим­ното отблъскване на едноименните заряди. И наистина, защо два поло­жителни (или два отрицателни) заряда се отблъскват? Как може да се обясни това с излишъка или недостига на един единствен електрически флуид?

Някои физици се помъчили да пре-

8

одолеят тази мъчнотия, като предпо-ложили, че съществуват два електри­чески флуида — положителен и отри­цателен. Тези два флуида съжител­ствуват мирно във всяко тяло, но понеже са в еднакво количество, взаим­но се неутрализират. Само при опре­делени случаи — когато например се натрие някое „електрическо тяло" — флуидите се разделят и се получават заредени тела.

С помощта на теорията за двата флуида вече могат да се обяснят всички явления, които влизат в тази част от физиката, която днес носи названието „електростатика". Теория­та на Франклин има обаче предим­ството, че е по-проста — все пак тя допуска съществуването само на едно необикновено вещество, докато дуали¬ стичната теория на електричеството с по-изкуствена. Именно затова до средата на миналия век борбата между двете теории се е водила с променлив успех — надделявала ту едната, ту другата.

Подобно е било положението и при магнетизма. Смятало се е, че съще­ствуват два магнитни флуида, които определят привличането и отблъсква­нето на магнитните полюси. Едва ли е необходимо тук да се спираме подробно на развитието на старото учение за магнитните явления — до голяма степен разсъжденията в него напомнят тълкуването на явленията при електростатичното отблъскване и привличане.

Така или иначе, дълго време пред­ставите за наличието на електрически и магнитни флуиди са били достатъчни за интерпретирането на всички изве­стни тогава факти из областта на електричеството и магнетизма. А това означава, че тези теории са били добри за времето си.

По-късно обаче били открити ня­кои' факти, които внесли смут в ре­диците на учените. Първо, била съз­дадена от италианския физик Волта електрическа батерия. При нея се получава ток, тоест, по представите на старите теории, непрекъснато про­тичане на електрически флуиди по проводниците от едно тяло към друго. Откъде се взимат толкова много флуиди? Опитите показват, че напре­жението между медната и цинковата плочка във волтовия елемент се под­държа за сметка на химичните ре­акции. Означава ли това, че химич­ните процеси могат да доведат до получаване на електрически флуиди — вещества без тегло, с особени каче­ства? Това изглеждало доста съмни-телно.

После се заредили и други факти. Установено било, че при протичане на ток близо до проводника се откло­нява магнитната стрелка. Може би в този случай магнитните и електри­ческите флуиди взаимно си действуват? Но защо тогава силата на привличане и отблъскване не действува така, както биха изисквали теориите — по правата, съединяваща магнитните по­люси и електричните заряди, а е пер­пендикулярна на тази права?

Всички тези открития показали, че „флуидните" теории на електричест­вото и магнетизма вече са остарели. По-точно, те никога не са били верни, а са представлявали само едно първо, при това доста приблизително добли­жаване до истината.

И така, безтегловните електрически и магнитни флуиди отишли при топло¬ рода. На тяхно място дошла много по-дълбоката представа за електро­магнитното поле. Но „възцаряването" на тази представа е свързано с раз¬ венчаването на още едно безтегловно измислено вещество-фантом —

е т е р а .

Разбира се, тук не става дума за органичното вещество, което си има и тегло, и редица обикновени свойства, добре изучени от химиците. То е про­сто едноименник на хипотетичната среда, в която, според физиците от миналия век, се разпространяват свет­линните вълни.

В края на седемнадесети век почти едновременно се изграждат две тео­рии за същността на светлината. Ве­ликият Нютон създава така нарече­ната корпускулна теория. Според него светлината представлява поток от частици-корпускули, които се движат с много голяма скорост. По същото време Христиан Хюйгенс полага осно­вите на вълновата теория, в чиято основа е залегнало твърдението, че светлината представлява разпростра­нение на вълни.

Първоначално повече привърженици има корпускулната теория, главно по­ради големия авторитет на Нейния създател. Междувременно обаче се откриват дифракцията и интерферен­цията на светлината — явления, които са типични за вълновите процеси. Ето защо от началото на деветнадесети век почти всички физици приемат безпрекословно вълновата теория на светлината.

Но .щом светлината представлява вълна, тя би трябвало да се разпро­странява в някаква среда — разсъж-давали физиците. Обаче било добре

известно; че. тя се разпространява и в празното пространство. Изходът от това противоречие е един — до се приеме, че съществува някаква вещество, което запълва цялото про­странство, включително и вакуума и „служи" за среда, в която се раз­пространяват светлинните вълни. То­ва вещество, разбира се, не трябва да има тегло — инак и вакуумът би бил тежък. Получило името „етер", хипотетичното вещество заело за дъл­го своето място във физиката.

Безтегловността на етера не е един­ственото му чудновато качество. За да могат да се разпространяват свет­линните вълни в него със своята огром­на скорост, необходимо би било то да е доста плътно и еластично — тоест да представлява нещо като гъсто желе, което да трепти при пре­минаването на светлинните вълни. От друга страна обаче той трябва да не оказва никакво съпротивление при движението на телата през него, в противен случай планетите биха за­бавяли своето въртене около Слън­цето и в края на краищата биха пад­нали върху него.

Физиците от миналия век, разбира се, съвсем не били глупави хора и ясно виждали всички противоречия, които съдържа в себе си хипотезата за съществуването на етера. Но от друга страна вълновата природа на светлината била доказана категорич­но, и на тях не им е оставало нищо друго, освен да възприемат всепроник¬ ващото вещество-фантом и да си затварят очите пред неудобствата, които се появяват при това.

През 1864 г. големият английски фи­зик Джеймз Кларк Максуел — един от предтечите на модерната физика — изградил представата за електромаг­нитното поле и доказал, че светлината е всъщност вълна в това поле. Още тогава би могла да бъде отхвърлена представата за етера, тъй като електро­магнитната теория не се нуждае от нея. Но инерцията на казаното мислене не е позволила това да стане веднага.

Едва през 1905 година, когато два­десет и пет годишният гениален фи­зик Алберт Айнщайн създал специал­ната теория на относителността, стана ясно, че етер не съществува и не може да съществува.

Благодарение на специалната теория на относителността, и на квантовата механика бяха положени основите на модерната физика, в която също има много загадки, но няма място за ве­щества- фантоми,

ЙОСИФ ПЕРЕЦ

9

Шерпът започна да вика, размаха ръце и изчезна в снежния облак. От уплаха се вкопчих в огъващата се дръжка на брадвичката, с която сечах леда, но ледената грамада прекърши дръжката. Преобърнах се презглава и паднах в плъзгащия се по тясната клисура сняг. Само да не ме повлече! Отблъсквах се, опитвах се да греба снега с ръце и крака, пързалях се, лицето ми беше одрано, а около мен свистяха струи сняг, които запълваха очите, устата и ушите ми. Струваше ми се, че съм попаднал в кипящ казан.

Ударих се в някакъв камък и успях да отскоча встрани. Измъкнах се от снежната прегръдка и запълзях към мрачните скали, които се издигаха от двете страни на клисурата. Снежният поток се разпръсна, но долу все още се виеше бяло облаче, пронизано от сияеща дъга.

Всичко затихна. Само облъханите от ситен снежен прашец скали издаваха някаква странна басова нота. Дигнах глава и разбрах, че съм съвсем сам в този безмъл­вен свят.

Далечната пирамида на Джомолънгма развяваше на вятъра снежния си пискюл. Приличаше на кипящо чудовище. Представих си бурята, която бушува на вър­ха — там е още по-лошо.. . Лходзе и Нупзе бяха също толкова величествени, но все пак оттук нито те, нито Джомолънгма ми се струваха най-високите. Ама Даблан беше притиснал всичко — неговата грамада закриваше половината хоризонт. . .

Ставай, казах си. Ставай.. . Там долу е Пасанг, шер­път, на който все още не си заплатил за работата през сезона.. . Шерпът, който послушно мъкнеше твоите чували и нито веднъж не се отказа от най-безумните ти маршрути въпреки страха, който му внушаваше поста­вената от теб цел.

Станах. Долината под мен преди малко беше потопена в тежка

мъгла, но сега мъглата се бе разпръснала. Видях вдлъб­натото като леща черно ледниково езеро, притиснато от почти вертикални стени. Следата от лавината се точеше почти до езерото, едва край самия бряг се отклоняваше, разбиваше се в щръкналите като четка скали, които стърчаха над снега, сякаш бяха голи пръсти.. . Някъде там лежеше шерпът Пасанг.

Най-тежкото от всичко беше, че това се случи само на крачка от победата. Та нали видях черната сянка, която се мярна пред очите ми, видях ясната верига на оставените след него следи. Това можеше да бъде само йети! А сега съдбата не ме пускаше до върха. Тя ме при­тискаше надолу, тласкаше ме към загубения ми спътник. Бях готов да удрям с юмрук по снега, сълзи напираха в очите ми, но не беше по силите ми да променя това, кое­то се случи. Загубих. Само онова смътно видение, онази сянка ще ми останат, видение, което никого няма да убеди и нищо няма да докаже.. .

Добре — казак си, сега най-важното е да намеря шерпа.

Ами ако е мъртъв?

Г. ПРАШКЕВИЧ

Поклатих глава.. . Трябва да намеря шерпа. Това е закон. Нищо не ми дава право да оставя човек в снега, само за да се втурна да гоня някаква си сянка. Велика сянка, но все пак само сянка!

Но през това време йети ще си отиде и никога повече няма да го видя!

Стига.. . Сега най-важното е да намеря шерпа. Той бе мой спътник. Всичко беше на двамата — топлите чували в палатката, горещия чай с ром, за двама ни бяха и студените нощи и ония мигове, когато висяхме на стълбич­ката, прихваната за скалата с металическа кука . . . И траверсите по вертикалните склонове. . . И надеждите.. . макар че всеки имаше своя надежда.. .

Времето минава и може въобще да не намеря шерпа. Та нали зиналата паст на лавината би могла да го всмуче, да го погребе под хилядите тонове лед и сняг. А йети ще отиде далеч и все по-нагоре.. .

Странно, повтарящо се пляскане ме накара да се обърна. По стръмната скала се катереше ято глупави и невъзму­тими леври, подпираха се на крилата и клюновете си. Отърсих снега от куртката си и отново погледнах надолу към мъглата, под която в снеговете беше погребан шер­път — човек, който искрено се учудваше на такива като мен, дошли в Непал само и само да надникнат в царството на осемхилядниците и да премерят силите си с тях. . .

Леврите приближиха и тревожно впериха в мен кръг­лите си черни очи. Внимателно стъпих на леденото сть-палце, първото от ледената стълбица, която трябваше да ме отведе към езерото.. . Ако имах въженце, щях да премина разстоянието само за няколко минути, но вече нямах нищо — лавината отнесе и брадвичката ми, и раницата...

Вкопчих се в камъните, по гърба ми пробягаха ледени тръпки, чувствувах, че отново вървя по лавиноопасен склон.. . Мъглата обгърна клисурата, не виждах къде стъпвам. На два пъти прескочих през някакви цепнатини, обрасли с ледени кристали — истински асиметричен лес от пирамиди, зъбци, конуси, прозрачни или тъмно­зелени и на вид дори студени. Само преди час дълго бих се любувал на тези удивителни кристали, но сега едва ги погледнах...

Когато скалистите стени, притиснали мастиленото небе, се издигнаха над мен, спрях поразен от величието на ледените козирки, които висяха надолу като гигантски водопади. Страхът отново ме мъчеше — боях се, че ще намеря шерпа, премазан от снега. Навярно би ми било по-лесно да го търся, ако беше виновен за падането, или пък беше допуснал макар и само една от тези грешки, от които в планината не е застрахован никой — но в нищо не мо­жех да упрекна Пасанг. Той беше шерп, т. е. човек изклю­чително способен да носи товар на голяма височина и при това да не прави грешки.

Дигнах глава и видях в разкъсаните облаци да се очер­тават смътно върховете на зъбчатия хребет. Слънцето ги оцветяваше в жълто и зеленикаво, но аз знаех, че скоро каменните гиганти ще блеснат с белезникавата си белота,

10

за да се срутят внезапно в хималайската тъмнина. Поривите на вятъра разпръснаха облаците и от тесния

гребен на последното препятствие пред езерото далече надолу се видя долината, осеяна с петънца от мънички дървета, видя се и светлосинята лента на реката.. . По-нататък тъмнееше самотен връх, редом с който всеки ледник изглеждаше като изсечен от кристал. Долината се виждаше толкова ясно, че можех да почувствувам непрестанно сменящата се дантела от светлини и сенки, които слънцето хвърляше. Горчиво съжаление за онова, което пропуснах, отново ме обзе.

Отместих поглед и трепнах.. . Долу по брега на езе­рото вървеше шерпът. Прегърбен, понакуцваше с единия крак, но крачеше през преспите. Почувствувах огромно облекчение.

Жителите на планините могат да разговарят на гра­мадни разстояния, помнех това добре. Тайната се заклю­чава в правилния ритъм на речта. Дигнах ръце към устата си и завиках, като проточвах гласните.. . Звукът бавно пронизваше студения въздух, но шерпът не се обръщаше. . . Нещо повече, той се врътна и тръгна настрана от езерото към далечната морена. Едва след повторния ми вик се обърна и махна с ръка някак странно, като че ли искаше да ми обърне внимание на нещо, което не можех да видя от гребена. Навярно там, долу, е паднала брадвичката ми, или пък раницата и той ме подсеща да не ги подмина.. .

Сега вече мислех само за йети. Ако е тръгнал нагоре, ще можем да го пресрещнем. Ще можем. Преходът горе опираше в закрит циркус и йети трябваше да се върне отново.. .

Спрях се да си поема дъх и с учудване забелязах, че шерпът е успял да отиде твърде далече, но реших да не викам — щом Пасанг е сметнал за нужно да отиде до морената, значи е имал причини за това.. . Чаках само края на това не толкова опасно, колкото мъчително спус­кане и когато снегът под краката ми престана да се дроби и да се сипе, седнах на земята да си поема дъх от умората.

Мъглата се изтегли нагоре. Висеше над затворения амфитеатър като тънък трепкащ таван, който пропуска през себе си снопове слънчеви лъчи. И отблизо езерото приличаше на черно мастило, макар че през него можеше да се разгледа всяка дълбока цепнатина по плиткото дъно. Плоският му бряг беше идеално място за бивак. Видях раницата си, която шерпът беше измъкнал от снежната лавина. Навярно нея ми сочеше.

Измъкнах палатката и я закрепих между камъните. Работех и поглеждах към близката планина, чийто връх ми приличаше на рибешка опашка. Не се издигаше няка­къв дим, надявах се, че е признак за добро време. Тогава, мислех си, ще можем да се изкачим отново и може би отново ще се натъкнем на следи от йети. . .

Ятото леври се спусна на брега, запляска с криле и доближи до водата. Птиците вървяха така уверено, че за миг дори се изплаших — може би няма да забележат ледената вода! — но на самия край на брега птиците завиха и тръгнаха по следите на шерпа. Нещо странно имаше в тази следа.. . Приближих и ледени тръпки от­ново ме побиха: шерпът вървеше бос! . . . Всичките ми надежди рухнаха изведнъж и окончателно, защото съ­бут от лавината човек не може да отиде далеч, дори и да е луд.. .

Напипах фенерче в раницата си и отново приближих следата. Ако шерпът е измъкнал раницата от лавината, трескаво мислех, значи е бил с ума си, би могъл да съоб­рази и да обвие краката си с някакви парцали.. . А ако се е побъркал, то не би се заел да търси раницата...

Показа се луната и освети морената. Сега вече не бързах. Огледах внимателно следите.

Край брега те се губеха, но горе на пресния сняг бяха достатъчно ясни. Стъпките бяха по-големи от моите, а големият пръст беше странно извит настрани. Освен това на петата можеха да се видят два триъгълни отпе­чатъка, като от кичур косми.. .

Не, това не бяха следи от шерпа. Веднага намерих до­казателство за такова предположение — там, където вървящият беше стъпил върху цепнатината на камъка, бяха останали снопчета остри четинести косми. С при­таен дъх събрах ръждиво-кафеникавите косъмчета. Това е бил йети.. . Но как тогава е измъкнал раницата ми?

Огледах се. Мъглата отново се беше спуснала и всичко наоколо

придобиваше неестествено странни и страшни очерта­ния — гигантските сенки сякаш безмълвни дракони се вмъкваха в клисурата и спускаха над мен меки страшни нокти.. . Бавно тръгнах към клисурата.. . През нощта, докато опитвам да откопал шерпа, йети ще си отиде.. .

Вик, подобен на жалния стон на чайка, се чу някъде от­далеч и отгоре. Дигнах глава и във фантастичната лунна светлина върху каменната грамада, издигната над леда, видях черна сянка. Веднага си спомних историите за чер­ните алпинисти, измръзнали от студа и вятъра. Само голямата височина може да спаси тези нещастници от

ИЛЮСТРАЦИЯ ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ

Гангрена и, обречени на сигурна гибел, те с годили бродят по върховете с копнеж в душата и страх от света, който са оставили долу. . . Ето още един, помислих си, докато разглеждах черната сянка. Стори ми се, че виждам на гърба му раница. Дори нещо повече, за секунда при лун­ната светлина блесна острието на брадвичката му, с която се придържаше към камъните.. . Впечатлението беше толкова силно, за секунда повярвах, че това наистина е някой заблудил се европеец, Но моят вик не му направи ли какво впечатление. Сянката се стопи. . .

Нощ на призраците, мислех си. Шерпът.. . Йети.. . Следите.. , И сякаш за да ме обърка окончателно, пред очите ми се показа нова следа. Тя водеше към езерото, без да се кръстосва със следата на йети, после свиваше рязко встрани.. . Не може да греша. Обувките на шерпа имаха отдолу остри шипове, това бяха негови следи. Следите на шерпа, който смъртно се плашеше само от споменаването на отвратителния „снежен човек" — тхлох-мунге, както го наричаше.

Бях толкова уморен, че откритието само ме успокои. Нямах сили да се зарадвам. Но преди да се отправя към палатката, проследих следите на шерпа до самата морена и се убедих, че се е спуснал надолу към долината, където беше хижата на будиста-отшелник, при когото оставихме нещата си, . . Толкова хора, мислех си, са се опитвали да видят макар и само сянката, макар и само силуета па йети, да намерят макар и най-нищожните доказател­ства за неговото съществуване! Колко експедиции са пребродили пещери и ледници, изследователи са се мъ­чили да получат от тибетските лами скалповете, принад­лежащи уж на йети, създавани са международни комитети, но йети не бързал да се яви на дългоочакваната среща. Затова сведенията за него се приемат само като отзвук от старинни легенди.. .

Изминах около кош. Кош е непалска мярка, която се равнява примерно на две мили, обаче местните жители си служат с нея доста произволно. Когато казват, че до целта остават още два коша, не значи че ще трябва да вървите четири мили — просто чака ви още дълго ходене... Казах, че съм изминал около кош, не защото знаех точното разстояние, а защото толкова бях уморен, че ми беше трудно да се ориентирам по морената.

Далечните върхове, потопени в лунна светлина, изпус­каха лек дим. Почти не ми се вярваше, че може да връх­лети буря, толкова тихо и пустинно беше всичко наоколо. Тихо? Ослушах с е . . . Странен звук, като че ли от близ­ката ледена грамада, ме учуди и изненада. След това чух кашлица!

Онемях. Но можех да се закълна, че кашлицата не ми се е счула. Вслушах се и дочух отново кашляне.. . Бавно, като се стараех да не скръцна, да не шушна, да не стъпя върху някоя коричка лед, която би могла с трясък да се разпука, заобиколих ледената грамада и видях странно същество, приютило се в снега. Беше голямо колкото четиринадесетгодишно момче, разгледах косматата му глава, която като конус се изтегляше нагоре, косматия гръб.. . И този звяр ИЛИ човек, скрил лице в широките си длани, непрекъснато и тежко кашляше.

Забравих всичко на света. Забравих умората, забра­вих дори шерпа,. . Най-после видях това същество, заради което се организирваха огромни експедиции, загивали са прославени алпинисти, спорили са най-добрите учени по света! И докато йети — а това беше йети! — не бе ме забелязал, трескаво премислях десетки варианти, главният от които си оставаше най-простият — да го зашемети и да го отнеса в палатката,.

Вгледах се. . . Йети седеше в преспата, «ялото му беше напрегнато,

лактите му обърнати навън, затова ръцете му изглеждаха криви. Слаба миризма, като от мокро плъстено одеяло, се носеше от тялото му. По всичко личеше, че йети е много болен». .

Бях подготвен, че йети, като ме види, ще скочи и ще те спусне да бяга, но той само бавно дигна глава, странно изви врата си и ме изгледа с малките си сълзливи очи. По челото и главата му стърчаха като гребен остри и къси коси, лицето му беше кафеникаво-червено и плоско. Виждаше ме лошо — луната светеше в очите му, но не това беше причината да се бави. Беше много болен, . .

Жадно се вглеждах в йети, отбелязвах в ума си всяка подробност, плоските уши, прилепнали към малката, дори твърде малката глава, снопчетата ръждиво-черве-никава козина, спускащи се към краката.

Знаех, че белодробно възпаление на такава височина е смъртоносно, опитвах се да си спомня имам ли в рани цата си някакви лекарства. Едва ли. , . Просто трябва да се бърза, реших. Колкото по-бързо стигнем при хо­рата, толкова по-добре за всички.. .

Протегнах ръка и внимателно докоснах косматото рамо. Йети разтегли тънките си устни и се размърда, показаха се черните му, покрити с налепи зъби. Беше твърде отпаднал, за да се съпротивлява. Побутнах го и го помъкнах през преспите и ледовете. Кашлицата му отек­ваше сред каменните грамади. И леденият щит под нае така звънко се разпукваше, разкривайки черни пукна-тини, сякаш съжаляваше йети. Вслушах се в странната канонада и мислех само за палатката си, в която можех на сигурно място да скрия своя пленник. Най-после стиг­нахме.

Без да обръщам внимание на ръмженето и слабите опити да се отърве от докосването на моите ръце, натиках йети в палатката. Той веднага се мушна в най-далечния и тъмен ъгъл. Трепереше в непознатото убежище и не реагираше на протегнатите към него сухари. Не можех да открия в раницата никакви лекарства и това ме обър­ка. Бях готов още веднага да тръгна на път, но йети едва ли би издържал. Оставаше ми да чакам до утрото, седнах до входа и малко объркано заговорих,

— Там, където виждаш, че блясват клечки кибрит — там са метеоритите... Те не са страшни, мистър йети. . . Те не носят никакви нещастия и нищо не променят в све­та, . . Те просто съществуват, като теб, например,, , А онези звезди — ето това е съзвездието Водолей, а онова е Голямото куче, после Компас и Еднорог. . , Мо­же би нощем и ти си ги забелязвал и си се опитвал по тя* да се ориентираш.. . — Произнасях названията на пла­нетите като молитва, а йети не преставаше да кашля в тревожно следеше движението на устните ми. Прили­чаше на дребничко старче от някаква вълшебна приказка Мислех си, че ми провървя — попаднах в тази приказка, към която се стремях повече от четиридесет години, . .

Когато видях какви големи и боси са ходилата му. опитах се да ги мушна в „еленския крак" — късичък спален чувал, който стига само до кръста, но този път с ръмжене и драскане йети съумя да се отскубне от мене Сега вече не се боях от него и казах:

— Добре, добре, скоро ще съмне, . ,

(Краят в следващия брой)

12

Самолетите не прелетяха как­то обикновено над града, а свър­наха към пристанището, за да опишат широк полукръг над во­дата. Те изчезнаха зад хоризонта и след тях останаха само белите куполи на парашутите с прика­чени за въжетата обемисти ме­тални цилиндри. Една след друга мините достигнаха водната по­върхност и се скриха под нея, като повлякоха след себе си па­рашутите. Морето се успокои, никой вече не можеше да опре­дели къде точно са хвърлени тези „дяволски яйца", а корабите за дълго останаха затворени в при­станището.

На няколко мили от вълнолома — там, където самолетите хвър­лиха морските мини — сега кръ­жаха хеликоптери, които влачеха по вълните привързани с дебели въжета тритонни „шейни"на под­водни криле. „Шейните" се плъз­гаха по водата с шеметна скорост, движеха се на зигзаг или опис­ваха концентрични окръжности и за обикновените жители на гра­да това беше едно наистина не­обикновено зрелище. От време на време се чуваше експлозия, изключителна по сила, несъвме­стима с настъпилата след прими­рието тишина, и към небето се стрелваше разпенен воден фон­тан. Плътна 50-метрова водна стена закриваше хоризонта, а въртолетът продължаваше да

бръмчи, повлякъл след себе си шейната, сякаш нищо особено не беше се случило.

Когато чу експлозията, пило­тът погледна назад зад допъл­нително поставеното отразяващо огледало, видя бушуващата вода и кимна на седящия до него щурман. Щурманът хвърли бе­гъл поглед върху командното табло и изрисува с червен молив малко кръстче върху разтворе­ния на коленете му план. После двамата се споразумяха за про­мяната в курса, за навлизане в нова концентрична окръжност. Защото нанесеното върху плана червено кръстче означаваше екс­плодирала мина. . .

Това е една литературна карти­на — колкото действителна, тол­кова и възможна. Защото искаме само да ви разкажем за съвремен­ните средства за чистене на мини.

Отмина „доброто старо време", когато сковани от дърво Платно­ходи с около триста души еки­паж потегляха на лов за „дявол­ски яйца" в минираните зони. Много ловкост и съобразител¬ ност беше необходима, за да бъде измъкнато от повърхността „бод­ливото кълбо". Привързваха го за няколко шамандури и кора­бът се отдалечаваше. При ми­ната оставаше само един човек — този, чиято професия беше да отвъртва възпламенителите. То­гава започваше истинска борба

между човека и „дяволското яй­це", на хладнокръвието и уме­нието срещу ръждясалия от мор­ската вода железен възпламени¬ тел, готов всеки момент да избух­не. Борба, която понякога трае с часове. А капитанът на плат­нохода гледа през бинокъла. Мал­ко катерче е спуснато във во­дата, готово всеки момент да потегли. Понякога капитанът казва да приберат сапьора, преди още той да е успял да отвърти възпламенителя и тогава мината бива „разстрелвана" с оръдие от разстояние. Но най-често чо­векът успява да се справи с ми­ната и тя, обезвредена, се при­бира в трюма.

Днес мините не се почистват, защото съвременните „дяволски яйца" реагират дори на витло­вия шум на преминаващия в да­лечината кораб. В случай че ка­питанът от предпазливост спре двигателя и вместо него използу­ва платна или остави корабът да бъде носен от течението, то до­статъчен е само магнетизмът на желязната машина, за да се за­действува възпламенителят. Ето защо съвременните мини могат единствено да се възпламеняват, като с помощта на специални електронни устройства се ими­тира собственият магнетизъм или витловият шум на един голям презокеански кораб.

И така, над пристанището кръ-

13

жи хеликоптер. В задната му част има малка открита площад­ка, на която седи привързан с колан механик - - специалист но въздушно обезвредяване на подводни мини. Оттук започва и дебелото телено въже, свърз-ващо хеликоптера със сала-ка-тамаран, чийто корпус напомня по-скоро на самолет, отколкото на плавателен съд. Дълъг 8,23 метра, при средна скорост от 50 километра в час той се по­казва почти изцяло над водата, „стъпил" здраво върху четири чифта подводни криле. Те са прикрепени за два цилиндрични понтона, всеки от които побира по двеста литра течно гориво,

нужно за захранване на монти­раната върху шейната миниа­тюрна електроцентрала (газотур¬ богенератор с мощност /15 кон­ски сили). Турбогенераторът мо­же да работи самостоятелно в продължение на четири часа — време, за което ще бъде израз­ходвано горивото от двата ре­зервоара и полученият електри­чески ток ще потече по специа­лен, потопен във водата, изоли­ран електрод. Пулсирането на тока може да имитира магнит­ното поле на един кораб, а то от своя страна да предизвика взривяването, на намиращите се наоколо магнитни мини. След себе си шейната влачи и една „кре­щяща" шамандура, способна с аб­солютна точност да имитира вит довия шум. . .

Хеликоптерът лети, сподирян от завързаната за изопнатото

стоманено въже водна аерошей¬ на. Тя обикаля в полукръг, „ду­ши" като куче по следа, отклоня­ва се наляво и надясно и отново се връща към първоначалната орбита, ръководена от седна­лия на откритата платформа ме­ханик. Една след друга следват командите, пренасяни по много-

жилния кабел и предназначени за разположените в задната част па шейната подводни криле. От ъгъла на разтваряне и наклона им спрямо водната повърхност зависи посоката, в която ще се понесе катамаранът, докато два­та чифта подводни криле в пред­ната част на шейната играят ролята на стабилизатори. От ди­станция се пуска в действие ми­ниатюрната електроцентрала и „крещящата" шамандура, от ди­станция се следи и нивото на горивото в двата резервоара, ка­то периодически се доливат -то се подава от хеликоптера но същия този стоманен много¬ жилен кабел, който в средната си част е кух. Точно в тази ку­хина е поместен тръбопровод с диаметър 50 милиметра. А

когато горивото в резервоарите на хеликоптера се изчерпи, то кабелът може да се подаде на друг хеликоптер.

Минават дни. Районът около пристанището е „претърсен" ос­новно, на щур майската карта са нанесени десетки червени кръст­чета, но все още корабите седят до кея. Защото повечето от съв­ременните мини могат да „броят"

до седем: до дванадесет, а ня-кои дори до тридесет и шест. Седем пъти хеликоптерният „елек­тронен впряг", имитиращ сполуч­ливо презокеански кораб, може да премине в непосредствена бли­зост до „дяволското яйце" и то да остане „глухо" за подаваните сигнали. Седем пъти ще пре¬ щрака автоматът на възпламе¬ нителя и едва на осмия път мината ще избухне. А има и други, с още по-хитри устрой­

ства, които я включват на „мни­ма смърт". Това става обикно­вено през деня, когато в морето кръстосват кораби-миночистачи, а с падането на нощта „дявол­ските яйца" отново се пробуж­дат.

И почистването продължава. Още много денонощия ще ле­тят хеликоптерите, ще си пре­хвърлят един на друг стомане­ното въже-тръбопровод, а „елек­тронните кучета" ще подушват

разпръснатите мини. Разпенени фонтани ще се появяват от време на време зад шейната, ще я обливат с вода, без да могат да я преобърнат, напразно ще се мъчат да достигнат летящия на сто метра височина хеликоп­тер. Постепенно броят на ек­сплозиите ще започне да нама­лява, докато най-после специа­листите по разминирването ще решат, че опасността е отминала.

Т Е Х Н И Ч Е С К И А Л Б У М - К Р Е П О С Т И

С е н М и ш е л

Край Северозападна Франция, над Бретан, се намира заливът Сен-Мало. Това е залив с незавидна слава — от тези брегове са тръгва­ли много френски, пък и не само френски пи­рати. В дъното на залива, върху една скала, вдадена в морето, се възвишава крепостта Сен Мишел. Връзката на скалата със сушата е само една тясна ивица, която при прилив бива напълно заливана.

Замъкът има хилядолетна история. Най-

напред на това място през VIII век е била изградена малка църква. През XI век били издигнати крепостни стени. Макар и малка, крепостта е била непристъпна за набезите на норманите и различните нашественици от­към суша и море. Нейните зъбери се изви­сяват на сто и петдесет метра над морето.

Понастоящем крепостта е музей. Населе-нието на малкото селище, сгушено в нейното подножие, се препитава от риболов и по­вече — от туристите, които посещават „зали­ва на пиратите".

ЗАБАВЕН КОНКУРС • ЗАБАВЕН КОНКУРС • Това е всъщност един кон-

курс-игра. Условието му е: От всички букви на азбуката,

включително „й", съставете едно или няколко достатъчно смислени изречения, като вся­ка буква се използува само по веднъж.

Ние напълно съзнаваме, че

изпълнението на това условие е доста трудна работа и ще приемем и решения, в които има повторени букви. Всяка повторена буква обаче ще бъ­де отбелязвана с една наказа­телна точка.

Ще бъдат присъдени три награди — ръчни часовници

— на онези, които изпълнят най-точно и с най-малко на­казателни точки условията на конкурса.

Срок за изпращане на реше­нията — /. XII. 1975 година. Адрес на редакцията: София, бул. „Ленин" 47, редакция на сп. „Космос" (за конкурса).

15

Искам да ти покажа нещо — каза Фарнсуърт и се насочи към мазето.

Седях в удобното кожено кресло, загледан в огъня, и се чувствувах вътрешно спокоен. Каквото и да ми по­кажеше Фарнсуърт, щеше да бъде много по-развлекателно, отколкото да гледам телевизия, както правех почти всяка вечер.

Фарнсуърт, който имаше четири лаборатории в къщи и вулканичен ум, никога не пропускаше да ми достави най-забележителната вечер за седмицата.

Когато се върна след малко, посегне една кутийка, не по-широка от десет сантиметра. Държеше я внимателно на дланта си и спря пред камината в драматична поза, ако се приеме, че едно съвсем малко и много дебело чо­вече с розови бузи може да заеме поза, подходяща обик­новено на висока фигура, облечена в туид, с лула и — защо не! — с белег от хладно оръжие на едната буза.

Във всеки случай, като държеше кутийката с драма­тичен вид, каза:

— Миналата седмица в химическата лаборатория се забавлявах с търсене на нос вид канцеларска гума. Знаеш колко добре ми се удадоха другите принадлеж­ности за чертане. Особено чертожната кривка и фоточув¬ ствителното мастило. Исках да направя нещо способно да поглъща графита, без да поврежда хартията.

Това заявление малко ме разочарова: не ми изглеждаше много вълнуващо. Все пак запитах:

— И успя ли? Пълното му лице се сбръчка в замислено изражение. — Да, синтезирах материала и изглежда, че действува,

но интересното е, че материалът има едно вторично свой­ство, което малко затруднява използуването му. Но е много особено свойство. Направо единствено, мисля.

Работата започваше да става по-интересна. — И за какво свойство става дума? — Сега ще ти го покажа, Джон — отвърна той. От­

вори кутията и видях, че е запълнена с памучен тампон. Гой го махна, извади от кутията една сива топка, голяма колкото топка за голф и я остави на полицата.

— Това ли е канцеларската гума? — запитах. — Да — отвърна той. После се наведе, задържа топ­

ката на два сантиметра от пода и накрая я пусна. Естествено, топката отскочи. Сетне отскочи втори и

трети път. Това не беше толкова естествено, защото при втория отскок топката се издигна по-високо, отколкото при първия. След половин минута опулих очи, защото

Научнофантастичен разказ от Уолтър Тевис

Илюстрации Стоян Шиндаров

топката беше стигнала на метър в половина от пода и при всеки отскок се изкачваше все по-високо.

— По дяволите, какво е това.. , — извиках аз, Фарнсуърт хвана топката с пухкавата си ръка и я стис­

на здраво. — Интересен ефект, не намираш ли? — запита с

глупава усмивка. -■ Почакай малко — казах аз. - Къде е трикът?

Какъв мотор си скрил в топката? Той разтвори широко очи, гледайки ме с обиден вид. — Никакъв трик, Джон. Уверявам те! Просто особена

молекулна структура. — Ами, структура! — извиках аз.— Отскачащите топ­

ки не поглъщат енергия от нищото, както и да са разпо­ложена молекулите им. А не може да се изразходва енер­гия, без да се придобие.

— Точно това е интересното! Естествено, ти си прав: енергия „влиза" в топката. Виж.

Пак пусна топката, която започна да отскача както преди, нагоре, все по-нагоре, докато докосна тавана. Фарнсуърт понечи да я хване, но тя му се изплъзна, удари се в полицата на камината и оттам отскочи към отсрещ­ната стена. От нея се върна към другата, отклони се, удари третата стена, после четвъртата, увеличавайки непрекъснато скоростта си.

Когато свирна край мен със скоростта на снаряд, за­почнах да се тревожа, но за щастие топката се блъсна в тежките завеси на прозореца, които отслабиха удара и. я върнаха на пода. Незабавно отново започна да под­скача, но този път Фарнсуърт успя да я хване. Потен и задъхан, той запрехвърля топката от ръка в ръка, като че беше гореща.

— Дръж — каза той и ми я подаде. Едва не я изтървах. — Сякаш е от лед — казах. — В хладилника ли си

я държал? — Не. Нещо повече дори, преди няколко минути

имаше нормална температура. — Чакай малко — казах объркан. — Аз съм само

гимназиален учител по физика, но поне това го разбирам. Движението в топла среда не може да предизвика охлаж­дане по никакъв начин, освен чрез изпарение.

— Е, Джон, тази топка действува обратно на онова, което става обикновено. Губи топлина и придобива дви­жение. Просто превръщане.

— Искаш да кажеш, че тази топка превръща топли­ната в кинетична енергия?

— Изглежда точно така. — Но това е невъзможно! Той се усмихваше замислено. Топката, която бях сло­

жил в скута си, вече не беше толкова студена. — Парната машина го прави — каза той, — и тур­

бината също. Разбира се, не толкова ефикасно. — И освен това те имат механично действие и работят

само защото водата увеличава обема си, когато се пре­връща в пара.

— Това вещество постига същия резултат по друг на­чин —■ каза Фарнсуърт. — Не знам точно как.. . може 2и има нещо пиезоелектрично в начина, по който се въртят молекулите му. Направих няколко опита.. . измерих кинетичната му енергия и сравних резултата със загубата на топлина. Както получих, има коефициент на полезно

16

действие около 98 процента. Изглежда, че превръща топ­лината в отскоци с много високо отдаване. Интересно, нали?

—" Интересно? Ако тук няма никакъв трик, Фарнсуърт, значи си направил по-голямо откритие, отколкото от­криването на огъня.

Той почервеня от скромност. — И аз така си помислих. — Боже господи, помисли сако колко топлина имаме

на разположение — казах яз, вече възбуден. Фарнсуърт се усмихваше много доволен. — Предполагам, че ако сложим малко от това веще­

ство в съд с ребра за конвенция и ако го оставим да се блъска в стените. . .

— Мина ми това през ума — казах аз, — но нищо няма да излезе. Цялата кинетична енергия ще се превръща незабавно в топлина при всеки удар. . . и топката ще съ­бере достатъчно енергия, за да изхвръкне от какъвто и да било съд.

— Тогава, според теб, как бихме могли да го изпол­зуваме?

— Ето как — започнах аз. -- Топката може да се запечата в много дебел стоманен цилиндър, да се свърже цилиндърът с колянов вал и маховик, да се разтърси, за да се раздвижи топката, която ще започне да подскача в него напред-назад и цялото това нещо ще послужи като двигател с вътрешно горене или нещо подобно. Ще полу­чава необходимата топлина от околната атмосфера. Ако

монтираш подобен апарат з къщата си, ще ти служи, за да помпа вода, да върти генератор и да те разхлажда, всичко наведнъж!

Фарнсуърт взе топката и я прибра в кутията, покри­вайки я с памучния тампон. Той също беше развълну­ван — виждаше се по зачервените му бузи и по блясъка в очите.

— Но какво да се прави, ако човек иска тя да разхлаж­да въздуха, без да върши друга работа?

— Много просто — отвърнах аз, — достатъчно е машината да върти маховик или да вдига и спуска те­жести, или нещо от този сорт, вън от къщата ти, и да бъде свързана със стаите чрез тръба. Ако през зимата не искаш да разхлажда помещенията, трябва само да монтираш машината в някоя постройка извън къщата, да я свържеш е генератора и да използуваш енергията за каквото искаш. . . за отопление, например. Дори през декември във външната атмосфера има достатъчно топ­лина.

— Джон, наистина ти си много изобретателен -■- по­хвали ме Фарнсуърт. — Може да стане.

— Сигурно е, че ще стане — казах аз, — Но не си ли даваш сметка, че с това твое откритие се решава и про­блемата за слънчевата енергия? Коефициентът на полезно действие ма вдлъбнатите огледала и на селеновите ба­терии не превишава 3 0 процента. Представя си, например, големи инсталации за напояване на Сахара! Там има достатъчно топлина за получаване на енергия, която ще се използува за напояването! — Прекъснах и направих

17

ефектна пауза. — Фарнсуърт, това ще промени лицето на Земята!

Фарнсуърт беше потънал в мислите си. Най-после се върна към радостта и каза:

— Може би няма да е зле да започнем с изработката на модела.

Бях толкова възбуден, че тази нощ не можах да заспя. Продължавах да мечтая за термоелектрически централи. параходи, дори автомобили, всички движени от една топка, която продължава да скача напред-назад в един цилиндър.

Във фантазията си конструирах дори космически ко­раб, вретеновидно тяло с огромна гумена топка накрая и жироскопи, за да го поддържат насочен в необходимото направление; в този случай топката служеше, за да реши най-голямата ракетна проблема: за излишната топлина. Прави се голяма циментова площадка, поставя се там корабът, задвижва се топката и на път... Сигурно щеше да се движи скокообразно,

Сутринта телефонирах на директора и му казах, че трябва да отсъствувам за една седмица и да ми намери заместник.

После започнах работа в лабораторията на Фарнсуърт, исках да изработя действуващ модел на едно приспособле­ние, което чрез колянов вал, маслени амортисьори и бу­тала би трябвало да поглъща част от кинетичната енер­гия, произвеждана от подскачащата топка и да я пре­връща в нещо полезно, например да върти оста на дви­гател. Разработвах система от помпи за циркулация на топлия въздух, когато дойде Фарнсуърт.

Носеше под мишница една топка, голяма колкото баскетболна и на вид тежка петнадесетина килограма.

— Какво има? — запитах го, виждайки, че е сбръч­кал чело.

— Струва ми се, че има една малка пречка — обясни гой. — Измерих топлопроводимостта. Излиза прекалено ниска.

— Точно над това работя сега. Трябва да се реши една проста механическа задача: как да се напомпва достатъчно топъл въздух за топката. Коефициентът на полезно дей­ствие ще се намали с 20 процента, но за двигателя това е дреболия.

— Да се надяваме, че си прав. Но този материал е по-лош проводник на топлината, отколкото гумата.

— Струва ми се, че онази топка, която ми показа сно­щи, нямаше този недостатък.

— Не, наистина. Имах повече време, за да я загрея, преди да я задействувам. И отношението маса—повърх­нина беше почти наравно. . . но колкото по-голяма е сфе­рата, толкова повече маса съдържа в сравнение с външ­ната повърхнина.

— Прав си. но мисля, че ще съумеем да преодолеем препятствието. Може би ще трябва да направим топката пореста отвътре и да си служим с част от развиващата мощност, за яз включим една голяма помпа за топъл въздух. Ще видиш, че ще успеем.

Работих цял ден край модела с помощта на Фарнсуърт, който беше закрепил топката между челюстите на едно менгеме, за да избегне неприятни случайности. Късно вечерта още не бяхме свършили и, тъй като бях много уморен, за да се върна в къщи, Фарнсуърт ми предложи своята гостна.

Бях обаче прекалено уморен, за да спя. Фарнсуърт живее в покрайнините на Сан Франциско, близо до едно отклонение на автострадата, запазено за автовлаковете

и аз цяла нощ се борих с чаршафите и възглавниците, слушайки в полусън рева на минаващите автомобили, докато в мозъка ми топката продължаваше да скача, да скача, да скача.. .

На разсъмване напълно ме събуди ехото на силен шум, непрекъснато барабанене, което долиташе от мазето. Грабнах сакото и панталона и изтичах вън от стаята, като едва не се блъснах във Фарнсуърт, който си обу­ваше обувките на стълбищната площадка. После за­едно се спуснахме презглава по стълбите.

В работилницата цареше хаос: навсякъде парчета, разхвърляни предмети; масата с менгемето, на което бяхме прикрепили голямата сфера, бе съборена настрана. Що се отнася до сферата, тя беше изчезнала.

Още бях сънен от тежката нощ, но видът на това без­редие и мисълта за неговия подтекст, окончателно ме събудиха.

Нещо, вероятно минаването на тежък автовлак, беше разклатило топката, достатъчно голяма, за да по­влече със себе си масата в своите подскоци, и след като е влачила масата из цялото помещение, бе успяла да се освободи от менгемето. Веднага разбрахме какво беше станало после с топката, увеличаваща скоростта си при всеки подскок.

Но къде ли се намираше сега? Разтърси ме сподавеният вик на Фарнсуърт: — Гледай! — и аз проследих посоката, която показ­

ваше късият му показалец: стъклото на един от прозор­ците на мазето, на нивото на терена, беше счупено: про­зорчето беше малко, но достатъчно, за да мине през него баскетболна топка.

Навън беше вече достатъчно светло и можах да видя топката. Подскачаше върху тревата в дворчето зад къ­щата на Фарнсуърт без особена сила. Росата, изглежда, и мокреше, пречеше й да увеличава отскоците и ние щях­ме да успеем да я вземем. . . освен ако. . .

Изкачих с един скок стълбата на мазето. Зад дворчето бях видял нещо, което ме накара да се разтреперя: на няколко метра от мястото, където подскачаше топката се простираше широкото шосе със шест платна от идеално равен бетон.

Като мълния пресякох хола и през задната веранда излязох на дворчето тъкмо навреме, за да виня как топ­ката прави първия си отскок върху бетона. Гледах я замаян, когато се удари в бетона, който след мекия тре­вист терен, имаше ефекта на пружина. Незабавно потегли нагоре като ракета, докато аз се молех горещо: „Дано падне на тревата". Но тя падна на бетона и този път от­скочи най-малко на двадесет метра.

В главата ми се въртяха мисли за дюшеци, измъкнати навън, за здрави мрежи, опънати под топката, за да спрат отскоците. . . но междувременно си стоях неподвижен и я гледах как падаше към бетона на автострадата. Този път отскочи на петдесет метра. И когато слезе, беше се отдалечила на петнадесетина метра в посока към града.

Следващият й отскок беше висок седемдесет метра и когато тя падна, издаде шум, който се чу най-малко на четвърт миля. Видях я почти напълно да се сплесква и после да потегля с удвоена скорост. Опитвайки се най-после да осъществя една от многото идеи, които ми се въртяха из главата, направих кръг и хукнах към къщата. Фарнсуърт също беше излязъл на дворчето, потръпваше от свежия утринен ветрец и ме гледаше като объркано и изплашено дете.

— Къде държиш ключовете на колата? — извиках аз. — В джоба ми са.

18

ИЛЮСТРАЦИИ СТОЯН ШИНДАРОВ

— Тичай! Хванах го за ръката и го помъкнах към гаража. Из­

дърпах ключовете, запалих мотора и прегазвайки три ценни розови храста, излязох на автострадата и се на­сочих към топката.

— Слушай — казах, мъчейки се да карам и да следя къде пада междувременно проклетата топка. — Малко е рисковано, но ако успеем да пресметнем точно мястото и да подложим колата, тя ще пробие покрива и ще потъне в седалките. . . или поне ще се забави достатъчно, за да можем да я хванем.

— Но. . . ами колата? — захленчи Фарнсуърт. — Не мислиш ли за първата къща.. . за първия човек,

когото ще удари, падайки в Сан Франциско? — 0! — каза той. — Не бях помислил. Забавих и подадох глава през прозореца. Денят вече

беше настъпил и се виждаше отлично, от топката ня­маше никаква следа.

— Ако успее да стигне до града, ще бъде след скок от няколко мили — изпъшках аз.

— Но ако скочи много високо, може да изгори като метеор.

— Не, сър — напомних му аз. — Забрави ли, че има собствена охладителна система?

Фарнсуърт разтвори уста като „0" и точно в този миг се раздаде „бум"; аз видях топката да пада в една ливада на двадесетина метра от пътя и веднага да отлита като ракета. Този път не удвои скоростта си, вероятно защото беше паднала върху мек терен, но и не я намали.

Без да следя повече скока й към небето, напуснах авто­страдата и навлязох в ливадата, мъкнейки след себе си няколко метра метална мрежа. Веднага намерих мяс­тото, където се беше ударила в земята: не можеше да се сбърка, имаше вдлъбнатина, дълбока почти един метър. Приличаше на малък кратер.

Изскочих от колата и погледнах нагоре. Минаха ня­колко секунди, докато я открия точно над мене. Едната й страна, осветена от слънцето, приличаше на запалена в небето кибритена клечка, чието пламъче намаля и из­чезна.

Бях оставил двигателя включен и чаках изчезналата за момент топка да се появи отново. Проследих я една-две секунди, за да мога да определя доста точно направле­нието, направих знак на Фарнсуърт да слезе — беше ми дошло наум, че е безполезно и той да рискува живо­та си — и се придвижих на сто метра, до точката, където бях изчислил, че трябва да падне топката.

Подадох глава през прозореца и погледнах нагоре. Топката се виждаше колкото яйце. Коригирах положе­нието на колата, слязох и се отдалечих в галоп.

След миг топката падна на двадесет метра от колата. Същевременно си дадох сметка, че моето начинание не ще сполучи. Единствената надежда беше топката да падне в някое езеро или върху купчина пясък. Не можехме нищо друго да направим, освен да я следим, та ако за­тъне достатъчно и изгуби инерцията си, да я хванем.

Този път падна на меко и не удвои скоростта си, но при отскока я изгубихме от погледа почти за една минута.

И после — проклето нещастие — падна гръмотевич¬ но върху асфалта на автострадата. Едва успях да я видя как пада и по цялата ширина на пътната настилка се раз­твори пукнатина, широка един пръст. И топката отлетя като ракета.

Боже господи, помислих си, какво ли ще стане сега? Мина невероятно дълго време, докато аз и Фарнсуърт

чакахме със свити сърца да я видим отново. И когато

най-после я видяхме, тя се движеше толкова бързо, че едва успяхме да я проследим. Летеше, свирейки като бомба, и ние зърнахме сивата ивица да пада на четвърт миля от мястото, където стояхме.

Но не я видяхме да отскача. За момент се спогледахме мълчаливо. После Фарн­

суърт прошепна: — Може би е паднала в някое езеро. — Или в купа сено — казах аз. — Да вървим. Този ден нищо не би попречило на селянина, собстве­

ник на полето, да ни надупчи със сачми, ако ни видеше. Прегазихме всичко по пътя си, включително зелето и лука. Оскубахме куп зеленина, за да търсим топката и накрая — след десет минути — открихме мястото, къ­дето беше паднала.

19

Там имаше дупка, дълбока цели пет метра, която при­личаше на кратер от малък метеорит. Но топката не беше на дъното.

Кратко време стоях така, гледайки объркано дупката, докато очите ми се приспособиха достатъчно, за да раз­лича на дъното хиляди сиви парчета.

Незабавно разбрахме какво беше станало. Топката, лош проводник на топлината, беше изразходвала всичко, с което разполагаше, в последния скок. Като топка за голф, потопена в течен въздух и после пусната да падне, беше се пръснала на хиляди парчета.

Спуснах се до дъното на дупката и взех едно парче с кърпичката си, сгъната няколко пъти: не знаех колко студено може да бъде.

Имах право: парчетата от топката бяха по-студени от лед.

Изпълзях навън от дупката. — Да си вървим в къщи.

Драги читатели,

Започна абонирането за 1976 година. За „Космос" това е юбилейна петнадесета година от началото на излизането.

И през 1975 година списанието ще остане вярно на своята добра традиция —

„Най-интересното, най-новото, най-важното от науката, техниката и живота — достъпно за всички!"

Ние ще продължим и разширим нашите по­стоянни рубрики за най-новите открития в науката, за постиженията на българската и съветската наука и техника, за загадките, кои­то стоят пред учените, за съвременните знания. Тези рубрики ще ползуват не само всеки уче­ник, но и всеки, който желае да обогати своята научна подготовка. Както винаги, ще имат мя­сто поредиците „Светът на бъдещето", „Как да изберем професията си?", „Научна фанта­стика", „Чудесата на света", „Преобрази себе си!", „Идеи, проекти, открития", „Загадъчни

Фарнсуърт ме погледна замислено. После наклони глава настрана и запита: ,

— Какво мислиш, че ще стане, когато парчетата се размразят?

Гледах го и си представях как хилядите сиви парчета подскачат тук и там, от къща на къща в предградията на Сан Франциско и после напред, в съседните имения, ускорявайки движението си, докато във въздуха има достатъчно топлина, за да ги снабдява с енергия.

После видях наблизо една барака. Изтичах до нея и намерих онова, което се надявах да намеря: няколко земеделски оръдия. Фарнсуърт ме следеше задъхан.

Върнахме се до дупката, въоръжени с лопати. Без да кажем нито дума, се заехме за работа. И работихме ча­сове, защото бе нужно доста време, докато запълним дълбоката дупка, особено когато я запълвахме най-ста­рателно, утъпквайки земята след всяка лопата пръст.

Преведе Любомир Николов

образи", „Решава логиката", тестове, игри и забави. Приложението — библиотека „Космос" ще поднася на читателите си приключения, пъ­тешествия, научна фантастика.

Но най-важното, което бързаме да съоб­щим: през 1976 година „Космос" ще излиза в увеличен обем и рязко подобрение на полигра­фичното изпълнение — списанието минава на дълбок печат. Читателите ще получат значи­телно повече текст в уголемения обем, а дълбо­кият печат ще осигури доброто качество на снимките. В десетте броя с увеличения обем читателите ще получат всъщност още един брой допълнително!

Тъй като свободната продажба е в много ограничено количество, молим нашите редовни читатели да се абонират навреме! Цена на або­намента 3,60 лв. Абонирането става само в РЕП.

До скоро виждане през 1976 година!

Редакцията

К Ъ М Н А Ш И Т Е Ч И Т А Т Е Л И

За нас, европейците, Най-известните екзотични животни ся безспорно ди­вите обитатели на Африка. В това няма нищо чудно. Още от деца знаем по нещичко за лъва и африканския" слон, за хипопотама и пантерите, носоро­зите, жирафите, зебрите, нилския кро­кодил, горилите, шимпанзето и раз­личните други обитатели на черния континент. Познаваме и външния им вид — от зоологически градини и фил­ми, от снимки и рисунки.

Много се знае и е писано за дивите животни на Африка, но не всичко за тях е още известно. И в наши дни продължава усилено проучването на много от най-забележителните пред­ставители на фауната из черния кон­тинент. При това зоолозите се натък­ват понякога на много интересни, не­известни дотогава за науката факти. Най-ценни помощници при тези изслед­вания не са вече тежката пушка и различните капани, а телеобективите, кинокамерите и маркирането на дивите обитатели на Африка.

Едно от най-изучаваните животни в Африка през последните двадесетина години е лъвът. От най-древни вре­мена, та и до днес, това животно е било символ на сила, храброст и мощ Образът на лъва се среща в рисунки и по различни предмети, останали още от старите египтяни, асиро-вавилон ците и елините. Не случайно длетото и чукът на неизвестен ваятел са го изсекли и в скалите край нашата Мадара.

Има действително нещо величест­вено и внушително в осанката на лъва. Огромна е и неговата сила. Спорел достоверни сведения огромната хищ­на котка може да прескочи ров по-широк от 6,5 м, а държейки убито африканско говедо в устата си, да преодолее ограда, по-висока от чо­вешки ръст! С един удар на мощната си лапа лъвът може да повали на зе­мята камила или друго едро животно.

Основна храна на лъва са различ-ни диви и домашни копитни бозай­ници — зебри, антилопи, жирафи, камили, коне, а понякога и млади носорози. Ала „царят на животните" не се осмелява да напада слона и най-често отбягва да влезе в схватка с възрастни носорози и едри кафърски биволи. Лъвът яде не само убити от него животни. Понякога прогонва хиените от наскоро умъртвената от 1ях антилопа или зебра. Лъвът не се отказва и от мърша. При липса на едри копитни бозайници той яде бодливи свинчета и различни птици, мишки, змии, гущери и дори едри насекоми (скакалци и др.).

Лъвът живее най-вече в саваните и полупустините. Днес се среща почти изключително в резерватите и нацио­налните паркове на Африка. Могъщият хищник живее поединично или на малки стада, включващи както възрастни, така и млади лъвове. Ловува предимно през нощта.

Лъвовете започват да реват най-често скоро след залез слънце, поня-

кога в продължение на цял час, При тихо време лъвският рев се чува на 8—9 км далеч. Станалите немощни от старост лъвове се срещат винаги поединично. И досега не е известно дали те биват изгонвани от стадото или сами го напускат, когато силите им много намалеят. Дните на самот­ните стари лъвове завършват винаги трагично — те биват разкъсвани от стадата на хиеновите кучета или от хиени. Застарелите или осакатените поради някакво нараняване лъвове започват понякога да нападат хора, тъй като за тях човекът е сравнително по-лесна плячка, отколкото бързо бя­гащите едри копитни бозайници.

Най-голямото сухоземно животно на нашата планета е африканският слон. Неговото могъщо тяло достига до 3,75 м височина и 4—5 тона тежина. Днес това животно се среща само южно от Сахара — главно в нацио­налните паркове и резерватите. В древността е обитавало и Северна Африка.

Характерни за африканския слон са огромните уши, както и дългите бивници, която са добре развити, и при двата пола. Африканският слон живее най-често на стада. Предводител на стадото е обикновено някоя опитна стара слоница, но при опасност начело застава- някой от най-силните мъж-кари. В миналото в Африка са наблю­давани стада от хиляди слонове, главно тогава, когато подгонените от суша животни се преселвали от една област в друга. Слонът копае ями по коритата на пресъхналите реки с помощта на бивниците и хобота си и изкопава понякога по цял метър, преди да достигне до водата. Храната на африканския слон е различна в различните области и сезони. Мал­кото слонче тежи при раждането си около 100 кг и е 80—85 см високо. То се храни само с мляко до 6 месеца, след което започва да похапва и малко трева.

Носорозите, които живеят в Аф­рика, спадат към два различни ви­да —• бял и черен носорог. И единият, и другият имат по два рога на гла­вата си, но докато кожата на първия е жълтеникава до сивкава, тази на втория е най-често тъмносива. След африканския и индийския слон белият носорог е най-едрото сухоземно жи­вотно. Неговото грамадно тяло до­стига до 5 м дължина, 2 м височина и 3 тона тежина. Интересно е, че по нрав този гигант е твърде кротък, докато по-дребният черен носорог не е така миролюбив. Макар да из­глеждат на пръв поглед тромави и непохватни, носорозите могат бързо да бягат и да се обръщат. Галопи­райки, белият носорог развива ско­рост до 40, а черният — до 48 км/час.

Носорозите са лоши плувци — те не могат да преодоляват дори малки водни прегради.

И двата вида носорози са твърде късогледи. Черният не може да отличи от 20 м разстояние човек от стъбло на дърво! Затова пък и при двата вида слухът и особено обонянието са пре­красно развити.

Белият носорог се храни почти из­ключително с треви, а черният яде най-вече клонки и филизи на различни храсти, включително и на най-бод­ливите.

Преди няколко десетилетия носо­розите в Африка са били извънредно много намалели, а белият е бил за­плашен от пълно изчезване. Благо­дарение на взетите норки сега числото на носорозите в Африка е чувстви­телно нараснало. В наши дни тези дебело кожи животни биват разселвани от един резерват в друг. Транспорти­рат ги в здрави, големи сандъци. Преди транспортирането ги упояват, като от специални пушки в тялото им се изстрелва ампула с упойващо вещество.

Типичен обитател на черния конти­нент е и хипопотамът. Някога това животно е било широко разпростра­нено по реките и езерата на цяла Аф­рика, но днес то се среща само в ня­кои национални паркове. Тялото му е внушително ~ дължината му може да надмине 4 метра, а теглото — 3 тона.

Животът на хипопотама е тясно свързан с водата. Той отлично плува и се гмурка под вода. Известно е, че хипопотами не веднъж са преплували 30-километровия пролив, който от­деля о-в Занзибар от бреговете на

континента. Хипопотамите живеят на стада. Денем те се намират въз во­дата или се приличат по песъчливите брегове и островчета, а нощем из­лизат да пасат на сушата. Дневно един хипопотам изяжда около 40 кг храна, която се състои главно от раз­лични тревисти растения. Хипопота­мите ядат и твърдите, изсъхнали треви, които говедата и овцете от­бягват. Смилателната им система е специално нагодена да усвоява такава храна. Стомахът им се състои от цели 14 отдела, а червата им са 50—60 м дълги!

Макар и външно да изглеждат много тлъсти, всъщност, хипопотамите нямат много мазнини в тялото си, От един убит мъжки хипопотам, кой­то тежал 1458 кг, добили 520 кг чисто месо и само 33 кг мазнина.

Хипопотамът е кротко животно и ако не бъде раздразнен или ранен, най-често не напада човека. Интересно е, че женската ражда малкото си под водата. Невръстните хипопотамчета стават често жертва на лъвове, пан­тери, хиенови кучета и хиени. По­някога Силни лъвове се осмеляват да нападнат дори възрастни хипо­потами, и то не без успех.

Жирафите са известни с височината си — те заемат първо място в това отношение между всички животни. Жи­рафи се срещат в Африка на юг от Сахара. Въпреки че окраската им силно варира, всички те спадат към един зоологически вид.

Жирафите населяват най-вече сава­ните и редките гори. Те се хранят предимно с листата, цветните пъпки и младите филизи на чадъровидните ака­ции, мимозите и някои други дървета. По-рядко пасат трева. Жирафата може понякога със седмици да не ходи на водопой, тъй като необходимата за организма й вода се набавя чрез соч­ната храна. Срещат се най-често на малки стада от по 7—12 животни. Интересно е, че в стадото е рязко подчертана йерархията на отделните членове. „По-нискостоящата" жира­фа не пресича никога пътя на „по-вишестоящата". Освен това тя ви­наги навежда главата и шията си, когато край нея мине „по-старши" член на стадото. Понякога, за да се установи коя от две мъжки жирафи е „по-вишестояща", между тях се състои нещо като „дуел". Двете жи­вотни застават едно до друго и започ­ват да се удрят с главите и шиите си. Най-често след 10—15 минути едната отстъпва няколко крачки встрани.. . и въпросът е решен. Победителят

22

никога не изгонва съперника си от стадото.

Жирафите нямат много врагове. Лъвовете, а по-рядко леопардите се осмеляват да ги нападат. Бягайки, жирафата може да развие скорост до 50 км/час, а освен това прескача препятствия, които са почти 2 м ви­соки!

Голямата височина на жирафата е дала отражение върху нейната фи­зиология. Кръвното й налягане е два пъти по-високо от това на човека. Този факт се обяснява с обстоятел­ството, че сърцето на жирафата тряб­ва да изтласква кръвта на 2 метра височина, докато достигне главата й.

Африка е родина на най-голямата човекоподобна маймуна — горилата. Възрастните мъжки достигат до 2 м височина и 250 кг тежина. Доскоро се знаеше съвсем малко за тези наши едри „роднини". Най-новите изслед­вания донесоха някои изненадващи резултати.

Горилите живеят на стада, които наброяват най-често от 5—30 животни. Вожд на стадото е най-силният мъж­кар. Той обаче не е „деспот"(както,

например, това е при павианите), а по-скоро покровител на останалите членове на стадото. Оказа се, че го­рилите съвсем не са такива свирепи животни, каквито се смятаха доскоро. Както към човека, така и помежду си те се отнасят твърде миролюбиво. Горилите постоянно скитат из уча­стъка, който населяват, търсейки хра­на. По-голямата част от времето си те прекарват по земята, като търсе­нето на храна се редува с часове на покой. В природата горилите са ве­гетарианци (докато в зоологическите градини ядат и месо). Те се хранят с различни растения и плодове, а по­някога ядат и кората на някои дър­вета. За нощуване си приготвят гнездо от клони, което използуват винаги само една нощ, тъй като го замърся­ват, докато спят в него.

В Африка живее и шимпанзето — „най-интелигентната" човекоподобна маймуна. Всъщност има два вида шимпанзета — обикновеното, което до­стига до 1,5 м височина и 50—80 кг тегло и шимпанзето-джудже, което наричат още бонобо. Последното има твърде ограничена област на раз­пространение — между реките Конго и Луабала.

Шимпанзетата също живеят на стада, които в някои случаи могат да наброя­ват над 70 животни. Стадото цял ден скита но горите, търсейки си храна, като в някои случаи може да измине за един ден 16 км. Шимпанзетата ядат плодове, листа, филизи, кората и дървесината на някои дървета. Не отбягват и животинска храна. Ядат още мравки, термити и други дребни животни. Шимпанзетата също строят гнезда за нощуване, но не ги зацапват през време на съня си.

В Африка живее и щраусът или камилската птица — най-голямата пти­ца на нашата планета. Нейното тяло достига до 2,80 м, височина и 90 кг тегло. Както е известно, щраусът не може да лети. При бягане обаче той може да развие скорост до 70 км/час и да прескочи препятствие високо 1,5 м.

В миналото щраусът се е срещал не само в Африка, но и в Югозападна Азия. Днес там той е изчезнал, не се среща вече и в Северна Африка. По­настоящем ги отглеждат във ферми заради ценните им пера и кожа. Спо­ред данни от последните години само във фермите на ЮАР има около 42 000 щрауса. В Югозападна Африка щрау­сите живеят не само в саваните, но и в местности, които имат почти

пустинен характер. Ала там винаги има открити водоеми, тъй като без тях огромните птици не биха могли да съществуват. Камилската птица яде листа, семена и разнообразни тревисти растения, но не се отказва и от дребни животни (включително и някои гръбначни). В биологията на щрауса има редица интересни особе­ности. Например яйцата се мътят предимно от мъжкия. Отделното яйце тежи около 1,450 кг и за да се свари напълно, то трябва да се държи около два часа в кипяща вода. Интересно е, че малките щраусчета издават звуци още преди да са разчупили черупката на яйцето и на тези „сиг­нали" се обаждат птиците — родители. Прочути са и странните „танци" или „валсувания" на щраусите. Понякога тези птици започват да тичат като луди в кръг и след това започват да се въртят около оста си, махайки при това бързо с крила. Понякога те „танцуват" дотогава, докато се сгро­молясат на земята. И досега няма едно приемливо обяснение за тези „танци".

Измежду африканските влечуги най-интересен е Нилският крокодил.

В наши дни крокодилите са много намалели. Най-едрите екземпляри се срещат в националния парк Мерчи-сън-Фолс в Уганда. Там крокодилите са така привикнали с посетителите, че не им обръщат никакво внимание.

23

Най-едрият екземпляр, убит в този парк, е имал 6,3 м дължина. Известно е, че Нилският крокодил се храни главно с риба, но яде и други животни. В Мерчисън-Фолс веднъж от сто­маха на убит крокодил бил изваден погълнат. . . 5-метров питон, а друг път видели как един крокодил заха­пал със зъбите си и завлякъл под водата малко лъвче, което дошло да пие вода с още четири лъва.

В горите на Африка, на юг от Са­хара, се срещат пет вида змии —

мамба. Най-едра измежду тях е чер­ната мамба, която достига до 4 м дължина. Докато останалите четири вида мамба живеят главно по дърве­тата, то черната мамба се среща обик­новено по земята. Тази змия е една от най-отровните в света. Малък гризач, ухапан от нея, загива за ня­колко секунди, а човек може да умре от отровата й за половин час.

ДИМО БОЖКОВ ст. научен сътрудник, канд.

на биол. науки

овечеството винаги се е интересувало от звездите. Още от най-дълбока древност, любознателните са си

задавали въпроса: какво представляват Слънцето, Лу­ната, звездите; какво е разстоянието до тях; защо светят.

Ако човечеството не беше любознателно и ако се за­доволяваше с примитивни обяснения, то никога не би израснало над първобитното си равнище. Не би заслужило и названието х о м о с а п и е н с .

Средновековният полски астроном Николай Коперник извърши преврат в представите на човечеството за небес­ните тела. Но дори и той не е могъл да види повече звезди, отколкото вижда с невъоръжено око всеки от нас. Тряб­ваше да минат още стотина години, за да може Галилео Галилей през 1609 година да направи първия примити­вен телескоп. Това просто съоръжение, съставено от две лещи, е имало далеч по-слаби показатели от днешните бинокли, но то е „приближило" небето до човека, помог­нало е да се различат подробности по Луната и планетите. да се „видят" повече звезди там, където окото е виждало преди това една единствена светлинка.

Размерите на телескопите се увеличават, заедно с тях растат и знанията на хората. През XVII век вместо през окуляр, картината се наблюдава в огледало — и до днес основа в схемата на оптическите телескопи — изо­бражението пада от оптичната тръба върху рефлектор, направен от специален монолитен шлифован стъклен блок. Разбира се. растат размерите на огледалата: спра­

вочниците от тридесетте и четиридесетте години сочат като най-големи телескопите в Маунт Паломар (САЩ) — огледало с диаметър 5 метра и тегло 20 тона. Преди ня­колко години в Съветския съюз бе построен телескоп-гигант с огледало, чиито параметри неколкократно над­вишават маунтпаломарските.

Това е върхът на оптичните телескопи, Колкото и да са мощни, те не могат да „видят "нещо, което не се вижда. Възможно ли е това?

Съвсем възможно. Но за да стигнем дотам, трябва да се върнем повече от тридесет години назад.

Откриването на късите радиовълни направи възможно радиовръзката на далечни разстояния: късите вълни не могат да напускат околоземното пространство, за­щото се отразяват от йоносферата и се връщат на Земята. Много скоро обаче диапазонът от 30 до 1,5 мегахерца (10 до 200 метра) се „задръсти" от множество предаватели. В търсенето на „жизнено пространство" радиоинженерите попаднаха на ултракъсите вълни с дължина под 10 метра (честота над 30 мегахерца). Тези радиовълни се оказаха извънредно удобни за установяване на радиовръзка в авиацията, защото се постига голям радиус на действие на предавателя при сравнително малка мощност. Един недостатък, който се обърна в преимущество: ултракъ­сите вълни (УКВ) се разпространяват само по права ли­ния, т. е. възможна е радиовръзка само при наличност на пряка видимост между предавателя и приемателя. Всички предмети, в зависимост от големината им и от

24

материала, от които са направени, отразяват частично или напълно ултракъсите радиовълни.

Къде е тогава предимството им? Докато в началото на Втората световна война немско-

фашистките самолети се появяваха неочаквано от обла­ците, за да бомбардират съветските и английските гра­дове, от средата на 1942 година изведнъж противовъздуш­ната отбрана почна да открива огън по тях дори когато бяха в облаците и не се виждаха, или летяха в тъмна безлунна нощ.

Родило се бе едно ново средство за откриване на само­летите и корабите — радиолокаторът, наричан за по-кратко радар.

Радиолокаторът се състои от предавателна антена и приемаща антена, която има форма обикновено на вдлъб­ната плоскост. Излъченият от предавателя УКВ импулс или лъч при среща с някакво препятствие се отразява, приема се обратно от плоскостта на антената и се пре­предава след усилване върху кръгъл екран, където се появява във вид на точка или радарен лъч, в зависимост от типа на радиолокатора, а при някои типове — във вид на панорамен образ, който очертава силуета на пре­пятствието. По този начин може точно да се определи

големината му и разстоянието до него, а когато става дума за самолет — височината, местонахождението и скоростта му. Поставянето на радиолокатори на борда на всеки съвременен боен и пътнически самолет е нещо, което се разбира вече от само себе си и без което навига­цията във въздушния океан би била изключително трудна.

Ето голямата полза от „недостатъка" на ултракъсите вълни.

Веднага след края на войната бяха направени и първите опити за използуване на радиолокация та за нуждите на астрономията. На първо време бе измерено разстоянието от Луната — за пръв път с такава завидна точност. Експериментът бе проведен едновременно и независимо една от друга от две групи учени — в САЩ и в Унгария. Американците използуваха мощен радиолокатор, ун­гарците — няколко десетки пъти по-слаб, но резулта­тите им съвпаднаха. По времето, изминало от изпращането на сигнала, до приемането на радарното ехо, можеше да се изчисли с точност до няколкостотин метра разстоя­нието Земя—Луна.

Така се роди нов клон от науката — радиоастроно­мията.

Разбира се, новородената дъщеричка на радиолокация та

25

започна бързо да укрепва. И също като оптичните теле­скопи, главоломно да увеличава ръста си.

Съдете сами: през 1946 година приемната антена на радиотелескопа имаше площ няколко квадратни метра. Днес най-големият радиотелескоп има диаметър на прием­ната антена над 300 метра.

Това гигантско съоръжение бе построено през 1963 година в Аресибо, Порто Рико, на 65 километра от ту­ристическия център Сан Хуан. Използуван бе релефът на местността — една гигантска вдлъбнатина в плани­ната бе превърната в приемна антена. Някои твърдят, че това е кратер на бивш вулкан, други поддържат, че падината се е образувала в резултат от улягането на пла­стовете над варовикови пещери.

Предавателят на радиотелескопа има мощност 450 000 вата и излъчва сигналите си чрез антена, тежка 600 тона, окачена на три стоманобетонни пилона пад центъра на падината. Повърхността на падината е изгладена и върху нея са монтирани 38 778 плочи от перфориран алуминий, всяка с размери 1 на 2 метра. Перфорацията е необходима, за да проникват слънчевите лъчи до земята и да не из­мре растителността под плочите. По този начин ерозията не може да разруши основата, върху която са монтирани опорите на плочите. Цялата приемна антена, макар и направена от тънки алуминиеви листове, тежи 320 тона — почти половината от теглото на предавателната.

Благодарение само на този радиотелескоп са открити над 40 пулсиращи източника на радиоизлъчване във Все­лената — така наречените пулсари.

Лъчите на радиотелескопите проникват там, където обикновеният телескоп е безсилен, дори ако обективът

Радио астрономична снимка на галактика

се намира не на разстояние десетки хиляди светлинни години, а сравнително съвсем наблизо (разбира се, в астро­номически мащаб). Например всеки знае, че Венера е една от най-срамежливите планети — пейката повърх­ност винаги и изцяло е покрита със слой от облаци, дебел 50 километра. За радиосигналите на УКВ, особено от по-голям радиотелескоп, е просто детска игра да проникнат до повърхността на Венера, Марс или Меркурий, да на­правят точна картографска снимка на всеки район от ви­димата страна на Луната, да откриват астероиди, да изследват и нови небесни тела.

Още от самото зараждане радиоастрономията намери своя дом в просторната съветска страна. Изобилието на високи планини в Кавказ и Тян-Шан, както и на об­ширни рядко населени райони в северната част па кон­тинента, далеч от промишлени и радиосмущение, позволи да се изгради мрежа от радиотелескоп!!, насочени към небето над Северното полукълбо.

Без радиоастрономията не би получил такова развитие и един от най-важните клонове на съвременната астро­номия — астрофизиката. Бюраканската обсерватория, ръководена от академик Виктор Амазаспович Амбар­цумян, стана мястото, откъдето се „дава тон" на разви­тието на астрофизичните изследвания. Там се раждат нови хипотези и теории и се проверяват на практика тео­ретичните изводи на най-големите авторитети в тази област.

Там започна и там се проведе една от най-интересните дискусии, в която участвуваха учени от цял свят — за извънземните цивилизации.

Когато става дума дали във Вселената съществуват други цивилизации, освен човешката, учените се делят на два лагера. Половината твърдят, че човекът е уникално създание и вероятността на някоя друга планета някъде във всемира да са съвпаднали всички фактори, поро­дили висша форма на живот, при това на разумен живот, е нищожна и практически равна на нула. Другата поло-

Поставянето на един радиотелескоп не е лесна работа!

26

ина е на мнение, че това е напълно възможно, нещо по-вече — закономерно.

Единственият засега начин да съобщим за нашето съ­ществуване на евентуалните си събратя по разум или да приемем сигнали от тях, са радиотелескопите. Затова през всяка свободна минута, когато не се използува за други изследвания, гигантският радиотелескоп в Аре¬ сибо излъчва към района на звездния куп „Месиер 13" едно специално предаване, повтаряно всеки 3 минути. В него са кодирани числата от 1 до 10, поредните номера на най-важните химически елементи, схемите на основ­ните аминокиселини, схема на Слънчевата система и други подобни сведения. Цялото предаване се състои от 1679 импулса, които имат едно единствено логично подреждане, за да се получи графична картина.

Но целта, към която са отправени тези сигнали, се намира в края на Млечния път и дотам сигналите ще пътуват повече от 24 000 години. Докато стигнат до ня­коя от тези 300 000 звезди, от които се състои „Месиер 13", и докато се върнат (при условие, че там има кой да ни отговори!) ще изминат най-малко 48 000 земни години.. . Така че решението на спора по този път не бива да се очаква много скоро.

Затова основната дейност на радиоастрономическите обсерватории, пръснати из планините на Земята, на първо място се свежда към насъщните нужди на науката, към това, което е нужно на човечеството да научи в най-близко време.

Трябва да поясним защо радиоастрономическите об­серватории се строят, както и астрономическите, обик-

Радиотелескопът в Аресибо

новено в планината. На астрономите, използуващи оп­тически телескопи, е необходим кристално чистият пла­нински въздух, който създава минимални пречки при наблюденията, защото в него се съдържат няколко хи­ляди пъти по-малко прах и твърди частички, отколкото в равнината. Но нали радиотелескопите „виждат" и през облаците?

Работата е там, че радиотелескопите са извънредно чувствителни към всякакъв вид електромагнитни сму­щения, източник на които са милионите електрически съоръжения във всеки град, телевизионните и радио­станциите, автомобилите, самолетите, електропроводите и изобщо цялата наша цивилизация. Затова те се строят далеч от населени места, а електрическата енергия, не­обходима за захранване на електронните съоръжения, постъпва по специални подземни кабели, които са надежд­но екранирани така, че да не влияят с електромагнит­ното си поле върху приемащата антена, нито върху оста­налите съоръжения.

Тези гигантски очи и уши, насочени към заобикалящата ни Вселена, виждат и слушат, излъчват сигнали и ги прие­мат: те стигат до такива далечни обекти и донасят тол­кова информация, че тя трудно може вече да се обработи, систематизира и проучи от специалистите. Възможностите на радиотелескопите биха стреснали не само добрия стар Галилео Галилей, но и астрономите, живели и рабо­тили само преди 40—50 години.. .

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

27

Не трябва да си обикалял дълго из Шотландия, за да повярваш, че тази страна е населена с духове и чудовища. Покрити с мъх вековни гори, бяла мъгла, в която предметите загубват реалните си очертания и шумът на листата, примесен с човешки гласове, скърцане на врати, изгнили дървета или може би спирачките на внезапно спрял автомобил. Бели сенки, които надничат и се скриват зад дърветата, пръхтене на коне, порутени средно­вековни замъци, зад чиито стени се е разиграла не една кървава драма — взета сякаш от неизвестна шекспи­рова пиеса.

. . . В един огромен шотландски замък живеел граф Оркни, жесток и необщителен човек. За най-малкото провинение той хвърлял селяните на кучетата или ги заточавал до живот в една от кулите на замъка. Много рицари, известни със своята храброст, се стараели да избягват срещите с графа.

Един късен есенен ден снежна буря застигнала рицаря Томас Лермънт. Между дърветата на вековната гора той видял светлинките на замъка Оркни. Помолил за подслон. Зарадвал се графът на неочаквания гост, поръ­чал на слугите да донесат вино и всичко вървяло добре, докато не се появила графинята. Възхищението на младия рицар било така искрено и непринудено, че в очите на граф Оркни светнали зли пламъчета. Извадил кеча и със страшна сила го стоварил върху изненадания рицар.

Стореното—сторено. Графът хванал група за краката и го завлякъл в едно тайно помещение, известно един­ствено на него самия. Скоро графът съвсем загубил човешкия си облик. Времето прекарвал на масата в гост­ната, с чаша в ръка, отправил поглед в камината и измъчван от зловещи видения. В един момент пред него се изправила графинята. Но какво

става! Тя бавно се навежда над тялото на убития рицар, а от очите й капят сълзи! От устата на освирепелия граф се изтръгнало проклятие. Той изтичал в спалнята, разбудил жена си и я заключил в тайната стая. След два дни решил да я пусне. Отключил вратата и без да извади ключа, вля­зъл вътре. Графът успял да види само две обезумели очи и вратата се хлоп­нала зад гърба му. С дни слушали слугите бесните викове на своя госпо­дар, но не можели да се ориентират къде точно се намира тон.

Минали векове. Потомците на графа решили да преустроят замъка, изви­кали архитект и той открил тайната стая, на чийто под лежали три скелета. Тогава някой се сетил, че от всичко това става добър бизнес и замъкът останал в предишния си вид.

— Обърнете внимание, дами и гос­пода! — ще чуете днес да разправя гидът. — Това е скелетът на граф Оркни, до него — на графинята. А този тук — с разбития череп — на младия Томас Лермънт. Техните души бродят из замъка в дните, когато бушува буря. Тогава рицар Томас с меч в ръка броди по коридори и стаи, надявайки се да срещне своя убиец. Когато се открият, се чува да кръстосват мечове, разнасят се проклятия, а малко встрани от тях тихо плаче призракът на графинята.. . Ако някой от вас желае да чуе всичко това, то може да поживее известие време при нас. Цените на стаите са умерени! . . .

Но с най-шумна слава по тези места се ползува замъкът Уркварт, в чиито подземия, прашни тавански помеще­ния и допълнително декорирани стаи се разиграват по-голяма част от сце­ните на филма: „Личният живот на Шерлок Холмс". Това е замъкът, чиито обхванати от мистичен страх обитатели (според сценария на филма) от поколения загиват при неизяснени

обстоятелства — замъкът, в чиито околности живее Баскервилското куче. И докато Баскервилското куче е просто една художествена приумица на Конан Доил, то „Неси" населява тези места от преди 1400 години, а може би дори и повече. (Най-ранните преда­ния датират от втората половина на VI век.). Защото замъкът Уркварт се намира на брега на Лох Нес, а „Неси" е галеното име на прочутото „Лохнеско чудовище".

Думичката „лох" на местното шот­ландско наречие най-често се употре­бява в смисъл на езеро, но освен това означава фиорд, а също така и морски ръкав, почти изцяло отделен от мо­рето. Водата на един „лох" може да бъде сладка или солена. В случая тя е сладка. Езерото в най-дълбоката си част достига 297 метра, широко е около два километра, а дълго — 40 километра. В околността няма индустриални предприятия, няма дори и по-голямо селище, чиито отпадъчни води да замърсяват езерото и въпреки това то има тъмносив, понякога дори и черен цвят.

Точно този черен цвят на водната повърхност не позволява да се види какво става дори на 20 сантиметра дълбочина. Практически е невъзможно правенето на добри подводни снимки — те са мътни, неясни, с разкривени образи. Остава „Неси" да бъде фо­тографирана в момент, в който се покаже над водата. А това се случва само в хубави слънчеви дни, голяма рядкост за Шотландия.

Официалната статистика съобщава, че „Неси" се появява средно двадесет пъти годишно или пресметнато в ча­сове — на всеки 350 часа дебнене.

Замъкът Уркварт

28

350 часа трябва да прекара един истин­ски любител на сензации край брега на езерото, за да има математическа вероятност, че ще успее да зърне поне един път малката зла змийска главичка и дзета гърбици — най-за­бележителните физически характери­стики на „чудовището от Лох Нес". През тези 350 часа може да лови риба в езерото, да спи на смени върху мок­рата трева или просто да си наеме стая в хотела — разположен на срещу­положния бряг, малко встрани от замъка Уркварт — и спокойно да чака в бара, докато един прекрасен ден портиерът се провикне: „Неси" се показа, дами и господа!" . . . В първия момент Тим Динсдейл дори не се и сети, че това кафяво-червеникаво „нещо", което се носеше по повърхността на езерото, е „Неси". Той беше делови човек, който никога не би наел стая в хотела, само за да дочака появяването на чудовището. Динсдейл преспа тук, защото така се беше наложило, и на сутринта по­тегли с колата. Но ето, че „нещото" се спря за момент, сякаш трябваше да вземе някакво важно решение и се отправи със същия не много бърз ход към срещуположния бряг. Го­леми пенливи вълни го скриваха за момент от погледа и то се показваше ту малко вляво, ту вдясно, сякаш плуваше на зигзаг. „Неси", помисли си Тим Динсдейл, без да има време да съобрази, че чудовището едва ли би се показало в една такава намръ­щена и ветровита утрин като тази, и извади фотоапарата. После заснетото филмче показаха по телевизията. От него се заинтересуваха военните спе­циалисти и други „специалисти по чудовища". Направената експертиза установи, че „обектът" се е движел със скорост 15 километра в час и се е издигал на един метър над водата. Крайният извод беше: „С положител­ност не се касае за надводно превозно средство или подводница, а най-ве­роятно — за живо същество! Пред­полага се, че формата на тялото е изострена и около 60 сантиметра от неговата дебелина се намира под во­дата. От това може да се направи заключението, че напречният размер на обекта не е под 180 сантиметра ширина".

Впрочем .|„Неси" не е единственото чудовище, което обитава тайнствените води на Лох Нес, защото в противен случай то вече трябва да е започнало своята 1500-годишнина! И ако ние сме склонни да вярваме на хилядите „очевидци", видели с очите си „Неси", то е редно да предположим, че в Лох Нес се е заселила цяла колония от „чудовища", мъжки и женски, доста­тъчно на брой, за да продължават рода. И това стадо от чудовища на­селява дълбините на езерото, лови дребна риба, грижи се за малките и ако с нещо е заслужило това грозно прозвище „чудовище", то причината се крие единствено в неугледния им външен вид. (Ще отворим скоба, за да съобщим, че „Неси" изобщо не е излизала на сушата и никога не се е показвала в цялата си големина пред своите почитатели.)

Едва ли някой сериозен учен ще се съгласи с версията, че „чудовищата от Лох Нес" са съвременници на дино­заврите, „останки от праисторическа епоха". В началото на нашата ера по тези места е станало земетресение и в резултат на настъпилото разместване на пластовете част от крайбрежните води ведно с техните обитатели, се оказали откъснати от океана. Остава да се определи кое морско животно е прототип на сладководната „Неси".

Въпросът за прототипа и дори за съществуването на „Неси" веднага би намерил своето разрешение с ней­ното улавяне. Предлагани са десетки хитроумни варианти, в основата на които е най-модерната радиолокацион¬ на и водолазна техника, но англий­ското правителство и досега не е издало разрешение за организиране на лова — според един закон от 1934 година „Неси" е обявена за „исто­рически паметник". Оттук и забраната на всякакъв род дейност, която евен­туално би довела до гибелта или нараняването на „чудовището".

И все пак нещо беше разрешено. През август 1968 година на една вда­дена в езерото скала бе монтиран ултразвуков подводен локатор (со¬ нар). В продължение на цели две седмици той изпращаше в интервал от 10 секунди ултразвукови импулси с честота 50 херца. Чудото стана!

На 28 август 1968 година в 16,30ч.. на екрана на сонара се появиха две петна. Първото се движеше с хоризон­тална скорост 3,3 метра в секунда и вертикална скорост 0,5 метра в сек., а второто — със съответни ско­рости 7,5 и 0,5 метра в секунда. Пър­вото петно имаше вероятна дължина 24 метра, а второто •— само няколко метра. Голямата хоризонтална ско­рост показваше, че това не е неоду­шевен предмет (плаващо дърво на­пример), а голямата вертикална ско­рост изключваше възможността това да е ято риби. Остава „Неси"! „Неси" със своята невръстна рожба!

И докато „чудото" отговори макар и косвено на въпроса за съществува­нето на „Неси", то проблемът за „прототипа" остава нерешен. Остават хипотезите. Някои „специалисти по чудовища" предполагат, че „Неси" е гигантски тюлен. По принцип е възможно морските животни да се приспособят към живота в сладките води. Дори днес в едно сладководно езеро в Никарагуа живеят сладководни акули. В друго сладководно езеро в Западна Азия, разположено на 1000 километра навътре в сушата, има делфини. Други смятат, че „Неси" е огромна морска змиорка с дължина около шест метра. В полза на това предположение говори малката змий­ска глава на „Неси", а гърбиците не са нищо друго освен змиевидните извивки на нейното тяло в момент на придвижване, случайно подали се над водата. Но мнозина са „специали­стите", които упорито настояват, че тези извивки са гърбици.

. .. Когато в близост до хотела решиха да направят стенопис — една „реконструкция" на „Неси" — „екс­пертите" трябваше да прегледат всич­ки налични любителски снимки на чудовището, да прочетат запазените от векове описания, да изслушат разказите на стотиците „очевидци" и едва тогава да решат: „Неси" пред­ставлява странен хибрид от морска змия и азиатска камила. И точно този хибрид художниците нарисуваха на стената за утеха на тези любители на сензации, които са дошли до Лох Нес и не са успели да видят „чудо­вището".

29

ПО ПЪТЯ НА РОБИТЕ Една глава от изживяванията на човека е записана

в Сахара и връзката между пустинята и историята е също толкова тясна, колкото и онази между морето и исто­рията. Понастоящем обаче земята на Сахара е почти обезлюдена: в Тасили-н-Ажер живеят не повече от 3500 туареги, а в цялата област на Фецан се наброяват около 40 000 жители. Но тези две страни са съхранили най-много спомени от африканското минало, особено от пред­историята на човечеството; тук те са най-многобройни и най-малко познати.

Земите на Тасили и Фецан представляват два огромни предисторически музея, чиито особености обаче са твърде различни. Тасили изглежда да е била предимно човешко обиталище и воден разервоар, оживяван от такива водо¬ любиви животни като хипопотами, слонове, крокодили, носорози, биволи. Тя е била може би някога си послед­ното убежище на уседналия древен човек, който ни е оста­вил в наследство чудесните си изображения. Обратното — Фецан пък няма изглед на обитавана земя, а по-скоро на проход; след реката Нил тя е най-важният в истори­ческо и икономическо отношение транссахарски съобщи­телен път в Африка, път древен, с който е свързано името на гарамантите, един малко познат народ, за който не се знае нито кога точно е живял, нито докъде се е прости­рала границата на неговата власт. Гробове, бойни колес­ници, скални рисунки — всички археологични паметници, намерени в Сахара, се приемат за гарамантски. А всъщ­ност какво знаем за този народ? — Около 450 години пр. н. е. Херодот е имал неблагоразумието да спомене за гарамантите мимоходом: ,,. . . сръчно управляващи четири конни колесници".

Прочее тези бойни колесници намираме навред из Са­хара, гравирани или рисувани по скалите, в пещерите, а понякога и на 2000 м над морското равнище в планини, които изглеждат недостъпни не само за каквато и да било кола, но и за кон. Понякога до колесниците и конете са изобразени водачите им; те държат копия и щитове и са с къси поли подобно Омировите войни. Във Фецан и Тасили, както и в много други области на пустинята, са разкрити гробове, които съща се смятат за гарамантски. И като не се задоволяват да предоставят цяла Сахара само на един народ, някои уподобяват гарамантите с атлантите и ги правят праотци на туарегите. С две думи — случаят с гарамантите е станал за историята гордиев възел, при който, поради намесването на множество хипотези, народи и дати, вече не знаем къде да дирим истината.

Днес Сахара е област, която може да бъде посещавана без риск и която предлага на съвременния човек всичко онова, за което той копнее —тишина, самота, естественост. Безспорно не е препоръчително да се впуснеш из пусти­нята без личен опит и без водач. Това все пак е един свят,

който си има своите закони. Те трябва да се зачитат Освен това много неща от наследството на миналото избягват от погледа на онези, които не са запознати с него. Понякога един храсталак е достатъчен да скрие останките от някой град на гарамантите. Но опитният водач ще ти покаже силуета на изпонапуканите стени, ку­пищата развалини без никакво благородство, без колони, без белия блясък на мрамора. Виж как тухлата се рони под пръстите, как всичко се руши някак си вяло! Под огнените лъчи на безмилостното слънце всичко е тъмно­червено, почти черно. Това не е някакъв разрушен от времето и човека град, а нещо, което се разкапва, което се разлага и лежи объркано, размесено, безформено. Къде са къщите, дворците, храмовете? Ако нещо се е запазило, то лежи под земята. Но тук никога не се е дирило старателно, поради липса на средства. А мястото си заслужава да бъде изследвано. Несъмнено тук е имало някакъв укрепен град, разположен върху малък хълм, ограден от яка стена. Виждат се останки от дебели зи­дове, следи от дълбок крепостен ров. Това не прилича на римски град от крайбрежието на Северна Африка, а по-скоро клони към древните туземни селища. Ала в строгостта на градски план и в здравината на крепост­ните стени си личи римският стил. Това е нещо повече от военен пост — все пак е град, в който с местни сред­ства се е направило нещо, за да се насади цивилизацията. При по-внимателен поглед се забелязва, че тухлените стени са били издигнати върху дялан пясъчник.

Некрополът. Всичко наоколо е обгърнато в тишина. Нито едно дръв­

че, нито стрък трева. Почвата е корава и спечена, звънти под стъпките. Разпръснати гробове, монолитни сарко­фази или обикновени камари от камъни. Тук-там лъ­щят парчета от керамика — погребалната мебелировка на гарамантите. Не можеш да сбъркаш — тази красива жълта политура, тези релефни мотиви — това са къс­чета от римска керамика. Тук при някаква драматична среща гараманти и римляни са смесили своите цивилиза­ции.

Благодарение на скелетите им ние знаем какви Горе-долу са били тези гараманти, които в гробовете си са поставяли римски вази. Били са много високи, с правилен профил и тънък нос; едни са имали бяла кожа и руси коси, други пък — мургави, поради което някои ги смятат за прадеди на туарегите; това обаче се оспорва.

Богатството на гарамантите се е дължало на географ­ското им положение. През техните владения именно са прекарвали златото, скъпоценните камъни, слоновата кост, перата на камилските птици. Пустинни жители, но също и съдружници на крайморски народи, от които заели микенската бойна колесница, те запазили връзките си със Средиземноморието, контролирайки същевременно пътищата, пресичащи Сахара. Те са разпрострели своята власт сигурно и над масива Тасили, където колесниците им толкова често са изобразявани. Ала римляните не са били първите чужденци, с които гарамантите са търгу­вали — преди тях край заливите на Сирта финикий­ците основали своите фактории, които се свързвали със столицата Гарама чрез кервани.

Но какво ли би могъл да направи един сахарски кер­ван през VI или V век пр. н. е.? По онова време не е имало камили, с които да се прекоси пустинята. Пръв за тях споменава Юлий Цезар, описвайки битката за Тапсус (46 г. пр. н. е.). Учените още спорят за появата й в Са­хара: не преди IV аек от н. е., казват — но това изглежда твърде късно. Ами при липса на камили, какво животно

би могло да бъде използувано? Конят? Магарето? Най-вероятното обаче да е волът, който виждаме рисуван много често като впрегатно или ездитно животно по скалите на Тамрит и който и досега е използуван по такъв начин в Судан.

Но за да се отиде от Джерма в Судан, по кой път се е вървяло през VI—V век пр. н. е,? През Билма-Джадо е най-късият път. Някои учени обаче отбелязват, че този път, който и днес е много труден, в миналото е бил още повече, защото кладенците, които се намират в тази посока, са били изкопани много по-късно, сигурно през хилядната година от нашата ера. А дотогава е имало един етап без вода, толкова дълъг, че е било невъзможно да се премине.

Изгаряме от желание да узнаем кой цар на гарамантите е водил римляните през пустинята. Много тайни е знаел гой и преди всичко на местонаходището на изумрудите. Страбон споменава и за карбункулите на гарамантите. Векове наред хората са мечтаели за тези изумруди и карбункули, че и до ден-днешен няма жител на Сахара, който да не ги вижда насън. Казват, че френският пол­ковник Пол Флатерс, който на два пъти прекосил Сахара, бил ги открил. Ако смъртта не го беше грабнала тъй вне­запно, сигурно щеше да ни каже къде ги е намерил.

В центъра на един оазис, обсаден от бели пясъци, се намира полуразрушен град, който все пак още пази следи от своето величие: порутени крепостни стени, една стара джамия, къщи по на два етажа. Това е Мурзук, главният град на Фецан. В продължение на много столетия той е бил най-големият пазар на роби в цяла Африка. Пътува­щите за Южен Фецан трябва непременно да минат през Мурзук; същото се отнася и до онези, които тръгват от юг за Триполи. Това негово разположение обяснява ня­когашното му процъфтяване.

Тук чужденецът веднага ще долови един повей на ме­ланхолия и гордо усамотение. Преди да се влезе в града, пътят минава покрай жалки градинки, редки палмови дървета, обширни пясъчни площи с изоставени кладенци.

В града са останали някои следи от пребиваването на италианците: бели сгради и възстановената от тях

стара крепост. В нея те се бяха укрепили през време на последната европейска война. Но шепа френски войници, командвани от полковник Орнано, пристигнали една сутрин през 1940 година с два камиона, и опожарили са­молетите, останали на летището.

Преди половин век Мурзук е бил все още твърде ожи­вен град — повече судански, отколкото сахарски — с множество дюкянчета и улици, гъмжащи от шумни тълпи, каквито се срещат на всеки пазар на черна Аф­рика. Но от някогашното оживление днес е останала само рамката: една голяма улица с няколко лавки, в които търговците продават чая на стиски; един покрит пазар, подкрепян от колонки, където клечат старици зад полупразните си кошници.

Хубави момичета, забулени с тъмни яшмаци. предла­гат на пътешественика яйца в розовите си длани. Те не настояват. Чувствува се, че се страхуват, не от него обаче. Булото им леко се смъква и по нежното мургаво лице пробягва мимолетна усмивка. И веднага стават сериозни и някак си замислени. Знаят, че зад гърба им чорбаджията ги дебне. Той не обича чужденците, никого не обича той. Запазил е дълбоко в сърцето си жестоката гордост на онези, чиито бащи са търгували с роби. Днес това са обед­нели собственици на големите рушащи се къщи, които дават на Мурзук онзи изглед на цивилизован град в сър­цето на пустинята. Един по един тези намусени люде напущат големите жилища, защото не са в състояние да ги поддържат, и се оттегляте колибите около града. Там поне могат да преживяват с оскъдните плодове, които им дават градинките.

Една замислена камила, коленичила насред улицата, два товара стока пред вратата на някоя лавка — и ето Мурзук изведнъж придобива отново своя изглед на владе­тел на пустинните пътища. Над развалините му полъхва въздишка, подобно вятър от безкрайния пясъчен простор. Хората мечтаят за дългите кервани. Някога за хилядите нещастници Мурзук е бил краят на дългоочаквания пре­ход, портата на робството, ала също и на живота. Ста­дата от роби са пристигали тук подир двумесечен изну¬ рителен ход; половината от тях са умирали по пътя. Пред

31

оцелелите се е откривал още един месец път до Триполи, но, веднъж добрали се до Мурзук, вероятността да ожи­веят ободрявала крачките им. Мъжете се влачели с окови на шията и на глезените; младите жени — без вериги и често качени на гърба на камилата, за да запазят ху­бостта и. свежестта си, та по-скъпо да бъдат продадени. Гледано откъм нас, всичко това ни се струва много далечно. Тук обаче то е съвсем близко. Защото в 1929 година последният керван с роби беше влязъл в Мурзук и старците го помнеха.

Какво значение е имало в миналото това преминаване на заробени люде от юг на север? Не е трудно да се на­правя сметката, защото имаме известни сведения по въ-проса: знае се, че в средата на XIX век по 5000 роби го­дишно са тръгвали от Кано; в Мурзук са пристигали около две-три хиляди. За осем столетия най-малко два милиона роби са преминали през този транссахарски път.

Казват ..дълго време робът бил разменна монета в

Африка". Но богатството на Мурзук е идвало не само от този трафик. Към него се е прибавяла и търговията със злато, идващо също от черна Африка. Било е време, когато в Мурзук са пресмятали само в злато: монетната единица е била златен мигдал. В 1659 година туниският Мурад бей, заграбвайки градската хазна, отнесъл 15 камилски товара злато. Като знаем, че един камилски товар е равен на 150—200 кг, то можем да си представим каква голяма плячка е това, дори и имайки предвид пре­увеличенията.

Ето защо можем добре да разберем носталгията по миналото на тези дребни търговци, застанали неподвижно зад тезгяха си. Долавяме и загадката на този притихнал и малко потен град, който сякаш сподиря със затворени очи някакъв древен неизповядан осъдителен блян.

Преведе от френски Николай Тодоров

В учебния кабинет на катедрата по криминалистика при Московския държавен университет са закачени об­разци от почерка на двама ученици. Образците са последователно от I до X клас. Първоначално това са драскулки — ръката на детето бавно усвоява непривичните движения. По­степенно ръката става по-уверена, бук­вите все повече започват да приличат на стандартния почерк. След това учениците овладяват бързописа и в почерците им между седми и девети клас вече се проявява индивидуалност.

Много и разнообразни фактори влияят върху оформянето на почерка: фи­зиологически, психологически, възра­стови и други. Ето защо почеркът се изучава от всички страни. Чрез него психолозите се опитват да опре­делят психическото състояние, гра¬ фолозите — характера на човека и неговите склонности, лекарите по по­черка определят физиологичните откло­нения, а криминалистите индентифи­цират личността.

Писмеността винаги е имала две основни предназначения — да запази мисълта и да я предаде с помощта

на знаци. Късчето телешка кожа с надраскани по него писмени знаци вече е документ, а документите съ­държат нечии разпореждания, служат като основа за сключване на договори, съюзи или за обявяване на война. И във всички времена главното каче­ство на документа е това, че той е подписан от определено лице. И прак­тически във всички времена се нами­рали хора, които в стремежа си да получат лични облаги са подправяли чужди подписи или почерци.

Законът на Корнелий Сула, пред­виждащ наказание за подправката на документи е един от първите, но далеч не последният наказателен акт срещу подобни нарушения. Тези престъпле­ния силно подкопали доверието в писмените документи и послужили като основа за възникване на съдебното сравняване на почерците. Сега не са известни методите, по които в древ­ността са сравнявали почерците. Но през VI век в кодекса на император Юстиниан се упоменава за съдебна експертиза на почерка. Запазило се е и описание на съдебния процес от 1488 г., на който княз Ухтомский, архиман­дрит на Чудовия манастир и някой

си Хомутов били осъдени за подправка на дарствена грамота.

О п р е д е л я н е н а х а р а к т е р а п о п о ч е р к а

През 1622 г. бил издаден трактатът на Камило Балди за новите методи в изследването на почерка. Този ав­тор се смята за „баща на графоло¬ гията", макар че самият термин се появил по-късно в съчиненията на абат Ж. Мишон (1806—1881) — осно­вателя на съвременната графологична школа.

През 1940 г. професор С. В. Позни¬ шев по поръчка на Института по право при АН на СССР, за да провери дали графологичните принципи са пригодни за практически цели, извършил спе­циално изследване. Според него гра­фологията е наука за разпознаването на характера по почерка. С. В. Поз¬ нишев не признавал научната основа на графологията и по такъв начин зачеркнал графологията от списъка на сериозните изследвания. В същото време известно е внимателното отно­шение към графологията на видни писатели и учени като А. М. Горки

А. В. Луначарски и др. При разговори със съвременните експерти-почерковеди все повече се промъква становището, че графологията е сериозна, но незаслу­жено забравена наука. А може би са прави тези, които отричат научната (дейност на графологията? Този въп­рос е твърде важен и чака своето разрешение. Графолозите са разрабо­тили система от признаци на почерка, всеки от които съответствува на опре­делено свойство от характера на из­следвания човек. Например според съчинението на Моргенщерн (Санкт-Петербург, 1910 г.) гъсто написаният текст и отсъствието на полета показва скъперничество, обратно, широките по­лета — щедрост, съчетана с велико­душие и любов към реда. Тънките щрихи в буквите се смятат за приз­наци на деликатна натура, а рязко прекъснатият краен щрих в подписа предполага воля, решителност и дори воинственост. Ето няколко примера, поместени в книгата на Моргенщерн, за графологична характеристика на известни хора.

А. М. Горки — силен стремеж към истина, творчество без теория, извън­редна чувствителност, способност да създава живи типажи.

Ф. М. Достоевски — мирова скръб, тънък познавач на човешката душа, покорност.

А. Н. Толстой — голямо въображе­ние, проницателност. . .

А. П. Чехов — откровеност, чисто¬ сърдечност, вкус, естетичност.

И. К- Айвазовски — природна си­ла на ума, рядко трудолюбие и бър­зина в работата.

В наше време е трудно да се признае научната стойност на подобни характе­ристики, дори и само за това, че е не­възможно да се докаже дали са съста­вени въз основа на анализа на почерка или според общоизвестните мнения за тези хора. Възрастните московчани вероятно си спомнят как през двадесет­те години в градината „Ермитаж" на сгъваемо столче седеше видният руски графолог, автор на книгата „Почерк и личност" Зуев-Инсаров и „познаваше" по почерка характера на клиента. Думата „познаваше" не е случайно казана. Много графо¬ лози при съставяне на характеристика са вземали предвид не само почерка, но и външността, маниера на общуване, данни от биографията на клиента.

Някои графолози се опитвали въз основа на анализа на почерка да пред­сказват бъдещето, което остро се осъж­дало от колегите им, тъй като под­копавало авторитета на тяхната наука « очите на сериозните изследователи.

Въпреки Това увлечението По графо¬ логията било поголовно и дори осново-положникът на научните методи в криминалистиката Ханс Грос считал, че „достатъчно е един следовател или съдия с богат опит в графологията да погледне подписа под протокола и да определи, например, че свидетелят е на 45—50 години, че е занаятчия, среден на ръст, честен, смел, ограни­чен и простодушен ".

При изследването на почерка глав­ното е било и си остава съдебното сверяване на почерка. Но по този въпрос графолозите са допуснали мно­го грешки.

Съвременната наука за почерка дьл¬ жи много на старите системи. Но основно място в съвременните крими-налистйчни изследвания на почерка заема учението за писмено-двигателния навик и динамичния стереотип. Са­мите изследвания се провеждат при активното използване на постиженията в различни области на науката.

Кой е а в т о р ъ т ?

Как работи съвременният екеперт-почерковед? Първоначално в изслед­вания ръкопис и в образците за сравне­ние се изучават общите признаци: до колко и как е обработен почеркът, навикът да се пише просто или с укра­шения и завъртулки, наклонът, коли­чеството на свързаните букви, голе­мината на буквите, начинът на разпо­ложение на текста върху листа и т. н. Тези признаци в една или друга степен са присъщи на всеки ръкопис.

След като бъдат сравнени общите признаци, идва ред на частните — това е най-отговорната и трудоемка част от работата. Експертът устано­вява посоката на движение при изпис­ването на знаците, точките на началото и края на щриха, начинът, по който се съединяват детайлите на една буква и на отделните букви помежду си — буква след буква, детайл след детайл се анализират сравняваните ръкописи. Експертът нанася всички особености на отделна таблица. Тя се нарича разработка на почерка и в нея се от­белязват всички съвпадения и разли­чия. В работата се включва и опитът на изследователя. Опитният екс­перт знае кои от отбелязаните приз­наци се срещат често в ръкописа и кои по-рядко и въз основа на това прави заключение на тъждествеността или различието. При това тук няма степени на вероятност, а само твърдо „да" или „не".

Има случаи, когато експертът не може да направи ясен извод и тогава

33

въпросът остава без решение. Но това се случва доста рядко и обикновено, когато няма достатъчно материал за сравнение или ако почеркът е нарочно изменен.

. . . Обвинили счетоводителя на един

совхоз в разхищение на крупна сума от касата. Първоначално признал ви­ната си, но към края на следствието представил в свое оправдание повече от три хиляди разписки на малки суми от името на двеста човека. Из­пратили разписките за изследване. Труд-ното било това, че се изисквали образ­ци от подписите на авторите на всич­ки разписки, а следователите ги нямали. Подписаните лица отдавна били на­пуснали совхоза и заминали на друго място на работа. Именно на това раз­читал и престъпникът, нали ако ви­ната му не бъде доказана, ще прекра­тят делото. Тогава експертите наме­рили изход от положението. Направили диапозитив от всеки подпис и едно­именните подписи сравнили помежду им (в трите хиляди разписки едно­именните подписи се повтаряли по много пъти). Оказало се, че всички едноименни подписи напълно съвпадат по размер и конфигурация, а това говори, че са фалшиви — човек не може да се подпише два пъти напълно еднакво.

И з к у с т в о и е к с п е р т и з а

В практиката на съдебната експер­тиза попя кога се налага да бъде из­следван почерк, за да се установи оригиналът на литературно произве­дение или картина от знаменит ху­дожник. Ето няколко примера.

Сред колекционерите било извест­но, че съществува сбирка с писмата на немските композитори Бах, Хен­дел, Шуберт и др. След войната част от тази сбирка се оказала в архивите на Музея на музикалната култура „Глинка" в Москва. Писмата без­спорно имали историческа и културна ценност, но опитните сътрудници на музея се усъмнили в тяхната оригинал­ност и се обърнали към експертите-почерковеди. Проверката на почер­ците показа, че писмата са фалшифи­кати. При това фалшификаторите не само имитирали почерка, а подбрали подходяща хартия, не забравили и за състава на мастилото, което да съот­ветствува на времето, а в съдържа­нието на писмата включили описа­нието на известни събития от живота на композиторите.

През 1972 г. в Литературния музей постъпил оригинал от писмото на мла­дия Пушкин — четири страници на хартия малък формат със стихотворен текст — шеговито послание в стихове. Писмото започвало с думите: „Лю­безни приятелю, ти знаеш, че обичам да се шегувам с приятелите с и . . . " и завършвало с датата „22. 11. 1818 г."

и с провлечения широк подпис „Александър Пушкин". Това писмо било публикувано в събраните съчи­нения на поета, но оригиналът му не бил известен. Почерковедите по­твърдили, че е написано от Пушкин и сега се пази в музея на поета.

Понякога се налага експертите да участвуват и в криминално-изкуство¬ ведски изследвания. Ето подобен слу­чай. Гражданинът Н. притежавал бо­гата колекция от картини на известни художници. Предполагали, че част от картините са откраднати от музеи и галерии. Проверили колекцията — всички ценни картини се оказали ав­торски копия, снабдени с автографи. Но върху малкия етюд на Левитан редом с автографа стояла датата „1912 г." — три години след смъртта на художника. Именно тази „досадна" грешка навела експертите на вярната следа. Разследването показало, че колекционерът не само е прекупувал крадени картини, но много често краж­бата се извършвала по негова поръчка. Експертизата показала, че автогра­фите е нанасял самият той, като умело подражавал почерка на художника.

П о ч е р къ т и Е И М

През 1963 г. решили да „научат" кибернетичните машини да четат ръ­кописен текст. Машината трябвало да отличава всяка буква и цифра независимо от почерка на човека, който ги е написал. Криминалистите се заинтересували от тази работа: логично е да се предположи, че щом машината може да отличи една буква от друга, то тя ще може да различава една и съща буква, макар и написана от различни хора.

Първото изследване от подобен род било направено в изчислителния цен­тър на Ленинградския университет. В опита участвували криминалисти и математици и още при първите проби машината съвсем точно различавала кой от двама души е написал дадения текст, независимо че двата почерка си приличали твърде много. Сега криминалистите в сътрудничество с ин­женери и кибернетици са разработили специални устройства за кодиране на буквите, създали са доста точни алго­ритми за анализа на почерка.

Група учени изучила десетки хиляди ръкописи и отбелязали особеностите при изписването на всяка буква. Приз­наците получили точна математична оценка. Оказало се, че при съвпа­дение в сравняемите ръкописи два­надесет признака от най-често сре­щащите се се повтарят 108 пъти, т. е

34

съвпадението в признаците на почерка може да се срещне само у двама души на сто милиона владеещи руски език. Това напълно изключва всякаква греш­ка и прави заключението на експерта достатъчно достоверно като съдебно доказателство.

Подложили ЕИМ на проверка, т .е . поставили и задача да идентифицира човека по почерка. От два ръкописа отделили по 155 букви и 30 от тях кодирали за машинно изследване, оста­налите използвали за проверка. Точ­ността в Москва била 85%, а в Ле­нинград — 72%. Въпреки високия про­цент правилни отговори ЕИМ все още не могат да бъдат използувани

з практиката на съдебната експертиза за почерка. Причините са няколко: кодирането на знаците за машината става на ръка и това отнема много време, а освен това при техническа неизправност машината може да до­пусне грешка и тази грешка води до неправилни изводи в експерти­зата. Също така юристите много внимателно се отнасят към въвежда­нето на нови технически средства, та нали при едно наказателно дело се решава съдбата на човека. Ето защо използуването на ЕИМ за съ­дебна експертиза на почерка засега е все още в стадия на лабораторните изследвания, но те преминават твърде

успешно и това дава надежди за по­ложителен изход от опита.

В изследването на почерка има все още много неизяснени неща, но изучаването му „от всички страни", от представителите на различни области на знанието безспорно ще даде нови данни за тази интересна проява на човешката личност. Например сега вече може доста точно да бъде раз­личен почеркът на един мъж от по­черка на жена и дори да се определи възрастта на написалия текста.

В. ГЕРАСИМОВ кандидат на юридическите науки

След една година големият град Сан Франциско трябва да загине от земетресе­ние. Така съобщиха редица вестници и дали прогнозата няма да се. оправдае? Гра­дът се намира на разлома Сан Андреас в Калифорния, а това е най-земетръсната зона на Земята.

Според други съобщения след пет години Токио ще изпита земетресение, заплашително дори за привикналите към тези „шеги" на земната кора японци. Всичко това не озна­

чава, че животът в застрашените градове замира. Хората си живеят там, надяват се опасността да им се размине, защото не веднъж са били предсказани земетресения, които не са се случили и са ставали други, които не са били предсказани.

Може ли науката точно да предвиди заплахата и може ли тя да помогне на за­страшените градове да понесат по-малки загуби?

„Истанбул. 27 март 1975 година. Тази сутрин в 7,15 ч. бе почувствуван земетръс със сила 5,6 степен по скалата на Рихтер. Според сведения на обсерваторията в Кандили епицентърът се намирал на около 250 км югозападно от Истанбул, в Канакла (Дарданелите). . . (РД)".

„Ню Йорк. 28 март 1975 година. (БТА). Солт Лейк Сити — САЩ. Късно снощи в централния район на Скалистите планини било отбелязано земетресение със сила 6,5 степен по скалата на Рихтер. Епицентърът на земетресението бил в западните райони на щата Юта".

Две земетресения, станали с почти една и съща сила,

в един и същи ден, на два различни континента, с разлика във времето само около 12 часа, което е толкова по-стран­но, защото първото земетресение е в източната, а вто­рото — в западната част на света, а Земята, както е известно, се върти от запад на изток. . .

А календарът разказва, че пълнолунието през месец март е било на същата дата, когато са станали и земе­тресенията.

Съвпадение ли е това? За учените земетресенията са интересно геологическо

явление. Подземните сътресения изпращат съвсем не-

35

очаквано на учените-геофизици сигнали от земните недра и им помагат в сложната и сякаш безкрайна работа, свър­зана с проучването на вътрешния строеж на Земята.

За милиони хора обаче земетресенията са постоянна смъртна заплаха, която виси над тях през целия им жи­вот. Всеки миг ги дебнат разрушенията или смъртта. През декември 1980 г. Г. Лаклевер, генерален секретар на Международния съюз по геодезия и геофизика, съобщи, че земетресенията убиват всяка година около 15 000 души и че от 1948 до 1957 г. от катастрофални стихийни бедствия (земетресения, вулкански изригвания, тропични циклони, наводнения) са загинали повече от един милион души. Сина Ломниц, директор на Чилийския сеизмоло¬ гичен институт, заяви, че след 1906 г. Чили, Мароко и Иран не са виждали такива смъртоносни катастрофи като тези, които станаха през 1960 г.

В страни като тези хората очакват с надежда деня, в който учените ще могат да предсказват земетресенията. „Ще стане ли тази година унищожително земетресение в Япония? Ще бъде ли в безопасност дъщеря ми, ако пре­кара това лято в Сан Франциско? Кога ще стане следва­щото чудовищно земетресение в Чили? Застрашено ли е Скопие от ново земетресение?" Ето въпросите, които ежедневно се задават на сеизмолозите. Бедните учени! Те са свикнали с всеобщото недоволство: „Вие започвате да говорите за земетресенията едва след като се разразят. Ще настъпи ли най-после времето, когато ще може да ги предсказвате?"

Никой не се съмнява колко полезни биха били сеизмич­ните прогнози. Ако съществуват, всяка година ще могат да се запазят поне 15 000 човешки живота. Това подтиква към оживена дейност и много шарлатани, които печелят от доверчивостта и невежеството на някои хора.

Астролозите отдавна са заявили, че са решили проблема за предсказване на земетресенията. Даже и сега, във века на блестящите победи на науката, астролозите се множат и процъфтяват, с еднаква невъзмутимост пред­

сказват земетресения, епидемии и бракове между цар¬ ствуващите династии.

Но дори днес някои учени са склонни да свързват пред­сказването на земетресения с положението на небесните светила на небосвода. Изобщо идеята да се прогнозират плутоничните явления с помощта на астрономията не е нова. През втората половина на миналия век френският професор от град Дижон А. Пере, след като анализирал 23 000 земетресения, станали през изминалите 150 години, извел три закона, съгласно които положението на Луната и Слънцето определяли момента на всички големи и сред­ни по сила земетресения. Вулканологът А. Пере, почти съименник на френския учен, използувал тези закони и предсказал, че вулканът Етна рязко ще увеличи актив­ността си на 27 юли 1923 г. Това предсказание се сбъд­нало абсолютно точно.

Пере открил, че земетресенията се увеличават, когато Земята, Луната и Слънцето образуват една права линия Те стават главно, когато Луната е най-близо до Земята или когато Луната минава през меридиана на сеизмо¬ опасния район, т. е. в момента на океанския прилив, а не в часовете на отлив.

Френската академия на науките назначила специална комисия, която да провери изводите на А. Пере. В нея влизали знаменитият математик Араго, математиците Ламе и Лиувил, геологът Ели дьо Бомон. Но те не успели категорично да отговорят дали законите на Пере са от­критие или не.

През 1897 г. японски геофизици съпоставили внима­телно данните на земетресенията през изминалите осем години с астрономическите таблици. Те намерили, че когато Луната, Земята и Слънцето се намират на една права линия, т. е. при новолуние и пълнолуние сеизмич¬ ността е с 12% по-висока, отколкото когато са разполо­жени във вид на правоъгълен или друг вид триъгълник, т. е. при междинните лунни фази. Когато пък в своя път Луната е най-близко до Земята (при перихей), земетре­сенията се увеличавали рязко с 13%.

През 1934 г. законите на Пере бяха потвърдени от испанския геофизик Л. Родес, а през 1936 г. и от амери­канския сеизмолог М. Ален, който смята, че калифор­нийските земетресения са тясно свързани с фазите но­волуние и пълнолуние.

През 1955 г. ученият свят се заинтересува от нещо извънредно интересно. Съветският геолог Г. П. Там¬ разян намери, че законите на Пере се потвърждават от земетресенията, станали в Кримския полуостров през последните 150 години. Освен това той предсказа изриг­ването на калните вулкани в Кавказ. И деветте големи изригвания, които Тамразян предвиди за периода 1957— 1960 г., станаха точно в предвидения срок. За своята прогноза ученият бе използувал астрономическите таб­лици за взаимното разположение на Земята, Луната и Слънцето. Отново се намесваха океанските приливи!

Съветските учени доказаха, че вероятността за земе­тресение е особено голяма, щом действуват едновременно два от законите на Пере: ако Луната, когато е най-близко до Земята, се намери на една права със Земята и Слън­цето (пълнолуние и новолуние). Слънцето и Луната въз­действуват не само на сравнително тънката земна кора, но и на земните дълбини. И тогава земетресенията на дълбочина 60—80 км в разломните зони около Тихия океан стават шест пъти по-често. Това явление се свърз­вало даже и със земетресенията, огнищата на които били разположени до дълбочина 700 км.

Разбира се, земетресенията не се дължат изключително

36

на гравитационното влияние на Слънцето и Луната. Мно­го земетресения не могат да се обяснят със законите на А. Пере. Работата е вероятно далеч по-сложна. В зем­ната вътрешност под влияние на различни сили и закони се създават напрежения. Когато достигнат критичната си точка, достатъчен е един нищожен импулс, едно слабо

Макар и незабележими в политическо или военно от­ношение всяка една от деветте държави-пигмеи има ня-каква собствена изключителна забележителност или по-ствжение, правещи я известна в цял свят:

— Науру (20,5 кв. км с 6100 ж.) е атол в Полинезия, изключително богат на фосфати, от чийто износ се полу­чава главният доход на населението,

-— в Италия, в Република Сан-Марино (61 кв. км с 18 000 ж.), интензивното развитие на туризма осигурява работа на всички нейни работоспособни жители.

— най-малката Монако (1,3 кв, км с 23 000 ж.) при­тежава в Монте-Карло най-известното игрално заведе­ние в света,

— в Западна Европа, Лихтенщайн (160 кв км с 21 000 ж.) благодарение на най-ниските данъчни облага­ния върху печалбите привлича множество чуждестранни фирми върху територията си

натискане на „спусъка", и сложната машина се задей­ствува. Възможно е този импулс да е гравитационното въздействие на Слънцето и Луната върху Земята.

Известни са доста примери за поразителното съвпаде­ние между някои земетресения и положението на Луната и Слънцето. Прочутото Месинско земетресение е станало на 5 февруари 1783 г., а въздействието на небесните тела е било най-силно на 2—3 февруари същата година. Зе­метресението в Родопите на 4 април 1904 г. е станало, след като приливното въздействие е било най-силно на 2—3 април. Земетресението в Чили от 4 декември 1918 г. е съвпаднало с въздействието на двете небесни тела, което е било най-силно на същия ден — 4 декември. Чирпанското земетресение от 18 април 1928 г. е свързано със силното въздействие на Луната и Слънцето от 20 април.

А колко земетресения и нещастия на хората но цялото земно кълбо донесе 1960 година. Подчиняват ли се те на небесното „разписание"?

На 29 февруари се разруши до основи мароканският пристанищен град Агадир. Това стана твърде скоро след новолунието (на 26 февруари) и след перихея (на 23 февруа­ри). На 24 април разрушително земетресение сполетя иранския град Лара. Това бе само един ден преди пълно­лунието за този месец. От 21 до 27 май грандиозни зе­метресения опустошиха южните части на Чили. А новолу­нието бе на 28 май. На 26 май и земята под град Корча, Албания, се вълнуваше като море.

А земетресенията, за които споменахме в началото? Тогава Луната минаваше над меридианите на тези застра­шени сеизмоопасни зони.

Признаваме, че. всичко това са колкото достоверни закономерности, толкова съвпадения, вероятности и догадки. Но все пак учените ще успеят да открият зако­номерностите на „разписанието". Загадките, свързани със земетресенията и небесните светила, остават, но може би скоро астрономите ще дадат в ръцете на сеизмолозите средството за прогнозирането на земетресенията и ще създадат нечувания парадокс „научна астрология".

ХРИСТО Т И ЛЕВ

— Република Малдивия (290 кв. км със 106 000 ж,) се намира в Индийския океан и се състои от 1087 дребни островчета, 877 от които са необитавана

— остров Малта (316 кв. км с 318 000 ж.) е малка точка в сърцето на Средиземно море, запазила странния си език, който не може да се чуе никъде другаде.

— Барбадос (430 кв. км с 253 000 ж.) е гъсто населен остров в Антилите, процентът на неграмотните на който е един от най-ниските в света — около 1%,

— Княжество Андора (463,5 кв. км с 14 000 ж.) е мал-ка скалиста страна в Пиренеите, между Франция и Ис-пания, живееща изключително от туризма.

— и накрая Сингапур (582,5 кв. км с 1 988 000 ж.) е свръхнаселен остров, в чиито ресторанти се сервират най-екзотичните ястия в света

37

КАКВО ЗНАЕТЕ ЗА ДЪРЖАВИТЕ-ПИГМЕИ...

•• САТУРНОВ ПРЪСТЕН •• ОКОЛО ЗЕМЯТА

Нашата Земя се гояли и осветява твърде неравномерно от слънцето. Милиони квадратни километри в полярните области с месеци са лишени от слънчева светлина и топ­лина. Днес учените се занимават с решаването на въпро­сите за смекчаване на климата в тези области — с въ­просите за затоплянето на почвата и осветяването на бъ­дещите полярни градове. Но има ли начин да бъде на­карана да отстъпи дългата полярна нощ?

Отдавна е разработен проект за създаване на изку­ствено „слънце" с помощта на високочестотни токове. Мощни потоци от електромагнитни лъчи, изпратени на­горе от високочестотните генератори на няколко електро­станции, са способни, кръстосвайки се на 20—30 км над Земята, да създадат такава висока температура, че мо­лекулите на въздуха в точката на кръстосването да се обърнат в плазма и да се нагреят така, както жичката на електрическата крушка.

Във фокуса на невидимите своеобразни лъчи ще се запали малко, но истинско „слънце", което дори ако не топли, ще огрее, ще освети десетки километри наоколо. Полярната нощ ще отстъпи пред хиляди такива „слънца",

В последните години вниманието на учените е привле­чено от по-радикални проекти. Същността на един от тях е кратко изложена в заглавието му: „Изменение на земния климат и създаване на изкуствено осветление нощно време с помощта на дребни частици, въртящи се около Земята."

Земята получава едва една двумилиардна част от слън­чевата светлина; останалата част се разсейва в световното пространство. Тази част може да бъде увеличена, ако се заобиколи Земята с пръстен от най-ситен прах. В този случай милиарди малки микроспътници ще улавят и от­разяват на Земята слънчевата енергия.

От технико-икономическа гледна точка този проект е осъществим и сега. За създаване на „сатурнов пръстен" около Земята с дължина 100 км е необходимо да се до­стави с ракети половин милион тона прах (например от метала калий) на височина 1000—1500 м, където той ще се върти със скорост 9 км/сек в продължение на хиля­долетия.

По изчисления на авторите на проекта, той може да бъде осъществен за четири години. Това би струвало не по-скъпо от 50 милиарда, т. е. половината от военните разходи на човечеството за една година.

След осъществяването на проекта около Земята би се образувал един разтеглен облак „дим", напомнящ от повърхността на планетата ни един по-ярък Млечен път, а, гледан от Космоса, ще изглежда като Сатурновия пръ­стен.

„Има ли нещо по-могъщо от разума? Той има власт и господство над целия космос."

Циолковски

При ширина на пояса 100 км осветлението на Земята през цялото денонощие ще се колебае от 30 до 200 лукса. За сравнение ще посочим, че светлина от 50 лукса е добра за четене. С една дума нощта практически ще изчезне и средната температура на повърхността на Земята ще се повиши. При ширина на пръстена няколко хиляди ки­лометра и височина 10—15 хиляди километра върху цялата Земя ще настъпи ярък „слънчев" ден и бързо раз¬ тапяне на полярните ледове с всички произтичащи оттук желани и нежелани последствия.

От казаното дотук се вижда, че проектите ла рекон­струкция на планетата имат вече не планетарни, а косми­чески мащаби. Това е напълно закономерно, тъй като стремежът на човека за завоюване на Космоса не може да не оказва влияние върху всички области на научната мисъл.

Явява се въпросът, какво значение има за човечеството завоюването на Космоса — само научно-познавателно ли? Какво ще последва след усвояването на полярните райони и пустините, на световния океан и планетата като цяло?

Отговорът на тези въпроси е отдавна подсказван от разума на човека. Земята за хората е не само родна пла­нета, но и плацдарм за излитане в Космоса, за усвояване на вселената.

„Земята е люлка на разума — писа К. Е. Циолков­ски, — но не може вечно да се живее в люлка.. . Земята е необходима като опора за разпространение и утвърж­даване на могъществото на човека в Слънчевата система. Богатствата на вселената са непостижими, непостижими са и богатствата на разума. Човечеството ще преобрази живота на Земята, но то няма да остане вечно на нея. В търсене на светлина и пространство, то отначало плахо ще проникне зад пределите на атмосферата, а след това ще завоюва цялото околослънчево пространство."

Много от това, което сега ни се струва непостижимо, през следващите десетилетия ще стане реалност. А това за което ставаше дума по-горе, може да се осъществи в продължение на живота на сегашното поколение. За­това нека само си спомним, че в началото на века хората летяха с балони и първите авиатори извършваха подвиг при прелитането само на Ламанш. А днес хората достиг­наха Луната, изпратиха ракети до Венера и Марс, с една дума, завършват последните приготовления за планомерно завоюване на Слънчевата система.

Д-р ЕВГЕНИЯ ПЕТКОВА кандидат на биологическите. науки

38

— Е, Едуард, свърши се и това чудо! Положихме клетва и вече сме лекари. Край на студентските гуляи и на веселбите. Край на младостта! Оттук нататък ставаме важни и надути персони! Нали така подобава на почтени лекари? Дори смятам, че няма да е лошо, ако си купим и по един лорнет с позлатени рамки.. .

Тъй говореше току-що дипломираният доктор Томас Харди, който хвана подръка приятеля си Дженер и го повлече със себе си по високата и стръмна стълба на Лон­донския медицински факултет. Като се озоваха на дол­ната площадка, до изхода, Харди спря и изведнъж по­пита сериозно:

— Какво ще правиш сега, Еди? Какви са последните ти проекти?

— Същите, както и преди, Том! — отвърна младият доктор Дженер, свали смешната си триъгълна шапка, която му стягаше, и добави: — Връщам се на село.

— Връщаш се в Бъркли? — Веждите на Харди се издигнаха високо. — Човече, ти си загубил ума си! Та това е истинско самоубийство! Да имаш най-добрата лекарска диплома в курса и да се погребеш на село, ко­гато всички врати в Лондон са широко отворени пред тебе! На какво разчиташ в Бъркли, Едуард? Нима може да се направи кариера в една миша дупка?

— Може, разбира се, стига човек да е на ясно какво разбира под кариера. . .

— Че какво друго освен пари, успех и слава! — ухили се уверено Харди. — Мисля, че това е ясно дори и за последния глупак.

— Щом е така — прекъсна го енергично Дженер, — аз нямам такива амбиции. Ще ми бъде добре и като без­славен и беден селски лекар. За какво ми са пари тук в Лондон, където нито веднъж не можах да се почувствувам щастлив както у дома! Аз съм селянин, Том. Свикнал съм с полето, с простора. В Лондон всичко това ми лип­сваше, а без него.. .

— Но не ти ли е ясно, че само в Лондон може да се направи нещо голямо, за което си струва да се живее! — настояваше упорито Харди. — Като не искаш да пече­лиш пари — недей. Никой не те кара насила. Занимавай се с наука. Чух, че Тромпт ти предлагал да останеш при него асистент. Вярно ли е?

— Да, вярно е. И все пак няма да остана в Лондон. Отивам си!

— В такъв случай, драги самоубиецо, желая ти щастие! Щом си решил всички да те забравят за няколко години — твоя работа!

Двамата приятели си стиснаха ръцете, прегърнаха се и всеки тръгна по своя път.. .

Дженер отпътува от Лондон още на другия ден. Беше много щастлив, че го напуща и се връща у дома. Злат­ните жита от двете страни на пътя, по който се търкаляха

Едуард Дженер (1749—1823)

тежките колела на дилижанса, тъй го възхитиха, че, без да усети как, въпреки НОВОТО си лекарско достойнство, младият доктор запя. Отначало неговите спътници го поизгледаха малко зачудени, но скоро един по един се присъединиха към него. Той беше просто „заразителен", както каза пасторът, който стоеше срещу него, тъй че когато пристигаха в Бъркли, целият дилижанс вече пееше в хор „Колко е хубаво в полето, когато зрее житото". Към този хор се беше присъединил с пощенския рог и седналият на високата капра коняр.

Дженер нареди малък кабинет в бащината си къща и зачака, но никой не идваше. Беше лято. Хората се по­тяха под знойните лъчи на слънцето и бързаха да прибе­рат плодовете на своя труд. Никой не мислеше за лекар. За да запълни изобилното си свободно време, младият медик се разхождаше из околността на своето село. След напрегнатата работа в университета през послед­ната година чистият полски въздух порозови побледне­лите му от градския живот бузи.. .

Лятото мина бързо, богата реколта бе прибрана в хам­барите. Дойде време на сватбите и веселбите. Това беше старинен английски обичай от векове.

39

В Бъркли нямаше оркестър и Дженер реши да образува „селска музика" с местни сили. Самият той свиреше пре­възходно на китара и музиката бе сякаш в кръвта му. За няколко дни младият лекар успя да издири всички други свирачи в околността. Съобщи им идеята си и те я приеха на драго сърце.

Първите прояви на новия оркестър излязоха блестящи. Хората бяха толкова възхитени от собствените си „хора на изкуството", както претенциозно се наричаха самите музиканти, че непрекъснато ги черпеха, с прясно ябълково вино и често някой от тях объркваше потите, но никой не придиряше.

Благият характер на младия диригент на селския оркестър и неговата общителност скоро спечелиха сър­цата на хората. Те свикнаха с начеващия медик и го обик­наха. Страхът и недоверието, изпитвани преди към пъ­туващите лекари, които идваха по панаирите, постепенно изчезнаха. Селяните започнаха да прибягват към услу­гите на Дженер и вместо да викат баячката баба Рамъри, или да ходят при знахаря Кароу от Спрингфилд, викаха него.

Един ден през зимата в кабинета на Дженер дойде младата краварка Сюзън Лъвиджой със силен обрив по ръцете. След като я прегледа внимателно, докторът каза:

— Сюзън, ти си болна от едра шарка. — Едра шарка ли! — усмихна се Сюзън. — Невъз­

можно е, сър. — А защо мислиш тъй, Сюзън? — попита Дженер

с изненада. — Ами защото аз съм боледувала от кравешката

шарка, докторе, а който е прекарал нея, едрата не го хваща. Това го знаят всички кравари в А н г л и я . . .

Дженер остана много учуден от думите на младото момиче. Никога не бе чувал подобно нещо в универси­тета и реши да провери сам онова, което беше чул. Дори помоли Сюзън да дойде и на другия ден, като заяви, че до края на лекуването й няма да поиска от нея нито едно пени. Но Дженер постави едно малко условие — Сюзън да довежда и всички други кравари, за които знае, че са болни от кравешка шарка. Разбира се, и тях щеше да лекува безплатно. Сюзън обеща на драго сърце. Когато тя си излезе, Дженер дълго мисли върху това, което току-що беше научил.

През осемнадесетия век едрата шарка, която вилнееше из Европа, вземаше големи жертви. След чумата и холе­рата тя беше един от най-страшните бичове за хората. Лекарите можеха да помогнат твърде малко на зара­зения от шарка и почти деветдесет на сто от заболелите умираха, а онези, които случайно оцеляваха, оставаха за цял живот с дълбоки белези по лицата си.

Дженер се смути от перспективата, която се откриваше пред него. Нима му бе съдено да открие мечтаното лекар­ство? Младият лекар проучваше внимателно всеки болен и скоро се увери, че от шарка умираха занаятчии, духов­ници, селяни и работници, но наистина ни един кравар, който беше прекарал безобидната кравешка шарка. Дже­нер се залови здраво за работа и почна, да прави опити с две маймуни. Нищо друго не го интересуваше. Беше се отдал изцяло на своята работа.

Най-после на 17 май 1796 година, когато бяха изминали почти две десетилетия и косите на Дженер взеха да побе­ляват, когато в Европа бушуваше една от най-страшните човешки епидемии — войната, той реши, че трябва да провери на практика всички теории, които бе доказал в опитите си със животните.

В кабинета на Дженер беше препълнено с приятели и почитатели. Едва се дишаше. В средата седеше на стол седемгодишният Джон Фибс и весело махаше къ­сите си крака, които не достигаха до пода. В ръцете му имаше голям сладкиш. Задушният кабинет бе изпълнен с напрежение. Всички очакваха Дженер. Най-после той се появи. С него бе дошла и краварката Нелмс, която от няколко дни боледуваше от кравешка шарка. Дженер поздрави и явно развълнуван, се обърна към племенника си:

— Нали не те е страх, Джони? — Той сякаш искаше да успокои по-скоро себе си, отколкото малкото момче. — Едва-едва ще те рязна, няма да боли никак!

— Защо ме успокояваш, чичо Едуард? — отвърна малкият, усмихнат, — Че аз да не съм страхливец? Ще видиш, дори няма да заплача.

Дженер не каза нищо. Той взе памук, натопи го в спирт, изчисти разголеното рамо на Джони и с малко медицинско ножче направи върху неговата млечнобяла кожа три леки разрезчета. После натри в тях от жълтеникавата течност, взета от пъпките по ръцете на Сара Нелмс.

— Браво, ти си герой, Джони! — рече Дженер и помогна на момченцето да слезе от стола. Ръцете му трепереха. Той добави тихо: — Дано всичко излезе на добър край.. .

На другия ден Джони се почувствува малко неразполо­жен. По ръцете му се появиха малки ситни пъпчици. Той позагуби апетит и стана капризен. Дженер го наблюдаваше със свито сърце. След три дни всичко мина. Джони пре¬ боледува кравешката шарка и напълно оздравя. Сега идваше истинското изпитание — трябваше да го ин­жектира с гной от едра шарка!

„Ами ако съм се лъгал? Ако опитите ми върху животните са дали добри резултати, но могат да бъдат пагубни за хората?"

Изведнъж го обзе слабост. Малодушие. Съмнение и несигурност се промъкнаха в душата му. Ако след два­десетгодишен труд всичко се окажеше напразно? . , .

Чувствуваше непоносимо напрежение. Въпреки всичко на 1 юни Дженер присади едра шарка

на Джони. Вече нямаше връщане. Или човечеството щеше да бъде спасено от страшна болест, или Дженер щеше да плати с живота си.

Настъпиха мъчителни дни. Дженер спря да се храни. Не можеше да спи. Призори,

смазан от умора, притваряше очи и му се присънваха страшни неща. Виждаше мъртъв малкия си племенник. Лицето му беше разядено от шарката. Неочаквано мърт­вецът скачаше и почваше да крещи: „Убиец, убиец.. , ти ме у б и . . . "

Дженер се събуждаше в пот. Близките му взеха да мис­лят, че ще полудее, или ще умре. Отслабна страшно, заприлича на скелет. В замяна на това Джон се чувствуваше превъзходно. Хранеше се с апетит. И дори за няколко дни наддаде кило от лакомствата, с които го тъпчеха от сутрин до вечер. . .

Мина седмица.. . втора. , . трета. Целият инкубацио­нен период на болестта изтече. . . Детето беше напълно здраво.

Сега вече Дженер наистина щеше да полудее от ра­дост. Пееше, крещеше. Помислиха, че се е побъркал. Тъй много бе отслабнал, че организмът му не можа да издържи и той се разболя. Прекара близо месец на легло, докато се оправи. Когато се привдигна, веднага замина за Лондон и отиде направо при стария си приятел Томас Харди. Дженер усещаше, как Харди го гледа насмешливо и надменно и не се мъчеше дори да го прикрие. В крак

40

на краищата в неговите очи Дженер не бе нищо повече от един прост селски лекар. Въпреки това Харди му помогна и Дженер успя да прочете лекция върху откритието си в медицинския факултет. Колегите и професорите не бяха особено ентусиазирани от неговото откритие и твърде неохотно обещаха, че ще направят опити с престъпници и с деца от приютите за бездомни. Всички опити излязоха сполучливи, но все пак ваксината на Дженер се приемаше с много резервираност от учения медицински свят.

Неочаквано срещу великото откритие на Дженер се опълчи и черквата. Десетки проповедници му обявиха война на живот и смърт от амвоните. Наместо да разбе­рат значението на онова, което бе направил, те злобно крещяха:

— Сега, когато почнем да присаждаме на хората кра­вешка шарка, лицата на децата ни ще се превърнат във волски муцуни. Те ще мучат и наместо да учат уроците си, ще се бодат с рога!

Дженер бе смазан от бездушието и невежеството. „Нима не разбират, че откритието ми е за добро, че

то ще спаси живота на милиони хора?" — се питаше той през дните, които прекарваше самотен в скромната стаичка на лондонската странноприемница „Златният елен", където бе отседнал.

Писа на баща си, че се връща на село. Тръгна си за Бъркли, без да се обади на никого.

Когато колата наближи селото, до ушите му достигна музика.

„Дали днес не е някакъв празник?" — помисли той, ала не можа да си спомни нищо. Беше хубав, обикновен делничен ден, а на площада се бяха събрали .много хора. Изненадан, лекарят видя, че множеството тръгна към него, като го приветствуваше. Той слезе от колата и се озова сред тях. Хората стискаха ръцете му и викаха:

— Вие извършихте подвиг, доктор Дженер! — Вие спасихте хиляди деца! — Човечеството няма да забрави вашия труд и подвиг! — Вие сте герой, доктор Дженер. . . Той се трогна. Простият народ го бе разбрал хиляди

пъти по-добре от „учените" и неговите надути колега. При¬ знаваше правото му да се почувствува горд от онова, което бе заплатил с двадесет години живот и с непосилен труд. Това бе истинска награда. Великият откривател се опита да им каже нещо, но сълзи на радост го задавиха и той само отвори уста. Десетки ръце го поеха, издиг­наха го високо и го понесоха напред. . .

ДРАГАН ТЕНЕВ

ПРОГНОЗИ ЗА ТЕХНИЧЕСКИЯ ПРОГРЕС

Прогнозите, основани на развитието на науката и техниката през послед­ните десет години, говорят, че:

д о 1 9 8 0 г о д и н а ще бъдат внедрени видеотелефо-

ните в широки мащаби, цветната телевизия в бита ще из­

мести напълно черно-бялата, ще се създадат икономични ато¬

моходи, ще се създадат атомни кораби на

въздушна възглавница, 70—75% от стоманата ще се про­

извежда по кислородно-конверторния метод, а 15—20% — в електропещ,

д о 1 9 8 5 г о д и н а

ще се внедрят в промишлени мащаби бездоменните процеси за производство на стомана,

ще се използува лазерът нашироко в предаването на информация,

ще влязат в експлоатация първите безпилотни пасажерски самолети,

ще се прилагат за океански лов специални подводници.

д о 1 9 9 0 г о д и н а ще се внедри нашироко стерео¬

телевизията, ще се създадат на морското дъно

първите минни предприятия. д о 2 0 0 0 г о д и н а ще се появят първите опитни термо¬

ядрени електростанции, ще се прилагат в промишлени ма­

щаби водораслите за изхранване на хората,

„Наука и техника" — СССР

ОТНОВО ЗА ВРЕМЕТО

Шегите с прогнозите за времето от­давна вече са станали банални и никой не се смее на тях. Но теза объркано лято даде нова тема на шегаджиите. Швед­ската академия на изкуствата присъди неотдавна на Стокхолмския институт за метеорологични прогнози особена премия: журито отбеляза, че прогно­зите през тази година са се отличавали с особена поетична фантазия и въобще не са били свързани с действителността.

РОБОТ В ДЕЙСТВИЕ

Във вестник „Чикаго трибюн" било поместено следното обявление: „Дава се под наем на умерена цена робот (модел 1956 година), който може да се грижи за градината ви. Роботът е в добро състояние, притежава интелект, може да разговаря."

41

„Машината", за която попитали не­колцината фермери, се оказала 19-годишният момък Натаниел Смит, кой­то по друг начин не можел да си на­мери работа, , . Какво да се прави — действителност!

ТЕХНИЧЕСКА ДИАГНОСТИКА

Служащите, които виждате на сним­ката в тези необикновени пози, са работници от службата по водопрово­дите в Лондон, Те прислушват тръбите

с обикновени бамбукови слушалки Оказа се, че простата бамбукова слу­шалка е най-доброто акустично сред-ство да се определи точно къде е пук¬ ната водопроводната тръба,

АХ, КАКВА РИБА'

Само че не е риба, а музикален ин-струмент. Той е мексикански и се на­рича „гуиро". На него се свири, като с тънка пръчица се докосват струните, опънати на резонатора с причудлива форма. Впрочем, инструментът е ста­ринен и в наши дни почти не се среша

мини-костенурки За големите костенурки знаят мно­

зина,а за малките? Те са големи колкото петстотинкова монета и са останали в целия свят само няколкостотин, Тези, които виждате на снимката, са заснети в зоопарка на австралийския град Перт.

„Вокруг света" — СССР

КОЛКО Е БИЛО ВЕСЕЛО ДА СИ ЧИНОВНИК ПРЕЗ XVIII

ВЕК!

В архивите на гр. Равена е намерен документ, в който са изложени пра­вилата, диктувани от папските вла­сти, с които би трябвало да се съ­образяват общинските чиновници, На примеси

1) Всяка сутрин да чистят по­мещението, в което работят

2) да напълнят лоените лампи 3) да донесат кофа вода и кофа

въглища за нуждите на деня 4) да поддържат в изправност па­

чите си пера 5) работен ден — от 7 ч. сутринта

до 8 ч. вечерта. Почивен ден — не­деля, но чиновникът трябва да го посвети на черквата и на богоугодни дела

6) една свободна вечер за разтуха и две — ако се посвещават на черк­вата

7) след 13-часовия работен ден чи­новникът трябва да се просвещава, четейки библията или други благо-честиви книги

8) всеки чиновник да пести пари от заплатата си за старините, за да не бъде е тежест на обществото

9) чиновник, който пуши испански или подобни цигари, който играе на моникс или посещава обществени за­ведения, който отива да се бръсне при бръснаря, е подозрителен, и пр и пр.

Достатъчно било човек да се по­каже с отворен характер, да обича

да се усмихва и да се шегува, за да бъде заподозрян в съзаклятничество с карбонарите.

„Джорни" — Италия

БАСТУН НА КОЛЕЛА

Може да изглежда смешно, но и такива бастуни са необходими! Когато засягането на краката нару­шава значително равновесието, вди­гането на бастуна, за да бъде поставен по-напред, е свързано с голямо усилие. Една изобретателна швейцарка е раз­решила въпроса по начина, който виждате на снимката. Опитите, из­вършени с този бастун в някои ин­ститути по ортопедия в Швейцария

показват, че изобретението никак не е лишено от смисъл. Намалява се значително умората у хората, които прохождат след операции на долните крайници.

ЗНАКЪТ НА УХОТО

Едно любопитно наблюдение е било извършено от кардиолози в няколко института. Проследявала се е връз­ката между формата на ухото и че­стотата на коронарните заболявания, включително инфарктите. Касае се за една особена форма на кожната висулка на ухото, която е отделена от ушната мида посредством дълбока бразда. Изследвани са били 144 души, от които 122 мъже и 22 жени с такава форма на ухото.Артериографиите на сърцето са установили, че 120 от из­следваните «мат коронарни страда­ния. Това е един изключително висок процент, който показва зависимостта.

Каква е обаче зависимостта? Уче­ните са на мнение, че формата на ухото и коронарните заболявания не са свър­зани наследствено, т. е. — не формата на ухото е, която предопределя забо­ляването, а обратно — в някои от случаите този вид ухо е местен признак на коронарната болест. Ушната мида се храни от един клон на външната каротидна артерия. Когато притокът от кръв е недостатъчен, както това се получава при някои сърдечни забо­лявания, се нарушава и формата на ухото поради лошото му хранене.

на дружеството, Мишел Дансел, смята, че интелигентността на плъховете е на такова равнище, че трябва да бъде подпомагано нейното развитие. По­точно казано, дружеството се надява да получи някой и друг франк, помощ от държавните фондове. . .

„Сианс е ви" — Франция

донски. Разкопките ще се извършат близо до древната египетска столица Мемфис. Полските археолози са събра­ли много доказателства за тезата, че Александър Македонски е погребан ня­къде наблизо около Мемфис.

ТРЯБВА ЛИ ДА СЕ РАЗРЕЖДА ВОДАТА С ВОДА?

Изглежда, трябва. Вследствие не­престанното промишлено замърсяване па английските реки и езера, количе­ството на азота във водоемите на Англия се увеличава. Така например г, Ли и Темза концентрацията на азота вече превишава нормата, допустима за приготвяне на детски храни — 11 мг/л. Ако тази тенденция се запази, то към 1976 година водата на тези реки ще бъде негодна за питейни цели. Специа­листите предлагат да се разрежда водата на тези реки с друга вода, но вече престояла в специални водохра­нилища. Там, след като водата, пре­стои около три години, поради дей­ността на микроорганизмите концен­трацията на азота ще може да се снижи до 3—4 мг/л.

ДРУЖЕСТВО ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА ПЛЪХОВЕТЕ

И такова е създадено. Мотивите за създаването му не са медицински, както би могло да се предположи. Те са „интелектуални". Създателят

, ЧЕРВЕН ПРИЛИВ" ВЪВ ФЛОРИДА

През септември 1974 година в север­ната част на Мексиканския залив пре­мина ураганът „Кармен". Няколко дни след това по крайбрежието рязко на­растна броят на заболяванията, свър­зани с възпаление па дихателните пътища и очите. Изследванията пока­заха, че морската вода е изменила цвета си на значителни площи — станала е червеникава. През тези дни в пробите вода са били намерени големи коли­чества микроорганизми, които обикно­вено предизвикват така наречения „червен прилив" и свързаните с него за­болявания на дихателните пътища. Из­глежда, че микроорганизмите отделят вещества, които дразнят лигавиците.

КЪДЕ Е ПОГРЕБАН АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ?

През тази година полски археолози заминаха на експедиция в Египет, за да търсят гроба на Александър Маке-

ДЪЖД, РОДЕН ОТ ЕЛЕКТРОНИ

Предложен е нов метод за получаване на изкуствен дъжд. С помощта на спе­циален генератор за ток с високо на­прежение, от земята до височина около два и половина километра се пуска пулсиращ поток електрони с енергия около 50 милиона електрон-волта. Из­лъчваните от земята електрони уве­личават електрическия товар в моле­кулите водна пара, от които се състои облакът. Следва кондензация на парата и валеж.

„Знание—сила" — СССР

ОПАСНОСТ! РАДИОАКТИВНИ '/■■ ЗЪБИ!

Всеки девети жител на ГФР е радио­активен. До това заключение са стиг­нали английски учени, които са из­следвали изкуствените челюсти, про-извежани в ГФР. Светлобелите бле-

43

стящи зъби всъщност крият значителна опасност за устната лигавица и за венците, а не се знае и дали само за тях. . . Причината за радиоактивност­та се крие в изискването зъбите да бъдат бели, много бели! А белотата на порцелана за зъби идва от това, че се използуват уранови съединения. На­истина количеството па урановия окис и натриевия уранат в порцелана за зъби е малко, но то кара уредите за откриване на радиоактивност да дават тревожен сигнал. Опасен е не само ура­нът, а и неговите разпадни продукти. Така че никой не знае колко е облъ­чен. Съобщението на английската ко­мисия предизвика изключително тре­вожни реакция в печата на ГФР

НОВ СПОРТ — ЛЕТЕНЕ С ХВЪРЧИЛО

През март тази година в Швейцария се проведе първото световно първен­ство по един нов спорт - летене с

МИНИ-КАМЕРА ЗА ТЕЛЕВИЗИЯТА

Тази мини-камера е дълга 14 санти­метра и игла диаметър 18 милиметра. Нейните малки размери я правят при­годна за промишлеността — за оглеж­дане на тесни пространства при заваря­ване, дупки при пробиване и тръби с малък диаметър. Фокусирането н се извършва посредством електронно устройство.

„Хоби" ГФР

ИЗКУСТВЕНИЯТ БЪБРЕК СТАВА ПО ЛЕК

Изкуственият бъбрек е едно от съвременните постижения на меди­цината, той вече е спасил от смърт хиляди хора. За съжаление, големи­ната му и трудното обслужване изискват да се използува само в кли­нична обстановка. Много институти понастоящем работят в областта на миниатюризацията на изкустве­ния бъбрек и са получени добри резул­тати. На снимката виждате един от последните модели, които не. са пуснати още в производство. Апа­ратът тежи около 11 кг — т. е. не е много лек. но все пак е портативен. Той е снабден с автоматични системи за затопляне на кръвта, за изпомпва-нето и и за даване на тревога, ако

хвърчило. Явиха се 293 участници с най-различна конструкции хвърчила. При разлика във височината 1000 метра бяха проверени качествата както на хвърчилата, така и на летците, Нямаше смъртни случаи, по натъртва­нията и счупванията на крака и ръце бяха в изобилие. . .

44

някой от механизмите откаже. Бол­ният не. е необходимо да постъпва в клиника. Два или три пъти седмично той сам. или с помощта на медицин­ска сестра може да включи апарати към кръвообръщението си за осем до десет. часа. През това време из­пива определено количество вода. Няма съмнение, на изкуственият бъбрек ще се, миниатюризира още повече и ще бъде важно средство за лечение ни тежки бъбречни заболявания.

СВЕТЕЩИ МАНТА

Броят на злополуките с деца на­раства заплашително във Франция, ГФР и Великобритания. Това пре­дизвика появата на едно нововъведе­ние — флуоресциращи детски манта, чанти и обувки. Багрилата са, общо взето, устойчиви на топлина и слън­це. Изследванията са показали, на видимостта на такова манто при тъмен път е около 60 м —- т.е. ако шофьорът забележи мантото, спи-ранният път на колата, ще бъде до­статъчен при скорост около 80 км/час

да предотврати нещастието. Няма още никакви данни па това дали. но-вовъведението е намалило злополуките с деца.

„Сианс е авенир" — Франция

ОКО В ОКО Другояче не може да. се нарече

тази. снимка на един морски стон. застанал пред обектива на кинокаме­рата в резервата Валдес, Южна Амери­ка. Разгневеният морски слон настъп­ва срещу кинокамерата, като смята, че е нарушена цялостта на териториал­ните чу владения. Той обаче не знае

да смачка камерата! Общуването му с хората го е научило, че предметите им не са безопасни. . . Операторът не се вижда на снимката. Той свое­временно е избягал на безопасно раз­стояние! ..Нейшънъл джеографик магазин" —

САЩ

УМЕЕТЕ ЛИ ДА ДОВЕЖДАТЕ РАБОТАТА СИ ДО КРАЙ?

5. Понякога на човек просто не му върви, Каквото и да правите, работата, с която сте се захванали, сега не може да се завърши. Възлагали сте големи надежди, хвър­лили сте сили, но не става и не става:

— вие се отказвате от нея и се заемате с нещо друго, което ще има по-бързи и по-сигурни резултати — Р

— продължавате да упорствувате, макар да съзна­вате, че е по-добре да изчакате малко — В

— решавате временно да спрете, но при пръв удобен случай да се заемете отново — С

2. Започнали сте нещо с голям интерес, но вашите приятели до един смятат, че това е ненужно:

— вие се подчинявате на общото мнение — А — продължавате, за да им покажете, че съвършено

не са нрави — К — работите си спокойно, вярвате в себе си и от време

на време ги запознавате с резултатите —(Е) 3. Болестите винаги идват неканени, но този път сте

се разболели съвсем не навреме. Заедно с останалите ваши съученици скоро ще участвувате в състезание на трудна тема:

•— щом си боледувате законно с извинителна бележи, и всички знаят, че не сте добре, няма да се подготвите — Р

— четете необходимата литература, правите см раз­пределение на деня, като внимавате да не влезете в кон­фликт с болестта — Е

— четете повече, отколкото бихте го направили като здрав, трябва да покажете на всички, че за вас няма преч­ки да сте сред първите — В

4. Каква е съдбата на вашите досегашни хобита и увлечения?

— всяко ново е като продължение на предишните и в него използувате знанията и получените навици — €

— нямате странични интереси — В — вашите увлечения са най-различни, без връзка по­

между си — А 8. Известно време, седмица или месец, ще трябва да

замествате друг човек, да изпълнявате неговите задъл­жения. Това е ново за вас:

— ще го вършите как да е, все пак по-добре на това място да има някой, отколкото да няма никой — Р

— ще спазвате най-строго всички изисквания — В — ще полюбопитствувате дали някои неща не мога!

да се вършат по-бързо и по-добре, ако се направят извест­ни промени — Е

6. Купили са ви нова дреха, която ни стои доста добре на вие забелязвате някои дребни дефекти:

— веднага и занасяте на шивач и стоите при него, докато я поправи — К

— поправките не са трудни и се захващате сам, защото най-добре знаете какво искате — Е

— казвате си, че след ден-два дрехата ще поомекне, ще се поочупи и ще престанете да забелязвате дефектите й — Е

7. Участвувате в някакъв състав или кръжок. Това няма особено значение за вас, но все пак ви е приятно. Бихте могли да не ходите съвсем редовно:

— вие не можете да се занимавате с нещата по-малко, щом сте се заели, гледате да бъдете редовен и да извле­чете от това нещо полезно — С

— ходите, когато ви се иска — Р — не пропускате нито веднъж, защото държите на името

си на рядко изпълнителен човек: — В 8. Трябва да извършите нещо доста монотонно, свър­

зано с еднообразно преписване, прехвърляне, разпреде­ляне, на което крайният резултат ще бъде полезен и ва­жен:

— ще намерите на кого да го прехвърлите или ще се откажете — А

— веднага ще започнете да го вършите, ще му посве­тите много време и всички, които не ви разбират, ще ви се струват неспособни и мързеливи — К

— ще определите реалния срок на работата, ще я раз­пределите на себе си и още някои хора и ще я свършите, докато ся работите и другите важни за вас неща — С

9. Дълго време сте работили нещо, постигнали сте интересни резултати. Остава ви съвсем малко да довър­шите нещата, но се чувствувате много уморен:

— налагате си едно последно усилие, като се стараете да си създавате и развлечения — Е

— отлагате, макар да знаете, че след това ще ви е трудно — А

— не спирате своята задействувана машина, докато не сложите последната точка, макар че това ще означава голяма преумора — В

10. Колко пъти сте имали желание да разместите ме­белите у вас?

-- нито веднъж —Р — когато боядисват? — К — много пъти сте искали с помощта на родителите

си да ги подредите още по-добре и по-удобно — С Изберете си по един от отговорите на всеки въп­

рос, запишете буквата срещу него и погледнете на. стр, 47.

ВОДОРАВНО: 1. Руски физик и електротехник, академик (1761—1834). 5. Планета от Слънчевата система. 9. Мрежа за морски риболов (мн. ч.). 11. Къса дреха без ръкави. 14. Съветски шахматист. 15. Аме­рикански полярен изследовател, пръв достигнал Север­ния полюс (1856—1920). 18. Растение с големи и дебели листа, което се употребява за лекарство и храна. 20, Кратко изречение, изразяващо основната идея на по­ведение или дейност. 21. Дребно човече, джудже (рус). 23. Захарен сироп, който се получава като остатък при производство на захар от захарно цвекло. 24. Голям лист хартия. 26. Градинско растение с едро валчесто коренище. 29. Мярка за тегло и маса. 30. Огнеупорен съд за пренасяне и разливане на разтопен метал при леяр-ство (мн. ч.). 32. Насекомо, което е завършило всичките форми на метаморфозата. 34. Максималната височина на полет на самолет. 35. Съветски кинорежисьор, на­роден артист на СССР. 36. Най-важният промишлен район на ГФР. 37. Френски писател, музиковед и обще­ствен деец (1866—1944). 40. Български географ (1875— 1934). 43. Норвежко име. 44. Безправен човек. 46:\ Соб­ственото име на известна наша поетеса. АТ. Наш дра­матичен артист, народен артист (р. 1896). 49. Вид избухливо вещество. 52. Италиански композитор (1801 — 1835). 55. Жителите, на една страна. 57. Изкуствен воден път. 48. Клон. от манастир със строг устав. 59.

46

Разлика между две. нива на температура или налягане. 61. Държава в Западна Африка. 62. Комедийна музикално-сценично произведение. 65. Чешки писател, реалист (1851 —1930). 66. Наш скулптор, народен художник (1899-1966). ;.

ОТВЕСНО: I. Виден френски учен-физик и химик (1859—1906). 2. Стоманена пластинка за регулиране на цветовете при дълбокия печат. 3. Спортно равенство. 4. Единица за измерване на електрическа или механична сила. 5. Дълъг земен насип със защитна цел. б. Департа­мент във Франция. 7. Металическа съединителна тръба. 8. Багрилно вещество. 10. Полско цвете. 12. Женско име. 13.Един от континентите. 16. Виден деец на БКП (1884— 1942). 17. Бозайник от семейство котки. 19. Вид гвоздей. 20. Палуба'(мор.). 22. Наш контролен орган за регулиране движението на моторните превозни средства. 23. Ви­ден немски писател (1875—1955). 25. Голяма неотровна змия. 27. Град в България. 28. Украсен с резба, камък, който подпира свод на постройка. 30. Тържествен пре­глед на войскови части. 31. Стара немска сребърна мо­нета. 33. Инициалите на световна организация. 34. Из­чезнал вид диво говедо. 37. Наш славист, езиковед и етно­граф, професор по слов. езикознание и етнография в СУ (1882—1959). 38. Уред за усилване на електромаг­нитните вълни (мн. ч.). 39. Вид спорт. 41. Удължена вдлъбната форма на релефа, резултат от речна и ледни­кова ерозионни дейност. 42. Наш изкуствовед и художник, народен деятел на изкуството, род. 1900 г. 44. Война (слав.). 45. Растеше. 47. Трагедия от Корней. 48. Голям период от време. 50. Носовата част на горната палуба на кораб. 51. Водно растение с хубави цветове. 53. Псев­доним, на наш поет, заслужил деятел на културата. 54. Герой от опера на Аренски. 56. Единица мярка за из­мерване на атмосферното налягане. 59. Гъсто застиващо вещество, което остава след преработка на смола, кат­ран, или нефт. 60. В древна Гърция — окръг, област. 63. Марка съветски, бомбардировачи. 64. Марка наши телефонни апарати.

ИВАН МАНЧЕВ

ОТГОВОРИ

НА

К Р Ъ С Т 0-

СЛ0ВИЦА-

ТА

ОТ БР. В

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА Хората могат най-общо да се разделят на три катего­

рии: такива, които не обичат да упорствуват и при пър­вите по-сериозни пречки се отказват, други, които, щом са решили нещо, на всяка цена ще го сторят, та дори това да донесе неприятности и на тях, и на останалите, и които нерядко хвърлят в дадена работа излишни усилия, за­щото не умеят да преценяват момента и да изчакват, и трети — те постигат целта си, без да парадират, без да занимават другите със себе си, без да им пречат и без да изоставят работата си, те вървят към целта методично и разумно. Третият тип е най-положителният, макар че много от най-големите успехи в науката са били дело на хората с не съвсем симпатични характери, които лесно са жертвували не само своето, но и чуждото спокойствие.

За да прецените към кой тип се доближавате, заместете буквите във вашите отговори с цифри: Р и А = 1; С и Е = 2; В и К = 3.

При 10—15 точки вие принадлежите изцяло към първия тип и ще са ви необходими много усилия, за да преодолеете своята незаинтересованост към нещата, да възпитате у себе си по-голяма воля и старание. Човекът с около двадесет точки принадлежи към третия тип, който умее да се справя с нещата без много шум и същевременно увлича останалите в своите идеи. Ако имате над двадесет и четири точки, вие все повече се доближавате до онези, които не се съобразяват с никого и с нищо. Може би тряб­ва да направите известни корекции в характера си и по-често да имате предвид, че вашите интереси и занимания не са единствените важни на земята,

СЪОБРАЗИТЕЛНОСТ И ВНИМАНИЕ НЕВЕРОЯТНИ ПАТЕНТИ

47

ШАПКА ЧАДЪР

Елегантна и практична. Посредством една пружина, вложена в шапката, тя за няколко секунди се превръща в чадър. Практичното е в това, че така ръката, която иначе би държала чадъра, остава свободна. Патентът е зарегистриран в ГФР, но подобни шапки-чадъри са известни. Правени са още през миналия век в САЩ, И най-интересното е, че не са намерили приложение,, .

ОЦЕНКА НА ТЕСТА ЗА СЪОБРАЗИТЕЛНОСТ

И ВНИМАНИЕ

В таблицата има 145 двойки числа, които общо дават 9. Ако сте открили поне 106 от тях — оценката е отлич-на. От 85 до 105 открити двойки -оценката е добра. Под 85, . , сигурни днес сте доста разсеяни!

мер: 6 и 3, или 2 и 7 и т. н. Като за­почвате да преглеждате всеки ред отляво надясно, избройте общо в цялата таблица двойките числа, чийто сбор дава 9! Имате на разположение седем минути. После погледнете оцен­ката си?

Всеки от нас ги притежава, но е добре от време на време да бъдат проверявани. Ето, проверете ги!

В таблицата има отпечатани числа без всякакъв ред. Но някои двойки от тях дават общо числото 9, Напри-

Решава логиката АЛИБИ

— Разкажи накратко случая -обърна се инспектор Стрезов към старшината Варадин.

— Снощи, около 22 часа е бил нападнат Петко Йорданов, служител в горското стопанство. Вървял надолу по шосето и чул нечии бързи стъпки. Обърнал се, но в този момент някакъв мъж го ударил с нещо тежко по гла­вата и повече нищо не помни. След десетина минути се свестил. Пликът с хиляда лева, който носел в джоба си, го нямало.

— Къде точно е станало това? — На завоя на шосето по­

край склада за инструменти и материали, няколко метра по-на­долу.

- Знаел ли е някой, че Йорда­нов носи такава сума?

Да. Касиерът, счетоводите­лят и началникът на склада. Четиримата били горе, в адми­нистративната сграда. Касиерът предал парите на Йорданов да ги занесе в града.

— А къде са били към 22 часа? — Касиерът и счетоводителят

са били в канцеларията, работили до късно — нали приключват го­дината. Началникът на склада Басмаджиев излязъл към 20 ча­са. Йорданов тръгнал към 21,45.

— Какви обяснения дава на­чалникът на склада?

— Твърди, че отишъл в скла­да и останал. там до 23 часа. Трябвало да прегледа още вед­нъж документите за годишната инвентаризация. Подозренията падат единствено върху него, дру­гарю инспектор пък той има, така да се каже, алиби.

— Защо „така да се каже"? Или има свидетел, или няма.

Ами свидетел му е дъждът. Снощи валя силно към 21 часа. Басмаджиев е бил вече в скла­да. От входа има само един ред стъпки— навън. Излязъл е, как­то казах, към 23 часа. Един работ­ник минавал по това време оттам п видял, когато светлината угас­нала.

Сигурен ли си, че стъпките са на Басмаджиев?

Да, проверих. Отпечатъци­те — от токовете са по-леки, но от върховете на обувките са дълбоки и ясно се виждат кон­турите на налчетата — съвпадат с тези от неговите обувки.

По лицето на инспектора се изписа внезапен интерес.

— Така ли? А няма ли друго място, откъдето е могъл да влезе или излезе? Някои прозорец или

друга врата? — Вратата е само една. Про­

зорци има, но в двора под тях няма стъпки.

— А нали казваш, че едната фасада е точно на шосето. Там няма ли прозорци?

— Долу са помещенията на склада и прозорците са с гъсти решетки. Не може да се влезе. Горният прозорец е високо — към три метра — без стълба не може да се изкачи човек.

— Но може да скочи, нали? - За можене, може. Но чове­

кът е излязъл през вратата — нали ви казах, стъпките са не­гови.

Инспектор Стрезов се. засмя. — Ела да огледаме малко по-

подробно склада и неговия на­чалник. Този Басмаджиев е ре­шил, че дъждът ще го оправдае, но криво си е направил смет­ката. Ако разказът ти е точен, мисля, че случаят е ясен.

Какво кара инспектор Стре­зов да обвини Басмаджиев?

ЛОГИКАТА РЕШИ:

К а р т и н и т е с а ч е т и р и Бележката, която Стрезов намира

в папката и носи подписа на худож­ника, е фалшива. Тя е написана по новия правопис, въведен през 1945 година.

КОСМОС -- научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XIV бр. 7

. . Главен редактор С Т Е ф А Н Д И Ч Е В Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА. ЦВЕТА ПЕЕВА.

: Л И Д И Я СИМЕОНОВА и инж. Й О Р Д А Н КОСТОВ Художник заел. худ. ИВАН К И Р К О В Уредник ГЕОРГИ П Е Н Ч Е В Секретари коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ —;икономист, Д И М И Т Ъ Р ПЕЕВ, ДИМО Б О Ж К О В — биолог, ЕМИЛ СТРАХИЛОВ — канд. техн. науки, Н И К О Л А ЧУПАРОВ - машинен инженер, д-р ПАВЕЛ Б Ъ Ч В А Р О В , проф, РАЗУМ А Н Д Р Е Й Ч И Н —

. — ф и з и к , - Х Р И С Т О , Т И Л Е В — географ, проф. Ц В Я Т К О МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София; бул. „Ленин" № 47, IV ет. ст. 28 -29 тел. 46-31. вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент-3,00-лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. VI. 1975 г-Формат 80x92/12. Държавно военно и з д а т е л с т в о . .Поръчка 7088. Печатни коли 6. Издателски коли. 3. Тираж 100 000

48