ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕПаулу Куелю

На 11 ноември 1997 г. Вероника реши, че най-сетнее дошъл моментът да се самоубие. Почисти старателностаята в женския манастир, където живееше под наем,изключи радиатора, изми си зъбите и си легна.Взе от нощното шкафче четирите опаковки с приспи-вателни. Вместо да стрие хапчетата и да ги разбърка свода, реши да ги изпие едно по едно, тъй като между на-мерението и изпълнението има дълъг път, а тя искашеда бъде в състояние да се разкае по средата. Но следвсяко погълнато от нея хапче убедеността й нараства-ше: пет минути по-късно опаковките бяха празни.Понеже не знаеше колко време точно ще мине, дока-то изгуби съзнание, бе оставила на леглото си едно френ-ско списание - „Ом", от този месец, току-що пристигна-ло в библиотеката, където работеше. Въпреки че не сеинтересуваше особено от информатика, прелиствайкисписанието, откри една статия за някаква компютърнаигра (един от онези оптически дискове), измислена отбразилския писател Паулу Коелю, с когото случайно себе запознала по време на една конференция в кафенетона хотел „Гранд Юнион". Двамата бяха разменили ня-колко думи и след това неговият издател я бе поканилна вечеря, но компанията бе голяма и нямаше възмож-ност да разговарят по-обстойно върху някаква тема.Фактът, че се бе запознала с автора, я навеждаше намисълта, че той е част от нейния свят, и ако прочетешенякакъв материал за работата му, времето щеше да ми-не по-бързо. Докато чакаше смъртта, Вероника започнада чете за информатиката - тема, която ни най-малко нея интересуваше, но това отговаряше на начина й на жи-вот; тя винаги бе търсила онова, което е най-лесно, най-достъпно. Като това списание например.За нейно учудване обаче първият ред на текста я из-вади от обичайната й пасивност (приспивателните ощене се бяха разтворили в стомаха й, но Вероника бешепасивна по природа) и я накара за пръв път в живота сида повярва на една фраза, която беше на мода сред при-

izvorite.com 1

ятелите й: „Нищо на този свят не става случайно."Защо точно този първи ред, и то в момента, когатобе започнала да умира? Какво послание се криеше в то-ва, което бе прочела, ако наистина съществуват скритипослания, а не просто обикновени съвпадения?Под картинката, илюстрираща въпросната компю-търна игра, журналистът започваше статията с въпро-са:„Къде се намира Словения?„Никой не знае къде се намира Словения - помислиси тя. - Дори това не знаят.Но въпреки това Словения съществуваше, беше на-вън, вътре, в околните планини и на площада пред очи-те й: Словения беше нейната родина.Захвърли списанието, не искаше точно сега да севъзмущава от един свят, който не знаеше, че съществу-ват словенци: честта на нацията й повече не я засягаше.Бе настъпил часът да се гордее със самата себе си, даразбере, че е в състояние да напусне този живот, че най-сетне се е осмелила: каква радост! И вършеше това поначина, за който винаги бе мечтала - с хапчета, които неоставят следи.Вероника бе търсила хапчетата почти шест месеца.Тъй като все не успяваше да си ги набави, накрая бе за-почнала да обмисля дали да не си пререже вените, ма-кар и да знаеше, че стаята й щеше да се напълни с кръви монахините щяха да се смаят и притеснят. Но само-убийството изисква от хората първо да помислят за се-бе си, а после за другите. Бе склонна да направи всичковъзможно смъртта й да не причини голяма суматоха,ала щом като единственият начин бе да си пререже ве-ните, не й оставаше нищо друго - а монахините щяха дапочистят стаята и скоро след това да забравят история-та, защото в противен случай щеше да им е трудно да ядадат отново под наем. Дори и в края на XX век хоратавсе още вярват в призраци.Тя би могла, разбира се, да се хвърли от някоя отмалкото високи сгради в Любляна, но нали подобнапостъпка щеше да причини допълнителни страдания народителите й? Освен че щяха да бъдат шокирани отсмъртта на дъщеря си, щеше да им се наложи да иден-тифицират обезобразеното й тяло: не, това разрешениена въпроса бе по-лошо, отколкото от нея да тече кръв,

izvorite.com 2

докато умре, защото щеше да остави неизлечими трав-ми у двама души, които желаеха единствено нейнотодобро.Постепенно ще приемат смъртта на дъщеря си, носигурно ще им е невъзможно да забравят размазания йчереп.Да се застреля, да скочи от сграда, да се обеси -всичко това противоречеше на женската й природа. Ко-гато решат да се самоубиват, жените избират по-роман-тични начини - прорязват си вените или гълтат свръх-доза приспивателни. Изоставените принцеси и холивуд-ските актриси са дали много примери в това отноше-ние.Вероника знаеше, че в живота винаги трябва да изча-каш най-подходящия момент, за да действаш. Случи сетака: двама нейни приятели, трогнати от оплакваниятай, че напоследък не може да спи, я снабдиха - всеки по-отделно - с по две опаковки от някакъв силен наркотик,който вземаха музикантите от едно местно заведение.Цяла седмица Вероника държа четирите опаковки нанощното си шкафче, като флиртуваше с наближаваща-та смърт и се сбогуваше - без никаква сантименталност -с това, което наричат Живот.Сега бе доволна, че е отишла докрай, и скучаеше, по-неже не знаеше какво да прави с малкото време, което йоставаше.Отново се замисли върху абсурдното изречение, ко-ето току-що бе прочела. Как е възможно статия за ком-пютри да започне с такъв идиотски въпрос: „Къде се на-мира Словения?"Но тъй като не си намери по-интересно занимание,реши да изчете материала докрай. От статията разбра,че заради по-евтината работна ръка въпросната игра сепроизвежда в Словения - тази странна държава, за коя-то сякаш никой освен хората, които живеят в нея, незнаеше къде се намира. По случай лансирането на про-дукта преди няколко месеца френската фирма произво-дител бе организирала коктейл за журналисти от цялсвят в един замък в Блед.Вероника си спомни, че бе чула за коктейла, който себе превърнал във важно събитие за града. Не само за-щото замъкът бил украсен така, че максимално да седоближи до средновековната атмосфера на въпросната

izvorite.com 3

игра, но и заради последвалия в местната преса спор:присъствали немски, френски, английски, италиански,испански журналисти, а не бил поканен нито един сло-венец.Авторът на статията в „Ом" - който сигурно идвашеза пръв път в Словения за сметка на редакцията и с на-мерението да ухажва журналистки, да говори неща,смятани за интересни, да яде и да пие безплатно в замъ-ка - бе решил да започне материала с една шега, коятовероятно много би се харесала на дълбокомислещитеинтелектуалци в неговата страна. Сигурно е разказвална приятелите си в редакцията неверни истории за мест-ните нрави или за старомодния начин на обличане насловенките.Негова си работа! Вероника умираше и би следвалода се замисли за други неща, като например дали съ-ществува живот след смъртта, или в колко часа ще от-крият тялото й. Въпреки това обаче - или може би точ-но заради това, заради важното решение, което бе взе-ла - тази статия я дразнеше.Погледна през прозореца на манастира към малкияплощад на Любляна. „След като не знаят къде е Слове-ния, то тогава Любляна за тях сигурно е мит", помислиси тя. Като Атлантида, Лемурия и изгубените континен-ти, които съществуват във въображението на хората.Никъде по света не би се намерил човек, който да започ-не статия, питайки например къде се намира връх Еве-рест, дори и никога да не е бил там. В центъра на Евро-па обаче един журналист от известно списание не сесрамуваше да зададе подобен въпрос, защото знаеше,че на повечето негови читатели не им е известно къде сенамира Словения. Както и Любляна, нейната столица.Именно в този момент Вероника откри начин да за-пълни времето - бяха изминали вече десет минути, авсе още не бе забелязала никаква промяна в организмаси. Последната постъпка в живота й щеше да бъде данапише писмо до списанието и да обясни, че Словенияе една от петте републики, създадени след разпаданетона бивша Югославия.Щеше да го остави вместо предсмъртно писмо.Впрочем нямаше да даде никакви обяснения относноистинските причини за смъртта си. И когато откриехатялото й, щяха да стигнат до извода, че се е самоубила,

izvorite.com 4

защото в някакво списание не знаят къде се намира ро-дината й. Засмя се при мисълта за предстоящата поле-мика във вестниците, за хората, които щяха да са „за"или „против" самоубийството й в защита на национал-ната кауза. Изненада се от бързината, с която бе проме-нила желанието си. Само преди миг си бе мислила точ-но обратното - че светът и неговите географски пробле-ми вече не я засягат.Написа писмото. В този момент бе в хубаво настро-ение и се замисли дали наистина е необходимо да уми-ра, но вече бе глътнала хапчетата и бе твърде късно дапроменя решението си.И друг път е била в хубаво настроение - не се само-убиваше поради това, че е тъжна, огорчена жена, живе-еща в постоянна депресия. Много следобеди от животаси се бе разхождала весела по улиците на Любляна, бегледала от прозореца на стаята си в манастира как валисняг на малкия площад със статуята на поета. Веднъж йсе случи да витае из облаците цял месец, защото няка-къв непознат й бе подарил цвете на същия този площад.Вярваше, че е съвсем нормална. Решението й да ум-ре се дължеше на две съвсем прости причини и тя бе си-гурна, че ако ги обясни в писмо, много хора ще се съ-гласят с нея.Първата причина бе, че всичко в живота й бе едно исъщо и след като преминеше младостта, щеше да на-стъпи разрухата, старостта щеше да започне да оставянеобратими следи, щяха да дойдат болестите, а прияте-лите - да си отидат. В крайна сметка животът занапреднямаше да й донесе нищо хубаво, дори напротив, пово-дите за страдание щяха да се увеличат многократно.Втората причина бе по-философска: Вероника чете-ше вестници, гледаше телевизия и следеше това, коетостава по света. Нещата вървяха в погрешна посока, а тянищо не можеше да стори, за да поправи положението,и това я караше да се чувства съвсем безполезна.Впрочем след малко й предстоеше последното съби-тие в живота й, а то обещаваше да бъде различно:смъртта. Написа писмото до списанието, спря да мислипо въпроса и се съсредоточи върху по-важни неща, по-близки до това, което изживяваше - или доживяваше -в тази минута.Опита се да си представи какво е да си мъртъв, но

izvorite.com 5

съвсем безуспешно.Така или иначе, нямаше нужда да се безпокои за то-ва, тъй като щеше да го разбере след няколко минути.Колко ли минути щяха да бъдат?Нямаше представа. Радваше се обаче, че ще узнаеотговора на въпроса, който всички си задаваха: същест-вува ли Бог?За разлика от много хора, това не беше най-голямо-то вътрешно противоречие в живота й. По време на бив-шия комунистически режим официалното образованиетвърдеше, че животът свършва със смъртта, и тя накраясвикна с тази мисъл. От друга страна, поколението народителите й, а също и на техните родители все още хо-деше на църква, на поклонения, молеше се и бе абсо-лютно убедено, че Бог чува това, което хората казват.На двайсет и четири години, след като бе изживялавсички позволени неща - а те не бяха малко, - Верони-ка почти бе сигурна, че всичко свършва със смъртта.Ето защо бе избрала самоубийството: то бе свобода.Забрава навеки.Дълбоко в сърцето й обаче оставаше съмнението: аако Бог наистина съществува? Хиляди години цивили-зация бяха превърнали самоубийството в табу, в пре-стъпление спрямо религиозните норми: човек се бори,за да оцелее, а не за да се предаде. Човешката расатрябва да се размножава. На обществото му е необхо-дима работна ръка. На семейството му е нужна някак-ва причина, за да не се разпадне, след като любовтаугасне, а на държавата й трябват войници, политици иартисти.„Ако Бог съществува, в което аз, откровено казано,не вярвам, ще си даде сметка, че човешките възможнос-ти за разбиране си имат граници. Именно Той е създалтози объркан свят, изпълнен с мизерия, несправедли-вост, алчност, самота. Вероятно е имал хубави намере-ния, но резултатите са много лоши; ако Бог съществу-ва, би трябвало да е благосклонен към създанията, ре-шили да напуснат по-рано тази земя, дори би могъл дани помоли да Му простим, че ни е накарал да преживе-ем всички тези неща."По дяволите табутата и суеверията! Религиозната йМайка казваше: „Бог знае миналото, настоящето и бъ-дещето." В такъв случай той я е пратил на този свят с

izvorite.com 6

пълното съзнание, че в един момент тя ще сложи крайна живота си, и нейната постъпка не би трябвало да Гошокира.Вероника започна да усеща леко гадене, което посте-- пенно се усилваше.Изминаха още няколко минути и тя вече не бе в със-тояние да задържи вниманието си върху площада, кой-то се виждаше от прозореца й. Знаеше, че е зима, сигур-но беше към четири часа следобед, слънцето бързо за-лязваше. Знаеше, че други хора ще продължат да живе-ят. В този миг едно момче мина край прозореца й и я ви-дя, без изобщо да предполага, че тя всеки момент щеумре. Група боливийски музиканти (Къде се намира Бо-ливия? Защо вестникарските статии не задават тозивъпрос?) свиреше пред статуята на Франце Прешерн,великия словенски поет, оставил дълбоки следи в душа-та на народа й.Дали ще чуе докрай мелодията, която се носеше отплощада? Ще й остане хубав спомен от този живот: за-лезът, песента, която разказваше за мечтите на хоратаот другия край на света, топлата, уютна стая... Красиви-ят и жизнерадостен младеж, който минаваше, бе решилда спре и се бе загледал в нея. Тя усещаше, че лекарст-вото вече е започнало да действа, следователно той бепоследният човек, когото виждаше.Младежът се усмихна. Тя отвърна на усмивката му -нямаше какво да губи. Той кимна; тя се престори, че гле-да в друга посока, за да му покаже, че е прекалил. Скон-фузен, той отмина, забравяйки завинаги това лице, видя-но на прозореца.Но на Вероника й стана приятно, че още веднъж ня-кой я бе пожелал. Не се самоубиваше поради липса налюбов. Родителите й я обичаха, тя нямаше финансовипроблеми, нито пък страдаше от неизлечима болест.Вероника бе решила да умре през този хубав след-обед в Любляна, когато на площада свиреха боливий-ски музиканти, а един младеж бе минал край прозорецай. Радваше се на това, което виждаха очите й и чувахаушите й. Радваше се, задето няма да се наложи да гледасъщите тези неща още трийсет, четирийсет, петдесетгодини, защото щяха да изгубят оригиналността си и дасе превърнат в трагедията на един живот, в който всич-ко се повтаря, а днешният ден никога не се различава от

izvorite.com 7

утрешния.Заболя я стомахът и се почувства много зле. „Вижти, а аз си мислех, че от свръхдоза приспивателни вед-нага ще заспя." Вместо това обаче се появи странно бу-чене в ушите й и желание да повърне.„Ако повърна, няма да мога да умра!"Реши да не обръща внимание на коликите, насочивниманието си към нощта, която бързо се спускаше,към боливийците, към хората, които започваха да затва-рят магазините и да си тръгват. Шумът в ушите й става-ше все по-оглушителен и за пръв път, откакто бе взелахапчетата, Вероника изпита страх, ужасен страх от не-известното.Но всичко стана много бързо. Тя почти веднага загу-би съзнание.Когато отвори очи, Вероника не си помисли: „Си-гурно съм на небето." На небето едва ли има флуорес-центна лампа, която да осветява обстановката, а и бол-ката, която се появи след част от секундата, бе типичназа Земята. Ох, тази земна болка е неповторима, с нищоне можеш да я сбъркаш!Размърда се и болката се усили. Появиха се множест-во светещи точки, ала Вероника разбра, че това не сазвездите от рая, а последица от силните страдания.- Дойде в съзнание - чу тя женски глас. - В момен-та сте с двата крака в ада, възползвайте се!Не, това не можеше да е истина, този глас я заблуж-даваше. Не беше в ада — усещаше силен студ, а от уста-та и носа й излизаха пластмасови тръбички. Една от те-зи тръбички бе напъхала дълбоко в гърлото й и я заду-шаваше.Размърда се, за да я извади, но ръцете й бяха вързани.- Шегувам се, не сте в ада - продължи гласът. - По-лошо е от ада, където всъщност никога не съм била. На-мирате се във „Вилет".Въпреки болката и чувството, че се задушава, Веро-ника за част от секундата разбра какво се е случило. Бенаправила опит за самоубийство, но някой се бе появилнавреме и я бяха спасили. Може да е била монахиня илиприятелка, дошла да я посети без предупреждение, илипък някой, който е решил да й върне отдавна забравенакнига. Така или иначе, бе оцеляла и се намираше във„Вилет".

izvorite.com 8

„Вилет", прочутата и страховита лудница, която съ-ществуваше от 1991-а — годината на независимостта настраната. По онова време група европейски предприе-мачи, убедени в това, че разделянето на бивша Югосла-вия ще стане по мирен път (и наистина в Словения вой-ната бе продължила само единадесет дни), бяха получи-ли разрешение да открият болница за душевно болни вбивша казарма, изоставена заради скъпо струващатаподдръжка.Една след друга обаче започнаха войни: най-напредв Хърватия, после в Босна. Предприемачите се разтре-вожиха: парите за инвестицията идваха от капиталистиот най-различни краища на света, не знаеха дори и име-ната им, така че бе невъзможно да се срещнат с тях, дасе оправдават, да ги молят да проявят търпение... Разре-шиха проблема, като въведоха практики, които никак небяха препоръчителни за една психиатрия, и за младатанация, която току-що бе излязла от един толерантен ко-мунистически режим, „Вилет" започна да символизиранай-лошото от капитализма: достатъчно бе да платиш,за да си осигуриш място вътре.И много хора, когато поискаха да се освободят отчлен на семейството заради спорове относно наследст-во (или неморално поведение), даваха цяло състояние иполучаваха медицинско свидетелство, което разрешава-ше хоспитализирането на проблемните деца или роди-тели. А други, за да се спасят от дългове или да оправ-даят някои свои постъпки, които можеха да ги вкарат задълги години в затвора, престояваха известно време впсихиатрията и излизаха оттам, освободени от финан-сови задължения и съдебни процеси.

„Вилет" - мястото, откъдето никой никога не бе ус-пял да избяга. Мястото, където истинските луди - из-пратени там от правосъдието или от други болници — себяха смесили с онези, които бяха набедени или се пре-струваха на луди. В резултат на това бе настъпила ис-тинска бъркотия и пресата непрекъснато публикувашеистории за малтретирания и злоупотреби, въпреки ченикога не бе получавала разрешение да влезе и да видикакво става там. Правителството разследваше получе-ните сигнали, но не успяваше да намери доказателства,а акционерите заплашваха, че ще разтръбят колко е

izvorite.com 9

трудно да се влагат чужди инвестиции в тази страна, иинституцията продължаваше да съществува, като ста-ваше все по-стабилна.- Леля ми се самоуби преди няколко месеца - про-дължи женският глас. - Живя почти осем години, без даизлиза от стаята си, където ядеше, дебелееше, пушеше,вземаше успокоителни и през по-голямата част от вре-мето спеше. Имаше две дъщери и мъж, който я обичаше.Вероника се опита да обърне глава в посока на гласа,но бе невъзможно.- Видях я да реагира един-единствен път: когато мъ-жът й си намери любовница. Тогава тя започна да вдигаскандали, да чупи чаши, отслабна с няколко килограма.Седмици наред съседите не можеха да спят от нейнитекрясъци. Може да изглежда абсурдно, но ми се струва,че това бе най-щастливият й период: бореше се за не-що, чувстваше, че живее, че е в състояние да реагира напредизвикателството, което се изправя пред нея.„Какво ме засяга това? - мислеше си Вероника, не-способна да каже каквото и да било. - Аз не съм леля й,нямам мъж!"- Накрая мъжът й заряза любовницата си - продъл-жи жената. - Леля ми постепенно се върна към обичай-ната си пасивност. Веднъж ми се обади по телефона ими каза, че е решила да промени живота си: спряла дапуши. Същата тази седмица, след като увеличи успоко-ителните, за да издържи на липсата на цигари, предупре-ди всички, че възнамерява да се самоубие.Никой не повярва. Една сутрин, след като бе остави-ла съобщение на телефонния ми секретар, в което сесбогуваше с мен, се самоуби с газ. Много пъти прослу-шах съобщението: гласът й никога не е бил толкова спо-коен, никога не е изглеждала така примирена със съдба-та си. Казваше, че не е нито щастлива, нито нещастна иповече не може да издържа.Вероника изпита съчувствие към жената, която раз-казваше историята и сякаш се опитваше да разбере при-чините за смъртта на леля си. Как да съдиш онези, кои-то са решили да умрат, когато е толкова трудно да оце-лееш в този свят?Никой не може да ги съди. Всеки сам познава изме-рението на собственото си страдание, както и животаси, напълно лишен от смисъл. Вероника искаше да й

izvorite.com 10

обясни това, но тръбичката в устата й я задави и жена-та дойде да й помогне.Видя я как се навежда над вързаното й тяло, цялотов тръбички, защитено от собственото й желание, от сво-бодната й воля да го унищожи. Раздвижи глава, умоля-вайки с очи да махнат тази тръбичка и да я оставят даумре на спокойствие.- Нервна сте - каза жената. - Не знам дали се раз-кайвате, или още искате да умрете, а и не ме интересу-ва. Това, което ме интересува, е да изпълня задължени-ето си: в случай че пациентът е възбуден, правилникътизисква да му инжектирам успокоително.Вероника престана да се движи, но сестрата все пакй постави инжекция в ръката. За кратко попадна в единстранен свят без сънища, а единственото нещо, за кое-то си спомняше, бе лицето на жената, която току-що бевидяла: зелени очи, кестенява коса и далечният погледна човек, който върши нещата, понеже така трябва, безникога да пита защо правилникът нарежда това илионова.

Наулу Коелю научи историята за Вероника тримесеца след това, докато вечеряше в алжирски ресто-рант в Париж с една приятелка словенка, която същосе казваше Вероника и бе дъщеря на главния лекар на„Вилет".По-късно, когато реши да напише книга на тази те-ма, си помисли дали да не промени името на приятелка-та си Вероника, за да не обърква читателите. Мислешеда я нарече Бласка или Едвина, или Мариета, или с дру-го славянско име, но накрая реши да запази истинскитеимена. Когато станеше дума за Вероника - неговатаприятелка, щеше да я нарича приятелката Вероника. Щосе отнася до другата Вероника, нямаше нужда да слагапред името й каквито и да било определения, защото тящеше да бъде главната героиня в книгата и на хоратащеше да им стане досадно да четат постоянно „лудатаВероника" или „Вероника, която бе направила опит засамоубийство". Освен това както той, така и приятелка-та му Вероника щяха да се появят само в един кратъкоткъс от историята - този тук.Приятелката му Вероника бе ужасена от това, което

izvorite.com 11

бе направил баща й, особено като се има предвид, четой бе директор на една институция, изискваща уваже-ние. Освен това работеше върху докторска дисертация,която трябваше да бъде одобрена от традиционнатаакадемична общност.- Знаеш ли откъде идва думата „убежище*"? - по-пита тя писателя. - Идва от средновековието, от право-то на хората да търсят убежище в църкви и други све-щени места. Право на убежище - това е нещо, коетовсеки цивилизован човек разбира! Как е възможно бащами, който е директор на психиатрия, да постъпва по та-къв начин?Паулу Коелю поиска да узнае с подробности всичко,което се бе случило, защото имаше основателна причи-на да се заинтересува от историята на Вероника.Причината бе следната: той също бе прекарал извест-но време в лудница - или психиатрия, както най-честонаричат този тип болници. И това се бе случило не са-мо веднъж, а три пъти — през 1965, 1966 и 1967 г. Кли-никата се наричаше „Д-р Ейрас" и се намираше в Рио деЖанейро.Причината да го настанят там и до днес му изглеж-даше странна; може би родителите му са били обърка-ни от непостоянното му поведение - ту срамежлив, тупрекалено общителен, а може би е било поради желани-ето му да стане „артист" - занятие, което всички в се-мейството му смятаха за най-сигурния начин да живе-еш като маргинален тип и да умреш в мизерия.Когато се замислеше върху този факт - а това, меж-ду другото, се случваше рядко, - той стигаше до изво-да, че истинският луд в случая бе лекарят, който се бесъгласил да го вкара в лудница без никаква конкретнапричина (както става във всяко семейство, тенденциятае да се прехвърля вината върху другите и упорито да сетвърди, че родителите не са знаели какво вършат, кога-то са взели това драстично решение).

* * *Паулу се разсмя, когато чу за странното писмо довестниците, което Вероника бе оставила, възмущавайкисе, че едно авторитетно френско списание дори не знаекъде се намира Словения.- Никой не се самоубива за подобно нещо.- Затова и от писмото нямаше никаква полза - каза

izvorite.com 12

смутено приятелката му Вероника. - Дори вчера, кога-то се регистрирах в хотела, решиха, че Словения е градв Германия.Позната история, помисли си той, има толкова чуж-денци, които смятат, че аржентинският град Буенос Ай-рес е столица на Бразилия.Но освен че живееше в страна, от чиято красива сто-лица (намираща се в съседната държава) чужденците севъзхищаваха, Паулу Коелю имаше и още нещо общо сВероника, което бе споменато тук, но няма да е излиш-но да го припомним: и той е бил в санаториум за душев-но болни, „откъдето никога не е трябвало да излиза",както се бе изразила веднъж първата му жена.Но той излезе. И когато си тръгна последния път отболницата „Д-р Ейрас", твърдо решен никога повече дане влиза в нея, се закле да направи две неща: 1) да напи-ше книга на тази тема; 2) да изчака родителите му дапочинат, преди да засегне публично този въпрос, защо-то не искаше да ги наранява - те и без това години на-ред се обвиняваха за стореното.Майка му почина през 1993 г. Баща му обаче, въпре-ки белодробния емфизем, от който страдаше, без нико-га да е пушил, въпреки замразената храна, която ядеше,защото не можеше да намери нито една домашна по-мощница, която да понася маниите му, през 1997-а на-върши 84 години. И все още беше жив, с напълно запа-зен разсъдък и в добро здраве.И тъй, след като чу историята на Вероника, ПаулуКоелю намери начин да говори по темата, без да нару-шава клетвата си. Макар и никога да не бе помислял дасе самоубива, атмосферата в една психиатрия му бедобре позната - методите на лечение, отношениятамежду лекари и пациенти, удобството и безпокойствотода се намираш на подобно място.Но нека позволим на Паулу Коелю и на приятелкатаму Вероника да излязат окончателно от тази книга и дапродължим историята.

Оероника не знаеше колко дълго е спала. Спомниси, че по някое време се бе събудила - животоспасява-щите апарати все още бяха в устата и носа й - и бе чу-ла някакъв глас да казва:- Искате ли да ви мастурбирам?

izvorite.com 13

Ала сега, когато беше съвсем будна и се оглеждашенаоколо, не бе сигурна дали наистина е чула тези думи,или е било халюцинация. С изключение на това не успяда си спомни нищо друго.Бяха махнали тръбичките, но в цялото й тяло бяхавкарани игли, в областта на сърцето и на главата й бяхазакрепени жици, а ръцете й бяха вързани. Беше гола,покрита само с чаршаф, и й бе студено, но реши да непроявява претенции. Тясното пространство около нея,обградено със зелени завеси, бе запълнено от уредитена интензивното отделение, леглото, където лежеше, ибял стол, на който бе седнала медицинска сестра и в мо-мента четеше книга.Жената този път бе с тъмни очи и кестенява коса.Въпреки това на Вероника й се стори, че е същата, с ко-ято бе разговаряла преди няколко часа, а може би пре-ди няколко дни.- Бихте ли развързали ръцете ми?Сестрата вдигна очи, отговори сухо „не" и пак севърна към книгата си.Жива съм, помисли си Вероника. Сега всичко ще за-почне отначало. Сигурно ще ме държат тук известновреме, докато установят, че съм напълно нормална.После ще ме изпишат и ще видя отново улиците наЛюбляна, кръглия й площад, мостовете, хората, коитоминават по улиците на отиване или на връщане от ра-бота.И понеже хората винаги са склонни да помагат надругите само за да се почувстват по-добри, отколкотоса в действителност, отново ще ме назначат на работа вбиблиотеката. И не след дълго ще започна да ходя в съ-щите барове и заведения, да разговарям с приятелите сиза несправедливостите и проблемите на този свят, даходя на кино и на разходки край езерото.Тъй като избрах хапчетата, не съм обезобразена:продължавам да съм млада, красива, умна, и няма да мибъде трудно (както и преди не ми е било) да си намираммъже. Ще се любя с тях по домовете им или в гората,ще изпитвам някакво удоволствие, но веднага след ор-газма усещането за пустота ще се връща. И двамата щеси дадем сметка, че няма да има за какво да си говорим:настъпва моментът, в който всеки от нас трябва да из-мисли някакво извинение - „Късно е", или „Утре тряб-

izvorite.com 14

ва да ставам рано", - и ще си тръгваме по най-бързияначин, избягвайки да се гледаме в очите.Ще се връщам в стаята, наета в манастира. Ще сеопитвам да чета книга, ще пускам телевизора, за да гле-дам все едни и същи програми, ще навивам будилникада звъни в същия час, в който съм станала предишнияден, ще изпълнявам механично задълженията си в биб-лиотеката. Ще ям сандвич в градината срещу театъра,ще седя на една и съща пейка заедно с други хора, кои-то като мен избират едни и същи пейки, за да обядват, апогледът им винаги е празен, но се правят на заети смного важни неща.После ще се връщам в библиотеката, ще слушамклюки за това кой с кого излиза, кой от какво е болен,как мъжът на някоя я разплакал - и ще имам усещане-то, че съм привилегирована, понеже съм красива,имам работа, лесно си намирам любовници. В края наденя пак ще отивам в някой бар и всичко ще започваотначало.Майка ми - която сигурно е много разтревожена отопита ми за самоубийство - ще се съвземе от уплаха-та и ще продължи да ме пита защо пропилявам живо-та си, защо не съм като другите, в края на краищатанещата не са толкова сложни, колкото си мисля: „Вижмен, от много години съм омъжена за баща ти, поста-рах се да ти дам най-доброто възпитание и най-добрияпример."Един ден ще се изморя да я слушам как повтаря ед-но и също и за да я зарадвам, ще се омъжа за някого ище се опитам да го обикна. Двамата ще намерим начинда мечтаем заедно за бъдещето - вилата извън града,децата ни, бъдещето на децата ни... През първата годи-на често ще се любим, през втората - по-рядко, а следтретата сигурно ще мислим за секс веднъж на две сед-мици и ще превръщаме тази мисъл в действие веднъж вмесеца. И нещо по-лошо: вече почти няма да разговаря-ме. Ще се помъча да приема това положение и ще се пи-там какво в мен не е както трябва, защото вече няма даго интересувам, а той няма да ми обръща внимание, щеговори постоянно за приятелите си, сякаш те са негови-ят свят.Когато бракът ни увисне на косъм, ще забременея.Ще имаме дете, за известно време ще се сближим, но

izvorite.com 15

скоро след това ще се върне предишното положение нанещата.И тогава ще започна да дебелея като лелята на вче-рашната сестра - или на тази отпреди няколко дни, незнам точно. Ще се подложа на диета, но тя няма да имарезултат, защото теглото ми упорито ще се увеличававъпреки опита ми да го контролирам. По някое времеще започна да вземам от вълшебните лекарства противдепресия и ще родя още деца след мимолетни любовнинощи. Ще казвам на всички, че децата са смисълът наживота ми, но в действителност заради тях ще се нала-га да живея.Хората ще мислят, че сме щастливо семейство, и ни-кой няма да знае колко самота, горчивина, себеотрича-не се крие зад привидното щастие.Докато дойде денят, когато мъжът ми за пръв път щеси намери любовница и аз може би ще вдигна скандалкато лелята на медицинската сестра или отново ще по-мисля за самоубийство. Но тогава ще съм стара истрахлива, ще имам две-три деца, които ще се нуждаятот мен, и ще трябва да ги възпитавам, да им намерямясто в света, преди да реша да изоставя всичко. Нямада се самоубия: ще вдигна скандал, ще заплаша, че щеси тръгна с децата. Той, като всички мъже, ще отстъпи,ще каже, че ме обича и че това няма да се повтори. Ни-кога няма да се досети, че ако наистина реша да си оти-да, единствената ми възможност ще е да се върна в до-ма на родителите си и да остана там до края на животаси. Ще трябва да слушам всеки ден как майка ми се оп-лаква, че съм пропуснала единствената възможност дабъда щастлива, че той е бил отличен съпруг въпрекидребните му недостатъци, че децата ми много ще стра-дат заради раздялата.Две-три години по-късно в живота му ще се появидруга жена. Ще разбера за нея - ще видя или някой щеми разкаже, - но този път ще се престоря, че не знам.Ще съм изразходила цялата си енергия, борейки се сре-щу предишната любовница, няма да са ми останали си-ли. По-добре ще е да приемам живота такъв, какъвто ев действителност, а не какъвто си го представям. Май-ка ми има право.Той ще продължава да е мил с мен, аз ще продължа-вам работата в библиотеката, сандвичите на площада

izvorite.com 16

пред театъра, книгите, които никога не успявам да доче-та, телевизионните предавания, които ще бъдат същитеи след десет, двадесет, петдесет години...Но ще ям сандвичите с чувство на вина, защото щеставам все по-пълна; и няма да ходя повече по барове,защото вкъщи ще ме чакат мъж и деца, за които трябвада се грижа.Оттук нататък ще чакам децата да пораснат и по цялден ще мисля за самоубийство, но няма да имам куражада го извърша. Един прекрасен ден ще стигна до изво-да, че животът си е такъв, няма смисъл, нищо няма да сепромени. И ще се примиря.Вероника завърши вътрешния си монолог и се закледа не излиза жива от „Вилет". По-добре да приключи свсичко сега, докато все още има смелостта и е доста-тъчно здрава, за да умре.След като на няколко пъти заспива и се събужда, за-беляза, че уредите около нея намаляват, топлината натялото й се възвръща, а сестрите са с различни лица, новинаги има някой наблизо. През зелените завеси до неядостигаха плачове, стенания, гласове, които тихо и ме-тодично шепнеха нещо. От време на време някой отда-лечен уред бръмчеше и тя чуваше забързани стъпки вкоридора. В същото време гласовете преставаха да го-ворят тихо и методично, ставаха напрегнати, давахабързи заповеди.В един от тези моменти на пълно съзнание някаквасестра я попита:- Не искате ли да научите какво е състоянието ви?- Знам какво е - отвърна Вероника. - Не е това, ко-ето виждате в тялото ми, а това, което става в главатами.Сестрата отново се опита да завърже разговор, ноВероника се престори, че спи.

След като отвори очи, веднага забеляза, че са я пре-местили — намираше се в нещо като голяма манипулаци-онна. В ръката й все още бе забодена иглата на някаквасистема, но всички останали жици и игли бяха махнати.До леглото й се бе изправил висок лекар, облечен втрадиционната бяла престилка, която контрастираше сбоядисаните му черна коса и мустаци. До него единмлад стажант държеше папка и си водеше бележки.

izvorite.com 17

- От колко време съм тук? - попита тя и забеляза, чей е трудно да говори и не може да произнася добре ду-мите.- Две седмици в тази стая, а преди това - пет дни винтензивното отделение - отвърна по-възрастният. - Иблагодарете на Бога, че все още сте тук.По-младият изрази учудване, като че ли последнотоизречение не отговаряше точно на действителността.Вероника веднага забеляза реакцията му и инстинктитей се изостриха: дали не бе стояла тук повече време? Да-ли животът й все още бе в опасност? Започна да следивнимателно всеки техен жест, всяко тяхно движение;знаеше, че е безсмислено да задава въпроси, никога ня-маше да й кажат истината; но ако проявеше известнахитрост, би могла да разбере какво става.- Кажете името, адреса, семейното си положение идатата на раждане! - продължи по-възрастният.Вероника си спомни името и семейното си положе- ние, а също и датата на раждане, но установи, че в па-метта й има бели петна: не можеше да си спомни добреадреса.Лекарят светна с фенерче в очите й и дълго и мълча-ливо ги разглежда. По-младият стори същото. Дваматаси размениха погледи, които нищо не означаваха.- Казвали ли сте на нощната сестра, че не можем давидим душата ви? - попита по-младият.Вероника не знаеше. Беше й трудно да си спомникоя е и какво прави тук.- Чрез хапчета постоянно бяхте поддържана в със-тояние на сън и това може да се е отразило на паметтави. Помъчете се, ако обичате, да отговорите на всичко,за което ще ви попитаме.И лекарите я подложиха на абсурден разпит: кои санай-четените вестници в Любляна, как се казва поетът,чиято статуя се намира на централния площад (о, товатя никога не би могла да забрави, всеки словенец носизапечатан в душата си образа на Прешерн), какъв цвяте косата на майка й, как се казват колегите й, кои са най-често вземаните книги от библиотеката...Отначало Вероника реши да не отговаря - паметта йпродължаваше да е объркана. Но в хода на разпита тяпостепенно възстановяваше онова, което бе забравила.По едно време се сети, че се намира в психиатрия, а лу-

izvorite.com 18

дите не са длъжни да говорят свързано; но заради сама-та себе си, а и за да задържи лекарите и да се опита даразбере нещо повече за състоянието си, тя започна данапряга ума си. Докато изреждаше имена и факти, въз-становяваше не само паметта си, но и собствената силичност, своите желания, светогледа си. Мисълта за са-моубийство, която тази сутрин сякаш бе погребана подмного пластове приспивателни, отново изплува на по-върхността.- Добре - каза след разпита по-възрастният.- Колко време ще стоя тук?По-младият наведе очи и тя почувства, че всичко е вбезтегловност - като че ли след отговора на този въ-прос ще бъде написана нова история на живота й и по-вече никой не би могъл да я промени.- Можеш да й кажеш - намеси се по-възрастният. -Сред много от пациентите вече се носят слухове и тя,така или иначе, ще разбере; в болнично заведение катотова не може да се пази тайна.- Вижте какво, вие сама сте избрали съдбата си -въздъхна младежът, мерейки всяка своя дума. - Ето как-ви са последствията от вашата постъпка: по време накомата, предизвикана от упойващите вещества, сърцетови е пострадало непоправимо. Получила се е некроза накамерата...- Обясни по-просто! - каза му по-възрастният ле-кар. - Пристъпи направо към най-важното!- Сърцето ви е безвъзвратно засегнато и скоро щепрестане да бие.- Какво означава това? - попита тя изплашено.- Фактът, че сърцето ще спре да бие, означава самоедно: физическа смърт. Не знам каква е религията ви,но...- След колко време ще спре сърцето ми? - прекъснаго Вероника.- След пет дни, най-много след седмица...Вероника си даде сметка, че този младеж прикривазад външността си, зад професионалното си поведениеи загрижения си вид огромно удоволствие от думите си.Сякаш тя трябваше да бъде наказана и да служи за на-зидание на всички останали!През живота си Вероника бе разбрала, че много отхората, които познаваше, съчувстваха на нещастията на

izvorite.com 19

другите, показваха се загрижени и предлагаха помощтаси, а в действителност се радваха на чуждото страда-ние, защото то ги караше да си мислят, че са щастливи,че животът е бил благосклонен към тях. Тя мразеше те-зи хора и нямаше да даде никаква възможност на товамомче да използва състоянието й, за да прикрие собст-вената си неудовлетвореност.Погледнато право в очите и се усмихна:- Значи съм успяла?- Да — отвърна той, но този път съобщаването натъжната вест не му донесе удоволствие.

През нощта обаче Вероника започна да изпитвастрах. Едно нещо беше бързото действие на хапчетата,съвсем друго - да чака смъртта пет дни или седмицапри положение, че вече бе изживяла всичко, което можеда бъде изживяно.През целия си живот бе чакала нещо: завръщанетона баща й от работа, писмото от приятеля й, което ощене бе пристигнало, изпитите в края на учебната година,влака, автобуса, телефонното обаждане, началото на от-пуската, нейния край... А сега трябваше да чака смърт-та, която щеше да дойде на определена дата.„Все на мен ми се случват такива неща! Хоратаобикновено умират точно в деня, в който си мислят, ченяма да умрат."Трябваше да се измъкне оттук и да си потърси другихапчета. Ако не успееше, единственото разрешение беда се хвърли от някоя сграда в Любляна и тя щеше да гостори: опитала се бе да спести на родителите си допъл-нителната мъка, но сега нямаше друг изход.Огледа се наоколо. Всички легла бяха заети, хоратаспяха, някои от тях силно хъркаха. На прозорците има-ше решетки. В ъгъла на помещението светеше малкалампа, изпълваше атмосферата със странни сенки ипозволяваше стаята да бъде постоянно наблюдавана.До лампата някаква жена четеше книга.„Тези медицински сестри сигурно са много образо-вани. Прекарват живота си в четене."Леглото на Вероника бе най-далеч от вратата - меж-ду нея и жената имаше почти двайсет легла. Изправи сес мъка, защото от три седмици - ако може да се вярвана думите на лекаря - не бе вървяла. Сестрата вдигна

izvorite.com 20

очи и видя момичето да се приближава към нея, катокрепеше системата.- Искам да отида до тоалетната - прошепна то, за дане събуди останалите луди.Жената разсеяно посочи с ръка към една врата.Умътна Вероника трескаво работеше, търсеше някакъв из-ход, пролука, начин да избяга оттук. „Трябва да побър-зам, докато си мислят, че все още съм неукрепнала и несъм в състояние да действам."Огледа се внимателно. Тоалетната бе едно съвсеммалко помещение без врата. Ако иска да излезе оттук,ще трябва да се пребори с надзирателката за ключа, нобе твърде слаба, за да направи подобно нещо.- Това тук затвор ли е? - попита тя надзирателката,която бе престанала да чете и следеше всяко нейно дви-жение.- Не, психиатрия е.- Аз не съм луда.Жената се засмя.- Точно това твърдят и всички останали тук.- Добре тогава, луда съм. Какво значи да си луд?Жената каза, че Вероника не бива да стои дълго пра-ва, и я накара да се върне обратно в леглото.- Какво значи да си луд? - настоя Вероника.- Попитайте утре лекаря. И се помъчете да заспите,защото иначе - макар и с нежелание - ще трябва да висложа инжекция с приспивателно.Вероника се подчини. На връщане чу някой да про-шепва:- Не знаеш ли какво значи да си луд?В първия миг тя реши да не отговаря: не искаше да сисъздава приятели и връзки, да си търси съюзници за го-лям масов бунт. Имаше само една фикс-идея: смъртта.Ако не успееше да избяга, щеше да намери начин да сесамоубие тук, на място, и то колкото се може по-скоро.Ала жената повтори същия въпрос, който тя саматабе задала на надзирателката:- Не знаеш ли какво значи да си луд?- Коя си ти?- Името ми е Зедка. Върви до леглото си; После, ко-гато надзирателката помисли, че си си легнала, наведисе ниско и ела при мен.Вероника се върна на мястото си и изчака надзира-

izvorite.com 21

телката да се зачете отново в книгата. Какво значи да силуд? Нямаше никаква представа, понеже тази дума сеизползваше по много архаичен начин: казваха напри-мер, че някои спортисти са луди, защото искат да чупятрекорди. Или че артистите са луди, защото живеят неси-гурно, по необичаен начин, различен от „нормалния".От друга страна, Вероника бе виждала по улиците наЛюбляна много хора, които през зимата ходеха леко об-лечени, предричаха края на света и бутаха пред себе сиколички, пълни с чанти и парцали.Не й се спеше. Според лекаря бе спала цяла седми-ца - твърде дълго за човек, свикнал да живее без голе-ми вълнения и да си ляга по едно и също време. Каквозначи да си луд? Може би ще е най-добре да попита ня-кой от тях самите.Вероника се наведе, извади иглата от ръката си иотиде при Зедка, опитвайки се да не обръща вниманиена гаденето в стомаха си; не знаеше дали й прилошаваот сърдечна слабост или от усилието, което правеше.- Не знам какво значи да си луд - прошепна Верони-ка. - Но аз не съм луда. Аз съм неуспяла самоубийца.- Луд е този, който живее в някакъв свой свят. Катошизофрениците, психопатите, маниаците - тоест товаса хора, различни от останалите.- Като теб ли?- Впрочем - продължи Зелка, като се престори, чене е чула въпроса - сигурно си чувала за Айнщайн, кой-то казвал, че не съществува нито време, нито простран-ство, а съвкупност от двете. Или за Колумб, който на-стоятелно твърдял, че от другата страна на океана нямабездна, а континент. Или за Едмънд Хилари, който билсигурен, че човек може да се изкачи на Еверест. Или заБийтълс, чиято музика, както и начинът им на обличанеса били съвсем различни за времето си. Всички тези хо-ра, както и стотици други, също са живели в някакъвсвой свят.„Тази луда казва смислени неща", помисли си Веро-ника и си спомни разказваните от майка й истории засветци, които твърдяли, че са говорили с Исус или с Де-ва Мария. Дали и те не са живели в някакъв свят, разли-чен от този на останалите?- Веднъж по улиците на Любляна видях да се раз-хожда една жена с деколтирана червена рокля и изцък-

izvorite.com 22

лен поглед, а термометърът показваше пет градуса поднулата. Помислих, че е пияна, и поисках да я наметна спалтото си, но тя не прие.- Може би в нейния свят е било лято, а тялото й е го-ряло от желание по някого, когото е очаквала. Дори итази личност да съществува само в нейния делириум, тяима право да живее и да умре така, както й харесва, немислиш ли?Вероника не знаеше какво да каже, но думите на лу-дата бяха съвсем смислени. Дали пък полуголата жена,която бе срещнала по улиците на Любляна, не е била са-мата тя?- Ще ти разкажа една приказка - каза Зедка. - Мо-гъщ магьосник поискал да разруши едно царство и из-лял вълшебна течност в кладенеца, откъдето пиеливсички поданици. Който пийнел от водата, полудявал.На другата сутрин от кладенеца вече били пили и по-лудели всички с изключение на царя и семейството му,които имали отделен кладенец само за тях и до койтомагьосникът не успял да се добере. Загрижен, царят сеопитал да овладее положението и взел редица мерки заопазване на сигурността и здравето на поданиците си.Полицаите и инспекторите обаче също били пили от от-ровната вода, ето защо указите на царя им се сторилиабсурдни и те решили да не ги прилагат.А когато жителите на царството научили за тези де-крети, помислили, че техният владетел е полудял и е. за-почнал да диктува безсмислени неща. Втурнали се скрясъци към двореца и поискали от владетеля си да аб-дикира.Отчаян, царят бил готов да се откаже от трона, ноцарицата го възпряла и му казала: „Хайде и ние да оти-дем до кладенеца и да пием. Така ще станем като тях."Така и сторили: царят и царицата пили от водата налудостта и веднага започнали да говорят безсмисленинеща. Поданиците им начаса се разкаяли: след като тех-ният цар говори така мъдро, защо да не го оставят дауправлява страната?И царството заживяло спокойно, въпреки че подани-ците му се държали съвсем различно от съседите си, ацарят управлявал до края на дните си.Вероника се засмя и каза:- Не ми приличаш на луда.

izvorite.com 23

- Но съм луда, въпреки че почти съм излекувана.Моят случай е прост: достатъчно е да вкарат в организ-ма ми определена химическа субстанция. Надявам севпрочем тази субстанция да излекува само хроничнатами депресия; искам да си остана луда, да изживея живо-та си така, както си мечтая, а не както другите желаят.Знаеш ли какви същества живеят извън стените на „Ви-лет"?- Хора, които са пили от един и същи кладенец.- Точно така - каза Зедка. - Мислят, че са нормални,защото всички правят едно и също. Ще се преструвам,че също съм пила от тази вода.- А аз наистина пих, и в това е проблемът ми. Нико-га не съм изпадала в депресия, нито съм изпитвала го-ляма радост или тъга, която да трае дълго. Проблемитеми са като на всички останали.Зедка замълча за известно време.- Казаха ни, че ще умреш.Вероника се поколеба за миг: можеше ли да се дове-ри на тази непозната? Трябваше да рискува.- Чак след пет-шест дни. Тъкмо си мислех дали ня-ма начин да умра по-рано. Сигурна съм, че ако ти илинякой друг оттук успее да ми намери хапчета, този пътсърцето ми няма да издържи. Помогни ми, представи сисамо колко ще страдам, докато чакам смъртта!Преди Зедка да успее да отговори, се появи сестратас една инжекция и каза:- Мога да ви я поставя и сама. Ако се противите оба-че, ще извикам на помощ пазачите отвън.- Не си хаби енергията напразно - каза Зедка на Ве-роника. - Пази си силите, ако искаш да постигнеш това,за което ме молиш.Вероника се изправи, върна се в леглото си и позво-ли на сестрата да й сложи инжекцията.

Този бе първият й нормален ден в лудницата. Изле-зе от манипулационната, пи кафе в голямата трапеза-рия, където мъжете и жените се хранеха заедно. Забеля-за, че противно на това, което показват по филмите -скандали, крясъци, хора, правещи странни жестове, -всичко изглеждаше потънало в потискащо мълчание;сякаш никой не искаше да сподели вътрешния си свят снепознати.

izvorite.com 24

След кафето (което беше сравнително хубаво, лоша-та слава на „Вилет" не се дължеше на храната) всичкиизлязоха, за да правят слънчеви бани. В действителностнямаше никакво слънце - температурата беше под ну-лата и градината бе покрита със сняг.- Тук съм не за да запазя живота си, а за да го изгу-бя - каза Вероника на един от санитарите.- Въпреки това трябва да излезете за слънчевитебани.- Но вие сте луди! Изобщо няма слънце!- Да, но има светлина, а тя помага на болните да сеуспокоят. За съжаление зимата в нашата страна е мно-го дълга; ако не беше така, щяхме да имаме по-малкоработа.Нямаше смисъл да спори: излезе, повървя малко, ка-то се оглеждаше наоколо и тайно търсеше начин да из-бяга. Стената беше висока, отговаряше на изисквания-та към предприемачите, строящи казарми, но будкитена часовоите бяха празни. Градината бе заобиколена отсгради в казармен стил, в които сега се помещавахамъжка и женска манипулационна, канцеларии на адми-нистрацията и пристройки за обслужващия персонал.След първоначалното бегло разузнаване Вероника забе-ляза, че единственото наистина наблюдавано място беглавният вход, където двама пазачи проверяваха доку-ментите на онези, които влизаха и излизаха.Сякаш всичко в главата й отново се връщаше на мяс-тото си. За да упражни паметта си, се опита да си спом-ни някои подробности, като например мястото, къдетооставяше ключа от стаята си, плочата, която наскоро сибе купила, последната книга, която бяха взели от библи-отеката...- Аз съм Зелка - каза някаква жена, приближавайкисе до нея.През нощта не бе успяла да види лицето й - докаторазговаряха, стоеше клекнала до леглото. Жената изглеж-даше на около 35 години и имаше вид на съвсем нор-мална.- Надявам се ефектът от инжекцията да не е билмного силен. С времето организмът привиква и успоко-ителните не му действат.- Чувствам се добре.- Снощи говорихме за... спомняш си какво ме помо-

izvorite.com 25

ли, нали?- Отлично си спомням.Зедка я хвана за ръка и тръгнаха заедно между ого-лелите дървета в двора. Зад стените се виждаше плани-ната, забулена в облаци.- Студено е, но утрото е красиво - каза Зелка. -Странно, ала никога не ме е обземала депресия в дни ка-то този - облачни, сиви, студени. Когато времето бешетакова, чувствах, че природата е в хармония с мен, из-разява душата ми. И обратното, когато се покажешеслънцето, а децата излизаха да играят на улицата ивсички се радваха на хубавия ден, аз се чувствах многозле. Струваше ми се, че е несправедливо цялото товаизобилие да бъде изложено на показ, а аз да не мога дасе възползвам.Вероника внимателно се освободи от ръката на же-ната. Не понасяше физически контакти.- Прекъсна мисълта си. Говореше за молбата ми.- Тук има една група... Мъже и жени, които отдавнабиха могли да бъдат изписани и да си отидат вкъщи, ноне искат да излязат оттук. Поради много причини. Във„Вилет" не е толкова лошо, колкото се говори, въпрекиче не е и петзвезден хотел. Тук вътре всички могат даказват това, което мислят, без никой да ги критикува:нали са в лудница в края на краищата... По време надържавните инспекции тези мъже и жени се държат та-ка, сякаш степента на лудостта им е опасна за околните,тъй като някои от тях са на държавна издръжка. Лекари-те знаят за това, но като че ли съществува негласно на-реждане от страна на собствениците нещата във „Ви-лет" да не се променят, защото има незаети легла.- Те могат ли да ми намерят хапчета?- Помъчи се да се свържеш с тях: групата се наричаБратството.И Зедка посочи една жена с бели коси, която разго-варяше оживено с други, по-млади жени.- Казва се Мари и е от Братството. Попитай нея!Вероника тръгна към Мари, но Зедка я спря:- Не сега. В момента тя се забавлява и няма да пре-късне разговора, който й доставя удоволствие, от лю-безност към някаква непозната. Ако не те приеме добре,никога няма да успееш да се сближиш с нея. Лудите ви-наги се доверяват на първото си впечатление.

izvorite.com 26

Вероника се засмя на интонацията, с която Зедкапроизнесе думата луди. В същото време изпита безпо-койство - всичко изглеждаше нормално, прекалено ху-баво. След като толкова години бе ходила на работа,после на бар, след бара в леглото на някой мъж, от лег-лото в собствената си стая, оттам - в бащината си къ-ща, сега тя изживяваше нещо, което никога не си бе ипредставяла: психиатрията, лудостта... Тук хората не сесрамуваха да признаят, че са луди. Тук никой не прекъс-ваше онова, което му доставя удоволствие, само защо-то трябва да е любезен с някого.Започна да се съмнява дали Зедка говори сериозно,или това е просто начин, който душевно болните бяхавъзприели, за да се преструват, че живеят в един по-до-бър свят. Но имаше ли някакво значение? В момента тяизживяваше нещо интересно, различно, неочаквано:представете си само някакво място, където хората сеправят на луди, за да вършат това, което искат!Точно в този миг Вероника усети остър бодеж в об-ластта на сърцето. Разговорът с лекаря веднага изплував съзнанието й и тя се изплаши.- Искам да продължа разходката сама - каза Веро-ника на Зедка. В края на краищата тя също беше лудаи не бе нужно да се старае да се хареса на когото и дабило.Жената се отдалечи и Вероника се загледа в планина-та зад стените на „Вилет". Като че ли у нея се появисъвсем слабо желание да живее, но тя решително го от-блъсна.„Трябва веднага да си намеря хапчета!"Размисли върху положението си тук, далеч не беидеално. Дори да й предоставеха възможност да изжи-вее всички лудости, които пожелае, нямаше да знае как-во да прави.Никога не бе изпитвала желание да си позволи ня-каква лудост.

* * След като постояха в градината, отидоха в трапеза-рията и обядваха. После санитарите заведоха мъжете ижените в някаква огромна всекидневна, пълна с мебе-ли - маси, столове, дивани, пиано, телевизор и големипрозорци, през които се виждаше сивото небе и ниски-те облаци. На нито един от прозорците нямаше решет-

izvorite.com 27

ки, защото всекидневната гледаше към градината. Вра-тите бяха затворени заради студа, но бе достатъчно чо-век да натисне бравата, за да излезе и отново да се раз-хожда между дърветата.Повечето пациенти застанаха пред телевизора. Дру-ги гледаха в пространството, някои разговаряха тихосъс самите себе си - но кой не го е правил в даден мо-мент от живота си? Вероника забеляза, че възрастнатажена. Мари, се бе присъединила към една по-голямагрупа в ъгъла на огромния салон. Някои от пациентитесе разхождаха недалеч от Вероника и тя се опита да сеприближи до тях: искаше да чуе какво си говорят.Помъчи се да го направи незабелязано, ала когатозастана до тях, всички млъкнаха и впериха очи в нея.- Какво искате? - попита я един възрастен мъж, кой-то сигурно бе водачът на Братството (ако наистина съ-ществуваше такава група и Зедка не бе по-луда, откол-кото изглеждаше).- Нищо, само минавах оттук.Спогледаха се и започнаха да правят налудничавижестове с глава. Някой каза на съседа си: „Тя само ми-навала!" Друг го повтори на висок глас и скоро всичкизакрещяха това изречение.Вероника не знаеше какво да стори, направо се пара-лизира от страх. Един от санитарите, едър мъж с непри-ятна външност, дойде да разбере какво става.- Нищо - отговори един от групата. - Тя само мина-вала оттук. Сега се е спряла, но ще продължи да минава!Цялата група избухна в смях. Вероника се усмихнаиронично, обърна се и се отдалечи, за да не забележиникой, че очите й са пълни със сълзи. Излезе в градина-та без връхна дреха. Някакъв санитар се опита да я убе-ди да се върне, но веднага се появи друг, който му про-шепна нещо, и я оставиха на спокойствие вън, на студа.Нямаше смисъл да се грижат за здравето на осъден чо-век.Бе объркана, напрегната, ядосана на самата себеси. Никога не се бе поддавала на провокации; отдавнабе разбрала, че в непозната ситуация трябва да си при-даваш студен, безразличен вид. Тези луди обаче я бяханакарали да изпита срам, страх, ярост, желание да гиубие, да ги нарани с думи, които не бе посмяла да про-изнесе.

izvorite.com 28

Може би хапчетата - или пък лечението, на което ябяха подложили, за да я извадят от кома - я бяха пре-върнали в слаба жена, неспособна да се защитава. Презюношеството си вече бе попадала в много по-лоши си-туации, ала сега за пръв път не успя да сдържи плача си!Трябваше да стане отново такава, каквато е, да отвръщас ирония, да се преструва, че обидите не я засягат, защо-то стои по-високо от другите. Кой от тази група бе ималсмелостта да пожелае да умре? Нима някой от тях мо-жеше да я научи на нещо повече за живота, след катовсички те се бяха скрили зад стените на „Вилет"? Нико-га няма да потърси помощ от тях за нищо, дори и акотрябва да чака пет или шест дни, докато умре.„Един ден вече мина. Остават само още четири-пет."Повървя малко, за да може студът да проникне в тя-лото й и да успокои кръвта й, която кипеше, и сърцетой, което се бе разтуптяло.„Добре, ето ме тук, часовете ми са преброени, а от-давам значение на забележките на хора, които никога несъм виждала, нито пък ще видя някога отново. И навсичко отгоре страдам, дразня се, искам да нападам ида се защитавам. Защо трябва да си губя времето с то-ва?"Всъщност Вероника пропиляваше малкото време,което й оставаше, за да си отвоюва собствено про-странство в една особена среда, където трябва да сесъпротивляваш, иначе останалите ти налагат технитеправила.„Не може да бъде! Никога не съм била такава! Нико-га не съм се борила за дреболии!"Спря се по средата на замръзналата градина. Имен-но защото мислеше, че всичко е дреболия, бе започналада приема това, което животът й налагаше от само себеси. През юношеството си смяташе, че е твърде рано даизбира; после се бе убедила, че вече е твърде късно, зада се променя.И за какво бе изразходвала енергията си досега? Бесе опитвала да живее така, че всичко да е винаги едно исъщо. Бе пожертвала много от желанията си, за да про-дължат родителите й да я обичат така, както са я обича-ли като дете, макар и да знаеше, че с времето истинска-та обич се променя, израства и открива нови начини,

izvorite.com 29

чрез които да се изрази. Един ден, когато майка й презсълзи й каза, че ще се развеждат, Вероника отиде прибаща си, плака, заплашва го и накрая изтръгна от негообещанието, че няма да си отиде, без да има представаза високата цена, която родителите й трябваше да пла-тят за това.Когато реши да си търси работа, отхвърли многопримамливо предложение в една чужда компания, коя-то наскоро се бе установила в току-що създадената дър-жава. Предпочете да започне работа в общественатабиблиотека, където заплатата беше ниска, но сигурна.Всеки ден ходеше на работа в един и същи час, като ви-наги се стараеше да докаже на шефовете си, че не пред-ставлява заплаха, доволна е и няма намерение да правикариера: единственото, което иска, е да получава редов-но заплатата си в края на месеца.Нае си стая в манастира, защото монахините държа-ха всички наемателки да се прибират в определен час,след което заключваха вратата: която останеше навън,трябваше да спи на улицата. Така тя винаги имаше ис-тинско оправдание пред любовниците си и не бе длъж-на да прекарва нощта в хотел или в чуждо легло.А когато мечтаеше за брак, винаги се виждаше впредставите си в малка вила извън Любляна с мъж,много по-различен от баща й, който да печели само тол-кова, колкото да издържа семейството си, и да е щаст-лив, че двамата са заедно в една къща със запалена ка-мина и гледат планината, покрита със сняг.Научила се бе да дава на мъжете точно определенадоза удоволствие - нито повече, нито по-малко, а самонеобходимото. Не изпитваше омраза към никого, защо-то това би я накарало да действа, да се бори с някакъввраг, а после да търпи непредвидени последствия, катоотмъщение например...Когато бе постигнала почти всичко, което искаше отживота, дойде до заключението, че Съществуването йняма никакъв смисъл, понеже всички дни са еднакви. Иреши да умре.Вероника влезе в салона и се отправи към групата,събрана в ъгъла. Хората оживено разговаряха, но щомсе приближи, млъкнаха.

Запъти се право към най-възрастния мъж, който, как-то изглежда, бе водачът. И преди някой да успее да я

izvorite.com 30

спре, му зашлеви звучна плесница.- Няма ли да реагираш? - попита тя високо, така чевсички в салона да я чуят. - Няма ли да направиш нещо?- Не. - Мъжът прокара ръка по лицето си. Тънка струякръв потече от носа му. - Няма да ни пречиш дълго.Тя излезе от салона и се отправи към стаята си с тър-жествуващ вид. Бе сторила нещо, което никога през жи-вота си не бе правила.Три дни изминаха от инцидента с групата, която Зед-ка наричаше Братството. Вероника се разкая за плесни-цата - не защото се страхуваше от реакцията на мъжа,а защото бе направила нещо различно. Скоро можеше ида повярва, че си струва да живееш - излишно страда-ние, след като, така или иначе, щеше да си отиде от то-зи свят.Единственият изход бе да се дистанцира от всичко иот всички, да се опита на всяка цена да стане такава, как-вато беше преди, да се подчини на лекарските нарежда-ния и правилника на „Вилет". Приспособи се към нало-жения от болничното заведение режим: събуждане раносутрин, кафе, разходка в градината, обяд, престой въввсекидневната, отново разходка в градината, вечеря, те-левизия и - в леглото.Преди да заспи, винаги се появяваше сестра с лекар-ства. На всички останали жени даваха хапчета, само нанея слагаха инжекция. Тя не протестираше, поиска самода узнае защо й дават толкова приспивателни, след ка-то никога не бе имала проблеми със заспиването. Обяс-ниха й, че инжекцията не съдържа приспивателно, а ле-карство за сърцето й.И тъй, след като се подчини на режима, дните й вболницата започнаха да стават еднакви. А когато са ед-накви, минават по-бързо: още два-три дена, и вече ня-маше да е необходимо да си мие зъбите и да си сресвакосата. Вероника чувстваше все по-голяма сърдечнаслабост: лесно се задъхваше, имаше болки в гърдите,изгуби апетит, а след всяко физическо усилие й се зави-ваше свят.След инцидента с Братството на няколко пъти си по-мисли следното: „Ако имах избор, ако бях разбрала по-рано, че дните ми са еднакви, защото аз самата съм ис-кала да бъдат такива, може би..."Но отговорът бе винаги един и същ: „Няма може би,

izvorite.com 31

защото няма избор." И тя си възвръщаше вътрешниямир, защото всичко бе вече решено.През това време завърза по-близко познанство съсЗедка (не приятелство, защото приятелството изисквада опознаваш някого с години, а това не би могло дастане). Редяха пасианси - така времето минаваше по-бързо - и понякога се разхождаха заедно в градината,без да разговарят.Тази сутрин, веднага след кафето, всички излязоха за„слънчевите бани", както изискваше правилникът. Единот санитарите обаче каза на Зедка да се върне в манипу-лационната, защото този ден трябвало да й приложат„терапията".Вероника пиеше кафе с нея и присъства на разговора.- Каква е тази терапия?- Не е нищо ново, прилага се от шейсетте години, нолекарите смятат, че може да ускори оздравяването. Ис-каш ли да видиш?- Но ти ми каза, че страдаш от депресия. Не е лидостатъчно да вземаш лекарството, за да си набавишлипсващата субстанция?- Искаш ли да видиш? - настоя Зедка.„Ще изляза от рутината - помисли си Вероника. -Ще открия нови неща точно сега, когато не трябва данаучавам нищо, а само да имам търпение." Любопитст-вото й обаче се оказа по-силно и тя кимна в знак на съ-гласие.- Това да не е представление! - възпротиви се сани-тарят.- Тя ще умре. Без изобщо да е живяла. Остави я дадойде с нас.

Вероника видя как връзват жената за леглото, а тяпродължаваше да се усмихва.- Кажи й какво ще се случи! - помоли Зелка санита-ря. - Иначе ще се изплаши.Той се обърна и показа на Вероника една инжекция.Изглеждаше много доволен от това, че се държат с не-го като с лекар, който обяснява на стажанти правилнияначин на действие и подходящото лечение.- В тази спринцовка има една доза инсулин - казатой, изговаряйки думите със сериозен и професионалентон. - Прилага се на диабетици, за да се понижи високо-

izvorite.com 32

то ниво на кръвната захар. Когато обаче дозата е многопо-висока от обичайната, падането на нивото на захар-та предизвиква кома.Той чукна лекичко иглата, изкара въздуха и поставиинжекцията във вената на десния крак на Зедка.- Точно това ще се случи след малко. Тя ще изпаднев индуцирана кома. Не се плашете, ако очите й се изцък-лят, и не се надявайте да ви познае, докато е под влия-ние на лекарството.- Но това е ужасно, нечовешко! Хората се борят, зада излязат от кома, а не обратното!- Хората се борят, за да живеят, а не за да се само-убиват - отвърна санитарят, но Вероника се престори,че не го е чула. — Когато организмът е в състояние накома, си почива; функциите му драстично намаляват,съществуващото напрежение изчезва.Докато говореше, той инжектира течността и очитена Зедка постепенно загубиха блясъка си.- Бъди спокойна - обърна се Вероника към нея. - Тиси съвсем нормална, приказката, която ми разказа за ца-ря...- Не си губете времето! Тя вече не ви чува.Легналата в леглото жена, която преди няколко ми-нути изглеждаше съвсем разумна и жизнена, сега бевтренчила поглед в някаква точка, а от устата й излиза-ше пяна.- Но какво направихте? - изкрещя Вероника на са-нитаря.- Изпълнявам задълженията си.Вероника започна да вика Зедка по име, да крещи, дазаплашва с полицията, с вестниците, с човешките права...- Успокойте се! Дори и в санаториум като този имаправила, които трябва да се спазват!Тя видя, че мъжът говори сериозно, и се изплаши. Нотъй като вече нямаше какво да губи, продължи да крещи.

Оттам, където се намираше, Зедка виждаше цяла-та манипулационна - всички легла бяха празни с изклю-чение на едно, в което лежеше вързаното й тяло, а ня-какво момиче изплашено го гледаше. Момичето не зна-еше, че биологичните функции на жената в леглото про-дължаваха да действат отлично, ала душата й бе въввъздуха, почти докосваше тавана и изпитваше дълбоко

izvorite.com 33

спокойствие.В момента Зедка извършваше астрално пътуване -нещо, което бе изненада за нея по време на първия ин-сулинов шок. Не бе споделяла с никого; беше тук самоза да се излекува от депресията си и възнамеряваше данапусне това място завинаги, щом състоянието й гопозволеше. Ако започнеше да разказва, че е излязла оттялото си, щяха да си помислят, че е по-луда, отколко-то при постъпването си във „Вилет". Но след като се бевърнала в тялото си, беше започнала да чете по тези дветеми: инсулиновия шок и странното усещане, че плував пространството.За самото лечение не бе писано много: било прило-жено за пръв път около 1930 г., но после било забране-но в психиатричните клиники заради вероятността дапричини непоправими увреждания у пациента. Веднъж,в състояние на шок, бе посетила под формата на астрал-но тяло кабинета на д-р Игор точно в момента, когатотой спореше на тази тема със собствениците на клини-ката: „Но това е престъпление!", казваше той. „По-ев-тино е обаче и има по-бърз ефект! - бе отвърнал единот акционерите. - А и кой ли се интересува от правата

на лудите? Няма кой да протестира!4'

Някои лекари все още го смятаха за бърз начин налечение на депресията. Зедка бе потърсила и взела отбиблиотеката всичко писано върху инсулиновия шок,най-вече разкази на пациенти, които са го изпитали вър-ху себе си. Историята бе винаги една и съща: от ужас-ни по-ужасни неща, които нямаха нищо общо с това, ко-ето тя изпитваше в момента.Стигна до заключението - съвсем основателно, - ченяма никаква връзка между инсулина и усещането за то-ва как съзнанието излиза от тялото. Тъкмо обратното,тенденцията при този тип лечение бе да се намалят ум-ствените способности на пациента.Започна да се интересува дали съществува душа,изчете няколко книги за окултизъм, докато един денпопадна на обширен материал, който описваше точнотова, което тя самата бе преживяла: наричаше се „аст-рално пътуване" и се бе случвало на мнозина. Някоибяха решили да опишат какво са почувствали, а другидори бяха успели да открият техники за излизане на ду-

izvorite.com 34

шата от тялото. Зелка бе усвоила тези техники отлич-но и ги прилагаше всяка нощ, за да отиде там, къдетопожелае.Разказите за преживяното и видяното се различава-ха, но съдържаха някои общи положения: странния,дразнещ шум, който предшества разделянето на тялотоот душата, последван от шок, бърза загуба на съзнаниеи веднага след това спокойствието и радостта да плу-ваш във въздуха, свързан чрез сребриста нишка с тяло-то - нишка, която може да бъде спъвана до безкрайноствъпреки носещото се поверие (в книгите, разбира се), чеако тази нишка се скъса, човек ще умре.Нейният опит обаче й бе показал, че може да отидетолкова далеч, колкото пожелае - нишката никога не секъсаше. Общо взето, от книгите имаше полза дотолко-ва, доколкото бе усвоила от тях как да се възползва всепо-добре от астралното пътуване. Бе научила напри-мер, че когато поиска да промени местонахождениетоси, трябва да пожелае да се изстреля в пространството,представяйки си къде иска да отиде. За разлика от само-летите, които тръгват от дадено място, изминават опре-делено разстояние и пристигат в другата точка, астрал-ното пътуване се извършва в тайнствени тунели. Пред-. ставяш си едно място, влизаш със страшна скорост всъответния тунел и желаното място се появява.Освен това благодарение на книгите тя бе престана-ла да се страхува от съществата, населяващи простран-ството. Днес в манипупационната нямаше никой, но ко-гато за пръв път бе излязла от тялото си, срещна многохора, които я гледаха и се смееха на учудената й физио-номия.Първата й реакция бе да си помисли, че са мъртъв-ци, призраци, които обитават това място. По-късно спомощта на книгите и на собствения си опит разбра, чеосвен безплътните духове, които се носят, има многохора, живи като нея самата, които бяха усвоили техни-ката за излизане от тялото, или пък изобщо не осъзна-ваха какво става, защото спяха дълбоко някъде по све-та, докато духовете им се носят свободно.Днес бе последното й астрално пътуване чрез инсу-лин. Току-що бе посетила кабинета на д-р Игор и знае-ше, че той е готов да я изпише, затова реши да се пораз-ходи из „Вилет". След като преминеше от другата стра-

izvorite.com 35

на на портала, никога повече нямаше да се върне тук, до-ри и духом, и затова искаше да се сбогува с това място.Да се сбогува. Това бе най-трудното: след като вед-нъж постъпи в подобна клиника, човек свиква със сво-бодата, която съществува в света на лудостта, и сепристрастява към нея. Вече не е необходимо да поемаотговорности, да се бори за насъщния, да се занимава седни и същи досадни неща. Може да прекарва часове вгледане на някоя картина или пък да рисува съвсем аб-сурдни рисунки. Всичко е допустимо, защото в края накраищата става дума за душевно болен човек. Самататя бе имала възможност да установи, че повечето от па-циентите подобряват състоянието си веднага щом по-стъпят в психиатрична клиника: вече не им се налага дакрият симптомите си, а „семейната" среда им помага даприемат собствените си неврози и психози.В началото Зелка бе във възторг от „Вилет", дориобмисляше да влезе в Братството, след като бъде изле-кувана. Разбра обаче, че ако е достатъчно умела, бимогла да върши и извън „Вилет" това, което й харесва,като в същото време се справя с предизвикателстватана ежедневието. Както бе казал някой, достатъчно бе дадържи лудостта си под контрол. Да плаче, да се тре-вожи, да се ядосва като всеки нормален човек, без нико-га да забравя, че там горе духът й се присмива на всич-ки тези трудни ситуации.Скоро щеше да се върне у дома, при децата и мъжаси; тази страна на живота също има своето очарование.Сигурно щеше да й е трудно да си намери работа - в та-къв малък град като Любляна новините бързо се раз-пространяват и вероятно много хора бяха научили запостъпването й във „Вилет". Но мъжът й печелеше до-статъчно, за да издържа семейството, и тя можеше даизползва свободното си време, за да продължи да правиастрални пътувания без опасното влияние на инсулина.Само едно нещо не искаше да изживява отново: при-чината, която я бе докарала до „Вилет".Депресията.Лекарите казваха, че една наскоро открита субстан-ция - серотонинът, е отговорна за душевното състояниена човека. Липсата на серотонин се отразява на способ-ността да се концентрираш върху работата си, да спиш,да ядеш, да се радваш на приятните моменти в живота.

izvorite.com 36

Когато тази субстанция липсва изцяло, човек изпитвачувство на отчаяние, песимизъм, безполезност, преко-мерна умора, тревожност, трудно му е да взема реше-ния и накрая потъва в постоянна тъга, която го довеждадо пълна апатия или самоубийство.Други, по-консервативни лекари твърдяха, че някоидрастични промени в живота на човека - като напримерпреместване в друга държава, загуба на скъпо същест-во, развод, повишаване на изискванията в работата иливкъщи - са отговорни за депресията. Някои съвременнипроучвания, базиращи се на броя на постъпилите в кли-никите пациенти през зимата и пролетта, посочваха-липсата на слънчева светлина като един от факторите,предизвикващи депресия.В случая на Зедка обаче причината бе по-проста,отколкото всички предполагаха: един мъж, скрит в ми-налото й, или по-точно фантазиите, които си бе изгра-дила за един мъж, когото бе познавала преди много го-дини.Каква глупава история! Депресия, лудост заради ня-какъв мъж, в когото се бе влюбила безумно в младост-та си, а сега не знаеше дори къде живее! Зедка бешесъвсем нормално младо момиче и като всички на тазивъзраст трябваше да изживее Невъзможната любов.Само че за разлика от приятелките си, които самомечтаеха за Невъзможната любов. Зелка бе решила даотиде по-далеч: да се опита да го завоюва. Той живеешеот другата страна на океана и тя продаде всичко, за даотиде при него. Той беше женен и тя прие ролята на лю-бовница, като тайно кроеше планове някой ден да го на-кара да се ожени за нея. Той нямаше време дори за са-мия себе си и тя се примири с факта, че ще прекарва днии нощи в една евтина хотелска стая в очакване на редки-те му телефонни обаждания.Въпреки че бе решила да понесе всичко в името налюбовта, връзката й с него не просъществува дълго.Той не й го каза направо, но един ден Зедка разбра, чевече не е желана, и се върна в Словения.Изминаха няколко месеца, през които тя почти неядеше, спомняше си всеки миг, прекаран с него, изживя-ваше стотици пъти моментите на радост и удоволствиев леглото, опитваше се да открие някаква следа, коятода й позволи да вярва, че тази връзка има бъдеще. При-

izvorite.com 37

ятелите й се разтревожиха, но нещо в сърцето й под-сказваше, че всичко това е временно: процесът на израст-ване на една личност изисква определена цена, която тяплащаше, без да протестира. Така и стана: една сутринсе събуди с огромното желание да живее, да се хранитака, както отдавна не бе правила, и тръгна да си търсиработа.Освен че си намери работа, привлече вниманието наедин красив и интелигентен младеж, ухажван от многожени. След година вече бе омъжена за него.Предизвика завист и възхищение у приятелките си.Двамата заживяха в уютна къща с двор и гледка към ре-ката, която пресича Любляна. Родиха им се деца, а лято-то пътуваха до Австрия или Италия.Когато Словения реши да се отдели от Югославия,той бе мобилизиран в армията. Зедка беше сръбкиня,тоест „враг", и имаше опасност да загуби всичко, по-стигнато досега. Следващите десет дни бяха напрегна-ти, войските бяха готови да тръгнат една срещу друга иникой не знаеше какъв ще бъде резултатът от деклара-цията за независимост, нито колко кръв ще трябва да сепролее заради нея. Именно тогава Зедка разбра колкосилна бе любовта й. Прекарваше времето си в молитвикъм един Бог, който дотогава й се бе струвал далечен,но сега бе единствената й надежда: даде обет пред анге-ли и светии, че ще направи всичко, стига само мъжът йда се върне.И точно това се случи. Той се върна, децата тръгна-ха на училище, където се преподаваше на словенски, азаплахата от война се измести към съседна Хърватин.Изминаха три години. Войната между Югославия,иХърватия се прехвърли в Босна, започнаха да се появя-ват съобщения за кланета, извършени от сърби. Зедкасмяташе, че е несправедливо заради безумствата на ше-па луди цяла една нация да бъде обявена за престъпна.Животът й придоби нов, неочакван за нея смисъл: сме-ло и гордо защитаваше своя народ - пишеше във вест-ниците, появяваше се по телевизията, организирашеконференции. Всичко това се оказа безрезултатно - и доден-днешен чужденците продължават да мислят, чевсички сърби са отговорни за жестокостите, но Зедказнаеше, че е изпълнила дълга си, че не бе изоставилабратята си в труден час. Подкрепяха я съпругът й слове-

izvorite.com 38

нец, децата й, хората, които не бяха манипулирани отпропагандната машина и на двете страни.Един следобед, когато минаваше край статуята наПрешерн, големия словенски поет, се размисли за жи-вота си. На 34 години поетът влязъл в някаква църква итам срещнал Юлия Примиц, съвсем младо момиче, вкоето се влюбил безумно. И подобно на някогашнитеменестрели започнал да й посвещава стихотворения,надявайки се да се ожени за нея.Но Юлия била дъщеря на семейство от едрата бур-жоазия и след случайната среща в църквата Прешернникога повече не успял да се доближи до нея. Онази сре-ща обаче го вдъхновила да напише най-хубавите си сти-хове и създала легенда около името му. На малкия пло-щад в центъра на Любляна статуята на поета е отправи-ла поглед в определена посока: който проследи погледаму, ще открие в другия край на площада лице на жена,изваяно върху стената на една от къщите. Там е живялаЮлия; Прешерн дори след смъртта си е потънал въввечно съзерцание на Невъзможната си любов.А ако се беше борил повече?Сърцето на Зелка се разтуптя - може би предчувст-ваше нещо лошо, някакво произшествие с децата й.Прибра се вкъщи тичешком: децата гледаха телевизия иядяха пуканки.Тъгата й обаче не премина. Зедка си легна, спа поч-ти дванайсет часа, а когато се събуди, нямаше желаниеда стане от леглото. Историята на Прешерн извика унея образа на първия й любовник, за чиято съдба тя ни-що не знаеше.И Зелка се питаше: бях ли достатъчно настоятелна?Трябваше ли да приема ролята на любовница, вместо дапоискам нещата да бъдат според моите очаквания? Бо-рих ли се за първата си любов със същата стръв, с коя-то се борих за народа си?Зедка си отговори с „да" , но тъгата й не минаваше.Това, което по-рано й се струваше раят - къщата близодо реката, мъжът, когото обичаше, децата, които ядяхапуканки пред телевизора, - започна да се превръща в ад.Днес, след много астрални пътувания и срещи с ду-хове на ерудирани хора, Зедка знаеше, че всичко това саглупости. Бе използвала Невъзможната любов като из-винение, като претекст, за да скъса с живота, който во-

izvorite.com 39

деше и който изобщо не отговаряше на онова, което тянаистина очакваше от себе си.Но преди дванайсет месеца положението беше съв-сем различно: тя френетично започна да издирва далеч-ния мъж, изхарчи цяло състояние за международни раз-говори, но той не живееше вече в същия град и бе не-възможно да бъде открит. Разпрати писма чрез бързапоща, които се връщаха обратно. Свърза се с всичкиприятелки и приятели, които го познаваха, но никой ня-маше представа какво е станало с него.Мъжът й нищо не знаеше и това я довеждаше до лу-дост - той би трябвало поне да подозира нещо, да й на-прави сцена, да се оплаква, да заплаши, че ще я изгонина улицата... Започна да си въобразява, че телефонист-ките от международните линии, служителите в пощата,приятелките й - всички са подкупени от него, а той сепреструва, че му е безразлично. Продаде бижутата си,подарени й след сватбата, и си купи презокеански билет,но се намери някой да я убеди, че територията на Север-на и Южна Америка е огромна и няма смисъл да тръг-ва, без да знае къде точно иска да отиде.Един следобед тя си легна, страдайки от любов така,както никога преди - дори повече, отколкото когато себе върнала към скучното ежедневие на Любляна. Презнощта и на другия ден не излезе от стаята си. На след-ващия - също. На третия ден мъжът й извика лекар -колко бе добър! Каква загриженост! Нима този човек неразбираше, че Зедка се опитва да се срещне с друг, даму изневери, да смени живота си на уважавана жена стози на тайна любовница, да напусне завинаги Любля-на, дома си, децата си?Лекарят дойде, тя изпадна в нервна криза, заключивратата и я отвори едва след като той си замина. Еднаседмица след това тя вече нямаше желание да отиде до-ри до тоалетната и извършваше физиологичните синужди в леглото. Бе престанала да мисли, умът й бе из-цяло зает с откъслечните спомени за мъжа, който - тябе убедена в това - също я търсеше, без да успее да яоткрие.Съпругът й - дразнещо благороден - сменяше чар-шафите, галеше я по главата, казваше, че всичко ще сеоправи. Децата не влизаха в стаята й, откакто тя удариплесница на едното без никаква причина, а после падна

izvorite.com 40

на колене и започна да целува краката му, молейки заизвинение, като разкъса на парчета блузата си в избликна отчаяние и разкаяние.След още една седмица - през която тя започна даплюе храната, която й носеха, като много пъти напуска-ше и се връщаше към тази действителност, прекарвай-ки нощите в бодърстване, а дните в спане - двама мъжевлязоха в стаята й, без да почукат. Единият я хваназдраво, другият й сложи инжекция и тя се събуди във„Вилет".„Депресия - чу Зедка да казва лекарят на мъжа й. -Понякога бива предизвикана от съвсем банални причи-ни. В организма й липсва едно вещество — серотони-нът."

От тавана на манипулационната Зедка видя да вли-за санитарят със спринцовка в ръка. Момичето още бе-ше там, стоеше неподвижно и се опитваше да разгова-ря с тялото й, отчаяно от празния й поглед. За миг Зед-ка се поколеба дали да не й разкаже какво точно става,но после се отказа; хората никога не научават нещо, ко-ето им е обяснено, трябва да го открият сами за себеси.Санитарят вкара иглата в ръката й и инжектира глю-коза. Душата й, сякаш издърпана от огромна ръка, сле-зе от тавана на манипулационната, премина с високаскорост през тъмен тунел и се върна в тялото й.- Здравей, Вероника!Момичето я гледаше изплашено.- Добре ли си?- Добре съм. За щастие, успях да оцелея след товаопасно лечение, но то няма да се повтори повече.- Откъде знаеш? Тук не се съобразяват с никого.Зедка знаеше, защото под формата на астрално тялобе влизала в кабинета на д-р Игор.- Знам, но няма как да ти обясня. Спомняш ли сикой беше първият въпрос, който ти зададох?- Какво означава да си луд ли?- Точно той. Този път ще ти отговоря без алегории:лудостта, това е невъзможността да съобщиш мислитеси на останалите. Сякаш си в чужда страна - вижда)всичко, разбираш какво става около теб, но си неспоссбен да се изразиш, да поискаш да ти помогнат, защо!

izvorite.com 41

не знаеш езика, на който говорят.- Всеки от нас го е изпитвал понякога.- Всеки от нас е луд по свой начин.

Зад решетките на прозорците небето бе покритосъс звезди, а лунният сърп изплуваше над планината.Поетите обичаха пълнолунието, посвещаваха му стоти-ци стихове, ала Вероника бе влюбена в тази полупълналуна, защото все още имаше пространство, за да нараст-ва, да се разлива, да изпълва със светлина цялата си по-върхност, преди да дойде неизбежният упадък.Прииска й се да седне на пианото в салона и да от-празнува тази нощ с една хубава соната, която бе на-учила в колежа; гледайки небето, изпитваше неописуе-мо усещане за вътрешно спокойствие, сякаш Вселенатапоказваше, че е не само безкрайна, а и вечна. От жела-нието й я делеше обаче стоманена врата и жена, коятоникога не спираше да чете. Освен това не бе прието дасе свири в този час на нощта - нали щеше да събудивсички наоколо.Вероника се разсмя. „Наоколо" имаше само стаи,натъпкани с луди, а лудите на свой ред бяха натъпканис приспивателни.Въпреки това продължаваше да изпитва вътрешноспокойствие. Стана и отиде до леглото на Зелка, но тяспеше дълбоко, може би така се възстановяваше отужасното си преживяване.- Върни се в леглото си! - каза сестрата. - По товавреме добрите момичета сънуват ангелчета или люби-мия си.- Не се дръжте с мен като с дете! Не съм от кротките луди, които се боят от всичко. Буйствам, имам пристъпи на истерия, не ме е грижа нито за собствения ми живот, нито за живота на другите. И тъй, днес съм в криза. Съзерцавах луната и искам да разговарям с някого.някого.

Сестрата я погледна, изненадана от реакцията й.- Страх ли ви е от мен? - продължи Вероника. - Ос-тават ми един или два дни, докато умра, нима имам как-во да губя?- Защо не се поразходиш, девойче, и не ме оставишда си дочета книгата?- Защото тук е затвор и има тъмничарка, която сепреструва, че чете книга, само за да покаже на остана-лите, че е интелигентна. А в действителност тя следи

izvorite.com 42

всяко движение в стаята и пази ключовете от вратата,като че ли са някакво съкровище. Сигурно в правилни-ка така е наредено и тя се подчинява, защото по този на-чин може да демонстрира авторитета, който й липсва вежедневието, когато е с мъжа и децата си.Вероника трепереше, без да осъзнава защо.- Ключове ли? - попита сестрата. - Вратата винагие отключена. Как си ме представяш да стоя заключенатук вътре с толкова душевно болни!„Как така отключено? Препи няколко дай поисках даизляза оттук и тази жена дойде да ме пази чак до тоа-летната. Какви ги говори?'*- Не ме вземай на сериозно - продължи сестрата. -Всъщност благодарение на приспивателните няма нуж-да да ви контролираме кой знае колко. Студено ли ти е,та трепериш?- Не знам. Сигурно е от сърцето.

- Иди да се поразходиш, ако искаш.- Това, което наистина ми се иска, е. да посвиря напиано.- Салонът е изолиран и пианото няма да пречи наникого. Свири, щом искаш.Треперенето на Вероника премина в тихи, срамежли-ви, сподавени ридания. Тя коленичи и положи глава вскута на жената, като продължаваше да плаче. Сестра-та остави книгата и я погали по главата, изчаквайкитъжното настроение и плачът да преминат от само себеси. Двете стояха така почти половин час: едната плаче-ше, без да каже защо, а другата я успокояваше, без дазнае причината за сълзите й.Накрая риданията спряха. Сестрата й помогна да сеизправи, хвана я под ръка и я заведе до вратата.- Имам дъщеря на твоята възраст. Когато те видяхтук, цялата в тръбички и на системи, се запитах защотова хубаво младо момиче, което има цял живот предсебе си, е решило да се самоубие.

После до нас започнаха да достигат разни истории:за писмото, което си оставила - изобщо не повярвах, четова е истинската причина, - за това, че дните ти сапреброени заради сърцето ти, което е пострадало без-възвратно. Образът на моята собствена дъщеря не изли-заше от главата ми: ами ако и тя реши да направи също-то? Естественият ход на живота е да се бориш, за да

izvorite.com 43

оцелееш по някакъв начин. Защо някои хора се опитватда му се противопоставят?- Точно затова се разплаках преди малко - каза Ве-роника. - Когато взех хапчетата, исках да убия някого,когото ненавиждах. Не знаех, че в мен има и други Ве-роники, които бих могла да обичам.- Какво кара един човек да намрази самия себе си?- Може би малодушието. Или вечният страх, че гре-шиш, че не правиш това, което другите очакват от теб.Преди няколко минути бях весела и забравих за смърт-ната си присъда, но когато осъзнах положението, в кое-то се намирам, се изплаших.Сестрата отвори вратата и Вероника излезе.„Как можа да ме попита подобно нещо? Какво ис-ка, да разбере защо се разплаках ли? Нима не знае, чесъм съвсем нормален човек, че изпитвам желания истрахове като другите хора и подобен въпрос - особе-но сега, когато вече е късно - може да ме хвърли в па-ника?"Докато вървеше из коридорите, осветени от слабатасветлина на лампата в манипулационната, Вероника сидаде сметка, че е прекалено късно и вече не е в състоя-ние да възпира страха си.„Трябва да се овладея. Аз съм човек, който довеждадо край всяко нещо, което реши да направи."Тя наистина докарваше до последния стадий многонеща в живота си, но само такива, които не бяха от го-лямо значение — като например да продължава да сесърди, вместо да помоли за извинение, или да престанеда се вижда с някой мъж, в когото е влюбена, защотосмята, че тази връзка няма да доведе до нищо... Бешебезкомпромисна именно към лесните неща, за да дока-же на самата себе си колко е силна, как не й пука за ни-що, докато в действителност бе уязвимо момиче, коетоникога не се бе изявявало особено в учението или вспортните състезания в училище, нито бе успяло да за-пази хармонията вкъщи.Превъзмогваше дребните си недостатъци, а се про-валяше във важните, основните неща.. Придаваше сивид на независима жена тогава, когато изпитваше кре-щяща нужда от компания. Влизаше в някое заведение ивсички я забелязваха, но обикновено завършваше ве-черта сама в манастира, гледайки телевизионни програ-

izvorite.com 44

ми, които не си бе направила труда да настрои. Бе съз-дала у всичките си приятели впечатлението, че е моделза подражание, и бе изразходила енергията си, опитвай-ки се да бъде на висотата на представата, която бе из-градила за себе си.Поради това никога не й оставаха сили да бъде сама-та себе си - човек, който подобно на всички хора по све-та се нуждае от другите, за да бъде щастлив. Но други-те бяха толкова трудни за разбиране! Реагираха по не-предвидим начин, живееха, оградени от защитни стени,държаха се като нея - правеха се, че всичко им е безраз-лично. А когато се появеше някой по-открит човек, иливеднага го отхвърляха, или го караха да страда, смятай-ки го за по-нисш от тях, за „наивник".Чудесно! Сигурно бе впечатлила много хора със си-лата и смелостта си, но докъде бе стигнала? До пусто-тата. До пълната самота. До „Вилет". До чакалнята насмъртта.Вероника пак започна да се разкайва, че е направилаопит за самоубийство, и отново решително отхвърлитова чувство. Защото сега изпитваше нещо, което нико-га по-рано не си бе позволявала: омраза.Омраза. Тя сякаш присъстваше физически, като сте-ните, пианото, сестрите - Вероника можеше почти дадокосне тази разрушителна енергия, която излизаше оттялото й. Бе позволила на чувството да я обземе, без дасе пита дали е добро, или не. Омръзнали й бяха само-контролът, маските, благоприличието поведение. Веро-ника искаше през последните два-три дни от живота сида се държи колкото се може по-непристойно.Бе започнала, удряйки плесница на по-възрастен отнея човек, изпуснала си бе нервите пред санитаря; берешила да не бъде любезна и да не разговаря с другите,когато й се прииска да бъде сама, а сега се чувствашедостатъчно свободна, за да изпитва омраза. Все пак идостатъчно разумна, за да не започне да чупи всичко на-около и да свърши живота си, натъпкана с успокоител-ни в някакво болнично легло.И в този миг намрази всичко, за което се сети. Себеси, света, стола пред нея, счупения радиатор в един откоридорите, съвършените хора, престъпниците... Нами-раше се в психиатрия и можеше да изпитва чувства, ко-ито човешките същества крият от самите себе си, защо-

izvorite.com 45

то всички сме възпитавани единствено да обичаме, даприемаме, да се опитваме да намираме изход, да избяг-ваме конфликти. Вероника мразеше всичко, ала най-много мразеше начина, по който бе ориентирала живо-та си - без никога да открие стотиците други Вероникив себе си, толкова интересни, луди, любопитни, смели,склонни да рискуват...В един момент започна да изпитва омраза дори къмчовека, когото обичаше най-много на света: майка си.Прекрасната съпруга, която през деня работеше, а вечермиеше чинии, жертвайки живота си, за да може дъщеряй да получи добро образование, да умее да свири на пи-ано и цигулка, да бъде облечена като принцеса, да си ку-пува маркови маратонки и тениски, докато тя саматакърпеше старата рокля, която носеше от години.„Как е възможно да мразя някого, от когото съм по-лучавала само обич?" - помисли си смутено Вероникаи се опита да промени чувствата си. Но вече бе твърдекъсно, омразата бе излязла на свобода, Вероника бе от-ворила вратите на своя личен ад. Мразеше обичта, коя-то й бяха дали, защото тази обич не искаше нищо в за-мяна, а това бе абсурдно, нереално, противоестествено.Обичта, която не искаше нищо в замяна, я изпълва-ше с вина, с желание да отговори на очакванията й, до-ри това да означава отказ от всичко, което бе мечталаза себе си. Тази обич години наред се бе опитвала даскрива от нея корумпирания свят и неговите предизви-кателства, бе пренебрегвала факта, че един ден Веро-ника ще си даде сметка за това, но няма да има сили дасе справи.А баща й? Мразеше също така и баща си. Защото заразлика от майка й, която работеше през цялото време,той знаеше как да живее, водеше я по барове и театри,забавляваха се заедно, а когато беше по-малка, тайно гобе обичала така, както се обича мъж, а не баща. Мразе-ше го и затова, че той винаги бе толкова очарователен,толкова общителен с всички - само не и с майка й, аединствено тя заслужаваше най-доброто отношение.Мразеше всичко. Библиотеката с купищата книги,пълни с обяснения за живота, колежа, където бе прину-дена да учи алгебра по цели нощи, въпреки че не позна-ваше човек - с изключение на преподавателите и мате-матиците, - който да се нуждае от алгебра, за да бъде

izvorite.com 46

щастлив. Защо я бяха карали да учи толкова алгебра, ге-ометрия и всички онези абсолютно ненужни неща?Вероника бутна вратата на салона, отиде до пианото,отвори капака и с всичка сила удари клавишите. Единбезумен, несвързан, дразнещ акорд отекна в празнотопространство, удари се в стените и се върна до слуха йпод формата на остър тон, който сякаш издраска душа-та й. Но сега този акорд бе най-верният портрет на ней-ната душа.Отново удари клавишите и неблагозвучните нотиоще веднъж се отразиха във всичко наоколо.„Нали съм луда, мога да правя и това. Мога да мра-зя, мога да строша пианото. Нали душевно болните неса длъжни да подреждат правилно нотите?"Удари по пианото веднъж, два, десет, двайсет пъти -и всеки път омразата й като че ли намаляваше, докатонакрая съвсем изчезна.

* * *И тогава отново я обзе дълбоко вътрешно спокойст-вие. Вероника погледна пак звездното небе с лунниясърп — нейния любимец, — който изпълваше с мека свет-лина мястото, където тя се намираше. Изпита отновоусещането, че Безкраят и Вечността вървят, хванати заръка, и че е достатъчно да видиш едното от тях - катонапример безграничната Вселена, - за да забележишприсъствието на другото. Времето, което никога несвършва, не минава, не се задържа в Настоящето, къде-то са всички тайни на живота. По пътя между болнична-та стая и салона тя бе мразила толкова силно, че в сър-цето й не бе останала никаква злоба. Бе позволила наотрицателните си чувства, потискани с години дълбоков душата й, да изплуват най-сетне на повърхността. Тяги бе почувствала и повече не й бяха нужни - можехада си ходят.Остана така, изживявайки своя Настоящ миг, катоостави любовта да заеме празното пространство, коетоомразата бе освободила. Когато почувства, че момен-тът е настъпил, обърна се към луната и изсвири една со-ната в нейна чест - знаеше, че тя я слуша, и бе горда, атова предизвикваше завист у звездите. После изсвириедна мелодия за звездите, друга за градината, трета - запланината, която не можеше да вида през нощта, нознаеше, че е там.

izvorite.com 47

По средата на мелодията за градината се появи друглуд - Едуард, шизофреник, който бе неизлечимо болен.Тя не се изплаши от неговото присъствие: напротив, ус-михна се и за нейно учудване той също се усмихна.Музиката бе в състояние да проникне дори в неговиядалечен свят, по-далечен и от луната, и да стори чудеса.

„ Трябва да си купя нов ключодържател", мислешеси д-р Игор, докато отваряше вратата на малкия си ка-бинет в санаториума „Вилет". Старият вече се разпада-ше, малкият метален щит, който го красеше, току-що бепаднал на пода.Д-р Игор се наведе и го взе. Какво да прави с тозищит, на който бе изобразен гербът на Любляна? Най-добре да го изхвърли. Всъщност би могъл да го даде напоправка и да поиска да му сложат нова кожена каиш-ка - или пък да го даде на внука си, за да си играе с не-го. И двата варианта му се сториха абсурдни; един клю-чодържател не струва нищо, а внукът му не проявявашени най-малък интерес към щитове - прекарваше време-то си, като гледаше телевизия или играеше с италиан-ски електронни игри. Въпреки това не го изхвърли; пъх-на го в джоба си, по-късно щеше да реши какво да пра-ви с него.Нали затова бе директор на санаториума, а не ду-шевно болен - можеше да разсъждава много преди давземе някакво решение.Светна лампите - с настъпването на зимата се съм-ваше все по-късно. Липсата на светлина, така както смя-ната на жилището или разводът, бе една от основнитепричини да се увеличават случаите на депресия. Д-рИгор се молеше пролетта да дойде по-скоро и да разре-ши половината от проблемите му.Погледна задачите си за деня. Трябваше да види как-ви мерки да вземе, за да не позволи на Едуард да умреот глад. Шизофренията го правеше непредвидим - на-последък бе спрял да яде. Д-р Игор му бе предписал ин-травенозно хранене, но не можеше да го продължавабезкрайно; Едуард беше на двайсет и осем години, бе-ше едър, дори и със системите щеше да отпадне и дазаприлича на скелет.Как ли щеше да реагира бащата на Едуард, един отнай-известните дипломати на младата словенска ре-

izvorite.com 48

публика, подготвил деликатните преговори с Югосла-вия в началото на деветдесетте години? Този човеквсъщност години наред бе работил за Белград, бе над-живял клеветниците си - които го обвиняваха, че е слу-жил на врага - и продължаваше да е част от дипломати-ческия корпус, само че този път представляваше другастрана. Бе могъщ и влиятелен и всички се страхувахаот него.Всичко това за миг обезпокои д-р Игор - както пре-ди малко го бе обезпокоил щитът на ключодържателя, -но по-късно изхвърли тази мисъл от главата си: на по-сланика му беше все едно дали синът му изглежда доб-ре или зле; едва ли възнамеряваше да го води на офици-ални приеми или да го взема със себе си, когато пътувапо света като представител на правителството. Едуардбеше във „Вилет" и щеше да остане тук завинаги илипоне докато баща му продължава да получава огромнизаплати.Д-р Игор реши да спре интравенозното хранене и даостави Едуард да отслабне още малко, докато си въз-върне апетита. А ако състоянието му се влоши, ще на-пише рапорт и ще прехвърли отговорността върху ле-карския съвет, който управлява „Вилет". „Ако не искашда изпадаш в затруднено положение, винаги разделяйотговорността", бе го учил баща му, който също бе ле-кар и много хора бяха умрели в ръцете му, но никога небе имал проблеми с властите.1След като предписа спиране на лекарствата на Еду-ард, д-р Игор премина към следващия случай. В рапор-та се казваше, че пациентката Зелка Мендел вече е при-вършила лечението си и може да бъде изписана. Д-рИгор искаше сам да се увери: в края на краищата няма-ше нищо по-лошо за един лекар от това да получи оп-лакване от роднините на болните, изписани от „Вилет".А това почти винаги се случваше - след като пациентъте бил за известно време в клиника за душевно болни,рядко успява да се адаптира отново към нормалния жи-вот.Вината не бе в санаториума „Вилет". Нито пък вкойто и да е от всичките санаториуми - само един Гос-под знаеше колко са, - разпръснати по четирите краищана света. И там съществуваше същият проблем с реадап-

izvorite.com 49

тацията на изписаните пациенти. Както затворът не пра-веше престъпника по-добър, а само го учеше да извърш-ва още повече престъпления, така и в санаториумитеболните свикваха с един съвсем нереален свят, къдетовсичко е позволено и никой не е длъжен да поема отго-ворност за действията си.Така че оставаше само един изход: да се открие ня-какво лечение на психичните разстройства. И д-р Игоризцяло се бе посветил на това, развивайки една теза,която щеше да предизвика революция в психиатрични-те среди. У временно пребиваващите в една лудницапациенти, които съжителстваха с неизлечимо болни,започваше процес на социална дегенерация. Въпросна-та Зедка Мендел пак щеше да се върне в болницата -този път по свое желание, оплаквайки се от несъщест-вуващи бележки, само за да бъде близо до хората, ко-ито сякаш я разбират по-добре, отколкото външниятсвят.И ако д-р Игор откриеше как да се пребори с витри-ола - според него причинител на лудостта, - името мущеше да остане в историята, а Словения със сигурностщеше да фигурира върху географската карта. През тазиседмица късметът му като че ли бе паднал от небетопод формата на една потенциална самоубийца и той занищо на света не бе склонен да пропусне тази възмож-ност.Д-р Игор бе доволен, въпреки че бе принуден порадиикономически причини да се съгласи с терапии, коитоотдавна бяха осъдени от медицината - като инсулино-вия шок например. „Вилет", пак от финансови съобра-жения, правеше нововъведения в психиатричното лече-ние. Освен че разполагаше с време и хора за прочувани-ята си върху витриола, собствениците нямаха нищопротив той да държи в клиниката групата, нареченаБратството. Акционерите на тази институция бяха поз-волили да бъде допускано - забележете, не поощрява-но, а допускано — пациентите да престояват тук по-дъл-го от необходимото. Аргументираха се с хуманни це-ли - на току-що излекувания трябваше да се даде въз-можност да реши кой е най-подходящият момент да сереинтегрира към външния свят, и това бе позволило нагрупа пациенти да останат във „Вилет" като в луксозенхотел или клуб, където се събират хора с общи интере-

izvorite.com 50

си. По тоя начин д-р Игор държеше на едно място и лу-ди, и здрави, за да може здравите да повлияят положи-телно на лудите. За да се избегне обратното - лудитеда заразят излекуваните, - всеки член на Братствототрябваше да излиза от санаториума поне по веднъж наден.Д-р Игор разбираше, че причините, които акционе-рите изтъкваха, за да обяснят присъствието на излеку-вани пациенти в клиниката - дълбокохуманни, както тетвърдяха, - служеха само за оправдание. Акционеритесе страхуваха, че в Любляна, малката и очарователнастолица на Словения, няма да има достатъчно луди, ко-ито да издържат това скъпо и модерно болнично заведе-ние. Освен това системата на общественото здравеопаз-ване разполагаше с много добре уредени психиатрии,което поставяше „Вилет" в неизгодно положение на па-зара за психични проблеми.Когато акционерите превърнаха старата казарма всанаториум, разчитаха на психически разстроените отвойната с Югославия мъже и жени. Но войната не про-дължи дълго. Акционерите се надяваха, че ще избухненова, но това не стана.Последните проучвания показаха, че войните наис-тина причиняват психични разстройства, но в много по-малка степен, отколкото напрежението, неприятности-те, наследствените болести, самотата и чувството, че сиотхвърлен от обществото. Когато дадена общност сесблъсква с някакъв сериозен проблем - като напримервойна, хиперинфлация, чума, - се забелязва увеличава-не на броя на самоубийствата, но в замяна на това сил-но намаляват случаите на депресия, параноя, психози.Тези последните обаче се връщат към нормалните сипоказатели веднага щом съответният проблем бъдепреодолян, доказвайки - поне така смяташе д-р Игор, -че човешките същества си позволяват лукса да полудя-ват само когато имат условия за това.Пред него се намираше друго скорошно проучване,правено този път в Канада - страната с най-висок жиз-нен стандарт според някакъв американски вестник. Д-рИгор прочете следното:

• Според Канадския статистически справочникот някакво душевно разстройство са страдали:

40 % от хората между 15 и 34 години;

izvorite.com 51

33 % от хората между 35 и 54 години;20 % от хората между 55 и 64 години.

• Смята се, че всеки пети жител на странатастрада от някакво психично смущение.• Всеки осми канадец поне веднъж в живота сие постъпвал в болница за лечениена душевно разстройство.

„Чудесен пазар, много по-добър от този тук - по-мисли си той. - Колкото по-големи възможности иматхората, за да бъдат щастливи, толкова са по-нещастни."Д-р Игор анализира още няколко случая, като вни-мателно размисли кои от тях да сподели със Съвета икои да разреши сам. Когато приключи, съвсем се беразсъмнало и той изгаси осветлението.После нареди да извикат първия посетител - май-ката на пациентката, която бе направила опит за само-убийство.- Аз съм майката на Вероника. Какво е състояниетона дъщеря ми?Д-р Игор се поколеба дали да не й каже истината ида й спести неприятни изненади - в края на краищата итой имаше дъщеря със същото име. Но реши, че е по-добре да я премълчи.- Все още не знаем - излъга той. - Трябва ни още ед-на седмица.- Не разбирам защо го е направила - ридаеше жена-та пред него. - Ние толкова я обичаме, опитахме се дай дадем най-доброто образование с цената на толковажертви... Макар и да имахме проблеми, запазихме се-мейството, за да й дадем пример как да устоява на изпи-танията. Тя има хубава работа, не е грозна и въпреки то-ва...- ... въпреки това тя направи опит за самоубийство -прекъсна я д-р Игор. - Не се учудвайте, госпожо, такастава. Хората са неспособни да осъзнаят, че са щастливи.Ако искате, мога да ви покажа статистиката за Канада.- Канада ли?Жената го погледна изненадано. Д-р Игор видя, че еуспял да я поразсее, и продължи:- Ето, вие идвате тук не за да научите как е дъщеряви, а за да се оправдаете, че тя е направила опит за са-моубийство. На колко е години?- На двайсет и четири.

izvorite.com 52

- С една дума, зряла жена с опит, която много доб-ре знае какво иска и е в състояние сама да избира. Как-во общо има това с вашия брак и с жертвите, които виеи мъжът ви сте правили? От колко време живее сама?- От шест години.- Виждате ли? Независима до мозъка на костите. Исамо защото един австрийски лекар - доктор ЗигмундФройд, сигурно сте чували за него - е писал за нездра-вите отношения между родители и деца, до ден-днешенвсички се самообвиняват за всичко. Нима индийцитесмятат, че детето, което е станало убиец, е жертва народителското възпитание? Отговорете ми!- Нямам представа - отвърна жената с нарастващаизненада. Дали пък лекарят не се бе заразил от собстве-ните си пациенти?- Тогава аз ще ви кажа отговора - продължи д-рИгор. - Индийците смятат, че е виновен убиецът, а необществото, нито родителите, нито прадедите. Нимаяпонците се самоубиват, ако някое от децата им реши дасе дрогира и да излезе да стреля на улицата? Отговоръте същият: не! И забележете, всеизвестно е, че японцитесе самоубиват за щяло и нещяло; оня ден дори проче-тох, че някакъв младеж се самоубил, защото не издър-жал кандидатстуденския изпит!- Ще мога ли да говоря с дъщеря си? - попита жена-та, която очевидно не проявяваше никакъв интерес къмяпонци, индийци и канадци.- Веднага— каза д-р Игор, леко раздразнен, че тя гопрекъсва. - Преди това обаче искам да разберете еднонещо: с изключение на някои тежки патологични слу-чаи, хората полудяват, когато се опитат да избягат отрутината. Разбрахте ли ме?- Разбрах ви много добре — отговори тя. - Ако мис-лите, че не съм способна да се грижа за нея, можете дабъдете спокоен: никога не съм се опитвала да променямживота си.- Много добре - каза д-р Игор с видимо облекче-ние. - Представяли ли сте си такъв свят, в който да несме длъжни да повтаряме всеки ден от живота си едно исъщо нещо? Ако решим например да ядем едва тогава,когато сме гладни, как ще успеят да се организират до-макините и ресторантите?„По-нормално би било да ядем тогава, когато сме

izvorite.com 53

гладни" - помисли си жената, но нищо не каза от страхда не й забранят да говори с Вероника.- Ще настъпи голямо объркване - отвърна тя. - Азсъм домакиня и разбирам какво искате да кажете.- И тъй, имаме сутрешното кафе, обяда, вечерята.Трябва всеки ден да се будим в определен час и да си по-чиваме един ден в седмицата. По Коледа си разменямеподаръци, а по Великден прекарваме три дни край езе-рото. Доволна ли ще бъдете, ако мъжът ви поиска да селюбите в трапезарията, само защото го е обзело вне-запно желание?„Но какви ги говори тоя човек? Дошла съм тук, за давидя дъщеря си!"- Ще ми стане тъжно - отговори тя предпазливо, на-дявайки се да е улучила.- Много добре! - извика д-р Игор. - Мястото, къде-то се прави любов, е леглото. В противен случай ще да-дем лош пример и ще предизвикаме анархия.- Мога ли да видя дъщеря си? - прекъсна го жената.Д-р Игор се примири с факта, че тази селянка нико-га няма да разбере за какво й говори. Не проявяваше ни-какъв интерес към обсъждане на лудостта от философ-ска гледна точка, въпреки че дъщеря й бе извършиламного сериозен опит за самоубийство и бе изпаднала вкома.Натисна звънеца и секретарката му се появи.- Извикай момичето със самоубийството! - казатой. - Онази с писмото до вестниците, в което обясня-ва, че се самоубива, за да покаже къде се намира Слове-ния.

— Не искам да се виждам с нея! Вече съм прекъс-нала всички връзки със света.Не й беше лесно да изрече това в салона, в присъст-вието на всички. Ала и санитарят не бе проявил диск-ретност, съобщавайки на висок глас, че майка й я чака,сякаш това интересуваше и останалите.Не искаше да се вижда с майка си, защото и дветещяха да страдат. По-добре да я смята за умряла; Веро-ника открай време мразеше сбогуванията.Човекът се върна обратно и тя отново се загледа впланината. След едноседмично отсъствие слънцетонай-сетне се бе върнало - тя бе научила за това още

izvorite.com 54

предишната вечер, луната й го бе казала, докато свире-ше на пиано.„Но това е лудост, губя контрол над себе си. Небес-ните тела не говорят, тоест казват нещо само на астро-лозите. Ако луната е разговаряла с някого, то е било соня шизофреник."Вероника едва бе довършила мисълта си, когато по-чувства остра болка в гърдите и едната й ръка изтръп-на. Таванът се въртеше: бе получила сърдечен пристъп.Изпадна в нещо като еуфория, сякаш смъртта я осво-бождаваше от страха. Най-сетне всичко щеше да свър-ши! Може би щеше да изпита лека болка, но какво сапет минути агония срещу цяла вечност в тишина? Един-ственото, което направи, бе да си затвори очите: изпит-ваше ужас от мъртвите с отворени очи, които бе вижда-ла във филмите.Но сърдечният пристъп като че ли се различаваше оттова, което си бе представяла; беше й все по-трудно дадиша и с ужас откри, че й предстои да преживее нещо,от което много се страхуваше: задушаване. Щеше даумре така, сякаш е погребана жива или внезапно потъ-ва на дъното на морето.Олюля се, падна, усети как някой я удря по лицето,правеше върховни усилия да диша, но въздухът не йдостигаше. Най-лошото бе, че смъртта не настъпваше,Вероника беше в пълно съзнание за всичко, което ста-ваше около нея, продължаваше да различава цветоветеи формите. Трудно й бе единствено да чува какво казватдругите - виковете и възклицанията й се струваха мно-го далечни, сякаш идваха от някакъв друг свят. Но с из-ключение на това всичко останало бе реално, въздухътне й достигаше, чисто и просто не се подчиняваше назаповедите на дробовете и мускулите й, а тя продължа-ваше да бъде в съзнание.Почувства, че някой я хвана и я обърна по корем, новече не можеше да контролира движението на очите сии те се въртяха, като изпращаха до мозъка й стотициразлични образи, добавяйки към усещането за задуша-ване пълно объркване на зрението й.Постепенно образите също се отдалечиха и когатоагонията й достигна връхната си точка, въздухът най-сетне влезе в дробовете й, издавайки толкова силеншум, че всички в салона се вцепениха от страх.

izvorite.com 55

Вероника започна да повръща и дълго не можа даспре. След като критичният моментът отмина, някои отлудите започнаха да се смеят на тази сцена и тя се по-чувства унизена, безпомощна, неспособна да реагира.Една сестра влезе тичешком и й постави инжекция връката.- Успокойте се! Вече премина!- Но аз не умрях! - развика се тя и тръгна към оста-налите пациенти, повръщайки върху пода и мебелите. -Продължавам да стоя в тази скапана болница и съмдлъжна да съжителствам с вас, да изживявам хилядипъти смъртта, всеки ден, всяка нощ, без да има кой да сесмили над мен!Обърна се към сестрата, издърпа спринцовката отръката й и я захвърли към градината.- Какво иекаш? Защо не ми инжектираш отрова,след като знаеш, че наистина съм осъдена да умра? Ня-маш ли чувства?Не можа да се сдържи, седна отново на пода и се раз-плака неудържимо, като крещеше и шумно ридаеше, а всъщото време някои от пациентите се смееха и комен-тираха изцапаните й дрехи.- Дайте й успокоително! - каза някаква лекарка, ко-ячк^се бе втурнала в салона. - Трябва да овладеете по-ложението!Сестрата обаче стоеше като парализирана. Лекарка-та излезе и се върна с двама санитари и нова спринцов-ка. Мъжете хванаха истеричното създание, което буйст-ваше в средата на салона, и лекарката инжектира в из-цапаната ръка на Вероника успокоителното до послед-ната капка.Намираше се в кабинета на д-р Игор, легнала вбезупречно чисто легло със съвсем нови чаршафи.Той прослушваше сърцето й. Вероника се престори,че още спи, но нещо в гърдите й я бе издало, защото ле-карят заговори с увереността, че тя го чува.- Бъди спокойна - каза той. - Със здраве като твое-то можеш да живееш сто години.Вероника отвори очи. Някой я бе преоблякъл. Дали ебил д-р Игор? Дали я е видял гола? Главата й бе размъ-тена.- Какво казахте?- Казах да бъдеш спокойна.

izvorite.com 56

- Не, казахте, че ще живея сто години.Лекарят отиде до бюрото си.- Казахте, че ще живея сто години - повтори натър-тено Вероника.- В медицината нищо не е окончателно - измъкна сед-р Игор. - Всичко е възможно.- Как е сърцето ми?- Все така.Това й бе достатъчно. Когато се сблъскват с тежъкслучай, лекарите казват „ще доживееш до сто години",или „не е нещо сериозно", или „сърцето и кръвното тиса като на младеж", или „трябва да направим нови из-следвания"... Сякаш ги е страх, че пациентът ще изпочу-пи всичко в кабинета им.Тя се опита да стане, но не успя: стаята бе започналада се върти.- Полежи още малко, докато се почувстваш по-доб-ре! Не ми пречиш.Чудесно, помисли си Вероника. А дори и да му пре-чеше, какво от това?Д-р Игор бе опитен лекар - замълча и се престори,че чете документите, които бяха на писалището му. Ко-гато сме заедно с някой друг и той нищо не казва, товани дразни, атмосферата става напрегната, непоносима.Д-р Игор се надяваше момичето да заговори - така тойщеше да събере още данни за доктората си върху лу-достта и да доразвие метода на лечение.Но Вероника не казваше нито дума. „Може би е до-стигнала много висока степен на отравяне с витриол",помисли си д-р Игор и реши да наруши мълчанието, ко-ето ставаше напрегнато, дразнещо, непоносимо.- Като че ли обичаш да свириш на пиано - каза той,избирайки съвсем произволно тема за разговор.- А лудите обичат да слушат. Вчера един не се отле-пи от пианото.- Сигурно е бил Едуард. Той споделил с някого, чемного му харесало. Кой знае, може пък да започне даяде като нормален човек.- Нима един шизофреник може да обича музика? Ида споделя това с останалите?- Да, може. Обзалагам се, че в момента не знаешкакво говориш.Този лекар - който с боядисаната си черна коса при-

izvorite.com 57

личаше повече на пациент - имаше право.- Лечимо ли е? - поиска да узнае тя нещо повече зашизофрениците.- Контролируемо е. Все още не е добре известнокакво става в света на лудостта; всичко е ново, за десе-тина години процесите са се изменили. Шизофреникът ечовек с естествена тенденция към отчуждаване от тозисвят до момента, в който някакъв факт - сериозен илинезначителен, зависи от индивидуалното състояние - гонакара да създаде действителност само за себе си. Слу-чаят може да се влоши до пълно отчуждаване - коетоние наричаме кататония - или да има подобрение, кое-то позволява на болния да работи и да води нормаленживот. Това зависи само от едно: от околната среда.- Да създадеш действителност само за себе си - по-втори Вероника. - Какво е всъщност действителността?- Това, което болшинството от хората са решили, четрябва да бъде. Не е непременно най-добрата, нито най-логичната, а тази, която се е приспособила към колек-тивното желание. Виждаш ли какво имам на врата си?- Вратовръзка.- Точно така. Отговорът ти е логичен, свързан, катона съвсем нормален човек: вратовръзка!Един луд обаче би казал, че имам на врата си сме-шен, ненужен, завързан по сложен начин шарен парцал,който затруднява движенията на главата и изисква по-голямо усилие, за да влезе въздухът в дробовете. Акозастана близо до някой вентилатор и не внимавам, могадори да се удуша с този парцал.Ако някой луд ме попита за какво служи вратовръз-ката, ще трябва да му отговоря: за абсолютно нищо.Дори и за украса не служи, защото в днешно време се епревърнала в символ на заробване, власт, отчуждение.Вратовръзката служи единствено за това - като се при-береш вкъщи, да я махнеш с усещането, че си се отър-вал от нещо, за което дори не знаеш какво е.Но нима чувството на облекчение оправдава същест-вуването на вратовръзката? Не, разбира се. Въпреки то-ва, ако попитам един луд и един нормален какво е това,за здрав ще бъде смятан оня, който отговори: врато-връзка. Не е важно кой е отговорил вярно, важно е койима право.- И вие стигнахте до извода, че не съм луда, понеже

izvorite.com 58

казах правилната дума за шарения парцал.Не, не си луда, помисли си д-р Игор, известен специ-алист по въпроса, с много дипломи, окачени на стенатав кабинета му. Присъщо е на човешкото същество дапосяга на собствения си живот - познаваше много хора,които го правеха, но се преструваха на невинни и нор-мални и не ги прибираха в клиниката само защото не саизбрали скандалния метод на самоубийството. Само-убиваха се постепенно, тровейки се с това, .което д-рИгор наричаше витриол.Витриолът бе токсичен продукт и той бе идентифи-цирал симптомите на отравяне с него в разговори с мъ-же и жени - негови познати. В момента пишеше дисер-тация на тази тема, която щеше да предаде за обсъжда-не в Словенската академия на науките. Тя представлява-ше най-важната крачка в полето на лудостта, откактод-р Пинел бе изхвърлил от употреба веригите, с коитовръзваха болните, предизвиквайки ужас в медицински-те среди с идеята си, че някои от лудите могат да бъдатизлекувани.Подобно на либидото - химична реакция, предизвик-ваща сексуалното желание, която д-р Фройд бе открил,но нито една лаборатория не бе успяла да изолира, - ивитриолът се произвеждаше в човешкия организъм пристрах, въпреки че съвременните спектрографски тесто-ве не го отчитаха. Лесно се разпознаваше обаче по спе-цифичния си вкус, който не беше нито сладък, нито со-лен, а горчив. Д-р Игор - непризнатият все още откри-вател на тази смъртоносна отрова - й бе дал името наедна друга отрова, която в миналото често е била из-ползвана от императори, крале и разни любовници вслучаите, когато им се е налагало да отстранят оконча-телно някоя неудобна личност.Хубави са били тези времена на императори и крале:хората са живеели и умирали романтично. Убиецът по-канвал жертвата на богата вечеря, влизал слугата с двеголеми чаши, в едната от които имало витриол: колковълнения са предизвиквали жестовете на жертвата, коя-то вземала чашата, казвала няколко нежни или остридуми, отпивала, сякаш са й поднесли поредното вкуснопитие, поглеждала изненадано към домакина и падалапоразена на пода!Но тази отрова, която в днешно време струва скъпо

izvorite.com 59

и трудно се намира на пазара, била заменена с по-сигур-ни начини на изтребване като револвери, бактерии и т. н.Д-р Игор, романтик по природа, бе избрал това почтизабравено име, за да означи с него психичната болест,която бе диагностицирал и чието откриване скоро щешеда изплаши света.Любопитното в случая беше това, че никой никогане бе споменавал за витриола като за смъртоносна от-рова, ако и повечето от заболелите пациенти да бяхаидентифицирали нейния вкус, наричайки самия процесна отравяне горчилка. Горчилката се среща в организ-мите на всички човешки същества, така както почтивсички сме носители на бацила на туберкулозата. Алатези две болести атакуват пациента само когато орга-низмът му е отслабнал; в случая на горчивката, благо-датна почва за поява на болестта е страхът от така на-речената .действителност".В стремежа си да създадат свят, в който не би моглада проникне никаква външна заплаха, някои хора насоч-ват всичките си защитни сили към външния свят - сре-щи с непознати, нови места, необичайни преживявания -и оставят вътрешния си свят неохраняван. От този мо-мент горчилката започва да причинява необратими ув-реждания.Горчилката (или витриолът, както предпочиташе да янарича д-р Игор) взема на прицел най-вече волята. Хо-рата, засегнати от тази болест, постепенно изгубват же-лание за каквото и да било и след няколко години вечене са в състояние да излязат от своя свят, понеже са из-разходили огромно количество енергия, за да издигнатвисоки стени и да направят действителността такава,каквато те искат да бъде.Тези хора не само избягват външните атаки, но огра-ничават и духовното си израстване. Продължават да хо-дят на работа, да гледат телевизия, да се възмущават отуличното движение и да създават деца, ала това ставаавтоматично, без особени вътрешни емоции, защотовсичко у тях е под контрол.Основният проблем на отравянето с горчилка се съ-стои в това, че силните чувства - омраза, любов, отча-яние, ентусиазъм, любопитство — също престават да сепроявяват. След известно време у отровените с горчил-ка изчезва всякакво желание - нито им се живее, нито

izvorite.com 60

им се умира, и точно в това се състои проблемът им.Ето защо за тях винаги са били особено привлека-телни героите и лудите: те не се страхуват нито от жи-вота, нито от смъртта. Както героите, така и лудите необръщат внимание на опасностите и продължават на-пред въпреки предупрежденията на останалите да не гоправят. Лудият се самоубива, а героят се обрича на мъ-ченичество в името на някаква кауза. И двамата обачеумират, а отровените с горчилка прекарват много дни инощи в разговори за абсурдното и славното у двата ти-па. Това е единственият момент, когато те намират си-ли да се изкачат до върха на защитната си стена и дапогледнат за малко зад нея; но скоро ръцете и кракатаим се изморяват и те се връщат към ежедневието си.Засегнатият от хронична горчилка забелязва болест-та си само веднъж седмично: в неделния следобед. Тъйкато този ден той не е на работа, нито пък е достатъчноопитен, за да облекчи симптомите, разбира, че нещо нее наред - през тези следобеди спокойствието е ужасно,времето сякаш спира и той проявява постоянна раздраз-нителност.Но идва понеделникът и болният веднага забравя затези симптоми, дори мърмори, че никога не му стигавремето за почивка, и недоволства, че уикендите мина-ват прекалено бързо.От социална гледна точка единственото голямо пре-димство на тази болест се състои в това, че тя се е пре-върнала в правило; ето защо не е нужно постъпване вболница, с изключение на онези случаи, при които отра-вянето е толкова силно, че с поведението си болният за-почва да пречи на околните. Ала повечето засегнати отболестта могат да си живеят извън болниците, без дапредставляват заплаха за обществото, тъй като порадивисоките стени, които са издигнали около себе си, са на-пълно изолирани от света, макар и да изглежда, че сачаст от него.Д-р Зигмунд Фройд бе открил либидото и лечениетона проблемите, свързани с него, създавайки психоана-лизата. Д-р Игор бе открил съществуването на витрио-ла, но трябваше освен това да докаже, че лечението муе възможно. Искаше името му да остане в историята намедицината, въпреки че си даваше сметка за трудности-те, които ще трябва да преодолее, за да наложи идеите

izvorite.com 61

си. „Нормалните" бяха доволни от живота си и никоганямаше да признаят болестта си, а „болните" движехаогромна индустрия от клиники, лаборатории, конгресии прочие.„Знам, че светът няма да признае труда ми сега", ка-за си той, горд от това, че е неразбран. В края на краи-щата това е цената, която гениите трябва да плащат.- Какво ви стана? - попита го момичето, което седе-ше срещу него. - Като че ли влязохте в света на ваши-те пациенти.Д-р Игор не обърна внимание на непочтителната за-бележка.- Вече можеш да си ходиш - каза той.

Вероника не знаеше дали е ден или нощ - при д-рИгор осветлението бе включено, ала лампите си светехавсяка сутрин. Но когато излезе в коридора, видя лунатаи си даде сметка, че е спала по-дълго, отколкото пред-полагаше.По пътя към стаята си забеляза на стената еднаснимка в рамка: представляваше централният площадна Любляна, когато все още не е бил издигнат паметни-кът на поета Прешерн, и семейства, които се разхождат -вероятно през някой неделен ден.Погледна датата на снимката: лятото на 1910 г.Лятото на 1910 г. На снимката бяха уловени в няка-къв миг от живота им хора, чиито деца и внуци вечебяха умрели. Жените носеха тежки рокли, мъжете доедин бяха с шапки, дълги сака, вратовръзки (или шаре-ни парцали, както ги наричаха лудите), гамаши и чадърв ръка.А горещината? Температурата сигурно е била съща-та, както и през днешните лета - 35 градуса на сянка.Ако се появеше някой англичанин по бермуди и риза -облекло, по-подходящо за горещината, - какво ли щяхада си помислят хората от снимката?„Този е луд!"Отлично бе разбрала какво искаше да каже д-р Игор.Както бе разбрала и това, че в живота й винаги е ималомного любов, топлота, грижи, но й е липсвало нещо, зада се превърне всичко това в благодат: трябвало е дабъде малко по-луда.Родителите й пак щяха да я обичат, но тя не се бе ос-

izvorite.com 62

мелила да плати цената на своята мечта от страх да неби да ги нарани. Онази мечта, която бе погребана дъл-боко в паметта й, въпреки че изплуваше от време навреме на някой концерт или докато слушаше някоя ху-бава плоча. Ала всеки път, когато мечтата й се пробуж-даше, я обземаше толкова силно чувство на неудовлет-вореност, че тя веднага я приспиваше отново.От дете Вероника знаеше кое е истинското й призва-ние: да стане пианистка.Бе го почувствала още на първия урок, когато бешена дванайсет години. Нейната учителка също бе прозря-ла таланта й и я убеждаваше да стане професионаленмузикант. Но веднъж, след като бе спечелила някакъвконкурс и доволна от това, каза на майка си, че ще заре-же всичко, за да се посвети на пианото, майка й я по-гледна нежно и отвърна:- Никой не си изкарва хляба със свирене на пиано,скъпа моя.- Но нали ти ме изпрати на уроци!- Само за да се развият твоите артистични заложби.Мъжете ценят това и ти ще можеш да блеснеш предгостите си. Откажи се да ставаш пианистка и се ориен-тирай към адвокатството: това е професията на бъде-щето.Вероника се подчини, убедена, че майка й има доста-тъчно голям опит и разбира действителността. За-върши средно образование, постъпи в университета, из-лезе оттам с диплома и високи оценки, но успя да си на-мери работа единствено като библиотекарка.„Трябваше да съм по-луда." Но както се случва с по-вечето хора, бе направила това откритие твърде късно.

* * *Обърна се, за да продължи към стаята си, когато ня-кой я хвана за ръката. Силното успокоително, което йбяха инжектирали, още течеше по вените й, затова нереагира, когато Едуард, шизофреникът, внимателно яповеде в друга посока - към салона.Луната все още беше в първата си четвърт и Верони-ка вече бе седнала на пианото - по мълчалива молба наЕдуард, - когато дочу глас, идващ от трапезарията. Ня-кой говореше с чуждестранен акцент, а Вероника не сиспомняше да е чувала този акцент във „Вилет".- Не искам да свиря на пиано сега, Едуард. Искам да

izvorite.com 63

разбера какво става по света, за какво си говорят там,близо до нас, кой е този човек.Едуард се усмихваше. Може би не разбираше ни ду-ма от това, което му казваше. Но тя се сети за д-р Игор:шизофрениците могат да влизат и излизат от различни-те си действителности.- Аз ще умра - продължи тя с надеждата, че думитей са логични. - Днес смъртта докосна с криле лицето мии сигурно утре или малко по-късно ще почука на врата-та ми. Ти не трябва да свикваш да слушаш пиано всякавечер.Човек не трябва да свиква с нищо, Едуард. Виж меннапример: отново започнаха да ми харесват слънцето,планините, проблемите - дори започнах да приемамфакта, че сама съм си виновна за това животът ми да елишен от смисъл. Бих искала да видя отново площадана Любляна, да изпитвам омраза и любов, отчаяние идосада, всички онези прости и глупави неща, които сачаст от ежедневието, но придават някакъв вкус на съ-ществуването. Ако можех да изляза оттук, щях да сипозволя да бъда луда, защото всички са луди, а най-ло-шите луди са онези, които не знаят, че са такива, защо-то само изпълняват нарежданията на другите.Но това е невъзможно, разбираш ли? Така както е не-възможно ти да чакаш по цял ден да дойде вечерта и ед-на от болните да свири на пиано, защото това скоро щеприключи. Моят и твоят свят си отиват.Стана, докосна нежно лицето на младежа и отиде втрапезарията.Отвори вратата и видя странна сцена: масите и сто-ловете бяха изтикани до стената и в средата бе освобо-дено обширно пространство. Там, на пода, бяха насяда-ли членовете на Братството и слушаха някакъв мъж вофициален костюм и вратовръзка.- ...и тъй, поканили Насър ад-Дин, великия учителна традицията на мистиците суфи, да изнесе беседа -говореше той.Когато вратата се отвори, всички в залата погледна-ха към Вероника. Мъжът с костюма се обърна към неяи каза:- Седнете.Тя седна на пода до жената с белите коси. Мари, съ-щата, която се бе държала много агресивно на първа-

izvorite.com 64

та им среща. За нейно учудване Мари я поздрави с ус-мивка.Мъжът с костюма продължи:- Насър ад-Дин обявил беседата за два часа след-обед и се очертавало да има голям успех: били продаде-ни всичките хиляда места, а над 600 души останали из-вън залата, за да присъстват на беседата чрез телевизи-онен мост.Точно в два часа в залата влязъл един от асистенти-те на Насър ад-Дин и съобщил, че поради форсмажорниобстоятелства беседата ще започне по-късно. Някои отприсъстващите възмутено станали от местата си, поис-кали да им върнат парите и си излезли. Въпреки това взалата и извън нея все още имало много хора.В четири следобед учителят все още не се бил поя-вил и хората започнали да се разотиват, прибирайки об-ратно парите си: в края на краищата работното време беизтекло и бе дошъл моментът да си ходят вкъщи. Вшест часа от 1700 зрители, дошли в началото, останалипо-малко от сто.В този момент влязъл Насър ад-Дин. Изглеждал съв-сем пиян и започнал да се закача с някакво хубаво мо-миче, което седяло на първия ред.Изненадата у хората започнала да прераства във въз-мущение: как може този човек да се държи по подобенначин, след като са го чакали четири часа? Надигнал сенеодобрителен ропот, но учителят не му обърнал никак-во внимание, а продължил да закача момичето на високглас: казал й, че е много секси, и я поканил да пътешест-ва с него из Франция.Ама че учител, помисли си Вероника. Добре, че ни-кога не съм вярвала в подобни неща.След като наругал хората, които негодували, Насърад-Дин се опитал да стане от стола, но се сгромолясална пода. Възмутени, присъстващите решили да си тръг-ват. Говорели помежду си, че това е истинско шарлатан-ство и че ще се оплачат във вестниците от пошлия спек-такъл.В залата останали девет души. След като всички не-доволни напуснали помещението, Насър ад-Дин ста-нал. Бил трезвен, очите му излъчвали светлина, околонего имало ореол на достойнство и мъдрост. „Вие, ко-ито сте тук, сте единствените, които трябва да ме изслу-

izvorite.com 65

шате - казал той. - Издържахте двете най-трудни изпи-тания по пътя към духовното: търпението да изчакатеподходящия момент и смелостта да не се разочароватеот това, което видяхте. Вие сте тези, които ще науча нанещо."И Насър ад-Дин им обяснил някои от техниките намистиците суфи.Мъжът замълча за миг и извади някаква страннафлейта от джоба си.- Сега ще си починем малко, а после ще медитира-ме.Хората от групата станаха. Вероника не знаеше как-во да прави.- Стани и ти - каза й Мари, като я хвана за ръката. -Имаме пет минути почивка.- Тръгвам си, не искам да ви преча.Мари я отведе в ъгъла.- Нима с приближаването на смъртта не си научиланищо? Недей да мислиш непрекъснато, че притеснявашили смущаваш околните! Ако на хората не им харесва,ще протестират. А ако не им стига куражът да протести-рат, това си е техен проблем!- Оня ден, когато се приближих до вашата група,сторих нещо, което никога по-рано не съм се осмелява-ла да направя.- И се остави лудите да те изплашат с една безобид-на шега! Защо не продължи? Какво щеше да изгубиш?- Достойнството си. Да остана някъде, където несъм добре дошла.- Какво означава достойнство? Да искаш всички дамислят, че си добра, възпитана, изпълнена с любов къмближния? Обърни внимание на природата; гледай пове-че филми за животни, за да видиш как всяко от тях себори за своето пространство. На всички ни хареса, че тисе осмели да удариш плесница.Вероника не разполагаше с време, за да се бори запространство, и промени темата на разговора, питайкиМари кой е този човек.- Имаш напредък - засмя се Мари. - Задаваш въ-проси, без да те е страх, че ще те помислят за недис-кретна. Този човек е учител, преподаващ постулатите намистиците суфи.- Какво означава „суфи"?

izvorite.com 66

- Вълна.Вероника не можа да разбере. Вълна ли?- Суфизмът е духовна традиция на дервишите, прикоято учителите не се стремят да изтъкнат мъдросттаси, а последователите й се въртят в кръг и докато по-втарят свещени текстове, изпадат в транс.- И за какво служи всичко това?- И аз не знам точно, но нашата група реши да опи-та от всички забранени неща. Цял живот управницитени учеха, че духовното търсене само отдалечава човекаот реалните му проблеми. Ти как мислиш, нима да сеопитваш да разбираш живота не е реален проблем?Да, реален проблем е. Освен това Вероника вече небе сигурна какво означава думата, реалност.Мъжът с костюма, или учителят, както го наричашеМари, помоли всички да седнат в кръг. Извади от някак-ва ваза в трапезарията всички цветя, с изключение наедна червена роза, и постави вазата в центъра на кръга.- Виж колко сме напреднали - каза Вероника на Ма-ри. - Някой луд решил, че е възможно да се отглеждатрози и през зимата, и сега във всички европейски страниима рози през цялата година. Мислиш ли, че един мис-тик аскет с всичките си знания би могъл да стори това?Мари като че ли отгатна мисълта й.- Остави критиките за после!- Ще се опитам. Защото всичко, което имам, е на-стоящето, а то е много кратко.- Всички ние имаме само настоящето и то винаги емного кратко, ако и някои да смятат, че имат минало, вкоето са натрупали разни неща, и бъдеще, в което щенатрупат още повече. Между другото, след като загово-рихме за настоящето, ти често ли мастурбираш?Вероника си спомни за първите думи, които бе чулавъв „Вилет", когато все още бе под въздействие наприспивателните.- Когато се озовах във „Вилет", цялата омотана втръбички за изкуствено дишане, чух съвсем ясно какнякой ме пита дали искам да ме мастурбира. Какво е то-ва? Защотук мислите само за тези неща?- Тук и вън оттук. Само че в нашия случай няманужда да се крием.- Ти ли ме попита тогава?- Не, но мисля, че би трябвало да знаеш колко голя-

izvorite.com 67

мо може да бъде удоволствието, което изпитваш. Иследващия път с малко повече търпение ще отведешпартньора си дотам, вместо да се оставиш да бъдеш во-дена от него. Дори и да ти остават само два дни живот,мисля, че не би трябвало да си тръгнеш оттук, без дазнаеш колко далеч можеш да стигнеш.- Бих го направила само с шизофреника, който мечака, за да му посвиря на пиано.- Той поне е хубав мъж.Човекът с костюма помоли за тишина, прекъсвайкиразговора им. Накара всички да се концентрират в роза-та и да освободят разума си.- Мислите ви пак ще дойдат, но се опитайте да ги из-бегнете. Трябва да изберете дали вие ще властвате надразума си, или той ще властва над вас. Вече сте живелиспоред втория вариант - оставяли сте се на страха, нев-розите, несигурността, - защото на човека му е присъ-ща тенденцията към саморазрушение.Не бъркайте лудостта със загубата на самоконтрол.Спомнете си, че всички са смятали за луд Насър ад-Дин - учителя от мистичното направление на суфи. Иточно защото го смятат за луд, Насър ад-Дин може даказва каквото си помисли и да прави каквото си иска. Та-ка е било и с придворните шутове в средновековието; потози начин предупреждавали краля за опасностите, закоито министрите не се осмелявали да говорят от страхда не изгубят постовете си.Така трябва да постъпвате и вие; запазете лудосттаси, но се дръжте като нормални хора. Поемете риска дабъдете различни, но се научете да го правите, без дапривличате вниманието. Концентрирайте се в това цве-те и позволете на истинското ви „аз" да се прояви.- А кое е истинското „аз"? - прекъсна го Вероника.Може би всички от присъстващите знаеха, но какво оттова: тя не би трябвало да се безпокои толкова, че до-сажда на останалите.Мъжът се изненада от въпроса, но отговори:— Истинското „аз" е това, което си ти, а не което дру-гите са направили от теб.Вероника реши да изпълни упражнението, като по-ложи максимални усилия, за да открие коя е всъщност.През тези дни, прекарани във „Вилет", бе изпитала чув-ства, по-силни от всякога - омраза, любов, желание за

izvorite.com 68

живот, страх, любопитство. Може би Мари бе права:дали наистина знаеше що е оргазъм? Или бе стигналасамо дотам, докъдето мъжете бяха поискали да я отве-дат?Мъжът с костюма засвири на флейта. Постепенномузиката успокои душата й и тя успя да се концентрирав розата. Може би се дължеше на успокоителното, нооткакто бе излязла от кабинета на д-р Игор, се чувства-ше много добре.Знаеше, че скоро ще умре: какъв смисъл имаше дасе страхува? Страхът с нищо нямаше да й помогне, ни-то щеше да й спести фаталния сърдечен пристъп. По-добре да се възползва от дните или от часовете, които йостават, и да стори нещо, което никога преди това не еправила.Музиката бе нежна, а матовата светлина, която идва-ше от трапезарията, създаваше почти религиозна ат-мосфера. Религия: защо не се опита да се потопи в са-мата себе си и да види какво е останало от убеждениятаи вярата й?Защото музиката я отвеждаше в друга посока: глава-та й се изпразваше, бе престанала да разсъждава върхукаквото и да било, започваше само ДА БЪДЕ. Вероникасе отпусна, взря се в розата, видя каква е всъщност тясамата, хареса се и съжали, че е прибързала.

Когато медитацията приключи и учителят си зами-на, Мари остана още малко в трапезарията, за да пого-вори с Братството. Момичето се оплака, че е изморено,и скоро си тръгна - успокоителното, което му бяха да-ли сутринта, бе толкова силно, че можеше да приспи ибик, но въпреки това то бе намерило сили да стои буд-но до този час.Такава е младостта, установява свои собствени гра-ници, без да пита дали тялото ще издържи. А тялото ви-наги издържа.На Мари не й се спеше; събудила се бе късно, а пос-ле реши да се разходи из Любляна - д-р Игор държешечленовете на Братството да излизат от „Вилет" всекиден. Отиде на кино и заспа в креслото: ставаше дума засемейни конфликти. Не можеха ли да намерят друга те-ма? Защо трябваше да повтарят все същите истории -мъж с любовница, мъж и жена с болно дете, мъж с же-

izvorite.com 69

на, любовница и болно дете? По света имаше много по-важни неща, които биха могли да бъдат разказани.Разговорът в трапезарията не продължи дълго; ме-дитацията бе успокоила всички от групата и те решихада се приберат в спалните помещения - с изключение наМари, която реши да се поразходи в градината. На из-лизане мина през салона и видя, че момичето още не себе върнало в стаята си: свиреше за Едуард шизофрени-ка, който сигурно през цялото време я бе чакал до пиа-ното. Лудите и децата не отстъпват, докато не бъдат из-пълнени желанията им.Въздухът бе леденостуден. Мари се върна, взе сивръхна дреха и отново излезе. Вън, далеч от очите наостаналите, запали цигара. Пушеше бавно, без да из-питва вина, и размишляваше за момичето, за пианото,което чуваше, и за живота извън стените на „Вилет",който бе станал непоносимо труден за всички.Според Мари трудностите не се дължаха на хаоса, налипсата на организация, на анархията, а на прекаленияред. Обществото разполагаше с все повече норми - изакони, които да противодействат на нормите - и новинорми, които да противодействат на законите. Това пла-шеше хората и те не смееха да направят и крачка встра-ни от невидимия правилник, който направляваше живо-та на всички.Мари разбираше от тези неща: преди болестта да ядоведе във „Вилет", четирийсет години от живота си беработила като адвокат. Още в началото на кариерата сибе променила наивните си представи за правосъдието ибе разбрала, че законите не са създадени, за да решаватпроблемите, а за да може един спор да бъде продължа-ван безкрайно.Жалко, че Аллах, Йехова, Господ - независимо отимето, с което го наричат — не е живял в днешния свят.Ако беше така, то всички ние все още щяхме да сме врая, а Той щеше да отговаря до безкрай на обжалвания,апелации, делегации, сезиралия, конституционни гаран-ции, откриване на съдопроизводство - и да му се нала-га да обяснява в безброй съдебни заседания решениетоси да изгони Адам и Ева от рая само защото са престъ-пили някакъв деспотичен закон, лишен от всякаквоюридическо основание: да не ядат от плода на Добротои Злото.

izvorite.com 70

Ако не е искал това да се случи, защо тогава е по-ставил въпросното дърво насред градината, а не извънстените на рая? Ако бъде извикана да защитава това се-мейство, Мари сигурно ще обвини Бог в „администра-тивен пропуск", защото освен че е поставил дървото нанеподходящо място, не е сложил предупредителни над-писи или ограда, не е предприел елементарни мерки засигурност и е изложил на опасност всички минаващиоттам.Мари би могла да го обвини и в „подбуждане къмпрестъпление": привлякъл е вниманието на Адам и Евакъм мястото, където се намира дървото. Ако не го бешеспоменал, на земята са щели да се изредят много поко-ления, без никой да прояви интерес към забраненияплод, който сигурно е бил в гора, пълна с еднакви дър-вета, и следователно не е представлявал кой знае какваценност.Но Бог не постъпил така. Точно обратното, написалзакона и намерил начин да убеди някого да го престъписамо за да въведе Наказанието. Знаел, че на Адам и Еваще им доскучае от толкова съвършени неща и че раноили късно ще подложат на изпитание търпението му. Иизчаквал, защото и на Него самия - Всемогъщия ГосподБог - му било доскучало от съвършено функционира-щия свят: ако Ева не бе изяла ябълката, какво друго ин-тересно щеше да се случи през всичките тези милиардигодини?Нищо.Когато законът бил нарушен. Господ - Всемогъщиясъдия - на всичко отгоре симулирал преследване, сякашне знаел всички възможни скривалища. И Той тръгналзаедно с ангелите, които гледали и се забавлявали нашегата (сигурно и техният живот бил много скучен, от-както Луцифер напуснал Небесата). Мари нагледно сипредставяше този откъс от Библията, който би могълда се превърне в хубава сцена на някой трилър: стъпки-те на Господ Бог, изплашените погледи, които Адам иЕва си разменят, краката, които спират пред скривали-щето.„Къде си?” - попитал Господ.„Чух стъпките ти в градината, изплаших се и сескрих, понеже съм гол", отговорил Адам, без да знае, четова твърдение го превръща в обвиняем за извършено

izvorite.com 71

престъпление.Готово! Чрез проста машинация, преструвайки се, чене знае къде е Адам, нито поради каква причина е избя-гал, Господ постигнал това, което искал. Дори решил даотиде още по-далеч, за да не остави никакво съмнение уприсъстващата публика от ангели, които внимателноследяли този епизод.„Кой ти каза, че си гол?" - попитал Господ, знаейкимного добре, че на този въпрос може да се даде един-единствен отговор: „Ядох от дървото и така разбрах."С този въпрос Господ показал на ангелите, че е спра-ведлив и че осъжда семейството въз основа на всичкисъществуващи доказателства. Отдам нататък нямалозначение дали вината била у жертвата, или не, нито пъкимало смисъл да го молят за прошка. Господ искал дададе пример на всички земни и небесни същества - дане би някое от тях пак да се осмели да престъпи Него-вата воля.Господ изгонил семейството, чиито деца също тряб-вало да плащат заради престъплението (както става иднес с децата на престъпниците), и така била създаденаюридическата система: закон, нарушение на закона (ня-ма значение дали е логично или абсурдно), съдебен про-цес (в който по-хитрият побеждава по-наивния) и нака-зание.

* * *И понеже цялото човечество било осъдено без правона обжалване на присъдата, човешките същества реши-ли да създадат защитни механизми - в случай че на Гос-под му хрумне отново да наложи деспотичната Си власт.Ала вследствие на хиляди проучвания хората изнамери-ли толкова много възможности, че накрая дори прека-лили — и сега правосъдието е една плетеница от клаузи,юриспруденции и противоречиви текстове, които на ни-кого не са съвсем ясни.И какво се случило, когато нещата стигнали дотам,че Господ решил да промени намеренията си и да изпра-ти Своя Син да спаси света? Попаднал в мрежите направосъдието, което самият Той бил създал.Плетеницата от закони причинила такова объркване,че Синът Му бил разпнат на кръст. Процесът бил сло-жен: от Ана към Каиафа, от първосвещениците към Пи-лат, който изтъкнал, че според римското законодател-

izvorite.com 72

ство не разполага с достатъчно закони. От Пилат къмИрод, който от своя страна изтъкнал, че юдейското за-конодателство не позволява издаване на смъртна при-съда. И отново от Ирод към Пилат, който още веднъжсе опитал да се измъкне, предлагайки на народа юриди-ческо споразумение: наредил да Го бичуват и да пока-жат раните Му, но и това се оказало безрезултатно.И както правят съвременните прокурори, Пилат ре-шил да се издигне за сметка на осъдения: предложил даразмени Исус срещу Варава, знаейки, че правосъдиетопо негово време вече се било превърнало в голям спек-такъл, който се нуждаел от грандиозен финал - смърт-та на обвиняемия.Накрая Пилат приложил оня член, който предоставяна съдията - а не на подсъдимия - правото на съмнение:измил си ръцете, което ще рече „нито да, нито не". То-ва била още една хитрост, която позволявала да се запа-зи римската юридическа система, без да се накърнивръзката с местните магистрати, като в същото времетежестта на решението се прехвърли върху народа. Ноконкретно при тази присъда възникнали проблеми и сеналожило от столицата на империята лично да дойдеинспектор и да провери какво се е случило.Правосъдие, Право. Макар и да е необходимо, за дапомага на невинните, невинаги функционира по начин,който да се хареса на всички. Мари бе доволна, че е да-леч от цялото това безредие, но тази нощ, през коятосвиреше пианото, тя вече не бе толкова сигурна, че „Ви-лет" е най-доброто място за нея.„Ако реша да напусна окончателно този санаториум,никога вече няма да се занимавам с правораздаване. Ос-вен това няма да съжителствам повече с луди, които сесмятат за нормални и важни особи, а всъщност единст-веното, което правят, е да усложняват живота на други-те. Ще стана шивачка, ще бродирам, ще продавам пло-дове срещу театъра; вече дадох своя дял за безполезна-та лудост."Във „Вилет" разрешаваха да се пуши, но бе забране-но да се хвърлят фасове по зелените площи. Мари с на-слада направи това, което бе забранено, защото голямо-то предимство да бъдеш във „Вилет" се състои в това,че дори да нарушиш правилника, не си отговорен запоследствията.

izvorite.com 73

Приближи се до главния вход. Пазачът - защото туквинаги имаше пазач, в края на краищата такъв бе зако-нът - я поздрави с кимване и отвори вратата.- Няма да излизам - каза тя.- Хубава музика - отвърна пазачът. - Почти всяканощ някой свири.- Скоро обаче ще спре - каза тя и бързо се отдале-чи, за да не се наложи да обяснява причината.Спомни си какво бе прочела в очите на момичето вмига, когато то влизаше в трапезарията: страх.Страх. Вероника би могла да изпитва несигурност,плахост, срам, притеснение, но защо страх? Това чувст-во е оправдано само пред някаква конкретна заплаха -като диви животни, въоръжени мъже, земетресения, -но никога не би могло да бъде предизвикано от групахора, събрани в трапезарията.„Такъв е човекът - примири се тя. - Заменя голямачаст от емоциите си със страх."А Мари знаеше много добре какво има предвид, за-щото именно тази бе причината, която я бе довела във„Вилет": паническият синдром.В стаята си Мари имаше цяла колекция от статии заболестта. В днешно време вече се говореше открито натази тема - наскоро бе гледала едно предаване по нем-ската телевизия, в което няколко души разказваха пре-живяванията си. В същото предаване някакво проучванесочеше, че значителна част от населението на земятастрада от паническия синдром, ала почти всички засег-нати от него се опитват да скрият симптомите от страхда не ги помислят за луди.Но навремето, когато Мари получи първия пристъп,не се знаеше нищо по въпроса. „Беше ад, истински ад!",помисли си тя и запали още една цигара.Момичето продължаваше да свири на пиано, сигур-но имаше достатъчно енергия да бодърства през цялатанощ.Приемането на това момиче в санаториума се бе от-разило на някои от пациентите - и Мари бе сред, тях.Отначало се опитваше да избягва Вероника, страхувай-ки се да не събуди желанието й за живот. По-добре беда продължава да желае смъртта, след като бе неизбеж-на. Д-р Игор бе дал да се разбере, че въпреки инжекци-ите, които й биеха всеки ден, състоянието й видимо се

izvorite.com 74

влошаваше и той по никакъв начин не би могъл да яспаси.Пациентите бяха схванали подтекста и се държахана разстояние от осъдената. Но без никой да разбере за-що, Вероника бе започнала да се бори за живота си,въпреки че само двама души се бяха сближили с нея:Зелка, която утре си отиваше, а и не бе от най-разговор-ливите. И Едуард.Мари трябваше да разговаря с Едуард: той винаги яизслушваше внимателно. Дали младежът не разбираше,че връща момичето обратно към света? И че това бенай-лошото, което би могъл да стори на човек, лишенот надежда за спасение? Можеше да му го обясни по хи-ляди начини: всички те обаче щяха да оставят у негочувство за вина, а тя не желаеше това. Мари размислиоще малко и реши да остави нещата да следват естест-вения си ход; тя вече не адвокатстваше и не искаше дадава лош пример, създавайки нови норми на поведениетам, където би трябвало да царува анархията.Но присъствието на момичето се бе отразило намного хора тук и някои от тях бяха склонни да преос-мислят живота си. На една от срещите на Братствотонякой се бе опитал да обясни какво става: във „Вилет"се умираше или изведнъж, без човек да има време дамисли за това, или след дълго боледуване, когатосмъртта вече е благословия.При това момиче обаче положението беше драма-тично, защото то бе младо, бе възвърнало желанието сида живее, а всички знаеха, че това е невъзможно. Някоисе питаха: „А ако това се бе случило с мен? Имам къс-мет, но възползвам ли се от него?"Някои от пациентите не търсеха отговора: отдавнасе бяха отказали и се бяха превърнали в част от единсвят, в който не съществуват нито живот, нито смърт,нито пространство, нито време. Други обаче бяха при-нудени да размислят и Мари беше сред тях.

Вероника спря да свири за миг и погледна Мари,която стоеше вън, на нощния студ, облечена само с тън-ка жилетка: и тя ли искаше да се самоубие?„Не, аз съм тази, която поиска да се самоубие."И отново засвири. През последните дни от живота синай-сетне бе осъществила своята голяма мечта да сви-

izvorite.com 75

ри от сърце и душа колкото и когато намери за добре.Какво от това, че единствената й публика бе един ши-зофреник; той, както изглежда, разбираше от музика, атова единствено имаше значение.

Мари никога не бе искала да се самоубива. Напро-тив, преди пет години бе гледала в същото кино, в кое-то бе отишла днес, ужасяващ филм за мизерията в Сал-вадор, който я накара да се замисли колко ценен би мо-гъл да бъде животът й. По онова време децата й вече бя-ха големи, с професии, и тя бе решила да изостави до-садната и безкрайна работа на адвокат и да посвети ос-таналата част от дните си на някоя хуманитарна органи-зация. Слуховете за гражданска война в страната сеувеличаваха, но Мари не им вярваше: бе невъзможно вкрая на века Европейската общност да допусне новавойна пред вратите си.От другата страна на света обаче имаше огромен из-бор от трагедии: измежду тях бе и трагедията на Салва-дор с децата му, които скитаха по улиците, гладуваха ибяха принудени да проституират.- Какъв ужас! - каза тя на мъжа си, седнал въвфотьойла до нея.Той кимна в знак на съгласие.Мари отдавна отлагаше решението си, но може бибеше дошъл часът да разговаря с него. Бяха получиливсичко най-хубаво, което животът би могъл да им пре-достави: дом, работа, добри деца, необходимият уют,културни развлечения. Защо сега да не направят и нещоза ближния? Мари имаше познати в Червения кръст изнаеше, че има много места по света, където спешно сенуждаят от доброволци.Беше й омръзнало от бюрокрация, от процеси, оттова да се чувства неспособна да помогне на хора, кои-то години наред разрешаваха проблеми, създадени отдруги. А работата й в Червения кръст щеше незабавнода даде резултат.Реши, щом излязат от киното, да му предложи да пи-ят някъде кафе и да обсъдят идеята.На екрана член на салвадорското правителство дава-ше скучно обяснение за някаква несправедливост, когатоизведнъж Мари почувства как сърцето й ускорено заби.Каза си, че нищо й няма. Може би беше получила за-

izvorite.com 76

дух от спарения въздух в киното; ако симптомът не из-чезнеше, щеше да отиде във фоайето да подиша малко.Но събитията се развиха много бързо - сърцето йпродължи да бие все по-силно, започна да я облива сту-дена лот.Изплаши се и се опита да насочи вниманието си къмфилма, като се надяваше по този начин да освободи съ-знанието си от всякакви лоши мисли. Видя, че не е в съ-стояние да следи това, което става на екрана; картинитесе сменяха, виждаха се и надписите, ала Мари сякаш бенавлязла в някаква съвсем различна действителност, къ-дето всичко това бе странно, неуместно и принадлеже-ше на един свят, в който тя никога преди това не е била.- Зле ми е! - каза на мъжа си.Опитала се бе да избегне това изречение, защото тоозначаваше, че с нея нещо не е наред, но беше невъз-можно да го отлага повече.- Хайде да излезем - отвърна той.Когато хвана жена си, за да й помогне да стане, за-беляза, че ръката й е леденостудена.- Няма да мога да изляза оттук! Моля те, обясни микакво става!Мъжът й се изплаши. Лицето на Мари бе покрито спот, а очите й блестяха особено.- Успокой се! Ще отида да извикам лекар.Тя се отчая. В думите имаше смисъл, но всичко ос-танало я плашеше - киното, полумракът, хората, коитобяха насядали едни до други и гледаха светещия екран.Сигурна беше, че е жива, би могла дори да докосне жи-вота наоколо, сякаш е някаква твърда материя. Никогапреди това не бе изпитвала подобно нещо.- Не ме оставяй тук сама! Ще стана и ще изляза стеб. Върви бавно!Двамата се извиниха на зрителите от същия ред итръгнаха към дъното на залата, където бе изходът. Сър-цето на Мари щеше да се пръсне и тя бе сигурна, съв-сем сигурна, че никога няма да успее да излезе оттук.Всичко, което правеше - да стъпва ту с единия, ту с дру-гия крак, да моли за извинение, да се вкопчва в ръкатана мъжа си, да вдишва и издишва, - всеки неин жест йсе струваше съзнателен и обмислен и това я ужасяваше.Никога през живота си не се бе страхувала толкова.„Ще умра вътре в киното!"

izvorite.com 77

Стори й се, че разбира какво става с нея, защото пре-ди много години една нейна приятелка бе умряла в ня-какво кино: спукала се аневризма в мозъка й.Церебралните аневризми са като бомби с часовни-ков механизъм. Кръвоносните съдове на места се раз-ширяват - като балоните на износените гуми - и могатда останат така цял живот, без нищо да му стане на чо-век. Никой не знае, че има аневризма, докато случайноне бъде открита - например след рентгенова снимка намозъка, направена по друг повод, - или в момента, ко-гато самата аневризма се спуква и залива всичко с кръв.Човек веднага изпада в кома и обикновено малко следтова умира.Докато вървеше по коридора в тъмната зала. Мариси спомни за приятелката, която бе изгубила. Най-странното всъщност било това, че спукването на ане-вризмата засегнало възприятията й: тя като че ли билапренесена на някаква друга планета, а предметите око-ло себе си сякаш виждала за пръв път.И ужасният, необясним страх, паниката, че е съвсемсама на тази планета. Смъртта.„Не мога да мисля. Трябва да се престоря, че всичкое наред, и нещата ще се оправят."Опита се да се държи нормално и за няколко секун-ди странното усещане понамаля. От момента, в койтосе бе появил първият симптом на тахикардия, до мига,в който стигна до вратата, изминаха двете най-ужасниминути в живота й.Когато излязоха в осветеното фоайе, като че ливсичко започна отново. Цветовете бяха ярки, уличниятшум сякаш проникваше отвсякъде и нещата изглежда-ха съвсем недействителни. Започна да забелязва под-робности, на които никога преди това не бе обръщалавнимание: остротата на зрението например, която об-хващаше само едно малко пространство, към коетонасочваме очите си, докато останалото е съвсем раз-мазано.Отиде още по-далеч: осъзна, че всичко, което вижданаоколо, е само сцена, създадена от електрически им-пулси в мозъка й, които от своя страна използваха свет-линни импулси, преминаващи през желатинообразнототяло, наречено „око".Не. Не биваше да се замисля върху това. Ако тръг-

izvorite.com 78

неше по тоя път, щеше съвсем да се побърка.Страхът от аневризмата вече беше преминал: излезежива от залата, а приятелката й дори не бе успяла дастане от фотьойла.- Ще извикам линейка - каза мъжът й, след като ви-дя пребледнялото лице и безкръвните устни на жена си.- Извикай такси! - помоли тя, като се вслушваше взвуците, излизащи от устата й, и осъзнаваше вибрация-та на всяка гласна струна.Да отиде в болницата означаваше да признае, че на-истина е много зле: Мари бе решена да се бори до по-следната минута, стига само нещата да станат пак таки-ва, каквито са били.Излязоха от фоайето и пронизващият студ като че лиоказа положителен ефект; Мари възвърна отчасти са-мообладанието си, но не можа да се освободи от пани-ката, от необяснимия ужас. Докато мъжът й отчаянотърсеше такси в този час, тя седна на бордюра на тро-тоара и се опита да не гледа наоколо - защото децата,които играеха, минаващият автобус, музиката, която сеносеше от близкия лунапарк, всичко това й се струвашесъвсем сюрреалистично, страшно, нереално.Най-сетне се появи някакво такси.- Към болницата! - каза мъжът й, като й помагашеда се качи в колата.- Към къщи, за бога! - помоли тя. Не искаше пове-че да бъде на чужди места, отчаяно се нуждаеше от по-знати предмети, които са винаги едни и същи и ще мо-гат да уталожат страха й.Докато таксито се движеше към дома им, сърцебие-нето й постепенно намаля, а температурата на тялото йсе нормализира.- По-добре съм - каза тя на мъжа си. - Сигурно съмяла нещо развалено.Когато пристигнаха вкъщи, светът отново бе станалтакъв, какъвто го познаваше от дете. Видя, че мъжът йсе запъти към телефона, и го попита какво ще прави.- Ще извикам лекар.- Няма нужда. Ето, погледни ме, чувствам се съвсемдобре.Лицето й бе възвърнало цвета си, сърцето й биешенормално, а непреодолимият страх бе изчезнал.През нощта Мари спа тежко и се събуди с увереност-

izvorite.com 79

та, че са й сложили нещо в кафето, което бе пила, пре-ди да влязат в киното. Всичко това бе само опасна шегаи в късния следобед тя бе решила да извика прокурор ида отидат до бара, за да открият безотговорния автор натази идея.На другия ден отиде на работа, довърши няколко ви-сящи дела, постара се да бъде непрекъснато заета с не-що - преживяното все още я плашеше и тя изпитвашенужда да убеди самата себе си, че това никога няма дасе повтори.Обсъди с един от съдружниците си филма за Салва-дор и мимоходом спомена, че вече е изморена по цялден да прави едно и също.- Може би вече е време да се пенсионирам.- Ти си една от най-добрите ни юристки - отвърнасъдружникът. - А и правото е една от малкото профе-сии, в които възрастта винаги е предимство. Защо не сивземеш по-дълга отпуска? Сигурен съм, че ще се завър-неш при нас, изпълнена с желание за работа.- Бих искала животът ми да поеме в друга посока.Да изживея приключение, да помогна на другите, дасторя нещо, което никога не съм правила.Разговорът спря дотук. Тя отиде в центъра, обядва впо-скъп ресторант от този, в който винаги обядваше, исе върна по-рано в кантората - от този момент започва-ше постепенно да подготвя оттеглянето си.Останалите служители все още не се бяха върнали иМари използва това време, за да види каква работа има-ше за довършване. Отвори чекмеджето, за да вземе пи-салката, която винаги държеше на едно и също място,но не можа да я намери. За част от секундата й минапрез ума, че е постъпила странно, като не е върнала пи-салката там, където трябва.Това бе достатъчно, за да се разтупти сърцето й иужасът от предишния ден да се върне с цялата си сила.Мари застина неподвижно. Слънцето, което проник-ваше през щорите, придаваше на всички предмети раз-личен цвят, по-ярък, по-агресивен, но тя имаше чувст-вото, че в следващата минута ще умре; всичко тук бетолкова странно, какво правеше тя в тази кантора?„Боже мой, не вярвам в теб, но те моля да ми помог-неш!"Отново я изби студена пот и разбра, че не може да

izvorite.com 80

овладее страха си. Ако в този момент влезеше някой,щеше да забележи изплашения й поглед и с нея бешесвършено.„Студът!"Предишния ден студът й бе помогнал да се почувст-ва по-добре, но как да стигне до улицата? Отново въз-приемаше всяка подробност, свързана с нея - ритъмътна дишането (имаше моменти, в които чувстваше, чеако не вдишва и не издишва, тялото й не би могло дастори това от само себе си), движението на главата (об-разите променяха местата си така, сякаш някаква теле-визионна камера непрекъснато се въртеше), сърцето й,което биеше все по-бързо, а тялото й бе плувнало в сту-дена, лепкава пот.И ужасът. Без да може да си обясни защо, се стрел-ваше да направи каквото и да било, да стане от стола, дапристъпи...„Ще ми мине."Вчера й бе минало. Но сега беше на работа, какво данаправи? Погледна си часовника - и той й заприлича нанякакъв абсурден механизъм с две стрелки, които севъртяха около една и съща ос и посочваха някаква мяр-ка за време, за която никой никога не бе казал защотрябва да бъде 12, а не 10 - като всички останали мер-ки, измислени от човека.„Не трябва да мисля за тези неща! Ще полудея!"Луда! Може би тази бе точната дума за онова, коетоставаше с нея. Мари стана, мобилизирайки пялата сиволя, и се отправи към тоалетната. За щастие кантора-та бе празна и тя успя да стигне дотам за една минута,която й се стори цяла вечност. Изми си лицето и стран-ното усещане почти изчезна, но страхът остана.„Ще ми мине - каза си тя. - Вчера ми мина."Спомни си, че предишния ден всичко бе продължилооколо половин час. Заключи се в една от тоалетните,седна върху чинията и сложи глава на коленете си. В то-ва положение обаче ударите на сърцето й се чуваха по-силно и Мари веднага се изправи.„Ще ми мине."Остана там. Струваше й се, че вече не познава сама-та себе си и че с нея е свършено. Чуваше стъпки на хо-ра, които влизаха и излизаха, пускаха и спираха крано-вете на чешмите, водеха ненужни разговори върху ба-

izvorite.com 81

нални теми. На няколко пъти се опитаха да отворят вра-тата на тоалетната, където беше тя, но Мари промър-морваше нещо и те се отказваха. Шумът от тоалетнитеказанчета отекваше така страховито, сякаш щеше да съ-бори сградата и да прати всички на оня свят.Както бе предвидила, страхът й премина и сърцето йзаби нормално. Добре че секретарката й не си вършешеработата както трябва, та не забеляза отсъствието й, впротивен случай цялата кантора щеше да се стече в то-алетната и да я пита дали не се чувства зле.Когато се увери, че отново може да се владее. Мариотвори вратата и дълго плиска лицето си с вода, предида се върне в кантората.- Без грим сте - каза й една от стажантките. - Иска-те ли да ползвате моя?Мари не си даде труда да отговори. Влезе в кабине-та си, взе си чантата и другите лични вещи и каза на сек-ретарката си, че се прибира вкъщи.- Но вие имате толкова насрочени срещи! - запро-тестира секретарката.- Ти си тук не за да даваш заповеди, а за да ги изпъл-няваш. Прави каквото ти казвам: отмени срещите!Секретарката проследи с поглед тази жена, с коятоработеше вече три години и която никога не се бе дър-жала грубо. Сигурно й се бе случило нещо сериозно:може би някой й е казал, че мъжът й е вкъщи с любов-.ницата си, и тя искаше да го хване на местопрестъпле-нието., Добра адвокатка е, знае как да действа", каза си мо-мичето. На другия ден шефката сигурно щеше да й сеизвини.Но на другия ден тя изобщо не се появи. През нощ-та Мари дълго разговаря с мъжа си и му описа всичкисимптоми. Двамата стигнаха до извода, че сърцебиене-то, студената пот, чувството, че всичко й е непознато,безсилието и липсата на самоконтрол могат да бъдатрезюмирани в една-единствена дума: страх.Двамата разсъждаваха върху случилото се. Той сезапита дали това не е някакъв тумор на мозъка, но ни-що не каза. Тя подозираше, че това са симптоми на не-що ужасно, но също така замълча. Потърсиха общ те-рен за разговор, използвайки логиката и разума си назрели хора.

izvorite.com 82

- Добре е да си направиш изследвания.Мари се съгласи при едно условие: никой, дори и де-

цата им, да не узнаят нищо за това.На другия ден тя отиде до ^кантората v. поисха едно-месечен неплатен отпуск. Мъжът й настояваше да я за-веде в Австрия, където се намираха най-големите спе-циалисти по болести на мозъка, но тя отказваше да из-лиза от къщи, защото получаваше все по-често пристъ-пи, които траеха дълго.Много трудно, с помощта на успокоителни, дваматаотидоха до една болница в Любляна, където направихана Мари какви ли не изследвания. Не установиха нищоненормално - нямаше никаква аневризма, което успо-кои Мари за останалата част от живота й.Но паническите пристъпи продължаваха. Докатосъпругът на Мари се занимаваше с пазаруване и готве-не, Мари извършваше всекидневно принудително по-чистване на жилището, за да занимава ума си с другинеща. Изчете всички книги, свързани с психиатрията,които успя да намери. След това престана да чете -идентифицираше своя случай с всяка от описаните в тяхболести.Ала най-ужасното бе, че пристъпите вече не бяха не-що ново за нея, и въпреки това тя продължаваше да из-питва силен страх, чувството, че действителността й енепозната, и не бе в състояние да се самоконтролира.Освен това започна да се обвинява за положението, вкоето се намираше мъжът й, принуден да работи два пъ-ти повече, замествайки я като домакиня във всичко, сизключение на чистенето.Дните минаваха, а състоянието й не се подобрявашеи Мари започна да чувства - и да показва - дълбоко раз-дразнение. И най-дребното нещо я изваждаше от равно-весие и я караше да крещи, след което винаги избухва-ше в неудържим плач.

* * *След месец съдружникът й от кантората дойде у тях.Бе звънял всеки ден, но Мари не вдигаше телефона илимолеше мъжа си да казва, че е заета. Един следобед тойдойде и не спря да натиска звънеца, докато тя не му от-вори.Мари бе имала спокойна сутрин. Направи чай, разго-варяха по служебни въпроси и той я попита кога ще се

izvorite.com 83

върне на работа.- Никога.Той си спомни разговора им за Салвадор.- Ти винаги си давала най-доброто от себе си иимаш право да избираш каквото пожелаеш - каза тойбез следа от лошо чувство в гласа. - Все пак смятам, чепри подобни случаи работата е най-доброто лечение.Попътувай, опознай света, бъди полезна там, къдетомислиш, че имат нужда от теб, но знай, че вратите накантората са отворени и ще чакаме да се завърнеш.След като чу това. Мари избухна в плач - напосле-дък често го правеше по най-дребен повод.Съдружникът й изчака тя да се успокои. Като добърадвокат не я попита за нищо: знаеше, че има по-голямшанс да получи отговор с мълчанието си, отколкото свъпрос.Така и стана. Мари му разказа всичко - от случило-то се в киното до последните си истерични пристъпипред мъжа си, който толкова й помагаше.- Луда съм - каза тя.- Това е една от вероятностите - отвърна той с видна човек, който всичко разбира, но и с нежност в гласа. -В този случай можеш да направиш две неща: или да селекуваш, или да продължаваш да боледуваш.- Няма лечение за това, което чувствам. Запазиласъм напълно умствените си способности и съм напрег-ната, защото това положение трае вече твърде дълго.Нямам класическите симптоми на лудостта, като на-пример самоизключваме от действителността, дезинте-ресираност, неконтролируема агресивност. Само страх.- Всички луди твърдят, че са нормални.Двамата се разсмяха и тя направи още чай. Разгова-ряха за времето, за успеха на словенската независи-мост, за напрежението, възникнало понастоящем междуХърватия и Югославия. Мари по цял ден гледаше теле-визия и бе много добре информирана за всичко.Преди да се сбогува, съдружникът й отново се върнакъм предишната тема.- В града наскоро са открили нов санаториум - казатой. - С чужди капитали, а лечението наистина е пър-вокласно.- Лечение на какво?- Да го наречем психично разстройство. А прекале-

izvorite.com 84

ният страх е вид психично разстройство.Мари обеща да размисли, но не взе никакво решениев тази насока. Паническите пристъпи продължиха ощеедин месец и накрая тя разбра, че не само личният й жи-вот, но и бракът й е на път да Се провали. Поиска отно-во да й изпишат успокоителни и се осмели да излезе откъщи - за втори път през последните шейсет дни.Взе такси и отиде до новия санаториум. По пътяшофьорът я попита на свиждане ли отива.- Казват, че бил много луксозен, но лудите многобуйствали и им прилагали шокова терапия.- Да, на свиждане отивам - отвърна Мари.Достатъчен бе само едночасов разговор и двумесеч-ните страдания на Мари приключиха. Директорът наболничното заведение - висок мъж с боядисана чернакоса - обясни, че се касае за поредния случай на пани-чески синдром, болест, която отскоро фигурира в ана-лите на световната психиатрия.- Това не означава, че болестта е нова - обясни той,стараейки се да бъде добре разбран. - Но засегнатите отнея хора я крият от страх да не ги помислят за луди.Става дума за нарушаване на химичния баланс в орга-низма, какъвто е случаят с депресията.Д-р Игор й написа рецепта и я посъветва да се при-бере вкъщи.- Не искам да се прибирам сега - отвърна Мари. -Въпреки всичко, което ми казахте, няма да имам сме-лостта да изляза на улицата. Бракът ми се превърна вад, трябва да оставя съпруга си да се съвземе след тезимесеци, през които се грижеше за мен.И както ставаше в подобни случаи - нали акционери-те искаха санаториумът да функционира с пълен капа-цитет, - д-р Игор се съгласи да я хоспитализира, давай-ки обаче да се разбере, че не е необходимо.Мари вземаше предписаните лекарства, получавашепсихологична подкрепа и симптомите намаляха, а на-края съвсем изчезнаха.През това време обаче новината за постъпванетона Мари в санаториума обиколи малката Любляна.Съдружникът й, неин стар приятел, с когото бе дели-ла безброй часове на радост и страх, дойде да я видивъв „Вилет". Поздрави я за смелостта, която бе проя-вила, приемайки съвета му да потърси помощ. Ала

izvorite.com 85

веднага след това изложи причината, поради която бедошъл:

- Може би наистина е време да се пенсионираш.Мари разбра какво се крие зад тези думи: никой ня-

маше да иска да повери делото си на адвокатка, която ебила лекувана в психиатрия.

- Ти каза, че работата е най-добрата терапия. Азтрябва да се върна, макар и за кратко.Изчака реакцията му, но той нищо не каза. Мари про-дължи:- Ти ме посъветва да се лекувам. Когато аз саматамислех за пенсиониране, исках да напусна по собственаволя, като човек, който се е реализирал. Не искам да за-режа работата си по този начин, като победена. Дай мипоне една възможност да възвърна самоуважението сии тогава ще се пенсионирам.Адвокатът се изкашля.- Посъветвах те да се лекуваш, а не да постъпиш впсихиатрия.- Но това беше въпрос на оцеляване! Не можех до-ри на улицата да изляза, с брака ми почти бе свършено.Мари знаеше, че хвърля думите си на вятъра. Какво-то и да кажеше, не би могла да го разубеди - в крайнасметка ставаше дума за престижа на кантората. Въпре-ки това тя направи още един опит.- Тук съжителствам с два типа личности: едните ня-мат никакъв шанс да се върнат в обществото, а другитеса съвсем излекувани, но предпочитат да се преструватна луди, за да избягат от отговорностите на живота. Азимам нужда и искам отново да започна да харесвам се-бе си, трябва да се убедя, че съм в състояние да вземамрешения. Не искам да ме подтикват към неща, които несъм избрала самата аз.- Можем да допускаме много грешки в живота си, сизключение на една: онази, която ще ни унищожи - ка-за адвокатът.Нямаше смисъл да разговарят повече: според негоМари бе допуснала фаталната грешка.Два дни след това й съобщиха, че е дошъл да я посе-ти друг адвокат - този път от друга кантора. Беше техенбивш колега и го смятаха за най-опасния им съперник.Мари се зарадва: сигурно бе разбрал, че тя е свободна иможе да приеме нова работа, а това щеше да й даде

izvorite.com 86

шанс да възвърне мястото си в света.Адвокатът влезе в залата за свиждания, седна срещунея, усмихна се, попита я дали вече е по-добре и извадиот чантата си разни документи.- Става дума за вашия съпруг - каза той. -Това емолба за развод. Той, разбира се, ще поеме разходитепо престоя ви в болницата за времето, през което стетук.Този път Мари не реагира. Подписа всичко, макар икато опитен юрист да знаеше, че би могла да протакаделото до безкрайност. После отиде при д-р Игор и муказа, че симптомите на паниката са се появили отново.Д-р Игор разбра, че тя лъже, но удължи престоя й занеопределено време.

Вероника реши да си ляга, но Едуард продължава-ше да стои до пианото.- Изморена съм, Едуард. Имам нужда от сън.Би искала да продължи да свири за него, да извади отпритъпената си от лекарствата памет всички сонати,реквиеми и адажиа, които знаеше, защото той умеешеда се възхищава, без да е твърде взискателен. Но тяло-то й не издържаше повече.Той беше толкова красив! Ако можеше да излезе понеза малко от своя свят и да погледне на нея като на жена,то тогава последните й нощи на тая земя щяха да бъдатнай-хубавите в живота й, защото единствено Бдуард раз-бираше, че Вероника е артистка. С този мъж бе създалавръзка, каквато никога по-рано не бе имала - посредст-вом чистата емоция на една соната или един менует.Едуард бе идеалният мъж. Чувствителен, възпитан,той бе разрушил един скучен свят, за да го създаде от-ново в главата си, този път с други цветове, персонажи,истории. И в този нов свят влизаше и една жена, пианои луна, която продължаваше да се пълни.- Бих могла да се влюбя в теб, да ти дам всичко отсебе си - каза му тя, знаейки, че той не може да я разбе-ре. - Ти искаш от мен само малко музика, ала аз съммного повече от това, което мислех, че съм, и бих же-лала да споделя други неща, които осъзнах.Едуард се усмихна. Дали беразбрал? Вероника се из-

плаши - в учебника за добри маниери пишеше, че нетрябва да се говори за любов по толкова директен начин

izvorite.com 87

и никога с мъж, когото е виждала само няколко пъти. Нореши да продължи, защото нямаше какво да губи.- Ти си единственият мъж на земята, в когото могада се влюбя, Едуард. И то само защото няма да чувст-ваш липсата ми, когато умра. Не знам какво изпитваедин шизофреник, но едва ли е мъка по някого.Може би в началото ще те учудва това, че нощем ня-ма да има музика, но винаги когато изгрее луната, ще сенамери някой, който да свири сонати, особено в санато-риум като този — нали всички ние сме „лунатици".Не знаеше каква е връзката между лудите и луната,но сигурно бе много силна, след като използваха подоб-на дума, с която да назовават душевно болните.- И аз няма да чувствам липсата ти, Едуард, защотоще съм мъртва, далеч оттук. И тъй като не се страхувам,че ще те изгубя, а и ми е все едно какво ще си помислишза мен, днес свирих за теб като влюбена жена. Беше чу-десно! Това бе най-хубавият момент от живота ми!Погледна Мари, която все още бе навън. Спомни сидумите й. И пак се обърна към младежа пред нея.Вероника си съблече пуловера и се приближи доЕдуард - ако трябва да направи нещо^ то нека бъде се-га. Мари няма да издържи дълго вън на студа и скороще влезе в салона.Той отстъпи. Въпросът в очите му бе друг: кога щесе върне на пианото? Кога ще изсвири някоя нова мело-дия, за да изпълни душата му със същите цветове, стра-дания, болки и радости, вдъхновявали онези луди ком-позитори, чиито творби се слушат от толкова поколе-ния?- Жената, която е вън, ми каза: „Мастурбирай. Уз-най докъде искаш да достигнеш.** Дали ще мога да оти-да по-далеч оттам, докъдето винаги съм достигала?Тя го хвана за ръка и поиска да го отведе до дивана,но Едуард любезно се възпротиви. Предпочиташе дастои прав там, където е, до пианото, очаквайки търпели-во тя да засвири отново.Вероника се смути, но веднага си даде сметка, че ня-ма какво да губи. Беше мъртва, какъв смисъл имаше даподхранва страховете и предразсъдъците, които открайвреме поставяха ограничения в живота й? Свали си блу-зата, панталона, сутиена, бикините и застана гола преднего.

izvorite.com 88

Едуард се засмя. Тя не разбра защо, само забеляза,че той се бе засмял. Внимателно взе ръката му е я по-стави върху клитора си; ръката му остана там, непод-вижна. Вероника се отказа и я отдръпна оттам.Имаше нещо, което я възбуждаше много повече отжеланието за физически контакт с този мъж: фактът, чеможе да прави каквото поиска, че не съществуват огра-ничения - сигурно всички спяха, с изключение на жена-та отвън, която можеше да влезе всеки момент.Кръвта й започна да кипи и студът, който бе почувст-вала, след като се съблече, постепенно изчезна. Двама-та стояха прави, един срещу друг, тя бе гола, а той -съвсем облечен. Вероника спусна ръката си към клито-ра и започна да мастурбира. Правила го бе и преди, са-ма или с някой партньор, но никога в подобна ситуация,където мъжът не проявяваше ни най-малък интерес къмтова, което ставаше.И точно това бе много възбуждащо. Права, с разтво-рени крака, Вероника докосваше клитора, гърдите, ко-сите си, отдавайки се на желанието така, както никогадосега, и то не толкова за да накара този младеж да из-лезе от далечния си свят, а защото никога преди не го беправила.Започна да говори, казваше недопустими неща, кои-то биха се сторили на родителите, на приятелите, напрадедите й най-мръсните на света. Дойде първият ор-газъм и тя прехапа устните си, за да не изкрещи от удо-волствие.Едуард я гледаше. Блясъкът в очите му бе по-разли-чен, като че ли нещо все пак достигаше до него, дори итова да беше само енергията, топлината, потта и мириз-мата, които тялото й излъчваше. Вероника все още небе задоволена. Коленичи и пак започна да мастурбира.Искаше да умре от наслада, от удоволствие, мисле-ше и правеше всичко онова, което винаги й е било за-бранявано: помоли мъжа пред нея да я погали, да я об-ладае, да прави с нея каквото пожелае. Прииска й сеЗелка да е тук, защото една жена знае по-добре от кой-то и да е мъж как да гали тялото на друга, тъй като по-знава всичките му тайни.Коленичила пред този мъж, който стоеше прав, тя сечувстваше обладана и милвана и си послужи с непри-лични думи, за да му каже какво би искала той да й на-

izvorite.com 89

прави. Дойде нов оргазъм, по-силен от всеки друг път,сякаш всичко наоколо щеше да избухне. Сети се за сър-дечния пристъп, който бе получила сутринта. Няма зна-чение, ще умре от наслада, ще експлодира. Поблазни ямисълта да хване члена на Едуард, който се намирашепред лицето й, но не искаше да рискува и да развали то-зи момент; бе на път да стигне далеч, много далеч, точ-но както бе казала Мари.Представяше си, че е кралица и робиня, властна ипокорна. Във въображението си правеше любов с бели,негри, жълти, хомосексуалисти, просяци. Принадлеже-ше на всички и всички можеха да правят с нея каквотопоискат. Изпита още един, два, три последователни ор-газма. Представяше си всичко онова, което никога по-рано не си бе представяла, и се отдаде на най-низките инай-чистите страсти. Не можеше да се сдържа повече изапочна да крещи от удоволствие, от болката от много-бройните оргазми, от многото мъже и жени, които бяхапроникнали в нейното тяло през вратите на разума й.Легна на пода и остана да лежи там, обляна в пот, ав душата й цареше спокойствие. Бе крила от самата се-бе си най-съкровените си желания, без никога да знаезащо, и не се нуждаеше от отговор. Стигаше й това, ко-ето бе направила: бе се отдала.Постепенно Вселената се върна на мястото си и Ве-роника се изправи. Едуард бе стоял неподвижно през ця-лото време, но като че ли нещо в него се бе променило:в очите му имаше нежност, много близка до този свят.„Толкова е хубаво, че виждам любов навсякъде! До-ри в очите на един шизофреник!"Започна да се облича и усети присъствието на третичовек в салона.Мари беше тук. Вероника не знаеше кога бе влязла,какво бе чула или видяла, но въпреки това не изпитвашенито срам, нито страх. Само я изгледа така, както по-глеждаме някой, който е дошъл твърде близко до нас.- Направих каквото ме посъветва - каза й тя. - Оти-дох далеч.Мари нищо не отговори: току-що си бе припомниланай-важните мигове от живота си и се чувстваше потис-ната. Сигурно бе дошъл моментът да се върне към външ-ния свят, да се справя с проблемите, да убеди хората, чевсички биха могли да станат членове на едно много-

izvorite.com 90

людно Братство, без никога да са били в психиатрия.Като тази хлапачка например, която се намирашевъв „Билет" само защото бе посегнала на живота си. Тяникога не бе страдала от паника, депресия, мистичнивидения, психози, ограничения, измислени от човешкияразум... Може и да е била с много мъже, но не бе успя-ла да задоволи най-скритите си желания - и в резултатна това бе пропуснала поне половината от живота си.Ех, да можеха всички хора да опознаят скритата си лу-дост и да заживеят в хармония с нея! По-лош ли ще ста-не светът? Не, хората ще бъдат по-справедливи и по-щастливи.- Защо никога по-рано не съм го правила?- Той иска да му изсвириш още една мелодия - казаМари, поглеждайки към Едуард. - Мисля, че заслужава.- Ще му изсвиря, но преди това ми отговори: защоникога по-рано не съм го правила? След като съм сво-бодомислеща, защо винаги съм избягвала да си пред-ставям забранени ситуации?- Забранени? Чуй ме: бях адвокат и познавам зако-ните. Бях също така католичка и знам наизуст голямачаст от Библията. Какво искаш да кажеш с това „забра-нено"?Мари се приближи и й помогна да си облече пуло-вера.- Погледни ме в очите и запомни какво ще ти кажа!Има само две неща, които са забранени: едното от чо-вешкия закон, другото - от Божия. Никога не принуж-давай някого да се люби, тъй като това се смята за из-насилване. И никога недей да имаш сексуална връзка сдете, защото това е най-тежкият грях. Свободна си даправиш всичко останало. Винаги съществува някой,който желае съвсем същото, което искаш и ти.На Мари й липсваше търпение да разкрива основниистини на някой, който скоро щеше да умре. Усмихнасе, каза „лека нощ" и се оттегли.Едуард не се бе помръднал в очакване тя да му по-свири още. Вероника трябваше да го възнагради за ог-ромното удоволствие, което й бе доставил, независимоот това, че само бе стоял пред нея и бе наблюдавалбезумната й постъпка без страх или отвращение. Седнана пианото и засвири.На душата й бе леко, дори и страхът от смъртта ве-

izvorite.com 91

че не я измъчваше. Беше изживяла това, което винагибе крила от самата себе си. Бе изпитала удоволствиетода бъдеш девственица и проститутка, робиня и кралица -повече робиня, отколкото кралица.И тази нощ като по чудо си спомни всички мелодии,които знаеше, и достави на Едуард почти толкова голя-мо удоволствие, каквото бе изпитала и тя самата.

Когато включи осветлението, д-р Игор се изнена-да, заварвайки момичето да седи в чакалнята пред каби-нета му.- Много е рано. Освен това днес съм твърде зает.- Знам, че е рано - каза тя. - Работният ви ден ощене е започнал. Трябва да говоря с вас, само за малко...Нуждая се от помощ.Имаше сенки под очите и лош тен - типични симп-томи за това, че не е спала цяла нощ.Д-р Игор реши да я приеме.Покани я да седне, светна в кабинета си и вдигна за-весите. Щеше да съмне след по-малко от час и тогаваможеше да направи икономия на тока; акционерите дър-жаха сметка и за най-дребните разходи.Погледна набързо бележника си: на Зелка й бяха на-правили последния инсулинов шок и тя бе реагираладобре, тоест бе успяла да оцелее след тази нечовешкатерапия. Добре че специално за този случай д-р Игор бепоискал от Управителния съвет на болницата да подпи-ше декларация, че поема отговорността за резултата отлечението.Разгледа рапортите. Двама-трима пациенти са седържали агресивно през нощта според рапорта на сани-тарите - измежду тях и Едуард, който се прибрал в ста-

ята си в четири сутринта и отказал приспивателните.Налагаше се д-р Игор да вземе мерки; колкото и либе-рален да беше режимът във ,3илет'\ трябваше да сеподдържа впечатлението, че е консервативна институ-ция със строги порядки.- Искам да ви помоля за нещо много важно - казамомичето.Но д-р Игор не й обърна внимание. Взе слушалкатаи започна да прослушва дробовете и сърцето й. Прове-ри рефлексите й и огледа очните й дъна с помощта наджобно фенерче. Видя, че вече почти няма признаци на

izvorite.com 92

отравяне с витриол - или горчилка, както всички оста-нали предпочитаха да я наричат.После се обади по телефона и поръча на сестрата дадонесе някакво лекарство със сложно име.- Като че ли си пропуснала инжекцията - каза той.- Но се чувствам по-добре.- Вижда се по лицето ти: сенки под очите, умора, за-бавени рефлекси. Ако искаш да се възползваш от мал-кото време, което ти остава, прави, ако обичаш, това,което съм наредил.- Точно затова съм тук. Искам да се възползвам отмалкото време, но по свой начин. Колко ми остава?Д-р Игор я погледна над очилата си.- Можете да ми отговорите - настоя тя. - Вече неизпитвам нито страх, нито безразличие, нищо. Имамжелание да живея, но знам, че това не е достатъчно, исъм се примирила със съдбата си.- Какво искаш тогава?Сестрата влезе, носейки инжекция. Д-р Игор й дадезнак с глава; тя внимателно запретна ръкава на пулове-ра й.- Колко време ми остава? - попита пак Вероника,докато сестрата й биеше инжекцията.- Едно денонощие. Може би и по-малко.

Тя наведе очи и прехапа устни, но успя да се овладее.- Искам да ви помоля за две неща. Първото е да миизпишете лекарство, инжекция или каквото и да е, самода ме държи будна, за да използвам всяка минута от жи-вота си. Много ми се спи, но не искам да спя повече,имам много работа - неща, които винаги съм отлагалаза в бъдеще, когато смятах, че животът е вечен. Неща,към които бях загубила интерес, когато започнах дамисля, че не си струва да живея.- Каква е втората ти молба?- Да изляза оттук и да умра вън от „Вилет". Трябвада се изкача до замъка на Любляна, който е толковастар, а никога не бях изпитвала желание да го видя от-близо. Трябва да поговоря с жената, /която през зиматапродава кестени, а през пролетта — цветя; толкова пътисме се срещали, а никога не съм я питала как е. Искамда се разходя в снега без палто, да ми стане много, мно-го студено, защото винаги съм ходила навлечена отстрах да не настина.

izvorite.com 93

И накрая, д-р Игор, искам дъждът да намокри лице-то ми, да се усмихна на всички мъже, които ми харе-сат, да пия кафе с всеки, който ме покани. Трябва да це-луна майка си, да й кажа, че я обичам, да си поплача впрегръдките й, без да се срамувам, че издавам чувст-вата си, защото винаги съм ги изпитвала, но съм гикрила.Може би ще вляза в църквата, ще погледам стенопи-сите, които никога нищо не са означавали за мен, и най-сетне ще открия нещо в тях. Ако някой интересен мъжме покани на заведение, ще приема и ще танцувам цяланощ, докато падна от умора. После ще легна с него, ноне така, както съм го правила с другите - или се опит-вах да се сдържам, или се преструвах. Искам да се от-дам на един мъж, на града, на живота и накрая - насмъртта.

* * *Когато Вероника спря да говори, настъпи тежкомълчание. Лекар и пациент се гледаха в очите, погълна-ти, разсеяни може би от многото възможности, коитоедно денонощие предоставяше.- Бих могъл да ти изпиша стимуланти, но не ти гипрепоръчвам - каза накрая д-р Игор. - Те ще прогонятсъня, но също така и вътрешното ти спокойствие, а тоще ти трябва, за да изживееш всичко това.Вероника се почувства зле; всеки път, когато й сла-гаха тази инжекция, й прилошаваше.- Пребледняла си. Може би ще е най-добре да силегнеш, а утре пак ще разговаряме.На Вероника отново й се доплака, но и този път успяда се овладее.- Няма да има утре и вие го знаете. Уморена съм,д-р Игор, много съм уморена. Затова ви поисках лекар-ствата. Цяла нощ не съм спала, разкъсвана между отча-янието и примирението. Бих могла да получа нов при-стъп на страх, както стана вчера, но какъв е смисълът?Щом имам само още едно денонощие живот и толкованеща, които да свърша, реших, че ще е най-добре да несе поддавам на отчаянието.Моля ви, д-р Игор, позволете ми да изживея малко-то време, което ми остава - и двамата знаем, че утреможе да е късно.- Върви да спиш - настоя лекарят. - Ела отново на

izvorite.com 94

обяд и тогава пак ще разговаряме.Вероника видя, че няма изход.- Ще отида да спя и ще се върна. Но нали имаме ощеняколко минути?- Съвсем малко. Днес съм много зает.- Ще ви го кажа направо. Снощи за пръв път мастур-бирах съвсем свободно. Представих си неща, за коитоникога не съм се осмелявала да си помисля, и изпитахудоволствие от това, което по-рано ме плашеше и от-блъскваше.Д-р Игор придаде на лицето си възможно най-без-участен израз. Не знаеше докъде ще стигне разговоръти не искаше да си създава проблеми с шефовете.- Открих, че съм покварена, докторе. Искам да знамдали това не ме е подтикнало към самоубийство. От-крих у себе си много неща, за които не подозирах., Добре, че иска от мен само отговор - помисли ситой. - Няма да се наложи да викам сестрата да присъст-ва на разговора, за да избегна евентуално дело за сексу-ален тормоз."- Всички ние желаем различни неща - отвърна той. -Нашите партньори също. Нима има нещо грешно в то-ва?- Вие трябва да отговорите.- Всичко е грешно. Защото, когато всички мечтаят,а само малка част от тях осъществява мечтите си, цели-ят свят се страхува.- Дори и тази малка част да има право?- Прав е този, който е по-силен. В този случай, про-тивно на логиката, страхливите са по-смели и успяватда наложат своите възгледи.Д-р Игор не искаше да отива по-далеч.- Моля те, иди да поспиш, защото трябва да приемаи други пациенти. Ако ми помогнеш, ще видя какво мо-га да направя, за да изпълня втората ти молба.Момичето излезе. Следващата пациентка бе Зедка,която трябваше да бъде изписана, ала д-р Игор я помо-ли да изчака малко: искаше да си запише някои неща отразговора, който току-що бе имал с Вероника.Трябваше да включи в дисертацията си за витриолаобширна глава върху сексуалното поведение, понежеголяма част от неврозите и психозите произтичаха отнего. Според д-р Игор фантазиите бяха електрически

izvorite.com 95

импулси в мозъка и ако не бъдеха осъществени, пре-хвърляха енергията си в други области.По време на следването си д-р Игор бе прочел инте-ресен трактат за сексуалните отклонения: садизъм, ма-зохизъм, хомосексуализъм, копрофагия, воайорство,желание да се говорят неприлични думи - списъкът бемного дълъг. Отначало смяташе, че тези отклонения сепроявяват само у някои хора с психични разстройства,които не успяват да осъществят нормална връзка с парт-ньора си.Но навлизайки в професията на психиатър - и следкато бе разпитал много пациенти, - си даде сметка, чевсеки му разказваше по нещо различно. Сядаха в удоб-ния фотьойл в кабинета му, свеждаха очи и започваха даразказват най-подробно за това, което те наричаха „бо-лести" (сякаш не той бе лекарят) и „перверзни" (сякашне той бе психиатърът, който да реши).И един след друг „нормалните" хора описваха фан-тазиите си, които бяха включени в известната книга заеротичните отклонения - книга, която впрочем защита-ваше правото на всеки човек да получава такъв орга-зъм, какъвто му харесва, стига да зачита правата напартньора си.Жени, които бяха учили в религиозни колежи, мечта-еха да бъдат унижавани; мъже в костюми и с вратовръз-ки, висши държавни служители, разказваха как харчатцели състояния по румънски проститутки само за дамогат да им ближат краката. Момчета, влюбени в мом-чета; момичета, влюбени в приятелки от колежа. Съпру-зи, които искаха да гледат как чужди мъже обладаватсъпругите им; жени, които мастурбираха всеки път, ко-гато откриваха, че собствените им мъже им изневеря-ват. Майки, които едва се сдържаха да не се отдадат напървия мъж, който позвъни на вратата, за да достави не-що; бащи, които разказваха за тайните си приключенияс редките травестити, които успяваха да преминат презстрогия граничен контрол.И оргии. Изглежда, че всички хора поне веднъж в жи-вота си биха искали да участват в оргия.

Д-р Игор остави за малко писалката и се замисли:дали и той би го направил? Да, сигурно би му харесало.Оргията такава, каквато си я представяше, би трябвалода е нещо съвсем анархично, весело, където не същест-

izvorite.com 96

вува чувство за собственост, а само удоволствие и бър-котия.Дали това не е една от главните причини толковамного хора да бъдат отровени от горчилката? Бракове,ограничени в рамките на принудителен монотеизъм, къ-дето сексуалното желание - според изследвания, коитод-р Игор грижливо пазеше в медицинската си библио-тека - изчезваше на третата или четвъртата година отсъвместния живот. И от този момент нататък жената сечувства пренебрегната, мъжът се чувства роб на брака,а витриолът, горчилката, започва да руши всичко.Хората говорят по-открито пред психиатър, откол-кото пред свещеник, защото лекарят не ги заплашва сада. През дългата си кариера на психиатър д-р Игор ве-че бе чул всичко, което имаха да му разкажат.Разказваха му. Рядко го правеха. Дори след толковамного години в тази професия той още се питаше защохората се страхуват да бъдат различни.Когато се опитваше да узнае причината, отговорът,който най-често получаваше, бе: „Съпругът ми ще сипомисли, че съм проститутка." А когато пред него сто-еше мъж, той винаги казваше: „Жена ми заслужава дасе отнасям към нея с уважение."И обикновено разговорът приключваше дотук. Ня-маше смисъл да обяснява, че хората имат различен сек-суален облик, неповторим като отпечатъците от пръс-тите им: никой не искаше да повярва в това. Бе многорисковано да се държиш твърде свободно в леглото,особено когато се страхуваш, че партньорът ти все ощее роб на предразсъдъците си.„Няма да променя света - примири се той и помолисестрата да извика вече бившата пациентка. - В дисер-тацията си поне мога да кажа това, което мисля."Едуард видя, че Вероника излезе от кабинета на д-рИгор и се запъти към стаята си. Изпита желание да йразкаже тайните си, да й разкрие душата си също такасвободно и честно, както предишната нощ тя бе разкри-ла пред него тялото си.Беше едно от най-тежките изпитания, през които бепреминал, откакто постъпи във „Вилет" с диагноза ши-зофрения. Бе успял обаче да устои и сега беше доволен -въпреки че желанието му да се върне към външния святзапочваше да го безпокои.

izvorite.com 97

„Всички тук знаят, че момичето няма да изкара докрая на седмицата. Безсмислено е."А може би точно затова би било добре да сподели снея своята история. От три години разговаряше единст-вено с Мари и въпреки това не бе сигурен, че тя го раз-бира напълно. Като майка тя сигурно смяташе, че роди-телите му имат право, че му желаят само доброто, а ви-денията от рая са глупава юношеска мечта, съвсем чуж-да на реалния свят.Видения от рая. Точно те го доведоха до ада, до без-крайните кавги със семейството му, до усещането за ви-на, толкова силно, че го бе лишило от способността муда реагира и го бе накарало да се приюти в един другсвят. Ако не беше Мари, той и сега щеше да живее в та-зи отделна действителност.Но Мари се бе появила, грижила се бе за него и бенаправила така, че той отново да се почувства обичан.Благодарение на нея Едуард все още можеше да разби-ра какво става около него.Преди няколко дни едно момиче на неговата възрастбе седнало на пианото, за да изсвири Лунната соната. Ибез да знае дали са виновни музиката, момичето, луна-та или времето, което бе прекарал във „Вилет", Едуардбе забелязал, че виденията от рая отново започват да гобезпокоят.Той я последва до стаята й, където един санитар мупрепречи пътя.- Не можеш да влезеш тук, Едуард. Върни се в гра-дината, разсъмва се и денят ще е хубав.Вероника се обърна.- Ще поспя малко - каза му тя. - Като се събудя, щеразговаряме.Вероника не разбираше по какъв начин този младеж бестанал част от нейния свят - или по-точно от малкото, ко-ето бе останало от него. Сигурна беше, че Едуард разби-ра музиката й и се възхищава на таланта й; дори и да неможеше да изрече нито дума, очите му казваха всичко.Както в този момент, пред вратата на стаята, когатоговореха за неща, които тя не искаше да чуе.Нежност. Любов.„От това съжителствало с душевно болни и аз станахлуда." Шизофрениците не изпитват такива чувства -или поне не към създания от този свят.

izvorite.com 98

Вероника почувства внезапно желание да се върне ида го целуне, но се въздържа; санитарят можеше да ви-ди и да каже на д-р Игор, а лекарят със сигурност няма-ше да позволи на една жена, която целува шизофрени-ци, да излезе от „Вилет".

* * *Едуард се озова лице в лице със санитаря. Това мо-миче го привличаше по-силно, отколкото мислеше, нотрябваше да се владее. Ще поиска съвет от Мари, един-ствения човек, с когото споделяше тайните си. Тя сигур-но щеше да му каже, че в случай като този неговотопредполагаемо чувство - любовта - е опасно и излиш-но. Мари щеше да накара Едуард да се откаже от тезиглупости и да стане отново нормален шизофреник (следкоето, развеселена, щеше да се засмее, защото в товаизречение нямаше никакъв смисъл).Присъедини се към другите пациенти в трапезария-та, изяде това, което му сервираха, и излезе на задължи-телната разходка в градината. По време на „слънчевитебани" ( и този ден температурата бе под нулата) той сеопита да заговори Мари. Тя обаче имаше вид на човек,който иска да остане сам. Нямаше нужда да му го каз-ва, Едуард познаваше достатъчно добре самотата, за дауважава това чувство.Някакъв нов пациент се приближи до Едуард. Сигур-но все още никого не познаваше.- Господ наказа човечеството - говореше той. - На-каза го с чума. Аз обаче Го видях насън - Той поиска отмен да спася Словения.Едуард се отдалечи, а мъжът закрещя:- Мислиш, че съм луд ли? Прочети тогава Евангели-ето! Господ е изпратил Сина Си и сега Синът Му се връ-ща за втори път.Но Едуард не го слушаше. Гледаше планината и сепиташе какво става с него. Защо искаше да излезе от-тук, след като най-сетне бе намерил така жадуванотодушевно спокойствие? Защо да рискува и да посрамваотново родителите си, след като всички семейни пробле-ми бяха решени? Развълнува се и започна да снове на-сам-натам, очаквайки Мари да излезе от мълчанието си ида разговарят, но тя изглеждаше по-далечна отвсякога.Знаеше как може да избяга от „Вилет*' - колкото истрога да изглеждаше охраната, имаше много недоста-

izvorite.com 99

тъци. И то само защото веднъж постъпили в санатори-ума, хората нямаха никакво желание да се връщат къмвъншния свят. Имаше една стена от западната страна,по която лесно би могъл да се изкачи, тъй като цялатабе в пукнатини; който успееше да я прескочи, се озова-ваше в някакво поле и след пет минути ходене в посокана север щеше да излезе на пътя за Хърватия. Войнатавече бе свършила, границите не бяха така строго охра-нявани както преди; с повече късмет за шест часа може-ше да се стигне до Белград.Едуард многократно бе поемал по този път, но вина-ги се бе връщал обратно, защото не откриваше никакъвзнак, който да го накара да върви напред. Сега нещатабяха различни: знакът най-сетне се бе появил под фор-мата на момиче със зелени очи, кестеняви коси и изпла-шения вид на човек, който си въобразява, че знае каквоиска.Едуард се подвуоми дали да не отиде право при сте-ната, да избяга от „Вилет" и никога повече да не го ви-дят в Словения. Но момичето спеше, а той трябвашепоне да се сбогува с нея.След като слънчевите бани приключиха, членоветена Братството се събраха в салона и Едуард се присъе-дини към тях.- Какво прави тук този луд? - попита най-възраст-ният от групата.- Остави го - каза Мари. - Ние също сме луди.Всички се засмяха и започнаха да обсъждат вчераш-ната беседа. Основният въпрос бе: дали наистина тран-сът на суфи* е достатъчен, за да преобрази света? Изка-зани бяха разни теории, предложения, противоположниидеи, критики към учителя, начини да бъде приложено иусъвършенствано онова, което е било изпробвано презвековете.На Едуард му бяха омръзнали такива спорове. Затва-рят се хората в някаква лудница и започват да спасяватсвета, без да се излагат на какъвто и да било риск, защо-то знаят, че вън от лудницата всички ще им се смеят, до-ри и те да имат съвсем конкретни идеи. Всеки един отприсъстващите имаше специална теория за всичко ивярваше, че само неговата истина е от значение. Прекар-ваха дни, нощи, седмици, години в разговори, без нико-га да приемат единствената реалност, която стои зад

izvorite.com 100

всяка идея: добра или лоша, идеята съществува само то-гава, когато някой се опита да я приложи на практика.Какво означава трансът на суфи? Какво означаваГоспод? Какво означава спасение, щом като светъттрябва да бъде спасен? Нищо. Ако всички тук - а същои вън от „Вилет" - живееха собствения си живот и ос-тавеха другите да правят същото. Господ би бил въввсеки миг, във всяко синапено зърно, в късчето от об-лак, който се появява и в следващия момент изчезва.Господ е тук, ала хората са убедени, че трябва да про-дължават да Го търсят, защото им се струва прекаленопросто да приемат, че животът е подчинен на вярата.Сети се за толкова лесното и просто упражнение, ко-ето бе научил от учителя, докато чакаше Вероника да севърне на пианото: да се концентрираш в една роза. Ни-ма бе нужно нещо повече?И въпреки това, след като бяха изпаднали в дълбокамедитация, след като бяха стигнали така близко до ви-денията от рая, тези хора сега стояха тук и спореха, из-тъкваха аргументи, критикуваха, развиваха теории.Очите му срещнаха очите на Мари. Тя отклони по-глед, но Едуард бе решил да сложи край на това поло-жение; приближи се до нея и я хвана под ръка.- Престани, Едуард!Той би могъл да й каже: „Ела с мен!" Но не искашеда го направи в присъствието на всички тези хора, кои-то щяха да се изненадат от категоричния му тон. Зато-ва предпочете да коленичи и да я моли с очи.Мъжете и жените се разсмяха.- Превърнала си се в светица за него. Мари - под-хвърли някой. - Може би това е резултат от вчерашна-та медитация.Но годините, които Едуард бе прекарал в мълчание,го бяха научили да говори с очите си; бе способен даконцентрира цялата си енергия в тях. Така както бе аб-солютно сигурен, че Вероника е усетила нежността илюбовта му, знаеше също така, че Мари ще разбере от-чаянието му, тъй като той много се нуждаеше от нея.Тя се поколеба още малко. Накрая му помогна да сеизправи и го хвана за ръка.- Хайде да се поразходим — каза тя. — Нервен си.Двамата пак излязоха в градината. След като се от-далечиха достатъчно, за да бъдат сигурни, че никой ня-

izvorite.com 101

ма да чуе разговора им, Едуард наруши мълчанието.- От години съм във „Вилет" - каза той. - Преста-нах да позоря родителите си, отказах се от амбициитеси, но виденията от рая продължават.- Знам - отвърна Мари. - Вече много пъти сме раз-говаряли на тази тема. Знам и накъде биеш: дошъл емоментът да избягаш оттук.Едуард погледна небето; дали и тя изпитваше също-то?- Този път е заради момичето - продължи Мари. -Виждали сме да умират във „Вилет" много хора, и товинаги тогава, когато най-малко очакват, обикновенослед като са се отказали от живота. А сега това се случ-ва на едно младо, красиво, здраво момиче, при положе-ние, че има толкова неща, които би могло да изживее.Вероника е единствената, която не би желала да ос-тане завинаги във „Вилет". И това ни кара да се запита-ме: а ние? Какво търсим тук?Той кимна в знак на съгласие.- Снощи и аз самата се запитах какво правя в тозисанаториум. И стигнах до извода, че ще е много по-ин-тересно да съм на площада, на „Трите моста", на пазарасрещу театъра, и да купувам ябълки, да говоря за време-то... Вярно, ще трябва да се занимавам с вече позабраве-ни неща - като например сметки, които трябва да бъдатплащани, проблеми със съседите, ироничните погледина хора, които не ме разбират, самотата, капризите надецата... Но мисля, че това е част от живота, и ще пла-тим много по-ниска цена, ако се преборим с тези дребнипроблеми, отколкото ако не признаем, че ги има.Смятам днес да отида у бившия си мъж и да му ка-жа само „Благодаря!". Какво мислиш?- Нищо. Нима ще трябва и аз да отида у родителитеси и да им кажа същото?- Може я.� Всъщност ние сами сме си виновни затова, което се случва през живота ни. Много хора сапреминали през същите трудности, които изпитваме вмомента, но са реагирали по различен начин. Ние тър-сим най-лесното: една различна действителност.Едуард разбираше, че Мари е права.- Възвърнах си желанието да живея, Едуард. И даизвърша грешките, които винаги съм искала да извър-ша, но никога не съм се осмелявала. Да се боря с пани-

izvorite.com 102

ката, която може би пак ще се появи, но този път самоще ме измори, защото ще знам, че няма да умра, нитоще припадна. Мога да си намеря нови приятели и да гинауча да бъдат луди, за да бъдат мъдри. Ще им кажа дане се съобразяват с учебника по добро държание, а даоткрият собствения си живот, собствените си желания иприключения, и ДА ЖИВЕЯТ. Ще цитирам на католици-те Еклезиаста, на мюсюлманите - Корана, на евреите -Тората, на атеистите - текстовете на Аристотел. Нико-га повече не искам да бъда адвокат, но мога да използ-вам опита си и да изнасям беседи за живота на мъже ижени, които са стигнали до истината за съществуванетои чиито писания биха могли да бъдат събрани в една-единствена дума: „Живейте!" Ако живееш. Бог ще жи-вее с теб. Ако откажеш да поемеш риска. Той ще се вър-не на далечното Небе и ще бъде само тема за философ-ски размишления.Всички знаят това, но никой не прави първата крач-ка. Може би от страх да не го вземат за луд. Но ние стеб, Едуард, поне от това не се страхуваме. Вече смеминали през „Вилет".- Единственото, което няма да можем да направим,е да се кандидатираме за президент на републиката.Опозицията ще извлече дивиденти от миналото ни.Мари се засмя и се съгласи.- Изморих се да живея по този начин. Не знам далище мога да преодолея страха си, но ми дойде до гуша отБратството, от тази градина, от „Вилет", омръзна ми дасе преструвам, че съм луда.- Ако аз го направя, ще го направиш ли и ти?- Никога няма да го направиш.- Бях на път да го сторя преди няколко минути.- Не знам. Изморена съм от всичко това, но вечесъм свикнала с него.- Когато ме приеха тук с диагноза шизофрения, тисе грижеше и се отнасяше към мен като с човешко съ-щество дни и месеци наред. Аз също се опитвах да свик-на с начина на живот, който бях решил да водя, с друга-га действителност, която си бях създал, но ти не ми по-зволи. Тогава те намразих, а днес те обичам. Мари, ис-кам да излезеш от „Вилет" така, както аз излязох от мояразличен свят.Мари се отдалечи, без да отговори.

izvorite.com 103

В малката и почти винаги пуста библиотека на „Би-лет" Едуард не откри нито Корана, нито Аристотел, ни-го някой от другите философи, които Мари бе спомена-ла. Натъкна се обаче на стихотворението на един поет:Ето защо си казах: „ Съдбата набезумеца ще ей моя.Хайде, яж хляба си с радости с наслада пий виното си,

защото Бог вече е приел твоите дела.Нека дрехите ти винаги да са бели

и никога не забравяй да се парфюмираш.Радвай се на живота с любимата жена

през малкото кратки дни,които Бог ти е дал под слънцето.

Защото това е твоят дял от животаи от работата -усилен труд под слънцето.Следвай пътищата на сърцето сии желанието на очите си

и знай, че Бог ще ти потърси сметка."- Накрая Бог ще ми потърси сметка - каза Едуардна висок глас. - И аз ще кажа: „Известно време се бяхзагледал във вятъра и забравих да сея, не се възползвахот дните си, не изпих дори виното, с което ме почерпи-ха. Но един ден сметнах, че съм готов, и се върнах къмработата си. Разказах на хората за моите видения отрая, така както са направили преди мен Ван Гог, Вагнер,Бетовен, Айнщайн и други луди. Добре, Той ще каже, чебягам от лудницата, за да не видя как едно момиче щеумре, но то ще отиде на небето и ще се застъпи за мен."- Какво казвате? - прекъсна го библиотекарят.- Искам да изляза от „Вилет" още сега - отвърна Еду-ард с тон, по-висок от нормалния. -Трябва да го направя!Библиотекарят натисна един звънец и след малко сепоявиха двама санитари.- Искам да изляза! — повтори възбудено Едуард. -Чувствам се добре, оставете ме да говоря с д-р Игор!Но двамата мъже вече го бяха хванали под ръка отдвете страни. Едуард се мъчеше да се освободи от тях,макар и да знаеше, че е безполезно.- Изпаднал си в криза, успокой се! - каза му едини-ят. - Ще се погрижим за теб.Едуард започна да се дърпа.- Оставете ме да говоря с д-р Игор! Имам много не-

izvorite.com 104

ща да му казвам, сигурен съм, че ще ме разбере!Мъжете вече го влачеха към стаята му.- Пуснете ме! - крещеше той. - Оставете ме да раз-говарям с него поне за минута!За стаята на Едуард се минаваше през салона, къде-то се бяха събрали всички пациенти. Едуард се съпро-тивляваше и присъстващите станаха неспокойни.- Пуснете го! Той е луд!Някои се смееха, други удряха с ръце по масите истоловете.- Това тук е психиатрия! Не можете да се държитетака!Единият от санитарите каза тихо на другия:- Трябва да ги изплашим, иначе положението щестане неконтролируемо.- Има само един начин.- На д-р Игор няма да му хареса.- По-добре това, отколкото тази банда побъркани даизпочупи любимия му санаториум.Вероника се стресна и се събуди, обляна в студена пот.Шумът навън бе много силен, а тя се нуждаеше от тиши-на, за да заспи отново. Олелията обаче продължаваше.Изправи се, полузашеметена, и тръгна към салона,където видя как влачат Едуард, а през това време бързонадойдоха още сестри със спринцовки в ръце.- Но какво правите? - извика тя.- Вероника!Шизофреникът я бе заговорил! Бе казал името й!Със смесено чувство на срам и изненада тя се опита дасе приближи до него, но един от санитарите я спря.- Какво е това? Аз съм тук не защото съм луда! Неможете да се отнасяте така с мен!Успя да изблъска санитаря, а през това време други-те пациенти крещяха и вдигаха такава врява, че тя се из-плаши. Дали не бе по-добре да излезе веднага и да по-търси д-р Игор?- Вероника!Той отново бе произнесъл името й. С цената насвръхчовешки усилия Едуард успя да се освободи отдвамата мъже. Ала вместо да избяга от салона, той сто-еше прав, неподвижен, така както бе стоял предишнатанощ. Като при някакъв фокус всички застинаха в очак-ване на следващото движение.

izvorite.com 105

Един от санитарите пак се приближи, ала Едуард гопогледна, като вложи отново цялата си енергия.- Ще дойда с вас. Знам къде ме водите, знам също итова, че искате всички да научат. Изчакайте ме само ед-на минута!Санитарят реши, че си струва да рискува; в края накраищата обстановката се бе нормализирала.- Мисля, че ти... Мисля, че означаваш много за мен -каза Едуард на Вероника.- Но ти нали не можеш да говориш! Не живееш в то-зи свят, не знаеш, че се казвам Вероника! Снощи не сибил с мен, моля те, кажи, че не си бил!- Бях.Тя взе ръката му. Лудите крещяха, ръкопляскаха,подхвърляха неприлични думи.- Къде те водят?- На терапия.- Ще дойда с теб.- Няма смисъл. Ще се изплашиш, колкото и да теуверявам, че не боли и нищо не се усеща. Освен това та-зи терапия е по-добра от успокоителните, защото мозъ-кът ти се избистря по-бързо.Вероника не разбираше за какво говори. Съжали, чее хванала ръката му, искаше да си тръгне по най-бързияначин, да скрие срама си, никога вече да не среща тозимъж, който бе видял най-мерзкото в нея и въпреки товапродължаваше да се държи нежно.Спомни си обаче думите на Мари. На никого не бедлъжна да дава обяснения за живота си, включително ина младежа пред нея.- Ще дойда с теб.Санитарите прецениха, че може би така ще е по-доб-ре: нямаше да се налага да обуздават шизофреника, тойщеше да ги последва доброволно.

* * *Когато стигнаха до спалното помещение, Едуард самлегна в леглото. Освен него чакаха още двама мъже, адо тях имаше някакъв странен апарат и чанта с платне-ни ленти.Едуард се обърна към Вероника и я помоли да седнена съседното легло.- След няколко минути историята ще се разчуе изцял „Вилет". И хората ще се успокоят, защото и в най-

izvorite.com 106

буйната лудост има някаква доза страх. Само оня, кой-то е минал през това, знае, че не е толкова ужасно.Санитарите чуха разговора и не повярваха на ши-зофреника. Сигурно болеше много - но никой не знаекакво става в главата на един луд. Единственото смис-лено нещо, което момчето бе казало, беше за страха:случаят щеше да се разчуе във „Билет" и бързо щешеда настъпи спокойствие.- Не трябваше още да лягаш — каза му единият оттях.Едуард се изправи и те постлаха нещо като гуменапокривка.- Сега вече можеш да легнеш.Той се подчини. Бе спокоен, сякаш му предстоешенещо съвсем обичайно.Санитарите завързаха тялото на Едуард с няколкоплатнени ленти и пъхнаха гума в устата му.- Това е, за да не си прехапе езика - каза единият отмъжете на Вероника, доволен, че дава техническа ин-формация заедно с необходимото предупреждение.Поставиха странния апарат - голям колкото кутия заобувки, с някакви копчета и три прозорчета със стрел-ки - на един стол до леглото. Два кабела излизаха от гор-ната му част и завършваха във формата на слушалки.Единият от санитарите залепи слушалките върхуслепоочията на Едуард. Другият през това време нагла-сяваше механизма, като въртеше някакви копчета ту на-дясно, ту наляво. Въпреки че не можеше да говори за-ради гумата в устата си, Едуард не откъсваше очи отВероника и сякаш й казваше: „Не се тревожи, не се пла-ши!"- Нагласен е за 130 волта за 0,3 секунди - каза сани-тарят, който отговаряше за апарата. - Включвам го.Той натисна едно копче и апаратът забръмча. В съ-щия миг очите на Едуард се изцъклиха, а тялото му сеизви в леглото с такава сила, че ако не бяха платненителенти, щеше да си счупи гръбнака.- Спрете! - изкрещя Вероника.- Вече спряхме - отвърна санитарят, като махашеслушалките от главата на Едуард. Въпреки това тялотона младежа продължаваше да се гърчи, а главата му семяташе от едната на другата страна толкова буйно, чеединият от мъжете я задържа с ръце. Другият прибра

izvorite.com 107

апарата в някаква чанта и седна да изпуши цигара.Сцената трая няколко минути. Тялото като че ли севръщаше към нормалното си състояние, но от време навреме бе разтърсвано от спазми и санитарят полагашеголеми усилия, за да държи главата на Едуард непо-движна. Постепенно конвулсиите намаляваха, докатонакрая съвсем спряха. Очите на Едуард бяха отворени имъжът му ги затвори, сякаш бе мъртъв.След това извади гумата от устата на младежа, раз-върза го и прибра лентите в чантата при апарата.- Ефектът от електрошока трае един час - каза тойна момичето, което бе спряло да крещи и изглеждашекато хипнотизирало от видяното. - Всичко е наред, тойскоро ще се върне към нормалното си състояние и щебъде по-спокоен.

* * *След като електрическият ток достигна до него, Еду-ард усети онова, което бе изпитвал и преди: зрениетому постепенно се замъгляваше, сякаш някой спускашепред него завеса - и накрая всичко изчезваше. Не чувст-ваше никаква болка, но вече бе присъствал на електро-шокова терапия, правена на други луди, и знаеше какваужасна картина представляват.Едуард бе възвърнал вътрешното си спокойствие. Иако преди няколко минути бе открил някакво ново чув-ство в сърцето си, ако бе започнал да разбира, че лю-бовта не е само онова, което неговите родители му да-ваха, то електрошокът - или електроконвулсивната те-рапия (ЕКТ), както предпочитаха да я наричат специа-листите - със сигурност щеше да го върне към нормал-ното му състояние.Най-важният ефект от ЕКТ бе забравянето на ско-рошни събития. Едуард не биваше да храни невъзмож-ни надежди. Не биваше да се стреми към бъдеще, коетоне съществува; трябваше да насочи мислите си към ми-налото, в противен случай щеше да поиска да се върнекъм живота.Един час по-късно Зедка влезе в стаята, която бешепочти празна, с изключение на едно легло. Там лежешенякакъв младеж, а на стола до него бе седнало момиче.Когато се приближи, видя, че момичето пак е повръ-щало, а главата му виси, клюмнала надясно.Зедка понечи да се върне, за да извика помощ, но Ве-

izvorite.com 108

роника вдигна глава.- Нищо ми няма. Пак получих пристъп, но вече мимина.Зедка я заведе до тоалетната, като нежно я прикре-пяше.- Тази тоалетна е за мъже - каза момичето.- Тук няма никой, не се притеснявай.Съблече изцапания й пуловер, изпра го и го простряна радиатора. След това свали собствената си вълненаблуза и облече с нея Вероника.- Подарявам ти я. Дойдох да се сбогувам.Момичето изглеждаше далечно, сякаш вече нищо не

го интересуваше. Зедка го заведе обратно до стола, накойто бе седяло.

- След малко Едуард ще се събуди. Може би ще муе трудно да си спомни какво се е случило, но бързо щеси възвърне паметта. Не се плаши, ако през първите ня-колко мига не те познае.- Няма - отвърна Вероника. — Защото и аз самата немога да се позная.Зедка взе стол и седна до нея. След като бе прекара-ла толкова време във „Вилет", можеше да постои ощеняколко минути при това момиче.- Спомняш ли си първата ни среща? Тогава ти раз-казах една приказка, за да се опитам да ти обясня, чесветът е такъв, какъвто ние го виждаме. Всички смята-ли царя за луд, защото искал да наложи заповед, коятовече не съществувала в умовете на поданиците му.Има обаче неща в живота, които винаги са едни и съ-щи, независимо от какъв ъгъл ги гледаме - те важат завсички. Като любовта например.Зедка забеляза, че очите на Вероника се промениха.Реши да продължи.- Бих казала, че ако на някого му остава да живееоще съвсем малко и той реши да прекара това време доедно легло и да гледа как мъжът в него спи, то сигурностава дума за някаква любов. Бих казала още нещо: акопрез това време въпросната личност е получила сърде-чен пристъп, но никого не е извикала само за да останедо мъжа, то тази любов може да стане много силна.- Може да е и отчаяние - каза Вероника. - Опит даси докажа, че в крайна сметка няма причина да продъл-жавам да се боря под слънцето. Не е възможно да съм

izvorite.com 109

влюбена в мъж, който живее в някакъв друг свят.- Всеки от нас живее в свой собствен свят. Но акопогледнеш звездното небе, ще видиш, че всички тезиразлични светове се съчетават, образувайки съзвездия,слънчеви системи, галактики...Вероника стана, надвеси се над Едуард и нежно го по-гали по главата. Беше доволна, че има с кого да разговаря.- Преди много години, когато бях дете и майка мекараше да свиря на пиано, си казвах, че ще мога да сви-ря хубаво само когато съм влюбена. Снощи за пръв пътв живота си почувствах, че нотите сами излизат изподпръстите ми, сякаш изобщо не бях в състояние да кон-тролирам това, което вършех.Някаква сила ме водеше, съчиняваше мелодии иакорди, каквито никога не съм предполагала, че мога даизсвиря. Отдадох се на пианото, защото преди това себях отдала на един мъж, без той да е докоснал и косъмот главата ми. Снощи сякаш не бях аз, нито когато сеотдадох на секса, нито когато свирих на пиано. Въпрекитова мисля, че все пак съм била аз.Вероника поклати глава.- Всичко това, което казвам, е безсмислено.Зелка си спомни за срещите в пространството, коитобе осъществила с всички онези същества, които се но-сеха в различните измерения. Пожела да разкаже на Ве-роника за тях, но се побоя да не я обърка още повече.- Преди да повториш, че ще умреш, искам да ти ка-жа нещо: има хора, които цял живот се стремят към онямиг, който ти снощи си изживяла, но не успяват да годостигнат. Ето защо, ако ти наистина умреш сега, то не-ка сърцето ти бъде изпълнено с любов.Зелка стана.- Нямаш какво да губиш. Повечето хора не смеят даобичат само заради това, че много неща от миналото иот бъдещето им ще бъдат изложени на риск. В твоя слу-чай съществува само настоящето.Приближи се до Вероника и я целуна.- Ако постоя тук още малко, няма да ми се тръгва.Излекувана съм от депресията си, но открих тук, във„Вилет", други разновидности на лудостта. Искам да гиотнеса със себе си и да започна да гледам на живота смоите собствени очи.Когато постъпих тук, бях една депресирана жена.

izvorite.com 110

Днес съм една луда жена и много се гордея с това. Въноттук ще се държа съвсем като другите. Ще пазарувамв супермаркета, ще разговарям за банални неща с при-ятелките си, ще си губя доста време в гледане на теле-визия. Но ще знам, че душата ми е свободна, че мога дамечтая и да общувам с други светове, за чието същест-вуване дори не съм и подозирала, преди да постъпя в са-наториума.Ще си позволявам да върша глупости само за да ка-рам хората да казват: „Била е във „Вилет"!" Но щезнам, че в душата ми не е пусто, защото животът миима смисъл. Ще мога да гледам залеза и да вярвам, чеБог е зад него. А когато някой започне много да ми до-сажда, ще кажа нещо невъзпитано и няма да ме е грижакакво ще си помислят, защото, така или иначе, всичкище казват: „Била е във „Вилет"!"На улицата ще гледам мъжете право в очите, без дасе срамувам, че са ме пожелали. Но веднага след товаще вляза в някой скъп магазин с вносни стоки и ще ку-пя от най-скъпите вина, които бих могла да си позволя,и ще се почерпим със съпруга ми, защото много го оби-чам и искам да се веселим заедно.Той ще ми каже, смеейки се: „Но ти си луда!" А азще отговоря: „Разбира се, нали съм била във „Вилет"!Лудостта ме накара да се почувствам свободна. А сега,скъпи мой, ще трябва да си вземаш отпуск всяка годи-на и да ме водиш из най-опасните планини, защото ис-кам да усетя риска, че живея/'Хората ще кажат: Тя излезе от „Вилет" и е на път дапобърка мъжа си! Той ще разбере, че хората имат пра-во, и ще е благодарен на Господ, защото бракът ни едвасега започва и ние сме луди - както са луди онези, кои-то са измислили любовта.Зелка стана, тананикайки някаква мелодия, която Ве-роника никога не беше чувала.Д-р Игор бе имал изтощителен ден, но се чувства-ше удовлетворен. Опитваше се да се държи флегматич-но и с безразличие като истински учен, но едва сдържа-ше радостта си: тестовете за лечение на отравянето свитриол даваха изненадващи резултати!- Днес нямате час при мен - каза той на Мари, коя-то бе влязла, без да почука.- Няма да се бавя. Всъщност бих желала само да чуя

izvorite.com 111

мнението ви.„Днес всички искат мнението ми", помисли си д-рИгор, като се сети за момичето и въпроса, който му безадало за секса.- Едуард току-що бе подложен на електрошок.- Електроконвупсивна терапия. Използвайте, ако оби-чате, конкретното название, иначе излиза, че сме бандаварвари. - Д-р Игор успя да прикрие учудването си, нопосле щеше да проучи кой бе взел решението. - А аконаистина искате мнението ми по този въпрос, трябва дауточня, че ЕКТ в днешно време не се прилага така, как-то са я прилагали по-рано.- Но е опасна.- Била е много опасна; не са знаели точния волтаж,нито най-доброто място за поставяне на електродите имного хора са умрели поради мозъчен оток по време налечението. Нещата обаче са се променили: в днешновреме ЕКТ продължава да се прилага, но с много по-го-ляма техническа прецизност и има това предимство, чепредизвиква бърза амнезия и позволява да се избегнехимическото отравяне на организма поради продължи-телната употреба на лекарства. Прочетете, моля ви, ня-колко списания за психиатрия и не смесвайте ЕКТ селектрическия шок, използван от южноамериканскитемъчители.Това е. Казах ви мнението си. А сега имам работа.Мари не помръдна.- Всъщност не съм дошла да ви питам за това. Ис-кам да знам дали мога да изляза от ,3илет".- Вие излизате, когато поискате, и се връщате, за-щото така желаете и защото мъжът ви все още има па-ри, за да ви издържа на такова скъпо място като товатук. Сигурно ще ме попитате: излекувана ли съм? А азвместо отговор ще ви задам друг въпрос: излекувана откакво?Вие ще кажете: излекувана от страха, от паническиясиндром. А аз ще ви отговоря: Мари, вие вече от три го-дини не страдате от този синдром.- Значи съм излекувана.- Разбира се, че не. Не тази е болестта ви. В доктор-ската дисертация, която пиша, за да бъде представенапред Словенската академия на науките (д-р Игор не ис-каше да се впуска в подробности за витриола), се опит-

izvorite.com 112

вам да изследвам така нареченото „нормално" човешкоповедение. Много лекари преди мен вече са правили по-добно изследване и са стигнали до извода, че нормал-ността не е нищо друго освен въпрос на консенсус, то-ест, ако много хора смятат нещо за правилно, това не-що в един момент става правилно.Има неща, които се ръководят от здравия човешкиразум: логично е копчетата на ризата да са отпред, за-щото би било много трудно да се закопчават, ако са от-страни, и невъзможно да бъдат закопчавани, ако са нагърба.Други неща обаче се налагат постепенно, защото всеповече хора започват да вярват, че те трябва да бъдаттакива. Ще ви дам два примера: запитвали ли сте се за-що буквите върху клавишите на една пишеща машинаса поставени точно в този ред?- Никога не съм се замисляла.- Нека да наречем този вид клавиатура 0\УЕКТУ,понеже така са подредени буквите от първия ред. Запи-тах се каква е причината за това подреждане и намерихотговора: първата пишеща машина е била изобретенаот Кристофър Шолс през 1873 година, за да бъде подоб-рен краснописът. Възникнал обаче проблем: когато чо-век пишел много бързо, буквите се удряли една в другаи блокирали машината. Тогава Шолс измислил клавиа-турата 0\УЕКТУ, която принуждавала машинописци-те да работят по-бавно.- Не може да бъде!- Но е вярно. Случило се така, че компанията „Ре-мингтън" - която навремето произвеждала шевни ма-шини - е използвала именно клавиатурата С^УЕКТУ запървите си пишещи машини. Това означавало, че пове-че хора били длъжни да научат тая система, и все пове-че компании започнали да произвеждат такъв тип клави-атура, докато накрая тя се превърнала в единствен об-разец. Повтарям: клавиатурата на пишещите машини икомпютрите е проектирана така, че да се пише по-бав-но, а не по-бързо, разбрахте ли? Опитайте се да проме-ните местата на буквите и не ще успеете да намеритенито един купувач на вашия продукт.Когато за пръв път видя клавиатура. Мари се запитазащо буквите не са подредени по азбучен ред. Никогаобаче не повтори въпроса си - мислеше, че това е най-

izvorite.com 113

доброто подреждане, което позволява да се печата по-бързо.- Били ли сте във Флоренция? - попита д-р Игор.-Не.- Трябва да отидете, не е много далеч. Там се нами-ра вторият ми пример. На катедралата във Флоренцияима много красив часовник, проектиран от Паоло Учелопрез 1443 година. За този часовник е характерна едналюбопитна подробност: въпреки че отчита часовете ка-то всички часовници, стрелките му се движат в посока,обратна на тази, с която сме свикнали.- Но какво общо има това с моята болест?- Ще стигна и до нея. Създавайки този часовник, Па-сло Учело не се е опитвал да оригиналничи: всъщностпо онова време е имало и други такива часовници, как-то и часовници, чиито стрелки са се движели във възпри-етата днес посока. Поради някаква неизвестна причина,може би защото стрелките на часовника на самия хер-цог са се движели в смятаната от нас за „правилна" по-сока, тя се наложила като единствена и часовникът наУчело се превърнал в екстравагантност, в безсмислица.Д-р Игор направи пауза. Знаеше, че Мари следи ми-сълта му.- И тъй, да видим и вашата болест: всяко човешкосъщество е единствено със своите качества, инстинкти,форми на удоволствие, търсене на приключения... Нообществото налага един колективен начин на действиеи хората не се питат защо трябва да се държат по тозиначин, а просто го приемат. Така както машинописцитеса приели факта, че С^УЕКТУ е възможно най-добратаклавиатура. Вие срещали ли сте през живота си човек,който да пита защо стрелките на часовника се движатименно в тази посока, а не в обратната?-Не.- Ако някой зададе този въпрос, сигурно ще му от-говорят: „Ти си луд!" А ако все пак много настоява, щесе опитат да му изтъкнат някаква причина, но бързо щесменят темата, защото няма друга причина освен тази,която споменах.

И тъй, връщам се на вашия въпрос. Повторете го!- Излекувана ли съм?- Не. Вие сте човек, който е различен от другите, аиска да е същият като тях. Това според мен трябва да

izvorite.com 114

бъде смятано за сериозна болест.- Нима е толкова лошо да си различен?- Лошо е да се опитваш да бъдеш като другите: пред-извиква неврози, психози, параноя. Лошо е да искаш даси еднакъв, защото е противоестествено, против зако-ните на Господ, който във всички гори по светане е съз-дал и две еднакви листа. Но вие смятате, че е лудост дасте различна, и затова избрахте да живеете във „Вилет".И понеже тук всички са различни, вие ставате еднаква состаналите. Разбрахте ли?Мари кимна утвърдително.- Тъй като нямат смелостта да бъдат различни, хо-рата тръгват срещу природата и организмът им започвада произвежда витриола - или горчилката, както е по-известна тази отрова.- Какъв е този витриол?Д-р Игор разбра, че се е увлякъл, и реши да сменитемата.- Няма значение. Това, което искам да кажа, е след-ното: по всичко личи, че вие не сте излекувана.Мари имаше дългогодишна практика в съдилищатаи реши да я приложи. Първата тактика бе да се престо-ри, че е съгласна с опонента, за да го накара веднагаслед това да се оплете в други разсъждения.- Съгласна съм с вас. Постъпих тук поради съвсемконкретна причина - паническия синдром, - а останахзаради съвсем абстрактна причина: невъзможността даприема предизвикателството на един различен живот,без работа, без съпруг. Съгласна съм с вас: бях изгуби-ла желание да започвам нов живот, тепърва да свиквамс него. Ще отида и по-далеч: съгласна съм, че в еднапсихиатрия, въпреки електрошоковете - пардон, ЕКТ,както предпочитате, - режима, истеричните пристъпина някои пациенти правилата се понасят по-лесно, от-колкото законите на един свят, който прави всичко, за дае еднакъв, както вие самиятсе изразихте.Случи се така, че снощи чух една жена да свири напиано. Тя свири превъзходно, рядко съм чувала да сви-рят така. Докато слушах музиката, мислех за всички,които са страдали, за да съчинят тези сонати, прелюдии,адажиа: за смешното положение, в което са се озовава-ли, когато са представяли пиесите си - съвсем различ-ни - на всесилните в света на музиката. Мислех за труд-

izvorite.com 115

ностите и униженията, през които са преминали, за данамерят някой, който да финансира оркестъра им. Мис-лех за освиркванията на публиката, която не е свикналас такова звучене.Мислех си още, че има и нещо по-лошо: не самокомпозиторите са страдали, но и това момиче, коетосвири от душа, защото знае, че ще умре. А аз, няма лии аз да умра? Къде оставих душата си, без която не мо-га да изсвиря музиката на живота си със същото въоду-шевление?Д-р Игор слушаше мълчаливо. Сякаш всичко онова,което бе замислил, започваше да дава резултат, но всеоще бе рано, за да е сигурен.- Къде оставих душата си? - попита отново Мари. -В миналото си. В онова, което исках да бъде моят жи-вот. Оставих душата си в плен на оня момент, когато ве-че имах дом, съпруг и работа, от която исках да се отър-ва, но все не ми достигаше смелост.Душата ми бе в моето минало. Но днес тя дойде тук,отново я усещам в тялото си, изпълнена е с ентусиазъм.Не знам какво да правя; знам само, че ми трябваха тригодини, за да разбера, че животът ме кара да поема поедин различен път, а аз не искам да тръгна по него.- Струва ми се, че забелязвам признаци на подобре-ние - каза д-р Игор.- Не се нуждая от разрешение, за да напусна „Ви-лет". Достатъчно е да премина портала и никога повечеда не се върна. Трябваше обаче да кажа всичко това нанякого и го казвам на вас: смъртта на това момиче менакара да разбера собствения си живот.- Мисля, че признаците на подобрение се превръщатв чудотворно оздравяване - засмя се д-р Игор. - Каквосмятате да правите?- Да отида в Салвадор и да се грижа за децата там.- Няма нужда да ходите толкова далеч: Сараево е напо-малко от двеста километра оттук. Войната свърши,но проблемите продължават.- Тогава ще отида в Сараево.Д-р Игор извади един формуляр от чекмеджето истарателно го попълни. После стана и изпрати Мари довратата.- Вървете и Бог да ви помага - каза той, прибра се вкабинета и бързо затвори вратата. Не обичаше да се

izvorite.com 116

привързва към пациентите си, но никога не успяваше даго избегне. Мари щеше да липсва на „Вилет".

Когато Едуард отвори очи, момичето все още бедо него. След първите електрошокови сеанси му тряб-ваше доста време, за да си спомни какво се бе случило -в края на краищата нали в това се състоеше терапевтич-ният ефект от този вид лечение: да предизвика частичнаамнезия, така че болният да забрави проблема, който готревожи, и да се успокои.Ала колкото по-често му прилагаха електрошокове,толкова по-краткотраен бе ефектът от тях; и той ведна-га разпозна момичето.- Докато спеше, ти спомена за видения от рая - казатя и го погали по главата.Видения от рая? Да, видения от рая. Едуард я поглед-на. Искаше да й разкаже всичко.В този момент обаче влезе сестрата с инжекция.- Ше трябва да ви я поставя веднага - каза тя на Ве-роника. - Нареждане на д-р Игор.- Днес вече ми сложиха инжекция, не искам друга!Освен това няма да изляза оттук. Няма да се подчиня наникаква заповед, на никакви правила, на нищо, което ис-кате да ме накарате да направя насила.Сестрата имаше вид на човек, свикнал с подобна ре-акция.- Съжалявам, но в такъв случай ще се наложи да видадем приспивателно.- Трябва да говоря с теб - каза Едуард. - Съгласи седа ти сложат инжекцията.Вероника вдигна ръкава на пуловера си и сестрата йинжектира.лекарството.- Добро момиче! - каза тя. - Защо не излезете от та-зи мрачна стая и не се поразходите навън?- Ти се срамуваш от това, което стана снощи - казаЕдуард, докато вървяха из градината.- Вече не се срамувам. Гордея се. Искам да ми раз-кажеш за виденията от рая, защото бях много близко доедно от тях.- Трябва да погледна надалеч, извън сградите на„Вилет" - каза той.- Направи го!Едуард погледна назад, но не към стените на болнич-

izvorite.com 117

ните стаи, нито към градината, където пациентите мъл-чаливо се разхождаха, а към една улица - тя се намира-ше на друг континент, в друга страна, където или вале-ше много, или изобщо не валеше.

Едуард усещаше мириса на тази земя - бе по вре-ме на сухия сезон, прахът влизаше в носа му и това мудоставяше удоволствие, защото да усещаш пръстта озна-чава да усещаш, че живееш. Караше вносен велосипед,беше на седемнайсет години и току-що бе излязъл отАмериканския колеж в град Бразилия, където учеха де-цата на всички дипломати.Ненавиждаше града, но обичаше бразилците. Предидве години, когато изобщо не подозираха за предстоя-щото кърваво разделяне на Югославия, баща му бе на-значен за посланик. Милошевич все още беше на власт;мъже и жени живееха заедно независимо от етнически-те си различия и се опитваха да постигнат хармониявъпреки регионалните конфликти.Първият пост на баща му бе именно в Бразилия.Едуард бе мечтал за плажове, карнавали, футболни ма-чове, музика, а се бе озовал в тази отдалечена от край-брежието столица, построена само за да подслони поли-тици, бюрократи, дипломати и техните деца, които сечудеха какво да правят сред всичко това.На Едуард никак не му се живееше в този град. Пре-карваше дните си в учене и безуспешно се стараеше дасе сприятели със съучениците си. Опита се, но така и неуспя да се заинтересува от коли, модерни маратонки иМаркови дрехи - единствената тема на разговор междумладежите.Понякога организираха купон, на който момчетатасе напиваха в единия ъгъл на салона, а момичетата сеправеха на безразлични в другия ъгъл. Винаги имашедрога и Едуард бе опитал почти всички разновидности,без да се пристрасти към нито една от тях; ставаше илипрекалено буен, или твърде сънлив и загубваше всяка-къв интерес към това, което ставаше наоколо.Родителите му се безпокояха за него. Трябваше даго подготвят да продължи кариерата на баща си и въ-преки че Едуард притежаваше почти всички необходи-ми качества - ученолюбие, добър вкус, дарба за езици,интерес към политиката, - липсваше му най-важното

izvorite.com 118

в дипломацията. Трудно установяваше контакт с окол-ните.Родителите му често го водеха на приеми, домът имвинаги бе отворен за приятелите му от Американскияколеж и редовно отпускаха на Едуард достатъчно джоб-ни пари. Въпреки това той рядко се появяваше в компа-нията на някого. Веднъж майка му го попита защо неводи приятели вкъщи за обяд или вечеря.- Вече знам всички марки маратонки, известни сами имената на всички леснодостъпни момичета. Няманищо друго, за което бихме могли да разговаряме.Нещата продължиха така, докато се появи бразилка-та. Посланикът и жена му се успокоиха, когато синът имзапочна да излиза и да се връща късно. Никой не знае-ше откъде се бе появила, но веднъж Едуард я заведевкъщи на вечеря. Момичето бе възпитано и родителитена Едуард останаха доволни: момчето най-сетне щешеда свикне да общува с непознати. Освен това и дваматаси помислиха - но не го споделиха помежду си, - чеприсъствието на това момиче сваля един голям товарот плещите им: Едуард не беше хомосексуалист!Държаха се с Мария (така се казваше тя) любезно,като бъдещи свекър и свекърва, макар и да знаеха, чеслед две години ще ги преместят на друго място, а и ня-маха никакво желание синът им да си вземе жена оттолкова екзотична страна. Крояха планове Едуард да сезапознае с девойка от добро семейство от Франция илиГермания, която да бъде достойна за блестящата дипло-матическа кариера, за която баща му го готвеше.Ала Едуард изглеждаше все по-влюбен. Разтревоже-на, майка му проведе разговор с баща му.- Изкуството на дипломацията се състои в това данакараш опонента си да чака - каза посланикът. - Въз-можно е първата любов никога да не бъде забравена, новсе някога свършва.Едуард обаче изцяло се бе променил. Започна да но-си вкъщи странни книги, монтира пирамида в стаята сии заедно с Мария всяка вечер палеха тамян и с часове секонцентрираха в някаква странна рисунка, закачена настената. Успехът на Едуард в Американския колеж за-почна да се влошава.Майка му не знаеше португалски, но виждаше кори-ците на книгите: кръстове, клади, обесени магьосници,

izvorite.com 119

екзотични символи.- Синът ни чете опасни неща.- Опасно е това, което става на Балканите - отгово-ри посланикът. - Носят се слухове, че Словения иска не-зависимост, а това може да доведе до война.Майката обаче изобщо не се интересуваше от поли-тика; искаше да разбере какво става със сина й.- А тази мания да палят тамян?- Правят го, за да скрият мириса на марихуаната -каза посланикът. - Нашият син е получил достатъчнодобро възпитание, за да вярва, че тези парфюмираниклечки могат да извикват духове.- Какво? Нима синът ми се дрогира?- Ще му мине. И аз съм пушил марихуана, когатобях млад. На повечето младежи бързо им омръзна, как-то стана и с мен.Жената се успокои, дори се почувства горда: мъжътй бе човек с опит, бил е в света на дрогата, но е успял даизлезе от него! Човек с такава воля ще се справи с вся-ка ситуация!Един прекрасен ден Едуард поиска велосипед.- Но ти имаш на разположение шофьор и мерцедес-бенц! За какво ти е велосипед?- За да поддържам връзка с природата. Мария и азискаме да направим десетдневно пътешествие — казатой. - Тук наблизо има едно място с огромни залежи откристал и Мария е уверена, че те предават положителнаенергия.Родителите му бяха отраснали при комунистическирежим: за тях кристалите бяха само минерален про-дукт, в който атомите са подредени по определен на-чин и не излъчват никаква енергия - нито положител-на, нито отрицателна. Проучиха въпроса и откриха, чев момента са на мода именно тези „вибрации на крис-талите".Ако синът им заговори на тая тема на официаленприем, ще стане смешен в очите на другите: за пръв пътдипломатът призна, че положението започва да ставасериозно. Бразилия е град, който живее от клюки, и вед-нага ще се разчуе, че Едуард се увлича по разни прими-тивни суеверия. Съперниците му в посолството ще сипомислят, че момчето е научило това от родителите си,а дипломацията - освен че е изкуството да изчакваш - е

izvorite.com 120

също така и способността да поддържаш винаги и привсички обстоятелства имидж, съобразен с условноститеи протокола.- Нещата не могат да продължават така, моето мом-че - каза баща му. - Имам приятели в Министрествотона външните работи на Югославия. Ти ще станеш блес-тящ дипломат, но трябва да се научиш да се оправяш вживота.Едуард излезе от къщи и вечерта не се прибра. Роди-телите му звъняха у Мария, във всички морги и болни-ци в града, но нищо не успяха да научат. Майката наЕдуард загуби вяра в способността на мъжа си да сесправя със семейните проблеми независимо от това, чеумееше да преговаря чудесно с непознати.На другия ден Едуард се появи, гладен и сънлив.Нахрани се и отиде в стаята си, запали тамяна, казамантрите и спа през целия ден и следващата нощ. Кога-то се събуди, го чакаше нов-новеничък неразопакованвелосипед.- Върви да видиш кристалите - каза майка му. - Азще се оправя с баща ти.И така, през този сух и прашен следобед Едуард ра-достно се запъти към дома на Мария. Градът бе такапроектиран, че почти нямаше ъгли, което според архи-тектите бе добре, а според Едуард - не. Той карашевдясно, в платното за висока скорост, и гледаше небето,покрито с облаци, които не носят дъжд. Внезапно по-чувства, че лети с бясна скорост към небето, ала самомиг след това се спусна и се озова на асфалта.Тряс!„Стана злополука!"Поиска да се обърне, защото лицето му се бе доле-пило до асфалта, но разбра, че тялото му не му се под-чинява. Чу шум от спирачки, викове. Някой се прибли-жи и понечи да го докосне, но веднага след това друг из-вика:- Не го пипай! Ако някой го докосне, момчето можеда остане сакато за цял живот!Секундите се точеха бавно и Едуард се изплаши. Заразлика от родителите си вярваше в Бог и в това, че имаживот след смъртта, но все пак смяташе, че ще е неспра-ведливо да умре на седемнайсет години, с обърнато къмасфалта лице, в чужда страна.

izvorite.com 121

- Добре ли си? - попита го някой.Не, не беше добре, не можеше нито да се помръдне,нито да каже нещо. Най-лошото от всичко бе това, че негубеше съзнание и разбираше отлично какво става и вкаква неприятна история се е забъркал. Няма ли да при-падне най-сетне? Няма ли Бог да се смили над негоименно в този миг, когато, той Го търсеше така усилено,напук на всичко и на всички?- Лекарите всеки момент ще дойдат - прошепна ня-кой и взе ръката му. - Не знам дали ме чуваш, но бъдиспокоен, няма нищо сериозно.Да, чуваше, искаше му се този човек да продължавада говори, да го уверява, че няма нищо сериозно, въпре-ки че Едуард бе достатъчно голям, за да знае, че винагикогато казват това, положението е много лошо. Мисле-ше за Мария, за областта, където имаше цели планиниот кристали, заредени с положителна енергия, докатоград Бразилия бе концентрирал в себе си най-голямотоколичество отрицателна енергия, която бе успял да ви-ди по време на медитациите си.Секундите се превръщаха в минути, хората продъл-жаваха да го успокояват и за пръв път, откакто всичкотова се бе случило, той усети болка. Остра болка, коя-то започваше от центъра на главата му и се разпрости-раше по цялото му тяло.- Пристигнаха - каза човекът, който държеше ръка-та му. -Утре пак ще можеш да караш колело.

* * *Но на другия ден Едуард бе в болница, двата му кра-ка и едната му ръка бяха гипсирани и нямаше изгледида излезе оттук по-рано от месец. Трябваше да слушакак майка му непрекъснато плаче, как баща му нервноговори по телефона и как лекарите през пет минути по-втарят, че най-тежкото вече е минало и няма никаквомозъчно нараняване.Семейството му се обади в американското посолст-во - там никога не се доверяваха на диагнозите, поста-вени в държавните болници, и поддържаха много добреоборудвана своя бърза помощ, като разполагаха и съссписък на най-добрите бразилски лекари, които се гри-жеха за техните дипломати. Понякога, в името на доб-росъседските отношения, предоставяха тези услуги ина други дипломатически мисии. Американците донесо-

izvorite.com 122

ха най-модерни апарати, направиха на Едуард десет пъ-ти повече изследвания и тестове и стигнаха до извода,до който винаги се стига: че лекарите от държавнатаболница са поставили правилна диагноза и са избралинай-доброто лечение.Лекарите от държавната болница може и да бяхадобри, но програмите на бразилската телевизия бяхасъщо толкова лоши, колкото и програмите на всичкителевизии по света, и Едуард се чудеше какво да прави.Мария идваше все по-рядко в болницата — може би бе-ше срещнала друг, с когото да отиде до планините откристали.. За разлика от приятелката му, която се държешестранно, посланикът и жена му идваха да виждат Еду-ард всеки ден, но отказваха да му донесат от къщи пор-тугалските книги под предлог, че скоро ще бъдат пре-местени в друга държава и не е необходимо той да учиезик, който никога повече няма да му потрябва. При то-ва положение на Едуард не му оставаше нищо другоосвен да разговаря с другите болни, да обсъжда футбо-ла със санитарите и да чете списанията, които му по-падаха.Докато един ден санитарят му донесе някаква кни-га, която му бяха подарили, но тя му се струваше„прекалено дебела", за да я прочете. И от този миг на-татък животът на Едуард тръгна по странен път, койтопрез следващите години щеше да го доведе до „Ви-лет", до чувството на отчужденост и до пълното дис-танциране от нещата, които вършеха другите момчетана неговата възраст.Книгата беше за фантазьори, разтърсили света - хо-ра, които са имали своя собствена представа за рая и сапосветили живота си на целта да я споделят с останали-те. Между тях бе Исус Христос, но също и Дарвин с не-говата теория за произхода на човека от маймуните;Фройд, който твърдеше, че сънищата са много важни;Колумб, който бе заложил бижутата на кралицата, за датърси нов континент; Маркс с неговата идея, че всичкизаслужават равен шанс.Между тях имаше-и светци, като Игнаций Лойола,един баск, който преспал с всички жени, с които му себе отдало, избил много врагове в безброй битки, предида го ранят в Памплона и той да разгадае Вселената от

izvorite.com 123

леглото си, докато чакал да оздравее. Тереза Авилска,която искала непременно да намери пътя към Бога и ус-пяла, когато, минавайки случайно по един коридор, сеспряла пред някаква картина. Антоний, който, изморенот живота, решил да се усамоти в пустинята и десет го-дини съжителствал с демони, устоявайки на какви ли несъблазни. Франциск от Асизи, момче като него, комутобило отредено да разговаря с птиците и да изоставивсичко онова, което родителите му били предначертализа живота му.

* * *Още същия следобед започна да чете „дебелатакнига", защото нямаше с какво друго да се занимава.Посред нощ сестрата влезе и го попита дали не се нуж-дае от нещо, понеже само в неговата стая все още све-ти. Едуард я отпрати с ръка, без да откъсва очи от кни-гата.Мъже и жени, които бяха разтърсили света. Обикно-вени мъже и жени - като него, баща му, приятелката му,за която знаеше, че ще го напусне, - изпълнени със съ-щите съмнения и тревоги, с които се сблъскват всичкичовешки същества в програмираното си ежедневие. Хо-ра, които не са се интересували особено от религия, отБог, от развиване на интелекта или придобиване на но-во съзнание, докато един ден не решили да променятвсичко. Книгата бе много интересна и поради това, черазказваше за оня вълшебен миг в живота на всяка оттези личности, който я е накарал да потърси своята соб-ствена представа за рая.Хора, които не са живели напразно и за да постигнатжеланията си, са просили, ухажвали са крале; престъп-вали са закони, предизвиквали са гнева на силните наденя; служили са си с дипломация или сила, но никогане са се отказвали, побеждавали са всяка трудност, катоса я превръщали в предимство.На другия ден Едуард помоли санитаря, който му бедал книгата, да продаде златния му часовник и с пари-те да купи всички книги на тази тема. Оказа се, че дру-ги книги няма. Прочете биографиите на някои от тезиличности, но в тях винаги ги описваха като богоизбра-ни, боговдъхновени, а не като обикновени хора, длъж-ни да се борят като всички останали, за да защитят иде-ите си.

izvorite.com 124

Едуард толкова се впечатли от прочетеното, че за-почна да обмисля съвсем сериозно възможността дастане светец, като използва произшествието, за да тръг-не по друг път. Но краката му бяха счупени, откакто бев болницата, нито веднъж не бе имал видения, не бе за-белязал картина, която да разтърси душата му, нямашеприятели, с които да построи параклис във вътрешност-та на бразилското плато, а пустините бяха твърде далеч,раздирани от политически проблеми. Въпреки товаимаше все пак нещо, което можеше да направи: да учиживопис и да се опита да покаже на света виденията натези мъже и жени.Когато му махнаха гипса и се върна в посолството,обграден от грижи и ласки, обект на дължимото на единпосланически син внимание от страна на другите дипло-мати, Едуард поиска от майка си да го запише в курс поживопис.Майка му каза, че вече е пропуснал твърде много ча-сове в Американския колеж и сега е моментът да навак-са изгубеното време. Едуард отказа: нямаше никаквожелание пак да учи география или други науки.Искаше да стане художник. Веднъж се изпусна иобясни причината:- Трябва да нарисувам виденията от рая.Майка му нищо не каза. Обеща да говори с приятел-ките си, за да разбере кой е най-добрият курс по живо-пис в града.Когато същата тази вечер посланикът се върна от ра-бота, завари жена си да плаче в стаята си.- Синът ни се е побъркал! - каза тя през сълзи. -Злополуката е засегнала мозъка му!- Невъзможно! - отвърна възмутено посланикът. -Нали го прегледаха най-добрите лекари, които амери-канците ни препоръчаха.Жена му разказа какво бе чула.- Нормално е да бъде бунтар като всички младежи.Изчакай и ще видиш, че всичко ще се оправи.Този път обаче чакането не даде резултат, понежеЕдуард бързаше да започне нов живот. Тъй като нямашетърпение да чака приятелките на майка си да се произ-несат, два дни по-късно той реши сам да се запише в ня-какъв курс по живопис. Започна да изучава цветоватагама, перспективата, а също и да дружи с хора, които

izvorite.com 125

никога не говореха за марката на маратонките или занови модели коли.- Но той дружи с артисти! - казваше разплакаламайка му.- Остави момчето на спокойствие! - отвръщашепосланикът. - Скоро ще му омръзне, така както му ом-ръзнаха приятелката, кристалите, пирамидите, тамянът,марихуаната.Но времето минаваше, а стаята на Едуард се превръ-щаше в импровизирано ателие, пълно с картини, в кои-то родителите му не откриваха никакъв смисъл: кръго-ве, екзотични съчетания на цветове, примитивни симво-ли, примесени с молещи се хора.Едуард, който по-рано бе много необщителен и задве години престой в Бразилия никога не бе канил при-ятели вкъщи, сега пълнеше дома им със странни хора,всичките лошо облечени и несресани. Слушаха ужаснамузика, усилена докрай, пиеха и пушеха без мярка и де-монстрираха пълно незнание на правилата за добродържание. Един ден директорката на Американския ко-леж извика жената на посланика на разговор.- Синът ви сигурно се дрогира - каза тя. - Успехътму много се е понижил и ако продължава така, следва-щата година няма да може да учи при нас.Жената отиде право в кабинета на посланика и муразказа каквото бе чула от директорката.- А ти непрекъснато повтаряш, че с времето всич-ко ще се оправи! - крещеше тя истерично. - Синът тие наркоман, луд, има много сериозно заболяване намозъка, а ти се занимаваш с коктейли и светски парти-та!- Говори по-тихо!- Няма да говоря по-тихо, докато не вземеш мерки!Това дете се нуждае от помощ, разбираш ли? Медицин-ска помощ! Върви и направи нещо!Посланикът се разтревожи да не би скандалът с женаму да накърни неговия имидж пред подчинените му. А иинтересът на Едуард към живописта продължаваше по-дълго от очакваното. Като практичен човек, който знаекак най-добре да процедира, той си изработи стратегия,с която да атакува проблема.Най-напред позвъни на един колега — американскияпосланик - и го помоли за позволение да използва ме-

izvorite.com 126

дицинските апарати на посолството. Получи разреше-ние.Свърза се отново с акредитираните лекари, обясниим положението и поиска от тях да проверят всички из-следвания, правени на сина му. Лекарите се изплашихада не би да се стигне до процес и направиха всичко, ко-ето им бе поискано. Стигнаха до извода, че в резултати-те от изследванията няма нищо ненормално. Преди по-сланикът да си тръгне, го накараха да подпише доку-мент, в който се казваше, че от тази дата нататък той ос-вобождава американското посолство от отговорността,че е посочило имената им.След това посланикът отиде в болницата, където бележал Едуард. Разговаря с директора, обясни каквипроблеми има синът му и под претекст, че се налагапрофилактичен преглед, го помоли да нареди да изслед-ват кръвта на момчето за наличие на наркотици.Така и бе сторено. Не бяха открити никакви наркотици.Оставаше третият и последен етап на стратегията:да разговаря със самия Едуард и да разбере какво ставас момчето. Едва след като събереше цялата информа-ция, би могъл да вземе правилно решение.Бащата и синът седнаха във всекидневната.- Напоследък тревожиш майка си - каза послани-кът. - Оценките ти са се влошили и има опасност да непродължиш в същото училище.- Но оценките ми по живопис са се подобрили, татко.- Хубаво е, че проявяваш интерес към изкуството,но животът е пред теб, винаги можеш да се занимавашс това. А сега трябва да завършиш средното си образо-вание и с моя помощ да се ориентираш към дипломати-ческа кариера.Едуард дълго размишлява, преди да заговори.Спомни си злополуката, книгата за фантазьорите, коя-то всъщност бе само претекст той да открие истинско-то си призвание, помисли си за Мария, за която никогаповече не бе чул да се говори. Поколеба се, но накраяотвърна:- Татко, не искам да ставам дипломат. Искам да бъ-да художник.Бащата вече бе подготвен за такъв отговор и знаешекак да го заобиколи.- Ще бъдеш художник, но преди това завърши обра-

izvorite.com 127

зованието си! Ще организираме изложби в Белград,Загреб, Любляна, Сараево. С връзките, които имам, мо-га да ти помогна много, но трябва да завършиш образо-ванието си.- Ако реша да го направя, ще избера най-лесния път,татко. Ще вляза в университета и ще завърша нещо, ко-ето не ми е интересно, но ще ми носи пари. Тогава оба-че рисуването ще остане на заден план и аз постепенноще забравя призванието си. Трябва да се науча да пече-ля пари с рисуване.Посланикът започна да се ядосва.- Имаш всичко, момчето ми: семейство, което теобича, дом, пари, обществено положение... Но ти зна-еш, че страната ни преживява труден период, носят сеслухове за гражданска война; утре може да не съм дотеб, за да ти помагам.- Ще си помагам сам, татко. Имай ми доверие. Единден ще нарисувам поредица от картини и ще я нарека„Видения от рая". Ще пресътворя визуално това, коетонякои мъже и жени са почувствали в сърцата си.Посланикът похвали намерението на сина си, при-ключи разговора с усмивка и реши да изчака още единмесец - в крайна сметка дипломацията, това е изкуство-то да отлагаш проблемите, докато се разрешат от самосебе си.Измина още един месец. Едуард продължаваше дапосвещава цялото си време на рисуването, на странни-те си приятели, на музиката, която сигурно бе причиназа психическата му неуравновесеност. На всичко отгоребе изключен от Американския колеж, понеже бе спорилс учителката за това съществуват ли светци.Вземането на решение не можеше да бъде отлаганоповече и посланикът отново извика сина си, за да се опи-та за последен път да поговори с него по мъжки.- Едуард, ти си достатъчно голям, за да поемеш от-говорност за живота си. Ние търпяхме колкото можах-ме, но вече е време да се откажеш от глупавото си же-лание да ставаш художник и да се погрижиш за карие-рата си.- Татко, ще се погрижа за кариерата си, като станахудожник.- Теб не те е грижа за нашата любов, за усилията,които полагаме, за да ти дадем добро образование. И

izvorite.com 128

тъй като по-рано ти не беше такъв, бих могъл да сиобясня това, което се случва, единствено като последи-ца от злополуката.- Разбери, че обичам теб и майка повече от всичко иот всички на света.Посланикът се закашля. Не бе свикнал на толкова от-кровени изблици на чувства.- Тогава направи това, което желае майка ти, в име-то на твоята обич към нас! Откажи се за известно вре-ме от рисуването, намери си приятели, които да иматтвоето обществено положение, и се върни към учени-ето!- Но ти ме обичаш, татко! Не можеш да искаш то-ва от мен, защото винаги си ми бил пример как трябвада се бори човек, за да постигне желанията си! Не мо-жеш да искаш от мен да стана човек без собствена во-ля!- Казах: в името на обичта ти към нас. Никога пре-ди не съм го казвал, момчето ми, но сега те моля. Зара-ди обичта ти към нас, заради нашата обич към теб, вър-ни се у дома - не само във физически, но и в духовенсмисъл. Ти се самозаблуждаваш, като бягаш от дейст-вителността.Откакто си се родил, ние храним най-хубавите на-дежди в живота си. Ти си всичко за нас: нашето бъдещеи минало. Баба ти и дядо ти бяха обикновени чиновни-ци и аз трябваше да се боря със зъби и нокти, за да вля-за в дипломатическата кариера. И го правех само за даизвоювам пространство за теб, да ти бъде по-лесно.Още пазя грижливо писалката, с която подписах първияси документ като посланик, за да ти я подаря в деня, ко-гато ще сториш същото.Не ни разочаровай, моето момче! Не ни остава даживеем много, искаме да умрем спокойни, да знаем, чеси поел по правилния път в живота!Ако наистина ни обичаш, направи това, за което темоля! Ако не ни обичаш, продължавай да се държишкакто досега!Едуард остана загледан в небето на Бразилия часовенаред. Облаците, които плуваха в синевата, бяха краси-ви, но не носеха ни капка дъжд, който да се излее над су-хата земя на централното бразилско плато. Чувствашесе празен като тях.

izvorite.com 129

Ако продължеше по избрания от него път, майка мущеше да се разболее от мъка, баща му щеше да изгубивсякакво желание за работа и двамата щяха да се обви-няват, че не са възпитали както трябва любимия си син.Ако се откажеше от рисуването, виденията от рая нико-га нямаше да излязат наяве и нищо друго на този святнямаше да му достави радост и удоволствие.Огледа се наоколо, видя картините си, спомни сиколко любов, колко чувства бе вложил във всяко мазва-не с четката и те му се сториха посредствени. Призва-нието му бе заблуда: искаше да бъде нещо, без да е из-бран за това, а цената, която трябваше да плати, бе раз-очарованието на родителите му.Виденията от рая бяха за богоизбраните, които сепоявяваха в книгите като герои и мъченици на вяратаси. Хора, които от деца са знаели, че светът се нуж-дае от тях - а написаното в книгите е авторова измис-лица.По време на вечерята каза на родителите си, че иматправо: всичко било само една младежка мечта, включи-телно и интересът му към рисуването, който също билизчезнал. Родителите му останаха много доволни, май-ка му се разплака от радост и прегърна сина си; всичкосе бе оправило.През нощта посланикът тайно отпразнува победатаси, като отвори бутилка шампанско и я изпи сам. Кога-то влезе в спалнята, жена му за пръв път от месеци на-сам спеше спокойно.На другия ден намериха стаята на Едуард в безпоря-дък, картините бяха нарязани с остър предмет, а момче-то седеше в ъгъла, загледано в небето. Майка му го пре-гърна, каза му колко много го обича, но Едуард нищо неотвърна.Не искаше и да чуе повече за обич: цялата тази исто-рия му бе омръзнала. Мислеше, че ще може да се отка-же и да следва съветите на баща си, но бе отишъл твър-де далеч - бе преминал през пропастта, която отделя чо-века от мечтата му, и сега не бе в състояние да се вър-не обратно.Не можеше да върви нито напред, нито назад. В та-къв случай бе по-добре да слезе от сцената.Едуард остана в Бразилия още пет месеца, през кои-то бе лекуван от специалисти. Диагностицираха рядка

izvorite.com 130

форма на шизофрения, появила се вероятно в резултатна злополуката с колелото. Скоро след това в Югосла-вия избухна гражданска война и посланикът бе извиканпо спешност. Струпаха се твърде много проблеми, за дамоя семейството му да се грижи за него, и единстве-ният изход бе да го оставят в новооткрития санаториум„Вилет".

Когато Едуард привърши историята си, вече се бестъмнило и двамата трепереха от студ.- Хайде да влезем! - предложи той. - Сервират ве-черята.- Когато бях дете и ходех на гости при баба, всекипът се заглеждах в една картина на стената. Представля-ваше една жена - Дева Мария, както я наричат католи-ците - издигнала се над целия свят, с прострени към Зе-мята ръце, от които излизат лъчи.Най-силно ме интригуваше в картината това, че же-ната е стъпила върху жива змия. Попитах баба: „Не сели страхува от змията? Не знае ли, че змията може да яухапе по крака и тя да умре от отровата й?"А баба каза: „Змията е донесла Доброто и Злото наЗемята, както е казано в Библията. А Дева Мария с лю-бовта си властва над Доброто и Злото."- Какво общо има това с моята история?- Когато те видях преди една седмица, беше многорано да ти кажа: обичам те. А тъй като няма да изкарамтази нощ, вече е много късно да ти го кажа. Но най-го-лямата лудост на мъжа и жената е именно любовта!Ти ми разказа историята на обичта на твоите родите-ли към теб. Искрено вярвам, че са ти желаели само доб-рото, но тази тяхна любов почти е съсипала живота ти.И Дева Мария от картината на баба, стъпила на змията,е доказателство за това, че любовта има две лица.- Разбирам какво искаш да кажеш - отвърна Еду-ард. - Нарочно направих така, че да ме подложат наелектрошок, понеже ти ме объркваш. Не знам какво из-питвам, а любовта веднъж вече ме съсипа.- Не се страхувай! Днес помолих д-р Игор да изля-за оттук и сама да избера мястото, където завинаги щезатворя очи. Но когато видях как те влачат санитарите,разбрах кой е образът, който искам да съзерцавам, пре-ди да напусна тоя свят: твоето лице. И реших да остана.

izvorite.com 131

Докато ти спеше под влияние на шока, пак получихпристъп и си помислих, че моят час е дошъл. Погледнахлицето ти, опитах се да отгатна историята на живота тии щастлива се приготвих да умра. Ала смъртта не на-стъпи - сърцето ми издържа и този път, може би защо-то съм млада.Той наведе глава.- Не бива да се срамуваш от това, че си обичан. Ни-що не искам от теб, позволи ми само да те харесвам, дасвиря на пиано още една нощ - ако все още имам сили.В замяна искам от теб само едно: ако чуеш да казват,че умирам, ела в манипулационната. Изпълни желание-то ми!Едуард дълго мълча и Вероника помисли, че се е от-теглил в своя свят и скоро няма да се върне оттам.Накрая той погледна планината зад стените на „Ви-лет" и каза:- Ако искаш да излезеш оттук, аз ще те изведа.Трябва само да взема палтата ни и малко пари. После идвамата ще избягаме.- Няма да продължи дълго, Едуард. Ти го знаеш!Едуард не отговори. Влезе и се върна с палтата.- Ще трае цяла вечност, Вероника. По-дълго отвсички еднакви дни и нощи, които прекарах тук, опит-вайки се да забравя за виденията от рая. И почти ги бяхзабравил, но напоследък сякаш започнаха да се връщат.Да бягаме! Нали сме луди!

Когато се събраха за вечеря, пациентите забеляза-ха, че липсват четирима души.Зелка, за която всички знаеха, че е изписана следпродължително лечение. Мари, която сигурно бе отиш-ла на кино - нещо, което често правеше. Едуард, койтоможе би не се беше възстановил от електрошока. Примисълта за това всички пациенти бяха обзети от страхи мълчаливо започнаха да се хранят.Нямаше го и момичето със зелените очи и кестеня-вите коси, за което знаеха, че едва ли ще оживее до краяна седмицата.Никой във „Вилет" не говореше открито за смъртта.Когато някой липсваше обаче, веднага забелязваха от-съствието му, въпреки че всички се стараеха да се дър-жат така, сякаш нищо не се е случило.

izvorite.com 132

Слухът за момичето обиколи масите. Някои от паци-ентите се разплакаха, защото то бе така жизнено, а сегавероятно беше в малката морга, която се намираше взадната част на санаториума. Само най-смелите мина-ваха оттам, и то през деня, когато бе съвсем светло.Вътре имаше три мраморни маси и обикновено върхуедната от тях винаги лежеше по някое тяло, покрито счаршаф.Всички знаеха, че тази вечер Вероника е там. Онези,които наистина бяха луди, вече бяха забравили, че презтази седмица в санаториума е имало още един гост,който понякога бе смущавал съня им с пианото си. Ня-колко души почувстваха известна тъга, когато новинатадостигна до тях, особено сестрите, които бяха при Ве-роника в интензивното отделение. Но персоналът беобучен да не се привързва към болните, понеже някоиот тях биваха изписани, други умираха, а състояниетона повечето непрекъснато се влошаваше. Тъгата на се-стрите продължи малко по-дълго от обикновено, но ско-ро премина.Повечето от пациентите обаче, след като научиха но-вината, се престориха на изплашени, тъжни, но всъщ-ност изпитаха облекчение. Защото за пореден път Анге-лът Душевадец бе минал през „Вилет" и ги бе пощадил.

Когато Братството се събра след вечеря, един отчленовете на групата предаде съобщението: Мари не беотишла на кино, а си бе заминала окончателно и бе ос-тавила писмо.Като че ли никой не отдаде голямо значение на товасъбитие: тя винаги бе изглеждала различна от останали-те, прекалено луда, неспособна да се адаптира към иде-алната ситуация, в която те живееха.- Мари така и не разбра колко сме щастливи - казаедин от тях. - Имаме приятели със сходни интереси,следваме рутината, понякога ходим заедно на някоекултурно развлечение, каним лектори, които говорят заважни неща, обсъждаме идеите им. Постигнали смеидеалното равновесие в живота си, нещо, за което хора-та извън „Вилет" само могат да мечтаят.- Без да броим факта, че тук, във „Вилет", сме за-щитени от безработицата, последиците на войната вБосна, икономическите проблеми, насилието - добави

izvorite.com 133

друг. - Постигнали сме пълна хармония!- Мари ми даде писмо - каза човекът, който бе съоб-щил новината, и показа затворен плик. - Помоли ме даго прочета на глас, като че ли по този начин иска да сесбогува с всички нас.Най-възрастният от групата отвори плика и изпълнижеланието на Мари. По средата поиска да спре, но вечебе твърде късно, и го прочете докрай.Когато бях млада и работех като адвокат, попад-нах веднъж на някакъв английски поет и една неговафраза остави дълбока следа у мен: „Бъди като чешма-та, която прелива, а не като коритото, в което вода-та винаги е една и съща." Винаги съм си мислела, четой греши: опасно е да преливаме, защото можем дазалеем местата, където живеят любимите ни съще-ства, и да ги удавим с нашата любов и ентусиазъм. Итъй, иял живот се опитвах да бъда като корито, да неизлизам извън стените си.Случи се така, че поради незнайни от мен причиниполучих панически синдром. Превърнах се точно в то-ва, което винаги съм се опитвала да избегна: чешма,която е преляла и е заляла всичко наоколо. В резултатна това постъпих във „Билет".След като се излекувах, се върнах към коритото исе запознах с вас. Благодаря ви за приятелството итоплото отношение, за толкова щастливи моменти.Живяхме заедно като риби в аквариум и бяхме довол-ни, защото някой ни пускаше храна в едни и същи ча-сове, а ние можехме да виждаме външния свят презстъклото винаги когато поискаме.Но вчера, благодарение на едно пиано и една жена,която днес сигурно вече е мъртва, открих нещо многоважно: че животът тук вътре е съвсем същият катоживотът навън. Както тук, така и там хората се съ-бират на групи, издигат си стени и не позволяват нанищо непознато да смути посредственото им съще-ствуване. Вършат разни неща, защото така са свик-нали, задълбочават се върху ненужни теми, забавля-ват се, понеже са длъжни да го правят, а останала-та част от света нека да върви по дяволите, нека са-ма решава проблемите си. В най-добрия случай гледатновините по телевизията - ние също сме ги гледализаедно толкова пъти - само за да се убедят, че са мно-

izvorite.com 134

го щастливи в един свят, пълен с проблеми и неспра-ведливости.С една дума: животът на членовете на Братство-то е съвсем същият като живота на почти всички из-вън „Вилет " - стараят се да не научат какво има задстъклените стени на аквариума. Дълго време това мекрепеше и ми беше от полза. Но хората се променят ив момента търся приключения — въпреки моите шей-сет и пет години и многото ограничения, които миналага тази възраст. Отивам в Босна: там има хора,които ме чакат, макар и все още да не ме познават,както и аз не ги познавам. Ала знам, че ще съм полез-на и че рискът от едно приключение струва колкотохиляда дни, прекарани в удобство и благоденствие.След като писмото бе прочетено, членовете на Брат-ството се прибраха в стаите си, казвайки си, че тя окон-чателно се е побъркала.

Едуард и Вероника избраха най-скъпия ресторант вЛюбляна, поръчаха си най-хубавите ястия и се почерпи-ха с три бутилки вино от 1988 г. - една от най-добритереколти на века. По време на вечерята нито веднъж неспоменаха ни „Вилет", ни миналото, ни бъдещето.- Историята за змията ми хареса - каза той, като застотен път си напълни чашата. - Баба ти обаче е билатвърде стара и не е могла да я разтълкува.- Отнасяй се с уважение към баба ми! - изкрещя Ве-роника, която бе пияна, и всички в ресторанта се обър-наха.- Да пием за бабата на това момиче! - вдигна тостЕдуард, ставайки на крака. - Да пием за бабата на тазилуда срещу мен, която сигурно е избягала от „Билет"!Хората отново насочиха вниманието си към чиниите,като се престориха, че нищо особено не се е случило.- Да пием за баба ми! - настоя Вероника.Собственикът на ресторанта се приближи до тяхнатамаса.- Моля ви, дръжте се прилично!Те утихнаха за няколко минути, но после пак започ-наха да говорят на висок глас, да дрънкат безсмисленинеща и да се държат невъзпитано. Собственикът отновосе появи до масата им и каза, че няма нужда да плащатсметката, но трябва веднага да излязат от залата.

izvorite.com 135

- Ще спестим доста пари от тези скъпи вина! - вдиг-на чашата си Едуард. - Време е да се махаме оттук, пре-ди този човек да промени решението си!Но човекът нямаше намерение да променя решение-то си. Дори вече издърпваше стола на Вероника с при-видно любезен жест, а всъщност искаше да й помогнеда стане колкото се може по-бързо.Отидоха на малкия площад в центъра на града. Ве-роника погледна към стаята си в манастира и изведнъжизтрезня. Сети се, че скоро ще умре.- Купи още вино! - помоли тя Едуард.Наблизо имаше бар. Едуард донесе две бутилки.Двамата седнаха и продължиха да пият.- Защо не ти харесва тълкуването на баба? - попитаВероника.Едуард бе толкова пиян, че се наложи да направивърховни усилия, за да си спомни какво бе говорил вресторанта. Все пак успя.- Баба ти е казала, че жената е стъпила върху змия-та, защото любовта властва над Доброто и Злото. Товатълкуване е красиво и романтично, но изобщо не е пра-вилно, защото аз съм виждал тази картина. Тя представ-лява едно от виденията на рая, които исках да нарису-вам. Много пъти съм се питал защо винаги изобразяватСветата Дева по този начин.- Защо?- Защото Дева Мария, олицетворяваща женскатаенергия, властва над змията, която символизира мъд-ростта. Ако обърнеш внимание на пръстена на д-рИгор, ще видиш, че на него е изобразен символът на ме-диците: две змии, увити около жезъл. Любовта стои надмъдростта, така както Дева Мария е стъпила върху зми-ята. За нея всичко е вдъхновение. Тя не съди кое е доб-ро и кое - зло.- Знаеш ли какво още? - добави Вероника. - ДеваМария никога не е обръщала внимание на това каквомислят другите. Представяш ли си я да обяснява навсички историята със Светия Дух! Нищо не е обяснява-ла, само е казала: „Така се случи!" Знаеш ли какво са сипомислили хората?- Разбира се, че знам. Помислили са си, че е луда!Двамата се засмяха. Вероника вдигна чашата си.- Моите поздравления! Вместо да говориш толкова,

izvorite.com 136

по-добре би било да нарисуваш тези видения от рая!- Ще нарисувам най-напред теб - отвърна Едуард.Недалеч от площадчето се издигаше хълм. На върхаму имаше малък замък. Вероника и Едуард се заизкач-ваха по стръмния път, като ругаеха и се смееха, пърза-ляха се по леда и мърмореха, че са изморени.До замъка имаше огромен жълт кран. Който дойде-ше за пръв път в Любляна, оставаше с впечатлението, чекранът е там, за да реставрират замъка, и че съвсем ско-ро той ще е напълно готов. Ала жителите на Любляназнаеха, че кранът стои там от години, неизвестно защо.Вероника разказа на Едуард, че когато карат децата отдетските градини да нарисуват замъка на Любляна, тевинаги включват в рисунките си и крана.- Кранът впрочем е много по-запазен от замъка.Едуард се разсмя.- Би трябвало вече да си умряла - каза той под влия-ние на алкохола, но по гласа му личеше, че се страхува. -Сърцето ти не би могло да издържи на това изкачване.Вероника бавно го целуна.- Погледни добре лицето ми - каза тя. — Запази го вдушата си, за да можеш един ден да го пресъздадеш. За-почни с него, ако искаш, но се върни към рисуването!Това е последната ми молба. Вярваш ли в Бог?- Вярвам.- Тогава се закълни в Бог, в когото вярваш, че ще менарисуваш!- Заклевам се!- И че след като ме нарисуваш, ще продължиш дарисуваш!- Не знам дали ще мога да се закълна в това.- Можеш. Ще ти кажа и още нещо: благодаря ти затова, че придаде смисъл на живота ми. Дошла съм натози свят, за да премина през всичко онова, което пре-живях, да се опитам да се самоубия, да увредя сърцетоси, да се изкача до този замък и да ти позволя да запе-чаташ моето лице в душата си. Това е единствената при-чина, заради която съм дошла на този свят; да те нака-рам да се върнеш към пътя, който си изоставил. Не мекарай да изпитвам чувството, че животът ми е бил без-полезен.- Може би е твърде рано или прекалено късно, но иаз искам да ти кажа така, както ти го направи: обичам

izvorite.com 137

те. Не е нужно да повярваш в това, може би е глупостили просто си фантазирам.Вероника прегърна Едуард и помоли Бог, в когото невярваше, да я прибере в този миг.Затвори очи и почувства, че той е направил същото.После заспа дълбоко, без да сънува нищо. Смъртта бенежна, миришеше на вино и галеше косите й.

Едуард усети, че някой го докосва по рамото. От-вори очи и видя, че е започнало да се разсъмва.- По-добре да отидете на топло в кметството - казапазачът. - Ако останете тук, ще замръзнете.За част от секундата Едуард си спомни всичко, кое-то се бе случило предишната вечер. Една жена се бесвила в прегръдките му.- Тя... тя е мъртва!Но жената се размърда и отвори очи.- Какво става? - попита Вероника.- Нищо - отвърна Едуард, като й помагаше да се из-прави. - Или по-точно чудо: още един ден живот.

Ведната след като д-р Игор влезе в кабинета си изапали лампата - продължаваше да се съмва късно, та-зи зима се проточи прекалено дълго, - един от санита-рите почука на вратата.„Рано се започва днес", каза си той.Чакаше го тежък ден, трябваше да разговаря с мо-мичето. Цяла седмица се бе подготвял за това, а презизминалата нощ почти не бе спал.- Нося обезпокоителни новини - каза санитарят. -Двама от пациентите са изчезнали: синът на посланикаи момичето, което имаше проблеми със сърцето.- Некадърници такива! Охраната на тази болницавинаги е била под всякаква критика!- Но досега никой не се беше опитвал да бяга! - от-говори изплашено санитарят. - Не знаехме, че е въз-можно.- Вън! Трябва да напиша рапорт за шефовете, дауведомя полицията, да взема какви ли не мерки... Кажина останалите да не ме безпокоят, защото това ще миотнеме часове!Санитарят излезе пребледнял, понеже знаеше, чечаст от отговорността ще падне върху него - властима-

izvorite.com 138

щите винаги постъпват така с подчинените си. Сигурнодо края на деня щяха да го уволнят.

* * *Д-р Игор взе един тефтер, сложи го на масата и сеприготви да си запише някои неща, но се отказа.Изгаси и остана така в едва осветения от изгряващо-то слънце кабинет. Бе успял!След малко щеше да си запише необходимото и даразкаже за единствения начин за лекуване на витриола:осъзнаването на живота. Щеше да назове и лекарството,което бе използвал в първия си голям експеримент с па-циенти: осъзнаването на смъртта.Може би съществуваха и други лекарства, но д-рИгор бе решил да посвети докторската си дисертация наединственото, което бе имал възможност да изпробванаучно благодарение на това момиче, което, без да ис-ка, бе станало част от съдбата му. Бяха я докарали вмного сериозно състояние, с тежко отравяне и началенстадий на кома. Почти цяла седмица бе на границатамежду живота и смъртта - достатъчно време, за да мухрумне блестящата идея за този експеримент!Всичко зависеше само от едно: дали момичето щеоцелее.И то бе оцеляло!Без никаква сериозна последица или трайно увреж-дане. Ако се грижи за здравето си, ще живее колкото не-го, дори и повече.Но единствено д-р Игор знаеше за това. Знаеше съ-що така, че неуспелите самоубийци имат склонносттарано или късно да повторят опита си. Защо да не я из-ползва като опитно животно и да се опита да отстранивитриола - или горчилката - от организма й?И д-р Игор изготви план.Предписа й лекарство, известно под името фенотал,за да предизвика признаци, подобни на тези на сърдеч-ния пристъп. То й бе инжектирано в продължение на ед-на седмица и тя сигурно много се бе изплашила, защо-то бе имала време да мисли за смъртта и да направиравносметка на собствения си живот. По този начинспоред дисертацията на д-р Игор („Осъзнаването насмъртта ни стимулира да живеем по-дълго", това щешеда е заглавието на последната глава от труда му) моми-чето бе започнало да изхвърля витриола от организма

izvorite.com 139

си и вероятно нямаше да повтори постъпката си.Днес трябваше да се срещне с нея и да й каже, чеблагодарение на инжекциите е успял да я излекува на-пълно от сърдечните пристъпи. Бягството на Вероникаму бе спестило неприятното задължение да излъже ощеведнъж.Това, което д-р Игор не бе предвидил, бе заразява-щият ефект от лекуването на отровен с витриол. Многохора във „Вилет" се изплашиха, осъзнавайки колко бав-на и неизбежна може да бъде смъртта. Всички те сигур-но се бяха замислили какво ще изгубят и бяха принуде-ни да направят преоценка на собствения си живот.Мари бе дошла с молба да я изпише. Други болнинастояваха да провери отново състоянието им. Положе-нието със сина на дипломата беше много по-тревожно,защото той чисто и просто бе изчезнал - сигурно за дапомогне на Вероника да избяга.„Може би още са заедно", помисли си д-р Игор.Така или иначе, синът на дипломата знае адреса на„Вилет'*, ако реши да се върне. Д-р Игор бе прекаленорадостен от резултатите, за да обръща внимание на та-кива маловажни неща.За няколко мига го обзе друго съмнение: рано иликъсно Вероника ще разбере, че няма да умре от сърце.Сигурно ще отиде при специалист и той ще й каже, чеорганизмът й е съвсем здрав. И тогава тя ще си помис-ли, че лекарят, който я е лекувал във „Вилет", е голямнекадърник. Но всеки, който се осмели да работи върхузабранени теми, се нуждае от известен кураж и малкадоза неразбиране.А всички тези дни, които тя ще изживее в страх отнеизбежната смърт?Д-р Игор дълго претегля аргументите и накрая ре-ши, че това не е чак толкова лошо. Тя щеше да възпри-ема всеки нов ден като чудо - и то наистина си е така,като се има предвид вероятността да ни се случи нещонеочаквано във всяка секунда от крехкото ни съществу-ване.Забеляза, че слънчевите лъчи стават все по-силни,което означаваше, че по това време пациентите пиятсутрешното си кафе. След малко чакалнята пред каби-нета му щеше да е пълна и ежедневните проблеми щя-ха да се върнат, затова бе най-добре веднага да си запи-

izvorite.com 140

ше бележките към дисертацията.Започна да описва подробно експеримента с Верони-ка, като остави за по-късно рапорта за липсата на усло-вия за сигурност в сградата.

Денят на Света Бернадет, 1998 г.

izvorite.com 141