Списание "Безусловно". Епизод 1: Влез ако смееш!

СЛОВОТО НА СВОБОДАТАЕПИЗОД 1/2009

Влез, ако смееш!

ПРОЗА n ПОЕЗИЯ n ПУБЛИЦИСТИКА

ПРОДУКЦИЯ НА ЛИТЕРАТУРЕН КРЪГ „БЕЗУСЛОВНО”

1

ГЛАСЪТ НАЕПИЗОД 1 / СЕПТЕМВРИ 2009

ПРОДУКЦИЯ НА“МЕЙКЪР АРТС” СД

ЗА ЛИТЕРАТУРЕН КРЪГ“БЕЗУСЛОВНО”

Основатели:Чавдар Агайн

Борис Зл. Павлов

Продуцент и режисьорБорис Зл. ПАвлов

Асистент режисьори:Петър КАлиновАндрей МиКов

СценаристиАвторите

Костюми и гримБъстър ПАрКър

Оператор & специални ефекти

МейКър Артс

Разпространение и реклама:0887 0558210886 0714520885 826961

Епистоларни връзки[email protected]

Адрес:софия 1618, ул. „675” №7

Авторите носят отговорност пред себе си и пред читателите.

Всички права запазени. никаква част от това издание

не може да бъде размножавана, съхранявана или разпространявана

под каквато и да е форма, както и по електронен, механичен, фотокопирен, записен или какъвто

и да е друг начин, без предварително разрешение

на издателите или авторите.

БЕЗУСЛОВНО

Добре дошли на борда!Заредете пистолетите, захапете сабите и метнете абордажните

куки към корабите на апатията, пошлостта и глупостта.

Да потопим тези долнопробни корита и да изтребим паразитите

до крак! Никаква милост!Време е да отворим очи.

Време е да се отърсим от страха.

Време е да вярваме в себе си.Безусловно и завинаги.

В Епизод 1сме събрали автори,

които дават живот и смисъл на словото.

Автори, които пишат смело, искрено и увлекателно.

Автори, които имат какво да кажат и не се боят да го кажат.

Няма маски, няма грим.Вярно е, че тук-там ще видите

псевдоними. Така е преценил авторът.

Вярно е, че може и да не сте съгласни с изразените тези -

особено в част „Публицистика“.

Това е ваше право. Вярно е, че може никога повече

да не се докоснете до „Безусловно“.

Това са вашите пари.Но е вярно, че вие

също можете да бъдете автори.Това е нашата основна цел.

Вярвайте в себе си.Вярвайте в семейството си.Вярвайте в приятелите си.

Вярвайте в България.Само така ще надделеем.

Гордея се с вас!Защото ви има

и защото можете.

Борис Зл. Павлов

2


Безусловно е сцената – ти си артистът!Бъди писател! Не се стеснявай! Пиши в Безусловно!Бъди поет! Повярвай! Пиши в Безусловно!Бъди журналист!Забрави за страха! Пиши в Безусловно! Безусловно е сцената, от която се нуждаеш!Ти си артистът, от който се нуждае Безусловно!

Екипът на списание „Безусловно” дава шанс

на всички таланти. Ако искаШ и ТВОЯТ талант

да не остане анонимен пишИ ни на E-mail:[email protected]

3


ЕПиЗоД 1

рАЗКАЗи

Lord deSwordв

Хроники на Любителя Пчелар...

Диана ДоДовА - ДориАнА

вАмериканска готика

СЛуЧАйнАв

Човекът

СКитниКв

Сбогом и благодаря за рибата :)

ПЕтЪр КАЛиноввъв

Войникът

вАЛПЕтровв

Не се обръщай с гняв назад

в роЛитЕ:

СвЕтоСЛАв МинЕвв

Тайната на професора

нАйКив

Момичето и червеният балон

оЧЕрК

ПЪтЕПиС

тАнЯ АтАнАСовАв

„Шведски Крале” и има ли в Швеция „шведки”?

СКитниКв

Сталкер в зоната на отчуждението

АвторитЕ нА BGLOG.NET

вБЛОГЪТ НА СМЪРТТА

ЧАвДАр АГАйн и БориС ЗЛ. ПАвЛов

представят:ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР

отКЪС

4


1. Eдна най-обикновена нощ...

Мъж с кожен шлифер вървеше с широки крачки, газейки локвите, сякаш изобщо не съществуваха. В едната си ръка носеше неголям сак, преметнат през рамото, повече за удобство, отколкото заради тегло-то му. Дори не забелязваше малцината минувачи, с които се разминаваше. Подминаваше ги като пътни знаци, дори не хабеше усилия да ги поглежда. Но-щта бе напреднала, а той бър-заше да се прибере вкъщи и да си почине след изморителното пътуване. Реши да мине през парка за по-напряко, за поре-ден път, необръщайки внима-ние на съветите, които му дава-ха постоянно. Всички му казва-ха да не ходи там нощно време, особено, когато е сам. Никога не ги бе слушал и не можеше да си обясни защо толкова се притесняват. Шумът на вятъра в клоните и луната, прозираща през листата, го успокояваха. Движеше се като в сън, чувст-вайки се спокоен, сякаш си е у дома. Излезе на една осветена алея и на една от пейките забе-ляза четирима младежи, които си предаваха двулитрова бу-тилка бира. Хвърли им бегъл поглед и тъкмо се канеше да продължи, когато те като по команда се изправиха и тръг-наха към него. Мъжът спря и ги загледа, спокойно, без ни-какъв признак на каквото и да било чувство, нито страх, нито любопитство, нищо, един сту-ден и безразличен поглед. Бяха не повече от 20 годишни с развлечени дрехи и леко клатушкащи се походки. Единият от тях извика:

- Дай парите... и сака – добави след около секунда размисъл.

- Момчета, в сака няма нищо, което да ви хареса... – отвърна мъжът спокойно, като междувременно го свали от рамо и започна да разкопчава ципа.

- Ние ще решим дали има или няма.- Ето, вижте – отвърна той, показвайки им отво-

реното съдържание и почвайки да вади разни неща

от него – учебник по пчеларство, слипове, чорапи, тениски... – започна да изрежда мъжът, показвайки съответните неща към приближаващите се младежи – дезодорант, афтършейв, два ножа...

Преди да успеят да осмислят какво точно беше последното, което им спомена, мъжът вече бе из-пуснал сака на земята и размахвайки двата ножа бе започнал да ги реже с такава бързина, че за някой страничен наблюдател би изглеждало сякаш му-шка където свари. Първият получи разрязване през окото и по бузата, вторият бе намушкан във врата

и започна да се свлича, а още преди да е паднал на земята третият получи пробождане в сърцето. Четвъртият стоеше вцепенен и наблюдаваше как мъжът спокойно и невъзму-тимо отиде при приятеля му, който се държеше с две ръце през лицето, ревейки с цяло гърло и съвсем хладнокръвно го хвана за косата и му преря-за гърлото. Окопити се, когато мъжът се насочи към него с но-жовете и го чу да промълвява:

- Казах ви, че в сака няма нищо, което да ви хареса... Или поне няма да ви хареса начина, по който ще го използвам...

Опита се да побегне, но мъ-жът го настигна след няколко метра и го намушка първо в гърба, пробождайки едновре-менно сърцето и белия дроб, а след като падна му преряза и гърлото. За всеки случай. След това се върна обратно към три-мата лежащи до сака му и ги провери един по един дали дишаха. Всички бяха мъртви.

Отряза едно парче плат от тениската на единия и си изтри ножовете в него. С няколко отработени дви-жения ножовете бяха почистени и той ги прибра в сака, закопча го и го метна през рамо. Реши да мине по заобиколен път, през пътеките, а не по алеите, за да избегне евентуалните свидетели. Накрая се при-бра, метна сака на пода, свали шлифера и започна да го проверява за следи от кръв. След като не откри никакви, се усмихна доволно и просто се метна вър-ху леглото с дрехите.

Хроники на Любителя Пчелар...? Lord deSword

РАЗКАЗИ

µ Надя Михайлова

5


По принцип е трудно да убиеш човек: агонията, писъците и страха в очите на жертвата не ти дават да продължиш, а успееш ли, не ти дават покой. Така беше и той... Преди... След десетия се свиква... Мъ-жът затвори очи и заспа, напълно забравяйки и из-ключвайки всичко преживяно през деня...

2. Едно най-обикновено здрачаване...

Автобусът спря неочаквано и мъжът се сепна от дрямката си. Първото, което забеляза бе, че вече е леко сумрачно, а някъде на запад, над планините небето бе добило онзи червеникав оттенък, който идваше малко преди тоталното му посивяване и пос-ледващо потъмняване. Погледна през прозореца и видя бариерата на автогарата, пред която шофьорът бе спрял. Тръсна леко глава за да прогони остатъци-те от сънливостта и посегна за черната си каубойска шапка, която бе оставил на съседната седалка вър-ху черен кожен шлифер. Започна да я върти в ръце, леко подхвърляйки я, сякаш я закачаше на ръката си, отново и отново, докато автобусът бавно и мудно се насочваше към мястото си за паркиране.

Шофьорът паркира автобуса, отвори вратите и пътниците се заблъскаха към изхода. Въпреки че автобусът бе почти празен и имаше две отворени врати, около тях пак стана бутаница, която мъжът гледаше от мястото си едновременно с учудване и насмешка. Изчака докато всички слязат и тогава ста-на, изпъна ризата си (и тя, подобно на панталона и кубинките, беше черна), остави шапката върху от-срещната седалка и хвана шлифера. С едно бързо размахване го разгъна и докато шлиферът все още се вееше, продължавайки по инерция от замаха, мъжът вече бе пъхнал ръцете си в ръкавите и бе успял да си оправи яката. Сложи бавно и внимателно шапката върху главата си и се запъти към изхода на автобу-са. Навалицата вече бе поотминала и той видя сака си, останал самотен в багажното отделение. Протег-на се, оправи му дръжките и го измъкна, след което почти моментално, сякаш просто продължи движе-нието, с което го измъкна, метна сака на гърба си и пое към вкъщи. Замисли се дали да не си вземе ня-какъв транспорт, но впоследствие се отказа – нощта бе приятна, тъкмо бе валяло и всичко миришеше на свежо. Дори и в този голям град, откъдето навсякъде го обграждаха навъсени бетонни гиганти, се про-смукваше миризмата на свежа зеленина. Реши, че може да се поразходи 3-4 километра. Закрачи бодро през локвите и се насочи към подлеза, който щеше да го изведе от другата страна на кръстовището. На входа някакъв мургав и мърляв младеж почна да му хленчи и да му иска пари. Мъжът го погледна пре-зрително и го отмина, процеждайки през зъби:

- Хвани се на работа.Мургавият младеж почна да го кълне, но мъжът

продължи да крачи сякаш нищо не се бе случило, дори и не си направи труда да чуе с какви точно думи младежът описваше похотта си към женската му рода. Навлезе в полутъмния подлез и когато стиг-на до средата чу забързани стъпки зад себе си и вико-ве: „По-бързо. Ето го. Сега му ебах майката.“ Огледа се и единствените хора в подлеза бяха той и групата мургави младежи, които тичаха към него и ръкома-хаха. Движенията им не предвещаваха нищо добро и мъжът се обърна изцяло към тях, леко изнасяйки напред левия си крак. Наближиха и единият от тях излезе малко по-напред. Беше онзи същият, който му беше искал пари. Когато доближи съвсем, се опита да каже нещо, но мъжът даже и не го изчака. С едно ловко движение и все още държейки с една ръка сака през рамо бе скочил и бе забил носа на кубинката си в брадичката на младежа, който буквално се превъртя и тупна по гръб, като краката му бяха на около ме-тър от мястото, на което бе стоял. Преди другите да са се окопитили, мъжът се завъртя настрани и ритна най-близкия до него младеж през лицето с петата на десния си крак, стоварвайки цялата тежест на крака си в една единствена точка. Чу се грозно хрущене и младежът се заби с гръб в стената. Стъпвайки отново на земята, мъжът изстреля другия си крак настрани, изкарвайки въздуха на трети младеж, който тъкмо се приближаваше, вдигнал юмруците си в жалко подо-бие на боксьорска стойка. Когато младежът се сви на две вследствие на удара, мъжът стъпи на земята отно-во за да смени краката и този път ударът бе с кубинка в лицето на присвилия се младеж, което го накара да се изправи рязко и да политне назад, спирайки се в стената. Останалите трима гледаха изплашено и по-нечиха да се обърнат и да побягнат, и двама успяха, но третият закъсня с обръщането, за което получи ритник в гърдите. Отстъпи назад, олюлявайки се и тъкмо се изправи, когато последва втори. Този път се опита да побегне още докато отстъпваше назад от си-лата на ритника, но не стигна далече, мъжът го хвана за лакътя с една ръка, а с другата му изви китката по такъв начин, че го принуди да се наведе силно на-пред, за да избегне поне част от болката. Изведнъж мъжът го издърпа леко назад и го изрита и него в ли-цето. Изправи се и се огледа - онзи, който бе повалил с пета тъкмо се съвземаше и се опитваше лазешком да се промъкне към изхода. Онзи, първият, бе легнал на земята и стенеше. А другите двама с ритниците в лицето не издаваха никакви признаци на живот.

„Аман от надъхани боклуци“ си помисли мъжът и тъкмо се обърна за да си продължи по пътя, когато усети нещо меко под кубинката си. Канеше се да го изрита, когато почувства някакъв вътрешен порив, който го накара да го вземе. Вдигна нещото и го ог-леда на мъждивата светлина, идваща от опушените лампи на подлеза. Беше парче от език с отпечатъци от зъби по него... #

6


- Пусни ме! – изкрещя тя и се отскубна като заек от ръцете му. Той я подгони, но не успя да я хване. Пред погледа му се изпречи някаква ваза. Грабна я. В този момент Монти се извърна с лице към него за да прецени успяла ли е да се изплъзне, а Ру това чакаше - запрати я в лицето й. Вазата я тресна по челото. Чу се рязък звук на счупено. Монти се свлече на пода като дрипа. Изпърха с очи и после припадна. От челото й се стече тънка струйка кръв.

Ру я разсъблече. Направо разпра дънките й и ризата й, на която беше избродирана емблемата на закусвалнята, където беше сервитьорка. После я изнасили. Уж не бързаше, но всъщност му се сто-ри, че светкавично извършва действията си, като внезапно просветление. Толкова му беше хубаво, че сърцето му лупаше като по време на операция по залавянето на престъпник. Чак не усети кога свърши – погледна стичащата се струйка от нея. Разбра, че са му потекли лиги. Избърса с опакото на ръката устата си.

Сега се чудеше къде да я скрие. Всъщност да я крие ли? Може и да е жива още. Застана на колене пред нея и опря глава в голите й гърди. А те бяха красиви, боже господи, какви гърди. Сърцето й тупаше със спокоен тон, напяваше детска песен-чица. Ру се усмихна - няма нужда да се престарава и да я закопава някъде.

Метна я на гръб като яре и я отнесе на легло-то. Погледа я десетина секунди. Стори му се, че е като куклата на някой магазин - бледа и прекрас-на. Имаше малък белег над веждата си - вероятно детска травма по време на игра. Косата й бе къд-рава, а той допълнително я бе разрошил. Стана му ужасно мила. В него се породиха неизследвани чувства. Беше достатъчно умен да отложи преце-няването им за по-късно. Реши, че трябва да се погрижи за нея. Тя бе неговата завоювана кралска територия и сега се нуждаеше повече от всякога от своя крал.

Отиде до банята и взе хавлиената кърпа оттам. Намокри я с ледена вода и се върна. Монти все още кротко спеше. Започна нежно да попива кър-вавата вадичка от челото й, която се бе стекла вече към дясното й ухо.

След няколко минути Монти се свести – беше бледа, беше й хладно. Разтърка с едно движение раменете си, почти несъзнателно. В началото не го разпозна - полумракът не й бе достатъчен, а и замайването й все още не бе преминало съвсем. Постепенно нахлу в нея яснотата на съзнанието.

Започна да оформя в главата си случилото се. Подскочи както беше легнала и понечи да стане за да избяга. Ру бе седнал на леглото до нея и я на-тисна за рамената да легне обратно и нежно рече:

- Ш-ш-ш-ш! Не мърдай! Треснах те в главата! Имаш порезна рана отдясно на челото. Сигурно ще ти се завие свят ако станеш, така че просто не мърдай, лежи си спокойно! Аз ще се погрижа! - продължи да я милва с кърпата по главата.

Монти се успокои и се огледа. Припомняше си къде се намира. Как можа да е толкова глупава и да дойде с този човек тук? На какво е разчитала? Сама не се разбираше. Все се забъркваше в стран-ни истории! Стана й още по хладно. Огледа себе си. Видя, че е гола и изведнъж разбра какво й е на-правил мръсникът. Дърт, гаден, незадоволен ко-зел! Заболя я. Не, не я заболя вътрешно – свикна-ла беше с подобни изцепки. Още като ученичка беше свикнала да спи с този или онзи от гимнази-ята. Понякога пияна на купоните я изнасилваха.

Американска готика? Диана ДоДовА - ДориАнА

# Рене Магрит

7


Точно както сега – в несвяст. Не й пукаше особено обаче. Никога не е забременявала – това беше ва-жно за нея. Иначе щяха да я изхвърлят от къщи скапаните й родители – ретро еснафи от диноза-върската епоха. Болеше я друго. Тя опипа с ръка вулвата си. После я погледна – кръв нямаше, слава богу! Отзад също. Имаше само от неговата гнусна слуз. Като на гол охлюв. Внезапно й прилоша. Не можа да се удържи, наведе се встрани от леглото и повърна на пода, току до неговите крака. Ру я гледаше с внимание. Държа й челото докато по-връща. Тя му блъсна ръката, но той настояваше. За него не бяха от значение нито оповръщаните му крака, нито грозната сцена. От значение беше тя - кралицата. Неговата завоювана кралица и бе готов на всичко, за да я задържи. Монти спря да повръща и се тръшна на леглото отново. Дишаше тежко. В очите й имаше сълзи от напъването. Ру избърса с кърпата челото й. Избърса остатъците от повръщано от устата й, а тя не му се противе-ше. Мълчеше и дишаше тежко.

Мотелът беше потънал в тишина. Не се чу-ваше дори бърборенето на телевизора на упра-вителя. Той сигурно спеше. Само отвън на пар-кинга виеше някаква аларма на скапана кола, а в далечината се чуваше злостен лай на куче, което се бе раздразнило от алармата. В стаята като леп-нещ сън цареше полумрак. Изпод рехавите щори надничаха неоновите отблясъци на рекламите на отсрещната сграда. Премигваха остро, сякаш й се хилеха злощастно за преживяното. Как нямаше сега някоя бутилка подръка, да я запрати с целия бяс на гнева си и да я счупи! Монти погледна Ру:

- Ти си извратеняк! Нещастен, гаден изврате-няк! Хубаво ли ти беше? - тя дишаше тежко и за-бързано.

- Да, скъпа!- Не ме наричай скъпа, копеле!- Хубаво ми беше, скъпа! – като учител на уче-

ничка повтори той. Галеше я по главата като бол-но дете.

- Не можеш да го вдигаш, нали? Не можеш!- Напротив, скъпа, мога!- Признай си – не можеш да го вдигнеш, ако

не изнасилиш! – искаше да бъде бясна, да рита, да хапе, искаше да го обижда, да го унищожи със злостта и с ненавистта си.

- Не, скъпа, мога, просто така ми е по-добре! – той се усмихна гальовно. В него обаче напираше неизразена ярост. Едвам я сдържаше между зъби-те си. Прииска му се да й отхапе зърното...Само още малко да го предизвика и...

- Ти си един загубеняк! Лузър! Лу-у-у-з-ъ-ъ-ър! Да не те е изнасилвала майка ти като малък!

Ру грабна възглавницата изпод главата й и за-почна да я души. Вените му набъбнаха, опънаха се като жици на далекопровод. Монти започна да

вика, но писъците й бяха приглушени от възглав-ницата и викането излезе като глух ропот. Вкопчи се в ръцете му и започна да го дере като котка. Ру реши, че това е достатъчно за урок и отпусна хватката. Успокои се. Надяна пак благовидната маска. Върна се старият търпелив учител. Монти отхвърли силно възглавницата от лицето си. Из-прави се на лакти с намерение да се защитава, ако отново я нападне.

- Недей така, скъпа! Не ме ядосвай! Виждаш ли какво ме караш да ти правя! - рече Ру мило и про-тегна ръка да я погали. Монти тръсна настрани главата си.

Беше отново възбуден. Всяко нейно движение, всяка съпротива го възбуждаше. Прекрасното й лице бе най-бленуваното нещо за него в мига, ко-гато върху му се изписваха огорчение, гняв или страх. Неоновите реклами отвън режеха очите му. Щорите изпращаха пулсации към тях като мор-зова азбука. Това му влияеше като психоатака. Не устоя и се нахвърли върху нея. Затисна ръцете й върху възглавницата. След това разтвори крака-та й. Монти понечи да се съпротивлява, но той опря ръка в гърлото й. Тя разбра. Всичко започна да разбира...Притихна като парализирана птица. Проникването беше ужасно болезнено, травма-тично и сухо. Ру извършваше движенията си бав-но и напористо. Започна да издава глухи стонове. Очите му се замъглиха. Монти се отпусна. Отпус-на се на течението. Реши да затвори очи и да си представи, че просто не е тук.

И преди й се беше случвало. И преди. Спомни си купоните с момчетата. Спомни си луничавия Алекс. Спомни си как цяла година му се натиска-ше из коридорите, как му духаше в тоалетната, но тъпото копеле така и не я докосна. После завърши-ха училище, а за нея остана само един годишник на абитуриентите. И снимката на Алекс в него.

След време го срещна в закусвалнята. Тя го обслужи, наля му кафе. Усмихна му се и Алекс я позна, заговориха се. Беше мило. Стоя часове наред в закусвалнята и все по-приятно й ставаше да си говорят. Усети, че я сваля и беше поласкана - след толкова много години той я ухажваше. Не тя, а той. Изчака я до края на смяната й. Тръгна-ха към караваната й, за да я изпрати. Всичко бе наред до момента, до който не стигнаха тъмен ъгъл с няколко кофи за боклук. Нямаше жив чо-век. Алекс внезапно я затисна до стената на сгра-дата, близо до кофите, и я изнасили. По същия начин – с ръка на шията. Кой знае защо обаче, тогава й беше хубаво. Потапяше се в спомени-те си назад Монти и я беше срам от себе си. Как може да й е било хубаво? Алекс я изнасилваше, удари й два големи шамара като пържоли! Боле-ше я! И въпреки това беше хубаво. Първият ор-газъм в живота й.

8


Сега този психопат правеше същото. Дали щеше да я убие? Със сигурност! При тази мисъл стана нещо странно - Монти още повече се въз-буди. Движенията на Ру зачестиха, пенетрациите станаха по-болезнени. Монти не вярваше какво й се случва. Не, не това, че я изнасилваха отново, както в старото време. Не! Не вярваше, че може да й е хубаво... Не вярваше... Не вярваше... Крещеше! Не! Не от болка крещеше! Но крещеше...

ххх

В стаята беше сумрачно. Също като първия път. Рекламите на отсрещната сграда навираха пулсациите си по познатия начин в очите. Монти затвори след себе си вратата и се опита да огле-да наоколо. Свикваше с полумрака. Замисли се. „Идиотка! Какво правиш тук!”. Стана й неудоб-но. Обърна се обратно и хвана дръжката на врата-та. Спря се. Онова нещо в нея бе по-силно. Силно като съдбовно решение, че някой трябва да умре. Не можеше да се владее. От мига, когато й хрумна тази глупост не можа да заспи.

Реши, че Ру отдавна си е тръгнал. Реши да про-вери дали не е сънувала и затова се върна на местоп-рестъплението. Бяха изминали десет дни. Десет дни, през които нито веднъж не можа да заспи. Гаджето й я приласкаваше, придърпваше я към себе си всяка нощ, целуваше я с най-нежните целувки, опитваше се да я възбуди. Но тя го отблъскваше. Не му каза за случилото се. Не се обади в полицията.

Единственото нещо което направи бе да об-ръсне главата си. В знак на някакъв вътрешен тра-ур или протест – сама не разбра откъде дойде това чувство, но знаеше, че бе длъжна да го направи.

Къдравата й рижа глава, толкова красива и забав-на, осиротя. Слънчевите зайчета, които идваха от прозорците на закусвалнята вече не свиреха на тромпет в косите й. Шефът й я изгони преди два дни. Не я понасяше без коса. Каза й, че е грозно чучело, вампир и сбъркана вещица. Започна да слага черен грим по очите си. Десет дни, а толкова много се промени. Не забрави и Ру, който в упое-ние блъскаше между краката й, а кой знае защо за нея това се оказа не толкова отвратително. Осъзна го на петия ден. Най-чудното беше защо я пусна тогава. Жива и невредима.

Днес тя влизаше отново в мотелската му бър-лога. Знаеше, че го няма. Беше си тръгнал. Кой ли престъпник би останал да чака на местопрес-тъплението. Приближи се и влезе навътре към леглото, искаше да види отблизо мястото, където се бе променила, там, където бе осъзнала какво всъщност й харесва и защо цял живот се държи като скапана курва. И не намираше отговор как така се случи, че точно този отвратителен човек й помогна да разбере коя е. А може би просто го е обичала. Цял живот го е обичала, но не е знаела. Така, както не е знаела, че съществува.

- Обичам те! – прошепна в тъмното тя и при-седна на крайчето на леглото.

- Зная, скъпа, затова те чакам! Монти подскочи. Почти се напишка. Огледа

се. Гласът му, спокоен, идваше от големия фо-тьойл, който сякаш беше част от някаква бута-форна пиеса за Дракула. Монти разбра. Отпусна се и отново седна на крайчето на леглото.

- Ти не можеш без мен!...Аз съм твоята зависи-мост! #

9


Човекът е най-сложното творение на природата. Толкова е сложен, че чак сам не се разбира. Най- слож-ното, казват учените човеци, е мозъкът. Той команд-ва всички процеси – физични, психични, химични, от простото вдишване – издишване, до така сложното влюбване... Всъщност, смисълът на човешкия живот би могъл да се заключи някъде между доброто упра-вление на всички процеси и разбирането. И в края на краищата когато разбереш себе си, може би ще бъдеш осмислен... Но не е сигурно, защото не е пробвано...

Беше прекрасна лятна сутрин. Всичко живее-ше. Слънчевите лъчи се разхождаха самодоволно по прашните улици, птиците отдавна се надвик-ваха по изсъхващите дървета, смогът се беше вдиг-нал високо, защото подухваше слаб ветрец. Едно момиче разглеждаше познатата картинка от про-зореца си на 18-ти етаж. Прозорецът също беше прашен, а това правеше нещата да изглеждат още по-застаряващо уморителни. Понеже денят беше почивен, тя имаше много време. Затова се захвана с домакинстване. Когато човек живее сам, често се случва да няма желание за домакинстване – губи се смисълът от това да подредиш и организираш пространството. Така че тя бързо приключи с ор-ганизирането на малката си стая и измиването на прашния прозорец. Прозорецът блесна и отрази яркосиньото небе. Нито едно облаче, нито следа от възможен дъжд…

В този момент тя взе решение – реши да се раз-кара за малко. Сложи някои неща в малка раница и решително напусна 18-тия етаж. Малката стая въздъхна след нея, стана още по-малка и затвори очи.

Момичето взе влака и отпътува – недалеч, но достатъчно далеч, за да се чувства накрая на све-та. Почти веднага, щом излезеш от града, сякаш попадаш в друг свят – гората е яркозелена, дърве-тата не се задъхват отровени, тревите са остри и изумрудени, реките изглеждат съвсем прилично – в някои дори има риби и жаби… Момичето под-хвана една немного стръмна пътека и вървя дълго и бавно. По пътя срещна някой неща, които и се сториха весели и накараха устните й да се разтег-нат в малка, скромна, но истинска усмивка. Неща-та бяха: скучаещ гущер, който не се досети да се шмугне в храсталака; неузряла дива ягода, която така се беше завила с листа, че слънчевите лъчи едва я докосваха и се очертаваше дълго-дълго уз-ряване; цял рояк малки, сини пеперуди, които

бяха окупирали едно отдавна загаснало огнище и сякаш се къпеха в пепелта; кълвач, който забрави да чука по дървото, защото явно се загледа в нея…Все обикновени неща.

На една малка полянка момичето свали рани-цата си и реши да се позанимава със същността на нещата. Извади от раницата си няколко жични примки и навлезе внимателно в гората. По разка-ляния бряг на близкото поточе намери това, което търсеше – малки следи от дългоухо, скачащо и глу-паво зайче. Заложи примките и се върна на поляна-та. Наоколо нямаше жива душа. Тя легна на острата трева и остави слънцето да влезе през клепачите в очите й. Когато почувства, че започва да вижда све-та на сини кръгчета, стана и въздъхна дълбоко. Тол-кова дълбоко, че с издишването да прогони всеки остатък от застоялост, безсмислие и безсилие.

В раницата се намери малък арбалет, който момичето сглоби с отработени, премерени дви-жения. Направи си мишена от парче дървесна кора, което се търкаляше наблизо и започна да изстрелва стрела след стрела. Скоро мишената стана на дребни трески и трябваше да стане, за да потърси нова. Пресече малкия поток и тръгна в посока, която я отвеждаше далеч от заложени-те примки. Скоро намери това, което търсеше, и побърза да се върне при раницата си. Когато и тази мишена стана на трески, тя реши да продъл-жи пътя си срещу течението на потока. Преди да тръгне, натопи ръце в студената вода. През дла-ните и минаваха спокойни, чисти води, а слънце-то се стараеше да сложи светъл лъч във всяка кап-ка… Момичето дълго гледа как водата тече през ръцете й – толкова дълго, че изтръпна от чистия студ, който потокът разнасяше.

„Търкаля се камъче в студените води -или пък в тъмнотозвезда се роди …”Докато вървеше с тихи стъпки безцелно, из

мислите и се търкаляха стихчета – празни рими, безсмислени или дълбокомислени – кой както си пожелае да ги разбере…Или да не ги разбере…Почиваше, римувайки наум всичко, което вижда, изпълвайки очите си със слънце, ръцете си със студени, бистри води, а съществото си – с изумру-дена зеленина…

Когато реши, че вече започва да се уморява, тя седна насред пътеката. Като че ли мислите й вече бяха абсолютно празни – дори римите се бяха уморили да преминават.

Човекът ? СЛуЧАйнА

10


На връщане момичето провери примките си. Първите две бяха празни. А в третата нещо шу-молеше отчаяно. „Глупав заек – толкова глупав, колкото може да е само заек” – помисли си тя. Хвана внимателно заека за ушите и го освободи от примката. Той , разбира се, се бореше панически. Риташе, драскаше и се опитваше да се измъкне. Но ръцете и го държаха уверено. Постави го на земята, без да го пуска, и се опита да го успокои. Животинчето трепереше от ужас – заешкият му мозък изобщо не можеше да оцени дълбокия сми-съл на капан, заложен до вода…

Тя гледаше ужаса в очите му и се чудеше – смъртта е закономерният край, дори животните би трябвало да го знаят… Очите му страдаха тол-кова много… „Глупаво момиче – толкова глупаво, че само не знае какво прави” – помисли си тя, като галеше треперещото телце. И пусна заека. Просто вдигна ръце от него, а той побърза да изчезне …

Малката стая отвори очи, когато ключът се превъртя в ключалката. Момичето влезе и хвърли раницата до вратата. Отвори хладилника и наме-ри някаква кутия с нещо за ядене. Вечерта отдав-на беше превзела града, навсякъде премигваха из-куствени светлини, които не допускаха лилавите сенки на истинската нощ.

Тя седна пред компютъра и впери изчистения си поглед в екрана. Там, някъде, в една нарису-вана мътнозелена гора, подскачаха някакви на-рисувани глупави зайци. Бяха толкова глупави, че дори нямаха нужда от поток. Едно нарисува-но момиче с примка и арбалет в ръка ги дебнеше умело, улавяше ги и ги убиваше… Всичките, без да се замисля дори за секунда.

Някъде долу, под прозореца на 18-ти етаж, една бреза се задуши в смога и листата и оконча-телно се сгърчиха. А очите на момичето пред ек-рана помътняваха… #

С китникът трябва да поеме по пътя. А както всички знаем и най-дългият път започва с първата крачка. Тя вече е направе-на и връщане назад няма. Скитникът ще трябва да си отиде,

дойде му времето. Ще вземе целия си багаж в една оръфана торба и ще продължи нанякъде. Той се опита да даде на много хора части-ца от себе си. Който е успял да вземе и запази нещо, може би ще го помни, за останалите той просто ще потъне нейде из архивите. Ако можеше да изживее живота си наново, може би нямаше да завърши като скитник, но той избра тази свобода, избра приятелството на птиците, избра вятъра за свой спътник и луната за свое слънце. И въ-преки че имаше много приятели, понякога бе много самотен. И ако можеше да остане още мъничко сред нас, би дал още повече обич на любимите си хора, би ги дарил с още повече усмивки и би продъл-жавал да ги подкрепя във всичко. Но има моменти, в които просто трябва да се разделим с хората, които обичаме и да продължим по своя път, а след години може би отново да се срещнем, нейде там зад моста на дъгата и да бъдем отново заедно... завинаги. #

Сбогом и благодаря за рибата :)? СКитниК

11


войникът ? Петър КАЛинов

Баща ми бачкаше в поделение на Строител-ните войски в село Челопечене. Харесваше ми да ходя там, защото се возех на руски джип „УАЗ” и обядвах във войнишкия стол. Това ми бяха люби-ми неща – шумът и громоленето на мощната ма-шина и манджите на готвачката Спасуна. Разбира се, обичах да стоя при татко и да го гледам как върши най-досадната работа на света. Той беше счетоводител и аз все още не мога да открия сми-съла в това непрекъснато събиране, изваждане, умножение и деление на числа.

Мразя математиката, мразя цифрите. Завър-ших училище, благодарение на няколко букета цветя и кутии с шоколадови бонбони, поднесени на математичката в точното време, на точното място и от точния човек.

Поделението в Челопечене беше огромно. По-голямо от букетите цветя и кутиите бонбони, на които се крепеше средното ми образование. Хи-ляди хора във военни дрехи ден по ден изгражда-ха онова, което след години щеше да бъде разру-шено и разграбено от същите хора, облечени вече в цивилни дрехи.

Татко Иван беше по-широко скроен и от из-граждането, и от разрушаването. За разлика от много други офицери с досада носеше унифор-мата си, а накрая бе от малцината, които запазиха честта на пагона. Вярващ християнин, смело вли-заше с униформата си в Божия храм, без да обръ-ща внимание на подлите погледи на ония, които се стремяха да се подмажат на тогавашните власт-ници. Татко знаеше, че шушумигите горе и тех-ните подмазвачи са всъщност най-големите роби. Демократ по природа, той обичаше да общува и помага на обикновените войници, без да ги дели на свои и чужди. Българчета, турчета и циганета обичаха баща ми като единствената надежда за спасение от глупостта на натягащите се за пове-че звездички по пагоните подмазвачи. И той все някак си успяваше да ги отърве от простотията на натегачите...

Запомнил съм го този ден. Слънцето спряло сърдито пече, а ние с татко си говорим за нещо пред войнишкия стол. Чакаме да се наобядва вой-ничето, което ще ни кара с „УАЗ”-ката към вкъ-щи. С татко винаги си говорехме на равна нога – като възрастни и винаги действахме наивно - като деца. Момчето се нахрани и усмихнато цъ-фна пред нас. Качихме се в колата и потеглихме за Панчарево, моето село. Сякаш, за да ме зарадва шофьорът мина по тежък черен път. Руската ма-шина изгълта дупките така, както по-късно нови-

те управници изгълтаха строителни войски. През цялото време баща ми изпитателно оглеждаше войника. Излязохме на царския път и татко уж небрежно запита:

- Абе, момче, ти да не си бил в карцера?- Бях! – отвърна откровено момчето.- За какво? – отново попита баща ми.Войничето разказа една от ония дълги, обър-

кани и заплетени истории, които винаги водят до карцер.

Татко изслуша патилата му и нищо не каза. Той беше най-добрият слушател на дълги, забър-кани и заплетени истории в света.

Панчарево. Войникът ни достави на адреса. Понечи да се прибере веднага в поделението, но татко го покани да влезе у нас. След това завъртя телефона и предупреди началниците на момчето да не го чакат за вечерна проверка.

Обичах да идват гости у нас и не можех да си представя, че на света може да има по-скъп гост от този войник. Момъкът пък ми показа фокуси с карти и разни други номера, които могат да ти вземат акъла. По едно време направо исках това момче да стане брат на мен и на сестра ми, да ос-тане да живее у нас и да не ходи повече в казарма-та. Разбира се, не казах нищо гласно, защото вече бях на почти шест години и много неща ми бяха ясни. С татко си говорехме като възрастни, раз-съждавахме по човешки и действахме като деца. Затова дори не плаках, когато войничето си тръг-на. А татко още веднъж се обади по телефона и с това казармените проблеми за нашия нов прия-тел приключиха.

Много хора казваха, че татко щял да го закъса, ако продължавал да защитава обикновените вой-ници пред началниците им. Накърнявал прес-тижа на офицерството и тям подобни глупости! Това, разбира се, бяха хора, които така и не се на-учиха да разсъждават по човешки, говореха като деца и изобщо не действаха, а само се подчиня-ваха на висшестоящи заповеди. Татко махваше с ръка на подобни думи и продължаваше по пътя си. По-широко скроен от изграждането и разру-шаването, убеден, че властта е най-черното роб-ство, той вярваше, че трябва да се защитават сла-бите, защото силните, така или иначе, са длъжни да се справят сами.

Татко Иван беше човек в общество, което ни-кога не е признавало хората на честта.

И като истински пич, когато разбра,че около него има само дървени глави, си взе шапката и си отиде. #

12


В памет на Любомир СоколовВ памет на Раймонд Соколов

Лятото на 1945 година.На гарата в Стара Загора е оживено. Предмет

на любопитството са група военни в необичайни униформи. Тe са пилоти от съюзническата армия, свалени над румънските петролни рафинерии и освободени от румънските лагери. Те се оглеждат сдържано. Българите поглеждат изпод вежди и като че ли без да искат забавят крачка.

А встрани един русоляв дребен младеж усърд-но, с малко италиански и английски думи и с много жестове се опитва да убеди едрия сержант, водач на групата.

- Вземи ме, сержант!- I can’t! - разперва изразително ръце военният.

И погледът, с който изпраща приведените рамене на русото момче, е препълнен с топлина.

Любомир Соколов.Роден в Русе през 1925 г. Учи в Стара Загора. Следва в София. Право. И

работи. Работи като кореспондент на спортната страница на вестник. Но само една година. Пове-че не му е позволено.

И отново в Стара Загора. Дълго време без ра-бота. След това книжар. Отново сред книгите. Любимите книги. И скъпите приятели. В Сопот работи като счетоводител. А приятелите и позна-тите не намаляват.

Остроумен, весел, отворен характер. Обича да говори. Заслушват се в разказите му. Опитва се да си припомни думи и изрази отпреди години. Реч-ници, филми, реплики, тетрадки, кой знае как по-паднал чуждестранен вестник, рекламни диплян-ки, книжки. Напредва. И в досието му - ново допъл-нение: владее английски, англофил. Чете много. Всичко. Скоро нов език в досието – сърбохърватски.

Набира смелост и на английски съчинява пис-мо. Дълго, внимателно, грижливо. До великия творец написал „Триумфалната арка“. Отчаяно писмо. Отчаян вик - „Как ще живеем?...“ Отгово-рът на Ерих Мария Ремарк е като към обречено дете: „Търпи, надявай се...“.

Учи се. За да изглади преводите си опитва и с художествена литература: „Пътуване по Мисиси-пи“, „Етюд в червено“. Отдава му се. Напредва, а му е и интересно. Помага високият му интелект. Приятели и познати му помагат с книги на ан-глийски. Всякакви. А той харесва интригата на Агата Кристи. И започва с нея. Превежда упорито.

По една, по две, по пет страници на ден. По-точно на нощ. Поаро е последван от Берта Кул, Саймън Темплар - Светеца, Леми Коушън, Пери Мейсън. Но голямото му предпочитание са книгите на Харолд Робинс. В САЩ е може би най-четеният автор по онова време, но за него не говорят, той е прекалено брутален за социалистическия рай. Превежда половината от цялото му творчество: „Торбарите“, „Стилето“, „Авантюристите“, „Ни-кога не обиквай странник“. Стотици страници.

Годините текат. Преводите се трупат. Нито един от тях не е публикуван. Някои от преводи-те са скрити дълбоко. Защо? Може да се обясни. След като е предложил за печат „Доктор Живаго“ с него се среща сериозен мъж със служебен, тъмен костюм.

- Книгата е хубава, другарю Соколов, но не я показвайте. Вторият екземпляр ще задържа. Вни-мавайте!

И той внимава. В „Златното рандеву“ на Алис-тър Маклейн на места са изпуснати няколко стро-фи, но наблюдателният читател бързо разбира, че родината на свирепите командоси е Островът на свободата. Към кои принадлежи убиецът от „Око-то на тигъра“ на Уилбър Смит може да се предпо-ложи от оръжието му - щурмова карабина АК.

Опитите на Любомир Соколов да издава все са отхвърляни по всякакъв начин: От „Народна младеж“ връщат „Вендета за Светеца“ с рецензия: „...Буржоазен герой. Няма общо със социалисти-ческото ни настояще.“ „Кръстникът“ се затрупва в канцелариите. Излиза десетки години по-късно и, разбира се, с друг преводач. От „Народна Кул-тура“ след дълго забавяне му връщат „Просяк, крадец“ с извинение, че издателството разполага с щатни преводачи.

Колко много сме изгубили, нали?А Соколов продължава. За себе си, за близките,

за приятелите.Годините текат.Пенсиониране, планове. Мечтаеше да преведе

„Слънчевата птица“ на Уилбър Смит. Никога не помисля, че може да се спре, че нещо може да му попречи.

А се случва. Неизличима, мъчителна болест. И лекарствата, с които потушава болката са подвър-заната с телена спирала тетрадка и моливът.

Отива си на 2 април 1990 г.Любомир Соколов – един разказвач на приказ-

ки. На мечти. Повече от 80 превода. Нито един издаден приживе.

не се обръщай с гняв назад? вАЛПЕтров

13


Може би много от най-добрите неща в света на книгите.

Есента на 1985 година.През нощта. Телефонен звън прекъсва зани-

манието на Вал. На телефона е Раймонд Соколов. Шепне:

- Братче, идвай бързо вкъщи. Трябва да при-криеш някои неща. Ченгетата утре ще цъфнат.

Вал старателно подреж-да разхвърляните ръкопи-си на „Стилето”. Прибира и пишещата машинка. Чи-тателите ще трябва да по-чакат четирите екземпляра от новото крими на Харолд Робинс. Излиза. Бърза. Знае какво може да се случи.

Вече е изминал повече от час. Раймонд е споко-ен. Опасното е прибрано, другото може да бъде кон-фискувано. Препечатките вече даже не са и у Вал, за това има и други приятели. Търсят „Мадам” от Ксави-ера Холандер – кралицата на порното по онова време, съдържателка на публичен дом в Щатите, след много години гост на набедения шоумен Слави Трифонов.

След седмица синът на Стария Сокол кани Вал в мазето да потърсят вълшебната течност, щото бил я загубил. Тубата с водка ги очаква зад врата-та на мазето. Чист спирт, разреден с дестилирана вода. Отпиват и както винаги започват да мечтаят. Единият да издаде преводите на своя болен баща, а другият да се научи да пише стойностни сти-хове. Раймонд се шегува с посещението на мили-ционерите и оперативните работници. Повечето от тях са стари познати. Та той ги е научил да че-тат свястна литература! Само ги моли да не цапат много страниците на задигнатите издания и да не завиждат много – все пак това е художествена литература. За кой ли път разглеждат писмото на Любомир Соколов до Ремарк. Отново питат: „Как живеем?” и сами си отговарят: „Ще живеем!”.

И живеят. Четат всичко. Всичко, до което могат да се доберат. Вятърът на промяната е задухал.

Есента на 1991 година.Старият Соколов вече не е между живите.

Раймонд преживява тежко раздялата. Изпраща баща си до последното му убежище и поста-вя в ковчега молив и тетрадката с ръкописа на недовършения „Сицилианецът”. Промяната е настъпила. Преводите на стария преводач вече се търсят като топъл хляб, ала на безценица, а времето е тежко - Луканово. Хляб няма, водка

също. Появяват се познати преводи, но кой знае защо преведени от непознати преводачи.

Младият Сокол отно-во е поканил Вал в мазето да търсят тубата. Доволен е, хвали се, показва кори-цата на „Плъховете” от Джеймс Хърбърт. Най-по-сле ще види нещо изда-дено с превод от неговия баща. Отпиват. И започват да мечтаят. Мечтаят за ху-бава литература, за хубава поезия. И тогава Раймонд изважда своя самоделна стихосбирка и я подарява на Вал с думите „Вземи, ти

пишеш по-хубаво от мен, но може да ти потряб-ват”. Разказва за опитите си тези неща да бъдат публикувани. Отговорите били едни и същи: „Добри са, момче, ама кой пише днес за любов. То за това си има хора, ти ги знаеш. Вземи драс-ни нещо за заводите, за нашата китна Родина... Я по-добре ни дай да прочетем нещо от баща ти.” Отпиват и отново мечтаят. И си мислят, че живеят.

А Раймонд поживява още малко. Отива си още същата година.А стихосбирката му остава у Вал, който чес-

то си я препрочита и се чуди за кое е по-добре да се пише – за Родината, за Промяната, Поли-тическа сатира, Придворни стихове или за Лю-бовта, Самотата, Безнадеждността, а може би за Живота. Все по-рядко се обръща с гняв назад. Около него кипи живот, младите напират, а ня-къде напред е неизвестността.

Сега Соколите са там някъде горе, усмихват се, отпиват и ни чакат. #

* * *Звезди проблясват на небето И грее ярката луна. Стоиш и чакаш сред полето Да лумне новата зора.

Светлик огрява пак простораРодил нов ден и рой мечти Върви напред, върви със хората И всичко ще осъществиш!

Раймонд Соколов

bezuslovno.blogspot.com

14


тайната на професора? Светослав МинЕв

На леля Пенка

Добра среща, професоре! Недей да ми се хилиш така умилно и безпомощно, както едно време! Ус-мивката ти винаги ме е обезоръжавала - толкова на-ивност на объркано дете има в нея.

С тая усмивка ме накара, вече дърт мъж, да те за-веда за първи път в живота ти на мач. А за първи път ти беше крайно време. Вече беше минал петдесетака - признат, почитан и мастит учен, даже шеф на ли-тературен институт. Нали точно на тебе и на такива като тебе се падаха едновремешните привилегии - специално снабдяване, карта за почивка на морето, пътувания в чужбина и пропуск всяка седми-ца за ложата на Националния стадион. Ти никога не го използваше, даваше ми го охотно, само този път какво те удари по главата та попита:

- Билетът нали е за двама, с кого посещаваш стадиона, Ицо?

- С никого. Аз любов-ници нямам, жената ми стига - малко тромаво се пошегувах и аз.

- Тогава защо не вземеш мен? - и пусна в ход въпрос-ната неотразима усмивка.

- Добре де, ти си шефът, пропускът си е твой. Какво ме питаш, идвай!

И ето ни два-мата сред хиляд-ното множество на стадиона. А ти облечен в оня пан-талон, цвят кафя-во наакано, наметнал шлифер в неопределен цвят, използван от пехотинец през хиляда деветстотин и Балканската война, и cъс сплескан каскет на главата, сякаш капак на боклук-чийска кофа, който още тогава беше пълно демоде.

- Откъде изкопа това антично облекло? - заядох те още на входа.

- Посъветва ме да съм сложил нещо по-неприну-дено - притеснено смънка ти и моментално свали каскета, за да го смачкаш под мишница.

- Това не значи да се обличаш като Гаврош! - сря-зах те аз. - На театър с такива ли дрехи щеше да оти-деш?

- Виж ти! Значи футболният мач е нещо като теа-трална премиера, само че на зелената сцена на тере-на. Какво интересно сравнение! - сякаш открил Аме-рика рече ти и извади също толкова омачкан тефтер с пожълтели листа. После вдъхновено начена да за-писваш нещо с нечетливите си, йероглифообразни професорски драскулки.

- Пейката нещо убива - недоволно възропта щом седнахме. - И тия летви ми се виждат слабички, дали няма да се сломят по някое време?

- Ложата на стадиона се различава от ложа в опе-рата - контрирах те назидателно. - Какво искаш - кре-сло, кафенце и чевръста разпоредителка да ти под-несе програмата? Пейката си е здрава и по-дебели от

теб е издържала. Само не се върти много, че ще взе-ме да ти се забие някоя треска отзад и ще направим безплатен сеир в Студентска поликлиника.

Под такава угроза ти застина неподвижно, ала не задълго. Творческият ти дух отново победи,

извади тефтера, продължи да питаш и тво-риш.

Въобще през целия мач не ме остави на

мира. Тъкмо се загле-да човек, току го по-бутнеш по рамото и след съответния отговор надълго и нашироко драскаш във въпросния теф-тер. А пък и въпро-сите едни:

- Пардон, Ице, веднъж по погреш-ка зяпах пет мину-ти това зрелище на телевизора. Раз-гадах интуитивно

- двата отбора ритат топката на различни посоки. Само не мога да разбе-ра защо тимовете се подреждат някак симетрично, като геометрична функция някаква.

- Ей, учения, две висши образования, двайсетина книги и докторска дисертация имаш, а ми задаваш подобни въпроси! - не можах да сдържа учудване-то си. - Футболистите играят според тактическата схема указана от треньора. Четирима защитници, трима в нападение, трима в средата на терена е най-често срещаната.

- Авангард, ариегард, тактически схеми - като истинска древна битка, но без жертви - понечи да

Ти никога не го използваше, даваше ми го охотно, само този път какво те удари по главата та попита:

- Билетът нали е за двама, с кого посещаваш стадиона,

- С никого. Аз любов-ници нямам, жената ми стига - малко тромаво се

- Тогава защо не вземеш мен? - и пусна в ход въпрос-ната неотразима усмивка.

- Добре де, ти си шефът,

ме да ти се забие някоя треска отзад и ще направим безплатен сеир в Студентска поликлиника.

Под такава угроза ти застина неподвижно, ала не задълго. Творческият ти дух отново победи,

извади тефтера, продължи да питаш и тво-риш.

15


надраскаш нещо дълбокоумно ти, ала изведнъж се сепна. - Тогава защо не ритат направо, а често тъй настрани, назад?

- Гле’й го, каква свещена наивност! ‘Ми нали про-тивниковият отбор пречи, застанал насреща, и тряб-ва да го заобиколиш с хитри пасове.

- Виж ти, точно отражение на диалектиката: на всяко действие - съответното реципрочно противо-действие!

Последва бързо скрибуцане по тефтера. После минута колебание и поредното умно питане:

- Ще извиняваш, ама ония трите момчета не раз-бирам какво правят?

- Кои точно? - измучах недоволно, предусещайки следващия убийствено тъп и наивен въпрос.

- Ония тримата, двамата бягат покрай терена, а другият се върти вътре около топката, свири и сочи нещо. На тях защо не подават да ритат? И са обле-чени в различни екипи - черни. Явно изразните им средства са по-особени и им е отредена специфична роля в спектакъла.

- Да не ми говориш за съдийската тройка? - изу-мях с отворена уста. - Ама как те ще ритат, бе? Те само отсъждат, въплъщават правилника, въдворяват ред. Онзи вътре е главният, а другите край линията - байрактарите, тоест тъч-реферите, исках да кажа.

- Виж ти, също като Светата троица на спортния свят, въздаваща справедливост в черните тоги на неумолимо правосъдие - асоциира вдъхновено ти и продължи нескончаемото писане.

В края на мача, постъпателно и методично нер-виран, ми се щеше да претрепам някой. Не само заради твоите въпроси, а именно заради лакея в черно. Него ден той разгневи публиката до послед-на степен. Отмени на нашия отбор два гола! И то чисти голове! Единия го вкара Котков - помниш го, русият магьосник с вълшебната левачка. А другия отбеляза Начко - младото момче, дето Котарака го учеше - след години и той стана голям футболист. Но главният престъпник измисли някакви фалове и отмени попаденията. За да прелее чашата, помощ-ник - престъпникът откъм нашата трибуна пусна гол от засада за гостите.

Стадионът избесня в праведна ярост. Мачът свърши, ала никой не си тръгваше. Чуваха се само бурни освирквания, обидни скандирания и заплахи към цялото продажно и черно реферско племе.

- Какви езикови находки, какъв своеобразен фут-болен фолклор! - с трепереща ръка записваше ти, със сигурност единственият щастлив човек на три-буните.

После по безжичния запалянковски телефон се разнесе призивът: „Чакаме съдията пред сектор „А“ да излезе и му размазваме мутрата!“

И ето, стоим край стадиона поне десет хиляди разгневени мъже. Някои даже бяха разграбили ба-ластрата от съседния строеж и подхвърляха очаква-

телно камъните. Централният сектор беше заобико-лен с настръхнал от свещен гняв човешки обръч.

- Граждани, разотивайте се незабавно! - боботеше заплашително по мегафона началникът на охраната - някакво капитанче.

Отговори му мрачно мълчание, а някой от пред-ните редове избухна злобно:

- Скрий се бе, шапкар смотан!Капитанът видимо поаленя и понечи да каже

още нещо, но пред угрозата на десетина хиляди разбеснели запалянковци и поне пет хиляди паве-та, готови да хвръкнат всеки миг, сдъвка думите и се прибра безславно.

След малко копита зачаткаха по паважа. Идваше на помощ конна полиция - около стотина човека. Тълпата мълчаливо им даде път да заемат защит-на позиция край главния вход, но иначе никой не мръдна от мястото си.

- Професоре, става жежко, що не се разкараме от-тук - започнах да те избутвам дискретно настрани - Нищо чудно скоро да заиграят шамарите.

- Не, не! - запъна се ти като магаре на мост. - Днес преживявам повече емоции, отколкото за десет го-дини в моя плюшен и прашен кабинет с панорамен изглед към стената на съседната кооперация! Само не разбирам защо става така?

- Защото гадното паразитче, произведено от системата армейски генерал, е заповядал неговият отбор да победи на всяка цена. И съдията изпълни чинно заданието. Дембелина с големите лампази не можем да докопаме, ще го изкарат политически въ-прос. Но на тоя послушник в черно ще му светим маслото като едното нищо - припряно коментира момчето в тълпата до нас.

- Генерала ли? Че той е достоен човек и ми е ли-чен приятел! Още утре ще го питам дали подобни слухове отговарят на истината.

- Мълчи! - посегнах да ти запуша устата, но къс-но.

Сред това обезумяло от ярост множество да при-знаеш гласно, че си познат с генерала, означаваше нито повече, нито по-малко от опит за самоубийство с чужда помощ.

- К‘во, к‘во каза? - веднага се обърнаха заканител-но няколко души към нас.

- Нищо, нищо! - втурнах се да замазвам гафа. - Не му обръщайте внимание! Иначе е много наш човек, ама професор, само гледа да направи впечатление и да събере слушатели.

- Значи, довел си ни колега от академичния цирк - с интерес реагира съседът отляво - младеж с инте-лигентен вид, навярно студентче. Загледа те любо-питно и отсече: - Не е от нашия факултет, ама си му личи под каскета научната степен.

Избухна смях и така отървахме кожата. А наисти-на напрежението витаеше между двата лагера. По-лицаите, макар и с подкрепления, не смееха да ни

16


разпръснат. Малко бяха, пък и бяха по-мирни вре-мената тогава, професоре. Граждански размирици не беше имало от десетилетия и никой полицейски началник не пламтеше от желание да ги предизвика.

Ние също мълчахме и чакахме. Нямахме нищо против момчетата с фуражки пред нас. Просто очак-вахме търпеливо да излезе съдията и да му изкажем почитания.

В такъв момент разцепиха въздуха женски писък и протяжен вой на сирена.

- Дръпнете се! - отнякъде изпълзя отново капи-танчето. - Жена от персонала се притесни и припад-на, дайте път на линейката!

Бялата кола, с въртящ се аленочервен буркан, се измуши между нас на доволно форсиран ход. Мярна ми се някаква шарена забрадка (жените тогава още ги носеха), но никакъв друг визуален спомен нямам.

Не мина и минута, след като линейката се скри зад завоя, и конната стража кротко взе да се изтегля по една малка уличка край стадиона.

- Тия хора защо си отиват? Няма ли вече кого да пазят?

- В линейката е бил съдията! - изтръгна се гне-вен вик на закъсняло прозрение в тълпата отдясно. - Преоблекли са го като жена!

Огромна маса хора устремно стартира по буле-варда, за да настигне отминалата кола. Не ги послед-вах, нямаше смисъл.

- Каква драма, какъв финал! - бърбореше възбу-дено, професоре. - Наблюдавам на живо неподража-ем синтез между натуралистичен роман на Зола и изящна комедия от Молиер!

- Стига, стига! - повлякох те с все тефтера на без-опасно място, по-далече от струпаните хора. - Трай си, че като ти светне някой от прецаканите фенове една традиция зад врата, ще видиш на живо всич-ки слънца и звезди като в ненадминатата епопея на Данте.

Това ми беше първият път, когато те заведох на мач, професоре. Пръв и единствен, друг път не по-смях да рискувам. Езикът за общуване не бе на ака-демично ниво, нито обноските. Стадионът не беше лекционна зала и ти не наставляваше от катедрата. Но май нещо се развълнува там по рафтовете на до-бре подредената, академично закостеняла профе-сорска същност.

След този ден ползваше пропуска почти всяка съ-бота, аз рядко се дореждах до него. Нали беше човек с положение, сдуши се с големите футболни шефо-ве, замина даже с националния тим на световното. Въобще стана върл запалянко на футбола.

Даже, ако си спомняш, някой път на чашка ми споделяше, че ти се иска да облечеш черния екип, макар и един-единствен път. Поне веднъж да бъдеш съдията, с всичката му там власт, жестове и автори-тет на зеления терен. Само като питах искаш ли да отнесеш и боя, често полагащ се на това овластено

лице, ти отново се усмихваше неразбираемо и безпо-мощно в твой стил, без да дадеш отговор.

Защото времената се промениха, професоре. Днес не чакат реферите да излязат от стадиона. Малтретират ги на място - играчи, президенти на клубове, публика. Ако на терена отърват кожата, има тунели към съблекалните, други скришни ме-стенца. Днешните полицаи къде от страх, къде зара-ди тлъстия подкуп се правят, че нищо не е станало. Ама няма да ме разбереш, сигурен съм.

Твоето и нашето време отмина не само във фут-бола. Нали великите футболисти от нашата гене-рация са вече беловласи дядковци, които разказ-ват славни възпоменания на идващите поколения и гледат просълзени по телевизията архивните кадри от мачовете на своята младост. Някои вече прекрачиха „чертата“ и можеш да ги видиш само в клубните музеи, завинаги млади в избледнява-щите, помътнели фотографии. Логично е и за нас всичко да приключи в съответния ден с един лук-созен, увеличен портрет, обсипан с венци и цве-тя. Ще последват дълги траурни некролози, които никой не чете, и още по-протяжни и надути слова на прощаване с „един традиционен, но значите-лен учен“.

Откъде знам всичко това? Ами от твоето погре-бение, професоре. А и аз сигурно съм с единия крак в отвъдното, щом вече час разговарям с твоя образ.

Да знаеш, че посмъртно ти закачиха титлата „академик“. Изтипосаха ти идеалната биография, в която май няма почти нищо човешко, сякаш не си живял в реалния свят. Спиртосаха те почетно, каза-но на наш, научен жаргон, възнесоха те в „абаносо-вата кула“ на избраниците.

И всички единодушно премълчават твоето къс-но увлечение по футбола. Как да обяснят на идва-щите поколения, че ти - класикът на литературната мисъл, гръмовержецът на изящното слово, на зряла възраст си се привързал към някаква плебейска, пре-зряна игра „ритни топка“. Че си мечтаел да ставаш и футболен съдия - абсолютен абсурд!

Така и не намерихме оня омачкан футболен тефтер в твоя архив. Останаха само спомените. Може би затова толкова често ми се показваш с тази безпомощна усмивка - имал си още нещо да довършиш на грешната земя и ме подсещаш да не забравям поне частица от онова, което се е загубило с тефтера.

Ето, на вратата се звъни. Жената, познаваш я добре, си идва от пазар и трябва бързо да й отворя. Няма как, чао, професоре! Ще се видим пак, вероят-но на някой райски мач.

Ама докато не си се изпарил напълно, дай да се спазарим. Аз ще я напиша тази история, да ти мирне душицата, а ти ще ми харизваш ли чат-пат пропуска за ложата на Небесния стадион? #

17


Момичето и червеният балон? нАйКи

Имало едно време…какво, странно ли е, нали така започват всички приказки…Но да, тук сте прави. Това не е приказка, а разказ за абсурда и любовта - е да малко банално, но пък вярно.

Разказът ми започва с малко момиче, всъщ-ност не толкова малко. Достатъчно голямо, за да знае какво е болка, тъка, разочарование и любов, но прекалено малко, за да ги е изпитало. Та моми-чето да го наречем Вяра.

Защо Вяра ли?! Ами, защото след като проче-тете разказа ще ви е нужна вяра за да повярвате в силата на Любовта и Съдбата. Две особи, които създават животи, а по-късно ги разрушават.

Вяра седеше на върха на фара, но сякаш не не-говата силна светлина огряваше морето, а сякаш нейните парещи очи показваха пътя на морепла-вателите. Но нейният поглед не беше насочен към безкрайната морска шир, а бе приклещен между червения балон в ръцете й, който следваше пътя на вятъра, и пълната луна, която нежно галеше повърхността на морето.

Изведнъж момичето пусна балона и скочи в морето, превръщайки се в русалка…Не, шегувам се, проверявам дали четете чувствено…

Може би и се чудите защо балон, и защо е чер-вен. Ами много просто, червен е като огъня, кой-то обгръщаше сърцето на Вяра, а балон е, защото той лети високо в облаците, както беше и Вяра, когато се довери на тази проклетница Любовта, и й позволи да й покаже истински чувства, непо-знати досега…

Може би, ако ви разкажа каква е историята и ще разберете за какво ви говоря.

Нали се сещате как казват, че първата любов е най-силна, и че често се проявява още от пръв поглед...Е, не вярвайте много на това!

Вяра и...нейната голяма любов се познаваха още от люлка, както се казва. Израснаха като при-ятели, винаги са били заедно, споделяйки всичко. За тях нямаше нищо, което да развали приятел-ството им...Или поне те така си мислеха. Докато

едно тънко пискливо гласче в главата на Вяра не се обади.

- Харесваш го! – казваше то.А тя отвръщаше с „Не”. Но нахалното гласче

не се отказа, а накрая Вяра му повярва.Оказа се истински влюбена в най-добрия си

приятел, не можеше да спи, защото мислите и бяха окупирани от него, а ако случайно заспеше той присъстваше в сънищата й. Събудеше ли се пред погледа й отново бе неговият мил образ. На-края вече не можеше да го вижда, защото нахал-ният глас и казваше да действа, а тя не искаше да развали приятелство градено с години.

Тук е моментът да се замислите, та нали точно едно такова приятелство, градено с години, в кое-то знаеш всяка подробност за другия, прераства в здрава и дълготрайна връзка.

Но при Вяра случаят бе друг. Когато му при-зна, приятелството им се разпадна...Той не чувст-ваше нищо към нея. Тя не му бе нищо повече от приятелка и сестра.

Сърцето на момичето бе разбито на хиляди парчета, а половината от тях бяха безнадеждно загубени... Завинаги.

Сега, когато Вяра все още седи на фара, загле-дана в червения балон, тя знае, че за да продъл-жи има само едно решение. Да пусне любовта да си отиде. Пръстите на момичето се разтвориха, а балонът мигом полетя към небето, огрян от лун-но-сребърна светлина. И макар Вяра да знаеше, че това не е достатъчно, макар да бе сигурна, че Любовта няма да си отиде толкова лесно й остава-ше надеждата...

Нахалният глас на Любовта все още шептеше в главата й, но шепотът бе по-скоро смях, гаден подъл смях. Това бе нейната Съдба. От златните очи на Вяра се търкулна една единствена сълза...

Сега разбрахте ли защо е Вяра?! Ако имате вяра ще повярвате в безкрайната сила на Любовта и Съдбата, две особи, разрушаващи хиляди животи, но без тези две особи едва ли щеше да ни има... #

maker-arts.comДИГИТАЛЕН И ОфСЕТОВ ПЕчАТ

18


ОЧЕРК

Сталкер в зоната на отчуждението? СКитниК

Чичо Саша е чернобилски сталкер повече от 15 го-дини. Мнозина може би се питат какво означава тази дума. Сталкер е водач в неизвестното. Той знае, че там в зоната се крият странни и страшни неща. Стал-керът като водач непрекъснато предпазва групата си и предупреждава, че в зоната те няма да попаднат в Рая.

Сега Саша е единственият чернобилски сталкер. Тези, които са започвали заедно с него вече са мърт-ви или болни. Саша е превел през зоната, страховито наречена „Зона отчуждения”, покрита с радиация и опасана с бодлива тел, над 200 „посветени”.

Да се попадне в зоната е изключително трудно и скъпо занимание, но Саша знае всичко за зоната, има свои пътища и пътеки и... не взима пари!!!

„Да печелиш от чернобилското гробище е кощун-ство” обича да казва Саша.

26 април 1986 е денят, който превръща Чернобил от процъфтяващ провинциален град в некропол. То-гава Саша е на 36 и като капитан от милицията охра-нява гара Янов в Припят – града призрак. Когато се взривява реакторът, всички са вдигнати по тревога и единственото, което им казват е: „Този път е сериозно и задълго”. За Саша наистина се оказва за много дъл-го. За тези, които познават Чернобил, проникването в зоната е лесно. Дървената ограда с бодлива тел отдав-на гние и се руши. Сега я заменят с бетонна ограда, но само в Украйна. 147-те километра, граничещи с Беларус, не са затворени. Саша не може да не влиза в зоната - „Там се зареждам” казва той. Познава зоната като петте си пръста, знае откъде да се мине, за да се избегнат силно замърсените участъци. Проблемът с радиацията е, че тя е „невидим враг” - една стъпка встрани от „чистите улици” могат да те „заредят” с огромно количество радиация.

19


Последната спирка е Припят, преди него са само 30 километровата и 10 километровата зона, които водят до „сърцето на взрива”. Припят е много кра-сив град с големи улици, булеварди, красиви сгради и много зеленина. Но е празен, призрачно празен. Имаш чувството, че градът спи и изведнъж от входа на кооперацията ще изскочи рояк деца, който ще се затича към детската площадка. Минаваш и виждаш училището, детската градина, централното кафе и дома на културата “Енергетик”. Липсват само хората.

Минавайки покрай болницата, усещаш как нещо те хваща за гърлото, имаш чувството, че хиляди чер-ни очи са се втренчили в теб и те молят да си тръг-неш колкото се може по-бързо. „Нищо чудно” – казва Саша – „тук на четвъртия етаж са докарвани умира-щите пожарникари, които първи са се пуснали да гасят реактора и може би сега ни молят за малко спо-койствие”.

Няма думи, с които да се опише този призрачен град, това трябва да се види и винаги да ни напомня за разрушителната сила, която може да има дори и „мирният атом”. Всички хора от Припят са били из-селени и може да се каже, че са били огромни къс-метлии. Сякаш Господ е бил с тях в този ужасен 26 април, защото ако вятърът беше духал към Припят, това щеше да градът на мъртъвците.

В тези места дозиметърът винаги е включен. Той

е единственият, който може да те спаси от поглъща-нето на опасна доза радиация. Влизайки в 10 кило-метровата зона, сърцето ти бие с невероятна бързина. Приближаваш се към мястото, което е променило милиони човешки съдби. Виждаш бетонния купол на реактора, който е започнал да се руши и си мислиш дали един ден безхаберието на сегашните местни по-литици няма да отвори отново „кутията на Пандора”.

20


На връщане Саша ни запозна с няколко местни жители. Те няма къде да отидат, живеят и умират тук. Ядат огромни мутирали гъби и ябълки, убиват мутирали животни от които си правят салами, пият „заредена със стронций” водка. Те живеят без страх, страхът е преодолян преди много години, сега просто това е техният живот. Труден и беден, както на по-вечето украински селяни и пенсионери. Но някак си много по-самотен. При тях рядко идват гости и род-нини.

- След 80 години ще завърши полуразпадът на стронция. - обяснява ни дядо Иван. - Тогава зоната може да се счита за относително безвредна.

- Коя е най голямата опасност в зоната? – питам ги.- Огънят – отговарят ми в един глас. Когато се запалят чернобилските гори, радиация-

та се увеличава 10 пъти. „Тогава трябва да се криеш “ казва Саша. Но самият той е участвал в потушаването на стотици пожари в зоната за тези 20 години.

В Чернобил има паметник, при който Саша поня-кога води хора. Странният паметник, приличащ на гигантско великденско яйце, е подарен от Германия на Украйна и след дълги митарствания накрая се озо-вава в Чернобил. Монументът се нарича „Послание към потомците”. В него слагат бележки с текстове, ко-ито ще бъдат отворени след 100 години.

За Саша е много болно, че сега в зоната идват хора, които не знаят нищо за Чернобилската авария и за това би написал на „своята” бележка в паметни-ка: „Помнете, че това е било, е и ще бъде!”

Причините за аварията се знаят и са могли да бъ-дат избегнати. Но аварията се е случила и връщане назад няма. А Чернобил ще е жив и опасен още 24 000 години.

На прощаване Саша ни изпраща с думите:- Много се надявам, че над разрушения енерго-

блок ще се издигне пирамида – огромен саркофаг, който ще защити хората от освободения атом. Аз зная, реакторът ще изчезне, но зоната и нейните стал-кери ще останат. #

Колаж В. Федорова

21


„Шведски Крале” и има ли в Швеция „шведки”?? таня АтАнАСовА

Пътеписът е жанр отговорен, защото макар и отразяващ лични мнения, все пак слага щампа върху едно географско място като цяло. За „коле-гата” Алеко няма да говоря – просто си наваксах четенето насила в неосъзнатата пубертетна въз-раст с удоволствието на един по-зрял, ранносту-дентски прочит. А Куба, например, я заобичах и без посещение там - от пътеписа на Христо Пелитев, който четох като 13 годишна – страхо-тен беше! Е, аз не мога да сравнявам с писатели от подобен ранг, но си обичам пътеписите и ги пиша в захлас. Искам да поднеса предварително извиненията си като един вид застраховка, поне-же опитът ми може да не е от най-успешните. Аз ви се извинявам, а вие не ме съдете много строго, а? Договорились?

Значи, да започна директно с големия въпрос – „Шведките са или не са митологизираният образ от близкото ни черноморско минало?” получава катего-ричен отговор още от първото ми изречение: “Не, хора, не са”.

И ето - трайно губя мъжкия интерес към на-стоящото пътеписно разказче за дивните хубости (дивотии, с една дума) на любимата ни Швеция. Обаче ще ми остане топлия интерес на дамска-та половина от читателите. И не си мислете, че съм зла, гадна и завистлива женомразка. Не. Като видя хубаво си го признавам, а ако ми се е отде-лила горчилка при това признание – гледам да я преглътна достойно, щото съм правилна.

Та, споко, шведките са мит, ама силно митоло-гизиран... Което си е разбираемо, защото вероят-но е разцъфнал в зората на бг киноиндустрията от времето на краварките многонадойнички, тъ-качките мнгогостаннички и разни такива мно-го....чки. Обаче в сегашно време, с тия хубави български момичета от всякаква възраст (за „и от всякакъв пол” не ни е приказката тук) дето кър-шат снаги от всякакъв калибър по българските улици – просто трябва да се знае, че г-ца Силв-

стед е случайно недоразумение от шведски тип, с подобаващите поправки от страна на естетичната хирургия, които вече вярвам са били далеч по-многобройни и задълбочени от тези на която и да е одумвана българска хубавица.

Имаме добър шведски приятел – снежнобял светлокос симпатяга, зажаднял за женски хубости (съвсем оригинален швед, роден в многовековно шведско родословно дърво, а не, да речем, нату-рализиран швед от Острава на име Янек Марчи-чек). Две години наред той ни гостуваше с две-те си момченца (и двете кръстени на имена или части от всичките оригинални имена на Франк Запа, щото нашият шведски пич е жицар в група в шведско градче от селски вид, разположено на цели 400 км северно, ама много северно от Сток-холм). Момченцата са в предпубертетна възраст (което си е живо хабене на почивката в България, ако момците не са поне на 14? 16?, ох не знам, да не прозвучи нещо грозно...).

Таткото винаги оглупяваше при вида на наши-те сервитьорки, приятелки, познати продавачки и т.н., но ние знаехме какво иска да си поръча/каже/купи и му помагахме незабавно, докато той се изгубваше и погубваше в превода на „невчеса-ните си мисли” (аааааааааааа, и ние четем БГлог, пушим цигари „Кент“ и ядем бонбонки „Тик-так“ :))

И ето, сега дойде мигът на разплатата – сега ние му връщаме визитата там, в родината на кра-сотата и секса. Там в далечен Юсдал, както се пее от местния юсдалски дамски хор, облечени в чер-ни макси рокли с голямо абстрактно цвете на пре-дницата.

Тази необятна страна била мечтана люлка на образованието за моя съпруг/най-добър при-ятел/любовник/шеф/съдружник/съратник и т.н., Жоро, но наричан от мен в най-дружелюб-на среда Буб (идващо от „бубинка, буболечка” и други там миниатюрни гадинки, макар че пора-

П Ъ Т Е П И С

22


ди онзи фактор на нарастване по габарити, който моята майка евфемистично назовава „възмъжа-ване”, вече е доста „възмъжал” и подобни мини-атюрни дефиницийки звучат, меко казано, някак неловко...).

След прекарване на достатъчен период време там на север, изпратен под завистливите погледи на мъжките му другари, Жоро, обрулен от скан-динавската действителност, върнал в родината ни славата на грозните кобилести представителки на шведския женски пол и безполовите на вид гос-пода от мъжки пол (не, не ги е пробвал, за да знае по-точно)... Нямало мацки тип „ранна АББА”, нямало Виктория Силвстед – имало само сурова северна реалност, ама от най-реалната реалност...

Приятелите му сухо преглътнали истината и заложили на версията, че другарят им е преживял някакъв тайнствен стрес, за да говори подобни небивалици (говорим за годините 1991-92). От-дали го на факта, че го е ритнал едър („мъжест-вен”) шведски кон, което между другото е истин-ска история. И така Жоро не могъл да гарантира истинността на твърденията си, поради времен-на нефелност (за щастие физическа, и дано само временна – дали?). Ако не си довърша пътеписа – търсете трупа ми някъде около Пловдив...

Е, самата аз не съм и минала покрай горепосо-чената Виктория, нито край нашите главоизкълч-ващи девойки, и не бива да съдя никого по света, а и Господ не ми дава правото да го правя (щото се явявам положителен герой), но „За Бога, братя, вервайте ми!” Дори подрастващият ни 11 годи-шен син, който дава добри надежди в оценката си за външни и духовни човешки качества, бе меко казано смаян от женските видове там... И така – на път: Me, myself and my beloved men (husband and son). Дочката я зарязахме на баба й, за да не троши удоволствието от сексапилната държава с четиригодишните си капризчета - подло, но с чувство.

Пристигнахме в люлката на женската красота след изнурително пътешествие по въздух и рел-си. Нека да разкажа за него, а? Нали е ПЪТЕ-пис, а пътят не бе никак малко, Ама никак. Което ме подсеща да вметна, че LOT не е вашата авиоком-

пания, ако искате да полетите в небето. Има и други начини. Иначе верно научихме нови неща за имената и бирата. Например, цялата им нация май разполага само с по 3 имена за всеки пол – всичките им стюардеси бяха Малгожата, Беата и Агата. В отговор на това стюардите бяха Тадеуш, Адам и Марек. Но пък един стюард Станислав (с ударението на -ни-) отсрами отбора. Храна на борда: триъгълен сандвич с шунка и кашкавал. За полската бира сама съм си виновна, аз си я поже-лах в момент на слабост.

Последва една бодра смяна на самолет в брат-ска Варшава в 17 часа варшавско време - всичко долуразказано се случи в границите на 15-17 ми-нути („Вервайте ми!”), състояща се в:

• слизане от първия самолет (София-Вар-шава), нервно потропване и тежко дишане във вратовете на заникъде небързащите пасажери,

• здраво тичане на „повъзмъжалите” ни форми в невероятно неудобната сграда на вар-шавското летище, поне в частта, в която тичахме („българска работа” ли? - нашето си е супер и по-ловина!),

• няколко задъхани проверки на паспорти (американските ни визи разсеяха доста Адам и Малгожата),

• после .............о, ужас, дълга опашка за проверка на пътуващите в единствената им зала за външни полети, която моят Буб пъргаво из-превари с обяснението, че самолетът ни за Сток-холм вече е излетял, но нека все пак потичаме за здраве, за да се убедим сами... Ок, каза стомане-ният Тадеуш и ние светкавично засваляхме ко-лани, чанти. Агата се смили и ни остави да си тичаме с обувките на краката. Готина, разбира-ща. Топло й се усмихнахме и драснахме напред.

Самолетът верно се беше екипирал за път. Ние си тичаме 100 м гладко бягане към гейта, а в дале-чината „коминчето му вече пуши”. И във Варшава нямахме шанса да ползваме ръкави за качване на самолет, което пък помага по принцип за физиче-ската подготовка на пасажерите. Особено такива като нас. Какъв фитнес, бе джанъм, с тая работа на компютър цял ден? И като спя с шефа, който

23


обаче ми се пада Буб - елементът „изненада”, „ще дойде/няма да дойде”, „жена му ще ни гепне” и „ще ми купи ли колата”, който елемент тормози нежната дамска психика и поддържа физиката в невъзмъ-жала форма, го няма при мен. Купува ми колата, няма изненади, пък после защо дишам тежко, ти-чайки из летищата на света... Е, няма угодия!

Та, дотичахме до Беата, до която кисело се ус-михваше швед от ливански произход, който в про-междутъка от 3 минути до нашето приближаване вече бе възстановил своето дишане. Ние, обаче, не бяхме. Беата започна да говори „пшицкего най-лепшего” по радиостанцията, а аз с премрежен поглед гледах късноследобедното слънце, което прежуряше върху самолетчето ни. Отблизо бе по-дозрително дребно. Аз и в Щатите съм пътувала с малки самолети, но такъв не бях виждала още. Май бе по-добре да вземем да си го изтървем и да броим преживяването дотук за фитнес, а? Ама, Беата, не – “You vill getz on tze plane immedziately – don’tz vorry!” Оправна дама е тя.

Поведе ни четиримата с ливанския швед с бързo стегнато подтичване по една вита външна стълбичка надолу и после напред към един ав-тобус, който го нямаше. Беата се обиди, защото била казала да е там автобусът (ама ние й вярва-хме – що трябва да се обяснява?), пък Марек си-гурно е духнал с него... Българска работа ли...? Минаха безкрайни 20-30 секунди, в които аз поч-ти исках Марек да е забегнал с дъщерята на шефа си към някакъв далечен терминал, обаче моят Буб и нашия син Калоян – не, те искат да се качат на сапунерката и да стъпят при шведките. За какво да бързаме – освен Бьорн Борг, Бени и Бьорн от Абба (в тая страна всички имена ли започват с Б?) нещо ми убягват други мъжове... За жени като Грета Гарбо и Ингрид Бергман се сещаме, но аз искам подсещане за мъже. Чакайте да проверя – нали затова е Интернет. Сверяваш си часовника и после, о, колко сме „тилигентни” (www.nndb.com, например).

Ха, Стелан Скарсгард, разбира се, с това име: Stellan Skarsgård; всъщност трябва да е Скарсгорд, но американците го наричат Скарсгард, защото не знаят, като мен „тилигентната”, че „а” с кръгче

отгоре се чете „о” (имам предвид онези америка-нци, които все пак са склонни да се опитат изоб-що да произнесат подобно свежарско име - пък после защо таткото на бившата Брадова Джен си бил съкратил името на Анистън – ами че на мен Анастакис ми звучи много по-достопочтено, но за американците трябва да е по-простичко и улесне-но).

Така, един швед падна дотук, но Стелан не е точно сред мечтите на дамите. Което пък Марк Уолбърг е (ммм, браво на Швеция за такъв пред-ставител). Мдаа, и семейство Халстрьом щях да забравя – Ласе Халстрьом, правил някога първи-те клипове на АББА, и жена му актрисата Лена Олин (е, тя например си е и хубава, и умна, ама нещо Холивуд по-рядко ни я отпуска, което е жал-ко). Други шведи? Ох, боже – ами да, г-ца Спайс Халиуел имаше нещо шведско по таткова линия, но, за нейно щастие и испанско по мамина (така че, muchas gracias, mama). Е, при това положение – като не ни останаха много козове, освен Викто-рия Силвстед, разбира се – все пак да бързаме ли да се качим на тази черупка, наречена с прозви-щето „самолет”, или просто да си постоим още при пан Тадеушът? Като направихме равносмет-ката, Жорко има защо да бърза, и синчето също, нали придружаващите ме лица са все пак мъже... А аз за какво да бързам при тази перспектива?

Със свистене на гуми Марек паркира огро-мния автобус пред нас. Беата, обаче, много готи-на – и тя се качва с нас, да се повози на рейса. А рейсът – огромен, пустинно празен, по-голям от самолета. Почти запресмятах - ако отвлечем Ма-рек, за колко дни ще стигнем северна Швеция, там малко преди полярната окръжност, закъдето всъщност сме се устремили.... Свикнала бях на по-интимен режим в летищните автобуси – „от-гатни парфюма ми”, „пипни ме тук, и тук” „сега ще те усмъртя отблизо” и т.н. А в този тук – празно и голямо. Марек определено гледа „Формулата”. Но не тръгна по диагонал, не се отклони от нари-сувания на асфалта маршрут нито на йота, макар че беше свободно от други превозни и летателни средства в околовръст на много десетки метри.... Но, дисциплина, братче! Е, за отрицателно време

24


ни паркира пред стълбичката на самолетчето и отгърмя с Беата в неизвестна посока. А ние пак – спринт по наклонен терен, с препятствия.

Отвътре самолетчето беше още по-малко от-колкото и отвън... Обхвана ме чувство на безна-дежност – да си бяхме оставили и синчето поне у дома, при баба. Синчето обаче смята, че с баба е по-страшно, отколкото със самолетчето и ме гледа със светнал поглед „Супер, мамо, а? Глей къв самолет – много як!” Е, чак пък много як.... Кре-хък и нежен си изглежда, ронлив даже. От едната страна двойка седалки, а от другата – единички. И вътре в седалките – нежни безплътни шведи и здрави, ячки шведки. Ето, доживях – видях ги!!!!! Дори една ми се стори някак хубавка – с много черна коса и прозрачна блузка. После видях пра-сеца й..., и си казах „Е, мацко, тук ще си добре – няма да си личиш, като истинска ще си!” И ми се приис-ка по-скоро да кацнем в тая Швеция. Живи. Ето още една държава, освен Гърция и САЩ, в която хич няма да си лича... Ама, ако си мъж и кажеш „гъркиня” или „американка”, не ти текат лигите особено (освен в случаите на много апетитните изключения, които, обаче, се явяват все пак из-ключения от всеобщото правило за типа подобни дами, поне както аз съм ги виждала).

А само кажи „шведка” – още по-добре в мн.ч.: „шведкиииии”, щото те шведките вървят само по двойки и по тройки, най-вече по тройкии, нали така? Е, как ви се струва – еротика, а? А на мен седалката на самолетчето дори не ми е впита в ханша както на хубавата тъмнокоса синеока кака отсреща.... – има още малко мегдан около мен и дори мога да кашлям без да заседна в нея...

Но, уви, Станислав се появява пак с количка-та, която едва се движеше по коридорчето между седалките - да ни угоява с полски „вкусотии”. А може би количката му беше умален вид количка? Като за умален вид самолетче? Иначе асортимен-тът й си беше същият – обаче ние с Буб, хиииии-итри българи, няма вече да пием полска бира със смешното име „Живьец”, ама не беше много със живец, от мен да знаете, все пак сме българи и сме свикнали да се глезим с хубава бира..., и поръчва-ме направо - бяло вино. Изтънчено, със стил. Само свещи да палнеш, да отиде зян самолетчето.....

Виното просто си заспива с триъгълни сандвичи (2 бр.). С какво? Да – с шунка и кашкавал. В какво? Да - триъгълна прозрачна пластмасова кутийка. „Заспива си” и по презумпция, и по вкус. Ама, как-то казват българските учители и доктори: „За тол-кова пари – толкова даваме!”. Нашият син реши, че това със сандвичите е един вид „дежа-ву” (може за по-изтънчено да го кажа - „дежа-вю”, ме уи). Не, сине, пак „сандфиджи“.... Той обаче се подкрепя с кола хард (щото Малгожата няма лайт, но поне му се усмихва широко). А Тадеуш е като камък, сери-

Книгите, които препрочитамеи които предпочитаме

СТИВЪН КИНГЗа писането. Мемоари на занаятаИК „Весела Люцканова”

„Ако нямаш време за четене, значи нямаш време - нито нужните инструменти - и за писане“. така де.тази книга няма да ви научи да пишете, но поне ще знаете кои инструменти да ползвате.

ДжЕК КЕРУАКПо пътя„Парадокс“

това е книгата на свободата в абсолютната й форма - секс, джойнт, пиячка и джаз.Какво му трябва на човека?

ИЛф И ПЕТРОВДванадесетте стола, Златният телец„Фама“

остап Бендер е еталон за подража-ние на българските политици. именно затова трябва внимателно да се изчете творчеството на илф и Петров, свързано с този герой. най-малкото ще разберете как ви мамят на едро и на дребно.

25


озен и делови. Сигурно знае колко шведки ще го разкъсат, и гледа да не поддаде, щото пропука ли се, Агата от управлението ще му бие дузпата и той трябва да лети само на вътрешни линии.

Чакайте, да не забравя – сега трябва да вметна един намек защо ще разкъсват Тадеуш-а, защото ако оставя за после, ще забравя и ще си останете в неведение относно дивия разюздан скандинав-ски секс навсякъде из северната страна, където ви отнесе въображението (така е по всички филми с Разгонената Гудрун, Огромният Свен, Тройката ученички от Малмьо, или каквито подобни си ги намислите). Моят Буб твърдеше, че когато бил в онази страна, да не споменавам мръсното й име, на прозореца на всяка спалня имало лампичка, но не за красота, а по предназначение. Сигнализи-рала употребата на одаята по предназначение.... Аз реагирах с бурен аплауз на раздувката, но той продължаваше разпалено да твърди, че този виц е реалност. Освен това Гудрун/Ева/Керстин (която в онази страна се произнася Шештин) сутринта раздавала кекс по случай снощната случка. Е, ако сте вие, ще повярвате ли на такъв анекдот? Хайде, бе! Направо ще го повярвам! Както казват амери-канците, дето уж ще ги стигнем на ей оня ъгъл, „тая история просто не я купувам”!

Е, на вас как ви се струва легендата за страстта? Ще запазя ледено мълчание, по царски („Като му дойде времето – ще ви кажа....” – разбирай: „ще ви го кажа друг път – друг път ще ви го кажа”), и ще ви ка-рам да четете нарастващия съспенс с изгризани от напрежение нокти, цигари, и ако си гризете там някакви други неща...

Шведките нямат много за гризане – държава-та е спокойна, мъжете са спокойни по безполов начин, възпитани, учтиви, дистанцирани (все по гореуказания начин), с една дума – мъже мечта, освен ако не си жена.... Ако си еуглена, може и червена, но да не политиканстваме тук, хич не би ти пукало, мъжете им ще са си супер за теб. Но шведските жени се оплаквали, че мъжете им били твърде спокойни и подозрително уравновесени, и затова разкъсвали клетите младежи от Конго, Танзания, Нигерия, понечили да стъпят смело на тази древна викингска земя - защото все пак мъже от Италия или Испания не се срещат във всяка шведска паланка.

Такива бяха легендите, а аз си мислех, че моят Буб е талантлив раздувач. Защо се детронира, бе мъжо, защо ме заведе в страната на незалязващото през лятото слънце (ох, това със слънцето е друга история... верно не залязва!!!) и ми показа, че няма наоколо ни Марк Уолбърг, ни Викито Силвстед, а само реална реалност от немного сексуален вид?!?!

Е, гризете каквото ви падне до след малко.... #Следва продължение!

Филмите, които трябва да се видят.Някои отново, другите - сега

Бялото слънце на пустинята(1970)

изключителнокачествен екшън и страхотна музика на Булат окуджава. Филмът дори и сега е с няколко класи над продукциите от бозаджийницата на Холивуд.

Тримата глупаци(1970-1992)

това е класиката набългарската анима-ция. Ще мине много време преди да достигнем отново такива висоти.Поклон пред доньо донев!

Среднощен експрес(1978)

не са много филми-те, които гледаме с удоволствие и след 30 години, незави-симо от подтиска-щия сюжет, насочен към вечния въпрос за съответствието на престъплението и наказанието.Алън Паркър си знае работата.

26


ОТКЪС

Блогът на смъртта(роман от авторите на BGLOG.net)

Глава 1Написана от The Maker

Ейс Коук с досада набра някакъв те-лефонен номер и запали предпослед-ната цигара „Кемъл“ от пакета си.

- Корпорация „Севън дейс“, добър ден! - чу приятен женски глас. - С как-во можем да ви бъдем полезни?

- Една свирка добре ще ми дойде - отвърна Ейс и пусна облаче дим към тавана. - Ама туй по-късно, кукло. А сега веднага ме свържи с оня шашкънин, твоя началник, че имам да му редим една далавера.

- Той е твърде зает, господине... За кого да предам, че го е...

- Я не ми пробутвай тъпи номера, захарче. Кажи на тоя малоумник да вдигне телефона преди да съм вдигнал задника му във въздуха. Речи му, че го дири Гробаря. Туй ще го накара да си похортува с мене. Айде, бонбонче, и по-бързичко, плийз!

Линията припука леко и докато чакаше да го свържат с шефа на корпорацията Ейс пусна едно колелце дим към тавана на стаята, в която се нами-раше. Погледът му се насочи към трупа на възраст-ния мъж, застинал в неестествена поза върху скъпия персийски килим.

- Ейс, идиот такъв - прогърмя мъжки глас в слу-шалката. - Да не си си загубил ума, че ме търсиш в офиса?

- Мойто сиво вещество си е съвсем на мястото, бастун - сопна се Ейс. - Твоето, обаче, май е на из-черпване. Сещаш ли се къде съм?

- Разбира се, че се сещам, дръвник такъв! Поне свърши ли работата, сигурен ли си, че линията е чиста?

- За последното не се притеснявай, скъпи. Колко-то до работата - некой ме е изпреварил.

- Моля?- Да нямаш проблем с ушната кал, приятел?

К’вото казах. На твоя човек са му видели сметката и доколкото чувствителното ми обоняние долавя ми-ризмата бих рекъл, че пичът се разлага тука от поне седмица.

- Не може да бъде!

- Гле’й с’а - като ти казвам, че е дал фира, вервай ми. Само оная ти работа може да е по-мъртва от

него, приятел - Ейс смачка фаса в масивното ма-хагоново бюро и веднага зареди следваща ци-гара в устата си. - Не че се оплаквам, кинтите съм си ги ‘зел, нема да се косиш, ще почистя

всичко тука, ама само ако разберем, че си направил опит да ме накиснеш с тая поръчка, можеш да се сметаш за

човек с дупка на челото.- Спокойно, Ейс - гласът на другия

бе станал неуверен. - Нямам нищо общо. Ти по-добре се

омитай оттам. Онзи, кой-то е свършил тая работа

може би знае, че си там!

- Не ми давай на-клон на кура, при-ятел. Знам как да се оправя. Апропо, чекам остатъка от

сумата до час. Нема да ми е много приятно ако видя банковата си сметка без тия кинти. Куклите, дето ги клатя, имат навика да си падат по скъпи дрънкулки.

Ейс затвори слушалка и отстрани от корпуса на телефона малко устройство, което осигуряваше на-деждността на връзката. Предварително бе залял всичко наоколо с бензин и сега му оставаше само да драсне клечката.

Преди да стори това Ейс реши все пак да вземе лаптопа, който видя върху бюрото.

Два часа по-късно, в собствения си дом пред чаша коняк и с димяща пура в устата, Ейс включи лапто-па. Това, което видя на монитора никак, ама никак не му хареса. Компютърът директно бе заредил ня-какъв сайт със странното име „blog.death“, който на видно място показваше неприятно качествени сним-ки на негова милост в апартамента на мъртвеца. На това отгоре текстът под тях със стряскаща точност описваше проведения оттам разговор с шефа на корпорация „Севън дейс“.

Ейс внимателно помести лаптопа встрани от себе си и слезе два етажа по-надолу. Спря пред масивна кафява врата и позвъни на звънеца.

- Кой е? - избоботи отвътре сънен глас. - Знаеш ли кое време е?

- Отваряй, Веско - мрачно рече Ейс. - Трябва да ти покажа нещо.

Вратата се открехна и една рошава глава се пода-де отвътре.

Написана от The Maker

Ейс Коук с досада набра някакъв те-лефонен номер и запали предпослед-ната цигара „Кемъл“ от пакета си.

- Корпорация „Севън дейс“, добър ден! - чу приятен женски глас. - С как-во можем да ви бъдем полезни?

- Една свирка добре ще ми дойде - отвърна Ейс и пусна облаче дим към тавана. - Ама туй по-късно, кукло. А сега веднага ме свържи с

- Гле’й с’а - като ти казвам, че е дал фира, вервай ми. Само оная ти работа може да е по-мъртва от

него, приятел - Ейс смачка фаса в масивното ма-хагоново бюро и веднага зареди следваща ци-гара в устата си. - Не че се оплаквам, кинтите съм си ги ‘зел, нема да се косиш, ще почистя

всичко тука, ама само ако разберем, че си направил опит да ме накиснеш с тая поръчка, можеш да се сметаш за

човек с дупка на челото.- Спокойно, Ейс - гласът на другия

бе станал неуверен. - Нямам нищо общо. Ти по-добре се

омитай оттам. Онзи, кой-то е свършил тая работа

27


- К‘во, Ейс? Да не ти е пораснал втори член?- Заеби майтапа, Весо, онзи блог се е активирал

отново.Изражението на Веселин рязко се промени.- Изчакай ме да си наметна нещо - каза той. - Ид-

вам по най-бързия начин.

Глава 2Написана от Ace Coke

„Имате едно ново съобщение” – гласеше кратко прозорче, което за миг се появи в долния десен ъгъл на скромния ексел-плазмен монитор на Борис.

Собственикът и доживотен президент на „Се-вън Континентс - Ънлимитид Пропърти” - Холдинг Груп не обичаше, когато компанията беше в застой. Още повече, когато картофеният бизнес изпитваше трудности.

Въпреки че представляваше едва един процент от целия пазар на холдинга, Борис изпитваше санти-ментални чувства към картофите. Помнеше как бе за-почнал първите стъпки към върха на света с тристате килограма картофи, извадени от двата декара небла-годарна северно-руска земя. Преди двадесет години, на същата тази дата, на която един невзрачен народ празнуваше своето съединениe, Борис успя да открие Формулата, която промени живота му.

Картофената ракия сама по себе си беше съвсем обикновен алкохолен продукт. На вкус – също като гроздовата ракия, едно превъзходно питие, про-извеждано някога от същия онзи народ, но спряно поради високите такси, с които биваха облагани „Производителите на алкохол и растения, съдър-жащи годни за ферментация вещества”. Чарът на картофената ракия беше в количеството на добива. Малко нелогично за класическите закони на химия-та и биохимията Борис, макар и случайно, бе успял да открие метод за производство на гроздова ракия от картофи, който осигуряваше 9 литра 80 градусов първак от 1 кг небелена суровина. Другото предим-ство на щастливата случайност бе, че съвременните генномодифицирани картофи не съдържаха никак-ви вещества, които биха наложили облагане на про-изводителя на този вид селскостопанска продукция с високия данък.

Голяма част от бизнеса на Борис представлява-ше многобройни пръснати по света цехове за блан-ширани картофи. Погледнато отстрани, всичко изглеждаше плачевно. Цеховете, както бяха извест-ни в медиите, работеха на тотална загуба. Закупу-ваха картофи на безбожно високи цени от някакъв странен прекупвач. Готовата продукция бе толкова неконкурентноспособна, че обикновено гниеше с години в складовете. Любопитно беше също неве-роятно ниската рентабилност на производството – продукция много под един процент. Официалната

Вечната музика

AC/DCBlack Ice (2009)

това е албумът на годината. Безком-промисен рок с марка AC/DC.

U2No Line On The Horizon (2009)

страхотен албум, наистина. Предпо-лагахме, че нивото няма да е особено високо след Get on Your Boots, обаче албумът направо кърти.

MozartLe nozze di FigaroLondon Philhar-monic Orchestra (1981)

Чудесна интерпрета-ция на „Сватбата на Фигаро”, в която се откроява харак-терният баритон на сър томас Ален.

Pink FloydWish You Were Here (1975)

този албум е зава-рен за CD-плейъра в редакцията.велика група - вечни песни.не е достатъчно да свириш професи-онално, трябва да вложиш и сърцето си.Чуйте Wish You Were Here отново, а ако не сте го слуша-ли досега... голяма грешка.

28


реализирана печалба на Цеховете бе стотици пъти по-ниска от вложените разходи и така те затъваха в дългове, вземани от най-голямата световна бан-ка „Севън кърънси” – Файненшълс, която нямаше нищо общо с холдинга на Седмиците, а по една слу-чайност единствените й клиенти, освен Цеховете, бяха производителите на картофи „Бар’Бой’с ин-дъстри”, които бяха гордостта на Холдинга и прода-ваха продукцията си на невзрачен прекупвач и то на безбожно високи цени.

Съобщението го стресна. Така се бе зачел в нови-ните, че вече цели три минути не бе вадил цигарата от устата си. Докосна инстинктивно „Изтегляне” и на екрана се появи и-мейл с отдавна забравен пода-тел - [email protected]. Това не беше на добре. Първо оня кретен от „Севън дейс”, сега и това. Никак не вървяха на добре нещата. Цигарата, запалена седем секунди, след като Борис бе изхвърлил загасналия между устните му фас, бе изпушена наполовина. Стоеше някак като израстък между показалеца и средния му пръст. С леко потрепване, Борис докосна полето „Спам” и отново посипа с пепел мястото на бюрото, върху което се проектираше холограмната клавиатура. Изненадващо, то изчезна заедно с поле-то „Делийт”. Не само това, ами и наглото писмо се отвори само. На екрана, с приветлив бял погребален шрифт на чисто черен фон, се изведе съобщение, което накара този, иначе уравновесен и безстрашен човек, да се задави в първичния животински страх, сковал изведнъж тялото и душата му:

„Здравейте и добре дошли в реновирания сайт blog.death. Има 2 нови публикации за днес:

1. Ейс Коук – преди 2 ч. 24 мин.2. Твореца – преди 2 ч. 13 мин.Вие получавате това писмо, защото сте се абони-

рали към автоматичната уведомителна система”.Трета цигара поемаше първи стъпки към дро-

бовете на Борис. Като в просъница видя как за миг всички прозорци се затвориха и се отвори само един. Пред очите му се мъдреше текстът и снимките, кои-то и без другото знаеше какви са. Видя себе си, вли-зайки в сградата на „Севън дейс”, видя “почистване-то”, което направи преди малко повече от два часа в кабинета на шефа със собственото му тяло, видя секретарката, която нахлува, уплашена от трясъци-те, видя окървавеното й тяло с разкъсаните останки от бельо по него, сгърчено в последна предсмъртна агония и себе си в заден план, закопчавайки колана на панталоните си.

Подобни снимки бе гледал и досега в новини-те, но той самият не фигурираше там. Лично се бе погрижил за охранителните камери. За час и нещо успя да изпуши кутия и половина. Новините успя да понесе, но това… Този блог… Как се бе появил отново в живота му?! И кой, по дяволите беше този Тери? Новият?!… Това беше ясно… #

Още в Епизод 2

Игрите, които си струват - и времето, и кавгите

Wolfenstein2009Activision

не случайно започваме точно с този шутър. легендата се звръща със страшна сила и ще е грехота да не й отделите необходимото време за игра.Майната й на работата!

Bioshock20092K Games

това e игра, която влезе в топ 3 на класациите за най-революционни и интересни гейм заглавия на 2007 г.Заслужава си всяка секунда, прекарана пред компа.

Полный Привод 2: UNLIMITED2008Avalon Style Entertainment / 1C

в този рейсър може да изпитате прославените руски джипове в сурови годишни времена, при това в пет трудно проходими района.дори да не ви се кара - чуйте музика-та към играта - вед-нага ще посегнете към водката...

29


“Искам да познаеш моя мрак.”Маркиз дьо Сад

ПЪрвА ЧАСтиГрАтА ПроДЪЛЖАвА

Глава I

Мис Пудълтрънк наблюдаваше безучастно гър-човете на своя шеф. Тя виждаше как въпреки без-милостната борба със смъртта, очите на Лестър бяха спокойни и изпълнени с увереност. Все пак не уми-раше за пръв път и знаеше, че Стивънс ще го спаси.

Лестър Голдчанс – шеф на най-могъщата компа-ния за производство на развалено мляко в Америка и един от най-богатите американски бизнесмени – беше мъж на около 60, висок и слаб, с прошаре-на коса и игриви кафяви очи. Беше прекарал поч-ти целия си живот в сключване на взаимноизгодни договори за получаване на подправки за разваляне на мляко от Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър и това беше оставило неизличим отпечатък върху здраво-словното му състояние. Естествено седемте смъртни случая, които беше “преживял”, също бяха оказали своето влияние, особено петият, когато наемният убиец на млекарската гилдия беше пробил дупка с бормашина в черепа му и беше пуснал вътре пръчка с динамит. Но всеки път доктор Стивънс успяваше да го върне сред живите без много усилия. Това ста-ваше благодарение на операцията за безсмъртност, която Лестър си беше направил в Болницата на края на града срещу скромната сума от 100 милиарда кре-дита. Тя се състоеше в елементарното прехвърляне на жизнената същност на Лестър в палеца на десния му крак, след което следваше оперативна размяна на палеца му с този на доктор Стивънс. Повечето

от тези факти бяха известни на Гилдията на произ-водителите на развалено мляко, които преследваха Лестър от години заради мащабните му далавери с Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър. Те непрекъснато наемаха килъри да очистят и двамата. До Еди обаче трудно можеше да се добере дори най-изпеченият наемен убиец, затова се съсредоточиха върху Лестър Голдчанс.

Чавдар Агайн и Борис Зл. Павлов представят:Палецът на Лестър

? Джеймс КуПЪр

до края на годината предстои да излезе от печат романът “Палецът на лестър”. това е книга, която заслужава вниманието на всеки читател, който иска да се гмурне в дълбините на мистерията, гарнирана със свеж черен хумор, неочаквани обрати, динамичен ход на събитията и остроумно иронично намигане към доста утвърдени литературни жанрове.

Авторът джейм Купър, представен от основоположниците на литературен кръг “Безусловно” Чавдар Агайн и Борис Зл. Павлов, се е погрижил книгата да е увлекателна поне дотолкова, колкото мъжете да отказват секс, а жените - прическите, гримовете и клюките.

“Палецът на лестър” излиза с клеймото на издателство “Мейкър Артс”.в няколко поредни броя списание “Безусловно” ще публикува откъси от романа.

30


Преди да си направи операцията за безсмърт-ност, Лестър имаше около 20 души охрана, които го придружаваха и в леглото. Е, не всички заедно. Но след нея и след първите два–три опита на наетите от гилдията убийци, той реши, че няма защо да се да-ват пари на вятъра и ги уволни всички. С течение на времето обаче, гилдията научи всички подробности около операцията. Те се подготвиха внимателно и след дълги проучвания одобриха план за действие. Един от убийците, дегизиран като медицинска сес-тра, успя да се промъкне в кабинета на д-р Стивънс, който се опита да се възползва от ситуацията и съв-сем естествено загуби десния си палец. В същия този момент друг килър преряза гърлото на Лестър в собствения му кабинет.

И така, Лестър Голдчанс умираше и чакаше д-р Стивънс да го съживи за пореден път, самият доктор лежеше в болницата и наблюдаваше с интерес пряс-но трансплантирания си палец, а един мрачен тип с черно наметало изхвърли палец от крак в кофата за боклук на 42-ра улица.

Глава ІІ

Когато получиш букет от 33 червени рози, при-дружени от парфюмирана бележка с надпис “Оби-чам те!”, подписана от Хари Усмивката, значи имаш сериозен проблем. Особено ако си мъж.

Ян Симпсън не знаеше това и бе много изнена-дан, когато момчето от цветарския магазин позвъни на вратата му.

- Трябва да е станала някаква грешка, младежо – каза той. – Не познавам никакъв Хари и съм абсо-лютно убеден, че не съм обратен.

- Но, господине, човекът, който поръча букета изрично подчерта, че е за вас. Даде ми точно този адрес и вашето име.

- Странно, много странно. Както и да е – махна с ръка Симпсън. - Ето ти пет кредита за разкарването и задръж цветята.

Момчето прибра парите и си тръгна, а Ян Симпсън се върна в дневната да си допие кафето.

Половин час по-късно, докато дочиташе спорт-ната страница на сутрешния вестник, на вратата от-ново се позвъни. Симпсън изруга на ум и се запъти да отвори. Отвън стоеше висок непознат мъж, който се хилеше глупаво насреща му.

- Мога ли да ви помогна с нещо?- Разбира се – с широка усмивка отвърна непозна-

тият. – Стига да си Ян Симпсън.- От плът и кръв.- Радвам се, много се радвам – отвърна мъжът с

още по-широка усмивка. – Днес си късметлия, чове-че! Намери своята голяма любов!

Последната дума накара Симпсън да си спомни за букета рози.

- Хари?

- Точно в десетката, приятелю! Няма ли да ме по-каниш да вляза?

Симпсън понечи да затвори вратата под носа на нахалника, но в същия момент видя много основа-телна причина да се покаже гостоприемен. В дясна-та ръка на Хари се бе появил елегантен “Колт”, 33-ти калибър.

- Разбрах, че си отказал хубавия букет, дето ти из-пратих – каза Усмивката. – Знаеш ли колко много ме нарани това?

Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър пристигна в болницата в много добро настроение. Влезе в стаята на своя стар приятел Лестър, огледа го критично и извади от вътрешния джоб на сакото си половинли-трова бутилка уиски.

- Изглеждаш като лайно, прегазено от танк, Лес – констатира Еди и отпи широка глътка от шишето. – Но не се коси! Усмивката се погрижи за шефа на млекарската гилдия. Горкият Ян Симпсън! Получил е 34 парчета олово с транспорт за наша сметка.

Лестър Голдчанс се помъчи да се усмихне. Състо-янието му се влошаваше по-бързо от друг път, а д-р Стивънс не беше в състояние да му помогне.

- Представяш ли си – продължи Еди, - Усмивка-та най-надлежно пратил любимия си букет цветя на Симпсън, а оня тъпанар да вземе да го върне обра-тно. Е, това извадило нашия човек от равновесие и той похарчил цял куршум в повече от обикновено, докато пращал шибаняка при Създателя му.

- Всичко това е много хубаво, Еди – с усилие про-говори Лестър, - но не ни решава проблемите. Гил-дията бързо ще намери заместник на Симпсън, а аз – както е тръгнало – този път ще хвърля топа. Знаеш ли какво става с д-р Стивънс?

Еди погледна приятеля си изпитателно.- Това е лошата новина. Килърът, който е посетил

доктора, е задигнал палеца с твоята идентичност от него.

- Не думай! – изхриптя Лестър. В очите му се по-яви страх. – Искаш да кажеш, че този път съм наис-тина аут?

- Не съвсем.Еди ‘Фани-ме-за-кобура Стикър отпи нова глът-

ка уиски. Избърса внимателно устата си и каза по-следните думи, които Лестър чу през живота си:

- Намерил съм ти заместник, приятелю. Съжаля-вам, но бизнесът го налага.

Тревогата в очите на Лестър прерасна в паника. Той много добре се досещаше какво означава това. Помъчи се да достигне с ръка паник-бутона, но Еди бе по-бърз. Светкавично извади добре наточен бръс-нач от джоба на панталоните си и отряза главата на Лестър. Сложи я в черен найлонов плик и излезе от стаята. #

Още в Епизод 2

31


надежда Маринова

румяна Каменска

Петър Калинов

The Maker

Красимир тенев

Михаела Едрева

Донка Чолакова

Дивна

Стоил Гигов

в роЛитЕ:

ЕПиЗоД 1

СПИСАНИЕ „БЕЗУСЛОВНО”

ДАВА ШАНС НА ВСИчКИ ТАЛАНТИ.

АКО ИСКАШ И ТВОЯТ ТАЛАНТ ДА НЕ ОСТАНЕ АНОНИМЕН

ПИШИ НИ НА E-MAIL:[email protected]

32


ПълнолуниеОчите на Луната ме поглеждати се усмихва кръгла и добра,докоснала сърцето ми с надеждасъс кръглата си жълта пъстрота.

И този кръг как силно ме привлича,с какво, не знам, не искам и да знам,навярно ми напомня, че обичами трябва и от себе си да дам.

И ляга в мене моята умора,приспивам я и как ми е добре,очите ми се реят из дворовена утрешните мои светове.

И миглите ми кротко ме завиват,омаята в душата ми расте,а как не искам още да заспивампреди да помечтая и за теб...

Слънчевото зайчена Веселина Слънчевото зайче ведро ми намигна.Скочи във кревата - бързо се надигна;хукна по тавана, разлюля пердето,в миг кълбо направи - близна ми лицето. Стрелнах го със поглед - скрито зад вратата -слънчево момиче с лято във косата.Хитричко надничат двете му маслинки.Колко си ми сладка, малка Веселинке!

* * * На Диян Чуваш ли вятъра...Плачá на листата чуваш ли...Вали...Погледни навън, за да видя дъгата...

? надежда МАриновА ? румяна КАМЕнСКА

Моята присъдаНе знам какво в света е неизбежно,кога ще се размина със целта си,какво е клетка и какво безбрежност,какво измъчва ме, какво е щастие.

Животът ми насочен е обратно,посоките се губят сред безкрая.Реалното звучи невероятно,презряното ме кара да мечтая.

Зад страшното прозира красотата,зад прелестта невзрачното поглежда.За да пребъде, влюбва се душата,а любовта до гибел я довежда.

Неясна ми е моята присъда,но друга не желая тя да бъде.

ЖеланияИскам да върна всички стари приятели,отшумели край мен като прелетни птици.За спомен остават ми днес имената им -верността ми ги свързва - ненужна и истинска.

Искам да сбъдна всички срещи нестанали,да не скита без дом изоставена нежност,но в делата житейски често нещо несхванала,разпилявам и моя, и чужда надежда.

Искам да стопля всички делнични вечерии за всяка умора кът топъл да има,а оставам сама със мечтата обреченада намеря за мъката хубаво име.

Искам много неща, но не съм аз вълшебница,над съдбата не властвам със сила магическа.Само моята песен жадува да бъде потребнаи с виновна усмивка прошепва: - Обичам ви!

33


№№№

Бесен съм.Вървябез дух,без ум,без име.Мечтитеми пълзят,във урватасе сривати умират.Непростимо!

№№№

Смъртендогарям,луд и случаентлея назаемпод наемоставен.Мъртъв съмявно многоотдавна, но бавно умирами топостоянно.

№№№

Едно съмс другите душмани.Затънал в плесени във драми.И в писъкана втръснали измамиаз стискамшепа пръстот гробана баща ми.

№№№

Губявяра,когатосе предавам.Предавам се,когато губя Вяра.СвободатаГоспод ни я дава.Оковитеза робисе продават.

№№№

Газятптицитекалта,забравиликрилата си.Птицитевъргалят сев калта,а някогалетяха.Птицитев калтапълзят.Прасетата се учатда летят.Птицитев калтапълзят.Прасетатане могатда летят.

вместо Животът - пеперуда в детски ръце е.Крилата се късат.Остава гъсеница грознада пъпли по пътища прашни.Сгазват я. Да -това е безкраят.

А сбогом е думалишена от смисълзабодена с гвоздейв дървото на адаизрасло в сърцетона закъснелия пътникостанал самичък на пустата гара.

той пуши в девет без десет Той пуши в девет без десетзабулен в дима на поредния преходи болен от сто революции.

Той пуши в девет без десетобсебен от вътрешни бесове,уверен в свойта мнима потентност.

Той пуши в девет без десети чака приятел в бялата стая,последна угарка идва безкрая.

? Петър КАЛинов

? ThE MakEr

34


? Красимир тЕнЕв ? Михаела ЕДрЕвА

Съдба е!Не бях достигнал още края на пътя и в тунела спрях - там ярка светлина съзрях, помислих си : дали е Раят?

Тогава ясно осъзнах : да бъда вечно с теб желая! От страх или съдба не зная, но пак до теб се озовах.

И истината проумях: ще бъда, съм и вече бях… Разбрах и друго - то ме смая –

в безкрая щом те разпознах това е знак, че не е грях да бъдем заедно – съдба е!

татуировкаНа Ицо

Ще счупя бутилката.Виното ще се разлее по стената.Кърваво червено петно.Върху аптекарско бялата стена.

Ще събера парченцата от пода.Ще избера най-острото.После ще докосна кожата си с него.И ще я прорежа.

Червена кръв по бяла кожа.Татуирах твоето име.Ще останеш белег завинаги.

вяраТри пъти от себе си отрекох се.Разпънах на кръст душата сии я увенчах с корона от тръни.И после за кой ли път възкръснах,отново неповярвала в себе си.

Паднал ангел (2)Очите ми-слепи,плачатс кървави сълзи.

Ръцете ми-оковани,не искатда се молят.

Устните ми-изсъхнали,не просятТвоята милост.

Коленете ми-разранени,кървятот молитви.

Пред мен-чифт крила,откъснатиот крехките ми рамене.

Спомен Душата ми е мрачна катедрала и в нея спомен - чародей вилнее; с вино и елей той Ангела и Дявола приспал е.

Прозрачна самота, здравей! Дойде след неизбежната раздяла, отне каквото срещата бе дала, превърна храма в пуст бордей.

Пропукват се свещените скрижали, на съвест ехото - злодей – не иска и за миг да ги пожали.

Ще грейне ново слънце… Но едва ли от мъка немият ерей ще пее пак в порутените зали.

очакванеОчаквам с нетърпение и тръпка,когато уморен се връщам в къщида чуваш в коридора мойте стъпки,да ме посрещаш и да ме прегръщаш. Когато до гръдта ми се притискашв очакване на ласка и закриласе чувствам горд и нужен, без да искашизпълваш ме със щастие и сила. Прегръщай ме макар и да съм тъжен,сломяван от умора и тревога,защото щом почувствам се ненуженще спра да те обичам. Ако мога...

35


СЪБитиЕПо Събитие, Едмондо Бачи

Събитие е, че изобщо спомням си за теб, защото в часовете по изкуство гледах след... И цветните петна не ми напомнят нищо -деменция, тремор, загасващо огнище...

И конят се просмуква в тъканата основа, и стават черни дупки звездите ми свръхнови... В пространството на усмирителната риза все още се надявам да си нейде близо... три

По Трите възрасти на жената, Густав Климт Не бързай, а преброй до три! Не бързай, в утрото поспри, докато още съм дете и стискам плюшено мече, че непокорна дъщеря ще бъда утре сутринта.

Не бързай, а преброй до три! И на обяд ме покани, докато нося пролетта в разрошената си коса, че неразумна и инат ще бъда утре на обяд.

Не бързай, а преброй до три! На топло с мене поседни, чорапи докато плета, намествай свойте очила, че неподвластна и сама ще бъда утре вечерта.

ХАЗАртПо Картоиграчи, Пол Сезан

Пет карти в ръката си, зная, държиш.Висок е залогът - в пари и престиж.Внимателно устни облизвам с език.Играя спокойно. Без нерви, но шик.

Езика на моето тяло следиш.Възможно е утре под моста да спиш.А аз настървено банкноти броя.И искам да спра, но хазарт е това.

? Донка ЧоЛАКовА

36


* * * Обичаш в рими да говоря.Тогава сърцето си ще ти разтворя.В очакване на следващите срещи сладкичесто препрочитам писмата твои кратки.Мечтая за прегръдката ти – нежна, топла и любяща,за блясъка в очите, за усмивката искряща,за здравата опора на твойте рамена,за миговете с тебе (такава веселба!)...Липсваш ми. Това не мога аз да скрия,нито чувствата си да прикрия.

* * * Радост във гърдите ми напира,внезапно се дъхът ми спира -чула стъпките ти тихи, леки,дланите усетила – нежни, меки;прегръдка мила на вратата,усмивка грейва на лицата...

* * * Исках стих сериозен да напиша –та чувствата си да опиша,което сърцето към тебе е сбрало,но някак не става, не иска – не щяло.Колкото и да се мъчих азв този късно-ранен час,сáмо рими закачливисамó перото ми издири.Тъй че, моля те, не се сърди,листчето така го приеми,че мойте чувства – то се знай –едни и същи са – докрай!

* * * Знаеш ли, че те обичамповече от всичко на светаи открито се заричам:Никога не ще те нараня!

Знаеш ли, че ми е трудносама по пътя да вървяи че искам всичко чудноименно със теб да споделя.

Знаеш ли, че тъй ми липсваш –чак ми идва да крещя,а сълзите и да искам,тях не мога да ги спра...

? ДивнА

Деветият балТалази черни, вятър див.Светкавици възсядат огнени коне,а Океанът, зинал грозна пасткрушение и смърт зове...Девети бал!О, ужас най-велик!Дъхът във гърлото сковал ена клетниците горестния вик...Смъртта пак пеесвоята мъртвешка песени жъне тя с наслада зла.Открехнал дверите на Ада,очаквайки триумфа на Смъртта,незнаещ що е туй пощаданадава вик лукавий Сатана.Последната Надеждаудавена угасва,потъва в бездната бездушна веч...Обречените Богу молят сетъй страстно,но Бог, уви е толкова далеч !.........................................Утихва вече Океанът,изгрява бледата луна...И за погиналите спомнят саморазкъсаните алени платна.

* * * В косите ти бухналиоплитат серазвихрените мимечтания…И помен си нямат звездите,че всяка вечербезмълвноги свалям за тебв мига щом изгреят…Заспиваш с умора -угаснала в дневните грижиза хляба-насъщния…А аз те целувам...И бързам към утрото –да вдишам съня ти… а после -да зърнакапчица Обичв очите ти…

? Стоил ГиГов

37


ПЕтЪр КАЛиновкато

Цветан Цветанов,Наско Сираков,

Збигнев Бжежински

БориС ЗЛ. ПАвЛовкато

Чък Норис,Майкъл Чорни,

Мария Кюри

АнДрЕй МиКовкато

Мария Кюри

Със специалното участие на

ивАн вАЗов,ГЕо МиЛЕв,

ПЕтКо СЛАвЕйКов,ПЕнЧо СЛАвЕйКов,

ХриСто СМирнЕнСКи,ПЕнЬо ПЕнЕв,ХриСто БотЕв

в роЛитЕ:

СПИСАНИЕ „БЕЗУСЛОВНО”

ДАВА ШАНС НА ВСИчКИ ТАЛАНТИ.

АКО ИСКАШ И ТВОЯТ ТАЛАНТ ДА НЕ ОСТАНЕ АНОНИМЕН

ПИШИ НИ НА E-MAIL:[email protected]

ЕПиЗоД 1

38


Защо харесвам бате Бойко

Кой ще плачевместо Борисов

Цветан ЦВЕТАНОВ*

Харесвам Бойко Борисов, защото съм фен на другаря тодор Живков. За мен бате Бойко е новият бай тошо и е единстве-

ната надежда за спасение на България.откакто падна от власт бай тодор народът бял ден не е ви-дял и черни облаци затулиха слънчевото небе над родина-та. двайсет години ангария, лъжи и скъпотия! няма море и

евтина бира – има масов мор по добитъка и гадни ментета! липсва ми звучният смях на дедо тошо, с който ни водеше към сияйни върхове. липсват ми и самите сияйни върхове, както и всеобщата веселост на ония времена. Макар и не-

образован тодор Живков беше наистина голям политик,

който докара България до златната среда на европа

– позиция, за която в момента не можем и

да мечтаем.Бате Бойко беше охра-

на на тодор Живков. в ония злобни години, когато

се срутваше всичко, беше наистина голяма смелост да си

охрана на бай тошо. Чест прави на Бойко, че не се присъедини към ог-

ромния хор от мръсници, които хуле-ха и съдеха тодор Живков, измиваха

си ръцете с него, за да се разкрият накрая като пълни некадърници и

грабители. Бате Бойко е добър ученик на бай

тошо. това личи от първите му стъпки във властта. Бойко успя да затвори с благи постове устите

на вечните критикари – Божо димитров и вежди рашидов. Бате

Борисов отряза квитанциите и на терминатора на Българ-ската държава – лицето иван йорданов Костов. 90% от

българите биха били щастливи да видят Костов в дрангол-ника. Ключов е и 30 минутният телефонен разговор на бате

Бойко с премиера на турция ердоган, който безусловно е един от най-умните политически лидери в света. освен това, подобно на великия си предшественик Бойко ловко борави с клишираните социологически понятия „ляво-дясно, център-

дясно, десен прав, централно ляво и ляво-десен център”. той много добре разбира, че ако не се защитава национал-

ния интерес, това са лишени от смисъл глупости. Бойко показа,че може да пази и хората от държавна сигурност. За

него е ясно, че без държавна сигурност и добро разузнаване

чък НОРИС*

Както е добре известно, въпреки широко разпространеното мнение, Америка не е демокрация, а Чъктатура. окрилен от този факт роден пожарникар реши, с помощта на някои медии, да превърне България в Бойкотатура и като за начало взе властта и то по най-простия начин - задигна най-безсрамно всички истини, посветени на чичко норис. А любезният български избирател винаги се връзва на добре звучащи легенди, като например „оправянето на България за 800 дни“ и „5000 лева държавен заем за всич-

ки, които го пожелаят“.така дойде т. нар. Цартой, разбира се, „оправи“ България, ама в онзи сми-

съл, дето тя не иска, пък той я оножда... Бате Бойко идва кажи-речи по същия начин

- само дето разчита на успешно създадения му

медиен образ на нестандар-тен и добър политик, който по-

добно на Чък норис е единствена алтернатива на кражбите, лъжите и некадърността на лошите или с други думи - тройната коалиция. вицовете винаги са имали водеща роля за възкачването или сриване-то на поредния диктатор.в случая, обаче, имаме една малка подмяна на реалността.За изграждане на образа на силния

Бойко се използват вече готовите модели, използвани по-скоро

като ироничен коментар към актьорските умения на Чък норис.но, в крайна сметка американецът, освен че може да пре-брои безкрайността два пъти, е филмова звезда с доста големи успехи в бойните изкуства, докато нашият герой не е нищо повече от човек, откъснат от реалността и пратен в свят, където не му е мястото. такава, обаче, е волята на избирателите. в крайна сметка те са първо хора и като всички човешки същества живеят с очакването не те, а някой друг да оправи бакиите на отечеството си.с този факт не искам да обиждам никого - той е общовали-ден за всички държави по света, особено за онези, които са в перманентна криза.

както и всеобщата веселост на ония времена. Макар и не-образован тодор Живков беше

наистина голям политик, който докара България до

златната среда на европа – позиция, за която в

момента не можем и да мечтаем.

Бате Бойко беше охра-на на тодор Живков. в

ония злобни години, когато се срутваше всичко, беше

наистина голяма смелост да си охрана на бай тошо. Чест прави на

Бойко, че не се присъедини към ог-ромния хор от мръсници, които хуле-ха и съдеха тодор Живков, измиваха

си ръцете с него, за да се разкрият накрая като пълни некадърници и

грабители. Бате Бойко е добър ученик на бай

тошо. това личи от първите му стъпки във властта. Бойко успя да затвори с благи постове устите

на вечните критикари – Божо

България за 800 дни“ и „5000 лева държавен заем за всич-ки, които го пожелаят“.

така дойде т. нар. Цартой, разбира се, „оправи“ България, ама в онзи сми-

съл, дето тя не иска, пък той я оножда... Бате Бойко идва кажи-речи по същия начин

- само дето разчита на успешно създадения му

медиен образ на нестандар-тен и добър политик, който по-

добно на Чък норис е единствена алтернатива на кражбите, лъжите и некадърността на лошите или с други думи - тройната коалиция. вицовете винаги са имали водеща роля за възкачването или сриване-то на поредния диктатор.в случая, обаче, имаме една малка подмяна на реалността.За изграждане на образа на силния

Бойко се използват вече готовите модели, използвани по-скоро

* Виж 37-ма стр. и карето на 48-ма стр.

39


тодорме радва!

Батков съсипа„Левски”

могат да оцеляват само банановите републики. в България за жалост банани не виреят и затова на нас ни е нужна и

държавна сигурност и добро разузнаване. само за няколко дни Бойко Борисов показа, че е заучил

важна част от политическите маневри и комбинации на бай тошо, а това е от огромна полза за родината ни. на Бълга-рия са необходими хитри играчи, а не прохождащи лаици.сега на Бойко му предстои един много важен ход. вярвам,

че е добър шахматист. направи ли го, завинаги ще ми се издигне в очите! А ходът е прост. отива бате Бойко при

Путин с дамаджана отлежала гроздова от времето на бай тошо, пльосва се в краката му и иска милост за последните

двайсет години в българо-руските отношения. стори ли този класически за тодор Живков маньовър, бате Бойко ще ни

осигури морето и евтината бира и сам ще влезе в историята, записан със златни букви. #

Майкъл чОРНИ*

е, как да не харесвам тодор Ба-тков! разбира се, че ме радва

максимално. Просто ми пълни душа-

та! и има защо.Първо - никога не

пада по гръб. Умее така да извърти нещата,

че никога да не е вино-вен за нищо. винаги друг

му е крив - я международно-то положение, я нек‘ъв „british

homosexual“, а понякога и нивото на река дунав в сантиметри.

второ - винаги е с всяка власт. така де - преклонена главица сабя не я сече. Усвоя-

ването на позата партер е висш майсторлък.трето - връчиха му орден „стара планина“ без да си

е мръднал пръста. За подобен подвиг се изискват доста сериозни умения в областта на преливането от пусто в празно, а Батков е изявен корифей в тази дисциплина.

Четвърто - като собственик на „левски“ повдига самочувст-вието на всички чужди отбори, с които играе, а това само

по себе си е голям жест към техните фенове и страните им, което пък от своя страна може да се приеме като принос

към българската външна политика - ами да - най-малкото демонстрираме гостоприемност! не мога да разбера какво

му е срамното, дето неизвестен отбор натупал „левски“. По-важното е, че този тим разширява познанията на бъл-

гарския запалянко за широтата на футболния свят.Пето - ревностно защитава интересите на Майкъл Чорни. спасява го от дискриминацията, на която бе подложен от българското правителство и управлява добре парите му.

нима „Ариел“ (да не се приема за реклама) може да пере по-добре?

Батков, жотем те, брадър! #

Наско СИРАКОВ*

Батков съсипа „левски” и се подигра с труда на отбора. това момче май никога не се е събличало по екип в час

по физическо и най-вероятно е пафкал цигарки в тоалетната, докато другарчетата му са се

потели на спортната площадка. в това няма нищо лошо, ако напоследък Батков не започна да се прави на големия футбо-лен специалист и да се меша в работите

на треньорското ръководство. навремето поне падахме от порядъчни отбори – оФи,

„люцерн”, „олимпия”. сега ни пердашат пълни анонимници като БАте Борисов, Кака Жилина

и разни други дебърцини. и основен виновник затова е мустакатият диктатор. всеки порядъчен

левскар се чуди защо бе бит шута на Мъри, при положение, че Ботушев ни докара до четвъртфинал

за купата на УеФА и ни вкара в групите на Шампи-онската лига. на негово място довтаса вили Главата,

синчето на вуйчо ваньо, който ни наказа с провала срещу БАте. наскоро потомственият левскар Кокала бе заменен от някакъв сръбски смешник, който изумително прилича на Шурдилович от сериала „Горещ вятър”. резул-татът!? Унгарските дебърцини ни сгънаха така както на времето Брус лий сгъваше лошите. За доброто на синята лавина Батков трябва да престане да се прави на футболист и да продължи да играе класиче-ската си роля на бай Ганьо, който винаги и на всяка цена е с властта. това си остава най-полезният ход за възход на левскарите. дузпичките в наша полза ще валят като майски дъжд, чорбарите ще бъдат спъвани на всяка крачка, поло-вината „А”група ще ни ляга, а другата половина ще бъде наказвана от верни съдии и титлата завинаги ще бъде синя. Предлагам и изобщо да не участваме в евротурнирите, за-щото участието там ни носи само главоболие и лошо име. А и как може да се сравни една победа над ЦсКА с някаквото си там участие в тия глупави състезания!? #

Майкъл чОРНИ*

е, как да не харесвам тодор Ба-тков! разбира се, че ме радва

максимално. Просто ми пълни душа-

така да извърти нещата, че никога да не е вино-вен за нищо. винаги друг

му е крив - я международно-то положение, я нек‘ъв „british

homosexual“, а понякога и нивото на река дунав в сантиметри.

второ - винаги е с всяка власт. така де - преклонена главица сабя не я сече. Усвоя-

ването на позата партер е висш майсторлък.трето - връчиха му орден „стара планина“ без да си

е мръднал пръста. За подобен подвиг се изискват доста

Наско СИРАКОВ*

Батков съсипа „левски” и се подигра с труда на отбора. това момче май никога не се е събличало по екип в час

по физическо и най-вероятно е пафкал цигарки в тоалетната, докато другарчетата му са се

потели на спортната площадка. в това

на треньорското ръководство. навремето поне падахме от порядъчни отбори – оФи,

„люцерн”, „олимпия”. сега ни пердашат пълни анонимници като БАте Борисов, Кака Жилина

и разни други дебърцини. и основен виновник затова е мустакатият диктатор. всеки порядъчен

левскар се чуди защо бе бит шута на Мъри, при положение, че Ботушев ни докара до четвъртфинал

за купата на УеФА и ни вкара в групите на Шампи-онската лига. на негово място довтаса вили Главата,

синчето на вуйчо ваньо, който ни наказа с провала

тогава винаги се появява идеята за силната ръка и отказ от демократичните ценности в името на уж сигурния всеки-дневен къшей хляб и имагинерна безметежност.естествено е, че когато хората мислят най-вече със стома-ха си, не могат да погледнат по-напред от осигуряването на елементарното си оцеляване.Удавникът посяга за сламката, а избирателят за здравата сопа, която му подава Бойко Борисов.оцеляването преди всичко, нали така? Пък после ще му мислим. това се случи и на тези избори. и дали отново ще се повтори родната поговорка „от трън та на глог“ не е толкова важно.важното е, че избирателят е горд! той знае, че сълзите на Бойко (Чък) лекуват рак, голямо важно, че той никога не плаче. вместо него ще реве избирателят. #


40


Отвори вратата на дома си за модерната българска литература.

Абонирай се заАбонирай се за

НАчИН НА ПЛАЩАНЕ С пощенски запис софия 1618, кв. „овча купел”, ул. „675” № 7 „Мейкър Артс” сд

По банков път ПроКредит БАнК Ад – клон раковскиIBAN: BG78 PRCB 9230 1021 5796 13BIC: PRCBBGSF „Мейкър Артс” сд

ЦЕНИ ЗА АБОНАМЕНТ:(С включен ДДС)

За 12 месеца – 50 лв.За 6 месеца – 25 лв.

За 3 месеца – 12,50 лв.

За физически лицаГрад п.код Ул./ж.к телефон е-mail трите имена За фирми (Фактурата се получава след превод по банков път)

име на фирмата Адрес № по ддс М.о.л. еиК

Талон за абонамент за списание

талонът, изпратен на адреса на редакцията: софия, 1618, ул. „675” №7 за списание „Безусловно”, е валиден с приложено копие от платежен документ за изпратена сума. За справки: (02) 8 555 621

41


КлАсиЧесКи въПроси КъМ КлАсиЧесКи Автори

Какво мислите за съвременна България?Спи девойката красива,спи във сладостни мечти,но сърце й не заспива,то е будно и тупти.

Иван Вазов,„Момин сън”

Край нас се вие бич, над нас тежи хомоти робския закон на жълтия метал;ний раснем в нищета, ний гаснем сред печали ръсим в своя друм сълзи и кървав пот -ний, бледи смъртници - родени за живот.

Христо Смирненски,„Ний”

„Отечествотое в опасност!” Прекрасно: но - що е отечество? -

Гео Милев,„Септември”

Нам Русия е надежда,руский цар е наший спас -никой друг не ни поглежда,не помисля зарад нас.

Петко Славейков, „Вярата и надеждата на

българина към Русия”

Ще стане!Въпреки всичко! - защотоима път!има Партия!има Народ!

Пеньо Пенев, „Тринайсет години

на поход вървим!”

Зла ни стигна орисия.

Пенчо Славейков, „Сън за щастие”

Тежко, тежко! Вино дайте!

Христо Ботев, „В механата”

42


АЕЦ „Белене”.Мъртвият проектМария КЮРИ*

Дъвката АЕЦ „Белене“, освен да прави балон-чета в устите на политиците, които се пукат ведна-га след избори, има още една цел - прах в очите на народа. Продукт три в едно, ама от типа захарен памук - хапваш нещо, гълташ нищо.

А истината е проста - АЕЦ „Белене“ никога няма да бъде построена. Еколозите могат да бъ-дат спокойни - ще зъзнат зимата на свещи, тъй като руският газ рано или късно ще поскъпне, а родните електрически централи нямат добре из-градена електропреносна система, нито пък жела-ние да я направят.

ето какви са фактите към днешна дата:още в началото на август „Файненшъл таймс дойчланд“

съобщи, че проектът за изграждане на АеЦ „Белене“ ще бъде прекратен. вестникът писа, че необходимите 4 млрд. евро за проекта не са били успешно осигурени.

Бойковият министър на икономиката, енергетиката и туризма трайчо трайков каза, че „говоренето със силни из-казвания е опит за привличане на медийното внимание и интерес“.

новината на „Файненшъл таймс“ дойде след първата официална среща на премиера Бойко Борисов и негови ми-нистри с германската компания RWE в софия.

в началото на седмицата трайков заяви, че проектът ще излезе

10 млрд. евро, а не 4 млрд. евро, колкото е договорът с руската

„Атомстройекспорт“.

в него обаче не са включени парите за подстанция, мре-жа за транзитиране на произвежданата енергия и др. съпът-стващи съоръжения, както и оскъпяването според инфлаци-ята и лихвите по бъдещите заеми.

Цена от 10 млрд. евро за АеЦ „Белене“ била песи-мистичният вариант, оптимистичният бил за малко над 8 млрд. евро, според разчети на “Българския енергиен холдинг“, който държи държавния дял от 51 процента в проекта.

разликата идва от прогнозите за цените на материалите и лихвите по кредитите, които все още не са теглени. не-успехът да се осигури финансиране е основният проблем пред проекта, който бе замразен от новото управление на ГерБ до изясняване на икономическата му целесъобраз-

ност и неустойките, които трябва да се платят при прекратя-ването на сключените договори.

трайков е на мнение, че клаузите за компенсации при неизпълнение на договорите били формулирани разтегли-во. Затова в момента не е ясно колко ще ни струва отказ от централата, а освен това все още се анализират сключени-те контракти.

възможно е руснаците и да претендират за

пропуснати ползи в размер на цялата сума от близо

3.997 млрд. евро,

колкото ще струва изграждането на ядрената част на цен-тралата.

освен това, както винаги, не е ясно каква точно част от оборудването на бъдещото съоръжение е възложена като производство.

в края на 2008 г., например, са направени авансови пла-щания за около 89.5 млн. евро.

Турция обаче не спи и вече започва собствен АЕЦ

докато нашият проект отново се завръща при любимата си крива круша комшиите подписаха споразумение с ACE и със сигурност ще построят собствена централа, далеч пре-ди родните управници да са решили колко комисионни ще вземат от нашата такава.

неК се надява, че планираната АеЦ в турция и новите румънски енергоблокове няма да компенсират глада за ток, който се задава със страшна сила на Балканите, а и в свето-вен мащаб. това обаче са напразни надежди-говежди, както се изразяват някои футболни запалянковци.

според икономическата обосновка нашият проект е не-обходим на страната ни не само за износ на електроенергия в региона, където се очаква дефицитът от производствени мощности да достигне около 7 хил. Мвтч през 2010 г., нара-ствайки на 9 440 Мвтч десет години по-късно.

отделно АеЦ „Белене“ ще трябва да компенсира и за-тварянето на въглищни централи у нас след 2014 г., когато изтичат преходните периоди за покриваните от тях екостан-дарти.

Всичко това е много хубаво, ама ще се случи само насън.

Затова, братя българи, купувайте циганска любов и се надявайте на дълго циганско лято. #


43


Закрийте външно,че вътре

нищо не остана Збигнев БжЕжИНСКИ*

В последните години Сульо и Пульо се проб-ваха да ръководят външната политика на Бълга-рия. С малки изключения, хората, които заемаха поста външен министър нямаха нито необходи-мото образование, нито подобаващата профе-сионална кариера. В резултат дипломацията на България наподобява поведението на евтина фльорца, която за мизерни суми обслужва по-богатите клиенти. Загубите и пропуснатите пол-зи за родината ни са огромни, още повече,че в съвременния свят вътрешната стабилност на отделните страни се определя от тяхното мес-тоположение в глобалната политика. Там е рабо-тата, че в глобалната политика правото е вина-ги на страната на по-силния и всяка нормална държава се стреми да бъде достатъчно силна, за да защити претенциите си. Обратно на логика-та нашата държава неистово се стреми да става по-слаба и главоломно губи позиции на между-народното поле.

неизброими са гафовете на родната дипломация, ко-ито ни поставиха в унизителни ситуации и ни нанесоха материални щети, които трудно могат да се преодолеят. в челото на гафовете стои

унищожаването на атомната ни енергетика, без това да бъде условие за членството ни в Европейския съюз.

отказът от строежа на АеЦ „Белене” е поредната глу-пост в този процес. През 21-и век да откажат 2000 мега-вата енергия могат само пълни дръвници или отчаяни романтици, които обичат да прекарват вечерите си на свещи. друга налудничава стъпка на родната диплома-ция е признаването на република Македония, която до ден днешен краде историята ни и се гаври с хората с бъл-гарско самосъзнание. не отстъпва по глупост позорната ни роля в Косовската криза и признаването впоследствие на фалшивата държава. на всичкото отгоре

цяла Западна България продължава да страда от въздействието

на уж безвредния обеднен уран,

който американците щедро разсипаха на сръбска тери-тория. възкачването на Филип димитров на Голанските възвишения и участието ни във войните в ирак и Афга-нистан завинаги ни скараха с Арабския свят, където през

годините реализирахме хубави печалби. стигна се и до позорния либийски процес, в който напълно невинни бъл-гарски граждани бяха несправедливо обвинени и осъдени на смърт. но като че ли над всичко в поредицата гафове стоят неадекватните ни отношения с руската федерация. така и не ми е ясно защо родната дипломация се дър-жи толкова нагло с руснаците. това е признак на огромна комплексарщина и прекалено дупедавство към сегашните ни господари от европа и сАЩ.

Самите американци гледат с насмешка на глупавото ни поведение.

Ако човек следи внимателно международните отношения ще забележи, че въпреки студената война, сАЩ и русия не само не са воювали помежду си, но и в ключовите за човечеството дни винаги са били съюзници. Щатите ня-мат нищо против да развиваме добър бизнес с руснаците. такъв добър бизнес с руснаците има например турция, която също е член на нАто. и не случайно турските фир-ми и стоки окупират руските пазари, а нашите бавно и сигурно започват да изчезват оттам. един Берлускони ла-комо се облизва и се натиска за руските газови проекти, а ние бягаме от тях като дявол от тамян. и накрая, когато за пореден път останем с пръст в уста, ще можем да се сърдим само на себе си и неразумната ни дипломация.

това са само част от гафовете на хората, които оп-ределят външната ни политика. изобщо не споменаваме мистерията с БГА „Балкан”, загубата на оръжейните ни пазари, на пазарите ни за лекарства и селскостопанска продукция и т.н. измерени в пари, тези гафове ни струват милиарди. и няма как да е иначе, след като през послед-ните години сградата до зала „Универсиада” се обитава от култови фигури като лицето Зайков, който дори беше скатал родната казарма, Хубавото наде с празната кофа и математичето с трабанта. сега наред е ефектната блон-динка от нова Загора със солидното педагогическо обра-зование. и от първите стъпки на Желева започва да личи, че нищо добро не ни очаква.

Отново ще има плонжове пред Брюксел, за да за-почнат да ни дават толкова мечтаните евра. Отново ще се размахва пръст на Русия и руската мечка ще се превива от смях. Отново ще пълним джобовете на комшиите и ще страдаме за несбъднатите си мечти. Защото в политиката никой на никого даром не дава и ако искаш да си богат всеки ден трябва да страдаш на тръстиката. #


44


Гола вода Боклук резил Ужас Кошмар

ЛЕГЕНДАЯвор Гърдев

Бнт ни натрапи прехваления „дзифт“. Хетеросексуалната ни природа се бори близо 20 минути с купищата мъжки дирни-ци, залели лентата. сега, Яворе, филмът „дзифт“ ли е или „Гъз“?не бъди дзифтар и следващия път зарад-вай окото и с женски дупета.

Мартин Карбовски

Баба лили много ти се радва, ние не.Баце, остави геронтофилията за тоя дето е над тебе в любезния ни рейтинг.Умееш да ровиш в лайната, ама не лижи старчески задници.

Явор Дачков

Костов, Костов, бедни ми Костов! За какво храни куче, та да те лае.Абе, дачков, какви гласове ти се въртят из главата напоследък вече трудно може да проследи и най-добрият психиатър.трябва да решиш веднъж завинаги - подло-га или журналист. Щото иначе и от „Уикенд“ ще ти бият шута.

Красимир Аврамов

ти не си виновен! наистина ти съчувства-ме. Препоръчваме да издириш поименно всички онези, които най-безцеремонно те излъгаха, че можеш да пееш.още не е късно да потърсиш истинския си талант.

Димитър Цонев

Гледаме и не вярваме на ушите си!„в неделя с... непрофесионалността на ди-митър Цонев“. срам, резил, ужас, кошмар!три часа всяка неделя Пъпеша най-нагло влиза в домовете ни и ни тормози. Бнт все пак се издържа от нашите джобове, а ние пари за долнопробни продукции не щем да даваме.

Милен Цветков

това момченце много ни дразни, ама чест-но! лигавщината на Милен Цветков край няма. откакто води и „Здравей България“ и това предаване спряхме да гледаме.става за водещ на “Биг Брадър”.

Вежди Рашидов

Боже, пази българската култура! Министър дето обича да млати полицаи едва ли е най-удачният вариант за избор от страна на чичко Борисов.По-голямо падение от това едва ли би мог-ло да се очаква. не, не заради това, че е турчин, а по-скоро какъв турчин? Кажете с кого този човек не е бил - с тодор Живков, с людмила Живкова, с иван Костов, с царя и с доган дори, но му се разсърди понеже не го направи министър на културата през 2005 г.

тук попадат онези симпатяги, които по един или друг начин се излагат в публичното пространство. Представяме на вашето внимание първата “великолепна седморка”,

която, според нас, безусловно е заслужила презентацията си тук. За следващия епизод очакваме и вашите предложения на редакционния e-mail: [email protected].

45


Гражданинът Сакскобургготскище върне ли имотите обратно на България?

Поетът джагаров, г-н Борисов, любезни ми преми-ере, колкото и да не е актуален напоследък, има едно хубаво стихотворение за България, в което казва:

„Земя, като една човешка длан...Но по-голяма ти не си ми нужна.“Прав е бардът, поне що се отнася за съвременна

България. Боли ни да се връщаме назад в историята, когато бяхме на три морета...

извън това отклонение, г-н Премиер, започва да ни мъчи въпросът с имотите на лицето сакскобурггот-ски, ваш колега от по-предния кабинет, тогава ваш ан-гел-хранител, струва ни се.

Минаха изборите (честита победа, г-н Премиер) и като че позабравихме за дедо Мони и неговите имо-ти. този въпрос заглъхна напълно в последно време. Чудим се къде останаха предизборните обещания за ревизия на всички съмнителни сделки, облагодетел-стващи героите от тройната коалиция?

Чудим се - не за друго, а защото България е съща-та оная като от стихотворението на джагаров. има-няма 111 хил. кв. км.

Че то половината от тях - по груби изчисления, се падат на сакскобургготски.

не остава място за вашите амбиции... #

нА вниМАнието нА АКтУАлниЯ Министър-ПредседАтел

46


КОРИЦИ:2 корица (4 цвята) - 400 лв. 3 корица (4 цвята) - 400 лв.4 корица (4 цвята) - 500 лв.

ВЪТРЕШНИ СТРАНИЦИ:Цяла страница:1 цвят - 190 лв.

Половин страница:1 цвят - 120 лв.

четвърт страница:1 цвят - 90 лв.

1/8 страница:1 цвят - 50 лв.

1/16 страница:1 цвят - 30 лв.

За фиксирано място: + 20%

Цените са без ДДС.

ОТСТЪПКИ:10% - за 6 поредни реклами20% - за 12 поредни реклами

Отстъпки за разпространители:При продадени до 50 броя – 1 лв./бр.При продадени от 51 до 100 броя – 1,50 лв./бр.При продадени над 100 броя – 2 лв./бр.

списанието се дава на 100% консигнация

ЗА КОНТАКТИ:

РЕКЛАМА:0887 055821;0886 071452

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ:0888 640696;0885 826961

Цяла страницаформат: 215 х 290 мм.

Половин страницаформат: 105 х 290 мм.

Половин страницаформат: 215 х 145 мм.

четвърт страницаформат: 105 х 145 мм.

1/8 страницаформат: 105 х 72 мм.

1/16 страницаформат: 52 х 72 мм.

РЕКЛАМНА ТАРИфА

47


ЕПиЗоД 1

Батето обратно в БФС!Кой твърди, че в България не се играе правилен фут-

бол!? Кой подценява нашите мили родни таланти!? Кой се гаври с труда на момчетата!? нека излезе този изверг насреща ни, за да му покажем какво мислим за него с няколко десни крошета!

откакто четвъртите в света изместиха Батето, пра-вилният футбол наложи своята воля в многострадална-та ни „А” група. Преди се играеше за победа, равен или почетна загуба, сега се играе за здраве. няма излишни натоварвания, няма излишно напрежение, българските футболисти усилено пестят силите си за нощните запои в „БиЯт” („Биад“) и другите култови заведения с едро-гърди певачки. важното е да се крещи „наздраве” и си-ликонът да радва очите. Ползата от това е всестранна. облекченият режим пази футболистите от тежки кон-тузии, гарантира свеж оборот на нощните заведение, оттам растат приходите от акцизи в държавната хазна, повишава се и раждаемостта, в резултат на което стра-ната ни успешно започва да бори демографската криза. Говори се, че в БФс мъдрят нов правилник за провежда-не на срещите във вътрешното първенство, който още повече да затвърди постигнатите високи резултати. Ще се играят две полувремена по 15 минути на игрище за хандбал с 1 час почивка за няколко тонизиращи апери-тива. вратите ще се премахнат – нашите така и не ги целят, по-добре е да не се тормозят психологически от неуспехите. Ще се играе без топка, за да не стане някой сакатлък. Победителят, както и досега, ще се определя служебно и по симпатия в изпълкома на БФс. всъщ-ност може и изобщо да не се играе, за да се пестят раз-ходи и да има повече пари за пиячка и хубави жени.

изобщо всичко щеше да върви по мед и масло за Боби Михайлов и компания, ако не бяха европейските клубни турнири и Батето! тези турнири са жива мъка за родния запалянко и трябва да се забранят със закон. ЦсКА също трябва да се забрани със закон, защото не играе правилен футбол и с победите си разваля отно-

шенията ни с братските футболни федерации и разби-ва устоите на единствено правилния правилен футбол. и на любо трябва да му се вземе треньорския лиценз, защото претоварва с безмислени тренировки младите момчета, които заради него не могат да натрупат стаж за пенсия по нощните заведения. всичко това, разбира се, са бели кахъри в сравнение със зловещите игри на Батето. разочарован от предателството на четвъртите, които се обърнаха срещу него, той им сервира подлото си отмъщение. Батето си измисли отбор и го превърна в кошмар за българските „грандове”. Бате Борисов е творение на Батето! това е сензационната новина! За да не бие прекалено на очи, славков си избра отбор от братска Беларус. Бате като Батето и Борисов като презимето на Батето, фамилията на премиера и фами-лията на собственика на ЦсКА. и това ако не е заговор по всички международни стандарти, здраве му кажи. неслучайно ударите на Бате Борисов са насочени към най-верните привърженици на правилния футбол „лев-ски” и „литекс”, които навремето първи биха шута на Батето. Пострада тежко и Мъри, който е основният ар-хитект на правилния футбол. не се учудвайте, ако до-година Бате вземе та се падне на „Черно море”, „ЦсКА” или „локомотив”! не се учудвайте, ами се страхувайте от този ужасяващ вариант и се молете за прошка на Ба-тето! При неговото властване правилен футбол няма-ше, но пък се пиеше правилно и то с правилните хора. Благодарение на това ние чат-пат се появявахме я на световно, я на европейско и събирахме очите на чужде-нците за някой приличен трансфер. едва ли скоро ще забравим чеха Крондъл, който ни подари последното ни засега участие на световно, или пък чичко Колина, който ни прати на европейското в Португалия. така че уважавайте Батето и помнете, че винаги има какво да се научи от него, особено на тема „правилно пиене”! А иначе играйте си правилния футбол, но не изисквайте от нас да ви гледаме! #

КАКА*

* Виж карето на 48-ма стр.

Фот

о: С

танд

арт

48


АйдуциГенерал и редник

? Една копродукция на Христо Ботев, Бате Гойко и Бъстър Паркър

Я врътни, Бойко, буркана,след тебе Цецо да блее

песни апашки,айдушки,

песни за ВИС-а и СИК-а,за Пашата страшен

айдутин,за Костов - голата вода,

и Царо дет’ извози народа.Да чуе цяла Европа

по бордове и позаменки

какви е мафиози раждала,раждала, ражда и сега

българска майка апашка;какви е бóрци ’рáнила,

’рáни и днесканаш’та държавица глупава.

Ах, на мен, Бойко, додея’се за тебе да слушам

как уж си хванал злодея,а си всъщност до кривата круша.

І

Кой не знае Бате Борисов,кой не е падал от него?Левски ли, отбора на Батковили Серго от партийното блато?Водил бе Бойкопожарна команда,води сега иновата банда.На Тато бевярна охрана,но и при Царонамери прехрана...Рипна ми Бойко отпроста охрана,че дажепрекара Меди Догана,баш министърни стана,а ниеврим си в казана...

вие ПроЧетоХте

еПиЗод 1ПродУКЦиЯ нА

литерАтУрен КръГ „БеЗУсловно”

ПРОЗА: псевдоними: Lord deSword, случайна, скитник, валПетров, найки; имена: диана додова – дориана, Петър Калинов, светослав Минев, таня Атанасова; колективи: Авторите на BGLOG.NET, Чавдар Агайн, Борис Зл. ПавловПОЕЗИЯ: псевдоними: The Maker, дивна; имена: надежда Маринова, румяна Каменска, Петър Калинов, Красимир тенев, Михаела едрева, донка Чолакова, стоил ГиговПУБЛИЦИСТИКА: Цветан Цветанов, Наско Сираков, Збигнев Бжежински - ПЕТЪР КАЛИНОВ, Чък Норис, Майкъл Чорни, Мария Кюри - БОРИС ЗЛ. ПАВЛОВ, Мария Кюри - АНДРЕЙ МИКОВ РУБРИКИ: Библиотека, Лента, Грамофон, Геймър, Гласове от отвъдното, Великолепната седморка, Въпросът на Безусловно - ПАВЛОВ, КАЛИНОВ, МИКОВФУТБОЛ: Кака - ПЕТЪР КАЛИНОВРИМЕЙК: Бате Гойко, Бъстър Паркър - ПЕТЪР КАЛИНОВ, БОРИС ПАВЛОВ

КОЙ КОЙ Е В ЕПИЗОД 1:

Documents

Списание "Безусловно". Епизод 1: Влез ако смееш!