НА

УЧ

НО

-Х

УД

ОЖ

ЕС

ТВ

ЕН

О С

ПИ

СА

НИ

Е З

А П

ИО

НЕ

РИ

ТЕ

Ч Е Т Е Т Е В Т О З И БРОЙ:

ИЗВЪНРЕДНО ПРОИЗШЕСТВИЕ

научно-фантастичен разказ от

А. и Б. Стругацки

НА ДЪЛБОЧИНА 11 КИЛОМЕТРА -

Хр. Тилев

С К О П И Е СРЕЩУ Я Г У А Р

приключенски разказ — С. Зиемел

Б Ъ Л Г А Р С К И Я Т АТОМЕН РЕАКТОР

очерк от Ал. Соколски

ОЖИВЯЛАТА ВКАМЕНЕЛОСТ

от Д. Божков

СРЕДНОЩНО Т А К С И

разказ от М. Доманскп

С И Р Е Н А

научно-фантастичен разказ —

Р. Бредбъри

Д А Л Е Ч Н И ХОРИЗОНТИ

от проф. Н. Калицин

В И Р У С 2015

научно-фантастичен разказ

от д-р Св. Славчев

Корица — Борис Ангелушев

Гръб на корицата — Александър Денков

к о с м о с ъ тогледнете в тиха, безлунна нощзвездното небе. Безброй светлиннимигат в черната бездна на Вселена-та. Кои далечни светове се крият изнеобятните простори? Приличат лите на нашата Земя? Има ли на тях

живот, разумни същества, или ние, хората, смесами в безкрайната Вселена?

А какво представлява Земята, на която жи-веем? Какви тайни крият нейните недра, глъ-бините на океаните й, непроходимите джунгли?Какви са животните и растенията на морето ина сушата, на тропиците и на студените страни?

Вземете в ръка песъчинка и я разгледайте.Знаете ли, че тя крие толкова тайни, колкото иголемият свят, в който живеем? Тайните навеществото, на атома, на енергиите, скрити .внеизчерпаемото му ядро.

Хиляди въпроси възникват като се замислим:Какво представлява Космосът, необятната Все-лена около нас? Как сме се появили ние, хората?От какво са направени предметите? Как ще из-глежда бъдещето? Хиляди въпроси и всеки оттях поражда нови и нови. . .

Вселената е безкрайно голяма!Човекът е прашинка в сравнение със земното

кълбо. А то е стотици хиляди пъти по-малко отСлънцето. Много милиарди слънца образуватМлечния път — звездния остров, на който жи-веем. Много милиони такива острови, нареченигалактики, плават из Вселената.

Но има и една друга Вселена изчезващо малка—светът на атомите. Неизчерпаеми и доскоро непо-дозирани сили крие този свят. Сили, които мо-гат да направят хората щастливи господари наприродата, да превърнат родната ни планета врайска градина, да ни понесат към далечнитезвездни светове.

Чуден, неизчерпаемо разнообразен и вели-чествен е светът, който науката разкрива преджадния ни за знания поглед.

Какво ли няма, какво ли не се случва в него!Галактики, които се сблъскват. Звезди-ги-

ганти, милиарди пъти по-големи от нашетоСлънце, и звезди-джуджета, по-малки дори от

Луната. Едни светят спокойно, други ту замират,ту се разгарят, а някои внезапно избухват съсстрахотна сила. Звезди—черни, вишневи, зелени,жълти, бели, виолетови. А около тях кръжатбезкрайно много планети.

Макар че нашата Земя е една от малките пла-нети на една от обикновените слаби звезди, и тякрие много чудни тайни. Над един милион видовеживотни и няколкостотин хиляди растения насе-ляват повърхността й. А колко са изчезнали презстотиците милиони години, откакто се е появилживотът на Земята? Летящи гущери, огромни,високи колкото шестетажен дом чудовища,страшни риби и чудновати растения. Сега уче-ните намират само останките им, но някога,преди 50—100 милиона години, когато далечнитени предшественици-малки плашливи маймуни—са лазели по клоните на тропическата гора, теса владеели земята и са всявали страх и ужаснавсякъде, където се появят.

Не само в миналото, но и днес Земята се оби-тава от много интересни и непознати животни:В океанските й глъбини зъбати кашалоти водятсмъртоносни схватки със страшни каламари —огромни мекотели, въоръжени с десетметровипипала; свирепи тигри преследват жертвите сив непроходимите джунгли; огромни питони деб-нат, увити около някой клон, готови да на-паднат всеки, който се осмели да ги при-ближи. . .

Човекът — сам в Космоса — е нищожно ма-лък, безпомощно слаб.

Очите му виждат само на няколко километра,ушите му чуват още по-наблизо. Той няма нитосилата на слона и лъва, нито зъбите на хиенатаи ноктите на тигъра, нито стоманените мускулина питона. Дори най-жалкото домашно кученцеима по-добро обоняние от него. И все пак чове-кът е станал господар на всички животни.Защо?

Природата ревниво крие своите тайни - - внедрата на земята, в ядрата на атомите, в пусто-ша на междузвездните простори. Природнитестихии са чудовищно страшни. Лъчите убиватмигновено, температурите изпепеляват или за-мразяват. В космическото пространство нямавъздух за дишане, няма вода за пиене, нямахрана. И въпреки това човекът побеждава враж-дебните сили на природата, кара ги да му слу-жат, проникна в недрата на Земята и в океан-ските глъбини, полетя във въздуха и в между-

планетното пространство. Кой му даде тезикриле, кой го направи по-могъщ от природнитестихии?

Хиляди години човек се е борил, трудил сее, размишлявал е. Набирал е опит и знания вбезмилостната борба за съществуване. И всепо-голяма е ставала неговата власт над околниясвят. Крачка след крачка, с цената на безброймъчителни търсения и жертви, човекът-джуджепостепенно израства в човек-великан, господарна природата.

Кой превърна животното в човек? - - Трудът!Кой постави човека над всички животни?

Разумът!Кой даде сили на човека да се бори с природ-

ните стихии, да ги подчини на волята си, койги накара да му служат? - - Науката!

Очите на съвременния човек — гигантските те-лескопи — виждат светове, светлината от които,като лети с 300 000 км в секундата, е пътуваламилиарди години. По телевизията ние можем давидим всяко кътче наЗемята. Има апарати, коитони показват как бие сърцето, какво има в нашетотяло.

Ухото на съвременния човек — радиото —ни дава възможност да слушаме говор и музикаот цял свят, да улавяме сигналите на далечнитеспътници и космически кораби.

Мускулите на съвременния човек — всевъзмож-ните машини - - работят неуморно ден и нощ,произвеждат всичко, каквото ни е нужно.

Зъбите на съвременния човек — стоманенитеножове на струговете и диамантените резцина сондите — режат желязото, дълбаят ска-лите.

Обонянието на съвременния човек — апаратитеза химически и спектрален анализ — могат даоткрият нищожни, недостъпни и за най-добротоловно куче миризми, незабележими следи от всяковещество.

Краката и крилете на съвременния човек -параходите, локомотивите, автомобилите, само-летите и ракетите — ни носят с шеметна ско-рост под и над водата, по шосетата, из въздуха,към планетите.

Няма живо същество, което може да устои нанашите оръжия, няма скали, които да не можемда съборим с взривове, няма вещество, което дане сме в състояние да стопим, разложим и пре-върнем в друго. Дори най-страшната тайна на

природата — разрушителни-те сили на атомното ядро

- човекът разкри и впрег-на в своя служба.

Човешкият ум не познавапредели, човешката воля -непреодолими прегради, чо-вешките мечти — граници!И ние сме свидетели нанай-дръзновените постиже-ния на науката и техника-та. Човекът не само поле-тя в космическото простран-ство, не само завладя чрезатома огъня, бушуваш, вслънчевите недра, но създа-де подобия на своя разум -мислещи машини.

Никое животно не можеда смята. - - Това е по си-лите само на човека. Ноето че човекът, вечно не-доволен от постигнатото,създаде машини, които мо-гат да извършат десетки хи-ляди математически изчис-ления в секундата.

Космосът е безкрайно голям, неизброимо раз-нообразен. В него има гигантски галактики иизвънредно малки атомни ядра. Космосът евечен. Безброй години съществува движещатасе материя и никога няма да престане да съще-ствува. В сравнение с необятната Вселена чове-кът е нищожно малък, животът му е неизмеримократък. Но човекът е велик с разума си, койтоможа да обхване както безкрайно далечнитезвезди, така и изчезващо малките атоми, койтоможа да си представи не само как е изглеждалаЗемята преди милиони години, но и как ще -из-глежда далечното бъдеще на хората.

Човекът е велик с мечтите си, с идеалитеси. Те са давали сили на роба да се бори засвободата си, на революционера да се жертву-ва за благото на човечеството.

Мечтайте!Смелите мечти, насочвани от идеалите на

комунизма, ще изведат и вас към чудни све-тове - ще ви пренесат в обществото на бъде-щето, ще ви покажат незнайни планети и не-

Тъмната мъглявина «Конска глава» в съзвездието Орион

виждани животни, ще ви срещнат с други ра-зумни обитатели на Вселената.

Не се плашете, драги млади читатели, от ве-личието на вечната и безкрайна Вселена, несе страхувайте от необузданите й стихии, отнепознатите животни и растения, от далечните,невиждани светове. Крачете смело напред. Виеносите гордото име - Човек!

Зад вас стоят хиляди мислители, борци, учении изобретатели. Те винаги ще ви се притекатна помощ в трудна минута с мъдра мисъл, спримера на живота си.

До вас ще застане науката с неизчерпаемитеси знания и могъщество. Тя ще ви въоръжи дапроникнете в огнените недра на Земята и в леде-ните простори на Космоса, ще ви пренесе наЛуната, на планетите, към далечните звезди.

Пред вас са сияйните хоризонти на щастли-вото човешко бъдеще. Пред вас е комунизмът.Той ще ви окриля да творите и да побежда-вате.

Смело напред!

ПРИМЕР ЗА П О К О Л Е Н И Я Т А

«Човечеството няма да оста-не вечно на Земята; в стре-межа си към светлина и про-странство то отначало плахоще проникне извън пределитена атмосферата, а после щезавоюва за себе си цялото око-лослънчево пространство.»

Такива мисли вълнуваха пре-ди .повече от половин век вели-кия руски учен Циолковски.По онова време още не бешесъздаден самолетът, хората съсзавист поглеждаха как летятптиците, а Циолковски вечемислеше за бъдещите полетикъм звездите! В царска Русияму обръщаха гръб, смятаха гоза неуравновесен мечтател, кой-то не се съобразява с действи-телните възможности на тех-никата. . .

Днес предвижданията на ге-ниалния учен се сбъдват предочите ни. Вече цяла годинаизмина откакто съветският летецмайор Гагарин извърши пър-вия полет на човек в Космоса.Малко по-късно неговият съна-родник майор Титов също сеиздигна към звездите и донесенови сведения за космичнотопространство. Светът остана изумен от двойния подвиг. Въпре-.ки че от 1957 г. насам съвет-ски космически ракети много-кратно осъществяваха успеш-ни полети, смяташе се, че щеизмине доста време преди ня-коя от тях да излети с човек наборда си. Изненадата и възхи-щението нямаха край. За пър-ви път човек успя да надникнеотвъд завесата, която забулвабезкрая на Вселената. Пости-

жението бе тъй изключително,тъй величаво, че прикова ця-лото внимание на човечеството.Малцина помислиха за дъл-гата подготовка, която го епредшествувала.

Когато наблюдаваме централ-ния нападател, който майстор-ски води топката, освобождавасе от противниковите браните-ли, прехвърля вратаря и бе-лежи неспасяем гол, ние нито замиг не си представяме как съ-щият този футболист, през еднии същи часове на деня, в про-дължение на много месеци еправил гимнастически упраж-нения и е тичал около игрищетопо указанията на своя тре-ньор. Ние се увличаме от ефект-ните постижения, не забеляз-ваме продължителната, сива,вседкиневна работа, която гипредхожда. А без нея крайниятуспех е немислим. И не само вспорта е така. Във всичкиобласти на човешката дейностголемите достижения са въз-можни само след целеустреме-на и разумна подготовка. Такае и в космонавтиката - - тазимлада наука, която си поставяза цел да осъществи завоюва-нето на космичното простран-ство от човека.

Подготовката на космонавти-те е съобразена с трудностите,които трябва да се преодоля-

ват при космически полет. Напърво място това е така наре-ченото «претоварване». Случ-вало ли ви се е да се намиратевъв влак, който изведнъж по-тегля с голяма скорост? Път-

Юрий Гагарин с космонавтски скафандър

никът усеща тласък назад; акозад него има стена, тласъкът гопритиска към нея. Именно товае «претоварването». То се дъл-жи на внезапно увеличаванебързината на движението, илипо-кратко казано, на ускоре-нието. Разбира се, ускорениетона ракета, отлитаща към Кос-моса, е несравнено по-голямо отускорението на влака или накоето и да е от познатите нипревозни средства. Поради товаи «претоварването» на космо-навта е много по-голямо. Тодействува най-вече при изли-

тането и при приземяването накосмическия кораб.

Друго явление, с което тряб-ва да се справя космонавтът, есъстоянието на безтегловност.То не може да се поясни спример, защото въобще не съ-ществува при нашите земниусловия. То възниква само наборда на космически летате-лен уред, който се движи с опре-делена голяма скорост по инер-ция. В такъв случай изчезвасилата, която притиска хоратаи предметите към пода. те за-губват своето тегло. Човекът

5

Юрий Гагарин след приземяване

сякаш увисва във въздуха, аоколо него «плува» всичко оно-ва, което при нормални усло-вия трябва да стои на пода. Не-малка трудност за космонавтапредставлява и чувството наизолация от света, което мо-же да го обземе в малката ка-

бина сред пустотата на космич-ното пространство.

Как космонавтите се подгот-вят за преодоляването на тол-кова много препятствия?

Съществува машина, нарече-на центрофуга. Тя напомнядетските въртележки по панаи-

рите; само че вместо много кон-чета или автомобилчета тукоколо оста се върти само еднахерметически затворена каби-на. Тя се върти все по-бързои достига толкова голяма ско-рост, че затвореният в нея чо-век изпитва «претоварване» катопри излитане и приземяване намощна ракета. Има и други,неподвижни кабини, чиято вът-решност не се различава по ни-що от вътрешността на косми-чески кораб. Тук има същатаседалка, същите прозорчета, съ-щите копчета, сигнали и ме-ханизми. Затворен в такава ка-бина и изолиран напълно отвъншната среда, изпитваниятпопада в положението на човек,който лети из Космоса. Тойподдържа връзка със света са-мо чрез радиото и има за за-дача да борави с уредите посъщия начин, както при истин-ски полет. Сложни апарати оси-гуряват непрекъснати наблюде-ния върху здравословното мусъстояние. Опитни специалистиследят резултатите от тези на-блюдения.

Освен това космонавтът тряб-ва да свикне със силния шумна ракетните двигатели приизлитането, а после - с аб-солютната тишина на космич-ното пространство; със силнатавибрация; с липсата на онзижизнен ритъм, към който всич-ки сме привикнали (редуванена ден и нощ, на работа и по-чивка и пр.); със специалнатахрана, която не бива да имаголям обем; със защитното об-лекло и особения скафандър...

Извънредно важна е и науч-ната подготовка. Пилот на кос-мически летателен уред можеда бъде само човек, който уме-ло владее многобройните, из-вънредно сложни и чувстви-телни уреди на борда, Той тряб-

ва основно да познава напра-вата на целия космически ко-раб, да бъде отличен радист, даима солидни познания по астро-номия, физика, химия, матема-тика, кибернетика, медицина...

А има и още една страна наподготовката - каляването наволята, моралната устойчивост,способността за вземане на бър-зи решения, безстрашието. Нее случаен фактът, че любимочетиво на Гагарин са книгикато «Как се каляваше стома-ната» от Островски, «Повестза истинския човек» от Поле-вой, «Млада гвардия» от Фа-деев. Това са все произведения,които вдъхват смелост и мъже-ство, които окрилят човека.

На много условия трябва даотговаря онзи, който иска дапокорява Космоса. Затова съ-ветските космонавти — Гага-рин, Титов и техните другари,които ще ги последват, непре-станно работят върху себе си.Те увеличават физическата сии морална издръжливост, зани-мават се с физкултура, изуча-ват научни и технически въпро-си, преодоляват всевъзможниупражнения и изпитания. Завсички, които следят подготов-ката им, техните успехи не саникак изненадващи. За всичкитехният живот представлява бле-стящ, достоен за подражаниепример чрез скромен и настой-чив труд — към осъществява-нето на най-дръзките мечти.

С. П.

Снимка на Земята, направенаот Герман Титов през илюми-натора на космическия"кораб

Герман Титов

ИЗВЪНРЕДНОПРОИЗШЕСТВИЕ

Н А У Ч Н О - Ф А Н Т А С Т И Ч Е Н Р А З К А З О Т А . и Б . С Т Р У Г А Ц К И

Полетът приближаваше към своя край. След по-малко от едно денонощие планетолетът щеше да кацнена Луната, на ракетодрума при кратера Ломоносов,после седмица карантина и отново на Земята, половингодина отпуск, половин година синьо море, шумящиборове, зелени ливади, облени със слънце.

Виктор Борисович се обърна на другата страна исладко се прозина. Изведнъж край ухото му забръмчаземна пчела. Той изхърка и окончателно се събуди.В каютата беше тъмно. Щурманът млясна с уста изамря. Някъде много наблизо бръмчеше земна пчела.

— Не може да бъде — високо и уверено каза той.Надигна се от леглото и запали лампата. Пчелата

замлъкна. Виктор Борисович се огледа и съзря начаршафа черно петно. Това не беше пчела. Това бешемуха. Тя беше съвсем черна, с черни разперени крила.Щурманът старателно се прицели, протегна ръка ия улови.

— Муха в планетолета! — каза той и погледна юмру-ка си с изумление. — Трябва да я покажа на Тумер.

С една ръка навлече панталоните си, изскочи вкоридора и тръгна към командната кабина. В юмрукаму мухата бръмчеше, движеше се и го гъделичкаше.

На телевизорния екран в командната кабина се по-клащаха леко два тесни сърпа — светлосивият по-го-лям, белият по-малък — Земята и Луната.

— Здравей, Тум — каза Виктор Борисович.Тумер кимна с глава и го погледна с хлътнали очи.— Я познай какво има тук — щурманът внимателно

разтърси юмрука си.— Цепелин — отговори Тумер.

— Не, не е цепелин, а муха. Муха, стара кукумявко!Тумер скучно промърмори.

- Феритната «памет» работи лошо.

— Аз ще те сменя — каза Виктор Борисович. —Ама ти разбираш ли, тя ме събуди. Бръмчи също катоземна пчела на поляна.

— Мен тя не би могла да събуди — каза през зъбиТумер.

В командната кабина на планетолета влезе капита-нът Константин Ефремович Станкевич и след него бор-довият инженер Лидин.

- Аз ви казах: не спи — Лидин побутна с пръстщурмана.

- С него се е случило нещо — заядливо каза Ту-мер. - - Погледнете му физиономията.

Виктор Борисович тържествено съобщи:— Хванах муха!— Хайде де! — удиви се Лидин.

- Аз отивам да спя, Константин ЕфремовичТумер се обърна към щурмана. - Виктор, поемайдежурството.

- Я ми я покажи — настоя Лидин. Той имаше та-къв вид, като че ли никога в живота си не бе виждалмухи.

Щурманът поразтвори юмрука си и внимателнопъхна там двата пръста на лявата си ръка.

- Откъде се е взела на кораба муха? — попитакапитанът.

- Не зная — отговори Виктор Борисович. Той раз-глеждаше мухата, държейки я с два пръста за крака-та. — Тя бръмчи също като земна пчела.

— Внимателно, Витя — задъхано каза Лидин, —ще й счупиш крака.

— Но все пак, откъде се е взела на кораба муха? —попита капитанът. — Това между впрочем е по вашатачаст, Виктор Борисович.

Щурманът изпълняваше задълженията на санитарентехник.

— Да, именно — каза Тумер. — Развъди в корабамухи, и феритната «памет» работи отвратително. При-емай дежурството, чуваш ли?

- Чувам — каза щурманът. — Остават ми още де-сет минути. Трябва да я покажа на Малишев. Той същоотдавна не е виждал мухи.

Виктор Борисович тръгна към изхода, държейкипред себе си мухата като чиния със супа.

- Мухоловец — презрително каза Тумер,

Капитанът се засмя. Вратата се отвори и в команд-ната кабина се втурна Малишев. Щурманът отскочи

настрана.- Внимателно - сърдито каза той

Малишев се извини. Той беше разчорлен и смутен.- Работата е там, че. . . — започна той и спря щом

зърна мухата в пръстите на щурмана --Може ли? —попита той, като протегна ръка.

- Муха — гордо съобщи щурманът. .- Но тя има осем крака — бавно каза Малишев. -

Това не е муха.- А какво е? — малко раздразнено запита ВикторБорисович

Чуйте - каза Малишев. — Какви средства про-тив насекоми имате? Освен това нужен ми е и ми-кроскоп.

- Но какво има? - попита щурманъ,т.Капитанът се намръщи и се приближи, Лидин също

се приближи.- Трябва ми микроскоп - повтори Малишев -

Да отидем в моята каюта. Ще ви покажа нещо.В коридора Лидин изведнъж завика: «Муха!» На

стената под'самия таван пълзеше муха. Тя беше черна,с черни разперени крила.

В каютата на биолога Малишев имаше още три.Едната беше кацнала на възглавницата, две пълзяхапо стените на големия стъклен балон със с и н и я охлювот Титан.

Капитанът стоеше неподвижно и следеше с очи му-хите. Лицето му ставаше все по-тъмночервено.

- Мръсотия! - проговори той..- Но какво толкова има? — запита Лидин.

Малишев извърна към него помрачнялото си лице.- Аз ви казах: това не са мухи. Това, не са земни

мухи, не разбирате ли?- Трябва ни средство против насекоми — каза ка- '

питанът. — Какво имаме?- Имаме летал — отвърна щурманът.- Друго?- Само това ?

- Добре - каза капитанът — Аз сам ще се погрижа.Вървете, измийте си ръцете, изтрийте ги с фор-малин.

В банята Виктор Борисович бързо смъкна ризатаси, хвърли я в сметопровода и се спусна към умивал-н и к а . Сапунисваше ръцете си, изтриваше ги с гъбатаи пак ги сапунисваше. Ръцете му станаха червени,подуха се, а той все търкаше, търкаше и отново наса-пунисваше.

Беше се случило най-страшното, което можеше дасе случи в кораба. Планетолетът имаше дебели стении всичко, което проникваше през тези стени, беше смърт-

н о о п а с н о . В с е е д н о дали м е т е о р и т , в р е д н и л ъ ч е н и яили н я к а к в и осмокраки мухи". И най-опасни бяха му-хите. Преди три години Виктор Борисович беше участ -вал в спасяването на експедицията от КалистоЕкипажът беше пренесъл на кораба протоплазма отОтровната планетка. Коридорите на кораба се бяха из-н ъ л н и л и с лепкава прозрачна паяжина. Под кракатажвакаше, а в командната кабина капитанът лежешев креслото бял и неподвижен и по устните му лазеха

космати лилави паячета.

Виктор Борисович изтри отеклите от формалинаръце и излезе в коридора. По тавана пълзяха мухи

Те бяха много; около двадесет.Той се отби в своятакаюта, облече си чиста риза и куртка и тръна към ко-мандната кабина.На масата. пред кибернетичния изчислител стоешестъклен буркан, наполовина пълен с мътна течност,която вонеше даже и през херметичната запушалкаВ течността плавашемухата. Леталът убиваше насе-комите практически мигновено. Той можеше да убие и

бик. Но осмокраката муха, изглежда, не знаеше това идори не се досещаше. Тя плаваше в дезинсектора и отвреме на време злобно бръмчеше.

— Пет минути и половина - каза. Тумер— Може би имаме н я к а к ъ в друг дезинсектор?

попита Малишев.Виктор Борисович поклати глава.«Всичко е напраз-

но — помисли си той. — На тази мръсотия дори и ле-талът не действува.»

— Слушайте ме — каза капитанът. — Всички даоблекат защитните си костюми. Да се ваксинират про-тив пясъчна треска. По-нататък. Леталът явно не гобива. Но не е изключено на тези мухи да подействуванещо друго. Опитите ще проведем в медицинския сек-

тор. Виктор Борисович, вие оставате дежурен в команд-ната кабина.

Тумер донесе на щурмана защитен костюм.— В коридора е пълно с мухи — не може да се про-

вреш — каза той. — Почерняло е. Навий си ръкава.

Той извади спринцовка и ваксинира щурмана противпясъчна треска. Това беше явно безсмислено, защотоединственото място, където бяха открити възбудителина пясъчната треска, беше Венера. Но капитанът неискаше да пропусне и най-малката възможност.

- Как са нашите там? — запита Виктор Борисович.— На тези мухи нищо не действува. А Малишев е

във възторг. Просто е на седмото небе. Реже мухи иги разглежда под микроскопа. Казва, че тези мухи ня-мат нито очи, нито уста, нито хранопровод. Казва,че не може да разбере как се размножават.

- А не казва ли откъде са се взели?— Казва. Той счита, че това са спори на неизвестна

форма на живот. Той казва, че те милиони години сасе носели в пространството, а в кораба са намерили бла-гоприятна почва.

— Блуждаещ живот — промърмори щурманът и за-почна да навлича защитния костюм. — Чувал съм затова.

Тумер си отиде. Виктор Борисович седна пред ко-мандния пулт. Наблизо до лакътя му бе кацнала муха.Той се прицели и силно я цапна. Мухата се обърна погръб, пошава с крачка и замря. Той с любопитствоя огледа. Пакост, разбира се, но защо да са опасни?

Щурманът се обърна. Листът хартия, който лежешена масата, полетя надолу и извивайки се, хвръкна къмвратата. Вратата към коридора беше открехната.

- Р.й, кой е там? — извика Виктор Борисович. -Вратата!

Той почака малко, след това се надигна и надзърнав коридора. В коридора пълзяха и летяха мухи. Те

Илюстрации! Ал. Денков

бяха така много, че стените изглеждаха черни. Щурма-нът сви рамене и затвори вратата. Погледът му по-падна на листа хартия. Някакво смътно подозрение,сянка на догадка, проблясна в ума му.

— Глупости! — каза той на глас и се върна припулта.

В командната кабина беше станало явно по-тъмно.Облаци от мухи се виеха на тавана и засенчваха осве-тителните тръбички. Погледът на щурмана неволнопотърси мъртвата муха. Смачканата гадост шаваше.Той се вгледа и преглътна слюнките си. Догади му се.Останките на мухата бяха покрити със съвсем дреб-нички черни мухички. Те бяха около тридесет. Те ощене можеха да летят. Виктор Борисович не откъсвашеочи от мъртвата муха. От бившата мъртва муха. Отвсяка нейна пора се подаваше главичка на микроско-пична мухичка. Те излизаха просто от тялото. «Етозащо се размножават така бързо — помисли си щур-манът. — Всяка клетка носи в себе си зародиш.Тази муха просто не може да се убие. Тя се възраждастократно повторена.»

В командната кабина влязоха четирима с блестящисиликетови костюми и сребристи шлемове.

— Защо сте отворили вратата, Виктор Борисович?

— Вратата? — щурманът погледна към вратата. -Аз не съм я отварял.

— Вратата беше отворена — съобщи капитанът.

Смътната догадка отново се мерна в главата на Вик-тор Борисович.

— Щурманът не е в течение на нещата — каза ка-

питанът. — Другарю Малишев, повторете вашите из-води.

Малишев се покашля.- С една дума, съставът им е странен — кислород,

азот и много малко количество калций, водород и въг-лерод. Аз идвам до извода, че това не е белтъчен живот.И тогава, първо, опасността от инфекция е съмни-телна; второ — това е откритие от висока класа. Неми е ясно с какво се хранят. Съвсем не ми е ясен имеханизмът на тяхното размножаване. Мисля, че имаоснование. . .

- Аз все пак не разбирам — прекъсна го Тумер. —Убивах ги, мачках ги с краката, но покажете ми понеедна мъртва муха.

- Не търси — каза щурманът. — Даже не сеопитвай.

- Че защо пък?Виктор Борисович видя, че вратата отново се беше

леко открехнала.— После ще ви разкажа — той отиде до вратата, за-

твори я и се върна при масата.Капитанът чукна леко с ръка по масата.- Слушайте ме — каза той. — Решил съм да очи-

стим кораба от мухите.- По какъв начин? — запита Малишев.

- Ще облечем космическите скафандри, ще уве-личим налягането в кораба — можем да използувамезапасите от течен водород — и ще отворим люковете.Ще пуснем в кораба безвъздушното пространство. Ва-куума и абсолютната нула. И потокът от сгъстениявъздух ще изхвърли тази гадост.

- Това е идея — Лидин се закиска. — Мухичкитеще поизмръзнат.

- Да вървим за вакуум-скафандрите — каза капи-танът.

Стените на командната кабина бяха съвсем почер-нели. От тавана висяха траурни ленти. Подът се бешепокрил със суха шаваща каша. Здрачът се сгъстяваше.По осветителните тръбички бяха полепнали купчинимухи.

— Чуйте — каза Виктор Борисович, — знаете лизащо се отваряше вратата?

- Каква врата, щурман? — нетърпеливо попитакапитанът.

— Ето тази, към коридора. А сега вече не се отваря.- Е?— Ето каква е работата — бързо заговори Виктор

Борисович. — Вратата се отваря отвън, нали? В кори-дора пада налягането, така ли е? Излишъкът от наля-гане в командната кабина избутва вратата. Всичкое много просто. А сега няма излишък от налягане.

— Нищо не разбирам — каза капитанът.

— Мухите? — каза щурманът. — Мухите поглъщатвъздуха. Ето как нарастват. Те поглъщат въздуха,кислорода и азота.

Биологът издаде неясно възклицание, а капитанът сеизвърна към приборите на циркулациоината система.Няколко минути той внимателно се вглеждаше в при-борите, яростно отпъждайки мухите. Всички мълчаха.Накрая капитанът се изправи.

— Приборите показват — бавно започна той, —чеза последните два часа на кораба е изразходван околосто килограма течен кислород.

— Великолепно — промълви Малишев.— Ама че животинки! — каза Лидин.— Ако се разсъждава логично — забеляза биоло-

гът, — атмосферата от водород трябва да бъде за тяхсмъртоносна.

— Това опростява работата — каза капитанът. —Лидин, помогнете на другаря Малишев да облече ска-фандъра. Тумер, изключете циркулационната система.Щурман, подгответе кораба за обработване с вакууми свръхниски температури. За готовността ми доложетеслед десет минути.

Виктор Борисович се отправи към изхода, като раз-мишляваше какво би станало, ако само няколко мухипопаднат на Земята. Земята не можеш да я обработишс вакуум и свръхниски температури.

Всички навлякоха вакуум-скафандрите направо вър-ху защитните костюми. Отново минаха през дългиятунел с черни стени, притъмнял, неузнаваем. Стенитебавно се поклащаха, като че ли дишаха. Пристигнахав командната кабина. Тук също всичко беше неузна-ваемо, мрачно.

Виктор Борисович се наведе към манометъра. Наля-гането в кораба беше спаднало на 30 милиметра, а ед-ва преди няколко секунди Тумер изключи ц и р к у л а ц и о н -ната система. Мухите поглъщаха въздуха и се размно-жаваха с чудовищна бързина.

Капитанът отвори крана за водорода. Стрелката наманометъра се спря, след това бавно запълзя в обратнапосока. Атмосфера. . . една и половина. . . две. . .

— Има ли някой в скафандъра си или в з а щ и т н и якостюм мухи? — запита капитанът.

— Засега не — каза Лидин.

Пет атмосфери. Черната каша по стените бавно сезавъртя. Шест атмосфери.

— Внимание! — извика капитанът.

Виктор Борисович се напрегна и се залови за поясана Малишев. Малишев се хвана за Лидин, Лидин закреслото, в което седеше Тумер. Капитанът пропъдиот пулта облака мухи и натисна копчето. Четирителюка в трюма — широките щори от пластметал, покри-ващи трюма — в миг се разтвориха едновременно.

Водородната смес под н а л я г а н е от шест атмосферисе устреми към люковете и оттам в пространството.В командната кабина се изви черен вихър. И станасветло.

— Внимание! — извика капитанът. — Втори етап.След това трети, и четвърти, и пети. Пет пъти ко-

рабът се напълваше със сгъстен водород, и пет пътиструи от сгъстен газ промиваха всеки ъгъл, всяка про-лука в кораба. След това за шести път корабът отновосе напълни с водород. Капитанът включи на пълна мощпрахочистачите. И чак след това пуснаха отново въз-дух в кораба.

— Това е всичко — каза капитанът. Той пръв смък-на от главата си тежкия шлем на скафандъра.

Виктор Борисович помогна на Малишев да се осво-боди от скафандъра. Когато смъкваше коленчатияръкав от дясната ръка на биолога, капитанът изведнъжказа:

— Какво държите в ръката си, другарю Малишев?В юмрука на Малишев имаше кутийка от пластмаса.

Биологът скри ръка зад гърба си.— Нищо особено — каза той и веднага се навъси.— Другарю Малишев — с леден глас каза капи-

танът. — Дайте насам това!— Леле майчице! — извика Виктор Борисович. —

Той е скрил тук мухи.Лидин побледня, след това почервеня.— Веднага унищожете тази гадост — процеди през

зъби той. — Хвърлете веднага мухите в реактора!Малишев пъхна кутийката в джоба си.- Срам ме е за вас, другари. Да, срамота! Разбирам,

това беше неочаквано и. . .по човешки страшно. . .Та вие представлявате ли си — каза Лидин —

какво ще стане, ако дори една муха попадне в земнатаатмосфера?

— Знаете ли как се размножават?— попита щурманът.— Зная. Видях. Всичко това са глупости — Малишев

прекрачи скафандъра и седна в креслото. — Изслу-шайте ме. Животът в Космоса понякога е враждебенкъм земния живот. Това е истина. Глупаво е да сеотрича. Ако мухите заплашваха живота или дориздравето на човека, аз пръв бих настоял да отведем

Н Е П О З Н А Т И ДУМИ

ТИТАН — Шестият спътник на планетата Сатурн.Той е най-големият спътник в Слънчевата система(по-голям от планетата Меркурий).

ФОРМАЛИН — 40% воден разтвор на формалдехида.Употребява се за дезинфекция.

КАЛИСТО — Петият по ред спътник на Юпитер.

кораба по-далеч от Земята и да го взривим. Но му-хите не са опасни. Небелтъчният живот не може —разбирате ли — не може да заплашва белтъчния живот.Поразява ме вашата неосведоменост. И вашата, изви-нете, нервност.

— Най-малкото ваше невнимание — упорито на-стояваше Лидин — и те ще се разплодят на Земята.Ще изгълтат цялата атмосфера.

Малишев презрително щракна с пръсти.— Дори и да се разплодят, аз се, наемам за два дни

да отгледам 22 вида азотно-кислородни вируси, коитоще унищожат и мухите, и спорите, и 220 поколения оттяхното потомство. Това първо. А второ, аз съм уве-рен, че най-ефикасното средство против нашите мухиби била обикновената вода. Да, обикновената вода.Уверен съм в това.

Малишев обгърна с тържествуващ поглед космонав-тите. Всички мълчаха.

— Но вие не разбирате ли поне, че на нас ни про-вървя? — запита той.

— Не — каза капитанът. — Още не.

— Не? Добре. Първо, в нашите ръце — Малишевпотупа джоба си — са уникални екземпляри от небел-тъчни същества. Досега небелтъчен живот се възпро-извеждаше само изкуствено. Разбирате ли? И второ.Представете си завод без машини и котли. Гигантскиинсектарии, в които с неимоверна бързина се плодяти развиват милиарди от нашите мухи. Суровината —въздухът. Стотици тонове първокласна неорганичнаклетъчна тъкан на ден. Хартия, тъкани, настилки...А вие казвате — в реактора.

Биологът замлъкна, извади пластмасовата кутийкаи я доближи до ухото си.

— Бръмчат — съобщи той. — Уникални същества.Капитанът стана.

— Всичко е добре, щом свършва добре. Ако самонякой някога започне да ми дрънка за опасност в Кос-моса. Кой е дежурен?

Виктор Борисович погледна часовника си.— Леле майчице! Още не е свършило моето дежур-

ство. Нима изминаха само три часа!

ДЕЗИНСЕКТОР — Средство за обезвредяване (убиване)на насекоми (инсекти).

СИЛИКЕТОВИ КОСТЮМИ — Костюми, направениот силикет (измислено вещество) за защита на хоратаот вредни газове, микроби и други опасности в Космоса.

ФЕРИТНА ПАМЕТ — част от електронните сметачнимашини, в която върху метални (феритни) елементисе записват по електромагнитен начин (както в магне-тофона) разни сведения.

12

Надълбочина

11 км.

Рано сутринта на 23 януари1960 г. малък бял кораб спрясред Тихия океан. Най-близ-ката суша—о-в Гуам от Мариан-ските острови — се намираше на600 км. Корабът бе спрял ма-шините си над най-дълбокотомясто на Световния океан—юж-ния край на Марианската пади.-на. До океанското дъно имашепочти 11 километра.

По трескавата дейност напалубата и по възбуждението,обхванало екипажа, можеше дасе допусне, че се върши нещоизключително. Скоро от кора-ба със специален кран издиг-наха странно съоръжение, напо-добяващо обикновен цепелин.Това беше подводният батис-каф «Триест». За разлика отцепелина тялото на батискафабеше изработено от тънки ме-тални листове. В него се нами-раха шест стоманени резервоатра, съдържащи 38 000 литраособено лек бензин, чието отно-сително тегло е почти наполо-вина по-малко от морската во-да. Предназначението на «це-пелина» е да осигури плавае-мостта на целия кораб. Подбензиновата цистерна бе зака-чено стоманено кълбо с диаметъроколо 2 м. В тази «гондола»трябваше да се спуснат къмокеанското дъно двама изследо-ватели. На гондолата блестяха,

като любопитни очи, два илю-минатора от нечупливо стъкло.Приликата на батискафа с це-пелин се засилва от гребниявинт, кормилото и баластнитецистерни, които се пълнят сморска вода, за да може кора-бът да потъва. Специални елек-тромагнитни шкафове съдържатняколко тона стоманени топки.Когато е необходимо, електро-магнитът освобождава металниябаласт, с което се дава начало наизплуването. Мощни прожек-тори, прикрепени към батиска-фа, осигуряват видимостта в не-прогледните океански дълбини.Батискафът беше построен отизвестния швейцарски учен

проф. Огюст Пикар. Спуска-нето щеше да се ръководи отсина на проф. Пикар —Жак Пи-кар, придружен от американ-ския моряк Дон Уолш.

Свежият утринен вятър за-почва да става застрашителен.Океанът също се събужда и сераздвижва. Време е да се бър-за. Прави се последното ултра-звуково измерване на дълбо-чината 10990 м. Лодкатас Пикар и Уолш се откъсва откораба-база и отнася изследо-вателите към «Триест». Презтова време вълните стават ог-ромни — височината им достигапет метра. «Аз мисля— каза следспускането Уолш,— че да се кача

Батискафът «Триест»

Жак Пикар

на лодката беше най-опаснатаработа, която извърших тозиден.»

Най-после Пикар и Уолш сав «гондолата». След малко вхо-дът й е затворен херметически,баластните камери са запъл-нени с вода и батискафът бав-но започва своето подводно пъ-тешествие. На 10 м дълбочи-на изглежда, че повърхносттана океана, осветена от тропи-ческото слънце, е сякаш напра-вена от някаква прозрачна, си-ня като електрическа искра,материя. На 300 м океанска-та повърхност добива черноси-ния цвят на небето при смра-чаване, а на дълбочина 450 м— черния цвят на среднощното

небе. Внезапно се явяват хи-ляди, милиони «звезди» с бял,жълт, зеленикав и син цвят.Това са различни морски ор-ганизми, които излъчват т. н.биолуминисцентна светлина.Спускането продължава. На1 800 м настъпва пълна тъмни-на. От време на време мощнитепрожектори раздират непро-гледната тъмнина и в светлитеим конуси могат да се видятпризрачните форми на неиз-вестни морски същества. Наняколко пъти батискафът по-пада в топли водни слоеве.Повишената температура уве-личава обема на бензина и ба-тискафът на четири пъти спи-ра или започва своеволно да сеиздига. Налага се Пикар даизхвърли малко бензин, следкоето «Триест» вече без спи-ране продължава пътя си.

5 000. . . 6 000. . . 7 000. . .8 000. . . 9 000 м. Пикар и Уолшочаровани гледат през илюми-наторите. Изведнъж гробнататишина на гондолата се нару-шава от силен пукот. Изсле-дователите изтръпват. По стък-лото на единия илюминатор сепоявява мрежа от пукнатини.Стъклото не издържа напълноогромното налягане на океан-ската вода и се напуква. Оба-че спускането продължава.10 500м. Прожекторите опипватбездната под «Триест», но дъ-ното не се вижда. На повре-дения илюминатор, като малкитънки змийчета, пълзят новипукнатини. Положението ста-ва тревожно. Изведнъж накраяна едно от прожекторните пи-пала на «Триест» Пикар виж-да сиво петно. Океанското дъ-но! . . . Още няколко минути ибатискафът меко ляга върхуокеанското дъно, вдигайки целиоблаци тиня. Едва след 6 ми-нути мътилката изчезва и Пи-кар и Уолш могат да разгледат

това, към което са се стремилидълги месеци — най-дълбокотомясто на океана. Уредите по-казват дълбочина 10 990 м ! . . .

Океанското дъно на мястотона спускането има жълтеникавцвят и докъдето може да се види,е равно. Първият посрещач,изпратен вероятно от «мор-ския бог» Посейдон, е малкаплоска рибка, прилична на кал-кан. След това в зрителното по-ле се явява и малко ракообраз-но животно. Най-после е до-казано, че на тази огромнадълбочина прониква кислород,без който не може да живее ни-то един по-сложен организъм.При това въпреки че страхотно-то налягане тук е равно на по-вече от 1 200 кг на всеки ква-дратен сантиметър, морскитеживотни се движат най-свобод-но. На тази дълбочина общотоналягане върху «Триест» е рав-но на 150 000 тона. Ако Пикари Уолш можеха да излязат из-вън гондолата, то водата щешеда тежи върху всеки от тях кол-кото 200 стотонни локомотива.

По специалната хидроакусти-чна връзка към повърхносттатържествено се изпраща услов-ният сигнал «нула», «нула»,«нула», което значи, че най-голямата дълбочина е достиг-ната. Минават вече 20 минути,откакто «Триест» е на дъното.Пукнатото стъкло подсеща из-следователите, че е крайно вре-ме за връщане. Железният ба-ласт е изхвърлен и «Триест»полека, сякаш неохотно, за-почва своето връщане. След тричаса и половина наблюдателенводосамолет забелязва как «Три-ест» като коркова запушалкаизскача над тихоокеанската по-върхност. Човекът най-послеизвоюва още една победа наднепристъпните тихоокеанскидълбочини.

Х Р И С Т О Т И Л Е В

14

С

В тропическите гори на юг от река Амазонка сесрещат най-различни животни, между които имамного хищници. Саша Зиемел работил при строежана пътища из тази област и се прочул като смелловец. Той ходел на лов за ягуари, въоръжен с ко-пие, лък и стрели. Специално обучени кучета мупомагали да открива и преследва опасните хищници.По едно време се появил грамаден ягуар, по-свирепи по-хитър от останалите, който се изплъавал отвсички преследвания и всявал страх из цялата окол-ност. Но да оставим Саша Зиемел сам да ни разка-же какво се случило по-нататък.

коро след като спрях на лагер край Кара-Капа,при мен дойде Хосе Рамос от Дескал вадос.

- Елате със своите кучета — каза той, —«убиецът» отново се появи и вече унищожи цяладузина от моите крави.Аз никога не отказвам да помогна в такива слу-чаи, но този път нямах възможност. Неотдавнапри лов загубих най-умното си куче — водач нахайката, и нямах друго, способно да го замести.

- Разбирам ви, Хосе, но не мога да риску-вам животните, които ще трябва да пусна срещутози дявол. Той ще ги убие едно по едно, щомтръгнат по следите му.

Историята на този ягуар беше широко изве-стна. Преди няколко години грамадният звярбил ранен от неопитен ловец с прибързан из-стрел, докато хищникът се намирал на еднодърво. Ягуарът се хвърлил към ловеца, койтопобягнал. Тогава разяреното животно разкъ-сало кучетата, притичали в помощ на своягосподар. Оттогава никой не го видял на дър-во — той се криел все във високата трева и вхрасталаците и продължавал ожесточено даубива добитъка. След получения урок ягуарътизпитвал страшна омраза към кучетата и гиунищожавал по един и същ коварен начин.Като се прикривал във високата трева, хищ-никът ги увличал подир себе си и след това пра-

вел засада. Притаен край собствените си следи,той пресрещал първото куче и с единствен ударна силната си лапа го повалял. Така той сесправял с всички следващи кучета.

Аз знаех, че без кучета е немислимо да се про-следи ягуарът в гъсталаците. Освен това «убие-цът» беше толкова хитър, че да пусна кучетатаподир него без опитен водач, означаваше да гиобрека на сигурна гибел. Хосе разбираше това,но положението му беше безизходно.

— Ако вие не дойдете, сеньор Зиемел, тойокончателно ще ме разори. Ще загубя всичкитеси крави и господарят ще ме уволни.

— Единственото нещо, което мога да обе-щая, е да почна преследването, щом дресирампо-добре кучетата. Но ще ми трябва време.

— Тогава сам ще тръгна по следите на«убиеца», макар че нямам кучета — заяви той.

Хосе Рамос рязко обърна коня си и се отда-лечи по пътеката край реката. Аз познавахместността, в която се бе появил ягуарът, и меобзе силно безспокойство за Хосе.

* * *На следния ден, седнал на прага на коли-

бата си, аз чистех своята пушка. Изведнъж най-младото от кучетата ми, малкият Тупи, залаяяростно. Повдигнах глава и видях Мария, же-ната на Хосе Рамос, която приближаваше,яздейки в галоп. Косите й се развяваха от вя-търа, дрехите й бяха в безпорядък. Когатонаближи, видях, че очите й са изпълнение ужас.

- Сеньор Зиемел задъхано произнесетя, — Хосе. . .

- Какво се е случило с Хосе?— Той тръгна да търси «убиеца », но конят му

се върна тая сутрин сам!Вгледах се в коня и забелязах по него две

дълбоки драскотини. По дървеното седло имашеследи от кръв. През това време Мария ми раз-каза, че Хосе се върнал от посещението си примен с твърдото решение да тръгне по следите наягуара.

Без да губя време, аз оседлах коня си и взехчетирите кучета, които ми оставаха: Пардо,Винте, Амито и Мона. Когато вече излизах отдвора, малкият Тупи започна да лае, като изра-зяваше желанието си да дойде с нас. Трябвашеда го завържа край колибата. Придружен отМария, тръгнах по горската пътечка. Когатостигнахме там, където Хосе навярно бе навля-зъл в гъсталака, аз й предложих да се върне,но тя отказа:

16

- Искам с очите си да видя всичко. . .Разбирах състоянието на нещастната жена,

почти обезумяла от мъка. Тя знаеше какво йпредстои да види. И все пак, въпреки силнотовълнение, тя се владееше. Това е характерноза местните жени, родени в такава негосто-приемна област като Мато-Гросо. Ние изми-нахме два километра из буйната растителност,която започна да става по-ниска. Това означа-ваше, че недалеч има извор.

Тук над гората кръжеха ястреби. Продължих-ме по-нататък и сред неголяма поляна видяхмечовек, проснат по очи. Дрехите му бяха раз-късани, а лицето — обезобразено. Но още предида го обърнем на гръб, аз вече знаех, че товае Хосе.

Зад мен се разнесе вик на ужас. Обърнах се—Мария едва не падна от седлото. Не без усилияуспях да я убедя да се прибере у дома си.

Аз бях уверен, че «убиецът» трябва да е ня-къде наблизо. Той можеше да се задържи изве-стно време в околностите на извора. По сле-дите, оставени от него край трупа на Хосе,разбрах, че звярът е скочил върху гърба наконя и след това е съборил ездача на земята.Недалеч от това място бе пушката на нещаст-ника — явно тя бе изпаднала от кобура на сед-лото, когато изплашеният кон е побягнал.

За миг си представих как ягуарът е нападналконника. Ако и аз попаднех в такава засада,дори и копието не би могло да ми помогне.Затова привързах коня за едно дърво, взехкопието, лъка и стрелите и тръгнах пешком.В кобура на колана си имах пистолет, а пуш-

ката оставих на седлото, защото тук тя бешебезполезна и можеше само да ми попречи. Средгъстата растителност ловецът няма възмож-ност да забележи ягуара достатъчно отдалече,за да стреля с пушка. Хищникът се появявавнезапно съвсем наблизо и не остава време застрелба.

Моят план бе такъв: да пусна кучетата последите и колкото мога по-бързо да се движаслед тях. Ако можех да вървя достатъчно близослед кучетата, щях да принудя ягуара да менападне в изгоден за мен миг. Взех и лъка,като се надявах, че ще мога да го използувам наподходящо разстояние. Можеше да се очаква,че раненият ягуар ще отвлече вниманието си,като се старае да извади стрелата от тялотоси, вместо веднага да се хвърли върху мен.Като държех в едната си ръка лъка и стрелите,а в другата — копието, аз леко се наведохи се спуснах след кучетата.

Тичах така в продължение на десет минути,после чух ожесточения лай на Пардо, който ти-чаше начело. Но ето че неочаквано се разнесепрекъсван вой, а после отново настана тишина.Нямаше съмнение, че Пардо вече е разкъсанот ноктите на ягуара.

Все още се надявах да догоня поне другитекучета, но втори вой ми показа, че «убиецът»се е справил с още едно куче. Проклетиятхищник както винаги се връщаше по собстве-ните си следи. Необходими му бяха само ня-колко секунди, за да унищожи едно куче. Таказа няколко минути той се справи с всичките мипомощници. На протежение около полови ки-

(Следва на стр. 25)

БЪЛГАРСКИЯТ АТОМЕН РЕАКТОР

Асфалтираната алея извиваи води към сградата на нашияпърви атомен реактор, койтобе пуснат в действие на 18септември миналата година.

Списание «Космос» иска даразкаже на пионерите за негои ме изпраща тук. Вървя, гле-дам заснежената Витоша и симисля - - какво знам за ато-мите, за реактора? — Малко!Знам, разбира се, че всичко,което ни заобикаля, всички ве-щества се състоят от атоми.Някога учените са смятали, четова е най-малката неделимачастица на материята. Оттамидва името му - - атом, коетозначи неделим. Знам още, чев ядрото на атома са затворенигигантски сили. Атомният ре-актор освобождава тези силине изведнъж, не като взрив,а постепенно, контролира ги.Но как? Какви чудни апара-ти и устройства дават въз-можност на човека да надникнев тайните на материята?

Студеният вятър и любопитст-вото ме карат да бързам. Задмен останаха сградите с лабо-раториите и кабинетите на уче-ните. Отдалеч се вижда високкомин. За какво може да слу-жи той? Тук, струва ми се, ни-що не гори. Дим няма. Предсградата има голям фонтан. Нозащо е с толкова много тръби?И за това ще трябва да питам.Триетажната сграда на атом-ния реактор ми се вижда многообикновена за чудните неща,които стават вътре. Задната част

е по-висока, с огромни прозор-ци. Сигурно там е тайнственияти могъщ реактор.

Посреща ме един от инжене-рите. Само след няколко мину-ти сме в просторната сграда.Моят придружител очаква въ-просите ми. Но аз се озъртам,разглеждам всичко наоколо ине бързам. Сам искам да забе-лежа някои неща. В средата назалата се издига реакторът -десетина метра висок, извит впредната си част.

- Значи,тук атомите ставатпослушни? -- казвам аз.

- И така може да се каже—усмихва се инженерът. Послеспокойно, търпеливо започва даобяснява.— Атомите ревниво па-зят силите, скрити в техните не-дра. .Открито било, че в мета-ла уран атомите не са таказдраво свързани; те могат дасе разкъсат. Когато се съберена едно място голямо коли-чество уран, то металът почвада се загрява и може да пре-дизвика взрив. Но тук ато-мът е заставен да отделя си-лата си не в разрушителенвзрив, а толкова, колкото енужно. Инженерът посочва сръка към извитата част. Задстена от специален тежък бе-тон има 6-метрова кухина, за-пълнена с дестилирана вода.На дъното е поставено сандъчес ураниеви пръчки. Атомите наурана се бомбардират взаимнои се получава разкъсване наядрата. Така се освобождаватчастиците, включени в ядрото,а заедно с това и заключенататам енергия.

- Извинете — прекъсваммоя спътник,— казахте бомбар-дират?

Инженерът отново се усмихна.

- Наистина, да направимпреди това една разходка изневидимия свят: Атомът е ма-териална частица, десет милионапъти по-малка от' милиметъра.Ако го увеличим 100 милиардапъти, би изглеждал като трие-тажен дом. При това увеличе-ние ядрото му ще бъде колкотоглавичката на топлийка. Око-ло ядрото кръжат, както пла-нетите около Слънцето, мал-ки частици електрони. Асамото ядро се състои от многопо-тежки частици, наречени про-тони и неутрони. В ядрото наурана те не са здраво споени ипонякога се излъчват. Особеноважни са неутроните, защототе могат лесно да проникват вдругите ядра и да ги разруша-ват. Затова когато в реакторасе постави достатъчно голямоколичество уран, ядрата музапочват да си взаимодейству-ват, като излъчват неутрони,които разрушават все нови инови атоми.

- А как се контролира товавзаимодействие? Веднъж започ-нало, може ли да се спре?

— Въпросът е уместенотговаря инженерът. Въвводния пласт около сандъчетос ураниеви пръчки, което нари-чаме активна зона, има дру-ги пръчки от елементи, коитосилно поглъщат неутроните итака спират взаимодействието.Щом отдалечим поглъщащитеелементи от активната зона,реакцията започва отново. При-близително това е реактор.

Нима това е реакторът? Ни-ма за това стотици учени десе-тилетия наред са работили уси-лено? Та то е много просто!Аз не казвам нищо, но изглеж-да на лицето ми е изразено

18

ясно моето разочарование имоят спътник бърза да добави:

- В същност нещата са мно-го, стократно по-сложни. На-пример водата действува тукне само като изолатор, осигу-рява не само безопасността.Тя има още няколко предназ-начения и всички са многоважни. Освен това мислите ли,че е много лесно да се при-готвят пръчките с поглъщащитеелементи? Но. . . сложните не-ща по-трудно се обясняват. Тукза всичко е нужна изключител-на точност. Най-малката греш-ка може да струва много.

Инженерът следи погледами, насочен към големите ме-тални кръгове, опасали долнатачаст на реактора.

- Това са изходните кана-ли - - обяснява той, • презкоито изтичат освободените отядрата частици. Тези потоциот частици се използуват за най-различни опити. Има още шествертикални канала, които изли-зат в горния край на реактора.

- Слушал съм, че при раз-падането на атома се отделятопасни лъчи, радиоактивни пра-шинки. Тук навярно. . .

— Всичко е предвидено.Специална вентилационна си-стема отвежда опасния въздух,

- Може би през комина?—досещам се аз.

- Да, през 40-метровия ко-мин, но преди това се пречист-ва. Под капака на реактора саглавните всмукатели, но имаи други на тавана.

Едва сега забелязвам някол-ко светли квадрата на бояди-сания в черно таван.

- Тези вентилатори — про-дължава той — и останалите20 вентилационни системи вцялата сграда изсмукват за ед-на минута 1 500 кубически мет-ра въздух. Това е обемът наоколо 4—5 класни стаи. Ос-

вен това прецизни апарати бдятза присъствието на опасни лъчи.Щом ги открият, веднага даватсигнал. Ето един от тях.

Не бях обърнал внимание наапарата, прикрепен на стената.Оказа се, че това е един отмногото броячи, които откри-

Българският атомен реактор

ват опасните гама лъчи. Имадруги, които следят за неу-трони, трети контролират въз-духа. В залата, която посе-тихме след малко, виждам наметалния шкаф много зелении червени лампички, ключове,табелки с номера. На всяка

19

лампичка отговаря един брояч.Щом има опасност, светва чер-вено. Светва и плочката с но-мера и дежурният знае, в коепомещение трябва да се взематпредохранителни мерки.

- Нашият атомен реакторе научно-изследователскизаговаря инженерът отново, -но освен това ще произвеждаи изотопи.

- Изотопи?

— Така се наричат атомитена един и същ елемент, коитосе различават по атомното ситегло. Получават се, когаторазлични елементи се поставятблизко до активната зона, доразпадащите се атоми на ура-на. Някои изотопи са радиоак-тивни. Те имат голямо значе-ние за науката. Приложениетоим в живота също дава богативъзможности.

— Какви например?

— С помощта на белязанитеатоми, както още наричат ра-диоактивните изотопи, се про-следява натрупването на хра-нителни вещества в растенията.Това става, като в химическитеторове се слага радиоактивенфосфор. Когато той попадне врастението, лесно е да се от-крие и определи количествотому. В металургията, когатосе изтеглят метални листове,е трудно да се определи дебе-лината им. Тогава през горе-щите листове се изпраща потокот радиоактивни лъчи. По вре-мето, през което радиоактивни-те лъчи преминават през тях,може да се определи дебелина-та им. В медицината пък се из-ползува радиоактивният кобалт.С него се облъчват болни отрак. Радиоактивните изотопиимат приложение и в химиятаи геологията. Помагат нида търсим руди, да унищожа -

20

ваме вредни микроорганизми.Но да отидем в «работилни-цата» им, при камерите.

Спускаме се в подземиетоточно под реактора. Вие виж-дали ли сте стъкло, дебело 60сантиметра? За първи път ви-дях такова стъкло в тези ка-мери. За първи път видях и«механични ръце». Две ме-тални дръжки с халки за па-леца и показалеца са свързанис механичните ръце в камерата.Кръглото прозорче с дебелостъкло е напълно прозрачно.Хващате дръжките, гледате презпрозорчето и по ваше желаниесе движат механичните ръце вкамерата. С тях се обработватизотопите, без да има опасностза човека. Навсякъде изотопи-те се движат по пътища, закри-ти от механизми. И тук имамного вентилатори и неизбеж-ните броячи, които вече позна-вах. И въпреки всички пред-пазни мерки, преди да напуснаттези помещения, работещите тукзастават пред една врата срамка, покрита с броячи. Такаведнага се открива, дали е по-лучено опасно облъчване.

Когато тръгнахме към ко-мандното устройство, мислех ве-че, че имам някаква представаза реактора. Но бях се излъ-гал. Видях почти цяла стена снай-различни апаратури: стрел-ки, скали, копчета, лампи, ци-ферблати. . . Цялата маса е по-крита с бутони, ключове икопчета. Оттук се дават нареж-дания на сложната апаратура;оттук се дава програмата нареактора, за да почне да рабо-ти, а също така се контролиратсилата и времето на действиетому. Не, не от човека. Влявоима някакви метални шкафове.Там се помещават електрон-ните апарати. Те извършват дво-ен контрол. Надзирават дей-

ствуващите машини и се кон-тролират сами. Така се изключ-ва всяка възможност за греш-ка. Между другото моят при-дружител спомена, че в тяхимало радиолампи почти кол-кото в 25 радиоапарата. А про-водниците, употребени в реак-тора и апаратурата, имали дъл-жина. . . 200 километра!

Време е да си вървя. Каквооще научих за атомния реак-тор ? - Веднъж зареден, тойможе да работи без прекъсва-не ден и нощ две години, катодава 1 000 киловата! Неговатамощност се контролира. Тойможе да дава ток колкото круш-ка от джобна батерия, или даподкара електрически влак! Разбрах, че фонтанът пред входаслужи за охлаждане на водатаот реактора. Какво видях още?Навсякъде във всички зали,на всички машини и апаратиимаше малка табелка: «Сделанов СССР». Ясно е, кой ни е по-магал, за да построим товасложно съоръжение, необходи-мо за развитието на нашатанаука.

Благодаря на любезния си итърпелив спътник и тръгвамкъм изхода. За инженера, кой-то ме развеждаше, това е обикно-вено всекидневие. Навярно тойи неговите колеги мечтаят занови открития. За мен товабеше едно чудно пътешествиев света на невидимите частици.Никога досега не бях чувству-вал така ярко, така убедител-но силата на науката, на чо-вешкия разум.

Вървя по асфалтираната алеяи въпреки студения вятър небързам. Обръщам се и поглеж-дам пак към дома на атома внашата родина. Послушен иовладян, всемогъщият атом е наслужба и при нашите учени.

А Л. С О К О Л С К И

ека нощ! — раз-делях се аз слюбезните дома-кини и вече ми-слех колко дъ-

лъг път ми предстои додома.

Трябваше да измина три ки-лометра посред нощ, в силендъжд. Последният тролейбус беминал в единадесет, можеше дамине само някоя случайна ле-ка кола. Но в тоя час вероят-ността за това бе съвсеммалка.

«Не е голяма работа — уте-ших се аз. — Ще походя ма л.ко пешком. Една разходка начист въздух е винаги полез-на.»

Шосето беше асфалтирано, отдвете страни имаше дървета.Вляво се виждаше езеро, авдясно — гробище, заградено снисък каменен зид. И нищодруго — пълна пустота: нитокъща, нито светлинка, нитоедна жива душа. И внезапновиждам: нещо се приближава.Истинско чудо! Отначало мисе стори, че колата е още да-леч, но след това изведнъжвидях, че тя е на петнадесетинаметра, но се приближава мно-го бавно и със слаби фаро-ве. Зарадван, аз помахах сръка.

Колата се приближи, спря.В тъмнината едва напипах дръж-ката на задната вратичка, вля-зох вътре и казах:

— Много ви благодаря. Азще сляза наблизо, в началотона града. Неприятно време,нали?

Изглежда, че шофьорът неме чу; дъждът силно барабане-ше по покрива. А покривът бешевисок, брезентов, с малко про-зорче отзад, като на «Фиатите»и «Опелите» модел 1929 г.

Разположих се по-удобно изачаках. Колата не се помръдна!Помислих, че се бавим зарадимен и пак се обадих:

— Много ви благодаря, азвече се настаних.

Но и този път не получих от-говор. Стоим и стоим... Едваслед известно време колата тръг-на полека, съвсем бавно и тъйтихо, сякаш не се движеше попътя, а плуваше сред мрака имъглата, която се издигаше надезерото. Не се чуваше нищо,освен шумът на дъжда. Не севиждаше нищо, освен тъмни-ната зад прозорците, а в пред-ната част на колата —- виолето-вите светлинки при кормилотои едва забележимият отблясъкна фаровете.

- Кажете, моля ви се —заговорих аз, — какви чудесастават с мотора на колата ви?Та той не работи, а все пак седвижим. . .

Не успях да довърша думитеси и изведнъж ме обля горе-щина: в колата нямаше никой.Виолетовите лампички освет-ляваха празно място зад кор-милото. . .

Смятам, че не съм страхли-вец, но какво можеше да мипомогне храбростта? Исках вед-нага да изскоча от тази про-клета кола вратата не сеотваряше. А колата се движе-ше все напред и напред пошосето, сред дъжд и мъгла.Тъмнината сякаш ставаше всепо-гъста и ми се струваше, че

всичко това продължава без-крайно дълго. Най-сетне колатаспря на кръстопът: единиятпът водеше към града, а дру-гият - - към гробището. Дъж-дът позатихна. На няколкометра видях вратата на гро-бището - тя беше отворена.Вътре се белееха паметници икръстове, един от които протя-гаше своите бели краища пра-во към мен.

В такива минути сякаш це-лият живот на човека минавапред очите му. Като че ли вре-мето бе спряло. С всичките сисетива се бях впил в дяволскатакола и дебнех да усетя най-леко потрепване, най-слабо дви-жение. Ще потегли ли тя къмвратата на гробището, или нямада потегли? Ще влезе ли тамзаедно с мен, или няма давлезе? А ако влезе. . .

А през това време колата всеси стоеше, насочена точно къмвратата на гробището. Изглеж-даше, че тя се колебае, че мидава време да размисля, чеочаква нещо от мен . . . Нокакво трябваше да направя?

В този миг от мрака се про-тегна сива, жилеста, косматаръка, бавно се приближи къмкормилото и го възви наляво.Видът на тази ръка би могълда убие човек на място. Нотова беше спасение, защото пъ-тят на ляво водеше към града.Колата отново потегли.

Доста неясно си спомням как-во се случи по-нататък. Едваот този миг започнах да обмис-лям всичко. Благодарение натова се посъвзех. . .

Скоро навлязохме в покрай-нините на града, показаха сесветлини, къщи, хора. По едновреме събрах всичките си силии пак натиснах дръжката. То-зи път вратата се отвори и азизскочих вън. Още две крачки

и се намерих във входа на ня-каква сграда. Отдъхнах си, по-гледнах към улицата. Колатабеше изчезнала, а светът нао-коло изглеждаше съвсем норма-лен. Насреща още Светеше ре-кламата на някакъв ресторант.Какво ставаше с мен? Какво себе случило? Сън? Духове? Ха-люцинация?

Запуших и мислех по това,когато иззад ъгъла се появичовек, облечен в хубави тъмнидрехи. Той бе съвсем измокрени изглеждаше страшно уморен.

— Извинете — заговоритой. — Мога ли да ви помоляза кибрит?

Подадох му кутийката си,но той не можа да запали.

— Цигарите м и са навлаж-нени — каза човекът. — Бих-те ли ми дали от вашите?

— Моля, вземете.Той запуши и почувствувал се

задължен да ми даде някаквообяснение, заприказва сърдито:

— Колата ми се повреди тък-мо в това противно време.Трябваше да я тикам чак отВижков до тук. А тя е толковатежка, че просто ми се откъс-наха ръцете и краката. . .

Известно време ние стояхмевъв входа и пушехме мълча-ливо. Аз си представях каксъщият този човек е тикал ко-лата си и, спирайки да сипоеме дъх, нг е забелязал, чесъм се вмъкнал вътре, а по-сле ме е «повозил» по този нео-бичаен начин. Поканих го внасрещния ресторант.

— Но по какъв случай? —зачуди се той.

- Без никакъв случай —отвърнах аз. — Просто обичамшофьорите.

М . Д О М А Н С К И

22

През една ясна утрин на 22декември 1938 г. едно малкориболовно корабче излязло отюжноафриканското пристанищеИст-Лондон на риболов. Наняколко мили от брега, неда-леч от устието на река Халум-на, мрежата била хвърлена наоколо 80 м дълбочина. Когатоя изтеглили, видели, че в неяе попаднала някаква съвсемсвоеобразна риба, каквато ни-кой от екипажа не бил виждалдотогчва: Тази риба имала двегръбначни перки, цялото й тялобило гъсто покрито с люспи,а цветът й бил метално синНа дължина тя достигала 1.5 ми тежала 57.5 кг. Съобразител-ният капитан разбрал, че вмрежата му попаднал съвсемнеобичаен лов. Затова въпре-ки правилата той прекратилведнага по-нататъшната ловит-ба и тръгнал с коргбчето сиобратно към пристанището, зада предаде по-скоро ценното жи-вотно на някой специалист-зоолог. Щом пристигнал, тойсе свързал веднага по телефо-на с малкия зоологически му-зей на града и скоро на кораб-чето дошли научният сътруд-ник мис Куртиней-Латимер иглавният препаратор на музея.

Рибата била вече умряла.Мис Латимер внимателно я раз-гледала, но и тя не могла да яопредели. У нея възникналонякакво предположение, ноне искала да говори още затова.

В южноафриканския градГреймстаун работел известниятспециалист по рибите проф.

Д, Смит. Мис Латимер решилада се обърне към него за помощ.Тя изпратила на професора ски-ца на рибата и няколко люспиот нея. За нейна радост профе-сор Смит потвърдил правотатана предположението й. Рибатадействително принадлежала къмгрупата на ^киткоперестите,' ко-ято учените дотогава смятализа окончателно измряла предидесетки милиони години!

той дал в чест на мис Латимер,а второто поради това, че цен-ното животно било уловено сре-щу устието на реката Халумна.

Професор Смит правилно оце-нил огромното научно значениена необичайния улов. Тазириба принадлежи към една гру-па, чиито първи представителиса живели преди повече от300 милиона години, т. е. мно-го преди да се появят гигант-ските, влечуги на земята. Уче-ните са смятали, че последнитепредставители на тази групариби са окончателно измрелипреди повече от 70 милионагодини и никой никога недопускал, че подобно животно

След известно време професорСмит дошъл лично в музея ипрегледал изготвения от кожа-та на рибата препярат. Той от-ново потвърдил своето опреде-ление и нарекъл рибата Лати-мериа халумне. Първото име

Латимериа халумне

може да съществува и в нашидни. Можете да си представи-те изненадата и учудването назоолозите, когато узнали заулавянето на тази риба! Сякашвнезапно оживяла някаква вка-менелост отпреди десетки ми-

23

лиони години, за да попадне ведна рибарска мрежа и да смаесъс самото си съществуванезоолозите по целия свят.

Професор Смит изпратил по-дробно описание на рибата поцялото крайбрежие и обещалбогато възнаграждение на то-зи, който успее да хване вто-ра латимериа. Минали месеци,минали години, но от никъде недошло съобщение за улавяне надруга такава риба. Едва следтринадесет години проф. Смитбил възнаграден за своите уси-лия.

През 1952 г. един от жите-лите на малкия остров Анжуан,,от Коморските острови, видял]на пазара риба, която приличала на тази, описана от про-!фесор Смит. Уловил я някакъврибар-арабин, който я хванална около 20 м дълбочина, неда-леч от брега на острова. Чрезедин капитан на кораб проф.Смит бил телеграфически уве-домен за улавянето на тази вто-ра латимериа и осем дни следхващането й ученият долетял!на острова, изминавайки еднразстояние от около 10 000 км.Проф. Смит просто се разпла-1

кал от радост. Купил от тузем-ците ценната риба и полетялобратно със самолета. За съжа-ление и втората риба не биладобре запазена. Липсвала ед-ната й гръбна перка,черепът йбил раздробен.

През следващите две годинибили уловени още шест лати-мерии халумне — три край бре-говете на остров Анжуан итри във водите около островаГранд Коморо.

Най-интересна е историята напоследната риба, която оста-нала дълго време жива благо-дарение на съобразителносттана рибаря, който я уловил.

Рибарят, който се наричалЗема бен Мади Бакари, уловил

тази риба на 12 ноември 1954 г-на около 225 м дълбочина не-далеч от пристанището Мут-замуду край остров Анжуан.Като забелязал, че хванал ла-тимериа, той прекарал връвпрез устата и хрилните цепна-тини на рибата и така, влачей-ки я след лодката, я докарал допристанището. Там латимериа-та била пусната в една седемметра дълга лодка, която билапотопена във водата. Рибатазапочнала спокойно да плував този своеобразен «басейн».Греела луна и при нейната свет-лина очите на рибата издавали

жълтеникавозелен фосфорисци-ращ блясък, а тялото й изглеж-дало сивосинкаво, като по негоимало разпръснати светли пет-на.

За сполучливия лов на Земабен Мади Бакари заговорилоскоро цялото население на при-станищния град и изразило ра-достта си, като отпразнувалощастливото събитие с песни итанци през цялата нощ.

Когато започнало да се раз-съмва и първите слънчеви лъчипрогонили, мрака на нощта,уловената латимериа започналада става неспокойна. Покриливеднага лодката с брезенти, новъпреки това рибата стоялавсе в най-тъмния ъгъл. След

пладне тя започнала да поляганастрани и към 15.30 ч. сеобърнала с корема нагоре, катосе движела вече съвсем бавно.Не след много тя умряла. Смър-тта на рибата настъпила веро-ятно поради две причини: по-слабото налягане и по-високатемпература на водата, коитосе отличавали значително оттези, при които рибата жи-веела в морето.

Девета латимериа била хва-ната на 12 март 1955 г. паккрай остров Анжуан. Тя над-минавала по размери всичкидотогава уловени риби от тозивид. Дължината й била 1.70 м,а теглото й почти 80 кг.

Понастоящем се ловят по 2—Златимерии годишно. Установи-ло се, че населението на остро-вите, край които се хваща тазитака интересна риба, я познавасравнително по-отдавна и янарича с малко мъчното занас име «М'тсамбоибои». То яизползува и за храна и я гот-вело подобно на акулите.

Известният съветски ученпроф. С. И. Огнев с право смя-та, че това откритие е най-интересното в зоологията презпоследните 200 г. А други вид-ни специалисти пишат, че вмного отношения то е по-сен-зационно, отколкото ако бе на-мерено живо в наши дни някоеот гигантските мезозойски вле-чуги.

Учените отдават такова зна-чение на това откритие, защотолатимериа халумне е истинска«жива вкаменелост » между днесживеещите гръбначни животнина земята. Тя е и красноречивсвидетел за това, че ние далечне познаваме още всички жи-вотни на нашата планета.

Д И М О Б О Ж К О Внаучен сътрудник при

Зоологическия институт на БАН

24

НАЙ-ИНТЕРЕСНОТОЗООЛОГИЧЕСКООТКРИТИЕ

ПРЕЗПОСЛЕДНИТЕДВЕСТА ГОДИНИ

(Продължение от стр. 17)

лометър намерих последователно труповете навсичките си кучета и спрях при последнотоот тях. Вече не знаех какво да правя и накъдеда тръгна.

В тоя миг чух шумолене в храстите зад мени оттам изскочи Тупи, моето малко куче. Тообикаляше около мен и с лай изразяваше ра-достта си. Ясно бе, че е прегризало въжетои е дошло по моите следи.

Когато Тупи притича, аз настъпих края навъжето, което висеше от каишката на вратаму. Точно тогава из храсталака в другия крайна поляната долетя някакъв шум. Поех дъл-боко въздух и с другия си крак притиснахлапата на Тупи. Кучето изквича. Без да осво-бождавам въжето, аз направих няколко крачкинапред и добих възможност да действувам скопието. В същото време нагласих стрела и япуснах веднага щом забелязах ново раздвиж-ване в храсталака. Ясно бе, че стрелата е улу-чила ягуара, но не можеше да се разбере къдесъм го ранил. Надявайки се, че звярът е обе-зумял от болка, направих крачка встрани.Движението в храсталака се повтори. Въпрекиче не виждах ягуара, вече можех да определякъде е той. Приготвих втора стрела и следкато се прицелих внимателно, пуснах я. Вед-нага между храстите се мярна силует. От болка«убиецът» инстинктивно се стремеше да се до-бере до, най-гъстата растителност. Без съмне-ние, той ме виждаше, защото се намираше съв-сем близо. Сега можех да освободя въжето,което задържаше Тупи. Кучето с яростен лайсе хвърли към мястото, където се намирашеопасният враг. С вдигнато копие аз се приготвихда посрещна ягуара.

Поляната, на която ставаше всичко това, бе-ше широка приблизително тридесет метра.Ягуарът имаше възможност да се укривав гъсталака, а това правеше моето положениетвърде опасно. За нещастие, вече нямах куче-та. Тупи не влизаше в сметката. От болка«убиецът» се намираше сега в такова състоя-ние, че не можех да предугадя как ще дей-ствува.

Звярът се придвижи напред и се надигна.От време на време разтърсваше глава и изре-ваваше. Въпреки застрашеното си положение,аз се безпокоях да не би той да избяга, вме-сто да ме нападне.

Направих още няколко крачки към него и втоя миг чух плясък от крилата на лешояд,който се готвеше да кацне на най-близкотодърво. Не можех да предвидя какво ще сеслучи. Ако вниманието ми се отвлечеше самоза една секунда, нямаше да мога да употребякопието. Намирах се на косъм от смъртта. Ся-каш отгатнал мислите ми, хищникът се хвърлинапред. Успях да отбягна ноктите и забих ко-пието във врата му. Острието не се заби многодълбоко, но все пак ударът беше достатъчносилен и за миг загубих равновесие. Помис-лих, че няма да мога да отблъсна следващитеатаки на ягуара, но за щастие той отстъпи -може би поради болките от новата рана.

Докато се приготвях за защита, неочакванопочувствувах, че губя сили. Причината бе втова, че ловът с копие изисква огромно нервнонапрежение, което за няколко минути почтинапълно изтощава човека. Трябваше да завър-ша борбата колкото е възможно по-бързо,тъй като физическите сили на човека не могатда се сравняват с по-голямата енергия на единедър ягуар. При все това и «убиецът» беше по-отслабнал. Когато отстъпи, видях голяма ранана шията му. Предполагах, че е загубил достамного кръв.

Ягуарът стоеше наблизо. Обърна глава къммен и се озъби, но не нападна. Би трябвало дасе втурна срещу него, защото всеки миг тойможеше да се скрие в тревата. Дишах многобързо и почти бях ослепен от потта, която изо-билно течеше по лицето ми. Изведнъж хищни-кът нададе страшен рев и скочи.

Едва успях да привдигна копието и да гозабия дълбоко в гърлото на «убиеца». Остриетопроникна толкова навътре, че почувствув?хпо ръцете и лицето си горещия, зловонен дъхна животното. По време на един страшен мигмислех, че зле съм пресметнал удара си и чесе намирам твърде близо до ноктите на ягуара.

С всичките сили, които ми оставаха, втик-нах копието още по-дълбоко в агонизиращиязвяр. Всеки от ягуарите, които съм преследвал,веднага би издъхнал от тези рани, но «убие-цът» продължаваше свирепо да размахва лапи.От неговия натиск копието се забиваше още по-

дълбоко. Най-после острието излезе от другиякрай на тялото му.

Сега не бих могъл да кажа колко време про-дължи борбата. Възможно е тя да е траяласамо няколко секунди.

Внезапно разбрах, че хищникът е мъртъв.Той не мърдаше и огромните му лапи със страш-ните нокти бяха вече безвредни.

Известно време почивах, опрян на копието.Нямах сила дори да го измъкна от раната.Струва ми се, че никога не съм бил тъй близодо смъртта, както при тая борба.

След като Хосе Рамос бе погребан, а Мария

с детето си се премести да живее в ранчотоДескалвадос, аз се върнах на онази поляна.Трупът на «убиеца» беше вече почти наполо-вина изяден от други хищници и успях да вземасамо главата му като трофей. Измерванията по-казаха, че животното е било дълго 2 метра и85 сантиметра от носа до края на опашката, зтежината му е била, според мен, не по-малкоот 180 килограма.

Така завърши моят лов на ягуара-убиец, отчиито нокти бяха загинали един човек, повечеот 300 глави добитък и всичките ми ловникучета.

Реката-море

През нощта на 26 срещу 27 февруари 1500 г.четири испански кораба се полюлявали върхустихналия океан на 200 км далеч от брегана Южна Америка. Призори, когато един отморяците загребал ведро вода от океана, тойс изненада открил, че тя не е солена. Водачътна флотилията Висенте Пинсон. не по-малко

26

смаян от моряка си, наре-къл океана на това място«Сладководно море» и насо-чил корабите си към посо-ката, от която идела тазисладка вода. След две де-нонощия експедицията от-крила устието на огромнарека. Това била Амазонка.

Амазонка се ражда в деб-рите на Перуанските Анди,изтичайки под името Ма-раньон от езерата Ниноко-ча, Санта Ана и Лаурико-ча на височина 4 300 м. Впротежение на цели 700 кмтя тече сред великански пла-нински хребети и тесни стръм-носклонести каньони, сър-дито се пени в многоброй-ните си бързеи и водопади ивсе още кипяща изскачаот последния си водо-

пад Понго де Мансериче, на височина 174 м.Тук Мараньоне широка 1 600м! Цели 750 кмса необходими на Мараньон да укроти горе-щия си темперамент и да се подготви за срещатас тихата си сестра река Укаяли. Оттук ната-тък Мараньон се нарича Амазонка или, кактов Бразилия я назовават, Солимойнс. Долината

й, наречена Амазония, лежи меж-ду Гвианското и Бразилското пла-то и обхваща площ от 5 милионакв. км. Първоначално тя предста-влявала грамаден океански залив.През хилядолетията носените отАмазонка и притоците й пясъци итини запълнили залива и изго-нили морската вода обратно в Ат-лантическия океан.

Амазонка е дълга 6 400 км. Тяприема над 500 значителни прито-ка, 20 от които са дълги от 1 500до 3500 км и по големина не от-стъпват на Дон и Днестър. Най-големият й десен приток е р. Ма-дейра (дълга 3 520 км), а най-го-лемият ляв приток— р. Риу Не-гру, дълга 2 150 км. Ширината наАмазонка в средното течение е5 000 м, а в долното, при пълново-дие, достига 50 000 м. Реката об-разува безбройни острови и ръка-ви и на много места огромни раз-ширения, всяко от които е най-малко 40 пъти по-голямо от Вар-ненския залив. Делтовидното ус-тие на Амазонка наподобява гра-мадна фуния, дълга 600 км и ши-рока до 300 км (площта му е при-близително колкото цяла България). Главниятречен ръкав в делтата на мястото, където ре-ката достига Атлантическия океан, представ-лява цяло море, широко 100 км.

Смята се, че това е най-удобната за корабо-плаване река в света. Понеже средната й дъл-бочина е 70 м, то колебанията на равнището й,които достигат 10—15 м, не пречат на корабо-плаването. При гр. Обидус реката е необикно-вено дълбока — 135 м. Даже при най-голямоспадане на водите й океански кораби с тонаждо 20000 т. спокойно плуват до гр. Манаус(1690 км от устието), а 3000-тонни океанскикораби могат да достигат до Понго де Мансери-че, на 4 300 км от устието. Голяма опасностобаче за малките плавателни съдове представ-лява явлението поророка. То се дължи на океан-ските приливи, които проникват в Амазонкана 1 400 км от устието й. Със страшен рев, койтосе чува на 5 км, приливната вълна с отвесенчелен склон и височина до 5 м с голяма ско-рост залива и руши бреговете и всичко друго посвоя път. На едно от местните наречия поро-

П и р а на

рока се нарича още амазуну, което значи «шумна голямата вода». Някои смятат, че оттук епроизлязло името на реката. Според другиимето Амазонка произхожда от амазонките ин-дианки, които, според преданието, живеели вотделни женски селища край реката.

При пълноводие Амазонка влива в Атланти-ческия океан всяка секунда 150000 — 200000куб. м вода (т. е. за по-малко от 1 час Амазонкаби препълнила нашия голям язовир «Искър»),а за една година тя влива в океана над 3 500куб. км вода (река Дунав влива годишно вЧерно море 201 куб. км вода). Тинята, коятореката внася в океана за 1 година, тежи 1 ми-лиард тона, т. е. ако тинята трябва да се пре-несе с вагони, ще са необходими 6.7 милиона 15-тонни ж. п. вагона, които биха образували двевлакови композиции, дълги от Земята до Лу-ната.

Тъмните спокойни води на Амазонка са из-вънредно богати на живот. Едно от най-чуд-ните растения на Амазонка е американскатаводна «роза», наречена Викториа-региа. Ней-

27

ните кръгли щитообразни листа имат диаме-тър до 2 м. Загърнатите краища на листата, ви-соки до 10 см, образуват от листата нещо по-добно на тепсии, които спокойно могат да но-сят осемгодишни деца. В Амазонка живеятнад 2 000 вида риби (1/3 от пресноводните ви-дове на Земята). Най-ценна от тях е рибата пи-раруку. В реката-море могат да се видят и прес-новодни делфини, ламантини и дори океанскиакули. От крокодилите заслужава да се отбеле-жат остромуцунестият крокодил, дълъг до 6 м,и черният кайман, дълъг над 4 м.

Много интересен обитател на Амазонка еелектрическата змиорка, дълга до 2 м. Най-важ-ната особеност на тази риба е нейната. . . елек-трическа инсталация. Змиорката има електри-чески орган, служещ за нападение и отбрана.Големите екземпляри от тази риба дават елек-тричество с напрежение до 500 волта, коетоможе да парализира и дори да убие човека.Силата на електричеството е над половин ам-пер, т. е. към рибата може да се включи достасилна електрическа крушка. Змиорките, зане-сени в нюйоркския «аквариум», сами давали токза неоновия надпис, поставен над аквариума

им. Електрическата змиорка отговаря напъл-но и на съвременните изисквания на електрон-ната техника. Тя е снабдена с. . . радар.Да! Със същински радар. Понеже са слепи, зми-орките откриват плячката си (жаби и риби)със специален орган, който излъчва до 20 им-пулса в секунда. Отразените от жертвата въл-ни се връщат, възприемат се от змиорката, коя-то веднага се насочва към плячката си.

Най-кръвожадният обитател на Амазонка есравнително малката риба пирана (пирайа).Дължината й е от 15 до 30 см, но несъразмер-но големите, остри като бръснач зъби внасятужас у индианците. Свирепостта на пиранитеняма граници. Те нападат със страшна бързинаи дяволска ярост. Достатъчно е човек или жи-вотно да бъдат нападнати от една пирана и ми-ризмата на кръв привлича в миг хиляди другипирани. Водата закипява от рибите, които къ-сат парчета месо, прегризват жили и дори тън-ки кости. Край Амазонка могат да се срещнатмного жертви на пираните — хора без пръстискрави с откъснати бърни, патици, останали.един крак. Често жертви на пираните ставатдори бронираните с рогови плочки крокодили,

Викториа—региа

Пираните ги разкъсват откъм меката незащите-на коремна част.

Галерията от речни злодеи може да се уве-личи още, но смятаме, че е най-добре да завър-шим със сукуруху — мъчаливият владетел наамазонските води. Това е змията анаконда,дълга обикновено до 10 метра. Пътешествени-кът Елгот Лендж обаче убил анаконда, дълганад 17 м. Дебелината на туловището й достига-ло 62 см. Анакондата се храни с дребни гриза-чи, риби, но при случай успява да раз-твори толкова много челюстите си, че може дапогълне наведнъж свиня, човек или Даже теле,след което е в състояние да живее без хранапрез следните шест месеца.

Амазонка е оградена с величествените зеленистени на тайнствени екваториални гори, нарече-ни гилеи. Днес разположението на речната мре-жа на реката е добре известно. Обаче доста-тъчно е изследователят да напусне речните бре-гове, да тръгне в зеленото море на амазонскитегори и той се оказва на прага на неизвестното.Пътешественикът може с месеци да блуждае издевствените гори и пред него ще има една исъща картина — зелени растителни стени и по-крив, които ограничават кръгозора. Въпрекитова изследователите са успели да добият из-вестна представа за Амазонка и да откриятзлато, мед, алуминий, хром, скъпоценни видо-ве дърво (черно, червено, розово, зелено), многолекарствени растения и др.

Горите край Амазонка са един неописуем ха-ос от палми, лиани, орхидеи, фантастични гъбестирастения, 60-метрови дървесни великани, кои-то излъчват чудесни аромати, маймуни, пепе-руди, папагали, колибри, мравки, ягуари,змии и още хиляди растителни и животинскивидове. Известният пътешественик А. Хумболтбил толкова поразен от гъстотата на амазон-ските гори, че написал следните редове: «Аконе пречеха реките, маймуните биха могли безда стъпват на земята да преминават от Север -ното в Южното полукълбо, прехвърляйки сеот клон на клон.»

Но гилеите на Амазонка крият и неочакваниза пътешественика опасности. Особено опасниса странствуващите мравки «гуагуа-ниагуа»(«причиняващи плач»), които пътуват из ги-леите в колони, широки и дълги със стотициметри, унищожавайки всичко по пътя си. Осо-бено неприятно насекомо е паякът-птицеяд.Този гигантски паяк може да покрие окръж-

ност с диаметър 15—20 см и се храни с големинасекоми и дори птички. Елгот Лендж пише,че опитите му да убие едно такова отровно чу-довище били напразни, защото насекомото съссветкавична бързина се измествало встраниот мястото на удара. Същият резултат дала истрелбата с автоматичен пистолет.

Неизбежен спътник на красивите ухаещи ор-хидеи (в Амазония има над 20 000 вида) саптиците колибри, които се хранят с нектараим. В Амазония има 300 вида колибри, пове-чето от които са големи колкото оса. Тежинатаим е по-малка от 2 г, а яйцата — не повече от2/10 от грама. Окраската на колибрите обачее толкова пъстра и красива, че почти с основа-ние ги наричат «летящи диаманти».

В Амазония живеят хиляди видове змии, по-вечето от които са отровни. Особено силнаотрова има змията жарапака, от ухапванетона която човек умира за няколко часа.

Още много странни и опасни животни се таятв дълбочината на джунглите, но нито ревът наалигаторите, нито съскането на отровните змии,оглушаващите гръмотевици или страхотния смра-зяващ кръвта рев на ягуара не причиняват та-къв ужас, както крясъкът на «майката на л у -ната». Косите на стоящия край огъня самотенпътник из Амазония се изправят, когато тойчуе песента на «майката на луната» — малканощна кукумявка. «При първите четири зло-вещи ноти пътникът уплашено се вслушва имисли, че някакво човешко същество зове запомощ, но с такава тъга, сякпш у него не е оста-нала никаква надежда за спасение. Следните че-тири ноти звучат като предсмъртни мъки, афиналните две ноти приличат на ридание намъченик, който изпуска последния си дъх.Тази песен е толкова мъчителна и тъжна, чесамо при спомена за нея сърцето на пътешест-веника се свива и той с радост би дал всичко,за да не чуе още един път това терзаещо ду-шата ридание».

Неизчислимите богатства, които крие Ама-зония в девствените си гори, вече се използуватот човека. Огромните им размери доказват кол-ко големи запаси от енергия и всевъзможни мате-риали се съдържат в природата, колко големивъзможности за бъдещото им използуване стоятпред човечеството.

Х Р И С Т О ТИ Л Е В

29

сред студените вълни, далеч от сушата,ние очаквахме всяка вечер, кога ще за-пълзи мъглата. Тя допълзяваше и ние

- Макдан и аз -- смазвахме месинго-вите лагери и включвахме прожекто-ра горе на каменната кула. Макдан

и аз, две птици в притъмнялото небе.Червен лъч. . . бял. . . отново червен тър-

сеше в мъглата самотни кораби. А не видят лилъча, то в такъв случай ние имахме още и глас —могъщия нисък глас на нашата сирена; той серазнасяше през разкъсаната мъгла и изплаше-ните чайки се разлетяваха, като подхвърленикарти, а вълните се издигаха, пенеха. . .

- Тук е самотно, но надявам се ти вечепривикна? -- попита Макдан.

- Да -- отговорих аз. — Слава богу, ти симайстор разказвач.

- А утре е твой ред да зами-неш за голямата земя — той сеусмихна. Ще танцуващ сдевойките, ще се веселиш.

— Кажи, Макдан, за каквомислиш, когато оставаш туксам?

- За тайните на морето -Макдан разпали лулата си.

Седем и четвърт. Студена ноем-врийска вечер, отоплението евключено, лъчът разпръсква ивици светлина на всички страни, в дългото гърлона кулата реве сирената. На сто километра побрега няма нито едно селище, само пътят, водещсамотен през този пуст край към морето, покойто се движат понякога автомобили, послетри километра студена вода до нашата скалаи съвсем нарядко далечен кораб.

- Тайните на морето — замислено каза Мак-дан. — Знаеш ли ти, че океанът е огромна сне-жинка, най-голямата снежинка в света? Вечно вдвижение, хиляди багри и форми и никога не сеповтаря. Удивително. Веднъж през нощта, пре-ди много години, аз седях тук сам, и от дълбо-чините изскочиха риби, навярно всичките рибина морето. Нещо ги беше привлякло в нашиязалив, спряха се тук, като блестяха и трептяхав различни оттенъци и гледаха, гледаха фене-ра, червената - - бялата, червената - - бялатасветлина над тях. До полунощ в морето каточе ли плаваше опашка на паун. Изведнъж -без звук — изчезнаха. Удивително. А само по-мисли си, как ли им е изглеждала нашата кула— извисява се на двадесет метра над водата,

святка с божествен огън и гърми с глас на ве-ликан.

Аз гледах дългата сива морска повърхност,простираща се до безкрая.

- Да-а, какво ли няма в морето — Макданразвълнуван пуфтеше с лулата, като често ми-гаше. — Като си помислиш само: там долу сегае както и преди триста хиляди години. Ние тукшумим, тръбим, отнемаме си един от друг зе-мята, режем си един другиму главите, а те сиживеят в студената бездна, дванадесет хилядиметра под водата, във времена толкова древни,като опашката на някоя комета.

- Да, там светът е древен.- Да вървим — Макдан стана. -- Трябва да

ти кажа нещо, сега е тъкмо време.Разговаряйки, без да бързаме, ние отброихм

с крака осемдесет стъпала. Горе Макдан изклю-чи вътрешното осветление, за да не се отразявав дебелите стъкла. Огромното око на фара плав-но се въртеше на смазаната ос, като бръмчеше.И неуморно всеки петнадесет секунди ревешесирената.

- Нали, съвсем като звяр? — в потвържде-ние на мислите си Макдан кимна с глава. -Голям самотен звяр вие в нощта. Седи на синурана десетте милиарда години и реве в бездната:«Аз съм тук, аз съм тук, аз съм тук. . .» И безд-ната отговаря, да, отговаря! Джон, ти си вечеот три месеца тук, време е да те подготвя.Разбираш ли — той се вгледа в мрака и мъг-лата, — по това време на годината на фара идвагост.

- Рибите ли, за които говори?— Не, не рибите, нещо друго. Аз затова не ти

разказвах, защото се боях — ще ме помислиш запобъркан. Но повече не може да се чака; акоминалата година съм отбелязал точно в кален-дара, то ще се появи тази нощ. Никакви подроб-ности — сам ще видиш. Ето, стой тук. Ако

30

искаш утре събери си парцалките, качи се накатера и заминавай за голямата земя, пръждо-свай се в някое градче — за нищо няма да тепитам, нито ще те укоря. Това вече се по?тарятри години, но за първи път аз не съм сам, щеима кой да потвърди. А сега — чакай и гледай.

Измина половин час, от време на време про-ронвахме шепнешком по няколко думи. Послесе уморихме да чакаме и Макдан отново започнада говори.

- Веднъж, преди много години, на студе-ния мрачен бряг дошъл човек, спрял се, вслуш-вайки се в шума на океана, и казал: «Трябва ниглас, който да вика над морето и да предупреж-дава корабите; аз ще направя такъв глас. Тойще наподобява ноемврийския вятър и прибоипри мрачните сурови брегове. И хората от да-

НАУЧНО-ФАНТАСТИЧЕН

РАЗКАЗОТ

Р Е Й Б Р Е Д Б Ъ Р И

лечните градове, като го чуят, ще си кажат:Добре, че сме си в къщи.»

Сирената зарева.- Аз измислих тази история — тихо каза Мак-

дан, — за да обясня, защо всяка година то идвана фара. Струва ми се, че го привлича зовът нафара.

- Но. . . — заговорих аз.- Ш-ш-ш-т! прекъсна ме Макдан.

Гледай!Той кимна към морето.Нещо плуваше към фара.Нощта, както вече казах, се случи студена.

Във високата кула беше студено, светлинатапламваше и гаснеше и сирената все ревеше, ре-веше през кълбестата мъгла. Виждаше се лошо.

И изведнъж над студената гладка повърх-ност - - голяма тъмна глава с огромни очи ишия. А след това — не, не тяло, а пак шия, ощеи още! Главата се издигна на дванадесет метранад водата на красива тънка тъмна шия. И чакслед това от бездната изскочи тяло, също катоостровче от черни корали, миди и раци. Трепна

гъвкавата опашка. Цялата дължина на чудови-щето от главата до края на опашката беше, как-то на мен ми се стори, около двадесет и осем -тридесет метра.

Не зная какво съм казал. Казах нещо.— Спокойно, момко, спокойно -- прошепна

Макдан.- Това е невъзможно! - възкликнах аз.- Грешиш, Джон. То си е все същото, как-

вото е било преди десет милиона години. Тоне се е изменило. Ние сме се изменили и целияттукашен край. Ние!

Бавно, величествено плуваше то в леденатавода. Разкъсаната мъгла се носеше над водата,изтривайки за миг неговите очертания. Еднотооко на чудовището ловеше, задържаше и изпра-щаше обратно нашия могъщ лъч, червен -бял, червен — бял, като че ли издигнатият ви-соко кръгъл диск предаваше послания на древеншифър. Чудовището беше също така безмълвно,като мъглата, през която то плуваше.

- Това е някакъв динозавър! — Аз присед-нах и се хванах за перилата.

- Да, от тяхната порода.Но нали те са измрели!

- Не, просто са се прибрали в бездната. . .В бездната. Джон, нали е изразителна думата?Какво ли само не съдържа тя: бездна. В нея е ицелият студ, целият мрак и цялата дълбочинана свето.

- Какво ще правим?— Да правим? Ние имаме работа, не можем

да си отидем. При това тук е по-безопасно,отколкото в лодката. Няма и да стигнеш доридо брега. Този звяр е дълъг колкото миноносеци плува почти също така бързо.

- Но защо, защо той идва именно тук?В следващия миг аз получих отговора.Зарева сирената.И чудовището отговори.В неговия вик имаше толкова болка и самот-

ност, че аз потреперах Чудовището викаше накулата. Сирената ревеше. Чудовището изви отно-во глас. Сирената ревеше. Чудовището раз-твори огромната си зъбеста паст и от нея се из-тръгна звук, повтарящ точно гласа на сирената.Самотен, могъщ. Глас на безизходност, на не-прогледна тъма. на студена нощ. Ето какъвбеше този звук.

-- Е — зашепна Макдан, — сега разбра ли,защо то идва тук?

Аз кимнах.— Цяла година, Джон, цяла година неща-

31

стното чудовище лежи в бездната, на хилядимили от брега и чака. Този самотен звяр е много,много стар. Представи си само, чакало е можеби милион години. Може да е последното отцелия род. На мен, кой знае защо, така ми сеструва. И ето, преди пет години тук дошли хораи построили този фар. Поставили своята сирена,и тя реве, реве над бездната, в която се е скри-ло, за да спи и мечтае за света, където има хи-ляди подобни на него. Сега то е самотно, съвсемсамотно в този чужд за него свят, в който трябвада се крие. А гласът ту зове, ту замлъкне, тузове, ту замлъкне, и то се събужда на тинестотодъно на бездната, очите му се отварят като лещина огромен фотоапарат и става бавно-бавно, защото на плещите му е огромната тежестна океана. Но зовът на сирената, слаб и такапознат, лети на хиляди мили, пронизва дебелияпласт вода и го мами, мами. . . То плува нагоре,плува бавно-бавно. Поглъща жадно ята риби,пълчища медузи и се движи все нагоре, нагоре.И ето, най-после то е тук, Джони — ето готам в нощта, най-огромното чудовище, което епознавала земята. А ето и фара, който го зове,също такава дълга шия стърчи над водата и каточе ли същото такова тяло, но главното — същотакъв глас. Разбираш ли, Джони, разбирашли сега?

Сирената изрева.Чудовището отговори.- Миналата година — продължи Макдан -

тази твар цяла нощ кръжеше наоколо, кръгслед кръг, кръг след кръг. Не се приближаваше,изглежда недоумяваше. Може и да се е бояла.И се сърдеше: че шега ли е да преплуваш таковаразстояние. А на сутринта мъглата изведнъжсе разнесе, показа се яркото слънце и небетосъвсем синьо, като на картина. И чудовищетоси отиде.

На сто метра от нас чудовището ревеше, и си-рената ревеше. Когато лъч докоснеше окото му,появяваше се огън и лед, огън и лед.

Чудовището се понесе към фара.Сирената ревеше.— Да видим какво ще стане сега — спокойно

каза Макдан. И той изключи сирената.Настъпи такава дълбока тишина, че ние чу-

вахме как бият нашите сърца, чувахме бавното,плавно въртене на фенера.

Чудовището се спря, вцепени се. Очите мусветкаха: червено - - бяло, червено - - бяло.Раззина паст и издаде боботене, също като вул-кан. Изви глава на една страна, после на друга,

като че ли търсеше звука, потънал безследно вмъглата. То погледна към фара. Отново забо-боти. Изведнъж зениците му запламтяха. Тосе изправи и, като биеше водата, се спусна къмкулата, с ярост и мъка в очите.

- Макдан! - - извиках аз. - - Включи си-рената!

Макдан хвана прекъсвача. В същия миг, ко-гато го включи, чудовището отново се изправи.Мернаха се могъщите му лапи, пръстовиднитеизрастъци задраскаха кулата. Сградата потре-пери. Сирената ревеше, чудовището ревеше.То обхвана кулата и схруска със зъби стъклото;върху нас се посипаха парчета.

Макдан улови ръката ми.- Долу! Живо!

Кулата се заклати, поддаде. Сирената и чу-довището ревяха. Ние през глава се изтърко-лихме надолу по стълбата.

- По-живо!Успяхме - - вмъкнахме се в подземието под

стълбата в същия този миг, когато кулатг наднас започна да се руши. Хиляди удари от па-дащите камъни. Сирената се задави. Чудовище-то се сгромоляса върху кулата. Кулата рухнаНие стояхме, мълчейки,Макдан и аз, и слушахмекак се руши нашият свят.

Това беше всичко. СРМО мрак и плисък, навълните о купчината съборени камъни.

И още.- Слушай - тихо прошепна Макдан.

Слушай.Измина секунда и аз чух. Отначало — шум от

вдишване на въздух, след това жалбата, обър-каността, самотността на огромния звяр, който,изпълвайки въздуха с отвратителната миризмана тялото си, лежеше безсилен над нас, отделенот нас само с пласта тухли.

Чудовището викаше, като се задъхваше.Изчезна кулата. Изчезна светът. Изчезна

гласът, зовящ го през милионите години. Ичудовището ревеше, ревеше с могъщия глас насирената. И корабите, минаващи наблизо втази нощ, при все че не виждаха светлината,чуваха гласа и мислеха: «Аха, ето го самотнияглас на сирената в Лоунсам-бей. Всичко е на-ред. Минали сме носа.»

Така продължаваше до сутринта.* * *

Жаркото жълто слънце вече клонеше къмзапад, когато спасителната команда разровикупищата камъни над подземието.

- Тя рухна, и всичко тук — мрачно каза

32

Завоюванетона

инкитеИ с т о р и ч е с к и о ч е р к о т С т е ф а н Д и ч е в

Към края на 1522 г., в току-що основанияград Панама — първото испанско пристанищена Тихия океан — се появява още един авантю-рист, някой си Андогая. Той е неизлечим пия-ница, човек нечестен и лъжлив, но носисъс себе си една мамлива новина — там, на юг,недалеч от тихоокеанския бряг и високо в Ан-дите се намирала страната Биру, царството наинките. . . Андогая бил минал край тия брего-ве, чул легенди за цели храмове от злато, чулза «златния човек» (ел дорадо), ала силите муне достигнали, затова той сега е тук, обикаля но-вопостроените хижи на Панама и шепне от ухо наухо своята тайна — той дири смелчаци, коитода тръгнат с него. Невиждани богатства чакаттам, на юг!

Смелчаци се намират лесно, но те не се нуж-даят вече от болнавия Андогая. Двамина отнеспокойните конквистадори, които бродят поНовия свят — естрамадурецът Франциско Пи-заро и войственият Диего де Алмагро — успя-ват да се сдобият с кралското разрешение зановата експедиция, както му е ред, сключватдоговор, с който Карлос I ги провъзгласява засвои наместници в областите, които тепърва щесе завоюват за короната на Испания. Срещу то-ва сам той ще получи лъвския пай от намере-ното злато. Инквизицията също не изостава:тя благославя начинанието на двамата бъдещизавоеватели. С това се решава трагичната съдбана милиони туземци.

Минават години в проучвания, подготовка,преговори. Най-сетне, през 1531 г. Пизаро и Ал-

магро тръгват на юг, с тих са 227 смели, жестокии алчни мъже, въоръжени до зъби. Те отиватда покорят и ограбят една цяла империя, оти-ват да унищожат една самобитна, многогодишнаи високо развита култура.

Небето е синьо, океанът спокоен. Духа по-пътен вятър. Корабите се носят на юг. Влявоостава високият бряг на Андите. Два колосадигат на възбог снежно-блеснали чела — товаса Котопахи и Чимборасо. Техните ледени сия-ния само подчертават пищната зеленина на край-брежната ивица. Най-сетне- някакъв за-лив — Гваякил. В дъното му, като в гнездо,пристанищният град Тумбез. Първият от гра-довете, които Пизаро и Алмагро са тръгнали дазавоюват! Испанците са готови за бой, топо-вете са напълнени, аркебузите - - заредени.Но какво е това там, на брега? Войска ли?Не, цялото население е излязло да се чуди наплуващите къщи. които приближават до самиякей и на странните бели хора, облечени в пъстридрехи. . .

Започват преговори, разменят се подаръци,сведения. На корабите иде един от живеещитетук инки — защото местното население е под-властно на инките, които са господствуващ слой,един вид благородници, едно голямо семействоот привилегировани. Испанците гледат дошлияинка с алчно любопитство. Той носи златнигривни, златни обици. . . Но това е твърдемалко за тях, и те само го разпитват за пътя къмстолицата на неговата страна, Куско. Там упра-влява синът на слънцето, великият инка Ата-хуалпа. Но доверчиво дошлият на кораба инкаиздава и една тайна: вътре в държавата се водивойна между Атахуалпа и неговия по-голямбрат Хуаскар.

При тая вест Пизаро начертава плана си,Най-първо той изпраща Алмагро в Панама заподкрепления. Сега богатствата са открити,;хора по-лесно ще се намерят. Но това отновоизисква време, месеците летят. . . Пизаро не сеотчайва, не бърза. Той разучава крайбрежието,:покорява го. Най-сетне чаканите подкреплания идат и походът по суша започва.

Вестта за появилите се на тихоокеанскотокрайбрежие бледолици се разнася надлъж поимперията Биру, както я наричат жителите накрайбрежието, или Тауантинсуй, както гордо

34

я наричат самите инки. Не са ли дошли сино-вете на Виракоши, богът на небето, който се еродил от морската пяна, който стълпява тъм-ните облаци и раздира със светкавици и гръмсвета? Хуаскар, обграден и смъртно заплашенот брат си, успява да изпрати при испанцитепосланици с предложение за съюз. Нека общонападнат Атахуалпа, нека синовете на Вира-коши му помогнат да срази братовата си армияи да стане главен инка на Тауантинсуй -- то-гава той, Хуаскар, ще им се отплати с полови-ната злато на страната. Защото вече всичкизнаят, че дошлите бели хора ценят тоя жълтметал повече от живота си. . .

Докато се водят тия преговори, Атахуалпасе установява в недалечната Кахамарка съссвоята четиридесетхилядна армия. Открита

борба с него е невъзможна. Пизаро, по примера,който Кортец му даде в Мексико, се решава наедна отчаяно брутална постъпка. Кортец бешепленил Монтецума, Пизаро вика на среща Ата-хуалпа, като намира повод да измами неговотодоверие, заповядва на скрилите се свои вой-ници да избият придружниците на Инка, асамия него да вземат за заложник. Сега богат-ствата и независимостта на страната Биру сапоставени в ръцете на двамата конквистадори.За да се откупи, Атахуалпа предлага да напълнистаята, в която е бил затворен, догоре със злато.Това огромно количество смайва дори алчнитеконквистадори. Пизаро тържествено обещава:ако Инка достави толкова злато, той ще бъдесвободен.

Но Хуаскар, който е узнал за споразумение-

то, бърза да предложи на испанците всичкитеси съкровища срещу една единствена услуга:да го освободят веднъж завинаги от неговиябрат. Това иде като добре дошло за конквиста-дорите и те решават да вземат златото и на два-мата, но Атахуалпа дочува за тоя заговор иуспява да нареди на свои верни хора да пре-махнат Хуаскар. Удавят го в реката Андамарка.

Сега за испанците няма вече пречки. Пизаро,съпровождан от двадесет конници, проникванеобезпокояван на стотици километри в стра-ната. Той достига огромния храм на бога Па-хамака, ограбва го, и като фанатично чадо накатолическата черква, разрушава това езиче-ско светилище до основи. Измъченото и екс-плоатирано от двамата враждуващи инки под-властно население не оказва съпротива на ше-пата испанци. Та нали в техни ръце е синът наслънцето, инка Атахуалпа! Това, че испанцитеразрушават свещения олтар в храма на Па-хамака, ги издига още повече в очите на суевер-ните туземци. Защото кой друг, освен богове,биха останали живи след такова богохулнодело?

Вътре в два месеца разпратените от Атахуал-па люде донасят в лагера на испанците иска-ното огромно количество злато. В тъмничнатастая на инка се трупат хиляди кюлчета, а следтова се изсипват златни съдове, вази, украше-ния, чудно хубаво изработени златни дискове,които са символични изображения на бога-слън-це. Когато стаята се напълва догоре, конкви-стадорите извършват още едно престъпление:с алчни ръце те претопяват тия дивни, неповто-рими произведения на перуанската култура.Претопява нето трае няколко седмици. Най-сетне

Н Е П О З Н А Т И ДУМИ

КОНКВИСТАДОРИ — (по испански — завоевател). Име, да-дено на испанските авантюристи, които извършили завоюва-нето на Америка.

ИНКИ — Индианско племе от Южна Америка със стара,богата цивилизация и култура, живяло на територията на се-гашните държави Перу, Еквадор и Боливия.

ЕСТРАМАДУРЕЦ — жител на испанската провинция Ес-трамадура.

ИНКВИЗИЦИЯ — най-жестоко измъчване до смърт.Носи името си от тайните католишки съдилища, в които сасе прилагали страшни мъчения срещу противниците на църк-вата.

АРКЕБУЗИ — средновековни примитивни пушки.КОРТЕЦ ФЕРНАНДО — испански завоевател и военачал-

ник (1485—1547 г.), завоювал Мексико и унищожил ацтекскатаимперия.

МОНТЕЦУМА — племенен вожд на аптеките по време назавоюването на Мексико от испанците.

АУТОДАФЕ — изгаряне на живи хора от католишките по-пове, изгаряне на забранена литература.

КАНОНИК — църковник.

Рисунка: А л. Денков»

то свършва и златото може да се раздели междуконквистадорите. Разбира се, оставя се съот-ветен дял за краля на Испания. Но сега иденай-голямото изпитание: Атахуалпа трябва дабъде освободен. Цялата страна очаква от сино-вете на Виракоши да изпълнят своето обе-щание.

Пизаро изпълнява своето обещание по кон-квистадорски. Той внезапно обвинява пленникаси, че е убил своя брат и че с това е увредилинтересите на испанския крал — защото Хуас-кар беше обещал всичките си богатства срещусмъртта на Атахуалпа!

Пленникът е осъден да бъде жив изгорен (ау-тодафе). Но сега Пизаро си спомня, че все пакби могъл да спечели тая езическа душа за като-лическата църква и той нарежда на каноникаБалверде да го посвети в тайните на християн-ската вяра и да го покръсти. Тъй приготвенза отвъдните блаженства или мъки, Атахуалпае поведен към бесилката. Защото кладата е само

36

за езичниците, а новото чадо на католическатацърква спечелва привилегията да бъде обесен...

Със смъртта на Атахуалпа, в страната Биру,или Перу, както започват да я наричат испан-ците, настават размирици. За управляващ инкабива назначен от Пизаро в името на испанскиякрал малолетният син на Атахуалпа, инка Пау-ло. Няколко месеца по-късно Пауло умира и нанегово място Пизаро поставя сина на Хуаскар,инка Манко. Заедно с новия император, и катоумело и жестоко унищожават всяка съпротиваи всяко племенно и областно въстание, испан-ците влизат на 15 ноември 1533 г. в столи-цата на империята, града на слънцето: Куско.В отделните области, та чак на север до Куито,съпротивата продължава. Но завоевателите саспечелили най-важното: един император-ма-рионетка; столицата с огромните нейни богат-ства; успели са да разкъсат и да разединятсъпротивляващите се сили. Остава още окон-чателно да се сломи и тоя последен отпор наизлъгания от своите владетели народ, иде редда се товарят на кораби и да се отправят заИспания неизмеримите богатства от злато и сре-бро, с каквито са обкичени дворците на ин-ките, храмовете на слънцето, на луната, напланетите и звездите. Заедно с това предфанатичните католици се поставя още едназадача: да заличат от новозавоюваната странавсичко, което напомня езическото минало.

И те започват: клади, пожарища, разрушения,насилствено покръстване на нищо не разбира-щото население в християнската религия. Зла-тото е ограбено, страстите са вече задоволени.Сега, върху тия развалини, иде ред на хладно-кръвното, обмислено ограбване.

Но не се минава много време и народниятгняв избликва. В 1535 г. избухва първо въста-ние против завоевателите. След двегодишнаупорита борба въстаниците се оттеглят въввисоките Анди и тук продължават да отстояватсвоята новоинкска държава. Начело на тазиборба е народният вожд Тупак-Амару. Наисти-на в 1572 г. въстанието е потъпкано жестоко отиспанците, ала името на водителя Тупак-Амарусе превръща в символ на борба за всички поро-бени и жестоко експлоатирани индиански пле-мена, каквото е то и до днес.

Паметници от културата на инките

о скоро, допреди десетина години, Кремиковци беше малко, неизвестно селце,прикътано в най-южните склонове на Софийска Стара планина. Днес целият наш народпроизнася с гордост името «Кремиковци», защото това име е свързано с изгражданетона родната, черна металургия. Заводът-гигант — Кремиковският металургичен комби-нат, ще бъде основа за бързото икономическо развитие на социалистическата ни родина.

Изграждането на този огромен завод е национална задача. За нейното изпълнениеКомунистическата партия и народното правителство отделят специални грижи.

Съществуването на желязна руда при Кремиковци е известно отпреди 50 години.Първите проучвания са извършени през 1911 г. Въпреки че след това наши и чуждигеолози са изследвали нееднократно това рудно находище, истинските рудни богатстване били открити.

Огромното железорудно месторождение, това неоценимо съкровище за нашатаРодина, бе открито едва през годините на народната власт от наши геолози.

Това проучване се извърши през 1953 г. от голям колектив специалисти: гео-лози, геофизици, химици, техници и сондьори, под ръководството на академик ЙовчоЙовчев. Бяха потърсени нови рудни залежи на запад от село Кремиковци. Снабденисъс съвременна техника, изследователите покриха този район с много сондажи и надник-наха дълбоко в недрата на земята.

Тези проучвания дадоха истинските резултати — още първите сондажи презюни—юли 1953 г. установиха рудния залеж на дълбочина около 120 м от земната по-върхност. През следващите години проучвателната работа се разшири, като през 1955 г.рудното поле беше напълно установено. В резултат на тригодишен упорит труд геолозитеоткриха 250 милиона тона запаси от желязна руда. Това е най-голямото наше железоруднонаходище.

Откритата желязна руда при Кремиковци има сложен минероложки състав. Тя съ-държа главно три железни съединения: хематит, лимонит и сидерит. Освен това тя съдър-жа барит, оловни, манганови и други съединения.

Кремиковската руда ще се извлича с мощни багери, като предварително се махнатпокриващите я варовици, пясъци и глина. По такъв н а ч и н ще се избегне скъпата подземнаработа в шахти и галерии.

През 1965 г. рудникът ще достигне проектираната си мощност от 5 милиона тонаруда.

КР

ЕМ

ИК

ОВ

ЦИ

Скоро нашето машиностроене, нашите химически заводи и железници - нашата родна промишленостще получи големи количества черни метали, които ще дадат мощен тласък в развитието на Родината ни.

Д-р СТ. ТОНЕВстарши, научен сътрудник при Научно-изследователския геоложки,

институт, участник в откриването на рудното находище

ного време преди да се издигнат първите ба-лони и цепелини, преди да забръмчат витлатана самолетите, хората вдигнали очи към сине-вата на небето, замечтали да летят. Древнитеелини създали легендата за Икар, който слепилс восък птичи пера и литнал нагоре. Нашиятнарод има свой майстор Манол. . .Източнитеприказки разказват за летящо килимче. Хс-рата не знаели природните закони, не можели дасе ползуват от тях и все пак мечтаели.

Минавали столетия, науката се развивала,човешките мечти ставали по-смели. Появили сеписатели, които започнали да мечтаят на научнаоснова. Те се опитвали да надникнат напред висторията на човечеството и описвали таковабъдеще, каквото смятали, че хората ще могатда създадат. Любопитно е да узнаем какво оттехните мечти се е сбъднало.

Смели и дръзки са мечтите па английския учени философ Френсиз Бейкън. В книгата му «НоваАтлантида» има описани много неизвестни затази епоха машини и приспособления. Един отгероите на книгата разказва: «Имаме корабии лодки, които могатда плават под водата. Знаемсвойства и пропорции, необходими за полет въввъздуха. . . Достигнахме различно усилване налъчите, така, че е лесно да изпратим светлинана огромно разстояние. . . Намерихме приспо-собления, приближаващи плътно до нашитеочи отдалечени предмети. . . Имаме прибори,имитиращи всички членоразделни звуци^на реч-та, думи и пеене както на хората, така и на зве-ровете и птиците. . . Прибори за усилване инамаляване на звука. . . В стаите за оздравя-ване въздухът става по желание по-влажен илипо-сух. . . Създаваме скъпоценни камъни.»

Колко много предсказания! Науката и тех-никата, човешкият труд, са осъществили тезимечти от XVII век. Подводницата, самолетът,прожекторът, бинокъльт и телескопът, звуко-записващите апарати, високоговорителят, кли-матичната инсталация, която не само дава вла-га, но пречиства и стопля въздуха, са нещо обик-новено за нас. В специални пещи при голямо

40

налягане и висока температура химиците създадоха и изкуствени диаманти. Писателят обачене е посочил дори най-общите принципи, накоито са построени тези апарати и уреди.Не е могъл да стори това, защото знанията то-гава са били малки. Бейкън просто е описалтези неща, за които са мечтаели неговите съвременници.

Преди два и половина века читателите на го-лемия английски писател Джонатан Свифтсе смеели като прелиствали страниците на него-вата книга за Гъливер. Разсмивали ги не самочудните приключения на героя в страната налилипутите и великаните. — В странствува-нията си Гъливер посещава професорите от гра-да Лапута. А с какво са се занимавали те? -«Един се стараеше да заключи слънчевите лъчив херметически затворени стъкленици — пишетой, — за да може след това да ги използува заотопление на въздуха.» Едва ли на някого отнас това изглежда смешно и невероятно. Нанас, хората от средата на XX век, не ни изглеж-да чудно и другото, невероятно за времето си,твърдение: «Някои сгъстяваха въздуха и гопревръщаха в осезаемо вещество.»

Икар

Известно е, че енергията на слънчевите лъ-чи може да бъде превърната в електричество,да бъде «заключена» в акумулатори и изпол-зувана за всякакви цели, включително и за ото-пление на въздуха. Доста отдавна се получаваи течен кислород от въздуха.

Всестранно надареният руски учен МихайлоЛомоносов е писал и поезия. В едно стихотво-рение от 1760—1761 г. той казва: «Презрелитежката съдба, руските колумбовци ще пропра-вят път през ледовете и ще достигнат Америка.»И наистина, през Северния ледовит океан водимного кратък път от Европа за Далечния из-ток. Векове наред мореплавателите са мечтаелиза него. Но дълги месеци океанът е скован отдебели ледове. В наши дни съветските моряциосъществиха предсказанието на Ломоносов. Анаскоро този път беше изминат спокойно отатомния ледоразбивач «Ленин».

Може би мнозина от вас са се спускали вморските дълбини. . . когато са чели «Капи-тан Немо». Всички сме се възхищавали от него-вата подводница «Наутилиус» и от смелия, бла-городен капитан. Жюл Верн е един от най-известните писатели на фантастични романи.С прозорливо око той е надзърнал напред вбъдещето. Запознат с научните и техническитепостижения на X I X век, писателят е въплътилв романите си мечтите, които са вълнувалинеговите съвременници. Ме, това не е подвод-ницата! Десетилетия преди написването наромана са правени опити с. подводни лодки.Дори името «Наутилиус» е взето от една от пър-вите подводници, спуснати под вода в 1801 г.В този роман, преди 92 години, Жюл Вернпредсказва скафандъра и употребата на елек-тричеството в подводниците. А преди 70 годинитой е предсказал съвсем точно видеотелефона,телевизията и телефотото (дори го нарича точ-но така). Който иска да провери, нека прочетенеговия роман «Плуващият остров». В другисвои произведения Жюл Верн пише за огром-ните сгради на бъдещето — високи 300 метра,за «студена» светлина или както я наричамесега - - флуорисцентно осветление. Той пръвпредсказва сметачната машина, наричайки я«електросметачно пиано». Говори за преобразу-ването на електрическата енергия в химическаи обратно, което сега се осъществява във всекиакумулатор. Много от неговите фантазии са несамо изпълнени, но и надминати. В един раз-каз, отпечатан в 1889 г., е писано за летателнимашини, които се движат с «невероятната»

Илюстрация към романа на Жюл Верн«.От Земята до Луната»

бързина 600 км в час. За нас това е обикнове-ната скорост на пътническите самолети. Сега,с реактивни самолети, хората летят няколкопъти по-бързо. Големият писател, твърде уве-рен в развитието на науката, е казал:«Всичко,което измислям, един ден ще отстъпи на исти-ната .»

Преди 70 години хората се били спуснали са-мо 50 метра в океана. Но още тогава, през1897г., известният автор на научно-фантастич-на литература Херберт Уелс в разказа си «Вбездната» пише: «Ставаше дума за огромно сто-манено кълбо три метра в диаметър, подобно наснаряд от някакво грамадно оръдие. . . На двеместа, едно под друго, в стоманата бяха проря-зани кръгли прозорци с чудовищно дебели стък-ла. . .» Сещате ли се, какво е предсказал Уелс?Описанието е твърде близко до създадените пре-ди двадесетина години батисфери, с които чове-кът се спусна няколко километра под морскотониво.

Виждали ли сте снимка на самолет отпредиполовин век? Той съвсем малко прилича наднешните. Това е някакво странно съчетание от

41

метални пръчки, опънати жици и брезент. Неможе да лети нито високо, нит далеч, не из-държа на вятър. Атогава, в 1910г., руският рево-люционер и учен Николай А. Морозов вечевярва в бъдещето на авиацията и казва убеде-но: «Ние скоро ще прелетим ледените конти-ненти на полярните страни.» В 1937 г. съвет-ските летци изпълниха предсказанието му,прелетяха Северния полюс и кацнаха в Аме-рика.

Циолковски, основоположникът на ракетнататехника и на овладяването на Космоса от чо-века, пише:

«Може да ограничим взрива на ракетата и дасе издигнем само на желаната височина...Така ние ще бъдем съвсем спокойни, тъй каторакетата придобива трайно положение: тя ставаспътник на Земята. . . Разстоянието може дабъде толкова малко, че обиколката около) неяда продължи два часа. Тогава ние ще наблюдава -ме различни точки от Земята в продължение наняколко минути от разни страни и твърде близ-ко. Картината ще бъде до такава степен вели-чествена, привлекателна, безкрайно разнообраз-на, че от цялата си душа желая и вие и аз да япогледаме.»

Тези мечти на Циолковски, описани през1911 г. в неговия труд «Изследване на светов-ните пространства с ракетни прибори», след50 години осъществиха неговите съотечестве-ници — първите космонавти Гагарин и Титов.Те потвърдиха и предсказанието му за вели-чествената гледка. Сбъдна се и едно друго пред-сказание на Циолковски. През 1930 г., когатонито един реактивен самолет не се е издигал внебето, той писа: «След ерата на витловите са-молети трябва да последва ерата на реактив-ните.»

Въображението, фантазията и мечтата санеразривно свързани с творческия труд. Осъ-ществената фантазия от книгите на писателитене е никакво чудо. Тя е плод на човешкия стре-меж и вяра във възможностите на науката. Раз-бира се, в наше време мечтите на хората за бъде-щето са още по-смели. Дръзката мисъл на пи-сателите на научна фантастика изпраща зем-ни кораби към далечните звезди и планети,вижда човека победил и овладял Космоса. На-шето време слива фантастиката с действител-ността и осъществява далечните мечти на чове-чеството.

А. С.

(Имат думата съветските пи-сатели-фантасти—разузнавачи-те на бъдещето)

В Програмата на Комуни-стическата партия на Съвет-ския съюз, приета на ХXIIконгрес, със смела и уверенаръка е начертан пътят, покойто ще вървят съветскитенароди през следващите 20 год.,пътят на комунизма.

Как ще изглежда съветскатастрана след две десетилетия,когато бъде осъществена Про-грамата за построяването накомунизма? Как ще живеятхората в края на столетието,след векове, след хилядолетия?Кой не си поставя тези въпро-си, кого не вълнуват те?

Но да се отговори на тяхе много трудно. Група съветскиписатели са се опитали данадзърнат напред, да разтво-рят пред нас прозореца набъдещето.

Ето как вижда писателят

А Н А Т О Л И Й Д Н Е П Р О В

успехите на човечеството след30—50 години:

Разбира се, успешно ще бъдеразрешен проблемът за между-планетните съобщения. Можемда се надяваме, че учените щеусвоят техниката на изкустве-ната фотосинтеза и овладявайки

термоядрените източници, чове-чеството ще получи изобилнаенергия за всички свои нужди.Несъмнено ще бъде въведена ипълната комплексна механиза-ция и автоматизация на всич-ки видове производство.

Аз предвиждам големи успе-хи в областта на биологията имедицината. Създаването на жи-ва клетка в лабораторни усло-вия ще бъде истинска револю-ция в науката. Тя мъчно можеда бъде надценена. А непосред-ствените й резултати ще бъдатизобилие на хранителни про-дукти, управление на жизнени-те процеси, разрешаване напроблемата за дълголетието ипълното ликвидиране на всич-ки болести и недъзи.

В това, че хората от кому-нистическото общество ще жи-

веят много дълго, че ще серадват неведнъж на младост-та си, е уверен и писателят

Г Е О Р Г И Г У Р Е В И Ч

Той мисли, че в конституциитена комунистическото време щеима точка: «Всеки гражданинна Слънчевата система има пра-во на младост.» Той счита, чев по-далечното бъдеще чове-чеството ще нарасне на 100—200 милиарда души и тогавахората ще приспособят Космо-са за свой дом, ще снабдят Лу-ната с атмосфера, ще отопляватМарс, ще охлаждат Венера, щенаселят големите планети и щепостроят много обитавани из-куствени острови в междупла-нетното пространство. Той вяр-ва, че медицината ще намери

средство не само да продължизначително човешкия живот, нои да връща на старците мла-достта .

Не към космическите про-стори, а към океанското дънонасочва погледа си писателят

Б О Р И С Л Я П У Н О В

Не три, а пет милиарда душище живеят на земното кълбо в2 000-та година. Колко храна,суровини, енергия ще са нуж-ни на растящото човечество.Хората не ще могат да минат

Но нека се разходим по мор-ското дъно на бъдещето!

Край нас плават всевъзмож-ни кораби: товарни и пътни-чески подводни гиганти, рибо-ловни и китоловни, автоматич-ни косачки на водорасли, под-водници за прекарване на кабе-ли. Управлявани от сушата ма-шини дълбаят сонди, добиватпетрол и подземен газ, извли-чат всевъзможни руди.

Да, океанските простори саполучили най-сетне своя сто-панин.

Човекът не само извлича ог

без даровете на океана. И,вероятно, съкровищата на мор-ските глъбини и на океанскотодъно ще започнат да се изпол-зуват много преди практичес-кото усвояване на Космоса.Шахти на океанското дъно щесе появят по-рано, отколкотона Луната, подводните планта-ции ще дадат реколти по-бър-зо от овощните и зеленчуковиградини на Марс.

44

ромните им богатства, но и въ-вежда там свой ред. Той е из-менил хода на подводните те-чения, отоплил е арктическитеводи, изменил е климата настудените области. Той развъж-да ценни породи риби, защи-щава ги от хищници, приготов-лява за тях храна, помага им данаселят нови места. От водорас-лите* извличаме ценни суровинии метали. Той използува неиз-

черпаемите източници на енер-гия, скрити в океана— приливи-те, разликата в температуратамежду повърхността и дълбочи-ните, от водата добива гориво затермоядрените централи.

А сега имат думата братята

А Р К А Д И Й С Т Р У Г А Ц К И ЙИ Б О Р И С С Т Р У Г А Ц К И *

Има хора, които си представяткомунизма някак странно. —Човечеството престава да сетруди. Машините създават изо-билието. В резервоарите за водаза пиене — лимонада. Или дорибира. Има всичко, и то в нео-граничено количество. Няма са-мо неизпълними желания. Чо-вечеството уморено-изнежено сенаслаждава, издържано изцялоот машините. Няма какво дасе желае, няма какво да семечтае, няма към какво да сестреми.

Това не е комунизъм. Товае вцепеняваща скука. Да, щеима изобилие. Да, ще има ма-шини — множество хитроумнимашини, които ще изпълняватвсичката неприятна и еднообраз-на работа. Но не за да заплавачовек в тлъстини от мързел.

Ние сме уверени: комуниз-мът — това не е мазен рай наизгладнели еснафи и не е сън-но-розова далечина на поети-чен безделник. Комунизмът -това е последната и вечна биткана човечеството, битка за зна-ние, битка безкрайно трудна ибезкрайно увлекателна. И бъ-дещето — това не е грандиозенприют за инвалиди на пенсио-ниралото се човечество, а ми-лиони векове разрешаване напоследното и вечно противоре-чие между безкрайността натайните и безкрайността назнанията.

* Разказа на А. и Б. Стругац-ки «Извънредно произшествие» пе-чатаме в настоящата книжка.

Далечни хоризонтиОт незапомнени времена чо-

век е наблюдавал с удивлениедвижението на Слънцето, Лу-ната, звездите и планетите. Ноедва преди няколкостотин го-дини е открил, че не Земята, аСлънцето се намира в центърана Слънчевата система, раз-брал е законите, по които седвижат планетите. С тяхна по-мощ и въз основа на много точ-ните наблюдения астрономитеуспяха да открият три новипланети — Уран, Нептун и Плу-тон— и редица други небеснитела. Това бе славната епохана НАБЛЮДАТЕЛНАТА АСТРО-НОМИЯ, през време на коятоастрономите наблюдаваха съссвоите телескопи движението нанебесните тела и предсказваха судивителна точност редицаастрономически явления.

Но на 4 октомври 1957 г.с пускането от Съветския съюзна първия изкуствен спътникна Земята започна една новаепоха в астрономията — епо-хата на ЕКСПЕРИМЕНТАЛНАТААСТРОНОМИЯ.

За първи път в историятана човечеството уред, създаденот човешка ръка, напусна пре-делите на Земята и навлезе впросторите на небесното про-странство. Заредиха се еднослед друго все нови и по-изу-мителни постижения на съвет-ската наука и техника: създа-дена бе първата изкуствена пла-нета на Слънчевата система,изпратена бе ракета до повърх-ността на Луната, фотографи-рана бе обратната й страна, ав-томатическа космична станциябе изпратена към планетатаВенера, осъществени бяха пър-вите полети на хора в Космоса.

Макар и да сме едва в нача-лото на експерименталната аст-рономия, вече бяха направениредица важни открития: из-куствените спътници и косми-ческите ракети показаха, чеЗемята е заобиколена с два пръ-стена от много силно космич-но лъчение, които висят като«гевреци» над земния еква-тор. Те могат да бъдат многоопасни за космонавтите, кога-

то ще преминават тези обла-сти. Космическите ракети по-казаха, че Луната няма маг-нитно поле, което означава, четам ние не ще можем да се ори-ентираме с компас. Предстоиизпращането на автоматичниракети за проучване на Луната,на Марс, Венера и другите пла-нети. По-нататък ще бъдат из-пратени ракети с хора върхуповърхността на Луната, а впо-далечното бъдеще и къмпланетите Марс и Венера. Пред-вижда се и създаването напояс от изкуствени спътнициоколо Земята и Слънцето, коитоще служат като бази за изу-чаване на Космоса, като стан-ции за събиране и използуванена изобилната енергия и катомеждинни станции в помощ намеждупланетните полети.

Епохата на експериментална-та астрономия съвсем естестве-но ще прерасне в епоха наИНЖЕНЕРНАТА АСТРОНОМИЯ.Изследванията на планетите отСлънчевата система и на тех-ните спътници показаха, че ус-

45

ловия за живот, подобен на зем-ния, съществуват само на на-шата планета. Луната е без-жизнена пустиня, лишена отатмосфера и всякаква влага.През деня температурата тамдостига +120 градуса С, а презнощта спада на минус 130 гра-дуса С. Венера е обвита с гъстаатмосфера, състояща се от азот,въглероден двуокис и воднипари, а температурата й до-стига 300 градуса С. Никакъвживот не е възможен в тозикипящ ад. Марс притежава из-вънредно разредена атмосферас нищожно количество кисло-род. Условията на повърхност-та му приличат на тези, коитобихме имали на някой 18 кмвръх, ако съществуваше така-ва планина на Земята. Но дории само на 6 км височина не евъзможен почти никакъв животпоради липсата на кислород.Условията на другите планетиса още по-неблагоприятни заразвитието на живота. При-родата сякаш е поставила не-

преодолими граници пред веч-ния стремеж на човека да из-лезе извън своята люлка —Земята — и да засели другитепланети от Слънчевата система.

Първата задача на инженер-ната астрономия ще бъде, можеби, създаването на изкуственаатмосфера на Луната. В почтивсички минерали както на зем-ната, така и на лунната по-върхност се съдържа кисло-род. Чрез химически реакциитози кислород може да бъдеосвободен. На Луната би мог-ло да се построят редица атом-ни заводи, които ще доставятнеобходимата енергия за хи-мическите реакции. На луннатаповърхност би могло да се раз-положат и огромни централи,които ще улавят мощната слън-чева светлина на повърхносттана Луната и ще я използуватза получаването на електри-чески ток. Полученият по тозиначин кислород ще образувапостепенно една тънка атмосфе-ра около Луната. Лунното при-вличане обаче не е достатъчноголямо, за да задържи завина-ги кислорода и той постепенноще се разпръсне в космическотопространство. Изчисленията по-казват, че този процес е твър-де бавен и че атмосферата наЛуната ще може да просъщест-вува в течение на хилядолетия.Разбира се, през това време хи-мическите заводи няма да стоятв бездействие и ще доставят ватмосферата все нови и новиколичества кислород. Луннатаатмосфера ще намали нагрява-нето на почвата през деня иизстиването й през нощта. Отминералите на Луната по хи-мически начин ще може да седобие и вода. По този начин Лу-ната постепенно ще се превърнев нов обитаем континент зачовечеството.

Но не е изключено и Венерада бъде завоювана Първа. Спомощта на автоматични ракетибихме могли да хвърлим в гор-ните слоеве на планетата спе-циални водорасли, които сенуждаят от въглероден двуокиси вода. В атмосферата на Ве-нера те ще намерят благоприят-ни условия за бързо размно-жаване. Тези водорасли ще из-пущат кислород, който посте-пенно ще обогатява атмосфератана Венера. Въглеродният дву-окис действува като «одеяло»,задържа топлината на повърх-ността на планетата и не й поз-волява да се излъчи в простран-ството. Кислородът, напротив,позволява на топлината да пре-мине през него и да се излъчинавън от планетата. Ето защона повърхността на Земята тем-пературата не е така висока,както на повърхността на Ве-нера. При постепенното обога-тяване на атмосферата на Вене-ра с кислород и обедняването йоткъм въглероден двуокис щесе понижи температурата наповърхността тази планета.

( Н А У Ч Н О - Ф А Н Т А С Т И Ч Е Н Р А З К А З )

Синкавата светлина на големия телевизионен екранзатрептя на стената и едновременно с това се чу плъ-тен мъжки глас:

- Извънредно съобщение! Извънредно съобщениедо екипажа на Междупланетната медицинска станция.

На екрана изплава лицето на мъжа, който говореше —възрастен човек с посивели коси и живи, умни очи.Той спря за миг и след това продължи:

— КЕП-2 да се готви за незабавно излитанепосока Марс. Дежурният екипаж при мен. Повтарям:КЕП-2 да се готви. . .

Докато мъжът на екрана повтаряше извънреднотосъобщение, от леглото в дъното на стаята скочи пър-гаво един момък, който посегна към таблото, вграденонад леглото, натисна последователно две копчета иказа бързо:

— Андреев прие. Идвам веднага.

След това направи няколко крачки. Тежката двойнаврата, която затваряше стаята, се отвори сама преднего. Коридорът, извит в дълъг полукръг, беше яркоосветен. Стени от полупрозрачен стъклопласт го раз-деляха на части и отдалеч трудно се отличаваха местатана херметическите врати. Зад стените се движеха хора,но шум от стъпки не се чуваше. Това създаваше малкоособено впечатление за нереалност — като че ли всичкобеше странен, мълчалив сън.

Двама мъже и една мургава, тъмнокоса жена изля-зоха от съседното помещение. Андреев спря, за да гидочака и чу жената да казва с напевен, малко гърленглас:

— Този път, изглежда, има нещо сериозно, Едуард

— Ще отидем — ще видим — вдигна рамене мъжът,

Дъждът ще може да достигнедо тази повърхност, без да сеизпарява, и тогава на Венера щесе образуват условия за създа-ването на буйна растителност.Тя ще обогати още повече ат-мосферата й с кислород. Такапостепенно Венера би моглада се превърне в обитаема пло-дородна градина и човек щеможе да засели тази планета.

Планетата Марс е значителнопо-далеч от Слънцето. Порадитова температурата на повърх-ността й е по-ниска, отколкотона Земята. В твърде далечнобъдеще, когато човечеството щеразполага с нови, много по-мощни източници на енергии,отколкото са атомните и водо-родните бомби понастоящем, бимогло да се постави въпросът за

преместването на някои пла-нети в рамките на Слънчеватасистема. С помощта на свръх-мощни взривове планетата Марсби могла да се доближи до зем-ната орбита, като образува съсЗемята и Слънцето един равно-странен триъгълник. Тогава нанеговата повърхност ще станезначително по-топло и ще мо-же да се осъществи заселване-то му.

Планетата Меркурий — най-близката планета до Слънцето,се движи спрямо Слънцето по-добно на Луната спрямо Земя-та, т. е. Меркурий показва къмСлънцето винаги само еднатаси страна. На тази страна тем-пературата превишава 400 гра-дуса С, а на обратната странавладее ужасният студ на между -

планетното пространство, достигащ —270 градуса. Докато ед-ната страна на Меркурий секъпе вечно в огнената светлинана Слънцето, върху другатавладее вечна нощ. В епохатана инженерната астрономия то-зи недостатък на планетата мо-же би също ще бъде изправен.С помощта на насочени взриво-ве планетата ще бъде завъртя-на като пумпал и тогава ще на-стъпи последователна смяна наденя и нощта, като на Зе-мята.

Така човечеството в епохатана инженерната астрономия по-степенно ще засели голямачаст от телата на Слънчеватасистема.

Проф. инж. Н. С Т. К А Л И Ц И Н

47

когото нарекоха Едуард и като се обърна към Андреев,добави: — Една малка разходка не е излишна.

Андреев се усмихна. Едуард Джексън щеше да сиостане непоправим. Макар и да беше талантлив лекар-микробиолог, той винаги заявяваше, че космическатамедицина му служела само за развлечение. Признавашекато наука единствено втората си специалност—био-химията, и с истинска страст проучваше извънбелтъч-ните форми на живот. Другият мъж до него — норве-жецът Фрик Олафсон, беше астрохимик и биолог. Ши-рок белег пресичаше лявата му буза.— спомен от еднаекспедиция до Юпитер. Жената наричаха просто Тини,защото никой не можеше да изговори трудното й по-линезийско име. Тя беше инфекционист и ботаник. Ви-русологът Свилен Андреев всъщност беше най-младиятот всички и Съветът на космонавтите едва ли би годопуснал на Междупланетната медицинска станция,ако не бяха интересните му научни трудове по измен-чивостта на вирусите.

В командния пункт вече бяха събрани останалитечленове на екипажа на КЕП-2 — инженери-космо-навти и астрофизици — всичко около десетина души.Командирът на станцията професор Ломов се беше из-правил до малкото си писалище, почти закрито от ог-ромния пулт за управление, по който играеха десеткисветлини линии. Той изчака да влязат всички и веднагазапочна:

— Планетарният съвет съобщи преди малко, че всредекспедицията на Марс, която работи в Мъртвия град,има два случая на неустановено заболяване. Започналое преди около час и се развива изключително бързо.Симптомите отговарят на вирусна болест.

Ломов спря и погледна към пулта пред себе си, къ-дето настойчиво мигаше една червена светлина. Следтова вдигна очи и добави кратко:

— Впрочем останалите указания ще получите попътя. Заповядвам старт на КЕП-2 след пет минутиот резервната площадка!

Андреев пое дълбоко въздух и се отпусна в креслото.Пренатоварването, породено от нарастващото ускоре-ние на ракетата в първите минути, беше минало. Вля-во, върху съседното кресло, лежеше спокойно Джексън.Отзад бяха Тини и Олафсон и макар и да не ги вижда-ше, той чувствуваше присъствието им. Четирима в еднакабина. Четирима съвсем различни хора, които посвоему мислеха за едно — за онова Неизвестно, коетоги чакаше на Марс.

Мъртвият град. . . Андреев добре си спомняше сенза-цията, която предизвика неговото откриване в 2004година. Всъщност за град едва ли можеше да се гово-ри. Дълбоко под скалите на Сухото море бяха намеренишироки галерии. Нищо повече. Никакви следи от оби-

48

тателите. В докладите до Планетарния съвет се съобща-ваха дребни и общо взето ненужни факти. Например,че в стените на галериите е повишено съдържанието наманган и кобалт, че издълбаването е станало предиоколо един милион години по неизвестен способ и т. н.,и т. н. Мъртвият град си остана загадка. И сега—тазипроклета история с болните!

Изведнъж на екрана се появи лицето на Ломов.— КЕП-2 — каза той, — връзката е добра, нали?

Ще дам някои указания, както се уговорихме. Болнитеса изолирани в Главната станция на Марс и е започналолечението им. Най-съществено е да се открие произходътна заболяването.

Да, най-съществено беше това! Андреев слушашепрофесор Ломов и трескаво прехвърляше в ума сивсичко, което знаеше за редките заболявания. Можешели да се срещнат с нова, марсианска болест? И за-що непременно в Мъртвия град? Учените от миналиявек бяха водили дълги спорове по въпроса, дали чо-век ще намери непознати зарази по другите планети.Можеха ли хората да заболеят на Марс от чисто марси-ански зарази?

Не, тази възможност беше изключена. Андреев раз-бираше добре, защо професор Ломов дори не се спряна нея. Заразната болест е нещо особено. Тя е резул-тат от много дълго приспособяване на микробите къмчовека и на човека към микробите. Това нагаждане еставало в природата в продължение на хилядолетия.И от всичките стотици хиляди видове земни микроорга-низми само около 1 500 са успели да се приспособят къмчовека.

— Хората на Марс работят в особени условия. Атмо-сферата е силно разредена, космическите лъчи са многопо-опасни. Защитните сили на човека намаляват и доринай-обикновени болести могат да протекат смъртоносно.

Никой не отговори. Тини си имаше този обичай -да разсъждава сама на глас. А и всеки знаеше, че това,което казва, може да е вярно.

Олафсон също каза нещо. В първия момент Андреевне можа да схване думите му. Но веднага след това раз-бра, че предстои спускането. Наближаваха целта. Кръ-гът на Марс почти запълваше екрана. Ракетата намаля-ваше скоростта и жестоката тежест отново легна върхугърдите на всички.

Андреев не беше слизал друг път на Марс и когато,облечен в лекия скафандър, стъпи на космодрума, из-пита неприятно чувство. Наоколо се простираше едно-образна хълмиста пустиня. Пясък и само пясък -докъдето виждат очите. Тъмносиньо, враждебно небе.На хоризонта залязваше Слънцето, едно малко жълтоСлънце, което съвсем не приличаше на земното. По-следните му лъчи огряваха насрещния хълм, по който

се издигаха постройките на Главната експедиционнастанция. Това бяха странни здания от металопласт, съсзаоблени конусовидни форми, без прозорци. В някояот тези сгради бяха болните. Там очакваха неговатапомощ. Вярваха, че той, пратеникът на Земята, ще раз-гадае тайната на неизвестната зараза.

** *

Осем часът. Андреев погледна часовника си и в съ-щия миг съобрази, че е безсмислено да следи стрелките.Тук, на Марс, денят и нощта бяха различни от зем-ните. Часовникът можеше само да му каже, че вече три-десет и шест часа той стои безпомощен пред лицето наедна загадка, която не можеше да разреши. На телеви-зионния екран пред него се виждаше единият от болни-те — млад мургав мъж с черни къдрави коси. Очитему бяха затворени, по лицето бяха избили тъмночер-

вени петна. Болният мръдна несъзнателно ръката сии Андреев се сепна. Стана, отиде до писалището и за-почна наново да разлиства данните по заболяванията.

Тук в страниците имаше много и всъщност липсвашеглавното. Къде се криеше онази вълшебна нишка,която щеше да разплете цялото кълбо? Болният бешеработил в състава на геоложката експедиция. Събиралобразци от стените на галериите в Мъртвия град и гиобработвал в лабораторията. Заболял внезапно. Виру-сът не можеше да се изолира. Животните за опити, за-разени с кръвта му, оставаха здрави вече втори ден.И защо точно в Мъртвия град беше започнало всичко?

Вратата се хлопна и в стаята влезе Джексън, мрачени зъл. Той подхвърли на писалището няколко ситноизписани листа и едно картонче от диагностичната елек-тронна машина. Андреев протегна ръка към картончето.

— Не си прави труд! — каза раздразнено Джек-

Илюстрация: Ив. Кирков

сън. И като имитираше равния глас на диагностичнатамашина, продължи: — Диагнозата неясна, нужни саповече данни. . . Туй и аз зная и не затова са ни пра-тили тук.

Андреев не отговори. Той разсеяно прелистваше стра-ниците. Анализи на кръвта, които вече знаеше. Сухи,равнодушни цифри. Белтъци—толкова процента. Захар,фосфати, желязо, манган. . . Той препречете цифритеи изведнъж изпита едно особено чувство. Като че либеше забравил нещо. Захар, фосфати, желязо, манган. . .Количеството на мангана в кръвта спадаше, а и гале-риите на Мъртвия град то беше повишено! Имаше ливръзка тук? Мислите му се върнаха към думите напроф. Ломов:

, — Може би трябва да помислите за внезапно придо-бита болезнотворност от някои съвсем безобидни чо-вешки вируси. . .

Да, това беше главната опасност! Човек носи посвоето тяло множество микроби. Те, без да са вредни,си живеят съвместно с човека. Получават «квартира,отопление и храна», а хората от това не губят или да-же печелят. Например нашите постоянни наема-тели — микробите по кожата и лигавиците, отделят внякои случаи вещества, с които убиват много болестно-творни микроби. А някои микроорганизми в черватапомагат за по-пълното използуване на храната и дорини подаряват витамини. Услуга за услуга! Но приусловията в Космоса, особено под влияние на косми-ческите лъчи, мирните съжители могат да се превър-нат в страшни врагове. На земята тези врагове не бяхаопасни. Хората имаха начин да се справят с т я х . Нотук. . . тук . . .

— Едуард — каза бавно Андреев, — от какво за-виси количеството на мангана в кръвта?

— От състоянието на костния мозък и черния дроб —отговори Джексън, спря насред думата и вдигна веж-ди. И на него му беше дошло на ум странното съпо-ставяне.

•— Бързо! — почти извика Андреев. — Електроннитес п р а в о ч н и ц и !

Двамата тичешком минаха през коридора и влетяха взалата с електронните медицински справочници.

Н Е П О З Н А Т И ДУМИ

БИОХИМИЯ — Наука за химическите процеси, вживите същества.

— Задача първа — продиктува в микрофона на ма-шината Андреев и гласът му прекъсваше от вълнение.Справка. Кои от вирусите, живеещи нормално в човека,се нуждаят за развитието си от органоманганови съе-динения?

Той натисна един клавиш в таблото и машината глухо забръмча. След няколко секунди се чу гласът й —малко бавен, но съвсем ясен:

— Само един. Вирус 2015, открит през 1983 година.Останалите са вируси по животните и растенията.

Андреев вдигна ръка от клавиша. Електронният спра-вочник спря.

— Задача втора. Да се съобщят накратко изследва-нията върху вирус 2015! Справка по болестнотворност-та му.

Машината този път се забави. Мина повече от ми-нута, докато проговори отново:

— Има само отделни опити. Установено е, че дъл-гото престояване на вируса в среда с манганови съе-динения увеличава способността му да прониква вклетките.

Андреев и Джексън се спогледаха. Това беше!Новите условия създаваха нови болести. Но човекътпак оставаше по-силен от тях.

Тини и Олафсон, които след малко отвориха врататана залата, едва не бяха съборени от Джексън, койтокато луд излетя към болничните стаи. А вътре Андреевудряше с юмрук по електронната машина и повтаряше:

— Вирус 2015, ти вече не си страшен! Свършено е стеб! Свършено е!

След няколко дни Планетарният съвет получи съоб-щение от Главната експедиционна станция на Марс.В него имаше следните редове:

«. . . Новата заразна болест е унищожена. Най-силното оръжие в борбата с нея беше откритието, чехимическият елемент манган е причина вирус 2015да придобие болестотворност. Така се създаде възмож-ност да се разгадае строежът на изменения вирус. Щомстана известно устройството на невидимия враг, бешеподбрано химическо съединение, което да засегне ви-руса в най-уязвимото място. Болните са на оздравяване.»

Д-р С В Е Т О С Л А В С Л А В Ч Е В

50

ВИРУСИ — Най-малките живи същества, невидимис обикновен микрсскоп. Някои от тях причиняват бо-лести у човека.

СТЪКЛОПЛАСТ — Пластмаса, по-яка от стомана,Състои се от стъклени нишки с пластмаса.

Разказ от Т е о д о р а С т а й к о в а

Един слънчев лъч трепти почерната дъска точно над хими-ческото равенство НСl+АgNОз=АgСl+НNОз. Живка току-щогое написала и обяснила и сега,приведена над шишетата с хими-кали, подбира съединенията, скоито ще направи опита. Поч-ти всички ученици следят вни-мателно, какво ще получи Жив-ка в епруветката, където тяпоставя сребърен нитрат и сол-на киселина. Само три момчетана задната маса са зареяли по-глед към слънчевия лъч. Ех,да могат да се плъзнат катотози лъч, безшумно и незабе-лязано навън! . . .

Живка завършва опита. Ня-колко глави се надигат да ви-дят бялата утайка в епрувет-ката. Класът се раздвижва.Преподавателката по химия —млада, руса жена, се усмихва до-волна. «Седми В клас обичахимията», мисли си тя и ра-достта прави очите й по-сияйни,

когато вписва в бележника наЖивка една голяма шестица.В същия миг от задните масиизлетява малко книжно топчеи пада точно пред Слави. Тойго разтваря бързо и черните мувежди се сключват над чипиянос. «Недей зяпа разни зубрач-ки, ами кажи, ще донесеш лислед обед обещаното.» — пи-ше в бележката. Слави я раз-късва ядосано на дребни пар-ченца. «Пак започнаха да годразнят! Какво им става, четой внимава в клас! Те катоискат, да не слушат. Той меси лиим се, че седят на последнатамаса в кабинета по химия и цялчас приказват за «тайната ла-боратория»? Охо, ще видятте!...» — заканва се Слави, от-късва едно листче, написва бър-зо: «Нищо няма да донеса иняма да дойда!» Свива го натопче и го мята на последнатамаса. Лицата улавя хартийкатаоще във въздуха, а Борето и

Рашо се привеждат нетърпеливодо него и прочитат отговора.В първия миг и тримата немогат да повярват, че точнотова е написано. Но Гецатасе съвзема веднага и отсича:«Много му здраве!» Борето яв-но е смутен, защото притискас юмрук щръкналата на теметоси като пискюл коса и промър-морва: «Той губи». А Рашоприбавя: «Страхливец!»

Ех, да не бяха в час! Щяхада му дадат да разбере! . . .Изменник. . .

От черната дъска се извишавагласът на учителката: «Йодътпроявява по-малък химичен афи-нитет към водорода, отколкотохлорът и бромът.» А на Гецатаму се иска да изкрещи: «И-их,стига вече с този йод! Кой незнае за него! Ние си блъскамеглавите с такива важни неща,а тя — хлор, бром, йод. . .»

Рашо хапе настървено краяна пионерската си връзка и семъчи да прогони от мислите сисмущаващия въпрос: «Ами акоСлави ни издаде?»

Борето все още държи юмру-ка си на темето, въпреки че бипредпочел да го стовари върхуглавата на Слави.

Безкраен, скучен час! . . .

* * *Точно в три часа след обед

Гецата дочува остро изсвирванеи подава нос от прозореца накухнята. Долу на улицата стоятоблегнати на кестена Рашо иБорето. Той им махва с ръка иизтичва по стълбището надолу.Присреща ги на първия етаж и,сложил пръст на устните си,шепне:

— Ш-ш-шт, тихо, защото ма-ма е в къщи! Качвайте се единпо един! На площадката щепоставя Мира да дежури.

Рашо го поглежда недовол-но:

51

— Ама слушай, бе Геца, се-стра ти е още съвсем дечко,може да направи някоя беля.

. — Ако искаш да знаеш, се-стра ми е мой роб. Каквото ка-жа, туй става — засяга се Ге-цата.

— Добре, де, добре — бързада ги помири Борето и поемапрез две стъпала нагоре.

Другите го следват на раз-стояние и се оглеждат предпаз-ливо.

На площадката пред апарта-мента на Гецата вече стои напост деветгодишната Мира. Налицето й е изписана такавауплаха, че ако беше позволенона робите да плачат, от малкитей черни очи щяха да потекатведнага сълзи. Разбира се, ни-кой от момчетата няма време дазабележи това. Те дори не япоглеждат и отминават към та-вана.

Гецата бутва леко вратата изапалва свещта. Рашо и Бо-

рето пристъпват след него напръсти. Сърцата и на тримататуптят ускорено под спортнитефланелки. Не, не е от изкачва-нето на стълбите. Винаги,когато влязат в «тайната лабо-ратория», те се вълнуват катопред класно упражнение. Номоже ли да се признае такованещо?

Трепкащата светлина на свещ-та пълзи по тъмните ъгли намалката таванска стаичка иосветява всред старите непо-требни вещи голям сандък, накойто са наредени шишета, чаш-ки, епруветки.

Борето изважда от джоба сималко шишенце и го подава наГецата:

— Ето, донесох, но съвсемне беше лесно. . .

— Знам — отвръща Гецатаи поема шишето. — Няма защода се хвалиш.

— Аз съвсем не се. . . — за-

почва Борето засегнат, но Ге-цата го прекъсва:

— Стига приказки! Нямамевреме. Важното е, че си изпро-сил от бати си Борис сярнатакиселина. Дай онази тенекий-ка! Рашо, а ти донеси дългитешишета!

— Какви опити ще правимднес? — пита Рашо предпаз-ливо, защото разбира, че Ге-цата е ядосан. И как да не е,когато първият му помощникСлави им изигра такъв номер!

— Днес ще получим гърмящгаз — съобщава важно Гецатаи се поизпъчва.

Рашо облизва устни, а Бо-рето притиска перчемчето наглавата си.

— За тази цел — продължа-ва Гецата — ще поставим всярната киселина парче цинк.Разбирате ли, какво ще полу-чим?

— Ами. . . сигурно. . . —заеква Борето.

— Сигурно, сигурно! То сезнае, ще се отдели водород. То-зи водород ще го хванем в дъл-гите шишета. После ще го сме-сим с въздух и гърмящият газе готов. Ще направим няколкоопита. Може би, като го запа-лим ще получим много силнаексплозия. Затова е добре, че Iсме на тавана и няма опасностиза живота в сградата.

Рашо гледа към една пая-жина в ъгъла и си мисли:«Край. . . утре и паяжината,инас няма да ни има!» Зад пая-жината изплува в мрака лицетона майка му. «И-их, и тя точносега намери да се мярка!» Тойзахапва силно долната си уст-на, защото. . . нещо препарвапод клепките му.

— Геца, трябва да знаеш, че|сярната киселина е много кон-центрирана. Тъй каза бати Борис — обажда се Борето.

52

- Лесна работа, ще я разре-дим. Дай малко вода и готово.

Борето подава канчето с во-да. Гецата отваря шишето съссярната киселина и накланяканчето. В същия миг шишетоопарва ръцете на Гецата и сепръсва с трясък. И триматаотскачат заднешком в ужас.Рашо блъсва свещта и в най-опасния момент «тайната лабо-ратория» потъва в непрогледенмрак. Чува се вик, сподавеноизпъшкване и след това настъп-ва мъртва тишина.

* * *

На долната площадка Миретохлипа силно, закрила лицетоси с ръце. Така я намира Слави,който след дълго размислянереши все пак да намине край«тайната лаборатория». Той неможе да разбере нищо от обър-каните й обяснения. Чува самоедно «Горе. . . горе. . . стананещо. . . извикаха. .. и. .. ве-че нищо не се чува. . .» Славихуква към тавана, като прескача

по три стъпала. Ръцете му тре-перят, когато бутва вратата настаичката и три клечки кибритсе счупват преди да ги запали.Най-сетне бледата светлинка за-трептява в ръката му и той сеоглежда наоколо. Но. . . тру-повете, които очаква да види,премигват с уплашени очи сре-щу запалената клечка и сепоразмърдват: Гецата, приклек-нал зад някакъв долап, Борето,прегърнал един дирек, на кой-то виси сух венец от лук, аРашо, вирнал крака, насаден впанер с парцали. Добре, чекибритът изгаря и отново ставатъмно, та никой не вижда ус-мивката на Слави. При драсва-нето на нова клечка кибритГецата се окопитва.Подава свещ-та на Слави и обяснява забър-зано:

— Знаеш, Славе, получи сенепредвидена експлозия. Ниеочаквахме ефекта по-късно, ато. . . — и той продължава раз-каза си възбудено.

Но когато стига до разрежда-

нето на сярната киселина, Сла-ви го прекъсва:

— Чакай, да не сте налеливода в сярната киселина?

И тримата го поглеждат учу-дено.

—Е, да — отвръща Гецата,—че какво като сме налели?

— Само това, че никога несе налива вода в сярна кисе-лина, а обратно — слага сесярна киселина във вода по-степенно и по малко. Иначе,както вие сте направили, сеотделя много голяма топлинаи се пръсва шишето. Не пом-ните ли, това другарката го ка-за още първия срок?

Гецата за пръв път е смутени победен. Той гледа пръсна-тите парченца стъкло по подаи промърморва гузно:

— Ами. . . на. . . не помня.Всички се изнизват в индий-

ска нишка към стълбището. Попанталоните на тримата «от-криватели» се усмихват многокръгли дупки—спомен от сярна-та киселина.

Илюстрации: Ст. Анастасов

Е Л Е К Т Р И Ч Н И Т Е О Ч ИЕдин фотограф е спрял по-

гледа си към стара живописнаулица. Той иска да направихубава снимка. От едната стра-на улицата е блеснала в слън-чеви лъчи, а на срещуположна-та страна е в дълбока сянка.Но колко време трябва да траеосветлението върху филма, зада се получи желаната сним-к а ? — Мъчно е да се определина око дали е достатъчна еднастотна от секундата, или ще енеобходимо четири пъти по-дълго време. Затова фотогра-фът отваря малка кутийка и севзира в показанията на стрел-ката от измервателния апарат.Той обръща страничната стенана кутийката към улицата. Стре-лката се отклонява и спира наопределено деление. Тя му по-казва точно, колко време е по-требно за осветляване на филма,за да се получи добра снимка.

В ръцете на фотографа се на-мира уред за измерване наосветлението — светломер (ек-спонометър). Човешкото око мо-же само грубо да прецени си-лата на осветлението. Затова въвфотографията е необходимо даси служим със светломер. Свет-лината преминава през еднопрозорче на светломера и по-пада върху един фотоелемент.Тук част от светлинната енер-гия се превръща в електрична,получава се електрически ток.Той преминава през измервате-лен апарат -- галванометър —и отклонява стрелката му. Но

какво е фотоелементът?Фотоелементът се състои от

метална плочка, която е покри-та с пласт от съответен полу-проводник, а повърхността напоследния е метализирана с мно-го тънка покривка от благоро-ден метал, например злато. Де-белината на тази златна по-кривка е толкова малка, че го-ляма част от светлината преми-нава през нея и достига до по-лупроводника. Самото име по-лупроводник показва, че той евещество, което не провеждатака добре електричеството как-то металите. Позлатената по-върхност на един фотоелементи металната му основа са съе-динени чрез проводници с чув-ствителен токоизмервателенуред, какъвто е галванометърът.Щом се осветли предната полу-проводникова повърхност на фо-тоелемента, стрелката на фото-елемента се отклонява. Товапоказва, че светлината е пре-дизвикала пораждането на елек-тричен ток.

Когато гледаме, върху оч-ния нерв на окото ни падасветлина и предизвиква дразни-телния център на мозъка ни иние възприемаме образа на на-блюдавания предмет. Този про-цес е много сложен. Той е твър-де сходен с процеса, който сеизвършва при фотоелементите.Затова фотоелементите могат дасе нарекат електрични очи.

Един подходящ полупровод-ник за направата на електрич-но око е елементът селен.

Друг вид фотоелемент мо-же да се направи от мед. Тозиметал е познат всекиму и сезнае, че като се нагрее над 200градуса С повърхността му по-чернява — кислородът и въз-духът се съединяват и се обра-зува черен меден окис. Той еизолатор — не пропуска тока—и ако се нагрее медената плоч-

ка до температура, близка натемпературата 1 080 градуса С—върху повърхността й се по-лучава двумеден окис. Той еполупроводник. Получаванетона меден фотоелемент се из-вършва в електрична пещ. Внея се поставя медната плочказа няколко секунди. Долнатастрана на плочката, която ле-жи на основата на пещта, не сеокислява, защото няма достъпдо въздуха. След изважданетона плочката от пещта, тя сепреработва при различни усло-вия, за да се подобри качест-вото на фотоелемента.

Покриването на фотоелемен-тите със злато се извършва вбезвъздушно пространство. На-грява се тънка златна жичка,докато се изпари. Златните па-ри се отделят върху полупро-водниковата повърхност и тамсе образува тънка, прозрачнаметална покривка.

Фотоелементите, тези елек-трични очи, се използуват несамо във фотографията. С тяхможе да се измерва силата насветлината на лампите, кактои силата на осветлението. Атова трябва да се знае, защотоот качеството на осветлениетозависи и продукцията в ра-ботните места. Фотоелементитенамират приложение и в многоавтомати, където се използувасветлината. Те могат да паляти гасят лампите на уличнотоосветление в зависимост от слън-чевата светлина. Те могат дадават път на автомобилите икамионите чрез светофарите, мо-гат да броят количеството напреминалите предмети междутях и светлинния източник.

Електричните очи не могатда виждат така както гледамение с нашите очи, но те иматпреимуществото, че не се уморя-ват, и могат да измерват си-лата на светлината.

Проф. П. Г. П А У Н О В

На третия етаж в Двореца на пионерите вСофия има малка стая, от която непрекъснатодолитат писукания или човешки говор. Аконадзърнем вътре, ще останем твърде учудени.Често пъти в стаята има само един пионер,който разговаря с някого. С кого? Със себе си?Не, разбира се. В стаята се намира пионерскатарадиостанция LZ1КВD. Но какво означа-ват тези букви и с кого може да се разговаряпо радиото?

По целия свят има пръснати 200,000 такивалюбителски радиостанции. Всяка радиостанцияима свое име или, както се казва, свой инициал,по който може да бъде различавана от другите.Първите букви показват от коя държава е радио-станцията. Например буквите LZ означаватБългария, УО — Румъния, НА - - Унгария,UА — Съветския съюз и т. н. Цифрата означаварайона, в който се намира радиостанцията.Радиостанциите от Южна България носят циф-рата 1, а тези от Северна България 2. Буквата«К» означава, че радиостанцията е колективна(клубна), а двете букви «ВD» след нея са вечеимето на самата радиостанция.

Ето сега на радиостанцията работи опера-торът Борис Марков. Той е толкова съсредото-чен, че даже не забелязва нашето присъствие.Поглеждаме в дневника, където се записват уста-новените радиовръзки и прочитаме UА1КАЕ.Сега разбираме защо Борис е толкова развъл-нуван. Той е влязъл във връзка със Съветскатанаучна експедиция на Южния полюс. Радио-любителят Олег ни предава: UR RSТ 579=МУQТН МIRNII=НR WХ IS GООD 18 GRADESBELOW ZERO=VY 73 ТОАLL ОРS=ТКS FORQSO=DSW=SК. Това на радиолюбителски езикозначава: Чувам вашите телеграфни сигналис разбираемост, сила, тон 579, моето местона-

Занимания в кръжока по радиолюбителство

хождение е Мирни, времето тук е хубаво,температурата е минус 18 градуса, много поз-драви до всички пионери-радиолюбители, бла-годаря за радиовръзката, довиждане, оконча-телен край.

За да могат да се разберат помежду си, радио-любителите от различните страни използуваттака наречените кодове и съкращения. Това сагрупи от няколко букви или цифри и всяка гру-пичка има значение на цял израз. Така напри-мер СQ означава — повикване към всички,QТН — местонахождение на станцията, WХ—метеорологично време, ОР — оператор, ТКS -благодаря, DSW — довиждане, GD — добърден, 73 — всичко най-хубаво и т. н.

Такива международни кодове и съкращенияима много и с тях спокойно може да се води раз-говор. Те се използуват най-вече, когато радио-връзките се установяват посредством морзоватаазбука, или както казват радиолюбителите —на телеграфия.

Радиовръзки могат да се установят и с говор —на телефония. Между българските радиолюби-тели това става на български език, а с чужде-странните радиолюбители на международнитеезици: руски, английски, френски, испански.И тук също така се използуват кодовете и съкра-щенията.

55

LZ 1KBDвикавсички...

Картичката, получена от «Мирни»

За всяка установена радиовръзка се изпращапотвърждение — така наречена QSL кар-тичка. Това е картонче с размери колкото по-щенска картичка, на което е напечатан или на-писан инициалът на радиостанцията. На негосъщо така се вписват времето, по което е уста-новена радиовръзката, разбираемостта, силатаи тонът на сигналите, които сме приели, името наоператора, а също така и за коя станция е пред-назначена картичката (адресът).

Тези картички се изпращат било по пощата,било безплатно чрез радиоклубовете или орга-низациите на ДОСО.

Любителските радиостанции работят самона къси вълни. Затова често се казва: Радио-любител-късовълновик. И не по целия обхватна късите вълни, а само на специално опреде-лени за радиолюбителите тесни участъци. Тезиучастъци от късите вълни се наричат радиолю-бктелски късовълнови обхвати. Те са:

1. От 79 до 85 м дължина на вълната или от 3.5 до 3.8 МНZ2. От 42 до 43 м ,, ., 7 до 7.1 МНZ3. От 20 до 21.5 м ,, „ 14 до 14.3 МНZ4. От 14 до 14.3 м ., ,, 21 до 21.4 МНZ5. От 10 до 10.7 м ,, ,, 28 до 29.7 МНZ

За да може радиолюбителят да установява ра-диовръзки, трябва да се подготви добре. Трябва

да знае преди всичко радиотехника и морзоватаазбука, за да може да приема на слух и предавана ключ морзовите знаци. Затова всички радио-любители преминават известен стаж като радио-любители-слушатели. Отначало те само слушат,как другите радиолюбители установяват радио-връзки и по този начин се учат.

Всеки пионер може да стане радиолюбител-слушател. Слушателска дейност може да севоди и с обикновен концертен радиоприемник,снабден с добра външна антена. Всеки концертенрадиоприемник има най-малко два от любител-ските обхвати — втория и третия. Най-удобенза водене слушателска дейност е вторият обхват(7 до 7,1 МНZ), тъй като на него работят многобългарски радиолюбители, и то на телефония.Също така на този обхват всяка неделя от 11 часасутринта любителската радиостанция LZ1КВАна Градския радиоклуб на ДОСО — София,предава на телефония информационен бюлетинза българските радиолюбители. Това е най-мощ-ната българска любителска радиостанция и сечува много добре в цяла България.

Радиолюбителите-слушатели имат също своиинициали/ които се състоят от букви и цифри.Например LZ1-А 80 е слушателски номер набългарски радиолюбител от София. Буквата«А» тук означава София —града. За всеки окръгима определена специална буква. Номерът следбуквата е личният номер на радиолюбителя-слушател.

Всеки радиолюбител може да получи слуша-телски номер от ДОСО. Радиолюбителите-слу-шатели също изпращат QSL картички, на коитое напечатан или написан техният слушателскиномер, до радиостанции, които те са слушали.

Радиолюбителят-слушател Емил Цанов LZ1-А-143 от Двореца на пионерите е известен намного радиолюбители от целия свят. Той еизпратил много QSL картички и е получилот Африка, Япония, Сингапур, Канада и многодруги страни.

Й не само Борис Марков и Емил Цанов уста-новяват интересни радиовръзки, изпращат иполучават QSL картички. Много пионери сеучат в кръжоци към училищата и пионерските Iдомове, занимават се с радиотехника, изучаватморзовата азбука. Готвят се да станат отличнирадиолюбители в състезания, с чест да защища-ват името на нашата родина.

Н И К О Л А Й Н А Н К О В I

56

Суров и негостоприемен еСеверният ледовит океан. Впродължение на векове студът,яростните ветрове, бурните оке-ански води и огромните късовеплаващ лед представлявали не-преодолимо препятствие за хо-рата. Само отделни смели изсле-дователи успявали да проник-нат сред тази област на вечниледове. Ала това били експе-диции, които не се спирализадълго по пътя си, самолети,които прелетявали над полюса,прекосявали за миг мрака наполярната нощ и изчезвали вдалечината. А около най-се-верната точка на нашата пла-нета — Северния полюс — оста-вало вечното мълчание на ле-дената пустиня.

Но ето че на 21 май 1937година над полюса се появя-ва самолет, който не бърза дасе отдалечи. Той се спуска всепо-ниско и леко кацва върхугладката ледена повърхност. Отнего слизат хора, облечени втопли кожени дрехи; разтовар-ват се различни сандъци, пакетии уреди. Пейзажът бързо сепроменя. Върху еднообразнатабяла равнина се появяват шей-

ни и палатка. Наблизо кац-ват още три самолета. Издигатсе още палатки, още припасии съоръжения се натрупват.И когато самолетите най-сетнеотлитат, сред полярната пу-стош остава малък лагер, изкойто се мяркат четири човешкифигури.

Кои са тези смели хора, дръз-нали да останат сами сред ти-шината на ледовете? Това сасъветските изследователи Па-панин, Кренкел, Ширшов иФьодоров. А знамето, коетогордо се развява над лагера,е червеното знаме на Съветскиясъюз. Тяхната задача е да из-следват всестранно условиятав района на Северния полюс,да установят климата, ветро-вете, морските течения, да из-яснят още много въпроси, зани-маващи науката. Разбира се,

ледовете в Арктика не оставатпостоянно на едно и също мя-сто. Те се пропукват, грамад-ни ледени късове биват отна-сяни от океанските течения.Експедицията на папанинци сеустановява върху такъв леденкъс с триъгълна форма: еднаот страните му е дълга 3 км,а другите две — по 2 км. Ле-дът бавно се движи на юг, къмбреговете на Гренландия, а вър-ху него живеят и работят че-тиримата смели съветски поляр-ници. Папанин е началник наекспедицията, Фьодоров — гео-физик и астроном, Ширшов —хидролог и биолог, а Кренкел—радист. Те са настанени в го-ляма и удобна палатка, покри-та с двоен брезент, между койтоима пълнеж от най-топъл пух.Дрехите им, храната им, уре-дите им — всичко е нарочно

57

подбрано с оглед на особенитеполярни условия. Радиостан-цията работи безупречно; чрезнея Кренкел поддържа по-стоянна радиовръзка с роди-ната. Благодарение на това,изследователите не се чувству-ват самотни; увлечени в работа,те нямат време за скука.

«Ден и нощ в станцията севършеше напрегната работа —пише Папанин. — Още първите

58

наблюдения дадоха неочакванирезултати. Оказа се, че на по-люса направлението на магнит-ната стрелка се различава до-ста от предвижданията. Надъл-бо [ина от 250 до 750 м в океа-на открихме малко по-топлавода. За първи път бе измеренаточната дълбочина на океанапри Северния полюс— 4 290 м.По-рано се смяташе, че тя езначително по-малка. Мно-

го интересни се оказаха наблю-денията върху живота в тазиобласт през летния сезон. Въвводата, взета от 1 000 м дъл-бочина, имаше голямо количе-ство планктон -- различни мо-люски, личинки, медузи и раче-та, обагрени с яркочервеницветове. В разгара на лятотомного животни и растения сепоявиха и в повърхностнитепластове на водата.»

Експедицията среща и други,по-интересни обитатели на Да-лечния север. Веднъж към ла-гера се приближава и една бяламечка с двете си мечета. А многочесто на леда кацат различниморски птици.

С настъпването на есента ле-деният къс започва да се движипо-бързо на юг. Става все по-трудно да се работи. Щом ня-кой се покаже навън, дрехитему веднага се намокрят и за-мръзват. Ледовете наоколо за-почват да се напукват. На 5 ок-томври слънцето се показва запоследен път. Започва дългатаполярна нощ. Студът става ощепо-остър. Постоянно трябва дасе разчиства снегът, който за-трупва входа на палатката ивсичко наоколо. Мъглите санепрогледни. Снежните вие-лици траят по няколко дни. По-някога ревът и свистенето набурите заглушават разговора ихората трябва да викат, за да сeчуват. А към воя на ветроветесе "прибавя и друг, по-зловещшум — трясъкът на ледовете,които се чупят. Съществува нетона ледения къс наближава своякрай. Страшни пропуквания горазцепват на множество малкипарчета. Папанинци остават върху едно от тях. Размерите муса само 50 м на 30 м. Но и втези дни на най-голяма опас-ност членовете на експедиция-та не загубват самообладание,

не трепват пред изпитанията.Те знаят, че цялата съветскастрана напрегнато следи технияпът, чувствуват моралната под-крепа на своя народ и спокойноостават на постовете си.

От съветски пристанища по-теглят ледоразбивачите «Тай-мир», «Мурман» и «Ермак»,които успяват да си пробиятпът през ледовете и достигат долагера. На 19 февруари 1938 го-дина радиостанцията на папа-нинци предава последната сирадиограма. Четиримата герои,възторжено посрещнати, се кач-ват на корабите. След като сапрестояли 274 дни сред ледо-

вете, те се завръщат в роди-ната. . .

Суров и негостоприемен е Се-верният ледовит океан. Но днесстудът, яростните ветрове, бур-ните океански води и огромнитекъсове плаващ лед не пред-ставляват вече непреодолимопрепятствие за хората. Мощнисамолети кръстосват над север-ните области, грамадни ледо-разбивачи, между които изпък-ва атомният гигант «Ленин»,разчупват ледовете и се вряз-ват в необгледните далечини. Впостоянни станции, снабдени снай-модерна техника, се извърш-ват всевъзможни наблюдения

и проучвания. Цели малки се-лища от учени изникват по бре-говете на ледения океан. Веч-ното мълчание на полярнатапустиня е нарушено. Безкрай-ната шир се оглася от грохотана моторите, от звуците на ра-диосигналите, от трескавия ки-пеж на побеждаващия живот.А по стожерите на научно-из-следователските станции, по ма-чтите на ледоразбивачите — на-вред се развява съветското зна-ме — същото знаме, което беиздигнато от папанинци точнопреди 25 години над най-се-верната точка на земното кълбо.

П . С Т Е Ф А Н О В

сички животни се боят от човека.Страшният лъв и дори свирепият ти-гър избягват срещи с всемогъщиягосподар на Земята. Но има едноживотно, което се осмелява да на-пада не само отделни хора, а цели

кораби. Това е кашалотът.Някои от вас, може би, дори не са чували

за кашалота. Ако го видите на картинка, ще гопомислите за някаква гигантска риба. Но каша-лотът не е риба, защото ражда малките си живии ги кърми с мляко. Този огромен морски бо-зайник достига 20 метра дължина и тежи до60 тона. Представяте ли си какво чудовищетрябва да е кашалотът — по-голям от 15 най-гслеми слона.

Китоловците избиват кашалотите заради цен-ните мазнини, но ловът им е много опасен. Ра-неният кашалот освирепява и тогава може дапотопи не само лодката със смелите ловци, нодори да нападне и самия кораб. Такива случаиса много чести, но те се помнят дълго от кито-ловците. За един от тях искам да ви разкажа.

Историята е стара, още от миналия век. Всеверната част на Перу, точно под нос Пари-найс, се намира заливът Пайта. Около този за-лив се въртял огромен кашалот единак, про-

Кашалотинападат

Корабичут всред китоловците със своя свиреп нрав.Наричали го Пайта-Том. Нападал той не самолодките, но и корабите на китоловците. Разпра-вяло се, че около сто моряци са станали неговажертва. Дори стари и опитни харпуниери гоотбягвали, не смеели да го закачат. А младите,които не били чували още нищо за лошата муслава и не го познавали, заплащали с живота си.И все пак намерил се един смелчак, който решилда убие Пайта-Том, страшилището на океана.Той не бил някой прочут китоловец, а един младморяк, конто за първи път излизал на лов в Ти-хия океан.

Вече месец и половина техният кораб обика-лял океана, без да убият нито един кит. Един ден,блкзо до залива Пайта, дежурният забелязал нахоризонта фонтан. Капитанът на кораба насо-чил далекогледа : на около два километра оттях плувал едър кашалот. По огромния му черенплавник и по неравномерните издишвания тойпознал Пайта-Том. Напразно чакали моряцитезаповед да спуснат лодките. Капитанът не по-смял да рискува. Преди година кашалотът по-топил две негови лодки и погубил най-вещия мухарпуниер.

— Стига нещастия! — казал той на своя по-мощник, щурмана. — Ние няма да ловим Пайта-Том! Нека си плува по своя път.

Привечер капитанът отишъл с една лодка дограда да вземе пощата, като казал, че ще се върнена другия ден. През нощта течението отнеслокораба навътре в океана и щурманът използувалсутрешния вятър, за да се върне в залива. Ко-гато корабът достигнал десетина километра относ Пайта, вятърът стихнал и платната увисналибезпомощно.

Моряците закусвали. Изведнъж ги стресналвикът на дежурния: «Фонтан на хоризонта!»На километър и половина те видели познатия

60

им огромен черен плавник и неравномернитемощни издишвания. Пайта-Том предизвикател-но пляскал с опашката си по гладката като огле-дало повърхност на океана. Поплавал известновреме и после се гмурнал пак в дълбочините.След час той отново се появил, но този път отдругата страна на неподвижния кораб. Най-после щурманът не издържал. Събрал моряцитеи им казал:

- Всички знаете, че щом капитанът е набрега, аз командувам кораба и отговарям завсичко. Тръгнали сме на лов, а вече шест сед-мици браздим морето напразно. Ето, пред нас есигурна плячка. Реших да опитам късмета си.Призовавам доброволци, смели хора, да ми по-могнат. Нужни ми са пет помощници.

Целият екипаж с готовност се съгласил даучаствува в опасното начинание. Щурманът сампроверил снаряжението и с избраните матросисе спуснал в лодката. В нея поставил и една праз-на дъбова бъчва, която той сам най-грижливозапушил.

Кашалотите имат добър слух. Пайта-Томчул отдалеч плясъка на веслата. С един ударна опашката той се изхвърлил нагоре, сякашискал да види кои са тези смелчаци, решили седа го приближат. При вида на огромното мутуловище моряците почувствували как ги об-

лива хлад. Щом съзрял малката лодчица с ше-пата хора в нея, Пайта-Том се спуснал устремнокъм тях, фучейки всред разпенената вода.

Когато кашалотът ги доближил, щурманътграбнал празната бъчва и с все сила я захвър-лил напред. Тя се хлъзнала по водата точносрещу бясно носещия се кашалот. Моряцитезапочнали бързо да гребат назад. Пайта-Томсе нахвърлил на празната бъчва, блъснал ясклно с тъпата си глава и тя отскочила напред.Той бързо я догонил и отново я ударил, но тяпак отскочила цяла и невредима. Тогава каша-лотът, вече по-бавно и внимателно, я доближили грабнал в челюстите си. Зъбите му само сехлъзнали по мократа, обла повърхност и бъчва-та отскочила от устата му цяла-целеничка.Несполуката-разярила морското чудовище. Безда обръща внимание на нищо друго, то се спус-нало яростно да преследва мнимия си неприятел.

От това се възползувал и щурманът. По неговакоманда приближили лодката на нужното раз-стояние и изправен на носа й, с все сила тойзабил дългия стоманен харпун под страничнияплавник на кашалота. Пайта-Том, все още неразбиращ кой е истинският му враг, се изхвърлилнагоре и паднал с оглушителен трясък върхубъчвата.

Изведнъж радостен вик огласил океанската

шир. Свирепият Пайта-Том, смъртно ранен,изригнал мощен кървав фонтан. Лодката бързосе отдалечавала от страшното място. Кашало-тът дишал тежко, яростно и безцелно се мяталв кръг, а фонтаните му ставали все по-гъсти ипо-тъмночервени. Агонията му продължилаоколо двадесет минути. Най-после той стихнал,помахал безпомощно с гръдния си плавник изамрял.

Към обед задухал попътен вятър и корабъттържествено повлякъл вързания за опашкатаПайта-Том към залива. Когато топили маста

му, намерили повече от двадесет ръждясали иизкривени харпуна. Един от тях бил заседнал вдихателния му отвор. Затова този кашалотдишал така неравномерно.

Но обитателите на залива не се зарадвалиникак, щом научили, че Пайта-Том е убит. Теизпаднали в неописуема ярост и командата накораба едва се отървала от гнева им. Местнотонаселение почитало кашалота като свой «ангел-хранител», защото години наред гонел акулитеот залива.

Д . А Л Е К С А Н Д Р О В

(По истинска случка, описана от Б. А. Зенковичв «Около света за китове».)

Илюстрации: Л, Зидаров

Т Е Х Н И К А Т А В Ж И В О Т АМ А Г Н Е Т Р О Н О В И Т Е ЛАМПИ В ДЕЙСТВИЕ

приложение в най-различни об-ласти на живота. Медицинатаги използува в случаи, прикоито лекуването изисква да сенагрее дадена част от тялото. Впромишлеността се прилагатмного успешно при нагряванетона изкуствени материи, коитоподлежат на отливане във фор-ми. Очаква се, че в бъдещеприложението на магнетроно-вите апарати ще се увеличававсе повече.

63

Искате да обядвате многобързо? Влизате в нов ресторантна самообслужване. Пред вассе изпречва грамадна витрина.В нея са наредени чинии с най-различни ястия. Но всичко есурово. Вие си избирате ястиеи го посочвате на продавачката.Тя взима чинията и я поставяв нещо като малък хладилник.След тридесет секунди про-звънява сигнал и вие получа-вате своята порция. В първиямиг може би ще искате да про-тестирате: за какво ви е суровахрана? Ала веднага забелязва-те, че ястието дими и усещатеаромата на прясно печено. . .

Или друг случай: спиратепред автомат на улицата. Пу-

скате в него съответната монетаи след няколко секунди получа-вате чифт топли, димящи крем-вирши. . .

Невероятно ли ви се струвавсичко това? И все пак в Че-хословакия вече са изработенипървите фурни, в които изпича-нето на храната се извършваот електрически полета с многовисока честота. За целта се из-ползуват магнетронови лампи.

При този начин на нагряванеможе да се получи желанататоплина за невероятно кратъксрок и целият процес протичаизвънредно интензивно. Такане само се пести време, но сезапазват и витамините вхрана-та. Освен това затоплянето сеизвършва едновременно във въ-трешността и по повърхносттана нагрявания предмет. Имаи още едно голямо предимство.Предварително може да се опре-дели колко ще трае изпичането.След като изтече определениятпериод, печката престава да ра-боти и чрез звуков сигнал съоб-щава, че печенето е завършило.

Въз основа на това откритиевече са създадени и редица дру-ги уреди, които имат голямо

МАГНЕТРОНОВА ЛАМПА — специална радиолампа, коя-то се използува от съвременната техника при получаване намного къси радиовълни.

Топли слънчеви лъчи треп-тят по пъстрите полски цветя.Небето е синьо и бели пухкавиоблачета се гонят по безкрай-ната му шир. Природата сияе вновата си премяна и сякаш всич-ко се къпе в свежата зеленина.Над високо избуялите ниви сеиздига полската чучулига инейната кръшна песен се носинадалеч. Месец май е сега.

Прелетните птици са се за-върнали отдавна при нас.

Из въздуха се носят бързо-крилите лястовички, а щъркеликрачат бавно из ливадите и бла-тата. От цъфналите люляковихрасти долитат трелите на сла-вея. Кукувица се обажда отразлистилата се гора.

Гущерите са се пробудили ощепрез март-април и сега някоиот тях се готвят да снасят яйца.Много птици мътят, а врабчетои яребицата излюпват вече свои-те малки.

През тихите топли нощи вначалото на месеца хвърчи най-едрата нашенска пеперуда —голямото нощно пауново око.

Приятен дъх се носи из въз-духа — цъфтят градинските ро-зи, белите акации, ябълките,дюлите, глогът и още много дру-ги растения.

64

Високо в планината все ощесе белеят големи петна сняг, номежду тях, като разкошен ки-лим, се подават многобройнитецветчета на пролетния син мин-зухар. В иглолистните горипреди изгрев слънце се чува сво-еобразната «песен» на мъжкитеглухари, а сърните, глиганитеи лисиците имат вече малки.

Все по-жарко грее слънцето.Узряват първите череши и яго-ди. Те сякаш са предвестницина идващото лято.

Минава май и идва юни.Белите акации постепенно

прецъфтяват, но друг ароматизпълва въздуха — започватда цъфтят липите. Из градинитеиздигат своите кичести главикрасивите божури.

Много птици са излюпили ве-че своите рожби, а лястовички-те започват да мътят втори път.Дивите кози, които живеят впланините, имат сега малки.

Край овощните дръвчета ле-тят бели пеперуди. Те кацат повръхните листа на тънките кло-ни и снасят там своите яйца.

В полето ечемикът и някоиранозрейни пшеници са гото-ви за жътва. Падат първитеснопи. Започва и сенокосът.

Настъпват юлските горещи-

ни. Слънцето жари немилостивос палещи лъчи.

В полето кипи усилен труд —жътвата навлиза в своя раз-гар.

По стръмните скали на Пи-рин и Средна Стара планиназапочва да цъфти еделвайсът.Ароматичните горски ягоди савече узрели.

Дивечът спокойно отглеждасвоите малки — ловът е все ощезабранен.

Лятото поднася своите даро-ве: узряват- някои ябълки, кру-ши и сливи, на пазара се поя-вяват дини и най-различни зе-ленчуци.

Плодородната българска земясе отплаща щедро на земеделе-ца за положения труд.

Д. Б.

Рисунка: М. Парпулова

А С Т Р О Н О М И Ч Е С К И К А Л Е Н Д А Р

2. Л У Н А Т А

Фаза на Луната

НОВОЛУНИЕПЪРВА ЧЕТВЪРТПЪЛНОЛУНИЕПОСЛЕДНА ЧЕТВЪРТ

Май

4111926

Юни

2101825

Юли

2 и 3 1101724

Аьгуст

308

1522

Месец

МАЙ

ЮНИ

ЮЛИ

АВГУСТ

Дата

11121

11121

1И21

1112131

Изгря-ва

часмин.

5 215 094 59

4 524 484 48

4 524 585 07

5 185 235 395 49

Залязва

час мин.

19 2619 3819 48

19 5820 0420 08

20 0920 0519 59

19 4719 3419 2019 04

Продължителностна деня

час

141414

151515

151514

14141313

минути

052949

061620

170752

29064115

На 21 юни в 23 часа и 25 минути започва лятото.

3 . П Л А Н Е Т И Т Е

Време на залязването на планетата Венераи разстоянието до нея през месеците

май—август

Месец

МАЙ

ЮНИ

юли

АВГУСТ

СЕПТЕМВРИ.

Дата

115

115

115

115

1

Залез

21 ч 27 м21 5822 2222 2822 2022 0421 3621 0920 33

Разстояние доЗемята

228 735 000 км218 270 000 км204815000 км191 360000 км176410000 км159965010 км140530000 км124085000 км104 650 000 км

66

Изгряване и залязване на Слънцето ипродължителност на деня

Летните вечери са най-подходящото време за на-блюдения на небето. Това лято е особено подходящоза наблюдаване на планетата Венера. През месецитемай-август тя ще свети ярко на западното небе,като Вечерница, и ще залязва средно около два часаслед Слънцето.

Марс през това лято не може да бъде наблюдаван.Залязва преди Слънцето. Юпитер изгрява през ме-сец август вече преди 21 часа и свети като особеноярка «звезда» в източната половина на небето. Пла-нетата Сатурн може да бъде наблюдавана във вечернитечасове през месеците юли и август в югоизточна посока.

4. З В Е З Д И Т Е

На картата (стр. 65) е дадено разположението на звез-дите през вечерните часове на лятото. На север, около

полярната звезда, са разположени известните съзвез.дия: Голяма мечка, Малка мечка, Касиопея и ЦефейОсвен това заслужава да бъдат опознати и съзвездия-та Лебед, разположен върху Млечния път, Лира, сярката звезда Вега, която блести през летните нощив зенита, като синкаво бял диамант, прославеният ве-нец на Северната корона и Воловаря.

Познато на всички е съзвездието Голяма мечка,съставено от един четириъгълник със закривена дръжкаот три звезди. Средната звезда на дръжката, нареченаот арабите Мицар, което значи кон, служи за про-

верка на зрението. Съвсем близо над нея има една

малка, едва забележима звезда, наречена Алкор (Ез-

дач). Всеки, който има достатъчно остро зрение, трябва

да различи тези две звезди при ясна безлунна нощ.

Рисунки: М. Парпулова

67

ПОКОРИТЕЛЯТНА ПАРАТА

Джеймс Уат се ражда в Гринок — едно отонези малки, задрямали градчета по южнитебрегове на Шотландия, които географите обик-новено отбелязват на картите си със знака «на-селено място до 5 000души». Той идва на светав бурната, ледена нощ на 19 януари 1736 го-дина.

Баща му, енергичният и любознателен ДжеймсУат-старши, започва кариерата си като ков-чежник на Гринокската община. Скоро тойспестява пари, оженва се за нежната Мери

.Мюиргид, напуща службата си и става «мор-ски търговец» от дребен калибър. Ала търгови-ята, от която се препитава, не е неговата любимаработа. Уат изпитва истинска страст само къммеханиката и обича да прави и поправя точниморски уреди или каквито и да било сложни ме-ханизми. Скоро в дома му се организира чуде-

сна малка работилничка, в която той непрестан-но мъкне най-разнообразни нови инструменти.Тези инструменти са и първите играчки на не-говия първороден син Джеймс Уат-младши.

Джеймс е слабо и болнаво дете, но оживяванапук на всички предсказания на д-р Крин-шоу. На шестгодишна възраст го записват в«Гринокското граматическо училище». Мла-дият Уат посещава уроците твърде нередовно,защото често боледува. Шарки, бронхити, ан-гини следват неотклонно едни след други. Взамяна на здравето обаче Джеймс притежаванеобикновен ум и разсъдливост за своята въз-раст. Уат-баща е много щастлив и горд отспособностите на сина си и постепенно го въ-вежда в «тайните» на механиката и в своята ра-ботилничка. Мъчи се да му вдъхне страсткъм механизмите. Въпреки това малкият синвсе още си остава твърде бледен. Тогава лека-рите единодушно заявяват: «Дълги разходкина чист въздух» Щастлив, Джеймс се впуща в«експедиции» по брега на морето, из полето икрай тихите води на бавнотечащия Лох Ломан.Ден след ден, без сам да усети, той опознава

Един от предшествениците на съвременната парна машини

родината си. Почва да се ослушва в песните,които жетварите пеят на полето, и с жаждапоглъща старинните шотландски легенди. Единден му хрумва да ги запише и така се появява не-говата голяма тетрадка със «записи на народнототворчество». Ала «литературните» грижи непречат на младия Уат да се занимава същевре-менно с ботаника и зоология, а когато времето елошо и той трябва да си стои в къщи — да правиразни химически «магии», с които плаши майкаси. Случайно срещнатата книга «Философия наестествената история» от Грейвсенд му откривамного тайни на физиката и страстният събирачна шотландски песни и легенди жадно се на-хвърля върху тях. ...

Годините минават една след друга. ДжеймсУат пораства голямо стройно момче, което епрочело вече «безброй» книги, както казва не-говата баба. Време е да му изберат поприще.Бащата предоставя избора на сина. Джеймсзаминава за Лондон и постъпва на учение в ра-ботилницата на майстор Джон Морган —«ужасът на мореплавателските уреди», кактого наричат всички морски капитани по Темза.Уат показва изумителна сръчност и въображе-ние в новата си работа. Той надминава всичкидруги ученици и след една година майстор Джонму казва: «Драги приятелю, не мога да ти пока-жа нищо повече. Сега ти знаеш толкова, колкотознам и аз!» Уат напуща Лондон, решен да«покори» Шотландия на всяка цена. . .

Глазгоу приема младия механик твърде вра-ждебно. Въпреки всичките му опити да откриесобствена работилница за точни мореплавател-ски и физически уреди, той не успява. Тогаварешава да не се връща повече в Гринок и по-гтъпва на работа като «механик за поправкана точните уреди» в местния университет. Ско-ро малката му работилница се превръща в единот най-посещаваните от професори и студентикътове и става нещо като клуб, където се во-дят разгорещени спорове по физически, ико-номически, технически и литературни въпроси.Голямата начетеност на Уат блясва и триматаръководители на прочутия Шотландски уни-верситет—Адам Смит, Роберт Симсън и Блейк—виждат, че са подали ръка на един изключи-телен ум.

В един прекрасен ден при Уат донасят единот моделите на «парната машина тип Нюкомен»,който студентите са повредили, с молба да гопоправи. Уат поглежда повредения «модел» ивижда колко много несъвършенства крие тази

Д Ж Е Й М С У А Т1 736 — 1 8 1 9

машина. «Ами ако всичко това може да се пре-устрои и да се направи иначе!» — минава презума му. Мисълта заляга дълбоко в съзнаниетона младия инженер — той е получил вече тазититла от Ректората на университета — и тойзагубва сън и спокойствие. Отдава се на тре-скава работа. От подробните проучвания, коитоправи, Уат научава, че идеята за парна машинае твърде стара мечта на хората. Той открива,че още Херон от Александрия се е опитвал дапострои механизъм, движен от парата, че Лео-нардо да Винчи е конструирал оръдие, в коетоснарядът е излитал от н?лягането на парата,че през 1629 г. в Италия Джовани Бранки е на-правил чертежи и е построил първата своеобра-зна парна машина. След дълги търсения Уатоткрива чертежите на Бранки и успява да съ-бере и разучи подробно всички оцелели помпи,направени от английския минен инженер То-мас Севери. Към тази колекция се прибавя иедин екземпляр от модел, на парна машина, на.гправена от ръцете на самия Дени Папен. С Па-

пен завършза фалангата на откривателите и насцената идват практиците строители: железарятНюкомен и стъкларят Колуей. Уат проучва итяхната работя. . .

Оказва се всъщност, че «парната машина»на Нюкомен, която има само 77 конски силимощност, е голяма колкото четириетажна сградаи в нейното управление са ангажирани многохора, ксето я прави скъпа и нерентабилна.

Уат чувствува в себе си макар и още смътноидеята за устройството на своята принципнонова парна машина, но все пак нещата са тъйсложни, така объркани. Той смята непрестанно,чертае, изчислява разни графически израженияна парното налягане. Цифри, цифри, цифри.Човек би могъл да полудее. Ала застанала донего, Джудк, съпругата му, го насърчава по-стоянно, помага му да превъзмогне моментнитеуниния. Колко ли изненадан би останал Уат,ако можеше да научи, че далеч, много далечот Англия—на самия Алтай, един друг инженер,руснакът Иван Иванович Палзунов, който ба-вно гасне от туберкулоза, вече е успял да по-стигне и да начертае плановете на принципнонова парна машина и почти да създаде това, закоето мечтае и самият той. Ала двамата мъжеса тъй далеч един от друг — сякаш на дватакрая на света. . .

След дълги наблюдения Уат установява най-сетне, че ако цилиндърът на една парна ма-шина е затворен в горната си част и не се охла-жда, а се поддържа максимално затоплен, тодвигателната сила на тази парна машина сеудвоява. За да се постигне това обаче, трябвада се разрешат два важни въпроса: как да сезапази цилиндърът постоянно топъл и как дасе сгъсти парата в друг съд, а не в него. Напръв поглед всичко изглежда извънредно про-сто, но колко труд трябва да употреби упори-тият инженер, за да го постигне. . .

Чертежи! Изчисления! Пресмятания? И опи-ти, опити, опити!. . .

Най-после непосилната работа и безсъниетоса възнаградени. Принципно нова, много по-малка и много по-мощна, парната машина наУат е готова.

Ала пътят от нейния модел до нейното по-строяване се оказва дълъг. Уат е изхарчил ипоследното си пени за опити. Той предлагаизобретението си на няколко фабриканти, нопредпазливите английски буржоа не благово-ляват да вложат нито шилинг в едно още«неизпробвано» ново изобретение, което никой

не познава. Напразни са всички обяснения иувещания — «джентълмените» са непреклонни.Отчаян и материално разорен, останал безпукната пара, Уат отново се хваща на работа,като механик, за да изхрани семейството си,Минават две години. Един ден съвсем неочак-вано му съобщават, че д-р Ребук, собственикътна Големите Каронски строителни заводи, е съ-гласен да построи неговата машина. Уат сияе,ала «английският патент № 13» излиза неспо-лучлив. Детайлите на машината са построенинеточно от работниците и тя не може да работиправилно. . .

Уат напуска Глазгоу и се преселва в Гринок.Тук той работи като инженер по постройкатана мостове и канали, като землемер и механик.На 14 май 1770 г. съдбата му нанася тежъкудар — вярната Джуди умира. Дневникът напривидно мрачния и студен изобретател сеизпълва с трогателни страници. . .

Годините 1770, 1771, 1772 и 1773 минаватизпълнени с мрак и мъка. Но ето че през про-летта на 1774 г., когато Уат смята животаси пропилян, в Гринок пристига един дебелджентълмен — мистер Болтън от Сохо до Бирми-нгам — и му предлага съдружничество на поло-вина и образуване на дружество за производ-ство на парни машини. Този път построенатапрез 1765 г. машина работи дяволски добре.И изобретателят, и работниците, които са я по-строили, потръпват от щастие!

Отвсякъде пристигат поръчки. Ала Уат неспира своите търсения и през 1784 г. патентовас «патент № 1432» своята нова, приложиманавсякъде парна машина с първия в света цен-тробежен регулатор, която има двойно, не-прекъснато действие.

Едва сега в Англия разбират, че започва ин-дустриалната революция.

Новата машина извиква на историческата сце-на и една нова класа — класата на фабричнитеработница. Започва макар и бавно да зрее на-чалото на онази борба, чийто решителен крайще дойде много по-късно. . .

Увенчан от най-голяма слава и почит, вели-кият изобретател Джеймс Уат умира на 25 ав-густ 1819 г. Съгражданите му го погребватв малката църква в Хитфилд, а после поставятстатуята му до статуята на Нютон в Уестмин-стерското абатство в Лондон. Пътят към без-смъртието е извървян. . .

Д Р А Г А Н Т Е Н Е В

70

Д Е Т Е К Т О Р Е Н П Р И Е М Н И К

Желаете ли да си направите сами радио-приемник? Това съвсем не е така трудно, кактоможе да ви се стори в първия момент. Необхо-димо е само малко внимание и търпение и виеще имате един малък приемник, с който ще мо-жете да слушате както у дома си, така и катоотидете на разходка или излет няколко отнай-близките мощни радиопредаватели на сред-ни и дълги вълни. Единствената част, която щетрябва да си купите — това са слушалките. Теструват около 5 лв. и ако донесете отлични бе-лежки в края на учебната година, ние не сесъмняваме, че родителите ви ще ги дадат.

И така, да пристъпим към описанието нанашия детекторен приемник:

За направата му са необходими следните ма-териали: проводник с лакова изолация с диа-метър 0.4—0.6 милиметра, парченце ламаринаи малки парчета шперплат или тънки дъсчици.Освен това за приемника е необходим детек-тор (който можете да си направите сами) ислушалки. Схемата на приемника е дадена нафигура 1.

Една от главните части на приемника —товае бобината с плъзгач (фиг. 2). Когато плъзга-чат се движи по направляващата металическапръчка, тогава приемникът се настройва наразлични радиостанции.

Как да направим тлзи бобина?Преди всичко изгответе здраво цилиндрично

тяло за бобината. Намерете стъклено шише сдиаметър 60 до 90 мм (аптекарско шише от100—200 г). Около шишето навийте няколкослоя здрава хартия или картон «бристол».При навиване всеки слой намазвайте с лепило.Височината на тялото трябва да бъде 120 мм.

След като изсъхне дсбре тялото, свалете гоот шишето и на него навийте жица с диа-метър 0.4—0.6 мм с лакова изолация. Такаважица можете да потърсите в радио- и елек-

тромонтьорните работилници или в радиоклу-бовете на ДОСО. Началото закрепете на дведупки, пробити на 10 мм от края на тялото,и след това извивайте навивка до навивка.Края на намотката закрепете по същия начин.Началото зачистете от изолацията и го при-гответе за прикрепване към буксата «анте-на». Краят на намотката не се закрепва ни-къде. Така бобината е готова.

Бобината служи едновременно и за шаси(корпус) на приемника. Изрежете и закрепетеза нея два кръга от шперплат или тънка дъска.На единия от тях (горния) пробийте дупки затри чифта букси: един чифт за слушалките,един за детектора и един за антена и земя.Разположението на буксите и общият вид наприемника са показани на фиг. 6.

След всичко това започнете монтажа на при-емника. На всяка линия от схемата (фиг. 1)съответствува проводник в приемника. От схе-мите се вижда, че началото на бобината сесъединява с буксата за антена, а тази букса отсвоя страна с една от буксите за детектора. Вто-рата букса за детектора се съединява с една отбуксите за слушалките, а втората букса за слу-шалките — с буксата за земя.

Металическата пръчка за плъзгача направетеот проводник с диаметър 3 до 4 мм. Единиякрай на проводника сплескайте, огънете и про-бийте, а другия сгънете във вид на окръжност

вътрешен диаметър 6 мм — както е показанона фиг. 3.

Плъзгача направете от гъвкава месинговаламарина с ширина 6—8 мм, както е показанона фиг. 4.

Намотката на бобината зачистете с гласпа-пир (шкурка) от изолацията, на ширината на

7!

плъзгача. Зачистването направете така, че съ-седните навивки да не се дават на късо (дане се допират оголените им части).

Когато монтирате плъзгача, закрепете гор-ния край на металическата пръчка към буксата«земя», а долния край към дъното, посредствомедно винтче за дърво.

На горния край монтирайте и детектора.Него можете да направите сами. За кристалсе използува галенит, който можете да купитеот магазините на «Учтехпром». Ако няматеготов такъв кристал, изгответе го сами от оловнистърготини и сяра на прах. Вземете от тях поравни по обем количества, смесете ги добре иги изсипете в стъклена епруветка. (Вместо епру-ветка може да употребите ламаринена кутий-ка.) Епруветката (или кутийката) нагрейте надспиртна лампа или огън. При нагряванетоепруветката или кутийката да бъдат отворениотгоре. Сместа отначало, ще се разтопи, а следтова ще се запали. Тогава прекратете нагря-ването и я оставете да гори докато угасне.След като изстине добре, разбийте епруветкатаИ полученото съединение изчистете от нагара,докато се появи металически блясък. Тозикристал използувайте за детектор. Ако криста-лът се е получил по-голям, разбийте го на по-малки части, без да го пипате с ръце, защото сезамърсява. За детектор може да се използуваи германиев диод (струва 60 ст.), с който при-емникът ще работи по-добре.

За кристала направете ламаринена поставка(чашка). Долната част на кристала завийте в

станиол и плътно го набийте в чашата. Горнатачаст да остане открита. За поставка на криста-ла може да използувате оловна капачка от пастаза зъби или боя за обувки.

От тънка стоманена тел направете малка пру-жинка. За целта навийте на малко пирончетелта и единия й край заострете добре. Другиякрай на пружинката закрепете на какъвто ида е металически държател (дебел меден про-водник), както е показано на фиг. 5. В еднатабукса за детектора поставете чашката с кри-стала, а в другата — държателя с пружинката.

Така приемникът е готов. За да работи, му енеобходима антена с дължина 10—15 метра,заземление и слушалки.

В буксата за антена поставете края на про-водника, идващ от антената, а в буксата за зе-мя — края на проводника, идващ от земя (чеш-ма, парно отопление). Поставете и слушалкитев техните букси. На кристала на детекторанамерете чувствителна точка. За целта заост-рения край на пружинката премествайте покристала, докато в слушалката се чуенепрекъснат шум. След това бавно прид-вижвайте плъзгача по бобината, докато се чуенай-силно станцията. При движение на плъз-гача надолу приемникът се настройва на по-дълги вълни.

С този приемник могат да се слушат най-близките радиостанции, които работят на сред-ни вълни. Колкото по-голяма е бобината и кол-кото повече навивки има, толкова обхватътна вълните се разширява към дългите вълни.|

Н И К О Л А Й Н А Н К О Връководител на кръжока по радиолюби-телство при Двореца на пионерите в София

72

о п и т п о х и м и я ЛЮБОПИТНИ ФАКТИПригответе в една чаша разтвор от меден сул-

фат (син камък). Поставете в разтвора един гвоз-дей (без ръжда). Оставете чашата да преседиизвестно време, Наблюдавайте след това как-ви промени са настъпили с гвоздея и разтвора.

Обяснете си процеса, който се е извършилпри този опит!

И С К А Т Е Л И Д А И З М Е Р В А Т ЕВ Л А Ж Н О С Т Т А Н А В Ъ З Д У Х А ?

Всеки от вас може да си направи хигроме-гьр (влагомер). За тая цел вземете един кон-ски косъм и го приковете с две гвоздейчетасъвсем опънато към една изгладена дъсчица.Малко по-долу, успоредно на него, закрепетеедна метална жичка, която да се движи сво-бодно около гвоздейчето, с което е закрепена.Единия й край изострете като показалец, акъм другия окачете една малка тежинка. Сре-,дата на металната жичка и закования вечеконски косъм свържете с по-къс косъм, как-то е показано на фигурата. Срещу показалецана жичката нанесете по дъсчицата деления. Приувеличение на влагата във въздуха косъмът сеотпуща и стрелката се придвижва по деленията,като показва с колко се е увеличила влаж-ността.

А когато времето се влошава, влагата въввъздуха се увеличава.

Най-големи шапки носят жителите на НоваГвинея. Те са от пера и се поставят в търже-ствени случаи. Височината им достига до шестметра.

Швейцарският конструктор Хуген е постро-ил най-малкия електромотор в света. Двигате-лят му бил голям колкото главичката на кибри-тена клечка и имал диаметър 4 мм, състоял сеот 48 детайла, някои от които били от платина,а съчмените лагери от рубини.

Храносмилането у змиите започва след 20—50 часа. А за да се смели напълно погълнататахрана, са нужни 5—6 денонощия.

Морският лед превъзхожда речния по из-дръжливост повече от два пъти.

Изработен е прибор, който действува с по-мощта на инфрачервените лъчи и помага дабъдат открити всички дупки и пукнатини вледа, които са покрити под слоевете сняг.

На дълбочина до 3 000 м под Гълфстрийма еоткрито друго бързо течение. Неговата водасе движи в противоположна посока.

Най-мощен звук от всички живи съществаиздава лъвът. Неговият рев е сто пъти по-силен, отколкото най-слабия звук, който можеда улови човешкото ухо.

На екватора в дъното на океана температу-рата е 1,6 градуса топлина.

Неоновите реклами и табелки имат вече съ-перник, който може да ги замести. По новияспособ надписите и изображенията се пишатпо стъклената повърхност с особени бои, коитосветят с червени, зелени или сини цветовепри преминаването на електрическия ток. Притова се изразходва много малко електрическаенергия.

Съществуват дървета с правоъгълни стъбла.Те се срещат само на едно място в Панама,няколко километра на север от Панамскияканал.

73

В Съветския съюз е изработена филмовакамера, която може да направи 10 милионаснимки за една секунда. С нея могат да сефилмират много бързи явления.

ТЕЦ «Марица-изток» и конете

Новата ни топлоелектроцентрала край Ди-митровград има мощност 200000 киловата.Всеки киловат съответствува приблизителнона мощността на два живи коня Работата ня

колко коне може да замени ТЕЦ «Марица-изток » ?

Конят може да работи с пълна мощ всекиден подред не повече от 8 часа. Значи ТЕЦ «Ма-рица-изток» ще замени не 400000, а 1200000коня. Ако наредим толкова много коне в ре-дица по четири, те биха заели шосето от Кюстен-дил до Варна. А това е мощта на само една отнашите електроцентрали.

Най-бързите животни. . .

От всички бозайници най-бързо бяга гепар-дът. Неговата скорост е 105 км час. Лъвът игазелата достигат до 80 км/час. От насекомитенай-бързо лети ястребовият молец. Той дости-

га скорост до 50 км''час. Водното конче развиваскорост до 30 км/час, пчелите и майскитебръмбари до Н км/час, пеперудите — 10 км/час. Стайната муха лети доста бавно със ско-рост 6,4 км/час.

Без храна и без вода. . .

От всички животни най-много издържа наглад планинският питон—една от най-големитезмии в света. В една зоологическа градинатакъв питон се е отказвал отхрана в продължение на двегодини и девет месеца. Нооказва се, че обикновенитекравешки кърлежи могат дапрекарат без храна и по-дъл-го време. След пет годинибез храна те са още значи-телно жизнеспособни и са го-тови да нападнат рогатиядобитък.

Крокодилът може да жи-вее без храна 700 дни, косте;

нурката —500, а жабата—400.А някои растения имат го-

леми «запаси» от вода, коя-то използуват по-малко. Терастат много бавно, но могатда виреят и при голяма су-ша. Съществуват огромникактуси в пустинните обла-сти на Средна Америка. Единот тези дванадесетметровикактуси съдържа повече отЗ 000 литра вода. Те могатда издържат без вода 1—2години и да изгубят до 70%от водния си запас. Подобно растение се срещаив Южна Африка. Докато надземната му часттежи окол 14 грама, подземният му «резервоар»има повече от 280 грама (93% вода).

74

Ако цялата водна пара в атмосферата на Марссе превърне в течна вода и се покрие цялатапланета, то ще се получи пелена с дебелина еднадесета от милиметъра.

Световният рекорд на лодка с реактивен дви-гател е 350,8 км/ час.

Много или малко

Ние не винаги правилно оценяваме какво е«много» и какво е «малко».

Няколко души изкачват по стълбите на пет-етажен дом стоманена каса, тежка 300 кг. Хо-рата напрягат всички сили, работят часове. Аколко е просто и лесно да кипне на електри-ческото котлонче чайник, в който има два литравода ?

Но изчисленията показват, че за да завратдва литра вода, се употребява енергия, доста-тъчна да се издигнат три такива каси до по-крива на 12-етажен дом.

Има ли опасност да се свършат металитена земната кора?

Постоянно нараства добивът на метали. Ня-ма ли наскоро човечеството да бъде застраше-но от «метален глад»?

Изчисленията показват, че земната кора имаоколо 755 000 000 милиарда тона чисто желязо.За съжаление само една незначителна част отнего е съсредоточена в богатите железни руди,а останалата е разпръсната, като примеси вразлични минерали.

Земната кора съдържа най-много алуминий —над 1 370000000 милиарда тона. Запасите намед възлизат на 2 000 000 милиарда тона. Зла-то в земната кора има 93 500 000 000 тона, ауран—приблизителносто пъти повече от златото.

Както виждате, няма никаква опасност ме-талите да се изчерпят!

В целия свят всяка година се ловят три-десет милиона тона риба.

Дъното на Тихия океан се повдига с поло-вин сантиметър на хиляда години.

Всички топли предмети излъчват инфрачер-вени лъчи. «Топлинен отпечатък» от тези лъчиостава известно време на мястото, където естоял такъв предмет. Автомобилният мотор на-пример също излъчва топлина. След като авто-мобилът е стоял известно време на определеномясто, той е оставил «топлинен отпечатък».С помощта на камера, чувствителна към инфра-червените лъчи, този отпечатък може да сефотографира, както е показано на тази сним-ка. По този начин могат да се правят снимкина «миналото») — засега най-много до няколкочаса.

Най-разпространеното вещество в природатае водородът. Той е основният материал, откойто са съставени звездите, космическитеоблаци и мъглявини. В световното простран-ство водородът е 76%, на второ място е хе-лият—23%. А на всички останали химическиелементи се пада 1 %.

В продължение на една година растенията наземята свързват 150 милиарда тона въглеродс 25 милиарда тона водород и отделят в атмос-ферата 400 милиарда тона кислород. Около90% от продукцията на този гигантски «хими-чески завод» се изработва във водата на океа-ните от микроскопическите водорасли и само10% от обикновените зелени растения.

Неотдавна, за да сравни два различни методана изчисление, една електронно-сметачна маши-на е изчислила числото «пи» с точност до сто-хилядния знак след запетаята. Машината еизвършила изчислението за осем часа. Ако стази работа би се заел човек, той би трябвалода работи 30 години.

Единственият в историята мач по ръчна топ-ка във въздуха се е състоял неотдавна междуиталианските градове Генуа и Сампдория.Всеки отбор имал свой самолет, който щурмувалвратата на противника, закачена на въздуш-ни балони. Самите спортисти седели в каби-ната на самолета и поред хвърляли топката сръка във вратата на противника. Резултатътот този необичаен мач бил 4:2 за Сампдория.

Врабчетата празнуваха неотдавна стогодиш-нината от своето заселване в Америка. Презшестдесетте години на миналия век те билипренесени тук от английски преселници заборба с гъсениците.

Полуостров Катхиавър в Западна Индия еединственото място в Азия, където живеят лъ-вове. Общото им число е 2 500.

При разкопки в гр. Мангали на мястото надревногръцката колония Калатис румънскитеархеолози са намерили много ценен гръцкипапирус, лежал в земята около 2 300 години.Това е първата по рода си находка на територия-та на Европа.

Колко различни решения мо-жете да намерите?

3. Два цилиндъра с еднаквотегло и диаметър, единият оталуминий, а другият от олово,плават изправени в живак. Койе потънал по-дълбоко?

З А Д А Ч И1. Конят и магарето носили

на гърбовете си тежки чували.Магарето се оплакало, че му етежко. Тогава конят отговорил:«На мен ми е по-тежко. Аковземех от тебе един чувал, щяхда имам два пъти повече от те-бе, а ако ти вземеш от мене чу-

вал, ще имаш тежест колкото иаз. Колко чувала е носил ко-нят и колко магарето?

2. Наредете в този квадратцифрите от 1 до 16 така, чесборът на всички хоризонталнии вертикални колонки и надиагоналите да е равен на 34.

76

К Р Ъ С Т О С Л О В И Ц А «КОСМОС»

[I. В О Д О Р А В Н О :

7. — Изток по немски. 9. — Тънкаметалическа нишка. 10. — Първатасричка от най-важната река на Ки-тай. 11. — Мърша. 13. — Смъртоно-сна болест. 15. — Иглолистно дърво.16. — Боя, която се използува вхимията. 17. — Хищен бозайник скичури косми на върха на ушите си.19. -- Южноамерикански хищник.21. — Съзвездие. 22. — Южен плод.24. — Шестата планета. 27. — Футбо-лен термин. 28. — Зид. 30. — Еднак-ви букви. 32. — Това, за което се борицялото човечество. 33. — Дънер.34. — Проява на човешкия мозък.36. — Еднакви букви. 37. — Преднапалуба на кораб. 39.— Столицата наБашкирската ССР. 40. — Местоиме-ние. 45. — Местоимение. 46. — Твърдизрастък на животно. 47. — Гот-варско понятие. 48. — Един от герои-те на космонавтиката. 51. — Земяпо гръцки. 53. — Космос. 54. — Ини-циалите на най-голямата междуна-родна организация. 55. — Вторатабуква от гръцката азбука.56. — Жен -ски глас. 57. — Столицата на Тибет.58. — Град в Германия. 60.— Работ-ник-металик. 61. — Съюз. 63. —Цвят. 64. — Парлиз. 65. — Твърдизрастък на крайниците. 66. — Вид.67. — Мярка за повърхнина. 68. —Инициалите на голям наш писател.70. — Силен възглас. 72. — Речнариба. 74. — Марка съветски самоле-ти. 76. — Нахранен. 78. — Предлог.79. — Гръцка буква. 81. — Географ-

ско понятие. 83. — Химически еле-мент. 85. — Мярка за повърхнина.86. — Число. 87. — Остър предмет.89. — Китка. 90. — Гръцка буква.91. — Огнедишаща п л а н и н а . 92. —Държава в Африка. 94. — Малкотоиме на велик изобретател. 97. — Пле-тена тъкан. 98. — Морски бозайник.

100. — Планинско образувание наЛуната. 102. — Старобългарска тит-ла. 103. — Метал. 104. — Съюз.105. — Средство против болест. 106.— Фашистка терористична органи-зация във Франция (инициали).

2 . О Т В Е С Н О :

1. — Твърд метал. 2.—Индустриалнорастение. 3. — Вид антилопа. 4. —Подквасено млечно питие. 5. — От-делна книга. 6. — Укрепително воен-но съоръжение. 7. — Съединения накислорода. 8. — Град в Средна Фран-ция.. 9. — Територия зад фронта.10. — Вещица от приказките. 11. —Презимето на полски писател нафантастични романи. 13. — Древно-китайска династия. 14. — Алкохолнопитие. 15. — Мярка за силата на вя-търа. 16. — Велик руски учен. 17. —Английски философ. 18. — Последо-вателни букви. 19. — Героиня от бъл-гарска опера. 20. — Музикална нота.22. — Древно оръжие. 23. — Най-дългата река на земята. 24. — Ан-глийско почтително обръщение. 25. —Древноегипетско божество. 26. —Мореплавател. 27. — Първият кос-монавт. 29. — Авторът на романа

«Мъглявината на Андромеда». 31. —Географско понятие. 33. — Ръково-дител на съветска полярна експеди-ция. 35. — Тяло, което се движи око-ло планета. 37. — Велик българин.38. — Всеки от двата края на елек-трическа верига. 40. — Съветскиастроном — основател на астробио-логията. 41. — Островът на Одисеи.42. — Благороден газ. 43. — Сати-ричен вестник, издаван от П. Р.Славейков. 44. — Крайник на водноживотно. 45. — Мярка за тегло.46. — Продължително изказване.47. — Примитивен плавателен съд.49. — Голям остров в Индийскияокеан. 50. — Континент. 51. — Инициалите на втория космонавт. 52. —Инициалите на откривателя на ра-диото. 59. — Сълза (на италианскиезик). 62. — Движител на кораб.69. — Черноок. 71. — Птица. 72. —Цвят. 73. — Шахматен термин. 75. —Уред за измерване на дълбочини.76. — Вожд на китайската буржоаз-на революция. 77. — Нечетен. 80. —Изобретателят на парната машина.82. — Безводен. 83. — Малкото имена главния герой от романа «Клет-ниците». 84. — Връх на Стара пла-нина. 85. — Инициалите на автора на«Хоро». 88. — Малкото име на про-чут писател, автор на много фанта-стични романи. 89. — Краен защит-ник във футбола. 90. — Представка,показваща повторение. 93. — Нещо,което се дължи. 95. — Естествена за-хар. 96. — Най-прочутото произве-дение на Данте. 99. — Агрегатносъстояние на водата. 101. — Река вШвейцария, ляв приток на Рейн.

77

ПОЗНАВАТЕ ЛИ РАЗЛИЧНИТЕ ПЛУВНИСТИЛОВЕ?

В съобщенията за резултатите от всички състезанияПо плуване винаги се говори за различни плувни сти-лове. Знаете ли какво е характерно за всеки от тях?Когато наблюдавате някой плувец, можете ли да опре-делите по какъв начин плува той?

Най-бързият начин на плуване се нарича кроул.Той е бил показан в Европа най-напред от австралий-ския плувец Сесил Хели в началото на XX век. Раз-пространил се е бързо след Олимпийските игри вСтокхолм през 1912 г. Думата кроул е английска иозначава «пълзене».

При кроула тялото на плувеца лежи хоризонтальо

78

на повърхността на водата, ръцете са обтегнати напред,главата е отпусната между тях във водата, а краката саобтегнати, с разтворени пети и прибрани пръсти.

Движението на краката се извършва нагоре и надо-лу. Те последователно се разминават: когато единият егоре, другият е долу и обратно. Краката се движатдоста бързо и непрекъснато, все по повърхността на во-дата, като само петите се подават навън.

Ръцете загребват във водата една след друга, пре-насят се във въздуха, отпускат се във водата и отно-во загребват, като придвижват плувеца напред.

При вдишване главата се обръща леко на лявата илина дясната страна, като устата се разтваря широко ибързо се вдишва. Веднага след това главата се връщаобратно в изходното положение, а издишването ставапрез носа и устата в самата вода. То трае два пъти по-вече от вдишването.

Немската дума бруст значи гърди. Така се наричаедин от най-старите начини на гръдно плуване. Принего се развива най-малка бързина и затова в спортатой е изместен от кроула. Обаче брустът има и редицапредимства: по този начин се плува тихо, с малък раз-ход на енергия и много продължително. Така най-лесноможе да се пренесе пострадал, така плувецът има добравидимост и дори може да пренася на гърба си малъктовар. Поради всичко това брустът има голямо прило-жение в живота.

При този стил плувецът лежи ьа гърди върху саматаповърхност на водата. Ръцете са обтегнати, прибраниедна до друга, дланите са обърнати надолу и пръсти-те — съединени.

Краката свободно се свиват, като колената се отпус-кат леко надолу, стъпалата идват на повърхността илеко се разтварят встрани. След като се свият доста-тъчно в колената, краката се разтварят встрани. После,тласкат назад, докато се приберат един до друг.

Ръцете се движат само под водата. Те се отпускат на-пред, загребват, прибират се надолу и се обтягат.

Може да се каже, че плуването «бътерфлай» е раз-новидност на бруста. Разликата е в това, че ръцете следзагребването се пренасят напред по въздуха, а не презводата. Това движение напомня движението на пепе-рудени крила, откъдето произлиза названието бътер-флай (на английски бътерфлай — пеперуда).

Бътерфлаят е най-новият начин на плуване — из-вестен е едва от 1934 година. Приложен е на състеза-ния почти едновременно в СССР и в САЩ. Обаче ре-зултатите на съветските плувци са по-добри. Особенопрочут в целия свят е съветският рекордьор ЛеонидМешков. Бътерфлаят няма приложно, а само спортнозначение. Към неговото изучаване трябва да се при-стъпва само след овладяване на кроула и бруста.

Съществува и гръбно плуване, което се разпознавалесно по това, че тялото на плувеца лежи по гръб въвводата.

Ш А Х М А ТНашето списание ще помества ре-

довно на тази страница шахматни м а -териали. Те ще съдържат задачи,етюди и всевъзможни интересни све-дения из теорията и историята нашахмата.

Никой не може да каже с положи-телност кога точно е била създаденатази тъй разпространена игра. Смя-та се, че това е станало в края на Vили в началото на VI век от нашатаера в Индия. Широко известнае легендата за остроумния създателна шахмата. Той странствувал посвета и показал новата игра преднякакъв могъщ индуски раджа. Тозивладетел бил уморен от живота, пре-ситен от богатствата си. Нищо не говълнувало, нищо не го радвало, тър-сел нови развлечения. И ето че ко-гато му обяснили правилата на шах-мата и започнал да играе, той запърви път от много години изпиталудоволствие, увлякъл се и играл тридни и три нощи подред. На четвъртияден казал на странника:

- Благодарение на тебе, аз отновопознах радостта. Искам да те възна-градя богато. Кажи какво искаш дати дам?

- Даже и ти, богати владетелю -отвърнал човекът, — не би могъл даизпълниш желанието ми!

Рисунка: Ал. Ценков

Раджата се р а з г н е в и л :- Няма желание, което да не мога

да и з п ъ л н я . Говори!- Искам да получа пшенични зър-

на — бил отговорът. — Заповядайда поставят на първото квадратчеот шахматната дъска едно зърно, навторото — две, на третото — четири итака нататък, като на всяко следващоквадратче броят на зърната да се уд-воява.

Раджата се разсмял:— Само това ли искаш? Веднага

дайте тук един чувал пшеница!Донесли един пълен чувал и започ-

нали да отброяват зърната. Многоскоро станало нужда да докарат ощепшеница и не след дълго станало яс-но, че запасите на цялата страна нямада стигнат, за да се изпълни жела-нието на странника. Учените изчи-слили, че само на последното, 64-топо ред квадратче, трябва да бъдатпоставени 25 546 779 642 зърна. . .

Така находчивият изобретател нашахмата показал, че има неща, коитоне могат да се к у п я т с пари и богат-ства и че владетелят не е тъй всеси-лен, както се смятало. Осмян предвсички, разсърденият раджа заповя-дал да накажат със смърт този дър-зък човек. Но шахматната игра бързопочнала да се разпространява извсички краища на земята, почнала дапечели все по-голям брой почитателии днес е любимо развлечение на ми-лиони хора по света.

Карикатури: Б. Димовски

«Овчарски» скок на Луната

Без думи

Лунна соната на самото място

Д Р А Г И Ч И Т А Т Е Л И —Р О Д И Т Е Л И ,

У Ч И Т Е Л И ,

П И О Н Е Р С К И Р Ъ К О В О Д И Т Е Л И ,П И О Н Е Р И ,

Вие се запознахте с нашето чаучно-художествено списание «КОСМОС».

Ако то ви е харесало, станете негови абонати, препоръчайте го на вашите близки.

В бъдещите книжки на списанието вие ще намерите материали от всички раздели на наукатаи техниката, написани достъпно, увлекателно и с богати илюстрации.

Всяка к н и ж к а ще съдържа научно-фантастични и прнключенски разкази, очерци за пъте-

шествия и научни постижения, разкази за самоотвержения труд, който ражда смелата мисъл,подвига и новите открития.

Като сътрудници на списанието са привлечени редица наши известни професори, писатели к

учени-специалисти като: проф. Петър Паунов, Емил Коралов, проф. Георги К. Георгиев, проф.

и н ж . Никола Калицин, проф. Атанас Тотев, проф. Цвятко Мутафчиев, Христо Тилев и д р у г и .

Материалите ще бъдат илюстрирани от най-добрите наши художници като: Борис Ангелу-

шев, Александър Денков, Стоян Анастасов, Любен Зидаров, Иван Кирков, Мана Парпулова,

Борис Димовски и други.

На списанието ще сътрудничат и специалисти от Двореца на пионерите и от Централната станцияна младите техници.

Списание «КОСМОС» ще излиза един път в месеца. Към всеки брой, който ще има обем 48

страници, ще бъде вложено и едно безплатно приложение от 24 страници, което ще съдържа мате-

риали във връзка с примерните изисквания за пионерите.

Тази книжка е двоен извънреден брой. Тя съдържа разделите, които списанието ще застъпва

в бъдеще. Първата редовна книжка ще излезе в началото на месец септември т. г. До к р а я на

1962 г., зя абонаментното полугодие, ще излязат общо пет редовни к н и ж к и .

Всяка редовна к н и ж к а ще струва 20 ст., а абонаментът за полугодието е 90 ст.

Абонирането започва от месец май 1962 г.

К О С М О С — научно-художествено списание за пионерите. Издание на ЦК на ДКМС.

Г Л А В Е Н Р Е Д А К Т О Р : Стефан ДичевЗАМ. Г Л А В Е Н РРДАКТОР: Димитър Пеев; РЕДАКТОРИ: Пенчо Симов, Теодора Стайкова

ХУДОЖНИК: Милка ПейковаУРЕДНИК: Георги Пенчев СЕКРЕТАР: Магдалена Исаева

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т :

Александър Денков — художник, проф. Атанас Тотев — икономист, проф. Георги К. Георгиев — геолог, ЕмилКоралов — писател, Маргарита Сотирова, проф. инж. Никола Калицин — физик, проф. Петър Паунов — физик,

Христо Тилев — географ, проф. Цвятко Мутафчиев — химик.

АДРЕС НА Р Е Д А К Ц И Я Т А : бул. «Ленин» № 47, IV ет.; стаи 28 — 29; телефон: 4-28-57, вътр. 363 и 379Годишен абонамент 1-80 лв Цена на отделен брой 20 ст.Дадена за печат на 10- V. 1962 г. Формат 1/8 от 65/92

Държавен полиграфически комбинат «Дим. Благоев» — София