лианка, сестричката на Марио, неусетно порасна и тръгна в

предучилищната група на детската градина. Тя обича да ходи там. Вече знае всички букви и почти може да чете. От няколко месеца в групата започ-на да идва и Борянка – дребничко мъл-чаливо момиченце, което не искаше да си играе с другите деца. Оказа се, че жи-вее през един блок от семейството на Марио, и така, докато отиваха и се при-бираха заедно от детската градина, две-те момиченца се сприятелиха. Майката на Борянка пътуваше много, работата й беше такава и за детето най-често се гри-жеше баща му. Но когато и той беше зает, Борянка оставаше докъсно при Алианка, откъдето баща й идваше да я прибере, щом свърши с работата си.

Семейството на Марио свикнаха с Бо-рянка. Тя се присъедини и на

съботните ни разходки в парка с Марио, Най-

денчо, кучето Джек-

Шаро, Алианка и мен. Борянка не гово-реше много за семейството си. Знаехме, че майка й й липсва, защото през малко-то дни, в които се прибираше, нямаше време за дъщеря си – все беше уморена от дългите командировки. А бащата бе-ше споделил с таткото на Марио, че зара-ди работата на майката се налага непре-къснато да сменят не просто градове, а и държави. Самият той не се радваше на тези смени, защото не беше лесно всеки път да си намира работа.

В детската градина Алианка и Борянка тренираха плуване. Оказаха се запалени плувкини и скоро учителката ги записа да се явят на състезание. Всички бяхме поканени да ги подкрепим. Когато оти-дохме на басейна, се изненадахме, че там беше и майката на Борянка. Детето гре-еше от радост. Когато се запознавахме, младата жена ни изгледа изпитателно, без да се усмихне. После веднага се взря в дъщеря си и през цялото време, докато тя плуваше, не спря да й подвиква.

Борянка се притесни, обърка движе-нията си и преплува разстоянието по-бавно от обичайното. Заради нея целият отбор не се представи добре.

След края на състезанието, когато мо-мичетата излязоха от съблекалнята и се втурнаха към нас, чухме как майката на Борянка се обърна към дъщеря си:

– Знаех си, че няма да плуваш като мен. Не ставаш!

Седмица по-късно разбрахме от Али-анка, че Борянка се отказала от трени-ровките – омръзнало й да плува.

Вчера вечерта Марио ми се обади по телефона:

– Исках да ти кажа, че утре няма да из-лизаме в парка. Алиана цяла вечер пла-че – Боряна заминава с майка си и баща си за Полша, там ще живеят вече. И Боря-на, като разбрала, се скъсала да плаче, а майка й й казала: „Какво си се залепи-ла за тази приятелка?! По-добре е да за-минем – не искам да си зависима от ни-кого!“ Представяш ли си? Защо е толкова горда тази жена?

– Сигурно самата тя не е получила обич, когато най-много се е нуждаела. Обаче, знаеш ли, гордостта е много за-разна и всеки е изкушен от нея. Има са-мо едно лекарство срещу гордостта и то е Божията любов. Кажете на Борян-ка да не се ядосва на майка си, а да я обича и да се моли за нея.

В Свещеното Писание на много места се говори за гордостта и смирението. В библейс-ките стихове тук тези две думи са пропусна-ти. Знаеш ли коя от тях трябва да се попълни във всеки стих?

„Пред погибел _____________ върви и пред падение – наду-тост“ (Пр. 16:18).

„_____________ на човека го унижава, а сми-реният по дух ще придобие чест“ (Пр. 29:23).

„_____________ очи и надуто сърце, с които се отличават нечес-тивците, е грях“ (Пр.21:4).

„Пред падение сърцето на човека се възгордява, а _______________ върви пред слава-та“ (Пр. 18:13).

„Дойде ли _______________, ще дойде и срам, а мъдростта е със смирените“ (Пр. 11:2).

„Всичко, което е в света – похотта на плътта, похотта на очите и __________________ житейска, – не е от Отец, а от този свят“ (I Йоан 2:16).

„И рече Мария: „Душата ми величае Господ и духът ми се зарадва в

Бога, Спасителя мой, задето Той ми-лостиво погледна _______________ на робинята Си; защото ето, отсега ще ме облажават всички родове“

(Лука 1:46-48).

„Страхът Господен учи на мъдрост и пред славата върви _______________“ (Пр. 15:33).

Напиши номера на стиха в подходящата колонка.

Множество звуци има в света:ромон на ручей и глъч на деца,

славеят пее, пчелата жужи,змиите съскат, морето бучи.

Вие вълкът, а свраката кряка,зелената жаба от блатото квака.

Чайката стене над шумни вълни,котката мърка, а волът мучи.

Звън от комар се чува едва,сова свисти с крилата в нощта.

Житото тихо шумоли в полето,тупка ритмично в гърдите сърцето.

С радост врабчето навън чурулика,шуми край реката зелена тръстика.

Вселената звуци различни издаваи лесно човекът тях разпознава.

Приятните, нежните носят утеха.Опасните, страшните будят уплаха.

Звуците весели радват душата,скръбните - те натъжават сърцата.

Но има и глас, от всички различен -и нежен, и мощен, благ, магнетичен.

Не може да бъде той заглушенот буря или от тайфун разярен,

нито от силния рев на лъва.Той е достъпен за всички сърца.

Това е гласът на самия Иисус,а той превъзхожда всеки друг глас.

Вслушай се в него, така ще успявашгласа Му от всичко да различаваш.

Послушай Го - в дните, когато си зле,по-леко ще стане на твойто сърце.

Когато в душата ти буря вилнее, гласът Му спокойствие в тебе ще влее.

От силния вятър защита ти дава,от хищника дявол душата спасява.

Ти имаш уши, използвай ги днес - гласът Му говори чрез благата вест.

Ще можеш да чуеш какво ти говори,когато сърцето за Него отвориш.

Свечеряваше се. Слънцето скриваше лъчите си и отстъпва-ше на нощните лампи, които вече светеха над уютното дворче.

Децата седяха около пясъчника и оживено разговаряха. – Брат ми – каза гордо Сашо – тича като торпедо и никой не

може да го стигне!– А моят... а моят – извика бързо Катя – вкарва най-много го-

лове! Вчера сама видях, дори не успях да ги преброя. Бяха по-вече от сто – със сигурност.

– Какво толкова! – прекъсна я Лена. – Моята сестра Мими пък зае първо място в школата за изкуства и получи награда.

– Да, видях как рисува – потвърди Иван. – Страхотно! И толкова бързо! Секунда – и танкът с най-тънките му завър-тулки е готов. Е, моят брат Мишо може да направи същия танк, само че истински.

– Вярно? – в един глас попитаха децата. – Да! Ако не вярвате, мога да ви покажа, ама утре – ка-

за Иван, вдигнал високо глава. – Супер! Де да можех и аз... – се чу тихият глас на

Петьо. – А аз... а аз – прекъсна го Катя – мога да плета

цветя от мъниста! Вчера изплетох и крокодилче. – А аз чета най-бързо в нашия клас – каза пълнич-

кият Венко. – Аз пък мога да правя шпагат и салто – важно зая-

ви Лена. – Аз съм по-добър от татко на шах! Учителката ми ка-

за, че имам развито логическо мислене – включи се Вик-тор, докато оправяше очилата си.

Още дълго се чуваха силните възгласи на децата: „А аз!...”, „А моят!...”, „А при мен!...” Само Петьо

седеше мълчаливо и едва успяваше да об-ръща глава към всеки следващ разказвач.

– Петьо, баща ти се прибира – извика Катя. Петьо се изправи бързо и тръгна към баща си,

който се връщаше от работа изморен, дрехите му ми-ришеха на бензин. В торбата носеше хляб, мляко и бисквити

за децата си. – Здравей, татко! – глухо поздрави Петьо. – Здрасти, юнак! – бащата разроши косата на сина си

и сложи ръка на рамото му. Докато вървяха към къщи, той попита: – Е, как мина денят ти?

– Нормално – бавно отговори Петьо.– Здравей, чичо Васко! Чао, Петьо! – викаха децата след

тях. В отговор Петьо само махна с ръка.– Какво ново в училище? – попита отново баща му,

учуден, че Петьо е толкова неразговорчив. – Все едно и също – измърмори момчето.

– Защо си така мрачен днес? Да не те е обидил ня-кой?

– Не, татко, всичко е наред – отвърна Петьо, докато се опитваше да изглежда весел както винаги.

– Ето ни у дома! Мирише толкова вкусно! – каза баща-та, поздрави съпругата си и подхвърли към тавана по-малкия си син Симо.

Петьо отказа да вечеря и се прибра в стаята си. Той седна в креслото до бюрото си и се потопи в размис-ли, вперил поглед някъде в пространството.

– Защо си тъжен? – изведнъж се чу ласкавият глас на Симо, който влезе в стаята и внимателно на-

блюдаваше брат си.– Тъгувам, не ми пречи – въздъхна Петьо.

Той никога не лъжеше братчето си: между тях имаше уговорка винаги да си казват само исти-ната.

– Защо тъгуваш? Не мога ли да ти помогна?– В какво да ми помогнеш? – недоумяващо по-

пита Петьо. – Ами да тъгуваш – сериозно отговори Симо.– Ама че си! – с усмивка каза Петьо и се обърна, като

се опитваше да не забелязва загрижеността на брат-чето си.

– Донесох ти бисквити с мляко, както ги обичаш – Симо протегна към него

чашата, която държеше.

– Нещо не ми се яде – каза Петьо.– Ето... Ама ти сигурно си се разболял! Искаш ли да изви-

кам мама? Да ти измери температурата, да ти види гърлото, да те прегледа? – предложи Симо.

– Не, не съм болен – вече по-живо каза Петьо.– Какво е станало? – едва ли не през сълзи попита Си-

мо, защото се тревожеше искрено за брат си, когото мно-го обичаше.

– Страх ме е, че ще умра неспособен, защото не мога да правя нищо и не съм полезен на никого. И дори ти ня-ма да можеш да кажеш на някого, че брат ти умее да прави нещо качествено – с досада и обида Петьо спо-дели мъката си.

– Ти ли не можеш да правиш нищо?! – възкликна поразеният Симо. – Как пък не! А кой ми направи къщичка от картон?

– Е, това е дреболия – махна с ръка Петьо. – Все-ки може да го направи.

– А кой ремонтира моите колички? – възмуте-но продължи Симо.

– Намери какво да си спомниш! – раздразне-но отбеляза Петьо.

– А кой от нас хваща повече риба? Кой от нас носи на татко точно винтовете и болтовете, които му трябват? Кой изхвърля боклука и ходи до мага-зина, когато мама помоли? Кой ми връзва връзки-те на обувките, изрязва ми ноктите и ми напомня да си мия зъбите? Аз не мога да правя всичко това, а ти можеш! Честно казано, всички деца в градината искат да те разменят за техните братя и сестри, а понякога и за бонбони – на един дъх изреди Симо.

– Симо, голям фантазьор си! Ето, Мишо, братът на Иван, прави истински танкове. Братът на Сашо е спортист. За Мими, сес-трата на Лена, няма и да споменавам... А ти казваш – искали да ме разменят... Но аз нищо не мога. Сигурно се срамуваш дори да вър-виш до мен.

– Остави ги! Нали Мишо не да-ва на никого да се докосва до танковете му и все се бие.

Брат му Иван пак е със синини. Фи-лип, братът на Сашо, е избухлив и зъл. Мими винаги гони Лена, за да не й пречи, а тя плаче. Ти обаче си играеш с мен и ми е интересно да сме заедно – Симо толкова сър-дечно убеждаваше Петьо колко е

скъп за него и за цялото семейство, че дори се разплака, като видя не-доверчивия поглед на любимия си брат.

– Наистина ли, Симе? – вече ласкаво попита Петьо, позабравил своите грижи.

– Не помниш ли уговорката ни да си казваме винаги само истината?! Аз ти

говоря, пък ти не вярваш – хлипаше Симо. – Ти си най-лю-бимият ми брат на цялата земя!

От изненада Петьо се вцепени. Той никога не беше виждал Симо толкова огорчен.

– Престани! Вярвам ти, Симе, прости ми – каза нежно Петьо, докато прегръщаше по-малкия си

брат.– Честно ли? – попита Симо в желанието си

да се увери в искреността на брат си. – Разбира се! Много държа на тебе. Аз трябва

да се гордея, че имам такова страхотно братле. Никога няма да те заменя с никого! – почти през сълзи каза Петьо и прегърна силно Симо.

* * *Момчетата се успокоиха, избърсаха сълзи-

те си и отидоха в кухнята да пият мляко с бис-квити – в знак на любов и вечна дружба. Май-ка им и баща им още бяха на масата. Кухнята се напълни със звънки, весели гласове. След вечеря бащата благодари на майката за лю-бовта, с която тя се грижи за него и за сино-

вете им. Той каза, че на земята няма нищо по-скъпоценно от тази обич. Момчетата се спогледаха и запомниха неговите

важни думи за цял живот.

Помниш ли как Той заповядва на морето и бурята веднага утих-ва? Той изцелява болни и възкре-сява мъртви. С думите Си да-ва на хората радост и надежда. Но Иисус Христос не се гордее. Той е най-смиреният на земята. Библията казва за Него, че макар по природа да е Бог, добровол-но се лишава от всичко, приема образа на слуга и се ражда като човек. Става подобен на чове-ка във всичко и дори се смиря-ва още повече – дотолкова, че умира, разпънат на кръст. За-това Бог Го издига над всички и Му дава име, по-висше от всич-ки имена, за да може пред име-то на Иисус да се преклони вся-

ко коляно на небето, на земята, в преизподнята и всеки език да прогласи, че Христос е Господ, за слава на Бог Отец.

Както с гордостта на падна-лия ангел в света навлиза злото, така чрез смирението на Иисус Христос Бог дава на хората спа-сението. Можем да изберем да-ли искаме да бъдем горди, или смирени. От това зависи цели-ят ни живот. Да бъдеш смирен, е по-добре. Нали?

Библията казва, че гордост-та погубва човека и го прави жесток, непримирим и самолю-бив. На гордите, така пише в Божието Слово, самият Бог се противи, а към смирените се отнася много добре – дори по-добре, отколкото заслужават.

Мисля, че ако някой има при-чина да се гордее с нещо, това е Иисус Христос: Той никога не е направил нищо лошо. Негови-ят Баща е самият Бог. На Него се подчинява цялата природа.

наеш ли от какво започва цялото зло в нашия свят? От гордостта! Един от

главните ангели на всемогъщия Бог поискал да бъде равен на Не-го. Така във вселената се появил сатана. Наричат го още дявол. Сатана объркал по същия начин първите хора – Адам и Ева, – ка-

то им казал, че ще станат по-добни на богове, ако не послу-шат Бога и ядат от забранения плод. За това можеш да проче-теш в третата глава на първа-та книга от Библията – Битие. Или намери тази история в тво-ята детска Библия. Така чрез първите хора грехът навлязъл в света. И най-вече дошла гор-достта.

Мисля, че разбираш за какво говоря. Виж как във

всички билбордо-

ве и реклами показват най-сил-ния, най-красивия, най-успешния. По какво се различава той от всички нас? По това, че го пре-възнасят. Но най-страшното е, когато някой сам се смята за по-издигнат, по-важен, по-силен или по-красив от другите и се гор-дее с това.

Гошо се смятал по-силен, по-умен,даже по-хубав от всички деца.В свойте хвалби е бил неразумен:„Умея да върша всички неща.

Аз съм красив и много способен,и знания имам, с които съм горд.А в спорта на мене няма подобен –и без тренировки постигам рекорд.”

Все още говорел, когато внезапновидял мръсна локва пред свойте крака.И Гошо подскочил, но тъй непохватно,че паднал позорно направо в калта.

И ставайки, спомнил си как неотдавнадядо му с обич го бе наставлявал:„Не се възгордявай, защото ще паднеши свойто сърце ще окаляш тогава.“

Плувал в реката старият сом.Казвал: „Не съм като онзи Самсон,за който сте чели. Аз помъдрявам,

опасните куки навред разпознавам.

Сега съм най-умен в реката и знам,че мога на всеки съвети да дам.”Заплувал доволно и песен запял,

но в мрежа внезапно се той озовал.

И има полезна поука в това:когато вдигнал надменно глава,

сомът пострадал. Това е урок,на който ни учи Създателят Бог.

И слава да бъде на Него, защотоне само ни казва кое е доброто,

но иска да знаем: хвалбите са гряхи трябва да стоим далече от тях.

Да бъдем в живота си скромни, смирении в дните си земни да бъдем решенида следваме ясния пример Христов.

Така ще покажем на дело любов.

И само когато обичаме Бога,ще бъдем спокойни, без страх и тревога.

Той също и мъдрост в живота ни даваИ няма да падаме в клопки тогава.

Събитието, за което искам да ти разкажа днес, се случило много отдавна – петстотин години преди раждането на Христос. По това време

израилският народ, за който се говори в Библията, бил в плен във Вавилон. Вавилонското царство тогава се управ-

лявало от Набонид, сина на Навуходоносор. Негов съупра-вител бил Валтасар, синът на дъщерята на Навуходоносор,

т.е. внук на големия вавилонски завоевател. По това време Набонид бил на военен поход, а Валтасар властвал над Вави-лон и цялото царство.

Веднъж Валтасар вдигнал голямо пиршество, поканил хи-ляда свои велможи и събрал всичките си жени и наложници. Ко-

гато царят се напил, заповядал да донесат от съкровищницата на двореца съдовете, които Навуходоносор, неговият дядо, бил взел

от Йерусалимския храм, преди да го разруши. Слугите донесли златните чаши, а царят и неговите приятели за-

почнали да пият вино от тях и да прославят своите богове – каменни, дървени, златни и медни идоли. И докато пиели така и поругавали

Бога на израилския народ, на стената в дворцовата зала извед-нъж се появила ръка, която приличала на човешка. Ръката за-

почнала да пише по стената непонятни думи. Царят се разтреперил и закрещял от ужас. Той по-

викал своите мъдреци и звездобройци и им заповядал да прочетат и обяснят написаното на стената. Но никой

не можел да каже на царя значение-то на неразбираемите думи.

От страх всички велможи изведнъж из-трезнели. Тогава в залата на пиршеството

влязла царицата и казала:

– Валтасаре, в дните на Навуходоносор главен мъдрец е бил Даниил. Попитай него...

Царят изпратил да доведат Даниил. Когато влязъл в залата, Даниил видял съдовете от храма, оск-

вернени от царя и неговите гости, също – думите на стената, на-писани от Бога, и изплашения Валтасар. Царят казал:

– Данииле, ако можеш да прочетеш и да преведеш тези ду-ми, ще ти дам голяма награда и ще те направя трети властник в моето царство!

– Царю, награди, злато и почести не са ми нужни – отговорил Даниил. – Но ще ти обясня написаното на стената. Бог е дал власт над всички земни царства на баща ти Навуходоносор (по това вре-ме било прието наследникът на престола в царския двор, дори ако е внук, да се нарича син, затова в Библията Валтасар е наречен син на Навуходоносор). И той се възгордял. Тогава Бог го лишил от разум. Навуходоносор започнал да яде трева като вол и да живее с дивите зверове, докато не се смирил и не се покаял. Знаеш тази ис-тория, царю. И въпреки това ти също си се възгордял. Осквернил си съдовете от храма на Господ, нашия Бог! Ти поруга Неговото име, като се напи с твоите велможи. Затова Бог ти е пратил знамение: ръка, която пише по стената на двореца. И ето какво е написано тук: „Мене, мене, текел, упарсин.” Чуй смисъла на тези думи: „ме-не” – Бог е определил края на твоето царство, „текел” – ти си пре-теглен на кантар и си се оказал много лек, „перес” – Бог е разде-лил царството ти и го е дал на мидяните и персите.

Валтасар наградил Даниил и го назначил за трети властник, но в същата нощ – нощта на пиршеството – Вавилон бил превзет и мидяните и персите завладели цялото цар-ство. Следващият цар бил Дарий.

Тази удивителна история от древните вре-мена можеш да прочетеш в петата глава от Книгата на пророк Даниил.

Знаеш ли, че аз съм второто по големина су-хоземно животно след слона?! Масата на мо-ето тяло е средно 2,5 т, но в отделни случаи може да достигне 5 т. Дължината ми е около 4 м, а височината - до 2 м.В древността бихте могли да ни видите из целия африкански континент, но днес обита-

ваме главно Южна Африка и... зоопарковете. Кога-то сме на свобода, обикновено живеем на неголеми групи. В случай на опасност заемаме отбранителна позиция, като заставаме в тесен кръг с глави навън, за да предпазим безпомощните си малки. При среща с хора най-често бягам в спокоен тръс със скорост 25-30 км/ч. Така мога да тичам доста дълго. В изклю-чителни случаи и на кратки разстояния преминавам в галоп и достигам скорост от 40 км/ч. Женската ражда веднъж на 2-3 години по едно мал-ко, което само след денонощие вече може да съпро-вожда майка си. До една година то продължава да суче мляко от нея, въпреки че след седмица започва да се храни с трева. Тревистата растителност е наша-та основна храна.

В горещо време се крием под сянката на дърветата и излизаме да пасем на открити места едва когато се свечери. При умерена температура обикновено па-сем през по-голямата част от деня, понякога и цяла нощ. Обичаме калните бани. В местата, където се къпем, ни очакват десетки блатни костенурки, които изтръг-ват от кожата ни напили се с кръв кърлежи, докато лежим в калта. Обонянието ми е много добре раз-вито, но слухът и особено зрението – не съвсем. По тази причина човек може да се приближи до мен на разстояние 30-35 метра, преди да го забележа и да избягам. Така за малко да изчезнем напълно заради безконтролното ловуване. И всичко това се дължи на човешкото суеверие за чудодейната сила на моя рог! А да, щях да забравя да ви кажа, че главният ни отличителен признак са двата рога на носа. Предни-ят расте от носовата част, а задният – на челото ни. Предният рог е по-дълъг от задния. С него разтваря-ме храстите, докато вървим и се храним. Най-едрият рог, известен досега, има дължина 158 см.А широката плоска горна устна ме отличава от чер-ния ми събрат. Сега, разбира се, вече знаеш, че аз съм (Ceratotherium simum), макар че цветът на тялото ми изобщо не е бял, а – светлосив.

белият носорог

Чел съм в Библията, че хората са празнували Пасха още преди възкресението на Христос. Защо е така?

Константин А., Кировоград, Украйна

Пасхата (буквално „преминаване покрай“) е най-важни-ят еврейски празник по времето на Стария Завет. Бог извежда

израилтяните от египетската земя, за да ги избави от робството и страданията. При последната напаст в Египет Ангелът погубител мина-

ва покрай израилските домове (оттук идва названието на празника), без да вземе пър-вороден от тях, тъй като стълбовете и праговете на вратите им са намазани с кръвта на закланото агне. Така нито един от първородните на Израил не умира. А при египтяните умират всички първородни – хора и животни. Едва тогава фараонът се смирява и пуска израилския народ в пустинята.

Бог заповядва на евреите всяка година да колят пасхално агне и да си спомнят това събитие. Старозаветната Пасха е символ на спасението на човека чрез кръвта на Хрис-тос. В Библията четем: „Защото Христос, нашата Пасха, беше заклан за нас“ (І Кор. 5:7). Той е Божият Агнец, Който поема върху Себе Си греха на света. Неговата кръв се проли-ва за нашите грехове и само благодарение на тази жертва човек може да избегне гнева и осъждането от Бога, да получи спасение от робството на греха и смъртта, да достигне своето предназначение – вечен живот в единство с Бога.

„Когато вече се разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не поз-наха, че е Иисус“ (Йоан 21:4). В Евангелията от Йоан и от Лука (24:16) се описва това, че учениците не разпознават Иисус. Защо става така?

Мария И., с. Малая Мечетня, Украйна

В Библията не се казва защо учениците не разпознават Иисус на брега. Те разбират, че това е Господ едва след като виждат пълните с риба мрежи. Може би утрото е било мъгливо и Той е стоял на стотина метра от тях. Но не разпознават и гласа Му. Явно уче-ниците все още не могат да свикнат с факта, че Иисус е жив.

Възможно е тогава Той да е изглеждал малко по-различно, защото след възкресе-нието вече е с прославено тяло – способен е да се придвижва мигновено в прос-

транството, да преминава през стени и затворени врати, тялото Му става нетленно.Когато се явява на двамата ученици по пътя за Емаус, самият Иисус прави така,

че да не Го познаят, защото иска отначало да отвори техните духовни очи, т.е. да им по-каже кой е Той, умрелият за греховете на хората. Чрез пасажи от Писанието Христос им обяснява, че в Неговия живот са се осъществили всички Божии пророчества за Месия, че самият Той е Спасителят, изпратен от Бога. След като Господ отваря духовните очи на двамата ученици, те проглеждат и с физическите си очи и познават Христос.

Ето какъв урок можем да извлечем за себе си – никога да не се отчайваме и да не се разочароваме във вярата си в Иисус, а да се уповаваме на Неговата любов и всемогъ-ществото Му. Ако се отдадем на скръбта, няма да можем да видим Божия план в на-шия живот. А Иисус иска винаги да Му се доверяваме. И когато ни е трудно, тър-пеливо да изучаваме Писанието и да се уповаваме на Бога. Защото Той може да обърне и най-тъжните събития от живота ни в добро за нас!

Той е християнин от еврейски произход, ро-

ден в Понт - област в северната част на Мала

Азия. Името му се превежда от латински като

„орел”. С ап. Павел имат общ занаят. Двама-

та с жена му стават духовни наставници на

Аполос. В неговия дом и в Коринт, и в Рим се

събират християни.

„Бог съзижда” - така се превежда от еврейс-ки името на сина на свещеник Йодай. Той е смел воин на цар Давид, негов съветник и началник на телохранителите му. Заедно със свещеник Садок и пророк Натан помазва Соломон за цар. Новият цар го назначава за главнокомандващ на войската.

Истинското му име е Йосия, но апостолите му дават прозвище, което се превежда като „син на утеха”. Това съответства напълно на неговото призвание: той става един от първите мисионе-ри. Притежава земя на о. Кипър. Продава я и до-нася цялата печалба при нозете на апостолите.

Евреин от Александрия. В Новия Завет е опи-сан като „мъж красноречив и силен в Писа-нията”. Проповядва смело в синагогите, като доказва, че Иисус е Христос. Учениците му започват да се наричат с неговото име, което води до разделение в Коринтската църква и предизвиква критиката на ап. Павел.

Отговор: Деян. 18:1-3, 24-28

Отговор: Деян. 18:24-28; I Кор. 1:11-12

Отговор: II Цар. 8:18; 23:20-23; III Цар. 1:32-38; 2:34-35 Отговор: Деян. 4:36-37; 11:19-24

Отговор: Деян. 4:36-37; 11:19-24

1. Какво са приготвили жените за тялото на умрелия Иисус (Лука 24:1)?2. Юдеите викат на Христос: „Ако си Син Божи, слез от ______!“ (Мат. 27:40).3. 40 дни след възкресението Си Иисус се _____ на небето (Лука 24:1).4. С какво е затворен входът на гробницата (Мат. 27:60)?5. На кой ден възкръсва Христос (Лука 24:46)?6. Кой отмества камъка от гробницата на раз-съмване (Мат. 28:1-2)?7. Кой охранява гробницата на Иисус (Мат. 27:66)?8. След възкресението Иисус се явява на двама от учениците Си по пътя за _____ (Лука 24:13).9. Кой от учениците стига пръв до гроба (Йоан 20:4)?10. Какво означава името Иисус (Мат. 1:21)?11. Как се поздравяват християните: „Христос възкресе! Наистина _______!“

Напиши отговорите в квадратчетата по хоризонтала и от отделените квадратчета по вертикала ще разбереш кой празник чествахме наскоро.

Змията Нцока вдигна глава и с наслаждение изсъска. Тя вижда-ше как носорогът Фару се любува на своята огромна сянка под лъ-чите на изгряващото слънце.

Змията отново изсъска: „Никой не може да ти заповядва. Никой

няма право да застава на пътя ти. Не си по-малко ва-

жен от слона Нембо.” Носоро-гът изпръхтя, като помахваше с

късата си опашка.

Слънцето огряваше покрития с трева склон на брега на реката. „Ти си огромен, силен и важен” – каза змията толкова тихо, че носорогът прие тези думи като свои собствени мисли.

Неговата сянка изглеждаше страшна и могъща. „Никой не може да ми заповядва – процеди той през зъби. – Никой няма пра-во да застава на пътя ми. А пък за Нембо...

– Искаш ли да дойдеш с нас при баобаба и да чуеш един интересен разказ? – попитаха близнаците Тали и Кали („Тали“ означава „висок”, въпреки че той не беше висок, а „Кали“ означава „буен”, въпреки че той не беше буен).

Гулу, чийто крак беше гипсиран, кимна с глава и близна-ците го докараха в инвалидната количка от разположената в джунглата болница до дървото. След тях дойдоха Елизабет и Юдит, между които вървеше Луту – високо момиче с превръзка на очите. Както и нейната малка приятелка Лисо, Луту отдавна беше сляпа.

Дауди излезе от болницата, с широки крачки тръгна към ба-обаба и седна на стола, който бяха донесли заедно с количката.

– Знае ли се нещо за човека, когото е нападнал носорогът Фару? – попита Тали.

– Всичко е наред с него – отговори Дауди с усмивка. – Той се оправя. Имам един въпрос към вас: какво трябва да направиш, ако те преследва носорог?

– Да бягаш! – възкликна Елизабет. – Да се качиш на дърво! – извика Кали. – Да отскочиш настрани! – се засмя Гулу и тържествено вдиг-

на нагоре гипсирания си крак.– Гулу е прав – каза Дауди. – Наистина най-добре е да отско-

чиш настрани. Носорогът е огромен, страшен и много самоуве-рен. А сега ще ви разкажа как той си е помислил, че е страши-лището на джунглата.

Той разсече няколко пъти чистия утринен въздух с големия си ос-тър рог и силно изръмжа: „Аз съм огромен! Аз съм силен! Аз съм ва-жен! Аз съм НОСОРОГ.”

Ще се разправя с всеки, който пос-мее да ми напомни за него!” И той тропна силно с крак в мръсната локва. Змията злобно се засмя и си помисли: „Фару, разбира се, е глу-пав, но е много силен.

Без да обръща никакво внимание на това, носорогът се насочи към големия гранитен камък, на който седеше любопитният мангуст Джо-Джо.

Той може да ми потрябва.” Тя об-лиза устните си със своя раздвоен език и изсъска: „А ето го и него.”

Гранитният камък прелетя край главата й и се блъсна в друг, по-голям камък, който от удара се катурна и застана по средата на пътеката.

Той отпусна глава и се понесе към сянката на кокосовите палми. Буху отвори едното си око: „Какъв ужа-сен носорог! Виж го как се прави на важен. Кой е той в сравнение със слона?”

Фару спря. Очите му святкаха. „Ти наистина ли си силен колкото сло-на?” – с любопитство попита Джо-Джо. Носорогът освирепя.

Носорогът вървеше по пътечката. Той се спускаше към реката. Пред него, край пътечката, растеше пал-ма, на която седяха маймунките.

Носорогът видя хипопотама Буху, който плуваше спокойно в езеро-то сред водните лилии. Фару се за-сили и скочи с рев във водата.

Нцока се оказа наблизо и чу всич-ко. Очите й святкаха. Змията пъл-зеше след носорога и си мислеше: „Всичко върви по план.

С един замах на рога си той подхвърли високо мангуста, а грамадният гранитен камък се търкулна надолу по склона на хълма. Антилопата Дик-Дик изплашено от-скочи встрани.

Фару притисна със силното си рамо ствола на палмата и той се счупи като суха клонка. Маймун-ките Тото и Коко паднаха право в бодливия храст.

Вълната от кална вода удари хипо-потама. „Аз съм по-важен от все-ки обитател на джунглата и моля да не забравяте това!” – изръмжа Фару.

Ще се възползвам от силата на носорога, за да проваля пла-новете на слона.“ Жирафът Твига, мангустът Джо-Джо и антилопата Дик-Дик стояха настрани и мълчаливо наблю-даваха.

„Кажи му да завърже хобота си на възел!” – изръмжа носорогът и сърдито удари с рога си ствола на палмата.

Изведнъж те доловиха някакво движение в тревата. „Това не е ли змията?” – попита настръхнал Джо-Джо. „Точно тя е – пот-върди Твига. – Нейните мисли са по-опас-ни от отровата й.”

„Видях слона на хълма. Защо не вземеш да го бутнеш в реката? Докажи, че твоят рог е по-силен от неговите бивни. Покажи на всички обитатели в джунглата колко си силен.”

Твига поклати глава: „Чакат го неприятности.” В далечината

нещо огромно и сиво пре-пречваше пътя. Нцока се

подсмихна подигравателно.

Змията се скри под камъка от па-дащите кокосови орехи, но скоро погледна предпазливо от своето скривалище и прошепна нещо с примамлив глас.

Носорогът Фару си почиваше на сянка. Всички мисли, които му ид-ваха в главата, започваха с думи-те: „аз”, „мен”, „мое”.

Носорогът изпъчи гърди и тръгна да изкачва хълма, като ръмжеше самодоволно: „Какви ясни мисли имам днес!”

Носорогът внимателно се вгледа напред. „Нембо – изръмжа той и сърдито тропна с предния си крак. – Защо там, където отивам аз, трябва да стои слонът?”

Носорогът издаде странен звук, който приличаше на смях, и каза: „Нцока, повтори.” Твига и другите животни чуха съскащия глас на змията:

Змията го приближи и със злорада усмивка хитро го попита: „Извест-но ли ти е, че слонът иска да зарад-ва всеки обитател на джунглата?”

„Внимавай – каза Твига и се приб-лижи до носорога. – Не слушай съ-ветите на змията!” „Ами, съветите на змията! – изръмжа Фару. – Мога и сам да мисля.”

Змията изсъска: „Той е огромен... Той е ва-жен...” „Аз също – я прекъсна носорогът. – Ще му докажа, че моят рог е по-силен от неговите бивни.“ Горещ въздух обвиваше хълма.

Джо-Джо не мръдна от мястото си: „Дори за слепия е ясно...” „Мълчи! На кого говоря? Мълчи!” – го пре-късна Фару и се устреми напред, към склона на хълма.

Лъчите на слънцето се отразяваха в реката. В неголемите очи на но-сорога пламтеше огън. И колкото повече се наливаха с кръв, толко-ва по-лошо виждаше той.

Сивият предмет предизвикваше в него явно негодувание и два тона злоба се втурнаха напред. Голе-мият сив предмет стремително се приближаваше.

– Ама че работа! – възкликнаха Тали и Кали. – Носорогът е постъпил много глупаво.

– Слушайте – каза Дауди. – Носоро-гът е символ на гордостта и егоизма. Но бъдете внимателни. Такива неща лесно могат да се случат и с вас, ако не сте послушни на Бога. Всеки, който върви по Неговия път и е доверил живота си на Него, знае откъде идва най-силната болка в главата и сърцето.

Гласът му звучеше грубо: „Как сме-еш да стоиш с гръб към мен? Как смееш да не ме забелязваш? Как смееш да се изпречваш на пътя ми?...” Той спря, за да си поеме дъх.

Фару изскърца със зъби и изрева с цял глас: „Ей, ти! Я се махай! Чуваш ли?! Махни се от пътя ми!“ Неговият рог беше насочен към огромния сив силует, който се откро-яваше на фона на небето.

Носорогът се прицели в средата му, затвори очи, втурна се напред и... с трясък се удари в огромния гранитен камък!

Не пренебрегвай Божиите наставления. Божият път винаги е най-добрият.

Змията презрително се усмихна: „Това ми трябва.” Носорогът наве-де глава, насочи рога си напред и тропна с крак. Вдигна се прах.

Мангустът Джо-Джо се провря под краката на носорога: „Знаем, че не обичаш слона. Но ако си мислиш...” Носорогът грубо го прекъсна: „Млъкни!”

В очите на Фару пламтяха и се взривяваха огнени звезди. Той започна да стене. Ни-кога и никой в джунглата не беше изпит-вал толкова силно главоболие, както сега носорогът.

Вавилонският цар Навуходоносор се възгордял, затова за определено време Бог му отнел властта. Пратил го да живее отделен от хората, сред дивите животни. След като разумът му се върнал, царят казал: „Сега аз, Навуходоно-

сор, славя, превъзнасям и величая небесния Цар, на Когото всички дела са истински и пъти-

щата Му – праведни и Който е силен да сми-ри онези, които ходят гордо“ (Дан. 4:34).

На север от Европа има голям остров. Водите на Атлантическия океан мият неговите скалисти брего-ве, над пустинните плажове летят чайки, а в далечи-ната се извисява връх Карантуил, което се превежда като „обърнат сърп”.

Пътешественикът, който поне веднъж е бил тук, никога няма да забрави суровата красота на тези мес-та. Той ще мине по пътечките през зелените поляни, ще се изкачи по живописните хълмове и невисоките планини, ще постои под солените капки на морския прибой, ще разгледа руините на древните манастири и средновековните замъци.

ПРОИЗХОДПреди 1500 години, точно както туристите днес,

на стръмната скала стоял 16-годишен юноша и на-прегнато се вглеждал в обвитата в мъгла далечина, но не виждал нищо: сълзи се стичали от очите му. Той бил роб, а прекрасната страна била за него земя на робството. Патрик (така се казвал младият чо-век) си спомнял с мъка своя роден дом в далечната Британия, родителите си и селската църква, в която баща му бил дякон, а дядо му – свещеник. Тогава на малкото момче било скучно на богослуженията, не го привличали и събитията от свещената история, за които майка му разказвала през зимните вечери. Ех, ако можел да върне всичко това!

РОБСТВОВсичко се променило в деня, когато морски раз-

бойници (пирати) нападнали селището им. Те прис-тигнали с кораби от Ирландия, или, както сами наричали своята страна, Ейре. Хората били непод-готвени, малцина успели да се спасят: някои били убити на място, а други, като Патрик, били пленени и продадени в робство.

Неговият господар му заповядал да пасе свинете. Докато оплаквал печалната си участ, мечтаел за бяг-ство и сънувал свидната си родина, Патрик се срав-нявал ту с Йосиф, който също бил прода-ден в робство, ту с блудния син, който

като него пасял свине. Размишленията върху Свещеното Писание скоро станали навик за него. Той започнал да разсъждава за греха и прошката, за жертвата на Иисус Христос и вечния живот.

Тогава се случило най-важното събитие в живота на младия роб – той се обърнал към небесния Отец с молитва на покаяние. Ето какво раз-казва Патрик за това години по-късно в своята знаменита „Изповед”: „Господ ми даде да разбера, че съм бил невяр-ващ и, макар и късно, мога да си спомня за своите грешки и да се обърна към Него с цялото си сърце.”

ВРЪЩАНЕ У ДОМАСлед шест години робство Патрик успял да избя-

га и да се качи на кораб, който го отвел до бреговете на родната Британия. Радостта нямала край, когато неговите роднини, живи и невредими, спасили се по

време на онова нападение, прегърнали изгубе-ния и отново намерен Патрик, при това ста-

нал истински християнин.Животът потекъл тихо и мирно, как-

то младият човек мечтаел, докато бил в чужбина, но той нямал спокойствие и удовлетвореност, нещо го измъчвало. И това била Ирландия! Мисълта за земята на робството му и за нейните жители не му давала покой. Както някога, като юно-

ша, сънувал Британия, сега виждал насън долините и хълмовете на Ейре. И един от

сънищата си възприел като заповед от Бога да занесе благата вест на ирландците.

ОТНОВО В ИРЛАНДИЯЗа да стане мисионер, Патрик трябвало да учи. В

онези времена център на всяка наука, в това число и богословието, били манастирите. И той заминал за църквата в Оксер, Галия, където по-късно бил ръко-положен за дякон.

След дълги години на обучение Патрик най-сетне се отправил към скалистите брегове на острова. Това станало през 432 г. Тогава в Ирландия вече имало християнски църкви, но били малобройни и отдале-чени една от друга, а християните не можели да изпо-вядват свободно своите възгледи.

По-голямата част от ирландците били езичници. Те се покланяли на слънцето, луната и звездите, на „свещени“ камъни и горички. Вярвали, че във вся-ко ручейче, дърво и хълм живеят духове, на които трябва да се принасят жертви, дори човешки. Маги-ческите обреди били ръководени от жреци, нарече-ни друиди, които оказвали ожесточена съпротива на мисионерите, дошли в техния край.

Патрик обаче бил усвоил добре обичаите на ир-ландците още в годините на робството си. Той позна-вал вярванията и бита на обикновените хора – така намерил път към сърцата не само на селските работ-ници, но и на влиятелните водачи и управници. Дори няколко могъщи жреци друиди приели християн-ството. Не след дълго ирландският крал Логер под влиянието на мисионера разрешил на християните да провеждат открито своите богослужения.

МИСИОНЕРСКО СЛУЖЕНИЕУспехът в дейността на Патрик бил огромен. С

пълно упование на Бога проповедникът на христи-янството посетил всички краища на страната, като разказвал за Иисус и кръщавал новоповярвалите.

През всички тези години Патрик живеел в пос-тоянно очакване за мъченическа смърт. Дванадесет пъти той бил реално застрашен да бъде убит, пре-живял тежък плен, две седмици прекарал в сурово заточение. При това неговите завистници го обви-нявали в кариеризъм и желание за слава и почести. Но в действителност Патрик бил много скромен човек и постоян-но благодарял на Създателя за това, че го е избрал като Свой инструмент, с чиято помощ мно-го хора, покланяли се преди на идоли и нечисти сили, станали християни.

Повече от 30 години Патрик бил мисионер сред жителите на Ирландия. Той бил чудесен дипломат, умеел да разговаря с водачите и със селяните. Про-веждал занятия, на които с по-

вярвалите изучавали основите на християнството, защото смятал духовното израстване за неделима част от новия живот. За тези години той организирал около 200 църкви и кръстил почти 100 000 души, но цялата слава винаги отдавал само на Бога.

Ирландците наричат Патрик велик Божи човек. За неговия живот и делото му са създадени множест-во легенди, които понякога трудно могат да се отде-лят от реалните събития, известни от документите

на онази епоха и стигнали до наши дни чрез спомените на са-мия мисионер. Точните дати на неговото раждане и на смъртта му са неизвестни, не се знае и къде е погребан.

Но най-добрият паметник за него остава трилистната де-телина, символът на съвремен-на Ирландия. Защото Патрик показвал на своите слушатели точно малката зелена дете-лина, когато говорел за Светата Троица.

Вече не съм млад и през живо-та си съм видял много кон-фликти и раздели. Бил съм

свидетел как семействата се разпадат, когато синът, обиден за нещо на роди-телите си, напуска дома или сестрата започва да се съди с родния си брат за

изречена обидна дума. И всеки път, независи-мо от резултата на конфликта, губят и двете страни.

За съжаление разколите в християнството са още от древността. При ранното християн-ство църквите по различните места не са били устроени напълно еднакво, но са чувствали своето единство, зависимостта си една от дру-га. За местните църкви се е говорело като за сестри в едно семейство, всяка от които се отличава със свои особености, но всички имат общ Баща.

Когато обаче сто-лицата на Римска-та империя се пре-мества на Изток, в Константинопол, и най-вече когато вар-варите нахлуват в Европа, а мюсюлма-ните – в Близкия из-ток и Африка, църк-вите във Византия и Западна Европа все повече се отдалеча-ват една от друга. В различните части на разпадналата се през V в. империя праз-нуват Възкресение

в различни дни, говорят на различни езици, а най-важното е, че всяка част има свои църковни водачи, които не могат да намерят общ език помежду си.

Източните църкви са подчинени на патриарха в Константинопол, а западните – на римския папа. Разделенията и разколите между източните и запад-ните църкви са чести, но до един момент те всеки път успяват да се помирят. През ІХ в. константинопол-ският патриарх Фотий започва сериозна богослов-ска дискусия с римския папа Николай по въпроса от кого произтича Светият Дух – от Бог Отец или от Отец и от Сина. Този въпрос се оказва важен в по-литическия спор между Рим и Константинопол за подчинението на Българската църква. Но през ХІ в. се случва нещо, което вече окончателно разделя Из-точната и Западната църква.

Римският папа Лъв ІХ изпраща в Константино-пол свои представители начело с кардинал Хумберт, които да се договорят за съвместни действия против нашествието на норманите. Пратениците на папата са приети радушно от император Константин ІХ, но

тогавашният патриарх Михаил Керуларий дори не излиза да ги поздра-ви. Хумберт, който е пла-менен и решителен под-дръжник на папството, се възмущава и предпри-ема крайни мерки. На 15 юли 1054 г. той отива в главната църква на Кон-стантинопол – прекрас-ния храм „Света София“ – и слага на олтара була, т.е. указ за отлъчване от Църквата на патриарха

Керуларий и неговите епископи. После кардиналът излиза, изтърсва праха от краката си и казва: „Бог вижда, Той ще съди.“

Народът в храма остава вцепенен… Римският папа отлъчва патриарха от Църквата?! Разбира се, и патри-архът не остава по-назад – след пет дни той отговаря, като също отлъчва Хумберт.

Разколът назрява векове и истинската при-чина за него не е в богословието, а в загуба-та на братската любов. Римският папа, както и константинополският пат-риарх претендират за върховна власт в Църквата, но забравят най-важната заповед на Хрис-тос: „Обичайте се един друг.“ Някога единната Църква се

разпада на Западна, която се нарича Католическа, и Източна, наречена Православна.

Все пак основната причина, превърнала обикно-вените вярващи от Западната и Източната църква в непримирими врагове, не е разделянето през 1054 г., а – събитията около Четвъртия кръстоносен поход. Синът на сваления византийски император Алексий Ангел убеждава кръстоносците първо да му помогнат да възстанови справедливостта, като седне отново на престола, а после да се отправят към Йерусалим. През 1203 г. кръстоносците нападат Константинопол и след като го превземат, в продължение на три дни разграб-ват града. Много светини и реликви са отнесени на Запад, най-вече в Италия, а в самия Константинопол кръстоносците основават нова държава – Латинската република – и насилствено въвеждат там богослуже-ние по западния образец. Така разколът в богословие-то довежда до тежка раздяла в семейството на христи-янството. Оттогава до днес съществуват Католическа и Православна църква.

„Най-красивата роза в градината съм аз!” – каза на градинските цветя голямата червена роза, гордо изправена под лъчите на утринното слънце. Нейните листенца, направени сякаш от тънко кадифе, бяха леко извити надолу и върху тях искряха капчици роса.

„Да, да! Ти си най-красивата сред нас!” – закимаха камбанките. И от това движение по тревата се изля на пръски водичката от техните главички.

„В тази градина ще откъснат първо мен! – продължи розата. – И ще стоя в красивата кристална ваза в къщата на стопанина – градинаря. Тази ваза винаги е на прозореца. Ето я – вижда се от тук.“ И наистина, на прозореца имаше ваза от тънък светлолилав кристал.

„Ти си просто очарователна, неповторима в своята красота!” – възторжено я хвалеше синчецът.

„Раз-бира се, не съм

обикновена роза, аз съм от специален сорт!”

„Не, харесва ми точно

това цвете. Тази роза е толкова бяла, толкова скромна! Ще й се

любувам през целия ми рожден ден.“

Но тук разговорът на цветята беше прекъснат. В градината влезе дядо Никифор – градинарят. Той държеше за ръка внучката си, малко къдраво момиченце. „Е, Маринче, избирай какво цвете да ти откъсна днес, за твоя рожден ден – каза той. – Може би тази разкошна червена роза?”

Момиченцето тръгна между цветята... „Ето тази, дядо” – посочи то една малка бяла розичка. „Тази ли? – се учуди дядо й. – Тя е много обикновена. Може би ще си избереш нещо по-красиво?”

Отрязаха розата и я сложиха в лилавата кристална ваза на прозореца. Вятърът докосваше нейните листенца и разнасяше нежния й аромат в стаята на Маринка. „Тази розичка е най-красивата и неповторимата! Тя е просто чудесна, дядо!” – се радваше внучката.

А в градината, склонила кадифена главичка, мълчаливо стоеше червената роза, която в този ден така и никой не откъсна.

Същото се случва и в живота: човек се хвали и

се превъзнася над другите, без да забелязва

скромните и обикновените хора. „Ала Бог избра

онова, което е безумно на този свят, за да посрами

мъдрите; Бог избра онова, което е слабо на този

свят, за да посрами силните; Бог избра онова,

което е от долен род на този свят и е унижено,

и това, което е нищо, за да съсипе онова, което

е нещо, – та никоя плът да не се

похвали пред Бога” (I Кор. 1:27-29).

ВОДОРАВНО2. На какво е разпънат Иисус (Йоан 19:19)?5. Кой от учениците не е искал да повярва във възкресе-нието, докато не види раните на Христос (Йоан 20:27)?6. Кой е отместил камъка от гроба на Иисус Христос (Мат. 28:2)?7. Кой носи кръста на Христос до Голгота (Мат. 27:32)?8. Къде се възнася Иисус (Лука 24:51)?9. В кой ден от седмицата е разпънат Христос (Йоан 19:14)?

ОТВЕСНО1. До кой град е разпънат Господ Иисус (Мат. 23:37)?3. На кой ден е възкръснал Христос (Лука 24:46)?4. Кой е разпънал Иисус (Йоан 19:23)?