Илия Троянов - РЕВОЛЮЦИЯ МЕНТЕ - 1989

 

България – една повтаряща се история

 

На всички жертви на тоталитарния режим, убити в затворите, застреляни по границите, измъчвани до смърт в лагерите, на хората, умрели вследствие на радиоактивните увреждания, загинали при злополука в армията.

 

Нa всички жертви на новото демократично време, на умрелите от студ в домовете си, на издъхналите от недостиг на лекарства и лекарска грижа, на самоубилите се в безкрайно отчаяние хора.

 

 

»И спи, и се прозява,  на чужди се надява!«

Пенчо Славейков[1]

 

Преди началото

 

 

В този литературен репортаж за България не става въпрос само за България, а за един от най-бурните и завладяващи епизоди на световната история. Това, което преди години ме накара да напиша тази книга, беше митът за революцията от 1989. Той се отнася за света между Берлин и Владивосток, сферата на влияние и власт на една могъща империя. Чрез примера на България исках да разбера какво се е случило през 1989 и в последвалите я години. В изпълнените с ентусиазъм есенни дни на 1989, в които народът развяваше по улиците флагове и знамена, свещи и плакати с убеждението, че е взел хода на историята в ръцете си и няма да го продаде на безценица, бяха създадени нови понятия: пурпурната революция, нежната революция, карамфиловата революция. Французите говорят за révolution negociée, Ралф Дарендорф създаде понятието рефолюция. Казано накратко: революция без революция, или – нека добавим още едно понятие: фиктивна, нагласена революция.

Много хора се чудеха на това отстъпление без бой на всемогъщата тоталитарна система; аз пък бях изненадан, че както протестиращите, така и наблюдателите вярваха, че държавните институции и обществените сили, създали гръбнака на стария режим, ще се сринат и ще оставят само горчив спомен след себе си. Че ще останат само отделни личности, индивиди с ограничена виновност, които ще се подчинят на новите закони, ще се приспособят към новото време. В действителност именно тези сили инсценираха промяната. Естествено, че те не контролираха всички събития по всяко време и трябваше постоянно да се съобразяват с интересите на победителите в Студената война – САЩ, НАТО и ЕС –, но в общи линии някогашната номенклатура, управляващата привилегирована върхушка на "комунистическата" държава, управляваше събитията. Задачата на тази книга е да докаже това.

 

 

Първият кръг

 

Останах без обичайните механизми на защита, онези нагласи, които същевременно предизвикват нещастието. Не ми оставаше нищо друго, освен да изчакам утрото.

В.С. Наипаул

 

 

Това момче ще те закара, каза човекът в нещо като униформа, който трябваше да създава ред между таксиметровите шофьори на летището. Мъжът, когото той посочи, можеше вече два пъти да е станал дядо. Това момче ли? попитах аз. Нали знаеш, така си говорим.

»Момче, дай си куфара, от Мюнхен ли идваш, или от Берлин? Приятелят ми живее в Германия, веднъж му ходих на гости, в Бохум, знаеш ли къде е? Добре се е уредил, шапка му свалям. Какво търсиш всъщност тук? Там си е много по-добре.«

За да променя посоката на познатата тирада, запитвам, какво се е променило тук през последно време.

»Променило? Ще ти кажа какво се е променило. По-лошо стана, много по-лошо. Хората вече не издържат. Масово се самоубиват. Ей на вчера една пенсионерка. Хвърлила се от седемнайсетия етаж. Във вестника пише, че била депресирана. През последната година петнадесет хиляди си теглиха куршума, от къде изведнъж толкова много депресии? Просто не е издържала жената, това е истината, разбираш ли? До гуша ни дойде. Разпродадоха ни на парче. Този народ няма никаква смелост, свършено е с него, смазаха го. Който има акъл, си обира крушите. Ще останем само ние старите да си говорим за икономиката. Какво е това икономика? Всеки говори, като че ли знае. Старата песен на нов глас. Кога я измислиха тази песен: Днеска съм с тия, а утре, като не ми изнася, с ония.«

Първата агломерация от панелни блокове по пътя към центъра се казва Дружба, приятелство, но не в някакъв идеален смисъл, а в смисъл на някогашно задължение към Съветския съюз, като приятелство между колония и имперска сила. Зад Дружба се открояват жилищните кули на различните комплекси Младост на фона на мрачната Витоша, високата

над две хиляди метра “домашна” планина на София. Казва се, че от известна възраст човек носи отговорност за външността си. Защо това да не важи и за градовете, особено когато са сложили вече две хилядолетия на гърба си. A от някогашната естествена красота на София почти нищо не е останало …

»На България ѝ трябва силна ръка, умен диктатор, някой като Франко. Той оправи икономиката и хората заживяха добре. Това е най-важното. Премахна комунистите и корупцията – това е за мен умен диктатор. Или Пиночет, какъв ред само въведе в Чили, видя ли, момче, как разчисти той в Чили.«

»Как е разчистил?« успявам да попитам, докато той прекъсва монолога си, за да изясни сексуалните практики между един пешеходец и майка му. Завиваме по булеварда, който някога беше посветен на Ленин и води към улица, носеща името на друг руснак, Цар Александър II, освободил българите от османската империя.

»Разстрелял е всичките им комунисти, точно това, което и тук трябва да стане. До стената и крррррррр пат пат пат. Тук тия престъпници все още крадат като луди. Дори хляба ни крадат. По телевизията имаше интервю с един работник, който каза: Тогава, когато го експортирахме в Югославия, шапката ми падна в житото. И сега, като разтоварвахме вносното жито си намерих шапката! Така стоят нещата при нас. А ченгетата са станали тол-кова нахални, че лапат повече от колата. Ако работиш много, може да издаяниш като таксиметров шофьор. Трябва обаче да работиш на 12-часови смени. Понякога карам и четиринайсет часа. Добре ми е в колата. Имам си музиката. Какво да правя в къщи? Жена ми по цял ден седи в къщи, с майка си и комшийката, какво си мислиш, че правят? Гледат заседанията на парламента. По-рано такива работи не се предаваха. Можеше какво ли не да си представяш, как си провеждат заседанията. Сега можеш да ги гледаш глупаците, единият рошав като уличник, другият с престъпническа мутра като от някой филм. А за какво само спорят, не може да се търпи. Само идиоти. Дали един единствен от тях има акъл да направи нещо? А жена ми по цял ден ги гледа. По-рано нямаше време за такива глупости, по-рано работеше.«

След малко човекът ме закарва в едно от сателитните градчета, които заобикалят центъра на София. И аз се издигам на дванадесетия етаж при хората, които за няколко месеца ми предоставят своя дом.

 

Когато вечерта повечето прозорци светват, предградието заприличва на Лос Анжелис – море от светлини под прозореца на дванадесетия етаж. С настъпването на деня илюзията се изпарява и остава само един

натюрморт на урбанна грозота. Наредени блок до блок. Между панелките няма живот, няма градинки. Kойто излезе, не излиза да се разходи. Само няколко деца тичат насам-натам. Строителните отпадъци от времето преди нанасянето преди две десетилетия си стоят, а между тях се про-мъкват отъпкани пътечки. Пред блока две улични лампи са се привели като мачта на потъващ кораб. По външните стени и на входовете разкривени графити са запечатали вик или стон – на страдание, с House of Pain във входа, и на безнадеждност, с Faith No More[2] в асансьора.

По-рано една пенсионерка се грижела за чистотата на входа за месечна заплата, която – разпределена върху седемдесетте семейства възлизала на цената на един автобусен билет. След дългогодишна предана дейност пенсионерката помолила за повишаване на заплатата, нещо, което с оглед на инфлацията било напълно оправдано. Домсъветът се събрал и отхвърлил предложението. От тогава входът тъне в мръсотия и кучешки лайна. Живеещите минават всеки ден покрай счупените прозорци, разбитите пощенски кутии, изтръгнатите кабели и одрасканите асансьорни врати. Някои може би се дразнят, но никой не сменя изгорялата крушка.

На хоризонта (който се вижда от прозореца на дванадесетия етаж) се виждат фабричните комини; четири елегантни и две издути кули пафкат денонощно облачета към небето, съпроводени през лятото с притъпено главоболие, а през зимата с оловна мъгла, независимо какво бълват – дали серен двуокис, овъглени надежди или гаден? присмех над жителите на предградието.

Сега, през зимата блоковете изглеждат безлюдни, по балконите са изникнали сателитни антени като огромни бели гъби след топлия дъжд на новото време. Като огромни, обърнати към Запада уши. Децата изучават танцовите стъпки на някакъв гений-звезда по благоволение на MTV, а по-възрастните всеки следобед научават, че в Мексико и богатите плачат. Разговорите се подплатяват от Eurosport или Нова телевизия. Ако въобще се разговаря. Отделният човек се е затворил в себе си, през няколкото часа лично време се е изолирал от мръсотията и измамата отвъд стените на дома си. Оттеглил се е в теснотията на жилището си, поддържа го чисто, подредено, все още бърше прах от дрънкулките по бюфета. Гостоприемството, прословутото старо гостоприемство е станало жертва на беднотията. Хората рядко се канят на гости, една вечеря или напиване в приятелски кръг надхвърля възможностите на всички пенсии и на повечето заплати.

 

Автобусът тръгва, клати се, удря спирачки и се тресе, като че ли е натоварен с картофи. Ако хората в препълнения автобус бяха картофи,

никой нямаше да ги купи. Те понасят всичко, независимо колко дълбоки са локвите, в които трябва да стъпват по улиците на столицата. Не се усмихват, рядко се чува смях, който по-скоро звучи като кашлица на пушач. Всеки е сам със себе си, брониран със собствени грижи и неволи сред блъсканицата.

По стъпалата на автобуса стара жена с мъка се качва с три чанти с по шест шишета по литър и половина пълни с вода. Автобусът е пълен, но никой не ѝ помага. Жената се задъхва, обляга се на една от дръжките в автобуса и овесва глава. Повечето места са заети от младежи. Възрастен мъж става и предлага мястото си на жената.

»Как можете да носите тези тежки неща във вашето състояние?«

Старата жена е облечена със стари дрехи, но те не са нито скъсани, нито мръсни.

»Какво да правя? Спряха водата. Толкова цигани има в блока, никога не си плащат водата. Трябва да нося вода от градската баня. За всичко – за пиене, за готвене, за миене.«

»Няма ли кой да Ви помогне? Тази работа не е за Вас.«

»Всичко трябва да нося на десетия етаж. А понякога и асансьорът не работи. Да помогне, … кой да ти помогне? Къде сте видели някой да помага? С моето сърце. Дават ми петдесет лева за лекарствата, а те струват хиляда. На това му викат помощ.«

След няколко спирки старата жена с мъка слиза и се заклатушква надолу по студената улица.

Центърът на града е като уж излекуван болен. Сякаш някакъв лечител-измамник е отворил медицинското си куфарче с реклами, с надписи и маркови емблеми и ги е накачил по старите неподдържани фасади. Някои сгради са така облепени, че зад тях се скрива разрухата. Вместо старите лозунги като »Мир – Труд – Социализъм« по таблата висят фотоси от модни ревюта с непостижими западни колекции. Ако споменът можеше някакси да оживее, то сияещите млади жени и мъже от рекламата на Boss биха могли тържествено да обещават: »Ще изпълним петилетката за четири години!«

Между историческата църква Света Неделя и единствената запазена джамия в града най-голямата реклама ни кани в “Страната на Марлборо” – във визията на един известен карикатурист масите се спускат към табелата и крещят: Идем! Идем! След 1989 година около милион млади, добре образовани и надарени хора са последвали този призив и са се

разпръснали из Канада и Аржентина, Южна Африка и Австралия, Франция и Германия. И все така младите искат да заминат, всеки се спасява поединично.

Студентка по право от Нов български университет споделя с мен мечтата си за стипендия в чужбина, по възможност по банково дело или финанси. Където и да е, казва тя, все ще се оправя.

Моряк се обажда на приятеля си в София: в Бургас съм, братле, пак заминавам, да, да, стария кокал, ще ловим край Латинска Америка, ще опитам да се измъкна на сушата. Пак ще те върнат, казва приятелят му. Трябва да опитам, братле. Не издържам повече тук.

Бивш емигрант, който след четиридесет години гурбет се е завърнал у дома, разгласява предстоящото си заминаване. Като се оправите тука, казва той на приятелите си, ми се обадете – тогава ще се върна.

Две десетгодишни деца от Благоевград – пише във вестника – са заловени от транспортната полиция. От два дни чакат на централна гара, скрити между вагоните, за влака за Америка. На въпроса, какво искат да правят в Америка, те отговарят: тука не може да се живее. Ако имаше влакове за Америка, страната можеше да пусне кепенците.

Младежите се опитват да избягат от страната, старците я напускат със смъртта си. Не са необходими статистики, достатъчно е да се отиде на едно погребение – гробищата са пълни с купчини пръст от пресни гробове, като да са нападнати от пълчища къртици.

Как да оцелее пенсионерът? Той трябва да реши, дали да си плати отоплението или да се храни. Ако избере второто, тогава може да си позволи следното меню за деня: половин литър прясно мляко, половин литър кисело мляко и половин хляб. Със стотинките, които му остават, може да си купи малко чубрица, за да си насоли хляба. И може да продължи да развива умението си да прави консерви. От ранна пролет до късна есен се правят консерви, пекат се чушки, варят се компоти от череши, прави се трушия от моркови, краставици и зелени домати. Прибраните в мазето буркани с мармалад и компот помагат да се оцелее през зимата. Бившият президент беше така въодушевен от тази техника на оцеляване, че възторжено обяви: С домашните консерви народът може да преживее дори атомна война. Може да е вярно, обаче мира пенсионерите няма да могат да преживеят.

Срещу Партийния дом в един комплекс със сталинска архитeктура се намира Президентството, в чийто вътрешен двор е оставено място за една средновековна църква, като затворник в двора на затвор. Под тежките аркади се лутат бездомни кучета. Докато ги гледам и им се чудя,

чувам как един пенсионер казва: Жалко, че още не са започнали да ядат министри.

Кучешки времена. Промяната изведе домашното куче на улиците на големите градове. По-рано имаше селски кучета, които изпълняваха определена задача, например да пазят козите. Българите не приемаха животинче върху дивана. С нарастващата криминалност жителите на градовете започнаха да се чувстват несигурни зад тънките си врати. Влязоха в оборот слухове и истории за жестоки нападения, вестниците ежедневно тревожеха читателите си с цяла страница престъпления. И колкото по-жестоки ставаха хората, колкото повече атрофираха междучовешките отношения, толкова повече нищетата ги водеше към кучето. То се явяваше като спасение за малкия човек, утеха за слабия. Не беше чужд и известен снобизъм, подхранван от копнежа по Запада, този телевизионно съпреживян Запад, в който гражданинът се радва не само на китната си къщичка, на елегантната си кола и блестящото си кухненско обзавеждане, но извежда и кучето си на разходка или то го посреща след работа, подскачайки наоколо. Подражанието започна с кучето. Тесните жилища се изпълниха с малки и големи кучета, с расови овчарки и всевъзможни помияри. Станаха модни разговорите за кучета. По книжните лавици  се трупаха наръчници за развъждане на кучета и отглеждане на домашни животни, повечето на английски език.

През първите години след промяната хората живееха зле, но бяха сигурни, че скоро нещата ще тръгнат на добре. Много се говореше за възход, за низини, през които трябва да се мине, за временна депресия. Никой не предполагаше, че в края на века ще се стигне до най-ниската точка. Изведнъж кучето стана лукс, не беше възможно да му се купува храна, а още по малко да се спазват предписаните ваксинации и посещения при ветеринарния лекар. Това надхвърли финансовите възможности на хората, които три пъти оглеждаха всяка ябълка на пазара, преди да я сложат в мрежата. Кучетата масово бяха изгонени от жилища-та, бяха изоставени.

Бездомните кучета се обединиха в глутници. С изплезен език трепереха през зимата пред магазините. Ровеха се в боклуците, влизаха в контейнерите и търсеха нещо за ядене. Отпадъци обаче вече не се хвърляха, кокалите бяха оглозгани. Животните виеха понякога по цели нощи. Който имаше лек сън, не можеше да намери спокойствие. Песовете се самоизяждаха, биваха убивани, нападаха хора и ги разкъсваха. Можеше да се прочете: В шуменските гори живеят 5000 кучета, унищожават дивеча, нападат в глутници близките села. След смрачаване хората не смеят да излязат от къщите си. Броят на бездомните животни в столицата възлизал приблизително на около 100.000, спрямо 60.000 регистрирани. През 1996 г. болниците отбелязаха 6500 ухапвания от кучета, 1000 деца бяха тежко наранени. Всяка седмица вестниците

разказваха за стари хора, умрели от ухапване на куче. Най-хуманистична алтернатива за намаляване на броя на опасните за живота кучета била кастрацията, съобщаваха ветеринарните лекари. И препоръчваха това да стане бързо, тъй като един потентен мъжкар, пуснат на воля, може да създаде за шест години активен живот до 67.000 кученца. Кастрацията обаче струва десет долара, една трета от средната месечна пенсия, а такива суми нито общинските съветници, нито частните лица не могат да си позволят да пилеят за кучета.

 

Някои вечери прекарвам с познати и приятели в кухнята. Никой не вижда изход от кризата, никой не очаква някакви по-значителни промени в близките години и десетилетия и все пак всички вярват в един спасител. »Световната банка«, промърморва един, »кредити« казва друг, трети възвестява »инвестиции« – тази надежда се налага със самочувствието на още неизпробвана алтернатива –, »туризъм«, казва някой тихо, »Евро-пейският съюз« добавя друг, »времето«, напомня ни мъжът в ъгъла мъдро и с тъга… Надежди като стара дъвка, без вкус. А ако изведнъж се окаже, че няма какво да се дъвче? Всеки случай спасението трябва да дойде отгоре (Господ или Цар) или отвън, от влизането в НАТО, от приемането в Европейския съюз. Отдолу, от народа, никой нищо не очаква.

»Абе, нали знаете какъв скапан народ сме ние.«

(Когато попитах германисти в България, как най-добре ще се преведе на немски скапан народ, на тях им хрумна само един превод: Scheißvolk, лайнян народ.)

След което следва продължителна философска дискусия за народа – всичко в съвременна България си има своята философия; самохвалството в академично одеяние е сякаш карнавалният костюм, с който се смята, че достъпът до европейския карнавал е осигурен – и се говори все едно и също:

»Ние българите, сме много способни, но обстоятелствата ни пречат да развием способностите си.«

»Кои обстоятелства?«

»Византийците, турците, мафията. През всичките векове, докато нашественици са окупирали България, нашето вино си е оставало първокласно, само че накиселявало, тъй като кръчмарите не се грижели добре за бъчвите и не източвали виното както трябва.«

»Има ли доказателства за това?«

»Естествено. Където и да отиде българинът, си пада на мястото, стъпва си на краката и успява да направи нещо.«

(Например виртуозът на дузпите Стоичков, дизайнерът Кристо или теоретикът на структурната семиотика Тодоров.)

Или: Забравили сме, първо: да работим здраво, второ: да поемаме сами отговорност, трето: да сме честни.

С напредването на вечерта, след многократно пълнене на чашите с ракия, на масата се сервират мечтите на сирачето: защо не са ни колонизирали германците? Да, хубаво беше, когато българите и германците бяха братя по оръжие през Първата и Втората световна война.

 

 

Изтласкването на реалносъществуващата история

 

 

Тук са всички онези стари познати, които по-рано години наред ми пишеха, след това обаче престанаха в момента, когато забелязаха, че чрез кореспонденцията си с мен, внимателно наблюдавания, могат да си навлекат неприятности. Сега ми съобщават, че все още са живи, че през цялото време са хранили топли чувства към мен и са ми завиждали за щастието, че мога да живея в швейцарския рай, и – както мога да си представя – те никога не са симпатизирали на тези проклети нацисти. Много от тези познати са дългогодишни членове на партията. Сега подробно разказват, че през цялото време с единия крак са били в концентрационния лагер, а аз трябва да им отговарям, че приемам само онези противници на Хитлер, които са били с двата крака в онези лагери, а не с единия в лагера, а с другия в партията. Освен това ги има и познатите чистосърдечни прелетни птици, които ми пишат, че тогава, около 1934 г. след тежки вътрешни терзания са влезли в партията, единствено и само за да създадат някаква здравомислеща противотежест на прекалено бесните и брутални елементи. (...) Нито един от тях не пише, че съжалява, че сега вижда нещата по друг начин, че е бил заслепен. И също така никой не пише, че е бил нацист и иска да остане такъв, че не съжалява за нищо и е готов да защитава делото си. Къде се е видяло нацист да защитава делото си, след като то се е провалило? Ах, просто ми се гади.

Херман Хесе, Откъс от отворено писмо до Луизе Ринзер, 1946

 

Вторник сутрин в десет часа те се срещат в едно заведение на площад Славейков. Могат да идват хора, които са лежали в затвори или лагери на стария режим и на няколко месеца могат да донесат по шише ракия. Кръчмарят предоставя на старците дългата маса зад входната врата до прозореца, който гледа към площада, на който букинистите поставят сергиите си, избърсват праха от предсказанията на Нострадамус, оправят блестящата корица на Гришам и изтриват цената на английския езиков курс, за да напишат с молив по-висока. Всеки вторник старците споделят радостта на шише ракия, докато я изпият. Почти нищо не си поръчват;

кръчмарят е имал късмет, ако след тръгването им останат три празни кафяни чашки.

»Обичам да пия ракия.«

»Тази сутрин съм решил да не пия нищо.«

»Е, това и аз всяка сутрин решавам.«

Уважението на кръчмаря към старците не стига дотам, че да не ги изгони на обяд, когато дойдат платежоспособните клиенти от канторите и политическите централи от квартала. Всеки вторник точно в дванадесет часа. Тогава старците трябва да отстъпят мястото си на онези, които печелят от миналото.

Днес към тях се присъединява човек, който живее в чужбина, който след ареста е забягнал на Запад. Той може да си позволи да покани на обяд двадесетината мъже, които заедно са прекарали в килиите и бараките на народната власт повече години, отколкото са годините на цялото правителство, взети заедно.

Старците се навеждат над чиниите и сърбат яденето, без да вдигат поглед. Треперещи ръце, сърбащи уста, фъфлещи езици, лига, която незабелязано се свлича по брадата върху палтата, които не са съблекли, въпреки че заведението е отоплено. Ако има герои, то те са се събрали на тая маса, както всеки вторник сутрин, около едно единствено шише ракия.

Първо ме гледат с подозрение, по-млад съм от тях с повече от тридесет години. Постепенно свикват с присъствието ми, развързват си езиците и казват по нещо, което да е и за мен.

»Дъщеря ми и досега затваря вратата, преди да каже нещо срещу държавната власт.«

»Много хора не смееха да кажат и на децата си, че са били в лагера.«

»Комшията седи пред къщата си и ни зяпа. През цялото време е доносничил. На мен дължи пенсията си. На всеки 15 дни е писал доноси … кой ни посещава, кога е дошъл и кога си е заминал, дали е пренощувал у нас.«

»Един ден отидох при нотариуса, за да поръчителствам за бивш затворник и срещам една жена, чийто баща беше убит през четирийсет и девета. Получихте ли обезщетението, което ви дължат заради баща ти? ѝ викам. Тя се обръща и ми крещи: Стига си разпространявал такива глупости. Представете си само, тя се срамува. Ние предоставихме на

семейството подробни доказателства за съдбата на мъжа. А тя се отрича от баща си.«

Събраните на тази маса дразнят голямото, мълчащо и опортюнистично мнозинство със самото си съществуване; то доказва, че не е било нужно да се раболепничи, то отрича правилото, че не можеш да се възпротивиш на Господ. Дългите години, през които тези мъже са били затворени, напомнят на "нормалния" гражданин за безбройните малки компромиси, които той самият е допускал и които би искал да забрави, но тези "деспотични фанатици" му пречат. Затова "репресираните", както официално биват наричани политическите затворници, не се възприемат като герои, не и в общество, което се опитва да се настани удобно в общоприетия консенсус, че миналото е било лошо, но в крайна сметка никой не е виновен за това и че не е съществувала никаква алтернатива. Българската комунистическа партия и Комунистическата партия на Съветския съюз са били толкова неизбежни като библейска напаст. Времената били такива. Проклетите, жалки, лоши времена. Радвай се, че не си … Такива са обикновените оправдания, но неотстъпчивостта на старците ги опровергава.

»Жалък живот водим. Това е цената за това, че не се предаваме.«

»Част от живота ни имаше смисъл, останалата част беше само борба за оцеляване.«

»Цялата страна беше един концентрационен лагер.«

»Получихме 50.000 лева обезщетение, за три години затвор. Другото не се брои. Семействата на убитите получиха повече, 60.000. Толкова струва едно говедо. Правилно, казах на чиновника, правилно, говедо съм бил. Ако не бях говедо, сега щях да седя на твойто място и да разпределям обезщетения.«

(За сравнение: Жертвите от ГДР получиха от Федералното правителство по 150 евро за всеки месец в затвора, следователно за три години общо € 5.400, и през 1996 г. това отговаряше приблизително на 400.000 лева.)

»От нашто село бяха само девет километра до Гърция. Петнайсетгодишни момчета избягаха, застреляха ги на границата и заровиха труповете им в дупките. Оцелелите бяха заловени и осъдени на десет или двадесет години затвор. Един мъж беше избягал в Гърция и се върна, за да вземе семейството си, и успя втори път да избяга. Тогава гърците го арестували и го разстреляли с военнополеви съд, защото бил комунистически шпионин! Веднъж голяма група се опита да избяга, учители с учениците си и много други. Предадоха ги. Държавна сигурност беше оградила с милиционери от другите градове мястото на срещата.

Когато решиха, че всички са се събрали, откриха огън с картечници и хвърляха бомби. Ранените бяха доубивани с изстрел в главата. Дванадесет убити имаше, повечето ученици. Тогава започна голям процес срещу заловените и срещу други, които нямаха нищо общо, но които бяха обвинени в конспирация. Тежки присъди имаше. А роднините и до днес не знаят, къде са гробовете. Вътрешно министерство все още отказва да даде информация.«

»Този народ не иска да си спомня. Най-доброто, което може да ти се случи в политическия живот, е, да нямаш биография – ние с биографиите само подклаждаме лошата съвест на останалите.«

»Комунизмът ни осакати, трябва да минат още поне петдесет години докато се излекуваме.«

След засъхналата баклава, с която емигрантът почерпва, старците си отиват у дома.

 

Трудно е да се определи със сигурност броят на политически преследваните, без да се разкрият досиетата на Държавна сигурност и на съдилищата и фактът че тези досиета продължават да се пазят като държавна тайна, доказва колко основателен е страхът на отговорните от последствията, които биха възникнали от оповестяването на всички тези държавни престъпления. И броят на убитите след 1944 г. също не е точно известен; все още няма сериозни проучвания. Министърът на вътрешните работи Соколов говореше през 1992 г. за 900 жертви, смешно ниска преценка, която вероятно зависи и от това, че същият този министър фигурира в досиетата под условно наименование „Момата“ – като доносник. Според изчисленията на "Съюза на репресираните" истинската цифра възлиза на около 20.000, ако не се смятат всички онези, които са станали жертва на жестокото ежедневие и зверските мъчения в лагерите и затворите. В България вече е признат факт, че комунистите са предизвикали кървава баня, по-брутална и ужасна от всичките "чистки" в останалите сателитни държави на Съветския съюз. Според официалните данни бързо инсталираните от новия режим "народни съдилища" са осъдили в съкратена съдебна процедура над 11.000 души, от които 2500 на смърт, между тях високопоставени представители на стария пронацистки режим, но също и невинни политически противници в момента и »класови врагове«. От юридическа гледна точка Народният съд въобще не е бил никакъв съд, тъй като както съдиите, така и народните обвинители в повечето случаи са били обикновени селяни, чиято единствена квалификация се състояла в това, че са се обявили за комунисти и не са си имали и понятие от производството на един процес или правата на обвиняемите. Майките и сестрите на жертвите от военния

режим излизали в черно по площадите, които често замествали съ-дебните зали и скандирали »убийци« или »смърт«. Създавала се атмосфера на политическа демонстрация. Невъзможно било обжалване на присъдата, екзекуцията се извършвала мигновено, труповете се хвърляли в някой дол, заравяли се в гората или били хвърляни за храна на зверовете. Животът на семействата им през следващите 45 години бил превръщан в ад, те нямали право на образование, на жилище и на работа.

Дали с процес или без процес, никой не знае какво е съотношението на невинните и военните престъпници, тъй като никой не е преглеждал систематично досиетата. Изглежда, че никой няма интерес от това. Бившата номенклатура няма, а и демократичната десница също, която изиска отменяне на присъдите en bloc, което ако сравним с Германия би означавало едновременна реабилитация на Херман Гьоринг и на Карл фон Осиецки. Първите, които след 1989 г. бяха реабилитирани по нейно настояване, бяха Богдан Филов, регент и бивш министър-председател, екзекутиран през 1945, както и Александър Цанков, сивият кардинал на няколко преврата и министър председател на 9-тоюнското правителство и на прохитлеристкото правителство от края на Втората световна война, осъден на смърт in absentia (заедно с други нацисти той беше забягнал за Аржентина). Двама от главните виновници за военните престъпления от българска страна.

Задачата, да се създаде мрежа от наказателни лагери, дошла от Москва и впоследствие съдбата на отделни лагери сякаш била направлявана дистанционно, като реакция на международните събития, било то дестабилизацията на социалистическия лагер след Унгарското народно въстание или построяването на Берлинската стена. През 1953 г., годината на смъртта на Сталин, в българските затвори се намирали около 16.000 политически затворници. Тази цифра беше установена от самите затворници, които провели "преброяване на затворниците" със скрити и нелегално внесени листи. Най-голямата група били земеделците, последвани от легионерите и анархистите. Социалдемократите и отцепници комунисти били твърде малко.

Повечето затворници били освободени през 1962 година, по нареждане на Хрушчов. Почти всички останали били амнистирани през септември 1964 по повод двадесетгодишния юбилей от завземането на властта. През следващите 25 години до събитията от 1989 година е царил опозиционен вакуум, партията можела да жъне плодовете от масираното си подтисничество. Един единствен затвор в Стара Загора бил достатъчен за настаняване на политическите затворници. Когато в края на седемдесетте години по време на Студената война човешките права стават тема и се превръщат в инструмент, времето на големите жестокости вече било отминало; арестуваните противници на системата

можели да бъдат преброени на пръстите на една ръка. За сплашване на новия тип опозиция, на дисидентите, било достатъчно само заточението в далечни села, където интелектуалците трябвало да търсят някакъв начин да се прехранват. Леля ми например, доцентка по старобългарски език, оцеляла, като преподавала на децата в турското село частни уроци по български език. По-късно предпочитали да екстрадират размирниците, респ. да ги принуждават сами да напуснат страната.

 

Орнитолозите оценяват дунавския остров Персин, наричан просто Белене, като развъдник на рядък вид пеликани, застрашен от изчезване в Европа. Островът е дълъг 14 км., широк е 4-5 километра и притежава спокойствието на природен парк. Жабите квакат усърдно, птичките пеят безгрижно, а от двете страни на пътя, който прорязва острова по дължина растат върби, достолепно отдалечени една от друга. Тези върби обаче са съхранили тайна, която в никакъв случай не е така безметежна.

 Пролетно време, след като снегът и замръзналата месеци наред земя се разтопят, целият остров се превръща в блато, подхранващо напаст от насекоми. Затова Белене не може да бъде населен от хора. Комарите разпространяват не само малария и други болести, но могат да подлудят човека, особено ако той през нощта е завързан гол за някой стълб, осветен от прожектори и са необходими само секунди, докато усети първите ухапвания и започне да се вие под въжетата, инстинктивно подтикван да се почеше по ухапаните места. За караулите тази гледка предизвиква смях, и те се скриват в наблюдателниците си, за да се предпазят от комарите, които на рояци се спускат към завързания затворник, залепят се по кожата му, по ръцете, по врата, по бедрата, по корема и с наслада смучат кръвта на тази необикновена жертва, която не може да се движи и да се защитава.

Някога почти целият остров е бил обрасъл с върби. Денят е горещ и ние бавно караме по черния път. Пресичаме малък брод, след което пътят завива наляво и аз изненадано удрям спирачки: и от двете страни, докъдето погледът ми стига, върбите са отсечени на височина около метър над земята и тези ампутирани дънери създават необичайно усещане за ред.

В колата ми седят трима мъже, които са прекарали част от младостта си тук и които преди около четиридесет години са секли тези върби. Днес всяка една отсечена върба напомня анонимно за някой човек, който е бил измъчван тук. Като заместител за липсващите гробове, тъй като труповете на затворниците били сварявани в казани (костите били изсушавани и стривани на прах) и били използвани за храна на свине и пилета. Угоените пилета били експортирани на Запад, предимно за Италия.

Дълго пътуваме покрай върбовите гробища и задминаваме малки групи предимно възрастни мъже с найлонови торбички или чанти в ръка, които бавно вървят по неравния път към така наречения втори обект.

Мъжете в колата разказват, как е трябвало да ловят жаби и костенурки, тъй като нямали какво да ядат. Удряли с тояги по земята, хиляди жаби подскачали нагоре, и те бързо ги набождали на тоягите.

»Охранихме се«, казва един от бившите концлагеристи (така затворниците сами се наричали), »няколко месеца на диета като в Белене и ние пак ще сме като момчета.«

След няколко минути стигаме до Втория обект.

 Преди обед на площада в градчето Белене беше дошъл президентът. Той набързо приел парада на местното поделение, целунал няколко момичета, които му поднесли цветя и се запътил с Иван Неврокопски и охраната си към Дунава. Единствената моторница, с която разполагали, ги закарала до другия, по-малък остров, Магареца, острова на магаретата. Тук се намират някои от гробовете на затворниците. Точно тук била поставена паметна мраморна плоча от Съюза на репресираните, която изчезнала след като островът бил даден под аренда на някакъв бизнесмен, който открил заведение за надзирателите. »Те сега там плюскат и правят пиянски оргии«, ми казва Неврокопски, след като е съпроводил президента при полагането на венеца и се връща при нас. »Протестирахме, но дори не ни отговориха. Като попитахме сега, къде е плочата, те само вдигнаха рамене.«

Бивш концлагерист, който стои до нас и ни слуша, се намесва: »Кажи на германските нацисти, че могат да се учат от тукашните престъпници. Трябва да изравнят Дахау, да го дадат на някой гостилничар под аренда, и той ще им сервира Steak à la Juif, еврейски стек.«

Въпреки че присъствието на президента и на главния прокурор на републиката трябва да придаде на мероприятието необходимата легитимност и значимост, полицията се опитва да пречи на възпоминанието. Забраняват на автобусите, които превозват бившите затворници и семействата им от цялата страна, да преминават по моста, под претекст, че той не можел да издържи на такава тежест. Въпреки това година по-рано по същия този мост минаха много повече автобуси. След това искат от всяка преминаваща кола такса от петстотин лева. След дълга разпра с Неврокопски те се споразумяват за сто лева. Стоя до Неврокопски, минавам за негов шофьор, слушам и се опитвам да преглътна факта, че наследниците на бруталните надзиратели, унищожили на този остров хиляди хора, се опитват да печелят от мъката на оцелелите.

»Много от нас бяха доведени тук без съд и присъда и най-напред бяха изправени на разпит пред офицера от ДС. Питаш го, защо съм тук, а той ти казва: "Сам знаеш." – Колко трябва да остана тук? – Това само от теб зависи.«

Концлагеристите в колата се засмиват, защото установяват наличието на общия спомен.

»След това ни разпределяха в едно от четирите трудово-възпитателни общежития (ТВО); петото беше запазено за жените. Всяко от тях се състоеше от трийсет дървени бараки.«

Концлагеристите спели на двуетажни нарове от изплетени от върбови пръчки леси, плътно прилепнали един до друг. През лятото било ужасно задушно, през зимата обаче, при температури до под двадесет градуса и без отопление това било животоспасяваща благодат. Пред бараките се намирал обелиск с надпис »Мир – Труд – Социализъм«. На четирите ъгъла на лагера били поставени наблюдателници. Встрани от тях се намирали карцерите, издълбани в земята дупки, в които затворниците били поставяни за наказание за 14 дни или за месеци. През зимата трудно можело да се оцелее една седмица в тези дупки. Някои затворници били занасяни от карцера директно при доктора, който им ампутирал краката. В края на петдесетте години бараките били съборени и на тяхно място лагеристите построили две солидни сгради, които и днес все още стоят. Това е Вторият обект, на който в днешния неделен ден се събират няколкостотин души за възпоминателно тържество.

»Ами ние всъщност се познаваме.«

»Трябва да го помниш, бе Тошо.«

»Коя година?«

»1956 до 59.«

»Чакай, чакай, ти не беше ли от анархистите?«

»Точно така.«

»Сетих се … Павел, ти ли си бе, Павле!«

Първото възпоминателно тържество в Белене е през май 1990 година, събират се около 5000 души. Въодушевлението е голямо, надеждите също. Онези, които така дълго са мълчали, заровили дълбоко в сърцето си болката от изстраданата несправедливост, очакват някаква отплата. Някои си представят материални компенсации, други очакват възмездие,

но повечето се надяват преди всичко, че тяхната истина, истината на жертвите ще бъде чута. Обществото, основаващо се на демократичните ценности, прокламирани шумно по площадите, трябва да се откаже от лъжите на миналото, да се дистанцира от виновниците и да се обърне към жертвите. Както много други надежди и тези на репресираните остават напразни. Възпоменателното тържество в Белене се провежда ежегодно, но с всяка година общественият интерес и броят на посетителите все повече намаляват. Когато през 1996 година отидох там, само 500 души се бяха решили на дългото пътуване до най-далечната северна точка на страната. И всички те бяха старци и старици. Интересът на децата и на внуците им не беше достатъчен, за да ги съпроводят по този техен път към миналото.

Празненството е смесица от народен празник и политическа демонстрация. Под безмилостно печащото слънце един православен свещеник благославя събирането и предоставя подиума на президента и на представителите на различните партии, сдружения от страната и чужбина и на посолствата. Някакъв младок от американското посолство се опитва да убеди обрулените от живота слушатели, че тяхната съпротива представлявала за целия свободолюбив свят предупреждение и пример за подражание. Председателят на Съюза на репресираните от Румъния хвали постигнатото от българите – в Румъния дори такава една среща не била възможна. Главният прокурор, който не е предизвикал нито едно дело срещу виновниците за лагерите, изнася такава пламенна антикомунистическа реч, че можем да си го представим как с пушка на рамо тръгва да се бори с комунизма. Малко по-късно обаче го виждам удобно приседнал върху тревата, облегнат на едно дърво, зает изцяло със задачата, да раздава автографи. Повечето присъстващи не обръщат внимание на речите, разговарят със събратята си по страдание, които отдавна не са виждали или потъват с вкаменен поглед в собствените си спомени. След това на групички сядат на тревата и изяждат сандвичите си.

 

Въпреки че много хора в публичното пространство се възнасят в пламенен антикомунизъм като главния прокурор Татарчев, никой не е предприел някакви сериозни действия в подкрепа на думите си. Безкрайното безуспешно съдебно дело срещу Тодор Живков, дългогодишния диктатор на страната, доказва всеобхватната снизходителност спрямо престъпленията от миналото. Вместо да бъде обвинен за престъпления срещу човечеството и човечността, шпионаж в полза на Съветския съюз и държавна измяна, както и множество тежки икономически престъпления, съдът го обвини единствено в превишаване на служебни компетенции чрез раздаване на жилища, вили и коли на близките и подчинените си. След като прокурорът срещна трудности да

докаже дори това, процесът беше прекратен през септември 1992 година с присъда от седем години затвор за корупция и лично облагодетелстване. Тодор Живков обаче не излежа нито ден от наказанието си. Той обжалва делото и беше поставен под домашен арест във вила, която някога беше построил за внучката си. Журналисти и бивши другари и приятели можеха да го посещават по всяко време. От време на време можеше да пътува, например в родното си село Правец (което по примера на африканските си колеги-диктатори Мобуту и Феликс Уфуе-Боани беше разкрасил със широки пътища и внушителни сгради), и тези посещения се превръщаха в носталгични демонстрации, на които човешките маси го обграждаха със всеотдайността си, отрупваха го с цветя и целуваха ръцете му. От време на време той даваше и пресконференции, на които в стила на държавника, elder statesman, правеше анализи на съвременната криза. Пресата го маскираше в одеждите на жертва и отчасти дори мъченик, прочувствено описваше страданията на семейство Живкови, а иначе се правеше на обективна: »За едни може да е бил Тато, но за други е бил разбойник и тиранин.« Както и да е, диктатурата беше сведена до едно просто различие в мненията.

На 8 февруари 1996 г. Върховният касационен съд отмени присъдата, тъй като Живков като бивш държавен глава не можел да бъде съден по прилаганите закони. След седем години домашен арест през ранната есен на 1997г. въпреки че прокуратурата от години беше подготвяла свидетелства и доказателства, Тодор Живков беше »пуснат на свобода« по хуманитарни причини, тъй като бил "стар и болен човек, от който не можело да се очаква опит за бягство«. От тук нататък Живков започна да се държи още по-самоуверено и нагло, самодоволната му усмивка отново започна да изпъква по вестниците.

 През юли 1997 г. бяха публикувани библиофилски оформените му мемоари, издадени от фирма СИВ[3], която по принцип се занимава с обработка на стара хартия и стомана. »Спонсорът-издател« отбелязва, че издаването на мемоарите е най-доброто, което е направил през живота си. И Живков пак кани пресата на закуска във вилата си, която безвъзмездно се пази от охранителната фирма ИПОН. В спортна риза с къси ръкави и в добро настроение той ни стиска ръцете, разпитва ни за работодателите ни и – както съобщават след това журналистите – »намира винаги подходящите думи«. Най-изненадваща е блестящата му външност. Човекът, който твърди, че никога не пие, който обаче още през 1989г. е предложил на журналист от Le Monde рано сутринта коняк, вдига утринна наздравица за "мемоарите" си с чаша уиски. Предлага водка, джин, ракия, червено и бяло вино, а към това и богата закуска. Бай Тошо вдига показалец и започва да поучава:

»Няма причини да се съжалява за станалото, напротив – гордея се с него. По мое време България се превърна от най-изостаналата страна на Варшавския пакт в една от водещите. Днес в никоя от бившите социалистически страни не се краде толкова много както при нас, е, може би с изключение на Русия. Извинявайте, драги сънародници, но не аз ви отнех хляба. Не аз унизих човешкото Ви достойнство. Не аз изпразних пенсионерските ви джобове и не аз ви отнех спокойните старини. Това оправдание обаче не ме облекчава, нито като българин и български политик, нито като гражданин на България. За политик с моя стаж истинското наказание е моята болка и тревогата ми за България. За оцеляването и просперитета й. Многократно, много преди 10 ноември аз имах смелостта, да говоря за грешките и пороците на някогашна България и някогашния социализъм.«

»Виждате ли някаква далечна(!) връзка между Вашето управление и това, което се случва сега?« пита особено критична журналистка.

»Имате пред вид, че след мен започна ограбването на страната. В такъв случай това е връзката. Като че ли някой даде паролата, крадете, крадете всичко!«

Като във всяко свое интервю Живков сервира на послушната преса най-невероятните лъжи, които на следващия ден биват отпечатани без никакъв коментар. Никой от присъстващите журналисти не поставя неудобен въпрос, който би могъл да смути Живков в нахалната му арогантност. Той винаги може да твърди (въпреки че всички знаят, че това не е вярно), че той бил освободил всички политически затворници, че никога не е отстранявал някого от партийното ръководство, че през седемдесетте с една парична реформа като с магическа пръчка бил премахнал пет до шест милиарда долара дългове на страната, без да се влоши живота на българите.

В този хубав слънчев предиобед той завършва със заплахата, че ще се обърне към международните организации за защита на правата на човека заради »вандалщината, с която се отнасят към мен«. Тъй като: »Аз никога не съм бил диктатор.«

 

Няма минало, казва крещящо червен графити на стената на една къща. Така мисли човек, когато близките прикриват биографиите си, когато жънат толкова повече успехи, колкото по-малко минало могат да докажат. Когато извършителите сами си опрощават престъпленията. Ако можеше с декрет да се заличат спомените от 55-те години след Втората световна война, това отдавна щеше да стане.

В България преодоляването на миналото, в каквато и форма да е то, е обречено на неуспех просто поради причината, че нито в личния, нито в обществения живот това минало не е минало. Обратът от 10 ноември 1989 в много отношения беше симулация. И тъй като не е имало погребение, не може да се направи и аутопсия. Докато досиетата на Държавна сигурност се използват като политически инструменти, а не като исторически документи, не може да се изгради онази необходима дистанция, която създава предпоставките за пречистване, освобождаване и опрощаване, именно защото тя прави възможно да се говори за стореното с многото езици, които се допълват или си противоречат.

В Националния исторически музей в София в сградата на Съдебната палата, далечната история свети най-силно – Тракийското златно съкровище. В сравнение с изискано осветените и артистично подредени антични експонати в тъмните помещения, посветени на 19 век, революционният дух на борците за свобода тъне под слоеве прах във витрините. Патетичният олтар за Васил Левски изглежда не е почистван от стогодишнината от смъртта му, обяснителният текст пред една празна витрина е на английски език, под портретите – само на български, но така зацапан, че трудно може да се разчете. Ученическите групи препускат през залите така бързо, че им остава време само да чуят названието на епохата, както в асансьор – етажа. Що за нация е това, която запълва »Дома на историята« си с такъв боклук, си помислих и напуснах с тъга музея, за да отида на уговорена среща за настоящето, която увеличи още повече тъгата ми.

Години наред при всеки телефонен разговор разпитвах чичо си, какво ново има на книжния пазар. И той винаги отговаряше: Нищо! В твърдото убеждение, че след смъртта на тоталитаризма трябва да има поток от публикации по различните до сега табуизирани теми, аз започнах да се съмнявам в думите му, предполагах, че аршинът му е твърде голям и че подминава посредствените, но все пак важни книги. И така, след пристигането ми в София, аз редовно посещавах книжния пазар на площад Славейков, а разглеждах и асортимента на малкото оцелели кни-жарници. Чичо ми имаше право. Чуждестранната литература, която по-рано беше забранявана, сега се издаваше. Но и до ден днешен няма сериозно изследване за комунистическия режим, ако не се смятат различните мемоари, които не излизат извън субективния поглед на участника и са написани предимно от автори, посветили се на писането не поради талант или желание, а по задължение. Липсват книги дори по една тема, която изглежда напълно безопасна – сталинизмът -; книги, които в Полша например вече години наред излизат. Същевременно има купища публикации, посветени на възхвалата на предкомунистическите времена. Човек може да остане с впечатлението, че се предприема опит да се започне оттам, където през 1934 г. българските диктатури са прекъснали развитието. Това впечатление се потвърждава от публикациите в много от

вестниците. В рубрики например като »История« много вестници публику-ват коментари и интерпретации на историята на страната преди комуни-стическата власт. Естествено от време на време публикуват и някое досие за лагерите и някои репортажи за Държавна сигурност, преобладават обаче статиите, които измиват българското минало от всякакви кафяви петна. Първото правителство на СДС - Съюза на демократичните сили – реабилитира дори Александър Цанков, организирал преврата срещу де-мократично избраното правителство на Александър Стамболийски от 1923 г. и виновен за смъртта на прогресивния министър- председател.

С елементарни аргументи се избягва болезнената дискусия за епохата на тоталитаризма, която без съмнение би била проверка и на собствените пропуски, грешки и малодушие. В статии, тържествени речи и в кръчмата се твърди, че в една тоталитарна система всички са жертви и затова също и всички са виновни, тъй като системата обхваща всички области на живота и отделният човек няма възможност да ѝ се изплъзне. В продължение на десетилетия системата интегрирала гражданите по такъв начин, че в крайна сметка било невъзможно да се различава между черно и бяло, между малката прослойка на отговорните и множеството невинни. Твърди се също, че не всеки човек може да бъде герой и затова не може да се очаква от всеки огромната смелост да се противопостави на всемогъщата комунистическа държава. В крайна сметка тази аргументация поставя под съмнение елементарното единодушие между хората, че е необходима съпротива срещу диктатурата или още по-общо казано, срещу несправедливостта. Освен това, това прагматично оправдание, че е невъзможно и поради това безсмислено да се бориш с всесилен противник, се оборва от историческите факти. В Унгария през 1956 сталинистката диктатура беше съборена за 24 часа чрез спонтанно въстание, без да може привидно всемогъщата партия и Държавна сигурност да се намесят.

Юридически “разплитането” на миналото по мнение на много бивши жертви се разви катастрофално във всички страни на Източния блок. Големи престъпници или въобще не са подведени под отговорност, или са оправдани, или получават леки условни присъди. Те запазват правото си на пенсия и продължават да живеят в незаконно придобитите си вили и къщи. Очакването, че правосъдието може да създаде историческа справедливост, се оказа илюзорно; дори в Германия, където съдиите за разлика от всички останали страни, не бяха възпитаници на системата, чиито управленски маши трябваше да съдят. Дали поради безпомощност или от нежелание, но съдиите в София, Варшава и Берлин от различни изходни позиции и при различен развой на делата, скриха в юридическите лабиринти поставената обществена цел. Като пример за всички тези про-цеси ще цитирам обосновката на присъдата на Окръжния съд в Берлин относно един гражданско-правен иск на бивш политически затворник срещу Върховния инквизитор на демократичната република, Ерих Милке.

След като съдиите първоначално вметнаха някои принципни колебания, които трябваше да докажат, че правосъдието е принципно философска дисциплина, (»Става въпрос за държавно причинена несправедливост, а не за престъпно-правна отговорност на отделната личност«), те деликатно анализираха, че Милке е действал в изпълнение на държавническата си власт, а не по "лични мотиви", преди да замахнат решително с юридическия си боздуган и да създадат впечатлението, че веднъж завинаги ще преустановят всички тези безсрамни обвинения: »Не бива да се пропуска фактът, че в бившата ГДР в много области систематично и целенасочено е била практикувана несправедливост и са били нару-шавани формалните и материални права«, от което в никакъв случай не следва наказанието на главатарите на тази систематична несправедливост, както бързо би си извадил заключение юридически неподготвеният читател, а напротив, обосновано отхвърляне на вината: »Личната отговорност би довела до необозрими последици.« Оттук по законите на логиката следва: Систематично организирани и институционално проведени престъпления остават без възмездие.

Обосновката на присъдата на няколкото берлински съдии е симптоматична за методиката, с която правосъдието в цяла Източна Европа упражняваше възпрепятстване на правото. Винаги се намираше някакъв формален аргумент, който обикновено даже осуетяваше обвинението. Генерал-полковник Милчо Спасов например, садист и масов убиец, не можа да бъде обвинен, тъй като нямаше седем съдии с неговия ранг, за да се разкрие съдебен процес пред Военния съд (при такива нормативи и Херман Гьоринг не би могъл да бъде съден, тъй като по целия свят не биха се намерили седем райхсмаршала). В България никой не попадна в затвора за безбройните престъпления по време на комунизма. 45-годишната история на диктатурата с всичките си ужасни последици беше изтласкана на заден план от тежките проблеми на ежедневието и репортажите на медиите. Често лекарите доказваха някакви болести на обвиняемите, които протакаха процеса. Понякога защитниците можеха да протакат процеса до такава степен, докато обвиняемият си умре от естествена смърт. Всички съдебни процеси в Източна Европа, както оценява един дългогодишен наблюдател, Тимъти Гартън Аш, бяха »повлияни от настроения, фрагментарни и без до-казателствена сила«.

Може да се приведат аргументи, че с наказания нищо не се постига. Те не служат нито на истината, нито съдействат за помирение. Може да се защитава мнението, че е по-добре да се тегли дебела черта под миналото, то да се погребе и забрави веднъж завинаги, да не се сипва повече сол в раните, а да се оставят те да зарастнат. Това обаче би означавало, че трябва да сме убедени, че раните не бива да се почистват, да се дезинфектират и да се превръзват.

Подходът към комунистическото минало може да спечели от опита на страни като Германия и Франция в преодоляването на националсоциалистическата история. И в двете страни »колективната и желана амнезия« (Jorge Semprun) в никакъв случай не излекува раните, а доведе до възпаления, които избухнаха със закъснение от десетилетия. Младежите от 1968-а не на последно място се бореха срещу мълчанието на бащите, тъй като си обясняваха лицемерието и фалша на обществото с вината от времето непосредствено след войната. Независимо дали про-цесите за лагера Майданек или публикации за ужасите на нацисткото правораздаване или развенчаването на биографии като тази на Филбингер: с едно поколение закъснение необходимостта от истина и покаяние се събуди, без да бъде насочвана идеологически и манипулирана от масмедиите, а като лична необходимост на безброй хора. Във Франция обществеността бе принудена да се занимае по-задълбочено с въпроса за колаборационистите едва след няколко скандални съдебни дела. Ако теорията за лечението чрез прошка и забрава беше вярна, греховете на нацистите вече трябваше да са заздравели до седемдесетте и осемдесетте години. Случи се обаче точно обратното: Разкритията действат като експлозив, те провокират силни дебати.

В България, напротив, законите предвиждат наказателно преследване само за жертвите, които оповестят имената и деянията на войници, полицаи или доносници. Част от пресата непрекъснато твърди, че амнезията била желана от населението. Независимо от това, че е непонятно как така същото това население, което след всяко »нормално« престъпление крещи за наказание, а при допитвания редовно оценява всяка присъда за прекалено мека, именно при институционализирани пре-стъпления е по-снизходително, самото твърдение въобще не отговаря на чувствата на жертвите. Лично аз съм наблюдавал, как »обикновените« граждани, които не са се възползвали от никакви привилегии по време на комунизма, много често без заобикалки изискват Живков и съратниците му да бъдат »изправени до стената«. Като си пийнат, репресираните може би искат същото, официално обаче те съобщават, че не търсят отмъщение, а изясняване. Заниманието с престъпленията на тоталитарната система би трябвало да служи на бъдещите поколения за пример и назидание, би трябвало да покаже, че не може безнаказано да се потиска и краде, да се убива и изнасилва.

Но може би е необходимо по-голямо търпение. В крайна сметка германският Бундестаг едва на 28 май 1998, с петдесетгодишно закъснение отмени всички несправедливи присъди на нацисткия режим.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Създаването

на плурализма

 

 

 

Последната реч на генералния секретар

 

Председателят на Държавния съвет и Генерален секретар на Българската Комунистическа Партия, Тодор Христов Живков, е обявил пресконференция в резиденцията си. Свитата верни журналисти заминава за Бояна, луксозното предградие на София. От хълмовете на Витоша владетелите имат поглед върху града в котловината и се наслаждават на чистия въздух.

 Живков вече е сръбнал един-два коняка и е в добро разговорливо настроение. Пийнал, той приема гостите си в разкошната зала на »малкия Версай«, както един парижки посетител беше нарекъл този помпозен палат на скъпите безвкусици. Задържалият се най-дълго на власт „ръководител” от Източния блок предлага и на журналстите да пийнат и с чаша в ръка те очакват обичайната процедура: дълга реч, при която Живков ще държи няколко листа хартия в ръце и ще разчита с усилие написаното, ще смотолевя чуждиците и ще срича дългите думи. Този път обаче, на 1 ноември 1989 година преди обяд, всичко е много по-различно. Живков е решил да застане лице в лице пред историческия момент и да говори свободно каквото мисли.

»В България двадесет години застойни нямаше, 20 години България се развиваше с най-високи темпове не само в социалистическия лагер, но и в света.

Трябва да се направи исторически поврат в развитието на България.

Пред юлския пленум (през 1988, бел.авт.) беше разработен един материал – критичен анализ на миналото. Решено бе да не се разпространи, но може би ще дойде време да се разпространи.

Може ли да стане пробив в капиталистическата система или не може. Съзрели ли са условията или не са съзрели условията. това е истината, това е истината, и не се решиха да кажат че са назрели условията за социалистическо преобразование. Защо. Защото социализъма е и може да бъде само посткапитализъм, той не може да бъде преди капитализъм, ето това е генезисът на марксизъма ленинизма, те предвиждат да стане в една или две развити страни, историята така реши, той да възникне в

една недоразвита страна, Октомврийската революция стана в една страна, която беше с недоразвити феодални форми на стопанисване и живот, той не може да се развива в недоразвито общество.

Политбюро твърдо застана на тази позиция че ние имаме работа с недоразвито общество, което му е необходимо да натрупа всички ония количествени и качествени потенциал, за да може то постепенно да се развива и то при положение, че са назрели условията и в останалите, капиталистическите страни. Социализъма е едно недоносче, ето това е самата истина, недоносче.«

(На читателя, който след този първи пасаж се стряска от некачествения език, трябва да обясним, че авторът се опитва да предаде колкото може по-точно езиковите тънкости на оригиналната реч.)

„Стигнахме до извода, че няма деление на знанията, на технологиите, на формите на управление на социалистически и капиталистически.

Трябва да извървим своя исторически път. Да си припомним лениновата мисъл, че развитието върви по закономерности, които не се подчиняват на началниците.

След като на Юлския пленум прокламирахме идеята за преустройството, получи се синдром на недоверие, на забавяне на непосредственото действие. Това бе отчетено и преодоляно на Декемврийския пленум. След него се мина от концепция към политическа линия и оттам към действена политическа практика. Коя е онази основна форма, която сега може да обедини работническата класа, трудещите се селяни, интелигенцията? Фирмената организация на труда. Тя е онази могъща движеща сила на обществото, която бързо ще го преустрои изцяло. Извършихме вече работата по създаването на фирмите в областта и на промишлеността и на селското стопанство. Сега предстои фирмите да се изпълнят със съдържание. Какво може да бъде това съдържание? Само онова, което е постигнала съвременната цивилизация, нищо друго. Онова съдържание, което се намира в западните фирми – концерни и пр. – нас напълно ни удовлетворява. Основен за цялото общество сега се превръща акционерният принцип. Ако не превърнем фирмите в акционерни дружества, ще се провалим.

Предстои цялото здравеопазване да мине на акционерен принцип. Сега годишно държавата отпуска за здравеопазване 1,2 милиарда лева, което е равно на по 140 лева на човек. Ние изчислихме, че ако здравеопазването премине на акционерен принцип може да стигнем до 1,7 милиарда лева. Ако желае, всеки гражданин или фирма може да се включи, давайки нещо над 140-те лева. Широко са отворени вратите за всички. Ако не го задоволява лекаря или менюто в болницата – ще си

доплати. Свободно частната практика. Така ще постъпим и с пенсионния фонд. Всеки гражданин или фирма ще решава сам – държавата може да му даде толкова, той ако може, да си докара повече.

Акционерната фирма ще обхване като ракови образования цялото общество.

Видя се, че по друг начин не може да се реализира моята постановка за собственика и стопанина.

Нови промени предстоят в данъчната система. Ще въведем данък, какъвто не е имало в България> Просто е взето от западната система. Равенство в облагане във всички сфери.

От 1 Януари 1990 г. Ще въведем конвертируем лев. Макар че известно време двете валути ще съществуват паралелно.

Цялата тази система, която е взета от западната икономика, ще се адаптира към нашите условия, но това не значи побългаряване.

Един другар, с който разговарях вчера по тия въпроси, ветеран, от моите години още се знаеме, ми вика: Другарю Живков, не вкарваме ли ние вълка в кошарата? Ах, викам много хубава метафора, ще ми позволш ли да я употребя пред журналистите. Вярно е, вкарваме вълка в кошарата, но му казвам, той вълкът ще изяде мършата, а това което е здраво, то ще остане. Но що ни е мършата, що се плашиш ти от мършата, ще раздвижим нещата. Шарани дето има, като пуснеш щуката всичко се раздвижва. Значи тия щуки са ни необходими, икономически щуки. Както щуката разсича водата и рибите изплуват на повърхността, така ще бъде и с вълка.

През 70-те години ние направихме голяма грешка като не довидяхме НТР. Така се случи, че точно тогава бях на посещение в Япония и още в Иркутск написах докладна записка за това, което съм видял, до другаря Брежнев. Когато пристигнахме в Москва другарят Брежнев много остро ме разкритикува пред останалите членове на делегацията, те са живи и могат да потвърдят. После отношенията се оправиха и обядвахме заедно. Аз не претендирам, че в Япония съм видял всичко, но бях впечатлен. Ние не довидяхме НТР и сега трябва да наваксваме. На предсточщия пленум ще направим цялото преустройство – и на производителните сили, и на производствените отношения, на базата и на надстройката. Трябва да превърнем Народното събрание в работеща корпорация. Народните представители ще работят повече, ще имат власт. Въобще предстои ни пленум от изключително значение.

Обстановката в страната е изключително тежка и ще бъде още може би две години тежка. Докато фирмите придобият опит. Чух, че на един скорошен симпозиум между български и чуждестранни представители на фирми само един от българите вземал по-активно участие, всички останали мълчели. Неопитни.

Изключително тежка е и международната обстановка за България. 30% от вноса-износа се съкращава тази и следващата година. Отива се към деполитизиране на търговията с ГДР, Полша, Унгария, работим ден за ден, договорите не се спазват, планове за догодина не могат да се изработят. Ние закъсняхме с изработването на плана. Вероятно след месец ще го разгледаме в ЦК, после и в правителството. Пазарът и човекът – единствената гледна точка на плана.

Положението не е леко, но ние няма да пропаднем. Може само временно да изпитваме трудности. Но се опираме на нашата електроника, подемно-транспортното машиностроене, химията, които, както знаете, се развиват възходящо.

Сега навсякъде има матриал за митингова демокрация. Ужас. Жалко че не съм млад, да развея байряка на митинговата демокрация. Но вече съм в годините и няма да ми стигнат силите, сам да изляза на улицата, за да развея бяйряка. А условия има прекрасни, прекрасни условия има... Но понеже почнахме на тази тема, дайте да ви кажа, какво е положението. Има един отец, един поп, забравих му името, върти се тука в София. Аз съм вече 50 години откакто съм член на Партията, а даже и повече, никога не съм смятал, че трябва да се занимавам с религия. Звънят ми преди няколко дена и ми казват: Другарю Живков, ще се провали литургията в не знам коя църква в София. А аз викам: в никакъв случай да не се проваля литургията, и затварям телефона. След това тоя поп органите го предупредили да не се връти тука в София и той си отива, неговото седалище е Велико Търново ако не се лъжа. И там свикал национално съвещание, и на това Национално съвещание са присъствали осем души…

Има един, Тренчев май се казваше, Искал да прави профсъюз. Аз запитах другарите - има ли някъде в некой завод, некоя работилница група негова, нема казват такова, нема. А той се хвали по радиото, и си отчита 50 души последователи, колко ли.

За БЗНС. Четох изложението на сдружените земеделци до западните станции. Попитах и ми казаха, че всичките, които са го подписали, са хора по-стари от мен, само двама били млади. Питам другаря Танчев има ли поне един ваш член сред тях. Няма, отговаря ми. Е, какъв БЗНС са тогава?

Екогласността. Много хубаво. Аз съм за това, даже да им се даде възможност свободно да вървят. Но най напред трябва да се ограмотят бе другари, не знаете какви глупости само говорят. Защото без ограмотяване ква борба ша водиш, правилно са я започнали.

Нашата партия не е вносен продукт. Тя си е родно явление, по-стара е от болшевишката, утвърдила се е като авангард. Но е допускала грешки в своята история. Най-фаталната грешка е по националния въпрос. Знаете, че има решение на Коминтерна, че в България имало 4-5 националности. Тезата за така наречените македонци и за турското малцинство. Още през 1921 година в буржоазна България са забранени турските училища, но какви грешки допуснахме след Девети (9.9.1944, окупацията на България от Червената армия, се смята за вземане на властта от комунистите, бел.авт.).

Дават ли си сметка тези Ваши колеги, които заиграват по този въпрос, един ден ще се срамуват пред себе си, пред децата и внуците си?

Никъде в социалистическите страни положението не е добро. Главното в преустройството в СССР е, че начело стои партията. Тя не е отстъпила ръководната си роля. Преустройството в Съветския съюз е един феномен именно защото е ръководено от партията. Преустройство, което няма да става под ръководството на партията ние не можем да приемем – това е демонтаж на социализма. Ние предвидихме и предупредихме полските и унгарските другари за опасностите. За съжаление събитията там се развиха по нашия сценарий, според най-лошите ни очаквания. Макар че и там не всичко е загубено. На погребението на Кадар са се стекли над сто хиляди души, пели са Интернационала. Питам другаря Йотов, който беше там, наистина ли и той ми казва, че наистина. Но процесите не се развиват добре. Ние ще допуснем всичко друго, не и демонтаж на социализма.

Демократизмът и гласността след пленума ще получат силно развитие. Но за една страна, малка като България, едно разтърсване ние не можем да удържим. Защото надт 70% от суровините идват отвън.

Искам да Ви уверя, че ще вървим заедно напред. Имаме грешки, но избраният курс е правилен.«

 Въпреки мисловната неяснота и неволната комичност докладът на Живков доказва, че вътре в партята вече от известно време се е дискутирало за пътищата и проблемите на предстоящото преустройство, така например за либерализацията на икономиката, въвеждането на пазарната икономика, разширяване на пълномощията на Народното събрание, търпимостта към опозиционни елементи като поп Христофор

Събев, профсъюзния деец д-р Тренчев или екологическото сдружение Екогласност.

След речта един функционер от Съюза на журналистите, на име Л. Димитров, бързо се изправя.

»Уверявам другаря Живков, че ще вървим заедно, че ще бъдем не само съратници, но и бих казал, съзаклятници в  този път.«

Журналистите съзаклятници на следващия ден не публикуват нито дума за срещата си с генералния секретар. Записът на един радиожурналист обаче се запазва и месеци по-късно беше предаден тайно на опозицията.

 

Седмица след тази принципна реч съветският посланик и КГБ-генерал Виктор Шарапов поканва българския държавен глава на посещение в намиращото се извън центъра и приличащо на бункер посолство. Възможно е мислите на Живков, седнал зад спуснатите пердета в тежката черна Чайка, съпроводен от конвой еднакви лимузини, постоянно сменящи позицията си, да са се отклонили към други подобни случаи. Може да се е сетил за това, как Георги Димитров през януари 1949 г. е бързал към летището, за да посрещне заместник министър председателя Андрей Вишинский, и внезапно се намерил в Москва. »Вождът и учителят на народа« се връща пет месеца по-късно като изпразнен от съдържание труп, готов за вечното си жилище в мавзолея, балсамиран от същия специалист, който се бил посветил и на тленните останки на Ленин. Може би се е сетил за заместник министър председателя Трайчо Костов, който завел българска делегация на прием в Кремъл. Когато Сталин го видял, се спуснал към него, свалил му очилата, взрял се в очите му и изкрещял: »Предател.« Няколко месеца по-късно Костов висял на бесилото във вътрешния двор на Софийския Централен затвор; тогавашният градски партиен секретар Живков контролирал екзекуцията. Той започва кариерата си в Държавна сигурност, някои казват като началник на народната милиция и в продължение на 35 години като държавен и партиен шеф надживява всичките си противници.

Естествено, че времената се бяха променили. Който след ерата на Хрушчов изпаднеше в немилост, рядко заплащаше с живота си. Партийни шефове, които бяха разобличавани като предатели, сектанти, отстъпници или шпиони, не бяха принуждавани да подпишат сами екзекуцията си с обстойно писмено признание. Живков нямаше нужда да се страхува за живота си, но привикването от съветския посланик е било достатъчен повод за тревога. Особено в тези бурни времена на гласност и перестройка, в които на “по-малките братя” не им беше никак лесно да следват предначертания от Москва неустойчив курс.

Малко хора знаят, как е протекъл двучасовият разговор между генерал Шарапов и Тодор Живков, обаче след два дни целият народ видя мъртвешката физиономия на Живков по телевизията. Малко преди това при поредния партиен пленум беше обявена оставката му като генерален секретар, която Политбюро предната вечер е приело с голямо болшинство (гласувалите против не оцеляват политически през идните месеци). В предварително подготвени прощални благодарствени речи величаят Живков за политическата му зрялост и заслугите му за отечеството. Досегашният министър на външните работи Петър Младенов бързо бива избран за негов наследник. По време на цялото заседание Живков създава впечатление на разсеян, със замъглен отнесен поглед, като че ли е взел твърде много успокоителни. Въобще не е сигурно, че той разбира за какво става дума. Когато вратите на пленума се отварят, Петър Младенов получава поздравителна телеграма от Михаил Горбачов, поднесена на сребърен поднос.

Новият генерален секретар всяка сутрин намира на писалищната си маса докладите на тайната полицейска охранителна хидра. Народът празнува, опиянен от щастие ликува, както от десетилетия това не се е случвало. Няколко дни по-късно Петър Младенов, Андрей Луканов (бивш заместник министър председател) и Добри Джуров (министър на отбраната) излизат с обръщение към обществеността, че са организирали вземането на властта с опасност за собствения си живот и вечерта преди този героичен акт са се сбогували със семействата си, готови на всичко за успеха на преврата, дори готови да минат в нелегалност или да умрат. През следващите години вестниците започват да плетат безкрайни мрежи от мистификации около скритите причини на този пленум от 10.11.1989 година, ден, който под наименованието »Десети ноември« навлезе в езика на ежедневието като исторически маркер, както преди това "Девети септември". Това беше денят след падането на Берлинската стена.

Вестта за падането на още един източноевропейски динозавър се промъкна почти незабелязано през световната преса, която в дните след падането на Берлинската стена изпълваше цели броеве с неочаквани съобщения за демонстрации, манифести и оставки. Най-много трябва да е бил изненадан самият Живков. Още през януари същата година той беше заявил пред журналист на Le Monde, че има намерение да управлява страната до 2007 година. А на съратниците си беше дал съвета: »Другари, да се снишим, докато вълните на промяната отминат и ние отново ще се изправим невредими.«

 

 

Началото на страшната приказка

 

 Линеещата българска демокрация е погребана на 19 май 1934 година, когато всички партии са забранени и е създадена една военна хунта. Смъртоносният удар обаче бе нанесен още единадесет години преди това, на 9 юни 1923 година. Ляволибералното правителство на БЗНС е свалено с подготвен от части от армията и от едрата буржоазия преврат, при което царят първоначално опортюнистично се държи настрана, след което обаче подписва назначаването на новото правителство. Министър-председателят Александър Стамболийски е убит. През юни анархистите и земеделците организират въстание, бойкотирано от комунистите, което бързо бива потушено. През септември, след като болшевиките от Москва изпращат съответните наставления, комунистите от своя страна опитват да направят народно въстание, което е лошо или недобросъвестно организирано, новата диктатура отговаря с кървава разплата. През следващите месеци в мазетата на тайната полиция и чрез наемни убийци започва масово унищожение на опозицията, на журналисти и леви активисти. Независимо от несполучливото въстание, Москва не се отказва от приетата веднъж стратегия за извършване на Световната революция и настоява за подготовка на второ въстание. Хунтата реагира със забрана на БКП и на лявото крило на БЗНС, съдба, която вече беше сполетяла мнозинството български анархисти още през 1907г.

На 16 април 1925 в църквата Света Неделя по време на погребална служба избухва бомба, куполът пада и убива генерали, министри и други високопоставени личности на режима заедно със семействата и прислугата им. Само царят се спасява, незнайно дали защото е бил предупреден за атентата или – както той сам твърди – е закъснял. Атентатът – проведен от военната организация на комунистите срещу волята на тогавашното ръководство – послужва като претекст за засилване на терора. Според различните преценки през следващите години биват убити между 5000 и 20000 души. Убити са много интелектуалци и активисти, така например един от най-големите поети на България, Гео Милев, който е удушен със стоманено въже по време на разпита, а трупът му е изгорен. Престъплението му: Написал е една наистина гениална поема за въстанието. Левицата бива отстранена от официалната българска политика. След като настъпва гробно затишие, различните консервативно-реакционни правителства разрешават образуването на една »Работническа партия« и легализират една от отцепилите се формации на БЗНС, дубликати на продължаващите да действат в нелегалност партии.

След като през 1934 година фашисткият кръг Звено под ръководството на офицерите Кимон Георгиев и Дамян Велчев организира нов преврат, без да се съобразява със споменатите партийнополитически маскаради, започва десетгодишна монархическа диктатура. Цар Борис III., наследникът на благородническият род Сакс-Кобург-Гота, сключва съюз с Германия по примера на баща си през Първата световна война и се

присъединява към Тристранния пакт. През 1941 г. царят обявява символична война на Англия и САЩ, но до смъртта си на 28 август 1943 г. поддържа дипломатически отношения със Съветския съюз и по този начин създава необходимите външнополитически предпоставки, западните съюзнически сили да обърнат гръб на България и страната да попадне в ръцете на Сталин.

В началото на четиридесетте години, особено след обрата на Източния фронт, Комунистическата партия въпреки скромните си размери е най-силната и активна опозиционна сила. Тогавашният директор на полицията, Димчо Соколов, оценява броя на партийните членове на около 8000. Дейността им се активизира скокобразно в момента, когато става ясно, че съветските войски ще влязат в България. През последните петнадесет, десет, пет дни преди навлизането им броят на партизаните нараства няколкократно. За този „смел” скок в навлизащия влак през следващите години те биват богато възнаградени: Като активни борци против фашизма получават служби в държавния апарат, много почести и привилегии, месечна добавка към заплатите си, допълнителни пенсии и вили. На 8 септември 1944 г. под ръководството на маршал Толбухин съветската армия влиза в България. От тук нататък Москва контролира политическото развитие на страната.

Тъй като с този неголям брой членове не е било възможно да се създаде диктатура, още през 1943 година в нелегалност БКП сключва антифашистки съюз с БЗНС и други »демократични сили«, който бива наречен Отечествен фронт. В първото отечественофронтовско правителство заедно с БКП участват БЗНС, социалдемократите и кръгът Звено. Комунистите предлагат за пръв министър Кимон Георгиев, превратаджията от 1923 и 1934, който междувременно е станал агент на Москва. Него комунистите въобще не го закачат, докато хиляди много по-незначителни представители на стария режим са осъдени на смърт. Последните години на живота си Кимон Георгиев прекарва като член на БКП и министър на строителството.

Отечественият фронт, който по начало е трябвало да осигури прехода към самовластието на БКП, бързо се разпада поради тежки вътрешни конфликти. Разкриват се концентрационни лагери за политическите противници, започва масово сплашване на населението и терор. Постепенно министрите на земеделците и на социалдемократите се оттеглят, партиите им минават в опозиция, за да разобличат фарса за равнопоставената коалиция.

При изборите през 1946 г. опозицията получава 101 от 400-те места в Народното събрание. В действителност, както едва сега става ясно, тя е спечелила 250 места, разликата се дължи на фалшификации и ма-нипулации. Земеделският съюз се разпада – не на последно място и

поради внедряване на агенти на комунистическата тайна полиция –, по-малката част, оранжевите Земеделци начело с Александър Обов преминават към комунистите, по-голямата част се нарича на името на водача си БЗНС-Никола Петков и поема твърд антикомунистически курс. Социалдемократите също се разцепват на едно конформно на правителството и едно опозиционно крило. Кръгът Звено и радикалите се разпадат. Една година опозицията се защитава активно срещу отечественофронтовското правителство, състоящо се предимно от комунисти.

На 5 юни 1947 година, един ден след като американският сенат бетонира разделението на Европа чрез подписване на мирния договор, Никола Петков е арестуван за заговорническа и шпионска дейност, след като в Народното събрание е държал последната си пламенна реч, в която се заклева да се жертва за свободата на българския народ. След нея народните представители от опозицията пеят песента на Христо Ботев Тоз който падне в бой за свобода, той не умира. След няколко дни Земеделският съюз Никола Петков е забранен, активните членове изчезват в лагерите. На 23 септември 1947 г. Никола Петков е обесен. Година по-късно са ликвидирани и социалдемократите.

 

 

 

Дисидентите на първия час

 

Денят се познава по cутринта.

Българска поговорка

 

През целия си живот Илия Минев е бил непоклатим легионер, от пламенните първи прояви в младежката организация до дълбоки старини, които прекарва като самотен беден пенсионер в малкото градче Септември. Българските легионери (Национален съюз на българските легиони) подражавали на примера на националсоциалистите с кафявите си ризи, поздрава и идеологията. Флагът им се състоял от знак за високо напрежение, поставен в червен кръст, изпращали делегации на приятел-ски срещи в Германия, където Минев се запознал с Хайдрих, по-късно шеф на СС. Илия Минев принадлежал към крайното крило на легиона.

Бил убеден, че комунистите разбират само езика на тоягата. Борил се за право, дисциплина и ред в отечеството. И си го е получил: 24 години прекарал в затворите и лагерите, претърпял мъчения, глад и принудителен труд, но издържал и не се пречупил. Илия Минев, винаги верен на нацистките си идеали, не бил най- подходящото лице за основаване на първата дисидентска организация на страната си.

Преображението си от екстремист в дисидент Илия Минев получава благодарение на конференцията на КССЕ[4] в Хелзинки. Българската държава също подписва заключителния акт – след което не се придържа към него. В отворено писмо до следващата конференция във Виена Илия Минев изброява нарушенията на човешките права и призовава за тяхното спазване. Държавна сигурност го извиква на разпит.

Какво пък е това сега, Минев? Няма ли да мирясаш! Кога ще спреш да вършиш глупости. Пак ли трябва да се занимаваме с теб!

Илия Минев по принцип не допускал да го заплашват. От този момент той започнал редовно да изпраща протестни писма, които подписвал с цялото си име. Държавна сигурност му създавала трудности, западните радиостанции го цитирали. Един ден той толкова успял да се откъсне от политическите си корени, че Amnesty International го осиновили за техен »prisoner of conscience«.

На 16 януари 1988 г. той събира десетина души с различни политически убеждения, между които и двама бивши комунисти, прекарали няколко години по затворите, един привърженик на БЗНС, както и една безпартийна двойка и основава Независимо дружество за защита на човешките права, първата опозиционна организация в България от десетилетия. Това е годината, в която войната в Афганистан продължава вече девета година, а срещу Солидарност от почти десет години се води борба.

 

През 1996 година Независимото дружество все още използва едностай-ното помещение, което държавата му предоставила безвъзмездно, както на всички останали опозиционни организации през 1990 г. Качвам се с асансьора до петия етаж, пробивам си път сред множеството хора, търпеливо чакащи да си платят сметката за тока и слизам по стълбите до четвъртия етаж, прескачам купчина кучешки лайна, заобикалям някакъв боклук, стъпвам по безброй угарки. Стените на стълбището са разкрасени с бездарни графити. В края на коридора, зад тежка решетъчна врата се намират кабинетите на Българската Демократическа партия, килимите и саксиите с цветя по прозорците показват политически успех. Демократическата партия, най-консервативната парламентарна сила, с

председател Стефан Савов (дългогодишен преводач на Че Гевара), от 1990 година е в Народното събрание.

„Кабинетът” на първата дисидентска организация в страната напротив носи белезите на политически неуспех. Две издраскани маси, няколко клатещи се стола и един страховит шкаф, оставен от някакъв предишен наемател. Най-свежото в стаята е Стефан Вълков, председател на др, приятен мъж към седемдесетте, в чието поведение зад гладкия жест на светския господин се чувства грубоватата решителност на работника. Облича се елегантно, макар и малко старомодно, младежките му очи поглеждат от открито лице. Едва сме се поздравили и вторият мъж в стаята, малък човек, чийто нос стига почти до брадичката му, и който се оказва заместник на Вълков, обсебва разговора. Поздравява ме от все сърце за родителите ми, които са ме извели от тази »проклета, лайняна, покварена, пропаднала страна«.

»Въобще не можете да си представите какво щастие сте имали. Ако бяхте останали тук, щяха да направят от вас малък комсомолец, щяхте да марширувате, а днес щяхте да си биете главата, как да се махнете от тук. Баща ми не беше толкова умен. Само си представете. 1963 бяхме заедно в Швейцария. Мухльото се върна, колко глупав само може да бъде човек! Това не мога да му го простя. Бяхме в Швейцария, цялото семейство и идиотът взема, че се върна. Най-големите патриоти изпращат децата си в чужбина да следват, а след това им дават съвет, да останат там. Най-големите патриоти. Разкажете сега, с какъв бизнес се занимавате? Издателство! Много интересно, много хубаво, можем да направим нещо, сега има облекчения за внос на хартия. Трябва ли Ви хартия?«

 

Стефан Вълков не е много зает. В рамките на СДС независимото му сдружение има статута на замразено членство. Това означава, че може да взема участие в заседанията на Координационния съвет, без да има право на мнение и на глас. Може да присъства, без другите да го забелязват. Въпреки това той присъства на всяко заседание, слуша внимателно, а след това търси приятелите си, за да си излее гнева. Това състояние няма да се промени, тъй като Независимото дружество съществува само благодарение на неговия ангажимент. През онази 1988 година, когато по всички международни медии тръгнало съобщението за неговото основаване, положението било много по-различно.

Стефан Вълков: »Седях си в кухнята в Асеновград и както всеки ден слушах новините по радио Свободна Европа. Хапвах нещо, бях си налял чаша вино; тогава сам си правех виното. Говорителката, онази с дрезгавия глас, не помня как се казваше, спомена името на Илия Минев. Веднага наострих уши. От известно време не го бях виждал, имах си друга

работа, бях започнал да си строя къща. Но тя можеше да почака. Веднага го посетих. Много се зарадва. След като се прегърнахме веднага се качихме в таванската стаичка – той смяташе, че там не могат да ни подслушват. Казах му: Илия, какво общо имаме ние с правата на човека? А той ми отговори: Това е само фасадата. Нуждаем се от другите, за да се скрием зад тях. Като му дойде времето, ще ги отстраним. Е, както вече знаем, стана точно обратното. Те го отстраниха.«

 

Стефан Вълков, работник и син на работник, е учил за зидар. На петнадесет години под влиянието на по-големите гимназисти и от патриотизъм той се включва в основаната през 1932 г. Легионерска организация. Младите легионери започват ожесточени побоища с младежката организация на комунистите, която също е забранена. Редовно се стига до улични сбивания. Когато не преследва комунистите, Вълков работи или като пекар или като продавач. Идва първият арест – след който следват безброй други, първият бой от цивилни полицаи. Първото безуспешно сплашване. Малко след влизането на Червената армия той минава с няколко другари в нелегалност. Някои от групата му избягват в Гърция, други като него остават, за да продължат борбата. Ще изчакаме малко, казват си повечето, да видим, как ще се развият нещата. Колкото повече комунистите засилват властта си, толкова повече другите се надяват, че Западът, воден от героя на Свободния свят, Уинстън Чърчил, ще се притече на помощ на измъчена България.

В края на 1944г. Стефан Вълков пак е арестуван, без съд влиза в затвора въз основа на току що приетия Закон защита на народната власт. През март 1945г. в товарен вагон го откарват до гара Белица в Пиринска Македония в първия трудов лагер на страната. Там са натъпкани над 2000 души от страната на основание единствено на една административна заповед. Помещават се в бараки, построени някога за миньорите, върху площ, заградена с бодлива тел, и работят по изграждането на железопътна линия. След четири месеца го връщат в София, където започва да прави тухли, след това в Стара планина да сече дърва. В края на 1945 го пускат и той се връща в къщи. Малко по-късно получава призовка за военна служба. В армията го тормозят, често го наказват, прекарва службата си повечето в карцера, докато навън – през юли 1947г. – Земеделският съюз е забранен като най-силна партия, а през септември е обесен водачът му Никола Петков. През същата година са забранени и всички други независими от Българската Комунистическа Партия партии.

Малко след уволнението си в края на 1947 година на връх Коледа той отива с приятел на танцова забава в едно съседно село, където в чест на празника е донесен грамофон като атракция. Двамата провокират с приказките си и са задържани от кмета и селския милиционер в селския

съвет. Тъй като дни наред непрекъснато е валял сняг двамата успяват да скочат от покрива и да избягат. Стефан Вълков се присъединява към една въоръжена група от десет души. Съществуването на тази група бързо става известно, числеността ѝ нараства на 23-ма души. (Съгласно принципа »Много врагове, много почести« при процеса срещу тази група след това са обвинени общо 160 души!) »Народната власт«, която в този момент предполага, че има 300 тежко въоръжени въстаници, свиква цяла дивизия и обкръжава от всички страни предполагаемото местонахождение на групата. След няколкодневни престрелки и отстъпления въстаниците се оттеглят все по-дълбоко в планината. Зимата казва ледената си дума, запасите привършват. Въстаниците виждат безизходицата на положението си и решават поединично да се прехвърлят в Гърция, за да могат през пролетта, при по-изгодни атмосферни условия, да продължат борбата. Някои от тях успяват да избягат. Стефан Вълков, останал съвсем без сили след дългото преследване, прегладнял и почти премръзнал, в близост до спасителната гръцка граница, е задържан и осъден на доживотен затвор. 21 години той прекарва в затвора. (През 1993 година получава за това компенсация от 15000 лева – на толкова ниска цена, казва той, могат да се купят 21 години човешки живот, на тая цена можеш да си купиш едно говедо или охранена свиня.) В затвора той дели килията си дълги години с друг легионер – неговото име е Илия Минев.

 

Стефан Вълков: »След посещението ми при Минев реших, че ще започнем сериозна политическа работа. Дружеството трябваше да бъде укрепено и разширено, трябваше да се създаде устав, да се изработят и разпространят пропагандни материали. Обаче нищо от това не се случи. Оставах с впечатлението, че сдружението съществува само в предаванията на Свободна Европа. Това също не беше малко. Всеки, който имаше малко смелост, слушаше това предаване. Дойде ноември, беше минала почти година от основаването, а нищо не се беше случило. Пак отидох при Илия Минев – исках да разбера, дали ще пред-приемем нещо или само си чешем езиците. Той започна да ме увещава: На 25 декември ще се състои първото по-голямо събрание в Ихтиман.«

 

Междувременно Независимото дружество се сдобива с конкуренция. На 3 ноември 1988 за първи път се събира Клубът за подкрепа на гласност и перестройка в София. Всички основатели са интелектуалци, една част са членове на комунистическата партия, другите – дисиденти като Желю Желев, Блага Димитрова и Радой Ралин, последните литератори и публи-цисти. Познават се от Съюза на писателите, Института по българска литература или от някои вестникарски редакции, които временно са се ползвали с известна либерална слава. В първата си декларация

дисидентите подкрепят Юлския пленум на БКП и изпращат поздравителна телеграма до Михаил Горбачов. Клубът си поставя за задача да ускори политиката на Москва в България, да подкрепи в това отношение властимащата партия. Всякаква конфронтация с режима трябвало да бъде избягвана. Уговарят се някакви срещи, за да се дискутира за »шестте главни предизвиктелства на съвременното развитие«.

 

Какво е дисидентът? В енциклопедията пише: Човек, чието мнение се отклонява от официалното мнение.

Когато през 1997 г. един американски институт подготвя книжка за Who is Who на източноевропейските промени и възлага на българския журналист и литературовед Михаил Неделчев да състави списък на най-видните български дисиденти, възниква бурен спор, излизат наяве трудно преодоляваните антагонизми между репресирани и дисиденти. Много привлекателно е приемането в тази Hall of Fame на съпротивата. Някои от репресираните, бивши затворници и лагеристи, не искат да имат нищо общо с дисидентството като умерена форма на съпротивата. Никога не сме били единомислещи, за да се отклоняваме, казваха те. Още от начало сме били смъртни врагове на този режим и още от началото сме се борили с него на живот и смърт. Ако Свободна България можа да се противопостави на тоталитаризма, то е само благодарение на нашите дела и жертви. В крайна сметка те посочват и това, че в България не е имало видни дисиденти в руския смисъл на думата. В същото време онези, които са започнали политическата си активност малко преди »про-мените«, се надпреварват да се включват един друг в различни топ-листи на 10-те, 15-те или 20-те. Вестникът с най-голям тираж Труд публикува имената на дисидентите, оценявани най-високо от Държавна сигурност, без да се цитира източник и без обяснение, кой, кога и защо е съставил този хитпарад.

Дисидентите – например тези от фенклуба на Горбачов – се наричат »неформали«, това ще рече, че всъщност не са организирани и техните активности са останали така да се каже аморфни. Това, което изглежда като базоводемократична концепция всъщност има съвсем обикновено обяснение – не искали да се провиняват чрез основаването на някаква организация. Искали да действат напълно легално в рамките на власт-ващата система. Били »допускани дисиденти«.

Една особено прецизна дефиниция на дисидентството би могла да бъде следната: Дисидент е човек, получил тази своя благородническа титла от западните медии. Новините в предаванията на Свободна Европа, БиБиСи или Дойче веле за създаване на неформални организации и прокламации предизвиквали огромно въздействие, американското посолство връчвало

декларации и вземало интервюта. Новоизгряващите звезди на съпротивата били незабавно извиквани от българската държавна власт, били задържани за няколко часа, били разпитвани учтиво и били освобождавани с ореола на национални герои на гласността. Така Клубът за подкрепа на гласност и перестройка се превръща в инкубатор на бъдещите политици и държавници.

 

Стефан Вълков: »Не можехме да се доверим на другите групи, нито на току що създадения Клуб за гласност и перестройка, нито на Защитниците на околната среда в Русе (по-рано Русчук на Дунава, родният град на Елиас Канети, бел.авт.). Познавахме основателите, почти без изключение бяха комунисти. Имахме пълно основание да се съмняваме в мотивите им.

Бяхме се уговорили да се срещнем на гарата в Ихтиман, Илия Минев ми беше описал един от останалите, Петър Манолов. Когато пристигнах, веднага го познах, а и той мене. Беше екстравагантно облечен с вълнен пуловер с копчета, който му стигаше до колената. Тъкмо се бяхме поздравили, когато видяхме Илия Минев в една кола. Когато слезе от колата, двама мъже се спуснаха към него и започнаха да го блъскат. Дърпаха го към друга кола. Илия обаче е от старата, желязна школа и не позволява такива неща със себе си, започна да се съпротивява и да крещи с все сила. Аз пък не мога да гледам как малтретират човек и се намесих. Какво правите с човека, питам аз хората от ДС. Правя се естествено, че не познавам Минев. Единият поглежда нагоре и казва: Охо, Вълков, и ти ли си тук, и тебе те чакахме.

Манолов, Минев и аз бяхме вкарани в една пристигнала специално за това кола на Държавна сигурност. Един след друг започнаха да идват и другите и веднага ги арестуваха. Всички коли пред гарата започнаха да се пълнят една след друга. Хората от ДС явно знаеха много добре, кои бяха поканени; веднага след като и последният пристигна, тръгнахме в конвой за милиционерския участък. Бай Стефане, казаха ми, не можем да допуснем да си правите събранието. Бях така изненадан, че не вярвах на ушите си. Обръщаха се към мен с ›бай Стефане‹. Така се бяха променили времената. По-рано ти викаха гад или мръсник. Затвориха ни по четирима или петима в кабинетите. В нашата стая седеше ръководителят на операцията, сравнително млад мъж. Казвам му: Дошли сме в Ихтиман да си проведем събранието. Като и без това сме се събрали тук, да вземем тука да го проведем, под носа ви. Нямаме какво да крием. Можете да станете член на нашата организация. Започна да се хили. И това ще стане, бай Стефане, каза той и продължи да се хили, само още не му е дошло времето. Сигурен съм, че днес той е активен демократ. Дори не ни разпитваха. Седяхме си и чакахме. След няколко часа ни качиха на

различни влакове или ни закараха с колите по домовете. Останалите обаче бяха забравили да ми кажат, че по-късно е уговорена и друга среща в София, ако първата в Ихтиман не се състои.«

 

След като вече са създадени Дружество за правата на човека и Клуб на дисидентите, остава само независим синдикат. През февруари 1989 седем души запълват тази дупка на пазара, между тях един лекар, една медицинска сестра, един поет и един инженер. Председател на профсъюз Подкрепа става д-р Константин Тренчев, син на привилегирован партиен кадър, работил дълги години в Алжир, където докторът посещавал френски училища. Като младеж влязъл в конфликт с държавната власт, понеже като фен на американската култура бил надраскал на чина си »Да живее САЩ« и тям подобни. Жена му, медицинска сестра, веднага след падането на Живков се изселила в САЩ, под претекст да избегне политическите преследвания. Тя става посланичка на доктора в Свободния свят, за да осъществява контакти с бившия цар и с ЦРУ. През първите месеци след основаването на независимия си профсъюз д-р Тренчев малко се интересувал от правата на работниците. Интересували го общо взето правата на човека и в частност правата интелектуална собственост и на турското малцинство. През май бил арестуван заедно с петима други членове на Подкрепа. На демонстрации на Комунистическата партия било искано смъртно наказание за него, което направило от напълно безизвестния доктор национален герой и предизвикало международно внимание. След два месеца шестимата обвиняеми били освободени срещу смешно ниската гаранция от 100 лева. Обещаният процес въобще не се състоял.

Половин година преди промените докторът вече е в най-добра изходна позиция за политическите интриги на плурализма. През следващите месеци се включва в основаването на СДС и укрепва позицията си като водач на свободния независим профсъюз „Подкрепа”. И днес още – десет години по-късно – той е негов водач. Не на последно място и благодарение на подкрепата на високопоставени приятели: В определен момент, когато синдикатът му тъкмо наброява петдесет члена, Подкрепа беше обявена от американския президент и бивш шеф на ЦРУ, Джордж Буш, заедно със Солидарност за един от големите противници на комунизма!

 

Стефан Вълков: »На това събрание в София, за което не знаех, сме били избрани в наше отсъствие с Петър Манолов – той за секретар на сдружението, а аз за секретар за Южна България. Научих от радиото за новата си задача. На 8 януари 1989 за първи път се срещнахме в

жилището ми. Не можахме да уговорим заседание. Илия Минев не можа да се наложи като председател. Напусна ядосан събранието. Следващата среща се състоя след няколко дни в Пловдив. Пак ни арестуваха и пак ни закараха в Главно управление на милицията. Тогава обърнаха цялото жилище на Манолов с главата надолу. Конфискуваха архива му и всички документи на дружеството. На следващия ден пак ни освободиха. Когато Петър Манолов видя, че са му прибрали всичко, започна гладна стачка, за да му върнат архивите. Гладува цял месец. През това време хората от цялата страна се солидаризираха с него, гладуваха по пет, по десет дни или седмица. Аз също.

В затвора често съм гладувал. Като не си ял няколко дни започваш да отделяш една специфична миризма, миризма на глад. Можеш да надушиш, ако някой иска да те излъже. Манолов гладуваше. Ежедневно от всички краища на страната идваха хора в Пловдив, за да се записват за членове. Сред тях имаше и много турци. Стана като лавина. За няколко седмици членовете станаха хиляди. Започнаха да протестират междуна-родните PEN-клубове, станахме световно известни. След 33 дни гладна стачка архивът беше върнат, около 150 души се солидаризираха с Манолов и участваха частично в гладната стачка. В това време партийният орган Работническо дело беше публикувал няколко стихотворения от Манолов, за да го разобличи. Предимно лични записки, отчасти вулгарни неща. Представяха го за луд. Беше си построил колиба от дъски на морето, в която живя известно време с жена си и сина си. Като отшелник, който бяга от обществото. С това те искаха да кажат, че човек, който поставя системата под въпрос може да бъде само такъв ненормал-ник.

Следващата стъпка беше, да се опитат да ни принудят да напуснем страната. Искаха да обезглавят дружеството. Предложиха на Илия Манев виза за напускане на страната. Той отказа. Предложиха ми да емигрирам в Австралия, където живееше брат ми. Аз отказах. Казах им: преди десет години исках да замина, защото вече не издържах тук. Тогава вие ми отказахте. Сега времената се промениха, сега аз не искам да замина. Тогава опитаха при Петър Манолов. Него можеха да го притиснат по-силно, имаше малък син, жена му се страхуваше. Заплашиха го, наплашиха жена му. За съжаление Манолов не устоя на натиска и на 21 май 1989 заедно със семейството си напусна страната.«

Френската преса беше здравата изненадана, когато по повод следващата Парижка конференция през 1989 самолетът от България каца на летище Орли в Париж. Правителствената делегация под ръководството на тогавашния министър на външните работи Петър Младенов и Андрей Луканов, по-късно министър-председател слизат от самолета заедно с група дисиденти. Всички заминават дружно за общия хотел. Западните журналисти изляха сарказма си върху тази опозиция, която се държи за

ръката на настойниците си. Дисидентите забелязали грешката си и веднага се преместили в друг хотел. През следващите дни съвместната закуска отпаднала.

На 29/30 май 1989 се провежда паралелна среща-конференция на дисиденстки и опозиционни групи от Източна Европа със западни организации за правата на човека. Всеобщо учудване предизвиква българската делегация (Блага Димитрова, Копринка Червенкова и Петко Симеонов), когато в новия партиен жаргон по време на дискусията за малцинствата те говорят за »турскоезични българи«, вместо да употребят коректното и международно единствено признато определение »български турци«. След 1984 г. режимът на Живков се беше опитал да наложи кървава асимилация на това малцинство, състояща се от наложени промени на имена, оскверняване на гробове, забрана на обучение на родния им езики други държавни престъпления. Няколко месеца по-късно същите дисиденти се показаха по-чувствителни и подпи-саха протестни декларации срещу подтискането на »турското мал-цинство«.

Българската емиграция, която в Париж е много активна, потърсила в края на конференцията контакт с дисидентите. Ценко Барев, издател на едно емигрантско списание (Бъдеще) и водач на най-голямата емигрантска организация, искал да разговаря за съвместна тактика. За бъдещи мерки срещу режима. Срещата била истински провал. Дисидентите пребледнели, когато ги заприказвали във фоайето на хотела, непрекъснато се оглеждали нервно и шепнешком помолили емигрантите, да ги оставят на спокойствие и да не им създават неприятности.

»Моля Ви, проявете разбиране, тук гъмжи от агенти, а аз искам да се върна в България«, прошепнала поетесата Блага Димитрова.

»Ние също, госпожо Димитрова«, казал един дългогодишен емигрант.

»Да, обаче аз искам да се върна в неделя«, заковала поетесата с професионален талант.

 

Стефан Вълков: »Един ден изведнъж на голям модерен западен мотоциклет, струва ми се че беше 500cc, се появи някакъв мъж, който се казваше Румен Воденичаров. Никой не го познаваше, когато спря пред Илия Минев. Участваше на различни срещи, но никога не стана член. След заминаването на Манолов аз бях избран за председател. Срещнахме се няколко пъти, веднъж дори се стигна до конспиративна среща с д-р Тренчев, Стефан Комитов и някакъв духовник от Бачковския

манастир. Вечерта на 30 октомври 1989 по новините на Дойче веле чух, че Румен Воденичаров бил избран за нов председател на нашето дружество. Като че ме удариха с мокър парцал по главата. Изобщо не е имало събрание, а той дори не беше член. Обадих се на всички, за да им кажа, че сигурно е агент на Държавна сигурност. В това време той свика национална конференция, на която покани 150 души, които никога преди това не бяхме виждали. Илия Минев въобще не отиде, от този момент той беше политически замразен. Всичко това беше фарс, беше преврат. Воденичаров беше избран за председател от тези непознати клакьори, които до сега не са имали нищо общо с дейността на дружеството ни. След това се включи в основаването на СДС и по този начин и дружеството стана учредителен член на СДС. Впоследствие Воденичаров осуетяваше всякаква сериозна политическа дейност срещу комунистите и докладваше редовно на Държавна сигурност за нашите събрания. Едва през 1992 взехме надмощие в дружеството и успяхме да го изключим. До тогава обаче беше успял да нанесе предостатъчно вреди.«

 

Независимото дружество за защита на човешките права, български еквивалент на несравнимо по-известната Харта 77 в Чехословакия, било изтласкано на задна сцена, до където не стигали светлините на прожекторите на телевизията, микрофоните на радиото и диктофоните на пресата. В плуралистичния живот на демокрацията то вече не играело никаква роля. През 1991 г. Румен Воденичаров бил предложен за кандидат-вицепрезидент от Социалистическата партия. Загубил изборите срещу бившия си съюзник Желю Желев.

 

Няколко месеца след срещата ни заместникът му Савовски, съмнителен бизнесмен с криминално минало, в отсъствието на Стефан Вълков сменя ключалката на тежката врата на кабинета. При връщането си в София председателят на Дружеството Вълков остава пред заключена врата. Той търси правата си пред прокурора, започва дело, което от тогава бавно куцука. Той повече няма кабинет. Първото опозиционно движение на България си е свършило работата.

 

 

 

 

 

 

Ще си създадем опозиция

 

Фактически партията създаде опозицията. Опозицията не беше двигател на събитията, а неин продукт. Твърдяха, че 10 ноември бил резултат на борбата на опозицията. Чак да ти стане смешно! Къде, кога и срещу кого се е борила опозицията? Какво е представлявала борбата й?

Димитър Станишев, бивш член на Политбюро

и баща на настоящия министър председател Сергей Станишев,

в интервю от 15 януари 1996

 

Такова беше положението след 45 години тоталитарна власт: Опозиция? Няма такова нещо. Противниците от първите следвоенни години, които организират съпротива срещу наложения от Червената армия режим, са били елиминирани. Оцелелите след десетилетни репресии се занимавали като пенсионери с внуците си, някои от тях изживявали старините си в предградията на Париж, Шпайер или Чикаго. Бяха се появили някои дисиденти, толерирани или даже одобрени от държавната власт. Човекът, който според категориите на Лине[5] е homo sowjeticus, се примирил със съдбата си на поданик, приел за себе си, но и за децата и внуците си съществуванието в абсолютно послушание, абсолютно именно защото е вечно, като роб в древността или като крепостник в Средновековието. И също като робите получавал съответно гаранция за сигурност и оскъдна издръжка. Който не бил »луд«, не искал да се лиши от тази издръжка. Достолепният възрастен господин, който през декември 1989 беше избран за председател на Социалдемократическата партия, година преди това отказал да се срещне с бивш съзатворник. »Не искам да навредя на внуч-ката си«, казал той тихо по телефона. И помолил на раздяла приятеля си, който му спасил живота в затвора: »Не ми се обаждай повече.«

Партията, Държавна сигурност и вътрешният мръсник в човека са си свършили работата. Когато започнал политическият театър, инсцениран на всички европейски сцени от духа на историята в съответствие с интересите на местните елити и западните сили, – наречен меката демократизация, се оказало че няма изпълнители за пиесата.

Комунистическата партия на България (накратко БКП или просто »Партията«) се намирала в безизходица. Както някога първият футболен отбор в Африка на Златния бряг тя поради липса на конкуренция трябвало да рекрутира „противниците” от собствените си редове, при което ставало въпрос не само за собствените членове, а и за безбройните »безпартийни« лакеи. Диригентите от Москва дали недвусмислено не само девиза за повече публичност и участие в управлението, свръхсилният запад изисквал също плурализъм и свободна икономика, а хората в страната изразявали нерешително недоволството си. Партийното ръководство предполагало какво ще се случи, ако вятърът на промяната се превърне в ураган и го помете.

В годините преди 1989-та някои предтечи-идеолози споменавали при затворени врати необходимостта в по-далечно бъдеще да се откажат от претенцията за самостоятелно управление и да се преобразуват в модерна социалдемократическа партия от западен тип. Имре Пожгай, бивш полицай, участник в потушаването на унгарското въстание от 1956 г., споделил през януари 1989 като член на Политбюро пред един американски журналист: »Най-големият ни враг е непроменливата ситуация.« Не след дълго партията си сменила името от Унгарска социалистическа работническа партия на Унгарска социалистическа партия.

Когато Мячеслав Раковски в Полша дошъл на власт, съобщил без заобикалки, че партията има две алтернативи: да започне веднага с реформите или да бъде пометена в обозримо време от някоя революция. В началото на 1989 той заедно с представители от Гражданския комитет седнал на кръглата маса. Разговорите продължили осем седмици и ако се проследят събитията в Полша през следващите години, Варшавската Кръгла маса се явява като пробен експеримент на историята.

Това, което беше постигнато в Полша, беше копирано в почти всички останали държави от Източния блок. В някои страни изведнъж непонасящи се противници седнаха един до друг – някогашните жертви с блеснали от радост лица, тъй като са застанали под светлината на прожекторите до някогашните си мъчители – и се споразумяха за решение за преход, за свободни избори и свободна икономика, призоваха за взаимна отговорност към отечеството и набързо забравиха някогашната си вражда. А партията, отново поела водеща роля към бъдещето, маршируваше начело на авангарда.

В Полша на държавната власт ѝ трябваха почти десет години за да отслаби радикалните профсъюзи Солидарност, да ги унижи, да ги разцепи, докато в тях вземат връх опортюнистичните сили. Чак когато профсъюзът се трансформира в политическа партия стана удобен партньор за Кръглата маса.

Един въпрос, който в Полша въобще не съществуваше, беше предизвикателство за властващите в България: Кой въобще трябва да седне на Кръглата маса? Отговорните господа (в Държавна сигурност въпреки официалното държавносоциалистическо равноправие доминирали само мъже) прехвърляли досиетата, анализирали, консултирали се, създавали концепции. В известен смисъл намерили нещо: един журналист, който твърде енергично бил подхванал някаква тема и затова загубил работното си място; една поетеса, която осветила някои тъмни страни на реално съществуващата душевна панорама и чийто роман бил претопен веднага след излизането си; един философ, който бил изгонен от Партията, защото се поувлякъл в историческите си сравнения. Обаче трима дисиденти все още пролет не правят. Партията притежавала всичко, само не и опозиция. Каква дилема – в сърцата напирало опозиционното настроение, но само настроение не е достатъчно.

Партията! Партията, с голямо П, както на български обикновено само Господ се изписва. Безгрешният водач! Приемането в партията било условие за всяка кариера, дори и за най-скромната. Кандидатът подавал молба, надявал се и приемал решението на комисията като присъда на най-висш съдия. При отказ имал право след известно време отново да почука на небесните врата. А който спечелел членството си, не се страхувал повече от нищо, освен от изключване от Партията, ултимативното отлъчване. Ръководни длъжности се заемали предимно от партийци. Така 97% от офицерския състав на армията са били членове на БКП, а в Държавна сигурност всички офицери членували в партията. Членството било по-важно от богатството, тъй като в държавния капитализъм, този който има власт, винаги се добира до богатство (докато в частната пазарна икономика е по-скоро обратното). Членството в Партията давало власт, осигурявало различни привилегии, подредени по комплексни неписани и поради това неофициални правила: партийната книжка била входен билет за социалистическия рай – който веднъж е прескочил това препятствие, можел да се издигне от партера в ложите на балкона. В много отношения не на последно място и поради непоклатимата йерархия, социалната психология и религиозния догматизъм този »социализъм« приличал на феодализма.

Партията имала повече от милион членове; тя контролирала всекиго, за всеки съмнителен имало съставено досие, дори и за онези, които дори не подозирали, че някой ден може да се провинят с подозрителни мисли. Тя можела да разчита на това, че всеки трети – според преценките на главния прокурор Татарчев – в страната шпионира и доносничи за нея. Смешно е при такива обстоятелства да не можеш да си създадеш опозиция.

 

18 ноември 1989 година. Старецът беше закъснял. Той бързаше към църквата, към катедралата Александър Невски, наречена на името на един княз от Новгород, който преди много векове на едно отдалечено място бе разбил армия на германския рицарски орден. Старецът гледаше масата от хора. Минаваше покрай милиционерите и техните Лади. Тука просто гъмжи от полицаи, мислеше си той. Старецът не се страхуваше, но умееше да разпознава страха, като се загледа в лицата на събралите се. Видя, как хора, които си бяха глътнали езика, все още не вярваха на новата свобода. Твърде неочаквано беше дошла тя, като дъжд по време на суша, като западна стока, която изведнъж се предлага в някои магазини. На стареца му направи впечатление: когато се вадеха камерите някои се скриваха зад гърба на стоящите до тях или се обръщаха с гръб към фотографа. Кой знае до кога ще се задържи новата свобода. По микрофоните старецът чу провлачения звук на красиви думи, които призоваваха към човешко достойнство – на подиума пред главния вход на православната катедрала – те празнуваха събуждането и проклинаха лъжата. »Промяна« крещеше масата. Промяна. Очите на стария човек бяха отслабнали, той се опита да стигне до подиума. Позна следващия оратор, поет хуморист. Подиумът беше пълен, до поета Радой Ралин се виждаха други познати лица. Две трети от тях комунисти, една трета дисиденти, прецени старецът. На двама членове на безгрешната партия се падаше един симпатизант от обкръжението на Клуба за гласност и перестройка. Поетът предупреждаваше червената плутокрация. Присмиваше се на партократи и бюрократи. Масите се смееха, анонимно се изливаше злобата. До сатирика стоеше поетесата Блага Димитрова. Следващата беше тя, започна да обрисува някакво видение: България ще се превърне от страна на розите в страна на склерозите. Глупости, мислеше си старецът, той ще намери други думи, тъй като е решил да говори. Още днес. Той има право на това, в крайна сметка той е основал първата опозиционна група в страната. Пуснете ме, извика той, и пристъпи към подиума. Крещеше, но стоящите горе не го чуваха. Опита се да се качи на трибуната. Подхлъзна се, но не се отказа. Стоящите горе го познаваха, някои лично, други по слухове. Десет години по-късно те щяха да го възхваляват по телевизията. Старецът не успя да се покатери на трибуната. Не защото не му стигаха сили. Почувства, как го блъснаха, как го натиснаха надолу. Не е лежал толкова години в затвора, че да се остави да го спрат няколко ръце. Вдигна се. Масата аплодираше следващия оратор и крещеше »Победа«. Победа. Старецът видя ботуша до рамото си, почувства ритника върху ръката си, ботушът го натискаше надолу, ритници, един от които погрешка го улучи по главата.

Илия Минев, 72 годишен, падна на земята. Погледна нагоре, не можа да разпознае кой го е ритнал, но видя, че никой от ораторите не му помага, че всички те гледат напред, като че не искат да забележат какво се случва в краката им. Илия Минев се отърси, хората около него го гледаха изненадани и с подозрение. Видя някакво подпухнало лице. Следващият

оратор беше мъж с тъмни очила и рядка коса и четеше вдървено от листа пред себе си.

»Тоталитаризмът падна, намери своя край. Сега започва нова епоха в българската история, епохата на демокрацията, време на промени. Трябва да прокараме тези промени цивилизовано, като европейци трябва да си сътрудничим, не бива да има ексцесии и радикализъм …«

Масата ръкопляскаше и на този оратор. Старецът не вярваше на очите и на ушите си. Опита се да освирка новия генерален секретар на Българската комунистическа партия, Петър Младенов. Гласът му се загуби във всеобщия гръмогласен вик »Демокрация«. И чу зад себе си как една жена въздиша: Ех, добре поне че Тодор Живков си отиде. Ако ще и Петър Младенов да е. Ама Минче, опита се да ѝ възрази спътникът ѝ, баща ти го убиха комунистите. Забрави ли?

Разгневен и огорчен, старецът се прибра в къщи. На какво необичайно публично раждане на демокрацията беше присъствал, с майка проститутка, с баща Държавна сигурност и генералния секретар на комунистическата партия за акушерка, който ту дърпа, ту притиска обратно новороденото. Илия Минев се сети за старата поговорка: Денят се познава по сутринта.

 

Поканú го у дома на вечеря, беше ме посъветвал приятел. Почерпú с няколко ракии, предложи му каквото можеш да намериш: салати, кебапчета, кюфтета, още няколко бирички и той ще проговори. Мъжът някога е бил член на ЦК на БКП, а сега е пенсионер. Както се казва, десетилетия е служил вярно на партията. Още на телефона поиска да не бъде цитиран поименно, но не ми отказа да му направя портрет.

Васил Б., както ще го нарека, беше лошо облечен. Не без вкус, както новобогаташите, а скучно. Изглеждаше, че не обръща внимание на облеклото си – може би за това то така му подхождаше. Главата си държеше наведена, като че през целия си живот е вървял срещу леден вятър. Веждите му бяха присвити, устата се отваряше повече от лявата страна, което придаваше на думите му известна пренебрежителност. Бях изненадан колко огорчение излъчваше. И все пак той беше от победителите. Никой никога не му беше търсил отговорност, семейството му беше устроено и той можеше да се радва на добра пенсия. Обаче не беше богат и нямаше повече какво да очаква. Партията вече не се нуждаеше от него и зад новото лице на партията си той явно не се чувстваше добре.

»Всичко, което направиха в началото (другарите, бел. авт.), беше по съвет на Горбачов. Изведнъж започна да се говори за демокрация, като че това щеше да реши проблемите ни. Перестройка! Що за глупости. Инструктираха ги естествено от КГБ, казали им да махнат Живков. Дори и това не направиха като хората. Днес си предават важности. А после обърнаха каруцата в калта. Руснаците бързо реагираха »Катастройка«. Перестройка – катастройка – а след това партийна демокрация. Трябваше да има нови партии. А най-хубавата нова партия е старата партия. Още преди 10 ноември от Държавна сигурност изпробваха положението, разговаряха с този или онзи, със стари политици например, старци от времето след войната и малкото, които още бяха млади и силни. От БЗНС-то, социалдемократи и други. Един офицер отиде при Михаил Петков и го окуражил: какво седиш тука, не виждаш ли, че времената се менят, какво става със Социалдемократическата ви партия, трябва да я възобновите. Не беше лесна работа. Старите вече не смееха. Мислеха си, че е капан, сигурно е капан. Като изпълзим от дупките и ще ни сложат в тигана. Въпреки това след няколко седмици имахме социалдемократи, един Господ знае за какво са ни.«

 

Демонстрацията, която Илия Минев напуснал, вече привършвала. Бил паднал ранен сняг и студен вятър препускал по площада. Това било първата демонстрация, организирана съвместно от комунисти и »неформални«. Около първия секретар се събрали много фигури, които през следващите години станаха водачи на опозицията. Дребният мъж с кръглото лице, широката уста и тесните очи се казва Желю Желев; след по-малко от девет месеца той ще стане президент на България. Разтро-паната малка жена до него е Елка Константинова, скоро тя става председател на радикалдемократическата партия, а две години по-късно министър на културата. Блага Димитрова, с бели коси, поетическата съвест на опозицията и първа майка на страната, ще бъде известно време вицепрезидентка, съпругът й, Йордан Василев, недодялан доцент по литература, ще поеме като народен представител председателството на Комисията за национална сигурност. От лявата страна стои брадатият Петър Берон, скоро той става председател на Съюза на демократичните сили (СДС), по-късно разобличен като агент на Държавна сигурност, а до него хлъзгавия като змиорка Петко Симеонов, скоро след това заместник председател на СДС. Да не пропуснем и облечения в черно Христофор Събев, който на младини през 1971 бил основал »неокоминтерн« за борба с американския империализъм и подписал в Държавна сигурност съгласие да служи на Партията. Скоро той става не само религиозният глас на опо-зицията, но и един от заместник-председателите на съюза на опо-зиционните сили. Почти всички, които стоят на този подиум през следващото лято стават народни представители, някои на страната на опозицията, други на страната на комунистите, респ. социалистите. Но

сега първо си правят съвместната демонстрация, за да протестират срещу миналото. Минало, което чрез този протест придоби самостоятелност, което като в някакъв рядък химически експеримент се е отделило от хората, които са живели в него и освен това ги е измило от всякакви отговорности за случилите се пропуски и престъпления. С други думи: то е било наше общо минало, за това всички можем заедно тър-жествено да се разделим с него. Така онези, които в миналото са си измърсили ръцете, могат да протестират срещу него, без да имат пред вид себе си.

Почти всички тези пионери до вчера са били храненици на режима, чийто залез в момента празнуват. Дори неортодоксалния Радой Ралин, майстор на двусмислени епиграми и песни, които някога нарекъл »люти чушки«, е получавал по време на временната забрана за публикации, която му е донесла бунтовническата слава по 300 лева от съюза на писателите – което се равнявало на две добри заплати –, за да не се мъчи много да свързва двата края. Повечето от тази сцена имат досиета, не защото са били проверявани, а защото те – формално или неформално – са сътрудничели на Държавна сигурност.

 

В цяла Източна Европа динамиката на развитието е изненадала повече опозицията отколкото режима. В ЧССР например през ноември 1989 гражданският форум поискал само оставката на партийния секретар Якеш и на президента Хусак. Тълпата на площад Венцел крещяла ›Дубчек, Дубчек‹ и по този начин дала гласа си за пътуване назад в бъдещето. На 24 ноември обаче изведнъж цялото Политбюро си подало оставката. Само след няколко седмици на власт дошло коалиционно правителство, нещо, което през онези ноемврийски дни на постоянни протести никой не смеел и да поиска.

В България режимът е трябвало да преследва опозицията по петите с отстъпките си, както уличен търговец предлага стоката си с намаление на недоволния клиент. От страх, че пълната загуба на властта и експлозията на народното недоволство могат да доведат до неконтролируемо отмъщение, Партията се отказвала повече, отколкото опозицията изисквала. Затова човек от Държавна сигурност е трябвало да окуражи бившия политически затворник и стар социалдемократ Михаил Петков. И Мишо Петков от своя страна разказва, че многократно е трябвало да подтиква д-р Дертлиев, станал председател на партията, докато даде съгласието си да влезе отново в политиката. Докторът, прекарал тридесет години в политически зимен сън, не можел да повярва на това размразяване. Ех, Мишо, внимавай, вятърът пак може да се обърне, и пак за нищо и пак като нищо ще ни пъхнат в Белене.

След 10 ноември страхът малко намалял, на 26 ноември 1989 отново била основана Българската социалдемократическа партия (БСДП) от седем възрастни някога преследвани мъже. В края на следващата седмица Мишо Петков се опитал да привлече нови членове в Южния парк. Завит в дебелото си палто, което още повече закръгляло набитата му фигура, той протягал ръце и чуруликал:

»Елате при социалдемократите. Тук е Българската социалдемо-кратическа партия, съюзници сме на силните социалдемократически партии на Запад, нашите побратими партии във Франция, в Швеция, в Испания са на власт, ние ще ви заведем в Европа. Елате при нас, млади хора, можем да ви намерим стипендии на запад. Елате при нас«

»Колко ще струва?« попитал един минувач.

»Името и три лева!«

И минувачът се записал. Нямало да навреди.

С особено удоволствие си спомням за Мишо Петков, външен вид на камериер и поведение на артист от водевил той се вписа като една от ярките личности на българската политика. Известно време в Народното събрание седеше на първия ред, а по-късно оказа чест с външния си вид, като посланик угодничейки в Мадрид на бившия български монарх.

 

Лазар Георгиев седи сковано изправен на канапето. Човек, който е в състояние да гладува. Политически активист, който не е станал политик. Доцент в онзи институт по литература, който е произвел повече опозиционни политици отколкото монографии.

»Аз виждам нещата така, в началото е имало някакъв спонтанен тласък. Е, хайде да ходим всичките на митинг. Просто така, без нищо. Доколкото зная, никой от колегите ми не е имал определени убеждения, та да може да каже, че иска да основава партия с една или друга цел. Всичко беше много спонтанно, като искра. Или така, като че всичко е било предварително нагласено? Или по поръчка? Беше няколко дни след 10 ноември. Никой не говореше за партии или избори. Всеки се чувстваше освободен, опитваше се да прави това, което може. Един ден срещнах в института Александър Йорданов. Казвам му: Сашо, какво стоите още, хайде да направим нещо. А той ме пита, какво да правим. Погледна ме доста подозрително, като че не разбира за какво става дума. Как какво, да се впуснем в политиката. Да основем партия. Това е боева част; без организирана борба нищо не може да се постигне. Ще видим, каза ми той. По-късно разбрах, че по това време вече е имал нещо предвид.

При никого от колегите си през всичките години съвместна работа не съм имал впечатлението, да имат някакви политически идеали, за които да са готови да се борят. Никога. Елка Константинова например беше лакей на комунистите, през цялото време. Тя председателстваше политическите учебни години, непрекъснато създаваше впечатлението, че иска да упражнява конструктивна критика. За мен това беше най-жалкото. Другите поне си мълчаха. Най-активните партийни дейци бяха нейни прия-тели, тя беше в играта. Написала е куп неща, които се придържат към социалистическия реализъм.

Срещам я веднъж през зимата в заснежения Южен парк. Там се срещаха. На друго място никой не се решавше да се среща. Изведнъж като от земята изникнаха сергии, започна търговия, раздаваха се плакати. Много се говореше за Тренчев и той се появяваше от време на време. Този ден тъкмо бях видял Тренчев, седеше на една пейка. Стори ми се симпатичен. Някои неща, които казваше, бяха точно така. Тогава всеки, който се осмеляваше да говори против комунизма, правеше добро впечатление. Вземахме всичко за чиста монета.

Виждам аз една замръзнала Елка.

Ти пък какво правиш тук? питам аз.

А тя ми отговаря: Правим тука нещо, организираме нещо.

Какво бе, Елке?

Радикалдемократическа партия.

Бях много изненадан. В института никой не беше обелил дума за това. Като че е нещо нелегално. Защо никой не ме покани мен, който имам дълго досие и в института ме смятат за политически неблагонадежден? Напротив, Елка се опита да се измъкне.

Каква е тази партия, Елке? Ако наистина искате да решавате проблеми, запишете ме и мен, и жена ми, а аз ще убедя и роднините и приятелите си. Не можеше да откаже – така станах един от основателите.

Едва по-късно разбрах, че Елка изпълнявала задача. Това постепенно стана ясно. Всички помощи, които получихме по-късно – партия не може да проходи без финансова подкрепа –, подарените факсове, компютри, помещения, коли и пари, всичко минаваше през нея. На мене никой не дойде да ми каже, ето ти пари, ела да ти дадем кола. Аз нямах такива контакти. Всичко минаваше през нея. Първите седмици нищо нямахме, дори пари за хартия, моливи и индиго нямахме. Тогава, когато вече посте-пенно започнаха да се очертават изборите за Народното събрание, се

появи един използван минибус, който по-рано бил в милицията, една пишеща машина и един факс. По онова време бях в ръководството, което привидно контролира и гласува всичко, и въпреки това никога не можах да разбера, от къде идват тези пари. Питах, непрекъснато питах, но никога не получих директен отговор. След това минибуса отново изчезна, стъклата му се счупили, беше продаден, и парите изчезнаха. И до ден днешен не мога да си обясня, от къде идваха тези огромни суми, които се даваха за пътувания до САЩ. За Елка, за Михаил Неделчев, Александър Йорданов и някои други. Още през 1990 година те посещаваха семинари и политически срещи в САЩ.

Счетоводството беше така организирано, че не можеше да бъде проверявано от изпълнителния орган на партията. Формално годишният бюджет беше благославян от управителния съвет, обаче аз никога не получих някакъв поглед в счетоводството. Някои от нас все повече правеха пътешествия, други - никога. Мен не ме обичаха, защото постоянно задавах въпроси. Това не им се харесваше. Портиш играта, казаха ми един ден. Портиш играта.

Скоро всички бяха обхванати от такава политическа похот, бяха опиянени от властта. Всичко останало беше без значение. Не беше важно коя е Елка, кой е този или онзи. Предстоеше да се разпределят отново най-добрите парчета от властта. Всеки искаше да заеме ключова позиция, да си организира пътувания. И хора като Елка, като Михаил Неделчев и Александър Йорданов имаха съвсем конкретни представи за това, както трябваше да установя за моя голяма изненада. Не знаех какво значи да си народен представител. И още по-малко – какво значи да работиш за Държавна сигурност.«

Кръстю Куюмджиев някога беше уважаван литературен критик, който в края на живота си трябваше да си изкарва прехраната с писането на готварски рецепти за списание Родолюбие. Какво е чул на смъртното легло на този близък приятел на Елка Константинова за нея, сподели с мен човек, който не иска да бъде назоваван: През осемдесетте години Елка била вербувана от Държавна сигурност, когато е кандидатствала за лекторат в Полша. Елка се задължавала да пише доноси за работещите там българи и на тази цена можела да остане в красивия Краков пет години (почти до 10 ноември). Много по-късно, когато тази биографична подробност получи гласност, Елка се защитила с не особено оригиналния довод, че била поела задачата, за да предпази другите, тъй като с нейните доклади не е навредила на никого.

 

Петър Слабаков бил един от последните, които говорили на този пръв демократически митинг. Не, той не говорил, той декламирал. Слабаков, в

чието име е залегнала »слабостта«, бил член на БКП и това му носело най-добрите роли. Сега пред повече от 100.000 души той се оплаквал от екологическия срив на родината.

Още преди падането на Живков той бил съорганизатор на Екогласност, организацията на екологично осъзнатите партийци. Режимът позволил на него, както и на няколко стотин останали да организират 300 метра дълга процесия от градинката срещу Военния клуб до Народното събрание, за да връчат там една петиция. Милицията била направила плътен кордон, през който демонстрантите трябвало да минат. За да могат да минат през тесния кордон, демонстрантите трябвало да се промъкват един зад друг, мълчаливо като при църковна процесия. Съпротивата на Екогласност се изчерпала с това унижение.

Друга изтъкната фигура на Екогласност е брадатият биолог Петър Берон. След три седмици той бил избран за секретар на Съюза на демократичните сили (СДС), а малко по-късно за председател. Година по-късно бил изгонен от движението, тъй като президентът Желю Желев заплашил, че ще публикува досието му. Това било най-хубавото на досиетата – никой не знаел точно какво се разиграва, освен онези, които на времето са съставили досиетата и които продължават да ги контролират. Този коз те през всичките тези години не изпускали от ръцете си. От време на време жертвали по някоя фигура като Петър Берон, понякога вкарвали някоя нова. Тъй като събитията се развивали извънредно бързо, било невъзможно да се планират повече от два хода предварително. Обаче който бил жертван след свършена работа, не трябвало да гладува. Зоологът бил добре подсигурен, направили го директор на Природоисторическия музей. По-късно се появил на един партиен конгрес на социалистите, кандидатирал се за вицепрезидент на страната на българския Жириновски, Жорж Ганчев.

Но да се върнем към артиста Слабаков, който тъкмо е свършил речта си. След две години той ще разцепи най-малката партия Екогласност, въпреки че членовете ѝ са шепа хора, и която междувременно е станала политически съвсем незначителна, за да образува с бившите комунисти Коалиция на демократическата левица. За това те му се отплащат със сигурно място в изборните бюлетини и в Народното събрание.

 

Васил Б. си отпиваше от уискито ми Single-Malt: »Сега ще Ви кажа нещо. От къде им идваха парите? От къде можеха да вземат пари? Политиката струва пари. Събират се няколко пенсионери и искат да основат либерално-демократическа, радикално-демократическа, социал-демокра-тическа, християн-демократическа, демократическа партия. Добре, да го правят, да си седят на пейките в Южния парк и да оправят света. Но сега

те седят в големите канцеларии на булевард Дондуков, обикалят света, издават вестници – всичко това струва пари. Всичко това го направихме ние, ние ги издържахме. Луканов го нареди. Трябва да подкрепим партиите, каза той. Та те нищо нямаха. Малкото помощ от чужбина, но това за нищо не стигаше. Ние им дадохме помещенията, нашите печатници печатаха вестниците им, ние им предоставяхме дарения, финансирахме ги чрез нашите фирми и концерни, тук едно съобщение, там един уред като дарение. Имаше нареждане от горе да им дадем помещения. Те ни плюеха, а ние им давахме помещенията. Въобще не можете да си представите колко жалки бяха партиите тогава. Нямаха сътрудници, едва събираха членовете си. Дори социалдемократите, които през 1990 силно увеличиха числеността си, това бяха по-скоро партийни членства по настроение, понеже беше модно, това не бяха убедени социалдемократи. Обаче д-р Дертлиев провъзгласяваше, че иска да изгради партия от 300.000 члена. Това никога нямаше да се случи, нямаше да го позволим.«

 

Първият спонтанен протест се състоял на 14 декември 1989 г. Основното искане на демонстрантите било премахването на параграф 1 и 3 от първа глава на конституцията, в която се определяла ръководната роля на партията. Този параграф бил приет в конституцията едва през 1971 година и по този начин не представял нищо друго освен реалното властово съотношение. Предният ден Живков бил изключен от партията. Студентите образували жива верига; хванати за ръце те обградили Народното събрание и викали »Демокрация«. Настроението било спокойно, пеели песни, между които и националния химн. След няколко часа един от водачите подканил студентите да си отидат по домовете, за да покажат, че са цивилизовани и възпитани. Хората обаче не само че не си отишли, а ставали все повече.

В Народното събрание се съвещавали, дискутирали дневния ред. Сред демонстриращите се пуснал слуха, че народните представители не искали да снемат водещата роля на партията. Новината предизвикала агресивно настроение. Няколко народни представители излезли пред Народното събрание, за да успокоят масата, обаче успокоителните им речи се загубили сред виковете за »оставка«. Масата притискала, милиционерските кордони били изтласквани все по назад. Народните представители пак се оттеглили. От другата страна на площада Желю Желев държал реч от балкона на Студентския дом, в която искал победа за перестройката. И всичко това става в момент, когато опозицията в цяла Европа поставяла много по големи изисквания. На края Желев призовал демонстрантите да си отидат у дома. Това била първата му реч като председател на Съюза на демократичните сили. Хората обаче и него не искали да послушат. Излезли други народни представители, и те били

освиркани. Младенов искал да каже нещо, но хората го освирквали, между другото и поради факта, че не можели нищо да чуят. От една милиционерска кола донесли мегафон. Младенов отново призовал към спокойствие. Никой не го слушал. Той започнал да убеждава масата: »Липсата на отговорност ще има трагични последствия за страната ни и за народа ни. Мислите ли, мислите ли, че ние наистина не искаме нов живот, истинска демокрация, истинска свобода« (явно всичко това не било постигнато под ръководството на партията). Масата продължавала да свирка. Младенов, който все повече започвал да се ядосва, започнал да крещи, за да го чуят, обявил демонстрантите, че са екстремисти, захвърлил мегафона и при влизане в Народното събрание измърморил: »Най-добре е сега да дойдат танковете.« Един млад кинооператор случайно записал тези думи.

На следващия ден младата опозиция побързала да се дистанцира от спонтанната реакция на масата, от революционния дух, който заплашвал да излезе от шишето. Желев смята представата, че опозицията може да превземе властта за »абсурдна« и се извинява за протестната акция: »След всички тези години ние сме отвикнали от такива крайности. Затова ние отново призоваваме към култура и толерантност. Ние нямаме нищо общо с екстремистките изяви.«

През следващите месеци неговата политика – и по този начин политиката на Съюза на демократичните сили – ще се състои в това, да изискват това, което »Партията« и без това иска да им даде. Може би десетилетията тоталитаризъм така са сплашили и направили несигурни повечето хора, че те дори в бунта си срещу старите господари бързат да бъдат послушни.

Подобни са изявите и на българския Руди Дучке, студент на име Емил Кошлуков: »Рано или късно всяко демократично движение загубва ума си. Надявам се, че това беше единственият и последен път.« Диктатурата още не е победена, а опозицията призовава към толерантност спрямо диктатурата!

 

Когато през 1990 г. в цялата страна се създават Кръгли маси и локални коалиции, Георги Генов е бил заместник кмет на Плевен, петия по големина град в страната. По пътя към Плевен се радвах да посетя родния град на баща ми. Тук като малко момче през летните ваканции дядо ми и баба ми така ме тъпчеха, че майка ми след това, като дойдеше да ме прибере, не можеше да ме познае. Сегашният Плевен изглеждаше беден и строг, доминираха постройки от шестдесетте и седемдесетте години, функционална бетонна гора с унизителна грозота. С наетата кола и под съпровода на познаващия добре града Георги Генов ние дълго търсихме къщата на баба и дядо и накрая намерихме на това място

десететажен панелен блок. »Е, сега тя съществува само в спомените ти«, каза Генов.

Докато пътувахме през града и разглеждахме опустошенията на последната епоха, Генов разказваше с обичайното красноречие на оратор. »Председател съм на комитета на репресираните. Знаеш ли колко ниско е паднала България през последните петдесет години? Не можеш да знаеш, твърде млад си. Да ти кажа ли как се започна. С еуфория и твърде малко разум. В началото на декември, естествено през 1989, дойдоха няколко опозиционери от София и се срещнаха с тукашните ни репресирани, дисиденти, няколко души от Зелената партия, от Екогласност и от Независимото дружество за защита на човешките права. Основахме местния координационен съвет на СДС, просто така, с хората, които бяха тук. Без да ги познаваме или да ги проверяваме. Като представител на Земеделския съюз Никола Петков бях избран за заместник-председател. Такава еуфория беше, че приемахме всекиго, който кажеше нещо срещу комунистите. Нямахме определена линия, само ентусиазъм, тъкмо бяхме успяли себе си да изберем и вече очаквахме коренни промени. След това нищо не се случи, удряхме се срещу стена, ден след ден маските на съратниците ни падаха, разпознахме лъжците, опортюнистите, шпионите, корумпираните, двуличниците. Ние, които сериозно искахме да се борим с комунистите, бяхме изолирани и оплюти. Най вече от собствените ни съратници в СДС. Най-голямата грешка на Земеделски съюз Никола Петков беше, че стана член на СДС. След това се оказа, че повечето активисти на СДС са били свързани с Държавна сигурност. А ние, бившите политически затворници, постепенно разбрахме, че не сме желани в СДС, тъй като нас не можеха да ни купят. Още при първите избори хората от СДС се опитаха да ни оставят възможно най-малко места. И успяха. От днешна гледна точка си мисля, че единственият ни успех беше запазването на гражданския мир.«

»За какво ви е такъв мир«, попитах аз, докато се разхождахме покрай едно езеро извън града, в което баща ми обичаше да плува и по което сега се носеха огромни петна от химически отпадъци и масла. »Този мир струва на страната безброй жертви и това вероятно ще продължи години, ако не и десетилетия?«

»Без съмнение, този мир позволи на номенклатурата да си продължи криминалната дейност. Цари пълно беззаконие и тя продължава да краде на едро. Тогава се опитахме да ѝ попречим, назначихме ревизионна комисия за предприятията. Комисията разкри много неща, при фирма ТИБОР например открихме, че са били укрити 1,8 милиона лева (тогава приблизително 100.000 евро). Материалът беше предаден на Държавна прокуратура и тя впоследствие замаза всичко – нямаше обвинение. Това действаше деморализиращо на населението, преди всичко на

поддържниците на СДС. Те вече не знаеха на какво да вярват. На кого да се доверят.«

 

В последствие хората съжаляват, че в онази вечер на 14 декември 1989 г. са се оттеглили. Тогава ги държахме в ръцете си, казват те със съжаление, както се съжаляват пропуснатите шансове на младостта. Еуфорията им отдавна е отминала. Години по-късно споменът за първите митинги не предизвиква радост. Те почти с тон на извинение казват: Да, такива бяхме тогава … наивни, изпълнени с очаквания… като на празник … не знаехме какво да правим. После започват да говорят с огорчение или носталгия, оплакват загубената невинност. През онези дни всичко изглежда възможно, само не това, което действително се случи.

 

Попитах Васил Б., как е възможно за една година партията да намали членовете си от над един милион на по-малко от 200.000. Защо не се чува нито един глас, който държи на миналото, нито един глас, който да държи на убежденията си въпреки историческото поражение? Може ли всички едновременно да се откажат от правата си вяра?

Той не реагира. Гледа ме дълго, в погледа му сянка на съмнение, че искам да го подведа с въпроса си. Или да му се подиграя? Но в крайна сметка все пак отговаря.

»Нали повечето бяха кариеристи. Те винаги са болшинството. Бързо напуснаха потъващия кораб. Днес обаче мислят другояче, днес оценяват постиженията ни. Днес пак можем да се гордеем с Живковото време, с това, което построихме. Това дори опозицията го признава. Събитията след 1989, всичко беше толкова прибързано …«

 

Лазар Георгиев: »Искахме да покажем на хората, че човек може да преодолее страха си, макар и колената ни да трепереха при първите митинги. Мисля, че това беше най-сериозното, което постигнахме. За себе си с друго постижение не мога да се гордея, тъй като не можахме да победим номенклатурата, пък камо ли да я отстраним, напротив, легитимирахме властта й. Обаче поне малко можахме да променим манталитета на хората в градовете и селата.«

 

 

 

                        Превъплащенията на един хамелеон

 

                             БСП отново имитира сериозно разногласие.

Водещо заглавие в опозиционен вестник

 

Eсента на 1989 била опасно време за номенклатурата. Събитията в Източна Европа припомнили отдавна забравени истини: че никоя власт не е вечна, че отделният човек може да постигне нещо с протеста си, че гневът на масите може да срути и най-голямата стена. Предвид огромното недоволство сред населението, което досега не смеело да го изрази, изглеждало че предстои  незабавен преврат.

Номенклатурата обаче съвсем не била изненадана от тези събития, както често се твърди. Върхушката, която била в постоянен контакт с Москва, с Горбачов и неговите пратеници, е можела да предвиди посоката на промените, макар и не тяхната скорост. Явно доказателство е бързият растеж на износ на капитали през годините на перестройката. Парите не са били изнесени в чужбина, за да предизвикат световната революция, а за собствено облагодетелстване. Друго доказателство са множеството партийни пленуми, свиквани в целия Източен блок на все по къси интервали, на които усилено се обсъждала необходимостта от по-голяма гласност и свобода на частната инициатива. Постепенно всички ръководители започнали да разбират, че Москва е решила да се освободи от империята си. Възможно е Горбачов да им го е казал директно без заобикалки. В България, както и в много други страни от Източния блок, партията в отговор на това заложила на една форма на просветения абсолютизъм. Най-репресивните и омразни елементи на властта ѝ били смекчени и много от партийните ръководители искали да продължават с тези бавни темпове. Повратът в България сигурно щял да бъде отложен, ако не се беше стигнало до ускоренията в Полша, Чехия и Унгария.

През есента и зимата на 1989/90 г. Българската комунистическа партия преминала по нареждане в отстъпление и се разделила с идеологията на социализма. Не ние сме виновни за случилото се, се четяло между редовете на речите на много от функционерите, а »системата«. Явно, че още от началото тя е била дефектна. Социализмът е мъртвороден, казва Живков малко преди падането си, за което не е виновен той, а Маркс и Енгелс. Защо Партията, респ. номенклатурата трябва да плаща сметките на господата Маркс и Енгелс?

Изненадващо е, че тази рязка промяна не предизвиква сериозна реакция вътре в партията. Нито един партиен член не е напуснал партията от протест срещу това, че животът му и политическите му убеждения са били безсмислени и че идеалите му са били фалшиви. Или поне да се беше възмутил: »Чакайте! Щом е така, аз си връщам партийната книжка и си подавам оставка.« Не е известен нито един такъв случай, въпреки че за един истински комунист смененият на 180 градуса курс би трябвало да бъде възприет като контрареволюция, като победа на реакцията, като предателство спрямо историческата необходимост, като гръм от ясно небе. Всъщност те трябваше да излязат на барикадите, за да защитават реда, който сами са изградили.

 

Първо партията трябвало да се дистанцира от миналото си с нов имидж. Комунистическата партия била преименувана на Българска социалистическа партия (БСП), пропагандният орган Работническо дело се освободил от всякакви идеологически конотации в полза на произволната Дума. Старите закостенели лица били подменени постепенно с нови, с млади, динамични и пъргави абсолвенти на съветски дипломатически школи и американски колежи. Поколението на комсомолските ръководители било изнесено на показната витрина на партията. За партиен символ била избрана червената роза. Посланието, отправено не на последно място и до западните медии, било недвусмислено: Ние се преобразуваме – колкото може по-бързо – в голяма народна партия от социалдемократически тип, която се съобразява с всички демократични и международни правила на играта. Въпреки традиционната близост с Русия също и при социалистите можело да се наблюдава старанието, да се присламчат към САЩ като лоялен регионален партньор, което без съмнение се харесало на новите господари на света.

Само маникюрът на ноктите на грабливата птица обаче не бил достатъчен. Трябвало да се създаде сигурност, че партията няма да има сериозни противници. Още от началото Държавна сигурност концентрирала усилията си да атомизира масата на недоволните, като съдейства за създаването на възможно най-много партии и ги подкрепя също и в по-нататъшната им дейност, така че хората обезкуражени да искат да си затворят ушите пред какафонията от опозиционни примамки (което имало такъв успех, че при вторите парламентарни избори някои партии останали въобще без гласове, което показва, че сами са се отказали от подкрепата на собствения кандидат). Били предприети всякакви възможни мерки, за да се разцепят съществуващите партии на две три или повече фракции, които предпочитали да се борят помежду си. Междувременно се създали четири земеделски съюза, три социалдемократически и две радикалдемократически групировки. Партия,

която не можела да покаже ожесточено-враждебен двойник, не заслужавала името си. Малкото сериозни противници били изолирани с всички средства, чрез клевета, подкуп, бойкот или спиране на финансовата подкрепа от държавата.

Партийните стратези знаели, че не могат да разчитат дълго на унаследената си членска маса от бивши кадровици, активисти, пенсионери, чиновници и държавни служители. Първата им програма като БСП именно затова била подчертано популистка, обаче в този документ от 70 страници според думите на ръководителя на Института за пазарна икономика в София, Красен Станчев, не можело да се намери »нито едно изречение за конкретната политика«. БСП се опитвала да създаде сигурност на социално слабите прослойки с псевдосоциалистическа фразеология и да се представи като последна крепост пред атаката на неограничения капитализъм. С магически заклинания като Kапитализъм със социално лице, меки реформи или хуманна реорганизация тя съумяла да спечели подкрепата на пенсионерите и на селяните, въпреки че представлявала интересите на старата и нова привилегирована прослойка. Главният редактор на Дума, печеният Стефан Продев, намерил точното определение: »БСП е партията на червените бабички и на червените мобифони!« Забележително е колко малко подкрепа среща БСП сред работниците, които не можели да забравят така лесно, че тази партия през всичките 50 години не им е предложила нищо повече освен жалките заплати, нездравословните и опасни работни места. В градовете БСП почти навсякъде губела изборите.

 

БСП и преди поврата не е била монолитна единна партия, винаги е имало течения и тенденции, които постепенно се развивали към фракции, които враждували помежду си. Две от най-важните били кланът на Андрей Луканов, който по-бързо успял да се ориентира в новата ситуация и да открие пристрастието си към социалдемокрацията, както и кланът на Александър Лилов, стратегът на ортодоксалните, който залагал по-скоро на китайския модел. Само отделни изкопаеми се надявали да могат да върнат часовниците отново в епохата на »реалния социализъм«.

Когато обаче ставало въпрос за опозицията, клановете се съюзявали и разочаровали надеждите на някои противници за разпадане на партията. Единството се дължало на страха от деня, в който ше бъдат подведени под отговорност за старите си престъпления и ще изгубят икономическите си привилеги. Когато в определен момент някои другари започнали да си врат носа в стари афери, да ги изваждат на бял ден и да дискредитират конкурентите си за някоя водеща позиция, Александър Лилов им казал: »Внимавайте! Ако продължавате да вървите по този път, това може да ни струва живота.« Независимо колко дълбоки били браздите между крилата

на партията, между конкуриращите се кланове обаче, номенклатурата винаги стягала редиците си пред външната опасност.

Когато през 1994 г. след ясна изборна победа Жан Виденов, възпитаник на Лилов, сформирал правителството, изглеждало, че неговата фракция е спечелила победата. По това време възраждането на бившите комунисти в България съвсем не е единично явление. В края на 1995 година бившите компартии от всички страни на Източния блок с изключение на Чехия и естествено на ГДР и във 12 от петнадесетте републики на разпадналия се СССР отново завземат властта.

 

 

 

При такива врагове не ти трябват приятели

 

На 7 декември 1989 година различни личности и организации основават коалиция на опозиционните сили с акроним СДС (Съюз на де-мократичните сили). Почти непосредствено след основаването си СДС забранява включването на други организации. Като най-висша структура на обединението бива основан »Координационен съвет‹«. През следващите месеци и години представители на СДС продължават да твърдят, че извън СДС няма опозиция, че следователно те имат монопол над опозиционната дейност. Измежду 16-те членове на първия час се на-мират дисидентските клубове, екологичните протестни движения, тра-диционни партии, които са току-що отново създадени, няколко нови партийни образувания, както и профсъюз Подкрепа. Бъдещият президент Желю Желев е избран за председател.

Във встъпителната си реч Желев уверява, че СДС в никакъв случай не се стреми да превземе властта. По-скоро с градивната си критика искали да служат като коректив на правителството. Успокоена по този начин Комунистическата партия веднага поканва опозицията на преговори на Кръглата маса.

Опасностите, които крие коалиция с комунистите, стават видни от примера на Полша. Полският политик Тадеуш Мазовйецки прозорливо ги формулира три седмици преди встъпването си на власт. Политик, който идва от Солидарност, не би имал контрол над армията, не би могъл да разчита на лоялността на държавната администрация, би бил безсилен пред апаратчиците в икономиката, във всяко отношение той би бил

марионетка в ръцете на една злонамерена бюрокрация. Би рискувал да поеме отговорност без да притежава истинска власт. Въпреки това Мазовйецки след три седмици пое управлението и впоследствие се отказа да уволнява компрометирани държавни служители, като се мотивира с това, че в никакъв случай не бива да се сплашват комунистите, тъй като те продължават да контролират армията и полицията. Пакт с дявола.

Лазар Георгиев ми описва проблема по-живописно: »В Унгария ми казаха, защо толкова мразите комунистите, та вие сте в една лодка. Гребете първо заедно до сушата, стъпете на здрава почва и тогава можете да се биете. Погрешен Ви е образът, казах им, ние наистина седим в една лодка, обаче гребем в различни посоки, комунистът към радиоактивно заразения остров, а аз към здрава цветуща земя. Затова трябва да се бием в лодката.«

 

Първите свободни избори на 10 юли 1990 г. дадоха следния резултат: БСП 47%, СДС 36%, ДПС (партия на турското малцинство) 6%, БЗНС (бившите приобщени към господстващата идеология »Оранжеви«) 8%. Това отговаря на 53% места за социалистите под ръководството на Андрей Луканов, комунист от трето поколение, бивш заместник-председател на министерския съвет и член на политбюро.

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                               

Янко Янков, журналист и бивш политически затворник, разказва:

»Изненадващ беше съставът на Координационния съвет на СДС, в който участваха комунисти от всякакъв вид, бивши членове на блоковата партия БЗНС, преподаватели по марксизъм-ленинизъм, номенклатурчици, верни на линията журналисти, комсомолски активисти (младежкото движение на комунистическата партия), съветски граждани и абсолвенти от Съветския съюз, както и синове на висши партийни функционери, министри, прокурори, професори по марксизъм и офицери от Държавна сигурност.«

Мъглявата политическа цел на ръководството на СДС през първите месеци на 1990 година позволява на много членове на бившата БКП да станат с помощта на клубовете едновременно и членове на опозицията. Между онези, които категорично определят курса през първите месеци, се намират мнозина, които водят политически двойнствен живот. Някои си връщат червените партийни книжки, други вземат решение да останат в

преименовалата се в »социалистическа« партия-майка БСП. Прави впечатление, че съставът на СДС в началото е предимно от висшисти, професори, доктори, научни асистенти и дипломанти. Изключение правят бившите политически затворници, които влизат чрез Клуба на репресираните, респективно чрез класическите партии от времето преди 1944. Много скоро тези интелектуалци и предимно представителите на множеството малки групировки, се оказват твърде десни. Те възвеличават фашизоидното минало на България и вземат за пример консервативни западни политици като Тачер и Рейгън. Във всеки случай те още от началото водят само символична борба срещу номенклатурата. Във време, когато комунистическите партии респ. техните наследници в другите източноевропейски страни вече са паднали от власт, те все още демонстрират срещу Параграф 1 на конституцията, който определя ръководната роля на партията, след което насочват „революционния” си плам срещу червената звезда върху Партийния дом в центъра на столицата, преди да са нанесли решаващия си удар върху имената на улици и публични институции.

 

Лазар Георгиев: »Когато се дискутираше какъв да бъде цветът на нашата партия, аз казах, че първо се нуждаем от идеология. Каква идеология има СДС? Каква структурна реформа искаме всъщност? Нямаше ясна представа за това, не можехме дори да се разберем, дали сме републиканци или монархисти. Димитров и Костов подскачаха, възмущаваха се, но не можеха да отговорят на въпроса ми. Симулираха позиции, които някога и някъде бяха видели. Между тях имаше и някои неясни симпатии към западни позиции като християндемократически, републикански, консервативни, неолиберални. Надяваха се чрез заемане от други места да скърпят собствена идеология. Нашите партии в голяма степен са като кухи резонатори.«

Съгласно устава на СДС всеки член на НКС притежава един глас, независимо дали става въпрос за партия с 10.000 членове или за сдружение с три члена. Това ексцентрично понятие за демокрация предоставя на ръководството различни възможности за манипулация, носи обаче катастрофални последствия за въздействието на СДС, тъй като курса на движението започва да се определя от малките групировки, много често и срещу волята на »големите« партии, каквито са например Земеделският съюз и социалдемократите. Този принцип предоставя на личности като Филип Димитров или Иван Костов, двамата министър-председатели от СДС, огромно влияние, въпреки че те първоначално не са имали никаква организация зад гърба си. Дори политически обиграни наблюдатели не могат вече да си спомнят на коя отцепена партия е бил член първият министър-председател от СДС Филип Димитров. Иван Костов въобще не е бил член на никаква партия. Като народен

представител той автоматично става член на Координационния съвет. Един ден се появява на заседание на Координационния съвет и като симпатизант на СДС и преподавател по политическа икономия (обучен по класиците Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин) предлага да изработи икономическата програма на опозицията, естествено срещу заплащане. Останалото е кариера: В първото коалиционно правителство става министър на финансите, а след няколко години се издига до председател на СДС за изненада и съжаление на много хора.

 

Янко Янков: »В края на зимата бяха публикувани декларации от името на всички членове на СДС, без те да са били прочетени и одобрени от съвета. Това показва само колко малко се съобразяваха с демократичните норми и принципи. СДС трябваше само да легитимира узурпаторите. Изпитвам голямо огорчение, като си мисля за това, че след половин век борби, страдания и робство, изведнъж опозицията, цялата българска опозиция е представена от малцина, които до 10 ноември въобще не са били в опозиция на режима. Кой изведе тези хора на политическата сцена, как и защо? И може ли да има друг отговор, освен че те са били сътрудници на тоталитарния режим и че тяхната сила се подхранваше от нагона за самосъхранение на тази система, която виждаше в тях спасителен шанс?«

 

Първата коалиция възниква през ноември 1990 г. под ръководството на юриста Попов, който формално е безпартиен, обаче в продължение на 20 години е служил като съдия при режима на Живков и през това време е издавал и смъртни присъди. В това правителство участват социалистите, БЗНС-оранжеви с външен министър Виктор Вълков и СДС с ресорите финанси (Иван Костов), индустрията, търговията и услугите (Иван Пушкаров). Заместник министър председател е Димитър Луджев, по-късно министър на отбраната. Цел на това правителство е запазването на социалния мир и осъществяването на мирния преход. Всички политически страни призовават към консенсус и национално помирение.

 

Други коалиции се създават на общинско ниво, така наречените временни управи от 1990 до 1991 по време на правителството на Попов. Те биват благословени от Координационния съвет на СДС и в провинцията не е имало съпротива. В повечето случаи този въпрос дори не се е дискутирал.

Георги Генов: »Много малко хора тогава споделяха мнението ми, че влизаме в болшевишки капан. Бях избран да водя преговорите. Бяха трудни и дълги преговори. Но за какво ставаше дума? За ръководни постове. Това беше нашата тема. Кой ще стане кмет, кой заместник и така нататък. След 45 години диктатура ние седим на една маса и си прехвърляме постове. Накрая се споразумяхме на fifty-fifty. Където кметът беше комунист ние назначавахме заместника и обратно. Не можехме нищо да променим в комунистическата партия, абсолютно нищо. Тоталитарните структури оставаха, а ние служехме като смокиново листо за прикритие. Все пак успях да сменя няколко кадри от номенклатурата. И кой отиде на мястото им? Хора, които по-късно се оказаха верни слуги на режима. Не разполагахме с достатъчно сериозни сътрудници, за да заместим кадрите на комунистите.«

 

Колко неясни и объркани са били представите на много от водачите на СДС по него време показва една реч от 1991г. на печения опозиционен политик, дългогодишен главен редактор на партийния вестник Демокрация и съпруг на временната вицепрезидентка Блага Димитрова. Той съвсем сериозно препоръчва на присъстващите да дават децата си да следват право, за да могат след пет години да влязат в държавния апарат и постепенно да заемат отговорни длъжности.

Не бива да се подценява ролята, която играе страхът при предпазливостта на опозиционерите. Д-р Моллов, стар емигрант, който беше на "ти" с повечето западноевропейски езици и дълги години е бил преуспяващ юрисконсулт в Париж, посети старата си родина през 1992 г. и бе приет от Стефан Савов в кабинета му на председател на Народното събрание,. Д-р Моллов, който от младини е бил привърженик на Демократическата партия, която Савов в момента ръководи, веднага започнал с основното: »Защо си губите времето. Защо не конфискувате цялото партийно имущество и не ликвидирате репресивните институции?« За изненада на Моллов, Савов започнал да ръкомаха като луд и да прави знаци, като показвал към тавана, към ъглите и се хванал за ухото. Д-р Моллов, който почти не е живял в комунистическа България, не успял веднага да разбере какво председателят на Народното събрание иска да му съобщи: бюрото се подслушвало. Пред вратата Савов се оплакал, че срещу комунистите не може да се направи нищо, тъй като държат всичко в ръцете си.

Така ентусиазмът на първия час бързо се изпарил. »В края на 1989 г. организирахме първия митинг. От името на Отечествения съюз. Какво въодушевление беше само. Дойдоха около 1000 души в градския салон, беше препълнено, а когато кметът искаше да вземе думата, хората

скочиха и започнаха да го освиркват. Днес не можем да съберем и 50 души.«

Тези думи на един активист на СДС от Луковит са валидни за цялата страна. И както в градчето Луковит причините за отрезвяване и разочарование са били най-често в кандидатите от СДС. »Местната ни председателка по-рано беше в партията; беше изключена за кражба. Беше заловена на местопрестъплението, когато искаше да откара камион, пълен с жито. След промените се представи за политически репресирана, и имаше право, в крайна сметка изключването от Партията означаваше прогонване от рая. С тази легенда тя успя да излъже партийните си другари в София, но не и хората тук. А на всичкото отгоре и като жена ѝ се носеше лоша слава. Резултатът при изборите не ме изненада: От общо 13.755 гласа социалистите получиха 8122, а СДС 2796.«

Биографиите на повечето водачи на опозицията започват на 10 ноември 1989г. Изглежда така, като че преди това не са живели. Не обелват нито дума за предишния си живот. Никаква публична рефлексия за страховете и принудите, на които са били изложени преди 1989г., за собствените слабости и за поуките, които са можели да бъдат извлечени за общественото благо от тези горчиви, но може би полезни преживявания.

 

Още от началото в СДС имаше тежки конфликти. Най-често ставаше дума за разпределението на местата в кандидатските бюлетини, за места в парламента. »Ясно е«, каза водачът на БЗНС–Никола Петков (БЗНС-НП), Милан Дренчев, »ние сме най-силната партия, ще получим 60 процента от местата в парламента.«

»Квотата няма значение«, отговорили от ръководството на СДС, »кандидатите се избират според способностите им.« Добър принцип, обаче кой ще определя, кой е способен? С тази задача се заел координационния щаб, а там преобладавали фактически безпартийните. Тези хора, принадлежащи на някаква организация-фантом или традиционни партии. Нямало нищо по-лесно от това, да бъдат манипулирани и контролирани малките групировки, които в повечето изборни райони преди първите избори имали проблеми да попълнят листите си и дори не можели да представят списък с адресите на членовете си. Но и традиционните партии на много места можели да преброят членовете си само на една ръка. Пламен Каръков разказва за едно пътуване в Южна България по време на предизборна борба. »Пристигнахме в Кърджали. Д-р Дертлиев (председател на социалдемократите) беше взел със себе си два адреса на партийни членове. Той напразно ги търси цял ден. А Савов беше чул за човек, който

бил симпатизант на Демократическата партия. И започна да разпитва всеки, когото срещнеше, но никой не познаваше този човек.«

Кършейки ръце партиите търсеха членовете си и за агентите на Държавна сигурност беше много лесно не само да влязат, а и да формират незрялата организация според собствените си представи. И да се погрижат за това, разцеплението на СДС да продължи.

След като опозиционното БЗНС-Никола Петков (БЗНС-НП) след първите избори все пак беше получило 35 от 144те места, полагащи се на СДС, те поискали при вторите парламентарни избори половината от местата. В отговор на това Координационният съвет им предоставил изборни райони в страната, в които победа над комунистическите кандидати била почти невъзможна. В по-благонадежните райони те били твърде долу в общите изборни бюлетини. Поради тези причини БЗНС-НП един месец преди вторите избори напуска СДС. За отрицателно време партията бива подменена с новосъздадената от малкото противници на напускането БЗНС-Никола Петков в СДС (истински), както са се наричали с цялото си име, за да се различават от земеделската партия Никола Петков. При проведените след това избори те успяват да прокарат само пет народни представители в общите изборни бюлетини на СДС, но напусналите не успяват в самостоятелните избори поради четирипроцентовата бариера.

 

Разцеплението продължило. След Земеделската партия още три традиционни партии се отцепват от СДС: социалдемократите, демократите и радикалдемократите. Безпартийните, респ. членовете на малките партии се обявяват срещу класическите партии и влагат в думата »партия« значение, свързано със злините на Комунистическата партия. Те аргументират, че в модерната демокрация ще има само мобилни и подвижни изборни щабове, които след изборите ще се разпадат, без да е необходимо да съществуват тежки партийни структури. В борбата си срещу традиционните партии те спечелват надмощие чрез напускането на същите и ги отслабват, като сформират от някакво малко крило на същите тези партии нова и единствено легитимна Демократическа или Радикална партия, която остава в листата на СДС.

Една от най-големите ябълки на раздора бил синият цвят. Имало две обяснения за избора на този цвят. Едното обяснение се позовавало на възторга от торите в Англия, а другото на връзката с Обединените нации. Всяка от страните твърдяла, че представлява истинското СДС, че го е основала и че има народа на своя страна. Д-р Дертлиев възложил партийните книжки на социалдемократите да бъдат отпечатани в синьо.

Д-р Дертлиев: »През 1991г. ние, социалдемократите, имахме собствена листа. Най-важният въпрос при коалиционните преговори беше, кой ще получи синия цвят на бюлетините при изборите. Карахме се дни наред. Да, може да Ви се струва смешно, но това беше много важно. Тъй като имаше само четири цветни бюлетини. Всички останали партии бяха избирани с бели бюлетини с цветна черта отстрани, което естествено трябваше да означава, че те са по-маловажни. Имаше над 50 партии, безкрайна листа и дори избиратели с обиграно око се нуждаеха от известно време, за да открият някоя партия в долната част на листата.«

Централната избирателна комисия, в която представителите на Социалистическата партия са в мнозинство, предоставя синия цвят на най-дясната група. По партийните митинги СДС от тогава започва да възпява не свободата, равенството и братството, а синия цвят на демокрацията.

 

Лазар Георгиев: »Хората, които не смеят да си кажат мнението, които се отклоняват от истината, са осакатени хора, живеещи в дълбок страх. Този страх започва в момента, в който те изцяло се отдадоха на користта. Няма безкористни хора. Хората в политиката се движат от алчност за материални блага, но пред обществеността те се представят като особено безкористни. Именно затова те са особено манипулируеми. В комисиите на СДС веднага се забеляза кой в каква позиция е, кой е по-силен, от кого какво може да се получи. Бакалщина. И маскарадът се прави с жестове на безкористие. На събранията непрекъснато се играеха някакви игрички. Хората в ключови позиции решаваха при даване на думата кого да подминат, какъв да бъде дневният ред и кога да определят, че кворумът не е достатъчен за вземане на решения. Постепенно те изтласкват в периферията. Няма да станеш народен представител, няма да получиш пост, няма да получиш работа. Нищо не ти се предлага. Това е перспективата, когато не си играч. Затова всички седят там послушно и понасят всичко.«

 

След като безпартийните спечелват, те под ръководството на Иван Костов решават да сформират една единствена силна синя партия, която да заеме целия десен спектър в България, консервативна партия от специфичен балкански десен тип, флиртуваща с монархията и фашизоидното минало. При изборите от 1997 г., от които СДС за първи път излиза с абсолютно мнозинство, този процес вече почти е привършил. За другите партии остава единствено пътят на объркани и програмно трудно обозрими коалиции или, както в случая със Социалдемократите,

лавирането между фракциите на Социалистическата партия и произлязлата от нея Евролевица.

 

 

Българската Социалдемократическа партия

Последният разговор с д-р Дертлиев беше труден поради това, че след няколко минути той ми обърна гръб, взе в ръка дистанционното на телевизора и започна да превключва каналите, които току-що предоставената възможност на кабелната телевизия му предлагаше. Аз се взирах в тила му, а той в RTL.

»Не се притеснявайте«, го чух да казва, »питайте, каквото си искате!« Той превключи на Eurosport, а след това на Euronews. »Задавайте си въпросите, аз мисля докато гледам.« За кратко време проблясна TV5, след това загърмя CNN. А тилът на Българската социалдемокрация каза: »Изцяло съм на Ваше разположение.«

Когато започва втората политическа кариера на Петър Дертлиев, той вече е на 73 години. След десетгодишна интензивна политическа дейност той изглежда изненадващо свеж, с изправена стойка демонстрира на обществеността поддържания си външен вид, причесва снежнобелите си мустаци и говори с мек спокоен глас и сух закачлив хумор. Тайната на неговата енергия, която въпреки многобройните, отчасти брутални падения все още не се е изчерпала, се крие в неимоверното му желание да прави политика. В затвора той веднъж казал на един съзатворник: »За мен политиката е като постоянна краста.«

Първата политическа кариера на д-р Дертлиев се отличава с куража да отстоява безусловно идеалите си. Във време, когато дори в парламента ежемесечно изчезват хора, като най-млад народен представител той атакува в речите си комунистите, докато през 1948 година идва реда и на социалдемократите. Дертлиев е осъден и прекарва девет години в лагерите и затворите на младата Народна република.

Дългогодишният престой в затворите го убеждава в безсмислието на политическа съпротива срещу режима. След освобождаването му той отново поема професията на лекар, за която е учил, а през 1980 година е пенсиониран. Събитията през есента на 1989 година го изненадват докато глези внучето си. Изведнъж той, оцелелият от времето на активната Социалдемокрация, който отдавна се е сбогувал с всичките си политически мечти, е призован да сформира отново партията.

»Откъде можехме да знаем след 10 ноември какъв точно човек стои до мен. Дори при бившите затворници, при репресираните не можехме да бъдем сигурни. След като Радио Свободна Европа съобщи новината за нашата реконструкция, партията започна лавинообразно да нараства. Бяхме си запазили авторитета като социална партия с решителна антикомунистическа насоченост. Партията започна да расте с такава скорост – в разстояние на няколко месеца членовете ни станаха 84.000 –, че започнахме да губим цялостна представа. Естествено привлекателната сила на Социалдемокрацията не беше предимно въпрос на убеждение, а на настроение. Бяхме на мода.

Не познавахме повечето хора от СДС, между тях имаше много бивши членове на БКП и някои, за които знаехме, че са работили за Държавна сигурност. Една от първите решаващи дискусии засягаше статута на СДС. Всички, които членуваха в някакви партии-джуджета с по пет, седем или десет члена, настояваха да се наложи принципа на равенство на гласовете. Беше глупаво, но накрая се съгласихме. Така стана възможно представителят на една тричленна партия да има същата тежест при гласуванията, както и ние или другите по-големи партии като земеделците например.

Слепи сме били тогава, само така мога да си го обясня от днешна гледна точка, нямахме информация. Повечето неща разбрахме едва по-късно. Например че Клубът за гласност и перестройка се състоял от 60% комунисти. Това в никакъв случай не бяха хора, които да гледат на миналото си като на стари грехове и да търсят ново политическо начало, а хора, които през следващите години открито или скрито се върнаха в лоното на партията. В тази несигурна атмосфера западните радиостанции създаваха героите като споменаваха многократно едно и също име. Тогава вярвах, че част от комунистите ще могат да станат демократи, дори социалдемократи.

Вътре в СДС започнаха да ни завиждат, да ни презират. Подготвяха заговори срещу социалдемократите. С нашите 28 парламентаристи ние бяхме втората по големина опозиционна група. През цялото това време една малка група около Желев имаше най-голямо влияние върху решенията на СДС. Това бяха хора като Петко Симеонов (един от първите дисиденти, партиен член на БСП до средата на 1990г.!), Димитър Луджев (комсомолски активист) или Георги Спасов.

(Всички те по-късно изчезнаха от политическата сцена. И карамфилената революция изяжда децата си! Или: Маврите си свършиха работата.)

Дори да бях спечелил битката срещу СДС, пак нямаше да зная, кой на какви позиции е, на кого можеш да разчиташ. Години щяха да са ми необходими, докато си изясня това. Години.«

 

След като д-р Дертлиев не успява да се наложи в парламента при изборите за президент, тъй като социалистите след тайни преговори с водачите на СДС предпочитат да изберат по-малко опасния по тяхно мнение Желев, започва клеветническа кампания срещу него. Тя показва, как всички лагери могат да си сътрудничат, когато става въпрос да бъде изолиран някой, който не се вписва в правилата на играта.

Георги Генов: »През 1990 г. д-р Дертлиев имаше голяма тежест и Социалдемократическата му партия имаше много членове. В СДС беше взето решение да му се намали рейтинга. Вече бяхме приели вашите западни понятия, това беше първата ни работа. И как можеше да се намали рейтинга на Дертлиев? Като се измислят истории за простъпките му в затворите и лагерите. Има твърде много хора, които могат да докажат, че поведението на д-р Дертлиев е било безупречно и безгрешно, но в Демокрация и в някои други вестници систематично бяха разпространявани лъжи, месеци наред фабриката за клевети и обвинения работеше. Твърдеше се, че в лагера бил убиец и предател; Руси Христозов, министър на вътрешните работи, а преди това шеф на Държавна сигурност, твърдеше, че Дертлиев бил агент, предствете си само, министърът разобличава един от собствените си агенти на цяла страница в Дума.«

Дертлиев, който като лагерен лекар в Белене се е противопоставял на нарежданията на лагерната управа и чиято непоколебимост се потвърждава от всички затворници, е поставен пред обвинения, че бил издавал фалшиви документи за смърт и не бил освобождавал болните затворници от принудителен труд. При това достойното си поведение в лагера, че е ампутирал замръзналите крака на един фелдшер, Найденов, Дертлиев заплатил с няколкоседмичен карцер - затворен в тъмна дупка, където през зимата земята замръзва, така че дни и седмици наред е трябвало да стои върху леда. Всичко това и много други случки, които правят чест на Доктора, обаче вече нямаше значение в престрелките и атаките.

Дертлиев беше много огорчен. Приятелите му разказват, как с треперещ глас той изваждал от вътрешния джоб на сакото си последната клеветническа статия, разтварял я и я приглаждал. Втренчвал се в нея и не можел да се успокои.

Начинът на оклеветяването оставал един и същ – някой журналист »откривал« някакъв свидетел, който потвърждавал това, което тъкмо било нужно. Съзатворниците на доктора не успявали да дадат противопоказания. Обвиненията на органа на бившата комунистическа партия, Дума, били изключително абсурдни, тъй като там палачът обвинявал жертвата си в непочтеност. Твърдяло се, че бил убивал партизани, като лекар бил убивал болните, че при наводнението на лагера в Белене бил спасен с хеликоптер (при това въобще нямало значение, че по това време той не е бил в Белене). Хората казвали: Погледнете само, колко добре изглежда за годините си. Не може да е бил в затвора. Някакъв мъж го запитал на улицата, дали е вярно, че като агент на Държавна сигурност бил подготвил посрещането на Хонекер в Чили. Последвали заплахи за убийство, телефонен терор. Непознати се обаждали на жена му и казвали: »Знаеш ли, жено, колко незаконородени деца има мъжът ти.«

Един приятел си спомня: »Месеци преди това хората го посрещаха с ликуване, искаха да се ръкуват с него, когато вървяхме заедно по улицата. Сега същите хора го гледаха с омраза, оплюваха го, наричаха го предател, мръсна свиня, убиец.«

Атаките постигат определената си цел. Петър Дертлиев вече не можел да спи, изнервил се, стреснал се. Не смеел да излезе на улицата. Дори приближените му започнали да вярват на обвиненията и се отдръпнали.

Обаче д-р Дертлиев все пак имал вина за това развитие на нещата. Прекалената му готовност за компромиси, лавирането му между различните политически блокове и пропагандираното му намерение, да изгради »нова България с таланта на целия народ« не свидетелствали за ясни »антикомунистически« позиции, каквито част от населението очаквало от един опозиционен политик. Той разтворил вратите на партията си за всевъзможни представители на стария режим, дори и за офицери от Държавна сигурност. Хвалел се, че »полицаите го уважават«. Като много други опозиционери той не успял да разбере, в колко опасни води се впуска човек, който се сприятелява с престъпници.

 

Д-р Дертлиев: »Отчаян съм, няма партньори, с които да може да се работи, а аз вече нямам време.

Политиката е неблагодарна работа. Ако тогава като младеж бях отишъл в Испания и бях паднал, какъв герой щях да бъда. Щеше да има цяла плоча с песни за мен и родното ми село щеше да се казва Дертлиево.

Що се отнася до втората ми политическа пролет само в едно се обвинявам: че през 1990 г., когато бях на върха на популярността си и Социалдемократическата партия растеше главоломно, не призовах да свалим комунистите от власт. Тогава те се страхуваха, бяха несигурни. Може би щеше да има кръвопролития, тъй като в силите за сигурност на Вътрешно министерство съществуваше готовност за удар, част от партията обаче със сигурност щеше да се въздържи... сега като се замисля, съм сигурен, че щяхме да спечелим. Утешава ме само това, че това едва ли щеше да промени положението в общи линии. Без тази утеха като политик не бих могъл да се погледна в огледалото.«

 

‘Докторът’, както беше наричан от всички, които му бяха близки, почина на 5 ноември 2000 година.

 

 

Български Демократичен Форум

Партията на бившите легионери се намира в същата сграда на бул. Дондуков, която държавата предоставя на опозицията още в началото на демократизацията. Тук се намират най-различни групировки като например Офицерския легион Цар Симеон, Екогласност, Републиканската партия или Бизнес клуб 2000.

Иван Раленков, редактор на партийния вестник Прелом, бивш по-литически затворник, ме приема в едностайния кабинет на форума, който е препълнен с дървени шкафове, затрупани с пожълтели купища навързани вестници. По масата са разхвърляни камари потънали в прах календари. Човек трудно може да се движи в стаята от разхвърлените наоколо сандъци и кашони.

»Програмата ни тъкмо излезе от печат, но конгресът трябва да я прие-ме. Две са основните точки в програмата: борба за социална спра-ведливост и защита на националните идеали. Програмата ни почти не се различава от тази на другите партии. Всички защитават правата на социално слабите, обаче ръководството на СДС защитава само неолиберални позиции. Как тогава искат да направят нещо за бедните? Чакайте, ще Ви дам една програма.«

Раленков се мъчи да отвори едно чекмедже, което заяжда, след което рови за екземпляр. След няколко минути се отказва да търси.

»Днес почти всички презират българското, поддават се на чуждото, приемат всичко, което дойде отвън. Нямат национално самочувствие. Национализмът ни се дискредитира от великите сили, защото искат да разрушат индивидуалността и съпротивата на малките страни. Трябва с готовност да служим на интересите им.

По въпроса за малцинствата трябва да важи принципа на равенството. Сърбите първо трябва да спазват правата на българското малцинство в страната си, преди да търсят правата на сръбското малцинство у нас. Половината от традиционните български земи днес са в чужди ръце, докато България не е заела нито парче чужда територия. Земите ни стигат до Охрид, Ниш, до Егейско море. Българите насила бяха изгонени от тези земи. Това не може да остане така за вечни времена. Македонците са българи. Докато те се съпротивяват, темата е болезнена. Но официално никой не поставя тези въпроси, дори нашата партия не ги поставя. СДС няма никаква национална позиция, те са толкова далече от защитаване на националните интереси, че не може повече.«

Питам Раленков какво е отношението му към неонацистките групи, към скинарите.

»Те въобще нямат влияние. Това са малки групички, които се контролират от Държавна сигурност, за да провокират и да отклоняват вниманието. (Когато няколко месеца по-късно в Русе залавят няколко скинари заради драсканици по стените, се оказва, че за две бутилки водка и няколко лева те са готови да напръскат със спрей каквото им се поръча. Бел.авт.) Има глупави подкупни хора, като този бивш поп, Гелеменов, който се движи в кръговете на БСП. От тях си получава парите, за да говори глупости: Циганите са мръсна раса, трябва да ги направим на сапун. Турците трябва да изтребим. Или пък д-р Иван Георгиев, който известно време беше смятан за най-големият патриот и събра доста последователи. Той се опитваше да имитира Хитлер. Сега вече го няма. Това трябва да отклонява от истинските национални въпроси.

По митингите и хиляда души не се събират. Национализмът няма почва в нашата страна. Всички партии са антинационалистични.«

Влиза възрастен мъж с хубаво двегодишно момиченце – внучката му. Той също е легионер от младините си, също е бивш политически затворник.

»Е, излезе ли новият брой?«

»Естествено, вземи си няколко екземпляра.«

»Вече можем да четем заглавието, нали мойто момиче. Хайде седни и ни кажи, какво пише тук.«

»Пре-лом.«

»Отлично!«

»Само на две години е, но може да чете вестника на легионерите. Нали познаваш великите българи на парите? Ей тука, кой е този, а?«

»...«

»Да не се страхуваш от чуждите хора?«

»...«

»Кажи сега, кой е този чичко?«

»Захари Зограф.«

»Много добре. Чакайте малко, е, хайде де, имах още една банкнота. А, ето я. Кажи, кой е този, съкровище?«

»Иван Вазов.«

»Правилно. Познаваш още един, но такава банкнота дядо ти няма.«

»Хилядарка ли?«

»Да, да.«

»Ето.«

»Благодаря, младежо. А кой е този, сладурчето ми, и него го познаваш, нали?«

»Това е Лев-скиии!«

»Всичките ги знаеш.«

»Всичките ги знае. А е само на две години. На това трябва сами да учим децата си. В училище на нищо не ги учат. Макар че в нашето училище на село има повече класни стаи отколкото ученици. Повече деца ни трябват. Иначе циганите ще ни свършат работата и тогава гледай...«

Разговорът известно време се върти в страховете от претопяване, а после пак се връща върху великите поети.

»Тогава поетите са били от друг калибър, с песен на уста, пушка в ръка и готови да умрат за отечеството. Не са били като нашата държавна поетеса, вицепрезидентката, великата дисидентка (Блага Димитрова, бел.авт.). Знаете ли нейното стихотворение за Георги Димитров: По-хубав от него няма на земята, тралала, ще се въздигне в небесата и ще се завърне на земята, тралала. Наистина професионалистка поетеса, госпожата, но не е написала нито едно хубаво стихотворение, само боклук.«

Изведнъж старият човек започва да разказва за затвора. За някакъв пазач, който нямал никакви задръжки да убива затворниците, но не можел да смачка въшка в бараката. След това си тръгва с внучката си.

Отново мълчание. »Ех«, казва Раленков изведнъж, »забрави си вестниците. Та както казах, социалният път е много важен за нас, търсим нов, трети път. Плановата икономика се провали, неолиберализмът е брутален, като социалдемократите и някои други, ние търсим компромисно решение. Иначе богатите всичко ще окрадат. СДС хич не го е еня за социално слабите. Техните позиции са съвсем асоциални, насочени срещу 80% от населението. Не разбирам тая политика, новобогаташите и бившите големци са при БСП, към кого се обръща тогава СДС? Затова до сега не са успели да спечелят избори. В координационния съвет още от началото неолибералните позиции имаха надмощие. Тези партии са се отчуждили от народа. По конгресите народ-ните представители казват: Какво? Безплатно обучение ли. Няма такива работи! Който не може да си плати, няма да се учи. Водачите на СДС междувременно така са се надули, че си мислят, че по-интелигентни от тях няма. Въобще не се вслушват.«

Когато искам да отида до тоалетната, Раленков ме предупреждава, че няма осветление, »тъй като не сме платили сметката за тока«.

Като си тръгвам по стълбището между втория и третия етаж минавам покрай купчинка лайно, покрито с парче печатана хартия.

 

 

Земеделските съюзи

Земеделският съюз (БЗНС) е единствената народна партия в българската история и той е спечелил последните истински свободни избори.

Разбирало се от само себе си тази партия отново да заеме ръководни позиции в демократическия живот. Очакванията обаче били излъгани.

В един навъсен февруарски ден срещам Павел Каръков в централата на софийския партиен окръг на втория етаж на една ъглова сграда на площад Славейков. Партийната централа заема два етажа от една сграда държавна собственост. Земеделците могат да ползват помещенията безплатно, обаче без договор. Това означава, че всеки момент могат да бъдат изхвърлени.

Павел Каръков се оплаква за току-що спрения орган на Земеделския съюз, Земеделско знаме. Вестник, който до преди няколко години имаше около 30 щатни сътрудници. Лицето на Павел е изпито, прошарена коса, стройна фигура; в него има нещо деликатно, но и някаква унилост. Все едно че влачи някакви огромни невидими товари след себе си. Като всички политически активисти от старото поколение, особено членовете на по-старите партии, и той започва първо с миналото, което по календар изглежда далечно, обаче в спомените е така актуално, като че е било вчера. В началото на този век, по време, когато селяните са представлявали 80% от българския народ, Земеделският съюз е бил най-силната партия. Той си е поставил за цел радикални реформи по въпроса за земята в полза на дребните земеделци и представял прогресивна социалнополитическа програма. Под ръководството на своя водач, Александър Стамболийски, той управлявал страната през годините 1919 до 1923, до кървавия преврат на 9 юни 1923, когато е свален от власт, а Стамболийски - убит. След 9 септември 1944 г. той участва в отечественофронтовското правителство. Когато водачът му Никола Петков заедно с трима други министри напуска правителството в знак на протест срещу сталинистката политика и терора на Комунистическата партия (по това време България е окупирана от 300.000 съветски войници), започва разцепление в Земеделския съюз.

»Значителна част от партията последвала Никола Петков. Комунистите обаче веднага реагирали. Оттеглилата се фракция е изгонена от помещенията си, забраняват ѝ достъпа до печатници. Правителството обявява николапетковистите за нелегални. На изборите през 1946 година те все още участват като Земеделски съюз-НП и въпреки масирания натиск и фалшификации и 22 жертви от редовете на опозицията те печелят 1,2 милиона гласа, докато проправителствените Земеделци получават само 600.000 гласа. Цялото имущество обаче остава в ръцете на проправителствената част от партията, която по-късно под ръководството на Александър Обов влиза в съглашателски блок с комунистите. Дори традиционният оранжев цвят остава при тях. През 1947 година Земеделски съюз Никола Петков бива забранен, самият Петков е арестуван, осъден и обесен. Това бил краят на краткотрайната българска демокрация под съветско попечителство и същевременно пушечният залп

за голямата политическа саморазправа, при която българските сталинисти наваксват това, което техните кумири и господари от Съветския съюз бяха свършили още преди десет години: унищожението на действителни и мними противници чрез публични шоу-процеси.«

Защо, питам аз, на всевластната Комунистическа партия е бил необходим този придатък от малката съюзническа партия?

»Това е било въпрос на имидж, както бихме казали днес. Така можеха да говорят за двупартийна система. На водачите от третия свят можеха да обясняват, как народната власт е разделена. Навън се показваше, като че Земеделският съюз е самостоятелна партия. Той pro forma имаше собствена организация и по този начин беше подходяща уловка за опозицията, която се беше предала. Иначе те бяха приели програмата на БКП, броят на народните им представители и броят на членовете им беше предопределен. 120.000 членове трябваше да бъдат винаги. А ако някой подадеше молба, то тя трябваше да бъде разгледана от Партията. Беше по-трудно да станеш член на колаборационистката, отколкото на Комунистическата партия, привилегиите и мръсотиите си оставаха обаче същите.

През 1954 година държавната власт направи опит да привлече по някакъв начин арестуваните членове на Отечествения фронт, поканиха дори синовете и дъщерите на убитите водачи. Който приемеше, беше възнаграден с удобни служби. Най-често земеделците ставаха заместник-кметове.

Защо Ви ги разказвам тези неща? За да покажа, че през 1989 година не беше останало почти нищо от опозиционната сила на Земеделския съюз. Срещахме се само частно на малки групички. Още преди 10 ноември две от нашите групи бяха поискали възстановяването на партията (Земеделски съюз – Никола Петков). Когато обаче стана въпрос да се събират подписи, нашият човек за една седмица беше събрал само осем подписа. Хората го гонеха. Да ми запалят къщата ли искаш? Да направят нещо на децата ми ли искаш? За мене не ме е еня, но семейството ми … Хората още се страхуваха, нямаха представа какво ще се случи.

Южният парк беше предоставен официално за срещи на опозицията след 10 ноември. Това беше нашият Hyde Park. Там се събираха много от новите партии. Там се търсеха хора за основаване на нови партии. Някой обикаляше с мегафон и викаше: Тук сега ще се срещне Социалдемократическата партия, друг пък призоваваше за събрание на Демократическата партия: Тя ще ни води към Европа, хора. Липсваше обаче революционното настроение. Младите най-сетне искаха да получат това, което смятаха, че заслужават. Те само гледаха заплашително, нищо повече. Когато един милиционер се появи и каза, тука няма какво да

търсите, разотивайте се, тогава те казаха, ами добре, щом няма нищо, тогава значи няма нищо и си отидоха по домовете. Чистият ентусиазъм бързо се изпарява. Това, което остава, е убеждението, че си искал нещо, независимо какво ще ти струва. Хора с такова убеждение почти нямаше. Може би най-страшното беше това, че Партията през дългите години господство беше унищожила из корен всякакви идеали.

На 25 ноември при Йосиф Петров се срещнахме бивши земеделци от съюза на Никола Петков. Бяхме около 35 души. Пет от нас получиха поръчението, да организират възстановяването на партията. Петимата организираха национално събрание в кино Петър Берон. Седяхме в това задушно кино, всичко беше импровизирано. Бяхме разлепили саморъчни афиши, телефонът за връзки беше домашният телефон на един от съратниците ни. Първите членове се записваха върху бели листи, даваха името, адреса и професията си. На 9 декември отново се събрахме в киното, на първата конференция, която възстанови официално името Земеделски съюз–Никола Петков. Избрахме за председател Милан Дренчев, пенсионер на 72 години, когото познавахме от затвора. Двама членове от София предложиха жилищата си за бъдещи събрания. Така стана. Като си помисля само колко лесно беше да станеш член. Имаше много членове на различни партии. И те естествено служеха в действителност на едната, на ЕДИНСТВЕНАТА партия.«

Почти всички народни представители от Земеделския съюз са бивши политически затворници. Никой от тях през 1989 не е по-малко от шестдесет годишен, а някои вече наближавали осемдесетте. Това важи също и за Павел Кораков, въпреки че той не е народен представител, а само се опитва да даде форма и стабилност на една регионална група на партията си. Предоставената му от градската управа стая е със стари мръсни тапети. Единствено украшение на стената е една административна карта на София, закачена с около 30 лепенки, които приличат на одрана кожа и няколко гвоздея. На отсрещната стена виси фотокопие от портрета на основателя на партията, Никола Петков. Столовете не са за повече от двама посетители. Тъй като непрекъснато минават неочаквани посетители, за да подадат някаква молба или да си побъбрят, Павел Каръков на всеки няколко минути по време на разговора ни отива до съседните стаи, за да помоли за други столове. Когато пък съседите имат посещение, те си подават главата през вратата (чукането изглежда не е български обичай) и си поискват единствения стол за посетители. При което последният посетител с извинения отдава мястото си и започва да се сбогува, но бива задържан от обещанията на Павел, че ще се намери и друг стол. Посетителите са предимно старци, които трябва да поделят енергията си между борбата срещу мизерията в страната и собствените болежки.

»По време на първата национална конференция бившите политически затворници бяха мнозинството от приблизително 600-те присъстващи. Много приказки се изприказваха. Един след друг хората си разказваха спомените, за първи път можеха открито да говорят за това, за преживяванията в лагерите и затворите. И непрекъснато се искаше свалянето на комунистическата система. Съвсем общо, без конкретни предложения, какво точно трябва да се направи сега. По-нататък продължихме да се доверяваме на антикомунизма, бяхме самоуверени и ентусиазирани и поставяхме всякакви абстрактни изисквания. И вярвахме в еволюционния път. При митингите ни се шушукаше, дали вече не е време за картечниците. Сред публиката виждахме офицери от полицията и армията, които мирно си седяха и ръкопляскаха.

Скоро дойде на дневен ред въпросът, дали искаме да се присъединим към СДС. Мнозинството искаше да продължим да работим самостоятелно. Тогава ръководството своеволно взе решение за присъединяване. След това разбрахме каква грешка е било да се доверяваме на ръководството на СДС.

По време на първата конференция на СДС през 1990 година преобладаваха исканията за връщане на собствеността, за пазарна икономика и плуралистична демокрация. Само отделни хора искаха забрана на БКП или дори процеси срещу виновниците за престъпленията по време на режима на Живков. Тези искания не влязоха в програмата. Бяхме срещу коалиция с комунистите, но трябваше да се примирим с това, тъй като в началото още не бяхме готови да напуснем СДС. Смятахме, че разцеплението на демократичните сили ще бъде контрапродуктивно. Когато един от нас стана заместник-министър, ние го изключихме. Само след няколко месеца нещата се обърнаха. Членове на партията ни започнаха да приемат административни постове, станаха част от коалицията на общинско ниво. Кметът си остана комунист, от нас беше заместник-кметът или някой от ръководителите на отдели.

Преди първите избори бяхме сигурни, че ще спечелим с огромна победа и ще разградим легално системата. Всички седесари бяха изпълнени с упование в победата. Когато комунистите спечелиха абсолютното мнозинство, ние бяхме поразени. Ако днес трябва да обяснявам това поражение, аз виждам две основни причини. Избирателите масово бяха сплашени от комунистите и селското население, между тях много пенсионери, бяха убедени, че връщането на земята на бившите собственици ще означава глад за тях. Ще трябва да блъскате като добитък, за да си изкарате насъщния хляб, заплашваха комунистите. Хо-рата предпочетоха оскъдната сигурност на пенсиите и заплатите си.

След изборите решихме да засилим базовата дейност. За това ни бяха необходими средства. Обърнахме се към чужбина с молба за помощ в

каквато и да е форма, кредити, техническа подкрепа, изпращане на специалисти и т.н. В началото бяхме убедени, че западният свят ще ни помогне. Обърнахме се към църковни организации, търсихме помощта на видни емигранти, призовавахме партии, които ни се струваха сродни по дух. Ориентирахме се към Християндемокрацията, към Аграрното движе-ние в Полша. Всичко това също се оказа илюзия. Не получихме почти никаква подкрепа, за силните на Запад ние не бяхме интересни.«

 

 За разлика от Каръков приемната на Иван Неврокопски на първия етаж на централното управление на Земеделския съюз до операта изглежда луксозна. Все пак буди съмнение, дали дребният, малко приведен народен представител въпреки енергията, която все още излъчва, някога ще успее да се справи с натрупаните до тавана купища документация в кабинета си. Широкото лице на Неврокопски, начинът, както говори и жестикулациите му отговарят напълно на клишето за хитрия селянин.

»Винаги когато се поставяше въпроса да напуснем СДС, се получаваха мелодраматични сцени. Нашите народни представители, които се страхуваха за местата си, започваха да ласкаят, да се молят, да заплашват. И когато искането падаше от дневен ред се връщаха в техния парламент на дребните компромиси.« (Иван Неврокопски също спадал към тези народни представители, бел.авт.)

»СДС се отнасяше към другите партии с превъзходство: какво се правите на велики само заради дългата си история. Днес вече никой не се интересува от това. Седял някой-си няколко годинки в затвора и си въобразява, че това му дава право сега да определя насоките на политиката. Когато веднъж пак стана въпрос за разпределението на местата, един от нашите хора от провинцията обърна внимание на това, че в съответния окръг ние все пак имаме 350 членове. Председателят на местния координационен съвет на СДС отговори: Вие нямате 350 членове, вие имате 350 овце. Такъв беше характерът на нашата демократична коалиция.

В крайна сметка напуснахме СДС, тъй като там имаше твърде много сили, които бяха срещу нас: агенти на Държавна сигурност, реакционери, фашисти. Те се страхуваха от нас. Опитваха се да ни елиминират чрез неизбираемите места в бюлетините. Когато осъзнахме това, трябваше да потърсим собствен път. Имахме обаче само месец на разположение, за да подготвим предизборната кампания. И така не можахме да влезем в парламента и цял един мандат водехме извънпарламентарна опозиционна борба.

Въпреки това продължаваме да имаме куп комунистически агенти в партията си. Те непрекъснато се опитват да разцепват партията. Основават други малки партии с подобни имена. Това е характерният подход на ДС. Такива групи имат по десет двадесет членове, биват обаче финансирани, за да предизвикват публично впечатление, че разцеплението и споровете са големи. Това много пречи на престижа на едно политическо движение.

Всичко беше много трудно, не зная къде сме сгрешили, какво трябваше да направим по друг начин.«

Малко преди отпечатването на тази книга близък приятел, който получил достъп до досието си, ми каза, че Павел Каръков е докладвал за него пред Държавна сигурност. Каръков обаче далеч не е единственият доносник от „героите” на тази книга.

 

 

 

Свободната преса

Българските вестници не криеха спонсорите си. Както партийните ветсници на социалистите (Дума) така и на СДС (Демокрация) отпечатваха на заглавната си страница на едно и също видно място логото на Мултигруп, концерн, който главоломно натрупва милиардите си с пари от номенклатурата. Също и двата най-популярни булевардни вестници, които междувременно принадлежат на германския WAZ-концерн (24 часа и Труд), се кичат с танцуващото лъвче на Мултигруп. В продължение на месеци то се изкачи от невзрачното място долу в ляво нагоре по първата страница. До него се перчат още само логотата на някоя друга банка, докато все още съществува. Щом като някоя от тези банки обяви фалит логото ѝ се подменя с някое лого на друга банка.

Тази реклама се запази години наред, въпреки че именно в случая с Мултигруп в смисъла на пазарната психология тя беше без значение, тъй като концернът не предлага под това име нито потребителски стоки, нито някакви социални услуги. Каква реклама се прави следователно с това име?

Надявах се да получа отговор от Пламен Цолов, критичен журналист, който неотдавна след 15 годишен стаж разочарован се отказа от тази професия и се прехвърли в “бизнеса”.

»Целта беше: плуралистична преса. Направи се всичко, което беше необходимо за създаването на такава. Ставаше въпрос за ефикасен кръговрат: Номенклатурата създаде банките, които щедро снабдяваха концерните с пари, които от своя страна финансираха вестниците, включвайки например рекламата. Освен това най-голямата държавна печатница, Димитър Благоев, тогава изцяло в ръцете на комунистите, отпечатваше безплатно партийния орган на СДС! Комунистите веднага на-правиха сделка с опозицията. Те предоставиха няколко сгради, подарък, който лесно можеха да си позволят, в замяна на това получиха гаранция, че няма да им се отнеме имуществото.

Преди 1989 година имаше 100 вестника, сега има 2600, без да се смятат илюстрованите и списанията. Не само че са много, но са на смешно ниски цени. При това поради икономическата криза тиражите непрекъснато падат. През 1990 година опозиционните вестници никнеха като гъби след дъжд. Имаше цяла армия от около 10 000 журналисти, които поемаха всякаква работа. Беше приета концепцията на булевардния вестник и същите драскачи, които до преди година разтягаха безкрайно сухите съобщения за партийните конгреси, сега започнаха да пишат в стила и на нивото на Bild-Zeitung. Младите и по-надарени журналисти бяха купени от така наречените надпартийни вестници катоTруд, 24 часа и Стандарт; там те получаваха много по-високи заплати отколкото в опозиционните вестници, които плащаха смешно ниски хонорари.«

Подобен е и разказът на пенсионирания журналист Николай Казанджиев за Пловдив, старата българска столица.

»Първият опозиционен вестник, Свобода, беше финансиран с партийни средства. През 1992 година спря да излиза. Следващите вестници бяха финансирани от различни банки. За външния свят журналистите бяха акционери, но всички те бяха бедни хорица, които нямаха и стотинка. Банка ТС основа вестник Mарица. Агробизнесбанк, банка, която беше извикана на бял свят от един бивш келнер, Александров, подкрепи два други вестника. През 1994 година тя купи останалите три частни вестника, в които инвестира много средства. От този момент вестниците се печатаха цветни, редакцията беше изцяло компютъризирана, на журналистите бяха предоставени на разположение леки коли. След това Агробизнесбанк фалира. Започнаха се масови рокади и препродажби. Мултигруп купи един от вестниците, другият фалира, третият започна да се занимава само с клюки.«

Като повечето български вестници, чието ниво се намира някъде по средата между Bild-Zeitung и мюнхенския Abendzeitung. Значителен тираж може да покаже единствено Tруд (около 250.000) и 24 часа (около 200.000). Стандарт се задържа някъде на средно ниво с около 70 000,

всички останали пълзят между 5000 и 25.000. Такива тиражи без субсидии нормално са осъдени на незабавен край.

Пламен Цолов: »Издателският пазар е силно монополизиран. Няколко групировки държат широка палитра от издания. Освен това те контролират и разпространителската мрежа, която преди това естествено беше държавна. В първата фаза имаше независими фирми за разпространение, когато обаче големите вестници изградиха собствени мрежи, принудиха конкурентните фирми – със заплахи, а понякога и с насилие – да се откажат. Разрешението да се продава на улицата трябва да се подновява на всеки три месеца. Това предоставя възможности за влияние и изнудване.

Телевизионната реклама също е монополизирана. Само три рекламни фирми могат да продават рекламно време. Една от тях принадлежи на един от големите концерни, който се казва Трон и който е разпрострял пипалата си почти навсякъде. Политическите ни предавания, например Oтзвук или Панорама, са пълни от учтивости, които модератори и политици си разменят в десетминутни разговори. Неприятни въпроси не се задават.«

От време на време се публикува някоя нова афера. Медиите крещят за скандал и за нов удар срещу икономиката, срещу младата демокрация, срещу престижа на страната в чужбина. И всеки път след няколко дни над »този небивал до сега скандал с ужасни измерения« пада булото на забравата.

»Разкритията«, казва Пламен Цолов, »при нас не се дължат на добрата работа на журналистите, на онези търсения, които на английски се наричат investigative journalism. Вестниците се използват, за да дискредитират определена публична личност или партия. За тази цел им се пробутва някой материал, който те послушно отпечатват.«

Най-ревностно медиите се занимават с престъпленията. С огромно удоволствие те разнищват психопатски и перверзни деяния, изискват по-силна държава и свързват беззаконието с новата свобода. »След премахването на всички тоталитарни забрани на полицейския репресивен апарат«, пише ежедневникът Tруд в уводна статия, »българинът гордо се отърси и напълно му отпусна края. В настървената консумация на права и свободи той постигна тъжен рекорд: намира се на първо място в Европа по изнасилвания на стари жени.« Бруталното изнасилване на едно 13 годишно момиче допълва картината »на нашата нова демократична история«. В края на статията не липсва и расисткия обрат: »Груповите изнасилвания са патент на ромите.«

Повечето вестници ежедневно посвещават по цяла страница на престъпленията. Обръща се предимно внимание на описания на отделни нападения, кражби, убийства и сексуални отклонения, само в отделни случаи се съобщава и за стопански престъпления и случаи на корупция. Само че тези съобщения и последвалите ги скандали не водят до никакви полицейски разследвания. В най-добрия случай те предизвикват някоя парламентарна комисия, която от своя страна издава някоя поредна бяла, черна, жълта или зелена книга, в която ествествено се документират икономическите престъпления на номенклатурата и участието на високопоставени политици и министри, без това да води до съдебен процес, камо ли до присъди.

И настоящата книга до сега също беше премълчавана в България, все едно че не съществува. Когато на времето директорът на Гьоте Институт в София, Клеменс-Петер Хазе, ме покани на литературно четене, една от слушателките запита, защо »тази важна книга все още не е преведена на български език«? След което друга жена взе думата: »Издател, който издаде тази книга, ще загуби мястото си.« Имаше няколко обществени дебата върху книгата, въпреки че никой не я беше чел. Във вестник АНТИ излезе статия от журналистка, която съобщаваше, че като прочела за първи път книгата, била отвратена от негативизма на автора, обаче когато години по-късно взела книгата отново в ръце, била изненадана от точността на описанието и прозорливостта на анализите. Първоначално имала впечатлението, че преувеличавам, след това обаче, че смекчавам.

 

 

 

От провинцията. Благоевград

 

Oгнян Георгиев, бивш народен представител от Великото народно събрание: Четохте ли историята за полицая, който се гръмнал в главата? Казват, че шефът му постоянно го малтретирал. Глупости. Истинската причина е съвсем на друго място. Той е работил за своя сметка, препродавал е западни коли, а жена му има процъфтяващ бизнес. По-рано тя беше акушерка, за нула време влезе в бизнеса. Но явно, че не е бил послушен и е вдигнал твърде много шум пред пресата. Преди два дни вестник Струма оповести, че той ще разкрие скандали на страниците й. Когато се е самоубил е бил сам в стаята си. Колегата му бил излязъл да пазарува. Интересно е, че куршумът е минал през лявото слепоочие, той не беше левак.

 

Oще от началото в опозицията имаше агенти на държавна сигурност. Тогава си мислех, че поне половината са чисти като мене, обаче се оказа, че са били много по-малко. В Благоевград например местното дружество на СДС беше сформирано предимно от съмнителни демократи: Людмил Георгиев, син на активен партизанин и партиен секретар, професор по социология. Беше дошъл малко преди това в Благоевград и си беше пуснал брада и дълга коса. До него Бойко Илиев, бивш политкомисар в армията. Третият се казваше Атанас Георгиев, бивш съветник на Фидел Кастро по въпросите на физкултурата. А четвъртият, Спас Димитров, син на върховен съдия и самият той юрист, през 1985/86 вербуван от Държавна сигурност и работел при тях като информационен сътрудник. Това беше местният Координационен съвет на СДС. Остава още един, петият от великолепната петорка, това бях аз. Как обаче бях попаднал в това гнездо на оси? В края на 1989 г. бях на посещение в чужбина със семейството си. В мое отсъствие другите бяха решили да ме включат като всеизвестен в града антикомунист, който произхожда от семейство на репресирани, като примамка за »електората«. Срещнахме се след завръщането ми. Нямаше нито програма, нито някакви идеи. Ентусиазмът обаче »че ще се освободим« беше голям. Като примамка ме избутаха на преден план. Възложиха ми да организирам изборната кампания. Предоставиха ми на разположение стая, географска карта, плакати и огромен запас от лозунги. Като единствен кандидат бях избран директно в парламента. Скоро обаче ми стана ясно, че там имаше само пет-шест честни и чисти хора. Още отначало повечето преследваха лични или корпоративни интереси. А когато споровете се разгорещяваха можеше да се види, как доносници като Румен Воденичаров или Петко Симеонов грабваха мобилните си телефони и предаваха информации на неизвестни задкулисни играчи. Това беше най-страшния период от живота ми, всеки ден бълвах огън и жупел.

 След гладната стачка (вж. следващата глава) повечето народни представители бяха подменени. Всъщност базовите организации трябваше да решават подбора на кандидатите за следващите парламентарни избори, в действителност обаче една комисия от трима души (Петър Стоянов, Едвин Сугарев, Йордан Василев) вземаше решенията. Само който си беше затварял устата, можеше да получи сигурно място. Имаше различни стратегии да се поставят неудобни кандидати на неизбираеми места. В случая с моя избирателен район в Благоевград комисията не предостави нито на групата около Спас Димитров, нито на моята група никакви шансове, а подбра съвсем непознати фигури без собствена позиция. Изборните резултати бяха съответно катастрофални. Навсякъде СДС загуби мнозинството. В нашия избирателен район от девет останаха само трима народни представители.

Участвах в комисията за проучване на причините за националната катастрофа. Документите, които трябваше да ни бъдат предоставени на разположение, пристигаха от една страна от Държавна сигурност, от друга от Партията. Но повечето от тях въобще не стигнаха дори до членовете на комитета. Луджев (министър на отбраната) отговаряше за досиетата от Държавна сигурност, а Корнажев (по-късно министър на правосъдието) за документите от партийните архиви. Те разглеждаха документите като държавна тайна. Никога нищо не се публикува. Един от членовете на комисията беше бивш офицер от Държавна сигурност. Той многократно ми обещаваше да ми предостави достъп до някои досиета, обаче това въобще не се случи. Успяхме да разкрием само няколко афери на Луканов и на няколко водещи политици, между които един от фирмата Родопа. Бяха внесли месо от Франция, което беше квалифицирано като стока първо качество. Необходимите високи суми бяха привидно изтекли за сметка на фирмата. В действителност обаче ставаше въпрос за старо развалено месо, за което французите бяха платили, за да се отърват от него. При друг един случай беше внесен радиоактивен тютюн, където италианците бяха платили на българската фирма значителна сума за унищожението на тютюна. 32.000 тона бяха изгорени в Сандански. В друг един скандал лично участвах. Между 1982 и 1985 година министърът на строителството беше дал разрешение за построяване на огромни вили за Александър Лилов, Огнян Дойнов и някои други властващи. По това време аз бях директор на една от участващите строителни организации. Лилов получи вилата си съгласно изискания си вкус: 1200 кв. м. жилищна площ, три етажа и мази на две нива. Всичко струваше 650.000 лева, колкото струват 50 жилища. Лилов обаче плати само 62.000 лева. Когато се кандидатира за нашия избирателен район аз публикувах този скандал в локалната преса. Лилов отговори, че било естествено един професор, една публична личност да може да си изработи една вила през трудовия си живот. Обаче се оттегли от този избирателен район. След което даде 1,5 милиона лева, за да ме дискредитира, статии в пресата, пропаганда на слуховете, както се полага. Аз предоставих документите, с които разполагах, на комисията, председателят на комисията Корнажев (тогава член на Социалдемократическата партия) обеща да представи въпроса убедително в парламента. Обаче все отлагаше и отлагаше и замаза всичко.

 

 

 

 

Гладната стачка

 

СКУЛПТОРЪТ: Трябва да принесем жертва.

БЪДЕЩИЯТ МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ: Какво имаш предвид?

СКУЛПТОРЪТ: Един от нас трябва да се жертва!

БЪДЕЩИЯТ МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ: Моля?

СКУЛПТОРЪТ: Трябва да покажем, че сме готови да умрем за отечеството. Един от нас трябва да изгори.

БЪДЕЩИЯТ МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ: Но защо!

СКУЛПТОРЪТ: Най-добре е да го разиграем на чоп.

БЪДЕЩИЯТ МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ: Нееее!

 

Било лятото на 1991 година. Седмици наред парламентът обсъждал новата конституция. Бил изготвен един вариант, обаче част от десницата отказвала да го ратифицира, тъй като вариантът бил »комунистически«.

Тези 39 народни представители напуснали Народното събрание в знак на протест и обявили гладна стачка »на живот и смърт«. Изисквали референдум за конституцията, а ако това не е възможно, тъй да се каже като програма минимум, те искали да бъдат освободени от задължението, да се заклеват пред конституцията. Към 39-те смелчаци се присъединили и симпатизанти като поетесата Блага Димитрова, които от солидарност също гладували. Противниците обвинявали стачкуващите, че изострят социалното напрежение и поставят страната пред гражданска война.

Кои са хората, които по този начин застрашавали мира? Главните роли изпълняват: Стефан Савов, вожд на Демократическата партия и бивш преводач на Че Гевара; Елка Константинова, председател на Рдикалдемократическата партия и бивша специалистка по въпросите на социалистическия реализъм; Стоян Ганев, докторант по Брежневата конституция, до влизането му в Народното събрание преподавател в

академията на Държавна сигурност, бъдещ министър на външните работи; свещеникът Христофор Събев, следвал атомна физика в Москва, поради което бил наричан »атомният поп«; Александър Йорданов и Михаил Неделчев, ученици на Елка Константинова и нейни адютанти в Радикалдемократическата партия; както и някои от водещите мозъци на СДС като например Йордан Василев и Венци Димитров.

Пред малката византийска базилика, в градинка недалеч от Народното събрание са опънати палатки, снабдени с електричество, за да могат да се виждат лицата на страдалците и в тъмнината и гласовете им да се чуват по микрофоните. Около това седалище на глада е опънато въже, което поддържа дистанция към мнозинството любопитни, които моментално се събират. В близост е паркирана линейка от елитната клиника Пирогов с няколко лекари, които в изпълнение на задълженията си се разхождат в градинката, разговарят с мъчениците, от време на време им премерват кръвното налягане или вземат кръвни проби, за да контролират кръвната картина. Народните представители седят по пейките и на полянката, някои от тях лежат в палатките. Те видимо през целия ден гладуват, държат речи, дискутират и слушат западни радиостанции. Сутрин се връщат в палатковия лагер, а късно вечерта се оттеглят в хотел София, намиращ се непосредствено до градинката, в който са настанени. Малцина от тях, които в съответната нощ са дежурни по гладуване, остават в лагера.

През първите дни на стачката много роднини, приятели и симпатизанти се тревожели за тях. »До смърт!« обявяват стачкуващите категорично и изглеждало невероятно БСП да не отстъпи на исканията им. Оказва се обаче, че тревогите са неоснователни. Всъщност само 22 от 39-те гладували, другите въз основа на »здравословното си положение« трабвало да внимават. И точно погледнато, другите също не гладували. Само през първия ден посръбвали чиста водица. Но нека не изпреварваме събитията.

Още втория ден радиото съобщило новината за първата жертва. Стефан Савов бил отведен в болница. Сред гладуващите настъпило неспокойствие. Особено изнервен бил бъдещият външен министър. Били поети преговори зад кулисите, за да може »да се излезе достойно от тази деликатна ситуация«. Скоро Савов победоносно се върнал при стачкуващите си другари. След този лош опит лекарите препоръчали на гладуващите да пият повече и да вземат витамини. И така те започнали да се тъпчат с Кока кола, синя лимонада и чаша чай с мед, както и с цяла палитра от витамини. »При такава гладна стачка«, казал един от малкото стачкуващи, надарени със самоирония, »можем да останем тук до естествената си смърт.« Савов и останалите били насърчавани с подвиквания от зяпачите, които образували кордон около палатките и зяпали като в маймунска клетка. Гладуващите жени получавали цветя.

Героините на деня се покланяли пред привържениците си като примадони пред феновете си и им изпращали въздушни целувки.

С всеки ден броят на зрителите нараствал, докато на огромния площад пред катедралата Александър Невски станало тясно. В един горещ юлски следобед на Блага Димитрова и Елка Константинова им станало лошо, при което лекарите ги положили на два нара и се грижели за тях. Народът, свидетел на историческото отслабване, се възмутил и започнал да крещи. Последвали спречквания между антиконституционисти и конститу-ционисти. Дискусията за бъдещата конституция на отечеството се водела с ритници в задника и хващане за яката. Стачкуващите гледали развълнуваните лица и се уплашили от народното негодувание, което са предизвикали. Елка Константинова скочила както някога Лазар, приближила се съпровождана от бодигардовете си и със стоически-страдалческото изражение на Жана д’Арк взела поднесения ѝ микрофон, и се опитала да успокои тълпата: »Дами и господа, братя и сестри, в никакъв случай не прилагайте насилие, моля Ви, нашата сила не е в това. Това са оръжията на нашите противници. Ние сме за цивилизовани форми на борба, за демократичен диалог. Затова, братя и сестри, сега се приберете по домовете си и се молете за нас, а ние, ако е необходимо ще умрем за вас, за Вашата свобода.«

Едва изговорила тези думи, Елка паднала в несвяст. Тълпата изохкала и започнала да скандира: Ел-кa, Eл-кa, Eл-кa! Това вдъхнало на дамата необходимата сила, отново да се изправи и да се поклони, докато върху нея се сипели цветя. Никога, крещяла масата, няма да допуснем нашите лидери да умрат. След което Елка отново седнала и отпила глътка от подсладения си, обогатен с витамини чай. Тогава бъдещата министърка на културата се обърнала към Блага Димитрова и казала: »Знаеш ли, типовете, които ни подкрепят и за чиято свобода искаме да умрем са или полуидиоти, или алкохолици и наркомани.«

През деня имало наплив от високопоставени посетители, като се започне с президента на Републиката и министрите от »правителството на надеждата« на Попов, та се стигне до известните спортисти. Също доктор Тренчев, вождът на профсъюз Подкрепа оказал чест с присъствието си. След като съобщил, че Подкрепа за съжаление не е в състояние да подкрепи активно гладуващите, силно запотеният, надебелял и почти оплешивял доктор с ницшеански провисналите мустаци над женствените си устни успокоил бойните си другари: »Не се безпокойте, няма да ви оставим да умрете. Изтърпете още няколко дни и ние ще издигнем някой сърцераздирателен апел от името на федерацията. Ще кажем, че трябва да живеете за България и че народът иска да продължавате да работите за неговото благо и така нататък и така нататък.« И псевдогладуващите оказали на доктора полагаемия му се като на спасител респект.

Особена нотка в драматизма на събитията внесъл народният представител Методи Недялков, член на Земеделския съюз от бившата блокова партия и защитник на обединяването на двата аграрни съюза. Този добре надарен с килограми мъж обявил гладна стачка »до смърт«, за да разубеди гладуващите от гладната стачка и да ги принуди отново да се върнат в Парламента и там да свършат работата, за която народът ги е избрал. Народът обаче не разбрал цивилизаторския жест на парламентариста: Тълпата почти щяла да го линчува, ако няколко милиционери не се били намесили в последния момент. Недялков бил принуден да се откаже от гладната си стачка, тъй като за какво му е на човек гладна стачка, ако тя не се разиграва пред пламналия поглед на народа?

На третия ден пак имало вълнения, тъй като се получил сблъсък между демонстрантите и полицията, при което няколко народни представители били леко наранени. Попът Събев, който ежечасно сменял дрехите си – обаче никога не свалял виолетовата си нощна шапка – се опитвал да ободри гладуващите с фалшиво пение на църковни песни, призовал тълпата по мегафона да се събере на бдение със свещи. След това със страшен глас анатемосал силите на злото и комунистическите дяволи, докато надеждите на хората пламвали в ръцете им като свещички … екзалтираната маса крещяла по-силно и от попа: Долу Парламента, долу правителството.

След това обачв стачкуващите както всяка вечер изчезнали в хотелите си – а народът по домовете си –, за да си починат и сладко да си похапнат. Те така се нахранили, че лекарите престанали да се тревожат за кръвната им картина, а само от време на време по скоро символично им вземали кръв.

На 12 юли новата конституция била приета. Студентите закачили на фасадата на университета си знаме, на което ставало дума за »конституционни проститутки«. След това се стигнало до сблъсъци между полицията и студентите при което имало няколко ранени. Окървавените лица на младите жени предизвикали най-сетне вниманието на международните телевизионни екипи. Те потърсили гласове в палатковия лагер на гладуващите. Бъдещият външен министър бил засегнат в ролята си на главен герой. »Не сме дошли тук«, поучавал той журналистите и съратниците си, »за да ни бие полицията, а за да прокараме политическа линия. Затова няма смисъл да отдаваме значение на странични неща.«

След като президентът насрочил  новите избори за 29 септември, било взето решение, че няма смисъл да се продължава гладната стачка. Тя все пак била продължила цяла седмица. Героите и героините отпразнували на 14 юли в 18.00 часа победата си на един огромен митинг на Площада на призраците, който е обкръжен от бившия царски дворец, бившия мавзолей

и бившия Партиен дом. Преходът от големите пости към голямото плюскане бил отпразнуван от масите.

 

(Тази глава се позовава на подробните описания на Блага Димитрова, Огнян Георгиев и Георги Константинов, които са участвали в гладната стачка и чиито показания независимо един от друг се покриват. За интерпретацията както винаги само авторът носи отговорност.)

 

 

 

Президент или цар?

 

Когато на 5 март 1953 година Сталин умира, осемнадесет годишният Желю Желев, активист на Димитровския комунистически младежки съюз, младежката комсомолска организация, горчиво плаче. Малко по-късно той е приет за студент по философия в Софийския университет, предмет, който тогава се основава на кратък преглед на историята на КПСС и брошура от 40 страници за диалектическия материализъм. За Хрушчовата политика на размразяване Желев по-късно казва: »Вярата ми беше разгромена.« Което не му пречи да стане член на БКП. Стъпка, която след това обяснява с желанието си да се бори за подобряване на социализма отвътре. След дипломирането си се заема с  дисертационна тема за философската дефиниция на материята, централното понятие на материализма.  Позволява си да постави под въпрос даденото от Ленин в книгата му Mатериализъм и емпириокритицизъм определение. Твърдението на Ленин, че материята е само обкръжаващата ни обективна действителност, която ние възприемаме със сетивата си, е оборена от младия философ на 150 страници „дървен” език. Почти героична постъпка за онова време, която става причина за проблеми с Партията и държавната власт. Надеждите му за десталинизация на Хрушчовата политика са разочаровани. Той се ориентира в посока Пражка пролет и социализъм с човешки облик. Продължава да пише и в едно от произведенията си под заглавие Десетте империи той си позволява намеци за последната от тези империи, Съветския съюз. С престорена наивност се опитва да публикува книгата си. След очаквания отказ той я изпраща в различни радиостанции на Запад. По Радио Рим прочитат няколко глави от нея. Той веднага бива изключен от Партията и не може да защити дисертацията си. И за свое оправдание непрекъснато

обяснява, че ученият може да се заблуди! Но тъй като академията на науките предпочита учени, които никога не се заблуждават, той не получава работа и бива интерниран в родното си село, където остава цели седем години, оженва се и написва следващата си книга, този път за фашизма, където между редовете прави различни аналогии за езика, институциите и структурите на фашистите, респ. националсоциалистите и комунистите. В политическите си убеждения все повече се ориентира към демократичната пазарна икономика от западен тип, въпреки че във философско отношение продължава да твърди, че си остава марксист. През 1972 година може отново да се върне в столицата, тъй като дъщерята на държавния глава и министърка на културата, Людмила Живкова, която проявява антропософски уклони, го приема в антуража си и му разрешава да работи в Института по културата към Комитета за изкуство и култура към Българската академия на науките. През 1976 година в списание Известия излиза един труд от почти 200 страници за Художествената самодейност при условията на научно-техническата революция (официалното название за могъщата модернизация, която била обхванала страната под ръководството на Тодор Живков). В него Желев след многобройни дефиниции и задължителни диалектическо-материалистически обиколки из историята и своенравни класификации на самодейните колективи като »представителни колективи, масови колективи от първа и масови колективи от втора категория« стига до заключението, че »под силното влияние на научно-техническата революция художествената самодейност като форма на самодейно изкуство бива принудена непрекъснато да повишава художественото си ниво«. В превод това означава: Заради Живков семейната ни музика е станала по-благозвучна. С тази своя работа Желев показва, че е в състояние да съчини научен труд без заблуди; той заслужава да получи докторската си титла. През 1982 с подкрепата на Людмила Живкова[6] е публикуван и неговия Opus Magnum Фашизмът. След две седмици книгата е остро разкритикувана от членове на ЦК на БКП и конфискувана от книжарниците. Обаче няколко хиляди екземпляра вече са разпродадени, книгата става известна сред интелигенцията в цялата страна и се предава от ръка на ръка като Самиздат. По западните радиостанции се четат цели глави. По този начин тя се превръща в нелегален бестселър на епохата. Желев получава защита от някои хора в Партията и от колеги и успява да запази службата си. През 1988 година той се появава на сцената на дисиденстството. В началото с няколко необичайни статии, например за интелигенцията, единствената наложила се класа, която както качествено, така и количествено нараства и увеличава тежестта си в политическия и в социалния живот. В Горбачов той вижда просветения абсолютизъм, който ще помогне на интелигенцията и на обществото да се обновят изцяло. Изходът от кризата вижда в това, части от номенклатурата да предприемат цялостна реформа в смисъла на Горбачов. В тази точка той търси взаимодействие между Горбачов и интелигенцията. Заедно с други партийни дисиденти

основава Клуба за гласност и перестройка, в който се събират голяма част от бъдещите политически фигури както от Партията, така и от опозицията.

След като Желев е избран за председател на СДС, той се кълне, че не се стреми към власт, а към демокрация. Ние ще жертваме, казва той, научната си кариера, за да служим на отечеството в този тежък исторически момент и да демократизираме страната. Когато обаче процесът наистина започне, ние веднага ще се оттеглим от постовете си и ще се върнем към любимата си наука. Тогава обаче се оказва, че процесът на демократизация е безконечен и отечеството в никакъв случай не може да се лиши от него и поради това той трябва да остане на поста си завинаги. През май 1990 година заявява пред български емигранти в Париж, че никога няма да допусне компромис с комунистите, нито преди, нито след изборите. Само след няколко седмици, на 1 август 1990 година е избран от комунистите за президент. Веднага след обявяване на резултатите той предлага за свой заместник бившия министър на вътрешните работи и член на Политбюро – генерал Семерджиев. Впоследствие се оказва, че е приел редица изисквания на БСП: между които и коалиционно правителство на всички представени в Народното събрание партии начело с БСП, както и създаване на общински съвети в цялата страна по примера на същия коалиционен модел.

Въпреки конфликтите в СДС Желев в началото на 1992 година е предложен за кандидат за президентските избори и ги печели с 53% от гласувалите. Конфликтите с Парламента и най-вече със собствената му партия се изострят по време на втория му мандат, тъй като започва да се стреми към повече власт, отколкото му позволява конституцията. Външнополитически курсът му е подчертано прозападен. Изглежда неподкупен, тъй като през всичките години върху него не е паднало съмнение за лично облагодетелстване. Всеки сътрудник, въвлечен в някой скандал, е уволняван незабавно. В кабинета му виси единствено портретът на апостола на свободата Васил Левски. Въпреки че в интервютата си твърди, че най-голямата грешка в живота му била, че е допуснал да бъде избран за президент, през 1996 година той се подготвя за борбата за трети мандат, която обаче загубва още в началото срещу бъдещия си приемник Петър Стоянов.

Зовът на науката изглежда е заглъхнал, тъй като Желев след провала си се опитва да влезе в следващия Парламент като обикновен народен представител чрез една от отцепилите се партии. Партията не стига четирипроцентовата граница и бившият президент се посвещава на работа, която като че ли е специално създадена за бивши държавни глави: той оглавява една фондация.

Времето след 1989 година той нарича »блестящата епоха на интелигенцията«. През 1993 г. илиза за сега последното му произведение, Теория на относителността на личността.

 

Желю Желев няма ласкаво отношение към бившия цар. Пред испанския ежедневник El País той споделя неуважението си към живеещия в Мадрид бивш монарх: »Симеон е дребен търговец, който си въобразява, че може да се върне и да изгради отново една компромитирана династия, която носи отговорността за три национални катастрофи и за смъртта на 11 400 евреи в Македония и Тракия. Баща му е военен престъпник, който трябваше да бъде осъден на смърт от съд като Нюрнбергския, така както направиха с брат му и други членове на царското правителство.« Симеон II. не се забави да отговори: »Президентът е едно нищожество като повечето съвременни български политици. Те не могат да решат проблемите на страната и народа, и аз вярвам, че времето и историята работят за мен и ще ми отредят да се върна в страната си когато дойде времето.« След няколко месеца двамата се срещат на поверителен разговор в един мадридски хотел, в който взаимно се обсипват с комплименти. След това излизат пред пресата: Късмет за българската демокрация, хвали царят. Много фин, културен и интелигентен партньор, отвръща Желев.

При раждането на престонаследника Симеон на 16 юни 1937 година на всички ученици в страната годишните оценки са повишени с по една единица. По този начин отличниците за първи път вместо обичайната шестица са получили седмица. Освен това никой ученик не е трябвало да повтаря класа. Слабите ученици през следващите години настойчиво са се молили за плодовитостта на царицата. Като дядо си Фердинанад, който дошъл от Сакс-Кобург-Гота в България и сина му Борис III, също и Симеон трябвало да стане цар на България. Когато Симеон се ражда, баща му властва диктаторски: политическите партии са забранени и дворът поддържа идеални отношения с европейските фашисти и националсоциалисти. В началото на Втората световна война Борис III подписва пакта с Оста. Той отваря границите за войските на райха и българската войска участва в офанзивата срещу Югославия и Гърция. За награда България получава Добруджа, Македония и Тракия, достъп до Егейско море, както и Шумадия[7], част от Сърбия. В тези области се стига до брутални репресии срещу местното население, особено след въстанието в Драма, Гърция. В Сърбия българската армия взема участие в наказателни акции на Вермахта, при които цели села са унищожени с артилерийски огън. След войната Сърбия и Гърция изискват от комунистическа България да предаде военнопрестъпниците и да заплати репарации. Режимът в София предпочита сам да осъди военнопрестъпниците, за да може да ги използва по-късно като агенти и

доносници. През 1943 г. Борис III обявява на САЩ и Англия символична война, след което американците, не приемайки символиката, действително бомбардират и унищожават из основи голяма част от центъра на София. Ако Борис III не беше починал на 28 август 1943 година седмица след завръщането си със самолета от Берлин за София, щеше да бъде обвинен във военни престъпления. Носи се обаче легенда, че бил отровен от Хитлер, за което могат да се намерят твърде малко доказателства, като се има пред вид, че личният лекар на царя, проф. Васил Цончев, е диагностицирал непосредствено след кацането инфаркт вследствие на емболия. Днес монархистите благодарение на легендите около смъртта му представят Борис III едва ли не за антифашист. След смъртта му се сформира триумвират от брата на починалия, принц Кирил, министъра на отбраната, генерал Михов, и министър-председателя Богдан Филов, на който се поверява регентството. След войната и тримата са осъдени на смърт, а по време на първото управление на СДС са реабилитирани. Засилва се прогерманската политика. През септември 1944 година Съветската армия влиза в страната, комунистическата партия инсценира народно въстание, за да може по-късно да твърди, че България сама се е освободила. Военният преврат е осъществен от една танкова бригада под ръководството на офицера Марин Диков, който няколко години по-късно перял долните гащи на милиционерите в затворите на Народната република заради участието си като млад офицер в потушаването на Септемврийското въстание от 1923 г.. Новите властелини назначават ново регентство, в което заедно с двамата известни юристи Цвятко Бобошевски и Венелин Ганев участвал и член на Политбюро в лицето на Тодор Павлов.

Две години по-късно, на 8 септември 1946 година, се провежда референдум, при който 94% от населението гласува за републиканска държавна форма. Днес монархистите оспорват легитимността на този референдум. Симеон II. заминава заедно с майка си, Йоана Савойска, и сестра си Мария Луиза в заточение. Обаче както английското кралско семейство, така и другите кралски роднини и познати в Западна Европа отказват да ги приемат. Царското семейство без царство намира подслон в Египет при крал Фарук. Когато през 1952 година една революция събаря от трона и крал Фарук, българския царски двор се премества в Испания при генералисимус Франко. Майката на Симеон предпочита Салазарова Португалия. В Испания Симеон II се оженва за аристократката Маргарита, чиито родители по време на гражданската война в Испания са били убити от републиканците.

Симеон, който говори испански, френски, английски и немски и ползва тези езици, когато не може да се сети за някоя българска дума, получава образованието си предимно от гувернантки. На 24 годишна възраст той завършва френския колеж в Мадрид. Тъй като е трябвало да повтаря доста класове, а повторението – както се казва в поговорката – е майка на

знанието, то не трябва да се съмняваме в неговото образование. На 21 годишна възраст той, заедно със 101 поддържници основава съвет, който да се занимава с политиката на Негово Величество и публикува от негово име брошури и прокламации, които между другото разпространяват лъжата, че по време на управлението на баща му е била подписана само една смъртна присъда. Когато година по-късно на 25 годишна възраст Симеон напуска военната академия West Point, той разпуска този съвет и заявява, че преустановява всякаква политическа дейност, тъй като българските проблеми са изцяло зависими от Москва и той не е нито мечтател, нито партизанин. Свивал знамената в очакване на по-добри времена, за да започне да се занимава само с бизнес. Освен това с активностите си не искал да накърнява гостоприемството на Франко и да компрометира международните му контакти.[8] Междувременно той посещава няколко университета и започва няколко образования, обаче не успява да завърши нищо. Kариерата му като бизнесмен също не е блес-тяща. В Персия той рискува единствената самостоятелна пред-приемаческа дейност в живота си, построява фабрика за храна за кучета и котки, която по-късно е експроприирана от режима на Аятолах Хомейни. През останалото време се занимава с международно пране на парите на фалангистите съвместно с един съмнителен български авантюрист на име Димитър Джеймс Велков. Същевременно участва в различни надзорни съвети и обикаля с международния аристократичен цирк. По линията на дядо си Фердинанд притежава замъци в Австрия и в днешна Чехия, по майчина линия наследява част от имуществото на италианския крал Виктор Емануил Савойски I. (Кръвта е по-стабилна от честността: когато италианската полиция през юни 2006 година арестува сина на последния италиански крал Виктор Емануил Савойски за корупция и проституция, имаше признаци за някакъв конфликт на интереси между принца и бившия български министър-председател Симеон Сакскобургготски. Министър-председателят Сергей Станишев съобщи, че изясняването на аферата е от национален интерес. Това не беше изненадващо, тъй като той е в коалиция с Движението Симеон II.) Той се споразумява с българското правителство по отношение на сумата, която баща му е вложил при раждането му в швейцарска банка (5 милиона паунда през 1937 година) при условие, синът му да може да я получи единствено със съгласието на българския министър-председател. 30 години по-късно тази сума, която междувременно се е умножила четворно, бива поделена братски между монарха и комунистическата номенклатура.

Още по времето на Живков Симеон прави постъпки за туристическа виза за България, която обаче му се отказва. Той предлага на режима сътрудничеството си и проявява готовност да представлява България в Обединените нации. След падането на Живков западните радиостанции (BBC, Свободна Европа и други финансирани с парите на републиканските данъкоплатци предавания) редовно и подробно интервюират Симеон II. В тези интервюта кандидат-царят се опитва да

демонстрира традиционната си връзка с българската култура. Така например той признава, че прави сутрешната си гимнастика под звуците на православни литургически пения. Българската преса също му отделя доста място, дори комунистическите органи. Хората, които са на политическата сцена, организират визита при него в Мадрид, за да обсъдят завръщането му. В тези разговори Симеон Сакскобургготски, както го нарича републикански ориентираната преса, постоянно дава много оптимистични преценки за перспективите на България. Народът бил много интелигентен и имал изключителни специалисти. Когато в крайна сметка напук на всички дотогавашни уверения започва да подготвя завръщането си в родината като турист, той дава много благоприятна оценка на българската политика: »Имам много добри контакти с политици от различните парламентарни лагери. Нямам подчертан афинитет към някой от тях. Почти всички, с които съм говорил, са много интересни съвременници.« Не е изненадващо, че посетителите след завръщането си от Мадрид са въодушевени от интелигентността на царя. Освен това те непрекъснато намекват, че завръщането му би разрешило проблемите на страната, тъй като той разполагал с широки икономически връзки на Запад. Освен това той стоял над политическите партии и по този начин можел да стане представител и символ на националното единство.

Симеон заявява, че не признава референдума от 1946 година и че българският народ трябва да изрази свободната си воля. Ако народът гласува за монархия, той бил готов да изпълни дълга си към народа и неговото бъдеще. През 1991 година той изпраща като вестителка сестра си в България, където я очаква организационен комитет, в който участва голяма част от опозицията. След това и майка му посещава България и между другото се среща с президента. Въпросът за монархията все заема място на заглавните страници; и завръщането на царя се обсъжда сериозно. Според допитванията около 10% до 30% от населението подкрепят конституционната монархия. Много интелектуалци започват да се държат като придворни. Те започват да анализират историята монархията, стигат до положителни резултати и полагат всички усилия да я реабилитират пред съвременната младеж.

През 1996 година събитията получават нов обрат. Първоначално се говори, че по време на световната икономическа среща на високо равнище в Давос Симеон се е срещнал със социалистическия министър-председател Виденов. Следващата седмица водачът на опозицията Костов заявява, че ще се срещне с »царя«. След завръщането си той съобщава: »Времето работи за Симеон.« И сравнява неговото завръщане по значение с влизането на България в НАТО. Най-сетне това става, на 25 юни царят каца в София. Половината народ се втурва да го посрещне. 80 годишният поет Радой Ралин успява да преодолее с помощта на една стълба преградите на летището, за да може да поздрави царя лично. »Се-га той се завръща, да стъпи на родна земя«, улавя поетът историческия

момент със слова, които само един поет може да намери. От балконите на общините в различните български градове Симеон II посреща възторга на масите с едно и също постоянно изражение – леко наклонена отметната назад глава, разперени ръце, присвити пръсти, а по лицето му израз на приятна изненада и интензивна всеотдайност, с леко притворени очи, устата леко отворена в усмивка.

През пролетта на 1997 година бившият цар идва на второ посещение под претекст да отпразнува важния 118. юбилей на първата българска конституция, Търновската конституция, с която баща му не веднъж се е подигравал. В действителност посещението му трябва да подобри изборните шансове на коалицията, която е избрала монархията. На 15 април той подкрепя идеята за широко коалиционно правителство като прагматично решение. Това било добре за имиджа на България в чужбина. И призовава всички граждани непременно да участват в изборите. Между другото той не казва нито една лоша дума за комунистите или социалистите или въобще за когото и да било, който би могъл да е виновник за националната катастрофа.

Четири години по-късно, през които покрай него има затишие, той се завръща в България с твърдото намерение да участва в изборите като гражданин, който се подчинява на републиканската конституция, тъй като вече е разбрал, че връщането на монархията не е на дневен ред и едва ли ще бъде отъново възобновена докато е жив (срв. главата: България през 21 век).

 

 

 

От провинцията. Любимец

 

На жената на поп Трифон от Любимец ѝ викат попадията. Той самият се казва дядо поп, независимо от това, че още няма четиридесет години. Дядо поп е огромен. Сравнен с двестакилограмовия поп, Павароти би изглеждал като джудже. Поп Трифон има амбицията, да стане най-обичаният поп в страната, едно желание, което не е невъзможно, тъй като има само един сериозен конкурент. Попът е предприемчив и обича да разказва.

»Ако някой ме покани да се надбягваме, казвам му, добре, момко, ще го направим, но първо трябва да отидем на пазара и да се претеглим. Тогава

ти ще трябва да нарамиш чувал с цимент, който да изравни разликата между твоите и моите килограми. Тогава да видим, кой ще победи.«

Попът се засмива. Веднага се забелязва, че има добро самочувствие. Тъкмо е купил къщата срещу църквата, може би като дългосрочна инвестиция за една от дъщерите си, тъй като той вече си има хубава къща със зеленчукова градина и три оранжерии, в които отглежда краставици, домати и чушки. Попът е трудолюбив, държи на чистотата и реда. Собственоръчно е реставрирал църквата – »Няма да намерите друга църква като тая в България!« –, стените боядисани, пода с мраморни плочки. Парцелът е ограден със стена, висока метър и половина, всяка тухличка е поставена с любов, а към външния свят води изкусно изработе-на порта от ковано желязо.

Попът разказва, с колко труд е събрал даренията за църквата и как не си е пестил труда да реституира земята и недвижимите имоти на църквата и на семейството си. Молбата му първо била препращана между Любимец и административния център Хасково, след което се загубила. Той отново попълнил необходимите документи и повторно ги подал. След няколко месеца отишъл да провери в съвета, как стоят нещата. Съобщили му, че не могат да разглеждат въпроса, тъй като нямало необходимото придру-жително писмо. Веднага попът отново формулирал молбата си за трети път и напуснал съвета, след като получил служебно уверение, че нищо повече не може да попречи на реституцията. Междувременно минала още една година без никакво съобщение.

Вечерта съм поканен заедно с братята, от които попът купил къщата, на доста щедра за българските условия вечеря. Къщата му е обзаведена с тежка буржоазна мебел и картини. В трапезарията до масата, на която има място за осем души, има пиано. По-голямата му дъщеря свири понякога на пианото.

Попът и семейството му, къщата и домашната ракия, всичко това създава впечатлението, че никога не е имало комунизъм. Това не означава, че попът си затваря очите пред реалността, напротив, той цялата вечер разказва анекдоти и държи тиради за злочестината на обкръжението си. Драго му е да се ядосва; облегнат на стола си, протегнал крака като цилиндри и положил брадата си върху корема, той в унисон с професията си не се смущава от никакъв грях.

»Не съм единственият, на когото не са върнали собствеността. Земята още въобще не е върната. По-малко от половината ниви са засети. Трудовокооперативните стопанства, ТКЗС-тата, се разпаднаха, партийните секретари и председателите закупиха машините на дъмпингови цени, по-бедните обработват земята с голи ръце, като някога, с мотиката. Бяха основани две нови кооперации. Не повече от петдесет

човека, останалите трябва да разчитат на себе си. Отделният селянин има малко земя, пет до десет хектара. Старите си гледат една крава или няколко козички или отглеждат кокошки, така им остава нещо, но преди всичко те гледат да се грижат за децата и внуците. Тази година жътвата ще бъде лоша. Имаше суша, стръкчетата са малко по-високи от педя. Селяните казват, че ще жънат само слама. Причината обаче е в това, че си пестят труда. Вместо да орат поне десет сантиметра дълбоко, за да изкарат паразитите отгоре да ги изгори слънцето, те орат само няколко сантиметра и сеят. Аз пък карам по един американски метод, оре се на 25 сантиметра дълбочина, и какво си мислите, жъна двойно повече от другите!«

Междувременно съм изпил и втората чашка ракия. Всяка глътка затвърждава убеждението ми, че пия най-добрата ракия в живота си. По-тъмна е от обичайните ракии, по цвят и качество напомня на Single Malt. И като истинско уиски е отлежавала десет или повече години в бъчвата. Попът стриктно спазва рецептата на баща си, но колкото и щедро да сипва ракията, той се придържа към традицията, тя да се пие само в собствената му къща.

»Комунизъм без пари е като гайда без въздух! Когато някой от обкръжението на господата горе се нуждае от работници, се обажда на шефа на полицията. Неотдавна бях при него – ставаше въпрос за дванадесетте лодки, които някой беше повредил, за да не можем да отпразнуваме Йорданов ден както се полага на реката (6 януари, кръщение Христово) –, тогава телефонът му иззвъня и го чувам да казва: няма проблем, колко ти трябват? След това извика един от хората си и му нареди: да се арестуват 30 цигани! Бяха изпратени на трудова повинност. Те дори не се оплакват от това. Вечер след работа си отиват в килията, имат покрив над главата си, редовна храна, а накрая получават и някой лев.

Знаете, как се казва при нас: Ако си помогнеш сам и избирателят ще ти помогне. Преди последните избори главният редактор на Земя (комунистически вестник, бел.авт.) дойде в Белица, от там е попадията, единствената от селото, която не е комунистка. Можете ли само да си представите, аз, попът се женя за момиче от комунистическо село. Първо главният редактор организира събрание в общинския съвет. Речи, лозунги, не беше необходимо да си губи времето. След това с няколко от своите хора и една товарна кола се отправи към циганския квартал. Там разопакова кашкавала, луканката, ракията и почерпи циганите: Всичките 712 гласуваха за комунистите, ето ти на! Нека да бъда точен: Бяха само 709. Единият беше болен, другият не беше у дома, а третият, не знам какво се беше случило с третия. Всички останали обаче гласуваха с червено.«

Междувременно попадията поднася ястията едно след друго на масата и никакъв жест или дума не могат да я спрат да напълни празната чиния. Изведнъж се намирам при Гогол, в селска къща насред Русия, при необузданата щедрост на домакинята, на пиршеството на богатите, а историите на попа – те не отстъпват по абсурдност на историите за мъртвите души. Леко пийнал и щастлив аз се оставям на тази илюзия, докато изведнъж ме побиват тръпки, тъй като чувствам, че в света на Гогол, за който четейки мога да се смея, ми секва смехът. Какво ли щеше да направи Николай Гогол от днешна България? Е, първо сигурно щеше внимателно да се заслуша в приказките на попа.

»Митничарите улучиха десятката. Неотдавна областният разпореди, няколко митничари да бъдат преместени заради корупция. Това е тежко наказание, защото там няма какво да се взема. След три дена минавам пак оттам и виждам двамата от тях да стоят на границата. Какво правите тука, питам аз изненадано, мислех, че са ви понижили? Тогава единият ми отговаря: Е, това важеше само за завчера и вчера. А другият казва: Това е в сила, докато платим нещо на областния. Всичко е пирамида, която функционира на принципа ›Плащай и владей‹. Ако не играеш, ще те отстранят. А сега новите предписания предвиждат по-строг митнически контрол и по-високи мита. Дори се препоръчва да се премерват диаметрите на дървата. Можете ли да си представите? На митницата на Капитан Андреево мереха диаметрите на трупите, докато тировете с наркотиците и оръжията свободно си преминаваха.«

Смехът на поп Трифон е подплътен с двеста килограма. На него му трябва цяла къща, за да проехти докрай.

 

Месеци по-късно телефонът ми в Мюнхен звъни. Попът се обажда от Любимец не за да ме попита, как се чувствам. Той иска да си купи кола, мерцедес A300 или нещо подобно и ме моли за помощ. Приготвил е около 6000 евро. Питам се, дали съм прекалил с гостоприемството му през онази вечер.

 

Notabene: След години приятел от Любимец ми разказа, че попадията заловила попа на местосъвокуплението, като приемал гол в олтара из-поведта на една жена от енорията.

 

 

Зимата на нашето недоволство

 

На 10 януари 1997 година президентът Петър Стоянов трябвало да се закълне пред конституцията. Пред парламента се събират народни маси. Те крещят, освиркват и реват, и непрекъснато повтарят »мафия«. Павета летят, »червени убийци«, щурмуват се полицейските преграждения, »червен боклук«, демонстрантите проникват в Народното събрание.

Петър Стоянов, още незаклел се, говори на живо пред камерата, че само предсрочни избори могат да помогнат. Пожарогасител хвърчи през един от прозорците. Народните представители се барикадират, трупат шкафове, маси и кресла пред вратите. Демонстрантите се качват на два полицейски джипа. Чак през нощта положението се успокоява. В 2.30 часа сутринта народните представители са изведени от Парламента под полицейски контрол и откарани с автобус. Появяват се войскови части в пълно снаряжение. Те започват брутална саморазправа с всеки, който им попадне в ръцете, между които някои демонстранти но и обикновени минувачи – любовни двойки, които се прибират в къщи, един старец, който разхожда кучето си. Полицаите удрят с палките си по броните, което една журналистка описва като »ужасни звуци, стигащи до мозъка на костите«. При полицейската акция са ранени и няколко политици, между които и бившият министър председател Филип Димитров.

Няколко дни по-късно по телевизията се показват зрелищни любителски снимки. Те доказват, че полицията е била двойно по-многобройна от демонстрантите, които са останали предимно пасивни и отчасти объркано и възмутено са наблюдавали събитията. Няколко капки кръв на земята попадат в обсега на люлеещата се камера, докато журналистка с пресипнал глас докладва от фронтовата линия, »газим кръв!« След това камерата показва, как леко ранените биват лекувани в хотел София - »хо-телът беше превърнат във военна болница« - и как няколко полицаи размахват палки … »кошмар«.

 

На следващата сутрин старец отчаяно търси чрез медиите загубеното си по време на революцията куче. А на по-следващия ден опозицията празнува с речи пред катедралата Александър Невски собствената си победа, метеор на международния медиен пазар. Еуфоричен глас възвестява: »Не сърбите, а ние сме днес в западните медии на първо място. При CNN сме на първо място.« Всяка страна може да стане известна за няколко CNN-минути.

Протестът продължава. Ден след ден млади хора вървят по улиците, най-отпред студентите. Както през 1990 и през 1991 година те с хепънинги и весела необузданост, инспирирани по-скоро от Mr. Bean отколкото от Махатма Ганди демонстрират своето недоволство. Тяхната цел е управляващите да станат смешни. Мотото им: Който не скача, е червен. Развеселени от младежите, дори и прегърбените баби скачат с тежките си ботуши и шапки. Биват номинирани една »Мис Протест« и една »Мис Червена бабичка«. Комунистическата партия, навършила сто години и умряла от старост, бива тържествено погребана. Студентите носят маски и чадъри, за да се предпазят от всичко, което идва от лошото правителство. Скандират Сега и имат предвид искането си за незабавни избори. Пеят стари сладникави песни и се люлеят в техния ритъм. Те скачат, и скачат, и скачат. Засвирват траурен марш. Метат улиците с метли, за да изхвърлят червените боклуци. Танцуват по стълбите на уни-верситета под звуците на Let the Sun Shine In. Няколко студенти висят пред фасадата на университета във »висяща стачка«.

Безконечен театър по улиците, ден след ден. В центъра на вниманието са символи, маски, инсценировки. Стимулирани от Белградските студенти, българите също изглежда се задоволиха с удовлетворяването на едно искане, което не гарантираше никакви конкретни реални подобрения. В Сърбия в крайна сметка изборите бяха признати, в България бяха назначени нови избори. »Ние победихме«, викаха студентите на 4 февруари, след като правителството на социалистите гласува новите избори. »Победата е наша«, викаха те като поддържници на СДС, убедено изпреварвайки изборните резултати. Обаче само половин година по-късно при едно допитване на Gallup 61% от младежите под тридесетгодишна възраст заявиха, че с най-голямо удоволствие ще напуснат страната.

 

Никой от интервюираните студенти в безбройните интервюта на националните и международни медии не можа да каже нещо повече от желанието за предсрочни избори, не можа да формулира някакви конкретни цели. Дори и водача им, Борислав Бориславов. В интервю по телевизията той дава следния отговор:

Въпрос: По какво се различават студентските протести от 1990 и 1997 година?

Отговор: Нека да започнем с това, по какво си приличат. Общото е в това, че както тогава, така и сега студентите протестират. Това трябва да накара политиците да се замислят. Разликата е в начина на протест. Тогава бяхме окупирали университета, докато днес излизаме на улицата, протестираме по друг начин.

Въпрос: А в исканията?

Отговор: В самите искания, да, но бих казал, че в мотивите няма разлика, тъй като нашата цел е наистина добър живот. И това, че днес отново демонстрираме, означава, че промяната, която някъде през 1992 година беше спряна, и четирите години социалистическо управление след това, принудиха студентите да излязат отново на улиците и да кажат, че искат промени, че искат да живеят тук и сега в България.

Толкова, нищо повече.

 

След две седмици заплашителни протести и демонстрации правителство и президент скланят пред волята на народа. На 20 януари става ясно, че президентът Желев няма да даде втори мандат на Социалистическата партия за сформиране на правителство. Пътят за временно правителство и за предварителни избори е свободен. Водачът на опозицията, Иван Костов, бил напълно изненадан от масовите демонстрации, съобщават съратниците му. Той първо изчаква с известен скепсис, след това, като става ясно, че няма да затихнат, той бързо ги оглавява. Тъй като Социалистическата партия разполага с абсолютното мнозинство в парламента, смяната на властта означава, че те доброволно се оттеглят от отговорността да управляват. Тази стъпка се обяснява с това, че не искали да носят отговорността за гражданска война. В действителност има доста други действителни причини: Социалистическата партия беше изпълнила задачата си да прехвърли имуществото на старата БКП и на номенклатурата в частна, юридически ненакърнима собственост. При това беше довела страната на ръба на икономическата катастрофа. По-дълго оставане на власт би разклатило тези позиции с оглед нарастващото озлобление и отчаяние на населението. От друга страна Партията по това време е разцепена на много групировки, които водят ожесточена борба помежду си. Множеството скандали около групировката на министър-председателя Жан Виденов, стигнали до публичното пространство в предходните месеци, както и фактът, че правителството вече не получавало кредити от могъщите концерни на номенклатурата, които да му помогнат в тежката финансова криза, показват, че част от Партията иска да събори правителството. Освен това всеки политик в България знае, че страната има крайна нужда от подкрепата на Международния валутен фонд (МВФ), за да не изпадне в неплатежоспособност. И задачата, да бъдат изпълнени неговите неизбежни, социално брутални условия, беше предоставена на опозицията.

 

 

Златният век на интелигенцията

 

 

Задавам си един въпрос

със повишена трудност:

 

-         Какво ли мога аз да променя

В промéнливия свят,

Щом себе си безспир променям

И не по врат, ами по шия?

А виж и перманентните промени:

Пременил се Илия, пак  в тия ....

Блага Димитрова, И все пак, 1987г.

 

Презрението към интелигенцията, твърдят интелектуалците, било едно от големите престъпления на комунизма. Системата давала на примитивния селски функционер предимство пред образования градски вишист. Интелектуалците смятат, че е самопонятно да имат водещи позиции в държавата, и не пропускат възможност да се дистанцират от простаците: обидна дума, която осъжда културно необразования заради неговата »простота«. Те се смятат за нещо по-добро. Употребяват думата елит, която изглежда привлекателна и поради това, че по време на комунизма на нея се е гледало с не добро око. Сега тази магическа дума обещава възмездие.

Покрай тази претенция и обществеността бързо забравя, че интелектуалците принадлежаха към най-верните слуги на тоталитарния режим, че му бяха предани, че пишеха дословно всичко, което им беше поръчвано. Дори научните им открития бяха насочени според нуждите на Партията. Докато изпълняваха отговорната си роля като интелектуални лакеи[9] на Партията, тя се грижеше за тях и ги хвалеше.

Днес техните изказвания са придружени от интелектуална поза, въоръжена с патетично поднесена фразеология. Неясната фразеология, която използват е следствие на някогашния партиен надзор. Употребата на определена терминология в продължение на десетилетия е гарантирала работното място, откривала е възможности за кариера и е предотвратявала риска, в момент на невнимание да изкажеш неподходяща мисъл, която с един замах да разруши всичко. Общественият дискурс бил доминиран от изпразнените от съдържание понятия на един марксизъм, изкарал само килийното училище при Сталин. Вербалната воня на една система, стремяща се единствено към репродукция, а не към креативност, се е запазила и след това.

Политически активните интелектуалци от първия демократичен час са предимно от идеологическите институти. Биологът Петър Берон е изключение сред многото философи, социолози, историци, слависти, политикикономисти и юристи. Медици и инженери, химици и физици почти не се срещат, затова пък филолози има в излишък: преводачи, научни сътрудници, асистенти и доценти. При някои дебати заседанията на Народното събрание започвали да приличат на научни конгреси. Интелигенцията си въобразява, че не е била контролирана от държавата. Пространството, което ѝ е било предоставяно, тя тълкувала като извоювана територия, а дългата верига, на която е държана, била смятана за свободна воля. Митът за свободомислието възниква поради това, че публикуването на една или друга книга било възпрепятствано, или че някои учени не били повишавани или дори изгонвани от института, а в най-лошия случай и от столицата - интересно е днес да се прочетат забранените книги: дори и след внимателно четене не може да се разбере, защо тези книги са били забранявани; свободните мисли са се скрили под шапки невидимки. Така възниквали мъчениците, емблематичните фигури на съпротивата, носителите на съвестта на цял един народ. А там, където се е оказвала истинска съпротива, нейната форма – отказ, мълчание, оттегляне от обществения живот – водела до пресъхване на продуктивността. Лъжците колпортират фразеологията на цяла една застинала теоретична структура, честните замлъкват, мълчат толкова дълго, че в деня, в който отново могат да говорят свободно, заекват като застаряващия Каспар Хаузер. Това дава отговор и на въпроса, защо почти нищо не се намира в чекмеджетата: никой не е търсел спасение от мизерията на университетското и културно ежедневие в гордостта на некорумпирания дневник, никой не се е опитал да преодолее униженията с някой роман, не е формулирал строфи, които да измият насъбралата се мръсотия. Най-добрите са били унищожени, предали са се или са се продали, а от посредствените нищо не можело да се очаква. Интелигенцията станала част от апарата, изпълнявала определени бюрократично поставени задачи така всеотдайно и вернопо-данически като всички останали верноподаници на всесилната държава.

Интелектуалците, които се представят за аристокрация на духа, а всъщност в най-добрия случай бяха само шутове на режима, лесно забравят, че по-младите сред тях не са получили образованието, докторската титла и академичната позиция благодарение на собствените си способности, а защото са принадлежали на номенклатурата, защото влизането в най-добрите образователни институции на страната е било привилегия на техните родители. Първата жена на чичо ми например, дъщеря на високопоставен функционер, въпреки лошите оценки и явния недостиг на интелигентност и старание, получи едно от най-търсените студентски места по медицина. Следването ѝ премина весело и без-грижно, без да остави някакви забележими следи. Държавата помогна и при държавния изпит. Тъй като дъщерята изпитваше панически страх от допира до болен човек бащата още веднъж употреби всичките си връзки, свързани с позицията му, и подсигури на дъщеря си работно място като ветеринарно-санитарен инспектор на хранителни стоки. От тук нататък човек можеше да я види само по ресторанти и кръчми, където с началните си познания по химия надзърташе вещо в тенджерите и тиганите.

Тази сметка към номенклатурата трябваше да се плати: който е получил с връзки обществено положение, което в едно свободно открито съревнование никога не би могъл да постигне, той не само се чувства задължен на благодетелите си, но неговите интереси се срастват с техните, докато и той накрая започне да се чувства част от тях, готов да защитава системата с всички средства.

Година преди ‘Промяната’ Желю Желев в своя статия оповести Златния век на интелигенцията. Тя щяла да се бори, за да промени съдбата на страната. По-нататъшното развитие до ден днешен показа, че българската интелигенция е придобила лакейски манталитет, тъй като тя си нямаше и понятие от политическата и икономическа действителност. Тя не знаеше какво означава свободно пазарно стопанство. Не само защото са ѝ липсвали личен опит и литература, а защото тя въобще не се интересуваше от икономическа, финансова и социална политика. Това не са били любими теми в дома на писателите и в университетското кафене. Освен това демокрацията в смисъл на “власт на народа” не ѝ беше позната, тъй като това би означавало простаците да имат думата наравно с нея. Вината за »Националната катастрофа«, за която непрекъснато говореха, те търсеха навсякъде, но не и у себе си. Дори и за собствената им вина бяха виновни комунистите, заради тях »ние не знаехме накъде да тръгнем«, »нямахме опит«, »бяхме наивни и трябваше да си платим за това«. Обаче за това плати народът.

 

 

                                         Пиратизация

 

на икономиката

 

 

 

 

Приказка за равенството

 

Дори членовете на Политбюро изпитваха уважение пред скромността на Ленин (…) носеха отвратителни съветски костюми и обувки, почиваха в почивните домове на партията в Крим, а не в Монако.

Дейвид Ремник, журналист от САЩ

 

Гледана отзад, резиденцията изглежда изоставена. Градината представлява цветущ парк с най-красивите дървета и растения от местната флора – поставената табела информира: Стреля се без предупреждение! Градината е запустяла, а помещенията, доколкото може да се види през замърсените прозорци, някога са били пищно обзаведени. Сега малкото изоставени мебели стоят като случайно попаднали в поме-щенията. Обаче нито прахът, нито занемаряването не могат да прикрият някогашния лукс. По стените висят абстрактни мраморни релефи, в баните са разположени огромни вани с позлатени арматури, в сутерена зали за масаж и за фитнес водят към басейна. Отпред не можеш да се приближиш така лесно до сградата. Освен ако не познаваш борците и техните проститутки, които се забавляват в ресторанта, разположен в ня-когашната столова. На входа стоят тежко въоръжени мъже в униформите на частна охранителна фирма. Водачът им се отделя от групата и ме пита за името ми. Допускат се само определени лица и гости, които са предупредили за посещението си. След няколко изречения разбирам, че този охранител е пенсиониран полковник. Помещенията били наети от притежателя на заведението съвсем легално – покровителственият му поглед показва, че това въобще не ме засяга, но че той може да си позво-ли лукса да ми отговори. Недоволен аз напускам някогашната резиденция на Тодор Живков в Банкя, курорт южно от София, където въздухът бил много здравословен.

Генералният секретар на БКП разполагал с 32 палата от този тип в цялата страна, поддържани и охранявани от цял арсенал от управители, чистачи, занаятчии и милиционери. Естествено те не му принадлежали лично, а на Партията респ. на държавата, те обаче по всяко време изцяло можели да му бъдат предоставени на разположение. За разлика от него българските царе притежавали само три »двореца«, и в сравнение с тези те приличат на бедни къщурки. Дворецът в София например, обикновена

двуетажна сграда, преди това е бил седалище на османската полиция и управа.

Дейвид Ремник, който тук е цитиран като представител на едно широко разпространено на Запад убеждение, в споменатото в началото изречение допуска две грешни твърдения: първо във връзка с Ленин въобще не може да се говори за скромност, както ще стане ясно тук. Второ, близките на номенклатурата и преди всичко в по-високите ѝ слоеве живеели в извънреден разкош. Ако са били лошо облечени, то това е само израз на лош вкус или публичен маскарад, тъй като в рамките на характерното притворство се смятало за необходимо луксът да се прикрива. Освен това наистина твърде малко основания могат да се намерят да се отиде на Ривиерата, когато прекрасният Крим е пред вратата ти.

Мярката на материалното неравенство всъщност била пределно ясна за обитателите на Източния лагер. Официално(!) допитване в Полша от август 1980 година показва, че 85% от анкетираните са преценявали социалното неравенство като »голямо или много голямо«. Много по-радикално отсъжда съветското списание Вопросы экономики още през юли 1962 година, когато публикува сравнение на социалните прослойки в СССР и САЩ, съотнесени към разпределението на брутния вътрешен продукт. В една графика на едната ос са поставени приходите, а на другата броя на населението. Съответните противостоящи криви за двете империи изненадващо са почти идентични. Има само номинални различия: най-бедният homo sovieticus е по-беден от най-бедния homo yankee. Отгоре на това авторите твърдят, че социалните противоречия в Съветския съюз непрекъснато нарастват. За времето си тази статистика е била опасна ерес, тъй като малко преди това екзалтираният Хрушчов обявил настъпването на комунизма за 1980 година и свободно раздаване на хляба в най-близко бъдеще, за да можели хората да се приспособят към безплатния живот в съвършения комунизъм.

Въпреки това на Запад все още се твърди, че всеобщата равно-поставеност на хората, която задушавала всякаква лична инициатива и мотивация, е допринесла значително за падането на комунизма. Често твърдян и безкритично повтарян, този аргумент дегенерира и се превърна в пропагандистка азбучна истина, която с предпочитание се твърдеше през Студената война. Още Чърчил заявил с присъщия му хаплив сарказъм, че единственото предимство на комунизма е, че по-справедливо разпределя мизерията. Той е знаел истината, но времената са изисквали дебелашка демагогия.

Наистина Ленин през бурните летни месеци на 1917 година, когато динамизмът на революционните маси заплашва да измете партията му, в едно набързо надраскано съчинение под заглавие Държава и революция

обявява равенството за комунистически идеал, а след завземането на властта на 26 октомври 1917 година в един от първите си три декрета (останалите два засягали въпросите за земята и мира) нарежда, заплатата на най-висшия държавен служител да не надвишва тази на средния работник, обаче тази разпоредба не си е платила дори хартията, на която е била написана. През следващите месеци вождовете на революцията удвоили и утроили заплатите си и поставили началото на една диференциация на заплатите, която през десетилетията обхваща всички области на обществото.

Болшевишките вождове послужили за пример. Въоръжени със самочувствието, че са значими, дори незаменими фигури в световната история, те не се лишавали от нищо. Спели в царските легла на Романови, ядяли на техните маси, наслаждавали се на подаръците на селяните от околността, които волю-неволю дарявали на новите господари толкова много хранителни продукти, че те нямало какво да правят с част от тях и ги дарявали на сиропиталищата, което по-късно влиза в учебниците по история на учениците от Източен Берлин до Владивосток като най-висше доказателство за благородството и човещината на Ленин.

Привилегиите на номенклатурата вече били твърдо установени, когато Сталин идва на власт. Той ги разширява, не без внимателната съпротива на някои стари партийни другари, които все още бегло си спомняли ленинските идеали от тяхната младост. Другарю Генерален секретар, обаждали се те предпазливо, това, което стига до ушите ни за този или онзи другар, дали той все пак не прекалява, не противоречи ли това на програмата ни. След което Сталин прогърмявал от трибуната: »Това е дребнобуржоазна уравниловка. Още Маркс е казал, че има проста и специализирана работа, инженерът вишист създава по-голяма принадена стойност, отколкото обикновения строителен работник, така че заплащането трябва да бъде различно.« Естествено този отговор не е имал нищо общо с обвиненията в лично облагодетелстване, обаче в Сталиновото – а това ще рече Божието – слово не можело да има съмнения.

Също и в България правителството веднага след вземането на властта въвежда различни щатни таблици, които с течение на годините били усъвършенствани: само за квалифицираните работници или занаятчии имало седем разряда на заплащане, измервани по отслужени години, задължения, позиции, гратификации. Различията между най-ниската и най-висока категория наистина не са били астрономически (около 150%), но дори тук не може да става дума за равенство.

Поради липса на родна аристокрация българските комунисти през първите години на властта си се възползвали от буржоазията. Ако някой

висш функционер се нуждаел от хубави мебели за новото си жилище, той изпращал работници от „народната милиция”, които претърсвали все още богато обзаведените апартаменти в града. Каквото им харесвало, веднага било експроприирано в полза на функционера. А ако му харесвало цялото жилище, притежателят незабавно бил принуждаван да го напусне бързо и безшумно. Слабоватите мъже с хлътнали бузи, които били дошли от Съветския съюз, от затворите или били слезли от планините в столицата, само за няколко години се превърнали в тлъсти наместници.

Гражданин от град Благоевград, близо до границата с Македония, ми разказа:

»През шестдесетте години живеех с родителите си в сграда, в която живееше и членът на Централния комитет Съботин Генов, бивш партизанин, женен за грозновата партизанка – другари от старите времена. През ден пристигаха джипове и носеха риба, огромни свински и агнешки бутове в хладилни кутии. Тогава това бяха деликатеси, които в никой магазин не можеха да се намерят.«

Системата на привилегиите била регулирана служебно, облагодетелстваните се казвали правоимащи, което ще рече, »притежатели на права«. Вместо да трябва да чакат десет до двадесет години правоимащите можели незабавно да получат жилище. Вместо да трябва да чакат на опашка, на която дори не се знаело за какво чакаш, те имали достъп до специални магазини. Вместо да бъдеш унижаван по време на някоя морска почивка от обслужването в някоя грозна бетонова сграда, те можели да почиват в добре разположени почивни станции (къ-дето и да се отиде, на най-хубавите места могат да се намерят тези бивши държавни почивни жилища). С всяко повишение тези специални правомощия били отново постановявани. Понякога дори Централният комитет се занимавал с тях. Цели отдели били натоварвани със снабдяването със западни стоки; те внасяли стоки за които обикновеният народ можел само да мечтае. И също като при феодализма правоимащите притежавали наследствени привилегии. Децата ходели в елитни детски градини, училища, специални, често чуждоезикови гимназии, независимо от оценките си можели да следват каквото пожелаят и да се специализират в чужбина.

В това неравно общество почти всеки се опитвал да бъде по-равен от съседа си, тъй като обикновеният човек не притежавал никакви права. Това насърчавало егоизма, лишен от всякакво чувство към общността и диаметрално противоположен на социалистическите идеали за »равенство«.

 

 

 

TEXIM  или Страданията

на пророка в собствения му комунизъм

 

 

Номенклатурата в никакъв случай не беше поставена пред предизвикателствата на свободната пазарна икономика едва след 1989 година. Лихтенщайнските банкови разпоредби, австрийските търговски закони, карибските данъчни оазиси и международните Joint-venture-условия са ѝ били отдавна познати. Тъй като през петнадесетте години преди падането на диктатурата й, тя с нарастващи темпове е градила опорни бази и предмостови укрепления в капиталистическия свят. В тези ту легални, ту нелегални операции са участвали институции като външнотърговските служби, както и сътрудници от Държавна сигурност, дипломати, емигранти и българи с чуждестранно гражданство. Оперативната ѝ област се е разпростирала по целия свят, старопрестолни метрополи като Берлин, Париж, Лондон, както и новоиздигнали се центрове в Канада и Южна Африка, Латинска Америка и Югоизточна Азия. Ако през първите десетилетия от властта задграничната ѝ дейност се е ограничавала предимно върху контрабанда с наркотици и оръжия, то инвеститорите от второто поколение започват все по-усилено да търсят традиционни инвестиции. Те закупуват недвижими имоти и основават фирми.

Емигранти от Париж могат да разкажат множество характерни истории. Така например през 1975 година едно българско семейство се появява във френската столица и търси политическо убежище, което им било разрешено, както по него време е обичайно за бежанци от Източния лагер. Симо, жена му и синът му били напуснали легално България. Те не търсели работа, а чакали една година, докато се уредят всички формалности по новото им гражданство. Тогава Симо закупил един ресторант на Rue Mira, предприел скъпо преустройство, направил луксозна механа и разкрил представителен комплекс „Цар Симеон II.”. Името означавало реверанс пред монарха в изгнание. Българската еми-грантска диаспора в Париж била стъписана, тъй като всеки от тях през първите години на бягството си е трябвало да се бори за оцеляване. Този новопристигнал обаче се установил в един от най-добрите квартали на Париж.

След това Симо закупил хотел и апартаменти. Тогава обаче вече всеки знаел, че жената на Симо е племеница на генерал-полковник Шопов, дългогодишен шеф на Държавна сигурност, който през 1995 година почина от старост. Българските дипломати редовно посещавали ресторанта му; всеки предполагал, от къде идват парите на Симо. Един път по време на някакъв пир той се хвалел, че бил дошъл с 300000 US$ на Запад, които били поставени в един единствен куфар. Това изглеждало именно толкова невероятно, както и твърдението му, че сам си бил изработил и обменил парите в България.

В сравнителен план Симо е дребна риба. Други изпълнителни помощници на номенклатурата оперирали с много по-внушителни суми. Създаването на фирми, инвестирането в проекти на Запад е част от стратегия, с която партийни и държавни пари са били изнасяни извън страната и присвоявани с помощта на Държавна сигурност. Тази стратегия е логично продължение на политиката, която през шестдесетте години води до основаването на концерни за внос и износ, организирани и работещи по начин, коренно различен от този на останалите държавни предприятия. Съдбата на едно от тези предприятия, гигантът TEXIM може да послужи за пример, как номенклатурата прави първите си стъпки в частното стопанство, които идеално подготвят ръководните кръгове за промените около и след 1989 година.

Когато TEXIM бил основан през 1960 година, инициаторите все още имали твърде оскъден опит в експерименти със »свободното« предприемачество в рамките на централизираната планова икономика. Имало два опита за създаване на търговски фирми, които се издържали сами и постигали финансови резултати както с валута, така и в лева. Експериментите се казвали БУЛЕТ 1 и 2 и се провалили поради завистта и недоверието на директорите на другите държавни предприятия, както и поради вътрешни дрязги във външнотърговските служби.

TEXIM продължава този опит и жъне несравним успех.

TEXIM е основан, за да потдържа търговията с оръжие за алжирския освободителен фронт FLN в антиколониалната му борба. Алжирците се нуждаели от оръжията, които българската държава с голямо удоволствие им продавала. На 5 декември 1961 година във Вадуц, Лихтенщайн, е регистрирана дъщерната фирма IMEXTRACOM с начален капитал 2300 US$; като собственици фиктивно са регистрирани с равни дялове алжир-ският главен купувач Мабед Шареф известен още като Доктор Хешеми както и един германец на име Алфред Шилд. Те обаче веднага след основаването отстъпват правата си на българската държава, представяна в случая от главния герой, бивш офицер от Държавна сигурност, който получил задачата за управление на TEXIM директно от Политбюро: Геор-ги Найденов. TEXIM не се подчинявал на обичайните директиви: можел да

действа независимо от държавния план; отчитал единствено приходи и чиста печалба, само веднъж годишно трябвало да плаща данъци и печалба във валута; финансирал се сам и носел единствен отговорност за чуждестранните кредити; и е трябвало да се съобразява както с конюнктурата, така и с пазарните условия в страната и в чужбина. Това, което на Запад било самопонятно, в България било свързано с отказ от почти всички икономически принципи.

TEXIM пожънва първия си успех, когато през същата година 10 000-тонният товарен кораб България разтоварва голям оръжеен товар, предназначен за FLN в Мароко. Тъй като през 1962 година Алжир постига независимостта си, трябвало да се търсят нови територии за действие. За късмет имало още няколко страни, които трябвало да бъдат освободени от колониализма. В това време палитрата от стоки била разширена. С течение на годините IMEXTRACOM се сдобила с побратими, разпилени по различни страни и континенти. TEXIM сформира собствена търговска флота. В средата на 1965 година TEXIM става юридическо лице в рамките на Министерството на външната търговия - формалност, разрешаваща още по-самостоятелна търговска дейност. Георги Найденов като генерален директор имал такива широки правомощия, каквито никой директор в страната нямал. Било включено предприятието Българска минерална вода, била създадена модната къща Luxus.

В годишния си отчет до Министерския съвет от 30 декември 1967 година Георги Найденов се застъпва за създаването на още по-могъща стопанска организация. Исканията му се удовлетворяват - в Министерството на транспорта и на директно подчинение на Министерския съвет се създава първият индустриален »тръст« в страната, Българският търговски флот, към който се присъединяват националните корабостроителници и спе-диторското предприятие BalkanTrans. Тази формация, която по навик продължавали да наричат TEXIM, се разраснала стремително: Годишният обем на товарите през следващата година надхвърля един милион тона. Закупени са шест самолета, броят на камионите през същата година скача от 100 на 1000. Основава се фирмена застраховка, както и собствена банка. 17 директори ръководели 45.000 служители. Ако оборотът през 1962 година бил общо 7000 лева, то през 1969 година се осъществява печалба от 27.271.000 валутни лева (тогава според официалния курс двойно повече в US$). С подобна динамика се развива и IMEXTRACOM: от учредителния капитал 2300 US$ през 1969 година стават 12 милиона US$ капитал (включително движими и недвижими имоти). TEXIM разполага на върха на съществуването си с 136 мил. US$. фирмен капитал.

Успехът обаче главозамаял Георги Найденов. Той станал арогантен, самодоволен, смятал се за недостижим и стоящ над закона, като държавен шеф в държавата. Раздавал подаръци като лимузини и

луксозни апартаменти. Това му довело доста врагове, особено сред онези, които не получили нищо.

 Икарусовият полет завършва както в легендата. Противници и завистници обвиняват Найденов в измяна и противозаконност. На 17 февруари 1969 година Министерският съвет назначава правителствена комисия, която трябва да проведе финансова ревизия на стопанската група и всичките ѝ чуждестранни партньори. След като Найденов безрезултатно се съпротивява, той се опитва да си оплете кошницата. Договаря се с бившия си партньор Мадеб Шареф, подписва със стара дата непопълнен формуляр за цесия, върху който поставя името на Шареф. Подписва също така и клетвена декларация, че алжирецът още от началото е съпритежател на фирмата. Освен това Шареф получава банкова застраховка за 13 милиона US$, издадена от Българската външнотърговска банка. Документите се изнасят контрабандно извън страната. Преднамерено се разпространява слухът за същинските имуще-ствени отношения, както и вестта, че Шареф е заинтересован от благоприятно споразумение с българското правителство.

Междувременно ревизията показва, че има нарушения във финансовата, икономическата и валутна дисциплина и че държавата е значително ощетена; докладът се внася в Политбюро. Въпреки подкрепата на Тодор Живков и някои други другари, Георги Найденов е уволнен и изключен от БКП. Документацията се предава на Главния прокурор на Републиката. След няколко дни Шареф каца в България, размахва фалшифицираните документи и си търси полагаемата част. Той заплашва, че ще конфискува пътуващите под български флаг кораби извън границата на страната. Живко Живков, раздвоен между вярността си към Георги Найденов и страха от последствията, не приема разговор с Шареф.

През март 1970 година швейцарският банков съюз съобщава на българското Министерство на външната търговия, че алжирски гражданин на име Мадеб Шареф им е представил банкова гаранция за 13 мил. US$, при което банката е трябвало да сторнира всички влогове на Българската външнотърговска банка. Парламентарната комисия под председателството на Живко Живков е принудена да изясни въпроса лично с Шареф. Поканват го в София, където пристига през август 1970 година. Разговорите вървят трудно, тъй като съсобственикът Шареф не може да представи исканията си в цифри. В крайна сметка контрагентите се споразумяват за произволната сума от 360.000 US$, при което българската страна отказва да приеме предложението на Шареф да се откаже от половината при условие, че ще се спре делото срещу Георги Найденов. Съпругата на Георги Найденов заминава за Швейцария, където в присъствието на български представители изплаща на Шареф 360.000 US$, който лично ѝ предава банковата застраховка.

На 27 януари 1971 година Георги Найденов е арестуван. Следствието, по време на което той по всички важни точки отказва да дава показания, продължава цяла година. Съдът среща сериозни затруднения при изясняването на собствеността и финансовите операции на IMEXTRACOM. Разследванията водят до Вадуц, където адвокатът Ото Бос, който първи е регистрирал фирмата, заявява: »Лицето Шареф никога не е било собственик или съсобственик. То не ми е познато. Още от началото беше ясно, че зад тази фирма стои българската държава. По-рано често съм предупреждавал Георги Найденов, че българските интереси трябва да се защитават с определени предпазни мерки. Разчи-тах, че той ще преотстъпи правата на името на една от тези групировки или сдружения, но това не се случи. Явно, че съм алармирал грешното място, но това е проблем на българската държава.«

По време на съдебния процес излиза наяве, че Георги Найденов без разрешение е регистрирал общо дванадесет чуждестранни фирми на името си, напр. IKOMEF, сдружението Панама, TANKIK (Истанбул), Assurance Mediterrannée (Бейрут), INTERIMPEX (Италия) и т.н., през които са минавали злоупотребите с валутни приходи от IMEXTRACOM с цел лични сделки. Освен това Георги Найденов дал нареждане на представи-теля на TEXIM в Алжир, Ботьо Ботев, да изплати на Мадеб Шареф 200000 US$ за закупуване на някакъв парцел недвижим имот от 2000 хектара във Франция. По време на процеса обаче не става възможно да се разкрият чуждестранните банкови сметки на Георги Найденов.

Това е безславният край на едно забравено пионерско дело, при което номенклатурата доказва на самата себе си, че може да се мери с акулите на световния капитализъм. TEXIM е разтурен, имуществото му се разпределя между други предприятия. Падат няколко глави от етажите на властта, между които Живко Живков, който загубва мястото си в Политбюро. Върховният съд осъжда Георги Найденов на 20 години затвор, от които той отлежава пет години и четири месеца. През това време той се превръща в некоронования цар на затворите. Пилее пари на всички страни, организира пирове и пиянски оргии, предприема кратки излети до София, посещава когато си иска жена си или я кани на посещение в затвора. След освобождаването му той емигрира, основава във Виена една фирма, която за нула време успява да направи оборот за няколко милиона, и се завръща след 1989 година в родината, за да основе банка TEXIM, със седалище на централната улица Цар Освободител.

Случаят TEXIM в последствие се превръща в указание-ръководство за операции от много по-голям мащаб, при които номенклатурата оглозгва до кокъл българската икономика в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години. Тогава, както и сега, с необходимия гръб и закрила в министерствата и правосъдието, създадените с държавни пари фирми

биват изсмукани, основават се безброй дъщерни фирми, чиито собственици многократно се сменят, фирмите се преименоват, преструктурират и наново регистрират, докато следите на изчезналите пари напълно се загубят. Печалбите от търговски сделки се постигат за сметка на други държавни предприятия (например като се закупуват стоки далеч под пазарната стойност и се препродават на многократно по-висока цена); Частните фирми кооперират с директорите на държавни фирми, които и до ден днешен представляват по-голямата част на производствения сектор.

Също и обхватната криминализация е заложена още от TEXIM, сътрудничеството с чужденци, които дават името си, за да създадат фалшиви фасади, фалшификацията на документи, помощта на банките. (Родственици на TEXIM биха могли да се намерят във всички източноевропейски държави, така например в ГДР все още неразплетената империя на Шалк-Голодковски.)

Ако през шестдесетте и седемдесетте години частностопанската дейност на режима в смисъла на борбата със Запада бяха вдъхновени все още от желанието да се намали технологическото различие, да се заобиколят някои забрани за внос в смисъла на списъците от търговското споразумение COCOM на държавите от НАТО и да се спечели необходимата валута, то създадената след изгрева на Перестройката паралелна и предимно сенчеста икономика служеше на други цели. Когато часът на истината наближи, когато краят на самодържавието въпреки всичките усилия не можа да се предотврати, тези структури послужиха на комунистическата олигархия да получи власт и привилегии при икономическата трансформация и да не остави съдбата на собствената класа в ръцете на случайността, и още по-малко на волята на населението. Ново поколение от функционери, образовани в съветски и западни елитни университети и отлично запознати с условията на международния пазар, се справяше с необходимите сделки и инвестиции. То ползваше държавната собственост. Колкото развитието на перестройката ги обезпокояваше, толкова по-дълбоко те бъркаха в държавните каси, и никой не им пречеше, нито у дома, нито в чужбина. Това, което не можеха да откраднат, те купуваха, естествено на изгодни цени, тъй като и без това то се изработваше безплатно от народа. Те нямаха никакви скрупули да съсипят цялата страна за собствена изгода.

 

Създаденото богатство е невероятно. Едно проучване, възложено от люксембургски финансови институти, преценява, че инвестициите на българската номенклатура в чужбина възлизат на 25 милиарда US $, двойно повече от външния дълг на страната. Блага Димитрова, най-известната поетеса на страната и бивша вицепрезидентка, веднъж ми

разказа, как сътрудници от посолството ѝ показали в Лодон цяла една улица с къщи, собственост на българската номенклатура, и то в такава част на града, където квадратният метър струва около 20.000 £!

И пак победителите останаха на страната на печелившите, и се поздравяваха … »Ние, децата чудо«!

 

С министерско постановление българското правителство се съобрази с наложената от Москва през 1987 година Перестройка. С него бяха либерализирани някои аспекти на частностопанските дейности, на държавните предприятия беше предоставена известна автономност. Беше разрешено основаването на частни фирми, в началото обаче предимно в областта на търговията и на ресторантьорството. С указ номер 56, който все още е в сила, макар и с някои допълнения и разширения, бяха поставени основите за икономическото преустройство. Населението го прие като първа крачка към мечтаната стопанска икономика, като икономически шанс. В действителност то постави правната рамка на предстоящите »реформи«.

Една юридическа подробност, скрита в § 17, алинея 3, имаше особено дългосрочни последици. Той отмени строгите контролни механизми и счетоводни изисквания за държавните външнотърговски сдружения. Създаденият по този начин пропуск в закона беше използван бързо и последователно. Само за месеци възникват над 400 външнотърговски сдружения, които действат под мотото: Да оставим държавните пари да работят за нас! През декември 1990 година контролираното от комунистите Народно събрание гласува допълнение към Указ 56, с което се премахва задължителната регистрация на външнотърговските фирми към тогавашното Министерство за външнотърговски връзки. По този начин истинският собственик на тези фирми, българската държава и по-точно дошлата на власт опозиция, която не разбира или си затваря очите за съществуващото в страната ДВУВЛАСТИЕ, загуби напълно представа за техния брой, тяхното състояние, техните банкови сметки и баланси. Благините на този закон стават ясни от разигралата се четири години след промените в публичното пространство афера ИНКО. (ИНКО означава »Индустриална кооперация«, била е основана през 1974 година, за да извършва услуги за тайни проекти.)

Стамен Петров е възпитаник на школата за Държавна сигурност. След като е бил ›уволнен‹ от Вътрешно министерство, той се цани на работа като експерт по сигурността към СДС. След първата изборна победа през декември, по време на правителството на Филип Димитров той е назначен за генерален директор на държавната фирма ИНКО. Стамен Петров не се задържа дълго на шефското кресло. В течение на много кратко време

изчезват 1 милиард лева (тогава около 40 милиона US$) и още десет милиона долара във валута. С тези пари се издържа плеада от частни лица, между които и Валентин Моллов (банкер, с когото пак ще се срещнем).

Стамен Петров продължава традицията. Още преди промяната два милиона £ от сметката на ИНКО биват преведени за Лондон – може би за още едно елегантно жилище в Кенсингтън –, в полза на един генерал от Държавна сигурност. В такива размери действа и разпределя и Стамен. Той раздава общо 88 милиона лева на различни фирми и лица, които естествено нищо не връщат. Най-голямото парче получава Дилян Дорон, който с неговия »дял« от 25 милиона US$ закупува дъщерни предприятия, които при по-късна проверка се оказват несъществуващи. Бившият митничар и спекулант Дорон отлично познава виртуалните светове. С тези фиктивни фирми и вложения за сигурност той привлича кредити за милиони. През август 1993 година ИНКО посредством 15 междинни търговци и с 300 милиона лева от държавната каса закупува банка БИОХИМ, която в последствие отпуска кредити на непознати дотогава чуждестранни фирми на стойност 10 милиона US$ и 17 милиона германски марки. И тези пари банката не вижда повече, но тя може да покрие загубите си с обезщетения от държавата. ИНКО се ангажира и с търговия на оръжие и е забъркан в няколко скандала. Въпреки че фактите в случая с ИНКО са всеобщо известни и безспорни, виновниците с оглед мощните интереси, които стоят зад тези операции, никога не биват изправени пред съд.

 

Всъщност всички политически сили са били единни относно пътя на реформата – той водеше от държавния капитализъм към частния капитализъм. Обаче по въпроса, кой ще стане новият собственик на досегашното държавно стопанство такова единодушие не съществува. За да обясни програмното сродство, опозицията винаги обвиняваше Българската социалистическа партия, че ѝ е откраднала програмата. Основна характеристика на програмата беше »плавния преход«. Наистина в началото и в България имаше някои привърженици на шоковата терапия, най-вече преподаватели по марксистко-ленинска политикономия, които бяха слушали един доклад на Джефри Сакс. Когато в началото на 1991 година в първите източноевропейски държави се разкриха първите обезкуражаващи резултати на този лечебен метод, шоковата терапия внезапно изчезна от българската политика. Тогава дори американските експерти препоръчваха по-внимателен курс, стъпка по стъпка, за една държава, която щеше да остане още малко време на икономическото кормило.

Годината 1991 беше обявена от президента Желев за година на икономиката, след като надделя мнението, че задачите на политическата трансформация са решени през 1990 година. В коалиционното правителство се взе единодушно решение за съвместен »икономически фронт«, който на първо място гласува решение за така нареченото освобождаване на цените, съпровождано от пакет други, по-малко драстични мерки. Освободените през февруари 1991 година цени скочиха от радост на 500 – 1000% височина, заплатите и пенсиите естествено не ги последваха.

През предходните месеци магазините бяха напълно опразнени, на което аз самият бях свидетел през тази студена зима. За първи път след нашето бягство през 1971 година бях дошъл на посещение в родината и живеех при леля си. Дъщеря й, гимназистка, трябваше в пет часа сутринта да отива да чака за хляб и кисело мляко. Съседката, пенсионерка, която ме е люляла в люлката, нямаше сили да се реди на опашка. Тя се опитваше през деня да се сдобие с нещо, което след това разменяше с другите обитатели на блока за хляб и мляко. Тя разказваше, че било толкова студено, че хората падали мъртви на земята. Обаче хората продължаваха спокойно да си чакат на опашките. На опозицията не ѝ хрумна нищо по-добро, освен да предупреди поучително: Виждате ли, това е комунистическата икономика, нищо не се произвежда! Ако не бях видял със собствените си очи супермаркета на ъгъла, нямаше да повярвам. Като погледнеш от касата към рафтовете, най-отзад можеха да се видят няколко консерви компот по 3,50 лева. От другата страна на етажерките бяха потънали в прах няколко пакетчета билков чай. Зад касата се виждаше бутилка евтино вино, поставена като за изложение, а зад него няколко ролки дезодорант за тоалетни. Останалите рафтове бяха празни като в деня, когато са били поставени.

Изведнъж, няколко дни след освобождаването на цените, етажерките се напълниха догоре.

Естествено че преди това продуктите не бяха пропаднали в дън земя и не бяха експортирани – чак толкова не се търси българското кисело мляко –; те са били държани на склад от новите бизнесмени, които са ги закупили на старите цени и са ги държали, очаквайки с радост разкрепостяването на цените. Те обаче трябвало да проявят търпение няколко месеца, а през това време доста стоки са се развалили. Така например луканката, превъзходния български колбас, който не издържа повече от два месеца. Сега луканката не само че струваше пет до десет пъти повече, но тя се беше развалила, което майка ми забеляза едва когато разряза подаръка, който ѝ носех.

Малките спестявания на народа се стопиха за няколко месеца; за този период Централният статистически институт обяви инфлация от 40%!

Нелегалната търговия се разпростираше, което накара някои да изтълкуват това като икономическо оживление. По площади и алеи, в паркове, където и да се намереше място, нелегалните търговци поставяха масите си и предлагаха стока, която им беше предоставена от енергична фирма за разпространение и внос. Най-вече чуждестранни продукти с изтекла дата на годност.

Иван Костов, тогавашен министър на икономиката и по-късно министър-председател, през пролетта на 1991 година твърдеше, че е успял да нанесе смъртоносен удар срещу комунистите и икономическото чудо вече чука на вратата. Освобождаването на цените развихри фуриите на спекулацията (в действителност те продължиха да бъдат регулирани, но вече не от държавата, а с договорености между големите разпространители; въпреки че скъпата стока се продаваше трудно, никой търговец не намаляваше цените)[10]. Тъй като стоката не можеше да се продаде на обеднелия вътрешен пазар, в последствие започнаха да се експортират огромни количества, облагодетелствани от своевременното отменяне на износните мита.

Една спедиторка, която отдавна беше в бранша, ми разказа, че никога до сега не е виждала такава транспортна дейност, камионите се трупали на границата, тя и други спедиторски фирми трябвало да се свързват с чуждестранните колеги, за да покриват необходимостта от превоз. На въпроса ми, какво се е експортирало, тя отговори: предимно селскостопански продукти, плодове, зеленчуци, сирене, но също така и метали, оръжия и химически вещества и дори ре-експортиран петрол.

Външният наблюдател можеше да остане с впечатлението, че но-менклатурата и опозицията действат в пълно съглашателство. Докато едните съсипваха с измама заводите, за да могат при предстоящата приватизация да ги закупят или да ги спечелят на търг на ниски цени, другите успокояваха недоволното население с противоречивата си и непоследователна политика.

 

Проблемите на българската икономика и без кражби и измами бяха достатъчно големи. По-голямата част от индустрията, настроена единствено към нуждите на съветската империя, не можеше да оцелее със собствени сили. Дори в ГДР, »витрината на Източния лагер«, според една експертиза на попечителското дружество Тройханд от 1990 година само 5% от предприятията са можели да оцелеят; други 60% са били оценени като ограничено оцеляващи при възможност за тясно сътрудничество със западни партньорски фирми.

В началото на деветдесетте години индустрията в България показва крайно ниска експлоатация на мощностите. Машинният парк е технически изостанал, производството минава през системи, някои от които са били на почти половин век. Фабриките регистрират толкова високо електро- и водопотребление (пет до десет пъти по-голямо от средната стойност за ОИСР[11]), да не говорим за стойностите на вредните им емисии. Малки и средни предприятия почти не съществуват. Инфраструктурата е недостатъчна. Липсва всякаква мотивация човек да се занимава с производство – в търговията привличала високата и бърза печалба. Инфлацията поголовно скача. Чуждестранните пазари за производствени стоки са почти отпаднали – до 1990 година търговията с другите СИВ[12]-държави възлиза на 82% от общия обем, от които 60% за СССР.

Дори и реномирани модерни предприятия не можаха да оцелеят след промените, както това става ясно от примера с Балканкар, едно от показните предприятия на страната.

Богдан Бибов, директор на Балканкар-Рекорд в Пловдив, с когото в една неделна утрин случайно се срещнах при общ познат, имаше от какво да се оплаче:

»Производството ни спадна на една десета от бившето ниво, оборота на една трета. През последните години в цялата мрежа на Балканкар са присвоени около 70 до 80 милиона щатски долара. Производството ни можеше да бъде международно конкурентоспособно, предимно поради изгодните цени. Електрокарите ни струват между 10.000 и 12.000 щатски долара, докато тези на останалите производители започват от 20.000 щатски долара. От четири години развиваме нов модел. Не искам да се хваля, но новото ни производство е трън в очите на Рено и някои други производители на Запад. За съжаление липсва капитал, за да завладеем тамошния пазар. Проблемът ни е в пазара. Балканкар беше създаден с оглед източноевропейския пазар. Днес е извънредно трудно да се намерят сериозни партньори на руския пазар. Освен това не можем да се доверим на чуждестранни инвеститори, тъй като те искат единствено да руинират предприятието. Ако купуват, то това е само, за да преустановят дейността. Цената на завода е изключително висока, така че не може да бъде адекватно продадена на националния финансов пазар. Затова поставената от комисията по приватизацията покупна цена е прекалено ниска. Тъй като ние имаме потенциал, което е най-важното. А това с пазарите отново ще се реши …«

Е, »това с пазарите« въобще не беше решено. Индустриалните предприятия в почти всички области, от корабостроенето през металообработването до електрониката, трябваше да бъдат затворени. Между 1992 и 1993 година загубите на съществуващите все още държавни предприятия почти се удвоиха. През 1993 година за първи път в

никой индустриален сектор не бяха отчетени печалби. Също и задълженията на заводите нарастваха. През 1995 година държавните предприятия натрупаха почти един милиард щатски долара загуби и бяха задлъжнели с почти десет милиарда щатски долара. При това положение беше абсурдно да се мисли за развитие и още по-малко за модернизация на икономиката. Дори поддържането на състоянието в кома, в което България се намира и до ден днешен изисква ежегодни разходи в милиарди за внос на енергия, суровини и стоки. Към това се прибавят лихвените утежнения от изтичащи срокове на чуждестранни кредити. Ако се съберат всички тези жизненонеобходими разходи, ще се получи годишна сума от 8 до 10 милиарда щатски долара, само за да се запази положението. Какви трябва да бъдат останалите кредити и инвестиции – ако се тръгне от хипотетичното предположение, че парите няма да се крадат или пропиляват –, за да се постигне действително икономически подем?

Като решение на всички тези проблеми в България беше предложена бързата приватизация и отварянето на страната за чуждестранни инвестиции. Както за местните така и за долетелите икономически експерти приватизацията беше универсалното лечебно средство. Тя трябваше да се извърши на етапи, при което трябваше да се използва опита на останалите страни от Източния лагер. Началото трябваше да бъде поставено с малките търговски предприятия и предприятията за комунални услуги, по-късно трябваше да се премине към индустрията и накрая трябваше да се разпродадат големите стопански обединения (което започна едва след 1996 година и процесът все още не е приключил).

Месеци наред масовата приватизация беше тема в медиите, въпреки че засягаше по-малко от 7% от фирмите, които трябваше да се приватизират (малко повече от 1000 държавни предприятия). В края на 1995 година започна имитация на чешкия модел »ценни книжа«. Всеки гражданин имаше право на една »книжка« с номинална стойност 25.000 лева. Закупуването на този документ струваше 500 лева, за пенсионерите само 100. Въпреки тези ниски цени недоверието на населението беше твърде голямо. След изтичане на първия предоставен срок правителството се видя принудено да удължи сроковете, тъй като само 36% (2,3 милиона) от населението си беше закупило тези влогови книжки, които бяха необходими за участие в масовата приватизация. Рекламната кампания беше направена по всички правила, за да убеди хората в техния финансов късмет. Въпреки всичките усилия в крайна сметка само 2,5 милиона граждани станаха горди притежатели на книжката. Тъй като отделният гражданин, дори да представя голямо семейство, не може да участва сериозно с ценните си книжа при акционирането на държавните предприятия, изведнъж от земята изникнаха приватизационни фондове,

които обещаваха да управляват и инвестират ценните книжа. В дългосрочен план те дори обещаваха дивиденти.

В това време директорите на държавните предприятия и техните подставени лица чрез преднамерения банкрут на заводите точеха зъбите си за голямата приватизационна хапка. Естествено, директорите винаги са гледали на заводите си като на магазини за самообслужване, но преди 1989 година те трябваше да стопанисват държавната крава поради липса на алтернативи, за да могат да я доят и на следващия ден. С настъпването на този период на раздаване на подаръци, на свободната пазарна икономика, тази необходимост отпадна и вече ставаше дума колкото може по-бързо да трупат личен капитал, с който след това да могат да оперират като свободни предприемачи и да създадат базата за закупуването на управляваните от тях заводи. Пътищата към тази цел бяха разнообразни:

Да вземем за пример месокомбината в Карлово. Въпреки че производството след 1989 година се беше увеличило трикратно, тази фирма отбелязва големи загуби. Директорът Петър Арабаджиев плащал двойно фактури, допускал договорните партньори да не доставят стоката, въпреки че е предварително платена. Самият той снабдявал други фирми без правно-договорно основание, без да издава фактури или да напомня за тяхното плащане. В такива случаи директорите са съучастници с обла-годетелстваните фирми, било то косвено като собственици или съдружници или като свободни сътрудници на комисионна база. Проведената в този случай финансова ревизия оправда директора. Пловдивският окръжен съд в действителност го осъди на някакво значително погасяване на загубите, но не предприе нищо, когато той отказа да ги изплати.

В подготовката на първата фаза на приватизация, която започна с предприятията до 10 милиона лева, номенклатурата навсякъде си беше създала бизнес, беше закупила складове, камиони и пазари. Тя беше изчислила, че контролът върху пласмента ще я допусне до онези ресори от производството, които не зависеха от нея, като например собствениците на реституираните земи, недвижими имоти и фабрики, наследници на експроприираната между 1944 и 1948 година едра буржоазия.

Някой може да се каже, че няма значение, в кого са парите, важното е икономиката да се задвижи, както например Вацлав Хавел с всеизвестния си слоган: »Не съм виждал мръсни пари.« Именно затова приватизационният закон в Чехия не предвиждаше никакъв административен контрол. Свободна интерпретация на мотото: Any cheque goes! Всеки чек върви! Макар и политиката на Клаус дълги години да се смяташе за пример за подражание, то след 1997 година и там

нещата започнаха да се пропукват. Приватизираните предприятия се оказаха до голяма степен неплатежоспособни, оглозгани и окрадени. Дори в блестяща Прага малкото печеливши от промените са изправени пред нарастваща маса от безработни. Според едно допитване почти половината от населението смята, че днешният правителствен елит не отстъпва нито по неморалност, нито по некомпетентност на комунистическата върхушка.

Трябва да се приеме, че тези процеси са срещнали одобрението на Запада, като се има предвид, че многото експерти и сътрудници, предимно от САЩ, които през деветдесетте години работеха в Източна Европа, проявиха удивително единодушие по този въпрос. В техните становища непрекъснато се среща предупреждението, да не се оказва влияние с никакви регламенти или отнемане на собственост върху свободната игра на пазарните отношения.

Едно от най-обхватните изследвания в тази област, които въобще съществуват, е направено от двама експерти Рах и Хът, работили по поръчка на Търговската камара на САЩ. Тяхната експертиза, която обхваща почти 1000 страници, е посветена предимно на приватизацията с нейните социални и политически последици. »Политически конфликти«, пишат авторите, »трябва непременно да се избягват, тъй като политическият консенс е една от предпоставките за успеха на приватизацията, един по същина политически процес с икономически последици.« Освен това американските експерти смятаха за нормално, ръководителите на ресторантите и хотелите утре да станат техни собственици, така че класата на корумпираните и привилегираните да се задържи, »за да не се загуби таланта и квалификацията им«. Рах и Хът предлагат, директорите на държавно предприятие да го закупят при условие, че вече нямат с него трудов договор, предложение като за витрина, тъй като естествено в такъв случай покупката може да се осъществи чрез роднини, приятели или колеги. Накрая авторите цинично отбелязват: »Тревогата на населението, че новите собственици и инвеститори са същите, които преди това са придобили собствеността си по незаконен начин, не бива да пречи на постигането на национален и международен консенсус. Ограниченията биха се отразили парализиращо върху приватизацията, тъй като ще се появят много неоснователни обвинения срещу инвеститорите, които ще възпрат много от тях да участват в приватизацията от страх, че никой няма да им повярва, как са придобили парите си.«

В контекста това означава: Комунистическата номенклатура да се превърне в капиталистическа върхушка. И така стана.

 

 

 

За селяни и мошеници

 

Морен орач из нивата сееше,

сееше в ровки бразди,

руен се пот от челото му лееше

 и по космати гърди.

Гледах как фърляше весело семето -

 чисти и здрави зърна.

Сей, земеделецо, днес му е времето,

 фърляй добри семена.

Иван Вазов

 

В Кюстендил кипи черешова война. Един селянин разказва: »Дойдоха преди десет дни. Младежи, не ги знаеме, слязоха от един Форд Сиера и ни извикаха. Малко ни достраша, не знаехме кои са и какво искат. Водачът им изнесе цяла реч. Каза ни, че Кюстендил е разпределен и в бъдеще ще бъдем охранявани от частната фирма Алое. Попитахме го, от кого ще ни охраняват. Той само погледна в бележника си и изчисли, колко череши сме продали и какво му дължим. След това пак изчезнаха. Не, в поли-цията няма да ходим, страхуваме се.«

Въпреки че »Крокодилът«, босът на бандата, преди известно време е станал жертва на атентат, неговата група продължава да изнудва производителите на череши от Кюстендил. По-рано тук е имало огромни черешови градини. По-възрастните си припомнят с възхищение за тези череши, какъв аромат са имали, какъв вкус са имали, много по-различни и сочни от които и да е други череши. И имало череши, колкото искаш. Не са останали много градини и малкото, които са останали, се контролират от бандата, която се състои предимно от бивши борци. Тя принуждава селяните да продават на ниски цени и им нарежда, на кого да продават.

Преди известно време борците окупирали една от кооперациите, точно когато селяните теглели черешите и определили новата цена за килограм череши: 18 лева. Предишният купувач, гръцка фирма, плащала до сега по 30 до 35 лева на килограм.

В съседното село, Таваличево, селяните от кооператив »Спасение« имали същия проблем: »Нападнаха ни като стадо бикове и крещяха: Ние нямаме оръжия, но тези, които ще дойдат след нас, ще ви пречукат и няма да им мигне окото. Представиха се като търговци от агенция Алое. При цените, които предлагат, ние няма да излезем да берем череши. Поне три тона са изгнили. Заплашиха дори семействата ни.«

Двете кооперации разполагат с 160 респективно 170 хектара земя. Поддръжката на тези черешови градини струва годишно 2 милиона лева. При наложената им цена те излизат на загуба. Положението им се сторило толкова безнадеждно, че няколко селяни все пак отишли в полицията да се оплачат. В резултат на това полицейското управление на Кюстендил провело разговор със сътрудници на Алое, с резултат, че Форд Сиерата продължава да обикаля из селата. Полицията твърди, че са пуснали обява за търсене на един от бандата. Вероятно заподозреният още не знае за това, тъй като вместо да се крие, той се разхожда из града, необезпокояван от никого.

 

Навсякъде в България дребните селяни трябва да се подчиняват на посредническите фирми. Много често те нямат друга алтернатива, освен да продадат стоката си под стойността й. Понякога предпочитат да изхвърлят плодовете и зеленчуците си, вместо да ги дадат на изнудвачите. Или ги дават на животните. В околностите на Пловдив посредници изкупуват зеленчуците непосредствено от нивите и оранжериите на дъмпингови цени. След това препращат реколтата на зеленчуковата борса, където всевластните търговци на едро определят цените. Ако някой дребен производител все пак успее да стигне до борсата, той трябва послушно да изчака, да му съобщят определената за деня цена. Полицията твърди, че вината за това била в циганите, които продавали крадена стока и по този начин подбивали цените. По тази логика индексът Дау Джонс трябва да зависи от джебчиите на Уол Стрийт. Циганите се оплакват от терора на полицаите, които редовно обикалят и питат: Не ми ли дължиш още 300 лева? Българските селяни също имат този горчив опит. Говорителят на полицията в Пловдив все пак опровергава този »стил на работа«.

Опасно е да се противопоставиш на системата от кражби, изнудване и монопол. Председателят на една ликвидационна комисия, институция, създадена за връщане на поземлената собственост, е бил взривен през

пролетта на 1995 година с Ладата си, тъй като се е противопоставил на бандите. Търговци, които предлагат по-добри цени, често биват намерени в гората или на полето, простреляни с куршум в главата. Полицията »взема мерки за запазване на обществения ред«.

Въпреки инфлация от 60 до 70% цените падат. Гъбите например донасят на селяните двойно по-малко приходи отколкото през предната година. Производителите разказват, че високопоставен мъж всяка сутрин минава през борсата, за да определи цената, която през целия ден важи за всички магазини. Ако някой посмее да не се придържа към тази цена, бива пребит. Председателят на кооператив »Родолюбие«, Бранко Давидов, е сформирал »екип« от 27 обучени бодигарда, за да защитава селяните от изнудвачите. Обаче и той си знае цената. Селяните имат чувството, че »Родолюбие« и гъбопроизводство чудесно се понасят, тъй като между двете охранителни фирми до сега не се е стигало до сблъсъци.

Други търговци на едро предлагат на селяните 4 лева за килограм жито, което през 1995 година отговаря на 8 US-цента. Килограм хляб на магазина струва 40 лева. При цена на животинския фураж 20 лева на килограм за селяните е по-евтино да хранят свинете си със жито. Ако селяните откажат да продават житото си, житната мафия изпраща биячите. Дори селяните да можеха да съберат смелост и енергия да се обединят, те не биха могли сами да си организират износа в чужбина, тъй като за експорт са необходими лимитирани лецензи, на чиято база могат да се рапределят квотите. Лицензите обаче се издават от бюрократи, които или си сътрудничат с монополистите от по-стари времена, или са достатъчно корумпирани, да се подчинят на властта на най-високата цена.

Например месото: Известно време имаше бум в експорта. Само през Бургаското пристанище са изнесени през 1995 година 230.000 броя жив добитък, предимно в арабските страни, от които 44.000 говеда, 10.000 овце и 86.000 вола. Земеделците не печелят нищо от експорта. Бившият държавен предприемач Родопа през 1991 година се разделя на 13 самостоятелни фирми. Всяка от тях притежава благодарение на изработена логистика пазарна хегемония, която единствено ѝ дава право да закупува от кооперациите или от свободните скотовъдци големи количества. Същевременно са възникнали 700 малки частни предприятия за търговия с месо. Цените и количествата се договарят между регионалните монополисти и частните фирми. Отделните скотовъди научават от фирмата-наследница на Родопа, че не разполага с необходимите средства, за да закупи неговата продукция през тази година. На следващия ден, отчаяният селянин не знае какво да прави с месото си, на вратата чука частната фирма и му предлага, да му закупи всичко наведнъж. На значително по-ниска цена, за съжаление, тъй като

времената са лоши, фирмата е нова, а пазарът пренаситен. Селянинът приема.

Чуждестранните гости много често се възхищават от България. Понякога от сърдечността на хората, но най-вече от красивата природа. Има най-различни вицове и анекдоти, които свързват България, респективно древна Тракия с рая. Без съмнение България на пръв поглед създава впечатление на благословена земя. Голяма част от България са плодородни равнини, умереният континентален климат е благоприятен за селското стопанство. Използваемата площ би стигнала да изхрани целите Балкани.

Човек трябва да си представи това, за да разбере, колко много неща са пропуснати и разрушени в тази страна. България, която по традиция е изнасяла много и висококачествени селскостопански продукти, днес не може да задоволи собствените си нужди. С божия помощ все още нещо става за експорт. Останалото е нискокачествено и толкова скъпо, че много граждани вече не могат да си позволят здравословна витаминозна храна.

Причините за селскостопанската криза трябва да се търсят още преди Втората световна война. Преобладаващо аграрното население е произвеждало при средновековни условия, добитъкът дословно е бил впряган пред ралото. Съответно ниска е била и продуктивността на отделните селяни, чиято собственост съгласно закон, приет от земеделското правителство на Стамболийски в началото на двадесетте години, е била ограничена на 20 хектара. Това регулиране на собствеността пречи на едрата поземлена собственост и осигурява скромното преживяване на свободните селски стопани (97% от всички селяни). По съветски пример комунистите въвеждат всеобща колективизация, която едва през осемдесетте години е либерализирана от един »Нов икономически механизъм«. Той разрешава частното ползване на малки парцели, които се вземат под аренда от ТКЗС-тата, Трудово-кооперативните земеделски стопанства. В тези градини до годините на промяната са се произвеждали между 30 и 40% от селскостопанското производство!

През 1991 година демократичното Народно събрание взема решение, земята да се върне колкото може по-бързо. Последствията за селското стопанство са фатални. Правителството на СДС назначава ликвидационни комисии във всяко село, на които се възлага да надзирават и ускоряват връщането на земята. Те приемат собствеността от стопанствата и разполагат с широки правомощия. Тъй като членовете на комисиите най-често не са били местни, те бързо се натъкват на съпротивата на селяните, които донякъде вече били свикнали с комунистическата реалност. Освен това много селяни не очаквали нищо добро от промените. Също и местната власт била почти изцяло в ръцете

на комунистите. Тези трудности осуетяват бързата и коректна реституция – кадастри се унищожават или изчезват –, но това не пречи на членовете на комисията да се обогатят лично и дава възможност на селската номенклатура, състояща се от партийни помощници, кметове и председатели на ТКЗС-та, да приберат най-хубавата земя. Добрата техника си продават на себе си на символични цени. Тракторите например си сменят притежателя за 300 лева, цена, равностойна на 15 кутии цигари. С оглед неясните частнособственически отношения и безбройните измами се стига до безкрайни процеси, в които участват стотици хиляди селяни като обвинители и свидетели.

Селяните, които получват земята си, в повечето случаи нямат необходимите средства да инвестират, а банките не отпускат кредити. Българските икономически експерти под натиска на Световната банка и на Международния валутен фонд отхвърлят субвенционната политика по примера на западните страни (в съседна Гърция например 70% от приходите на селските стопани идват от субвенции), доста дълго време, докато забелязват, че политиката им води към глад. Масовото недостатъчно финансиране принуди селяните да се организират пак в кооперации, които се държат здраво от старите и нови кметове. Нещата бяха поставени надолу с главата. Ако селяните по-рано можеха да вземат от ТКЗС-тата под аренда земя за частно ползване, сега те я даваха на кооперациите само срещу около 25 килограма на декар от добива. Който иска да остане независим, може да обработва нивите си отново така, както са го правели прадедите му. Не е изненадващо, че само много малка част от реституираната земя се стопанисва.

Дори предпоставките за това са възможно най-лошите. Обработваните площи са твърде малко, засява се малко или късно. През 1996 само 40% от селяните получават изкуствени торове, повечето от тях не могат да си позволят нито пестициди, нито изкуствена тор. Житното производство намалява всяка година. Ако през 1989 година то все още е възлизало на 5,425 милиона тона, то през 1995 година са прибрани само 2,8 милиона тона.

През май 1996 година, само месеци преди предстоящата жътва, запасите започват да привършват. »Няма хляб«, оповестяват вестниците, и хората отново започнаха да свикват ежедневно да излизат в пет часа сутринта и да се нареждат на опашка. Те пак се събираха на групички пред магазините със сгънати найлонови торбички в ръка. Само че за разлика от 1990 година, годината на голямата немотия, те сега не чакаха за мляко и сирене, а за хляб. Продавачите чакаха заедно с тях. »Още половин час«, окуражаваха те чакащите и себе си, »обещаха ни след половин час да донесат хляб.« На заглавната страница на проправителствения вестник Дума министърът на земеделието обещаваше хляб за празниците. В общи линии правителството се

извисяваше над проблемите: »Няма хлебна криза.« Но то не можа да скрие, че една групировка от житната мафия, ‘бизнесмени’ от обкръжението на министър-председателя, бяха изнесли житните резерви на страната. През 1996 година трябваше да се внася жито от САЩ и от Югославия. Също и през 1997 година, значително по-големи количества отколкото през предната година.

 

Ако дадено населено място има по-малко от 50 жители, то се задрасква от географската карта. Така го предвижда българското законодателство. В Дъбово – с „ъ” като Дъблин – ежегодно умират около десет души. Като се има предвид, че средната възраст на населението е около 70 години, може да се предвиди изчезването на Дъбово. Кметицата, с нейните 40 години най-младата в селото, оглавява пенсионерското село, в което старците ден след ден извеждат козите на паша, грижат се за малкото крави, хранят свинете. Сапун не се купува, тъй като се произвежда домашен от свинска мас. Домати и салата растат в домашните лехи и задоволяват нуждите на домакинството. Хората се мият на домашните кладенци, пият домашна ракия.

По здрач зазвъняват хлопките и след известно време се виждат и козите. Те ситнят надолу по хълма и копитцата им затрополяват по грубия паваж на главната улица. С викове и удари човекът, който през този ден има задачата, да пасе животните на комшиите, ги прибира по дворовете. В осем часа Кольо идва в дома на брат си и на снаха си. Прибрал е животните, издоил ги е. Тъй като брат му е в болницата в Ямбол, той дои и неговите кози, след което уморен сяда на масата навън в градината. Отсреща е кметството с пристроена до него кръчма, празен хангар, където няма накъде да погледнеш, освен в чашата пред себе си. Като всички мъже в този регион, Кольо е дребен на ръст и силно окосмен. Лицето му е изпито от дългогодишния труд, зъбите развалени, кожата ощавена.

»Не мога да пия така на масата. Само един напръстник, Марине, не повече! Виж, на полето е друга работа, там започвам от сутринта и до обяд съм обърнал една манерка. До гуша ми е дошло от това бъхтане. Сутрин ставаш в пет и цял ден на крак, и то на моите години.«

Питам го, дали ТКЗС-то в селото все още играе някаква роля.

»Има си го, както и преди, само че кооперацията днес плаща рента според това, колко земя и каква техника имаш. Някои получават двойно. Такива работи по-рано в ТКЗС-то нямаше. Но де да знаеш, докога и там ще има пари. Животните вече въобще не се изплащат при тези цени на млякото и на месото. Свинете цяла година трябва да ги храниш. Как ще

стане това, като килограм фураж струва 25 лева, а на килограм живо месо ти плащат 70 лева. Доволен съм, ако себе си можем да изхраним. Не ни трябват много пари.«

Марин, син на болния брат, е събирал коприва следобеда.

»Така заблуждаваме свинете, смесваме коприва във фуража и се надяваме, че няма да забележат. Защо само свинете да останат неизлъгани в тази страна?«

Марин разказва и се смее и разказва, неуморим трактор в приказките. По-рано работел като техник в завод в Ямбол, както той казва, при световно известния производител на фалшиви етикети, или по-точно, на истински етикети, зашити върху фалшиви продукти.

»Крокодил или Пума, Шанел или Адидас, имахме специални шевни машини, които създаваха най-точно копие на оригинала, които излизаха от машината на ленти. Беше основан преди 15 години, с френски машини, а нашите специалисти дори бяха изпратени на специализация във Франция. На това му викаме менте, е сега ще научиш една нова българска дума. Почти всичко при нас е менте. Гроздовата ракия, дето се продава по 100 лева шишето, тя е истинско менте, мирише на спирт, има цвят на пикня, а на следващия ден се държиш за главата и за стомаха.«

Докато ядем шопска салата и пием домашна ракия, Кольо и Марин недоволстват. Това е ритуализирано недоволство, чиито радикални псувни противоречат на задоволството, с което се отслужва този ритуал на ярост.

»Готов съм да се бием, с кирките, брадвите и старите карабини, дето още ги имаме. Тук в този край сме специални хора: ние сме добри касапи, ловци и рибари. Наследил съм ги всички тези умения, мога да изтрепя цялото Народно събрание, а месото ще дадем на свинете, най сетне да ги нахраним.«

»Ама кажи, Кольо, ще се събудят ли селяните, ще се дигнат ли най-сетне?«

»Не! Никога!«

»Защо бе Кольо?«

»Защото са като стадо овце, тъпи овце. Където скочи единия, всички скачат след него. Преди няколко дни долу, на реката, едно животно влезе в тинята, няма да повярваш, и другите тръгнаха след него в тинята, въпреки че можеха да видят, как се мъчи. Не можах да ги извадя. А ако

тръгнеш отпред да ги водиш и стане опасно, оставят те и подвиват опашка.«

Кольо, както повечето селяни в Дъбово, е комунист. Кметицата може да разчита на него, че ще избере Социалистическата партия. Но и той беснее по същия начин, както и съседът му, аутсайдер в селото, който е избирател на СДС. Късно вечерта седя в неговата кухня. Става ми тъжно като гледам, колко се радват на разговора с мен.

»Комунистите правят, каквото си искат, имат най-добрата земя, машините, контактите с купувачите. На нас нищо друго не ни остава, освен да продадем свинете и говедата и да си купим оръжие, за да свалим комунистите. Основният проблем е въпросът за земята. Какво направиха със земята в градовете, много бързо я върнаха, за политиците в София това беше много важно, нашата земя обаче остава неизяснена. Хората ще продадат кравите си за оръжие.«

»Толкова съм самотна«, казва жена му, »разговарям с животните. Такова удоволствие е да разговаряш с нормални хора. Понякога си мисля, че ще полудея тук.«

 

 

 

 

 

Пролетарски портрети

 

Открих Тодор Димитров Николов зад къщата му, където изчукваше ламарини върху тясната циментирана пътека до сградата. Уплаших се: Никога до сега не бях виждал такова лице. Лице без възраст, тъй като един човешки живот не е достатъчен за да предизвика ерозията, която е набраздила чертите му. Тодор работи от 18 години в огромен металургичен комбинат на средата на пътя между очарователния старинен град Пловдив и красивия Бачковски манастир. Той е от хората, които се извиняват на госта за лошия си жизнен стандарт. Той веднага размества, за да ми направи място да седна. Тогава ме поглежда в очите: Какви въпроси имаш, момче?

»15.000 души работят при нас, от тях 3000 в администрацията. Съкращенията до сега са засегнали само работниците. Администрацията не е помръднала от местата си. Профсъюзите въобще не играят никаква роля, а да, профсъюзните активисти получават по-високи заплати. В администрацията е въведен ред за заместване по време на отпуск. Ако при нас някой иска да вземе отпуск, другите трябва да поемат работата му срещу малко доплащане.

Нямаме проблеми да си продадем продукцията в чужбина. По-рано изнасяхме само в Източния лагер, днес изнасяме и на Запад, в Южна Африка например. Съоръженията са отчасти от 1917 година, отчасти от 1937 година, внесени са от Русия. Очакваме някакъв кредит за 50 милиона долара от Япония за ремонти и организация за защита на околната среда. Годишен оборот? През 1995 година бяха 6 милиарда лева, от тях 300 милиона бяха изплатени като премии. Приватизация все още не се вижда. След промените имаше някаква оферта от една ав-стралийска фирма, предложиха някакви инвестиции, но комунистите отказаха, за да не загубят позициите си и да прибират сами печалбите. Суровините идват от Сърбия, Македония и отчасти от цял свят. Сръбските предприятия са по-модерни, нашия завод всъщност единствено може да бъде претопен.

Почти всички работници страдат от професионални заболявания, Оловно съдържание в кръвта, такива работи. Непрекъснато гълтаме тези витамини. Разбираш ли ме, какво искам да ти кажа? Това са нашите витамини. Трудно можеш да получиш болнични. Повечето болести не се признават от заводските лекари. Един лекар вътрешни болести и един уши-нос-гърло идват веднъж седмично, това не са лекари. Заводският зъболекар все няма време да ти направи пломбите, ако не му платиш нещо. Много често имаме отравяния с кадмий. Медицински прегледи извън завода не се признават. Профсъюзите не предприемат нищо по този въпрос. След като поставиха оловни филтри те твърдят, че емисията на отровни газове била малка и безопасна. Подобрението в моята област не беше повече от 20, 30%. Емисията на сярна киселина през деня е ограничена, през нощта обаче не може да се диша. Всичко, което замърсява околната среда нарочно се изпуска през нощта.

Въобще не можем да се организираме, нямаме личности, които да могат да поемат отговорност. Всеки се страхува, да не загуби мястото си, затова всеки мълчи. Само когато сме помежду си, се оплакваме и псуваме. Кой знае, кога чашата ще прелее. Имаме много млади работници, от тях поне две трети са против комунистите, но и те не проявяват лична инициатива.

Когато дойде правителството на Филип Димитров на власт, министерството назначи нов директор. Той пък от нищо не разбираше. Останалите кадри си останаха. Имаше две неуспешни стачки, първия път

стачкуваха 500 души. Повечето си останаха в къщи от страх. Като не постигнахме резултатите, които очаквахме, всички се отдръпнаха. Стачката се разпадна.

Преди десет години изкарвахме по 300 лева, днес получаваме 15.000. Но цените в това време са се качили сто пъти. Парите едва стигат за храна. В завода ни дават минерална вода и кисело мляко. Работният договор предвижда компенсации при инфлация над 20%, но заводското ръководство непрекъснато ни лъже: цифрата още не била стигната. Договорите се сключват от синдиката и директора без наше участие. Синдикатите въобще не ни питат. През 1991 година имаше заводски избори за работнически съвети, от тогава повече не е имало избори. Хората напускат и двата синдиката. Междувременно повечето не са чле-нове на никакъв синдикат. Като дойде някой министър на посещение, по цели дни чистим, преустановяваме горенето и се правим на »екологични«. Същият цирк като по-рано. Посещават ни само комунистически журналисти, само такива пишат и в нашия вестник.

Имаме хора, които работят при нас от 1962 година. Такава работа в никой случай не бива да се върши повече от 25 години, но хората не могат да си позволят да излязат в пенсия.«

В началото Тодор беше споменал нещо, за което си спомних като се разделяхме и което се надигаше в мен като киселини в стомаха ми: Има много, които искат да работят в завода при Асеновград. Ако някой отпадне, той безпроблемно бива подменен.

 

През 1944 година България е била класическа аграрна страна. Днес работниците представляват най-многобройната прослойка, въпреки че по мнение на западните медии и на местните интелектуалци се смята, че надделявали гражданите. Едва ли има в следвоенно време развитие с толкова радикални социални последствия, както това се оказа при масовата миграция на селяните в градовете и индустриалните центрове, където те постъпват в стоманодобивни заводи, рудници, химически комбинати и металообработващи предприятия. Всичко това е трябвало да докаже решителността на българското правителство, да осъществи скока в индустриалното общество по съветски пример. В следствие на това възниква истински пролетариат, който е трябвало да заплати най-висока дан на прекомерните амбиции на комунистическия режим и който след »поврата« понася най-големите щети и изпада в масово обедняване и нищета. Въпреки броя и икономическото си значение обаче работниците както преди, така и след 1989 година остават политически без значение.

Българските интелектуалци както и някои западни автори твърдят, че по време на комунизма работниците били привилегировани, което можело да се измери дори по заплатата на един заварчик, която се равнявала на тази на един университетски доцент. Без да се взема предвид това, че човек може да се изненада, защо равното заплащане трябва да означава предпочитание към едната страна, сравнението не се съобразява с това, че заварчикът е трябвало да работи във фабричен цех без вентилация, че е вдишвал отровни газове, че в края на деня е бил физически, а след тридесет години и здравословно съсипан. Обществена тайна е, че в някои крупни комбинати средната продължителност на живота е била около 55 години. Сигурност на работното място е непозната дума, а смъртните случаи – нещо нормално. Източноевропейските работници е трябвало да работят при условия от 19 век. От тази привилегия те с удоволствие биха се отказали.

Така по един ироничен начин кръгът на историята се затвори в течение на по-малко от десет говини - сталинските режими с техния държавен капитализъм създадоха пролетариата, в чието име те бяха завзели властта, след което жертваха интересите на тази класа в името на властта, привилегиите, лукса и на манията за величие, за да застанат на края като гробокопачи на пролетариата. Революциите и въстанията в Източна Европа са били осъществявани без изключение от работниците: както въстанието на работниците на 17 юни 1953 година в ГДР, така и дългото унгарско лято на 1956 година или масовите стачки през 1970 и 1980 година в Полша. На 1 юни 1953 година в заводите Шкода в Пилзен избухва първият пролетарски протест. Стотици работници изискват свободни избори: те разбиват заводските портали, изхвърлят портретите на Сталин и Хрушчов през прозорците и изгарят съветското знаме. Само дни по-късно в полския град Познан работниците излизат на улиците с плакати »Хляб и свобода« и »Руснаци вън«. След два дни кръвопролитни битки Държавна сигурност потушава въстанието, 53 работници са убити. В Унгария през 1956 година избухва революция, която и до ден днешен не е достатъчно оценена, и която не изисква бързия преход към свободно предприемачество, а се застъпва за истинско равенство и участие в управлението. В цялата страна се организират свободни работнически съвети, работници поемат контрола над фабриките си. Когато през ноември съветските войски влизат в Унгария, в работническите квартали на Будапеща те се натъкват на най-силната съпротива. И когато побеждават с военна сила, те се виждат конфронтирани с всеобща стачка, която парализира страната до януари 1957 година.

Икономическата криза от деветдесетте години в България засяга в най-голяма степен работниците. От общо 1,6 милиона работещи в индустрията през 1989 година, през 1994 година остават само 930.000, и всичко това преди да започне приватизацията на големите фабрики и комбинати. Проведените от правителството на Костов след 1997 година

още по-крути структурни промени имаха още по-катастрофални последици върху безработицата. Освен това условията на работа с всяка година ставаха все по-лоши. Техниката отдавна е амортизирана, остарелите инсталации са виновни за силното замърсяване и отравяне, много често филтровите инсталации не работят или не се включват, за да се пестят средства и време. По тези причини стойностите на вредните за здравето емисии възлизат на сто до хиляда пъти над международно приетите норми. Според официалната статистика повече от половината от заетостта в индустрията е при вредни респ. опасни за здравето условия. Към това се прибавя и обстоятелството, че на много работници се отказва предвидената по закон застраховка срещу злополука. Броят на злополуките е нараснал по отношение на броя на заетите с около 10% за годините между 1990 и 1994. Единствено при смъртните случаи е регистриран спад (от 386 през 1990 година на 125 през 1995 година).

Разговорите с работници, било то в Асеновград, Кюстендил, Луковит или Перник, за мен бяха едни от най-впечатляващите срещи при пътуването ми през България. Може би защото до тогава не съм имал никаква представа, при какви условия и до ден днешен се трепят от работа хората в България. А може би защото с моята наивност си бях въобразил, че такива работни условия вече никъде не съществуват в Европа.

 

Миньорът Гроздан ми предлага сладникава лимонада. За да можем да седнем на масата, трябва да се промъкваме покрай стари, покрити с бели покривки мебели, които са натъпкани в заведението. Пердетата са пуснати. Въпреки младостта си Гроздан е с изпито и набръчкано лице, в което тъмносините му очи се губят.

»Работя в тази мина от 1993 година. Условията са много лоши. Всичко се прави на ръка. Машини имаме само за транспорта на въглищата. Единствената разлика от преди сто години е, че използваме барут и че шахтите са електрифицирани. Копаем въглищата на ръка на дълбочина от 200 до 600 метра. Дирекцията няма интерес да подобри работните условия. Всяка година в мината умират много мъже. Откакто работя тук броят на работниците не се е променил. Нищо не се е подобрило. Никой не мисли за работниците. Имаме два синдиката, но това не са истински професионални съюзи. Водачите им са подкупени с облекчения в работата и премии. А работниците не се организират, страхуват се и не разбират какво става с нас. Може би не искат да разберат. Не можем да се организираме, защото всеки се крие в черупката си. Страхуват се да не загубят работното си място. Отвратителна работа е, но все пак изхранва семейството. Някои дори доносничат. Не си познаваме правата и задълженията. Всеки момент дирекцията може да те изхвърли на улицата. Просто така. А другите ще мълчат. Наказанията се налагат кой както му

хрумне: два часа допълнителна работа, четири часа, както дойде. Дори запллатите не се плащат редовно, в момента са с два месеца закъснение. И никой не може да ти каже, кога ще дойдат. Обещават ни, че ще заплащат работата в почивни дни 185%, но не се придържат към това. Години наред администрацията и профсъюзите ни лъжат. В малкото случаи, в които сме стачкували, резултатът е бил положителен само за директорите, тъй като процентът на повишаване на заплатата беше за всички еднакъв. Директорът ни свиква и казва: Никой не може да ви помогне, нито правителство, нито Народно събрание, нито профсъюзи, връщайте се на работа! Ако имаме късмет, веднъж в годината можем да получим облекло. Най-трудно е да се намерят обувки.

Последното голямо произшествие беше една газова експлозия. За да се предотвратят такива неща трябва да се обнови цялата техника. Но при нас винаги се търси най-евтиния път. Винаги жертвите са виновни, не са се съобразили с някакви предпазни мерки. При тези условия, некачествени дървени подпори и всичко останало, въобще не могат да се спазват предпазни мерки. За нас те са само приказки. При една злополука загинаха 30 души, тогава дойде комисия, и прие обяснението на дирекцията за чиста монета. Никой не поема отговорност. Бъхтим като животни. В същност смяната трае осем часа, понякога обаче я продължават с десет минути, тъй като просто не изтеглят клетките. Трудно е да намериш човек сред нас, който не е болен. Силикозата я има навсякъде. По-рано се работеше средно седем години. Всеки казва, че ако има начин, ще се махне от мината. Има също много заболявания на очите и ушите. Докторът ни е некадърник, дори една превръзка не може да направи, все ни изпраща в болницата. Там няма специалисти за професионалните ни заболявания. Но само заводския лекар може да ти издаде болничен лист. Като те прегледат в поликлиниката това не се признава автоматично. Тази година докторът само веднъж ни е мерил кръвното и това беше целият лекарски преглед.«

На раздяла Гроздан казва: »Надявам се, че не оставате с впечатление, че се оплаквам.«

Няколко месеца по-късно, през ноември 1997 година, чета във вестника за посещението на някаква американска експертна комисия в България. По смисъл заключителната пресинформация гласеше следното: Опасно за живота е да се влезе в българските рудници, камо ли да се работи там. На едно място миньорите слизат в мината със стари кожени обувки вместо с ботуши, а някои дори по сандали. Най-зле е положението с вентилационните шахти. Те са толкова повредени, че чист въздух въобще не слиза в шахтите. Работниците работят без противогази, защитни средства за очите или ушите въобще не познават. Концентрацията на вредни вещества във въздуха надвишава многократно международните норми. Няма Бърза помощ. Разчита се на Господ да не се случи нищо. В

тъмнината на българските шахти само от време на време може да се види лампа, електрическите жици обаче не са облицовани и висят застрашително.

Американците предлагаха 20 наложителни мерки и дори показваха пътя, как България да получи за това финансова подкрепа от Световната банка.

В заключение те пишеха, че е чудо, че в България все още има живи миньори.

 

Георги работи в най-големия металопреработващ комбинат на Перник, АД Стомана. Заедно с жена си от Полша той е есперантист и анархист.

»Фабриката ни замърсява целия град. В квартала до комбината замърсяването на въздуха е 1,8 пъти по-високо от допустимото. Но това не води до никакви последствия. Комбинатът е построен през 1951 година, беше оборудван с предимно използвана руска техника. По-късно прибавиха някой западни части, но вече от години няма никакви инвестиции с изключение на една единствена шведска пещ, която е мръсна и не е обезшумена. Къде си видял работник, който да е по-стар от шестдесет, така се казва при нас. Въпросът не се решава с кофичка кисело мляко и купон за обяд. Нямаш фантазия да си представиш по-трудна работа, правим три смени по осем часа, а след това почиваме два дни. Поискахме шестчасови смени, отказаха ни.

Един ден се връщам от почивка и един ми казва, ако не се включиш в синдиката губиш четири дни отпуск. Значи влизам в синдиката. След това се оказа, че ми е вързал тенекия. Синдикалната работа въобще не е работа. Пълна апатия сред работниците. ›Нищо не мога да променя.‹ Такава е нагласата. Все чакат някой друг да направи нещо за тях или да започне пръв, тогава се присъединяват, дори и при най-дребните неща е така.

Напоследък въведоха премии, заплатата и премията поне ни изплащат редовно. Какви са заплатите на директорите не зная, но се говори за астрономически премии: 100.000 за Коледа и такива работи. При нас месеци наред се говори за коледни или великденски пари, това примамва и сдобрява и изглажда противоречията, и накрая ни дават някакви смешни сумички. Само от това се интересува Подкрепа, заплатите и щатните таблици. Това са единствените изисквания, които издигат. От три години насам не е имало събрание на Подкрепа. Никой не ги избира, никой не се оплаква. Всички се радват, че още не са уволнени. Когато бригадирът влезе в един синдикат, всички негови подчинени тръгват след него, за да си нямат разправии с него. За най-дребните неща трябва да ги

убеждавам. Да протестираме, когато няма мляко или когато трябва да вършим работа, която по колективен договор не е предвидена.

Има много смъртни случаи, предимно изгаряния. Веднъж умряха седем души като се обърна един казан с разтопено желязо. Но по-често работниците падат в казаните, тъй като предпазните мерки не са достатъчни.

По-рано въздухът в града беше още по-лош, едва се дишаше. Тогава затвориха най-лошия рудник и това малко подобри нещата. Освен това тук-таме сложиха по някой филтър. Днес най-голямото замърсяване идва от ТЕЦ Република, отоплителна централа, която работи с много лоши въглища. Най-лошото е, че голяма част от населението живее непосредствено до фабриките. Така го бяха запланували още при строителството на Стомана, жилищните блокове на работниците бяха построени непосредствено до завода. На това му се казваше социалистическа грижа. С тези фабрики беше обезлюдено населението на съседните села. По селата остана само по някоя стара жена, която нямаше къде да отиде. Първоначално беше град за въгледобив с много рудници, вадеха се огромни количества въглища, но днес вече находищата се изчерпаха. Идваха миньори от цяла България. Говореше се, че тук се печелело най-добре. Хората идваха тук, започваха работа и оставаха тук. Получаваха повече от средното, но всичко беше за сметка на здравето. Градът почерня, не преувеличавам, почерня от пушилката. Който излезеше с бяла риза, се връщаше в къщи с черна.«

 

 

 

Щедрите банкери

 

България има повече банки от Швейцария. При това имаме почти еднакъв брой жители. Във всяко село има филиали. Парите се печатат, колкото е капацитета на машините, тъй като всички тези банки трябва да се пълнят.

Български банкер, който иска да остане анонимен

 

Литературните предпочитания се изявяват на най-неочаквани места. В началото на деветдесетте години във Велико Търново, центъра на Североизточна България, се регистрират две фирми, и двете с област на дейност търговия и всякакви други дейности. Едната фирма се казва АКРАМ, а другата МАРКА, единият собственик е някакъв господин на име Ангел Радославов Златанов, а другият Радослав Стефанов Радославов. Тайната на палиндрома и бъркотията от съкращения започва да се разплита, когато се разбира, че Ангел Радославов Златанов е партизанското име на един палестинец, който се казва Джамал Акрам. Като привърженик на палестинската PLO Джамал Акрам получил стипендия за военната академия “Васил Левски”. След завършването си се оженва за българка и получава българско гражданство.

Партньорът на Акрам, Радослав Радославов може да предложи още по-забележителна биография. Като младеж се бил издигнал до първи секретар на Окръжния комитет на Комсомола, след което станал ръководител на Държавна сигурност във Велико Търново. След поврата той отива в полицията и става неин регионален директор. По служебна линия разполага със широка мрежа от агенти и информатори. Първите операции на фирма АКРАМ не надхвърлят обикновените скромни измамничества: благодарение на фалшива обява тя взема под аренда комплекса на Балкантурист на Света гора. След това за 800 лева на месец взема под наем клуба на Българските социалисти, който получава новия си облик като Бизнесклуб АКРАМ. Радославов напуска полицията и става икономически директор на АКРАМ. След като вземат под наем и резиденцията на Вътрешно министерство в Арбанаси, двамата господа насочват вниманието си към банките.

Първа »жертва« става Стройбанк в София. На 20 март 1992 година тя предоставя на АКРАМ кредит в размер на 30 милиона лева (около 1,2 милиона US$). АКРАМ в последствие не изплаща нито кредита, нито лихвите. Когато заемът стига до 60 милиона лева заедно с лихвите, банката изпраща двама ревизори, които са посрещнати радушно. В преценката си те пишат, че фирмата е стабилна и заемът ще бъде изплатен най-късно до 60 месеца. Малко след това АКРАМ е ликвидирана и се регистрира АКРАМ Company. Радославов и Златанов основават фондация за подкрепа на полицията в борбата против организираната престъпност и внасят 100.000 лева основен капитал. Тогавашният държавен секретар във Вътрешно министерство, генерал Богомил Бонев, след това Министър на вътрешните работи в демократичното правителство, заявява, че е »развълнуван до сълзи« от този жест на гражданска отговорност. Той лично се ангажира АКРАМ Company да получи оръжия за охраната си. АКРАМ поддържа добри отношения с всички. Синият кмет получава пътуване до Алжир, червеният местен политик е поканен на почивка на Канарските острови.

Междувременно компанията се концентрира върху провинциалните банки, които могат да вземат самостоятелно решения само за кредити до един милион лева. Вече не се търсят 30 милиона от една банка, а по един милион от 30 различни банки. За да се улесни това, те регистрират няколко действителни и цял куп фантомни фирми, които търсят кредити, фирми като Георге 93, Пирамида, Вавилон, Фламинго, Орфео, Шанс 58 – общо взето 15 фирми с измислени адреси, със сътрудници, които са назначени директно от телефонния указател. В един от адресите дори не е преписана улицата. Всички кредити на тези фирми се превеждат директно в сметката на АКРАМ в Кооперативна банка. След това фирмите отново се затварят и се основават нови фирми с основен капитал по 50.000 лева. Недвижимите имоти се прехвърлят на съпруги, деца, роднини и приятели.

Едно от лицата, които попадат в обсега на полезрението, е Стефан Косев, член на Висшия съвет на Българската социалистическа партия. Той поръчителства пред банковите директори за сериозността на съответните фирми и се застъпва те да получат заявения кредит. Пощенска банка отпуска кредити на стойност 13 милиона, Кооперативна банка отпуска 21 милиона на 21 различни фирми-фантоми. При заявяване на още един кредит от 12 милиона картонената кула се срива. Задълженията са преминали критическата граница. Джамал Акрам изчезва, в кабинета му се намират куп подправени пълномощия. Това не попречва на бившия офицер от ДС и директор на полицията Радослав Стефанов Радославов да продължи да дои банките. Най-активно чрез фирма Георге 93, която бива ликвидирана, след като си свършва работата. Нейният адрес, под който още два фантома фирмират, се оказва полусрутена къщичка, в която живее само едно възрастно семейство, което не е и чувало за всичко това. Интересно, казва мъжът, някой ме е абонирал за вестник Кеш.

В процеса на следствието полицията се натъква на някой си Георги Янков Пенчев от Варна, който в рамките на безбройните парични преводи на АКРАМ между 15 и 21 декември е получил пет милиона лева, на банкова сметка, която след изчезването на петте милиона отново не надхвърля повече от 3500 лева. Един български журналист помолил съмнителния мъж за разговор. След дълги увъртания той се срещнал с Жоро, танцьора на степ, както му се представил краткотрайния милионер, в една банка. Веднъж отворил устата, Жоро се разлял като водопад, който не може да спре.

»Аз съм човек на изкуството, всичко танцувам, но най-добре танцувам степ. Миналата година работех известно време в ресторанта на Акрам на Света гора. Ама такъв степ им направих. Тогава се запознахме. Трябва да ви кажа, че този човек си пилее парите. Да знаете само колко много е направил за спорта във Велико Търново, въобще не може да се изчисли.

Помагаше на бедните и на сираците, финансираше фондации, голямо сърце има този човек. Като сме били в компания никога не е допускал друг да плаща. Само той. Докато работех на Света гора дойде жена ми с детето, на пълен пансион в мотела. Като дойде времето да се плаща, Акрам казва: ›Хайде изчезвай. От хора на изкуството не вземам пари.‹ Такъв човек е. Наистина живея във Варна, но морето от сто години не съм видял. Акрам има вила на плажа в Албена. Стана някак дума за това и Акрам ме покани да отидем там на почивка когато си поискаме. Това бяха десет божествени дни с жената и детето. Много съм му благодарен за всичко, което е направил за мен. Когато ми се обади във Варна и ме помоли за някоя услуга, на всичко съм готов за него. Предложи ми да разкрия сметка в една банка. Тогава ми каза, че скоро ще дойдат пари на тази сметка. Да не се плашиш, каза той, ще бъдат милиони. Парите му трябвали за закупуването на захар. Това е, той ще ми каже, какво да правя с тях, като му дойде времето.

Парите дойдоха, а с тях и секретарката на Акрам, Яна Маринова. Помоли ме да изтегля един милион и да ѝ го дам. Речено, сторено. Щипна ме по бузата и ми каза, че съм добро момче. Върна се във Велико Търново. След няколко дни ми се обажда и иска да ѝ занеса два милиона. Казвам Ви го направо: Уплаших се. Това не са един два лева, това са два милиона. Как да ги занеса до Велико Търново? А ако ме нападнат крадци? Днес ще те убият за много по-малко. Споделих тревогите си с един приятел Росен, беше моряк. Обеща да ме охранява. И така, изтеглих два милиона и тръгнахме заедно за Велико Търново. На 24 декември Яна пак поиска два милиона, заедно с Росен свършихме и тази работа. Често съм я търсил след това, но никаква я нямаше. Казаха ми, че била в отпуск.«

Може много от фирмите му да са били фантоми, но Джамал Акрам действително е съществувал. На 21 май 1994 година той се обадил до един български вестник от Бейрут, за да се защити. Зад всичко това стоял Андрей Луканов (за много хора в страната това беше Мафиот Nr. 1), той бил давал нарежданията. Акрам се бил задължил да препраща 30 до 40% от всеки кредит. През септември 93 година бил договорил всичко това лично с Луканов, плащанията трябвало да минават през Пощенска банка и да влизат директно в касата на БСП. С тези пари Луканов искал да плаща разходите по изборната кампания и други сметки по пропагандата.

»Какви са Ви задълженията?« попитал журналистът. »Някои изчисляват между 100 и 200 милиона.«

»Не е вярно.«

»А колко?«

»Мисля, че не повече от 46 милиона.«

Когато скандалът беше раздухан непосредствено преди един от конгресите на БСП, вътре в партията запращя дъжд от взаимни упреци, подозрения и обвинения. Аферата така се беше размирисала, че партийната ревизионна комисия се почувствала задължена да направи проверка. Банкерите се защитавали, че от най-високо място устно им нареждали да отпуснат кредитите или са им давали гаранции. Скоро обаче партията обузда търсенето на истината. В заключителното становище на комисията само било установено, че никакви устни разпореждания не могат да освободят банкера от неговите задължения към банката. По този начин всички банкери останали на мокро. Част от тях не издържали на натиска и се самоубили или били самоубити. Нито полицията, нито съдът са се занимавали някога с тези случаи на измама.

Не било за първи път, банкери в България да губят по този начин. Ако се вгледаме в броя на самоубийствата човек може да стигне до заключението, че да бъдеш банкер е най-депримиращата професия на света. Понякога нещата тръгват зле. Шефът на Кредитбанк в Ловеч, Михо Михов е намерен в тоалетната на офиса си в локва кръв. Въпреки че всички колеги и роднини подозират убийство, заключителното становище на служителите на реда гласи: самоубийство. Изненадващото е, че в главата му се намират два куршума! Също и Андрей Кабаиванов, директор на Първа частна банка в Павликени, бивш кмет и партиен секретар, се самоубива с ловно оръжие. Като мотив полицията приема любовна история на 60-годишния човек със щастлив брак и внуци. Александър Банков, директор на Кредитбанк във Враца, е намерен от двама овчари на една ливада пред пещера. Въпреки всеобщоизвестната му жизненост той също се е застрелял с два куршума в главата. Дълго преди тази епидемия от депресии през една нощ са били подпалени няколко къщи на членове на надзорния съвет на Българската национална банка, непосредствено след като става известно, че е изчезнал един кредит на Световната банка на стойност 150 милиона долара, предвиден за крайно необходимия внос на петрол. Банкерите на Националната банка разбрали предупреждението. И замлъкнали като риби.

Пламен Цолов, опитен и критичен журналист, ми даде ясно и убедително обяснение за убийствата: който има достъп до пари има склонност да се облагодетелства лично. Апетитът нараства, банкерите отделят все повече с пълни шепи за себе си. Това била нормалната психология за всички, които заемат високи позиции, биват канени навсякъде, биват ухажвани от пресата и на приемите, и постепенно забравят, че са само пионки, дължащи успеха си единствено на ходовете на истинските властелини. Започват да надценяват собственото си значение, въобразяват си, че могат сами да правят гешефти, на своя глава, и в даден момент стават прекалено самостоятелни. Това тези, които дърпат конците, не могат да приемат и финалният завършек не само служи за наказание, но уличното убийство служи и за назидание.

 

След 1989 възникнаха много банки и банковата система се разшири изкуствено. Чрез свръхпредлагане водещите номенклатурни кръгове са искали да сплашат външната конкуренция и да разкрият достатъчно канали за разпределение на откраднатите държавни пари. Естествено, че банките служели и за пране на пари. И компенсирали загубите на държавните предприятия, направени в полза на директорите им и техните настойници. Икономистите Румен Аврамов и Пламен Генов стигат до това заключение в една публикация от 1994 година:

»Банките покриват загубите на държавните фирми чрез кредити. Така въпреки нарастващите загуби деветдесет и четирите най-големи предприятия през 1993 година можаха да увеличат оперативните си разходи с 20% и изплатените заплати с 46,3%. Тези фирми не си плащат задълженията нито на други фирми, нито на банките, нито на държавата във форма на данъци и социални осигуровки … вместо това те продължават да вземат кредити от ›тяхната банка‹.

Тъй като държавата трябва да рефинансира банките, дълговете нарастват. Все по-голяма част от бюджета се обвързва с обслужване на дълговете. По този начин той вече не може да бъде на разположение за други плащания (социални услуги, образование, здравеопазване). В крайна сметка загубите се поемат от домакинствата.«

Абсолютно сигурен начин да докараш една страна до обедняване.

През декември 1993 година Националната банка публикува с тригодишно закъснение една Бяла книга за тайната приватизация на банките. В нея тя показва, как държавните банки са издавали акции и са ги продавали на черно на частни лица чрез посредници на банковите директори, които свободно можели да се разпореждат с акциите. По този начин те ставали акционери на банките. Националната банка изпратила циркулярно писмо до банките, в което разпоредила да се спре разпродажбата на държавни акции. Между 1989 и 1991 година по този начин били продадени акции на номинална стойност 243 милиона лева (в долари това е около половината). По легален път – твърдят юристите на засегнатите банки. За новите акционери било много лесно да получат изгодни или неосигурени кредити и банкови гаранции, да закупуват в неограничени количества валута и да я препращат в чужбина. Освен това банките увеличавали капитала си без предвиденото по закон разрешение на Националната банка, разпродавали все повече акции, които незабавно се купували, докато пакетът акции на държавата спаднал до границата на дребен акционер. Още преди започване на приватизацията новите банки се оказват приватизирани, между които четири банки, които по-късно

фалират: Туристическа спортна банка (държавно участие 7%), Агробизнес (държавно участие под един процент), Селскостопанска кредитна банка (държавно участие 42%) и Добруджанска банка.

По особено безсрамен начин беше разпродадена една от най-големите банки БИОХИМ. Група частни лица, между които народният представител Маргарит Мицев (СДС) и един международно известен гангстер на име Дилян Дорон закупуват акции на стойност 400 милиона лева при обща акционерна стойност 600 милиона. Националната банка обявява този процес за нелегален, тъй като Биохим няма право да продава толкова голям пакет акции. Продажбата обаче вече е била осъществена, държавата е загубила контрол. Държавната прокуратура не предприема нищо, въпреки че вследствие на запитване през 1997 година заявява, че се подготвят няколко обвинения.

Всички тези банки непрекъснато се рефинансират от Националната банка, което не означава нищо друго, освен че държавните печатници трябва да плащат наднормени часове за отпечатване на парите, които съответните банки прехвърлят на определени кредитори без гаранции. Когато банките си свършват работата, могат да фалират без неприятни последици за участниците. Потърпевш при инфлацията от няколко хиляди процента на година е единствено народът. Въпреки това експертите на Националната банка заявяват в заключение, че банковата криза не била фатална за държавата.

През пролетта на 1996 година системата на рефинансиране се срива. 75% от кредитите вече не могат да се изплащат, първите банки са обявени за неплатежоспособни, между тях Първа Частна Банка, Минералбанк и Кристалбанк. През следващите месеци Националната банка трябваше да разкрие процедура за фалит спрямо една трета от всички банкови институции. Пред банките се трупаха огромни опашки от хора, които се надяваха да получат поне част от спестяванията си.

Същото се случи през септември същата година в Чехия, където репутацията на правителството на Клаус като икономическото дете-чудо се изпари заедно с няколко милиарда марки. Агробанка, най-голямата частна финансова институция и същевременно петата по величина банка в страната е поставена под надзор. Това вече е дванадесетата (от общо 60 банки), при която Националната банка е трябвало да помогне. Президент Хавел даде следното обяснение: »В цялата банкова система са израстнали тумори.« Предният месец е затворена престижната банка Пилзен, с официално признати загуби за около 350 милиона евро. Както и в България, чешката Национална банка след поврата трябвало да издава щедро банкови лицензи, без да проверява платежоспособността на заявителите. Решението, кой ще получи лиценз, нямало нищо общо с обективните способности, а с принадлежността към номенклатурата и с

личните контакти. Собствените хора, станали току-що свободни предприемачи, трябвало да бъдат подсигурени с кредити. Създаването на банките има една единствена цел, да се ограби държавата и народа. Никога не се е предвиждало връщане на кредитите.

 

Впечатляващ е възходът на Валентин Моллов, балканският Ротшилд, чиито първи стъпки в кариерата съвсем не можеха да подскажат, какъв голям банкер ще стане той някога: след завършване на право той влиза в Държавна сигурност и е назначен в Либия със задача, да наблюдава българската колония. Командированите помощници в развитието – предимно техници, лекари и инженери – трябвало да плащат две трети от заплатата си на българската държава. Със заплахата, че ще пише за тях неизгодни доклади, Моллов ги принуждава да му отстъпят още десет процента. Тази “мълчалива лихва” е създала на бъдещия банкер цяло състояние за български условия. Без някаква видима причина в средата на осемдесетте години Моллов »избягва« със семейството си във Виена, където получава политическо убежище. През трите години, които прекарва там, сигурно се е трепал повече и от Стаханов и е постигнал повече от Херкулес. Когато се връща в България няколко месеца преди падането на Живков, неговите спестявания му позволяват да основе съвместно с партньори Първа Частна Банка. През 1991 година банката отчита оборот за един милиард US$, една четвърт от Държавния бюджет. Заедно с Петьо Блъсков той основава един медиен тръст; освен това двамата участват в различни индустриални и търговски предприятия. Те не крият богатството си. През един уикенд те заемат вагона на Цар Борис и отиват с него на село.

Но какво е банкер без банка, която да носи собственото му име? През 1993 Моллов основава Банка Моллов, която за седмици създава филиали в цялата страна. Отдавна той е престанал да бъде прицел на опозиционната критика. Никой не го пита, от къде идват милионите му, които за най-кратко време се умножават на милиарди. Напротив: Ограденият от бодигардове и бивши сътрудници на Държавна сигурност меценат на изкуството, който притежава частна картинна галерия с най-скъпите български картини, се бил превърнал в желан и очакван гост на откриване на изложби, благотворителни мероприятия и банкети. Представял се за щедър, раздавал безлихвени заеми като визитни картички на всякакви партии от целия политически спектър, както и на синдиката на неговия приятел Константин Тренчев, Подкрепа.

След като както Първа Частна Банка, така и Банка Моллов е трябвало да фалират поради масивни задължения, Валентин Моллов, както казват злите езици, си купил един гръцки остров, на който днес се наслаждава на плодовете на тежката си работа.

 

 

 

Кой е виновен за дълговете?

 

Установено (...) правило е, членовете на племето да работят всеки ден все повече и по-дълго, но да получават по-малко каури-раковини[13] за работата си. Тъй като ако им оставят твърде много раковини, те ще могат да купят всичките свине и сладки корени, боите и медените огърлички за себе си, за мъжете, жените и децата си. Ако обаче купят всичко, тогава няма да остане какво да се изнася с корабите и самолетите отвъд морето и да се продава за долари. Големите банкери обаче искат да продаваш най-добрата си работа и най-добрата си стока на хората отвъд морето. Това те наричат »експортна ориентация«. А това, че запасите от раковини се поддържат колкото може по-ниски те наричат »мениджмънт на търсенето«.

Из: Кредит и догма, Сюзън Георге и Фабрицио Сабели

 

Глава гние, борч не.

Стара турска поговорка

 

Много хора в България си създават илюзии за ролята на Международния валутен фонд, Световната банка или други международни кредитори. Те си мислят, че банките отпускат на страната пари от любезност. И вярват, че има бърз изход от кризата с дълговете. В техните представи по шефските места на западните банки седят филантропи, които само се чудят как да им помогнат. Нещо като отплата за процеса на демократизация, както понякога местната преса го представя, като не пропуска да подчертае, че единствено следващият кредитен транш ще спаси България от катастрофата.

Убеждението, че западните държави и банки искат да подпомогнат финансово нежно разпъпващата се демокрация и частна икономика, се опровергава от самите цифри. Напротив: кредитите започнаха доста

преди идването на демокрацията. Според официалните данни от една конференция на Централните банки на страните-кредитори, сумата на новите кредити на източноевропейските страни през първата половина на 1990 година възлиза с 5,1 милиарда долара по-малко, отколкото за същия период през предната година. Изглежда, че кредиторите бяха на мнение, че демократизацията пречи на платежоспособността на тези страни! Опитът им със страните от Третия свят, които до голяма степен не бяха в състояние да изплащат лихвите за астрономическия дълг от 1500 милиарда долара, те не бяха склонни да чукат в размирни времена на вратата на нови банкрутирали икономики. Именно това обаче опозиционните политици обещаваха на народа. Представата за банкера, че е човек, който ти предлага чадър само когато слънцето грее, не беше стигнала все още до тях. Кредиторите първо искат застраховки, а тях никое правителство не може да даде с оглед на социалната мизерия, колабиралата икономика и мафиотизацията.

След поврата трябваше не само да се привлекат нови кредити и инвестиции, но и да се изплатят старите дългове заедно с лихвите. В началото на 1990 година България имаше цели 10,66 милиарда долара външни дългове, които бяха натрупани предимно по време на перестройката. През 1984 външният дълг възлизаше само на скромната сума от 2,92 милиарда долара, това ще рече, че за пет години дългът е нарастнал с 7,74 милиарда долара, което на глава от населението прави около 1000 долара. Това показва само две неща: От една страна доказва убеждението на страните от НАТО, че окончателно са спечелили студената война, в противен случай не биха давали пари на враговете си, от друга страна показва златната заключителна офанзива на разбойническата номенклатура.

Тогава последното комунистическо правителство с министър председател Андрей Луканов през март 1990 година беше единственото правителство в Източна Европа, което постави мораториум на изплащането на дълга. Това дойде като гръм от ясно небе, тъй като до този момент в международните финансови кръгове България се радваше на славата на благонадежден платец. Един представител на Deutsche Bank, която по него време управляваше заема на България към Лондонския клуб, каза приблизително следното: Ако продължат с мораториума, това означава държавата да банкрутира, тъй като няма да получи нито цент и никакви инвестиции повече. Ако обаче отново започнат да плащат дълговете и лихвите си, то в обозримо време всичко, което произвеждат и изнасят ще трябва да изплаща дълга.

До голяма степен десетте милиарда външни дългове в долари бяха прахосани и пропилени или са се влели в частни банкови сметки на Запад. Тръгвайки от позицията, че едно демократично правителство не може да отговаря за заемите, които диктатурата е натрупала (тъй като за

да се правят заеми, са необходими поне двама и би трябвало да се премисли, дали тези, които отпускат заеми на диктатор, не го правят на собствен риск), правителството на Попов през 1991 помоли за освобождаване от дълговете. МВФ отказа, с аргумента, че новото правителство е юридически наследник на предишното и държавата продължава да е същата. Естествено правителството можеше сериозно да потърси изчезналите пари в чужбина, но както е известно от други подобни случаи, това е почти невъзможно начинание, ако нямаш подкрепата на правителствата в Швейцария, САЩ, Англия, Хонконг и т.н., което както е известно, с редки изключения, като например непотърсени сметки в Швейцария, никога не става.

България понесе загуби също и от войната в Залива. На Садам Хюсеин беше отпуснат кредит за 1,8 милиарда US$[14], йойто е трябвало да бъде изплащан за по-дълго време чрез внос на нефт. UN-ембаргото пресуши този кладенец. На подобна стойност са били отпускани и кредити на приятелски страни от третия свят, които също можеха да се смятат за загубени.

Мораториумът не се задържа дълго. Правителството се сменя. Както по време на управлението на съдията Попов, така и по време на първото правителство на СДС, под ръководството на Филип Димитров, се водят усилени преговори с МВФ. По него време финансов министър е отново бъдещият министър-председател, Иван Костов, всъщност специалист, тъй като още през 1986 година е изследвал влиянието на дълговете върху икономическото развитие на страната. В интервю преди едно от заседанията по преговорите, той заявява, че »България преди 1989 година получава кредити при много по-изгодни условия, отколкото е отговаряло на платежоспособността й. Това означава, че за това е имало политически причини. Заемите са нараснали толкова, тъй като с нови кредити се опитваме да погасяваме стари задължения.« Освен това той се отнесе сдържано към надеждите, че ще постигне опрощаване на дълговете с 50%: »Такъв случай е имало само в Коста Рика, но нито кредиторите, нито ние се смятаме за бананова република.« Наитина бяха опростени 47% от дълговете, което означава, че България е на разстояние само три процента от Банановата република. А на въпроса, дали ще окаже натиск върху ответната страна по време на преговорите, държавникът отговори: »Аз съм зодия Овен, това казва всичко. Никого не искаме да принуждаваме, а постигаме всичко по елегантен начин.« (Както това се доказва от други известни “овни” в историята - В.И. Ленин или Адолф Хитлер.) Този „овен” беше посъветван чрез депутат от СДС през 1991 г. да постави пред МВФ тезата: „Който е сключвал заемите, той да ги плаща!” След това обаче бързо възприе другата теза: за приемствеността между диктатурата и „фасадната демокрация”, която е в сила и до сега.

На 4 май 1992 година МВФ публикува бюлетин, в който одобрява представената икономическа програма и отпуска първи транш от 212 милиона US$. МВФ установява, че България вече отчита напредък в премахването на редица монополи, с цената на последствия, като например намаляването на производството в индустрията и селското стопанство, както и бързото повишаване на безработицата. Въпреки това са необходими две години, докато най-сетне се постигне споразумение между България и кредиторите. Външните дългове междувременно нарастват на 13 милиарда US$, което отговаря на общия износ на страната за три години. Между 1991 и 1993 година България получава нови кредити на стойност почти 1,5 милиарда US$, от които обаче според информацията на Националната банка нито цент не влиза в реалната икономика, а се използват изцяло за »финансово-оперативни« цели, като например да се обслужат лихви и платежни вноски по стари кредити, да се поддържа лева и да се финансират жизнено необходими импорти. Две трети от общата сума (8,16 милиарда US$) българската държава дължи на частните банки, които са организирани в Лондонския клуб. Дълговете бяха намалени с 47%, при което българите можаха да закупят 12% във форма на Debt-buy-back за по 19,3 цента за долар, остатъкът беше обърнат в държавни ценни книжа, които представляваха 50% от номиналната стойност на дълга. За останалата част от дълга условията на изплащането бяха регулирани по следния принцип: първоначално ниско плащане и бързо нарастващи вноски през следващите години. Най-голямо натоварване беше предвидено за периода 2004 до 2010 година (само Лондонският клуб за този период имаше претенции за 800 милиона US$ годишно). Експертите поздравиха единодушно споразумението на »експертното правителство« на Беров, което щяло да създаде по-голямо доверие към България на международните финансови пазари. (При въвеждането на бондовете на Нюйоркската борса за по-добра ориентация на незапознатите участници България беше сравнена с Еквадор. Толкова може да се каже за доверието.) Освен това пак беше предсказано, че чуждестранните инвестиции ще започнат да се леят. Обаче българските експерти, които обстойно вземаха думата в пресата, бяха единодушни, че българската държава не може повече да си позволява социална политика. Просто нямало алтернативи; освен това в определени исторически моменти трябвало независимо от социалните въпроси да се мисли за националното достойнство!

В действителност това споразумение надхвърля далече възможностите на България. До края на века остават да се плащат около 6 милиарда US$, икономиката обаче съгласно по-предпазливи прогнози може да отделя годишно не повече от 200 до 250 милиона US$ за изплащане на дълговете. Дори след опрощаването България ще трябва да бъхти като роб, за да изплати заемите за следващите десет години, което няма да предостави никаква възможност на българската икономика да си отпочине.

Освен това българското правителство се задължи да въведе закон за фалита, както и да ускори приватизацията и банковата реформа. Сигурно при затворени врати се е говорило и за приложението на взетите от приватизацията пари, тъй като министър-председателят Беров побърза да разсее илюзията, че дори и малка част от тях могат да бъдат използвани за преодоляване на социалните проблеми на населението. Сумите нямало да бъдат много високи и освен това международните кредитори трябвало да получат предимства и гаранции. Това беше съобразено и с бюджета за 1994 година. 3% бяха отделени за инвестиции, 20% за социални нужди, а останалите 77% за текущи разходи.

 

Дори не бяха изминали две години, когато през май 1996 година отново се появи заплахата за неплатежоспособност на държавата след един драстичен спад на лева. През тази година България трябваше да плаща на чуждестранните кредитори общо 1,2 милиарда US$. Обаче откъде да ги вземе? Чистата печалба от търговския баланс беше твърде постна, чуждестранните инвестиции все още не бяха започнали. Преговорите на социалистическото правителство на Виденов с една високопоставена делегация на МВФ продължаваха вечно и оставаха безрезултатни, ако не се вземе предвид, че на представителката на МВФ ѝ беше открадната чантата по време на обяд в изискания ресторант Крим. След падането на правителството на Виденов през януари 1997 година преходното правителство веднага се съгласи с въвеждането на валутния борд. Беше обяснено, че това е най-радикалното средство, с което разполага МВФ, тъй като държавата de facto се отказва от фискалната си автономия. Валутният борд (currency board) постановява непроменлив курс на собствената валута (в случая с България това бяха 1000 лева за една германска марка), националното количество пари не бива да надхвърля валутните резерви, което означава, че националната емисионна банка трябва да се откаже да изразходва своеволно пари. Държавата трябва да представя бюджета си за контрол на МВФ. Без дискусия всички политически партии заявиха съгласието си за въвеждане на валутния борд – изненадващо за предизборно време. Досегашният опит, например в Аржентина, където валутният борд беше въведен през 1991 година, не е много обнадеждаващ. Въпреки че една от най-важните цели на Валутния борд е редуцирането на инфлацията, може да минат години, докато това се постигне. Междувременно съвсем логично твърдият курс оскъпява местните продукти и по този начин се утежнява износът. Дяволски кръг, тъй като външнотърговското салдо трябваше да доведе до чиста печалба, за да се платят заемите.

Освен това беше договорено, през 1997 останалите 900 милиона марки да се изплатят на всички кредитори по света, а не на една централна инстанция, която да обслужва съответните кредитори. Тъй като 900-те

милиона не са спестени, държавата трябва да продаде част от златния резерв, отново да задлъжнее и да разчита на изгодна продажба в рамките на приватизацията.

При правителството на Костов цареше пълно мълчание по въпроса за външните дългове. Дори ако българската икономика постигне забележими печалби от износ и инфлацията бъде обуздана, държавата ще трябва да взема още кредити, за да изплаща старите, дяволски кръг, от който няма измъкване, ако се вземе под внимание опита на страните от третия свят, тъй като страната все повече потъва в зависимост от кредиторите. България се превръща в дойна крава, а при 100 дойни крави международният капитал може доволно си подсвирква.

Шест години по-късно нищо не се е променило по същество. През 2005 говина България има външен дълг около 15,5 милиарда US$, а през 2007 година вече е налице инфлация с далечни последици!

 

Обаче в българската преса продължава да се говори за »помощ«, за »подкрепа« или »отзивчивост«. Изглежда не е известно, че например Световната банка с »помощта« си събира огромни печалби, през последните години по над един милиард долара годишно. Че никога не предприема конверсия на дълговете и не дава безлихвени заеми. Напротив, тя е толкова могъща и има такава власт над отпускането на заеми от ЕС или Лондонския клуб, че по правило тя първа получава парите си. А нейната политика и преди всичко налаганото от нея с религиозна всеотдайност структурно приспособяване, вече беше изпробвано в Африка с катастрофални последствия за населението и околната среда, преди да бъде приложено към реформиращите се страни от Източна Европа. Приватизацията на обществени предприятия води до висока степен на безработица; бюджетните съкращения в областта на социалните нужди, здравеопазването и образованието стават за сметка на бъдещото развитие; премахването на субвенциите отслабва селското стопанство и го прави неконкурентноспособно по отношение на ЕС; а намаляването на реалните работни заплати в ниските тарифни ставки води населението към масово обедняване. Истинското намерение зад тези мерки – продължително анализирано и дискутирано от ангажираната критична общественост в Западна Европа – не е нито за трайно намаляване на бедността, нито за намаляване на щетите, а за подсигуряване на обслужването на дълга. Като много други длъжници по света, също и България трябва да бъде накарана да си плаща благона-деждно поне лихвите. Нищо от това не се дискутира в българската преса, напротив, тя сипе хвалебствия по всеки нов кредит. Баланса на Световната банка и на МВФ въобще не се оглежда внимателно. Според

едно изследване на североамериканската фондация Heritage икономическото положение в повече от половината от 89-те развиващи се страни, които от 1965 година получават помощ от МВФ, въобще не се е подобрило, а тук става въпрос за повече от 30 години; 32 страни се намират днес дори в по-лошо икономическо състояние!

 

Вътрешният живот на един малък град

 

Като доста други градове в Източна Европа Луковит живее в миналото и гладува в настоящето. Пред развалините на волейболен стадион един минувач се е затъжил за върбите, по които някога се е катерил, за да гледа мачовете за националното първенство. Днес децата тичат след скъсаната топка между пъновете на дърветата. Трима бивши затворници от българския Гулаг са седнали в тясна кухня и си припомнят престъпления, за които обществото не иска вече нищо да знае. Eдно циганско семейство е седнало пред къщата им, лющят семки и не спират да говорят. Един чиновник се възнася по оперетите, в които е участвал като любител. Бивш европейски шампион по водно ориентиране се е втренчил над бирата си в препълнената с вимпели и купи витрина в изоставения клуб. Навсякъде в градчето се намират останки от един свят, който някога е функционирал по-добре, макар и не чак толкова добре, както спомените на някои жители се опитват да представят.

Петко Чолаков обича родния си град. Той създава впечатление, че знае всичко, че познава всеки, кметове, служители, работници, спортисти, домоуправители или селяните на магарешките каручки. Наел се е да направи енциклопедия за Луковит. До кухненската маса в малката кухничка, която единствено се отоплява в къщата му (с дърва), са натрупани архиви до тавана. За седемдесетгодишната си възраст, от която десет години е прекарал в най-страшните затвори и лагери на комунистическа България, той може да се радва на изненадващо голяма енергия. Направил е корем от многото хляб, тъй като пенсията му не стига за повече от домашно приготвени пити.

Още докато се поздравяваме той започва да вади документи от купищата материали: изборни статистики, демографски таблици, географски карти и туристически проспекти с цветущи пейзажи в помътнели цветове. Луковит е типично българско градче от селски тип, което с неговите пет фабрики, две гимназии и една значителна библиотека, все пак може да се каже, че е »развито«. Единадесетте хиляди и петстотин жители, от които 4500 роми, се опитват да оцелеят чрез самозадоволяване, бедни пенсии и жалки заплати.

Жена му, Донка Чолакова, която до пенсията си е била акушерка, осигурява медицинското обслужване на квартала. Тежко болният комшия не може да си позволи инжекциите в болницата. Семейството му е скътало малко пари и след дълго търсене е намерило в крайдунавския град Русе стрептомицин на достъпна цена. Донка му поставя инжекциите.

Между девет и десет часа жена на легло през няколко улици очаква жизненонеобходимата ѝ инжекция. И все се опитва да даде на Донка няколко банкноти, но как да ги вземе, като знае, че жената едва успява да се изхрани.

Преди да се погрижи за комшиите, Донка нахранва десетте кокошки и петте свине. Животните изхранват не само старото семейство, но и двете дъщери заедно с децата им в столицата. Като заклали скоро една свиня, в къщи останали само няколко парчета сланина. Ако не беше толкова малка, човек би си помислил, че градината с всичките стопански уреди е някоя ферма.

Сутрин между осем и девет много луковитчани извеждат животните си на паша. От дворовете заситнят козички, притропват крави. Животните се събират на стада, които някой собственик води на паша. Обаче старците, които прекарват деня си на режещия вятър по голите хълмове, рядко са земеделци по професия. Единият преди пенсионирането си бил строител, другият преди уволнението си санитар. А някой от пастирите формално все още се води на работа, обаче в система, в която една лъжа покрива другата, той не върши никаква работа за заплатата, която не получава. Да не трябва да излизаш на полето е привилегия.

Да имаш платено работно място също е привилегия. Службата по заетостта регистрира с компютри кой е »освободен« от работа, кой получава шест, девет или дванадесет месеца помощи за безработни. Най-късно тогава всеки бива оставен на съдбата си. Безработицата е стигнала до 22,8%, обаче точен анализ на статистиката от 24 страници за 1996 година показва, че около 43% са без приходи. От официално регистрираните само 25% получават държавна подкрепа. Без детските, които продължават да се изплащат, някои семейства биха умрели от глад.

Сътрудниците на службата по заетостта седят в топлите си кресла и излъчват невинна тъга на хора, чиито ръце във всяко отношение са вързани. На никого не можем да помогнем да си намери работа, казват те, тъй като за всяко работно място чакат поне 50 кандидати. Ако някой днес загуби работата си, няма почти никакъв реален шанс да намери нова работа. По-рано консервената фабрика поемаше по-малко квалифицирани работници, някои отиваха в селското стопанство, но това вече е невъзможно. Можем да предложим само две неща: социална работа, предимно общинска, това ще рече в извозването на смет, почистване на улиците, поддържане на парковете. Или можем да изплатим четири заплати, ако някой иска да стане частен предприемач.

 

Десет часа сутринта. Бях пил кафе в службата по заетостта, в кръчмата ще трябва да изпия една голяма ракия с насъбралите се пенсионери, безработни, надничари и всякакви отчаяни. В опушената малка стая някои чакат за временна работа в селското стопанство, други четат вестник, а останалите са се втренчили пред себе си, още твърде сънени, за да могат да започнат да псуват и гълчат. Кръчмата е отворила преди три години, преди това такова нещо не е имало. Някои ме оглеждат, но са доволни след като почерпя по една ракия. Един брадясал старец хвърля вестника на масата и изломотва:

»Робски народ сме, такъв народ винаги го тъпчат. Нищо не става от нас. Най-бедните сме в Европа. Да оцелееш вече е много.«

»Забравихме да работим.«

»Къде ти, един получава 5000, а друг 500 000, ти искаш ли да работиш за 5000? Никой няма да се блъска за толкова.«

»Всеки ден във вестника има цяла страница за тази нова партия. Кой им плаща?«

Другият вдига глава над вестника, който чете.

»Партията плаща, ще ти кажа, те са служители на партията, а ти ще ги избираш.«

Кръчмарката самодоволно се оглежда: »Да, аз ще гласувам за тях, това са будни хора, разбрали са, че с комунистите повече не може да се кара.«

»Хайде де, вчера комунисти, днеска демократи. Толкова лесно ли се става?«

»Не може ли човек да сгреши?«

»Да, ама не постоянно.«

»Не може ли човек да се промени?«

»Те винаги са били прогресивни. Имаха достатъчно време да се променят.«

 

Първата фабрика, която посещаваме заедно с Петко, е почти изоставена, 50 метра застинали машини, а в другия край на цеха двама работници. Старите лозунги все още висят по стените: »Постижения и производство«,

»Производство и постижения«. Син гълъб и мир за света. Такива неща се виждат във всички фабрики. На едно място дори портрета на Георги Димитров, наместникът на Сталин! Дори където старото време непреднамерено е оставено на мястото си – то като че ли никого не смущава.

От другата страна на улицата преминаваме в деветнайсти век, тухлена фабрика, която би могла да бъде описана от Емил Зола. Писателят ни въвежда в тайните на прединдустриалната техника: глина, пещи, сушене на горещ въздух. Повечето прозорци са счупени. Силен вятър минава през цеха и издухва някакво парче ламарина като захвърлен вестник. Два метра небе просветват. По-късно, в кулинарното магазинче на циганската махала дребен мъж с изсъхнала кожа на лицето разказва, че работниците чупели прозорците, за да вземат малко въздух. Вентилация? Уморена усмивка. Мръсотията и прахта са се натрупали през многото петилетки. От стените стърчат голи железа и проводници. Лицата на циганите ми са познати – от рисунките на Кете Колвиц. Между този и другия, по-новия цех са натрупани купища натрошени тухли, строителни отпадъци, ръждясали машини и бракувани камиони. Било запланувано почистване: след десет дни всичко щяло да се почисти, това началник цеха ми каза още при последното ми посещение преди няколко месеца.

До скоро фабриката е носела солидни печалби. Говори се, че директорът продал и прехвърлил значителни количества от производството на собствената си сметка. Обаче с оглед тежката криза от последните два месеца – цените са се удвоили и утроили – хората нямат пари и за тухли. Началникът на цеха се успокоява, че поне надниците могат да се плащат. Работниците получават около 100 марки на месец, повече от всички останали в града, но при тази работа никой не им завижда.

По-рано беше по-добре, казва Димитрина, която работи във фабриката от 1980 година. На нейната възраст това означава: в началото на нейния работнически живот. Хората не си сменяха работата. Навсякъде работническите биографии са тясно свързани със съответната фабрика. Много по-добре. Пейки, фенери, табла с отличия. През почивките сядахме отпред да си приказваме. Други времена бяха. Днес единственото хубаво нещо е едно черно магаре, което пасе между скрап и отпадъци. Естествено че е забранено, обаче – Димитрина вдига рамене – работникът го взема със себе си. Къде да го остави?

Оградата от гофрирана ламарина, която на времето е опасвала целия район, в момента отстъпва на дупките и на тухлите. Циганите били откраднали гофрираната ламарина, твърди началник-цеха.

Железопътните релси от около месец не могат да се използват. Циганите били окрали винтовете, твърди той. Сега са необходими инвестиции от 7 милиона лева. Навсякъде из цеха са разхвърлени стари повредени и износени части. Ротори например, които трябва да се изчукат и обновят, тъй като резервните части или са скъпи, или ги няма.

Старата инсталация е построена с руска техника – вече е на 80 години и е пример за съветския колониализъм спрямо братските страни: когато дадена фабрика се амортизира и остарее, продавали я на някоя страна като България или я заменяли за хранителни продукти – тя поема само една десета от капацитета на новия цех. В стария цех тухлите изцяло се товарят на ръка от циганите. В новия цех са необходими само двама работници за натоварването.

Дори стените на цеховете са в лошо състояние. На въпроса ми, дали не могат да се измажат дупките, тъй като има достатъчно тухли, техническият ръководител отговаря с въздишка: »О, въобще не съм ги забелязал. Не пречи на работата. Ще има генерален ремонт на фабриката, знаеш ли, комините също трябва да бъдат подновени.«

 

В завода за кормилни механизми техниката е по-модерна, затова пък бъдещето е по-застрашително. Директорът ме приема любезно и ми дава неточна информация в изобилие. Разчита на италиански инвеститори, упорито хвали добрата машинна база и възпява високата квалификация на персонала си. Директорът фъфли, ризата му е излязла от панталона и наполовина виси отгоре. Луксозното му бюро е в пълно противоречие с облеклото и с изражението на лицето му. Прилича на капитан, който изведнъж е разбрал, че на потъващ кораб не може да се печелят нито пари, нито слава.

Във фабриките, както и навсякъде, се чуват едни и същи оплаквания: недостатъчно натоварване, остаряла техника, загубени пазари. Малки са надеждите за предстояща приватизация. Кметът познава само един единствен инвеститор, израилтянин, който имал интерес към хотела, вилата на спелеолозите и едно от добре разположените почивни места. Единствено в текстилната фабрика Панега цари оптимизъм. Машините са от 1988 година и производството е толкова трудоемко, че месечните заплати на шивачките по 50 евро привличат западните клиенти. Настоящият работодател се казва Бърингтън и се намира в Англия. На етикета на жакетите може да се прочете »the mark of the world’s best«. Има се предвид 100%-овата вълна, която се изпраща от възложителя. Шие се в град Луковит, но това никъде не го пише.

 

Вечерта се срещаме с кмета в дома на Петко Чолаков. »Той не смее да се покаже пред обществеността с мене«, казва Петко преди това. »Понякога ми се обажда по телефона, тихо като че заговорничи, взема ме по тъмно с колата си и излизаме извън града. Далеч от другарите, които могат да му зададат неприятни въпроси.«

Кметът проявява интерес към чуждестранния гост. Първо се опитва да ме разпита за професията ми и за биографията ми, след това докладва за потенциала на града. На тръгване тихо казва на Петко: »Само да знаеш – всички директори са подписали споразумение да докладват контакти с чужденци на Държавна сигурност. Значи, ако някой те пита, говорили сме за екологията и туризма.«

»Абе Огняне, та ние само за екология и туризъм говорим.«

Преди лягане Петко ми показва един допотопен високоговорител, който по-рано бил свързан с радиоцентралата. Всяка сутрин в пет часа той загърмявал и оглушавал домакинствата през целия ден с лозунги и бодра музика. Можел да бъде изключен естествено, но за това била необходима смелост, дори за това.

На следващия ден Петко разбира от комшиите, че в 22.30 часа предната вечер кола на Държавна сигурност била спряла пред тяхната къща. Когато те излезли да попитат шофьора какво търси при тях, той си тръгнал. Още по време на закуска кметът се обажда, за да предупреди Петко Чолаков, че Държавна сигурност вече се е информирала за мен и след заминаването ми ще го разпитва.

Надзорът над населението е в сигурни стари ръце. Някогашният заместник-началник на милицията е поел отговорността за тайната полиция, а старият шеф на тайната полиция е новият директор на полицията. Във всяко окръжно управление или провинциален участък на МВР зам-началникът е бил офицер от ДС. След „промяната” той вече беше офицер от Националната служба за сигурност – НСС, в която се бяха обединили офицерите от Второ и Шесто управление на ДС, т.е. от контраразузнаването и политическата полиция. С тези трансформации и мутации се изерпваха „деполитизацията”, „департизацията” и „демократизацията” на репресивните „органи” на диктатурата. В цялата страна се разиграва игричката “да си сменим местата”, която се оправдава с неоспоримия аргумент, че няма квалифицирани други сътрудници. Как така, подиграват се затворниците от българския Гулаг, ние заедно можем да докажем тридесетгодишна служба, познаваме занаята идеално, отвътре.

 

В най-старата водна електроцентрала на страната някога са работели най-добрите български леководолази. В културния дом една витрина с купи, грамоти и вимпели заема цялата стена, а някогашният европейски вицешампион по подводно ориентиране охранява системата. Той се изправя от една лодка, която тъкмо поправя и ни поканва – на първия етаж, където е направил малко кафене с няколко масички на тясната веранда, с изглед към язовира и езерото.

»Ако не бях денонощно тук, щяха да окрадат всичко, което не е здраво заковано и завинтено. Тук работя, тук се храня, тук спя и много рядко излизам.«

За този си труд той получава няколко хиляди лева. Посетители има малко, повечето приятели или случайни туристи като мен. С него и един негов приятел сядаме на една маса. Двамата мъже насочват вниманието ми към една къщичка на отсрещния бряг. Покривът ѝ се огрява от слънцето. Къща-скелет. Преди няколко месеца систематично всяка нощ била ограбвана. Първо мебелите, след това камината, след това контактите, закачалките, телефона. Накрая отнесли и керемидите. От културния дом той видял крадците и се обадил на полицията. Няколко часа след ареста крадците пак били на свобода. През една от следващите нощи пак се върнали, за да откачат и бравите.

»По този начин много младежи оцеляват, крадат, плячкосват, присвояват. Дори гробището съвсем скоро опустошиха. Какво друго да правят, като няма работа. Или избягват, или плячкосват каквото е останало.«

»И фабриките ли?«

»Естествено, това всеки го знае. Това са най-добрите сделки. Там се краде с камиони, пълни догоре. И нищо не можеш да направиш. Нищо. Достатъчно е да успееш някак сам да прекараш честно живота си.«

За честността или по-скоро нейната липса служителят от криминалната полиция може много да разказва и много се е напатил. И той се страхува. »Трябва да разбереш позицията ми, ще ме изхвърлят на улицата, ако разберат …«

Обещавам му да не издавам името му.

Тайната полиция била същата като преди. Шефът на полицията, бившият ръководител на Държавна сигурност, бил долен човек, когото някой ден той щял да намлати. Той прикрива страха си с приказки.

Питам го, дали колата отпред няма да бъде открадната.

»Не. Никога не изчезва на първия ден. Първо се информират отговорните лица, че се е появил нов привлекателен обект. След това се дава поръчката. В повечето случаи става въпрос за резервна гума. Или две.«

Как стои въпросът с инициативата на новото правителство на СДС за борба с организираната престъпност, все пак това е една от най-важните им точки в програмата? Инициираната неотдавна операция Комар трябва да послужи за разкриване на съмнителни източници на пари. Полицията има право да спира всяко съмнително луксозно превозно средство и да иска документи за произхода на колата респ. на сумата. Същото важи естествено и за недвижимите имоти и други имуществени стойности.

»Нищо не могат да направят. Неотдавна колегите ми трябваше да пуснат един явно съмнителен бизнесмен. Тъй като подпомагал полицията. Спонсоринг, това сега е модерната дума. Освен това мафията също е финансирала опозицията. Сега те трябва да им се отблагодарят. Kомар е само един фарс, най-много да накарат някой и друг гангстер да плати малко данъци. Притежателите на мерцедеси при нас въобще не плащат нито лев данъци – всичките им фирми отчитат загуби. Крайно необходим ни е по-строг наказателен закон за данъчното облагане. В крайна сметка дори Ал Капоне се е сгромолясал заради данъчната си декларация.«

 

Голямата обществена библиотека, сграда с театрална зала и просторно фоайе, стои някак необичайно. 130.000 книги, от които само част от тях очакват читателите си по рафтовете. Винаги е било така, само че след 1989 година настъпи известна подмяна. Някои книги се качиха от хранилището на първия етаж, други заеха мястото им в гробницата. Там сега събраните съчинения на Сталин и Живков трябва да гният самотни. Но няма да бъдат изхвърлени. Кой знае дали времената няма пак да се променят, казва библиотекарката без нито капка ирония; все пак Читалището може да се похвали със стогодишна история.

Тъй като читалището не разполага с никакви собствени средства, тя трябва да дава някои от помещенията под наем, на двама кръчмари и една частна школа за английски и мениджмънт, която с името си – Европа – обещава да трасира пътя към Запада. Знаели вече, кой се крие зад това, казва жената с кисело изражение на лицето. Някои хора се страхуват дори да споменат думата »мафия«. Преди – тази дума непрекъснато се появява – имало постановки, чернобелите снимки по стените свидетелстват за това. Миналата година все пак била поставена една пародия на оперета. Обаче и тук пираните се спуснали. Реквизити, осветление, костюми – всичко изчезнало. Крадците доказали, че имат вкус. Оставили само партизанския кич.

В един друг културен дом било още по-зле. Като в Босна – промърморва възмутен фотографът Диди Руф, който ме съпровожда през този ден, когато пред нас се изправя кино Москва. Дори разбитата външност не може да създаде ни най-малка представа за това, какво има вътре: разбитата сцена, разкъсаният екран, начупените столове, насеченият гардероб; стълбището към прожекционната кабина е осеяно с накълцани на дребно филмово ленти. Докато се оглеждаме, една стара жена застава пред киното и пита, дали може да седне вътре да си почине. Била много уморена.

 

Допълнение: Няколко месеца след посещението ми Петко Чолаков почина. За съжаление не му е било дадено да опише спомените си за затворническото време, нито да завърши енциклопедията за региона си.

 

 

 

 

Двуръкият бандит – държава и мафия

 

 

 

 

 

Мафиотизация в петилетните планове

 

Истинският властелин в България е мафията.

Wall Street Journal, 4/5 юли 1995

 

Номенклатурата е като мафията – просто не можем да пречупим властта й.

Жигмонд Яраи, унгарски зам. министър по финансите

 

Казват, че съм бил Кръстникът на мафията, обаче бащата на мафията беше Ленин. Той основа криминалната държава, а аз през целия си живот съм служил на тази държава, и все още съм длъжен да ѝ служа.

Руски мафиот, междувременно убит

 

Теоретично престъпленията в справедливото социалистическо общество бяха изчезнали. С удовлетворение пропагандата разпространяваше опустошителните криминални статистики на Западния свят, особено от Съединените щати. Но още преди да бъде победен тоталитаризмът, обществото започна да се пържи на огъня на престъпността. Не можеше да си затвориш нито ушите, нито очите: бомбени експлозии, престрелки, разбойничества по пладне и по нощите. Вестниците, които бяха започнали да се самоопределят по примера на западната преса, запълваха свободните пространства между голите цици и футболните звезди с новини за ужасите. Все повече се появяваха униформени, но те не носеха полицейска униформа. В началото хората вярваха на твърденията, че тези униформирани частни шерифи са дошли да ги защитават. Докато разбраха, че мъжете с дебелите вратове са част от този ужас. Думата »мафия« изведнъж влезе във всеки дом; първо се шепнеше тайно на

ухото на съседа, след това започна открито да се изговаря, а накрая между другото да се споменава, като нещо ежедневно и вездесъщо, за което въобще не си струва да се говори. Ето до тука стигнахме със свободата, оплакват се носталгиците. Това е временната цена за прехода към капитализма, аргументират прогресивните. Но и двете групи премълчават, че мафията и организираната престъпност в никой случай не е паднала от демократичното небе, а че отдавна са си съществували, че Държавна сигурност и Партията през дългите години на всемогъществото си са положили основите й.

 

Лъчезар Аврамов бил най-младият член на Централния комитет и на Политбюро. Преди това бил комсомолски шеф. Като малолетен през 1943 година той пристига от Съветския съюз с въоръжена група в България по контрабанден път, за да се бори в нелегалност. Още при пристигането си бил предаден от радиста на кораба и арестуван. Единствено заради възрастта му и единствен от групата той не бил екзекутиран, а бил осъден на доживотен затвор. Наричали го »детето-чудо«. С право, тъй като той наистина постига чудеса в корупцията. Като министър на спорта и младежта той още в началото на петдесетте години измисля средства и пътища, за да се обогати в това твърде неатрактивно министерство. Професионалните спортисти изнасяли нелегално български лекарства, като например Нивалин, които се ползвали с добро име извън България, а освен това били много по-евтини от конкурентните стоки. Избрани сътрудници в така наречените търговски представителства, които по принцип си нямали друга работа, се занимавали с разпространението. Спортистите се връщали тежко натоварени от международните първенства, футболните им топки, боксьорските ръкавици и чантите за масажиране били препълнени с часовници, бижута, химикалки и други луксозни стоки. Министърът на спорта нареждал на митничарите да не проверяват багажа нито при излизане, нито при влизане. Спортистите създали професионална контрабандна мрежа и били много по-добре заплатени, отколкото това отговаря на и без това разглезеното им положение на герои на Народната република. Печалбите се разпределяли на йерархичен принцип, така че детето-чудо Лъчко забърсвал лъвския пай.

Завистта се появила по коридорите на партийната централа и на Вътрешно министерство. През 1953 година масово се започва с арести на спортисти, между които половината отбор на Левски София, както и щангисти, боксьори, борци и лекоатлети. Текущата непублична процедура на българското правосъдие допринесла за победата на някои чуждестранни конкуренти. Приключва се с присъди за дългогодишен затвор. Естествено за спортистите. Лъчезар Аврамов само е понижен и получава след няколко години като външнотърговски министър още по-

изгодни възможности да продължи дейността си. Докато и тук се стига до скандал, няколко селски жертви и още едно преместване на междувременно вече прошарилото се дете-чудо. Само едно нещо не се променя: Колкото повече крадял и лъжел, толкова по-високо се изкачвал в партийната йерархия.

Господарите от Москва злоупотребявали и мамели в много по-колосални мащаби. По времето на Брежнев те стигнали до степен, която вече не можела да бъде прикривана от обществеността. Партийните големци се отдавали на престъпността с гигантомания, отговаряща на скоростта на петилетните планове. Например: В края на седемдесетте години съветският министър на риболова е арестуван. В кратък процес той е осъден за тежки престъпления срещу социалистическата собственост на смърт и веднага разстрелян. Най-голямото му престъпление срещу номенклатурата се състояло в това, че не е разпределял подобаващо (престъпление, което се наказва безпощадно от всяка мафия). Формално той бива обвинен в нелегален износ на хайвер. Черното злато било опаковано в консерви от по 200 грама и 2 килограма, според етикетите консервите съдържали грах, боб или моркови. Цели кораби с фалшиви моркови заминавали на Запад, където стоката се превръщала в хайвер. Огромна мрежа от рибари, снабдители, опаковчици, транспортни работници, собственици на плавателни съдове, моряци и посредници обслужвала министъра – печалбите били астрономически.

Според руския публицист Лев Тимофеев най-късно през шестдесетте години всички ресори на съветската икономика се замазват и подправят. Освен това апаратчиците не са управлявали изцяло »свободната« творческа икономика, но са я държали под контрол. Само добри контакти и вярна служба на държавния апарат са можели да гарантират сигурността на огромния брой черноборсаджии.

Мафиотските структури били особено изявени в Азърбейджан и Узбекистан. Азърбейджан повече от две десетилетия се намирал в ръцете на клана на Гайдар Алиев и там се разпространявали списъци, на които се отбелязвало, колко струва всяка една служба в републиката. Интересуващи се можели да се осведомят чрез този списък колко струва поста на главния прокурор, на партийния шеф на някой по-голям град или на директора на нефтодобивен комбинат. Тези цени стигали до шестцифрени суми в долари! С екстравагантни дарове Алиев си създал сигурен гръб в Москва. Той подарявал на Брежнев пръстени с брилянти, обковани в диаманти мечове или сервизи за кафе от злато, сребро, платина и скъпоценни камъни. Освен това той редовно изпращал на Политбюро по един самолет с плодове, хайвер, коняк и вино. В замяна на това бившият шеф на КГБ в Азърбайджан можел да прави каквото си

поиска: можел да клевети, да прогонва, да убива противниците си, да направи така, че те да изчезнат от лицето на Земята.

Узбекистан беше сцена на една памучна афера, която по времето на Андропов така се беше развихрила, че разтърси чак стените на Кремъл. Причина за проверките става едно »разкритие«, че републиката от известно време годишно отчитала по 4,5 милиона тона памук повече, което струвало на Съветската държава годишно по 6 милиарда рубли, за тогавашния курс сума, двойно по-голяма в долари, тъй като всеки тон получавал богати премии. Под наблюдението на местния партиен везир Шараф Рашидов, който се отнасял към Узбекистан и населението му като към частна собственост, статистиките, които се изпращали в централата в Москва, били фалшифицирани. Така фиктивното бяло злато се превръща в истинско злато. Почти цялата номенклатура участвала в тази измама, броят на обвиняемите възлизал на няколко хиляди! В хода на процеса била обхваната цялата партийна върхушка на републиката, 18.000 партийни другари били изключени от Партията, било произведено обвинение срещу 300 сътрудници на Вътрешно министерство и 30 прокурори. Обаче опитът на Андропов, независимо по какви причини, да разчисти това разбойническо гнездо, се проваля, когато разкритията стигат до Политбюро, където е трябвало да бъдат арестувани другарите Гришин, Романов, Алиев и Лигачов. Това вече надхвърлило границите. Бил жертван зетът на мъртвия Брежнев, Юрий Чурбанов, а следователите били уволнени заради престараване и своеволие; за компенсация на отстраняването им били осигурени места на народни представители в Думата. Узбекистанските мафиоти избягали.

По това време цялата съветска икономика е обхваната от такива неофициални процеси, които могат да се определят като сенчеста и сива икономика, въпреки че понятието не е съвсем точно за случаи, когато сянката се изправя, а тялото лежи на земята. Корупцията била толкова вездесъща, че Първият секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Молдавия заявил при ареста си: »Разбирам, че става въпрос за подкупи, обаче с оглед на ситуацията смятах това за нормално явление.« Ситуацията по никакъв начи не се променя с идването на Горбачов на власт – напротив. Загладеният ловък Горбачов, бивш партиен шеф от прословутия с корупцията си регион Ставропол, отлично обслужва интересите на стремглаво разширяващата се и излизаща зад границите на страната номенклатурна мафия. Още съдия-следователят Гдилян посочва, че след 1978 година Горбачов е завеждал в Централния комитет селското стопанство, поради което се занимавал с памукопроизводството и често посещавал Узбекистан. По време на Перестройката криминализацията на обществото стремглаво се увеличава. Обаче с външната си политика Горби успява да заглади всичко това. В България Българската комунистическа партия избира по-прекия път, като избира досегашния министър на сивата икономика Андрей

Луканов за министър-председател, който да води страната по трудния каменист път към демокрацията и свободната пазарна икономика.

Съждението на Свети Августин, според който всяка държава е разбойническа банда, никъде не е било доказано по-добре, отколкото в Съветския съюз и неговите сателитни държави. За разлика от други страни, където организираната престъпност е трябвало да се налага срещу държавните принципи или по-скоро като допълнение на „държавните принципи” и органи, тук тя се зарежда с енергия и защитава съществуването си директно от принципите на държавата. Съществуването на паразитната класа, наречена Номенклатура, се базирало на специалния ѝ статут, който узаконявал правото ѝ да разполага изцяло и свободно с националните приходи. Затова не може да се говори сериозно по станалата напоследък модерна тема за »Мафията на Изток«, ако не се вземат предвид някогашните носители на държавната власт – Партия, Държавна сигурност, милиция, армия и правосъдие – и не се проследят техните метаморфози. Още през 1988 година, когато на Запад беше регистрирана за първи път тази »нова« мафия, италианският председател на парламентарната комисия за борба с мафията, Жерардо Чаромонте, в разговор с немския журналист Вернер Райт, каза: »Подозираме, че при тези криминални групи не става въпрос за обикновени гангстерски групи, а за част от държавния апарат на отделните страни от Източния лагер, за лица от тайните или от отбранителните служби, както и от партийния и комсомолски апарат.« Подозрението му беше повече от потвърдено.

 

 

 

Дяволски метаморфози

 

Специфичната ситуация в Източния лагер е именно в тясната обвързаност на комунистическите партии-наследници и бившата Държавна сигурност, които продължават почти изцяло да владеят държавния апарат в България, както и онези групи и банди, които поради недостиг на понятийност биват определяни доста неточно като мафия. Самата представа за противопоставяне и борба между държава и мафия води в погрешна посока. Ако обаче се тръгне от симбиозната обвързаност между двете, тогава много неща от ежедневието няма да изглеждат така странни и непонятни. Номенклатурата си създава чрез мафията дълга ръка, която в »демократичното« общество поема

функцията, която в тоталитарната система беше присъща на репресивния държавен апарат. Мафията служи на легалния си брат, държавата, като плашило, което трябва да поддържа населението в страх и ужас, които да го хвърлят в ръцете на единствената власт, която се представя, че се бори с мафията, а именно държавата. Не случайно политиците най-редовно заклеймяват опасността от мафията като »най-сериозната опасност на цивилизованото общество«, след това обаче много отзивчиво се отнасят към представителите на тази опасност. Определението »мафиоти« подвежда към грешни заключения, ако се прави асоциация с някой сицилиански род или американски картел. Източноевропейската версия според случая бива толерирана от държавата, бива прикривана или подкрепяна; тя спокойно си функционира като държава в държавата. Всъщност се касае за срастване на държавна власт и „организирана престъпност”. Или казано по друг начин, това са двете страни на един и същ медал.

 

В средата на осемдесетте години секретните служби са били най-овластената организация в страната. Като големия брат КГБ в Русия също и българската Държавна сигурност (ДС) е била строго организирана, добре функционираща институция, разполагаща с неимоверно влияние. Не случайно първите адвокати на преустройството, Юрий Андропов, както и редица президенти на независими бивши съветски републики произлизат от КГБ, без да говорим за Путин и путинци. Многобройните тайни служители, събрали дългогодишен опит в шпионажа и не особено обременявани с традиционни задачи, предопределят водещата роля на Държавна сигурност в Перестройката, още повече като се има пред вид, че в голямата си част тя е творение на духовната им лаборатория.

Естествено че българската Държавна сигурност още от рано е ловила дивеч в чужди гори, обаче тези излети се ограничават върху малък брой класически престъпления. В сътрудничество с турски дилъри тя прекарва наркотици на Запад и по този начин улучва два заека с един куршум: както упадъчния Запад да продължава да бъде тровен, така и да се натрупва крайно необходимата валута. Направени са преценки, че около три четвърти от определения за Западна Европа хероин и днес минава по така наречената балканска линия. Едва през осемдесетте години, с разнообразните търговски задачи, които Държавна сигурност получава, тя надраства ролята си на репресивна шпионска и дилърска институция, превръща се в global player по финансовите въпроси и предоставя необходимите кадри за окупация на родната икономика.

Особено тясна е връзката между тайните служби и бандите, превърнали се в охранителни и осигурителни фирми. Една пенсионерка ми разказа за опита си във Министерството на вътрешните работи. Когато в един от

безкрайните коридори чакала за потвърждение на това, че е политически преследвана, за по-малко от час покрай нея минали около десет въоръжени мъже в костюми, с тъмни очила и мобифони, чукали на вратата на някакъв служител, нахълтвали вътре и крещяли на секретарката: »Кажи му, че еди кой си го очаква, бивш колега съм му.« Както се знае, гарван гарвану око не вади.

Властта и влиянието на Държавна сигурност е непроменлива константа във всички бивши източноевропейски държави. Манфред Китлаус, ръководител на специалната служба за борба с престъпленията на Щази в Германия, оценява размера на извършените от бивши сътрудници на Щази кражби за около 26,5 милиарда марки, при което сумата със сигурност е по-голяма, ако се вземат предвид обичайните официално необявявани цифри. Освен това той посочва тясното сътрудничество между групите на Щази и руските партньори. Говорителят на чешкото Министерство на вътрешните работи, Ян Шуберт, заяви на една пресконференция, че действащите в неговата страна руски банди се управляват обикновено от кръстник, произхождащ от съветските кръгове на тайните служби или от икономическия елит. Той управлява група специалисти от армията и от КГБ. Между тях афганите (бивши бойци в Афганистан) както и експортьори поемат отговорността да сплашват. Групите притежавали висока степен на военна дисциплина и жестокост. Йерархията от комунистически времена продължавала да бъде поддържана: бандите от България, Полша или Румъния се намирали под командата на руската мафия, както по-рано местните тайни служби били на подчинение на КГБ.

Превъзходен пример за описаните взаимовръзки се среща в приз-нанието на виенския електроинженер Дезилер Острогонац пред италиански съдия-следовател. Острогонац, формален изпълнителен директор на три търговски фирми във Виена, Будапеща и Прага, бил изпълнителен помощник на полковника от КГБ Александър Кузин, който от централата си, намираща се в луксозна сграда на площада Свети Стефан, със съдействието на секунданти като Острогонац, управлявал огромна контрабандна мрежа в цяла Европа. Контрабандната стока се състояла от суровини, до които в Русия имали достъп само високопоставени функционери: плутоний, уран и червен живак. Във Виена Кузин разполагал с петима стационирани там руски военни, между които зетя на бившия московски кмет Гаврил Попов. Острогонац дава следните показания: »Истинските продавачи са агенти на КГБ, офицери от Червената армия и функционери от високите етажи на руското правителство… Искам да изясня, че прикритата търговия със съветска военна техника е част от криминален заговор, който се одобрява и подкре-пя от държавния апарат.« По време на процеса става ясно, че един офицер от тайните служби, на име Борис, е отсядал във Виенското главно командване, като е имал една единствена задача, а именно да определя

комисионни за офицери, политици и мафиоти, които оказват подкрепа и осигуряват защита на тези сделки. Кузин не се занимава просто с контрабанда; той ръководи холдинг Kuzin International, който както се твърди, се представял от 57 фирми на Запад и 300 филиала и агенции в бившия Съветски съюз с общ оборот от 4,3 милиарда US$ годишно. В един излязъл през 1991 година проспект се твърди, че холдингът осигурява работа на общо 166.000 сътрудници, от които 46.000 на Запад, в »най-различни браншове«. Българският двойник, с когото ни предстои да се срещнем, се казва Мултигруп.

Интересно е, че полковникът от КГБ във Виена управлява и фирмата IMPEX, филиал на българската фирма KINTEX, която от 1968 година – златната ера на TEXIM – търгува с оръжия и наркотици. Свидетелят Острогонац е дал също показания за връзки със Слусовице, една чешка кооперация, която между другото владеела селското стопанство и разполагала със собствена служба за сигурност, чиито сътрудници били предимно тайни агенти и бивши функционери. Така кръгът между Но-менклатура, Държавна сигурност и Мафия се затваря, а също така и между Москва, Виена и София.

 

Бизнесмените, които се явяват като директори, мениджъри и съдържатели, естествено не са истинските собственици, те управляват парите и инвестициите като наместници на много по-голямо сдружение по интереси - тръст. Тяхната благонадежност е подсигурена от дългогодишно сътрудничество, инстинкт за самосъхранение и чрез договори. Френските авторки Бланк и Лесник дават в книгата си Новата мафия пример на такова писмено споразумение:

»Аз, долуподписаният другар X, член на КПСС/БКП и тем подобни от …, членски номер …, се задължавам с настоящето, съзнателно и по собствена воля да стана доверено лице на Партията и съм готов да изпълнявам нейните заповеди, като зная, че те са секретни. Обещавам, да пазя материалните и финансови средства, които ми се поверяват и да ги използвам в полза на Партията, и гарантирам незабавното възстановяване при първо поискване. Задължавам се освен това, по всяко време и на всяко място да предоставям на Партията всички печалби, които са постигнати по време на стопанската ми дейност. Заклевам се, да пазя в тайна поверените ми от упълномощените за това лица информации.«

На някои документи още било написано: »В един екземпляр. Строго поверително. Да се изпълнява единствено въз основа на договореност с КГБ!« В течение на годините »Партията« сигурно е била подменена с някоя друга организация. Редовните екзекуции на бизнесмени и банкери

по всяка вероятност могат да се сведат до това, че жертвите са нарушили този договор, било то, че са отделили прекалено много за себе си, или че са отказали да върнат главницата с лихвите при поискване от институциите, които са ги наели като мениджъри или просто като подставени лица.

 

 

 

Maxwell-Connection

 

Навсякъде по света е трудно да се разграничава търговската от криминалната дейност. В крайна сметка изкуството на успеха на борсата или на пазара се състои в това, да заблудиш другите, да ги прецакаш, да ги измамиш. Обаче в бившите тоталитарни общества е невъзможно да се направи тази разлика, тъй като двете области почти напълно се покриват. Интересно е, че влизането на номенклатурата в частното стопанство – както видяхме това вече на примера на TEXIM – същевременно подейства като сигнален огън за форсирана мафиотизация.

През седемдесетте и осемдесетте години външнотърговските дружества се налагат като канали, по които държавните пари напускат страната и завинаги изчезват, независимо от Студената война особено във »вражески« страни като Англия, Германия, Франция или Австрия. Духовният баща на разширяването и диверсификацията на тези активности се намирал в Политбюро и се казвал Огнян Дойнов. В таен доклад той предлага на колегите си в най-висшия държавен орган, да заобиколят пречките по вноса поради разпоредбите на COCOM[15] чрез Joint-ventures-проекти, за да стимулират националната електропромишленост и други модерни търговски клонове, които зависят от шпионажа. Предложението било прието, обаче електропромишлеността в никакъв начин не подобрила износа си. Затова пък личните приходи на висшите партийни дейци започнали бързо да растат.

Едва ударил гонгът за рунда на перестройката и броят на външнотърговските сдружения главоломно се увеличил: между 1986 и 1989 година били основани общо 400 от тях, повече от всички съществуващи до тогава, взети заедно. През 1987 година дейностите постигнали такъв оборот, че се наложило във Външнотърговското министерство да се създаде специален търговски отдел под

ръководството на Георги Пирински (по-късно министър на външните работи и понастоящем председател на Народното събрание). Този отдел получил задачата, да подкрепя и контролира работещите извън страната фирми. Имената на фирмите непрекъснато били подменяни, капиталът бил прехвърлян, следите изчезвали. За да прикрият българската следа, били създадени холдингови фирми с фалшиво участие. Например Prosperity Holding в Люксембург бил регистриран като германско-китайско предприятие, в действителност контролният пакет обаче се намирал в български ръце. Много от бившите Joint-ventures по-късно формално изцяло преминали в чужди ръце, продължавали обаче да бъдат ръководени от български директори, които идвали от тайните служби (шпионаж и контра-шпионаж). Паралелно с държавните фирми възниквали и частни фирми с подобни имена и същия обсег на дейност (BULGARGEOMIN, Technoimportexport, GEOCOM, INSIST, INTERCOMMERS, AGROCOMMERS, ISOTIMPEX, ИНКО). Без изключение те се управлявали от офицери от Държавна сигурност. Министерството за външнотърговски връзки през този горещ период се управлява от Андрей Луканов, който осъществява дейността си в тясно сътрудничество с Държавна сигурност, по този начин и с КГБ, и на базата на тази своя позиция става един от най-овластените и богати мъже в България.

Държавна сигурност заемала паралелно с Министерството на външната търговия втората активна позиция. Според едно изказване на Димитър Луджев, министър на отбраната през 1991/92 година пред Дойче веле, »след 1987 година започват все по-усилено да изтичат пари от страната. Разговарял съм с доста сътрудници на Държавна сигурност, които признаха, че тогава е била сформирана мрежа от около 150 до 160 групи по трима или петима души с цел конспиративна дейност. Те разполагали с неограничена финансова подкрепа, предоставена им била голяма самостоятелност. Водели се към централа, но не поддържали връзка помежду си.«

До ден днешен точният брой на външнотърговските предприятия е тайна, която никое демократично правителство не е разкрило. Наистина на няколко пъти са публикувани цифри, обаче те толкова се различават помежду си, че е трудно да бъдат взети насериозно. Главният прокурор Татарчев през август 1993 година докладва на министър-председателя Беров: »За момента няма данни за състоянието и броя на българските външнотърговски предприятия. По-голямата част от тях са нерентабилни, но продължават да бъдат финансирани от държавните фирми, които са ги основали. При проведената от Държавна прокуратура ревизия бяха констатирани доста случаи, при които сдруженията не изпращат печалбите си в България, не плащат данъците си и не са предали координатите си.« Точни данни никога няма да бъдат публикувани доброволно, тъй като външнотърговските дружества са били стълбове на българската икономическа мафия. Освен, ако при разпитите на

оторизираните чекисти-„търговци” се приложат собствените им методи на „разследване’ и „следствие”...

 

Колкото могъщи и изобретателни да са били българите, те все пак се нуждаели от помощта и посредничеството на чуждестранни партньори. Благодатна дейност, която била като че ли създадена именно за Роберт Максуел, човек, който бил на всяко гърне мерудия във всички търговски кръгове и който се ангажирал така ревностно, че накрая сам се короновал за »Български цар«.

Флиртът му с режима на Живков започва още в края на седемдесетте години. След като се надушили взаимно, двете страни се споразумяли да основат различни смесени акционерни дружества в Англия и Западна Европа. В един подписан от Тодор Живков документ Държавна сигурност получава нареждане да оказва всякакво съдействие на проектите извън границите на страната и да ги държи под наблюдение. Най-високите етажи на властта са участвали лично, водени от творчески надарения представител на Политбюро Огнян Дойнов[16], а до него кандидат-члена на Политбюро Стоян Марков, както и министъра на търговията Христо Христов. Споразумението било много просто: Англосаксонският магнат предоставил »доброто« си име, опита и контактите си, България предоставяла парите. За взаимна сигурност имало два различни типа акции: акции от типа A, които давали право за участие във вземане на решения, и акции от типа B, които не давали право за такова участие, затова пък давали право на по-високи дивиденти. Българските акционери поддържали акциите от типа B, Максуел и синовете му – от типа A. Огнян Дойнов, който държал в ръцете си конците на различните акционерни дружества, напуснал политическата сцена след падането на Живков и можел вече да се концентрира изцяло върху важните въпроси. Бил назначен от Максуел като съветник (sic!) с годишна заплата 185.000 английски паунда. В Комуникационната корпорация на Максуел той отговарял за ресора Съветски съюз, бившата Източна Европа и Африка.

И след 1989 година Максуел, респ. неговите фирми Максуел-Лондон и Бишопгейт Интернешънъл Инвестмънт мениджмънт PLC разполагали с carte blanche, която им позволявала да разполагат с валутата от държавните резерви. Съгласно решение Nr. 63 на Министерския съвет от 27 април 1988 година на тях им били предоставени 200 милиона US$, които инвестирали в акции и ценни книжа и които повече не могли да бъдат открити. До смъртта си Максуел носел официалната отговорност за мениджмънта на държавните валутни резерви! В отговор на това Максуел получава концесии в България, участва в различни предприятия и банки, така например лично с 10% в Селскостопанска кредитна банка, която през годините 1990 и 1991 обслужвала програмите на Европейския съюз,

например PHARE и други мултилатерални проекти. На 21 март 1990 година между правителството на Андрей Луканов и Роберт Максуел е сключено споразумение за шест проекта, между които Maxwell Bank Bulgaria (сграда на площад Гарибалди била предоставена на разположение), VIMPROM (единственият винопроизводител), NEFTOCHIM и Канал 2 на Българската телевизия. Няколко от най-сочните парчета на страната още в началото на демокрацията е трябвало да бъдат подарени, обаче сделката се провалила, тъй като на 5 ноември 1991 година Роберт Максуел умира по мистериозен начин в открито море. Картонената му къщичка се срутва, от всички процепи изтичат скандали. След ревизия МВФ установява, че един от неговите кредити, на стойност 132 милиона US$ не е бил използван по предназначение, а е потънал в черната дупка на Maxwell-Connection. Събрал опит в работата си с държавни гангстери, МВФ изисква веднага връщането на цялия заем, който българската държава незабавно ликвидира.

 

 

 

Кражбата на века

 

В края на октомври 1991 година министърът на финансите от правителството на Димитър Попов получава писмо от загрижен български гражданин, което съдържа някои насоки за стопили се валутни резерви. Министър Иван Костов изпраща копие от писмото до директора на Националната банка, Тодор Вълчев, с молба за проверка и мнение. Освен това той се опитва да открие услужливия гражданин, от неговите роднини обаче разбира, че той е починал още преди месеци. Посмъртното му писмо твърди, че до края на 1990 година два милиарда US$ са изчезнали от банката, следователно в годината, когато правителството на Андрей Луканов поставя мораториум на изплащане на външните дългове. Директор Вълчев проверява и констатира: действително валута в посочения размер е изчезнала от Националната банка, без да е била използвана за намаляване на външните дългове.

Директорът възлага проверката на Яна Калчева, която завежда отдел »Вътрешен контрол«. Тя установява, че »един милиард и няколко стотин милиона долара« – при такива дреболии един банкер не е необходимо да бъде много точен – »не са били използвани съобразно споразумението с МВФ«. И за какво са били използвани? Госпожа Калчева разкрива булото на един рядък случай на държавна щедрост. Бедната до изнемогване

България, която не е в състояние нито да си плати лихвите, нито да запълни магазините с необходимите стоки, отпуска между януари и март 1990 щедри кредити на чуждестранни бенефициенти: 79,5 милиона инвеститорски кредити, 562,20 милиона стокови кредити, 296,8 милиона финансови кредити и 386,7 милиона краткосрочни финансови кредити – общо взето на стойност 1,325 милиарда. Други 200 милиона биват заведени в годишния план за 1989 година, 193,4 милиона за »специална служба към Външнотърговска банка«, независимо какво означават тези специални служби.

Въпросите просто падат от небето: В кои банки са изпратени инвеститорските кредити? За кого са били стоковите кредити? Кой е бил подкрепен с краткосрочен финансов кредит? Защо са били осчетоводени вътрешни лихви (между Националната банка и Външнотърговска банка) на стойност 205,2 милиона? Всички разплащания са ставали по нареждане на Управителния съвет на Националната банка. Обаче главният счетоводител на националната банка и председателят на надзорния съвет са сложили забележка »Несъгласен« под подписа си! Бившият министър председател Попов обяснява, че когато бил съставил правителството в края на 1990 година, имало останали само 50 милиона US$. Не може обаче да обясни, защо е приел тихомълком тази колосална злоупотреба. След години и Иван Костов, междувременно водач на опозицията и номиниран министър- председател, взема отношение: »Да, спомням си за този случай, той стана повод за ревизия на банката.«

Изненадващо: Тогавашният финансов министър значи може да си спомни, че са изчезнали два милиарда US$ и че е имало финансова ревизия. С това случаят за него е приключил. Каквото и да е показала тази ревизия, тя не е отговорила на въпроса, къде са отишли парите. Косвено тя е дала отрицателен отговор на друг един въпрос: Не, кредитите никога не са били върнати. Естествено, че не са били върнати. Всичко това се случва по време, когато страната е неплатежоспособна, магазините са празни, опашките достигат рекордна дължина, а токът по половин ден е бил спиран.

 

В началото на декември 1994 година Европейският съвет организира конференция в Страсбург, в която експерти от 44 страни се занимават с въпроса, къде са изчезнали мръсните пари от соцлагера. В случая с България е изчислено, че сумата от държавния валутен резерв възлиза на общо над 3 милиарда US$. Българският посланик в ООН, Валентин Добрев, обвини западните търговски банки (най-видните кредитори на България), че са помагали на червената мафия да пере парите им. Той твърдеше, че различни банки и правителства са отказвали да подкрепят София в търсенето на тези пари. Министър-председателят Филип

Димитров безрезултатно бил писал писма до своите колеги на Запад през 1992 година и бил молил за подкрепа при изясняването на въпроса, къде са изтекли двата милиарда. Също и конференцията в Страсбург приключи безрезултатно.

 Тя обаче поне показа, колко картинката в целия Източен лагер си прилича. Също и от ГДР са изчезнали милиарди, и все непосредствено по време на поврата. Берлинският полицейски централен следствен отдел за правителствена криминалност и криминалност по време на обединението оценява изчезналите пари на около 26,5 милиарда. И в Германия държавата също не проявява интерес да търси тези пари въпреки потискащата задлъжнялост. От приблизително 70-те работни места в съответната Главна прокуратура в средата на 1996 година само една четвърт са били заети.

 

Бележка: Българските постижения при тази кражба трябва да се разглеждат в съотношение с възможностите на тази бедна страна. В Русия и десеторно по-големи суми и хиляда тона злато могат да изчезнат наведнъж, но Русия е на ринга в съвсем друга категория. Това исках да отбележа само, за да подчертая националната си гордост.

 

 

 

Частните армии

 

Шефът лежи в ковчега, застрелян в гръб от засада или от взривена бомба. Гражданите от родното му градче наблюдават траурното шествие от прозорците си, с респект или любопитство, но във всеки случай от сигурна дистанция. Братята и партньорите му, в две редици по трима, тържествено полагат ковчега в гроба. Вдовицата се тресе от плач, шефовете на други организации, както и някогашните му инструктори от школата за борци и военната академия му оказват последна почест. Свещеникът прави кратко богослужение, докато около него хиляда млади мъже с високо закопчани яки, къси коси, тъмни очила и златни гривни са застанали като мълчалив хор. Полицията остава зад редицата от Мерцедеси и BMW-лимузини с регистрационни номера от цялата страна заедно с шофьорите им. Сред колите липсва единствено любимият червен Порше на мъртвеца. На следващия ден вестниците отпечатват на

първа страница в голям формат снимки от погребението на »Крушата« или на »Мечката«, инсценирано по примера на Френсис Форд Копола, без никакъв критичен коментар. С борците никой не иска да си има работа.

Когато се появяват, те веднага са наречени »Борците«. Тъй като частните армии се рекрутират предимно от бивши спортисти от най-висока класа, както и от възпитаници на спортните школи, мъже, които по външен вид си приличат, тъй като дълги години са били подлагани на хормонална обработка и анаболики, стимулиращи мускулното и подтискащи мозъчното развитие. Борец с дебелия си бичи врат и уши като карфиол не може да скрие миналото си. Държавна сигурност и армията винаги са поддържали тясна връзка с успешните спортисти. Назначавали ги pro forma, предоставяли им оптимални възможности за тренировки и се гордеели с бляскавите им успехи. Тъй като българите постигаха особени успехи предимно в силовите спортове, вдигане на тежести, борба и бокс, използването на вече неактивните спортисти ставало като от само себе си.

Скоро бившите спортисти можели да се срещнат навсякъде. Обикаляли града с джипове и скъпи коли, седяли в най-изисканите кафенета и ресторанти, патрулирали пред портите на новоизградени частни сгради, и все повече попадали в ръкопашни схватки с граждани или с други борци. Застрашителният им вид започнал да създава несигурност у населението. За да разсеят страховете, медиите в началото говорели за сдружения с идеална цел, които защитават хората от насилието, измамата и безправието на новото време. Напълно била експлоатирана действително нарастващата криминалност, някои от престъпленията били понадути, за да се засили у уплашения гражданин копнежът за сили, създаващи ред. Разказвали се легенди за чувството за справедливост, благотворителността и жертвоготовността на тези представителни млади мъже в униформа. Много скоро обаче първите трупове изплували върху приказната повърхност и хората започнали да виждат благородните си спасители в друга светлина.

Почти винаги частните армии били създавани с цел охранителни дейности от офицери на Държавна сигурност и на Министерството на вътрешните работи, които идвали от специалните отдели като например Вътрешните войски или Отдела за антитероризъм. Някои от тях много бързо разкрили филиали в цялата страна, изненадващо оранизационно постижение, което не би било възможно без съществуващата, покриваща цялата страна мрежа на Държавна сигурност. Тъй като броят на спортистите бил ограничен, фирмите започнали да набират персонала си също и от престъпните среди, чиито биографии и личности те отлично познавали, както и сред безработните, които бързо били обучавани и в нуждата си били готови да вършат всякаква черна работа като изнудвачество и насилие, та дори убийство и които били поддържани със

скромни, но редовно изплащани заплати. Охранителните фирми разполагали с най-модерни оръжия, коли и комуникационна техника. В течение на няколко години те по численост надвишават официалната армия. А по мотивация и образование те също я надминават.

Когато президентите на шестте големи охранителни фирми със звучните имена Скорпион, Club 777, Security или Fortuna 13, застават през 1994 година пред пресата, те очертават един автопортрет на техния бранш, който пращи от самочувствие: 4000 фирми със 100.000 служители (двойно повече от българската армия) охраняват 62.000 обекта, от които 90% са държавна собственост, поради което трябва да бъдат под непрекъсната охрана. Полицията, както президентите с удоволствие поясняват, няма нито необходимите пари, нито достатъчно силни мъже, man power, за да може да предложи такава сигурност. И те отпращат все пак и една заплаха: ако някой се опита да им вземе хляба, 300.000 души ще протестират. Това е предупреждение срещу призива на Желю Желев по време на изборната му кампания, че държавата трябва да отнеме правата на тези фирми, тъй като повечето се занимават с изнудване за охранителни вноски. Също и директорът на полицията, Иван Базаров, преди това бил обещал »безмилостни мерки« спрямо тези охранителни фирми, тъй като били плевел, която задушава частната собственост. Всъщност не е необходимо да се отбелязва, че никой не е направил нищо срещу охранителните фирми. При това държавата като най-големият техен възложител лесно можеше да ги принуди да се подчинят.

Борците само привидно се страхуват от службите. Те непрекъснато си създават престрелки, по всяко време на денонощието, по пътищата или посред града. През 1994 година могат да се преброят 200 бомбени атентата спрямо бизнесмени и техни сътрудници, които остават неразкрити. През януари на същата година пред бар Севастопол посред бял ден (слуховете твърдят, че в следствие на смъртна присъда от конкурентна банда над притежателя на ресторанта Иво Карамански) на пъпа на София, само на 30 метра разстояние от Вътрешно министерство, се стига до дива престрелка. Тогавашният министър на вътрешните работи, Виктор Михайлов, признава, че не бил предприел нищо, тъй като бандите били така добре въоръжени, че можели да превземат цялото Вътрешно министерство! Тежко въоръжената групировка няколко дни преди това била участвала в сериозна нощна престрелка в квартал Дружба, при което членовете на две конкурентни охранителни фирми се преследвали с BMW-та и джипове. Пазарджишката полиция преследвала черния джип, от който най-много се е стреляло, до столицата и записала също и разговорите между участниците. Обаче не предприела нищо. Сътрудник на Вътрешно министерство се опитал да оправдае бездействието на полицията като специална тактика: полицията предпочитала да наблюдава бандите, да събира информации и да ги предизвиква взаимно да се унищожават. Фактът, че собственикът на бара,

Христо Величков, е бивш началник на държавната полиция, вероятно не е изиграл никаква роля.

 

Дълго време »Слънчев бряг« се смяташе за Côte d’Azur на Източния лагер. Източногерманци, поляци и чехи обичаха да прекарват годишните си отпуски по бреговете на тайнственото Черно море, при което трябваше да приемат някои недостатъци при настаняването и обслужването, но затова пък не можеха да намерят никъде другаде на толкова изгодна цена дългите бели плажове. И всеки българин гледаше по някакъв начин да отиде на морето. Така и аз построих там моята първа пясъчна крепост и се потопих за първи път в морето. След почти тридесет години, отивайки на Слънчев бряг аз изпитах меланхолия. Хотелските комплекси изглежда бяха конструирани с намерението, да създават дори през отпуската уют за обитателите на панелните жилища. Стаята ми беше обзаведена в безжалостния стил на ведомствена чакалня. Мизерните щандове, плажове и ресторанти бяха украсени с пластмасови светещи реклами, обаче нито храната, нито обслужването не се бяха подобрили. Вечерта застаряваща проститутка ме оглеждаше настойчиво от съседната маса с огорчено изражение. Детската идилия беше унищожена от ярката светлина на реалността на възрастните.

Въпреки че броят на туристите през последните години значително намалява (източногерманците наваксват пропуските на Адриатическо море и на Майорка, по-богатите поляци и чехи могат вече да си позволят всички райски кътчета на този свят, а бедните не могат да отидат дори със специално намаление на Черно море). Златните пясъци подхранват една от най-големите български надежди за подем. Затова зад плажа и слънцето се води ожесточена война за всяко късче от туристическата торта.

Партизанската война между полиция, охранителни и застрахователни фирми започва, когато 240 ресторанта са обявени за вземане под аренда, за което постъпват 1600 предложения. Който беше успял да се сдобие легално с лиценз без да е свързан с някоя от мощните застрахователни фирми, беше заплашван и принуждаван да отстъпи мястото си на някой друг. Лееше се кръв. Онези, които бяха останали с празни ръце, организираха »масови протести« срещу начина на лицензиране. Министерският съвет отстъпи пред тези искания и свика комисия, която направи нов списък със 140 обекта и отново започна да раздава лицензи. В тежко снаряжение и в тристранна позиционна престрелка застанаха ония, които преди това – най-често без юридически правомощия – бяха наели ресторант или хотел, срещу тия, които на първо лицензиране бяха получили правомощия и срещу другите, които бяха получили правата си при второто лицензиране. Между ония, които бяха стигнали до съд,

двадесет бяха защитили дори правата си, но това съвсем не означаваше, че ще могат да се посветят на гастрономията. Нито полицията, нито съдилищата, нито пък общините не поемаха отговорността, да изгонят незаконните наематели, тъй като те бяха защитавани от частните си армии. Председателят на комисията е уволнен заради корупция, но хората, които той е назначил, запазват местата си.

След 1992 година почти всички хотели, ресторанти и магазини по Черноморието са плащали за своята сигурност. Само в региона на южното Черноморие има 95 лицензирани охранителни фирми, с многообещаващи имена като Delta Force, Daga Police или Първа Частна Полиция. Те са управлявани от бивши офицери от милицията и от Държавна сигурност, много от сътрудниците са служители от милицията или от армията. Но и Държавната полиция не се оставя лесно да бъде изместена – някои туристически комплекси сключват договори с дирекцията на Националната полиция. Срещу заплащане полицаи се освобождават от служба през летния сезон, за да охраняват съответните площи.

Броят на сключените застрахователни договори и заплатените суми не се намира в никакво съотношение спрямо криминалната заплаха. Това е становището и на заинтересованите, тъй като рядко могат да се видят патрули да охраняват. Лепенката на входната врата изглежда е достатъчна. Тя означава, че собственикът знае телефонен номер, на който в нужда може да се обади. Повече от съмнително е, дали съответната охранителна фирма разполага с ефективна мрежа от сътрудници, които в най-кратко време да могат да влязат в акция. Когато обаче даден бизнесмен сключва охранителни договори, без да се нуждае от такава охрана, респективно без да получи тази охрана, тогава става дума единствено за изнудване. Полицията знае всичко това и тя усърдно се включва в бизнеса, не на последно място и поради удобната разпоредба, лицензите да се подновяват всяка година. Същите полицаи, които от време на време в пресата изразяват съмнение, че тази или онази охранителна фирма изнудва за охранителни вноски, удължават ежегодно техния лиценз. Ако в определени случаи не могат да се споразумеят за сумите, или лични интереси пречат на сделката, удължаването не се разрешава. Така например Първа Частна Полиция в Бургас, най-мощната охранителна фирма по Южното Черноморие, загуби лиценза си, тъй като Бургаската полиция малко преди изтичане на срока сключва договор с общината за охраняване на градските плажове и градини.

 

Тъй като оборотът в застрахователния бранш е твърде ограничен за малка България и в новата система борците трябва да се самофинансират, те разширяват дейността си, както убедително показва кариерата на застреляния през 1995 година Васил Илиев. Бившият борец

основава през 1992 година ВИС1 ООД със скромен начален капитал от 50 000 лева. Области на дейност: сигурност, дизайн и спорт. Съкращението символизира вероятно принципите на основателя на фирмата: вярност, инвестиции и сигурност. Само след две години ВИС1 се преквалифицира във ВИС2 и охранителната фирма се превръща в Застрахователно Aкционерно дружество с основен капитал 10 милиона лева, който само след половин година се вдига на 100 милиона. Илиев започва да се занимава с всякакви застраховки на вещи и лица. Скокът от охранителната към застрахователната дейност и от бодигарда към застрахователя може да изненада само хората, които не са запознати с висшето изкуство на рекета. Дебелашкото рекетьорство (»Ние ще те пазим от самите нас!«) отстъпва на по-елегантния вариант (»Осигуряваме те за опасностите, които те застрашават от нас и хора като нас!«). Дори и независимите улични крадци не смеят да откраднат кола с лепенка ВИС2. (И все пак времената се променят: През март 1997 година полицай от Луковит сподели, че лепенката на другата властваща осигурителна фирма ВИС не създавала достатъчно сигурност срещу кражба.) Тези фирми въобще не предлагат сигурност в обичайния смисъл на думата, поради което те скоро биват наречени „продавачи на въздух”.

В търсенето на повече оборот и по-високи печалби борческите банди попадат и на легален коловоз. Преходът се осъществява плавно. Първоначално те искат пари, елементарната форма на рекет. След това започват да предлагат изгодни кредити, като поставят условието, къде да се влагат тези кредити. Възможно е да са поставяли и условие, длъжникът да назначи някого от техните приятели. Много от бандите се концентрират върху производство и търговия с хранителни стоки. Те контролират селското стопанство, както това показва примера с черешовите градини на Кюстендил, те определят и цените на търговците на градския пазар.

Според мен обаче въпросът, свързан с тези частни армии не е толкова в ежедневно доказаната им криминална дейност, а в тяхната функция, която надхвърля прибирането на парите. Тъй като не случайно се приема, че държавният монопол на властта е застрашен, след 1989 година множество властови центрове се опитват да заемат мястото на силно йерархизирания монолит от Държава и Партия. Различните акценти в интересите нарушиха равновесието на хомогенните интереси. Освободени от строгия контрол на централните инстанции, започват да се сформират различни групи, банди, кланове, които все повече работят за своя сметка. Възниква опасността, пъпната връв към Номенклатурата да се прекъсне най-късно в момента, когато те се обособяват като напълно независими субекти в новия стопански ред. Частните армии, които от една страна са израз на това разделение с тяхната многобройност и взаимна вражда, служат обаче с наказателните и отмъстителни акции точно в смисъла на дисциплиниране, за да предотвратят по-нататъшни разцепления. Ако някой забрави на кого дължи позицията и богатството

си, брутално му се напомня. Който не си плаща, се лишава от влияние. Полицията не може да бъде привлечена за такива задачи в една напълно корумпирана държава; на нея единствено ѝ остава да заличава следите и да пречи на изясняването на случаите.

Страх трябва да се внушава не само на собствените хора, а и на народа. Терористичните, непреследвани и ненаказани действия на бандите внушават послание, което всеки разбира: ние всеки момент можем да те ликвидираме. Тази заплаха се подчертава ежедневно от арогантността на борците. В ресторантите те гръмогласно изискват да бъдат моментално обслужвани. В болниците изблъскват чакащите, нахълтват в лекарския кабинет и изискват незабавно лечение. Който се противопостави, бива бит, блъскан и понякога тежко ранен.

Частните армии поемат репресивната функция на бившия държавен апарат. И постигат целта си да сплашат населението, за да не си помисли някой, че може да се възпротиви. Другата важна функция още не е реализирана, но както се очертава, мутиралата номенклатура ще може да разполага с частните армии като наказателни ескадрони в случай на сериозна политическа съпротива, за да потушава например упорити стачни действия или дори бунтове. Тази позната ни от Латинска Америка стратегия има предимството, че прясната демократична лакировка на полицията и армията не получава никаква драскотина.

 

 

 

Случаят Мултигруп

 

Ако човек се заслуша в думите на говорещия по телевизията Илия Павлов, водещия предприемач в страната – тази смесица от неясни мисли и беден речник –, тогава веднага ще повярва на преценката на журналиста Григор Лилов, че »шефът на Мултигруп е водоносец на оръженосеца на неизвестно лице«.

Официалната версия за създаването на първия български световен концерн естествено му определя съвсем друга роля: Илия Павлов, абсолвент на ВИФ, Висшия институт по физкултура и съпруг на дъщерята на бившия шеф на военния контрашпионаж, в един хубав ден на 1987 година се събира с шест партньора, всеки от които бил дал по 500 лева и съвместно те основали Мултиарт, с цел експорт на антикварни вещи.

Един от партньорите е зетят на Тодор Живков. На Мултиарт не му бил отсъден особен успех и Илия Павлов щял да влезе в историята само като национален шампион по борба свободен стил, ако не беше основал Multigroup International Holding. Още в началото той получава кредит на стойност пет милиона US$ от една турска фирма за стомана. По този начин се закупуват 500 тона стомана от Южна Африка, облагородяват се в най-големия комбинат в страната, Кремиковци, и се препродават за Турция, Испания и Италия. Печалбата надхвърля 30 милиона US$. Следващата сделка на Илия Павлов е да претопи стари съветски подводници в Малта, където Мултигруп разкрива филиал и да ги продаде като старо желязо. През 1988 Мултигруп е регистрирана в швейцарското градче Цуг, през 1991 възниква нов филиал във Вадуц, Лихтенщайн. Междувременно Мултигруп прави инвестиции в селското стопанство, в транспорта и туризма и разкрива редица банки, между които Кредитбанк и Международна православна банка, която про форма принадлежала на Светия Синод, и финансира партии и вестници. Изведнъж концернът се появява в почти всички области на българския обществен живот. За да спаси родната захарна индустрия от посегателствата на чуждестранните предприемачи, Мултигруп закупува един от най-големите производители на захар в страната на цена, която според данните на фирменото управление била по-висока от цената, изискана от държавата. Централата междувременно става IBI Corporation, D.C. Вашингтон. Управленският персонал се състои от бивши агенти на Държавна сигурност, борци и членове на номенклатурата. Концернът прави инвестиции в чужбина, там участва дори в сериозни сделки, ако не се вземе под внимание участието в най-голямото казино в Парагвай. Броят на активите и фирмите в чужбина показва баснословен растеж: през 1987 година те възлизат на 160 фирми с активи от 100 милиона US$, през 1990 година са 353 фирми с активи, възлизащи на 180 милиона US$, а през 1993 година 1000 фирми с активи от 500 милиона US$. Справедливо е, Мултигруп да оглавява лобито на най-големите частни концерни (Г-13), няколко от които могат да покажат годишен оборот от над един милиард US$.

Може само да се предполага, кой действително стои зад Мултигруп. Най-често се споменават имената на Андрей Луканов и Огнян Дойнов, чийто брат, Емил Дойнов, пребиваващ във Виена е един от най-важните консултанти на концерна, въпреки че Илия Павлов постоянно твърди в интервютата си по телевизията, че не е имал нищо общо с Дойнов или Луканов. Братята Дойнови със сигурност оказват влияние върху съдбата на Мултигруп. Дълго време вицепрезидент е Димитър Иванов, който преди това е бил шеф на Шести отдел от Държавна сигурност, който е функционирал като вътрешна полиция за дисиденти и стопански престъпления в редиците на номенклатурата. Много от сътрудниците на този Шести отдел, които след 1989 година са уволнени, получават офис в Мултигруп. Години наред холдингът поема освободените от държавна служба сътрудници на правосъдието и на изпълнителната власт.

Статия, която през декември 1994 година излиза във Wirtschaftswoche, разкрива някои от тайните на Мултигруп. Позовавайки се на досието на западна осведомителна агенция, там се показва, как концернът служи като огромна пералня за мръсните пари на Номенклатурата. Освен това се отбелзват многобройни груби нарушения срещу санкциите на Обединените нации спрямо бивша Югославия. Мултигруп разполагал с неофициално разрешение на правителството за експорт на бензин за Сърбия. Българската армия предоставяла транспортните средства. По този начин Мултигруп се превръща в най-мощния снабдител с петрол на изолираната от международната общност страна. Статията не дава информация за контактите на концерна с Русия. Известно е обаче, че Мултигруп поддържа превъзходни отношения с държавни гиганти като например ГАЗПРОМ, който дълги години се управлява от Рем Вяхирев, доверено лице на Виктор Черномирдин. Кръгът се затваря, тъй като Черномирдин е дългогодишен приятел и партньор на Андрей Луканов, чийто брат известно време е представител на Мултигруп в Москва. През 1997 година той заявява пред български журналист: »Без съмнение Андрей Луканов помогна на Илия Павлов. Не мога да твърдя, че Андрей е бил стратегът на Мултигруп, но той даваше от време на време добри съвети.« След като ГАЗПРОМ многократно и недвусмислено заявява, че иска да си сътрудничи с Мултигруп в България, след убийството на Андрей Луканов през октомври 1996 година Илия Павлов става президент на “Топенерджи”АД, най-мощния енергиен концерн, и започва преговори с ГАЗПРОМ за доставки на газ и петрол за България, както и за евентуален строеж на газопровод, който да преминава през Черно море и България и да води към пристанищата на Средиземно море.

 

За полагането на клетва като президент на България в края на 1996 година Петър Стоянов поканва 300 водещи фигури от обществените, икономичеките и културни среди, между които и Илия Павлов, президент на Мултигруп. В края на церемонията гостите бяха интервюирани.

»Господин Павлов, как възприемате днешния ден?«

»Ние победихме!«

 

Марионетките стават опасни, когато си въобразят, че теглят конците. Когато си помислят, че парите, които са управлявали, им принадлежат. Когато започнат да говорят така, като че имат собствен глас и собствено мнение. Според оценките Илия Павлов е имал собствен капитал от 1.5 милиарда долара и е бил осмият по богатство човек в Източна Европа. Той получава ордени от Русия и Израел, имал е директен достъп до

бившия цар и до президентите. И в даден момент марионетката повярвала в ролята, която изпълнявала и посмяла да влезе в ролята на сив кардинал. Павлов започнал да кани германци, англичани и американци в надзорния съвет на Мултигруп и да инвестира капитала на Мултигруп предимно в САЩ. Отделил се от българо-руската мафия, която го е създала, а това тя не можела да допусне, тъй като никоя мафия не може да прости на бегълците. Вероятно Илия Павлов е получил сигнали, че се намира в списъка на определените за разстрел, тъй като при официалното посещение на Владимир Путин в София в началото на 2003 година той влиза на приема в руското посолство с фалшифицирана покана и се отправя към Путин, но той отказва да разговаря с него. Няколко дни по-късно, при излизане от офиса си, заобиколен от десет бодигарда, той е прострелян точно в сърцето. Това се случва през март 2003 година. На погребението целият български елит му отдава последна почит – снимките във вестниците показват изненадваща прилика със сцените на погребения във филмите на Копола. А при погребението му в родното му село Арбанаси седем владици застават на гроба му – абсолютното мнозинство на Светия синод в страната. Никой друг българин не е бил изпращан за другия свят с толкова застъпници.

 

 

Властта идва от досиетата

 

Един от откривателите на тайната полиция бил индийският крал Ашока от династията Маурия[17], под чиято кралска власт през трети век преди Христа голяма част от Индия за първи път е поставена под централизирано господство. Той осъзнал, че без тайна полиция не е възможно да се задържи дълго деспотизма. »Тези места се заемат от най-усърдните и благонадеждни мъже«, докладва в родината си гръцкият пратеник в двора на Ашока, Демостен. В лицето на Шанакя, съветника на баща си, Ашока има на своя страна един теоретик на тиранията от най-висок ранг. Неговият учебник Артхашастра дава отговор на всички важни въпроси на държавното дело. В две глави обстойно се описва вербуването и назначаването на тайните полицаи: той оценява за подходящи браманите, които поради своята ученост не са в състояние да изкарат прехраната си, неслучили търговци, бръснари, слуги и проститутки. Той обаче също препоръчва да се включват и сираци, които още от детството да се обучават да се представят като ясновидци и светци, тъй като народът проявява особена склонност да вярва на такива хора. Шанакя включва също така и категорията на професионалните борци, които

получават задачата да отстраняват онези врагове на краля, при които публичен съдебен процес не би бил желателен.

 

 

За възрастната жена това е повече от половин век и все пак на разстояние един спомен: през март 1949 година съпругът ѝ избягва през границата, а тя остава със шестмесечния си син в страната. След по-малко от година пристига нареждане от Политбюро, да бъдат интернирани всички от пограничните региони, чиито роднини са избягали. Предоставят ѝ два часа на разположение да събере вещите си. След това с камион я изпращат в друг край на страната. Там тя няма подслон и е принудена да се настани с малкото си дете в полусрутен обор. Есента е студена, ледените ветрове влизат вътре. С кирпич тя затваря прозорците и намалява входната врата. Студът става все по-голям, тя трябва да отоплява с дърва, помещението се пълни с пушек и малкият не престава да кашля. В отчаянието си тя отива в местната Държавна сигурност и поставя само един въпрос: На смърт ли сме осъдени? Ако е така, разстреляйте ни. Седмица по-късно ръководният офицер се погрижва за това, да им се намери квартира, в която да могат да се настанят. Обаче работа трудно може да се намери; тя помага при прибирането на реколтата и получава за това възможността да запази за себе си малко грозде. От него прави мармалад. През цялата зима майката и детето не ядат нищо друго, освен мармелад от грозде и сух хляб, печен от брашното, което съседите ѝ дават. Когато вече не издържа, тя решава да избяга, като оставя сина си на една баба, с надеждата, че ще може да си го вземе чрез Червен кръст. В планината обаче я залавят, измъчват, докато си признава всичко. Осъждат я на три години затвор и след около година я освобождават, тъй като Сталин умира. През 2006 година, в „демократична“ България, която се кани да става член на ЕС, възрастната жена измолва да получи достъп до досието си от затвора. Дирекцията на „местата за изтърпяване на наказанията към министерство на правосъдието“ отговаря, че е невъзможно да ѝ се предостави достъп до досиетата, тъй като те съдържали класифицирана информация. С други думи, страданията на младата Живка А. по време на болшевишката диктатура продължават да са държавна тайна. А какво е класифицирана информация? По закон това са онези информации, които биха могли да навредят на националната сигурност, териториалната цялост и законно установения конституционен ред. Този закон бил приет в отговор на настояване на НАТО, която искала да се подсигури, тайните доклади да не отпътуват за Москва. В България обаче службите веднага взели решение всички досиета на бившата Държавна сигурност да се обявят за държавна тайна.

 

В съвременна България се вършат и по-тежки несправедливости и безсмислия, но случаи като този показват, как властващата прослойка продължава да прикрива престъпленията на миналото и по този начин създава условия за нови престъпления. Тъй като въпросът за преодоляване на миналото в България съвсем не е второстепенен – както смятат някои западни наблюдатели -, а напротив, екзистенциално важен въпрос. Той е преплетен с огромното предизвикателство, тази страна да се освободи от затворения кръг на корупция и криминалност, на укривателство и злоупотреба, на търговия с наркотици и оръжейни далавери. Всесилието на досиетата пречи на борбата срещу организираната престъпност, на която винаги се набляга от наблюдателите на комисията на ЕС, тъй като зад мафията стои бившата Държавна сигурност във всички нейни мутации. Тайните на архивите са спойката, която поддържа различните кланове на мафията въпреки вътрешните ѝ противоречия. Когато министър председателят Сергей Станишев многократно заявява, че сега не е моментът да се рови в лошото минало (той има пред вид архивите), той всъщност казва: И днес отварянето на архивите ще увреди нашата власт.

През лятото на 2006 година, когато цялата страна с притаен дъх очаква решението на европейската комисия за присъединяването на България към ЕС на 1. януари 2007 година, отново се заговори за досиетата. Не защото съпротивата на гражданите е нараснала, а защото представителната открита реторика ще намали съмненията на Запада относно демократичните дефицити. Обстойните досиета на бившата Държавна сигурност до ден днешен са недостъпни. След ‘поврата’ преди повече от 15 години досиетата или по-точно предположенията за съдържанието на досиетата продължават да служат като оръжия в политическите битки. Разкриването на дадено лице се прави от тайните служби, официални наследници на Държавна сигурност, които не само че разполагат с досиетата, но също така са и съхранили стария персонал. Достъп до тези архиви не се разрешава на никакво външно лице, на никаква независима комисия. Това не е изненадващо, тъй като старите щатни агенти са останали в тайните служби на новата ера заедно с апарата си от доносници и информатори-сътрудници.

След дългогодишно прикриване на 30 юли 1997 година правителството на СДС прокара през Народното събрание първия »Закон за разсекретяване на досиетата на работилите за различните тайни служби.«. По този начин беше изпълнено едно предизборно обещание, обаче законът по-скоро беше създаден да защитава агентите на Държавна сигурност, да запазва анонимността на шпионите[18]. Законът предвиждаше ограничен достъп до досиетата. Всеки, който предполагаше, че ДС е създала досие за него, можеше да подаде

писмено заявление. Ако се намери негово досие, след още една писмена молба и в случай на нейното одобрение, той може да получи достъп до досието си и дори да си направи копие от него. Ако въпреки задрасканите имена той може въз основа на обстоятелствата да предположи, кой е правил доноси срещу него, или кой го е следил, под заплаха за наказателни последствия той не е можел да обявява името му. Освен това и пасажите, които биха могли да насочат към идентифициране на все още действащи агенти на »демократичните служби за сигурност« са били почернени. До всички документи, които по преценка на съответната комисия биват определени като важни за националната сигурност, не се разрешава достъп. Досиетата продължават да бъдат управлявани от онези, които са ги създали, а именно щатните сътрудници на Държавна сигурност. Досиетата бяха поставени под разпореждането на седемчленна комисия, която се състои от трима офицери от Държавна сигурност и четири служители на Вътрешно министерство. Всичките седем са работили в МВР още по време на режима на Живков и са съучастници в престъпленията на диктатурата.

Въз основа на този закон от общо 240 народни представители били идентифицирани общо около сто парламентаристи като сътрудници на Държавна сигурност, чиито имена трябвало да бъдат прочетени пред Парламента. При повечето обаче досиетата не били пълни, а само с някакви „картончета”, в които е отбелязано името, няколко биографични данни и времетраенето на сътрудничество с Държавна сигурност. Конституционният съд, в който заседават доносници на Държавна сигурност, стига до заключение, че възможността от фалшификация респ. манипулация е твърде голяма и затова тези имена не бива да се оповестяват. И така министърът на вътрешните работи прочита списък в Народното събрание, с имената на онези 23 депутати, чиито пълни досиета са открити. Това задължение явно било твърде неприятно за министъра, който още от началото на осемдесетте години е служил като полковник във Вътрешно министерство, а освен това е бил и партиен секретар в едно от поделенията му.

След като имената били прочетени, разобличените станали един по един и енергично се защитавали. Христо Смоленов например, съосновател на Екогласност, народен представител първо от СДС, след това от БББ (Български Бизнес Блок) бил само треньор по карате за първите специализирани антитерористични групи. Можел да назове множество свидетели, които ще потвърдят »скромните му постижения в тази област«. Той съосновал опозиционния комитет за защита на околната среда в Русе през март 1988 година и след това бил изключен от Партията. »Аз бях един от малкото дисиденти, за които може да се докаже, че не са били под влияние на Държавна сигурност!« Безпартиен депутат пък обяснява, че през целия си живот не е писал нито ред за ДС. »Аз питам министъра, дали в досиетата има дори една дума от мен?«

Министърът засрамено поглежда към обувките си. Христо Иванов, първо депутат от СДС, след това съветник на президента Желев, впоследствие народен представител от БББ, се оплаква, че истината ще остане в ръцете на жадни за власт сътрудници на ДС. Той обаче бил действал единствено от патриотични подбуди. Като научен сътрудник бил длъжен да пази изключителните научни открития. Учените по цял свят си сътрудничели с тайните служби. Както КГБ, така и западните тайни служби се интересували от българските открития! (При това изказване мъжете, с които гледахме откритото предаване от парламента, гръмко се разсмяха.) Повечето разконспирирани бяха от Социалистическата партия. Господата единодушно заявяваха, че са сътрудничели на ДС в областта на шпионажа и контрашпионажа, поради което въобще не се срамуват, а напротив, дори се гордеят с това, че са служили на родината. Партията възторжено ги аплодира. Един народен представител заяви, че за един дипломат сътрудничеството с тайните служби било самопонятно. Освен това на никого не била нанесена вреда.

Тази защитна позиция беше подета от всички разобличени. Не само в България. Известни германски Нещатни сътрудници (НС) като Щолпе и Гизи се защитаваха със същия аргумент, като че ли само по себе си не е осъдително да мамиш и да предаваш хората около себе си. Освен това никой от тези доносници не знаел, какво се прави с предадените от него информации. Досегашните прегледи на досиетата показват, че параноидната Държавна сигурност много често е била подозрителна към всякакви дреболии и че те понякога са били достатъчни, за да бъде осъден народният враг.

Последната дума обаче беше дадена на друг представител на Бизнес Блока, Георги Агафонов: »Не се ли срамувате господа. Били сме само 23-ма? Като погледна тук в залата, си задавам въпроса, дали между 240-те народни представители ще намерим 23, които НЕ са били сътрудници на ДС?« В парламента настъпи гробно мълчание.

Въпреки многото ограничения, след приемането на „Закона за достъп до досиетата на ДС“, много доносници се уплашиха, че миналото им може да бъде публично оповестено. Намери се решение и за техния проблем. В една наредба беше постановено, че когато тайните служби вербуват отново агент от бившия режим, тогава законът защитава информацията върху миналата му дейност – по този начин архивната информация се превърна в оперативна. Не само бивши агенти се възползваха от тази наредба; много бивши нещатни сътрудници се обърнаха към вербувалите ги в миналото офицери да ги наемат отново. Бяха вербувани също и много гангстери, за да се запазят от съдебни процеси. Това е една от причините, защо до сега не е осъден нито един мафиот. През седемте години „трудов” стаж на главния прокурор на Републиката Никола Филчев

(1999-2006) неговата институция не можа да разкрие нито едно от множеството поръчкови убийства.

Тъкмо Симеон Сакскобургготски беше дошъл на власт и веднага постанови нов закон „Законът за защита на класифицираната информация“. Комисията по досиетата беше разтурена, ‘черната стая’, в която уж се държали досиетата на народните представители, беше запечатана. За класифицирана информация се смятат държавни тайни, това ще рече всякаква информация, която може да навреди на националната сигурност, териториалната цялост и конституционния ред. Формално, твърдят политиците, този закон бил отговор на изискванията, поставени от НАТО, вътрешните информации да се държат в тайна, за да не бъдат предадени например в Москва. Обаче изпреварващо всички оперативни документи на всички тайни служби, бяха декларирани за държавна тайна, включително и онези, които са по-стари от поставения период от 30 години. Юридически трик, базиран на обстоятелството, че днешна България е формално и фактически наследник на комунистическата държава. Последствията са, че архивите на някогашата Държавна сигурност изцяло са обявени за класифицирана информация и се държат под ключ. На опитите ми, да получа достъп до тях като автор и от научен интерес, дори не се отговаря.

 

След фашизоидния преврат от 19 май 1934 година прословутата тайна полиция е преименувана на »Държавна сигурност«. До 1944 година тази Държавна сигурност е отдел в полицията, който има две отделения: A и Б. Миниатюрен първообраз на едноименната организация, която веднага след вземането на властта от комунистите нараства лавинообразно с нови кадри – седем управления с по 10-15 отдела – всеки с неопределен брой отделения. Съветски специалисти обучават агентите от първото поколение: партизани, политически затворници, в повечето случаи без образование, които брутално започват саморазправа с враговете на „народната” власт. До вчера жертви на инквизицията, те за една нощ се превръщат в инквизитори. Постепенно Държавна сигурност е реорганизирана по примера на КГБ, докато напълно заприличва на нея. Освен това от първия до последния ден в българската ДС е имало специалисти от КГБ, които предавали богатия си опит на българските колеги, като същевременно ги контролирали. В края на шестдесетте години Държавна сигурност е издигната в Комитет с ранг на министерство.

Втората фаза обхваща назначаването на вишисти, като се започне от юристите и се стигне до химиците, които били привличани с високи заплати. Отговарящите за това офицери се опитвали да привлекат отличниците на отделните випуски, но повечето от тях отказвали поради лошата слава на работодателите. Така били назначавани обикновено

посредствените. Те били изпращани на специализация в школата на МВР „Георги Димитров” в Симеоново, където новите сътрудници получавали специализирани знания. »По-надарените« били изпращани в академията на КГБ в СССР.

Математик, завършил следването си през 1969, ми разказа, че от двадесет и двамата му колеги почти половината са отишли в Държавна сигурност. »Тъй като живея близо до министерството, аз започнах често да срещам бившите си колеги, когато сутрин отивах на работа. След година две те застрашително се бяха променили. Някога откритите им жизнерадостни лица бяха посивели, очите безизразни, като на мъртвец. Гледаха с подозрение и същевременно навътре в себе си, където вероятно не можеха да видят нищо друго, освен ужасите на службата. Отбягваха да се спират и да се заговарят.«

След 1967 година, под егидата на шефа на КГБ, Андропов, Държавна сигурност получава окончателната си структура. Разделена е на шест управления. Първото се занимавало със шпионаж, второто с контрашпионаж. Третото шпионирало армията, четвъртото отговаряло за техниката (микрофони, подслушвателни уредби, проверка на кореспонденцията, наблюдения и преследвания). Пето управление или УБО се занимавало с охраната и снабдяването на номенклатурата. А шесто, което тук предимно ни интересува, е »политическата полиция«.

90% от сътрудниците на тази огромна машинария се занимавали с това, да следят гражданите на собствената си страна, както и при нужда да събират материали за обвинение. Тази дейност е документирана в стотици тонове досиета.

Колкото и драматични и ужасяващи да са отделните съдби, които са скрити в тези купища хартия, те не бива да отклоняват вниманието ни от особеностите на работата на Държавна сигурност (както също и на ЩаЗи и на КГБ). Тук става въпрос за запланувано тотално вербуване на населението, което в съгласие с деформираното съзнание на »оперативните сътрудници« на държавната сигурност се разделя на две групи: агенти и подлежащи на вербуване. Дейностите, насочени към превръщането на гражданите в доносници са били водени от амбицията, да спрат едва тогава, когато всички се шпионират взаимно. Мерките по вербовката систематично са били обновявани и прилагани.

Защо са били необходими тези гигантски военообразни операции срещу собствения народ? Разбира се, те не са били насочени към сломяване на съпротивата, тъй като към средата на петдесетте години народът се е подчинил на диктатурата на номенклатурата. Репресивните органи по-скоро изпълнявали превантивни функции. След като режимът не успявал да получи подкрепата на населението на социална основа, той искал да

подсигури господството си с възможно най-голям брой доносници. В идеалния случай той си е представял народ, в който всеки да шпионира и да доносничи срещу всеки. По този начин всякаква съпротива би била предотвратена още в зародиш.

 

Архивите на Държавна сигурност в никакъв случай не са важни само като историческа документация. Властта на полицейските институции идва от архивите, те са оръжията, с които поддържат господството си. Докато те не бъдат публикувани без всякакви условия, Държавна сигурност, дори след разпадането ѝ с етикета »бивша«, запазва оръжията си. Това обяснява огромния интерес, който се проявяваше към досиетата в целия Източен лагер, както и решителността, с която се оказваше дългогодишна съпротива в повечето страни на всеки опит, те да бъдат публикувани.

Непосредствено след сформирането на първото „пост-живково” правителство през декември 1989 година, Андрей Луканов назначи свое доверено лице за нов министър на вътрешните работи, шефът на Генералния щаб, генерал полковник Атанас Семерджиев[19]. През месеците до избора му за вицепрезидент през август 1990 година в София се носят безброй слухове, че Държавна сигурност унищожава или прибира досиета. Никой освен извършителите не знае точно какво се е случило под ръководството на Семерджиев, обаче откакто досиетата отчасти бяха разкрити, се оказва, че в архивите има огромни липси.

През март 1990 година Държавна сигурност формално беше разпусната. Сътрудниците се разпръскват в три посоки: една част намира подслон в новите „демократични” спецслужби, които се запълниха изключително със »специалисти« от стария режим; други се настаниха в »свободната« икономика – днес няма банка, застрахователен институт, по-голяма фирма, в които да няма няколко бивши офицери от Държавна сигурност, които да заемат високи постове –; и една трета част основава охранителни фирми, които междувременно се превръщат в самостоятелна власт в държавата.

Играта на тайнственост продължава през 1991 година също и при правителството на СДС, чийто министър на вътрешните работи, Соколов отказва да оповести данни за броя на сътрудниците на някогашната Държавна сигурност. Той казва в общи линии, че има досиета, но същевременно, че ги няма. Не могат да бъдат извадени, тъй като това щяло да предизвика криза. Освен това неговата партия (СДС) се беше споразумяла със социалистите, на ръководни постове в министерството, да бъдат назначавани само хора, които могат да докажат десетгодишна(!) държавна служба във „ведомството”, т.е. в МВР, т.е. в „гръбнака на диктатурата”..

Освен това редовно се разпространяваха слухове, че този или онзи бил агент, респ. нещатен сътрудник. Понякога се появяваше по някое досие, благодарение на което бяха отстранявани някои неудобни политически противници. Никога не се обясняваше, откъде е взето досието. Множеството упреци можеха да заплашат потенциално всекиго, размиха се границите между извършители и жертви, между достоверност и мълва и по този начин упрекът за сътрудничество на ДС престана да привлича вниманието.

Във вестниците някогашни ръководни лица от Държавна сигурност, като например началникът на Шести отдел и по-късно топ-мениджър в концерна Мултигруп, Димитър Иванов, редовно вземаха думата, за да омаловажат дейността си: »Апаратът на Държавна сигурност целенасочено и хладнокръно е унищожен. Добре, в прехода към демокрацията падат и невинните.« А в друга своя статия той се оплаква, че думата »агент« през последните години се е превърнала в обвинение.

Не минаваше седмица, без Държавна сигурност да вземе думата в медиите, докато становища на някогашните жертви рядко можеха да се срещнат. Много бивши политически затворници са ми съобщавали, че големите ежедневници са отказали да публикуват техните отговори или коментари. Твърдението им, че Държавна сигурност продължава да бъде активна, макар и под друга форма, доколкото въобще беше чуто, беше отхвърлено от политиците като конспиративна теория. Когато обаче през есента на 1997 година бяха отворени първите досиета, се доказа, че информации за политическите противници на диктатурата са се събирали и трупали и след март 1990 ходина. Тази нелегална и противозаконна дейност не доведе до никакви съдебни действия, както също и престъпленията през 45-годишната диктатура. До края на 1998 година нямаше нито една присъда над бивш офицер от Държавна сигурност.

 

Манипулативната сила на досиетата не е намаляла, както това показва случаят „Коритаров“ от пролетта на 2006 година. Драмата започна, когато Ангелина Петрова, журналистка от старата школа, се обърна към министъра на вътрешните работи от БСП - Румен Петков, с молба, да провери десет водещи журналисти за тяхното евентуално сътрудничество с ДС. Министърът на вътрешните работи незабавно изпълни желанието ѝ: четирима от журналистите са били шпиони, между тях и самата госпожа Петрова (псевдоним: „Липа”), Тошо Тошев (Агент „Бор”), като главен редактор на вестник Труд един от най-нечистоплътните български журналисти, както и телевизионните журналисти Кеворк Кеворкян и Георги Коритаров (Агент „Алберт”). Беше ясно, че става въпрос за концентрирана акция срещу Коритаров, който всеки делничен ден си позволяваше заядливи и критични интервюта срещу произволите на МВР в сутрешното

предаване на btv. След като беше разобличен от министъра на вътрешните работи (!) като агент, в едно от следващите предавания Коритаров направи своето признание. Като младеж са го вербували по принуда, тъй като се е опитал да се освободи от военна служба с фалшифициран болничен картон, в който се удостоверявало, че е болен от епилепсия. Тогава го потърсил някакъв мъж, който знаел всичко за този опит за измама и му направил предложение, или да бъде осъден на шест години затвор, или да работи за Държавна сигурност. След 1989 година той кандидатства за Радио Свободна Европа, и работи там първо в Мюнхен, а след това в Прага (което означава, че се е свързал с ЦРУ). Когато закриха радиото, той се завърна в България. Бил повярвал, че съществува българска държава, за която да работи, но днес вече е убеден, че такава не съществува. Коритаров приключи признанието си с апел към младежите, да не работят за тайните служби, а да изпробват късмета си в чужбина.

Няколко дни след това друг журналист, на име Бареков, поиска проверка на 47 българи на ръководни постове …

Така топчето на българската рулетка попада все на някое ново име и само наивниците могат да предположат, че това става случайно. Публичната дискусия, която избухва след всяко разобличаване, се отличава със забележителна слепота. Никой не поставя решителния въпрос: при досиетата става въпрос за документи на репресивните структури на тоталитарния апарат – кой е извършвал репресиите и кой е бил жертва на тези репресии? Вместо това всичко се редуцира до въпроса, какво доказват досиетата и дали разобличеният се е провинил. В защита на доносниците и агентите се казва, „че са работели за националната сигурност.“ Обаче тази дейност – нека да си припомним това – е била насочена срещу САЩ, страните от Европейския съюз и срещу НАТО. Значи от днешна гледна точка при тази защита на националните интереси е ставало въпрос за капитална грешка, ако не и за престъпление, тъй като тя е била насочена с всички средства на шпионажа срещу съвременните партньори. „Държавна сигурност по закон защитаваше интересите на Партията,“ обяснява бившият ръководител на дирекция „Информация и архив“ към Вътрешно министерство, Серафим Стойков, „тя беше най-силното оръжие на партийната политика. Затова веднъж завинаги трябва да погребем идеята, че тя е работела в интерес на нацията.“ Не може да бъде убедителен и често срещаният аргумент, че със шпионажа на никого не било навредено. Първо Главно Управление на Държавна сигурност е извършвало в чужбина убийства, например да ликвидира представители на българската емиграция – по поръчка на Политбюро. Освен това в Първо Главно Управление са били повечето доверени лица на режима, деца на „активни борци срещу фашизма и капитализма“ както и членове на БКП. Много агенти от ПГУ и ВГУ (контрашпионаж) днес са успешни ‘бизнесмени’. Те подкрепят

Българската социалистическа партия, с надеждата, че произходът на състоянието им никога няма да се провери на базата на досиетата и друга „класифицирана информация”.

 

 

Благодарност

 

Книгите никога не са дело на отделен човек. За тази книга това важи в още по-голяма степен. Въпреки че България е родната ми страна, а българският е майчиният ми език, щях безнадеждно да се загубя в »посттоталитарната« действителност, ако някои местни хора не ми бяха помогнали. На тях искам да благодаря:

Тази книга нямаше да стане без куража, подкрепата и съдействието на Георги Георгиев Константинов. Той дълги години беше следил и архивирал внимателно българската преса, свърза ме с много хора и в дълги разговори ми помогна да прозра привидния хаос.

Живка Алексиева въпреки многобройните си грижи ме прие майчински, сподели с мен своята драма и ми готвеше; синът ѝ Гошо ми разказа много истории.

Владко Мурдаров още от първата минута ме прие любезно, обясняваше ми настроенията и слуховете в образованите софийски кръгове и ми помогна с каквото можеше.

Георги Генов, Кольо Марков, Петко и Донка Чолакови, както и Стефан Вълков ме разведоха из градовете си и отвориха много врати за мен.

Евгени Михайлов ме съпроводи на едно интересно предизборно пътуване и ми показа снимките си от събитията след 10 ноември 1989.

Освен това благодаря на всички, които с готовност ми даваха дълги интервюта.

И в крайна сметка дължа на лектора си Тило Екхард голяма благодарност, затова, че въпреки тежките обстоятелства, въодушевено се впусна в манускрипта и ме предварди от някои клопки.

 

 

Библиография

 

Книги

 

Георги Андреев, Пред съдбоносен избор: България или мафията? София 1994

Hannah Arendt, Eichmann in Jerusalem. München 1994

Timothy Gorton Ash, Die Akte «Romeo«. München 1997

Bill Bryson, Neither Here Nor There. Travels in Europe. London 1992

Gerald W. Creed, Domesticating Revolution. From Socialist Reform to Ambivalent Transition in a Bulgarian Village. Pennsylvania 1998

William Echikson, Lighting The Night. London 1990

John Feffer, Shock Waves. Eastern Europe After The Revolutions. Montreal 1992

Susan George/Fabrizio Sabelli, Kredit und Dogma. Ideologie und Macht der Weltbank. Hamburg 1995

Stanislaw Goworuchin, Moskau und die Mafia. Berlin 1996

George Hodos, Show Trials: Stalinist Purges in Eastern Europe 1948–1954. New York 1987

Andrej Illesch, Die roten Paten. Berlin 1991

Димитър Иванов, Шести отдел, София 2004

Lloyd Jones, Der Mann, der Enver Hodscha war. München 1994

Ryszard Kapuscinski, Imperium. Sowjetische Streifzüge. Frankfurt 1993

Gerald Knaus, Bulgarien. München 1997

Георги Константинов, Беше ли възможна съпротивата срещу ДС, София 2001

Георги Константинов, С думи вместо с куршуми, София 2001

Георги Константинов, ДС и нейните досиета, София 1999

Георги Константинов, Барутни помисли, статии от 1974-89, София 2004

Renata Lesnik/Hélène Blanc, Die neue Mafia. Gefahr aus dem Osten. München 1997

Dominic Lieven, Abschied von Macht und Würden. Der europäische Adel 1815–1914. Frankfurt 1995

Григор Лилов, Най-богатите българи (2 тома), София 2003

Scott Malcomson, Borderlands. Nation and Empire. London 1994

David Mandel, The Former »State Socialist« World. Montreal 1996

Marguerite Mendell/Klaus Nielsen, Europe Central and East, Montreal 1995

Philip Marsden, The Crossing Place. London 1993

François Maspero, Balkans-Transit. Paris 1997

OECD Economic Surveys. Bulgaria 1997, Paris 1997

Tina Rosenberg, Die Rache der Geschichte, München 1997

Тодор Радулов, Гувернантките на властта. София 1992

Werner Raith, Das neue Mafia-Kartell. Reinbek 1996

Klaus Schroeder, Der SED-Staat. München 1998

Живко Живков, Кръглата маса на Политбюро. София 1991

Claire Sterling, Verbrecher kennen keine Grenzen. München 1994

Richard Swartz, Room Service. Frankfurt 1997

Georgi Tabakoff, The Challenge of Freedom. Sofia 1993

Dimiter Talew, Der Mönch von Chilendar. (Ost-)Berlin 1967.

Dubravka Ugresic, Die Kultur der Lüge. Frankfurt 1995

Klaus Wagenbach u.a. (Hg.), Vaterland Muttersprache. Deutsche Schriftsteller und ihr Staat seit 1945. Berlin 1994

 

Мемоари на Николай Генчев, Огнян Дойнов, Атанас Семерджиев, Петър Дертлиев и други.

 

 

Вестници/Списания

 

Български публикации: 24 часа, Струма, Дума, Wirtschaftsblatt, Отечествен вестник, Труд, Континент, Стандарт, Дневник, Атака, Капитал, Политика, 168 часа, Седем, Про и Анти и други.

 

Германски публикации: FAZ, FR, IG Medien, NZZ, Spiegel, SZ, taz, Welt, Wirtschaftswoche

 

Международни публикации: Anthropology Today, Newsweek, Le Monde diplomatique