Сборник 2015

w

КОД ЧЕРВЕНО: литература

търси младите в Пловдив

Сборник с наградени творби

Пловдив, 2015

Литературен конкурс

за автори от 14 до 25 години

Литературният конкурс за млади пловдивски автори е инициатива на

КОД ЧЕРВЕНО: литература

Осъществява се в рамките на литературния фестивал „Пловдив чете 2015“.

В настоящия сборник са включени отличените творби в две направления:

Изданието е с подкрепата на Епъл консулт ЕООД гр.Пловдив

ПРОЗАПОЕЗИЯ&

5 Пловдив, 2015

ЩЕ ЧАКАМ

I

Усещам се като вятъра. Лек, невидим и тих, аз се движа из въздуха,

носен от нещо невидимо и силно. То ме насочва в посока, която аз самият

не знам. Минавам над хората, над колите и автобусите по улиците. Про-

крадвам се безшумно в зимния мрак между сградите. Мога да видя какво

правят хората в тях. Виждам седнали зад бюрата чиновници, чакащи края на

работния ден. Върху някои от тях се надигат семейни снимки, към които все

по-често поглеждат. На други няма нищо, освен хаос от папки и офис принадлеж-

ности.

В съседната сграда служителите пият последни глътки чай, преди да си тръгнат. Поглеждам на-

долу и виждам наведените глави на пешеходците. Вървят предимно сами. Тук-там се забелязва някоя

влюбена двойка, вплели ръце. Всички изглеждат като пейзаж от отделни елементи на улицата. Сякаш,

ако липсва дори един елемент, една частица от всичко, цялостният образ няма да бъде същият. Навяр-

но така трябва да бъде, такава е правилната подредба и ако нещо се размести, светът ще престане да

съществува.

Започвам да се движа по-бързо. Сякаш изоставам от графика си като вятър. Нещото, което ме

движи във въздуха, ме засилва. Шумът от колите, от разговорите на хората, дори музиката в заведе-

нията заглъхва. Постепенно намалява повече и остава някъде зад мен. Вече съм извън града – над

някакъв път. Няма превозни средства, които да минават по него. Оставам сам и всичко наоколо е тихо.

Усещам нещо да минава през мен. После усещам друго. Започва да вали, но аз оставам сух.

Мога да почувствам влажността и студенината на всяка дъждовна капка. Асфалтът под мен се

намокри и се превърна в последна спирка на дъждовните маршрутки. Успявам да различа някаква

кола, излязла извън пътя. Може би е катастрофирала. Чудно, дали има пострадали?

Затварям очи. Тъмнината става по-черна, а звукът от валежа се засилва. Започвам да долавям

и други звуци. Музика. Стигам до кабинката на нощен пазач, който е пуснал радио и се настройва за

дългата смяна. Но покрай нея няма нищо. Една кабинка, озарявана от слаба светлина, намираща се до

пътя, а покрай нея нищо. Иска ми се да разбера какво охранява този пазач насред пустошта, но нещото

не ми позволява и отминавам. Обръщам се и продължавам да гледам към самотната кабинка. Нещо се

Мехмед Атипов, 23 г.

място

раздел проза

6 Пловдив, 2015 7 Пловдив, 2015

удря в мен и за миг спира движението ми. Това е табелата на града, в който навлизам. Името е различ-

но, но шумовете и езикът, на който говорят минувачите под мен, са същите. Скоростта ми се засилва

и не виждам нищо под мен и покрай мен. Единствено размазани образи и светлини, и един прозорец,

който е далече пред мен. Нещото ме насочва към него. Не знам защо. Какво има там?

Движа се прекалено бързо. Не мога да контролирам скоростта. Колкото по-близо съм до про-

зореца, толкова по-бързо се устремявам към него. Сигурно ще се блъсна в него. Ще се размажа като

капките, които падат на пътя, и ще се разпръсна на части. Затварям очи, а пулсът ми се ускорява. Все-

ки момент ще дойде краят ми. Ще загина, размазан на прозорец, или той ще премине през мен като

дъжда. Отварям леко едното си око. Вече съм пред него. Затварям отново очи и . . .

Движението ми спря. Всичко премина, но не смея да отворя очите си и да видя какво стана.

Бавно отварям едното, а после и другото. Вече не се движа. Гледам в стаята, към която принад-

лежи прозореца. Виждам момиче, седнало с гръб към мен и прави нещо на компютъра. Тя е сама в ста-

ята. Стените са зелени, а по тях има закачени всякакви неща – дискове, медальони, изкуствени цветя

и прочие. На шкафчето до леглото виждам листове, някакви книги и папки. Коя е тя? Пред огледалото

стои включена преса за коса, а до нея кутия с гримове. Може би сега излиза от банята и докато загрее

пресата, е седнала за малко пред компютъра.

Тя го изгаси, стана от стола и седна на друг, който се намира пред огледалото. Сега успявам да

видя лицето й, макар и не напълно ясно.

Но коя е тя? Не я познавам, тогава защо нещото ме доведе до нейния прозорец?

Започва да оправя косата си и да нанася на лицето си крем. Въпреки че не я познавам, не мога

да отделя погледа си от нея. Като залепен съм на стъклото. Започва да реше краищата на косата си.

Не съм наблюдавал никоя жена така подробно по време на този важен за тях ритуал, но това

момиче го прави с такава лекота и финес, че желанието ми да я видя по-ясно, се засилва.

Приключи. Оправи леглото си и угаси лампата. Не я виждам. Единствената светла част от стаята

остана пространството до прозореца, а тя сигурно вече си ляга в покритото от тъмнина легло.

Но ето я. Застава пред мен. Вече я виждам ясно. Красива е! Тя ме вижда. Гледа към мен. И аз

гледам в очите й. Изглежда толкова студена и недосегаема. Разделя ни само стъклото. В погледа й

има пронизващо хладнокръвие. Сякаш вижда през мен. Обгръща ме полъх на лятна утрин – красива и

свежа, но хладна. Вижда ли ме наистина? Трябва да кажа нещо! Кой знае какво ще си помисли, когато

види непознат на прозореца си. Но не мога. Не мога да изрека нито дума, сякаш нещото си е отишло и

е взело гласа ми със себе си. Искам да мина през прозореца и да вляза при нея. Да прокарам пръсти в

косата й, да погаля лицето й, а след това нежно да целуна блестящите й устни. Но отново нищо. Нещото

е взело и способността ми да се движа. Не помръдвам, а тя е тук, пред мен, и гледа към мен или през

мен. Може би тя е някакъв дух, видение или . . . може би аз съм призракът? Какво правя тук?

Лицето й е бяло и от едната му страна има малка бенка. Косата изглежда пепелява, сякаш вятъ-

рът е разпилял купчина пепел по нея, а пъстрите й очи придават още по – голяма нереалност на вида й.

Тя ми се усмихва. Като че ли ме дърпа при себе си. Красива е... Обичам я!

Помръдвам. Прилепям се плътно до стъклото и бавно минавам през него. Почти минах. Вътре

съм. Вече съм на сантиметри от лицето и тялото й. Мога да усетя топлината, която излъчва, аромата й,

дори дишането и пулса. Не спирам да я гледам, а цялото ми същество потръпва. Усещам, че вече мога

да се движа, но не искам. Може да разваля момента и всичко да изчезне.

Само ударите на сърцата ни се прокрадват в тъмната и тиха стая. Тя докосва с пръсти ръката ми.

Не е видение. И аз не съм призрак. Вече съм сигурен, това е истина!

Хващам ръката й, без да отделям очи от нейните, и леко я стискам. Тя ми отвръща със същото.

С другата си ръка погалвам лицето й. Плъзгам я надолу по брадичката, следвам шията, рамото и

гърба - чак до кръста. Придърпвам я плътно до тялото си. Погледите ни стоят преплетени като див плет,

през който не би могъл да мине и най- храбрият и силен рицар от всички познати приказки. Прокарвам

пръсти през косата й, а с другата си ръка не спирам да стискам нейната. Тя затваря очи и поема въздух.

Очаква ме. Тя е тук и в този момент е открита за мен. Нежно слага ръката си на тила ми и ме придърпва

към лицето си със затворени очи и затаен дъх. Устните ни се впиват едни в други. Затварям очи, за да

уловя магията на този миг и да се насладя. Най-после тя въздъхва, без да отделя устни. Ръката, която

държа, ме стиска по-силно, а другата й ме притиска повече. Тялото й се извива леко в порив на страст,

а аз потръпвам. Това е! Неин съм, обичам я! Тази целувка ме поробва и пленява цялото ми същество.

Не искам този миг да приключва, няма да позволя на нищо да ме отдели! Какво ми направи?

Как ме упои толкова силно? Но... в миг усещам нещо. Това нещо дръпва ръката ми, дръпва ра-

менете ми и ме отскубва от нея. Само не сега! Защо точно в този момент? Искам да остана, поне за миг,

поне докато белегът в сърцето ми се оформи напълно, за да го помня вечно, за да го усещам вечно!

Отделям се от нея. С едната си ръка все още държа нейната и не я пускам. Но тя отпусна своя

хват. Оставя ме. Тъй лесно? Така бързо и безчувствено? И така мълчаливо...

Откъсвам се бавно от прозореца, излизам от стаята и отново се понасям назад. Виждам образа

й зад стъклото – вътре в стаята. Мисля, че ми маха с ръка, но се отдалечавам прекалено бързо. Нищо

друго не е важно вече. Не искам да знам какво става около мен, какво прави охраната или какво ме

възнася така. Искам нея! Желая я и ще чакам, докато я срещна отново! Затварям очи и...


II

Отново ги отварям. Всичко е толкова грозно. Цялата тази белота: стените, таванът, чаршафите,

дори хората са толкова бели. А лицата им... лицата им така силно ме заслепяват! Пречи ми цялата тази

светлина, идваща от света около мен. Все едно съм виновен за нещо и ме разпитват с хиляди лампи,

насочени към лицето ми. Очите им едни такива големи, искрящи, и ме гледат през очилата, които ме

карат да се извърна на другата страна. Странно, допреди малко сякаш летях, носех се като вятъра, без

да усещам как става, а сега се усещам толкова тежък. Не мога да помръдна. Искам да се изправя, да

се махна оттук. Дори не знам защо съм в тази стая.

Затворих отново очи. Така белотата не ме дразнеше толкова силно. Въпреки това гласовете по-

край мен не стихваха. Чух някой да ме вика. Разпознавах името си, но все пак ми бе някак чуждо.

Трябваше ли да отворя очи и да погледна откъде идва гласът, който ме зовеше? Същият глас

започна да ме успокоява.

Но защо? Отворих очи. Беше майка ми. Влажните й очи искряха. Какво става, защо тя плаче и ме

успокоява? Бях безсилен. Сякаш само зрението ми бе тук, а силата и душата ми още се носеха някъде

в тъмното. А къде е тя? Така бързо се случи всичко, но помня обичта си. Чух други гласове. Не бяха

до мен, но ги чух да спорят дали да ми кажат нещо. После споменаха друго име. Нейното име! Бях сигу-

рен, че момичето с онези нейни неестествени коси и призрачно студено изражение на очите се казваше

точно така. Нямах обяснение как знам това. Или може би я познавам?

Не мога и да говоря, нямам сили и за това. Искам да кажа на всички да замълчат, да не вдигат

толкова много шум и просто да ме оставят на мира. Какво ми има, та са се скупчили покрай мен?

Колата, дъждът, очите й, болницата... Аз я погубих.


място


ИСТОРИЯ ЗА ЕДИН ПЪТЕШЕСТВЕНИК, КОЙТО ОБИКОЛИ СВЕТА В ТЪРСЕНЕ НА СВОЯТА ШАПКА

Папратите се надвесиха над лунното отражение, размиха го и полекичка се

върнаха по местата си. Старецът погледна нагоре и видя, че небето бе за-

почнало да се пропуква на едри късове сиви и сини талази. Встрани нечий

прозорец светна. Бръкна в джоба на дънките си и извади кутия с цигари и

запалка с кученце. Изкара цигарата от кутията, като я мачкаше между пръ-

стите си. Облиза се, за да навлажни устните си, и постави сухата цигара между

тях. После я запали. Пое бавно тютюневия дим и пак се взря в червената луна.

През смях изкара дима от устата си.

– Знам, че ме следваш още от Берлин, момче - гласът му беше топъл, навярно му беше

забавно. Очите му, плашещо сиви, ме гледаха. – Сянката ти казва много. На деветнадесет си, нали,

момче? Млад си още – рече. Изгаси бавно цигарата, погледна ме ,без да каже нищо, и тръгна. Не зна-

ех накъде върви, но го следвах. Следвах го и през Талин, Цюрих, Виена, Рим, през Лисабон, Техеран,

Лахор, следвах го, докато не стигнахме до Порто Алегри.

Река Гуаиба ни слушаше с интерес, досущ като гаучосите, които ни спираха и заговаряха като

стари приятели.

– Тук е забранено да си тъжен! – каза ми един от тях. – Хайде, хайде, усмихни се! – ми рече, до-

като ме потупваше приятелски по гърба.

Слънцето грееше все по-силно и топлината, наситена с миризма на безбройни цветове, повяваше с

такава животворна сила, че разпъваше от радост душата.

– Вятърът открадна шапката ми - прошепна пътешественикът, когато наближихме източната

част на града. - Навярно е изгубил своята .

– Някъде четох, че писателите са чествани от тълпата, понеже си служат с представи и идеи,

които ги правят разбираеми - каза ми той, докато пресичаше поредната река от коли и хора.

– Хегел? - попитах.

– Може би - отвърна ми.

– Забавно е, че го казваш. Ти си литературен герой, а това, което току-що каза, е изречение, по-

ставено в уста ти ти от този, който те пише. Защо един писател би написал подобно нещо?

– Не знам.

– Защо би ми отвърнал по този начин?

– И това не знам.

– А какво знаеш?

– Че трябва да съществувам.

– Защо „трябва”?

– А защо не? Всички ние сме самотници, търсещи своя пристан. Затова създаваме семейства и

дом - от неудовлетвореност, тръпнещи в очакване на онова чувство, което ще ни подскаже, че най-на-

края сме у дома. Мнозина успяват да се залъжат. Аз съм един от малцината, които не понасят лъжите,

особено тези, отправени към самия мен. Любов? Мисля, че това е единственият начин, по който човек

може да мисли за любовта - с една въпросителна и нищо друго – старецът дръпна ръкава на ризата си

и погледна часовника.

– Толкова си обсебен от времето – казах му аз. - Навсякъде поставяш броячи – до леглото, на

стената, в кухнята, върху китката, в джоба... Броячи на разпадащи се атоми, на сърдечни удари, на са-

мота… и на време.

Спря се, както беше с гръб към мен, и се почеса по голото теме.

– Времето умира с нас и вътре в нас. Винаги се случва така - нечий последен дъх отнема секун-

да от вечността, грабва я, разпада я, докато от нея не остане нищо, докато не я изтрие от безкрайния

регистър на времето и си отива, заедно с нея. Часовникът на стената продъл- жава да отмерва

времето, скъсило се със секунда. Живеем, чудейки се кога часовникът е завършил

поредния си кръг. А загубените секунди, заровени под мраморни пло- чи, отрупани

с отдавна повехнали цветя, ги подминаваме, търсейки секундата, коя- то някой ни

открадна. Тя открадна моята секунда. Вятърът открадна нейната шап- ка. Сега аз

търся и шапката, и секундата.

В здрача на деня, в другия край на града, по моста над ре-

ката , върху една оранжева стена, сянката на младостта подми-

на старостта. Слънцето прибра своите лъчи и се сгуши между

покривите на къщите. Някъде, в далечината, хората строяха

бетонни фосфорни дъги над своите реки и засаждаха кора-

би в градини. Някъде, където момичетата не губеха своите

шапки и момчетата не обикаляха света в търсене на своите

откраднати секунди.


ГРАВИТАЦИЯ

,,Когато някой се убоде, накъде ще закапе кръвта му?”- написа, рязко дръпвайки

китката с химикала нагоре в ръкава, скривайки мисълта между изскърцването

на зъбите. Сещате се за онези моменти, когато самочувствието от досетли-

востта издължава самодоволна усмивка и се завъртате бавно във всички по-

соки, чакайки някой да прочете мислите ви, за да се възхити. Този момент не

беше такъв. Нямаше за цел и да бъде забелязан, но някак си потрепването на

шушляковото яке издаде автора на изречението и в този миг луминисцентната

светлина го подразни. Изкуствена светлина. Над дневника му веднага надникна

една луминисцентна девойка:

- К’во праиш, бе, Мартине? Да не водиш записки при тоя? Аз, честно ти казвам, нищо

не разбирам! Нещо говори, нещо обяснява и като седна да чета... чета и нищо не мога да схвана. Само

текст, та текст – взе да споделя мъките си Жани, карайки Мартин да се чуди как може да изпитва боя-

зън и присмех към това момиче едновременно. ,,Не те харесвам, махни се”, помисли си простичко той,

хвърляйки бегъл поглед върху посредствената си ,,колежка“ – за миг видя мълчаливото изражение на

лицето й сутрин, изправяйки косата си пред огледалото два часа, видя трепването на сърцето й, кога-

то си купи анцуг и кецове ,,Адидас” и сексапила, който фалшиво изпита, като си сложи за първи път

клина, купен от Централна гара. Бързият поглед не пропусна да види масивния сребърен кръст, който

представляваше своеобразна граница между зоната с фон дьо тен и без, и му стана за съвсем кратко

мъчно, че това мълчание на вида й не беше нищо друго, освен празнота.

Не й отговори. Там, в университета, в онази потискаща аула, той знаеше за себе си, че е най-до-

бре да не говори с хората. Самият факт, че беше студент, му тежеше достатъчно и се страхуваше всеки

път, когато някой ,,колега” се доближеше до него в безуспешен опит за разговор. Чудак ли? О, не, не му

викаха така. Просто не го отразяваха. А редом с него не отразяваха и малкия му скучен тефтер, с който

ходеше навсякъде, и още по-малко знаеха, че там Мартин Л. не записваше лекциите. Мислите му не се

рееха, нито плуваха, нито препускаха, а очертаваха назъбени върхове на измислени планини с острота

и рязкост, с които моливът му се чупеше от натискане върху листовете. Контрастът между тъмносивия

графит и белия ред – това представляваха мислите му на фона на луминисцентната светлина. Ще по-

питате с нотка на упрек на леличка: какво толкова може да угнетява ума на един хубав и силен младеж,

а Мартин чисто и просто се терзаеше с какво сме заслужили гравитацията да ни държи така здраво на

ДаниТодорова, 18 г.

място



земята, ниско, ниско?...

- Приятно ми е точно днес да застана пред вас, колеги – чу се гласът на доцента. – Защото тъкмо

излезе от печат новият ми учебник. Да, горд съм, че ще учите по него и вие има защо да се радвате –

всеки, който го закупи, няма да има нужда да се притеснява за взимането на изпита, защото ще сте

удовлетворително подготвени....

Удовлетворително. Тази дума се заби в молива на Мартин. ,,Всеки според заслугите му...”, отго-

вори си на въпроса, ,,На всеки кръвта потича в различна посока... според заслугите му...”.

Пътуването с градски транспорт го ужасяваше. Но връщането у дома нямаше как да мине без

него. Беше седнал на една от първите седалки, почти на ръба, готов да скочи, с вперен в ръцете си

поглед, чакайки да се почувства неудобно от грубия тон на кондуктора. ,,Всеки според заслугите му...”

повтаряше си и не вярваше в Бог. Даже не мислеше за него. Имаше много по-голям враг, много по-голя-

ма загадка с не по-малко деструктивни измерения. Гравитацията. Гравитацията, която дърпаше надолу

и успяваше що е материално да смали колкото може – изглеждаше му сякаш тя намаляше ръста на

хората, а каквото беше нематериално и по-инертно дори да залепи за земята – душите на хората. По-

край Мартин премина прегърбената млада кондукторка, която с едната ръка говореше по телефона, а

с другата късаше билетчето му, без да го погледне, продължавайки към следващата група от пътници...

жълта кожа и зъби, тънки, едва забележими вежди, следи от олющен червен лак, чернобоядисана коса

във висок разрошен кок и отново... чувството, че застоят ще се превърне пред него в чудовище от плът

и кръв. Слезе няколко спирки по-рано.

В един от малкото случаи, когато не се боеше да вдигне поглед нагоре и почти отпускаше тялото

си в нормална походка, пред очите му попадна билборд. Правоъгълната рамка прегръщаше женска ус-

мивка, замаскирана с тъмнолилаво червило, до която палаво се допираше черешка с дръжка и надпис

,,петък – студентско избухване”. Логиката, че не е възможно да се рекламира взривяването на универ-

ситета, развали и малките остатъци от това, което при човек като него се наричаше настроение.

Не се прибра вкъщи. Имаше си и тефтера, и молива, и града, и омерзението. Имаше градския

въздух, пълен с душевни зловония и нередности, чиито честоти малцина мозъци бяха способни да уло-

вят. Седна на края на една пейка и отвори дневника си. Почувства едновременно всичко и нищо.

Даже май помисли себе си за клише и взе да се съжалява. Забеляза разхвърляни отпадъци под

и около пейката и някак си с присмех записа: ,,В парка намерих душите на хората”. Специален ден.

Специално състояние и специална злоба, която го плашеше, затова, сепвайки се от дискомфор-

та, задраска фразата. О, не, днес според неговите разбирания щеше да бъде лош. Щеше да се усеща

даже жесток. В ума му се редуваха потни колебания и пристъпи на злоба, предвещаващи престъ-

плението на психопат. Обаче дълбоко в себе си знаеше, че неговото престъпление, неговата борба,

не беше срещу хо- рата, беше лична борба срещу природата... Решението бе предопределено

сякаш от мига, в който започна да пораства, мигът, в кой- то природата му показа

истинското си лице и го въвлече в парадокса. Без повече церемонии извърши

своето престъпле- ние. Остави дневника си на пейката и се махна.

Запази само молива, който остави да стърчи от въ- трешния джоб на шумо-

лящото яке, моливът, чиято категорич- ност про- бождаше сърцето му.

Мартин знае- ше накъде ще текне кръвта му и дори тогава

не почувства удовлет- ворение. Д у х о - вете в душата му не се

успокоиха даже и кога- т о стигна моста. Дори когато

пъргаво прекрачи ограда- та. Погледът му беше без-

мълвно вперен само в черна- та вода долу. И когато скочи, в

последния момент му се стори, че пада нагоре...


***Когато изкорубиш думите от тяхното значение

и хвърлиш смисловия им пълнеж на просяци-врабчета,

ще видиш, че това са само звуци, на които

дремещата на перваза котка отговаря с мълчание.

КостадинКаравасилев, 20 г.

раздел поезия

място


ВИЛА

Миризмата на здравец остава все същата през годините.

Мравките и зеленото монотонно разяждат постройката.

Небето просветва в синьо над нея - самотната,

за да заснеме липсата.

***Обичам друго твое измерение,

наслоено между трети и четвърти прешлен

в гръбнака на времето.

Тогава миризмата на цъфнали храсти

бе знак, че е време за действие,

не беше обременена от спомени.

Акцентът в говора на дърветата беше различен

(вероятно от разстоянието между листата им?),

или пък не - тогава май не му отдавах значение.

Но времето е здраво притиснато в спомени,

вплетено в градежа на хората.

КостадинКаравасилев, 20 г.

раздел поезия

място


***

бели сенки

черни полутонове

сиви спомени

пропити с тъга

китара без струни

сън без сънища

мечти без очи

без посока пътища

вчера ще е утре пак

пак ще сме млади днес

ще възкръсне любовта

и ще се събудя сама…

МИГ

Мигът, когато откъснеш цвете

и ароматът те облъхне

като спомен от далечен свят,

спомен от живот неизживян.

И никога, и завинаги,

във небитието и във вечността

този миг ще продължи.

И носи мъничко тъга.

БлагаЗапрянова, 17 г.


ИЗНЕВЯРА

Сведен в на плътта окопите,нерешителен, трептящ, с въпроси.Във война със себе си съм - прости ми.От границата пиша(в мисловната диария на гузния)томове писма до Черния - как с едни очи съзирамдва свята, две лица?Как може толкова красиво да е,а чувствайки това, да съм в калта?Красотата в поход не достигнах - тя е само цел във мисълта,но защо усещам влажни калчищата,щом месеци подминавал е дъждът?

Мастилото размива се - неописуемо е това, коетов стиха дори не се побира.Неволно ням, но не напук.Прости ми.Победен и кален, аз капитулирам.Почти сляп съм, ала виждат се петна: дървета, твари, синева.От огромен пуст и хладен замъквзора си отвъд поляните от мак простирам - красотата си вирее.А аз съм без значение.Като мълния през мен срамът сеченадолу, но уви - ни земя, ни небесасъс търсещи за нас обятияне се разтварят, за да ни погълнат.

Раздел проза

поощрителни награди

СтаниславСербезов, 22 г.


НЕДОСТОЙНИЯТ СЪНЯТ, КОЙТО НИКОГА НЕ МЕ НАПУСКА...

На осем съм. Късно лято. Септември. Спалнята на майка ми и баща ми някол-

ко години преди двамата да започнат да спят в отделни стаи. Дори на общото

легло, като всяко подредено немско семейство, има отделни завивки. Търся

хавлия в гардероба. Само двамата с баща ми сме в целия апартамент. Сестра

ми е на танци. Майка – нощна смяна в болницата. Докато ровя в шкафа, баща

ми влиза в стаята. Хваща ме за ръка и ми казва да се съблека. Трябвало да

се спази една семейна традиция и сега бил най-подходящият момент. Успокоява

ме, че през същото е минала и сестра ми, както и всички жени от неговия род. Лягам на леглото,

върху неимоверно чисто изпраните чаршафи на майка ми. Не се притеснявам. Затварям очи. У дома

никога не сме се притеснявали да ходим голи пред баща ми. Майка винаги е твърдяла, че няма от какво

да се срамуваме – нали сме негови деца. Но него не го бях виждала гол. Не го видях и сега. Лежа със

затворени очи, чакам б а щ а м и да приключи с процедурата. Сигурно ще ме

намаже с нещо - с ня- коя билка, с крем, с нещо, което баба ми е

приготвила и което се прави специално за деца, за да растат

м о м и ч е т а т а здрави. Не! Нищо подобно не се случи.

Усетих силните ръце на баща ми да повдигат

краката ми и да ги раздалечават. Каза ми

да се отпусна, защото иначе ще боли, но

такава била традицията – момичето трябва да

бъде за първи път жена с баща си. Отварям очи и не

смея да преместя поглед - приковала съм го в неговия, с

едното око е сляп. Болката е най-несилното нещо, което усе-

щам. Срам ме е, страх ме, плача, но без да отроня сълза. Знам, че

е тайн- ство, което искам никога повече да не усетя. Не искам да усещам втори път как

н я к о й свършва в мен.

ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО

Глава първа

Чл. 3. Не може да наследява като недостоен:

а) който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя [...];

б) който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо с лишаване от

свобода или с по-тежко наказание [...];

в) който е склонил или възпрепятствувал наследодателя чрез насилие или изма-

ма да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил

или поправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание.

Глава втора

Чл. 6. Когато починалият не е оставил деца или други низходящи, наследяват по равно родителите или

оня от тях, който е жив.

Чл. 28. (1) Когато наследодателят остави низходящи, родители или съпруг, той не може със завеща-

телни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от

наследството.

Анна К. Иванова, 24 г. Анна К.

Иванова, 24 г.


ЗАВЕЩАНИЕТО

Аз, Ада К. Милева, в пълно съзнание и осъзнаване на акта, пиша своето

завещание. Абсолютно сигурна съм, че завещанието ми ще бъде оспорено

от моите роднини. Нямам деца и няма как да имам. Мои наследници ще бъдат

родителите ми. Тяхната част от моята собственост е ненакърнима. Майка ми е на

смъртно легло. Единственият, който ще получи всичко по закон, е моят баща. Той със

сигурност ще ме надживее. Не, не бих се самоубила. Не бих го направила, защото тогава завещанието

ми би изгубило смисъл. Ще ме обявят за „неразумна“. Искам след смъртта ми моят дом и цялото ми

„движимо имущество“, влючително моята библиотека, колекцията ми от печати на екслибриси, вини-

ловите плочи, стоте кафеени лъжички (които откраднах за моята любов, докато обикаляхме света),

всичките ми бележници и чаршафите ми, да станат притежание на Катерина Недева. Тя е моята любов,

моята най-голяма слабост и единственият човек, който ме разбра. Катерина е моят партньор от пове-

че от десет години. Пред закона тя е никой за мен. А именно пред него искам тя да е някой. Само тя

знае какво означава за мен моят дом и предметите, които са вътре. Не искам в живота си моето родно

семейство, което винаги ме е обвинявало в непристойност и кукавост, не искам и след смъртта ми чо-

векът, който е мой баща, да се рови в моя свят. Завещавам всичко мое и себе си (искам тялото ми да

бъде кремирано след смъртта, то достатъчно страда) на моя спътник през последните години от живота

ми. Моят партньор е най-ценното, което имам. Катерина ще ме надживее.

Ада К. Милева

гр. Пловдив

05.05.2015 г.

ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛ ЗА ЖИВОТА В СЛАДЪК ЦИРК

Скъпи мой, Захарен памук....

Пиша ти от станция „Близалка“, тук, в „Изкушение“, докато чакам желатино-

вия влак. Надявам се, че те намирам в добро състояние на сладък и извисен дух,

какъвто винаги си демонстрирал. Мина много време, а се тревожа, че тук нещата

се променят.

Нека ти разкажа. Ти сам прецени. Вчера Черешка и Ягодка отидоха да видят какво правят

Захар и Клен. Сиропчовците винаги са се радвали на голямо внимание от страна на двете госпожици.

Дори когато бяха в Съда по обвинения за незаконно преозахаряване, те пак бяха редом до тях и даваха

плодовити наставления на адвокатите. Знаеш, че плодовата захар е малко по-мъдра и точна от придо-

битите по индустриален път.

Разбираш ли, животът ми тук свърши, а циркът започна да събира всички Сладости и да се гот-

ви за отпътуване. Свършва времето, както твоите памукови конци свършват дните си, а накрая винаги

най-сладкото се презахаросва и трябва грубо да го изгризеш. Не ги слушай онези, дето ти казваха да

не се „самонавиваш”. Пренавит захарен памук не може да съществува, ако конците ти са фини и нежни.

Не слушай машината, която те управлява за дефиниции и съвети - когато нещо фино и нежно

в този свят прекали с красотворчеството си, от Вселенския захарен съвет му прощават с усмивка, а

хората след години съжаляват за калния дъжд от отправена критика, когато са осъдили това като не-

естествено.

Нека да те върна в хаоса на цирка сега. Не съм и предполагала, че пудинговите трюфелюфели

могат да подгонят ядчените трошачки по начина, по който видях. Би си казал, че се допълват, а те прос-

то сякаш си противоречат. Ядчените госпожици не обичат да стоят в тъмните трюфелюви стени, искат

живота си, на воля и светлина.

Онзи ден отворих вестника с шоколадовите букви. Той спря да се топи за първи път.

Вече всички ние тук, в Сладкото ни кралство, четем „Сладини“ всяка сутрин, докато пием мали-

ново кафе. Черешка и Ягодка никога не идват, но намерих Сметанов да се сипе като прах наоколо. Той

Анна К. Иванова, 24 г.

СветлинаТрифонова 25г.


с удоволствие се присъединява и четем за твоите спортни подвизи.

Сприятелихме се. Понякога топва пръст в кафето ми, размахва го високо и започва да ми се

кара: „Колко чаши изпи тази сутрин... престани, станала си само на кофеин, ще се вгорчиш!“

... А аз се усмихвам, грабвам чашата, в която сърдиткото топна пръст, и му казвам, че с него е по-

добре. И на света има по-лошо от моето кратко вгорчаване. „Сладини“ публикува само весели новини.

Четем за другите страни със сладки циркове като нашия и подминаваме Пиперко пощальона

сутрин, като носи „Горчивка“. Това списание всички ужасява тук.

Децата от градина „Вагабонтин”, които минават по това време по улица „Тортичка“, често ни гле-

дат нахално, понякога дори ни обиждат. Сякаш сме по-различни, като сме направени от захари.

От Министерството на заклетите сладколюби обявиха това за междузахарна дискриминация и

със закон забраниха на децата да ни наричат с грозни имена. Откога децата не обичат сладко?!

Вече не само големите не искат да ни виждат... Памуче, всички са толкова горчиви, а дори Ки-

селчо вече не идва да ни види. Хората вече не ни се радват. Те искат да гледат Цирк Горчивко и да си

тръгват огорчени. (А техните артисти дори не са от истински сладкарски материал.)

Чаената бисквитка отишла случайно веднъж и ги е чула вечер да говорят тъмни и страшни при-

казки на хората. Натъжавали ги, а те в началото плачели и ги пренебрегвали, но после свикнали.

Сега всички купуват билети за Горчивко. Убийства на захарни човечета, взривове на сладкарски

цех, катастрофи между захаромобили по магистралите Меденка и Карамелка... Само това искали да

гледат.

Както вече разбираш, нямаме работа, Памуче. Никой не иска да е сладко, Захарчо. И така живо-

тът в цирка замря. Мъфинка и Кексчо се разделиха. Казаха, че е несходство в характерите, но всички

знаем, че щом те не издържаха заедно... и нас не ни чака по-добро. Все мислехме, че са от „едно тесто“

замесени, но сега по цял ден спорят кръгъл или четириъгълен трябва да си...

Дори изпечените ябълки, колкото и да бяха печени, излющиха цялата си глазура от тревоги. Мал-

кото Тути Фрути отишло и казало на всички, че Пайчо е загубил цялото си Сладко.

Пайчо се разори, не искаше на никого да казва, че в „Глазур Банк” беше кредитирал всичките си

плодове. Горчивко набира сили... Където и да заминеш, захарно памуче... разказвай за нас на хората

справедливо, не ни сравнявай с други циркове. Цирковете, знаеш, не са само от захарни маймунки –

ако направиш един цирк само от маймунки, той става безинтересен и самите маймунки започват да се

отдалечават една от друга, защото са еднакви.

Ние тук не спираме да говорим за теб. Разказваме на този, който иска да слуша, как от едно

малко, почти неподсладено памуче стана огромен Памук съвсем сам!

Просто не спря да се въртиш, за да не чуваш Горчивините. Нека вярват, че и със сладост и ра-

дост още се постига нещо.

Твоя вечна далечна приятелка,

Целувка


ДРОГА

Защо всеки трябваше да вярва? Нима Бог съществуваше?

През целия си живот не одобрих хората. За мен те бяха едни празни контей-

нери, които не вършеха никаква работа. Едни клошари, бедни, бедни до костите

на мозъка си - обидно ограничени и пропити с всякаква апатия към живота! Но ако

лично някой се бе обърнал към мен и ми бе казал: „О, ти грешиш“, непременно няма-

ше да спестя грубостта на лютия си подострен език! Ала ти, да, точно ти, който най-нагло стоиш пред

мен и присвиваш очите си, мъчейки се да разбереш смисъла на мисълта ми - на теб ще ти доверя това!

Нека този мой разказ бъде чут и нека наказание достигне душата ти, защото, който се моли, никога не

е бил спасен от вярата си!

„Да вярваш в чудесата е една налудничава идея“ - помисли си Лора. „Не, определено нямаше

как да съществуват, защото никога не ми се бяха случвали, нали?“...

Какво наричахме чудо? Нещо, което ни се случва просто така, или неща, които ни бяха писани

да се случват. Явно Лора търсеше отговор на това, защото работата й се проточи дълго. Не знам какво

точно трябваше да прави, но бях там и я виждах. Понякога стоеше с часове над онази книга, озаглавена

„Чудесата са просто чудеса“. Не разбирах какво точно цели да направи с това четиво, но определено

искаше да й се случи чудо - и то се случи. Но не от онези хубавите, които се случваха, а от онези - ло-

шите, които бяха чираци на Дявола. И аз бях чирак, но не на Дявола, а на себе си...

…Лора беше само на двадесет и една години. Не разбираше как да свърже две изречения в едно,

предимно хаотична, болезнено меланхолична и покровителствено настроена към хората. За пръв път

се срещнах с нея, когато беше само на осемнадесет. Тя не ме познаваше, но да, о, да, аз познавах тая

луда кучка от много дълго време. Спри да питаш, отшелнико, защото и ти ще бъдеш на мястото на тая

сган. Защо? Защото доброто е примитивно, защото аз съм висшата точка, аз съм всемогъщият госпо-

дар, от чието покровителство се нуждаеш! Аз бях всичко и за Лора....

Пф, намираше се на ръба, на онази тънка нишка, която разделяше доброто и злото, лесното и

трудното. И тя избра. Изборът й бях аз. Този, от когото се нуждаеше, течеше във вените й, преминава-

ше през ноздрите й, нахълтваше стремглаво в дробовете й, покоряваше съзнанието й. Лора се чувст-

ваше добре, много добре, бих казал. Заради мен сложи край на дилеми и прочее. Но преди… преди да

стигне до мен, до моята помощ, тя се запозна с нея. Моят съдружник - о, познаваш го и ти. Любовта.

Тази „феичка“ те прави луд. И аз пострадах от нея, затова й станах съдружник.

Лора обичаше някакъв мъж. Дори не помня името му. Имаха дълга и стабилна връзка, докато не

го хвана да кръшка с други жени. Ненадейно с времето брюнетката се пропи. Не й отне време да про-

пуши, не отне време да стигне и до мен. Доколкото помня, а аз помня всичко, Лора се бе запиляла по

улиците след поредната пиянска вечер. Най-вероятно търсеше път към апартамента си, но не попадна

на него, попадна на мои чираци:

- О, о, о Пешо виж к‘во яко маце имаме тука?

Боже, тези бяха истински идиоти, дори не знам защо им позволих да ме пробват. За моя изне-

нада Лора продължи да върви успоредно на булеварда и не ги погледна. Вярно, че бяха мухльовци, но

бяха мои роби! Ах, когато тази красавица се размина с тях, се смях искрено. Не се бях смял така от

години, но откъде да знаех, че нещата ще се получат така - те просто се подредиха.

-Хей, ти, как смееш да ни подминаваш, кучко! –Някой трябваше да научи на обноски тези иди-

оти, но от тази страна на живота нямаше цензура. Сам си! Сам с всичко, което имаш, във всичко, що

вярваш!

Пешо отиде до Лора и я бутна грубо. Тя реагира, без удар, но онзи проницателен поглед още изплува

в съзнанието ми и ме кара да треперя като есенно листо. Харесвах такива погледи, може би затова я

приютих, затова я взех под крилото си. Кристиян отиде да помогне на Пешо да покорят жената. Докол-

кото видях тази случка, беше груб секс между двама мъже и една жена. Забавлявах се, нали знаеш,

отшелнико, забавлявах се, като гледах тая невзрачна сган хората. Как може да си причинявате това?

Ха-ха-ха-ха толкова ненормални!...

Три седмици по-късно, след тежката случка на булеварда, Лора се оказа в интензивното. По някакво

чудо нещастницата си намери любовник. Любовник, който я преби. Вярваш ли ми, отшелнико, забавле-

нието ми нямаше граници. Нека ти разкажа, ще споделя удоволствието си с теб:

Кафенето на улица „Гладстон“, в близост до гимназията, отново бе окупирано от официалните дами

- гимназистки, които правеха редовен секс в тоалетните на кафенето. Естествено, познай, приятелю, и

нашата скъпа позната Лора бе в облекчителните помещения, но не за да духа на свой приятел, непознат

или какъвто и да било, а да опитва от така любимите й амфетамини. Аз, Дрогата, аз, който съм по-опа-

сен от всички, по-безмилостен от Бога и по-коварен от дявола – имах проблем. Може би за пръв път

ЛораПашова, 16 г.


от векове на мен ми запука за някаква моя жертва. Ти, наблюдателю, как би реагирал? Аз – пагубният

убиец да мисля за другиго, да чувствам угризения , защото съм убиец – бесен съм! ...

… Нека продължим.... да, да, да, да, амфетамините действаха бързо, но няма да влизам в излишни

подробности, които знаем всички, нали? Лора вече бе на седмото, или ако щете на двадесет и седмото

небе - не ме интересува много, сега вече движенията й бяха разнообразни, неограничени и доста еро-

тични за сама жена в тоалетната. Приятелю, наостри ли ушите си, когато дочу „еротика“... разбирам те

добре, защото, въпреки че не чувствам нищо, тази дума ме пренася в свят на сласт и изкушения.

Не знам дали искам да ти издавам повече подробности, но лудата нещастница намери някакъв

старец, на име Иван, който попадна по чудо в тези тоалетни на това квартално кафене. По невиждано

чудо – ревнувах. Почувствах се, сякаш ми крадат добитъка, но съчувствие не открих в душата си, когато

този въпросен господин изчука Лора. Беше ми приятно да я гледам и да усещам как плътта й гори бясно

в пламъците на амфетите и секса. Чувствах се блажен, че мога да бъда наблюдател на подобна слука...

Отшелнико, за моя най-голяма изненада Лора успя да задържи по-продължителен контакт с този

Иван, освен краткотрайното времетраене на секса, и да, ако не говорим за престоя на тази луда в ин-

тензивното.

Един ден, когато лежаха в спалнята на Лора, в боксониерата й, нещастницата реши да си отвори

устата и да любопитства:

-Мили, обичаш ли ме?

-Да - отговори.

-Защо се замисли? – провикна се Лора и бавно се изправи, като завивката оголи малките й гърди.

-Не съм.

Отшелнико, можех да предвидя всяка мисъл, всеки изблик, всеки момент - знаех и какво си мисли

Иван. Ха-ха-ха-ха, човекът си задаваше сума ти въпроси от сорта на: Какво правя с осемнадесетго-

дишна наркоманка, която е толкова глупава и нещастна? Имам жена, деца, а аз спя с побъркана жена,

която прави невероятни свирки...

…Тогава започна боят. Лора стана внезапно агресивна и удари Иван с юмрука си в челюстта. Иван

не се забави с удара и отвърна. Тя залитна и се приземи на пода.

-Нещастник, използвач, кучи син ...

Не искам да ти разказвам другото, но след тези обиди и провокации от страна на лудата и аз да

бях, и аз щях да я пребия. Чувствах се виновен, отшелнико, виновен за това, че не можах да я защитя.

Та за какво ми беше, защо трябваше да се чувствам толкова виновен за това, че съм във вените

й? Отшелнико, ако чувство за вина съществуваше, то май започвах да го изпитвам, а чувствата са не-

приятни! Нямаше да ми пука за тая луда – Лора!

Държа да ти кажа, че перпендикулярно на любовта беше омразата. И аз я изпитвах по-силно,

отколкото изпитвах всяко друго чувство на земята. Но ако имаше нещо, което да ме направи за някакъв

кратък момент щастлив, то това беше Лора. Не знам защо тази вечно друсана наркоманка ме правеше

щастлив. И аз опитах да намеря отговор на този въпрос. Ала, знаеш ли, отшелнико, никой не те пре-

дупреждава за страничните ефекти на чувствата. Защо това трябваше да се случва на същество като

мен? Аз трябваше да влизам в пряк сблъсък с човека, да му помогна да открие ефект, който го прави

щастлив, и да го убия по-бързо от каквото и да било. Но не бих могъл да причиня това на Лора.

Би ли могло това да се нарече чувство за вина? Чувството за вина съществува ли? Как хората го

използват, отшелнико? А как мога да се отърва от него? Не знам дали на теб ти се е случвало да не

можеш да мислиш за друг, освен някаква проскубана женска, една тъпа наркоманка, духовно куха луда,

побъркана егоистка, но и толкова болна от гледна точка на любов. Може би трябваше да й помогна,

както помагам на чираците си? Може би – да, но не като я вкарвам в интензивното, или... Боже! Какво

говоря, по дяволите? Аз, Дрогата, да помагам? Отшелнико, побърках се! Лудата Лора ми влияе. Побър-

ках се! Дрогата се побърка...Помощ!

Когато отново срещнах Лора, това беше в апартамента й. Току-що бе потърсила помощта ми и сега

бях при нея под формата на хероин. Чувствах се добре, исках да бушувам някъде и Лора ме улесни.

Даде ми поле за изява! Лично мое място, арена, която да приеме цялата ми същност, грозната ми

физиономия, лудостта на вярата ми, чувството ми за вина! Да, това бях аз. Една грозна картинка, един

цял свят от омраза, страст, лудост и пристрастност. Аз, Дрогата, бях всичко:

-Чуваш ли ме, Боже? –започна Лора. -Чуваш ли зова ми?

Какво я бе прихванало тази?

Това някакъв номер в театъра ли е?

-А-аз искам д-да с-се с-с-спра! – Какво искаше тази моя луда кучка?

-Не-ека да се отърва от тази дрога, нека не умра...

Тази! Тази побъркана Лора?! Искаше да се откаже от мен!

Какво я бе прихванало? Нима отказваше да бъде мой роб?

Нима отказваше моята обич? Нима ме пренебрегваше?

Никой не пренебрегваше мен –Дрогата. Шега ли е?


Никой нямаше право да се отказва от моя ефект, никой нямаше право да живее без мен!

Тая луда, ненормална кучка нямаше да ме напусне!

Блъфира?! Нали? Да, тя блъфира.

Това е от хероина - свръхдоза, нали? Не, нямаше да е жива, проклета Лора.

Какво си мисли? Че може да се отърве толкова лесно от мен ли?

Не, тази нямаше да я бъде!

Аз - Всевишният господар на вселената да бъда заменен с доброто, да бъда заменен от живота?!

Как смееше да предпочете живота пред смъртта?

Щях да я науча тази луда!

Никой не може да се откаже от мен!

Никой не нарушава договора!

А ако го нарушиш - краят е ясен!

Ха-ха-ха-ха, блъфира, нали? ...

Но не мога да бъда толкова зъл, аз я защитавам.

Не мога да бъда зъл?

Или съм?

Зъл ли съм, отшелнико?

Получих за отговор едно стенание, а с него едно смущаващо:

Да!

- На дата **.**.**** ние се прощаваме с Лора И.К.. Тя беше една невероятно добра жена, която....

Отшелнико, тя си замина. Умря. Просто умря. От моята ръка. От ръката на един убиец. От Дро-

гата. Оковах тази жена на верижка, сключих ужасяваща сделка… но пък кой те кара, нали? Може би

ще ми липсва. Вече няма да гледам как я чукат, как се друса, как се бие и как живее едва-едва живота

си. Да, отшелнико, май и на теб ще ти липсва обичаната кучка.

Имам едно предупреждение към теб. Истинско, много важно предупреждение:

Внимавай, отшелнико, защото и ти, точно ти, на който споделих тази така сърцераздирателна

история, може да пострадаш, но засега ще трябва да се сбогувам с теб. Ще трябва да си намеря друга

марионетка, която да ми доставя удоволствие.

Послепис: Твоя верен и така обичащ те приятел Дрогата...

…Ха-ха-ха-ха…

Не ме забравяй! Връщам се! Винаги се връщам…

37 Пловдив, 201536 Пловдив, 2015

Раздел поезия поощрителни награди

СЛЕД ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ

Четеш ли книгите на рафта до сърцето ми? Непипнати, прашасват. По-тежки стават думите непрочетени. И по-трудно на езика се напасват.Изключи онзи бял ковчег, погребал мисълта ти.Излез навън, напук на вечно затворения век. На вратата на съседа почукай.Пусни хвърчило.Направи си кюфтета от кал.

Ти седиш на стол, пред компютър, а на мен ми става жал… Скъпи Бъдещ пенсионере, още ли не си живял?

ТаняДаскалова, 18г.


***Когато разказваш на рози,приготви си жило.Вържи очите си с червена кърпа,носа си помами със билки…И ги слушай.Ще шушнат точно като храст къпини.Разкажи им,без думите ти да се утешатот чудната им хубост.

ВЛЮБЕНИ

Саръци тютюнтежко смолно дъхат.Солна пот смъди очите.Ръцете берат,сърцата омекват,сили сбрани.С шишовете на страсттахорските листа омарен тютюн без злоба да пронижем.Защото теб обичам.Нека моят кръст в лодка с полумесеца ти легне,двама да потънат,а ние ще сме бели.С теб, чудесна.Две момичешки ръце,преплетени в обич,верни до отмала.

Саръците тютюн съхнат,опичат се до злато.Катранът и прахта,слънцето в полето и кръвта ни ни потапят.Обичам теб, любима,особено по залез,когато съм молитва.Да си добре,да се подемем пак,моя тютюнева любима.

***Църква пусна.Рано.Рано беше.Ройна стадо благо сито шепнещо,малки верни думи, дирещо лека, лека смелост.Време, то такова бе.С кръв писмата се подписваха,предателите ставаха мърцина на силния и светъл плам.Страхливците трепераха, та задрусаха султан.Но църква пусна твърде ранои нечестивите пося навън.Вместо с отрова да ги комка,да ги прокълне и с гръм да ги удари,но не небесен, а от чифте.

ДилянМанолов, 22г.

40 Пловдив, 2015

Пловдив, 2015

Documents

Сборник 2015