30.05-5.06.2018 Год. 27

21

Брой 211,50 лв.

Геопоезия

Рон Паджет

Хорхе Луис Борхес

Саргон Баулус

Нова българска

Иван Стефанов

Владимир Шумелов

Петя Хайнрих

Теория в служба на критиката

Красимир Христакиев

Владимир Донев

Александър Феодоров

Уилям Карлос Уилямс

Само казвам

Изядох сливитекоито бяхав хладния долап

и коитоти сигурнопазешеза закуска

Прости мибяха превъзходнитака сладкии така студени

Рон Паджет

И аз

Какво ли има за закуска?Да имаше като онези сливив поемата на Уилямс.Където той се извинява на жена си,че ги бил изял,ала това, което той пропуска,е да се извини и на онези,които ще му прочетат поемата,и също няма да опитат тези сливи.Та затова харесвам тези стихове,когато не изпитвам глад.Сега обаче не харесвам нито него,нито неговите стихове. Но самоказвам.

Превод от английски: ГЕОРГИ ГОЧЕВ и ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Още стихотворения от Рон Паджет четете на стр. 14.

Г Е О П О Е З И Я

Рисунка: Дамян Дамянов, 2018 г.

2Литературен вестник 30.05-5.06.2018

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: „Дискусията“ – „Професорско каре“Прочетете: Тимъти Снайдър – „Бог е руснак“; „Драматизмът на безизходицата“ (Самуел Финци&Душан Парижек).

П О К А Н А

Проблемите на „християнството и политиката“ са в центъра на новия 130 брой/Есен на сп. „Християнство и култура“. На тази тема е посветена статията на Атанас Славов за „двата политически свята“ на съвременното православие, анализът на Марк Седжуик за „неоевразийството в Русия“, както и позицията на главния редактор Калин Янакиев за „нашите нови ревнители“. В рубриката „християнство и истина“ можете да прочетете размисъла на Романо Гуардини „Църква и догмат“, както и изследването на Светослав Риболов „иконография и прочит на св. Григорий Палама в късновизантийската и поствизантийската епоха“. Темата е допълнена със статията на Калин Йорданов за „поклонниците, кръстоносците и

ловците на реликви“, както и с изследването на Лиляна Симеонова за „българския въпрос“ и кризата на папството през последната третина на IX в. В броя още можете да прочетете философско-етическите фрагменти на Христо Стоев и статията на Владимир Теохаров „Аналогия, религия и откровение при Карл Барт и Паул Тилих“. В рубриката „християнство и изкуство“ Слава Янакиева прави анализ на филма на Илдико Ениеди „Симон Влъхва“ (1999) като „приказка за един невъзможен Адвент“. Броят е илюстриран с фотографии на Бойко Йорданов от цикъла „Християнски Египет“.

На 24 май – деня на най-светлия ни празник, празника на българската духовност, просвета и култура и на славянската писменост – в Театър „Българска армия“, за 28-и път Фондация „Академия Аскеер“ връчи своите национални награди за постижения в театралното изкуство през изтеклия сезон.

През годините Академията разчиташе на своите неконвенционални, а притежаващи вътрешноприсъща посветеност журита, наброяващи днес – с естествени вариации – до 100 най-изявени артисти и културни дейци.

Изборът за всяка една от общо 12-те наградни категории принадлежи на широка театрална и духовна общност – актьори, режисьори, сценографи, композитори, драматурзи, театроведи, писатели, хуманитаристи и учени културолози. През 2018 г. те са следните (по азбучен ред):

В категория За цялостен принос към театралното изкуство:

Александър Дойнов, Анастасия Ингилизова, Антоанета Добрева – Нети, Асен Кобиларов, Васил Михай--лов, Веселин Анчев, доц. Веселин Ранков, Владислав Виолинов, Гергана Данданова, Гергана Плетньова, Георги Кадурин, Ге--орги Къркеланов, Георги Новаков, Де--сислава Димитрова, Добрин Векилов – Дони, Eлена Иванова, Евелин Костова, Иван Радоев, Иван Урумов, Луизабел Николова, доц. Марина Райчинова, Ми--лен Миланов, Мимоза Базова, Мирослав Пашов, Наташа Колевска, Ненчо Ил--чев, Нина Пашова, Радосвета Василева, Симеон Дамянов, Стефка Янорова, Стойко Пеев и Тигран Торосян.

В категория Съвременна българска драматургия:

Георги Господинов, проф. дфн Георги Каприев, доц. д-р Георги Лозанов, проф.

дфн Ивайло Знеполски, проф. Иван Доб-чев, Иван Кулеков, Иван Теофилов, проф. д-р Калина Стефанова, проф. дфн Ки-рил Топалов, Красимира Филипова, д-р Митко Новков, Никола Вандов, Панчо Панчев, Петър Маринков, доц. дфн Пла-мен Дойнов, Теодора Димова, Федя Фил-кова, доц. Юрий Дачев и Яна Добрева. (Елин Рахнев не гласува като член на журито поради участие в конкурса).

В 10-те спектаклови категории:Ангелина Славова, Асен Шопов, проф. д-р Атанас Атанасов, проф. д.н. Виоле--та Дечева, Жорета Николова, Илка За-фирова, Милен Миланов, Невена Калудо-ва, Розалия Радичкова, Свежен Младенов и Станка Калчева.

Обект на внимание бяха 100 представления. 58 от тях са реализираните премиери в София, 42 спектакъла са представени от извънстолични театри. Селектираната продукция принадлежи на 9 столични сцени с 16 заглавия и 4 извънстолични театъра с 4 заглавия. Ако включим и сценичните творби, станали обект на разглеждане в категория Съвременна българска

драматургия, спектаклите, оценени през годината от „А`Аскеер“, са 118.

Членовете на журито обсъдиха и с тайно гласуване определиха

НОСИТЕЛИТЕ НА НАГРАДАТА „АСКЕЕР 2018“:

Изгряваща звездаВеселин Петров за ролите на Труфалдино и Панталоне в „Кралят Елен“ по Карло Гоци, постановка Анастасия Събева, Театър „Азарян“, Национален дворец на културатаПоддържаща мъжка роляМалин Кръстев за ролята на Дани Тейлър в „Зимата на нашето недоволство“ по романа на Джон Стайнбек, постановка Бина Харалампиева, Малък градски театър „Зад канала“Поддържаща женска роляАна Пападопулу за ролята на Бърди в „Лисичета“ от Лилиан Хелман, постановка Бина Харалампиева, Народен театър „Иван Вазов“СценографияМарина Райчинова за „Франкенщайн“ от Ник Диър, постановка Стайко Мурджев, Театър „София“КостюмографияНина Пашова за „Калигула“ от Албер Камю, постановка Диана Добрева, и за „Три високи жени“ от Едуард Олби, постановка Стефан Спасов, Народен театър „Иван Вазов“

Театрална музикаПетър Дундаков за „Франкенщайн“ от Ник Диър, постановка Стайко Мурджев, Театър „София“

Водеща мъжка роляЗахари Бахаров за ролята на Бай Славе в „Чамкория“ по романа на Милен Русков, постановка Явор Гърдев, Театър 199 „Валентин Стойчев“Водеща женска роляМария Стефанова за ролята на А в „Три високи жени“ от Едуард Олби, постановка Стефан Спасов, Народен театър „Иван Вазов“

РежисураИван Пантелеев за „ NеоДачници“ по „Дачници“ от Максим Горки, Народен театър „Иван Вазов“

Най-добро представление„NеоДачници“ по „Дачници“ от Максим Горки, постановка Иван Пантелеев, Народен театър „Иван Вазов“Съвременна българска драматургия „Цветът на дълбоките води“ от Оля Стоянова(Народен театър „Иван Вазов“, постановка Бойка Велкова, 13 октомври 2017 г.

Академия „Аскеер“ удостоява с Голямата наградаЗА ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО ИЗКУСТВО„АСКЕЕР 2018“Великия български актьор ВАСИЛ МИХАЙЛОВ

Честито на всички отличени!

МИЛЕН МИЛАНОВ,Председател

на Фондация „А`Аскеер“

А К А Д Е М И Я А С К Е Е Р

Наградите „Аскеер 2018“

ПРОЛЕТЕН БАЗАР НА КНИГАТА

Институт Сервантес в София Асоциация „Българска книга“ Издателство „Проксима-РП“

имат удоволствието да Ви поканят на представянето на книгата

ПОЕЗИЯ ОТ ИСПАНСКИЯ ПОЕТ ВИКТОР БОТАС.

Прожекция на документалния филм за поета Виктор Ботас: с езика на меланхолията (2004) от Хосе Авел.

Ще вземат участие:

доц. Дария Карапеткова, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, преводач от италиански,

доц. Йордан Ефтимов, поет, литературен критик и преподавател в Нов български университет,

Рада Панчовска, поет, преводач и издател на книгата.

Ще се прочетат стихотворения на испански и на български.

Институт Сервантес в София 1 юни (петък) от 17:30 часа Пространство Сервантес, ул. Света София, 3

Литературен вестник 30.05-5.06.2018 3

П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

В своя посмъртно публикуван ръкопис A Guess at the Riddle [„Разгадаване на загадката“] американският философ, създател на прагматизма и основател на семиотиката в Америка – Чарлс Пърс, разяснява стремежа си да създаде философска система, очертаваща границите на теория, толкова обхватна, че „дълго време след това усилията на целия човешки разум във философията от всяка школа и вид, в математиката, в психологията, във физическите науки, в историята, в социологията и в която и да е друга област ще изглеждат като запълване на детайлите й“. Ще измине повече от век след смъртта на Пърс, преди теориите му да си спечелят достатъчно последователи, които да се заемат с това „запълване“. Нарастването на популярността на Пърс през последните няколко десетилетия е съпътствано от публикуването както на задълбочени изследвания в разнообразни области на познанието, така и на трудове със спорни качества, които прилагат теориите му твърде повърхностно. Дебютната книга на Рени Янкова „Семиотични орбити. Навик, норма, ритуал във философията на Чарлс Пърс“ е сред успешните опити в това нелеко предизвикателство.„Семиотични орбити“ е книга на сложна тематика, поднесена увлекателно и с лекота. Организирана в три части, като всяка следваща се основава и надгражда предишната, книгата се отклонява от механичните дихотомии, познати от други мисловни системи. Основната цел на изследването е да проясни важния концептуален проблем за значението на ритуала. Както посочва авторката, в съвременната антропология не съществува консенсус относно същността и функцията на ритуалите в живота на обществото. Задачата да бъдат сведени до единство различните дефиниции е изпълнена с внимание към детайла в преплитането между философия, семиотика и антропология. Резултатът е извеждането на хипотезата, че „ритуалът е винаги изграден върху социален навик, пренасящ важно за общността познание“. Това твърдение е придружено от изработването на триадичен структурен модел на ритуала, разгледан паралелно с Пърсовата идея за тенденцията на Вселената непрекъснато да установява навици. Така се стига до твърдението, че „днес би следвало да живеем в среда, в която ритуалите прогресивно се

увеличават, като напускат сферата на сакралното и все повече обемат тази на всекидневието“.Янкова се стреми да мисли по нов начин идеята за ритуала като дейност, събуждаща утаени в съзнанието на общността норми и вплитаща митове, легенди и обичаи в различни социални практики, за да бъдат те мистифицирани, сакрализирани и наново разтълкувани. За структурния модел на ритуала, който играе ролята на аналитичен инструмент, е избрана формата на окръжността: в центъра стои устойчив навик, около който се образува норма (ценност или табу), готова да се актуализира в ритуални действия, а в периферията гравитират променливите ритуални предмети. Янкова разглежда множество примери, които поставят на изпитание евристичната и обяснителна сила на този модел. Предложената представа за динамичната същност на ритуала отпраща към един от най-важните проблеми в семиотиката и съвременната наука: т.нар. Протеев проблем как светът непрекъснато се изменя, но същевременно се запазва същият.Въпросът за значението на ритуала е разгледан в последната част от книгата, основаваща се на теоретичните постановки от предишните две глави. Трябва да се подчертае, че те не са просто история и синтез, а сами съдържат новаторски интерпретации на аналитичните инструменти, с които борави семиотиката. Янкова предлага интересен разказ за историята на философията през семиотична перспектива. На страниците на „Семиотични орбити“ читателят се среща със семиотичните идеи на предсократиците, Сократ, Платон, Аристотел, стоиците, Августин Блажени, св. Тома Аквински и иберийския доминикански монах Джон Поансо. В книгата са представени освен това британските емпирицисти, от чиито трудове възхожда и философията на Пърс; отделено е внимание и на по-близките до нашето съвремие знакови учения на формалисти и структуралисти като Роман Якобсон, Ролан Барт и Клод Леви-Строс. Ясното и коректно представяне на историята на семиотичното мислене подготвя почвата за тълкуването на философията на Пърс и концепцията му за навика, както и тяхното приложение върху проблема за ритуала. Затруднението с прилагането на теориите на Пърс се крие в това, че

неговата мисловна система не може да бъде усвоена частично и да се прилага своеволно. Тя е динамична и еволюираща, като нейните концепции влизат в непрекъснати отношения помежду си. Янкова съумява да предаде именно това нейно качество, като на места влиза в спор с по-именити изследователи, за да разкрие начините, по които всеки елемент от тази философска система е свързан с останалите в играта на непрекъснато пораждащите се значения. За тази цел в „Семиотични орбити“ е предложен друг модел-окръжност, в чийто център се намират Пърсовите идеи за „знак“, „категории“ и „навик“. Те задвижват цялата система и обясняват други ключови концепции като прагматизма, еволюционната космология и разбирането за материята като изтощен разум. Янкова изследва триадата от интерпретанти на Пърс (непосредствен, динамичен, краен) по иновативен начин, като в резултат постулира съществуването на още една независима триада (емоционален, енергетичен, логически интерпретант). Благодарение на тези усилия за читателя става възможно да преосмисли навика отвъд тясното му значение в психологията и да го разгледа като форма на „кристализирало познание, готова схема или клише, по което разумът се хлъзва непрекъснато, за да пести енергия, а след това я влага в нови открития и познавателни търсения“. Като всеки подобен труд и „Семиотични орбити“ ще предизвика дискусии и несъгласия. В книгата си Янкова изказва познатото твърдение, че на двоичния езиков модел на знака, предложен от Сосюр, липсва Пърсовият „интерпретант“, въпреки че някои изследователи биха възразили, че отликата между двете доктрини трябва да се търси в концепцията за „обект“ на Пърс. Що се отнася до еволюционната космология на Пърс, Янкова допуска известна терминологична неточност, като пропуска термина „ананказъм“, с който Пърс означава еволюционни действия по необходимост, за сметка на „синехизъм“, използван от Пърс за название на метафизическата доктрина, според която разум и материя са непрекъснати и преливащи се една в друга

Знак и ритуал онтологични същности. Прави впечатление, че отвъд проблема за ритуала на моменти за антропологията се говори прекалено обобщаващо, а връзката между семиотика и антропология е представена единствено през критичен прочит на Леви-Стросовата структурална антропология, а е известно, че словосъчетанието „семиотична

антропология“, въведено oще през 1978 г. от Милтън Сингър, се отнася до множество трудове, прилагащи идеи и методи на Пърс в полето на антропологията. Най-сетне, преходът от символен към семиотичен анализ е важен етап в развитието на съвременната антропология и неговото пренебрегване лишава „Семиотични орбити“ от възможността да стъпи на вече съществуващите теории, за да ги надгради. От авторите, работещи в подобна насока, Янкова цитира идеите на Фернандез и Дъглас за ритуала, но не споменава Сингър, Силвърстийн, Мерц или Парментиър. Критичен прочит на последния щеше да бъде изключително интересен момент, защото в книгата си от 1994 г. Signs in Society: Studies in Semiotic Anthropology авторът твърди, че триадите от интерпретанти на Пърс имат логическа и философска стойност, но се съмнява във възможността да бъдат използвани за анализ на културни феномени. Оригиналната теза на Янкова именно върху различните превъплъщения на интерпретанта се стреми да докаже обратното. Техническите спорове и общите забележки са неизбежни за подобно изследване, но „Семиотични орбити“ със сигурност е сериозен научен труд, от който мнозина биха могли да почерпят вдъхновение. Книгата е написана на изненадващо ясен език и е организирана с риторическо майсторство. Това я прави подходяща както за специалисти, така и за читатели, които не се занимават със семиотика професионално.

АЛЕКСАНДЪР ФЕОДОРОВ

Рени Янкова, „Семиотични орбити. Навик, норма, ритуал във философията на Чарлс Пърс“, София: „Издателство на НБУ“, 2018, 279 стр., 19 лв.

Открих за себе си Филип Рот едва преди седем-осем години с появата на романа „Човешкото петно“ на български. В романа се разказва невероятната история на уважавания професор по антична литература Колман Силк. Завладян от идеята за издигане в обществото и личен просперитет, професорът цял живот крие расата си, крие, че произхожда от афро-американско семейство дори от съпругата и децата си. Накрая става така, че професорът бива опозорен и заклеймен от средата заради употребата на един „политически некоректен“ израз, в който уж се съдържала расова обида. Тази история така завладя мислите ми, че през следващите няколко години многократно се връщах към нея, пишейки статии и изнасяйки доклади за романа. „Човешкото петно“ ме подтикна да прочета и другите две книги от т. нар. „американска трилогия“ на Рот – „Американски пасторал“ и „Аз се омъжих за комунист“. Взети заедно, трите книги предлагат богата панорама на следвоенна Америка В тази панорама попадат ключово важни обществени развития – политическите преследвания на макартизма през 50-те години, войната във Виетнам и студентските протести от 60-те, аферата „Моника Люински“ и възходът на политическата коректност от 90-те. Романите от трилогията имат огромна познавателна стойност. Те дават възможност да се види и до голяма степен да се разбере сложната тъкан на един живот, до който ние, читателите от тази част на Европа, сме се докосвали

главно чрез продукцията на Холивуд.Има обаче и три други, вече като че ли „по-писателски“ неща, които ме възхищават в романите на Филип Рот. Най-напред Рот е от онези много малко на брой наистина щастливи хора, които се оставят да ги намерят истински вълнуващите истории. След това остава сякаш по-лесното – разказването на тези истории е въпрос на сръчност, каквато Рот е придобил с годините. На второ място, Рот обича хората, за които разказва – така, както се обичат истински близки хора. Затова романите му са населени с живи хора, а не с литературни персонажи. И трето, Рот гледа на себе си с голяма доза самоирония. Негласното послание е, че в романа е важна историята, а не разказвачът. Субект на неговата проза не е нито „могъщата“ субективност на автора, нито пък „всеобхватната“ стихия на езика. В нея говорят живи хора, на чиито съдби Рот едва ли не случайно е станал свидетел. Към тези хора, както в романа „Човешкото петно“, писателят е поел моралното задължение да разкаже какво и как е станало с тях. Моят поклон е пред паметта на добрия свидетел Филип Рот – разказвач на американски истории.

Христо. П. Тодоров

***Онова, което най-много ме впечатлява у Филип Рот, е обстоятелството, че той не стана „жив класик“. Дразнеше всички влиятелни кръгове около себе си: и консерваторите с разюзданите

описания на интимността, с вглеждането в срамните страни на „добрите семейства“, и „доброто общество“, и либералите с посочването на непризнаваните ограничения в следваните от тях принципи на свободата и толерантността, с изявяването на скритото им репресивно съзнание. „Талантливият човек е неприятен“ (Ат. Далчев).

Морис Фадел

***

Когато „Синдромът Портной“ излезе в първата книжка на списание „Съвременник“ за 1991 г., запалените по литературата студенти филолози бяхме във възторг. Николай Тончев пръв написа рецензия, от която се виждаше този емоционален градус. Аз се явявах на втората си сесия в университета и за изпита по „Естетика“ при проф. Иван Славов написах есе върху порнографията и изкуството, в което подобаващо място заемаха Хелмут Нютън и Филип Рот.

Но обществото нямаше как да реагира. Пролетта на 1991 г. беше все още политически изострено време и медиите нямаха никаква чувствителност за цъфтежа в областта на културата – нито за появата на новите галерии, нито за преводите на забранени дотогава

западни автори. А в романа на Филип Рот шества герой разказвач, който в първо лице ни запознава с живота си на онанист. Напълно чужд на българската белетристика подход. Самоосмиващият се разказвач – толкова рядко животно в българската литература. Дори Виктор Пасков не можеше да развие подобен герой, въпреки че в „Мартина“ и особено в много по-късно написания си роман „Аутопсия на една любов“ приближаваше към него. Приближаваше, но не стигна, защото българският антигерой може да изпадне в мрачно объркване, униние или маразъм, но не и да бъде смешен.

И до ден днешен Филип Рот не получи у нас онова място, което има в западния свят – един от колосите на реализма, наред с Джон Ъпдайк и Норман Мейлър.

Йордан Ефтимов

Очаквайте през юли специален брой на ЛВ, посветен на Филип Рот

I N M E M O R I A M

За Филип Рот (1933-2018)

4Литературен вестник 30.05-5.06.2018

В И Т Р И Н А

В епиграфа към новия си роман „Пътят към Тива“ Яница Радева подсказва ключ за избора да пренапише античния мит за Едип в съвременно романово повествование. Цитирана е мисълта на един от задълбочените днешни български изследвачи Иван Драгоев: „Митът се изплъзва от първоначално давания му смисъл не само защото е „живо същество“, но и защото е „безглаво слово“. Т.е. разказвайки го, всеки от нас му дава своята глава“. Кое ни подтиква да възкресим точно този древен сюжет, да посегнем към митологическото слово? Дали това е неговото фройдистко тълкуване, или съдбата на Едип като метафора за вечното ни изправяне пред бездната на Загадката за собственото ни съществуване, заплашено от Хаоса и Ентропията в живота? Разказването отново като опит за отговор на Загадката и оцелостяване на нашето битие? Пренаписването не като преразказ, а катарзис в психологически, емоционален, екзистенциален аспект, като трудна задача за пресътворяване на мита в романов сюжет. Според един от известните изследвачи на мита Елиазар Мелетински митологизмът е най-характерната черта на романа през 20. в. Той разрушава структурата на класическото повествование от 19. в. или силно я нарушава. Отначало неговото въвеждане се изгражда чрез паралели и символи, помагащи да се подреди съвременният жизнен материал или да се структурира микропсихологическото съдържание (Джеймс Джойс). След това се създава самостоятелен „митологически“ сюжет, структуриращ едновременно колективното съзнание и всеобщата история (Томас Ман). При двамата влиятелни автори поетиката на митологизирането не е стихийно интуитивно възвръщане към поетическото мислене, а се опира на задълбоченото книжно познаване на древната култура, историята, религията и съвременните научни теории.1

В българската литература днес наблюдаваме повишен интерес към диалог с мита в структурата на романа. Достатъчно е да споменем някои знакови заглавия – „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Марма, Мариам“ на Теодора Димова, „Пътят към Тива“, – за да набележим различни подходи в използването на мита. При Г. Господинов това е аналогията, която пришива съвременния сюжет върху канавата на митологическия разказ за Минотавъра, за да се оцелости и универсализира личната история. При Т. Димова изпъква вярата в евангелските текстове и тяхното пресъздаване е белязано с високо съпреживяване, но и коментар на посланието от повествователката съвременник. При Яница Радева е налице съзнателно връщане към античния мит за Едип след задълбочено запознаване с древната литература, история и бит. Авторката се потапя в духа на мита, но не го пародира, а интерпретира. Тя открива свои художествени акценти на сюжетно ниво, в третирането на конфликта и изграждането на характерите, в използване ресурсите на историческия роман за създаване на необходимата правдоподобност в изображението.Писателката избира да разкаже един отрязък от мита за Едип, свързан с младежките години на героя до изправянето му пред загадката на Сфинкса и това е уместно с оглед на романовата логика, която трябва да се разгърне в повествованието. В „Едип цар“ на Софокъл действието започва от напрегнат момент, в който предстои разкриването на истината, доста късен етап от цялостния сюжет за съдбата на Едип цар. Трагедията започва с чумата – наказание от боговете за Тива – и молбата на тиванците към Едип да ги спаси. Едип отговаря, че е изпратил Креон до

1 Е. Мелетински, „Поетика на мита“, София: „Христо Ботев“, 1995, с. 474.

светилището на Аполон в Делфи за отговор. Героят твърдо е решен да намери убийците на Лай, т.е. да открие истината за себе си, което насочва действието към перипетията и узнаването до трагическия финал. Трагедията изисква напрегната драматична

ситуация за начало на сюжета.В романа Едип също търси истината, само че от момента, в който разбира, че е незаконен син на коринтския цар Полиб. Младежът се изправя пред първата загадка в живота си, подсказана брутално от Поликлес, циничен и развратен аристократ, братовчед на Едип по линия на осиновителя Полиб. Съперничеството между двамата герои е подсилено от преплитането на техните съдби при участието им в посветителен обред, при който бива убит приятелят на Едип Актей. Линията на противопоставянето се усилва до последната среща на двамата противници за управлението на Тива пред загадката на Сфинкса. В тази сюжетна линия заляга архетипната ситуация на инициацията, която, от трудовете на Фрейзър знаем, представлява древен ритуално-митологически комплекс за юношата, който трябва да премине тежко изпитание и обреда на посвещението, за да се превърне в цар жрец. Известно е, че инициацията е в основата и на „романа на възпитанието“, който се развива във философския роман с неговите неомитологически черти през 20. в. Я. Радева много добре се насочва към романовата логика в представянето на избраната част от мита. Нов оригинален момент е и втората сюжетна линия, която се редува с първата за Едип, дописва мита и носи характеристиката донякъде на Biul-dundgsroman. Тя е посветена на младата девойка Дорида (Дора), преминаваща през ритуала на посвещението, за да се превърне в жрица на Хера, покровителка на Тива. Дорида сънува съдбата на Едип. Така се свързват двете сюжетни линии до съдбоносната среща между персонажите при отговора на загадката. Чрез сънищата на жрицата се запълват липсващи моменти от целия митологически сюжет за Едип, подобно на ретроспекциите в трагедията на Софокъл (думите на Едип във втори епизод например). Митът тегне към своето оцелостяване и литературният текст умело набавя липсващата информация.Двете линии се сплитат при първата и последна среща между Едип и Дорида, когато те се изправят един срещу друг по силата на предсказанието, но помежду им пламват искрите на една трагична, неосъществима любов. Едип се изправя не пред чудовището Сфинга, а пред въпроса на жрицата Дорида, която е овластена от боговете и жителите на Тива да намери новия владетел за града. Процедурата за отсяване на достойния кандидат за цар се превръща от изпитание с фантастичен характер в борба на Логоса с Чудовището, в посока разбиране съдбата на Едип цар като политически мит. Запазва се духът на мита, но са въобразени човешките аспекти в неговото възможно случване. Трагическият конфликт се изпълва със свое съвременно съдържание.Персонажите се развиват като романови герои с еволюцията от противоречия, сблъсъци и индивидуални черти. При Едип се запазват качествата на образа в мита – желанието за узнаване на истината, честолюбието и гнева. Новото е съперничеството с Поликлес и събуждането на любовното чувство към жрицата. Много добре е индивидуализирана Дора от трепетите на

младото момиче, което опознава нравите и живота в Тива, до жрицата защитница на общественото благо, пазителка на тайната и волята на боговете. Силният й характер изпъква в сблъсъка с тирана Лай, който пирува по време на чума. Дора отива при празнуващите и смело заявява в лицето на владетеля да отвори хамбарите, за да нахрани хората си, а гостите му да помогнат на града. В деня на изпитанието Лай влиза в храма на Хера, извършва кощунство и обезчестява Дора. Трагизмът в съдбата на героинята напомня участта на Антигона в сблъсъка й с тирана Креон, в романовото време предхожда бъдещия конфликт, заложен в мита и развит от Софокъл в третата от неговите трагедии, посветени на големия митологически сюжет. Романът имитира логиката на мита в избора на сюжетни звена чрез идеята за възможна повторителност на съдби и ситуации. В перспективата на личното израстване на Дора „възпитателният“ аспект е нейното обществено съзряване в сблъсъка с произвола и тиранията в защитата на неписаните нравствени ценности.Осъществен е интересен опит на заимстване на елементи от античната трагедия в романовата структура. Включени са глави, разказани от гледната точка на Хор. Целта е да се постигне тълкуване на конфликта според функцията на хора в античната трагедия като изразител на общественото мнение. Втората задача е да се внуши чрез реакцията на „колектива“ ефекта на катарзиса от представените трагически съдби в хода на действието.Катарзисен ефект може да бъде потърсен и в цялостната организация на времето в романа. Повествованието завършва с екзод, който пренася сюжета в съвременността около съдбата на един млад грък Йоанис Георгиос, който среща стажантка от застрахователна фирма с име Дора. Йоанис вярва в силата на мита и иска да отиде на мястото, където се е разиграла съдбата на Едип и Дорида. Срещата между Йоанис и Дора не е циклично завръщане към трагическата съдба на митологическите персонажи, а завършва щастливо за двамата влюбени. Художествената концепция в романа успешно опитомява митологическата.Романът „Пътят към Тива“ припомня за нашата литературоведска мисъл „загадката“ за превъплъщенията на мита за Едип цар в българската литература. Митът за Едип вече се е „прераждал“ в емблематичния разказ „Индже“ на Йовков с основните етапи на своето разгръщане – опита за убийството на сина от Индже, случайното спасение на детето от Яна Калмучката, убийството на бащата от Гърбавото. При Йовков се явява класическият митологически сюжет без аналогия с античните първообрази. Трагизмът произтича от друга мотивировка по смисловата ос грях – възкресение – възмездие, като развръзката идва не по силата на предсказанието, а на личната вина, която героят трябва да изкупи. Моментът, в който Индже разбира своята трагическа вина, е разкриването на истината, че убиецът е родният син на хайдутина. Трагическа ирония може да бъде провидяна в завръщането на Пауна и Сяро Барутчията при закрилника Индже точно когато се извършва нелепото убийство. Дали прераждането на мита е плод на колективното несъзнавано у Йовков или на съзнателен диалог на автора с античната драма е въпрос за дискусия. Романът на Яница Радева провокира с талантливата си поява въпроси за използването на мита и в съвременната ни белетристика, и в класиката, а това не е никак малко за успеха на една книга.

ВЛАДИМИР ДОНЕВ

Яница Радева, „Пътят към Тива“, София: „Парадигма“, 2017 , 212 стр., 14 лв.

Н А Ф О К У С

Романът пред загадката на Сфинкса

Костас Варналис, „Стихотворения“, пр. К. Марицас, София: „Кастела М Компания“, 2018., 111 стр., 10 лв.Познат на български с прозаическите си книги „Дневникът на Пенелопа“ и „Диктаторите“, както и с лаврите, които получава навсякъде в бившия комунистически блок, сега най-сетне Варналис ни се представя и като поет. Опитът на Константинос Марицас да превежда максимално близо до гръцкия оригинал поражда известен брой неясноти и странности на български, но и неочаквано живи изречения и фрази.

Итало Калвино, „Невидимите градове“, прев. Б. Христов, София: „Колибри“, 2018, 120 стр., 15 лв.Изключителна книга на Калвино (издадена на италиански през 1972 г.), „Невидимите градове“ е диалог между прочутия пътешественик Марко Поло и владетеля на Монголия Кублай Хан. Темата: градът. Представен обаче не като сбор от забележителности, а като жив организъм и система от символи. Между невидимите градове е и може би най-доброто описание на Венеция в европейската литература.

Жорж Батай, „История на окото“, прев. Г. Ангелов, София: „Фама“, 2018, 86 стр., 10 лв.Може ли тази книга да се прочете и без високия интелектуален контекст, с който е свързана – този на модерната френска култура, на Жид и Жьоне, на Турние и Фуко? Отговорът е по-скоро –

да. Дръзка и остра, тя продължава да вълнува. Първото българско издание е от 1992 г.

Литературен вестник 30.05-5.06.2018 5

В И Т Р И Н А

Нийл Геймън се радва на голяма популярност в Западна Европа и САЩ, но името му не е чуждо и на българските читатели – до момента на български са издадени внушителен брой от неговите произведения, цели 19. Той е автор на кратки разкази, романи, комикси, графични романи, сценарии за филми и аудиопиеси. Носител е на наградите „Хюго“ и „Небюла“, както и на престижните медали „Карнеги“ и „Нюбери“. Създател е на сценариите за филмите „Беулф“ (2007) с участието на Анджелина Джоли и „Звезден прах“ (2007) с участието на Робърт де Ниро и Мишел Пфайфър. Романът му „Американски богове“ има 10 преиздания в САЩ, преведен е на 34 езика (включително на български), а телевизия „Starz“ създава и сериал, базиран върху него. Сред любимите му писатели, както твърди, са Джон Р. Р. Толкин, Мери Шели, Луис Карол и Едгар Алън По.През 2017 г. издателство „Сиела“ представи на български две от произведенията на Нийл Геймън: „Скандинавска митология“ (прев. Н. Златкова) и „Од и ледените великани“ (прев. Б. Русев). И двете, които бързо се превърнаха в книжарски хит, са посветени на скандинавските митове, които през последните години се радват на все по-голяма популярност както в литературните среди, така и на малкия и големия екран. Този интерес обаче не е изолирано явление; той е част от една много по-широка тенденция в Европа и САЩ, сполучливо наречена на английски scandi-mania, обхващаща почти всичко, идващо от Северна Европа или имащо отношение към нея – от храна, дрехи, коли и мебели до wellness програми, всекидневни романи за смисъла на живота (от типа на хитовата и в България книга „Човек на име Уве“ от Фредрик Бакман) и разбира се, филми.„Од и ледените великани“, представена в тази рецензия, е насочена към възрастовата група 7+, макар че книгата не е точно детска приказка, а по-скоро приказен ранноюношески роман – и като стил, и като сюжет, и особено като тематика и профил на героя. Од е 12-годишно, вечно усмихнато викингско момче, чийто късмет обаче сякаш го е изоставил. Бащата на Од е загинал по време на един от викингските набези из шотландските територии, но не така, както загива един истински викингски воин – в разгара на жестоко сражение. Не. Той се е удавил на връщане към дома, спасявайки едно от товарните понита, което паднало зад борда. Отгоре на това, в желанието си да подражава на баща си, Од осакатява единия си крак, докато се опитва да отсече едно голямо дърво с огромната му брадва. Осакатен социално, героят е осакатен и физически.Следва още една трудност. Майката на Од се е омъжила повторно и момчето не е добре прието в многобройното семейство на новия си баща – Елфред Дебелия. Всъщност Од не е добре приет в цялото село, понеже всички го смятат за странен. Как може след всички тези несгоди все да се усмихва? А пък и не говорел много – не казал нито дума, когато му съобщили какво се е случило с баща му, само свил рамене мълчаливо. Мълчи и се усмихва. Що за чудак? Впрочем името на момчето се асоциира езиково на две нива с чудатостта: първо, на английски то звучи точно като прилагателното odd („странен“, „чудат“); и второ, за тези, които са запознати със скандинавската митология, то напомня за името на бог Од (съкратено от Одир), едно от най-странните божества в нордическия пантеон.Романът е изграден върху модела на младежката инициация и дискутира именно темата за прехода от детството към пубертета и зрелостта: за да бъде приет пълноценно сред възрастните хора, младият човек трябва да напусне техния свят, за да се докаже на героическото поприще извън социума. И нараняването

му, и загубата на родител, и това, което следва в историята на Од, са част от схемата на древните инициационни ритуали. Това, което следва, е, че Од бяга от дома и селото, за да живее в планинската хижа на баща си. Тук, на това необичайно място, необичайното, чудатото дете е като че ли повече на мястото си, поради което и – за разлика от човешкото село, пълно с нормалност – може да се прояви като герой. При това като герой на епос с космически залог – смяната на сезоните, равновесието в природата, оцеляването на хората.И ето какво се случва. Още първия ден пред вратата на хижата се появява лисица, която убеждава Од да я последва, като го води при мечок, който отчаяно се нуждае от помощ. Въпреки страха от мечока, Од решава да му помогне, след което разбира, че двете животни имат и трети спътник – орел. Но както осакатеното тяло на детето Од крие герой, така и животните крият друга форма. Орелът е всемогъщият бог Один, мечокът – богът на гръмотевиците Тор, а лисицата – господарят на бъркотиите, трикстърът Локи. Преобразяването им се дължи на това, че Ледените великани са превзели – посредством измама – света на боговете Асгард, изгонили са оттам Один, Тор и Локи, като са ги заключили в животински тела, и сега заплашват с вечна зима, глад и унищожение човешкия свят (Мидгард). Единственият, който може да им помогне – на тях, боговете, а индиректно и на хората, е детето Од.Уроците от този сюжет са два, като единият е типично митологически, а другият е по-скоро свързан със съвременен културен стереотип. Митологическият е, че за да намери собствената си идентичност и да стане част от света на възрастните, младият човек трябва да скъса за момент с тази на семейството, рода и общността, като

познае силата на трите основни стихии, които притежава: словото, ума (Один); физическата сила (Тор) и хитростта (Локи). В този смисъл приключението на Од е и едно вътрешно приключение по самопознание и утвърждаване на вярата в собствените възможности. Животните, които връщат облика си на богове, са вътрешните сили и стихии, които Од опитомява и поставя начело на собственото си Аз. Вторият урок, свързан с културен стереотип, налаган от скандинавската и изобщо от западноевропейската литература в последно време, налага образа на добрия чудак мълчаливец, който именно помага на човешкия свят да се спаси от разруха и гибел. Детето Од е един бъдещ Уве (популярният герой на вече споменатата книга „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман); в малкия мълчаливец, който спасява света по приказен начин, вече се обажда възрастният, който с консервативното си мислене и знания е като че ли най-желаният център на културната гравитация в общността. Макар и герой дете, Од не е спасен от определени идеологеми, породени от дебата между либералното и консервативното в Западна Европа. Всъщност и образът на самите викинги – носители на един традиционен, мъжествен начин на живот – излиза на преден план и поради ожесточеното разпалване на този дебат.В заключение. Въпреки тези идеологически тонове – които впрочем детето или юношата читател няма да улови, – книгата на Геймън е едно отлично четиво по важна и сериозна тема: прехода от света на детството към света на възрастните. Стилът е динамичен, кратки, сбити изречения се редуват с по-дълги, в които има повече нюанси и подчинени части, в книгата е намерен чудесен баланс между действие, описание и разсъждение. Някак сериозните рисунки на Крис Ридъл допълват общото впечатление, че книгата е адресирана не само към онова в детето, което иска просто да се забавлява, но и към онова у него, което вече мисли.

ИРЕНА ШКЕНДОВА

Нийл Геймън, „Од и ледените великани“, прев. Б. Русев, София: „Сиела“, 2017, 124 стр., 16 лв.

Авторът на рецензията Ирена Шкендова е стажант в „Литературен вестник“ по програма „Студентски практики“ на МОН.

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

Дете на име Од

Даниел Вачков, „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“, София: „Сиела“, 2018, 214 стр., 15 лв.Индустриалните аварии в годините на социализма са нещо повече от факт. Те са символ. На бездарието в плановете, на премълчаните трагедии. История на големите индустриални аварии, тази книга е и история на безотговорността. Въпреки някои слабости в стила на автора – едно от най-интересните издания в поредицата на Института за изследване на близкото минало.

Галина Гончарова, „Политики на „поколението“. Генерационни деления в България през втората половина на XIX и началото на XX в“, София: „УИ Св. Климент Охридски“, 2018, 384 стр., 16 лв.Да се мисли обществената история в поколения, е една от най-устойчивите парадигми както на митологията, така и на социалните науки. Гончарова обаче не прави история, а изследва как тази парадигма работи в отделни случаи. Внимание заслужава особено втора глава от книгата, озаглавена „Млади“ и „стари“ в националната памет и моделите на обществено развитие“.

Нийл Фъргюсън, „Пари и власт в модерния свят“, прев. Б. Гаврилов, София: „Рива“, 2018, 606 стр., 20 лв.Оригиналното заглавие на книгата е Cash Nexus – фраза, изкована от шотландския икономист Томас Карлайл, за да подчертае деперсонализираната връзка между собственика на предприятие и неговия работник. Внимателна, подробна история на парите, но и фино противопоставяне срещу идеологията, че икономиката определя обществения живот.

На 28 май, в деня на годишнината от смъртта на Пенчо Славейков, наградата за принос към българската литература „Дъбът на Пенчо“ беше връчена на поета Йордан Ефтимов. Учредител и еднолично жури на наградата е проф. Светлозар Игов.

Д Ъ Б Ъ Т Н А П Е Н Ч О

Йордан Ефтимов и Светлозар Игов, 28 май, 2018 г. Снимка: Косьо Хаджигенчев.

6Литературен вестник 30.05-5.06.2018

Т Е О Р И Я Т А В С Л У Ж Б А Н А К Р И Т И К А Т А

Красимир Христакиев

Да казваш това, което трябва, може да означава да изгубиш всичко. Последното задължително ще се случи, ако не продъл-жаваш да го правиш... Това е кредото на централния персонаж във филма „Locke“ (2014) на британския режисьор Стивън Найт. Пред нас е мисловно-волевият свят на Айвън Лок, неочакванo дълбок, полеми--зиращ фино и от дистанция с капитални религиозно-философски традиции, без да бъде философичен, а обратно – увлечен в поток от обикновени разговорно-речеви повторения. В настоящия текст онази традиция, към която заглавието прозрачно препраща (Джон Лок, емблематичния мис-лител на Английското просвещение), няма да бъде превръщана в централна тема1. За нас истински значимият успех на филма се крие по-скоро в едно съвършено конкретно изражение на тази полемизираща актив-ност: стоико-рационалистическото тем-периране на гласа.

Навичният перфекционизъм на Айвън (строителен работник, отговарящ за качеството и контрола при изливането на бетона2), твърдата убеденост, че всеки дефект може да бъде отстранен, всяка грешка – поправена, са свързани с принцип-ното допускане, че съдбата не може да до-сегне реакцията на човека, непосредствено следващата му стъпка. „Ще направя какво-то трябва и ако ме мразят, и ако ме оби-чат. Трябва да си устойчив („solid“), за да няма значение какво мислят те“ (01:05:06 – 01:05:17). Този мъж, за когото „любовта“ е алтернирана като принцип още от само-то начало, счита за по-важно от това да създаде план, проект за действителност, който стриктно да изпълнява...

Най-сетне, всичко това е събрано по ра-дикален начин почти единствено в гласа, в обемите и ехо-ефектите му, в гласа, усещан все повече като самото място на филмовото действие. И не просто защото в този филм-спектакъл за един персонаж (великолепна роля на Том Харди) всички останали присъстват винаги косвено, единствено посредством речта си3. А по-скоро защото събитията в своя пълен състав, от първото до последното, се гра-дят най-напред на чисто артикулационно, интонационно-акцентно равнище: бето-нът на гласа, изливан в неутралния тон, почти религиозната вяра в неутралния тон – съвършената спойка – и след това непредвидимите пукнатини... По такъв начин традиционният сюжет, сведен до опит за децентриране на езика (преди всич-ко) на Лок, понася регулярна съпротива – едва конотира думите му, среща граница в емотивното им оцветяване, размеква сричките само там, където стоическата сила на произношението се губи... Имен-но гласът, непосредствено зависим от страха, изненадата, гнева, но и от настин-ката (Айвън), упойката (Бетън), алкохола 1 Тук традиционната просвещенска дидактика е само елемент в по-обхватна система от пре-пращания: предстоящото изливане на бетона в основите на масивна сграда (първият кадър), празното пространство, което тя ще измести, не са просто алегория на опита, който пред--стои да изпише върху tabula rasa на човешкото съзнание първите слова. На края на пътя чака друга сграда, и не една, отдавна построена (по-следният кадър)...2 Може да се каже, че създателите на филма градят сюжетния смисъл около английския омоним „concrete“, едновременно означаващ прилагателното „конкретен, реален“ и съществителното „бетон“. Тъкмо чрез първично осезателната, абсолютна конкретност на бетона, с която е постоянно свързан, Айвън ще успее да разбере защо животът му се преобръща.3 По същество цялото филмово действие протича в колата на Айвън под формата на многократни разговори по телефона.

и нощното тичане (Донъл), гарантира непрекъснатата интенционална регулация на речта. Фабулата варира смисъла чрез говора, неминуемо значещ и сам по себе си, бидейки съреден на дишането... Чертае път през стоическия глас, път, който едно непрекъснато рационално усилие трябва да удържа в права линия: „and you push against it and you push against it until it's upright“ (01:04:15 – 01:04:18)4...

Последният цитиран пример спомага да се усети нещо от особена важност. „Locke“ успява в своите внушения – малко неочак-вано – посредством многократни, повсе-местни повторения на вече казаното (от героите в диалога), които го поправят или затвърждават, привеждат го към единен мисловен ред. От историко-стилистична гледна точка, формулирано бахтиниански, става дума за повторно появяване в рам-ките на много тесен словесен контекст на един и същ лексикален материал с проме-нен акцент. И също за придаване на равно-мерна скорост на всяко увличащо темпо на речта, чуждо или свое, за неизменно прекъсване и охлаждане на словесния афект в тиха, премерена интонация, едно вярвано и търсено, винаги завръщащо се самооб-ладание на гласа. „...What, on the phone?“ (00:07:24), пита Донъл, колега на Айвън, недоверчиво, с изумление, повишавайки значително интонацията на последната дума. „On the phone“ (00:07:26) – изсушава я Лок, обезсилва предходното повишаване. „It‘s like a pain I've never had right inside, all the way up to my chest“ (00:10:26 – 00:10:28), казва Бетън, жената, с която Айвън изне-вярява на съпругата си: тук думата „pain“ сякаш пряко изразява болката, която би трябвало единствено да обозначи, глас-ните в нея са не само ускорено-уплашено артикулирани, те самите представляват стон, болка вътре в думата „болка“, пред-хождана също от хлип. Обратно, в отгово-ра на Лок откриваме едно осезателно за--бавено, снизено произношение: „Have you talked to anyone about the pain?“ (00:10:26 – 00:10:28). За кратко повлиян от хлипа на бременната жена, самият той бързо на--сища с емоция гласните – „I don‘t know. For the pain.“ (00:10:43 – 00:10:45) – вед--нага след което обаче чуваме (необясни-ма по друг начин в този момент) полугнев-на, полуизвинителна вулгарност: „Because it‘s fucking...“ (00:10:48). Допускането на вътрешния хаос на чувствата, провоки-ран от неизменния външен хаос на све-та, довежда до мигновено раздразнение. Но не повече – гласът трябва да търпи, да постъпва правилно и да чака. Лок прибягва до подобно вариране и в повторението на собствените си фрази. Понякога сам укротява експресията на своя глас: „Well, tell them. Tell them“ (00:10:08). Понякога обратното: „Is there a bell?“ (00:09:57):

4 Позволяваме си от съображения за повече прегледност да не превеждаме подбраните от филма примери, които имат преобладаващо разговорен характер и често са съвсем кратки. Обратно, към всички примери от литературни произведения, към които препращаме в сравнителна перспектива, неизменно прилагаме превод.

равна интонация. „Well, is there a bell?“ (00:10:11): слабо повишена, загрижена интонация. Или повишена в по-голяма сте--пен, уверено акцентираща, отново чрез ле-ксикална рекуренция: „They make 500 a day just shoveling shit, shoveling shit about like you.“ (00:46:05 – 00:46:09). Повторенията може да целят самоубеждаване или овла-дяване на себе си: „I don‘t have a choice...“ (00:06:59), „I have no choice“ (00:07:52), както и овладяване напрежението на съ--беседника: ето две двойки повторения на един и същи израз, осъществени в рамките на 10 секунди: „– So it's okay. It's okay. – I never do this on the phone, Ivan. – It's okay. It's okay“ (00:27:01 – 00:27:11). Прибягва се и до механизъм за разреждане – вто-рично подчертаване – сугестивната сила на повторението: „You make one mistake, Donal, one little fucking mistake...“ (00:32:08 – 00:32:12) – специфична проява на тмезис, за която ще трябва да говорим и по-ната-тък. Повторението може да се модифици-ра по-сложно като емотивно накъсване на фразата, най-сетне овладяно с трикратно усилие: „I have... I have something... I have something to say“ (00:12:32 – 00:12:37). Може да има и повторение в повторение-то: „Oh, you're a good man, Donal. You are, you're a good man“ (01:04:03 – 01:04:06). Случва се дори, когато Айвън отказва да повтори дума или фраза, да заяви самия отказ чрез повторение. Така възниква една от най-двусмислените размени на реплики във филма: „– Can you not say it back, even once? – No, I can‘t. Look... I can't“ (00:53:10 – 00:53:15)... На финала на нашата кратка класификация с частично пресичащи се полета, отбелязваме функционирането и на повторения-градации: „Tonight and tomorrow, I will stay on this and stay on this“ (00:27:42 – 00:27:45)... И също: „if it slips half an inch, cracks appear. Right? If cracks appear, then they will grow and grow, won't they?“ (00:31:58 – 00:32:06).

Овладяната в повторение5 реч като полагане на здрави основи сред хаоса, възможност за открадване на парче от небето: „you do it for the piece of sky we are stealing... You do it for the air that will be displaced and most of all you do it for the fucking concrete. Because it is delicate as blood“ (01:03:39 – 01:03:51)... И обратно, емотивните слабости на гласа като въз-връщане на празното пространство, което ще расте. Езикът може и да се провали в своето гигантско усилие, съграденото може да рухне поради неизбежна сетивна грешка или съдбовна случайност, ала няма и не може да има път извън стоическото повторение на избора чрез гласа. Послед-ната дума, която чуваме във филма6 е 5 Самият Джон Лок се спира на специфичната функция и възможности на повторението: „Вниманието и повторението спомагат много за закрепяването на идеите в паметта. Но идеите, които естествено правят най-дълбоко и най-силно впечатление най-напред, са тия, които са придружени с удоволствие или страдание“, вж. „Опит върху човешкия разум“, 1972, кн. II, гл. 10, с. 184, превод Р. Русев. 6 Тя несъмнено представлява отговор не само на репликата на питащата Бетън, но и на прозвучалия непосредствено преди това плач на

заставена сякаш да прерасне в смислов и интонационен синтез на онова множе-ство предишни думи, които е трябвало да бъдат казани и веднага след това повторе-ни утвърдително: „– Ivan, will you come? – Yes“ (01:19:05 – 01:19:11). „Да“ – най-краткото, вече замлъкващо повторение на самото говорене...

Ала откъде идва във филма-моноспекта-къл „Locke“ тази стилистична тради-ция за естетическо оползотворяване на повторенията и съществуват ли ранни примери за нея конкретно в английската драматургия? Често, когато издирваме класически прецеденти, по навик поглеж-даме към Италия. Забелязващият всичко в пространството на текста Лео Шпитцер обръща специално внимание на вербалните повторения при средновековните писатели и Данте, може би най-известният пример за които е надписът над вратата на ада в песен трета от „Божествена комедия“ (I, 3): „Per me si va ne la città dolente, / per me si va ne l‘etterno dolore, / per me si va tra la perduta gente“ („През мен се влиза в град скърбящ и вечен; / през мен се влиза там, где скръб цари; / през мен се влиза при народ обречен“)7. „Повторението само по себе си е мултивалентно, неговият специфичен нюанс е изразен в специфична ситуация чрез... едно „прилепване“ на езика към психическото съдържание.“8 Макар езикът на надписа да е пределно устойчив, вкаменен, той съвсем не е лишен от тон: неизбежно окончателен, запечатал завина-ги волята на Бога. Езикът се покорява на тази воля, показвайки готовността си да я подема отново и отново по един и същи начин. Бицили – историк от века и от вида на Хьойзинха, – привежда любопитни примери за подобен феномен в „Неистовия Орландо“ на Ариосто: „Mia Donna e donna, ed ogni donna è molle“ („Жена ми е жена, а всяка жена е съпруга“). Според него тук функцията на повторението е чисто есте-тическа: „до безкрайност да се разнообра-зяват строфите в ритмично и в звуково отношение“9. Във френската и в англий-ската традиция петраркисткият сонет крие под видимите си форми значения, които препращат към дълбинната еписте-мологическа основа на Ренесанса: вярата в универсалната аналогия, в крайна сметка в самата възможност за повторение. Ако все още много средновековният Да Темпо решително постановява в своя трактат, посветен на жанра, че „добрият сонетист

новороденото дете. На още няколко места във филма се налага езикът на централния персонаж да удържа смислово еднозначни феномени от звуков, но не и от езиков характер.7 По превода на Л. Любенов, И. Иванов, в: Алигиери, Данте, Божествена комедия, 1975, с. 31. За да не натоварваме излишно библиографския апарат, и тук, и навсякъде по-нататък в текста при цитати в оригинал следваме изписването им в самите критически източници, където са коментирани и към които препращаме.8 Spitzer, Leo, Representative Essays, Stanford: Stanford University Press, 1988, p. 165.9 Бицили, Пьотр, „Европейската култура и Ренесансът“, 1994, с. 118, 190 (първа публикация на руски език, София, 1933).

Пътища в гласа: стилистическото потекло на Лок

Кадър от филма Locke, 2013 г.

Литературен вестник 30.05-5.06.2018 7

Т Е О Р И Я Т А В С Л У Ж Б А Н А . . .

не бива да повтаря нито една дума“10, то за Пиер дьо Ронсар сякаш е принцип обратното: „Qui voudra voir comme amour me surmonte, / comme il m’assaut, comme il se fait vainqueur, / comme il renflamme et renglace mon cœur, / comme il reçoit un honneur de ma honte; / Qui voudra voir une...“ („Който иска да види как Амур ме обзема, / как ме напада, как побеждава / как разпалва и как вледенява сърцето ми, / как печели от поражението ми; / който иска да види...“ („Любовни стихове за Касандра“, сонет N 1). Идентичен фено--мен у Филип Сидни („Астрофил и Стела“, сонет N 100): „O tears, no tears but rain from beauty’s skies, / making those lilies and those roses grow / which aye most fair, now more than most fair show, / while graceful pity, beauty beautifies...“ („О, сълзи, не сълзи, а дъжд от небесата на хубостта, / от който растат тези лилии и тези рози, / които са най-красиви, не по-кра-сиви от най-красивите, / докато изящ-ната жалост разкрасява красотата...“). Принципът на подобието пронизва текста както на семантично, така и на фонетич-но равнище – повтаряйки се, думите се ог-леждат в себе си, отекват неколкократно. „За разлика от „готическия“ Антонио да Тeмпо ренесансовият сонетист осъзнава и разчита на това.“11 Относно британска-та традиция от същия период, примери от която тук са ни най-необходими, за да се върнем към „Locke“, ще бъде удачно да споменем още жанра на трагедията и да спрем вниманието си конкретно върху Шекспировия „Хамлет“, припомняйки на читателя едно ранно изследване по тема-та на Марко Минков.

„Повторението на думите в елизабетин-ската трагедия“12 е създадено през 1944 г., първата му част, на която се спираме с повече детайли, е посветена на речевото своеобразие на датския принц. В нея М. Минков оспорва, подлага на проверка и прецизира тезата за индивидуализираща-та функция на повторенията. Работата му е педантична, изхождаща от строга ръководна дефиниция на разглежданото изразно средство, както и класификация на видовете му, удържаща по този начин анализа в произтичащите от тях граници. Обработеният материал обаче явно заслу-жава доверие: „убедих се, че изучаването на повторенията е много полезен инстру-мент за изследване въобще, пробен камък, който често ще разкрива тенденции на стила..., първоначално не очевидни дори за един внимателен читател“ (VR, 3). Две големи групи – назовани условно „синтак-тично самостоятелни“ и „зависими“13 – повторения обхващат всички 88 примера, 40 от които се падат на Хамлет. Измежду първите, „вокативната форма е рядка при него... Такова повторение се среща само във фразата“ (VR, 9): „O God! О God! How weary, stale, flat and unprofitable seem to me all the uses of this world! Fie on‘t! О fie!“, I, 2 („О, боже, боже! Как чужд, безсмислен, пло-сък ми се вижда тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост! Пфу...“14), която завършва с ново, възклицателно повторение. Но като цяло „за Хамлет, самата същност на чието безпокойство е, че трябва да го носи сам, подобни апели са очевидно не на място“ (VR, 9). По-често той „е тласкан главно от вълнението в собствената му душа“ (VR, 9), което го води до афективни възклицателни употреби, понякога иронич-ни: „Thrift, thrift, Horatio!“, I, 2 („Сметка, сметка, Хорацио!“) или крайно напрегна-

10 Панчева, Евгения, Разбягване на подобията: опит върху ренесансовата култура, 2001, с. 187.11 Пак там, с. 189; преводът на сонетните фрагменти – на Е. Панчева.12 Mincoff, Marco, Verbal Repetition in Eliza-bethan Tragedy, в: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Историко-филологически факултет, Т. XLI, 1944/45. По-нататък цитираме с VR и съответната страница. 13 С оглед задачата, която си поставяме в настоящия текст, разликата между тях за нас не е от решаващо значение, вж. повече във VR, 13, 20-21.14 Ползваме превода на Валери Петров в: Шекспир, Уилям, „Събрани съчинения“. Т. 3, 1998. Само на отделни места с цел повече яснота си позволяваме незначителни намеси.

ти: „My father, methinks I see my father“, I, 2 („Баща ми! О, сякаш виждам го, баща ми“). Прочуто е станало също инвектив-ното изреждане: „O villain, villain, smiling, damned villain!“, I, 5 („Подлец! Подлец! Усмихващ се, проклет подлец!“), което ще продължи във II действие: „bloody, bawdy villain! Remorseless, treacherous, lecherous, kindless villain!“, II, 2 („кървав, мръсен, подлец! Безмилостен, коварен, развратен, безжалостен подлец!“). Нерядко обаче повторенията в речта на принца не се различават съществено от тези при други-те персонажи, което кара Минков да се отнася сдържано към тезата за тяхната индивидуализираща, отграничаващо харак-теризираща функция. Например „открива-ме императивно повторение, използвано..., за да маркира възбуда или емоция“ или „с по-риторична цел..., както в думите на призрака: „List, list, O, list!“, I, 5 („Чуй ме! Чуй! О, чувай“) или Лаертовите: „Fear it, Ophelia, fear it, my dear sister“, I, 3 („Бой се, Офелия, бой се, скъпа моя сестро“ (VR, 10). „Тмезисът, разчупващ повторението на две, служи... да придаде една по-тър-жествена атмосфера“ (VR, 10). За реално значими в „извличането на характера“ на датския принц Минков признава втора голяма група („емфатични“) примери. За него „то е резултат от задълбочаването в настроенията на героя и привеждането на различни трикове на речта, такива като повторението, в хармония с тези настроения“ (VR, 17): „You are welcome, masters; welcome, all. I am glad to see thee well. Welcome, good friends!“, II, 2 („Добре дошли, добре дошли, драги мои! Радвам се, че изглеждаш добре, друже! Добре дошли, приятели!“). И наред с тази искрена проява на загриженост – чисти утроени повторе-ния с противоположен смисъл: „– What do you read, my lord? – Words, words, words“, II, 2 („– Какво четете, господарю? – Думи, думи, думи“); „You cannot, sir, take from me any thing that I will more willingly part withal – except my life, except my life, except my life“, II, 2 („Вземете си го, моля ви! От нищо друго не бих се лишил тъй охотно. Освен от живота си, освен от живота си, освен от живота си“). Огледало на меланхоличния темперамент на Хамлет, „тези отговори звучат, общо взето, изтощено и обезсърчено... Те маркират раздразнение или презрение към другите...“ (VR, 17).

Нека прекъснем най-сетне (на произволно място) сериите от примери и просто да се вслушаме в думите на Минков: презрение, самоизмъчване, раздразнение, гняв – емоци-ите – това за нас е разделителната линия. Шекспир използва словесните повторения, за да придаде подчертан и пълнокръвен из-раз на вътрешните импулси на личността, понякога автогенни, понякога предизвикани от външни обстоятелства. „Locke“ пов-таря думите, за да потисне тъкмо тези импулси, да овладее силата на чувствения порив, да контролира неговите проявления и последици: тук всяко второ, макар да е формално същото като първото, е често по-бавно по скорост, по-малко по обем, по-ниско по тон. Нито обективните пречки и принуди, нито това кой как неизбежно ги изпитва трябва да има решаващо значе-ние. Тук емоцията е развала, изтощаване и отпускане по невидимото течение на съд-бата, начинът „да не бъдеш“ –„not to be“... Вписани вероятно в двата най-отдалечени края на една национална стилистична тра-диция, Хамлет повтаря, защото не може да се въздържа, Лок – за да може...

„Лок“ („Locke“) Режисьор и сценарист: Стивън Найт. Участват: Том Харди, Оливия Колман (глас), Рут Уилсън (глас), Андрю Скот (глас). Великобритания, САЩ, 2014, 85 мин.

ВоайорВладимир Шумелов

Воайорът иска нещо повече от това да види – той иска да проникне в тайната на живота в движение. Алберто Моравия

Сигурно бях на дванайсет години. Живеех в една военна кооперация на брега на Джерман, в малък подпланински град. Сутрин ходех на училище, а на обяд се връщах. Основното даскало се наричаше „Евлоги Георгиев“, като кой знае защо в името му отсъстваше по-малкият брат на Евлоги – Христо. Майка ми беше домакиня, баща ми – майор в близкото ракетно поделение, където бичеше постоянни дежурства. Четириетажният блок в стил неосталинизъм гъмжеше от деца. И от майки, а понякога и от бащи. Следобед учех. Четях, пишех, а в края на деня ядях пердах, защото малкият ми брат все ревеше от и за нещо; надуваше гайдата, понякога ей така, и аз го отнасях. И всичко, защото бях по-големият, а майка беше нервна постоянно, не знам защо. Към три-четири часá, когато вече бях написал/преписал домашните и попрочел нещо от уроците, хуквах навън пред блока. Бандата вече ревеше и размахваше дървени мечове, пластмасови шпаги, лъкове и прашки. „Научи ли си?“, крещеше майка ми. „Даааа!“, виках аз, докато грабех от ръката й в движение голяма порязаница с олио, червен пипер и чубрица. Отвън ме наобиколиха, но аз веднага отсякох: „Неам ръч“. „Аре бе, чýпни малко!“, рече Боби, но нямаше как на един да дадеш, а на друг не, затова повторих упорито вълшебната фраза „Неам ръч“ с пълна уста. После играхме на стражари и апаши, аз броих до десет, а останалите оставиха кой каквото имаше у себе си на земята; аз определих стражарите по предметите, избраните отново броиха до десет, докато апашите се скрият. След това е ясно – понякога се чупеха оръжия, понякога глави, издраскани и очукани колене и ръце. И докато ние се пердашехме или играехме на чикета (топчета), момичетата подскачаха на дама, ластик или се криеха на жмичка.Към шест-седем се разнасяха бойните викове на мами и баби (стари мами): „Бобииии (респективно: Петрееее, Стоянееее, Митеее, Фаниии, Вилиии… и т.н.), прибирай се да вечеряш…“. „Още малко, маааа“, отвръщаше улицата.Един ден Боби ме извика у тях. Виж, каза, и разстла пред погледа ми куп картички с разголени жени. Еее-баси!, отвърнах и не отлепих пет минути поглед от тях. Боби имаше родá в Инджия в Сремска Сърбия и оттам долитаха какви ли не новости. Техните липсваха по цели дни, а нашите кой знае защо не ни даваха да бъдем приятели. Както казваше майка, „ще те научи на нещо лошо тоя хулиган“, а татко – „и докато ти приказвам, да извадиш и да хвърлиш тая американска гадост от устата си, веднага, тук“; аз изджаквах за последно, без да пускам балонче, и я поставях внимателно в пепелника. Като знаех как се снабдявахме с тия неща… Висяхме често оттатък реката, покрай която минаваше шосето от Гърция. По тесния асфалтов път фучаха западните коли, а ние дремехме на завоя преди моста над Джерман, защото там намаляваха, а някои спираха на отбивката; тогава по-нахалните се примъкваха до гърците и си просеха, а мургавите гърци пълнеха шепите ни с дъвки, бонбони и разни сладки лакомства, понякога си изпросвахме и списания и реклами с голотии. После подарявахме част от тях на момичетата, а с другите се фукахме пред блока. Внимавахме да не ни скива родителското тяло, защото

трябваше да ги хвърляме – били отровни. Но не бяха. Бяха върха.Следобед, докато се правех, че уча, поглеждах над пердето на кухнята отсреща през реката. Там имаше една голяма двуетажна къща, още неизмазана. Зад един от прозорците бях забелязал момиче на моята възраст. Четеше и от време на време вдигаше глава и поглеждаше към мен. После ставаше и се разхождаше. Беше прекрасна.

По това време в градчето върлуваше бандата на Крáпляците, но ние бяхме вън от тази игра – те бяха истинска банда, а ние симулирахме. Нашите войни бяха между кàщите и блокòвете, а в почивките нападахме циганския квартал. След няколко години, когато се махнах от градчето, ги обградиха с циментови панели, но преди това си трошахме взаимно главите.… Или микрото, където се учехме да плуваме в края на март; белите планински върхове, извисяващи се току над градчето; жълтите тютюневи складове от времето на „Тютюн“; Барутното и Стръмното зиме, по които летяхме с кормилачки, шейни, ски, найлони и с крака; поляните и красивите овощни градини на пролет; жп тунела, където в някоя от страничните ниши се криехме, докато влакът отмине, вече без страх; класьорите с марки и катеренето по скалистия сипей като вид алпинизъм; детският садизъм в игрите с мечове и прашки; футбола, кънките, велосипедите, тениса, отбора по спортна гимнастика; прашните мазета и тавани – свърталища на бандите ни, улицата – учител, и даскалото, боят с пръчки по кокалчетата и наказанията до стената, бягствата от училище и от къщи, и отново – бой, нашите семейства и грешни увлечения, първите телевизори, плахите опити на рока – забавите, Манфред Ман, Ролинг Стоунс, Гари Глитър, Сузи Куатро, Слейд, Сюит, Бйело Дугме, Тежка индустрия, Рибля чорба, Леп и сол, Пинк Флойд, салът по реката, първата разходка с момиче в бадемовата горичка, първите целувки в тунела и мазите, първите полюции, първите… Един свят през широко учудени очи.Екстремното ни привличаше, придошло от книгите и филмите. Над реката близо до нас минаваше една тръба за вода, около метър в диаметър, насмолена и държаща се за стоманени въжета – и престижно бе всеки от нас да мине по нея с разперени ръце; минавах и аз, със свит на топка стомах, като гледах някъде напред, а отдолу на три метра реката се бе закротила във вир. Когато стъпехме на шосето (това от Гърция), се оглеждахме и пресичахме. Отсреща в подножието на гористия склон бе противобомбеното скривалище, кой знае защо – винаги отключено. Ние влизахме, без да палим осветлението, светвахме с фенерчетата си и оглеждахме помещенията от двете страни на дълги бели коридори, опасани с дебели изолирани тръби. Почти празни стерилни стаи, чието предназначение не успявахме да схванем. После достигахме до кладенеца, който ни извеждаше нагоре. Един вертикален тунел, който след 50 м. катерене по стоманени стъпенки ни извеждаше на връх планината, в края на един парк. Там отмествахме железния капак и глътвахме чист въздух. Тръшвахме се върху тревата и гледахме нагоре. Отдясно бе градският парк, а насреща Рила. Рила… Водната планина.Тогава мислех за момичето от къщата зад реката. Разхождаше се пред очите ми и се преобличаше. Мислех, че се влюбвам. Как да й покажа, че я обичам? Какво да измисля? Може би стойка на клепач?

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

8Литературен вестник 30.05-5.06.2018

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Календарът догони топлите дни на месец май и ни напомни, че е време за театър. Както обикновено по това време на годината стартира Международният фестивал „Друмеви театрални празници НОВА БЪЛГАРСКА ДРАМА”. Град Шумен се превърна за кратко в център на театралния живот у нас. В продължение на една седмица жителите и гостите на града имаха възможността да проследят интересна селекция, която да ги предизвиква и провокира, да ги кара всяка следваща вечер да очакват с нетърпение новия спектакъл. Селекционерът Зорница Каменова беше успяла да подбере постановки върху български театрални текстове, представящи различни тенденции в театралната практика у нас днес.Фестивалът тази година бе посветен на 185 години от рождението и 140 години от смъртта на Добри Войников. Стартът бе даден от представление на камерната сцена – „Нирвана” от Константин Илиев. По-късно, тематично, завесите на голямата сцена бяха вдигнати с премиерата на проф. Пламен Марков „Началото на криворазбирането” по пиесата на Добри Войников „Райна Княгиня” и спомени на чужденци, пребивавали в Шумен. Освен сериозното присъствие на класически произведения, в програмата бяха включени и представления, създадени в естетиката на документалния театър и stand-up комедията – спектакълът на Неда Соколовска „Което остава”, който започна под открито небе и заедно с публиката си обиколи сградата на театъра, и пърформансът на Театър 199 „Приятно ми е, Ива”, в който в главната роля е самата Ива (актрисата Ива Тодорова). Тя разказва за себе си, за живота си, за това как да живеем така, че поне за малко да се докоснем до същността на случващото се с нас и около нас. През личния си опит и натрупан „багаж” тя успя да развълнува зрителите в салона и да провокира у тях онова усещане, което театърът трябва да носи като заряд. Вторият ден завърши с „Чамкория” по романа на Милен Русков. Захари Бахаров в ролята на Бай Славе натисна педала на газта и излезе от столицата по голямата права към Чамкория. Омнибусът бавно се пълнеше с хора, които шофьорът много добре познаваше. Наляво, надясно, спирка тук, спирка там, някой и друг спомен и неприятно преживяване завъртат колелото на живота толкова бързо, че копнеещият за сензации и нещо различно от семейния уют Бай Славе се оказва точно в центъра на приключението, което иска. Героят на Милен Русков не осъзнава, че прави последния си курс до Чамкория не само

за сезона, а завинаги. Разказвайки ни за себе си, той ни разказваше и за своето време, превръщайки се накрая в негова жертва.Интересна бе компилацията върху разказите на Йордан Йовков на Драматичен театър „Стефан Крикоров” – Сливен. „Една торба барут” на режисьора Дамян Тенев заведе зрителите някъде в Добруджа или Тракия, в полята и нивите между малките кокетни села на България, в бита на българина, така както е описан в произведенията на Йовков, с надеждата за бялата лястовица и с неуморните косачи в обширните жита. Прах, барут, кръв и борба за живот. Актьорите Вяра Начева, Димитър Костадинов, Димитър Марков, Августин Демерджиев и Пламен Петков – обезличени, озверели, търсещи спасение, но същевременно много искрено, някак си по детски грабнаха публиката и не я пуснаха до самия край на представлението. Подобна бе и работата на Надя Асенова в авторския й спектакъл „Ана от другата страна”. На сцената се срещат героини от три произведения – Катерина („Железният светилник”), Албена („Албена”) и Вела („Вампир”). Онова, което ги обединява и което кара Надя Асенова да ги свърже в своя колаж, е общата им съдба на млади жени, обречени на гибел заради своята любов. Ана е момиче, което попада случайно в този свят на българските персонажи и става свидетел или пряк участник в случващото се, което по-късно й повлиява в личните решения от реалността. Чрез миналото тя успява да разбере и изгради настоящето си, така че в бъдеще да не достига до крайности, подобни на тези в произведенията.Четвъртият ден започна с „Великденско вино” от Константин Илиев на театър „Възраждане” – София. В ролята на Поп Кръстьо бе заразителният Свежен Младенов, а неговият мълчалив събеседник Гечо – Йордан Ръсин. За сетен път актьорите успяха да накарат публиката поне за момент да размишлява дълбоко върху необятната тема „Кой е предателят на Апостола?”. За сетен път преобърнаха историята, доказвайки, че виновният няма как да е само един. Зрителите в Малката зала на театър „Васил Друмев” станаха свидетели на един от многото възможни отговори и гледни точки, които съществуват относно смъртта на Васил Левски. Завесата на фестивала бе спусната от „Щастливеца” от

Руси Божанов. С постановката на проф. Здравко Митков и Сатиричния театър завършиха фестивалните дни с вълнуващо големия въпрос: „Къде е Бай Ганьо? Продължава ли да е сред нас?” На сцената се изправят самият той, Бай Ганьо, и неговият създател Алеко Константинов. Но ако Щастливецът е готов да прости всичко с блага усмивка, то Ганьо е крайно арогантен, невежа и простак и е пълната противоположност на създателя си. Постепенно все по-силно се заражда съмнението – наистина ли Бай Ганьо съществува във всеки един от нас? И ако да, казва Алеко, нека го намерим и се опитаме да го заличим, така че да остане само на изписания лист и да не му даваме поводи да се появява отново. В дните на фестивала освен подбраните от селекционера представления бяха организирани и редица съпътстващи събития. Сред тях беше представянето на книгата „Артисти със сребро в косите”, съставена от спомените и разказите на четиридесет и един автори театрали. В тесен кръг режисьорът Никола Петров, с малко носталгия и сълзи в очите, пръв разказа своята история покрай книгата и това изкуство, в което все още живее. Режисьорът Емилия Цанкова прочете един от разказите, включени в книгата – „Чубрица” от Вели Чаушев, с което позволи на присъстващите да се потопят в страниците на този сценичен пътепис, описващ театъра чрез хората, които го правят. Друго интересно събитие бе уъркшопът „Драматургията – светът отвъд белия лист”. Главна роля в него имаха драматурзите Константин Илиев и Димитър Димитров и режисьорът Маргарита Мачева. Те позволиха на аудиторията да надникне зад завесите на писането, като всеки от тях сподели различни критерии и изисквания в драматургичното писане. Друга тема бяха пиесите от селекцията в направлението „Авторски прочит”, за които театралите дадоха лични съвети и насоки на младите автори за бъдещите им произведения. Тази година журито с председател Ириней Константинов и членове: проф. Камелия Николова, доц. Мира Каланова, Недялко Делчев и Неда Соколовска не успя да избере своя фаворит от селекционираните 5 нови пиеси и не присъди голямата награда за нов драматургичен текст, но все пак отличи две от предложените заглавия с поощрения. За работата си в „Чамкория” Захари Бахаров получи наградата за най-добра мъжка роля, а Светослав Кокалов – за сценография. Отличието за цялостен спектакъл и наградата за женска роля бяха присъдени на „Нирвана” и на Ирина Митева за изпълнението й в ролята на Лора Каравелова. Наградата за режисура взе Дамян Тенев за „Една торба барут”. Всички участници във фестивала получха плакет и грамота за това, че допринесоха тази седмица да бъде толкова вълнуваща.

МИХАИЛ ТАЗЕВ

Студент ІІ курс, специалност „Театрознание и театрален мениджмънт”, НАТФИЗ

Друмеви театрални празници 2018 – фестивалът огледало

Като студент по театрознание и театрален мениджмънт първа година в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” Международният фестивал „Друмеви театрални празници НОВА БЪЛГАРСКА ДРАМА” 2018 за мен е главното събитие, което бележи стартирането мив театралния живот. Моментите на споделени трепети в празничната атмосфера, която обгърна Драматично-куклен театър „Васил Друмев”, оставят красиво чувство и следа в паметта ми. През шестте дни на сцените в театъра бяха представени текстове на българските класици Йордан Йовков, Елин Пелин, Йордан Радичков, Добри Войников, на съвременните автори Константин Илиев, Милен Русков, Оля Стоянова, както и авторските спектакли на Ива Тодорова, Надя Асенова и Димитър Маринов. Първият спектакъл, част от фестивалната програма, беше „Нирвана” на режисьора Максима Боева и Драматично-куклен театър „Васил Друмев”, който даде запомнящото се начало на поредица от празнични дни. Съвременните похвати, чрез които е прочетена творбата на Константин Илиев пресъздават интимността, страстта и изпепеляващите чувства между двамата персонажи. В последната си нощ заедно те се изправят пред много спомени и въпроси, които остават между тях. Говорят, но никой не чува думите на отсрещния. Изпаднали са в мъчително състояние, което ги притиска до стените на стаята, а изходът е пагубен. Следващият ден от фестивала, посветен на Театър 199 „Валентин Стойчев”, за мен бе най-интересен, тъй като надникнахме във вълнуващия и вдъхновяващ свят на Ива Тодорова с моноспектакъла й „Приятно ми е, Ива!” и станахме част от пътуването от София до Чамко-рия в представлението на Явор Гърдев. Разказът от първо лице винаги е създавал у мен чувство за близост и честност в общуването с актьора, който стои на сцената. Историята на Бае Славе от романа „Чамкория” на Милен Русков завладя вниманието на хората в залата. Сценичната адаптацията е дело на Явор Гъдев и заедно

с режисъорската му работа бързо привлича вниманието. Не остава на заден план и нестихващото актьорско присъствие на Захари Бахаров през близо двата часа времетраене на спектакъла. Беше наистина прекрасен ден, преминаващ в нощ, изпълнени

с жив театрален дух и ярки превъплъщения. За първи път присъствах на пърформанс-променада като част от публиката на „Което остава” на Студио за документален театър Vox Populi. Вербатим техниката, характерна за проектите на режисьора Неда Соколовска, в съзвучие с акцията на открито около сградата на Шуменския театър създадоха в мен ново и интересно усещане при възприемането на подобен тип документален театър. Ценното при такива пърформанси навън е, че привличат вниманието на преминаващите наблизо хора и те също се спират да гледат, стават част от атмосферата на представлението. Случва се едно всеобщо оживление около даденото място и се реализра необикновена театрална ситуация между гледащи и изпълнители. Другото представление, което работи с вербатим техниката, този път на камерната зала, бе документалният авторски спектакъл „САМ И” на Боряна Пенева, Милко Йовчев и Театър „Реплика”. Двамата актьори представиха самотните съдби на няколко българи от села с по един или двама жители. Тази тенденция продължава да се развива и да застрашава все повече красиви и спокойни места от обезлюдяване. Изречените от изпълнителите думи на реални хора ни докосват до техния автентичен, тих и монотонен живот. Там, където са останали буквално сами. На тези кътчета земя те не се отказват от ежедневните си занимания и търсят разтуха от самотата в спомените, в мислите за децата си, които са заминали в големия град или извън България. Тишината е заменила общуването, а има думи за изричане, само че няма с кого да бъдат споделени. Освен свидетели на палитрата от театрални представления гостите на фестивала станаха част и от уъркшопа, посветен на българската драматургия, който бе ръководен от режисьора Маргарита Мачева и драматурзите Константин Илиев и Димитър Димитров. Тримата споделиха опита си при срещите им с различни текстове. Липсите, на които акцентираха при структурирането на речта в писмена форма, и насоките им при изграждането на интригуващи персонажи и взаимоотношения са от значение за по-нататъшното развитие на българската драма. Необходим е подход към изграждането на текста, който да владее трайно вниманието на читателя. Маргарита Мачева сподели, че според нея е важно, преди да започнат да пишат, авторите да фантазират повече, да си представят

как актьорите ще изговарят думите на персонажите. Съгласна съм, че това е възможен начин да се осъществи нужната комуникативна връзка персонаж – актьор, за да създадат завършени фикционални образи. Като човек, който се среща с пиеси на утвърдени автори, разбирам колко е важно съществуването на конфликт в дадената творба, който да се разплита с всяка нова сцена, да кара читателя да мисли за вътрешните взаимовръзки между действащите лица. В дискусията с участниците за мен се подтвърди това наблюдение, както и пожеланието да се създават повече многопластови текстове.Изключително емоционална и наситена със спомени от съвместния път на театралите Емилия Радева, Красимира Казанджиева, Гинка Станчева, Емилия Цанкова и Никола Петков беше срещата с тях по повод представянето на книгата „Артисти със сребро в косите”. Авторите на разказаните истории са четиридесет и една личности, свързали живота си с театралното изкуство. Петима от тях споделиха пред нас за хубавите си чувства, които са ги подтикнали да издадат своите преживявания в книга. С нея те изказват благодарност към хората, с които са работили, към партньорите си на сцената, без които не може да се случи магията на театралното изкуство. Същия следобед те представиха спектакъла „Пролетна измама”, с който доказаха нестихващото си желание да се изявяват пред своите зрители. Актьорите се въплътиха в познати герои от разказите на Йовков, Радичков и Елин Пелин и предадоха жизнерадостното настроение, което носят обикновените хора от патриархалното българско село. Тяхното нестихващо желание за общуване с пъстрия околен свят донесе много усмивки за шуменската публика. Вечерта на закриването на 28-мото издание „Друмеви театрални празници НОВА БЪЛГАРСКА ДРАМА” бе вълнуваща за всички. Прекарвахме последни моменти като част от фестивала между коридорите и залите на театъра, чийто екип ни прие с радост и усмивки и ни преведе през празничния дух на шестте дни. Програмата бе изпълнена с разнообразни спектакли, създадени с желание и вълнение. Тръгнахме си от Шумен с надежда, че театралният живот там има пълния потенциал да се развива занапред и да постига нови успехи.

РУМЯНА МОЛЛОВА

Студентка І курс, специалност „Театрознание и театрален мениджмънт”, НАТФИЗ

Шест театрални дни в Шумен

Литературен вестник 30.05-5.06.2018 9

Петя Хайнрих

• Попадам в корема на анаконда. Дръпвам шнурче от тавана и светва лампа във вътрешността на дълъг и тесен тунел със слузести стени. Там, докъдето светлината достига, жълтозеленото покритие на коридора блести като скъпоценен камък и избледнява надалеч, докато вътрешният мрак на влечугото го погълне. Стоя в центъра на светлия кръг. И пиша ли, пиша… Заслушана във вътрешния и външния шум – първият надгражда втория и го души. Потънала в мисълта за движението – поклащане, пропадане, равното техническо вибриране на самолет в спокойни висини. Сън, който се преструва на истински. Будност с ленивата замъгленост на презокеански полет, причинена от лошия въздух в самолета, постоянната жажда (сухи устни и извит нагоре врат), теснотата и винаги неудобната седалка. Самолетът се гмурва в някаква своя дълбочина – анакондата се свлича в реката. Ниско под повърхността се вие и напредва, а главата й стърчи над червената вода и дебне плячка, но отвътре аз не виждам нищо от това с отворени очи. По люлеенето на тунела мога да очертая вълнообразния профил на външния свят. Ето я моята джунгла, която не виждам. Така я пиша – отвътре навън. По-скоро интуитивна. (29 март 2018 г.)

• Тапир, маракас, ягуар, пираня, маниока, ананас, маракуя – думи от езика на индианците гуарани. Разпръснати топоси от карта на чудноват идиом. „И“ на езика на гуарани означава вода. „И“ с първична искреност назовава същността на водата. (Същото върши и френското „о“.) „И“ изтича, извива се и се проточва, звучи и оводнява. Безпрепятствен звук, като река привидно безкраен. Името на водопадите „Игуасу“ означава голямата вода, а бразилският легендарен плаж, люлката на Боса нова – „Ипанема“ – е мръсната вода. Наречена така поради лошите течения в трудния за риболов залив. Имена като заклинания. (15 май 2018 г.)

• Águas de março fechando o verão – водите на март, с които лятото свършва. Щом пресека екватора сега, идвайки от Северното полукълбо в края на март, ще се озова от началото на пролетта (почти още зима) в началото на есента (почти още лято). Понеже екваторът е огледалната линия на сезоните, достатъчно е да летя две еднакво дълги отсечки от двете полукълба, за да премина от един миг в неговия огледален друг. Еуфорията на пролетта се обръща в меланхолия на есента. Но обещанието на сърцето си остава същото от двете страни на екватора. Обещанието на сърцето е туптене, стръвност, отсъствие на натрупани образи. Празен съд. Кратунка. Лъжливо обещание е то, като всяка красота. Но му вярваш, поради липса на друг избор. (през март и други есени)

• Калебаса: издълбана кратунка, от която южноамериканците смучат чая мате през сребриста метална тръбичка (бомбия), завършваща накрая с цедка на дъното. Кратунката, натъпкана с накълцани сухи листа от мате, както се тъпче лула. Храстът мате е южноамериканската разновидност на джела – онова растение с восъчнозелените твърди листа и червените топчести плодове, което се появява като коледна украса. Расте пред дома ми, две подрязани строго джуджета, едното едро и месесто, а другото – засенчено и изнежено. Асиметрия на делника ми. Смуча от сребристата си тръбичка топлата запарка с вкус на тютюн, а две тежки пеперуди смучат с хоботчетата си свежа солена пот от кожата на ръката ми. (Foz do Iguaçu, 1 април 2018 г.)

• Рио де ла Плата след буря, разбунена и глинена. Мокър крайбрежният булевард, палмите мятат коси на вятъра. Страничният прозорец на автомобила, през който виждам за първи път Ла Плата, милостиво заглажда ъглите на стеснената гледка към тази невъобразимо просторна река, чийто отсрещен бряг се губи на хоризонта. Ако изобщо го има. (25 март 2018 г.)

• Монтевидео, тук. Светлината пада сега така, че цветовете са по-интензивни. Формите добиват дълбочина и тържественост. Би трябвало за тези цветове да има други наименования, по-точно мерещи, геометрични. По какаови вълни момчета се хвърлят върху сърфовете си и движението им е музика, която се чува със зрението – хармонията на прибоя и телата; на кафяво, кожа и пяна. По-късно слънцето залязва и хвърля

златисти люспи върху фасадите на крайбрежните сгради. Тук и там по тревата са насядали хора със сламени шапки и купички мате. По тъмно улиците на стария град в Монтевидео се опразват, магазините спускат с дрънчене железните си решетки. По уронените фасади на ъглите проблясват фотоклетките на уличните камери, тъмни силуети се шмугват зад ъглите. В стария град животът свършва по залез с непозната от европейските градове категоричност. Нощта е нощ и нейни са тишината и престъплението. Но още е рано – обратно на крайбрежния булевард в златния му час. Ханс, местен жител и наследник на онзи знаменит преселник от Хамбург от преди два века, който основал немското училище в Монтевидео, а после изобретил супата на прах, обявява чудото, в което да се взирам през следващия безкраен миг – един поет бил казал, че последният слънчев лъч по залез над Рио де ла Плата е зелен. Самият Ханс никога не е успял да види зеления лъч. Взирам се дълго, дълго… Ще ми се да напиша: „Видях го!“ (25 март 2018 г.)

• Пиенето на мате е бавна работа. Ритуал извън времето. Мате пиеш на малки глътки и горчи както всичко, което е честно. Цветът на мате е тютюнев, пепеляв. Мате буди нещо прастаро – спуска се в кореновата система на духа и се свързва с примитивността ти, заровена под слоеве цивилизационни натрупвания. Обръщаш едно малко камъче и виждаш от обратна му страна планината. Пиеш мате, пиеш памет, сребърната памет през лъжичката, а един тукан е обърнал изразителния си профил, виснал с клюн като пластмасова месечина. Пиеш мате, пиеш мате, драскаш по стените на кратунката, плюеш листа, а туканът отсреща не помръдва, изпива те с поглед – позира и той извън времето.

• Реките са жива природа. Те познават движение, промяна, общуване, пулсации, дори настроение, дори дух. Реки се появяват, спират, обръщат посоката си... Един естуар се образува на места с големи приливи и отливи. В него се срещат океанската солена вода и речната сладка – сливат се в любовен акт. При прилив океанът нахлува навътре в речното корито, вклинява се под сладката вода, дълбае дъното. После при отлив реката изтласква океана обратно. Амазонка изблъсква солената вода над 150 км навътре в океана. Тези пулсации, ако не са живот, какво са? Речните системи като вени. Или нервни връзки. А подземните реки? Под Амазонка тече река, четири пъти по-широка от надземния гигант. На места тази рио Хамса е широка около 400 км. Поради огромната й ширина и пълноводност сме склонни да си я представяме като стихия, шумна. Бърза, дива и необуздана. Като

човек, като яростно сърце. Но това подземно същество тече безкрайно бавно. Властва над покоя и вечността. В тишина и мрак дълбае скалите, сякаш спи. Подземната Хамса като подсъзнание на Амазонка. И щом е така, тогава, каквото и да кажем за Амазонка, въвличаме и подземното й съответствие. А между тях – топлото тяло на земята, което ги едини. (18 април 2018 г.)

• Дълго време преди да дойда тук, обичах да слушам радио „Вавилон“ от Монтевидео. През тръбната плът на южноамериканските флейти преминаваше звукът като анаконда, готова да ме глътне и отнесе в своя речен свят. Като мате преминаваше звукът през тръбичката, горчив от копнеж, избеляваше в хладния ми север и падаше на снежинки върху рейнските сочни поляни.

• В автобуса се качва мъж с корем, мъкне обемиста торба, продава чорапи. Вади чифт след чифт, с отработен глас възхвалява качеството на уругвайския чорап. Плющят черните пердета през отворените прозорци – безделни криле на смешни попрегърбени гарвани, насядали по седалките, заслушани в изгодните цени на качественото трико. (27 март 2018 г.)

• Пресичах чудна ароматна савана с цъфтящи високи червени треви, жълти треви, с радикални цветове, както са в тропиците. Пресичах саваната върху широкия гръб на доверчив кон. Високо бях и върховете на високите треви достигаха прасците ми. Ароматно като слънчев плод, зрял и щедър. От високото и поради леко хълмистия терен се отваряше широка гледка към прашни червени пътища, които се вият нататък, извън погледа. (14 май, насън 2018 г.)

• Лилии в японска градина в Монтевидео. Снимката е запечатала иглолистно дърво и парче небе с един памучен облак. И дървото, и облакът – отразени във водата, гладка като смърт. Есенен ден в последните дни на март. И тази тишина на есента е филтър върху водата. А лилиите забити с карфици върху картата на спомена. Бели ли бяха? (25 март 2018 г.)

• Фериботът навлиза в пристанището на Буенос Айрес. Оттук погледнат, градът прилича на Франкфурт на Майн, с високите сгради на банки и офиси. Според пътешественика писател Цес Нотебом точно тук някога Борхес хвърлил монета, напускайки за дълго Буенос Айрес.

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Т р ъ б н и ф р а г м е н т иЮ ж н о а м е р и к а н с к и я т д н е в н и к

на стр. 10

Инсталация на художника Ай Вай Вай в квартала „Ла Бока“, Буенос Айрес. Снимка: Петя Хайнрих

10Литературен вестник 30.05-5.06.2018

Това действие може да се тълкува по много начини – че ще се завърне, че си е пожелал нещо скрито за нас, като жертвоприношение към Посейдон, като нищо. Гмурнах се с монетата и проследих в бързи серпaнтини нереално дългото й потъване, предвид че на това място не е дълбоко. И после гледах как монетата се стрива, връща метала си на водите и съществува без тяло като отпечатък от залязло слънце; или обраства с планктон, рогчета и друг живот… Или я поглъща делфин, от онези ла Плата делфини наоколо – при тази мисъл бърча вежди, понеже нищо добро не следва от един делфин. Цяла шепа дребни монети в ръката ми, които ми върнаха като ресто при купуването на кафе от бордния ресторант. По нито една от тях няма следи от износване или водни премеждия. Явно и Цес Нотебом просто си е измислял безделни истории за една дребна монета, докато фериботът му бавно е навлизал в пристанището. (28 март, 2018 г.)

• Чейнчаджии с хитри муцуни непрестанно и монотонно напяват „cambio, cambio“. Забързват мелодията в края на стиха и отривистите им дактили ехтят, ето така:

камбио амбио амбио амбио амбио амбиокамбио амбио амбио амбиокамбио амбио амбио… камбио?

(Буенос Айрес, 29 март 2018 г.)

• Флоралис, о, Флоралис от метал и алуминий, цвете на цветята, звън сребрист на огледало. Какво измолваш от небесния кристал? Пчели със стави от стомана? И с гъвкави хромирани крила? Шест венчелистчета по тъмно се затварят с металичен бръм, пленяват шепа електро-светулки с буен нрав, те яростно облъчват вътре стиснатата яко челюст на цвета. Буенос Айрес, през нощта. На сутринта, Флоралис, о, Флоралис, се разтваря. Пак. Асиметрично, наклонено, стъпило с железен крак в центъра на езерната тиха плитчина. Облитат го онези пеперуди, които сякаш сипят портокалов прах с крила на малки светли кръгчета като въртящи се монети. (Пред кинетичната скулптура „Флоралис“ в Буенос Айрес, 30 март, 2018 г.)

• Привидно няма връзка с мястото и ситуацията, освен испанския, цял ден си повтарям нахлули в ума ми стихове от песен на Николас Джар: „ya dijimos No, pero el Si está en todo“: казали сме вече „не“, ала „да“ във всичко се съдържа. (25 март, 2018 г.)

• В десет вечерта градът звяр реве. Мравки с елегантни дрехи пъплят към многобройните вариетета и театри. Пътните артерии инфарктно задръстени. Бирарии, столетници пицарии за бързо хранене, кафенета, барове. Стълбове от пушек от скари. Печено, кръв и сок, влажни залесени дворчета с тайни фонтани. Танцуващи страстно травестити с високи бели ботуши. Полицаи с изпънати върху кръглите си коремчета униформи. Зейналата, електрически осветена паст на книжарници със сталактити и сталагмити от книги. Мракът е изличен от виолетовото на бензинови пари. Мрамор. Шум. (Буенос Айрес, 31 март, 2018 г.)

• Веднъж доплувала анаконда по рио Парана до градините на Ивон. Жива-умряла била змията, не са това нейните територии, горе по Амазонка живее. Друг път завалял сняг и покрил с тънка дантела земята. Докато се обуе Ивон да излезе в градината и да го пипне, той се стопил. И двете само веднъж на един живот. Когато стоиш на едно място достатъчно дълго, всичко може да мине покрай теб под формата на нетрайно чудо – от сняг до анаконда. Нужно е само време, търпение на ловец на мигове и отказ от движение. И то едновременно. Такива ги говори Ивон, пада на четири лапи, става ягуар и се шмугва в храсталака по една тясна червена пътека, която отвежда близко до Дяволската пропаст. Седим и гледаме как водата пропада в гърлото. Някой отваря уста с лице към небето и гълта топли пръски тропически дъжд, преструва се на малък човешки водопад. (Игуасу, 1 април, 2018 г.)

• Великден. Рио Игуасу тече желязна. Хемоглобин. Месо. Пълна силна вена. Вбити крайречните дървета като игли. Рио Игуасу

шурти и отгоре надвиснало разкъсаното манго на деня, капе, лепне. Индианско погребение: мъртвите ги пускат по водата, да им глътне тя костите и месото. (2 април 2018 г.)

• Събуждах се по-рано, в самото сърце на нощта, с висящи удобно крайници. Как и защо хората се научават да не падат от леглото? Дали е атавистична черта – нещо наследено от ягуарите, заспали върху клон. Пред полузаспалите ми очи се разстла дълъг път, от двете му страни – високи треви, а по пътя хора се разминават, покрай тях тичат кучетата им, цялото това движение с отдадеността на делника, синхронизирано, като виждано безкрайно много пъти из безкрайни на брой светове, в които расте трева. А някъде, точно върху дъгата на ухото, е полегнал ягуар и крайниците му се поклащат на входа на слуха.

• Как беше – уж съм се завърнала у дома, а още не съм пристигнала. Във Фоз до Игуасу се запознах с Ивон, наследничка на немски преселници. Нейният немски бе архаичен и своенравен. Никога не е била в Германия, остават й две години до пенсия. Цял живот е работила, не е имала време за почивки, мъжът й е бил първо шофьор, сега работи във водната електроцентрала (доскоро най-голямата в света) отсреща на границата с Парагвай. Ивон никога не е виждала сняг – само по телевизията. Баща й е бил миньор и е вадел от земните недра аметисти. Толкова много аметисти имало наоколо и толкова нищо не стрували – баба й имала в градината един огромен аметист сред тревата. Иначе били бедни, Ивон ходела пеша 10 км до училище и толкова после обратно. По-късно в университета следвала вечерно обучение, а през деня работела в хотел и гледала сина си. Първата й среща с германци от Германия я уплашила. Ивон била назначена за преводач, но като заговорили германците от Германия, такъв език говорели, какъвто тя никога не била чувала. Покрай туристите постепенно го научила, немския отвъд океана... Но тръгнах да разказвам за дългите пътища и бавното пристигане. 11 часа трае полетът оттам до тук. И Ивон подхвърля, че това не е нищо – тя, като тръгнела с автобуса да посети сестра си, траело 16 часа. И все пак никога не е имала времето и парите да мине отвъд океана до Германия. Душа човек е Ивон... Аметистена душа. От нея научих и за голямата вода (Игуасу), за маниоката и ми показа тукан. Веднъж, докато вървяхме покрай една цветна леха, изпъстрена с фантастични цветя, лъщящи и толкова неестествени, като направени от пластмаса и изобретени от побъркан ум, и тя видя как им се дивя, взе да ми ги назовава. Така стигнахме до един бодлив храст, без цветове в този момент: „А това е роза. Те цъфтят с много красиви цветове, цели кълбета“, обясни ми неочаквано Ивон. Не успях да прикрия изненадата си и отвърнах: „Ама, Ивон, рози има и в Германия“. „Така ли? Не знаех“ – отвърна Ивон. Розите са нещо като обратното на снега. (7 април 2018 г.)

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

• Музей на всички неща. Изпрана в джоба на джинсите ми опаковка от дъждобрана, с който се намятах край водопадите. (8 май 2018 г.)

• Кларис Лиспектор в бронз на Копакабана, в края на плажа, на който е обичала да ходи с децата си. Как ли е изглеждало наоколо в средата на миналия век, в нейното време? Точно в този край на дъговидния плаж днес смърди на лайна, отсреща вяло се полюшват пробити от ръжда обществени фитенс уреди, а още по-назад бездомници са си направили лагер и разпъват хилавите си загорели крайници под чергила в подножието на луксозните хотели. Минават силиконови устни с бедра на сърни и с гланцови чантички от пластифициран мозък. По хълма пълзи новата фавела, няколко камиона с въоръжени до зъби военни са спрели зад ъгъла. Автоматично оръжие във всички посоки. По-нататък мъж и жена се бият насред битова свада. Хладен бронз с протритите до златен гланц колене и пръсти на Кларис. До финото тяло изглеждам тромава и розова. Вятърът, в своята нетрайна игра, обръща косите върху очите ми, а Кларис ме гледа с открит и вечен поглед, с елегантното безразличие на хлебарка. (4 април 2018 г.)

• За да се побере на снимка статуята на Исус над Рио, фотографът трябва да се просне на земята в подножието й. Какво великолепно принудително смирение! Падането по гръб, завоалирано като акт на фотографиране. При това тук няма нужда от снимка. Точно на това място няма. Два бели гълъба долитат от нищото, кацат с изрядните си червени крачка върху черния мрамор, толкова чисти, все едно никога не са стъпвали по земята. Но никой не ги забелязва, понеже всички гледат нагоре и се опитват да хванат в тесния четириъгълник на снимката широко разтворените ръце на Исус, извън рамката. (3 април 2018 г.)

• Елегантните бавни кръгове от летежа на птиците фрегати високо в небето. Долу – оголените, изпъкнали задници на спящи по тротоарите нещастници, лицата забити в плочките. Слюнка. Тела от кал и пепел, с живот в тях колкото капка пот. Черни фрегати. (Рио, 3 април 2018 г.)

• Във влака към дома прехвърлям джунгли и градове, отделям устни от сочното манго на преживяното, плюя червена вода. Все по-далеч. Последното за деня пътуване затваря скобата на голямото. Сякаш нищо не е било. Мога лесно да отметна пътешествието като изсънувано. Изпитвам абстинентна нужда да се върна там, където може и никога да не съм била. Една анаконда от конци се е увила около китката ми, неподвижна, с немигащо око от аметист. Влакът се стрелка по скоростната отсечка към дома с 300 км/ч и трябва да преглъщам, за да изравня налягането в ушите. (5 април 2018 г.)

Тръбни фрагментиот стр. 9

Старата сграда на Аржентинската националната библиотека в Буенос Айрес, чийто директор е бил Борхес в периода 1955–1977 г. Снимка: Петя Хайнрих.

Литературен вестник 30.05-5.06.2018 11

Хорхе Луис Борхес

Борхес е човек, на когото дължа толкова много, че понякога ми се е искало да го няма. Затова нерядко съм си внушавал,

че той е плод на някоя от моите измислици. И – трябва да призная – с времето тази теза ми звучеше все по-

правдоподобно. Понякога, макар и случайно, се налагаше необходимостта да я отстоявам. И то – страстно. Плод

на подобна случайност са настоящите преводи...

Н. П.

Някой

Човек от времето измъчен, дори смъртта си не очаква.(статистиката само я признава кому ще хрумне пример за безсмъртие да стане).

Човек, привикнал към поклони,за скромни подаяния на дните – благодарен:за съня и рутината, за водата и вкуса й;за етимология внезапна,за стих латински или галски;и спомен за жената,толкова отдавна отишла си,че даже и горчилка не усещаш.

Човекът не отрича, че в бъдното живее и в забрава;че бил неверен и с него са били неверни;че някак си внезапно,дордето улица пресичащастието тайно го връхлита.Не идва от надеждите му то.

Дали от древната невинност,или от свой си корен избуяло,дали разпръснато от бога семе,не бива в него да се вглежда,че има аргументи и от тигри по-свирепи,налагащи дълга да си нещастен.

Ала смирено щастието той приема,завинаги в смъртта си ще е с него, размеси ли се с пепел пепелта му,при корена – така неразгадаем,отдето – тихо или буйно – ще поникненебето ни самотно… или адът.

Ал Хамбра

От пясъка черен погълнат,приветствам гласа на водата – за мрамора на кръглата колона,в дланите ти – благодатенза тези лабиринти през вода и през лимони – благодарност,за музиката от зехел и любовта Прослава за молитвата.Към Онзи Бог Самичък е насочена.Мерси и за жасмина.

И сабята напразно…пред легиона копия изострени.Напразно Благото…И още благодарност – за вестта,о, страдащи царю! За сладостта…И за разделите – мерси! И за отказания ключ…Че безверният кръст ще закрие луната,и че свършва се този следобед…

Предели

Из тези улици, потъващи на западЩе има – зная ли коя – нехайно я преминах,тази, дето е последна;

трасирана от норми всемогъщи,от мяра, тайнствена и строга,от сенки, сънища и форми, които дните ни тъкат и разтъкават.

Но ако срокът е известен и курсът е указан,последно има ли, и никога, а също и забрава,с кого от тази къща се разделяш,кому си казал: „сбогом“, без да си усетил.

Зад сивия кристал нощта се спираи купища от книги – през ключалката,разстилат се в неясна маса,една от тях аз никога не ще разлистя.

На юг, зад портата прогнила,при урни и при зидове старинни,за мен е забранено да пристъпя,нали съм литография изтрита.

Зад теб една врата навеки се затваряи огледалото пред погледа е празно,при все че кръстопътят ти, изглеждаше,открит е; Янус запрети го – многоликият.

От спомените някои остават,изгубени така непоправимо,при извора не ще те забележат,ни слънце – бяло, ни – луната.

Не ще се върне онзи глас персийски,положил птиците и розите в езика ти,когато заникът във полумрак прелива,слова незабравими да разкажеш, пожела.

Неспиращата Рона, езерата,моето „преди“, с което се склонявах,подобно Картаген навеки ще го няма,латинецът пожар и жупел им отрежда.

Че просветлява се приятно, замечтах се но милите ми множества полека си отиват,които ме ценяха и забравиха отдавна – пространство, време, Борхес ме напускат.

Шахът

I.

Играчи в квадрата1 вглъбени2,фигури придвижват бавно.Дъската до зори държи ги,гамбита3 на омразата играят.

Залог са тръпките4 магични,тόпове5 пред Троя, белият им кон6,царицата-армада7, царете под обсада, каприз на офицери8, пешаци9 безпардонни.

Когато заминат играчите,когато играта я няма,ритуал10 да е тя, си остава.

От изтока пламна войната11, световна12 е станала тя; при все че е свършила вече, сега ще е друга – безкрайна.

II.

Царят – слаб, отвлечен офицерът, беснее13 царицата, топовете – статични14 и пешките – шпаньоли15,1 На исп. rincón – ъгловат, четвъртит.2 На исп. en su grave, може да означава и „в гроба“. Който също е ъгловат и четвъртит. Вглъбеността като вид умиране може да се открие в много от текстовете на Борхес.3 На исп. ámbito, или буквално „обхваща“. Думата няма общ корен с „гам-бит“. Но фонетичната връзка е неслучайна. Заложихме на нея, а не на буквалното значение, при което се разказва за омразата на цветовете. Преценихме, че реалността на шаха (респ. гамбита{вариант с жертва в началото на партията}) имплицитно предполага два воюващи цвята. Затова не ги споменахме в превода. 4 На исп. rigores. От същия корен е и думата „ригоризъм“ – нещо, което не търпи компромис.5 На исп. torre homerca, букв. „Омирова крепост“, но тъй като в шах--матния испански език думата за топ е torre, няма как стенобойните машини пред Троя да не са „топове“.6 При Борхес ligerо caballo, букв. „светли коне“. Алюзията между „кон“, „светлина“ и „кабала“ няма как да се преведе на български език. Същото важи и за думата ligere, от чийто корен, с представка re е и думата „религия“. Но тъй като в шаха конят може да бъде единствено бял или черен, както и заради мита за падането на Троя (който е средоточие не само на тази поема, но и при целия Борхес) залогът е „белият им кон“. 7 На исп. armada reina. Но в шахматната терминология на български език е прието да се казва „царица“, а не „кралица“. 8 Шахматният офицер е много странен. Някъде е „епископ“, някъде е „слон“. Точно тук Борхес използва думата alfil, като „фил“ на арабски и на староиспански е „слон“. Иначе трудно ще се разбере значението на думата oblicuo, нещо като „килнат/диагонален път“… или „своенравни-ят път на слона“.9 На исп. peones, пешки, но и пехотинци. Етимологията я има и в българ--ския език. 10 Мнозина от преводачите, в духа на Борхес и неговата поетика, са избрали думи като „архетип“, „предобраз“ или „символ“. Но тъй като в сонета е използвана rito, решихме да не променяме превода.11 И при Борхес думата е „война“, guerra. Иначе алюзията с Троянската война не би се получила.12 В оригинала „чийто амфитеатър е цялата земя“, cuyo anfiteatro es hoy toda la Tierra.13 На исп. encarnizada, букв. „свирепа“, „хищна“, „кръвожадна“. Коренът предполага първично значение „в плътта“ (срв. ап. Павел, „Второ послание до коринтяни“: „даде ми се жило в плътта от сатаната, за да ме измъчва и да не превъзнасям прекалено“). 14 На исп. torre directa, букв. „изправени крепости“. 15 На исп. ladino. Явно Борхес говори за конвертираните евреи на Пиренейския полуостров. В повечето европейски преводи думата е cunning, хитър; в руските преводи пешките са или „знаещи“, или „полиглоти“, или „изменчиви“. Ние избрахме „шпаньол“ не само заради буквалното сходство с „ладино“, но и заради алюзията със съответната порода кучета, умни; интуитивни, лесно приспособими, колкото добри и доверчиви, толкова и трудни за дресиране, (почти) единствената порода, която има нюх за трюфелите. И (не последно място) понеже е селектиран като куче за лов на бекаси, шпаньолът

за черните и белите са друмищата смутни16, за дирене и срещи, армади и баталии17.

Не знаят те, че нечия ръка ги движи, че просто сенки са, не виждат, че твърд18 и непреклонен е играчът, превърнал ги единствено в идеи19.

Само че играчът е затворник20,(притчата21 е на Омар) и друга е дъската,не черни нощи и на бели дни.

Придвижва Бог играчите, и фигурите – също,Бог22 зад бог23… позициите24 смесва:време с пепел, фантазии25 – с агонии.26

Превод от испански: НИКОЛАЙ ПЕТКОВ

може да се уподоби на пешка, която трябва да „разбута“ позициите на противника и да вдигне за отстрелване фигурите му. 16 Думата „смутни“ е моя приумица. При Борхес я няма.17 В оригинала batalla е прилагателно, епитет към „армада“.18 Думата за „твърд“ е rigor: същата, която в първия сонет преведохме като „тръпка“.19 В оригинала: „в предмет на волята си“.20 При Борхес е същата дума: prisonero. 21 В испанския текст не е „притча“, а „сентенция“ (и при него фразата е в скоби).22 В оригинала: Qué Dios detrás de Dios.23 При Борхес думата Dios и в двата случая е изписана с главна буква.24 Думата trama при Борхес етимологически води към „вътък“ или „кросно“. Тази алюзия с тъкането не е трудно да се открие и в корена на думата „текст“. 25 В исп. sueño, мечти.26 Етимологически първото значение на „агония“ е „борба“.

Г Е О П О Е З И Я

Аргументи и от тигри по-свирепи

Рис

унка

Дам

ян Д

амян

ов, 2

018

г.

12Литературен вестник 30.05-5.06.2018

Иван Стефанов 1. Начало на поучителна бохемска дружба Първите лекции по естетика ни оставиха с убеждението, че не четем достатъчно литература, затова отивахме в библиотеката и преговаряхме мисли на велики философи. Като резултат изкуството не придоби повече смисъл и потърсихме проблема другаде. Професорът винаги запленяваше с встъпителните думи по естетика, но щом заговореше например за изобразителното изкуство, разбирахме колко е празен и как самият той е объркан. Бързо сменяше темите, говореше по-скоро банални неща и първоначалното впечатление за добре запознат човек се смени с впечатлението за човек не особено прозорлив. Вече два часа преподава и без особена причина сочи картината с пръст. Дебнех удобен момент, в който да тръгна, и за щастие, едно момиче тъкмо разбутваше редиците. Последвах я и скоро бях в опразнения коридор. Там Високия и Кънчо Кехлибаров, известни като „братята“, правеха неприлични жестове и с разкривени от ярост лица говореха силно. Те се славеха с вечното си мотаене из кафенетата и щракането на идеи, които не бяха вредни, но най-често абсурдни или невъзможни. Три години, откакто съм тук, те все говорят за голямата си мечта и разказват, че цял живот се борят за нея. Не съм сигурен дали борба е точната дума, тъй като доста тъжно се разхождат с фотоапарати и уговарят различни хора за пари. Искат да снимат филм. Никога не съм смятал, че наистина ще произведат нещо, затова пък разговорите с тях бяха забавни. Те ме смятаха за верен приятел, а вероятно наистина с времето бяхме станали такива и дори разбирайки абсурда на тяхното съществуване, стоях зад тях. Голямата вероятност да направят лош документален филм за цирк им беше добре известна, затова никога не рискуваха с пари на средно богати хора. Първо отиваха при най-богатите и ако те им откажеха, търсеха други щедри меценати. Реших, че мога да се помотая още малко и се заех да проуча повода за публичния трясък: – Чичковците, които имат властта да дават парите… не че има много пари, ама и тия дето ги има, не са разпределени за каквото трябва – Кънчо Кехлибаров стисна зъби и продължи. – Този Гугенфрау се оказа проклет. Ние го смятахме за немец, благороден и коректен, а той накрая излезе крадлив и долен македонец. – Толкова долен, че чак името си е сменил – допълни Високия и блъсна по дървения парапет, – отиваме, представи си, даваме сценария, а той гледа и се усмихва. Взе го, каза разни немски думички, даже списание с жени ни даде. Вярно, забави се малко, а и на нас не ни беше лошо. Решихме, че няма нищо подозрително, обаче какво да видим! Раздал ни ръкописа на едни момичета, а те преписват ли преписват и накрая щял да звънне. За да не стоя безучастно, им подадох по една цигара и запитах дали не го е откраднал. – Не само че го открадна, той го преведе на немски в рамките на два часа и после го открадна. Кънчо Кехлибаров седна на стълбите и нервно бръкна в джоба на чантата си. Той извади лист хартия с напечатани изображения и ми го подаде – тук трябваше да снимаме този нещастен филм. Съветваме те да отидеш. Много са красиви картините, което впрочем трябва да те трогне. – Да, нали цените красивото! – каза Високия и продължи:– Хора като вас трябва да дават парите, а не разни немци от македонски произход. Взех листа и без да му обръщам внимание, го пъхнах в джоба си. Отвърнах, че наистина така са ни казвали: – За красивото имам предвид, харесваме го, то е важно. Тези двамата благодариха и обещаха да ме държат в течение със събитията около следващите им проекти. Чувствах се много изморен и изчаках удобен миг, в който да тръгна. През прозореца видях, че трамваят приближава булеварда с високите кестени и съзнанието ми тържествуваше. Логиката започваше да връзва всеки сегмент от дървото с някоя функция, ясно дефинирах цвета и формата на клоните, дори еднаквата височина на дърветата беше лесно обяснима. Всичко беше логично и кристално ясно дори през запотеното зимно стъкло. Корените извличат вещества от почвата, по стеблото се катерят мравки, клоните растат на много посоки. Някак следвайки установени правила, се развиваше целият организъм. Това рационално охолство трая малко и трамваят спря под моя наклонен и измазан със сива боя балкон. Там с приятеля ми Михаил обичахме да се напиваме и пеем руски песни. После, отново по старото стълбище, минах няколко апартамента, където живееха възрастни хора с интересни фамилни имена, например Фързулеви, Костакуртови и подобни, но най-парадоксален беше апартаментът, който обитавах аз. По средата на едничката стая се виждаха останки от трегери, образуващи еднометрово стеснение. На това

място някога са свършвали двата съседни апартамента, но за да взимат наем, собствениците са отхапали по равни парчета и са създали това междинно жилище, което аз използвах. Смея

да кажа, че повечето сгради в района са били обект на такива реконструкции. Сградата срещу прозореца ми е добър пример. Виждаше се цял етаж, който местен интелектуалец беше превърнал в публичен (или старчески) дом, а вътре жена надаваше денонощен вой. Този тип озвучаване се връзваше с атмосферата, в която живеех. Не мога да кажа, че беше потискащо, твърде е банално, но спокойно отбелязвам, че не е най-доброто жилище. Например можеше да има корниз за перде, два стола или поне подобие на килим, защото и в най-долната бърлога също има килим, наследен от родителите или дядовците. В същата тази очарователна стая имах няколко удобства като радиатор, настолна лампа и хладилник. Нищо друго не трябваше на студент по философия, какъвто бях аз – упорит и устремен към аскетизъм. Често изобщо забравях да сготвя или пък не забелязвах, че часовникът ми има нужда от сверяване. Радио също липсваше, би трябвало един от шкафовете да е изпълнявал тази функция, но отдавна е разглобен и на мястото на уредбата сега бяха наредени комплект порцеланови чаши, които ми беше забранено да пипам. Те бяха така красиви – сини, със златна декорация. Съдържателите на апартамента твърдяха, че били произведени в Петербург още по царско време и по този повод с приятеля ми Мишо решихме да пием ракия в тях. След като счупихме една, вече не се тревожех много и редовно ги ползвам, затова да речем, че имах и чаши. Професорът по естетика ни беше обяснил, че човек дори с малкото трябва да е градивен. Затова аз нямах картини, но сложих няколко снимки на разсъблечени актриси върху стената. Патоанатомите бяха докарали и при жените известна логика, която получих като наследство от опитите ми да рисувам. Обяснявах си издутините по корема на жената, структурата на таза, широчината на раменния пояс и създавах логични връзки. Често опитвах да правя това и с картини, филми или музика, но винаги неуспешно и се демотивирах. Сега слушах крясъците на жената в сградата насреща и осъзнавах колко много си приличат с часовете по естетика. Тези така прословути лекции объркваха всичките мои мисли и постоянно ме изумяваха различни неща. Най-объркано ми се струваше разбирането за изобразително изкуство. Все обясняваха, че трябва да го разбирам, пък аз лежах изумен и дори не смеех да отида на изложбата с красиви картини. Часът беше седем и на вратата най-сетне се почука. Роза стоеше на входната врата и бързо се вмъкна в малката, топла стая: – Ще правиш ли нещо тази вечер? – тя метна мокрото си палто на леглото, постави обувките си върху парното и продължи. – Надявам се да си в настроение за кино, тъй като купих два билета. Твърде бях разсеян и не се заинтересувах от филмите, само кимнах и придърпах едничкия ми стол. Роза дръпна мокрите си, дълги чорапи и тогава аз видях нейните изумително меки и нежни прасци. Тя продължаваше да говори за това какво казала Джулия, какво мислел колегата Памукчиев, и тогава не издържах. Колегата Памукчиев, журналист, никак не ме вълнуваше, затова станах от стола и без да му мисля, я съборих на леглото. Започнах да се радвам на краката й. Те бяха меки, топли и гладки, точно каквито ми харесваха. Роза имаше добре развита мускулатура, следваща изящната анатомична логика като от книгите. Лежах в нея дълги часове и всичко беше спокойно, тя продължаваше да говори, като от време на време съобщаваше по някоя интересна новина. Тогава отвръщах с изумление, а после отново спирах да слушам. – Трябва да направя още два репортажа и към осем и половина може да се чакаме пред киното – момичето скочи, взе си дрехите от парното и бързо се облече. – Ще нося билетите, до скоро! – тя отвори вратата и само след миг изчезна. Наистина, нейната работа изискваше подобно умение – не толкова за репортажите, колкото за бързото обличане. Нямах никаква представа как прекарваше свободното си време, даже често не се сещах за нея, но след запознанството ни преди три години тя започна да идва вкъщи всяка седмица. С времето научих някои неща, чути във вихрушката от думи, но като се замисля, не знаех дори къде работи. Мътните спомени от някакви нейни текстове ми подсказваха, че пише вероятно за вестник. Чувствах се по-добре, ала навън беше притъмняло и предпочитах да лежа в затоплената, миришеща на женски парфюм стая. След като останах сам, забелязах, че мазните стъпки от боси крака и разпръснатите листове с лекции по естетика са навсякъде из стаята. Както вече споменах, имах известено влечение по рисуването и в скучните моменти драсвах по някоя рисунка. Погледът ми се спря на един специфичен лист. Фридрих Енгелс гордо пушеше лула върху една от страниците и по повод на тази лекция Кънчо Кехлибаров написа на философското коледно празненство следното любезно обръщение: Коледа идва, Коледа е,бръкни с пръст в дупкаВадиш естет –не тоз, дето красивото цени –а друг, дето Маркс цени.

Преподавателите така се бяха разлютили, че за поредна година никой не подкрепи проектите на двамата братя. Тази история ме развесели и се реших да отида при Роза. Навън беше станало студено затова облякох хубавото си бежово яке, и тръгнах по булевард „Мадрид“ директно към мястото на срещата. Не планирах никакви спирки по пътя, докато кестените по двата тротоара не ме изумиха отново. Красиви, рационални и несъблазнени от ничии прасци. Впрочем този булевард съпътстваше плътно студентския ми живот, свързан с моментни провали. Първата двойка получих на изпит по скоростно сглобяване на карабина и беше понесена именно тук. Когато бях в лошо настроение или не исках да правя нещо, минавах и си спомнях за хубавия живот. Наближавах киното и със сигурност щях да съм навреме, ако през клоните на дърветата не бях видял по-рано споменатата галерия. Сградата ми се стори просто отвратителна, но с наивната нагласа за душевно удоволствие бутнах вратата. Вътре няколко души обикаляха изложените обекти. Освен живопис, по земята имаше различни скулптури, купчини от кутии, метални стълби, плюшени играчки и дори на голям екран жени се валяха в кал. До прожекцията имаше достатъчно време и реших да обърна повече внимание на произведенията поотделно. Платната, точно както очаквах, не се поддаваха на никакъв анализ и хипнотизиран пред две еднакви плоскости, прехвърлях всевъзможни тези на философи. Докато търсех някакъв тип концепция за изложбата, пред мен мина нисък, миришещ млад мъж. Той бързо ме подмина, но забелязах, че носи голям тефтер, в който драсваше по няколко думи за всяка картина. Все така накуцващ и миришещ, той обикаляше повечето произведения, като от време на време стискаше зъби и изхвърляше плюнка. Този човек съвсем безстрастно подминаваше инсталациите, купчините с боклуци и кутиите от цигари по земята. Това ме изненада, тъй като знаех, че макар да не разбирам, тези произведения трябва да означават нещо, нещо наистина важно и сериозно. Така твърдеше професорът и дори даваше примери, които смятам за твърде частни и преувеличени. Съвсем скоро миризмата на ниския човек се разнесе из цялата галерия и насочи голяма част от посетителите към изхода. В следващите минути почерпената с ликьор галеристка се разкрещя на три езика и в борбата с миризливия човек се чуваше единствено единогласната възхвала по повод скулптурите на Георги Донов. Не беше красиво, а времето напредваше, затова се върнах на булеварда и продължих по пътя си. Пред киното собствениците любезно бяха остъклили една малка част с масички и през зимата вътре се струпваше голяма тълпа. Моята среща беше именно там и покрай това научих повода за веселието: – Две кебапчета за момчето! Вижте какъв прелестен тайнствен разказ е написал – един от мъжете се беше изправил на масата и сипваше вино на млади почитатели, а сетне се провикваше: – Аз съм писател от дълги години и имам над двеста спечелени конкурса, какво ще кажете за това! Друго момче от тълпата се изправи и на свой ред се развика: – Учителю, научи ме да пиша! Възрастните писатели започнаха трескаво да тъпчат кебапчета и да показват на младите медалите си. Гледката беше наистина очарователна и може би щях да остана още, но Роза се появи и ме издърпа от тълпата.

*** На екрана блестяха технологични постижения и лъскави предмети, каквито повечето от нас не можеха да си купят. Филмът започна. По време на прожекцията Роза се държеше като истинска принцеса, смееше се очарователно, поглеждаше ме, когато нещо не й харесваше. Аз обаче не виждах нейните прасци, и честно казано, това започваше да ме дразни. Професорът по естетика ни беше обяснил, че когато едно нещо не носи естетическа наслада, то не е свещенодействие, а нали си бях религиозен. На екрана мъж и жена бяха нещастни. Гонеха се из апартамент със странни обяснения в любов, а по едно време стана съвсем нетърпимо – образът изчезна и различни форми започнаха да шарят по екрана. След като мъжът и жената подновиха своето гонение, режисьорът убедително се връщаше към разказа. От подобни филми много бях намразил киното, а допреди няколко години сам подкрепях развитието на това изкуство. Сега си спомних, че Роза написа няколко статии за такъв тип филми, но не бяха интересни – нито филмите, нито статиите. Напълно лишени от мнение, плазмодийни разкази, написани по типичния журналистически маниер – какво мислел режисьорът. Няколко подобни разсъждения, и прожекцията приключи. Измъкнах се от седалката и в тълпата набързо махнах на Роза за довиждане. Бяхме се изгубили някъде в навалицата, затова тръгнах по булеварда обратно към дома. В това време на годината – а това ще рече зимните месеци, – дърветата оставаха без листа, цялата зеленина на парка също изпокапваше и поставените скулптури започваха да се виждат. Възприятието ми оценяваше тази гледка и все пак мисля, че в цялостния кадър най-впечатляваща беше архитектурата. Поради тесния тротоар и ниската гледна точка жителят оставаше с

М Л А Д А Б Ъ Л Г А Р С К А

Поучителен бохемски разказ

Литературен вестник 30.05-5.06.2018 13

впечатление, че обитава апартамент с приличен балкон, което, разбира се, беше илюзия. На отсрещния тротоар отново видях галерията и този път не бързах за никъде. Вътре не исках да влизам, затова седнах на една пейка и я погледах. Бяха ме ядосали всички опити за анализ, затова реших, че отсега нататък ще виждам именно това, което виждах, и нищо повече. ***По пътя към пощата срещнах много хора, отправили се по задачи, а сред тях братята Кънчо Кехлибаров и Високия. Те ме видяха и с насълзени от ярост очи се засилиха към мен: – Отново ни отрязаха. Поредният простак се оказа този господин изпълнителен директор. – Защо? – почудих се аз. – Той редовно дава пари за разни събития. – Да, обаче сега не иска – каза Кънчо Кехлибаров и размятайки цяла папка с декупаж, продължи: – Не иска учителката да умира, каза, че децата нямало да гледат този филм. Как няма да го гледат, та те трябва да са щастливи, че има справедливост! – Било неприлично – каза мрачно Високия и погледна с едното си око в земята. – Вие какво сте решили да правите? – попитах аз. – Защо са ви тези учителки? Високия извади от вътрешен джоб на якето си папка с изписани страници, блъсна мрънкащия Кънчо Кехлибаров и зачете: „Ние, Кънчо Курмисож Кехлибаров и брат ми по оръжие Йордан Кормустров – Високия, искаме да изразим нашето възмущение по адрес на една учителка от столичното 144-то училище. Наскоро ни се случи да я видим и без да искаме разбрахме що за злодеяние е извършила. Желаем да филмираме историята, за да стане публично достояние. Още нямаме представа точно как ще снимаме, но знаем, че ни трябват пари. Надяваме се, че вие, като респектиращо влиятелен и благороден човек, ще вземете сериозно нашата заявка! Тук прилагаме историята, която разбрахме за уважаемата учителка от столичното 144-то училище, и сме сигурни във вашето великодушие:

Истината в света очевидно е намаляваща субстанция, но дори това не е толкова проблемно, колкото наличието на посредственост и злоба вследствие на различни фактори. Аргументацията към тези твърдения се появява именно с този разказ за момчето Роберт и малкото му дудуче. Същинската история започва тук: Момчето Роберт живееше в един от гъсто населените квартали на София, в апартамент с кафява метална врата. Живеенето там предизвикваше малки трудности. Например когато искаше да изпуши някое листо от фикус във вестник, едва не падаше през прозореца, тъй като жилището нямаше дори един жалък балкон. Той все пак се чувстваше добре, знаейки, че това няма да продължи дълго. Момчето мечтаеше да намери някой, с когото да промени света. Малко по малко нещата за Роберт започнаха да се получават. Първо намери приятел в лицето на Беко Лумумба от Африка, от неговия клас. Тъй като Беко Лумумба не говореше много български и не знаеха почти нищо един за друг, им стигаше да са сигурни, че никой няма да наръга или изгори другия. Беко Лумумба свиреше добре на различни ударни инструменти и дори си беше донесъл такива от Африка, наистина прелестно изработени. По-късно се оказа, че баща му, консул в София, ги е купил от местния магазин, което обясняваше прекрасното емайлирано дърво. Двамата започнаха да дружат не само защото говореха с езика на нотите, но и поради култа към мълчанието, който изповядваха. Всички ги познаваха като добродушните мълчаливи момчета, които винаги ще ти помогнат, но така или иначе никога няма да поискаш нищо от тях. След известно време двамата вече свиреха на училищните концерти и започнаха да разбират много добре, че тяхната музикална дружба ще трябва да премине в нещо повече. Така те отидоха да пият боза в сладкарница и съвсем случайно срещнаха две много грозни, некъпани и миризливи момчета. Миризливите също нямаха какво да кажат, но можеха да свирят на фанфари. Те се сдружиха и започнаха да свирят в мазето на един от миризливите. Засега историята не показва толкова отрицателни черти, тъй като не е и особено положителна. С течение на времето обаче тяхното свирене се прочу и Роберт се надяваше скоро да може да си купи по-хубаво дудуче, за да свири още повече и да продължи с оправянето на живота и света. Тук историята преминава в своя мителшпил. Роберт и майка му не можеха повече да плащат за прелестното жилище без балкон и се наложи да напуснат малкия апартамент. Трябваше да поживеят за малко у роднини в отдалечен град. Учителката, натрупала твърде много отсъствия и изправена пред заплахата от наказание, се възползва от добротата на Роберт. Първо го заплаши, че ако не се появи, ще спрат социалните помощи на семейството, а след като Роберт предпочете да инвестира времето си в музика, учителката се погрижи това да стане факт. След тази героична постъпка тя започна нов живот – щастлив и безгрижен. Роберт трябваше да ходи ежедневно на математика и физика, а тя не се тревожеше повече за себе си и за останалите момчета, които така или иначе не идваха на училище. Справедливостта закъснява, но рано или

късно идва. Не след дълго доволната от справянето с положението учителка седна на тоалетната чиния, запали цигара и в щастливи напъни получи инфаркт, от който почина на място. Нямаше нужда дори от линейка, просто времето за нея спря, а тя подобно на древногръцки герой потъна в царството на сенките с дар за лодкаря. Както вече споменахме, справедливостта идва, но винаги закъснява, затова се надяваме, че парите за филма, макар с едно закъснение/чакане в рамките на 9 години, най-сетне ще пристигнат. С цялото ни уважение, Кънчо Курмисож Кехлибаров и брат ми по оръжие Йордан Кормустров – Високия.“ Така двамата братя бяха подписали писмото, приготвено да отиде до изпълнителния директор на ТСИГЗ (Търговското сдружение на инвеститорите от гръцко-занзибарски район). Високия прибра писмото обратно в якето си и продължи: – Честно казано, това писание, е дело на брат ми. Аз имам по-възвишени идеи. Например какво ще кажеш за тази – Кънчо Кехлибаров се опита да защити писмото си, но Високия го прасна в корема и продължи: „Красиво момиче и красиво момче – тя с дълга рокля, той със скъсан пуловер. Двамата заживяват в каравана и пътуват до края на дните си, бедни, но щастливи“. – Какво мислиш за това? – Високия ме погледна с едното си око, а с другото следеше дали Кънчо няма да се опита да каже нещо. – Смятам, че би било чудесно. Даже ти препоръчвам мъжът да има и шапка. Желая ви всичко най-добро, но наистина ме очакват и други дела днес. Дамата братя останаха замислени и след като се измъкнах, влязох в близката поща, за да изпратя писмо до сестра ми. Тя ме издържаше вече трета година в този град, а днес имаше рожден ден. Наистина нямаше по-добър момент, в който да благодаря за щедростта и да споделя, че имам нужда от малко пари. Храната напоследък ми струваше скъпо. Мислех си, че ще стана по-икономичен, ако вместо обяд си купувам един билет за някой филм и потъвайки в разказа, след три часа, ще е станало време за вечеря. Все пак реших да поискам още пари. „Мила Сестро, изпрати пари и честит рожден ден.“ Това написах, нямах много време, защото трябваше да звънна и на Роза. Телефонният разговор с нея се осъществява трудно. Журналистическата работа и лекциите почти не й оставяха свободно време, в което да отговаря на повиквания, а днес беше задължително да се извиня за последната среща. Часът беше пет и половина, което означаваше, че официалният работен ден вървеше към привършване. Взех слушалката и набрах номера. – Ало? – Здравей Роза, надявам се да се видим днес. – Да, с удоволствие, защо не звънна по-рано? Обясних й, че съм бил зает: – Имах проблем с изобразителното изкуство и нямах настроение. – Не се тревожи. И бездруго това изкуство не е толкова важно. Вече се смеехме и ми стана малко мъчно как съм се държал с това мило момиче. Покани ме да отида с нея същата вечер на гости у продуцента Сергинов. Обясних й, че познавах човека съвсем бегло, даже почти не го познавах, затова се колебаех. Знаех само, че още като млад е отворил известния ресторант-ферма за миди, в който като истински ценител на морските дарове ходех всяка седмица. На входа стоеше голяма табела „При Серж“, а със самия Серж се запознах на един организиран от ресторанта семинар за правене на телевизионна реклама. Той се представи и след като прочете моя сценарий, поработихме над няколко варианта. Това означаваше, че той даде пари, които аз и моите приятели изпихме, а никой повече не попита къде са отишли. Роза ме увери, че е добър човек, в което се бях убедил и сам и се съгласих. Затворих слушалката и отново се отправих под кестените към дома. Реших, че дерзанията по изкуството бързо може да се излекуват от жена на име Роза и един богат мъж. 2. Братята Кънчо Кехлибаров и Високия Никой не ги познаваше достатъчно добре, за да каже къде живееха или дори какво ядат на обяд. Братята интересуваха много хора, тъй като знаеха много вицове и когато някой имаше лична несгода, те оправяха не само неговото настроение, но и това на околните. Никой не знаеше откъде знаят забавните истории, но подозирахме, че част от тях са произведения на самия Кънчо Кехлибаров. Дори без да е под формата на виц, той много обичаше да говори за лайна. Високия смяташе тези истории за много срамни и когато ставаха твърде тъпи, той блъскаше брат си по главата. След това се изкашляше, изпъваше се хубаво на едното си коляно и с желание да впечатли някое момиче, започваше с рецитал на тъжен монолог по повод света.

„Аз зная, че вие ни мислите за нещастници, но дори наистина да сме такива, виновна е държавата и най-вече онези двеста и четиридесет свине в парламента, които трябва да изгорим на клада. Също така мисля, че чувствата на един човек са най-важното нещо на света, това как се чувствам, как ме кара да се чувствам едно произведение на изкуството, един филм! О, филмите, тези спиращи дъха проявления на чистия човешки гений. Ето защо и аз ще правя филми, тези величествени кадри, извлечени от живота до нивото на абсолютна, паралелна на ежедневието реалност, не е ли това висока култура!??!“ Високия заплакваше с едното си око, а другото, което гледаше към земята тъжно, започваше да върти в знак на душевно премазване. Обикновено след встъпителните думи за депутатите студентите по хуманитарните дисциплини си тръгваха и проклинаха този клоун. Ето защо нито един изследовател не се поинтересува от съществуването на двамата братя. Те бяха доста по-големи от останалите и дълго време останаха собственици на семейно ресторантче „Братя Кехлибар“. Приказките им не бяха единствената причина да нямат другари. Както вече споменах, от дълги години двамата търсеха финансиране за филмите си и – в тази връзка – участваха на всеки възможен конкурс с парична награда. Разбира се, не спечелиха нито един, но открито донасяха на комисията кой мами и така саботираха огромно количество хора. След като поредна Коледа братята не спечелиха нито едно състезание, решиха да потърсят благосклонен меценат, който би могъл да реализира филма им. Един от най-известните такива, свързани с всички видове индустрия, беше бизнесменът господин Р. Сергинов, който до този момент беше дал пари за много проекти и не се вълнуваше особено от крайния резултат. – Господин Сергинов, с брат ми по оръжие Кънчо Кехлибаров сме дошли, за да ви попитаме какво мислите за абстрактната живопис. – За абстрактната живопис мисля каквото мисля – отговори меценатът и бавно започна да си чеше носа с клечка. Той си беше качил краката върху бюрото и облегнат в кожен стол, пиеше рицина. Сергинов повъртя малко клечката в носа си и после продължи. – Мисля, че тя трябва да бъде абстрактна, за да може ние да не сме абстрактни като абстракцията. – Господин Сергинов – каза Кънчо Кехлибаров, – надяваме се да мислите така и за абстрактното кино, защото с моя брат Високия сме решили да правим абстрактно кино именно за да не бъдем всички ние абстрактни. – Значи искате от мен пари за вашия абстрактен филм – за да не станем всички ние абстрактни? – Да – отговори Високия. – Може, но само ако напишете всичко това малко по-сложно и ми позволите да го изложа като концепция на нашия проект. Също така измислете си няколко човека, които вече са го правили, за да е по-убедително. – Но господин Сергинов, ние искаме да сме първите, които ще направим тази абстракция против това хората да станат като същата тази абстракция, т.е. такива абстрактни. – Направете го първи тогава. Само че искам да го разгласите. Като ще правите нещо, може изобщо да не го правите, но задължително го огласете. Така всички ще разберат за него, а не е ли това по-важно, отколкото да е реалност? – Сергинов се изправи, изкара си клечката от носа и след като я избърса в червения си панталон, продължи: – Довечера сте поканени на адрес „Крум Попов“ 29. Ще има парти по повод три месеца от последното парти. Представете целия проект там и задължително развълнувайте госпожиците, които срещнете. Запомнете го, защото те са много, но наистина много богати госпожици и ако вашата идея не ги развълнува, скоро никой от нас няма да има пари, които французин с миризлив дъх да бута в плик.

М Л А Д А Б Ъ Л Г А Р С К А

на стр. 15

Кадър от филма "До последен дъх" на Жан-Люк Годар, 1960 г.

14Литературен вестник 30.05-5.06.2018

СтихотворенияРон Паджет

Роден през 1942 г. в Тълса, Оклахома, Рон Паджет е сред най-известните съвременни американски поети. Първата му колекция със стихове излиза през 1967 г. и оттогава е публикувал над 20 поетически книги. Автор е на стихотворенията във филма на Джим Джармуш „Патерсън“ (2016 г.).

Ода за астронавтите

О, вие астронавти!Летите по-високо от любимия ни Данте!светликът му пред вашия е някакво фенерче, а вие се оглеждате в най-ярката звезда на Слънчевата ни система!Той прекосяваше река Арно,а тя за вас е даже по-малка от сълза.И докато Вергилий стои пред портите и кърши грозните си пръсти,вие натискате чисто новите, блестящи копчетана своята машина!

Денят на Бастилията

Когато бях в Париж за първи път, отидох и до мястото, където е била Бастилията, и макар чевидях колоната,бях сигурен, че Бастилията не е там.Не знаех какда гледам празнотата.Хората ходят да видятлипсващите Кули близнаци,и изглежда, им харесвада чувстват липсата на нещо.Но аз не искам да узнавам,че майка ми я няма вече,и не харесвам чувствотода знам това. Извини ме,че сравнявам майка си с онезивелики сгради. А и че говоряза отсъстващи неща.Небето е червено-сивонад покривите, вечесе здрачава, местните забързанивървят към къщи за вечеря. По-късно се надявам да те видя.

Поетът е безсмъртна птица

Преди миг сърцето ми задумкаи си казах: „Точно сега лиинфаркт и да умра в средатана стихотворение“, но ми олекна,като се сетих, че не знамчовек да е умрял, докато пишестихове, нали и птицитене падат мъртви посред полет.Или поне така си мисля.

Разговор с Владимир Маяковски

Добре, признавам си: То беше просто сън, сънуван миналата нощ. Едва се влачехме по кален път – колона най-окаяни мъже из почернелите покрайнини на Ню Йорк към рухналия мръсен залез,към бъдещето без надежда за нас, които крачехме в оплесканите пролетарски дрипи. До мен отляво беше Маяковски, с бръсната глава, до него пък приятелят му, който бе със сребърна брада и тъмна шапка.„Но трябва да признаеш“, казваше Маяковски, „че никак не е зле да пишеш стихотворенията си така.“„Разбира, се“, отвърнах, „цялата енергия зависи от това вървене все напред, и как отчайващият фон се е просмукал

в думите

Г Е О П О Е З И Я

и си свободен да говориш всичко, дето си поискаш“. „Защото се намираме в поемата“, отсече, „не отвън“. И вяло лъснаха тогава локвитес вода, примесена с мазут, под ниски облаци. „И затова поемите ми са така велики, защото вътре има много място“.И после той затвори грубата си челюст и се пръснаха мъжете. Аз последвах приятеля му зад една стенада чуя как ще продължи поемата, приятелят държеше лекция по темата „история“. Ала самата истинска поема беше свършила.А аз се върнах пак на мястото, където беше свършила, където Владимир си беше

тръгнал от поемата.

Стихотворение

Вкъщи съм.Навън е хубаво и топлослънце, сняг и лед.Първи ден от пролеттаили последен зимен.И краката се понасятпо стълбите, излизатот вратата, торсът миостава тук и пише.

Скакалец

Смешно е, когато умът разсъждава върху психиката,все едно скакалец да умува над хеликоптер.

Дано не ти хрумне да задремеш,докато летиш с хеликоптер: събуждаш се, хеликоптерът е отлетял,а с него – и ти, изоставен насред съня, и няма как да ги настигнеш,понеже застигането не пасва в схемата на нещата. Ти си,който си, точно сега, от уплаха умът ти затваря очии забравя, че ги има, а скакалецът – онзи, който те мислиза хеликоптер – скача на гърба ти. Малък смел скакалец е тойи никога не спи, понеже да пише стиха си е актътна вечно будуване, по-добър от всичко, което някога би могъл да свършиш или твориш.И после скача нататък.

Ягоди в Мексико

На ъгъла на 14-та улица и Първо авенюИма банка и в нея е най-секси касиерката на всички временаСравнено с нея, най-страхотното за днесЕ самото днесПрез което съм поелДа купя книги

Кротки издокарани момичетаСе реят към Манхатън под едно небеОт синьото по-синьоСбрали в себе си от най-ужасното в женатаИ още повече от най-доброто

Подминават ме възрастни мъже, в ръцете им – пакетчетаВ екстазТака наситен, че и те не могат да повярват

А може би и те се чувстват този ден като на празникО, виж, комините на Кон Ед – не са ли хубавиИ Куинс като за снимкаИ конната полиция – от приемливо разстояние

Или флотилията пуйкиНакамарени зад лъсната витринаСлед два дни ще се потят във фурнитеИ ще си мислят: „Как успях да се набутам толкова?“

И светлина, която се разлива надалеч над сградите

Когато някой тука, горе в центъра, ти викне „Ей!“На улицата, знаеш, че няма да те убиятАми си викат някой техен, който се нарича ЕйДжон Дейвид Ей например

А боклукът се изнасяВ издути бели полиетиленови торби, завързани отгореИ даже хората ги носят като дрехи И чакатНа автобусна спирка (несъществуващ автобус)И ги помислих за торби с боклук!О, колко симпатично!

Рисунка Дамян Дамянов, 2018 г.

Рисунка Дамян Дамянов, 2018 г.

на стр. 15

Литературен вестник 30.05-5.06.2018 15

Надявам се разбрахте какво имам предвид. Братята гледаха доволно и след много кратко ръкостискане с благосклонния меценат накараха един облечен в жълт костюм французин да им донесе четири чувала с пари. Французинът се понамръщи леко, но нямаше избор, тъй като много искаше да яде сирене и франзела, а добрият господин Р. Сергинов беше единственият човек в града, който можеше да му ги осигурява денонощно. Братята разпределиха чувалите помежду си и тръгнаха от офиса на този весел и добър човек. Времето вървеше бързо, а Кънчо Кехлибаров и Високия заподозряха, че тези пари не може да останат вечно у тях. Дадоха си сметка, че трябва да заснемат филма възможно най-бързо и с най-малко усилия. За тази цел купиха видеокамера, микрофон, много лента и лампа, с които да работят. Вярваха в успеха си, тъй като всичките им любими режисьори говореха за автоматично снимане. Скоро бяха заредили камерите, поставиха ги на стативи и с възможно най-компактната, но професионална техника се запътиха към къщата на господин Р. Сергинов. Преди да тръгнат, сметнаха за опасно да оставят парите си в чували, затова ги натъпкаха на всички възможни места из дрехите си и тръгнаха към улица „Крум Попов“. 3. Франзела и два типа сирене По пътя към къщата на господин Р. Сергинов нямаше никакви признаци за публично събиране. Огромни опашки от скъпи коли не се виждаха, нямаше дори стъпки в снега. Къщите светеха равномерно, като всички бяха със сходна големина, заградени от високи, бетонни огради. – Започвам да се ядосвам, този само ни мами, да знаеш – каза ядосано Кънчо Кехлибаров. – Млъкни бе, гвоздей – Високия запали цигара и се огледа, – само ти ми липсваш. Знаех си, че има нещо грешно с този Сергинов. – Човекът ни покани да забавляваме жени – каза Кънчо Кехлибаров ухилено, – какво мрънкаш. Високия блъсна брат си в корема и забеляза една добре осветена къща с ниска порта. – Открих адреса – извика Високия. Той започна да опипва около вратата за звънец, а Кънчо Кехлибаров долепи ухо и се опита да чуе какъв звук идва отвътре: – Чувам някаква ужасна музика, която не става в никакъв случай за купон. Високия се ослуша: – Наистина, ужасяващи звуци! Под влиянието на силно отвращение заблъскаха по вратата. Отвори младо момиче с тъмна коса, което съвсем любезно ги покани на чай: – Какъв чай, вие ненормална ли сте? – възмутено се разфуча Високия. – Тази музикална трагедия не става нито за танцуване, нито за слушане и както би казал един уважаван наш професор – дори не е красива. Момичето вдигна рамене и след като намали музиката, упъти братята към съседната къща, където се провеждаше веселието на господин Р. Сергинов и неговите красиви и богати приятелки.

***

Що се отнася до мен, аз от известно време се мотаех в къщата на Сергинов, без изобщо да подозирам, че Кънчо Кехлибаров и Високия ще ме повикат в кухнята. Именно това се случи и изключително изумен, не успях да задам адекватен въпрос, затова просто заслушах разговора на моите приятели: – Тъй или иначе, след като сме се събрали тук, около тази маса в този мистичен дом на господин Сергинов – започна Високия, – ще се радвам да ви запознаем с идеята. Кънчо Кехлибаров се качи върху масата и започна с кратък увод: – Уважаемият господин Сергинов ни покани на това парти, за да свършим една наистина значима работа. Така да се каже, с него имаме договор – Кънчо обърна листа, от който четеше и продължи: – Ще сме благодарни, ако всички ние се държим добре с госпожиците, които самият господин ще доведе след малко тук. Това е изключително важно за бъдещата ни дружба. Ораторът слезе от масата и зашепна: – Уважаемият господин Р. Сергинов днес ни даде невероятната възможност най-сетне да заснемем филм. Тъй като не очаквахме такова изумително бързо развитие, се оказахме без екип. Ще се радваме, ако се включите дори само с имената си. Историята предизвика подигравателна усмивка по лицата на всички около масата и в знак на приятелство реших да скрия моя смях. Насочих се към кухненския плот, за да нарежа сиренето, което двамата с Роза донесохме: – Сега сме решили да снимаме филма тук, защото такава възможност за авторско кино рядко се дава. Като начало е добре да решим какво ще заснемем. Роза, като журналистка, свикнала да се вре на различни места, прекъсна разказа с весел глас: – Толкова години вие не измислихте ли какво ще снимате? Защото аз ви гледах всеки ден. Вие стоите в кафенето

под телевизията и с други подобни на вас обсъждахте важни теми. В периоди на новинарски дефицит съм се чудила дали да не направя един репортаж и за вас, но си казвах, че ще дойде време за по-голяма новина, когато произведете нещо. Кажете ми, какво правихте всички тези години, докато чакате пари за филм? Братята се спогледаха и Високия с трептящи в две посоки очи отвърна: – Ходихме по курви и се забавлявахме. Тъкмо се бях обърнал, за да поставя двете сирена и нарязания хляб върху масата, и без да подканвам, храната вече беше в ръцете на присъстващите. В този миг на тъпчене и щастие Кънчо Кехлибаров констатира, че парите не са били проблем, всъщност никога не са имали идеята. 4. Един добър живописец След като братята се наядоха, изпаднаха в леко умопомрачение от признанието, затова реших да се пренеса към току-що пристигналия господин Р. Сергинов, който показваше най-новите си картини на гостите. – Тази тук я купих от Григор Динев – каза Сергинов и посочи най-голямата картина в хола. Тя беше поставена в мраморна ниша, украсена в двата края с волути. Картината беше от онези абстракции, които не съм сигурен защо не разбирам и не ме разплакват, както правеха с професора по естетика. Може би щях да се отчая, но вниманието ми се откъсна от платното. Апартаментът се разтресе и от всички страни влетяха жени, хвърлящи пари във въздуха. Голяма част от почитателите на Григор Динев бързо изоставиха угасналата му абстракция и след като се втурнаха подир впечатляващите дами, Сергинов остана сам. – Господин Сергинов, навярно не ме помните. – Нима мога да запомня всички, на които съм дал някога пари? – Съвсем не, но по-важният въпрос предстои – казах аз, усещайки, че разговорът прогресира. – Кажете, но да знаете, че всички пари, които ще поискате от мен днес, можете да набавите и сам със специално отношение към присъстващите дами. Както виждате, умните инвеститори вече гонят целите си, а и неслучайно съм организирал това събиране. – Да, но моят въпрос не е свързан с пари. Господин Р. Сергинов се засмя и дръпна от едно чекмедже две пури. Едната подаде на мен, а втората постави в пепелника под нишата с картината: – Сигурен съм тогава, че ще е нещо наистина вълнуващо – каза Сергинов и отряза края на пурата си със специална машинка. – Искам да ви попитам за значението на тази абстракция над нас. Моят професор по естетика ми повтаря да търся в нея различни неща, но аз не виждам нищо. Защо сте я купили? – Купих я, защото ми хареса – Сергинов взе пурата от пепелника, облече си палтото и отвори вратата. – Надявах се на по-интересен разговор. Да бяхте поискали пари. Щеше да е по-полезно и за двама ни. Тогава разбрах, че той много добре помни кой съм. Братята от другата стая крещяха на висок глас как отново са попаднали на некадърник и никога повече няма да правят нищо за никого. В стаите различните мъже пълнеха разнообразни по форма и размер чували, а Роза беше довела цяла тълпа журналисти, чакащи господин Р. Сергинов в коридора. Тогава погледнах абстракцията и без да се интересувам повече от нищо около самата картина, тя ми хареса. Стори ми се красива, а всички останали неща в стаята бяха спрели да ме интересуват. Разбрах защо Сергинов беше излязъл от стаята и свалих картината от стената. Издърпах я с две ръце и я помъкнах за подрамката по пътя към малкото балконче. Роза така или иначе беше заета, а на другия ден щяхме да се видим в апартамента около седем, затова просто тръгнах. 5. Ендшпил – Както виждате, всяко нещо носи своето послание и никак не е случайно. Уважаеми колеги, никога нищо не е случайно. Например вижте „Чифт обувки“ от Ван Гог. В нея можете да откриете целия мироглед на художника. Първо виждате как творецът представя вътрешната връзка между предмета и човешкото съществуване, метафора за живота на една селянка, а освен това забелязваме, че и двете обувки са леви. Колко смисли може да има само в едно-единствено изображение на обувки, затова, уважаеми мои студенти, когато гледате някое произведение, четете в него. Четете и продължавайте да четете, защото знаете, че най-трудният въпрос е „защо“. Лекцията свърши и всички тръгнахме по задачи. Братята бяха изхарчили всичките пари за пиене и сега отиваха в кафенето да дописват някакъв сценарий. Аз пък трябваше да се срещна с Роза, затова седнах на една пейка и зачаках. В джоба си напипах пурата, подарена ми от господин Сергинов. Тя беше красива и сметнах, че е правилно да я запаля.

Поучителен бохемски разказот стр. 13

И ако си изпаднал или си изчанчен типТо можеш хубаво да се посмеешКато се мушнеш в някой скъп антиквариатКъдето старият изпъчен сноб зад щанда ще те питаСякаш от амвона„Накъде сте тръгнали?“А ти ще му отвърнеш: „Горе

В центъра“

Голям майтап са тия дърти бастуниАко си с малко повече коса, която се развяваОчите им изхвръкватИ мъничко отстъпватСякаш казват: „Този е… надрусан!“Да, имат право

Но не могат да усетят като мене тръпкатаПред тази работа на Дюбюфе, пред този цирк просветващПред прозореца в окъпаната в жълто злато сградаПрозорецът е моето окоА Франк О’Хара – сградатаНе спирам да си мисля като луд за него днесДа, всеки запознат с поезията му ще потвърдиИ как наистина Медисън отвеждаКъм небетоА после свива и разочаровано се връща

Защото тука горе можеш да погледнеш портиера долуИ да го съжалиш

И да наемеш Бентли с цвят на облаци иБоже, колко възхитителна архитектура!Защо ли толкоз рядко съм я забелязвал?И младите момичета, момчетата и – о! – момичетатаКоито се отдалечават от училищеОблечени във вълна в бяло или синьоУвити с кожени яки

Дали не са французи? Да, говорят си на френски!И не търсят с какво да те замерятПолите на момичетата пълзят нагоре по бедратаИ ги виждаш как са се усмихнали широкоПод красивите топли, кафяви американски очиНа целия святВключително и на приятелките си – грозните патенца, О, една дори ми се усмихна!Шансовете ми да спя с нея са приблизително колкото

с момичето от банкатаНо подминавам – бог, внушаващ страхопочитаниеИ похотливС набола еднодневна брадаНевероятно, аз наистина забравих сутринта

да си измия зъбитеИ те сега са румени от срамИли пък от кръвтаКоято пих – поръчах си кафето черноМис

И после влезе черен полицайИ разкопчавайки си униформата, си сипа топла сода

от машинатаДокато аз прокарвах вълната по зъбитеИ се взирах невинно в книгите, които купихЕдна от тях, с рисунка на корицата,От Аполинер се казваше Les Fraises au MexiqueЯгоди в МексикоНо щом отворих книгата на тази страницаВидях единствено небе –От синьото по-синьо.

Блус в деня след публикуването

Първата ми книга със стихотворениябе току-що отпечатана.Оставил съм я там на масата,да лежи на масата, къдетоси лежи. Тя имачудни корици и дизайн.Издателите са пръснали много париза нея и са посветилимного часове усилен труд, за да я има.Книжарниците я поръчват.За съжаление, съм страшно лош поети книгата не е добра.

Превод от английски: ГЕОРГИ ГОЧЕВ и ПЕТЯ ХАЙНРИХ

М Л А Д А Б Ъ Л Г А Р С К АГ Е О П О Е З И Я

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Георги Гочев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

художник на броя: Дамян ДамяновПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Саргон Баулус

Саргон Баулус (1944-2007) е един от най-влиятелните интелектуалци в съвременната арабска култура. Заедно с Юсуф ал-Хал и Адонис, той е част от кръга на модерните

поети, обединени през 60-те години на ХХ в. около авторитетното списание „Шиар“ (от ар. „поезия“). Автор

е на над десет книги с поезия и проза, които налагат идеята за езиков фундаментализъм в арабската литература. В негов превод на арабски излизат сонетите на Шекспир,

стихотворения на Езра Паунд, П. Б. Шели, Силвия Плат, Алън Гинсбърг, Робърт Дънкан, Пабло Неруда, Рилке и др. Макар че прекарва по-голямата част от живота си извън

родината, той никога не престава да пише на арабски език.

Бележки на един пътник

Когато видяхсмъртта да се мие преди молитвата, на чешмата,а хората наоколо да тичат сънени по улиците,мечтите ми започнаха да се срутват пред мен като пирамиди от пясък,денят ми побягна в обратна посока,далече от онзи прокълнат град…

Началото си избираме ние,но нас ни избира Краят и нямаме друг път, освен Пътя.

Камъче

В деня след Потопаутрото е притихнало, на дъното на света – една сълза, замръзналакато осиротяло камъче.

Ураганът отнесе всичко, палмите, къщите,лодките, велосипедите, минаретата, а това

камъче е останало на мястото си и свети тихо,защото ръката на Вечността го е излъскала, полирала, също като ваксаджията, който чисти Божиите обуща.

Ето го там под крака ти, зарови го, ако искаш, смачкай го.

После върви. Не бой се.Сред камъните то не е нищо повече от камък.

Носачът на думи

Колибите с брадатите отшелници се сгромолясват в бездната,по улицата върви хамалинът и на гърба си носи разни вещи:персийски килим, арабска печатна машина, завеси от кадифе и пирамида от столове.

В спокойните води на утрото подхвърлям едно сърце, зелено като жаба.Изписвам дума в тефтера си и го затварям. Достатъчно е самоедно движение,и ето че светът е променен.

Къщата на Ева

Изгубя ли сенейните очиме връщат в пътятишинатав къщата йе по-дълбокаот горасветъткрай насприлича на морепри Сътворениетоа в градината

вечерна птица пее монотоннои съпровожда полета ниот едната пропаств другата.

Пеперудата

Пеперудата, която лети така, сякашсе спуска с невидими нишки от Рая,почти докосва брадичката ми, докато седя в градинатаи пия първото си кафе,прогонвайки от главата си кошмарите от предишната нощ,тревожен под слънцето…Видях я да се носи над дървената оградакато сън и молитва, тя, която вчерабеше копринена буба, заключенав тесния затвор на пашкула си.

Танцьорката

Когато излязох от киното още по-самотен и беден и се блъснах в мрака на Атина като в стена, между павилионите с вестници, осветенис фенери и кафенето, което гъмжешеот тийнейджъри и войниципреди очите ми да привикнат със светлинатаизведнъж я видях – легендарната Елза вървеше по обичайния път от хотел „Минерва“ до близкия нощен клуб зад кинотокъдето практикуваше езически ритуалина сцената изкусно и изкусително… Видях я да се носикато платно на лодка под напора на невидим вятърталията й сякаш щеше да се счупимежду пищните гърди и високия задниквървешекато законна владетелка на тротоара.

Зарове, Господ и Айнщайн

Бог не играе на зарове с Вселената. Айнщайн

Мигът, заради който живея през целия ден,изчезва, щом денят свърши. Отлита от ръцете ми

като птицабез глава изплъзва се от клетката на забравата, забравил в гнездото последното си яйце.

Мигът на жестокия сблъсък със съществатав една хищна реалност,купчини нокти и гвоздеи, ястребови очи, светещи фосфорно в тъмното,брадви, сипещи удари по гърбовете на конници…от хиляда години прелитат в небето на дните ми.

Мигът, който не е запечатан, снимкана тъгата, непроявена в тъмната стая на времето. Времето, което така и не идва. Пчелата недошла да изпие нектара. Кошерътненапълнен. Златото, пчелната пита на времето. Златни кюлчета мед, които се стичат по пръстите ми и ги облизвам сънено.

Не мога да спя във вселена, в коятовсеки път, щом Господ хвърля зарове на гърба й, се раждам отново. Моби Дик се люлее в морето, смъртоносно бял, бял като истина,а Ахав идиотът още погребва харпуна си. Книгата на нощта се отварявсеки път, щом Господ хвърля зарове на гърба на тази Вселена,приятелю Айнщайн…

Под прозореца ми два ангела, изгубили пътя към Раяспят прегърнати и снегът ги покрива.

Мигът, заради който живея през целия ден, изчезва, щом денят си отиде.

Граници

Там, където слънцето танцуваше по прозорците на селото, а водататечеше в градините,вече няма нищо, освен река от пясъци, свита, сгърченапод властта на пустинята, по бреговете й расте самовремето, тук,зад границите.Следите от гуми се простират по пясъка, катерят се,чезнат, после в далечината се появяват отновозад границите, между две стени, които докосват небето, там един лешояд обикалякато поклонник в изоставен храм, над главата на мъжа,минаващ под мостове от миражи, неосветени от никого,над стълбата от пясъчни дюни той се снишава леко,вижда гущер да бяга в сянката на крилете му, колчета от бедуинска палатка, надупчени кутии с ръжда, кости на контрабандист, животно…Под един парцал, застопорен с бодили, развят като знамеспи змия, свита на кълбо.Нощем пресъхналите артезиански кладенци приютяват щурци, вятър уморенси тръгва по пътя.Времето е оголено и вещае раздяла.Тук мъжът прекъсва бълнуването на лешояда.

Източна песен

ПророкСъбирамдушата си, обърнал лице към мълниитебълнувам в очакване вълните да ме хвърлятна някой брягна камънитеокован.

КнигаОтвори Книгата на Времетос треперещи пръсти и чети:ето го животът ти, като палатка, опъната върху колчетата на дните,завързана към тях с тънък косъм;като жена,която иска да ти разкриевсички тайни.

БогИ пожела Богда се разкрие Долният свят в целия му блясъки ето показаха се мрачни тъжни уличкии писано бешечовечеството да скита в тяхзавинаги.

Уд1

После минаха днии един от тяхсложи в ръцете ми удаи ме научи какда пея с този ранен глас.

Превод от арабски: НЕДЕЛЯ КИТАЕВА

1 Струнен музикален инструмент.

Г Е О П О Е З И Я

Но нас ни избира краят