7-13.06.2017 Год. 26

21

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 211,50 лв.

Жизел Шабудез, Разделянето на секса и любовта

Макис Цитас, Бог ми е свидетел

Разговор с Веселина и Катрин Сариеви

Рецензии за:Мехмед Карахюсеинов, Болката на откровението

Йорданка Белева, Пропуснатият момент

Румен Стоянов, Летопис на пуздравото време

Мирко Бръмбаров, Понеже нема време

Иванка Денева, Енигмата на времето

Орхан Памук, Червенокосата

Балада за българската липа

Един американски лютиер(козя брадичка, кръгли очилца)разказваше по българската телевизиякак се оженил и установил у нас,защото нямало дърво по-подходящоза майсторене на цигулкиот кичестата българска липа.

Преди два века в Рилската обителедин монах година след годинарезбовал кръст с безброй библейски сцениот тази съща българска липа,додето ослепял от дълго взиране.Но кръстът му останал да ни радва.

През юни градовете тук ухаятс неземен аромат, когато цъфненай-дъхавата, българска липа.

Пчелите я налитат на рояци,за да сберат безценния нектарза мед, какъвто се извлича самоот истинската българска липа.

И циганите с ярост я налитат,накършват клоните й по земята,а после я възсядат и берат,за да изкарат някой лев на пункта,където изкупуват липов цвят.Когато си отидат, подир тяхкартината е като след клане.

Сега американецът излизаслед дълги часове в ателиетода се разтъпче, спира насред път,вдига глава и мълчаливо гледапочернената българска липа,а по лицето му се е изписалоедно небългарско недоумение.

Стихотворението е включено в новата стихосбирка на Александър Шурбанов, която предстои да излезе в изд. „Скалино“.

Александър Шурбановис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

2Литературен вестник 7-13.06.2017

Срещата на християнството и философията е тематичен център на новия, 120 брой на сп. „Християнство и култура”/Пролет. Какво е вяра? – пита римският папа Франциск в интервю за немския вестник „Цайт”, а философът Ханс Йонас анализира свободата на научното изследване и общественото благо. На идеята за трансцендентална теология у Имануил Кант и проблема за сакралното

се спира в статията си Владимир Теохаров, а Георги Каприев изследва аристотелистката аргументация в „Антиритики срещу иконоборците” на Теодор Студит и при Йоан Дамаскин. В броя можете да прочетете още статията на Романо Гуардини за Гьоте, Тома от Аквино и класичния ум, Психотеологическите рапсодии на Владимир Градев, както и изследването на Калин Янакиев „Принасящият и Принесеният” (Историко-космическата екзегеза на Христовата жертва у св. ап. Павел и св. Йоан Богослов). Архим. Кирил Говорун се пита що е политическо православие: идеология? Гражданска религия? Ерес?, а Марио Коев разсъждава над концептуалното и драматичното. Слава Янакиева анализира христологията на образа (с фокус върху киното), а Антоанета Дончева се спира на проблема за раненото тяло (Болката като онтология в творчеството на Самюел Бекет). Броят е илюстриран с фотографии на Емил Добрев.

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: Професорско каре 2: : „Младостта”:Прочетете: „Палат Потьомкин” – зрителна измама с пропагандна цел; Разговор с Улай – „за усещанията, които иначе не биха съществували”.

Г Р А Н И Т И

„Три чудеса празнуваме на 24 май, затова в този ден трябва да облечем бяла риза и да се поклоним на един връх, една планина – планината на нашия дух, върха на нашия език.“ - Академик Антон Дончев пред ученици и студенти в Търновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ на 24.05.2017 г.

„Културната номенклатура на БСП преспокойно можеше да се събере и на „Позитано“ за градски жур с домакин Калоян Паргов, който да им сервира сандвичи със салам „Камчия“ плюс безалкохолно.“ - Коментар в ПИК.bg за традиционния коктейл за 24 май в резиденция Бояна, даден от президента Румен Радев, 26.05.2017 г.

„Край Чирпан откриха зъб и челюст на прачовек, който е на 7 милиона години. Останките... са датирани с помощта на френски, канадски и немски антрополози. Така нареченият грекопитек от Чирпан променя досегашните теории, че всички наши предци идват от Африка.“ Съобщено от Нова телевизия, 23.05.2017 г.

„Активистите от Фондация Въздигане заедно с Юлияна Антонова-Мурата, Ивелин Михайлов, Стоян Шейретов и Венцислав Карачоров искаме да дадем нашия принос за съхраняване на българския дух и култура… Ивелин Михайлов подкрепя с 200 лв. първите 10 човека, които изпратят акт за раждане на детето си кръстено с българското име Алцек и Тервел през 2017 г и първите 10 човека, които изпратят акт за раждане на детето си кръстено с българското име Кубрат през 2017г. Стоян Шейретов подкрепя с 200 лева първите 10 човека, които изпратят акт за раждане на детето си кръстено с българското име Аспарух през 2017г. Венцислав Карачовров подкрепя със 100 лева първите 10 човека, които изпратят акт за раждане на детето си кръстено с българското име Вълчан през 2017г.“- Анонс на кампанията „Кръсти детето си Кубрат, Алцек, Аспарух, Тервел и Вълчан“ на фондация „Въздигане“, публикуван на адрес vazdigane.bg (запазваме оригиналния правопис).

Софийска премиера на „АДdicted” от Петър Чухов

На 14 юни (сряда) от 19 ч. в Литературния клуб на Столична библиотека официално ще бъде въведена в обществото новата стихосбирка на Петър Чухов „АДdicted” (художник и оформител Кирил Златков, ИК „Жанет 45”). За книгата ще говорят доц. д-р Пламен Дойнов и нейният редактор Марин Бодаков, ще има и авторско четене, съчетано с музика. Заповядайте!

Конкурс „13 века България” за литературнa критика

„Литературен вестник“, с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“, обявява годишен конкурс работилница за литературна критика.В конкурса могат да участват автори до 35-годишна възраст.За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2016 и 2017 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 1 ноември 2017 г. на адрес: lv_konkurs@abv.bgВ конкурса ще бъде присъдена една голяма награда „13 века България“ в размер на 400 лв., която ще бъде обявена през януари 2018 г.Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от тричленното жури на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в специална ежеседмична рубрика в „Литературен вестник“, както и на сайта на изданието.Авторите на номинираните текстове ще имат възможност да участват в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и редакторите на „Литературен вестник“.

К О Н К У Р С

Национален дарителски фонд „13 века България“

П Р Е М И Е Р И

Фондация „Комунитас” ви кани на премиера на книгата на Борис Зайцев „Капки от Русия”. Сборникът съдържа очерци с за живота на И. С. Тургенев и А. П. Чехов, както и два пътеписа – „Атон” и „Валаам”. В представянето ще участват преводачът Деян Кюранов и писателят Деян Енев. Водещ ще бъде Тони Николов. Ще се радваме да ви видим на 08. 06.2017в 18.30в книжен център „Гринуич”!

Фондация „Отворени изкуства” и галерия SARIEV Contemporary имат удоволствието да ви поканят на ВЪВЕДЕНИЕ В СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО – София 2017.

През 2017 година повод да посетите „Въведение в съвременното изкуство” ще имате през лятото и есента. Лекциите на платформата в София започват още в края на май, чак до юли, а втората среща ще бъде през ноември. Лятната серия от лекции, която носи името „От първо лице”, ще съчетае две основни линии, на които са посветени събитията тази година: Всичко, което винаги си искал да знаеш за жените в изкуството, но не го пише в учебниците ще разгледа темата за жените в изкуството, тяхната роля и влияние с Ирина Генова, Мария Василева, Миглена Николчина и Рада Букова. Потьомкинови села, по света и у нас. Разговори с френски съвременни артисти от Наградата на Фондация Рикар и куратори ни среща със съвременното френско изкуство в разговор с едни от най-интригуващите френски артисти Брюно Сералонг, Матийо К. Абоненк, Стефан Барбие-Буве и Мари Воание и кураторите Светлана Куюмджиева, артистичен директор на Пловдив 2019, и Пиер Бал-Блан, куратор от екипа на Документа 2017 Атина-Касел. Акцент постави и лекцията на Райналд Шумахер, куратор на колекцията на Deutsche Telekom, част от “Форум Колекционери“.

Предстоящи лекции:1 юли 2017, 15:30 – 18:00 часа: Разговори с артисти и куратори: Матийо К. Абоненк и Светлана Куюмджиева2 юли 2017, 14:00 – 18:00 часа: Разговори с артисти и куратори: Мари Воание, Стефан Барбие-Буве и Пиер Бал-БланМясто: Национална художествена галерия Двореца, площад „Княз Александър I” 1, София17 юни, 17:00 часа От удвояване към ужас: поглед през Юлия Кръстева Лекция на Миглена Николчина24 юни, 17:00 часа „Добре облечена жена“ Разговор с Рада Букова Модератор: Стефка ЦаневаМясто: Галерия „Академия”, Национална художествена академия ул. “Шипка” 1, София

Издателство „Изида“ Ви кани на среща с гръцкия писател Макис Цитас и представяне на романа му „Бог ми е свидетел“ с участието на преводачката Здравка Михайлова. Премиерата в Пловдив ще се проведе на 14 юни, от 18.00 часа, в „Културен център“ на Радио Пловдив (Студио 1). Премиерата в София ще се проведе на 15 юни, от 18.00

часа, в зала „Стефан Гечев”, бул. „Евлоги Георгиев“103, (вход от Консулски отдел на Посолството на Гърция, 4 етаж).Заповядайте!

П О К А Н А

Литературен вестник 7-13.06.2017 3

„Пропуснатият момент“ (2017) е петата книга на Йорданка Белева след стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Й“ (2012) и сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011), „Ключове“ (2015). Книгите на авторката изглеждат невъобразимо различни една от друга и ако имат нещо общо помежду си, то това е, че всички очертават своята художествена автономия в „спор“ и спечелено съревнование с други създания, производни на езика, като лингвистика, литературна критика, идеология. Особената двоякост на поезията и лингвистиката при Йорданка Белева е многократно отбелязвана при различни отзиви за творчеството й. От „спомняне на главни букви“ („Пеньоари и ладии“) през „й е притежателното местоимение“ („Й“) до „Porta Lingua“ („Пропуснатият момент“) можем да открием различни аграматизми, с които се надскача еднозначността на фразата и се разкрива едно „тайно“ значение на поетическия език, някаква „морзова азбука“ за избрани, серии от точки и тирета, които любовно си разменят героите. Йорданка Белева ползва фриволната сила на лирическото, за да ни отклони както от граматиката, така и от формулировките, с които често критиците оценяват и етикетират литературните произведения. Поезията на авторката вгъва критическата рефлексия предварително, зове и често преобръща своя прочит, преди да се е случил. Деавтоматизирането на интерпретациите препраща изрично към семиотическото при Юлия Кръстева (вж. „Семиотике“, „Пеньоари и ладии“ или играта с „Чужденци на самите себе си“ в „Пропуснатият момент“). Подобна техника на придърпване на определен речеви жанр и неговото разграждане можем да открием като отношение и спрямо идеологическите щампи. Онези идеологеми, които се „провалят“ в „Пропуснатият момент“, са клишетата на тоталитарното образование, текезесарският труд,

езикът на военни, политици, държавни администратори, ритуалните слова, произнесени в обредните домове.Избраното заглавие на новата стихосбирка от Йорданка Белева отключва една поетична традиция, която ни кара да сме внимателни към времето и онова, на което го посвещаваме. „Пропуснатият момент“ се асоциира лесно с познатия израз на Вергилий от „Георгики“ tempus fugit – „времето лети“ или „времето бяга“, който често е използван като надпис върху часовници – от слънчеви до дигитални. Буквалното значение на целия стих на идилията е „но то бяга междувременно: невъзвратимото време бяга“ и обикновено е мислено редом със стиха „събери, момиче розите“ от финала на поемата „De rosis nascentibus“, в която римският поет насърчава младите момчета и момичета да се радват на живота преди да е станало късно. При пръв прочит на „Пропуснатият момент“ изглежда, че Йорданка Белева именно чрез грешката да не „грабнеш“ момента, да подминеш предизвикателството „живей днес“, да не се насладиш на краткотрайния миг, ще подкопае идиличната традиция, намерила място в съвременната поезия, култура и икономика (тук под „икономика“ имам предвид комерсиалните императиви за живеенето като неспиращо потребление и насажданото усещане, че да „грабнеш“ момента означава да го „изконсумираш“). Чрез спомена за детството („Трофеи от детството“), първата любов („Първа любов“) или земеделския труд на дядото („Герой на труда“) написаното от Йорданка Белева постоянно играе между приютяването и пародирането на идиличния репертоар.Ако останем само при застиналия (превърнат в пространство) миг на идилията, няма да усетим художествената аналогия, която имаме в стихосбирката между време и избор, между пропуснатия момент и непоправимите последици от него, между житейското суетене и тъгата, която то носи след себе си. Подобна

мяра за времето през последиците от човешките действия ще открием при Еклисиаст: „Има време за всяко нещо,/ и срок за всяка работа под небето (…) време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни…“ (Екл. 3:1-3:8). Човекът е потопен в едно живо настояще, в което „всяко нещо“ си има срок, т.е. нещата притежават начало и край, причина и следствие, лице и опако, но и всяко нещо си има своето време. В този случай възможност да се мисли времето на пропуснатия момент е, когато във време на „разхвърляне на камъни“ ние „събираме камъни“, по време за жалеене - ние ликуваме, по време за изгубване - ние запазваме и т.н. Когато нещата не са на местата си, те пропускат своето време. В „Пропуснатият момент“ мястото е кайрос: „млъкни не му е сега мястото/ и аз все повече се вглеждам/ в мястото и в разговорите/ в разговорите като места/ в местата като разговор/ (…) докато подменяме мястото/ е студено и не е докато търсим/ думи на открито и думи на закрито/ думи за откриване и думи на закриване“ („***млъкни“).Самото разместване се случва през една интересна техника – материализиране на времето. За да бъде времето местено, слагано едно върху друго, за да тежи физически, то се опредметява, както се случва с „Коледата“ в „Трофеи от детството“. „Коледите“ са много и те могат да се нарисуват една върху друга, от което хартията на рисунката се нащърбва под тежестта им, дотолкова, че ще се спъне в тях майката на някое дете, която всъщност го напуска. Във връзка с материализирането на времето особен случай е въплътената семейна история в структурата на дървото. Генеалогиите, които разгръщат поезията и прозата на Йорданка Белева, са истории за поколения, чиито клонове привидно се крепят едни на други: децата, родителите и прародителите изглеждат свързани. Но онова, което често натъжава в книгите на Йорданка Белева, е кризата на това захващане

Т Ъ Й Р Е Ч Е Р Е Д А К Т О Р Ъ Т

между родовете и народите. В „Пеньоари и ладии“ тя ще пита „ти бесил ли си родословните дървета на дядо си оттатък“, в „Надморската височина на любовта“ семейните фотографии на бабата ще узряват („Узряване на снимката /1928-1999/), в „Й“ ще се натъкнем на поколението на „овдовелите бащи“ , които „прегръщат залези“ и са „риби от ранното християнство“.Контрастът на новата книга на Йорданка Белева с предишните й стихосбирки идва с една, ако можем така да я наречем, поетика на разделянето. Като че ли предишните поетически книги на авторката, и особено „Й“, бяха книги за събирането, за срещата, за силното привличане, предизвикано от всеобщ ерос. Докато в „Пропуснатият момент“ действа обратната сила на раздялата, на сбогуването, на разпадането и смъртта. Онова, което може да те убие в тази поезия, е самото писмо. Така е и в едноименното стихотворение „Пропуснатият момент“ – героят пише последното си писмо, което никога не пристига до своя получател, тъй като пощальоните са разстреляни. Тази „висока“ сцена е разцепена от втора сцена, в която съпругата пита съпруга си има ли нещо бяло за пране. Втората сцена повтаря първата и усилва усещането за разделяне. Самата гама на бялото в цялата книга ще подчертава и удвоява отсъствието. С бяло върху бяло – такъв е подписът „Белева“.

МАРИЯ КАЛИНОВА

Йорданка Белева, „Пропуснатият момент“, ИК „Жанет 45“, 2017.

Времето на пропуснатия момент

Космосът е самотно място и склоновете му са студени.

Неопределени, странни, изплъзващи се и удвояващи смисъла си, така бих определа текстовете от втория сборник с разкази на Мирко Бръмбаров, озаглавен „Понеже нема време“. Това са особен тип разкази, конструирани на ръба на очакваното, които непрестанно предизвикват със своята непредвидимост в сюжетно отношение. В книгата се наблюдава преплитане на фантастично и иронично и всичко това умело се скрива зад маската на ежедневните, делнични отношения между героите. Авторът умело очертава за своите читатели параметрите към незнайните светове – мистични, магични и невъобразими.Разказът, чието заглавие носи и целият сборник, „Понеже нема време“, поставя философско-екзистенциални въпроси, свързани с настъпването на апокалипсиса. Светът ни е в заплаха, върху планетата Земя се излива унищожителен астероиден поток. Разбира се, съвсем присъщо за

човешката психика, това се свързва с желанието да прекараш по най-правилния начин последните си мигове на планетата. Следват размисли и решения, свързани с всичко, започнало, случило се и незавършено. Разпадът на света е свързан и с цялостното обезличаване и деструктиране на човешкото, което оставя единствено като спомен за своето съществуване отломки от тялото, нетленна материалност за своето пребиваване в света. „Когато нема време“ е разказ за Края и разколебаването на съществуващото, на онова, което сме тук и сега, точно в този момент, и неизвестността на онова, което предстои да бъдем. Въпросите са само два: с колко време разполагаме и как да осъществим най-важното за самите нас, когато няма време, за да преценим какво е то. Подобна смислова стилистика откриваме и в първия разказ от сборника „Кал“. Той описва живота и междусъседските отношения в жилищен блок 18, построен на средата на нищото, обкръжен от едно кално поле, което носи безпокойство, някакъв необясним страх от своето функциониране. На преден план са

очертани битовите дрязги и конфликтни ситуации между героите, като трябва да се отбележи, че авторът успява да развие

плътни и изключително автентични диалози между персонажите си. Изведнъж става ясно, че най-близкият човек на всеки един от тях е в беда, затънал е в калното поле и трябва да бъде спасен. Аналогично следва да си зададем философско-екзистенциалните въпроси, отново свързани с настъпването на Края и със смисъла на нашето кратко и толкова неустойчиво съществуване. Как ще завърши тази история и дали ще успее главният герой Латин Корчев да спаси своя малък син Жорко от блатото, което се разраства и поглъща все повече хора, предстои читателят да разбере. Специално внимание заслужава разказът „Усев“, който разказва за идването на извънземен космически кораб близо до София. В центъра на повествованието попада свръхинтелигентното

извънземно, което се оказва жертва на човек, български овчар. Емблематична остава репликата към другаря му Малтимър: „Всеки има своите демони, Мортимър, и моят се казва Ихтиман...“ Тези думи със сигурност не биха могли да оставят равнодушни читателите, като зад привидния им ироничен характер можем да открием и онова усъмняване в човешките способности, които често разрушават именно в своето самобитно (не)разбиране на света.Не може да остане незабелязан и краткият цикъл с истории за Лао Ши, които са дочути от една нефритена врана. Необикновени и особени сюжети ни предстоят и тук, въвличайки главния герой Лао Ши в различни ситуации.В заключение ми се струва важно да мислим разказите на Мирко Бръмбаров като провокация към читателя, игра на лица и маски, в която трябва да бъдем внимателни към скритото зад възможните светове, в които ще ни поведе авторът.

ДЕСИСЛАВА УЗУНОВА

Мирко Бръмбаров, „Понеже нема време“, ИК „Екопрогрес”, С., 2016.

П Р О Ч И Т И

Изплъзващи се разкази

4Литературен вестник 7-13.06.2017

В И Т Р И Н А Н А Ф О К У С

Въвеждайки в заглавието емблематично за съдържанието разговорно понятие, и в най-новата си книга „Летопис на пуздравото време“ писателят Румен Стоянов показва великото си предимство неговият словесен арт да е трайно застрахован от плагиатство, подражание, заимстване и даже цитиране. Толкова свой и неповторим е този творец по абсурден на пръв поглед синтез от фриволност, литературно-историческа информираност и остроумие, както и по ефект на отчуждението или противоречието на обикновения човек с партията държава и превръщането на социалистите в капиталисти. Есенциални идеи на социална противопоставеност между истина и лъжа, обещание и демагогия, лична свобода и робство са експлицирани в изпълнени с ненавист и омерзение, запазили идейно-тематича цялост текстове. На практика това означава, че дори и публикувани, отделни есеистични фрагменти въздействат върху читателя едновременно разобличително и доставят естетическа наслада.Няма друг писател, създаващ с такава неизтощима щедрост от един етимон безкраен ред производни думи, чиято стилистична функция е да разобличат, осмеят, отрекат, омерзят, убедят, доставят удоволствие и развълнуват. Притежаващата яснота, съответност и насоченост художествено-образна реч отразява единството на форма и съдържание в многопластов смисъл. Изразните средства са пълнозвучни и натоварени с функцията да въздействат върху „душите (на читателите) чрез слово“ (Платон). Най-определителни в този ред на мисли са синоними, омоними, звукоподражания (ономатопея), каламбур, оксиморон, афереза, синкопа и апокопа (изпадане или замяна на една буква или звук в началото, средата или края на думата): заг(н)иващ, г(л)ътка, ст(р)ои... В стилистиката на този известен поет, публицист и преводач думи и изрази функционират в пълна съобразност с разобличителната идея.Феноменалното стилово разнообразие се мотивира от крайно ироничната характеристика на основните пейоративни образи на соцкомунизма и на глобализма, „раждащ ежедневно национализъм“. И на тяхната репресивна роля в живота на българина в продължаващо и след половин век време, актуализацията на зловещото противопоставяне генерира промяна чрез вторичен констативен семиозис на идеята за отчужденост, враждебност и агресивност на соцкомуниста, идентифициран в „прозрението“ на Николас Гилен - „Мечтата на всеки комунист е държавата да го направи буржоа“. В този аспект на мисли е радикално да се проследи феноменално функционалното значение на употребата на тази Менипея на парентеза (употреба на скоби): „тъй де“ (с. 50); на членувани частици (нето, дето); на сентенции: „Капитализмът е като мушмулата, колкото по-гнил, толкова по-сладък“ (с. 29); „Спомените са проверка за давност“; пастиш: „Елеменарно, Уотсън“ (с. 28), префиксация - промяна на думата чрез представка; неологизми (другопрочит), остроумия: „В соца имаше доста нямане на полови промеждутъци“. И други форми на остроумие, сред които директната и индиректна ирония заема централно място.Изключително оригинален е Румен Стоянов в умението си да съчетава разговорен и научен стил.

Но енциклопедичната тематична и проблемна наситеност на книгата не пречи тя да бъде възприета като доставящо наслада четиво, да предизвиква спонтанен смях, причиняван от изтеклата давност на социалните страдания и ужаси през военния комунизъм.Признаването на стилистиката като нещо напълно и оригинално като наука за вариантите и много други определения предполага авторска ерудиция и креативен ум, които авторът на „Летопис...“ притежава. И той превръща текста си в памфлет към основни принципи в безпринципната идеология на соцкомунизма и неговия демагогски кодекс, идентифицира ги с хамелеон, гущер, откъсващ опашката си, за да заблуди неприятеля. Зооинтерпретацията се извършва с упторебата и на сложни глаголни форми - „нямало било да имало“...Друго достойнство на „Летопис на пуздравото време“ е познанието, което ни дава за комунистическата инвазия в латиноамериканския свят и за вождовете Фидел Кастро, бразилския президент Луис Инасио Лула да Силва, Уго Чавес, принц Фелипе. Тук е и самопризнанието на автора, че се е учил от повика на Долорес Ибарури „Но пасаран“.Идеята за противопоставеност е интерпретирана стилуетно в Менипова тоналност: сред повика жените да раждат („Борба за България“) и игрословен релакс („Бук“) вътрешният ни поглед на читатели е отправен към зловещото настояще: „Мафия, мутрясване, манафия: МММ“ („Що ли?“) И отново като в Минопея четем „Да се оеснафим“ с усмивка, а сетне изпаднем отново в сериозен размисъл върху свещения завет на Левски за трудолюбието („19 февруари“).Есето „Марей“ и други е парадигматично за способността на Румен Стоянов да внася елемент на амфиболия, тоест двузначност и по отношение на най-интимни същности. „Представително“ за социалистическия реализъм е биографичното есе „Цървул и производни“ – авторът се противопоставя на суетните опити да се постулира реалният факт като рожба на въображението. Представлява художествен интерес ономатопеята в „Ха-хо-хи-хо“, обогатена с диалектизми и просторечия (хилоти се, изцуля, улебещя се, напиняш). Звукоподражанието пародира „непростима изцепка“ само да се усмихваш, а не да даваш разумни отговори по време на телевизионно интервю. Безсмислието увенчава финала на есето с непукизъм и недовършен разказ. Експресията в изказа на писателя се генерира с употребата на анаколут, сиреч неправилно съгласуване; с анаграма - депутат/дупедат; на прозопопея - „Цир/кун/бес“.Мисли и идеи изригват у този автор гейзерно, за да влязат в турбулентно социокултурно обращение. На прицел са взети безкрайно множество от извращения през комунизма: образование в университет чрез скандиране името на Сталин: морална деградация: „педерунгел, би/три/транс/сексуал, травестит, траверсвестит, трюфел и проч.“ (72), „свещенодействие чрез чревоугодство и чревоизвержение“ (89).

Неизтощимата щедрост в стилуетната интерпретация на взаимно изключващите се орентации ляво и дясно заливат като поток съдържанието с парадоксизми от смехотворно римувани думи и изрази: върхушка/крадушка; героичен/еротичен; нещо ми куца в идейната каруца; безпощадна ирония: „то моето поезия ли е?“ В „Ох, та оф“ соцкомунизмът е експлициран в представителен за социалистическия реализъм текст: „Любоф, любов, / ти печен си картоф: / разрежеш го, / вътре суроф“. Разглеждайки идеята като основна мистификация на писателския процес, Румен Стоянов зооидентифицира соца с анималистични образи, например на богомолката, изяждаща в молитвена поза главата на партньора си още по време на съешването...Ярка политическа поезия и проза четем от Амелия Личева, Иван Младенов, Пламен Дойнов... Лиценциантът на хаванския университет Румен Стоянов се отличава от тях не само с това, че осмива соца в латиноамериканския свят, конкретно различен е неговият идиолект, специфичният подбор от ключови думи и изрази - другарята, соцкомунизмът, чудното село Драганово, създаващи вътрешен ритъм в книгата.Независимо дали се отнася за цялото произведение или за отделните съставящи го есета, пастишът у Румен Стоянов е богато съставен от отделни изрази, мотиви, епизоди, образи и други, заети с промяна или без промяна от апологети или яростни противници на соца. Стремежът на този ерудиран автор е не да предаде оригиналните свойства на цитата, а макар и в непълна форма да подсили чрез него своята разобличителна идея с повърхностна кохерентност и ред. Пастишът с романа „Летопис на пуздравото време“ не придава мозаечна тоналност на текста. Има моменти, като с цитата от Гео Милев „септември ще бъде май“, изразяващ пейоративен смисъл и принизяване.Като „литература, откровено черпеща вдъхновение от литературата“, пастишът у Румен напомня и за литературна игра. А в нея няма място за сравнение с т.нар. центон, когато цялото произведение е съставено с цитати от други автори, а и от народнопесенното творчество, митология, народоведение. Чрез техниката пастиш известният български автор проявява и скептицизъм, даже и в получена нова версия на познат мотив римейк за целите на своето безпощадно отричане на соцкомунизма. Тук ще си позволя да цитирам две мисли, мотивиращи употребата на парадокси, очевидно противоречиви, но верни в същността си. Шопенхауер: „Колкото по-интелигентен е човек, толкова по-малко тайнствено му се струва съществуването“. Шоу: „Човекът, който се вслушва в разума, е изгубен - разумът поробва всеки, чийто ум не е достатъчно силен да го заглуши“...Убеден съм, много от есетата в романа „Летопис на пуздравото време“ ще влязат в христоматии на всички степени от образованието. Предизвикващият през сълзи смях от романа съдържа катарзисна сила, обливайки със светлина превърнатите в политически трик понятия „ляво“ и „дясно“. Зооаналогията в соца, по-конкретно на неговия символ петолъчката с мухата, е само момент от високото народностно и политическо самосъзнание и дълг у несравнимия български писател Маестро Румен Стоянов, блестящ стилист и разобличител на жестокостта и невежеството...

КИРИЛ ПОПОВ

Румен Стоянов, „Летопис на пуздравото време”, ИК „Виджи - Виктор Гуцев“, С., 2017.

Стилуетен поглед върху летописен роман

Боян Манчев, „Облаци. Философия на свободното тяло.”, изд. „Метеор“, С., 2017„Облаци. Философия на свободното тяло” на Боян Манчев: и философска книга, и поетическа импресия. Това е творба на мисълта-ефирност, на непоносима интензивна лекота, в която чародейните фигури на облака, на мълнията, на буреносния фронт насищат и илюминират, в която онтологията и епистемологията на понятията-облаци се раздиплят и вплътняват в динамичните перспективи на философската фантастика. „Облаци” е книга на въображението. Книга-трептеж в тоталната свобода.

Михаил Ямполски, „Демонът и лабиринтът (Диаграми, деформации, мимезис)“, прев. М. Липискова, изд. „Пергамент“, С., 2016Книгата на Ямполски събира философски етюди, обединени от темата за деформираното тяло в културата. Деформациите представляват всяко движение, което оставя следа – от гримасата, смеха, танца до блуждаенето в тъмното. Подходяща теоретична рамка на изследването се оказва представата за миметизма, в която тялото повтаря поведението на друго тяло. Оттук и понятието „демон“, което се появява в

заглавието, това е силовото, миметично копие на тялото, неговият негативен двойник.

Оля Стоянова, „Висока облачност“, изд. „Жанет 45“, 2017Сборникът „Висока облачност“ ще ни срещне с високите сгради и техните лъскави прозорци, но и с планинската вис, където облаците се събират. Това е книга за обикновените предателства, които извършва човек към себе си и криволичещите пътища, които предстоят да се извървят. Оля Стоянова е майстор на външната фокализация. Специфичната перспектива, през която се разкриват събитията, ни кара да чувстваме, че парадоксално нямаме пряк достъп до изборите на героите точно в моментите на най-силно приближаване до техния свят.

Литературен вестник 7-13.06.2017 5

В И Т Р И Н А

Всяко значимо историческо събитие хвърля дълга сянка върху стрелата на времето след себе си. Самото време е загадъчна абстракция, но сякаш по-необясними от времената са безвремията. Протяжни, унили и угнетяващи, те често слагат по-трагичен отпечатък върху човешкия живот от бедствията. Успоредно с това обаче в безвремията като продължителни резонанси на големите събития кристализират в стихийно съперничество с онези ценности и тенденции, които свидетелстват за упоритата воля на човека да се пребори с превратностите на съдбата и да спечели битката за смисленост на живота.Решението на Иванка Денева да издаде книга с драми прибавя нов щрих в творческия профил на авторката. За утвърден майстор на словото с широк спектър на изяви и признати постижения в областта на художествената проза, поезията, драматургията, литературната и театралната критика и публицистиката книгата „Енигмата на времето“ е не само разширяване на собствените творчески граници, а и успешен експеримент за обновяване на драмата по линията на сближаване с епоса и лириката. Днес драматургията владее театъра, операта и киното, което доказва нейната жизненост, но макар и предназначена за сцена, драмата никога не е преставала да бъде и текст, приютен в книга.„Енигмата на времето“ е сборник от десет драми, фокусирани върху обществени явления, които разкриват шокиращи асиметрии в мисленето и поведението на българина през последния половин век. Оказва се, че в привидно безбурните промеждутъци на текущата история и в спокойния ритъм на всекидневието съвсем не липсват екстремни събития, малки човешки драми с неподозирани прояви на нравствено издигане или морално падение. Алюзии за парадоксите на съвременността и нейната пределна обтегнатост по вертикалата на ценностите се съдържат още в заглавията на творбите („Пансион на края на света” и „Гледецът на Бога”; „Отвъд чертата” и „Покаяние”; „Противостояния”). Съдържанието на книгата е сполучливо рамкирано от драмите „Паметта на времето” и „Покаяние”, а като междинни точки в разгръщането на водещата тема в сборника се открояват „Копнения”, „Покруса” и „Аутопсия на мъката”.Иванка Денева се заема с нелеката задача да изследва здрачните територии на безвремията, да потърси причините, поради които на мястото на очакваната човечност, почтеност и духовна възвишеност – като глобални ценностни постижения на цивилизацията, в българската действителност се завръщат жестокостта, невежеството и примитивизмът от предкултурната епоха на човечеството (Ама хората не могат на чуждото добро да се зарадват! Милостта не намира вече полог в душите им..., „Гледецът на Бога“; Човекът – днешният, изгуби… милостта си! И целостта, че е далеч от Бога и… същината си!, „Владан и Баша”), да оголи механизмите, по които етически ценности се присвояват, експлоатират и деформират до такава степен, че се трансформират в своето отрицание (От баща си знам, че всяко „голямо нещо“ рядко става само с добро, затова има и... други начини!, „Аутопсия на мъката“). Това определя доминиращия критически патос на творбите, но авторката съвсем не свежда отношението си към негативните явления само до социални и нравствени присъди над проявленията на злото. Тя търси неговите антитези и корективи, като ги открива в нравствената устойчивост на човека срещу силите, които разтърсват живота му (Тези хора са най-истински... Такива ги прави

болката. Да са излишни и в... ямата на живота..., „Покруса“).Драмите от сборника са по чеховски външно изчистени от остри преки стълкновения, сензационни обрати и непредсказуеми ходове на драматическото действие, отделни случки дори протичат зад кадър и придобиват важност като резултат, а не като случващо се пред очите на читателя или зрителя. Истинските колизии се разразяват под повърхността на видимите събития – от плевели, поникнали в задния двор на живота, и демони, изпълзели от тъмните ъгли на човешката душа. Краткостта на повечето творби в сборника допълнително подчертава психологическата интензивност на действието и реалистичната яркост на характерите. В част от произведенията важната история се е случила в миналото, а в настоящето отзвучават нейните последици на травматично преживяване с разрушителни (или изграждащи) ефекти върху личността и живота на героите.В повечето драми от сборника авторката внимателно конкретизира времето на събитията. В нейното настоятелно напомняне „кога“ ясно изпъкват паралелните линии на преходни десетилетия – репресивното налагане на тоталитарния режим (50-те години) и своеволията на демокрацията (80-те и 90-те години на 20. век). В предмет на художествено изследване и тълкуване са превърнати не превратните събития и радикалните обществени промени, а вторичните трусове на подобни катаклизми върху живота на обикновени хора. Какво идва след исторически значимото и важното или поне след исторически неизбежното и съдбоносното – това е фокусът на авторовия интерес и широкият контекст на човешките истории, пресъздадени в драмите.В отлично постигнат синхрон с тази насоченост на творческото внимание към времената на преход и трансформация е топиката на драмите – встрани и далеч от престижните градски пространства на представителния публичен живот, който, макар и неотразен пряко, не престава да бъде подтекстов контрапункт по социалната ос на предпочетеното местодействие. Изборът на изолирани природни и социални места (болница, манастир, дом за лица с психически увреждания, пансион за творци на културата, мъжки затвор, сметище в покрайнините на столицата, погранична застава, малко провинциално селище) като локуси на драматическото действие импонира на биографиите на героите, изтласкани по силата на различни причини и обстоятелства в периферията на живота. Последователно прокараната идея за едновременна типичност и маргиналност на събития и хора се реализира блестящо в ономастичния код на драмите. Рядко срещаните, често пъти странни и дори екзотични имена на героите (Добрик, Секулов, Количева, Крас, Владан, Липа/Олимпия Вармезова, Дивна и др.) са дискретно отправен, но ясно доловим сигнал, че обикновеният човек е изваден от своето колективно безличие, обичайна анонимност и

социална ординерност и става видим като индивид с неповторима съдба – по собствен избор божие творение (Росен от „Противостояния”) или дяволско изчадие (Кирян от „Покруса”) .„Енигмата на времето“ е книга, чиято сила на въздействие извира от талантливото оркестриране на драматическата фабула. Дори бегъл поглед върху текстовете убеждава в нестандартното решение на Иванка Денева да промени функциите на драматургичните средства, без да накърнява същността на класическата драма като действие, конфликт и диалог. Една от тези изненадващи читателя промени са белетризираните ремарки. Като несъщински текст на драмата ремарките са технически бележки на драматурга с оглед на сценична реализация на неговата творба, както и текстова зона на дистантно партньорство между автор, режисьор и актьори. В конкретния случай се наблюдава органично срастване на драматическия текст с техническите указания за сценичното му изпълнение и този изненадващ синтез внася в драмите от сборника кинематографски ефекти. Фокусирането върху значещи видими детайли, прецизната диспозиция на участниците в сцените, акцентите в техните движения и невербално общуване, визуално експресивното аранжиране на обектите, всичко това подробно проследено и емоционално-образно пресъздадено не само като гледка, но и като впечатление, има повече общо с филмовата, отколкото с театралната сценография и мизансцен.Друго нетипично драматургично решение са ретроспекциите – похват, почти неприложим в театъра, но съвсем достъпен за киното с техническата възможност да се монтират и подреждат кадрите в зависимост от идеята на създателите и силата на естетическо въздействие, а не в задължителна причинно-следствена последователност. Сцени с младата и старата Благуна, с младия и стария Секулов правят по-цялостни биографиите и по-завършени образите на героите. Това, от своя страна, подчертава невъзможността други герои да постигнат подобно единство и техните биографии си остават необратимо разполовени между „преди“ и „сега“ (Паско, Стефания, Дария и др.).Диалектното оцветяване на речта – като преднамерено отдалечаването от книжовната нормативност – допълва подчертаната условност на местата, на събитията и на част от персонажа. Езиковите стилизации изпъкват като специфична форма на контакт и взаимодействие между героите и реалността. Показват как всяко от действащите лица интериоризира външния свят и на свой ред какво от себе си проектира върху него. В цялостния контекст на сборника този подход поддържа идеята, че съвременният българин е някак нетъждествен на себе си и не живее живота си, както очаква, иска и заслужава.„Енигмата на времето“ на Иванка Денева е не само поредното доказателство, че авторката няма отстъпление в съдбата си на творец, но и поредното детайлно платно на българския свят и живот, този път разгърнато в жанровото поле на драмата и заредено с провокативност. Замисълът книгата да стане премиерната сцена на творбите от сборника, блестящо реализиран като модерно единство на литературнородови форми, убеждава и скептиците, че пътищата на творческата инвенция не свършват до видимата линия на естетическия хоризонт.

ВАНЯ БОРИСОВА

Иванка Денева, „Енигмата на времето“, изд. „Български писател“, С., 2016 г.

П Р И П И С К И

Времена и безвремия в книгата с драми на Иванка Денева

Венета Савова, „Песни от Климент. Химничната прослава на св. Алексий, Човек Божи сред православните славяни”, изд. „Парадигма“, С., 2017Монографията на Венета Савова „Песни от Климент. Химничната прослава на св. Алексий, Човек Божи сред православните славяни” е втората книга, излязла от поредицата „Охридски извори“. В центъра на изследването е старобългарската служба за св. Алексий, Човек Божи от св. Климент Охридски. Анализирана е гръцката служба с каноните на патриарх Герман I и Йосиф Песнописец и на техните славянски преводи, а също анонимният канон за светеца на 4-ти глас. Гръцките текстове в луксозното издание, с което се отбелязват 1100 години от успението на св. Климент Охридски, са на Иван Петров.

Димитрис Георгиев и гост-автори, „Спомените им и след това“, изд. „Лексикон“, С., 2017Книгата представлява хетерогенно пространство, където се срещат илюстрации на Александра Георгиева и импресиите в проза и поезия на младия режисьор Димитрис Георгиев. Втората част на проекта съдържа компилация от творби на съвременни български творци, сред които Мартин Колев, Стефан Иванов, Ясен Василев, Радослав Чичев, Галин Стоев и др. Споменът и повторното преживяване (понякога на нещо, което не се е случвало) е ядрото, което събира образа и словото, застиналия миг и фабулирането, формата и звука.

Маргарита Серафимова, “Демони и свят“, изд. „Black Flamingo“, С., 2017„Демони и свят” е втората стихосбирка на Маргарита Серафимова, която се отличава със завършеност на лирическия почерк и прецизност във формата на поетическата миниатюра. Поетесата използва образи, които противопоставят на външните пространства на несвобода едно вътрешно преживяване, което умиротворява и унася, един умозрителен и тъгуващ свят, една побеждаваща крехкост. Ако следваме Серафимова през нейната бран, когато държиш главата си най-високо, тогава трябва да свалиш шлема.

6Литературен вестник 7-13.06.2017

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Времето, неподвластно на злободневните човешки игри, както и на силните на деня, има тази способност – да въздава всекиму заслуженото. Някои си го получава на момента, макар и в редки случаи. Но колко много творци напускат този живот с омерзение, непризнати и унижени. И минават години, понякога трябва да се смени и политическата система, за да се почете паметта им и да се заговори за ценността на творчеството им.Такъв е случаят с Мехмед Карахюсеинов (08.10.1945 - 03.05.1990) – български поет, преводач и художник. Той няма издадена книга със собствени творби приживе. Първото признание на поетическия му талант идва 9 години след смъртта му с издадената от ИК „Стигмати” стихосбирка „Не по ноти” (1999 г.). Прочетох книгата на М. Карахюсеинов „Болката на откровението”, издадена от Фондация „Мехмед Карахюсеинов – Мето” в годината на неговия 70-и юбилей. Все още разгръщам томчето джобен формат с възхищение и респект към автора и към издателите. Малката книжка е красиво библиофилско издание – като се започне от корицата, дело на Любомир Славков, орнаментиката на страниците и разбира се, графиките на самия Мехмед Карахюсеинов, различни негови автопортрети.Стихосбирката „Болката на откровението” представя поезията на М. Карахюсеинов в 5 цикъла, като това издание включва стихотворенията от книгата „Не по ноти”. Съставителите са имали амбицията да направят най-пълно издание на поетичните творби на М. Карахюсеинов, затова стихосбирката съдържа всички известни и запазени негови стихотворения, предоставени от семейството му, както и такива, плод на библиографски издирвания – всичко, което той е писал в периода от 1966 г. до смъртта му през 1990 г. Така само в една книга може да се проследи творческата трансформация и израстване на поета. За читателите това е и много, и малко.Малко са поетическите текстове, изповеди и послания на М. Карахюсеинов. Малко е била неговата толерантност и търпимост към унижението и отнемането на личната му идентичност, затова в навечерието на насилственото му преименуване през 1985 г. поетът се самозапалва в дома си. Малко е било и желанието му да се афишира като жертва; той е пример за човек, съхранил достойнството си, далеч от велегласните вайкания на мнозина, които продължават и днес. Малко живот му е останал вследствие пораженията от изгарянията, и след 5 години мъчително оцеляване поетът си отива от този свят. Но така той се освобождава от фалша и от всичко онова, което ясно вижда и не одобрява в тогавашната държавна система.Със зачитането на първите стихотворения от цикъла „За теб” пред нас се изправя един силно чувстващ и изразяващ бушуващите си страсти лирически герой. Младостта е лесно разпознаваема с високия говор, силно изразяващата се и изискваща любов, с поривите на плътта. Звънки, лирични стихотворения, пренесли през времето онова най-интимно чувство, което кара човек да потърси път към другия, но и да жадува за осъществяване на любовта. Такива са „Мъниста”, „Послеслов”, „Мотив”, „Копнеж”, „Любов” и други стихотворения, удивляващи със своя

изключително красив и поетичен език, който свидетелства за богатата култура и темперамента на своя автор. В тези интимни творби посоката на мисълта и чувството са

себеизразяването в любовта и обектът на чувството. Но и тук има текстове, които „подсказват” по-зрелия поет, който ще остави своя поетичен почерк след определен житейски опит и години. Такива са „В пустинята” и особено „Облагородяване на чувствата” – тази творба звучи като верую и лирическият герой, опознал повече лицата на „широкия свят”, изказва своето морално кредо, но и (защо ли познато и от други рано загинали творци) заговаря за, предрича своята смърт:

Еднакво ме влече и моята собствена смърт,и вълшебната музика жизнена,недослушана... (1980)

В много от стихотворенията има недоизказани фрази или повторения на стихове. Така е постигнато непрекъсване на вглъбеността с края на стихотворението, а и рефренност, мелодичност, приканваща към многократно четене и/или изпяване. Особено музикално и красиво за мен звучи стихотворението „За луната, за мрака и за единака”.В едно следващо свое стихотворение лирическият герой пита:

Защо се сбъдват лошите ми пророчества? (Пророчества, 1985)

Тук поетът не е дал отговор, но година преди това е написал стихотворението „Феникс”, което е предишна картина на неговото провиждане. И ако първите любовни творби на М. Карахюсеинов са озвучаване на силните бушуващи страсти, то стихотворения като „Сбогом”, „Сънища от един реален свят”, „За гълъба и гълъбицата”, „Задуха”, „Студено стихотворение” – пренасят любовта през огъня като нещо необходимо, като най-необходимото отвъд.Вторият поетичен цикъл „Ескизи”, съпоставен с предходния, има „отрезвяващо” звучене. Тук лирическият герой се вглежда в социалните прояви и представления и не си спестява оценката за съвремието. Цикълът много точно е именуван „Ескизи” – не само много точни наброски, но и безпощадни характеристики на онези години и комунистически напъни. Прецизният и високохудожествен език на творбите, разбира се, смекчава социалната безкомпромисност на творбите. Много показателни от този цикъл са стихотворенията „Човек” и „Мистичен сън”:Тревожното мълчание на камбаните ме подтиска.Крещят иконите неказаните думи,а Бог се киска;плаче Сатаната – тревожното мълчание на камбанитего подтиска... (1966)

Това стихотворение предизвиква искреното ми удивление: кой е дръзвал да пише по този начин в ония години на сваления бог и задължителен атеизъм?

Стихотворението „Хроника” създава впечатление за снимка на времето и обществото, която се презентира заедно с негатива; или рентгенова снимка, показваща кухостта под бляскавата фасада на официалните институции.Любопитно е да се прочете и текстът „Редактори” – стихотворение-сатира. Моето предположение е, че това стихотворение е „отговорът” на М. Карахюсеинов на тригодишното чакане, през което негов ръкопис на стихосбирка е стоял в едно родно издателство. Разбира се, ръкописът не е получил резолюция за издаване. Поетът е получил отказ, защото „не пише за подема на Родината”.В стихотворението „Раздаване” лирическият герой отново е безпределно откровен и посочва страшните тенденции и подмолните свлачища както на ниво обществен строй, така и на ниво индивид.Триптихът „Ескизи” се родее с афористичността на друг недолюбван по онова време заради откровеността си поет – Радой Ралин и неговите „Люти чушки”. В творбата „Зримо” (1983) – и тук, както и във „Феникс”, поетът отново провижда смъртта като нещо явно и осезаемо. С „Повърхностен пейзаж” поетът отново говори иносказателно (като в „Хроника”) за скритата девалвация на обществото.Следващото смислово ядро „За кестена и други” съдържа по-малко на брой, но зрели и любовно-топли стихотворения. Тук е голямата любов – към децата („За усмивката”), към Родината и живота („За родината”), към майката („Колачета”), към надеждата и истинското изкуство („Надеждата стене”), към неопетнените идеали („Спомен за филма „Комунист”), към родната плодородна земя („За хляба и нафората”), към бащата („Молитва”).Когато М. Карахюсеинов говори за човешкото с неговите копнежи и падения, поетът е категоричен в своя стихотворен изказ. Но когато се обърне към Бога, се раждат стихотворения – молитви и въпроси. Такива са „Библейски въпрос” и „Новорелигиозно”. И ако единствено тези разговори са възможни, сякаш единствено в тях творецът се опитва да намери отговори на екзистенциалните въпроси за своя собствен смисъл.Резонно, като отговор на въпросите от „Библейски въпрос” следва цикълът „Стърнище”. От една страна – като припомняне на суровите ценности на отколешния живот (в стихотворенията „Стърнище”, „Бавно завръщане”, „Парабола”, „Жътва”). От друга страна – като метафора на човешкия живот и смисъла на човешката същност.В стихотворението „Новорелигиозно” (1981) за поанта служат 2 въпроса:

Защо дойдох, господи?Защо си отивам?

Поетът е дал отговор в други стихотворения, като за пореден път е потвърдил своя висок морален избор. Омерзението от двойните обществени стандарти и фалша, който цари в отношенията между хората, предизвикват у лирическия герой голяма амплитуда от чувства, поляризирани между бурята и леда („Изтъняло затишие”, „Виновният”, „Упорство”, „Парабола”, „Възглаве”). Но поетът, преживял самоубийственото самозапалване и страдащ от пагубните последствия на изгарянията, написва стихотворения, в които духът стои високо изправен, а волята за пребъдване на човечността и доброто е твърда и непоколебима. Такива творби са „Старите пътища”, „Реанимация”, „Дрян”, „В мъглата”, „Пролетна дидактика”, „Зрение и слух” и „Срам”.

Цикълът „Слухар” е събрал последните стихотворения на М. Карахюсеинов, носещи печата на огъня и болката. Огънят, освен че действа унищожително, има и това качество – да пречиства. А болката изостря откровеността – показват го стихотворенията от този цикъл. Лишени от поетично украсяване и звучащи със спокойна увереност, те вече „виждат” идните поколения, бъдещите си читатели. Поетът ни заговаря за музикалност, имайки предвид живота, колкото и непредсказуем да е той:

Какво ще ви разправям за живота –Той не върви по ноти. ( Слухар, 1980)

Година след това написва „Автопроклятие” – творба, в която лирическият герой се проклина да изгуби сетивата си за възприятие на света. Защото духът му е силно чувствителен и неспокоен. Той се терзае от пътя, по който управляващите водят родината му. Така се раждат „Ялово време”, „Юнски залез”, „1989”, „Идеалисти”. В душата на твореца здраво се е загнездила тревогата и дълбае там с години („Тревогата” 1988 и последното му стихотворение „Тревога” 1990).Горенето, което трябва да поддържа у всеки човек желанието за живот, у поета вече има друго измерение – то е външно и буквално, болезнено, то е живеенето в страдание („Горене” 1989”). Това горене е причина и за творби като „В блатото”, „Съдба”, „За чистотата и грозотата”. В тях, макар и изтичащ, животът се проточва, а смъртта като житейски залез е желан и очакван. В едно стихотворение смъртта е обрисувана оптимистично – тя ще дойде като належаща промяна в затлачването, а след нея животът ще се подобри:

Ще се спусне този залез.Ще прекараме кошмарна нощ......................Полека – лека ще навлезем в руслото. (Оптимизъм, 1989)

Откъде този оптимизъм у угасващия вече поет? Въпреки отнетото му родно име, въпреки тялото, което вече го предава, въпреки обществената ситуация?Ключът към този оптимизъм се намира в творбата „Добрите хора”. Стихотворение, съдържащо цялата болка на откровението. Въпреки че в него се повтаря една безнадеждност, добрите хора в своята тиха смърт са онова зрънце, зрънце – надежда, за което се държи поетът. Добрите хора са глътката вода и кората хляб, те са хладната ръка, но и топлина... Те, дори и в смъртта, са достатъчни и необходими – като доказателство, че битката не е изгубена:

Добрите си отиват незабележимо,без шествия помпозни,без пищни некролози.........................Добрите си отиват незабележимо –тихичко,за да не ни тревожат,но дълго след смъртта имсъвестта ни гложде. (1989)

Най-верният – словесен – автопортрет на поета Мехмед Карахюсеинов.

ИГЛИКА ДИОНИСИЕВА

Мехмед Карахюсеинов, „Болката на откровението”, Фондация „Мехмед Карахюсеинов – Мето”, София, 2015.

Мехмед Карахюсеинов – осветеният от пречистващата сила на болката и огъня

Литературен вестник 7-13.06.2017 7

Самостоятелната изложба на художника Стефан Николаев „Вървя

през лабиринт, който е права линия“, е първа изложба за галерия

„SARIEV Contemporary” в Пловдив, разположена в две изключително

различни пространства. От една страна, „белият куб“ на галерията,

в който творбите заемат мястото, полагащо им се по право, и от друга, едно пространство, в което трудно някой би очаквал, че те ще са добре

дошли - католическата църква „Свети Йосиф“. За смисъла, стоящ зад подобна инициатива и нейната

значимост в културен план разговаряме с Веселина и Катрин Сариеви,

основатели и директори на галерия „SARIEVContemporary” и на фондация

„Отворени изкуства“.

Откога галерия „SARIEV” работи със Стефан Николаев? Какво ви привлече в работата му и по какъв начин тя се вписва в търсената от галерията насока на развитие?Веселина Сариева: Открихме работата на Стефан през 2007 г. по време на Венецианското биенале за съвременно изкуство. Тогава България беше представена с павилион, озаглавен „Място, където никога не си бил преди“, с куратор Весела Ножарова. Впоследствие тази изложба оказа голямо влияние върху нас и в един или друг момент сме работили и с тримата представени в нея творци - Правдолюб Иванов и Стефан Николаев са основни автори в нашия лист, а с Иван Мудов сме сътрудничили по два проекта за изложби. Историята продължава през 2012 г., когато направихме и второто издание на образователната платформа Въведение в съвременното изкуство / Разговори с творци и с Весела Ножарова, която беше модератор на изданието, решихме да поканим Недко Солаков, Ергин Чавушоглу и Стефан Николаев за разговорите. Впоследствие, през 2013 г., направихме и изложба със Стефан в галерия „SARIEV”, която се казваше Half-Life. Тази история е пример, че всичко, което правим в галерията, има едновременно стихиен характер, но и момент на назряване, в който чакаме, опознаваме артистите, влизаме в контакт с тях. За нас този контакт е много важен, защото с авторите на галерията преминаваме през много етапи, трудности и решения заедно. Тук не става въпрос само за едно представяне на творби.Катрин Сариева: Именно затова след преориентирането ни през 2011 г. от галерия за съвременна керамика и фотография в галерия за съвременно изкуство за нас беше изключително важно авторите, с които работим, да са имена, които са разпознаваеми не само на българската сцена, но и да имат своята международна биография. А Стефан Николаев много ни допада с неговата изключителна динамика на мислене, със ситуирането, което прави на обекти и феномени във време и пространство, както и с тази историчност и особената връзка, която успява да създаде между различни културни факти и да ги пренесе в друг контекст. В. С.: Да, съотнасянето на културологични символи с личния живот и с личната история и сегашния момент е много характерно за Стефан. Така например коментира културологичният смисъл на пушенето през личността на художника тук и сега. Това го виждаме както при запалката Dupont, която беше на Венецианското биенале през 2007 г., така и през кутията Davidoff, която е представена в изложбата в момента. При него още от ранния му период на творец има и едно усещане за край, за изчерпване, затова и много от творбите му от неон, например „Вървя през лабиринт, който е права линия“, “No way” или “Last lost lust” звучат почти като сентенции, изковани в камък. Има и една помпозност при

него, но тя е лека, игрива и с голяма доза самоирония. Неговите произведения може да ти казват нещо, което не искаш да чуеш, но го чуваш, усмихвайки се.

Как се случи сътрудничеството с католическата епархия? От кого дойде инициативата и колко време работихте по нея, преди тя да придобие тази конкретна форма?К. С.: Нещата тук са малко смесени. Изборът на църквата „Свети Йосиф“ не е случаен. Тази църква е част от духовния, цивилизаторски, културен модел на Пловдив, започнал още от 19. век, който в никакъв случай не може да бъде обособен само в рамките на едно Българско възраждане или само в рамките на Османската империя. Това е един европейски модел. И това е много важно да се подчертае, за да се разбере как работата на Стефан Николаев се вписва в този контекст. Самата църква „Свети Йосиф“ олицетворява този модел, защото тя е построена като част от френския девически католически колеж „Свети Йосиф“, основан от монахините йосифинки в Пловдив през 1899 г. Момичетата там са получавали освен религиозно възпитание и много светски умения. Същевременно църквата е функционирала като едно много важно културно средище с просветителски характер. Същото се отнася и за мъжкия католически колеж „Свети Августин“. Те създават един модел на образование в Пловдив с европейски характер, в който духовните дейности са съчетани и със спорт и с въведение в обществото, изобщо с всички умения, които трябва да притежава един млад човек, за да се почувства европеец и част от едно цивилизовано общество. Именно това разбиране за културата като съвкупност от различни измерения, свързани както с цивилизаторски принципи, така и с обмен и с едно натрупване на стойности, е много важно. Когато през 2013 г. направихме първото печатно издание на Алтернативната карта на Пловдив, включихме църквата „Свети Йосиф“ в маршрут „Религии“, защото тя за голяма част от пловдивчани е напълно непозната, с изключение на хората от католическата общност, а носи една странна, преплитаща се и според мен символична история. По времето на комунизма нейната дейност беше прекратена и понеже по онова време Техническият университет, който е в нейно съседство беше медицинска академия, църквата функционираше като част от катедрата по анатомия и нещо като морга. Това наследство е останало от тези мрачни, средновековни времена на комунизма. Да, българското Средновековие е бих казала до голяма степен комунизмът. В. С.: Нека тук отбележа, че ние никога не правим неща самоцелно, те винаги са свързани с други наши проекти и с Пловдив. Сега може да изглежда странно, че сме направили подобна изложба в църква, но когато вземеш под внимание цялата история на мястото и различните сътрудничества с други пловдивски църкви по наши проекти в рамките на фестивала Нощ/Пловдив и фондация „Отворени изкуства“, нещата добиват по-конкретно измерение. Но нека направим историята по-кратка. Ние с Катрин подхождаме много различно. При нея подходът е исторически, нещо, което аз много уважавам, но моят подход към пространството на църквата и представянето на творби в нея е малко по-визуален. Вярвам, че съвременното изкуство може да даде много различни перспективи за съществуването на човека, да провокира неговото осъзнаване и като гражданин, и като индивид и да предизвика една хуманност в него, затова и тези обеми в църквите са ми много интересни за представяне на изкуство. От две години насам обикалям и търся пространства, но тази година вече придобих самочувствие и сила да направя подобна изложба.

Първо започнах да усещам, че може би сега е моментът, заради работата на Стефан, който през 2010 г. имаше изложба, озаглавена Holy Spirit Rain Down в две реставрирани църкви, превърнати в център за съвременно изкуство в Шел, Франция, а някои от неговите творби като тези черепи и свещници говорят много за края на живота, за духовното, подтикват към едно преосмисляне на това какво си бил, какво си правил. И от друга страна, вече съвсем придобих самочувствие да направим тази среща с католическата епархия, след като видях конкретните творби на Стефан за изложбата в галерия „SARIEV”. Той ми представи някъде края на февруари концепцията и заглавието и аз го попитах директно дали иска да направим изложба и на друго място и той се съгласи. Едва тогава отидох на среща с отец Стефан Манолов. Разговорът беше сложен и деликатен, защото ние първо попитахме дали имат интерес, дали бихме могли да видим църквата, дали там би било добре да направим нещо. Впоследствие му представихме творчеството на Стефан, творбите и чак тогава той прецени, че те имат място в църквата. Искам да подчертая, че отец Манолов е много отворен човек, а самата католическа църква се възприема като институция в държавата, а не като нещо отделно от нея, и тя в момента действа именно като такава. В този смисъл намерихме

разбиране и ни беше оказано пълно доверие при процеса на инсталация на изложбата, който също беше много деликатен. Първо направихме снимки с фотограф, после трябваше да изнесем всички пейки, да получим разрешение за преместването на различни обекти, разположени около олтара, и накрая да получим и ключовете. Именно и заради пълното доверие, което ни оказват, вече водим разговори за нови изложби и проекти там.

Храмът е по естество място на традиции. Такова е най-често и изкуството, което днес можем да открием там. Как се осъществява в подобен контекст връзката с едни съвременни творби и артист като Стефан Николаев, чиято работа често е в разрез с традиционните форми на изкуство? Има ли място за диалог?К. С.: Стефан Николаев специално подбра и направи творбите за пространството на църквата. Организирахме няколко посещения с него, за да огледа пространството и да се установи връзка. Но като цяло неговите творби се вписват чудесно в това сакрализирано пространство, въпреки че са творби на съвременното изкуство.

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Вървя през лабиринт, който е права линияРазговор на Десислава Милева с Веселина и Катрин Сариеви

Стефан Николаев, „Вървя през лабиринт, който е права линия“, галерия SARIEV Contemporary © Мария Джелебова, 2017

Стефан Николаев, „Вървя през лабиринт, който е права линия“, галерия „SARIEV Contemporary“, църква „Свети Йосиф“, от ляво на дясно: Катрин Сариева, Веселина Сариева, отец Стефан

Манолов, Стефан Николаев © Лина Кривошиева, 2017

на стр. 15

8Литературен вестник 7-13.06.2017

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Дневникът на един лудот Гогол, режисьор ВИКТОР БОДО, моноспектакъл на ТОМАШ КЕРЕСТЕШ, сценография Томаш Керестеш, асистент Жужи Сакач, драматург Юли Роберт, графичен дизайн Гергьо Над, експерт психолог д-р Жолт ЗалкаКопродукция на Театър „Катона Йожеф”, Асоциация MASZK (Сегед), FUGE и Продукционно бюро ORLAI, Будапеща, УнгарияПоказан в България в афиша на Световен театър в София и на 25. Международен театрален фестивал „Варненско лято” (Основна програма: международна селекция) - 4 юни 2017, Драматичен театър-Варна, Сцена „Филиал”

В една много силна вечер (4 юни) на юбилейното 25-то издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято, в която един след друг следваха три ярки спектакъла с виртуозни актьорски изпълнения – „Дневникът на един луд” (Унгария) на Томаш Керестеш под режисурата на Виктор Бодо, концерт-пърформансът на Иво Димчев “Song from my shows” и „Софтмашина: Рианто и Сурджгит” (Сингапур/Германия) с невероятните изпълнители на традиционен и съвременен танц от Азия Рианто (Индонезия/Япония) и Сурджит (Индия) – представлението на унгарския актьор Томаш Керестеш направи поразяващо впечатление. На този мощен фон то се открои със своето фино майсторство и лекота, основани на съвременна рефлексия, широка ерудиция и актьорска изобретателност.В оригиналния прочит на Виктор Бодо и Томаш Керестеш на известната повест на Гогол необичайният свят на постепенно полудяващия чиновник Попришчин, изкривен и трансформиран през неговите субективни възприятия, е поставен на театралния подиум директно. В плътната тъмнина на сцената/на вселената самотно спускаща се от небитието електрическа лампа осветява странен деформиран черен куб с очертана на предната му стена врата с неправилни ъгли и пропорции, пред която в неестествена поза се гърчи и потръпва тънка черна човешка фигура. Безмълвната експресионистична болезненост на тази картина е нарушена, или по-точно

Дневникът на един луд: виртуозен и актуален прочит

допълнена, от рязък висок шепот „Фантастично! Фантастично!” на гърчещия се човешки силует. Кубът се завърта около своята също несиметрично свързваща го с подиума ос и пред зрителите се открива домът на Попришчин – странна стая, захвърлена в тъмния и непрогледен мрак на заобикалящия я и практически отсъстващ външен свят, към който тя е отворена от две страни – към зрителите и отдясно на залата. Малкото предмети в нея са деформирани отново в духа но експресионизма – тясно бюро в неестествена перспектива и тънки удължени крака, също такава малка печка, стол, прозорец и вече описаната врата. В хода на спектакъла тази стая претърпява още една метаморфоза – на финала, когато Попришчин е отведен в лудница, тя се преобръща и ляга на една от стените си, като дъсченият под сега се оказва решетката, зад която се гърчи тялото, приютило разстроеното съзнание на Попришчин. Той и неговият свят са едно цяло, той винаги е в своята „стая”, никога не може да излезе от нея, тя е построена от съзнанието му; когато то е разстроено, тя отразява неговите деформации. Деформираната стая и нейните метаморфози като образ-емблема на света на Попришчин е отправната точка и едно от определящите постижения на моноспектакъла на Томаш Керестеш. Показателно е, че той сам е и автор на сценографията на представлението. Другият акцент в решението на пространството на Томаш Керестеш е дигиталното съоръжение,

Томаш Керестеш в „Дневникът на един луд”, режисьор Виктор Бодо, Унгария

„Ужасената душа: Макбет“, Институт за пекинска опера от провинция Анхуей в град Хъфей, Китай

Из пресконференцията преди спектакъла „Ужасената душа: Макбет“ на Института за пекинска опера от провинция Анхуей в град Хъфей, Китай, с който на 1 юни 2017 г. беше открито 25-ото юбилейно издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято”. Пресконференцията се проведе в Галерия „Графит“ с участието на Донг Чинг, президент на Института за пекинска опера от провинция Анхуей, Жао Чунганг, директор на театъра на Института, Ванг Юшу, актьор, и водещ Асен Терзиев, главен координатор на Международния театрален фестивал „Варненско лято”.

Институтът за пекинска опера от провинция Анхуей работи в най-старите традиции на този впечатляващ сценичен жанр – huiju. Бихте ли разказали малко повече за неговата история?Жао Чунганг: Действително huiju е жанр, възникнал в китайската провинция Анхуей и той има над 400-годишна

история. През 1790 г. китайският император кани в Пекин по повод 80-годишния си рожден ден четирите най-добри компании, играещи huiji. Те силно го впечатляват и той ги кани да

останат в китайската столица. Оттам идва след това и названието „пекинска опера“. Характерното за huiju е, че представя една история посредством музика и танц. Костюмите са специални и са основно в тъмно червен и зелен цвят. Музиката се основава на много стара традиция и в нея песента звучи като вик. Миналия месец Ванг Юшу, който изпълнява главната роля в „Ужасената душа“, спечели най-голямата награда в Китай за актьорско майсторство.

С какво пиесата на Шекспир „Макбет“ – емблема на европейската театрална традиция и основа на „Ужасената душа“, е интересна за традиционния китайски театър? Донг Чинг: Пиесата „Ужасената душа“ представлява китайски вариант на трагедията на Шекспир. Този избор прави китайската театрална традиция по-близка и разбираема за европейската публика.

Ванг Юшу в сцена от спектакъла

Г-н Ванг Юшу, какво е за Вас да сте на сцената?Ванг Юшу: Първо, много благодаря на фестивала, че ни покани в красивата Варна. Спектакълът, който ще видите тук, е доста различна и опростена версия на оригиналното представление. Целта ни е да можете да придобиете представа за китайското изкуство.

Колко са зрителските места на сцената на вашия Институт?Донг Чинг: Към 1700, но обикновено публиката е към 1500 човека на представление.

Бихте ли разказали за тренинга, през който един актьор от пекинската опера преминава?Жао Чунганг: Обучението на актьора започва още от 10-годишна възраст. Първо се учи пеене, което е много по-различно от западната традиция. След това се учи изкуството на разказване, след това се учи движение и актьорско майсторство и способността всичко това да се съчетава в едно. Ванг Юшу: Лично аз, когато искам да се подготвя за представление, ако не се чувствам в добра форма, си намирам някъде стълби и бързо се качвам и слизам до шестия етаж и така три пъти. Но всеки има свои начини да влезе във форма, преди да излезе на сцената. Гу Хонсин, Съветник по културните въпроси, Посолство на НР Китай в България:Най-ценното за мен е сътрудничеството между театралните култури. България е от страните по Пътя на коприната и Китай би искала да развива отношенията си с тях. Полагаме големи усилия да подпомагаме не само икономическите, но и културните взаимодействия. Затова театралната връзка между България и Китай е важна за нас и ще я развиваме със специална програма. Предстоят още гостуващи представления в България. Надяваме се и български постановки да бъдат показани в китайски театри. Един от организаторите на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ посети Китай и така те избраха да поканят „Ужасената душа: Макбет“. Мога да кажа, че представлението е впечатляващо. То само по себе си съчетава Изтока и Запада.

Материала подготви АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

Стремим се да направим китайската традиция по-разбираема за европейската публика

вместено в хаоса на деформираната стая, на което неговият персонаж записва, напластява и миксира като съвременен DJ звуците – хълцанията, писъка, хриптенето, необичайните фалцети и шумове, които сам създава. Така освен мобилния и мултифункционален образ на сдвоеното същество човек-дом основен елемент на спектакъла и на изпълнението става актьорският глас и звукът. Всъщност, записвайки звуците, които (смята, че) чува и преработвайки ги в мелодии, смисли и ритъм, които сам създава чрез съвременния технически посредник, Попришчин на Томаш Керестеш не само пряко и въздействащо представя „разказите”, зараждащи се и протичащи в разстроеното съзнание на персонажа му, но и прави неочаквано актуално внушение. Човекът днес, все повече сам измислящ и създаващ чрез дигиталните технологии света, в който живее, е застрашен от самота и загуба на връзката с реалната социална среда, заплашен е от една нова, доброволно придобита „лудост”. Обикновено (моно)спектаклите по „Дневникът на един луд” на Гогол се правят от големи и ярки актьори. Представлението на Томаш Керестеш не само блестящо потвърждава и оригинално продължава тази традиция, но и я допълва с остра днешна чувствителност и актуалност. Безспорно това е най-съвременният сценичен прочит на повестта на Гогол, който някога съм гледала.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Литературен вестник 7-13.06.2017 9

Жизел Шабудез

На 23 юни 2017 г. от 18. 30 ч. в Нова конферентна зала на СУ „Св. Климент Охридски“ Жизел Шабудез ще има открита

лекция на тема „Едипа във фройдистко-лаканианската клиника“.

Жизел Шабудез е френски психоаналитик. Като всеки психоаналитик тя приема хора, които са поискали да се

анализират, работи за предаването на психоанализата чрез анализа на други психоаналитици, преподаване, публично

говорене и писане.Трудно е да определиш стила на един психоаналитик.

Предложената на вашето внимание статия ни кара да мислим в няколко насоки в тази връзка. Нейният начин на

писане „кръжи” около обекта, прихваща го, но не го среща и схваща фронтално и директно. Това не е случайно, защото

психоанализата ни учи, че обектът на желанието винаги се приплъзва и изплъзва. Освен това сочи към мястото, откъдето идва „нашият опит” – става дума за т.нар.

психоаналитична клиника. Не на последно място този стил ни препраща към един друг (спорно е изписването му с голяма

или малка буква), към предаване на словото на Жак Лакан. Той не цели да поддържа присъствие в едно отсъствие, а

да осъществи „едно връщане към Лакан” в съвкупността и многообразието на неговия принос към психоанализата и

опирайки се върху Лакановото връщане към Фройд.М .Д.

Да не обича тази, която желае и да не желае тази, която обича, в психоанализата и отвъд нея се приписва на мъжа доброволно да отделя секса от любовта, докато на жената, най-често, да ги обединява. Фройд нарича това „най-разпространеното принизяване” в любовния живот и посочва един симптом там, където се е виждало норма на мъжественост във века, когато институциите на родство все пак са се ориентирали към свободен избор на партньор по любов. Той е също така първият, който се е досетил, че това отделяне, което справедливо анализира според забраната на инцеста, е последица от непризнат зев във връзката между половете, която Лакан e трябвало да разработи и да го разкрие по-късно. Времето на века напредва, еволюцията на сексуалната връзка, ускорявайки се, става все по-манифестна, а и други модалности на любовния живот целят подобно отделяне, ако и дисиметрията между мъжа и жената да е настоятелна в широк мащаб. Изглежда важно да разберем двигателя на това отделяне в неговата цялост.Може да изглежда логично любовта и сексът да са разделени, защото това са две доста различни сфери и съвременният дискурс масирано го подчертава. Същевременно в началото на миналия век психоанализата открива, че те се раждат заедно и последващото им разделяне произтича от забраната на инцеста, прилагана с по-голям или по-малък успех в зависимост от разрешаването на Едипа. Първата любов на детето съдържа и първите наченки на сексуална възбуда, преди да са означени от забраната, която ги касае. Нежният и чувственият поток се появяват заедно, отбелязва Фройд. Детето иска да задоволи желанието на този, който го прави обект на своето желание, подчертава Лакан. В началото съществува една любов, чиято съдба е да се раздели, след това да се подложи на изтласкване, при положение че забраната за инцеста е съблюдавана. Разбира се, чувственото течение е неясно и неопределено, далече от достигнатото в зрялата възраст, а любовта към майката, после към бащата и отвъд, не е тази, която по-късно ще се отнесе към сексуалния партньор. Но нейното деление под егидата на закона бележи завинаги любовта като чувственост, под каквато и да е форма, понеже тя направлява произхода на говорещото същество. Накратко, любовта не се ражда „чиста”, тя става такава по начин, по който „чиста” означава разделена чрез забраната на инцеста.От самото начало психоанализата подчертава трудността да се обединят двете течения в зряла възраст, тъй като любовта е призвана да се свързва със сексуалното желание, а пък то е упълномощено, дори предписано да обединява едното с другото. Техните съюзи приемат лесно инцестни смисли, защото забраната за инцеста първоначално ги е отделила, а любовта не се реализира освен по сложни и непълни начини. Това би могло да изглежда учудващо, защото няма съмнение, че реално не се касае за инцест. И така, съществуват два елемента, които са обединени в едно първо време, след това се разделят в едно второ време и впоследствие се мъчат отново да се обединят, защото тяхното събиране е заразено от една забрана, която вече не ги касае. Какво следва да се прави в тази рамка?Тези ефекти се срещат постоянно в психоаналитичния опит и те зависят всъщност от един субект, формиран от Едипа и от системата на Името-на-бащата, която осигурява и огражда неговата диалектика. Впрочем Фройдовият „обичаен начин на принизяване” далеч не е единственият начин на отделяне на любовта и сексуалното желание. Доста други способи се наблюдават при мъжете, както и при жените. Многобройни разновидности на любовния живот не изглеждат ориентирани към това отделяне, както те са в действителност, ако се вгледаме по-добре; те също зависят от едиповата конструкция.

Ефекти на Eдиповата логикаРазширяването на забраната върху инцеста

Фройд приписва отделяне на любовта от сексуалното желание, което наблюдава при някои мъже, на едиповото въздействие. „Любовният живот на такива мъже е

разцепен в две насоки, които изкуството персонифицира в небесната любов и в земната или животинска любов.”1 Той провъзгласява, че не се касае за разделение между собствено човешкотo, от една страна, и животинското, от друга страна. Събирането заедно на тялото и езика не е доволно от тези граници и не се задоволява.Сексуалното желание на човека не се организира съобразно инстинкта, а преминава през закона за забраната на инцеста и представляващите го означаващи, определяйки смисъла на тялото, а именно сексуалния смисъл. Интегрирането на забраната се състои във възможно най-голямо отдалечаване на жената от майката и да се избере един неценен любовен обект е добър начин да се постигне това - да обичаш, като се откажеш от желанието. Многобройни разновидности достигат до един и същи резултат, отдалечавайки или жената, или майката, мнозина се посвещават или на любовта, или на желанието, т.е. двете ги разделят. Става дума или за увеличаване на сексуалните контакти без любов според едно желание, което взема форма на принуда далече от удоволствието, или обратно, да се посветиш само на любовта под формата на невъзможна любов като двойките без сексуални отношения. Или пък да обичаш и да желаеш една жена само във времето на придобиването й, а след това престава или едното или другото, а по-скоро и двете. Любовта и сексът, ако са обединени само когато не се реализират, престават да бъдат едното и другото и се представят единствено като една оцеляла забрана.Откъм женската страна ефектите на Едипа са доста различни. Фройд е наблюдавал, че при жените двете течения се обединяват по-лесно, при условие че засягат един забранен обект. Раздяла, от една страна, и обединение върху забранения обект, от друга, се появяват в двете противоположности. Изглежда, Едиповата логика пощадява женското по отношение на обединението на любовта и секса само ако подбира едно лесно за осъществяване условие. Всъщност, докато обектът е забранен, реализацията е трудна, хаотична, крехка и остава частична и ефимерна. Забраната, заразявайки обединението на едното с другото, несъмнено устоява в този случай, но остава също така невредима в определена степен. Но други разновидности на очевидното отделяне на любовта и секса се намират в любовния живот на жената в настоящия момент. Една анализантка го констатира доста просто. Извикана на бял свят и отгледана като „съкровище” от своята майка, с която е споделяла една чувствена любов в момент, когато нейният баща я е изоставил. След това, в юношеството, тя, общо взето, сама се изхвърля навън, напускайки семейния дом, за да живее в продължение на години, като се отдава на всеки пожелаващ я мъж в нощните заведения. После, тя се събира с един мъж чрез интернет, който я обича, но с когото тя прави много рядко секс и никога не изпитва сексуално удовлетворение. Тя си казва, че любовта, свързваща желанието и насладата, е запазена единствено само за майка й, защото реализацията с нея е била толкова чувствена и тя си спомня еротични сънища в тази връзка отпреди няколко години. Анализантката заключава, че мъжът може да има само нейното тяло, без любов, или любовта й, без тя да се наслаждава.Съвременната еволюция на любовния живот изглежда показва винаги най-прецизно това разделение в сърцевината на избора на партньор, така че този свободен избор се основава върху връзката на любовта и сексуалната наслада, която има неоспорим успех напоследък, що се отнася до обединяването. Лакан подчертава, че желанието не засяга обичания обект и че не трябва да се вярва, че един Едип, „който е започнал и действа” постига това2. Всъщност Едиповата логика е тази, която го постига. Тя толкова отдалечава жената от майката за момчето, колкото доближава мъжа до бащата за момичето. Тя в крайна сметка конструира един перверзен или инцестен обект и тази алтернатива придружава избора на пол на субекта при изхода от Едипа. Така че тази система е единственият начин да се символизира сексуалната наслада при говорещото същество. Гарант за забраната на инцеста, логиката развързва любовта от първичното желание, но впоследствие забраната се чува далеч извън своето инцестно поле, в целия ансамбъл на насладата. По този начин, щом се стигне до реализация, подхождаме с величини, които не я съдържат, посредством това, което в други случаи се полага на изключването на любовта.Забраната на сексуалната наслада в нашата западна християнска традиция поддържа това развързване, като идеализира едното и диаболизира другото и осъществява по този начин едно изместено отделяне на необходимото първично разделяне между чувствения и нежния поток. Много модерни мислители ги разделят, но по друг начин. Някои течения, повлияни от Фуко, например считат, че сексуалността по своя произход е лишена от всякаква любов, докато не влезе в парада на едиповата идеология, която те пък отричат. Но всъщност сексуалната тенденция при говорещото същество, в противоположност на инстинкта, се ражда само в лоното на любовта, и то на едиповата любов. Дори и

* Статията следва разработките от години на въпроси, които дават повод за публикациите на „Автоеротизмът на фаличната наслада”, Essaim, Nr. 10, 2002, на книгата „Сексуална връзка и връзка между половете”, Paris, Denoel, 2004, и на статията „Сексуалната реалност”, Che voui? Nr. 29, 2008.1 S. Freud, “La psychologie dе la vie amoureuse” в: La vie sexuelle, Paris, PUF, 1969.2 J. Lacan, Le Séminaire, Livre X, L’angoisse (1962-1963), Paris, Le Seuil, 2004, p. 180-181.

перверзната сексуалност, въпреки че се иска без връзка с любовта, е по възможност множествена и анонимна.Следователно психичното функциониране на сексуалното не съдържа толкова символизация на насладата, колкото на нейното изключване. Сексуалността е маркирана от забраната от самото начало и колкото и да е странно, остава такава, което съставлява като цяло единствената й дефиниция. Не съществува за тези, които говорят, символизация на сексуалната наслада, която произлиза от нея самата, което в крайна сметка е удивително. Ето главната констатация на психоанализата. Защо не съществува нещо, което, за да символизира сексуалната връзка, ще засегне начина на наслада на мъжа, от една страна, и този на жената, от друга страна, и ще свърже тези два начина? Защо няма едно означаващо на мъжа и едно означаващо на жената, които да създават връзка?Като символизира сексуацията около едно-единствено означаващо – фалоса – и приравнявайки тялото на партньора на този фалос, Едипът и неговото структуриране чрез Името-на-бащата води до една сексуална модалност, която при мъжа отклонява възможно най-много идеала, т.е. любовта, от обекта на нагона, т.е. сексуалното. Той детерминира едно заместване на обекта на желанието с Големия Друг на любовта, което съдържа известна перверзност, създавайки за мъжа значително отклонение, понякога отричано или пък радикализирано, доколкото за желанието той трябва да редуцира Другия до обект. Необходимостта за жената в Едипа да желае и да обича едновременно, да се стреми към един забранен обект, постига резултат, който не е толкова отдалечен, колкото изглежда; макар и отклонението от идеала до обекта да не е голямо, дори да липсва, то задоволяването е крехко или недостъпно и идва, за да не ги свърже наистина. Тази логика на фалическaта функция важи впрочем за всички, независимо от техния пол, и кастрацията като забрана на насладата не се ограничава до инцестния обект, а засяга сумата на насладата.Можем да вярваме, че тъй като тази система продуцира сексуирана позиция за всички от единия и от другия пол, то тя би могла да е подходяща да обедини секса и любовта. Бихме могли да мислим, че тъй като фалическото организира сексуация за всеки според символите и според логика, принадлежащи на инфантилната сексуалност - чисто фалическа и в родствена позиция с погледа на Бащата - малко се интересува, че предполага само фалически същества (мъжки и женски) според „да имаш” или „да бъдеш” и тяхната липса. Все пак, ако приемем, че една сексуална връзка като такава предполага да свърже любовта и сексуалната наслада, да обедини двете наслади, изключено е да се произвежда според Едипа, чиято сексуация допуска, че любовта завинаги остава разцепена от секса и символизира само една-единствена наслада. Едиповият мъж, мъжът, който се наслаждава в кастрацията и в трансгресията по някакъв начин съобразно Бащата, е в сърцето на тази логика, той не познава друга.Това констатира философът Пол Оди, който подема „Свръхмъжкарят“3 на Алфред Жари, придружавайки го със забележителен коментар на Лакановата концепция – това е историята на персонаж, който реализира предизвикателството да има стотици последователни сексуални акта с една жена; той започва да я обича в момента, когато вярва, че я е убил със силата на насладата. Виждаме един фантазъм, опитващ се да предотврати мъжката импотентност и в този смисъл фантазъм на всеки „мъжкар”. Действително един такъв фантазъм се противопоставя точка по точка на границите на мъжката наслада чрез една безгранична способност на персонажа да накара жената да се наслаждава, предлагайки й накратко „да се наслаждава до смърт”.

3 A. Jarry, Le Surmâle, Paris, Fasquelles, 1945.

Разделянето на секса и любовта*

на стр. 10

10Литературен вестник 7-13.06.2017

Пол Оди добавя, че Жари има намерението да покаже, че този фантазъм съдържа нещо, което се противопоставя на любовта, че „теоремата на свръхмъжкаря е една военна машина срещу ценността на любовта”4. Защото, Оди подчертава, „тази машина за отричане на реалното на кастрацията” се състои „в отрицание на силата на любовта, която ни дава достъп до реалното”. Той включва тук с право достъпа до една Друг-а-наслада, която осъществява любовта на жените. Оди отбелязва в каква степен този персонаж се опитва да въплъти една описана и осмислена от Лакан функция, тази на изключението, която трансцендира универсалната граница на сексуалната наслада чрез фалическата функция. Всички са подложени на здравината на тази граница без един, който поради това е назован отговорен, агент, въпреки че тя няма агент. Този един (изключението) придобива очертания на бащата от Фройдовия мит в „Тотем и табу”, считан, че се наслаждава от всички жени, докато синовете му са лишени от тях, което ги кара да искат да го убият. Този един-единствен не е в любовта към жените; той се наслаждава с тях, без да се поставя въпрос да знаем дали те се наслаждават, или не.Taка Фройд е вярвал, че трябва да разработи два мита за Бащата във връзка със сексуалната наслада, в единия бащата се наслаждава на жените от общността в началото на обществото, а в другия на майката при произхода на субекта. В първия, чрез убийството на бащата се произвежда забраната за инцеста действена за другия, което предполага, че установяването на тази забрана е свързана със сексуална наслада, което се потвърждава в размислите на Лакан. И ако Фройд впоследствие ги обвързва, прави ги равностойни под егидата на това, което Лакан е необходимо да назове Името-на Бащата, то е, защото структурата е тази, която ги прави равностойни. Бащата от Едипа ще съвпадне с първичния Баща от насладата без граница. Те заедно основават системата на Името-на-Бащата, първо единият, после другият, в един или в друг смисъл в зависимост дали гледната точка е на субекта или на цивилизацията. Това е една странно сексуирана система, където всичко е функция на фалоса (фалическа функция), където никой не е действително мъж или жена, а е или син, или дъщеря, където никой не се наслаждава с другия пол, а само автоеротично, независимо със или без друг, само с фалическа наслада, с изключение на един-единствен, който е считан, че се наслаждава на майката и на всички жени, но всъщност също автоеротично, защото насладата на жената не е взета предвид, а насладата на майката е изключена. Тази система съдържа едно изпразване на функцията на Другия пол и на неговата наслада, които са генерализирани в множеството на дискурса, за да остане в тази система място за вписване на словото. И в този кадър отношението към другия пол се отклонява в любов без желание и/или в желание без любов за някои, за други любов и желание за забранена персона, така че отделянето на любовта и секса навсякъде е осигурено по някакъв начин.Известна е идеята да се направи цял, изпълнен Един в любовните отношения. Тя произхожда от първите отношения с майката, където лъжовно ни се струва, че този Един е осъществен, където детето прави едно с другия, защото се иска равно на обекта на своето желание. Но тази идея произхожда също и от факта, че нежният и чувствен поток са били свързани за бебето, тяхното събиране още не се е явявало забранено.

Едиповата сексуация

Едиповата символизация се установява за детето в момент, в който то изпитва автоеротична наслада. Начинът за фалична наслада, подобна за двата пола независимо дали е клиторна или от пениса, придружава една фалична нагласа на момичето, както и на момчето спрямо майката и поддържа това, което ще подкрепи означаващото на фалическата функция. Така системата на фалическата функция има, на тази основа, универсален характер. И ако метафората на Бащата учредява значението на фалоса на базата на присъствие или отсъствие на органа, т.е. на репрезентацията, то фалическото означаващо се учредява върху сексуалната наслада, и най-напред върху тази на мастурбацията. Съществува едно объркване между наслада и орган като подпора на фалическото означаващо. Лакан го подчертава с примера на транссексуалния, който не разбира, че фалическата наслада е означаващото, а фалосът не е нищо друго, освен означаемо. Но това объркване се среща и в редица дикурси, като този на сексуалния закон, който, тръгвайки от репрезентацията на фалоса, се обявява в термините на този, който има, и този, който е, и базирайки се върху това уравнение, конструира една сексуация. По този начин някои традиции логично изключват мастурбацията, защото тя въвежда фалическата наслада като представена и за двата пола, а не като репрезентация на органа и неговото уравнение.Тази наслада има съществена функция на защита срещу нахлуващата наслада на Големия Друг, първо майчин, защото тя е подкрепа за съществуването на субекта,

4 P. Audi, Lа théorème du Surmâle, Lacan selon Jarry, Paris, Verdier, 2011, p. 134.

това, което го закотвя в реалното чрез насладата. В този смисъл фалическата наслада и означаващото със същото име дефинират универсално мъжкото, опора за съществуването на субект на езика, а не на мъжкото като такова. Оттук впоследствие се скланя един „той” и една „тя”. Изборът на пол за всеки субект, отвъд данните на едиповата алиенация и начините на сепарация, въведени от едно бащино означаващо, е детерминиран от означаващото, подкрепяно от първоначално универсалната фалическа наслада, а не толкова от означаемото фалос. Объркването на едното с другото е частично надмогнато в наши дни, въпреки че има стари причини в несъзнаваното, което обяснява, че това превъзмогване може да отвори място за съвременни искове за правото на мастурбация както при сексологичния феминизъм, който се състои колкото в показването на една наслада сама по себе си, а ла Диоген, на една наслада сама по себе си, толкова и в подкрепа на субективното съществуване.Тази фалическа наслада е в действие в ансамбъла на функция със същото име, независимо дали тя има или няма изключение в това, което се налага като граница на насладата. Докато съществува изключение, човек има избор между това да се подложи на тази кастрация или да се идентифицира с некастрираното изключение, той може да се наслаждава или да бъде кастриран, което се превежда в дискурса като да нямаш или да имаш фалоса, а в сексуалните отношения - като да имаш или да нямаш тази, която е фалосът. Изборът за жената е да откаже или не тази фалическа наслада, след това да стане или не обект на желание на този, който въплъщава изключението, т.е. в този смисъл да бъде или да не бъде фалос. Сексуалният закон произтича с цялата си логика от тази система, съдържаща Името-на-Бащата като изключение, защото той сочи универсалното, спрегнато като полова връзка между този, който го има и тази, която е. Като замества Другия пол с един т.нар. „обект на размяна”, женското произтича от едно изпразване на функцията на Големия Друг и съдържа фалическо уравнение на обекта, който се родее с перверзия според играта на думи на Лакан.5

И така, въпросът за сексуацията не е да снеме или не фалическата функция, защото и двата пола зависят от нея, но дали това да стане изцяло или не, както мъжът по необходимост я изтъква. Тук е единственото поле, оставено за всеки един от факта, че има пол. Така че фалическата функция, макар и да се базира върху един символ, който първо е мъжки, в крайна сметка не дефинира истинското придобиване на пол, защото ще е само мъжко да се снеме изцяло фалосът, а женско ще бъде това да не стане изцяло. В този смисъл фалическата наслада като такава, както в своето символично, така и в органичното си измерение, не е само мъжка; тя е универсална, най-малкото защото вземаме мъжкото като универсално. Това е насладата на субекта, който говори и поддържа нейното съществуване. Това е да имаш само тази наслада, която е мъжка и да нямаш тази, която е женска. Ето как се разпределя с Лакановите уравнения имането на пол, което е съвсем различно от това просто мъжко и женско, с малко от едното и от другото във всеки един, както обикновено се казва.Поради това фалическата функция има необходим характер единствено тогава, когато единият се изключва, и всеки мъж като такъв го подчертава. За тези пък, за които тя не е напълно снета в степента нищо да не се изключва от нея, тя има случаен характер; не всяка жена я снема. Там, където тя е от порядъка на необходимото, като цяло не напускаме Едипа, само обръщаме термините: от забрана с кастрация преминаваме към идентификация с трансгресия. Там, където е случайна, може да изберем да останем в едиповата система на Името-на- Бащата, като обръщаме термините на фалическото имане спрямо майката към фалическото бъдене спрямо изключението или спрямо мъжете. Независимо че Едип структурира синовете и дъщерите, той не формира в никакъв случай един мъж и една жена.Мъжът се вписва в тази необходимост, доколкото не се залюлява в логика, която благодарение на една среща става случайна. Понякога той се вписва безкрайно, защото може без прекъсване да отказва това залюляване в друга логика, когато тя му се предоставя. В този случай той просто поднася другаде същото предложение и се проваля при същите обстоятелства. Изходът от тази логика произтича от изключението, но във формата на единично (unaire), а не в универсална форма. Една сексуална двойка в един особен, частен случай може да конструира един мъж спрямо една жена. Така той вече не е в универсалното – син на един Баща, който кастрира всички независимо дали е бил разпознат или не; той не е вече изцяло в кадъра на фалическата функция и това слага край на отделянето на любовта и секса в този случай. Единственият път, на който любовта и желанието биха могли да се обединят без забрана и без този частичен изход, е този на Друг-ата-наслада, не вместо, а като допълнителна на фалическата наслада. Един мъж като такъв не снема вече изцяло фалическата функция, която, бидейки универсална, не може да произведе друго, освен синове или бащи. Всъщност тази наслада на Друг-ия, обективно в родителен падеж, не се наслаждава с нищо съществуващо, а по-скоро с отсъствието. Функцията на Други-я, конструирана от Едипа и Името-на-бащата я подронват, по-точно тя е зачертана. Тук също има изпразване на функцията на Друг-ия, оставяйки място за

5 Става дума за изписването на „версия на бащата” като Père-version, което има същото звучене на френски като „перверзия”. Този неологизъм на Лакан е произнесен за първи път на семинара му от 10.02.1976. (бел. пр.)

артикулация на словото, но вече не в универсалното на дискурса, а в това „един по един в сексуалната двойка”. Партньорът да престане да съществува за другия не е привилегия на нито една от страните. Лакан го подчертава.6 Така че сексуалният закон се осъществява универсално чрез изпразване на функцията на Друг-ия от страна на женското, а тази логика го осъществява „един по един” и от мъжката, и от женската страна.Означава ли това, че отсега нататък мъжът е феминизиран? Можем, ако поискаме, да считаме, че когато един мъж обича, той е като жена, която прави същото. Всъщност можем да наречем женски този процес, който е Друг и се дефинира не само универсално, но и единично, защото той е този, който заимства насладата от една жена. Но по-скоро този процес е допълнителен, отколкото женски. Възможният процес за мъжа е определен, защото една форма на кастрация, приета в отношението с тази жена, го води впоследствие да намери отново фалоса в дара, който тя му прави на това, което самата тя няма. Като цяло тук има един див преход, преди да се установи една нова логика.Другият при всички случаи е отсъстващ от момента, когато се касае за сексуална връзка7. И това се вписва като грешка срещу всяка идея, че либидото, същността на Ероса, ще направи Едно от двама.8 Следователно, когато разделянето на любовта от секса е на път да бъде преодоляно, в този отделен случай не става дума за съюза на двама партньори и обединението им в Един. Става дума за преплитане на две наслади с помощта на трети термин, който позволява другия полюс на насладата на жената.9

Несъгласието/раздорът във фалическата функция

И така, единствено мъжът трябва да се вписва в качеството на универсален в сексуалната връзка, защото фалическата наслада подкрепя субекта в неговото съществуване независимо от пола му, но една жена никога не се вписва в качеството на универсална в сексуалната връзка. Тук имаме една фундаментална дисиметрия. Тя е до степен, че ако една жена цели да се впише в универсалното, може да го направи само ако влезе във фалическото несъгласие. „Универсалното не се появява за жената освен с фалическата функция, в която, както знаете, тя участва. Но тя не участва освен ако не иска да я похити от мъжа, или пък, о, боже, му налага да й служи понякога, а даже и по-лошо, тук ми се е паднало да го кажа, тя му прави услуга”10 - така го казва Лакан. Когато жената е разположена изцяло в универсалното, нейното участие във фалическата функция е или да я отнеме, или да я налага на мъжа, но тя не я достига, защото за нея съществува една друга наслада. Това води до заключението, че от страната на фалическата функция няма нищо друго, освен несъгласие, или тази функция за едните е необходима, а за другите случайна.11 Мъжът не е зает с това несъгласие освен в прехода към друга логика между необходимото, от една страна, и случайното, от друга страна. Тук се вписва съдбата на това, което настоява в универсалната детерминация на функцията.Така, в универсалното, условията за дуалност във връзката между мъжа и жената са доста несигурни. Две модалности са възможни – без гаранции коя е по-податлива да бъде осъществена. За да би имало фундамент на пола, би трябвало те да са две, отбелязва Лакан, или нула и едно трябва да правят две, за да се вкорени съществуването в символа. Едно тук просто обозначава некастрирания, а нула – кастрирания.Taкa от страна на жената има апел към някой, който не е кастриран, докато от страна на мъжа има увереност, че нито една жена не може да бъде такава, защото всичките се разполагат в нулата на кастрацията. И едното, и другото не са съвсем гарантирани. Мъжът може да се идентифицира в „минус-едно на кастриран”. Но това изискване за една идеална точка 6 „Аз подчертавам, че на едно висше ниво отношението, основано на изчезването, изгубването на съществуването на един от партньорите, което оставя празно място на вписването на словото, не е привилегия на никоя от страните. Само за да има основи за секса, е необходимо да са двама, нула и едно със сигурност това прави две в символичен план, т.е. при това ние признаваме, че съществуването се корени в символа”, J. Lacan, Le Séminaire. Livre XIX, Ou pire : [1971-1972], Paris, Le Seuil, 2011, p. 105.7 „На едно определо ниво, това, на което би имало шанс да има сексуална връзка, не съществува нищо друго освен Е на зачертания х, този хетерос като отсъстващ. Това далеч не е само привилегия на женския пол, то е просто индикация на това, което аз вписах в моя граф ... на Означаващото на зачертания Голям Друг. Това означава, че откакто го приемем, Друг-ият е отсъстващ от момента, в който става дума за сексуална връзка”, Ibid., p. 104.8 „Нищо не прилича на не знам каква си спонтанна тенденция към Един-ия, няма такова нещо. Точното артикулиране на тези две нива показва, че точно в несъгласието се създава опозицията между половете, тъй като по никакъв начин тя не би могла да се установи от универсалния Един. Точно обратното, на нивото на съществуването ние намираме една опозиция, която се състои в анулирането, изпразването на една от функциите - тази на Друг-ия. Това изпразване таи възможността за артикулиране на езика. Това ми се падна да онагледя”, Ibid., р. 107.9 Виж развитието на този момент в Rapport sexuel et rapport des sexes, op. cit.10 Лакан продължава: „Но това не универсализира жената, именно от това и чрез него, което е коренът на „не-цяла“ (pas toute), тя таи една друга от фалическата наслада, същинската женска наслада, която изобщо не зависи от фалическата”, J. Lacan, Ou pire, op. cit., p. 103-104.11 Тук без съмнение е най-решаващият обсег на това, което обичайно се нарича война между половете и което придобива смисъл на един фалос амбосептор ту на единия, ту на другия, наречен напр. „копринадлежност на един-единствен фалос”, G. Pommier, Que veut dire faire l’amour?, Paris, Flammarion, 2010.

Разделянето на секса и любовтаот стр. 9

Литературен вестник 7-13.06.2017 11

откъм женската страна, за един, който не би могъл да бъде кастриран и по определен начин трансцендира фалическата функция, е според Лакан един облог, едно отчаяно изискване за уникален шанс, репрезентиращ дуалността. Този минус-един се илюстрира от мита за първичния баща, който се наслаждава с всички.12 Романът на Алфред Жари „Свръхмъжкарят” представя като комедия една такава идентификация не в смисъл, че героят ще се наслаждава с всички жени, а че вече не може да се наслаждава с една и да я накара тя, от своя страна, да се наслаждава по неограничен начин.От мъжка страна, увереността в една тоталност, опираща се на идеята, че никоя жена не е била кастрирана, защото всички са кастрирани поначало, е безплатна, Лакан го подчертава, защото поведението на жената показва, че отношението й към фалическата функция е доста активно.13 Жaри е илюстрирал тази страна със своята „Месалина”14, показвайки колко може да е съмнително всъщност, че никоя жена не е била кастрирана.По този начин се счита, че минус-едно позволява една дуалност във връзката и обединява любовта със секса, но го прави по-скоро като изключение, което потвърждава правилото, така обединението си остава съмнително. От друга страна, нулата, чиято универсалност също е съмнителна, не обединява нищо и осъществява една дуалност на чистия символ.В една такава система е подсигурена и възобновявана раздялата на любовта от сексуалната наслада и неин агент става функцията на Бащата-гарант на забраната на инцеста. Това е всичко, което схващаме, когато се разположим единствено в перспективата на фалическата функция. И ако само я прекрачим в една точка, в един случай, то тогава любовта и сексът стават податливи да се завържат съвсем различно отколкото в началото.15 Мъжът е бил подложен във всяка епоха на тежка детерминация в смисъла на неговото цялостно вписване в тази функция, докато сега изглежда по-свободен; с последната еволюция на половите роли в западната цивилизация той може да избира коя логика да приеме според това, което може или не може да преработи от една сексуална среща.При това сексуалният закон на фалическото уравнение „да имаш” и „да бъдеш” не ще последва само от символизацията чрез Името-на-бащата, означаващо, произтичащо от фалическата наслада, а не едно представителство на органа. Този закон задължително предполага друга причинност, засягаща функционирането на самата фалическа наслада.Като се разположим в перспективата на сексуалната наслада, и този път не на нивото на раждащия се субект, а на нивото на сексуалната двойка и нейните модуси на наслада, то трябва да въведем едно друго влияние, различно от едиповата символизация, за да усетим какво се произвежда. В сексуалната наслада се среща друго деление, един друг зев, освен идващия от забраната на инцеста; тук разсъжденията на Лакан привличат нашето внимание, като той се съмнява, че този зев е само последица от забраната на инцеста, и даже между другото се пита доколко не е обратно – зевът да извиква забраната като допълнение.

Деление според сексуалната наслада

Да се ситуираме в друга перспектива, като обобщим какво схванахме дотук. Ако изграждането на фалическото означаващо не е нищо друго освен символично, ще предположим, че то произлиза единствено от това, което функцията на Бащата установява. Или то (означаващото) се обляга на насладата, разположена в сечението на символичното и реалното. Означаващото на фалическата функция е подкрепено от тази наслада и от нея символичният ред заема своето главно означаващо. От този момент нататък как то се изгражда? От доста време приписват на психоанализата да мисли, че органичните особености на сексуалната наслада изобщо не участват в нейното детерминиране от несъзнаваното, т.е. от езика. Многобройни изказвания в историята на психоанализата можеха, и още могат, да ни накарат да го вярваме. Само въображаемото и символите е нужно да вземаме предвид и символичната система е всесилна да детерминира отговорите на тялото. Това никога не е била гледната точка на Фройд, а още по-малко на Лакан. За тях бързо е станало ясно, че ако дадени величини на езиковите институции интервенират масивно върху тялото, за да определят сексуалното желание, то това желание, обратно, се опира върху определени черти и функционирания на тялото, организиращи се в една логика. Не става дума да опростяваме, но това се верифицира в теорията за опита.Лакан прави още една крачка, като счита, че би могло, между другото, една особеност на мъжката оргазмична наслада, поради своето влияние върху сексуалната връзка

12 Ibid., p. 108.13 Ibid., p. 109.14 A. Jarry, Оеuvres, Paris, Robert Laffont, 2004, p. 735.15 По отношение на делението на любовта и секса изводите от този ъгъл потвърждават и продължават тези от изследването на сексуалната връзка спрямо Едип, което бе направено в „Сексуалната връзка и връзка на половете”, която може да се резюмира така: през първия век на психоанализата се е считало, вземайки предвид Фройд, че диалектиката на кастрацията-изход от Едип (единият, който ще има фалоса по-късно, другият, който ще го иска) изгражда един съюз на насладите на двата пола. Мислело се е, че връзката е на активно и пасивно като връзка между мъжко и женско, връзка между мъжкото „да го имаш” с „да бъдеш”, което жената представя на базата на това, че го няма; накратко, всичко, което е поставено между единия и другия пол като допълнително, е основа на ефективна връзка между половете. Всъщност Едип завършва само в неврозата както при момичето, така и при момчето, и фалосът като значение е определящ само за една нарцистична символика. Той не представлява орган на една обединяваща наслада за двата пола.

между мъжа и жената, да е инструментализирана от езика, за да го снабди с главното му означаващо.16

Към логическото завъртане в ход се прибавя основаването на едно означаващо за всички нагонни обекти, те са и сексуални обекти. Забраната на инцеста бележи секса с един закон от мрака на времето, който го определя като това, което е забранено в първата любов на малкия човек. Така че сексуалната наслада е забранена първо на това място, преди да стане наслада на сексуалната връзка. Това е солиден начин на вписване и съществуване, който идва точно навреме, защото липсва органично спрягане между насладите на двата пола, които ще бъдат наречени точно сексуална наслада. Мъжкият оргазъм има физиологично нисък праг и не може да се повтаря, докато женският оргазъм може да се повтаря, но при прекрачването на определен праг, условие, което предпочита целта на оплождането, а не тази на спрягането на насладите.Лакан е предположил, че би трябвало да се обърне въпросът и да се вземе предвид, че е имало забрана за инцеста точно за да се учреди една връзка като забранена, защото не е имало връзка, определена от сексуалната наслада.В тази перспектива означаващото Баща следва да се схваща, първо, като това, което наименува полюса на символичното разпореждане с един зев в сексуалната наслада, който се концептуализира в несъзнаваното като кастрация, и в този смисъл, означаващото е наименувано „агент на кастрация”, което не е даром. Оттук то е агентът и на друга кастрация, която подсигурява за всеки раждащ се субект уважението към забраната на инцеста, което на пръв поглед не е кой знае какво. Но всъщност напротив, тук има нещо. В двата случая, на Едипа и на сексуалната връзка, в един паралел, който не може да не бъде поразителен, една наслада се подлага на ефекта на кастрация между субекта и Големия Друг, и определеният агент на тази кастрация е един баща.

Мъжкият оргазъм в сексуалната връзка

Върху мъжката наслада е задържано това, което ще снабди символичния ред с неговото главно означаващо и оргазмът на пениса е определен да поддържа това означаващо. Отключването на този оргазъм при мъжа в сексуалната връзка има ефект на прекъсване на насладата на двойката, независимо дали е дошъл в добър или лош момент, защото той не се подчинява на волята на мъжа и така показва, че се случва по външно разпореждане. Физиологическият факт на детумесценция, съпровождащ еякулацията, е последван най-често от отнемане на функционалността на органа, което Лакан прави равнозначно на ефектите от кастрация в несъзнаваното, като го обозначава чрез обръщане в противоположното като най-реалния източник на фалическата теория. Преждевременноста в отключването на оргазма е в обратна пропорция с възможността да се произведе оргазъм в партньорката, макар че това, което се нарича предварително удоволствие евентуално успешно го допълва. Ако оргазмът е злополучен (напр. преждевременен), още повече се забелязва, че това прекъсване е разпоредено от кастрацията на връзката между двете наслади; тази команда се проваля в обратен смисъл в случаите на забавяне на оргазма или аноргазмия при мъжа – това се случва често, когато този оргазъм е силно очакван от партньорката като дар, a fortiori целящ зачеване.17

Неговото отключване взема лесно вида на една команда, която се намесва като трети в сексуалната двойка, един Друг, който символично определя границите, каквито и да са те, на насладата на двамата партньори.В зората на човечеството тази привидна намеса на трети в двойката е могла логически да бъде приписана на функцията на един бог, именно на Бога от Библията, този от Сътворение, който изважда реброто на първия човек - така твърди Лакан. Богът отнема костта, която е липсвала като цяло, за да отдели този оргазъм от отказа на органа да функционира.18

Да се припише на един божествен Друг разпореждането с фалоса е наречено „да се измъкнеш ловко от затруднено положение”. Съществува и друг възможен източник на бога в човешките дела и това е сънят; древните са ни го показали, като са го интерпретирали като божествено съобщение, защото той извиква също така намесата на символичния Друг, но този път в мисълта на съня.Мъжът по този начин е разположен в артикулацията между две предпоставки в насладата на сексуалната двойка. Насладата на жената, ако не предприеме активно пробръщане, е командвана от тази на мъжа, доколкото жената символически е командвана от Бащата. Тази двойна обусловеност се отразява в системата на фаличната функция и участва в сексуалния закон, преработен от дискурсите на различните цивилизации, които от свой ред го предписват. Той осветлява един чест фантазъм при мъжа – да бъде изнасилен от Бащата; не само защото Бащата от Едипа е абсолютният

16 Развитието на тази теза е предмет на цялата книга „Сексуална връзка и връзка между половете”, op. cit.; тук не ще се позовавам на нея, освен когато е необходимо за разбирането на новите бележки по отношение на предмета.17 Съвременните условия за размножаване подчертават, че винаги повишаването на искането за оплождане, избрано и планирано от жени, които от доста време отлагат, води до видимо намаляване на сексуалните връзки с тази цел, създавайки при мъжете масивно симптоми на аноргазъм. Любопитна еволюция, която след сексуалното освобождаване възвръща на сексуалната връзка нейната религиозна дефиниция: сексуална връзка е това, което поражда дете. Съвременната сексология, от своя страна, постига подобрение в регулирането на оргазма от страна на мъжа. Виж: C. Solano, P. de Sutter, La mécanique sexuelle des hommпes, petit traite du savoir éjaculer en plus de trente seconds et moins de deux heures, Paris, Robert Laffont, 2011.18 J. Lacan, RSI, Séminaire inedit, le 11 mars 1975, коментиран в G. Chaboudez, „La realité sexuelle”, Che voui?, Nr. 29, 2008.

съблазнител и като такъв се съединява с Бащата от сексуалната връзка, но и защото това изнасилване е една квазиграматическа представа в смисъла на садистичния жест, на инстанцията, която командва неговата наслада, доколкото командва и тази на жената, един Друг на Другия по някакъв начин, за който той е това, което е жената за него. Един анализант, който точно в юношеството е белязан от появата на сън, в който неговият баща го изнасилва, сега преживява сексуални трудности с жена си, която пък, желаейки горещо дете, е започнала медицински процедури за забременяване след откриването на стерилност, отнесена към лошо структуриране на неговите сперматозоиди. Той може да се наслаждава и да еякулира само при условие на появата на фантазъм, в който не той е този, който се наслаждава, а един доминиращ мъж, като баща му, и където не неговата жена е тази, с която се наслаждава или на която доставя удоволствие, а една лека жена, която ще му бъде подчинена. Една фигура на Бащата взема въображаемо командването, за да функционира сексуалната наслада, но в любовните отношения той се отказва от един такъв модел.Определящото прехвърляне на мъжката наслада в сексуалната връзка към ерекцията, а след това и върху оргазма не е само материална случайност, върху която се прилагат човешките закони и тези на несъзнаваното, но и част от това, което ориентира символичната организация на насладата на мъжа и на жената. Мъжът винаги е в пряк контакт с органичния феномен на оргазма, така че неговото получаване понякога е една кастрация, а при жената оргазмът никога не е кастрация. Въпреки че ефектите на несъзнаваното са имали широко влияние върху неговите граници, те не ги заличават; ето защо фантазмът за „свръхмъжкаря”, този, който не само надскача границите, но ги кара буквално да експлодират, е всъщност, както подчертава Пол Оди19, един банален фантазъм за мъжката логика, нейното най-незначително нещо. Този фантазъм се състои в обръщане във всесилие на това, което се манифестира като липса на сила, както вече го прави фалическият символ на мощ.Много е вероятно същото обръщане да е водещо в процесиите на фалоса, комосите в Древна Гърция. Един такъв процес не минава без комично измерение, което манифестно се асимилира от тази особено активна в създаването и употребата на фалическия символ цивилизация. Тя е създала различни ритуали като процесии на Дионисии, на сатирите, шествия с гигантски фалически символи, които са представяли с много хумор надуването на мехурите на домашни животни като имагинерно раздуване на фалоса. Комедиите на Аристофан, базирани върху комично-фаличното в отношенията между мъжа и жената, също манифестират в каква степен, ритуализиран, фалосът е станал едно казване, целящо като цяло да реинтегрира в обекта функцията на причина в момента, когато тя още не е съкратен член в граматически смисъл, т.е. не е изтласкана. Алфред Жари придава на това обръщане същия род комична поезия.Тази модалност на наслада на пениса се намесва в съединяването на главните символи на човешката сексуалност, за чието формиране тя съдейства като основа на една по-обширна структура чрез своите последици за връзката между половете. Фалическата функция интегрира понятието за кастрация и нейното ръководене; нейната универсална логика се генерализира за всички освен за Бащата, номиниран във функцията на агент, който се присъединява към бащата във функцията на забрана в произхода на всеки субект в кадъра на Едипа. Този, който заповядва мъжкия оргазъм, е същият, който забранява инцеста, което не е случайно. И в двата случая той зачертава насладата на Големия Друг, като го кара да изтърпи една кастрация на фалическата наслада на субекта. И в двата случая той основно забранява обединяването на сексуалната наслада и на любовта.Сега разбираме защо само преминаването към една Друга

19 Виж по-горе, La théorèmе du Surmale, op. cit.

на стр. 12

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

12Литературен вестник 7-13.06.2017

наслада, например чрез любовта към една жена, може да промени за един мъж тази двойна обусловеност в сексуалната връзка, което е начин на наслада, минаваща без функцията на бащата. Тя не генерализира своите ефекти в универсална логика, предполагаща едно изключение. Поръчката за наслада вече не е вменена или поставена от Бащата. На него вече не му е дадена и отговорността за кастрацията. И тази наслада не се страхува от инцестните обноски, които продължават да украсяват по някакъв начин обединението на секса и любовта.

Мастурбационният оргазъм

При все това прехвърлянето на фалическата наслада на оргазма върху субективността се намесва доста преди нейната функция в сексуалната връзка да се подложи на описаните ефекти. При момчето тя се намесва, първо, с ранната ерекция като една интрузия, защото тя го разделя от майката – не подчинявайки се, по-скоро противопоставяйки се на нейната наслада, където то е взето за обект. Фалическата наслада на мастурбацията активно подкрепя съществуването на субекта дори още преди да премине дефилето на метафората на бащата; тя е разделяща преди него. Един вид cogito на насладата, а не на мисленето, тя го подкрепя в превратностите на съществуването, преди да бъде изключена насладата на Другия. В този кадър нейната функция е една и съща и за момичето, и за момчето. Можем, ако искаме, да наречем тази фалическа наслада мъжка и при двата пола, както го прави Фройд, защото цялата символика заимства своето означаващо от фалоса на фалическата наслада, но тя участва тук като активна подкрепа на съществуването, а не като отнесена към пола наслада.Откриването на оргазма в юношеството подчертава този аспект. Ако оргазмът играе роля за съзряване на обекта „а” (малко а), както Лакан го обявява, то е, защото въвежда отговор на насладата на тялото, която, макар и да е търсена и провокирана сама по себе си в мастурбацията, се произвежда като идваща от един Друг, от тялото като Друг. Друг не само в смисъл, че субектът не го поръчва, защото тялото самї поръчва своите органични функции и се представя при все това като един вид чужда воля, но и също в смисъл, че в тялото се вписват всякакви видове знаци като послания, подлежащи на интерпретация, понякога вече интерперетирани. Освен това оргазмът е начин на наслада със свое собствено прекъсване, свои граници, което го различава от другите нагонни наслади. Той съдържа всъщност ефект на субективно отменяне, защото се произвежда извън волята и прилича на изчезване на субекта, но е последван от едно субективно репродуциране, което пряко се присъединява към ацефалното функциониране на субекта на несъзнаваното, постоянно разполаган между изчезването и репродукцията. По принцип оргазмът не съществува в детската мастурбация, но когато се произведе впоследствие, той придобива, също като нея, една функция на протекция, на защита срещу нахлуването на насладата на Големия Друг. В много случаи той си запазва тази функция и в зряла възраст. Идея за това ни дават, например френетичната мастурбация на някои психотици, или пък тази, патетично описана от Сад в писмата до жена му, когато е бил затворен по волята на тъща си.Във всеки нагонен обект се вписва една двойна граница, между субекта и обекта, и между субекта и Големия Друг, но тъй като обектът функционира като една част от субекта, разположена в Големия Друг и така организира едно желание, което и да произтича от автоеротичното поле, има своята основа извън него дори и да предполага известен брой имагинерни участници. Оргазмът се присъединява към нагонните обекти в юношеството, въвеждайки нова форма на сепарация с деленето на субекта; сега е наречена „сепарация”, защото една същинска телесна наслада се представя като че ли идва от Големия Друг. Щом веднъж е произведена автоеротично в мастурбацията, насладата на тялото установява нова граница на променливост във връзката с насладата. Нещо повече, съдържайки едновременно една наслада и нейния лимит, оргазмът е зает с процеса на пренасяне, който е същински за функционирането на обекта „а” като логическа база за организация на желанието. Прекъсването, разсичането на насладата чрез оргазма поражда конституирането на една стойност на насладата, която е пренесена другаде, не тук върху един обект, както е в сексуалната връзка, а върху субекта, агалмизирайки20 Аза, който въображаемо заема място във фантазма.Тези елементи влизат в играта като първо развитие на фалическата наслада за двата пола и със субективно прехвърляне върху двата ската. Докато при мъжа фалическата наслада е част от една необходима функция в основата на неговото субективно конструиране, то при жената тя е част от една случайна функция.

Вметнатата случайност на женския оргазъм

20 „Агалма” е термин, въведен от Лакан в Семинар VIII „Преносът” (1960-1961), когато той коментира и интерпретира диалога „Пир” на Платон за целите на разглеждания предмет. Лакан си задава въпроса защо субектът, с когото имаме отношения на любов, е и обект на нашето желание. „Агалма” обозначава енигматичния обект на желанието, който запленява субекта благодарение на недостига/липсата на съществуване (manqué a etre), внедрен в обекта „а” (малко а). –

Характеристиките на женския оргазъм се прибавят към тези на мъжкия, за да произведат тенденция към разминаване и разединяване на насладите на двамата партньори в сексуалната връзка. Като действа така, той се добавя към разделянето между любов и сексуална наслада и предстои да видим как.Последните уточнения за женската физиология показаха наличието на един „свод” зад предната стена на вагината със същата оргазмена чувствителност, както клитора.21 Една такава възбудимост е „предвидена” по някакъв начин от природата, за да подхожда на едно съвкупление „at ergo”, както казва Фройд. А пък преминаването към коитус в легнало положение или в лице е последица от придвижване към изправено положение на тези, които впоследствие ще станат говорещи същества. Тази позиция съкращава коитуса, ако не се смятат специфични интервенции като директната стимулация на реактивната предна стена на влагалището, и този ефект се добавя към ограничаването на насладата на жената поради модусите на наслада на пениса. Отсега нататък, изправени, човешките същества се съвкупляват легнали и тази диспозиция способства приготовлението на сексуалната връзка от страна на езика според митовете и религиите, отдалечаващи още повече женския оргазъм от сцената на връзката, както и от дискурса, до степен на елизия. Лакан22 очертава една фикция за произхода на езика, изключвайки същевременно всяка възможност да се дефинира същински един такъв произход.23 Тази фикция изтъква, че детумесценцията, следваща оргазма на пениса, е крайъгълен камък на символизацията на сексуалната наслада и отвъд това на символичното в неговата цялост, защото то въплъщава лимита на насладата на двойката, вместо да съчетае едната и другата от техните наслади; в това си качество тя може да бъде причина за езика. Можем впоследствие да прибавим допълнение към тази фикция на Лакан, като 21 Зоната на оргазмена чувствителност не засяга само външния малък орган – клитора, който познаваме и по същество не е нищо друго освен това, което се нарича „жълъд“ на един по-обширен, вътрешен орган, разделен на множество „сводове” зад стената на влагалището. Чрез тази стена клиторът е стимулиран и чувствителен, по-точно върху предната стена в нейната долна третина, и т.нар. „точка G” не е нищо друго, освен един пункт от изключително реактивен ансамбъл. Така че ако задната стена на влагалището е практически нечувствителна, то предната стена е в контакт с този вътрешен клиторен ансамбъл, който има същите свойства да предизвика изкачване върху платото на оргазма. Вижте последните опити от ехографски записи на полов акт в геникологията”, O. Buisson, Qui a peur du point G ? : Le plaisir féminin, une angoisse masculine, Ed. Jean-Claude Gawsewitch, 2011.22 Детумесценцията при мъжкия индивид е създала този специален тип апел, който е артикулираният език, благодарение на което се въвежда в неговите измерения необходимостта да се говори. Ето оттук блика логическата необходимост като граматика на дискурса. Виждате колко е незначително! Изглежда, за да се досетим, нищо по-малко от появата на аналитичния дискурс не е нужно”, Ou pire, op. cit., p. 54.23 Невъзможността да го докажем по очевиден начин, след като се знае, че връзките между секса и езика трябва да бъдат подхванати едновременно от два ъгъла, дефинирайки една обратна причинност: „Дали защото има дискурс, затова няма сексуална връзка, или защото няма сексуална връзка, затова има дискурс?” Никакъв произход сам по себе си не е обозрим, защото и двете твърдения са верни, и то не само последователно, но и едновременно. В едното е лесно да усетим: езикът и институциите, които той създава, организират връзката между мъжа и жената по такъв начин, че тя не би могла да бъде сексуална връзка, защото е символизирана само със символа на единия пол. Символичното основава отсъствието на тази връзка като реално. Другото твърдение е по-трудно. То извежда, че има една първа липса на свързване в сексуалната наслада и езикът го схваща, за да конструира една логика, но освен това отсъствието ще извика самия език. Двете твърдения са верни заедно, въпреки че са противоречиви и формулирани в обратен смисъл, но те са неудържими заедно от гледна точка на една обичайна причинност. Ако трябва да предпочетем едно от двете, то ще е второто, но в качеството му на фикция. Лакан е показал как то става основа на цялата система на наслада за този, който говори. Поради това тази фикция фиксира един решаващ смисъл относно липсата на сексуална връзка при говорещото същество. Виж: Rapport sexuel et rapport des sexes, op. cit.

интегрираме ефектите от женските физиологически особености и тяхното развиване. Изграждайки се заедно, мъжкият и женски индивид променят начина на правене на двойка; тяхната наслада, вече подчинена на лимита на детумесценцията, се отдалечава още, тъй като оргазмът на женската е по-малко изграден. Една елизия (изпускане) участва във формирането на всички обекти а – гърдата, изпражненията, погледът и гласът24, - и остава извън символизираното, обратно на детумесценцията, мълчалива, тя не дава място на означаващо. Тази елизия, която понякога е считана за отхвърлена (подложена на форклузия25), се отразява в отсъствието на женски символ на сексуалната наслада, в психичните модалности на тази наслада и в изпразването на Друг-ия пол в сексуалния закон, оставящ празно място за чиста артикулация на дискурса. Тя участва в редукцията на Големия Друг в обект, което човек трябва да осъществи в желанието. Тя участва също и в липсата, която характеризира един полюс на насладата за една жена, този, откъдето тя обича. Тук е може би най-реалният начин на женската кастрация. Той не засяга липсата на един орган, защото не е и ставало дума тя да го има, а мълчанието на една изоставена наслада. Лакан каза по повод на метафората за реброто на Адам, пораждащо Ева в „Сътворението”: „заради това нещата вървят оттогава толкова лошо”26, защото дискурсът, установен на тази основа, официално отказва начина на наслада, който мъжкият индивид се мъчи да произведе, и чрез лимита на спада (детумисценция) Бог, изглежда, му налага кастрация. Ето защо съвременните феминистки прояви припомнят настойчиво, и то в момента на снемането на тази елизия в нашата цивилизация, че насладата е една и съща, ако и да не е лесно създадена. Масивното присъствие на Бащата в имагинерното на сексуалната връзка се държи от приписването на него на поръчката за кастрация, но също и на това, че той е моделът на очакваното изключение и би могъл да се заличи, щом фалическата функция не е вече цялата наслада. Крехката връзка на любовта и секса рядко напуска непокътната и невредима от сексуалния акт между двата члена на двойката, въпреки че те не й отговарят по един и същи начин. Пред провала на съюза на насладите, усещан като факт на мъжката кастрация, мъжката логика, или по-точно самата фалическа логика, има тенденция да отдалечава още повече любовта от секса. Едиповият мъж все повече обича жената, която не желае или желае жената, която не обича. Той или все повече отказва желанието и се посвещава само на любовта, или принципът на пренасяне се засилва и отнемането на насладата във връзката се пренася винаги към един обект а. Логиката, организирана само около фалическата наслада, пренася желанието към този обект и тотално отказване на тази наслада обещава любовта; и в двата случая все повече се отделят любовта и сексът.Женската логика, или по-точно не изцяло фалическата логика, прибягва до любовта като допълнение пред лицето на кастрацията, срещната в разминаването на насладите. Колкото повече изглежда, че допълнителната връзка на фалическата функция се проваля да свърже двете наслади, толкова повече една Друг-а-наслада създава нещо в допълнение. Лакан подчертаваше, че в това се състои да дава това, което тя няма, което представлява основата на нейната наслада. Любовта произтича тук от добавка към сексуалната връзка, тя допълва съюза на двама с една наслада - третичен термин. В тази Друг-а-логика колкото повече кастрацията на сексуалната връзка е налична в отсъствието на фалическа, т.е. обединяваща наслада, толкова повече любовта създава обекта, който липсва за този съюз. Въпреки че тя не дава нищо освен това, което няма, което като цяло не й струва кой знае колко много, това добавъчно предложение (по-скоро женско само по себе си) конституира едно ефикасно допълнение.Но първото допълнение е винаги забраната за инцеста, който създава мощен полюс на съществуването, като предписва да се желае. Така че щом се появи съвсем буквално този зев между насладата на мъжа и тази на жената в еволюцията на връзката между половете, която познава нашето западно общество, ние констатираме, че акцентът се поставя все още върху инцестната любов като забранена. Основана като изключена от забраната, тя е масивно присъстваща, допълваща липсата, но управляваща отново едно разделяне на насладите и едно деление между секса и любовта. Човек изпитва болезнено това знание, пред което е толкова сам, особено откакто Бащата го напусна.

Преведе от френски МИМОЗА ДИМИТРОВА

24 Във всеки случай се изгражда единство във връзката на субекта с Големия Друг с посредничеството на обекта. Разделянето с обекта разделя субекта на две, защото първо той е едно с обекта. Това разделяне причинява желанието да се намери отново отпадналата наслада. Това важи за всички обекти „а” и също за фалическия обект, който е конституиран на базата на сексуалната връзка, основаваща се на разделянето на субекта и функционалния фалос чрез детумисценцията.25 Форклузия – от основната защита в психозата, която Фройд различава от изтласкването и нарича от/изхвърляне (Verwerfung), Лакан прави една операция на субекта, за който основното означаващо – Името-на-бащата - не може да се впише и се отхвърля. Това има определени последици за преминаването през Едипа - желанията и волята на майката нахлуват като каприз, незасегнат от закона, а бащата става една фигура на този, който е автор на закона, т.е. не може да става дума за кастрация. (бел. пр.)26 J. Lacan, Le Séminaire. Livre XV (1967-1968), L’ acte psychanalytique, inеdit, séance du 21 février 1968.

Разделянето на секса и любовтаот стр. 11

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 7-13.06.2017 13

Иван Дулов

Всяка поява на дете на този свят предпоставя задачата за справяне с Едиповия комплекс.

Зигмунд Фройд, “Три студии върху сексуалността”

Никой не посреща с отворени обятия баща без син, или син без баща.

Фирдоуси, “Шах-наме”

Историята, която ни разказва Памук в краткия си роман „Червенокосата”1, се разиграва около Джем, младо момче, което е изоставено от баща си в ранна юношеска възраст. Това прави момчето изцяло зависимо от неговата майка, която не може да му даде необходимата твърдост и увереност, която патриархалното семейство предполага. Затова Джем вижда във възможността да стане чирак на майстор, копаещ кладенци, шанс не само да се откъсне от дома, който вече не чувства като дом, но и да открие бащинската любов, която винаги му е липсвала. Години по-късно седмиците, прекарани в копаенето на кладенеца, ще се окажат съдбовни за Джем. От чирак на майстор, копаещ кладенци, Джем се издига до върховете на обществото, опознава не само света на бизнеса, но и света на идеите. Жената, която среща и в която се влюбва, ще се окаже много повече от страстно „червенокосо“ изживяване. Едно събитие, преживяно на младини, оставя у него неизличимо чувство за вина и го кара да стигне в търсенията си до Античността и до случаите на отцеубийство и убийството на сина в „Едип цар” и „Шах-наме”, за да си обясни сложната плетеница от самота, ненавист, вина и любов, която движи живота му.В настоящия текст няма да проследявам подробно развитието на сюжетните нишки в романа, нито ще се опитвам да правя подробен анализ на главния герой и неговото развитие, а по-скоро бих искал да се спра на едно размишление около съдбата на главния герой в романа Джем. Как ние можем да разглеждаме тази история на това момче, което израства от един момент в своят живот без своя биологичен баща? По-късно Джем ще срещне един мъж на име Махмуд, или Уста (майстор на турски) Махмуд, който ще се окаже една много важна личност за Джем - един своеобразен “заместник” на липсващия му баща, една “патерица”, на която ще се облегне Джем в своето търсене на отговори. Тук бих искал да отворя една кратка скоба, за да припомня, че темата за търсенето на отговори в “Едип цар” на Софокъл винаги е била свързана с една неяснота по отношение на въпроса за бащата. Имам предвид повратния момент в трагедията, когато Едип разговаря с вестителя. Този диалог протича по следния начин:

Едип: Що думаш, та не е ли Полиб мой баща? Вестителят: Не повече от мене. Точно толкова.Едип: Но как, баща ми равен бил на чужд човек?Вестителят: Така е - ти не си ни мой, ни негов син.Едип: Защо тогава свой син ме наричаше?Вестителят: От мене дар те бе получил някога.Едип: От чужд ме взел - а колко ме обичаше! 2

Това е именно и моментът, в който Едип започва своето „разследване”, довеждащо до развръзката на трагедията.И така, връщаме се на историята на Джем - в какво се състои неговото търсене? Пред какви въпроси се изправя той? Според мен пред Джем стоят именно следните въпроси:Въпросът за идентификацията на едно момче с един мъж.Въпросът какво е да си мъж за една жена.Въпросът какво е бащата, какво представлява един баща и за какво служи той.Последният въпрос е формулиран по един много елегантен начин от Памук в един цитат, част от който използвах и за заглавие на настоящия текст: “Всички мечтаем да имаме силни и смели бащи, които да ни казват какво да правим. Въпросът е защо. Нима ни е трудно да решим как да постъпим? Или да различим моралното и правилното от порочното и грешното? Нима винаги имаме нужда да чуем, че не сме виновни и не сме се отклонили от правия път? През цялото време ли ни трябва баща, или само когато се чувстваме объркани, разочаровани и несигурни“. Този въпрос според мен пронизва историята на Джем, той стои в сърцевината на романа „Червенокосата”. Пред този въпрос и съпътстващите го трудности се изправя Джем и отговори на който той търси както в отношенията си със своя биологичен баща, така и в отношенията си с Уста Махмуд.И така, в развитието на историята на Джем ние виждаме едно търсене на отговори, отнасящи се до бащината функция. Но в какво се състои същината на тази бащина функция всъщност? Нека да започнем с това какво провокира началото на това търсене. Описаното от Памук чувство на 1 Орхан Памук, „Червенокосата“, „Еднорог“, 2016, прев. М. Караилиева.2 Софокъл, “Едип цар”, БАН, 1956, прев. Ал. Ничев.

обърканост у малкото момче се появява, след като неговият баща изчезва и това поставя въпроса за нуждата от бащата. На негово място за Джем се появява този майстор на кладенци, Уста Махмуд, който заема мястото на един Символичен баща. Техните отношения Памук описва по следния начин: “Майсторът трябва да се увери, че момчето си върши работата добре, и да го остави да се оправя самї, докато той копае кладенеца. Онзи, който не може да се довери на чирака си като на собствен син, винаги има успех. „Познай кой беше първият ми майстор?”, попита Уста Махмуд. – „Кой?”, попитах го покорно, макар че знаех отговора на въпроса му. Уста Махмуд каза с поучителен тон: „Баща ми. Ти също ще си добър чирак и ще сме много близки. Все едно че си ми син”. Според него копачът на кладенци и неговият помощник започвали рано или късно да се чувстват като едно семейство. Майсторът бил длъжен да обича, пази и обучава момчето си, понеже един ден то щяло да продължи делото му”3.По отношение на нуждата от баща Фройд ни казва в “Неудобството в цивилизацията” следното: „Не мога да се сетя за по-силна нужда в детството от нуждата от бащина закрила”4. Но можем да се запитаме, до какво се отнася тази нужда от закрила и кой в действителност е нейният агент? Пред каква опасност е изправен субектът, която провокира нуждата от закрила от страна на един баща? На тези въпроси ще се върнем по-късно, но преди това да проследим развитието на историята.И така, в лицето на Уста Махмуд Джем вече е открил един баща, на чиято закрила той може да се уповава. Но неговото търсене по въпроса “Какво е баща и кога ни е необходим той?” съвсем не спира дотам, както ни показва развитието на историята. Това, което следва в историята, е една случка, в която Джем изпуска пълна кофа в дъното на прокопания кладенец в момент, в който Уста Махмуд се намира на дъното на кладенеца. След това Джем избягва, обладан от тревожност и страхове, че може да е причинил по невнимание смъртта на своя майстор Уста Махмуд. Години по-късно, когато Джем вече е станал зрял мъж, тази случка провокира у него изследването на два мита: този за Едип и този за Рустам и Сохраб (това е един персийски мит, описан от Фирдоуси в “Шах-наме”. В този мит всъщност става въпрос за убийството на сина от страна на бащата. Митът е представен и разгърнат майсторски от Памук, в едно съчетаване и импозиране на двата мита - този за Рустам и Сохраб и мита за Едип). Пред какво обаче изправя Джем изследването му на мита за убийството на сина от бащата? Нима тук не можем да мислим за една фигура на един Имагинерен баща, който убива или пък който кастрира сина си, - нещо, което срещаме често във фантазиите на невротиците? Но ако се върнем към текста, този образ на бащата, който убива сина си, при Джем кореспондира с един продукт, и това е именно тревожността от мисълта, че той е причинил смъртта на своя майстор, на човека, олицетворяващ Символичния баща за него. Как можем да мислим тази тревожност? Психоаналитичната клиника показва, че такава тревожност се явява именно продукт на едно неуспешно изтласкано желание за отцеубийство, една среща на предварително въображаемо отиграване на убийството на бащата, но в един обърнат, проектиран по свеобразен начин вариант.Но какво става с Джем, който изследва тези въпроси? Той се тревожи и едновременно с това, когато по-късно научава новината, че неговият майстор не е умрял при онзи инцидент, чувства голямо облекчение. Защо все пак този човек му е необходим жив, така да се каже? Ключът към отговора на този въпрос можем да открием в една сцена, в която Уста Махмуд изразява мнение, че Джем не бива да посещава пътуващия театър, където се е запознал с червенокосата, в която е влюбен, и която, по нейните думи, “би могла да му бъде майка”. Според Уста Махмуд Джем не бива да ходи там, тъй като този театър е “място на разврат”. Тук няма да се спираме подробно и да проследяваме тази история, но на мен ми се струва, че това развитие ни изправя пред един аспект за бащината функция, който Лакан е разработил още в своята статия върху семейните комплекси от 1938 г.5, където той подема цитираното твърдение на Фройд, но го допълва по отношение на една двоичност на бащината функция, която е, както казва Лакан - “съчетаваща функцията на закрила с тази на забрана”. Както знаем от Фройд и Лакан, въпросът за забраната на инцеста е основополагащ и свързан с Едип и бащината функция. В своя V семинар “Формациите на несъзнаваното” Лакан казва: „Въпросът за Едип не съществува, ако няма баща, и обратно, за да говорим за Едип, е необходимо да въведем като основна функцията на бащата”6.Именно тази функция на бащата, която е забраната

3 Орхан Памук, “Червенокосата“, прев. Мая Караилиева.4 Зигмунд Фройд, „Ерос и култура. Неудовлетвореността от културата”, „Дамян Яков”, 2015, прев. Ч. Янкова-Боюклиева.5 Жак Лакан, „Семейните комплекси”, „Сиела“, 2012, прев. Кр. Точева, А. Чаушев.6 Jacques Lacan, Le seminaire V : Les formations de l’inconscient (Seuil, 1998).

на инцеста, е, струва ми се, основният двигател на сюжета в книгата, тоест това е и което отговаря на въпроса дали винаги ни е необходим баща. Нека първо да разгледаме произхода на тази бащина функция. Кое поражда този основополагащ въпрос, пред който е изправен всеки един субект. Този въпрос, засягащ бащината функция, според мен е породен от и гравитира около една основополагаща липса в Символичното, едно първоначално липсващо знание по въпроса за бащата. Това е един въпрос, който задейства субекта по отношение на извършване на една работа по изработване на смисъл и запълване на означаващото “баща” с този смисъл. Питаме се, заедно с Джем: За какво служи бащата? “Средствата”, така да се каже, с които субектът си служи, за да отговори на този въпрос, са: Реален баща/Въображаем баща/Символичен баща, съпътствани от редица Едипови фантазми, както е описано в историята за Джем от Орхан Памук. Цялата работа на субекта по търсене на опорни точки в Реалния баща, в Символичния баща и в Имагинерния баща са свързани със забраната на инцеста. Романът на Памук илюстрира именно това - случващото се с Джем е, че той успява да “сглоби” един баща, така да се каже, успява да открие своите опорни точки в един Реален баща (с когото той се среща отново в крайна сметка) и в един Символичен баща (Уста Махмуд), но въпросът, който остава без отговор сякаш за Джем, е именно въпросът за забраната на инцеста, както ни показва последващото развитие на историята. Нуждата, която стои в основата на тази необходима работа по преизобретяването на отговорите на въпроса “Какво е един баща и винаги ли е необходим той?” от всеки един син, във всяко едно поколение, се отнася до наличието на едно Едипово желание към майката, на едно желание за инцест, налично у всеки един субект. Именно бащината функция като забраняваща инцеста е тази, която служи на субекта за предпазване от това желание. В пета глава на “Тълкуване на сънищата” Фройд пише: „Неговата (на Едип) съдба ни вълнува само защото тя е могла да бъде и наша собствена - тъй както Оракулът е положил същото проклятие над него преди раждането му, това е и съдбата на всеки един от нас, може би именно да насочим нашите сексуални импулси към майката и нашата първа омраза и първо желание за убийство към бащата...”7

Бащата не е нито даденост, нито самоопределен смисъл, нито универсален гарант за каквото и да било, а по-скоро означаващото “баща” отпраща към една необходима работа по това забраната на инцеста да стане оперантна и необходимостта тази работа да бъде подемана отново и отново от всеки син, във всяко поколение. Това е свързано и с необходимостта бащинството да се преизобретява отново и отново, всеки път, най-вече в неговите символични измерения, структурно необходими за субекта.И ако се върнем на нашия основен въпрос, който си поставихме в началото и около който се развива историята на Джем в романа - Винаги ли ни е необходим баща?, отговорът изглежда е свързан с това, че не винаги ни е необходимо присъствието на един баща, бил той Реален или Символичен, но винаги ни е необходимо да преизобретяваме бащината функция, винаги е необходимо да се позоваваме на забраната на инцеста. Това е и което Лакан казва, когато посочва, че “Ние можем да минем и без Името-на-бащата, но не можем да минем без това да се позоваваме на него”8.

7 Зигмунд Фройд, “Тълкуване на сънищата”, „Евразия”, 1993, прев. Ил. Владимирова.8 Ален Вание, „Лакан”, ЛИК, 2000, прев. И. Кръстева.

Винаги ли ни е необходим баща?

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

14Литературен вестник 7-13.06.2017

Яница Радева

Въпреки умората мъжът беше готов да се впусне и да разпитва за живота тук. Седна на масата, на която го поканиха. Тя не беше обикновена, а разполовен, грубо одялан дънер. Столът му също беше дънер, само че срязан така, че да се оформи облегалка и място за ръцете – седиш като във фотьойл или в лодка, готов да отплаваш! Навярно нарочно е направен така, каза си той, за да можеш да се спускаш по течението на отмората по-лесно. Докато се отпускаше в отмората, дойде жена и постла покривка с бродирани пеперуди или цветя, той не можа да разпознае точно какво, преди покривката да се скрие под чашите, чиниите и приборите. Жената постави чаша пред него и без да пита, я напълни. Той не се противи. Като антрополог знаеше, че е добре гостът да може да се приобщава към местните. Затова беше готов да скръсти ръце по същия начин както старецът на другия край на масата. Обзаложи се със себе си, че тази жена, която напълни чашата, малко по-късно ще извие гласа си, така че да може да запише песента й. Обаче възрастният мъж, който го покани на масата, когато го попита за място за нощуване, обясни, че тя е няма, съвсем безмълвна. Този мъж говори без нито една диалектна дума, каза си ученият. Може би и жената така би заговорила, но тя, уви, е безмълвна. Не винаги е била такава, каза домакинът, просто един ден гласът замлъкнал. Това място открила по-късно, когато малко след като загубила гласа си, и самата себе си щяла да загуби. Добре, че дошла тук, иначе щяла да полудее или кой знае какво!Младият учен слушаше и му се прииска да извади от раницата компютъра си, за да си води записки за това, което мъжът разказва, но на лицето му се появи кисела усмивка – батерията беше изтощена. Попита възрастния мъж за контакт и разбра, че тук нямат ток. Учтиво отпи за пръв път от чая, за да оправи вкуса си от бълбукащия в стомаха яд, заради неефективния компютър. Домакинът вдигна рамене, гласът му спокойно се разстла:– Високо е при нас, открай време няма, тук е единственото населено място в нашата страна, в което няма електричество.В изрядната му интонация младият не долови нито ирония, нито оплакване – перфектно съобщително изречение. Не ползваме и кондензатори, можехме, но отказахме, ще се приучим, човек лесно се приучва, а не бива да избира леснината. Младият пребърка джобовете на раницата си, може би по-добре да записвам в бележника, каза си! „Ще си водя записки“ – обясни. Не мога да му определя възрастта, каза си, дали е старче, както ми се стори от пръв поглед, или бялата брада допринася да изглежда възрастен, иначе движенията му са съвсем плавни, сякаш костите му не познават дефектите на времето, но и това, възрастта, трябва да го питам, за да я впиша после в анкетния лист с името. А за костите той сам може да разкаже, защо не, разговорлив е, сякаш да балансира немотата на жената. Той е склонен да говори по-бавно, изглежда запознат с механизмите на интервюирането, спира насред изречението, за да запиша, изчаква ме. Дори попита дали имам удобна писалка – да, това поне имам. Намирали му се достатъчно, носели му ги отдолу, заедно с брашното и солта. – Всъщност друго не е и необходимо. Дали не е време младият учен да зададе поне един въпрос от въображаемата си анкета? От ежедневието да премине към празника. Но казва нещо съвсем друго, тъкмо е краят на лятото, казва, и нощите растат. Да, растат, съгласява се мъжът, но за щуреца е добре дошло, търка крачетата едно в друго и произвежда мелодия. За пеперудата също, но тя е цвете, съвсем друго нещо, гледаш я и виждаш себе си. – А дали да не помогна с нещо? – предлага ненадейно младият, сякаш някой някъде е натиснал бутон. Но просто му се прииска да смени темата, защото не разбра нищо от това сравнение на човека с пеперудата. Не му се щеше да проличи, че няма да го отбележи в бележника, защото, ако беше решил да го изпише, срещу пеперудата, трябваше да постави огромна гърбава удивителна. – Няма нужда. По-добре се настанете, разходете се, отбележете това-онова, починете си. Ето там, в онова бунгало отсреща, с червената дворна порта ви приготвя жената завивки и вода за измиване. Да, ще се разходи, всъщност той няма бърза работа. Ще е познавателно да види какво има наоколо, жалко, че не би могъл да снима някой островърх покрив. И по-добре да не включва телефона си, нали няма електричество, ще е важен долу, когато ще е близо до пътищата, мрежата и света, сега ще се задоволи със записки. Стана от стола

си лодка и една кадифена пеперуда се откъсна от някакво цвете. Може би я уплаши, а такава пеперуда, можеше да се закълне, не

беше виждал. Крилата й бяха ушити сякаш от пурпурно кадифе, което съвършено се съчетаваше с някакво златистооранжево око. Би могъл да се обзаложи, че пред очите му излетя някакъв съвсем рядък вид. Протегна ръка към пеперудата. Не си беше наумил да я хване, а просто така, но изглежда мъжът предположи друго, защото каза:– Само внимателно, ако е възможно, с пеперудите. – Аз... от изненада. Не съм виждал такава. Какъв вид е?Възрастният мъж не отговори, само се усмихна, може би и той не знаеше името на пеперудата, и се запъти към къщата с червената порта. Младият го последва. Там наистина имаше кофа вода, оставена на слънце. – Слънчевата вода е абсолютно полезна – каза домакинът – после посочи къде води пътят.– Ето там е училището, до него е кметството, но те са затворени отдавна. Можете да разгледате сградите, особено на училището. Изкусен архитект се намерил навремето. Оттам, ако продължите, ще започнете да се спускате, носкоро след това следва ново изкачване. Там, край вековното дърво с параклиса в ствола му, е гробището. Не зная доколко ще ви е интересно, но всъщност други забележителности тук нямаме.– Как? А кръчмата? – попита младият. Не вярваше да няма кръчма, как село без кръчма?– Тя се взриви.Вероятно разчел изумлението по лицето на младия мъж, възрастният допълни: – Произшествие – случва се. А алтернатива нямало, и не се налагало. После мъжът се отдалечи и го остави да си почине, но преди да затвори червената порта, каза:– Заповядайте на вечеря... Пили ли сте малиново вино, не ли, тъкмо ще опитате, починете си, и да ви напомня – пеперудите, нали..

Загребваш водата от калайдисания съд, който откри в бунгалото с тази съвсем оскъдна мебелировка – само креват, скрин и стол. На стола беше това калайдисано котле, което отвътре е като сребърно и водата в него не се отразява, а е сякаш невидима, усещаш мократа й хладина, когато загребваш, а не я виждаш. А отвън котлето е с цвят на царевична питка. А това съвсем малко бунгало ти е по мярка. В скрина намери не много неща, полюбопитства да видиш за някаква забравена вещ, но откри само няколко свещи и кибрит – да, тук няма електричество, и този бял гащеризон, може би работен, може би на някакъв местен хлебар, или кой знае, може би на бивш хлебар да е, надали тук има нещо такова като хлебарница. Онзи мъж, когото очакват съвсем скоро, ще донесе брашно, а не хляб? На някакъв извънредно висок хлебар ще да е бил този гащеризон, но нищо, ще свърши работа, за теб го е оставила безмълвната жена. Тя е забелязала, докато ти наливаше чая, че твоите дрехи са съвсем подгизнали и прашни. И леглото те прие, както скринът, в който подреди градските си обувки и суичъра, прие те, разбра го, щом полегна да го изпробваш, макар е сякаш тясно, може би детско, но всъщност не ти е необходимо по-широко, и

завивката, макар вълнена, въобще не боде, или може би малко, колкото трева. Сега се навеждаш и се покланяш на тази безплътна вода от царевичното котле. Изправяш се, поглеждаш се в стъклото. В стъклото от външната страна на прозореца виждаш, че отражението ти се е разтворило в околната природа, в дърветата, в островърхия покрив на отсрещната къща, в червената порта на дворчето, онази хвойна, дали е хвойна, която се пъчи да замести тялото ти в отражението, така както покривът на онази по-далечна постройка иска да ти стане шапка. Оглеждаш почти прозрачното си отражение, едва се забелязваш върху стъклото, понеже никое стъкло не е огледало, но все пак виждаш, че брадата ти, е пораснала вече, сякаш по-бързо, отколкото друг път, заради новите впечатления е, забелязвал си го. После ще облечеш гащеризона, потните си дрехи ще скупчиш до вратата отвън, да ги накиснеш после и да ги сложиш на оградата да съхнат. Но после, сега има време, очите ти се затварят. Потъваш в просъницата си, мислите ти се разкъсват на отделни думи, на представки, наставки, корени, коренчета, окончания, космици, крачка на гъсеници...

Събуди се изведнъж. Никакво разсънване, никаква прозявка не напъпи на устата му. Отваря бележника и записва това. Записва също, че не знае колко време е спал. Не мога да се ориентирам по времето вън, всичко изглежда същото, възможно е само няколко минути да е продължил сънят, а може и точно един ден. Колко объркващо е, когато нямаш часовник, записа и подчерта, тук времето е прозрачно като водата в котлето. Тогава се сети, че може да потопи ръката си в кофата със слънчевата вода, която не успя да изразходи, и така да разбере, по температурата й.Открива я допълнена, а дрехите си – да съхнат на оградата. Някой ги е изпрал. Жената е идвала съвсем безшумно, изпрала е дрехите и е доляла вода. Пипна ги, мокри бяха, навярно тъкмо преди той да отвори очите си жената се е изгубила в къщата си, за да приготви вечерята – ако е време за вечеря. Може би трябва да й помогне с нещо? Но с какво ли? Дори огън не се е научил да пали, нито кокошка може да оскубе, но едва ли ще се наложи, не е видял нито кокошка, нито петел, откак е дошъл. Може би ще е добре да набере плодове, може би някоя зряла круша – преди да открие селището, се изкачи на една да си откъсне? Може би ще намери някое дърво, диво или опитомено. Може и да срещне други стопани, ще ги разпита, а може би сами ще му наберат от своите дървета. Бръкна в джоба на раницата си за пари, не, няма смисъл, едва ли ще вземат, ако и те са като безмълвната жена и мъжа. А може би ще приемат този вестник, вчерашен е или е онзиденшен, но тук едва ли следят събитията, няма и как – колко особено е това, трябва да го отбележиш в бележника, ами ако тъкмо сега падне правителството, те няма да знаят. Ако е паднало, докато си спал в неизвестната продължителност на съня си. Той също не знае. Все пак на последната страница има кръстословица, и могат да си завиват в хартията билки и подправки, или пък да си свиват цигари, все за нещо ще послужи. Младият мъж не срещна никого, докато се изкачваше. Спря при училището. Беше по-голямо, отколкото очакваше, даже не приличаше на училище, или поне не приличаше на някое училище, което бе виждал. Огромни изглеждаха прозорците и внушителни колоните между дървената врата, заключена с дебела верига и катинар. Опипа халката, дори я подръпна, но нямаше начин да влезе. За утешение се зае да прерисува формите, вдълбани във вратата: лозница, навела гроздове под влизащите през дървения свод деца, които стискаха в ръцете си свитъци. А между листата на лозницата – птица с обточена шия. Обиколи училището, дано през прозорците зърне нещо – нищо. Само издра краката си, понеже нагази в къпини и коприва.

Възрастният мъж те чакаше. Или по-точно седеше на същото място, на което пихте чай. Сега на масата бяха сложени три глинени чинии и три пъстри чаши. В средата й – газена лампа и съд за гювеч. А ти беше дошъл с празни ръце, защото не успя да откриеш никакви круши. Донесе насам само издраните си крака. Беше започнало да се смрачава, когато седна на масата. Жената извади кибрит и драсна клечка. После разсипа храната под светлината на газената луна, а мъжът вдигна от земята някаква бутилка – да, малиновото вино! Жената се усмихна, когато й каза, че храната е сладка като мед, тънките нишки около устните й доизпредоха усмивката й. Чукнахте чашите, езиците ви разплетоха множество истории. Научи, че мъжът е бил журналист някога долу. Къде, това вече нямало значение, всичко е забравено, като грип, каза, и се засмя. Чашите се чукнаха отново, скоро забрави за кой път. Каза им, че училището ти се е сторило огромно. Сякаш ангели са учили там, изтърси и си смути. Да, отговори мъжът, така е. Звъннаха като кристал глинените чаши. Как глината може така да звъни? Както ангелите да ходят на училище. Децата са ангели, би казала жената.

Селото с пеперудитеН О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 7-13.06.2017 15

И двете медии, тази на съвременното изкуство и тази на църквата като пространство, като внушение, като излъчване, се вплитат една в друга. Но аз мисля, че едно пространство каквото е църквата само по себе си носи освен религиозната конотация и натовареност, идеята за светлината, за прочита отвъд, за издигането на човека чрез изкуството, за намирането на нещата отвъд видимото. И мисля, че по този начин съвременното изкуство в пространството на една църква би могло да се прочете по съвсем друг начин т.е. да не се гледа само като някакъв тип провокация, било то на ниво сетива или интелектуална, а да се погледне и като духовна провокация към самия човек. Мисля, че това е шанс за съвременното изкуство. В. С.: Да, ние сме свикнали да представяме творбите в прословутия „бял куб“, в който се осъществява една тотална изолираност от всичко, той е безбожен, съвършен, там всичко е възможно, всяка тема може да бъде докосната. Какво ли не сме виждали в подобни изложбени пространства. В този смисъл това, което правим сега, е една малка културна революция, защото църквата не е място, където всичко можеш да покажеш и се изисква повече деликатност в подхода. Мисля, че тази изложба е и нашата реакция по някакъв начин към едно уморяване към тази идея в изкуството, че какво ли не е възможно да покажеш, колко големи скулптури, творби с животни, с части от човешко тяло. Не съм против тях, но смятам, че имаме нужда да погледнем и малко по-сериозно към изкуството, а църквата внушава уважение. И в един момент чисто политически и социално, дори в глобален план е важно да започнем да вярваме в едни стойности, които идват с изкуството. Този акт на създаване трябва да бъде над всичко друго, което е в системата на изкуството. Дори и във Венецианското биенале тази година го имаше това усещане, тази идея за изкуството над всичко. На за нас е много важна както работата с църквата и с художника, така и работата с публиката, която ще влезе там и ще възприеме творбите по един специфичен начин.

А какви реакции срещнахте от страна на публиката?К. С.: Мисля, че хората се зарадваха. Според мен сблъсъкът с едно друго пространство ги обогати изключително много. Забелязах хора, които бяха въодушевени, други - респектирани, поглеждащи на всичко по един нов начин, преосмислящи нещата.В. С.: Аз също не се сблъсках с негативна реакция. Беше емблематично това шествие, което направихме по време на откриването на изложбата, от галерията към църквата, това „ходене в лабиринт“ с една много разнородна публика, в която имаше реакции на изненада и коментари като „каква е тази църква, ние защо не знаем, че тя съществува“ дори на хора от Пловдив.

Кое ви накара днес, в този труден контекст на съвременното визуално изкуство в България, да се впуснете в подобен проект? Обикновено подобни инициативи в Западна Европа идват от големи музеи, от Министерството на културата даже.В. С.: С това се занимаваме 13 години вече, като погледнеш и фестивала Нощ/Пловдив през септември и Алтернативната карта. Стремим се да оформим едно поле на действие, най-общо казано, да създаваме обстоятелства, пространства, ситуации, възможности не само за нас, но и за всички останали. И за да го направиш това, трябва да бъдеш упорит, мечтател, но и да бъдеш много щедър и да споделиш това пространство. С тази изложба в църквата се надявам да спомогнем за развитието й като културен център и да направим други проекти заедно, защото виждам, че желание има. Много се възмущавам, когато срещам хора, които не разбират етиката на този процес, колко е деликатен, колко внимателно и търпеливо трябва да се подхожда, за да се реализира един подобен проект. Отначало, още преди да се открие изложбата, като се дочуваше, че ще правим нещо в църква, имаше разни „искаме и ние“, но като влезнаха в пространството, си дадоха сметка, че това не е лесна работа, че не можеш да го използваш просто като място за събития, че не всичко е възможно да се случи и трябва един определен подход. Но от друга страна смятам, че можем да го създаваме, защото в крайна сметка така се изгражда гражданското общество и демокрацията, чрез свободното свързване на хора, обособяването на нови територии. По същия начин работим и върху това да покажем едно друго лице, един друг културен смисъл на улица „Отец Паисий“, която е една периферна улица, в опозиция на Главната в Пловдив. И както от един частен бизнес може да се оформи едно място, като мястото на дюнерите на Главната в Пловдив например, което години наред е в една от уличките й, така място на културата на улица „Отец Паисий“ може да се оформи с един фестивал. Трябва да има противовес на това опошляване, което се случва в последните години, едно ново и различно създаване на места и пространства. Това е, което ни мотивира повече от самите възможности. Питали са ме: „Веси, не можеш ли да измислиш нещо, после да попиташ дали може да стане и тогава да тръгнеш да го правиш?“ И аз отговарям: „Не, защото нищо няма да направя“. Ако реша, че ще направя нещо, се боря то да стане, защото иначе ни остава да се движим по отъпкания път, където се сблъскваш с още повече разочарования.

А какво мотивира според вас самите религиозни институции да участват в подобни културни и артистични проекти?К. С.: Според мен мотивацията идва от самата същност на техните послания. Протестантската и католическата църква се различават много от православната. Те са по-отворени към самия човек и говорят много повече за духовната свобода. И именно изхождайки от това послание, което носят, за духовната свобода, за духовното усъвършенстване, за търсене на пътища към светлината, те са по-отворени към беседата, към изкуството, които да подтикнат към разговор за същността на човека. В известен смисъл те включват този разговор към разговора за Бог, докато в източноправославната църква нещата са много по-затворени. Протестантската и католическата църква са отворени към съвременността, към нейните проблеми, нещо, което липсва при източноправославната. И нека не забравяме, че тези църкви са свързани със западния свят, с модерния свят. Източното православие е свързано с един доста ретрограден от гледна точка на политическо и геополитическо мислене свят. Просто така се случи, колкото и да се стремим да не ги намесваме нещата. И католицизмът, който също има своята ретроградност от онези мрачни средновековни времена, търпи много промени, защото той мисли с прогреса, както протестантството, което самото е израз на модерността и много от революциите започват с него. Така че те са свързани с един друг тип свят. И дори да са носители на едно зловещо минало, много бързо успяват да се адаптират към модерността, съвременността, докато при нас това изключително много липсва. В. С.: Да, те имат желание да бъдат в крак с времето, познават съвременността много добре и правят всичко възможно да се намират между канона и съвремието. При тях има едно много силно изразено желание да помагат на съвременния човек.

Планирате ли други проекти в сътрудничество с католическата църква?В. С.: Да, един от тях ще се случи по време на фестивала Нощ/Пловдив тази есен. Става въпрос за лекция в катедралата „Свети Лудвиг“, разглеждаща колекцията от изкуство на Ватикана. За нас е много интересно да говорим за тази колекция, защото в нея има и много съвременно изкуство, а Ватиканът участва на Венецианското биенале с павилион през 2013 и 2015 г.

– Аз утре ще посетя гробището и ще видя вековното ви дърво. – Хубаво, хубаво, и пеперудите ще видиш, големи толкова..., мъжът размаха ръцете си – толкова. Хубаво, хубаво, каза му ти, уловил интонацията на гласа му, а покойниците, покойниците, как... ги обличате преди..., нали? Не си спомням, отговаря кратко мъжът, махна с ръка, че не му се говори. Какъв загубеняк съм, каза си ти, погледна жената и ти се стори, че с ръката си тя направи движение, което сякаш ти каза, това няма значение. А мъжът изговори:– Това няма значение.На другия ден видя, че вековното дърво е дъб. В параклиса горят свещи, пламъкът им е упойващ. Но кой ги е запалил? Сякаш някой току-що е посетил мъртвите си близки и се е погрижил. Дали ще срещнеш някоя жена в гробището, да я разпиташ, или и тя ще махне с ръка, че нищо няма значение. Но ето че свещите горят. Значи нещо има значение? Ето това трябваше да се досетиш да попиташ вчера, но пропусна. Кое има значение тук?Не очакваше, че гробовете ще те изненадат. Дори не очакваше да те развълнуват. Но те изненадаха, още щом прекрачи. Не защото са повече, отколкото мислеше, че ще са, нито защото камъкът върху всеки изглежда древен. Докато се изкачваше, се запита какво да очакваш и сега, щом видя всичко наоколо, си сигурен, че очакваше нещо друго. Запуснато гробище, забравено от света, трева вместо цвете, както си виждал на много места. Това очакваше. Но тук беше друго. Сякаш гробището живееше собствен живот. Но защо така си мислиш, само защото досега не срещна никакви хора, освен своите домакини. Може би просто другите са заети и ранобудни. Ето някой е дошъл и е запалил свещите в параклиса, а сега вървиш край гробове и виждаш древен камък, а край камъка билки. Но буквите...Буквите върху гробовете те изненадаха най-много.

Тази азбука ти е непозната. На непознат за теб език е изписаното. Чужденци ли са хората, погребани тук? Островърхите къщи в селището, нима те не обясняват всичко?! Селище на преселници е вероятно. Или селище на бежанци. Трябва да попиташ. А няма и цифри, нито година на рождение, нито година на смърт. Може би цифрите им, помисли си, са нито арабски, нито римски, а съвсем непознати. Нещо щом не го познаваш, не го виждаш. Забелязвал си, случвало ти се е и друг път. Или пък тук не ценят времето така, както другаде. Ето тези неща ще отбележиш в бележника си веднага щом слезеш, още преди да отидеш в къщата на мъжа и жената. И още... Пеперудите! Вишнево-пурпурни. Много.

Мъжът пое обратно. Забърза по навик надолу така, както цял живот бе препускал. Но му се строи, че е бърз колкото гъсеницата, която може да отведе стоте си крачкà само до следващия лист, или пък стоте й крачка да я отведат до по-следващия лист. Той се спусна към къщата на домакините си, вече имаше да ги пита конкретни неща, но преди това реши да разгледа сградата на кметството. Там го впечатли часовникът, от чийто циферблат бяха изпадали всички цифри и едната стрелка, а той, часовникът, невероятно и упорито продължаваше да куца с късата стрелка. Мъжът се изкачи до този празен циферблат, което значеше цели два етажа, по някаква подпряна кой знае от кога и от кого стълба. От височината се огледа. Оттам видя училището и като че ли открехнатия му прозорец. Стори му се, че е лек като онази кадифена пеперуда, която кацна, без да се страхува, до стълбата. Мъжът я огледа по-добре, пеперудата като че ли порасна, като че ли се промени, и очите й дори се виждаха, но не като точки отстрани на косматата й глава, а като кафяви човешки очи. Тогава, докато се гледаха с тези кафяви очи, едно от стъпалата на стълбата изпука и той сякаш пропадна. Но това само му се стори. Някак без особена изненада разбра, че може

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Вървя през лабиринт, който е права линияот стр. 7

да лети. Огледа се и видя, че белите ръкави на гащеризона му са се превърнали в разкошни кадифени крила, и тогава той си спомни, че клонът на крушата, на който се беше покатерил преди да пристигне в селото, също така беше изпукал и той беше полетял към острието на някакъв камък. Но това сега нямаше значение, нямаше защо да мисли върху това. Той разпери криле и знаеше всички езици на земята.

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Мария Калинова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художник на броя: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Г Е О П Р О З А

Макис Цитас

От доста време се занимавам с ценова разбивка на труда. И един мой добър приятел се занимава с всевъзможни трудови проблеми. Разговаряме си двамата и казваме: „Как е възможно в една кафетерия на Педион Ареос1 от тримата келнери двамата да са чужденци? Такава витрина ли ще покажем на Олимпийските игри? Ще пристигнат френският атлет, шведският преводач, английският журналист и ще им сервират руснакът или кюрдът? Как е възможно? Какво ще каже журналистът, който ще се върне в Лондон, и ще напише репортаж? Че гърците са забравили да говорят на гръцки? Че гръцките сервитьори не знаят и дума английски ли? Това ли ще кажат европейците за нас? Я малко по-сериозно, моля ви се”. Със сигурност ще си намеря друг духовен наставник, защото на този като му кажа „добър ден”, и ми обръща гръб. Или това, или да си намеря някоя работица в Лондон и да ида да се поизтегна там. Да си имам къщичка, а с мен малката ми сестра. Водя всекидневната си борба, моля се. Впрочем свят без изкушения не е свят.Искам сестра ми да оздравее напълно, това е най-големият подарък, който Бог може да ми направи. Аз съм нейният закрилник, милея за нея, обичам я. Дори мъжът й (дано да се ожени) няма да бъде толкова близо до нея, колкото съм аз. Когато я познаваш от четирийсет и четири години, и най-вече когато е твоя кръв... На колене извървях пътя до свети Йоан Руски2 заради сестра ми. „Чудотворецо мой свети, излекувай я напълно и я съхрани на многая лета”.Бях затънал в притеснения и безумни тревоги, когато отидох в Лондон заради епилепсията. От сутрин до вечер за това мислех. Обаждах се по телефона на родителите ми всеки ден, казвах им „всичко върви добре, всичко е наред”, за да не се притесняват и претеглих целия зор сам. За щастие болницата беше много добра, лекарите отлични, медицинските сестри много услужливи. Живеех в един хотел наблизо. На рецепцията му работеше една много мила госпожа от Уелс, четирийсет и пет годишна, не беше хубава, но много сериозна и приятна. Разказах й за проблемите ми и тя се трогна. Казах й, че храня надежда и се уповавам на Бога и тя се просълзи, макар и иноверка - англиканка. Три месеца останахме там. Притеснения, кахъри. Но в крайна сметка операцията мина добре и пристъпите намаляха. Слава Тебе, Господи!

Една жена в бардак, която евентуално е нерегистрирана, търпи непоносим живот, тъй като най-често не може да се измъкне от лапите на сводниците, нито пък от тези на полицията. Обземаше ме сладострастие, когато влизах с някоя от тях в стаята и я гледах как се съблича, но същевременно ме обземаше и чувство на човечност: говорех й нежно и мило, и я целувах навсякъде, а накрая подхващахме и приказка. Две-три дори се бяха сближили с мен и ме питаха: „Кога ще дойдеш пак?”.И те, които се опитват да доставят наслада и оргазъм на всеки, са Божи създания. И то с какви усилия само! Една проститутка трябва в кратък отрязък от време да уталожи като фокусник импулса на мъжа, като първо го въздигне в небесата, за да бъде постигнато тонизиране на семеотводните канали, да последва изхвърлянето на спермата, а след това и посторгазменият спад. Това тя трябва да извърши с трийсетина-четирийсет мъже всеки ден и по различен начин. Не става дума за някоя фасулска работа или за руло тоалетна хартия, да отидеш да го купиш от супермаркета, когато ти скимне...И тези жени са създадени по образ и подобие Божие. Чувствата, които изпитвам към тях, са деликатни. Щедро са ми предлагали наслада и радост и винаги са се отнасяли добре към мен. Дори сега, като съм закъсал, като се случи да срещна някоя на улицата, ме заговаря нежно. Не като Евморфия, като Роро и като толкова други, отнесли се към мен по най-отвратителния начин... Ако парите, които съм пръснал заради тях... - дамите, ги бях похарчил по проститутки, щях да си прекарам хиляди пъти по-добре, а щях да запазя и душевното си спокойствие.Единственото неприятно нещо беше мръсотията.

1 Район в центъра на Атина с голям парк, означава „Марсово поле”. – Б. пр.2 Свети Йоан Руски (1690-1730) - светец на гръцката православна църква от руски произход. Пленен от турците, прекарал остатъка от живота си в Мала Азия и се прославил още приживе с чудеса, извършвани след неговите молитви, известен в цяла Гърция. Култът към него е пренесен на остров Евбея в Гърция от бежанци от Мала Азия. Обителта на острова край село Нео Прокопи, където се почита паметта му, привлича поклонници и от останалия православен свят. - Б. пр.

Случваше се в един ден през леглото им да са минали двайсет души, които не са си мили краката или по възглавницата да има въшки или с тоалетната хартия да се е бърсал някой, който има гъбички. След такова преживяване после неизменно отивах в аптеката и купувах спрей против въшки и антисептичен лосион. Прибирах се у дома, влизах право в банята и дълго се разтривах.Ходех в публичните домове в петък или неделя, обикновено следобед. Веднъж отидох при една, която беше румънка - Делия, и й разказах историята с Евморфия. Каза ми „не си го слагай на сърце, идвай при мен да ми разказваш, да ти олекне”, и наистина ми действаше успокояващо. Посетих я още два пъти, но после си смени местоработата, закарали я – казаха ми – на Родос. Делия имаше онова, което търсех: мил майчински поглед. Винаги съм искал жените ми да имат такъв поглед. Исках моята проститутка да усети душевното ми състояние, потребностите ми и най-напред да се отнесе към мен като майка, след това като приятелка, сетне като любовница и накрая като съвкупяваща се женска.„Иисус им рече: истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие; защото дойде при вас Йоан по пътя на праведността, и вие му не повярвахте, а митарите и блудниците му повярваха; вие пък, като видяхте това, не се разкаяхте отпосле, за да му повярвате.”3

Всеки път, като ми се дадеше аванс някоя жена, бях убеден, че това е Божи дар. Не е случайно, казвах си, дошла е при мен да ми даде нещо, не да вземе. Мислех си, че е цвете, което като го откъснеш от градината, вече ухае само броени дни. Така е и с любовта: след сексуалното съприкосновение губи аромата си. Вторият път никога не е като първия. Затова Премъдрият е дал ципата на женския полов орган - девствеността на жените, за да си спомнят с кой мъж са легнали в постелята на плътската любов. Тъй като обаче аз не съм имал късмета, честта, бих казал, пръв да се съвкупя с някоя девица, всеки път като отивах да блудствам, избирах различна, за да си представям, че – след като е нова - е и девственица. Те обаче не го разбираха, мислеха, че нещо не е както трябва, и затова избирах следващата.

Имам познат свещеник, който е женен и се събира с травестити. Ходи и по домовете им. Казва ми, че го прави, понеже се опитвал да ги вкара в правия път. Ако е така, браво на него, достопохвално. Но като го виждат живеещите в кооперацията да влиза в апартамента на травестита, който само преди няколко часа се е въртял на пиацата на „Сингру”4, какво ли си мислят? Не е ли логично, че изглежда скандално? – Ние обичаме ближния си с всички негови недостатъци... Никой не е съвършен, израстваме с Църквата и знаем, че само чрез нея ще бъдат спасени отклонилите се - казва ми той просълзен. А от друга страна, завчера чух, че го видели да влиза в гей бар в Солун, без расо. Не бих искал да се разпростирам по-нашироко.Мисля си, че ако имах пари и едно добро момиче, което да храни към мен чисти и неподправени чувства, щях да я грабна под мишница и щях да замина от Гърция да отида да заживея в някоя цивилизована чужда страна. Защото, освен светците, които ни закрилят, вече нищо не струва в тази страна, както казват и светогорските отци. Културата ни е изпаднала в ръцете на безкултурни хора, безбожници и варвари. По-добре Лондон, Париж или Австралия – за да има все пак и някакви гърци. Обичай гърка извън пределите на Гърция, няма да ти стори беля. И мрази руснака в Гърция – той ще ти стори.Не е позволено свещеник да казва „тук да не е бардак”. Смята, че не се вслушвам в съветите му, че поведението ми не е правилно, че му хленча. Абе, приятелю, изповед

3 Евангелие от Матея, глава 21, 31-32. - Б. пр. 4 „Сингру” – централен атински булевард, известен като пиаца на травестити. – Б. пр.

е това, оплаквам се заради греховете си. И най-коравосърдечният човек да си, от момента, в който си се заел с това призвание, трябва да проявяваш разбиране. В противен случай се хващай с нещо друго. „Забранявам ти да се причестяваш!”, каза ми той най-безсърдечно. А сигурно са го чули и всички, които бяха в църквата по същото време. Направо ми отрови живота.Веднага си помислих да си сменя духовния наставник. Аз искам човек, на когото да говоря, а той да ме изслушва търпеливо и добронамерено. Ще ми кажеш, наставникът не е психиатър, но има ролята на душеприказчик, който успокоява нервите на човек. Изповедникът трябва след пет минути да е намерил начина за общуване с теб, да разтвори вратите на душата ти. Така ще му се довериш. Защото посредством свещеника говориш с Бога.Пререкавахме се с този безсърдечен наставник близо шест години, но разбрах, че е същият като другите двама, сатрапите. Дълбокият ми копнеж е да се откача от този и да намеря някой достоен, дали пък по-късно няма да успея и аз да стана свещеник. Да казвам, че с нещо допринасям за обществото. Да усещам величието на Византия в себе си, а в свободното си време да се занимавам с византийска музика и чужди езици. Особено с английски и френски.---------------------------------------------------------------Жената, ако някога в живота си се забърка с някой умен мъж, й доставя удоволствие у следващите си любовници да създава непрестанна ситуация на несигурност. Това е прословутото женско отмъщение. Тоест имала е връзка с някой умен и си е строшила главата, не е успяла да го омотае както е искала, и сега търси хора, които с нищо не са й виновни, за да си избие комплексите. И аз лично имах такъв един случай. И тогава ми дойде на ум древната сентенция „Любов с любов се побеждава”5. При което, за да я забравя, се опитах да си намеря друга. Понеже бях убеден, че никога няма да налетя на чак такава черна участ. И все пак ми се случи. И се оказа „последната заблуда е по-лоша от първата” и така сгафих. Така е.Всичко това ме тласна към яденето, към ексцесиите, към кафенетата на луксозните хотели с уюта на английски клуб, с галещата музика, кожените канапета и учтивите сервитьори, които се движат безшумно, с излъсканите им лачени обувки, които потъват в пухкавия мокет. И давах поръчката си като кибик с авторитет. И отпивах полека от уискито и ръката ми потъваше с наслада в дълбоката купичка с ядки.Но сега съм се разкаял за всичко. И то горчиво. Бог ми е свидетел.

Превод от гръцки: ЗДРАВКА МИХАЙЛОВА

5 Фраза, която се среща в патристичните текстове, но е заемка от антични автори. Смисълът й е, че за да превъзмогнеш една нещастна любов, трябва да се влюбиш в някой друг. При монасите, че трябва да обикнат Бога, става дума за Божествената Любов. Приблизително отговаря по смисъл на „клин клин избива”. – Б. пр.

Бог ми е свидетел(откъс от роман)

Макис Цитас (1971) е автор на сборник с разкази и седемнайсет книги за деца, а романът му „Бог ми е свидетел”

е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз за 2014. Негови литературни текстове са включвани в антологии, публикувани са в литературни издания,

превеждани са на френски, немски, испански, английски, италиански, иврит, албански, шведски и финландски.

Пиесите му са играни на атинска сцена, а по негови стихове са композирани песни от значими композитори. Театралният спектакъл „Бог ми е свидетел”, основаващ се върху едноименния роман е игран три последователни

сезона в Атина и е гастролирал в многожество гръцки градове. Ръководи един от най-авторитетните гръцки

информационни сайтове за книги и култура diastixo.gr.

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев