15-21.05.2019 Год. 28

Брой 181,50 лв.

НО ВА Б ЪЛ ГА РС К А

9 771310 956004

18ISSN 1310-9561

Живка Балтаджиева

Да пребродиш стиха в полунощ

или посред бял ден. Къде ще те отведе?Изумена? Обезсърчена?

Да пребродиш стиха.

Таен космически проход или гъсеница някаква, копринена буба, червей дървесен,

червей плодов или на съмнението?

Влакна тъмна материяв корените на светлината?

Тъканите на смайването се вгъват. Изтласкват те. От тук. От там. От теб.

Къде ще те забравят? Къде?

Между моста на Бруклин, Ню Йорк и Лъвов мост, Софияще обичаш непознатото, спомненото, непроницаемото,

близкото и досадно баналното. Кое от тях

няма да те боли? Кой животще откажеш? Ще се завърнеш

къде? Ще се завърнеш?

Една дума в моите вени има, една дума зима,

съсирек,който напредва и напредва. Листнаноструктурирано черно злато,което поглъща всичката светлина. Една дума,нуждаеща се от ласка, една дума аутист. С кървящо чело блъска стените, блъска. Сините рамки на сега, на спомена и на въображаемото изчезват в нейната болка. Само змията все тъй се стрелка, жълта светкавица мълниеносна

на прага.

Windowfarms Project ме учи

как да отглеждам вертикални хидропонни градинивъв всеки дом, който нямам. Докато отвсякъде ме насърчават да рециклирам съвестта си,да намаля разходите на емпатия, копнеж, еуфория, гняв,мисъл и въображение, да произвеждам възможно изкуство, възможни мечти, удобни стихове, обратими смисли, зеленчуци и крави, които не се нуждаят от земя и пасища и т.н., и т.н. Да бъда най-сетне

Homo Rentable...

Още стихотворения от Живка Балтаджиева на стр. 16

Поезия и проза от:

Живка Балтаджиева

Примо Леви

Томазо Ландолфи

Лес Мърей

Томас Макгонигъл

Саргон Боулус

Иман Мерсал

Маргарита Серафимова

И още:

Анкета за книгата на Иван Костов

Петя Кокудева за философския хумор в детските книги

Худ

ожни

к Д

амян

Дам

янов

2Литературен вестник 15-21.05.2019

н o в о Н О В О

Предстоящото посещение на папа Франциск в България е водещата тема в новия брой 139 на сп. „Християнство и култура“. „България беше избрана от папата, защото сме на вратата на Европа“, казва в интервю за списанието Апостолическият екзарх епископ Христо Пройков. В броя е публикуван и разговорът на папа Франциск с Доминик Волтон, озаглавен „Преданието е в движение“, където папата очертава своя интерес към балканските страни. Вторият тематичен кръг в броя е посветен на промените в Закона за вероизповеданията

в България. Доц. Атанас Славов излага своя отговор на въпроса „Крие ли новият закон опасност за независимостта на Църквата?“ Темата е продължена със статията на свещеник Кирил Синев „Държавна подкрепа за Румънската православна църква“ и на Златина Каравълчева „Гръцката църква в условията на криза – реформи, икономии и социално дело“. Темата за финансирането на църквата е продължена в исторически контекст със статията на Елиас Коловос „Манастири, икономика и политика от Средновековието към Новото време“. Съвременното богословие е представено със статията на Калин Янакиев „Пред Великия пост. Към християните от нашите генерации“. Рубриката Християнство и история включва статията на Росица Ангелова, посветена на „Неизвестен рапорт на протестантския пастор Пане Данаилов Темков“, а съвременните тенденции в нагласите към религията са разгледани от Теодора Карамелска в анализа „Социологически щрихи към религиозността в България“. Проведената във Ватикана епископска среща, посветена на проблема с насилието над малолетни, е отразена с обръщението на мексиканската журналистка Валентина Алазраки под заглавие „Журналистите сме длъжни да бъдем по-строги към вас, епископите“, и анализа на американския юрист Томас П. Дойл, според когото „Срещата във Ватикана има постижения, но не очакваните от папата или епископите“. Рубриката Дебати включва статията на Людмил Петров „Католическата църква преди и след Втория Ватикански събор“, а последните промени в ръководството на Руската православна църква са анализирани в статията на Александър Солдатов от Новая газета „Борбата с Тихон, проблемът с Иларион, наследството на Ювеналий“. Броят е илюстриран с картини от колекцията на Варненския митрополит Йосиф, показани в Градската художествена галерия във Варна и представени от директора на галерията Пламена Димитрова-Рачева.

I N M E M O R I A M

СПОРЪТ ЗА КВАРТАЛа – съдбата на северната градска част на София е водещата тема на брой 04 на сп. „Култура“. Има ли потенциал този район да се превърне в творческия квартал на столицата – това питане е в центъра на разговора с арх. Любо Георгиев и с представители на различни сдружения, самите те в спор за марката „КвАРТал колектив“. „Основният ни проблем е страхът – да не изгубим онова, което имаме. А това не е креативно“, настоява в интервюто си в броя големият полски кинорежисьор Кшищоф Зануси. А в размисъла си „за културната съпротива“ проф. Александър Кьосев припомня, че „културата не е само театър, кино, литература, културни индустри, тя е смисловата среда, в която живеем“. Живеем в свят върху буре барут – е констатацията в друг разговор в броя с унгарския писател Дьорд Далош. В брой 04 можете да прочетете още и

тезата на руския културолог Михаил Ямполски за „загубата на бъдещето“, както и есето на немския философ Антон Югли „Защо да четем днес Карл Ясперс?“. В рубриката „Галерия“ ще откриете рецензията на Станислава Николова за приказните светове на Николай Райнов и Меморията за Александър Петров на проф. Чавдар Попов. Лъчезар Аврамов и Димитър Стоянович, съответно режисьор и сценарист на филма

„Снимка с Юки“, разсъждават над проблема „страх и вина“, а Елена Ангелова се спира на новата постановка на „Следобедът на един фавн“, дело на балет „Арабеск“. Светлана Димитрова извежда акцентите на 59-ото издание на Мартенските музикални дни в Русе, а братята Веско и Мартин Панталееви споделят мисли преди концерта си в рамките на юбилейния сезон на Софийската филхармония. Фотографът Иван Шишиев разкрива своя поглед към „историите на София“, а разказът в броя е на Алберт Бенбасат.

П О К А Н И

На 8 май си отиде поетът, преводачът, литературният критик Владимир Трендафилов. Едно име, което не може да бъде пропуснато, опитаме ли се да говорим за литературния живот в България от 90-те години насам. Смел, харизматичен, интересен, ерудиран, той наложи свой стил във всичко, което правеше – стил, който се отличаваше с откровеност, естественост и аргументираност, каквито и позиции да изграждаше. Преводач на Уилям Бътлър Йейтс, Силвия Плат и Тед Хюз, той има

огромна заслуга за представянето пред българска публика на качествени и вдъхновяващи преводи на англоезични текстове, като в сферата на поетичния превод името му се нарежда до това на Александър Шурбанов. Владимир Трендафилов беше и редактор, и преподавател по превод, и в това си качество също е помогнал на много млади преводачи да се насочат към литературния превод.Проф. Трендафилов е автор на седем книги и на повече от 150 публикации в научната и популярната периодика. Съставител е (в съавторство) и на два научни сборника. Той е утвърден познавач, тълкувател и популяризатор на англоезичната литература. Особен принос представляват книгите му „Неизличимият образ в огледалото“ и „Употребите на британския ментор: рецепцията на Чарлс Дикенс в България“, защото те отварят важни ниши в сферата на рецептивистиката.Сред авторските му поетични книги са „Четирите фокуса. Стихотворения“, издание на „Свободно поетическо общество” (1997) и „Смъртният танц на фокусника и други стихотворения“, издание на „Литературен форум“ (1999).Професор в катедра „Англицистика и американистика“ на Софийския университет, професор и на Югозападния университет, Владимир Трендафилов оставя след себе си десетки прочетени курсове по съвременна английска литература и стотици студенти, за които години наред той е сред любимите преподаватели.За вестници като „Литературен форум“, „Култура“, „Литературен вестник“, предаванията за култура по БНТ Владимир Трендафилов беше един от предпочитаните сътрудници, защото винаги можеше да се разчита на откритата му, високопрофесионална и оригинална позиция върху световната и българската литература.

До последно Владимир Трендафилов остана автор на ЛВ и екипът на вестника скърби за неговата загуба и изказва своите искрени и дълбоки съболезнования на съпругата му, писателката Кристин Димитрова.

От Редакцията на ЛВ

Четирите фокуса

Владимир Трендафилов

IЩракнах с пръсти веднъж.Появи се роза и разтвори чашка.Вътре беше ти, на заветпод тихото слънце,в очите ти грееха цветя ипрескачаха ручеи. IIЩракнах с пръсти за втори път.Видях те на сал вбистро море.Във въздуха мушици чертаехапрепинателни знаци,а в дълбините неясни полипи се събирахаи разрастваха нагоре. IIIЩракнах за трети път.От водата израсна глетчерна статуяна строг съдник, с твоите майчерти,от пръстите му бързо тръгнаха нокти иобръчите имте омотаха в предпазен гъсталак.Нагазих във водата с меча си, сякох ли сякох,достигнах до теб:с изненада те видях на жълта поляна,от очите, устата, косите тиструяха нокти.Отдалечих се студен. Срещу мен, на масата, откъде дойде злата геометрия на лицето ти? Баща ти ли нахлу в него? Наоколо всичко сякаш почерня и се сгъсти. IVЩракнах за четвърти път.Картина не се появи.Ръката ми пламна от допира свъздуха.

Владимир Трендафилов (1955-2019)

Нощ на историитеЗаповядайте на първата „Нощ на историите“. Писатели и поети разказват истории - лични, семейни, преживени през различни исторически епохи. Истории за писането и истории между редовете на техните книги. Събитието се организира от писателя и журналист Момчил Цонев с партньорството на Студентско читалище „Св. Климент Охридски - 1997” и списание „Ах, Мария“

Кога и къде? „Нощ на историите“ ще бъде на 22 май (сряда), 19:00 ч., в клуб Книгата / The Book на ул. „Георги С. Раковски” 193 в София. Входът е свободен. Разказвачите Първото издание на „Нощ на историите“ ще бъде посветено на писателите и поетите. До момента участие са потвърдили: - Аксиния Михайлова (поет и преводач, един от създателите на литературното списание „Ах, Мария” и носител на престижната френска награда „Гийом Аполинер 2014“), - Ангел Иванов (писател, тазгодишният победител в Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“), - Виргиния Захариева (поет, журналист и психотерапевт, автор на една от най-продаваните книги на български автор „9 зайци”) – Йордан Ефтимов (поет и литературовед, един от редакторите на „Литературен вестник”, преподавател по теория на литературата в НБУ), – Марин Бодаков (поет, литературен редактор на вестник „К“, преподавател по журналистика в СУ), – Петър Чухов (поет и музикант, автор на 15 книги, съставител на първата антология на българското хайку, издадена в чужбина), – Петя Кокудева (детски писател и пътешественик, носител на националната награда за дебют „Южна пролет” 2012), – Румен Баросов (един от създателите на литературното списание „Ах, Мария” и негов главен редактор), – Стефан Иванов (поет и драматург, носител на наградата „София: Поетики“ за 2011 г.).

Заповядайте на представяне на две книги от Кристиан Таков

„Истина и справедливост“ и „Кристали“ (изд. „Сиби“, София)

В книгите са включени интервюта, публични обръщения, речи, подбрани сентенции, публицистични текстове, както и фотографии, дело на самия Кристиан Таков.

Софийски университет, Аула

16 май, четвъртък

18 часа

Вход свободен

Литературен вестник 15-21.05.2019 3

С т о Л и ц а

Малко след като е избран за министър-председател, Иван Костов влиза в Министерския съвет. Това, което сварва, като че ли отразява състоянието на самата държава. Комбинация от зависимост, хаос и нещо мъртво, което упорито не иска да си отиде. Килимите са протрити, кабинетът на министър-председателя е превзет от кабели, върху бюрото му се мъдри високочестотен телефон за пряка връзка с Москва, и пр. Най-окаяно обаче изглежда дворът: задръстен от храсти, над него се носи миризма на мърша. Както се оказва, от умрели кучета.

Костов нарежда всичко това да се разчисти. Телефонът за връзка с Москва е премахнат, килимите сменени, дворът оплевен. Скоро след това на посещение пристига македонският политик Арбен Джафери, който спонтанно възкликва: „Тоа е држава!“

Тази случка разказва самият Иван Костов в книгата си „Свидетелства за прехода: 1989-1999 година“, издадена от „Сиела“ в началото на март и превърнала се веднага в събитие. Събитие, като фигурата на самия Костов, колкото положително за едни, толкова и отрицателно за други. И все пак какво представлява тази книга? Опит за оплевяване на историографията от митове или опит за оправдателна реч на самия министър-председател? Обективно историческо свидетелство или умела реторика? Питаме няколко читатели на книгата от различни поколения и с различен социален опит, но с ясна гражданска позиция.

Защо е важна тази книга днес?

Стефан Попов: Всяка книга на бивш премиер е важна, ако е неподправена, честно написана. Книгата на Костов е важна сега, именно сега, защото подмяната на действителността е в невиждани мащаби и изглежда необратима. От негова страна това е дълг, както бих казал, и на други видни политици от ОДС – Е. Михайлова, В. Методиев, Ф. Димитров и др.

Христо П. Тодоров: В книгата на Иван Костов се предлага ясна и диференцирана картина на най-важните процеси на промяна в българското общество в десетилетието между 1989 и 1999 г. Посочени са действителните причини за двете големи икономически катастрофи на нашата страна през 1990 и 1996-97 г. Те настъпиха в резултат на безотговорното управление на БСП и на слабостта на демократичната общност. С много солидна, базирана на факти и документи аргументация, се опровергават поредица пропагандни митове и съзнателно разпространявани лъжи. На тази основа честният и добросъвестен читател лесно може да определи кой за какво носи отговорност и да разпредели вините за провалите и заслугите за постиженията. Книгата е написана за такива читатели, макар авторът да си дава сметка, че в наши дни те са малцинство. Покварата на уважението към истината, способността за съждение и личната почтеност у днешната българска публика са отишли много далече. И все пак, ако Иван Костов не беше седнал да напише тази книга, големите лъжи за прехода щяха да останат без конкуренция.

Ивайло-Нойзи Цветков: Защото вече всички са забравили кой ни закара, kicking and screaming, into the Century of the

Fruitbat, дет викаше покойният Тери Пратчет. Т.е. в Европа. Без четирите години на Костов сега все още щяхме да сме нещо като Босна.

Манол Глишев: Недоверието към книга, написана от политик, е задължителна част от приема й. Не бива веднага да се вярва на казаното от автор, който е заемал мястото на министър-председател, но и трудно можем да му откажем вниманието си. Същевременно отвикнахме от пишещи – и то добре пишещи – политици. В този смисъл „Свидетелства за прехода“ е глътка свеж въздух. Книгата е остро полемична и не жали ничии идоли, та дори и този на последните отчаяни костовисти. Друг е въпросът дали „Свидетелствата“ не са донякъде закъснели с появата си.

Михаил Неделчев: Предстои да отбележим през есента 30 години от началото на „прехода“, ще се състоят множество обсъждания, дискусии. Явяват се множество книги със спомени на всъщност маргинални свидетели из средите на демократичната общност, които се опитват да „присвоят“ историческата истина. Крайно време е думата да вземат най-видните участници в процесите на преобразуването на българското общество. Иван Костов безспорно е една от централните такива фигури.

Какво представлява тя: опит за обективна история на ранния преход, защитна реч на самия Иван Костов, или може би нещо съвсем друго?

Стефан Попов: Няма „обективна история“, има гледни точки. Това е една гледна точка. Има защита, но това е защита на една политика с далечни следствия, фатална за страната. Тя има нужда от защита днес. Е, съвпада с персоната на Иван Костов, но как другояче да е?

Христо П. Тодоров: Възприемам книгата буквално, така както е заявено в нейното заглавие – като свидетелство. Тя явно не е нито научен труд, нито автобиография, нито пък мемоари в обичайния смисъл на думата. Авторът се опитва да свидетелства по възможно най-честния начин за онова, което сам е видял, чул и направил като участник в процесите, за които разказва. За честността на свидетелствата читателят може лесно да си създаде преценка, най-малкото защото по времето, за което се говори в книгата, авторът беше публична личност и действията му като политик бяха изложени пред всички. Стига да иска, човек може лесно да свери написаното с достъпни за всекиго документи, а и със собствените си спомени. Книгата има донякъде и характер на защитна реч, само че не толкова на лицето Иван Костов, а на определена политика и на определен светоглед. Това е светогледът на рационалния и отговорния към страната си политик, за когото служенето на общото благо е въпрос на дълг.

Ивайло-Нойзи Цветков: Разбира се, Костов е силно избирателен в спомените си, но това е разбираемо, сякаш по Хюм, половинчато затъмнение на съзнанието. (Има и технически проблем – книгата се е нуждаела от добър редактор.) Той има редица грехове към родната демокрация, но трябва да се вниква и в тогавашния контекст. Както и да е. Поне напомня

на евентуалните читатели, че онова с „мръсната” приватизация започна преди него. Тук е мястото да кажа, че за мен 10 ноември не означава нищо – няма „ранен”, „среден” и „късен” преход. Истинският преход към демокрация започна през 1997 с Костов. Уви, продължи едва 4 години. Оттогава, чрез тройните коалиции и трагичното последно десетилетие на ГЕРБ, имаме „тих” авторитаризъм и държавно-олигархичен капитализъм. Ако Костов имаше поне още четири години вместо Сакскобургготски, сега щяхме да се сравняваме с поне Словакия (за Чехия и Словения е смехотворно да се споменава), а не с Албания. Не е сложно.

Манол Глишев: Периодът, в който Иван Костов се ограничава, е донякъде логичен, но може да бъде поставен под въпрос. Авторът коментира събитията и процесите в десетилетието 1989-1999 г., но пропуска последните две години от собственото си управление. Той прехвърля вниманието ни към периода 2001-2009 г. само когато иска да отхвърли обвинения срещу себе си. Част от тези обвинения са абсурдни – но не всички. Вярно е, че има големи разлики между България от последното десетилетие на ХХ в. и България след 2000 г. Всъщност съвсем нова, трета България имаме през последните десет години. Бих се радвал да прочета и следващи книги от Костов за тези две метаморфози на страната ни.

Михаил Неделчев: Книгата на Иван Костов „Свидетелства за прехода: 1989-1999“ не може да бъде „обективна история на ранния преход“, тъй като тя ни представя само някои полоси от движенията на социалната действителност – без да съсредоточава вниманието си върху най-съществените според мен социално-психологически процеси. Но същевременно тя е изключително ценно и важно свидетелство за представите на един виден държавник, гледащ “отгоре“ случващото се в страната през тези десетилетия.

Смятате ли, че ролята на свидетел е легитимна в социалната история, когато свидетелят е и извършител на част от коментираните дела?

Стефан Попов: Това е мемоарен опит, легитимен, понеже си е жанр. И какъв друг да бъде? Той не се крие зад универсалната гледна точка на Коперник, казва какво мисли. Свидетелства на извършителя са ценни и добре, че се пишат. Кой колко добре пише е отделен въпрос. Чърчил пише по един начин, Костов по друг. И е важно да се има предвид, че самите „Свидетелства“ са също едно от свидетелствата, т.е. рамката „Свидетелства“ е и едно поредно малко свидетелство.

Христо П. Тодоров: Да си свидетел далеч не означава единствено да бъдеш безучастен към случващото се наблюдател. Напълно в реда на нещата е да можеш да свидетелстваш и за онова, което сам си направил. Достатъчно е да си бил на съответното място по съответното време. Свидетелствата на хората, които са вземали важни решения и са действали, в моите очи са по-ценни за познанието на миналото от тези на обикновените наблюдатели, защото от тях научваме какви са били основанията на техните решения и действия. Остава

въпросът дали тези свидетелства са искрени. За мен в дадения случай няма съмнение, че това е така. Напълно чужда ми е онази, родена в лоното на марксизма „херменевтика на подозрението“, която търси във всяко чуждо изказване злонамерени мотиви, користни класови интереси, коварни измами и маскирани манипулации. В края на краищата със свидетелства може да се спори и изходът от спора никога не е предрешен. Накрая може да се окаже, че тъкмо онзи, който оспорва свидетелствата, се заблуждава или просто лъже.

Ивайло-Нойзи Цветков: Всеки има право да представи себе си във възможно най-положителната светлина. Друг е въпросът, че авторът на книгата можеше да изкаже нещо като „ето, аз направих следните грешки, но пък ви хванах за ушите и ви заведох в Европа”. Например.

Михаил Неделчев: Да, убеден съм – без да имам възможност тук да се аргументирам подробно – че тази роля е пределно легитимна в социалната история.

Изглежда, че според Иван Костов най-важното за оценяване на един социален процес като успешен, или не, са икономическите факти. Споделяте ли този възглед?

Стефан Попов: Не. Не мисля, че и той го споделя. Институциите и тяхното състояние са първостепенното условие.

Христо П. Тодоров: Нямам впечатлението, че за Костов най-важното в света са икономическите факти. Тъкмо напротив, доколкото го разбирам, най-важното нещо за него са справедливите и хуманни отношения между хората. Никъде в книгата не разпознах вулгарно-материалистическият възглед, че материалното благополучие е достатъчно условие за смислен и щастлив човешки живот. Съвсем друг въпрос е, че в нея се говори много за икономика и това е напълно разбираемо. Иван Костов е икономист по професия, влязъл е в политиката като икономически експерт и като такъв е станал министър на финансите.

„Иначе последната дума остава за лъжата…“Анкета за книгата на Иван Костов „Свидетелства за прехода“

на стр. 7

4Литературен вестник 15-21.05.2019

В И Т Р И Н А

Уилям Уортън, „Ал“, прев. В. Велчев, „Сиела“, 2019, 392 стр., 19.90 лв.

Издадена през 1998 г., книгата е замислена като продължение на „Пилето“. Романът излиза първо на полски език, на който – поради голямата популярност на Уортън в Полша – излизат и други творби на писателя, преди да бъдат издадени на английски. Едни ще харесат в романа типичните за Уортън простота на езика и образност (пеперуди, жълт джип); други ще се разочароват от любовната история и липсата на герой като Пилето.

Харуки Мураками, „Убийството на командора“, прев. Н. Розова, „Колибри“, 2019, 768 стр., 20 лв.

Тази книга е очаквана с вълнение: защото е последната засега на Мураками (излиза през 2017 г.); защото е с внушителен обем; защото се прочу с наложената върху нея цензура в Хонконг; защото, както гласят рекламите, е реплика към „Великият Гетсби“ на Фицджералд. Жанрът е типичната за автора смесица между трилър, road trip story и психеделични преживявания. Удоволствието леко се вгорчава от факта, че като други книги на Мураками – необяснимо защо! – и тази е превод от английски.

Васил Балев, „Тежест“, „Жанет 45“, 2019, 68 стр., 12 лв.

Трета книга със стихове на Васил Балев след „Злак“ (2011) и „Стихотворения“ (2014). Авторът, познат и като драматург, има характерен стил, който донякъде напомня на Елин Рахнев и Стефан Цанев, но без меланхолията на първия и романтичните идеализации на втория. Сериозни, сгъстени, тревожни стихотворения, които – въпреки

остатъка от някаква момчешка поза – напълно заслужават внимание.

„Балкански ритуал“ на Георги Тенев предлага на читателя разнородна смес от екшън, сатира, трилър и мистерия, опитвайки се да запълни една особена ниша на местния книжен пазар. Авторът на този съвсем нов роман е вече добре познат на литературната общност; неговото име стои зад белетристични заглавия като „Кристо и свободната любов“ (2004), „Партиен дом“ (2006), „Господин М.“ (2010), „Български рози“ (2016); зад множество пиеси („Злият принц“ (2013), „Тъмна стая“ (2015), „Червената планета“ (2016) и др.), разкази и стихове. Разбира се, подобен жанров плурализъм неизменно оказва влияние върху почерка и това може да се усети още от първите страници на последния му роман.

За какво се разказва в „Балкански ритуал“? Нима това заглавие се отнася до някаква непривична мистика, до нещо екзотично и вълшебно; до екстатичното преживяване на шамана по време на сакралното му изстъпление? Или може би говори за едно сатирично оголване на нашата съвсем битова, груба, неекзалтирана действителност? Добрият отговор на тези въпроси би бил комплексен: толкова, колкото е и самото произведение. От една страна, книгата изобилства от чудатости; необясними явления, предсказания и пророчества; спиритуални срещи и лиминални нарушения. В нея се засичат духове, езичници, свещеници; проследяват се историите на едно задигнато от Ватикана евангелие, на погребано от старата власт съкровище, на не една променена свише съдба. Същевременно присъства и нещо друго, паралелно: един почти реципрочен пласт на корупция, престъпление, държавна интрига и закономерен упадък.

Двете цялости се спояват посредством разнородни персонажи: комисар Колев, бивш военен и мачо; професор Мандаджиев, невзрачен и малодушен музиковед, министър на културата; владиката Петър, търсещ правия път към бога; вечно пияният ветеринарен лекар Русев; възпитателят Павел Петров; феодалният богаташ Франев, колекционер на археологически находки, и още много, много фигури, всяка със собствен глас и почти самостоен характер. Да се преразкаже действието

около всички тях обаче би било невъзможно и до голяма степен ненужно, тъй като значим дял от чара на книгата почива върху постъпателното обрисуване на героите, върху скокливото несъответствие между сюжета и фабулата, върху пролуките във всяка една потенциална биография. Резултатът от това скачване на маски и лица е задоволителен, макар и не съвсем

съвършен. Някои важни персонажи остават силно маргинализирани, с почти епизодичен статут и минимален отзвук в развръзката на романа, а други се раздуват до празна и леко шаблонна плътност, която не влиза в особена употреба. Това, което липсва на задълбочения психологизъм обаче, бива компенсирано от един изящен език; от плавната и интелигентна реч, чужда на тенденциозния профанизъм и сухата описателност. Именно чрез езика се определя и възприятието; навлиза се в индивидуалната перцепция на образа и се съгражда различието. Когато Колев – като пример на горното твърдение – е притиснат „в ъгъла“, неговата ситуация е приравнена до засада със снайпер, извлечена и пречупена изцяло в детайл (до модела и капацитета на оръжието) през армейския му опит. Другояче застават проблемите на предалия таланта си Мандаджиев, който разговаря с въображаеми събеседници от професионален сой – Виктор Богомилов, оперен певец, Кристиян Станчев, авангарден композитор, – и съвсем различно се отразява времето в очите на уморения алкохолик Русев, за когото „сградата на ветеринарномедицинската служба прилича на ковчег, дълга и тъмна“. Може би най-ощетени остават жените, които съвсем не получават подобна индивидуалност и пълноценен душевен регистър с функцията на нещо по-различно от обстоятелствено пояснение.

За хронотопа на романа може да се каже, че той е едновременно познат (в него откриваме „нашата“ София, „нашата“ България, „нашето“ днес и „нашето“ вчера) и припознат, тоест моделиран чрез властващите обществени наративи (това е държавата, за която сме свикнали да говорим, протичането на времето, което мислим именно по този, а не по

друг начин). Затова и контрастът между центъра и периферията, столицата и провинцията, е обозрим. В единия край имаме движението, потенциалността, означаващото, а в другия – статиката, безтегловността, актуалното и означаваното. Въпреки това тази противоположност не е диаметрална и не е парадна, макар и да оставя известно чувство на пустота. Пустота, силно подхранвана от натрапващата се умора и износеността на всяко пространство, на всяко сърце, на всеки треперещ актант.

Няколко думи и за структурата на „Балкански ритуал“: седем части, един епилог, 516 страници. Дифузията на повествованието обаче подклажда интереса и не натоварва с монотонност, а жанровата хетерогенност – следите от Умберто Еко, Фьодор Достоевски, Дан Браун, гарантират съвременно звучене с „нещо повече“, нещо в плюс. Това „допълнително“, за съжаление, не влиза в синхрон с паратекстуалната си реалия: с фината корица, естетически непригодна за този роман. Нейното лице не общува с текстовата динамика, не се вписва в пластическата острота и свръхпунктуалността на Тенев, в халюциногенната реторика на самата книга. Би било жалко, ако подобно несъответствие ощети качеството на самата творба в очите на читателя, или още по-лошо – не му вдъхне желание да се абстрахира от визуалното, за да премине към същественото.

„Балкански ритуал“ предизвика заслужен интерес у най-различни читатели. Книгата има какво да предложи на онези, които все още не са достигнали до нея. Тя е достъпна и масова, но не в негативния смисъл на тези думи. Напротив, романът успява да удържи високото и популярното в едно свързано ядро, което пулсира със своя собствена притегателна сила; гравитация, достатъчно голяма, за да обещае четене на един дъх. Доколко то на свой ред ще стане жертва на дифузната умора, захапала не само книгата, но и всичко наоколо, зависи изцяло от съсредоточеността на погледа.

НИКОЛАЙ ГЕНОВ

Георги Тенев, „Балкански ритуал“, София: „Колибри“, 2019.

П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

Дифузия на умората

„Насладете се!!!

Швеция: Бащите имат право да правят сeкс с дъщерите си, с „възпитателна“ цел...

„Трета година се боря за равноправно положение на хората с различна сексуална ориентация и предпочитания.

Понякога дори е възпитателна сексуалната връзка между брат и сестра, майка и син или баща и дъщеря.”

Така шведският политик Елизабет Грьон обясни неотдавна борбата за нейната кауза.

Кръвосмешението - ще стане ли новата джендър-норма?“, Григор Симов по материали от сайта expressen.se, 12.05.2019 г.

„Трябва да сме единни! Като циганите! Да скачаме на бой и да се отбраняваме едни други! А не по анонимен сигнал на комшийка или комшия - хоп вземат ти детето! Съжалявам! Аз съм майка като вас! Детето е смисъла на живота ми! Без дъщеря ми не бих могла да живея! Бих умряла за нея! Не сме раждали деца за да ги правят.... Не мога дори да го изрека!!! Не протест а трябва да ги изринем заедно с парламента!!!!“, Гергана Димитрова, 09.05.2019 г.

„Казвам се Ивайло Цолов и съм баща на 2 годишно дете, съпруг и програмист по професия и този юмрук долу на снимката не е насочен към жена ми или дето, а към националните предатели, които искат да прекарат тази стратегия зад гърба ни, както и към статията за дебат с „експертите“. Експерти ли

искате? Питайте жените си, как едно дете се ражда в Кръв и Война.“, Иво Цолов, 13.05.2019 г.

„…Има нещо сбъркано в това, да учат децата ни на сексуално образование от 4 годишни, да имат възможността да се оплакват от нас, когато им отказваме нещо вредно за тях. Да ги учат, че имат права, но не и задължения. В учебниците да пише, че момчето носи рокля, а момичето каквото си избере. Виждал съм го това. Да ги учат, че могат да си сменят пола ей така, когато решат, без родителите им, да имат право на глас. Сбъркано е. Да. Сбъркано е плакат на ДАЗД да изобразява детска главичка със спринцовка в нея и с кабел, и да призовава за помощ. Сбъркано е, телефона за деца в нужди да не е на Българската държава, а да е предоставен на чуждо НПО, при това с обществена

Г Р А Н И Т И И Ф И О Р Д И

Литературен вестник 15-21.05.2019 5

В И Т Р И Н АП Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Докато четях „Крадец на спомени“, си мислех за чувствата, които изпитвахме през 90-те. Тогава се появяваха първите ни книги. Сигурен съм, че онзи трепет няма да се повтори. И не защото не обичаме да пишем и да се радваме на онова, което издаваме. А защото самите книги се превърнаха в свидетелство, че ни има. Няма я вече надеждата, че променяме лицето на литературата тук и сега. За процесуални последствия и дума не може да става. За такива претендират десетина медийно удостоени автори, галеници на издателства с минало, ще рече на стопани с успешно натрупан първоначален капитал. Днес последните се рекламират като самоотвержени радетели на българската книга. Повярвайте, чака ги същото. Но или не го знаят, или не искат да си го признаят... За издания като „Крадец на спомени“ е отреден малкият, утешително наричан бутиков, тираж. Затова книгите на много от талантливите ми приятели приличат повече на знаци по пътя. Не километрични камъни, удостоверяващи житейска и творческа наличност... Иначе заглавието си е на място – Владимир Шумелов влезе смело във възрастта на спомените. Всъщност – не! Няма такава възраст. От мига, в който намерим пътя към миналото и повярваме, че е втора реалност, вече сме негови поданици. Да се краде от миналото е човешко, твърде човешко. Красиво и лесно е да го наречем Дебеляновски синдром, но то ще е по нашенски, иначе историята на това „престъпление“ е стара като света. Може би е започнала от мига, в който миналото се е научило да краде от себе си...

В книгата на Владо миналото наистина си е свършило работата, а настоящето готованства, сиреч безцеремонно си услужва със свършеното и дори капризничи. Но ситуацията е далеч по-сложна. Защото иде реч за разкази, писани през различни години – някои преди цели 30, други, като „Двойно“, са натрупали биография на заглавия на предишни книги и поради това гледат на останалите малко отвисоко... Разпознавам ги, опитвам се да открия следите им в предходните книги на Владо, препрочитам „Бръсначът на Окам“ и се питам: какъв

е шансът на един текст да получи своя биография и да се наслаждава на самостоятелен живот. В този ред на мисли Шумелов и като автор, и като герой – по-скоро като многоглав разказвач с различни лица и същности – е крадец на разкази. (Прилича ми на влизане с взлом в собственото жилище.) Или най-малкото е човек, който използва шперц, за да отваря и затваря килера на

миналото. Защото незнайно кога е изгубил ключа.

От казаното дотук не следва, че „Крадец на спомени“ пледира антологичност. Поне аз нямам такова усещане, макар произходът на разказите да препраща към респектиращо голям период от време. Тъкмо обратното, те толкова добре се сговарят помежду си, че оставят впечатление за нарочно предизвикана среща. Иначе са различни – някои кратки, други в класически обем, а трети като „Погледът назад“ са избрали дългата дистанция. Но се оглеждат един в друг и разпознават – подобно хора, отдавна намерили посоката. Посоката на единния стил и вярност на автора. Вярност към принципите на началото. А то според мен ни отвежда към първите години на 90-те. Онова време изигра решаваща роля за оформянето на Владимир Шумелов като писател. Той държеше да се разбере, че е част от него. Затова и сега имам усещането за вписаност. За нескрито желание да участва в процеса по ставането. При това на вишегласно самозаявилия се постмодернизъм. Какво се случи по-нататък, всеки от вас сам може да си отговори, но е факт, че Владо и досега е верен на един вид литература, която винаги е съществувала и вероятно ще съществува, все едно как я наричаме. Тя е фрагментарна, асоциативна, рефлексивна, вълнува се от недоизказаното и сугестията. Освен това не крие литературните и културните си претенции. Тя цитира, изписва имената на наши и чужди писатели, на философи, музиканти, политически личности, за да изгради образа на основния си герой. Интелектуалеца. Драмата на последния е във фокуса на всички сюжети. Неговата чувствителност е свръхмощният катализатор на

случилото се и случващото се. За това усещане в не малка степен допринася повествованието, което се води от първо лице. Разбира се, има и уловки. Защото личното, автобиографичното време, се разтваря под напора на най-силния и най-важния творчески реактив – този на въображението. Това дава истинска свобода на повествователя. Той ту се приближава към автора, ту се отдалечава от него, поставяйки читателя в критични ситуации. Казвам критични, защото тази непрекъсната игра, това артистично превъплъщаване и завръщане към себе си релативизира представите за добро и зло, красиво и грозно. Рисковано е да се мери само с един аршин. Да се оценява по една скала.

Въпреки това читателят усеща различията. По-кратките форми звучат по-импресивно. Губи се обичайната представа за финал. Но и за класическо композиционно цяло. Освен че звучат фрагментарно, у някои от разказите фрагментарността е изрично белязана чрез номериране на частите. И още нещо, обичайно за Владо Шумелов – той е от разказвачите, които обичат да тематизират писането като творчески процес. Да го коментират, обсъждат. Да му възлагат сериозни отговорности при конструирането на сюжета. Това не пречи в разказите да има любов, еротика, спомени за жени, за приятели и приятелства... Понякога ритъмът се променя. Появяват се разкази с къси изречения. От по една дума („Фотоувеличение“). И такива, у които географската карта е нещо повече от пространствен или повествователен ориентир. Литературната география също си има роля. При това сериозна... Иначе миналото е вторият по важност герой, който стои до автора и му диктува. Но и без него вездесъщият „аз“-разказвач и героят си знае работата – пътува, радва се на любовни вземания-давания с атрактивни жени и щедро си услужва със свободата, дадена му от въображението. Така между реалния спомен и артистичните пожелавания се поддържа много близка връзка – толкова близка, че позволява взаимопроникването на реално и фикционално, на автор и герой. Защото литературата, която пише Владимир Шумелов, предпочита сюжети, в които духовните премеждия отвеждат към човек с много лица. Но е предназначена за хора със сродна душевност, следователно за онова множество, чиято единност проектира още през 20-те години на миналия век Атанас Далчев, мислейки себе си и себеподобните творци като разпънати между света отвъд прозореца и този на стаята. Между безизкусната радост да живееш и се наслаждаваш на простичките неща и онази трудноословесима духовна радост, с която ни даряват книжните откривателства. Заради способността ни да преживяваме света с помощта на чуждото познание и мъдрост... Кой е верният избор?! Повечето от нас се опитват да топят залъци и в двете блюда. Но тъй като всеки избор си има цена, и нашият е последствен. Житейски и литературно последствен. Преследвайки познанието, но и черпейки от сладостите на двата живота, се превръщаме в кръстовища на воюващи светове. За тях, струва ми се, разказват книгите на Владимир Шумелов. „Крадец на спомени“ – също.

САВА ВАСИЛЕВ

Владимир Шумелов, „Крадец на спомени“, София: „Потайниче“, 2019.

„Крадец на спомени“ – многоликият човек

„Европейските ценности. Новата констелация“, състав. Г. Фотев, „Нов български университет“, 2019, 540 стр., 22 лв.

Изданието представлява сборник с текстове по темата „Европейските ценности днес“, изследвана мащабно от екип под ръководството на социолога проф. Георги Фотев. Резултатът е впечатляващ както като цялостна картина, така и като отделни текстове (не пропускайте тези на Христо Тодоров, Димитър Вацов, Васил Гарнизов, Красен Станчев). И все пак остава усещането, че тази книга трудно ще достигне до публика извън тази, която вече споделя европейските ценности.

Труман Капоти, „Музите се чуват“, прев. И. Ангелова, „Колибри“, 2019, 176 стр., 15 лв.

В първата половина на 50-те Капоти заминава за Съветския съюз, за да отрази като журналист постановката на операта „Порги и Бес“ от Гершуин. Резултатът е дълго есе от две части, публикувано в „Ню Йоркър“, което през 1956 г. излиза и като отделна книга. Заглавието идва от реплика на съветски културен функционер, който възкликва: „Когато говорят оръдията, музите мълчат. Когато оръдията млъкнат, музите се чуват“.

Тери Пратчет, „Клавиатурна грешка“, прев. С. Комогорова, „Сиела“, 2019, 304 стр., 17 лв.

За феновете на Пратчет този сборник с есета, който е и своеобразна автобиография на автора, едва ли ще предложи нещо ново. Тези обаче, които не са израснали с неговите книги, могат да се насладят на един автентичен особняк, бликащ от философски хумор: неслучайно книгата носи подзаглавие на английски Reflections on Life, Death and Hats. Предговор от Нийл Геймън и вдъхновен превод на Светлана Комогорова - Комата.

поръчка за предоставяне на социални услуги. Същото спечелило НПО е с лого на гола вещица яхнала метла. Същото НПО което се опитва да прокара педофилската си идеология и у нас…“, Валентин Йорданов, 12.05.2019 г.

„ПРЕДИ МАЛКО КАЧИХ ГРУПАТА В ЕДНА НОРВЕЖКА ГРУПА НА ХОРА ПОСТРАДАЛИ ОТ БАРНЕВЕРН ! ЧАКАМЕ ПОДКРЕПА ОТ НОРВЕГИЯ АКО ИМАТ ТОПКИ !!! Barnevernet vil vi ha fullstending fjernet“, 08.05.2019 г.

Всички цитирани мнения са от публичната група във Фейсбук: „Национална група НЕ на стратегията за детето“. Запазен е оригиналният правопис. – Бел. ред.

Г Р А Н И Т И И Ф И О Р Д И

6Литературен вестник 15-21.05.2019

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

Петя Кокудева

В последните 8 години имам непосредствената (и понякога малко страшничка) радост да общувам с различни деца почти ежеседмично. Признавам, страшничка, защото всеки, който често се намира сред малки деца, знае от емпиричен опит колко неподвластни са те на куртоазия и общоприети конвенции. Именно това прави децата откровени и винаги способни рязко да те изненадат – къде приятно, къде жегващо. Но пък тъкмо в тази непринудена и съвсем непредсказуема среда на общуване детският писател има възможността да осъзнае в колко грамадна степен децата са способни на нещо много трудно и ценно: да спояват философията и хумора. Както казва професор Гарет Матюс, създател на програми и книги по детска философия: „децата са естествени философи, философи по натура”. Те си задават тъкмо онези въпроси, които са си задавали философите: „Мама ме учи да казвам само истината. Но какво е истина?”; „Къде отиде дядо, като умря?” и пр.

Хумор и философия в ежедневната детска речКакво обаче е впечатляващо в ежедневното, непретенциозно философстване на децата?Две неща: от една страна, те мислят за едрите, абстрактни теми по много конкретен начин. Така на практика превеждат необятното и необозримото на езика на тактилното, битовото, заобикалящото ни. Ето един пример, който винаги ми се е струвал удивителна находка: „Когато е в устата, бонбонът е вкусен. Когато е в ръката – не е вкусен”1. Не е ли това комичен, но изненадващо предметен и точен начин да се мисли за такива важни, сложни понятия като целесъобразността на нещата?Другата забележителна черта на детските размишления е латералността. В това ние, възрастните, изобщо не можем да се състезаваме с тях. Още необременени от възрастната логика, децата достигат до своите философски изводи по заобиколен, много изобретателен начин. Ето един забавен пример: веднъж едно момиченце ми обясни, че на пеперудите краката никога не им миришат лошо, защото стъпват само върху цветя. Нима не е истина, че краката на пеперудите едва ли вонят на стари чорапи? Защо смешното е всъщност сериозно?Много често на хумора възрастните гледат, както гледат на детските книги – смятат ги за недостатъчно задълбочени. В това понякога има истина. Само че не когато говорим за онзи философски вид хумор, в който са така добри творци като Ромен Гари, Астрид Линдгрен, „Монти Пайтън”, Уди Алън, Туве Янсон, Илия Бешков. Сред съвременните писатели за деца днес също има чудесни примери: от американеца Мак Барнет до нашия Сотир Гелев. Те разгръщат теми и смисли, които са много сериозни, макар привидно да са написани леко, иронично и дори понякога да излъчват нарочно търсена нелепост. Тази ценна сплав от сериозно и смешно много находчиво обяснява Исак Паси в книгата си „Смешното”: „Когато се отнасяме несериозно към един обект, който претендира само за сериозно отношение, с това показваме, че не се съобразяваме с неговата претенция, че изразяваме насрещна претенция и с това разкриваме сериозното си отношение. Така несериозността може да стане сериозност, а играта – действителност.

1 Корней Чуковски, „От две до пет”, Варна: „Държавно издателство“, 1973.

Томас Ман казва: Добра шега се получава само тогава, когато се влага в нея всичката сериозност”2. Една от любимите ми съвременни книги за деца носи заглавието: „Вълкът, патокът и мишокът”. Тя е именно на гореспоменатия Мак Барнет. В нея мишокът бива погълнат от вълк, в чийто стомах се оказва, че най-спокойно си живее аристократичен паток. Когато мишокът се озадачава как е възможно това, патокът просто отвръща: „Това, че си погълнат, не означава, че си изяден“3. Подобна философска, но и заредена с много смях история за бедите и начините да ги приемем и преодолеем е лековита както за децата, така и за възрастните, които им четат на глас.

ДНК на хумораИзненадата е ДНК-то на хумора. Понякога тя се появява под формата на неподозирана перспектива към нещо добре познато: „прозявката е шпагат за уста”, или пък „вибрацията, това е движение, което се колебае накъде да тръгне”. Друг път изненадата разсмива децата под формата на неочакван обрат или смислово „мостче”, изградено между два наглед несвързани обекта. Ето един чудесен пример за последното от творчеството на обичания американски поет и писател за деца Шел Силвърстийн:

Попитах зебрата:– Ти черна на бели ивици ли си,или бяла на черни райета?А зебрата на свой ред ме попита:– Ти добър с лоши навици ли си,или си лош с добри привички?(От стихотворението „Зебрешки въпрос”)4

За две важни задачи на хумора в детските книгиСмехът е сред враговете на дидактиката. Докато се смеят, децата неусетно притварят очи и не могат да видят наставнически размахвания пръст. Поуката се свива в присъствието на смеха – тя пак си е там, но не заема всичкото място, не е назидателна, не е задължаваща и досадна. Ето пример от българската детска литература („Приключенията на Лиско” на Борис Априлов) именно за това как поуката се олекотява и губи менторския си тон в компанията на щипка шеговитост:

„Тежко е да си откривател — мислеше си той. — Неблагодарна работа. Уж откриваш нещо ново, а откритието ти внезапно експлодирва и те прави на прах.“– Лиско! – обади се вътрешният му глас.– Какво? – запита самият Лиско.– Представяш ли си колко откриватели са се превърнали на прах?– Не ми говори! – отвърна лисичето и заоблизва саждите от краката си.С това приключи забележителният разговор между Лиско и неговия вътрешен глас.”5

Друга важна задача на смисления, търсещ хумор е неговата способност да преобрази тъжното и скръбното, без да го прикрива или замита под килима. Да си припомним с колко фин хумор работи писателят Хюс Кайер в „Книгата на всички неща”: история, която изследва мрачна тема като насилието у дома. Усмивката не е персона нон-грата на територията на страданието. За мъчните и трудни неща като развод или самота може да се говори ведро и ясно – с философски хумор в духа на Йори. Корней Чуковски нарича това „благодатна веселост” или„ненавист към скръбта”.

Как хуморът развива различни типове мислене„Между 4 и 7 децата съвсем естествено задават философски въпроси. Тръгнат ли обаче на училище, бързо усядат в

2 Исак Паси, „Смешното“, София: „Наука и изкуство“, 1979.3 Mac Barnett, „The Wolf, the Duck and the Мouse”, Walker Books, 2017.4 Shel Silverstein, „A Light in the Аttic”, HarperCollins Children’s Books, 2005. 5 Борис Априлов, „Десет приключения на Лиско”, София: „Отечество“, 1987.

сферата на практичните въпроси – такива, чиито отговори могат да са им от прагматична полза. В този смисъл възрастните, които си остават философски настроени, са тези, които запазват детското си любопитство. За мен Платон е един Питър Пан. Детската философия трябва да е уважаван дял от философията”6, това твърди Гарет Матюс в своите книги, посветени на връзката между философията и децата. Друг един професор – Матю Липман, основава движение и школи, посветени на философията за деца. Той откроява няколко важни типа мислене, които ефикасно се развиват у децата именно чрез историите и книгите. Ето как ги описва: „Критическото мислене изисква от децата отворен и гъвкав ум, който може лесно да обработва нови идеи и неочаквани поведения. Критическото мислене създава способност за адекватна преценка и чувствителност към контекста”7. Хуморът от своя страна – през присъщите му неочакваност и латералност – възпитава неусетно децата именно в добро боравене с изненадите и ненадейните, чужди перспективи.Друг тип мислене, за чието развитие хуморът помага, е творческото. Към него Липман отнася важни умения като изобретателност, независимост, склонност към експериментиране, умение да изненадваш сам себе си. В българската детска литература има един писател, виртуозен в това да свързва хумора и творчеството – Маргарит Минков. В една от любимите ми негови приказки „Как беше изобретено летенето” се казва: „Дългоклюният Дългомислещ Щъркел се учудил безкрайно много, казал си „Бре! Аз изобретих летенето!” и се плеснал с крило по челото, от което веднага изгубил равновесие и тупнал на земята.- Ура! Аз изобретих летенето и не само това, ами даже излетях изобретеното!”8 (Не е ли наистина философско това прозрение, че освен да изобрети нещо на идейно ниво, човек трябва и да го „подкара”, да го задейства, задействайки самия себе си.)Много важна е ролята и на третия тип мислене според Липман: емпатичното или грижовното мислене. Ако разсъждавайки, казва той, не сме загрижени за света и за другите, от нашето мислене и философия няма никаква полза – те си остават едно безплодно занимание. Емпатичното мислене формира умението да преценяваш и наблюдаваш какво е важно за другите, да дефинираш емоциите им правилно, да изграждаш ценности. Един прекрасен пример за духовито емпатично мислене е любимецът на деца и възрастни – кучето Снуупи от книгите на Чарлс Шулц. То казва: „Тази Коледа ще подарявам прегръдка! Тя е универсален размер и става на всеки”.

6 Gareth Mattews, „Dialogues with children”, Harvard University Press, 1992.7 „Philosophy for children: Capacity evaluation of humorous stories”, Fateme Fard, Hassan.Nasrabadi, Mohammad Heidari, 2016.8 Маргарит Минков, „Весел гъделичкащ смях”, Пловдив: „Жанет 45“, 2017.

Съвременен философски хумор за децаОбичайно (особено в България), когато родители и учители говорят за детски книги – винаги се връщат много назад, към класиките. Сякаш на света няма нови, съвременни детски книги и автори, които работят днес. Разбира се, не искам да кажа, че „Мечо Пух” и „Пипи Дългото чорапче” не са наистина талантливи образци на детската литература, но си струва да обърнем поглед и към талантливите съвременни детски писатели, които умеят да разказват хем мъдро, хем духовито. Такива са почти всички книги на американеца Мак Барнет, на англичанката Джулия Доналдсън, на шведа Свен Нордквист – и тримата превеждани на български поне с някои от книгите си. От няколко години на български имаме преводи и на доктор Сюс – истинска емблема на философско-хумористичното в детската литература. Издадените в последно време на български комикси на Туве Янсон за мумините също са в този дух. Надявам се у нас най-сетне да се появяват и книги на някои знакови детски автори като Морис Сендак и особено Рут Краус, чиято минималистична, философска проза за деца има неподражаем стил (книги като „Open house for butterflies”, „A hole is to dig”, „I will be you, and you will be me”).Истински хумористи-философи се намират, разбира се, и сред илюстраторите на детски книги. Измежду най-интересните са немският писател и илюстратор Волф Ерлбрух (носител на Мемориалната награда „Астрид Линдгрен”), популярният по цял свят Оливър Джефърс (който е и автор, и илюстратор на книгите си), американецът Лейн Смит (илюстратор на разкошната „Рими за науката”, която през хумор представя човешката анатомия и биология), литовецът Кестутис Каспаравичус, чиито илюстрации в изобретателски дух разсмиват и размислят едновременно, белгиецът Клаас Ферпланке. Български илюстратори като Ясен Григоров (с книгата „Ангели-пазители”) и братя Гелеви също не отстъпват по майсторско чувство за хумор, говорейки същевременно за сериозни теми.

Вместо финалНакрая ще споделя някои от въпросите, които съм събрала през годините в Кутията си за питанки. Това са въпроси на деца от цялата страна. Как пък няма един, който да не е едновременно философски и по свой начин смешен: „Женят ли се мравките?”, „Кога ще свърши светът?”, „Трудно ли е да намериш работа?”, „Какво е да си поетка?”... Отговорите, които понякога сами си дават (защото аз, както разбирате, невинаги съумявам да отвърна), също са не по-малко прозорливи. Когато веднъж попитах 6-годишно момиченце дали думите имат ваканция като нас, хората – малката ми рече: „Не, думите никога не си почиват, защото аз понякога говоря даже насън”.

Текстът е преработена версия на доклад, написан по покана на XXI Национален фестивал на детската книга – Сливен, 2019.

„Това, че си погълнат, не означава, че си изяден“Хумор и философия в литературата за деца

Детайл от корицата на книгата на Mac Barnett, The Wolf, the Duck, and the Mouse, „Walker Books”, 2017

Литературен вестник 15-21.05.2019 7

С т о Л и ц а

Като такъв, а по-късно и като министър-председател е трябвало да се занимава основно с икономически проблеми (външен дълг, финансова стабилност, реституция на земята, приватизация и пр.), защото това са били най-неотложните проблеми за страната. Такива тези проблеми бяха и във всички други страни от бившия Източен блок. У нас обаче те придобиха особен драматизъм поради огромното закъснение, с което започваше тяхното решаване. Костов обяснява какво е довело до това закъснение. Най-важната причина за него е, че в българското общество нямаше мнозинство, което да подкрепя трайно животоспасяващите реформи по пътя към пазарна икономика. Инстинктивният стремеж на политиците, но и на обикновените хора, да излизат с лична печалба от всяка ситуация, накъсаното на несвързани епизоди недалновидно мислене, желанието винаги друг да носи тежестите на живота и да плаща цената на трудностите, липсата на съзнание за това, че личният интерес е най-добре удовлетворен когато е удовлетворен общият – всички тези дългосрочни нагласи, сякаш кодирани в нашия социален ген, са причини за трудния ход на реформите у нас и за високата цена за тяхната реализация.

Ивайло-Нойзи Цветков: Не изцяло. Има куп други показатели за оценка, включително и тези как и дали се е променил умственият ни софтуер (по Хофстеде). Историко-икономическа оценка за 4-годишното му управление би могла да се даде поне след десетилетие. Аз впрочем имам удоволствието да познавам автора – дори сме се шегували за форумната мантра „Костов е виновен”. И знам неща, които не ми е работа да споделям.

Манол Глишев: Колкото политик и автор, толкова и икономист, Костов все пак остава верен на своята първа професия и отделя много внимание на теми, до които по-рядко се докосваме по същество. Комбинацията от яснота и горчивина по отношение на валутния борд и загубата на суверенитета на БНБ заслужава внимание.

Михаил Неделчев: Не споделям този възглед за изключителното надценяване на „икономическите факти“.

Споделяте ли възгледа на Иван Костов, че един от дефицитите на прехода е процесът на т.нар. „деидеологизация“?

Стефан Попов: Това е много сложен въпрос: дали, кога, доколко идеологизация или деидеологизация имат роля, добра, лоша и пр. От известна гледна точка България е битова реалност, т.е. никога не е била идеологизирана много; Държавна сигурност не е идеология, а машина. Има дефицит на идеи, но това не е въпрос на идеология в традиционен смисъл.

Христо П. Тодоров: Ако под деидеологизация се разбира липсата на критично осмисляне и еднозначно публично осъждане на комунистическия режим както и възпитанието на младите поколения в либерално-демократичен дух, то това действително е недостатък. Костов посочва някои от причините за него. Това са силните позиции на БСП в управлението, дошли в резултат на изборни успехи (БСП и до днес неизменно защитава комунистическото минало), наличието на голям брой агенти на ДС в редиците на СДС, решение на

Конституционния съд, с което се блокира отварянето на досиетата, отдаването приоритет на други, сякаш по-належащи задачи от страна на изпълнителната власт, недостатъчният професионализъм и силните носталгични нагласи на учителството и пр. Към това бих добавил още две неща, които попречиха на решителното скъсване с комунистическото минало. 1) Огромната част от българите имаха социален опит, който им позволяваше да плуват свободно във водите на обществото преди промените с цялото негово политическо потисничество, йерархична закостенялост, страх от репресии, икономическа неефективност, дефицит на стоки, идеологическо опекунство и пр. Те обаче нямаха никакъв социален опит за справяне в свободната, хаотична, бързо променяща се обществена реалност на либералната демокрация и свободното пазарно стопанство. Тя и до днес продължава да ги плаши. Ето защо мнозина сякаш преднамерено забравиха лошите страни на стария режим и започнаха да го виждат в розова светлина, а т.нар. „демокрация“ стана прицел на тяхната омраза. 2) През годините, за които пише Костов, интелектуалният и медиен елит на страната се стремеше с всички сили да подражава на западния елит. Той, както е известно, е с преобладаващо лява политическа ориентация. В интелектуалните среди на Запад беше утвърден възгледът, че либерално-демократичната държава трябва да пази строг неутралитет спрямо убежденията на гражданите си и няма право чрез държавната образователна система да налага каквато и да било „идеология“ – какви ще бъдат убежденията на гражданите е въпрос на тяхно собствено решение. Мнозина у нас възприеха този възглед. Едва ли обаче може да се очаква от хора, мислещи по този начин, да станат инициатори и проводници на образователна политика, която осъжда комунистическия режим и изтъква предимствата на либералната демокрация. За такива хора например въвеждането на обучение по гражданско образование в училище изглеждаше като промиване на мозъци и те го сравняваха с някогашния научен комунизъм. За разлика от страни като Полша и Унгария в българското общество нямаше нагласа за решителна раздяла с миналото, а силите, които трябваше да осъществят такава раздяла, бяха крайно недостатъчни.

Ивайло-Нойзи Цветков: Един от възгледите, които споделям, е, че всички бивши и тогавашни сътрудници на ДС трябваше да бъдат „лустрирани”. Не се случи. Това беше огромна грешка.

Манол Глишев: Връщайки се към крайно болезнената тема за деидеологизацията и дезориентирането на обществото ни, той признава угризения за несвършена работа, каквито наистина е редно да изпитва. Управлението на ОДС беше в уникалната позиция да може да промени образованието и обществените нагласи, но не го направи. В този смисъл обясненията на Костов за тогавашно безсилие са по-малко убедителни от откритото му признание, че по негово време е допусната гигантска грешка спрямо ДС и „нашите момчета“. Все пак, Иван Костов от 2019 е доста по-диалогичен от своето по-младо, управляващо „аз“ в 2000 г. Това му прави чест и дори е практически полезно за днешната ни действителност. Проблемът е, че както винаги,

българската история се пише по неслучили се неща. Можеше да е другояче.

Михаил Неделчев: Моят възглед е още по-краен: над комунистическото наследство като цяло трябваше да бъде наложена – и в персонален, и в общностен план – политиката на пълна забрана на възможни рецидиви, на радикално осъждане, на последователно съдебно преследване.

Кои са според вас силните и слабите страни на тази книга?

Стефан Попов: Като ми я подари, ще отговоря. Аз му подарих осем мои книги, да ми подари неговата една.

Христо П. Тодоров: Най-напред не виждам слаби страни. Иван Костов е решил да напише книга, каквато е сметнал за необходима и полезна. Не ме смущава това, че книгата не съответства точно на някакви предпоставени шаблони на мемоаристиката или на друг литературен жанр. За мен най-важното е, че тя звучи правдиво. Огромната част от разказаното в нея кореспондира с моите собствени спомени и оценки за хора и събития от онова време. Наред с това, съобщавайки неизвестни за мен, а вероятно и за широката публика неща, Костов ми помогна да разбера по-добре събития, които не са ми били докрай ясни. Такива са усилията по разсрочването на външния дълг, обстоятелствата около дейността и свалянето на правителството на Филип Димитров, разделенията в демократичната общност, ситуацията около въвеждането на валутния борд. Костов отделя много място за опровергаване на лъжите и клеветите по негов адрес и по адрес на неговото управление. Той прави това добросъвестно и на моменти педантично. Явно той вярва във фактите и смята, че когато те са изяснени и достъпни за всички, няма да остане място за спорове и недоразумения. С това обаче едва ли ще бъдат затворени устите на лъжците и клеветниците. Уважението към фактите предполага минимална почтеност, на каквато онзи, който веднъж е решил да излъже, очевидно не е способен. Не вярвам да променят мненията си и онези, които са повярвали на лъжите и клеветите и са започнали да ги повтарят, без да се замислят. Тях, както и лъжците, не ги е грижа за истината и за това с тях е трудно да се разговаря на разумна основа. Все пак обаче винаги е добре истината да е казана, защото иначе последната дума остава за лъжата. За мен написаното от Иван Костов има голяма убедителност, защото и тук той продължава да проявява онази изключително рядка способност да

олицетворява с личността си идеите и обществените каузи, на които се е посветил. Това дава кураж и вдъхновява.

Ивайло-Нойзи Цветков: Книгата има само два проблема – не е достатъчно самокритична и както споменах, е имала нужда от добър редактор. Последното го казвам като човек с почти 30-годишен опит в редактирането. Силната й страна без съмнение е откровеният стил на писане.

Манол Глишев: Езикът на автора е уверен, изискан и ясен. Бяхме забравили какво значи политик да говори на добър български. Дори само за това книгата си струва. Но под езиковата повърхност има много по-интересни пластове. Говорейки за ролята на България в удържането на руския натиск към Косово, той показва самочувствие и размах, с каквито днешното управление не може да се похвали.

За съжаление обаче краят на тази иначе впечатляваща книга представлява едно безкрайно оправдание. Може би от него има нужда. Може би дори е справедливо, че Костов най-сетне публично отговаря на наистина необикновената вълна от агитация срещу него през годините. Истина е, че заклинанието „Костов е виновен“ се превърна във виц. Но последните страници от „Свидетелства за прехода“ оставят неприятен вкус. За бъдещите историци той може би ще е по-поносим.

Вероятно най-ценно в книгата е разбирането за национална катастрофа и разпад на държавата. В този смисъл свидетелствата на Иван Костов могат да ни подготвят за една отново предстояща 1996 година.

Михаил Неделчев: Най-слабата страна на тази книга е неразбирането, че превръщането на СДС в единна „синя“ партия на практика прогони от активната политика десетки хиляди от най-ценните активисти на демократичната общност, дочакали „своето историческо време“, които вече трайно се бяха идентифицирали с основните партии в първото СДС (не говоря за „центъра“, а за активистите по места). Същевременно книгата е цялостен в своята логика разказ за „макрорамката“ на случилото се.

Въпросите зададе ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Анкета за книгата на Иван Костов „Свидетелства за прехода“от стр. 3

Худ

ожни

к Д

амян

Дам

янов

8Литературен вестник 15-21.05.2019

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

От 1 юни във Варна започва 27-мото издание на най-големия международен театрален форум в България – Международния театрален фестивал Варненско лято, а само ден по-късно, на 2 юни за 13-и път стартира и платформата Световен театър в София. Организатор на двата фестивала е Фондация „VIA FEST“ (http://viafest.org/). Поканихме нейния директор проф. Николай Йорданов да коментира програмата им.

Фондация „Виа фест“ ще реализира в първата половина на юни две паралелни свои ежегодни инициативи – международния театрален фестивал Варненско лято и платформата Световен театър в София. Те са колкото свързани в организирането на международните проекти, толкова и различни по отношение на мащаби, художествен профил, структуриране и партньорства.Това ще бъде 27-то. поредно издание на фестивала във Варна. Неговото мото тази година е „Преливащи се театрални реалности“. Нека веднага да кажа, че мотото има за цел да посочи по-скоро принципа на подбор и съвместяване на 35 фестивални сценични събития, като към тях трябва да се прибавят още и конференции, творчески срещи, дискусии. Варненският театрален фестивал има амбицията именно да съвместява и да изгражда мостове между много и различни представи за театър, за съвременната сцена въобще, и това е основна цел на всичките му издания от превръщането му в международна проява, продължаваща с последователни стъпки още от средата на 90-те години. Всяко фестивално мото неизбежно е формулирано на по-абстрактно ниво, защото зад него винаги е стояла презумпцията да се покаже най-интересното от последните 1-2 сезона по българските сцени, силни и иновативни международни постановки, специално поканени по един или друг повод спектакли. Стана утвърдена формула фестивална програма да се структурира в четири модула: „Основна програма: българска селекция“, „Основна програма: международна селекция“, „Програма шоукейс“ и „Паралелна програма“. През последните три фестивални издания вече се обособи и „Програма интермецо“, която реализираме съвместно с международния музикален фестивал „Варненско лято“. Целта на подобно програмно структуриране е да се изведат логиките за подбора на заглавия, да се таргетират различни публики, да се привлекат повече партньори. Т.е. става въпрос за няколко селекции, които трябва да съвместим в една обща фестивална рамка. Това е един вид кураторство, което събира и подрежда в единно време-пространство толкова различни енергии и художествени логики, при това ситуирайки ги в градска среда, изпъстрена с активен фестивален живот през цялото лято, както и с многобройни арт прояви на варненските културни организации и гастролиращи в града артисти. Тази динамична културна ситуация няма нищо общо не само в сравнение с началните години на фестивала, но и в сравнение с времето отпреди десетилетие.За нас във фестивалната програма няма по-значими и по-маловажни прояви. Всяко програмирано събитие е важно: от спектаклите за детска и ученическа публика до спектаклите на Народния театър или гостуващата трупа от чужбина, спечелила международно признание; от уличните представления, насочени към широката публика до по-експерименталните форми, адресирани по-скоро към театралните специалисти и гости на фестивала. В този смисъл не мога да откроя едно или

друго заглавие от фестивалния афиш пред друго. Мога да посоча, разбира се, някои аргументи за поканата на отделни заглавия.

„Макбет“ по Шекспир, реж. Алесандро Серра, „Театроперсона“, Италия

Отбелязването на 90 години от рождението и 15 години от кончината на Йордан Радичков става чрез поканата към три спектакъла по негови произведения – „Опит за летене“ на Народния театър с режисьор Стоян Радев и програмата „Ноев ковчег“ на ТР „Сфумато“, включваща „Луда трева“ на Маргарита Младенова и „Нова библия“ на Иван Добчев. Както и в предходни години, отправяме покана към вече гостували на фестивала български спектакли, които се радват на продължителен зрителки интерес – затова в „Програма шоукейс“ ще видим постановката на Галин Стоев в Театър 199 „Приятнострашно“ от Яна Борисова, която в началото на тази година имаше своето 150. юбилейно представление. Трайният ни интерес към български артисти, които работят в международна среда, пък води до включването на заглавия, представящи развитието на Иво Димчев и на Християн Бакалов – първият в изявата му като музикант в концерта „Нови песни, нови аранжименти“; вторият чрез новата му интерактивна инсталация „Вечен“.В програмата „Интермецо“ искам да посоча специалните усилия заедно с музикалния фестивал „Варненско лято“ да видим на живо джаз формацията на Концертгебау – Амстердам заедно с американската соло певица Маделин Бел. Подобен голям съвместен проект е „Лодката на влюбените“ – мултижанрова продукция, съчетаваща немия филм на Жан Епщайн от 1923 г. с френското джаз трио „Франсоа Рюлан“ и хора на „Големите български гласове“. Не бих искал да пропусна прожекциите на сателитните излъчвания на спектакли. Фондация „Виа фест“ представя продукции от платформите „Национален театър Лондон на живо“ („Антоний и Клеопатра“ от У. Шекспир, режисьор Саймън Годуин, с участието на Ралф Файнс и София Оконедо), „Метрополитън опера на живо“ („Аида“ от Дж. Верди с Анна Нетребко в главната роля), „Stage Russia“ („Онегин“ по Ал. Пушкин на режисьора Тимофей Кулябин, който миналата година предизвика вълнение в българските театрални среди с постановката си върху Чеховите „Три сестри“, пак продукция от тази платформа).Подборът на чуждите спектакли, които ще гледаме на живо (макар че както виждаме, изразът „на живо“ става все по двусмислен и предизвикателен за театралната теория) ще представя чрез платформата Световен театър в София. Но преди това нека да завърша акцентите от фестивала във Варна с два теоретични форума – един български и един международен. Тъй като тази година се навършват три десетилетия от основаването на Театрална работилница „Сфумато“ фестивалът ще организира специална конференция за нейния принос за развитието на сценичната изразност през последните 30 години с участието на изтъкнати български творци и специалисти. Присъствието на индивидуални международни гости – театрални критици, селекционери на фестивали и журналисти – предпоставя панелната дискусия „Картината на съвременния театър: между отворени и затворени общности“. В нея един от ключовите участници е Патрис Павис – теоретик и историк на театъра от световна величина, автор на прословутия „Театрален речник“, а и на много други фундаментални изследвания върху театъра. Смея да твърдя, че някои от базисните рефлексии върху съвременния български театър, а и въобще върху съвременната сцена, се провокират и раждат именно от фестивалната атмосфера, от интеракцията между участници и гости на фестивала, от целенасочените дебати върху театралните процеси.Докато платформата Световен театър в София има по-скоро презентационен характер – нейните цели са да покаже интересни имена и продукции от международната сцена, иновативен театрален език. Тя се появи преди 13 години, когато съвместно със Столична община решихме да представяме международната програма на Варненския фестивал и пред софийската публика. Нека да подчертая, че гостуването на чужди спектакли в България все още е лукс предвид значителните ресурси, които изисква това начинание. И е жалко резултатите

от съвместните ни усилия заедно с чуждите културни центрове, посолства и други организации да бъдат показани само в един град. Още повече, че в София е съсредоточена професионалната общност, тук са училищата по изкуствата и специализираните издания за театър. Тръгвайки от подобни аргументи, постепенно платформата се превърна в трайна инициатива, част от календара на културните събития на Столична община. Тя започна да придобива своя собствена логика и физиономия. Опитваме се да включваме в нея и спектакли, които гостуват само в София – било поради свободното им време за турне, било поради специфични архитектурни или технически изисквания за сцената, било поради търсенето на професионални аудитории с оглед на бъдещи творчески сътрудничества.Тази година представлението, което ще гостува само на софийска сцена, е „Глухарче“. Това е танцов спектакъл, създаден от британско-гръцки хореографски и изпълнителски екип на Културен център „Онасис“ - Атина.А другите заглавия, които за първи път ще гостуват в България и ще бъдат показани и във Варна, и в София, са много различни помежду си, но идват да запълнят представите докъде може да стигнат съвременните възгледи за театралност.

„Щедростта на Тавита“, концепция, хореография, режисура и сценография: Ян Фабър, Белгия

Възползвайки се от срещата, която имах с интердисциплинарния фламандски артист Ян Фабър по време на изложбата му в София през март, отправих покана за гостуване на негов спектакъл в България. Въпреки необичайно кратките срокове за подобна покана, турнето на спектакъла „Щедростта на Тавита“ ще бъде факт през месец юни. В него ще видим един екстатичен танц на италианския изпълнител Матео Седа върху една класическа сцена, превърната в своеобразна инсталация чрез висящи цветни нишки.Съвършено друга театралност предлага „Макбет“ по Шекспир на компания „Театроперсона“ от Италия. Шекспировият текст е миксиран с карнавалния дух на специфичната културна традиция на остров Сардиния. Спектакълът на Алесандро Серра досега вече е получил множество награди и отличия – обявен е за най-добро италианско представление за 2017 г. от италианската критика, получил е покана за участия в престижни международни фестивали, и др. Сега очакваме срещата му с българската публика.Търсенето на нова сценична изразност доведе до поканата към френската театрална компания „La Main de l’homme” със спектакъла със странното заглавие „Хуманоптер“. Това е измислена дума, която трябва да асоциира с хибрид между човек и насекомо. По-интересното е, че става въпрос за хибрид между жонглиране и съвременен танц. Надяваме се, че този спектакъл ще предизвика интереса и на по-широк кръг зрители, тъй като в него ще открием игровия инстинкт в човека и изключителна виртуозност на жонгльорите.Накрая искам да аргументирам и участието на македонския национален театър с Чеховата „Чайка“. Преди всичко това е интересен визуален и актьорски прочит на култовата Чехова пиеса. Режисьорът Нина Николич е млад професионалист, който вече се налага на съвременната македонска сцена. Постановъчният екип е международен – сценографката е от Сърбия, хореографът от Гърция, а светлинният дизайнер от Обединеното кралство. Надявам се гостуването на всички тези международни спектакли да провокират и професионалните среди, и театралната публика преди всичко чрез своя професионализъм, но и чрез оригиналното си разбиране за съвременна интерпретация на познати текстове за театър или за съвременни театрални форми. Разбира се, смисълът на предложенията, които отправят към своите зрители и международният театрален фестивал Варненско лято, и платформата Световен театър в София, ще кристализира едва когато се осъществи срещата им с тях, едва когато те отекнат в усещането за едно или друго незабравимо театрално преживяване.

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ

Международният театрален фестивал Варненско лято и платформата Световен театър в София

Литературен вестник 15-21.05.2019 9

Томас Макгонигъл

Американският писател Томас Макгонигъл (роден 1944 г.) пише романа The Corpse Dream of N. Petkov още

през далечната 1987 г., вдъхновен от книга за Георги Димитров, дадена му от тогавашния ръководител на Ирландската комунистическа партия. Под формата

на вътрешен монолог са разказани последните дни на земеделския лидер; в наратива се вмъкват и

цитати от документи, както и свидетелства на хора, познавали Петков. Книгата предстои да излезе в

издателство „Сиела“.

Аз, Никола Петков, бях обесен и умрях бавно, както искаха те, на 23 септември 1947 година – лошо свършена работа, ще кажат някои, но за ОНЕЗИ не беше така: отлично, отлично, животът се изцежда от него, изсмуква, пресушава, една минута е изтекла, след нея втора, трета,

четири минути и животът замирапетшест седемосем девет десет единайсет а може бидванайсет минути... приблизително толкова, бяха предвидливи и не използваха струна от пиано, защото това напомняше за Хитлер, и противно на слуховете, не вкараха стъклена тръбичка в члена ми и не почукваха лекичко по него с хирургическо чукче, не, не бяха толкова жестоки, това го запомнете девет десет минутикраката вече не докосват прекатуреното столче, помниш ли боядисаното е бяло столче, на което децата сядаха до баба си – не, не беше боядисано, а от грубо дърво, като гредата, от която виси примката ми.

Не поглеждам през прозореца и не виждам гондоли, които се полюляват на пристана: тромави морски същества. Не вдигам поглед и не виждам един мъж, стъпил върху крокодил на върха на една колона. Не чувам шведска, гръцка, немска, английска, френска, сръбска реч долу на тротоара. Не съм изгнаник във Венеция. Живея в еврейския квартал. Или там, където според старите справочници някога е бил еврейският квартал. В Ню Йорк Сити, на остров Манхатън.

Столчето е изподраскано преди това от ботушите на мъже, които стъпват на него, за да отворят/затворят прозорчето високо на стената; не може да е изподраскано от моите крака, увити в дрипи, във вонящи парцали, и то, както съм се изправил, навел очи, които виждат само върховете на жълтеникавите нокти, изпъкнали над мръсотията, но как да съм сигурен, че виждам точно това с тези наведени очи... аз съм тук: въжето е мазно от протрита кожа и засъхнала кръв, едно от нещата, които умеят да правят това толкова добре, е, че ме карат в този момент да си мисля: тези хора смятат, че всичко това е толкова обикновено... няма нищо необичайно, няма причина да се използва ново въже заради него, старото ще свърши работа... какво си въобразява той... той, който вече не е способен да мисли, той, който ще влезе само в чуждите учебници по история и никой няма да си спомня името му след двайсет, 25, 30, 40, 50 години... дори не е престъпник, извършил сензационно убийство с брадва, като онази история, дебнеща във вестника на стария режим...... въже, мазно от употреба, нещастно въже, стенещо под моята тежест, но аз не съм достатъчно тежък... Опитвам се да изтръгна тази история от себе си, но коя страна ще я приеме?

Въжето се врязва в кожата на шията. Изцапал съм се. Също като дете – всички ме гледат, а аз вървя колкото се може по-близо до стената и изпражненията се стичат по крака ми... не, не че виждам, просто усещам, че се стичат по крака ми. Моята миризма стига до тях... трийсет години са минали, но пак е същото – човек винаги си остава на дванайсет години, така беше писал някой, вероятно изпаднал под влиянието на онзи лекар от Виена, някой, който не е чел онзи писател от Русия, пренесъл на гръб щастливото си детство, разправят хора, които са го срещали в Ню Йорк...

Надалеч. Но не само в смисъл на разстояние и време. Надалеч, докато се изгубя по улицата, после в метрото... в града, в това ужасно чувство, че остават още четири дни от тази седмица... Мога да продължа да се занимавам сериозно с Никола Петков, както той го заслужава... но днес нещо не ми върви... не мога да открия какви са били размерите на члена му или дали е имал интерес към жени или към мъже, или нито към едните, нито към другите. Ах, каква вулгарност...

Тази книга може да послужи като пример за лутане в застоялите води на историята и появата й възбужда като объркването от говоренето на френски, което ми налага да изясня моя интерес и да обясня собствената си теория за историята, за историческото пресъздаване, като забравя за конкретния човек Никола Петков, за конкретната страна България. . . в края на краищата това са прости думи и те могат да означават всичко, което поискаме. . .

Колко много е скрито от нас, е било скрито от нас, дори онези, които са знаели чужди езици... като че ли изведнъж онемяваш за собствения си език и за всички езици по светакато че ликато че ли това са думите, които могат да минат през главата ми като постоянно механично барабанене в съпровод на каквато и мелодия да засвирят музикантите, излезли напред, а пред тях певецът на деня... колко лесно заменяем е певецът... макар и да се смята, че всеки един е заменяем... единствено продуцентът не се променя... потегля със своя дял преди всички... разправя се с другите продуценти и говори за непокорните музиканти, за певеца, който има емоционални проблеми, който не може да се изправи пред публика отново...просто им дайте... една ръка размахва въображаемото въже с примка.

Останах с него през нощта, рано сутринта и до обяд, ръката му стана пепелява. Такава я исках да бъде, да е била: братът си отиде, преди него бащата на публично място, с непознати, които зяпат, коментират облеклото, израза на лицето: храна за вечерята, която трябва да се смели заедно със зелето и картофите, докато се води дискусия за калибъра на пистолета и безсмислието на онези похабени куршуми... когато наоколо има достатъчно страхливци, които се готвят да използват всички куршуми, произведени някога... Не можех да приема тази идея... това не е в характера ми... или поне така се говори, макар и да знам много добре, че тези хора нямат друга цел в живота си, освен да служат на онези, които обичат да виждат враговете си изстреляни в другия свят.

Нека Бог отбележи точния брой. Ние следим какво става тук и сега.

Толкова много ръце, скръстени... какъв разкош... как ще погледнем назад във времето, в дните, когато мъже и жени умирали в леглата си, скръстили ръце на гърдите си. Сякаш всеки чака вятърът да подухне и да ги разпилее, сякаш те не са нещо повече от прашинка пепел, изгорял вестник, който чака да експлодира във въздуха.

Само точенето на ножовете като техен мемориал. А звукът заглъхва, освен в репортажите на млади журналисти, влюбени в певеца. Нека Бог отбележи точния брой. Ние следим какво става тук и сега.

Толкова много ръце, скръстени... какъв разкош... как ще погледнем назад във времето, в дните, когато мъже и жени умирали в леглата си, скръстили ръце на гърдите си. Сякаш всеки чака вятърът да подухне и да ги разпилее, сякаш те не са нещо повече от прашинка пепел, изгорял вестник, който чака да експлодира във въздуха. Само точенето на ножовете като техен мемориал. А звукът заглъхва, освен в репортажите на млади журналисти, влюбени в певеца.

Устата е пълна с думи, които затварят очите, защото дали във всичко това… дали някой, който живее в Ню Йорк Сити, да речем, в 1983 година, година достатъчно отдалечена от примката на това въже... дали някой ще се заинтересува от съдбата на водача на Българския земеделски съюз... три думи са достатъчни, за да видя как очите се премрежват за сън сякаш съм събрал Вариациите на Голдберг в три думи... известно постижение... езикът ми се преплита, звуците не се превръщат в думи и аз знам, че най-добре е да разкажа къде се намира България: на север от Гърция, на изток от Югославия, малко на запад от Румъния и малко на юг от Унгария... на изток от Италия и на юг от Франция и много далеч от мястото, където се записват тези думи... но не и от мястото, където са изречени... всички българи искат да избягат от страната си... не, само управниците, които са германци, твърди друг американец, който не изпитва симпатии към нашия народ… харесва поличките в униформите на гръцките войници... осем часа със самолет до Лондон, от тук до еврейската улица с театри и кафенета... след това още четири часа със самолет, ако го хванеш, или три нощи във влака, когато тръгва от гара „Виктория“... защото трябва да пътуваме с влак към древната история – толкова далеч назад като персонажи от, или почти от, Херодот към – звук от тъп удар – нашия народ.Винаги са искали да се учим от тях как да живеем, как да мислим, да се съвкупяваме. Винаги е трябвало да ни

учат; никога не сме можели да извлечем нищо ценно от собствения си жизнен опит. Те винаги знаят най-добре. И сигурно в повечето случаи може да се докаже, че са прави. Но все пак очите отслабват и стават безполезни, ако гледат само надалеч. Трябва да има известно разнообразие. Звучи толкова просто. И те така твърдят: прости, наивни – сбирщина селяни.Ако можехме да отлетим за Париж, да се поразходим по Пон Ньоф, да напълним очи с импресионистични картини.

Ако ръцете ни можеха да захвърлят ножа, разпарящ корема на прасето, вързано и обърнато с краката нагоре.

Не издържим тона на унищожително самосъжаление… не го издържам дори в името на спора. Оттам пристигат писма, няма значение къде е това „оттам“, просто оттам, всички го имат в историята си. Винаги е по-хубаво там. Толкова е просто: там винаги е по-хубаво, защото не е тук. Какви карти ми се паднаха. Вече са раздадени, нищо не може да се промени. На определена възраст всичко е приключило и ти просто трябва да го изпълниш, репликите са толкова познати, толкова предъвкани, че дори беззъб човек може да...

През декември 1944 година – месец и половина след завръщането му от Москва – комунистите съобщиха на Петков, че аз трябва да се оттегля като секретар на партията, иначе... Давайки си сметка, че на този етап всички възможности са изчерпани и опитвайки се да печеля време, предадох пълномощията си на Петков, на когото комунистите явно гледаха благосклонно. Той от своя страна все още вярваше, че може да постигне някакво помирение с тях. Така доктор Георги М. Димитров, антисъветският фанатик, беше отстранен и Никола Петков, дългогодишен приятел на Съветския съюз, зае моето място. В реч, произнесена на 21 януари 1945 година – деня, в който се оттеглих, – комунистическият заместник министър-председател Добри Терпешев направи изявление: „Ако бях жена, единственият, за когото щях да се омъжа, е Никола Петков“.

Никакво цвете, което почти да докоснеш с протегната ръка, нито ядно тръскане с глава, нито грухтящо прасе зад стара, небоядисана дървена ограда или гъска, теглена с панделка на разходка по улицата... и никаква покрита със сняг поляна, този стар познат пейзаж, обичан от всички руснаци или от онези, напълнили се с книгите, които чакат във Варна да ги споходи щастието да запълнят дългата зима със... ще дойдат ли всички достатъчно рано, когато превърнат това място в добре уреден курорт, след отстраняването с изтънчена логика на имитаторите на селяни, които, поставени зад фабрично изработени дървени маси, произвеждат фолклорни предмети за туристите да си ги занесат у дома в Дюселдорф и да ги поставят точно отпред да им напомнят за тазгодишния курорт и към края на годината... ги преместват по-далеч и по-далеч, защо ги пазим тези боклуци, мислиш ли, че някой ще ни даде нещо за тях?

Ако ми влезе трън в пръста на крака, ще мога ли да го усетя... Наистина го усещам, въпреки че това се пише години по-късно... когато, изглежда, че е прието повече в литературата да усещаш трън, а не въже около шията... макар че след събитието това е всичко, което имаме: приетото в литературата. И разбира се, имаме ние – прословутото ние. Те са спечелили, ако местоимение може да се използва за символ. Трябва да се допитам до французите и руснаците по въпроса: сигурен съм, че е добре да използваш местоимение като символ, въпреки че може да има теория, която го премахва. Трябва да има нещо материално... като хълбока на Исус, който затопля ръката в неочаквано студен пролетен ден.

Стиснал с ръка панталоните си за колана, повече дрипи сега, отколкото дреха, и аз, облечен като че стъпвам по булевард „Сен Мишел“ за голямо неудоволствие на... хванал се за панталоните си като ученик, изпратен от училище у дома и заставен... стискам ги пред очите им, пред погледите им, когато знаят, че отиват вкъщи да чукат жената, и аз... да видят моя срам, не бива да позволяваш никой да види твоя срам – чий може да е този глас? Никога не е имало срам в живота ми. Пред никого няма за какво да сведа глава. Трудно е, боли да се изправиш...

Превод от английски: ВАНЯ ТОМОВА

D E P R O F U N D I S

Предсмъртните видения на Никола Петков(Откъс от роман)

10Литературен вестник 15-21.05.2019

Кой съвременен автор би се одързостил да се заметне с шинела на Гогол? Може би най-дръзкият - като Томазо Ландолфи (1908-1979), италианският писател и преводач, в чието творчество комизъм, гротеска и фантасмагория са споени с дълбоко познаване на руската литература, и който с виртуозна лекота се отдава на един екстравагантен литературен трансвестизъм. Творецът Ландолфи е бил безкомпромисен индивидуалист, който не се присъединява към доминиращото по негово време в Италия общокултурно направление - реалистично и „ляво“, - който остава ексцентрик и в личния си живот, като встрастен в хазарта романтичен денди, чийто втори дом е игралното казино. Нищо чудно, че Ландолфи не става популярно име сред широката публика в родината си, въпреки наградите („Стрега“ 1975) и похвалите на местната и чуждестранната критика. Известен приживе на ограничен кръг ценители, днес той е смятан за един от големите италиански писатели на 20. век.„Жената на Гогол“ е сред най-известните разкази на Томазо Ландолфи, в който може да бъдат проследени главните нишки на неговия специфичен талант и стил, разказ, който подтиква към догадки и литературно-детективска работа - тръгвайки от историческия факт, че Гогол никога не е бил женен. Бела Хофман, унгарски изследовател на Ландолфи, някои от чиито наблюдения обобщавам тук1, разчита „Жената на Гогол“ като тематичен контрапункт на живота и творчеството на Гогол, виждайки конкретни паралели с главния герой на „Шинел” и неговата маниакална привързаност към собственото му палто. Според Хофман надуването и раздуването на гумената кукла се римуват с отношението на (реалния) Гогол към собственото му творчество, с вечната му неудовлетвореност, със стремежа да постигне идеалната форма, а когато това не се получи, с инстинктивната реакция да предаде онова, което му е най-скъпо, на огъня. („Николай Василиевич, както всички руснаци, имаше обичая да хвърля важните неща в огъня”).Очевиден е стремежът на Ландолфи да възпроизведе разказваческия стил на Гогол, пародирайки го с максимално приближение в гласа на разказвача, „биографа” на великия писател, в инсценирането на една фиктивна, но представена съвсем обективистично случка, а също и в редица наративни детайли като характерните за Гогол дълги изречения, изпъстрени с вметнати думи и изрази, или честото му отдалечаване от темата – например когато главният герой се извинява с невъзможността да се придържа към строен преразказ на случилото се. Италианският автор копира буквално и един друг похват на Гогол: играта с имената и техните етимологии. Той кръщава своя герой Фома Паскалович и сам се включва в тази шарада, заигравайки със собственото си име: италианското име Томазо става руското Фома, докато бащиното Паскалович идва очевидно от Паскуале, както се е казвал бащата на Ландолфи.Особено находчиво е името на жената – Каракас. Разказвачът уверява, че няма представа как Гогол е стигнал до него, но доколкото знаел, Каракас е столицата на Венецуела… А през 19. век Венецуела е известна не с петрола си, а с добива на каучук, основната суровина за производство на гума, от каквато е направена жената на Гогол.Питам се обаче дали не е възможна и друга версия за тълкуването на името Каракас, която не зачерква, а напротив допълва венецуелския прочит. Според мен това име (Caracas) просто се набива в очи с явната си близост до думата каркас – carcassa, ит., carcasse, фр., carcass, англ., – която означава мърша, скелет, в каквато именно се превръща Каракас, когато Николай Василиевич й изпуска вентила; една дума, която навежда на мисълта за тленност и смърт, какъвто в последна сметка е и краят на фиктивната жена на Гогол. Какво все пак означава този разказ? Ето задочния отговор на Ландолфи: „Нима ни е дадено да знаем на каква съкровена необходимост, нещо повече, на какви върховни и общи цели отговарят действията на такива забележителни хора (…)? Не, разбира се, защото в действителност ние не разбираме нищо от тези привилегировани същества. „Вярно е, беше казал един голям човек, аз също пикая, но по съвсем други причини!“.

С. Г.

1 Béla Hoffmann: „Tommaso Landolfi nel cappotto di Gogol”, Nuova Corvina, 3, 1996, 73-81.

Жената на ГоголТомазо Ландолфи

… Ето че след като вече реших да се заема със сложния въпрос за жената на Николай Василиевич, ме обземат съмнения. Имам ли право да разкрия онова, което никой не знае, онова, което самият той, моят незабравим приятел, пазеше скрито (и имаше защо), онова, искам да кажа, което без съмнение ще послужи за всевъзможни злонамерени и глупави интерпретации; да не говорим пък, че може да засегне душите на много долни и притворни лицемери, а защо не и някоя истински чиста душа, ако са останали още такива? Имам ли право накрая да разкрия нещо, от което аз самият се въздържам, защото преценката ми клони повече или по-малко към откровено порицание? Само че моят дълг като биограф ми налага определени задължения; убеден, че всяка информация за такъв забележителен човек може да се окаже ценна за нас и за бъдещите поколения, аз не желая да се доверя на прибързани изводи, тоест да скрия онова, което би могло да бъде преценено правдиво, доколкото това изобщо е възможно, едва в далечното бъдеще. Освен това кои сме ние, та да съдим? Нима ни е дадено да знаем на каква съкровена необходимост, нещо повече, на какви върховни и общи цели отговарят действията на такива забележителни хора, действия, които поради някаква си случайност ни изглеждат достойни за презрение? Не, разбира се, защото в действителност ние не разбираме нищо от тези привилегировани същества. „Вярно е, беше казал един голям човек, аз също пикая, но по съвсем други причини!“. Но ето без повече бавене това, което ми се струва неоспоримо, това, което знам със сигурност и бих могъл категорично да докажа по този спорен въпрос – какъвто, смея да се надявам, ще престане да бъде оттук нататък. Възнамерявам да пренебрегна онова, което е вече известно, тъй като смятам, че то е излишно при актуалното равнище на изследванията върху живота и творчеството на Гогол. Жената на Николай Василиевич, нека кажем веднага, не беше всъщност жена, не беше изобщо човешко същество, нито каквото и да било живо същество, животно или растение (макар че има и такива инсинуации); тя беше просто една кукла. Да, една кукла; и това обяснява до голяма степен объркването, или още по-лошо, възмущението на някои биографи, също и те лични приятели на Писателя, които се оплакват, че никога не я били виждали, нещо повече, че никога „не били чули дори гласа й“, макар да бяха доста чести посетители в дома на нейния велик съпруг. И оттук тръгваха какви ли не тъмни и коварни, дори гнусни догадки. Но не, господа, всичко е винаги по-просто, отколкото изглежда: не сте й чули гласа, защото тя не можеше да говори. Или по-точно не можеше освен при определени условия: само когато беше насаме с Николай Василиевич, с едно-единствено изключение, както ще видим. Тъй че нека не губим време с безполезни и празни опровержения, а дадем колкото се може по-точно и изчерпателно обяснение на съществото, или предмета, за което става дума. Така наречената „жена на Гогол”, казано накратко, представляваше една обикновена кукла от дебела гума с телесен цвят, или както се казва, цвят на човешка кожа, която беше гола през всички сезони. Ала тъй като женските кожи не са с еднакъв цвят, ще уточня, че кожата в случая бе общо взето, доста светла и гладка, както при някои брюнетки. То, или тя, излишно е да добавям, беше от женски пол. Впрочем уместно е веднага да отбележа, че куклата бе доста променлива в своите атрибути, но не чак дотам, че да променя и пола си. Тя можеше да изглежда веднъж слаба, почти без бюст и с тесен ханш, приличаща повече на момче, отколкото на жена, а друг път - безмерно пищна, или казано направо, дебела. Освен това често променяше, едновременно или не, цвета на косите и на другите косми по тялото си. От време на време се появяваше променена и в някои дребни особености като разположението на бенките, яркостта на слизестите ципи и прочие; понякога се променяше донякъде дори цветът на кожата й. Накрая човек би могъл да се запита каква беше тя в действителност, дали всъщност за нея не трябва да се говори като за едно уникално същество; но както ще видим, не е разумно да се отстоява подобна гледна точка. Причината за всички тези преображения, както може би моите читатели се догаждат вече, трябва да се търси във волята на Николай Василиевич. Той я надуваше по собствено усмотрение, сменяше перуката и руното й, мажеше я със своите помади и я гримираше по различни начини, за да постигне приблизително типа жена, който му се привиждаше в този ден или час. Понякога, следвайки наклонностите на своята фантазия, той се забавляваше, като създаваше гротескни или

чудовищни форми; защото е ясно, че отвъд определено равнище на вместимост тя се деформираше; също както изглеждаше деформирана и когато оставаше под определен обем. Не след дълго обаче Гогол се уморяваше от тези експерименти, смятайки ги по същество за „непочтителни“ към жена му, която по свой си (необясним за нас) начин обичаше. Обичаше, но кое точно от нейните превъплъщения?, бихме могли да запитаме. Уви, вече намекнах, че едва краят на това изложение ще ни даде може би някакъв отговор. Как можах току-що да твърдя, че тази жена е изцяло под контрола на Николай Василиевич! Да, в определен смисъл е така, но също така вярно е, че много скоро от роб тя се превърна в негов тиранин. И тук именно зейва бездната, пастта на Тартар, ако предпочитате. Ала нека караме поред. Споменах също, че от време на време благодарение на своите манипулации Гогол успяваше да постигне приблизително типа жена, който го устройваше в момента. Ще добавя, че когато най-неочаквано постигнатата форма удовлетворяваше напълно копнежа му, Николай Василиевич се влюбваше в нея „по изключителен начин“ (според собствените му думи) и тогава тя не променяше облика си за известно време, тоест докато не го обземеше пресищане и отвращение. Впрочем на такива бурни страсти, или влюбвания, както се казва в днешно време, станах свидетел само три или четири пъти през целия тъй наречен „брачен живот” на големия писател. Бързам да допълня, че няколко години след онова, което може да се нарече неговата женитба, Гогол измисли име на жена си. То звучеше като „Каракас“, което, ако не бъркам, е столицата на Венецуела. Така и не успях да вникна в мотивите за този избор: странности на големите умове!А иначе, ако говорим за нейния стандартен вид, Каракас беше една красива жена, добре сложена и съразмерна във всичките си части. Както вече споменах, тя притежаваше всички, дори и най-незначителни атрибути на своя пол, всеки на съответното място. Особено внимание заслужаваха нейните полови органи (доколкото подобно определение е уместно в случая), които Гогол ми позволи да разгледам една паметна вечер, за която ще стане дума по-нататък. Те бяха образувани от причудливи гънки на гумата, без да е пропуснато нищо, докато всевъзможни хитроумни приспособления и натискът на въздуха отвътре значително облекчаваха ползването им по предназначение.Каракас имаше и скелет, също съвсем рудиментарен, направен вероятно от китова кост; особено добре изпипани бяха само гръдният кош, костите на таза и на черепа. Ребрата и тазовите кости, както си му е редът, се открояваха повече или по-малко в зависимост от дебелината на мастната тъкан, която ги покриваше. Жалко наистина, нека добавя между другото, че Гогол никога не пожела да ми разкрие името на създателя на това така красиво творение, влагайки в отказа си инат, който бе просто непонятен за мен.Николай Василиевич надуваше жена си с една конструирана от него самия помпа - доста подобна на онези, които се притискат между нозете и днес се срещат във всяка автоработилница - през аналното отверстие, където се намираше един възвратен клапан, или както там се нарича на технически език, подобен на сърдечната клапа, който не позволява изпускане на вече поетия въздух. Раздуването ставаше чрез развиване на една малка запушалка, поставена в устата й, в дъното на гърлото. И все пак… Ала нека не избързваме. С това се изчерпва, струва ми се, описанието на по-съществените особености на това създание. Освен може би ако си позволя да припомня великолепния наниз от зъби, който красеше нейната уста, и кафявите очи, които въпреки постоянната си неподвижност бяха абсолютно като живи. Боже мой, като живи не е точният израз; истината е, че каквото и да се каже за Каракас, то не би било казано на място. Цветът на тези очи също можеше да се променя с една специална процедура, доста продължителна и скучна, тъй че Гогол много рядко прибягваше до нея. Накрая би трябвало да кажа нещо и за нейния глас, който ми се удаде да чуя само един-единствен път. Но не мога да го сторя, без да засегна в дълбочина отношенията между двамата съпрузи, а тук е просто невъзможно да се придържам към някакъв ред, нито да отговарям с абсолютна сигурност на всеки въпрос. Наистина ми е невъзможно, казвам го с чиста съвест! До такава степен е объркано в главата ми това, което възнамерявам да разкажа. Ето все пак някои доста разхвърляни спомени.Първият, да ви кажа, и последен път, когато чух Каракас да говори, беше по време на една задушевна вечер, прекарана в стаята, където госпожата, ако ми позволите глагола, живееше; скритата от чуждите погледи и подредена почти по ориенталски маниер стая

D E P R O F U N D I S

Каракас, моя любов

Литературен вестник 15-21.05.2019 11

беше без прозорци и се намираше в най-недостъпната част на къщата. Знаех, че Каракас можеше да говори, но Гогол никога не бе понечил да ме осветли за конкретните обстоятелства, при които го правеше. В стаята, както казах, бяхме само ние двамата - или тримата. Николай Василиевич и аз пиехме водка и обсъждахме романа на Бутков; спомням си, че отклонявайки се малко от темата, той започна да доказва необходимостта от радикална реформа на закона за наследствеността. За куклата съвсем бяхме забравили, когато ненадейно я чухме да казва с извънредно пресипнал и хрисим глас: „Ака ми се“. Едва не подскочих и решавайки, че не съм чул добре, погледнах към нея: тя седеше на куп възглавници, подпряна на стената, една нежна руса красавица, направо от кръв и плът. Изразът на лицето й ми се стори едновременно зъл и лукав, невинен и присмехулен. Що се отнася до Гогол, той здравата почервеня и като се хвърли върху нея, пъхна два пръста в гърлото й; тя мигновено започна да се свива и да избледнява, придобивайки отново обичайния си изумен и объркан вид, докато накрая се превърна в отпусната кожа върху една несъвършена конструкция от кокали. А тъй като гръбначният й стълб (в името на удобството при ползването й, както не е трудно да се досетим) беше извънредно гъвкав, тя почти се прегъна на две и остана на земята, където се беше свлякла, гледайки ни до края на вечерта от тази унизителна поза. „Прави го за забавление или от злорадство, промърмори Гогол като коментар, защото тя не страда от подобни нужди“. По принцип, в присъствието на други, тоест в мое присъствие, той се отнасяше с демонстративно пренебрежение към нея. Продължихме да пием и да приказваме, ала Николай Василиевич изглеждаше много смутен и някак не на себе си. В един момент той изведнъж се спря по средата на думата, хвана ме за ръката и се разплака. „А сега?“, възкликна. „Разбирате ли, Фома Паскалович, аз я обичах!“ Не е излишно впрочем да се изтъкне, че всяка от формите на Каракас, освен ако не станеше някакво чудо, беше неповторима; тоест всеки път тя беше едно уникално творение, тъй че всеки опит да се възстановят предишните й пропорции и закръгленост бе обречен на провал. С други думи, онази руса красавица беше безвъзвратно изгубена за Гогол. Такъв беше наистина печалният край на една от малкото любовни връзки на Николай Василиевич, за които намекнах по-горе. Той отказа да ми даде каквото и да било обяснение, отблъсна натъжен моите опити да го утеша и малко след това аз си тръгнах. Но след своето откровение той постепенно разкри сърцето си; неговата сдържаност изчезна и скоро той почти нямаше тайни от мен. Което между другото е повод за безкрайна гордост от моя страна.

Първоначално съвместният живот на „двойката“ вървеше явно добре. Николай Василиевич изглеждаше доволен от Каракас и редовно спеше с нея в леглото си, както впрочем продължи да прави до самия край, уверявайки с плаха усмивка, че няма по-спокойна и по-непретенциозна жена от нея; макар че скоро имах поводи да се съмнявам в това, съдейки най-вече по състоянието, в което го заварвах понякога сутрин. След няколко години обаче отношенията им странно започнаха да се влошават.

Може би не е излишно да предупредя, че това тук е само един схематичен опит за обяснение. Както и да е, изглежда, че Каракас бе започнала да проявява стремеж към известна независимост, дори както се казва, към автономия. Николай Василиевич бе измъчван от странното усещане, че тя придобива собствена, макар и неразгадаема личност, отделна от неговата, и че по този начин просто се изплъзва от ръцете му. Без съмнение съществуваше известен континуитет между нейните многобройни и променливи форми: между всички тези брюнетки и блондинки, кестеняви и червенокоси кукли, между тези пълни или слаби, снежнобели или кехлибарени версии на Каракас имаше все пак нещо общо. В началото на тази глава изразих съмнение доколко уместно е Каракас да бъде смятана за единна личност; въпреки това, винаги когато я видех, не успявах да се освободя от впечатлението, колкото и невероятно да звучи, че в действителност ставаше дума за една и съща жена. Може би тъкмо затова Гогол бе решил, че трябва да й даде име. Съвсем друг въпрос е да се опитаме да определим в какво точно се състоеше общото между всички тези форми. Може би ни повече, ни по-малко, в съзидателното вдъхновение на самия Николай Василиевич. Ала същевременно би било твърде необичайно за него да се е чувствал така откъснат, така чужд на самия себе си. Тъй или иначе, истината е, че която и да беше Каракас, нейното присъствие създаваше атмосфера на напрежение, и нека го кажем направо, неприязън. В последна сметка впрочем нито аз, нито Гогол успяхме

да формулираме каквато и да била дори далечно правдоподобна версия за нейната природа; казвам формулираме в рационален и общодостъпен смисъл. И по никакъв начин не мога да премълча едно необичайно събитие, което се случи по това време.Каракас заболя от срамна болест, или във всеки случай заболя Гогол, който никога не бе имал, нито имаше контакти с други жени. Как се беше случило това или откъде се беше взела тази гнусна зараза, не се опитвам дори да гадая; знам само, че се случи. И че моят нещастен и велик Приятел ми казваше: „Виждате ли, Фома Паскалович, каква се оказа ядката на Каракас: тя е духът на сифилиса!“; а сетне продължаваше с най-абсурдни обвинения срещу самия себе си (той бе винаги предразположен към самообвинения). Освен всичко друго този случай беше истинска катастрофа за и без туй неясните отношения между съпрузите, както и за противоречивите чувства на Николай Василиевич към жена му. Като капак на всичко той бе принуден да се подложи на продължително и болезнено лечение (лечението на онова време). Положението се усложняваше и от обстоятелството, че при жената болестта се оказа явно неизлечима. Ще добавя още, че известно време Гогол постоянно надуваше и раздуваше жена си, придавайки й най-различен вид, като по този начин се заблуждаваше, че ще успее да случи една жена, имунизирана срещу зараза; трябваше обаче да се откаже, без да е постигнал никакъв резултат.Впрочем ще съкратя разказа си, за да не отегчавам читателите, още повече че спомените ми стават все по-объркани и неясни, и ще избързам към трагичната развръзка. Относно последното нека бъдем наясно: заявявам отново, че съм абсолютно сигурен в това, което говоря – аз бях свидетел на станалото, ах, защо ли трябваше да бъда!Годините минаваха и антипатията на Николай Василиевич към жена му ставаше, по всичко изглежда, все по-силна, макар същевременно да нямаше никакви признаци за отслабване на любовта му. С наближаването на края неприязънта и привързаността към нея подеха такава ожесточена битка в неговата душа, че той излизаше от нея разбит, едва ли не сломен. Неговите неспокойни очи, които умееха да придобиват толкова различен израз и да говорят понякога така мило на моето сърце, сега горяха почти постоянно с някакъв трескав блясък, сякаш той беше под въздействието на дрога. В него се надигаха най-странни мании, придружавани от най-зловещи кошмари. Все по-често ми говореше за Каракас, обвинявайки я в немислими, направо безумни неща. Аз не знаех как да реагирам, тъй като познавах жена му доста повърхностно, а и нямах никаква близост с нея; ала преди всичко защото моята чувствителност беше крайно ограничена в сравнение с неговата. Тъй че ще приведа само някои от неговите обвинения, без изобщо да се позовавам на собствените си впечатления.„Разбирате ли, Фома Паскалович, повтаряше например често Николай Василиевич, разбирате ли, че тя остарява?“. И ме улавяше за ръцете, какъвто му беше навикът, обзет от неописуемо вълнение. Обвиняваше също Каракас, че се отдавала на някои самотни удоволствия, въпреки неговата изрична забрана. Докато накрая започна да я вини направо в изневяра. Впрочем глаголстването му в това отношение стана постепенно толкова неразбираемо, че няма смисъл да се спирам подробно на него.Едно изглежда сигурно обаче, а именно, че в последно време Каракас, стара или не, се беше превърнала в едно жлъчно, или направо казано, ехидно и лицемерно същество, обсебено от религиозни мании. Не изключвам тя да е оказала влияние върху моралното поведение на Гогол през последния период от живота му, поведение известно на всички. Трагедията се разигра внезапно една вечер, когато Николай Василиевич празнуваше с мен своята сребърна сватба - уви, една от последните вечери, които щяхме да прекараме заедно. Не съм в състояние, нито пък ми е работа да кажа какво го подтикна към последвалата драматична стъпка, като се има предвид, че той явно се беше примирил с всичко, което неговата съпруга би могла да му поднесе. Дали бе настъпило някакво ново развитие през тези дни, не знам. Затова ще се придържам към фактите; нека моите читатели сами си съставят мнение за случилото се.Тази вечер Николай Василиевич беше особено превъзбуден. Неговата неприязън към Каракас бе достигнала явно безпрецедентна интензивност. Прословутото изгаряне на „тщеславния плод на суетата“, тоест на неговите безценни ръкописи, се беше състояло вече, но не бих се осмелил да твърдя, че е бил подтикнат от жена си. Защото той беше в такова угнетено състояние на духа и по други причини. Що се отнася до физическия му хал, Гогол изглеждаше не по-малко жалък, което усилваше

подозрението ми, че е наркотизиран. Въпреки всичко той започна да говори доволно нормално за Белински, който бе предизвикал раздразнението му с нападките и критиката си по адрес на „Избрани пасажи“. Сетне изведнъж спря и докато сълзи напираха в очите му, възкликна: „Не, не! Това е прекалено, прекалено… не е възможно повече!...“. И други неясни и несвързани фрази, без да го е грижа дали го разбирам или не. Сякаш разговаряше сам със себе си. Кършеше ръце, клатеше глава, после ставаше рязко, но след четири или пет нервни крачки, сядаше отново. Когато се появи Каракас, по-точно когато в късен час отидохме при нея в нейната ориенталска стая, той вече не можеше да се контролира и започна да се държи (ако ми е позволено такова сравнение) като вдетинено старче, обзето от своите мании. Така например той ме смушкваше с лакът, намигаше и повтаряше като обезумял: „Ето я, ето я, Фома Паскалович!...“, докато тя сякаш го изучаваше с презрително внимание. Но зад тези „маниеризми“ у него се долавяше искрено отвращение, което бе достигнало, мисля, границите на поносимото. Всъщност… След известно време Николай Василиевич изглежда набра кураж. Избухна в плач, ала в плач, който според мен бе някак си по-мъжествен. Отново чупеше ръце, сграбчваше моите, обикаляше, мърмореше: „Не, стига толкова, не е възможно повече!... Какво става с мен?!... Да ми се случи такова нещо на мен? Как е възможно да се издържи на това, да се изтърпи това!...“, и тъй нататък. Най-неочаквано той се хвърли върху помпата, за която ви бях вече споменал, а сетне връхлетя върху Каракас. Вкара маркуча в ануса й и започна да я надува… Ридаеше и викаше като обсебен: „Колко я обичам, боже мой, колко я обичам, клетата, скъпата ми!... Но нека се пръсне. Нещастна Каракас, злополучно божие създание! Но трябва да умреш“, и така безкрай.Каракас се издуваше. Николай Василиевич се потеше, плачеше и продължаваше да помпа. Исках да го спра, но нямах кураж, сам не знам защо. Тя започна да се деформира и скоро придоби чудовищен вид; все пак дотогава не показваше признаци на тревога, още повече че бе свикнала с подобни шеги. Ала когато започна да се чувства вече непоносимо раздута или когато прозря може би намеренията на Николай Василиевич, едва тогава изразът на лицето й се промени в нещо средно, бих казал, между глупост и слисване, стана дори умолителен, без обаче да изгуби характерния си презрителен отпечатък: тя беше уплашена, молеше едва ли не за пощада, но въпреки това все още не вярваше, не можеше да повярва в необратимостта на своята участ и в толкова дързост у мъжа си. Последният впрочем не можеше да я види, защото бе зад нея, а аз се бях вкаменил и я гледах като омагьосан. Накрая крехките кости в основата на черепа й не издържаха на прекомерното вътрешно налягане и лицето й застина в една неописуема гримаса. Нейният корем, нейните бедра, ханшът, гърдите и онова, което се виждаше от задните й части, бяха достигнали невъобразими пропорции. Изведнъж тя се оригна и издаде един провлачен, свистящ стон; явления, които, ако желаем, бихме могли да обясним със споменатото чудовищно налягане на въздуха, който явно бе избил през вентила в гърлото й. Сетне очите й се опулиха, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитата си. Ребрата й се разтвориха, отделяйки се от гръдната кост, и тя заприлича на питон, глътнал магаре, какво ти магаре – бивол, ако не и слон. Нейните гениталии, онези розови и кадифени органи, така скъпи на Николай Василиевич, бяха набъбнали ужасяващо. Тогава вече реших, че е мъртва. Само че Николай Василиевич, облян в пот и сълзи, мърмореше: о скъпа о свята о мила – и продължаваше да помпа.

D E P R O F U N D I S

на стр. 15

Пощенска марка в чест на стогодишнината от рождението

на Ландолфи, худ. E. Vangelli, 2008 г.

12Литературен вестник 15-21.05.2019

Как слънцето гаснеПримо Леви

Наскоро Марин Бодаков ми „подсказа“, че Примо Леви е писал и поезия. Ами писал е, и то каква! Приживе

стихотворенията му, преобладаващо в свободен ямб, са публикувани в две книги: L’Osteria di Brema (1975 г.) и Ad ora incerta (1984 г.). От тези две книги са и настоящите

преводи. – Бел. ред.

Песен

... Но щом ги запяхме отновоония наши глупави песни,не знам как, но така стана,че всичко се върна отново.Денят си беше ден отново,седем седмица правят,да убиеш бе просто лошо,а смъртта – далечно нещо.Летеше месец след месец,но още хиляди щяха да дойдат.И си бяхме просто младежи:без грехове и без святост.Това ни хрумна тогава,докато си деряхме гърлата,но тия неща са един облак,гледаш и не го разбираш.

3 януари 1946 г.

Понеделник

Какво е по-тъжно от влака?Който тръгва когато трябва,Който само един звук издава,Който само по един път се движи.Нищо не е по-тъжно от влака.

Или от коня впрегатен,затворен между двете оси,който ходи с капаци,който цял живот просто ходи.

Ами това тъжно нещо – човекът?Ако живее отдавна самотно,Ако за него всичко е спряло,Не е ли човекът едно тъжно нещо?

17 януари, 1946 г.

Залез над Фосоли

Аз знам какво е да не се завърнеш.Виждал съм през телената мрежаслънцето как гасне и умира,и съм чувствал, че плътта ми се разкъсваот словата на поета, който казва:„Може слънцето да гасне и изгрява,но на нас помръкне ли ни светлинката,чака ни безкрайна нощ и сън безкраен“.

7 февруари 1946 г.

Фосоли е концентрационен лагер в областта Емилия-Романя близо до Модена, създаден през 1942 г. Там Примо Леви е задържан за около месец през ранната 1944 г., преди да бъде изпратен в Аушвиц. Цитатът в последните три стиха на поемата е от римския поет Катул (V.4-5).

SchemàВие, които живеете сигурновъв вашите отоплени къщи;вие, които намирате вечертопла храна и лице на приятел –кажете, това човек ли е?Който работи в калта,който не знае почивка,който се бори за половин хляб,който умира след „да“ или „не“.Кажете, това жена ли е:без коса и без име,без сили да помни,с очи дупки и хладна утробакато жаба през зимата.Помнете, че това се случи:заклевам ви с тия думи.В сърцата си ги носете вдълбаниу дома и по пътя,и като лягате и ставате,да ги повтаряте на децата си.Или да ви рухне къщата,да ви покоси болест,да извърнат лице от вас синовете ви. 10 януари 1946 г. Schemà означава „Чуй“ на иврит и се среща често в еврейските молитви. Стихотворението е написано в началото на Нюрнбергския процес. То става и епиграф на известната книга на Леви „Нима това е човек“.

Песента на гарвана

„Идвам от много далечеда ти нося зли вести,прелетях планината,пробих мъглата,в езеро си огледах перата,летях без почивка,сто мили без миг почивка,та да стигна до твоя прозорец,да ти стигна до ухото,да ти нося тъжни вести,да прогоня радостта от съня ти,да ти вгорча хляба и виното,да ти седя всяка вечер в сърцето“

Пее, танцува гостът противен,пее в снега под моя прозорец.Щом се напя, погледна ме злостно,с клюна издраска кръст на земятаи всичко покри с крилата си черни.

9 януари 1946 г.

Още един понеделник

„Ще ви кажа кой ще свърши в ада:американските журналисти,учителите по математика,сенаторите и клисарите,счетоводителите и фармацевтите(ако не всички, то повечето);котките, финансистите,изпълнителните директори,които стават рано сутрин,за да изпълняват нещо си.

А ето кои ще идат в рая:рибарите и войниците,и децата – естествено,конете и влюбените,готвачите, железничарите,

руснаците и изобретателите,дегустаторите на вина,ваксаджиите и акробатите,и онези, дето сутрин в трамваясе прозяват под шала.“

Това ръмжи зловещо Миносот мегафоните на Порта Нуовав една понеделнишка тягост,която само вкусилият познава.

Авилиана, 28 януари 1946 г.

През януари 1946 г. Примо Леви започва работа в завода за бои на фирмата „Дюпон“, разположен в Авилиана, близо до Торино. В гръцката митология Минос е съдия на душите в отвъдното. На входа на втория кръг на Ада го поставя и Данте в „Божествена комедия“. Към негов стих от „Нов живот“ (гл. XXVI) отпраща и последният стих на поемата.

Дай ни

Дай ни нещо да го съсипем:венче, тихо кътче,съратник, магистрат,телефонна кабина,журналист, ренегат,фен на противниковия отбор,улична лампа, решетка на шахта, защо не пейка.Дай ни нещо да го омажем:варосана стена, Мона Лиза,калник, защо не надгробна плоча.Дай ни нещо да го опетним:плахо момиче,цветна леха, а защо не себе си.Недей ни презира – херолди сме ние, пророци.Дай ни нещо, което прогаря, обижда, сече, което троши, което мърси.Което ще ни накара да се почувстваме живи.Дай ни тояга, наган,свирка, Сузуки.Смили се.

30 април 1984 г.

Пристигането

Щастлив е човекът, достигнал до пристан,който е оставил зад гърба си морета и бури,чиито мечти са мъртви или не са родени,който тихо пие бира в гостилница в Бремен,и се топли на огъня, и е в мир със себе си.Щастлив е човекът като прегорял пламък,щастлив е човекът като пясък в лагуна,щастлив е човекът без бреме, със сухо чело,който почива в края на пътя.Без страх, без надежда, не очаква нищо,а кротко гледа как слънцето гасне.

10 септември 1964 г.

Преведоха от италиански АЛЕКСАНДРА ГОЧЕВА и ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Г Е О П О Е З И Я

Литературен вестник 15-21.05.2019 13

Саргон Боулус (1944-2007) е един от най-влиятелните интелектуалци в съвременната арабска култура. Заедно с

Юсуф ал-Хал и Адонис, той е част от кръга на модерните, обединени през 60-те години на ХХ в. около авторитетното

списание „Шиар“ (от ар. поезия). Автор е на над десет книги с поезия и проза, които налагат идеята за езиков

фундаментализъм в арабската литература. В негов превод на арабски излизат сонетите на Шекспир, стихотворения

на Езра Паунд, П. Б. Шели, Силвия Плат, Алън Гинсбърг, Робърт Дънкан, Пабло Неруда, Рилке и др. Макар че

прекарва по-голямата част от живота си извън родината, той никога не престава да пише на арабски език.

Мигове в градината

Те са просто няколко вечери отминалии неотминали, в които седя сам зад къщата.Пред мен високи сухи треви почти скриватмозайките стъкълца, наредени по оградата, светещипод бледото слънце.

Сядам да смeтна секундите, да разберакакъв е смисълът да си тръгна,или да остана на това място.Да мечтая, без да следвам мечтата, да мълча, а да искам да викам. Пред къщите на съседите мисе развяват огромни флагове.Генералите на Америкаточат оръжията на разрухата.Да мълча, а да искам да викам…

Не този миг,грабнат скришом като плячка от войната с природата,не той ме води към една тайна, която искам да разгадаяс всичките й мрачни извивки, нито онази уличкав паметта ми ще позволи да видя маската, бягаща винагипо пресечките на живота ми минал.

Истината е, че аз съм тук, в това ъгълче,тук са ръцете ми, очите миследват един бръмбар, жужащ сред тревите.Той полита над оградата, грабва мислите мии ги отнася към небитието, миг, в който не мисля, не мечтая, нищо не искам.Миг, достоен за всеки отшелник будист.

После тези вечери си отиват и аз се връщамв света на безумците.

Метаморфози на обикновения мъж

През деня съм обикновен мъж,който изпълнява обикновените си задължения, без да се оплаква, като всяко агне в стадото, но през нощта съм орел, който се рее над платото,а жертвата се отпуска в ноктите ми,гълъб, който лети към теб,за теб е цялата нежноств този час, който ще ни сближава,или ще ни разделя, или ще ни спомня, че тази наша нощможе да бъде последна, ще ни учи, че това е друга загуба,и с времето сърцето ще свикне,защото времето е онзи скалпелв ръцете на побъркан хирург, който ще ни научи да не падамев клопката на илюзиите за сигурностпо-малко, отколкото е достатъчно, повече, отколкото се нуждаем,по-малко, отколкото е достатъчно,това да изригва от дълбинитев първи любовен вик,първи всеки път,повече, отколкото се нуждаем от този вкус на любов,който сякаш не сме опитвали никогаопитвали никога.

Иман Мeрсал

Иман Мeрсал е родена през 1966 г. в Египет. Тя е един от основателите на независимото феминистко списание

„Бинт ал-Ард“ (от ар. дъщеря на земята), което редактира до 1992 г. По-късно заминава за Бостън, а днес преподава арабска литература в университета на Албърта. Стиховете й са преведени на английски,

френски, немски, испански, холандски, македонски, хинди и италиански. Автор е на книгите „Характеристики“,

„Ходене възможно най-дълго време“, „Алтернативна география“, „Докато се откажа от идеята за дом“ и

,др. Стихосбирката й „Тъмен коридор, подходящ за танцуване“ е избрана за най-добра поетична книга в

Египет през 1995 г.

Любов

След като си я съзерцавал години наред от прозорецаи си я слагал понякога с антидепресантите в раницата,изведнъж любовта избухва там, където не я очакваш.Ситуацията не е лишена от литературни намерения.То е като да се остърже ръждата от самата дума „любов“, да се измият думи като „изоставяне“, „връзка“, „безсилие“от слюнката, която ги залива по време на пеене.

Ако си арабски поет, със сигурност си писал за това и преди,със сигурност скиташ в пустинята на любовта от годинии търсиш митичното животно, окупирало единствения водоизточник,за да го убиеш, после да оплачеш престъплението, извършено за едното пиене на вода,и дори когато влезеш в сигурната зона на семейството,си оставаш поет.Любовта има лоша репутация.Любовта несъмнено е най-ужасната тема за писане.

Търся вдъхновение във всяка прочетена поема.Поетът окачва музата си на стената и прикрепва краищата й с габарчета.Образът, обект на вдъхновението, започва от очите на жертватаи свършва в зависимост от близостта с модернизма – между бедрата й,или в най-добрия случай с осъзнаването, че тя е жертва.Играх тази роля в свободното си време,но за щастие никога не срещнах велик поет,тъй че излязох от преживяването с презрението на музите.

Мост от шифон - ти трябва да го прекосиш до другия бряг,но разбира се, той не е безопасната суша,и няма да стигнеш дотам такъв, какъвто си бил,защото мигом ще паднеш във водите на блатото.Много ръце ще се протегнат към теб – на приятели, които смятат, че са опитни,на поети, чиято задача е да гледат как падаш, на терапевта, който се забавлява с безсъние,но сред тях няма да бъде ръката на Бога, затова не тъгувай,внезапно ще изскочат пръсти от реклами за козметикада ексфолират кожата тии никога повече няма да те е страх да паднеш отново.

Любовта успява да ни направи благородни и егоистични,егоистично благородни, благородно егоистични … и т.н.И нищо няма да е достатъчно,за да може онзи, който е казал, че доволството е нетленно съкровище,да изглежда така, сякаш градусите на чувствата му са паднали до нулата,докато върви към пустинятаи си подсвирква мелодия, подобна на „Аз съм ти и ти си аз“.

Идея за дом

Продадох обеците си в златарския магазин, за да си купя пръстен от пазара за сребро. Замених го за старо мастило и черно тефтерче. Това се случи преди да забравя страниците на седалката на един влак, за който се предполагаше, че трябва да ме отведе у дома. И всеки път, щом пристигнех в някой град, ми се струваше, че домът ми е в друг.

Олга, без да съм й говорила какво е било преди, казва: „Домът се превръща в дом едва когато тръгнеш да го продаваш. Тогава откриваш потенциала на градината и просторните стаи с очите на брокер, трупаш кошмарите си под покрива и ще се наложи да ги изнесеш с един куфар, или в най-добрия случай, с два“. Олга млъква изведнъж, после се усмихва, като кралица, която се държи простичко с поданиците си, между кафе-машината в кухнята и прозореца с гледка към цветята.

Съпругът на Олга не е виждал сцената с кралицата и може би затова все още смята, че домът ще е верен приятел, когато той ослепее, основите му ще го държат здраво, а стълбите милостиво ще го предпазват да не падне в тъмното.

Търся един ключ, който винаги се губи на дъното на чантата, където не ме виждат нито Олга, нито съпругът й, всъщност се упражнявам, докато се откажа от идеята за дом.

Всеки път, когато си идваш вкъщи и прахът на света е по върховете на пръстите ти, натъпкваш всичко, което можеш да носиш, в гардеробите. Въпреки това отказваш да определиш дома като бъдещето на вехториите, където мъртви предмети са изглеждали някога пълни с надежда. Нека домът бъде мястото, чието лошо осветление изобщо не забелязваш, нека бъде стена, чиито пукнатини се разрастват, докато един ден за теб станат врати.

Празник

Една нишка от историята падна на земята и аз се наведох да я потърся. Беше онзи национален празник, тъй че не виждах друго, освен вносни обувки и боти.

В едно купе на един влак една афганистанка, която не беше и помирисвала Афганистан, ми каза: „Победата е възможна“. Искаше ми се онзи ден да я бях попитала дали това е пророчество. Ломотенето ми на фарси звучеше така, все едно сричах от учебник за начинаещи, тя пък сякаш беше излязла от дрешник, чийто собственик е загинал в пожар.

Да предположим сега, че народът е заприиждал тържествено към площада, че „народ“ не е грозна дума, както и че никой не знае какъв смисъл има да заприиждаш тържествено. Тогава как всички тези полицейски кучета са се озовали тук? Кой е покрил лицата им с цветни маски? И най-важното – къде падна нишката, разделяща знамената от долните гащи, химните от плача, Аллах от неговите създания, които вървят по земята, за да плащат данъци?

„Празник“ – сякаш никога досега не съм произнасяла тази дума, сякаш тя току-що е излязла от гръцки речник, където спартанците победоносно се завръщат в Спарта, а кръвта на персите още не е изсъхнала по щитовете и копията.

Навярно не е имало нито влак, нито пророчество, нито афганистанка, седяла пред мен два часа, навярно Аллах от време на време въвежда в заблуда паметта на създанията си, за да се забавлява, но е сигурно, че от мястото ми тук, между вносните обувки и боти, няма да разбера кой кого точно е победил.

Превод от арабски: НЕДЕЛЯ КИТАЕВА

Н О В А А Р А Б С К А

Саргон Боулус

14Литературен вестник 15-21.05.2019

Дървета. И крави. Селски пейзаж Биографична скица в памет на Лес МърейПочина австралийският поет Лес Мърей, обявен приживе в родината си за „живо национално съкровище“ (по образец на японската традиция), а в литературния свят дълги години смятан за възможен кандидат за Нобеловата награда.Лес Мърей си е отишъл осемдесетгодишен в последния понеделник на месеца, на 29 април, в старчески дом в Тари, Нов Южен Уелс. В същото градче е ходил на училище.Роден е на 17 октомври 1938 г. в Набиак, син на дървосекач, предците му идват от Шотландия. Лес Мърей израства като единствено дете на родителите си, живее във ферма в Буниах. На училище тръгва деветгодишен. Когато е само на 12 години, майка му умира след спонтанен аборт. През 1957 г. започва да изучава чужди езици в Сидни. По-късно превежда поезия от западноевропейски езици. Завършва следването си едва през 1969 г. Преди това, от 1963 до 1967 г., работи като преводач на научна и техническа литература в университета в Канбера и в същото време публикува първите си стихотворения. От 1973 до 1980 г. издава списанието „Poetry Australia” в Сидни, от 1976 до 1991 г. е редактор на поетически текстове в издателство „Angus & Robertson”. От 1987 г. е редактор на списание „Quadrant”, там поддържа много остър и критичен тон. По това време се утвърждава като един от най-уважаваните поети на Австралия, критиците го поставят на едно стъпало с Дерек Уолкот, Йосиф Бродски и Шиймъс Хийни. Творчеството му включва повече от тридесет книги с поезия, антологии и няколко тома с есеистични текстове. В края на 80-те години успява да купи от новите собственици старата ферма на родителите си и заживява със семейството си отново в родния дом. Лес Мърей, фермер по дух и произход, пише най-вече за селския бит, за живота с бог и природата на Австралия; в поезията му присъства една неподправена религиозност. Със съпругата си Валери Джина Морели, за която е женен от 1962 г., имат две дъщери и трима сина.Малко след като купува старата ферма, Лес Мърей изпада в тежка депресия, която трае цяло десетилетие. От нея се избавя чудотворно, след като изпада в кома и се събужда без следа от каквото и да било психическо страдание. Докато в родината си Лес Мърей получава награди и признание още с първите си стихосбирки, той дълго време остава непознат за световната публика. В немскоезичния свят добива популярност през 1995 г., след като му е присъдена наградата „Петрарка“. Година по-късно получава и наградата „Т. С. Елиът“ за творбата си „Subhuman Redneck Poems“, която е публикувана само в англоезичните страни.Наричат го лирическия еквивалент на Джеймс Джойс.Преди 20 години световно признание и широка популярност си спечелва с романовия епос в стихотворна форма „Фреди Нептун“.Пет стихотворения на Лес Мърей си намират място на български в бр. 20, 31.05–6.06.2017 на „Литературен вестник“.В телевизионно интервю от 2014 г. за „Байришер Рундфунк“ Лес Мърей, който по това време е в Европа, за да представя свои стихотворения, на въпроса какво вижда от прозореца на дома си отвръща: „Дървета. И крави. Селски пейзаж“. И после говори за сушата, тежкото слънце на Австралия, земята по това време на годината. Друга централна тема в поезията му е депресията – „неканен гост“, както я нарича. За да пишеш за нея, както и за селския бит, и за каквото и да било друго… за да пишеш изобщо поезия изкусно и мощно, не е достатъчен само личният опит. Поезията е занаят, който се учи стъпка по стъпка, казва Лес Мърей, цитирайки свободно Джефри Чосър. И допълва, че истинските висоти в поезията човек достига, след като навърши 50 години. Всяко стихотворения е буден сън. То се получава от срещата на сън и мисъл, казва Лес Мърей. Стихотворенията си пише на ръка и после на пишеща машина, няма вяра в компютъра и техниката. Компютърът е устройство за шпионаж и тероризъм, заключава простичко и ясно. Запитан за любими поети, спонтанно посочва Хайнрих Хайне и античните поети, например Хезиод. Вярва ли в Бог?„Защо не. Надявам се, че и той вярва в мен.“ И се смее с лекота и покоряваща доброта.

ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Мечтата завинаги да носиш шортиЛес Мърей

Да си отидеш у дома и завинаги да носиш шортипо огромните ливади, в горещия климат тук,да добавиш пуловер, когато зимата напои тревата,

на палатка по криволичещия речен брягзавинаги, по шорти, с джобно ножче,корда за риболов и кибрит,

в подножието на хълмовете, долу се простряла равнината,да седиш вечер по шортина дървената веранда.

Ако кардиналните точки на облеклотоса робата, плетивото, униформата и дрипите,то къде са шортите в този компас?

Те никога не са били робакато някои други дрехи, под които си с голи крака:тогата, шотландската или полинезийската лава-лава поличка,памучното дхоти на Махатма;

архиепископи и полеви маршалипо време на церемониите си никога не носят шорти.Самата дума означава долни гащи в Северна Америка.

Шортите може да са плетиво,джипаджийско шубрако-дивашко плетиво,социополитическо раздрано и с метални капси плетиво,едно солидарно с Третия свят „Тат твам аси“,

също и лекоатлетическите шорти по партитаи нагоре влажните, стиснали тялото неглижетаот Царството на пищната показност,тази неоспорима аристократичност.

Заради климата шортите са част от униформатана фермера, втвърдени от сол и костно брашно,също на матросите и служителите в банкови клонове,изчистената форма в стил голфър,най-новата мъжка народна носия. Пораздърпаните шорти са дрипи,прастари гащи тип балон или проядени от молците хот-пентс,които се носят с някогашна риза,пеша, плаж и пясък, косии пестеливо боравене със сигналите.

Дрипите, когато се носят като неглиже,докато чистиш вкъщи по бански или стоиш цял ден по пижама,са ваканция, свобода като израз на отсъстваща амбиция.Дрипите те правят невидимза света и за теб самия.

Поради ентропията на облеклото,дрипите позволяват да те завладеят по-напористи културии да ти помогнат да не го забележиш.

Да бъдеш или да станеш нещо,е важен въпрос, поставен от продавача на работни панталонки,сгънати и подредени на купчини, бежови или сини,зачетен в каталозите на Yakka и King Gee, свеж и ухаещ на магазин.

Осъществените амбиции, поражението, безразличието,желанието и похвата на себеотрицанието –всички те са в обсега на дрипите,да носиш шорти за сърф или нещо подобно;това е вид безтегловност.

За разлика от голотата на обществени места, която на Западсилно зависи от обстоятелствата, разтоварваща като изпит,непринудена и естествена като корсетите на хусарски полк,

шортите и подобните на тяхпредставляват ангелската голота,духовност с джобове!Двойният възходящ поток, когато някой цопне от клон в езерото.

Идеални да бъдеш обслужен последенв заведенията из умерения пояс,те са също така идеални да се завърнеш у дома, в пространствотои времето, да заореш сабинските полета на духаза реколта или препитание.

Понеже днес всеки, копнял да носи дълги панталони,общо-взето е успял да сбъдне мечтата си,а и дългите панталони някога са служили за долни гащи,и то не веднъж, и не по-рядко са излизали в нелегалност,може би е време да въздигнем културата на шортите,

да смекчим мощта на зловещата спретнатостчрез изпъкналата капачка на голото коляно,да разхладим босите си кокалести стъпала във вирче,шляпайки мухи с книга за слънчевия вятърили с търпелива гола ръка, седнали под клоните на каджепут,

да крачим вглъбеномежду зелени дървета, из затревена гора,запътени към тихото мореи погледът ни да достига до още от онези чудни островии до следващите тропици.

Превод от английски: ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Тат твам аси (от санскрит: „Това си ти“) – второто от четирите велики изявления (махаваки) на древната индийска духовна традиция Веданта.

Yakka, King Gee – австралийски марки работни облекла. Yakka е също австралийската дума за бачкане.

Сабинските полета – земи, ниви на сабините, или сабиняните. Сабините са италиански племена, произхождащи от умбите; населявали са Сабинските планини (ит.: Monti Sabini) – планинска верига в Апенините. Изиграли са важна роля във възникването и развитието на Рим, представлявайки един от двата основни етнически елемента, участвали в образуването на римската община. Лес Мърей се позовава на текст от одите на Хораций (книга 2, ода 18), в която се тематизира суетата на богатите. Лирическият герой разкрива, че е беден на скъпи вещи, но богат на таланти и щастлив просто със сабинската си нива.

Слънчев вятър – поток от заредени частици, непрестанно струящ от горните слоеве на слънчевата атмосфера и във всички посоки. Когато източникът му е не слънцето, а друга звезда, се нарича „звезден вятър”.

Каджепут – понякога се среща на български и като кайепут, е общото име на тропически вечнозелени растения от рода на чайното дърво (лат.: Melaleuca), близки до миртата и евкалипта. Богати на етерични масла, ароматни.

Г Е О П О Е З И Я

Литературен вестник 15-21.05.2019 15

Пръсна се изведнъж и така да се каже, цялата едновременно: не някое отделно място на кожата, а цялата й повърхност ведно. След което се разлетя из въздуха. Късчетата падаха по-бавно или по-бързо в зависимост от големината си, която поначало беше минимална. Ясно си спомням едно парче от бузата с част от устата й, което се закачи на ръба на камината; а на друго място – остатък от гърда със зърното. Николай Василиевич ме фиксираше с празен поглед. После се опомни и в нов пристъп на ярост започна да събира акуратно жалките парцали, които бяха останали от гладката кожа на Каракас, от нея самата. „Сбогом, Каракас, ми се стори, че го чух да промърмори, сбогом, колко ми беше мъчно за теб…“. И веднага след това добави съвсем отчетливо: „В огъня, в огъня! И тя в огъня!“; и се прекръсти, с левицата, разбира се. След като събра всички тези сбърчени парцали, покатервайки се дори на мебелите, за да не пропусне някой, той ги хвърли в огъня на камината, където те започнаха да горят бавно, излъчвайки крайно неприятна миризма. Николай Василиевич, както всички руснаци, имаше обичая да хвърля важните неща в огъня.Със зачервено лице и с израз едновременно на безпределно отчаяние и на зловещ триумф той съзерцаваше кладата на тези жалки мръвки; беше ме сграбчил за ръката и я стискаше конвулсивно. Тленните останки точно се бяха разгорели, когато той отново се опомни, сякаш изведнъж се беше сетил за нещо или пък бе взел някакво важно решение – и моментално изскочи от стаята. След няколко секунди го чух да ми говори през вратата с омаломощен и дрезгав глас. „Фома Паскалович, издума, Фома Паскалович, обещайте ми, голубчик, че няма да гледате какво правя!“. Не си спомням вече какво отговорих или дали се опитах да го успокоя някак си. Ала той настояваше. Трябваше да обещая като на дете, че ще застана с лице към стената и ще чакам позволението му, за да се обърна. Тогава вратата се отвори шумно и Николай Василиевич се втурна в стаята, насочвайки се право към камината.Тук трябва да призная моята слабост, оправдана впрочем от необичайните обстоятелства, в които се намирах: обърнах се, преди Николай Василиевич да ми позволи, беше по-силно от мен. Обърнах се точно навреме, за да видя, че той стискаше нещо в ръцете си, нещо, което незабавно хвърли в буйно разгорелия се огън. Неустоимото желание да видя, което ме бе обладало и което надделя над всички други съображения, ме накара тогава да се хвърля към камината. Само че Николай Василиевич ми препречи пътя и ме блъсна в гърдите със сила, каквато не подозирах у него. Междувременно предметът гореше, изпускайки гъст дим. Когато огънят отслабна, единственото, което ми се удаде да видя, беше купчина безлика пепел.Истината е, че исках да видя просто защото бях вече зърнал нещо. Но само зърнал, и затова може би най-уместно би било да не се впускам в спекулации, за да не внеса елемент на несигурност в този правдив разказ. От друга страна, едно свидетелство е непълно, ако свидетелят не изложи всичко, което му е известно, включително и от несигурни източници. Накратко, това нещо беше едно бебе. Не, разбира се, бебе от плът и кръв, а по-скоро някакво подобие на кукла или трътлест манекен от гума. Нещо, което, съдейки по вида му, би могло да бъде наречено синът на Каракас. Нима и аз бях изпаднал в делириум? Не знам какво да кажа; ала това е, което видях, не съвсем ясно наистина, но със собствените си очи. А от какви чувства трябва да съм бил обладан преди малко, когато, разказвайки за завръщането на Николай Василиевич в стаята, премълчах, че той си мърмореше: „и той, и той!“?С това се изчерпва всичко, което ми е известно за жената на Николай Василиевич. Какво стана впоследствие с него самия ще разкажа в следващата глава, последната за живота му. Тълкуването на неговите чувства към жена му, както и към всичко останало впрочем е съвсем различна и доста по-трудна работа; въпреки това аз съм се опитал да го сторя на друго място в настоящия труд, към което препращам читателя. Надявам се, че съм успял да осветля достатъчно един спорен въпрос и да разкрия ако не тайната на Гогол, то поне онази на неговата жена. По този начин разсеях и абсурдните обвинения, че той малтретирал, дори че биел своята спътница, както и други подобни нелепости. А каква друга би могла да бъде по същество задачата на един смирен биограф като мен, ако не да поддържа жива паметта за великия мъж, който е бил предмет на неговото изследване?

Превод от италиански: СТОЯН ГЯУРОВ

Tommaso Landolfi, La moglie di Gogol (1954)

от стр. 11

Жената на Гогол

И С Т Е Р И Я В К А Р Т И Н К ИD E P R O F U N D I S

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Георги Гочев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“Художник на броя: Дамян Дамянов

ISSN 1310 – 9561

Живка Балтаджиева

Днес къпината не гори над хълма на света.

Индустриална изоставеност и процепи в чувството и атмосферата.Всичко иска промянаи заминава, без да знае защо и къде.

Със завързани очи.

Буря

Пустош. Руини.

Отвъд завесата на разсъдъка,отвъд завесата на собствения

разум,

който не предвижда мястоза разума

на другия.

Exodum

Никакво място,

където да останеш. Никакво място, където да заминеш. Никакво място, където да се върнеш. Никакво място,

където да бъдеш.

Да изискваш смисъл на нещата

може би е прекалена арогантност. Тези пейзажи,зяпнали от почуда срещу светлината и срещу мрака, инструктиранида не повторят два пъти същите треволяци, същата прическана облака, същото мучене на прозорцитепод лупата на горещините и миглитена студа, тези пейзажи си съществуват, ей така, просто си съществуват. Гласътна водата и на кълвача пее другв ухото ти. И ако понякога дървото или лъвътстоварват своята лапа върху твоето рамо, показват ти какда дишаш дълбоко или без дъх те оставят, може би просто ти така чувстваш,сетивата ти само така

мислят.

Ята прелетни птици,

триъгълници безшумно сребро небесата пронизват и погледанатам, където не си.

Което върхът на стрелата им в теб прицелва сега,никоя дума не може

да забрави.

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Богата като древна магнолия(десет стихотворения)

Маргарита Серафимова

Тя напусна, за да не се завърне никога, дори и след като трибуналът се произнесе в нейна полза 77 месеца по-късно.

Юриспруденцията е Великото огледало, в което виждаме със замъглени очи, че друг не чака на другия край.

Изправената ти глава Да дръзне историята да те попита коя си, да я попитам коя е аз тя.

Този зюмбюл, така пълен с белота, с къдрава белота с жълти сърца – да, много сърца – е сведен под тежестта си, под тежестта на богатата си красота;уханието му го държи над гравитацията. Уханието му няма тяло, то е извън измеренията. Пространството и времето не могат да измерят това ухание.

Милионите години

Магнолията в цвят – плодове от розовобял вятър сепващи;елегантна, цяла, върхова слава. Явяване на празнуващата мезозойска Земя - в началото на цветовете,в началото на птиците,

преди човечеството. Желая да съм там.

Старите суахилски столове, тъмни, дърворезбовани, като амвони стоят в сенките, от които жегата говори към океана:Палми, палми, палми, а той й отговаря с вятър.

Бели целувки

Когато допрях нос до цвета на магнолията, тя беше езеро, а аз бях лотос.

Богата като древна магнолия вървях, преди да умра, с очи, в които времето не свършва.

Облени от бляскав ден палмови гори – тази планета е страст.

Кой е човекът, който може да разбере мириса на червено лале?Няма такъв човек.

Улици на младежите

Те отиваха където полът каже. И аз отивах там.

Худ

ожни

к Д

амян

Дам

янов