Юлия Кръстева в СофияБрой 29 1,50 лв. 24-30.09.2014 Год. 23 29 Юлия Кръстева в София Стивън Пинкър Циу Сяолун

Брой 29

1,50 лв.

24-30.09.2014

Год. 23

29

Юлия Кръстева в София

Стивън Пинкър

Циу Сяолун

Дона Тарт

Маргарет Драбъл

Харуки Мураками

Майкъл Хайд

На 15 септември тази година в едно от най-елитните софийски училища – Първа английска гимназия –

учебната година беше открита от Веселин Маринов, любимия певец на завръщащия се в активната политика Цветан Цветанов. За свикналите да свързват този тип празненства с думите на Иван Вазов или Стоян Михайловски този факт е обезсърчаващ. Но той е обезсърчаващ дори за онези, които са склонни да приемат, че на учениците трябва да се говори с примери от днешния ден. Защото такива примери могат да бъдат открити в стиховете на Иван Теофилов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, или в прозата на писатели като Георги Господинов, Алек Попов, Теодора Димова, но не и в елементарните послания на един поръчков певец, свикнал да пее по сватби, политически митинги и събития на полицията.В този контекст завръщането на няколко ключови за българското присъствие по света фигури точно през месец септември у нас ми се вижда знаменателно. В една и съща седмица в София се оказаха Юлия Кръстева, Цветан Тодоров и Райна Кабаиванска. И ако Кабаиванска пътува по-често до България, Юлия Кръстева и Цветан Тодоров се завърнаха след период на дълго и знаково отсъствие. Завърнаха се, за да се разходят, да се срещнат с връстници, но и с млади хора, завърнаха се, за да видят, да чуят, да осмислят. И да ни поговорят за значението на бунта и просветителството.Намирам това за лъч надежда. В днешната ситуация на пълна безизходица за интелектуалното, за нормалното дори, тяхното присъствие може да се окаже стимулиращо, да ни вдъхнови да пречупим кривата на падението. Защото нали и такава може да е ролята на емигриралите интелектуалци – чрез завръщането си да вдъхнат кураж на оттеклия се по ъглите духовен елит? Понякога това е най-необходимото.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Юлия Кръстева

Дами и господа, скъпи приятели,Благодаря Ви, че сте тук, благодаря за вашия прием! Отправям признателността си на първо място към Френския институт и към посолството на Франция в София, които поеха на свои разноски това пътуване; и особено към Софийски университет „Свети Климент Охридски” и неговия ректор, професор Иван Илчев, както и към академичната общност, която организира с много грижа и внимание нашата среща, въпреки че академичната година още не е реално започнала. Благодаря специално на професор Миглена Николчина, с която от много години вече ме свързва едно силно философско съмишленичество, и без чието вярно приятелство и старание тази визита нямаше да се случи. Вие имате пред себе си (както често обичам да казвам) жена от български произход, с френска националност, европейско гражданство, осиновена от Америка. Дължа ви признание: виждам този калейдоскоп или несигурна постройка, като избраничество, в библейския смисъл на термина, Berit (Habrit) – късмет и изпитание. Как е възможно това?Моето хегелиано-марксистко образование, което подчиняваше личното на колективното, ме кара да кажа, че съм исторически продукт: Втората световна война, конференцията в Ялта, поделянето на континента ни на Източна и Западна Европа; мечтата на генерал дьо Гол, който вече виждаше Европа да се разпростира от Атлантическия океан до Урал и даваше докторантски стипендии на младите студенти от Изтока, говорещи френски; след това май 1968; падането на Берлинската стена; перестройката; гласността; пробуждането на Китай и възникващите нови световни сили; структурализма, постструктурализма; фройдизма; сблъсъкът на религиите; хипер-свързаността; финансово-икономико-политическо-обществено-метафизично-екзистенциалната криза... Ще спра дотук. В това ускоряване на историята, което ми даде шанса да си създам своеобразно място, никога няма да забравя какво

дължа на страната на моя произход, България: страна кръстопът, с бунтовен народ, която е моята родина.Кръстопът: тъй като от самото начало това е било смес между прабългарските номадски племена, идващи от Централна Азия, и уседналите славянски племена на границата на Византия; от момента на своето зараждане българската нация се е ковала, като се е съизмервала с необятното гръцко и византийско наследство, като ги е поглъщала, като им се е съпротивлявала. Като кръстопът, нацията, от която произхождам, е следователно едно полифонично културно построение: културна тъкан, която се съзнава и ревностно желае да бъде такава, България е нация-азбука, България е нация-писменост. И тук, в тази сграда, искам да отдам почит, както го правя в последната си книга Трепетни нагони на времето (Pulsions du temps), на основателите на тази българска идентичност, споена от културата: на братята Кирил и Методий и на техните ученици, сред които е и Климент Охридски, чието име ни приема тук.Нация kръстопът, но също и нация бунт: разказите за бунтовните подвизи на Ботев, Левски и Димитров са звучали край люлката на моето детство много повече, отколкото детските приказки, и още преди да открия басните на Лафонтен, поезията на Виктор Юго, мислите на Волтер-Дидро-Русо: най-напред при сестрите от ордена на свети Доминик, а после във френския Алианс, където родителите ми са имали чудесната идея да ме запишат.Съзнавам, че това национално наследство може да се изроди до тесен и реваншистки национализъм. Но се опитвам да съхраня от този български дух онова, което родителите ми – и българското училище – са ми предали и което за мен е съзвучно с най-ценното в европейската култура: космополитизма. „Je me voyage” – „Пътешествам в себе си; не само в света, но и в себе си”: такъв е девизът на моята героиня Стефани Дьолакур, която ме представя в един от романите ми, Убийство във Византия, който е и най-открит по отношение на българската ми съдба.

Нови форми на бунта

на стр. 12

Граф

ит

от

соф

ийск

ит

е ул

ици, с

н. Л

В

2

Наближават крайните срокове на три конкурса на фондация „Елизабет Костова“ (ФЕК), обявени на 4 юли 2014 г.:

! Конкурс за годишната награда за превод "Кръстан Дянков": номинации се приемат до 17:00 ч. на 23 септември 2014 г.;

! Конкурс за участие в резиденция за литературни преводачи в САЩ: кандидатури се приемат до 17:00 ч. на 30 септември 2014 г.;

! Конкурс за превод и издаване на съвременен български роман на английски език в САЩ: кандидатури се приемат до 17:00 ч. на 30 септември 2014 г.

Подробна информация за трите конкурса можете да намерите на уеб-страницата на ФЕК: www.ekf.bg.

Н О В О

Литературен вестник 24-30.09.2014

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев

Вижте: Спорът за 9 септември; Четири рисунки на Микеланджело в Националната художествена галерия.

Прочетете: Валтер Бенямин – „Скици върху психофизичния проблем”; Симеон Евстатиев за салафизма и битката за исляма..

Църквата като пространство на свободата е тематичен център на новия брой 93 на сп. „Християнство и култура”. На тази тема е и интервюто с пастор Райнер Епелман, един от водачите на мирната революция в ГДР. „Отвън Българската църква изглежда затворена в себе си”, настоява в интервю в броя Западно и Средноевропейски еп. Антоний. Темата намира продължение и в статията „Алтернативният патриарх”, посветена на личността на неврокопския митрополит Пимен през погледа на ДС, както и в анализите на известния френски персоналист Еманюел Муние „Никола Петков в нас” и „Процесът Миндсенти”. Темата за политическите

изкушения на Църквата е продължена в анализа на Димитър Спасов за „Евразийството – рискът на идеологията”, както и в откъса от книгата на прот. С. Булгаков „Пред стените на Херсонес”. Съвременното богословие е представено със статията на Светослав Риболов „Евсевий Кесарийски и осъждането на Фотин”, както и с откъс от книгата на американския писател и монах Томас Мъртън „Хляб в пустинята”. В статията си „Срещу беззаконника” Владимир Градев размишлява над духовната тайна на земната власт, а отец Петко Вълов в текста си „Стихове и багри” прави анализ на Богородичните символи в иконографията на църквата в с. Ново Делчево. Броят е илюстриран с работи на Павел Филонов.

Посолство на Франция в СофияФренският културен институт в БългарияКултурният център на СУСофийският литературоведски семинар

в рамките на серията „Българските учени в чужбина“

ви канят на:

Публична лекция на

Юлия Кръстева

НОВИ ФОРМИ НА БУНТА26 септември 2014 г., 11.00 часа, Аула, РекторатСофийски университет „Св. Климент Охридски“

Юлия Кръстева, доктор хонорис кауза на Софийския университет и на редица университети в Съединените щати, Канада и Европа, e родена в България и още като студентка по френска филология в Софийския университет става част от една мощна, изпълнена с енергия интелектуална генерация (Цветан Стоянов е близък неин приятел), която се надява със силата на духа да преодолее репресивната идеологическа машина и да изведе българската мисъл на световната сцена. Изгнанието дава на Юлия Кръстева този шанс. От 1966 г. тя работи и живее във Франция. Юлия Кръстева е теоретичка, писателка, психоаналитичка, почетен професор в Университета Париж 7 - Дидро и пълноправен член на Парижкото психоаналитично общество. Офицер на Почетния легион, командир на Ордена за заслуги (2011). През 2004 г. става първата носителка на наградата Холберг (създадена от правителството на Норвегия, за да попълни липсата на хуманитарните науки в предвидените области на Нобеловата награда). Получава наградата на името на Хана Аренд през декември 2006 г. и на името на Вацлав Хавел през 2008 г. Юлия Кръстева е авторка на трийсет книги, сред които „Революцията в поетичния език”, „Истории на любовта”, „Сили на ужаса”, „Черно слънце. Депресия и меланхолия” (преведена на български), „Сетивното време. Пруст и литературният опит”, трилогията „Женският гений: Хана Аренд, Мелани Клайн и Колет”, „Омраза и прошка”, „Тази невероятна нужда

да вярваме”, „Нагони на времето”, както и на романите „Самураите”, „Убийство във Византия” (преведен на български) и др. Нейното творчество е преведено на десетки езици и изцяло на английски език.

Нови форми на бунта„Аз се бунтувам, следователно ние съществуваме” (Албер Камю). Или по-скоро: Аз се бунтувам, следователно ние сме на път да се осъществим. Просветителен и дълговременен експеримент. Много се говори за бунт в нашия глобализиран свят. Народни въстания, възмутена младеж,

детронирани диктатори, президенти, изпуснали

олигархическите си нерви, надежди и свободи, потиснати

в затвори, карнавални процеси и кървави бани. Ще успее ли

бунтът, наричан в Мрежата „riot”, да събуди пресметливoто

човечество в цифровата ера от хипер-свързания му сън? Или

бунтуването е само хитрост на спектакъла, необходима му,

за да продължи?” (Из „Нови форми на бунта”)

Темата за революцията и бунта в техните многопластови

исторически значения и проявления занимава Юлия Кръстева

още от времето на младежкия й magnumopus „Революцията

в поетическия език” (1974). По-късно, в перспективата на

настъпилите социални и политически промени в света, тя

се връща към тази тема в крупните си изследвания „Смисъл

и безсмислица на бунта” (1996) и „Съкровеният бунт” (1997).

В лекцията си пред академичната общност на Софийския

университет Кръстева ще постави тази проблематика в

контекста на глобализацията с нейните инструменти да

превръща всяка съпротива в зрелище и в интегрална част от

обществото на спектакъла. Днес страдаме от заболяване

на идеалността. Между нихилизма и фундаментализма,

които са симптоматиката на тази болест, какви могат да

бъдат „новите форми на бунта”? Според Юлия Кръстева те

непременно трябва да тръгнат от революцията в себе си и

наличието на душевен живот.

Поезия на Иван Ланджев

излезе на арабски език

Стихотворения на поета Иван Ланджев бяха публикувани в големия иракски национално-информационен културен център „Алнур“, в превод „Светлина”. Центърът е средище на културата и раздава ежегодно престижни международни награди и отличия за постижения в тази област. Поезия на Иван Ланджев излезе също и на страниците на палестинския информационен център „Алхадас“, в превод „Събитие“. Този сайт публикува съвременна поезия и литература както и музика. Един от най-големите сайтове за изкуство в Мароко „Маареж“, в превод „Възвишения“, също публикува поезията на Иван Ланджев. Преводите са дело на поета Хайри Хамдан. Наскоро в арабски издания в негов превод бяха публикувани и стихотворения на поетите Иво Рафаилов, Владислав Христов и Силвия Чолева.

A B R O A D

С Ъ Б И Т И Е

!Заповядайте на премиерата накнигата с разкази от Филип Маркулиев “Между стените”, издателство “Жанет45”

Представя: Силвия Чолева

Място: Ирландски пъб “Мърфис” на ул. “Кърниградска” №6, 29 септември (понеделник)Час: 18.30

!На 26 септември 2014 г., петък, от 18.00 ч., в книжарница „Хеликон България“ (бул. „Цар Освободител 4”) ще гостуват световноизвестният писател Майкъл Ондатджи и един от нашумелите млади български автори Мирослав Пенков.Двамата идват у нас по линия на програма на „Ролекс”, която събира млади таланти и доказани творци, които работят заедно в продължение на година. Популярният автор на „Английският пациент” лично е избрал да работи с Мирослав Пенков, след като е прочел сборника „На Изток от Запад”, издаден вече в над 20 държави. Резултатът от сътрудничеството между двамата ще видим скоро в предстоящия роман на Пенков - „Именник на въображаемите ханове“, който отново ще излезе с логото на „Сиела”.

!На 27 септември в 11.00 часа в Аулата на Софийския университет нобеловият лауреат Мо Йен ще бъде удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет По-късно през деня, в 15.30 часа в Конферентната зала в Ректората на Софийския университет, Мо Йен ще участва в литературен форум, организиран от Института „Конфуций“, фондация „Славяни”, Съюза на писателите в България и Съюза на журналистите в България. Нобеловият лауреат ще връчи награди на победителите в литературния конкурс за превод на свои кратки разкази.

П О К А Н И

О Б Я В А

3Литературен вестник 24-30.09.2014

Нанси Хюстън е позната на българската публика с романите си „Целувката на ангела“ и „Разломи“, както и с есеистично-биографичните и трудно определими в жанрово отношение „Надгробен камък за Ромен Гари“ и „Дневник на сътворението“. На български са превеждани и някои нейни есета, които хвърлят мост към художественото й творчество, но най-вече акцентират върху важните за Хюстън теми за идентичността, другия, културните различия, живеенето като чужденец, писането на ръба на две култури.Новата книга на писателката „Отражения в мъжки поглед“ напомня „Дневник на сътворението“, доколкото отново преплита личната история на авторката с историите на различни жени, които тя използва като примери и чрез чиито истории онагледява тезите си. Така в книгата се появяват Вирджиния Улф, Анаис Нин, Мерилин Монро, Джийн Сибърг; ключова роля има и Нели Аркан, на която е посветена книгата. Отново не липсват и анкети с приятели художници и фотографи, чиито наблюдения и твърдения са важни за основната тема на изследването - как мъжете гледат жените и какво произтича от тези погледи. Но ако в „Дневник на сътворението“ Нанси Хюстън се

Т Ъ Й Р Е Ч Е Р Е Д А К Т О Р Ъ Т

Реабилитация на половетеинтересува повече от това как жената съжителства с мъжа творец, наблягайки на въпросите за майчинството и за творчеството на жените, в „Отражения в мъжки поглед“ тя проблематизира по-скоро стереотипите, ролите и най-вече дебата за пола и рода, който години наред вълнува съвременния феминизъм.Патосът на книгата може да се обобщи с изказаната на страниците й мисъл „Колко много трябва да научи човек, за да стане жена“. И Хюстън със завидна ерудиция сблъсква реални личности и фикционални образи, среща детството с юношеството и периодите на зрялост; предлага поредица от картини, които да покажат как още от малки момиченцата свикват да бъдат гледани и колко и по какви начини тези мъжки погледи формират бъдещите жени. Много внимание Нанси Хюстън е отделила на техниките, чрез които функционира мъжкият поглед. Редица примери на авторката са свързани със способите на мъжете да превърнат женското тяло в обект; набляга се на случаи на житейски провал при жените – провал, в основата на който е мъжкият поглед, травмата от детството. В същото време Хюстън не пропуска и примери за интериоризирането на мъжкия поглед от страна на жените, когато някои го превръщат в белег на одобрение, възхищение и желание, а други –

в критика към самите себе си. Нанси Хюстън си дава сметка, че защитава едно доста непопулярно сред феминистките виждане, според което полът предопределя бъдещите нагласи. Така момчетата мечтаят за приключения, войни и опасни пътешествия, а момичетата – да бъдат красиви. Още с раждането полът е не просто важен, но и определящ бъдещето, изпитанията, преживяванията, дори фантазиите. „Достатъчно е да се огледаме около себе си, за да видим, че разликата между половете изпъква навсякъде по явен и често болезнен начин“ (с. 53). Затова и Хюстън многократно подчертава, че разликата между половете трябва да се отчита и че не приема съвременните нагласи, според които думата „пол“ се е превърнала едва ли не в табу. Така тя свързва „изследванията на рода“ (gender studies) с отричането на

сексуалните различия и недоумява защо въпросните изследвания са в такъв възход.Хюстън откроява като проблем това, че „изследванията на рода“ са втълпили убеждение, според което последиците от вродените полови различия се тълкуват непременно като обидни за жените, като йерархични. В нейните разбирания теориите трябва да се градят, стъпвайки на констатацията за половите различия и произтичащото от тях, доколкото „да се родиш момче или момиче, продължава да се възприема и преживява навсякъде в света като значим

факт“ (с. 62). Нещо повече, Хюстън дори стига дотам да обвини „теорията за рода“ в безотговорност.Като цяло, „Отражения в мъжки поглед“ от Нанси Хюстън е книга, представителна за теоретичните изследвания в периода на т.нар. постфеминизъм.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Нанси Хюстън, „Отражения в мъжки поглед“, прев. от френски Зорница Павлова, изд. „Изток-Запад“, С., 2014

Можеш да купиш книги в полунощ, докато пътуваш с влака към Тонтън, или да

четеш с лекота под ослепителния блясък на слънцето. Какво е това, което не би

харесал в електронните четци?

Отдадена на четенето на електронни книги... Маргарет ДрабълСнимка: Ричард Сейкър

Силната ми привързаност към електронния четец се посреща с леко обидно за мен изумление от онези, които смятат, че читателите от моето поколение са сантиментално свързани с установени навици и се съпротивляват на новите объркващи технологии. Тези, които изразяват почуда, в повечето случаи са хора, които почти не четат и предпочитат разговорите на чаша кафе пред съдържанието на една книга. Електронните четци със сигурност отсяват зърното от плявата и отличават хората, които изпитват потребност да четат от онези, на които им харесва просто да прелистват страниците на книгите. Нека развенчая един мит. Електронният четец, въпреки че е модерен в технологично отношение, не е никак сложен за ползване. Отнема ти не повече от час-два, за да свикнеш с него, а след като научиш как работи, разбираш, че основните му принципи на действие са прости. За разлика от непрекъснато увеличаващото се количество нови мобилни телефони, DVD рекордери и програми, които ни тормозят, електронните четци са лесни за опериране и правят точно това, което искаме от тях. Дават ни възможност да четем - навсякъде, по всяко време, почти всичко, което пожелаем. Позволяват ни да закупим или да се сдобием с текстове в полунощ, в малките часове на деня, във влака за Тонтън, на автобусната спирка, в каютата на ферибота, намиращ се някъде

в Арктическия кръг. Не ми казвайте, че няма романтика в купуването на електронни книги: какво би могло да бъде по-романтично от това да се припичаш на слънце до разбиващите се вълни в тюркоазено и бяло на остров в Атлантическия океан, наслаждавайки се на вкусен обяд, разговаряйки за Уилям Блейк, и да успееш да намериш негов цитат, който не си спомняш добре, само с едно кликване? И всичко това, ако избереш тази опция, без да заплащаш нищо? Блейк, ти посочва четецът, харесва твърде много думата „атлантически”; Поетът пише, че времето напразно се гневи, тъй като „далеч над изригващите и затихващи извори на Времето/ горе, сред великите планини на Атлантида/ в моята златна къща във висините/ реките на времето сияят вечно”.Капацитетът на електронните четци за търсене и проучвания изглежда почти безкраен и аз не умея да използвам всички възможности, които той предлага. Зная как да си водя бележки и как да подчертавам определени пасажи, както и успях да се отърва от дразнещата програма, която ти показва откъси от текста, които другите читатели харесват най-много. Тази опция би могла да задоволи нечие любопитство, да, забавна е, но не и за мен. Бях стресната, когато първият четец, подарен от семейството ми преди три години, на Коледа, изведнъж започна да говори. Не знаех, че може да прави това и се чудех как да го накарам да замлъкне. Това устройство беше откраднато, докато седях в кафенето на Британската национална библиотека. Четецът, с който го замених, е по-лъскав и умен и, доколкото мога да разбера, по-тих. Настоящото ми устройство е просто перфектно. Засега. Съществуват различни начини на четене, които могат да се допълват един друг. Миналия месец, в деня, посветен на поезията на Уърдзуърт, 20 души от участниците в събитието бяхме екипирани с впечатляващо разнообразие от текстове: анотирани на ръка 50-годишни училищни копия на неговите „Събрани съчинения”, отпечатани с миниатюрен шрифт, нови и стари издания на Оксфордското университетско издателство и на издателство Penguin, дори факсимиле от оригиналното издание на „Лирически балади”, издадено от Джоузеф Котъл през 1978 г. Част от участниците имаха електронни четци

и можеха да намерят всичко, от което се нуждаят. Имам първото издание на „Златната тетрадка” на Дорис Лесинг с подпис на авторката върху твърдата корица, екземпляр от същата книга с парцалива корица, както и копие на романа в електронния ми четец, с което се сдобих за улеснение при правене на справки или когато съм на път. Това е голяма книга и леката електронна версия е много удобна. С напредването на възрастта книгите и чантите стават все по-тежки. Електронният четец осигурява приятно пътуване, той е решение на проблема с ограниченията за багажа. Канарските острови, където си купих книга на Уилям Блейк по електронен път, е идилично място в много отношения, но и място, където няма книжарници. Четецът също така има удобни за ползване електронни речници. Дава ти възможност да четеш на ярка светлина и в тъмнината на хотелската си спалня. Устройството върши чудесна работа, когато си в болница. Вече не можеш да изпаднеш в паника, тъй като книгите за четене свършват. Имаш възможността да намериш всякакви текстове, подходящи за човек, прикован на легло – криминални истории, интелектуална проза, исторически четива, приключенски истории, както и стария приятел „Гардиън”, който наднича от екрана всеки ден с покана да го прочетеш на изгодна цена. Все още купувам и определено предпочитам печатната версия на вестника, но когато тя не може да бъде намерена, онлайн изданието е голямо удобство. Можеш да боравиш с четеца с една ръка и да увеличаваш шрифта. Срещнах мъж на средна възраст, за когото четенето беше почти невъзможно: зрението му бе слабо, имаше дислексия, беше предубеден към това занимание. Неговото устройство kindle промени отношението му: използвайки едър шрифт, можеше да чете кратки трилъри и за него това бе вълнуващо преживяване. Така той навлезе в света на четящите. Уединението на четенето има и своята лоша страна - трудно е да разбереш какво четат другите и да ги ангажираш в разговори на интелектуални теми. Четейки Карл Уве Кнаусгор в Норвегия този Великден, изпитах силно желание да попитам пътуващите заедно с мен норвежци какво мислят за сензационно успешния скандинавски романист.

Това можеше да се случи по-лесно, ако държах в ръцете си дебела книга с неговото име на корицата (още не бях видяла книжното издание на превода й на английски). Намерих норвежко издание на неговите мемоари в книжарница в малък крайбрежен град, наречен Бодо, и го снимах заедно с продавача, но не бих казала, че това бе акт на пълноценно общуване.Електронните четци вършат чудесна работа, когато предлагат обемни книги. Като много други, и аз прочетох „Щиглецът” на Дона Тарт в електронна форма и се научих да навигирам сред многото й страници, маркирайки отделни моменти от сюжета, които знаех, че ще ме объркат, както и имена на второстепенни персонажи, които бях сигурна, че ще забравя. Също така имам възможност да персонализирам закупеното копие и така да го направя свое. По-рано четях цели произведения, без да разбера, че в края им има полезен глосар, не откривах и (както се получи с мемоарите на Майкъл Фрейн) секцията със снимки, но с времето ставам все по-добра в работата с четеца, а и издателите на електронни книги стават все по-изобретателни.Новите технологии затрудняват традиционните разпространители на книги; разбирам това и не съм сигурна какво могат да направят те или ние по този въпрос. Издателите обаче бързо се адаптират към новата ситуация. Вярвам, че в бъдеще само ще спечеля от електронните четци и като автор, и като читател. Картите и илюстрациите все още не са толкова качествени на екран, колкото в книжно тяло, но виждам, че това се променя. Напомняйки донякъде за лудитите, искам да подчертая, че съм особено привързана към моя черно-бял екран, но зная, че нови технологични чудеса са на път за реализиране. Доволна съм, че някои от по-новите ми книги се появиха в електронен формат и се наслаждавам на пъстротата на тяхната нова виртуална дреха. Все още не искам да притежавам мултифункционален таблет, на който да гледам филми и да ползвам имейл, необходимо ми е единствено устройство за четене. Усещам обаче, че съм изкушена от цветовете. Бъдещето е ярко.

Преводът е направен по The Guardian, 23 май 2014 г.

Преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

Маргарет Драбъл за радостта от

четенето на електронни книги

Д В А Д Е С Е Т И П Ъ Р В И В Е К

4

В И Т Р И Н А


Джон Брейн, „Път към висшето общество“ и „Живот във висшето общество“, прев. от английски Цветан Стоянов и Александър Хрусанов, изд. „Сиела“, С., 2014.Новото издание на култовите романи на един от най-представителните автори от кръга на „сърдитите млади хора“ гарантира, че нови и нови поколения читатели ще могат да се потопят в това четиво, което не губи силата и привлекателността си. То е и още един повод да си спомним за преводача Цветан Стоянов.

Арто Паасилина, „Годината на дивия заек“, второ издание, прев. от фински Ралица Петрунова и „Мелничарят, който виеше срещу луната“, прев. от фински Максим Стоев, изд. „Колибри“, С., 2014.Писател и журналист, превеждан на много езици, Арто Паасилина се представя пред българската публика с два романа, които демонстрират вкуса му към интересни истории, склонността му към философски размишления, изкушеността му от абсурда, причудливостите, забавното.

Джесика Брокмол, „Писма от Скай“, прев. от английски Зорница Лечева, изд. „Сиела“, С., 2014, 269 с., 15 лв. Романът, признат за един от най-добрите за 2013 г. според Publishers Weekly, е разказ за двете световни войни, за тайните в едно семейство, за странните съвпадения в живота на майка и дъщеря. Издържан в епистоларния жанр, той се вписва в

традицията на станалите популярни напоследък романи от типа на „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“.

Преди няколко години в Пекин се проведе среща между италиански и китайски писатели на криминална тематика. Останах много поразен от голямата свобода, с която Циу Сяолун изрази силно критични позиции относно съвременен Китай.

- Така е – признава той, - трябва повече да внимавам, особено когато сред слушателите има такива, които не са китайци. Факт е, че от време на време получавам по някое смъмряне от хора, заемащи властови постове в Китай. Неща от рода на: „Четем ти книгите, както и интервютата.”Трябва да внимавам, но само донякъде. В сравнение с писателите, които живеят и работят в Китай, аз се радвам на огромна свобода.

Циу, роден през 1953 г. в Шанхай, живее в САЩ от 1989 г. Наложило се да напусне страната си, защото бил смятан за твърде голям съмишленик на студентите от Тиенанмън, и оттогава пише на английски.Дължи славата си на успешна поредица криминални романи, в които главно действащо лице е един изключителен образ на полицай, поет и кулинар, Чън Цао - образован и чувствителен мъж,

вечно разкъсван между лоялността си към правосъдието и подчинението на вездесъщата Партия.

Полицай и поет – любопитно съчетание.- Но много здраво свързано с действителността, вярвайте ми. В образа му присъстват характерните черти на реални личности. Прототипът на Чън е един мой приятел, който защити докторат по английска литература и го назначиха в шанхайската полиция по решение на Партията съгласно политиката по онова време. А в непрестанния конфликт между съвестта на Чън и наложените от режима ограничения се оглежда преживяното от много други приятели, които заемат важни постове в системата и се стараят, на фона на множество неуспехи и разочарования, да я направят по-добра.

И за да сме точни, господин Циу, освен автор на криминални романи вие сте преди всичко поет...- Да, и в книгите ми изобилстват както стиховете, написани от Чън (моите стихове), така и цитати от класическата китайска поезия. Ние имаме древна традиция да съчетаваме поезия и художествена проза. От една

страна, поезията позволява включването на лирически отклонения в хода на повествованието; от друга, Чън изразява чрез стиховете своето разбиране за едно поетично, състрадателно правосъдие, доста отдалечено от тесния кръгозор на професионалния следовател. А и в края на краищата поезията ни помага да разберем колко прилики има между Китай от времето на династията Тан през VII век и в днешно време.

Да поговорим за най-новия случай на инспектор Чън - Cyber China. Една история за смърт и корупция, в която интернет играе решаваща роля.- Тя е по действителен случай. Висш партиен функционер бива заснет по време на официална церемония. На снимката се вижда една подробност: този човек пуши неприлично скъпа марка цигари. Някой пуска снимката в интернет и възниква въпросът: как така може да си позволи подобен лукс с парите, които е декларирал, че изкарва? Със сигурност е корумпиран! Започва се това, което в Китай се нарича „хайка за човешко месо”, на практика функционерът става мишена на безжалостен публичен процес. Партията е принудена да се намеси и да го неутрализира. Всичко това е предизвикано от нетизени, жителите на мрежата.

Циу Сяолун: Руша мита за Мао

със сечивата на трилъраДжанкарло де Каталдо, в. „Република”

Циу Сяолун

Първа глава(Откъс)

Циу Сяолун е роден в Шанхай през 1953 г. След студентските протести на „Тиенанмън” през 1989 г. е принуден да напусне страната, за да избегне гоненията на Комунистическата

партия. Заселва се в САЩ, където и до днес пише, превежда китайска

поезия и преподава. Автор е на девет криминални романа на английски

език, които често се основават на действителни случаи на корупция

във властта, политически интриги и убийства, случили се в родния му

Китай. Главен герой на поредицата е инспектор Чън Цао.

Не беше посещавал Уси от години. Като дете с родителите бяха идвали до тук за един ден и бяха обиколили забележителностите. Но градът не беше такъв, какъвто го помнеше, забеляза той, докато пресичаше площада. Не след дълго се изгуби, въпреки че имаше карта. Подобно на Шанхай, и Уси се беше променил коренно през последните няколко години. Новите имена на улиците липсваха или не можеха да се разпознаят на остарялата вече карта.Ала това не го тревожеше. В случай че не успее да намери обратния път, винаги можеше да повика такси. Обичаше да ходи пеша – още повече сега, когато беше просто турист, когато се ползваше с друга идентичност. Може би все още му тежеше, задето го бяха принудили да стане полицай, след като завърши университета.

Чън подмина супермаркета на ъгъла с надпис „Денонощно!“ на стъклото и сви в странична уличка, а след това в следващата, която беше съвсем пуста – по-бедна и мрачна от предишните, покрита с паваж, но в същото време носеща особено очарование. Улица, която се вписваше добре в спомените му за този град. Към края й попадна на невзрачна закусвалня и забави крачка. Закусвалнята имаше червена дървена врата и бели стени, няколко грубо изработени маси и пейки отпред и още няколко други вътре, както и оранжева книжна въртележка, която се въртеше пред изметнатия прозорец. Отвън бяха наредени цветни съдове от дърво и пластмаса, в някои от които плуваха риби, а в други змиорки от оризищата. Змиорките обикновено се поставяха в празни легени, помисли си Чън.Може би защото беше вече късно за обяд или пък заради самото място, наоколо нямаше друг освен Чън и една бяла котка с черно петно на челото, която придремваше недалеч от изтъркания праг.Реши да седне на една от външните маси. Отгоре имаше чаша, пълна с пръчици за еднократна употреба, които стърчаха от нея подобно цветя. Денят беше топъл за месец май, пък и Чън беше ходил дълго. Докато попиваше потта от челото си, се почувства благодарен за свежия ветрец, който се носеше на тласъци от улицата.От кухнята зад гърба му се дотътри старец и донесе меню с изръфани краища. Най-вероятно той беше и собственик, и готвач, и сервитьор тук.- Ще поръчате ли, господине?- Нещо леко... Някакви местни

специалитети, имам предвид – отговори Чън, понеже не беше много гладен. – И една

бира.

- Трите бели ястия – това са местните

специалитети – каза старецът. – Бялата

риба ще е голяма за сам човек. И не ви

препоръчвам белите скариди, не са много

пресни.

Чън си спомни как по време на

екскурзията до Уси, баща му не беше

спрял да говори за „трите бели ястия“

– бели скариди и бяла риба, точно така,

но кое беше третото? Друг местен

специалитет, който много обичаше, бяха

пълнените хлебчета на пàра – сладки,

подправени с много джинджифил. След

края на екскурзията майка му беше

отнесла вкъщи бамбукова кошничка с

хлебчета. Все още ги помнеше, но така и

не можеше да се сети кое беше третото

„бяло ястие“.

Преведе от английски МАЯ НЕНЧЕВА

Не плачи, езеро Тай

И М Е Н А

Колаж по в. „Република”

5

В И Т Р И Н А


Цветан Тодоров, „Недовършената градина“, второ издание прев. от френски Александра Желева, изд. „Нов български университет“, 392 с., 15 лв.Второто издание на „Недовършената градина“ съвпада с пристигането на Цветан Тодор в България и участието му в представянето на книгата. В духа на най-сериозните изследвания на Тодоров, тя насочва към проблемите на моралната и политическата философия, а авторът на предговора към нея Стоян Атанасов я определя като белег на „завръщането на хуманизма“.

Дубравка Угрешич, „Баба Яга снесла яйце“, прев. от хърватски Русанка Ляпова, изд. „Панорама“, С., 2014, 331 с., 14 лв.Романът на Дубравка Угрешич, откъси от който читателите на ЛВ познават, е част от проекта „Митологии“, обединяващ световни имена, пренаписващи митовете. Авторки, които вече са публикували своите препрочити на български, са Маргарет Атууд и Джанет Уинтерсън.

Зейди Смит, „Бели зъби“, прев. от английски Невена Дишлиева-Кръстева, ИК „Жанет 45“, Пл., 2014, 624 с., 17 лв.Това е втора среща на българската публика със Зейди Смит. След „За красотата“ („Прозорец“), отново в превод на Невена Кръстева-Дишлиева, сега ИК „Жанет 45“ пуска на пазара дебютния роман на много нашумялата и много награждавана Зейди Смит, който среща различни култури и различни поколения в един смешно-сериозен разказ.

Нетизен е онзи, който се бори да завоюва своето гражданство в интернет пространството. Тази битка не е мислима на никое друго място. Но в днешен Китай мрежата играе решаваща роля, защото напук на бурния икономически възход системата си остава авторитарна, неизменяема, и упражнява железен контрол върху медиите. Така че битката на нетизените е битка за свобода.

„В девет случая от десет нещата не се развиват по план”.Прочетох тази поговорка в един от романите ви и като южняк и фаталист останах дълбоко впечатлен.- Това е просто една стара поговорка. Спомената е в писмо от Ян Ху (221-278), прочут генерал от династията Дзин, и е във връзка с превратностите и непредвидените моменти в неговата кариера. Но, както казва Стария ловец, мъдрият баща на детектив Ю - дясната ръка на нашия Чън, „трябва да има нещо дълбоко в една поговорка, щом тя се предава от поколение на поколение в продължение на хиляда години...”

Напомняне за това колко е древен Китай... Значи има традиционна китайска линия на криминалния роман? Нещо от рода на жанра худънит на Запад?- В Китай не съществува истинска традиция на криминалния жанр. Най-близо до нея са „историите за съдии”, много популярни през изминалите векове. Но не ги свързвайте със съдиите в една съвременна демокрация. Съдия Бao, традиционен герой, е цингуан, буквално „неподкупен служител, който се бори

за справедливост”. Историите за съдии не се въртят около разкриването на виновника, а около въпроса ще успее ли съдията да въздаде справедливост, като надвие мрежата от корупция и съучастничество, която закриля виновника и отравя системата? Защото разследващият никога не е самостоятелна професионална фигура, а винаги и при всички положения еманация на Властта. Тогава кой гарантира неговата честност и неподкупност? Не и Властта, била тя имперска или комунистическа. А само и единствено индивидуалната съвест. Тези теми са много популярни в Китай, защото прилягат към всяка система и оцеляват през вековете: някога безстрашните съдии са отправяли предизвикателство към външния враг - престъплението - и врага отвътре, днес съществуват безстрашните партийни функционери, каквито също има.

Интересно, много нашенски ми звучат тези ваши твърдения...- Да ви кажа ли кое е интересното? Че Културната революция е тръгнала от критика на Мао по повод едно представление на Пекинската опера - историята на един цингуан от династията Мин.

По повод Културната революция - знаете, че през 70-те години много младежи на Запад са я митологизирали.- Разбира се. Били са очаровани от някои идеи на Мао, но ако бяха преживели събитията, нямаше да са толкова възторжени. Баща ми е бил жертва на

хунвейбините, осъден на унизителна публична самокритика, да моли за милост с табела на врата под голям портрет на Мао. Какво е било провинението му: че е развивал скромна икономическа дейност преди 1949 г.! И мен не ме подмина. Бях „черна издънка”, т.е. син на враг на режима. Бих могъл да ви разкажа хиляди такива истории, защото няма китайско семейство, което да не пази ужасяващ спомен за Културната революция. Моралният срив, който днес изживява Китай, е пряка последица от онези десет трагични години.

И въпреки това един таксиметров шофьор в Пекин веднъж ми говори за Мао като за един от великите мандарини, последния. Част от нашата история, каза.- Нека ви разкажа тогава за друг един таксиметров шофьор. Той си държеше на предното стъкло снимчица на Мао. Попитах го по каква причина. Чуйте как ми отговори: „Има голямо движение, много катастрофи стават заради злите духове на пътя. Но понеже Мао е най-големият, най-жестокият от всички зли духове, дано държи по-кротките от тях далеч от таксито ми!”

Преведе от италиански ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА

Източник: в. „Република”, 7 август 2014 г.

http://www.repubblica.it/cultura/2014/08/07/news/qiu_xiaolong_distruggo_il_mito_di_mao_a_colpi_di_thriller-93309474/

Книгата, която читателят държи в ръцете си, донякъде ми напомня Плутарх. Това сякаш са равнопоставени животописи на две известни личности с подобни, но същевременно силно контрастиращи съдби. Както казва авторката, Чеслав Милош и Йосиф Бродски са патрони на всички писатели емигранти от втората половина на ХХ век. Изпитали са невъзможни или поне невероятни неща: но не само не престават да пишат поезия в чужда страна (което, противно на митологията, е нещо като изключение от правилото – постигнали са го Словацки, Норвид, Цветаева, Ходасевич и десетки, ако не стотици други), но накрая се оказват и най-значителни фигури в тамошната поезия – при това без да изоставят родния език и остават познати на почитателите на поетичното изкуство в своята втора родина главно, ако не изключително, по преводи. Помагат си един на друг при постигането на тази необикновена цел. Не в смисъл, че се покровителстват взаимно – те са над тези неща - а, че всеки проверяваше себе си, имайки другия за пример. За Бродски Милош е един от малкото авторитети, наравно с Ахматова и Одън. Но и по-възрастният поет гледа по-младия с възхищение и черпи упование от неговото съществуване. Освен това книгата е за приятелството. Те сполучиха в онова, което не се удаде на техните поетични предшественици от ХІХ столетие. Приятелството на Мицкевич и Пушкин, доскоро банална тема за полско-съветската дружба в академиите, може и да се е зараждало в петербургските времена, но се превръща в пречка и напълно изчезва при Ноемврийското въстание. Милош и Бродски се различават от своите предтечи с това, че имат еднакво принципно отношение по полския въпрос (разбира се, отличават се в подробностите, но Бродски, като много руснаци по негово време, смята свободата на Полша – на Литва също – като неизменно условие за свободата на своята страна).

Точно като Ирена Груджинска-Грос имах щастието да познавам двамата поети от много години и знам, че в живота и общуването не бяха

лесни хора. Авторката на книгата говори за „дистанциране, упорство и себичност“ при Милош, опазили го от марксическата праволинейност (ще добавя, и от много други опасности). В случая с Бродски същото вършеха неговата неделикатност, нервност и идеосинкретичния, но безпогрешен вкус. Разликата в характерите при близост в мотивации и съдби е само началото. Преди всичко Милош е човек на думата „да“, а Бродски – на „не“. За Милош основна ценност в живота е вкореняването – генеалогия, религия, език, пейзаж; Бродски съществуваше сякаш във въздуха, без корени, противопоставен на всичко, което го заобикаля, започваше винаги от нула. Дори езикът, който той смяташе за най-важното нещо и изрече за него толкова мъдрости, не беше само руския и английския, а просто дарбата на човек да формулира хаоса в пространството и устрема на времето към смъртта в рамките на граматиката или речника. Ирена Груджинска-Грос чудесно е уловила контраста между двамата поети, който личи през целия им живот и дори в посмъртните перипетии. Милош се връща в бащините краища – вероятно след известни колебания, но не в Литва (която видя все пак), а в Краков. Бродски можеше да повтори опита на Солженицин – да се върне като Наполеон след „стоте дни“ (впрочем, това не се удаде напълно на Солженицин). Не го направи – това също е въпрос на вкус. Казваше, че не е вятърът от Еклезиаст и не е длъжен да се върне; че траекторията на човека не е кръг, а просто отсечка. Не видя своя Петербург и не почина там – погребението му се състоя два пъти: в Ню Йорк и във Венеция, чужди градове, които обаче откри след самооформянето си в Петербург.

Но разликата не отменя подобията. Бяха кентаври – съществуваха едновременно в две начала, в две страни, на два езика; творчеството и на двамата се побира в две определени и доста различни части, преди и след-емигрантската. Двамата до дъно реформираха поезията на своите страни, като в голяма степен се облягаха на англоезичния образец. Муза и за двамата бе поетичната традиция, Традицията с

главна буква, което не се среща често в нашите модернистични и постмодерни, а вече и нихилистични времена. И двамата имаха слабост към вековете, когато одата произтичала от сатирата, дотам – не винаги да различаваш ода от сатира. И двамата имаха отношение на стопани към поезията – полагаха грижи за градината, което означава лоялност спрямо другите поети, донякъде и помощ в случай на необходимост. Макар че за Милош Шетейне означаваше много, а за Бродски – селото, в което бе въдворен, те бяха предимно градски поети и то от местата, формирали Мицкевич и Пушкин. Тук ще кажа, че градът на Мицкевич, Вилно, беше обичан не само от Милош, но и от Бродски. В Литва той виждаше същия дух на независимост и бунт, както и в Полша и очевидно, имаше право. В първото си писмо до Бродски Милош пише, че има да водят дълги разговори. Както авторката на книгата и аз станах свидетел на някои от тях. Може да се каже, че в тях не ставаше дума само за стихове; определението на Мицкевич за „дълъг шепот нощем сред земляци“* тук би било най-подходящо, макар да не бяха земляци в sensustricto.** Но в тази част на Европа всички са земляци, така го е поискала историята.

Книгата на Ирена Груджинска-Грос е първата и доста сполучлива стъпка към една от най-важните теми в полската и руска литература на ХХ век - тя не принадлежи на миналото, макар вече да живеем в следващ век и следващото хилядолетие.

ТОМАС ВЕНЦЛОВА

Преведе от полскиБОГДАН ГЛИШЕВ

* Последният стих в Към полската майка [Do MatkiPolski, 11-14.VІІ.1830] на Адам Мицкевич

** (лат.) - точният смисъл

В издателство „Балкани“ предстои излизането на книгата за Милош и Бродски “Магнитното поле” (пол. изд. 2007, “Знак”, Краков) на авторката Ирена Груджинска-Грос в превод на Богдан Глишев.

Патрони на писателите емигранти

И М Е Н А

П Р Е Д С Т О Я Щ О

6 Литературен вестник 24-30.09.2014

Не искам и няма да прикривам емоционалното си отношение към творчеството на Елена и Николай. Защото това би означавало да залича въздействието, което успяват да предизвикат техните слова върху мен като читател. А не е ли в това смисълът? Пишещият човек да успява да влияе, да докосва – понякога нежно, друг път по-грубо – дълбините на нашата чувствителност, да ни накара да мислим, да губим спокойствие от всички нови размисли, породени от образите, които са изрисували в съзнанието ни майсторски подредените думи на авторите. Ето защо аз съм щастлива, че мога да подходя емоционално към написаното от двамата автори, понеже времето, отдадено на страниците от двете им книги, е дар за сетивата.В днешната реалност все по-ясно се долавя поривът за излизане извън „рамките“, желанието за надникване в „другостта“, която не е задължително враждебна и непостижима. А основното всъщност е да има кой да ни говори за нея, да успее да ни я покаже – друг начин на живот, друго мислене, друго световъзприятие. И най-важното – да ни помогне да видим, че „другият“ начин не е погрешен само защото не е „нашият“. Късметлия е българският читател, който вече може да поеме на това пътуване към „другото“ в компанията на такива „волни водачи“ като Николай и Елена. Двамата завършват специалност „Индология“ в Софийския университет и през 2008 г. заминават на двусеместриална специализация в Агра, Индия. Тогава се осъществява първият им реален досег до Индия. През 2010 г. се появява книгата им „Химикал, шоколад и две рупии“, чиито редове са набъбнали от емоциите и преживяванията, ознаменували този знаков период от живота на авторите. Година по-късно на мен като индолог ми предстоеше да поема по същия път, поне в географски аспект, тъй като Индия е дълбоко лично изживяване и убедена съм, е невъзможно да се говори за пълно припокриване на опита и преживяното. Тогава жадно попивах всеки ред и нямах мира от връхлитащите емоции, страхове и формиращи се представи. Сега, няколко години по-късно, когато сама съм се сдобила със своя „индийски опит“, още по-жадно се впускам в света на героите на „Прах от нозете“ в търсене на спомени и споделено усещане, водена от надеждата да се пренеса отново в далечния и вече познат свят. И ето че се оказа възможно. Пълнокръвието на всеки ред и емоционалната наситеност

Н А Ф О К У С

са толкова завладяващи, че сетивата ни се отварят и започват да пулсират с ритъма на света на всеки от героите. А този свят е реален, той ни дава ясен поглед върху различните аспекти от ежедневието на индиеца. И най-вече ни показва, че не можем, че нямаме право да обобщаваме. Авторите са достатъчно дръзки, за да ни накарат да погледнем извън „рамките“. Като индолог и човек, прекарал определен период от живота си в Индия, аз често подхождам скептично към новопоявяващите се книги на „западняка“, решил, че Индия ще му подари Просветление. Колко банално! Разказите на „Прах от нозете“ обаче са абсолютният антипод на баналността. За изтъркани фрази и очаквани развръзки не може и да се помисли. Всяка дума е неразривна част от пъзела на въздействието, което оказват изкусно подбраните слова. А те рисуват пред очите ни реални съдби, съществуващ свят – различен, познат, далечен и все пак близък. Ели и Ники повеждат читателите си на път, който ще им донесе нови, неподозирано вълнуващи запознанства – с неколцина индийци, чиито истории разкриват богата гама от индийски съдби, принципи, виждания, перипетии. Несъмнено картината на днешна Индия, представена в тези разкази, е изключително автентична и жива, защото тя ни е поднесена от тези интелигентни, търсещи, мислещи талантливи млади хора, на които, убедена съм, можем напълно да се доверим за това, понеже те сами са взели прах от свещената земя на Индия.Чрез деветте разказа авторите успяват да обхванат пъстра гама от разнолики представители на индийското общество. Всяка от тези истории лесно се превръща в част от живота ни, като ни кара да се замислим, да съпреживеем съдбите им. Така имаме немаловажния шанс да се докоснем както до неукия шофьор или разносвач на храна, така и до съвременните образовани индийци, пред които все още стои нелеката задача да се опълчат на традициите. Толкова живи картини рисуват разказите, че е немислимо да се противопоставим на връхлитащите ни емоции. И най-вече – невъзможно е да останем безпристрастни и да не бъдем съпричастни. Всички усещания, които пропълзяват в нас, ни дават знак, че това не са непреодолимо далечни съдби, случващи се в почти несъществуващ в представите ни свят. Това всъщност е част от реалния живот на стотици милиони наши съвременници, намиращи се на няколко хиляди километра от нас.

Няколко часа път със самолет ни делят от това да осъзнаем колко реален всъщност е „другият“ свят.Някога Селинджър създава своите „Девет разказа“ според правилата на санскритската поетика. Те са основани върху главни принципи в изграждането на индийската литературна теория, а именно учението за естетическа емоция раса и това за скрития смисъл дхвани. Ако решим задълбочено да проследим похватите, приложени от древната индийска традиция, то можем да открием съответстващите цветове на преобладаващия вид раса в текстовете на Селинджър. В разказите на „Прах от нозете“ обаче двамата индолози едновременно отдават нужното на традицията, загатвайки за модела на структуриране от древните текстове, но и се разграничават от установените правила, като отново правят крачка отвъд рамките. Сами заявяват, че цветовете на заглавията умишлено не съответстват на емоцията, предвидена за тях по традиция, и така дават свобода на себе си, а също и на читателя сам да открие емоцията, която му е донесла всеки един от разказите. Тук отпадат ограниченията, остава единствено свободата – свобода на възприятията и емоциите. А такива определено не липсват. Както и самата Индия, така и тези „нейни“ разкази пренасищат от контрастни емоции – никак не ни е трудно да се посмеем на забавните моменти, породени от фундаменталните различия с „другия“, които пък ни правят по-приемащи, лесно ще се просълзим от съдбата на жертвоготовния мечкар Пунджа, а другаде може пък и да се изчервим и свенливо да ни се прииска да прикрием очи с длани. И макар на моменти пиперливостта на езика да предизвиква тази реакция, това отново е предизвикателство, отправено към собствения ни обрамчващ срам. Но най-същественото е, че със своите емоции ние съпреживяваме този нов свят. Вероятно на някой незапознат лично с индийската реалност читател ще му се стори, че на места историите са доукрасени или преувеличени, тогава мога единствено да припомня думите на омайния шофьор Рави, че „в Индия така се случват нещата“. Деветте разказа в „Прах от нозете“ не са просто средство, което да ни отведе до екзотиката на далечна и непозната Индия. Те изпълняват ролята на медиатор между различни култури, светогледи, убеждения. Несъмнено ще задоволят интереса на жадните за нещо ново на пазара любители

Индийски полъх на българска почвана индийската литература и ще пленят онези, които за първи път решават да се докоснат до Индия чрез книга. Произведенията на младите автори ни дават безценната възможност да достигнем до съвременния индийски свят по изключително естествен начин. Въпреки колоритността на текстовете, те засягат сериозни проблеми, залегнали дълбоко в днешното индийско общество.Вярвам, че всеки български читател, който не е имал шанса да се докосне до магията на Индия, ще бъде въвлечен в изключително емоционално пътуване – такова, което ще му разкрие културата, възгледите, ежедневието, традициите и проблемите на съвременна Индия. А за всеки от нас, който е имал щастието да вкуси от необятната другост на тази страна, разказите на Ники и Ели са онова магическо приспособление, което успява да ни върне усещането за предишни изживявания, да съживи спомените в съзнанието ни. А това е безценно. И се постига само чрез силата на словото, чрез думи, наситени с много истинност, емоции и енергия.Все по-осезаем е интересът към Изтока, а той не е просто моментно модно течение. Той е резултат на пробуждане – духовно, сетивно, съзнателно. И ние трябва да подходим отговорно към този процес на културно приемане. А за Индия е важно да се разказва, да има кой да разказва и да умее да го прави. Затова ни остава да се надяваме, че Ели и Ники ще продължат в същия дух – да говорят за „тъмната Индия“ и да го правят обективно, критично, непримиримо и с обич. Защото Индия е предизвикателство, тя не е само далечна, тя е и стряскащо позната, омагьосваща и задължаваща към вечна обвързаност, подлагаща ни на инициация, а преживяванията, които предизвиква, не бива да остават несподелени. И всеки, осмелил се да се докосне до нея, открива в същността й житейски океан от истини, даряващ търсещия с опит.

Николай Янков, Елена Щерева, „Прах от нозете“, ИК „Жанет 45“, Пл., 2014

ГАЛЯ КРАЛИКОВА

Ханс Боланд

отказа наградаХоландецът Ханс Боланд, преводач на творбите на Пушкин, Ахматова и Достоевски, отказа да приеме лично от президента Владимир Путин присъденото му престижно руско отличие. На 26 август той бе обявен за лаурет на Наградата „Пушкин” и поканен на тържествена церемония в Кремъл. Боланд обаче отказа да присъства, защото не желаел по никакъв начин името му да бъде обвързвано с това на руския президент, пише „Новая газета”.Преводачът връчил писмото с отказа си на културния аташе в руското посолство Фьодор Воронин, след което го публикувал в интернет. „Бих приел оказаната ми чест с огромна благодарност, ако не трябваше да я получа лично от Вашия Президент, чиито действия и начин на мислене презирам. Надявам се с Божията помощ неговите „идеали” да претърпят крушение в най-скоро време. Изпитвам отвращение при мисълта и не мога да

приема личността ми да бъде обвързвана с неговата, нито пък името му с това на Пушкин”, заявява Боланд.

Преведе от английскиРАДОСТИН ЖЕЛЕВ

Националната портретна галерия в Лондон посреща радушно автор, който преди почти век отказва да позира за портрет, предназначен за постоянната й експозиция

Вирджиня Улф се отчайва, когато посещава галерията, чиито стени са отрупани с портрети на мъже и отказва да позира, тъй като смята, че картината ще бъде прибрана в чекмедже и никога няма да види бял свят. Век по-късно обаче прославената писателка е в центъра на изложба, която използва портретната живопис, за да отдаде почит на нейния живот и творчество.„Сега вече имаме Вирджиния Улф”, казва кураторът на изложбата Франсиз Сполдинг, обяснявайки, че Вирджиня Улф не харесва портретната галерия, когато баща й, член на управителния й съвет, я води в нея, когато още е съвсем млада. „Цялата била натъпкана с мъже”, казва той.Изложбата включва повече от 140 предмета. Освен портрети на самата Улф и на многолюдния кръг от нейни роднини и приятели, можем да видим архивни материали, включващи двете й писма, в които тя споделя желанието си да се самоубие, и бастуна, намерен на брега на реката от нейния съпруг Ленард в деня, в който писателката изчезва през 1941 г.Сполдинг говори за безбройните текстове, написани за Улф през последните 50 години, изследващи живота й във всички възможни контексти. „Творчеството й е проучвано през множество различни оптики”.Посетителите ще открият, казва Сполдинг, че не съществува една-единствена Вирджиня Улф – чрез изложбата са представени много аспекти от

личността и живота й, включително нейния феминизъм, любовта й към Лондон и изострените й сетива за модерността. Не се премълчава нейната уязвимост и възобновяващото се психично заболяване, което я измъчва от 13-годишна възраст.Улф пише две особено затрогващи писма преди да се самоубие. „Усещам, че съм стигнала твърде далеч, за да мога да се върна назад отново”, споделя Улф със сестра си Ванеса Бел. „Сигурна съм, че отново полудявам. Чувствам се така, сякаш ми е за първи път. Непрекъснато чувам гласове и зная, че този път няма да преодолея това”.Писмата се съхраняват в Британската библиотека, като е имало идея те да бъдат представени в нейната галерия. Ръководството на библиотеката взима решение това да не се прави – „мъдро решение”, казва Сполдинг, тъй като споделеното в тях се нуждае от по-широк контекст.Бастунът на Улф, намерен от съпруга й на брега на река Оуз, е предоставен от Нюйоркската градска библиотека. Месец след деня, в който писателката изчезва, тялото й е открито от група момчета, които играят край реката и мятат камъни във водата по, както те смятат, някакъв плаващ дънер.Улф, написала „Фарът” и „Вълните”, е била добре известна със събиранията, които организирала всяка седмица заедно със сестра си – традиция, която води до създаването на кръга Блумсбъри. Членовете му са представени на изложбата – от забележителните фигури на Джон Мейнард Кейнс, Роджър Фрай и Литън Стрейчи до по-малко популярни имена като Саксън Сидни Търнър, който, както е отбелязано в изложената

информация „престава да пише и публикува за дълги периоди от време”, а по-късно „е нает на държавна служба и се изгубва в Министерството на финансите”.Тази изложба е една от няколкото събития в Националната портретна галерия, свързани с литературата, чрез които портретното изкуство се съчетава с биографичното представяне на автори. Сполдинг споделя, че изложбата, посветена на Виржиния Улф, преди всичко чества един забележителен талант „заради необятността на нейното въображение и влиянието, което оказва начинът, по който писателката борави с думите”.„Когато четеш текстовете й, хоризонтът ти на мислене се разширява, променя, стигаш до идеи и мисли, които никога не са ти хрумвали преди. Ако се съмнявате в това, върнете се назад, прочетете първите 12 страници от „Мисис Далауей” и ще разберете какво имам предвид”.

МАРК БРАУН


Преводът е направен по The Guardian, 9 юли 2014 г.

Вирджиния Улф е чествана в галерия, която навремето

презрително определя като „натъпкана с мъже”

Рубриката се

поддържа с

финансовата

подкрепа на

Национален фонд

„Култура”.

7

С т о Л и ц а

Проектът е финансиран от Столична програма „Култура” на Столична община за 2014 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и Югозападен регион за Европейска столица на културата – 2019 г.


Тази есен – от 18 септември българската публика за пръв път има възможност да се срещне с оригинални творби на ренесансовия гений Микеланджело Буонароти на родна територия. Събитието съвпада с отбелязването на 450-годишнината от смъртта на художника. Експозицията в Националната художествена галерия включва общо четири произведения – две скици „Фигури в движение“, скица на „Възкръсналия Христос“ и „Скица на врата (Порта Пия)“ и се осъществява съвместно с Флорентинския музей „Каза Буонароти”. Най-голямата от скиците е изпълнена с червен молив и кафяви акварели, нахвърлена върху хартия през 1561 г. Най-малка е т.нар. Скица на фигури в движение, датирана около 1630 г. „Каза Буонароти” е домът на фамилията на Микеланджело, превърнат в музей и хранилище за изкуството му от неговия праплеменник Микеланджело – младши. В него до ден днешен се пазят много от архивите на художника, негови стихове, кореспонденция, картини и скулптури, които са важна част от културното наследство на Ренесанса и са предмет на важни проучвания за периода. Настоящият директор на музея е д-р Пина Раджониери, която е и куратор на изложбата, гостуваща в столицата. Тя присъства на откриването й, а на 19 септември представи пленарния доклад от конференцията, съпътстваща събитието. Директорът на „Каза Буонароти” изрази удовлетворението си от интереса към експозицията от страна на българската публика. Лекцията й бе на тема „Лицето на Микеланджело”, в която говори за четирите портрета на гения и идеята за това, че образът му, предаден посредством тези портрети позволява да се достигне до истинското лице на прочутия флорентинец. Оказва се, че всеки от авторите на творби с лика му имат интересна съдба, която в даден момент се преплита с тази на Микеланджело. Първият портрет е създаден от Джакомо Буджардини, който приживе е бил определян като посредствен художник и е бил в незавидно положение, но това, че се е ползвал с уважението на Микеланджело му позволява да помага при създаването на скиците за знаменитата фреска от Сикстинската капела. Самият портрет представя Микеланджело като ведра и жизнена личност. В момента той се намира в „Каза Буонароти” и все още е в оригиналната си рамка от 17. в. Репродукция на това изображение посреща и посетителите на изложбата в Националната художествена галерия.Якобо дел Конте пък е предпочел да пресъздаде образа на Микеланджело в тържествена поза. Дълго време се е смятало, че картината е автопортрет. Дел Конте е бил близък приятел на гения.В по-късните години от живота на Микеланджело образът му се появява и върху медальон. Интересното в случая е, че върху двете му страни са показани две различни интерпретации. На лицевата страна е профилът на художника, а обратната представя образа на полугол слепец, придружаван от куче. Смята се, че така е представен типичният пилигрим. Около значението на това изображение продължават да се състоят дебати, но най-често то се свързва с идеята за изживяването на земния път като мистично поклонение, каза д-р Пина Раджониери. От друга страна, то съвпада и с думите на самия художник, който в стиховете си често сам се определя като сляп и глупав. Медальонът е изработен от Леоне Леони.Последният от четирите важни портрета всъщност е смъртната маска на Микеланждело, направена от неговия близък приятел Даниеле да Волтера, който по-късно изработва чрез нея две бронзови глави. Една от тях също се съхранява в „Каза Буонароти” и се смята за най-изящния и красив скулптурен портрет на художника, но другата за съжаление отдавна е изгубена. Тези четири

ключови изображения на Микеланджело през вековете стават вдъхновение за много майстори, които се зареждат от тях или се опитват директно да им подражават. От друга страна, самият Микеланджело е изобразявал себе си изключително рядко. Доктор Раджионери не пропусна да припомни и страстта му към поезията, като друг начин за създаване

на образ, който той е смятал за най-дълбока изповед на душата му.Д-р Кирил Василев, главен уредник в Националния музей на българското изобразително изкуство, говори по темата “Страшният съд на Микеланджело и естетиката на възвишеното”. Докладът представляваше кратко въведение по философия на естетиката и беше посветен на потресаващата или ужасяваща сила и величие на творбата и въздействието й върху зрителя, което не е постигнато цялостно в никоя друга творба на Микеланджело, според Василев. Потресаващата сила се дължи на изобразяването на чувства и мисли в невероятно количество и разнообразие, каквито никой художник преди него не е успял да пресъздаде чрез живопис. Според уредника обаче, това не е единственото нещо, благодарение на което геният успява да постигне тази сила. Аргументите за това той открива в примера на Лесинг от „Лаоокон”, където фреската е интерпретирана като прекрачване на границата на живописта. Често пъти теоретиците, които отхвърлят дадена творба, я разбират по-добре, отколкото тези, които я възхваляват, казва Василев. Микеланджело се опитва да изобрази нещо, което не е изобразимо заради своите мащаби.

Страшният съд е вселенско събитие, което не може да бъде обхванато от която и да е било картина. Фреската надхвърля способността на човешките сетива за възприятие. Това е близо до дефиницията за възвишеното на Кант. Силата на една творба, в която успешно е представено непредставимото, т.е. творба, която посредством представата

ни довежда до присъствието на безкрайното, на абсолютното. Микеланджело е успял в нещо, което според догматиците на стила изглежда като провал на ренесансовия идеал. В тази своя творба всъщност той е изоставил грижите за представянето на красивото заради истината на съдържанието. „Страшният съд“ е творба, която принадлежи на естетиката на възвишеното, тя е една модерна творба. Микеланджело смесва във фреската различни принципи на организация на предметите и фигурите в пространството, чрез което се постига усещане за безкрайност, е един от изводите на доклада. Големината им не е подчинена само на правилата на перспективата, той смесва принципите на

перспективната организация на пространството с принципи на символичната организация, характерна за средновековното изкуство. Големината на някои от фигурите зависи от значението в Свещения разказ, а на други, от мястото им, съгласно правилата на перспективата. По този начин окото непрекъснато се колебае между двата кода на четене на фигурите в пространството. Друго ключово откритие на тази фреска, за което говори д-р Василев, е празното пространство, което е неограничено и невъзможно за изобразяване. Благодарение на вихъра от фигури, които са в празното пространство, то става възможно за изображение, казва той. Те са тези, които правят от празнотата пространство. Огромното количество фигури с най-различна големина, с най-различни пози, изразяващи различни страсти, носещи се в празното пространство, групирани в маси, са онези формални средства, чрез които Микеланджело постига ефекта на възвишеното. Несъизмеримост между същност и явление. Рядко се обръща внимание на това, че изображението на Страшния съд загатва преобразяването на цялото сътворение, това е моментът на разрушаването на стария порядък и създаването на нов. Този момент, който свързва края с началото в творческия акт

Микеланджело за пръв път в Българияна сътворяването и претворяването, остава пренебрегнат от критиката, която обикновено обръща внимание на моралното в разказа. Кошмарното в „Страшния съд“, което предизвиква чувството за възвишено не идва толкова от силата на изобразените страдания на грешните, нито от лицата на демоните. Ужасяващото е резултат от нестабилността на цялото, от изправянето на зрителя пред безформеното, пред хаоса. Днес повечето от нас гледат на „Страшния съд“ от позицията на светски хора, на хора, които не вярват във вечното осъждане, но творбата продължава да предизвиква у нас чувството на потрес и ужас чрез образа на човешките маси, пръснати в празното пространство, чрез комбинацията на свръхизобилие и празнота. Свидетелства за това, че нещо не достига на сетивното или го надхвърля безкрайно, дори и това да е смъртта, абсолютното нищо. Важно е да продължаваме да се срещаме с него в творбите на изкуството, за да не останем затворници на въображаемия аз или на условностите на кодовете на културата, в която сме родени или живеем, каза в заключение в доклада си Кирил Василев.Любен Домозетски се включи с доклад за “Изкуството на Микеланджело през погледа на Вазари”. Според Домозетски Микеланджело се явява най-завършената степен, която може да бъде достигната и такава е оценката на Вазари в сборника му от биографии на художници. Микеланджело е върхът на Ренесанса, смята той. Текстът на Вазари се явява теоретичен опит за оценка на промяната в изкуството и насока за бъдещото му развитие. Биографията представлява и един от първите опити в историята на италианското изкуство да се изведе същността на красивото и неговата опозиция. В този смисъл представлява стройно изградена естетическа система още преди да се появи естетиката като понятие. Лекцията на Домозетски беше заключителна за конференцията. Предвидено е изложбата да продължи до 15 декември. След което произведенията ще се върнат в своя флорентински дом „Каза Буонароти”. Желаещите да видят творбите трябва да знаят, че има наложен пропускателен режим в залите с творбите на Микеланджело, където се допускат не повече от 25 човека.Новината за идването на картините бе посрещната с коментари, в които имаше известна доза скептицизъм и недоволство заради това, че творбите са едва четири на брой. Не трябва обаче да се пренебрегва усилието на галерията, тъй като стана ясно, че парите, осигурени от Националната художествена галерия за изложбата, всъщност са част от печалбата от експозицията на Огюст Роден, която предизвика голям интерес и бе посетена от над 40 000 души. Вероятно при подобен успех на изложбата на Микеланджело, в бъдеще ценителите на изкуството ще могат да видят оригиналните произведения и на други велики майстори.

ГАЛИНА КАЛЧЕВА

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена


Не бях посещавал досега театралния фестивал в Пилзен, въпреки че той е най-престижният театрален форум в Чехия. Разбира се, бях запознат с фестивалната му политика от интернет и разкази на колеги, както и бях гледал някои от програмираните му в предходни години чешки спектакли на DVD, но естествено, друго са личните впечатления и живия контакт. 22-рото издание на фестивала се проведе, както винаги, през септември, като основната му селекция – чешка и чужда, бе концентрирана в дните от 10-и до 14-и; те се предхождаха и следваха от други фестивални събития, обявени като пролог или епилог. Тази година фестивалът показа нарастнали художествени амбиции и заради приближаването на очакваната 2015 година, когато Пилзен ще бъде Европейска столица на културата. Като пролог преди откриването на фестивала бе програмиран и показан в Stavovskédivadlo в Прага спектакълът на чешкия Национален театър „1914“. За тази постановка, посветена на 100-годишнината от началото на Първата световна война, специално е поканен световноизвестният режисьор, светлинен дизайнер и актьор Робърт Уилсън. Сценичната версия стъпва върху мотиви от познатия Швейк на Ярослав Хашек и на не толкова известния в България австрийски журналист и театрал Карл Краус с неговия документален опус за войната „Последните дни на човечеството“. Спектакълът е изграден от живо актьорско присъствие, но силно стилизирано, подчинено на външния рисунък, костюма и маската, прожекция на архивни кинокадри, светлинни инсталации, зловещ кикот и суха военна статистика. Ето една запомняща се сцена: на филмова лента виждаме опожарена гора, останали са само стволовете на дървета, които падат едно след друго. Върху един от стволовете е седнал войник, който протяга ритмично ръката и крака си. Толкова меланхолия има в този образ на опустошението.... Спектакълът припомня началото на световната война от 1914, но той носи и прокобни предчувствия за 2014.Самото откриване на основната програма на фестивала бе с унгарска постановка – „Ревизор“ от Голол с режисьор Виктор Бодо и актьори от трупата на Vígszinház, Будапеща. Това бе и моят фаворит от поканените чужди спекаткли, защото видях един хипернатуралистичен и същевременно абсурдно-фантасмагоричен Гоголев свят. Но към тази много точно уловена авторова поетика, режисьорът е добавил в Брехтов маниер съвременни реалии и дискурс. Жестока актуална политическа сатира, при това наистина много смешна. Унгарските

актьори са радикални и всеотдайни на сцената до саможертва.Другият много любопитен за мен чужд спектакъл бе „Рехниц – ангел унищожител“ от Елфриде Йелинек на Словашкия национален театър. Осветляват се събития, случили се по време на Втората световна война – убийството на 200 души евреи близо до австрийско-унгарската граница като част от перверзно забавление на нацистите. Йелинек миксира реалните факти с мотиви от филма на Лус Бюниел „Ангел – унищожител“ (1962). Спектакълът на Давид Яраб е изграден върху контраста на двата плана: разказаната на авансцена история и показаните живи картини, едновременно свръхреални и нереални.Представените във фестивалната програма чешки спектакли бяха подбрани така, че да дават представа за цялото ветрило от жанрово разнообразие на съвременния чешки театър – от класическия драматичен театър до куклената и пантомимна естетика, от разказаната

документална история до театралното кабаре. Няколко заглавия все пак спечелиха моите, а и на други от фестивалните гости, предпочитания.„Златните години на 60-те“ ме впечатли със своята документална сила и сценична експресивност. Това е театрална адаптация, направена от драматуржката Дора Виченикова и режисьора Ян Микулашек, на дневникът на Павел Юрачек (1935–1989) – известен кинорежисьор и сценарист, една от емблемите на

чешката нова вълна в киното заедно с Иржи Менцел и Милош Форман.След публикуването му през 2004 г. дневникът на Юрачек веднага печели литературно признание. Наред с личната драма, спектакълът успява да предаде обществената атмосфера от 60-те, както и резигнацията и конформизма след потушаването на Пражката пролет от 1968-а. Черно-белите документални кадри от епохата се вместват между разказаните с хладна дистанция и иронични подмятания, но и с особена болезненост и депресивност, лични истории. Ян Микулашек (1978) е един от най-интересните чешки театрални режисьори, който в момента работи в популярния пражки театър Divadlonazábradlí (театър на балюстрадата).Много интересен проект, също свързан с обществената памет, бе „Брас бенд“ на режисьора Иржи Хавелка. И той е изграден върху автентичен материал – бруталното избиване в самия край на Втората световна война на група етнически немци, жители на чешкото село Добронин. Театралното решение е сложно и впечатляващо. Зрителите сме настанени в залата на стар културен дом и участваме в симулацията на общинско събрание, което обсъжда въпроса дали да разреши поставянето на надгробни плочи на убитите, за което днес настояват техни роднини. Внезапно, чрез минимални размествания на публика и изпълнители в залата, се пресъздава атмосферата на селския площад и селската кръчма – възстановката обаче не е на самото трагично събитие, а на патоса, жестовете и интонациите на нацистката, а след нея и на комунистическата пропаганда. Зад историческите реминисценции, чрез езика на тялото и музиката се улавя драматичния живот на хората от онова време. Иржи Хавелка (1980) е завършил алтернативен и куклен театър, което му дава самочуствието да борави с много широк диапазон от изразни средства. Това той демонстрира и в още една негова постановка от фестивалната програма – „Последният трик на Жорж Мелиес“, изобретателна пантомима, решена в естетиката на „латерна магика“ (няколко дни след това показана и на Софийския фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите 2014“).В програмата на Пилзен 2014 имаше и други интересни спектакли – както на чешките домакини, така и на чуждите гости. По една или друга причина, обаче, аз ги пропускам в моите кратки бележки. Преживях, разбира се, и разочарования: като такива бих посочил двете постановки върху Шекспировия „Хамлет“ – първата на чешкия режисьор Даниел Шпинар в �vandovodivadlo, Прага; втората на полския режисьор Ян Клата в Schauspielhaus Бохум, Германия. Това са два много амбициозни, радикални прочити на „Хамлет“, но и двата останаха в паметта ми по-скоро с ефектните си сценични решения, отколко с трагическото усещане за живота и света.Силата на всеки фестивал е да представя творци и продукции, но и да създава йерархии в предпочитанията на своята публика чрез съпоставка на видяното. Международният театрален фестивал в Пилзен през 2014 постигна точно това.

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ

Чешкият театър

и 22-рият Международен театрален

фестивал Пилзен 2014

„Златните години на 60-те“ по Павел Юрачек, режисьор Ян

Микулашек

От 16 до 22 септември в столицата се състоя 8-ото издание на Международния фестивал за уличен и куклен театър “Панаир на куклите 2014” . Фестивалът представи някои от най-новите тенденции в областта на кукления и уличния театър у нас и в Европа. Той предложи на малките зрители и на техните родители широко ветрило от куклени представления за деца и възрастни от България, Германия, Чехия, Испания, Гърция. Сред тях непременно трябва да бъдат откроени прекрасният спектакъл „Последният трик на Жорж Мелиес” на театър “DRAK”, Чехия с режисьор Иржи Хавелка; „Ръкоплещене” на Държавен куклен театър - Видин, България с режисьор: Румен Гаванозов (и за двете представления ЛВ вече писа), както и изобретателната постановка за възрастни на режисьора Катя Петрова „Бурята” на Столичния куклен театър. Специален фокус тази година беше поставен върху уличния театър. Студенти от НАТФИЗ забавляваха най-малките с куклено шоу пред входа на НДК преди откриването на форума, а след това в продължение на 6 дни фестивалът продължи с редица други събития на открито - уличен театър, акробатика, клоунада, пантомима, изпълнения на улични музиканти. Те се случваха в пространството пред НДК, в Градската градина пред Народния театър и в парка “Заимов”. Особено важно събитие в съпътстващата фестивална програма беше откритата в Софийската градска художествена галерия с подкрепата на Чешкия културен

център в София изложба “Чешка куклена сценография”.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Международен фестивал за уличен и куклен театър

„Панаир на куклите 2014” за 8-и път в София


Едно от многобройните предизвикателства пред пишещия е отношението към предписанията за правилна употреба: дали трябва да се тревожим за разделените инфинитиви, за т.нар. fused participles1 и за значението на думи като fortuitous („случаен, непредвиден”, но също и „щастлив, честит”), decimate („унищожавам, погубвам”) и comprise („съдържам, състоя се от”). Най-общо се смята, че писателите са принудени да избират между два коренно различни подхода. Привържениците на прескриптивната граматика предписват правила как трябва да бъде използван езикът. Те подкрепят изготвянето на качествени стандарти, зачитат най-добрите постижения на нашата цивилизация и бранят езика от релативизъм, опростяване и изличаване на грамотността. Привържениците на дескриптивната граматика описват как в действителност се използва езикът. Те са убедени, че предписанията за правилна употреба не са нищо повече от таен код за общуване на управляващата класа, създаден да държи масите в подчинение. Езикът е органичен продукт на човешката творческа дейност, твърдят привържениците на дескриптивната граматика, и на хората трябва да им бъде позволено да пишат, както си искат.Тази дихотомия е колкото симпатична, толкова и лъжовна. Всеки, който е чел лошо написана курсова работа, безобразен превод от Гугъл Преводач или интервю с Джордж У. Буш, е в състояние да оцени необходимостта от наличието на стандарти в много области на общуването. Те могат да улеснят разбирането, да намалят недоразуменията, да предложат здрава основа за разгръщането на стила и гладкостта на изказа и да ни покажат, че конкретният писател се е потрудил върху създаването на даден пасаж от текста.Но това не означава, че всички „проблемни места”, шеги от „граматичния” фолклор или смътно запечатани в съзнанието уроци на госпожата от началното училище следва да бъдат запомнени. Голяма част от предписанията в областта на граматиката са възникнали поради ексцентрични съображения, пречат на ясния и гладък изказ и са били пренебрегвани от най-добрите писатели в продължение на столетия.Как можем да отличим това, за което наистина трябва да се притеснява старателният писател, от фолклора и суеверията? Като си зададем следните въпроси. Дали правилото не разпростира просто логиката на интуитивно доловено граматично явление върху по-сложни случаи, като например избягване на грешки в съгласуването в изречения от типа The impact of the cuts have not been felt. („Въздействието на съкращенията не бяха усетени”.)? Дали старателните писатели, които неизбежно пренебрегват правилото, си признават, че са сгрешили, когато нарушението им бъде посочено? Било ли е спазвано дадено правило от най-добрите писатели в миналото? Спазва ли се от старателните писатели в настоящето? Съществува ли консенсус сред чувствителните към това писатели, че то води до любопитни семантични различия? И не са ли нарушенията на правилото очевиден резултат от погрешно схващане, невнимателно четене или евтин опит да се направиш на интересен? От друга страна, едно правило следва да бъде отхвърлено, ако отговорът на някой от следващите въпроси е „да”. Почива ли правилото върху някоя смахната теория, като например тази, че английският трябва да наподобява латинския или че първоначалното значение на дадена дума е единствено вярното? Мигновено ли се отхвърля от фактите в английския език, например постулатът, че съществителните не могат да преминават в групата на глаголите? Дали въпросното правило не е възникнало от „болната тема” на някой самопомазан влъхва? Системно ли е било пренебрегвано от големи писатели? Почива ли върху неправилно диагностициране на основателен проблем като твърдението, че конструкция, която понякога звучи двусмислено, винаги е граматически неправилна? Дали опитите да се поправи дадено изречение, така че да се подчини на правилото, не допринасят единствено то да стане още по-тромаво и неясно?И накрая, дали предполагаемото правило не бърка граматиката с официалния регистър? Всеки писател владее палитра от стилове, които са подходящи за определена епоха и място. Официалният стил, подходящ за надписа на паметник на жертвите на геноцид, ще се различава от небрежния стил на имейла до близък приятел. Употребата на неофициален стил, когато се налага официален изказ, превръща прозата в лека, бъбрива, непреднамерена, лекомислена. Употребата на официален

1 „Разтопени” причастия - съществително или местоимение,

последвано от герундий – Б. пр.

стил, когато е уместен строгият изказ, превръща прозата в надута, помпозна, предвзета, високомерна. И двата вида несъответствия представляват грешки. Голям брой помагала, в които се дават граматичните правила, не си дават сметка за това разграничение и бъркат неофициалния стил с неправилната граматика. Най-лесният начин да разграничите основателното правило за употреба от бабините деветини е невероятно прост: направете справка. Проверете в съвременен наръчник по граматика или в речник, в който има бележки върху граматиката. Много хора, най-вече педантите, остават с впечатлението, че всеки мит относно узуса, пуснат в обращение от някой самопровъзгласил се пурист, ще бъде подкрепен от меродавните речници и учебници. В действителност, тези справочници, с внимателното си отношение към историята, литературата и същинската употреба, са най-горещите развенчатели на граматичните безумия. (Последното се отнася в по-малка степен до помагала по стил, изготвяни от вестници и професионални дружества, и до учебници, съставяни от самодейни критици и журналисти, които имат склонността да възпроизвеждат, без да се замислят, „фолклора”, създаден от техните предшественици.) По-долу следват 10 граматически проблема, избрани измежду тези, които се появяват често на страниците на езиковите помагала или са в списъците с езикови бележки, на които са посветени вестникарски колонки и гневните писма до редактора.and, because, but, or, so, also (и, защото, но, или, така че, също и)Учат децата, че започването на изречение със съюз е граматически неправилно. Причината е, че учителите се нуждаят от простичък начин, за да им обяснят как да разделят изреченията и затова им казват, че започването на изречения с „и” и други съюзи противоречи на правилата на граматиката. Въпреки педагогическите ползи от подаването на невярна информация при децата, подобен подход спрямо възрастните е неуместен. Няма нищо нередно в това изречението да започва със съюз. And, but и so („И”, „но” и „така че”) са абсолютно задължителни, когато съединяваме отделните изречения в логически свързана цялост и могат да бъдат употребявани в началото на изречението, когато отделните елементи са твърде дълги или прекалено сложни, за да влязат в състава на едно мегаизречение. Освен това съюзът because („защото”) може съвсем спокойно да си стои в началото на изречението. Най-често той се озовава там, когато въвежда подчинено изречение, намиращо се пред главното, като в Because you’re mine, I walk the line. („Защото си моя, вървя по пътя”.) Но то може да служи за начало на самостоятелно изречение, когато то отговаря на въпрос с why („защо”): Why can’t I have a pony? Because I said so. („Защо не мога да имам пони? Защото аз така казах”.) dangling modifiers („външни” модификатори)Според вас има ли нещо нередно в следните изречения:Checking into the hotel, it was nice to see a few of my old classmates in the lobby.(„Докато се регистрирах в хотела, беше приятно да видя неколцина от старите ми съученици във фоайето”.)Turning the corner, the view was quite different.(„Завивайки зад ъгъла, гледката беше коренно различна”.)In order to contain the epidemic, the area was sealed off.(„За да овладеят епидемията, районът беше отцепен”.)Според отдавна известното правило за употребата на модификатори тези изречения са граматически неправилни. Правилото гласи, че имплицитният подлог от модифициращата обособена част (този, който се регистрира в хотела, който завива зад ъгъла и т.н.) и явно изразеният подлог на главното изречение (нещото, гледката и пр.) трябва да съвпадат. Повечето редактори биха коригирали главното изречение, като добавят подлог, който е и подлог на модифициращия израз или изречение:Checking into the hotel, I was pleased to see a few of my old classmates in the lobby.(„Докато се регистрирах в хотела, аз се зарадвах да видя неколцина от старите си съученици във фоайето”.)Turning the corner, I saw that the view was quite different.(„Завивайки зад ъгъла, аз видях, че гледката беше коренно различна”.)In order to contain the epidemic, authorities sealed off the area.(„За да овладеят епидемията, властите отцепиха района”.)Езиковите бележки във вестниците са пълни с извинения за подобни „грешки”. Външните модификатори се срещат изключително често и то не само в издания, където журналистите нямат време да редактират, но

и в творбите на изтъкнати автори. Имайки предвид колко често подобни граматични форми се появяват на страниците на редактирани произведения и с каква лекота се приемат дори от внимателните читатели, може да се направят следните изводи: или външните модификатори са твърде подмолно промъкваща се граматична грешка, за която писателите трябва да развият чувствителен радар, или не са никаква грешка. (Забелязахте ли външния модификатор в предходното изречение?)Правилно е второто заключение: някои външни модификатори трябва да бъдат избягвани, но те не са граматически неправилни. Проблемът при тях е, че подлозите в такива изречения поначало са двусмислени и понякога самото изречение неизбежно кара читателя да направи погрешния избор, както в примера When a small boy, a girl is of little interest2.Но има и напълно приемливи външни модификатори. Голям брой причастия са се превърнали в предлози, като например according („съответстващ/според, съгласно”), allowing („позволяващ”) , concerning („засягащ/относно”), considering („отчитащ/предвид”), excepting („изключващ/с изключение на, без”), following („следващ/след”), given („даден/предвид”), granted („предоставен/при условие, че”), owing („дължащ/благодарение на”), regarding („отнасящ се/относно”) and respecting („зачитащ”), и не се нуждат от подлози. Вмъкването на „Ние смятаме” или „Ние разбираме” в главното изречение може да направи изречението тромаво и самовлюбено. Казано по-общо, модификаторът може да „виси”, когато като неизразен подлог се подразбира авторът или читателят. Решението дали да се преработи дадено изречение, за да се постигне съответствие в подлозите между двете части, е въпрос на лична преценка, не на граматика. Поставеният без замисляне външен модификатор може да обърка читателя или да го забави, а понякога дори и да го тласне към абсурдно тълкуване. Освен това, дори и да няма опасност от погрешно тълкуване на някой външен модификатор, вече има немалко читатели, тренирани да забелязват тези форми, което излага писателите, които ги оставят в текстовете си, на опасността да бъдат окачествени като немарливи. Затова при официален изказ, не би било зле да сме нащрек за подобни форми и да поправяме онези, които прекалено много бият на очи.like, as, such as (като; както)Преди много години, в зората на рекламата и ерата на момчетата от „Медисън Авеню”, когато цигарите се рекламираха по радиото и телевизията, всяка марка си имаше свое рекламно изречение. „Бих извървял цяла миля за една цигара „Кемъл”. „Лъки страйк” означава фино нарязан тютюн.” „Елате при аромата. Елате в страната на „Марлборо”. А ето и най-оплюваното рекламно изречение: Winston tastes good, like a cigarette should. („Уинстън” има страхотен вкус – както подобава на една цигара”.)Печалната слава на това послание не се дължеше на факта, че компанията производител използва атрактивно рекламно изречение, за да подтиква хората да се пристрастяват към карциногени. А по-скоро на факта, че въпросното рекламно изречение съдържаше граматична грешка. Like е предлог, твърдяха хулителите, и затова единствено именна фраза може да се употреби след него, както в примерите crazy like a fox („луд [като] за връзване”) или like a bat out of hell („бърз като светкавица”). Понеже like не е съюз, след него не може да стои изречение. От списанието „Ню Йоркър” със злорадство се присмяха на грешката,

2 Тук са възможни два превода: правилен, „Когато момчето е

малко, слабо се интересува от момичета” и неправилен, доста

изкуствено създаден единствено за нагледност на авторовата

теза, „Когато е малко [момче], момичето не представлява

голям интерес.” – Б. пр.

Стивън Пинкър: 10 „граматични

правила”, които (понякога) могат

да бъдат нарушавани

на стр. 10


Огдън Наш й посвети стихотворение, Уолтър Кронкайт отказа да произнесе въпросното изречение в ефир, а гурута на езиковите помагала като Стрънк и Уайт я обявиха за проява на неграмотност. Всички те бяха единодушни, че изречението е трябвало да гласи: Winston tastes good, as a cigarette should. Рекламната агенция и тютюнопроизводителят бяха очаровани от безплатната реклама и с най-голямо удоволствие признаха грешката си в следното заключително изречение: What do you want, good grammar or good taste? („Какво желаете – добра граматика или добър вкус?”)Както и при други дискусии, свързани с употребата на езика, врявата около изречението like a cigarette should е рожба на граматическа неосведоменост и историческо невежество. Употребата на like със самостоятелно изречение в това рекламно послание не е първото подобно прегрешение. Тази комбинация е в обращение от 600 години насам. Тя е използвана в литературните творби на мнозина велики писатели (включително и Уилям Шекспир, Чарлс Дикенс, Марк Твен, Хърбърт Уелс и Уилям Фокнър) и е успявала да се промъкне под радара на самите пуристи, които на свой ред неизбежно са я употребявали в своите наръчници по език и стил. Това не идва да покаже, че и пуристите са човешки същества и понякога допускат грешки; показва, че набедената „грешка” всъщност не е никаква грешка. Тютюнопроизводителите „Ар Джей Рейнълдс” си бяха признали, само че не онова престъпление, за което действително бяха виновни; иначе рекламното им изречение си беше съвършено правилно от гледна точка на граматиката. Писателите имат свободата да използват или like, или as, като обаче имат едно наум, че as е една идея по-строгият израз и че дискусията относно рекламата Winston-tastes-good се превърна до такава степен в аргумент за подклаждане на граматически войни, че читателите могат да си извадят неправилния извод, че писателят е допуснал грешка.Има още едно безмилостно насаждано от редакторите суеверие, и то е, че like не може да се използва за въвеждане на примери, както в изречението Many technical terms have become familiar to laypeople, like ‘cloning’ and ‘DNA’. („Много технически термини са станали познати на лаиците, като „клониране” и „ДНК”.) Те биха го поправили на such as ‘cloning’ and ‘DNA’ (като например „клониране” и „ДНК”). Според това правило like може да се използва единствено за означаване на подобие на посочен обект, както в примера I’ll find someone like you („Ще намеря някого като теб.”) и Poems are made by fools like me. („Стихотворенията ги пишат глупаци като мен”.) Малцина са писателите, които следват това фалшиво правило. Such as е по-официално от like, но и двете са съвсем правилни. preposition at the end of a sentence (предлог в края на изречението)Казват, че Уинстън Чърчил отговорил на редактора, коригирал неговите съчинения, със следното изречение: This is pedantry up with which I will not put („Това е педантизъм, да се примиря, с който, аз няма да.”), но това всъщност не е вярно. Нито пък въпросното остроумие (което всъщност е взето от статия в „Уол Стрийт Джърнъл” от 1942 г.) е особено добър пример за конструкция, която лингвистите наричат preposition stranding3. Например: Who did you talk to? („С кого разговаря?”) или That’s the bridge I walked across („Това е мостът, по който минах”). Частицата up се явява непреходен предлог и не изисква допълнение, затова и най-големият педант не би имал нищо против изречение от рода на This is pedantry with which I will not put up. („Това е педантизъм, с който няма да се примиря”.)Въпреки че приписваното авторство и самият пример са недействителни, подигравката е съвсем уместна. Забраната за поставяне на предлози в края на изреченията се смята за суеверие дори от езиковите влъхви и продължава да се спазва единствено от всезнайковците, които никога през живота си не са отваряли речник или помагало по език и стил, за да направят справка. Няма нищо, повтарям, нищо нередно в изреченията Who are you looking at? („Кого гледаш?”) или The better to see you with („С които да те виждам по-добре”) или We are such stuff as dreams are made on4 или It’s you she’s thinking of („За тебе мисли тя”). Това псевдоправило е било измислено от Джон Драйдън въз основа на глупава аналогия с латинския (където еквивалентът на предлога се прикрепва към съществителното и не може да бъде отделян от него) в опит да покаже, че Бен Джонсън бил слаб поет. Както

3 Явление, когато при образуването на въпрос или относително

изречение, въпросителната група се изнася в началото, а

предлогът остава „гол” в крайна позиция; в българския език

това е невъзможно – Б. пр.4 „Направени сме ний от сънища” – Шекспир, Бурята, IV, 1,

превод Валери Петров – Б. пр.

отбелязва лингвистът Марк Либерман, „Жалко, че по това време Джонсън вече е бил мъртъв от 35 години, иначе щеше да извика Драйдън на дуел и да спести много мъки на следващите поколения”. Алтернативата на оставянето на предлога в края на изречението е да му се позволи да придружава въпросителната дума в началото – правило, което лингвистът Дж. Р. (Хадж) Рос нарекъл pied-piping („синтактично извеждане”), защото му напомняло за начина, по който Вълшебният свирач подмамил плъховете да напуснат Хамелн. Стандартното правило за образуване на въпросителни изречения в английския език превръща You are seeing what? („Ти виждаш какво?”) в What are you seeing? („Какво виждаш?”) и по същия начин, You are looking at what? („Гледаш какво?”) в What are you looking at? („Какво гледаш?”). Това правило позволява на what да издърпа at при себе си в началото на изречението, с което стават възможни изречения от рода на At what are you looking? („В какво си се загледал?”) и други подобни като The better with which to see you („С които да те виждам по-добре” или It’s you of whom she’s thinking („За тебе мисли тя”).Как да направите своя избор? Съвсем очевидно, изречения със „синтактично извеждане” звучат по-добре в официалния стил. Ейбрахам Линкълн знаел какво прави пред гробовете на убитите при Гетисбърг войници, когато се заклел да бъде “increased devotion to that cause for which they gave the last full measure of devotion” („още по-предан на каузата, на която те отдадоха своята преданост без остатък”) вместо “increased devotion to that cause which they gave the last full measure of devotion for”. Проблемът на завършването на изречение с предлог е, че финалната дума може да се окаже твърде слаба, за да служи за смислов фокус, при което изречението звучи като „последното издихание на замлъкващ двигател”. Според същия принцип предлогът трябва да остане в края на изречението, когато е част от основната информация, както в примерите music to read by („музика, на която/на чийто фон да четеш”), something to guard against („нещо, от което да се пази”) или когато то заковава смисъла на идиоми като It’s nothing to sneeze at („Изобщо не е за пренебрегване”) или He doesn’t know what he’s talking about („Не знае какво говори”).predicative nominative (именна част на съставното сказуемо, предикатив в именителен падеж)Когато се прибирате вкъщи от работа, Hi, honey, it’s I („Скъпа/и, аз съм”) ли извиквате, отваряйки вратата? Ако е така, значи сте жертва на учителско правило, което е настоявало, че местоимението след глагола be („съм”) трябва да бъде в именителен (I, he, she, we, they – аз, той, тя, ние, те) вместо във винителен падеж (me, him, her, us, them – мен/ме, него/го, нея/я, нас/ни, тях/ги). Според това правило и Псалтирът (120:5), и Книга на Исая (6:5), и Книга на Йеремия (4:31), че дори и Офелия е трябвало да възкликнат Woe is I5, а опосумът Пого от комиксите би трябвало да преформулира известното си твърдение на We have met the enemy, and he is we. („Срещнахме врага и той сме ние”.)Правилото е резултат от три обърквания: на английския с латинския, на неофициалния стил с неправилната граматика и на синтаксиса със семантиката. Винителни форми в позицията на предикатив (именна част в съставно именно сказуемо) са били използвани столетия наред от много от уважаваните писатели, включително и от Самюел Пепис, Ърнест Хемингуей и Вирджиния Улф), като изборът между It is he and It is him („Това е той”) е единствено въпрос на предпочитание на официалния пред неофициалния стил.split infinitives (разделени инфинитиви)Преобладаващата част от митологизираните правила за употреба на дадени форми са съвсем безобидни. Забраната за разделянето на инфинитива (както в изречението Are you sure you want to permanently delete all the items and subfolders in the ‘Deleted Items’ folder? [„Сигурни ли сте, че искате да изтриете трайно всички документи и подпапки в папката „Изтрити документи”?”]) и дори стигащата по-далеч забрана за разделянето на глаголите (както в примерите I will always love you [„Винаги ще те обичам”] и I would never have guessed [„Никога не бих отгатнал(а)”]) е откровено вредна. През 2009 г., по време на церемонията по встъпване в длъжност на американския президент, върховният съдия Джон Робъртс, известен с педантизма си по отношение на граматиката, не може да се примири с думите на Барак Обама “solemnly swear that I will faithfully execute the office of president of the United States” („тържествено се заклевам, че ще изпълнявам вярно задълженията си на президент на Съединените щати”). Изоставяйки своя стриктен конструктивизъм, Робъртс еднолично променя Конституцията и кара Обама да произнесе “solemnly swear that I will execute the office of president to the United States faithfully”6. Изопачената клетва повдига страхове относно легитимността

5 „Горкият/горката аз!”; в превода на Валери Петров „О,

покруса”, но Woe is me на Офелия („Хамлет” III, 1), както и

стиховете от Библията, гласят буквално „Горко ми” – Б. пр.6 Преводът не може да илюстрира разделянето на инфинитива

в английския език, тъй като подобно явление в българския език

е недопустимо. Само за срвн.: че ще изпълнявам вярно – че ще

вярно изпълнявам (разделяне на инфинитива) – Б. пр.

на приемането на властта, затова клетвата бива повторена дума по дума, с разделянето на инфинитива и всичко останало, както следва, в тесен кръг, по-късно още същия следобед.Самите понятия „разделен инфинитив” и „разделен глагол” почиват върху глупава аналогия с латинския език, в който разделянето на глагола е невъзможно, защото се изразява само с една-единствена дума, например amare („обичам”). В английския език обаче т.нар. инфинитив to write е съставен не от една, а от две думи: частицата to и основната форма на глагола write, която може да се явява и без частицата to в конструкции от вида She helped him pack („Тя му помогна да си събере нещата”) и You must be brave. („Трябва да бъдеш/те смел(а)/и”). Не съществува каквото и да е основание да се забрани на наречието да стои пред основния глагол и велики писатели са го поставяли точно там в продължение на столетия. В действителност, мястото непосредствено пред основния глагол често пъти се явява най-естественото за наречието, като понякога това място е и единственото възможно. Неразделянето на инфинитива в репликата под карикатура в сп. „Ню Йоркър” I’m moving to France to not get fat („Отивам да живея във Франция, за да не надебелея”) би довело до изопачаване на смисъла (I’m moving to France not to get fat – „Отивам да живея във Франция не за да надебелея”), а ако това се направи с изречението Profits are expected to more than double this year („Очаква се тази година печалбите да нараснат с повече от два пъти”), ще се получи пълна безсмислица: Profits are expected more than to double this year.По-общо казано, позицията пред глагола е единственото място, където наречието определя глагола еднозначно. В изречение, в което авторът може да се е постарал да не раздели инфинитива, например The board voted immediately to approve the casino („Съветът гласува веднага да се даде разрешение за казиното”), читателят може да се позачуди кое се е случило веднага – гласуването или разрешението. Когато инфинитивът е разделен –The board voted to immediately approve the casino („Съветът гласува да се даде веднага разрешение за казиното”) – ясно е, че наречието се отнася единствено до разрешението. Това не означава, че инфинитивите трябва винаги да се разделят. Но поне може да си изградите полезния навик най-малкото да допускате възможността за изтегляне на наречието към края на глаголната част. Ако наречието носи важна информация, мястото му е там; ако ли не (както really („наистина”), just („само”), actually („всъщност”) и други паразити), може да е просто вербално труфило, от което спокойно можете да се отървете. И тъй като светът е пълен с невежи педанти, които несправедливо могат да ви обвинят, че сте допуснали грешка, когато разделяте инфинитива, по-добре не си създавайте проблеми, ако това няма да промени смисъла на изречението.И накрая, в много случаи отрицателната частица съвсем естествено се измества наляво от глагола, като инфинитивът остава неразделен:I find it hard to specify when to not split an infinitive.I find it hard to specify when not to split an infinitive.(„Затруднявам се да кажа кога инфинитивът не трябва да се разделя”.)Лично на мен ми се струва, че вариантите с неразделен инфинитив звучат по-елегантно, но откъде мога да съм сигурен, че моят слух не е бил замърсен от малодушния навик да не разделям инфинитивите, за да не ме замерят с топчета сдъвкана хартия членовете на бандата „Хванах ли те сега!”. that and which (който, която, което, които)Голяма част от фалшивите правила възникват като полезни съвети, целящи да избавят нерешителните писатели от парализа пред избора, предлаган от богатството на английския език. Въпросните насоки за озадачените освен това улесняват и живота на редакторите и постепенно се оказват включени в списъците с препоръки за добър език и стил. И преди да се усетим, едно емпирично установено правило се превръща в граматично, а съвършено безобидна (макар и не най-добра като избор) конструкция бива заклеймена като неправилна. Този преход е илюстриран най-убедително чрез измисленото, но масово прилагано правило за това кога трябва да се употреби which и кога - that.Според традиционното правило изборът зависи от това кой от двата вида определителни изречения въвежда съответната дума. Нерестриктивното подчинено определително изречение се отделя със запетаи, тирета или скоби, както в примера The pair of shoes, which cost five thousand dollars, was hideous. („Обувките, които струваха пет хиляди долара, бяха грозни”.) Рестриктивното подчинено определително изречение е изключително важно за смисъла на цялото изречение, защото посочва референта на именната част от няколко възможни алтернативи. Ако пишехме сценарий за документален филм за огромната колекция обувки на Имелда Маркос и искахме да наблегнем на един от чифтовете, подчертавайки каква висока цена е платила за него, а след това да добавим и още някоя, но само негова характеристика, щяхме да напишем: The pair of shoes that cost £5,000 was hideous7. Изборът между that

7 В първия случай се набляга на факта, че има някакъв грозен

Стивън Пинкър: 10 „граматични правила”...от стр. 9


и which, според правилото, е лесен: нерестриктивните подчинени относителни изречения изискват which; рестриктивните - that.Първата част от правилото е вярна: that звучи странно с нерестриктивно подчинено определително изречение, както в примера The pair of shoes, that cost £5,000, was hideous. Толкова странно, че малцина пишат по този начин, независимо от правилото. Втората обаче е съвършено невярна. Няма нищо нередно, ако се употреби which за въвеждане на рестриктивно подчинено определително изречение. Например: The pair of shoes which cost £5,000 was hideous. Наистина при някои рестриктивни подчинени определителни изречения which е единствената възможност, както в That which doesn’t kill you makes you stronger („Онова, което не те убива, те прави по-силен”) и The book in which I scribbled my notes is worthless („Книгата, в която надрасках бележките си, не струва”). Дори когато which няма задължителен характер, велики писатели са го използвали в продължение на векове, както в Авторизираната версия на Библията на крал Джеймс: “Render therefore unto Caesar the things which are Caesar’s” („отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу”) и прословутата фраза на Франклин Рузвелт “a day which will live in infamy” („ден, който ще се покрие с печална слава”)8.Е, в такъв случай, какво трябва да направи писателят? Същинското решение е не дали трябва да използва that, или which, а дали подчиненото определително изречение да бъде рестриктивно, или нерестриктивно. Ако изречението съдържа коментар относно определяемото от главното изречение, който може да бъде пропуснат, без съществено да се промени цялостното значение, и ако изречението бъде произнесено след кратка пауза и с определена интонация, тогава бъдете сигурни, че можете да го отделите със запетаи (или тирета или скоби): “The Cambridge restaurant, which had failed to clean its grease trap, was infested with roaches”. („Кеймбриджкият ресторант, в който не бяха почистили сепаратора за мазнини, беше нападнат от хлебарки”.) Постъпвайки по този начин, не ви се налага да се тревожите дали да употребите that или which, защото ако се изкушавате да сложите that, то ще означава, че сте поне с двеста години по-възрастен/възрастна или че имате толкова лош слух за английския език, че изборът между that и which е най-малкият ви проблем.От друга страна, ако изречението носи информация за определяемото съществително име, която е съществена за цялостното значение (както в примера “Every Cambridge restaurant which failed to clean its grease trap was infested with roaches”/„Всеки кеймбриджки ресторант, който не беше почистил сепаратора за мазнини, беше нападнат от хлебарки”, в който изпускането на частта в получер курсив би довело до коренна промяна на смисъла на изречението), и ако то може да бъде произнесено със същата интонация, тогава не го отделяйте с препинателни знаци. А що се отнася до предпочитанието между which и that: ако мразите да избирате, няма да сбъркате, ако употребите that.who and whom (кой и [предлог +] кого)Когато задали на Граучо Маркс дълъг и натруфен въпрос, той отговорил: Whom knows? Разказ от 1928 г. от Джордж Ейд съдържа следната реплика: “‘Whom are you?’ he said, for he had been to night school.” („- Кого сте вие? – попита той, защото беше зъвършил вечерно училище.”). През 2000 г. в комикса „Майка Гъска и Грим” един кацнал на дървото бухал крещи: “Whom”, а отдолу миеща мечка му отговаря: „Фукльо!” Има и един комикс със заглавие „Граматиката на Далеците”, в който един от роботите извиква: “I think you mean Doctor Whom!” („Мисля, че имате предвид Доктор Кого!”)9. Популярността на свързаните с whom шеги ни показва две неща, свързани с разликата между who и whom. Първо, че в продължение на много години whom се е възприемало за израз от официалния стил, на ръба на помпозността. Второ, че правилата за употребата му си остават неясни за много от говорещите, които се изкушават да вмъкват по някое и друго whom, за да звучат по-изискано.Може да се стигне до там, че да сте склонни да се съгласите с думите на писателя Калвин Трилин: „Аз лично смятам, че думата whom е била измислена, за да заговорим всички като английски икономи”. Но това е твърде крайно. Има случаи, в които и без да сте английски икономи, трябва да знаете кога да употребите who и кога - whom.Някога е било съвсем ясно. Разликата между who и whom е същата като между he and him („той и него”) или she and her („тя и нея”), при които никой не се затруднява. Тъй като казваме “He kissed the bride” („Той целуна булката”, въпросителното изречение е “Who kissed the bride?”

чифт обувки и се съобщава, че между другото този чифт

струва и пет хиляди долара. Във втория пример се набляга

върху факта, че само чифтът, който струва пет хиляди лири, е

грозен, не някой друг. – Б. пр.8 Става дума за нападението над Пърл Харбър; цитатът е от

речта, произнесена на следващия ден, когато САЩ обявяват

война на Япония и по този начин се включват във Втората

световна война – Б. пр.9 Далеците са измислени представители на извънземна раса,

герои на прочутия британски сериал Doctor Who/Доктор Кой.”

– Б. пр.

(„Кой целуна булката?”). Понеже казваме “Henry kissed her” („Хенри целуна нея”), въпросителното изречение е “Whom did Henry kiss?” („Кого целуна Хенри?”). Но дори след столетия натяквания от привържениците на прескриптивната граматика, разграничението who–whom продължава да бъде прекалено тънко в речта и в неофициалния писмен стил. Само най-надутият пуяк би казал: “Whom are you going to believe, me or your own eyes?” („На кого ще повярваш? На мен или на собствените си очи?”); “It’s not what you know; it’s whom you know” („Не е важно какво знаеш, а кого познаваш”) или “Do you know whom you’re talking to?” („Знаеш ли с кого разговаряш?”). А когато хората наистина се опитат да използват whom в писмен текст, често пъти объркват нещата, както се вижда от следния пример: “Whomever installed the shutters originally did not consider proper build out” („Когото и да е монтирал щорите, не е взел под внимание особеностите на мястото”).Подобно на подчинителното наклонение, местоимението whom все по-често остава зад борда. И наистина, честотният анализ на употребата му в печатни текстове потвърждава факта, че от близо две столетия то потъва все повече и повече. Злочестата съдба на whom може да представлява не промяна в граматиката на английския език, а културна промяна у англоговорещите, и по-конкретно, олекотяването на писмената реч, която все повече наподобява устната. Но винаги е рисковано да се екстраполира низходяща тенденция до нулата, а от 80-те години на XX век, кривата като че ли се е „успокоила” и не се движи надолу. Макар whom да звучи помпозно в кратките въпроси и относителните изречения, при други обстоятелства се явява съвсем естествен избор, дори в неофициалната устна и писмена реч. Все още използваме whom в двойни въпроси като “Who’s dating whom?” („Кой с кого излиза?”) и готови изрази като “To whom it may concern”10 и “With whom do you wish to speak?” („С кого желаете да разговаряте?”). Беглият преглед на електронната поща ми показва стотици попадения, при които whom се употребява напълно уместно в изречения от неофициалния стил като “Not sure if you remember me; I’m the fellow from Casasanto’s lab with whom you had a hair showdown while at Hunter College.” („Не съм сигурен дали ме помните; Аз съм мъжът от лабораторията на Казасанто, с когото имахте спречкване по въпроса за прическите в колежа „Хънтър”.)Най-добрият съвет за писателите е да съобразяват употребата на whom със сложността на конструкцията и степента на официалност, която желаят да постигнат. Щом Уилям Сафайър, човекът, който списваше езиковата колонка на „Ню Йорк Таймс” и изкова термина „езиков влъхва” за самия себе си, може да напише: “Let tomorrow’s people decide who they want to be president” („Нека хората на утрешния ден решат кой искат да бъде техният президент”), значи и вие можете да го направите.very unique (много уникален)Казват, че не може да си малко пооженен или малко позабременяла, а пуристите вярват, че тази истина се отнася и до още няколко прилагателни. Една от най-честите обиди за здравия разум на пуристите е изразът very unique („много уникален”), както и други подобни, в които „абсолютното” или „неподлежащото на сравнение” прилагателно се определя от наречие за количество като more („повече”), less („по-малко”), somewhat („донякъде”), quite („твърде”) или almost („почти”). Уникалността, твърдят пуристите, е като брака и бременността: нещото или е уникално (единствено по рода си), или не е, затова търсенето на степени при уникалността е лишено от смисъл. По същия начин не може да се направи разумно степенуване на absolute („абсолютен”), certain („сигурен”), complete („цялостен”), equal („равен”), eternal („вечен”), perfect („съвършен”) или the same („еднакъв”). Не можете да напишете, че нечие твърдение е more certain („по-сигурно”) от друго или че апартаментът е relatively perfect („относително съвършен”).Един поглед върху речевата практика веднага надува предупредителните свирки. Великите писатели поставят определения на абсолютните прилагателни от векове, включително и създателите на Американската конституция, които са търсели “a more perfect union” („един по-съвършен съюз”). Голяма част от примерите остават незабелязани от съвестните писатели, включително и изрази от рода на “nothing could be more certain” („нищо не можеше да бъде по-сигурно”) и “there could be no more perfect spot” („не можеше да има по-съвършено място”). Въпреки че всички мразят израза very unique, съществуват определения на прилагателното unique срещу които никой не възразява, както в думите на Мартин Лутър Кинг: “I am in the rather unique position of being the son, the grandson, and the great grandson of preachers.” („Намирам се в твърде уникалното положение да бъда син, внук и правнук на проповедници”.)Его го и слабото място в логиката на пуристите. Уникалността не е като бременността и брака; тя трябва да бъде дефинирана спрямо някаква скàла. Твърди

10 Букв. „До когото може да се отнася” в смисъл „На

вниманието на”, когато не се уточнява получател или „Да

послужи пред съответните органи”, когато става дума за

документ – Б. пр.

се, че всяка снежинка е уникална, и ако ги разглеждаме под микроскоп, сигурно ще е така, но честно казано, на мен всички ми изглеждат еднакви. И обратно, всяка от прословутите капки в израза „като две капки вода” е уникална, ако затворите едното си око, докато я разглеждате под лупа. Значи ли това, че нищо не е уникално, или означава, че всяко нещо е уникално? Няма правилен отговор: концепцията за уникалност има смисъл единствено когато посочите качествата, които ви интересуват, и степента на резолюция или пресяване, която използвате. Когато наречем нещо quite unique („твърде уникално”) или very unique („много уникално”), това означава, че обектът се различава от другите по необичаен брой качества или в необичайна степен, или и двете. С други думи, каквато и скàла или критерий да изберете, обектът ще си остане уникален. Това обаче не трябва да ви окуражава да употребявате израза very unique („много уникален”). Very в най-добрия случай е изтъркан определител, а съчетаването му с unique стърже върху слуха на достатъчен брой читатели, така че най-мъдро би било да го избягвате.count nouns, mass nouns and “ten items or less” (броими съществителни, събирателни съществителни и „десет или по-малко предмета”)Носителите на английския език притежават способността да назовават съвкупността от обекти като състояща се от отделни единици, които се означават посредством броими съществителни в множествено число, например pebbles („камъчета”), или като неразчленима субстанция, изразявана със събирателно съществително, например gravel („чакъл”). Част от количествените наречия са капризни в избора на дума, която поясняват. Можем да говорим за many pebbles („много камъчета”), но не и за much pebbles, както и за much gravel („много чакъл”), но не и за many gravel. Други пък изобщо не са капризни: можем да говорим както за more pebbles („повече камъчета”), така и за more gravel („повече чакъл”).Сега обаче да не вземете да си помислите, че щом more може да се употребява и с броими, и с неброими съществителни, същото се отнася и за less. Не, не е така: може и да имате less gravel („по-малко чакъл”), но повечето писатели ще се съгласят, че може да имате само fewer pebbles („по-малко [на брой] камъчета”), но не и less pebbles. Това е разумно разграничение, но пуристите са го раздули до небивали размери. Надписът над касите за бързо обслужване в супермаркетите, който гласи: “Ten Items or Less” („Десет артикула или по-малко [от това]”), е граматична грешка, твърдят те и в резултат на тяхното заяждане по-изисканите супермаркети го замениха с нов: “Ten Items or Fewer” („Десет артикула или по-малко [на брой]”). Според тази логика продавачите ще трябва да отказват да продават бира на клиенти, които са “fewer than 21 years old” („на по-малко [на брой] от 21 години”, а спазващите закона мотористи ще трябва да карат със скорост “fewer than 70 miles an hour” („по-малка [на брой] от 70 мили в час”). Обаче веднъж овладели това разграничение, вече ще имате one fewer thing to worry about („едно [на брой] притеснение по-малко”).Съвсем ясно е, че пуристите са скалъпили надве-натри разграничението “less-fewer” („по-малко [за неброими съществителни] – по-малко [за броими съществителни]”). Less може съвсем естествено да се употреби с броимо съществително в единствено число, например one less car („една кола по-малко”) и one less thing to worry about („едно притеснение по-малко”). Освен това, напълно естествено е, когато определяното количествено цяло представлява неразчленима субстанция и когато броимото съществително се отнася до мерни единици, например “21 years old” („на възраст 21 години”) и “70 miles an hour” („70 мили в час”), както в скàлата от 1 до 11 в телевизионното шоу на Найджъл Тъфнел This Is Spinal Tap, тогава определянето на съществителните като броими или неброими е спорно. Също така употребата на less е идиоматизирана в някои изрази, в които количеството се сравнява със стандарт, например “Describe yourself in 50 words or less” („Опишете себе си с 50 думи или по-малко”). Като повечето двусмислени правила за правилна употреба, разграничението less-fewer не е решаващо като показател на стила. В случаите, когато и less, и fewer могат да се употребят, като например в изречението “Less/fewer than 20 of the students voted” („Гласуваха по-малко от 20 от студентите”), fewer е по-добрият избор, защото засилва образността. Но това не означава, че less е граматически неправилно.

Преведе от английски РАДОСТИН ЖЕЛЕВ

Под редакцията на проф. д-р ЙОВКА ТИШЕВА

Откъс от новата книга на Стивън Пинкър „The Sense of Style: The Thinking Person’s Guide to Writing in the 21st Century“, New York: Penguin, която този месец излиза на английски език.


Що се отнася до бунтуването, аз се опитвам да го практикувам в духа на френското Просвещение, като заемам също от немската философия и психоанализата на Зигмунд Фройд. Докато българската дума „бунт”, според някои тълкувания, ни възвежда вероятно към етимологическия корен на немското Bund, съюз, а според други е свързана с индо-европейския корен *bhou, изразяващ движение и сила, който е в основата също на „буря”, „бушувам” и „буен”; същата частица стои в основата и на латинското furia, и на старогръцкото φύρω. Обаче френската форма „révolte” напомня на латинския си произход и препраща към санскритския корен „...+vel”: разкриване, връщане назад, за да се отвори следходното, откровение, прераждане. Така че, като космополитна изследователка в кръстопътя на различни дисциплини, които подлагам на постоянно питане, аз нямам фиксирана идентичност. Дори съм убедена, че силата на нашата тъй крехка, тъй несигурна, тъй нападана Европа, е точно в това, че тук, в гръцко-юдейската и християнска европейска традиция и благодарение на освободителното скъсване с религиозния обскурантизъм, донесено от века на Просвещението, следователно в Европа и никъде другаде, идентичността вече не е култ, а е въпрос. Аз твърдя, разбира се, че на нас ни е нужна идентичност: национална, полова, езикова, културна... Тъй като идентичността е универсален антидепресант: ако не знаете вече кой сте, вие се съмнявате в себе си, постепенно ставате нищо, вие ще се угнетите, вие ще се самоубиете. Но антидепресантите бързо се израждат в маниакална възбуда и отварят пътя към братоубийствени войни: днес това е по-видно от всякога под натиска на интегризмите. Така че още в моята родна България (където прекарах двадесет и пет години от живота си и която в моето детско съзнание вече беше неразделна част от Европа), а още по-непоколебимо във Франция (където живея от 48 години), аз научих, че няма друг начин да се изживява живота на духа в тези мрачни времена (за които говори един от моите „женски гении”, Хана Арент), освен да се „постави голям въпросителен знак върху най-голямата сериозност” (за да цитирам известната фраза на Ницше). Ако трябваше да предам накратко полифонията на моето търсене (философия-семиология-психоанализа-роман), бих казала: вместо да се търси някаква „система”, да се поддържа „въпросителният знак върху най-голямата сериозност”.Предлагам ви да слушате в този смисъл и размишлението върху „Новите форми на бунта”, което предоставям на вашето внимание.

ИНТИМНО ПРЕЖИВЯВАНЕ„Аз се бунтувам, следователно ние съществуваме” (Албер Камю). Или по-скоро: Аз се бунтувам, следователно ние сме на път да се осъществим. Става дума за един просветителен и дълговременен експеримент.Много се говори за бунт в нашия глобализиран свят. Народни въстания, възмутена младеж, детронирани диктатори, президенти, изпуснали олигархическите си нерви, надежди и свободи, потиснати в затвори, карнавални процеси и кървави бани. При тази ситуация възниква един въпрос : ще успее ли бунтът, наричан в Мрежата „riot”, да събуди пресметливoто човечество в цифровата ера от хипер-свързания му сън? Или бунтуването е само хитрост на спектакъла, необходима му, за да продължи?Поне от два века насам сложната и богата дума, която в началото е била думата „бунт” [revolte], 1 е придобила политическо значение. Днес под бунт [revolte] разбираме оспорване на вече установени норми, ценности, власт. От Френската революция насам „политическият бунт” е светската версия на най-живото съзнание, когато то се опитва да остане вярно на тревогите и свободите си; бунтът е нашата мистика, синоним на достойнство.Ала нещо се е променило в резултат на всеобхватната криза, която преживяваме сега.За пръв път в историята си даваме сметка, че не е достатъчно да заменим старите ценности с нови „решения”. Тъй като всяко решение (т.нар. „free-market”, консумацията, сигурността, хиперсвързаността), което се превръща в „ценност“ и възнамерява да замести старите рецепти (било то благотворителността на религиите или класовата борба на марксистите), всяко решение застива на свой ред в – потенциално тоталитарни – догми и безизходици. Под натиска на техниката, диктата на образите и ускорението на информацията, забравяме, че човекът, тоест говорещото същество е истински живо само при условие, че има душевен живот. Но такъв живот съществува единствено когато човек постоянно поставя под въпрос своите норми и способности, собствената си полова, национална, езикова идентичност; желанията си, страданията си, своите любови и омрази. Не политическите апарати, а тъкмо разбунтуваните мъж и жена, в своето безпокойство на изследователи, са факторите, които усещат разочарованието от цивилизацията и търсят подходящ отговор. Срещнах неотдавна един ректор на университет в Аржентина, който ми каза, че иска

1 Така много старите форми *wel и *welu, указващи волево, занаятчийско действие, довело до назоваването на технически предмети за защита и покритие, са довели до „връщане” (retour), „разкриване” (décou-vrement), „кръгово движение на планетите”, италианското „volte-face”, „обема” и „тома” на една книга (volume), френския „водевил”, та чак до шведската автомобилна марка Волво.

да превърне младежите от бедстващите квартали не в „кадри”, нито в бунтовници, а в изследователи, които да търсят причините и механизмите на наркотиците, оръжейния трафик, проституцията в техните райони.

Този човек беше защитил дисертация върху Майстер Екхарт, мистик от ХІІІ-ХІV век, който моли Бог да го освободи от Бог...Накратко, този професор споделя моето убеждение : преди да вдигнеш революция в квартала, трябва да направиш революция в себе си. Чрез какви средства да задвижим тази промяна?Те са множество. Като психоаналитичка, аз смятам, че психоанализата е очевидно едно от тези средства. Но също изкуството, преоткриването на различните религиозни преживявания от миналото, дори когато си атеист, са други такива средства. За психоанализата темата „бунт” е особено важна: на кушетката целта при един пациент с душевно страдание е да си припомни миналото, да го проблематизира, да го постави под въпрос, за да се откъсне от него, да го надмогне. Психоанализата не е, както твърдят някои, метод, който позволява най-добре да се „приспособиш” към обществото. Тъкмо обратното: тя е средство да преоцениш миналото си, за да утвърдиш своеобразието му чрез онова, което е най-оригинално в себе си, което разкрива най-присъщото за теб, и в този смисъл е революционно. Фройд е един от най-язвителните, най-разбунтуваните умове на своето време, и съвсем не е основател на някаква нова религия, както го обвиняват. По време на анализата прераждането на пациента винаги преминава през новите връзки, които той успява да създаде с другия. В този експеримент (expérience) се състои възможният бунт. Той не е непосредствено политически, а допринася за едно продължително и дълбоко етическо изменение.

Бих дала за пример все още неизвестната работа на сирийската психоаналитичка Рафа Нашед, която защитих съвместно с други френски психоаналитици, защото беше вкарана в затвора поради това, че е водила психотерапия срещу страха. Тази жена се опитва да практикува психоанализа в една страна, където – както самата тя пише – не можеш да кажеш нито „не”, нито „аз”. Тя започва да превежда Фройд на арабски, като заменя обичайната реторика, която на този език изразява сексуалността в жертвени термини, с една любовна реторика, заета от големия мюсюлмански поет и мистик Манзур ал-Халадж (ІХ в.)! Истински бунт, според моето разбиране, който се връща към традиционните източници, съгласувайки най-взискателната модерност с културното разнообразие, с културната присъщност.В последните години отдадох голямо значение на религиите. Дори се срещнах с папа Бенедикт ХVІ на междурелигиозната среща в Асизи през октомври 2011 г., където говорих от името на делегацията на невярващите. Как да се обясни това при една атеистична интелектуалка? Смятам, че е належащо да се прокарат мостове между светския и християнския хуманизъм, както и с другите религии. В този дух създадох с израелски психоаналитици интердисциплинарен форум върху религиите в Йерусалим. Не идва ли при нас културата-бунт от гръцкия философски диалог, но също и от равинските тълкувания на Библията, от ретроспективното християнско размишление, което е едно непрекъснато поставяне под въпрос? Някои от ученията на древните митове могат да ни бъдат от голяма помощ, ако съумеем да се върнем към тях, да ги дискутираме и разясняваме. Действително, нашето секуларно общество е попаднало в клопката на едно изключително счетоводителско ръководене на живота. То мисли все повече през „данни”, „цифри”, „стойности” и все по-малко през „въпроси”. Ще ви дам пример. Години наред търсих място да приютя своя син Давид с неговите неврологични трудности, да се уважава самостоятелността му и в същото време да се предпазва здравето му. Републиканските закони, въпреки усилията в последно време, все още не осигуряват истински персонализиран съпровод на мъже и жени в особено положение. Открих такова място не някъде другаде, а в една католическа асоциация, наскоро създадена в духа на „Арката” на Жан Вание: там намерих една наистина необикновена всеотдайност и отваряне към другия в цялото му различие.2 Още едно доказателство, че е неотложно хуманизмът да бъде утвърден наново, като се използва опитът на всички. Трябва да се върнем към форми на бунта, които са радикални, защото са му присъщи. Тези форми ще гарантират независимостта на духа и творческите му способности; проблематизирането на ценностите и идентичностите; интимното преживяване (expérience intérieure); новото поставяне под въпрос на приетото, на клишетата, на „езиковите елементи”. Чрез тези форми на бунт ще можем да се докоснем, под стереотипите и конвенциите, до неизречимите травми на нашата психика. Не за да ги увековечим, не за да балсамирам „моята депресия”,„моята перверзия” както прави известна литература, която се цени по медийния пазар, но за да разглобя тези травми, да ги анализирам и преоценя. Така само мога да се преродя в нови връзки, в множествеността на връзките, които ще възникнат. Това е вярно за Запада и, по различен начин, за нововъзникващите страни, където освободителните

2 Написах книга – размяна на писма с Жан Вание по този въпрос : „Техният поглед пронизва нашия мрак” (Leur regard perce nos ombres).

подеми търсят ресурс в завръщането към духовните традиции, но попадат в клопката на обскурантизма. Под обскурантизъм разбирам триковете на технологията, а също и опиума на религиозните догми, които банализират съзнанието. Eдинствено бунтовният, непримирим, вътрешен опит може все още да ни спаси.Споменах психоанализата. Само че бунтът, който се опитва да прероди анализантите и да изгради душевен живот в тях, не е чужд на онова, което всяка личност изпитва, когато се вслуша във „вътрешния си глас”, пресечен от сложни логики. От тях днес ще откроя само две движения, познати на всеки от вас: нуждата да вярваш и желанието да знаеш.

Нуждата да вярваш и желанието да знаеш3

A. Океанното чувство….Две психични преживявания изправят аналитика пред нуждата да вярваш. Първото препраща към онова, което Фройд в отговор на запитване на Ромен Ролан описва не без резерви като „океанно чувство” (в Цивилизацията и разочарованието от нея, 19294). Фройд описва съкровеното единство между Аза и околния свят, усещано като абсолютна сигурност, пълно задоволяване, безкрайна защитеност, но също и като загуба на себе си, в която сме погълнати от околната среда, тя ни заобикаля и прегръща, тя ни обхваща (като контейнер) – и напомня преживяването на кърмачето, което още не е установило граници между своето Аз и майчиното тяло. Неоспоримо и несподелимо, дадено само на „някои”, чиято „регресия може да стигне достатъчно далеч” и все пак признато от Фройд като изначално преживавяне на Аза, това пред-езиково или над-езиково преживяване, доминирано от усещания, стои в основата на вярването. Вярването не в смисъла на предположение, а в силния смисъл на непоклатима сигурност, сетивна пълнота и неоспорима истина, която субектът изпитва като необичайно над-живяване, едновременно сетивно и ментално, и собствено казано – като екстатичен експеримент. Някои естетически творби, като например Пруст, в романа си По следите на изгубеното време, свидетелстват за това: Повествователят описва сънища без образи („сънят от втория апартамент ”5), изтъкани от удоволствия и/или болки, за които „ние” „вярваме” (уточнява той), че са неназовими: сънища, които мобилизират крайната напрегнатост на петте сетива и които само една каскада от метафори може да се опита да „преведе”. Разказът за тези сънища може да бъде тълкуван като триумф над „ендогенния аутизъм” („autisme endogène”), който живее в несъзнаваните глъбини на всеки от нас, според психоаналитичката Франсис Тъстин. Дали писателят не успява да победи тези травми там, където аутистът се проваля?

B. Второто логическо движение, присъщо на вярата, е „първичната идентификация с бащата от индивидуалната предистория” (Фройд, „Аз и То” (1923).Да вземем Псалм 116: 10: „He’emanti ki adaber… כי האמנית ,Вярвах дори когато казвах: силно съм съкрушен. Аз„ ;”אדברкойто в своята необмисленост казвах: всеки човек е лъжа.”6 Свети Павел в своето Второ писмо до Коринтяни, 4:13, подема като ехо гръцкия превод на Псалм 116: „Epistevsa dio elalissa…”7; на латински: „Credidi, propter locutus sum”, на български: „повярвах и затова говорих”; на френски: „J’ai cru et j’ai parlé”; на немски: „Ich glaube, darum rede ich”; на английски: „I believed, and therefore I have spoken”.Тъй като псалмистът припомня, няколко реда преди това изказване, едно милосърдно вслушване от страна на Бог, любящия Друг, Третото лице, и като събирам различните тълкувания на еврейския термин „ки”: „и”, „затова”, „въпреки”, аз разбирам стиха така: „Тъй като Ти ми говори и ме изслуша, вярвам и говоря въпреки неназовимото.”Контекстът на Псалма е следователно съвсем ясен: той свързва вярата („emuna”, където се чува корена „amen”, вяра или вярване), която ръководи речевия акт, с конкретни твърдения, които понякога са подвеждащи и потискащи („силно съм съкрушен”, „хората лъжат” и т.н.). Вярата, ще рече: убеждението, че „има Друг, когото слушам и който ме слуша”, държи ключа – условието и дълбинния смисъл – на самия речеви акт, бил той и оплакване. Тъй като вярвам, говоря; не бих говорил, ако не вярвах; да вярвам в това, което казвам, и да постоянствам в казването, произтича от способността да вярвам в Другия, и съвсем не от екзистенциялния опит, който е силно разочароващ (съкрушение и лъжа). Но какво е „да вярвам”?Латинското credo произхожда от санскритския корен, kredh-dh/srad-dhâ, което обозначава акт на „доверяване” на бог, предполагащ възстановяване под формата на божестена услуга, оказана на вярващия; именно от този корен идва и секуларизирания финансов кредит: депозирам едно благо, като очаквам отплата (Емил Бенвенист детайлно е обяснил това развитие8). Вярването е кредит: не е учудващо, че и двете днес са в криза...Каква е връзката с Фройд? Психоаналитичният експеримент на детето и на възрастния свидетелства, че съществува един ключов момент от развитието, при който infans (детето, което още не говори) се пренася или „проектира”

3 Виж Julia Kristeva, Cet incroyable besoin de croire, op. cit., предговор, pp. 7-21.4 [Български превод: Зигмунд Фройд, Ерос и култура, София:

Евразия-Абагар,1991. – бел. прев.] 5 [В българския превод е предадено като „втори дом”. Виж Марсел Пруст, Содом и Гомор. Част втора, прев. Мария Георгиева, София: Панорама, 2003, с. 173 и следв. – бел. прев.] 6 [В Синодалния превод тези стихове се намират в Псалм 115:1-

2: „Повярвах и затова говорих: силно съм съкрушен. В моята

необмисленост си казах всеки човек е лъжа.” – бел. прев.]7 Въпреки че знае и арамейски, и иврит, свети Павел цитира еврейската Библия по превода на т. нар. „Септуагинта”.8 Emile Benveniste, Vocabulaire des institutions indo-européennes,

t. 1, Minuit, 1969, pp. 171-180.

Нови форми на бунтаот стр. 1


във външно лице, с което се идентифицира: любящия баща. Първичната идентификация с „бащата от индивидуалната предистория”9, зора на символната тройност, която замества обаянието и ужаса от двойната взаимозависимост майка-и-дете. Това доверяващо се признание, предлагано ми от бащата, обичащ майката и обичан от нея, и към когото аз на свой ред се обръщам, променя ехолалията в езикови знаци, чийто смисъл бащата фиксира.Знаци на обекти, но преди всичко знаци на моето ликуване и на моя ужас, думите на езика трансформират тревожността ми във „вярващо очакване”: gläubigen Erwartung10, пише Фройд. Бащиното любящо вслушване придава смисъл на онова, което без него би било неизречима травма: безименна прекомерност на удоволствия и болки. Само че не Азът конструира тази първична идентификация; нито пък ми я налага любящият баща. Съпричастието (Einfühlung) – това начало, тази нулева степен на ставането Едно с третия – е „пряко и непосредствено” като гръм или халюцинация. Това „единение” на мен-в-другия-който-е-трети се отпечатва в Аза и го основава... с посредничеството на сетивността и речта на майката, обичаща бащата – майка, на която аз все още принадлежа и от която все още съм неотделима. Аз не говоря без тази майчина опора, която представлява моето „вярващо очакване”, отправено към любящия баща от индивидуалната предистория: баща, който притежава „атрибутите на двамата родители”. Този баща, който ме е предшествувал, който е трябвало да бъде там още преди Лай, преди известният „Едипов” баща да формулира своите забрани и закони.Така се очертава един въображаем баща, който, като ме признава и обича през майка ми, ме кара да вярвам, че и аз мога да „вярвам”. Че мога да се идентифицирам с него – Фройд използва термина „вложение” („Besetzung ” на немски, „cathexis ” на английски). Да вярвам и/или да влагам в него не като обект на нужда и желание, а да влагам в представата, която той има за мен, и в неговите думи – в представата, която имам за него, и в моите думи. „Вярвах и говорих.”Само на тази основа нуждата ми да вярвам, която е била задоволена по този начин и ако са ми били предложени оптималните условия за развиване на езика, ще може да се съчетае с друга способност, разяждаща и освобождаваща: желанието да зная.Кой не знае ликуващия транс на детето, поставящо въпроси? Все още намиращо се на границата между плътта на света и царството на езика, то не спира да ни води към онази несъвместимост между имената и съществата. Тази празнота между имената и Битието, която вече не го ужасява, а го разсмива, тъй като вярва, че е възможно да назоваваш, да караш да се назовава.Юношата е вярващ

Детето-крал, което дреме в „детството” на всеки от нас, е според Фройд („Три студии върху теорията на сексуалността” (1905)) „изследовател в лаборатория”: с всичките си събудени сетива то се опитва да разбере откъде идват децата. Това неутолимо любопитство е тъй изкусително, че затъмнява характеристиките на юношата: точно защото няма юноша без нужда да вярва.Юношата не е изследовател в лаборатория, той е вярващ. Всики ние сме юноши, когато изпитваме страстта по абсолюта. Фройд не се е занимавал с юноши, защото самият той е бил най-невярващият, най-нерелигиозният от всички хора, които някога са съществували. Да вярваш, в смисъла на [религиозна] вяра, предполага страст по една абсолютна връзка с обекта (т. нар. обектното отношение): вярата желае всичко, тя е потенциално интегристка, какъвто е и юношата. Адам и Ева, Ромео и Жулиета са неин емблематичен образ; всички ние сме юноши, когато сме влюбени.Само че, тъй като нагоните и желанията ни са амбивалентни, садо-мазохистични, вярването, че Идеалният Обект съществува, е постоянно застрашено, когато не е напълно доведено до провал. Тогава страстта в търсене на идеален обект се обръща в наказание и самонаказание, които идват с цялата си свита: разочарование-депресия-самоубийство; или, в една по-регресивна и соматична форма, анорексичен синдром; дори, в съвременния политически контекст, тласъкът, унищожаващ мен-с-другия, който нарекох синдрома на камикадзе. Поради това, че юношата вярва в обектното отношение, той изпитва жестоко неговата невъзможност.

Вярване и нихилизъм: болестите на душата

Става ясно, че юношеството, структурирано от идеализацията, е все пак едно боледуване от идеалност: било от идеалността, която му липсва, било от идеалността, с която юношата разполага в определен контекст, но която не се приспособява към след-пубертетния нагон и към нуждата му да споделя с един абсолютно задоволяващ обект. Юношеската идеалност по необходимост винаги изисква и винаги е в криза: тя се бунтува срещу идеалните и невъзможни норми. Юношеското вярване съпътства неумолимо юношеския нихилизъм. Защо? Тъй като раят съществува (за несъзнаваното), но „той” или „тя” ме разочароват (в реалността), аз мога единствено да им се сърдя и да си отмъщавам: от което произтича

9 « Le Moi et le Ça » [1923], in �uvres complètes, op. cit. ; виж

също Julia Kristeva, Histoires d�amour, op. cit. [В българския

превод: „бащата от предисторията на собствената

личност”. Виж Зигмунд Фройд, „Аз и То”, В: Отвъд принципа

на удоволствието, прев. Маргарита Дилова, София: Наука и

изкуство, 1992, с. 174. – бел. прев.]10 Sigmund Freud, « De la psychothérapie » [1905], in �uvres complètes, t. 6, tr. fr. Pierre Cotet, René Laine, 2006, pp. 45-58. [Зигмунд Фройд, „За психотерапията”, В: Съвети към лекаря,

прев. Пламен Градинаров, София: Евразия, 1997, с. 28-38;

понятието „вярващо очакване” се появява на с. 29. – бел. прев.]

престъпното поведение. Или: тъй като то (идеалното) съществува (в несъзнаваното), но „той” или „тя” ме разочароват или ми липсват, аз мога да се сърдя само на себе си и да отмъщавам на себе си, срещу тях: от което произтичат осакатяванията и саморазрушителното поведение.Тези типове поведение са само обратната страна на боледуването от идеалност, което постоянства и им служи за опора, без да се оставя да бъде накърнено и още по-малко унищожено. Така токсикоманията унищожава съзнанието, но осъществява вярването в абсолюта на оргазмичната регресия в една халюцинаторна наслада. Анорексичните типове поведение прекъсват майчината линия и разкриват битката на младото момиче срещу женствеността, но в полза на едно свръхвложение на чистотата-и-твърдостта на тялото, което се стреми да се присъедини към фантазма за една духовност, която сама е абсолютна: чрез този фантазъм цялото тяло изчезва в едно Отвъд със силни бащини конотации. Вандализмът е друга екстремна форма, която превръща алчността за абсолютното задоволяване в унищожение на всичко онова, което се различава от това задоволяване, на всичко друго, а накрая и на самия себе си. Тъй като самата граница Аз/ друг, добро/ зло, е унищожена: не съществува никаква връзка, никакъв обект за тези „субекти” (които всъщност не са субекти), измъчвани от разпадането на всички връзки и от лишаването от обект. Секуларизацията е единствената цивилизация, на която й липсват обредни практики и ритуали за юношите, каквито са съществували от праисторическо време и каквито съществуват в установените религии. Дали това боледуване от идеалност не се дължи на това, че сме отрекли нуждата от идеали?Като споделя синдрома на боледуването от идеалност, характерен за юношата, психоаналитикът има шанс да преодолее съпротивите на юношота и да го поведе към един аналитичен процес, към който юношата изглежда невъзприемчив. Религиозната нужда, заменена през целия ХХ век от идеологическия ентусиазъм, е предлагала и винаги предлага да признае този синдром: ритуалите за инициация, за пост и въздържание, после изкуствата – романът във времето на възникването си през Ренесанса, всички тези форми разказват инициационните приключения на персонажи юноши.Разбира се, юношеското недоволство тревожи модерното общество: дотам, че се отпускат сочни кредити за тържественото откриване например на „Дом на юношата”, където се изграждат специфични форми на юношеска психиатрия след детската психиатрия. Само че светският морал се оказва ненадейно изненадан, щом младите ревностни католици тръбят и манифестират срещу „брака за всички” и „се осмеляват да се ангажират”, според думите на един от младите им „отчета”. Това напрегнато завръщане на религиозното чувство най-често възприема формата на „духовни бриколажи”, които хората, и по-често юношата, комбинират според вкусовете си и според момента, като заемат от интернет религиозни фрагменти оттук-оттам. Те заемат също и форми на отклонение от признатите религии (сектите) или на интегризъм (окуражаващи в името на идеала експлозия на смъртния нагон).В този контекст юношеството може би е и шанс, ако може да го обмислим, за да придружаваме юношите в нуждата им да вярват, която се развива успоредно с невъзможността на това вярване. Така ще съумеем да разтълкуваме по-добре вариантите на това ново разочарование от заобикалящата ни цивилизация, които се изразяват в завръщането на „нуждата да вярваш”. А ние споделяме тази нужда чрез посредничеството на това вечно юношество, което живее в нас. – Накрая, бих искала да обърна особено внимание на бунтовете, наричани „недоволството на предградията”, които се усещат особено силно в някои големи градове на Европа: Лондон, Париж, Марсилия... Не са ли те провал на френския модел на секуларизацията, на светското начало? Става дума за по-сериозен проблем: ние се докосваме тук до едно психическо положение, което е логически и хронологически отвъд или преди сблъсъка на религиите. Мисля, че престъпното поведение на „онеправданите тийнейджъри” всъщност разкрива една по-радикална фаза на нихилизма, фаза, която се развива под или преди „сблъсъка на религиите”. Това престъпно поведение – този „гангстеро-интегризъм”, е по-сериозно, тъй като то улавя в по-голяма дълбочина двигателите на цивилизацията, като изразява унищожението на пред-религиозната „нужда да вярваш”, гаранция за душевния живот със и за другия, който днес се опитвам да изясня.Юношеският гангстеро-интегризъм рязко изкара на бял свят факта, че вече и самото религиозно третиране на бунта се оказва злепоставено, недостатъчно да осигури райското стремление на този парадоксален вярващ, на този нихилистичен вярващ – по необходимост нихилистичен, поради това, че е патетично идеалистичен – какъвто е дезинтегрираният юноша, десоциализиран в безмилоснтата глобализирана миграция.Психоанализата поема риска да застане от страната на тази дълбинна дезорганизация на личността – разпадането на връзките в Аза („аз” не съществувам”, „няма нищо освен един нагон за разпадане, готов на всичко”) и на връзката с другия – чак до лишаването от обект („другият няма нито смисъл, нито стойност”), където триумфира единствено смъртният нагон, злонамереността на злото. Ето че се сблъскваме по нов начин с понятието „радикално зло”.Какво значи радикално зло? То се състои в това да се обяви – и да се осъществи – излишеството от човешки същества, което води до тяхното унищожаване, до тяхното осмъртяване (Кант, Арент).Безпричинно ли е радикалното зло? Мистиката и литературата твърдят, че е безумно да се търсят причините на радикалното зло. Ние – политическият пакт – не можем да спрем дотук. С психоаналитичния опит не ми

е достатъчно да се бунтувам. Аз търсялогиките на крайното зло,за да му направя по-точно тълкуването в преноса-контрапреноса. Ние откриваме, че след семейната дезинтеграция и общественото безсилие, определени хора – особено юношите – се поддават на боледуването от идеалност: неспособни да разграничат добро и зло, вътре и вън, субект и обект, те буквално експлодират. От двата нагона, които живеят в нас, нагон на живота и нагон на смъртта, именно смъртният нагон поглъща душевния живот, който гасне в сляпа деструктивност и е в крайна сметка самоунищожителен. Нуждата да вярваш пропада в империята на разпадането на връзките и лишаването от връзка с обекта, придружени от едно безумно удоволствие или в празнотата на апатията.Тук трябва да направим едно разграничение. Да, съществува, от една страна, зло, което е резултат от сблъсъка на ценности, който сблъсък сам е продукт на разнообразните и конкуриращи се либидинални интереси, които поддържат схващанията ни за доброто и злото. Религиозният човек и моралният човек са конституирани от тези схващания: повече или по-малко виновни и разбунтувани, те живеят от тях, загрижени са за тях и се надяват да ги изяснят, за да може евентуално да започнат да се разбират, вместо да се избиват.Освен това зло обаче съществува едно друго, крайно зло, което помита смисъла на самото разграничение между добро и зло и по този начин унищожава възможността за достъп до съществуването на ближния и впоследствие на самия себе си. Тези гранични състояния (États limites, borderline states) не намират убежище нито само в болниците, нито само на кушетката, а се развиват в социополитически катастрофи, в отвращението [l’abjection], което предизвиква у нас унищожаването на човечността – на пълното унищожение: като при Холокоста (Шоа), организиран от нацистките лагери на смъртта, този ужас, който все още нашият разум не може напълно да обясни. Само че в днешния глобализиран свят нови форми на крайното зло се разпростират в тълпата на болните от идеалност. И именно от тази диагностика произтича дързостта на психоаналитичния съпровод, който се стреми да бъде много повече от някакъв „схватлив морализъм” (moralisme compréhensif) (Лакан). Този съпровод поставя аналитика на непоносим кръстопът, където това лишаване/набавяне на обект се извършва и застрашава анализанта и аналитика, но където също може да се задейства едно реструктуриране (възраждане). Такъв е нашият облог, след откритието на смъртния нагон (Фройд) и на потенциалната злокачественост на боледуванията от идеалност, присъщи на психическия апарат. Тези болести на душата, които унищожават нуждата да вярваш и желанието да знаеш по такъв начин, че човешкото същество, неспособно да прави вложения и да установява връзки, лишено от „себе си” и от смисъла на другия, се скита в едно отсъствие на „свят”, в един не-свят, без каквото и да е „добро”, „зло” и „ценност”.Възможно ли е да доведем аналитичното вслушване до тези граници на Homo Sapiens и все още да практикуваме психоанализа в тези условия?Съвременното общество се намира пред едно историческо предизвикателство: способно ли е да се изправи пред тази криза на нуждата да вярваш и на желанието да знаеш, която похлупака на религията вече не може да овладее и която заплашва основата на връзката между хората? Тревожността, която смразява демокрациите в това време на ексцеси на фона на икономическата и социална криза, изразява несигурността ни пред този колосален залог. Способни ли сме да мобилизираме всички средства, полицейски, както и икономически, без да забравим средствата, които ни дава изследването на психиката, за да съпроводим с деликатността на необходимото вслушване, с адекватно образование и с подобаваща щедрост, това мъчително боледуване от идеалност, което ни връхлита и което изразяват юношите от добрите квартали, а още повече от зоните на безправните. Интерпретирана по този начин, „кризата на младите”, която зове Бог, и кризата на онези, които се поддават на злонамереността на злото, не може да не ни засяга. Опитах се да ви кажа как тази криза засяга мен. Дали не съм оптимистично, дори твърде оптимистично настроена? Бих се определила по-скоро като енергична песимистка, която оценява в мисълта единствено активния разум или по-скоро актуалността на разума. Питам тогава: какво да се прави? Какво да направим ние? Подемам Ницше: „Да се постави голям въпросителен знак върху най-голямата сериозност”,11 а значи и върху това, което се нарича Бог. За преоценка (Umwertung aller Werte) на ценностите, на страстите, на нуждите да вярваме и на желанията да знаем. Да не капитулираме пред злото, дори и пред крайното зло. Но да продължаваме търпеливо търсенето – не на някаква сигурност, не на някакво си утопично равновесие или система, а на онази крехка точка, която, френският математик и философ от 17. век, Блез Паскал описва като „вечно движение”: „Който е открил тайната да се наслаждава на доброто, без да се ядосва на противното му зло, ще е намерил точката. Това е вечното движение.” Ами ако бунтът, който ни липсва днес, е тъкмо тази „точка”, това „вечно движение” към „тайната да се наслаждаваме на доброто, без да се ядосваме на злото” ... Определено интимно преживяване...

Преведе от френски ДАРИН ТЕНЕВ

11 [Срв. Фридрих Ницше, „Веселата наука”, прев. Харитина Костова-Добрева, Съчинения в 6 тома, т. 3, София: Издателство „Захари Стоянов”, 2002, §382, с. 591; както и Фридрих Ницше, “Ecce homo”, Съчинения в 6 тома, т. 6, София: Издателство „Захари Стоянов”, 2004, с. 326. – бел. прев.]


Дона Тарт

Появата на Пипа, направо от самолета от Лондон, заедно с въпросния „Евърет“, ми бе причинила един от най-тежките шокове през живота ми. Броях дните, часовете, тресеше ме от възбуда, не можех да спя, не можех да се възпра да не поглеждам часовника си всеки пет минути. Когато чух звънеца, скочих и буквално хукнах да отворя широко вратата – за да я видя на прага, хванала за ръка някакъв жалък англичанин?.........................Наложило ми се беше да повикам на помощ и последната капчица самообладание, с която разполагах, за да запазя лицето си безизразно (чувствайки как се разпадам отвътре, съзнавайки, че това е краят), да поема влажната ръка на англичанина - „Здравей, Евърет“, „Ти трябва да си Тио, толкова много съм чувал за теб“, дрън, дрън, дрън – докато стоях застинал на прага, като пронизан с щик янки, взиращ се в човека, който го е убил. Беше слабо, ококорено, подвижно момче, наивно, кротко, вбесяващо жизнерадостно, носеше джинси и спортна блуза с качулка като тийнейджър; а от бързата усмивка, която ми отправи, когато останахме сами в дневната – сякаш се извиняваше – ми причерня от ярост.Всеки миг от техния престой беше мъчение за мен. По някакъв начин успях да го изтърпя. Макар че се опитвах да ги избягвам, доколкото ми беше възможно (колкото и да умеех да се преструвам, едва събирах сили да се държа учтиво с него; всичко, свързано с него, розовата му кожа, смутеният му смях, космите, които надничаха изпод маншетите на ризата му, ме изпълваше с желание да скоча и да избия конските му, типично английски зъби; каква ли изненада ще бъде, мислех си, ако старият очилатко изведнъж скочи и го стисне за топките?), все пак, колкото и да се стараех, не можех да стоя настрана от Пипа, навъртах се ненатрапчиво край нея и се мразех за това, дотолкова болезнено ме вълнуваше близостта й: босите й крака на закуска, голите й колене, гласът й. Случайно проблесналата белота под мишниците й, когато смъкваше пуловера си през главата. Мъчителната болка, която ми причиняваше, докосвайки с ръката си ръкава ми. „Здрасти, скъпи. Здравей, мили“. Изправяше се зад мен, покриваше очите ми с шепи: изненада! Искаше да знае всичко за мен, всичко, което правех, я интересуваше. Сгушваше се до мен на тясното диванче за двама от епохата на кралица Ан, така че краката ни се допираха: О, Господи! Какво чета? Може ли да погледне айпода ми? Откъде имам този фантастичен часовник? Всеки път, когато ми се усмихнеше, имах чувството, че се озовавам в Рая. И все пак, всеки път, когато измислех някакъв начин да остана насаме с нея, той се появяваше, стъпвайки тежко – туп, туп, туп, с глуповатата си усмивка, прегръщаше я през рамото и разрушаваше всичко. Слушах как си говорят в съседната стая, как избухват в смях: за мен ли говореха? Да обвива с ръка талията й! Да я нарича „Пипс“! Единственият поне донякъде поносим и забавен момент от престоя им беше, когато Попчик – станал особено ревнив по отношение на територията си на стари години – беше скочил съвсем неочаквано и го беше ухапал по пръста. „Божичко!“ Хоуби беше хукнал да търси спирт, Пипа нервничеше, Евърет се опитваше да се прави на невъзмутим, но очевидно беше стреснат: „Да, да, няма спор, голяма работа са кучетата! Обичам кучета! Само че никога не сме имали, защото майка ми е алергична“. Той бил „бедният роднина“ (изразът беше негов) на една нейна съученичка; майка американка, много братя и сестри, баща, който преподаваше някакво неразбираемо математическо/философско нещо в Кеймбридж; също като нея беше вегетарианец „и почти веган“; за мой ужас се беше оказало, че двамата живеят заедно (!) – той, разбира се, спа в нейната стая по време на престоя им; и цели пет нощи, докато бяха тук, аз бях лежал буден, измъчван от гняв и тъга, наострил уши за всяко прошумоляване на чаршаф, всяка въздишка или шепот, долитащи от съседната стая. А при това – махнах с ръка на Хоуби и семейство Фоугъл, „пожелавам ви страхотна вечер!“, после им обърнах мрачно гръб – какво бих могъл да очаквам? Вбесяваше ме, измъчваше ме с болка, пронизваща до костите, този неин предпазлив, сърдечен тон, който възприемаше, когато наблизо беше въпросният „Евърет“ – „не“, бях отвърнал, когато ме беше попитала излизам ли с някого, „всъщност не“, въпреки че (факт, който ме изпълваше с мрачна, хладна гордост) всъщност спях с две различни момичета, като нито една от двете не знаеше за другата. Приятелят на едната живееше в друг град, а другата имаше годеник, който й беше омръзнал, тя преглеждаше повикванията му, когато беше в леглото с мен. И двете бяха много хубави, момичето с годеника-рогоносец беше дори истинска красавица – малка Карол Ломбард – но нито една от тях не беше реална за мен; те бяха само заместители на Пипа. Дразнех се от онова, което изживявах. Глупаво беше да се мотая наоколо „с разбито сърце“ (за съжаление това

беше първият израз, който ми идваше наум), беше лигаво, проява на слабост, достойна за презрение – ооо, тя е в Лондон, тя е с друг, ами иди да купиш вино, чукай Карол Ломбард и я забрави. Но

мисълта за Пипа ми причиняваше такива непрестанни страдания, че можех да я забравя толкова, колкото бих могъл да забравя, че страдам от зъбобол. Беше против волята ми, безнадеждно, непреодолимо. Години наред тя беше първото, за което се сещах, когато се събудeх, тя се мяркаше в мислите ми, преди да потъна в сън, а през деня мисълта за нея ми се натрапваше упорито, постоянно, винаги съпроводена с болезнено пробождане: колко часа ли беше в Лондон? постоянно събирах и изваждах, изчислявах часови разлики, поддавах се на натрапчивото желание да проверявам на телефона си какво е времето в Лондон, 53 градуса по Фаренхайт, 10:12 часа вечерта, слаб дъжд – застанал на ъгъла на Гриничи Седмо Авеню, до затворената болница „Сейнт Винсънт“, когато пътувах към центъра, за да се видя с моя дилър, какво ли прави Пипа? къде ли е? на задната седалка на някое такси, на вечеря, пие с хора, които не познавам, спи в легло, което никога не съм виждал? Отчаяно ми се искаше да видя снимки от апартамента, в който живееше тя, за да придам малко повече цвят на фантазиите си, но се притеснявах да поискам. Мислех с болка за спалното й бельо, какво ли е, представях си го в тъмни цветове, каквото е обикновено в общежитията, разбъркано, непрано, сенчесто студентско гнездо, виждах как луничавата й, бледа буза се откроява на моравия или кафеникав фон на възглавницата, как английският дъжд почуква по прозореца й. Снимките й по стените в коридора пред спалнята ми – много пъти различна Пипа, на различна възраст – бяха за мен ежедневно мъчение, винаги ново, винаги неочаквано: но колкото и да се опитвах да отклонявам очи от тях, като че ли постоянно поглеждах неволно и я виждах пред себе си, как се смее на шегата на някой друг, как се усмихва на друг, не на мен, винаги нова болка, нов удар, право в сърцето. Ето какво беше странно: съзнавах, че повечето хора не я възприемат така, както я виждах аз – така погледнато, намираха я за малко странна с неуверената й походка и призрачната й бледност, съчетана с рижата коса. По някаква незнайна, идиотска причина аз винаги се бях ласкал, че съм единственият човек на този свят, който я оценява по достойнство - че тя ще бъде шокирана, трогната и може би дори ще започне сама да приема себе си в изцяло нова светлина, ако узнаеше колко прекрасна е в моите очи. Но това така и не се случи. Съсредоточавах се гневно върху недостатъците й, принуждавах се да разглеждам снимките, на които бе запечатана в по-неизгоден ъгъл или на възраст, когато не е изглеждала чак толкова добре – дълъг нос, хлътнали бузи, очите й (макар й с онзи разбиващ сърцето ми цвят) някак оголени заради безцветните мигли - грозновата като Хък Фин. И все пак, всички тези аспекти на вида й я правеха – в моите очи – толкова крехка и различна, че ме вълнуваха до отчаяние. Ако беше някоя красавица, бих могъл да се утешавам с това, че не е в категорията ми; това, че дори когато изглеждаше грозновата, видът й не ми даваше покой и ме вълнуваше, предполагаше любов, по-обзвързваща от обикновено физическо привличане, някаква катраненочерна бездна в душата, в която можех да се търкалям и да се самосъжалявам с години. Защото в най-дълбоката, най-непроменима част от същността ми разумните разсъждения бяха безполезни. Тя беше изчезналото кралство, неосквернената част от мен, която изгубих, когато изгубих майка си. Тя цялата беше обгърната във вихрушка от очарование – от старинните картички за свети Валентин и бродираните китайски жакети, които колекционираше, до мъничките ароматни шишенца, купувани от магазините за биокозметика „Нийлс Ярд Ремедис“; винаги бе имало нещо блестящо и вълшебно в нейния непознат, далечен живот: Швейцария, кантон Вод, улица „Томбукту“ 23; Бленъм Кресънт W11 2EE, мебелирани стаи в страни, които не бях виждал никога. Очевидно този Евърет („беден като църковна мишка“ – негов израз) живееше с нейните пари, или по-скоро с парите на чичо Уелти, старата Европа, живееща на гърба на младата Америка, както бях писал в доклада си за Хенри Джеймс през последния семестър в колежа.Дали не можех да му напиша чек, за да го убедя да я остави на мира? Докато седях сам в магазина през хладните, лениви следобеди, и такава мисъл ми бе минала през ума: „петдесет хиляди, ако изчезнеш още тази вечер, сто, ако обещаеш да не се видиш с нея никога повече“. Беше ясно, че парите бяха проблем за него; докато бяха в Ню Йорк, той постоянно ровеше тревожно в джобовете си, постоянно спираше пред някой банкомат, теглеше по двайсет долара, за Бога. Беше безнадеждно. Просто нямаше никакъв начин тя да

означава толкова за „мистър Музикална библиотека“, колкото означаваше за мен. Ние си принадлежахме; това съдържаше някаква мечта за магическа справедливост, беше неоспоримо; мисълта за нея изпълваше всяко кътче на съзнанието ми със светлина, озаряваше вълшебни, непознати дотогава за мен висини, отваряше пред мен перспективи, които сякаш не можеха да съществуват по друг начин, освен свързани с нея. Слушах отново и отново нейния любим Арво Пярт, това за мен беше начин да бъда с нея; достатъчно бе тя само да спомене някой роман, който бе чела наскоро, за да го грабна трескаво, с надеждата да вляза в мислите й, да установя телепатична връзка с нея. Някои предмети, преминали през магазина – пиано „Плейел“; странна, малка руска камея – ми изглеждаха като осезаеми артефакти от един живот, който ние с нея по право би трябвало да водим заедно. Пишех й писма по трийсет страници, които изтривах, без да съм изпратил, избирайки вместо това математическата формула, на която се бях спрял, за да не изглеждам прекалено глупаво в очите й: моят мейл трябваше да бъде винаги с три реда по-къс от онзи, който бе изпратила тя, тя трябваше да чака винаги с един ден повече, отколкото аз бях чакал за последния й отговор. Понякога, в леглото – докато въздишах, понесен по вълните на дрогирани, еротични мечти – водех с нея дълги, откровени разговори: „ние сме неразделни“, такива сълзливо-сантиментални фрази разменяхме в представите ми, всеки поставил ръка на бузата на другия, „никой не може да застане между нас.“ Също като сталкер, аз съхранявах кичурче коса с цвят на есенен лист, измъкнато от кошчето за боклук, след като тя бе подрязвала бретона си в банята – и, нещо още по-обезпокоително, една непрана блуза, която все още ме опияняваше, защото лъхаше на нейната вегетарианска, ухаеща на сено пот.Беше безнадеждно. И по-лошо от безнадеждно: унизително. Когато тя идваше на гости, винаги оставях вратата на спалнята си открехната - доста нерафинирана покана. Дори лекото провлачване на крака й (като малката русалка, прекалено ефирна, за да може да ходи по земя) ме подлудяваше. Тя беше златната нишка, която преминаваше през всичко, увеличителното стъкло, придаващо по-голяма сила на красотата, така че целият свят се преобразяваше чрез нея и единствено чрез нея. Два пъти се бях опитал да я целуна: веднъж в едно такси, бях пиян; и веднъж на летището, изпаднал в отчаяние от мисълта, че нямаше да я виждам месеци наред (а кой знае, може би и с години)...- Извинявай – казах, малко по-късно, отколкото трябваше..- Няма защо.- Не, наистина, аз...- Слушай - отново онази сладка, неопределена усмивка, - всичко е наред. Но скоро ще започне отвеждането за полета (всъщност не беше така), трябва да тръгвам. Грижи се за себе си, нали обещаваш?„Грижи се за себе си“. Какво, за Бога, намираше тя в този Евърет? Все се опитвах да си представя колко ли скучен съм в нейните очи, щом бе в състояние да предпочете такава безцветна лигня като него пред мен. „Някой ден, когато имаме деца...“ – той го беше казал донякъде на шега, но кръвта ми се бе смразила. Беше точно от онези лузъри, които можеш да си представиш да влачат насам натам торби с памперси и всякакви бебешки принадлежности... Упреквах се, че не съм бил по-настоятелен с нея, въпреки че в действителност нямаше как да упорствам повече при липсата на дори минимално окуражаване от нейна страна. И без това вече се бях поставил в достатъчно неудобно положение: тактичното поведение на Хоуби, старателно безизразният тон, който поддържаше при всяко споменаване на Пипа. И все пак копнежът ми по нея беше като тежка болест, чиито следи влачиш с години, независимо от убеждението ми, че много скоро ще се отърва от него. Забелязала го беше дори онази крава, госпожа Фоугъл. Не можеше да се твърди, че Пипа ме е подвеждала – напротив; ако имаше някакъв интерес към мен, тя би се прибрала в Ню Йорк, вместо да предпочете да остане в Европа, след като завърши; и все пак, по някаква глупава причина аз все още не можех да избия от главата си спомена за начина, по който ме бе погледнала през онзи ден, когато я посетих за първи път и седнах на ръба на леглото й. Споменът за този следобед през детството ни ме крепеше години наред; вероятно – поболял се от самота след смъртта на майка си – аз се бях вкопчил в това внушение като някакво осиротяло животно; а всъщност – каква подигравка – тя е била дрогирана и не на себе си след травмата в главата, готова да прегърне първия непознат, влязъл в стаята й. Моите „дражета“, както ги наричаше Джеръм, бяха в една стара метална кутия от тютюн. Стривах върху мраморния плот на скрина малко от запасите си от старомодния оксиконтин, подреждах го в линийки с картата си от „Кристис“ и – свивайки най-новичката банкнота от портфейла си на тръбичка - се привеждах към масичката, с овлажнели от нетърпение очи: кота нула, бум, горчив вкус в гърлото и после прилив на облекчение, отпусках се назад на леглото, когато ударът на познатата наслада достигнеше право до сърцето ми: неподправено удоволствие, болезнено ярко, ме отнасяше далеч от несгодите, напомнящи за себе си с тенекиено дрънчене.

Преведе от английски БОРЯНА ДЖАНАБЕТСКА

Романът, донесъл „Пулицър“ на Дона Тарт, ще излезе на български език през месец ноември в издателство „Еднорог“.

„Щиглецът”(Откъс)


Майкъл Хайд

Майкъл Хайд взе участие в Созополския семинар по творческо писане на Фондация „Елизабет Костова”

през 2013 г. Бяха ми възложили да преведа негов текст за сесията по публично редактиране в „Червената

къща”. Имах няколко въпроса относно съдържанието, на които Майкъл веднага отговори с изчерпателен и

много сърдечен имейл. След няколко дни се видяхме на живо и в София. Майкъл, също като своята проза, се оказа деликатен, лиричен, внимателен, a man of few words (немногословен), с усет към детайла и отговори

на всичките ми въпроси. Едва по-късно научих, че вече е награждаван и публикуван автор (носител

на престижната американска награда за разказ на името на Катрин Ан Портър).

Предложеният разказ е от дебютния му сборник What Are You Afraid Of? („От какво те е страх?”).

Използвам случая да благодаря на Милена Делева и Симона Илиева от Фондация „Елизабет Костова” за

любезното съдействие!

От преводача

Баща ми не желае да присъства, затова остава на остъклената веранда с книгата с игрословици. Ние със Сю го изчакваме да се настани удобно, преди да се заемем с големия скрин. В горното чекмедже има чорапогащи, бельо и други деликатни артикули, навити на кълбета. Аз и сестра ми ги изваждаме, разгъваме ги, разваляме кълбетата, след което отново ги сгъваме и ги нареждаме на купчинки върху леглото на баща ми. Докато се занимаваме с това чекмедже, аз и сестра ми не си говорим. Това бяха интимните вещи на мама и тя щеше много да се притесни, ако знаеше, че ги докосваме, макар че и Сю, и аз скоро ще навършим трийсет, и си имаме свои семейства. Пък и това чекмедже щеше да е най-мъчително за баща ми, мисля си. Какви ли тайни и желания е криела за него всяка една от тези дрехи, когато мама беше жива, а тяхната спалня – потънала в сънен унес и мрак.След това откриваме потниците и блузите на мама. Сестра ми допира няколко до гърдите си, да види дали някои няма да й станат. – Най-добре е да се отървем от тях – казвам.– Имаш право.Аз и бездруго не мога да си представя сестра ми да носи някоя от мамините дрехи. Нещата, които мама носеше, никога не бяха нови, винаги обличани от други, купени от магазини втора употреба, дворни разпродажби или харизани от някои от по-заможните ни съседи. Всяка стотинка на мама отиваше за мен и за Сю, за колежа, за това ние да имаме хубави вещи. Тя смяташе харченето на пари за дрехи, за нея самата, за чиста загуба.Ние със Сю се заемаме с третото и четвъртото чекмедже: джинси и панталони, все още старателно изгладени. Разгъвам чифт зелени кадифени панталони. За миг сестра ми и аз опулваме очи сякаш очакваме празните крачоли изведнъж да се изпълнят и да затанцуват както преди, пияни или трезви, на тържествата за деня на свети Патрик, и да завъртят мама из стаята, разсмивайки всички.– Мислех, че ще ни отнеме повече време – казва сестра ми. Докосва с пръсти малиновото родилно петно върху лявата си вежда, точката на спокойствието, нещо, с което мама беше успяла да я излъже да повярва, че е по-специална и по-красива от другите момиченца в нейната група в детската градина. – Ако приключим набързо, може би няма да изпитаме чак такава болка.– Може би – казвам. – Ами ако се нуждаем точно от такава болка?Споглеждаме се, оставаме мълчаливи само за миг, след което бързо се обръщаме настрани, сякаш някой ни е хванал да се вторачваме в себе си прекалено дълго.В гардероба намираме роклите на мама, същите онези рокли, с които ходеше на родителски срещи, на тържества по случай спортни награди, на черква и на връчване на дипломите. Роклите са учудващо малко на брой: една с десèн на рози, една платнена рокля в стил сафари, една черна на бели точки и една гладка рокля от червен сатен с панделка отзад. Изваждаме сака и шаловете, маминия пеньоар, няколкото й чифта обувки, и ги нахвърляме върху леглото откъм празния му край.Остава още само едно нещо: ние със Сю вдигаме от пода празните черни чували за боклук и слагаме в тях дрехите, като внимаваме да не развалим направените купчинки и внимателното сгъване. Не знам защо внимаваме толкова много. Може би защото мама винаги много внимаваше; тя се грижеше и се отнасяше към всичко, към нашите мебели, към нашата косачка, дори към колите ни така сякаш бяха изплашени мокри птици, крехки и безценни предмети.Дрехите на мама се събират всичко на всичко в два чувала, които ние със Сю завързваме и премятаме през гръб.

Отнасяме чувалите в кухнята и правим пауза за лимонада; плувнали сме в пот, такава горещина е. – Татко, свършихме – извиквам към верандата отвън. Стъклените врати се отварят с плъзгане. Лицето на баща ми прилича на възел: на бучки и бръчки, едва успява да не се разпадне. – Някакви проблеми? – пита.– Никакви – казва сестра ми.Баща ми застава пред нас, забива поглед в двата черни чувала с дрехи, с всичко, което се е докосвало до кожата й. Аз също усещам тежестта на тези черни чували. Ние със Сю сме ги оставили на земята, вече не ги държим, но на мен ми се струват толкова тежки, че биха издълбали дупка, през която и тримата да пропаднем в мазето.

Сестра ми и аз закарваме с кола дрехите до Армията на спасението. Такова би било желанието на мама. За първи път виждам толкова голям магазин на Армията на спасението. Помещава се в стар супермаркет, а по рафтовете от двете страни на пътеките вместо ЗЪРНЕНИ ХРАНИ или ВНОСНИ ХРАНИ, както е написано, можете да намерите детски дрехи или книги с разкъсани корици. На вратата мъж със слухово апаратче ни казва да оставим чувалите на него.– Аз ще се погрижа за тях – казва.Ние със Сю се споглеждаме. Не ни се иска да ги оставим просто така.– Тук има хубави дрехи – казва сестра ми на мъжа. – Трябва да им сложите високи цени.– Да – обаждам се аз. – Високи цени.– Лорийн ще се заеме – казва той, сякаш знаем коя е Лорийн и тя е някой важен за нас човек. Мъжът е забелязал, че ние със сестра ми не пускаме чувалите, затова ги взема от ръцете ни и ги мята в празната количка за продукти. – Да не ви тежат – добавя.

На следващия ден сестра ми се прибира при семейството си, но аз решавам да остана няколко дни с баща ми. Когато си тръгва, Сю носи розов летен шал, завързан здраво около врата й. Изпращаме я до колата, казваме й да кара внимателно, да спазва ограниченията на скоростта. Когато вече си е тръгнала, ние с баща ми разбираме, че имаме да си кажем всичко и нищо. Вечеряме в „Ти Джи Ай Фрайдейс”1 и обсъждаме храната.През нощта, докато лежа в леглото от детските ми години, чувам баща ми да снове напред-назад из стаята си, да отваря и затваря чекмеджета. Ние със Сю се опитахме да ги запълним с неговите неща – ризи и панталони, бельо, чорапи – но дори и пълни с неговите дрехи, чекмеджетата изглеждат празни. Вярвам, че и той си мисли същото, докато се опитва да се успокои и евентуално да поспи няколко часа.

На другата сутрин минавам с колата покрай Армията на спасението, затова решавам да се отбия, да проверя за всеки случай. Преглеждам една по една дрехите от рафтовете втора употреба и не откривам нито една от вещите на майка ми. Знам, че даренията първо се изпират, преди да се пуснат за продажба, така че ми трябват цели два дни и още две посещения, преди да открия част от нещата й: роклите. Тук, сред другите странни дрехи, ми изглеждат толкова различно.Вървя напред-назад между рафтовете, без да изпускам от поглед нейните неща. Няколко жени се спират при тях, като се забавят колкото да проверят някой подгъв или да пипнат някое копче, ала всеки път закачалките отново се връщат на местата им, а роклите остават неизвестни и неважни сред останалите дрехи втора употреба. Когато няма никого наоколо, аз заставам пред нещата на майка ми, гледам ги, докосвам ги, сякаш вдлъбнатините и гънките в плата са някакъв таен език, един вид брайлово писмо, което пръстите ми ще разчетат и ще запомнят. Замислям се за всички онези конци, здраво преплетени.Не знам колко време изчаквам така.В края на пътеката, жена с вързана на конска опашка коса разглежда дрехите по рафтовете. Тя носи сребърни пръстени върху всеки пръст, а кожата на лицето й е опъната, изтеглена над острите й скули и нагоре към челото. Изглежда вечно уморена и влачи след себе си две момиченца, с чорлави разбъркани коси, сякаш никога не са били разресвани. Едното момиченце носи зелена пластмасова кофичка за пясък, вместо дамска чантичка. Другото, чиито очи са разположени прекалено близо едно до друго, държи майка си за крака.Жената идва към мен, като се спира тук-там, издърпва рокли с дългите си пръсти, гали платовете, а понякога допира някои от роклите до тялото си. Когато стига до роклите на майка ми, аз се отдръпвам назад и гледам. Тя подминава платнената рокля, червената рокля с панделката. Но вниманието й е привлечено от черната

1 Популярна верига ресторанти в САЩ с непретенциозно

меню. – Б. пр.

рокля на бели точки. Като дете тайно ненавиждах тази рокля. Всеки път, когато мама я облечеше, аз си намирах причини – шадраван, някоя скица, интересно петно – за да се озова в точно противоположния край на която и да е стая, където бяхме принудени да се намираме по едно и също време.Жената с конската опашка взема роклята, поглежда под ръкавите, за да се убеди, че няма някое скъсано място или хлабави конци. Изважда я със закачалката и я поставя пред себе си, за да може добре да я разгледа. Момиченцето с пластмасовата кофичка подръпва майка си за ръкава. – Потърпи минутка – казва майката и връща дрехата при останалите, като я избутва навътре и тя почти се изгубва сред останалите. Продължава надолу по пътеката, но макар и вече отминала, не спира да гледа назад. Знам, че си мисли за роклята на майка ми, преценява дали си струва. Сега вече и двете момиченца са се вкопчили в крака на майка си, и двете се борят за едно и също място.– Престанете – казва жената; налага й се да ги тупне по главичките, за да я пуснат.След това спира и се връща при роклята на майка ми, изважда я от закачалката. Отново дърпа плата, обръща да види подгъва. Издава някакъв лек звук, един вид преценка, след което стиска носа си сякаш всеки момент ще кихне. След това виждам как внимателно полага роклята върху опънатата си ръка. – Майка ми имаше такава рокля – казвам. Не мога да се владея повече. Просто го казвам. И за да влоша нещата още повече, сигурно се усмихвам.Жената ме зяпва, лицето й се опъва още повече и придобива учуден вид. – Наистина ли? – казва. Осъзнавам колко нелепо изглеждам – мъж, насред закачалките с рокли в магазина на Армията на спасението.– Ще ви хареса – казвам на жената и бързо отминавам. Не искам да я изплаша и тя да върне роклята, затова си тръгвам и изчаквам навън, в колата на баща ми. Не пускам радиото. Не свалям прозореца. Слушам собственото си дишане.Четиринайсет минути по-късно жената с двете момиченца излиза от магазина с малък плик. Трите се качват в буик с цвят на царевица; колата е стара и ръждясала и ме подсеща за нашия семеен автомобил, когато още не притежавахме хубави вещи. Гледам как жената закопчава безопасните колани на децата. Прави едно кръгче на паркинга, мигачът й смигва за довиждане на светофара, мярвам върха на детските главички и тя си отива.Когато се връщам в магазина, покрай закачалките с рокли, там, където висят тези на майка ми, черно-бялата рокля я няма. Никога не съм бил сълзлив, но ми се струва, че в този момент, сълзите биха били съвсем на място, рукнали без свян, но не заплаквам. Прекалено съм горд.– Мога ли да ви помогна? – пита ме гласът на старица. Обръщам се. Косата й е прибрана високо, бяла със златисти кичури, прилича на облак, кацнал меко върху главата й. Зяпвам я, за да запомня лицето й, всичките й съвършени несъвършенства. – Господине, мога ли да ви помогна, ако търсите нещо конкретно? –отново пита, този път с раздразнение.– Не, не мисля – казвам й. – Но все пак ви благодаря.

Преведе от английски РАДОСТИН ЖЕЛЕВ

Втора употреба

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Марта Босел

По време на срещата на литературния клуб на в. „Гардиън“ в рамките на Международния фестивал на книгата в Единбург, японският писател говори за писането, героите на неговите романи, семейството и мечтите си и за това как книгите му са вдъхновени от самия живот, а след това отговори и на няколко от вашите въпроси.

„Когато четете романите му, животът ви заприличва на тях. Такава е тяхната магия.“ С тези думи водещият на литературния клуб на в. „Гардиън“ Джон Мълън представи своя гост за месеца по време на Международния фестивал на книгата в Единбург – уважавания и особено добре тиражиран японски писател Харуки Мураками.Мълън сподели, че тъкмо това се случило с него, когато поръчал кафе във влака за Единбург. „Харесвате Харуки Мураками!“, възкликнала сервитьорката, когато видяла неговата „Хроника на птицата с пружина“, и добавила: „Какво съвпадение – аз също!“ „Вие и още 27 милиона души“, минало му през ума – но вместо това не се сдържал и й заявил, че ще се срещне с писателя по-късно този ден. Мураками, който рядко се появява на публични места или в медиите, изглеждаше свеж, държа се непринудено и беше изключително забавен, докато отговаряше на въпросите на английски език („Известно време живях на Хаваите, така че моят английски е различен от вашия“, предупреди той). Въпреки това, на срещата присъстваше и преводач, който беше готов да се включи във всеки един момент – жена, с която, както разказа Мураками, той и съпругата му Йоко се запознали преди време в бар в Токио, където тя работела като сервитьорка.Авторът, който има зад гърба си цели тринайсет романа, както и множество разкази, съвсем спокойно посрещна въпросите относно сюжетите на творбите му с признанието, че вече е забравил какво е писал и защо го е писал. „Така ли?“ и „Не помня“ бяха два от най-честите му отговори, a гостите всеки път се усмихваха на искреността му. „Публикуваха я преди двайсет години и оттогава не съм я чел!“, каза той по повод книгата си „Хроника на птицата с пружина“, върху която се фокусира събитието.Предлагаме на вниманието ви опорните точки в дискусията под формата на цитати, както и някои от отговорите на писателя.

1. „Не ми е комфортно да пиша в трето лице – сякаш проявявам снизхождение към героите си“.„Завърших първия си роман през 1979 г. Оттогава насам винаги съм писал в първо лице. Няколко пъти опитах и с трето (за което ми бяха необходими двайсет години – първият такъв роман беше „Кафка на плажа“), но всеки път се чувствах некомфортно, сякаш гледам героите си отвисоко. Исках да бъда на едно ниво с тях, така е по-демократично“.2. „Когато бях млад, исках да бъда спокоен човек, който води спокоен живот“.„Тору Окада (главният герой в „Хроника на птицата с пружина“) е моят герой. Когато бях млад, исках да приличам на него – спокоен човек, който води спокоен живот. Но вече не е толкова спокойно. Животът е странен“.3. „Обичам да гладя. Гладя и дрехите на жена си“.Мураками обясни, че голяма част от повтарящите се в романите му теми идват от собствения му живот – котките му, готвенето, музиката и маниите му. Докато описваше процеса си на работа, той обясни по следния начин защо във всяка своя книга вплита по няколко сюжетни линии:„Написването на роман ми отнема около една-две години. А пиша всеки ден... Истината е, че ми омръзва. Налага се да отварям прозореца, за да глътна малко свеж въздух. Вмъквам нова сюжетна линия, за да се поразведря – с надеждата, че читателите ми също ще се почувстват разведрени. Също така, понеже пиша в първо лице, имам нужда от още нещо [за да развия тези линии]: писма или пък нечия чужда история“.4. „Не ми е приятно да пиша за насилие и сексуално малтретиране, но понякога историята го изисква“.Някои от творбите на Мураками описват наистина ужасяващи събития. Шокиращите сцени от „Хроника на птицата с пружина“ той коментира така:„Бях толкова уплашен, докато пишех! Преводачите често ми се оплакват, че нещата, които трябва да превеждат, са страшни. Написването им обаче е далеч по-страшно! Но е необходимо. Насилието и сексуалното малтретиране често тласкат историята напред. Може и да ми е неприятно да ги описвам, но понякога историята го изисква.5. „Най-голямата ми мечта е да си седя на дъното на кладенец“.„Най-голямата ми мечта е да си седя на дъното на кладенец. И тя се сбъдна. („И не беше кошмарно?, попита

Джон Мълън. „Не!“ „Защо не?“ „Не знам“.) Мислех си, че е хубаво да пишеш романи, защото така можеш да бъдеш когото си поискаш. После ми хрумна, че мога да си седя на дъното на кладенец, съвсем сам... Наистина прекрасно!“.6. За превода на романите му: „Не се тревожете!“Много читатели пожелаха да научат повече за превода на романите му и за намесата му в преводите на английски. Б. попита:„Като се има предвид, че историите му до голяма степен разчитат на фините нюанси, ще ми се да разбера какво според Мураками губят онези, които четат книгите му в превод, а не на японски?“„Знам английски. Не знам френски, руски, немски и т.н. Но когато английският превод е готов, ми пращат ръкописа. А аз го чета и всичко е наред. Не знам какво се случва след това. Имам предвид, че щом на мен ми харесва, значи преводът е добър. Така че не се тревожете! Ако открия грешки, се свързвам с преводача. Но това се случва не повече от три-четири пъти на книга“.7. „Когато пиша (т.е. всеки ден), нямам представа какво предстои“.Няколко читатели пожелаха да научат повече за процеса му на работа. Е. попита:„Преди да започнете някоя книга, имате ли ясна представа какво ще се случи в нея, или като писател поемате на пътешествие, подобно на нас, вашите читатели?“„Не знам какво предстои, когато започвам една история. Да речем, първоначалната идея за „Хроника на птицата с пружина“ се зароди с крясъка на една птица – чух я в задния двор (за първи път в живота си чувах такъв звук и никога след това не го чух отново. Стори ми се, че предвещава нещо. Затова ми се прииска да пиша за него). След това се появи идеята за спагетите – това са все неща, които наистина са ми се случили. Правех спагети и някой звънна по телефона. Така че в началото разполагах само с това. Писах в продължение на две години. Много е забавно! Нямам представа какво ще се случи по-нататък – и така е всеки ден. Ставам, сядам на бюрото, включвам компютъра и т.н., и си казвам: „Какво ли ще се случи днес?“ Забавно е!8. „Въображението ми е животно. Моята работа е да го поддържам живо“.„Кладенците са моя фиксидея. Слоновете също.

Хладилниците. Котките. И гладенето. Нямам обяснение за това“.9. „Животът ми е пълен със странни съвпадения“.М. попита защо Мураками често си служи със съвпадения в романите си, когато толкова много писатели се опитват да избягат от тях, понеже читателите не ги намират толкова реалистични.„Романите на Дикенс са пълни със съвпадения. Както и тези на Реймънд Чандлър. Филип Марлоу се натъква на толкова трупове в Града на ангелите. Това въобще не е реалистично – дори в Лос Анджелис! Обаче никой не се оплаква, понеже другояче историята просто няма как да се развие. Това искам да кажа. Пък и толкова много съвпадения се случват в собствения ми живот. Бил съм свидетел на много странни съвпадения, при това многократно“.10. Кое му е хубавото на това да си писател? „Не се налага да пътуваш с градски транспорт, да ходиш по срещи, нямаш шеф“.Тук не е необходимо да добавям нищо повече, както и той самият не добави нищо повече. Въпросът дойде от публиката.11. „Когато пиша, имам нужда от музика“.Един от присъстващите попита Мураками как избира музиката, която включва в романите си – дали си прави записи? Много от читателите ни зададоха подобни въпроси. Ето какво отговори писателят:„Става съвсем естествено. Когато пиша, имам нужда от музика и песните идват сами. Музиката ме е научила на толкова неща – на хармония, ритъм, импровизация. Ритъмът е изключително важен за мен – без него читателите няма да могат да продължат писането. Обикновено слушам музика, докато пиша, и тъкмо оттам идват песните в книгите ми.“12. „Нямам никакво намерение да създавам нещастни герои“.Друг от присъстващите попита защо такава голяма част от героите му са нещастни. „Така ли?“, отвърна той изумен. „Тору Окада действително е нещастен в брака си“, предложи Мълън. „Всички са нещастни в брака си!“, пошегува се (изглежда) Мураками. „Нямам никакво намерение да създавам нещастни герои“, каза той накрая.

Преводът е направен по theguardian.com, 24 август 2014 г.

Преведе от английски МАЯ НЕНЧЕВА

Митовете са развенчани, възможностите липсват, тайните са разбулени в новия сборник с разкази на Греъм Суифт

Луси Скоулс

В най-увлекателния разказ от сборника млад мъж предлага на съседа си, който идва при него за помощ, тенекиена кутия с прах за отпушване на канали, носещ името Аякс. „Не е ли тъжно, Джими, оплаква се той един от най-великите герои от древногръцката митология, един от най-славните воини на Троянската война да стои върху кутия с прах за почистване”?Смаляването на нещата във всички негови проявления е една от основните теми в сборника. Във всеки от 25-те разказа авторът свежда живота на своите персонажи до няколко моментални снимки, замръзнали в рамка изображения на момент, който дестилира есенцията на техния живот, свива го до нещо малко, а според непосветения наблюдател, и до нещо на вид незначителнo.В супермаркета Уейтроуз, пресичайки крилото, предлагащо макарони, възрастен мъж рязко спира, връхлетян от спомена за наскоро загиналия си син във войната в Афганистан. Жена, която е преминала 70-годишна възраст, усеща, че изгубва почва под краката си, когато научава от 48-годишната си дъщеря, че като дете е била сексуално насилвана от своя баща – възрастният й съпруг, който спи в близката спалня; мъж си спомня невинната радост от четенето на комиксите Beano и Dandy по време на обяда в основното училище: „Изобщо не си представях, че ще бъда работник в склад на Макинтайър, който умира да изпуши една цигара в обедната си почивка”; или решителният момент, в който младо момче решава за пръв път да носи нож със себе си.

Харуки Мураками: „Най-голямата ми мечта е

да си седя на дъното на кладенец“

Въпросът за състоянието на нацията е подсказан от заглавието на сборника; подобно допускане не е кой знае колко смело, като се има предвид репутацията на Суифт като хроникьор на всекидневния живот в Англия. Неговата Англия е страната, която усеща пулса на миналото – разказът, носещ заглавието „Хематология”, ни отвежда чак във времето на Английската гражданска война – но повечето текстове се занимават с настоящето, с обикновените мъже и жени, които живеят на острова: роденият в лондонския квартал Бетърси кардиолог д-р Ша, който никога не е посещавал Индия, но онова, което получава в наследство, се сплита с професията, която упражнява („карта на Индия, такава, каквато навремето виждахме в старите училищни атласи през 50-те, в пламтящо червено, тежко полюшваща се, не много различна от други подобни очертания”); миячът на прозорци, изкарващ добри пари, лъскайки проблясващите прозорци на сградите срещу неговия дом в Блекхед, от другата страна на реката; „смелият” странстващ чернокож комедиант от Лийдс, Джони Дюхърст, чиито премеждия представят света на имигранта; той пътува надлъж и нашир из страната в търсене на публика, а накрая се озовава сред пустошта на Ексмур. Събрани заедно, тези на пръв поглед коренно различни и несводими един с друг разкази изграждат едно кохерентно цяло; дали можем да кажем същото за описаните човешки съдби – в това авторът не е толкова сигурен. „Колко е ужасно да съществуваш на тази Земя”, разсъждава самотен вдовец, който открива човешки труп по време на разходка в провинцията. Никога не се е случвало в живота му „да се окаже пръв на сцената”, но когато набира номера на Спешна помощ, загубва способността си да говори.


Преводът е направен по The Observer, 3 август 2014 г.

„Англия и други истории” – изпълнена с

нежност хроника на всекидневния живот

Documents

Юлия Кръстева в СофияБрой 29 1,50 лв. 24-30.09.2014 Год. 23 29 Юлия Кръстева в София Стивън Пинкър Циу Сяолун