„Щастливи са кротките, за-щото те ще наследят зе-мята.” За какво наследя-

ване на земята говори тук Иисус Христос? Борис Зудерман, авторът на статията „Да се научим на мъжество и кротост”, се пита: „Коя земя се има предвид? Тази, на която живеем сега? Или онази, където ще бъде хилядолетното царство? Или онова жиз-нено пространство, където ще прекараме вечността?” Според него тези думи важат за днес, защото влиянието на кротките върху обществото е силно - ако не бяха те, живо-тът на земята щеше да е много по-лош.

Мисля, че кротките наистина наследяват земята още днес. Именно тези хора, чиято кротост е плод на единение и сътрудни-

чество с Бога, а не на природна меланхо-личност, живеят на земята пълноценно, ако говорим за психическото или душевното им състояние. Не ги мъчи постоянно напре-жението на битката да бъдат номер едно, да впечатляват със своите изяви. Те нямат ам-биции за надмощие, не търсят признание, защото са посветени не на себе си, а на Бога. Стремят се към това, което е угодно на Него, за тях то е най-важното. Тъй като център на живота им не са самите те, не се „самоизяж-дат”, когато губят, а търсят волята на Бога и Неговата помощ. Оттук идва спокойствието им, което всъщност е свръхестествен мир. Кротките не насочват енергията си към това, да се справят с вътрешноличностни конфликти, защото знаят със сигурност, че

няма смисъл да угаждат на своята стара природа - тя е непоправима и единствено-то спасение от нея е да приемат, че място-то й е на кръста, където е разпънат Иисус Христос. Те не прахосват енергията си и за решаване на конфликти с околните, защото сами не са конфликтни. Цялата им сила на-мира приложение в работата, която вършат за Бога, затова са много плодотворни. Те не са злобни, нито жестоки, но са твърди, кога-то отстояват истината, дори до смърт. Све-тът познава много християни, живели и ум-рели като мъченици за вярата си – кротки и мъжествени. Такива хора са способни да се гневят, но техният гняв е свят, защото идва от ревността им за Бога. И служи за добро на хората, а не за зло.

Наследяването означава да получиш дял от някакво наследство. Делът на кротките на земята е щастието от живота, неотровен от мъчителното зло, с което е изпълнен жи-вотът на горделивите, злобните, коварните и завистливите.

Вярна е поговорката: „Не всичко е тако-ва, каквото изглежда.“ Тези, които изглеж-дат щастливи, като си проправят път с лакти, са нещастни, а крот-ките, които на някои изглеждат нещастни, всъщност са най-щаст-ливите хора на земята.

е е ли странно, че именно на кротките се

обещава да наследят земя-та? Нима всичко в този свят не говори за обратното - земята владеят хора-та, които използват сила? Така е било винаги в историята и завоевателните походи са били обичайно явление. Днес също, когато преследват своите интереси, властниците неведнъж при-бягват до жестоко насилие. Във все-кидневния живот често виждаме как

хората оказват натиск върху другите, отнасят се към тях грубо и жестоко. А Иисус Христос обещава, че ще насле-дят земята кротките, т.е. хората, които се отнасят към себеподобните си с ува-жение. Той ги нарича блажени, казва, че могат да се радват и да приемат за щастие това, че са кротки.

Но кротостта не е ли признак на слабост? Не трябва ли понякога да пробием със сила, за да възтържеству-ва доброто над злото? Защо Иисус смя-

та кротките за блажени и точно на тях обещава да наследят земята? Може би кротостта крие някаква особена сила, която преодолява всичко?

ПЛОД НА ДУХА

Кротостта е качество, противо-положно на враждата, насилието, суровостта, натиска, принудата, из-бухливостта, гнева, които така често съпътстват междуличностните кон-фликти. Да бъдеш кротък, означава да си снизходителен, приветлив, търпе-лив, спокоен.

В Новия Завет кротостта се опреде-ля като плод на духа, който се нарежда до любовта, радостта, мира, дълготър-пението, благостта, милосърдието, вя-рата, въздържанието (Гал. 5:22). Тези качества се противопоставят на делата на плътта: вражди, свади, завист, гняв, разпри, разногласия (Гал. 5:20-21).

Ап. Павел ни призовава да бъдем тихи и да проявяваме кротост към всички хора, за разлика от стария си живот, когато сме се ръководили от злобата, завистта и омразата (Тит 3:2-3).

СЪЩНОСТТА НА БОЖИЯ ХАРАКТЕР

Но най-интересното е, че кротост-та е характеристика на нравствената природа на самия Бог! Нашият Господ Иисус Христос казва: „Аз съм кротък и смирен по сърце” (Мат 11:29). Външно Той показва това на практика, когато влиза като Цар в Йерусалим, възседнал осле, и така изпълнява пророчеството: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще йерусалимска: ето, твоят Цар идва при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал ослица и младо осле, син на подяремница”

другите в конфликтни ситуации. Така в Новия Завет за кротостта често се го-вори именно там, където става дума за конфликт.

Който служи на Господ, е длъжен да изобличава противниците си, но с кро-тост, така че „дано Бог им даде покая-ние, да познаят истината и да се осво-бодят от примката на дявола” (II Тим. 2:24-26). Виждаме, че Божият служител има в Бога точна позиция за това, кой път е правилен и кой - не. Но изобли-чаването на заблудените и наставлява-нето им в пътя на истината трябва да са съпроводени с доброжелателност и кротост, а не с разпри. И вярващия, който е съгрешил, трябва да поправя-ме с дух на кротост (Гал. 6:1).

(Зах. 9:9). Във Второто послание към коринтяните (10:1) ап. Павел убеждава вярващите „с Христова кротост и бла-гост”, като подчертава, че тези черти са свойствени на Господ Иисус Христос.

В Посланието към ефесяните (4:1) апостолът ни насърчава да постъпва-ме достойно за званието, за което сме призовани. При това основната ни на-гласа трябва да бъде смиреномъдрие, кротост и дълготърпение: да бъдем снизходителни един към друг с любов. Нашето поведение трябва да съответ-ства на Божия характер, оттук - и на кротостта, присъща на Него.

Като избрани и възлюбени Божии чеда е нужно да „се облечем” в мило-сърдие, благост, смиреномъдрие, кро-тост, дълготърпение и да прощаваме един на друг, както Христос ни е прос-тил” (Кол. 3:12-13). Явно тези качества са присъщи на самия Бог и трябва да се отразяват в нашия живот, в живота на хората, които Той е новородил и все повече променя по Своя образ.

В Свещеното Писание много пъти се говори за „кроткия дух”, който тряб-ва да ни ръководи (I Кор. 4:21; Гал. 6:1). А кротостта е плод, който се поражда у нас от Божия Дух (Гал. 5:22). Съвсем очевидно е, че Господ придава огром-но значение на кротостта.

НЕДВУСМИСЛЕНАТА БОЖИЯ ВОЛЯ

Очевидно е и друго: кротостта не означава липса на точна позиция и твърдост. Кроткият не се приспособя-ва към всяко влияние както флагчето към посоката на вятъра, само и само да избегне конфликтите. Божията воля е недвусмислена, твърда, решителна. Кротостта определя как ние, след като имаме точна позиция, се отнасяме към

Така стигаме до решаващия за нас момент: кротостта, присъща на Божи-ята природа, може да се вкорени в на-шето сърце и поведение в степента, в която ние се доверяваме на Господ и имаме надежден покой в Него. Виж-даме колко свади, напрежение, гняв и нетърпение възникват в резултат на нашата неувереност. Като нямаме дос-татъчно доверие в Бога, ни се налага да си помагаме с човешки средства на принуда - суровост, разпри, безпощад-ност. А който се уповава твърдо на Бога и има мир в Него, може да решава всич-ки въпроси спокойно, уравновесено, приветливо и търпеливо, с любов и услужливост, без горчивина, с кротост, тъй като знае, че Господ ще се погрижи

СИЛАТА НА КРОТОСТТА

Жената, чийто мъж не се покорява на Божието Слово, е призована да се старае да го спечели с начина си на живот, белязан именно с дух на кро-тост (I Пет. 3:1-4). Тя има в Бога твърда вътрешна позиция, защото преследва ясна цел – да доведе мъжа си при Него (ст. 1). Тази съпруга има точни крите-рии за поведението си, съобразени с Писанието: води чист, богобоязлив жи-вот (ст. 2) и се стреми да върши добро (ст. 5). Уповава се само на Бога (ст. 5) и не се смущава от никакъв страх (ст. 6). Не е озлобена, у нея няма горчивина. Именно защото се радва на непокла-тим покой в Бога, тя може в нелека конфликтна ситуация да прояви кро-тост по отношение на мъжа си, водена от ясната цел да му служи с любов.

за делото Си (при условие, разбира се, че човекът в действителност се грижи за Господното дело, а не за постигане на собствените си цели, което не може да му донесе благословение).

Именно защото съм призован от Бога, мога да имам неразколебано, основано на Него спокойствие и да се отнасям към другите с кротост, дори в конфликтни ситуации: „С всяко сми-реномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един друг с любов” (Еф. 4:2). Точно защото съм Божие дете и имам в Бога твърда опора, мога да се уподобявам на Божия характер и да се отнасям към хората с кротост: „И тъй, като избраници Божии, свети и възлю-бени, облечете се в милосърдие, бла-гост, смиреномъдрие, кротост, дълго-търпение” (Кол. 3:12).

Колкото повече се уповавам на моя Господ, колкото повече усещам Него-вата закрила и подкрепа, толкова по-силно кротостта, този плод на духа, ще се проявява и в моето поведение към ближните ми.

СМИРЕНИЕ ПРЕД БОЖИЕТО СЛОВО

За да израстваме в такова дълбоко доверие към Бога, трябва да проявя-ваме кротост в още едно отношение - към Божието Слово. Ап. Яков ни учи: „С кротост приемайте насаденото слово” (Як. 1:21). Нужно е наистина да отво-рим сърцето си за Божието Слово, да му се покорим и да не се ожесточаваме против него, както става, когато не же-лаем да се откажем от собствените си възгледи. Ако бъдем открити за това Слово и му позволим да ни променя, то ще прояви у нас своята спасяваща и изцеляваща сила и ние ще можем да го изпълним (ст. 21-22).

за търпение, възможности и сили да кажем на ближния ни обективно, спо-койно и дружелюбно в какво не е прав. А ако той не приеме нашите думи, да-дената от Бога кротост ще ни помог-не да понесем това без гняв, омраза, горчивина и да се отнасяме към него с любов, като по този начин струпваме „жар на главата му”, т.е. засрамваме го чрез добрината си, за да можем в един прекрасен ден все пак да победим зло-то с добро (Римл. 12:20-21). И при това да предоставим всичко на волята на Този, Който съди справедливо.

Една жена в Централна Азия, омъ-жена за мюсюлманин и повярвала в Христос, преживяла точно това. Мъ-

всички обиди, оскърбления, унижения и бой, тя кротко и смирено се гриже-ла за него. Когато го посетила негова роднина, той казал: „Никога не съм по-дозирал какъв прекрасен човек е жи-вял до мен през всички тези години. Едва сега разбирам наистина коя е тя и каква е същността на нейната вяра.” Мъжът станал друг човек.

И така, ако сме сигурни, че нещо е добро, и сме в конфликт с някого, защото мненията ни по този въпрос се разминават, целта ни е да убедим човека и той да мине на наша страна. Всъщност искаме най-накрая той сам да приеме мнението ни, а не да се съ-гласява с нас само защото не може да издържи на натиска ни. Но това не се постига с вражда, гняв и студенина, а с кротко разясняване и убеждава-не. Много по-добре е не да хвърляме правдата като мокър парцал в лице-то на човека, а да му я подадем като разтворено палто, с покана да го об-лече. Така кротостта с любов има не-сравнимо по-голяма сила от натиска, суровостта и гнева. Освен това тя е подкрепена от авторитета на Все-вишния, защото е присъща на самия Него. Нашето свидетелство пред не-вярващите, когато ни „искат сметка за нашата надежда”, трябва да се дава „с кротост”, за да спечелим тези хора за нашия Господ (I Пет. 3:15).

Нека Бог да ни даде дълбок мир и покой в Него и да ни изпълни със Своята кротост дори когато сме из-правени пред проблеми, трудности и конфликти. Тогава ще видим как кро-тостта извършва чудеса. И ако някакъв отрязък от нашия път се окаже много тежък, нека не забравяме, че кротките ги очаква неизме-римо наследство и нека това знание ни укрепва.

ПРАКТИЧЕСКИ АСПЕКТ

Как изглежда кротостта на прак-тика? Тя не означава, че трябва мъл-чаливо да се примиряваме с неспра-ведливостта, като се залъгваме, че е справедливост. Но нека молим Бога

жът й я набил жестоко само защото че-тяла Библията. Много години тя живя-ла непоносимо тежко като християнка със своя съпруг мюсюлманин. Налага-ло й се да чете Библията тайно нощем.

Но мъжът й се е разболял тежко. Три години бил на легло. Забравила

транно съчетание. Обикновено „кротък” наричаме този, който през целия си живот е притис-нат до стената, на опашката винаги е последен, всички го

бутат и ритат. Когото всъщност никой не слуша и който поради страха, че ще му се подиграват, не отваря уста, а и от неговото мнение никой не се интере-сува. Той ядосва и дразни някои. Драз-ни с усмивката си, когато го избутват от опашката, а той пак застава в края й: „Нищо, ще постоя, имам време.” Ядосва ги, когато го псуват, а той се усмихва: „Няма нищо, може би на чо-века му е криво. Както се казва, не му е ден.” Ядосва ги, когато му откраднат нещо, а той не вика полиция, не вдига врява, само свива рамене: „Може би на някого му е по-нужно.”

Другите се умиляват: колко е кро-тичък, дума няма да продума, всичко търпи и понася. Но предложи на та-къв умиляващ се човек самият той да стане кротък – доста ще се позамис-ли. Перспективата няма да го зарад-ва. Едно е да се любуваш на кроткия, съвсем друго е през целия си живот да бъдеш в дъното.

Освен това на гръмогласните по-вече вярват. Гръмките аргументи из-глеждат по-убедителни. Който тъпче главите на другите, в очите на хората постига нещо. Добре е да следваш про-бивните, те ще те доведат до целта.

И въпреки това Иисус Христос на-рича именно кротките блажени. Може би, за да ги утеши: „Не се отчайвате, момчета, изчакайте да дойде ваше-то време! Силата на наглите скоро

ще секне и тогава късметът ще ви се усмихне.”

Или вероятно не разбираме пра-вилно думата „кротък”? Тя има общ корен с „укротявам”, „укротен”, а тези думи предполагат, че нещо се е слу-чило с човека – станал е по-спокоен, дори по-миролюбив. Това не значи, че неговата воля е пречупена или силата му се е изтощила. Той има и сила, и воля, но ги използва по предназначе-ние. Може да употреби лактите си, но стои спокойно. Може да наложи воля-та си, но не го прави. И не защото хо-рата са го укротили, а защото самият той го иска. По-точно, не самият той, но за това – по-нататък. Никой не го е пречупил, но той успява да се сдържа. Никой не го кара да мълчи, но съз-нателно очаква часа, когато неговите

новесие, викат и действат без задръж-ки. Кротките умеят да наблюдават, да анализират и да постъпват правилно. Те имат други ценности, други прио-ритети. Умеят да доверяват проблеми-те си на Господ. Способни са да разли-чават важното от ненужното, главното от второстепенното. За тях например мирът с ближните е по-важен от пъл-ния хладилник. Те не се паникьосват заради дребни неща, но не мълчат, ко-гато виждат несправедливост. Именно такива хора са нужни на Иисус Хрис-тос за Неговото царство.

През 1955 г. в американския щат Алабама чернокожата Роза Паркс сяда в автобуса на едно от местата за бели. Молят я да се премести, но всички места за чернокожи са заети. Тя отказва да стане и я арестуват. На многохилядния митинг след няколко дни Роза стои до Мартин Лутър Кинг. Това е началото на движението за рав-ноправие на цветнокожото население в Америка. Мартин Лутър Кинг произ-нася пламенна реч, а Роза мълчи. Но нейното присъствие наелектризира хората. Тихото й, целеустремено про-тивопоставяне действа по същия на-чин, както блестящите речи на пастир Кинг. Роза Паркс влиза в историята като кротък борец за делото на спра-ведливостта в Америка.

Но как да станеш кротък? Това винаги е свързано с вземане на реше-ние. Съгласете се, по-голямата част от живота ни неизменно води към или е следствие от някакви решения, в които трябва да правим избор. Ко-гато забележим, че квалификацията ни не е достатъчна, за да се справим с работата си, решаваме да я повишим и отиваме да учим – караме курс, за-писваме се в колеж или университет. Но като започнем да учим, трябва да приемаме това, което ни казват пре-подавателите, т.е. да им позволим да променят нещо у нас, в нашите зна-ния, мироглед, позиция по един или друг въпрос. Нужно е да бъдем готови за вътрешната промяна, която предиз-викват новите знания. Като се доверя-ваме на преподавателите да променят нещо у нас, показваме, че те знаят или умеят нещо, което ни е необходимо.

Ние вземаме много подобни реше-ния. Някои от тях променят характера ни, други – дори съдбата ни. Така и за да станеш блажен, трябва да напра-виш редица избори: да поискаш да станеш беден по дух, да имаш чисто сърце, да скърбиш със скърбящите, да бъдеш миротворец в средата си. Ни-кой няма за вземе подобни решения вместо нас. Затова е нужно да позво-лим на Бога да действа в живота ни, в характера ни, в светогледа ни. Когато се стремим към по-висши цели, Бог наистина действа в живота ни.

Кротостта е такова качество на характера, което сам човек не може да постигне. Но Господ иска всички християни да притежават това ка-чество, защото така стават блажени. Той иска да превърнем кротостта в една от нашите цели. Чрез ап. Павел Бог наставлява първите християни: „Вашата кротост да бъде известна на всички човеци” (Фил. 4:5). А Тит по-лучава от апостола задачата да настав-лява християните „да показват всяка кротост към всички човеци” (Тит 3:2).

Нека приемем, че сме взели реше-ние да открием сърцето си за действи-ето на Господ. Кротостта обаче няма да се появи у нас мигновено. Поняко-га това е дълъг и болезнен процес. Но

думи ще бъдат уместни и търсени. Та-къв човек има потенциал, но не го из-лага на показ. Не действа безогледно, а умее да чака кога ще го помолят за помощ. Никога няма да седне на по-четното място, а търпеливо ще очаква своя час.

Лъвът в цирка е много по-силен от дресьора, но дресьорът успява да го укроти и звярът се покорява напъл-но на волята на човека. Когато някой твърди, че не може да се владее, че ха-рактерът му е такъв и нищо не може да се направи, ми се иска да го заведа в цирка. Както лъвът не е в състояние да укроти себе си, така и човекът не може. На това е способен само Бог. Той може да ни направи ново творение.

Ако се вгледаме в библейските ге-рои, ще видим, че те са силни, волеви личности, които могат да отстояват истината. Например за Мойсей се каз-ва, че е бил „най-кроткият човек меж-ду всички човеци на земята” (Числ. 12:3), но същевременно е бил водач на многоброен народ години наред из пустинята, като е посрещал нуждите на хората и е решавал проблемите им.

Иисус нарича кротките блажени, т.е. щастливи в най-висша степен. Те са достигнали състояние, при което остават спокойни в ситуации, когато другите се безпокоят, излизат от рав-

новал първите домове за сираци, за стари хора и инвалиди? Тези кротки хора нощем са молели Бога за необхо-димите материални средства, а денем са ходели из бедните покрайнини на градовете и са събирали бездомници и болни. Тръгвали са към далечни страни, за да занесат благовестието за Божията любов на хората, за да ги лекуват и ограмотяват. Те са като Ал-берт Швейцер, който с часове оперира малко момче в Африка, а после пътува из Европа и с пламенни речи убежда-ва хората да жертват за това служение. Такива примери има много. Кротките са променили и променят нашия свят в огромна степен. Само че не тръбят около себе си. Ако днес от света се премахне влиянието на кротките, той ще бъде много по-беден и ужасен. Ще има повече войни, болести, ненавист.

когато Бог действа в нас, изпитваме необичайно блаженство. Няма нищо по-благодатно от съзнанието, че Бог те променя. Затова Иисус нарича всички участници в този процес на преобра-зяване блажени. Блажени са онези, които не се примиряват със състоя-нието си и решават да се доверят на Господ, за да им помогне да се осво-бодят от своята опърничавост, инат, желание да си пробиваш път с лакти.

По думите на Иисус Христос крот-ките ще управляват земята. Коя земя се има предвид? Тази, на която живе-ем сега? Или онази, където ще бъде хилядолетното царство? Или онова жизнено пространство, където ще прекараме вечността? Изследователи-те на Библията нямат единно мнение по този въпрос. Но ми се иска да вяр-вам, че това вече се случва сега.

Такива са кротките: живеят между нас, внимателно наблюдават, виждат, не подминават, действат. И всичко това правят толкова естествено, че дори сами не забелязват своите дела. Не водят дневници, не пишат отчети, просто работят.

Това победно шествие на кротки-те започва от най-кроткия – Иисус Христос: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). Той притежава извора на всич-ки знания и е готов през нощта да раз-говаря с притеснителния Никодим. Говори пред хиляди и същевременно прегръща и благославя малки деца. Господ Иисус е абсолютно безгре-шен, но поема върху Себе Си цялата мръсотия от греховете на този свят. Той има власт над милионно небесно войнство, но позволява да бъде убит. Каква огромна сила на волята трябва да притежаваш, за да понесеш добро-волно голготските страдания! Този подвиг не е за слаби. Големите подви-зи се раждат там, където голямото мъ-жество действа наред с голямата кро-тост. Защото мъжеството без кротост не иска да умре, то живее в очакване на лаври, жадува да се наслади на по-бедата и разчита на аплодисменти. А кротостта без мъжество не е способна на подвиг.

Иисус не е бил воден принудител-но, Той е вървял към Голгота сам. От една страна, това означава огромно мъжество, защото е знаел какви мъки Го очакват: „Човешкият Син ще бъде предаден на разпятие” (Мат. 26:2), а, от друга, пълна кротост: „Той бе из-мъчван, но страдаше доброволно и устата Си не отваряше; като овца беше Той заведен на клане и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше устата Си” (Ис. 53:7).

Сега Иисус Хрис-тос ни кани да се учим от Него на мъ-жество и кротост.

Някога във вечността ще се запозна-ем с тези кротки преобразуватели на света и ще се удивим колко са много и колко са направили. А най-вече ще се учудим, когато видим и себе си сред тях: „Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме или - жаден и Те на-поихме? Кога Те видяхме странник и Те приехме или - гол и Те облякохме? Кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме?” А Царят ще им от-говори и ще каже: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили” (Мат. 25:37-40).

На пръв поглед в нашия гръмогла-сен и опърничав век за кротките няма място. Трябва да си пробиваш път, една реклама надвиква друга. Цени се не тихата мисъл, а крещящата дума. Да тъпчеш главите на хората, се смята за геройство. Има ли място за кротките?

Но ако погледнеш по-внимател-но, още от времето на Иисус Христос кротките са имали, имат и ще имат влияние. Някой в тишината на стаята си е изучавал Божието Слово и после чрез проповеди е учел хората на до-бро, учел ги е да различават доброто и злото. Това са кротките. Кой е ос-

Бригадата на Тодор Ерьомин, както всички други в Строи-телно-монтажното управле-ние, се бореше за званието

„комунистическа”. Никой не знаеше как-во всъщност означава това, но мъжете работеха съвестно и печелеха добре. Понякога се събираха на празници, но се веселяха прилично, без произшест-вия. Откъдето и да погледнеш, всичко в бригадата беше изрядно. „Всичко е окей“ – обичаше да казва дърводелецът Дими-тър, по прякор Бабак.

Този тип присъстваше в бригадата сякаш за да потвърди известния израз за мършата в стадото. Беше едър, че-тирийсет и пет годишен, рано посивял дебеланко с простовато лице, белез-никави вежди и големи избелели очи.

Някога те са били сини, ако се съди по това, че потъмняваха като морето, кога-то се напиваше до козирката. Всъщност до козирката той все пак стигаше след работа, като се изхитряваше да продаде каквото е успял да открадне от обекта през деня или като припечелеше нещо с работа на частно.

В деня за заплата обикновено идва-ше жена му Надя, втора братовчедка на бригадира, и след като зърнеше вече посинелите очи на съпруга си, започва-ше да реди един монолог, подправен с такива отбрани псувни, че дори най-гру-бите мъже се чудеха: ама че жена! След като получеше заплатата на злощастния си съпруг, тя се успокояваше и, подхвър-ляйки неизменното: „Само пробвай да се напиеш днес!“, си тръгваше гордо.

– Поне за една водка да беше остави-ла – се пошегува веднъж един от мъжете.

И много съжали за думите си. Заре-че се през целия си живот никога повече да не оспорва финансовия суверенитет на чужда жена. Всички епитети, с които беше наречен, запомни за дълго.

– Вещица! Ама че вещица! – повта-ряха работниците и се съгласяваха с не-винно пострадалия: – От такава и да не искаш, ще се пропиеш.

А самият Димитър не се разстройва-ше много за парите:

– Обектът е голям. Как няма да наме-ря за една водка!

Изобщо при него минаваха номе-ра, за които друг отдавна би излетял от бригадата. Причината изобщо не беше, че жена му е роднина на бригадира. Той

просто беше много кадърен дърводе-лец. Но бедата бе, че „кадърен“ ставаше само когато пийне. Тогава се преобразя-ваше от бавен и тромав в енергичен ра-ботяга, в чиито ръце всичко гореше. Ето защо в бригадата гледаха през пръсти на това, че още в началото на работата той вече беше на градус. Ако сутрин се появеше с широка усмивка, като размах-ваше плавно ръце и при всяка крачка малко се повдигаше на пръсти (същин-ски лебед пред излитане), беше ясно, че лавката „Сок-вода“ (на жаргон й викаха „ветеринарна лечебница“) работи на оп-тимален режим.

Трезвен, Димитър беше затворен, но като пийнеше, придобиваше желаната разкрепостеност в общуването. Стра-ничен ефект от пиенето при него беше язвата на стомаха, за което лекарите го бяха предупредили след принудител-ното му посещение в клиниката. И Надя не премълча за това при поредното си идване. А и го сервира така, сякаш за всичко бе виновна именно бригадата. Тогава спокойният, невъзмутим Тодор не издържа:

– Какво искаш от нас, Надя? Да го преместим в друга бригада ли?

– О, не! – искрено се изплаши тя. – Там пият още повече. Знам аз.

– Ами щом знаеш, недей да мърмо-риш. И запомни: при нас пияници няма! Направиш ли още веднъж скандал, ще го уволним. Тогава ще го търсиш по кръч-мите...

Работниците разбираха, че Тодор блъфира и одобрително клатеха глави – в потвърждение, че отдавна трябваше да го направят. Надя, която вече започваше да подбира сочни изрази, изведнъж се стресна: ами ако наистина го направят?! Той поне от къщи не изнасяше, както ста-ваше при горките й приятелки. Макар да беше слабо това утешение, че на другите им е по-зле, все пак... Надя омекна и се свлече на пейката безсилно. Тогава мъ-жете видяха пред себе си не „вещица”, а една изнервена от семейните неуреди-ци, измъчена от безспирното пиянство на съпруга си, рано остаряла жена.

– Простете ми, глупачка съм – про-изнесе тя изморено. – Измъчих се. Ди-митър не изтрезнява, синовете не ме слушат. Големият преди година получи „условно“ за сбиване, а Митко изобщо не се интересува. Господи, поне Ти да ми беше помогнал, да пратиш някого да вразуми моя алкохолик.

– Виж ти, още и Бога призовава – въз-мути се Димитър. – Да беше продължила с дявола, както започна. Сети се...

Така или иначе, скоро в бригадата се появи нов човек – набит мъж към чети-рийсетте, средно висок, с приветливо румено лице и къдрава жълто-пепелява коса над широкото си чело.

– Петър – кратко го представи бри-гадирът и кимна на мрачния като нощ Бабак: – Ще работиш с него. А при теб, както виждам, от сутринта не върви жи-вотът?

– Стига де! – настръхна Димитър. – Хайде, Петре, да преместим тази тел.

След като развиха и струпаха накуп дебелата тел, намусеният Бабак изчезна някъде и се появи отново доста по-ве-сел. Вероятно изпитото се беше оказало по-силно от обичайното, тъй като юнач-ният дърводелец скоро благоволи да си легне уютно на дъските в приземния етаж. Но Петър и сам работеше много чевръсто: слагаше умело кофраж за ко-лоните, където щяха да наливат бетон. Бригадирът беше на друг обект и се върна чак преди обяд, като едва не се сблъска с Димитър, който, замръзнал от сутеренния студ, бавно излизаше на слънце. И Тодор го засипа със своите въ-проси: какво става, харесва ли му новият работник? Димитър се досети, че начал-никът не е в течение за непланираната му почивка, и се оживи:

- Е, добре е, как да е. Ще се сработим.Тодор постави същия въпрос и горе,

на Петър, който подготвяше кофража за колоната на втория етаж. Работниците се подхилваха, предвкусваха скандал за Ба-бака. Сънят през работно време се смя-таше з а самоотлъчка – това беше строго правило в бригадата. Всички чакаха как-во ще отговори Петър. А той се усмихна

широко и с вдигнат нагоре палец показа, че всичко е окей. После видя Бабака до бригадира и му викна:

– Какво правиш там? Ела бързо да ми помогнеш! – сякаш онзи току-що се беше отдалечил.

– Ей сегичка – Димитър прескачаше стъпалата, бързайки нагоре, все едно из-общо не беше пил.

Колко ефикасен е материалният сти-мул! Димитър изтича, хвана инструмен-тите, ловко стегна кофража и викна на бригадира от горе:

– Казаха ли ти, Тодоре, всичко е окей при нас! Нали, Петре?

– Да, май че да.И бригадирът беше доволен от свър-

шеното, и работниците не възразяваха: доносите в бригадата не се одобряваха. След като нямаше престой заради Ба-баковата почивка, Петър да му мисли, щом беше толкова работлив. Иначе им изглеждаше техен, нормален човек.

Оказа се обаче, че не е съвсем така. След известно време Димитър започна да се присмива на Петър, че е допото-пен вярващ: изчервява се, когато някой псува в негово присъствие. Работниците също взеха да го подиграват. На всичко отгоре разбраха, че не пие и не пуши. В обедната почивка не играеше на карти, четеше на скелето някакъв талмуд. Баба-ка, макар че използваше готовността на Петър винаги да му помага, не пропуска-ше да го подиграе и веднъж пред всички му предложи вино:

– Петре, що си такъв - сив? Ето, опи-тай една глътка, почувствай радостта от живота.

– Каква радост е това, щом след нея всеки ден стенеш? – не се съгласяваше Петър. – Това, братче, е едно голямо страдание. Разбирам да страдаш за вя-

рата си в Христос, но така да издевател-стваш над себе си! Ако не здравето, поне душата си да беше опазил. Жал ми е за тебе, Мите.

– Не ти е жал за мене, свидят ти се па-ричките! – провокира го Бабака. – При-знай си!

Петър само се усмихна: е, да, за това му се свидят. И Димитър обобщи:

– Свидльо си, Петре, скръндза.Работниците се съгласиха с диагно-

зата: да, скръндза си пада. Тодор чу раз-говора и след работа събра по-активни-те в бригадата.

– Какво става – каза им, – що се за-яждате? Претенции към работата му ли имате? Тогава не бъдете като баби на па-зара. Скръндза бил? А знаете ли колко деца има тази „скръндза”? – бригадирът направи пауза и като кимна с глава, се усмихна: – Единайсет! Е? Едно от друго по-малки! А вие веднага – скръндза! Да бяхме помислили как да му помогнем, а не да обсъждаме в кого вярва. Стига толкова! Нима не виждате как работи?! За трима!

Изумиха се: единайсет гърла – ужас! И наистина работеше като торпила: щом се оправеше със своята работа на май-стор, не се гнусеше да помогне на чер-ноработниците – редеше тухли, лееше

– Ще дойде време да спре да ходи там.

– К-кой? – се задави Тодор. – Митко?– Митко.– Няма да ходи в кръчмата?– Няма, ще видиш.– Е-е-е, братче, наистина не си в ред

– началникът направи красноречив жест с пръст около слепоочието си. – Виж как-во става: онзи се заяжда без причина, а този го защитава. „Ще дойде време“ – повтори Тодор и се засмя: – Ама че се събрахте: единият алкохолик, другият - Божие глухарче. Хайде, ще видим кой кого ще пребори.

Тодор, разбира се, каза това без зла умисъл, но прякорът беше в десетката. Работниците, които чуха разговора, го харесаха и в отсъствието на Петър взеха да му викат „глухарчето”. Те не злорад-стваха, просто външна прилика с цве-тето наистина имаше. Като гледаш кръг-лото, винаги усмихнато лице на Петър, косата му с цвят на узрял слънчоглед, няма как да не се съгласиш – глухарче си е.

Но времето минаваше, а промяна в живота на Димитър не настъпваше. Напротив. Неведнъж го хващаха да пие в работно време. И бригадирът не пре-мълчаваше, предизвикваше Петър:

– Май си се объркал с времето?– Ами сигурно още не му е времето –

уклончиво отговаряше той.– А кога ще му дойде времето? – Бог знае. Трябва само да се молим...– Безполезно е това, Петре. Гробът

ще изправи гърбавия. Пък и ние не сме силни в молитвата. А ти се моли, моли се. Само челото си да не разбиеш в земята...

Дълго време Петър съумяваше да избегне празничните почерпки. Имаше уважителна причина: живееше извън града и винаги бързаше да хване авто-буса. Но в Деня на строителя цялата бри-гада получи премиални и почерпката започна още от обед, така че, ще-не ще, наложи се да седне на софрата. Всичко вървеше по реда си: пийваха, замезваха и добродушно се закачаха с Петър:

– Не е грях и ти днес да пийнеш. Нали освен премия получи и грамота, а с твоя Бог ние ще се разберем. И откъде да знае Той ще пийнеш, или не. Ние няма да Му кажем.

– Е, не, момчета, тук грешите – въз-рази Петър. – Първо, Бог вижда всичко. Второ, и през ум не ми е минавало да Го лъжа.

бетон. А помоли Бабака да свърши нещо такова – има да чакаш!

Иронията към Петър постепенно се смени с уважение. Той, както преди, с не-изменна усмивка търпеше вече незлоб-ливите закачки по повод на вярата му. Само че Димитър се дразнеше от това все по-силно и все по-често нападаше Петър:

– Що се правиш на света вода нена-пита? Що се пъхаш където не ти е рабо-та? На началството ли се подмазваш?

– Защо да седим без работа, Мите? – оправдаваше се Петър. – Време имаме, защо да не помогнем на този, който се задъхва от работа?

Но Димитър се озлобяваше от тако-ва обяснение. И въпреки всичко, когато бригадирът му се скара за поредното за-къснение, Петър се застъпи за него:

– Тодоре, ние ще отработим това време.

– А ти какво общо имаш с това? Че ти ще работиш заради него, не се съмня-вам, а той - какво?

– Когато потрябва, и той ще работи заради мен.

– Я слез на земята! Ако отидеш с него в кръчмата, там той ще „отработи” всич-ко за теб. За цялата бригада може да се постарае.

Тук някой със смях се сети как Дими-тър беше заявил на всеослушание, че ще направи от Петър „човек“. Но напразно се сети. Засегнатият Бабак веднага сло-жи чаша водка пред Петър.

– Щом съм казал – потвърди той под-пийнал, – само гледайте! Хайде, Петре, пием за грамотата! Трябва да я оцениш, само на тебе дадоха.

Петър благодарно сложи ръка на гър-дите си и поклати глава, а Димитър изре-че традиционното за всички времена:

– Какво, не ни ли уважаваш?!Всички притихнаха. Мъжете изпит-

ваха противоречиви чувства – беше им неудобно от явно провокационния въ-прос, но и самолюбието им беше засег-нато заради мнимото неуважение.

– Момчета! – тихо, но твърдо каза Петър. – Уважението не се измерва с количеството изпита водка. Господ ни е завещал...

– Щом е завещал, значи пий – пре-късна го Бабака и още по-грубо бутна чашата под носа му. – Пий, глухарче, да ти се не види!

Очите му се наляха със злоба. Някой разбра накъде отиват нещата и се опита да го накара да седне, но той го бутна:

– Оставете ме! Е?!– Мите, ще ти олекне ли, ако пия?– Ще ми олекне, да!– А защо мислиш, че можеш да ме на-

караш да тръгна срещу Бога?– А какво ще ти стане? – Димитър

продължаваше да държи чашата. – И не е въпросът да си против Бога, а за уваже-нието, нали? Ние с теб вече колко време работим в един впряг и ни уважават. А ти, оказва се, си го-о-рд!

– За работата ни уважават всички, Мите. Тук си прав. А за тази работа – Пе-тър посочи чашата – уважава само един. Онзи, който не ни уважава за работата.

– Кой е той? – заплашително размаха чашата Димитър. – Кой, кажи!

– Сатана. Само той обича заради...– Ти самият си сатана! – с неочаквано

тънък глас изпищя Бабака и плисна вод-ката в лицето на Петър.

После със замах удари чашата в ма-сата. Парчетата стъкло се забиха в длан-та му чак до пръстите. Извика от болка и омраза и се загърчи в железните ръце на бригадира, който успя да го хване. Пръв дойде на себе си Петър. Той грабна ап-течката и докато Тодор държеше Дими-тър, сръчно почисти раните от стъклата, проми ги, като повтаряше постоянно:

- Трай, Мите, трай още малко!Успя да бинтова ръката му. А Дими-

тър, разлюлян, глухо стенеше.– Трябва да го закараме в болница-

та – каза Петър. - Спешно. Да отида ли с дежурната кола?

– Разбира се, Петре. Разбира се, оти-вай – зарадва се Тодор. - Ще кажа после да те закарат вкъщи. Извинявай, всички сме... нали знаеш...

Как да не знае: няма един пиян да съпровожда пострадалия, който е още по-пиян, щом има някой трезвен. Леко пребледнелият Петър поведе кротна-лия Димитър към колата. След прину-дителното прекъсване празникът про-дължи, сякаш нищо не се беше случило. Всъщност така и си беше: сбиването се размина...

В понеделник Димитър, мрачен и трезвен, с бинтова-на ръка, се появи на работа: травмата беше битова, бол-ничен не му се полагаше. Ра-ботеше мълчаливо. Няколко пъти понечи да заговори, но веднага млъкваше. Едва към края на деня наруши мълча-нието.

– Ако беше пийнал, Петре, щеше да е добре – седнал на гредата, Димитър започна разсъжденията си в пространството. – Щях да взема бутилка и ето ти мир! Но ти не пиеш. Или да ме беше ударил, задето ти казах онова, също става, аз - теб, ти - мен. Щяхме да пий-нем и да се помирим, нали? Но ти и това не поиска. Сега какво да правя: да ти се поклоня ли?

– Никой на никого не е длъжен, Мите. И аз съм виновен - не трябваше да те ядосвам. Прости ми.

– Ти сериозно ли? – Димитър дори се поизправи и погледна колегата си недоверчиво. – Не си ми обиден, нито - ядосан?

– Каквото няма - няма – отвърна Пе-тър. – Бог ни учи да не въздаваме за зло със зло. Злият няма място при Бога.

– Защо все повтаряш: Бог казва това, казва онова. Къде ти го казва? Измиш-льотина е всичко!

– В Библията го казва, Мите, в Библи-ята. Там е написано всичко това.

– Сетих се! – сепна се Димитър. – Надя каза, че си й обещал тази книга –

той заговори изведнъж с подмазвачески тон: – Слушай, Петре, а какво си й казал за мен, когато си ме докарал от болни-цата? Вярваш или не, тя от онази вечер не ми се кара. Все: „Мите, Мите“. А на мен не ми се вярва. Не е на добро – и с по-нисък глас продължи: – Слушай, да не би случайно да си я омагьосал? Заклинания има всякакви!

– Аз, Мите, й разказах за Христос. Че ни обича и чува, и изпълнява молбите ни. Сигурно тя Го е помолила за търпе-ние... Теб да търпи.

– Какво-о? – смутено попита Дими-тър. Не си намираше място на гредата. – Направо така, изведнъж?

– Сам казваш, че вече не ти се кара. Най-бързото лечение е при Христос.

Питай я довечера. Нали днес няма да се напиеш?

– Не-е, неудобно е някак пред нея сега.

– Питай я тогава. А утре ще донеса Новия Завет - четете го заедно. И всичко ще се оправи при вас.

– Добре би било...

На другата сутрин Петър учудено забеляза, че не е дошъл пръв на обекта. Насреща му бързаше Димитър.

– Донесе ли? – нетърпеливо попита той.

Петър му подаде Библията и се усмихна. Стори му се, че в очите на Ди-митър се беше върнала небесната сине-ва.

Този стих изразява най-озадачава-щото намерение на Иисус Христос, кое-то има изключително сериозно влияние върху живота на всеки християнин. Той ни разкрива и най-странната стратегия, която някой водач е използвал в истори-ята, за да постигне целите си. Повече от наложително е да вникнем в нея, но нека първо разгледаме двата персонажа в на-чалото на стиха.

ОВЦЕТЕВ тълковния речник срещу думата

„християнин“ четем: „Последовател на Иисус Христос.“ И ако е вярно, че Той е „кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29), няма как последователите Му да са бан-да негодяи. Дори и противниците на християнството не са имали такова мне-ние за истинските християни.

ВЪЛЦИТЕСпоред Библията вълците от думите

на Христос са преди всичко демонични-те сили. Пророк Авакум рисува демоните като жестоки и необуздани могъщи духо-ве, способни да завладеят с лекота всеки човек, независимо от силата и интелекта му. Те са „по-свирепи от вълци вечер“, страшни и ужасни, идват за насилие и събират пленници като пясък (Ав. 1:6-9).

Но дали само спрямо демоничния свят християните се чувстват като овце сред вълци?

Вярващият живее в света. Един бого-слов пише за това: „В 17 глава на Еванге-лието от Йоан Иисус определя положе-нието на християнина като изваден от света (ст. 6), не от света (ст. 14), пазен от злото на света (ст. 11), изпратен в света да му проповядва (ст. 18, 20) и като резултат – мразен от света (ст. 14).“1

„Светът“ не е просто планетата Земя – той е богопротивната система, в която бунтовният човек се е научил да живее

делата им бяха лоши“ (Йоан 3:19), а Осия добавя: „Добротата ви е като утринния облак и като росата, която рано изчезва“ (Ос. 6:4, Верен).

Вълкът е способен да кротува, когато се е нахранил, позволява дори да бъде погален. Но такъв ли е, когато изглад-нее?! Погалете гладен вълк в глутница, още по-добре – в мразовита нощ насред полето. Вълкът е хищно, агресивно, кръ-вожадно животно. Ако един вълк влезе в стадо, може да убие няколко овце. Той не убива само за да се наяде. Когато вълци нападнат стадо, често убиват много по-вече овце, отколкото изяждат. Те убиват „заради спорта“ .

Едва ли някой може аргументирано да възрази, че в трудни обстоятелства или лишение спящата при нормални обстоятелства „вълча“ природа на ду-ховно мъртвия човек се пробужда. Но е удивително, че проявяваме негативните

независимо от своя Създател. Поданици на света са всички хора освен малкото истински християни. Негов владетел е Луцифер, чиито демони държат под то-тален и непреодолим за човека контрол всеки, роден на земята.

Не след дълго четящият Библията ще започне да усеща (затова и някои прес-тават да я четат), че на вълци биват оп-риличени и всички хора в света (светски или религиозни), които са под контрола на демоните вместо на Бога. В началото на вярата си живеех с утопичната пред-става, че познавам много хора, чиято доброта се откроява на фона на остана-лите. Тази моя утопия беше разобличена, когато всички те без изключение се ока-заха сред най-упоритите противници на Христос, а и вече 13 години никой от тях не е приел Неговата съвършена добро-та, макар да са добре запознати с нея. Ап. Йоан коментира това така: „Светлината [Христос] дойде на света, но хората обик-наха повече мрака от светлината, понеже

си черти невинаги по необходимост, а и просто „заради спорта“2.

Поетът Плавт (254–184 г. пр. Хр.) оп-ределя отношенията между хората с думите: „Човек за човека е вълк“ („Homo homini lupus est“). Двадесет века по-къс-но дори нехристиянин като философа Томас Хобс е склонен да признае: „Тъй като по природа „човек за човека е вълк”, той може да бъде възпрян в своята аг-ресивност единствено от могъща сила, каквато е властта на управляващия чрез закони монарх.“3

Когато няма вероятност от санкции, всеки е способен да оголи зъбите си. Влезте в произволен новинарски сайт и огледайте коментарите под статии, осо-бено на злободневни теми – ще ви залее помия от омраза, злост и завист, напъл-но разпасани емоции на хора, които се чувстват безнаказани поради аноним-ността в интернет. И на псалмопевеца Давид този духовно-социално-политиче-ски феномен е бил добре познат: „Душата

І ЦЕЛ - ИЗЯВА НА НОВИЯ ЖИВОТМакар и духовно възроден, при все-

ки вярващ има остатъци от животинска-та му паднала природа – нехомогенна смес от нравите на вълк, упорита коза и много други животни. Тъй като Бог иска да направи чедата Си кротки агънца и по поведение, а не само по положение, чрез изпитанията Той цели да ги издигне на принципно друго ниво на живот. Вместо животинския (споменатата нехомогенна биологична смес), вярващият може и трябва още на земята да реализира по-дарения от Бога живот. Това е съвърше-ният вечен живот, който той придобива още на земята след обръщението си към Христос.

Но за да пожелае от сърце пълната промяна, новороденият трябва да осъз-нае колко ужасяващо зла и непоправи-ма е неговата стара природа. А тя ще се изяви най-добре, когато е провокирана сред вълците. След като нееднократно реагира като вълк сред вълци, христия-нинът става особено внимателен, защо-

то забелязва отчетливо какво е останало в сър-цето му – думи и дейст-вия, от които човекът в света не се безпокои особено (те са част от естеството му), но вярващият се ужасява, защото има нови и на-

пълно различни критерии за оценяване. След много молитва и покаяние за

всяка грешка отвращението на човека към неговото „аз“ ще расте, наред със силния копнеж за Божия дар на кро-тостта и смирението, характерни за но-вата част от личността му. Така в трудни обстоятелства и лишения природата на агънце у човека във Бога все по-често и ясно ще се проявява. Това ще го насърча-ва да продължава по пътя на смирението и ще носи слава на Бога.

ІІ ЦЕЛ - ОТЪЖДЕСТВЯВАНЕ СЪС САМИЯ ИИСУС (Мат. 10:21-22)

Много Божии чеда са удивени, ко-гато околните ги отхвърлят и презират, защото са християни. Но това е напълно закономерно. И е добре да имаме пра-вилното виждане – не хората отхвърлят нас, а демоните, които ги владеят, мразят Христос в нас. Това е богословската ис-тина, която би трябвало да радва вярва-щия, защото е удостоен да пострада, като носи с чест Христовото име!

ми е сред лъвове; лежа сред онези, които дишат пламък, сред човешките синове, чиито зъби са копия и стрели и чийто език е остър меч“ (Пс. 56:5).

ЗАЩО?!Но нека се върнем към думите на

Христос. Ако кадрите на вълк сред стадо овце са забранени за деца до 16 г., какво ще кажете за едно-две агънца, любезно предоставени на глутница вълци? Миси-ята невъзможна!

След своето покаяние и помирение с Бога вярващият вътрешно е изведен от системата на света, но външно не е изваден от нея. Защо Господ Иисус пра-ви нещо толкова неразумно от човешка гледна точка – праща овцете Си сред вълците? Кой „добър пастир“ (Йоан 10 гл.) се отнася така към стадото си?!

В християнските събрания често се пеят песни, изразяващи удивлението:

„Твойта мъдрост е пречудна за мен!“ И тъй като много вярващи в сложни об-стоятелства се питат за тази „пречудна мъдрост“, ще се опитаме да проникнем в премъдростта Господна, като изслед-ваме причините Иисус да изпраща овцете Си сред вълци.

Макар невина-ги да е ясно от пръв поглед, духовно жи-вият и духовно мърт-вият човек са кардинално различни. По положение те се раз-личават абсолютно, но по състояние обособяването е в процес. Именно това практическо обособяване цели Бог да постигне в живота на вярващия. Ще раз-гледаме десет от Неговите цели.

От тук до края на статията:

ЗАБРАНЕНО ЗА НЕВЯРВАЩИ!

ІІІ ЦЕЛ - ПЪЛНО УПОВАНИЕ НА ЕДИНСТВЕНАТА ЗАЩИТА

Както в животинския свят, така и в ду-ховния живот единственият, който може да защити агънцето от вълците, е пасти-рът. Удивително е, че на овцата Създате-лят не е отредил никакви защитни ме-ханизми. Никакви! Такова е и духовното агънце на Бога. Единствената му защита е Господ Иисус Христос. Всички други ме-тоди на защита освен пълното упование на Бога не само произлизат от стария човек, но и са напълно безполезни. Това е много ценен урок, който посветеният вярващ усвоява трудно и болезнено – най-вече в ущърб на гордостта си.

ІV ЦЕЛ - ИЗМЕСТВАНЕ НА ФОКУСА ОТ ЗЕМНОТО КЪМ НЕБЕСНОТО (Мат. 10:28)

Много християни мислят, че физи-ческата смърт е най-ужасното, което може да им се случи, когато Бог ги из-праща като овце сред вълци. Но Иисус ни казва да не се боим от онези, които могат да убият тялото ни, а - само от Не-говия Отец. Всъщност най-лошото, което хората могат да сторят на един вярващ, води към най-доброто за него – да отиде у дома си, при Христос.

Най-ужасното, което трябва истин-ски да плаши християните, е да се приле-пят така силно към земното, че „сърцата им да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи и да ги за-стигне онзи ден внезапно“ (Лука 21:34). „Онзи ден“ е срещата с Христос. За жа-лост много християни вече са се превър-нали в стълбове сол, които няма да имат място на небето, защото са се фокусира-ли върху земните неща. Бог допуска го-нения от вълците срещу чедата Си, за да припомни, че истинската им родина не е този свят. Тук християните са не просто пришълци – те са истинските врагове на светската система. Повече от безумие е вярващият да се чувства в света като у дома си.

V ЦЕЛ - РАЗРУШАВАНЕ НА ДУШЕВНА-ТА ПРИВЪРЗАНОСТ (Мат. 10:34-38)

Уочман Ни пише: „Господ желае да ни избави от природната ни любов към дру-гите, за да не обичаме със своя любов. Разбира се, Той иска да обичаме другите,

но не с наша собствена, душевна любов, а с духовна любов, която получаваме от Христос… От друга страна, Бог иска да Го обичаме повече, отколкото обичаме своя Исаак. Хората от този свят не мо-гат да разберат защо. Само вярващият, който постепенно се разтваря в божест-вения живот, намирайки себе си в него, може да разбере значението на тежките Христови думи. Бог желае да не се при-вързваме към никого и нищо освен към Него, независимо дали това е вещ или човек, които Той ни е подарил…“4

Нашата душевна привързаност може да попречи катастрофално на спасение-то на близките ни. Ще трябва да изберем между Христос и тях и това е едно от теж-ките страдания за старото ни естество. Но смъртоносният Кръст ще подейства и там! Ако това не се случи, значи Бог ни е преценил като неблагонадеждни.

VI ЦЕЛ - РАЗБИВАНЕ НА СТРЕМЕЖА ДА СЕ ХАРЕСАМ НА СВЕТА

Защо трябва християнинът да търси на всяка цена одобрението на хората в света? Нима това ще ги обърне истински към Христос?! Вярващите никога няма да стигнат стандартите на света, за да впечатлят другите и да привлекат вни-манието им към Иисус. А и е жалко да се опитват, защото имат много по-велики оръжия за постигането на заветната цел – спасението на хората: „Оръжията, с кои-то воюваме, не са плътски, а с помощта Божия са силни да разрушават твърди-ни“ (II Кор. 10:4). Оръжията на молитвата, поста и нашата святост са далеч по-сил-ни от всичко, което впечатлява света.

Множество млади и зелени вярващи имат склонността да търсят одобрение-то на света, като използват неговите ме-тоди. Те дори се ядосват колко сме слаби ние, християните, а колко величествен е светът. Но Иисус неведнъж казва, че не бива да се радваме, когато вълците поч-нат да ни хвалят, защото те хвалят така само лъжепророците и събратята си от глутницата.

Преди време се наложи да водя спор с известен български музикант, който отдавна се беше обърнал към Хрис-тос. Той твърдеше, че трябва да правим всичко по силите си, за да стигнем, дори да надминем стандартите на света във всяка възможна област, и е напълно до-пустимо методите за това да са изцяло светски. Неговите думи ме зашеметиха:

„В света имат списание „Егоист“. Ние, вяр-ващите, за да ги привлечем към Христос, ще си направим християнско списание „Егоист“!“

Християнинът, който се опитва да надмине света в неговите области и с неговите средства, изглежда смешен в очите на света. И най-често има защо…

VII ЦЕЛ - ИЗПИТАНИЕ НА ВЯРАТА (Мат. 10:32-33)

Всеки вярващ ще бъде изпитан. Това е Божията воля и винаги ще имаме въз-можността да отхвърлим Бога и да се върнем в глутницата (с всички послед-ствия). Християнството е взаимоотно-шения с Христос, които ще градират при вярност и ще се рушат при всяко малодушно и предателско отстъпление от Него. За щастие Бог не допуска никой да бъде изпитан повече, отколкото му е силата, и винаги дава сила и изходен път.

VIII ЦЕЛ - ИСТИНСКА ПЛОДОНОСНОСТДумите на Л. Максуел дават насоки за

постигане на духовна плодоносност: „Бе-дата на много т. нар. правоверни църкви е, че са като големи хамбари, пълни с непосято жито, което е овлажнено, пле-сенясало и замърсено от плъховете на завистта и зложелателството. Ако всяко зърно бе отделено от другите и хвър-лено в тъмната, влажна земя, заровено и оставено да мине през разпадане и смърт, каква богата жетва бихме имали! Колективното настроение в много църк-ви, плътското привързване, емоционал-ното и естественото отношение — всич-ко това цели да ни отнеме възможността да станем отделени „житни зърна“.“5

Когато Бог ни изпраща като овце сред вълци, с това ни доближава най-плътно до пътя на кръста и ни отделя от всякакви плътски подпори. През този процес трябва да премине всеки посве-тен християнин, за да стане плодоносен. Вълците разкъсват Йосиф, Павел и оста-налите библейски герои, „за които светът не беше достоен“. Но именно такива хора обръщат света с краката надолу!

ІХ ЦЕЛ - ДОБРОТО ВЛИЗА В ЯДРОТО НА ЗЛОТО И ГО УНИЩОЖАВА ОТВЪТРЕ

1 Maxwell, L. E. Born crucified. Ghicago, Moody Press, 1973.2 http://bgconv.com/docs/index-182221.html3 http://bg.wikipedia.org/wiki/Томас_Хобс4 Ни, У. Духовният човек. Т. 1. С., Мисия възможност, 2007.5 Maxwell, L. E. Op. cit.6 Шмеман, А. Двете царства. - Прозорец, 2009, № 2, с. 4.

Самият Господ Иисус е пратен като Агне, а не като могъщ завоевател, но из-лиза победител. Злото е победено чрез доброто.

Свещеник Александър Шмеман пише: „Като отхвърля Христос, светът от-крива пределната си поквара, открива се като зло. Като Го отстранява от пътя си в смъртта, той привидно тържествува, но именно тук е победен истинно и оконча-телно. На Велика събота – деня на при-видната победа на смъртта – тя самата е „погълната с победа“ (І Кор. 15:54), защо-то Този, Който доброволно се предаде на смъртта, няма в Себе Си смърт и я разру-шава отвътре с онзи Живот и онази Лю-бов, които са „смърт на смъртта“.“6

Когато вълците отхвърлят христия-нина, те разкриват (ако желаят – откри-ват и за себе си) своята поквара. Доброто е пратено към тях, но те го отхвърлят и осмиват. Тържествуват, но само привид-но, а победители са носителите на Хрис-тос, на доброто.

Оттам нататък се очертават двете групи, обособени именно чрез отноше-нието си към Божиите агнета като Хри-стово благоухание. За едната група ние ще сме изобличители и това ще донесе покаятелен дух и уханието на новия жи-вот. За съжаление за по-голямата част ще сме истинско осъждане и смъртоносно ухание!

Х ЦЕЛ - СПАСЕНИЕ НА БЛИЖНИТЕ (Мат. 10:40-41)

Само ако християнинът се разграни-чи от глутницата, може да се надява, че Бог ще изтръгне и други от естествената им природа. Единствено тогава Отец ще може да каже: „Това е Моят възлюбен син (дъщеря) – него (нея) слушайте!“

Спасението на близките ни е във вътрешното (а когато се налага – и външ-ното) разграничаване от делата им. Само така те ще видят, че християнинът не просто е различен, а е принципен и твърд в своето посвещение. Бог ще им покаже, че това е пътят, който си заслу-жава да бъде вървян. Независимо че външно вярващият ще бъде гонен и по-диграван (заради стадния инстинкт на хората), вътрешно ще го признават и ува-жават, а това ще даде възможност да им свидетелства за спасението в Христос.

* * *Ако Иисус пращаше Своите после-

дователи сред вълците не като агнета, а като лъвове – с могъщата царствена власт, каквато в действителност те при-тежават (защото Иисус има всяка власт на небето и земята), бихме ли очаквали реална победа на доброто?

Тогава безбожните хора биха заским-тели, ужасени от страх, но това ще про-мени ли „вълчата“ им порода? Те не биха забелязали своята поквара и Светият Дух не би могъл да работи действено в сърцата и съвестите им. Водени от гре-ховната си, лукава природа, дори биха обвинили Бога, че е потъпкал закона на свободното избиране, който Той самият е постановил. Биха се оказали онеправ-дани в собствените си очи (каква иро-ния!) и това още повече ще ожесточи сърцата им срещу Бога.

Уроците от историята са поучителни – „царствените“ християнски деномина-ции, в чиито доктрини присъства идея-та, че вече петнадесет века сме в Хиля-долетното царство на Христос, защото „Църквата“ е завладяла и земната власт, очевидно доста избързват с възкачване-то си на Божия трон.

Иисус не идва като Цар Лъв, а като Божия Агнец, предал се кротко в ръцете на грешни хора, за да завладее сърцата на Своите. Така и ние, Божието стадо, често ще „губим“ именно поради неспо-собността си да вършим зло, с което да побеждаваме злото. Външно ще сме по-бедени от системата, но самата система няма да знае, че това способства един-ствено за нейната смърт.

За нашата пълна защита и победа Господ поема отговорността, тъй като Той самият ни е пратил на такава невъз-можна мисия. Всички огнени изпитания по пътя са напълно смислени и няма необходимост да им се противим или да роптаем заради тях.

Те са благодат и привилегия за нас!

Те са спасителни за околните ни!

Те носят вечна слава на Бога!

Пиша ви за първи път, въ-преки че чета вашето спи-сание вече няколко години.

Накрая реших да ви изпратя и моите разсъждения върху разказа по дейст-вителен случай „Полечка”.

Става дума за брак на християнка и невярващ. Проблеми се натрупват в много бракове, в християнските - също. Но доколко специфични и труд-норазрешими са проблемите в такива „смесени” бракове? Преди десетина

Така се изразяваше Лора, сестра й, чий-то език беше доста остър.

Днес, на рождения ден на Полина, на гости бяха дошли Лора и Таня с мъжа си. Полечка се постара: изпържи карто-фи, направи салата. Когато настани гос-тите, се помоли:

– Не! – извика Полечка. – Не! Таня, вдигаме го!

Двете довлякоха Фьодор в къщата и го сложиха на леглото. Беше целият в кал и миришеше отвратително.

– Мамо! Кога ще се разведеш с него? – попита Таня ядосано.

Тогава дъщерята беше на петнайсет. Отдавна мечтаеше за нормален живот без пиянски истории. Като малка тя ходеше с майка си на църква, четеше Библията и се молеше, но с времето за-почна да се съмнява в Божията милост.

– Момичето ми, Бог не позволява да се развеждаш с мъжа си. Аз се моля за него. Един ден баща ти ще спре да пие и ще повярва в Бога. Само се довери на Господ.

– Да бе, остава и да повярва!Фьодор се оправи удивително бър-

зо. Лекарят сви рамене: на пияния мо-рето му е до коленете. Но Полечка зна-еше, че Бог е чул молитвите й за нейния безпътен съпруг. Самата Полечка нико-га не казваше, че Фьодор е безпътен.

– Е, какво си постигнала с твоето смирение? Виж го само! Мислиш

ли, че вече ще се държи по-добре с теб? – Таня избухна в сълзи.

Полечка я прегърна, но дъщеря й се отдръпна сърдито:

– По-добре да беше умрял, защо го спасихме тогава?

Полечка си спомняше онази ужасна вечер, когато й се обади съседката:

– Полина, твоят мъж лежи навън, це-лият е в рани. Дори като че ли не диша. Може би ще умре. Ще ти олекне.

Докато обличаше вехтото си палто, Полечка се молеше:

– Господи, спаси мъжа ми заради Христос, нали и той е Твой образ.

Таня се засмя:– Какъв Божи образ е той, щом отно-

во се е напил като свиня?Полечка продължи да се моли и из-

тича навън. До храстите в двора стоеше възрастна жена, която се прекръсти:

– Почина горкият.

години, в началото на моя път с Бога, написах в една колона правата и за-дълженията на мъжа и в друга – на жената, както са представени в Биб-лията. Всъщност жената няма права, има само задължения, но зад гърба на такъв идеален мъж това изглежда напълно достатъчно. Христос ръко-води мъжа, мъжът е образ на Бога и Неговата слава, а жената е слава на този чуден мъж. Кажете ми обаче кра-децът, прелюбодеецът и пияницата може ли да бъде слава на Бога? До-колкото знам, такива хора се наричат грешници, които не наследяват Божи-ето царство. Но нали и подобни мъже имат съпруги християнки. Според Пи-

санието в един брак мъжът автоматич-но става глава на жената, а също така автоматично получава за глава над себе си Христос. Такива мъже обаче не признават Христос за своя глава. За съжаление те се подчиняват на друга глава: „Богът на този век е заслепил умовете, за да не ги озари светлината на благовестието за славата на Хрис-тос, Който е образ на невидимия Бог“

След публикуването на матери-ала „Полечка” в сп. „Вера и жизнь” една читателка изпраща до редак-цията своя отговор.

за промяна Полечка само поклащаше глава:

– Невярващият мъж се освещава чрез вярващата си жена. Може би Бо-жията ръка ще докосне Фьодор.

И наистина, тя можеше да се упова-ва само на Бога. Ето и днес, на рожде-ния й ден, Фьодор изчезна някъде. „Гос-поди, пази мъжа ми и му помогни да се прибере вкъщи.” Сега вече Полечка не би могла да го влачи. Напоследък тя на-истина едва креташе. Усещаше слабост по цялото тяло, краката й не искаха да вървят, виеше й се свят. „Бог е моя опо-ра – си мислеше Полечка, – Бог е моя защита. Ако трябва, ще ми даде сила.“ Всеки път, когато излизаше от къщи, тя молеше Господ да й помага.

– Слава на Тебе, Господи, Който ни даваш всичко изобилно.

Лора се засмя:– Къде е твоето изобилие?Полечка огледа скромната трапеза,

кухнята със сив таван и избелели тапе-ти и повтори:

– Господ е милостив и ни дава всич-ко изобилно!

Лора и Таня се спогледаха: безсмис-лено е да я разубеждаваш. Николай, зетят, изведнъж се приготви да тръгва:

– На работа съм.Когато той излезе, Лора започна да

напада:– Колко още можеш да търпиш?!

Почти четвърт век живееш с него, а той все пие. Напусни го! Николай те вика да живееш с тях, провървя ти със зетя. Къде е твоят Бог, нима не чува молит-

вите ти? Ти си само на четирийсет и пет, а приличаш на стара баба, едва си влачиш краката, почти не се храниш – само картофи и зеле ядеш. И как да се храниш нормално, откъде ще вземеш пари? Мъжът ти не работи, пропива и твоята заплата!

Какво да отговори Полечка на сес-тра си? Фьодор наистина не се задър-жаше дълго на едно място, въпреки че беше първокласен електромонтьор. И нейните пари пропиваше. Колко сълзи беше проляла тя, колко молитви бе от-правила към Бога - да го помилва, да му прости и да го спаси.

Познати добри хора съжаляваха Полечка, понякога й даваха продукти или дрехи. Зетят и дъщеря й помагаха с каквото могат. Но на техните покани

(II Кор. 4:4). Е, слава на кого е съпруга-та на грешника и как изглежда схемата на подчинението тук? Логично е да се предположи, че ако веригата прекъс-ва при мъжа, жената се подчинява пряко на Христос и Бога, изключвайки невярващия съпруг. Това е в духовен план, а сега нека разгледаме земния.

Ако предположим, че мъжът е алкохолик, от колоната с неговите

задължения ще започнем да изтри-ваме точките, които той не изпълня-ва. Премахваме любовта към жената - той не я закриля нито физически, нито емоционално, обратно, добавя бреме: често не работи никъде, не обръща внимание на децата. Какво остава? Нищо! Домакин той не може да бъде, тъй като е болен (според за-ключението на медиците), зависим е от наркотик. А и не иска. Неведнъж съм наблюдавала един природен фе-номен: счупеният връх на бора ведна-га се заменя от някой от най-близките му клони. Този клон с всички сили се стреми нагоре, набира тегло, височи-на и борът заприличва на това, което е бил, но само прилича... Така и жена-та на алкохолика поема върху себе си всички задължения на мъжа, въпреки че и без това е отговорна за своята работа, за дома, за децата. Тегли този непосилен товар и не може да разбере как тя, лишена от любовта, опората и грижата на мъжа, страдаща от него-

вото предателство и недостойното му поведение, е задължена още и да го обича, уважава, търпи, да се смирява и подчинява. Това не е призив за бунт, а покана да се осмисли истинският трагизъм на подобен брак.

От една страна, на християнката, както и на всеки вярващ човек, Господ повелява да не се впряга в общ ярем с невярващите, да се отдели от тях, да не докосва нечисто, да избягва всеки брат, който безчинства, да следи дали между вярващите няма блудник или нечестивец. А, от друга страна, такъв нечестивец е нейният мъж и, ако след-ва напътствията на Господ, тя е длъжна да му се покорява. В моята длъжност-на характеристика има точка, според която, ако разпоредбите на началника ми могат да доведат до изхабяване на оборудването или заплашват здраве-то и живота на персонала, имам право да не ги изпълня. Всички разбираме,

че началникът е само човек и му е при-също да греши. Защо тогава разглеж-даме толкова безусловно въпроса за подчиняването на мъжа? Защо в Пи-санието мнозина виждат само онова, което искат да видят? А един профе-сор, богослов от Америка, на чийто семинар присъствах, въз основа на същото Писание направи извода, че жената има право да не слуша мъжа си в три случая: ако неговите изисква-ния противоречат на Божиите закони, ако са насочени срещу държавата и ако застрашават здравето и живота на децата или на самата нея. Много ли са християнките, чували за това? И ще могат ли да се възползват от тези знания?

Да вземем Полечка, героинята на разказа, публикуван в сп. „Вера и жизнь“. През всичките двадесет и пет години на брака им нейният съпруг почти не работи, къщата се руши без ремонт, семейството, в което расте дъ-щеричка, гладува, чужди хора помагат

Бога да съхрани реколтата й, денем и нощем стояла, викала към Бога и на-блюдавала как почернява зелената полянка след пира на насекомите. А нали съдбата на градината била в ней-ните ръце! Не омаловажавам ролята на нашия чудотворен Отец, Той може всичко. Но някъде прочетох такива думи: „Бог няма други ръце освен на-шите“, т.е. често действа чрез нас, чрез нашия ум и ръцете ни.

Анализът на първите десет години от моя брак, прекарани в сълзи и от-чаяние, показва, че на определен тип мъже, най-вече слаби и подли, нашите сълзи и зависимост от тях влияят така,

понякога с дрехи и храна. Цялата си за-плата жената безмълвно дава на своя съпруг, който веднага я пропива. По-лечка не роптае. Вече смъртно болна, тя събува на колене мръсните обувки на мъжа си, постоянно се моли за него, нарича го образ на Бога и цитира сти-хове от Библията, които потвържда-ват правилността на поведението й. Полечка е образец на истинска жена християнка! Много мислих върху този материал, препрочитах го, опитвах се да обуздая своите непокорни мисли, за да се приближа някак към образа идеал. Не се получи, постоянно ме измъчваше отрицание, почти за всич-ки епизоди. Дори измислих притча - простичка, но разбираема. Една гра-динарка насадила картофи, вложила много труд, средства, надежди. Кар-тофите взели да растат, радвали очите на жената и изведнъж – беда! Налетял колорадски бръмбар и започнал да унищожава нейната надежда. Падна-ла градинарката на колене, молела

– Поли, ти съвсем не ме чуваш – обиди се Лора.

Тя се приготви да си върви. Някой звънна на вратата.

– П-п-полина, отваряй! – езикът на пияния й съпруг се заплиташе.

Без да свали обувките си, той влезе в кухнята, като оставяше кални следи. Седна на стола:

– Т-таня, виж, с-сега как ще ми с-слугува майка ти! Сваляй обувките ми, П-поли!

– Мамо, не го слушай!– Дъще, Бог действа чрез смире-

ние.– Д-да, см-мирявай се, П-поли –

Фьодор бутна силно жена си, така че тя падна пред него на колене.

– И какво си постигнала с твоето смирение? – попита я след това Таня.

През нощта на Полина й стана лошо, а на сутринта й беше още по-зле. Фьодор, свикнал, че жена му е на крак от ранни зори, за да оправи къщата и да му приготви закуска, я накара да

слезе от леглото. Но краката на съвсем отслабналата Полечка не я слушаха и тя се сгромоляса на пода. Сега вече Фьодор се изплаши силно и извика линейка. Лекарят дълго я преглежда и после говори с дъщеря им. Какво й каза, Фьодор не разбра много, но сле-добед откараха Полечка в болница.

Най-накрая Фьодор беше свобо-ден. Можеше да пие, да не мисли, че като се прибере, ще види разтревоже-ните очи на жена си. От нейния стра-дащ, изпълнен с любов поглед винаги му ставаше неуютно.

След три седмици изплашената до смърт Таня разбра, че майка й е болна от левкемия.

Двете с Лора дежуряха до леглото на угасващата Полечка. Тя не ядеше почти нищо, само пиеше през тръ-бичка, бузите й съвсем хлътнаха. Но продължаваше да се моли на Бога за семейството си.

Първа се предаде Лора, която бе много изплашена. Полечка беше по-

млада от нея с почти десет години.– Господи – молеше се Лора, – по-

милвай Полиночка. Тя не е видяла нищо хубаво в живота си, а сега умира.

– Не, Лора, видяла съм много до-бри неща и благодаря на Бога за всич-ко – шепнеха пресъхналите устни на Полечка.

С всеки изминал ден Лора все пове-че се изпълваше с уважение към този неразбираем Бог, Който дава такава сила на духа на нейната смъртноболна сестра, и сама започна да търси Него-вата защита.

– Бог те обича и разбира бол-ката ти, искай от Него прошка за греховете си и Той ще те успо-кои – молеше я Полина.

Там, до леглото на сестра си, Лора се по-

търпите всичко това, не го оби-чате, защото с ваша помощ той постепенно става жесток. Този, който обича, ще каже: „Няма да позволя да се отна-сяш с мен така. Това е лошо и за двама ни.” Бог говори на всеки вярващ: „Изобличавай,

порицавай, увещавай с голямо дълготърпение и поука” (II Тим. 4:2). Ще кажете, че това не важи за жената, на която не е позволено да учи мъжа си. Но нима Господ ще одобри, че сте имали възможност да сторите добро и не сте го направили? Той иска да ни вижда „мъдри за добри неща“. Скъпи сестри, не съдействайте невярващият ви мъж да се превърне в чудовище. Любовта трябва да бъде действена, а мъдростта, измолена от Бога, ще ви подскаже къде и как да се прилага тази любов.

В никакъв случай не съм пример за подражание, но успях с Божията помощ да спра съпруга си на ръба на

пропастта. Борех се по всички дос-тъпни начини. Убедих го, че търся не своето, а доброто на двама ни - щаст-лив брак. Днес той не е трезвеник, но премина на по-лек алкохол, задържа се на любимата си, много отговорна работа. Благодарение на това сино-вете ни получиха университетско образование, ожениха се, всички жи-веем в свои апартаменти. И сега има моменти, когато се налага да казвам: „Няма да позволя да се отнасяш с мен така“, но всичко се оправя доста бър-зо, тъй като и двамата ценим това, което имаме. Макар да не е идеално, положението у дома е търпимо. Иска ми се мъжът ми и всичките ни деца да се обърнат към Бога. Не се изморявам да се моля за това, чакам и вярвам, че Господ ще чуе молитвата ми.

Но понякога се прокрадва мисълта: „А може би при мен не достига Полеч-ка?“

както на хищника - мирисът на кръв от жертвата. Излиза, че чрез своята покорност ние пораждаме у мъжете си агресия. Когато прощаваме всичко, внушаваме, че всичко е позволено. Така създаваме условия да се роди разрушител, който превръща всичко в руини, дори и себе си. Веднъж казах на мъжа си думи, част от които десет години по-късно открих в книгата на Гари Чапман „Петте езика на любовта“: „Не може да се отнасяш с човека като с парцал. Ние притежаваме разум и воля, чувстваме и мислим. Способни сме да вземаме решения. Ако съпру-гът ви използва, не ви зачита, а вие

кая, изплака пред Бога цялата мъка на сърцето си.

Таня смяташе, че животът и смъртта на майка й са абсолютно безсмислени. Не вярваше на думите на възрастния човек, който идваше всеки ден в бол-ницата при майка й.

– „Скъпа е в очите на Господ смърт-та на Неговите светии“ – прочете той веднъж от Библията.

Скоро Полечка почина. Като видя в ковчега слабата, погрозняла Полеч-ка, Фьодор, който не беше спирал да пие през последните дни, изведнъж изтрезня и заплака като дете. Прокли-наше себе си и пиенето си, искаше да върне своята скъпа Полечка. Но беше твърде късно. От тази невъзможност да се промени нещо той стенеше глу-хо, без да вижда и чува какво става около него. Изведнъж някой докосна рамото му.

– Не плачете, Полечка сега е на небето с Господ. Много й е добре там, спокойна е с Него – ласкаво произнесе един строг на вид, сивокос човек.

Странно, но от тези обикновени думи малко му олекна.

– Разкажете ми за Бога на Полечка – помоли той непознатия.

Този Бог помогна на Фьодор да спре да пие, доведе го в църквата. За-едно с Лора те се молеха и благодаря-ха на Бога за милостта Му към тях и за смирението на бедната Полечка.

Таня идваше рядко при баща си, смяташе го виновен за смъртта на май-ка си - нали тогава той я бутна на пода, за да я накара да му свали обувките. „Фарисей – ядосваше се тя, – а сега из-молва прошка за греховете си.“

Но веднъж, като отвори вратата на бащиния си дом, тя без да иска, чу простата му, искрена молитва:

– Господи, благодаря Ти за Полечка - жената, която си ми дал. Прости ми, Боже, за цялото зло, което съм сто-рил! Прости, че не се смирявах пред Теб, нали Ти действаш чрез смирение! Моля Те, в името на Иисус Христос, дай на скъпите ми деца покаяние, както даде на мен. Покажи им Твоята любов, Господи!

Непознато досега, горещо чувство изпълни сърцето на Таня. Тя коленичи в коридора и прошепна: „Прости и на мен, Господи!“

Търпимостта е добродетел, но тя може да стане и непростима сла-бост на характера. Възприемаме с възторг хора, които се отнасят то-

лерантно към различните възгледи, ко-гато не става въпрос за основни прин-ципи. Заради второстепенни неща не е нужно да ставаш мъченик. Но понякога търпимостта преминава в нещо гнусно. Тя е нежелание да се противопоставиш на злото. Подобна търпимост мълчи, когато богохулстват и безчестят Хрис-тос. Ако истината е поставена на кар-та, мълчанието е равносилно на лъжа! Толерантност, която допуска лъжа и несправедливост, е грях. Онзи, който казва, че Иисус винаги е бил търпелив, трябва да прочете 23 глава на Еванге-лието от Матей, за да види унищожи-телното осъждане на лицемерието. Там Господ негодува, като вижда лицемери-ето на религиозните водачи. Трябва да се прочете и Откровение 2:18–20, къде-то Господ осъжда църквата в Тиатир, за-щото търпи лъжепророчицата Йезавел.

Ап. Павел също не е търпял злото. Той предава Именей и Александър на сатана, „за да се научат да не богохул-стват“ (I Тим. 1:20), и заклеймява Алек-сандър ковача публично заради злото му поведение. Ап. Йоан има мъжество-то да посочи недвусмислено делата на Диотреф, който обича да властва над

другите (III Йоан 1:9). Но днес Църквата като че ли е изгубила способността за подобна библейска нетърпимост. Ро-бърт Лий казва по този повод: „Ние жи-веем в света на мекотело богословие, гъбичен морал, гумени убеждения и философия на хаоса, които ни предста-вят отдавна известни истини, но чиито думи ние не разбираме.“

Отношението към съчиненията на Уилям Баркли е пример за това меку-шаво богословие. Той отрича божест-веността на Иисус, Неговите чудеса, изкупителната Му смърт на кръста, бо-говдъхновеността на Библията и вярва в спасението на цялото човечество. Въпреки тези твърдения обаче кни-гите му се продават в християнските книжарници. Някои вярващи изучават неговите текстове, като се оправдават с факта, че давали ценна информация. А това, че той е лъжеучител, богохулник и проводник на съблазни, не им се стру-ва важно. Вероятно в техните очи не е важна и честта на Господ Иисус Хрис-тос. Един мисионер в Индия се изразя-ва много точно: „Търпимостта е станала

търпима дотолкова, че търпи и злото. Като морални страхливци ни заплашва опасността да се удавим в своя уют.“

Заради подобна търпимост на много църковни амвони стоят лъжеапостоли, които се представят за Христови слу-жители. С. Бакстър показва сходството между времето на пророк Илия и на-шето време: „Причината днес хората да търпят лъжеучители зад църковните амвони е, че сме прекалено вежливи и любезни. По-скоро ще позволим да се проповядва заблуда и да се съблаз-няват души, отколкото „да нараним“ чувствата на проповедника. По-добре да се помолим на Ваал, отколкото да дойде суша. Най-доброто, което бихме могли да направим с такива „слуги“ на Господ, е от името на Господ да ги зак-леймим публично.“

Толерантността, която – води милиони към вечно прокля-

тие чрез своето изкривено благове-стие;

– стига толкова далече, че смята своя водач за велик евангелист, докато той клейми с проклятие онези, които следват Евангелието;

– нарича Господните пророци от-цепници, когато осъждат почитането на идоли, е греховна.

Преди вярващите са умирали за ис-тината. Какво се случи днес с Църквата на светите мъченици? Тя се стреми към популярност! Искаме на всяка цена да избегнем неприятностите. Въздържа-ме се от противопоставяне дори когато това е наше пряко задължение. Много ни е трудно да се променим. По-лесно е да се носим по течението. Толкова съблазнително е да мълчиш между мислещите различно. Ние сме малцин-ство и не се осмеляваме да отстояваме истината. Загубихме способността да се гневим (ср. Мат. 21:12–13; Йоан 2:13–17) и затова сме в трагично положение. Специализирали сме се да не вземаме

>> ПРОДЪЛЖАВА на с. 33

езплодният брак, невъзможност-та да се родят деца са болка на много семейства, както и на хо-

рата, останали без брачен партньор. Ето защо днес са толкова популярни помощ-ните репродуктивни технологии, които медицината предлага в широк спектър. Но тъй като тези технологии засягат не-посредствено човешкия живот, възниква въпросът какви са правовите и нрав-ствените граници на прилагането им. Става дума за фундаментални норми на биомедицинската етика като принципите „не навреждай“, информирано съгласие, запазване на честта и достойнството на човека, морална отговорност на ме-дицинската общност за социалните и религиозните аспекти при помощните репродуктивни технологии. В тази ста-тия ще анализираме от такива позиции един от най-широко прилаганите методи в областта - оплождането инвитро.

Основоположници на метода са британски учени – ембриологът Робърт Едуардс и гинекологът Патрик Стептоу. Едуардс успява да постигне първото в историята оплождане на човешка яй-цеклетка в лабораторни условия. През 1976 г. след стотици неуспешни опити

ПА „НЕ НАВРЕЖДАЙ“ В ТЕХНО-ЛОГИЯТА ИНВИТРО

Биоетическият принцип „не навреж-дай“ е не само фундаментална норма на Хипократовата клетва, определяща базови характеристики на цялата съвре-менна медицина, но и правова катего-рия, която позволява да се квалифици-рат в нравствено отношение действията на лекаря като насочени в полза или вреда на болния.

Доколко оплождането инвитро съ-ответства на нравствените и юридиче-ските норми в европейската медицина? Отговорът зависи от три фактора:

1) При провеждането на проце-дурата причинява ли се и в какъв обем вреда на човешкото здраве?

2) Може ли лекарят да прогнози-ра вероятността от негативни по-

следствия при оплождането инвитро?3) Може ли той да предотврати

тези последствия и ако не, носи ли от-говорност за причинената вреда?

Нека проследим негативните по-следствия при оплождането инвитро.

1.1. Негативни последствия за жената

А. На етапа хиперстимулация на яйчниците

1. Делът на жените, чиито заболява-ния вследствие хиперстимулацията на яйчниците са от средна степен, достига 33%, а от тежка степен (включително до смъртен изход) – 10%.

2. Хиперстимулацията се отразява негативно и върху хода на бременност-та, като повишава риска от спонтанен

става факт първото изкуствено забре-меняване на жена, но бременността се оказва извънматочна. След две години се ражда първото дете от епруветка - Луиз Браун.

Оплождането инвитро се осъщест-вява на няколко етапа, които, първо, могат да имат множество негативни медицински последствия и, второ, в ре-дица случаи позволяват в процеса на „получаване“ на детето да бъдат въвле-чени голям брой хора, претендиращи за пряко или косвено „родителство“. Освен това съществуват непреки последствия от това оплождане, които поставят под заплаха както обществото като цяло, така и живота и здравето на отделните му членове.

1. ПРОБЛЕМЪТ, СВЪРЗАН С НЕСЪБЛЮДАВАНЕ НА ПРИНЦИ-

аборт. Налице са „високи нива на опре-делени хормони и биологично активни вещества, висока съдова пропускливост, електролитен дисбаланс“. Всичко това може да доведе до „спонтанно прекъсва-не на бременността в ранните стадии”1.

Б. На етапа трансвагинална пунк-ция на яйчниците

1. Кървене от яйчника, в който е на-правена пункция.

2. Нараняване на магистрални кръ-воносни съдове.

В. На етапа пренасяне на ембри-она в матката, диагностика и просле-дяване на бременността и раждането

1. Многоплодна бременност. Из-следванията показват, че „предизвик-ването на суперовулация е увеличило броя на многоплодните бременности по-вече от десетократно“2. Най-често тази предизвикана многоплодна бременност „протича на фона на медикаментозна корекция, хронична бактериално-вирус-на инфекция, автоимунни нарушения, нарушения в системата на хемостазата. Други изследователи подчертават, че бременността при тези пациентки се ус-ложнява от преждевременно раждане, вътрешноутробно забавяне в развитие-то на плодовете, гестационен захарен диабет.”3

2. Редукция на ембрионите при мно-гоплодна бременност. Създадените с такъв труд човешки животи се унищожа-ват, като се изхожда или от принципите

на евгениката за селективно „бракуване” на ембриони „с потвърдени структурни, хромозомни или генетични аномалии“, или от съображения за удобство „при осъществяването на манипулацията“4. След редукцията „само при половината от пациентките (51%) бременността про-дължава до 38 седмици и повече”5. Ос-вен негативни последствия за здравето на майката редукцията на ембрионите води и до нравствени терзания, тъй като тя живее с мисълта, че е допуснала уни-щожаване на свои деца.

Можем да направим извода, че оп-лождането инвитро не е безопасно за здравето на жената, а вероятността от усложнения е доста голяма. Не плащат ли жените прекалено висока цена за правото да имат собствено дете? Някой ще възрази: нали и при обичайното за-чеване за жената има риск по време на бременността. Но при оплождането ин-витро знаем предварително колко голям е този риск. И е факт, че жените са под-лагани на него от страна на лекарите.

1.2. Негативни последствия за детето

А. Аномалии и патологииОплождането инвитро може да при-

чини най-голяма вреда на детето, което се появява в резултат на него. Преди всичко нараства рязко вероятността от аномалии и патологии при вътрешноут-робното развитие. Под ръководството на Дженита Рийфхюиз учените от аме-

риканските Центрове за контрол и про-филактика на заболяванията сравня-ват разпространението на 30 най-чести вродени дефекти при деца, заченати по естествен път и родени чрез изкуствено оплождане. В изследването участват 281 деца „от епруветка“ и около 14 000 естествено родени деца, като всички бременности са едноплодни.

Резултатите показват, че децата, заченати инвитро, 2,4 пъти по-често се раждат със заешка устна. Дефектите в междупредсърдната преграда на сърце-то при тях са 2,1 пъти по-чести. Повече са и проблемите в развитието на сто-машно-чревния тракт: атрезията на хра-нопровода се среща 4,5 пъти по-често, а на дебелото черво - 3,7 пъти6.

Ето някои причини за това:1. Оплождането не протича в ес-

тествени условия. В „епруветката“ се нарушава биологичният алгоритъм на подбора на половите клетки.

2. Последствията от стимулацията на суперовулация. Предизвиканите бре-менности, особено в ранните си стадии (до 12 седмици), се развиват при висока концентрация на стероидни хормони и произтичащия от това техен дисбаланс7. В този период ембрионът не се форми-ра и развива във физиологични условия, тъй като „хиперстимулацията на яйчни-ците и поддържащата ги хормонална те-рапия нарушават хормоналната защита през ранните стадии на бременността и оказват неблагоприятно въздействие върху микроциркулацията и маточно-плацентарното кръвообращение“8. Око-ло 25% от репродуктивните загуби са именно от първите три месеца, а „често-тата на акушерските усложнения е двой-но по-висока, отколкото при непредизви-кана бременност“9. И макар че към края на бременността тези усложнения се срещат по-рядко, съвременните схеми за стимулация на суперовулация много-кратно увеличават честотата и тежестта на акушерската патология10.

Б. Унищожаване на човешки живот в ембрионалния стадий на развитие

1. Унищожаване на „излишните“ ембриони. В повечето случаи съществу-ващите технологии при метода инвитро предполагат оплождане на няколко ем-бриона, повечето от които се подлагат на криоконсервация (замразяване). При това се знае, че далеч не всички те впо-следствие ще бъдат имплантирани у майката.

Участта на т. нар. „излишък“ от ем-бриони поражда етически и юридически проблеми: „Те могат да бъдат унищоже-ни, да се използват за научни експери-менти, за производство на козметични средства или да се прехвърлят в утроба-та на друга жена”, т.е. да бъдат отделе-ни от своята биологична майка11. Макар че последната възможност не води до смърт на ембриона, така се нарушава неговото право да бъде износен в май-чината си утроба.

Голяма част от криоконсервирани-те ембриони неизменно е обречена на унищожаване: „В лабораториите има хиляди замразени ембриони (по данни от изследване, проведено преди десет години, само в САЩ те са около 400 000)“12. Очевидно е, че при такива ма-щаби създадените от лекари човешки ембриони са предназначени за унищо-жаване.

2. Смърт при криоконсервация. При замразяването умират 20% от ембри-оните, а вероятността да настъпи бре-менност и раждане на живи деца е 28% и 22%13. Учените изтъкват два основни типа физически стрес, на който се под-лагат човешките ембриони в процеса на замразяване:

– пряко влияние от понижаването на температурата;

– физически изменения, свързани с образуването на лед14.

3. Унищожаване на ембриони с гене-тични аномалии въз основа на резулта-тите от преднаталната и предимпланта-ционната диагностика.

4. Унищожаване на ембриони, ко-гато те са редуцират при многоплодна бременност.

В. Проблемът за самоидентич-ността

Технологията инвитро позволява в процеса на създаването на нов живот да бъдат въвлечени до петима души: двама поръчители, двама донори и сурогатна майка. При това се отчита стремежът на „поръчителите“ да имат дете, но не се отчита правото на самото дете да бъде син или дъщеря на своите родители, да е заченато и износено от тях. Когато де-тето научава как се е появило на света, е възможно да преживее това тежко и да изпадне в депресия, свързана с криза на самоидентичността. На кои родители е то – биологичните, социалните или су-рогатната майка? При такива деца чес-то възниква желание да намерят онези,

чиито гени са приели и чията любов ги е пазила по време на вътрешноутробното им развитие.

Тъй като подобна информация спа-да към областта на лекарската тайна, децата „от епруветка“ могат да прежи-веят сериозни нравствени и душевни страдания. Кой ни дава право да ги об-ричаме на това?

Г. Проблемът за „децата на от-въдното“

Технологията на криоконсервацията поражда още един трудноразрешим въ-прос – за ембрионите, които се имплан-тират „след смъртта на бащата донор или след като поръчителите... загиват при нещастен случай, но са оставили го-лямо наследство на бъдещото си дете“15.

1.3. Негативни последствия за човечеството като цяло

1. Генетична обремененостКакто видяхме, технологията ин-

витро увеличава риска от раждане на деца с едни или други генетични откло-нения. Ако то започне да се прилага ма-сово, ще се увеличи генетичната обре-мененост на човечеството.

2. Риск от близкородствени връзки

Негативно последствие при оплож-дането инвитро е проблемът за генетич-ната анонимност на децата, родени чрез използване на донорски клетки. При им-плантиране на ембриони от един и същ баща на различни жени теоретично е възможно да се родят еднокръвни братя и сестри, които не подозират за своето роднинство. Ако те сключат брак помеж-ду си, това ще има не само юридиче-ски, но и здравни последствия, защото браковете между близки родственици увеличават вероятността от генетични заболявания.

2. ПРИНЦИПЪТ НА ИНФОР-МИРАНОТО СЪГЛАСИЕ В ТЕХ-НОЛОГИЯТА НА ОПЛОЖДАНЕТО ИНВИТРО

Основополагащият за съвременна-та биоетика принцип на информираното съгласие за първи път е формулиран като равносметка на Нюрнбергския про-цес (1946-1947 г.), когато се разследват престъпленията на фашистките медици. Приетият тогава кодекс гласи:

„Абсолютно необходимо условие за провеждане на експеримент над човека е неговото доброволно съгласие.” Тази норма е в основата на Хелзингската де-кларация за правата на човека.

Видяхме, че при оплождането ин-витро лекарите са лишени от възмож-ността да искат доброволното информи-рано съгласие от най-важния участник в медицинския експеримент – човека, чий-то живот възниква като резултат.

От друга страна, известно е, че из-куственото оплождане повишава риска от раждане на деца с отклонения и па-тологии. Така технологията инвитро по принцип обрича на страдания известен процент от родените чрез нея хора. Има-ме ли право на подобна медицинска на-меса, за която предварително знаем, че може да навреди на пациента, без той да е съгласен на това? Този въпрос не губи остротата си, когато всички въз-можни рискове и негативни последици от оплождането инвитро са сведени до минимум.

3. СОЦИАЛНИ АСПЕКТИ НА МОРАЛНИТЕ ПРОБЛЕМИ ПРИ ОПЛОЖДАНЕТО ИНВИТРО

3.1. Принцип за честта и достойнството на човека при изкуственото оплождане

Според известната формулировка на Имануел Кант човек никога не може да бъде средство, а – само цел на даде-на постъпка. В Хелзингската декларация тази етическа максима е представена така: „Интересите на пациента винаги са по-важни от интересите на науката и обществото” (1.5).

Човекът не може да се разглежда като средство за каквито и да било до-

бри цели. Ако се откаже от този принцип, човечеството се обрича на гибел, както доказва опитът на всички тоталитарни режими от миналите векове. За съжа-ление феноменът „медицински фаши-зъм“, който се е развил в хитлеристка Германия, може да се повтори. Една от най-важните задачи на биомедицинска-та етика е да определи границите, отвъд които започват нравствено неприемли-ви манипулации с човека, на какъвто и стадий от развитието си да се намира той. Изкуственото оплождане поражда редица ситуации, в които честта и дос-тойнството на човека са застрашени. Кои са те?

3.2. Комерсиализация на донорството

– Когато се лекува безплодие на пациентка с нефункциониращи яйчни-ци, може да се осъществи оплождане инвитро на ооцитите (половите клетки) на жена, съгласила се да стане донор на яйцеклетки. Така възниква проблемът за комерсиализация на донорството. Ан-глийски изследователи посочват, че в по-вечето страни продажбата на яйцеклет-ки по поръчка позволява на донорите да печелят от 1500 до 5000 долара16. Но това донорство почти винаги означава икономическа дискриминация на жени-

те, които са принудени „да дават своите яйцеклетки, за да помогнат на семей-ството си или да платят обучението си, или срещу половината от своите яйце-клетки да се възползват от процедурата на изкуственото оплождане“17.

– Когато донорът е мъж, проблемът за комерсиализацията е не по-малко се-риозен. По данни на същите английски изследователи цената на това донор-ство е около 100 долара. В този случай най-интимната и съкровена страна от живота - чудото на брачното общуване и зачеването на деца - се превръща в сто-ка за продан, което несъмнено унижава човешката чест и достойнство.

3.3. Сурогатно майчинство

Когато матката на жената е отстра-нена или не функционира пълноценно, за износване на бременността се при-влича друга жена – т. нар. сурогатна майка. Самото название вече е дискри-минация спрямо тази жена. Понякога су-рогатната майка се сравнява с кърмачка (жена, която кърми чуждо дете, когато неговата майка няма мляко), помагаща от алтруистични съображения на семей-ството в нужда. Но нека не забравяме, че все пак е прекалено голяма „разли-ката в интензивността на отношенията между сурогатната майка и плода в ут-робата й и между кърмачката и детето”18.

3.4. Защита на човешките ем-бриони (обезценяване на човеш-кия живот)

Ценността на човешкия живот е по-стоянна величина - тя не зависи нито от времето, нито от „пълноценността“, нито от социалния произход, нито от расова-та, националната или религиозната при-надлежност.

Доколко този живот е защитен чрез действащите правови норми, е въпрос на законодателството, но от морална гледна точка статутът на човешкия ем-брион несъмнено е различен от статута на всеки орган или тъкан в тялото. Ем-брионът не е част от тялото на жената, а цялостен човешки организъм в ранен стадий от развитието си.

Ето защо са важни въпросите за ем-брионите, получени при оплождане ин-витро. Два от тях вече поставихме:

– за унищожаването на „излишните“ ембриони

– за криоконсервацията на човешки живот в ембрионалния стадий от разви-тието му.

Но ще посочим и някои от въпроси-те, които в английската клиника „Борн хол” поставят на двойките, чиито ембри-они се пазят там:

– Да продължи ли съхраняването им?

– Ще се имплантират ли по-нататък замразените ембриони?

– Би ли искала двойката да пожерт-ва ембрионите за изследователски про-екти, одобрени от Независимия комитет по въпросите на етиката, оплождането на човека и ембриологията?

– Биха ли дали ембрионите за „оси-новяване“ от друга безплодна двойка?

– Може ли да се размразят и утили-зират (т.е. най-често – изхвърлят) ембри-оните?19

При отрицателен отговор на втория въпрос всички останали отговори, поло-жителни или отрицателни, няма да са безукорни от нравствена гледна точка.

Така стигаме до още един проблем, породен от оплождането инвитро: в ем-брионалния стадий от развитието си чо-век често става обект на експерименти.

Когато участва сурогатна майка, детето е обект на биологични манипула-ции: генетичната част от своята физика то получава от едни хора, а кръвта, хра-ненето и жизненоважната вътрешнома-точна защита – от трети човек, сурогат-ната майка. С детето се отнасят като с „екземпляр на някое животно, а не като

с личност, която има право да познава собствените си родители и да се иден-тифицира с тях“20. Предават му се ду-шевните преживявания на сурогатната майка и то изживява силен стрес, след като тя го върне на „поръчителите”. Раз-ривът на тясната психосоматична връз-ка, възникнала помежду им, не остава без последици при него.

3.5. Разрушаване на тради-ционното семейство

Оплождането инвитро позволява да се придобие дете извън семейните отно-шения. Така традиционното семейство, което векове наред е съществувало в ев-ропейската цивилизация, е застрашено.

За съжаление технологията на изкуственото оплождане косвено под-държа различни форми на еднополово съжителство. Богати хомосексуалисти могат да поръчат колкото искат деца със зададени параметри. Освен че при това се потъпква грубо правото на тези деца да растат при нормални семейни отношения, самото общество, негови-те ценности и модели на поведение се оказват застрашени. Ето мнението на Руската православна църква по въпроса за оплождането инвитро21:

Прилагането на нови биомедицин-ски методи в много случаи позволява да се преодолее безплодието. Същевре-менно се разширява технологическата намеса при зараждането на човешкия живот, която заплашва духовната ця-лост и физическото здраве на личност-та. Застрашени са и отношенията меж-ду хората, върху които изконно се гради обществото. С развитието на тези тех-нологии възниква идеологията на т. нар. репродуктивни права, пропагандирана днес на национално и международно равнище. Според нея приоритет имат половата и социалната реализация на личността пред грижата за бъдещето на детето, за духовното и физическото здраве на обществото, за нравствената му стабилност. В света постепенно се формира отношение към човешкия жи-вот като към продукт, който може да се избира според собствените вкусове и с който можеш да се разпореждаш като с материална ценност.

Към допустимите средства на меди-цинската помощ може да бъде отнесено изкуственото оплождане с полови клетки на мъжа, тъй като то не нарушава брач-ния съюз, не се различава принципно от

естественото зачатие и се осъществява в контекста на съпружеските отношения.

А манипулациите, свързани с до-норство на полови клетки, нарушават целостта на личността и изключител-ността на брачните отношения, като допускат нахлуване в тях на трета стра-на. Такава практика поощрява безотго-ворното бащинство и майчинство, като освобождава родителите от задължения към онези, които са „плът от плътта“ на анонимни донори. Използването на до-норски материал подкопава основите на семейните връзки, тъй като предпо-лага, че детето има освен „социални“ и т. нар. биологични родители. Сурогат-ното майчинство е противоестествено и морално недопустимо дори когато в основата му няма икономическа обла-га. Тази методика води до разрушаване на дълбоката емоционална и духовна близост между майката и детето, уста-новена още по време на бременността. Сурогатното майчинство травмира както износващата жена, чиито майчински чув-ства се потъпкват, така и детето, което впоследствие може да преживее криза на самоидентификацията. Нравствено недопустими са и разновидностите на оплождането инвитро, при които се съз-дават, консервират и преднамерено се разрушават „излишните“ ембриони. Оп-лождането на самотни жени с донорски полови клетки и реализацията на „репро-дуктивни права“ от самотни мъже или хора с нестандартна сексуална ориента-ция лишава бъдещото дете от правото да има майка и баща. Използването на репродуктивни методи извън контекста на благословеното от Бога семейство е форма на богоборство, представяно като защита на човешката независимост и като право за свобода на личността.

4. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Има три момента в оплождането ин-витро, които са абсолютно неприемливи:

1) създаване и унищожаване на „из-лишни“ ембриони

2) сурогатно майчинство3) донорство на полови клетки (тре-

та страна в брака).Но изкуственото оплождане може да

се осъществява и без тези манипулации. Не предизвиква непреодолими нрав-ствени възражения подходът, при който:

1) се използват полови клетки само на родителите (без трета донорска стра-на, без избор на външността и други па-раметри на детето);

2) всички ембриони се имплантират, а не се замразяват и не се унищожават, като се създават и се пренасят не повече от три ембриона;

3) всички ембриони се имплантират на майката, а не на сурогатна майка.

Забраната за криоконсервация на ембриони не се отнася за замразява-нето на половите клетки - тя е напълно допустима.

Преодоляването на проблема с без-плодието винаги ще вълнува лекарите, но е важно предлаганите методи да не противоречат на базовите биоетически принципи. В това отношение е забеле-жителна близостта на християнския под-ход към оплождането инвитро с основ-ните биоетически принципи и правната регулация на този проблем в Италия. Там изкуственото оплождане се прилага само за родители, въз основа на полови клетки, получени от тях, без каквато и да било дискримина-ция на ембриони, като всички те се импланти-рат на майката.

11 Сгречча, Э., В. Тамбоне. Биоэтика. Москва, 2002, с. 239.12 Клонирование человека. Юнеско, 2004, с. 13.13 Элдер, К., Д. Брайан. Экстракорпоральное оплодотворе-ние. Москва, 2008, с. 190.14 Пак там.15 Сгречча, Э., В. Тамбоне. Цит. съч., с. 247.16 Mykitiuk, R., J. Nisker. Assisted reproduction. - In: The Cambridge Textbook of Bioethic. Cambridge University Press, 2008, p. 114.17 Ibid.18 Сгречча, Э., В. Тамбоне. Цит съч., с. 251.19 Элдер, К., Д. Брайан. Цит. съч. С. 189.20 Сгречча, Э., В. Тамбоне. Цит. съч., с. 250.21 Позицията на Българската православна църква не се раз-личава принципно от нейната. Б. пр.

1 Синдром гиперстимуляции яичников. – В: Бесплодный брак. Современные подходы к диагностике и лечению. Ку-лакова, В. И., ред. ГЭОТАР – Медиа, 2006, с. 488.2 Назаренко, Т. А., А. М. Стыгар, Н. А. Каретникова, Х. Р. Су-рмова. Операция редукции эмбрионов при многоплодной ин-дуцированной беременности. - В: Бесплодный брак, с. 514.3 Пак там.4 Пак там, с. 519.5 Пак там.6 Reefhuis, J., M. A. Honein, L. A. Schieve, A. Correa, C. A. Hobbs, S. A. Rasmussen. The National Birth Defects Prevention Study. Assisted reproductive technology and major structural birth defects in the United States - In: Human Reproduction Advance Access. http://humrep.oxfordjournals.org/cgi/content/full/den387v3 14 November 2008.7 Лысая, Т. Н., Т. М. Астахова, М. Л. Кочиева. Особенности течения и тактика ведения индуцированных беременностей. - В: Бесплодный брак, с. 537.8 Пак там.9 Пак там.10 Пак там, с. 540.

еше неделен ден. Църковните камба-ни огласяха цялата

местност около селото. Богомолци бяха тръгнали от всичките му краища, за да пречистят душите си. Църквата се изди-

гаше високо над къщите, а златният й купол грееше като звезда, привикваща вярващите на поклонение. Свещеникът на църквата не беше от най-приветли-вите хора. Винаги ходеше намусен, с ръце, скръстени зад гърба си, и гордо вдигната глава. Спазваше стриктно за-коните и постите, бе направил най-мно-го за строежа на църквата и смяташе, че в живота си е успял да постигне всичко, което би могъл да постигне. Съселяните му го почитаха, навсякъде из околията го викаха на кръщенета, погребения, го-щавки и други мероприятия, но и всич-ки се страхуваха от него, защото той ви-наги порицаваше греховете им.

На днешната литургия се бе събрал много народ. Селяните бяха сложили

най-хубавите си премени, стояха кротко и слушаха. Въпреки това отец Иларион не беше спокоен. Тъкмо когато започва-ше да пее, в църквата се бе промъкнал един момък с чорлава черна коса, не-бръснат, немит и с изцапана риза. Той разбута тълпата около себе си и заста-на пред попа. Отец Иларион погледна строго новодошлия, но момъкът явно не го разбра. Той остана до края на ли-тургията и с голямо страхопочитание следеше всяко движение на свещеника.

Когато службата приключи, отец Иларион сложи настрана книгите си и се отправи към мястото, където все още стоеше странникът.

– Ти какво си позволяваш, бе, момче? Това да не ти е вертеп, че си дошъл така? Това е Божи храм! Какво дириш тук? – брадата на отец Иларион, черна и къд-рава, се бе насочила като копие срещу младия човек.

– Отче, не ми се гневете, че изглеж-дам така. Бил съм много път дотук. Дой-дох, за да ви поискам съвет. Разпитах и ми казаха, че вие сте най-мъдрият све-щеник и ще ми помогнете – тези думи подействаха на Божия служител като вино и сърцето му се размекна.

– Добре, кажи защо си дошъл при мен...

създадена без цел. От време на време пускаше някоя плюнка, за да се влее и тя. Можеше да стои така с часове. Руско толкова се беше съсредоточил, че не за-беляза високото момче, приклекнало до реката, да пере ризата си. След малко чу някой да го вика:

– Ей, момче, ти защо плюеш в реката? Тука хора се къпят.

Руско се обърна и го видя. Не му от-говори, само го гледаше. Никой не идва-ше да се къпе в реката, откакто в селото прокопаха някакви дупки в земята. От-тогава Руско не бе срещал никого тук. Той слезе от моста и се приближи към непознатия:

– Как се казваш? – Кръстан. Защо питаш?– Защото дядо ми е казвал да се за-

познавам с хората, преди да си говоря с тях.

– Хубаво, ама защо плюеш в реката? – Харесва ми, пък и тук отдавна никой

не е идвал. Ти защо се къпеш в реката?– Защото нямам къде другаде. Как те

викат?– Руско. Е къща нямаш ли си?– Имам, но е в друго село. – А защо си в нашето?Кръстан набързо разказа историята

си на Руско. Когато стигна до последни-те думи на свещеника – за смирението, – Руско попита:

– Какво е това, да се смириш? – Не знам и аз. Руско наведе глава и помисли за се-

кунда:– Знам кой може да ти помогне. Дядо

ми е бил учител навремето. Да питаме него? – Руско погледна въпросително новия си познайник със своите сини детски очи.

– Добре – зарадва се Кръстан. – Къде живее той?

– Ей там, зад онзи баир – Руско посо-чи едно възвишение, по което минава-ше стар, прашен селски път.

Кръстан взе ризата си в ръка и два-мата тръгнаха.

Домът на дядо Добри се издигаше на един хълм, от който цялата околия се виждаше като на длан. Къщата не беше голяма, но многото цветя по верандата я правеха приветлива. Фасадата й беше обърната към селото, а отпред имаше

минаваше една каруца. Аз бях на моста. И не знам дали каруцарят нарочно по-тегли срещу мене, или не ме видя, ама тръгна да ме гази. А аз – назад по моста! Каруцата обаче все след мене. Слава Богу, в последния момент успях да скоча в храсталака и се спасих да ме не сгазят конете. Много се уплаших, отче. Много се уплаших. Е та, оттам направо си дой-дох тука, че да се уверя дали Бог не ме наказва. Що казваш ти, отче? Голям грях ли съм сторил и какво да правя сега?

– Голям ти е грехът, момче. Голям е. Непослушанието е много лошо нещо. По-лошо и от пороците – обясняваше отчето сериозно. – Но ти се смири и Бог ще ти прости. Айде, целувай ръка и бя-гай да се измиеш. Мръсотията също е Богу неугодна...

Кръстан излезе от църквата и се чуде-ше накъде да тръгне сега. Девойките го гледаха ту с интерес, ту със съжаление. Той се криеше от погледите им, защото знаеше, че е мръсен. Не познаваше ни-кого и реши да отиде край реката, за да се измие.

Неделният следобед минаваше тихо над селото. Тополите, наредени в реди-ца край реката, се клатушкаха в своеоб-разен танц. Сякаш осем гиганта се бяха събрали, за да играят някакво бавно и тъжно хоро. Слънцето се беше издигна-ло в далечното синьо небе, но лъчите му биеха силно. Нямаше и помен от облак. Беше един от горещите есенни, септем-врийски дни. Всичко бе спряло. Дори времето като че ли не се измерваше. Само реката беше неспирна в своя стре-меж да се прелее в друга река, с която да достигне морето. Мостът беше постро-ен много отдавна. Някои дядовци от селото казваха, че още техните дядовци минавали по него с каруци към съсед-ните села, където, както и днес, търгу-вали с розово масло, пшеница, памук и други природни блага. Сега на моста се-деше русо момче. Толкова русо, че като го гледа отдалеч, някой би помислил косите му за златни. Казваше се Руско. Беше се облегнал на едно от перилата и гледаше надолу към реката. Това бе от любимите му занимания – да седи и да гледа как огромната водна маса прос-то се спуска надолу. Няма край, няма начало. Една безкрайна ивица вода,

– Миналата седмица – започна мла-дежът – баща ми ми каза, че трябва да се запиша в училището. Майка ми също иска така. И двамата настояват да почна да се уча, ама аз не искам. За какво ми е? Аз съм селянин. В планината да се ски-там, през полето да бягам, да бия с пръч-ка овцете, свинете... това съм правил от малък. Къде сега ще ходя да се уча? Вече съм на седемнайсет. Цял живот слушах родителите си, ама сега не ги послушах. Ей на! Омръзна ми да ми говорят, взех си раничката, лука, чесъна, хляба и бегом – избягах от къщи. Тръгнах за друго село. Да, ама точно преди да стигна във ваше-то село, на малкото мостче край реката

малка дървена пейка, направена от два букови дънера и три дъбови дъски. Там, опрял бастун в брадичката си, седеше дядото. Сивите му коси се спускаха чак до раменете. Очите му бяха присвити, а устните, дръпнати нагоре, образуваха нещо като усмивка. Но това не беше ус-мивка. Такова изражение придобиваше лицето на дядо Добри, когато той мисле-ше...

Поздравът на Руско го прекъсна и той се обърна да посрещне своя любим внук.

– О, Руско! Добре дошъл! – усмихна се дядото.

– Водя ти гости – Руско кимна към Кръстан.

– Заповядайте, заповядайте. Седнете – покани ги старецът.

Руско седна на пейката, а Кръстан приклекна пред нея. Той взе една тре-вичка и я сложи между зъбите си...

– Това е Кръстан. Дошъл е от друго село... – Руско разказа историята на своя

една история за богове... Богове измъ-чени, богове изтерзани, богове падна-ли. Историята им е печална, настояще-то – ужасно, а бъдещето на някои от тях – трагично – дядо Добри погледна към селото. – Те живеят и днес. Поне мислят, че живеят. Сега са тъмни същества, но някога са били светли. Сега са грозни, но някога са били красиви. Сега са нещаст-ни, но някога са били щастливи. Какво е общото между тях и смирението, за което ме питате? Кръстане, слушай вни-мателно – дядо Добри се облегна на сте-ната на къщата и погледна към небето, а после отново се обърна към Кръстан. – При създаването им тези богове всъщ-ност не били богове. Били деца на своя Създател, но имали само частица от Не-говата сила. Силата се казвала любов. За да бъдат щастливи, трябвало да слушат своя Създател, защото Той знаел кое е най-доброто за тях. Създателят им да-вал всичко и те живеели в хармония. Но това не траело дълго. До ден-днешен никой не може да отговори защо се раз-бунтували срещу Него. Не искали да се

подчиняват. Създателят им ги пуснал и те се превърнали от Негови деца в бо-гове. Независими, но паднали, защото изгубили силата Му. Той обаче не се от-казал от творението Си, защото виждал как страдало, и му дал възможност да се върне. За това имало само едно условие – смирение. Тези богове сме ние, хората, а Създателят е Бог. Смирението, Кръста-не, е да признаеш, че не си бог, а дете. Дете на своите родители. Дете на своя Създател. Попът ти е казал да се смириш и право ти е казал. Бог е искал да ти по-каже, че не е добре да се бунтуваш. Тво-ите родители може и да не са прави, но има един закон. Руско, и ти го запомни, защото е много важен – дядо Добри пог-ледна двамата си събеседници последо-вателно и продължи: – Човешко е да се гордееш, божествено е да се смириш. Защото, като се смиряваме, получаваме силата на Бога...

* * *

Свечеряваше се. Слънцето бе запри-личало на огромно огнено кълбо, което се гмурка в дълбините на неизследимия хоризонт. Селото оставаше безмълвно. Само кучешки лай от време на време нарушаваше тази смъртна тишина. Беше толкова тихо, че се чуваше дори шепо-тът на безспирната река. Тополите сто-яха мирни, изморени от своето дълго и бавно хоро.

Откъм баира се зададе нечия фигура. Беше мъж, облечен в расо, на главата си носеше килимявка, а на врата му висе-ше голям златен кръст. Човекът ходеше бавно, беше вдигнал главата си висо-ко и оглеждаше съседските дворове, сякаш търсеше нещо нередно. Когато приближи дома на дядо Добри, той се спря. Дядо Добри седеше на пейката, облегнат на стената на своята къща. Устните му се бяха дръпнали нагоре, в лека усмивка, но очите му бяха затворе-ни. Отчето поздрави снизходително, но отговор не послед-ва. Дядо Добри беше заспал и вече нямаше да се събуди.

нов познат на дядо си. – Аз му предло-жих да дойдем при теб и ето ни тук. Ти знаеш ли какво е да се смириш?

Устните на дядо Добри се дръпнаха нагоре и очите му се присвиха в усмив-ка.

– Да, знам. Но историята не е кратка. – А, аз имам време – отвърна бързо

Кръстан. – Добре тогава... – старецът пое дъх

и продължи: – Може би ще ви се стори странно, че се връщам толкова назад, но е нужно. Тази история води нача-лото си от началото на света и няма да свърши, докато не свърши и той. Това е

аглавието на книгата Псалми идва от гръцката дума yalmoi,, която означава „дърпане или докосване на струна с пръсти“. Класическите автори използват сродния глагол за „опъване на тетива“. Оттук идва

идеята за свирене на струнен музикален инструмент. Когато думата започва да се употребява в по-широк смисъл като „пе-сен“, в нея винаги се запазва нюансът на музикален съпровод със струнни инструменти. И така, заглавието на книгата на гръцки е „Свещени песни, изпълнявани в съпровод на музи-кални инструменти“.“ (Д-р Роналд Алън, цитиран от Чарлс Су-индол в радиопредаването „Прозрение за живота“, излъчено на 29 януари 2001 г.)

Музиката е била важна част от библейския свят и Библията е изпълнена с древни песни. Книгата Псалми е сбор от тези песни, като там често се дава информация за инструментите, използвани в акомпанимент.

Песните, записани в Библията, винаги са се пели под съ-провод на музикални инструменти. Но въпреки многократно-то споменаване на тези инструменти в Божието Слово, изсле-дователите рядко описват как точно са изглеждали те.

За много поколения изследванията в сферата на библей-ската музика са имали преди всичко лингвистичен характер. Сега, благодарение на важните археологически открития от последните десетилетия, се отварят нови хоризонти за изу-чаване на древната музика. Различни находки предоставят на учените данни за тогавашната материална култура, като дават фактологична база за определяне как точно са изглеждали инструментите и в някои случаи - как се е свирело на тях. Днес

разполагаме с мозайки и фрески, изобразяващи мъже и жени музиканти, танцови групи, оркестри и отделни музикални ин-струменти. Намерените монети са друг източник на информа-ция. Също така са открити скулптури и статуетки, издялани от слонова кост и камък или изработени върху глинени съдове.

Сравненията с източници от други култури на свой ред допринасят за изследване на библейската музика. Използва-нето на музикални инструменти в библейските времена се по-твърждава в трудовете на историци като Филон Александрий-ски и Йосиф Флавий. От Йосиф Флавий научаваме, че Ирод е организирал музикални събития (Юдейски древности, 15 гл., 269 и сл.). Текстовете, открити в Кумран, някои апокрифи и Мишна са други важни източници в това отношение1.

В Библията музикални инструменти се споменават за пър-ви път в книгата Битие: „Брат му се казваше Ювал: той беше баща на всички, които свирят на гусли и пищялки“ (4:21).

АРФА – евр. невел и ЛИРА – евр. кинорТези два струнни инструмента са най-често споменавани в

Библията. В Пс. 150:3 се говори за арфа и лира (СИ – „псалтир и гусла“, РИ – „псалтир и арфа“). Лирата е водещият инструмент в оркестъра по време на втория храм2. Цар Давид е свирел

отлично на лира (СИ – „гусла“, РИ – „арфа“), затова тя е била на особена почит сред ле-витите. Според еврейския историк Йосиф Флавий лирата е имала 10 струни и на нея

се е свирело с помощта на плектър3. Лирата има формата на кутия с две дръжки и една връзка помежду им в горната част. Средната й височина е 50-60 см. Единственото изображение на арфа е открито на мозайка в Газа от VI в. сл. Хр., където е представен Давид, свирещ на арфа, не на лира. Приема се, че арфата е струнен инструмент с широко резониращо тяло, 10 или 12 струни и дръжки, направени от рогове. Приблизител-ните й размери са 60,5 см височина и 38 см ширина. Йосиф Флавий я споменава като инструмент, на който се свири с пръ-сти (Юдейски древности, 7 гл., 306).

СВИРКА – евр. халилТова е тръстикова флейта, използвана на празници и тра-

урни церемонии. Според друга теория става дума за su/rigx. Това е гръцката дума за „свирка“ - инструмент, който се със-тои от няколко кухи тръстикови пръчици, свързани помежду си. Музикантът свири на тях, като ги надува в горния им край.

ТИМПАН или ТАМБУРИНКогато цар Давид пренася Ковчега на Завета в Йерусалим,

израилтяните свирят на арфи, тамбурини, тимпани, кимвали и тръби (II Цар. 6:5; I Лет. 13:8: СИ – „гусли, псалтири, тимпа-

ТРЪБИ„Направи си две сребърни тръби, ковани ги направи, за

да ти служат да свикваш народа и да вдигаш становете… С тръбите да тръбят Аароновите синове, свещениците... Тръбе-те с тръби при своите всесъжения и мирни жертви…“ (Числ. 10:2, 8, 10).

Тръбите са се използвали като сигнал за събиране на изра-илските племена за участие в предстояща битка. Техният звук е призовавал и за жертвоприношенията по време на праз-ниците, определени от Господ. По-късно тръбата е звучала в присъствието на царя и, подобно на шофара, е била нераз-делна част от служението в храма. В Библията се споменават няколко вида тръби.

Тръбите, използвани в храма, са били от сребро, дълги и конусообразни, с разширен край. Те са изобразени на реле-фите от Триумфалната арка в Рим. Военните тръби са къси и широки, с обособен мундщук. Представени са върху монети от времето на Бар Кохба (II в. сл. Хр), който предвожда бунта на

израилтяните против Рим. Раковините, намерени при разкоп-ки край Йерихон и Хеврон, показват, че те са се употребявали като вид тръби, призоваващи за битка. „Въоръжените вървяха пред свещениците, които тръбяха с тръбите; а които вървяха отзад, следваха подир Ковчега (на Завета Господен), като тръ-бяха с тръбите през време на шествието“ (Ис. Нав. 6:8).

ШОФАР 5

Ритуалният рог е духов инструмент, направен от рог на овен. Най-известно е използването му при обсадата на Йе-рихон, когато при звуците на шофар стените на града падат. Учените предполагат, че е имал сигнализираща функция и е служел като призив за събиране на войската. Едва когато шо-фарът става част от служението във втория храм, неговият звук започва да се свързва с духовен смисъл.

В Мишна (Рош Ашана, 16) се споменава, че шофарът, кой-то звучи на еврейската Нова година, трябва да е прав овенов рог с позлатен мундщук, докато на Деня на умилостивението той трябва да бъде извит и с посребрен мундщук. Днес в си-нагогите свирят на шофар при последната молитва за Деня на умилостивението. Звукът на шофара е единственият, запазен в наши дни от древния Израил.

ЗВЪНЦИ„По полите й направи ябълки от синя, пурпурна и червена

прежда (и от препреден висон), наоколо по полите й; (такива ябълки и) наоколо златни звънчета да има между тях“ (Изх. 28:33). В Библията звънецът (евр. - паамон)6, наред с наровия орнамент (СИ – „ябълка“; РИ – „нар“) е сред отличителните белези в одеждите на първосвещеника. Тези елементи са за-дължителни, когато служителите свещенодействат пред Бога. Звънецът е бил използван и по светски поводи до византий-ския период. При археологически разкопки в Палестина са намерени звънци с различни размери и от различни метали. Повечето са малки и са направени от мед, с железен език.

ТИМПАН – евр. тов и МЕМБРАНОФОН – евр. тоф„И пророчицата Мариам, Ааронова сестра, взе тимпан в

ръката си и след нея излязоха всички жени с тимпани и хора“ (Изх. 15:20). В оригиналния еврейския текст названието на ин-струмента е тов – тимпан, тъпан (РИ – „тъпанче“).

Мембранофонът (евр. – тоф, тимпан или тъпан) е инстру-мент, който възпроизвежда звук посредством вибрация на здраво опъната в рамка мембрана, пораждаща на свой ред вибрации на въздуха. Той може да е с една или две мембрани – на всеки край. И двата вида все още се използват в много страни.

Така наречените фрикционни тимпани са с различни раз-мери и от различни материали. При тях звукът се поражда чрез триене с ръка или вибрация с малка корда или палка.

Тимпанът, споменат в Пс. 80:3 (РИ – ПС. 81:2, „тъпанче“), е малък барабан, който се използва като съпровод при свирене на тръба или флейта.

Когато пророк Даниил пише: „Щом чуете звук от тръба, пищялка, цитра, цафара, гусла и симфония и всякакви свира-ла…“ (Дан. 3:5), той има предвид оркестъра на Навуходоно-сор, вавилонския цар.

ни, систри, кимвали“; РИ – „арфи, псалтири, тъпанчета, цитри, кимвали“). Тамбуринът е вид дайре (барабан), върху чиято ос-нова е опъната кожа. Той се използва главно за съпровод на песни и танци.

„Да хвалят името Му с хора4: с тимпан и гусли да Му пеят“ (Пс. 149:3). Археологическите находки показват, че това е ин-струмент, на който обикновено свирят жени. Ето защо след разрушаването на храма еврейската традиция отхвърля там-бурина. Тъй като се свързва с жените и танците, този инстру-мент започва да се отъждествява със съблазни и поквара.

КАСТАНЕТИ или КЕРАМИЧНИ ДРЪНКАЛКИМногобройните находки на керамични дрънкалки (евр.

менаанеим) вероятно представят инструмента, за който се говори във II Цар. 6:5 и I Лет. 13:8. Най-типичните дрънкалки наподобяват макара с примка за хващане и са във формата на плод или животно. Отвътре се слагат тежки предмети като малки камъчета или керамични късчета, които при удар въз-произвеждат ритмичен звук.

КИМВАЛИ и ТРИЪГЪЛНИККимвалите в античността са музикален инструмент, напра-

вен от различни материали, които пораждат звук. Тук има бо-гато разнообразие, например дървени ксилофони, музикални чаши, камъни, издялани, за да се получи инструментална ска-ла. Използват се естествени материали като тръстика и оре-хови черупки, от различни метали се изработват чаши, които, обърнати, пораждат музикален звук.

Триъгълникът е малък ударен инструмент. Представлява стоманен триъгълник, отворен откъм единия си ъгъл, по кой-то се удря с метална пръчка. Децата свирят на него и днес.

ЦИТРА Цитрата поражда звук чрез вибрация на силно опънати

върви или струни. По тях се удря с малко метално или дър-вено чукче.

* * * Въстанието срещу римляните през 70 г. сл. Хр. и катастро-

фата, която следва, слагат край на съсредоточената в храма музика на еврейския народ. Така започва нов период, в който синагогата става център на творчеството в музикалните жан-рове и форми7.

Днес не знаем как точно са звучали музикалните ноти в древността. Сравнителното изучаване на близкоизточните музикални традиции обаче би ни дало основание да опре-делим някои елементи от мелодиите и формите като много стари. Това би хвърлило допълнителна светлина върху пред-ставите ни за музиката в древното минало. Но връзката на тези мелодии и музикални форми с библейските времена или епоха-та веднага след това не може да бъде дока-зана или потвърдена със сигурност.

* Rubin, N. Musical Instruments in Biblical Israel. - Bible and spade, 14, 2001, №3, 83-86.1 Талмудът е сборник, който съдържа еврейския закон и еврейското предание, състоящо се от коментарите в Мишна и Гемара. За музикантите от Кумранската общност се казва, че са като инструменти, които дават „плода на устата”, защото песните им са чист израз на тяхната посветеност (някои от тези химни са намере-ни в Свитъците от Мъртво море).2 След завръщането от Вавилонския плен музиката като сакрално изкуство и изпълнението й като художествено сакрално действие постепенно отново при-добива своето място в организацията на храмовите служения.3 Плектър – тънка пластинка, с която се дърпа струната на музикален инструмент.4 В Септуагинта се употребява думата coro,j, която означава както танца хоро, така и група хора, пеещи песен. В Библията се има предвид второто значение, тъй като хорото е сакрален езически танц.5 Шофарът е способен да възпроизведе само няколко звука с неопределена висо-чина: „текиа” – дълъг, непрекъснат звук; „шеварим” – редуване на основни тонове и обертонове; „теруа” – три звука от възходящи квинти.6 Звънците започват да се използват в Близкия изток едва през VII в. пр. Хр. Затова в книгата Изход може би се имат предвид метални плочки.7 На службата в синагогата е било забранено да се използват музикални ин-струменти, с изключение на шофара. Музиката остава само вокално изкуство. Пеенето на Псалми, мелодичното четене на библейски текстове и молитвените песнопения започват да изпълняват важна функция в общото еврейско покло-нение пред Бога.

решения просто защото не искаме да действаме. Понякога заради приятел-ството ставаме слепи и се примирява-ме с лъжата. Когато някой християнин се изказва против либерална книга, която опровергава боговдъхновеност-та на Библията, друг християнин, сим-патизант на автора, отговаря: „Е, ти не го познаваш лично. Той е доброжелате-лен, благочестив човек.“

Дъглас Адамс е напълно прав: „В ня-кои кръгове страхът пред разногласия-та е толкова голям, че проповедниците

и църквата, която ги следва, са готови да платят всякаква цена, дори да се от-рекат от Божията истина, само и само да запазят мира. Мирът е библейски идеал. Но и чистотата е библейско уче-ние. Мирът в църквата не може да бъде купен чрез загуба на чистотата. Подоб-на цена би била прекалено висока.“

„Икуменизъм“ и „толерантност“ днес са модерни думи. Често можете да чу-ете: „Ще се събираме. Не прави и не говори нищо, което може да доведе до разногласие. Догмите разединяват, лю-бовта обединява. Нужно ни е единство.“

Това, което наистина ни е необходи-мо, е решителна битка за нашата вяра, когато я нападат и клеветят. Можем да сме снизходителни, когато става дума за незначителни неща, но сме длъжни да проявим свята не-търпимост в отсто-яването на истината.

Нека кажем заед-но с Мартин Лутер: „Държа на това и не мога по друг начин.“

>> ПРОДЪЛЖАВА от с. 22

1.Приятел и сътрудник на ап. Павел (І Тим. 1:16-18) 8.Възрастен човек (Лев. 19:32) 9.Американски изобретател в областта на електротехниката (1848-1931) 11.Нечетно число 12.Планината, от която Мойсей вижда Ханаан (Вт. 32:49) 14.Равен резултат в спорта 15.Приспособление върху гърба на животно за носене на товар или за езда 16.Упование, доверие в Бога и Неговото Слово 18.Телефонен повик 19.Град, превзет от асирийския пред-водител Рапсак (ІV Цар. 18:34) 21.Месец от еврейския календар 22.Амери-кански щат 25.Потомък на Юда и прадядо на Вооз, от когото произлиза Давид (Рут 4:19-20) 27.Законник, придружавал Аполос в мисията му (Тит 3:13) 28.Латински израз, означаващ поздрав 29.Езеро между САЩ и Ка-нада 30.Нечифтокопитен бозайник от семейство Коне, използван в биб-лейските времена 31.Нота 32.Противникът на Мардохей от книгата Естир 33.Название 34.Река в Европа, приток на Дунав 36.Песни, които са особе-но популярни в определен период 38.Помощник в Православната църк-ва 39.Съпругата на Яворов 40.Персийски цар (умрял 530 г. пр. Хр.), през чието управление пророк Даниил „благоденства” (Дан. 6:28) 42.Жилещи насекоми 43.Малко населено място 44.Сок, който се образува в цвета на някои растения и се събира от пчелите 46.Родният град на Авраам 49.Тропическо дърво с ценна дървесина (Йез. 27:15) 52.Небесни същества (Ис. 6 гл.).

1.Название на Ханаан, свързано с обещанието на Бога да даде тази земя на потомците на Авраам 2.Първият ден от седмицата, в който Христос възкръсва 3.Обшит прорез в дреха - за закопчаване 4.Течна подправка за ястие 5.Култово изображение в православието 6.Най-малката звукова частица в езика 7.Машинен елемент 10.Управител на Юдея след завръщането от Вавилонския плен, който през 537 г. пр. Хр. възстановява основите на храма в Йерусалим 13.Слугиня на Рахил, която е майка на Дан и Нефталим (Бит. 29 гл.) 15.Територия в екваториалните и тропични зони с предимно тревиста растителност 17.Еврейски учители 20.Жена на Ламех (Битие 4:19) 23.Титла на мо-нарх в някои мюсюлмански страни (мн.ч.) 24.Еврейското име на Естир (Ест. 2:7) 26.Братовчед на цар Саул и предводител на войската му (І Цар. 14:50) 30.Последната буква от гръцката азбука 32.Военачалник на Авесалом по време на неговия бунт (ІІ Цар. 17-18 гл.) 33.Обширна област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Римл. 15:19) 35.Основателят на Вавилон, известен воин и ловец в древност-та (Бит. 10:9) 36.Човек, който обработва метали с ръчни инструменти 37.Издадена част от етаж за увеличаване на площта 38.Част от дърво 41.Модел руски самолети 43.Човек, който се занимава с обмяна на валута 45.Метален или пластмасов съд за течности 47.Сладководна шаранова риба 48.Първенец 49.Мярка за повърхнина 50.Корейска мярка за дължина 51.Нота.