Какви хора срещаме всеки ден на ули-цата, в транспорта, в магазина, в службата – щастливи или нещастни? Малко са тези, които изглеждат щастливи. А хората в на-шето общество какви са – по-скоро вярва-щи или не? Вярващите не са мнозинство и при доста от тях вярата не е христоцен-трична, т.е. вярват във всичко друго, но не и в Иисус Христос като Спасител на света, още по-малко – като техен личен Спаси-тел. Тъй като не вярват в Този, Който може да ги направи щастливи, а мечтаят за това, всеки гони щастието в посока, която

му изглежда перспективна, и всъщност гони вятъра, защото не е възможно да на-мериш щастието там, където го няма.

А то не е далече от всеки от нас и е дос-тъпно, стига да се съгласим, че Бог знае по-добре какво ни прави щастливи, и да изпълним Неговото условие за щастието. Христос в Проповедта на планината из-броява кои са блажени или щастливи: ми-лостивите, кротките, плачещите, нищите по дух, чистите по сърце и т.н. В предиш-ните броеве на списанието се опитахме да разкрием какво е да бъдеш милостив,

кротък, плачещ и нищ по дух. Материали-те в този брой са посветени на чистотата на сърцето – какво значи сърцето да е чисто, как се постига и как се поддържа тази чистота, какво печели човек, когато я придобие. А и не само човекът, но цялото общество, което днес като никога затъва все по-дълбоко в мръсотията на разврата, омразата, корупцията, агресията, окулти-зма и други грехове. Ако не се отрезвим и не се заемем с основно почистване, всеки на своята територия, мръсотията ще ни затрупа, ще ни удави, ще ни унищо-жи. Стига сме се надявали на себе си – че знаем как да живеем. Вече е ясно, че не знаем. Нека се обърнем към Този, Който

наистина знае, а и иска да ни помогне, за-това приема човешко тяло и се повива в пелени, както пише Климент Охридски:

Създаденото от ръцете Ти пречисти, по-искал да направиш ново,Христе, Ти сякаш върху херувим във ясли легна.Ти, повиващият със мъгла земята,по Своя воля в пелени повиваш се, Владико,затуй Ти пеем: „Благославяйте всички дела Господни!“

Нека се присъединим към тези думи не само с устата си, но и със сърцето си, като помолим Хрис-тос да го пречисти, за да можем наис-тина да Го видим в тези светли дни на Неговото Рождество и завинаги!

рекрасно е звездното небe! Ся-каш огромен тъмносин навес, осеян с милиарди брилянти, се разпростира над земята. И кол-кото по-тъмна е нощта, толко-

ва по-ярко греят тези звезди брилянти.Мнозина от нас обичат да гледат

безкрайната далечина, която ни се струва съвсем близка...

Всяка от тези звезди е далече, от-стои неизмеримо далече от нашата Земя. Повечето от тях превъзхождат по размер земното кълбо стотици, хи-ляди и милиони пъти, но заради отда-лечеността си ни изглеждат като малки точки.

Небето е било тяхното поле – там са търсели нови звезди. Целия си живот са посвещавали на това, познавали са всички звезди. Появата на нова звезда са възприемали като поличба за нещо необикновено в живота на хората.

В онази далечна нощ в Израил, ко-гато се родил Иисус Христос, звездите греели ярко на необятното небе. Аро-матният топъл въздух опиянявал с ми-ризмата на ухаещи треви и цветя. Само пасящите на полето стада нарушавали тишината.

Група хора на камили бавно се прид-вижвали напред. От време на време те поглеждали към небето. Защо очите им

Колко малък и нищожен е човекът пред това безгранично пространство, където изминават своя път безбройни светове, които нашето око възприе-ма само като мигащи звезди. Когато гледаш тъмното небе с ярките звезди, неволно се замисляш за величието на Създателя, Който ги е сътворил, и за ни-щожеството на човека, за краткостта на земния живот, за безсмъртието на ду-шата и за вечността на Бога… За малко забравяш земната суета и се отдаваш на тези мисли…

Звездите са играли голяма роля в живота на човечеството. В древност-та е имало хора, наричани астролози.

били приковани към необятния звез-ден килим? Кои били тези хора?

Мъдреците. Те разбрали за появата на една звезда – нова, ярка, чудна. Не-напразно изгряла тя. Умът им бил обзет от една мисъл – да разберат кой се е родил под тази звезда. Трябва да е бил прекрасен човек – не е имало и няма да има подобен на него. И дори не бил чо-век, защото такава звезда не помнели нито те, нито техните бащи…

Така мислели мъдрите старци и вървели след звездата. А тя сякаш ги водела.

Пълни с вяра, че се е родил някой Велик, те влезли в Йерусалим. Но защо

не се чували виковете на възторжена тълпа? Било тихо, сякаш никой не знаел за раждането на Великия.

След дълго проучване те разбрали от книжниците името на града, където трябва да се роди Великият Младенец (Мих. 5:2). И тръгнали нататък, а звезда-та вървяла пред тях. Изведнъж спряла над мястото, където бил Младенецът.

Мъдреците се изненадали: „Нима това е мястото, където се е родил Ца-рят?“ Но пак погледнали звездата, вя-рата им укрепнала и „те се зарадваха с твърде голяма радост“ (Мат. 2:10). С благоговение влезли в къщата, видели Младенеца с майка Му Мария и падна-ли по лице. Поклонили се пред новоро-дения Син на небесния Владика, пред нашия Спасител.

Оттогава са изминали двадесет века и ние всяка година си спомняме за раждането на Иисус Христос. И все-ки път всички подробности, свързани с Неговото раждане, говорят толкова много на сърцата ни.

Днес няма звезда, която да ни от-веде при Христос. Тя вече не е нужна. Самият Той е нашата Звезда, както каз-ва за Себе Си: „Аз съм коренът и родът Давидов, утринната и светла звезда“ (Откр. 22:16).

Господ Иисус се ражда, живее, учи, страда… Умира, но и възкръсва, по-беждава смъртта и оттогава сияе като Звезда за вярващите сърца.

Нека тази Звезда, нашият чуден Христос, да ни ръководи в тъмнината на земния живот! И колкото по-мрачен, по-тежък е животът ни, толкова по-яр-ка е светлината на Неговата любов.

Какво дава вярата в Иисус Христос? Тя позволява Божият Син да се роди и да пребъдва в душата на човека. От далечни векове Христос се открива на хората като Звезда на надеждата. Рож-деството на Иисус Христос е залог за спасението на човека – на грешника, погинал в греховете и престъпленията си.

Светлината на тази далечна, но ярка Звезда грее над света вече две хиляди години и ако хората, които са я приели и обикнали, са толкова малко, вината е само на човечеството, а не на Бога.

Егоизмът трови света и цялата му история само защото не е осъден от хо-рата, така че да се подчинят на благата и съвършена Божия воля.

Светлината на далечната Звезда става близка за тези, които са възлю-били Христос и са Му доверили живота си, които са обикнали вечната правда и живеят за нея.

Ние всички, без изключение, сме престъпници пред Божия Закон, но в Иисус Христос всеки може да получи прошка на греховете си и да започне нов живот за Божия слава и за радост на хората.

На Рождество Христово в празната шумотевица и безсмислената веселба потъва чистият смисъл на този велик празник, заглушава се славословието на всемогъщия и любещ Бог. Вълната от кървавите замисли на съвременни-те Ироди и от делата на Каиновците залива днес земята. Почти на всички континенти се води битка като че ли за човешкото щастие, а всъщност това е битка на тъмнината против светлината на Христовата правда. В такова време светлината на далечната Витлеемска звезда грее още по-ярко над света и всеки, който иска, може да се прибли-жи към нея, да се поклони на Царя на царете и като Му повери живота си, да продължи по-нататък до срещата с Него лице в лице.

Нека небесната светлина осветява пътя ни към небето и ни помага да не губим посоката, а да държим единстве-ния верен курс към вечния живот.

Пред нас е картината на немския ху-дожник Фриц фон Уде „Святата нощ”. На пръв поглед тя сякаш няма нищо общо с онази нощ, когато във Витлеем, в ясла-та за добитъка, се ражда Спасителят на света Иисус Христос. Всъщност картина-та илюстрира състоянието на съвремен-ния свят – какво би било, ако Спасителят беше дошъл по същия начин отново.

Днес в сърцата на хората няма място за Христос, както не е имало преди 2000 години.

Мария стои, облегната на ограда-та. Тя е бременна, останала е без сили от дългия път и се нуждае от почивка. Може да роди всеки момент, а наоколо

е тъмна и студена зимна нощ. На небето не се вижда нито една звезда. Светлина идва само от снега. Мъртва тишина. Не-бето е притихнало в очакване на пред-стоящото чудо.

Йосиф и Мария търсят подслон в се-лото, но никой не ги приютява. Прозор-ците на къщите светят, в душите на хора-та обаче е тъмно. Те са корави и сурови. Никой не се смилява над светата двойка.

Мария и Йосиф са отхвърлени и в последната къща. Облегната на ограда-та, Мария наблюдава Йосиф, който се е запътил да търси подслон и топлина при домашните животни, в обора.

Може би хората от XXI век не са та-кива? Може би са станали по-добри? Може би 20 века християнска история са променили техните нрави? Да, промени-ли са нравите на тези, които са дали мяс-то на Бога в сърцето си. Но колко малко са те днес!

В нашата съвременност има много религиозни хора, за които Църквата е синоним на спасение. Но без лично по-каяние и раждане от горе Църквата не е спасила и не може да спаси нито една душа. Спасява единствено Христос! Той казва: „Елате при Мене, всички отруде-ни и обременени!” (Мат. 11:28).

на човека. От там той черпи желание, мотивация и сили за живот. Ако се върнем назад в ерата на патриарсите, ще видим по-ясно, отколкото в нашето съвремие, колко е важен един извор с жива вода. Има ли извор – има жи-вот, радост, благоденствие. Но не все-ки извор дава истинско утоляване на жаждата и впоследствие – живот. Ев-реите стигат до един извор в момент, в който почти примират от жажда, но са разочаровани, защото водата е гор-

1. ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ КАТО „ИЗВОР НА ЖИВОТА“

„От всичко, което е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Пр. 4:23). Свещеното Писание ни казва, че от сърцето са изворите на живота. Зато-ва темата за сърцето е важна, темата за чистото сърце – също, защото ни-кой не иска да пие замърсена вода. В сърцето се намира изворът на живота

ека се вгледаме в думите на Господ Иисус Христос: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Няма да влизам в сложни обясне-ния за това, какво е сърце, само ще отбележа, че не става въпрос за ор-ганa, който изпомпва кръвта в тялото ни. Една древна латинска поговорка гласи: “Никой не знае как се свързва тялото с духа и все пак именно това е човекът.“ Съгласявам се до голяма степен с нея и искам да кажа, че всеки

опит да се обясни съставността и под-редбата на човешкото естество в го-леми детайли, ще претърпи неуспех. „Бездна бездна призовава“ (Пс. 41:8) – бездна е Бог, но бездна е и човешка-та душа, създадена по Божи образ и подобие. Бог обаче дава на човека да стигне до определени истини, макар той често да ги вижда в тенекиеното огледало, за което говори ап. Павел в Посланието към коринтяните (I Кор. 13:12).

чива. Така Божието Слово казва, че сърцето на човека е замърсено още от зачатието му. Хуманизмът твърди, че човек е добър по рождение, според Корана ние се раждаме свободни, без първородния грях, а Библията казва: „В беззаконие сме заченати и в грях ни роди майка ни“ (Пс. 50:7). Ние има-ме нужда от извор на живота, имаме нужда в нашето сърце да тече жива вода, която да ни оживява. Но подоб-но на евреите намираме един заразен извор и вместо да утолим жаждата си, тя става още по-силна.

Господ Иисус Христос заявява, че изворът, наречен сърце, е сериозно заразен и вместо живот от там изли-за смърт: „От сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (Мат. 15:19). Това е изворът на „живота“, който ни завещават нашите родители Адам и Ева. Той прилича много на извора, който евреите нами-рат в пустинята.

„Дойдоха в Мера и не можаха да пият в Мера вода, защото беше гор-чива; затова и нарекоха онова място Мера [т.е. „горчило“]. И заропта наро-дът против Моисей, и казваха: „Какво

ще пием?“ Мойсей викна към Господ и Господ му показа дърво, и той го хвър-ли във водата, и водата стана слад-ка...” (Изх. 15:23–25).

Благодарим на Бога, че има из-бавление. Господ показва на Мойсей дърво и той го хвърля във водата. Тогава водата е изцелена мигнове-но. Ако вече си осъзнал, че изворът на живота идва отвътре, от сърцето, ако си разбрал, че за съжаление този извор е горчив и отровен и няма да ти даде живот, можеш и ти да извикаш към Господ. Тогава Той ще ти покаже дърво, способно да излекува извора на сърцето ти. Това е дървото на Гол-гота, т.е. кръстната смърт на Господ Иисус Христос. Чрез пророк Исая Бог призовава: „Към Мене се обърнете и ще бъдете спасени, всички земни кра-ища“ (45:22), а ап. Йоан конкретизира къде по-точно трябва да се погледне: „Ще погледнат на Този, Когото пробо-доха“ (Йоан 19:37). Отново Исая про-рокува: „Чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (53:5). Ако Бог ти посочи дървото на Голгота, твоето сърце ще се изцели и ще се превърне в извор на истински живот – и за теб самия, и за хората около теб.

В Йоан 7:38 четем: „Който вярва в Мене, от неговата утроба, както е ка-зано в Писанието, ще потекат реки от жива вода.” Чистите по сърце са бла-жени, защото имат един извор, който е чист, бистър, свят и им дава истин-ски живот. Нека обаче отбележим, че това очистване може да се извърши само от Бога – чрез кръста на Христос и вяра в благовестието. Опитай да го изчистиш сам и просто ще размътиш тинята още повече. Затова Давид се моли: „Сърце чисто създай в мене, Боже“ (Пс. 50:12). Има само едно уче-ние, само една вяра и един Господ,

чиято сила е способна да направи сърцето ти чисто.

2. СЪРЦЕТО КАТО СТРАШНО БОЛНО

В думите на пророк Йеремия: „Лу-каво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено” (17:9) се разгръща истината, за която вече го-ворихме. Но тук метафората е изоста-вена и се говори по-пряко. Сърцето е измамливо („лукаво”) и е болно („съв-сем покварено“). Сега си представе-те, че отивате на кардиолог и той ви казва право в очите: „Вашето сърце е страшно болно.“ Как ще се почувства-те? А пред Бога, Който изследва и поз-нава сърцето по-добре от най-добри-те кардиолози на света, и ни казва, че нашето сърце е страшно болно, ние не потрепваме. Възприемаме тази диагноза по-скоро като шега.

Ще ви оставя да спорите с Бога, Сърцеведеца, като се опитвате да му доказвате, че може би диагнозата ви е грешна. Когато се наспорите, прочете-те следващите редове, които посочват лечението. То е много сериозно, защо-то сърцето е страшно болно! Разбира се, когато Библията говори за сърце, тя няма предвид мускула, който бие в сърцето ни, но поради сходството на думите, ще продължа тази аналогия. За страшно болното ти сърце няма да помогне хапче, няма да помогне дори стент или байпас. Има само едно ле-чение и то е мащабно – транспланта-ция. За тази трансплантация четем в Книгата на пророк Йезекиил:

„Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема от вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът” (36:26).

Тук се говори за отнемане на старо-то, каменно сърце и за даване на ново сърце. Християнството не е живот на хапчета, а – живот на новия човек, с ново сърце и нов дух. Познавам много хора, които се самолекуват, сами си слагат диагноза и си предписват хап-чета – от един чуят едно, от друг дру-го, прочетат нещо в интернет и дейст-

ват. Така и в духовно отношение има много самолечители. Но трябва да ви разочаровам – само една Личност може да излекува страшно болното ви сърце. Отново пророк Йеремия, няколко реда след поставената диа-гноза, вика към Лечителя: „Изцели ме, Господи, и изцелен ще бъда; спаси ме и спасен ще бъда; защото Ти си моя хвала” (17:14).

3. СЪРЦЕТО КАТО ОРГАН, ЧРЕЗ КОЙТО ВИЖДАМЕ БОГА

След като се убедихме, че изворът е замърсен и отровен, но има изцеле-ние на водата, след като поставихме диагнозата, но посочихме и лечение-то, ще завършим с последната тема от нашите размишления, а именно – сър-цето като орган на зрението.

Думите на Христос: „Блажени чис-тите по сърце, защото те ще видят Бога”, могат да се разбират по два начина. Смятам, че и двата са верни. Първият е есхатологичен, т.е. само чистите по сърце един ден ще видят Бога в Неговото Царство и ще влязат в небето. Но мисля, че това „вижда-не“ има и по-непосредствен смисъл, който е свързан с настоящия момент. Вътрешният човек – сърцето – е този, който трябва да види Бога. Библията набляга върху невидимостта на Бога за нашите материални, плътски сети-ва. Но има друго сетиво – сърцето и онова, което е в него. С Божията по-мощ, с очистването и трансплантира-нето човек оживява за едно друго из-мерение – духовното. Там той започва да усеща и изпитва неща, за които е бил мъртъв преди. В I Кор. 2:15 ап. Па-вел казва: „Духовният човек изследва всичко, а него никой не изследва.” Тук се има предвид именно духовното, Бо-гът, Който сам е Дух. Човекът с ново, очистено сърце, изследва (изпитва, усеща, възприема) всичко, което при-надлежи на това духовно царство. А естественият човек със замърсения извор, със страшно болното си и за-мъртвяло сърце не разбира и не усе-

ща нищо от това: „Душевният човек не възприема онова, което е от Божия Дух: за него то е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно” (I Кор. 2:14).

Блажени са чистите по сърце, за-щото изворът на живота им е изце-лен от кръстното дърво, от кръстната смърт на Христос, защото от тях е отнето старото, каменно сърце и им е подарено ново сърце.

4. ЧИСТОТО СЪРЦЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПАЗИ

Веднъж изцелени от дървото на Голгота и получили ново сърце, ние трябва да го пазим чисто. Днес има страшно много неща, които могат да замърсят сърцето ни. Ще цитирам думите на пророк Исая, които гово-рят достатъчно красноречиво: „Който ходи в правда и говори истина, който презира печалба чрез потисничество, удържа ръцете си от подаръци, за-пушва уши да не слуша за кръвнина и затваря очи да не вижда злото, той ще живее във висините: прибежище

ще му са непристъпните скали; хляб ще му се даде, водата му не ще пре-секне” (33:15–16).

Във втората част на ст. 15 проро-кът има предвид вратите към нашия вътрешен човек. За съжаление днес всичко, което светът предлага на очи-те и ушите ни, е насилие и зло. Тол-кова сме свикнали с насилието във филмите, с мръсните изрази, със сексуалните сцени. Нима смятаме, че това е нещо безобидно? Не мисли така Исая, нито Духът, Който говори чрез него! Насилието, злото, похотта, които допускаме да влизат през очите и ушите ни, попадат в нашия вътре-шен човек и нищо чудно да намерят място там, а след време и да си про-правят път навън. Затова Соломон казва повече от всичко, което пазим, да пазим сърцето си (Пр. 4:23).

А чистите по сър-це са блажени, защо-то те ще видят Бога.

светлината на Христово-то учение за блаженствата

виждаме ясно колко погрешен път е избрало човечеството в търсене на истинското щастие. Като се ръково-дят не от Божието Слово, а от своето плътско сърце и превратен ум, хората вървят в посока, обратна на щастие-то, – по широкия път на греха, къде-то не може да има истинска радост и който води към вечна гибел. Пророк Исая прогласява Божиите думи: „Мо-ите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища... Но както небето е по-високо от земята, така Моите пътища са по-високо от вашите пътища и мислите Ми – по-ви-соко от вашите мисли“ (55:8–9). Тази истина се потвърждава в Проповедта на планината, в която намира израз съвършенството на Бога и са разкрити Неговите спасителни пътища.

Шестото блаженство е напълно противоположно на щастието, така, както го търсят и разбират в света. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.“ Като анализираме действията на хората и наблюдаваме тяхното поведение, виждаме, че този свят е изкривил изцяло или е отхвър-лил насоките, дадени от Господ за постигане на щастието, защото търси удовлетворение и наслада не в чисто-тата, а в житейската кал. Как ще кажат съвременниците ни: „Блажени чистите по сърце...”?

Мръсните, нечисти дела – разврат, лъжи, кражби – изпълват живота на хората с безпокойство, вражда, страх, печал и мъка. Тези външни проявле-ния показват вътрешното състояние

на човека, на неговото сърце, от което зависят и действията му. В Притчите на Соломон четем: „От всичко, което е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (4:23).

Разликата между религиозните философии и учението на Христос е в това, че Господ не се задоволява с външни реформи, с изисквания да се подобри поведението на човека, а на-сочва божествените Си думи и силата на неопровержимата Си истина към неговото сърце. Всъщност всички бла-женства са свързани с духовното със-тояние на човека. Христос прониква в душата и духа му, в сърцето му, къде-то са изворите на живота. В мръсното сърце не може да се роди и да пре-

и да имат общение с Него поради греховността си. Божието Слово пот-върждава, че „без святост никой няма да види Господ“ (Евр. 12:14). А що се отнася до бъдещето, до вечното пре-бъдване с Бога, в книгата Откровение четем, че нищо нечисто няма да влезе в новия Йерусалим (21:27).

КОИ СА ТЕЗИ БЛАЖЕНИ, ЧИСТИ ХОРА,

КОИТО ЩЕ ВИДЯТ БОГА?

Божието Слово ни казва, че това са онези грешници, които са призна-ли своята нечистота, покаяли са се за нея пред Бога и са били очистени чрез скъпоценната кръв на Христос от греховната мръсотия. В Послание-то към евреите четем: „…кръвта на Христос, Който чрез Светия Дух при-

несе Себе Си непорочен на Бога, ще очисти съвестта ни от мъртви дела, за да служим на живия и истинския Бог“ (9:14). Това очистване не става авто-матично при всички хора, а само при тези, които са изповядали своята вина и са дошли при Христос с покаяние. Ап. Йоан пише много ясно: „Ако изпо-вядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). След това очистване греш-никът вече не остава в греховния път, а под Господното водителство върви по новия път на спасението. В същата глава четем: „Ако ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме об-щение един с друг и кръвта на Иисус Христос, Неговия Син, ни очиства от всеки грях“ (ст. 7).

И при тази небесна светлина очис-теният грешник ще види Бога! Ще Го види не физически, а с духовните си очи, ще усеща святото Му вездесъщо присъствие, със сърцето си ще чува Неговия нежен глас, в искрени горещи молитви ще разговаря с Него като със свой небесен Баща, като с любимия си Спасител. А когато дойде време да ос-тави тази земя, ще види Господ лице в лице и при това няма да бъде унищо-жен, а обратно, ще бъде преобразен и приет в чудните небесни обиталища на Бога за вечно пребъдване с Него.

Това блаженство е достъпно за всички хора, също и за Вас, скъпи приятелю. Но за да го получите, е не-обходимо искрено да се покаете пред Господ за греховете си и да приемете Неговото спасително очистване.

Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

цето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули: това осквер-нява човека“ (Мат. 15:19–20).

Нечистотата на сърцето заслепява човека: той не може да види истинска-та духовна красота на святото поведе-ние, нито съзнава колко отвратителни са безнравствеността и неморалните постъпки. За користолюбеца всеки начин да се придобият пари е добър. Лъжата, лицемерието, измамата, ко-варството за него не са нещо лошо, ако способстват за забогатяване. От друга страна, той е убеден, че не са никаква ценност добротата, прин-ципната честност и щедрост. Развра-теният човек не вижда нищо лошо в това, да изневери на съпругата си, да

бъдва истинската радост. Който иска да бъде щастлив, трябва да е чист.

КЪДЕ МОЖЕ ДА СЕ НАМЕРЯТ ТАКИВА

БЛАЖЕНИ, ЧИСТИ ПО СЪРЦЕ ХОРА?

От безпристрастните ни наблю-дения и особено от Божието Слово виждаме, че всички хора са нечисти. В най-старата книга на Библията – Йов – е написано: „Как да бъде чист роденият от жена?“ (25:4). Тези думи показват, че нравствената нечистота, греховността на сърцето се преда-ват по наследство, затова „няма нито един праведен“ (Римл. 3:10). Според вдъхновените от Бога думи на пророк Йеремия човешкото сърце е лукаво и крайно покварено (Йер. 17:9), а пророк Исая просто и ясно изобразява без-надеждното състояние на грешника: „От пети до глава няма у този народ здраво място: струпеи, синини, гной-ни рани, неочистени, непревързани и несмекчени с елей“ (1:6). И самият Христос описва така ужасната картина на вътрешното ни състояние: „От сър-

разруши семейството на ближния си, да опозори наивните жертви наоколо. Своята похотливост и безнравстве-ност той нарича „свободна любов“. Лъжецът няма никакви угризения на съвестта за безсрамните си лъжи и клевети и ги оправдава с житейските обстоятелства. Циниците изобщо не чувстват оскверняващото действие на нецензурните думи и ги определят като украшение на речта.

Това пълно греховно затъмнение пречи на хората да виждат не само положителните качества и доброде-тели, но и самия Бог, Който по Своята съвършена природа не може да има нищо общо с безплодните дела на тъмнината.

От древността израилтяните са чувствали, че не могат да виждат Бога

ПОМЕНИПредставете си, че нямате как-

во да правите, дори нямате за какво да мислите. Лежите си на дивана или на някаква красива

поляна, гледате тавана или наблюдава-те облаците, а мислите ви блуждаят и се унасят където си поискат. Звучи ли ви познато?

Напоследък често ми се случва да съм в такава ситуация. Вече повече от годи-на съм освободен от работа поради бо-лест и всяка сутрин се опитвам да правя нещо, т.е. да пиша нещо, да отговарям на писма. А след това трябва да си почина. Отпускам се, опитвам се да не мисля за нищо конкретно, а ако все пак се раз-мисля, то да е за нещо хубаво. Но после забелязвам, че у мен изплуват спомени, емоции, усещания. Понякога са свърза-ни с някакви събития в миналото, а по-някога изникват сами по себе си.

Нямам представа откъде се е появил някакъв спомен, отдавна съм го забра-вил, не съм се ровил в паметта си. Някъ-де в тайните кътчета на подсъзнанието се е запазил и изведнъж заявява за себе си. И предизвиква емоции. Невинаги положителни. Случва се да е свързан с обиди. Някой някога нещо е казал, уж съм го забравил, но ето – отново изплу-ва. И в душата ми се появява горчилка. Понякога такъв спомен предизвиква дори агресия. Ех, ако можех сега да из-кажа своето мнение, да изясним отно-шенията си...

Изплуват и неща, от които ме е срам, и се радвам, че никой не може да чете мислите ми. Отново се учудвам на себе си: откъде е това? Като че ли цял живот съм филтрирал своите мисли и съм сле-дил за тяхната порядъчност и чистота, но ето, някъде нещо съм прихванал. Нещо съм чул или видял, прочел или

забелязал – и то също е останало в тай-ните кътчета на паметта ми. Срам ме е. Дори се чувствам отвратително.

Този списък може да продължи и ми се струва, че мнозина от вас поне мислено се съгласяват с мен: така е, виновни сме! Изплува нещо неприятно и няма къде да избягаш от него.

Или да вземем например нашите съни-ща. Колко пъти в лични беседи съм бил свидетел на факта, че понякога дори възрастни християни се учудват на своите нечисти сънища. Откъде е това? Какво се случва в мен? Нали това не е мое! И ти става страшно, защото Господ вижда и знае всичко.

На псалмопевеца Давид това състоя-ние му е познато. В живота му са се случ-вали събития, за които не би искал да си спомня. Характерът му не е бил от най-лесните. Бил е способен на благородни, дори героични постъпки, но също така

в ушите и мислите ни и така засенчва Господния образ. Немският пастир и бо-гослов Дитрих Бонхьофер подчертава, че подобна роля може да има не само лошото, но и доброто ни минало. На-пример, когато у нас изплуват спомени за добрите ни дела. Съзнателно подчер-тавам личните местоимения. Спомени за нещо, което някога сме направили, как сме се отличили и тайно сме се въз-хищавали от себе си, когато толкова ни се е искало да чуваме аплодисменти. И такъв спомен може да помътни сърцето ни.

НАШЕТО СЪРЦЕИисус казва: „Блажени чистите по сър-

це“ (Мат. 5:8). Какво означава тук сър-цето? В Библията то не се разбира като помпа, чрез която циркулира кръвта ни. Когато Библията говори за сърцето, тя има предвид същността на човека. В него са съсредоточени нашите чувства, мисли, мотиви, воля. За добрия човек

стоятелства, а за авторите на Библията то е активна част от нас - не само ре-агира, но и „агира”1. „И видя Господ, че развратът между човеците на земята е голям и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време“ (Бит. 6:5). Чрез пророк Йеремия Господ възкликва: „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае? Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите...“ (Йер. 17:9-10).

Нашето сърце ни управлява, определя характера ни, диктува постъпките ни. В крайна сметка то определя нашите отношения с Бога. Ето как Иисус изра-зява това: „Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелю-бодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие, лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичкото това зло излиза отвътре и осквернява човека“ (Марк 7:21-23). А нечистото не може да устои пред Святия Бог.

СЪЗЕРЦАНИЕ НА БОГАПроф. Кенлайн в своя коментар към

Проповедта на планината отбелязва, че за чистото сърце е дадено най-прекрас-ното обещание – то ще види самия Бог! Във всички останали обещания става дума за нещо важно, но то стои на вто-ри план. Небесното царство, утехата, владеенето на земята, милосърдието – всичко това е важно и добро, но е несравнимо със съзерцанието на Бога.

С това обещание Иисус Христос от-кликва на най-искреното желание на човешкото сърце. От една страна, из-раилският народ винаги е искал да има видим Бог, както е било при другите на-роди. Докато са живеели в Египет, изра-илтяните постоянно са виждали около себе си египетските богове в цялото ве-личие и пищност на поклонението към тях. А самите те е трябвало да се покла-нят на невидим Бог, с което са предиз-

казваме, че има златно сърце, а за злия – че е безсърдечен. Сърцето първо реа-гира на външните впечатления и драз-нители, каквито и да са. То може да бие от радост или да замира от страх, може да бъде добре разположено към някого, а някого да мрази, може да е мъдро или неразумно, едни са с широко, а други – със зло сърце. Ако съм откровен с даден човек, говоря с него с чисто сърце. Ня-кой ми е по сърцето, а друг съм готов да откъсна от сърцето си. За познавачите на човешката природа казват, че са сър-цеведци.

Народната мъдрост говори за нашето сърце като реагиращо на външни об-

е можел да хитрува, да лъже и да бъде жесток. В Псалм 138 той подчертава, че Бог вижда всичко: „Господи, Ти си ме изпитал и знаеш... Ти отдалеч разбираш моите помисли“ (ст. 1-2). Трудно е да се каже какво точно е изпитвал Давид при това: облекчение и покой или страх и срам. Какво е предизвиквало у него раз-бирането за всезнанието на Бога? Ще се върнем към този въпрос по-нататък.

Иска ми се да сравня процесите на паметта и свързаните с нея неволни спомени с протичащ в нас воден поток. Той минава по нашия живот, край спо-мените ни и някои от нещата измива, изплаква. Изплакнатото изплува на по-върхността, напомня ни за нашето ми-нало. Понякога то ни радва, понякога ни натъжава, друг път дори ни плаши. Най-страшното е, че може да засенчи нашия поглед към Господ. То започва изведнъж да се откроява пред очите ни, да звучи

1 От лат. аgo – действам. Б. пр.

виквали присмеха на заобикалящите ги народи. Това на свой ред е породило в народа комплекс за малоценност. Ето защо, веднага след като се озовали на свобода, израилтяните са поискали да видят своя Бог. Желанието им е било толкова силно, че при планината Синай Господ е трябвало да огради Себе Си от народа (Изх. 19:12-13). Но когато чули святата воля на Бога, хората толкова се изплашили дори от Неговия глас, че ка-зали на Мойсей: „Говори ти с нас и ние ще слушаме, но да не говори с нас Бог, за да не умрем“ (Изх. 20:19).

Изкушението обаче остава у тях. Кога-то Мойсей се забавил в присъствието на Господ, народът веднага си направил видимо изображение на своя Бог. Злат-ният телец не е трябвало да застане на мястото на техния Бог, не е трябвало да бъде друго божество, а – да стане видим символ на могъществото на Бога. „Ето, Израилю, твоя бог, който те изведе от египетската земя!“ (Изх. 32:4). Народът искал да вижда своя Бог. Най-накрая се появило нещо, на което можели да се

покланят, да принасят всеизгаряния и жертви, да отдават видима почит. Най-накрая и те не били по-зле от другите народи. Вече се чувствали значими – имали си видим бог.

От друга страна, когато пророк Исая вижда Бога, казва с трепет: „Горко ми! За-гинах! Защото съм човек с нечиста уста... и очите ми видяха Царя, Господ Саваот“ (Ис. 6:5).

НАШИТЕ УСИЛИЯГрешният човек не може да види Све-

тия Бог. Докато живеем сред страдания, грях и мъка, докато в сърцето ни има бунт срещу Бога, можем да Го видим само в пророчествата, в символите – като отражение. Но съзерцанието на Светия, в пълния смисъл на думата, ще бъде възможно само във вечността, в новия Йерусалим: „ще Го видим както си е...“ (Йоан 3:2); „ще видят лицето Му... и нощ не ще има там“ (Откр. 22:4-5).

Чистото сърце прилича на сърцето на малкото дете – то не познава злото, но не познава и доброто. Това е сърце,

което е още напълно прозрачно. Като гледаме невинните очи на бебето, поня-кога толкова ни се иска да станем така неосквернени, така прозрачни. Открити за небето, за Бога. Или да опазим децата си в това състояние. Но дали е възмож-но? Може ли за цял живот да останем неопетнени, неопорочени?

Човек винаги се е стремял да постигне това. Първите опити предприемат сами-те родители, ако, разбира се, са вярва-щи. Да учиш децата на Божиите запове-ди, на християнски песни и стихове от Библията – това е прекрасно и може да създаде у тях една добра християнско-нравствена опора за бъдещия им живот.

Още по-важен е юношеският пери-од, когато децата започват да търсят собствени ценности. Тогава освен се-мейството и неделното училище вече им въздействат интензивно училището, приятелите, собствените им хормони. Много от онова, което са научили до този момент, се поставя под въпрос. Светогледът на юношите нерядко е подложен на силни сътресения. Но ако в тази възраст ги обградим с особено внимание, ако им дадем правилно раз-биране за вярата, ако им покажем хрис-тиянството като нещо прекрасно и цен-но, у тях може да се изгради надежден защитен слой. „Как момък ще запази в чистота пътя си? – Като пази себе си спо-ред Твоето слово“ (Пс. 118:9).

От това сърцето няма да стане чисто като при малкото дете, но в значителна степен ще бъде по-защитено. Тъй като в тази възраст децата започват да из-лизат от непосредственото влияние на родителите, много е важна работата с тийнейджърите в църквата. Това служе-ние трябва да бъде преразгледано и да се поеме от най-способните, най-добри-те и най-посветените служители. Нужно е те да изпитват истинска любов към тийнейджърите, да разбират душата на децата, да са готови да ги изслушат и да им помогнат.

Статистиката днес сочи, че решенията, взети в юношеска възраст, са най-дъл-готрайни и най-стабилни. С други думи, ако тийнейджърът усвои определени християнски ценности, те ще му влияят цял живот, каквото и да стане с него в бъдеще. Защитният слой ще присъства и ще действа.

Но после човекът пораства и най-ве-роятно някой ден ще бъде принуден да остави обичайната атмосфера, ро-дителския дом, кръга от приятели. Ще се сблъска с нова среда, нови въпроси, нови изкушения. Тогава започва борба-та за самостоятелно оцеляване. Защите-ното сърце е подложено на силни атаки.

Богобоязливото сърце се страхува от тези атаки, страхува се от поражения. Затова предприема различни опити да се предпази и защити. Прибягва до строги правила за поведение и още по-строги закони, до напористи наставле-ния от страна на вярващите и съответни изпитания на светостта, до още по-голя-мо отдалечаване от „света“.

От IV в. стотици аскети започват да тър-сят методи за укротяване на плътта. Те използват вериги, самобичуване, живе-ят на стълбове, в пещери, в пресъхнали кладенци. А раздаващото се от тях зло-воние се смята за признак на особена духовност.

Но дали това води до желания успех? Св. Йероним в страха си от мъките в ада се уединява в пустинята. По-късно в едно от писмата си той предава своите преживявания: „Въпреки че ме заоби-каляха само скорпиони и диви зверове, през цялото време ми се струваше, че около мен танцуват момичета. Моето лице беше бледо, тялото ми – отслабено от пост, но духът ми гореше от желание, а в тялото си усещах пламъка на въж-делението. Така лежах седем дни без-помощно пред нозете на Христос и ги обливах със сълзи.“

После се появяват манастирите. Там мъжете и жените водят монашески живот, отделени от света, за да могат в пълно уединение да се задълбочат върху изучаването на Божията воля. Но безкрайните епитимии, бдения и много други упражнения също не довеждат до желания резултат. Природата на човека не се променя, сърцето му не става по-чисто.

ИСТИНСКОТО ПОЛОЖЕНИЕНека се върнем към псалмопевеца

Давид. В Пс. 50 той ни дава възможност да надникнем в неговото съгрешило, но жадуващо очистване сърце. В жи-вота си той показва широк спектър от способностите на своето сърце: пре-

любодеяние, предателство, убийство, интриги. Оказва се, че е способен на всичко това. Както между другото и все-ки от нас. Пророк Натан го изобличава. Тогава вече той не се опитва нищо да доукраси, нито да скрие: „...Беззаконията си съзнавам и моят грях е винаги пред мене. Пред тебе, пред Тебе едничкия съ-греших и лошо пред Твоите очи извър-ших...“ (Пс. 50:5-6). Давид осъзнава злото, което живее у него, разбира на какво е способен. Той дори отрича чистотата на детското сърце: „В беззаконие съм заченат“ (ст. 7). От друга страна, Давид признава правотата на Бога: „Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд... и вътре в мене ми яви мъдростта Си“ (ст. 6, 8). Каквато и присъда да произнесе Бог, Той ще бъде прав.

От едната страна е светостта на Бога, а от другата – грешното сърце на Давид. В тази ситуация Давид предприема най-правилното: не търси извинение, не обещава да се поправи, не казва, че това няма да се повтори. А се обръща към са-мия Господ за помощ. Давид разбира, че само Бог може да го промени: „Помил-вай ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади безза-конията ми. Много пъти ме умий от мое-то беззаконие и очисти ме от моя грях... Поръси ме с исоп и ще бъда чист; умий ме и ще бъда по-бял от сняг“ (ст. 3-4, 9).

Това е вопъл на отчаяние, вик на измо-рен от самия себе си и от собствената си порочност човек. Тук той ми напомня за Яков, който казва на Бога: „Няма да Те пусна, докато не ме благословиш“ (Бит. 32:26). Давид е сломен от собствената си греховност, затова търси изход при Бога: „Прави с мен каквото искаш, само ме промени! Повече не искам и не мога така.“

НАЙ-ПРЕКРАСНОТО ОБЕЩАНИЕСледва най-важната молба на Давид

към Бога, кулминацията на неговата мо-литва: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (ст. 12). Ето къде е коренът на проблема.

Дали Бог е чул неговата молба и я е изпълнил? Блаженството за чистите по сърце, които ще видят Бога (Мат. 5:8), се отнася преди всичко за вечността. Там ние наистина ще видим Бога. А дали ще Го видим на земята? Нима желанието ни да Го видим ще остане само един коп-неж?

Не. Бог може да бъде видян в заоби-калящия ни свят. Ап. Павел пише, че Бог е познаваем и се разкрива, когато се вглеждаме в Неговото творение: „Оно-ва, което е невидимо у Него, т.е. вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създаването на света чрез разглежда-не на творенията“ (Римл. 1:20). Човекът с чисто сърце може да види Господ в заобикалящия го свят, в красотата на залязващото слънце, във величието на планините и простора на полята. Всяка мравка предизвиква у него желание да слави Бога. Той вижда не само творе-нието, а и Твореца и се покланя на Него.

Освен това, ако имаме чисто сърце, може да видим Бога в нашия ближен. „Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Господ се отъж-дествява с бедните, гладните, болните, самотните, чужденците около нас и очаква нашата реакция. Той не иска да оставаме равнодушни към чуждата нуж-да, към мъката в този свят. Защото там, където страдат хора, там страда и Той. И Неговата воля е ние да бъдем съпри-частни, тези страдания да предизвикват у нас положителни действия. Хората с чисти сърца виждат повече, обичат по-силно и действат по-активно.

Чисто сърце у нас може да сътвори само Господ, но ние сме тези, които трябва да копнеем за това. Ето защо Гос-под се обръща към нас с думите: „Блаже-ни чистите по сърце, защото те ще видят Бога!“

– Как мислиш, какво означава „чис-то сърце”?

– Мисля, че значи искрено.– А още?– Не знам. Искрено, това е всичко.Би могло да е искрено. Въпреки че

има и искрена ненавист, искрена жаж-да за мъст, искрено самолюбуване и искрена гордост. И всичко това излиза от сърце, което далеч не е чисто.

Търсенето на чистото сърце е един от най-важните въпроси пред чове-чеството. То се нарежда до търсенето на смисъла на живота и на щастието. Всъщност това е търсене на идеала. Какъв е идеалният човек? Светъл, незлоблив, честен. Той не гледа към своята изгода, живее за другите. Не е способен на завист, лъжа, лицемерие, подлост. Жертвен е, отзивчив, предан, умее да прощава. У него няма мръсо-

тия и фалш. Като Данко на Максим Гор-ки, като Ловеца на елени при Джеймс Ф. Купър, като Татяна Ларина от „Евгений Онегин” на Пушкин, като Асол от „Ко-раба с алените платна” на Александър Грин, като Тимур и неговата команда на Аркадий Гайдар.

Хората търсят чисти сърца не само в измисления свят, а и в реалния живот. Различни подвижници, самоотвержени и посветени, очистени от низки страсти, се издигат на пиедестал и се приемат като пример за гении на чистите помис-ли от оставащата в тяхното подножие тълпа. Наистина, това става винаги по-смъртно, тъй като най-добрият идеал е мъртвият.

Има и още една категория чисти по сърце хора, особено любима в Ру-сия: слабоумните. Те казват истина-та, защото само на тях е дадено да я прозрат. Например Пушкиновият герой „бедният Николка” от „Борис Годунов”,

който за стотинки е готов да се помоли и за царя душеубиец, и за безмълвния народ. Или княз Мишкин от „Идиот” на Достоевски (както многозначително е наречен романът за чистия по сърце човек.) И многобройните съвременни „блажени”, на които днес е модно хора-та да се покланят.

Някои твърдят, че чистото сърце е свободно от страсти. Наистина, човек е пълен с желания, стремежи, похоти, той е роб на парите, кариерата, хорско-то мнение... От ранно детство до дъл-бока старост всички живеят в очакване да се изпълнят заветните им желания, да достигнат примамливите си цели. Ето, само този период да свърши, само това да направя, само онова да прежи-вея, да усетя момента, а после... Какво идва после? Вечното щастие? Само че така и не настъпва толкова желаното „после”. Неизбежно всички стигаме до този обезсърчаващ извод: тичането е безкрайно. Така възниква идеята за чистото сърце, без страсти. Но страс-тите не си отиват лесно, не оставят човека намира. Държат го в своите за-душаващи обятия, вкопчват се в него с лепкавите си пръсти, смущават го в

нощната тишина с видения и греховни съблазни. Тук трябва да се води битка, както за всяко освобождаване.

В религиозната история има мно-жество примери за хора, посветили се на борбата с плътта. Например Мария Египетска. Тази канонизирана светица се смята за покровителка на каещите се жени. От младини тя е била обладана от много страсти, които са я хвърлили в бездната на разврата. След покаяние-то си обаче Мария отива в пустинята, където прекарва почти половин век в пост, молитви, въздържание и уедине-ние. Но първите седемнадесет години са много тежки: това е безкрайна битка с греховните помисли и сладострастни-те спомени за миналия й живот.

Аскетизмът, оттеглянето от света, умъртвяването на плътта – всички тези методи като начин за постигане на чис-то сърце са призвани да променят по-скоро света наоколо, отколкото самия човек. Разбира се, трудно е да пиеш, да гуляеш, да се отдаваш на разврат, когато си прикован с вериги към ска-ла или си сред далечни, непроходими блата, или живееш в пустинята. Но ни-какви вериги, блата и пустини няма да удържат сърцето от неговите помисли и мечти, „защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли...” (Марк 7:21).

Други виждат начин да придобият чисто сърце в непрестанната борба със съблазните във всекидневния живот. Първите слушатели на Иисус, които са били свидетели на Проповедта на пла-нината, от детството си са знаели колко важно е да се поддържа чистотата. Ри-туалните измивания, законите за хиги-ената, поставянето под карантина (ако говорим на съвременен език) са били част от живота на еврейското общест-во. Неслучайно в учението на Христос е отделено толкова голямо внимание

на противопоставянето: грижа за плът-ската чистота – пренебрегване на ду-ховното освещение. Многократно и по най-различни начини Учителят Христос предупреждава за опасността от фари-сейския квас. Този проблем остава през вековете: „Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв” (Откр. 3:1). Думата „фарисей” е станала синоним на лицемер, т.е. хитър, мамещ човек, който живее не така, както проповядва.

Мнозина обаче са станали фари-сеи, без да подозират. Когато борбата с греховната действителност наоколо се превърне в самоцел и смисъл на живо-та, в увереност, че само така може да се гарантира спасението, тогава чис-тотата на собственото сърце отива на втори план или съвсем изчезва.

Трети вярват, че сърцето се очист-ва чрез страдание. Португалският поет Луис де Камоенс пише: „Нищо не ни възвисява така, както великото стра-дание.” От момента на грехопадението човечеството, а заедно с него земята и всичко, което я изпълва, са подложени на страдания. Тези страдания стават неотменна част от сътворения свят. Има обаче религиозни течения, чии-то привърженици карат тялото си да страда, като по този начин се опитват да постигнат духовно съвършенство и чисто сърце. Не ти е до разюздани мисли и постъпки, когато вериги стягат раменете ти, от глад ти притъмнява, а окървавените ти крака стъпват по ос-три камъни.

Но това явление има и друга страна: колко хора, когато преминат през тежки изпитания, стават жестоки и бездушни. Често чуваме разкази за отдавна пре-живени страдания, при което гласът на разказвача прекъсва от обида, а в очите му избиват сълзи от злоба. Очис-тило ли се е такова сърце, или още се нуждае от лекуване?

Чистото сърце е сърце без обиди, без горчилка, а не само без морална мръсотия. Вярващите често чуват „ко-варния” въпрос: „Къде беше Бог, ко-гато... (започна войната, Холокостът, геноцидът, избухнаха смъртоносните болести, издевателствата над деца и т.н.)?” Човек, който не е роден свише, който няма чисто сърце и не е в състоя-ние да види Бога в своите страдания, може само да предявява претенции.

Проблемът на хората през вековете остава един – те се опитват да заоби-колят първопричината на проблемите и да решат всичко със собствените си усилия. Първопричината е грехът и отделянето от Твореца. А разчитането на себе си и делата, предназначени да заслужат спасението, – това е бягство от отговорността пред Него. И каквито и методи да измисляме, всички те ще бъ-дат напразни (да не кажем тщеславни).

Само Господ може да сътвори чис-то сърце, човек не е способен на това, каквито и усилия да полага. Новата, очистена от греха същност придобива способността да вижда околния свят с духовни очи, да познава и разбира духовните закони. А това означава да вижда силата, волята, властта на Бога, Неговата милост и любов, Неговия жертвен подвиг и спасяваща десница. Иисус казва на учениците: „Който е ви-дял Мене, видял е Отец” (Йоан 14:9). Бог, въплътен в тяло, явява Себе Си на хората. Бог, Който дава ново, чис-то сърце, явява Себе Си на спасения грешник. Без това е невъзможно да ви-дим Господ в живота около нас.

И тогава се открива идеалът, в тър-сене на който философите, писателите и други „инженери на човешките души” са готови да „преобърнат земята”. Този Идеал е жив, способен е на състра-дание, утешава, разбира и приема, за разлика от бронзовите, книжните, ми-тичните и други примери за подража-ние.

„Сърце чисто създай в мене, Боже, и пра-вия дух обнови вътре в мене” (Пс. 50:12).

за словото, ако знаехте, че баща му убива? Гледах подобна сцена в един американ-ски филм. Не помня как се казваше, това дори не беше основният сюжет, но двама-та герои – може би от мафията – убиваха враговете си, след което с благи усмивки и с Библия под ръка отиваха в неделя на църква. Най-интересното беше, че никой от тях не виждаше противоречие в това, нито му идваше наум, че Бог може да го отхвърли. Явно вярата се беше превър-нала в такава част от живота им, която вече не ги караше да се замислят.

„Какъв човек си, за да постъпваш така?! Трябва да си станал пълен изверг!“ – със сигурност биха си помислили пове-чето от нас, ако се окажеше, че Майкъл ходи в нашата църква. И бихме били пра-ви. Но проблемът не свършва дотук. „Ни-кога не бих убил, дори на мравката пра-вя път, какво остава да нараня човек! Е, имам си моите неща – с плащането на данъците невинаги съм коректен, но и политиците си го заслужават! Крайно време е някой да им го върне тъпка-но. По повод на лъженето и обижда-

Слово, тогава е друго – предупреждава-ме ги въз основа на истината, много често от личен опит, да не правят същите фатал-ни грешки. За съжаление по-често хората не чуват и още повече се закоравяват в мнението си не само колко са чисти по сърце, а на всичкото отгоре – и нераз-брани от нас.

Видяхме колко измамни са нашите стандарти, ето защо не можем да дадем неизкривена дефиниция за човек, който е чист по сърце. Нека се обърнем за това определение към Божието Слово като единствения истински Стандарт.

Представете си, че сте съвременен психотерапевт. Кариерата ви е потръгна-ла трудно от гледна точка на конкурен-цията, но с времето хората са осъзнали вашия талант и са го оценили. Затова сега седите удобно в коженото кресло в каби-нета си и очаквате следващия пациент. Изведнъж вратата се отваря.

– Ъъъ, господинът има час по-късно следобед, но много настоява да влезе сега. Следващата ви пациентка му отстъ-пи – съобщава с напрегнат глас младият студент Иванов, който е на стаж при вас.

– Нямам нищо против, заповядайте – казвате със спокоен глас и се вглеждате в човека.

Влиза млад мъж с извънредно бледо лице, по бузите му личат пресни следи от сълзи.

– Млади човече, какво ви води при мен? – е първият ви въпрос.

– Какво ли? Загина силният, красотата на Израил! Убиха този, който беше по-бърз от орел и по-силен от лъвовете! Той беше Господният помазаник...

– Момент, момент, искате да кажете, че са убили ваш близък?

– Да – той беше господарят ми, израи-левият цар Саул.

– Аха. Разкажете малко за вашите вза-имоотношения.

– Ще започна от началото. Аз бях не-гов зет. Условието, за да ми даде ръката на дъщеря си, беше да отида на война срещу един страшен народ – филистимците. То-гава бях още съвсем млад и неопитен и имаше голяма вероятност да загина, но Бог ми подари победа. После Бог ми даде голям успех и в следващите битки и цар Саул се ядоса.

(много – малко играчки, добри – лоши ге-рои от приказките, високи – ниски деца и т.н.) От друга страна, по този начин има опасност да повярваме, че нашият ма-щаб е достоверен. Мнозина мислят така: „Има два вида грехове – големи и малки. Например да убиеш, да изоставиш ня-кого в смъртна опасност, да откраднеш с насилие – това са големи грехове. Но някой случаен флирт, да се напиеш или особено благородната лъжа във всички случаи са (ако изобщо са) малки грехове и не бива да те съдят за тях. Това си е чо-вещинка.“ Въпросът обаче е кой поставя тези стандарти. За съжаление нашата човешка логика е такава. Сами измисля-ме категориите и сами се поставяме във или извън тях. Това е все едно да поканят някой престъпник да бъде едновремен-но подсъдим и съдия по собственото си дело. Но колкото и да ни се иска, ние не сме съдии и не оценяваме собствените си постъпки, а Господ е Този, пред Когото ще се изправим някой ден.

Срещала съм доста хора, които твър-дят с увереност: „Аз съм вярващ/а!“ И

нето бих казал, че съм като другите – как-во пък, прекален светец и Богу не е драг!“ Много хора описват себе си по този на-чин. Въпросът е може ли такъв човек да твърди, че принадлежи към чистите по сърце?

Всички обичаме да поставяме нещата в определени рамки или категории. Раз-бира се, от една страна, това е полезно – сред първите дейности, на които нау-чават най-малките деца в детската гради-на, е именно сортирането по категории

ако погледнем живота им, се оказва, че действително са вярващи, само че в хороскопи, зодии, йога, контакти с из-вънземни и т.н. Когато се опитаме да им кажем, че всички тези учения не са угод-ни на Бога, стават нескрито агресивни и питат кой ни е дал право да ги съдим – те винаги са били вярващи, още от деца. От една страна, в Библията наистина пише: „Не съди.“ Но ако искаме да ги изобличим не чрез своето мнение, а зад нашите ар-гументи стои Библията като свято Божие

– Ядоса се? В какво се изрази ядът му?– Върху него дойде зъл дух от Господ

и той се опита да ме убие.– Да ви убие?!– Точно така. Първия път бяхме сами

в къщата му. Той се опита да ме прикове с копието си към стената, а аз избягах. Втория път прати хора в дома ми късно през нощта, за да ме убият. Но жена ми ме спусна през прозореца и Бог ме спа-си чрез нея. Третия път синът му Йонатан, най-добрият ми приятел, се скара с него заради мен. Йонатан ме скри на полето, вместо да ме предаде на баща си, въпре-ки че знаеше намеренията на Бога да из-дигне мен, а не него за следващ цар.

– Човекът е знаел, че вие ще заемете поста му?

– Да, знаеше. Но за мен цар Саул беше Господният помазаник. Два пъти Бог го предаде в ръката ми и можех да го убия – в пещерата в Ен-Гади, когато отрязах края на дрехата му, и на хълма Хахил, ко-гато той спеше и не усети как взех копи-ето, забито до главата му. Не го докоснах и с пръст.

– Нека да обобщим – този цар Саул се е опитвал да ви убие поне три пъти, защото ви е завиждал, а вие всеки път сте се отървавали и не сте му отмъсти-

ли, нито сте го намразили, правилно ли разбирам?

– Не съм се отървавал, Бог ме спа-сяваше и ме водеше. А за отмъщението – той беше Божият избраник, Господният помазаник, нима можех да вдигна ръка против него и да остана невинен? Кога-то беше убит, го оплаках и дори написах песен за него.

– Ще бъда откровен – рядко казвам това, но не знам с какво мога да ви бъда полезен. За какво всъщност дойдохте?

– Знаете ли, не дойдох да търся по-мощ от вас. Дойдох само да ви кажа, че можете да разказвате за мен на пациен-тите си. През цялото време на моите го-нения не изпитах яд или омраза, а само дълбока обич към цар Саул. Останах с чисто сърце – и всичко това не беше от мен, а от Бога.

След тези думи младият пациент на-пуска кабинета ви.

– Иванов, какво ще кажеш за диагно-зата?

– Ами... може би стокхолмски синд-ром? – промърморва той неуверено.

– Млади човече, за мен това ще избие в придобита шизофрения. Той ще се вър-не при нас, когато осъзнае реалните си чувства.

Точно това би било заключението на много психолози днес. Възможно е чо-век да се разболее от шизофрения още през пубертета, без да е бил подложен на по-тежък стрес. Но много хора полу-чават тази диагноза след едно или низ от няколко ужасни събития в живота си. Не успяват да се справят със стреса и затова полудяват. Например човек има жена и деца, работа и кола. Но в рамките на един месец го уволняват, открадват му колата, а жена му го напуска заедно с децата, за да отиде при любовника си. И човекът се разболява от шизофрения. Започва да мрази шефа си, да мрази крадеца на ко-лата и най-вече – любовника на жена си. Има халюцинации, че те го преследват и подслушват, хем иска да им отмъсти, хем се страхува от тях и плаче като малко дете.

Както видяхме, животът на цар Давид не е бил по-лек от живота на този човек. А разликата? В чистото сърце. Не казвам, че Давид е бил безгрешен. Но той е поло-жил упованието си в Бога. Оттам нататък дори в най-тежките изпитания не е тряб-вало да разчита на себе си, нито сам да решава проблемите си. Бог е бил до него. Освен това не се е страхувал от сляпата случайност – знаел е, че това, през кое-

ховете си, да се покайваш за тях и да се молиш на Бога за прошка.

Понеже споменахме името на Аве-салом, нека за кратко се върнем към него. Колкото и да е чисто сърцето ти от гняв и омраза към другите, не е ли това най-разтърсващото в живота – твоето пораснало момче да тръгне срещу теб с явното желание да те убие и измести на трона? Не друг, а собственият ти син, ко-гото си отгледал с обич? Какъв по-добър повод човек да започне да страда от на-трапчиви мисли и да изпада в страхови състояния? Чувството за вина те връхли-та и те души. Явно не си възпитал добре този син, някъде си сгрешил много. И тук идва мястото на въпроса убиец: ами ако? Ами ако и някой от другите ти синове се надигне? Ами ако хората възроптаят – как би могъл един баща, неспособен да научи своето дете, да управлява цял на-род? Ами ако все пак заслужавам той да

Бога. В Матей 5:8 Христос казва, че чисти-те по сърце ще видят Бога. И Давид виж-да непрекъснатото Му действие в живо-та си. Бог му подарява Соломон – сина от любимата жена – и Соломон става най-мъдрият човек, живял някога. Освен това той построява Божия дом – храма в Йерусалим. Но Бог не спира дотук. Още докато Давид е жив, Той обещава да му даде Потомък, чието царство ще се ут-върди довека. Давид вярва в това обе-щание и векове по-късно от неговия род се ражда Спасителят Христос. Бог остава верен докрай на тези, които Го търсят!

Иска ми се да завършим с една поу-чителна история. Някога живяло едно небогато семейство, което цял живот пестяло пари, за да си купи къща. Първо събирали, без да имат конкретна пред-става какъв дом искат. Но веднъж бащата минал по една прекрасна, широка улица, на която всяка следваща къща била по-

то преминава, е Божият план. Ако Давид сам се беше борил да завземе трона на Саул, нима щеше да успее? Това малко, необразовано овчарче щеше ли някога изобщо да дойде в града, за да зърне очите на царя? Дори да допуснем, че Да-вид беше стигнал донякъде със собстве-ни сили, как щеше да понесе многоброй-ните опити на Саул да го убие? Омразата към този човек и жаждата за мъст и власт щяха да се настанят в сърцето на Давид. И оттук нататък, преди да води битка срещу Саул, Давид щеше да се изправи срещу самия себе си, срещу тези ужасни емоции, завладели сърцето му. Гневът, ядът, страхът щяха да му причинят тако-ва напрежение, че нищо чудно да беше получил диагноза шизофрения. Но вмес-то това Давид остава докрай спокоен. Не неестествено, а свръхестествено, защото в сърцето му няма подобни емоции. Да имаш чисто сърце, означава да преда-деш живота си на Бога.

„Давид имал чисто сърце? Това е абсурд“ – биха казали мнозина. Ами ис-торията с Вирсавия – той знае добре, че прелюбодейства, когато я извиква, а на всичко отгоре убива мъжа й, като го из-праща в предните редици на битката. Но чрез пророк Натан Бог изобличава Да-вид за всичко. И за разлика от мнозина, той наистина се разкайва – искрено и от цялото си сърце. Не започва да се оправ-дава, да прехвърля вината върху другите. Налага му се да изтърпи и тежките пос-ледствия от своите действия. В думите си към Натан той казва пророчески, че та-къв човек трябва да плати четирикратно за греха си (II Цар. 12:6). И Давид плаща със смъртта на четирима свои синове – първородния си син от Вирсавия, Амнон, Авесалом и Адония. Кой на негово място не би изпаднал в тежка депресия? Бихме се изкушили да кажем, че нашият грях е малък, даже никакъв на фона на всичко това. Вероятно някои дори биха избрали мигновеното „облекчение“ в лицето на самоубийството. Но Давид избира друго – той се кае и продължава докрай да се уповава на Бога. Огромната болка, през която преминава, е описана в много не-гови Псалми. Но никъде няма и дума за това, че е изпаднал в депресия. Да имаш чисто сърце, означава да признаваш гре-

ме убие, щом се е стигнало дотук? След тези мисли идват мъчителният страх, за-дух, чувството, че припадаш. Започваш да усещаш само страха, всичко друго е безсмислено. Сякаш животът свършва. А цар Давид? Той страда много и скърби за сина си, но съм сигурна, че и най-мо-дерният психологически тест нямаше да установи страхова невроза при него. Защото Давид има друг страх, който е во-дещ, – страха от Бога. Най-важно за него е да не се отклонява от Божиите пътища и заповеди. Докато чувства, че Бог е с него, Давид не се плаши дори в долината на мрачната сянка. Да си с чисто сърце, означава да имаш страх от Бога и да се боиш да не би да се отклониш от пътя Му. От всеки друг страх ще те избави самият Той.

И така, вместо шизофрения, депре-сия и страхова невроза Давид избира да има чисто сърце. Той не го спечелва сам, а го измолва и го получава като дар от

изумителна и по-красива от предишната. Когато стигнал до края на улицата, дъхът му спрял – там имало разкошна уютна къщичка, точно за каквато със семейст-вото му мечтаели. И не само това – на оградата висял надпис, че е за продан! За съжаление, както си мислел, цената била баснословна. Натъжен и умислен, бащата тръгнал да си ходи, но изведнъж някой го извикал. Бил собственикът на красивата къща. Обяснил на бащата, че отдавна чака подходящ купувач и все не намира, а сега парите му трябват спеш-но. Затова е готов да продаде къщата на половин цена. Бащата онемял от радост, нима било възможно?

– Имам само едно условие – казал собственикът – и мисля, че щом ще про-давам на половин цена, съм в правото си да го поставя. Ще подпишем договор и цялата къща ще бъде ваша, само долу,

дна книга, позната от фрагментарни копия като датираща най-малко отпреди 2000 години, разкрива историята на израилевите царе, чието управление започва 1000 годи-ни по-рано. Макар че книгата ІІІ и ІV Царства със сигурност

е била написана преди около 200 г. пр. Хр., когато е била преведе-на на гръцки език, действителното време на нейното създаване не може да бъде определено. Последното събитие, отбелязано там – издигането на юдейския цар Йехония от затвора до трапе-зата на цар Евилмеродах във Вавилон – може да се датира скоро след възкачването на този владетел на престола през 562 г. пр. Хр. Независимо дали книгата е била завършена малко след това, или през следващите два-три века, историкът трябва да знае до-колко може да се довери на тези сведения, след като другаде в античния Близък изток няма описания на повечето от събитията, представени там.

По-конкретно е важен въпросът дали 1-11 гл. от книгата ІІІ Царства, които ще наричаме Разказа за Соломон, отразяват ситу-ации от Х в. пр. Хр., или са израз на разбирания от епоха стотици години по-късно. Имало ли е блестящ управник в Йерусалим око-ло 950 г. пр. Хр.? Дали свидетелствата в ІІІ Цар. доукрасяват една по-скромна реалност, дали са фолклорни басни, дали са изпъл-нени с копнеж измислици на евреите в изгнание, които фантази-рат за своето минало в светлината на великолепието при Навухо-доносор, или са фалшификации на богослови, пропагандиращи определени идеи? Въпреки че текстовете са литературни твор-

би, те очевидно имат богословска цел и са част от религиозен сборник – еврейската Библия. Всичко това не ги обезценява като фактологически източници, защото и най-художествената лите-ратурна композиция, и най-тенденциозната измислица могат да отразяват обстоятелства и събития с огромна точност, докато ги подреждат или тълкуват било по естетически признаци, било според някаква философия, която за читателя е неприемливо предубедена.

І. КУЛТУРНИЯТ КОНТЕКСТРазказът за Соломон описва един по-широк спектър на ма-

териалната култура, отколкото другите части на книгите ІІІ и ІV Царства. Затова той дава по-голяма възможност за оценка в кон-текста на античния свят: биха ли могли изделията, приписвани на Соломоновите занаятчии, да се отнесат безпроблемно към Х в. пр. Хр., или са изработени в по-късни години?

1.КАК СЕ ИЗПОЛЗВА ЗЛАТОТОА) В ХРАМАВъпреки че липсата на някои детайли прави невъзможно ка-

тегоричното възстановяване, ясно е, че моделът на Соломоно-вия храм е следвал един отдавна установен план от преддверие, главна зала и светилище, със складове, построени откъм външ-ните стени, и двор. Този план спокойно би могъл да се отнесе към Х в. пр. Хр., към по-ранен или съвсем малко по-късен период2.

Повечето коментатори са готови да допуснат, че зад определени части от описанията на храма, както и на Соломоновия дворец, двора на царя и отношенията му с чужденците лежат архивни до-кументи. Докато детайлите от структурата, размерите и подред-бата на храма се приемат без оспорване, стигне ли се до пищната му вътрешна украса със злато, почти всички променят мнението си и се опитват да омаловажат или отхвърлят конкретните изра-зи, понякога с тексткритически основания. Фигурите на кани за вода, цветя и херувими, издялани върху дървената облицовка, имат многобройни аналози през късната бронзова или през же-лязната епоха в Леванта, макар че дърворезби от онези периоди едва ли са известни. Покритието на стените, тавана и пода на це-лия храм със злато обаче се отхвърля. Един съвременен автор пише: „Има силни аргументи против сведенията за златен обков в храма. Някои от тези сведения липсват в Септуагинта, а при по-късни описания на храма и неговите съкровища не се споменава за златен обков (ср. ІV Цар. 14:14; 16:17; 18:16).“3

Възражението, че за златния обков не се споменава в следва-щите части на ІІІ и ІV Царства, може да бъде отхвърлено, защото

на еврейски и угаритски го подкрепят. Асирийски и вавилонски разкази за златна украса на храмови стени използват най-вече един глагол със значение „обличам, нагиздвам”.

Със сигурност обоснованата позиция по този въпрос е не-възможна без подробно разглеждане на начините, по които златото се е използвало за украса на храмове през античността. Преценки, изхождащи от това, как обществото в Европа и Север-на Америка през ХХ век възприема златото, са неподходящи за документ от древния Израил. Описанието на погребението на египетските фараони в масивни златни ковчези би могло днес да предизвика скептицизъм, ако гробницата на Тутанкамон не бе открита заедно със съкровищата й, почти недокоснати.

Златна облицовка, целяща да подчертае красотата на хра-мовете, е засвидетелствана през античността в Месопотамия и Египет. За това говорят текстове от тази епоха и археологически находки в Египет. В Асирия през VІІ в. пр. Хр. Асархадон възстано-вява храма на Ашур, обковава вратите му със злато и „облицова стените със злато, като с мазилка”5. Във Вавилон век по-късно На-вуходоносор украсява храмовете на боговете: „облякох (ги) в зла-то и ги направих светли като ден”. И Набонид (555-539 г. пр. Хр.) следва тази традиция: „Облицовах стените им със злато и сребро и започнаха да светят като слънцето.”6

Египет ни предоставя по-обширни доказателства. Френският учен Пиер Лако пише есе върху значението на някои процепи и канали в различни древни египетски паметници от камък7. Той успява да покаже, че стълбове, портали и части от стени са били

едва ли последните съставители на двете книги са били толкова неинтелигентни, че да разкажат за преместването на храмовите съкровища от фараона Сисак (Сусаким) при управлението на Ро-воам (ІІІ Цар.14:26) и после да допуснат, че значителна част от тях са останали на мястото си през следващите 200 години. Фактът, че Езекия сваля златото, с което е покрил вратите на храма (ІV Цар. 18:16), не означава, че там никога не е имало такава укра-са. Според авторите на ІІІ и ІV Царства декорацията на храма от Езекия е постигната от същата участ като тази при Соломон – ста-нала е плячка в ръцете на могъщ враг. Съмнителни или силно преувеличени са присъдите над твърденията за цялостна златна облицовка на вътрешността на храма (ІІІ Цар. 6:20–22, 30). Докато за някои учени тези сведения са напълно неприемливи, други допускат повърхностно или частично позлатяване, а един дори предполага „напръскване с течно злато” в съответствие с Притчи 26:23, където същият еврейски глагол („сапа”) се отнася за поли-ране на чиреп4. Но докато един керамичен съд може да се покрие с втечнен метал, без да се повреди, е трудно да си представим такава обработка за дървена облицовка. В тези пасажи преводът „покривам, обковавам” изглежда най-подходящ и сродните думи

Златна гробница, в която се намира саркофагът на фа-раона Тутанкамон, ок. 1325 г. пр. Хр. Сега експонатът е

в Египетския музей в Кайро.

покрити със златни листове. Процепите и каналите са позволява-ли металът да се прикрепи към каменните повърхности.

Египтяните издигат стълбове в почит към своите владетели. Това са обелиски като Иглата на Клеопатра8. Някои от тях имат златен обков единствено на върха, други – върху горната по-ловина, а трети – по цялата повърхност. Както колоните, така и каменните блокове на порталите, и резбованите плочи на хра-мовите стени показват как металните листове са били свързани с тях: обковът се е прикрепял с помощта на пирони. Обшивката очевидно е била най-богатата форма на украса. Има доказател-ства, че египтяните също са измазвали каменните повърхности и после са слагали тънко златно фолио върху мазилката. Надписи-те не посочват кой метод е бил използван – когато изреждат по-стиженията на царете, те употребяват една дума, която буквално означава „изработвам”, но според Лако в този контекст може да бъде преведена като „обковавам”.

Вратите на Соломоновия храм се движели на златни панти (ако приемем, че това е значението на думата „pôtôt” в ІІІ Цар. 7:50 – „скоби“). „Изглежда непрактично гнездата на пантите в пода и трегера да бъдат от злато” – казва един коментатор9. Но древната практика потвърждава библейския текст. Каменни гнезда, които държат долния край на стълбове с панти, са често срещани из це-лия Близък изток от ранната бронзова епоха насам. В Месопота-мия царете обикновено надписвали стълбовете, поставяни във важни храмове, и немалко от тях са оцелели. Поне в един случай ръбът на камъка бил покрит със златно фолио, притиснато силно към гравюрата, така че надписът се виждал върху повърхността от злато10. Това несъмнено показва как трябва да се възприемат златните гнезда (панти) в Соломоновия храм – повърхността на камъка е била обкована със злато, което не е достигало до самото гнездо.

„Облицовката на пода [на храма] със злато е неправдоподоб-на” според един автор, според друг е „абсурдна”. Мартин Нот е склонен да приеме златния обков на стените, но не и на пода11 . Сред цитираните египетски текстове сe споменават под, „израбо-тен със злато и сребро”, друг, „украсен със сребро”, трети – „сами-ят той от сребро”. Различното при тези сведения е най-вече това, че се използва сребро за подовете, не злато, като се смята, че зла-тото е непрактично поради своята мекота. Това възражение би могло да има известно основание, макар че то се омаловажава донякъде от наблюдението, че свещениците вероятно са влиза-ли в Соломоновия храм боси.

В своя материал египтологът Лако говори за „удивителния на-чин, по който египтяните се подготвяли да използват златото” за украса на паметници. Той добавя, че повечето египетски статуи на божества от камък и бронз, които могат да се видят в нашите музеи, първоначално са били изработени по същия начин, със златна обшивка – нещо, което се вижда при някои фигури от Угарит и други места в Леванта. Златното покритие на дървените гробници, където се намират саркофагът на Тутанкамон, други ковчези и скъпи предмети, не е съвременният лист чисто злато с дебелина 0,0002 мм или по-малко, а – фолио с дебелина, вари-раща между 0,01 и 0,09 мм12. Много по-тънко златно покритие се използвало за гипсови изображения на сцени в египетските гробници, където отливката не можела да издържи по-тежък ма-териал, прикрепен върху нея. Но облицоването на храмови сте-ни и обелиски може да е било поне толкова реално, колкото при Тутанкамоновите гробници.

Извън Египет и Близкия изток подобно отношение към зла-тото е имало сред основателите на западната култура, гърците от Атина. В Партенона се намирал един шедьовър на скулптора Фи-дий – високата 10,5 м статуя на Атина. Тя била направена от дърво с елементи от слонова кост и обшивка от злато, която можела да се махне, когато е необходимо.

Никой от тези документи или паметници не доказва, че в Йерусалим по което и да било време е имало обкован със злато храм, но тяхното свидетелство е достатъчно да опровергае всич-ки възражения срещу библейските описания като преувеличе-ние или фантазия. Украсата на Соломоновия храм е напълно съвместима с древната практика.

Б) ПРИ ОБЗАВЕЖДАНЕТО И УКРАСАТА НА ДВОРЕЦАСъдове и прибори за маса. „Всички съдове за пиене у цар

Соломон бяха златни и всички съдове в дома от ливанско дърво бяха от чисто злато” (ІІІ Цар. 10:21). Намерените златни съдове от всички части на античния Близък изток и Египет показват, че няма основание да виждаме преувеличение тук. Екземплярите, високо ценени в съвременните музеи, са малкото оцелели от огромните количества, които са били изработвани, преработ-вани, плячкосвани, стопявани и превръщани в други предмети. Наличието на златни прибори от всякакъв вид, и то в значителен брой, е явно от древните текстове, на които няма основание да не вярваме. Например златните съдове, описани в Писмата от Мари (ХVІІІ в. пр. Хр.)13, или множеството купи и блюда от злато, избро-ени като дарове в Писмата от Амарна (ХІV в. пр. Хр.)14. Съдовете

Златна купа с изображение на ловна сцена. Угарит, Си-рия, ок. 1350 г. пр. Хр. Сега се намира в Лувъра, Париж.

от Царската гробница в Ур от ІІІ хилядолетие пр. Хр. и от различни съкровища от ІІ хилядолетие пр. Хр., намерени в Египет, платата от Угарит от късната бронзова епоха, предметите от гробовете на асирийските придворни дами в Нимруд и от различни места в Персия от І хилядолетие пр. Хр. илюстрират продължителната мода сред богатите да използват златни прибори – средство за парадиране, актуално и в наши дни.

Щитове. Петстотин златни щита в два размера украсявали Соломоновия дворец (ІІІ Цар. 10:16–17). Преди това Давид взел златни щитове от слугите на совския цар Ададезер (ІІ Цар. 8:7 – Адраазар). На пръв поглед тук можем да видим пример за „екс-травагантните детайли… за въображението, на което писателите от епохата на Соломон са давали пълна свобода”15. Изследването на древни документи и различни предмети, изработени от хора-та (артефакти), показва, че както съдовете за маса, така и златните щитове са атрибути, с които царят парадира. Най-близкият па-ралел е със Саргон ІІ от Асирия в подробния разказ за плячката, която той взел от храма на Халди, главния бог на Урарту в Муса-сир, близо до езерото Урмия през 714 г. пр. Хр. Макар да не са открити никакви златни щитове и най-ранните сведения, освен при Соломон, да се отнасят за края на VІІІ в. пр. Хр., разбиранията на античните култури не позволяват да се отхвърли възможност-та за съществуването им16.

Престолът. „Царят направи и голям престол от слонова кост и го обкова с чисто злато” (ІІІ Цар. 10:18). Престолът, разбира се, не е бил изработен изцяло от слонова кост, точно както и Ахавовата

„къща от слонова кост” (ІІІ Цар. 22:39) или Кулата на скъпоценно-стите в Лондонския Тауър, която не е направена от скъпоценни камъни. В Лондонската кула се пази кралската корона със скъ-поценни камъни, а в другите два случая слоновата кост е пре-обладаващата украса. Няма основание за превода: „инкрустиран със слонова кост”, нито за предположението, че повърхности, различни от облицованите със слонова кост, са били покрити със злато17. Находки на много места доказват, че облицованите със слонова кост мебели са доста разпространени в античния Близък изток. Тази изработка се радва на добър прием до късна-та бронзова епоха (например в Мегидо) и е особено честа през Асирийския период, както показват съкровищата от Нимруд, Хорсабад, Арслан Таш и Самария18. За съвременния вкус слоно-вата кост с мек бял цвят, майсторски издялана, е привлекателна сама по себе си, но за античното око тя е нещо скъпоценно, което e било обичайно да се обогати с инкрустиране на полускъпоцен-ни камъни или оцветено стъкло и с облицовка от златно фолио. Малко от тези предмети са оцелели днес и все пак са останали достатъчно, за да докажат, че става дума точно за това. А черните петна от битумно лепило, използвано за прикрепване на инкрус-тацията, са широко разпространени при предметите от слонова кост в Нимруд.

Експонатите от слонова кост от Израилевия дворец в Сама-рия запазват оскъдни следи от сходно покритие19. В контекста на тези находки и на златните тронове на Тутан-камон престолът, покрит със слонова кост и облицован със злато, несъмнено е възможен продукт на изкуството на мебелистите от древния Близък изток.

1 Millard, A. King Solomon in his Ancient Context. – Bible and Spade, 15, 2002, N 3, 67-80.2 Dever, W. Places and Temples in Canaan and Ancient Israel. – In: Civilizations of the Ancient Near East. J. Sasson, ed. New York, Scribner’s, 1995, 608-609. Девър заключава: „Библейските текстове, поне яркото описание от ІІІ Цар., явно се основават на ранни, автентични разкази на очевидци“ (с. 609).3 Jones, G. 1 and 2 Kings. Grand Rapids, Eerdmans, 1984, 1. 169. Тези коментари повтарят наблюдения, изложени от К. Бърни (Burney, C. Notes on the Hebrew Text of the Book of Kings. Oxford, England, Clarendon, 1903, p. 73), които следват предишни коментатори и са повтаряни от други. 4 Grey, J. І and ІІ Kings. London, SCM, 1970, p. 168.5 Borger, R. Die Inschriften Asarhaddons. Graz, Austria, Selbstverlage des Herausgebers, 1956, S. 87. 6 Langdon, S. Dei Neubabylonische Koeniginschriften. Leipzig, Heinrichs, 1912, pp. 178, 222.7 Lacau, P. L’or dans l’architecture egyptienne. – Annales du Service des Antiquites de l’Egypte, 1956, N 53, 221-250.8 Engelbach, R. The Problem of the Obelisks. London, Fisher Unwin, 1923; Habachi, L. The Obelisks of Egypt: Skyscrapers of the Past. London, Dent, 1978.9 Gray, J. Op. cit., p. 202.10 Надпис на Шар-кали-шари, ок. 2200 г. пр. Хр. (Jacobsen, T. Cuneiform Texts in The National Museum, Copenhagen. Leiden, Brill, 1939, N 80, pl. 68), с копие на камък с гнез-до за панта (Sollberger, E., J. Kupper. Inscriptions royals sumeriennes et akkadiennes. Paris, Cerf, 1971, ІІA5a).11 Noth, M. Koenige. Neukircken, Vandenhoeck und Ruprecht, 1968, S. 126.12 Lucas, A. Ancient Egyptian Materials and Industries. London, Arnold. 1962, 231-233.13 Dalley, S. Mari and Karana: Two Old Babylonian Cities. London, Longman, 1984, 57-62.14 Moran, W. The Amarna letters. Baltimore, Johns Hopkins University Press, 1992, N 14, 22.15 Pritchard, J. The Age of Solomon. – In: Solomon and Sheba. J. Pritchard, ed. London, Phaidon.1974, p. 32.16 От по–късен период може да се отбележи „златният щит, на тегло 1000 мини“, изпра-тен от Симон Макавей до Рим (І Мак. 14:24; 15:18). 17 Jones, G. Op. cit., 1.169.18 Barnett, R. Ancient Ivories in the Middle East. Qedem 14. Jerusalem, Hebrew University, 1982; Hermann, G, ed. The Furniture of Western Asia: Ancient and Traditional. Mainz, von Zabern, 1996.19 Crowfoot, J., G. Crowfoot. Early Ivories from Samaria. London, Palestine Exploration Fund, 1938, 9-12.

Златен бокал и купа от Царските гробници в Ур, Ирак, ок. 2500 г. пр. Хр.

ъгла още покриваше бан-кянските дворове, когато Ковачев излезе от дома си и тръгна да тича по улици-

те. Когато стигна до минералната вода, отпи две глътки и продължи своя бяг към гората. Наскоро бяха обновили пъ-теките в нея и там можеше да минава всеки. Множество туристи се разхожда-ха по тия пътеки през лятото. Сега Ко-вачев правеше сутрешната си загрявка, тичайки надлъж и нашир по една от тях. Принципно не обичаше да става рано, но тая седмица реши да става все-ки ден и да прави няколко километра крос, защото знаеше, че свежият въз-дух и минералната вода в Банкя дейст-ват най-хубаво и успокоително сутрин, а интензивната работа през лятото не му се отразяваше добре и той реши да предприеме нещо за душевния мир, който толкова много му липсваше.

Спря за момент до едно дъбово дърво да си вземе глътка въздух и да си завърже обувките. Когато се изпра-ви, тялото му изтръпна от уплаха. В леко разпокъсаната от слънцето мъгла, на около двадесетина метра от него, на

Нощта не беше спокойна, сънят му убягваше. Стана по-рано от обичай-ното, ядоса се, че се вълнува толкова заради глупави привидения, но се об-лече и тръгна по продълговатата „Мос-ковска“ улица, мина както обикновено през минералната чешма и хукна към гората. Малко преди да стигне до мяс-тото, спря да тича. Огледа се – отново нямаше жива душа. Направи няколко бавни крачки и насочи погледа си към речния камък. Той беше там. Седнал непоколебимо, сякаш изстинал и вле-денен от нощта. Ковачев се огледа за последно и се запъти към камъка.

– С добро ли идеш, пътнико? – се чу гласът на силуета, но тялото му остана неподвижно.

– С добро – отговори Ковачев и спря.

– Тогава не се приближавай – зап-риказва непознатият.

един голям речен камък безмълвно бе седнал някакъв силует с бомбе и бас-тун. Бе обърнат в профил към пътя и лицето му не можеше да се види доб-ре. Ковачев се поуспокои, огледа се, погледна отново към мястото, където седеше човекът, но го достраша да се доближи, тъй като наоколо нямаше ни-кого и знаеше, че на света живеят какви ли не хора. Oбърна се и затича надолу по пътеката.

През целия път до вкъщи пред очи-те му стоеше този странен и мистичен силует. Прибра се, закуси и тръгна за работа, но въпросът що за човек беше този чудат господин не го оставяше намира. Разказа за това на един свой колега, но той го успокои, че най-веро-ятно му се е привидяло от глад. Когато вечерта се прибра, Ковачев бе твърдо решен да отиде и на следващия ден на същото място.

– Да, има нещо такова. И аз обичам да излизам сред природата. Спокойно е тук. Издига те някак нагоре, над земята, над суматохата. Не е като в града.

– Суета сует?– Точно. Суета сует...– Изсушава те, а? – И още как. Но какво да правя,

трябва да се живее някак си. Не мога да седя тук вечно.

– Разбирам те. И аз бях някога млад, и аз исках да успея, и аз живях в нищета, и на мен животът костите ми трошеше.

– А вие на колко сте сега, ако не е тайна?

– Можеш да ми говориш на „ти“. Не обичам официалности.

– Добре, както кажеш. Та на колко си години?

– На толкова, че вече спрях да ги броя. Не мога да ти кажа, дори и да исках.

– Не ти вярвам, но щом не искаш да казваш, недей.

ме крепеше надеждата, че правя нуж-ното за България.

– Що за занаят е това?– Не можеш да узнаеш всичко вед-

нага, приятелю, не бързай. Ще мине време, и това ще разбереш.

– Щом казваш... Разкажи ми за оно-ва поколение, с което си израснал.

– Онова поколение отдавна е изгни-ло в земята, защо ти е?

– Обичам да слушам истории от ония времена. Пък и да ти кажа чест-но... не ми харесва времето, в което живея.

– И защо така?– Еми как да ти обясня... Чувствам

се излишен тук. Не се вписвам някак си. Просто всичко загива. Хората полу-дяха, тичат само след пари и удоволст-вия. Жената отдавна вече не иска да е жена. Мъжете се превръщат в жени. А младите... Не знам. Всичко се обър-на с краката нагоре. Вулгарщината е издигната на пиедестал. Любовта е

– Защо?– По-добре е така. Можем да гово-

рим от разстояние.– Добре, както желаете – Петър

приклекна, изчисти с ръка друг речен камък и седна.

– Навярно се чудиш кой съм, откъде съм и защо съм тук? – попита силуетът.

– Честно казано, даже много. – Често ли тичаш така из горите? –

силуетът като че ли нямаше намерение да обяснява на Ковачев каквото и да е за себе си.

– Не. Тия дни реших, че ми идва в повече работата.

– Какво работиш?– Програмист съм. А вие какво пра-

вите тук толкова рано?– Съзерцавам природата. Приятно

е просто да седиш и да я гледаш. Тя май съдържа всичко, от което се нуж-даят и очите, и сърцето.

Петър почувства някаква странна близост към своя нов познат. Гласът му бе дълбок и спокоен, видът му – ве-личествен, но същевременно скромен. Не можеше да види лицето на човека, а и не му бе позволено да приближи. Това превръщаше силуета в някаква приятна енигма, която Ковачев реши да разгадае.

– Ще ми разкажеш ли нещо за себе си, за живота си?

– Какво да ти разказвам... – замисли се силуетът. – Младините ми бяха су-рови и тежки. Баща ми ме подготвяше за един занаят, но аз реших да се зах-вана с друг. Та тоя занаят, дето избрах тогава, ми донесе много препятствия и поврати в живота. Скитах се по света и по България. Един ден хората ме оби-чаха, друг ден ме хулеха. Приятели ме предаваха и близки се отричаха от мен. Сълзи много пролях от болка, но винаги

убита. Верността е безумие. Свянът е позор. Колкото повече кал имаш по устните си, толкова повече хора те слушат. „Долу Бог! Долу красотата! Долу истината! Да живее безумието! Да живее анархията! Да живее адът!“ Това е лозунгът на моето съвремие. Аз се опитвам да направя нещо, да променя. Да им кажа: „Абе, хора! Не виждате ли?“ Ама кой ме слуша мене? Неразбран съм. Когато си отворя ус-тата, те си затварят ушите и започват да бълват, бълват, бълват. И не можеш да ги спреш. Не можеш... – Петър спря за момент и погледна отново към своя нов познат. – Та затова обичам да слу-шам истории. Искам да се пренеса в друго време и ако можех, бих останал там завинаги. Не съм за тук. Понякога се чудя защо ли ме е пратил Бог точно сега? Хич не ми се ще да живея в тоя мръсен свят...

Двамата събеседници замълчаха. Реката ромолеше под краката им, тих вятър се носеше от дърво на дърво и тръгваше към нови места, които още не бе посещавал. Ранобудните птици писукаха своите измислени мелодии. Утринта тук бе твърде красива, за да мълчат. Силуетът бе облегнал бра-дичката си на своя бастун и гледаше в далечината, сякаш нищо не бе чул и никога нямаше да отговори.

– Нещо се разприказвах повече, от-колкото трябва – Петър се изправи. – Аз май ще тръгвам...

– Чуваш ли звука на реката? – пре-късна го старецът.

– Чувам го – отвърна Петър.– Приятен е.– Така е... Та значи няма да ми раз-

кажеш?– Нали ти казах. Те са отдавна в

гроба. Каквото са правили, са правили. Сега е важно какво правят новите. Ти ми разказваш, сякаш не знам какво ста-ва, но аз знам и знам много повече от теб. Още не разбираш защо знам пове-че, но после ще разбереш. И от това, че знам, не ми става по-добре. Бих искал да не знам. Но уви! И колкото повече знам, толкова повече скърбя за тоя ока-ян народ. Затова дойдох тук...

– Да се успокоиш? – Не, да те срещна...Ковачев изтръпна. Сърцето му заби

от вълнение. – И защо си искал да ме срещнеш?

– попита той.– Ти наистина много бързаш, при-

ятелю. Казах ти, че скоро всичко ще разбереш... – силуетът се изправи и се обърна с гръб, спря се и насочи бас-туна си към едно място, на което бяха струпани купчина боклуци. – Виждаш ли оная купчина там?

– Виждам я. – Ако не се намери един да я изчис-

ти, ще се превърне в бунище. Хората ще хвърлят, защото вече е било хвър-лено. И колкото повече трупат, толкова повече ще трупат. Това е човекът, ви-наги е бил такъв. Реши ли се един да хвърли, ще го последват хиляди други. И всеки от тези хиляди ще каже: „Не съм виновен. Аз просто довършвам за-

– Ти откъде знаеш, че закъснявам? – Казах ти. Знам много повече, от-

колкото подозираш, че знам.– Хм... Утре ще дойда отново. Ще

бъдеш ли тук?Силуетът се обърна към горната

страна на пътеката и тръгна по нея.– До утре! – извика му Петър, но от-

говор не последва... Той също се обърна и се затича към

къщи. През целия ден не спираше да мисли за случилото се. Нямаше тър-пение отново да се срещне с него. От толкова време не бе срещал някого, който да го разбере. Работният ден из-тече мигновено. Петър не забелязваше нищо и никого. Когато се прибра, легна на дивана и лежа така цяла вечер. В главата му се появиха въпроси, които не го оставяха намира. Кой беше този? Откъде знае? Какво изобщо знае? Защо е искал да се срещнат? Защо бе облечен така? Защо го чувстваше тол-

кова близък, въпреки че никога не го беше срещал? Ковачев дори забрави да вечеря. Всички тези разсъждения го измориха и той заспа рано. Така, както лежеше на дивана.

На следващия ден стана по оби-чайното време, облече се и се затича към гората. Забрави да мине покрай чешмата, както правеше по принцип. Когато стигна до мястото, се спря до дъба, под който вчера седеше силуе-тът. Погледна към камъка, но старецът не беше там. Купчината боклуци също беше изчезнала. Огледа се наоколо – нямаше и следа от жива душа.

– Ей! Тук ли си? Ехо! – започна да вика Ковачев, но в отговор чуваше само шепотa на клоните и тихото шумолене на реката.

Той се приближи до камъка, обърна се и видя палто, бастун и бомбе, зака-чени на някаква малка табела, която досега не бе забелязвал. От десния

почнатото.“ Така е и с отделните чове-ци, и с народите. Един път допуснеш ли мръсотия в сърцето си, тя започва да се трупа, защото всеки следващ път е по-лесно да й отвориш. Само Един е, дето иска и може да изчисти сърцето. Моето поколение поне не Го пъдеше, защото и на нас не ни харесваше мръсотията. Но след нас дойдоха други, дето Го из-пъдиха. Петдесет години в българския народ се трупа мръсотия. А времето, в което живееш ти, е бунището...

Слънцето се издигаше бавно над хоризонта, последните петли със свои-те крякащи звуци се чуваха от пробуж-дащия се град Банкя. Кучешки лай се раздаде от близките дворове. Животът отново започваше с нова сила новия ден...

– А сега тръгвай. Закъсняваш за работа.

Петър погледна часовника си. На-истина закъсняваше.

в мазето, имам забито едно пиронче. Искам то да си остане мое. От време на време ще го ползвам, да си закачам едно-друго. Ще се договорим ли така?

Иска ли питане, бащата бил толко-ва щастлив. Подписали договора със специалната клауза за пирончето и се-мейството веднага заживяло в новия си дом. Отначало всичко било прекрасно, като в рая, но не след дълго децата, чи-ято спалня се намирала на долния етаж, започнали да се оплакват от лоша мириз-ма. Родителите не им повярвали, но ко-гато острата воня се разпространила и в другите помещения, слезли да проверят в мазето. Там с ужас видели, че на пирон-чето на бившия собственик виси мърша, разложено месо. Бащата веднага му се обадил по телефона, но човекът грубо отговорил, че сега не е в града и не може да се погрижи за това, а не им дава право да го пипат, понеже е негово. Семейство-то дори се обърнало към адвокат, но ня-мало какво да се направи, нали подписа-ли такъв договор. А бившият собственик

никога не оставял пирончето си празно – често закачал и огромни парчета месо. Така ужасната миризма проникнала във всички стаи на къщата, хората започна-ли да я усещат дори по дрехите си. Тогава бащата събрал семейния съвет и дружно решили да се изнесат от своя мечтан дом.

За съжаление колкото и да твърдим, че сме силни, дяволът, грехът и старото ни естество непрекъснато ни дърпат към компромиса с вярата и Бога и ни нашеп-ват да им оставим поне едно пиронче в душите си. Затова пожелавам на всеки читател да не се лъже и да не се хваща в капана за ниската цена, а да остане да живее в своята, дори да е стара и неуют-на къща. Ако това му е от Бога, Той ще го благослови изобил-но, че не е допуснал компромис в живота си, и ще му подари не само по-хубав нов дом, но и чисто сърце!

джоб на палтото стърчеше акуратно сложено бяло листче. Петър го извади, разгъна го и видя, че със ситен почерк на него бе написан някакъв стих. Огле-да се наоколо и започна да чете:

На моя приятел Петър Ковачев

Почтено чувство е да негодуваш,да бъдеш съдия над всички строги с реч от яд пламтяща да бичувашнедъзи, слабости, разврат, порок.

Но има нещо по-добро, о, брате,от твоя гняв и благороден бес,а то е: да обичаш – туй подвиг свят еи много труден, много славен днес.

Да съди всякой знай – злият тоже...Омразата – тя пълни днес света!Тук требува любов! – Тя само можесветия кръст да вземе на Христа! *

P.S. Дерзай!

Ковачев го прочете няколко пъти, обърна бележката, но на нея не пи-шеше нищо друго. Сгъна я и я сложи във вътрешния джоб на якето си. Взе палтото, бръкна в останалите джобове, но не намери нищо. Когато понечи да вземе бомбето, се загледа в табелата. На нея с големи печатни букви беше на-писано: „Вазовият дъб“.

Слънцето смътно прозираше през сутрешната банкянска мъгла, която още почиваше в тая гориста местност. Реката все така продължаваше спокой-но и бавно да тече. Беше късно лято или ранна есен и по земята вече бяха нападали жълти листа. Тихо и красиво бе това място. Ненапразно старецът бе идвал да си почива тук.

Петър пое голя-ма глътка въздух и потегли надолу по пътеката...

* Стихотворението „Любов требува“ е публикувано в цикъла „Под нашето небе“, излязъл през 1900 г.

Уважаеми Валдемар Цорн,

Пиша Ви заради болката, която не мога да премълча. Става дума за поло-вото възпитание на децата ни в учи-лище. Много се страхувам за тяхното бъдеще.

В нашите немски училища върви пълна пропаганда на секса сред под-растващите, дори в началното учили-ще. Моето дете донесе писмо от учите-ля по биология, където се описва какви теми ще разглеждат, какви филми ще показват на децата.

Ние с мъжа ми намерихме тези филми в YouTube. Останахме шокира-ни! Това е чиста порнография за деца, пособие за това, как да се занимават със секс в млада възраст.

Имам към Вас огромна молба. Вие трябва да знаете какво се преподава на децата ни, нали това е нашето бъдеще! Моля Ви, вижте тези филми, тъй като другите родители не ми вярват. Време-ната се променят. Това, което беше ня-кога при нас, вече го няма. Мнозина от нашите християни нямат телевизори и интернет. Затова нямат и понятие какво преподават на децата им в училище. А тези, които знаят, се борят сами, нямат никаква подкрепа, никой не им вярва. Така после се чудим защо не можем да се оправим с децата си, не достигаме до тях, не намираме общ език. Несъмнено по-голямата част от обществото се задо-волява с подобен живот и смята, че това е нормално.

Сигурна съм, че 95% от родителите дори не поглеждат училищната програ-

ма и не знаят какво изучават децата им. А за половото възпитание са планирани два месеца занятия!

Вкъщи пазим децата от това, но като излязат навън, виждат съвсем друго, внушават им, че така трябва, че това е правилно и е добре.

Моля Ви, вижте тази училищна програма за деца! Ето филмите: „...” Това са кратки филми, всеки прибли-зително по 9 минути – за деца от 12 до 14 години. Ще останете потресен! Няма морал, няма отговорност. Тези филми не са за 12-годишни. В тях има подробни указания как да се самозадо-воляваш... Как момичетата могат сами да скъсат девствената си ципа, за да не изпитват по-нататък неудобство. ШОК!

За да ми повярвате, гледайте тези филми и разкажете за тях на родители-

те – те трябва да знаят. Ние нямаме ни-какви права над нашите деца, не можем да ги защитим, тъй като всичко това е узаконено от държавата.

В писмото от учителя по биология пише още, че на децата ще бъдат пре-доставени презервативи и тренировъч-ни модели. Буквално предавам текста от писмото. Там има и други факти.

Моето дете не иска да посещава тези занятия – плаче, защото отново трябва да преживее този стрес. Всички му се смеят, а ние, родителите, не можем да го изолираме от това. Ще ни накажат – такъв е законът. Вече се опитахме – без-полезно е. Не ми се живее! Страхувам се за децата! Какво ги очаква? Какво бъде-ще? Какво очаква нас? Къде е съвестта?! Повече не мога. Силите ми свършват! Какво да правя?

Ден и нощ моля Бога за защита. Колко сълзи изплаках! Страх ме е от едно – детето ни няма да издържи и ще тръгне по лош път...

Господи, спаси и запази децата ни от атаките на дявола! Дай ни сили, ум, любов, търпение, за да възпитаваме на-шите деца!

Людмила Ш.Падерборн, Германия

P.S. Във филма внушават на децата ни, че еднополовите интимни връзки помежду им също са нормално явление. ТОВА Е МЕРЗОСТ!

Уважаема Людмила, мир Вам!

В отговор на Вашата пламенна мол-ба публикуваме писмото Ви, за да могат нашите читатели да обърнат внимание на посочения от Вас проблем.

разказахме за същото, за което те после слушаха в училище, но вече го знаеха от нас. Предадохме им го чисто и свято. Както е свят бракът и са свети брачните отношения.

Ако един съд е пълен догоре, в него не може да попадне нищо друго. А там, където всичко се регулира със забрани, изкушението е непреодолимо. Нашата отговорност е да запълним съда на дет-ските сърца с чисто и свято разбиране за мъжа и жената. От тази отговорност никой не ни е освобождавал и в това ни-кой не може да ни замени, независимо в коя страна живеем и в какво училище ходят децата ни. Златото, и да падне в калта, ще си остане злато.

Посветете децата си на Бога и сами-те те нека се посветят на Него. Тогава няма да се страхуват да ходят на какви-то и да било часове в училище. Те зна-

Не гледах филмите, за които говори-те. Започнах, но не можах да продължа. Простете ми. Всъщност не е задължи-телно да гледам всичко, за да се убедя, че наистина е много зле. И препратката във Вашето писмо за филма в YouTube махнах, за да не правя реклама. Който търси, ще намери.

Какво да правите ли? Викът на Ва-шата душа къса сърцето ми. Аз самият съм баща, вече и дядо. Нашите деца хо-деха на училище, сега и внуците тръг-наха. Ние намерихме само един начин да ги запазим чисти от тази мръсотия: запознахме ги с Иисус Христос. Сами разказахме: аз – на момчетата, жена ми – на момичетата (а ние имаме три момчета и три момичета) за анато-мичните белези, различаващи мъжа от жената. Говорихме им много просто и откровено за най-дълбокото, което свързва мъжа и жената. Всъщност им

ят, че баща им и майка им се обичат, че сексът е прекрасен само в брака и един-ствено в брака носи истинска наслада, като не разрушава, а съзижда душата. „Праведникът е смел като лъв” – пише в Божието Слово (Пр. 28:1). Отчаянието и унинието не ни отиват! Ще завърша отговора си с думи на утеха от Писание-то: „Всеки, който е роден от Бога, по-беждава света; и тази е победата, която победи света – нашата вяра. Кой побеж-дава света, ако не онзи, който вярва, че Иисус е Син Божи?“ (I Йоан 5:4-5). „Вие сте от Бога, чеда, и сте ги победили; за-щото Този, Който е във вас, е по-голям от онзи, който е в света“ (I Йоан 4:4). „Знаем, че всеки, роден от Бога, не гре-ши; но роденият от Бога пази себе си и лукавият не го докосва. Знаем, че ние сме от Бога и че цял свят лежи в злото” (I Йоан 5:18-19).

само докато сме на тази земя, а за да влезем в Божието царство, ни е нужно духовно чисто сърце.

И тук обаче са възможни много за-болявания. Бог ни е създал за добро-детелен живот и нравствена чистота, но поради грехопадението ние сме се отдалечили от първоначалния план на Създателя. От самото начало на сът-ворението дяволът по всякакъв начин се стреми да замърси сърцата ни, като вкарва в тях мнителност, егоизъм, ма-нипулативност, гордост, комплекси, които оставят трайна следа в нашето поведение и в начина ни на мислене. Сатана подлъгва Ева в Едемската гра-дина с думите: ,,Не, няма да умрете, но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло‘‘ (Бит. 3:4). Ева позволява у нея да влязат съмнението и непокорството, въпреки че преди това Бог изрично е заповядал на нея и Адам да не ядат от плодовете на това дърво, ,,защото без друго ще умреш‘‘ (Бит. 2:17). Самата Ева опитва от проклятието, което тегне над цялото човечество, – до ден-днешен се ражда-ме със заразата на първородния грях.

Лукавият не е преставал да опет-нява сърцата на милиарди човешки същества, като умело сменя подхода си. Децата и тийнейджърите са по-лес-ната мишена. Особена прицелна точка за дявола са децата на искрено вярва-щи родители, посветили живота си на Христос. Те живеят в благодатна среда, чуват Божието Слово от амвона всяка неделя, имат познания върху Христо-вото учение и се чувстват сигурни в семейството си. Но понякога е възмож-но да имитират вярата на своите ро-дители, а всъщност да не са предали живота, упованието и пътя си на Хрис-тос. Както децата, и всички останали сме заобиколени от комерсиализма на

а на сърце! В Притчи 6:16-19 пише, че Бог не обича измамливото сърце: „Ето шест неща, които Господ мрази, – дори седем, които са гнусота за душата Му: очи горделиви, език лъжлив и ръце, които проливат невинна кръв, сърце, което кове зли кроежи, нозе, които бър-зо тичат към злодейство, лъжесвиде-тел, който говори лъжи, и онзи, който сее раздор между братя.” Нека всички да внимаваме за очите, езика, ръцете, сърцето и нозете си пред Господ и да не ставаме лъжесвидетели и раздорни-ци. „От всичко, което е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Пр. 4:23).

Бог несъмнено ни е създал за нрав-ствена чистота и добродетелен жи-вот. Пълноценното общение с Иисус Христос е възможно, когато сърцето ни е очистено от суета. „Който скрива престъпленията си, не ще има успех; а който се осъзнава и ги оставя, ще бъде помилван” (Пр. 28:13). Нашият Отец ни призовава да копнеем за чисто сърце, като измолваме от Него милост чрез покаяние, защото чистотата на сърце-то дава духовна сила и смелост, кои-то неминуемо водят до чисти мисли и мотивация за благословено от Господ поведение. Словото Божие, Светият Дух, любовта, молитвата и истинската

вяра са лекарствата, чрез които може напълно да се излекува болестта на сърцето ни. Само те са способни да ни измъкнат от болката, която стои там с месеци, а може би и с години. Колко по-прекрасен и изпълнен с мир би бил животът, когато се отстранят нечис-тотата и примесите в сърцевината на човека. Защото е писано, че чистото сърце е радостно: „Ти изпълни сърце-то ми с веселие...” (Пс. 4:8); то е сил-но: „Моят щит е у Бога, Който спасява правите по сърце” (Пс. 7:11); също така е новородено: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене” (Пс. 50:12); любещо, откровено, милостиво, непорочно: „Да бъде сърце-то ми непорочно в Твоите наредби, за да не се посрамя” (Пс. 118:80).

Иисус ни обещава велика награда: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Аз искам да видя Бога! А вие?

днешната музика, на игралните филми, дори анимациите ни диктуват модел на поведение, който се смята от тийней-джърите за модерен. Получава се така, че ако не знаеш песните на нашумели-те изпълнители, в които масово се из-ричат цинизми, ако не говориш жарго-нен език, автоматично се превръщаш в аутсайдер. Колкото и да ти се иска по такъв начин да се харесаш на прияте-лите и неприятелите си от училище или от университeта, неминуемо ще трябва да се омърсиш, за да могат да те ,,за-обичат”. Ще оскверниш сърцето си, а оттам – мислите и действията си.

В нашето време комерсиализмът е атеросклерозата, поради която „плаки-те” (разбирай филмите и шоубизнеса с техния вулгарен език и разврат) малко по малко се натрупват в ,,кръвоносните съдове‘‘ и постепенно разрушават жи-вота на християнина. Даже така свик-ваме с това, което гледаме и консуми-раме, че в един момент го обикваме. Както много хора обичат храната от „Макдоналдс” и обездвижения си жи-вот. Глупаво и напразно е да се надя-ваме на делата си – на това, че не сме убивали, крали, прелюбодействали, че ходим всяка неделя на църква и не сме извършвали „сериозни грехове”. В Матей 5:27-28 четем: „Слушали сте, че бе казано на древните: „Не прелюбо-действай.“ Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда към жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сър-цето си.” Явно грехът е грях не само когато се извършва, а още в момента, когато сърцето ни го пожелае.

Може да играем роли и да изглеж-даме порядъчни, но отвътре да сме изпълнени с нечистота. Ако не се раз-каем за нея, а закоравяваме постоянно сърцата си пред Господ, в Неговите очи сме недостойни (слаби, страхливи, по-тиснати), защото Той не гледа на лице,

1.Съветник на Давид, който после участва в заговора на Авесалом (ІІ Цар. 15-17 гл.) 9.Птици от семейство веслоноги, които според Закона са нечисти (Лев. 18:11) 10.Подутина на тялото 11.Изкоп в земята, яма 12.Родоначалник и виден деец на Реформацията (1483-1546) 14.Вър-ховно египетско божество 15.Изра-илянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей в битката с амали-чаните (Изх. 17 гл.) 16.Цар на Да-маск (ІV Цар. 15 гл.) 18.Седмият син на Яков, родоначалник на едно от израилевите племена 20.Квас, под-кваса 21.Главен асирийски град, ос-нован от Нимрод (Бит. 10:10) 24.До-макински съд, тепсия 26.Жилещи насекоми 27.Планинска област на изток от Адриатическо море, посе-щавана от ап. Павел (Римл. 15:9) 29.Син на Исмаил, родоначалник на едноименно племе (Бит. 25:13) 30.Малоазийска богиня на плодо-родието 31.Първенец 32.Авторът на първото Евангелие 34.Братовчед на Саул и военачалник на войската му 37.Почистващ препарат 38.Град в Германия, бивша столица на ГФР 40.Машинен елемент 42.Герой на Жул Верн от едноименен роман 43.Син на Аарон, свещеник, който ръководи строежа на скинията (Изх. 28, 38 гл.) 45.Нота 46.Еврейски про-рок, автор на една от старозаветни-те книги 47.Наследникът на пророк Илия, който служи по времето на петима царе 50.Греда, изправена като стълб 51.Мярка за електропро-водимост 52.Ироничен псевдоним 54.Столицата на Бахрейн 56.Произ-ведение на Адам Мицкевич 57.Ди-настия израилски царе по времето на Христос.

1.Дял от богословието, насочено към аргументация и защита на благовес-тието 2.Втората съпруга на Авраам, за която се жени след смъртта на Сара (Бит. 25 гл.) 3.Безправен роб в древна Спарта 4.Механичен токо-прекъсвач в радиотехниката 5.Част от каруца 6.Кула на морския бряг, която със светлини показва пътя на корабите 7.Районът на един свеще-ник 8.В библейско време – планин-ска верига в Сирия, днес – название на държава в Близкия изток 13.Род-ното място на Самуил 17.Свещеник по времето на цар Давид (ІІ Цар. 15 гл.) 19.Вторият цар на Израил след Саул, човекът „по Божието сър-це“ 22.Кафява препечена захар за сладкиши 23.Планината, на която Бог дава Закона на Своя народ чрез Мойсей 25.Героиня на Луис Карол от едноименно произведение 28.Дър-жава в Близкия изток 30.Мястото, където Иисус Навин побеждава Асорския цар Явин и съюзниците му (Иис. Нав. 11 гл.) 33.Римски им-ператор (15-37 г. сл. Хр.) 35.Слугиня на Рахил и майка на Дан и Нефталим (Бит. 29 гл.) 36.Филистимец, живеещ в Юдея, в чийто дом е оставен Ковче-гът на Завета (ІІ Цар. 6 гл.) 39.Втори-ят родоначалник на целия човешки род, когото Бог избавя с дома му от потопа 41.Пръстеновидни острови 42.Клас членестоноги безгръбначни животни, чиито представители Бог използва по време на язвите преди Изхода 44.Мястото, където умира Аарон (Вт. 10:6) 48.Героиня на Д. Ди-мов от „Тютюн“ 49.Представител на скитническо племе 51.Нота 53.Южен плод, изобразяван в скинията и хра-ма 55.Модел руски самолети.