нават, но то не им харесва. И за да престане да им пречи, гонят тези, които раздвижват пластовете в греховното блато на тех-ния живот.

Наблюдаваме един парадокс: съвременниците ни с извест-на доза почит се отнасят към канонизираните мъченици за християнската вяра от първите векове и същевременно правят мъченици хора, които изповядват Христос точно както своите страдащи събратя отпреди две хиляди години. Защо? Причи-ната е, че починалите мъченици не пречат на разпътния им жи-вот, а съвременните ги изобличават с живота и думите си и са неудобни за тях.

Ако някой иска да възрази, че гонение на християните днес няма, че то е останало в миналото, нека направи експеримент, за да усети силата на съпротивата срещу истинското христи-янство и днес. Нека се обърне към Бога от цялото си сърце, нека се покае за греховете си и започне свят, чист, богоугоден живот. Първите, които ще се възпротивят, ще бъдат неговите най-близки. Те ще са съгласни да изтърпят лошия му нрав, от-вратителните му пристрастия, цялото му зло, което ги измъч-ва, само и само да не бъде „прекален светец“. Ще ги последват по-далечните роднини, приятелите, колегите... Гонението не-винаги е изявено ярко – като смърт или лишаване от свобода. Понякога то се проявява в отхвърляне, в пренебрегване, в пси-хически тормоз.

Но това, което не познават и не разбират гонителите, е щастливото състояние на духа на гонените. Те нямат предста-ва какво е в сърцето ти да гори свръхестественият огън на любовта към Бога, което е не само душевно преживяване. Този огън дава сили и търпение на страдащите да понасят мъките и трудностите. От една страна, те са измъчвани, от друга, изпит-ват най-висшето щастие, което в Библията е наречено „блаженство“. Гонените са бла-жени още тук, на земята, а в края на зем-ния им път ги очаква небесното Царство.

Човекът, който спасява други хора, като рискува живота си, предизвиква възхищение. Преди една или две години цяла България се възхищаваше от подвига на момчето, което не мис-леше за своето оцеляване, а за спасението на момичетата, граб-нати от висока морска вълна. Хората усещат, че жертва като тази е нещо истинско, което изявява най-човешкото у човека.

Защо тогава не оценяват жертвата на християните, които се противопоставят на злото в света, като не мълчат, а го изобли-чават във всичките му форми? В края на краищата те правят това за спасението на хората около тях. Според мен има два възможни отговора – или не разбират, че е така, или го осъз-

лаженството в гоненията, за което се говори в Проповедта на планината, обобщава живота

на хората, достигнали нещо повече от мигновен успех. Техният живот не е щастливо стечение на обстоятел-ствата. Спасителят на света говори за особеното състояние на онези, които понасят несправедливо страдания, преследвани заради Него.

На пръв поглед думите на Христос дори противоречат на логиката. Как праведният Бог може да насърчава несправедливостта? Нима християни-нът трябва да се съгласява с незаслу-жените хули и злословия?

Историята на човечеството е пъл-на със свидетелства, че човек винаги се е борел за справедливост. Заради справедливостта той понякога е готов на всичко. Христос обаче говори за ра-достта, която трябва да изпитваме, ко-гато ни хулят или злословят срещу нас.

Грехът е изкривил вътрешния свят на хората. Тъй като е нечестив, човекът не може да приеме спокойно светост-та. Праведният живот на християнина е предизвикателство за цялата светска система. Той не остава незабелязан. Затова Христос казва да се радваме

говестие поляризира света и грешният човек се противи на истината. Злосло-вието срещу спасените е добро свиде-телство за тях. В противен случай те няма да бъдат каквито Христос очаква: „Горко ви, когато всички човеци загово-рят добро за вас. Защото така постъп-ваха техните бащи с лъжепророците” (Лука 6:26).

Пример за блаженство в гонения-та е животът на ранната Църква. Тези християни приемат хулите и смъртта заради Христос като норма. В Посла-нията на апостолите към църквите постоянно се напомня за това. Първи-те гонения срещу учениците в Йеруса-лим свидетелстват за блаженството на страдащите: „Като повикаха апостоли-те и ги биха, заповядаха им да не гово-рят за името Иисусово и ги пуснаха. А те излязоха от Синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчес-тие за името на Господ Иисус” (Деян. 5:40-41).

Пръснати из Понт, Кападокия, Гала-тия, Витиния и Азия, учениците на Хрис-тос по-късно четат в Първото послание на ап. Петър: „Възлюбени! Моля ви, като пришълци и странници, да отбяг-вате плътските похоти, които воюват

при гоненията. Всъщност това е истин-ското влияние на Църквата в общест-вото.

Несправедливостта на света към вярващия заради името на Христос е благословение за Неговия истински ученик. Иисус говори за блажен жи-вот сред гоненията и преследванията, защото всеки новороден „не е от този свят“. Гоненията са един от важните признаци за верността към Христос и Неговото учение.

„Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да обича своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Пом-нете словото, което ви казах Аз: няма слуга, по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко това ще ви сторят заради Мое-то име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил” (Йоан 15:18-21).

Когато подражаваме на Христос, започваме да приличаме на Него не само в служението си, а и в гоненията. Светлината на благочестивия живот ог-рява скритото и става очевидно колко пагубна е тъмнината. Истинското бла-

Техните призиви да се радваме в страданията укрепват гонената Църк-ва: „Доколкото участвате в страдания-та на Христос, радвайте се, та и когато се яви Неговата слава, да се възрадва-те и развеселите. Ако ви корят за името Христово, блажени сте, защото Духът на славата и Духът Божи почива върху вас. От тяхна страна Той бива хулен, а от ваша – прославян. Никой от вас да не страда като убиец или крадец, или злосторник, или като посегател на чуж-до; но ако страда като християнин, да не се срамува, а да прославя Бога за такава участ” (I Пет. 4:13-16). Страда-нията за Христос от човешка гледна точка са несправедливи. Но точно те водят учениците Му към блажен живот и отъждествяване с Него.

Светът не приема истината на бла-говестието, затова поддръжниците й често страдат. През I в. в Римската им-перия християните са горени на клади и разкъсвани от зверове, в близкото минало в Съветската империя те мина-ват през лагери и заточения. Днес в по-голямата част от света това може да не изглежда толкова драматично, но в

ната Църква свидетелстват за своята вяра. Но същевременно тези страда-ния са знамения за гибелта на онези, които отхвърлят благовестието: „Не се стряскайте в нищо от противниците: това е за тях доказателство за погибел, а за вас – за спасение. И това е от Бога, защото на вас е дадено заради Христос не само да вярвате в Него, а и да стра-дате за Него” (Фил. 1:28-29).

Ранната Църква има безгранична увереност в силата на благовестието и не използва друго оръжие за достигане на хората. Християните се молят и сви-детелстват за Христос въпреки всички обстоятелства. Те са разпръснати из цялата Римска империя, но където и да се намират, проповядват благовес-тието въпреки заплахите.

Възможно ли е да изпитваш бла-женството, за което говори Христос, в съвременното християнство? Об-ществото на XXI век в цивилизовани-те страни все повече изповядва пост-модерните принципи на търпимост и снизходителност към всички. Всеки има своя истина и е прав по своему. Но свободата за християните в наши-

те държави като че ли ни отдалечава от истинската същност на Христовите думи. Прагматизмът надделява, удоб-ствата и толерантността стават воде-щи принципи в християнската среда. Вярата се разглежда като система от вътрешни убеждения и нищо повече.

Истинското християнство обаче е готовност да говориш истината по всяко време и при всякакви обстоя-телства. Християните и днес са прес-ледвани. В мюсюлманските страни продължава да се пролива кръвта на мъчениците за вярата. Пътят на стра-дащите и сега е толкова труден, както при първите християни. Истинските вярващи са презирани, отхвърляни, изключвани от обществения живот и в цивилизованите западни страни, защо-то на мнозина се струва, че те са ста-нали прекалено радикални и опасни за обществото.

Някога това е било по-очевидно, в свободните времена не е толкова явно, но противопоставяне има винаги. При-

против душата, като имате помежду си добри обноски сред езичниците, та те, когато ви корят като злосторници, щом видят добрите ви дела, да прославят Бога в деня на посещението” (2:11-12). Радостта от живота в Христос за тях е по-ценна от признанието на света.

Служението на ап. Павел също е пример за такъв живот. Още когато го призовава чрез Анания, Христос казва, че ще бъде гонен заради Него: „Иди, за-щото той Ми е избран съд, за да изяви името Ми пред народи, царе и синове израилеви. И Аз ще му покажа колко трябва да пострада за Моето име” (Деян. 9:15-16). По-късно Павел пише за желанието си да участва в Христо-вите страдания и приема това като привилегия: „За да позная Него и сила-та на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му” (Фил. 3:10). Апосто-лите винаги са били гонени и в гонения-та са преживявали пълноценна радост

с Христос.

живота на вярващите продължава да действа евангелският принцип: „Всич-ки, които искат да живеят благочести-во в Христос Иисус, ще бъдат гонени” (II Тим. 3:12).

Пред Църквата не стои задачата да промени политическата или иконо-мическата система в този свят, но тя влияе на обществото чрез своя благо-честив живот. Служителите на ранната Църква живеят именно така: „До този час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Зло-словени – благославяме; гонени – тър-пим” (I Кор. 4:11-12). Те постигат много благодарение на своята вярност док-рай към Христос. И се радват, въпреки че животът им за мнозина е непонятен: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, когато паднете в разни изкуше-ния” (Як. 1:2).

Докато са жестоко гонени, горени на клади, разпъвани на кръст и разкъс-вани от зверове, християните от ран-

чината е очевидна: Божието Царство не е от този свят. Хората, посветени на Христос, които Го следват вярно, вина-ги ще предизвикват реакция в общест-вото, където живеят. Блаженството на гонените за правдата, за което говори Христос в Проповедта на планината, остава актуално. Библията не е оста-ряла и нейните принципи са важни за Божиите деца.

Господ обаче готви особени награ-ди за страдащите християни. Той знае тяхната болка и цени раните им. Хрис-тос им дава сила да останат верни в трудните моменти и ги благославя, защото те следват Неговия път. Иисус казва на Своите: „Не бой се никак от онова, което има да претеглиш. Ето, дя-волът ще хвърли някои от вас в тъмни-ца, за да ви изкуши, и ще имате скръб десетина дни. Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10).

нес е 20 октомври 2013 г. В нашата църква в град Ка-менец-Подолски, Украйна, празнуваме Деня на бла-

годарността. Залата е пълна. Мно-го гости са пристигнали от други градове и села. Атмосферата е тър-жествена и празнична, хорът пее и всички участват в хвалението за прослава на Всевишния. На сцена-та има маса, върху която са сложе-ни кана с вода и голяма пита хляб, а в специална каруца са подреде-ни даровете от нашата земя, които хората са донесли. Какво ли няма там: и ябълки, и круши, и грозде, и тикви... Презвитерът излиза отпред и се обръща към всички нас:

- Скъпи братя и сестри! Тази жена наричам своя майка. Когато преди много години почина жена ми и аз останах сам с нашите пет деца, тази сестра ме подкрепяше както морално, така и материално.

Той покани една жена, средна на ръст, да излезе и да сподели

своето свидетелство. Тя държеше в ръцете си голяма домашно из-печена питка. Сложи я на масата и с тих, треперещ глас започна своя разказ:

- Казвам се Люси. На 83 годи-ни съм. Родена съм в Ружичена, малко градче до Хмелницки. На 17 години се омъжих за един красив младеж - Василий. Той беше вяр-ващ. И аз повярвах в Господ. Жи-веехме много задружно. През 1948 г. започнаха силни гонения срещу вярващите. Веднъж вкъщи дойдо-ха двама мъже в черни костюми. Арестуваха Василий и го откара-ха в затвора в Хмелницки. Вината му беше само в това, че вярва в Господ и проповядва Евангелието. Следователят му предлагаше:

- Откажи се от твоя Бог и ще те пуснем да се прибереш у дома.

Но Василий не се отказа и нищо не подписа. Осъдиха го на шест го-дини със строг режим.

Люси огледа притихналата зала. После тихо продължи:

- По това време бях бременна. Разрешиха ми да се видя с мъжа си. На сбогуване той ми каза:

- Люси, прости ми, че те оставям в това състояние, но никога няма да се откажа от нашия небесен Отец.

Скоро родих син, когото наре-кох Василий в чест на баща му. Продължих да чета Евангелието, да се моля и да проповядвам. Баща ми и майка ми бяха невярващи, но не ми забраняваха да провеждам

събрания в техния дом. Точно след една година пак дойдоха хората с черни дрехи. На стената в хола, над масата, висеше плакат, на който пишеше: „Бог е любов.” Човекът в черния костюм поиска баща ми да го свали, но той отговори:

- Не съм го закачал аз, няма и да го сваля.

Тогава един от мъжете скочи на масата, свали плаката и го накъса на парчета.

- Какво сега, вашият Бог ще ме накаже ли за това? – попита той.

Всички мълчаха. Арестуваха ме и ме откараха в Хмелницки, в затвора. Синът ми тогава беше на годинка. По време на разпитите ми предлагаха:

- Откажи се от твоя Бог и отивай да възпитаваш сина си.

Но аз не се отказах. После арес-туваха и майка ми. Тя обаче не се смяташе за вярваща, затова я пуснаха. Дадоха ми четири години със строг режим. Беше късна есен. Вятърът завихряше жълтите листа, зимата наближаваше. Бях обута в пантофи и носех тънка рокля. В затвора тръгнаха слухове, че ще ни карат в друг затвор, в Мордовия, да сечем тайгата. В склада рабо-теше един евреин. Когато видя дрехите ми, той ми даде ботуши, дебели панталони, ватенка и шап-ка. Хората в килията бяха най-раз-лични: крадци, мошеници, убийци. Но всички притихваха, когато за-почвах да им разказвам за Господ. Пеех християнски песни и те слу-шаха. Някои ми казваха:

- Направо си смешна, Люси. Защо си с нас - не е ясно. Да беше се отказала от твоя Бог, нямаше да седиш тук и да ядеш тази помия, щеше да си гледаш детето.

Не можех да им обясня, че обичам Господ повече от сина си, баща си и майка си. Въпреки че сърцето ме болеше. Молех се ден и нощ за своите близки. Един ден ни натовариха като говеда в дървени

вагони с нарове. Но местата не сти-гаха за всички. В нашия вагон бяха седемдесет души. В центъра на вагона имаше печка и трябваше някой да я пали. Тъй като нямаше места на наровете, аз се настаних до печката. Палех я и спях, като се-дях на самия под с подвити крака. Пътувахме дълго. Два дни не ни дадоха храна. На третия вратата се отвори с трясък и внесоха огромна тенджера с някаква супа.

- Кой ще раздава? – извика стражарят.

Всички в един глас закрещяха:- Люси!После пътувахме още седем

дни. Последната нощ спах на нар. Една от осъдените ми отстъпи мяс-тото си с думите:

- Люси, иди да полежиш поне малко с опънати крака.

Строполих се на твърдото легло и заспах. Дори сънувах сън: вървя по зелена мека трева със сина ми на ръце, а срещу нас тича моят Василий. Бяхме толкова щастливи. Събудих се, защото някой ме бута-ше:

- Ставай, Люси, пристигнахме. Вратата се отвори. Изведоха ни

на перона на малка гара. Започна преброяването. Вятърът пронизва-ше до мозъка на костите. Снегът стигаше до коленете. После дълго вървяхме пеша по заснежен без-люден път през тайгата. Накрая стигнахме до вратите на затвора.

Стояхме дълго пред тях - незнайно защо те не се отваряха. Аз се молех безмълвно. Дойде нощта, а вратите оставаха затворени. Хората започ-наха да измръзват. Продължавах да се моля и ми се струваше, че сам Господ беше с мен и ме стоп-ляше. После всички започнаха да викат:

- Отворете вратите! Беше дълбока нощ, когато вра-

тите се отвориха. Много от осъ-дените тогава измръзнаха силно и по-късно починаха. Но това не вълнуваше никого. Когато ни раз-пределиха по бараките, паднах на сламения матрак и заспах, както бях облечена. Толкова ми се ис-каше да видя продължението на съня си. Но не стана така. Паднах в черна яма, тъмна и бездънна. Сънят ми беше тежък, цялото тяло ме болеше, усещах спазми в кра-ката. В бараката се чуваха хъркане и стонове през сълзи. После имаше три дни карантина. Миеха ни под душ с хладка вода, подстригваха ни косите. Гледахме се един друг и свеждахме очи, пълни със сълзи, защото бяхме слаби като приви-дения. После ни разпределиха на работа. Трудът беше тежък, с една дума – сечене на гора.

Веднъж мама ми изпрати ко-лет. В булгура беше скрила малко Евангелие. Колетите се отваряха и

се проверяваха строго, но никой не разбра какво е това. Не видяха нищо криминално в книгата и ми я дадоха. Веднага скрих Евангелието в пазвата си под ватенката. Вечер четях на съкилийниците си Божие-то Слово. Тогава повярваха много хора. Те се молеха и пееха тихо за-едно с мен.

Един ден се разболях и ме оста-виха в бараката. Тихо се молех, а после запях с цял глас:

Над високия зид възцари се тъмнина.Славей пее до затвора,славей пее и все повечежал наляга сърцето...В този момент видях лицето на

Пелагия, жената, която работеше в кухнята. Изплаших се - беше ни забранено да пеем. Но Пелагия ми намигна:

- Пей, пей славейче. Няма ни-кой. Никой няма да те чуе.

Успокоих се и отново запях:Погледни, мой Боже, веселия свят, сякаш минава през вековетенад високия зидс весела усмивкахристиянка млада...Пелагия влезе в бараката, пре-

гърна ме и сподели:

- Люси, аз се отказах от своя вярващ син. Господ ще ме накаже ли?

Отговорих й:- Моли се, Господ те обича! Ако

искрено се разкайваш, ще ти прос-ти. Нали не си оставила сина си съвсем?

Пелагия избърса сълзите си:- Не, понякога му пращам коле-

ти. Та той ми е едничък, обичам го. От този момент животът ми

стана малко по-лесен. Пелагия ме подхранваше с каквото можеше. Когато през 1953 г. умря Сталин, ме хвана амнистия. Оставаше ми да лежа до края на годината, но ме извикаха при началника на затво-ра и обявиха, че ме освобождават. Плаках от радост. Началникът ме попита:

- Защо плачеш? Да не би да не искаш да си тръгваш? Тогава ос-тавай, ще работиш на заплата в кухнята.

Отказах и заминах за вкъщи. Беше пролет, слънцето грееше, птиците пееха и ми се искаше да живея.

Люси помълча и после продъл-жи:

- Влязох вкъщи и видях мама да стои на колене и да се моли: „Господи, бъди с моята дъщеря

там, където е, нахрани я и я стоп-ли”, а до нея играеше момченце, около 5-годишно. Това беше моят Васко. Хвърлих се да го прегърна, а той ми вика „леля“. Мама плаче-ше и аз плачех. Но нищо, синът ми постепенно свикна с мен. Тичаше в кръг около мен и ме прегръщаше. След две години се върна и мъжът ми. Дойде си болен - много силно го бяха били. Родиха ни се още три деца. Василий живя само до 53 го-дини. През 1977 г. почина. Всичките ми деца служат на Бога. Единият живее в Америка, а другите трима са в Украйна.

Люси отново обхвана с поглед залата. Някои плачеха. И изведнъж запя:

Над високия зид възцари се тъмнина.Славей пее до затвора...Когато спря, извади от джоба

си онова Евангелие с пожълтели страници и го показа на хората в залата. Всички замряха. В този мо-мент ми се стори, че братята и сес-трите се замислиха и всеки от тях си зададе въпроса: „Бих ли могъл самият аз да мина през такъв път заради Господ, както тази крехка жена?”

Сега всичко е разрешено. Но ще дойде период на гонения и заб-рани. Тогава ще бъдем ли готови да пострадаме заради вярата си в нашия небесен Отец? Готови ли сме да понесем изпитания? Всеки християнин е длъжен да си зададе тези въпроси. Всичко, което става с вярващите, Господ допуска за тяхно добро. Който устои, ще полу-чи награда от небесния Отец и ще живее при Него на небето. „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот.”

Фонд „Варнава“ поддържа християни от целия свят, които са гонени за своята

вяра. Целта е да се укрепват и вдъхно-вяват църкви и отделни вярващи, като им се оказва материална и духовна подкрепа. Един от начините за това е разпространяване на информация за тежкото положение на гонените зара-ди вярата си. Така християните се на-сърчават да се молят едни за други и да си помагат практически.

През 2013 г. фондът отбеляза своята 20-годишнина. Служителите в него са благодарни на Бога за всичко, което им е позволил да извършат през тези го-дини. Благодарни са за хората, които ги подкрепят и чиито молитви и пожерт-вования са направили възможно слу-жението им през годините. Верността и щедростта на тези хора са донесли облекчение на десетки хиляди гонени християни в много страни по света.

В неделя, 15 март, най-малко 16 души са убити и над 70 са ранени, когато терористи камикадзе от групировка на талибаните напада две църкви в Лахор. Там е съсредото-чена една от най-големите християнски общности в Пакис-тан. Фонд „Варнава“ изпраща незабавно помощ на своите партньори в Пакистан, които се грижат за пострадалите. В болниците на Лахор са приети десетки християни, ранени от взривовете.

Нападнати са едновременно две църкви в район, където живеят най-вече християни, – Юханабад, столица на про-винцията Пенджаб. Това става в момент, когато християни-те са събрани за сутрешна неделна служба. Двете църкви се намират на 500 м една от друга.

И в двата случая офицери от полицията и охраната спи-рат терористите камикадзе на входа на църквите. След като не успяват да влязат в сгради-те, нападателите задействат взривните устройства пред входа на църквите. Разликата между взривовете е няколко минути. Двама полицейски служители от охраната на църквите са убити.

Нуждите не са малко и се умножават от ден на ден, но Господ продължава да помага и разширява служението на фонда. Неговите сътрудници канят хората да се присъединят към тяхна-та молитва на благодарност пред Бога за всичко, което вече е направено за страдащия Божи народ. Осъществени са редица важни проекти, но предстои още много работа.

Тук ще разкажем за някои от програ-мите, които се разработват в момента.

16 убити и 70 ранени при терористични актове в две пакистански църкви17 март 2015 г.

„Плащаме висока цена – казва Ифран Джамил, епис-коп на една от пакистанските църкви и партньор на фонд „Варнава“. – Ние осъждаме решително това, което става. Не стигат думите, за да изразим чувствата си, породени от трагедията в двете църкви в Юханабад. Благодарен съм на охраната, която се жертва, като спря терористите и спаси много човешки животи. Мъката на семействата, пострада-ли и загубили своите близки, е неизмерима. Ние се молим за утешение на скърбящите и за изцеление на ранените.”

Фондът изпраща средства за подпомагане на пострада-лите чрез епархията на Лахор. В Юханабад християните са над 100 000. „Варнава“ подкрепя две християнски училища

и един детски дом там.„Дълбоко съм опечален от

тези нападения – казва Уил-сън Сарадж, координатор за работата на фонд „Варнава“ в Пакистан. – Пакистанските християни отново се оказват на прицел. Те страдат за своя-та вяра и живеят много бедно. Но аз съм насърчен от свиде-телствата на тези вярващи, които твърдят, че нападения-та няма да ги спрат да посе-щават църквите си.”

При брутална атака на 2 април над университета в Гариса, Кения, въоръжени бойци на „Ал-Шабаб“ са убили 148 души, като предварително са отделили християните. Застреляли са или са обезглавили онези, които не са могли да цити-рат правилно Корана. Човек от екипа на „Бърза помощ“ разказва какво е видял в студентското общежитие след нападението: „Изглеждаше, че всички са мъртви. Но после, като чуха нашите гласове, някои студенти, които са се крили часове наред, взеха да излизат от своите убежища. После започнаха да се изправят онези, които са лежали в локви кръв между убитите си приятели и колеги.”

На 10 април в пакистанския град Лахор мюсюлмани, събрани за петъчната си молитва, са нападнали 14-годиш-ния Науман Масих. Двама радикал-ни мюсюлмани са го запалили, след като е казал, че е християнин. Нау-ман е получил тежки изгаряния (55%) и е починал в болницата през нощта на 14 април.

Науман разказал на полицаите, че когато се връщал в ателието, където работел като чирак, „двама мъже ме

Партньорските организации на фонд «Варнава», които работят в Кения, помагат на пострадалите. Те предоставят психологическа подкрепа за студентите, станали свидетели на жестоките убийства, както и за роднините на загинали-те. Фондът отпуска помощ от 13 000 паунда на 100 души от пострадалите. Тази първоначална сума ще се използва за организиране на първите занимания с тях в близките три месеца. Ще ги провеждат опитни местни служители.

Един от кенийските служители, Кенън Франсис Омонди, оценява тези хора като „отлични специалисти с огромен опит”. На онези, които се нуждаят от допълнителна помощ, ще се предостави медицинско лечение и по-нататъшна ду-шегрижителска подкрепа.

Един от оцелелите студенти, 21-годишният Фредерик Ги-тонга, който е председател на Студентския християнски съюз, казва: „Моля ви, молете се за нас… Мнозина станаха свидетели на нещо, което е страшно да опишеш… Молете се и за мен. Сънувам ужасяващи сънища, от които се събуж-дам и дълго не мога да заспя. Не съм способен да забравя страшните събития от онзи ден. И досега усещам ясно оне-зи миризми и чувам отчетливо звуците от тогава.”

спряха и ме попитаха каква религия изповядвам. Казах им, че съм християнин. Започнаха да ме бият и когато се опи-

тах да избягам, ме заляха с газ и ме запалиха.”

През ноември миналата година съпрузите християни Шехзад Масих и Шама Биби са били бити и хвърле-ни живи в пещ за изпичане на тухли. Тълпа мюсюлмани ги е нападнала, когато техен колега е заявил, че са горили страници от Корана.

Помощ на оцелелите при жестокото напа-дение над университета в Кения

В Пакистан радикални мюсюлмани са запалили юноша християнин

Саудитски мюфтия призовава да се унищо-жат всички църкви на Арабския полуостров

2 април 2015 г.

16 април 2015 г.

18 април 2015 г.

Шейх Абдул-Азис бин Абдула Ал аш-Шейх, върховният мюфтия на Саудитска Арабия и висш авторитет според Су-нитския закон, призовава да се унищожат всички църкви на Арабския полуостров съгласно заповедта на Мохамед да се очисти тази част на света от юдеи и християни.

Призивът на мюфтията е от 17 март, когато той отговаря на въпрос от делегацията на Кувейт във връзка с намере-нието на Осама ал-Мунавер, член на Кувейтския парламент, да се подпише указ за унищожаване на всички църкви в страната. По-късно Осама пояснява, че възнамерява да

подпише законопроект за забрана да се строят нови църк-ви, а не за разрушаване на вече съществуващите.

Въпреки това върховният мюфтия на Саудитска Арабия, който е също глава на Върховния съд на улемите (ислямски религиозни водачи) и на Постоянния комитет по фетвите (решение на авторитетни ислямски учени, основано върху принципите на исляма и мюсюлманската юридическа прак-тика), казва, че тъй като Кувейт е част от Арабския полуос-тров, всички църкви и в него трябва да бъдат унищожени.Това не е лично желание на шейха. Неговото изявление се

На 28 април бойци от Ислямска държава са разрушили две църкви в Сирия: Арменската църква в Алепо и Асирийс-ката църква в Тел Тал на североизток от Хабур.

Тел Тал е едно от 35-те асирийски градчета по поречието на Хабур в Североизточна Сирия, много от които са напад-нати на 23 февруари и на 7 март 2015 г.

В Алепо местните служители споделят с представители-те на фонд „Варнава“, че на 10 април по време на набезите срещу християнските квартали са убити 29 вярващи. Сред пострадалите има много деца, загинали в съня си от ракет-ните удари. Голяма част от християните тук се опитват да избягат на по-безопасно място. Войната в тези райони про-дължава вече пета година, средствата за живот не стигат, а работата е неосъществима мечта за хората там. Храната, горивото и жилищата са все по-оскъдни.

основава на хадисите (сборници от предания за думите и делата на Мохамед), в които се твърди: „Разказано от Омар ал-Хатаб: „Чух как пратеникът на Аллах (мир на него) каза: „Ще изгоня всички евреи и християни от Арабия и няма да оставя никой друг освен мюсюлманите” (Сахих Муслим, книга 19, хадис 4366).

Всъщност сега в Саудитска Арабия няма разрешение за нито една църковна сграда. Дори християните емигранти, на които до известна степен е позволено да изповядват своята религия, изпитват затруднения в това.

След жестоките нападения над християнските райони на сирийския град Алепо през април броят на вярващите, ос-танали в града, рязко намалява. Хиляди бягат в търсене на безопасно убежище. Местни вярващи свидетелстват пред фонд „Варнава“, че сега в Алепо са останали само около 80 000 християни, докато преди две години са били 400 000.

Тези, които и днес живеят в града, са много бедни и отча-яно се опитват да оцелеят в продължаващата война, безра-ботица и висока инфлация.

Бойците на Ислямска държава превземат все нови и нови територии, като вече застрашават древния град Палмира (в момента той е изцяло завладян от джихадистите, б. ред.). Групировката продължава да държи над 200 християни, от-влечени по време на набезите в Североизточна Сирия през февруари и март.

Бойци от Ислямска държава са разрушили две църкви в Сирия

Хиляди християни бягат от Алепо след нови сблъсъци в Сирия

По-подробно за служението на фонд „Варнава“ можете да научите от сайта www.barnabasfund.org

7 май 2015 г.

22 май 2015 г.

секи от нас има представа какъв би трябвало да бъде истински духовният човек. В това няма нищо лошо. Проблемите започват, кога-то нашата земна предста-

ва за духовния живот се различава от небесния, истинния образ, показан от Създателя. Ето защо Иисус – Учителят, дошъл от небесата, – посвещава много време на това, да предаде на хората истинския образ на наследника на Бо-жието Царство. Неверният ориентир тук би отвел човека в погрешна посока, което в края на краищата ще му донесе горчиво разочарование.

Осемте основни твърдения от Про-поведта на планината целят да очерта-ят образа на гражданина на небесното Царство. Разбира се, това не е детай-лен портрет, но в него има важни щри-хи, които ни помагат да придобием пра-вилна представа за живота на човека по Божието сърце.

Структурата на текста показва, че тези осем основни твърдения са със-тавни части на едно цяло. Иисус започ-ва от това: „Блажени бедните духом, за-щото е тяхно Царството небесно” (Мат. 5:3), и завършва с думите: „Блажени изгонените заради правда, защото е тяхно Царството небесно“ (ст. 10). Как-то двата края на въжето затягат чувала и два числителя с общ знаменател се събират лесно, така и тези две твърде-ния разкриват целостта на картината, представена от Христос.

По-нататък четем: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и ка-жат против вас лъжовно каквато и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото е голяма награда-та ви на небесата; така бяха гонени и пророците, които бяха преди вас” (Мат. 5:11-12). Тези думи на Христос не са деветото твърдение от поредицата бла-женства. Те само изясняват и засилват вниманието към последното от осемте блаженства. Подобен подход среща-ме и по-нататък, когато след края на молитвата „Отче наш” Иисус дава още пояснения за прошката (Мат. 6:14-15). Затова пасажът в Матей 5:10-12 трябва да се разглежда като едно цяло твърде-ние. На този текст ще посветим нашите разсъждения.

ПРИЧИНИ ЗА ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ХРИСТИЯНИТЕ

Преди всичко е важно да отбеле-жим, че страданията не са условие за спасение. За да разбираме правилно много от елементите на библейското учение, е необходимо да усвоим същ-ността на евангелската вест. Нашето спасение е Божи дар, основан на из-купителната жертва на Христос (Римл. 3:23-24), и никакви усилия, дори „го-нения за правдата” или, с други думи, мъченичество заради праведност, не са предпоставки за влизане в Божието Царство. Това е само признак, че човек е гражданин на Царството, само черта от портрета на Божието дете, на което е подарено правото да стане наследник на Бога поради истинската си вяра в благовестието (Йоан 1:12-13).

Бога под общата власт на сатана (Еф. 2:1-3). Оттогава между тези царства има непримирима вражда, тъй като по самата си същност те са противополож-ни (I Йоан 2:15-16) и привържениците на всяко от тях се стремят да разпрос-трат своите предели до края на земята (Мат. 28:18-20; Римл. 1:25-32).

Поради покварата на цялото тво-рение ние започваме живота си в цар-ството на този свят, усвояваме неговите ценности и начин на живот, затова не разбираме и не приемаме властта на Господ и законите на Неговото Царство (Як. 4:4). А когато очите се отворят за истината и човек се покори на Хрис-тос, той придобива ново сърце, което се стреми да бъде угодно на небесния Отец и да живее по законите на Хрис-товото Царство (Йез. 36:26-27). Така

Защо тогава християнският живот, по същността си тих и мирен, е свър-зан с гонения от страна на обществото? Нека разгледаме основните причини за преследването на християните в този свят.

КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ ДВЕТЕ ЦАРСТВА

След като на небето (Откр. 12:7-9), а после и на земята (Бит. 3:1-8) избух-ва бунт срещу Бога, в Неговия сътво-рен свят се образуват две царства: Царството Божие – то включва всички, които почитат Господ и Му служат от цялото си сърце, – и царството на све-та, обединяващо всички противници на

ставаме свои на небето и чужди на този свят. Затова Писанието призовава: „Вие бяхте някога тъмнина, а сега сте светлина в Господ; постъпвайте като чеда на светлината, защото плодът на Духа се състои във всяка доброта, правда и истина, и изпитвайте какво е благоугодно на Бога. Не участвайте в безплодните дела на тъмнината; напро-тив, изобличавайте ги” (Еф. 5:8-11). Ето защо, когато християнинът започне да постъпва според Божието учение, хора-та отначало се учудват и не осъзнават защо той се държи така, а после, щом открият причината, вече го злословят и притесняват. Не просто самият начин на живот при носителите на светлината

ги изобличава, а Христовият ученик и с думи посочва на заобикалящите го тех-ните беззакония (I Пет. 4:4). Така ап. Па-вел стига до извода: „Всички, които ис-кат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени” (II Тим. 3:12).

В Първото си посланиe ап. Петър отделя много внимание именно на този въпрос. Той живее във време, когато гоненията на християните са обичайни. Самият Петър е бит, лежи в затвора и накрая е разпънат от римските власти, както гласи преданието. Той повтаря ду-мите на Христос: „Ако ви корят за името Христово, блажени сте, защото Духът на славата и Духът Божи почива върху вас. От тяхна страна Той бива хулен, а от ваша – прославян” (I Пет. 4:14). Тук апостолът казва ясно, че праведните са злословени, защото у тях пребъдват славата на Бога, Неговият Дух. Всъщ-ност в този случай злобата на хората е насочена към Бога, а не към вярва-щите, които се оказват на прицел, тъй като са преминали на Негова страна и са застанали под Неговото знаме.

И така, онези, които носят името на Христос и живеят добродетелно, са го-нени или убивани, защото принадлежат на Бога и Неговото Царство. Сатана не може да направи нищо на Бога, затова се опитва да навреди на Неговите деца. Несъмнено истинската природа на го-ненията срещу християните е духовна, а хората, които участват в тези прес-ледвания, са доброволни или неволни съучастници на дяволските намерения: „Когато змеят видя, че е свален на зе-мята, подгони жената, която бе родила мъжкото дете... И разлюти се змеят против жената, и отиде да води война с останалите от семето й, които пазят Бо-жиите заповеди и имат свидетелството на Иисус Христос“ (Откр. 12:13-17).

ПРИЗВАНИЕТО ДА ВЪРВИМ ПО ПЪТЯ НА ХРИСТОС

Когато разберем, че някой страда жестоко за вярата, или сами се окажем в такова положение, възниква въпро-сът: ако Бог ни обича, защо не защити Своите избрани от всички нападки на сатана и неговите подчинени? Но кол-кото и парадоксално да звучи, Бог до-пуска Неговите да бъдат преследвани и да страдат именно от любов. Тъй като целта на Бога за нас са небесата (Римл. 8:28-30), е необходимо на земята да изминем същия път, който е изминал Неговият единороден Син: „Ако сме чеда, ние сме и наследници: наслед-ници Божии, а сънаследници на Христос, и то само ако страдаме с Него, за да се прославим също с Него” (Римл. 8:17).

Страданията са част от земния ни път. Ние сме призовани да вървим по стъпките на Христос, а Той, както е из-вестно, е пострадал силно от хората, въпреки че на никого не е сторил нищо лошо. Затова несправедливите страда-ния за вярата също са част от Божия план за нас:

„Това е угодно на Бога – ако някой от съзнание за Бога понася скърби, като страда несправедливо. Та и каква похвала, като търпите, когато ви бият за престъпления? Но ако търпите, ко-

гато правите добро и страдате, това е угодно на Бога. Защото вие за това сте призвани, понеже и Христос пострада за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му: Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му; когато Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; когато страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на праведния Съ-дия; Той сам с тялото Си възнесе на-шите грехове на дървото, та като умрем за греховете, да живеем за правдата: „чрез Неговата рана се изцерихте“” (I Пет. 2:19-24).

Този текст говори красноречиво, че страданията са част от замисъла на нашия небесен Отец. Думата „угодно” в ст. 19 и 20 (в оригинала ca,rij) обик-новено се превежда като „благодат”. Затова е възможен следният превод: „Това е благодат Божия, ако някой... страда несправедливо... Когато... стра-дате, това е благодат Божия.” Разбира се, свикнали сме да мислим, че благо-

датта е нещо приятно, но и Христос „по Божия благодат вкусва смърт“ заради нас (Евр. 2:9).

Страданията заради името на Хрис-тос са важни, тъй като те изпитват на-шата вяра. Немалко хора се присъеди-няват към Църквата, докато вярата им е повърхностна. Религиозният човек определено време може да остане в такова невежество и да смята себе си за нормален християнин. Такива хора Христос сравнява с камениста почва, която дава бързо резултати, но когато слънцето напече, растенията увяхват (Мат. 13:20-21). Това е разбираемо, защото ако човек започне да вярва в Христос заради земните блага, а вмес-то тях го сполетят унижения и преслед-вания, защо му е такава вяра? По друг начин стоят нещата при истинските вярващи, които са обикнали Господ от сърце и с нетърпение очакват срещата с Него. Земните страдания само усил-ват техния стремеж към небето, така че заедно с ап. Павел могат да кажат: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка” (Фил. 1:21). Ап. Петър също сравнява страданията с пещ, в която се претопява и пречиства скъ-поценната вяра на християнина (I Пет. 1:7). И ако Иисус чрез страданията Си „се е научил на послушание“ (Евр. 5:8-9), колко повече те ще послужат и ние да достигнем зрялост (Римл. 5:3-4).

От библейските времена думите „свидетел” и „мъченик” често се въз-приемат като синоними. Неслучайно английската дума „martyr” (мъченик)

произлиза от гръцкото ma,rtuj (свиде-тел). Страданията за вярата са важни не просто за самите вярващи. Те са съществена част от свидетелството за Христос пред света. Обърнете внима-ние, че веднага след думите за блажен-ството на гонените Христос казва, че Неговите ученици са сол и светлина за този свят (Мат. 5:13-14). А по-нататък, преди да прати апостолите да пропо-вядват, Той изяснява, че ще трябва да пострадат, докато свидетелстват за Не-говото Царство: „Ето, Аз ви пращам като овци сред вълци; и тъй, бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби. Пазете се от човеците, защото те ще ви предадат на съдилища и в синагогите си ще ви бичуват, и ще ви поведат пред управници и царе заради Мене, за да свидетелствате пред тях и пред езични-ците. И когато ви предават, не се гриже-те как или какво да говорите, защото в онзи час ще ви бъде дадено какво да кажете; защото не сте вие, които ще го-ворите, а Духът на вашия Отец, Който говори във вас“ (Мат. 10:16-20).

Ап. Павел също разглежда своите страдания като част от Божия замисъл за изграждането на Църквата: „Сега се радвам в страданията си за вас и по-пълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е Църквата” (Кол. 1:24). Както вече спо-менахме, страданията са резултат от сблъсъка между интересите на двете царства и цената, която трябва да пла-тят воините на Христос, за да победят: „Те победиха с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство и не мислеха за душата си дори до смърт” (Откр. 12:11). Страданията за вярата разкриват и дълбочината в убежде-нията на онези, които живеят с вяра в Божието Слово: „С вяра Мойсей, като порасна, се отказа да се нарича син на фараоновата дъщеря и предпочете да страда заедно с народа Божи, откол-кото да има кратковременна, греховна наслада, и охулването Христово смет-на за по-голямо богатство, отколкото египетските съкровища; защото имаше пред очи наградата” (Евр. 11:24-26). Не-напразно думите на Тертулиан: „Кръвта на мъчениците е семето на християн-ството” стават известна фраза в исто-рията на Църквата.

И така, Божият Дух ни призова-ва: „Живейте достойно за Христовото благовестие... защото на вас е дадено заради Христос не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него” (Фил. 1:27-29).

ТОГАВА КАКВО ТРЯБВА ДА Е НАШЕТО ПОВЕДЕНИЕ?

Видяхме, че преследванията на християните са неделима част от пътя на вярата, затова е важно да се подгот-вим добре за тях. Възможно е някои от читателите в момента да преживяват нелек период и да са доста учудени от това. Писанието ни дава не един съвет какво да правим в такива ситуации. Ня-кои от тях бих искал да предложа тук.

НЕ СЕ УЧУДВАЙТЕХристияните не трябва да се изне-

надват, че за тях могат да говорят лошо, да ги притесняват, да ги преследват или дори да бъдат подложени на физическо насилие само защото вярват в Хрис-тос и живеят по Неговите заповеди: „Възлюбени! Не се чудете на огненото изкушение, което ви се праща за изпи-тание, като на случка, странна за вас” (I Пет. 4:12). По тази причина Христос обяснява предварително и достатъчно подробно на учениците същността на конфликта, като ги подготвя за пред-стоящите трудности. Така и ние трябва да бъдем готови винаги да пострадаме заради името на Христос.

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕСтрахът е способен да парализи-

ра волята на човека и да я подчини на онзи, който го предизвиква и се въз-ползва от това. Мисълта за възможни страдания може да ни спре, така че да не изпълним Божията воля и дори да ни доведе до отричане от Христос. Зато-ва Иисус наставлява учениците: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а се бойте повече от Онзи, Който може и душата, и тялото да погуби в геената. Не се ли продават две врабчета за един асарий? И нито едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а на вас и космите на главата са всички преброени; не се бойте: от много враб-чета вие сте по-ценни” (Мат. 10:28-31).

Страхът е любимото оръжие на дя-вола. Ап. Петър го сравнява с лъва, кой-то със своя рев вцепенява жертвата си. Петър ни призовава всички да стоим на пост и да се противопоставяме на дяво-ла с твърда вяра и с Божията благодат, която е способна да ни защити от вся-какви заплахи, да ни придаде мъжество и сила и да ни опази за вечен живот (I Пет. 5:8-10).

ОСТАНЕТЕ ВЕРНИГоспод знае цената на страданието,

нали Той самият изпива Своята чаша до дъно! Ето защо цени високо онези, които Му остават верни въпреки най-тежките изпитания: „Не бой се никак от онова, което има да претеглиш. Ето, дяволът ще хвърли някои от вас в тъм-ница, за да ви изкуши, и ще имате скръб десетина дни. Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10).

Наистина понякога ни се струва, че страданията са прекалено тежки и вече нямаме сили да издържаме атаките на врага, но Божието Слово ни уверява: „Друго изкушение не ви е постигнало освен човешко; верен е обаче Бог, Кой-то не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкуше-нието ще даде и изход, за да можете да търпите” (I Кор. 10:13).

РАДВАЙТЕ СЕ И СЕ ВЕСЕЛЕТЕСтраданията са противоестествени

за нашата природа и у нормалния човек не предизвикват радост. Тогава защо

Господ ни призовава да се радваме и да се веселим, когато ги изпитваме? Всъщност християнството не пропо-вядва мазохизъм. Нещо повече, Божи-ето Слово призовава да съчувстваме и да плачем с онези, на които е тежко и болно. Затова Господ пояснява: „Рад-вайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; така бяха гонени и пророците, които бяха преди вас” (Мат. 5:12). За Бога не остава не-забелязано нито едно добро дело и Той ще възнагради изобилно онзи, който е понесъл страдания заради Него.

Чрез преследванията заради Хрис-товото име ние ставаме съпричастни на героите на вярата, които са удостоени с велика чест и награда на небето. След като сме готови да търпим лишения и дори да отдадем живота си за Христос, несъмнено за нас Той е най-голямото съкровище на света. И ако сме избра-ли тесния и трънлив път на Христос в този свят, заедно с Него ще споделим и цялата слава на небесата! Като добър пример за такъв светоглед и поведение могат да послужат апостолите, които, след като са бичувани и заплашени, „излязоха от Синед-риона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господ Иисус” (Деян. 5:41).

а втори септември в четвърти „а” дойде нова уче-ничка, съпроводена от майка си. Те закъсняха за часа, затова вниманието на всички деца се насочи към тях. Майката на момичето не беше млада и по-скоро изглеждаше като баба му. А то беше необик-

новено: лице, покрито с лунички, и зачервен, три пъти обелен нос – след ваканцията, прекарана по пасищата с кравата. Изсветлялата на слънцето коса беше вързана здраво на две плитки, но малки-те къдрици, успели да се измъкнат навън, обгръщаха лицето като ореол на святост и момичето напомняше на слънчице от детските рисунки. По-големият му брат точно така го наричаше – „Слънчи-це”. В училище веднага лепнаха на момичето прякора „Чудото с плитките”.

Учителката ги порица за закъснението и попита: – Ти какво – още първия ден ли си си забравила пионерската

връзка?– Н–н–не, аз не съм пионерка, вярваща съм – плахо отговори тя.Името й беше странно, немско – трудно се запомняше. Затова

освен „Чудото с плитките” започнаха да й викат: рижата, Фридрих Енгелс, фашистка или богомолка. Тук особено се стараеше Толик, с когото я сложиха на един чин. Той веднага изпита неприязън към нея.

Не след дълго тя все пак се сприятели с три момичета. Едното се казваше Кулбике. Беше високо, тихо, с черни очи и също толкова черна коса, която връзваше на „конска опашка”. Второто беше Ма-дина – дребна, но набита, късо подстригана. От нея новото момиче разбра, че казахите плащат откуп за невестата. Затова веднага след

раждането си тя е била сватосана за момче от богато семейство, което сега учеше в горния клас на същото училище. За откупа всич-ко беше вече уговорено и по-големите братя на Мадина, а те бяха шестима, я пазеха като съкровище. Третата приятелка беше прос-то красавица: с изящна фигура, огромни очи, дълги мигли и черна като смола коса. Точно тя направи първата крачка към новата уче-ничка, когато забеляза колко неприветливо я посрещнаха децата. Името й беше Сапаркул, но всички й викаха Соня. Така с немкинята се сприятелиха две казашки и една киргизка, а руските момичета страняха от нея.

Но когато тръгна в шести клас, я потърси едно рускинче, което се казваше Олга, и твърдо заяви:

– Сега и аз ще бъда като тебе. – В какъв смисъл? – малко объркана попита съученичката й. – Баба ми казва, че който вярва в Бога, не може да бъде пионер,

защото комунистите отричат Бога. От този ден Олга престана да носи червена връзка и това, раз-

бира се, не остана незабелязано. Скоро я извикаха в кабинета на директорката, откъдето се върна с червена връзка на врата и на-сълзени очи. Сърцето на „Чудото с плитките” се сви от жалост. Тя едва дочака края на часа и отиде при приятелката си да я утеши.

– Не им обръщай внимание – прошепна на Олга. – Не плача заради тях, а защото сега няма да имам прошка –

каза през сълзи момичето и посочи към връзката: – Все едно се отричам от Бога...

– Е, не е така – я утешаваше „Чудото с плитките”. – Нали са те накарали насила!

Но това не прозвуча съвсем убедително. Тя си спомни думите на Христос: „Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен.“ И започна да се моли наум: „Господи, помогни ми да Ти бъда вярна.”

Не се наложи да чака дълго за изпитанието на верността си. След няколко дни и нея отведоха в директорския кабинет. Там беше събрана цяла комисия: зам.-директорът, дружинната ръко-водителка, комсомолският секретар и класната Розиата Аубеки-ровна. Директорката започна:

– Защо смущаваш децата? – заплашително попита тя. – Каква е тази антикомунистическа пропаганда?! Отклоняваш учениците от правия път.

– За Олга ли говорите? – опита да се защити момичето. – Не съм я отклонявала. Това е нейно собствено желание, защото вярва в Бога.

ност, го засипаха с гневни въпроси. Особено ревностна беше ди-ректорката:

– Защо си се пременила в тази бяла престилка в делничен ден? Може би днес е някакъв празник, за който съм забравила? – откри-то издевателстваше тя.

Погледът на момичето угасна, устните му затрепериха от обида. Как не разбират, че толкова се старае?

Директорката, като получи мълчаливото одобрение на колеги-те си, се разпали още повече:

– В църквата не ви ли учат на послушание? Защо противоречиш на възрастните? Откъде е този часовник на ръката ти? В едно об-разцово училище само учителите могат да носят часовници! Сва-ляй го веднага!

Ученичката се подчини безропотно. Имаше доста жалък вид. Остана й съвсем малко самообладание, едва се сдържаше да не се разплаче. Най-накрая й разрешиха да си тръгне.

– Утре майка ти да дойде в училище да вземе часовника – се чу след нея.

Повече нямаше за какво да се хванат. Часовете отдавна бяха свършили и тя се върна със своята класна в празния кабинет по би-ология. Когато вратата се затвори, Розиата Аубекировна грижовно, без думи прегърна момичето, едва сдържащо риданията си. Беше рисковано да се застъпи за него, но все пак намери у себе си сили и смелост да го утеши. Тогава сълзите рукнаха от очите на детето като река, дори роклята на учителката се измокри от тях.

На следващия ден майка й се върна с часовника. – Повече не го носи на училище – каза тя тихо....Мина време и ето, нашите герои са вече десетокласници. Ча-

совете по история в десети „а” водеше директорката на училището. Когато влезе в класната стая още първия път, тя изгледа учениците със строг поглед и с глас, който не обещаваше нищо добро, каза:

– Който от вашия клас още не е постъпил в комсомола, да вдиг-не ръка.

И въпреки че ръката на „Чудото с плитките“ не беше единстве-на, вниманието на директорката се насочи към нея.

– Ясно – обобщи тя и вдигна едно след друго три момчета, като ги сочеше безцеремонно с пръст: – Ти, ти и ти! Имате комсомолско поръчение: до края на учебната година нашата вярваща да стане комсомолка. Всички ли чуха?

Чуха и без да се бавят, пристъпиха към изпълнението на зада-чата. Първото момче беше отговорникът на класа: със спортно телосложение, високо, симпатично, умно. То успяваше по всички предмети и много се перчеше с това.

– Чувал съм, че баптистите са невежи, задръстени хора – взе да откровеничи той в хода на „работата” си с вярващата. – Ти не може да се сравняваш с мен, но бих ти помогнал да се стегнеш, ако решиш да влезеш в комсомола.

– Как може в нашия просветен век да вярваш в Бога? – продъл-жаваше да вика директорката. – Гагарин летя в космоса, но не видя Бога.

– Бог е Дух, само със сърцето си можеш да Го видиш – плахо обясни момичето.

– Не те ли е срам? – демонстративно плесна с ръце дружинната ръководителка.

– Толкова си млада, а със старите баби ходиш да се покланяш на иконите в църквата!

В един миг момичето се преобрази: очите му заблестяха, лице-то му засия в усмивка и по бузите му се появиха трапчинки. То се разприказва така, сякаш през целия си кратък живот само това е правило – да обяснява на неразумните техните заблуди. Не остана и следа от плахото момиче, което влезе в кабинета.

– При нас в църквата не се молим на икони и не палим свещи – заговори проникновено. – Имаме хор и много младежи. Пропо-вядват ни на разбираем руски език, а не на старославянски. Наша-та църква е отворена за всички, елате и вижте – предложи наивно, каза им адреса и времето на богослуженията.

Цялата комисия се вцепени – не очакваха от срамежливото мо-миче подобно вдъхновение. Не само че не се разплака, а започна и да ги учи! И като оставиха цялата си престорена доброжелател-

Лятото на 1968 г. При мене дойде вес-тителят на душата ми, моят братовчед, който тогава учеше в София и беше на квартира при едно вярващо семейство. Той ми разказа свидетелството на негов брат във вярата, който бил милиционер в Петрич, как Господ му говорел, как го уволнили, но той не спирал да свиде-телства за вярата си и твърдо отстоявал убежденията си.

Всичко това плени моето сърце и за-почнах да се интересувам повече от Бога и вярата. Братовчед ми ми даде едно

Евангелие, което започнах да чета, без да разбирам нещо.

Когато завърших осми клас с отличен успех, си подадох документите в Иконо-мическия техникум в Благоевград. Бях посочила първите две специалности: счетоводство и банково дело. Преди това често си казвах, че няма да ме приемат и ще трябва да се запиша в гимназията в Сандански. Но сега знам, че когато още не съм познавала този чуден и велик Бог, Той е насочвал пътищата ми. Въпреки високия си бал не бях приета в посочените от мен две специалности, а в третата – търговия, където учениците се подготвяха да рабо-тят като продавачи. Наложи се да отида с баща ми да си взема документите. Служи-телката ме попита:

– А къде ще се запишеш? – В гимназията – отговорих аз и на

свой ред я попитах: – А вие защо не сте ме приели в специалностите, които бях посо-чила, след като имам отлична диплома?

– Защото и в тази специалност трябва да има силни ученици – обясни тя.

– Но аз не желая да бъда в тази спе-циалност.

* * *Есента на 1968 г. Получих писмо от

братовчед ми, в което той пишеше, че в стоматологията на поликлиниката в Сан-дански работи едно вярващо момиче от Петрич. Даваше ми адреса на квартирата, където живее. Оказа се, че това е домът на мои близки. Един ден я потърсих на рабо-

продължавахме с усърдна молитва. През цялото време Бог по различни начини ни говореше и ни водеше.

* * *На 14 срещу 15 октомври 1971 г. Бог

ми даде сън. Видях много хора, събрани на едно място. Всеки се движеше напред-назад, въртяха се, никой не поглеждаше нагоре. Тогава от небето се спусна малко дете. Единствено аз протегнах ръце към него. Когато го хванах с двете си ръце, вдигнати нагоре, чух ясен глас, който ми каза:

– Това е твоето свидетелство. Кажи го на братята и сестрите.

Когато се събудих, сърцето ми беше изпълнено с небесна радост.

Преди да започна да чета Словото Божие, винаги се молех и така Бог ми раз-криваше много неща, записваше думите Си в сърцето ми и те ми даваха живот. Трудностите продължаваха, хората ме смятаха за прокажена. Не общуваха с мен, защото бях друга. Но Бог ми влагаше в сърцето да постя. Понякога по две седми-ци се хранех само веднъж – вечер.

* * *През април 1972 г. една сутрин се съ-

будих към 5 ч. Помислих си, че е рано и има време да поспя още. Щом затворих очи, чух ясен глас: „Затова, че непрестан-но викате към Мене, Аз ще дойда при вас и църква ще направя.“ Отворих очи да видя кой стои до мене и ми говори. В този момент бликна неописуема радост в душата ми – разбрах, че това е Господ и

тата й. Запознахме се, тя ме покани да оти-дем заедно до Петрич и аз веднага приех. Заведе ме на църква там, много ми хареса. Нещо сериозно се зароди в моята душа.

Започнахме да ходим заедно на църк-ва и да посещаваме хора, които искат да слушат за Бога. Една от жените, с които се срещахме, беше роднина на приятелката ми – казваше се Яна, баба Яна. Тя участва-ше в групата на баба Гайгурка, където се събираха само сестри. Няколко братя от Петрич, между които и бащата на прия-телката ми, посетиха тази група и им про-повядваха Словото Божие. Но само баба Яна чу Божиите думи, само тя разбра, от-каза се от тази група и започна да идва с нас на църква в Петрич. Често се срещах-ме трите с баба Яна и се молехме.

Един ден по радиовъзела в Сандан-ски съобщиха, че приятелката ми събира хора, на които говори за Бога, и посещава

Така Бог започна да си върши работа-та, а ние бяхме инструменти в ръцете Му. Постепенно, един по един, взеха да идват още хора. Бог наистина ги призоваваше и довеждаше. Но заедно с благословенията идваха и изпитанията. Домашните ни все повече се бунтуваха срещу нас. Където и да се събирахме, бяхме нежелани, защото целите ни домове не бяха повярвали. А и щом властта разбереше, че се събираме, започваше да ни привиква и заплашва. Но Бог промисляше и за тази нужда, като от-варяше сърцата на още хора от домовете ни, добавяше сила и смелост да защита-ваме правдата. Всичко това правеше сам Бог. Никой не можеше да се похвали със себе си – цялата ни твърдост и устояване-то в трудните моменти беше дело на Бога, както казва Давид: „Господи, всичко е от Тебе и за Тебе“ (I Лет. 29:11-14).

* * *Лятото на 1970 г. Молех се Бог да ми

подари съквартирантка. Всяка вечер из-лизах навън да Го моля да промисли за тази нужда. Наистина Той отговори, като изпрати едно момиче. Отначало се чудех как да й кажа за Бога, дали ще приеме, или ще отхвърли. Но Бог имаше грижа-та за това. Когато все пак заговорих за Него, тя ме слушаше, макар че мълчеше. Постепенно станахме една здрава тройка. С баба Яна ходехме на църква, съкварти-рантката ми не идваше, но започна да се моли с нас и да чете Божието Слово. Огъ-нят гореше и в нейното сърце. В дома на баба Яна четяхме Новия Завет и с часове се молехме – колената ни заболяваха, но

баба Гайгурка. Да говориш за Бога беше опасно, защото навсякъде се тръбеше, че „няма Бог“, че партията, Енгелс и Ленин са всичко. Комунистическата заблуда се на-биваше в главите на хората. Днес нашият народ събира плодовете на безверието, което се насаждаше тогава. Повикаха приятелката ми в милицията, отправиха към нея закани и заплахи. Но това не ни пречеше тайно да продължим да се съби-раме и да говорим за Господ. С баба Яна често бяхме заедно, прекарвахме време-то в пост, молитва и четене на Словото Бо-жие. В неделя бяхме редовни на църква в Петрич. Заедно посетихме едно семейст-во, където после дълго се събирахме. Там беше първото ми благовестие, докато че-тях от една илюстрована Библия.

Той ще съгради църквата, за която се мо-лим. Нямах търпение да разсъмне, за да отида при баба Яна и да споделя радостта си. Съквартирантката ми не беше в града, замина на Военно дело в Попина лъка. Още по тъмно изтичах при баба Яна. Тя се изненада, като ме видя. Попита ме добре ли съм. Аз й викам:

– Много съм добре. Бог ми каза, че ще съгради църквата, за която се молим.

Паднахме на колене и започнахме да се молим – да благодарим и да хвалим Бога, защото е велик и милостив, верен на Своите обещания. Душите ни велича-еха Господ, защото не беше погледнал на нашите слабости и недостатъци, а ни бе благословил.

Ние повярвахме на Божиите думи за църквата и те бяха голям стимул в на-шия духовен живот. Когато се събирахме, не говорехме излишни неща, взимахме Словото Божие, четяхме и се молехме. А когато ни заплашваха, винаги се укреп-вахме с вярата, че щом Бог е казал, ще стане – никой не може да осуети Божието намерение.

Много бяха трудностите, но бяхме радостни и щастливи, защото във всяко нещо виждахме Божията ръка. Сега, ко-гато си спомням тези събития, си казвам – в каква наслада сме живели, защото във всичко се уповавахме на Бога! Днес имаме свободата да се събираме и да го-ворим, но нямаме близостта с Бога, както беше тогава.

* * *С израстването се засилиха изпитани-

ята. Работех в Селската здравна служба като медицинска сестра. Един ден док-торката ми каза, че трябва да отидем при главния лекар на Сандански, който беше и наш началник. Добре разбирах, че ме викат заради религиозните ми убежде-ния, тъй като в работата си бях стриктна и спазвах всички изисквания. В този мо-мент, водена от Светия Дух, започнах да се моля Бог да ми помогне да мълча, както Христос мълчи пред онези, които Го раз-питват. Не знаех какво ме очаква.

Изненадата ми беше голяма, когато с моята докторка влязохме при главния лекар. До неговия кабинет имаше малка зала, която се оказа пълна – видях над тридесет души. Главният започна да кре-щи – хора като мене, заблудени и чужди шпиони, нямали право да бъдат в тези среди. Всички, които се бяха събрали, очакваха да чуят нещо от мене. Но аз ос-танах мълчалива. Секретарят на Градския комитет на партията седна до мене и взе да ми задава въпроси:

– Как са болните? Аз мълчах. След малко самият той от-

говори:– Добре прави тя, като мълчи, но ние

зле правим, като говорим, и така предиз-викваме съдбата си.

Когато чух това, душата ми се зарадва. Сърцето ми хвалеше Бога. Чрез тези думи Бог ме укрепи. Един по един хората ста-ваха и излизаха като посрамени. Главният крещеше да бъда уволнена, да се махам оттук. Тогава заместникът на главния ле-кар ме въведе в своя кабинет и започна да ми говори, че на тези, които са ме заблу-дили, им плащат отвън, че ще ме уволнят от работа, ще ме натикат в затвора, къде ще отиде младостта ми и т.н. Аз му отгово-рих с думите на ап. Павел:

– „Живея ли, или умирам, Господна съм“. Нищо не може да ни отлъчи от Хрис-товата любов. За мене Господ ще промис-ли. Неговата воля да бъде.

* * *Продължаваха да ни притискат. Не

можех да ходя в Петрич на църква, защото

не ми издаваха открит лист. Направих три поредни опита, като подавах заявление. На всяко от тях пишеше: „Не се разреша-ва.“ Мъка изпълваше сърцето ми. Молех се много усърдно Бог да промисли. Един ден размишлявах върху вярата на Авра-ам, как той е повярвал и е приел неща, които нямат нито обяснение, нито човеш-ко решение. Но той вярва в думите на Гос-под и това му се вменява за правда. Запи-тах се какво ми пречи и на мене да имам вярата на Авраам. Молех се: „Господи, как-то си благословил Авраам, благослови и мене, с такава вяра да отида на църква. Ти знаеш, че моето сърце жадува за това. Направи така, че да бъда невидима за тях. Знам, че за Тебе всичко е възможно.“ Ня-колко дни бях в усърдна молитва и пост. Дойде неделята и тръгнах към автогарата да си взема билет за Петрич. Но не спирах в духа си да се моля на Бога. Стигнахме до поста, където се качваше милиционерът за проверка. Той каза:

– Всички паспорти и открити листове за проверка!

Извадих си паспорта и го държах в ръка, но мисълта и викът ми бяха насо-чени към Бога – да бъда невидима за милиционера. Той стигна до нас, взе доку-ментите на жената, която седеше до мен, а мене подмина, дори не ме погледна и продължи да проверява напред. От целия автобус само на мене не поиска документ. Така отидох на църква в Петрич и братята и сестрите, като ме видяха, се изненадаха как са ме пуснали. Разказах им, че моят пропуск е Господ, Той затваря и отваря очи, всичко е в Неговите ръце, за Него няма невъзможни неща. След това невед-нъж пътувах така, с молитва до Петрич, за да ходя на църква.

* * *Веднъж се бяхме събрали в дома на

едно вярващо семейство и братовчед ми проповядваше. Неочаквано дойдоха хора от МВР и ни изгониха. Някои закара-ха в Районното управление, включително и нас, по-младите, но ни пуснаха бързо. Не знаехме обаче какво става с братов-чед ми, защото към него бяха отправени заплахи. Двете със съквартирантката ми се прибрахме у дома и започнахме да се молим на колене за милост към братов-чед ми – да го освободят, както ап. Петър е бил освободен. Докато още се молехме, на вратата се почука. Спогледахме се, бо-язливо пристъпихме към вратата. Със за-таен дъх очаквахме да видим кой е. Като отворихме, разбрахме, че е братовчед ми, и много се зарадвахме. В Новия Завет е описано как слугинята, като вижда Петър, не вярва, че е той, и го смята за ангел. При нас се случи същото.

Бяхме се събрали в къща на други вярващи, когато отново дойдоха от МВР и започнаха да ни обискират, за да ни взе-мат Библиите и песнарките. Една сестра се развика, че нямат право да бъркат в дамска чанта, тъй като са мъже. Начал-никът им се ядоса и заповяда всички да бъдем отведени в районното, а там ще видим кой има право и кой няма. Тези думи бяха за мен. Аз си взех Библията и песнарката и на излизане намерих удобен момент да ги оставя на един от прозорци-те. Отидохме в районното, там започнаха да ни заплашват. Взеха ми дамската чанта и я пребъркаха. Но не намериха нищо от това, което очакваха. Като ме пуснаха, се върнах и успях да си взема песнарката и Библията.

* * *Когато започнах работа като меди-

цинска сестра, отначало невинаги можех да ходя на църква в неделя, защото в съ-бота работехме до обед. В неделя често се налагаше да помагам на родителите си. Така пропусках богослуженията. Веднъж, като отидох на църква, едно семейство вярващи ме поздравиха със стиха: „Който обича баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37). Първо мъ-

жът ме посрещна с тези думи, след малко и съпругата му ме поздрави със същия стих. Но това не беше от тях, а от Бога. Разбрах, че Бог говори чрез тях. Дойде моментът да отстоявам твърдо неделята – да не върша нищо тогава, а да ходя на църква. Вкъщи започнаха борби, но Бог даде и победа. След време в семейството ми започнаха да се съобразяват с мене, не аз – с тях.

Баба Яна беше на осемдесет години и не можеше да чете, но много искаше да чете за Бога. Започна да се учи и съвсем скоро вече четеше сама от Словото Бо-жие. Тя ходеше непрестанно да благовест-ва, въпреки че тогава не се позволяваше

* * *Велик е нашият Бог. Той не оставя

никой, който се уповава на Него и след-ва пътищата Му. Но най-скъпото за нас е името ни да бъде записано в Книгата на живота. Много бяха нещата, които ми по-казваха, че Бог е с мене, но исках да имам по-пълна увереност. Дълго се молех на Бога да ме увери, че моето име е записано в Книгата на живота. От цялото си сърце търсех от Него отговор за това. И ето, на 14. 12. 1974 г. в 8:30 ч. чух тези прекрасни думи: „Аз те изкупих... ти си Мой“ (Ис. 43:1). Такава радост и любов бликнаха в моето сърце, нямам думи да ги опиша. Духът ми ликуваше в Бога: „Този Бог е наш Бог за

да се говори за Бога, а беше и възрастна. Когато Бог запали огън в сърцето на чо-века, няма никакви оправдания, прегради и причини, които да го спрат. Сега, докато пиша тези редове, си мисля, че е нужно да се отречем от себе си. На преден план в живота ни трябва да бъде Христос и всич-ко друго да е второстепенно.

Няма да забравя и моментите, в които имахме верижна молитва и пост. Ставах-ме в 2 ч. през нощта да се молим. Тогава чувствах молитвата като необходимост, а не като задължение. Веднъж, докато бях на колене и се молех, чух ясен глас, кой-то ми каза: „Ти само вярвай и всичко ще бъде.“ Боже, помогни ми да не отслабва вярата ми в Теб!

вечни векове: Той ще ни води до самата смърт“ (Пс. 47:15).

Благодаря на Бога, че намери мен, грешна и недостойна, за да ми подари този чуден дар – спасението на моята без-смъртна душа. Слава на великото Му име! Слава на Иисус Христос, Който плати це-ната за моята душа. Слава, слава на Бога!

„Благославяй, душо моя, Господ, и цялата моя вътреш-ност да благославя Неговото свято име“ (Пс. 102:1-5).

талонът е средство за измерване, изделие, което служи като мерило за сравнение. Представете си, че искате да построите хубава къща, но еталонът

ви е несъвършен, с много недостатъци. Ще можете ли с такъв еталон да постигнете целта си? Никога! Ние често съдим за нещата неправилно, защото еталоните ни са не-съвършени. Същото важи за нравствените еталони. Ще може ли един човек да изживее достойно живота си, при условие че еталонът му за достоен живот е да не лъже, да не краде, да не убива? Някои от вас ще кажат: „Е, това вече е много! Такива хора днес рядко се срещат.“ И така ще потвърдят извода, че наистина еталоните ни за досто-ен живот далеч не са съвършени.

Когато някой си отиде от този свят, с това приключва само една част от съществуването му. И въпреки че него вече го няма, той оставя след себе си много неща, които продължават да влияят на света и хората. Например оно-ва, което е направил, думите, които е изговорил.

нещастен паднал грешник.“ Бил ли е този Господ верен на него? Познавал ли е този Господ своя верен слуга? Този Господ, на Когото служеше дядо ми, спасил ли го е, когато той е бил гонен, във фашисткия лагер на смъртта, по време на войната и глада, по време на жестоките преследвания? Бог го е избавял във всички тези трудности, но не само това. Той не просто е запазил живота му, дал е не само да премине през тези страшни дни и да оцелее, а също така да излезе от всичко това като победител, съпътстван от Неговото блаженство и слава. Може би някои от вас ще попитат: „Как е възможно да си гонен, тормозен, унижаван и въпреки това да си победител, да си блажен – човек, над когото пребъдва Божията слава?“ Нека животът на дядо ми отговори на този въпрос. Независимо че той вече не е тук, пътят му продължава да влияе на света.

Григорий Никифорович Авраменко е роден в малко село в Беларус през 1927 г. в православно семейство. През 1937 г. по време на сталинския режим баща му е

Един възрастен мъж си отиде тихо от този свят преди няколко месеца. Но ето, аз пиша за него. И неговото остава. Този мъж е дядо ми. Той не беше богат човек, но ми остави голямо наследство. Не къща, нито някакви спестявания, а нещо много по-ценно – пътя. Той ми остави своя път и начина, по който успя да го извърви. Остави ми нещо, което мога да взема като еталон за сравнение. Неговият път е един достоен, добър еталон. Вглеждам се в съвременното общество с не-говите ценности и принципи и разбирам, че всичко това се оказва сиво и бледо в срав-нение с еталона, оставен от дядо ми. Искам да ви разкажа за този път, да споделя моето наследство, за да предложа и на вас еталон за сравнение.

Ето накратко какъв е бил неговият живот. След дълъг анализ, много прочетени книги и разсъждения той е стигнал до извода, че Господ съществува и че е славен, милостив и добър. Ето какво пише дядо ми в една от книгите си: „Лично за мен милостта на Бога е Неговото снизхождение, дълготърпение, внимание към човека, Неговото разбиране на слабостите ни, благоволението Му към един

убит заради вярата си. Когато избухва Втората световна война, цялото семейство се озовава в лагера на смъртта в Озаричи, Беларус, където много хора умират, но той и най-близките му оцеляват.

През 1948 г. дядо ми получава повиквателна за казар-мата, но отказва да положи клетва и да вземе оръжие – вя-рата не му позволява да убива хора. За това лежи 5 години в затвора. Докато го транспортират заедно с останалите затворници към мястото, където ще излежат присъдата си, всяка сутрин хвърлят на пода на вагона няколко хляба и солена сушена риба. Крадците, които лежат долу, винаги се втурват и успяват да вземат цялата храна. Дни наред дядо ми не е ял нищо. Когато в техния вагон разпределят главния крадец на име Далматов, той научава, че там има вярващ в Бога човек. Далматов започва да разпитва Гри-горий Авраменко, завързва се разговор, всички във вагона задават въпроси за вярата. Дядо им казва, че ще видят как неговият Господ няма да го остави, дори да е в затвора. На другата сутрин той пак е без храна, но след като Далматов разбира това, нарежда да му дадат един хляб и две риби.

Докато е в затвора, дядо ми е от-делен от църквата, от любимата си книга – Библията, – от семейството си, от нормалния живот. Но от всички тези неща най-голяма мъка и тъга му причинява липсата на църквата и на срещите с вярващи хора. Защото най-прекрасното, което може да изпита един човек, е Божията любов. И който я е преживял, когато се окаже в много тежка ситуация, копнее и жадува за нея по-вече от всички останали скъпи за него хора и неща. Толко-ва удивителни са Божията любов, Божието Слово, святата Църква на Бога, общуването с братята и сестрите! Зато-ва дядо споменава копнежа и жаждата си по тези неща, а премълчава всичко останало като нещо второстепенно в сравнение с Господ и любовта Му към падналия човек. Когато дядо ми сънува, че е бил на църква, две седми-ци след това се чувства така, сякаш е придобил духовни крила. Докато е в затвора, той мечтае да види поне един вярващ човек. Бог отговаря на тази молитва и по-късно го среща с вярващия Калински. Този човек получава пратка, в която освен другите неща намира и Библия. Калински споделя Библията си с другите, чете я и моят дядо. Когато Калински трябва да бъде преместен в друг затвор и взима Библията със себе си, Авраменко го пита:

– Какво ще правя сега, аз също имам нужда от Библия? Калински предлага всеки да вземе по една половина

от Книгата. – Стар или Нов Завет предпочиташ? – интересува се

дядо ми. – Стар – отговаря Калински.

Дядо е радостен, че ще получи Новия Завет, и разрязва книгата на две части. Така той чете Божието Слово, докато е в затвора.

През 60-те години, вече семеен с три деца, Григорий Авраменко не може да си намери работа, защото Районни-ят комитет на партията издава указ до всички организации в градчето да не го приемат. Той работи като художник, изпълнява отделни поръчки, но това не е достатъчно, за да издържа семейството си. Преди да отиде в затвора, е бил кондуктор във влакове и инструктор на кондуктори. В затвора е счетоводител. Но сега не го приемат дори в колхоза с цел да го притиснат, като остане без средства. Другата цел е да го представят като паразит, да настроят хората в града срещу него и да го изселят оттам. Но и тук Господ се застъпва за Своя слуга. Дядо разбира, че ще се организира среща с обществеността в присъствието на журналисти, за да го обсъдят и да го окачествят като сек-тант, който не иска да работи. Той отива там и разказва за отношението на властите, изяснява, че иска да работи, но навсякъде получава отказ. Планът срещу него се проваля.

Тогава християните често са атакувани от атеистите с твърдения, че за да вярваш в Бога, трябва да си мно-го слаб и неграмотен човек. Но в такива ситуации Господ дава мъдрост на дядо ми какво да отговаря и така да изя-вява слабостта и невежеството на хората, които го гонят. Когато за пореден път искат да го убедят да се откаже от вярата си, той пита един партиен работник:

– Кажете, вселената безпределна ли е?– Разбира се. – А може ли да бъде изследвана в целостта си?– Разбира се, че може! – Тогава няма как да е безпределна. Дядо ми беше богослов, апологет, поет, автор на 40

книги, много талантлив човек. Но не тези неща го харак-теризират като еталон, а верността му към Бога, Комуто е посветил живота си, истината, която опази, атаките, на които устоя и от които излезе като победител, гоненията, през които премина достойно.

Често дядо е водил дискусии с комунистите – хора, кои-то не вярват в съществуването на Бога, – и Бог го е водил как да разбива доводите им. Веднъж той среща Василий Скоарц от КГБ.

– Вие сте мой враг – започва Скоарц.– Аз съм ваш приятел. Вие сте паднал грешник, а аз

говоря за спасението, което ви предлага Иисус Христос! – отговаря дядо ми.

– Искам да се срещнем и да поговорим – отвръща не-очаквано Скоарц с променен поглед.

Когато по-късно се срещат, Авраменко го пита защо е преследван, защо не му дават да изповядва свободно вя-рата си. Скоарц му отговаря, че той няма право на това според закона.

– Не се учудвам, че не се съгла-сявате с Христос. Но излиза, че и с Ленин не сте съгласни.

Тогава дядо му подава брошура на Ленин, където той пише че всеки гражданин на Съветския съюз има право да изповядва и променя вярата си. Скоарц взима брошурата и само повтаря:

– Това Ленин ли е? Ленин ли е?– Да, вижте, издадена е в Москва

– отвръща спокойно дядо и продъл-жава: – Кой дава на света идеята за безкласово общество, което живее на принципа: „От всеки според способно-стите, на всеки според нуждите“? На този принцип е построена Йерусалим-ската църква през първи век!

– Продължете по-нататък, по-нататък! – повтаря Ско-арц.

– Следващият ваш принцип е: „Който не работи, не трябва да яде.“ Знаете ли, че това го пише във Второто послание на ап. Павел до солунците (3:10)? Кой от кого е преписал, вие – от нас или ние – от вас? Нали виждате, че вие се учите от нас, а не обратното.

След 6-часов разговор Скоарц остава без аргументи и капитулира. За пореден път Господ е със слугата Си и дава гоненият да победи своя гонител.

Ако не беше търсил Христос преди всичко останало в живота си, дядо със сигурност би могъл да постигне много неща – слава, богатство, признание. Но Божията любов го влече повече от всичко това. Ап. Павел пише, че всичко на този свят в сравнение с Христос е измет, и дядо разби-ра това. Той не продава душата си за земни блага. Кога-то човек стои твърдо на страната на правдата и не прави компромиси с вярванията и ценностите си, получава слава от Господ. Придобива и блаженството, което Христос дава на гонените заради името Му. В това е еталонът, в това е богатството на дядо ми, в това е моето наследство – слав-ната диря, която свети за потомците му и за онези, които го познаваха лично или чрез трудовете му.

Струва ли си човек да посвети своя живот на този Бог? В Библията са описани много примери за живота на вярващи, които правят такъв избор. Вижте техния живот, вижте живота на дядо ми – там е отговорът.

оден съм през 1962 г. в семейство на вярващи. Обърнах се към Бога на 15 г. и след половин година реших да сключа завет с Него. Включих се в програмата по подготовка за кръщение, но служителите ми казаха, че е много рано да се кръстя, тъй като не съм пълнолетен. По време на комунизма имаше закон,

според който, преди да навърша пълнолетие, нямах право не само да бъда член на църквата, а и да я посещавам.

Слава на Бога, ревността и желанието ми бяха големи и заедно с моя приятел Рувим Волошин все пак убедихме братята да ни кръстят. Те ни предупредиха обаче, че в списъка с членовете ще ни запишат едва когато навършим осемнадесет. Това не ни вълнуваше особено – бяхме щастливи. Оказахме се първите в историята на църк-вата в град Белци кръстени на петнадесет години. Още на следващия ден привикаха презвитерите в кабинета на отговорника по религиозните дела да „побеседват“ с тях. Слава на Бога, всичко се размина, ако не броим това, че на братята наложиха глоба.

После започна един бурен и щастлив младежки живот, който не ми попречи да завърша училище. Цялото си свободно време отделях за служение на Бога. Чести пътувания с младежите по селата и градовете на Молдова и Украйна, репетиции и участие в хора на църквата, домашни групи за изучаване на Библията – всичко това ми даде добър заряд и тласък за служението ми по-късно. Започнах да проповядвам и все повече ми се искаше да говоря на хората за удивителната Божия любов. Голяма роля в моето израстване изигра духовният ни наставник Павел Гуменюк. Благодаре-ние на неговата настойчивост, търпение и любов ние, младите братя, придобихме опит в проповядването.

За да проповядваш и да участваш активно в групите по изучаване на Божието Слово, трябваше да имаш собствена Библия. Днес виждам изобилието от издания на Свещената книга и си спомням онова време, когато далеч не всеки дом имаше Библия и ако някой се сдобиеше с нея, тя беше една за цялото семейство. А собст-вена „джобна“ Библия имаха малцина. Библиите тогава се печатаха само в чужбина и по тайни пътища се доставяха в СССР. Нашето семейство имаше стара, изтъркана Библия с пожълтели страници. Текстът беше на руски и немски. Да се носи тя на домашна група и особено да се пътува с нея, беше трудно. И аз реших, че непре-менно трябва да имам нова джобна Библия. Разработих смел план. Знаех, че с Биб-лиите, когато се появят, се разпореждат старейшините на църквата. Най-главните от тях, включително старшият презвитер, живееха в Кишинев. Реших да се обърна непосредствено към него. Той винаги идваше в Белци заедно с братята от Кишинев. Освен това постоянно го обсаждаха и нашите братя. Не беше лесно шестнадесетго-дишно момче като мен да стигне до него.

При едно от идванията му събрах смелост, разбутах удивените братя, приближих и му казах:

– Карл Станиславович, искам да имам своя Библия! Изстрелях молбата си и с ужас погледнах към него и нашите братя, които онемяха

от моята наглост. Той беше добър презвитер, истински баща, затова по бащински сложи ръка на рамото ми и ме попита:

– Много ли искаш да имаш своя Библия? Отговорих:– Много!– За какво ти е?

– Искам да стана проповедник и не мога без собствена Библия.

– Е, щом искаш толкова много, ще имаш – каза той, – но малко по-късно.

Измърморих нещо като „благодаря” и тръгнах. Разбрах думите: „малко по-къс-но” като вежлив отказ.

Друг шанс да получа заветната Кни-га нямах. Малко се отчаях, но Библията с руски и немски текст продължаваше да бъде мой помощник. Веднъж, дока-то репетирахме с хора, ме извикаха в кабинета на презвитера. Недоумявах за какви „заслуги” ме канят на среща. С тре-переща ръка почуках на вратата. Пьотър Родионович, нашият презвитер, седеше на масата. Погледна ме над очилата си и

попита:– Ти с какво си се харесал на Карл Станиславович?Казах, че нищо не знам. Той отвори горното чекмедже на бюрото и извади една

джобна Библия. Сърцето ми заби от вълнение и устата ми пресъхна. Бях объркан, но дълбоко в душата ми се появи мисълта: „Това е тя! Моята Библия!“

– Вземи – подаде ми я Пьотър Родионович. – Карл Станиславович остави Библи-ята и каза да ти я дам.

Бях по-щастлив от най-щастливия човек на света, не вярвах на ушите си, нито на очите си.

– Много благодаря – това беше всичко, което можах да кажа, и изхвърчах от ка-бинета, защото се страхувах презвитерът да не размисли.

От този момент Библията беше постоянно с мен: в училище, вкъщи, на репетици-ите, по време на пътуванията. Непрекъснато я четях.

Когато постъпих в армията, се наложи да се сбогувам с нея. Докато служех в пол-ка на гражданската отбрана в Тбилиския гарнизон, не криех своята вяра. Още от първите дни всички знаеха, че съм баптист, макар за мнозина тази дума да беше непонятна. Веднъж командирът на полка ми заповяда да изляза пред общия строй. Приближи се и каза:

– За първи път в живота си виждам жив баптист. Ти истински баптист ли си?– Да! – отговорих.– Дай да те пипна – продължи той и като ме хвана за ръката над лакътя, ме ощипа

с цялата си сила.В очите ми избиха сълзи. Беше зъл, затова Господ го изпрати някъде на север, а на

негово място доведе друг, който за двете години на службата беше за мен като роден баща. Моята вяра в Бога изобщо не го смущаваше.

Направиха ме отговорен за цялото електро- и радиооборудване, за всичко, което издаваше звук или възпроизвеждаше картина. Ставах най-рано от всички и тичах в радиовъзела. Включвах радиопредаването. Над целия полк се разнасяше гласът: „Добро утро, другари! Московско време – шест часът!”

Така измина половин година. Не се оплаквах от службата си, но не издържах без своята Библия и помолих майка ми да ми я прати в колет. Тя предчувстваше непри-ятности и не се съгласяваше. Аз обаче обещах, че ще я пазя добре и никой няма да я открие.

Когато отворих заветния колет, видях своята скъпоценност. Имах много свобод-но време, докато се излъчваха радиопредаванията. Сутрин и вечер седях в радио-възела със заключена отвътре врата и четях. Не се страхувах, че могат да открият Библията, тъй като бях намерил доста оригинално място, където да я държа. На ма-сата в радиовъзела имаше голям военен радиоприемник, който хващаше всички

вълни. Никой не се досещаше, че през почивките, рано сутрин и късно през нощта от там звучаха гласовете не само на говорителите от „Маяк” и други съвет-ски радиостанции, а и на знаменитите проповедници: Ярл Пейсти, Иван Сер-гей, Виктор Хам, Били Греъм, Алексей Леонович, Яков Шаленко. В тишината слушах тези радиопредавания на висо-кокачествена техника, без каквито и да било странични шумове. Много братя, които се опитваха да слушат същите програми, променени до неузнаваемост от заглушаващите устройства, със сигур-ност биха ми завидели.

Но точно този радиоприемник изиг-ра коварна роля в съдбата на моята Биб-лия. Той работеше с външно и вътрешно захранване – от мрежата с 220 волта и от акумулатор, който се намираше в самия радиоприемник, в отделен сектор. Този сектор по някаква причина беше пра-зен. Кой и кога беше извадил акумулато-ра, не знам, но това беше най-подходя-щото място за Библията.

Измина още половин година. Нео-чаквано смениха ръководството на по-литотдела и командир стана полковник Вячеслав Зотов, яростен атеист и кому-нист. Когато разбра, че съм баптист, той започна своето подмолно дело, като твърдеше, че когато изляза от армията, ще бъда комсомолец.

– Ще направя от тебе човек – казваше той.

Но ето какво се случи. Нашият полк беше вдигнат под тревога. Заминахме в

района на ученията. Като отговорник за политическия отдел разпънах на поле-то палатката с политическата агитация, запалих бензиновия електрогенератор, подадох електричество, включих радио-то и зачаках кога ще дойде проверката. Всички офицери начело с командира на полка обикаляха службите и гледаха кой как е разположил своята техника и па-латката си, така че да не ги види врагът... Влязоха и в моята палатка, която имити-раше клуб. Всичко беше на мястото си: плакатите, портретите на членовете на Политбюро, радиоприемникът, от който се раздаваше приятна музика. Изведнъж полковник Зотов се насочи към радио-приемника, отмести го и отви винтовете на капака за акумулаторния сектор. Кога-то видях това, едва не загубих съзнание.

Той отвори капака и откри нещо, кое-то изобщо не приличаше на акумула-тор. Настъпи мъртва тишина. Всички се втренчиха в моята Библия.

– Това ваше ли е? – с гневен блясък в очите ме попита полковникът.

– Тъй вярно! – отговорих аз.– След ученията – при мен в кабине-

та! – рязко извика той и всички излязоха. Бях толкова отчаян, че не знаех какво

да правя и как изобщо ще продължи жи-вотът ми. Постепенно Господ ме утеши и започнах да очаквам срещата със страш-ния противник.

Библията си повече така и не видях, но до края на службата ми се налагаше често и дълго, а понякога нощи наред да отстоявам своята вяра и да свидетелст-вам за Христос. Полковник Зотов много

внимателно и подробно четеше Библията ми и търсеше всякакви факти, които може-ше да определи като противоречия. Бях принуден търпеливо да обяснявам всичко, непонятно за един невярващ човек. Това ставаше всеки път, когато той беше дежурен в полка. Вечерта ме викаше, отваряше Библията и започваше:

– Ето, погледни, тук е написано... Но от гледна точка на морала или на здравия смисъл не трябва да е така. Бог или е несправедлив, или не е прав.

Всъщност той изследваше дълбоко Библията въз основа на противоречията, кои-то виждаше, и онова, което не разбираше – непонятни за него места и факти.

Службата ми дойде към своя край. Когато подписваше заповедта за уволнение-то ми, Вячеслав Алексеевич изведнъж ме прегърна и заплака. Бях смутен, нищо не разбирах: полковник, началник на политотдела, комунист, атеист... и най-неочаквано – тези сълзи в очите му и думите:

– Серьожа, на кого оставяш чичо си Слави? Аз измърморих нещо като:– На Господ! – и на следващия ден си тръгнах. Върнах се вкъщи и отново се потопих в увлекателния, плодотворен младежки жи-

вот и труд на Божията нива. Годините вървяха, ожених се, преместих се в Русия, но от време на време си спомнях за моята Библия, за Вячеслав Алексеевич, за непонятните му думи при сбогуването ни и за сълзите в очите му. Сърцето ми се свиваше: „Какво е станало с Библията ми? Къде е? Каква е нейната съдба? Каква е съдбата на човека, който я взе от мен?”

Изминаха тридесет години, но мисълта да открия скъпоценната Книга не ме оста-вяше и започнах активно да я търся. По интернет намерих много от хората, с които служихме заедно. Чухме се по телефона и ги питах дали знаят жив ли е полковник Зотов. Никой не знаеше нищо.

Веднъж видях на своята страница в социалната мрежа кратко писмо от полков-ника. Пишеше, че случайно открил името ми в списъка с приятелите на един от офи-церите и веднага решил да се свърже с мен. Питаше как съм, как живея. Радостта ми нямаше край! Веднага му написах отговор, в който го молех да ми даде телефона си, за да поговорим.

В следващото съобщение ми изпрати телефонния си номер, който с трепет на-брах, и след кратко очакване чух нещо, за което изобщо не бях готов:

– Скъпи брате Серьожа, поздравявам те с любовта на нашия Господ Иисус Хрис-тос! Колко съм благодарен на теб и на Господ за това, че преди тридесет години ни срещна! За това, че взех в ръцете си Святата книга, която за теб беше толкова скъпа. Серьожа, десет години след като ти се уволни, Библията не ми даваше покой, накрая повярвах и приех Господ Иисус Христос като личен Спасител. Моята жена и дъщеря ми, и цялото ми семейство получиха спасение благодарение на твоята Библия, която някога ти отнех! Вече дълги години не я изпускам от ръцете си. Тя е винаги и навсякъ-де с мен, във всичките ми пътувания и на всички богослужения. Често ми се налагаше да проповядвам и да свидетелствам пред много хора с твоята Библия в ръка. Разказ-вах им как някога един закоравял атеист и комунист, военнослужещ с чин полковник, срещнал в армията войник, който с нищо не се отличавал от другите, но имал Библия и бил християнин. И как полковникът взел тази книга, като се натъкнал случайно на нея в акумулаторния сектор на радиоприемника...

Сълзи течаха по бузите ми. Плачех от щастие, че Господ по такъв чуден, удивителен начин беше довел при Себе Си този човек и го бе насочил по истинния път.

Оттогава често общуваме. Веднъж Вячеслав Алексеевич ми каза, че иска да ми върне Библията, защото така би било спра-ведливо. Аз не възразих.

Ето, в ръцете си държах колет, а в него – моята Библия, която не бях виждал тридесет години и която бе изминала толкова дъ-лъг и интересен път.

Слава да бъде на Бога за всичко!

ІІІ. ИСТОРИЧЕСКИЯТ КОНТЕКСТПредположението, че цар с размаха на Соломон по необ-

ходимост би се появил в летописите на тогавашните държа-ви, също води до отрицателно отношение към твърденията в Разказа за Соломон от ІІІ Цар. 1-11 гл., когато се установи, че извън Библията няма други сведения за него. Но древният контекст заслужава да бъде изследван внимателно, преди да се направят каквито и да било изводи.

Не е странно, че името на Соломон отсъства от античните текстове. Разполагаме с много малко документи за събития-та в Сирия и Палестина през Х в. пр. Хр.

1. Не съществуват асирийски или вавилонски летописи от Х в. пр. Хр., в които би се очаквало да бъде споменат вла-детелят на Йерусалим. Двете царства са били в упадък през по-голямата част от това столетие. Асирия е започнала да се възстановява ок. 925 г. пр. Хр. и нито тя, нито Вавилония са имали търговски и други отношения с народите далеч на за-пад и на юг, защото са били изтощавани от постоянните на-падения на арамейските племена, които са се придвижвали на изток от Ефрат. Запазени са асирийски царски надписи, но те засягат вътрешните дела на империята до последната четвърт на века, докато от Вавилония „с изключение на една плоча (стела) няма оригинален текст, по-дълъг от четири

реда”2. Асирийските войски са достигнали Средиземномо-рието не по-рано от 876 г. пр. Хр. Скоро след това Салмана-сар ІІІ разказва за повторното превземане на град близо до Ефрат, който ок. 1000 г. пр. Хр. временно е завладян от ара-мейски принц. Предполага се, че арамеецът е бил Адраазар (Ададезер), който е завоювал земите до или отвъд Ефрат и когото Давид е победил (ІV Цар. 8:3; 10:16)3.

2. Арамейските племена придобиват сила в Сирия - твър-дят асирийските източници, но от тях не са запазени доку-менти, писани преди средата на ІХ в. пр. Хр., а по-късните им летописи не отразяват събитията още от Х в. пр. Хр.

3. Царството на Соломоновия съюзник Хирам от Тир археологически е почти изцяло непознато и няма текстове от града или свързани с него, по-стари от VІІІ в. пр. Хр. По отношение на Хирам Йосиф Флавий предава информация, която е почерпал от Менандър от Ефес и неговите „Летописи за Тир”, както и от „Финикийската история” на друг автор, но колко стари или колко надеждни са тези източници не може да се установи4. За другите финикийски градове историята също мълчи.

4. Египет предоставя само няколко надписа, свързани по някакъв начин с Палестина, от 1000 г. пр. Хр. нататък. Най-известен сред тях е списъкът от места, през които войските на фараон Сисак (Сусаким) са минали, издялан върху порта-ла на Бубастис в Карнак. В нито един от тези надписи не се

споменава името на цар от Израил или Юда. Военният поход на Сисак е бил увековечен с триумфална плоча, която той поставил в Мегидо и от която е оцелял един фрагмент. Но по онова време е имало и други взаимоотношения – запазена е например ваза, на която е изписано името на Осоркон ІІ (ок. 874-850 г. пр. Хр.). Някога тя е украсявала двореца в Самария, където археолозите са я намерили счупена. Вазата вероят-но е била подарък на израилския цар от фараона. По-късно фараон Нехао (Нехо) предприел поход на север и убил цар Йосия в Мегидо (ІV Цар. 23:29-35). Досега единствените све-дения за тази победа от Леванта са във фрагмент, където се казва, че Нехао е завладял Сидон. Източниците от Египет са толкова оскъдни поради общата слабост на страната от ХІ в. пр. Хр. нататък. Походът на Сисак срещу Палестина е бил из-олиран акт. Нито един административен документ от Египет не се отнася за външните работи на страната, така че липсата на Соломоновото име там не говори нищо. Свидетелството за брака на Соломон с дъщерята на фараона съответства на онова, което знаем за политиката на Египет тогава5.

малки държави до огромна слава и после техният бърз или постепенен упадък е нещо обичайно за световната история, когато един способен управник обръща обстоятелствата в своя полза. Ирод Велики е показателен пример – неговият годишен приход в края на управлението му според Йосиф Флавий е бил 1050 таланта. Ирод е владеел царство, което е било разделено веднага след смъртта му, и е построил вели-колепни здания, изгубили своята слава за 75 години.

Като сюзерен над Палестина от Средиземноморието на изток отвъд Йордан и от Червено море до Ефрат, Соломон е можел да контролира важни търговски пътища извън Изра-ил, включително северните части на маршрутите, по които се е внасял тамян от Йемен (в този контекст е и взаимноиз-годното споразумение между царя на Израил и Савската ца-рица). Всичко това е допринасяло съществено за приходите на Соломон.

ІV. СЪЩНОСТТА НА ЕВРЕЙСКАТА ИСТОРИЧЕСКА КНИГА1. СЪДЪРЖАНИЕ Разказът за Соломон е част от книгите ІІІ и ІV Царства, кои-

то описват историята на Израил и Юда от смъртта на Давид до завладяването на всяко от двете царства. Никой друг на-род от древния Близък изток не е оставил подобна повест-вователна история, написана в трето лице, излагаща честно пораженията наред с победите на общността и на отделните царе в продължение на няколко столетия. Тя е обяснителен разказ, без претенцията да бъде нещо друго, като нейната основна теза е, че Богът на Израил е бил отговорен за не-говото развитие, защото е сключил Завет с народа, така че всичко, което се случва в историята му, да оказва влияние според Божията воля върху царете и върху всички израил-тяни. В този смисъл авторите на книгите ІІІ и ІV Царства са имали обща база със своите съседи, които също са твърдели, че техните богове им дават победа или ги наказват с военни поражения. Но никъде другаде не присъства идеята за за-вета. И така, ще се опитаме да отговорим на въпроса дали текстът на двете библейски книги, завършен по време на или след Вавилонския плен, е надежден исторически източник за описвания в него период преди 400 години.

Писателите в Асирия и Вавилония са поддържали един вид постоянни летописи за значимите събития, върху кои-то са базирали Вавилонските хроники и Асирийските епо-нимни хроники7. Дървени плочици, покрити с восък, са били най-вероятният материал за тези дневници (еврейски – „лŷах“), но те са били унищожени. По аналогия можем да предположим, че еврейските книжници, съставили книгите Царства, са имали подобни източници, написани върху во-сък или на папирус, и също по аналогия да заключим, че тези текстове биха могли да бъдат дело на много поколения. Ако целите книги ІІІ и ІV Царства представляваха фолклорно про-изведение или бяха силно разкрасени истории, бихме имали основание да отречем Разказа за Соломон или части от него и да го уподобим на епоса „Хиляда и една нощи“, но всеки път, когато текстът на книгите се свери с подходящи летопи-

Оскъдните сведения за Соломон не са нещо необичай-но. Много древни царе и събития са ни познати от единични описания – съвременни на тях или по-късни, – а доста пове-че царе и събития са ни непознати, защото не са засвидетел-ствани. В действителност много повече писмени документи от античността са били унищожени, отколкото са онези, кои-то някога бихме могли да възстановим в Египет, Месопота-мия и Палестина. Нямаме основание да пренебрегваме тези факти и да изразяваме скептична позиция, както постъпва един журналист: „По-смущаващ и от липсата на еврейски надписи от Соломоновото време е фактът, че нито веднъж през онази епоха не се споменават имената на Давид или Со-ломон в хрониките на множеството съседни на тях държави, които със сигурност са имали свои летописи през Х в. пр. Хр. Във време, когато Библията ни казва, че Соломон е създал голяма империя в Близкия изток, никой от неговите съвре-менници, дори финикийците, явно не е забелязал този факт.“6

Очевидно е колко далеч от истината е това твърдение, особено като имаме предвид, че от онзи период не са запа-зени никакви финикийски писмени паметници в тази сфера.

От гледна точка на културния и историческия контекст би могло да се приеме, че един цар със Соломоновото велико-лепие е управлявал тогава. Възраженията на изследователи-те се основават върху по-малката значимост на Йерусалим и ограничения обхват на Давидовото царство. Но възходът на

си от други страни, той може да се възприеме като надежд-но описание, което се придържа към свои собствени цел и светоглед. Липсата на такива сведения за управлението на Соломон, която е послужила като повод за всеобщ скепти-цизъм, не би трябвало да ни кара да разглеждаме тази част от книгите по-различно от останалия текст.

Богословската нишка, която преминава през целите ІІІ и ІV Царства, може вече да е присъствала в техните източни-ци – не е нужно да се е появила едва във времето на окон-чателното съставяне на книгите. Всъщност тя би могла да е свързана още с епохата на Соломон. Богословието и стилът на тези две книги обикновено се определят като „второза-коннически”, защото имат много общи елементи с книгата Второзаконие, която се разглежда в контекста на реформа-та на цар Йосия през 622 г. пр. Хр., и също така с книгата на Йеремия, чиито пророчества са изречени малко по-рано. Смята се, че всички образци на тази доктрина и стил идват от един период – края на VІІ-VІ в. пр. Хр. Но приликите не из-искват непременно едновременност. Във второзаконниче-ския стил има много паралели с асирийските царски надпи-си. При тях един и същи стил може да бъде следван векове наред. Например изрази от Аналите на цар Теглат-Феласар І, който е управлявал около 1100 г. пр. Хр., се повтарят с малки изменения в паметници на Саргон ІІ, създадени 400 години по-късно, или в Аналите на неговите наследници Сенахерим (Сенахирим) и Ашурбанипал.

Бихме могли да приемем тезата, че книгите ІІІ и ІV Царства обхващат материал от много по-ранни писмени паметници с малко редакторски промени, така че описаните там събития в Израил и Юда от времето на Давид и Соломон нататък да се сметнат за надеждни исторически източници. Това още не е доказателство за тяхната достоверност, но изисква онези, които виждат в тях малка стойност, да предложат по-силни доводи, основани върху познаване на античните практики.

Някои изследователи имат и други възражения към Раз-каза за Соломон. Те говорят за контраст между изобилието от злато при Соломон и предполагаемото малко количество злато, с което Давид е разполагал. За короната на амонския цар, която Давид получава и която тежи един талант, се спо-менава във ІІ Цар. 12:30. Но там се говори недвусмислено и

за други, неуточнени количества, които вероятно са били по-големи – златните щитове, взети от совския цар Адраа-зар, подаръкът на ематския цар Тоа, плячката от други на-роди. Всичко това е изредено във ІІ Цар. 8:7-12. Изтъква се също контрастът между очевидно беглите препратки към съвременниците на Соломон – Савската царица и фараона – и споменаването на Сисак и други владетели в следващи-те глави от библейския текст. Но това е друг слаб аргумент. В ІІІ Цар. 11:14-22 е даден епизодът с едомеца Адад (Адер), който бил женен за сестрата на царица Тахпенеса, съпругата на фараона. Царицата е спомената по име, а нейният важен роднина – царят на Египет – не е назован конкретно. Отсъст-вието на фараоновото име подсказва, че то просто не е било необходимо за разказа. И обратно, там, където името при-съства, например Хирам от Тир, то се тълкува като белег за „фолклорен герой”, защото Хирам било широко разпростра-нено финикийско име. Като че ли царят не би могъл да носи общоприето име8.

Твърдението, че властта на Соломон се е простирала от египетската граница до Ефрат, трябва да се балансира, смя-тат опонентите на библейския текст, въпреки „объркващите“ думи на тримата противници на Израил – едомеца Адад, Ра-зон от Дамаск и ефремеца Йеровоам (ІІІ Цар. 11:14-40)9. Този аргумент също може да бъде опроверган, защото самото присъствие на сведения за тези трима мъже удостоверява автентичността на разказа – те едва ли биха били измислица на автора в стремежа му да възвеличи Соломон. Нещо пове-че, ако фактите за първите двама могат да спечелят нашето доверие като „следвторозаконнически добавки... вероят-но взети от архивни източници”10, тогава те свидетелстват за наличието в един по-късен период на стари документи, ненапълно благоприятни за Соломон. Заплахите, отправе-ни към един император от негови противници, не отричат управлението му, а са предизвикателство към него и могат да бъдат успешни или не, както историята често разкрива. Най-накрая ще отбележим и предположението, че епизо-дите за това, как Бог се явява в сън на Соломон, спящ при жертвеника в Гаваон, и за женитбата на царя с дъщерята на фараона са със съмнителна достоверност, защото подобни разкази има и на други езици11. Това е толкова незадово-лителен аргумент, колкото и този, че Джон Кенеди не е бил убит, защото истории за убити президенти съществуват как-то в същата страна, така и в други.

2.ТЕКСТПътят на еврейския библейски текст може да се проследи

назад във времето до Свитъците от Мъртво море, които съ-държат фрагменти от книгите ІІІ и ІV Царства. Също така има позовавания на текста от тези книги в Премъдрост на Иисус,

Изображения на фараон Сисак І върху фрагмент от варовикова плоча от Мегидо. Сега се намира в

музея „Рокфелер“ в Йерусалим.

син Сирахов 47:12–22, която датира от ІІ в. пр. Хр. Еврейската Библия е била преведена на гръцки език през ІІІ и ІІ в. пр. Хр., така че текстът е съществувал под някаква форма преди този период. Различията между гръцката версия, наречена Септуагинта, и традиционния еврейски текст на книгите ІІІ и ІV Царства подсказват, че може да е имало някаква промен-ливост в тяхното съдържание по онова време. Тези различия са били използвани като инструмент за анализ на редактор-ските допълнения и поправки в книгите. Това е сложна тема, по която тук можем само да направим някои бележки.

Една от тях е значима. Септуагинтата не съдържа стихове за облицовката на храма със злато (Масоретски текст, ІІІ Цар. 6:18, 21а, 22б), ето защо е използвана да подкрепи тезата, че това разбиране е резултат на преувеличение с течение на

времето12. Но Септуагинтата не е последователна, защото в действителност предава ст. 21: „Той го облицова със злато” и ст. 22а, който дава най-разточителното описание: „Той обли-цова целия храм със злато.” Гудинг изследва гръцкия текст на ІІІ Царства, като го сравнява с еврейския, и показва ясно, че пропуските в Септуагинтата далеч не говорят за едно прими-тивно отражение на еврейския оригинал, а могат да бъдат сведени до грешки на преписвачите в ранен етап от исто-рията на текста. Само когато гръцкият се чете в контекста на еврейския, той има смисъл. Това и други изследвания доказ-ват, че можем да се доверим в малка степен на Септуагин-тата като отправна точка в историята на еврейския текст на книгите ІІІ и ІV Царства13.

V. ЗАКЛЮЧЕНИЕТази статия защитава позитивния подход към Разказа за

Соломон, като отстоява необходимостта той да се разглеж-да в контекста на познанията за античния Близък изток с цел да се отхвърлят предубежденията на някои библейски учени при изучаването му. Ако следваме текста на Стария Завет, всички доказателства сочат, че Соломон е действал по подобие на царете около него (още доказателства мо-гат да се добавят към тези, които изложихме тук). Неговото огромно богатство според Свещеното Писание и липсата на потвърждения за управлението му от други източници – това е принципната основа за съвременния скептицизъм. Но то не е непреодолима пречка да се доверим на еврейските сведения – на практика не съществува нито едно външно или обективно доказателство, което да ги отрича. Възможността тези данни да отразяват достоверно царуването на Соломон трябва да се допусне, дори ако засега няма свидетелства от други източ-ници в тяхна полза.

1 Millard, A. King Solomon in his Ancient Context. – Bible and Spade, 15, 2002, N 3, 67-80.2 Brinkman, J. Babylonia c. 1000-748 BC. – In: The Cambridge Ancient History. Vol. 3. Part 1. J. Boardman et al., eds. Cambridge, England, Cambridge University Press, 1984, p. 296. 3 Malamat, A. The Arameans. – In: Peoples of Old Testament Times. D. Wiseman, ed. Oxford, Clarendon, 1973, p. 142.4 Bunnens, G. L’histoire evenementielle partim Orient. – In: La civilisation phenicienne et punique. V. Krings, ed. Leiden, Brill, 1995, 222-225. 5 Kitchen, K. The Third Intermediate Period in Egypt. Warminster, Aris & Phillips, 1996; Kit-chen, K. Egypt and Israel During the First Millenium BC . – In: Vetus Testamentum Supple-ment. Vol. 40. J. Emerton, ed. Leiden, Brill, 1988, 107-123.6 Magnusson, M. BC: The Archaeology of the Bible Lands. London, Bodley Head, 1977, p. 155.7 Асирийците не са броели годините, а са ги назовавали по името на царе, висши сановници и управители на провинции. Епоним (от гръцки) е човек, на чието име са наречени народи, местности и т.н. Б. пр.8 Pritchard, J. The Age of Solomon. – In: Solomon and Sheba. J. Pritchard, ed. London, Phai-don, 1974, p. 329 Miller, J. Solomon: International Potentate or Local King? – Palestine Exploration Quarterly, 1991, N 123, p. 28.10 Jones, G. 1 and 2 Kings. Grand Rapids, Eerdmans, 1984, p. 237.11 Miller, J., J. Hayes. A History of Ancient Israel and Judah. Philadelphia, Westminster, 1986, p. 195.12 Montgomery, J., H. Gehman. Kings. Edinburgh, T. & T. Clark, 1951, p. 150.13 Gooding, D. Temple Specifications: A Dispute in Logical Arrangement between the MT and the LXX. – In: Vetus Testamentum. Vol. 17, 1967, 143-172; Weavers, J. Exegetical Princi-ples underlying the Septuagint Text of 1 Kings II.12-XXI.43. - In: Old Testament Studies. Vol. 8, 1950, 300-322.

„Не може да се сравняваш с мен.” Момичето имаше друго мне-ние. И въпреки че не смяташе да се води по съученика си, и да из-остава в учението нямаше намерение. Във всичко се опитваше да изпълни заръката на родителите си.

– Учи се добре, за да нямат за какво да се хванат учителите – повтаряха те. – Помни какво казва Библията: „Вие сте светлината на света.”

Брат й, още преди тя да тръгне на училище, я посъветва: „Всичко учи, но на нищо не вярвай.“ Тя учеше и при всяка възможност вди-гаше ръка. Така последната година започна нещо като състезание кой ще има повече отлични оценки. Веднъж дори се получи доста странно, когато на въпроса на учителката кои са тезисите на ко-мунизма от целия клас успя да отговори само „Чудото с плитките” – вярващото момиче, което беше най-далеч от комунистическите идеи.

Второто момче избра друга тактика – престори се на влюбен... През междучасията не я оставяше намира, все се опитваше да я прегърне или целуне. Ту разиграваше ролята на Ромео, като й се обясняваше в любов, ту се правеше на обиден и търсеше да пре-дизвика жал у нея: „Каква християнка си, щом нямаш милост към човека? Нали няма да допуснеш да стана пияница, а аз ще се про-пия, ако не дружиш с мен! Няма ли да отидем заедно поне на тър-жеството по случай 8 март?“ И тъй като толкова искаше да отидат някъде, вярващата му предложи друго:

– На тържеството няма да дойда – каза тя, – но мога да те взема с мен на църква.

Разбира се, той отказа. Момчето беше киргиз, а по това време вярващите от тази националност можеха да се преброят на пръс-тите на едната ръка. Въпреки това то не се предаде и започна да й праща бележки. Веднъж й написа: „Ще те чакам зад вашия двор в 9 вечерта.” И наистина чака безрезултатно повече от два часа. Мо-мичето не излезе, само усърдно се молеше някой от семейството да не го види случайно. От онзи ден той повече не говореше с нея.

Или се преструваше на сърдит, или наистина се беше обидил. До абитуриентския бал оставаше месец.

Третото момче беше майтапчия, направо клоун. Някога, в седми клас, когато всички предлагаха един на друг приятелство, влюбва-ха се и се разлюбваха, ликуваха или плачеха, това момче й пишеше стихове, но, уви! – тя не откликна на чувствата му.

Сега чрез поръчението на директорката му се даваше шанс да й го върне. Какво ли не правеше той – постоянно я притесняваше и не пропускаше възможност да я постави в неловко положение. Веднъж по време на час беше разменил чантата на момичето с чужда и прошепна:

– Фридрих Енгелс, дай ми линийка. И когато тя, без да подозира нищо, протегна ръка към чантата,

момчето с ирония каза силно:– Ей! Ти защо бъркаш в чужда чанта? Целият клас избухна в смях. Или през междучасията, в момента, когато покрай тях минава-

ше някой учител, я хващаше за ръката, слагаше я зад своя кръст, сякаш го е прегърнала, и викаше:

– Пусни ме, защо не ме оставиш намира?Учителят ту с укор, ту с учудване поглеждаше изчервилата се

до корените на косата си ученичка. Най-много го дразнеше това, че тя понасяше безропотно всичките му номера. Поне да беше го праснала зад врата, щеше да е по-нормално. Или да беше се опла-кала на учителите. Но не – мълчеше като няма. Накрая той се сети:

– Аа, разбрах – не ти е разрешено да се караш! В душата си кой знае как ме ругаеш, а на глас не можеш да го кажеш. Какво, не е ли така?

Тя отричаше с тъжна усмивка. В сърцето й звучаха думите на Христос, които беше прочела в Библията: „Обичайте враговете си... молете се за онези, които ви гонят...”

Тази последна учебна година стана за нея година на изпитания и въпреки че често плачеше, търсеше и намираше утешение в Сло-вото и молитвата. За това, че тя укрепна във вярата и се доближи до своя Спасител, имаше заслуга – колкото и странно да звучи – директорката на училището. Натрапчивата й идея на всяка цена да вкара вярващата в редовете на комсомола имаше обратен ефект.

Наближи краят на учебната година – подходящо време да се направят изводи за работата с вярващата ученичка. Отговорникът на класа я попита:

– Е, какво? Склони ли да влезеш в комсомола? Трябва да се от-читам за тебе.

Самият въпрос и особено причината, поради която беше зада-ден, бяха толкова нелепи, че се разсърди дори нейният вечен враг Толик.

– Виж го само: трябвало да се отчита! – каза той насмешливо. – И как да влезе в комсомола, ако не е била нито чавдарче, нито пионер? Поне малко помисли с главата си.

Като цяло взаимоотношения между Толик и вярващото момиче бяха преминали на друго ниво – не бяха приятелски, но той все по-често й задаваше въпроси за Бога. Очевидно това го вълнуваше. Веднъж я попита:

– А какво, ако Бог не съществува и ти напразно се измъчваш? – Не се измъчвам, Толик. Знам, че Бог е жив, и общувам с Него. – И все пак? – не спираше той. – Ами ако не съществува? Тогава

ще съжаляваш.

– Няма. Защото Бог е жив и аз съм щастлива с Него. Никога за нищо няма да съжалявам – уверено каза тя и той изглежда й по-вярва.

Оказа се обаче, че директорката не се беше отказала да пре-възпита несговорчивата ученичка. В края на учебната година тя я извика в кабинета си:

– Е, как стоят нещата с комсомола? Ще влизаме ли? Момичето поклати глава отрицателно. – Разбери, без това няма те да приемат в нито един университет,

въпреки че имаш всички данни. Оценките ти са хубави – гласът на директорката беше загрижен, на моменти дори ласкав.

И когато за някаква частица от секундата улови в очите на мо-мичето проблясък на съмнение, се приближи към него заедно с креслото и с подмазваща се, доверителна интонация изложи своя, както й се струваше, безапелационно печеливш аргумент:

– Мога да ти издействам бележка, че си ходила на практика в районната болница. Това ще ти помогне да кандидатстваш в меди-цинския институт.

Медицинският! Сърцето на ученичката замря – медицината беше нейна мечта от детството. В паметта й изплуваха картини от краткия й живот: как намери болно кученце и го докара вкъщи; как с баща й се грижеха за котетата, когато майка им умря; как спаси пиленцето, което братята му едва не изкълваха. Да стане лекар, беше най-голямата й мечта! Но тихият глас в душата й казваше: „А на каква цена?” Същият стих звучеше в сърцето й: „Който се отрече от Мене...”

– Благодаря ви – твърдо отговори тя. – Ще отида да работя. Изпитите започнаха. Заедно с другите ученици тя стоеше пред

кабинета по химия и очакваше своя ред. Към нея се приближи То-лик, явно развълнуван от нещо.

– След изпитите е абитуриентският бал – каза той, все едно раз-съждаваше на глас.

И изведнъж без никаква връзка я попита:– Слушай, а вярващите могат ли да ходят на бал? – Защо не? – вдигна рамене тя. – Ще отида, ще си получа дипло-

мата и ще си тръгна. – М-да – измърмори неопределено Толик и си тръгна. След три дни беше другият изпит. Толик отново й зададе същия

въпрос: – Наистина ли искаш да отидеш на бала? – Не че искам, но трябва да си получа дипломата.В понеделник беше последният изпит и Толик пак се завъртя

около нея: – Виж, рижата, по-добре не идвай на бала. През седмицата ще си

получиш дипломата в канцеларията. Аз разпитах, няма проблем. Тя го погледна учудено. В очите му не бяха останали нито зло,

нито вражда, напротив, в тях прозираше искрено съучастие и тре-вога. Тази тревога се предаде и на нея, въпреки че не разбираше защо. Но на бала не отиде. Жалко, защото майка й специално й уши рокля по поръчка, като плати за нея цялата си месечна пенсия.

– Една християнка не трябва да изглежда мърлява – обясни на дъщеря си.

Изминаха няколко дни. Абитуриентката взе дипломата си и похвална грамота „За особени успехи в обучението по химия”. Но в института дори не се опита да кандидатства: беше немкиня, пък и вярваща... След две седмици започна работа.

На 1 септември се състоя среща на випуска във вече бившето им училище. Соня и Мадина прегърнаха приятелката си и взеха да я разпитват:

– Как така се сети да не дойдеш на абитуриентския бал? – за-почна Мадина.

– За какво да съм се сетила? – не ги разбра момичето.– Ами момчетата цяла вечер те търсиха... Имаха ключ от един от

кабинетите – каза Соня. – Не ме оставиха намира – да им кажа къде съм скрила вярващата.

– Защо? – искрено се учуди момичето. – Нищо не разбирам. – Какво не разбираш, те имаха план.– Момичета, за какво говорите? – изтръпна „Чудото с плитките”,

когато започна да разбира за какво става дума.– Твоята святост им беше дошла до гуша и бяха решили да те

опорочат. „Ето за какво ме предупреждаваше толкова настойчиво Толик

– тя изстина само при мисълта какво можеше да се случи. – Госпо-ди, колко са неизследими Твоите пътища! Ти си превърнал стария ми враг в мой защитник. Благодарение на него не отидох на онзи бал и именно Толик попречи на последното дяволско нападение в училище.” Тя си спомни думите на Розиата Аубекировна, които

се оказаха пророчески: „Когато пораснете, вие с Толик ще станете най-добри приятели.”

Оттогава изминаха повече от тридесет години. Вече в Германия, някогашното „Чудо с плитките“ видя в един руски вестник обява: „Търся своя съученичка...” С Толик се срещнаха, поговориха, спом-ниха си много неща.

– Ти беше различна от останалите. Защо? – попита той.Вече зряла – и на години, и във вярата, – жената му разказа за

Онзи, в Когото вярва. Последваха много срещи и разговори по те-лефона. Толик и неговата съпруга започнаха да четат Библията, да търсят Бога и Той им се откри. Като получиха прошка за греховете си чрез Иисус Христос, те Му отдадоха своя живот и бившето „Чудо с плитките” присъства на тяхното кръщение.

– Толик, помниш ли, Розиата Аубекировна каза, че ще станем приятели? – попита тя и, получила утвърдителен отговор, се усмихна: – Ето, а сега Господ те направи мой брат!

1.Общоприетият израз за първородния грях, извършен от Адам и Ева 12.Назва-ние на две книги от Стария Завет, анали 13.Жилещо насекомо 14.Вид обикновен памучен плат 15.Домашно животно, кое-то в старозаветно време е било жертвано на Бога 16.Синя ивица в края на дрехата на първосвещеника (Изх. 28 гл.) 17.Голям град и едноименна провинция в Северна Сирия 19.Чувство, породено от извършен грях 22.Модел руски самолети 23.Латвий-ски шахматист, световен шампион 26.Сто-лицата на Армения 29.Родното място на пророк Елисей (ІІІ Цар. 19:16) 31.Голяма река в Сибир 33.Старозаветен пророк, ав-тор на едноименна книга 34.Основна част от равинската книга Талмуд, която включ-ва устните закони преди края на ІІ в. сл. Хр. 36.Название на папската корона, която се използва в специални тържествени случаи 38.Еврейска мярка за вместимост (ІІІ Цар. 4:22) 40.Прабългарска титла на пълково-дец 42.Град край Саронското поле, където ап. Павел изцелява парализирания Еней (Деян. 9:32-35) 43.Пророк от времето на Соломон, чиято книга с видения е споме-ната във ІІ Лет. 9:29 44.Народ, който произ-лиза от Исав и срещу който Израил воюва неведнъж (Изх. 17:8-16) 46.Един от вода-чите на бунта срещу Мойсей (Числ. 16 гл.) 47. Клавирно музикално произведение.

1.Служител, който огласява публично за-поведите на царя (Дан. 3:4) 2.Равенство в шахмата 3.Органично съединение, в медицината се употребява за наркоза или дезинфекция 4.Другото название на планината Синай 5.Експерименти, проби 6.Висок остър връх със стръмни склонове 7.Третият цар на независимото царство Юдея, управлявал 41 години (ІІІ Цар. 15 гл.) 8.Дъщеря на Яков и Лия (Бит. 34 гл.) 9.Вид литературно произведение между роман и разказ 10.Растение, използвано от евреите при празнуването на Пасхата и при очис-тване на прокажени (Изх. 12:22; Лев. 14:4,6) 11.Юдейски град, укрепен от цар Ровоам (ІІ Лет. 11:10) 18.Планинска верига в древна Сирия, днес – название на държава в Близ-кия изток 20.Сирийски военачалник, болен от проказа и изцелен от пророк Елисей (ІV Цар. 5 гл.) 21.Град край река Арнон, отнет от Израил и присъединен към Сирия по

времето на Ииуй (ІV Цар. 10:33) 24.Южен плод 25.Едногодишно или многогодишно растение, от което се произвежда мате-рия, използвана в старозаветно време за дрехите на свещениците 27.Род дървета и храсти от сем. Брезови 28.Древен японски театър 30.Плоска летва със сантиметро-ви деления 32.Лека дъсчена постройка 35.Коринтски християнин, който с жена си Прискила приема ап. Павел в своя дом (Деян. 18 гл.) 37.Десетият цар на Северното царство Израил, който избива семейството на Ахав и жреците на Ваал (ІV Цар. 9-10 гл.) 39.Пълна финансова проверка на органи-зация или предприятие 40.Мъжко говедо, използвано за разплод 41.Американски вицепрезидент по времето на Бил Клинтън (1993-2001) 42.Разтвор от дървесна смола, който се използва като защитно покритие на дървени и метални плоскости 44.Хубав кон 45.Мярка за електропроводимост.