Брой 39

1,50 лв.

3.-9.12.2014

Год. 23

39

Любов и памет:

Виктория Лекова

Федя Филкова

Димитър Кенаров

Антоанета Николова

Яна Букова

Яна Пункина

Боряна Богданова

Антоанета Богоева

Едвин Сугарев

Да вървим вървим щом всичко отминаваще се взирам в пътя извървян

Гийом Аполинер

Как помни любовта? Как оставя своите знаци над тъжния и все по-избеляващ манускрипт на отминалото? Как я възвръщаме от изпепелените взаимности, как я извеждаме от невъзвратимото – дали така, както Орфей е извличал Евридика от царството на Хадес – за да я изгуби завинаги с един обратен поглед? Какви са параметрите на спомена, какво по-точно помним от своите любови, катастрофирали, съсипани, изтлели по пътеките на бездарното ежедневие? Способна ли е тази памет да възкресява, способна ли е да изтръгне от забравата едно битие, далеч по-наситено и богато от реалното, защото в него и чрез него духовното надмогва тленната оскъдност, а тленното провижда отвъд себе си – и придава на елементарните ни усети трансцедентална дълбочина?Въпросите са много, както и възможните им отговори. Техният код обаче няма нищо общо с рационалното осмисляне, което най-често използваме, за да възпрем въображението, препуснало на воля в полята на спомена: любовта има друга памет. Изтръгването от забравата не е интелектуална операция – помни не разумът, помни сърцето. И тъкмо в него се утаява, в него се наслагва любовната памет. Тя няма история, в нея времето не тече, нейните пространства са недостъпни за обичайната ентропия на човешкото – визиите на преживяното се универсализират и митологизират – и възкръсват такива, каквито са били в първозданна свежест на любовните тайнства. Не помните изхабяването – то битува само като носталгична горчивина в любовния пейзаж, която е способна да придаде сумрачен колорит, но не и да изличи паметта за простите и естествени ритуали на любовта. Не помните и ежедневното – шаването на плътта в пространството и времето; да – можете да си спомните случките и перипетиите на една любов, ала ако тя е била наистина любов, делничната памет постепенно се размива, тя отказва да бъде водеща. Помнят се по-скоро детайлите, мигновените проблясъци на сетивата ни: докосванията, ласките, някакви сякаш

случайно отронени слова, уханията, визиите. Помнят се – но като знаци за едно битие отвъд видимостта, като знаци от един

таен език, чрез който

крехкият и кратък човек разговаря с абсолютното. Силуетът на голото момиче върху лунния бряг в една любовна нощ има неимоверно по-голяма мощ от хиляди дни монотонно преживяно ежедневие – и този силует ще бъде запомнен, а не грижите, не изнурителното теглене на общата каруца по житейските стъгди. Отминалата любов завещава своя потенциал на тази друга памет – и я превръща в хранилище за съкровеното – колкото и несъвършена да е била тя, колкото и страдания да сме преживели заради нейния крах. Тази памет се наслоява и в това наслояване любовните персонажи се прощават с индивидуалната си плътност и определеност – те вече маркират повече преживяването на самата любов, отколкото конкретността на нейните носители. Тази памет се наслагва в тъмните подмоли на духовното ни битие, с времето тя се уплътнява и разклонява, губи идентичността на битийното случване и се превръща в елемент от личната ни митология, в ценностен ориентир, благодарение на който избираме своите пътища. Блажени са тези, които имат този ориентир – и Бог да пази онези, които са лишени от любовната благодат – и съответно – от любовната памет. Сърцето помни, да – както най-важното е невидимо за очите и може да бъде доловено само със сърцето, така и любовното битие – този тъй насъщен пласт от битието на духа, бива помнен от него – и тази памет устоява в процесите на чезнене, тя се съпротивлява срещу ентропията, тя е пространство, обитавано от волята за трайност, от скрития инстинкт, който създава и крепи човешката жажда по трансцеденталното. Сърцето всъщност е палимпсест: в него и чрез него се наслоява онази несъбитийност, която ни крепи през всички времена на нашето изчерпване – и която единствено си заслужава да бъде помнена. В тази кратка медитация над любовната памет метафората за сърцето като палимпсест се загнезди в съзнанието ми – вмести се в него, промъкна се до онези дълбини, в които обичайната реч е вече неупотребима – и които можем да изразим единствено чрез поезията. Затова нека тя продължи – ето я:

Сърцето е палимпсест

Сърцето палимпсест ев себе си натрупвастранни паметипропуснати любовии бавно се превръща в нежна мрежапрез която времената се процеждата оновакоето в мрежата оставае същността на съкровеното живеенекоято ще ни продължи отвъд смъртта

Сърцето палимпсест езнаци тайни то съхранява в себе си да можем своя път да различим през битиетомагичното да разпознаем щом го срещнемда си припомним себе си когато душата се залута в лабиринтаи безутешно подир себе си влечена Ариадна скъсаната нишка

Сърцето палимпсест е то откриваотпадналото от оскъдната ни паметдумите които се отронваткато листа от есенния кленласките които мимоходомбележат любовта и нейното изстрадванеа ние без да забележим продължавамедодето в своите миражи се вградим

Сърцето палимпсест ето оставасред зимата на битието ни когатодушата е поела своя прелетостава неговата окухяла шепанапуснато гнездо сред голи клониоскъден сплит от сламки на билїтослепен с предъвканата глина на небивалотокрепен от костеливи болки бруленот зимни ветрове и с ледени иглипробождан в мрака изначален ала знакоставен подир нас за нашата неведомост оставенпо който неумиращата същностнамира своя път при трудното завръщанеот дългото отвъд към кратичкото тук

Сърцето палимпсест ено езикътна вписаното в него все по-трудноразчитаме и по-неуки ставамев животите си щедро пропиленив преживянето все по-механично и смиренонаситено с просташко проживуркванеи малодушно битие на дребни хищници

Забравихме езика Божий и не помнимче Бог е в нас сърцето обитаваи своите пророчества наслагванад негонад сърцето палимпсест

Любовната памет

Михаил Неделчев

за Яворов

Катя Зографова

за Вазов

Васил Славов

за Борис Христов

Владимир Донев

за Любомир Канов

Нова българска:

Палми Ранчев

Пламен Антов

2

Н O В О

Литературен вестник 3-9.12.2014

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев

Вижте: Дебат за Западните Балкани

след 1989 г.

Прочетете: папа Франциск –

Послание за надежда;

Радикалният театър на Георг Жено.

Мисията на християнството в днешния свят е в центъра на новия 95 брой на сп. „Християнство и култура”. „Християните в Африка могат да ни помогнат да открием корените на нашата вяра” – твърди в интервю митр. Георгиос (Хризостому), а Венцислав Каравълчев доразвива тази тема в статията си „Православната мисия в Африка”. На „Царството и страстите” е посветен дебатът между философа Реми Браг и писателя Еманюел Карер по повод на неговия нов роман. Живко Лефтеров пък се спира на „реабилитацията” на „Бялото братство” през 70-те и 80-те години на ХХ в., а Владимир Бурега - на „Отношението

към хомосексуализма в съвременното западно християнство”. В броя може още да прочетете „Трите притчи за духовната борба” на св. Бернар от Клерво, както и проповедта „Национално отстъпничество” на Джон Кийбъл, произнесена на 14 юли 1833 г. Темата „християнство и изкуство” е представена със статията на Хелмут Хопинг „Музика от безмълвието”, посветена на Арво Пярт, и с анализа на Аркадий Шуфрин за филма „Покаяние”. Броят е илюстриран с творби на Наум Хаджимладенов.

Н А Г Р А Д И

Всичко е лично. Всичко е лично и истинско, ефимерно в предположенията си, до болка познато и изпитано с всяко вдишване. Кирил К. Кирил К. или мъжът до вас, или вие. Това произведение е колкото своеобразна изповед на един конкретен човек, толкова и изповедта на всеки от нас, който е бил в ожесточената битка със себе си и своя морал, с истините на обществото и на сърцето, и е изследвал пропукванията, които създават земетресенията от чувствата ни. Калин Терзийски успява да намери път към най-съкровените места в душите на своите читатели. Лутайки се по булевардите на страховете си и на крехките си чувства, единственото, което Кирил К. иска да направи, е да съхрани ценното, живото. Всичко важно. Без кичозно-сивите ежедневни трохи. Само истинското и ценното. Само това, което осмисля вдишванията му.

В творбата чрез срещата на Кирил К. с К. Терзийски отношението му е показано от две страни – приятелското рамо и Аз-усещането за изживяване на обичта. Може да се лутаме много и да анализираме стиловете, изразите, които е решил да използва, похватите му за развиване на историята или емоциите, но в този роман важното е желанието, простото човешко желание да съхраниш чувствата – красиви и чисти, далеч от суетата, ежедневието и мръсотията на изродения морал. Д. – тази съвършена красавица. Тя е всяка жена, обичана от всеки мъж. Прекрасна и изкусна по най-натуралния начин. Природния начин. Любовта и красотата не се нуждаят от форма,

грим и дрехи. Любовта е голотата на сърцето, на тялото, желанието в най-пречистената му форма с единствена цел – хармония или вселенски взрив от обич.

Във фокуса на повествователното внимание е анализът на начините, по които човек вижда и обмисля ситуациите през субективнота си действителност. Истината е, че не само за любовта, а за всеки момент от живота ни, в който

ни липсва увереност, са виновни гласовете в главата. Тези, които назидателно тропат по книгата с нравоучения и казват: „Лош си! Грешка! Не си прав...”. Романът представя борбата на личността със собствените й граници. Борбата на духовния, силния, уникалния, обикновения човек. Книгата ми напомни за едни думи на Басьо: „В стрък ечемичен търся опора... О, миг на разлъка!” Терзийски ни предлага глътка от прясно направения чай от надежди и колебания. Топла, пареща глътка от уханния и пиперлив вкус на несигурността, но гарниран с бисквита любов. Усещаме порива за разлъка с морала, с реалността, с илюзорния свят на желанията ни. Разделяме се със себе си и с любовта. Дори ако спрем за миг, само за миг, и се вгледаме просто в междуредията, можем да почувстваме ръба под нозете си, да усетим дъха, движенията на Д., тази съвършена Д., и да се влюбим поне мъничко в нея. Можем да съдим Кирил К. заради „коцкарските” му действия или просто да разберем сърцето му. За миг. Можем дори да изпитаме болката на Кирил, на Кирил - просто К., да разберем онова състояние, в което се чувстваш смачкан и безсилен, сякаш всичко е машинално и сме с прилежно кюртирано щастие и любов. Любовта не трябва да се съди. Каквато

и да е! Натурална и глупава, понякога дори просташка. Любовта в чистия й вид, в онзи, който не носи страдание, не търси дори взаимност, а просто иска тя да съществува във вените, в аромата на косите и светлините на булеварда.След края й обаче героят ни, нашият брат по обич, взима виртуозно решението да спре да задрасква, да смачква и омаловажава всяка една емоция – минала или бъдеща. Решава да излезе от здравословната инкубационна пътека и да се зарази с емоции. Осъзнава, че точно те са причината да живее пълноценно. А не да бъде празен отвътре, пишейки за обич, която не познава - като среща с онези неприятни жени, за които все си зает, защото досаждат с прекомерната си емоционалност и терзания. Сега той е един от тях. И открива аспект от щастието си в това, намирайки своята частица обич. Учи се да се радва на всичко, което има в порциона, поднесен му от живота. Опитва се да опитоми пошлите човешки егоцентрични, първосигнални, поробващи чувства. И ги променя за себе си, което е първата голяма крачка в израстването ни. Нима не дължим това на себе си? Независимо дали сме намерили любовта между пикселите на цифровата реалност, или пием кафето си всеки ден в шест, ние трябва да я изживяваме, да я пием, да помним миговете преди целувките и аромата на кожата. А в пъстрия свят, който ни заобикаля, често, пазейки се от заразата на чувствата, се обграждаме с хора, далечни за нас, Изграждаме завидна рутина помежду си и пазим себе си от разочарования. Но това са глупости, нали? Тези епруветки не са съществуване. Нека съществуваме заразени. От любов!

НАДЯ ВАЛЕНТИНОВА СТОЯНОВА

Калин Терзийски „Любовта на 45 годишния

мъж”, изд. Сиела, 201

Да съхраниш съкровеното

XX юбилейно издание

За 20-а поредна година Издателство „Жанет 45“ – Пловдив ще връчи годишната Национална награда за поезия „Иван Николов“. Издателството обявява, че поради големия интерес и високото ниво на участниците, журито на Национална награда за поезия „Иван Николов“ в състав Надежда Радулова, Здравко Дечев и Дарин Тенев номинира следните осем автори, подредени по азбучен ред:

Албена Тодорова – СТИХОТВОРЕНИЯ (самопубликувана, 2014) Белослава Димитрова – ДИВАТА ПРИРОДА (DEJA BOOK, 2014) Васил Балев – СТИХОТВОРЕНИЯ (ФАКЕЛ ЕКСПРЕС, 2014) Едвин Сугарев – ПРИЛИВ НА ТРЕВИ (ФОНДАЦИЯ ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК, 2014) Екатерина Григорова – ДЪСКА ПО МОКРИЯ ПЯСЪК (ЕРГО, 2014) Иван Ланджев – НИЕ СПОРЕД МАНСАРДАТА (ЖАНЕТ 45, 2014) Катерина Стойкова-Клемер – КАК НАКАЗВА БОГ (ICU, 2014) Мария Липискова – НЕ-СНИМАНЕ (ФОНДАЦИЯ ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК, 2013) Издателство „Жанет 45“ кани почитателите на поетичното слово на рециталите на номинираните автори в Пловдив (5 декември, 18.00 ч., Културен център на Радио Пловдив) и София (11 декември, 17.00 ч., НДК, Панаир на книгата).Церемонията по награждаването ще се състои на 17 декември (сряда) от 18.30 часа в Съюз на архитектите в България, ул. Кракра 11, София. Носителят на отличието ще получи плакет от художника Христо Гочев, придружен от парична премия в размер на десет хиляди лeва.Медийни партньори на конкурса са www.AzCheta.com – Аз чета, сайтът за твоята книга, вестник „Култура“, вестник „Сега“ и БНР.

К О Н К У Р С „ 1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я “

Национален дарителски фонд „13 века България

Фондация “Човешката библиотека” обявява

Конкурс за зелени разкази (ама наистина)

Попадали ли сте на разкази, които истински ви вдъхновяват да се замислите за връзката ни с целия свят отвъд човека и човечеството (по-простичко: с природата)? Или дори да се задействате, за да я заздравите? Самите вие писали ли сте такива?

Човешката библиотека ви кани да ги споделите – независимо дали се развиват в миналото, настоящето или бъдещето; без значение от жанра.

Крайният срок за изпращане на текстове е 30 декември 2014.

Всички отличени разкази ще бъдат включени в първата антология „Зелени разкази (ама наистина)“, която ще излезе през пролетта на 2015 г. Антологията ще бъде международна, с участието на автори като Теодор Стърджън и Дейвид Брин.

Пълните условия и най-актуалната информация за Конкурса открийте тук:

http://choveshkata.net/blog/?p=4890

К О Н К У Р С

3Литературен вестник 3-9.12.2014

Дъждът, който вали днес, в деня на премиерата на книгата, сигурно е неслучаен знак: понася ни сякаш из страниците на „Пристанища и стаи (за напускане)”, в които има множество деликатни, отронени шепнешком, безутешни понякога прозрения. Дъждът, който вали днес, напомня дъжда от стихотворението на Яна Монева „Стая номер 6” – несъмнено е стая за напускане, но не можеш да я напуснеш просто така, без да си си припомнил и проумял и сам гласовете, които те викат „наобратно” в конкретно и въображаемо притежаваните места – градината, любовта, лалетата, все още само луковици, пускащи корени.Стиховете на Яна Монева наподобяват сънища, поради мекия и гальовен хаос, който слепя целостта им, който едновременно разсейва и съсредоточава внушенията. Тъкмо като в тревожността на подсъзнателния ни живот - съня, тук цъкат бомби, които

не избухват веднага и смъртоносно, а само отбелязват крехките ни човешки поражения и разпръсват взривна тъга наоколо им; окръглят се ябълки, които предпазливо ще откъсваме в действителността като плодове на познанието; изплуват стари снимки, които ни подкрепят и в помненето, и в забравянето, но най-вече в опита да се самопознаем. Още заглавието ни посочва, че книгата на Яна е разхвърлян в копнежа по пътешествия веществен свят – но пътешествия най-вече посред нас самите, посред собствените ни спомени, видимости и невидимости, прозрения и смирения, и любов, която задължително събира двама, дишащи в различен ритъм. Посочва ни и устойчивите, повтарящи се изпитания пред тази любов, пред любовта изобщо.В книгата можем да забележим и повтарящи се ключови думи: най-натрапващата се и многозначна измежду тях е куфар. Куфарът като малко, събиращо най-насъщното ни, пространство, като обозначение за свръхбагажа, който мислещият, знаещ и помнещ модерен човек вечно мъкне със себе си, като опредметено колебание дали тръгваме, или се връщаме, като минало, което губим, като костенурча къщичка в протяжността на пътя ни. Понеже говорим за поетична книга, събрала тайнствеността и

безутешността на деликатните прозрения, то естествено е като втора ключова дума да открием огледалото: цялостното отражение в него или отражението на магическия хаос на живота, или на неназовимото в нас, хилядите късчета на разбитото огледало, които повтарят една и съща истина отвъд видимостта и така потвърждават интуициите. На трето място, се повтаря Созопол, в различни кадри, после и часовниците – с категоричната острота на стрелките, които отрязват късове време или пъпната ни връв с този или онзи миг, човек, същност, събитие.Вече казах, че книгата на Яна Монева обитава един запомящ се веществен свят, и за да съм още по-точна – това е вещественият свят на жената, в който роклите, пердетата, куклите, чашите, приборите за хранене, вазите с цветя са озарени от духовност, обладани са от крехката храброст да съществуваш в конкретния живот, винаги разположен на границата между земното и небесното притегляне. Тръпката на пътешествията, повече вътрешни и по-малко външни, е предизвикана именно от това притегляне, затова и пристанищата изглеждат по-скоро като призрачни гравюри, възникващи внезапно и изневиделица върху белите листове пред теб, на които искаш да напишеш стиховете си или да дадеш имена на облаците и ветровете. Пристанищата,

за разлика от стаите, са спирки, където да си поемеш дъх, да се огледаш наоколо и във въображението си и да преброиш всички пътници, всички върволици от смисъл.Светът на Яна Монева, събран в тази книга, от чието заглавие бих махнала пояснението в скоби, за да не го смалява, е и много ефирен, много обичен – думите й са подредени така, сякаш прощават несъвършенствата на хората, тяхната обърканост и безпомощност, разбират ги и ги утешават дори. Рядко срещана словесна мекота, която говори за душевна щедрост. Вероятно Яна Монева ще я прояви и към допуснатите издателски грешки в книгата – повтарят се стихотворения, повтарят се и заглавия, онасловяващи различни стихотворения.Убедена съм, че читателите неведнъж ще се връщат към стихотворенията в „Пристанища и стаи (за напускане)”, втората книга на поетесата, която с толкова красиво озарение наднича измежду страниците и дъждовете, които валят наобратно, измежду сънищата на изоставени къщи и „стиховете, които пише, без да ги пише”.

МИРЕЛА ИВАНОВА

* Текстът е четен на премиерата на книгата на 14.11.2014.

Нямаше я сред разлюляното множество моята тръстика...Само вятърът свиреше в тъмното нейно отрязано гърло.

Борис Христов

Мъглата обвива и покръства думите с влажност и мълчание. Образите са причудливи, вакло е пълзенето на уморените облаци, или переста – тяхната разпръснатост.Мъглата е живост, очертание, контур, притаено докосване, може би...Изреченост без резкия слог на конкретност и присъствие.Единствената реалност е в отдалечаването от себе си, от стремежа за назоваване (груб, немъглив, прекалено явен, прекалено ясен, може би арогантен е този стремеж), от „the tangible concaves and articulated convulsions“. Опитът за пристъпване един към друг (човек, реалност) би довел до същностно разминаване, в което плътта е само неназован дъх.Мъглата е преддверието към мълчанието, красивото въведение към крайността (следващата стъпка е музиката) на тишината.Мъглата, която ние, този път, ще пропуснем...И точно тук, в краткостта на изпращането, в разсичащата обреченост на човешкото „сбогом“ е родена поезията в „Спомени за хора, камъни и риби“. Прошепване е тя, разбило каноните на форма и присъствие (мъглата е помогнала...), фрагментарност, изчистена до паднала сянка, която провокира стремежа на сетивата ни в опита им за одухотворяване на ежедневната ни забързаност.Колко много тъга има в тази книга. Възкресена тъга. Тъга, повела невидния си кораб по високите хребети на човешката обич; колко тихо е детството, което гали самотността на сирака, колко съкровен е споменът за майката, която някъде другаде, със силата на светица ще обобщи всемирния майчин стон: „Со солзи и с Бога, напред!“ „Понякога заставам срещу залеза и виждам Времето, провесило нозе от билото на Планината, да безделничи и

да хвърля камъчета в бездната... Затова и аз използвах силите му, докато е още на крака, да вдигна дом – да имам вярна и приветлива съпруга... и куче в двора, и фенер на ореха, под който да седи детенце с книга...“Колко са залезите, които си видял в един ден, Поете? Повече ли са те от тези на Принца от Малката планета, тъжен ли си бил в доброволното си отшелничество и колко твои съсечени братя паднаха по очи отвъд Планината?„Слънцето като ранен войник провлачи кървавия си шинел по върховете на дърветата и падна по очи зад планината.“Прости на сатрапите и превърна страданието си в поезия.И отнася ехото написаното... „Освободи ме – чувах го да вика, срещнех ли очите му, горящи от безсъние. – Нима забрави името ми – назови го и да свърши този съд“... защото ти отказа да съдиш, защото отказа чрез назоваването на имената им да напомняш за тях.Препрочитам един от най-вълнуващите пасажи, срещани от мен, и го споделям, защото и днес искам да избягам от него, крещейки: Боже! Въздигни силата в нас, Боже, и ни благослови с богатството да прощаваме...„Домът на детството ми бе на крачка от затвора и в онези дни, когато майките работеха и нощем, за да ни изхранят, изпълзявах по високата стена и стигах да килията на моя нов приятел – Стария Затворник. Той ме очакваше на своето сковано от дъски легло и свършваше ли разговорът ни, притискаше главата ми до разтуптяното сърце и двамата заспивахме – като пропъдени от ято птици в плаващо върху водите на съня гнездо.Но тъкмо се унасях и навлизах в гъстите тръстики край брега, ръце на друг затворник ме поемаха и ме притискаха към топла и изгаряща за детски мирис гръд... А после се отпускаха и те, за да попадна в отмалелите обятия на трети...Така пътувах към далечните им домове, където ме посрещаха с разперени криле децата им...А на разсъмване, щом свършеха игрите и летенето ни, слизах от последното легло и тръгвах към портала, скрит в широкия шинел на някой от затворниците.

И докато подскачах бос по камъните към дома, дочувах как пазачите ме търсят, как извикват името ми и очакват да се върна в строя...“С прошката, с този най-красив жест на вярата ни Борис Христов въвежда метафорите на не-на-зо-ваното, като колективен императив за духовното ни пречистване. Конкретностите –имена, профили, бухалки, варварства – не съществуват. Конкретностите, изговорени и изговаряни с години вече, имат обратен ефект, изтъняват, загубват първичната си сила. Превръщат се в повторение. Героичностите, от другата страна на монетата, се реартикулират единствено от негероични хора, които непрекъснато посягат към миналото, за да полират собствените си слабости и крехки предателства. Пуцингът няма да помогне! Мъглата също! Може би трябва да се помолим, а не да молим, да помислим и коригираме собствените си несъвършенства, да открием отново „притоците на реката Свобода“ (която пропиляхме и продадохме), събрала ни за малко и останала в „костта“ на мисълта ни като тиха несбъднатост...„Думи много. Думи–хиляди... И ни една от тях на покаяние!“Поезията в „Спомени за хора, камъни и риби“ прощава. Със силата и мъдростта си.И днес, приседнали, ние, читателите на Поета, с камъните и рибите, със залезите пред цамбурването на слънчевата плувка, пием кърваво родопско вино и

се заслушваме в душите си. Мъглата е отнесла празните приказки: „Държах се някога надменно с Времето като го унижавах да върви след мен или го пращах да лети подир безкрили като щрауса идеи; да се напива в празни спорове и да осъмва с врагове на виното; или докато пиша нощем – да чете с досада, а през деня – старателно да го изтрива“… и я има само тази тънка корица споделеност, крехка като сушените плодове, които докосваме и които, заедно със съпричастието ни, ще пречистят очите и духа ни.

Нелесна книга е „Спомени за хора, камъни и риби“. Нелесни са думите, сякаш разбридали смисъл и прошепнати от Поета – този „брояч на Ветрове“; нелесна е вселената на Камъка, вървящ по слънчевия си път, еволюиращ в съвършеното си триединство, от крайпътен, в крайъгълен и после в надгробен; нелесни са и хората, които още „не знаеха как мирише бялата кръв на невинния сняг“...Преди много години Борис Христов бе споделил:„Най-важното качество на един поет е да умее да се вслушва...”И ние, читателите му, чуваме гласовете и тропота на Ослицата, и каноните на небесното песнопеене, където вече никой не изчаква реда си, защото... не е ли това красотата... да кажеш, да бъдеш докоснат от новата молитва, която си открил в душата си и си имал силата и доблестта да преосмислиш; или живеещ в Мълчание, да оставиш рибата под Камъка, занемял пред пролетните куполи на готовите за слънчев полет глухарчета.Мисля си за казаното от Поета:„А аз от редките ми срещи с Музата, не помня да съм се възторгвал от общуването ни. Освен, разбира се, в онези паметни за двама ни безсънни нощи на забрава в търсене на римата.”Мъглата изтънява и изчезва.

Не, днес няма да бързам.

ВАСИЛ СЛАВОВ

Но Побързайте Сега... Да Не Изпуснете Мъглата... Сбогом!

Дъжд, който вали наобратно*

П Р О Ч И Т И

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 3-9.12.2014

Силистра - френски език - преподавател по френски с мисъл за Франция - Франция. Франкофонията ли те отведе във Франция – родината на Волтер, Балзак, Маргьорит Дюрас, Мишел Уелбек , Жак Превер..., или тя е само елемент от причината?– Веднага искам да вмъкна едно уточнение към въпроса ти, може би най-важното – литературата. Тя е преди френския език. Моят вътък е литературен, независимо от квалификационни формации, дипломи и сертификати. Съм поетичен човек още преди започване на изучаването на френски език. Така стана, че детството и младостта ми бяха съпроводени от тези два елемента едновременно – литература и френски език, и може да се заключи, че френската култура беше базата на оформянето ми като личност въобще. Дали съм мечтала да отида да живея във Франция е въпросът ти, доколкото разбирам. Точно така формулирана мечта нямах, не смеех и да мисля за това през тоталитарната епоха, но да отида във Франция като турист – да, мечтаех си, разбира се. След падането на комунизма животът ми се сложи така (омъжих се там), че отидох да живея в страната, която вече носех дълбоко в подсъзнанието си. И една малка забележка – не бих мечтала да живея в страната на Уелбек. Той не е от писателите, които ме впечатляват.Написа ли рецептата за адаптация на българка във френската културна среда?- О, с това се е нагърбила още Юлия Кръстева, а и аз не вярвам в рецептите, а в личните истории на хората. В конкретните животи.Какво се пише сега във Франция? Кои са силните й страни?- Всичко се пише. Всички стилове вървят – биографични, исторически, любовни, психологически, криминалета, няма смисъл да изброявам всичките. Поезията, ако за нея става реч във въпроса ти, е, както вече заявих в едно интервю на български, бедната роднина на френската литература. Но това не означава, че не се пише, издава и чете поезия. Тя е официозното, подмолно течение на медиатизираната литература и е в много добро здраве. Но никъде по радиото и телевизията не се говори за нея. Което е разбираемо. От поетичните сборници не се печелят много пари, а и медиите са предназначени за масовата култура. Такова е и името им масмедии. Поезията се очертава вече като елитарен стил, откакто изостави александрина и римите. За силните страни на френската литература не се чувствам компетентна да отговоря. Би трябвало да се направи сравнение с други литератури, да се дълбаят анализи с ерудитски багажи, които аз не притежавам. Мога само да изброя авторите, които ми харесват и чета. Отдавна не чета романи. Не само защото Барт ги квалифицира като буржоазно изкуство, а защото интригите ме отегчават. Обичам идеите на човешкото мислене, а не въображението му. В този смисъл съм абсолютен фен на Амели Нотомб, която е истинско предизвикателство за конвенционалната проза. Уелбек ми е евтино предизвикателен. Нанси Хюстън (жената на Цветан Тодоров, когото чета с удоволствие) също развива мисленето ми. Жан-Пол Антовен, Еманюел Карер. Наскоро открих креолските автори Патрик Шамоазо и Мариз Конде. Чета съвременните философи Люсиен Жерфаньон, Люк Фери, Мишел Онфре, Рафаел Антовен. За поетите няма да ми стигне една страница. Освен гигантите Ив Бонфоа, Мишел Деги, Бютор, Жюд Стефан, Кенет Уайт, Лионел Рей, обичам и невписващия се в никаква традиция и в нищо познато като стил Жозе Галдо – извънземен случай в съвременната френска поезия. Далечен наследник на Антонен Арто, Галдо е нещо като осиновено дете на поезията. Езиковите му и идейни експерименти са много смели и отлично защитени. Чета го на глътки, с хомеопатични дози, за да не взривя собствените си представи за отвореност на поетичния език, но веднъж инжектиран в творческото ми кръвообръщение, Галдо има ефекта на амфетамин.

Галдоадикцията ми е вече факт. И понеже се занимавам с издаване на поезия, откривам често нови и много талантливи гласове, неизвестни никому, понякога дори никога непубликували. Има много пишещи хора във Франция. И то добре пишещи.Какво се превежда? - Световните бестселъри, разбира се. В поезията се превеждат почти всички националности с изключение на българската. Навсякъде, където представям български автор, интересът е голям. Като към нечувана култура, каквато сме във Франция.Все още ли литературата е авторитет, културен законодател във Франция?- О, не. Деветнадесети век е отдавна влязъл в историята. Живеем в електронно-комуникативно консуматорско общество и това е планетарна реалност.Със съпруга си Патрис Фат издавате некомерсиалното литературно списание Litterales със седалище в град Брест на брега на Атлантическия океан, където живеете. Какви са критериите при подбора на публикациите? - Не може да се говори за критерий като статут в нашето издателство. Ние издаваме само съвременна поезия и работим с оценки. Четирима редактори сме. Текстовете се четат от всеки от нас, оценяваме ги от 1 до 5 и после на събрания обсъждаме и разискваме спорни оценки или гледни точки. Смятаме, че това е обективен метод на работа.Litterales провежда ежегоден конкурс. Разкажи повече за него? Трябва ли да си французин, или няма граници?- Да, имаме ежегоден конкурс за съвременна поезия. Правото за участие се плаща, както във всички конкурси. Анонимен е. Авторите участват само със заглавието на творбите си. Няма поставена тема или каквото и да е друго условие. Изказността е свободна, идейността също. Конкурсът е за френскопишещи автори, независимо от коя страна са. Преди две години го спечели един белгийски автор. Имали сме участници от Канада, Алжир. Може авторът да е от Южна Африка, щом пише на френски, е добре дошъл.Най-новото около вас със съпруга ти е проектът за издателството. Каква ще бъде спецификата му? При нас частните некомерсиални издателства срещат големи финансови препятствия.- Да, това е засега само проект. Ще бъде нещо като издателство за удоволствие – наше лично (с наши творби, мои и на мъжа ми) и на талантливи приятели. Но да не слагаме каруцата пред воловете. Все още е само идея. Що се отнася за паричните

трудности – и тук е така. Особено след банковата и европейската криза много издателства фалираха. „Литерал” обаче устоя на бурята. Съществуваме от 11 години и сме сигурни в бъдещето си за още пет години, живот и здраве.Освен поетеса, ти превеждаш и на двата езика – френски и български, какво има в плановете ти? Кои френски поети искаш да представиш на българските читатели? Какво се стремиш да покажеш?- Засега нямам планове в посока от френски на български. Моите щения са в областта на авангардната поезия, а не намирам трибуна в България за този вид поезия. Много би ми се искало да представя по-обстойно Жозе Галдо. Аз вече преведох нещо от него за алманах „Света гора”, 2013 г. Никакви отзиви, разбира се. Той е много труден поет за превеждане и ако стане така, че работата ми отиде на вятъра... Не ми се захваща, преди да има някаква уговорка със списание, вестник или издателство.Превела си и си представила на френските читатели Калина Ковачева. Колкото и да е нескромно, няма как да отмина факта, че за две години ти преведе мои стихове, които бяха публикувани в седем френски списания, както и в годишника на Сорбоната от 2013 година, а парижкото издателство за философия и модерна поезия L’une & L’autre публикува книгата ми „Временен текст”. Много съм ти благодарна за това! Знам, че си изключително критична и трудно харесваш. От нашите разговори, при десетките изредени от мен български имена, на които искам да ти обърна внимание, ти харесваш само Златомир Златанов. Предстои ли нещо хубаво за Златомир?- Харесвам прозата на Златомир Златанов и особено трилогията му „Лаканиански мрежи”, „Отвъд травма и революция” и „Ален Бадиу, или упорството на нелогичните светове”. Световен е . Златен ни е. Не ми е по силите, а и проза не превеждам. В плановите ми влиза представянето на българската поетеса Петя Хайнрих на френски. Току-що приключих с превода. Ще търся сега издател. И май че вече намерих, но договорът още не е подписан, така че да не урочасам начинанието, ще говорим, когато книгата на френски стане факт. Но вече няколко списания приеха стиховете й, така че съм оптимист.Добре ли се живее във Франция от литература? - „От” не зная, но “С” литература се живее добре. Както, предполагам, навсякъде по света.Отвън погледнато – самотна ли е българската литература? - Да, неимоверно много.

„Има много пишещи хора във Франция”Интервю на Анелия Велева с Кева Апостолова

Имах желание да напиша няколко думи за „Господ слиза в Атина“ на Александър Секулов още след първия прочит на книгата. Неотдавна я разтворих отново и реших, че този път ще го направя. В литературата закъснялата дума има същите права като подранилата, но се случва да е по-вярна от нея. А пък и в аурата на словото времето тече различно. В досадно самодостатъчния микросвят на измисления ни литературен салон, чийто „дрескод“ се колебае между стилизираните потури и смокинга под наем, истинската вселена на четивността е като че ли предназначена за извънземни. Натоварването на художествения говор със задачи – каквито й да са те и както и сложно, претенциозно и трогателно непохватно да са заявявани, затваря контакта с книгата в терминологичен кафез и отмества встрани това, което е неотменно от Омир до днес – литературата не е кръстословица на ума, а пиршество на духовния мир на човека. „Господ слиза в Атина“ ме приобщи с едно автентично удоволствие от четенето и както вече казах, породи у мен желанието да споделя това. Книгата те примамва

така органично в личното си време, че в един миг оставаш в него като в свое.Започвам с това – „Господ слиза в Атина“ очертава суверенността на една художествена притча, която е осезаемо истинска, един калейдоскоп от кървящи парчета на случващото се, изтръгнати от живота, но сглобени в други пропорции, подвластни само на писателското въображение. Авторът е едновременно наблюдател и демиург, нехаен притежател на действителност, която е приумица на таланта, а постига внушението за една неизбежна реалност, която носи и екзистенциална тъга, и неведомост на въпроса защо сме тук и защо ни няма другаде, където знаем, че бихме могли да бъдем. Един герой, който предчувства отговори, знаейки, че те са невъзможни, че животът ги заобикаля. И намира себе си в предизвикателството да ги търси напразно.Сюжетът ни отправя в друга държава. Но присъствието на героя там е така далечно от многобройните белетристични „екскурзии в чужбина“, където българският човек вегетира или в удивлението на стреснатия наблюдател, или в комплекса на незабелязвания

Реквием за вестителя

Галин Никифоров, „Лисицата”, изд. “Сиела”, С., 2014, 15 лв.“Лисицата” е шестият роман на Галин Никифоров. Една удивителна жена, пренесла през вековете обичта към детето си, и един полицейски психолог, раздиран от демоните на собствената си вина, който разследва най-загадъчното убийство в кариерата си. И тяхната история за това как успяват да намерят трудния път един към друг, закриляни от една могъща сянка, която бди над тленното им съществуване с необикновената си справедливост. Всичко това, преплетено с легендата за митичната лисица, която според една китайска притча, знаела тайната на „златното хапче” – безсмъртието, но не се възползвала от нея. Една загадка за смисъла на човешкия живот, за смирението пред неизбежността на смъртта и за всичко, което тази мъдрост поражда.

Милена Фучеджиева, „Сексът и комунизмът”, изд. „Enthusiast”, С., 2014, цена 16 лв.„Сексът и комунизмът“ разказва за невъзможната любов между два елита – комунистическия и този отпреди 9 септември 1944 г., както и за бруталното сексуално съзряване на една тийнейджърка по време на социализма. Сексуално насилие, цинизъм, болезнено приключване на приятелства заради нестандартни сексуални предпочитания, шпионаж в името на кариерата и семейството, скрита книга на Солженицин в шкафа с алкохол, секс като обезболяващо средство,

страх, с който е просмукано обществото на всички нива – всичко това бавно и подмолно руши живота на желаната от мъжете Лола.

Владимир Левчев, „Сънувани”, изд. „Жанет 45”, Пл., 2014, цена 15 лв.Владимир Левчев като разказвач: ново, но не и неочаквано амплоа. Разказите в тази книга не са автобиографични, нито биографични. Могат просто да се четат като хроника за времето и мястото, оковали битието на своите герои. Действието се развива в България по време на комунизма, където авторът е живял през първите 32 години от живота си, както и в САЩ, където е живял в последното десетилетие на този век. Има и разкази сънища, които съставляват една друга, по-различна хроника.

A B R O A D

П Р О Ч Е Т Е Н О О Т Н О В О

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 3-9.12.2014

Четвъртата поетическа книга на Елена Денева „Сенки и бонбонки“ доказва, че това е поредното силно поетическо перо у нас през последните години (първата й книга „Щастие в кибритена кутийка“ излиза през 2005 г.). Без да отчитам многобройните й вече литературни награди (последната й, от 2014 г. – голямата награда „Георги Давидов“, е разделена с Милена Белчева), ще кажа, че изпитвам щастие, когато имам възможност да чета и пиша за нейна стихосбирка (макар че досега съм писал само за „Натюрморт с пеперуди“ от 2013 г.). Както и предишната й книга, и тази е изпълнена от ИК „Потайниче“, но появата й става реалност благодарение на съдействието на основаната през 2014 г. „Асоциация за изкуство и култура Полски Тръмбеш“, в основата на която стоят драматургът Христо Бойчев и поетът застраховател Максим Максимов. Фактът е добър повод да се поговори защо малките селища в България имат по-адекватна реакция към културата, и в частност литературата, от големите общински центрове и столицата. А дали е „новата Петя Дубарова“, или бъдещата Силвия Плат (без житейските им финали, да не дава Господ!), предстои да видим, но не и преди великият съдник Времето да си каже думата. И дали големите таланти се раждат и виреят само в София? В това кратко интро ми се иска да кажа още, че трябва да се отнасяме с пределно внимание, разбиране и нежност към всяко ново поетическо дарование в литературния ни пейзаж, но преди всичко да го обгрижваме като рядко цвете, за да го запазим.Помните ли оная детска песничка „Нови панталонки“: „От днес имам вече нови панталонки. / В джобчето ми дрънкат семки и бонбонки…“? Зад предишната си инфантилност тя крие голям поетически ресурс и Елена го е усетила. И не става дума само за това колко бързо растем и после „тез панталонки колко много значат“. Става дума за много неща, чрез/през които съзряването и нашата рецепция за света ни променят, променят отношението ни към света и неговата онтология. Защото ако „бонбонките“ са дребните неща в живота, същият този живот е осеян и от „сенки“, които ни съпътстват на всяка крачка в съзряването, докато тънем в „безбожност“. Казано на „висок“ критически език, „сянката“ е метаморфоризиране, еманация на дълбоката и истинска поезия, а останалото – дребното, битовото – са „бонбонките“, които формират цялостната ни философия за битието и реално съществуващия свят. Една

философия, прекрасна в своя поетически резонанс, която прекършва/пречупва/преобръща/разкъртва/разкъсва личния (и нашия) живот и естетически заряд и забележете, е плод на нейните поетически търсения в последната година и половина. Твърде интензивно и плодотворно, както при големите поети, гениите. И още: Елена Денева надрасна виртуалното си интернетско присъствие, за да се усети „равна“ сред

„равни“ и на книжното поле, дори повече.Ако говорим конкретно, новата стихосбирка на Елена Денева е структурирана в три дяла – „Но идва птица“, „От черновата на пелина“ и „Църква за снежинки“: 64 стихотворения, които разширяват не просто спектъра на нейните поетически напластявания, но и таланта и умението й да предава своята поетическа рефлексия на всичко около нея. И не става дума просто за преливане на чувства от различен спектър на емоционалния ни живот – оптимизъм, тъга и отчаяние, любов; тази стихосбирка е концептуален поетически проект на/за живота, на/за света, който винаги остава „все така чудесен“, дори и когато „Доброто в мене увехна и угасна“.Винаги съм се питал защо за хубавите книги трябва да се пише тривиално? Може би трябваше да илюстрирам казаното със стихове (но често при Елена това са дълги неразчленими поетически пасажи; а в тази стихосбирка няма и нейни рисунки – те са на Ина Христова и те разделят отделните цикли, както и са илюстрация на кориците, впрочем също толкова сполучливо – два погледа през прозорец: на първата корица празна детска люлка в полет, а на четвърта – може би хилаво зимно дръвче в мрачна тоналност)? А сигурно не го правя, защото ме е страх, че „бисерите“ й ще попаднат в нечии зурли на прасета. Все пак да не бъдем егоисти: (в името на надеждата, за която, подозирам, тя все още пише и ще продължи, в името на чаровната й и богата душевност):

ако няма море, ако няма рапани,ако няма смокини със сърца като рани,ако няма клепачи, от тъгата солени,ако няма прибои, ако няма вълнения,ако няма ожулени от скалистото длани,ако няма луни, ако няма пристанища,ако няма разкъсан от викове огън,ако няма усмивки, достигащи бога,ако няма ни раци, ни риби, ни миди,ако няма какво да се вкуси и види…… направи от душата си сал и го пускайкъм далечните липсващи гледки и устни.

Това, което написах за предишната й стихосбирка „Натюрморт с пеперуди“, важи и за „Сенки и бонбонки“: „В тази книга има всичко, от което е лишен съвременният човек.“ И новата й поетическа книга е изпълнена с копнежи и съмнения, болки и надежди, и тя е „гранична“ във всеки смисъл на думата, пълна с емпатия. Това е истинската поезия на никога непорасналото дете, което съзнавайки своето съзряване, се лута между „сенките“ на тривиалното битие и пожеланието/мечтата „утре като се събудя / да порасна. /Тоест да стана дете.“ И в тази стихосбирка гравитират познати образи и символи от предишни нейни книги: пеперудите, децата (да не забравяме работата й в социален дом за деца), пролетта, тъгата (оная тъга, за която пише и Г. Господинов), птиците, пчелите („златните пчели“)… Стихосбирка, която разпъва хоризонта през личния поглед до неимоверни размери: от безкрилите мравки-хора (тук) до Дамаск (умрялото от глад дете), от слънцето/луната до земния „ад“, от доброто до злото, от красивото до грозното, от детето до възрастния, от любовта до проституцията („добрата фея стана проститутка, / за да изхрани трите си деца“)… до „предела на живота“. Кой предел, какви „пет лева“?Истинската поезия, истинската литература се прави с обич, топлина и сърце (талантът е по презумпция). С такава литература се влиза в „храма“, оня „храм“, за който Елена казва: „Сърцето ми е църква за снежинки“, в който белотата (на снега), чистотата на света и живота надделяват над калта и делничното, но който, да не забравяме, е и дуалистичен, свят, в който трябва да битуваме/творим примирени, в който да си гурме и да си скромен, да цениш сивотата е ценност, в който трябва да живеем/творим просто, искрено, защото „Кой за Бога / ти е обещал / цветя, / мед, / масло / и рози?“ („Дръж“). Поезията е силата да кажеш не само талантливо „обичам“, но и „сгреших отдавна“ („Логорея“), защото и ти си „човек“. Елена Денева е осъзнала всичко това и е отишла отвъд: тя е онази Алиса от страната на чудесата, която тича „след белия заек“ („малка глупачке“), и „тича да стигне доброто“. Тя е тази прелестна поетеса, която завършва книгата си със следното:

Доброто в мен увехна и угасна.Светът остана все така чудесен.(„Кратко за сбогом“)

See you, then.

ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ

Елена Денева, „Сенки и бонбонки“, изд. „Потайниче“, С., 2014, 85 с.

Николай Ватов, „На пеперудени крила (разкази и новели)“, изд. Карина – Мариана Тодорова: София, 2014, 10 лв. Книгата представлява възможно най-пълното издание на белетристичното творчество на Николай Ватов, структурирано в три раздела – разказите и новелите от двете му книги, издадени приживе и донесли му редица литературни награди; разкази, публикувани в периодичния печат, текстове от неговия архив. Томът е съставен от сестрата на писателя – Пенка Ватова; предговорът е на писателката Наталия Андреева, художник на корицата – Светла Христова, дизайн – Георги Иванов. Изданието е финансирано с конкурс от „Помощ за книгата” (2014).

„Светът остана все така чудесен“

към текст на Александър Секулов, издаден по време, когато протестът беше дума, предназначена единствено за чужбина. Говоря за едно стихотворение, публикувано в сборника за студентско творчество „Жар“ на Софийския университет през 1986 г., „Молитва към гнева“. Цитирам:

Аз преставам да зная за какво протестирам, за какво късам жили и нерви, и пот, щом дори и това, което всеки разбира, го мълчиме за друг, някой бъдещ живот.

Този протест, вече разрешен у нас, е разигран в този роман в град Атина. И вече не в бъдещия, а в сегашния живот. Защо в Гърция? Отговарям вместо автора, дори и да не се съгласи.В изданието на „Страница“ (Пловдив, 2003 г.) „Съвременни пловдивски поети“ Александър Секулов публикува две стихотворения: „Пътуване към Крит“ и „Отдалечаване от Маратон“. Този десант на поетическа визия е не само тръпка на дълбочинен интерес към Античността. Това е анализ на цивилизацията, към която принадлежим дори и когато не го знаем. Цивилизацията, разпъната между сражението и вестта за него. Между

действителното и оповестеното.

И почнаха да побеждават повече, отколкото да съобщават.

Тогава ги застигна странна вест за ставащото в Атина.

Градът сега живеел със свидетели, а не с вестители и затова спокойно се отдалечавал от бойното поле на Маратон.

Гърция е метафора на цивилизацията ни, която носи в себе си гена на саморазпада, заложен във възторзите на развитието.Ето защо романът на Александър Секулов е приютен точно в нея и не като чужденец, а като съучастник.Разбира се, има в „Господ слиза в Атина“ една ярка жанрова плънка - и мъжки двубой, и съвременно рицарство, има я и жената, връхлита и „внезапният непознат“, както е оповестено на задната корица. Но аз говорих преди всичко за това, което е открил за себе си и за нас Александър Секулов вътре в жанра и извън него.

БОЯН БИОЛЧЕВ

пришелец, или в констатацията за самобитността ни, която е невъзможно да бъде оценена по достойнство другаде, или в безволевата преподчинимост, или в критикарската неприложимост. Героят на Секулов като естественост на живота си отстоява по страниците на книгата своята самостойност и независимост – казано най-точно, той реализира себе си не в очите или извън полезрението на „другостта“, не с раницата на псевдонародовата митология, а в хармонията и дисхармонията на собствената личност, където и да се намира. Това е герой от нов тип национално достойнство, което не се нуждае от патериците на външното одобрение, герой, който не натрапва националността си като виза за външно присъствие, а участва равнопоставено в едно общо човешко време. Близко до днешния ден. Взривът на протестите в Гърция.Особено впечатление в романа прави параболата на протеста - теза и антитеза на историята. Поради натрупващите се днес прецеденти на социалния, граждански и другопороден протест това би могло да се приеме като приобщаване към вече разрешеното злободневно. Но аз, по повелята и проклятието на литературоведа, посегнах

Ейбрахам Хешел, „Човекът не е сам”, превод Мариан Осиковски, Изд. фондация “Комунитас”, С., 2014, 11 лв.Ейбрахам Джошуа Хешел е автор на изследвания по история на юдаизма, както и на богословски текстове, в които религиозните митове се включват в обсъждане на проблемите на съвременния човек. Макар и писана в далечната 1951 г., книгата “Човекът не е сам” звучи неочаквано модерно и актуално, медитирайки върху основните екзистенциални проблеми на всички времена: кои сме, откъде идем и къде отиваме, кое в нашата природа е онова, което съумява да надмогне ограниченията на тленното, коя е силата, която ни крепи.

Владислав Христов, „Германии”, изд. „Ерго”, С., 2014, 7 лв.Изпълнена с характерния за Христов поетически минимализъм, „Германии” изненадва с необичайната си тематика – горчивите усети и интуиции на емигранта, преживяващ болезнено своето отрешено битие. Тук няма да намерите обичайните вайкания и носталгии – по-скоро книгата е драматичен колаж от фрагменти, който в своята цялост се превръща в маркер на липсата, болката и празнотата, преживявани някак си остранено, с горчивината на един съвременен Одисей, приемащ с мълчалив стоицизъм съдбата си.

П Р И П И С К И

П Р О Ч Е Т Е Н О О Т Н О В О

6 Литературен вестник 3-9.12.2014

Писателят Любомир Канов е автор с изявен усет за гротеската в живота и изкуството. Може да се каже, че той най-отчетливо овладява тази форма сред съвременните писатели – като цялостно светоусещане и единна поетика на своето творчество. Гротеската при него е и игра с абсурда на съществуването, в който елементите на света се оказват непознати и странни, и сатира за времето, в което сме живели и живеем. Изпъкват чертите и на двата вида гротеска в изкуството – фантастичната и комичната гротеска (ако използваме определенията на Волфганг Кайзер).В първия вид гротеска се създава измислен свят, пълен с пълзящи създания, ужасни чудовища и фантастични животни, твърди Кайзер. Най-важните теми са апокалипсисът, животните, растителният свят, смесването на органични и механични елементи, маската, черепите и движещите се скелети като част от страховития свят, лудият и лудостта. Някои от новелите на Л. Канов се приближават жанрово до особеностите на фантастичните гротески.В тях гротеската е отчужден свят, който се опитва да овладее демоничните аспекти от съществуването, но не в психологическия механизъм на готическия ужас, а върху стъписването, когато обичайните представи и възприятия престават да бъдат разбираеми и ние чувстваме, че няма да може да живеем с тях. Неспособни сме да се ориентираме в отчуждения свят, защото е абсурден. Гротеската се превръща в игра с абсурда.В новелата „Логофаго“ е направен опит да се изобрази нехронологичното време, в което пребивава Поглъщащият смисъла в своите пътешествия. Формата на тази новела е пародийна мистификация на легенди, предания и старинни документи, с които се цели да се съпоставят различни противоречащи си сведения в едно цяло, за да се регистрира множественото време. Логофаго дори „пада“ на писателската маса на хрониста, с което Л. Канов оголва похвата в пародийната му функция.Светът и персонажите са деформирани чрез смесването на несъпоставими черти в едно цяло. Логофаго винаги е бил дете, но е на 4000 години, висок е една педя. Понякога го наричат Педофаго заради скъсения крак, а в други времена се подвизава като Логофаго Великолепний, за да води своята борба с гротескните чудовища „стриги”, „битури” и „конхилии”.Названията на монстроозните същества са неологизми, които още със звуковия си състав пораждат отвращение. Гротесковото въображение в описанието не е насочено към смесването на външни животински и човешки черти, тогава би напомнило познатите митологични същества. Стреми се да изгради чудати образи, които нямат аналог, опиянява се да напрегне максимално възможностите на словото и възприятията на читателя и се самонасочва към гротесковата форма, като силно потиска алегорията.Разбира се, съществува и сатирична насоченост в изображението. „Битурите” са вероломни - със своята „обтекаема форма” обичат да се заравят в земята и да захапват жертвите си за петите. „Конхилиите” – „гигантски вредоносни охлюви” с „подли очи, монтирани въру три двойки брадавици на главата” играят злоради хора и съскат при бедствия и нещастия.

Как е изобразена смъртта в новелата? Тя не е животно, геометрична фигура, фалшифициран салам, щипци на Кохер,

самолетоносач, вдовица, стара зеленясала флигорна, парабола, двустишие, пресъхнала река, инфекция и т.н. Разноредовите характеристики въвеждат деструкцията, алогичното, което стъписва и обърква читателя. Алогичното се разраства до тотален абсурд, разрушаващ „рамките на света”. Страшната птица Архидронт, която Логофаго се опитва да пребори, се удря в края на света и се превръща в Антидронт, отворил гигантска дупка към Нищото. Фантастичната гротеска се стреми към тотално въвеждане на абсурда в заобикалящия ни свят и авторът успява да претвори това в ранната новела „Часовникът Гномон”, в парейдолиите „Ентропе - кърмачката на мрака” и „Генеалогия на плътта”.В „Часовникът Гномон” гротесковото въображение се доближава до сюрреалистичното. Деформацията се разгръща на различни нива, за да се разпаднат обичайните представи и връзки между хората и предметите. Преоформя се алогично първо човешкият образ. Разказвачът се навежда над леглото и вижда лицето си с твърди стъкловидни очи, трева прокарва от ушите му, къпинови храсти и хвощове израстват от темето му. Сравненията са алогични, от езиковото ниво деструкцията се разпростира в предметно-смисловия свят на творбата. Часовникът залива леглото под формата на дълга шоколадова локва. Моделира се „обтекаемо” сюрреалистично времепространство. В „Ентропе - кърмачката на мрака” се провокират стандартните ни ориентации и понятия за време, вечност, раждане, смърт, хаос, сътворение, промисъл, случайност и т.н. Персонификацията на абстрактните понятия чрез имена и превръщането им в герои (Ентропе, Хаос, План) подсказва ограничените възможности на човека да промисля необяснимото, като се опитва да го одомашни и приближи до себе си, да го обговори в езика. Гротеската сякаш си поставя философската задача да разруши евклидовите параметри на нашето мислене чрез подчертаване на ограничеността на принципа за персонализация като дефект на мисленето чрез използването му като похват в новелата. В подобен рецептивен ефект се прицелват и гротескови творби като „Генеалогия на плътта” и „Константата на Планк” с уговорката, че последното произведение би могло да бъде четено

и в иносказателен аспект спрямо обществено-историческия контекст на социалистическото общество.Новелата „Константата на Планк” гради фантастична гротескова действителност без директно сатирично внушение. Главният герой Желязко притежава „металургична външност”, пие „тежка вода” от малка електроцентрала и се грижи за нея. Мисията му е да изкове отново константата, която наподобява символа безкрайност, но в крайно груба форма, след нейните трансмутации, за да спаси човечеството чрез своята саможертва. Апокалипсисът се явява в една фантастична антиутопийна образност. На Заговезни небето се превръща в огромно езеро, отразяващо селището, слънцето изменя формата си и става „пипонесто“, подковата, хвърлена от Чугуна, се връща и излъчва бозони и различни кварки, градините раждат не плодове, а дребни птици. Фантастичната гротеска се опитва да въобрази възможния край на съвременния свят, да осмисли какво би се случило, ако се нарушат крехките физически закони, които движат вселената. Но това е само първият план в художествения замисъл.Вторият план се поражда в сатиричното опосредствано съотнасяне на сюжета с контекста на тоталитарното общество, в което живяхме. Неслучайно Желязко е наречен Чугуна, константата, която спасява (какво гротесково опредметяване на вселенските закони!) е деформирана до разкривена подкова - символ на равновесието, щастието, безкрайността. Новелата подиграва илюзията за подредената действителност, но и бетонираното в идеологически монументи човешко съзнание в епохата на комунизма, което превръщаше хората в „чугуни” в една грубовата, примитивна, потискаща атмосфера на съществуване. Върху този втори референциален аспект се поражда и сатиричното внушение. Според Волфганг Кайзер комичната гротеска се гради върху сатирата, карикатурата и циничните изопачавания. Към нея може да се включат новелите „Апокалипсис тогава”, „От долната страна на хоризонта”, „Меланхолии”, „Сутерен”. „Апокалипсис тогава” е силна сатира за българската социалистическа действителност. В характеристиката на персонажите са използвани фантастични елементи, но преобладават сатиричните

изопачавания, които приземяват героите в деформирания български бит. При част от образите се натрупват фантастични черти. Хвърчилков е „човек с полегато лице на чучулига и аеродинамично тяло”. Маркус-Мирониус Главоуст притежава петоъгълен нос с една-единствена ноздра, „изгаря” своето минало, цели къщи, кораби и градове, като „гаси пламъците на пожара” в главата си с вино и го излива в ноздрата си през цинкова фуния. Деструкцията се задейства и чрез буквализацията, отелесяването на фигуративното значение. Такъв герой е още Пи, който се превръща в материализирано число. Събрани в един вход с домоуправителя Голомей Хей Пръдней Мазнев, който отглежда Свинята Нанси в мазата си, а тя се залюбва с „баладичния акордеонист Хрех”, и включени в сюжета на съседския общ бой под камарите туршия, обявената атомна заплаха и сготвянето на свинята Нанси накрая на шкембе чорба, те показват гротесковия бит и душевността и на съвременния българин. Силата на тези сатирично-фантастични новели е в точната диагноза за морала и манталитета на българина, формирани в неговото социалистическо минало, които днес, за съжаление, се буквализираха вулгарно от литературата в живота и на екрана. Апокалипсис сега.В „От долната страна на хоризонта“ отрицателните черти на българския манталитет са сатирично изобличени в изображението на характерни топоси за нашето битие и мислене като селото (село „Стой“ в новелата), „хоремагата“ (кръчмата) или са изразени в стереотипи на отношението ни към света, историята, българската народна песен.В гротесковия свят на Любомир Канов липсва небето, в новелата то е заменено с оловна плоча, която циганите искат да калайдисат, за да просветлят „безслънчевата сивота на ежедневието“. Изисква се позволително за слънце. Земята е оградена с тараби (алюзия и с прякора на известния комунистически деец Георги Димитров). Единственият изход води надолу в Дън-земята. Последният топос на българската реалност са лагерите. Мините са наречени „каверни“ и опитни рудокопци там са „Бегунов“, „Гонев“, „Тичев“, „Бързаков“ „Бежан Бежанов“, посмели да изчезнат от заградената земя.Клаустрофобично е пространството и в сатирично-фантастичните новели „Меланхолии“, „Сутерен“, „Лудница“, в които се разкрива стесненият хоризонт на човека в социалистическата действителност. Мелодий в „Меланхолии“ е зазидан и решава да се самоубие. Милосерд в „Сутерен“ живее на тавана и се бори с дъжда, който вали шест дена и прогизва предметите, сградите и костите на хората до степен, че те завинаги свикват с липсата на слънце. В „Лудница“ повествователят психиатър работи в малък кабинет, в който не прониква светлина, а винаги мирише на варено зеле и „стомашни киселини“ (забележете последния детайл, който ни въвежда в „чревото адово“ сякаш сме погълнати от мрака). Главният герой Автоном Цифрански разлепя предварително некролози за свобствената си смърт, защото се стреми панически да не бъде погребан от своите роднини. Словото ни подсеща за страховитите състояния на пределна непоносимост на същестуването, за която говори Георги Марков в своите репортажи, за вездесъщата параноя, която обсебва съзнанието на следения, „профилактирания“, тормозения от режима човек. Тези текстове събуждат призраците от миналото, защото са пропити с горчивината на реално

Апокалипсис сега. Гротеската

в прозата на Любимир Канов

Л Ю Б О М И Р К А Н О В Н А 7 0

7Литературен вестник 3-9.12.2014

преживяното от автора, за което езикът на мемоарите не е достатъчен, а трябва друга художествена форма – гротеската.Няма как да не е злъчна сатирата, когато се описват и строителите на зазидания свят на тоталитарното общество. „Двамата стоици“ Стоичко и Стоян от село „Стой“ в новелата „От долната страна на хоризонта“ са свикнали да застават в стойка, да „устояват“, да бъдат неизменни. Подчинението и сервилността са основните стожери в мисленето и поведението. „Хамурагашът“ (пиянството) се смята за добродетел, „хорегмите“ (кавгите) са ежедневие, човекът е сведен до „нечленоразделна хорегма“. Силата на тези неологизми (един от любимите гротескови похвати на писателя) се гради върху безумния новоговор в епохата на сталинизма, който писателят сякаш смачква като хартия на пожълтял партиен вестник. Волфганг Кайзер цитира на едно място в своя труд определението на Лео Шпитцер за такива семейства от думи при Рабле, които Шпитцер нарича думи „демони“ и твърди, че те най-добре изразяват същността на гротесковия подход.Гротескови са и персонажите. Логофаго е „изсекретиран“ (ето я ниската лексика, присъща за ренесансовата гротеска) в света посредством сън от своя съсед Спазмодий, който отделя сънища така, както охлювът секретира слуз, за да се движи по-лесно. Кмет (така се казва началникът в село „Стой“) притежава тяло с идеална сферична форма, крепящо се върху едно краче, обуто с вълнено чорапче. Работата му е да подслушва и контролира своите съселяни, като се спуска в центъра на кръчмата с помощта на модифицирана тараба-пързалка. Храносмилането на Кмет – телесната му „долница“ – е свързано с газоотделянето, с кръгова горелка, където постоянно ври котле с боб.Ако гротеската „смачква“ време-пространствените параметри, образите и предметите, пародията ги оглежда в криво огледало. Обикновените въпроси, които задава Логофаго „Къде е небето? Кой скри небето?“, логични и естествени, се превръщат в абсурдни и незаконни питания в социалистическото общество. За сметка на това те са затиснати от бетоните на официалната идеология. Текстът пародира лозунги, рапорти и клишета от времето на социализма.Логофаго продължава да пита къде е пътят за Рим, какво е разписанието на влака за Рим и Станой му отговаря: „Влак има, спирка няма!“. Стойчо добавя: „Спирка има, престой няма!“. Стоян, лечителят, обобщава: „Влакът бяга, ний стоим!“. Кмет констатира: „Заградили сме се с тараба отвсякъде. Влакът не взема пътници оттука“. Следва репликата на Логофаго, че е гражданин на вселената, на което злостно му се отговаря, че е селянин на вселената. Кулминацията е посочването на изхода надолу - „Ако не вярваш – върви по Дарвина!“ – подшушва Спазмо, т.е. деволюция на човека към безмозъчно, дресирано същество.Жонглирането с репликите осмива психологията на подчинението, изолацията и застоя в развитието на обществото.

Фразите са подхвърлени, казват истината, но същевременно си противоречат и обезсмислят, градирани са, за да подчертаят абсурда за бетонираното от идеологеми съзнание.Матрици за изкалъпване на „чугуни“ се оказват и клишетата, с които се претендира, че изразяват българската гордост и уникалност. Подчинените на Кмет съселяни се обръщат към него с поздрава „Ювиги“. Станой отвръща: „Бъбрек, бисер, шаран, чертог, кърчаг, бояр, куче, шамар, тояга“. Изброяването на

прабългарските думи пародира рапортите, с които от детска възраст се вменяваше на човека в социалистическото общество задължението да се подчинява и да слугува на властта. Последните две думи „шамар“ и „тояга“ лукаво подсказват какво очаква непокорните. За съжаление диагнозата на Л. Канов е горчива – тези черти са сякаш характерни за гена в българския родов корен.Пародирана е и преекспонираната мисъл от колоната на Хан Омуртаг за смисъла на човешкото съществуване. Мъдростта е актуализирана с оглед на социалистическата действителност: „Човек и добре да стои – побягва, друг застане, стои, стои и вземе, та остане!“. Друг пример. Логое търси Вечния град, а двамата цигани Ромул и Рем му отговарят така: „Кой Рим? Първият, Вторият или Третият?“ Отново подгавряне с клишетата на официалната историография и стереотипите на българското мислене, с които се втълпява величието на българската съдба като сто процента очевидно, блестящо и непротиворечиво. Спомняме си за досадното подхващане на гръмките тези при юбилейните исторически чествания в социалистическа България за Търново като Втори Константинопол и Трети Рим, за социалистическата държава като връх в 1300-годишната история на България и пр. гранити.Психологията на вечното оплакване от историческата ни съдба е осмяна в пародийната мистификация на „антология на елегични народни песни „Тепавиците на фолклорната тъга“ от Марко Вртиглавич“, от която става ясно, че „млад логоец“ плаче, „сълзи лее, рана си промива, ега заздравее“. Още че „Стоянова майка плаче, Бежанова майка – не“, т.е. дръзналият да се възпротиви и да избяга от зазидания свят на тоталитарното общество не е за оплакване, а за споменуване с добро.Текстът закодирано травестира чрез разгърнато повествование народни мъдрости от типа „Камъкът си тежи на мястото“, „Преклонена главичка сабя не я сече“. Възприемателят се сеща за картината на фламандския ренесансов живописец Питър Брьогел Стария „Нидерландски пословици“ (1559), която неслучайно е влязла в една от колекциите под името „Опак свят“ – подсказка за гротесковия стил на художника. В нея са включени повече от сто поговорки, басни, крилати фрази и шеговити подмятания, които осмиват най-често глупавите постъпки и безсмисленото усърдие, насочено към непостижима цел. Темите за абсурда и пороците също са отразени в картината. Изопачаванията при Канов с цел да се разобличат абсурдната психология на застоя и самоизолацията, деградацията на националния характер кореспондират със символиката на пословици и изрази при Брьогел като „Да можеш дори дявола да вържеш за възглавницата“ (С упорство всичко се постига), „Да си блъскаш главата в тухлена стена“ (Да се опитваш да постигнеш невъзможното) и др.

Най-сложната активизация на културната памет и нейната гротескова обработка откриваме в новелата „Ходисей”. В

нея присъства силна сатира (срещата на Ходисей със Сталин, затварянето на славянските първоучители Кирил и Методий с обвинение в „есперантизъм” (шпионаж), но тя е полифония от теми и мотиви от предходни произведения на Канов, „опак” диалог с древногръцки митове и сюжети около образа на Одисей, най-амбициозният опит да се промислят онтологични и екзистенциални въпроси за устройството на вселената и смисъла на човешкия живот. Като други герои в прозата на Л. Канов Ходисей се стреми да открие основния принцип на вселената. Той няма концепция за историята, защото му прилича на обширен лабиринт с огледала, из който се лутат хора с боздугани, които ги трошат и лепят върху новите огледала прокламации. Не помни имена, защото са неверни псевдоними, скриващи смисъла на нещата. По съвета на своя приятел Хайзенберг следва принципа на вечната неуловимост и не назовава нещата, за да не спре хода на събитията. Негов враг е Ентропия - разединяващата сила, която разрушава непрекъснато света. Чудати са пътешествията му и те травестийно преобразяват мотиви от античната митология. Ходисей среща племето на гилотиняните, които си набавят липсващия крак, като гилотинират този на съседа си. Така се преразпределят отрязаните крайници. Самият Прокруст отрязва погрешка крака на Ходисей, но все пак той успява да го запази в торбата с другите части на тялото си за мига на възкресението. Ходисей и неговият приятел анестезиологът Георх си пришиват колела от каруца вместо крак, за да продължат да пътешестват по света.В Пещерата Ходисей среща спермафродитите, на които им липсват половината хромозоми и те не могат да се родят - диалог с Платоновата алегория за Пещерата, в която философът развива схващенето си за формите (идеите), които са същност на истинското познание, а не материалния свят, познат ни чрез усещанията.В последната част „Другарска жалейка” Ходисей среща великана Полифор Гробаря и влиза в битка с него, като успява да прободе с една спица от колелото-крак центъра на главата петолъчка на исполина подобно на Одисей и неговите спътници, които ослепяват циклопа Полифем с железен прът и избягват от пещерата.Гротесковото представяне на телесността също напомня за обработка на паремийни конструкции. Тялото на Ходисей е представено чрез познатия принцип за отелесяване на значението. Ходисей заявява, че „всичко свое носи със себе си” и разнася в пътешествията си огърлица от бъбречни и жлъчни камъни, наниз от двадесет зъба, отпаданали при неговото остаряване, съхранява косата си в малка торбичка, която използва за възглавница. Събуждат се асоциации с изображения на Смъртта в алегорична форма в световното изкуство, читателят се присеща за идиоми като „торба с кокали”, „кожа и кости“, разгърнати в повествованието. Тленността тържествува и във финала на новелата, когато след танца на влюбените галактики, които Ходисей наблюдава с телескоп, той вижда отражение на собственото си лице, обградено от „астероидите на бъбречните и жлъчните камъни”. Опитът за пътуване в множественото време завършва с неизбежния антропоцентризъм и смъртта, без възможност за възкресение.За възприемателя остава може би една спасителна опция в неговото едномерно време, четейки песимистичните гротески на Любомир Канов, подобно на героя Тезей, който в своето пътуване към Атина избягва клопката на Прокруст, и слага самия Прокруст на ложето му, да отреже постамента на тоталитарното минало в мисленето си, разрушавайки гранитите, за да намери път към свободата си.

ВЛАДИМИР ДОНЕВ

Зорница

Атанас Славов

Добро утро, Зорнице! Добро утро бяло небе! Ти се издигаш сега над този край, над този народ, над пътя му – с любов, която не може да се събере в думата любов. Ти се издигаш, немигащ брилянт на челото на божествената Венера, Всесливането, Всепроникновението, Всехармонието, от пяната на морето, нагоре с въздуха под крилата на птиците, над Сините камъни, в които изсичаме ежедневието си, и сияеш като немигащо око на орел – чист, бездънен лъч енергия над утрото на този ден. Но никой не те вижда. Освен пет-шестте загубени души из мъртвите улици на този мъртъв град в пет и половина сутринта: една недоспала жена с тринадсетгодишната си дъщеря, която нощеска за пръв път е продала тялото си; кафеджията на кафене „Хищника”, който отваря и - жалко - но няма работа за тях, няма клиенти; двама полицаи, които чакат за първата фурна банички на спирката на „Розова Градина”; един писател, който не може да пише в родната си къща, защото нощем е пълна с духчета, които имат само очи и го гледат, гледат... махленската кучка в първия си тур по дневния маршрут; гълъбите - гур - гур, които помпат първото черво курешки за мъртвите покриви на запустелите градски паметници на културата, за разкекерчените тротоари и за метачките от долната махала с техните прави забрадки и криви метли от клечки.

Бялото засиява. Хоризонтът прорязва и от това, ти Зорнице, тази сутрин ставаш все по-ярка; сега вече съвсем ясно – дупка в твърдта на небето, през която жужи лазарен лъч бяла божествена енергия над безпътието на този народ, дето сега никакъв го няма из пустите улици на пустия си град.

Но ти си и Вечерница. Ти си, която си го сложила да спи, ти си, която си го събудила, за да го сложиш пак да спи. Издънените тротоари са такива, защото са се износили от провървения път. Пустотата е пустота само на фона на гъмжащото минало. И там, където е имало минало, минало ли е или дръпване на черта, от която да се чете бъдещето; вечерно приспиване, без което не може да дойде чудото на утринното зазоряване. Защото ти си Зорница, Вечернице.

След час махленската кучка ще си получи първия ритник и първия камък. Прясната проститутка ще излезе от моминския си сън провидяла чудото, че вече крачи с майка си жена до жена, улицата пълна с мъже, всичките силни и грозни, защото животът си има своя ден и този ден е пълен с безбрежния порив на сливането, и ето – тя ще го владее с това бебешко тяло, което носи на краката си надолу към „Розова Градина ”, зад краката си, между краката си, в празните си сега ръце, в учудения поглед, с който поглежда майка си. Полицаите ще надуват колата си из индустриалния квартал, долната махала, горната махала... Писателят ще напише „Добро утро, Зорнице! Добро утро бяло небе!...” несигурен и уплашен, защото не знае къде ще го отведе тази фраза, този ден, тази книга...

Свещено бъдеще мое! Наше!

Вечно бъдеще във вечното ни минало.

Л Ю Б О М И Р К А Н О В Н А 7 0 П А М Е Т

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 3-9.12.2014

Тази есен зрителите на международната програма “National theatre LIVE” имаха възможността да видят спектакъла „Трамвай „Желание”, реж. Бенедикт Андрюс, игран в театър “Young Vic”. Българската публика вече трета година е част от този проект и все пак още се изненадва от майсторството, на което става свидетел. „Трамвай „Желание” е пример за театър, в който всички елементи имат равностойно значение както по отношение на разработването им, така и по отношение на значенията, които изграждат.Може би е най-добре да започна от пространственото измерение, което ще бъде входът ни към атмосферата на спектакъла. Самата зала на театър “Young Vic” е изградена амфитеатрално, така че публиката обгражда сцената от всички страни и по този начин всеки един зрител има различна гледна точка към нея. Това камерно пространство създава усещането за интимност. Мисля, че благодарение на техниката на заснемане, която дава поглед от различните ракурси в залата, ние, възприемащите през киноекраните, успяхме да усетим тази атмосфера. Това усещане за уют и уединение при зрителите обаче е в контраст с усещането, което носи сценографското решение (Магда Уили) на „Трамвай „Желание”. Апартаментът на Станли и Стела, в който се развива действието, няма нито една стена и прилича по-скоро на витрина, която излага на показ човешките преживявания. Този апартамент е като че ли един щрих, който рамкира погледа на зрителя и го насочва към хората вътре, чийто комфорт е нарушен. Всъщност пространството е много изчистено, в него няма излишни предмети, а преобладаващият бял цвят засилва усещането за лаборатория, в която се изследват отношенията и чувствата. Това обаче е един съвременно обзаведен апартамент, което задава и времевия контекст на този прочит на пиесата, а именно съвремието. Тук трябва да отбележа майсторството при изграждането на осветлението, което е приглушено точно както Бланш иска, и създава една мекота, която рязко се разграничава от остротата в отношенията между персонажите. В интерпретацията на Бенедикт Андрюс разработването на взаимовръзките между персонажите, както и личните

им характеристики, е изключително разгърнато. Тук Бланш (Джилиън Андерсън) не се превзема нарочно, за да предизвиква внимание. Нейната превзетост е като че ли несъзнателното й средство за стремеж към един по-хубав, по-изискан и по-поносим свят. В „Трамвай „Желание” на Бенедикт Андрюс прословутата реплика на Бланш „Не искам реализъм. Искам магия!” е превърната в лайтмотив. Ето защо едно от средствата й за загърбване на реалността става алкохола, чието въздействие я успокоява. Бланш се стреми към идеала на достойното съществуване с фини и точни взаимоотношения, но самата тя отдавна е спряла да живее по този начин. Затова грубото и примитивно поведение на Станли (Бен Фостър) я кара да изпада в шок от това, че все повече се отдалечава от своя идеал. В този спектакъл у Станли Ковалски няма и следа от чувствителност или разбиране към другите. Той се държи пренебрежително и господарски дори с приятелите си, а какво остава за Бланш, която се опитва да го съди и засрамва. Единствената сцена, в която като че ли у него се забелязват наранени чувства, е тази, в която той чува Бланш да го сравнява с нееволюирал човек. После обаче Станли старателно си отмъщава и така разбираме, че онзи блясък в очите му не е бил от чувствителност, а от ярост, че тя си позволява да го категоризира. Ролята на Стела (Ванеса Кърби) тук е засилена и особено важна. Тя се люшка между сестра си и Станли, между живота, който е водила, и между сегашното си положение. Тя разбира ситуацията на Бланш и иска да й помогне, но от друга страна, обвързаността й със Станли я възпрепятства. В крайна сметка тя не успява, а под въпрос остава възстановяването на хармонията в отношенията със Станли.Освен силното индивидуално присъствие на всеки един от екипа, актьорската работа впечатлява и с изградената ансамбловост. Както знаем, овладяното слово е основна характеристика на британския актьор. В „Трамвай „Желание” екипът е работил в посока да усвои характерния южняшки американски акцент. Освен това тук произнасянето на словото е и част от характеристиките на отделните персонажи. Тембърът на Бланш например е пресипнал и патетичен през цялото време. А от начина, по който говори Мич (Кори Джонсън), може да се заключи за неговата стеснителност.В спектакъла има моменти, които разкриват и хумористичната страна на ситуациите, тя обаче се сблъсква с другата линия, която се оказва по-силна. Например сцените между Станли и Бланш, в които той демонстрира иронично отношение към нея, а тя като че ли не разбира това. В тези сцени обаче грубостта и агресията веднага вземат превес, а Бланш може би се преструва, че не ги усеща, за да се защити от тях. Друго звучене има

краят на срещата между Бланш и Мич, когато и двамата са непохватни в общуването и темите, които избират засилват неловкото усещане помежду им. Безспорно тази непохватност ни разсмива, но чрез смеха си бързо осъзнаваме, че Бланш и Мич са последната надежда един за друг, единствената останала възможност. И нашата усмивка се превръща в гримаса, изразяваща разбиране.Последно бих искала да обърна внимание на костюмите и на музиката. И двете означават съвременния прочит на пиесата на Тенеси Уилямс. Докато костюмите подчертават характерите на персонажите и отношението им към себе си, то музиката усилва настроенията в сцените. Тоалетите на Бланш например винаги печелят вниманието с яркия си цвят или с аксесоарите към тях, Стела пък е облечена по-семпло и спортно, но това не скрива нейния сексапил. Музикалната част се състои от различни по стил парчета, като се почне от Крис Исаак с “Wicked game” в сцената когато припламва надежда за оформяне на взаимоотношения между Бланш и Мич, и се стигне до MJ Harevey с “To bring you my love” в сексуалната сцена между Стела и Станли.Рецензии за „Трамвай „Желание” излизат във всички медии в Обединеното Кралство и дори в САЩ. Всички са единодушни, че това е Ролята в театралната кариера на Джилиън Андерсън, някои критици като Майкъл Билингтън пък харесват само отделни части на спектакъла. И все пак „Трамвай „Желание” на Бенедикт Андрюс се превърна в най-бързо продавания спектакъл в историята на “Young Vic”. Този факт говори сам за себе си.

ЕМИЛИЯ ИЛИЕВА

Следваща спирка – Театър “Young Vic”

Джилиън Андерсън (Бланш), Ванеса Кърби (Стела) и Бен Фостър (Станли) в „Трамвай „Желание”, театър “Young Vic”, Лондон

Между 24 и 29 ноември 2014 г. в различни алтернативни сценични пространства във Варна се проведе пилотното издание на „Вертиго” – фестивал за съвременен танц и алтернативни изпълнителски изкуства. Организаторите „Graffit Gallery” и „Kinesthetic Project” програмираха пет представления, тематично репрезентиращи съвременния танц на българска сцена и една обобщаваща лекция на Ани Васева, която зададе контекста на случващото се. Мотото на фестивала е „Алтернативни представления в алтернативни пространства”. Доколкото се касае за българската традиция в представянето на подобни практики, сама по себе си Варна може да се разбира като алтернативно пространство за представянето на концептуален съвременен танц, което е както провокация за публиката, така и предизвикателство за организаторите. Целта на фестивала е да представи пред варненската аудитория най-любопитното и актуалното от българската алтернативна сцена, базирана в София. Този проект е важен, защото отграничава и определя съвременните алтернативни сценични практики, с което те биват дефинирани и събрани и оттам придобиват различима позиция в културното пространство на града. Аз имах възможността да проследя събитията от първите три дни на фестивала: „Саломе”, лекцията на Ани Васева и „Фаетон: Изверги”.Без да имам цялостен поглед от фестивала, все пак мога да откроя едно базисно впечатление: той работи за развиване на аудиторията на концептуалния съвременен танц, което е все още проблем в София. Макар и град с дългогодишни театрални традиции, Варна има преобладаващ интерес към конвенционалните сценични практики. Създаването на фестивала „Vertigo” е рискован и провокативен за аудиторията акт, но такова е и всяко едно начало. Основната идея за „Вертиго” е на Мирослав Йорданов. Той е едновременно артистичен директор на фестивала и хореограф на откриващото събитие – премиерата

„Саломе”. Мирослав Йорданов има вече свое утвърдено и ясно разпознаваемо присъствие в сферата на съвременния танц. В своите хореографски търсения той изследва времетраенето на тялото в пространството и неговото

взаимодействие със звуковата среда. През деформация, фрагментарност и интензитет се поражда ритъм, който последователно структурира цялото и превръща движението в действие, а абстракното в конкретика. В своята премиера, която беше и откриващо събитие за фестивала „Вертиго”, Мирослав Йорданов представи силно концептуализиран и осъвременен прочит на „Саломе”, известната библейска история, която разказва как в един танц се преплитат нишките на желанието и смъртта. Оставайки верен на тенденцията да интерпретира възможно най-старите наративи, по парадоксален начин, хореографът интегрира най-съвременни изразни средства. Звуковата среда, пространството и тялото са алтернативна разработка, те са експеримент. Това е любопитен ход, който сблъсква старото с новото и дава нови ключове на тълкуване както на едното, така и на другото. От „Саломе” М. Йорданов взема специфичното настроение, което се поражда от желанието – танцът на Саломе, провокирал фаталното желание на Ирод. Изпълнител е Мирослава Захова, която има вече немалко изяви като изпълнител в алтернативната съвременна сцена – освен в представленията на Мирослав Йорданов тя се включи и като актриса в “Imagining America”1. Тук Мирослава Захова по-скоро се превъплъщава в ролята на Саломе и предава това настроение най-вече чрез лицевата си експресия. От минималистичните движения на нейното разголено до кръста тяло съвсем ясно се откроява лицето й. Първоначално тя комуникира с публиката със загадъчна усмивка, а по-късно когато усмивката се превръща в тих, но постоянен смях, идва ред на взаимодействие със звуковата среда. Тя е направена от Емилиян Гацов – Елби и този момент се превръща във връхна точка на представлението. Преплитането на смеха на Мирослава Захова със записа на съвсем автентични задъхвания е еманация на разбирането на желанието едновременно като удоволствие и опасност. Поради продължителното траене на този момент зрителят получава възможност да различи много

1 Театрална променада из американския авангард, уъркшоп в

рамките на шоукейса на 22-рото издание на МТФ „Варненско

лято” .

разнообразни по характер нюанси в звуковия ефект, каквито са смехът плач, смехът задъхване, смехът задушаване. Друг подобен момент е разработен чрез лицевата експресия на Мирослава Захова, както споменах по-горе. Последователно усмивката на Саломе от привлекателна се превръща в зловеща, а оттам – в налудна. Ситуирана в стерилната среда на представлението, където всичко е бяло, като че ли не се променя усмивката, а рефлексията към нея поради дългото й траене. Мирослав Йорданов умело работи в тази посока – да деформира времето в света на своите представления. Няма бързи преходи и смени, защото тялото действително присъства в пространството. Разтягайки времето, тялото ситуира движението и образува неговото траене.Може би другият запечатващ се в съзнанието образ (също изграден чрез гореописания ход) е „поглъщането” на самолета. Този акт би могъл да бъде далечна референция към драматургичната основа на „Саломе”, където целувката е изключително ключов момент. В случая тук, ако има целувка, тя е е трансформирана в поглъщане на предмет – фрагмент от съвременната действителност. Самолетът стърчи от устата на изпълнителката във вертикално положение. След продължителното гледане на този акт не е ясно дали той се е приземил, там или е израснал като продължение на нейното тяло, превръщайки го в материализиран монтаж на една сюрреалистична ситуация. Във всеки случай тук е запазен интензитетът и продължителността на движението, увеличавайки неговото значение и ефект на въздействие до максимум.„Саломе” е логично продължение на работата на Мирослав Йорданов с изпълнителката Мирослава Захова. Той потвърждава неговия концептуален подход към овладяване на сценичното. Неговата работа с драматургията и изпълнителя няма аналог в българските алтернативни сценични практики. Хореограф, който не е танцъор, той представя своето виждане за движението и действие по пътя на неговото времетраене, феноменология и статичност.

ЕЛЕНА АНГЕЛОВА

Премиерата на “Саломе” на Мирослав Йорданов на фестивала за съвременен танц и алтернативни изпълнителски изкуства „Вертиго”

9Литературен вестник 3-9.12.2014

Виктория Лекова

Онзи, който бяга, рано или късно се превръща в онзи, който гони.

Онзи, който гони, рано или късно спира да го прави.Аз.

Наех стая в хотел, за да напиша този текст. Взех домашните си чехли, малко листове за писане и лаптопа с музика на Clint Mansell и Arvo Part. Паркирах отпред по мръкнало и се насочих към високите етажи. Твърдя, че няма нищо по-абсурдно от това да изхарчиш непредвидено голяма сума без поет ангажимент в името на статия, от която няма да видиш хонорар. В същото време твърдя, че единствено утробата на лишените от спомени хотелски стаи предлага необходимата среда, за да се зарови човек в собственото си съзнание и да открие как работят поотделно, къде се срещат и как функционират комплексно любовта и паметта, респективно техните преплитащи се аспекти – памет, спомен и припомняне. Намирах за удачно да работя по темата тъкмо тук – в това изличаващо обитателите си пространство, в стая, в която и най-активен индивид не би могъл да остави следи. Всичко мигновено се изтрива от камериерката – не остава и отпечатък, ръбовете на леглото са изпънати, огледалото е избърсано, сякаш никой досега не се е оглеждал в него. Измамната природа на началата, лъжата, че си първи, забърсването на конвейерното естество на нашето съществуване. Индустрията, макар и в рамките на своята затворена система, го онагледяваше добре – трий спомени, за да продължаваш напред. Това внушаваха реалиите на скоростния свят, в който се изроди нашата издълбинна вселена – и днес повече от всякога, когато бързото се предпочита пред бавното, а краткото пред дългото, язвите по телесата и духа ни са отпочнали необратим цивилизациозен разпад, някакво саморазрушение тъкмо от оборотите, на които човечеството върти, тъкмо днес – когато повече от всякога краткият в сравнение с вечността отрязък на биологичните ни животи обеднява откъм смисъл и се скъсява отсечката между раждането и смъртта, превръща се в препускане към фотофиниша – заснет с устройство от най-нов технологичен клас.По същото това време, в което аз мрачувах с разсъжденията си над начина, по който извикваме и задържаме споменните образи в хранилището на сърцето, София се стъмваше със съботна препирня: киносалони, трафик, витрини на ресторанти и клубове, които чакаха своите посетители с измити (лишени от снощен спомен) чаши. Щяха да се случат стотици срещи, най-малко още толкова начала, протичания и събития, амвонът на тази нощ щеше да приюти неизброимо множество проявления на нашето настояще – от утре, застинали спомени във фактологичния архив на нашето минало. Кое поражда спомена? На коя улица се срещаха понятието любов и понятието памет? Наблюдавах града от терасата на своето изумление – отдавна не бях виждала от птичи поглед трескавите вечерни булеварди, невротичното и възбудено туловище на придвижващите се маси, светлините на нощните таксита, неонови реклами и светещи билбордове насред изгасналия смисъл на цялото това суетно щуране. Този текст налага едно обезателно питане: какво е памет? И като последствие от същото - уточняване на някои разграничения из понятийната му многозначност. Памет означава едновременно склад от изживяното, способността да извикаш и разгледаш съдържимото в това складово помещение, както и самият акт на разхождане из него. Науката познава колективна, индивидуална, историческа, любовна и телесна памет. Сърцето познава само тази: паметта на палимпсеста. Наред с външната, вторична среда на културата, която също отлага своите наноси в индивидуалното ни мозъчно корито (трупа своите излишества и счупени предмети в склада на изживяното), конкретните възможности и навици на емпиричната мозъчна физиология на всеки отделен човек представляват механизма за архивиране на етапите и случките на нашето съзнателно съществуване. Не това обаче е предмет на тези есеистични разсъждения – а именно опитът да се обясни какво е актът на спомняне, разглеждан през призмата на любовта. Тъкмо тази друга памет, която се поражда от обичането.

Изпуших една цигара. София съвсем замръкна. Прочетох написаното дотук. Вдигнах оперативния работник от БАН, който е седял на стола ми, сложих да седне писателят.

Съвременният човек желае да минимизира горчивината в любовното и да дъвче до безкрай сладкото на дъвката. Случва се да се задави лошо. Най-често просто изплюва и продължава нататък.

Всеки има по една хотелска стая за запомняне. Изгубена любов, или случена любов. Меланхолна любов, изстрадана любов. Изличаване. Или намиране. Памет за онова, което не може да бъде изречено – това е любовната памет. Силуетите са размити, разговорите са заличени. Единствено това усещане, този текст.

*някой денкогато се отрониш като листи моите 50, 60 или 70 години след тебса много зими на една и съща белотаса много пролети на един и същ цъфтежда не взема да се натъжапиша на себе си от тази къщаот листата и клоните кито прозорците галятпиша не на мена на някакво друго себе си от тогавада не взема да забравя:щастието не обитава сезоните нито се нанизва като конец в ухото на дългите годининито съшива кръпките ТО ТРАЕ МИГОВЕ НЯКАКВИпръснати като скъпоценни трошицив паницата на кантарамногото години могат само да се трупатв другото блюдо колкото да не помръдва везната

някой дендодето и аз се изгубяи тази къща се обитава от нови животии времето се е сменило и новопокарали клони галят прозорците

някой ден да се върнем отновоили най-малкото да се знае:

били сме щастливи.

Платих хотела и тръгнах. Утре от мен и моето писане нямаше да има и следа.

КРАЙ

Любов и памет*Споменът е вишнева клонка в зимата на битието - никой не бива да си спомня броят на венчелистчетата. Вместо това трябва да се упойва от техния аромат.

*Безпаметният човек (също като безлюбовния) не усеща болка.

*Липсата на памет е вид лекота, освобождаване, разтоварване. Във всяка система архивът е онова, което тежи най-много. Неговите рафтове поддават, подпорите му не издържат. Човек се отървава от унищожителните детайли на своето прежно битие и същество с нетърпението, с което хвърленият в морето бърза да отмахне вързаното за крака си паве. Споменът тежи, спомнящият си потъва. Любовното паве (любовният спомен от изгубената, изличила се любов) е обеснически камък.

*Сърцето е палимпсест.

*помня сепишех по тополови листаискам да опитам нежността ти

Любов и памет – антагонистични понятийни форми на един и същ процес у човека: да забрави. Актът на спомняне представлява неподвижене. Човек застива, загледан в отражението на прозореца, или се вглежда продължително в нечие лице – все моменти на спиране, неподвижност, не-движене. От друга страна, тъкмо този кратък извънвремеви подслон е цветист и преизпълнен с подвижни картини. Да си спомняш загубена/недовършена/несподелена любов е като да я съживяваш от пантеона на полегналите вечности. Около огъня на това възкресяване танцуват петите на тъгата.

Спомням си един откъс от X-тиния дневник на Мишел Турние. Изрових го, на 15-а страница е: “Времето съсипва всичко. Всичко, което обичаме. Всички, които обичаме. Но нека му признаем и заслугата, че заличава всичко и всички онези, които мразим и които ни мразят, както и страданието, дори и смъртта. В крайна сметка, рушейки самите нас, времето пресушава източника на загубите и страданията ни.”

Днешният човек не помни – той има централен процесор и оперативна памет и множество периферни устройства, които да го лишат от великата драма на човешкото същество – как да премине през този свят, който не разбира, без да израни себе си и другите в настоящето, но и без да прекара останалата част от своето време в спомняне и изкупване на греховете на тези дела. Всичко минава през нас и оставя своите следи – и изживяното, и пропуснатото еднакво бележат вътрешния рабош. Като любовните синкопи с времето започват да оформят сърцето като палимпсест.

Язвите на неизживяното са по-дълбоки и болезнени от обривите на изживяното.

Днешният човек сменя любимите си, като гледа на тази смяна като на изличаване. Стремим се да изрежем бившия вече любим от сърцето и спомените си, за да ускорим процеса на апатизиране, нещо повече – направо да го прескочим. Защото това променя. Стремим се да се променим, за да не бъдем вече онези, които страдат.

10 Литературен вестник 3-9.12.2014

СамЯна Пункина

После сядам на терасата, без да светвам лампата. Дъждът пада по колената ми и в чинията със сандвичите. Не искам да ме виждат съседите отсреща. За днес ми беше напълно достатъчно. Гърбът ми се опира в стената под стряхата. Градът вече не звучи притеснително заглъхнал, както преди малко, когато се прибирах. Честно, на излизане от работа помислих, че съм оглушал. Даже влаковете пристигаха без звук на пристанището. Нищо не мръдваше, нито листата, нито морето, толкова тихо, че можеш да чуеш как последният турист за лятото отваря кутийката си бира.

Усетих започващата паник атака. Градът беше като след неутронна бомба, никой нямаше, нищо не можех да разбера. Чух го още от предната улица. Песът на балкона ми лаеше като за световно. Не бях сигурен какво трябва да правя с него. Беше ми го оставила една мацка, която май нямаше да се върне да си го прибере. Голямо куче беше и не особено възпитано. Всъщност брутален беше, всичките съседи го чуваха и усетих как се привеждам, как се надявам да не бъда разпознат, докато влизах във вътрешния двор. Песът направо се съдираше от лай. Изшътках му, от което той вече напълно изтрещя, взе да пръхти, квичи и вие, чуваше се как събаря някакви мебе-ли в спалнята ми.

Честно, мацката не си струваше, просто някаква среднощна паркова забивка, обаче аз живея в този град само от няколко месеца и трябва да си призная, че нямам никакви приятели, даже познати нямам. То това беше и целта, нали, да се разкарам от София, докато хоризонтът се поизчисти. Нещата се уредиха бързо, работя в охраната на един хотел, който много старателно си пази територията, намерих си апартамент с покривна тераса. Съседната сграда скрива гледката към морето и затова ми излезе евтино. Положението е на стенд бай.

Една вечер след прекалено много самотни бири на терасата излизам да се поразхо-дя до парка. Присламчвам се към компания с раници, които изобщо не ми обръщат внимание. На равни интервали от време бутилката обикаля кръга и стига и до мен. Надигам и не се хабя да говоря. По едно време се появява мацката с кучето и то директно се хвърля да ме клати. Тя нещо ми се извинява, дърпа го, ама не може да го свали от мен, защото песът тежи колкото нея. Не знам какво съм й казал. Сигурно съм измислил нещо джентълменско. Така или иначе, резултатът е налице. Сутрин-та тя се събужда, измива гурелясалите си сини очи, сресва кестенявите си коси и изхвърча “на работа”.

- А песът?- Вечерта ще си го взема.

Вечерта се прибирам и вкъщи е Виетнам, Хирошима, Нагазаки и Кербала. В първия момент изобщо не си спомням за песа. Викам си, намерили са ме, ама честно, не съм очаквал да са толкова ядосани. Замръзвам на вратата, защото от кухнята се носи някакъв шум. Логично ще е да бягам, обаче истината е, че съм се парализирал от страх. Тогава излиза той, схлупен, един такъв, гузен, опашката между краката, целият в брашно, шибаният пес, който ми е претарашил къщата. Ела тука, викам му, точно преди да избълвам фастфууд вечерята си върху тоталния ужас. Ела тука. Седни. Седни, бе, ама не в локвата. А така. Дай лапа. Шибано псе.

На следващата вечер тарашът не е толкова бесен. На третата милинкият е чатнал как се отваря хладилникът и си е осигурил забавление за цял ден. Вкиснато бърша издрайфаната картофена салата от пода и едвам се сдържам да не се разпиша и аз. Купувам му храна за чувствителен стомах. Копелето има по-чувствителен стомах и от мен.

Вечер лае. Всъщност не знам дали лае само вечер, но аз тогава го чувам, на връщане от работа. Стои с два предни крака, подпрени на парапета на терасата, и се съдира да лае. Гласището му се блъска между новите кооперации. Присвит, очаквам нощта, в която ще ме залеят с помия от някой балкон. Ето и сега съм прибрал глава между раменете си. Прибирам се, слагам няколко филийки да се пекат на котлона. Тогава звънва на вратата съседката от долу да ми каже, че съседите отсреща, кучето, нали, такова, щото те, разбирате ли... и изпада в едни от нейните пелтечещи антракти, които могат да се проточат оттук до ноември, докато кухнята, а после и кори-дорът, се пълнят с дим, филийките, по дяволите, Да, да, добре, да, викам, извинявай-те, няма да се повтори и затварям вратата пред носа й. А, да бе, как ли пък няма да се повтори.

Хлътвам в кухнята и отварям прозорците. Чувам как между новите кооперации лелките ме обсъждат на висок глас. Нещо за изселване. Нещо за тровене. Правя си нови сандвичи и сядам на терасата на тъмно под започващия дъжд. Стряхата не може да ме покрие целия, но поне пейката е на сухо. Първите капки мокрят чинията ми. В града се чуват някакви превозни средства, вече не е като след апокалипсиса, макар да е ясно, че сезонът е свършил и аз изглежда няма да мога да си тръгна от тук тази година. Псето идва и ляга в краката ми под дъжда. Обръщам го по гръб и започвам да го чеша по корема с обувката си. Милинкият изпада в екстаз. Става, прави едно кръгче, като стъпва в паницата си с вода и я разлива, после вирва крака за още милувки. Нищо не разбираш ти, викам му, изобщо нищо не разбираш.

Мацката с кучето няма да се върне. Тя вече не и мацката с кучето, ако трябва да съм точен. Понякога пробвам да зарибя някоя друга кучкарка по време на разходките, но псето не е точно добър повод за запознанства. Плюс, че според кучкарския ети-кет е редно да питаш за името на любимеца. Няколко пъти превъртам нашийника му през ръцете си, но там нищо не пише. Викам му Копеле и той ме разбира. Викам му Шибано Псе и той идва при мен. От време на време, докато се бръсна или вливам сутрешните си дози кафе, го хващам, че ме гледа. Тогава погледът му е съвсем мек, супертъмнокафяв, почти обичлив. После песът скоква от мястото си и се хвърля да ме клати, а аз го обръщам по гръб на пода, натиквам лице в муцуната му и започвам

да се зъбя и да ръмжа.

И така всяка сутрин.

*река в пусто селокъщите бавно слизатв своите отражения

*запустяло селощедри черешипротягат клони през оградите

*непознат парка цъфтятрози от детството

ВЕЧЕР НА ПОЕЗИЯТА

Да слушаш поезияна полупознат езикотвън да тече рекада разбираштук-там по някоя думапосле другано не и връзкатаи постепенноте да се съберат по нов начинповлечени в нови значенияи вечев голямата залаоградена с листатапропускащи късчета слънцеда зазвучиненаписано стихотворениеизречено от толкова много поетии чутосамо от теб

ОТРАЖЕНИЕ

Този облакприлича на благославяща ръкапротегната отгорено в отражението на рекатае като дланобърната за милост

СПОДЕЛЕНОСТ

Всяко наше движениеоставя отпечатък в светлинатакато че пишем със графит по сребърна материяи мисля си: във някакви пространстванавярно тези знаци са четимитам съществата седнали край своите огньовесъбират вечер сребърните листии плъзгайки се по извивките вдълбанис напевен гласна своите деца четатизящни приказкиза всичкокоето ний живеем тук

СРИЧАНЕ НА ПЪТЯ

По наклоненото стъкло на капандуратавърху прашец от цъфнали дърветаизписали са браздулици капкитеприлични на следи от тънък червейприлични на меандри на рекаподобни на извивките с коитосе гмуркат бели риби в светлинатаи розите до дъно се разтварятзащото все така се вие Пътят –извива се кръжи и криволичии може би нанякъде отвеждаи може би дори да има смисълдосущ ей тези чудни браздулициизписани случайно от водатав прашец златистот вятъра донесен

ТРЕВИСТО

Не знам дали като погледнав градинката си край рекатагнездо от сънища ще видяна вятъра да се поклащаНе знам дали като кача сена покрива на свойта къщаще видя мислите си-птицисред облаците да се носятНе знам дали като се спуснадо хладината на мазетоще видя в кръглите бурканинай-съкровените минутиНе знампо стълбите щом тръгнаи портата пред мен отворяна кой ли път ще се окажаи ще ми дават ли цветятаот малките си плодни питиобвити със листа зеленита топлото във мен да храня

ИЗГРЕВ

Дали по пясъчните дюнисега отново ще познаяче идва вече ново слънценапредва лятото горещои вятърът през мен минаващме призовава там къдетоморето сънено надига отвътре пазвата си облаи морава като медузаза да ме парне през лицетосъс вътрешното на зората

ТЕЗИ ДУМИще взема всички тези думии тъй добре ще ги разбъркамче дъното им ще се видии дупчиците откъдетокато крилати черни мравкиизбликват и се разлетяватнад мен във всичките посокии все кръжат във светлинатазамаяни от танц любовен

Антоанета Николова

11Литературен вестник 3-9.12.2014

Проф. Михаил Неделчев, НБУ

Уважаеми колеги, дами и господа,

На 30 ноември 2013 г. преди представлението на пиесата „Нирвана” на Константин Илиев в театрална работилница „Сфумато” (режисьор проф. Иван Добчев) обявих началото на Яворовата година на траура - 100 години по-късно и изразих надеждата си, че множество днешни българи ще бъдат въвлечени в това поле на посмъртна култура на паметтта. През годината бяха осъществени разнообразни общностни акции (национални научни кръгли маси, конференции, премиери, разговори, беседи и слова) в Чирпан, Поморие, Бургас, Варна, Велико Търново, Созопол, Благоевград, София; издадени бяха единствените броеве на вестниците „Памет за Лора” и „Яворов лист”, както и юбилейното ми издание „Яворовата година на траура” – в него като приложение бяха поместени текстове - актове на съпричастното въвличане, на проф. Иван Станков, Мирела Иванова и Теодора Димова; направени бяха и редица публикации в специалната културно-литературна преса и в масовите издания, осъществени бяха и множество телевизионни и радиопредавания. Годината завърши на 16 октомври т.г. с голяма паметна вечер в художествената галерия на Нов български универститет „Уни Арт”. Това бе едно академическо четене, обогатено от рецитации и филмови прожекции, както и най-вече с премиера на музиката на композитора доц. Георги Арнаудов за глас, пиано и цигулка по триптиха „Шепот насаме”. Своеобразни отгласи на годината (вече извън времевите й граници) бяха нова голяма проява в Чирпан и организираният от журналистката от „Дойче Веле” Румяна Таслакова тематичен литературен салон в сградата на представителството на Европейската комисия в България на ул. „Раковски” в столицата. Чувствам се длъжен да споделя информацията за всичко случило се през Яворовата година на траура и на нашата днешна конференция. Чувствам се длъжен и също така да свидетелствувам, че трябваше понякога да се преодолява пасивната съпротива на наши сънародници да се говори толкова много и така патетично за смъртта, па било то и с м ъ р т т а на втория ни велик поет.

1.Уважаеми колеги,Надявам се, че никой в тази зала не възприема идеята да направим всички заедно тази Яворова година на траура – 100 години по-късно, като някаква старомодна приумица на един отделен литературен историк. Добре познавам всички днешни фобии и обсесии на определени академични и творчески среди срещу всякакъв род юбилеи и събития в памет... Познавам и научнопарадигмалните им основания, но не ги споделям. А пък що се отнася до Яворов – напълно ги отхвърлям.

Яворовите ежегодни тържества в Чирпан и Поморие преутвърждават от година на година културната идентичност на тези български селища, но и ни събират всички нас, отдругаде отдадените отново и отново за съвместни четения. А големите Яворови юбилеи винаги са ставали една възможност и за академическата литературоведска общност абмициозно да надгражда върху изреченото и написаното от предходниците.

Всички някак разбираме (дори и тези, невярващите), че Яворов отдавна е нещо повече от литература, че той е големият трагически културен герой на България – нашият Байрон, Блок, Верлен-Рембо или Хьолдерлин. Още от съвременниците му и от следващите поколения той бе избран да онагледи мистиката на художественото сътворяване, да стане българското име на модерното раздвоено съзнание на интелигента, да превърне любовта в предмет на гражданския дебат, да задължи чрез личното си страдание всички ни да мислим непрекъснато смъртта в следващото столетие. С десетилетията персоната Яворов нараства в колективното ни съзнание; тя някак изисква да бъде поддържан митът, да се ритуализира все по-стабилно съпреживяването. Яворовата тема просто не може да бъде изчерпана, защото новата силна интерпретация или художествена реализация на биографическия сюжет се трупат върху предишния смислов корпус, върху този гъст и твърд семиозис и предизвикват четене и реинтерпретиране отново и отново.

Великият композитор на ХХ век Алфред Шнитке говори пред своя биограф (А. В. Ивашкин) за такива неизчерпаеми персоналистически творчески теми: „Темата за Фауст не е така всеобхватна за мен, както ти предположи. Разбира се, докосвал съм се до тази тема в течението на много години, в това число косвено и до такива сюжети като Пер Гинт. Но аз все пак малко п р я к о съм се докосвал до тази тема. Сама по себе си темата е безкрайна и има хиляди реализации при различни хора. Тя никога не може да бъде изчерпана. Тази тема има много пластове. Пластове на времето, пластове на съдържанието.(...) Чух (във връзка с тази тема – бел. моя., М. Н.) мисълта за това, че със смъртта на човека не се приключва с някаква безкрайна морална равносметка, която се отнася до неговия живот. Не само в този смисъл, че всичко хубаво, което е направил, продължава да съществува в живота на другите, въпреки че човекът е умрял. Но и всичко това лошо, което е сторил, продължава също да съществува не само в

лошото, което се развива и занапред. То може в живота да се обърне – и в добра насока. И това може да се случи много по-късно, отколкото самата физическа смърт на човека.”

Е добре, Яворов се оказва наистина такава безкрайна тема – както за всекидневното съзнание, така и за високите интелигентски спекулации. Това е за мащабите на протеклия двадесети век вечна тема – предизвикателство. Мъката на Яворов, скръбта на Яворов, но и скръбта по Яворов, Мина и Лора ще ни въвличат в полето на траура също отново и отново. Това се случва още в самата 1914 г., още в тази първа Яворова година на траура – от 30 ноември 1913 до 16 октомври 1914. Това е Яворовият траур по Лора, но и собственият траур – та неговото битие през тази цяла година е в смъртта. И Поетът веднага е видян от друг, нов поет като новомъченик и равноапостол (както ни показва в анализа си д-р Мария Огойска). Представен е като велик страдалец от прибралата така плътно се в себе си поетеса.

През 1914 г. се слага началото на тази истинска художествено-гражданска религиозна нагласа, съгражда се тази социокултурна констелация, която нищо не можа да унищожи – нито вълните на колективистичното в големите тоталитарни идеологии, нито трагическото усещане за края на буржоазна Европа в навечерието на Втората световна война, нито завладяващите всички измамни ценности на всякакви прагматизми, нито дори постмодерното иронизиращо усъмняване. Яворовият мит се оказва извънредно устойчив, защото – естествено – той е непрекъснато подхранван от енергиите, струящи от великата му поезия, от възможността да откриваме все нови дълбинни смисли в недопрочетеното. Траурът по Яворов сякаш някак дори не се нуждае от юбилейни дати, за да го преживяваме. И все пак месеците октомври на 1924-та и 1934-та са силните му кулминации, които всички ние като литературни историци добре познаваме с разнородните издания, паметните литературни четения, траурните утра. Утвърждава се наистина една силна традиция. В дългите години на т.нар. социализъм идеолозите в литературата се опитваха да изчистят Яворовия мит от безпределния трагизъм, да отделят и изхвърлят като някакъв ненужен пласт полето на траура. Предложението ни за Яворовата година на траура – 100 години по-късно бе и една компенсация за цялото това насилие над духа. Това щеше да бъде и една нова кулминация, една възможност да съпреживеем по аналогия със Страстната седмица преди Великден – но за една цяла година – трагическите страсти и мъките на Поета. И досегашното битие на мита желае, изисква подобно общностно преживяване, настойчиво предполага ритмичното провеждане на ритуални колективни действа. Нека нашите потомци през 2114 година направят своя трета цялостна Яворова година на траура!

2.Уважаеми колеги,Ще се опитам сега, във втората част на този етюд, да направя едно обобщение на изследователските и интепретаторските ни усилия да видим, да прочетем в последователност тези последни пет Яворови години: 1910, 1911, 1912, 1913, 1914. Припомням, че точно в този ред ние правехме – именно сто години по-късно – нашите конферениции, кръгли маси и беседи в Чирпан, Поморие, София, Бургас и Созопол, през всичките тези наши пет години. И това беше съвсем съзнателно направено, за да вървим към 1914-та през 2014-та, за да достигнем до наистина последната. Така осъзнахме, че точно през тези пет Яворови последни години неговото биографическо осъществяване, биографическият разказ добиват удивителна последователност, структурност и системност. Всяка година е някакъв гигантски кръг; тя е затворена в себе си; и всяка година идва под знака на равносметката и приключването – всеки път на различна по сила и същност равносметка и на различно като равнище на битието приключване. И кръгът на всяка година винаги стои някак по-високо. Припомням също, че в началото на 1910 г., подробно описаната от мен Яворова литературна личност е съградена, опубличностена в колективното съзнание. Поетът е изпълнил своите три основни социални роли на българската обществена сцена: млад социалист народник, участник в националноосвободителните борби за освобождението на българите от Македония и Одринско, самотен трагически художник – духовен аристократ. Автобиографически са сюжетирани те в неговото поетическо и прозаическо творчество. Литературната личност се гради без отказ от предишната социална роля (въпреки идиотските настоявания на авторите на теориите за два и пр. периода). Следите се трупат една върху друга и се подкрепят и от трасетата на паралелно изпълнявани по-малки социални роли, на участието в любовните сюжети. Съградена е една сложна пирамидална конструкция. Предстои етапът на монументализирането на Яворовата литературна личност.

1 9 1 0. Това е годината на издаването на представителната стихотворна книга – с амбицията

да бъде единствената книга. Годината на трагическия финал на серафическата любов – на голямата, единствената любов; годината на Мина. Това е един първи голям ф и н а л. Яворов пише своя Философско-поетически дневник, където е инкорпорирано неговото последно стихотворение „Невинност свята-орхидея”. Това стихотворение е ритуален отказ от поезията; то е послание за мъртвата любима и след него Яворов наистина не пише повече поезия, не е възможно повече да пише поезия. Това трябва винаги да се помни и знае. Поезията като цяло е дарена за Мина. Париж е градът на Мина. Яворов с червено цвете всеки ден на гроба на Мина в гробището „Бианкур”. Яворов като реална личност трайно и неотклонно е въвлечен накъм смъртта – това вече е съдба, не е само голямата и трагическа тема от поезията му.

1 9 1 1. Обективиране чрез драмата на лирическите автобиографически сюжети – един дълъг път от цикъла „Денят на самолъжата” (с предизвикалия скандал в средите на „Мисъл” епиграф от писмо на Мина) към „В полите на Витоша”. Година на парадоскално наслагване на сюжетите на окончателната любов с Лора върху тези на предишната, единствената и голяма любов; едно в някаква степен кощунствено обсебване на „В полите...” - с цялата шумотевица около постановката – от новата любима Лора. Премиерата от 1 септември е датата на голямата завръзка – включително и на този любовен сюжет.

1 9 1 2. Годината стремително върви към своята кулминация: на 1 септември по време на генералната репетиция на втората Яворова драма „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” артистът Атанас Кирчев съобщава в Народния театър за обявяването на мобилизацията за Балканската война (Кирчев загива по време на войната). Премиерата е отменена; поетът заминава за Македония като войвода на чета от доброволци, а преди това се венчава с Лора. Така мисията му във Вътрешната македоно-одринска организация се с л и в а с общата националнообединителна кауза. Щастливо победоносно навлизане в югозападните български предели – Разлог, Банско, Кавала. То ще бъде обаче последно. Великата българска четворна система от биографии – Левски и Ботев, Гоце и Яворов – окончателно се историзира, отлага се като сакрален конструкт от голямата история. И това преутвърждаване на Яворовото място в системата от биографии се случва чрез приятелството му с наследника на Гоце Делчев Тодор Александров; той, Поетът, отново е особено избран и от този апостол.

1 9 1 3. Година на оказалото се проблематично семейно битие. След трагическия завършек на Втората балканска война – Междусъюзническата, поетът сякаш изпада – заедно с толкова още българи – в някаво мрачно безвремие. Възобновяването на репетициите за „Когато гръм удари” през август, премиерата (най-после) на 12 октомври се случват някак по инерция – въпреки старателната подготовка още от 1912 г. Няма го щастието от творческата реализация, от авторския успех. Но с постановката се осъществява – включително и за Яворовото биографическо осъществяване – едно легендаризиране и историзиране на ибсенистката проблематика (в подосновите на биографическия му сюжет стои легендата за самопророчеството чрез тази драма за появата на един „незаконен” син). А с първото, двойното самоубийство навлизаме в Яворовата година на траура и се стремим към наистина окончателния финал.

1 9 1 4. Яворовата година на траура. Година на уникалното и за световната култура б и т и е в с м ъ р т т а . В тази година, благодарение на предсмъртните преработки, съкращения на редица стихотворения и преименувания в „Подир сенките на облаците” е д и н с т в е н а т а Яворова стихосбирка окончателно се превръща в а н т о л о г и я. Поезията е напълно „обективирана”, освободена сякаш от автобиографическа обвързаност. Това обаче ще се окаже една илюзия. Смъртта, какво повече!

Тъжно е, че литературната ни историография често разказва за Яворов и за последните му пет години някакви хаотични и несвързани сюжети.Величието на Яворов е и в тази структурна завършеност на общия биографически разказ! 23 ноември 2014 г., неделя

Доклад за националната конференция „1914 – измерение на трагичното”, Институт за литература при БАН, НБКМ, 25 ноември 2014 г.

Ритуален и традиционен смисъл на Яворовата година на траура

12 Литературен вестник 3-9.12.2014

Федя Филкова

Безпаметно те обичах

+++

Безпаметно те обичах.

Сега на паметта като на скала се облягам,сякаш на рамото ти съм опряла главаи си спомням, си спомням, си спомням...

Но приливът с тътен приижда -ще се срути скалата. Чий е този кичур кестенява коса,ще се пита после вълната.

Обручение

Навръх лятото,загърнато сегас най-нежната от дрехите на паметта ми,прохладно шумолеше с твоите писмадървото на животаи август се въздигашеподобно неотминала ме чаша –благословен да е часът ни!

Отделяне

Не зная откъде мина смъртта.С такава непристъпна прегръдкате бях обградила,че пиле не смееше да прехвръкне,камо ли някой друг.Постоянно си мисля:може би това стана в мига,когато отделих устните си от твоите,за да отмахна щастливо коси.

Страх

Вчера видях отражението си в реката:Това почерняло лице,надвесено над прииждащата вода,тези насинени пръсти,вкопчени в железния парапет,това сведено тяло,слято със сянката.Разлюлях се от мисълта,че ще дойдеш и няма да ме познаеш.

Безсъние

- Заспи върху възглавница, със спомените наши пълна,и гледай как снегът изпълва с бели мигове живота…

- Опитах се, но нощната виелица отвя натрупаната бяла радост като пепел,на тъмно е ръката ти и пламъкът на тънката свещица, запалена от мен за теб, не е достатъчен, за да напишеш пак Заспи върху възглавница…

Посещение

Стоиш пред мен в рамката на вратата.Само нощта може да те нарисува така –усмихнат и звезден.Поемам чантата със стихове от ръката ти –тежи като крило на ангел.

Благославям съня!

Щастие

Какво щастие ме връхлиташе,когато случайно те срещнех на улицатаи погледът ти спираше върху мен.Обърквах се от смущение, че си мой,а аз наново като момиче се влюбвами тръгвам до тебе.Толкова плътно, толкова кротко до тебе,че ти забавяше крачка.

Сън

Толкова рано сутрин,че топлината на любовтаструи от ръката тикато изгрев.

Отвъдно бяло

Толкова е бистро утрото, че и отвъдното се вижда.Почти е както си представях.Райската градинае прогонила ловците вдън гора.Белият елен спокойно свел евеликолепната си шия до усмихната сърна и тя с копитце рие нежната му кожа.Примамливо,отвъдно бяло.

+++

Измислих си всичко:голяма любов,привързаност до безумие,горда самотност.Глупости! –всички ще кажат,догонили с погледа сисамо крайчеца на златната мантия,с която любовта се разхожда.

Яна Букова

Fractal

Понякога водата стига над ботушите и всичко става тясно и пълно с писъци като училище

Но аз продължавам да ти говоря в единствено число макар че всяко твое съществуване има своя миг и множеството им напомня вече на концентрационен лагер в който съм принудена да въвеждам ред

О повярвай ми аз само заповеди изпълнявахБях тялоМарширувах и азв бароковите множества на хаоса

Времето е престъпление

Мария Куманова

Изнасяне

ако някога си се изнасялзаминавал си от някъденапускал си стаятаапартаментакойто досега си обитавалнеопределено времеи е насищал днитеприютявал е нощитебил е фон за емоциии действия

тогава имаш правоза последнода влезеш през прозорецаако търсиш изход отвътрешния двор на умавече часовевлез през прозорецаогледай белите стениза забравени споменивлез през прозорецаизлез през вратататя не е заключенавече няма какво да пазизатръшни я след себе сиобърни се иза последен път си спомниче е с топка

Самсара

ще те чакам след самсараслед като филмът свършипред дверитена кинотоще сляза от въртележкатана животадва-три кръга преди тебще почакам час дваще изпуша първата си цигаранякогаще вдишам силноще издишамще намеря свобода и смисълв краткия между-моменти тогаваи тогаваще те дочаками ще дойдеш тии ще се хванем за ръцеи сякаш нищо няма да е билоникоганикога нищо не е билоние сме първитенякога

13Литературен вестник 3-9.12.2014

(Не)изживяноБоряна Богданова

Тежкият катинар и веригата се освободиха от полуръждясалата врата с едно завъртане на ключа и с метален звук паднаха на земята. Може и да са събудили някоя и друга кокошка в съседния двор, ама нали в този нямаше никого...

Тишината бе обгърнала къщата като отчаяна любовница, просеща секунди обич. И тревата е избуяла, направо си е джунгла, и гроздето трябва да се обере, че тия оси пак са го нападнали, ега ти, а пък за ябълката и крушата да не говорим, всичко е изгнило. Къщата си тънеше както всеки път в прах, а изпражненията на тия лястовици по перваза на прозореца в спалнята така се бяха натрупали… Ама нали уж гнездото на лястовици носело късмет, айде да го видим...

След като пренесе багажа от колата вътре и завъртя бушоните да пусне тока, се зае да си изпържи две яйца. За друго нямаше сили, да не е лесно да караш три часа по тия черни пътища.

И такааа... Хайде сега малко да си полегне за половин-един час и после се започва чистенето. А, и през съседката трябваше да мине по някое време, нали така е редно, от любезност и уважение към по-възрастните, а и си е голяма симпатяга жената. Реши да дремне в другата стая, откъдето се виждаше планината, а и слънчевите лъчи така приятелски се бяха настанили на леглото, че кой би могъл да им откаже. Метна се на родопското одеяло и се размисли.

Не мога да я продам, не ми е родна къща, но по дявалите, не мога. Слаба си. Знам. И сантиментална дори. Е, какво лошо има? Спомени. Изживяно детство. И къщата отсреща.

Тя се изправи в леглото и погледна през прозореца към бялата (вече почти сива и определено неспретната) къща, която таеше спомени за няколко живота, потайна, изоставена. Кой знае какви неща си разказвате за нас вие двете всяка вечер, как се смеете на всички глупави игри, които измисляхме, нали? Но стените предпочетоха да замълчат…

Ставай, ставай, осите ще изядат цялото грозде, а е толкова сладко. След по-малко от половин час под лозата в слушане на леко дразнещата песен на осите и с голяма торба черно грозде (ще има и за вино), тя се сети за Цеца. Я все пак да мина да я видя как е, мина една година, не е малко.

Отвори вратата на двора с елегантно скърцане и застина. Пред нея стоеше той сякаш от плът и кръв, носейки спомена за една непринудена усмивка. Момчето, отраснало в къщата отсреща, разбира се, не се бе променило. Заради него времето дори бе спряло и се оглеждаше с надеждата да не е твърде късно, да успее да запази тия сини очи в себе си завинаги. И тя също не помръдваше, за да помогне на миналото и настоящето да се срещнат и поговорят поне за миг, толкова си липсваха. Той се усмихна по-широко.

Но беше време. Тя рязко се извърна към избуялата трева и когато отново погледна през вратата, единствено къщата отсреща си стоеше неловко, той си беше отишъл. Вчера и Днес се бяха разделили, Утре нямаше.

Антоанета Богоева Посвещение На К.

Светът не е това, което притежаваИ славата му няма имена от нежностСниши ли се земята в болката на световетеНамира своето сърце все още непознатоЗатрупано от времето си, времето възпяваИ няма край, на края му звезди го раждатА хората, нарамили живота маршируватПрахта под техните копита е огромнаПътува в себе си светът като през безднаИ сякаш болката му няма смисълНо тя за тебе е значениеДали си влязъл в нечие сърцеДали сърцето си отваряш за любов и песни

Нощта е свела поглед и се размножаваПо нишките на своя път дъждът се стичаСветулките в прозорците на къщите угасватА мокрият напев на водни думиРазказва своя свят, пристигнал отдалечеКак влиза в следващия свят, отдавна мъртъвИ как се ражда в любовта му целокупенЕдин и същ от себе си излязълДа влива кръв в кръвта на пустотата

Дойде ли време да си кажем сбогомИ още колко има до живота

Димитър Кенаров

на Н. М.

Леопард

Днес снимките от Истанбул изчезнахамоментално, монументално, сякаш дигиталната секунда на смъртта имсъдържаше хилядолетия дъжд, слънце, вятър, земетресения, преврати и войни. Новогодишните ни спомени потънаха в мрак със скоростта на светлината,но не видях пламъци да се издигат от компютъра. Не остана пепел.

Само картичките на подови мозайки от големия дворец в Константинопол,които купих ей така, между другото, оцеляха да разкажат стъпките ни – парченца каменни пиксели върху хартия,безценна материя.

Не е ли естествено тогава, че като старецвсе още вярвам в материала на направата, в силата на допира? В мозайката на любовта леопардът не умира със смъртта си.

Разхвърляне на камъните

Изкуството е елементарно: петрификация. Метаморфозата на клетки в камък. Минералнакрасота. Красиво обездвижване.

Всичко е толкова лесно: само виж очите на Медуза, сълзите на Ниоба. Нежните мозайкив двореца на Константинопол

с вкаменени гори и вкаменениптици. Камък, камък навсякъде,керамика, боя и думи. „Студен пасторал“ би казал Кийтс.

Кой обаче ще превърне камъкав сърце, сърцето в птица? Кой може да разхвърли събранитес години студени камъни?

Толкова е безсилно изкуството.Толкова е силна надеждата.

Грифон

Обвити в мъгла, кучетатабягат около мен, черно-бели,изчезват, после изплуват като любовници или спомени за любовници под мръсната крушка на луната.

Толкова години скитам из поле, пълно с изсъхналибодили, голи тела, пейзажи с отпадъци, толкова години изгубих в порнографияна безразличието, че забравих

желанието за промяна.Онемяло между планината и града, сърцето мине живее никъде и нямасетива за собствената сибездомност.

Само крилатият грифон,казват, може да го спасисъс захапката си. Спасениетое смъртоносно може би,но смъртта ще е милост за сърцето, събуждане.

14 Литературен вестник 3-9.12.2014

Катя Зографова

Интересен е въпросът защо в българския роман любовта е диагностицирана като небългарски феномен? Наистина диагностициран, защото в главата „Лекът“ по вечната тема с убийствена ирония разсъждава докторът, при когото е отишъл за консултация нещастно влюбеният в Рада Кандов. Под прикритието на затруднен със съдбата на героя си писател. На въпроса от каква народност е героят му, „твърде влюбен, лудешки, безумно, безнадеждно в една личност, която се обича с другиго, а тая страст ще го доведе до самоубийство“, докторът успокова своя пациент с обобщението на опита си: Българин? Че българи май не страдат от карасевда. Техните сърца са обвити в биволска кожа... Вие знаете ли що е карасевда? Amour desespere!Самото назоваване на нещастната любов с турска и/или френска дума навежда на мисълта, че липсва българско съответствие на феномена нещастна любов, че иде реч за форма на любов, която остава неназована, непозната, нетипична. Българското грубо и несложно понятие за „севда” във Вазовия контекст попада някъде в междината между изживяванията на страстния Ориент и Вертеровата романтична трагика на Запада.Тук веднага си спомняме тлаката в Алтъново и отношенията между Боримечката и изгората му Стойка, които протичат като ескалираща междуличностна война. Обидните предизвикателства, макар и изпетите като сюжети из фолклора, наистина никак не приличат на любовен флирт и читателят по-скоро очаква разразяването на акт на смъртна омраза, вместо брачната развръзка с „грабването“ на момата от ергенина. Първичният, органичен Боримечка, който може да бъде тълкуван като персонификация на българското, е немислим пример за визираната „карасевда”. Вместо нея той избира мъжкарския хепиенд на властовото похищаване на хлевоустата изгора, която при по-голяма чувствителност би почернила, изгорила, иначе казано, съкрушила сърцето на любовника си, както се пее в тъжните народни любовни песни. Що се отнася до мотива за войната, тя се трансформира по законите на любовта във факта, че опитомената невеста на Боримечката се е преобразила в негов оръженосец, когато двамата изкачват Зли дол, за да пробват дървената артилерия на въстанието. Боримечката носи черешовото топче, Стойка е нарамила на гръб тежката чанта с гюлетата. Този ключов епизод, така популярен в масовата култура (благодарение на живописните и киновариантите), някак пропуска да открои изразителния финал на любовното противоборство Стойка - Боримечката – в подчиняването на жената в помощната роля на „ординареца”. А това е българският вариант на „Укротяване на опърничавата”...Когато мислим не за българина, а за българката в романа, картината е съвършено различна. На практика Лалка се самопогубва от любов, а Рада отива на доброволна смърт от любов. Алтернативата на нейната карасевда е да се самопогребе под развалините на Клисура, както пише в отчаяното си писмо до отхвърлилия я Бойчо Огнянов. Със сигурност тържеството на бялата им любов дава онова усещане във финала, което го кара да не звучи трагично въпреки гибелта на героите. Те умират като щастливо влюбени. Така любовният роман озарява и преобразува историческия в „Под игото“.

Типажи на българки в „българския роман”Дъщерите на мракобесния чорбаджия Юрдан Диамандиев, при това племеннички и на злата хаджи Ровоама, са удивителни в своята различност, затова ми се иска да ги анализирам. Лалка, съдбовно влюбена в д-р Соколов, но склонила да стане съпруга на националпредателя Стефчов, е обречена жертва. Кака Гинка обаче е бунтарка, пробив в патриархалното, пробив в социологическата схема, според която не би трябвало да бъде свободолюбива и духовно полюсна на средата си, дори с алибито да е „перната“1, „хлевоуста и лудичка“ и т.н. Факт е, че не тя се именува Гинка Генкова, а мъжът й се подвизава като Генко Гинкин. Може би заради радикалността си този партиархално неканоничен случай, полюсен на Стойка и Боримечката, се възприема не като сериозен феминистичен акт, а преимуществено в комичния си ефект. Генко е смехотворен „женкеря“, когато дундурка бебето до гърди като „кърмачка“, кака Гинка получава войнственото название „женуряга“. Когато родната й майка я назовава „луда“, тя гордо отговаря: - Не съм луда, ами съм народна българка. И прави важното уточнение: Чорбаджийките трябва да дават пример още... И все пак след Освобождението, като героиня на романа „Нова земя“, кака Гинка е в

1 Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. ХІV. С., 1977, с. 52.

групата на осиромашелите след опустошаването на Бяла черква, загубили властта на богатството си персонажи. Това я прави още по-убедителна в ролята й на трибун и режисьор на събитията – и политически, и семейни, сродявайки я с изстрадалата национална общност, с народа. Това дава нов мащаб на фигурата й, която в „Под игото“ е била преди всичко в словото, не в действието. Така, както Огнянов в началото на романа търси спасение под стряхата на чорбаджи Марко, така подгонените бегълци Найден Стремски (син на Марко и алтер его на самия Вазов) и Невенка Шамурова без колебание тичат към дома на кака Ганка в „Нова земя“ (1896 г.). Тя консолидира и предвожда малцинството на добрите и моралните след Освобождението и успява да ги направи победители, поне в частната им история, уреждайки венчавката на белочерковските Ромео и Жулиета...Патриархалното се модернизира по Вазов чрез едни особени мъжки жени като кака Гинка, чрез типажа на женурягите. Те са стожерите на българските светове, които не позволяват те безвъзвратно да се разпаднат след Освобождението. Това е обновяване отвътре, не чрез радикални еманципаторски жестове. Разбира се, описана е и фаталната власт на другите, рушащи ценностите на морала, поевропейчените или ориенталски жени – Светлина Филович, покръстената туркиня - „амазонката” Алма-Евдокия. „Под игото“ е инкубатор на женски типове на бунтарки срещу системата – прекрасната сирота Рада, чието дръзко поведение е мотивирано и от самата необвързаност на сирашката й участ и особено кака Ганка. Тя е първата от онези все по-свободомислещи жени, андрогенен тип, които се избистрят в следващите романи на Вазов. Най-завършена от тях е актрисата Фотина Касапска, чийто образ писателят обобщава във финала на „Казаларската царица“: Тип оригинален и нов на българка, която без фрази, без учени брътвежи за женска еманципация върви смело из пътя на живота, горда с труда си, влюбена в независимостта си и в изкуството си. И понеже е враг на тиранията на мъжете, тя държи своя под чехъла си! Юмрук жена2. Такова е Вазовото мислене вече през 1903 г. И докато в „Под игото“ ролята на многострадална Геновева се изпълнява от мъж с побелени с помада мустаци, в „Казаларската царица“ вече виждаме театрална трупа в истинския смисъл на думата, в която

2 Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. ХІV. С., 1977, с. 287.

женските роли се изпълняват от жени. Друг е въпросът, че Вазов и в началото на ХХ век разпалено участва в обществения дебат дали и доколко актрисата, все още назовавана пейоративно с турския израз карагьозчийка, е различна от публичната жена... Вазов прави една от първите и убедителни апологии на актьорството за жени в българската литература. Според него многострадалната Геновева трябва с достойнство да се играе от многострадалната и многообругана българска актриса.

Пародийните женски образиСамото назоваване с името на митичната царица Клеопатра на едно грамадно космато животно, та било то и домашен любимец на д-р Соколов, е силно иронично спрямо представите за жените и женствеността. Мечката Клеопатра е симпатична травестия на сантименталните любовни занесии на времето.Друг гротесков образ в „Нова земя” е знаменоската Чардафонка - Недялка Шилева, годеницата на Чардафон Велики (както го увенчава в едноименната си книга кричимският герой Захарий Стоянов). Войнствената мома, поставена като в евтино позорище до поругания Гаврил Кръстевич, е профанизация на образа на Знаменоската. Апропо, макар в „Под игото” да не е разказана историята с ушиването на знамето, Рада Госпожина е Знамевезка не просто защото тази роля й отива, а защото е някак задължителна (по подразбиране) за нейния типаж на патриотична българка, споделяща участта на любимия и неговата историческа кауза и смърт. Докато в „Нова земя“ възприемаме конарската Лъже Райна Княгиня като гавра със стария и безпомощен човек, разкарван като мечка из пловдивските улици в това карагьозчийско театро, груб дисонанс на вдъхновяващия акт на Съединението. Вазовата гледна точна обяснимо се различава от тази на З. Стоянов в описанието на това национално значимо събитие поради простата причина, че те се явяват политически антагонисти. Вазовата показва разрушаването на възрожденската митология на Знаменоската като част от сладосвобожденския разпад на ценностите. Ето как изглежда шествието на съединистите през погледа на самия областен управител: - Що ми турихте тая жена? – обърна се той към ония, които му натрапиха другарката, с неизразимо отвращение в погледа, като човек, който чувствува в пазвата си жаба.3 Ето и Вазовото съждение: Захващаше се оня епизод в тая историческа драма, който понизи строгия й характер до карнавална и срамотна комедия. Победоносните конарци не се задоволиха само с леката и лесна победа над един беловлас, беззащитен и безвреден старец; за да почувстуват пълен триумфа си, трябваше да му наложат, при другите нравствени мъки, и изтънченото изтезание на публично поругание, да го развождат из улиците за показ и да го турят нишан на подигравките и оскърбителното любопитство...”4

Друг пародиен хипостаз на Ана Каренина в българската литература в романа „Нова земя” е бягството с руски офицер през Дунава на русенската дама Светлина Филович, която, възвърната с усилията на влюбения в сестра й Драга Найден Стремски в семейното ложе, без никакви угризения на съвестта си налага маската на един изключителен дори за европейските мащаби светски фалш. Това поведение на „разпасаничкото дамско общество“ е обяснено от автора със „съседството с румънската цивилизация“5...Лермонтовата Бела като „турчанката“ Алма-Евдокия. Това преображение на „прелестната амазонка“, обучена да язди и да пуши, дължим на „покръстителя” Дикий Барин. Евдокия е негова четвърта или пета кръщелница! Впрочем това е автобиографичен сюжет, защото самият Вазов е бил влюбен в покръстена от руски офицер туркиня в Берковица. Това е Пеша (Прасковя), описана по романтичен начин в поемата „Зихра“6. В „Нова земя“ картината е по-различна. Тук турчанката, макар приела християнско име, си остава автентична ориенталка. Куклата Евдокия едва ли някога би могла да залинее от скръб по своя любим, да изпадне в състоянието на фаталната карасевда, макар това да е присъщо на етноса й според Вазовите наблюдения. Ориенталската хедонистка, която без угризения на съвестта мени имената и вероизповеданията си, е балканският духовен антипод на извисената в любовната си саможертвеност образована и чувствителна българка - Рада Госпожина.

Из книгата „Знаменити & Забравени & Забранени”,

подготвена за печат от изд. „Изток-Запад“, с финансовата

подкрепа на Министерството на културата по програма

„Помощ за книгата“.

3 Пак там, с. 415.4 Пак там, с. 417.5 Пак там, с. 42.6 За повече вж. Зографова, К. Неканоничният Вазов. Изд. �Изток-Запад�. С., 2010.

Проблемът с „карасевдата” и славните „женуряги”

на Патриарха

15Литературен вестник 3-9.12.2014

Палми Ранчев

Опитваше се да върви сравнително спокойно. Не беше лесно след спомена от вчерашната вечер. Нямаше как да забрави ударите на полицейските палки. Веднъж в рамото, не беше особено силно, защото бягаше и ударът само го настигна. Сгъна се на две, скри глава между рамената с надежда да избегне следващите удари. Наоколо беше буквално ад. Хората крещяха, блъскаха се, псуваха, полицаите и те крещяха, блъскаха и удряха най-близките до тях и също псуваха. Вторият удар попадна върху плешката му, с невероятна сила, буквално се просна върху асфалта от болка. Не беше сигурен дали същият полицай го удари. Лежеше, стискаше главата си с длани и очакваше да го довършат със следващия удар. Хората около него бягаха, крещяха панически и никой от тях или от полицаите не му обърна повече внимание. Постепенно свикна с болката, започна да идва на себе си, осмели се да застане на колена, после се изправи. Беше останал сам. Колкото и да се оглеждаше, не откриваше протестиращи или полицаи. Тишината и пустотата наоколо кънтеше в него въпреки продължаващите по съседните улички схватки.Още в началото му беше ясно, че трябва да стои далече от униформените. Защото протестираше освен срещу тези от парламента и правителството, но и срещу полицаите. Тях никога не ги е обичал. Дори нещо повече, едва ги понасяше. Повечето работеха както за униформените си началници, така и за другите, неуниформените господари от силовите групировки. До пет се трудеха във вътрешното министерство, по-късно печелеха като бандити със съответните предимства, които им предоставяше служебното положение и оръжие. Отдавна, още от времето, когато бяха милиционери, беше убеден, че от българско ченге не може да очаква добро. Колкото и да ги сравняваше със сегашните, въпреки промените в униформата, не виждаше особена разлика. Бяха не по-малко брутални. След получените удари му се струваха дори по-отвратителни. Изглежда, полицейската палка беше засегнала някакъв нерв, защото по-късно едва ходеше. Болеше го не само плешката, но и кръста, а и левият му крак започна да изтръпва. Куцаше, като се опитваше тежестта му само да преминава през схванатия крак. Спираше често, подпираше гръб в стена или ограда и чакаше да посъбере сили, за да продължи. По едно време вече се съмняваше дали ще успее да се прибере вкъщи. Отново спря на ъгъла, огледа се и като се убеди, че все още беше сам на тъмната улица, седна на тротоара. Почувства се по-добре. Поразтри си крака, раздвижи, доколкото можа, рамото и натъртения гръб. Имаше нужда от време да се съвземе, а и да осмисли какво беше му се случило. Но само ударите с полицейската палка се повтаряха и повтаряха, първият сравнително поносим, а вторият го събаряше на асфалта. Спомняше си как лежи по лице, беше си ударил при падането носа и усещаше, че преглъща кръв. Представи си как на следващия ден разказва за преживяното. Ще повтаря „чувствах се отвратително”. Отвратително, отвратително, отвратително... – повтаряше и тогава само с устни. Стисна зъби и отново изрече същата дума. Струваше му се, че с нея изразява почти всичко, което искаше да каже. Но като се поуспокои му се прииска да попита с какво беше заслужил тези удари, болките в гърба и крака и унижението да лежи на асфалта. Все пак беше нормален, би казал дори, кротък и доста обикновен човек. Никога не беше удрял някого. Още повече полицай. Протестираше най-законно. Тогава защо се отнесоха с него така.Беше възмутително да удрят мирни хора, които имаха съвсем реални причини да са недоволни. Може ли да се живее с толкова мизерна заплата. Само защото всички, които полицаите защитаваха, бяха абсолютни некадърници. И в продължение на десетки години единствено се чудеха как да откраднат повече. Надписваха дори сметките за ток и вода. Принудиха го вече десет години да живее без парно отопление, а продължаваше да им плаща. Най-много протестираше, че политиците и другата паплач около тях така извъртаха нещата, накрая гласуваше за подобни на предишните, а те, щом заграбеха властта, продължаваха да крадат. Без да се интересуват, че в тази страна отдавна не може да се живее. Всичко беше толкова гадно, лицемерно и лъжливо, че погледнеше ли се в огледалото, преди да тръгне за протестите, виждаше само огромна погнуса. Лицето му беше неспособно да изразява друго, замислеше ли се по-задълбочено за живота си. Сега си спомни, просто за да бъде честен пред себе си, че веднъж прояви известна грубост. Беше прекалено отдавна, още в детската градина. Тогава погледна страшно приятеля си Кольо и вдигна ръка да го удари. Беше изпортил Иглика, че не си е измила ръцете преди обяда. Вид несъгласие със задълженията и принудите, налагани от лелките в онези години. От първия ден на протестите се оглеждаше за нея. Беше сигурен, че е някъде наоколо. Беше толкова бойна и не търпеше ограниченията още като малко момиченце. Едва ли се е променила. Тогава, спомняше си с усмивка, беше влюбен в нея. Мечтаеше как ще я целуне по бузката. Затова беше

готов да удари издайника, приятеля си Кольо. По-късно страдаше и заради желанието си да го удари, и заради нерешителността, че не го направи. Защото я наказаха до стои в ъгъла, докато те се хранеха. Днес, както и в предишните дни, често се оглеждаше с надежда да я види сред оредяващите редици на протестиращите. Бяха започнали летните месеци, хората излизаха в отпуска и на площада се събираха все по-малко. Лично за него времето беше без значение. Нямаше да почива, не искаше да почива, и затова продължаваше да протестира. Още повече че Иглика, беше повече от убеден, се намираше наоколо. Странно беше, че така беше погълнат от идеята да я срещне, след като не я е виждал оттогава. А и се съмняваше, че след толкова години ще я познае. Тогава имаше руси коси, вирнато чипо носле и учудени сиви очи. Тази вечер се чувстваше значително по-уверен. Макар да виждаше как в страничните улици стоварваха от големи рейсове полицаите. Въоръжени както и предишните вечери с палки, щитове, налакътници, предпазители за коленете. Някои бяха спуснали и прозрачните наочници. Нямаха незащитено място. Дали съзнаваха чии интереси защитават. Вероятно си въобразяват, че са част от държавната машина. Но протестиращите са повече държавата и от началниците им, и от тези, които охраняваха, а и от тях самите, искаше му се да изкрещи. Най-вероятно не ги интересуваше неговото мнение. Затова хич нямаше да ги мисли. Беше готов да понесе нови удари и да им отговори, ако се наложи. Колко хора вече се самозапалиха заради лицемерието и невъзможността да се постигне елементарна справедливост. На какво прилича. Защо не потърсят сметка на всички, довели ги до това състояние. Вероятно някой ще каже, че точно те, протестиращите, трябва да го направят. И беше склонен да се съгласи. Не че нещо беше се променило от предишните дни. Но му трябваше време да натрупа в себе си достатъчно недоволство, злоба и отчаяние. Затова днес ситуацията беше различна. Подготви се подходящо за протеста. Макар всичко още да оставаше в областта на шегата. Представляваше по-скоро хитроумен начин да се предпази, ако полицаите отново се нахвърлят да го бият. Беше доволен, че се реши на тази стъпка. Преди да тръгне към площада, целият се накичи с тротилови шашки. На кръста имаше и специален колан. Отгоре навлече дълъг белезникав шлифер, бил някога на дядо му. Видеше ли полицаите да приближават с вдигнати палки, ще разтвори шлифера. Тогава щяха да видят какво беше им приготвил. И като полудели ще се разбягат. Защото не знаят, че взривът е бутафорен. Използва реквизитни материали от една пиеса в театъра. Вечер помагаше при смяната на декорите. Занимаваше се и с осветлението, но сега осветлението нямаше кой знае какво значение. На кого тук му е нужно осветление. Лично за него светлината на уличните лампи беше достатъчна полицаите да видят каквото трябва. За униформените ченгета, които са ербап само ако бият невъоръжени протестиращи, щеше да е отрезвяващо. И докато се оглеждаше за пореден път, ей така, за всеки случай, дали няма да забележи сред оределите редици на протестиращите учудените сиви очи и чипото носле на Иглика, момиченцето, в което някога, а май и досега беше влюбен, към него приближи някакъв доста запуснат тип. Сигурно от две седмици не беше се бръснал. Докато той редовно се бръснеше и се къпеше, макар и най-често със студена вода. Този отблизо дори понамирисваше. Не придиряше на хора, изпаднали в безизходица, как изглеждат и как миришат, но все пак спазваше известна дистанция, имаше ли възможност. В случая нямаше. Този тип, без да обръща внимание на останалите протестиращи, се залепи до него и го погледна доста особено. Не разбра веднага какво казва. Накрая го чу и не повярва на ушите си. Питаше: ще се палиш, или ще се взривяваш? Откъде този брадясал протестиращ беше разбрал, че има намерение да направи нещо различно от обичайното искане на оставка и нови избори. Нямаше да крещи „мафия“, „крадци“, „не ви ли е срам” и други подобни. Или ако го прави, ще бъде със съвсем друго чувство. Брадясалият и леко понамирисващ протестиращ, без да

дочака да му отговори, прошепна в яката на анцуга си: - Аз ще да се взривявам. - Ама с истински взрив ли? - С истински. - Не мога да повярвам! - А ти, какво? Ще се палиш ли? - Не, и аз ще се взривявам - отвърна машинално той. И припряно зашепна: - Но с бутафорен взрив. Нали разбираш? И реално няма да се взривявам. Единствената ми цел е да изплаша полицаите. Не разбра дали брадясалият протестиращ чу какво отговори. Изглежда му беше достатъчно, че нямаше сам да се взривява. Завъртя се гърбом и се отдалечи, като слаломираше с разперени лакти между протестиращите. Настръхна и целият се разтресе. Отначало само вътрешно. Скоро едната му ръка видимо затрепери, после и другата, а на лицето му се появиха тикове. Носът му се движеше неудържимо, както и едната, май лявата вежда. Това трябваше да се очаква, искаше му се отново да извика. Но само се огледа, без да забележи достатъчно подходяща физиономия, за да сподели каквото вече знаеше. И не отвори уста. Беше се прегърбил от тежестта на чутото. Представи си как брадясалият се взривява. Първо вероятно се чува звукът. После взривът го разкъсва и издига разпарчетосаното му тяло над хората наоколо. Колко ли нещастници щеше да вземе със себе си. От протестиращите. Или ще избере място, където има само полицаи. Тръгна да си пробива път в посоката, в която брадясалият изчезна. Опитваше се да го открие. Но напразно се блъскаше и се взираше в лицата на хората около него. Единственото му успокоение беше, че времето минаваше, а нито чуваше взрив, нито някой отваряше дума за намерения в тази посока. Като краен резултат не намери смелост да покаже бутафорния експлозив на полицаите даже когато тръгнаха срещу протестиращите и започнаха да тропат с палки по щитовете си. Доста примитивни му изглеждаха. Истински диваци, каза си. По-точно му се стори, когато ги нарече „униформени туземци”. Позволи си само да изпита по-интензивно презрение. Наистина ги презираше. И закопча дори горното копче на дългия шлифер. Потеше се, но не се разкопчаваше. Накрая, макар да не му се вярваше в първия момент, но забеляза встрани от себе си Иглика. Тя беше. Чипото носле и светлите коси бяха същите. Отдалечаваше се, увлечена от отстъпващото пред полицаите множество. Задъхан, отново си запробива път, този път към нея. После вече не беше сигурен, че е тя. Пък и да беше, как да я приближи, като целият е все така опасан с тротилови шашки, макар и бутафорни.

Терористите и чипоносата Иглика

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Едвин Сугарев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Пламен Антов

Прекосяване

на Андите1. ПРЕКОСЯВАНЕ НА АНДИТЕне аз през тях – тепрез мен

2.сред бледата трева по склонакато цветялица на лами

3.По старите улици на Кусковървя със старите си кецове.Новолуние.

4. УАЙНА ПИКЧУпо-високо от най-високотоягодикрай Inсa trаil

5. ПОД КЛЕПАЧИТЕв индианско селона брега на езерото Титикака на лунна светлина –

мирисът на овчи тор и тишинатадревни като детство – моетоили нечие друго

6. ЦИВИЛИЗАЦИЯЗа туриститетръстикови лодки. Туземците –с моторници.

7. ТИУАНАКОпрез Вратата на слънцето нейната собствена сянкаминава самохилядолетия

8. ПРАДЕДИ И ВНУЦИПътешественици и туристи.

9. ДЪЛГА ВЕЧЕР В АРЕКИПАСедя пред катедралата на Пласа де Армасв сгъстяващия се здрач. До менмомиче и момче се целуват ненаситнои отчаяно, до последен дъх, до задушаване. Дебелимлади индианки минават от време на времеи ми предлагат пуканки и малки кукли в национални носии (послеще започнат да ме подминават). След малко,след час или дваще стана и ще тръгна отново по улиците на града, ще се изгубя, ще си купя отново онзи вкусен пържен сладкиш за един сол, ще вляза в някаква катедрала на вечерна служба, ще послушамсмирено и ще си изляза, ще попадна на барс фигурата на Че Гевара в естествен ръст, седналпред прозореца с вечната пура в устата, послеще се прибера в хотела, а утрерано ще тръгна за каньона Колка и под менще се реят кондорите. Здрачътсе сгъстява, един розов облак отдясностава все по-сив, запалихалампите на Пласа де Армас, палмите бавносе превръщат в силуети. Дебелите индианкивече ме подминават. После

до мен на стълбите седнаха три момчета с китари. Иоще дълго седях и слушах, преди да си тръгна,преди да се случи онова, което бях написалпреди час, два, дни или столетия.Докато вадех зеления си пуловер от зелената раница,дойде полицай и започна да се кара на момчетата. Момчетата,смеейки се, станаха и си тръгнаха; полицаятсъщо се смееше; беше възрастен човек. Останасамо едно момче с китарата си, топродължи да си свири, но вечебез разтворен калъф пред себе си. Възрастен мъж приседна до негои го заговори, смееха се. Преди да тръгнаси мечтаех за любов с индианка.Сега искам единственожена ми да се влюби в мен отново. Понякога отсреща проблясват светкавици – снимат ни:мен, момчето с китаратаи голямата бяла катедрала над нас. И завинаги

ще продължа да пиша тези стиховев нечий албум, изпълнен със спомени от някакво отдавнашно пътешествие в Перу. И музикатана момчето завинаги ще звучи там.

10.В огромната паст на каньона Колкавидях колибри и кондор.Никаква разлика.

11.каньонът Колка само може да побереполета на кондора

12.Двойка французи на около 30-те. Тя – с безлична хубост, която само след няколко години неудържимо ще повехне. Той – рус, с гъста мрежица от червени капиляри по бузите. Свободни, самоуверени. Вършат всичко, каквото се полага. Имат скъпи тъмни очила и скъпи фотоапарати (но не прекалено скъпи), снимат, възхищават се умерено, купуват сувенири от възрастните индианки. Може би нямат деца, или имат. Ухаят приятно. Но

във всеки техен жест напира безсмъртният среден еснаф. Представям си ги като собственици на дребна бакалия в неголям или голям провинциален град. Натрапчиво ги виждам като пенсионери; целият им дълъг и щастлив живот се е свил в една-единствена точка – тази: седнали един до друг на седалката пред мен, те разговарят възпитано и нежно, тя снима от време на време през прозореца красивите пейзажи, той подремва от време на време зад тъмните си очила.Когато забелязаха, че снимам баналното всекидневие – не красивите туристически пейзажи, които екскурзоводът патетично сочи, а вулканичния прахоляк край Арекипа, пустинята, боклуците и мизерията, започнаха да ме гледат с подозрение. Особено тя.

13. ПУСТИНЯТАсамо слънцето я оживявапропълзявайки по неяден след ден

14. AIR EUROPA, СЛЕДОБЕДВсички илюминатори затворени.Светятсамо мониторите. Холивуд масовотържествува над Инти.

15.Листенце кока между страниците на тефтерчето –дребното удоволствие,че си надхитрил Системата.

16. ЕПИЛОГ: МАДРИД, ПРАДООбеднял идалго; останали са самопортретите на великите му прадеди, увисналипо стените на овехтелия му замъккато кравешки вимета.

27 септ. – 12 окт. 2014Перу–Мадрид