1.3.20061.3.2006

BGBG--ScienceScience

Първото Българско Научно ОнлайнСписание

2

От Авторите

Това списание има за цел да задоволи интереса и любопитството на потребителитеинтересуващи се от всички сфери на науката. Правим всичко това, за да могат колкото семоже повече хора да се образоват и тази информация да може по най-лесния и достъпенначин да достигне до всички вас.

С първия брой започнахме тази система, по която изграждаме списанието и занапред щепродължаваме да се придържаме към нея. Първата рубрика е „Българска история”, в коятоще се проследи цялата история на България от първите заселвания на човека в нашитеземи. След това на същата тематика е „Древна История” тук започваме да разглеждамедревните цивилизации. Започнахме с Древна Гърция главно разгледана от гледната точкана тогавашните съвременници, философи и историци. От история минаваме на"Астрономия", където разглеждаме обектите в космоса и техните особености. След това екратката рубрика "Еволюция". Тук проследяваме пътя от маймуната до днешния човек. "География" или Лицето на земята в тази категория ние обясняваме някои явления наземята, климат, вулкани, земетресения, а дори и влиянието на нас самите върху земята. "Биология", "Зоология" и "Ботаника" - това са последните категории, в които винаги щеима статии. Ще се стараем винаги да има допълнителна и любопитна информация. Ще сеслага по една известна историческа личност.За предложения или коментари може да ни пишете на admin@bg-science.info или в нашияфорум http://bg-science.info/forum!Може и да поиграете малко ШАХ на адрес: http://bg-science.info/chess/index.phpПриятно четене от екипа на BG-Science.

3

СъдържаниеБългарска историяСъздаване на Българското ханство на ДолнияДунав

Древна историяДРЕВНА ГЪРЦИЯАрхаичният период в Гърция

АстрономияОткриване на Галактиката.

ЕволюциятаХайделбергски човек

ГеографияЛицето на земятаАНТАРКТИДА

БиологияКлетъчно ядроКлетъчна мембрана

ЗоологияПтиците в АНТАРКТИДА

БотаникаОтдел ЛишеиПисмовиден лишейОтдел МъховеКладенчов мъх

ЛичностАристотелАристотел

4

Българска история

Създаване на Българското ханство на Долния Дунав

Етно-политическите промени, които настъпили в края на VI-началото на VII в., създалисложна и нап-регната обстановка в Европейския югоизток. Византийската империяизживявала тежка криза, търпяла големи териториални загуби и правела мъчителни опити дапромени своята военноадминистративна провинциална организация, за да се приспособи къмновите условия. Ислямският Арабски халифат проникнал в малоазийските й владения и сенасочил към завладяване на Цариград. Аварският хаганат се опитвал да задържи и укрепивластта си над славян-ските и номадските племена в Средна Европа и в Балканскиясеверозапад. Хазарският хаганат наложил господството си в степните пространства междуреките Кубан и Днепър, някогашно владение на прабългарите, и се стремял да проникне къмДолния Дунав. Балканският полуостров се оказал арена на съперничество между различниполитически и етни-чески сили, а столицата на Византия магнетично привличала към себе сицелия варварски свят.Напредъкът в социално-икономическото развитие на югоизточните славяни след заселванетодовел до промени в политическата им организация. Още в края на VI в. сред тях се появилипо-големи обединения, които включвали няколко племена.

5

В борбата за отхвърляне на аварското владичество славяните, които обитавали земите на север отДунав, създали военно-племенен съюз начело с княз Добрита. През първите десетилетия на VII в. славянските племена в Македония — драгувити, сагудати, велегезити, берзити и др. - образувалиново военно-племенно обединение, възглавено от княз Хацон. Малко по-късно негов предводителстанал Пребънд. Тези две обединения целели преди всичко завладяването на Солун, който билобсаждан многократно. Военно-племенен съюз създали също северите и „седемте славянскиплемена" в земите на север от Балкана, за да проти-востоят на авари и византийци.Тези славянски военно-племенни съюзи имали временен характер. Те възниквали във връзка снякоя голяма военна акция или при заплаха от завладяване, а след това лесно се разпадали.Не дълготрайността им се дължала както на противоречията между отделни племенни вождове илипсата на устойчиви елементи на организация, така и на силния натиск от страна на Аварскияхаганат и на Византийската империя, които с всички средства насърчавали разединението наславянските племена.Прабългарите начело с хан Аспарух, поселили се в Дунавската делта и на север от нея, безпокоели с непрекъснати нападения византийската област Малка Скития (дн. Добруджа) ипречели на империята да установи трайно властта си над славяните. Създала се реалнавъзможност за тяхното съюзяване със северите и „седемте славянски племена". Възползвай-ки сеот арабската обсада на Цариград, със своята конница те достигнали до стените му (678). Следкато отминала опасността, Византия решила да накаже прабългарската дързост. През 680 г. император Константин IV Брадати (668-685) организирал голям поход по суша и по море: еднаармия през Тракия и старопланинските проходи се отправила срещу северите и „седемтеславянски племена", а друга начело с императора на кораби отплавала към Дунавската делта. Като видели огромната византийска войска, те се отказали от сражение, оттеглили се вукрепленията си в Онгъла и взели мерки за продължителна отбрана. В продължение на няколко

6

дни по неизвестни причини византийците не посмели да предприемат настъпление. Междувременно Константин IV от-плавал с пет кораба към Месемврия заедно със своята свита подпредлог да лекува болките в крака си, а подир това се завърнал в Цариград, където участвал всвикания Вселенски църковен събор. Воденето на войната срещу прабългарите било поверено настратезите (военачалниците), на които императорът заповядал да водят активни бойни действия. Вестта за внезапното му отплаване се разпространила сред армията и всяла уплаха в редиците й. Понесла се мълвата, че той избягал, за да снеме от себе си отговорността от евентуално поражение.Някои визан-тийски войници в безредие се отправили към закотвените кораби. Тогава, кактосъобщава патриарх Никифор (VIII—нач. на IX в.), прабългарите излезли от своите укрепления и сенахвърлили срещу дезорганизирания противник: част от византийците „станали храна на технитемечове, мнозина били наранени и пленени, а само малцина се отървали с бягство". В преследванетона панически бягащата византийска армия прабългарската конница преминала р. Дунав, навлязла вДобруджа и достигнала до Одесос. Победата над византийците в битката при Онгъла инастаняването на прабългарите в непосредствено съседство със славянските племена белязалиначалната история на Българското ханство на Долния Дунав. Хан Аспарух сключил договор съсславянските князе. „Седемте славянски племена" поели защитата на западната граница срещуАварския хаганат, северите, които живеели край проходите на Източна Стара планина — тяхнатаотбрана срещу Византия, а прабългарите — защитата на цялата територия на страната откъмморето и р. Дунав срещу Хазарския хаганат. Близостта на славянското селище Плиска до проходитеи разположението му в степно пространство предопределили впоследствие неговия избор зарезиденция на прабългарския хан.Създаденото военнополитическо обединение но-село белезите на конфедерация, в коятогосподстващо положение имали прабългарският хан и прабългарската аристокрация, а славянскитеплемена и техните князе запазили относителна самостоятелност.

7

Така появата на Българското ханство в Балканския североизток била обусловена отнеобходимостта прабългарите и славяните да сесплотят пред многостранна външна опасност —византийска, аварска и хазарска.Скоро след това основателят на обединението ханАспарух извършил с войската си набези в ИзточнаТракия. Византийският император според изразана Теофан Изповедник (VII-VII в.) „за срам наромеите и заради многото ни грехове" сепринудил да сключи мирен договор: признати

Тимочани

Славянско племе, населявало долината на р. Тимок. Предполага се, че е влизало в съставана Седемте славянски племена и е участвало вобразуването на българската държава през

втората половина на VII в. В началото на IX в. се поддават на интригите на франките иправят опит да се откъснат от българската

държава, но след приключването на българо-франкските войни от 827 и 829 отново остават

в пределите на България.

ТимочаниТимочани

Славянско племе, населявало долината на р. Тимок. Предполага се, че е влизало в съставана Седемте славянски племена и е участвало вобразуването на българската държава през

втората половина на VII в. В началото на IX в. се поддават на интригите на франките иправят опит да се откъснат от българската

държава, но след приключването на българо-франкските войни от 827 и 829 отново остават

в пределите на България.

били създаденото обединение и неговата територия, а империята се задължила да изплащаежегоден данък. Този договор се смята като акт на юридическо признаване на Българското ханствона Долния Дунав. Неговото име България за пръв път се споменава на заседанието на ШестияВселенски църковен събор в Цариград от 9 август 681 г. Няколко години след това от гнета на Аварския хаганат било освободено и живеещото по долинатана р. Тимок славянско племе тимочани, което също било включено в пределите на ханството. Византия била твърде много заета с отбраната си на изток, където напирали арабите, затоваспазвала сключения с Аспарух договор за мир и не безпокояла славянобългарската държава. Намерението на новия византийски император Юстиниан II да воюва със славенобългарите не сеосъществило. От своя страна и военно-племенната аристокрация в славянобългарската държава сестремяла да не нарушава мира, за да може спокойно да утвърди извършеното дело по създаванетона държавата.

8

СЪЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

Из „Хронография" на Теофан Изповедник (ок. 760-818) — византийскилетописец „Конниците обаче разпространили слуха, че императорътбяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без някой да гипреследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследватподире им и повечето погубили с меч,а мнозина наранили. И като гипреследвали чак до Дунава, преминали го и дошли в т. нар. Варна,близо доОдесос, и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно— отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините иПонтийско море, и след като покорили измежду намиращите се племенат. нар. седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава(вероятно Рижкия проход) към източните части, а от юг и запад доАвария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, следкато се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат ида поробват крепостите и земите,които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил даим плаща годишен данък за срам на ромеите и заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направилсвои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг,— дабъде победен от този мръсен и новопоявил се народ."

9

Но през 688 г. Византийската империя нарушила сключения договор и нападнала кактоханството, така и славянските племена в Македония. Войската на хан Аспарух разгромилавизантийците, а техният император успял да се спаси с бягство.И на 701 г. Аспарух загива в битка срещу хазарите на север от дунавските устия. След Аспаруховата гибел управлението преминало в ръцете на хан Тервел (701-718), койтосъщо бил от прабългарския род Дуло. Той успял да укрепи вътрешно държавата и да издигненейната политическа роля и значение, да я направи известна в цяла Европа.Междуособиците, които избухнали във Византия в началото на VIII в., дали възможност наТервел да извлече големи изгоди за държавата си. Той се намесил в тях като взел страната насваления от престола Юстиниан. С петнайсетхилядна войска от славяни и прабългари ханТервел се явил пред стените на Цариград и спомогнал за възстановяването на Юстиниан наимператорския престол. За тази услуга той и войниците му били богато наградени отимператора. Това събитие било широко отразено във византийските и западните летописи. Заотплата хан Тервел получил титлата кесар (втора по значимост във Византия следимператорската и дадена за пръв път на чужд владетел) и областта Загоре (между ИзточнаСтара планина и Странджа). Това било първото териториално разширение на Българскотоханство на юг от Балкана. По заповед на византийския император на цариградския хиподрумбила поставена статуя на българския владетел. Самият хан Тервел в чест на удържаната победанаредил да бъде изсечен прочутият релеф на Мадарския конник, който символизира триумфа мунад Византия, отразен и в текста на най-ранния надпис към него. Бил увеличен и определениятпрез 681 данък, плащан от Византия на българската държава. През 708 византийскиятимператор нарушил договора и предприел поход, но при Анхиало (дн. Поморие) войските мубили разгромени. През 711 Юстиниан II отново потърсил помощта на Тервел, за да си възвърнепрестола. Този път нахлуването на българските войски във Византийска Тракия не могло да

10

помогне на василевса. Възползвайки се от междуособиците във Византия, Тервел изпратилпрез 712-715 в Тракия войски, които достигнали до Цариград. През 716;т. император ТеодосийIII (715-717) бил принуден да сключи мирен договор с българите при следните условия: уточнена била границата между двете държави, която на юг стигала до крепостта Милеона (дн. с. Ябълково, Хасковско), р. Марица и Странджа; империята се задължавала да изплащаежегоден данък в скъпи копринени дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато; дветестрани трябвало взаимно да си предават политическите бегълци. Уредени били и търговскитеотношения между двете държави — стоките, които не били снабдени с печати, щели да бъдатконфискувани. Това е първият договор в европейската средновековна история, койторегламентирал междудържавни търговски отношения. Една година след това арабите обсадили Цариград по суша и по море. Византийската империяизглеждала пред гибел. Победоносният ислям заплашвал Балканите със завладяване, подобнона онова, извършено на Иберийския полуостров. В най-решителния и съдбоносен моментбългарската войска оказала помощ на византийците, нанесла няколко поражения намногобройната арабска армия и я принудила да се изтегли от европейските предели. Врешителната битка през август 718 г. българската войска избива 22 000 араби. С право енаречена от един френски историк „забележителна дата в световната история", тъй като тогавабила възпряна арабската експанзия към вътрешността на Балканите и Европа.Участието на българите в отблъскването на арабската обсада на Цариград е най-широкоотразеното събитие от нашата история в средновековната историопис. Неговият съвременникБеда Преподобни, един от забележителните западни богослови, го отбелязал в своята „Голямахроника" като важно събитие.След полувековно управление на хановете, които произхождали от Аспаруховия род Дуло, начело на държавата застанал хан Кормисош (739-756) от рода Вокил.Тази династична

11

промяна била обусловена от изострените борби за престола между знатните прабългарски родове.Към средата на VIII в. Византийската империя укрепила своето вътрешно положение и постигналауспехи във войните си срещу арабите в Мала Азия. Император Константин V Копроним (741-775) сипоставил за цел да унищожи Българското ханство и да превърне неговата територия отново в част отВизантия. В продължение на 20 години (от 755 до 775) той организирал девет похода срещу България, но не могъл да осъществи заветната мечта на империята. Временните византийски успехи във войнитесрещу Българското ханство задълбочавали обхваналата го вече и без това вътрешнополитическа криза. На ханския престол за петнадесетина години се изредили представители на различни прабългарскиродове. Някои от тях били убити от противниците си, а други — принудени да потърсят убежище въвВизантия. В хода на жестоките и кървави междуособици в страната се очертали две групировки: едната била склонна към съглашение с Византия и проявявала готовност да постави ханството поднейна власт, а другата защитавала с всички сили и средства неговата държавна независимост. Тазинезависимост била твърдо отстоявана и от влизащите в пределите на ханството славянски племена. Вотбраната на старопланинските проходи особено се отличил князът на племето севери Славун. Кактопише П. Мутафчиев, ако Балканът бил „щит и закрилник" на ханството през първия век от неговотосъществуване на Балканския полуостров, то славяните били „стражата на Балкана", която винаги билаготова да се възправи срещу византийския нашественик.След продължителна отбранителна политика България отново преминала в настъпление едва при ханТелериг (768-777). През 774 г. той изпратил 12-хилядна войска в Македония, за да подпомогнеславянското племе берзити. С този ход била продължена външнополитическата линия на ханството, наложена от основателя му хан Аспарух — приобщаване и сплотяване на славяните за борба срещуВизантия. За да неутрализира провизантийската група сред българската аристокрация, коятопостоянно извършвала шпионска дейност в полза на империята, хан Телеригс хитър ход успял даполучи от императора списъка на неговите агенти в България и заповядал да бъдат избити.

12

Като узнал за това, Константин V от гняв „изскубал много от побелелите си коси". Незабавноорганизирал поход срещу България, по време на който заболял от треска и умрял. Неговата смъртбила сякаш предзнаменование за възтържествуването на България.Малко по-късно поради интригите на политическите си противници хан Телериг бил принуден дапотърси убежище в Цариград, където бил приет радушно, покръстил се, придобил християнскотоиме Теофилакт и получил титлата патриций. Историята с неговите предшественици на ханскияпрестол се повтаряла. По ирония на съдбата спасителят на ханството бил принуден да станепредател.Вътрешните междуособици стихнали окончателно при хан Кардам (777-802). Той активизиралбългарската външна политика по отношение на славянските племена в Македония. През 789 г. българска войска проникнала по долината на р. Струма и унищожила разположената там на станвизантийска армия. Византийският контраудар в Тракия претърпял неуспех: в битката прикрепостта Маркели (дн. Карнобат) армията, предвождана лично от император Константин VI (780-797), била разгромена, пленени били обозът й, императорската шатра със съкровището и цялата йприслуга. По силата на сключения скоро след това мирен договор между двете държави (791) империята се задължила отново да изплаща ежегоден данък на българския хан.Заселването на Аспаруховите прабългари в Долния Дунав и на Куберовите прабългари вМакедония съществено променило хода на събитията на Балканския полуостров. Създаденотовърху византийска територия, в преддверието на Цариград Българско ханство било обречено нанепрекъснати стълкновения с Византия, за да се съхрани и заздрави своите позиции в една винагиоспорвана земя.

1313

ДРЕВНАДРЕВНА ГЪРЦИЯГЪРЦИЯ

Под „архаичен период" в Гърция се разбира времето, през което се оформя робовладелскотообщество и държавата-полис. Това в най-общи черти е периодът от края на VIII до края на VI в. пр. н. е.Гръцката робовладелска държава от полисен тип била резултат на продължително развитие. Тя предполага напредък на индивидуалното робовладелско стопанство и търговията, ноуспоредно с това в нея се запазвали немалко остатъци от родовия строй. Не случайно тук сеустановило господството на родовата аристокрация, която се превърнала в управляващагрупа на създаващата се и оформяща се робовладелска класа. Властта на аристокрациятапредизвиквала навред — къде по-рано, къде по-късно - недоволството на селското и наградското население. Хезиод, певецът на селската неволя от онова време, е обрисувал всвоята поема „Труд и дни" особено живо и сполучливо тежкото положение на дребния селскипроизводител. Засилващото се имуществено неравенство между богатата аристокрация имногобройното потиснато дребно селячество води до изостряне на класовата борба, кактоспоред думите на Енгелс „различието между богати и бедни се явява редом с различиетомежду свободни и роби, с новото разделение на труда става и ново разделение на обществотона класи”.

АРХАИЧНИЯТАРХАИЧНИЯТ ПЕРИОДПЕРИОД ВВ ГЪРЦИЯГЪРЦИЯ

Бурното и сложно развитие на обществото в гръцкия свят е илюстрирано с доста писмени документи. Напърво място са взети някои ярки места, които рисуват особено живо тежкото положение на гръцкотоселячество през тази епоха и едновременно с това изясняват до голяма степен и причините за гръцкатаколонизация от този период. Твърде характерно явление за онова време е и наемничеството, което еилюстрирано тук с някои откъси от произведенията на ранните гръцки лирици и с някои от най-раннитегръцки епиграфски паметници. За самата гръцка колонизация, при която множество елини от най-различни категории на свободното население се изселвали често пъти твърде надалеч от пределите насвоята родина, са дадени също някои от най-характерните примери, дошли до нас във вид на епиграфскидокументи.С подходящи откъси от произведенията на Теогнид е илюстрирано нарастването на паричнотостопанство, западането и разораването на аристокрацията, както и нейната безсилна злоба срещуукрепващата власт на демоса.Тук са намерили най-сетне място и няколко документа, разкриващи характера на ранната гръцка тирания- един от етапите на прехода от аристокрация към демокрация.

Хезиод

Хезиод живял към края на VIII и началото на VII в. пр. н. е. Той се родил и отрасъл в Беотия като синна дребен селянин, който се преселил тук от Мала Азия. Правилната преценка на Хезиод и неговототворчество трябва да започне с това, ката се изтъкне, че Хезиод е първият поет, който пренебрегваепическата традиция, и то не само по отношение на формата, но и по отношение на нейнотосъдържание. Хезиод е първият поет в древна Гърция, който се възправя пред нас не само със своетоиме, но и със своя личен живот, и със своите търсения. Освен това Хезиод е и първият представителна древногръцката поезия, който си е поставил за цел да схване, осмисли и изобрази света не като еднозавършено и неподвижно цяло, а като нещо, което се изменя и развива. Това, разбира се, се намира втясна връзка с времето, в което е живял и творил Хезиод. Той се е родил на прага на епохата, в коятоса се подкопавали и рушели старинните обществени отношения. Въпреки че родната му Беотия е билаизостанала в своето развитие аграрна област, все пак и в нея били проникнали и се наложили в

значителна степен паричните отношения, които подкопавали основите на затвореното натуралностопанство. При това беотийското селячество се борело упорито за икономическасамостоятелност, а Хезиод, който сам бил дребен селски стопанин, станал изразител на селскатаневоля. Две от Хезиодовите поеми са се запазили изцяло до наши дни: „Тео-гонията", т. е. родословието на боговете, която е една от младежките творби на поета, и „Труд и дни" — плод нанеговата творческа зрелост.Необходимо е накрай да се изтъкне и това важно обстоятелство, че авторът на поемата „Труд идни" е изпълнен с дълбоко уважение към труда, което е безспорно нещо ново в тематиката нагръцката литература.

80. Произволите на аристокрацията, отразени в баснята за ястреба и славея.

Хезиод, Труд и дни, 202—212

Сега аз ще разкажа на базилевсите, колкото и те да са мъдри, една, басня. Какво именно казал веднъжястребът на пъстрошийния славей, като го отнасял високо в облаците, сграбчил го в своите хищнинокти. Жално пищял славеят, пронизан от извитите нокти на хищника, а ястребът се обърнал към него свисокомерни думи: „Какво писукаш, нещастнико? Ти си в ръцете на едното, който е много по-силен оттебе! Какъвто и певец да си, аз ще те отнеса там, където ми е угодно. Мога и да си направя обяд с тебе, пък и мога да те пусна на свобода. Безумец е онзи, който се съпротивява на по-силния от себе си. Той неще го победи, а само ще прибави към унижението си и огорчение." Тъй рекъл бързият ястреб, койтолети с широко разтворени криле.

81. Прослава на земеделския труд

Хезиод, Труд и дни, 274—309

Персе, запечати това добре във внимателния си ум: вслушвай се в гласа на правдата и забравинасилието завинаги. Такъв е законът, който Зевс, синът на Кронос, предписва на хората: нека рибите, зверовете и птиците крилати се изтребват взаимно, без да се щадят, тъй като между тях несъществува правда. Зевс Кронидът обаче дари на хората правдата като най-висше благо. И ако някой, като знае истината, дава правдиви показания, Зевс със своя широк взор го дарява с благоденствие. Ноонзи, който съзнателно подкрепя с клетва лъжливи показания и чрез това нарушава правдата, извършва едно непростимо престъпление и потомството, което той оставя след себе си, ще намалее, докато потомството на онзи мъж, който е верен на клетвата си, в бъдеще ще се увеличи.Безразсъдни Персе, аз ще ти отговоря като човек, който ти желае доброто. Да си докараш зло можеш, колкото искаш, без особена мъка; пътят към това е равен и минава близо край нас. Но безсмъртнитебогове са ни лишили от достъпа до добродетелта чрез обилна пот на челото. Дълга и трудна епътеката, която води към нея, и преди всичко тази пътека е върла. Щом стигнем обаче до върха, еточе след това тя става лесна, колкото и трудна да е била преди това. Онзи мъж е най-съвършен отвсички, който винаги по своя път, след като размисли, вижда напред и докрай онова, което ще бъденай-добро. Достоен за почит е и онзи, който се вслушва в добрите съвети. Но онзи, който не умеенито сам да вижда, нито пък да приема с добра воля съветите на другиго, е съвсем безполезен човек. Ти обаче винаги помни моя съвет, труди се усърдно, Персе, потомъко на боговете, за да те намразигладът и да те обикне неизменно прекрасно увенчаната Деметра и да ти напълни хамбара с всякаквихрани. Гладът винаги е спътник на оня, който не се труди. Боговете и хората се възмущават винагиеднакво срещу оня, който живее, без да работи, и проявява инстинкти, подобни на онези търтеи безжило, които не работят, но поглъщат труда на пчелите. Тъй щото полагай усилия да извършвашсвоята работа, да я извършваш навреме и с усърдие, за да могат навреме и твоите хамбари да пращятот плод. Хората чрез труда си придобиват многобройни стада овце и всякакво друго изобилие. Онезихора, които се трудят, са много по-обични на безсмъртните богове. Няма нищо срамно в труда:

позорно, напротив, е безделието. Ако работиш, ленивецът скоро ще ти завижда на богатството. Подирбогатството следват винаги добродетелите, и почестите. В твой интерес е при положението, което ти еопределила съдбата, да работиш и да отклониш лекомисления си дух от благосъстоянието на другитехора, да го насочиш към труда, като се стремиш да изкараш прехраната си, както те съветвам. Лош есрамът, който върви подир стъпките на бедняка. Срамът това е участта на бедняка, а смелостта есъюзница на богатството.Богатството не бива да се заграбва. Дареното от боговете богатство е много по-ценно. Когато някойспечели голямо богатство с насилие или го заграби посредством алчния си език, както се случва често сонези, чийто разсъдък е затъмнен от жаждата за печалба, и когато безочливостта прогони стеснението, боговете лесно унижават такъв човек и разрушават дома му и той само за кратко време ще се утешавасъс своето богатство. Същото се случва и с оня, който извърши насилие над просещия защита или пъкнад чужденеца или пък, който се вмъкне в леглото на брата си, за да се съвокупи тайно с жена му, което пък е особено непристойно. Също и с оногова, който прегрешава лекомислено спрямо малолетнисираци, както и с оня, който обижда стария си баща със зли ругатни, когато той се намира на тъжнияпраг на тежката старост. Сам Зевс наказва онзи, който се разгневява срещу такъв човек, и накрая тойрано или късно ще заплати тежък откуп заради нечестивите си дела. И тъй пази далеч от тези грешкилеко мисленото си сърце. Принасяй според възможностите си жертви на безсмъртните богове с чисти инеопетнени ръце и им изгаряй върху жертвениците пищни бедра [от жертвените животни]. Измолвайсъщо тъй тяхното благоволение чрез възлияния и жертвоприношения и когато лягаш да спиш и когатоти се яви свещена светлина, за да запазят те душата и сърцето си благоразположени към тебе. Така щеможеш да купиш земята на други, а не те да купуват твоя къс земя.Кани на трапезата си оня, който те обича, а отбягвай да каниш оня, който ти е враг. Най-вече каниобаче оня, който живее в близко съседство с тебе. Ако ти се случи някаква беда в селото, твоите съседище ти се притекат на помощ и без да запашат пояса си, докато твоите роднини ще дойдат, след като синавият пояса. Лошият съсед е истинска напаст, а добрият — истинско благо. Голям късмет е за оня, който в живота си попадне на добър съсед. Ако съседът ти не би бил лош, волът ти не би загинал! Мери точно, когато вземаш точно назаем от съседа си, и си служи, когато му връщаш взетото назаем, със същата и дори с по-голяма мярка, ако това ти е възможно, защото, когато имаш нужда, да можешда си осигуриш неговата помощ. Не дири нечисти печалби, защото нечистата печалба е равна на гибел!

Обичай оня, който те обича, и отивай у оня, който идва у тебе. Давай на оня, който ти дава, а на оня, който не дава на никой нищо. Да даваш нещо е благо, а онзи, който отнема насила, го очаква смърт. Оня, който дава драговолно даже и когато дава много, е щастлив, че дава, и сърцето му изпитва при товарадост. Онова, което някой взема от другиго без неговото съгласие, като слуша само гласа на своятабезочливост, дори и да е малко, сковава сърцето на човека в лед. Ако, напротив, събираш, като прибавяшмалко към малкото, и постъпваш така често, то скоро ще стане голямо. Притуряй само по-често към него. Който прибавя към онова, което има, той ще избегне палещия глад. Онова, което човек има в запас у домаси, му създава големи грижи; много по-полезно е, когато то се намира у дома, а ако остане вън от къщи, еопасно. Добре е да си вземаш от онова, което имаш, но е гибелно за духа да жадуваш за онова, което несъществува. Аз настоявам да се замислиш върху това!

82. Гърция и Атика през архаичния период

Тукидид, 1,2

Ясно е, че страната, която сега се нарича Гърция, нямала по-рано постоянно население, тъй като в неяставали чести преселения и всички [племена] лесно напускали своята земя, изложени на натиска на други, които всеки път били по-многочислени. А тъй като нямало търговия и сигурни взаимоотношения по-сушаи по-море, всеки изкарвал от земята си само толкова, колкото да се изхрани от нея, и никой нямализлишни средства, не засаждал земята, защото не знаел кога ще го нападне някой друг и поради това, чеселищата били неукрепени, ще му отнеме онова, което има. При това всеки разчитал, че ще може да сесдобие навред с необходимата му всекидневна храна. Ето защо всички напускали лесно своите селища ипоради това последните не били особено мощни нито по своята големина, нито пък с каквито и да билодруги съоръжения. На чести промени на населението били подложени преди всичко най-плодороднитечасти на Елада, а именно областите, които сега се наричат Тесалия и Беотия, както и по-голямата част отПелопонес освен Аркадия, а най-сетне и всички най-плодородни области на останала Гърция. В случай, че мощта на някои племена нараствала благодарение на плодородието на почвата, това обстоятелствопораждало помежду им междуособици, които ги отслабвали, но същевременно дразнели и апетитите на

Като едно твърде важно доказателство на тази наша мисъл служи обстоятелството, че останалите гръцкидържави именно поради сменяването на населението си не могли да достигнат до същата мощ и разцветкато Атина. Когато именно най-богатите хора от цяла Гърция били притеснявани и прогонвани отмеждуособиците, те отивали при атиняните, защото смятали там положението за сигурно, и като ставалинезабавно тамошни граждани, те от най-ранни времена увеличили още повече броя на населението награда, така че с течение на времето, когато Атина не била вече в състояние да побира това население, атиняните изпращали колонисти в Йония.

83. Едно сравнително ранно известие за прилагане масово на робски труд на, о. Хиос

Атеней, VI, 265

Атеней е гръцки граматик-енциклопедист от императорската епоха. Той е родом от гр. Навкратида вЕгипет и работил главно през втората половина на III в. от н. е. Отначало той живял в Александрия, а по-късно в Рим. В литературата Атеней е известен със своята сбирка „Дейпнософисти" („Пирът насофистите"). В това съчинение се описва богатият пир в дома на един знатен римлянин, около чиятотрапеза се водят по време на пиршеството разговори на най-различни теми. „Дейпнософисти" на Атенейе една от най-богатите с извадки и цитати от други съчинения антични сбирки, които са се запазили донаши дни, макар и в непълен вид: Особено важни са извадките, заимствани от представителите насредната и новата атическа комедия. Не по-малко важни са обаче с екземплярите от редица гръцкиисторици, чиито съчинения иначе биха били почти напълно загубени и неизвестни за науката. Обстоятелството, че Атеней е предавал твърде съвестно и точно извадките от други автори, както, инеговата необикновено обширна начетеност увеличават значително стойността на неговотопроизведение.Аз зная, че хиосците най-рано от всички елини започнали да използуват труда на купени роби. За товаразказва Теопомп в XVIII книга на своите „Истории”: „Хиосците започнали най-рано от елините [следтесалийците и лакедемонците] да използуват роби. Начинът на придобиване на робите у тях не билсъщият като у тесалийците и лакедемонците. Лакедемонците и тесалийците превърнали в роби елините,

които населявали по-рано страната, която сега владеят, а именно лакедемонците заробили ахейците, атесалийците - перебите и магнетите, като първите били наречени илоти, а вторите — пенести. Ахиосците се сдобивали с роби-варвари срещу заплащане. . ." Аз мисля, че заради това божеството серазгневило на хиосците, тъй като те водили помежду си война заради роби.

84. Гръцката колонизация и развитието на стопанството в гръцкия свят

Тукидид, I, 4

Първият владетел, за когото преданието ви съобщава, че се сдобил преди всички други с флота, билМинос. Той станал господар на голяма част от морето, което сега се нарича Елинско, и на, Кикладските острови, на повечето, от които той основал колонии, като при това прогонил оттамкарийците и поставил за управители собствените си синове. Той, както е естествено, прочистил тезиморета от морските разбойници, доколкото, разбира се, било възможно, за да могат приходите от тяхда идват в неговите ръце.

Тукидид, I, 8

С морско разбойничество се занимавали обаче не по-малко и обитателите на островите, именнокарийците и финикийците, които населявали по-голямата част от тях. Че това е така, се видяло тогава, когато антиняните през време на тази война извършвали очищението на остров Делос. Когато теименно изваждали всички ковчези с мъртъвци на острова, се оказало, че повечето от мъртъвците биликарийци; те се разпознавали по формата на оръжията, които били поставени заедно с тях в гробовете, пък и по начина на погребването на мъртъвците, който и досега съществува у тях. След като обачеМинос създал своя флота, корабоплаването станало по-свободно, защото той прочистил островите отразбойници и заселил по-голямата част с колонисти. Освен това жителите на крайморските областиразполагали вече с по-големи средства и затова те уседнали по-здраво в своите селища. Някои от тези

селища, които били забогатели повече, те укрепили даже със стени. Ръководейки се от своя стремеж къмпечалби, те търпели да бъдат заробвани от по-силните, докато пък по-силните, опирайки се на своетобогатство, подчинявали под властта си по-малките градове. Елините се намирали в такова състояние достадълго време, преди да потеглят на поход срещу Троя.12. Но даже и след Троянската война в Елада ставали все още преселения и разселвания, така че странатане се радвала на спокойствие, за да може да преуспява. Тъй като и завръщането на елините от Илион[Троя] се забавило дълго, то имало за последица многобройни вълнения и преврати в от долните полисиизбухвали ожесточени междуосо6ици, а онези, които били прокудени в резултат на тези междуособици, основавали нови градове. Така например сегашните беотийци били прогонени шестдесет години следпревземането на Троя от тесалийците от Арна и се заселили в сегашната Беотия, която преди това сенаричала Кадмида. Впрочем една група от беотийците живеела и по-рано в тази област, като част от тяхпотеглили на поход срещу Илион. Също така осемдесет години след похода срещу Троя дорийцитезавладели Пелопонес заедно с Хераклидите. Едва дълго след това, и то с голяма мъка, в Елада настъпилоспокойствие, като страната не преживявала повече преврати и нейните жители уседнали по-трай, но след това елините изпратили колонисти, като антиняните населили Йония и по-голямата част отостровите, а пък пелопонесците населили по-голямата част от Италия и Сицилия, както и някоиместности от останалата част на Гърция. Всички тези заселвания се извършили след Троянската война.13. След като в Елада се увеличило благосъстоянието, а тъй като и придобиването на парични средстванараснало повече, отколкото по-рано, пък и държавните приходи се увеличили в повечето градове, появиласе на мястото на по-ранната царска власт тиранията с установени привилегии и почести. Тогава гърцитепостроили флота и се отдали много по-усилено на мореплаване. Разказва се, че първи коринтяните сесдобили с кораби, почти подобни на онези, които те имат и до днес и че за пръв път в Елада именно вКоринт били построени триери. Известно е също така, че коринтският корабостроител Аминокъл построилчетири кораба и за самосците. От времето, по което Аминокъл бил на о. Самос, до последната войнаизминали най-много триста години. Доколкото знаем, най-старата морска битка била битката междукоринтявите и керкирците. Оттогава до същото това време са се изминали най-малко двеста и шестдесетгодини. Благодарение на своето местоположение на провлака Коринт бил винаги търговско средище, защото някога елините както от вътрешността на Пелопонес, тъй и вън от него поддържали помежду си

Така коринтяните забогатели, както това е засвидетелствано от поетите на древността, които нарекли града спрозвището „изобилствуващ"(Омир „Илиада”, II, 570 ). Когато елините се ориентирали още повече къмморето, коринтяните прочистили със своите кораби моретата от разбойници и понеже техният град давалвъзможности на елините за търговия, коринтяните увеличили мощта на своя град чрез стичането на богатстваи по двата пътя. Йонийците създали своя флота много по-късно, по времето на царуването на Кир - първияперсийски цар, и на Камбиз - неговия син. По време на войната срещу Кир те за известно време господствалинад морето, което мие техните брегове. Тиранинът на Самос Поликрат, който властвал по времето нацаруването на Камбиз, имал също силна флота и подчинил под властта си различни острови, между коитоостровчето Ренея, което той посветил на Аполон Делоски. Най-сетне фокейците, които населявали Масилия(Марсилия), побеждавали в морските боеве картагенците.14. Такива именно били най-значителните морски сили.Тези флоти се създали много поколения след Троянската война, но все пак, както и по онова време, теразполагали с малко триери, а се състояли още от кораби с петдесет весла и от дълги плавателни съдове. Немного време преди гръцко-персийските войни и след смъртта на Дарий, който наследил Камбиз наперсийския престол, сицилийските тирани, пък и керкирците притежавали вече многобройни триери. Такивабили значителните морски сили в Елада през годините, които предшествали походите на Ксеркс, тъй катоегинците, антиняните и .някои други елини разполагали с малко плавателни съдове, повечето от които били спетдесет гребци. Значително по-късно след това Темистокъл убедил атиняните да построят онези кораби, скоито те се сражавали по време на войната им срещу егинците, като той очаквал нападение от страна наперсите. Но даже и тези кораби нямали палуби по цялата си дължина.

85. Ранни писмени сведения за гръцки наемници на служба в Египет и Вавилон.

Надпис, издълбан върху лявото бедро на колосалната статуя на Рамзез II в Абу Симбел (Нубия).Преводът е направен според текста у Dittenberger, Sylloge , № 1

Когато цар Псаметих пристигна в Елефантина, това написаха онези, които плаваха с Псаметих, сина наТеокъл. Те се изкачиха срещу течението на Нил над Керкий, докъдето позволяваше това течението на реката.

Другоезичните войници (предимно гърци) командваше Потасимпо, а египтяните - Амасис. Записванетоза нас извършиха Архон, синът на Амойбих, и Пелек, синът на Евдам.

Алкей, Към брата си Антименид, фрг. 50/33

Животът и творчеството на гръцкия лирически поет Алкей (последните десетилетия на VII и първатаполовина на VI в. пр. н. е.) се отнасят към онзи период от историческото развитие на Гърция, през койтов нея се утвърждава класовото общество. И мелосът, т. е. песенната поезия, един от чиито най-даровитии изтъкнати представители бил Алкей, се приспособява по това време към нуждите и тематиката накласовото общество в Гърция. Алкей бил родом от Митилена на о. Лесбос и произхождал отаристократически род. В ожесточената класова борба, която по онова време разтърсвала из основинеговата родина, поетът взел решително страната на аристокрацията против демоса и затова когатодемосът взел връх, той трябвало да бяга от Лесбос в изгнание. Очевидно и брат му Антименид споделилнеговата участ и бил принуден да служи като наемник в далечна ВавилонияТи се завърна от далечни страни и донесе със себе си меч, чиято дръжка е от слонова кост и е обкованасъс злато.Ти служи доблестно като наемен боец на вавилонските знатни и извърши много смели подвизи, избавяйки по този начин вавилонците от много страдания.Би се ти храбро и срази в единоборство един боец от царските телохранители, великан, който на ръстбеше едва ли не пет лакътя висок.

Архилох, фиг. 79а

Стихотворението на Архилох (VII в. пр. н. е.), чийто превод в проза е даден тук, отразява живо иправдиво неволята на онези гърци, които при едни или други обстоятелства попаднали в плен у траките, населяващи южния и западния бряг на Черно море. То обаче е ценно и затова че дава сведения за хода нагръцката колонизация по крайбрежието на Азовско и Мраморно море, както и на другите морета, свързани със Средиземно море.

... влачен от бурните морски вълни. Дано да го хванат в плен в тъмна нощ близо до Салмидес косматитетраки и той да страда при тях до насита, преглъщайки горчивия робски залък.Дано да го хванат вкочанясал и гол, както е прострян всред морските треви, а той да трака със зъби, като пес, легнал безсилен на пясъка всред прибоя на дивите морски вълни.Така бих желал да видя пред себе си оногова, който ме хули и обижда, който погази клетвата си, анякога беше мой другар и приятел.

86. Ранни договори между гръцките полиси.

Договор между елейците и херейците от около 570 г. пр. н. е.

Този договор е един от най-ранните договорни документи в гръцката история. Сключен е между две общини: еднатаЕлис, средище на Елида (област в Западен Пелопонес), а другата Херея, която се намирала вероятно в Аркадия (източноот Елида). Запазил се е във вид на надпис върху една бронзова плочка, намерена през 1813 г. в Олимпия. Сега тя сесъхранява в Британския музей, Лондон. Превод по текста у Dittenberger, Sylloge № 9.

Договор между елейците и херейците: Да има помежду им съюз той да бъде за сто години и да започнеоще от тази година. Когато се появи нужда да се каже или пък да се извърши нещо, те трябва да сипомагат във всяко отношение и особено във време на война. Но в случай че не се подкрепят, то онези, които нарушат договора, са длъжни да платят един талант сребро, което да бъде посветено на ЗевсОлимпийски, ако обаче някой повреди този текст - бил той частно или служебно лице, или пък община, - той подлежи на същото наказание, което е означено в надписа.

87. Закон за колонистите от Локри Хипокнемидски' в Навпакт

Надпис, намерен в Еантея, впоследствие пренесен в Коркира, и произхождащ от около 460 г. пр. н. е. Превод по текстау Dittenberger, Sylloge, № 47.

В Навпакт се основава колония при следните условия: Онзи жител от Локри Хипокнемидеки, който естанал навпактски гражданин, в случай че навести своята родина, да има правото да се ползва отгостоприемството в нея, да взема участие в обществения живот, а също във всенародните и вродовите култове и жертвоприношения и да се ползва от даровете на народа и на членовете на своятаобщина, самият той и неговият род завинаги. Преселниците от Хипокнемидски Локри да не плащатданъци в Локри Хипокнемидоки дотогава, докато не станат жители, на Навпакт. В случай че някойжелае отново да се върне, да му се разрешава завръщането му да става без облагане с данъци приусловие, че той е оставил в домашното си огнище свой отраснал син или пък брат. Акохипокнемидските локри бъдат прогонени от Навпакт със сила, нека всекиму да бъде позволено да сезавърне на своето първоначално местожителство, без да бъде облаган с входни данъци. Нека вбъдеще той да плаща същите данъци, каквито плащат и западните локрийци.

I. Онези, които се преселват в Навпакт, да полагат клетва, че няма да отпаднат по своя воля никогаот опунтийските локри.Да бъде позволено, след като изтекат тридесет години от полагането на тази първоначална клетва, вслучай, че пожелаят, сто граждани от Навпакт да приемат нова клетва от страната на опунтийците исто граждани от опунтийските локри да приемат новата клетва от страна на навпактските граждани.

II. Ако някой колонист напусне Навпакт, без да плати данъците си, губи правото си на гражданствов Локри, докато не заплати онова, което се полага на закон на локрите.

III. Ако в дома на някой от колонистите от хипокнемидските локри в Навпакт няма потомък, койтода има право на наследство, наследството да получи неговият най-близък роднина от ЛокриХипокнемидски, откъдето и да бъде родом той, при условие, че самият той независимо от това, далие мъж или момче, се яви лично в Навпакт в един срок от три месеца. В противен случай да влизат всила законите на Навпакт.

IV. Ако някой се завърне от Навпакт обратно в Локри Хипокнемидски, той трябва да разгласитова на пазарния площад в Навпакт, а също и в областта на хипокнемидските локри на пазарнияплощад в онзи град, за който заминава. . .

VII. Колонистите, които се преселват в Навпакт, да имат правото да се ползват от предимствототехните съдебни дела да се разглеждат от съдиите преди делата на другите [граждани], като те могат

да предявят искове или пък да се явят като ответници в съда в Опунт през цялата година, и то в определенден. Длъжностните лица в продължение на цялата текуща година трябва да назначават един застъпникот локрите за съответния колонист и един застъпник от колонистите за всеки локриец.

VIII. Ако някой от колонистите [от Локри Хипокнемидски] остави там след себе си баща и повери набаща си своя дял имущество, то след като бащата умре, онзи, който се е заселил в Навпакт, може даполучи своя дял от имуществото.

IX. Ако някой отмени тези решения по какъвто и да било начин и ако това не бъде одобрено от дветестрани - от събранието на хилядата опунтийци и от събранието на навпактците колонисти, то той трябвада бъде лишен от граждански права, а имуществото му да бъде продадено на публичен търг. Магистратът трябва да назначи съдебно следствие за обвиняемия в тридневен срок, в случай че намагистрата му остават още 30 дни до изтичането на длъжностния му срок. Ако той не назначи съдебноследствие на обвиняемия, нека да бъде лишен от граждански права и да бъде продадено на публичен търгнеговото имущество, наследството от баща му и робите му. Съдиите да положат предвидената по законклетва, а гласуването трябва да се извърши посредством пускането на камъчета в една урна. И нека товапостановление на хипокнемидсиите локри да важи с еднаква сила и за халейските преселници, които садошли в Навпакт, предвождани от Антифат.

88. Предразсъдъците и омразата на поета Теогнид към демоса, страхът му от тирания и победата надемоса.

Елегията като политическо стихотворение в гръцкия свят продължавала да има своите даровитипредставители и през времето на поколението поети, които творили след Архилох и след Солон, когатокласовата борба се изострила още повече. Един от най-изтъкнатите поети елегици през втората половинана VI в. пр. н. е. бил Теогнид от Мегара. По произход той бил аристократ, а по политически убеждения -заклет враг на демоса и на неговия възход. По време на ожесточените класови борби в Мегара, в резултатна които за известно време взел връх демосът, Теогнид изгубил своето имущество и бил принуден даотиде в изгнание. От това време са много от неговите песни, които той посвещава главно на своя любимец

Кирн. В тях. той го поучава да отбягва общуването и дружбата с „долните хора”, а да търси приятелството назнатните. „Гражданската война е надвиснала над града", „тиранията надига решително глава в града и за товаса виновни долните хора” - се повтаря в песните му.Не едно от стихотворенията на поета-аристократ Теогнир е пропито с безгранично презрение и класоваомраза към „тълпата” и към „лошите”, „долни” и „подли” хора, епитети, които у него имат само класовосъдържание. В не едно стихотворение той дава израз на смъртната си омраза към „безразсъдната тълпа”, катозаявява, че е в състояние „да изпие черната кръв на своите врагове”.Тъкмо поради своята субективност поезията на Теогнид е ценен извор за ожесточеността на класовата борбапо онова време не само в неговата родина Мегара, но и в другите по-напреднали в своетообщественоикономическо развитие полиси в Гърция.Преводът на откъсите, дадени в параграф 88, е направен по текста у Е.Diehl, Antologia lyrica graeca, 2 изд., 1950.

31—36. Знай това така, Кирне: Не дружи с лошите и долни хора, а общувай винаги със знатните идобри мъже пий, яж с тях, сядай на една трапеза с тях и се харесвай на тях, защото тяхното влияние исила са мощни. Защото на благородни дела ще се научиш от благородниците, а ако се събираш слошите и долни хора, ще изгубиш и ума, който имаш.

39—43. Кирне, нашият град е бременен, но се бой да не би роденият от него мъж да стане вожд настрашни въстания и насилия. Тези наши граждани са още благоразумни, но техните водачи са твърдеблизки с него и могат лесно да изпаднат в неговата разюзданост.

53—62. Нашият град, Кирне, е все същият, но хората са вече други. Онези, които рано не знаеха ни щое право, ни що е закон, които покриваха тялото си с износени кожи от коза и които подобно на еленипасяха стадата вън от стените на града, сега станаха знатни. Та кой би могъл да изтърпи, като гледавсичко това? Гражданите се надлъгват помежду си и се надсмиват един другиму. Никой не иска да чуеи да знае мнението на другите, нито на злите, нито на добрите люде. Не ставай приятел, Кирне, сникой от онези граждани, каквито и изгоди да ти обещава подобно приятелство.Нито пък благородна жена се гнуси, да се омъжи за мъж от низко потекло, стига той да е богат! Тя

предпочита богатия пред благородния. Парите са на всеобща почит. Богатството докарва смешение, народовете. Затова не се чуди, че блясъкът на знатните родове чезне все повече и повече, защотоблагородните се смесват с долните. Защото знатният човек знае, че жената, за която се жени, произхожда от долен род, и въпреки това е съблазнен и се жени за незиатна. Към това го тиканепреодолимата нужда тя е, която прави мъжа покорен.

89. Ранната гръцка тирания според Аристотел

Аристотел, Политика, V, 8, 1 сл.

1. Остава да разгледаме причините, които довеждат до разрушаването, и средствата, които способстватза запазването на държавния монархически строй. Съдбата на монархията и на тиранията е почтисходна със съдбата на разгледаните от нас форми на държавния строй; монархията се приближава посвоето същество до аристокрацията, а тиранията се състои от съединението на крайната олигархия скрайната демокрация. Затова и тиранията е най-вредният тип държавен строй, тъй като тя е съставенаот съединяването на две злини и включва в себе си всички онези отклонения от нормата, всичкипороци, които са присъщи на всяка една от посочените току що две форми държавен строй.2. Генезисът на всеки един от двата вида монархически строй се корени в диаметрално противоположниначенки. Царската власт е възникнала, за да отстоява интересите на знатните срещу народните масицарят се назначава от средите на знатните по силата на тяхното превъзходство по отношение нахраброст или на техните военни подвизи, които се намират във връзка с неговите добродетели илипък с неговия род, докато тиранията се назначава от демса, т. е. именно от народните маси противзнатните, за да небъдат накърнени неговите интереси от тях (знатните).3. Последното е ясно от историческите събития по-голямата част от тираните излизали от средите надемагозите, които спечелвали доверието на демоса, като клеветели и петнели знатните. По този начинвъзникнали някои тирани, след което полисите, в които те възникнали, били нараснали до значителнастепен. Други тирании пък, които предхождали току що споменатите, възникнали от монархиите, в

които царете погазили завещаните от дедите си традиции и се стремели към една по-деспотична власт. Третитирании възникнали от средите на онези лица, които били избрани на висшите държавни длъжности (аизвестно е, че в старо, време демосът назначавал магистратите, били те граждански, или религиозни, запродължително време). Най-сетне някои тирании произлезли от олигархиите, в които известно лице сеизбирало да заеме най-висшите държавни длъжности.4. Във всички тези случаи било лесно човек да стане тиранин, стига само да пожелае това поради силата изначението, което царската власт давала на едни, и поради почетното положение, което друга заемали вдържавата. Така например Фейдон в Аргос, пък и други станали тирани благодарение на царската власт, скоято разполагали, а йонийските тирани и Фаларис - вследствие на почетното положение, което заемали вдържавата. Панетий и Леонтини, Кипсел в Коринт, Пизистрат в Атина, Дионисий в Сиракуза и други посъщия начин станали от демагози тирани.20. Две са главно причините, които обуславят покушенията, извършвани над тираните: омразата ипрезрението. Първата от тези причини, т. е. омразата, трябва да се смята за неизменна спътница на тираните, но в много случаи тяхното премахване се дължи на чувството на презрение към тираните. Като доказателствоза това може да служи следното. Повечето от тираните, които придобиват властта в държавата, я запазват всвои ръце до края на живота си, но онези, които я наследяват, загиват почти веднага поради това, че техниятизпълнен с наслади живот предизвиква презрение към тях от страна на подвластните им, което пък създавамного изгодни поводи за организирането на походи срещу тях.21... Накрай, ако речем да направим изводи, трябва да кажем, че онези причини, които според нас водят дозагиването на крайната олигархия и на крайната демокрация в техния завършен вид, обуславят и пропаданетона тиранията. Защото и крайната олигархия, и крайната демокрация са в края на краищата тирании само черазпределени между няколко лица

Аристотел, Политика, V, 9, 19—23

19. Тъй като държавата се състои от два елемента — от класата на безимотните и от класата на състоятелнитехора, тиранинът трябва да внуши и на едните, и на другите, че тяхното преуспяване почива на неговата власт, и да уреди работите така, че нито едните, нито другите да не търпят неправди. Онези пък от тях, които сеокажат по-силни, той трябва да ги приобщи по-специално към своята власт.

И ако тиранинът успее да постигне това, той не ще има нито защо да освобождава робите, нито пък даобезоръжава гражданите. Привличането на една от споменатите класи към властта на тиранина е достатъчно, за да стане последната по-силна от онези, които кроят и извършват покушения срещу нея.20. Излишно е да се простираме подробно по тези въпроси. Целта на мерките, взети от тиранина, е ясна. Вочите на своите подвластният тиранин трябва да бъде не тиранин, а домоуправител и цар, той трябва да бъдене узурпатор, а опекун. Тиранинът трябва да води умерен начин на живот, а не да си позволява излишества. Той трябва освен това да съумее да привлече знатните на своя страна посредством своя похват на общуване, а мнозинството да ръководи чрез демагогски похвати. По този начин необходима последица е не само това, че управлението на тиранина ще бъде по-привлекателно и по-завидно, но и че той ще властва над по-добри, ане над угнетявани хора, че той няма да бъде никога обект на ненавист и никога няма да всява страх, но итова, че самата власт на тиранина ще стане по-дълготрайна, а най-сетне и това, че и самият тиранин ще станепо отношение на своите нравствени качества или човек, напълно склонен към добродетелта, или пък най-малкото ще стане човек, който се намира поне на половината път към добродетелта, човек не съвсем негоден, а само полунегоден.21. И въпреки това олигархията и тиранията са сравнително по-краткотрайни форми на държавния строй. Най-продължително време траяла тиранията в Сикион по времето на Ортагор и на неговите потомци. Тяустояла в продължение на сто години. Причината за това е, че тези тирани се отнасяли меко към своитеподвластни и в много отношения съблюдавали робски постановленията на закона. Друга причина за товабило обстоятелството, че към Клистен, който се оказал войнствен човек, подвластните му не се отнасяли спрезрение, и най-сетне това, че сикионските тирани, като се грижели за демоса, в много отношения успели даго привлекат на своя страна. Според преданието Клистен увенчал с венец съдията, който отказал да гопризнае за победител на състезанията, а някои автори добавят даже и това, че на градския площад в Сикионбила поставена статуя на този съдия, в която именно той бил представен седнал. Разказва се също така и заПизистрат, че той бил до такава степен снизходителен, че веднъж, когато го призовали на съд, се явил личнона съдебното следствие в ареопага.22. На второ място по своята продължителност стои тиранията на Кипселидите в Коринт; тя траяла 73 години и 6 месеца. Кипсел бил тиранин в продължение на 30 години, Периандър - в продължение на 40 години и половина, а Псаметих, синът на Горг - три години. Същите причини, които довели допродължителна тирания Ортагоридите, обусловили продължителността на тиранията и при Кипселидите.

Кипсел в същност бил демагог и прекарал цялото си управление без охрана, аПериандър бил наистина тиранин в същинския смисъл на думата, но затова пък бил войнствен.23. Трето място по своята продължителност заема тиранията на Пизистратидите в Атина, обаче тя била с

прекъсвания. През време на своето управление Пизистрат бил прогонван два пъти, така че от 33 годинисамо 17 години тиранска власт се падат на Пизистрат, 18 години властвали като тирани неговитесинове, което ще рече, че тиранията на Пизистратидите траяло всичко 35 години. От останалите тирание необходимо да се каже нещо за тиранията на Хиерон и Гелон в Сиракуза. Тя не продължила много, новсе пак траяла, общо взето, 18 години. Гелон бил тиранин в продължение на 7 години, а на осмата умрял, а Хиерон управлявал десет години. Тразибул пък бил прогонен на единадесетия месец от своетоуправление. Повечето тирании били обаче съвсем краткотрайни.

90. Гортинските закони

Под това име са известни в историческата наука и в правото законодателните текстове, намерени приразкопките на о. Крит в днешното село Агии Дека (Десет светии) на мястото, на което се намиралантичният град Гортин. Той бил-разположен недалеч от минойския град Фест и през античната епохадостигнал значително развитие. Гортинските закони са били открити към средата на втората половина наXIX в. Те представляват откъслеци от обширен надпис върху камък, чийто текст е разположен в 12 колони и наброява сега към 17 000 букви. Този значителен епиграфски паметник е в същност сборник отзакони на робовладелския полис Гортин и се отнася към VI и V в. пр. н. е. По всяка вероятност обаче еимало друг законник, който, е отразявал обществените отношения в Гортин през VII в. пр. н. е. Показателно в това отношение е обстоятелството, че в настоящия си вид Гортинският законник съдържатекстове, които отразяват не само твърде слабо развити и даже примитивни робовладелски отношения, но и доста остатъци от родовия строй.

Добре е изучаването на социалните отношения, отразени в Гортинския законник, да става успоредно с онова, което знаем от античните автори за обществения строй на Спарта.

Настоящият превод е направен от текста на Е. Schwyzer, Dialectorum graecarum exempla epigraphica potiora, 1923, № 179.

I, 1—7. Правото над човешката личност

1. Богове! Който възнамерява да води съдебно дело за владението на свободен човек или роб, то той да неотвежда това лице, преди да се е произнесъл съдът. В случай че го отведе, съдията да го осъди да заплати засвободен човек 10 статера, а за роб -5 статера затова, че го е отвел при това съдията трябва да постанови тозичовек да го освободи в срок от три дни. Ако той не го освободи, съдията да го осъди на глоба — за свободене размер на един статер, а за роб — по една драхма за всеки ден, който забавя неговото освобождение, дотогава, докато не го освободи що се отнася пък до срока, това да реши съдията, след като положи клетва.Но ако ответникът започне да отрича, че е отвел свободния или роба, нека съдията, след като положи клетва, да даде ход на делото, в случай че няма налице свидетелски показания.2. Ако една от спорещите страни твърди, че въпросното лице е свободен човек, а другата — че той е роб, втакъв случай при разрешаването на спора да бъде предпочетена онази страна, която твърди, че той есвободен. А ако започнат да спорят за роба и двете страни, като и двете твърдят, че той е роб, и ако имасвидетелски показания, спорът да се разреши съгласно със свидетелските показания. Ако ли пък започнатда спорят за роба и двете страни, като всяка една от тях твърди, че робът е неин, и ако свидетелят дадепоказания, съдията трябва да реши съдебния процес въз основа на свидетелските показания; когато обачесвидетелите дават показания и за двете страни или пък нито за едната, нито за другата страна, тогава съдиятада разреши спора, след като положи клетва.3. А ако онзи, който владее свободен или роб, изгуби делото, той трябва да пусне свободния в срок от петдни, а роба да предаде в ръцете на противната страна. Ако обаче той не го пусне или не го предаде, съдиятатрябва да го осъди да заплати за свободния 50 статера и по един статер всеки ден, докато не го пусне, а зароба — 10 статера и по една драхма на ден дотогава, докато не го предаде в ръцете на противната страна. Онзи, който взема роба, може една година след произнасянето на присъдата от съдията да получи само еднатрета от стойността или по-малко, но не и повече. Относно изчисляването на времето трябва да решисъдията, като положи клетва.4. Ако ли пък робът, чието предаване е било постановено от съдията, се е възползвал от правото си наубежище в някой храм, то онзи, който е изгубил делото, трябва да повика противната страна и да и посочихрама или мястото, където се е укрил робът, и той трябва да направи това или той сам, или пък някой другвместо него. Ако той не повика противната страна или не й посочи [къде е укрит робът], той трябва да

заплати посочената по-горе сума. Ако онзи, който загуби делото, не предаде роба в продължение на еднагодина, той трябва да заплати освен това и цялата му стойност.5. Ако пък робът умре през време на процеса, онзи, който е загубил процеса, трябва да внесе стойността му впълен размер.6. Ако човекът е бил отведен от някой козм или пък ако някой ма служба при козмите го е отвел, процесъттрябва да се гледа, след като козмът е дал своите пълномощия. А онзи, който загуби делото, трябва дазаплати определената сума, която се изчислява от деня, от който той е отвел роба.7. Ако някой отведе своя осъден или предаден в залог длъжник, той не подлежи на никакво наказание.

III, 14—16, 20. Наследяване имуществото при развод или при смърт на един от съпрузите.

14. Ако един мъж и една жена се развеждат, жената получава имуществото, с което тя е дошла при мъжа си, и половината от имуществото, ако има такова налице, което произхожда от нейното имущество, както иполовината от онези предмети, които е изтъкала каквито и да са те. Освен това тя получава още и пет статера, в случай че за разторгването на брака е виновен мъжът.Ако мъжът твърди, че разторгването на брака е станало не по негова вина, съдията решава спора, след катоположи клетва.15. Ако жената отнесе със себе си нещо друго, което принадлежи на мъжа, то тя трябва да заплати петстатера, а също така и да върне самата вещ, която е взела със себе си или я е укрила. Ако обаче тя започне даотрича това по отношение на известни предмети, съдията е длъжен да я накара да се оправдае, като сезакълне в Артемида Амиклейска, и то пред онази статуя на богинята, на която тя е изобразена, че носилък. Ако след като тя положи клетва, някой присвои някаква вещ, той трябва да заплати пет статера и давърне самата вещ. Ако ли пък трето лице е съучастник при заграбването на вещта, то трябва да заплати десетстатера и стойността на самата вещ в двоен размер, след като съдията, полагайки клетва, признае, чевъпросното лице е участвало при заграбването на вещта.16. Ако съпругът умре, като остави след себе си деца, жената може, ако желае, да се омъжи повторно, катополучи обратно собственото си имущество и освен това и онова имущество, което й е подарено от съпруга йсъобразно с предписанията на закона и в присъствието на трима пълнолетни и свободни свидетели.Ако тя вземе със себе си нещо, което принадлежи на децата, ще трябва да бъде съдена.

20. Ако някой селски роб, който живее в своя дом, се раздели с жена си било вследствие на своята смърт, било чрез развод, селската робиня получава обратно своето собствено имущество; ако обаче тя отнесесъс себе си и нещо друго, подлежи на съд.

IV, 21—24. Относно положението на новороденото

21. Ако една разведена жена роди, детето трябва да се представи на съпруга в дома му в присъствиетона трима свидетели. Ако той откаже да приеме детето, зависи от волята на жената дали да го храни, или да гоподхвърли.Относно факта, че детето е представено, да се вярва на родителите на жената и на свидетелите, след като сеположи клетва.22. Ако една разведена селска робиня роди, детето трябва да се представи на господаря на мъжа, който е билсъпруг на робинята, в присъствието на двама свидетели. Ако той откаже да приеме детето, то трябва дапринадлежи на господаря на жената.Все пак обаче, ако робинята се прибере отново при същия мъж през същата година, детето ще принадлежи нагосподаря на този роб.Относно факта на самото представяне на онзи, който го е извършил, и на свидетелите ще се вярва срещуклетва.23. Онази разведена жена, която е подхвърлила детето си, преди да го е представила съобразно спредписанията на закона, ако бъде осъдена, трябва да заплати петдесет статера, в случай че детето е билосвободно, а двадесет и пет статера, ако то е било роб.Ако мъжът няма дом, в който да може да се извърши представянето на детето, или пък, ако той не е намерен, жената не подлежи на наказание, в случай че подхвърли детето си.24. Ако една неомъжена селска робиня забременее и роди, детето трябва да принадлежи на господаря набащата на тази жена. Ако бащата не е жив, детето трябва да принадлежи на онези хора, които са господари набратята на тази жена.

V. 25. 26, 31. Наследяване имуществото на родителите

25. Бащата има пълна власт над децата си и над имуществото си, за да го подели между тях; по същияначин майката има пълна власт над своето собствено имущество.Докато родителите са живи, подялбата на имуществото им не може да бъде задължителна. Ако обаченякое от децата бъде осъдено на глоба, на него се дава падащата му се част съгласно с онова, което сепредвижда по закона.26. Ако някой свободен [човек] умре, неговите къщи в града и всичко онова, което се намира втях, като овци и едър рогат добитък, което не принадлежи на някои селски роби, принадлежи, поправо на синовете му.Останалото имущество трябва да се разпредели справедливо, като синовете, колкото и да са те на брой, получават всеки по две части от имуществото, а. дъщерите независимо от техния брой — всяка по едначаст от него.31. Когато умре мъж или жена и те имат деца, внуци и правнуци, те са, които получават и наследството.В случай че такива не съществуват, а са налице братя на умрелия или деца и внуци на братята му, имуществото се пада на тях.Ако последните не съществуват, законните наследници които и да бъдат те, имат право да получатимуществото. При липсата на законни наследници наследството получават онези, които влизат в тозиклер.

VI. 36, 38, 39. За родовото имущество

36. Докато бащата е жив, никой да не купува от сина нищо от бащиното му имущество и да не получаванищо в залог от него. Онова обаче, което синът сам е придобил или е получил като наследствен дял, той, ако желае, може да го продава. По същия начин и бащата не може нито да продава, нито да обещаваонези имущества, които неговите деца са придобили лично или са получили по наследство. Съпругът неможе да продава, нито да обещава имуществото на своята жена, нито пък синовете — имуществото намайка си.

38. Ако пък майката умре, като остави деца, с майчиното имущество се разпорежда бащата, но той не бива даго продава или залага, ако няма за това съгласието на децата, които са вече пълнолетни. Ако пък някойвъпреки закона купи или вземе под залог, имуществото да остане собственост на децата», а онзи, който екупил или приел под залог, който е продал или заложил имуществото, да заплати стойността му в двоенразмер; ако са възникнали още някои щети, тях той да заплати в двоен размер.

39. Ако бащата се ожени за друга жена, то нека децата да се разпореждат с майчиното си имущество.

VI, 40. За лицата, изпаднали в дългово робство

40. Ако някой свободен бъде продаден в робство на неприятеля и ако по негова молба бъде откупен вчужда държава от някого, той трябва да принадлежи на този човек, който го е откупил, докато не мувърне сумата, която му дължи. В случай че не постигнат съгласие относно дължимата сума и акооткупеното лице твърди, че е откупено не по негова молба„ то спорът да разреши съдията, след катоположи клетва.

VIII, 41. Децата на роби и свободни

41.Ако роб се събере със свободна жена и се ожени за нея, децата [родени от този брак], ще бъдат свободни. Ако ли пък една свободна жена отиде при роб, то децата, [родени от тази връзка], ще бъдат роби-

Ако от една и съща майка има деца, едни, от които са свободни, а други роби, в случай че майката умре иостави имущество, това имущество получават свободните деца. В случай че няма свободни деца, имуществото получават законните наследници.

VII, 59,60. Относно спорното имущество

59. Син може да подари на майка си или мъж на жена си сто статера или по-малко, но не и повече. Ако той иподари повече, роднините, имащи право на наследство, могат, ако желаят, да запазят имота за себе си, като заплатят въпросната сума.

60. Ако някой, който е задлъжнял с пари или е осъден на глоба, или пък води съдебен процес, направидарение, то това дарение да бъде недействително, в случай че останалите пари не са достатъчни заизплащането на задълженията му.

XIII, 61

61. Никой не може да купува човек, даден в залог, докато не го откупи онзи, който го е дал в залог. Точносъщото важи и за човек, който е обект на съдебно дело. Той не може да бъде приеман нито като дарение, нито като завещание, нито в залог. Ако някой извърши някакво подобно действие, то да се смята занедействително, в случай че то бъде потвърдено от двама свидетели.

XIV, 62—69. Относно осиновяването

62. Осиновяването може да се извършва, а лицето, избрано за осиновяване, може да бъде взето отосиновителя, от който род той желае.63. Оповестяването на осиновяването трябва да се извърши на градския площад пред събранието награжданите, и то от камъка, от който се произнасят речи пред народа. Осиновителят трябва да подари насвоята хетерия едно жертвено животно и една мяра вино.64. Ако осиновеният получи цялото имущество в наследство по липса на други законни деца, то той трябвада изпълнява задълженията на своя осиновител спрямо боговете и хората точно така, както това е предписаноза законните деца. В случай, че той не желае да посрещне задълженията си според предписанията на закона, то имуществото трябва да мине във владение на законните наследници.65. Ако осиновителят има законни деца, осиновеният при наличност на синове получава част от наследствотона своя осиновител, която е еднаква с частта, която получават сестрите от своите братя. В случай, че нямасинове, а има дъщери, осиновеният получава равна част от наследството с тях. За него не е задължителнонито да посреща задълженията на своя осиновител, нито пък да получи наследството, оставено отосиновителя. Осиновеният няма право да получи повече от това.66. Ако осиновеният умре, без да остави законни деца, имуществото преминава върху роднините нанеговия осиновител.

67. Ако осиновителят желае да се откаже от осиновения, той е длъжен да заяви това свое желание напазарния площад от камъка, от който се държат речи на събранията на гражданите, но той трябва да внеседесет статера в съда, а мнамонът [секретарят] на козма, който е натоварен да урежда делата на чужденците, трябва да предаде тази сума на отхвърления осиновен.68. Нито жена, нито пък онзи, който не е достигнал зрелост, не могат да извършат осиновявания.69. Посочените законоположения да се изпълняват, след като законодателят ги запише, а що се отнасядо действия, извършени в миналото, нещата трябва да бъдат оставени в предишното им състояние иникаква жалба против онзи, който е осиновен, не следва да бъде уважена.

XV, 70—74. Допълнения към Гортинския законник

70. Ако някой отведе някого, преди да се е произнесъл съдът, той подлежи на съдебна отговорност.71. Съдията е длъжен да съди според свидетелските показания или въз основа на клетвено отричане, както това е писано в закона.Във всички останали случаи той трябва да съди под клетва въз основа на онова, което твърдят спорещитестрани.72. Ако някое лице, което дължи парична сума или пък е изгубило съдебен процес, умре, то лицата, коитоимат право да наследят неговото имущество, могат да влязат в негово владение, щом пожелаят да заплатятглобата и парите на оня, на когото покойният ги дължи. Ако обаче те не желаят да сторят това, имуществотоще принадлежи на лицата, които са спечелили делото или на които се дължи сумата, а тези, които иматправото на наследство, не ще понесат никакви други тежести. За дълговете на бащата кредиторите взематсамо от бащиното имущество, а за дълговете на майката - от майчиното имущество.73. Ако една жена се разведе с мъжа си и ако съдията постанови тя да положи клетва, то тя е длъжна в срокот двадесет дни да отрече под клетва пред съда онова, в което я обвиняват. Страната, която води делото, трябва да се откаже от своите искания четири дни преди това в присъствие на жената, на съдията, намнамона. . . и на свидетели. . 74. Ако синът е подарил нещо на майка си или мъжът — на жена си, съгласно със закона, който предхожданастоящия закон, то никой не следва да носи някаква отговорност, а занапред всички ще се съобразяват снастоящия закон.

3939

АстрономияАстрономия

През 1921 г. известният холандски астроном Якоб Каптейн посетил в Бон своя приятеластрометрист и изследовател на звездни купове Ф. Кюстнер и споделил с него своитесъображения за строежа на нашата звездна система - Млечния път. На Кюстнер тези съображениясе сторили твърде хипотетични и той попитал Каптейн дали не е още рано да прибягва доумозрителни заключения и не е ли по-добре да почака, докато се насъберат повече наблюдателниданни. Реакцията, която последвала, Кюстнер запомнил завинаги, Каптейн се разярил, тропнал скрак н изкрещял: «Аз не мога да чакам! Искам сега да знам това!» Схемата на строежа наМлечния път, предложена от Каптейн, представлявала двойно изпъкнала леща с диаметър около20 000 пс, от центъра, на която на разстояние, равно само на 650 пс, се намира Слънцето. Последната работа на Каптейн, в която той отстоявал тази схема, излязла през 1922 г. Презсъщата година той умрял, убеден в своята правота. А прав се оказал Шепли, с който Каптейнводил ожесточени спорове. . .

Юрий Николаевич ЕфремовПревел от руски Никола Николов

Откриване на Галактиката

4040

Нищо не може да се сравни с трагедията на учен, който след десетилетия неукротим стремеж за знания най-накрая създава цялостна картина на мирозданието, но веднага забелязва появяването на друго, различногледище и вижда, че то печели все повече нови привърженици. Да си спомним за Лоренц, който съжалявал, че не е умрял преди появяването на квантовата механика. Но такава е съдбата на всяко конкретнопостижение в науката, на всеки учен. Минават пет, десет години и неговата работа продължава да бъдеинтересна в най-добрия случай само за историците на науката, а от нейния прах израства ново знание. Средното време на живот на една добра научна статия, през което тя се цитира в литературата, е около десетгодини. В научните списания сега няма да намерите цитати на Нютон или Лаплас, а само в историческитеобзори. Рядко вече се срещат имената и на Каптейн, и на Шепли. Техните работи останаха като зазиданитухли в здание, което на никой не е съдено да види завършено. . .«Вселената на Каптейн» била построена от него по принцип по същия начин, както и «вселената на Хершел», на която тя и прилича. Този начин се състои в преброяване на звездите в различни посоки и определяне стяхна помощна пространствената плътност на звездите на различни разстояния от Слънцето. За разлика отХершел Каптейн държал сметка, че звездите могат да имат различна светимост. Разстоянията, които билимного неточни, той намирал по статистическа връзка между паралакса, видимата величина и собственотодвижение. За определяне на тези характеристики през 1906 г. Каптейн предложил плана за «избранитеобласти» — колективни изследвания на астрономи от много страни на всевъзможни характеристики навсички звезди, попадащи в 206 области от небето, равномерно разпределени по него. Този план в многоотношения е изпреварил времето си и досега все още не е изпълнен изцяло. Преброяванията на Каптейнпоказали, че броят на звездите в единица обем намалява с отдалечаване от Слънцето. Сега ние знаем, че затова е виновно поглъщането на светлината.Както често се случва, между многото противоречиви мнения, изказвани много преди окончателнотовъзтържествуване на истината, има и вярно. И Харлоу Шепли е имал свои предтечи. Още Джон Хершел, синна бележития английски астроном и изследовател на южното небе, 80 години преди Шепли обърна внимание, че почти всички кълбовидни купове са събрани в едната половина на небето. През 1909 — 1917 г. Болин, Хинк и Херцшпрунг отбелязваха съсредоточаването на кълбовидните купове в съзвездието Стрелец, а Перинпосочваше, че в същатa посока има много ярки облаци от Млечния път и това едва ли може да бъде случайносъвпадение. Сражението обаче бе спечелено от Шепли и галактоцентричната революция с право се свързва снеговото име.

4141

В серия свои работи от 1916— 1919 г. Шепли дойде до заключението, че намиращият се в посока насъзвездието Стрелец център на системата от кълбовидни звездни купове е същевременно и център на цялатасистема на Млечния път. Шепли бил убеден в това поради симетричното разпределение на куповете околоравнината на Млечния път и факта, че центърът на куповете е в същата равнина. Концентрирането накълбовидните купове в Стрелец (където на 2% от цялата площ на небесната сфера се намира една трета отвсички купове) Шепли обяснявал с повишаване на пространствената плътност на куповете при приближаванекъм центъра на системата и с това, че Слънцето се намира много далеч от този център. А колко далечименно? На този въпрос отговор дали цефеидите.Сега знаем, че променливите звезди с период от 2 до 30 денонощия в кълбовидните купове не са цефеиди илипо-точно те са особена разновидност на цефеидите. Шепли обаче приложил към тях зависимостта период —светимост и намерил, че светимостта на променливите звезди от типа RR от Лира във всички купове ееднаква и е около 0т. Като се знае това, той могъл да камери разстоянията до десетина купа. След това тойзабелязал, че разликата между видимите величини на звездите от типа RR от Лира и на най-ярките червенизвезди в кълбовидните купове се изменя малко от куп в куп и е средно 1т, 5 — 0т,0. Сега вече билодостатъчно да се измери звездната величина на най-ярките звезди в един кълбовиден куп, за да се определиразстоянието до него. По този начин Шепли определил положението в пространството на около седемдесеткълбовидни купа. Тези разстояния изглеждали огромни; и най-близкият кълбовиден куп се намирал многопо-далеч от най-далечния разсеян куп. Оказало се, че до центъра на системата от кълбовидни купове, т. е. доцентъра на системата Млечен път, има 50 000 светлинни години. Слънцето се оказало не в центъра намирозданието, а в неговите далечни краища, а пък размерите на нашата звездна система се удесеторили!Цефеидите от кълбовидните купове имат друг произход, друга маса, и друга светимост, различни от тези накласическите цефеиди от галактичното поле или от разсеяните звездни купове; сега ние знаем, че те са по-слаби с около 1т,5. Но приблизително е толкова сбъркал Шепли при оценката на светимостта накласическите цефеиди, като я занижил, така че приетите от него светимости на цефеидите от кълбовиднитекупове и на звездите от типа RR от Лира са грешни с не повече от 0т,5. Това съвпадение дълго времезамаскирвало грешката в нул-пункта на зависимостта период — светимост. Като получавал всеки път засветимостта на звездите RR от Лира светимост 0т,0, един изследовател стигнал до извода, че нул-пунктът наШепли е добър и получените с него светимости на цефеидите са верни. Съществуването на два вида цефеидибило доказано едва след работите на Бааде и на Б. В. Кукаркин от 1944 — 1952 г.

4242

Каптейн и Ван Рейн излязоха против Шепли, като се опитваха да докажат именно, че звездите от типа RR отЛира са много по-слаби, отколкото мисли Шепли. А още преди това, на 26 април 1920 г., в Националнатаакадемия на науките във Вашингтон се състоя диспут, който в историята на астрономията е известен като«големия спор» между Харлоу Шепли и Хибър Къртис..И двете страни бяха съгласни, че характеристиките (и предимно светимостите) на звездите от един и същиклас са еднакви навсякъде във Вселената. (Обаче кои звезди можем да смятаме, че спадат към един и същиклас? Отразяват ли се върху светимостите някои различия в характеристиките на цефеидите в различнитегалактики? Отговорът на въпроси от този характер не е известен и досега и той може да се получи само отподробни точни изследвания.) В първата част на диспута в центъра на вниманието стояла оценката наразстоянието до най-добре изучения кълбовиден звезден куп М. 13 в съзвездието Херкулес. Шепли намиралза това разстояние 36 000 светлинни години, а Къртис смятал, че той е десет пъти по-близо. Тогава обачесветимостта на цефеидите трябва да бъде средно + 3т. Това обаче не смущавало Къртис, който смятал, че«наличните наблюдателни данни едва ли говорят за съществуването на зависимост период — светимост загалактичните цефеиди». Най-ярките червени звезди в кълбовидните купове Къртис вземал за джуджета отглавната последователност, а не за гиганти, каквито са те в действителност.Между аргументите на Шепли освен данните за цефеидите стояли и радиалните скорости на кълбовиднитекупове, които са от порядъка на 150 — 200 км/с. Ако се приеме, което е естествено, че средната скорост вперпендикулярно направление на зрителния лъч е същата, каквато и в негово направление, то при разстояниеот 3600 светлинни години най-ярките кълбовидни звездни купове трябва да имат собствено движение отпорядъка на 0",4 за година, което е една напълно забележима величина. То обаче в действителност е многомалко. Това, че Шепли бил прав, стана очевидно едва след като бе открито въртенето на Галактиката, макарче поради пренебрегването на поглъщането на светлината получените от Шепли разстояния са два-три пътизавишени. Къртис обаче се оказа прав във втората част на спора, за която ще стане дума по-нататък. През1925 г. Стрьомгрен установи окончателно странната асиметрия в посоката на движението на кълбовиднитекупове: всички те са насочени към една област на Млечния път, като при това скоростите им са много големи— от порядъка на 200 км/с. Една малка част от звездите притежава също такава асиметрия в движенията иголеми скорости. Една година по-късно Б. Линдблад обясни това, като посочи, че обектите с големи скоростиобразуват почти сферична (по-точно — елипсоидална) система, а повечето от звездите в околностите на

4343

Слънцето, както и то самото, а също и разсеяните звездни купове влизат в плоска система, чиито членовеобикалят с голяма скорост около центъра на Галактиката. Обратно на това системата от кълбовидни куповеобикаля около този център много бавно, с което именно се обяснява голямата скорост на членовете отсферичната система по отношение на Слънцето. Ясно е, че посоката на векторите на скоростите на членоветена тази група трябва да бъде перпендикулярна на посоката към центъра на Галактиката, и наистина такаполучената посока към центъра съвпадаше с разлика от само няколко градуса с положението на центъра насистемата от кълбовидни купове, определено от Шепли.Въртенето на Галактиката бе окончателно доказано през 1927 г. от Ян Оорт, който е чуждестранен член наАкадемията на науките на СССР. Той разгледа влиянието, което въртенето на Галактиката оказва върхусобствените движения и върху радиалните скорости на звездите, при две предположения за характера на товавъртене — като твърдо тяло и при съблюдаване законите на Кеплер. В първия случай на «твърдотелно»въртене, който би могъл да бъде в сила при равномерно разпределение на веществото в Галактиката, тя би севъртяла като една грамофонна плоча, така че взаимните разстояния между всички нейни точки биха сезапазвали неизменни. Ако обаче значителна част от масата на Галактиката е съсредоточена в нейния център, то въртенето на звездите около него би напомняло обикалянето на планетите около Слънцето и би трябвалода се подчинява на законите на Кеплер; линейните скорости на звездите трябва да намаляватпропорционално на корен квадратен от разстоянието до центъра. Това различие в скоростите на въртенеможе да се открие, като се определят радиалните скорости на звездите в различни посоки от Слънцето. Радиалните скорости ще бъдат средно равни на нула в четири посоки: в посока към центъра и къмантицентъра (понеже проекцията на скоростта върху зрителния лъч е равна на нула) и в дветеперпендикулярни на това направление посоки (понеже скоростите, с които обикалят около центъра звездите, намиращи се на еднакво разстояние от центъра на Галактиката, са еднакви). В две посоки (сключващи ъгъл45° с предишните) проекцията на средната скорост върху зрителния лъч ще бъде максимална и насочена къмСлънцето, а в двете перпендикулярни на тях — в противоположна посока. Следователно кривата, изразяващазависимостта на радиалната скорост от посоката (галактичната дължина), трябва да покаже двойна вълна —тя е с два максимума и два минимума. Оорт получи, че тази зависимост за звездите, лежащи в равнината наГалактиката, трябва да се изразява с формулата

Vr = Arsin2l,

4444

където r е разстоянието на звездата до Слънцето, а l — галактичната дължина, която се отчита от центъра наГалактиката. Като използвал след това радиалните скорости на звездите от класове О и В и на цефеидите, Оорт намерил, че звездите в Галактиката наистина обикалят, като се подчиняват на неговата формула и чецентърът на въртене се намира в посока към съзвездието Стрелец. Оорт определил също и константата навъртенето на Галактиката, А която сега се нарича константа на Оорт. Ако тази константа е определена занякакви обекти, то формулата на Оорт дава възможност да се определи средното разстояние за някакваеднородна група от звезди.Влиянието на галактичното въртене върху собствените движения е по-трудно да бъде забелязано; то независи от разстоянието до Слънцето. Като комбинирал радиалните скорости и собствените движения, Оортможа да получи разстоянието на Слънцето до центъра на Галактиката, което при него е равно на 5100 пс. Днешните определяния дават 8000 — 10 000 пс.Откриването на поглъщането па светлината от праховата материя, съсредоточаваща се около равнината наГалактиката, доведе до намаляване на нейните огромни размери, определени от Шепли, поради които той поедно време бе склонен да смята, че системата на Млечния път е нещо като много сгъстен куп от галактики. През 1944 г. Бааде успя да разпадне на звезди централната част на галактиката в Андромеда и намери, че товаса звезди от същия тип, от каквито се състоят кълбовидните звездни купове. Той направи заключение, черазделянето на звездите и куповете от Галактиката на бързо въртящ се диск и бавно въртяща се сфероидалнакомпонента, което бе намерено за първи път от Линдблад и Оорт, е общо правило и че звездите от тези двенаселения се различават и по своите физически характеристики. Основната причина за тези различия, аименно че сфероидалната система на население II се състои само от стари обекти, докато плоската система нанаселение I включва звезди и купове от всякакви възрасти. А пък най-младите обекти се съсредоточават вспирални ръкави.Схемата на Каптейн се оказа изцяло невярна, но нима наистина трябваше да се чака да се натрупат повечесведения? За необходимостта от чакане говорят или много тесните специалисти, или авторите на теории иконцепции, които чувстват, че новите факти не се съгласуват с тях. Може би някъде дълбоко в подсъзнаниетоте чувстват обида, че успехът може да сполети някой друг. . . Обаче създаването на теория, която, макар и дане бъде обречена на пълно сриване, а само на съществено преустройство — при това неизбежно обречена, —е единственият път на развитие на науката. «Може би — казваше Анри Поанкаре — ние би трябвало даизоставим търсенето на решение, докато не натрупаме търпеливо данни за това. . .

4545

Но ако ние винаги бихме били така благоразумни, никога нямаше да създадем Науката и трябваше даизживеем своя кратък живот без мечти. » Единствено благодарение на нашето нетърпение ние се движимнапред.

46

Хайделбергскичовек

ХайделбергскиХайделбергскичовекчовек

Хайделбергският човек е обитавал Европа иАфрика в периода между 600 000 и 200 000 г. пр. н. ера.

Бил е всеяден, но менюто му е включвало основномесо.

Той е преследвал елени, хипопотами, носорози иконе, които по това време са населявали дватаконтинента.

В Боксгроув (Англия) , археолозите са откриликаменни сечива (виж снимките) на възраст около300 000 години.Учените предполагат, че с тяхнапомощ хайделбергските хора разфасовали месотона уловения едър дивеч.

Хайделбергският човек е обитавал Европа иАфрика в периода между 600 000 и 200 000 г. пр. н. ера.

Бил е всеяден, но менюто му е включвало основномесо.

Той е преследвал елени, хипопотами, носорози иконе, които по това време са населявали дватаконтинента.

В Боксгроув (Англия) , археолозите са откриликаменни сечива (виж снимките) на възраст около300 000 години.Учените предполагат, че с тяхнапомощ хайделбергските хора разфасовали месотона уловения едър дивеч.

4747

ГеографияГеографияЛицето на земята

Континентът Антарктида има почти 14 млн. квадратни километра площ и е един път и половина по-голям отЕвропа или двойно по-голям от Австралия. В най-широката си част диаметърът му е над 5000 километра, а внай-тясната — над 3000 километра. Общата дължина на крайбрежната ивица възлиза на около 32 000 километра. Континентът е покрит с леден щит, чиято средна дебелина е 2000 метра, а в някои райони — инад 4000 метра. От ледената шапка, която не намалява поради непрекъснатия приток на сняг, отдолу сеоткъсва лед в резултат на движението на ледниците, а също и шелфов лед под формата на блокове, подхранвани от вътрешноконтиненталния лед. Шелфовите ледници, които се образуват върху повече от еднатрета от крайбрежието на материка, са продължение на континенталния лед. Те са най-силно развити врайона на морето на Рос и на морето на Уедъл. Там, където имат връзка с континенталния ледник, дебелината е равна на 800 метра, а на границата с морето отвесната ледена стена е висока почти 200 метра, откоито 40 метра се подават над морското равнище. Континенталната суша е пустиня на студа. Само в около 2 на сто от площта на Антарктида през лятото няма лед и в значителна степен сняг. Това са няколко планинскивърха (нунатаки), стърчащи над ледения щит, някои райони на крайбрежието, (плажове, скалисти острови), асъщо определени участъци от сушата. Тези малобройни петна са оазиси в пустинята на студа, както сенаричат и официално. Климатът на Антарктида и до голяма степен на цялото Южно полукълбо се определяот един постоянно въздействуващ фактор. За разлика от северно полярната област около Южния полюс еразположен обширен континент с огромна средна височина, покрит с броня от вечен лед. 90 на сто от вечниялед на Земята е събран тук.

АНТАРКТИДААНТАРКТИДА

4848

Ако имаме предвид, че 80 на сто от сладките води на Земята са под формата лед, може да се каже, че тричетвърти от сладководните запаси на планетата се намират в Антарктида. Ако тези 24—30 млн. кубическиметра лед се разтопят изведнъж, равнището на океаните ще се повдигне с 50—60 метра. Берлин, Лондон, НюЙорк, Париж и Токио ще се наводнят, а половината от човечеството би загубило родината си. Върху климатаоказват влияние освен дебелата броня от континентален лед и дългите летни дни, петте месеца полярна нощи образуването на морски, шелфов и паков лед около антарктическия континент. В крайбрежната зона най-често се появяват силни бури в съчетание с морски бури предимно под формата на виелици и падащ вятър, които се образуват от рязкото охлаждане на близките до земната повърхност въздушни слоеве и стръмниябряг на континента. Поради липсата на прах и бактерии въздухът над континента е пословично чист, авлажността — минимална. Това е една от причините, поради която Антарктида се нарича пустинята на студа. Силният студ, характерен за антарктическия климат, се дължи преди всичко на снежното покритие върхуконтиненталния лед. Бялата повърхност отразява 80 на сто от слънчевите лъчи. Отражението се стимулира отпочти винаги безоблачното небе, чистия въздух и голямата височина на континенталния лед. Среднататемпературна стойност на Южния полюс на височина около 2800 метра е минус 28° С, а на Южния полюспри руската станция „Восток", която се намира почти в центъра на антарктическия леден щит на височина3500 метра, е минус 56° С (измерената там най-ниска температура е минус 88,3° С). В крайбрежната зона наантарктическата суша средната годишна температура в повечето случаи е минус 9,9° С — минус 11,8°С, средната стойност на лятната температура е минус 0,9° С — минус 3,3° С (максимална температура 8° С), средната стойност на зимната температура е минус 16° С — минус 17,7° С (минимална температура минус40° С). Крайбрежните райони на юг от 70° южна ширина са малко по-студени, а по крайбрежието наАнтарктическия полуостров е по-топло: през лятото (януари) е около 0° С, а средната зимна стойност варирамежду минус 13,6° С и минус 16° С.Средната височина на Антарктида — 2300 м, й отрежда мястото на най-висок континент на Земята(първенецът сред планините е Монт Винсън — 5140 метра). Географски Антарктида се разделя на по-малката по площ Западна Антарктида (по-младата Земя на нагънатите планини, Верижна Антарктика, Провинция Анди, от Антарктическия полуостров срещу Южна Америка до свързващата линия между най-дълбоката извивка на заливите на морето на Уедъл и морето на Рос) и на по-обширната Източна Антарктида(по-старата Високоравнинна земя, Антарктическата платформа, Провинция Гондвана). Южният Антилскихребет и островите на Южната Антилска дъга и Огнена земя свързват планинските вериги на

4949

Антарктическия полуостров с южноамериканските Анди. Трансантарктическата планина с дължинанад 3000 километра се разпростира по средата на континента до оградните води на морето на Рос инамира геологичното си продължение в нагънатите планини на Австралия. Когато изследователите наАнтарктика говорят за Антарктическия континент, обикновено имат предвид само Антарктида безАнтарктическия полуостров — говори се за континента или за полуострова.

КРАЙБРЕЖИЕ И ОАЗИСИ

Докато ветровитата пустиня на студа във вътрешността на континента, разположена върху мощнияледен калпак, е враждебна за живота бариера, в незаледените участъци, които са едва около 2 на сто отобщата площ на континента, има условия за съществуването на примитивен растителен и животинскисвят. През лятото в подходящите райони гнездящите антарктически птици отглеждат поколението си. В малките и по-големите оазиси с обща площ около 200 000 квадратни километра се разкриват подснега скали и в ограничен размер слабо развита почва. Голяма част от тях се намират наАнтарктическия полуостров и по крайбрежието на останалата част на континента. Няколко планинскивърха във вътрешността на материка се извисяват през ледения щит. В централната част на ИзточнаАнтарктида са известни 13 по-големи оазиса. По-малко от 1 на сто от незаледените участъци сапокрити с растения. Това са предимно лишеи, а когато е достатъчно влажно, се появяват водорасли илистнати мъхове. На Антарктическия полуостров, и то най-вече в северната му част, се срещат двавида чернодробен мъх, антарктическата пластица (Deschampsia antarctica) и карамфилоподобноторастение Colobanthus crassifolius (quitensis).

5050

ПАКОВ ЛЕДАнтарктида е заобиколена от пояс паков лед, чийтообхват се променя през годината. Средната дебелинана леда през годината е 1,5 (1—3) метра. Презкраткото антарктическо лято леденият обръч еширок около 200 километра и за кратко време серазчупва в значителна степен (през февруариплощта на паковия лед е 6 млн. квадратникилометра). През зимата обаче широчината мудостига 1000 километра (през септември лаковиятлед заема 24 млн. квадратни километра площ) ипоясът е почти напълно затворен (зоната нанеподнижния морски лед е широка 100— 200 километра). Паковият лед пулсира според годишнияритъм. Освен това откритият район постоянно седвижи от изток на запад с всичко живо, което сенамира върху или отстрани на плаващите късовелед. Паковият лед се образува обикновено от морскилед (морската вода замръзва в зависимост отсъдържанието на сол при температура под минус 1,5° С до минус 1,9° С), а откъсващите се от шелфовияледник столовити айсберги се състоят предимно от сладка вода. Така чрез столовитите айсберги и в резултатна движението на ледниците (блокове плаващ лед и по-малки айсберги) годишно се откъсват 1400 кубическиметра лед. По този начин постоянно се попълва броят на плаващите в Южния ледовит океан над 200 000 айсберга. Вътре в зоната на паковия лед съотношението между лед и открито море не само силно се колебае, но е неравномерно. Ледът отслабва въздействието на вятъра върху водната повърхност и въпреки, че попринцип възпрепятства проникването на светлина във водата, 21 на сто от нея стига на един метър дълбочинав ледения слой. Нека имаме предвид, че през лятото Антарктика по-силно се нагрява от слънчевите лъчи, отколкото съответните северни географски ширини. Освен това ледените кристали поляризират падащатасветлина, което способства някои организми по-добре да използуват определени части от спектъра.

5151

ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЗЕМЯТА

В палеозойската ера днешна Антарктида заедно с Африка, Мадагаскар, Южна Индия, Австралия, Тасмания, Нова Зеландия и Южна Америка е била част от огромния праконтинент Гондвана. В мезозойската ера —преди 150—200 милиона години, започва разпадането на Гондвана. Образуват се днешните южниконтиненти и Атлантическият и Индийският океан. Вътрешни земни сили предизвикват разместване наконтинентите и разширяване на океанското дъно. През първия период на неозойската ера — терциера, койтозапочва преди 60—70 милиона години, Антарктида се приближава към южнополярната област. Преди 30 милиона години континентите заемат днешното си разположение и форма. Антарктида се оказва всъвършено променена ситуация. Изолирана от другите южни континенти, заобиколена от океан, тя се намирав полярната област, където цари студ, а през зимата — полярната нощ. При такива условия започвазаледяването на континента, което довежда навсякъде до понижаване на температурата. В палеозойската имезозойската ера Гондвана е била населявана от растения и животни. И в днешна Антарктида намирамемногобройни доказателства за този факт под формата на вкаменелости, растителни фосили, пластовекаменни въглища (в Източна Антарктида се намира едно от най-големите въглищни полета на Земята) иостанки от кости. В края на палеозойската и началото на мезозойската ера са виреели различни видовепапрат, десетметровите дървета Glossopteris (растения, сродни с иглолистните), сладководни риби и подобнина бозайниците влечуги (Lystrosaurus). Неотдавна американски полярници откриха на остров Сеймур (крайсевероизточния бряг на Антарктическия полуостров) кости от торбесто растителноядно животно, коетоприлича на катерицата, и предполагат, че са на възраст 50 милиона години. Климатът през този период еумерен до топъл. Заледяването на Антарктида е постепенен процес, който се е проточил до втората половинана терциера, т. е. повече от 30 милиона години. Тогава ледената шапка на Антарктида приема почтиднешната си форма и размери. Но това състояние не е непроменливо, ледената покривка и шелфовият ледникса подчинени на определен ритъм. Заледяването преди 10 000 години е било по-силно, а климатът — още по-студен от днешния. Дори през последните 200 години са станали известни климатични промени. В периодана заледяването измират повечето от растенията и животните, щедро населявали Антарктическия континентв мезозойската ера. Изолираността на Антарктида, както и студеният и сух климат са бариера срещупроникването на растения и животни от други континенти. Така на сушата, ограничени на малкото

5252

подходящи за живот места, само някои нисши растения и животни успяват да оцелеят и да се пригодят къмтежките климатични условия. Това са главно водорасли, бактерии, гъби, лишеи, мъхове и някои видовемалки безгръбначни животни.

ГондванаГондвана

5353

БиологияБиологияКЛЕТЪЧНО ЯДРО

Ядрото е един от най-съществените органели на еукариотните клетки. В него се намират хромозомите идруги структури, свързани с възпроизводството и началните процеси на реализация на наследственитезаложби на клетката.Обикновено клетките имат едно ядро. Срещат се и двуядрени и многоядрени клетки — напречнонабраздените мускулни клетки, някои клетки на черния дроб и други. В някои специализирани клетки, например еритроцитите на бозайниците, ядрото вторично се изхвърля. Такива клетки имат кратъкживот. Формата на ядрото най-често е закръглена. Има ядра и с по-сложна форма, например ядрата налевкоцитите.В клетъчното ядро се различават: ядрена обвивка, ядрен сок (кариоплазма), хроматин и едно или повечеядра (фиг. 1).

5454

Фиг. 1. Ядро на еукариотнаклетка. А. Устройство наядрото (схема). Б. Връзкимежду ядро и цитоплазма(схематично). Ядрена обвивка(1) с пори (2), през коитообразува-ните в ядърцето (3) рибозоми (4) преминават отядрото в цитоплазмата. Вгъване на яд-рената мембрана(5) за по-близък контакт нацитоплазмата с ядърцетоМитохондрии (6). Външнатаядрена мембрана (7) преминавав мембраните наендоплазматичната мрежа (8) сразположените по тяхрибозоми. Околоядренотопространство (9) преминава вканалите наендоплазматичната мрежа (10).

ФигФиг. 1. . 1. ЯдроЯдро нана еукариотнаеукариотнаклеткаклетка. . АА. . УстройствоУстройство нанаядротоядрото ((схемасхема). ). ББ. . ВръзкиВръзкимеждумежду ядроядро ии цитоплазмацитоплазма((схематичносхематично). ). ЯдренаЯдрена обвивкаобвивка(1) (1) сс порипори (2), (2), презпрез коитокоитообразуваобразува--нитените вв ядърцетоядърцето (3) (3) рибозомирибозоми (4) (4) преминаватпреминават ототядротоядрото вв цитоплазматацитоплазмата. . ВгъванеВгъване нана ядяд--ренатарената мембранамембрана(5) (5) заза попо--близъкблизък контактконтакт нанацитоплазматацитоплазмата сс ядърцетоядърцетоМитохондрииМитохондрии (6). (6). ВъншнатаВъншнатаядренаядрена мембранамембрана (7) (7) преминавапреминававв мембранитемембраните нанаендоплазматичнатаендоплазматичната мрежамрежа (8) (8) ссразположенитеразположените попо тяхтяхрибозомирибозоми. . ОколоядренотоОколоядренотопространствопространство (9) (9) преминавапреминава ввканалитеканалите нанаендоплазматичнатаендоплазматичната мрежамрежа (10).(10).

5555

Ядрената обвивка се състои от две липопротеинни мембрани. Външната мембрана на ядротопреминава в ендоплазматичната мрежа на цитоплазмата и може да се разглежда като част отендоплазматичната мрежа. Характерна особеност на ядрената обвивка е наличието на пори. Порите са запълнени с вещество и имат сложно устройство. През тях избирателно сеосъществява преминаването на високомолекулни вещества (белтъци, нуклеинови киселини) и по-сложни частици (комплекси от РНК и белтъци) от ядрото към цитоплазмата и обратно(вж. фиг. 1).Кариоплазмата (ядрен сок) е основното вещество на ядрото. В него са разположенихроматинът и ядърцето (вж. фиг. 1).Хроматинът е характерна съставка на ядрото. Той е комплекс от ДНК с различни белтъци. Хроматинът е сложна мрежа от нишки, изградени от ДНК и белтъци в различна степен нанагъване (опаковка, кондензация). Хромозомите на делящата се клетка са същитехроматинови нишки, кондензирани в по-плътни структури.

Следователно хроматинът на неделящото се ядро и хромозомите на делящата се клетка са дверазлични структурни състояния на генетичния материал на еукариотната клетка. Начинът, по който ДНК и хроматиновите нишки са опаковани в структурите на ядрото и хромозомите, е от съществено значение, тъй като възможността в него да се извърши синтеза на РНК иДНК зависи много от степента на тази опаковка. Такава синтеза се извършва в ядрото предиделенето на клетката, и то в зоните на дифузния хроматин, където хроматиновите нишки са вразгънато състояние. В хромозомите хроматинът е максимално кондензиран и временно губинапълно синтезиращата си активност.Ядърцата са сравнително малки кръгли телца, разположени обикновено в съседство сядрената мембрана. В тях се намира голяма част от ядрените рибонуклеинови киселини. Съдържат и малко количество ДНК. По време на деленето на клетката ядърцата изчезват ислед това се образуват отново. Тяхната функция е свързана с образуването на рибозомите, които по-късно преминават в цитоплазмата през порите на ядрената обвивка.

5656

Клетки, на които е премахнато ядрото, постепенно загубват жизнените си свойства, синтезата набелтъците в тях се прекратява и те загиват. Ако в безядрената част на клетката се внесе ядро от другаклетка, жизнеността й се възстановява. Чрез такова присаждане на чуждо ядро в клетка, от коятопредварително е отстранено собственото ядро, се установява и доказва основната функция на ядрото— да носи наследствените заложби на клетката. Получената след такова присаждане клетка-хибридразвива качествата на индивида, от който произлиза ядрото. Ядрото също не може да функционирабез цитоплазма. Следователно елементарна жизнена единица е цялата клетка.Ядрото е носител на генетичния материал на клетката. В него се осъществява възпроизвеждането нагенетичната информация (синтеза на ДНК) и началото на реализацията й (синтеза на РНК).

КЛЕТЪЧНА МЕМБРАНА

Всяка клетка (и прокариотна, и еукариотна) се обособява от заобикалящата я среда чрез собственаограничителна мембрана — клетъчна (плазматична) мембрана. Това образувание е изградено пообщия принцип на цитомембраните — като трислоен липопротеиден комплекс. Клетъчната мембранае свързана с останалите мембранни структури на клетката не само по своя молекулен строеж, но ипространствено, като образува заедно с тях единна мембранна система.Клетъчната мембрана е свързана с останалите мембранни структури на клетката. Те образуват единнамембранна система.Клетъчната мембрана е доста гъвкава и дава възможност на клетката да образува по повърхността сивременни израстъци или вгъвания. По такъв начин тя осигурява по-голяма повърхнина И възможностза по-интензивна обмяна на веществата, с околната й среда.Клетъчната мембрана разграничава цитоплазмата от външната среда, осъществява транспорта навеществата между клетката и заобикалящата я среда, взаимодейства с вещества на външната среда исъседните клетки и по този начин участва във възприемането и реакцията на клетките спрямо идващи

5757

отвън сигнали. Клетъчната мембрана осъществява например взаимното разпознаване междусродните клетки и свързването им в тъканни комплекси. Клетъчната мембрана има и опорно-механична, и защитна функция. За засилване на тези функции в голяма част от клетките върху нея сеобразуват и допълнителни обвивки. Особено плътни са тези образувания по растителните ибактерийните клетки. При растенията те се изграждат главно от полизахариди (хемицелулоза, целулоза) и са познати като клетъчни стени. В изграждането на клетъчните стени на бактериитесъщо участвуват въглехидрати.

58

ЗоологияЗоологияПТИЦИТЕПТИЦИТЕ ВВ АНТААНТАРРКТИДАКТИДА

От животните, които човек среща в Антарктика, птиците правят най-силно впечатление. Първотозапознанство с антарктическите морски птици обикновено става още на кораба. Многобройни птиципридружават корабите, а други могат да се наблюдават оттам. Антарктическите птици почти безизключение са истински морски обитатели, които прекарват по-голямата част от годината в морето. Те саотлични летци и изминават огромни разстояния. Такива са буревестниците, вълнолюбките иморелетниците. Някои са по-добре приспособени към водата, отколкото към сушата, като напримерпингвините, които не могат да летят. Типичните пернати обитатели на Антарктика се срещат катогнездящи птици в континенталната крайбрежна зона, в морската част на Антарктика и в преходната зонамежду Антарктика и Субантарктика. Някои буревестници и вълнолюбки, както и гигантският морелетникпроникват през зимата по на север, а други стигат дори до Северното полукълбо. Има птици, коитопребивават близо до крайбрежието. Това са гнездящите птици от морско-антарктическата зона, катодоминиканската чайка. двата вида дъждосвирци, синеокият корморан. Албатросите — елегантните реещисе птици на южните морета, често кръжат над Южния ледовит океан до северната граница на паковия лед, но гнездят без изключение на периферните антарктически и субантарктически острови. По отношение нахраната повечето антарктически птици са зависими от морето. Не са много тези от тях (гигантскиятбуревестник, морелетниците, доминиканската чайка, дъждосвирците), които през лятото на сушата сехранят с мъртви животни, яйца и малки на някои птици, крадат храната на други видове и дори улавят по-дребни птици.

59

За гнездовия период през лятото антарктическите птици (изключение прави само императорският пингвин) трябва да намерят подходящи незаледени места, които не са много. Тогава там често стават огромниструпвания на птици. Затова гнездовите участъци са може би най-важният ограничаващ фактор заантарктическите птици. Богатото антарктическо море предлага през лятото храна в изобилие. На сушатаптиците практически нямат врагове, борбата им за съществуване се състои най-вече в това да издържат насуровите климатични условия.В Антарктика различаваме гнездящи птици, мигриращи птици, гнездящо-прелетни птици и птици случайнипосетители. Тридесет и петте вида гнездящи птици се разделят, както следва: 7 вида пингвини, 9 видабуревестници, 5 вида вълнолюбки и гмуркащи се буревестници, 4 вида албатроси — в Субантарктика и самона о. Южна Джорджия и на о. Хърт ; един вид чайка, един вид рибарка, два вида морелетници, два видадъждосвирци, един вид корморани и само на о. Южна Джордия два вида патици (Anas flavirostis и A. georgica),както и единвид антарктическа бъбрица (Anthus antarcticus). Към мигриращите птици, чийто ловен район еантарктическото море, спадат два вида пингвини, четири вида албатроси, около 15 вида буревестници иприблизително четири вида вълнолюбки. Гнездещо прелетни птици от далечния север са полярните рибарки(Sterna paradisaea), които всяка година долитат в антарктическите води, като на отиване и връщане изминаватразстояние 35 000—40 000 километра. Към случайните посетители, които по време на мигриране попадат вантарктическата област, спадат гигантският морелетник (Stercorarius pomartinus) и средният морелетник(Stercorarius parasiticus) от далечния север.Птиците и в Антарктика са гостоприемници на най-различни паразити. Постоянни външни паразити воперението са пухоядите (Mallophaga). Дори при пингвините те намират възможности за съществуване. Когато пингвинът плува, между перата се образува въздушен слой, който е близо до кожата, и температурататам е над 30° С, във всеки антарктически вид птици живеят от един до три вида пухояди. Най-често те несмучат кръв, а се хранят с пера и частици от горния слой на кожата. Птиците стават неспокойни, ако тезибезкрили насекоми, дълги 3—8 милиметра, ги нападнат в голямо количество, Описани са около 57 видаантарктически пухояди, освен това са известни 7 вида пухови кърлежи в Антарктика — миниатюрни, продълговати и късокраки животни, които се задържат между лъчите на перата. Антарктическите птицидават подслон и на многобройни вътрешни паразити.

60

В стомашно-чревния канал има най-много паразитни червеи, като на първо място стоят тениите. Срещат се също анцилостоми, нематоди и трематоди. Ако са в много голямо количество, птицитезаболяват и умират, Ентеропаразитите имат сложен цикъл на живот, свързан често с един или двамеждинни гостоприемници. Птиците са крайният гостоприемник и приемат паразитите, които гинападат заедно с междинния гостоприемник. В мускулатурата на пингвини са били намерени цисти отпаразитни протозои (саркоспориди). В този случай става въпрос за цикъл на пренасяне от пингвина, който тук е междинен гостоприемник, върху един от неговите жизненоопасни врагове — морскиялеопард или делфина. Според досегашните резултати от изследванията чревната флора при птиците итюлените в Антарктика е по-слабо развита, отколкото в други райони. Често се срещатбактериологично стерилни животни.

ПИНГВИНИ

Ако разгледаме един пингвин, веднага ще ни направи впечатление, че той не може да лети и че вголяма степен е приспособен към воден начин на живот. Крилата са се преобразували в истински веслаили плавници. Маховите пера, които сме свикнали да виждаме при птиците, липсват. Благодарение накрилата си, превърнати в яки, плоски гребла, пингвинът е отличен майстор на „подводното летене". Късите му крака са разположени в задния край на продълговатото, тежко и силно тяло с форма навретено. Чрез тях пингвинът се придвижва на сушата с типичната за него изправена походка. В коститесамо на места има пълни с въздух кухини както е при птиците, които могат да летят, Мускулатурата, която движи крилата, е много силно развита, а вратът е гъвкав и подвижен. Черно-бялата окраска напингвините, напомняща фрак и жилетка, също е част от приспособяването им към воден начин наживот.Тръбната страна на пингвините е тъмна, а коремната бяла. По този начин, гледани отдолу срещусветлото небе, те остават невидими както за враговете, така и за плячката си. Пълното приспособяванекъм водата, където могат да прекарват дълго време, им позволява да плуват и да се гмуркат с голямагъвкавост и скорост за сметка на доста по-бавното им придвижване на сушата. За пингвините от този

61

район животът в антарктическото море е от първостепенно значение. Само там те намират храна, Преззимното южно полугодие, дори в продължение на осем месеца, те са далеч от сушата в открито море или взоната с паков лед. Отличното им приспособяване за живот във вода се оказва необходимост, за да могат дасе снабдяват с храна, да мигрират и да бягат от врага. Само през размножителния период излизат на сушата, където отглеждат малките си и накрая сменят перата си. Друг отличителен белег са късите им, твърди инагъсто разположени пера, които, за разлика от другите птици, покриват цялата кожа. Възрастният пингвинизобщо няма пухово оперение. Кормилните пера са по-дълги и образуват твърда метловидна опашка. Когатолинеят, старите пера не падат така както при другите птици, а новите бавно ги избутват от кожата. Старитепера остават дълго време разперени на големи участъци. Постепенно падат сами или чрез търкане. При смянана перата пингвините не влизат във водата, което означава, че са принудени да гладуват. След този напрегнатпериод те са силно изтощени.Освен приетата в орнитологията обща дължина (от върха на човката до върха на опашката) при пингвинитеможем да посочим и друг, в случая много по-ясен размер — височината в изправено положение. Засъжаление обаче двата размера се бъркат дори в специализираната литература. Основно правило е, чевисочината в изправено положение и масата на отделните видове пингвини варират от 100 сантиметра и 30 килограма при императорските пингвини до 30 сантиметра и малко над един килограм при аветралийско-новозеландските малки пингвини. Всички видове пингвини обитават Южното полукълбо, но далеч не всичкисе срещат само в Антарктика. Галапагоският пингвин е най-северният вид, който се среща само наГалапагоските острови, разположени в екваториалната област, т. е, в центъра на тропиците (но на севернатаграница на студеното Хумболтово течение). По крайбрежието на Перу и Чили живее хумболтовият пингвин, на юг, по крайбрежието на Южно Чили и Аржентина, а също и на Фолклендските острови — магелановиятпингвин. Западното и южното крайбрежие на Южноафриканската република е родината на отделен видпингвини — очилатия пингвин. Тези четири вида спадат към рода Spheniscus. Характерно за неговитепредставители е бялата лента от очите през бузите и гърлото. Хумболтовият и очилатият пингвин, обитателина субтропичната и умерената зона, най-лесно се отглеждат в зоологическите градини. Кралският, скалният имагелановият пингвин, които се срещат предимно в субантарктическата област, също се отглеждат иразвъждат с успех в зоологическите градини, И по бреговете на Нова Зеландия, Тасмания и Южна Австралияживеят пингвини. Повечето видове обаче гнездят на островите във и около субантарктическото морско

62

пространство, което се разпростира като пояс с широчина от 1000 до 2000 километра около целияюжнополярен континент, някъде по средата между Антарктика на юг и Южна Америка, Австралия иНова Зеландия на север. Пингвините са привикнали не толкова към студена вода, колкото към вода спочти непроменяща се през годината температура. От 18 различни вида пингвини 12 живеят всубантарктическата зона. Тук се срещат магелановият пингвин, който гнезди само на Фолклендскитеострови и по крайбрежието на най-южната част на Южна Америка, пет други вида, които се откриват наюг от Нова Зеландия (дебелоклюнест пингвин от о. Снеърс, дебелоклюнест пингвин, венценосенпингвин, великолепен пингвин и пингвин на Шлегел), белокрилият пингвин от източното крайбрежиена, о. Южен остров в Нова Зеландия и малкият пингвин от крайбрежието на Нова Зеландия, Тасмания иЮжна Австралия. Както в субантарктика, така и в морската част на Антарктика и по крайбрежието наАнтарктическия полуостров живеят пингвинът папуа и златовеждият пингвин. Субантарктическитевидове като кралски пингвин и скален пингвин се срещат само по периферията на Антарктика — о. Южна Джорджия и о. Хърт.В Антарктика живеят седем вида пингвини. Най-навътре, на юг гнездят императорският пингвин ипингвинът на Адели. Те са типични обитатели на пояса паков лед, разпространени са в континентално-антарктическия крайбрежен район, където императорският пингвин е единственият вид, който се срещасамо там. Пингвинът на Адели се среща и в морско-антарктическата зона (с изключение на о. ЮжнаДжорджия и о. Хърт), Характерен за морските зони на Антарктика е антарктическият пингвин, койтообитава временно и северната част на пояса паков лед. В морско-антарктическата зона живеят пингвинътпапуа и златовеждият пингвин, които се срещат и в Субантарктика, а на границата на зоната —кралският и скалният пингвин.Общият брой на седемте антарктически вида пингвини е около 87 на сто (57,3 млн. екземпляра) отптиците, които се срещат в Антарктика, а по маса — 90 на сто от антарктическата птича биомаса. Антарктическите птици са важен фактор като краен консуматор на белтъци. Годишно те поглъщатогромни количества плуващи рачета (предимно крил) и много риби и главоноги. От 122 млн. антарктически птици вероятно 40 млн. са пингвини на Адели (сравни Пингвин на Адели, антарктическипингвин и пингвин папуа). Пингвините, т. е. птиците, които не могат да летят, до такава степен заематцентрално място в Антарктика, че за да изтъкнат различията, биолозите изследователи на Антарктикачесто групират другите птици само в едно събирателно понятие — летящи птици.

63

Пингвините плуват, потапяйки се доста навътре във водата, или в „патешки" стил (главата и гърбът са надводата) и се гмуркат за храна, или се придвижват в стил „делфин" (плуват под вода и на определениинтервали — най-често след около една минута — изскачат като дъга над водата като делфина морска свиня, за да си поемат въздух). „Дневният режим" на пингвините на сушата включва почивка и сън (легнали покорем, т. е. седнали отпуснато или клекнали, или пък прави), нормално ходене извън колонията, катерене, плъзгане по корем, ядене на сняг (за разхлаждане), тичане (при бягство, преследване, тичане за храна встадия на „детската градина"), бойни действия (кълване, удари с човка и крила, скок с гърдите напред —„блъскане с гърди"), „незабележимо" ходене из колонията (за да избегнат нападки от страна напритежателите на гнезда, покрай чиято територия пингвинът трябва да мине), изравяне на гнездова ямка, събиране на камъни, крадене на камъни, ново подреждане на камъните в гнездото, копулация, „втренчване" воколността за ориентация, мътене, закрила, пазене и хранене на малките, „усамотено седене" в гнездото зазащита на яйцата или на малките и отделяне. Двата вида едри пингвини в много неща правят изключение, тъй като не строят гнезда. Пингвините издават силен призивен вик за установяване на контакт („крок" —всеки вид го произнася по различен начин), който се чува надалеч и събира групата плуващи или ходещипингвини.Пингвините различават зрително и звуково себеподобните си и животните от други видове. Чрез определеноритуално поведение — особено положение на тялото, действия, начин на движение и звуци, издавани катосигнали, те различават партньорите си, малките си, родителите и съседите си, Следователно пингвинитеразполагат с високо развита комуникативна система, която при тежки разстройства престава да функционираза кратко време. Когато се бият повече от два пингвина, възбудата може до такава степен да нарасне, чеживотните да не различават собствения си партньор и да го атакуват, Сигналите са особено необходими засрещата и образуването на брачната двойка, която заедно ще мъти, ще разделя работата по отглеждането намалките, ще живее съвместно в гнездовата колония и ще защитава гнездовата територия. Целта на ритуалитев поведението на пингвините е следната:— да се избегнат конфликти и да се потуши агресивността на другите пингвини (жестове на успокоение ипокорност);— да се заплашват с бой (сигнализира се бойна готовност, заплашителни жестове);— взаимно да се разпознават партньорите, а също децата и родителите (любовен ритуал);— да се укрепи връзката между партньорите (любовен ритуал).

64

Пингвините гнездят в колонии, които по размер могат да бъдат малки или големи. Струпаните гнездящиптици наброяват десетки хиляди за някои видове (например пингвина на Адели, антарктическия, кралския, златовеждия и пингвина на Шлегел), за други - повече от 100 000, дори около милион екземпляра. На о, Макуори например на подходяща гнездова територия съжителетвуват 750 000 пингвина на Шлегел. Двойките като правило остават за цял живот заедно и се връщат да гнездят на същите места, но честообразуват временни двойки с други партньори.След като тюлените морски слонове станаха рядкост, хората убиха стотици хиляди пингвини за производствона мазнина. Особено лоша съдба сполетя кралските пингвини, Във всички гнездови колонии те сеизползуваха за получаване та мазнина, а на някои места бяха вече изтребени. Кожата им също сеизползуваше за изработка на подови настилки. На Фолклендските острови, особено близо до главнотопристанище Порт Стенли се събираха яйцата на пингвините и така бяха унищожени много колонии. Тамбеше заличена и последната колония кралски пингвини, защото имало нужда от мазнина за уплътняване напокривите. В една фабрика на о, Макуори в продължение на 25 години добивали мазнина в началото откралски пингвини, а след изтребването им - от пингвини на Шлегел, Този факт прераснал в скандал, защотосе проявявало особено жестоко отношение към животните. Били вкарвани живи в котлите. След засилванетона протестите позорната дейност била прекратена.

6565

БотаникаБотаникаОТДЕЛ ЛИШЕИ

Още не се знае точно колко са видовете лишеи, които участвуват в съвремен-ната растителна покривка наЗемята. Едни лихенолози (така се наричат ботаниците, които се занимават специално с изучаването на тазигрупа растения) твърдят, че са около 20 000, други — че са около 26 000, а трети — че съществуват поне 40 000 вида лишеи.Лишеите са повсеместно разпространени по земното кълбо. Срещат се на всички континенти и във всичкиклиматични зони — от арктическите ледени пустини на север до освобождаваните за кратко време от леда иснега през късото антарктическо лято последни късчета земя и скални масиви в Антарктида. Най-масовообаче лишеите се развиват и безразделно господстват или поделят господството си единствено с мъховете вбезкрайните простори на тундрите и лесотундрите.Около 700 вида лишеи могат да се видят и у нас. Ще ги откриете навсякъде. Те се заселват най-често понезатревени и необработвани, обрасли само с мъх почви, по голи огрявани или засенчени скали и скалниблокове, по стъбла и клони на дървета и храсти, по циментови и каменни стени и зидове, по керемиденипокриви. Ще ги видите някъде дори по бодлива тел.Лишеите ще различите лесно от всички други растения по външните им отличителни белези. Едни от тяхобразуват правилни, розетковидно закръглени или неправилно оформени корички с размери от един-два доняколко десетки сантиметра, толкова плътно сраснали със субстрата, че отделянето им от него е невъзможно, без да се разкъсат. Те се наричат корести лишеи.

6666

Други лишеи са с форма на различно големи листовидни пластинки, които са също правилно розетковиднозакръглени или са неправилни. Те се прикрепват към субстрата само в средата, а краищата им саприповдигнати и затова могат лесно да се отделят от него. Лишеите с такова външно устройство на талуса сенаричат листовидни лишеи. Много лишеи изглеждат като силно разклонени храстчета с плоски, лентовидниили цилиндрични клонки, които рядко достигат десетина сантиметра височина. Те образуват групата нахрастовидните лишеи. Има и такива лишеи, които приличат на бради, дълги понякога шестдесетина и повечесентиметра. Някои учени причисляват тези лишеи към храстовидните, други обаче ги обособяват всамостоятелна група — група на брадовидните лишеи.Разнообразна е и окраската на лишеите. Най-често се срещат видове, които отгоре (долната страна налишеите е най-често по-светла и по този белег се отличават лесно от талусните мъхове) са обагрени вневзрачни пепеляво-сиви до сиво-зелени и маслиненозелено-кафяви цветове. Много видове лишеи обаче са срозови, лимонено-жълти, оранжеви, оранжево-червени и други ярки цветове. Никога няма да видите обачечисто тревнозелен лишей. Затова местата, по които масово се заселват лишеи, никога не се „къпят" взеленина и изглеждат най-често мрачни като пустош.На различни места по лишеите често ще видите малки, обикновено само няколко милиметра големи, телца сдисковидна или плитко паничковидна форма. Това са плодните тела (наричат се апотеции) на гъбите, коитоизграждат лишеите. На горната им повърхност в специални торбички се образуват спорите, с които те серазмножават (водораслите, с които гъбите съжителстват, се размножават само чрез делене).Ако се вгледате по-внимателно в лишеите, ще откриете, че някои от тях изглеждат целите като посипани сбелезникава или белезникаво-зелена до жълтеникаво-зелена дребнозърнеста или прахообразна маса. Всяка„прашинка" или „зърно" от нея представлява (това може да се види само с микроскоп) микроскопичноклъбце, което се състои от една или от няколко водораслови клетки, гъсто оплетени от гъбни хифи. Тезиобразувания имат специално име — наричат се соредии. Те лесно се разнасят от вятъра или се разпръскват отдъждовните капки и служат за вегетативно размножаване на лишеите като цялостни организми. Когатопопаднат при благоприятни условия, всяка от соредиите започва да се разраства направо в нов индивид .Лишеите играят голяма роля в природата като първозаселници на първично свободните от растителност илина вторично освобождаваните от растителна покривка терени по повърхността на Земята.

6767

Голямо е и непосредственото значение на някои лишеи за човека. Само благодарение на тях е възможносъществуването на еленовъдството в северните райони на Европа, Азия и Америка, а заедно с това исъществуването на хора там.Освен това някои от лишеите, гледани обикновено от мнозина с пренебрежение, се оказаха богати на ценнилечебни и на други полезни вещества. Затова отдавна вече всяка година от тях се събират хиляди тонове и сеотправят към фармацевтичните заводи, където се превръщат в многобройни лечебни препарати. А сливоватаеверния, или, както често се нарича, дъбов лишей, си е спечелила славата на незаменима суровина запарфюмерийната промишленост. От нея се добиват ароматни вещества за производството на парфюми и заувеличаване на трайността им.

ПИСМОВИДЕН ЛИШЕЙ

Писмовидният лишей е извънредно широко разпространен в цялата нистрана. Ще го откриете по кората на почти всички гладкокоришироколистни дървета, особено на бука. И ще го разпознаете многолесно по твърде характерния му външен вид. Той принадлежи къмгрупата на корестите лишеи. Талусът му е кожест и обикновено е тънък. Развива се по по-върхността на кората на дърветата като средно големинеясно очертани сиви или сиво-бели до жълтеникавосинкаво-

зеленикави, по-рядко бели петна, които отгоре са дребно-зърнести или брашнести. Главният отличителенбелег на писмовидния лишей, по който безпогрешно ще го разпознаете, са плодните му тела — апотециите. Те са струпани обикновено в средата на талуса. С просто око ще ги видите като черни, прави или извити, прости или разклонени линийки, дълги най-много до 3 мм и едва около 0,3 мм широки. Те изумителнонаподобяват някакво тайнствено писмо, написано с туш, поради което лишеят е бил наречен писмовиден. Слупа обаче може да се види, че апотециите имат вид на цепнатини (така изглеждат младите) или сажлебовидни до плоски (такива са вече напълно развитите) линейно удължени плодни тела със заострени илистеснени и закръглени краища.

6868

ОТДЕЛ МЪХОВЕСамите бриолози (така се наричат ботаниците, които изучават мъховете) още не знаят точно колко видамъхове има на Земята. Едни твърдят, че са между 22 000 и 27 000. Други смятат обаче, че не са по-малко от35 000 вида.Мъховете са широко разпространени по цялото земно кълбо — от полярните пустини на север до последнитекъсчета открита земя в Антарктида на юг. Но те са влаголюбиви растения и затова участието им врастителността не е еднакво навсякъде. Най-обилно се развиват в областите с постоянно влажен климат и впланинските райони, където често обширни пространства са покрити само с мъхове. Заселили са се също ивъв всички сладководни басейни — извори, потоци, реки, езера.Мъхове не липсват и в по-сухите райони на Земята. Срещат се дори в полу-пустините. Там обаче тепрекъсват развитието си през сухия период на годината и „оживяват" отново с настъпването на дъждовнияпериод.Мъховете се извънредно често срещани растения и в нашата страна. У нас досега са установени около 670 вида мъхове. Ще ги видите навсякъде, особено по влажните и сенчестите места, и по всякакви субстрати —почва, скали, камъни, по кората на живи и мъртви дървета, по гниещи пънове, във вода. Ще ги откриетеосвен това по старите керемидени покриви, по старите стени и зидове, в чешмените корита и дори попавираните улици в селищата, загнездили се между самите павета и край бордюрите.Където и да срещнете мъхове, лесно ще ги отличите от представителите на другите отдели на растителнотоцарство по външния им вид. Те са най-просто устроените висши растения, които живеят на Земята. Мнозинството са многогодишни, вечнозелени „треви" с незначителни размери, най-често от няколкомилиметра до няколко сантиметра. Дори най-едрите от тях рядко превишават двадесетина сантиметрависочина или дължина.Тялото на една част от мъховете не е разчленено на стъбло и листа, а е талус — най-често стелеща се зеленапластинка, при едни розеткоаидно закръглена и с правилно или неправилно наделени краища, при други —лентовидно удължена и обикновено виловидно разклонена. Мнозинството са обаче листо-стъблени растения. Стъблата им са тънки, рядко достигат един милиметър дебелина и са лежащи или изправени, а листата —

6969

малки (рядко по-дълги от 12 мм), винаги без дръжка. При една част от мъховете те са разположени само в двауспоредни реда по тръбната страна на стъблото (понякога тези мъхове имат и трети ред листа по коремнатастрана на стъблото) . При останалите мъхове листата са разположени последователно (спирално), макарпонякога да изглеждат двуредно, триредно или петредно облистени.Твърде характерен за мъховете е груповият растеж. Те рядко растат поединично. Обикновено образуватвъзглавнички, туфи или килими с различни размери.Най-лесно видимият белег, по който мъховете могат със сигурност да се отличат от всички останали висширастения, е, че те са без корени. Заместват ги ризоиди — безцветни или ръждивокафяви къси власинковидниобразувания, които им служат само за прикрепване.Но това, което наричаме мъх, все едно дали е талусно, или е листостъблено растение, всъщност е самогаметофитът или половото поколение, което образува органите за полово размножаване — антеридиите(мъжките) и архегониите (женските) .По мъховете често ще видите също и различни по форма кутийки, издигнати на различно високи дръжки. Втях по безполов начин се образуват спори (затова се наричат спороносни кутийки), с помощта на коитомъховете се размножават. Спороносните кутийки заедно с дръжките са безполовото поколение на мъховете, или спорофитът. То обаче за разлика от гаметофита не може да съществува самостоятелно. Спорофитът сеизхранва от гаметофита. Освен това безполовото поколение е недълговечно — след разсейването на споритето умира.Мъховете играят важна роля в живота на природата като едни от пионерите при заселването на големиплощи от земната повърхност. Всеизвестно е и значението им за поддържане на водния баланс наконтинентите. Едновременно с това обаче в резултат на възможностите им да поглъщат и да задържат големиколичества вода мъховете често предизвикват заблатяване на големи площи ливади и гори и ги превръщат внеплодородни блата и торфища.Непосредствено практическо значение за човека имат само сфагновите (торфените) мъхове.

7070

Кладенчовият мъх е извънредно широко разпространен вцялата страна, особено в предпланинските и планинскитерайони. Той расте на всякакви места — почви, скали, камъни, дървесина, най-често край извори и потоци, по бреговете наязовири, езера и реки, из замочурени ливади, в блата иторфища. Ще го видите освен това да обраства коритата начешмите, все едно дали са дървени или каменни, или санаправени от цимент, а също по старите огнища в по-влажните гори.Кладенчовият мъх може безпогрешно да се разпознае „наоко" и още на място. Талусът му е многогодишен, тъмнозелен до яркозелен, пластинчато листовиден,

КЛАДЕНЧОВМЪХ

многократно виловидно разклонен. Дълъг е до десетина см (понякога и повече), а широк — от 1 до 2 см и еприкрепен към субстрата с многобройна безцветни ризоиди. Той е тревисто мек или кожест, с въз новидни, съвсем плитко наделени и неправилно назъбени краища, а в средата е с по-тъмна надлъжна „жилка".Важен отличителен бетлег на кладенчовия мъх е, че горната повърхност на талуса му е с мрежовиденрисунък — по-светли линии очертават по него многобройни продълговати шестоъгълни участъци, всеки сбелезникава брадавичка в средата. Шестоъгълните участъци съответствуват на въздухоносните празнини вталуса, разположени под покривната тъкан, а белезникавите брадавички са куполовидните отвори, коитоводят в тях.Друг важен отличителен белег на кладенчовия мъх са 2-3 мм широките и почти толкова високи чашковидниобразувания по горната му страна, наречени развъдкови чашки. На дъното на всяка чашка ще откриете поняколко дребни, но видими с просто око лещовидни телца — развъд-ки, които служат за вегетативноразмножаване.

7171

Кладенчовият мъх е двудомно растение — мъжките (антеридиите) и женските (архегониите) органи заполово размножаване се развиват на различни (мъжки и женски) индивиди. Антеридиеносците са закръгленощитовидни, големи няколко милиметра и са издигнати върху дълги от 0,5 до 2 см зелени дръжки. Архегониеносците са с форма на 8- до 9-лъчева звезда (около 5 мм голяма) и са издигнати на високи от 2 до 6 см също зелени дръжки.Спорофитите на кладенчовия мъх се развиват по долната страна на архегониеносците, в основата на лъчите. Те са с къса дръжка и кълбеста жълто-кафява спороносна кутийка, която след узряването се разпуква на 4 дяла и спорите се разсейват.Единственият наш талусен мъх, който може погрешно да се приеме за кладенчов мъх, е коничниятконоцефалум (Concepbalum connicum). По него обаче никога не се образуват развъдкови чашки иантеридиеносците му са приседнали (разположени са в малки вдлъбнатинки само на предния му край иизглеждат като закръглени брадавичести плочки) , а архегониеносците му са високо конични, наделенисъвсем плитко в основата. Кладенчовият мъх няма никакво стопанско значение.

72

ЛичностАристотелАристотел

Ако с делото на Платон в историята се появява идеята нафилософия, то след Аристотел вече имаме понятието занауката философия. Обичайно е да се смята, че една идея евинаги по-богата от едно понятие: идеята някак подчинявапонятието и то изглежда само страна от една цялост. Но втози изглед тъкмо понятието е това, което по най-добър начин представя само по себеси неизразимото богатство от образи и образци, роящи се в светлината на една идея. Впонятието идеята е сякаш укротена, вложена в руслото на един мисловен ред и порадитова - осигурена от набезите на разводняването в красиви, но често пъти - случайнихрумвания, в добри, но често пъти - твърде субективни намерения. Не толкова добротои не толкова красивото са цели на понятието, а най-вече - истината. Затова понятията, видяни в тяхната чистота, следвани в тяхната логическа свързаност, представяни чрезнеобразни формализации понякога уморяват, ако ли не - направо доскучават. Затова ипонятийното мислене изисква своего рода героизъм и себеотрицателност, изискваизчезване в предмета, станал обект на мисленето. А когато този обект е самото мислене, себеотрицанието се налага дотолкова, че мислещият започва някак съзнателно даразглежда себе си като случаен по необходимост миг в хода на всеобщото. Товаобяснява донякъде защо обичайно се смята, че Аристотел е "по-ограничен гений", "по-сух мислител", "по-скучен автор" в сравнение с Платон; но това обяснява и обичайния

73

възглед, че тъкмо с Аристотел в историята се полагат началата на собствено научнотоподхождане към света: не се иска много труд, за да се види, че в началото на почтивсички въведения към логиката, психологията, биологията, езикознанието, поетиката, теологията, политологията, политикономията, историята на философията, етиката, естетиката и дори географията стои името на този "по-ограничен гений". А ако не точноимето, то поне онази формула, с която векове са започвали и свършвали теоретичнитепрения: Magister dixit, "Учителят каза".Във време, което трудно признава стабилността на авторитети и се дразни от схоластичнитехники в доказването на истини, все пак не е излишно да се знае, че всяко смисленоразсъждение не може да мине без принципни утвърждавания, без метафизичнипредпоставки, без необходими следствия. Казано накъсо: не може и без Аристотел.

Разбира се, никой не е длъжен да започва и свършва с Magister dixit и да предполага под"учител" древния мислител; никой не е длъжен да харесва напр. повече Аристотел отПлатон, науката - от поезията, истината - от доброто. Просто нещата в случая не изискватсравнения и убеждения, а единствено - яснота дори и тогава, когато не са ни "по душа". Ала разгледаме ли по-отблизо "душата" откъм "яснотата й", можем да се убедим, кактоказваше Флобер, че "всички притежаваме ужасни и скучни дълбини" и да решим да сенасочим "навън": към яснотата на самите неща.Към тази яснота на нещата като обичайни вещи, материални предмети, субстанции запръв път себеотрицателно се насочва Аристотел. Поради това той е изглеждал, пък и всеоще изглежда някак чужд на човешкото, твърде човешкото обкръжение в ПлатоноватаАкадемия и сред Атинските храмове. За това, естествено, е допринесла и традицията, която – съвсем не случайно - е виждала в Аристотел не толкова древен грък, а по-скоро"християнин преди Христа". Впрочем още съвременниците му са усещали тази неговачуждост и някак на подбив са му казвали "Четецът", т.е. характеризирали са го спрозвище, описващо една робска работа: в древността четци, писари и възпитатели сабили съответните роби или метеките, чужденците в даден град.

74

Само седемнадесет години от живота си Аристотел не е бил "метек" - именно първитеседемнадесет, когато живял със семейството си в Стагира, градът, където се родил през384 г.пр.н.е. По името на града му казвали, и още му казват - Стагирит. Баща муНикомах бил лекар в двора на македонския цар Аминт в Пела и тук Аристотелвероятно установил - да кажем по нашему - "връзки" с владетелския кръг,, който следвреме ще подчини не само Елада, но и познатия тогава свят. През 367 г.пр.н.е. Аристотел отишъл в Атина да оформи образованието си в Платоновата школа -Академията. И тук започва себеотрицанието: двадесет години Аристотел престоял приПлатон и при всичките несъгласия с учителя си, не го напуснал до смъртта му, неосновал своя школа, макар да имало достатъчно възможности и поводи: Платон напр. често казвал, че Аристотел се отнасял към него както жребче към майка си - рита! А чев това не се крие непременно доброжелателство, говори и фактът, че Платон оставил занаследник в школата си своя роднина Спевсип, а не най-изявените си ученици -Аристотел и Ксенократ. Те напуснали Атина и се установили в Атарнея, къдетоуправлявал съшколника им Хермий, след чиято смърт Аристотел се намерил вМитилена.Към края на 343 г.пр.н.е. Аристотел бил поканен от македонския цар Филип завъзпитател на сина му Александър. Бъдещият покорител на света бил на тринадесетгодини - възраст, към която изискванията на древните далеч надхвърляли днешната нипредстава, че "човекът е още дете". "Детето" трябвало да се обучава в управление настопанство, войска, да си "играе" на диалози и трактати, да тълкува мъдреците, даобосновава жизнените си цели: всичко това Александър вършел три години подръководството (днес ще кажем: под "педагогиката") на Аристотел, а след като севъзцарил никога вече не забравил учителя си, който още по времето на първияАлександров поход срещу персите открил своя философска школа в Атина, при храмана Аполон Ликейски. Оттук школата получила името "Ликей" (а ние -представата за"лицей") и тъй като учениците се разхождали из алеите на градината, а някои казват, чепо време на разходките Аристотел изнасял беседите си, учещите в нея били наречени

75

"перипатетици", т.е. "разхождащи се". И в преносен смисъл може да се каже, че в Ликеяса се разхождали: именно из масива на тогавашното знание, прокарвали са пътеките наднешните науки. За това твърде допринесъл и Александър: при всеки поход специалначаст, научна, се грижела да доставя на Аристотел данни за земи, екземпляри от животнии растения, книги и технически устройства. И ако Александър покорявал света, за да гоелинизира, Аристотел го класифицирал, за да го нареди в лавиците на знанието и да гонаправи достъпен за всеки, който има за жизнена цел яснотата. Така се родилапрословутата Аристотелова библиотека: разтворената книга на света.След смъртта на Александър империята се разпаднала, а Аристотел, като "съучастник вделата на световния тиранин", трябвало да се спасява от атиняните, за да ги спаси, кактоказвал, самите тях от повторението на греха им спрямо философията: стигало вече, чебили осъдили на смърт Сократ. Аристотел завещал библиотеката и Ликея на ученика сиТеофраст, освободил робите си и доживял оставащите си дни - само една година следсмъртта на Александър Македонски - на о-в Евбея, където умрял "от стомах" през 322 г.пр.н.е. Пръснала се и библиотеката, а така - и съчиненията му, които след столетиязапочнали да се появяват в различни редакции: най-напред в Александрия, по-нататък - вРим, след това - в арабски преводи и в похристиянчени версии. Затова днес е трудно дасе каже какво от останалото е дело точно на Аристотел, какъв е редът в появата насъчиненията, кои от тях са самостоятелни трактати и кои - само записки за беседи, далинякои са "само философски", а други - "частнонаучни" и т.н. За една филологическаработа, това е, разбира се, важно. За едно философско осмисляне по-важни сасъдържащите се в трудовете идеи, начала, образци и методи. Съгласим ли се с Хегел, чевъв всяка велика философия се развива една единствена идея, признаем ли заедно сХайдегер, че мислителят мисли само една мисъл, нещата при Аристотел биха сецентрирали в решаваната и до голяма степен - решена от него задача: да се утвърдистрогата научност на философското знание. А това утвърждаване е необходимо, защоточрез него получават сигурност всички останали знания. Този е основният мотив вАристотеловите работи. Преди да го развием все пак е нужно да посочим най-важните затълкувателската традиция трудове на Стагирит:

76

— "Органон" (на гр. "оръдие, устройство за ...") - представлява сборник от логическитрактати, в които се обсъждат пътищата, средствата, понятията, чрез които се постигаистинното знание; "Органонът" е структуриран от "Категории" - по всяка вероятносткъсни реферати на Аристотелови разсъждения относно крайните места ("топоси") напознанието; друга част съставлява трактатът за съждението - "За тълкуването"; в третатачаст на Органона стоят двете Аналитики, първата от които излага учението заумозаключението ("силогистика"), а втората - това за доказателството; следва "Топиха" - трактат за възможните, вероятни доказвания и за диалектиката; и най-накрая -"Опровержение на софистическите доказателства".Бидейки по съдържание структуриран като въведение към основанията на знанието, Органонът е разбираем най-вече чрез онези Аристотелови работи, в които се представяфилософското знание "по същество". Те са събрани доста след смъртта на Аристотел иносят името "Метафизика": една метафора, на която и е съдено да остане като емблемана размишленията относно първоначалата на битието ("онтология"). Наименуването повсяка вероятност е станало така:Когато през I в.пр.н.е. Андроник Родоски "почиствал, доизправял и преписвал", т.е. "редактирал" останалите Аристотелови работи, след трактатите, посветени на"физиката" (под "физика" древните разбирали учението за видимата природа, завеществения свят), наредил онези, в които ставало въпрос за първоначалата ипричините на всичко съществуващо. И тъй като на гръцки това, което идва следфизиката, звучи ta meta ta fisika, то четиринадесетте книги, в които се тълкуватпървопринципи, категории, разумни същности и пр., получили оттук нататък името"Метафизика". Разбира се, съмнително е дали сам Аристотел би се съгласил с това име, но без съмнение е, че философите никога не биха постигнали съгласие относно наукатаси, нямаха ли предвид тькмо нейните "метафизически основания".

77

Както вече бе казано, те са положени от Аристотел и се откриват вчетиринадесетте книги, събрани по описания по-горе начин.Но беше казано и друго: именно че с Аристотел тръгват началата на ред науки. Тези начала се откриват както в споменатите вече работи, така и в следните: "Занебето", "Беседи по физика", "За душата", "Риторика", "Политика", "Поетика", "За устройството на животните", "Никомахова етика", "Атинската държава" итака до 146 заглавия, които днес ни изумяват и водят въпроса за човешкитевъзможности. Ала дори и да допуснем, че корпусът на Аристотелови работивключва в себе си и такива, които надали са негово дело, неизбежно идвапитането защо все пак този мисловен масив се приписва на една личност. Отговорът, колкото и тривиален, е сигурен: просто хората са имали достатъчниоснования. В това убеждава дори само първата книга на Метафизика, дори самопървата и глава.

За началата на знанието

"Всички хора по природа се стремят да се доберат до знанието. Доказателствоза това е радостта, която причиняват сетивните възприятия, тъй като дори даоставим настрана практическите нужди, ние държим особено много на тях инай-вече на зрителните възприятия. Причината за това е, че от всички нашисетива окото е онова сетиво, с помощта на което ние постигаме най-многоусещания и откриваме най-много различия в обектите на нашето зрение. Живите същества са надарени по природа със способност за сетивно възприятие. При едни от тях обаче, зрителното усещане не поражда памет, а при другипоражда. И тъкмо поради това тези, които имат памет, са по-умни и по-способни да се учат, отколкото онези, които са лишени от способността да

78

помнят; обаче има същества, като напр. пчелата, както и някои другиживотински видове, които са лишени от способността да учат, защото имлипсва способността да чуват звуковете; напротив, със способността да учи енадарено онова същество, което освен с памет е надарено и със сетивото на слуха. Докато обаче останалите живи същества живеят с представи и спомняния, номогат да имат много малко опит, характерното за човешкия род е това, че тойможе да се издигне до равнището на изкуствата и на разумното мислене. Що сеотнася до хората, техният опит произтича от помненето; и наистина отмножество спомняния за едно и също нещо най-сетне се създава едни-единенопит; а изглежда, опитът е от почти същото естество като науката иизкуството с тази само разлика, че хората идват до науката и изкуствотопосредством опита... Изкуството се ражда, когато от множество сетивнивъзприятия, добити чрез опита, се изведе едно общо мнение, което е приложимокъм всички подобни случаи. Когато, обаче, се създаде мнение, което е общо завсички случаи, тогава това е вече дело на теорията. Изглежда, че за практическицели опитът има напълно еднакви права и стойност с теорията; понякога даженаблюдаваме това, че онези, които се придържат повече към опита, имат и повечеуспехи, отколкото онези, които се отвличат от опита и се придържат само къмпонятието; причината за това явление е, че опитът представлява от себе сипознание за единичното, а пък теорията е познание на общото. Всичкипрактически действия и възниквания се отнасят към единичното. Онзи, коготолекарят излекува, не е само човек, взет случайно, но това е Калий или Сократ, илинякой друг, комуто подхожда названието "човек". Ако сега някой има понятието, без да има обаче опита, и при цялото свое познание на общото няма познания заединичното, което се съдържа в общото, тогава лекарят ще сгреши в лечението, защото онзи, когото лекува, е винаги единичен случай. И все пак ние смятаме, чезнанието и разбирането са присъщи в много по-висока степен на теорията,

79

отколкото на опита; затова смятаме, че хората с теоретични познанияпревъзхождат хората на опита, като изхождаме от съображението, чесъответно с размера на знанието някой притежава по-голяма или по-малкамъдрост. Работата е там, че едни хора познават причините, а други не гипознават. Хората на опита знаят добре именно, че известно нещо съществува, ноне знаят защо това нещо съществува; докато тези, които знаят защо, знаят ипричината за неговото съществуване."И тъй, началата на знанието, към чието търсене са подбудени от опита, започват да се разкриват при питането "ЗАЩО?". Това е питане за причините, за целите, за същността на съществуващото - не за съществуващото в неговатанепосредственост на нуждите, а в неговото битие само по себе си. Това битиеможе да бъде изречено, ала не както "ми се иска", а само както се "изисква" отсамостойността на съществуващото, т.е. откъм неговата "същност", "всеобщност". Така изказано, съществуващото е определено, категоризирано.

Категориите

За Аристотел всичко съществуващо може да се опише с краен брой негови начинина пребиваване в света, с краен брой "евствувания на естеството му". Те са икрайните изказни форми, отвъд които не може да има разбиране. Накъсо, това сакатегориите, в които мислим нещата и чрез които ги изказваме и които впоследна сметка са отглас на действителното битие. Според Аристотел те садесет, а именно: "или същност; или колко; или какъв; или в какво отношение; иликъде; или кога; или в какво положение; или в какво състояние; или действие; илида се подлага на действие". Аристотел дава и съответните примери: така напр. "същност" е "човек", "кон"; "колко" - "два лакътя", "три лакътя"; "в каквоотношение" - "на две", "по-голямо"; "къде" - "в Ликея", "на площада" и т.н.

80

Днес тези определения ни изглеждат странни, но надали имаме основания дасмятаме, че и на съвременниците им са звучали по-ясно: просто тези определения сакрайните места на изказването и мисленето и отвъд тях не стои нищо друго с огледна съобщимата истина. След множеството редакции и систематизирания чрезлатински преводи и схоластически тълкувания Аристотеловите категории сеотливат в терминология, която стои в основата на научността. Затова изброенитепо-горе десет форми на съобщаване на битието на съществуващото днес иматследния вид: субстанция, количество, качество, отношение, място, време, положение, състояние, действие, подложеност на действие. Ако си представим съществуващотонякак като сфера (а идеалът за завършеност древните са си го представяли така),

то категориите ще са своего рода"дреха", в която всяко нещо е"облечено". Но това са, дапродължим представата си, "външни опеделения", "видимости". Мисленето неможе да се задоволи само с тях; не се задоволява и Аристотел ивследствие на упоритото търсенена още по-съществениопределения полага традициятана цялото наше, "европейско" мислене във формата "материя иформа". Сега вече става въпрос заедна друга асоциация, която въвфилософията върви с иметоАристотел, става въпрос за

81

Хилеморфизма

Всеки предмет е вещество, материя (hule) и образ, форма (morfe). И ако заобичайността е валидно, че "формата" се вижда някак първа, а едва след товаоткриваме "материята", не така стоят нещата с философското размишление, учи Аристотел. (Тук сигурно той би признал, наред с Хегел, че философията еобърнатият наопаки свят.) За философското размишление формата е "душата" на предмета, образецът, по който се реди някаква вещественост, докатоматерията е онова, от което нещо става такова, каквото е "по понятие", именноотличително постигане на единство между веществена застиналост и мисловнадинамика, постигане на една пълнота и цялост за всеки отделен предмет. Сама посебе си веществеността, материята е лишеност от форма, но наред с това е ивъзможност да придобие изглед, ала това става действително само тогава, когатокъм нея се прибави енергия, когато и се даде тласък и този тласък открие в даденавещественост условията за търсената пълнота и цялост. Това налага към всякавещественост т.е. към всяка потенциалност да се прилага съответната йдвижеща форма, която вече я прави действителност и ние можем да кажем, чеедва след това имаме "този предмет". Сиреч "материята" е отсъствие на форма, но заедно с това е и възможност да придобие такава: материята е субстрат. Въввидимия свят ние се срещаме с различни "материи", от които са съставени иразличните неща според различни форми, казано иначе - ние виждаме"особености". В мисленето, където нещата опират до "изобщности”, материятае винаги една - първоматериалът, от който потенциално могат да възникнатвсички неща и към който могат да се приложат всички форми. Но тъй катотакава материя може само да се мисли отвлечено, то тя няма непосредственотобитие на нещата и затова е винаги "неопределен субстрат" - материята"подлежи", но никога не е "подлог" в смисъла на "извършващо действие".

82

Действието, възникването, промяната имат друг, невеществен произход, макарда се демонстрират във веществености.И тук можем да се попитаме "Кой е виновен за промяната?". На гръцки "вина" означава aitia и се мисли като "изместване от определен ред", т.е. отпредзададения начин на постъпване. Затова не е чудно, че когато превеждаме aitiaние даваме на нашия език думата "причина", посочваме първото място ("първиячин"), от където е тръгнало "провинението"; не е чудно, че във философскататрадиция осмислянето на битието на нещата се свързва най-вече с учението на"причините". Него също го дължим на Стагирит, който, определил нещата втяхната действителност като съчетание на материя и форма, търси вече"двигателите" на онова бленувано състояние, в което всички неща ще придобиятобразцовият си вид. Това търсене е една надежда за постигане на "пълнота ицялост между материя и форма" (ентелехия) и по същество е целта на научнотоподхождане към света - представянето на нещата във възможно най-изчистеноблик. Аристотел, един съвършен елин, няма как да не проведе такова търсене поддевиза "Не нещата, каквито се виждат, а каквито трябва да бъдат".

Четирите причини

И тъй, нещата трябва да бъдат "съвършени" и "завършени". Ако се замислим втези думи и се взрем в иманото пред вид с тях, можем да кажем, че нещата трябвада бъдат съизмерими в тяхното върхово състояние, т.е. съвършени" и наред с това- "да достигнат върха си, т.е. завършени".Четири са начините, по които може да стане постигането на търсената пълнотаи цялост; четири са "виновните" позиции на мисленето, които могат да ни дадатдействителността; с една дума - четири са причините, които дават "ето тозипредмет":

83

1. Материална причина - тази на веществото, от което става нещо; 2. Формалнапричина - тази на формата, според която става нещо; 3. Действаща причина - тазина движението, по което става нещо; 4. Целева причина - тази на целта, към коятонещото е насочено.Макар четирите причини да могат да се сведат до две, именно до материална иформална, пълното осмисляне на предметността не бива да изпуска едно: във всекипредмет, който може да бъде наречен действителен", съсъществуват изброенитепоследни основания и изпускането на което и да е от тях ще накърни реалното мубитие, така, както и ако привилегироваме едно от тях. И въпреки това, Аристотелсякаш привилегирова една от причините - целевата. Може би това е станало по"психологически причини" - той е първият, който въвежда в осмислянето на светаедна цел, към която нещата би трябвало да се движат; може би това е станало и порелигиозни съображения - във времето, когато живее той, вече се чувстванеудовлетворителността на обичайния езически възглед (впрочем тазичувствителност има своите предходници в Ксенофон, Парменид, Сократ, Платон и севъзцарява от християнството, което не случайно славослови Аристотел); може битук роля са изиграли съображения, въртящи се около темата за завършеността назнанието или пълнотата на възгледите. Но каквито и да са "причините" за тазипривилегированост, не може да се отрече, че с нея Аристотеловото дело придобиваоня монолитен характер, който сигурно е и основанието това дело да стигне до нас невъв фрагменти, а в една пълнота, която позволява поколения наред да се обосновават сMagister dixit.Става въпрос за Аристотеловата телеология, а ако искаме да уясним нещата - и занеговата теология, за учението за божеството. Именно целта (телосът) наразмишлението опира до бога (теос) и този бог е първопричината на всяко изменение, развитие, движение, което се осъществява като кръг, стремящ се към първоначалотоси, към предзададената съвършена форма. Бог е целта на всички неща, той е форматана всички форми, покоят на всяко движение, сигурността на всяко мислене: заАристотел това е неподвижният пьрводвигател на всички

84

неща и освен бог, неговото име е Ум. И както ние с ума си схващаме нещата, така ибог гледа над света и го държи в погледа си, без да се чувства длъжен да се намесва. Защото намесата в мирските дела" би било вече съмнение в божествената сила, бибило "практика" или казано иначе - дейност, насочена към нещо друго, към някаквадруга цел, която също така би могла да бъде сменена и тъй до безконечност. Това, обаче, би изтеглило опорите изпод нещата и те биха изчезнали в едно безразборно ипостоянно сменяне, биха били "умонепостижими" и въобще - "невидими". Затова иУмът не действа постоянно: той постоянно съзерцава в божествената сиоттегленост. А "съзерцание", "гледане" не значи нищо друго, освен "теория". Днеспод последната дума се има пред вид обоснованото в своята действителност мислене, "мисловната система", накъсо - "науката". Или както казва Аристотел: "търсене наначалата и причините".