Рик СтрасманДМТ – МОЛЕКУЛАТА НА ДУХА

2001Владимир Зарков, превод

На доброволците и всички техни близки.Рик Страсман

Не ни достига въображение да доловим какво пропускаме.Джийн Тумър1

За Автора Д-р Рик Страсман е дългогодишен професор по психиатрия в Университета на Ню Мексико,

САЩ. Автор на научни трудове и десетки статии, публикувани в авторитетни списания. Бил е консултант в Управлението по храните и лекарствата, в Националния институт по наркомании и други федерални ведомства и организации. В момента има психиатрична практика в Ню Мексико.

От 1990 до 1995 г. Д-р Страсман провежда клинично изследване, в което на 60 доброволци инжектира ДМТ (диметилтриптамин) - едно от най-силно действащите психеделични вещества. ДМТ е присъщ за човешкия органзъм, тъй като се отделя от мозъка, съдържа се в животни и растения. В повечето от доброволците предизвиква предсмъртни и мистични преживявания, както и срещи с извънземни форми на интелект. Резултатите, получени от д-р Страсман, свързват загадъчното вещество с епифизата, която според индийците е седмата чакра, а според Рене Декарт - „седалището на душата". Авторът твърди, че ДМТ стимулира излизането на душата от тялото и е неотделим елемент от висшите състояния при медитация. Ако бъде използван разумно и под медицински контрол, ДМТ би могъл да вдъхнови забележителен научен напредък в проучването на най-мистичните страни от човешкото съзнание.

Благодарности

Десетки колеги, комисии и учреждения помагаха на различните етапи от това изследване. Някои заслужават да бъдат споменати поименно. Покойният Даниъл Фрийдмън, д. м., от Катедрата по психиатрия на Калифорнийския университет, Лос Анд-жилис, имаше решаващ принос, за да получа субсидии в критичния начален период. Служителите в Управлението по храните и лекарствата на САЩ и Управлението за контрол над наркотичните вещества проявиха учудващо гъвкав подход и отзивчивост към необичайните обстоятелства около изследването. Д-р Клифърд Куолс, специалист по биостатистика от Университета на Ню Мексико (УНМ), отдели седмици наред, за да обработва данни в Изследователския център. Д-р Дейвид Никълс от Университета „Пардю" синтезира ДМТ - без него изследването не би било възможно.

На всяка крачка получавах научна, материална и административна подкрепа от Медицинския факултет в Университета на Ню Мексико. Уолтър Уинслоу, д. м., ръководител на Катедрата по психиатрия, ми даде голяма свобода на действие. Самюъл Кийт, д. м., продължи да ми съдейства, след като д-р Уинслоу се пенсионира. Алън Франк, д. м., председател на Комисията по етика в изследванията на хора в университета, разглеждаше моите искания непредубедено и обективно.

Признателен съм на Центъра за общи клинични изследвания в УНМ за продължилото цяло десетилетие съдействие във всички мои изследвания - с мелатонин, с ДМТ и с псилоцибин. Джо-натан Лисански, д. м., колега от УНМ, ме запозна с покойния Глен Пийк, д. м., научен директор на Центъра. Двамата заедно ме убедиха да се преместя в Албъкърки през 1984 г. Филип Итън, д. м., пое без никакви сътресения ръководството на Центъра след внезапната смърт на д-р Пийк и дори не трепна, когато му съобщих, че съм решил да изследвам психеделични вещества. Дейвид Шейд, Джой Маклауд и Албърта Бланд ми помагаха в лабораторията. Лори Слоун от компютърния център ме научи да работя с програми, за които дори и не подозирах. Благодаря на медицинските сестри, хората от кухнята и администраторите, особено на Кейти Легоза и Айрин Уилямс.

Щедрата субсидия от Фондацията на Шотландския ритуал* за изследвания на шизофренията ми помогна в началните етапи, за да определя научната ценност на проекта за ДМТ. По-късно получих по-големи субсидии за работата с ДМТ и псилоцибин от Националния институт по варкомании, поделение на Националните здравни институти на САЩ.1

За написването на тази книга Джон Барлоу и Фондация „Рекс", както и Андрю Стоун осигуриха жизненоважната начална финансова искра, която подкрепата от Фондация „Барнхарт" по-късно раздуха в буен пламък. Рик Доблин от Междудисципли-нарното дружество за психеделични изследвания добронамерено и щедро управляваше субсидиите от Стоун и „Барнхарт".

През годините приятели, студенти и преподаватели допринасяха с идеите си за този проект: Ралф Ейбръхам, Дебра Ейсис, Алън Бадинър, Кей Блекър, Джил и Люис Карлино, Рам Дас, Дейвид Дойч, Норман Дон, Бети Айзнър, Дороти и Джеймс Фей-димън, Робът Форте, Шефа Голд, Алекс Грей, Чарлз Гроб, Стан Гроф, Джон Халггьрн, Даян Хог, Марк Галантър, Марк Гайър, Крие Гилин, Джордж Гриър, Ейбрам Хофър, Каръл и Родни Хоутън, Даниъл Хойър, Оскар Дженигър, Дейвид Яновски, Карл Дженсън,

Шепърд Дженкс, Робърт Джес, Робърт Келнер, Херберт Клебер, Тад Лепмън, Нанси Летко, Пол Лорд, Дейвид Лоримър, Луис Едуардо Луна, Джон Мак, Денис и Терънс Маккена, Херберт Мелцер, Дейвид Меткалф, Ралф Мецнър, Нанси Морисън, Етън Нейдълман, Кен Нейтънсън, Стивън Никсън, Оз, Бернд Майкъл Полмън, Карл Прибрам, Джил Пърс, Рупърт Шелдрейк, Алиг-зандър и Ан Шулган, Даниел Зиберт, Уейн Силби, Зекъри Соломон, Майрън Столаров, Юрай и Соня Стик, Стивън Шара, Чарлз Тарт, Рекуа Толбърт, Тартанг Тулку, Джо Тупин, Еберхарт Улен-хут, Андрю Вайл, Самюъл Уидмър и Лио Зеф. Бившата ми съпруга Мариън Краг винаги ме подкрепяше през всички криволици и обрати, даваше ценни съвети и предложения.

Признателен съм на покойния наставник на предишната ми зен-будистка общност, както и на монасите и миряните.

Най-сърдечни благодарности към семейството ми, защото без моите родители Алвин и Шарлот Страсман, моя брат Марк Стра-сман и сестра ми Хана Детман нищо нямаше да се сбъдне.

И накрая най-почтително се покланям пред доброволците. Тяхната смелост да се понесат с крилете на молекулата на духа, доверието в изследователския екип, бдящ над телата и душите им, доблестта им въпреки суровите и неприветливи условия, при които попадаха под въздействието на психеделичните вещества, ще бъдат източник на вдъхновение за поколения търсачи на истината.

* Една от масонските ложи. Б. пр.

Увод

През 1990 г. започнах първото в САЩ (след над двадесетгодишно прекъсване) изследване за въздействието на психеделичните (халюциногенните) вещества върху хора. Беше проучено влиянието на К,К-диметилтриптамина (съкратено ДМТ) - изключително бързодействаща и мощна психеделична дрога. През петте години на проекта дадох около 400 различни дози ДМТ на шестдесет доброволци. Изследването беше проведено в Медицинския факултет на Университета на Ню Мексико в Албъкърки, където в онзи период бях доцент по психиатрия.

ДМТ привлече вниманието ми с факта, че присъства в телата на всички нас. Смятах, че неговият източник е загадъчната епи-физна жлеза - мъничък орган, разположен в средата на мозъка. Дори съвременната медицина знае твърде малко за ролята на тази жлеза, но тя има богата „метафизична" история. Например Де-карт е вярвал, че в там е „седалището на душата", а западни и източни мистични традиции твърдят, че е нашият висш духовен център. Затова си задавах въпроса дали в увеличеното отделяне на ДМТ от епифизата не се крие обяснението за естествено Настъпващите „психеделични" състояния. Към тях бихме могли да причислим раждането, смъртта и предсмъртните състояния, психозите и мистичните преживявания. Едва в по-късните етапи от изследването започнах да обмислям и ролята на ДМТ в озадачаващите „отвличания от пришълци".

Проектът се основаваше върху най-новите данни в науките за мозъка и по-конкретно свързаните с психофармакологията на серотонина. Разбира се, и собственото ми минало - десетилетия наред бях свързан със зен-будистки манастир, оказа огромно влияние върху подготовката и провеждането на сеансите, в които хората бяха подложени на въздействието на дрогата.

Макар че всички ние бяхме убедени в потенциално благоприятните свойства на психеделичните вещества, сеансите нямаха терапевтични цели, затова обекти на изследванията бяха здрави доброволци. В изследователския процес се натрупаха биологични и психологични данни, голяма част от които вече публикувах в научната литература. От друга страна, не написах почти нищо за историите на доброволците. Надявам се множеството откъси в тази книга, извлечени от над хиляда страници мои бележки, да дадат представа за забележителното емоционално, психологично и духовно въздействие на това химическо съединение.

Проблеми и в изследователската среда, и извън нея доведоха до прекратяването на изследванията през 1995 г. Въпреки трудностите, на които се натъкнахме, аз си оставам оптимист относно възможните ползи от контролираното използване на психеделични вещества.

Покойният Уилис Хармън беше един от най-проникновените умове, навлизали в полето на психеделичните изследвания. Още в началото на научната му кариера той и негови колеги са давали ЛСД на учени и са установили, че ЛСД влияе благоприятно върху творческите способности. Това основополагащо изследване остава първият и единствен научен проект за употребата на психе-делични вещества при подобряването на творческия процес.

Когато се запознах с Уилис тридесет години по-късно, през 1994 г., той беше президент на Института по ноетични изследвания - организация, финансирана от шестия човек, стъпил на Луната, Едгар Мичъл. Мистичното преживяване на Мичъл, стимулирано от гледката на Земята по време на обратния полет, го вдъхновява, за да проучва явления извън обсега на традиционната наука, спрямо които обаче е възможно да се прилагат научни методи в по-широкия смисъл на това понятие. При една наша разходка Уилис заяви убедено:

- Поне трябва да разширим дискусията за психеделичните ве щества.Именно в отговор на неговата молба включвам в книгата твърде хипотетични идеи и

собствените си подбуди за провеждането на тези изследвания. Такъв подход не би удовлетворил напълно никого. Има сериозни противоречия между това, което знаем интелектуално (или поне интуитивно), и онова, което преживяваме с помощта на ДМТ. Както възкликна един от нашите доброволци след първия си сеанс с висока доза:

- Олеле! Изобщо не очаквах това!Или както е казал Доген, будистки наставник през XIII в. в Япония: „Истината трябва да ни

вълнува винаги."Въодушевените привърженици на култура, опираща се на психеделичните вещества, може би

няма да харесат моя извод: ДМТ сам по себе си не оказва никакво благоприятно въздействие - не по-малко важен е контекстът, в който го вземат хората.

Защитниците на строгия контрол върху дрогите може би ще заклеймят прочетеното като насърчение за психеделичните вещества и възхвала на преживяванията, предизвикани от ДМТ.

Вярващите и духовните водачи на традиционните религии може би ще отхвърлят предположението, че чрез дрога е възможно достигането и придобиването на мистична информация.

Преживелите „отвличане от пришълци" и техните защитници може би ще изтълкуват моята хипотеза, че ДМТ е пряко свързан с тези случаи, като оспорване на „истинността" на техните преживявания.

Противниците и защитниците на правото на аборт може би ще оспорят идеята, че отделянето на ДМТ от епифизата на 49-ия ден след зачеването бележи проникването на духа в зародиша.

Изследователите на мозъка може би ще възразят срещу допускането, че ДМТ влияе върху неговата способност да възприема информация, а не само създава подобни представи. Може би ще отхвърлят и предположението, че ДМТ би могъл да даде шанс на нашия мозък, за да възприема тъмната материя или паралелните вселени, както и плоскости на битието, обитавани от осъзнати същества.

Ако обаче не бях разказал за всички идеи, заложени в изследването на ДМТ, и за всички видове преживявания на доброволците, нямаше да кажа цялата истина. Без дръзките хипотези, които предлага, „ДМТ - молекулата на духа" в най-добрия случай би повлияла съвсем слабо върху дискусията за психеделичните вещества, а в най-лошия - още повече би стеснила границите на темата. А и нямаше да е честно, ако не споделя собствените си идеи и теории, които се опират на десетилетни проучвания и стотици сеанси с прилагане на ДМТ. Ето защо го направих.

Извънредно важно е да разберем съзнанието. И да поставим психеделичните вещества като цяло и по-конкретно ДМТ в такава културна матрица, където ще носят най-много полза и най-малко вреда. В такава все още слабо проучена област най-добре е да не отхвърляме никакви идеи, докато не сме успели да ги оборим. Написах „ДМТ - молекулата на духа" с надеждата, че ще разширя дискусията за психеделичните вещества.

Пролог: Първите сеансиЕдна сутрин през декември 1990 г. направих на Филип и на Нилс венозни инжекции с големи

дози ДМТ. Те бяха първите, на които бе дадено веществото - помагаха ми да определя най-добрата доза и начина на въвеждането й в организма. Те бяха нашите човешки „опитни зайчета".

Две седмици по-рано дадох първата доза ДМТ на Филип. Както ще опиша по-нататък, мускулната инжекция в рамото му не доведе до удовлетворителни резултати. Преминахме към венозни инжекции и Нилс получи първата доза седмица по-късно. Неговата реакция показа, че е прекалено малка. Затова този ден Филип и Нилс щяха да получат венозно значително по-големи дози ДМТ.

Трудно беше да повярваме, че наистина даваме тази дрога на хора, включили се доброволно в експеримента. Проточилият се две години процес на разрешения и субсидии, който ми се стори нескончаем, най-после беше завършил. Целта, която си бях поставил, изобщо не изглеждаше толкова реална за разлика от неспирната борба за започване на изследването.

И Филип, и Нилс вече имаха опит с ДМТ и аз бях доволен от това. Около година преди началото на изследването двамата бяха участвали в церемония, на която перуански народен лечител дал на всички присъстващи аяхуаска - легендарния чай, съдържащ дрогата. Двамата били въодушевени от въздействието и охотно пушили на другия ден чист ДМТ, доставен от друг участник в сбирката. Искали да почувстват въздействието му много по-непосредствено и силно, отколкото при чая.

Преживяванията им били типични: стьписващо бързо настъпване на въздействието, калейдоскопични зрителни халюцинации и отделяне на съзнанието от физическото тяло. И най-любопитното - усещането за „другия" някъде в света на халюцинациите, към който им отворила вратата тази забележителна психеделична дрога.

Предишният им опит с ДМТ беше много важна част при избора им като доброволци. Филип и Нилс познаваха въздействието на веществото. Още по-голямо значение имаше фактът, че познаваха и въздействието от пушенето на дрогата. Това им даваше възможност да оценят доколко са ефективни двата метода за вкарването й в организма - мускулният и венозният, при възпроизвеждането на цялостното влияние на пушенето на ДМТ. И тъй като хората, употребяващи веществото за собствено удоволствие, обикновено го пушат, исках да наподобя максимално породеното по този начин въздействие.

В деня, когато инжектирах мускулно на Филип първата доза, мислено се пренесох в бъдещето. Вероятно мускулният метод щеше да се окаже твърде бавен и слаб в сравнение с пушенето. От прочетените материали за мускулно инжектиране на ДМТ останах с впечатлението, че минава минута, преди да повлияе -значително повече време, отколкото при пушенето. Само че във всички

публикувани дотогава трудове за изследвания с ДМТ при хора бе описано мускулното му инжектиране и бях длъжен да започна по този начин. Данните в тези по-стари източници под-сказваха, че количеството, което дадох на Филип - 1 милиграм на килограм тегло (мг/кг), т.е. около 75 мг, вероятно ще се окаже умерено голяма доза.

Когато започна участието си в нашето изследване, Филип беше на 45 години. С очила и брада, среден на ръст и с нормално телосложение, той беше клиничен психолог, психотерапевт и ръководител на психологически семинари с международна известност. По онова време беше в процес на развод. Животът му бе белязан от множество резки промени, загуби и постижения, а Филип като че ли приемаше и доброто, и лошото с еднакво хладнокръвие. Обичаше да подмята, че ще напише бестселър, озаглавен „Да оцелееш от живота си".

Бяха минали поне пет години, откакто за последен път бях правил на някого мускулна инжекция, и малко изнервен очаквах първата доза ДМТ. Ами ако объркам нещо? В медицинския ин-ститут ни учеха да си представяме спринцовката като стреличка. Мятате я към заобления делтовиден мускул на рамото или в големия мускул на задника. Едно-единствено плавно движение, натискът намалява тъкмо когато иглата се забива. Обикновено се упражнявахме на грейпфрути.

Филип обаче не беше грейпфрут, нито пациент с остра психоза, доведен за принудителна доза транквилизатор, а мой колега, приятел и доброволец в изследването. Всъщност той беше съгледвач. Синди - медицинската сестра в проекта, и аз щяхме да останем в „базовия лагер", за да чуем след завръщането му къде е бродил.

Повтаряйки движението във въздуха, влязох в стаята. Филип се бе изпънал на леглото. Новата му приятелка Робин седеше наблизо. Около ръката му хлабаво бе увит маншетът на апарата за кръвно налягане. По време на сеанса често щяхме да проверяваме пулса и кръвното налягане.

Обясних му какво предстои:- Ще избърша рамото ти със спирт. Отдели колкото време ти е нужно, за да се овладееш. После

ще вкарам иглата в рамото ти, Ще дръпна леко назад спринцовката, за да съм сигурен, че не засягам кръвоносен съд, и ще натисна буталото на спринцовката. Може да те заболи малко. Не знам предварително. Би трябвало Да почувстваш нещо най-много след минута. Не съм сигурен какво ще е това „нещо". Ти си първият.

Филип затвори очи, докато се подготвяше да навлезе в непознатите светове, които само той щеше да възприеме, оставяйки ни да се грижим за жизнените му функции. Отвори очи още веднъж, колкото да ни погледне за миг, пак ги затвори, вдиша дълбоко и каза:

- Готов съм. Инжекцията мина безупречно.След малко повече от минута той отвори очи и започна да диша дълбоко. Очевидно беше в

изменено състояние на съзнанието. Зениците му се разшириха, той застена, бръчките по лицето му се изгладиха. Затвори очи, а Робин стискаше ръката му. Не помръдваше, мълчеше, не отваряше очи. Какво ставаше? С кръвното налягане и пулса всичко беше наред, ами съзнанието му? Да не му дадохме свръхдоза? Изпитваше ли изобщо някакво въздействие?

Около 25 минути след инжекцията Филип отвори очи и се взря в Робин. Усмихна се и промълви:- Можех да понеса и повече. Всички въздъхнахме облекчено.Петнайсетина минути по-късно, т. е. 40 минути след инжекцията, Филип заговори бавно и

накъсано:- Нито за миг не загубих досег с тялото си. В сравнение с пу шенето на ДМТ виденията бяха не

толкова натрапчиви, цветовете - не толкова наситени, а геометричните шарки не се движеха бързо.Потърси успокоение и хвана ръката ми. Дланите ми бяха ов-лажнели от безпокойство и той се

разсмя добродушно - очевидно аз бях по-напрегнат от него!Като стана да се отбие в банята, Филип леко трепереше. Изпи чаша гроздов сок, изяде кофичка

кисело мляко и запълни таблицата за степенуване на впечатленията. Чувстваше се „не на мястото си", с малко помътнен ум и непохватен, докато се отбивахме в друго здание, където имах работа. Важно беше да съм с него, да наблюдавам как се държи през следващите часове. Около три часа след инжектирането прецених, че е достатъчно добре, за да го откара Робин в дома му. На сбогуване го предупредих, че ще му се обадя вечерта.

В разговора по телефона той ми каза, че от болницата двамата с Робин отишли на обяд. Веднага се почувствал по-бодър и ''съсредоточен. По пътя бил в еуфорично настроение, а накъдето ида погледнел, цветовете му се стрували по-ярки. Гласът му звучеше направо щастливо.

След няколко дни Филип ми изпрати писмен отчет. Най-важно беше последното изречение: „Очаквах да прескоча на по-високо равнище, да напусна тялото си и своя осъзнат Аз, да се прехвърля в просторите на Космоса. Но това не се случи."

Споменатата от Филип граница сега наричаме „психеделичен праг" на ДМТ. Прекрачваш го, когато настъпи отделяне на съзнанието от тялото и психеделичните въздействия напълно заменят нормалното съдържание на психиката. Преживява се чувство на удивление или страхопочитание, на непоклатима увереност в реалността на това, което се случва. Очевидно инжектираната мускулно доза ДМТ от 1 мг/кг не беше достатъчна.

Чудесно беше, че именно Филип пое ролята на пионер. Той беше психически зрял и устойчив, освен това познаваше въздействието на психеделичните вещества и конкретно на ДМТ. Можеше да направи ясни и разбираеми сравнения между различните дроги и начините за прилагането им. Неговият случай беше и сериозно потвърждение на решението ни да включим като участници само хора, имащи опит с психеделичните вещества.

Отчетът на Филип не оставяше съмнения, че въздействието на мускулно инжектирания ДМТ е значително по-слабо, отколкото при пушенето на дрогата. Замислих се за повишаване на дозата. Само че дори да постигнех по този начин върхово въздействие, не вярвах някога да настъпи „избликът" - друга типична особеност в пушенето на ДМТ. По време на този „изблик", който обикновено се случва от 15 до 30 секунди след вдишването на дима, преходът от нормалното състояние на съзнанието към все-поглъщащата психеделична реалност настъпва с шеметна бързина. Именно този „оръдеен" ефект е толкова плашещо привлекателен за любителите на дрогата. Явно имахме нужда от по-бърз начин за вкарване на ДМТ в организма.

Повечето любители на веществото го пушат с лула, като го поръсват върху марихуана или растение, което не влияе пряко върху психиката. Това не е идеалният път за навлизане на ДМТ в тялото. Дрогата често се подпалва, а това стряска, ако в същия миг се опитваш да вдишаш колкото се може повече. Пък и миризмата е твърде гадна, сякаш под носа ти се е подпалила пластмаса. Щом дрогата подейства, стаята сякаш се пръска на кристални късчета, а твоето тяло й подражава и е почти невъзможно да различиш дали вдишващ или издишваш. Представете си как в подобно състояние се мъчите да вдишате повече от тази пламтяща и воняща бучка химикал!

Най-бързият и действен начин е инжектирането. При мускулните инжекции разчитаме сравнително ограниченият кръвен поток в мускулите да разнесе веществото. Това е най-бавно действащата инжекция. Може да се направи и подкожна инжекция. По-богатият кръвен поток прави този метод по-бърз, но пък е болезнен. Най-добра е венозната инжекция. По вената наситената с дро-гата кръв се връща към сърцето, което пък я изпомпва в белите дробове. Оттам тя пак се връща в сърцето и се разнася из цялото тяло, включително и в мозъка. Целият процес, който някои физио-лози наричат „от ръката до езика", трае около 16 секунди.1

Посъветвах се с моя колега, синтезирал за мен ДМТ - д-р Дейв Никълс от университета „Пардю" в Индиана. Той се съгласи, че е необходимо да премина към венозни инжекции. Поумува над общите ни тревоги и добави суховато:

- Радвам се, че ти ще се занимаваш с това, а не аз.Време беше да се допитам и до д-р У, лекаря в Управлението по храните и лекарствата на САЩ,

който ми помогна да придвижа проекта през двегодишния период за получаване на разрешение и сега контролираше провеждането му. Щом поисках мнението му, той се засмя и отговори:

- Вие сте единственият изследовател в света, който дава ДМТ на хора. Вие сте специалистът, вие решавате.

Прав беше, но се безпокоях от навлизането в непроучена територия и то толкова скоро след даването на една-единствена доза ДМТ. Дотогава имаше само едно научно съобщение за венозно инжектиране на веществото, но на психиатрични пациенти, а не на нормални доброволци.2 В този проект през 50-те години на миналия век са били изследвани хора с тежко увредена от шизофрения психика и повечето от тях не са били в състояние да разкажат кой знае какво за преживяванията си. Дори пулсът на една злощастна жена не се е напипвал за кратък период след венозната инжекция ДМТ. Тъкмо заради тази статия се отнасях толкова предпазливо.3

Доктор У препоръча да опитам с една пета от мускулната доза, когато започна с венозните инжекции.

- Вероятно така ще имате по-ниски концентрации на ДМТ в кръвта и в мозъка, отколкото при мускулната инжекция, и ще си оставите възможност за маневриране - обясни той. - Не вярвам да се окаже свръхдоза за когото и да било.

В случая трябваше да преминем от 1 мг/кг мускулно на 0,2 мг/кг венозно.И Филип, и Нилс пожелаха да участват в новата фаза на проекта - трябваше да установим каква

е задоволителната венозна доза ДМТ при нормални доброволци. Тъй като и двамата бяха пушили веществото, щяхме да разполагаме с пряко сравнение между въздействието при пушене и венозна инжекция. А Филип можеше да сравни и резултатите от мускулната и венозната инжекция.

Когато започна участието си в нашето изследване, Нилс беше на 36 години. Като по-млад се записал в армията, желаел да стане специалист по взривни вещества. Скоро обаче осъзнал, че е не-подходящ за въоръжените сили, и подал рапорт за уволнение. Случайно Филип бил психологът, провел събеседването, и оттогава бяха приятели.

Нилс проявяваше интерес към веществата, променящи съзнанието, и вечно търсеше някакъв растителен или животински продукт, който би могъл да му въздейства по този начин. Беше написал няколко популярни брошурки и в една от тях споделяше откритието си за психеделичните свойства на отровата от жаба, живееща в пустинята Сонора. Тази отрова има високо съдържание на 5-метокси-ДМТ - много подобно на чистия ДМТ вещество. Нилс беше върлинест, очарователен и забавен. Беше вземал ЛСД многократно, „загубил броя на дозите след 150-ата". Пушил ДМТ година по-рано в дома на Филип. Ето какво ми разказа:

- У мен възникнаха ярки телепатични представи, създавах психическа връзка с хората наоколо. Беше и объркващо, и завладяващо. Много се развълнувах, когато ми заговори вътрешен глас. Моята интуиция се свърза пряко с мен. Най-силното преживяване, което съм имал. Искам да се върна там. Видях различно пространство с пъстри ярки ивици. Толкова се отнесох, че не можех да шавна с ръце. Това е същинска психическа Мека, великолепна отправна точка при употребата на всеки друг психеделик. Другите около мен ми приличаха на извънземни насекоми. Разбрах, че и те са част от цялото.

Дадохме на Нилс венозна доза ДМТ 0,2 мг/кг около седмица след първата мускулна доза на Филип. Той вече се бе завил с армейския си спален чувал. Носеше го на всяко пътешествие и в буквалния, и в преносния смисъл - и при скиталчествата си, и при броденето в света на психеделичните дроги.

Синди и аз седнахме от двете му страни. Обясних му накратко какво да очаква. Той кимна да започваме.

Насред инжектирането Нилс се обади:- Да, усещам го на вкус.Той се оказа сред малцината доброволци, които имаха и вкусови усещания за венозната доза

ДМТ, докато веществото минаваше през устата и езика на път към мозъка. Вкусът бил метален, леко горчив.

Помислих си: „Така май е достатъчно бързо."Останаха ми съвсем бегли бележки за въздействието на тази венозна доза върху Нилс. Може би

заради присъщата му необ-щителност, а може би защото и двамата сметнахме, че преживяването е било слабовато. Той обаче спомена, че 0,2 мг/кг е „около една трета до една четвърт" от пълната доза при пушенето на ДМТ. Вероятно станах малко самонадеян от липсата на затруднения при първите два сеанса и веднага реших да утроя венозната доза от 0,2 на 0,6 мг/кг.

Моята увереност обаче се оказа прибързана. Сега мисля, че щеше да е по-благоразумно, ако бях избрал предпазливия преход към 0,4 мг/кг. За щастие не се хвърлих незабавно на 0,8 мг/кг, защото не се вслушах в твърдението на Нилс, че 0,2 мг/кг е само една четвърт от пълната доза.

Тази сутрин и Филип, и Нилс щяха да получат ДМТ венозно в доза 0,6 мг/кг.Нилс, напъхай под спалния си чувал, чакаше. Синди вече бе вкарала малка игла във вена на

едната му предмишница, през която щях да влея разтвора на ДМТ направо в кръвообращението. Фи-лип също влезе в стаята. Щеше да получи същата доза, ако всичко минеше добре. Седна срещу леглото, любопитен за преживяванията на Нилс и готов да го подкрепи морално. Изобщо не по-дозирахме, че ще имаме нужда и от физическата му сила.

Вкарах разтвора по-бързо, отколкото при предишната инжекция на Нилс с доза 0,2 мг/кг - за 30 секунди вместо за минута. Допусках, че така ДМТ ще има по-големи концентрации в кръвта, следователно и в мозъка. Когато приключих с инжекцията, Нилс изстреля развълнуван:

- Усещам го на вкус... Ето го!Щом избълва тези думи, той започна да се мята и обръща под спалния си чувал, след това седна

рязко и възкликна:- Ще повърна!

Зяпна ни зашеметен и неуверен. Двамата със Синди се спогледахме и се сетихме, че нямаме нищо, в което би могъл да повърне. Изобщо не ни хрумна, че и това може да се случи с участниците в изследването. Той смънка:

- Но аз изобщо не съм закусвал... значи няма какво да повърна.Нилс стана по-неспокоен, придърпа възглавницата и спалния чувал върху лицето си. Сви се в

зародишна поза и се завъртя с гръб към нас и апарата за кръвното налягане. Не можехме да измерим нищо нито 2, нито 5 минути след инжекцията, когато пулсът и кръвното му налягане би трябвало да са с най-високи, а и с потенциално най-опасни стойности. Той се помъчи да стане с безцелно размахване на ръце и крака... но тези движения не бяха за подценяване при тяло с ръст 190 см. Усещахме дланите му студени и лепкави, докато Синди, Филип и аз с общи усилия го сложихме отново на леглото. На шестата минута той напразно се напъна да повърне над легена, който намерихме в шкафа. Трябваше да се надигне, за да го направи, а ние успяхме да го наместим на лег-лото и измерихме пулса и кръвното му налягане. В този момент -10 минути след инжекцията - те бяха изненадващо нормални.

Той протегна ръка към Синди, докосна ръката и пуловера й. Сякаш понечи да я погали по косата, но тутакси забрави какво е намислил. После се вторачи в мен с думите:

- Сега имам нужда да гледам теб, не Филип или Синди. Постарах се да изглеждам хладнокръвен и се молех безмълвно

дано да е добре. На деветнадесетата минута се подпря на лакти и се разсмя. Изглеждаше крайно „надрусан": огромни зеници, разкривена усмивка, неясно мърморене. Накрая каза:

- Мисля, че най-добрата доза е между 0,2 и 0,6.Всички се засмяхме и напрежението в стаята като че ли спадна. Поне в този момент Нилс още

притежаваше разума си. Той продължи:- Имаше го прехвърлянето на Аз-а. Разочарован съм, че свършва. Беше същински празник на

цветовете. Познато чувст во. Да, завърнах се. „Те" бяха там, разпознахме се.- Кои? - попитах го аз.- Не мога да ги определя като „някои" или „нещо". Все още изглеждаше упоен и не настоях за

отговор.Внезапно пак заговори:- Спускането от върховното състояние също беше много шарено, но и отегчаващо в сравнение с

него. А на върха знаех, че отново съм там, където бях след пушенето миналата година. Изпитах самота, когато си тръгвах. Имах силен пристъп на гадене. Усещах как шетате над мен, все едно умирам, как всички се опитвате да ме съживите. Надявах се всичко да е наред. Просто се опитвах да доловя какво става вътре в мен. - Помълча и завърши: - Уморен съм. Ще ми се да подремна, но не ми се спи истински.

Нилс не каза почти нищо повече, само спомена, че усеща зверски глад, защото благоразумно бе пропуснал закуската. Хапна с удоволствие, докато запълваше таблицата за степенуване на впе-чатленията. Значи дори Нилс смяташе, че доза от 0,6 мг/кг е „прекомерна"!

Останах няколко минути в сестринската стая, за да поумувам над случилото се. Пулсът и кръвното налягане на Нилс се повишиха умерено, но ние не успяхме да измерим предполагаемите върхови стойности. Все пак изглеждаше по-вероятно, че няма вреда за здравето му от венозната доза 0,6 мг/кг ДМТ. Не бях сигурен обаче дали сподели само оскъдни впечатления, защото не помнеше какво е станало, или заради типичното му нежелание да говори излишно за преживяванията си.

Очевидно бяхме прекрачили „психеделичния праг". Внезапността и силата на настъпилото състояние, неоспоримите му особености като описаното от Нилс усещане, че другият свят е обитаем, показваха, че е имало „пълна програма". Но дали не стигнахме прекалено далеч отвъд границата? Нилс сам признаваше, че е „дебелоглав" и има нужда от по-големи дози, за да се промени съзнанието му. Как ли щеше да се справи Филип?

Двамата с Филип вървяхме по ярко осветения коридор. При гишето на сестрите подминахме Нилс, който си търсеше още храна. Той се чувстваше чудесно след мъчителния скок от ръба на нормалната психика.

Попитах Филип:- Убеден ли си, че искаш същата доза?-Да.Нямаше и помен от колебание. Аз не бях ролкова уверен. Ако беше отказал, тревогите ми щяха

да бъдат по-поносими. Очаквах да се съгласи с доза 0,5 или 0,4 мг/кг. Нямаше да е трудно -просто не

бих вкарал във вената цялото количество разтвор на ДМТ от спринцовката. И макар че според мен 0,6 мг/кг като че ли беше безопасна за здравето, вероятността да подейства опустошително на психиката се издигаше още по-застрашително след сеанса с Нилс. Филип обаче не искаше да бъде надминат от своя приятел и спътник в „психонавтиката". Той беше готов за своята доза 0,6 мг/кг.

Склонността на нашите доброволци да упорстват въпреки възможността за съсипващо психеделично преживяване беше забележителна. Прояви се най-отчетливо по време на изследването за поносимост следващата година - през 1991, при което доброволците получаваха четири големи дози ДМТ през интервали само от 30 минути. Нито един от тях, колкото и да беше изтощен, не отказа четвъртата и последна доза.

Непоколебимото желанието на Филип ме изправи пред научна и морална дилема. По време на обучението ме убеждаваха, че човек не бива да се плаши от предписването на по-голяма доза лекарство, ако обстоятелствата го налагат. Например извънредните дози могат да се окажат задължителни за постигането на пълен лечебен ефект при пациенти, които иначе са неподатливи на терапията. Важно беше и да сме наясно с токсичното въздействие, за да го разпознаваме бързо в различни обстоятелства. Това има още по-голямо значение, когато се проучва ново, експериментално лекарство.

Като старши изследовател в проекта имах правото, а и отговорността да кажа на Филип, че не искам при него да се повтори преживяното от Нилс с дозата от 0,6 мг/кг. Но Нилс видимо се чувстваше добре. Според плановете ми трябваше да има два сеанса с тази доза сутринта, за да определя дали предизвиква подобни реакции у двама души.

Влязохме в стаята и поздравихме Синди и Робин, приятелката на Филип, които вече ни чакаха там. Той се настани удобно на леглото.

В тази гола и неприветлива стая имаше лъскав линолеум на пода, бледорозови стени и тръби за кислород, вода и за изсмукване на телесни секреции, които стърчаха от стената. Той бе залепил плакат на Авалокитешвара, хилядоръкия будистки символичен образ на състраданието. Телевизионен монитор висеше от тавана, климатикът бръмчеше силно.

Синди плавно и умело вкара игла с тръбичка във вена на предмишницата. В другата ръка на Филип бе вкарана игла с по-широка тръбичка, от която можехме да изтегляме кръв, за да измерваме концентрациите на ДМТ след инжекцията. Макар че бе наблюдавал стряскащия сеанс с Нилс само преди час, Филип нямаше нужда от психическа подготовка. Знаеше какво ще правим, докато лежи упоен - убеди се, че ще му помогнем незабавно, ако се наложи. Пожелахме му късмет. Той затвори очи, отпусна се и каза:

- Готов съм.Тъкмо нагласих иглата на спринцовката в тръбичката, но не бях натиснал буталото, за да вкарам

разтвора на ДМТ във вената на Филип, и някой почука настойчиво на вратата. Вдигнах глава, спрях, извадих иглата от тръбичката, сложих й капачето и я оставих на шкафчето до леглото.

Пред вратата чакаше директорът на лабораторията в изследователския център. Излязох в коридора, за да не се чува разговорът в стаята. Той ми обясни, че предишните кръвни проби за анализите на ДМТ са взети неправилно. Вмъкнах се обратно в стаята и пак седнах до леглото. Филип като че ли не забеляза прекъсването, защото бе започнал обръщане навътре и отпускане - опитът ни показа, че така навлизането в царството на ДМТ е най-леко. За него пренасянето на съзнанието вече бе започнало.

Извиних се и за да разведря обстановката, подхвърлих:- Та докъде бяхме стигнали?Филип само изсумтя. Отвори очи, кимна ми да продължа и пак ги затвори. Махнах капачето на

спринцовката и наместих иглата в тръбичката, свързана с вената му. Синди потвърди с кимане, че и тя е готова.

- Добре, ето го и ДМТ - промълвих аз.Бавно и внимателно започнах да вливам разтвора.Насред процедурата дишането на Филип задра в гърлото му като неуспешно кашляне. Скоро

щяхме да се убедим, че след подобно задавяне при инжектиране на голяма доза ни чакат големи сътресения.

Тихо му съобщих:— Всичко е вътре.Двадесет и пет секунди след края на инжектирането той за-стена:- Обичам, обичам...

Кръвното налягане се повиши умерено, но пулсът скочи от 65 удара в минута при покой до 140. Все едно бе изкачил тичеш-ком три-четири етажа. Само че Филип дори не бе шавнал на леглото.

Когато изтече първата минута, той се изправи, седна и се ококори към мен и Синди. Зениците му бяха огромни. Насечените му движения - механични като на марионетка. Изглеждаше, че „няма никой" зад действията му.

Наведе се към Робин и я погали по косата:- Обичам, обичам...Два пъти тази сутрин - доброволец, зашеметен от ДМТ, бе привлечен от женска коса. Нилс

посегна към косата на Синди, Филип - на Робин. Вероятно това беше най-силно въздействащият образ на жива позната действителност сред потискащата болнична стая в такова объркано психеделично състояние.

Олекна ни, когато той легна, без да го подканяме или принуждаваме. Тялото му изпадна в класическото състояние „бий се или бягай" - високо кръвно налягане и пулс, кръвта нахлу навътре от кожата към жизненоважните органи, но през цялото време нямаше почти никаква физическа активност. Трудно беше да изтеглим кръв от вената на Филип. Поради повишеното съдържание на хормони на стреса мъничките мускулчета покрай вената се бяха свили, за да намалят излишния приток на кръв към кожата.

Минаха 10 минути и Филип започна да въздиша:- Колко хубаво, колко хубаво! - По бузите му се стичаха сълзи. - На това му казвам аз

преживяване. Умрях и отидох в рая.До тридесетата минута след инжекцията пулсът и кръвното му налягане се нормализираха.- Беше полет в безкрая. Нямаше нито пространство, нито размери.Попитах го:— Как се почувства, когато дъхът ти спря в гърлото?- Усетих студено стягане в гърлото. То ме уплаши. Помислих си, че ще спра да дишам. За

частица от секундата ми се мярна мисълта: „Отпусни се, откажи се, отпусни се." После избликът на дрогата отнесе дори и нея.

- Спомняш ли си как седна и погали Робин по косата?- Какво съм направил?Около три четвърти час след инжекцията Филип пиеше чай и вече не усещаше никакви

последствия от ДМТ. Не помнеше как седна, погледна ни и докосна Робин. Скоро се почувства наистина добре и ние бяхме сигурни, че Робин може да се грижи за него и сама.

Говорих с Филип следващата вечер. Беше леко изцеден, но спал прекрасно. Сънищата му били „по-интересни от обикновено", макар и не особено чудати. Само че не помнеше нищо от тях. Работил цели десет часа на другия ден, макар и „не на пълни обороти".

Той обаче спомена:- Никой освен самия мен не би забелязал, че съм уморен. Това са бележките, които ми останаха

от този сеанс и отчета на другия ден. Забележителен контраст с присъщото на Филип красноречие при описанията на неговите преживелици с дрогата. Вероятно фактът, че е съвсем здрав, се оказа най-важната информация за нас този път.

Докато карах вечерта към дома си в планините извън Албъкърки, обмислях случките от деня. Радвах се, че Нилс и Филип останаха невредими от сблъсъка с ДМТ. Все пак не научих много за преживяното от двамата. В отчетите им се набиваше на очи краткостта и липсата на подробности.

Защо писаха толкова оскъдно?Едно от възможните обяснения беше в „специфичното състояние на паметта". Така се нарича

явлението, при което събитията, преживени в изменено състояние на съзнанието, могат да бъдат възстановени само при повторно изпадане в такова състояние, но не и в нормалното. Случва се след въздействие на вещества като алкохол, марихуана или лекарствени дроги от рода на седа-тивите „Валиум" и „Занакс" или барбитурати. Понякога е резултат от изменено състояние, което не се дължи на дроги, а на хипноза или сънища. При Филип и Нилс това обяснение щеше да важи, ако по-късно си припомнеха повече от сеансите с доза 0,6 мг/кг, след като получат по-малки и по-търпими дози ДМТ. Това обаче не се случи изобщо с никого от двамата при по-нататъшното им участие в проекта.

Другата възможност е Нилс и Филип да са изпаднали в кратък делириум, „остър органичен мозъчен синдром" или „състояние на силно объркване". На латински делириум означава буквално „да излезеш от коловоза", т.е. „да не си с всичкия си". Причиняват го физически фактори като висока температура, травма на главата, недостиг на кислород или ниско съдържание на захар в кръвта.

Преживяванията, засягащи тежко психиката, също могат да доведат до състояние на делириум, например при оцелели от тежки травми или големи бедствия.

Не можех да определя до каква степен „психическата травма"- е допринесла за объркването на Нилс и Филип. Доколко това беше психическа реакция към последствията от ДМТ, а не пряко въздействие от самото него? Иначе казано, ако човек се качва по стълба и зърне невъобразимо разтърсваща сцена, би могъл да изпадне в делириум или объркване, но причината не е в стълбата, а в гледката. Дали видяното от Нилс и Филип беше толкова необичайно, неразбираемо и далечно от нормалното, че техните съзнания просто са се изключили, за да им спестят ясното различаване на ви-денията? Може и да е по-добре, че са забравили.

Независимо дали дозата беше твърде голяма или преживяванията - прекалено силни, каквото и да бе сторила венозната доза от 0,6 мг/кг ДМТ на тези обръгнали ветерани на психеделичното, всичко се свеждаше до простичката дума „прекомерно". Филип ми каза по-късно:

- Беше като космическа горелка, стихия от цветове, която озадачаваше, все едно съм паднал зад борда при буря и се нося насам-натам, подмятан като тапа.

Отново се обадих на Дейв Никълс, за да обсъдя каква да бъде по-малката „голяма" доза. Ако е 0,5 мг/кг, намаляваме само с една шеста, докато при 0,4 мг/кг е вече една трета. Обръщахме въпроса и така, и иначе. Исках да съм сигурен, че голямата доза осигурява пълно въздействие, но без да причинява психически травми на доброволците. Станах по-предпазлив след сеансите на Филип и Нилс. „Преди всичко не вреди" е правило, което важи с особена сила в медицината. За нищо на света не бих допуснал накрая да се окажем с група психически увредени доброволци. За нас най-важно беше въздействието върху Нилс и Филип на дозата 0,6 мг/кг, затова решихме, че 0,4 мг/кг ще бъде максималната доза ДМТ в изследването.

След няколко дни се обадих на един от пионерите в изследванията на ДМТ - д-р Стивън Шара, за да поговоря и с него за дозите, които са използвали. Доктор Шара е открил психеделичното въздействие на ДМТ, когато го е инжектирал на себе си в лабораторията си в унгарската столица Будапеща към средата на 50-те години на миналия век. (В ранните етапи на психеделичните из-следвания при хора е било типично за изследователите да са „първите опитни зайчета".) Той завършваше дългата си забележителна кариера в Националния институт по наркомании във Вашингтон. Попитах го:

- Случвало ли се е да дадете прекалено големи дози ДМТ на вашите доброволци?Доктор Шара се замисли и отговори с едва забележим акцент:- Да. След това те не помнеха нищо. Нямаха спомени от пре живяванията си. У тях оставаше

единствено чувството, че им се е случило нещо плашещо. Така стигнахме до извода, че няма нито една причина да продължим с такива дози.

Удивително е, като си помисля колко от основните теми и въпроси, появили се през следващите пет години, бяха пред очите ми още след онова декемврийско утро, когато дадох венозни дози 0,6 мг/кг ДМТ на Нилс и Филип. В света на ДМТ чуваме за предсмъртни и духовни преживявания, за контакти с „тях". Още тогава се наложи да намеря изход от конфликта между целите на изследването и приятелските си чувства. Веднага пролича и отрицателното влияние на болничната обстановка и медицинския модел, властващ в изследването. Стана ясно, че въпреки необходимостта да даваме дози с цялостно психеделично въздействие, трябва да бъдем умерени поради опасността от неблагоприятни последствия. И още от началото разполагахме с ширнала се накъде ли не мрежа от колеги и надзорници, които по различни начини допринасяха за проекта. Всичко това се прояви още в тези първи сеанси с Филип и Нилс.

Сега да преминем към научните основи на изследването, към натрупаните огромни данни за психеделичните вещества и начина, по който обществото и науката са се възползвали от тази ин-формация,за да стигнем до разбирането за уникалната роля на ДМТ в нашите тела и за изумителните функции, които би могъл да има в живота ни.

ПЬРВАЧАСТЕЛЕМЕНТИТЕ НА ГРАДЕЖА

Психеделичните вещества: наука и обществоХората употребяват растения, гъби и животни заради тяхното психеделично въздействие далеч

преди началото на писмената история, вероятно и преди появата на съвременния човек като вид. Роналд Зийгъл и Терънс Маккена например изказват предположението, че подобни на маймуни наши

предшественици са имитирали други животни, като са поглъщали храна, причиняваща необичайно поведение. Така са открили първите вещества, променящи съзнанието.

Натрупват се все повече материални свидетелства, че множество древни култури са използвали психеделични вещества заради тяхното влияние върху психиката. Археолози откриха древни аф-рикански рисунки, на които гъби никнат от човешко тяло, а намерените наскоро праисторически рисунки върху скали в Северна Европа също подсказват за психеделично изменено съзнание.

Някои автори предполагат, че езикът се е развил от психеделично усиленото асоциативно възприемане на първите звуци. Други смятат, че психеделичните състояния са станали основа за най-ранните религиозни представи.

Виденията, състоянията на екстаз и полетите на въображението, породени от психеделичните дроги, са придавали на тези вещества важна роля в немалко древни култури. Антропологичните проучвания в продължение на векове показват, че тези общества са ги използвали за поддържане на социалната сплотеност, в лечителското изкуство, както и за творческо вдъхновение.

Коренното население на Новия свят е използвало и продължава да използва най-различни растения и гъби, променящи съзнанието. Повечето ни знания за психеделичните вещества се дължат на изучаването на химически съединения, първоначално открити в биологичен материал от западното полукълбо - ДМТ, псилоцибин, мескалин и няколко подобни на ЛСД вещества.

Широката и интензивна употреба на психеделични растения от обитателите на Новия свят учудвала и стряскала заселниците от Европа. Тези реакции може би отчасти са се дължали и на относителната оскъдица на подобни растения и гъби на Стария континент. Църквата дейно е потискала разпространението и употребата на такива вещества и в Новия, и в Стария свят. Едва през последните петдесетина години научихме, че мексиканските индианци не са престанали да използват своите вълшебни гъби през XVI век.

В Европа не е имало особен интерес и достъп до психеделични растения или дроги почти до края на XIX век. Някои автори описват собствените си „психеделични" реакции към опиума или хашиша, но количествата, необходими за постигането на такова въздействие, били трудни за приемане и опасни. Промяна настъпва след откриването на мескалина в един вид кактус от Новия свят - пейот.

Германски химици извличат мескалин от пейот през 90-те години на XIX век. По-простодушните изследователи на въздействието му възхваляват неговото свойство да отваря портите към „изкуствения рай". Но медицинският и психиатричният интерес към мескалина е изненадващо ограничен, до 30-те години на XX век изследователите публикуват малко научни трудове по въпроса. Неприятното гадене и повръщане, предизвиквани от мескалина, са вероятното обяснение за тази липса на интерес. А и тогава господстваща сила в психиатрията е фройдисткият психоанализ. И макар че самият Фройд е изпитвал влечение към променящи съзнанието дроги като кокаина и тютюна, неговите последователи не споделят склонностите му. Освен това Фройд се отнасял с недоверие към религията и смятал, че духовните или религиозните преживявания са защита срещу детски страхове и желания. Подобна нагласа едва ли би вдъхновила някого да изследва мескалина, свързван с духовността на коренното население в Америка. И тогава се появил ЛСД и извършил революция.

През 1938 г. швейцарският химик Алберт Хофман работи с мораво рогче - гъбичка по ръжта, в отделението за природни продукти на „ЛабораторииСандос", която и тогава е сред големите фармацевтични компании. Надявал се да открие лекарство против кървенето на матката след раждане. Едно от веществата, получени от моравото рогче, било ЛСД-25, т.е. диетиламид на ли-зергиновата киселина. То обаче не повлияло матките на лабораторните животни и Хофман се отказал от заниманията си. Пет години по-късно „любопитно предчувствие" го подтикнало отново да изследва ЛСД и съвсем случайно той открил мощните му психеделични свойства.

Забележителното в ЛСД е това, че оказва психеделично въздействие в дози, измерващи се с милионни части от грама, т. е. над хиляда пъти е по-силен от мескалина. Хофман дори замал-ко не се отровил със свръхдоза, макар че поел количество, което изобщо не очаквал да промени съзнанието му - четвърт милиграм. Той и швейцарските му колеги публикуват резултатите в началото на 40-те години. Поради значително изменените състояния на съзнанието, предизвиквани от ЛСД, и традиционния психиатричен контекст, в който изследователите го проучват, те решили да изтъкнат неговите „наподобяващи психоза" свойства.1

Годините след Втората световна война са изключително вълнуващи за психиатрията. Освен ЛСД учените откриват и „антипсихопатичните" свойства на хлорпромазина, т.е. на торазина. Ле-

карството дава възможност на пациенти с тежки психически заболявания толкова да подобрят състоянието си, че били изписвани от психиатричните лечебници в невиждан дотогава брой.

В онези години се ражда и съвременната научна област на биологичната психиатрия. Това направление, което изучава връзките между човешкото съзнание и мозъчната му химия, е отроче на два странни партньора - ЛСД и торазин. А серото-нинът е изиграл ролята на сватовник.

През 1948 г. изследователи откриват, че серотонинът, пренасян от кръвта, причинява свиване на мускулите по вените и артериите, което е жизненоважно за изясняване на начините, чрез които да бъде контролирано кървенето. Няколко години по-късно е открит и серотонин в мозъците на лабораторни животни. Понататъшните експерименти показват точното му място и влиянието му върху електрическите и химичните функции на отделните нервни клетки. Лекарства или хирургическа намеса, които променят съдържащите серотонин области в мозъка на животното, рязко променят и неговото сексуално поведение, съня, бодърстването и ред основни биологически функции. Присъствието и функциите на серотонина в мозъка и при поведението на животните го превръщат в първия известен невротрансмитер.2

По същото време учени доказват голямото подобие между молекулите на ЛСД и серотонина. Двете вещества си съперничат за множество центрове в мозъка. В някои експериментални ситуации ЛСД блокира действието на серотонина, в други пси-хеделичната дрога наподобява влиянието на серотонина.

Тези открития превръщат ЛСД в най-мощния наличен инструмент за изучаване на връзките мозък-психика. Ако необикновените сензорни и емоционални свойства на ЛСД се дължат на промяната във функциите на мозъчния серотонин, това би дало възможност за „химическа дисекция" на определени психически функции и на техните основни физиологични съставни части. Други вещества, променящи съзнанието, със сравнително ясно установени въздействия върху различните невротранс-митери биха могли да доведат до представяне на различните съзнателни преживявания чрез химическите механизми в основата им.

Десетки изследователи по целия свят дават Омайващо многообразие психеделични вещества на здрави доброволци и психиатрични пациенти. В продължение на над две десетилетия щедро държавно и частно финансиране подкрепя тези усилия. Изследователите публикуват стотици статии и десетки книги. На международни конференции и симпозиуми се обсъждат последните данни от проучванията с психеделични дроги при хора.3

„Лаборатории Сандос" снабдяват изследователите с ЛСД, за да предизвикват кратки състояния на психоза в нормални доброволци. Учените се надяват с подобни експерименти да изяснят и естествено възникващите психопатични състояния като шизофренията.

Освен това от „Сандос" препоръчват ЛСД да бъде даван и на ординаторите в психиатриите, за да се отнасят с по-голямо разбиране и съчувствие към своите пациенти. Младите лекари преживяват с изумление кратките си срещи с лудостта. Безмилостният сблъсък със собствените им, дотогава неосъзнати спомени и чувства, ги подтикват към извода, че въздействието би могло да се окаже полезно в психотерапията.

Множество публикации твърдят, че нормалните механизми на терапията чрез събеседване стават далеч по-ефективни, ако бъде прибавена и психеделична дрога. Десетки научни статии описват забележителни успехи при лечението на дотогава неподатливи пациенти, страдащи от мании и натрапчиви идеи, пост-травматичен стрес, разстройства на апетита, безпокойство, депресии, алкохолизъм и зависимост от хероин.

Бързите пробиви, описани от изследователите, прилагащи „психеделична психотерапия", подтикват други учени да проучат имат ли тези вещества благоприятно въздействие върху отчаяни и измъчени пациенти с нелечими заболявания. Макар че почти не променя основното медицинско състояние, психеделичната психотерапия при такива пациенти дава смайващи резултати.

Депресията се облекчава, нуждата от обезболяващи лекарства рязко спада. Някои лекари смятат, че в много от случаите на „чудеса" играят роля преобразяващи съзнанието мистични или духовни преживявания.4

Освен това става очевидно, че преживяванията, описани от доброволци, намирали се под силно психеделично въздействие, са подобни с преживяванията на хора, практикуващи традиционната източна медитация. Това от своя страна привлича вниманието и на автори извън академичните среди, сред тях и английският романист и религиозен философ Олдъс Хъксли. Самият той има опит с мескалина и ЛСД под внимателното наблюдение на канадския психиатър Хъмфри Озмънд, който го посещава в Лос Анджилис през 50-те години. Хъксли е писал за своите сеанси и за размислите, които

са породили у него. Неговите текстове за природата и ценността на психеделичните преживявания са убедителни и красноречиви, те вдъхновяват мнозина да потърсят духовно извисяване чрез психеделичните вещества. Самият той обаче се придържа неотклонно към мнението, че само елитна група от интелектуалци и творци би трябвало да имат достъп до тях. Изобщо не вярвал, че обикновеният човек е способен да ги използва по възможно най-безопасния и полезен начин.5

Дискусиите за подобията между въздействието на дрогите и мистичните преживявания довеждат до неочакваната и донякъде смущаваща среща на религията и науката. Изследванията все повече се отдалечават от първоначалните цели на „Сандос".

Положението се усложнява още повече, след като през 60-те години ЛСД се разпространява и извън лабораториите. Масмедиите се пълнят с новини за самоубийства, убийства, раждания на увредени деца и разрушени хромозоми. След като се вдигнал голям шум около д-р Тимъти Лиъри и неговия изследователски екип в Харвардския университет, които погазили научните принципи, цялата група накрая е уволнена. Тези случаи засилват съмненията, че дори учените са загубили контрол над мощните психо-активни дроги.6

Медиите преувеличават отрицателните физиологични и психични последствия. Някои от посочените становища се дължат на немарливост при проучванията, други просто са измислици. По-късни публикации опровергават твърденията за силната токсичност на психеделичните дроги, както и подозренията, че увреждат човешките гени. Само че тези публикации изобщо не добиват популярност.

В психиатричната литература също се появяват повече трудове за неблагоприятните психически реакции към психеделичните вещества, но и в тях подходът е ограничен. За да не пренебрегна нито един възможен проблем при моето изследване, прочетох всеки текст, описващ подобни отрицателни въздействия. Изясних си, че процентът на психиатрични усложнения е бил извънредно нисък в контролирана изследователска среда - както при нормалните доброволци, така и при психиатричните пациенти. Но когато хора с психиатрични заболявания или с неустойчива психика са ги вземали в неконтролирана среда, съчетани с алкохол и наркотици, са се появявали проблеми.7

В отговор на общественото безпокойство от хаотичната употреба на ЛСД и въпреки възраженията на почти всеки изследовател в тази област, Конгресът на САЩ през 1970 г. приема за-кон, обявяващ използването на ЛСД и други психеделични вещества за противозаконно. Властите нареждат на учените да предадат запасите си от дроги, а процедурата за получаването и поддържането на нови количества психеделични вещества вече е толкова продължително и заплетено изпитание, че почти няма надежда някой да започне нови проекти. Така интересът към пси-хеделичните изследвания при хора отшумява също толкова бързо, колкото и възниква.

Като се знае колко бурно са се развивали изследванията с тези вещества само преди трийсетина години, удивително е колко оскъдни сведения има за тях в днешните програми по медицина и психиатрия. Днес младите лекари и психиатри не знаят почти нищо за тях.

Когато следвах медицина през 70-те години, по-малко от десет години след промените в законодателството за наркотиците, психеделичните вещества бяха тема на някакви си две лекции за четири години обучение. Академичното пренебрежение към тези дроги вероятно се дължеше и на липсващите изследвания с хора. Все пак е обичайно бъдещите лекари да изучават и популярните в миналото теории и подходи, дори и в момента да са в немилост. Психеделичните вещества обаче бяха напълно загърбени.

Повечето нови теории, методи и лекарства в областта на клиничната психиатрия следват предсказуем път на развитие - въвеждане, изпитания и усъвършенстване за по-нататъшно прилагане. Затова изобщо не е учудващо, че са започнали да се появяват противоречиви резултати с натрупването на повече данни в изследванията на психеделични вещества при хора. Предвидимо е и намаляващото въодушевление в твърденията, че тези дроги предизвикват „образцова психоза" или пък са „панацея" за иначе неподатливи на психотерапия случаи. Естественият процес в психиатричните изследвания е учените да усъвършенстват въпросите, методите и приложенията. Това обаче изобщо не се случва при психеделичните вещества, изучаването им преживява неес-тествена еволюция. Отначало са били „лекарства-чудо", после -„ужасни дроги", а накрая - нищо.

Според мен сегашните студенти по медицина и стажантите по психиатрия научават толкова малко за тези вещества не защото изследванията са били прекратени, а заради начина на прекратява-нето им. Този процес сериозно е обезсърчил академичната психиатрия, която просто си е затворила очите за психеделичните дроги.

Краят на изследването им е бил тежък и унизителен период в живота на мнозина от най-изтъкнатите учени в тази област. Те са били най-способните психиатри на своето поколение. Мнозина от най-уважаваните днес изследователи в психиатрията от Европа и Северна Америка - и в академичните среди, и в промишлеността, вече оглавяващи факултети или председателстващи на-

ционални сдружения на психиатрите, са започнали професионалния си живот с изучаването на психеделичните вещества. И дори най-влиятелните представители на професията е трябвало да на-учат урока, че науката, данните и разумът не са в състояние да защитят техните изследвания срещу въвеждането на репресивни закони, опиращи се на непросветени мнения, емоции и влиянието на медиите.

Щом тези закони са приети, държавните регулаторни органи и финансиращите организации побързали да оттеглят разрешенията, да приберат дрогите и да спрат парите. Същите психеделични вещества, които според толкова изследователи са били единствен по рода си ключ към психическите заболявания и са дали началото на десетки научни кариери, вече са будели само страх и омраза.

Възникнал и друг проблем - психеделичните вещества ставали смущаващ повод за раздори и в самите среди на психиатрията. Психиатрите, смятащи, че основата на тяхната наука е в биологията, не проявявали никаква търпимост към колегите си, които „прегърнали религията" и говорели неспирно за духовните въздействия на тези дроги. Те пък на свой ред смятали колегите си, ограничаващи се само с функциите на мозъка, за тесногръди и ограничени. Психиатрията никога не се е чувствала в свои води, стигне ли се до духовните теми, дори е възникнало изцяло ново направление, за да осмисли резултатите от психеделичните изследвания - „трансперсоналната" теория и практика. И може би поне някои бивши изследователи в тази област тихомълком са си отдъхнали, че вече не им се налага да се изправят пред тези сложни, противоречиви и объркващи въздействия на психеделичните дроги върху пациентите, самите тях и колегите им.

Защо някой ще иска да изнася лекции за тази притеснителна глава от историята на академичната психиатрия пред аудитория, претъпкана с двеста остроумни студенти по медицина? Първите изследователи на психеделичните вещества са били предимно професионални учени, а не фанатици. Имали са достатъчно благоразумие да не критикуват публично поведението на своите колеги и благодетели. И са предпочитали да продължат с проучванията си.8

След като разгледахме някои важни моменти от историята на психеделичните дроги, нека видим как действат те чрез сложното съчетание на три фактора - основа, среда и дрога.

Основата е собственият ни строеж и жизнени функции - както дългосрочни, така и моментни. Тя е в нашето минало, настояще и потенциално бъдеще, в нашите предпочитания, идеи, навици и чувства. Тя включва телата и мозъците ни.

Психеделичното преживяване до голяма степен зависи и от средата, обстановката, в която се намираме - природна или градска, на закрито или на открито; качеството на въздуха, звуковият фон и т.н. Средата зависи и от онези, които са до нас при вземането на дрогата - приятели или непознати, спокойни или напрегнати и т. н.

И накрая стигаме до дрогата.Първо, как да я наричаме? Дори сред изследователите няма единодушие по този толкова важен

въпрос. Някои изобщо избягват думата „дрога", предпочитат „молекула", „съединение", „вещество", „лекарство" или „тайнство".

Ако ще да се договорим, че ще я наричаме дрога, погледнете само колко различни наименования има: халюциноген (пораждащ халюцинации), ентеоген (въвеждащ божественото), мистикомиметик (наподобяващ мистични състояния), онироген (предизвикващ съновидения), фанеротим (създаващ зрителни усещания), фантастикант (стимулиращ фантазията), психо-дислептик (смущаващ психиката), психотомиметик и психотоген (съответно наподобяващ и предизвикващ психоза), психотоксин и шизотоксин (отрова, предизвикваща съответно психоза и шизофрения).

Това ровене в наименованията не е дребнавост. Ако всички бяха на едно мнение какво е психеделично вещество и как действа, несъмнено не би имало толкова различни думи. Разнооб-разието от определения отразява задълбочените и продължаващи спорове за психеделичните вещества и тяхното въздействие.

Учените рядко признават колко голямо е значението на имената, с които назовават тези дроги, макар да знаят колко силно , очакванията променят въздействието на всякакви лекарства. Всички студенти по психология научават това още в уводните лекции, когато се запознават с резултатите от изследвания, станали повратен момент през 60-те години. При тези експерименти доброволци са били инжектирани с адреналин - хормона „бий се или бягай", но с различни очаквания. При онези, на

които е казано, че им е дадено успокоително лекарство, адреналинът предизвиквал отпуснато, вяло състояние. Ако обаче им е казано, че това е стимулант, настъпвали по-типичните за адреналина напрегнатост и бодрост.9

Наименованието на веществото, което даваме или приемаме, влияе върху нашите очаквания за въздействието му. Така се променя и самото въздействие, както и нашето тълкуване и отношение към него. А наименованието на нито едно друго вещество не се отразява толкова силно върху реакциите към него, както при психеделичните дроги, защото те сериозно засилват нашата вну-шаемост.

Думите, с които определяме хората, участващи в употребата на тези вещества, също влияят и на основата, и на средата, следователно и на реакциите към дрогата. Когато я вземаме, дали сме обекти на изследване или доброволци! Клиенти или участници в церемония! Когато ги даваме, дали сме наставници, наблюдатели или изследователи! Шамани или учени!

Опитайте със следното упражнение: представете си как бихте се чувствали, ако днес ви предстои да сте „обект на изследване" под въздействието на „психотомиметично вещество". После си представете своята роля като „участник" в „церемония" на „ентеогенно тайнство". Как този коренно различен контекст би се отразил на вашите възприятия за халюцинациите и резките промени в настроението, предизвикани от дрогата? Дали ще смятате, че „полудявате" или сте „постигнали просветление"?

Ако пък давате психеделични вещества на хора, какви типове поведение бихте очаквали от обектите на изследване и на кои от тях не бихте обърнали внимание? Много зависи от това дали дава-те „шизотоксин" или „фантастикант". Може би ще поощрите възприятието за „напускане на тялото", ако се водите от „шама-низма", но ще прекратите същото въздействие с потискаща психозата противоотрова, ако за вас дрогата е „психотомиметик".10

„Халюциноген" е най-разпространеният медицински термин за психеделичните вещества, който подчертава влиянието им върху възприятията, предимно зрителните. Но макар това въздействие на психеделичните дроги да е типично, то не е единственото, нито пък е задължително да бъде смятано за най-значимото. Виденията всъщност могат и да отвлекат вниманието от по-ценените особености на преживяването, например всепоглъщащо-то блаженство, задълбочените интелектуални или духовни прозрения, както и размиването на физическите ограничения на тялото.

Вместо „халюциноген" предпочитам определението „психеделичен", т.е проявяващ психиката. Тези вещества показват какво има в съзнанието ви, открояват подсъзнателните мисли и чувства, които са скрити, потулени, забравени или пренебрегнати, а може би и напълно неочаквани, но въпреки това присъстват винаги. В зависимост от основата и средата същата дрога в същата доза може да предизвика огромно разнообразие от реакции при един и същ човек. Един ден не се случва почти нищо, втория път се рееш и преливаш от възторжени и откриващи нови хоризонти открития, а на третия се бориш с ужасяващ кошмар. Самият смисъл на „психеделичен", позволяващ какви ли не тълкувания, напълно отговаря на тези въздействия.

Думата „психеделичен" придоби собствен културен и езиков живот. Вече може да се отнася за конкретен стил в изкуството, облеклото или дори за особено напрегнати обстоятелства. И в една разумна дискусия за дрогите „психеделичен" неизменно буди вкоренени в 60-те години чувства и напомня за политически и социални проблеми. Мнозина от нас по асоциация се сещат за думите „контракултура", „либерален" или „левичарски", щом чуем термина „психеделичен". Аз обаче ще рискувам и ще го използвам в книгата. Струва ми се, че тази дума е най-подходящата, с която разполагаме. Дано не обидя хората, които имат възражения срещу нея.

Както и да наричаме психеделичните дроги, почти всички споделяме възгледа, че те са конкретни вещества с физични и химични свойства. Трябва да тръгнем от това най-първично равни-ще, за да започнем да проумяваме какво представляват и как действат.

На илюстрациите е показана структурата на различни химически съединения. Топчетата изобразяват атоми, като най-често срещаният сред тях е въглеродът и той не е отбелязан със символ. N е азот, Р е фосфор, О е кислород. Множество водородни атоми се свързват с други атоми в тези молекули, обаче биха усложнили ненужно изображенията поради голямото си количество, затова не съм ги включил.

Психеделичните дроги се състоят от две основни химически семейства: фенетиламини и триптамини.11

Фенетиламините се градят върху „родителската молекула" на фенетиламина.

Най-известният фенетиламин е мескалинът, който се извлича от кактуса пейот, растящ в югозападните части на Северна Америка.

Другото основно химическо семейство психеделични дроги са триптамините. Всички те притежават като ядро или основен градивен елемент триптамин, който пък е производно вещество на триптофана - аминокиселина, съдържаща се в храната ни.

Серотонинът е триптамин - по-точно 5-хидрокси-триптамин, но не е психеделична дрога. Той съдържа един кислороден атом в повече от триптамина.

Друг прочут фенетиламин е МДМА или „Екстази".

ДМТ също е триптамин и е психеделичната дрога с най-проста структура. Само добавяме две

метилови групи към молекулата на триптамина и резултатът е диметилтриптамин - ДМТ. 12

„Дядото" на всички съвременни психеделични дроги - ЛСД, съдържа триптаминово ядро също

като ибогаина - африканско психеделично вещество, за чието свойство да не причинява зависимост много се шуми.

Една от най-известните психеделични дроги е псилоцибинът, активната съставка на „вълшебните гъби".

При поглъщането на тези гъби организмът премахва един фосфорен атом от псилоцибина и го превръща в псилоцин.

Псилоцинът се различава от ДМТ само по един кислороден атом. Предпочитам да разглеждам псилоцибина/псилоцина като „орално активен ДМТ".

Друг важен триптамин е 5-метокси-ДМТ, който се различава от ДМТ по една метилова група и един кислороден атом.

Много от растенията, гъбите и животните, в които има ДМТ, съдържат също и 5-метокси-ДМТ. Онези, които използват 5-метокси-ДМТ, обикновено го пушат също като ДМТ.13

Освен химическата си структура психеделичните дроги притежават също и активност. Така преминаваме от химията към фармакологията, т.е. изучаването на действието на веществата.

Един от начините за описание на активността на психеделичните дроги е бързината и трайността на въздействието им.

ДМТ и 5-метокси-ДМТ започват да действат особено бързо, като последствията им в организма са кратки. Ние давахме ДМТ венозно и доброволците започваха да усещат как им влияе след няколко удара на сърцето. Достигаха „върха" за 1-2 минути и се връщаха в нормално състояние до 20-30 минути.

ЛСД, мескалинът и ибогаинът са вещества с дълготрайно действие, което започва около 30 до 60 минути след поемането им. ЛСД и мескалинът влияят на организма до 12 часа, ибогаинът -до 24 часа.

Въздействието на псилоцина е малко по-кратко - започва за около 30 минути и завършва след около 4-6 часа.

Друга основна страна от фармакологичните свойства е механизмът на действие, иначе казано - как влияят дрогите върху мозъчната дейност. Това е особено важно, тъй като именно чрез промените в мозъчните функции психеделичните дроги предизвикват изменените състояния на съзнанието.

Още най-ранните психофармакологични експерименти с хора и животни са показали, че ЛСД, мескалинът, ДМТ и другите психе-делични вещества оказват влияние предимно върху мозъчната сис-тема на серотонина. За разлика от изследванията с хора, работата с животни не е прекъсвала през последните тридесет години и критичната роля на този невротрансмитер е установена неоспоримо.

От десетилетия се смята, че серотонинът има първостепенна роля сред невротрансмитерите. Новите, по-безопасни и по-ефикасни лекарства срещу психозите до едно имат своите особени въздействия върху серотонина. Новото поколение антидепресанти, от които най-известен е „Прозак", също по особен начин променят функциите на този невротрансмитер.*

Вече сме убедени, че психеделичните вещества наподобяват въздействието на серотонина в някои случаи, а в други го спират. Сега изследователите имат задачата да установят с кои от двайсетината различни типове рецептори на серотонин се свързват психеделичните дроги. Тези многобройни „модули за скачване" със серотонина са съсредоточени в нервни клетки на области в мозъка, които регулират какви ли не по-важни физиологични и психични процеси: сърдечно-съдовата, хормоналната и температурната регулация, както и контролът над съня, храненето, на-строението, възприятията и движенията.

След първоначалното запознаване с психеделичните дроги, нека прехвърлим вниманието си към въпроса как ги усещаме, защото тъкмо в психиката си забелязваме тяхното въздействие. Трябва да помним, че макар да разбираме до голяма степен фармакологията на тези вещества, не знаем почти нищо за пряката връзка на промените в мозъчната биохимия с нашите субективни или вътрешни преживявания. Това се отнася както за психеделичните дроги, така и за „Прозак". С други думи, все още сме далеч от изясняването на начина, по който възбуждането на рецепторите за серотонин се превръща в нова мисъл или чувство. Ние не „усещаме" блокирането на рецептор за серотонин, а преживяваме блаженство. Ние не „виждаме" активността в предните дялове на главния мозък, а ни се явяват ангели или демони.

Невъзможно е да се предскаже точно какво ще се случи след вземането на психеделично вещество в конкретен ден. Все пак ще обобщим субективното му въздействие, защото трябва да при-добием представа за „типичната" реакция. Можем да постигнем това, като „усредним" опита на хората, имащи преживявания с дрогите в досегашните „пренасяния". (Под „пренасяне" разбирам пълното въздействие на типична психеделична дрога като ЛСД, мескалин, псилоцибин или ДМТ. Трудно е да се определи смисълът, влаган в тази дума, но поне човек не може да сбърка, когато това се случи с него!)

Описанието не се отнася за „меки" психеделични вещества като МДМА или обичайните дози марихуана, нито за реакциите към малки дози психеделични дроги, които са подобни на прежи-вяванията с непсихеделични дроги като амфетамин.

Тези вещества повлияват всички функции на нашата психика: възприятия, чувства, мислене, усещане за тялото и представата ни за собствения Аз. Често (но не винаги) най-силно е въздействието върху сетивните възприятия. Обектите в зрителното ни поле изглеждат по-ярки или по-тъмни, по-големи или по-малки и като че ли променят формата си или се стапят. Независимо дали сме с от-ворени очи, виждаме неща, които почти нямат връзка с външния свят: въртящи се, пъстри, геометрични шарки или отчетливи образи на одушевени и неодушевени обекти в различно състояние.

Звуците са по-тихи или по-гръмки, резки или приглушени. Чуваме нови ритми във вятъра. В доскоро беззвучна среда се чува пеене или механичен шум.

Кожата е по-чувствителна или безчувствена към допир. Променят се вкусът и обонянието.Чувствата преливат или угасват. Тревожност и страх, удоволствие или безметежност - всички те

се засилват или отслабват, стават необуздани или изчезват плашещо. Достъпни са крайностите на ужаса или блаженството. Възможно е едновременното преживяване на напълно противоречиви чувства. Емоционалните конфликти са по-болезнени или настъпва нова способност за изглаждането им. Или осъзнаваме по нов начин чувствата на другите хора, или те изобщо престават да ни интересуват.

* За въздействието и страничните ефекти от лекарството „Прозак" и подобните на него има противоречиви данни и продължават сериозните спорове дали вредата от него не превишава ползата. Б. пр.

Интелектуалните процеси се ускоряват или забавят. Самите мисли се проясняват или замъгляват. Или забелязваме липсата на мисли, или не успяваме да укротим потока от нови идеи. По-явяват се неочаквани прозрения или пък затъваме безнадеждно в умствен коловоз. Значението и смисълът на нещата стават по-важни от самите неща. Времето се свива - докато мигнем, минали са два часа, или пък се разтегля - една минута побира нескончаемо шествие от усещания и представи.

Усещаме телата си горещи или студени, тежки или леки, крайниците сякаш растат или се смаляват. Движим се нагоре или надолу в пространството. Имаме представата, че тялото вече не съществува или че тялото и съзнанието са разделени.

Струва ни се, че в някаква степен имаме власт над своя Аз. Преживяваме влиянието на други върху нашите съзнания или тела - благодетелно или плашещо. Бъдещето е в ръцете ни или пък съдбата е предопределила всичко и няма смисъл да се борим.

Психеделичните дроги въздействат върху всяка страна от нашата психика. А именно нашето уникално съзнание ни разграничава от всички останали животински видове под нас в еволюцията и прави достъпно божественото над нас. Може би и това е една от причините психеделичните вещества да са източник на такъв страх и такова вдъхновение: те огъват и разкривяват самите опори, структурата и определящите свойства на нашата човешка идентичност.

Ето какви са психеделичните дроги. Съществува сложен и богат контекст, в който да ги разглеждаме, но малцина са наясно с тази гледна точка. Веществата не са нещо ново и разполагаме с огромно количество данни за тях. Те ни въведоха в съвременната епоха на биологичната психиатрия, а толкова шумно разискваната злоупотреба с тях сложи преждевременен край на многообещаващо направление в изучаването на човека.

И тъкмо в тази кипяща от конфликти, неясноти и противоречия област аз потърсих опорна точка и ясно виждане, за да определя собствените си задачи като изследовател. На какво да стъпя? Накъде да погледна? Имах нужда от ключ, за да отворя катинара на вратата, зад която бяха погребани психеделичните изследвания.

И от това въображаемо блато изплува една малка, пренебрегната молекула - ДМТ. Не можех да не откликна на нейния зов, макар че трудно си представях как ще стигна до нея. Нито пък бих могъл да предположа докъде ще ме отведе.

Какво е ДМТN,N-диметилтриптаминът (или ДМТ) е забележителният главен герой на тази книга. Макар че е

проста от химическа гледна точка, тази „духовна" молекула дава на съзнанието ни достъп до изумителни и неочаквани видения, мисли и чувства. Тя отваря широко вратата към светове отвъд пределите на нашето въображение.

ДМТ е налице в тялото на всеки човек и се среща често в растителното и животинското царство. Той е част от нормалното устройство на хората, както и на други бозайници, морски животни, треви, жаби, гъби и плесени, цветя и корени.

Алхимикът на психеделичното Алигзандър Шулгин е посветил цяла глава на ДМТ в книгата си „Триптамини, които познавам и обичам" и заявява: „ДМТ е... в цветето тук, в дървото там и в ей онова животно. Най-просто казано, накъдето и да погледнете, най-често ще го видите." И наистина вече е по-лесно да се изтъкне къде не се съдържа ДМТ.1

Най-изобилно се намира в растенията на Латинска Америка. Там хората познават смайващите му свойства може би от десетки хилядолетия. Но ние едва от 150 години сме започнали да откриваме колко древна е връзката на нашия вид с това вещество.

Към средата на XIX век пътешественици, проучващи района на Амазонка, преди всичко Алигзандър Спрус от Англия и Александър фон Хумбодд от Германия, са описали въздействията на екзотични, променящи съзнанието енфиета и отвари от местни растения, които коренното население приготвяло. През XX век американският ботаник Ричард Шултис продължава тези опасни, но вълнуващи проучвания на място. Особено впечатление му прави влиянието, както и начинът на употреба на психоактивни-те енфиета.

Племената на коренните жители в Латинска Америка продължават да използват тези енфиета и са им дали различни имена като „йопо", „епена" и „джурема". Поемат огромни дози, понякога измерващи се с десетки грамове.

Спрус и Фон Хумболд са описали как местните жители мигновено изпадали в безпомощно състояние от психеделичните енфиета. Никой от пътешествениците обаче не се престрашил сам да преживее въздействието им. Стигало им да гледат как упоените индианци се гърчат, повръщат и

бръщолевят несвързано. Тези първи изследователи на района чували разкази за фантастични видения, „пътувания извън тялото", предсказване на бъдещето, намиране на загубени вещи и беседи с мъртви прадеди или други безтелесни същества.

Растителна смес, поглъщана като отвара, като че ли проявявала същото въздействие, но по-бавно. И тя имала няколко наименования, сред тях „аяхуаска" и „яге". Това питие е вдъхновявало рисунки по скалите и стените на колибите - днес бихме ги нарекли „психеделично" изкуство.

Спрус и Фон Хумболд се върнали в Европа с образци от тези психеделични растения на Новия свят. Но там никой не докоснал растенията десетилетия наред, защото нямало нито интерес, нито технология за по-подробен анализ на химическия състав или въздействието им. И докато те престоявали в складовете на музеите по естествена история, канадският химик Р. Манске при из-следване, нямащо нищо общо с тях, синтезирал нова дрога, наречена К,К-диметилтриптамин, или съкратено ДМТ. Както споделил в статия през 1931 г., Манске синтезирал няколко съединения чрез внасяне на промени в триптамина. Интересувал се от тези продукти, защото били открити в отровно северноамериканско растение - т.нар. ягодов храст. И едно от веществата бил ДМТ.2

Доколкото е известно, Манске произвел ДМТ, проучил структурата му, а после сложил запасите от веществото в някой ъгъл на лабораторията си, където те кротко събирали прах. Все още никой не знаел за наличието на ДМТ във веществата, причиняващи изменени състояния на съзнанието, за психеделичните му свойства, както и за присъствието му в човешкото тяло. До края на Втората световна война в научните кръгове почти няма интерес към психеделичните дроги.

В началото на 50-те години, когато са окрити ЛСД и серото-нинът, се разклащат улегналите опори на фройдистката психиатрия и е положена основата на науките за нервната система. Сред учените, определящи себе си като „психофармаколози", се разпалва интерес към психеделичните дроги. Химици започват да проучват корите, листата и семената на растения, описани като психеделични цяло столетие по-рано, търсейки техните активни съставки. Семейството на триптамините е естественият фокус на вниманието им, защото и серотонинът, и ЛСД са триптамини.

Успехът не се забавя. През 1946 г. О. Гонсалвес изолира ДМТ от южноамериканско дърво, използвано за психеделични енфиета, и публикува резултатите на испански език. През 1955 г. М. Фиш, Н. Джонсън и И. Хорнинг публикуват първата статия на английски, в която описват наличието на ДМТ в друго дърво, родствено на първото и също използвано за енфиета. Но макар учените да знаят, че ДМТ е съставка на растения с психеделично въздействие, още нямат представа дали и самото вещество е пси-хоактивно.3

През 50-те години унгарският химик и психиатър Стивън Шара прочита за силното, изменящо съзнанието въздействие на ЛСД и мескалина. Поръчва известно количество ЛСД от „Лаборатории Сандос", за да започне свои изследвания в химията на съзнанието. Но тъй като живее зад „желязната завеса", швейцарската фармацевтична компания не иска мощният ЛСД да попадне в „комунистически ръце" и му отказва. Без да се обезсърчава, той преглежда последните публикации за наличието на ДМТ в психеделични енфиета, използвани в района на Амазонка. И го синтезира в лабораторията си в Будапеща през 1955 г.

Шара поглъща все по-големи количества ДМТ, но не усеща нищо. Престрашил се да стигне до един грам - стотици хиляди пъти повече от активната доза на ЛСД. И започва да се пита дали нещо в стомашно-чревния му тракт не пречи на действието му. Може би веществото трябва да се инжектира. Догадката му изпреварва установяването на факта, че в червата ДМТ се разгражда, каквито и количества да бъдат погълнати - физиологичен механизъм, който коренното население на Латинска Америка се научило да заобикаля още преди хилядолетия.

И Шара си прави мускулна инжекция ДМТ през 1956 г., използвайки половината от вече познатата ни „пълна доза":

„След три-четири минути започнаха да настъпват зрителни усещания, които много наподобяваха описаните от Хофман при ЛСД и от Хъксли при мескалина... Бях изключително развълнуван. Очевидно в това се криеше тайната."4

По-късно удвоил дозата:„Появиха се физически симптоми като боцкане по кожата, треперене, леко гадене разширяване

на зениците, повишаване на кръвното налягане и ускоряване на пулса. По същото време се появиха ейдетични явления послеобрази или „следи" на зрително възприети обекти, оптически илюзии, псевдохалюцинации, а по-късно и истински халюцинации. Те се състояха от подвижни, ослепително оцветени ориенталски шарки, после виждах чудесни сцени, сменящи се много бързо. Лицата на хората ми изглеждаха като маски. Понякога настроението ми се повишаваше до еуфория. Съзнанието

ми бе изцяло запълнено от халюцинации и вниманието ми неотклонно се приковаваше в тях, затова не можех да опиша ставащото около мен. След около 45 минути до 1 час симптомите изчезнаха и вече бях в състояние да опиша какво се е случило."5

Шара бързо събрал трийсетина доброволци, повечето от тях - млади унгарски лекари. Всички получили пълни психеделични дози.

Един от тях разказва: „Целият свят блести... Стаята е пълна с духове. От това ми се вие свят... Сега е прекалено!... Чувствам се точно като при полет... Струва ми се, че това е над всичко останало, над земята.

Успокояващо е да знам, че отново съм на земята... Всичко има духовна нотка, но е толкова истинско... Усещам, че съм се приземил..."

Ето думите и на една лекарка: „Колко просто е всичко... Пред мен има две спокойни, огрени от слънцето божества... Мисля, че ме приветстват в този нов свят. Пълна тишина като в пустиня... Най-сетне съм си у дома... Опасна игра - толкова лесно би било да не се върна. Съвсем смътно осъзнавам, че съм лекарка, но това не е важно. Семейни връзки, курсове, планове и спомени са се отдалечили напълно от мен. Само този свят е важен, аз съм свободна и съвсем сама."

Въпреки че понякога доброволците понасяли зле „пренасянето", Шара харесвал ДМТ заради краткотрайното му въздействие. Веществото било сравнително лесно за употреба, напълно психеделично и експериментите се провеждали за броени часове. След като в края на 50-те години избягал от Унгария, той среща в Берлин свой колега, който го включил в изследване на ЛСД. Най-после Шара можел да опита тази легендарна психеделична дрога. И макар че сметнал въздействието й за интересно, половин денонощие халюцинации му се сторило прекалено дълго.

След като емигрирал в САЩ, Шара продължил да се интересува предимно от ДМТ. И това му послужило добре в Националните институти по здравеопазване в Бетесда, щат Мериленд, където работил над три десетилетия. Бил е директор по предклинич-ни изследвания в Националния институт по наркомании дълги години, преди да се пенсионира през 1991 г.

Други учени също потвърждават откритието на Шара, че ДМТ трябва да бъде инжектиран, за да повлияе. Учудващо е обаче колко оскъдна информация са предоставили изследователите (освен Шара) за психическото въздействие на веществото.

Например след заминаването на Шара от Унгария бившата му лаборатория съобщила само, че при нормални доброволци ДМТ причинява „психопатично състояние... в което доминират цветни халюцинации, загуба на обективна представа за пространството и времето, еуфория, разнообразни видения, понякога безпокойство и замъгляване на съзнанието".7

В Америка един от центровете на най-дейни психеделични изследвания с хора е държавната болница в Лексингтън, щат Кентъки. Но в отчетите за тези изследвания намираме за ДМТ само споменаването, че „въздействието върху психиката се състои в безпокойство, халюцинации (обикновено зрителни) и смущения във възприятията".8

Още по-малко ни разкриват изследванията в Националния институт по психично здраве на САЩ. Там група участници, които имали опит с психеделичните вещества, трябвало само да посочат с числена оценка „колко упоени" са били с пълна доза ДМТ. Все пак авторите отбелязват, че повечето от тези опитни доброволци „били по-зашеметени отвсякога".9

„Психеделичната субкултура" открива ДМТ скоро след научната общност, но първите съобщения за неговото въздействие му прикачват етикета „дрога на ужаса". Уилям Бъроуз, авторът на „Голият обяд", е сред първите хора, употребявали ДМТ извън лабораториите. Той и съмишлениците му в Британия имали неприятни преживявания. Лиъри цитира разказа на Бъроуз как един психиатър и негов приятел си инжектирали ДМТ в лондонски апартамент. Приятелят изпаднал в паника, а психиатърът започнал да го вижда като „гънещо се, виещо се влечуго". „Лекарят се сблъскал с проблем - как да направи венозна инжекция с противоотрова на криволичеща змия с ориенталско-марсиански шарки?"10 Трудно е да се намери по-убедителен пример за влиянието на отрицателните страни на средата и основата - двама души, упоили се с ДМТ в занемарен апартамент, като единият се чувства отговорен за другия. Как да не си кажат, че това е „дрога на ужаса"?

ДМТ не загубил мрачната си слава дори след като Лиъри публикувал положителни описания на въздействието му. Все пак веществото добива известна популярност сред хора, които оценявали краткотрайното му влияние. Някои по-дръзки индивиди решили, че могат да употребяват ДМТ през обедната почивка, заради което лепнали на дрогата съмнителния прякор „бизнесмен-скодрусане".11

Въпреки че Шара и други учени постоянно публикуват изследователски отчети за ДМТ, той си остава предимно фармакологичен куриоз - силно и краткотрайно въздействие, наличие в определени

растения. Очевидно ЛСД далеч изпреварва ДМТ по впечатлението, което оставя в психиатричната общност. Настъпила обаче рязка промяна, когато изследователи откриват ДМТ в мозъците на мишки и плъхове, а после установяват и как организмите на тези животни произвеждат мощната психеделична дрога.

Дали има ДМТ и в човешкото тяло! Изглеждало вероятно, защото учените намират необходими за синтеза на ДМТ ензими в проби от човешки белодробни тъкани.

Надпреварата започнала. През 1965 г. германски изследователски екип публикува статия във водещото британско научно списание „Нейчър", в която обявява, че е изолиран ДМТ от човешка кръв. През 1972 г. носителят на Нобелова награда Джу-лиъс Акселрод от Националните институти по здравеопазване Съобщава, че е открил веществото в човешка мозъчна тъкан. Допълнителните проучвания показват, че то се съдържа и в човешката урина, както и в гръбначномозъчната течност, която облива главния мозък. Не след дълго учените установяват и механизмите, подобно на онези при други животни, чрез които ДМТ се образува в човешкото тяло. Така ДМТ става първото ендоген-но психеделично вещество в човека.12

Ендогенно за човека е всяко вещество, произвеждано от собствения му организъм. Такъв е и ДМТ. Има и други ендогенни химически съединения, за които научихме през последните десе-тилетия. Например ендогенните вещества, подобни на морфина, се наричат ендорфини.

Само че откриването на ДМТ в човешкото тяло изобщо не е разтръбено толкова шумно, както в случая с ендорфините. Както ще се убедим по-нататък в тази глава, нагласата срещу психеде-личните дроги, обхванала цялата страна по онова време, всъщност подтиква изследователите да не изучават ендогенния ДМТ. Затова пък откриването на ендорфините донася Нобелови награди.

Естествено възниква въпросът: „Какво прави ДМТ в телата ни?"Отговорът на психиатрите гласи: „Вероятно причинява психически заболявания."Отговорът е логичен, ако се замислим за задачата на психиатрията да проучва и лекува

сериозните психопатични състояния. Той обаче изобщо няма достойнствата на другите възможни и обосновани научни обяснения. Като се ограничават с изучаването на ролята на ДМТ при психозите, учените губят уникалния шанс да проникнат по-дълбоко в загадките на съзнанието.

Те смятат, че ЛСД и другите „психотомиметици" предизвикват краткотрайна психоза у нормалните доброволци. Вярват, че чрез откриването на „ендогенния психотомиметик" може би се доближават до причината и потенциалното лечение на сериозните психически заболявания. Например защо да не дават ДМТ на нормални доброволци, за да предизвикат психоза, и постепенно да създават нови лекарства за премахването на тези въздействия? А после на психиатричните пациенти ще бъде даван „анти-ДМТ". Ако прекомерното естествено образуване на ДМТ причинява психоза, значи анти-ДМТ ще го излекува.

Тези проучвания тъкмо набират скорост, когато през 1970 г. Конгресът на САЩ приема закона, поставящ това вещество и другите психеделични дроги в категория, подлежаща на строги огра-ничения. Става почти невъзможно да се провеждат изследвания с ДМТ при хора. Скоро след това - през 1976 г., статия на учени

от Националния институт по психично здраве (НИПЗ) удря погребалната камбана за подобни изследвания. Авторите са сред най-изтъкнатите изследователи, неколцина от тях давали дотогава ДМТ на хора. Те правилно изтъкват, че данните, свързващи тази дрога с шизофренията, са сложни и противоречиви. Но вместо да предложат по-точни и усърдни проучвания на спорните въпроси, правят следното заключение: „Подобно на всяка друга добра научна теория, ДМТ-моделът на шизофренията накрая ще оцелее или ще загине от информацията, която поражда еврис-тично. Надяваме се, че в обозримо бъдеще новите данни или ще вдъхнат на тази теория нов живот, или ще я погребат достой-но."13

Можем ли да кажем, че ДМТ е бил погребан жив от онези, чиято кариера и научна репутация са били застрашени от тази толкова спорна област? Въпросът за ДМТ и психозите не се е различавал от всяко друго изследователско начинание в биологичната психиатрия за изучаването на сложните и неясни връзки между психиката и мозъка. Обричането му на забрава има повече политически, отколкото научни мотиви.

Най-общо казано, има два типа изследвания, проверяващи хипотезата за ДМТ и психозите. При единия са сравнявани концентрациите на ДМТ в кръвта на психиатрични пациенти и нормални доброволци. При другия - субективните преживявания от психеделичните дроги с естествено възникващите психопатични състояния. Групата от НИПЗ, която отхвърля връзката между ДМТ и психозите и така причинява кончината на работата с ДМТ при хора, подлага на критика и двата

подхода. Изтъква се липсата на устойчиви разлики между съдържанието на ДМТ в кръвта на нормалните доброволци и пациентите с психози. Освен това е отречено твърдението, че във въздействието на ДМТ и симптомите на шизофренията се забелязват достатъчно прилики, за да са необходими по-нататъшни изследвания.

Първо, да разгледаме данните за концентрациите в кръвта. На практика при всички изследвания на ДМТ количествата са били измервани в кръвни проби, взети от вените на предмишни-цата. Струва ми се обаче необосновано да се очаква, че тези данни отразяват точно функциите на веществото в извънредно малки, високо специализирани, конкретни области на мозъка. Установяването на пряка връзка между концентрациите в кръвта и въздействията върху мозъка изглежда още по-малко вероятно, ако ДМТ поначало е синтезиран в мозъка.

Всички учени отчитат това затруднение дори при толкова добре изучени вещества в мозъка като серотонина. При десетки проучвания не е намерена убедителна връзка между съдържанието на серотонин в кръвта, взета от вени на предмишницата, и психиатрични диагнози с предполагаеми отклонения в количествата серотонин в мозъка. Затова не би могло да се очаква, че чрез съдържанието на ДМТ в кръвта ще се стигне до правдиви изводи за разликите между нормалните и психопатичните индивиди. Щом изследователите в психиатрията изискват такива данни за всички вещества в мозъка, защо не бъде спряно изучаването и на серотонина?

В случая със сравнението между шизофренията и упояване-то с ДМТ положението става още по-мътно. Шизофренията е особено сложен синдром. Появява се в няколко форми, например „параноидална", „дезорганизирана" и „недиференцирана". Има много фази, включително „ранна", „остра", „късна" и „хронична". Има дори продромни (предшестващи) симптоми, които се откриват, преди самата болест да се развие достатъчно, за да бъде диагностицирана. Освен това симптомите на шизофренията се развиват в продължение на месеци и години и засегнатите от нея хора променят поведението си, за да се приспособят към своите необичайни преживявания. А това приспособяване на свой ред поражда нови симптоми и типове поведение.

Очакването, че едно-единствено вещество, дадено веднъж на нормален човек, може да наподоби шизофренията, е напълно безпочвено. Днес никой не твърди, че е възможно. А дори по онова време общото мнение е, че синдромите на упояванего с психеделични дроги и шизофренията по-скоро се припокриват частично. Халюцинации и други смущения във възприятията, изменения в мисловните процеси, крайни и бързи промени на настроението, изкривяване на представата за телесната и психическата идентичност - всичко това се проявява в някои случаи на шизофренията и психеделичните състояния.

В психиатрията винаги има и подобия, и разлики между болестите, които се стремим да разберем, и моделите, прилагани при изучаването им. Непрекъснато търсим по-добри модели, но из-ползваме онези, с които разполагаме, като не забравяме недостатъците им. Когато групата от НИПЗ е отрекла, че въздействието на ДМТ поражда „действителна" психоза, твърдението им не съответства на приетата тогава психиатрична теория, практика или данни.14

Ако научната обосновка за прекратяването на изследванията с ДМТ при хора е толкова жалка, тогава защо са били спрени? Какъв смисъл е имало в гръмките изрази „нов живот" или „достойно погребение"? Необходимо е било наличните данни да бъдат допълнени и изяснени. Но вместо това учените на държавна издръжка се разграничават от тази перспективна област и настояват другите да постъпят по същия начин.

ДМТ се е озовал на лошо място в лош момент. Рационалното изучаване на неговите функции е пометено от шумните хули срещу психеделичните дроги, предизвикани от злоупотребите с тях. Мерките, насочени към ограничаване на достъпа до психеделич-ни вещества в отговор на широко разпространените страхове, засягат изучаването на ДМТ така, както се случва с ЛСД и останалите дроги от този тип. Извъннаучните мотиви надделяват над научните принципи.15

Никой не се осмелил да зададе очевидния и неотложен въпрос, не намерил отговор в първия етап от изследванията с хора. Аз не можех да пренебрегна тази загадка.

Какво прави ДМТ в телата ни?ДМТ е най-простото от триптаминовите психеделични вещества. Сравнена с другите,

молекулата му е малка. Теглото й е 188 молекулярни единици, т.е. не е много по-голяма от глюкозата, която тежи 180 единици, и е само 10 пъти по-тежка от молекулата на водата. Теглото на ЛСД е 323 единици, на мескалина - 211. 16

ДМТ е тясно свързан със серотонина - невротрансмитера, върху който психеделичните дроги имат толкова разнообразно въздействие. Фармакологията на ДМТ е подобна на други добре познати

психеделични вещества. Влияе на рецепторите за серотонин почти както го правят ЛСД, псилоцибинът и мескалинът. Рецепторите за серотонин са пръснати из цялото тяло и могат да бъдат открити в кръвоносните съдове, мускулите, жлезите и кожата.

Но именно в мозъка ДМТ оказва най-интересното си въздействие. Там рецепторите за серотонин, чувствителни и към ДМТ, повлияват настроението, възприятията и мисленето. Макар че мозъкът отказва достъп на повечето дроги и химикали, има твърде силна склонност към ДМТ. Няма да преувеличим, ако кажем, че мозъкът го „жадува".

Мозъкът е извънредно чувствителен орган, твърде податлив на токсини и неравновесие в обмяната на веществата. Един почти непробиваем щит - кръвно-мозъчната бариера, не допуска нежелани активни частици да минават от кръвта през стените на капилярите в мозъчните тъкани. Тази защита се отнася дори за сложните въглехидрати и мазнини, които другите тъкани използват като източници на енергия. Вместо тях мозъкът употребява само най-чистото гориво - проста захар, глюкоза.

Само че някои молекули са привилегировани с „усилен превоз" през кръвно-мозъчната бариера. Малки специализирани молекули за пренос ги прехвърлят в мозъка. Този процес изчерпва значителни запаси от скъпоценната енергия. В повечето случаи е очевидно защо мозъкът привлича конкретни химически съединения на своята строго охранявана територия. Например допуска аминокиселини, необходими за поддържане на белтъчините в тъканите му.

Преди трийсетина години японски учени установиха, че мозъкът пренася активно и ДМТ през бариерата в своите тъкани. Не познавам друга психеделична дрога, която мозъкът да приветства тол-кова охотно. Не бива да забравяме този стъписващ факт, когато говорим за пренебрежението в биологичната психиатрия към жизненоважната роля на ДМТ в нашия живот. Ако той беше само не-значителен и ненужен страничен продукт в нашата обмяна на веществата, защо мозъкът направо се престарава да го има?17

Когато тялото произведе или поеме ДМТ, определени ензими го разлагат за броени секунди. Те се наричат моноаминооксидази (МАО) и от тях има високи концентрации в кръвта, черния дроб, стомаха, мозъка и червата. Именно повсеместното присъствие на МАО е причината въздействието на ДМТ да е толкова краткотрайно. Когато и където тази дрога се появи, организмът се грижи тя да бъде изчерпана незабавно.18

В известен смисъл ДМТ е „храна за мозъка" и мозъкът се отнася към него както и към глюкозата, своето безценно гориво. Това вещество е част от интензивна система - бързо внасяне, бърза употреба. Мозъкът скоростно пренася ДМТ през защитната си система и със същата скорост го разлага. Създава се впечатлението, че ДМТ е необходим за нормалното функциониране на мозъка. Едва когато концентрациите му станат прекалено високи за „нормалното" функциониране, започват нашите необикновени преживявания.

След като се запознахме с историята и научните открития за ДМТ, да се върнем към най-неотложния въпрос, който още не е получил задоволителен отговор: „Какво прави ДМТ в нашите Р' тела?" Да го зададем още по-конкретно: „Защо произвеждаме ДМТ в телата си?"

Ето и моя отговор - защото е молекулата на духа, Но какво е молекула на духа? Какво би трябвало да върши и как би успяла да го постигне? Защо ДМТ е основният кандидат за тази роля?

Художникът Алекс Грей нарисува вдъхновяваща скица на молекулата на ДМТ. Така ми помогна да размишлявам по-ясно над тези въпроси. Да се вгледаме внимателно в нея.

Молекулата на духа трябва да предизвиква определени психични състояния, които смятаме за духовни. Това са чувството на неописуема радост, на пренасяне извън времето и увереността, че преживяното от нас е „по-истинско от реалното". Такова вещество би ни помагало да приемем съвместното битие на противоположности като живота и смъртта, доброто и злото, да осъзнаем, че съзнанието продължава да съществува и след смъртта, да стигнем до задълбочено разбиране за всеобщото единство на всички явления и да доловим мъдростта или любовта, проникваща във всичко.

Молекулата на духа освен това ни разкрива и духовните измерения. Тези светове обикновено са невидими за нас и нашите инструменти, недостъпни са в нормалното състояние на съзнанието. Но не по-малко вероятно от теорията, че ги има „само в главите ни", е допускането, че те всъщност са извън нас и независими от нас. Ако просто променим способността за възприемане на своя мозък, ще можем да ги забележим и да взаимодействаме с тях.

Трябва да ни е ясно и че духовната молекула не е духовна сама по себе си. Тя е инструмент, средство. Представете си я като влекач, като колесница - нещо, което може да понесе нашето съзнание. Тя ни издърпва в светове, достъпни само за нея. Най-добре е да се държим здраво и да бъдем подготвени, защото в световете на духа има рай и ад, фантазии и кошмари. Дори ако ни се струва, че молекулата на духа има ангелска роля, нищо не пречи да ни отнесе при демони.

Защо все пак ДМТ е толкова привлекателен кандидат за молекула на духа?Въздействието му е необикновено и изцяло психеделично. Прочетохме някои от най-ранните

съобщения за тези свойства от неподготвени и изненадани хора, участвали в първите клинични изследвания през 50-те и 60-те години. Ще прочетем много повече за смайващите въздействия на ДМТ, описани от нашите опитни и напълно подготвени доброволци.

Не по-малко важно е, че ДМТ присъства в нашите тела. Създаваме го естествено. Мозъкът ни го търси, извлича и употребява. Като ендогенно психеделично вещество ДМТ може би участва в естествено настъпващи психеделични състояния, които нямат нищо общо с вземането на дроги, но пък очевидно приличат на състоянията, причинени от тях. И макар че сред тези състояния несъмнено може да се появи и психоза, задължително е да обсъдим и състоянията извън обсега на психичните заболявания. Може би именно с крилете на ендогенния ДМТ стигаме до променящите живота преживявания, свързани с раждането, смъртта и предсмъртните състояния, контактите с пришълци или други същества. По-нататък ще ги обсъдим подробно.

В тази глава научихме какво е ДМТ. Време е да насочим вниманието си към как и къде. Подготвихме се за представянето на загадъчната епифизна жлеза. В ролята си на потенциална „жлеза на духа" или производител на ендогенен ДМТ епифизата е тема на следващите две глави. Освен това ще започнем да проучваме условията, при които нашите тела биха могли да синтезират пси-хеделични количества ДМТ.

Епифизата - жлезата на духаВинаги ме е вълнувал въпросът - каква е биологичната основа на духовните преживявания.

Много от наученото през годините ме подтикваше да се питам дали епифизната жлеза отделя ДМТ при мистични преживявания и други естествено настъпващи състояния, подобни на психед е личните. Тези идеи се оформиха преди изследването в Ню Мексико. В двадесет и първа глава разширявам хипотезите си, за да включа и онова, което открихме чрез самите експерименти. Тук ще разгледам натрупаните знания за епифизата.

Като студент в Станфордския университет през 70-те години посещавах лекции за съня, хипнозата, психологията на съзнанието, физиологичната психология и будизма - все горещи теми в калифорнийските университети по онова време. Исках да проясня хаоса в главата си и отидох да се посъветвам за професионалния си избор с един от психиатрите в студентската здравна служба. Той ме насочи към д-р Джеймс Фейдимън, психолог от инженерния факултет в Станфорд.

Решен да преодолея смущението си преди разговора, аз започнах пръв с въпроса какво би могъл да върши един психолог в инженерен факултет. Фейдимън се засмя и отвърна:

- Уча инженерите как да мислят. Схватливи са, няма спор, но дали наистина впрягат въображението си при решаването на про блемите? Какъв е подходът им към творческия процес? Помагам им да виждат всяко положение от различни гледни точки.

Изобщо не подозирах, че Джим е работил с Уилис Хармън, който се е опитвал да подпомага творческия процес с психеделични дроги в намиращия се наблизо изследователски институт. Публикуваните резултати си остават единствените по рода си в научната литература и показват колко голям е потенциалът за стимулиране на творчеството.1

- А вие какво търсите тук? - на свой ред ме попита Джим.Обясних му, че идеите ми са смътни. Психеделиката ме привличаше. Съвсем наскоро бях

започнал да се занимавам с транс-цендентална медитация. И курсовите ми работи водеха към някои интересни области. Сякаш имаше свързваща нишка във всичко, но каква? Къде да търся обединяващия фактор?

Джим се замисли.- Би трябвало да се взрете внимателно в епифизата - промълви накрая. - Съпругата ми Дороти

подготвя филм за възприятието на вътрешната светлина, описано от мистиците. И фактите я на сочват към епифизната жлеза като метафизичен източник на тази светлина, която е върховната цел в множество древни учения. Може би тя наистина създава тази светлина в главите ни.

- Как точно се пише епифиза? - попитах аз, докато си разтва рях бележника. Поприказвахме още малко за моите планове след дипломирането и кратката ни среща завърши.

Вслушах се в съвета на Джим и започнах да търся какво е известно за епифизата - миниатюрен орган, разположен в средата на мозъка. През същата година написах няколко доклада за учебните семинари, където започнах да полагам най-общата основа за теориите, до които стигнах по-късно.2

И в западните, и в източните мистични традиции има предостатъчно описания на ослепително ярка бяла светлина, съпровождаща пълното разгръщане на духа. „Просветлението" обикновено е резултат от преминаването на съзнанието през различните равнища на духовното, психичното и моралното развитие. Всички мистични учения описват този процес и етапите му.

Например в юдаизма съзнанието се движи през сефироти-те, т.е. кабалистичните центрове на духовното развитие, най-висшият от които е кетер - короната. В традицията на Аюрведа тези центрове се наричат чакри и различни преживявания също бележат движението на енергията през тях. И в Аюрведа висшата чакра е короната, или хилядолистният лотос. И според двете учения мястото на тази сефира или чакра - короната, е в средата на черепа, като анатомично съответства на епифизната жлеза при човека.3

За пръв път срещаме текст за самата епифиза в трудовете на Херофил, гръцки лечител от III век пр.н.е. - епохата на Александър Велики. Научното й наименование е латинската дума pineus, свързана с pinus - бор. Така е, защото този орган има формата на шишарка. Не е по-голям от нокътя на кутрето ви.

Епифизата е особена и с факта, че е единствена в мозъка. Другите му области са по двойки — лява и дясна. Епифизата е анатомичен куриоз в продължение на две хилядолетия. На Запад никой нямал представа какви са нейните функции.

Интересът към нея нараснал, след като тя привлякла вниманието на Рене Декарт. Този френски философ и математик от XVII век, известен с постулата си „Мисля, следователно съществувам", търсел източника на мислите. Самонаблюдението показвало, че е възможно да има в ума си само по

една мисъл в даден момент. Но от коя част на мозъка се появявали тези отделни мисли? Декарт предположил, че епифизата като единствен орган в мозъка, който не е удвоен, поражда мислите. А и според него разположението й точно над едно от най-важните разклонения за протичане на гръбначномозъчната течност правело още по-вероятно изпълнението на такава функция.

Вентрикулите, кухини дълбоко в мозъка, произвеждат гръб-начномозъчна течност. Този прозрачен, солен, богат на белтъчини разтвор защитава мозъка, смекчавайки внезапните сътресения и удари. Освен това носи хранителни вещества и отнася отпадъчните продукти от дълбоко разположените мозъчни тъкани.

По времето на Декарт движението на тази течност през вентрикулите изглеждало като съвпадение със съответното движение на мислите. Ако епифизата „отделяла" мисли в гръбначно-мозъчната течност, какъв по-добър начин „потокът на съзнанието" да стигне до останалите части на мозъка?4

Декарт е имал сериозен интерес и към духовната проблематика. Той смятал, че мисленето или човешкото въображение по природата си е духовно явление, което ни принадлежи поради нашата божествена същност. Иначе казано, нашите мисли са изражение и доказателство за съществуването на нашите души. Декарт е бил убеден, че епифизата има важна роля в изразяването на душата.5

Разглеждал я като „седалище на душата", посредник между духовното и материалното.Колко се е доближил до истината? Какво знаем в момента за биологията на епифизната жлеза?

Можем ли да намерим връзка между нея и същността на духа?Епифизата на еволюционно по-стари от нас животни като гущерите и земноводните се нарича

понякога и трето око. Подобно на двете виждащи очи то също има леща, роговица и ретина. Чув-ствително е към светлината и участва в регулирането на телесната температура и оцветяването на кожата - две основни функции в оцеляването, тясно свързани с осветеността на околната среда.

Основният хормон, синтезиран от епифизата - мелатонинът, се открива и в тези примитивни епифизни жлези.

С изкачването на живите същества по стълбицата на еволюцията епифизата се премествала по-навътре в мозъка, скрита и отдалечена от външни влияния. При птиците вече не е под самата кост на черепа, но остава чувствителна към околната светлина, защото костите им са много тънки. При бозайниците, включително и човека, е скрита още по-дълбоко в мозъка и не е пряко чувствителна към светлината, поне при зрелите животни.6 Интересно е възможното обяснение, че като придобива „по-духовна" роля, епифизата се нуждае от изолация спрямо околната среда чрез преместването си навътре в черепа.

Човешката епифиза се открива в развиващия се зародиш седем седмици (49 дни) след зачатието. За мен беше твърде любопитно, че това е почти точният момент, когато за пръв път се различават ясно и признаците на мъжкия или женския пол. Преди него полът на зародиша е неопределен или неустановим. Значи епифизата и най-важната диференциация при човека - половата, се появяват по едно и също време.

Епифизата при човека всъщност не е част от неговия мозък. По-скоро се развива от специализирани тъкани на небцето на зародиша. След това се премества към средата на мозъка.

Вече отбелязахме разполагането на епифизата до каналите за протичане на гръбначномозъчната течност, която дава на отделените в нея вещества лесен достъп до най-дълбоко разположените мозъчни тъкани. Освен това е в стратегическа близост до основните центрове на емоциите и възприятията. Тези сензорни възли се наричат зрителни и слухови коликули - малки издатини от специализирана мозъчна тъкан. Те са и предавателни станции на сетивни данни към мозъчните области, занимаващи се с регистрацията и интерпретацията им. С други думи, електрическите и химическите импулси, които започват от очите и ушите, трябва да минат през коликулите, преди да ги възприемем в съзнанието си като гледки и звуци. А епифизата е точно над коликулите, разделя ги само тънък слой гръбначномозъчна течност. Всичко отделено от епифизата в тази течност след миг вече е в досег с коликулите.

Освен това около мъничката епифиза е лимбичният, „емоционалният" мозък. Лимбичната „система" се състои от мозъчни структури, участващи в преживяването на чувства като радост, ярост, страх, тревога и удоволствие. Тази жлеза има пряк достъп и до емоционалните центрове в мозъка.

Години наред физиолозите са се отнасяли към епифизата при бозайниците като към някакъв „мозъчен апендикс". Смятали я за остатъчен, закърнял орган, напомняне за предшестващите ни вле-чуги, чиято роля не е известна. Тази нагласа постепенно е изчезнала, след като американският

дерматолог Арън Лърнър открива мелатонина през 1958 г. Това и последвалите открития бележат началото на период, който можем да наречем мелатонинова хипотеза за функциите на епифизата.

Лърнър е изучавал витилиго - кожно заболяване, при което по кожата на цялото тяло има обезцветени петна. Изследване от 1917 г. е установило, че с извлек от епифиза на крава може да се изсветли кожата на жаба. Лърнър е допускал, че и при витилиго епифизата играе някаква роля. Накрая открил в епифизите на крави веществото, от което кожата става по-светла. Нарекъл го мелатонин, защото то действа, като свива черния пигмент в специални клетки - мелас (черно) и тонин (свиване). Въпреки усилията на Лърнър обаче липсват убедителни данни, че мелатонинът има някаква роля за витилиго.

По същото време учени експериментирали със светли и тъмни цикли, за да разберат по-добре влиянието на светлината върху възпроизводството - твърде важен въпрос в промишленото жи-вотновъдство. Установили, че постоянната тъмнина потиска размножителните функции, а половите органи намаляват, затова пък стимулира уголемяването на епифизата и синтеза на мелатонин. И обратно - при постоянна светлина епифизата намалява, спадат концентрациите на мелатонина, а сексуалните функции се засилват. Въз основа на резултатите от експериментите учените стигат до извода, че мелатонинът е съществен фактор в епифизата, в чието присъствие размножителните функции се потискат. Казано по-просто - мелатонинът има мощно антисексуално действие.8

Епифизата вече не изглежда толкова загадъчна, но каква е връзката на мелатонина с предполагаемите духовни свойства на тази жлеза? Бях убеден, че някъде в мозъка се крие молекула на духа, която предизвиква или предотвратява мистичните и другите естествени изменени състояния на съзнанието. Първата догадка ме насочи към мелатонина като химически преводач, който свързва тялото и духа. Ако се окажеше, че мелатонинът има изявени психеделични свойства, моето търсене на средството, чрез което епифизата повлиява духовния ни живот, би завършило.

Пълното наименование на веществото е N-ацетил-5-меток-си-триптамин. По структурата му проличава веднага, че и мелатонинът е триптамин.

Достатъчно добре е изяснено как организмът регулира синтеза на мелатонин. Той е „хормонът на тъмнината". Светлината е сигнал за спиране на отделянето му - и денем, и при изкуствено осветление в тъмните часове на денонощието. Колкото повече са тъмните часове, толкова повече е мелатонинът и обратно. Освен за деня и нощта, колебанията в производството на мелатонин са сигнал и за годишния сезон. Тези особености помагат в подготовката на животното за съответното сезонно поведение - бременност през пролетта или есента, зимен сън или загуба на мазнини през лятото.

Норадреналинът и адреналинът (норепинефрин и епинефрин) са двата невротрансмитера, които задействат синтеза на мелатонин в епифизата. В жлезата ги отделят нервни клетки, които почти се допират до нея. Невротрансмитерите се свързват със специализирани рецептори, които започват химическите процеси за образуване на мелатонин.

Надбъбречните жлези също произвеждат адреналин и норад-реналин и ги отделят в кръвообращението при стрес. Те са жизненоважен фактор при реакцията на тялото към опасност - състоянието „бий се или бягай". Само че единствено отделянето на адреналин и норадреналин от нервните окончания при епифизата въздейства върху нейните функции.

Това изглежда малко неочаквано. Епифизата не принадлежи към мозъчните тъкани, съществува извън кръвно-мозъчната бариера и би трябвало да е податлива на носени от кръвта вещества. Въпреки това тялото брани своята епифиза с непреклонна упоритост. Изблиците на адреналин и норадреналин при стрес изобщо не стигат с кръвта до жлезата. Нейната система за сигурност, състояща се от „засмукващи" нервни клетки, предварително премахва двата невротрансмитера от

кръвта с невероятна ефективност. И не е учудващо, че при такава защита е почти невъзможно епифизата да бъде стимулирана денем за синтез на мелатонин.

Тази жлеза отвсякъде е заобиколена с мънички кръвоносни съдове и щом отдели мелатонин, хормонът бързо навлиза в кръвообращението и се разпространява по цялото тяло. Освен това мелатонинът попада и направо в гръбначномозъчната течност, така че повлиява мозъка още по-бързо.

Функциите на мелатонина при хората не са изяснени, колкото и да сме напреднали в разбирането за ролята му при животните. Иинтересно е дали има същото влияние върху размножителните функции, както при другите бозайници. По време на пубертета количествата мелатонин в организма намаляват рязко. Според някои изследователи това може би освобождава половата система от ограниченията на епифизата, за да започне да функционира като при зрял индивид. Тази хипотеза още няма окончателно потвърждение. Все още не е установено и дали мелатонинът играе някаква роля при зимната депресия, съня, раковите заболявания или стареенето.9

За да представлява молекула на духа, веществото трябва поне да притежава психеделични свойства. Дали набиващата се на очи химическа прилика на мелатонина с ДМТ и 5-метокси-ДМТ оз-начава, че той е поначало психоактивен?

Някои ранни проучвания говорят за подобно въздействие на мелатонина. Изглежда даването на големи дози преди лягане предизвиква ярки съновидения. Но от тези изследвания е трудно да се правят изводи. В тях нито са търсени, нито са измервани психеделични свойства на мелатонина. Имаше само един начин да отговоря на въпроса - като сам го давам на доброволци.

След стажа си като психиатър прекарах една година във Феърбенкс, щат Аляска, в местния център за психично здраве. Работата в арктическите области ме запозна с новото за мен явление „зимна депресия". Отново се пробуди интересът ми към биологията на епифизата и мелатонина при хората. Проучването на ролята им в зимната депресия даваше големи шансове за разбирането и лечението на широко разнообразие от сезонни синдроми. Трябваше обаче да се усъвършенствам.

Преместих се в Сан Диего с едногодишна стипендия за научна работа по клинична психофармакология в Калифорнийския университет. Научих се и как да пиша предложения и молби за финансиране, да планирам експерименти и да давам вещества при изследвания в клинична обстановка. Съставях и попълвах таблици с резултати, вземах кръв и други биологични проби, анали-зирах данни.

Последвах колегата си д-р Джонатан Лисански в Албъкърки и започнах работа под наставничеството на д-р Глен Пийк, специалист по детска ендокринология. Глен беше научен директор в Центъра за общи клинични изследвания на УНМ, който се финансираше от Националните институти по здравеопазване на САЩ. Глен, Джонатан и аз проведохме тригодишно изследване за влиянието на мелатонина при здрави доброволци. Открихме първата и единствената отбелязана засега в научната литература роля на мелатонина в човешката физиология - той допринася за спадането на телесната температура рано сутрин.10

За мен най-важни бяха резултатите от няколкото таблици за оценка на впечатленията, с които измервахме психичното въздействие на мелатонина. От прочетеното в научната литература у мен се породи надежда да открия съществено изменение на съзнанието, причинявано от този продукт на епифизата. Установихме обаче само сънливост и отпуснато състояние.

Бях разочарован, че мелатонинът няма по-значително въздействие за изменение на съзнанието. Когато малко преди края на изследването посред нощ ми се обади дежурната медицинска сестра, за да ми каже, че случайно дали на един доброволец десет пъти по-голяма доза мелатонин, трудно прикрих вълнението си. Щом при малките дози въздействието беше толкова умерено, случайната грешка можеше да вдъхне нов живот на моя интерес към психичните му свойства.

Пулсът и кръвното налягане на доброволеца оставаха в рамките на нормалното. Най-загрижен обаче бях за психическото му състояние.

- Как е той? - попитах аз.- Ами... - прозя се сестрата.- Адски трудно ми е да го държа буден, за да попълни таблицата.

Очите му просто се затварят.- Няма ли халюцинации или нещо подобно? - не губех аз на дежда.- Не ви провървя, доктор Страсман - засмя се тя.- Не, не, радвам се, че той е добре - побързах да си възвърна професионалното отношение.Тази случка повече от всичко друго ме убеди, че мелатонинът не е психеделично вещество. И

все пак у мен се бе вкоренило убеждението, че епифизата е най-вероятното място, където да търся молекулата на духа.

Психеделичната епифизаОще преди да започна изследването на мелатонина, прегледаната литература ми подсказваше,

че той може и да не е молекулата на духа. Питах се дали епифизата не произвежда и други вещества, които обаче имат психеделични свойства. Но и в ранните етапи на кариерата си, далеч преди да се оформи замисълът за проекта с ДМТ, се убедих колко силна съпротива могат да събудят такива идеи.

Когато се занимавах с клинична психофармакология в Сан Диего, аз се бях съсредоточил предимно върху връзките между щитовидната жлеза и настроението, но търсех всички достъпни сведения за епифизната жлеза. Един от научните ми ръководители беше д-р К., виден специалист по биологичните ритми, мелатонина и съня. Реших да споделя с него някои от идеите ми за психеделичната роля на епифизата. Вървяхме по един от безбройните коридори в болницата на Управлението по делата на ветераните в Сан Диего. Разговорът ни се отплесваше към какви ли не теми. В настъпилото за миг-два мълчание аз се престраших:

- Как мислите, възможно ли е епифизата да синтезира психе делични вещества? Тя като че ли има подходящите свойства. Може би изпълнява някаква роля на посредник в естествено настъпва щите психеделични състояния - да речем, психозите.

Колебаех се дали да задълбая във въпроса, затова не споменах по-спорните си идеи за епифизата - вероятната й роля в по-екзотични състояния като предсмъртните или мистичните.

Д-р К. спря като закован. Веждите му се събраха и той впери пронизващ поглед в мен през очилата си. В очите му проблесна недвусмислена заплаха. „Опа, загазих" - мярна се в ума ми.

- Чуй какво ще ти кажа, Рик - изрече бавно и натъртено. - Епифизата няма нищо общо с психеделичните дроги.

Това беше последният път през годината, когато споменах „епифиза" и „психеделично" в едно изречение пред някого.

Въпреки това продължих да чета каквото имаше в литературата и започнах да размишлявам над някои от теориите, заради които написах книгата. Тези хипотези не са доказани, но се опират на признати в науката данни, съчетани с духовни и религиозни наблюдения и учения. Много от идеите подлежат на проверка с вече съществуващи уреди и методи. А изводите от тези теории са значителни и смущаващи, затова пък създават основа за надежда и перспективи.

Най-общата хипотеза гласи, че епифизата отделя психеделични количества ДМТ при по-необикновени събития в живота ни. Произведеният от тази жлеза ДМТ е веществено изражение на невеществени или енергийни процеси. Той ни дава средство да преживеем осъзнато движението на нашата жизнена сила в нейните най-крайни проявления. Ето и конкретни примери за това явление.

Когато индивидуалната жизнена сила прониква в зародиша -Моментът, в който наистина се превръща в човек, тя минава през епифизата и отключва първичен прилив на ДМТ.

По-късно, по време на раждането, епифизата отделя още ДМТ.У някои хора епифизният ДМТ е посредник в повратите на дълбоката медитация, психозата и

предсмъртните преживявания.При смъртта жизнената сила напуска тялото през епифизата и освобождава последния приток от

тази психеделична молекула на духа.Епифизата съдържа необходимите условия за синтез на ДМТ. Например в нея концентрациите

на серотонин са най-високи в цялото тяло, а той е критично важен прекурсор за мелатонина, отделян от епифизата. Освен това тази жлеза има способността да преобразува серотонин в триптамин - също задължителен етап в синтеза на ДМТ.

Уникалните ензими, които превръщат серотонин, мелатонин или триптамин в психеделични съединения, също се намират в необикновено високи концентрации в жлезата. Тези метил-трансферази добавят метилова група (един въглероден и три водородни атома) към други молекули. Простото повторение на процеса превръща триптамина в диметилтриптамин - ДМТ. Именно поради високите концентрации на необходимите ензими и пре-курсори епифизата е най-логичното място за синтез на ДМТ. Колкото и да е изненадващо, никой не е търсил това вещество в епи-физната жлеза.

Тя произвежда и други вещества с потенциал да предизвикват изменени състояния на съзнанието - бета-карболините. Те пречат ДМТ да бъде разграден от моноаминоксидазите (МАО) в тялото. Един от най-удивителните примери за действието на бета-карболините е чаят аяхуаска. Някои растения, които ги съдържат, се смесват с други растения, съдържащи ДМТ, при приготвянето на тази психеделична отвара в района на Амазонка. Така ДМТ става и орално активен. Ако не бяха бета-

карболините, МАО биха разградили погълнатия по този начин ДМТ и той изобщо не би повлиял на съзнанието.

Не е установено дали бета-карболините и сами по себе си са психеделични ведцества. Ясно е обаче, че те забележимо засилват действието на ДМТ. Така че може би епифизата синтезира и ДМТ, и съединения, които увеличават и продължават въздействието му.

При какви условия би могла епифизата да произвежда ДМТ вместо мелатонин с неговите минимални психоактивни свойства? За да се случи това, трябва да бъдат преодолени едно или повече от следните ограничения, които обикновено не позволяват епифизата да синтезира ДМТ:

- клетъчната защитна система около жлезата;- присъствието на анти-ДМТ вещество в жлезата;- слабата активност на ензимите метилтрансферази, необ ходими за синтеза на ДМТ;- ефективното разграждане на ДМТ от ензимите моноамин- оксидази.Водещ принцип в първата вълна изследвания на ДМТ при хора е сравнението на

предизвиканите от него състояния с шизофренията. Тъкмо в този контекст учените са разглеждали четирите елемента от човешката ДМТ-система. И от тези изследвания можем да извлечем данни, които подкрепят моите предположения за възможния синтез на ДМТ в епифизата.

Наблягам на връзката между психозите и това вещество не защото смятам, че тази е единствената роля на ендогенния ДМТ, а по-скоро защото психозите са единственото естествено изменено състояние на Съзнанието, за което разполагаме с проверени данни. Убеден съм, че другите „спонтанно психеделични" състояния като предсмъртните и духовните преживявания имат подобна връзка с ендогенния ДМТ. Но такива изследвания тепърва трябва да бъдат проведени.1

Най-вероятно основният фактор, спиращ прекомерното отделяне на ДМТ от епифизата, е изключително действената защитна система на тази жлеза, разгледана в предишната глава. Най-добре познатият пример за защитата са големите затруднения, с които се сблъскваме, щом се опитаме да стимулираме синтеза на мелатонин през деня.

Общото наименование на адреналина и норадреналина (не-вротрансмитерите, които предизвикват производството на мелатонин през тъмните часове) е катехоламини. Нервните клетки, които почти докосват епифизата, отделят катехоламини, активизиращи специфични рецептори в тъканите на жлезата, и така започва синтез на мелатонин.

Но когато катехоламини, отделени от надбъбречните жлези, доближат с кръвния поток епифизата, нервните клетки около нея ги разграждат незабавно. Затова независимо от стреса или големите физически натоварвания, при които се задействат надбъбречните жлези, през деня не може да се предизвика образуване на мелатонин.

По време на изследванията това бе доказано неоспоримо. Елитни атлети бягаха в планински маратон - по-голямата част от маршрута минаваше на надморска височина над 3000 метра. Пре-мерихме концентрациите на мелатонин преди и след състезанието. За мнозина от бегачите маратонът беше едва ли не „предсмъртно" преживяване. Но съдържанието на мелатонин в кръвта им се повиши само до нормалното за нощния сън - не може да се нарече взривно действие на мозъчната химия! И все пак установихме, че е възможно да бъде преодоляна защитата на епифизата, ако стресът е достатъчно силен.2

Според учените, изучаващи мозъка, този възпиращ механизъм на епифизата съществува, защото за животното биха възникнали сериозни проблеми, ако възприеме средата си като „тъмна" денем.

Това обяснение обаче е слабовато. Едва ли отделянето на мелатонин денем е толкова „опасно", че да оправдае наличието на сложна и безупречна защитна система. Въздействието на мелатонина не е незабавно, а се проявява в продължение на часове и дни. Освен това дневната светлина на практика веднага потиска синтеза му почти до нулеви равнища и връща системата в основното й състояние, преди да са възникнали значителни вътрешни смущения. Да се замислим обаче какво би станало, ако стресът лесно задействаше епифизата да произвежда ДМТ, а не мелатонин. Това вещество води до физическа безпомощност и причинява поток от неочаквани и завладяващи зрителни и емоционални образи. Несъмнено е, че честите изблици на ДМТ биха се оказали далеч по-опасни за животното в сравнение с мелатонина.

Можем да допуснем, че синтезът на мелатонин е толкова затруднен денем, защото всеки пробив в защитната система на епифизата е недопустим за организма. Жлезата разполага с бариера пред извънредния стрес, която брани всичко зад себе си. Но в някои случаи в епифизата може да се образува ДМТ - когато се получи толкова изобилен синтез на катехоламини заради стрес, че и щитът на епифизата не издържа.

Възможно е и защитната система на епифизата да не работи нормално при психопатичните индивиди. Има сериозни косвени данни, потвърждаващи тази идея. Стресът влошава халюцинациите и маниите при психиатричните пациенти. Равнищата на ДМТ в кръвта им съответстват на силата на психозата - колкото по-изявени са симптомите, толкова повече ДМТ има. Знаем, че количествата ДМТ нарастват в кръвта на животни, подложени на стрес. Дори по-нормални концентрации на катехоламини поради стрес вероятно преодоляват недостатъчната защита на епифизата при психозите и водят до излишък от ДМТ, който на свой ред влошава симптомите на психическите заболявания.3

Друг фактор, който обикновено защитава тялото от психеде-лични количества ДМТ, синтезирани в епифизата, се намира в самата жлеза. Това е един вид малка белтъчна молекула, за пръв път открита в кръвта. Установено е, че тя потиска активността на ензимите за образуване на ДМТ. В епифизата се съдържат доста големи количества от тази молекула, която е нещо като „анти-ДМТ". Какво по-добро място за анти-ДМТ вещество, което да предотвратява потенциално опасния излишък от ДМТ, от самото място, където се произвежда - в епифизата?

Данни от изследвания на психози също обосновават това твърдение. Болни от шизофрения са получавали екстракт от епи-физа като експериментално лечение през 60-те години. Имало забележимо подобрение в симптоматиката. Възможно обяснение за този факт е, че с екстрактите са получавали допълнителни количества анти-ДМТ, който е липсвал в собствената им епифиза. Така са били в състояние да преодолеят патологично високите концентрации на ДМТ.4

Други две възможни спирачки за образуване на ДМТ в епифизата са свързани с ензимите: едните произвеждат, а другите разграждат молекулата на духа.

Изследователи са установили, че метилтрансферазите, които образуват ДМТ, са по-активни при шизофрения, отколкото в нормално състояние. Това би повишило и количествата ДМТ. Учените са търсили източника на тази ненормална ензимна активност в множество тъкани, но за съжаление не са обърнали внимание на епифизата.5

И накрая, ако системата на МАО, която обикновено унищожава ДМТ, е увредена, значи ще остават по-големи количества от веществото и ще пораждат „психеделично"-психопатични симптоми. МАО е по-малко действена при шизофрениците, отколкото при здравите доброволци. Вероятно е организмът на шизофрениците да не се прочиства достатъчно бързо от ДМТ, което би довело до прекалено големи количества, за да бъдат запазени нормалните психични функции. И в този случай изследователите са проучвали активността на МАО в няколко вида тъкани при човека, но - уви! - не са се занимавали с епифизната активност на МАО при шизофренията.

Да преминем към не толкова патологични, а по-чести и естествено възникващи изменени състояния на съзнанието, в които ДМТ от епифизата може би играе роля. Например сънуването.

Най-вероятното време за сънища е и момент, когато количествата мелатонин са най-големи, т.е. около три часа сутринта. Самият мелатонин има твърде слабо въздействие върху психиката, следователно е възможна ролята на друго вещество от епифизата, чиито концентрации нарастват успоредно с тези на мелатонина. ДМТ изпъква като кандидат. Само че никой не е проверявал ритмите в концентрациите на ДМТ през денонощието в здрави доброволци, за да се опита да ги свърже с яркостта или честотата на сънищата.

Д-р Джейс Калауей изказа предположението, че бета-карболини от епифизата може би повлияват сънищата. Неясните психични свойства на тези вещества будят известно съмнение в тази хипотеза, обаче епифизните бета-карболини, засилващи образуването на ДМТ, вероятно непряко стимулират сънищата.6

Медитацията или молитвата също могат да предизвикат силно изменени състояния на съзнанието. Синтезът на ДМТ в епифизата би могъл да е в основата на тези мистични или духовни преживявания.

Всички духовни учения предлагат твърде психеделични по характера си описания на преобразяващите личността състояния, които са цел на тези духовни практики. Ослепителна бяла светлина, срещи с ангелски и демонски създания, екстаз, излизане извън времето, небесни звуци, чувство за смърт и прераждане, връзка с могъщо и любящо присъствие, обхванало цялата дейст-вителност - тези преживявания са общи за всички вярвания. Освен това са присъщи за напълно психеделично състояние, предизвикано от ДМТ.

Как би могла медитацията да причини отделяне на ДМТ от епифизата?Няколко направления в медитацията постигат особено фино настройване на вниманието и

съзнанието, например чрез пълно съсредоточаване в дишането. Измерена с електроенцефалограма,

мозъчната активност отразява тази синхронизация. При множество изследвания е потвърдено, че опитни в медитацията хора пораждат в себе си мозъчни вълни, които са по-бавни и по-добре организирани от типичните за всекидневното съзнание. Колкото „по-дълбока" е медитацията, толкова по-бавни и силни са вълните.

Други направления допълват тези похвати с напеви, чиито думи от древни езици, вероятно притежаващи уникални духовни свойства, могат да постигнат забележителни психични въздействия. Практиката на визуализация, при която човек изгражда все по-сложни и динамични мислени образи, също може да доведе до блажени и възвишени състояния на съзнанието. В тези условия преживяването има динамично, но устойчиво качество, подобно на неподвижна вълна в река. Наглед вълната изобщо не помръдва, а водата се носи навсякъде около нея. Вълните създават присъщ единствено на тях звук или тон.

Такива вълнови явления, пораждайки звук или тон, свързан с честотата им, създават разсеяни полета на въздействие с голям обхват. Обектите, попаднали в полетата, вибрират на същата честота - явлението се нарича резонанс.

Пример за силното въздействие на резонанса е чупенето на стъкло от не особено мощен, но с определена височина звук. Стъклото резонира на същата честота като звука в околната среда. В особената структура на стъклото възникват твърде големи напрежения и то се пръска.

По подобен начин медитативните похвати, използващи звуци, гледки или свойства на психиката, могат да генерират вълни, чиито полета предизвикват резонанс в мозъка. С хилядолетията чрез проби и грешки хората са открили, че някои „свещени" думи, образи и умствени упражнения оказват точно желаното въздействие. Може би резултатите се дължат на особените полета, ге-нерирани в мозъка. Чувстваме как тялото и съзнанието ни резо-нират с тези духовни упражнения. Разбира се, епифизата също трепти на тези честоти.

В епифизата може би се появява процес на резонанс както при пръскащото се стъкло, макар че изобщо не е толкова разрушителен. Жлезата започва да „вибрира" на честоти, които отслабват многобройните бариери пред образуването на ДМТ: клетъчния щит, съдържанието на ензими и количествата анти-ДМТ. Крайният резултат е психеделичен приток от молекулата на духа в епифизата, който причинява субективните състояния на мистично осъзнаване.7

Дотук разгледахме положения, при които животът не е пряко застрашен: психози и духовни преживявания. Сега можем да се вгледаме в драматичните случаи, които почти винаги са съпро-водени от психеделични субективни реалности: раждане, предсмъртни състояния и смърт.

Това са крайните състояния на стрес. Жизнената сила прави всичко възможно да поддържа своето борещо се на ръба на оцеляването вместилище. В такива моменти се освобождават огромни количества хормони, свързани със стреса, включително стимулиращите епифизата катехоламини - адреналин и норадреналин.

Да започнем с процеса на раждане. Ако майката не е под упой-ка, преживяването за нея е извънредно психеделично. А какво да кажем за новороденото! Знаем, че в новородени лабораторни животни е установено наличие на ДМТ. Няма причина да смятаме, че не е така и в човешките бебета. Никой обаче не е проверявал досега има ли ДМТ в тях или майките им по време на раждането.

При нормално вагинално раждане се отделя изобилие от катехоламини. Силният приток на тези стресови хормони към епифизите на майката и плода може би е достатъчен да преодолее защитната система на жлезите и да отключи синтеза на ДМТ. Когато майката е под упойка, количествата катехоламини са по-малки, а при раждане с цезарово сечение още по-оскъдни. Следователно е вероятно епифизите на майката и плода да отделят по-малко ДМТ, ако това изобщо се случва.

Високите концентрации на ДМТ при раждането биха обяснили един общоприет възглед в психеделичната психотерапия. Според д-р Станислав Гроф, чийто опит в използването на ЛСД при терапията няма равен на себе си, до голяма степен процесите по време на психеделичен терапевтичен сеанс са повторно проиграване на раждането. Той е открил, че родените с цезарово сечение имат по-слаба способност да се „потопят" при психеде-лична терапия, отколкото родените вагинално.8

Вероятно за пълното „потапяне" в каквото и да е преживяване със силни емоции в зрялата си възраст имаме нужда от възможността да се опрем сигурно и безопасно на първия си естествено протекъл „сеанс с голяма доза ДМТ", съпровождащ раждането. Иначе изпадането в такива необичайни и неочаквани състояния ни запраща в напълно непознати преживявания, ние губим ори-ентация и се плашим.

Огромно отприщване на стресови хормони бележи и предсмъртните преживявания. В повечето източници те са описани като мистични и психеделични. Може би и в такива моменти защитните механизми на епифизата са блокирани и се включват пасивни дотогава механизми за синтез на ДМТ.

Твърде малко знаем за физиологията и на самата смърт. Какво се случва с нашите тела, мозъци и съзнания, когато умрем? Колко продължителен е процесът? Свършва ли със спирането на дишането? Има ли основателна причина в строгите правила кога да местим или погребваме мъртъвците, наложени от различните вярвания? Защо са толкова загрижени да не смутят остатъчното съзнание?

Налага се да обмислим влиянието на разлагащата се тъкан на епифизата върху съзнанието и в предсмъртните състояния, и след смъртта. Може би тя продължава да отделя ДМТ в продължение на часове и въздейства върху мъждукащото остатъчно съзнание. И макар че енцефалограмите не отчитат вълни в „мъртвия" мозък, кой знае какво е вътрешното психично състояние през това време?

И накрая върху епифизата могат да въздействат психеделични дроги, като използват нея и отделянето на ДМТ в ролята на посредник. По епифизата има рецептори за ЛСД, а мескалинът повишава съдържанието на серотонин в нея. Бета-карболините ускоряват синтеза на мелатонин и продължават въздействието на ДМТ, който пък на свой ред е най-мощното от няколко психеделични вещества, стимулиращи производството на мелатонин в жлезата.

Това, че ДМТ стимулира образуването на собствените си, възможни градивни елементи, е подобно на разпалването на огън - от пламъчето на кибритената клечка се разгарят буйни пламъци. Клечката подпалва късчета хартия, от тях се запалват съчки, после клони и вече имаме изгарящ огън. Така и обсъдените досега различни условия, благоприятни за отделянето на ендогенен ДМТ, може би започват със съвсем малки количества ново вещество. Тези условия биха могли да започнат процеса, като повишат съдържанието на необходимите прекурсори. И накрая настъпва „точката на запалване" за пълен психеделичен изблик на ДМТ от епифизата. Психеделичният „огън" угасва, след като е изчерпал запаса от материали за поддържането му.

Тази „хипотеза за ДМТ-функцията на епифизата" ни позволява да запълним някои пролуки, оставени от хипотезата, свързваща жлезата само с мелатонина.

Вече разгледах въпроса защо епифизата има толкова мощна защитна система срещу стрес. Хипотезата за мелатонина не дава задоволителен отговор. Хипотезата за ДМТ обаче дава далеч по-обосновано обяснение. Тялото толкова безмилостно брани епифизата, за да не изпадаме в безпомощни състояния, ако при всеки стрес биха се отделяли психеделични количества ДМТ.

Хипотезата за мелатонина оставя като нерешена загадка и особеното място на епифизата, която дори не се състои от мозъчна тъкан. Защо след формирането си от специализирани клетки в небцето тази жлеза се премества в средата на мозъка? Там тя почти докосва възлите за предаване на зрителни и слухови сетивни данни. Около нея са центровете на емоциите в лимбичната система, освен това разположението й дава възможност да отделя почти мигновено своите продукти в гръбначномозъчната течност.

По традиция се смята, че мястото на епифизата е такова, за да реагира най-добре на промените в осветеността на околната среда. Само че пътят на информацията от очите до жлезата е учудващо заобиколен. Нервните пътища, свързващи очите с жлезата, дори излизат от главата и минават през шията, за да се върнат накрая при епифизата дълбоко в черепа. Жлезата можеше да се намира и в шията или в горния край на гръбнака, за да отделя в кръвта мела-тонин като сигнал за животното колко светло е наоколо.

Възможно е да се допусне, че разположението на епифизата е необходимо, за да въздейства мелатонинът най-добре на близките важни центрове в мозъка, например хипофизата, които регулират функциите на размножаването. Това обаче всъщност не изисква епифизата да се намира дълбоко в мозъка. И мелатонинът, отделен в кръвта от друго място, ще свърши същата работа, както в случая със секретите от надбъбречните жлези.

Може би мелатонинът трябва да навлиза незабавно в гръбнач-номозъчната течност и затова се отделя от горния край на съдържащ течността вентрикул. Но епифизата отделя мелатонин непрекъснато часове наред, а въздействието му трае дни и дори седмици. Хормон с такива свойства няма нужда от достъп до гръбначномозъчната течност.

И накрая да напомня, че влиянието на мелатонина върху психиката е незначително. То също не налага пряк достъп до колику-лите и лимбичната система - структурите дълбоко в мозъка, които регулират възприятията и чувствата. Следователно не е необходимо епифизата да е по средата на мозъка, ако трябва само да осигурява функциите на мелатонина в нашия живот.

Но ако тази жлеза синтезира ДМТ, ясно е защо заема такава стратегическа позиция. Отделянето на това вещество направо в зрителните, слуховите и емоционалните центрове, които епифизата почти докосва, би оказало силно влияние върху психичните ни преживявания. Ще виждаме, чуваме, чувстваме и мислим по начини, които е немислимо да си представим във връзка с мелатонина.

Поради необикновено краткото си съществуване - броени минути, ДМТ има нужда от съвсем къси разстояния, т.е. няколко милиметра между епифизата и важните структури в мозъка. Пренася го направо гръбначномозъчната течност, без да навлиза преди това в кръвообращението.

Тези заключения успешно премахват и един основен довод срещу теорията, свързваща ДМТ с психозите: липсата на разлики в съдържанието на веществото в кръвта на нормални доброволци и пациенти с психози. Вече ни става ясно, че концентрациите на ДМТ в кръвта от вените на предмишницата едва ли имат нещо общо с влиянието му върху конкретни области в мозъка, където веществото се разгражда с почти същата бързина, с която се отделя.

Така се връщаме към идеята, че разлагащата се тъкан на епифизата въздейства върху остатъчното съзнание след смъртта. Ако по това време ДМТ попада направо в гръбначномозъчната течност, простата дифузия е достатъчна, за да стигне отново до сетивните и емоционалните центрове. Не е необходимо работещо сърце.

Стигаме и до анализа на изводите от двете противоположни нагласи за основната роля на епифизата при хората.

В предишната глава описах как тази жлеза чрез отделянето на мелатонин потиска размножителните функции. В тази глава изказвам хипотезата, че ДМТ открива на съзнанието ни достъп до завладяващи психеделични преживявания. В епифизата забелязваме динамично противопоставяне между двете й възможни роли - духовната и сексуалната.

- Интересно е да отбележим, че според немалко религиозни уче ния сексуалното въздържание е необходимо за постигането на по-висши духовни състояния, тъй като при сексуалната актив ност се изразходва енергията, необходима за пълноценното духовно развитие. Човек избира или живота на плътта, или живота . На духа. И все пак сексуалното въздържание е несъвместимо с възпроизводството, което пък влиза в конфликт с отказа от секс, за да бъде постигнато възможно най-цялостно развитие на духа.

Вероятно конфликтът се разиграва на биологично равнище в епифизата. Скъпоценните ресурси на организма могат да бъдат използвани или при синтез на важния за размножаването мелато-нин, или при образуване на незаменимия за духа ДМТ - хормона на тъмнината или веществото на вътрешното просветление.

Само че това противопоставяне може би е по-скоро привидно, отколкото действително. Да си представим и вероятността, че отделянето на ДМТ от епифизата е пътят към сексуалния екстаз и е предизвикано от голямото физическо напрежение и силните емоции при половия акт. Случва се и оргазмът да има пси-хеделични характеристики. Всъщност извънредно приятните преживявания при предизвикано от секса отделяне на ДМТ може и да са сред основните фактори, мотивиращи действията, насочени към продължение на вида.

Привържениците на тантрическото учение се опитват да вземат най-доброто и от двата свята - на плътта и на духа. Това духовно учение се съобразява с факта, че сексуалната възбуда и оргазмът водят до напрегнати състояния на екстаз, затова използва половия акт като медитативен похват. Чрез съчетанието от секс и медитация практикуващите тантра постигат състояния, които са недостъпни при тези действия поотделно. Отделянето на ДМТ от епифизата, стимулирано и от дълбоката медитация, и от бурния секс, може би причинява особено силни психеделични въздействия.

Има и трети елемент, който свързва размножаването и висшите състояния на съзнанието - енергийната матрица, в която се състезават противоречивите роли на епифизата. Това е духът или жизнената сила.

Трудно е да въведеш идеята за „дух" във всяка научна дискусия. По-трудно е обаче да не го направиш, когато изучаваните явления просто го налагат. За да вникнем по-задълбочено във въпросите, възникващи от разгледаните дотук данни, длъжни сме да се занимаем и с този проблем.

Какво определение да дадем за духа?Сравнете живота и смъртта. В един миг мислим, движим се, усещаме. Клетките се делят и

заменят умрелите с нови в черния дроб, кожата, сърцето. В друг миг вече не дишаме, сърцето ни е спряло. В какво е разликата? Какво е изчезнало, а допреди малко е присъствало?

Има нещо, което ни „оживява", докато е съчетано с телата ни. Когато присъства в материята, то се проявява чрез движение и топлина. В мозъка дава способността за възприемане и се преобразува в съзнание, в мисли, чувства и възприятия. Когато го няма, светлината гасне, движението замира.

Макар и да не е „личен", духът, т.е. жизнената сила, има свое „минало", свързано с нашата конкретна цялост от оживена материя. Той е преживявал заедно с нас, макар по същността си да е останал непроменен от събитията. Неговото движение е пораждало конкретни полета на въздействие с тоновете или звуците, които е генерирал чрез психичната и телесната ни активност. Когато тялото отслабне прекалено, за да го задържи, той си отива. Някаква част от силата се пренася другаде в материята, друга част остава в околните полета. Конкретните полета, създадени чрез единението му с тялото, обаче се запазват известно време, преди да се разпаднат. Колкото по-силно е полето или тонът, толкова по-дълго затихва.

Една от главните причини за моя изострен интерес към епифизата е нейната функция в живота на духа. Значението и скритите й възможности ми се разкриха, когато бях студент по меди-, цина в средата на 70-те години и научих за смайващото съвпаде-, ние, свързано с епифизата и будисткия възглед за прераждането. Каквото и да кажа, няма да преувелича разтърсващата сила на това откритие за мен, което ме въодушеви, за да търся духовната роля на епифизата, а в нея - молекулата на духа.

Вече знаех, че според тибетската „Книга на мъртвите" минават 49 дни, преди душата на наскоро починал човек да се „превъплъти". С други думи, минават седем седмици от момента на смъртта на един човек до „прераждането" на жизнената сила в нейното следващо тяло. Спомням си съвсем ясно как по гърба ми плъзнаха студени тръпки, когато прочетох в учебника, че същият интервал от 49 дни бележи два повратни момента в развитието на човешкия зародиш. Седем седмици след зачатието започва да се различава епифизата. Това е и моментът, когато се появяват признаците за мъжкия или женския пол на плода. Следователно 49 дни са необходими и за прераждането на душата, и за появата на епифизата, и за половата диференциация при човека.

Бях само на 23 години, когато открих съвпадението. Тогава още не знаех какви изводи да направя от него. Не знам и до ден днешен. Дори съм длъжен да напомня, че необоснованите заклю-чения, търсещи връзки между далечни по същността си явления и опиращи се единствено на съвпадения във времето, могат да се окажат толкова изкривена представа за действителността, кол-кото и старото „учение за съответствията" в билкарството - свойствата на растението уж зависели от формата му и нейните прилики с човешките органи. Билката прилича на сърце, значи е полезна за сърцето.

Наглед предлаганите от мен хипотези са едва ли не „учение за времевите съответствия". Щом будистките текстове и ембриологията на човека твърдят, че за различни процеси са необходими 49 дни, тези процеси непременно са свързани. Подобна връзка е доста уязвима от гледна точка на логиката, колкото и да е привлекателна интуитивно.

По какъв начин анатомичното развитие на епифизата и на половите органи 49 дни след зачатието би могло да включва духовната или жизнената сила?

Ако се съди по предсмъртните преживявания, по време на смъртта има рязка промяна в съзнанието, което престава да се отъждествява с тялото. Отделеният от епифизата ДМТ може да тласне към подобно състояние. Всички описани досега фактори

се съчетават в последния изблик на ДМТ: огромното количество катехоламини, намаленото разграждане и засиленият синтез на ДМТ, снижаването на количествата анти-ДМТ и разлагането на тъканта на епифизата. Тоест - може да се окаже, че при настъпването на смъртта епифизата е най-дейният орган в тялото. В такъв случай допустимо ли е да твърдим, че жизнената сила напуска тялото през нея?

Последиците от този взрив на ДМТ за съзнанието в умиращия мозък е отдръпването на завесите, скриващи дотогава онова, което тибетските будисти наричат „бардо" - състоянията между този живот и следващия. ДМТ открива за вътрешния ни усет тези междинни състояния с безбройните им видения, мисли, звуци и чувства. Тялото става напълно безжизнено, а съзнанието се освобождава от него и съществува като поле сред множеството полета на околните неща.

Тогава молекулата на духа вече е изчерпала своята полезност като водач към тези светове. Пренесла ни е на другия бряг и зависим само от себе си. През следващите 49 дни напрягаме своята воля или желание, за да преобразуваме уникалния отпечатък на живота си, натрупания опит, спомени, навици, склонности и чувства от завършилия живот. Щом приключи това съзнателно пре-

мисляне на личната история, то води към сливане на полетата с околните. Сякаш е звъннала камбана - отначало звукът е силен, постепенно се слива със звуковия фон и накрая затихва.

А каквото е останало, се слива със следващата материална форма на живот - най-подходящата да бъде продължено онова, което не е стигнало до завършек в предишния живот.

При хората тези неизчерпани склонности и недовършени дела могат да навлязат в зародиша едва когато той е „готов". Подготовката може би обхваща 49 дни и може би се проявява в оформянето на епифизата, способна да синтезира ДМТ. Вероятно тази жлеза действа като антена или гръмоотвод, привличащ душата. А половата диференциация на мъжки или женски индивид, случваща се в същия момент, дава биологичната рамка, в която жизнената сила вече може да се осъществи.

Движението на тази енергия - преминаването на остатъчната жизнена сила от миналото в настоящето, през епифизата в зародиша, може би е първият (и най-първичният) изблик на ДМТ. Това е зараждането на съзнанието, на психиката, на саморазли-чаването като отделна биологична и полова цялост. Ослепителната светлина на ДМТ, отделен от епифизата в развиващия се мозък, бележи прекрачването на този праг.

Преди преломния 49-и ден плодът може би е само материално, а не материално-духовно същество. Имаме ли основания да смятаме, че след седем седмици зародишът е отделна, надарена с разум, значи и с дух, цялост?

В тази глава изказвам предположението, че естествено настъпващите изменени състояния на съзнанието се дължат на големите количества ДМТ, произведен от епифизата. Но какво се случва, ако някой няма епифиза, защото е унищожена от тумор или инсулт? Този човек има ли същия достъп до преживяванията на съзнанието, причинени от ендогенен ДМТ, както хората със здрава епифиза?

Ензимите и прекурсорите в тази жлеза се намират и другаде в тялото, но високите им концентрации и забележително удобното разположение на епифизата я правят идеалния източник за молекулата на духа. Белите дробове, черният дроб, кръвта, очите и мозъкът също притежават необходимите съставки за синтез на ДМТ. Изследователите дори си разменят от години една шега за шизофренията като заболяване на белите дробове, защото в тях има големи количества от ензимите, служещи за образуването на ДМТ. И изброените органи биха могли да произвеждат веществото, ако съществува същото съчетание от условия, което би стимулирало епифизата да го прави.

Колкото и дръзки да са тези теории, аз бях убеден, че те подлежат на проверка с традиционните научни методи: планиране на експерименти, анализ на данните въз основа на извършените стъпка по стъпка проучвания. Затова следващият етап в изграждането на моите предположения беше установяването на факта дали ДМТ, даден на хора, възпроизвежда същите особености на преживяванията. Ако внесеният отвън в организма ДМТ има подобно въздействие като предполагаемото за ендогенния - например предсмъртните и мистичните състояния, основата за мо-ите хипотези щеше да стане далеч по-здрава. Необходимо бе да намеря път към извършване на изследвания с ДМТ при хора.

Аз обаче изучавах мелатонина, а психичното въздействие на този хормон от епифизата почти по нищо не наподобява ДМТ. Струваше ми се безсмислено да дълбая още във физиологията на мелатонина.

Моя статия за неблагоприятните реакции към психеделични-те вещества — написах я, докато се занимавах с мелатонина, привлече вниманието на Рик Доблин, който неуморно събира средства и пропагандира изследванията на психеделичните дроги. Той ме покани на конференция през 1985 г., където се срещнах със светилата в психеделичните изследвания. Представители на различни научни дисциплини се събраха, за да обсъдят какво означават и какви перспективи предлагат психеделичните преживявания. Тези колеги ми дадоха подкрепа, вдъхновение, безценен опит и особено важна информация. Улесниха ме безмерно да си представя далеч по-ясно как би могъл да се проведе изследователски проект с психеделична дрога.

Глен Пийк, моят наставник в УНМ, почина внезапно в снежната Коледа на 1987 г., когато се връщал от сутрешния си крос. Натъжен и потиснат, аз се разколебах още повече за бъдещите си научни начинания. Имаше разминаване между „утвърдените" направления и личните ми стремежи. Изследвах мелатонина, а се интересувах от психеделични вещества. Преждевременната смърт на Глен ускори решението ми. По време на възпоменателната служба си спомних един откровен съвет от него: „Като изследовател трябва да вършиш онова, което наистина искаш. На кого му пука какво ще си помислят околните?"

Реших да прекратя заниманията си с мелатонина и да се посветя на проекта с ДМТ. Обсъдих идеите си с ръководителите на структурите в университета, които подкрепяха моите експерименти с

мелатонин. Всички смятаха, че в тази промяна има сериозен, но оправдан риск. До един бяха готови да подкрепят проект за изследване на психеделичното, „щом наистина искаш да се занимаваш с това".

Годините на подготовка завършиха. Настъпи моментът „сега или никога". Беше 1988 година.

ВТОРА ЧАСТЗАМИСЪЛ И СБЪДВАНЕ89-001В тази глава ще се съсредоточа върху научното предложение за провеждане на изследването. В

следващата ще опиша лабиринта от комисии и управления, през които трябваше да мине молбата за разрешение.

Комисията по етика в Университета на Ню Мексико разглежда всеки проект, в който като обекти участват хора. На молбите се поставя номер - първите цифри отбелязват годината, следващите три - нередността на подаването им. Моята молба получи номер 89-001.

Първото изречение, което писах и преписвах в края на 1988 г. в стремежа си да намеря безупречно начало, гласеше: „Този проект има за цел да даде началото на нов етап в изучаването на психобиологията на триптаминов халюциноген, употребяван като наркотик – N,N-диметилтриптамин (ДМТ), който също е и ендогенен халюциноген."

Минаха почти две години, преди на 15 ноември 1990 г. Управлението по храните и лекарствата на САЩ (УХЛ) да ми изпрати следното писмо: „Завършихме разглеждането на вашата молба... и стигнахме до заключението, че е достатъчно безопасно да проведете предложеното от вас изследване."

Вече имах известен опит с трудностите при даването на дрога, с която хората злоупотребяват. Няколко години.преди решението да се занимавам с ДМТ, бях подал молба до УХЛ, отнасяща се до работата с М Д М А, чието популярно име е „Екстази" -стимулант с умерено психеделично въздействие.

В началото на 80-те години някои психотерапевти даваха тази дрога на пациентите си като помощно средство в лечението. Тогава не беше незаконно, а терапевтите и психолозите установиха, че веществото е по-надеждно и лесно за прилагане от ЛСД. За техен ужас обаче това „лекарство-чудо" стана широко употребявано в студентските среди досущ като ЛСД. Управлението за контрол над наркотичните вещества (УКНВ) го включи в най-строгия си ограничителен списък през 1985 г.

Почти всички терапевти, прилагали дотогава МДМА, се опитаха да убедят УКНВ да преразгледа решението си. Аз тръгнах по друг път и поисках разрешение да работя с веществото в рамките на новия му правен статут.

Подадох молбата в УКНВ през 1986 г. Предлагах да давам МДМА на доброволци, за да установя психичните и физиологичните му последствия. Получих стандартното им писмо с раз-решение да започна, ако в следващите 30 дни не ми изпратят друго съобщение. Но в УКНВ бяха точни като часовников механизъм и на двадесет и деветия ден узнах, че още не мога да се заема с проекта. Скоро поясниха в подробно писмо своята загриженост за невротоксичното въздействие на МДМА. Не можеха да ми кажат кога ще разполагат с достатъчно информация, за да получа разрешение. Молбата ми си остана в архивите на УКНВ и аз се убедих, че тази голяма организация е твърде консервативна. Такава й е работата. Това ми бе напомнено в неофициален разговор с д-р Л., директор на отдела, който бе разгледал моята молба за МДМА.

След години, когато бях насред изследването с ДМТ, от УКНВ ми изпратиха запитване дали имам нещо против да изтегля молбата си за работа с МДМА. Така беше най-благоразумно и аз се съгласих.

В случая с ДМТ обаче ме подкрепяше и съветваше д-р Да-ниъл Фрийдмън.Запознах се с него през 1987 г. на една от многото научни конференции, които бях започнал да

посещавам. Участието в такива срещи и създаването на контакти в научната общност е задължителен ритуал в кариерата на изследователя. По онова време д-р Фрийдмън беше най-влиятелният човек в американската психиатрия. Започнал е кариерата си в катедрата по психиатрия на Йейлския университет, като изучавал въздействието на ЛСД върху лабораторни животни. По-късно е завеждащ катедрата по психиатрия в Чикагския университет. А по времето, когато го срещнах за пръв път, вече беше професор по психиатрия в Калифорнийския университет, Лос Анджилис. Тогава беше и президент на Американското дружество по психиатрия, както и на всяка по-голяма организация по биологична психиатрия.

Вместо да заеме държавен пост в здравеопазването, той предпочиташе да оказва влиянието си като редактор на най-уважаваното академично списание „Архиви на общата психиатрия". За него беше всекидневие да дава тласък или да спира кариерните на отделни учени, като приема или отхвърля някои от хилядите статии, които авторите неспирно изпращаха в редакцията на списанието.

Фрийдмън бе обучавал десетки от най-видните изследовате-' ли в академичните среди и в промишлеността. Обаждаше се посред нощ на когото му хрумне, ако искаше да обсъди най-новите научни идеи или политически обрати. Притежаваше неизчерпаема жизненост и сякаш нямаше нужда от сън. Пушеше цигари една след друга и пиеше стъписващи количества кафе. Симпатичен и Добродушен, той можеше да избухне най-неочаквано, ако някой пробудеше гнева му.

Според мен неговата статия от 1968 г. „За употребата и злоупотребата с ЛСД" е основополагащ научен труд.1 Възхищавах се на безкомпромисния му, но и непредубеден подход към клиничните изследвания с психеделични вещества. През 50-те години е работил с психиатрични пациенти, на които е давал ЛСД, но определено предпочиташе опитите с животни. Неговите ранни трудове по психофармакология на ЛСД при животни полагат основата на по-нататъшните лабораторни проучвания за ролята на серотонина във въздействието на психеделичните дроги. Освен това е давал показания през 1966 г. пред комисията на Сената, ръководена от Робърт Кенеди, предопределила съдбата на тези дроги, поставяйки ги под най-строги ограничения.

С наставленията на д-р Фрийдмън написах предложение за изследване на ДМТ за реакциите към различните дози. Постарах се да изглежда просто, разумно и осъществимо, съдържаше четири конкретни задачи:

- подбор на доброволци измежду „хора, имащи опит с халю- циногените, но без здравни или социални проблеми";

- разработване на метод за измерване съдържанието на ДМТ в кръвта;- създаване на нова таблица за оценка на впечатленията, за да бъде изяснено въздействието на

ДМТ;- описание на психичните и физиологичните реакции към раз лични дози ДМТ.Обобщих накратко историята на психеделичните дроги в академичната психиатрия и изтъкнах,

че докато изследванията с животни продължават, изследванията с хора изостават далеч назад. А с психеделичните вещества продължава да се злоупотребява масово, затова изясняването на въздействието им са необходимост в общественото здравеопазване.

Изброих вече проведените проучвания на ДМТ, както и свойствата му, които го правят най-подходящ за възобновяването на изследванията с психеделични дроги при хора. Подчертах една от причините да избера ДМТ - факта, че малцина дори са чували за него. Ако новината за моето изследване стигнеше до медиите, нямаше да се вдигне шум както по повод на ЛСД.

Припомних и че още не е открит по-вероятен шизотоксин от ДМТ. Изследователи създават нови лекарства срещу психични заболявания, блокиращи същите рецептори за серотонин, които и психеделичните дроги активизират. Тоест колкото повече научим за ДМТ, с толкова повече данни ще разполагаме и за нарушенията на психичното здраве.

Подчертах, че краткотрайното въздействие на ДМТ го прави по-лесен за прилагане от дрогите с дълготрайно влияние върху организма, особено в потискащата обстановка на болнична среда.

И накрая, вече бе доказано, че ДМТ е безопасен в изследванията с хора, преди всичко от д-р Шара.

След този увод стигнах до теоретичната основа за изследването на ДМТ - биомедицинския модел. Психофармакологията е установила неопровержимо, че психеделичните дроги, включително ДМТ, активизират много от мозъчните рецептори, с които се свързва серотонинът. От работата с животни имаше натрупани подробни данни за конкретните типове рецептори. Имах намерение да се опра на тези данни и да установя дали те важат и при хората.

Най-важните биологични променливи щяха да бъдат невро-ендокринни по природата си. Невроендокринологията се занимава с влиянието на дрогите върху хормоните чрез първоначално стимулиране на определени области в мозъка. Например активизирането на конкретни рецептори за серотонин в мозъка повишава съдържанието в кръвта на отделни хормони от хипофизата като хормона на растежа, пролактина и бета-ендорфина.

Освен това рецепторите за серотонин регулират пулса, кръвното налягане, телесната температура и размера на зениците. Щях да измервам и тези параметри, за да се опитам да съставя подробно описание на признаците за активизиране на рецепторите за серотонин под въздействие на ДМТ - обективни числени данни.

Бях убеден, че трябва да подбера само хора, натрупали опит в употребата на психеделични дроги. Такива доброволци можеха да опишат по-добре въздействието на веществото. А и при тях намаляваше вероятността да изпаднат в паника при крайно силни последствия от ДМТ, които може би щяха да ги объркат още повече в строгата обстановка на центъра за клинични изследвания. Трябваше да се съобразявам и с вероятността за житейски неприятности - исках да се опазя от съдебни дела, в които ищците ще твърдят, че са започнали да употребяват психеделични дроги заради участието си в изследването.

От доброволците се изискваше да са интегрирани в обществото, иначе казано - да работят или да учат, както и да имат здрави семейства. Исках да съм сигурен, че достатъчно устойчиво са стъпили на земята, за да се справят с трудните преживявания при изследването, както и да имат подкрепа извън изследователския екип между сеансите.

Предвиждах бдителен медицински и психологически надзор над доброволците. Жените не биваше да са бременни или да забременяват по време на изследването. Щяхме да вземаме урина преди всеки сеанс, за да проверяваме за употреба на други наркотици.2

В своя обзор за дотогавашните методи в оценяването на психеделичното въздействие стигах до заключението, че всички предишни въпросници са се опирали на предпоставката, че то непременно е неприятно и психопатично. Нова скала, съставена без предубеждения въз основа на реакциите у хора, които харесват психеделични дроги, би дала възможност за по-многостранно разглеждане на това въздействие. Предлагах да разговарям с колкото се може повече хора, които употребяват ДМТ за удоволствие. От тях щях да получа обща представа за въздействието му, за да съставя новата скала. С напредъка на изследването можех да внасям подходящи промени във въпросниците.

Налагаше се да приложа и метод за измерване на количествата ДМТ в кръвта. Вече съществуваха няколко, от които да избираме.

Пресметнах, че 12 доброволци са достатъчни, за да се проявят статистически значими разлики между дози ДМТ и пасивно плацебо - солен разтвор. При почти всички изследвания за реакции към ново лекарство на доброволците се дават голяма доза, малка доза и една-две междинни дози, за да бъде описан целият спектър от влияния на веществото. Реших, че на всеки доброволец в изследването ще бъдат давани плацебо и четири вида дози ДМТ - голяма, малка и две междинни.

Доброволците щяха да получават различните дози в разбъркан ред и с двойно обективиране. Д-р Клифърд Куолс, специалистът по биостатистика в Центъра по общи клинични изследвания на УНМ, състави с компютър случайна поредност от необходимите дози, сложи листа в запечатан плик и го предаде на аптеката, където никой друг нямаше да го види. А двойното обективиране означаваше, че нито доброволците, нито аз щяхме да знаем каква доза ще получи конкретният доброволец в конкретния ден. Единствено завеждащият аптеката разполагаше със списъка.

Целта на двойното обективиране е да се намали изкривяването на резултатите поради предварителни очаквания. В първа глава вече отбелязах колко могъщо може да бъде влиянието на нагласите върху въздействието на лекарствата.

А преди навлизането в сложното изследване с двойно обективиране най-добре беше доброволците да получат по две „неообективирани" дози ДМТ. Въвеждащата малка доза от 0,05 мг/кг щеше да даде възможност на хората да свикнат с характера на ,Изследването, без силното въздействие да ги обърка. След това голямата доза от 0,4 мг/кг би им позволила да изпитат най-силна-интоксикация, която биха преживели в който и да е сеанс с двойно обективиране. Нарекохме я калибрираща доза. Иначе н Някой би могъл да се откаже насред изследването от страх, че ще получи и още по-висока доза. Така доброволците имаха избор да напуснат изследването, преди да зависим от тях за събраните данни. Събираха се общо шест дози ДМТ - две необективирани и четири двойно обективирани.

И ние щяхме да прилагаме плацебо както при всички изпитания на нови лекарства. Това още повече помага да бъде премахнато влиянието на предварителните нагласи. Повечето хора си представят плацебото като пасивно вещество, което ние наричаме с по-точния термин „пасивно плацебо". Захарните таблети са най-добре познатият пример. В нашето изследване пасивното плацебо беше солен разтвор.

От практическа гледна точка обаче е извънредно трудно да се запазят контролираните с плацебо и двойно обективиране изследвания наистина „двойно обективирани". Въздействието на активните вещества несъмнено не прилича изобщо на въздействието на солен разтвор или захар, така че и доброволците, и изследователският екип почти веднага откриват разликата.

Но в това първо изследване на реакциите към ДМТ искахме да използваме плацебо, за да проверим дали доброволците ще установят разлика между най-малката доза и пълната липса на веществото. Затова имаше полза от сеансите с плацебо.3

Дори тази схема имаше немалко недостатъци. Доброволците обикновено се притесняваха много преди първата доза с двойно обективиране. Днес ли щяха да получат разтърсващата голяма доза? Или можеха да се отпуснат? Ако при първите сеанси с двойно обективиране не получеха голяма доза, напрежението у тях нарастваше за разлика от онези, които преживяваха голямата доза още първия път. И макар че случайното подреждане на дозите при всеки конкретен доброволец статистически отстраняваше този фактор в общите резултати, то си имаше сериозна човешка цена.

Предвиждах и как да се справим с неблагоприятни психични и физиологични реакции. Първият похват при изпадане в паника трябваше да е опит за упокояване с подкрепа и съчувствие. Ако това не помогнеше, щяхме да имаме на разположение лек транк-вилизатор от рода на „Валиум", а в краен случай и по-силен като „Торазин". Бяхме готови и да инжектираме венозно антихистаминов препарат при алергични реакции. При прекалено високо кръвно налягане - таблети нитроглицерин под езика, както при хората със сърдечни проблеми.

Бях убеден, че ако хората са психично здрави, добре подготвени и под постоянно наблюдение преди и по време на преживяването, както и след него, вероятността за нежелани психиатрични последствия е извънредно ниска.

Така стигнах до най-трудните моменти - да убедя всички, които отговаряха за контрола и финансирането на подобен проект, че той е безопасен, струва си да бъде осъществен и заслужава да дадат пари за него.

ЛабиринтътВ САЩ е в сила Закон за контролираните вещества, приет през 1970 г., чиято цел е да предпази

обществото от потенциално опасни наркотици. Освен това законът е и пречка за достъпа на научната общност до тези дроги. Той изгражда лабиринта, през който задължително преминава всеки, пожелал да изследва въздействието на психеделични вещества при хората.

Законът поставя всички дроги в „списъци" в зависимост от „възможностите за вредна злоупотреба", „установеното до момента медицинско приложение" и „безопасността на прилагане под лекарски контрол". Веществата в Списък са под най-строги ограничения - „най-висока вреда при злоупотреба, липса на медицинско приложение и опасни дори под лекарски контрол". Въпреки възраженията на десетки видни изследователи в психиатрията, сред които и д-р Даниъл Фрийдмън, Конгресът постави ЛСД и всички останали психеделични дроги в Списък I.

В случая с голямата вреда от психеделичните дроги законодателите не отбелязват неподатливото на контрол пристрастяване, присъщо за наркотици като хероина и кокаина. Психеделичните вещества не причиняват зависимост или абстинентен синдром. Едно от отличителните им свойства е липсата на дълготрайни последствия дори след три-четири дози дневно, както и възможността за отказ от тях без абстинентна криза. Само че тяхното въздействие е твърде разстройващо и понякога осакатява психиката. Именно поради това Конгресът решана, че е необходим най-строг контрол над психеделичните дроги.

Учените, провеждали клинични изследвания през 50-те и 60-те години, са признавали и обикновено са се съобразявали с особените опасности, скрити в ЛСД и другите психеделични веще-ства. Така те са успявали да предотвратят всякакви неблагоприятни реакции към тези дроги. Но безогледната им употреба в обществото, както и широко разгласените от медиите нарушения на научните принципи, допуснати от Лиъри и колегите му в Хар-вард, са предизвикали очаквано противодействие. За да спре масовата злоупотреба, Конгресът преувеличава вредните им свойства за сметка на полезните или неутралните. От „безопасни под лекарски контрол", на другия ден вече са обявени за опасни. „Медицинското приложение" в научните изследвания и като помощно средство в психотерапията твърде бързо се превръща в „без установено до момента медицинско приложение".

Ето в каква черна дупка надникнах, когато се подготвях да избутам предложението си за ДМТ през системата за контрол и регулиране.

Процесът започна през декември 1988 г. През следващите две години записвах в дневник всеки телефонен разговор, писмо, среща, факс и обсъждане, свързани с протокол 89-001. Веднага след като получих разрешение за изследването, обобщих най-съществената информация от бележките си и написах статия от рода на „Ами ако утре ме прегази автобус?". Беше важно и други да знаят как да се

промъкнат през лабиринта. Оказа се, че е възможно, затова начертах „карта". Поне тя щеше да остане, ако проектът с ДМТ се провалеше.1

Първите пазители на това законово царство бяха две комисии в Университета на Ню Мексико - Научната комисия на изследователския център и Комисията по етика в изследванията на хора. Научната комисия естествено се занимаваше с научната обоснованост на моя проект. Членовете й предложиха различни подобрения. Те решаваха дали да го допуснат в изследователския център и дали да отпуснат средства за многото анализи на кръвни проби, от които се нуждаех. Комисията по етика преценяваше доколко е безопасен и дали в документа за осведомено съгласие са посочени ясно същността на изследването и произтичащите от него рискове.

Документът за осведомено съгласие е неотменна част от изследванията с участие на хора. В него изследователят описва целите на проекта. Посочено е точно и с изтощителни подробности какво може да очаква участникът. Изброени са потенциалните рискове и ползи от участието, ясно е изтъкнато как изследователският екип ще се справя с опасностите и има задължение доброволците да бъдат лекувани безплатно от всички неблагоприятни последствия. Документът напомня, че участието е напълно доброволно. Участникът може да се откаже по всяко време, по каквато и да е причина, без да му бъдат предявени претенции или да му бъде отказано лечение. Ако участникът смята, че с него са се отнесли некоректно, посочени са имената, длъжностите и телефонните номера на хората, на които би могъл да се оплаче.

Започнах и общуването си с двете федерални управления на САЩ, които бяха последните и далеч по-страшни препятствия.

Първото беше Управлението за контрол над наркотичните вещества. Там щяха да решат мога ли да разполагам с ДМТ и да ми издадат разрешение съгласно Списък I.

Второто беше Управлението по храните и лекарствата. Там преценяваха дали е безопасно и оправдано да се дава ДМТ на доброволците в изследването. От УХЛ щяха да ми издадат разрешение за проучване на ново лекарство.

Когато внесох проекта в комисиите на университета, аз ги уведомих, че изследването няма да започне, преди да дадат съгласието си и двете федерални управления, където обаче изискваха първо да получа разрешение на местно равнище.

Поверителността и анонимността бяха задължителни и трябваше да ги съгласувам с комисията по етика, изследователския център и управата на университетската болница. Почти всички доброволци в изследването на ДМТ имаха работа и семейства, изобщо не биха искали да си усложняват живота, като признаят, че са употребявали незаконни дроги. А именно такова признание беше предварителното условие за участие, защото щяхме да подбираме само хора, имащи опит с психеделичните вещества. Уредихме проблема малко заплетено, но успешно.

Медицинските картони от предварителните прегледи в поликлиниката щяха да съдържат важна информация, крайно необходима в бъдеще, ако се наложи доброволецът да бъде лекуван. Затова вписвахме истинското име на участника в картона с резултатите от прегледите и анализите на лабораторните проби. В този картон изобщо не се споменаваха наркотици, нито участието на доброволеца в моето изследване.

Документите за осведомено съгласие съдържаха истинските имена и обикновено се прилагаха към медицинските картони. Аз обаче ги държах заключени в домашния си сейф, а на картоните само отбелязвахме: „Документът е подписан и се съхранява от ръководителя на проекта." Всеки доброволец получаваше кодов номер, например ДМТ-3. От този момент нататък в изследването имаха само тази анонимна самоличност и единствен аз знаех имената им. Получаваха нов болничен картон само с номера си. Първо използвахме кодовете при психиатричните прегледи, свързани с миналата употреба на наркотици и емоционалните проблеми.

Имаше и още едно затруднение. Външни организации биха могли да поискат достъп до картоните, за да проучат дълготрайните последствия от употребата на експериментални лекарства. Кандидатите за доброволци обаче се възпротивиха. Все пак трябваше да има някакъв механизъм за проучване на възможните дългосрочни рискове от въздействието на ДМТ, но само със съгласието на участниците в изследването.

Постигнахме компромис - всеки орган или лице, желаещи да разговарят с доброволците или да се запознаят с медицинските им картони, щяха да се свържат първо с мен. На свой ред аз щях да питам доброволците искат ли да дадат информация. Разбира се, картоните можеха да бъдат изискани и със съдебно решение, но без списъка с имената, отговарящи на кодовите номера, така че

анонимността се запазваше, а аз не бих го предоставил, позовавайки се на лекарската тайна. Бих могъл да си имам големи неприятности, но си струваше риска.

За пет години изследвания на ДМТ с над шестдесет доброволци нямаше нито едно нарушение на поверителността или анонимността. А през петте години след завършването им нямаше нито едно искане от властите да получат медицинските картони на доброволците.

Научната комисия призна, че подходът в проекта е сравнително праволинеен и без излишни усложнения. Членовете й изтъкнаха, че по-тежки ще бъдат етичните, политическите и ад-министративните проблеми - области, в които те почти нямаха правомощия.

Проявиха и загриженост за сигурността на доброволците и тяхното здраве. От изследователския център поискаха участниците да остават за наблюдение и през нощта след сеанса, но според мен това щеше рязко да намали броя на желаещите. Освен това от Центъра искаха да бъде установен най-подходящият час от денонощието за даване на ДМТ. Имаше ли денонощен ритъм в чувствителността към веществото? Отговорих, че не знам, но ще даваме дозите на всички в един и същ час от денонощието, за да уеднаквим влиянието на този фактор.

На 19 февруари 1989 г. изследователският център даде одобрението си. Съгласи се и да финансира анализите на хормоналните равнища и разработването на метод за измерване на кон-центрациите на ДМТ в кръвта. Три дни по-късно и Комисията по етика одобри проекта.

Тогава започнах да търся източник на ДМТ. В същото време трябваше да се уверя, че ще бъде законно да разполагам с веществото - това беше по-лесната задача, зависеше от получаването на разрешение съгласно Списък I.

От аптеката на университетската болница ме увериха, че могат да изпълнят изискванията на УКНВ за безопасно съхранение на ДМТ.

Изпратих молбата си за получаване на разрешение. Първо трябваше да имам на разположение ДМТ с лабораторна чистота, за да разработим метод за измерване на количествата му в човешка кръв. След това разрешението трябваше да се разшири и върху ДМТ с медицинска чистота, който да бъде даван на доброволците. Изследването не можеше да започне, докато УКНВ не одобри чистотата на веществото за медицинска употреба.

Обадих се в УКНВ две седмици по-късно, но в дневниците им не бе записано молбата да е постъпила при тях. Човекът, с когото говорих, ми обясни:

- Местим се в нова сграда, всичко е в кашони.Минаха още две седмици - молбата ми още не бе вписана официално. После се оказа, че от

УКНВ искат първо да получа разрешение съгласно Списък I от Фармацевтичното управление на щат Ню Мексико. След няколко седмици и това бе уредено.

- Сега всичко е в ръцете на УКНВ - увериха ме от фармацев тичното управление.Тогава от управлението ми съобщиха, че ще одобрят молбата за съхранение на ДМТ с

лабораторна чистота, ако университетската аптека и служителите минат през необходимата проверка за благонадеждност. Книжата бяха изпратени от Вашингтон в Денвър, а оттам - в Албъкърки.

Местната агентка на УКНВ - г-жа Д., дойде в университета да говори с мен и да провери аптеката в началото на юни 1989 г.

Поиска имената на всички служители, които ще имат достъп до ДМТ, техните адреси и телефонни номера и номерата на социалните им осигуровки. Установи няколко пропуска в правилата за сигурност и настоя да бъдат отстранени. Нареди да се снабдим със заключващ се фризер, който да бъде поставен в сейфа за наркотици. Заяви, че аз не бива да имам ключ от фризера, допустимо е само за персонала на аптеката.

Имаше навика да пуска смущаващи шегички от рода на: „Е, това няма да ви вкара в затвора" или „Не се тревожете, няма да ви сложим белезниците заради това".

Опитвах се да понасям чувството й за хумор. На сбогуване тя обобщи:- Ако нещо стане, дупе да ви е яко. При кражба, липси или немарливо водене на документацията

първо вас ще привикаме за обяснения.Колкото и да ме притесни посещението й, нейните последни думи ме обезпокоиха още повече:- Впрочем откъде ли ще си набавите ДМТ, за да го давате на доброволците?По-късно същия месец УКНВ одобри по принцип молбата ми да се снабдя с ДМТ с лабораторна

чистота. Поемах задълже-, Нието да не давам това вещество с по-ниска чистота на доброволците.Още щом получих одобрението на университетските комисии, през март 1989 г. се свързах с

„Лаборатории Сигма" в Сейнт Луис. Те ме бяха снабдявали с мелатонин. В каталога им бе посочен ДМТ и аз попитах дали ще ми продадат вещество с лабораторна чистота, както и с медицинска. От

„Сигма" ми отговориха, че няма проблем да получа ДМТ с лабораторна чистота, стига да имам разрешение съгласно Списък I от УКНВ.

Да получа ДМТ с медицинска чистота щеше да е по-трудно, защото тогава „Сигма" щеше да е задължена да подготви специална документация за Управлението по храните и лекарствата. В началото на май от УХЛ ми изпратиха първото си писмо, подписано от г-жа П. - ако не получа ново съобщение през следващия месец, мога да започна изследването. Разбира се, не разполагах с ДМТ. Поне вече бяха сложили входящ номер на моята молба. И от „Сигма" се съгласиха да започнат разговори с УХЛ за подготовката на документацията.

През юни г-жа П. ми заяви, че „Сигма" не дава задоволителна информация как произвежда своя ДМТ. „Сигма" пък отговори, че европейският производител, от когото купуват ДМТ, отказва да даде подобна информация - тя била търговска тайна. Освен това фирмата се безпокоеше, че от УХЛ им искали повече сведения, отколкото за другите вещества, използвани в изследвания с хора. Казаха ми името на химичката в управлението, която се занимавала с моята молба - г-жа Р. През следващата година и половина ми предстояха десетки разговори с тази дама.

Попитах я защо настояват за по-подробна информация, отколкото, да речем, за изследването с мелатонин.

- Във всеки случай изискванията са конкретни - осведоми ме тя.От „Сигма" се оплакваха, че УХЛ прекалява. Управлението пък отказваше да си мръдне пръста,

преди да получи допълнителната информация. Накрая фирмата все пак склони да предостави сведенията.

Минаха обаче няколко месеца, а г-жа Р. така и не получи желаната информация. Фирмата нямаше желание да затъва в сложна и продължителна процедура. А и каква изгода имаше? Загубих надежда да получа от „Сигма" ДМТ с медицинска чистота.

През август 1989 г. получих дълго писмо от УХЛ, в което изброяваха двадесет изисквания към ДМТ с медицинска чистота. Поне не поставяха въпроса за общата му токсичност, който би наложил сложни и скъпи изследвания с животни. Не изразяваха и съмнения в научните достойнства на проекта. Все пак имаше напредък.

Обадих се на един колега химик, който направи мрачното предсказание, че ще напиша само статия как не съм провел изследването.

- Ще ми направиш ли малко ДМТ? - попитах го направо. Той отказа. Лабораторията му нямала достатъчно средства да покрие изискванията за производител.

Попитах и д-р Дейвид Никълс, химик и фармаколог от университета „Пардю" в Индиана. Той ме насочи към д-р К. в Националния институт по психично здраве - ръководител на програма за производство на изследователски вещества, които иначе е почти невъзможно да намериш. Д-р К. ми отговори, че според договора му е забранено да доставя вещества с медицинска чистота.

Изпратих писмо до Националния институт по наркомании (НИН) със запитване могат ли да ми предоставят ДМТ с медицинска чистота. Мина месец и им писах повторно. От отговора на г-н У научих, че институтът обикновено получава необходимите му вещества от лаборатория в Северна Каролина, ръководена от д-р С.

Обадих му се, но той отсече, че не могат да произвеждат вещества с медицинска чистота, а дори и да се съгласи, не би съставил документацията, изисквана от УХЛ.

- Не ми трябват такива отговорности. Нямам и застраховка за медицинско приложение на нашите продукти.

Свързах се отново с г-н У и той обясни:- Имаме договор с д-р С. Произвеждат, каквото поискаме от тях. Но друга лаборатория приготвя

за тях лекарствата, предназ начени за хора. По-лошото е, че напоследък ДМТ не се търси много. Не бихме искали да похарчим голяма сума от предвидени те по договора средства за толкова рядко употребявано вещест во. Ще проверя какво може да се направи.

След няколко седмици г-н У се обади да ми каже, че д-р С. би могъл да ми достави ДМТ, но аз ще трябва да платя. Д-р С. се съгласи да състави оферта, обаче отново отказа да състави доку-ментацията за УХЛ.

- За нас това е излишна работа.Не виждах голям шанс. Попитах г-жа Р. от УХЛ не мога ли аз да съставя документацията за

ДМТ, ако го получа от д-р С., и тя каза, че пак ще се чуем.Д-р С. определи цена около 50 000 долара.- Е, благодаря ви за отделеното време - отвърнах аз. Още една врата се затвори.

Обадих се на г-жа Р.- Никак не ми върви. Какво бихте ме посъветвали?- Ще ви изпратя необходимата информация, за да съставите сам документацията.Формулярите, които тя ми изпрати, бяха предназначени за голям фармацевтичен производител

като „Лили", „Мерк" или „Пфайзер" и нямаха нищо общо с отделен изследовател като мен.Пак се обадих на г-жа Р:- Имам нужда от помощта ви. Защо не искате да ми помогнете?- Нашият началник е д-р Х. Ето ви телефонния му номер. Настоявайте да говорите с него.Обадих се в канцеларията на д-р Х. Неговият секретар отсече:- Трябва да говорите с д-р УПреди да възразя, той прехвърли разговора.- Аз съм д-р У! - избумтя дружелюбен, но властен глас по линията. - В този нов отдел аз съм

единственият лекар сред слу жителите, занимаващи се с наркомании. Знам какво сте изтърпял досега. Нашата работа е да ви съдействаме. Не се отчайвайте.

- Как да си намеря ДМТ с медицинска чистота?- Намерете някой да ви го синтезира.- Какво ще .кажете за Дейв Никълс в „Пардю"?- Може да се уреди.

- Ще обсъдите ли това с Дейв?- Помолете д-р Никълс да изпрати писмо до директора д-р Х. Запишете си адреса му. А

служителката, която се занимава с вашата молба, е г-жа М. Обадете й се след две седмици.Почувствах, че ми потръгна след този телефонен разговор.Обадих се на Дейв Никълс. Според него количеството ДМТ щяло да струва 300 долара - цената

на изходните вещества.И през цялото това време съзнавах, че външното финансиране е задължително, особено за да

придаде необходимата солидност на проекта. Така щях да подпомогна изследователския център в разходите и да си осигуря още по-силна подкрепа от хората там.

От статиите за предишните изследвания на връзката между ДМТ и шизофренията знаех, че Фондацията на Шотландския ритуал - масонска организация, е финансирала някои от тях. Изпратих до тяхната програма за изследвания на шизофренията молба да получа формуляр за кандидатстване. В моя проект бе изтъкнато колко е важно да разберем въздействието на ДМТ като вероятен ендогенен шизотоксин.

Съобщих на д-р Фрийдмън, че съм подал молба за финансиране от Фондацията на Шотландския ритуал. Той ми отговори, че участва в техния научен съвет и „може би" ще ми осигурят средства за една година. Това се потвърди само след месец - през септември 1989 г. Отново писах на д-р Фрийдмън за усилията си да намеря ДМТ с медицинска чистота. Той надраскал бележка върху писмото ми и го предал на директора на Националния институт по наркомании, негов бивш студент. Бележката завършвала в телеграфен стил: „Страсман има нужда от съдействие в НИН. Сещаш ли се за някого?".

През септември се обадих на г-н У в НИН. Току-що бе разговарял с д-р С. Обсъждали как да снабдяват изследователи с вещества от Списък I.

- Искаме да ви помогнем - увери ме той. - Свържете се с г-жа Б. в УКНВ и проверете ще може ли да ви обясни как да издейст вате разрешение д-р Никълс да синтезира за вас малка партида. Ако количеството е прекалено голямо, ще се наложи да покрие законовите изисквания за производител, а едва ли може да поддържа такова равнище на сигурност.

Обадих се на г-жа Б.- Възможно ли е Дейв Никълс да синтезира малко ДМТ с медицинска чистота за моя проект?- Щом д-р Никълс ще влиза в ролята на производител - под хвана тя, - длъжен е да се съобразява

с много строги изисквания за охрана и сигурност. Има ли бюро на УКНВ близо до неговия университет? Оттам могат да наминат и да му кажат какво да направи. После нека д-р Никълс сам реши в състояние ли е да изпълни нашите изисквания.

Усетих как гласът ми започва да звучи по-рязко. Малко оставаше да си изтърва нервите.— Търсих ДМТ с медицинска чистота къде ли не - в „Сигма" и в друга фирма за химически

доставки, в Националния институт по наркомании, в Националния институт по психично здраве, при бивши изследователи, при д-р С. в Северна Каролина. А Дейв Никълс е готов да синтезира

необходимото ми малко количество и то на невероятно ниска цена. Има нужда от вашето одобрение. Получих и външно финансиране, изследователският център на университета изцяло подкрепя проекта. Вече се побърквам. Скубя си косата. Венците ми кървят. Опъвам нервите на съпругата си.

Настъпи мълчание. В слушалката чух как тя избута стола си назад.- Така ли... - промълви искрено загрижена. - Чакайте да видя... Да, има параграф за

„съпътстващите дейности". Д-р Никълс може да синтезира за вас малка партида, ако провеждате съвместно изследването. И няма да се наложи да въвежда допълнителни мерки за сигурност в лабораторията си. Допустимо е да произве де... в количества, непревишаващи... - мърмореше си на глас някакви разпоредби. - Нека д-р Никълс ми изпрати писмо. Запишете си служебния ми адрес. Трябва да подаде молба за промяна на сегашното му разрешително, като посочи колко ДМТ ще синтезира. Аз ще проверя при нашия фармацевт дали количеството не е прекалено голямо.

- Чудесно - въздъхнах аз. - Искрено съм ви благодарен за помощта.Обадих се на д-р У Той ми довери „извън протокола", че моят проект разкривал пропуск в

законите срещу наркотиците - а как при това положение изследователите да изучават дрогите, с които се злоупотребява?

После ми описа точно как да отговоря на двадесетте изисквания в писмото на УХЛ отпреди няколко месеца. Така щях да осигуря на управлението необходимите данни, за да решат дали ДМТ е „безопасен за употреба от хора".

От УКНВ обаче не искаха да одобрят нито молбата на Дейв Никълс да синтезира ДМТ, нито моята молба за разрешение , съгласно Списък I, докато УХЛ не одобри проекта. УХЛ пък не можеше да даде одобрението си, преди да получа веществото и да установя дали е безопасно. Освен това искаха и потвърждение от УКНВ, че на Дейв е разрешено да синтезира ДМТ.

Четири месеца по-късно - през януари 1990 г., той най-после получи одобрението на УКНВ. Незабавно поръча прекурсорите и се захвана с работата.

През това време получих от „Сигма" ДМТ с лабораторна чистота и го сложих в специалния заключващ се фризер, който пък беше в сейфа за наркотици на университетската аптека. Сто милиграма в мъничка стъкленица. Изследователският център се зае да разработи метод за измерване на количествата на веществото в човешка кръв.

Освен това получих висока оценка от НИН за проекта на същинското изследване и уверението, че е много вероятно да го финансират. Две одобрени молби за финансиране, а нямах веществото! Смахнато положение. Всеки като че ли искаше изследването да бъде проведено, но никой не знаеше как да ми осигури ДМТ.

През февруари в УКНВ получиха задоволителна информация от УХЛ, че проектът е достатъчно обоснован, за да го одобрят и те „по принцип". УКНВ се съгласи да ми даде разрешение съгласно Списък I.

Но на следващия ден г-жа Б. от УКНВ, която ми помогна да изляза от задънената улица, се обади с вестта, че Дейв все пак попада в категорията на производител и ще има нужда от допълни-телни мерки за сигурност. Онемях, после смънках:

- Просто не знам какво да кажа...- Ето ви името и телефонния номер на агента на управление то в Индианаполис, близо до

университета „Пардю". Той отгова ря за района и ще обясни на д-р Никълс какво да направи.Тя ми се обади пак същия ден.- Моля да ни извините. Д-р Никълс произвежда и друга дро- га, объркали сме я с вашата молба

за ДМТ. Грешката е моя. Продължавайте според проекта.След това обаче ме потърси самият Дейв - юристите в „Пардю" го посъветвали да не синтезира

ДМТ, за да не бъде съден. Свързах се с г-н У в НИН и го попитах имало ли е някога съдеб ни искове срещу тях заради изследвания с вещества от Списък I.

Той ме насърчи:- Никога не са ни съдили дори заради изследвания с мариху ана при хора, а тя е в Списък I. Само

се погрижете да няма никак ви юридически пропуски в документа за осведомено съгласие.След това даде слушалката на адвоката на НИН, който ми каза:- Ако се стигне до съд, искът ще бъде първо срещу вас, след това срещу вашия университет,

после може би срещу УКНВ и чак накрая срещу д-р Никълс, но е малко вероятно. Той простопроизвежда веществото съгласно изискванията на УКНВ, а не решава кой каква доза на кого да

дава - това е ваша отговорност. Обясних ситуацията на Дейв и той отговори:- Дано знаеш какво вършиш. Аз и нашите адвокати ще ти се доверим на сляпо.

През май и юни търсих лаборатории, които да проведат ана- лизи на ДМТ, след като го получа. УКНВ изискваше да бъдат извършени от външна организация. Първите две лаборатории, към които се обърнах, отказаха да се занимават с вещество от Списък I. Едва третата фирма се съгласи да проведе анализите.

До юли 1990 г. Дейв беше готов с ДМТ. Анализите показаха почти стопроцентова чистота. Той ми изпрати пет грама по специален куриер. Занесох веществото в университетската аптека.

Там приготвиха солен разтвор на ДМТ - формата, в която щяхме да го даваме на доброволците. Аптекарят го разпредели в сто шишенца, от които щяха да бъдат взети и пробите за тестовете, поискани от УКНВ.

До края на октомври всички анализи дадоха добри резултати. Събрах документацията и я изпратих в УКНВ с експресна поща. Започнах да се обаждам след седмица. Никой не отговори на де-сетината съобщения, които записах на телефонния секретар. Потърсих д-р У

- Какво се е случило? - попита той. - Обикновено се чуваме, когато нещо не върви.- Мога ли да започна изследването с ДМТ?- Ей сега ще се опитам да науча какво става.Пак се обадих в началото на ноември. Секретарката ми каза, че техният отдел се преместил в

нови стаи и понякога пропускали оставените им съобщения.На 5 ноември 1990 г. г-жа М., която надзираваше моя проект, ме потърси по телефона в края на

деня.- Вече няма пречки.- Само от устно одобрение ли имам нужда?-Да.- Университетът няма да се съгласи. Може ли да ми изпрати те писмо по факса? - помолих аз.- Утре ще го пусна.През следващите десет дни се обаждах, за да питам защо няма писмо по факса. Получих го на 15

ноември.Същия ден от университетската лаборатория ми се обадиха, че 30 процента от ДМТ в

стъклениците се е разградил и е прекалено слаб за използване. Потърсих лаборанта.- Как изчислихте концентрацията?- По теглото на чистото вещество.- Не е чисто вещество, а солен разтвор.2

- О, не знаех. Я да видим... Вярно. Значи концентрацията е именно необходимата. Съжалявам.Четири дни по-късно дадох на Филип първата доза ДМТ.

ТРЕТА ЧАСТОСНОВА, СРЕДА И ДМТ

Какво означава да си доброволецлед като получих разрешение за изследването с ДМТ в края на 1990 г., скоро установих с помощта на Филип и Нилс най-добрите дози и начина за даване на дрогата. Време беше да

започ-; на набирането на доброволци. И макар че имаше мнозина кандидати сред старите ми приятели, задължително беше да разширя състава на групата извън кръга на хората, които познавам лично. Не исках широка разгласа. Една публична обява би ми навлякла нескончаем поток от обаждания, а нямах намерение да си губя времето в разговори с хора, които просто задоволяват нехайното си любопитство. Обмислих дали да не привлека студенти от УНМ, но си спомних какви проблеми са създали Лиъри и колегите му в Харвард и се отказах.

С

Неколцина участници бяха мои познати, двама - колеги от катедрата по психиатрия, един - приятел на бившата ми съпруга, седмина - от приятелски кръг, в който влязох година-две след началото на изследването. Останалите около тридесет и пет доброволци се включиха, след като до тях беше стигнала мълвата за проекта - бяха приятели на доброволци или получавали психеде- лични бюлетини, в които се описваше изследването в Албъкърки.

За по-лесно ще измисля хипотетичен доброволец на име Алекс, 32-годишен, женен, компютърен програмист от околностите на Санта Фе.

Първата му стъпка бе да се обади по телефона в моя кабинет, с него поговори секретарката на катедрата по психиатрия и прехвърли обаждането на член от изследователския екип. След кратък

разговор за възрастта, предишния опит с психеделични вещества, медицинското и психичното му здраве бе уговорена среща между мен и Алекс в моя кабинет.

Преди това му изпратих комплект книжа, сред тях екземпляр от документа за осведомено съгласие, за да го проучи, няколко популярни статии за ДМТ и статия, която написах няколко години по-рано за епифизата, ДМТ и съзнанието. В по-късните етапи на проекта добавих и описание на резултатите от нашата работа. Срещата продължи повече от час. Трябваше да науча повече подробности за Алекс, преди да реша дали да го включа в изследването. Той също искаше да знае дали може да разчита на мен, когато преживява силното психеделично въздействие на ДМТ. Важен въпрос беше доколко има устойчивост и равновесие в живота му през този период. Ако ми се стореше, че личното му битие е пълен хаос, не бих пожелал да го включа в проекта. В случай че му предстояха големи промени и сътресения, би могъл да се откаже насред изследването. Ако пък не беше способен да поддържа трайни връзки, може би щеше да съсипе личните си отношения заради твърде разтърсващото въздействие на ДМТ. В случай че Алекс употребяваше наркотици или алкохол, трябваше да ги прекрати или ограничи, докато участва в проекта, особено ако наркотиците са кокаин или други психеделични дроги, които биха повлияли силно на реакциите му към ДМТ. Най-важна беше информацията за дотогавашния му опит и преживявания с психеделичните дроги - не честотата, а дълбочината и силата им. Тъй като сеансите с голямата доза ДМТ вероятно щяха да го тласнат по този път по-напред, отколкото е стигал преди, исках да съм поне относително уверен, че познава тази територия.

- Докъде са ви тласкали психеделичните дроги? - попитах Алекс. - Струвало ли ви се е, че сте умрял? Губил ли сте напълно връзка с тялото си и с околния свят?

Не по-малко важно беше да науча дали запазва самообладание под влиянието на дрогата. В известен смисъл повече се стремях да науча за лошите му преживявания, защото знаех, че при обстановката, в която работехме, почти сигурно ще има неприятни моменти.

В идеалния случай психеделичните изследвания се провеждат в тясно сътрудничество. Не само аз трябваше да се чувствам сигурен с Алекс, а и той имаше правото да знае как ще се чувства, когато му давам ДМТ. Той ме разпита за подбудите ми да започна изследването и какво се надявам да постигна, как контролираме сеансите. Зададе въпроси за моята религиозност и личния ми опит с психеделичните дроги. Моите реакции към неговите опасения и съмнения му даваха важна емоционална информация.

Седмица по-късно се видяхме в изследователското крило на университетската болница, където трябваше да бъде подложен на медицински преглед. Взехме му кръв за основни анализи, направихме му и електрокардиограма, за да проверим състоянието на сърцето му.

Осведомих се подробно за досегашното състояние на здравето му и го прегледах. Резултатите от тези прегледи и анализи бяха съществена част от подготовката, а в същото време продължавахме да изграждаме взаимното си доверие. Това сближаване щеше да ни помогне, както се надявах, когато той е под могъщо-; то, объркващо и понякога разстройващо влияние на ДМТ.

От медицинска гледна точка при Алекс всичко беше наред, затова уговорихме дата и час за психиатричен преглед. Протоколът за това официално събеседване заемаше 90 страници, а разговорът продължи няколко часа. Медицинската сестра в нашия екип - Лора, провеждаше всички събеседвания, освен това ; също се опознаваше с кандидата. Накрая даде на Алекс още една купчина въпросници и таблици за оценка на впечатленията. След като ни ги върна попълнени, уговорихме се кога ще про-едем първите сеанси с ДМТ без обективиране - малка доза от 9,05 мг/кг, а на следващия ден голяма доза от 0,4 мг/кг. С Алекс и останалите мъже можехме да определяме дата за сеансите в удобно за всички време. С жените обаче трябваше да отстраняваме влиянието на допълнителен фактор и се стремяхме да провеждаме сеансите в един и същ момент от менструалните им цикли -първите десет дни след спирането на менструалното кървене.

Сутринта на определения ден Алекс влезе в приемната на болницата, където чиновничката го вписа като ДМТ-22, после му обясни как да стигне до изследователския център на петия етаж. Той подмина поликлиниката и влезе в отделението.

Регистрира се на сестринското гише, където го посрещна една от щатните сестри на отделението.

- Здравейте, ДМТ-22. Как сте днес?- Отлично, макар че е малко странно някой да ме нарича ДМТ-22.- О, не се тревожете, ще свикнете като нас. Тя съпроводи Алекс до стая 531.

Отначало използвахме която стая се окажеше свободна в изследователския център. Най-добре беше вътре да е тихо - далеч от сестринското гише, от шумната кухня и входната врата.

Понякога нямахме избор и обстановката потискаше. Например по принуда отивахме в облицованата с олово стая в самия край на отделението, където от време на време настаняваха па-циенти с радиоактивни имплантанти срещу тумори. Друг път попадахме в стаята за пациенти с множествени травми и счупвания на кости, с механизмите й за удобно окачване на пострадалите крайници.

Имахме нужда от по-приятна стая. Помолих да ни отделят една, за която да имаме предимство и да я подредим според предпочитанията си. Финансирането от Националния институт по наркома-нии включваше и този разход. Избрахме стая 531. В нея обикновено цареше тишина, защото се намираше в северния край на коридора. С помощта на болничните техници направихме някои промени. Дърводелци покриха накрайниците на тръбите, излизащи от таблото зад леглото, както и тръбите под мивката. Изолираха и вратата, за да не е шумно. При дежурната сестра имаше превключвател, за да не гърми в стаята по време на сеансите високоговорителят на системата за общо оповестяване.

С леглото нямаше какво да сторим, защото трябваше да е стандартно, но добавихме по-приятни мебели - люлеещ се стол за мен, меко кресло за Лора и още две кресла за посетители. Бледо-син килим и успокояваща светлосиня боя по стените смениха атмосферата в болничната стая.

Щом Алекс се настани, дежурната сестра му измери пулса, кръвното налягане, теглото и температурата. Намина някой от кухнята и го попита какво би искал да хапне след сеанса - лека закуска, по-солиден обяд, вегетарианска или месна гозба, нещо за пиене. Почти нямаше оплаквания от храната!

В този ден Лора беше медицинската сестра за сеанса. Влезе и започна подготовката за малката доза. Сложи парче гумиран плат под ръката на Алекс, за да предпази чаршафа от антисептичния йоден разтвор. Платът щеше да попие и кръвта, ако прокапеше от венозната тръбичка. На другата му ръка сложи маншета на апарата за мерене на кръвно налягане, което провери още веднъж заедно с пулса.

При първите необективирани сеанси не вземахме кръвни проби, една малка игла стигаше за вливането на ДМТ. Иначе Лора щеше да сложи на другата ръка по-сложна венозна система, коя то позволяваше изтеглянето на кръв в спринцовки и едновременното вливане на солен разтвор във вената. Електронният термометър беше свързан с преносим компютър, който записваше данните всяка минута и след сеанса ги въвеждах направо в комютърната система на изследователския център.

Докато завършим всички приготовления, дори в ден на сеанс с двойно обективиране, бяха минали не повече от 20 минути след влизането на Алекс в стаята. Действахме чевръсто.

Обикновено идвах в отделението около 30-40 минути преди момента, когато се надявах да дам ДМТ на доброволеца. Първо попитах дежурната сестра на гишето за впечатленията й от Алекс, за да си представя по-добре каква сутрин ми предстои. В стая 531 размених няколко любезни думи със самия Алекс, преди да отида за дозата ДМТ.

Слязох шест етажа до подземието и стигнах до яката метална врата на аптеката. Натиснах звънеца. Обективът на охранителна камера бе насочен към мен.

В тясното преддверие имаше висока до кръста преграда, над която се издигаше дебело стъкло, вероятно бронирано. Зад него шетаха неколцина аптекари, а зад тях се простираше складът с всички медикаменти на болницата, там беше и сейфът с наркотиците. Аптекарят, отговарящ за изследването, отключи огромния сейф, влезе през още една врата и отключи малкия фризер с нашите дози. Вече бе напълнил спринцовка с определената доза ДМТ. Разтворът вътре естествено бе замръзнал и сложих спринцовката в джоба на гърдите си, за да се разтопи, докато попълня няколкото формуляра.

Върнах се в отделението и казах на сестрите зад гишето, че ще направя инжекцията след петнайсетина минути. Така щях да осигуря мъничко намаляване на шума в иначе твърде оживеното отделение. А сестрите бяха чували достатъчно странни разкази от доброволците, както и редки вопли от стаята - знаеха, че след малко положението може да стане сериозно. Изключиха системата за оповестяване в стая 531. Влязох в манипулационната и сложих игла на спринцовката с ДМТ.

Пак отидох в стаята при Алекс, но преди това сложих на вратата табелата „Провежда се сеанс. Моля, не влизайте". Уверих се, че и телефонът в стаята е изключен, доближих леглото и седнах на мястото си.

- Ето го ДМТ - казах, докато изваждах малката спринцовка и я слагах на леглото до краката му.Няколко минути си разменяхме последните новини един за друг и се подготвяхме за сеанса.

Докато приказвахме, отворих

чекмеджето на шкафчето до леглото и извадих малък съд със стерилен солен разтвор. Вкарах иглата през запушалката и издърпах достатъчно разтвор, за да запълня спринцовката с ДМТ. Така скоростта на инжектиране се контролираше по-лесно.

Отворих жълтия си бележник, записах номера на Алекс, датата, номера на сеанса и дозата. Отляво подредих в колонка минутите, когато щях да измервам пулса и кръвното налягане.

- Сънува ли нещо снощи? - попитах го аз.Сънищата на доброволеца през предишната нощ понякога подсказваха неговите надежди,

страхове и желания за предстоящия сеанс или вече преживените. Алекс не си спомняше да е сънувал.- Пи ли някакви лекарства тази сутрин или вчера вечерта? -Не.- Какво ще правиш след днешния сеанс?- Имам малко работа, ще я свърша за няколко часа. Няма да прекалявам. Ще си почина, ще

обмисля утрешния ден. Ще се на спя добре.Понякога краткият престой на доброволците при нас се превръщаше и в подобие на

психотерапевтична беседа. Проблеми в отношенията, затруднения в работата или учението, духовни и религиозни въпроси, породени от участието в изследването - важно беше да ги споделят, преди да започнат дълбокото потапяне в царството на ДМТ. Обясних на Алекс какво да очаква.

- Днешната доза ДМТ е малка. Няма да ти се отрази забележи мо. Но не се настройвай нехайно. По-добре е да си подготвен, от колкото да те изненада. Няма да правим кой знае какво, след като ДМТ попадне в тялото ти. Ще седим кротко, ще бдим, ще следим внимателно какво става с теб. Ако имаш нужда от човешки допир, протегни ръка и някой от нас ще я хване. Почувстваш ли, че губиш контрол, ние сме тук, за да ти помогнем. Иначе преживяването е твое, а не наше. Ще се справяш самостоятелно с него.

В началото на изследването препоръчвах на доброволците да си затворят очите и да ги отворят чак когато въздействието започне да отслабва. Но понякога шокът от първите минута-две при голяма доза ДМТ причиняваше едва ли не рефлекторно отваряне на очите - доброволецът се опитваше да си възвърне чувството за ориентация. Но така почти винаги влошаваше състоянието си. Стаята, бездруго малко неприветлива, можеше да му се стори още по-стряскаща, освен това виждаше мен и медицинската сестра чудато разкривени и променени. Затова понякога молехме доброволците да си слагат черни наочници от мек сатен, каквито дават на пътниците в самолетите при дълги полети. Щом привърших с обясненията, аз го посъветвах: — Отдели колкото време ти е нужно, за да се подготвиш. Можеш да се съсредоточиш върху дишането си и положението на тялото ти върху леглото. Така ще започнеш да се отпускаш. Щом си готов, кажи ми. Ще те предупредя, когато започна инжектирането. Може да усетиш студ или гъдел, или пък леко парене. Някои хора описват такива усещания. Ще влея ДМТ във вената ти за около 30 секунди. Щом привърша, също ще ти кажа. После около 15 секунди ще вливам солен разтвор в тръбичката, за да не остане част от ДМТ по стените й. Дотук имаш ли въпроси?

- Не, всичко е ясно.Все пак се чувстваше напрежение. Един-единствен от мнози-ната ни доброволци си бе правил

венозни инжекции с наркотик, а никой не бе използвал психеделични дроги по този начин. Докато подготвях Алекс за инжектирането, умувах как ли ще понесе голямата доза на следващия ден. Нищо обаче не ни гарантираше, че и малката няма да се окаже твърде силна. Неколцина се отказаха още след този първи сеанс. Други се наложи да отпаднат, защото кръвното им налягане надхвърли максималните стойности, които според нас бяха допустими.

- Алекс - продължих аз, - въздействието е бързо. Вероятно ще настъпи още преди края на инжекцията. Може и да те уплаши малко. Направи всичко по силите си да останеш с будно съзна ние, но спокоен. Въздействието ще достигне върховата си сила за около две минути. Отпусни се и изчакай, преди да говориш.

Съблазнително е да споделиш веднага, но така ще пропуснеш някои от по-недоловимите особености на стихващото въздействие. Най-добре е да изчакаш 10-15 минути дори днес. Е, да за-почваме. Готов ли си?

- Ами да, готов съм.За дълбокото потапяне и отпускане, необходимо при успешното преживяване на пълното

въздействие от ДМТ, най-добре беше доброволците да са легнали за инжекцията. Иначе можеше да настъпи голямо суетене при настаняването на Алекс в по-удобна поза, докато губи нормалния усет за тялото си, а психеделич-ните преживявания го завладяват.

Нагласихме леглото. Някои доброволци предпочитаха главата им да е леко вдигната, други - коленете им да са сгънати. Проверихме дали наочниците прилепват плътно, без да притискат очите.

Спринцовката се изпразни за 30 секунди. Извадих я от тръбичката.- ДМТ е в теб.Със зъби махнах капачето от спринцовката със соления разтвор. Вкарах иглата в тръбичката и

казах:- Сега промивам. - След 15 секунди привърших. - Добре, това беше.В деня с малката доза не само запознахме Алекс с техническите подробности около венозната

инжекция ДМТ, но и се възползвахме от удобния момент да му обясним попълването на въпросниците. Прекарахме около час в уточняване на неясноти или значението на отделни думи и фрази. След няколко сеанса Алекс успяваше да попълни въпросниците за не повече от десетина минути.

Преди да приключим със сеанса, аз го посъветвах:- Тази вечер не прекалявай с яденето или пиенето. Наспи се . добре. Не забравяй да пропуснеш

закуската. Ако много ти се пие кафе, нека да е поне два часа преди идването ти тук.Така беше най-благоразумно. Ако ДМТ предизвикаше силен пристъп на гадене, най-добре беше

стомахът да е празен. Не си струваше обаче свикналите с кафето доброволци да си навлекат главоболие, защото са се отказали от сутрешната си порция.

Отбелязах датата в картона на ДМТ-22 и написах: „Малката доза понесена без усложнения. Пациентът си отиде у дома с разрешение на болницата. Ще се върне утре сутринта за голямата доза."

Алекс дойде отново следващата сутрин. Повторихме процедурите от предишния ден до момента на инжекцията. Озърнах се към Лора, седнала от другата страна на леглото, и забелязах, че е оставила на пода леген за повръщане. Пуснах в кошчето за боклук използваните памучета със спирт и опаковката им и започнах:

- Ще ти подейства със същата бързина, но несравнимо по- силно. Може би ще се стреснеш. Не се мъчи да се съпротивяваш, защото обикновено не е по силите на човек.

- Ясно.Алекс се усмихна със свити устни, но решително.- Какво правиш обикновено, ако се случи психеделичната дрога да те разтърси тежко?- Предпочитам да дишам бавно и дълбоко. Научих се през годините, откакто се занимавам с

медитация. Понякога докосвам и това.Той пипна тибетската си молитвена броеница.Други доброволци стискаха в ръка любим дребен предмет, камъче или късче дърво. Някои си

напяваха. Мнозина предпочитаха да призоват образа на наставник, приятел или любим човек. Всич-ки, които отдавна и усърдно се занимаваха с медитация, започваха да медитират преди вливането на ДМТ в телата им и се опитваха да поддържат духовното си равновесие по време на сеанса.

- Понякога на хората им се струва, че са умрели - продължих аз - или умират в момента, или пък че сме им дали свръхдоза. Досега никой не е пострадал. Дозата е физиологично безопасна, макар че пулсът и кръвното ти налягане вероятно ще подскочат значително. Способни сме да се намесим, ако възникнат проблеми. Въобразиш ли си, че си умрял, има два начина да реагираш на това състояние. Единият: „Леле, умирам, сега ще ритам, ще пищя и ще се боря", а другият: „Добре де, умирам, я сега да видим как ще стане. Много ми е интересно." Е, по-лесно е да давам съвети, отколкото ти да ги изпълниш.

- Разбирам за какво говориш.- Предполагам, че няма да забележиш как ти мерим кръвното налягане две минути след

инжекцията. Почти сигурно ще си се отнесъл достатъчно и на петата минута, за да не усетиш.Пак си записах началните данни в бележника: ДМТ-22, дата, номер на сеанса, доза. Подредих

колонките за измерването на пулса и кръвното налягане. Когато завършихме подготовката, тримата - Лора, Алекс и аз - се спогледахме. Нямаше какво повече да говорим в засилващото се напрежение.

Алекс си сложи наочниците и се намести на леглото. Аз подготвих всички спринцовки и прибутах стола си по-близо до леглото.

- Готов ли си? - -Да.- Късмет - пожела му Лора. - Ние ще те чакаме да се завърнеш.- Започвам инжекцията сега...

Десет, двадесет, тридесет секунди - бавно изпразвах спринцовката във вената на Алекс. В тези моменти чувствата ми вина- ги бяха силни и противоречиви - завиждах на доброволеца за наближаващото фантастично преживяване, натъжавах се от възможните му страдания, съмнения подяждаха увереността ми това, което върша.

- ДМТ е в теб.Времето и се забързваше, и се забавяше. Струваше ми се, че твоите движения са хем ускорени,

хем мудни. Дали с Алекс всичко ще е наред? Ще се справи ли с „отнасянето"? А ние ще се Справим ли? Вече нямаше връщане назад.

- Сега промивам тръбичката...Преди да завърша изречението, Алекс промърмори:- Ето го...Вдиша необичайно шумно и издиша още по-силно, докато казвах:- Свърших с промиването.Знаех, че вероятно не е чул края на изречението.Облегнах се на стола и въздъхнах безмълвно, погледнах колежката си, след това се вторачих в

Алекс, който не помръдваше. Една минута. Минута и половина. Наближаваше моментът за първото измерване на кръвното налягане. За него настъпваше върховото въздействие на дрогата и нямаше да усети стягането на маншета.

Думите му отекваха в главата ми: „Ето го..."

Експерименти с ДМТВ първото изследване за реакциите към различните дози участваха 12 души и то продължи

почти през цялата 1991 г. Всеки получаваше малка и голяма доза ДМТ без обективиране, след това същите дози с двойно обективиране. Две междинни дози и инжекция с плацебо - солен разтвор, допълваха тази поредица. Щом проучихме подробно въздействието на дрогата, в следващия проект установихме възможно ли е да се повиши прагът на чувствителността към нея при често повтарящи се инжекции. Това би означавало въздействието на едни и същи дози да отслабва. При ЛСД, псилоцибин и мескалин след три-четири дни с по една доза дневно прагът на чувствителността се повишава до почти пълно изчезване на въздействието.

ДМТ изглеждаше уникален в това отношение - твърде трудно се откриват промени дори при животни, на които в продължение на три седмици са давани дози през всеки два часа. В единствените публикувани резултати за подобно проучване с хора е нямало промени при пълни дози с мускулни инжекции два пъти на ден в продължение на пет дни.

Сведенията от „практиката" на хората, употребяващи ДМТ за удоволствие, не бяха еднозначни. Някои смятаха, че могат да пушат дрогата цяла нощ, без влиянието й да намалее, други пък твърдяха, че са успели да я употребят само три-четири пъти и сякаш са развили имунитет към нея. Според мен много съществен фактор в тази „практика" е умората - твърде трудно е да вдишваш непрекъснато големи количества дим от ДМТ. Може би това „повишаване" на прага на чувствителността се е дължало на недостига на ДМТ в белите дробове след второто или третото „отнасяне".

Липсата на промени в прага на чувствителността също допринасяше за хипотезата ДМТ да е най-вероятният естествен шизоток-син. Иначе психопатичните симптоми на шизофренията биха се проявявали само докато организмът не си изработи устойчивост към веществото. А понеже психопатичните симптоми обикновено са хронични и постоянни, окончателното потвърждение, че при ДМТ не се променя прагът на чувствителността, би дало много силно доказателство за ролята му в тези психични смущения.

Имаше и друга причина, за да ме интересува прагът на чувствителността. Краткото въздействие на ДМТ наглед ограничаваше полезността му като средство за какъвто и да е психичен или духовен напредък. На човек не му остава друго, освен да държи здраво съзнанието си, за да не го отнесе взривният изблик. Докато доброволците успееха да се опомнят, въздействието вече от-шумяваше. Повторното навлизане в състоянието, причинено от ДМТ, би могло да създаде по-добри условия за прилагането на невероятно мощните му психеделични свойства.

Друга причина да проведем това изследване веднага след проучването на реакциите, която не споделях толкова охотно, беше фактът, че то е „чисто" изследване на ДМТ. След това щяхме да се заемем с механизмите на действие, като променяме състоянието на някои рецептори в мозъка чрез съчетание на различни вещества с ДМТ. Сякаш предчувствах, че този опит за повторение на

лабораторните експерименти с животни ще се натъкне на затруднения при хората. Сега си мисля, че се стремях да го отложа колкото се може повече.

Предполагах, че краткото въздействие на ДМТ е довело до невъзможността в предишните изследвания да се прояви повишен праг на чувствителността. При подобни експерименти с ЛСД, псилоцибин и мескалин неизменно е била давана по една доза на ден. Само че тяхното въздействие продължава от 6 до 12 часа, а на ДМТ - броени минути. Това подсказваше необходимостта да даваме дозите през много по-къси интервали - на всеки 30 до 60 минути, за да видим дали отслабват реакциите.

Другата възможност беше непрекъснато венозно вливане на дрогата в доброволците. Аз обаче предпочитах хората да се опомнят след всяка инжекция, за да чуем от тях какво им се е случило. При непрекъснатото вливане общуването е почти немислимо.

След двумесечни проби и грешки определих най-добрия режим - четири дози от 0,3 мг/кг ДМТ през 30 минути. Такава доза има силно психеделично въздействие, но все пак е по-ниска от максимално допустимата според нас - 0,4 мг/кг. Един от участниците - Кал, беше способен да понесе четири инжекции с 0,4 мг/кг през половин час. Съпругата му Линда обаче беше напълно изтощена след третата инжекция и отказа последната по време на предварителните проучвания. Нито за миг не забравях стъпи-сващите преживелици на Нилс и Филип с прекалено големите дози и веднага минах към по-умерени количества. Предпазливостта винаги е по-добрият избор.

В изследването на прага на чувствителността включихме тринадесет доброволци, мнозина от които бяха участвали и в проучването на реакциите. И този път прилагахме двойно обективира-не, обаче то се проваляше още в първите секунди след инжекцията - участникът знаеше, че е получил или голяма доза ДМТ, или солен разтвор. А когато инжекцията беше с ДМТ, значи му предстояха още три шеметни „отнасяния" същата сутрин.

Изследването показа, че няма никаква промяна в чувствителността към психичното въздействие при повторно инжектиране на ДМТ. Преживяванията и четвъртия път бяха с психеделична-та сила на първия. Както се надавах, участниците успяваха много по-добре да се овладеят и да осмислят няколкото големи дози, отколкото единичната. Много от най-потресаващите им разкази за ДМТ в следващите глави са от това изследване.2

След изясняване на влиянието, което, ДМТ оказва върху психиката, биомедицинският модел изисква и да се установи как се появява това влияние. Изследвахме механизмите на действие. Ос-новата на нашата работа беше фармакологията, затова се опитвахме да открием чрез кои рецептори в мозъка въздейства ДМТ.

В първия от тези проекти използвахме пиндолол - лекарство, прилагано в медицината за понижаване на кръвното налягане. То действа, като блокира определени рецептори за адреналин. Друго свойство на пиндолола е да възпира активността на конкретен тип рецептор за серотонин, т.нар. „област 1А". И тъй като при експериментите с животни ДМТ се свързва с рецепторите 1А, I тази област вероятно участва във въздействието на дрогата. Ако например блокирането на 1А с пиндолол доведе до „не толкова емоционални" преживявания в сравнение с чистия ДМТ, бихме изказали предположението, че рецепторът 1А регулира емоционалните реакции, предизвикани от дрогата. Както се оказа, пин-дололът забележимо засилва влиянието на ДМТ върху психиката и кръвното налягане.

В това изследване участваха единадесет доброволци, сред тях и ветерани от проучването на реакциите към дозите и на прага на чувствителността. Имаше не чак толкова драматични примери за духовни откровения в сравнение с предишния проект, макар и да се случваха невероятни преживявания.

По-нататък проведохме изследване с блокиране на рецептори за серотонин чрез ципрохептадин - антихистаминов препарат, който противодейства и на серотонина. В този случай ци-прохептадинът пречи на други вещества да се свързват с „област 2" на серотонина - според мнозина изследователи тази област е най-определяща за въздействието на психеделичните дроги.

Както и в проекта с пиндолол, доброволците получаваха ципрохептадин няколко часа преди ДМТ. Участваха осем души, повечето от тях новаци в изследванията. Изглеждаше, че въздействието е отслабено донякъде, затова давахме голямата доза -0,4 мг/кг, и с блокиращото серотонина вещество, и без него. Очевидно ципрохептадинът не засилваше въздействието на ДМТ и ние се надявахме, че с голямата доза имаме най-добър шанс да установим значително потискане на влиянието на дрогата. Само че седативните свойства на лекарството се проявяваха прекалено и това усложни тълкуването на данните.

В този етап трудно привличахме нови доброволци, още по-трудно опитните скланяха да участват. Кой би поискал да взема лекарство, което пречи на въздействието на ДМТ? Накрая осъзнах, че сякаш се оправдавам за този проект, досущ като продавач на коли втора употреба.

Започнах още няколко експеримента, одобрени от университета и Управлението по контрол над наркотичните вещества. За тях обаче не получих достатъчно финансиране и резултатите не бяха пълни.

Използвахме налтрексон, за да продължим да изучаваме механизмите на действие и да уточняваме кои рецептори в мозъка регулират влиянието на ДМТ. Налтрексонът блокира рецептори-те за опиати, затова помага в лечението на зависимост от хероин. Данните от опитите с животни показваха, че има известно взаимодействие между опиатите и психеделичните дроги.

Започнахме предварителна работа по този проект с трима доброволци. На първия обаче му прилоша толкова силно от налт-рексона, че веднага се отказа. При другите двама нямаше видими промени във въздействието и изоставихме тази идея.

Опитахме се да приложим и по-авангардни технологии в изследванията с ДМТ. Трима мъже получиха големи дози от 0,4 мг/ кг в изследователския център, докато правехме електроенцефа-лограми на мозъчните им вълни. Надявахме се да установим кои области в мозъка са по-активни при интоксикация с ДМТ. Изследванията не бяха лесни, защото машината за ЕЕГ беше прекалено обемиста и шумна, освен това трябваше да се настройва непрекъснато. А на главите на доброволците залепяха 18 електрода и то с едно от най-миризливите вещества, които познавам. И макар че тримата участници имаха „пълни" преживявания с ДМТ, обстановката беше крайно неприятна. Преди да привлека други доброволци, исках да се уверя, че данните оправдават неудобствата. Резултатите не насочваха към ясни изводи и се отказахме от работа с електроенцефалограми.

Накрая се възползвах от „функционалното сканиране с магнитен резонанс" на мозъка, което тепърва се въвеждаше в УНМ.

Този модифициран скенер с магнитен резонанс измерваше обмяната на веществата в мозъка, вместо само да показва структурата му. Оборудването обаче властваше още по-потискащо над изследователската среда. За този скенер, помощната апаратура и персонала беше необходима отделна сграда в другия край на университетския район. Там проведохме единствените сеанси с ДМТ извън изследователския център.

Скенерът генерира високоенергийни магнитни полета и в помещението изобщо не бива да има метал, иначе машината го привлича неудържимо. Освен това залата е огромна като пещера и твърде прохладна, за да се намали мощността, необходима за поддържане на магнитните полета.

Затова пък пространството, в което пъхахме доброволците, за да бъдат сканирани мозъците им, беше неимоверно тясна лъска ва метална тръба. Знаех, че мнозина са изпитали първия пристъп на паника в живота си именно при сканиране с магнитен резонане заради тази теснотия. Най-лош беше шумът като от барабана на перална машина, само че десет пъти по-бърз и стотина пъти по-силен. Всеки наоколо трябваше да носи заглушители и въпреки това беше непоносимо.

Някои от доброволците обаче се оказаха невероятно издръжливи хора. Допадаше им въздействието на ДМТ, искаха да помогнат в експериментите и им беше интересно какво ще покаже сканирането. Оставах насаме с тях в залата, а от другата страна на дебелото „шумоизолиращо" стъкло седяха четирима или петима души, регулираха и превключваха машината. Сканирането започваше, аз инжектирах ДМТ, проверявах кръвното налягане и се стараех да подкрепям психически доброволеца.

Въпреки усилията, несгодите и очакванията тези данни също не ни разкриха нищо особено. Екипът, работещ със скенера, ме убеждаваше, че ако направим сериозни и извънредно скъпи из-менения в машината, ще може да показва по-ясно влиянието на ДМТ върху мозъка. Но аз не харесах нито скенера, нито оглушителния му шум и не исках да подлагам още доброволци на това мъчение, съпроводено с прекалено силни магнитни полета.

Вероятно вече ви изглежда, че съм загубил и задръжките си, и здравия си разум в измислянето на експерименти, на които да подлагам доброволците. Но не стигнах до опити с радиация. То-мографът с позитронни емисии би ни осигурил чудесни цветни изображения на мозъчната активност. Щом научих какво е облъчването с тази машина, веднага забравих за идеите си.

В тази и в предишната глава описах основата и средата на нашите изследвания: кои бяха доброволците и в какви експерименти и условия получаваха ДМТ. Преди това изяснихме и какво знаем за тази дрога. Така завършихме триъгълника от основа, среда и вещество, затова нека тръгнем натам, накъдето ни води молекулата на духа.

Под въздействиеДа се опише какво представлява царството на ДМТ е все едно да изразим с думи изкачване на

планински връх, сексуален оргазъм или подводно плуване. Повечето от нас обаче никога няма да участват в изследователски проект с ДМТ, затова ще се опитам да дам обща представа за случващото се след различните венозни дози от тази дрога.1

Пълната венозна доза ДМТ почти незабавно предизвикваше у нашите доброволци ярки психеделични видения, усещане за отделяне на съзнанието от тялото и завладяващи чувства. Тези по-следствия напълно изместваха от психиката им всичко, занимавало ги преди вливането на дрогата. За повечето хора психеделични бяха дозите от 0,2; 0,3 и 0,4 мг/кг.

Въздействието започваше секунди след края на инжектирането, продължаващо половин минута, и доброволците потъваха изцяло в психеделичните светове още преди да промия тръбичката със солен разтвор. Върховото въздействие настъпваше към края на втората минута, а спадът - след около 5 минути. Повечето участници можеха да разговарят 12-15 минути след инжектирането, макар че още бяха в умерена интоксикация. Почти всички се чувстваха нормално половин час след инжекцията. Измервахме често съдържанието на ДМТ в кръвта и потвърдихме, че по време концентрациите напълно съответстват на психологическите последствия от дрогата. С други думи, най-много ДМТ в кръвта имаше две минути след инжекцията, а за 30 минути веществото ставаше почти неоткриваемо. И понеже мозъкът активно получава дрогата през кръвно-мозъчната бариера, достатъчно сигурно е, че концентрациите й там са се повишавали почти със същата скорост.

По-малките дози от 0,1 и 0,05 мг/кг обикновено не бяха психеделични, но несъмнено оказваха влияние върху психиката, макар че неколцина от по-чувствителните доброволци проявиха значителни психични и телесни реакции и към тези дози. Някои дори се отказаха от участие в проектите, защото не им допадна силата на преживяното с доза 0,05 мг/кг.

Докато протичаше могъщото психично въздействие на ДМТ, тялото също реагираше разнообразно. Започваше с типичната реакция на стрес от типа „бий се или бягай". Пулсът и кръвното налягане скачаха рязко, веднага следваха и други физиологични промени. След известно време почти винаги успявахме да познаем колко напрегнат е сеансът за доброволеца по повишаването на кръвното му налягане.

Средно пулсът от 70 удара в минута стигаше до 100. Имаше обаче широк диапазон. При някои хора се повишаваше до 150, при други никога не надхвърляше 95. Кръвното налягане се променяше средно от 110/70 до 145/100. Стойностите също толкова бързо се понижаваха между измерванията 2 и 5 минути след инжекцията.

Всеки хормон на хипофизата, който измервахме, бързо повишаваше количествата си. Например концентрациите в кръвта на ендогенното вещество бета-ендорфин, подобно на морфина, започваха да нарастват рязко 2 минути след инжекцията и достигаха върхови стойности 5 минути след нея. Освен това ДМТ стимулираше голямо и бързо повишаваше на количествата вазопре-син, пролактин, хормона на растежа и кортикотропин. Последното вещество е хормон, стимулиращ надбъбречните жлези, които на свой ред отделят кортизол - мощен многоцелеви стресов стероид, подобен на кортизона. Вероятно по-високите равнища на тези хормони оказваха влияние върху психиката - разглеждам тази възможност в двадесет и първа глава.

При големи дози ДМТ диаметърът на зениците се удвояваше от 4.милиметра до почти 8 за две минути. Телесната температура се покачваше по-бавно - повишението започваше 15 минути след инжекцията и продължаваше до свалянето на сензора след един час. От всички измервани биологични фактори нямаше повишение единствено при епифизния хормон мелатонин. Това ни стъписа и отново открои за мен загадъчната същност на жлезата на духа.

Може би внасяният отвън в организма ДМТ не беше достатъчно силен стимул, за да преодолее защитната система на епифизата, която вече обясних. Другата възможност е екзогенният ДМТ да е стимулирал епифизата за по-голямо отделяне на собствения й ендогенен ДМТ. Нашият метод за измерване концентрациите на веществото в кръвта не позволяваше да различим двата източника на молекулата на духа.

Разбира се, доброволците не усещаха по-големите количества пролактин, нито осъзнаваха покачването на кръвното налягане. В техните съзнания образите, чувствата и мислите определяха същността на въздействието, което им оказваше молекулата на духа.

Първите мигове на първата голяма доза ДМТ без обективиране стъписваха почти всекиго. Имаше мощен, бързо нарастващ и поне временно плашещ „изблик", обхванал изцяло психиката и

тялото. Той започваше още преди да съм завършил промиването на венозната тръбичка със солен разтвор.

Трудно е да се намерят подходящи думи за този изблик. Някои сравняваха усещанията си с „блъсване от товарен влак", „епицентър на трус" или „ядрен взрив". Неколцина споделяха, че „дъхът им спрял на гърлото". Почти всеки подчертаваше „вибрациите", предизвикани от ДМТ - усещането за могъща енергия, пулсираща у него с много висока честота. Типични бяха изразите: „Разтревожих се, че от вибрациите главата ми ще се спука", „Цветовете и вибрациите имаха такава сила, че сякаш щях да се пръсна", „Стори ми се, че не се побирам в кожата си".

Приливната вълна на ДМТ бързо водеше до загуба на усета за собственото тяло и някои доброволци изпадаха в илюзията, че са умрели. Изчезването на връзката между тялото и духа върве-ше успоредно с най-ярките зрителни реакции. Често чувахме: „Вече нямах тяло", „Тялото ми се разтвори, остана само чистото съзнание". Изглежда имаше отчетлив момент на движение на съзнанието извън тялото като „пропадане", „издигане", „отлитане", усещане за безтегловност или шеметно ускорение.

Силните начални промени, породени от дрогата, будеха известен страх и тревога. Повечето доброволци обаче бързо се нагаждаха към преживяването - за около 15-30 секунди, чрез дълбоко дишане, отпускане на тялото или други похвати. Може би предишният опит с психеделични дроги им помагаше често да разграничат емоциите си от телесните реакции без да изпадат в паника.

При пълна доза ДМТ господстваха зрителните образи. Обикновено нямаше особена разлика между „видяното" от доброволците със затворени или отворени очи. Затова пък при отварянето на очите виденията често се наслагваха върху гледката в стаята, което допълнително ги объркваше.

Участниците в изследванията виждаха всевъзможни неща - и достъпни за въображението, и невъобразими. Най-малко сложни бяха калейдоскопичните геометрични шарки, в които те понякога откриваха „ислямски" или „ацтекски" мотиви. Цветовете бяха по-ярки и плътни, отколкото в нормално състояние или насън. „Приличаше на синьото небе над пустиня, но на друга планета. Цветовете бяха стотици пъти по-наситени." Предният и задният план понякога се сливаха и безбройни образи запълваха зрителното поле на доброволеца, който не различаваше кое е „отпред" и кое - „отзад". Мнозина описваха този ефект като „четирииз-мерност" или „изчезване на измеренията".

Имаше и по-конкретни зрителни образи, сред тях: „фантастична птица", „дърво на живота и знанието", „бална зала с кристални полилеи". Имаше „тунели", „стълби", „проходи" и „въртящ се златен диск". Други виждаха „устройството" на машини или тела: „вътрешността на компютърна схема", „двойната спирала на ДНК", „пулсиращата диафрагма около моето сърце".

Още по-силно впечатление правеше усещането за присъствие на човешки и „извънземни" фигури, които като че ли за белязваха доброволците и общуваха с тях. Съществата, различни от хората, понякога имаха познат вид - „паяци", „богомолки", „влечуги".

Телата на доброволците бързо разграждаха ДМТ, а зрителните ефекти оставаха по-дълго. Когато хората махнеха наочниците или отвореха очи, светлината в стаята беше неприятно ярка за тях. Предметите в стаята сякаш се клатеха или по тях минаваха вълни и излъчваха вътрешна светлина.

Около половината доброволци преживяха и слухови ефекти: в звуците имаше разлика или пък чуваха различни от нас звуци. Тази страна на въздействието се проявяваше най-отчетливо по време на първия изблик. Понякога получаваха само изостряне на слуха. Други пък изпадаха във функционална глухота и не чуваха никакви външни звуци.

Твърде рядко обаче се случваше доброволците да чуят ясни гласове или музика. По-скоро долавяха само прости звуци, описвани като „високи", „бръмчене и стъргане", „цвърчене", „хрускане". Мнозина отбелязваха, че започва вълнообразно изкривяване на звуците като при обгазяване с азотен окис. Понякога чуваха и комични шумове като в анимационен филм.

При някои случаи доброволците губеха чувство за ориентация и забравяха, че са в болница и участват в изследователски проект. Провявайки духовна сила и приспособимост, някои запазваха способността си да мислят и в това състояние: „Съзнанието ми несъмнено се пренесе другаде, но коментираше това състояние." Въпреки това в някой сеанси объркването от първоначалния изблик се запазваше до отслабването на цялостното въздействие.

За повечето хора голямата доза ДМТ беше вълнуваща, еуфорична и извънредно приятна. Понякога възторгът им беше свързан с виденията. Неведнъж въодушевлението беше породено от но-вите прозрения по време на сеансите: „Беше великолепно като при откровение." Често настъпваше чисто блаженство без конкретен повод.

За други страхът и тревогата бяха почти непоносими. Чувахме признания като: „Мразех това състояние, за пръв път в живота си се уплаших така", „Бях заплашен", „Ужасно мъчение, не вярвах да свърши някога". Мнозина участници в изследванията преживяваха силни чувства под въздействието на ДМТ - и положителни, и отрицателни, други подчертаваха колко лишени от емо-ционалност са били техните сеанси с голяма доза: „Опитвах се да предизвикам в себе си вълнение от видяното, но просто нямах емоционални реакции."

Щом дрогата започнеше да оказва с пълна сила разнообразното си влияние, почти не отнемаше от способността на доброволците да мислят и разсъждават. Някои обаче смятаха, че мисленето им в тези моменти не е било нормално и дори се питаха дали ДМТ не причинява патологични мисловни процеси.

Обща за почти всички участници беше загубата на обичайната представа за времето. Те се учудваха, че е минало толкова време, защото им се сторило, че сеансът е продължил броени минути. А при върховото въздействие на ДМТ сякаш се озоваваха извън времето - имаше невероятно изобилие от преживявания в тези кратки мигове.

Доброволците обикновено споделяха, че голямата доза ги прави безпомощни, неспособни да общуват или да взаимодействат с „истинския" свят. И бяха много доволни, че в този момент се намират в болница! Освен това някои почувствали, че друг „интелект" или „сила" насочва съзнанията им. Това се случваше предимно когато имаше контакти със „същества".

Почти всеки участник беше убеден, че при първата голяма доза без обективиране се е „отнесъл по-надалеч от когато и да било". В същото време тази първа голяма доза беше и най-наситена с напрежение и безпокойство. След това доброволците бяха готови да се отдадат по-лесно на въздействието. Те разбираха, че преживяванията с дрогата са, общо взето, безопасни и няма да пострадат психиката или телата им.

Макар че най-смайващите последствия настъпваха след големите дози ДМТ, по-малките дози пораждаха разнообразни реакции, повечето от тях интересни и приятни за доброволците.

Дозата за изучаване на прага на чувствителността - 0,3 мг/кг, оказваше пълно психеделично въздействие и за някои беше „пред- почитаната", защото причиняваше целия спектър от изменения на съзнанието, без да води до толкова тревожно състояние. По-малката доза от 0,2 мг/кг беше границата, при която се проявяваха различими психеделични влияния. Почти всеки преживяваше с нея сравнително наситени зрителни образи, но рядко имаше звукови ефекти. Някои по-чувствителни доброволци предпочитаха тази доза пред по-големите.

Дозата от 0,1 мг/кг имаше най-ниска популярност. Преобладаваха ободряващите вибрации, но нито веднъж не настъпи пробив към цялостно психеделично преживяване. Доброволците се чувстваха „увиснали", неприятно напрегнати и телесно, и психически. „Усещах тялото си като вкуса на черен пипер - сподели един. - Тази доза има всички неприятни физиологични последствия без положителното влияние върху психиката."

Най-малката доза от 0,05 мг/кг беше приятна и почти всички участници в изследванията казваха, че от нея ги напушва смях. Неколцина преживяха по-силно въздействие и това ни служеше като предупреждение, че на следващия ден с голямата доза може да им бъде по-трудно.

За читателите, запознати с въздействието на други психеделични дроги, описаните последствия от ДМТ може би изглеждат горе-долу типични. И макар че свойствата на това вещество в много отношения са подобни на ЛСД, мескалина и псилоцибина, в молекулата на духа има и нещо несравнимо. Не знам дали е заради бъраото й въздействие или заради конкретната й химическа структура. А може би е така, защото е позната на нашия мозък и той активно се стреми към тази ендогенна психеделична дрога. Каквито и да са причините, от най-далечния край на обсега й до-броволците се завръщаха с разкази за срещи, които нито аз, нито те изобщо очаквахме. Сега ще насочим вниманието си към тези разкази.

ЧЕТВЪРТАЧАСТСЕАНСИТЕ

Увод към разказите на доброволцитеПо време на всеки сеанс с ДМТ записвах подробно всичко за случките през този ден: какво

казваха и правеха доброволците, как изглеждаха и говореха, какво впечатление оставяха у мен, каква е обстановката в изследователския център, климатичните особености и текущите събития в света,

поведението и емоционалното излъчване на другите хора в стаята - медицинската сестра, близките или приятелите на доброволеца, отбелязвах също собствените си мисли и чувства.

Щом се върнех в кабинета си, диктувах бележките на секретарката, която ги набираше в компютъра. Тези записки заемат над хиляда страници.

След края на поредния експеримент с ДМТ изпращах екземпляр от бележките на доброволеца, за да го прегледа. Молех участниците да нанесат поправките си за по-голяма яснота, точност и пълнота, както и да добавят всичко подходящо, което им е хрумнало след края на изследването. Някои допълваха моите записки с извадки от дневници, писма, рисунки и стихотворения, свързани с преживяванията им при срещите с молекулата на духа.

Макар че в много от сеансите бяха давани психеделични дози ДМТ, имаше и дни с малки дози или-плацебо. Те не бяха толкова напрегнати и успявахме да обсъдим предишните големи дози при Не толкова изменено или напълно нормално състояние на съзнанието у доброволците. Ударните вълни от разтърсващите преживявания с ДМТ продължаваха далеч отвъд края на отделния сеанс и даваха отзвук във всички страни от живота на човека след дни, месеци или години.

ДМТ прави какво ли не с нашето съзнание, но разнообразието не е безкрайно. Ако сведем преживяванията с тази дрога до определен брой типични ситуации, можем да се съсредоточим върху изграждането на хипотези, които ще ни помогнат да ги разберем. Обоснованото подреждане на преживяванията според вида им дава шанс да осмислим изумително различните разкази, които ще чуем.

Друга причина за подреждането на тези преживявания по категории е хипотезата, че внесеният отвън в организма ДМТ поражда изменени състояния на съзнанието, подобни на възникващите при спонтанни психеделични преживявания: предсмъртни и мистични състояния, както и явлението, което сме свикнали да наричаме „отвличания от пришълци". Ако предизвиканите от дрогата и естествените състояния се припокриват в достатъчна степен, става по-вероятна ролята на ендогенния ДМТ в спонтанните психеделични преживявания. Това би ни открило широки възможности за изучаване, обяснение и полезно приложение на резултатите.

Три основни групи преживявания обхващат почти всичко в тези разкази на доброволците. И макар че в повечето сеанси присъстваха поне по два типа преживявания, обикновено един от тях преобладаваше.1 Тези три категории са лични, извън-сетивни и надличностни преживявания.

Личните се ограничаваха със собствените психични и телесни процеси у доброволеца. ДМТ му помагаше да намери пътища към собственото си съзнание и връзката му с тялото. В единадесета глава - „Чувства и мислене", са представени няколко примера за този тип реакция. Когато доброволците доближаваха най-далечните граници на тази категория, започваха предсмъртни и духовни преживявания. Тогава личното ставаше надличностно.

Отличителен белег на извънсетивната категория беше срещата с наглед действително присъстващи и самостоятелни реал-ности, съществуващи едновременно с нашата. Когато тези рав-нища на битието се оказваха обитавани, контактите на нашите доброволци със „съществата" бяха най-смущаващият и неочакван тип сеанси с ДМТ. Разглеждам тези необикновени случки в тринадесета и четиринадесета глава.

Най-желаните и ценени сеанси бяха надличностните, включващи предсмъртни и духовно-мистични преживявания. Описвам ги в петнадесета глава - „Смърт и умиране", и шестнадесета -„Мистични състояния".

В последната глава - „Страх и болка", се занимавам с отрицателните, плашещите и потенциално вредните въздействия на ДМТ върху доброволците. Това е негативната страна и на трите типа преживявания - лични, извънсетивни и наддичносттни.

Този увод е подходящото място да подхвана и темата как ние реагирахме на казаното и направеното от доброволците по време на сеансите с ДМТ В седма глава вече изтъкнах, че двамата с медицинската сестра седяхме спокойно до леглото и оставяхме доброволеца сам да преживее въздействието на дрогата, като се стараехме изобщо да не „подсказваме". Само че не беше възможно да останем напълно бездейни, ако някой започнеше да говори за объркващи или тревожни за него преживявания. Щом човекът имаше нужда от нашата помощ и подкрепа, ние му я давахме. Твърде тънка е линията между духовната подкрепа и внушението. След получаването на голяма доза ДМТ доброволците бяха доста податливи на външни влияния и психически уязвими. Тези фактори налагаха да проявяваме изтънчена чувствителност към атмосферата на отношенията по време на сеанса. Подкрепата, обяснението, съветът и тълкуването са нещо коренно различно от критиката, оспорването, внушението и ; „промиването на мозъка".

Чувства и мисленеЛичните преживявания с ДМТ остават предимно в пределите на собственото тяло и психика -

царството на чувствата и мисленето. Затова не се различават особено от онова, което един психотерапевт чува в кабинета си.

Повечето ни доброволци (съзнателно или не дотам осъзнато) се надяваха на духовен пробив с помощта на дрогата - ясен отговор на въпроса защо са се появили на този свят или пък единение с божественото, в което всички противоречия изчезват и настъпва непоклатима увереност. Само че ДМТ в ролята си на истинска молекула на духа повеждаше доброволците в пътешествие, от което имаха потребност, а не каквото те желаеха.

Някои хора намираха решение на лични проблеми по време на сеансите. По-късно осъзнаваха, че са направили положителна крачка напред и се чувстваха по-добре. Изглеждаше, че в сеансите протичат основните процеси, присъщи и на психотерапията, т.е. мислене, спомняне, свързване на чувствата с идеи. За повечето от нас не е леко да се сблъскат с болезнените си чувства и ДМТ улесняваше справянето с тях. Например Стан смяташе, че дрогата му е помогнала да приеме свои чувства, твърде мъчителни за него в обичайното му състояние.

Сънищата са основно средство за лично израстване и осъзнаване, а ДМТ може да породи наситени със символика образи, подобни на съновиденията. Сеансите на Марша бяха прекрасен пример как молекулата на духа може да ни покаже онова, което е необходимо да узнаем.

За мнозина от нас травмиращите преживявания полагат основата за мъчително сляпо повторение на ситуации, в които отново и отново се сблъскваме със същите чувства. Голямата доза ДМТ по въздействието си е подобна на физическа и психична .травма. От случая с Касандра ще се убедим, че е възможно тези особености на дрогата да бъдат полезни.

Очаквах мнозина доброволци да се справят с емоционални и психични конфликти по време на изследванията. Такива сеанси биха ни помогнали да се подготвим за бъдеща психотерапия с използване на психеделични дроги. Първото поколение изследователи на психеделичното са си поставяли като главна цел разработването на подобни терапевтични методи. Ние знаехме, че всъщност ще повторим постигнатото от тях, очаквайки да възобновим работата им в съвременните условия.

Бях готов за такива сеанси. Вярвах, че с помощта на психеде-личните вещества е възможно доброволците да стигнат до ценни прозрения за личните си конфликти, затруднения и психосома-тични симптоми.

Стан беше на 42 години, когато се запознахме и започна участието си в изследванията на ДМТ. Беше женен от четиринадесет години за наша колежка от изследователския център, която се занимаваше с лечение на респираторни заболявания. Тя предположила, че съпругът й ще прояви интерес към проекта и го посъветвала да ми се обади.

Стан имаше може би най-голям опит с психеделични дроги в сравнение с останалите участници - беше употребявал ЛСД „над четиристотин пъти". Използваше тези дроги през месец-два с не-колцина близки приятели, защото вярваше в благотворното им влияние. Имаше малка дъщеря и заемаше отговорен пост в местните власти. Не беше от хората, склонни да споделят вътрешните си преживявания, и обясни интереса си към ДМТ с присъщата за него лаконичност:

- За да помогна за узаконяване на тези изследвания и да опозная себе си.Малката доза от 0,05 мг/кг ДМТ Стан понесе без никакви сътресения. Подобно на мнозина

други се засмя в началото на сеанса.На следващия ден беше сеансът с голямата доза. Той не сподели нищо особено за

преживяванията си. Преди всичко му направи впечатление мощта, с която настъпва въздействието. Дори мислеше, че би му допаднала и малко по-висока доза от 0,4 мг/кг. Не беше уверен и че ДМТ влияе благотворно.

- От веществото няма толкова полза, колкото от ЛСД или псилоцибин. Всичко се стоварва наведнъж и е прекалено силно. Човек напълно губи контрол. Това не беше духовно преживяване. И емоционалната наситеност беше слабовата.

За виденията си Стан спомена само, че имало „калейдоскопично изобилие от синьо и виолетово". Той се справи успешно с изследването на реакциите към дрогата, без тя да остави някакви по-дълбоки следи у него. Все пак проектът му допадна и пожела да му съобщя кога ще започне изследването на прага на чувствителността.

Около година по-късно Стан поиска да участва и в този проект. В живота му бяха настъпили големи промени. Сериозното психическо заболяване на съпругата му се бе изострило отново, тя бе подала молба за развод. Разгаряше се тежка съдебна битка за родителските права над детето и в момента дъщеря му живееше при него.

Питах се дали ДМТ би му помогнал да проясни чувствата си в този труден период. Не забравях целите на изследването, но възприемах Стан и като близък човек, който преживява голяма загуба. Оказа се, че в първия му ден с двойно обективиране ще получи четири последователни инжекции с големи дози ДМТ. Първите две дози му помогнаха да осъзнае по-добре стреса, който се мъчеше да преодолее.

- Имаше ги обичайните цветове. Май ще продължа и с останалите дози въпреки натрапчивото безпокойство.

За да подразня леко „психеделичното мъжкарство" у него и да го поощря да се задълбочи в чувствата си, му казах:

- Не съм и помислял, че ще вземеш друго решение. Той си лежеше кротко с наочници на очите.- Повече ми харесва с наочници.- Да, помагат... Какви мисли и чувства те споходиха?- Някаква неопределена тревога. Не помня да се е случвало преди.- Сега в живота ти се случва какво ли не - напомних му аз. - Чудя се дали тази тревога не е

свързана с неувереността и загу бата на контрол над живота ти в момента. А дрогата също те лишава от контрол. Може би е притеснително.

Пет минути след третата инжекция той промълви:- Усещам съвсем леко гадене.Забелязал съм, че при изменените състояние на съзнанието тялото често се опитва чрез гаденето

да отвлече вниманието ни от безпокойството и тъгата.- Не се стряскайте, няма да повърна. Може би се съчетаха тревогите и синузитът ми. Тези

тревоги са отчасти заради дво- уменето в кое училище да учи дъщеря ми следващата година. Тряб ва да реша днес. На нея й е много тежко заради развода, особено заради трудностите в общуването с майка й. И на мен ми е трудно, но на нея - двойно повече.

- Сигурен съм, че и на бившата ти съпруга й е трудно. Ужас но положение за всички.— Да. Донякъде ми се искаше дозата да е по-висока. Така можех да профуча през всичко.- Да се отървеш взривно от чувството ли? -Да, взривно.1- А как си настроен спрямо останалите две дози? Той се усмихна.- Изпитвам две съвсем противоречиви чувства: страх и предвкусване на удоволствието.След вливането на третата доза той хвана с дясната си ръка ръката на Лора, а с лявата - моята

ръка.- Не съм сигурен за четвъртата доза. Не знам дали ще понеса още една.- Минаха едва три минути. Да видим как ще се почувстваш след малко.Щом минаха пет минути от инжекцията, той подхвърли шеговито:- Рик, ще изтърпя и четвъртата заради теб.- Третата като че ли винаги е най-трудна.- Казваш го само за да ме успокоиш.- Не е така. Хората изглеждат зле след третата доза и добре - след четвъртата.- Аз май имам много объркани чувства.- Звучи логично.- Лесно ти е да го кажеш.- Знам. Извинявай, ако ти е прозвучало бездушно. Защо смя таш, че чувствата ти са объркани?- Емоциите са много силни. Има ги, но аз сякаш се браня с щит от тях, за да избутам някак си

развода. Никак не е приятно и то меко казано. Всеки път чувствата ми се засилваха, но сега, общо взето, съм умиротворен. Объркването го няма. Може би съм постигнал нещо. А може би след още четвърт час не бих потвърдил думите си.

Десет минути след четвъртата и последна инжекция Стан издиша мощно и заяви:- Този път пътешествието беше много по-хубаво. Все едно не съм уловил първите три вълни при

сърфиране, но с четвъртата е станало страхотно. Иска ми се да го направя отново!Всички се разсмяхме и ни олекна, че той е по-добре. Този човек не беше склонен да споделя и

щом предишния път призна безпокойството си, значи чувството е било извънредно напрегнато.

През следващите минути си лежеше, отпускаше се и блаженстваше в този открит наново вътрешен покой. След четвъртата доза Стан ми се стори освежен и в добро настроение. Изяде си обяда и побърза да си тръгне.

Говорихме по телефона след два дни.- Чувствам се чудесно - увери ме той. - Вчера и днес съм в лека еуфория, вероятно се дължи на

преживяването. Не бях уве рен, че трябва да изтърпя и четирите дози. Но нещо накрая ся каш се намести. Може би съм престанал да се боря. Дрогата на истина ме подтикна към някои промени. При първата доза имах много оплетени чувства. Втората и третата направо ме отнесоха. А четвъртата оправи всичко.

- Преживя ли нещо конкретно по време на сеансите? - попи тах го аз.- Съвсем малко. Дрогата подейства като центрофуга на нерв ната ми система. Разчисти някои

неща. Беше много ободряващо и ефектът се натрупваше. Нещо се случи, имаше промяна между третата и четвъртата доза. След третата просто се примирих.

Стан беше човек, който сдържа и укротява чувствата си. Подобно на мнозина други доброволци той харесваше психеделич-ните дроги заради емоционалната сила на въздействието им. С големи дози ЛСД успяваше да почувства нещо - може би не приятно или радостно, но все пак различно. Всяко сериозно затруднение в живота обикновено се дължи на неспособността ни да приемем и осмислим чувствата, свързани с това положение. При Стан несъмнено имаше „центрофуга", която постепенно отслаби психическата му съпротива срещу чувствата, но помогна и за съзнателното им осмисляне. Той беше напрегнат и неуверен. Макар на някакво равнище да „знаеше" причината, просто нямаше вътрешна емоционална връзка. Тревогите му изобщо не бяха неопределени. В живота му бе настъпил разтърсващ период и се оказа достатъчно да осъзнае това, за да престане да тъпче на място. А емоционалната сила на ДМТ го доведе до някакво решение.

Виденията, които доброволците преживяваха с ДМТ, понякога им напомняха за сънища. А както е казал Фройд, сънищата са „правият път към несъзнаваното". Вглеждането, обмислянето и обсъждането на сънищата често ни помага да разберем скритите си чувства, които познаваме само по угнетяващите им прояви в будно състояние.

Да си представим, че дясната китка на човек се парализира, но всевъзможните изследвания не откриват никакъв физиологичен проблем. Изпращат го при психиатър, който го моли да запомня какво е сънувал. И през нощта нашият хипотетичен пациент сънува, че пребива шефа си в службата. Психиатърът му подсказва, че парализираната дясна ръка е изражение на страшния гняв към началника, който пациентът не е осъзнавал досега. Може би се бои да преживее тези чувства, защото не знае какво ще стори. Сякаш светлина озарява съзнанието на пациента и той отново започва да си служи с ръката си.

Макар че този пример подозрително напомня анимационно филмче с простотата си, все пак представя същността на процеса, чрез който сънищата биха могли да бъдат от полза за личността. Твърде често симптомите не са толкова явни като парализата, а включват безпокойство, депресия или проблеми в отношенията с околните.

При воденето на сеансите се стараехме да подхождаме колкото се може по-неутрално и клинично, но да не забелязваме емоционалните теми, изплуващи при преживяванията на добровол-ците, би било професионална небрежност. Понякога ми се налагаше да решавам на мига дали да подхвана нишката към личните проблеми, която доброволецът ми подаваше, дали да го подтикна към някакъв изход от объркването или неувереността. Не забравях и риска, че подобни вмятания или тълкувания от моя страна могат да нарушат още повече равновесието в живота му. Например Марша се измъчваше от затруднения в брака си.

Когато започна участието си в изследванията с ДМТ, Марша беше на 45 години, имаше два развода в миналото си, а с поредния си съпруг живееше от шест години. Тя беше чернокожа а съпругът й - бял. Марша се отличаваше с превъзходно чувство за хумор и прямота. През последната година се отнасяше към живота много по-ведро. С голямо облекчение се бе отказала от следването в университет, защото според нея програмата била лишена от човечност и влизала в конфликт с нейния расов и етнически произход. В семейния живот обаче имаше проблеми, защото съпругът й бил „още по-потиснат" от самата нея и тя вече се замисляше дали да не го напусне.

Беше употребявала психеделични дроги около трийсетина пъти през живота си, защото давали „голям простор на съзнанието". Пожела да участва в нашите изследвания, „за да помогне на приятели", „да опита тази дрога от любознателност", „да се справи с предизвикателството" и „защото

съпругът й не може да участва, а така поне ще сподели косвено преживяването чрез нея". Той имаше повишено кръвно налягане и не можахме да го включим.

Марша понесе добре въвеждащата малка доза ДМТ. На следващия ден голямата доза я пренесе далеч извън тялото й. Стъпи-сана се озовала в красиво здание с купол, истински виртуален Тадж Махал.

- Стори ми се, че съм умряла и никога няма да се върна тук. Не знам какво се случи. Изведнъж - бум! - и вече бях там. Най- прекрасното нещо, което съм виждала.

Марша описа подробно всичко и как се почувствала преобразена от преживяването. Утрото беше необикновено приятно. Слушахме разказа й и не виждахме смисъл да добавяме нещо. Тя се наслаждаваше. Просто споделяхме щастието й.

По-късно Марша взе участие в изследването с ципрохепта-дин. Когато наближи денят за четвъртия й сеанс с двойно обек-тивиране, бяхме почти сигурни, че ще й се падне голяма доза от 0,4 мг/кг ДМТ

Тя започна с думите:- Надявам се да срещна някои от прадедите си днес, за да ми 1 помогнат в справянето със

сегашните житейски несгоди.Поприказва с мен за брака си. Съпругът й ходел при психоте-рапевт, който го увещавал да бъде

откровен с нея. Затова й се наложило да чуе, че не му допада нейното „напълняване", то потискало сексуалното му желание. Тя се питаше дали и аз смятам, че е дебела.

Отбягнах въпроса, като подхвърлих:- Може би има още нещо освен твоето по-голямо тегло. Тя кимна и се заехме с подготовката за

инжекцията. Няколко минути преди Марша да получи дозата си ДМТ, в стаята влезе и съпругът й, за да присъства на сеанса. Атмосферата беше печална, но се долавяше и надежда. Тя заговори около 15 минути след инжекцията:

- Изобщо не бих могла да си представя, че ще видя това. Нямаше никакъв преход. Нямаше и никаква Вселена със звезди и остър лъч светлина като миналия път. Знаете ли какво се слу чи? Попаднах на въртележка! Имаше много кукли с дрехи от края на XIX век, в естествен ръст - и мъже, и жени. Жените носеха корсети. Бяха с големи гърди, големи задници и съвсем тънички талии. Всички се въртяха, на пръсти около мен. Мъже те носеха цилиндри, караха двуместни велосипеди. Една върте лежка, после друга, трета. По бузите на жените бяха нарисува ни червени кръгчета, чуваше се музика като от латерна. Някак ви клоуни ту подскачаха, ту изчезваха - те не бяха най-важни, но шетаха наоколо и някак си ме забелязваха повече от манекените.

Звучеше като сън, освен това беше поредната среща с клоуни или шутове - неведнъж чувах такива истории от доброволците. Само че за нея те нямаха такова значение като въртележката и собствените й чувства.

Преди инжекцията си бяхме говорили за „психотерапевтични" въпроси. Реших пак да вляза в тази роля, за да видя какво ще се получи. Когато някой си спомня сън при терапевтичен сеанс, задавам въпроса, който зададох и на Марша:

- Как се почувства от всичко това?- Неправилен въпрос, задай ми друг.В този момент тя не беше готова да „работи" със съновидението си, затова реагирах на по-

повърхностните страни от нейното преживяване - карнавалната атмосфера.- Забавно ли беше?-Да.Дали не можехме да навлезем по-дълбоко?- Наистина ли ти беше забавно?- Да, само че не беше като Тадж Махал. Надявах се да видя прадедите си или храм, или пък

високи африканци в древното им облекло.- А вместо това попадна на някакво панаирджийско увеселе ние.- И то какво! Аз бях единственият човек там. Всички имаха нарисувани усмивки, лицата им

изобщо не се променяха. Помис лих си: „Ама какво става тук?" - Тя помълча и добави: - Имаше и някаква сексуална енергия - исках повече, чувствах се възбу дена. За пръв път преживявам това с ДМТ. Може би защото ма некените бяха толкова красиви. - Тя вдигна наочниците от лице то си, вторачи се в своя съпруг и избълва: - Хайде да се чукаме!

Засмях се.- Съжалявам, но ще го отложите, докато не се приберете у дома.

Съпругът й ме погледна и попита:- Обичайно ли е хората да имат сексуални преживявания, ко гато вземат ДМТ?Въпросът му беше смислен, но никак не подхождаше на личните и емоционалните теми в

момента. Наложи се да отговоря, но кратко и с надеждата да подновим предишната посока на раз-говора.

- Има сексуална енергия, но обикновено без непосредствено желание за сексуален акт.Знаех, че е задължително да побързам, ако исках да съм полезен в тълкуването на онези черти от

виденията на Марша, които ги оприличаваха на сънища. Какво ли ни подсказваше молекулата на духа?

- Бели ли бяха манекените? Англосаксонци?- Да, всички до един.- Интересно. Май ДМТ води в свои посоки. Ти какъв смисъл откриваш?- Нищичко не ми е ясно. Сега съм изтощена и прегладняла.- Приличат ми на някакво преувеличение или карикатура на красотата при белите хора -

осмелих се да вметна аз. - Любопит но е във връзка с онова, за което си говорихме - твоята загриже ност, че напълняваш.

- Вярно, може би трябва да се отнасям с хумор към фигурата си. - Тя се взря в съпруга си и му обясни: - Споделих с Рик, че според теб съм дебела и как терапевтът те е посъветвал да ми кажеш.

Той като че ли се почувства неловко.- Като млада бях доста кльощава. Когато се запознахме с него, тежах с десетина килограма по-

малко. Приличах на фигурка от кибритени клечки. Това изобщо не е присъщо за моята култура. При моите хора желаната фигура е по-тежка, налята, с големи гърди и задник. За хората около мен да си слаб беше ужасно. На жаргон си имаха думичка за кльощавите, която означава „болнав грозник".

Съпругът на Марша изглежда долови, че тя иска да говори за тези проблеми, без той да е в стаята, и излезе. С нея продължихме разговора, после се отплеснахме на други теми.

Обикновено не се опитвах да насочвам доброволците, както Марша в този ден. Само че нейните видения с ДМТ изглеждаха толкова пряко свързани с тогавашните й противоречия, че не можех да подмина посланието от молекулата на духа. Съпругът на Марша - бял мъж от англосаксонски произход, я сравняваше с представата си за идеалната жена и откриваше недостатъци у нея. Нейната фигура според него не беше каквато „трябва" да бъде. Но в нейните видения белите „манекени" бяха безжизнени, изрисувани образи, които се въртяха безцелно. Марша си припомняше гордостта на нейния род от пищната женственост и се опитваше също да стане такава. Тя чувстваше, че няма защо да се притеснява от присъщата си сексуалност. Искаше отново да постигне връзка със съпруга си на това първично равнище. Той обаче се изненада и смути, не можеше да отвърне на емоционалните й потребности в този момент - повторение в умален мащаб на продължаващите проблеми помежду им.

Друго потенциално благотворно въздействие на ДМТ върху психиката и тялото е създаването на контролирано травматично преживяване с външна подкрепа. Гръцката дума „травма" означава рана. В моята професия понятието обозначава тежко емоционално сътресение, което има сериозни, а често и дълготрайни последствия за личността.

Почти винаги нашите травматични преживявания не зависят от нас. Например не избираме сами да ни тормозят като деца, да ни засягат природни или причинени от хората бедствия, да излагат живота ни на опасност. А когато преживеем такива случки, психиката естествено се стреми да издигне стена около чувствата на страх, безпомощност и тревога, които са заплашвали да ни погълнат в такъв момент.

Въпреки това неосъзнатата психическа травма се просмуква по един или друг начин в живота ни. Можем да попадаме в ситуации, призоваващи отново и отново призраците или сенките на тези породени от травмата чувства. Ние сякаш сме принудени да повтаряме определен тип отношения, будещи чувства, които не сме овладели или подчинили първия път, най-често като безпомощни деца. Например склонният към насилие съпруг възпроизвежда чувствата, предизвикани от бащата-побойник. И се случва да забелязваме, че се боим от дълбоко емоционално обвързване, защото то ни прави опасно уязвими.

Ако искаме да оставим в миналото си последствията от травмата, необходимо е да се заемем пряко с тях. Обикновено това означава по своя воля да преживеем пак чувствата, причинени от травмата, но в сигурна и подкрепяща ни среда. Проблемът поначало обаче се състои в подхода към тези чувства.

В много отношения голямата доза ДМТ травматизира, защото води до загуба на контрол и заличаване на самоличността. По време на изследванията с дрогата многократно чувахме от доб-роволците думата „шок". Дори аз започнах да я споменавам, когато подготвях хората за първия им сеанс с доза от 0,4 мг/кг. Неколцина майтапчии ми предложиха да поръчаме тениски с надпис „Аз оцелях от 0,4" и да ги връчваме на всеки, които успешно се е справил с това изпитание.

Убеден съм, че мнозина участници на някакво равнище се чувстваха привлечени от нашите проекти, защото сблъсъкът с ДМТ им предлагаше завладяващо, но контролирано и доброволно травматично преживяване. Те изпитваха пълна загуба на контрол, обаче имаха сигурност и подкрепа, значи се появяваше шанс да вникнат изцяло в някои болезнени чувства и по този начин да ги надмогнат и да се освободят от тях. Касандра беше една от нашите доброволки, която само частично изразяваше и преживяваше чувства от минали травми, превърнали се в сериозна пречка в живота й.

Тя беше на 22 години, почти най-младата участничка в проектите с ДМТ. Нейните обноски и външност будеха противоречиво отношение у хората, с които се срещаше, и аз не бях изключение. С облеклото и държанието си тя сякаш подчертаваше, че е „мъжкарана", а и беше бисексуална. И мъже, и жени се чувстваха привлечени от приятното й лице и стройното тяло без подчертани женствени форми. Човек лесно се настройваше грижовно и покровителствено към нея. Освен това Касандра се отличаваше с остър ум, сдържано чувство за хумор и безцеремонна откровеност. Сложна личност - необходими бяха усилия, за да проумееш с какъв човек всъщност общуваш.

Трудно поддържаше връзки. Нейните родители се развели, преди да навърши една година, а майка й я пренебрегвала. Критичният момент настъпил, когато я оставила за цяла седмица сама с втория й баща, който я изнасилил неведнъж през това време. Това вкоренило у нея мрачна двойственост в отношението й и към мъжете, и към жените: от едната страна, тя ги мразеше и подозираше, а от друга, нуждаеше се от тяхната обич и закрила. У нея се бяха развили симптоми на посттравматични поведенчески смущения, преживявала ярко спомените за изнасилванията през първата си по-трайна връзка. Когато навършила 20 години, Касандра решила, че не иска да има деца и се подложила на операция.

Тя бе започвала и прекъсвала множество терапевтични и романтични връзки. Отначало идеализирала и виждала в романтична светлина терапевта или любовника. После се разочаровала и се изпълвала с презрение към неспособността на съответния човек да й даде съпричастието си, от което отчаяно се нуждаела. Касандра се бе сприятелила с един от доброволците и те започнаха сексуална връзка, след като завърши участието им в изследването на прага на чувствителността. Не след дълго тя напусна страната, без да се знае къде е отишла.

Включвам нейната история в тази глава, макар че бих могъл я причисля към контактите със „същества" или мистичните преживявания. Наистина в нейните сеанси имаше общуване с „клоуни", стигна и до дълбок безметежен покой, какъвто не бе познавала никога преди това. Само че от срещата със „съществата" тя преди всичко се почувства обичана и щастлива, а мистичното освобождаване от конфликтите я споходи едва след болезнени психични процеси. И нейните сеанси с ДМТ, както при мнозина други, бяха от смесения тип.

А и на мен ми се струваше, че в общуването с нея се занимавам по-скоро с психотерапия, а не с духовно наставничество или тълкуване на „явления извън измеренията". Затова отнасянето на нейните преживявания към мисловно-емоционалните се дължи както на нейната, така и на моята реакция.

Тя не сподели особени очаквания за участието си в изследванията:- Искам да проверя как ще се почувствам, от ДМТ.Освен това помоли да не я разпитваме излишно, искала „просто да се порадва на

въздействието". Не се отнесохме нехайно към въпроса дали Касандра е способна да понесе големи дози ДМТ. Знаехме, че настроението й е променливо и е много важно тя да не се заблуди, че й натрапваме нещо нежелано. Изобщо не искахме някой да преживее илюзията за насилие в стая 531.

Въвеждащата малка доза ДМТ беше лека и приятна за Касандра. На следващия ден се срещнахме за нейната доза от 0,4 мг/кг без обективиране.

Когато въздействието на дрогата започна да отслабва, тя заговори:- Нещо хвана ръката ми и ме издърпа. Все едно ми каза: „Да вървим!" И аз полетях, а навсякъде

наоколо имаше някакъв цирк. За пръв път ми се случва да се отделям така от тялото си. С неве роятна бързина се провирахме през лабиринт. Говоря в множест вено число, защото имах придружител.

Всичко беше много свежо. Щуро цирково представление... направо чудато. Трудно ми е да го опиша. Приличаха на джокери от тесте карти за игра. И вършеха всичко едва ли не само заради мен.

Видът им беше смешен, със звънчета на шапките, с големи носове. Досещах се обаче, че може и да ми се ядосат, не бяха само приятелски настроени. Искам да го направя отново. Искам да видя ще успея ли да укротя малко темпото.

Потърсих Касандра по телефона на другия ден.- За мен е невъзможно да си изясня смисъла - каза ми тя. - Бих го преживяла отново, за да видя

как ще бъде този път. Много е ободряващо да променя гледната си точка, да проумея колко незначителни са всекидневните ми проблеми. Вчера следобед се чувствах умиротворена. По време на сеанса замалко ми се прииска да свърши по-бързо, защото беше прекалено напрегнато, но не забравях да дишам равномерно и свикнах. Толкова е необичайно, човек не може да се подготви предварително, няма как да знае какво го чака. Предпочитам да не задълбавам излишно.

Касандра се съгласи да участва в проекта за прага на чувствителността.Тя беше в добро настроение, когато се срещнахме след месец в стая 531.- Напуснах работата си в един ресторант наблизо - подхвана момичето. - Не съм сигурна какво

ми предстои тепърва. Запоз нах се с жена, която наистина ми допада. Много мисля за нея.- А какво мислиш за изследването днес?- След като се опомних от голямата доза миналия месец, за пръв път в живота си усетих, че

живея в своето тяло. Обикновено обитавам само главата си. И досега имам това чувство. Подейства ми лечебно. Харесва ми да съм в тялото си.

- Можеш ли да съхраниш чувството?- Трудно е да постигнеш всичко наведнъж - отвърна Касанд ра. - Толкова отдавна бях загубила

връзка с тялото си и само му се съпротивявах, че май процесът ще бъде съвсем постепенен.Оказа се, че нейната първа доза с двойно обективиране е активна дрога. Пролича още на втората

минута, когато пулсът и кръвното й налягане се повишиха стремително.Тази сутрин Касандра говореше пестеливо за първата си доза. Изглеждаше, че тепърва се

ориентира. Щом привърши попълването на първата от четирите таблици за оценка на впечатленията, тя промълви:

- Непрекъснато размишлявах за новата си приятелка. Това беше хубаво, но ми се иска следващото пътешествие да е само мое.

Щом си възвърна дар словото след втората доза, тя започна:- Чудна работа. Този път се отпуснах. Изобщо не ми беше трудно. Чувствах се добре и толкова.

Нямаше откровения, нито някакъв скрит смисъл. Тялото може и много да пречи, нали? Определено долових присъствието на други. Държаха се мило с мен, желаеха ми доброто. Сториха ми се малки, сякаш в онова място бяха способни да влязат в ума и тялото ми. Макар да усещах, че напълно съм откъсната от тялото си, мъничките същества някак си знаеха как да проникнат в него.

- Готова ли си за третата доза?- Трябва да патентовате тези сеанси, само дето не може да стане. Ех, ако успея да задържа това

чувство! Ако всеки прежи вява това всеки ден, светът ще бъде много по-добър. И животът ще е по-лек. Може да бъде невероятно благо - човек се чувства добре със себе си. Сигурно и с медитацията би трябвало да по стигаме същото.

- Не съм убеден, че е възможно.- И аз не съм.Десет минути след инжектирането на третата доза Касандра се усмихна.- Още го усещам. Задържам всичко това, цялата тази гадост, отляво в областта на корема. Този

път получих послание да се освободя от всичко. Още се усещам отпусната. Някак е топло и гъделичка.

Струваше ми се, че й се открива изход. Ако тя се отдръпнеше или започнеше да се заяжда след думите ми, щях да я оставя на мира. Касандра обаче като че ли искаше малко помощ.

- Какво задържаш всъщност?- Болката.- Коя болка?- Май цялата си болка. - Тя заплака. - Цялата болка, която съм преживяла.- Много ли си насъбрала там?- Ами да, много.Тя се разплака още по-силно.- Няма нищо лошо да я почувстваш и да плачеш, а и да се отървеш накрая от нея.

- Това е хубавото - да се отърва. Петнадесет минути след инжекцията тя въздъхна:- Сякаш имам ново тяло. Много по-ясно го възприемам.- То си е твоето тяло.Тя се засмя сдържано и пак се разплака.- Това не са сълзи от мъка, а от просветление - вметнах аз.- Няма значение. Тя настръхна.- Не, има.Реших да задълбая още малко в чувствата й и подхвърлих:- Ако не греша, такива сълзи пречистват.- Да. След тази сутрин ще бъда същински гуру. Нали и ти знаеш, че всеки се стреми да открие

смисъла или целта на живо та? Ето го - да се почувстваш така. А животът обикновено не ти позволява.

- Какво искаш да кажеш?- Говоря за всичко в живота. Не ти дава много духовни сили. Не те учат да се съсредоточиш в

себе си. Да осъзнаеш каква вътрешна сила имаш. Животът те натиква в ролята на жертва. Знам, че звучи изтъркано, но си е вярно. Случва ти се какво ли не, а не можеш да контролираш живота си. Но тези преживява ния с ДМТ са като върха, който достигаш при медитация - на учаваш каква е вътрешната ти мощ. Нали във вашата таблица за оценка се споменава и за досег с „висша сила или бог"? Е, на мен този израз не ми допада, защото предполага нещо външно, аз обаче имам досег с нещо дълбоко в себе си. Този сеанс беше съчетание - присъстваха и съществата, които се свързаха с мен, но самата аз бях средоточието. Първия път бях само аз, втория - по-скоро имаха значение съществата. Този път всичко се съчета.

- Как си настроена към предстоящата четвърта доза?- Ще бъде най-хубавата, още по-добре от сега. Прониквам все по-навътре през тези слоеве.Веднага след като инжектирах на Касандра последната доза, пред вратата започна шумен

разговор. На шестата минута нещо се стовари на пода с трясък. Пет минути по-късно тя изрече:- Чувствам се обичана.- Прекрасно чувство.- Да, сгрява.Тя като че ли се натъжи и потропа с пръстите на дясната си ръка по леглото.- Чувствам много неща.Зад вратата се разнесе ужасен шум - някой работеше с бур-гия. Замислих се колко е невероятно,

че нашите доброволци успяват да не обръщат внимание на целия болничен хаос и да се задълбочават в преживяванията си.

Касандра махна наочниците от лицето си, но не отвори очи. После клепачите й се надигнаха леко, тя се вторачи право напред. Погледна нагоре към тавана и пак заплака.

- Какво чувстваш?- Всичко ще бъде наред. Вече няма нужда да се тревожа зара ди съмненията си накъде да тръгна

и какво да правя. Много е насърчаващо.- Значи си настроена оптимистично?- Да, това е съвсем ново за мен. Все едно съм била пръсната на хиляди частици, а тази дрога ги

събра. Чувствам се цяла.- И обичана.- Да, сгряваше ме отвътре. Чудесно е. Обичаха ме онези съще ства или каквото представляват.

Много приятно и успокояващо.След няколко седмици разговарях с Касандра по телефона.- У мен настъпиха и огромни физически промени, истинско благо са - сподели тя. - Сякаш

отново имам корем. И за пръв път от много години мога да дишам дълбоко. Настроена съм по- ведро. Чувството малко избледня, но не изчезва. Когато меди тирам, пак си възвръщам оптимизма. При третото „отнасяне" наистина се освободих. Сигурно там съм събрала мъката, след като бях изнасилена. Непрекъснато задържам всичко в себе си, за да се защитя. Коремът ми вечно беше напрегнат заради усилията да стягам юздите на чувствата си. Сега съм много по-добре. ДМТ ми подейства несравнимо по-благотворно от всякаква терапия - тя само ми напомня колко зле беше всичко. С ДМТ обаче се видях и почувствах като добър човек, а елфите на дрогата ме обичаха.

- Елфите ли? - повторих аз.

- Долавях, че ме навестяват мнозина. Бяха весели и се радва ха, че ми дават чувството на обич. С всяка следваща доза се чувствах по-сигурно и уютно. Ще е великолепно да вземам ДМТ веднъж в годината, за да видя нещата в перспектива, да осъзная къде съм и да се изцеля. Сега съм се отървала от стягането в корема. Понякога пак ме присвива мъничко, но иначе през цялото време помня, че успях да се освободя.

Фройд е измислил понятието прехвърляне, което обхваща реакциите по навик на хората, реагиращи спрямо други хора, сякаш са важни фигури от миналото им. При терапията насрещното прехвърляне пък са чувствата на терапевта, насочени към човека, потърсил помощта му.

Животът на Касандра бе пренаситен с чувства на прехвърляне към хората, с които се обвързваше. И понеже няма прехвърляне без насрещно прехвърляне, хората също реагираха силно на присъствието й. Да сподели новооткритото спокойствие с мен можеше да се окаже за нея както възможност, така и капан. Налагаше се да изясним отношенията си без този заплетен танц на прехвърлянето и насрещното прехвърляне.

През следващия месец Касандра дойде отново за втория сеанс в изследването на прага на чувствителността. Естествено паднаха й се четири дози плацебо.

Щом приключихме, аз й благодарих за участието.- И аз ти благодаря. С теб беше леко да се говори. Възползвах се от шанса да вляза пак замалко в

ролята на те рапевт, преди да се сбогувам. Тя се държеше разсъдливо и уравновесено, затова подхванах направо деликатната тема.

- Питам се дали отначало беше трудно да се довериш на лекар-мъж, който ти дава лекарство, правещо те безпомощна.

- Престраших се - обясни тя. - Доверих ти се. Нито за миг не се тревожех истински. Ти промени живота ми.

Знаех, че Касандра е свикнала първо да поставя хората на пиедестал, а после да ги събаря оттам, затова възразих внимателно:

- Просто ти помогнах да изградиш контекста, в който ти сама да промениш живота си.- Така се оказва. ДМТ оголва душата. Знам, че няма за какво да се безпокоя. ДМТ ми показа как

да погледна отвъд всичко. И животът ми ще бъде наред. Спомням си една идея на Самюъл Ко- улридж - ако човек има чудесен сън и си донесе от него прекрасна роза, а после се събуди с розата в ръка, значи сънят е бил истина. Когато се прибрах вкъщи и погледнах следите от иглите на ръката си и малките синини около тях, помислих си същото - наистина се е случило, наистина съм го преживяла и почувствала.

Случаят с Касандра показва, че е извънредно важно да се реагира подходящо на всички въпроси, породени от ДМТ. Казвах колкото се може по-малко само за да поддържам започналите у нея процеси, без опити да съдя, да се хваля или да злоупотребя с доверието й. Иначе щях да проваля душевната работа, толкова важна за нея, с която тя се бе захванала, а Касандра сигурно щеше да приеме това като поредното посегателство.

При нея имаше смесване на типовете преживявания. Все пак за мен основен е прекият сблъсък с психичната травма от изнасилването, проявяваща се чрез болките и спазмите в корема. ДМТ я улесни да вникне в чувствата си, да осъзнае какво представлява тази телесна болка и от какво всъщност е предизвикана. Молекулата на духа й помогна да разбере, че може да се откаже от пълния контрол, дори наблизо да има мъж, в чиято власт временно се намира, и в същото време да се чувства спокойна и обичана. А въпросът кой е проявил обич към нея и я е уверил в собствената й доброта, ни повежда към други области - контактите със същества и с духовността.

Нека сега опознаем тези други светове и техните обитатели. Преживяванията не са нито лични, нито наддичностни. По-скоро навлизаме в невиждани светове, които и за доброволците, и за изследователския екип се оказаха стъписващи и неочаквани.

Невиждани световеОт тази глава нататък ще последваме молекулата на духа в по-неочаквана територия. Това е

терен, който не е лесен нито за разпознаване, нито за осмисляне, защото преживяванията не са толкова пряко свързани с мислите, чувствата и телата на нашите доброволци. По-скоро подсказват съществуването на самостоятелни, независими равнища на битието, които в най-добрия случай долавяме съвсем смътно. Тези разкази отправят предизвикателство към представите ни за света и пораждат твърде емоционални спорове: „Това видение ли е? Или халюцинация? А може би е

истина?" И други въпроси: „Къде се намират тези места? В нас или извън нас?" Нека се замислим, докато се запозна-ваме със споделеното от участниците в изследването.

Вече чухме нещо. Марша се пренесе в Тадж Махал, Касандра бе прехвърлена в „щураво цирково представление", пълно с клоуни и други същества. В тази глава ще се съсредоточа върху въпроса „къде ". Е, накъде ни води ДМТ? Това е съществена част от картата на територията, достъпна за молекулата на духа.

Интересна особеност на тези разкази е, че са предимно откъси, а не записки от цели сеанси. Рядко се случваше средата на ДМТ да бъде най-важна в нечие пътешествие с дрогата. Няма съмнение, че пространствата, в които се озоваваха доброволците, са крайно необикновени. Но още по-важен беше смисълът или чувството, информацията, свързана с тези места. Разбира се, щом други „форми на живот" започваха да се появяват в пространствата, трудно беше вниманието да не се насочи изцяло към тяхното съществуване, затова на такива разкази подобаващо са отделени други глави.

Въпреки странното си звучене, тези откъси са само увод. Подготвят ни за следващия пласт на битието, към който ни насочва молекулата на духа. ,”къде" определя фона, сцената., Дой" стига до същността на проблема. Нека първо опознаем средата.

На най-първично биологично равнище беше възприятието за ДНК и други съставки на живите организми.

Карл беше първият ни участник в изследването за реакциите към дозите - ДМТ-1. Той започна да говори две минути след първата си малка доза без обективиране:

- Имаше спирали, подобни на ДНК, в червено и зелено.Филип, за чието мъчително преживяване с доза от 0,6 мг/кг вече четохте, също разпозна

двойната спирала, но при доза от 0,4 мг/кг с двойно обективиране:- Образите се проясняваха в подобие на едноклетъчни, на вътрешността на клетка, виждах ДНК

да се върти в спирала. Приличаха на тръбички, в които имаше клетъчна активност. Все едно ги гледах под микроскоп.

Клио, чието просветление ще обсъдим в друга глава, също се натъкна на видения за ДНК:- Имаше нещо спирално, напомняше за ДНК, съставена от невероятно ярки кубчета. „Усетих" ги

в мига, когато в съзнание то ми настъпи промяна.Ще се запознаем подробно с преживения от Сара контакт със същества в следващата глава.

Интересно е обаче да отбележим нейното споменаване за ДНК:- Почувствах, че ДМТ освобождава енергията на душата ми и я изтласква през ДНК. Това се

случи, когато загубих усещане за тялото си. Имаше спирали, които ми напомняха за гледките в каньона Чако. Може и да беше ДНК. Може би древните са знае ли за нея. ДНК е включена във Вселената, това е като полет в Космоса. Човек трябва да пътува без тялото си. Нелепо е да си представяме космически пътешествия с малки корабчета.1

Някои участници преживяха не толкова очевидно като ДНК биологично представяне на информация. Владан, 42-годишен кинодеец от Източна Европа, беше сред най-активните доброволци в изследванията. Включи се в много от пилотните проучвания, когато уточнявахме дозите и съчетанията на лекарства с ДМТ.

При сравнително малка доза от 0,1 мг/кг ДМТ в изследването с пиндолол той се натъкна на символи с богат смисъл:

- По време на върховото преживяване виждах зрителни образи с меки геометрични очертания. Имаше триизмерни кръгове и конуси със светлосенки. Бяха много подвижни. Едва ли не при личаше на взиране в азбука, но не английската. Беше някаква фантастична азбука, кръстоска между руни и руска или арабска писменост. Струваше ми се, че в нея има информация, все едно представя данни. Не беше хаотична подредба.2

По-късно при пилотен сеанс с ципрохептадин Владан получи доза от 0,2 мг/кг ДМТ и отново видя фигури, напомнящи за азбука:

- Стори ми се, че виждах плочи с издълбани форми, чиито ръбове бяха заоблени - нещо като йероглифи. Не бяха нарисува ни върху плочите, а изрязани и през тях виждах цветове.

За друг забележителен пример за визуално преобразуване на езика и числата ни разказа Хедър. Макар и на 27 години, тя беше сред най-опитните доброволци. Хедър бе употребявала психеде-лични дроги почти двеста пъти, повече от десет пъти бе пушила ДМТ и добре познаваше въздействието на марихуана, стимуланти и МДМА. Освен това десетина пъти беше пила чая аяхуаска, съдържащ ДМТ.

Опомняйки се от първата си голяма доза ДМТ без обективи-ране, тя започна така:

- През цялото пътешествие една жена говореше испански език. С доста особен акцент. Може и да не беше испански, но звучеше като него. В един момент тя изрече “Regular".3 Хвърляше бяло одеяло върху сцената и непрекъснато го дърпаше. Беше много чудато. Имаше числа. Напомняха за номерология, за език. Виждах какви ли не цветове, после тези числа - с римски цифри. Числата се превръщаха в думи. Откъде се вземат думите? Жената все ги покриваше с одеялото си - думите и числата.

Започна като типично преживяване с ДМТ, но продължи нататък, където досега не съм стигала с ДМТ. Чувах някакъв звън, докато се издигах, после беше онова с езика или числата. Напълно необяснимо. Може би трябваше да науча нещо. Първо зърнах двойка и когато се огледах, навсякъде имаше числа. Всяко в своя отделна кутийка, после цифрите се сливаха в много дълги числа.

Илай беше 38-годишен архитект, един от най-безстрашните доброволци. Преди това се бе „върнал под влияние на ЛСД чак в детството си, после седял над стаята и наблюдавал себе си". При доза от 0,4 мг/кг в изследването с ципрохептадин той отбеляза:

- Интересно е, че започнах с поредица от халюцинации, по сле си казах: „Аха, това е Логосът." Това е синьо-жълтото ядро от смисъл и семантика, то се знае.4

Засмях се.- Знае се според теб.- Така е. Прилича на нишки от думи или ДНК или нещо подобно. Те са навсякъде наоколо. След

сините силуети като амеби имаше няколко пулсиращи места. Помислих си: „Много са." Хубаво чувство. След това - пробив към някаква неравномерна реалност. Когато се огледах, стори ми се, че смисълът или симво лите са там. Нещо като ядро на действителността, където се съхранява целият смисъл. Нахълтах в главната зала.

Опитвах се да следя разказа на Илай и уточних на глас:- Значи сякаш пробиваш мембрана и навлизаш в чувство за осмисленост и увереност.- Да, вярно! Не знам дали е заради интереса ми към компют рите, но това като че ли са

необработените битове на действителността. Нещо далеч по-голямо от обикновени единици и нули. По-високо равнище с много съдържателни битове.

Илай продължи с описание на „залата", където нахълтал. С неговия разказ кръгозорът, даван ни от ДМТ, започва да се раз- ширява.

- Намирах се в бяла зала и преживях някои чувства и усещания, които създадоха у мен отчетлива представа за паралелна реалност. Бялата зала се състоеше предимно от светлина и про странство. По страните бяха подредени кубове със символи като някакъв Логос на съзнанието. Получавах наситен поток от информация.

Други доброволци попадаха в помещения, които им приличаха на „стаи за игра" или „детски стаи" - пространство, създадено специално за тях, изпълнено със смисъл и дълбочина.

Гейб, 33-годишен лекар, живееше и работеше в отдалечена селска общност. Той беше сред малцината доброволци, пушили ДМТ. След дозата от 0,4 мг/кг ДМТ, съчетана с ципрохептадин, той разказа:

- Имаше сцени или форми като в детска стая. Не се виждаха, малки деца, но зървах различни животни, трептящи от енергия.

Пренесох се на сцена като в детството си, такова чувство имах. Сякаш бях в проходилка. Малко се уплаших. Не мога да го опиша. Вероятно бих успял да го нарисувам. Все едно съм съвсем малък и съм с проходилка в тази стая. Там имаше и хора като в анимационен филм, но не тях исках да видя.

Арън се занимаваше с авангардни, разрешени от закона технологии за усъвършенстване на съзнанието - електронни устройства за пораждане на определени типове вълни в мозъка, хранителни добавки и витамини, както и с източни духовни учения. Когато започна да работи с нас, беше на 46 години. Отнасяше се към проектите с надежда, но и със скептицизъм, очакваше преживяването и в същото време се молеше да оцелее невредим от него.

По време на сеанса с ДМТ и пиндолол той долови два елемента от невижданите светове - информационния език и темата за „детската стая".

- Няма врати, няма през какво да се мине. Или съм тук - тъмно е, или там, където има образи. Нищо не можеш да направиш с тях. Напомнят за йероглифите на майте. Беше интересно. Йерог-лифите се превърнаха в стая, сякаш бях дете. Там имаше детски играчки. Много мила картина.

Молекулата на духа поведе друг доброволец към „жилища". Тайрън беше на 37 години, когато участваше в изследването на прага на чувствителността. Преди това беше мой студент, чийто стаж по психиатрия ръководех една година.

След дозата от 0,2 мг/кг с двойно обективиране той възкликна:- Видях жилища от бъдещето! - Засмя се на неочакваната за него гледка. - Бяха великолепни.

Розово, оранжево - все такива цветове, имаше и жълто, всичко беше много ярко.- А защо реши, че са от бъдещето? — попитах го аз.- Местата за сядане, вещите, плотовете - всичко се оформя ше и излизаше от стените. Никога не

съм виждал подобно нещо. Имаше много съвременен вид. Жилището беше почти като живо, хареса ми. Не само функционално и удобно. Имаше живот в ме белите, сякаш са оформени от жива тъкан. Възхитих се. Хареса ми, сякаш гледам прекрасна картина и се захласвам от щастие. Накрая стигнах отвъд жилищата. Влязох в пространство, в някаква пукнатина в земята. Но не беше водоравна, а отвесна. Пукнатина в пространството.

Арън участваше и в изследването, при което правехме елект-роенцефалограми на доброволците. Няколко дни след дозата от 0,4 мг/кг той ни изпрати свое описание на „отнасянето" си. Пак виждаме загатване, че тези странни пространства се обитават от някого.

- Нямаше връщане назад. След малко долових, че нещо става вляво от мен. Видях пространство с психеделично ярки цветове - приблизително подобие на стая, но стените и подът се прелива ха, нямаше ръбове между тях. Всичко туптеше и пулсираше като от електрически ток. Пред мен се издигаше маса като подиум. Изглеждаше, че някой присъства и ми поднася или подава нещо. Исках да знам къде съм и „усетих" отговора, че нямам никаква работа там. Присъстващият не изразяваше враждебност, просто беше малко раздразнен и сопнат.

На Филип несъмнено му беше по-лесно да се справи с дозата от 0,4 мг/кг с двойно обективиране, отколкото със свръхдозата от 0,6 мг/кг. Помнеше добре преживяването. При него мащабът на картината се разширява.

- Започна с някакви надраскани, напукващи се образи, но това не се проточи дълго. След това се озовах над странна местност - и приличаше на Земята, и имаше напълно неземен вид. Някакви планини. Много приветлива обстановка. Толкова истинска, че неволно отворих очи и тази сцена се наложи върху стаята. За творих очи и отново видях другата картина добре. Беше като свръхярък плакат, но несравнимо по-сложна. Реех се километри над нея. Имах ясното усещане, че го правя, не съдех само по глед ната точка. Виждах някакви телескопи или микровълнови анте ни, или подобия на водонапорни кули с антени отгоре. Жалко, че не можех да те хвана за ръката и да те отведа там, за да го видиш. Безкраен хоризонт. Слънцето беше друго, с различен цвят и оттенъци от нашето светило.

Ще завърша с описанието на Шон за света, много приличащ на нашия, където го отведе ДМТ. Само че този свят нямаше никаква връзка със стая 531, обитаваха го други хора, не аз и Лора. Примерът ми допада, защото съчетава материала в тази глава със следващата. Иначе казано, виждаме „друго място", където „има някой" и „нещо се случва", но е толкова познато, че ни подвежда да забравим колко е различно.

По-нататък ще се запознаем подробно с просветлението, преживяно от Шон. Тук обаче е интересно да чуем какво ни каза след третия си сеанс с доза от 0,3 мг/кг ДМТ в изследването за прага на чувствителността. Почти разсеяно той спомена между третата и четвъртата доза:

- А, да, там имаше хора и водачи. Бях с мексиканско семейст во, седяхме на верандата пред къщата им в пустинята. Отпред се виждаше градина. Имаше и хлапета. Бях част от семейството. Иг раех с децата. Усещах, че един старец е зад мен или някъде наоко ло. Исках да поговоря с него, но той ми обясни, че е по-важно да общувам с момиченцето. Всичко беше съвсем кротко, благо. До като се случваше, струваше ми се естествено и завършено. Изоб що не беше сън. Помислих си: „Това май е един обикновен ден." После се сепнах: „Не, отнесъл съм се с дрогата." Имаше и черно- кожи хора, те сякаш ме придърпваха. Любопитно усещане - все едно ме измъкват. Разтърсващо. Отзоваваха ме оттам.

Опитах се да поддържам насоката на мислите му и вметнах:- Звучи ми като книгите на Карлос Кастанеда.5

- Така е, да. Изобщо не ми беше хрумнало.Вероятно си казвате, че тези образи и впечатления не са чак толкова необикновени. Всички

сънуваме странни места и обекти. Нашите доброволци обаче не само видяха тези неща, но и бяха изпълнени с непоклатимата увереност, че наистина ги е имало. В който и момент да отвореха очи, картината на нашата действителност се наслагваше върху появилата се пред тях, доскоро невидима реалност.

Освен това те не спяха. Напротив - бяха бодри и будни, извършваха различни действия по своя воля в новите за тях пространства. Смайвах се, че чувам толкова често: „Тогава се обърнах и видях..."

Когато изслушвах разказите им за преживяното, изпадах във все по-затруднено положение като клиничен психиатър и изследовател. Стараех се да не коментирам споделеното от доброволците. Трудно осмислях думите им, самият аз не знаех какво да кажа. Вече бях принуден да потискам желанието си и да смятам тези истории за съновидения или за плод на възбуденото от ДМТ въо-бражение. От друга страна, у мен възникнаха съмнения в собствените ми представи какво точно се случва в човешкия организъм под въздействието на дрогата. Наистина ли тези хора се пренасяха другаде? Какво всъщност възприемаха?

Въпроси, които нито са маловажни, нито е лесно да им се намери отговор. Както се убедихме от предишната глава, при работата с хора, намиращи се под влиянието на ДМТ, е задължително да се реагира със съпричастие и подкрепа. Една критична забележка би могла да породи у доброволеца чувството, че е пренебрегнат, което пък почти сигурно би довело до неприятен за него завършек на сеанса. Възможността за това се прояви в категоричното отрицание на Шон, че преживяната от него сцена с мексиканското семейство е подсказана по един или друг начин от книгите на Карлос Кастанеда.

Освен необходимостта да съпреживявам с доброволците, трябваше и да им помогна да осмислят случилото се. Но с тези невиждани дотогава светове всички се натъквахме на тежки пре-дизвикателства в опитите си да ги обясним. Както ще се убедим от следващите две глави, проблемът се изостряше още повече, когато в сеансите доминираха контактите с различни същества.

Контакт през булото Iъдържанието на тази и следващата глава е най-необикновено и трудно за обяснение и разбиране. А когато хората ме питат „Какво открихте?", най-съблазнително е да пропусна именно тази част

от резултатите.С

Като преглеждам записките си, непрекъснато се изненадвам колко много от доброволците са се „свързали" с „тях", с други същества. Това се случи поне на половината в една или друга форма. Участниците в изследванията ги описваха с думи като „същества", „извънземни", „водачи" и „помощници". А „формите на живот" приличаха на клоуни, влечуги, богомолки, пчели, паяци, кактуси и фигурки като от клечици. Все още се стряскам, като срещна в бележките си фразите: „Имаше едни същества", „Водеха ме", „Веднага дойдоха при мен". Сякаш умът ми отказва да приеме написаното черно на бяло.

Може би ми е толкова трудно да се съглася с тези разкази, защото те са сериозно предизвикателство както срещу преобладаващата представа за света, така и срещу моята собствена. Съвременният ни подход към действителността се опира на съзнанието в будно състояние, както и на подпомагането му с инструменти като единствен път към познанието. Ако не можем да видим, чуем, помиришем, вкусим или докоснем нещо в обичайното си всекидневно състояние на психиката или ако не можем да си послужим с технология, която е продължение на сетивата ни, значи то не е истинско. Следователно тези същества са „нематериални".

За разлика от нас коренното население в много страни поддържа постоянен контакт с обитателите на невидимите селения и изобщо не се затруднява да пребивава и в двата свята. Често постига това чрез употребата на психеделични растения.

У мнозина съвременни учени съществува трайна вяра в духовното. Но същите тези учени са изпадали в дълбок конфликт между личните си вярвания и професионалните си нагласи. Понякога няма никакво съвпадение между думите и убежденията им. Трудно е да бъдеш „обективен" по въпросите на душата и духа. Случва се учените да потискат вярата си и да им се струва, че е немислимо по някакъв начин да проверят или потвърдят подсказаното им от духовната интуиция. Други омаловажават вярванията си, за да постигнат поне частична хармония между тях и интелектуалните си възгледи. Може би просто решават да не обръщат внимание на присъствието на ангели и демони в писанията на основните религии или ги разглеждат като символични образи, плод на прекалено разпаленото религиозно въображение.

Липсата на открит диалог по тези въпроси още повече за труднява усилията ни дори да си въобразим разширяването на нашата представа за съществуването на нематериална действителност чрез прилагането на научни методи. А как би потръгнало проучването на духовното царство, ако се окаже възможно, че можем да проникваме в него с помощта на молекули като ДМТ? Освен по въпроса за самото съществуване на нематериални или духовни светове трябва да се замислим и за промяната в пределите на представите ни какво бихме могли да доловим в тях. Способни ли са нашите духовни и религиозни институции да се примирят с онова, което наистина присъства в

другите равнища на битието? Разказите, с които ще се запознаете, са далеч извън „праведните" срещи с божественото или с ангелите, не са особено спретнати и подредени, камо ли пък да съвпадат напълно с „очакваните" духовни преживявания.

Позволявам си надеждата, че тези истории ще засилят интереса към световете на нематериалното, за да се възползваме от всички интелектуални, интуитивни и технологични средства, с които разполагаме. Щом се пробуди достатъчна любознателност и дори възникне настойчиво търсене на информация за тези явления, те може би ще станат допустима тема за рационално проучване. Дори да ви се струва иронично, за да разчитаме на задоволителни модели и обяснения за нашите преживявания в „духовния свят", вероятно ще се наложи да се опрем повече на науката, особено на отличаващите се с безгранична свобода области на космологията и теоретичната физика, отколкото на по-консервативните религиозни традиции.

Все пак аз очаквах да чуя за подобни преживявания, щом започнем да даваме ДМТ на доброволците. Вече познавах разказите на Терънс Маккена за „самопреобразуващите се машинни елфи", които срещнал след пушенето на големи дози от дрогата. В разговорите с двадесет души с опит в пушенето на ДМТ също научих за подобни срещи. Но тъй като повечето от тях бяха ка-лифорнийци, признавам си - приписах историите на чудатостите, ширещи се по западното крайбрежие на Щатите.

Затова не бях нито интелектуално, нито емоционално подготвен за честотата на контактите с различни същества в нашите изследвания, както и за крайно необичайния характер на тези пре-живявания. Изглежда това се оказа неочаквано и за повечето ни доброволци, дори за хората, пушили ДМТ. Изненадващи бяха и общите белези в действията на тези същества спрямо доброволците - манипулиране, общуване, показване, помощ, въпроси. Несъмнено връзката беше двупосочна.

Колкото и особено да звучат разказите, нашето изследване през 90-те години не е първото, описващо в научната литература предизвикан от ДМТ „контакт". И в научните материали за из-следванията от 50-те години се съобщава за такива преживявания на доброволци. Още по-силно впечатление ми направи липсата на подобни разкази при всички изследвания с други психе-делични дроги. Само с помощта на ДМТ хората се срещат с „тях" - различни същества в нематериален свят.

Материалите от по-старите клинични изследвания засягат и пациенти с шизофрения, мнозина от които са били затворени в психиатрични лечебници от години, понякога и от десетилетия Не са били особено словоохотливи, разсъдливи или общителни ДМТ им е бил даван в опит да се установи доколко породените от веществото състояния са подобни на шизофренията, а и дали те изобщо са податливи на въздействието му.

В изследване, осъществено от бившата лаборатория на Стивън Шара в Будапеща, един пациент казал следното след мускулна инжекция с голяма доза ДМТ: „Имах толкова странни видения но само в началото... Видях особени същества, май бяха джуджета - черни и неспирно щъкащи наоколо."1

Американски изследователски екип също е давал ДМТ на пациенти с шизофрения. От деветимата само една злочеста жена е била в състояние да опише преживяването си. След огромната мускулна доза от 1,25 мг/кг ДМТ тя споделила: „Попаднах в просторно място и те ми причиняваха болка. Не бяха хора... Ужасни са! Живеех в свят с оранжеви същества."2

Споменавам накратко тези факти, за да не реши някой с пренебрежение, че разказите на нашите доброволци са типични за вея-нията на „Новата епоха" през 90-те години. Молекулата на духа е разкривала невидими светове и техните обитатели на западната наука десетилетия преди началото на нашето изследване.

Ранната среща на Карл с форми на живот, подобно на неговите видения за ДНК, описани в предишната глава, беше като увод към бъдещите далеч по-заплетени и подробни разкази на други доброволци. Карл беше 45-годишен ковач, женен за Елена за чието преживяно просветление ще прочетете по-нататък. Осем минути след инжектирането на голяма доза без обективиране той ни описа срещата:

- Много чудато. Имаше цял куп елфи. Бяха палави и свадди-ви и май четирима от тях се появиха встрани от участък на меж-дущатската магистрала, по който пътувам често. Те властваха на мястото, това си беше тяхна територия! На ръст бяха горе-долу колкото мен. Вдигнаха таблици, показваха ми някакви невероятно прекрасни, сложни, въртящи се геометрични фигури. Един от тях направи така, че да не мога да шавна. Изобщо нямаше спор кой кого контролира - всичко зависеше от тях. Искаха от мен да гледам! Чух кискане - елфите се смееха или бърбореха много бързо, сякаш цвърчаха.

В предишната глава научихме за преживяванията на Арън в тези невиждани светове. Да се върнем на първата му голяма доза ДМТ без обективиране. Десетина минути след инжекцията той ме погледна и започна:

- Първо видях поредица от образи, напомнящи за мандала, нещо като емблеми от стилизирани цветя. После някакво подобие на насекомо се навря право в лицето ми, рееше се над мен, докато дрогата започваше да ми въздейства. И тази твар ме изсмука от главата ми към открития Космос - не се съмнявах в това, виждах черно небе с милиони звезди.

Намирах се в зала като гигантска чакалня. Беше извънредно дълга. Почувствах се наблюдаван от това приличащо на насекомо същество и други като него. После престанаха да се интересуват от мен. Така стана - издърпаха ме в Космоса, за да ме огледат.

Арън обобщи срещите си с тези същества след голямата доза с двойно обективиране:- Има зловеща нотка в този сблъсък с инсектоидни извънземни, не особено приятна, нали? Не че

отношението им беше „Ей сега ще се разправим с теб, скапаняко". По-скоро сякаш бях обладан. По време на преживяването имах чувството, че някой или нещо поема контрола. Все едно съм принуден да се защитавам от тях - не знам какви са, но е ясно, че присъстват. Аз ги забелязвам, както и те мен. Струва ми се, че си имат свои цели. Все едно да се залуташ в чужд квартал. Нямаш добра представа в каква култура си попаднал. Долавям, че са някак си далечни от нас.

- Ами елементът на уплаха? - подканих го аз. - Какво най-лошо биха могли да ти сторят, ако бъдат предизвикани да се нахвърлят срещу теб?

- Точно това е странното - чувството, че има и такава възмож ност.В една от следващите глави ще разгледам физиологичните проблеми, които се появиха у Лукас

след сеанса с голяма доза. Тук обаче е интересно да цитирам откъс от писмото, което той ни изпрати няколко дни след преживяването:

„Нищо не може да ви подготви за това. Чувах някакъв звук като жужене. Започна тихо, но се засилваше и ускоряваше. Носех се нанякъде и изведнъж - бум! - под мен и малко вдясно имаше космическа станция. Чувствах край мен поне две присъствия, от всяка страна по едно, насочваха ме към площадка. Осъзнавах, че има множество същества във вътрешността на космическата станция - приличаха на автомати, на андроиди, нещо като кръстоска между манекени, с каквито изпробват бе зопасността на коли при катастрофи, и онези щурмоваци от „Междузвездни войни". Само че бяха живи, а не роботи. Стори ми се, че носят шахматни шарки тук-там по телата си, особено по мишниците. Вършеха някаква обичайна техническа работа и не ми обръщаха внимание. Объркването ме обзе изцяло и отворих очи.

Точно в този момент пулсът и кръвното налягане на Лукас бяха подскочили до такива стойности, че стана почти невъзможно да бъдат отчетени от апаратурата.

В петнадесета глава ще се запознаем с преживения от Карлос шамански ритуал на смърт-прераждане при първата му голяма доза ДМТ без обективиране. По време на един от сеансите с голяма доза той срещна същества, които се опитвали да му помог- нат, за да се освободи от безпокойството:

- Светът беше напълно различен, със своя архитектура и месности. Видях там едно-две същества. Те дори имат пол. Кожата обаче не беше с телесен цвят. Общувах с тях, но времето не гаше. Бях толкова напрегнат и развълнуван, когато попаднах там. Искаха да ми помогнат да се справя с тревогата, за да постигнем връзка помежду си.

Гейб, за чието попадане в „детска стая" научихме в предишната глава, почувствал още по-силно съпричастие и загриженост от страна на „духовете" по време на първия си сеанс с голяма доза ДМТ:

- Отначало ме обзе паника. После най-прекрасните цветове се сляха в същества. Имаше много същества. Те ми говореха, но без да издадат дори звук. По-скоро сякаш ме благославяха - ду ховете на живота ме благославяха. Казваха ми, че животът е до бро нещо. Първо ми се стори, че минавам през пещера или през тунел в Космоса, и то много бързо. Почувствах се като топка, запратена с все сила натам.

Мнозина доброволци след срещите с форми на живот изразяваха много силно впечатление за размяна на информация от най-различен вид. Понякога се отнасяше за „биологията" на тези същества.

Крие беше 35-годишен търговец на компютри, женен, с изявени художествени дарби - играеше в постановките на местен театър. Беше употребявал психеделични дроги 50-60 пъти преди участието си в нашите изследвания. Той се надяваше, че в сеансите с ДМТ ще бъде „тласнат в състояние на съзнанието, което търсех осем години чрез ЛСД, но досега само ми се мяркаше откъслечно".

Неговата голяма доза без обективиране беше „най-насърчаващото преживяване, .откакто се помня". Без никакво усилие настъпило отделяне на съзнанието от тялото и той решил, че „ако смъртта е такава, значи няма за какво да се притесняваме".

Няколко седмици по-късно Крие дойде отново за изследването на прага на чувствителността. След първата доза свали наочниците и каза:

- Имаше много ръце. Опипваха очите и лицето ми. Малко ме объркаха. Индивидите бяха повече от един. Те ме разпознаваха.

Беше сякаш по-интимно. Отначало си помислих, че може да е заради наочниците, но изобщо не беше така!

Когато попълваше таблицата за оценка на впечатленията, той добави:- За да стигна дотам, трябваше да мина през неблагоприятно пространство. Сякаш някакви остри

нокти се опитваха да го бра нят.В такова трудно утро с последователни дози той имаше нужда от подкрепа и аз се оставих да ме

води интуицията:- Ако е нужно, остави се да те разкъсат, за да продължиш.- Разкъсването е част от посвещението на шаманите, нали? Долових присъствие като на дракон.

И цветовете подхождаха - червено, златистожълто.- Цветовете могат да бъдат въведение, було, завеса. Макар че са толкова хубави, можеш да

преминеш отвъд тях.Опомняйки се от втората доза, той изглеждаше стъписай, едва намираше подходящи думи.— Много щуро беше. Нямаше никакви цветове. Чувах привичния звук: приятно боботене. После

се появиха три същества, три телесни форми. От телата им излизаха лъчи и пак се прибираха в тях. Имаха вид и на влечуги, и на хуманоиди. Опитваха се да ми обяснят нещо, но не с думи, а с жестове. Искаха да надникна в техните тела. Вгледах се навътре и разбрах размножаването - какво е преди раждането, прехода към тялото. Щом проумях какво ми съобщават, те не изчезнаха веднага. Останаха доста дълго. Присъствието им беше плътно, осезаемо.

- Не си очаквал, че ще видиш подобно нещо...- Мъча се да програмирам преживяването и навлизам в него с представата какво ще видя, но

просто не успявам. Въобразявах си, че дрогата е престанала да ми действа, а после - тряс! Виж дам три същества.

Стори ми се, че изпитва неловкост да говори за преживяването си. Съчувствах на недоумението му и вметнах:

- Наистина е странно.- И още как! Когато махах наочниците, изобщо не бях сигу рен дали искам да ти разкажа.Крие понесе третата доза без особени случки. Запази усещанията си за своето тяло, за

пулсиращото сърце, за къркорещия от глад стомах.В четвъртата доза се смеси съдържанието от предишните три и завърши с разнообразни

особености, характерни за мистично преживяване:- Те се опитваха да ми покажат колкото се може повече. Об щуваха чрез думи. Приличаха на

клоуни, шутове, джокери или духчета. Бяха цяла тълпа и си вършеха дребните чудатости. При способих се. Бях невероятно спокоен, усещах, че съм попаднал в неописуемо мирно място. Имаше послание - получил съм дар, това пространство е мое и мога да отида там, когато пожелая. Трябва да се чувствам благословен, че имам форма, че живея. Това се проточи цяла вечност. Имаше сини ръце, трепкащи, по сле от ръцете изпърхаха хиляди неща. Помислих си: „Какво пред ставление!" Подейства ми целително... Това беше част от мен, а не нещо отделно. Уверих се, че няма да изчезне, че е мое, че е създа дена връзка. Всичко това беше жизненоважно за моето духовно развитие. Същото се опитвах да постигна с ЛСД, един вид сам да се посветя. Но с ЛСД успявах в някакъв смисъл, а в друг - не.

Още по-странни са историите за манипулации, повече или по-малко натрапени, извършени от формите на живот в нематериалните светове с нашите доброволци по време на интоксикацията им с ДМТ.

Джим, 37-годишен учител, беше от доброволците, които не споделяха особено охотно преживяванията си. По време на участието му в изследването на прага на чувствителността обсъждахме проникването му отвъд ярките цветове - той признаваше, че го разсейват. Долавял, че зад цветовете има „същества", и аз го насърчих да провери дали наистина е така. След последната доза той подхвърли почти равнодушно:

- Отидох с тях, както ти предложи. Там имаше някакви кли нични изследователи, те проникнаха в съзнанието ми. Пъхаха в зениците ми нещо като дълги оптични нишки.

Това се случи, след като вече се бяхме отказали от прозрачната карта за измерване диаметъра на зениците, затова впечатленията му нямаха нищо общо със ставащото в стая 531. Попитах Джим как се е почувствал.

- Беше доста смахнато, но предположих, че е от самата дрога.Джеремая, 50-годишен, беше сред най-възрастните ни доброволци. Наскоро се бе пенсионирал

след продължила десетилетия служба във въоръжените сили и подхващаше коренно различен етап в професионалния си живот - участваше в курсове за клиничен психолог-консултант. Освен това бе създал и третото си семейство, а насред изследването на прага на чувствителността си направи пластична операция на лицето. Много деен човек.

В първите минути след голямата доза ДМТ без обективиране Джеремая нададе няколко възклицания на изумление. Засия, усмихна се до ушите. Изглеждаше, че се забавлява чудесно.

- Бях в детска стая, високотехнологична, в която един-един- ствен Гъмби, висок около метър, се занимаваше с мен.3 Чувствах се като бебе. Но не човешко бебе, а бебе спрямо онези разумни същества, чийто представител беше този Гъмби. Той ме забеляз ваше, но без да ми отделя прекалено много внимание. Спокойна грижа, каквато изпитва родител, надничащ в кошарката, където се е излегнало едногодишното му дете. После чух разговор меж ду мъжки гласове. Някой от тях каза: „Той дойде."

Долових хода на еволюцията. Тези разумни същества бдят над нас. Има и надежда отвъд гадната бъркотия, в която сами се оплитаме. Изобщо не бих могъл да променя преживяването. Нито можех да очаквам това, нито дори да си го въобразя. Пълна изненада! Опитах се да отвърна с обич, но беше глупаво. Бях в състояние само да наблюдавам.

Последните изречения са особено любопитни, защото противоречаха на моята догадка, че срещата на Джеремая е създадена от въображението му, а не е „истинска" представа. Иначе той би успял да промени реакциите си. За него опитът му е изглеждал „глупав", защото непрекъснато е попадал в извънземна детска стая и подобна реакция му се е сторила нелепа.

Няколко месеца по-късно Джеремая получи своята доза от 0,4 мг/кг ДМТ с двойно обективиране. Щом минаха пет минути, той заговори:

- Този път беше много по-наситено от първата голяма доза. Сега е друг свят. Изумителни уреди. Неща като машини. Едно същество управляваше някои неща. Намирах се в голяма зала, то беше в друга част от нея.

Имаше една голяма машина по средата с кръгли разклонения, които почти се гърчеха - не като змии, а някак по-технически. Разклоненията нямаха отвори в краищата си. Плътни синьосиви тръби, може би от пластмаса? Струваше ми се, че машината ме преобразува, препрограмира. Един човек, доколкото успявах да го различа, стоеше пред подобие на пулт, гледаше данните или вършеше нещо. Той беше зает, вършеше си работата. Възприех някои от резултатите на машината, може би направо с мозъка си. Беше малко плашещо, почти непоносимо напрегнато. Всичко започна с виещо бръмчене.

В последния сеанс с двойно обективиране на Джеремая му се падна доза от 0,2 мг/кг - не толкова завладяваща, но несъмнено психеделична за него. Тази сутрин Джозет заместваше Синди, медицинската сестра на екипа.

Джеремая заговори десет минути след инжекцията:- Имаше четири ясно различими същества, гледаха надолу към мен, сякаш лежах на

операционна маса. Отворих очи да про веря не сте ли ти и Джозет, но не бяхте вие. Вече бяха направили нещо и наблюдаваха резултатите. Те са постигнали огромен напредък в науката и технологията. Мисля, че ми казваха: „Довиждане, не ни забравяй."

Джозет спомена, че част от описанието на Джеремая й напомня за някои нейни „особени" сънища, и ни разказа откъси от тях.

Той отговори:- Ти ми описа сън. Това е истинско. То е напълно неочаквано за мен, свързано и обективно. Не е

никаква метафора, а незави сима, устойчива действителност.Джозет взе последната кръвна проба и излезе от стаята. Двамата с Джеремая си отдъхнахме, че

останахме сами.- ДМТ ми показа истината - има безкрайно разнообразие в действителността. Възможността за

успоредно съществуващи измерения е напълно реална. Може би истината не е толкова про ста като

представите ни за планети на извънземни с техни особе ни общества. Твърде много съдим по себе си. Изобщо не ми при личаше на въздействие на дрога, по-скоро е като преживяване с нова технология.

Човек сам избира дали да бъде въвлечен или не. Процесите ще си продължат, дори да не им обърнеш внимание. И се връщаш не там, където си напуснал, а докъдето нещата са стигнали след предишния път. Не е халюцинация, а наблюдение. Когато съм там, аз не съм упоен. Умът ми е ясен, разсъждавам трезво.

Сеансите на Димитри допълват темата за пробите и експериментите, извършени с доброволците, щом молекулата на духа ги пренесеше в нематериални светове. Димитри беше от гръцки произход, започна участието си в нашите изследвания 26-годишен. Живееше с Хедър, за чиито преживявания в невижданите светове прочетохте в дванадесета глава. Той беше писател и редактор, освен това опитен и упорит изследовател на вътрешния космос. Пушил ДМТ около 60 пъти, вземал ЛСД „стотици пъти", кета-мин - 50-100 пъти, МДМА - 30 пъти.

Когато влязох в стаята при него, Димитри каза безгрижно:- Не се вълнувам много. Знам, че тази доза е малка.- Да почакаме до утре - отвърнах аз.Десет минути след инжектирането на малката доза Димитри промълви:- Беше твърде психеделично в сравнение с очакванията ми.На другия ден ни посетиха д-р В. и неговият помощник г-н У, които работеха в Националния

институт по наркомании - организацията, която финансираше моето изследване. Д-р В. подготвяше проект за лечение на наркомани с африканския халюцино-ген ибогаин. Искаше да види въздействието на силна психеде-лична дрога, давана в клинична обстановка. А г-н У. беше един от онези, които ми помогнаха най-много да се провра през лабиринта от закони и забрани, за да имам ДМТ с медицинска чистота. С удоволствие щях да споделя с него резултатите от съдействието му.

И Хедър, приятелката на Димитри, беше с нас този ден. Станахме общо шестима и стая 531 се препълни.

Почти незабавно след края на инжекцията Димитри започна да диша дълбоко и ускорено. Непрекъснато въздишаше и се прозяваше, сякаш се бореше с психическо напрежение. На деветата минута помоли за малко вода. Щом си овлажни устата, заговори:

- Чувствам се като при лек шок. Доста ме тресе.- Ето ти одеяло.- Така е добре.- Не забравяй да дишаш равномерно. Освобождаваш много енергия.- Първо усетих парене в гърлото. После чух гръмко бучене. То започна да ме поглъща.

Отпуснах се в него и... буф!Стори ми се, че съм в лаборатория на извънземни, на болнично легло като това. Беше нещо като

площадка за кацане или сборен пункт. Там имаше същества. Опитвах се да осъзная какво става. Караха ме нанякъде. Не ми изглеждаше напълно чуждо с изключение на техните цели, доколкото ги долавях. Пространството беше триизмерно. Очаквах твари като в анимация, все едно някой рекламира ЛСД, но само си казах „Олеле!". Изобщо не приличаше на никое досегашно преживяване с ДМТ.

Бяха ми подготвили място. Не бяха изненадани като мен. Всичко беше невероятно различно от психеделичното „отнасяне". Успявах да обръщам внимание на подробностите. Едно главно същество като че ли ръководеше всичко. Другите му бяха помощници.

Включиха някаква сексуална схема и ме обля невероятна ор-газмена енергия. Изскочи смешно табло и жълта светлина показа, че със съответната система или набор от системи всичко е наред. Проверяваха как функционирам. Когато започнах да се опомням, неволно си помислих „пришълци". Толкова съм разочарован, че не говорих с тях. Бях объркан и стъписай. Знаех, че ме подготвят за нещо. Някак си ми беше ясно, че имаме задача. Трябваше да ми показват разни неща. Те обаче чакаха да опозная обстановката, движенията и езика в това пространство...

А за мен атмосферата в стаята беше сюрреалистична. Щеше да се пръсне по шевовете от толкова хора и този твърде странен разказ. Надявах се, че д-р В. и г-н У се владеят. Питах се дали следващата седмица още ще имам финансиране или пък ще го удвоят.

- Изобщо не беше като при отвличанията от НЛО, за които съм чувал. Тези същества се държаха приятелски. Едно от тях ми беше близко. То се канеше да ми каже нещо или аз на него, но не постигахме връзка. Преливах от обич към тях. Тяхната работа определено имаше нещо общо с моето присъствие там, но точно какво - остана си загадка.

Да завършим тази глава с една от най-стъписващите намеси спрямо доброволец от страна на тези същества в други светове. При преживяването на Бен те не само го изучаваха, а и поставиха нещо в тялото му.

Бен беше 29-годишен, наскоро се бе преместил от Сиатъл. За десетина години бе сменил над тридесет работни места. С Крие, за чиято среща със същества прочетохте преди малко, бяха стари приятели. Присъствието на Бен не оставаше незабелязано - съвсем късо подстригана коса, мускулесто телосложение, рязка прямота. Той дейно търсеше новости и промяна, затова няма нищо чудно, че като причина за участието си в изследването написа: „Аз съм търсач, очаквам преживяването да бъде интересно."

Както и при Димитри, малката въвеждаща доза ДМТ подейства сравнително силно на Бен. Високата му чувствителност към дрогата послужи като предупреждение, че на следващия ден ве-роятно ще се сблъска с едно от най-потресаващите психеделични преживявания.

Макар и да беше леко напрегнат на другия ден, Бен очакваше с нетърпение голямата доза. Отделих повечко време за подготовката му, посъветвах го да диша дълбоко, докато ДМТ навлиза в организма му. Бен се постара да спази съвета ми. После дишането му се успокои, очевидно попадна под въздействието на дрогата. На третата минута по шията му изби слаб обрив - това се случи и на още неколцина доброволци, които после ни разказаха смайващи истории.

На осмата минута няколко спазми разтърсиха цялото му тяло и той се прокашля. Успокои се с широка усмивка на лицето. Мълча 36 минути, по-дълго от повечето други участници.

- Започна със звук като трептене на силно опъната тел Бяха четирима или петима. Веднага ме наобиколиха. Колкото и налудничаво да звучи, приличаха на кактуса сагуаро. Гъвкави, преливащи се, геометрично правилни кактуси. Не бяха плътни. Не бяха доброжелателно настроени, но не бяха и злонамерени. Изучаваха ме много усилено, сякаш знаеха колко малко време имат. Искаха да знаят какво правя там. Не им отговорих. Те си знаеха. Щом решиха, че съм добре, заеха се пак със своята работа.

Отворените му очи гледаха изцъклено в тавана. Май не можеше да проумее какво го е сполетяло току-що.

- Знам, не можеш да повярваш. Ние също, но и това се случва.Бен продължи на пресекулки, като че ли не беше сигурен какво иска да ни разкаже:- Усетих как вкарват нещо в лявата ми предмишница, ето тук - седем-осем сантиметра преди

татуираната верижка на китката ми. Беше дълго. Не се опитваха да ме успокоят при вкарването на сондата. Просто работеха.

- Ти уплаши ли се? - попита Лора.- Може би в началото, защото изобщо не обърнаха внимание на моето отношение. Когато ме

налетяха, повече се обърках, а не се уплаших. Един вид „Ей, какво става тук?!". И толкова. Ня мах никакво време да кажа: „Кои сте вие, по дяволите? Я ми се представете!".

Има изненадващи и забележителни съвпадения в разказите на доброволците за контакти с нематериални същества. Звуците и вибрациите се засилват, докато сцената почти експлозивно се пренася в „извънземната" обстановка. Доброволците се озовават върху легло или на площадка за кацане, в изследователска обстановка или зала с високотехнологично оборудване. Съществата с развит разум от този „друг" свят проявяват интерес към участника в изследването, изглеждат подготвени за появата му и не губят време, преди „да се захванат с работата". Може да има едно същество, което явно ръководи останалите. Доброволците често споменават за емоционалната страна на отношението - обич и грижа или отчужденост.

„Работата" изглежда се състои в проучване, преглед, вземане на проби и дори преобразуване на съзнанието и тялото на доброволеца. Понякога първо е проучването, а след удовлетворителния резултат има друго взаимодействие. Съществата освен това се опитват да общуват с доброволците, като им предават информация с жестове, телепатия или зрителни образи. Целта на контакта е неясна, но неколцина участници в изследванията са доловили добронамерен опит от страна на съществата да ни усъвършенстват индивидуално или като разумен вид.

Аз бях озадачен и стъписай от самия брой и твърде странния характер на тези разкази. Моите грубовати и кратки реакции в тази глава очевидно показват в какво затруднение се намирах. Отначало се опитвах да не падам в капаните на какъвто и да е модел за търсене на обяснение нито заради себе си, нито заради доброволците. След известно време обаче всички осъзнавахме потребността да потърсим смисъла в този вид сеанси.

Като клиничен психиатър-изследовател обмислих идеята, че честотата и съвпаденията в тези разкази, както и силното впечатление за действителни случки, насочват към биологично обяснение. Ние активизирахме някакви еднозначно реагиращи центрове в мозъка, които явно причиняваха видения и чувства в съзнанието. Иначе как е възможно толкова хора да говорят за почти едни и същи преживявания: приличащи на насекоми или влечуги същества?

Смятах, че тези преживявания са халюцинации, макар и необикновено сложни - просто продукти на мозъчната биохимия, породени от „халюциногенната" дрога като при сън наяве. Очите на неколцина доброволци наистина се въртяха при големи дози ДМТ както при бързия сън, когато има съновидения. Може би ДМТ въздействаше по подобен начин в будно състояние.

Участниците в изследванията упорито възразяваха срещу биологичните обяснения, защото те принизяваха техните потресаващи, последователни и неподлежащи на отричане преживявания. Как да повярват, че късчета мозъчна тъкан при активизирането си им представят срещи с различни същества, експерименти и препрограмиране? Предположението за сън наяве също не удовлетвори желанието им за смислено обяснение, което съответства на преживяното. Мнозина дори започваха разказите си с думите: „Това не беше сън" или „Не бих могъл да си го измисля, дори да исках".

На малко по-абстрактно равнище опитах с психологическо обяснение - преживяванията са символи на нещо друго: желания, страхове или нерешени конфликти. Само че и със „символното" обяснение не постигнахме по-голям успех. Как подобнипреживявания изразяват неосъзнати психични теми като потисната агресивност или стремеж към зависимост?

У някои доброволци стремежът да се намери логика в твърде чудноватите сеанси беше почти академичен по своята сдържаност: „Всичко е от дрогата." У други обаче желанието беше неутолимо. Как е възможно да им се случи това? Дали са си въобразявали? Как бе успяло тяхното въображение да им разиграе сценарий, който им се струва по-действителен, отколкото света наяве? Но ако всичко това е „истинско", как да продължат живота си със знанието, че и в момента съществуват множество невидими светове, обитавани от разумни форми на живот? И кои са тези същества? Каква е връзката им с доброволците, след като веднъж са осъществили „контакт"?

В един момент реших да огранича претенциите на своя ре-дукционистки, материалистичен подход „Аз знам какво е". Не че и това ми помогна да приема по-леко разказите, които чувах. Но поне вече не рискувах да влоша положението, като вместо обяснение представям преживяванията на тези хора като нещо друго. Тълкуването, обясненията или подценяването обикновено подтикваха доброволците да се затварят в себе си и да мълчат, а аз знаех, че ще пропусна ценни и важни части от историите им, ако не ги насърчавам да говорят.

Затова си позволих следния експеримент - реших да се държа, сякаш световете, посетени от доброволците, и техните обитатели са реални като стая 531, болничното легло, медицинската сестра и мен. Така имах свободата да реагирам с повече съпричас-тие, за да видя накъде ще поемем. Стана възможно и да обмислям други подходи за анализ на стряскащо съвпадащите разкази на участниците в изследванията.

Все пак постоянно се чувствах неловко от тези свои реакции. Започнах да се питам дали и аз не изпадам в някаква психоза.

Това беше проблем и за доброволците. Щом чуха истории, подобни на своите, от другите участници в проекта на приятелските ни събирания след изследванията, неколцина решиха да образуват ДМТ-група за взаимна подкрепа и да се срещат веднъж на месец-два. Какви бяха подбудите им ли?

- Не мога да говоря с никой друг за тези неща.- Никой не би ме разбрал. Твърде необичайно е.- Искам да напомня и на себе си, че не полудявам.

Контакт през булото IIВ тази глава са описани два от най-сложните случаи на контакт със същества по време на

изследванията в Ню Мексико. Макар да са подобни на разказите, които прочетохте в предишната глава, те се отличават по множеството подробности, както и по голямото въздействие върху личностите на доброволците - Рекс и Сара. Техните истории показват колко далеч ДМТ може да ни отведе в светове и гледки, които дори не бихме успели да си представим с помощта на въображението. Именно тези сеанси бяха кулминацията в абсолютно неочакваната и разтърсваща поредица от преживявания.

Освен това ме объркаха и накараха да се замисля накъде ни води молекулата на духа. В този етап започнах да се питам дали със своя проект не затъвам в непосилно за мен начинание. Поради характера на преживяванията моите субективни модели на съзнанието, мозъка и действителността започнаха да ми изглеждат твърде ограничени, за да се вмести в тях същността на онова, което сполетя хора като Рекс и Сара. Започнах и да се съмнявам доколко сме способни да подкрепяме, разбираме и помагаме на нашите доброволци да включат в представите си тези преживявания. Нима отваряхме някаква „кутия на Пандора"? Как щеше да продължи животът на доброволците, след като се потопиха в толкова необяснима, но неоспорима за тях реалност? Какво да им кажем, за да облекчим недоумението им?

Сара и Рекс се включиха в проекта за ДМТ повече от две години и половина след началото му. Дотогава вече свикнахме, макар и нелеко, с разказите на доброволците за разумни форми на живот. Ако тези сеанси бяха протекли по-рано, едва ли щяхме да ги подкрепим душевно толкова успешно, а и сигурно не бихме научили всички подробности.

Може би сеансите на Рекс и Сара бяха необичайни, защото и двамата бързо се отърсиха от изумлението и потреса, когато молекулата на духа за броени мигове им отвори широко вратата към невиждани светове и ги запозна с обитателите им. И двамата бяха преживели всякакви трудности, имаха забележителна способност да разсъждават хладнокръвно в най-смайващи и плашещи обстоятелства. Дори в подобно положение се опитваха да научат колкото се може повече, без да пренебрегват нищо.

Когато пожела да участва в изследването, Рекс беше 40-годи-шен. Учил в колеж, но недостигът на пари и липсата на дом го принудили да се откаже. Изпаднал задълго в депресия след развод още в младежките си години. Въпреки несгодите беше съхранил емоционалното си равновесие, затова не се притеснявахме как ще се справи със сеансите.

Той изглеждаше корав мъжага, но се държеше много по-благо, отколкото бихте очаквали от човек с такава външност. Усъвършенстваше майсторлъка си в дърводелството, беше спечелил и няколко местни литературни награди. Убежденията му клоняха към религиозното учение Уика, практикувано от ориентирана към природата общност.

Ето и причините Рекс да участва в изследването: „Искам да опозная възможностите на съзнанието, природата на действителността и на привидността, както и на връзката ни със света и с Бог. Надявам се поне да опозная по-добре себе си."

Той реагира изненадващо силно на първата малка доза ДМТ без обективиране и предвидих, че на другия ден го чакат фантастични преживявания. Пет минути след инжектирането на малката доза Рекс заговори:

- Чувах звук като бръмчене. После изведнъж долових присъ ствието на един или много извънземни, смътно приличащи на хора. Около тях се виеха цветни ивици и открояваха силуетите им. Като се знае какво обичам да чета, очаквах да зърна някакви горски духчета, а не такива същества. Леглото се въртеше и кла тушкаше, беше ми неудобно и тревожно. Нещо ме стягаше в гърдите. После това усещане се превърна в присъствие на извънземния. Помъчих се да установя контакт и да се отпусна. Съществото обаче владееше положението много повече от мен. Интересуваше се и от мен, и от моя страх.

Досещах се, че на следващия ден му предстои може би катастрофален за него сблъсък със съществата, които току-щр срещна. Реших, че най-честно е да го предупредя, като се възползвам от опита, натрупан с други доброволци. И все пак ми прозвуча странно, когато изрекох:

- Те наистина като че ли се интересуват от хората, от техните чувства.- Страхотно - с пресилено нехаен тон отвърна Рекс.- Подготви се да те направят на парчета утре. Знам, че преду преждението ми е прекалено

мрачно, но ми се струва, че ти пред стои голямо сътресение.На другата сутрин се събудих изнервен. Щеше ли да издържи Рекс? И двамата се бяхме

стреснали от реакцията му към доза, представляваща само една осма от днешната.Веднага подхванахме делово разговора.- Като се замисля, най-много се боя от виенето на свят, от гаденето - сподели той.Неговите думи ми напомниха за един тибетски похват в медитацията, който научих много

години по-рано. Състои се в неспирно повтаряне на простия въпрос „Това ли съм аз?". Какъвто и отговор да си дадете - „моето тяло", „моята работа", „моите отношения", важното е пак да се попитате „Това ли съм аз?". Първия път започнах да се отърсвам от всичко - тялото, съзнанието, личността, възгледите, чувствата. Толкова се разстроих, че изтичах навън от залата и повърнах.

Чудех се дали нещо подобно не се случва и с Рекс.- Понякога гаденето и виенето на свят са свързани с нещо, което не искаш да признаеш пред

себе си - скрито надълбоко, но очевидно. Има ли нещо важно за теб през последните дни, за ко ето се опитваш да не мислиш?

- Скъсах с приятелката си преди около шест седмици и й се обадих тази сутрин. Не знам дали беше чак толкова добра идеята да се разделя с нея.

- А какъв беше бракът ти?- Поставиха й диагноза параноична шизофрения. Тя беше същински ужас. Причини ми страшни

мъки.Време беше за скок, опитах се да го насоча:- Дали в известен смисъл у теб няма страх от обвързване, защото то е означавало, че с теб е

злоупотребявал абсолютно луд човек?- Да. - Той направи връзката. - Освен това се боях от теле сната реакция към дрогата - да не ми

стане зле и да не умра от алергичен пристъп към нея. Все се питах дали не съм алергичен към веществото, щом усещах такова стягане в гърдите и главата.

Настоях да върна Рекс към чувствата му, не към символните реакции на неговото тяло към тях:-Проблемът за обвързването е важен. Струва ми се, особено държиш на увереността, че към теб

ще се отнасят с разбиране, а няма да се гаврят, когато ти е най-трудно.Задълбахме още малко в това. След половин час Рекс изглеждаше далеч по-спокоен, само че

моят стомах се присвиваше и ми се виеше свят. Значи той се бе освободил от страха, а аз го поех. Казах му, че може би вече е добре да започнем. Повървях енергично по коридора отвън, докато се поободря.

Рекс не помръдваше в първите минути след инжекцията. На седмата минута по шията му започна да избива обрив. Лора посочи антихистаминовия разтвор, който имахме подръка, в случай че обривът се разпростре по тялото или белите дробове се затруднят. Оказа се, че Рекс наистина е свръхчувствителен. Той като че долови нашата загриженост, протегна лявата си ръка и Лора я хвана.

Десет минути след инжекцията Рекс свали наочниците от лицето си и заговори:- Когато започнах да се отнасям, навсякъде около мен имаше същества като насекоми. Очевидно

се опитваха да стигнат с мислите си до мен. Аз се борех, не исках да забравям кой съм. Колкото повече усилия влагах, толкова по-демонични ставаха те, нахлуваха в психиката ми. Постепенно отслабвах контрола върху части от себе си, не можех да задържа всичко наведнъж. Но все още се вкопчвах в идеята, че Бог е всичко, че Бог е любов, затова се предавам на неговата любов, защото изобщо не се съмнявах, че умирам. Примирих се със смъртта и с разтварянето в Божията любов, а онези подобия на насекоми започнаха да се хранят с душата ми, поглъщаха чувствата на обич и примирение.

Не беше като с ЛСД. Всичко ме притискаше наоколо, а с ЛСД имах впечатлението за простор. Сега нямаше никаква представа за пространство. Всичко беше наблизо. Нищо подобно не съм виждал. Те се интересуваха от емоциите. Не пусках последната си мисъл, че Бог е любов, а те казаха: „Дори тук ли? Дори тук?" Аз им отвърнах: „Да, разбира се." И в същото време аз се любех с тях, а те пируваха с обичта ми. Не знам дали тези същества бяха мъжки, женски или някакви други, но всичко беше крайно чуждо, макар че не беше неприятно. Изпълних се с увереност, че те манипулират моята ДНК, променяха структурата й. Тогава започна да избледнява. Те не искаха да ме пуснат.

Спомних си множеството предишни разкази и вметнах:- Да, те се интересуват от нас и нашите чувства. И наистина не искат да ни пуснат да се

връщаме.- Самото напрежение, силата на преживяването беше почти непоносима. Колкото повече се

борех, толкова по-зловещи ста ваха онези форми. Май ще се нуждая от психотерапия след този сеанс - секс с насекоми, що за чудо!

Все още не се отказвах от опитите си да намеря психологическо обяснение и подхвърлих:- Това са твоите страхове, твоите ограничения. Рекс не се хвана на въдицата.- Може би, но не съм убеден. Това беше общуване без думи, по-скоро телепатично общуване.И 28 минути след инжекцията не можех да преценя дали се е „върнал" напълно.- Сега как си?- В момента ли? Сякаш тялото ми не е съвсем мое. През него още протича нещо от другото

измерение. Чувствам, че нещо друго е проникнало в мен.- А емоционално?

- Изпаднал съм в лека еуфория.- Радваш се, че си жив?Той се разсмя и погледът му се проясни.- Да! Радвам се, че съм жив!Както се случваше често, попълването на таблицата за оценка на впечатленията помогна на Рекс

да запълни някои пролуки в описанието.- Въпросът дали съм бил „упоен"... не знам как да отговоря. Запазвах умствените си

способности. Бях в състояние да наблю давам. Не се чувствах „надрусан" или „отнесен". Това просто ми се случваше.

Рекс дойде и за няколко сеанса в пилотното изследване с пин-долол. Отначало получаваше доза ДМТ. Когато въздействието отслабнеше, давахме му орално доза пиндолол, а после същата доза ДМТ след 90 минути. В този момент пиндололът би трябвало да въздейства максимално върху рецепторите за серотонин.

Дозите от 0,05 и 0,1 мг/кг ДМТ без и с пиндолол минаха сравнително спокойно. Използвахме времето, за да обсъждаме неговия сблъсък с поглъщащите го насекоми при голямата доза.

- Сега долавям, че има още нещо, до което не мога да стигна във всекидневния си живот. Може би е заради впечатлението, че съм осъществил контакт с извънземни. Май го очаквам и във всекидневието. Надявам се на това. Знам, че е възможно.

Нямаше как да не го попитам:- Що за секс преживя с извънземните? Как би го определил - като самия акт, като чувство или

нещо друго?- Беше положително чувство, сгряващо. По-скоро като състо янието след секс - чувствах се по-

жив, по-буден.След това Рекс дойде за две дози от 0,2 мг/кг ДМТ - без и с пиндолол. Преживя умерено

въздействието на първата доза.- Досещам се, че силното пулсиращо бръмчене и вибрациите са опит на тези същества на ДМТ

да се свържат с мен. Те бяха там и правеха нещо с мен, експериментираха. Видях зловещо лице, но после едно от тях някак си се опита да ми вдъхне спокойствие. След това пространството около мен се отвори. Имаше същест ва и машини. Всичко се намираше на равнина сред черно прост ранство. Ярки психеделични цветове очертаваха съществата и машините. Равнината се простираше в безкрая. Те споделяха всич ко с мен, искаха да го видя. Имаше женско същество. Стори ми се, че умирам, тогава тя се появи и ме успокои. Съпровождаше ме, докато разглеждах машините и съществата. Когато бях с нея, изпитвах дълбок покой и безметежност.

Зарадвах се, че той най-после намира подкрепа в своето „отнасяне" с дрогата.- Най-сетне имаш приятел!- Да. Главата й беше удължена. Струва ми се, че онези пазачи ми пречеха да я видя.Опитах се да тълкувам преживяванията му психологически и подсказах:- Пазачите са нещо вътре в теб. Те са онова, което ти пречи да видиш какво има наоколо.Също като предишния път в гласа на Рекс прозвуча лек укор.- Знам, че е така, но май не е само това. Наистина приличат на пазачи, на стражи пред портата. -

Той продължи: - Направо ме заливаха с информация, но за мен беше прекалено напрегнато. От лицето на съществото, което се стараеше да ме насърчи, излизаха лъчи жълта психеделична светлина. Тя се опитваше да общува с мен. Стори ми се загрижена и за последствията, които понасях от техните опити.

Имаше нещо, очертано в зелено, точно пред мен. Въртеше се, вършеше някаква работа. Останах с впечатлението, че тя ми показваше как да боравя с това нещо. Донякъде приличаше на компютърен терминал. Убеден съм, че тя искаше да ме научи как да общувам с нея чрез устройството. Аз обаче нищо не проумявах. Подновихме сеансите след час и половина. Вече знаех, че до-от 0,2 мг/кг ДМТ, съчетана с пиндолол, може да се окаже ^най-силното психеделично преживяване в живота на Рекс. Пре-яупредих го:

- Предишният сеанс с тази доза беше много напрегнат, този иът може да е дори непосилно. Готов ли си?

- И още как!Две минути след инжекцията кръвното налягане на Рекс беше върде високо - 180/130, дадох

знак на Лора да го провери отно-след минута. Оставаше високо, а пулсът се забавяше - нор-«ална

физиологична реакция, с която организмът предпазваше розъка и другите органи от рисковото налягане. Рекс обаче из-кеждаше добре.

На дванадесетата минута той свали наочниците, имаше потресен вид:- Твърде особено усещане. Все едно съм легнал във вана с гореща вода.- Прекалено топло ли ти е?- Ами... Малко. Повече ми се дреме. Всичко ми изглеждаше странно в онази зала. Връхлетя ме

изведнъж. Мислех си, че ще се проточи вечно и никога няма да свърши. Бях на същото място, всичко се открояваше в неонова светлина. Намирах се в гигант ски, безкраен кошер. Навсякъде имаше разумни същества, по добни на насекоми. Това беше свръхтехнологичен свят. В един момент усетих, че по цялото ми тяло пада нещо влажно. Всичко там беше много дружелюбно. Не вярвам да съм изгубил съзна ние, но не мога да възстановя цялата картина. - Той се зазяпа озадачено в тавана. - Съжалявам. Не помня.

- Всичко е наред. Ти се върна. Само това има значение. - Рекс се бореше с думите.- Тя пак беше до мен. Долавях същите пулсиращи вибрации. Те искаха да се присъединя към

тях, да остана с тях. Изкушавах се.Гледах коридор, който се простираше в безкрая. Може би там нещо ми се губи. Бръмченето и

калейдоскопичната смяна на образите бяха силни и продължиха много. После се освободих и попаднах в кошера. Помагаше ми друго същество, не предишното. Беше извънредно интелигентно. По нищо не приличаше на хората. Не беше пчела, само напомняше за пчелите с външността си. Развеждаше ме из кошера. Държеше се много дружелюбно, в целия кошер долавях приветлива чувствена енергия. Досещах се колко е хубаво да живееш в такава атмосфера на обич и чувственост. Съществото ми каза, че в това е и нашето бъдеще. Не знам защо го каза, какво означаваше и дали това наистина е добре. Докато въздействието отслабваше, все си повтарях: „Искам да запомня, искам да запомня." Но не можах.

Къде се пренесе Рекс? Кои бяха подобните на насекоми същества с толкова изострен интерес и сложно отношение към него -хем го поглъщаха, хем го обичаха и се грижеха за него? Опитите да му предложа психологично обяснение на преживяването просто бяха отхвърлени както от мнозина други доброволци.

Рекс приемаше спокойно преживяванията си, той ги включи в усилията си да разбере своите все по-богати на символи сънища, които започнаха оттогава. Зае се да чете по-сериозно за психеделичните растения и шаманизма.

Сара беше 42-годишна, когато започна участието й в изследването на ДМТ. Живееше с втория си съпруг Кевин, малкото им дете и двете й деца от предишния брак. Пишеше на свободна практика и завършваше институт.

Тя бе преживяла вероятно най-тежката депресия сред всички доброволци, на двадесет и няколко години взела свръхдоза от предписаните й транквизилатори. Две седмици била на принудително лечение след опита за самоубийство, вземала антидепре-санти няколко години след това. Въпреки това когато поиска да участва в проекта, от цяло десетилетие поддържаше отлично състояние на духа без никакви лекарства и беше сред най-уравновесените и проницателни доброволци.

Сара сподели с нас, че веднъж в детството й я навестил „ангел", когато била с много висока температура, а сега имала „духове-наставници", с които общувала в търсене на съвет и подкрепа. Смяташе се за „по-чувствителна от повечето хора към целебните и парапсихичните енергии". Сара принадлежеше към религията Уика също като Рекс, двамата се познаваха от тази общност.

Тя пожела да участва в изследванията „за по-добро вникване в себе си и разширяване обхвата на съзнанието, както и с надежда да разбере по-добре себе си и връзката си с Вселената и невидимите светове". Страхуваше се от „потъване в бездната и от липса на смелост за изправяне срещу предизвикателството".

Преживяванията й с малката доза бяха типични за доброволците - приятно отпускане и очакване. Това, което й се случи обаче на следващия ден с голямата доза, беше всеобхватно и задълбочено. Да се запознаем с бележките й, които тя ми изпрати седмица след това утро:

„Рик ми каза: „Добре, започваме след 15 секунди." Усещах ръката му в своята като успокояваща последна връзка с действителността. Опитах се да броя ударите на сърцето си. Стигнах до три.

Чувах звук като бръмчене, премина във фучене и аз бях изхвърлена от тялото си с такава скорост и сила, сякаш се понесох със светлината. Цветовете бяха агресивни, ужасяващи. Стори ми се, че ще ме погълнат. Приличаше на някакъв конвейер, насочен право към космически дисков трион.

Уплаших се страшно. Почувствах се самотна. Залутах се безнадеждно. Как да опиша чувството, че съм единственото живо същество във Вселената?

Чувах високо пеене като ангелски гласове, но то не ме утешаваше. Гласовете звучаха съвсем безлично, не се интересуваха от мен, а бяха само част от шума на пренасянето през вселенската пустош. Все едно се връщах от живота в материално тяло към живот просто като енергийна форма. Същността ми остана сама в безкрая, върна се в етапа на живота, когато душите чакат да се въплътят. Попаднах в място, където няма материални форми на живот, само цветове и звуци. Пеещите ангели ме наблюдават, но не ме успокояват. И въпреки това се върнах с невероятно чувство за Любов.

Мъжко присъствие се опита да установи контакт с мен, но не го разбирам. Питам със съзнанието си: „Какво?" Отговорът е неясен. То (той) се старае да ми обясни,че ще видя нещо. Но какво? Аз питам: „Как ще го позная, когато го видя?" Присъствието повтаря, че ще видя нещо. Дали е при светлината на хоризонта, която виждам в безпределната тъма? Чува се могъщо бучене. То се смесва с гласа. Връщам се. Гласът е изчезнал.

Отначало лицето ми сякаш се втвърдява, вече е плътно. Усещам, че маншетът на апарата за кръвно налягане се стяга. Тялото ми отново е цяло и знам, че съм се завърнала напълно. Махам наочниците. Обръщам глава и виждам Кевин. Какво прекрасно облекчение!"

Сара дойде да участва в изследването на прага на чувствителността. Да се запознаем с бележките й от този необикновен ден. Общо взето, не е необходимо да добавям почти нищо от соб-ствените си записки.

Първа доза:„Първото пътешествие беше гъмжило от въртящи се цветове. Боях се, но си повтарях: „Отпусни

се, приеми." После видях такава сцена, че мога да я оприлича само на казино в Лае Вегас -неспирно проблясващи и бягащи цветове. Сериозно се разочаровах. Очаквам духовно проникновение, а ми се изтърсва Лае Вегас! Но преди чувството да се е засилило, „полетях" нататък и видях представление на клоуни. Приличаха на играчки или на анимационни герои. Не можах да сдържа смеха си. Отначало малко се смущавах от това, но се смях на глас, докато ги гледах.

Рик ми каза, че клоуните били често срещано преживяване. Дори попита: „О, значи и ти видя клоуните?", сякаш са му стари приятели. И добави: „Да, забавни са." Уплахата ми попремина."

Втора доза:„Този път агресивните въртящи се цветове бяха почти привични. Изведнъж в шарките се появи

пулсиращо „същество". Опитваше се да ме подмами да тръгна с него. Отначало не скланях, защото не знаех как да намеря пътя за връщане. А докато се престраша да отида с него, вече усещах как отслабва въздействието на дрогата, не бях достатъчно „отнесена", за да го последвам. Казах му: „Сега не мога да дойда с теб. Виж, искат да се върна." Не ми се стори, че то се обиди, дори ме „изпрати", докато не долових, че е стигнало до границата на достъпното за него. Май се сбогуваше с мен. Завръщането в тялото беше бавно, не ми се искаше да свалям наочниците. А когато го направих, очите на всички бяха толкова искрящи!"

Знаех, че Сара е на прага на някакъв пробив, но силната й реакция към цветните халюцинации я задържаше.

- Можеш ли да спреш преди контакта с цветовете? Не зависи от теб да ги виждаш, това е ясно, но се опитай да не реагираш на тях.

Тя ме попита:- Дали е по-добре да се надявам и да очаквам нещо, например пак да видя онова малко,

пулсиращо, сияещо същество?- Най-добре е да нямаш стремежи, защото ако не се случи, реакцията ще бъде отрицателна.

Просто почувствай тялото си върху леглото и се опитай да опразниш съзнанието си от мисли.Сара кимна, изглеждаше изтощена.Трета доза:„Осъзнах, че Рик е прав - най-напрегнатите моменти в пътешествието бяха при оплитането ми в

цветовете. Този път бързо префучах „от другата страна". Попаднах в тъмна пустош. Внезапно се появиха същества. Бяха закачулени, виждаха се само силуети. Зарадваха ми се. Помогнаха ми да разбера, че и преди са се свързвали с мен като индивид. Сториха ми се доволни, че сме открили този начин да постигаме контакт. Почувствах се като търсач на духовното, който е свърнал съвсем встрани от пътя и вместо да стигне до духовния свят, се е стоварил на друга планета.

Искаха да научат повече за нашите материални тела. Обясниха ми, че хората съществуват на много равнища. Трябваше да възстановя връзката с тялото си навреме, преди измерването на

кръвното налягане и кръвната проба. Сякаш те, а не Лора, получиха информацията и ми бяха благодарни, че правя това за тях. Имахме нещо общо помежду си. Те ми казаха „да се потопя в покоя".

Усещах как се отдалечавам, докато дрогата преставаше да ми действа. Тогава видях неща от техния свят, които изобщо не мога да опиша. Сетих се как коренните жители на южните острови в Тихия океан отначало забелязвали само малките лодки на капитан Кук, но не и големите му кораби, докато не се качили на борда и не ги опипали.

Завръщането в тялото беше много трудно. Аз като че ли се загубих, но долових обичта на Кевин като насочващ лъч и тръгнах по него."

Сара промълви:- Уморена съм, но съм готова за четвъртата доза.- Тя е последната. Този път си дай воля. Кевин добави:- И не забравяй да се върнеш.Пет минути след инжекцията кръвното налягане и пулсът й достигнаха най-високите си

стойности през цялата сутрин. Сара очевидно полагаше огромни усилия, но по-късно щяхме да научим в какво са се състояли те. На десетата минута тя промърмори:

- И ние имаме какво да ви дадем. Духовност... Добре, побър зайте. Направих го за вас. Ето, вече можете да напуснете.

Сега вижте и бележките й за четвъртата доза: „Пренесох се направо в дълбокия Космос. Те знаеха, че идвам отново, и бяха готови за мен. Казаха ми, че биха могли да споделят много неща с нас, когато се научим да постигаме по-продължителен контакт. Отново искаха нещо от мен, не просто информация за материалното. Интересуваха ги емоциите. Аз отвърнах: „И ние имаме какво да ви дадем - духовност." Но всъщност като че ли говорех за Любовта. Опитвах се да измисля как да сторя това. Почувствах безмерна енергия като ослепителна розова светлина с бял оттенък, която се събираше вляво от мен. Знаех, че това е духовна енергия. А те бяха отдясно, затова разперих ръце във Вселената и се приготвих да бъда мост. Оставих тази енергия да минава през мен към тях. Май им казах: „Направих го за вас." Благодариха ми. Вече губех силата на ДМТ, пропадах. Трябваше да се връщам.

У мен остана леко разочарование, че прекарах преживяването в „даване", а търсех духовно просветление. Изглежда ми е неловко в тази роля на земен духовен посланик. Но направих каквото можех. Открай време си знам, че не сме сами във Вселената. Представях си, че единственият начин да ги срещнем са летящите в Космоса кораби. Изобщо не ми е хрумвало срещата да се осъществи във вътрешния космос. Мислех, че там можем да се натъкнем само на собствените ни митове и архетипи. Очаквах напътстващи духове и ангели, не извънземни."

В моите бележки остана и кратката размяна на думи към края на сеанса:- Видях някакво подобие на оборудване - сълзящи прътове. - Приличаха на машини.- Може и да са били машини.В написаното от Сара е отразено и душевното й състояние след тези сеанси:„Трудно ми е да проумея всичко това. Истинско ли беше? Поне на мен така ми се стори, но нали

същото е и със сънищата? Само че този път имаше нещо различно от сънищата, дори от най-ясните. Там наистина ли имаше други форми на живот? Вярно ли е, че им предадох мощта на духовността и Любовта? Още по-тревожен е въпросът - те белязаха ли ме някак? Наблюдават ли ме? От това се чувствам мъничко луда и крайно объркана. Още по-зле е, че това преживяване ме отделя от околните. Как би ме разбрал някой, който не е бил там? Може би все пак съм се побъркала. Няма съмнение, че животът ми се промени. И сега какво да правя с това преживяване? Как да задържа в себе си такова огромно нещо?"

Преди да започна изследванията с ДМТ, изобщо не бях запознат с литературата за отвличания от извънземни. Мнозина от доброволците също не проявяваха интерес към тях. Лично аз нямах и желание да науча нещо повече. Темата ми се струваше много „по-гранична" дори от изучаването на психеделичните вещества! Но след като чухме толкова разкази за срещи със същества, осъзнах колко е нелепо да държа на невежеството си за това явление. Въпреки доводите на разсъдъка се чувствам задължен да дам и своето мнение за преживените контакти с „извънземни форми на живот".

Да разгледаме типичното широко разгласено „отвличане от извънземни". Ще забележим поразителни прилики между тези спонтанни контакти и разказите на участниците в изследванията с ДМТ.

Забележителното припокриване може би ще улесни мнозина да приемат твърдението ми, че преживените отвличания от извънземни са възможни при прекомерни количества ДМТ в мозъка. Този процес би могъл да настъпи спонтанно при всяко от описаните по-рано условия, които задействат синтеза на ДМТ в епифизата, а и при повишаване концентрациите на веществото след внасянето му отвън в организма както в нашите изследвания.

Съвременната ни култура се прехласва по проблема за отвличания от извънземни. Психиатърът Джон Мак е публикувал множество разкази на „отвлечени", които вече нарича „преживелите", в книгите си „Отвличане" и „Паспорт за Космоса".1

Според Мак в началото на случката „съзнанието е смутено от ярка светлина, бръмчене, странни вибрации в тялото или парализа... или появата наблизо на едно или повече странни същества с хуманоидна или дори напълно човешка външност". Мак подчертава значението на високочестотните вибрации, за които съобщават мнозина отвлечени - понякога им се струвало, че се разпадат на молекулярно равнище.

Някои попадат в позната обстановка като „парк с люлки", а фигурите „възникват" от околния фон. Освен това отвлечените често се озовават върху подобие на манипулационна маса за лечение или процедури. Чувстват се изцяло зависими от извънземните. Въпреки очевидно неочакваните и необикновени събития в умовете на тези хора няма никакво съмнение, че всичко се случва наистина. Те описват преживяното като „по-истинско от реалността".

В този предварителен етап се усеща безпокойство с различна сила, особено ако човек чувства, че съзнанието му се отделя от тялото. За мнозина самият страх ги преобразява по някакъв начин. „Отдаването" на ужаса сякаш променя преживяването от отрицателно в положително. Човек може да се „зарее" или по друг начин да влезе в „затворено пространство с извити стени, в което като че ли има подобия на компютри и друго техническо оборудване". След попадането му там „се виждат непознати същества, движат се наоколо и вършат работа, която преживелият не разбира". Отвлечените често съобщават, че са видели наситени с енергия тунели и светлинни цилиндри.

„Типичният" извънземен е онзи от рисунките, често появяващи се в медиите - голяма глава, хилаво тяло, големи очи, малка или липсваща уста, сивкава кожа. Мак обаче подчертава, че често се говори за влечуги, богомолки и паяци. На някои отвлечени им се струва, че са подложени на невропсихично препрограмиране или се осъществява бърз пренос на огромно количество данни между съществата и човека. Понякога извънземните общуват чрез език на универсални визуални символи, а не със звуци или думи.

Мнозина отвлечени разказват за по-сложни събития, в които извънземните използват устройства за възпроизводство с цел създаване на „хибриди между хора и извънземни". Мак обаче подчертава, че с проекта за хибридите „в никакъв случай не се изчерпва всичко... Понякога ги преглеждат внимателно и подробно с анализи и проби. В някои случаи преживелите смятат, че здравето им продължава да бъде следено, особено чрез прегледи на червата, дори споделят за случаи на излекуване... В други случаи съобщават за сонди, вкарвани в мозъците им през носа, ушите и очите, възможно е у тях да се създаде впечатление за промяна на психиката им... Имплантират се обекти под кожата им... и често отвлечените са убедени, че това са следящи или наблюдателни устройства."

Преживелите разказват, че „съществата проявяват силен интерес към нашата физиология и емоционалност, като завиждат на нашата телесност, същото се твърди и за ангелите... Имат по-требност от нещо, което единствено човешката любов може да им даде." Тази потребност може да се изрази дори в сексуални контакти между хора и извънземни. Подобни преживявания могат да бъдат „както студени и бездушни, така и да стигат до екстаз, недостъпен в обичайната любов между хора".

Мак смята, че „създаването на връзка между едно или повече от извънземните същества и отвлечения, с когото те общуват, е основна и постоянно срещана особеност на преживяването... Най-често първоначалните спомени... са за хладно, безразлично отношение, като извънземните (особено сивите същества, подобни на влечуги или богомолки) поставят човека в положение на пълна безпомощност." За отвлечените е типично да смятат, че има един извънземен, с когото поддържат по-близка връзка. И тъкмо този извънземен като че ли е „главният".

Връзката може по-късно да се развие в опознаване, съдържателни отношения или дори любов между отвлечения и извънземния. Няколко души, с които Мак е разговарял, разказват как са били „приветствани" от извънземните, когато се появят в тяхната действителност, чрез телепатично послание: „Добре дошъл отново!". Някои хора твърдят, че преживяват дълга поредица такива контакти още от детството си. Преживелите често заявяват, че чуват от извънземните настойчиви предупреждения за опасността, на която е изложена Земята. Отвличането е свързано с това, защото

или от хората се взема генетичен материал за създаване на хибриди, или самите отвлечени решават да разгласят посланието за влошаването на екологичната обстановка.

С натрупването на данни Мак е забелязал още един общ, може би дори основен елемент в преживените отвличания. Това е преобразяващата, духовната същност на контакта - „разпадането на възприятието за пространство-време, впечатлението за проникване в други измерения на реалността или в други вселени... чувството за връзка с цялото сътворение". Отвлечените са убедени, че принадлежат към тези светове и понякога не искат „да се завърнат". Мнозина вече не се страхуват от смъртта, тъй като вярват, че съзнанието им ще се съхрани и след края на тялото. Един дори обмислял идеята да се самоубие, за да се пренесе отново в блаженството.

Не може да се отрече приликата между описаните от Мак отвличания от извънземни и контактите, за които разказваха нашите доброволци. След като човек е прочел последните две глави, не би могъл да се усъмни, че ДМТ води до „типични" срещи с извънземни? Ако представим няколко разказа на наши доброволци, без в тях изобщо да се споменава за ДМТ, кой би успял да ги различи от историите на отвлечените?

Колкото и шокиращи и смущаващи да са контактите с други форми на живот, те никога не бяха сред подбудите на доброволците за участие в изследването. И аз не очаквах тези случки да са толкова чести. Участниците в проектите по-скоро се стремяха към мистични, духовни и преобразяващи личността състояния. Да насочим вниманието си към тях.

Смърт и умиранеОткакто Реймънд Мууди публикува „Живот след живота" през 1975 г., а Кенет Ринг - „Живот в

смъртта" през 1980 г., изразът „предсмъртни преживявания" стана неразделна част от всекидневната ни реч.1 Тези твърде необичайни изменени състояния на съзнанието възникват, когато тялото се озове в застрашаващи живота обстоятелства, например при падането на кате-рач от канара. Могат да възникнат и когато тялото наистина започне да умира, например след тежък инфаркт или при уда-вяне.

Предсмъртното преживяване най-общо се състои в усещането за бързо пренасяне по тунел, понякога съпроводено от гласове, песни или музика. Долавя се присъствие на „други" - живи или починали близки и приятели. Освен това съществата могат да се появят като духове, ангели или други „помощници". Може да се породи убеждението, че човекът наистина е умрял.

Мнозина изпитват чувства на всеобхватен покой и безметежност, макар че някои споделят за ужасяващи образи и емоции. Някои „превъртат живота си" - подредено и много ускорено възстановяване на личните спомени, завършващо с настоящия миг. Други смятат, че им е „заповядано" да се върнат към живота, защото още не им е време да умрат!

Предсмъртното преживяване може да достигне кулминацията си с неописуемо преливаща от обич и могъщество бяла светлина, излъчваща се от божественото и свещеното. Това води към мистично или духовно преживяване, в което времето и пространството губят всякакъв смисъл. Хората с предсмъртни преживявания се чувстват погълнати от нещо несравнимо по-голямо от самите тях, невъобразимо до този момент - „източника на цялото битие". Поражда се увереността, че има живот след смъртта. Стигналите до мистичното равнище в предсмъртните преживявания се завръщат от него с по-проникновено разбиране за живота, по-слаб страх от смъртта и изместване на основните ценности от материалното към духовното. При тях не съществува никакво съмнение в реалността на видяното, те често казват, че е било „по-истинско от живота". Трудно им е да опишат какво представляват предсмъртните преживявания, обикновено изтъкват, че „езикът е прекалено беден" за подобно нещо.

Тъй като според предположенията ми епифизата отделя молекулата на духа с наближаването или настъпването на смъртта, внимателно се вслушвах дали в разказите ще бъде споменат този тип преживявания. Ако внесеният отвън ДМТ възпроизвеждаше особеностите на предсмъртните преживявания, това би подкрепило сериозно хипотезата ми за ролята на ендогенния ДМТ в спонтанно възникващите подобни състояния.

Но само при двама доброволци - Уилоу и Карлос, темите за смъртта и умирането явно господстваха по време на сеансите. Въз основа на действително наученото от изследванията сега смятам, че първоначалните ми очаквания бяха наивни.

Имаше затруднения, свързани с основата и средата на сеансите, в които участваха доброволците. Очевидно мнозина от тях преживяха рязко и пълно отделяне на съзнанието от тялото. За повечето от нас това би приличало на смърт. Само че повечето участници вече познаваха това

отделяне от предишния си опит с психеделични дроги. Знаеха какво им се случва, когато тези пре-живявания се повтаряха и в изследователския център. Съзнаваха, че нито умират, нито са близо до смъртта, затова успяваха да наблюдават разгръщането на въздействието с несравнимо по-голямо самообладание. Не изпадаха в паника, а запазваха разума си буден и се стараеха да запомнят какво става. За броени минути влиянието на дрогата отслабваше и те възстановяваха връзката с телата си.

Сигурно е, че ако отделянето от тялото се проточеше по-дълго и започнехме действия за съживяването им, щяха да настъпят „по-класически" предсмъртни преживявания. Нашите добровол-ци обаче изпадаха в състояния, които вероятно само неопитни и неподготвени хора биха възприели като смърт или умиране.

Нека първо се запознаем с няколко сеанса, когато доброволците мимоходом споменаха явления, свързани със смъртта. Те почти небрежно отбелязваха, че преживяването с голяма доза ДМТ е „подобно на смърт". След това ще се вгледаме по-внимателно в сеансите на Уилоу и Карлос, където темите за смъртта и предсмъртните преживявания заеха основно място.

Сеансите на Елена с голяма доза ДМТ съдържаха много елементи на духовно просветление. Тях ще разгледаме в следващата глава. Сега само ще споделя нейния коментар от писмото, което ми изпрати около година след края на участието й в проекта с ДМТ:

„Сеансите с ДМТ неведнъж ме даряваха с истинско вникване в явлението, описано като „запознаване с мъртвите" в „Тибетската книга на мъртвите". Още по-голям дар е знанието, че вече знам какво е умиране и завръщане."

Тези думи на Елена не са единствената отпратка към „Тибетската книга на мъртвите". В този текст отпреди много векове тибетските будисти са очертали различните състояния „бардо", през които човек минава по пътя от смъртта към прераждането в следващата форма на живот. Понякога определят „бардо" като „междинно състояние", т.е. намиращо се между живота, смъртта и пре-раждането. Много от описанията на „бардо" съответстват напълно на разказите на хора с предсмъртни преживявания.2

Шон, с чието духовно просветление също ще се запознаем подробно в следващата глава, подхвърли следното, когато ни помагаше да уточним графика на дозите в изследването на прага на чувствителността:

- Отнасям се толкова надалеч, толкова е странно и така губя контрол, че няма как да не науча нещо. Според мен проумях какво означава да умреш, да си напълно безпомощен. Това ми помогна.

Илай, за когото научихте в дванадесета глава, ни написа тези думи след първата си голяма доза ДМТ:

„Бях зашеметен и се сдържах. Когато се отпуснах, обстановката започна да се променя видимо. Знаех, че минавам през първия „бардо" на смъртта, бил съм тук многократно и всичко е наред. „Също като миналия път" - казах си. Всекидневното ми съзнание обаче беше достатъчно будно да подхвърли мисълта: „Но за пръв път минавам отвъд." Стигнах до извода, че съм се изтръгнал от времето и пространството и или преживявам „нормалния" си начин на умиране, или съм в досег с момент в бъдещето, когато отново ще знам, че „това е времето, в което бях, и сега то е настъпило за мен отново."

Няколко месеца по-късно в друго изследване Илай каза:- Вече не се боя от смъртта. Все едно в един миг си тук, в следващия - другаде, това е всичко.

Ето как ми подейства. Тези експерименти ми помагат да вникна в „Тибетската книга на мъртвите".3

Знам какво е да си напълно свободен.Джоузеф, 39-годишен бизнесмен от италианско-индиански произход, също отбеляза приликата

между преживяното с ДМТ и смъртта:- Мисля, че голямата доза е като смъртоносна травма - на право те изхвърля от тялото. Бих

могъл с ДМТ да понеса смъртта или разтърсващо напускане на тази материална плоскост на би тието. Хората в старческите домове или безнадеждно болните биха имали полза, ако опознаят тази дрога.

За разлика от споменатите случаи смъртта и предсмъртните преживявания бяха основното съдържание в пътешествията, към които високите дози на молекулата на духа тласнаха Уилоу и Кар-лос. Да чуем техните истории.

Уилоу беше 39-годишна, когато се включи в изследванията с ДМТ. Тя беше омъжена и живееше в по-затънтен район на нашия окръг. Занимаваше се с лечение на хора от медицинската професия, които злоупотребяват с наркотици. Пожела да участва „от любопитство и заради шанса да преживее по-дълбоки или по-възвишени състояния на съзнанието, да стигне до прозрения за собственото си съществуване".

Малката доза без обективиране предизвика у Уилоу по-силна реакция от типичната.- Никога не съм имала толкова разнообразни видения. Предупредих я за сеанса на следващия

ден:- Малко прилича на падане от крайбрежна скала.- Харесва ми да си мисля, че бих се престрашила да скоча от скалата.Следващата сутрин започна делово, почти не отделихме време за разговор. Още нямаше осем

часа, когато завърших инжектирането на ДМТ и по тялото на Уилоу премина лек спазъм.Тя остана напълно неподвижна през следващите 25 минути. Започнах да се безпокоя и

внимателно я попитах как се справя.- Добре съм. Това е омагьосващо място. Почти не ми се иска да го напусна. Преходите

завършват цикъла - каква съм, коя съм... Първо видях тунел или поток светлина доста надясно от мен. Трябваше да се обърна, за да вляза в него. Нарочно беше разпо ложен така. Стори ми се, че има източник в далечината. Разши ряваше се постепенно като фуния. Беше ярък, пулсираше. Чух звуци като музика от оркестър, но непозната за мен - поддържа ше емоционалния фон на случките и ме притегляше. Аз бях мал ка, тя - огромна. В тунела имаше грамадни същества, вдясно от мен и наблизо. Усещах голяма скорост. Всичко беше съвсем не значително в сравнение с това. Нещата се стрелкаха край мен, сякаш видени от друга гледна точка. Беше по-реално от живота.

Левият и десният тунел се съединяваха пред мен. Имаше дребнички таласъмчета, повече виждах лицата им. Бяха с крилца и опашчици. Не се заглеждах в тях. А по-едрите същества бяха там, за да ме поддържат и подкрепят. Това беше тяхно владение. Нещо като разграничаване на доброто и злото - таласъмчетата и високите същества, които бяха обичливи, усмихнати и ведри.

Нещо профуча през мен и изскочи. Помня, че в един миг си помислих: „Ето го отделянето." Усещах тялото си само когато преглъщах или дишах, а и не беше същинско телесно усещане, по-скоро трептения в преживяването. Бях уверена: „Това означава да умираш и няма страшно." Чувала съм за тунела от светлина, но не очаквах да бъде какъвто го видях днес. Предполагах, че ще е пред мен, но този се разклоняваше и сливаше. А и не беше толкова ослепителен, колкото си го представях. Изумително е, че носим ДМТ в телата си. Има причина за това. В нас е заради смъртта. Изпитах чувството, че умирам, че се отпускам и отделям, след като съществата в тунела ми помогнаха да вървя по пътя.

- Как си настроена към завръщането, към сливането с тяло то си?- Засега е добре - отвърна тя с лека печал. - От другата стра на е съвсем различно. Няма граници,

наложени от думите, тялото или звуците. Отначало видях безкрайно пространство, цялото в бели звезди. И започна многоизмерното преживяване. То беше живо. Моето тяло се опитваше да ми каже „Помни тялото", когато навлизах в онова място. Не като отчаян вик, а за да се опитам да преживея всичко истински и от гледна точка на сетивата. А и тялото ми искаше да се върна... Струваше ми се, че виждам светлина под себе си - светлината на света. Все едно бе вдигнато малко капаче, сякаш имаше успоредна реалност.

Няколко месеца по-късно Уилоу получи още една голяма доза ДМТ. Щом се размърда на леглото, тя заговори:

- Прилича ми на някаква космическа шега. Ако всички знаехме какво ни чака, щяхме да се самоубием. Затова оставаме в тази форма толкова дълго - за да проумеем. И затова е толкова трудно да си спомниш колко е действително... Започнах да чета книги за предсмъртните преживявания - „Спасени от светлината" и „Прегърнати от светлината". Наистина описват добре състоянието с ДМТ. Толкова ми е познато, докато чета.4

Всеки трябва да опита с голяма доза ДМТ поне веднъж. Не знам дали съществата днес казваха „Опитай смъртта веднъж" или „Опитай живота веднъж". Онова място е толкова цялостно и завършено, че и в това място искаш да си колкото се може по-цялостна. Но когато се върнах в тялото си, то беше толкова тежко и ограничаващо. А и времето тук ми се струва странно. Там е мястото на вечността.

Изобщо не е добра идея да наричаме преживяванията на когото и да било под въздействието на ДМТ „класически", но в случая с Уилоу терминът не е чак толкова неуместен. Съзнанието й се отдели от тялото, тя се пренесе устремно по тунел или два тунела към сгряваща, обичаща, всеобхватна светлина. По пътя й помагаха същества, други пък я застрашаваха със смъкване надолу. В началото на пътешествието я съпровождаше прекрасна музика. Времето и пространството загубиха значение. Тя почувства изкушението да не се завърне, но осъзна, че е необходимо да сподели

полученото невероятно знание с този свят. В сливането и блаженството й в бялата светлина имаше духовни и мистични елементи.

Нейното възприемане на „светлина отдолу - светлината на света" също ни напомня за един от последните „бардо" в „Тибетската книга на мъртвите". Това е етапът, когато душата започва да търси ново тяло, в което да се въплъти, вижда светлините на света и започва своето спускане.

Нейните думи, че всички биха се самоубили, ако знаеха колко великолепен е „животът в отвъдното", открояват още една прилика между преживяванията й и естествено настъпващите предсмъртни преживявания - никой, който го е изпитал, не слага незабавно край на живота си. Напротив, тези хора са спокойни в увереността си, че има „живот след смъртта". Преходът престава да ги плаши. Така успяват да живеят по-пълноценно, защото не ги мъчи страхът от смъртта, който подлудява толкова много хора.

Интересно ми беше да чуя, че когато тя чете популярни книги за предсмъртните преживявания, сякаш си припомня своите сеанси с ДМТ. Това за мен беше достатъчно потвърждение, че сме на прав път, когато свързваме високите концентрации ДМТ с предсмъртните преживявания.

Карлос беше същинско предизвикателство. Темпераментен, откровен и игриво опърничав, той беше на 44 години, когато започна участието си в изследванията с ДМТ. Сред прадедите му имаше и испанци, и мексикански индианци. Беше женен почти от двадесет години, имаше две пораснали деца. Занимаваше се професионално с компютърно програмиране, няколко години бе учил в Университета на Ню Мексико. Освен това практикуваше градски шаманизъм. В тази роля беше наставник на група, в която напевите, визуализациите и неговите поучения даваха на учениците му достъп до широк диапазон от алтернативни състояния на съзнанието. Карлос бе стъпил в няколко свята едновременно.

Той познаваше добре множество вещества, променящи съзнанието. Беше вземал психеделични дроги „поне стотина пъти" и описваше въздействието им като „абсолютно странно". Освен това наскоро бе използвал семената на ВаШга зпжпошшп - силно отровно и опасно растение, което поражда делириум, а понякога и ужасяващо откъсване от действителността. Няма голяма разлика между психеделичните и смъртоносните дози на тези семена.

Карлос не очакваше кой знае какво от „лековете на белия човек". Това предизвика чудновато раздвоение у мен. От една страна, исках да му натякна „чии дроги са по-добри". Една лишена от благородство реакция, но какво да се прави! От друга страна, притеснявах се, че пренебрежението му към въздействието на ДМТ не е много благоразумно и може да го сполети неприятна изненада. А може би перченето му прикриваше спотаени страхове.

Сутринта преди малката доза без обективиране заварихме Карлос на моя люлеещ се стол. Беше дошъл два часа по-рано. Не особено тактично се опълчваше срещу моята „ръководна роля".

— Това ще е разходка до бакалията зад ъгъла, а не пътешест вие до друг свят - подхвана той.Преди да започнем, той настоя да благослови ДМТ „в четирите посоки" и за доброто на

общността - традиционна шаман-ска подготовка за вещество, променящо съзнанието. Неговият благослов беше прост, но вълнуващ. Успя да ни настрои по-благоговейно към работата ни.

Въздействието на малката доза върху него изглеждаше сравнително леко, докато не започна да се тресе 15 минути след инжекцията. Отначало само трепереше, но накрая цялото му тяло подскачаше.

— Мразя тази част. Собственото ми тяло, собствената ми енер гия ме раздрусва. Така е при всяко духовно пътешествие. Нещо като закъснял потрес. Всеки път, щом взема психоактивно веще ство, после си треперя известно време. Случва ли се и с други хора?

Неочаквана уязвимост.Отговорих му предпазливо заради появилата се възможност да постигнем по-открити и

задълбочени отношения.- Понякога, особено след голяма доза. Обикновено не е така след малка доза. Питам се дали не е

от страх.Той наистина ми се струваше притеснен и малко уплашен.- Не се тревожете, това е нищо. Няма значение каква е дозата и какво е веществото. Треперя

заради посттравматичната реакция.Треперенето отслабваше, докато той попълваше въпросника. После се почувства добре и си

отиде у дома.По-късно двамата с Лора обсъдихме реакцията на Карлос към тази малка доза ДМТ. Самият той

описваше въздействието като „нищожно", но тялото му не се отнесе по същия начин към него.

Решихме, че е по-добре да нарушим донякъде правилата и да му дадем 0,2 мг/кг, вместо да скочим направо към 0,4 мг/кг.

Карлос не възрази.- Вие си знаете най-добре.Предвидливостта ни се оправда. Инжекцията протече без проблеми. На дванадесетата минута

Карлос се разсмя гръмко и възкликна:- Олеле! Няма никаква духовна ценност... никаква! Задавай те ми въпроси.- Е, как беше?- Чудех се: „Какво е това?" И тогава ми се стовари. Това е от дрогата. Беше прекалено, за да го

осмисля. Все едно да слушаш излишно силна музика. Не знаех какво става. Питах се дали не съм умрял. Толкова психеделични дроги съм вземал, но нищо подобно не ми се е случвало. Нервната ми система бе смачкана. Духът ми беше разнебитен.

- Какво имаш предвид, когато казваш „дух"? Както прозву ча, като че ли говориш за своята представа за себе си, за своята идентичност.

- Е, можем да поспорим за смисъла на термините.- Когато аз си мисля за духа, думата означава нероденото и неумиращото. Онова, което е преди

и след тялото и не зависи от него.- Свикнал съм с Аз-а в тялото, което мога да напусна, затова не завися от него. Видях кой съм

на най-основното равнище. Нали знаеш, че има зрителен или слухов спектър, на който човек може да се настрои, нали това е неговата индивидуалност? Това беше съвсем ясно и го имаше.

- Не забравяй... сега получи само половината от голямата доза.- Плашещ факт.Но дали наистина искаше да понесе двойно по-голямо количество ДМТ? Предпочитах да се

откажем, отколкото всички да съжаляваме по-късно.- Е, как се отнасяш към двойно по-голяма доза от тази?- Каква е ценността й? Как това преживяване може да помог не на мен, на моята общност или на

цялото човечество? Ако се бях върнал с удивителна истина, щеше да е великолепно.Но когато попълваше таблицата за оценка на впечатленията, той промълви:- Мисля, че ще довърша участието си в това изследване. Ще взема и доза 0,4 мг, след това ще се

включа в проекта с пиндолол. Но не вярвам, че ще употребявам ДМТ занапред. Според мен шаманите в Южна Америка слагат и други растения, за да допълнят въздействието, да го направят по-полезно за разума. Чистият ДМТ ми се струва някак си кух, празен.

Сутринта, когато трябваше да дам на Карлос доза от 0,4 мг/кг ДМТ, той ми каза:- Когато бях на 0,2 мг, отначало помислих, че сте сбъркали дрогата, че съм отровен и умирам.

Ужасен тормоз. Аз вземам тези вещества, за да напускам тялото си, а не за да го измъчвам.Опитах се да го успокоя:- Този път веществото е повече, но качествено нищо не се е променило.Карлос си напиваше тихичко. На дванадесетата минута след инжекцията той помоли:- Махнете наочниците. - Лора ги свали от лицето му. – Този път беше твърде необичайно. Около

три минути и половина не бях човек. Тази доза ме подложи на такова напрежение, каквото просто не е съхранено досега в паметта ми. - Той се прокашля. - -Срещнах себе си в ролята на Създател.

- Създател на какво?...- Създателя на всичко. Имал съм и преди тази представа, но не на подобно равнище.- Един доброволец често изтъкваше: „Можеш да си бъдеш атеист, но само до дозата от 0,4 мг."- Вярно е. - Карлос си пое дъх и подхвана разказа с такъв устрем, че трудно следяхме тази

невероятна история: - Разнася ше се звукът на цялата Вселена, повече приличаше на бучене - всепроникващо, потискащо. Помислих си: „Ама че работа, как се натресох в това?" Нищо не беше както трябва и ставаше все по-сбъркано. После способността ми за човешко възприятие про сто угасна. Чувствата издържат само до определен предел.

Видях мъж, лежащ в болнична стая. Той беше гол, от едната му страна седеше мъж, от другата - жена. Отначало не ми изглеждаха познати. Типични човешки същества. По контекста разбрах, че долу сме аз, ти и Лора. Но разбирането ми беше съвсем друго, не като в тази действителност. Изобщо не знаех, че участвам в някакво изследване.

Нещо не беше наред с него. Той беше там, за да оздравее. Болницата беше средище за изцеление. А онова, което не беше наред с него, е смъртта. Голият мъж беше мъртъв. Уби го напре-жението от ДМТ. Не се появи никой от моите покровители и пазители. Там не им беше мястото.

Той се изцели, дори нещо повече. Той се прероди. Той бе изцелен от смъртта. И тогава се превърна в Създателя на цялата Вселена.

Постепенно ставах все по-плътен и доближавах всекидневното си присъствие. Наблюдавах сътворението на Вселената от психическата енергия в основата през определени вибрации до веществените неща. Осъзнах, че пресъздавам болницата и стаята. Докато светът се оформяше, поисках да го видя и помолих да ми свалите наочниците. Зяпнах с увлечение пръстите си, сякаш съм новородено.

Изнасял съм беседи, че Вселената е конструкция на собственото ти съзнание. И ето че ми се случваше. Отношението ми към вас се промени, след като ви видях като свои творения. Вие ми бяхте близки като син и дъщеря. Според мен това беше класическо преживяване на смърт-прераждане. Минавал съм и преди през това, но не както с ДМТ. Имаше великолепни образи, плътност, атмосфера и светлина.

Дозата от 0,2 мг беше мъчителна, а тази ме пренесе далеч нататък. Знаех, че има предели и отвъд живота. Изобщо не съм помислял обаче, че ще се озова в тях толкова рано. За такива неща споменават старците - „веднъж стигнах дотам". Но нито мястото, нито времето бяха подходящи. Очаквам това в планините, когато съм с приятели в по-церемониална обстановка.

Колкото и силно впечатление да ми направи съдържанието на този сеанс, питах се дали няма и други причини за него. Като „пресъздаваше" Лора, мен и болницата, той променяше съотношението на силите в стаята. Така нямаше защо да се бои от нас или от ДМТ. Но не виждах смисъл да споменавам подобно тълкуване пред Карлос. Изобщо не би му обърнал внимание. Предпочетох да изясня чувствата му.

- Значи си бил изненадан.- Да, истинска изненада.При Карлос нямаше типично предсмъртно преживяване, за каквито четем често в популярната

литература. В случая с Уилоу виждаме тази по-съвременна разновидност. Но сеансът на Карлос с голямата доза ДМТ притежаваше множество белези, които посветените в шаманизма смятат за част от напредъка в тяхната практика - представата за смъртта и прераждането.5

Карлос се бе възприел като мъртъв, а не умиращ. С прераждането му се пресътвори и Вселената. Тук отново се натъкваме на мистична кулминация в предсмъртно преживяване. Той преживя сътворението подобно на Сара при първата й голяма доза (четохте за нея в предишната глава) и на Елена (тази история е в следващата глава) - неимоверна енергия, забавяща се до вибрации и накрая въплъщаваща се в материя.

ДМТ предизвиква поредица преживявания - от личностни към наддичностни. Чрез светлината и мощта на молекулата на духа човек може да вникне в собствените си психични и психосома-тични проблеми. Предсмъртното преживяване сякаш предвещава края на тези грижи чрез наподобяване или предвиждане какво ще стане, щом се отърсим от индивидуалните си тела.

Предсмъртните преживявания изглежда влияят най-силно на издигащите се до мистичното равнище на осъзнаване. И според мен, и според доброволците именно тези страни на битието, към които ДМТ би могъл да ни поведе, даваха най-голяма надежда за значително преобразуване на личността.

Мистични състоянияЕдна от най-неустоимите подбуди за моето решение да се заема с изследвания на

психеделичните вещества беше приликата между преживяванията при големи дози от тези дроги и мистичните преживявания. Години по-късно тъкмо такива сеанси се надявах да наблюдавам и изучавам.

Споровете за духовната страна на психеделичните преживявания не стихват, откакто хората са започнали да използват тези вещества заради огромното им влияние върху психиката. Например заглавието на книгата „Многообразието на психеделичните преживявания"* е очевидна препратка към книгата на Уилям Джеймс „Многообразието на религиозните преживявания", издадена в началото на XX век. А публикуваната наскоро „Ентео-гените и бъдещето на религията" продължава стара и противоречива традиция в препоръките всяка по-задълбочена религиозна практика да включва психеделични ритуали.1

При първите си посещения в зен-будистката общност, където учех, аз обсъждах този въпрос с мнозина от младите американски монаси. Почти всеки от тях отговори, че психеделичните вещества,

* Книгата бе издадена в България със заглавие „Измеренията на психеде-личния свят". Б. пр.

особено ЛСД, първи са му отворили вратата към нова реалност. Именно стремежът да закрепи, засили и разшири първоначалния психеделичен проблясък на откровение го е довел до аскетичния живот на медитация в тази общност. Естествено беше да се питам и дали психеделичните дроги биха могли да ускорят и опростят постигането на възвишени състояния на съзнанието без „страничните ефекти" на институционалната религиозна практика - ритуализирано поведение и оттегляне от всекидневието.

Отговорът, който получих от изследването в Ню Мексико, не беше еднозначен. Да - психеделичните вещества могат да предизвикат състояния, близки до мистичните, и не - нямат същото въздействие. Още по-показателна от сравнително праволинейните отговори беше реакцията на моята будистка общност дори към задаването и обсъждането на тези въпроси. Само че аз прибързвам.

За да изясня близкото подобие между духовното преживяване и възможностите, които дава молекулата на духа, първо ще се спра накратко върху особеностите на мистичното състояние.

Трите опори - Аз-ът, времето и пространството, минават през съществени преображения в мистичното преживяване. Вече няма разграничение между Аз и не-Аз. Самоличността и цялото битие се сливат. Всъщност няма „самоличност", защото осъзнаваме на най-основно равнище всеобхватното единство и взаимозависимост на битието.

Минало, настояще и бъдеще се събират в миг извън времето, във вечно „сега". Времето спира, защото вече не „тече". Съществуването продължава, но то не зависи от времето. „Преди" и „после" се съчетават в този момент. От сравнителна гледна точка кратки периоди обхващат огромни по съдържание преживявания.

Както нашият Аз и времето губят границите си, пространството също става безпределно. Подобно на времето то вече не е „тук" или „там", а навсякъде, без ограничения, без краища. Всичко е на едно място.

В това безкрайно време и пространство с Аз без граници ние разглеждаме всички противоречия и парадокси и виждаме, че конфликт няма. Способни сме да задържим, осмислим и приемем всичко, което нашето съзнание успее да измисли - добро и зло, страдание и щастие, малко и голямо. Вече сме сигурни, че съзнанието продължава след смъртта на тялото и е съществувало дълго преди тази конкретна веществена форма.

Чувства с необичайна сила нахлуват в съзнанието. Достигаме екстаз и мощта на тази радост е такава, че тялото не може да я издържи - за нея като че ли е задължително временното отделяне от тялото. И макар че блаженството е всепроникващр, то е съпроводено с покой, който не може да бъде смутен дори от невероятното щастие.

Постигаме усет за святото. Свързани сме с неизменна, непородена, неумираща и несътворена реалност. Това е лична среща с Бога на Големия взрив, с Космическото съзнание, с Източника на всичко съществуващо. Както и да го наричаме, ние знаем, че сме в контакт с непоклатимата опора и извора на битието, който излъчва любов, мъдрост и сила с невъобразим мащаб.

Наричаме го „просветление", защото сме в бялата светлина на могъщото сътворение. Можем да срещнем водачи, ангели или други безтелесни духове, но подминаваме всички тях, когато се слеем със светлината. Най-сетне очите ни се отварят, за да видим всичко ясно в „новата светлина".

Значението и смисълът на това преживяване нямат равни на себе си в цялото ни съществуване. То може да насочи остатъка от живота ни към завършеност, пълнота и осъществяване на по-стигнатите прозрения.

Някои от тези особености се проявиха при нашите доброволци. Например предсмъртното преживяване на Уилоу имаше дълбока духовна същност. А сеансите на Касандра не стигнаха само до преодоляване на тежката лична травма - тя преживя и присъствието на изпълнени с обич и лекуващи същества. В тази глава ще научите за духовни преживявания, които преобладаваха в сеансите на някои доброволци.

Тези случаи ми донесоха може би най-голямо удовлетворение в цялото изследване. И понеже Елена и Шон започнаха участието си в сравнително ранен етап от проектите, те потвърдиха необходимостта от изучаването на по-висшите свойства на молекулата на духа. По времето, когато Клио сподели духовните си преживявания, вече бях започнал процедурата по напускането на университета. Затова се отнесох без особен идеализъм към нейните сеанси. И все пак ако срещите на всеки човек с ДМТ бяха толкова щедър дар, както за нея, едва ли щях да имам такива сериозни причини да прекратя изследването.

Наблюдението и контролът над подобни сеанси бяха лесни, поне в началото. Познавах тази духовна територия, която бях изучавал и имах опит в нея. Трудностите възникнаха при тълкуването на въздействието, както и в моето отношение към значението му. Това „истинско" просветление ли беше? Как да позная? И с кого да се посъветвам?

Духовното преживяване на Клио се случи след сеансите на Елена и Шон, но беше не чак толкова сложно като техните. Затова ми се иска да започна с нея. Така ще се подготвим за посоката, в която ще ни отведат срещите на другите двама доброволци.

Клио беше 40-годишна, когато се включи в изследването. На практика беше сляпа поради вродени увреждания на очите. Въпреки това с усърдие бе заслужила университетска диплома и удос-товерение за специалист по лечебен масаж, а в този момент се подготвяше и за психотерапевт. Дребничката, но с огнен дух Клио бе родена в еврейско семейство, обаче отдавна изповядваше свързаната с природата религия Уика. Веднъж при употреба на ЛСД преживяла случка „от минал живот" - изгорили я на клада като вещица.

Баща й я подлагал на сексуални гаври като малка и спомените за това бяха изплували наскоро, когато употребила гъби, съдържащи псилоцибин. Като дете Клио страдала и от фобия към снега, но се бе отървала от този ирационален страх пак с помощта на псилоцибин. Предпочитам да не използвам думата „несломим", но едва ли друг човек сред познатите ми заслужава това определение повече от Клио.

Подбудите й за участие в изследването отразяваха нейния търсачески, безкористен дух: „Любопитна съм. Мисля, че съм готова за следващата стъпка. Убедена съм, че такива изследвания (от научна гледна точка) са полезни и според мен може би си заслужава халюциногените да бъдат прилагани при терапия."

Петнадесет минути след инжектирането на въвеждащата малка доза тя спомена:- Имах почти недоловимо чувство, че някой ме подканя да тръгна след нещо. Беше като

светлина на хоризонта... или като два пътя, сливащи се на хоризонта. Някакви очи ме гледаха дружелюбно. Искаха да видят кой е дошъл и май ми казаха, че ще отида при тях по-късно.

На следващата сутрин Клио поиска да й обясня съвета си „да мине през цветовете" и аз отговорих:

- Изглежда хората се прехласват по цветовете. Ако успеят да минат през завесата, която цветовете като че ли представляват, често получават повече информация и представи.

Двайсетина минути след инжектирането на голямата доза Клио каза:- Рик, сега разбирам защо си станал психиатър.- Защо?- За да дадеш това на хората. Потвърдих правотата й.- Очаквах, че ще се пренеса „навън", но влязох навътре, във всяка клетка на тялото си.

Изумително. Не беше само моето тяло... всичко е свързано.Тя се засмя, защото не намираше подходящите думи. Половин час след инжекцията заговори по-

свързано:- Усетих как ДМТ се влива и пари във вената ми. Дишах труд но. Тогава започнаха шарките.

Казах си: „Нека мина през вас." В този миг всичко се разтвори и аз се озовах на съвсем друго мяс то. Мисля, че тогава се пренесох във Вселената - танцувах със звездна система.

Попитах се: „Защо правя това със себе си?" И отговорът се появи: „Защото винаги си търсила това. Всички вие винаги сте търсили това." Имаше движение на цветове - те бяха думи. Чух какво ми казваха, когато се опитвах да надничам навън: „Влез вътре." Търсех Бог отвън и те ми казаха: „Бог е във всяка клетка на твоето тяло." И аз го почувствах, бях напълно отворена за това, просто го попих. Цветовете продължаваха да ми говорят за различни неща и аз не само чувах онова, което и виждах, а го усещах в клетките си. Това „усещане" не беше като обичайните, по-скоро знание какво се случва в клетките ми - Бог е във всичко и всички ние сме свързани, Бог изпълнява своя танц във всяка клетка на живота, както и тя в него.

Клио ни изпрати писмо след няколко дни.„Промених се. Никога няма да бъда същата както преди. Когато го изразявам с тези думи, едва

ли не омаловажавам преживяването си. Не вярвам, че ако някой ги прочете, ще схване наистина какво почувствах и ще ме разбере напълно. Еуфорията се простира във вечността. И аз съм част от тази вечност."

Клио беше добре подготвена за своите сеанси с ДМТ. В тях откриваме много отличителни белези на мистичното преживяване: отпадане на нормалните предели на времето и пространството,

екстаза на срещата, безсилието на думите да я опишат. Тя се увери в собствената си божествена същност и в намирането на отговори за всички въпроси през тези кратки, но изпълнени със смисъл мигове.

Елена беше сред първите ни доброволци, започна участието си в изследването 39-годишна. Тя беше нисичка, мургава и жилава, в държанието й имаше грубовата игривост. Живееше с Карл (ДМТ-1) и дъщеря си в малко село извън Таос.

Беше употребявала психеделични дроги двайсетина пъти. По-наскоро бе вземала стотина дози МДМА и смяташе, че веществото е допринесло за решението й да позабави темпото в профе-сионалния си живот. Надяваше се, че участието й в изследването с ДМТ би могло да я „доведе до по-ясно разбиране за личните духовни истини".

Елена и Карл бяха много забавна двойка. Познавах ги от години. Те ми даваха неизменната си подкрепа през изтощителния период, който описах в шеста глава. Затова не е чудно, че станаха ДМТ-1 и ДМТ-2.

Нямаше нищо особено в нейния сеанс с малката доза без обек-тивиране. Тя обаче беше твърде неуверена на следващия ден, докато подготвях спринцовката с осем пъти по-голяма доза. Напре-жението достигаше границата, когато вече не може да бъде овладяно. Карл и Синди също го долавяха и станаха неспокойни.

- Е, как е? - все пак попитах с надежда. Елена се усмихна бледо.- Добре съм. Просто се боя какво ще ми донесе незнайното. Да започваме.По-малко от минута след края на инжекцията Елена започна да стене и да диша тежко. Лицето й

пребледня. Пулсът й скочи до 134 удара в минута, но поне кръвното й налягане остана сравнително умерено. Тя се прозяваше, въздишаше и не можеше да се намести удобно на леглото.

Нормалният цвят на лицето й се възстанови на тринадесетата минута, тя притихна. Десет минути по-късно започна да се смее

все по-силно. Половин час след инжекцията заговори развълнувано. Ето нейните бележки:„Още преди да изречеш „Добре, край на инжекцията", у мен се надигна толкова могъща енергия,

че никакви думи не могат да я опишат. Вихрушката от цветове ми напомни за образите от предишния сеанс, но умножени милион пъти. Успявах само да се задържа, да помня, че не бива да пропадам в отвличащата вниманието игра на светлини. И тогава всичко спря! Тъмата се разтвори за светлина и от другата страна в пространството всичко беше в пълен покой. Думите „просто защото е възможно" изплуваха от нищото и ме изпълниха.

Огромната мощ търсеше да сбъдне всички възможности. Тя беше „извън нравственото", но беше и любов. Нямаше никакъв благ бог, само тази първична сила. Всички мои представи и убеждения изглеждаха смехотворни и нелепи. Не исках да забравя това. Съзнавах, че мога да отворя очи и да се свържа с хората около мен. Но първо трябваше да почакам, докато всичко това се уплътни, докато пълнотата на преживяването се изясни, за да го предам и на другите. Питах се: „Защо да се връщам?" Не ми се искаше да отворя очи. А когато го направих, стаята ми се стори твърде ярка, иначе си беше същата."

Няколко месеца по-късно в изследването на прага на чувствителността Елена получи възможност да се върне в това състояние с голяма доза. Този път у нея нямаше такова напрежение преди началото.

Тя заговори 20 минути след инжекцията:- Започна бързо и силно, в главата си чувствах неимоверен натиск. Той ме изтласка в

пространството, където чистата жива енергия започва да придобива форма. Тя започна да се забавя и видях процеса на отделящото се съзнание. Забавянето създава формата и съзнанието. Преди това го няма. Енергията не е лишена от съзнание, но не е и осъзната. Тя е действителна, сама си е субстанция, не е разделена. Изумително е колко мудно се движи всичко тук, на Земята!

Енергията се разпростира, забавя се в периферията, придобива форма. Има безкраен поток на сътворение, после този необятен процес го поема отново в себе си. И моята частичка енергия влиза и излиза, не повече и не по-малко от всяка друга частичка. Не можеш да умреш. Не можеш да се махнеш. Не можеш нито да добавиш, нито да отнемеш. Неспирният поток е безсмъртие. Идеята „аз съм" се върти в кръговрат. Убедена съм в това.

Имаше купища парадокси. Не се чувствах изгубена, обаче нямаше и как да се ориентирам. Не знаех нито къде съм, нито коя съм, но нямаше и какво да се знае. Не бях принудена да се питам какво да правя. Няма пустота, всичко е запълнено.

Макар че Елена описа съдържанието на преживяването си като „извън нравственото", радостта и изумлението й подсказват, че за нея изобщо не беше студено и безжизнено. Напротив, „това беше любов" и тя се чувстваше толкова щастлива, че се подвоуми дали да се върне. Елена вникна в цикъла на раждането и прераждането, така стигна до разбиране на безсмъртието. Също като Карлос в предишната глава тя видя онова, което съвременните космолози си представят като източника на Вселената. Отначало няма нищо, следва Големият взрив, частиците се забавят и изстиват, за да образуват градивните елементи на материята, а от нея се отделят нашите тела и съзнания.

Историята на Шон е забележителна със съчетаването на различни особености. В неговите сеанси имаше както невиждани светове и контакти със същества, така и мистични състояния. Но просветлението е върховият момент, към който другите преживявания го поведоха.

Шон беше 38-годишен, когато започнахме съвместната си работа. Той получи повече ДМТ от всеки друг доброволец. Участваше във всеки контролиран експеримент с двойно обективира-не и плацебо, както и в пилотните проекти, когато определяхме най-добрите дози пиндолол и ципрохептадин в съчетание с ДМТ. Идваше и за изследванията с електроенцефалограми, както и за няколко сеанса с псилоцибин.

Шон се държеше благо и създаваше впечатлението за кротък човек. Едва след като го опознаеш, си проличаваха непоклатимият му характер, будният търсещ ум и хапливото му чувство за хумор. Работеше като адвокат в голяма юридическа фирма, но отделяше много време за любимото си занимание - отглеждаше най-разнообразни видове местни дървета.

Беше употребявал ЛСД около 35 пъти, по един-два пъти беше опитвал и гъби с псилоцибин и мескалин. Подбудите му за участие в изследването с ДМТ бяха скромни като цялостния му подход към живота: „За да опозная още един халюциноген. Изобщо не знам какво да очаквам - но аз не се боя от нови впечатления, нито от себе си."

Шон се включи в проекта рано, тогава не винаги използвахме наочниците. Отначало предпочиташе да е с отворени очи. Така имах възможност да му помогна да обмисли зрителните образи от ДМТ и тяхното понякога разсейващо влияние.

- Може би ще стигнеш по-далеч, щом опознаеш въздействие то на ДМТ. Виденията и шарките не са всичко.

- Замалко да се залутам. Нямах представа какво вършите вие двамата, само знаех, че сте наблизо. Радвах се, че ви познавам, щях да се притесня, ако бяхте непознати.

Думите му подчертават критично важен, но рядко обсъждан фактор - отношенията между хората, които дават и вземат психе-делични дроги. Ако човек се чувства добре с наблюдаващите, може да се отпусне, ако пък е недоверчиво настроен, става точно обратното. След няколко седмици му се падна плацебо и той се възползва от времето, за да поразсъждава над предишния си сеанс.

- Струва ми се, че последното пътешествие беше предсмъртно преживяване. Сега всичко е по-живо. Не ми е скучно, дори кога то очаквам да е така! Промени ме страхопочитанието към Бог. Един-два дни след това почти не можех да мисля за нищо друго. Жаждата да говоря за това изчезна след три-четири дни.

Шон пожела да участва и в началото на проекта за прага на чувствителността, когато уточнявахме подходящата доза ДМТ и честотата на инжекциите. Една сутрин получи четири дози по 0,2 мг/кг през един час. След третата каза:

- Не успях да огледам всичко, толкова беше наситено. Нещо ме попита: „Какво искаш? Колко искаш?" - Изрече го съвсем спокойно. За пръв път споменаваше, че е чул „другия". - Отговорих, че искам да видя по-малко неща, но по-ясно. И яркостта на пъстрите плоскости избледня. Преживяването стана по-поносимо и отчетливо. Сега се чувствам по-свободен при пренасянето там. Не се губя. Задавам въпроси и получавам отговори.

След това Шон дойде за четири дози по 0,3 мг/кг през един час. И отново неговото писмо обхваща по-добре от моите записки преживяното:

„В първия сеанс се забавлявах много. Усетих, че се издигам около метър над леглото. Образите бързо се превърнаха в почти искряща шарка от светлини в електрическо синьозелено. Попитах: „Пак ли си тук?" Нямаше отговор, затова се загледах в един град на плоска равнина, беше край хоризонта. Променяше се в какви ли не цветове и оттенъци, множество смътно видими „неща" се рееха във „въздуха" над града.

После забелязах, че жена с остър нос и светлозеленикава кожа седи вдясно от мен и също гледа променящия се град. Държеше дясната си ръка върху разграфен регулатор, който като че кон-

тролираше тази панорама. Леко изви глава към мен и попита: „Още какво би искал?" Аз й отговорих телепатично: „А какво имате? Изобщо не знам какво можете."

Тя се изправи, доближи ме откъм дясното слепоочие, докосна го и ме сгря, след това с някакъв остър предмет го отвори и освободи огромно налягане. Така се почувствах много по-добре, макар че поначало с мен всичко беше наред."

Вторият сеанс на Шон протече трудно, защото в коридора пред стаята някой мина с шумна прахосмукачка, а под прозореца скрибуцаше ужасно камион за извозване на отпадъци. Шон временно се обърка и напрегна, овладя се, но почти нищо не постигна в този сеанс.

Трета доза:„За пръв път в живота си изпаднах в състояние на пустота преди инжектирането на ДМТ. Нямах

мисли, надежди, страхове или очаквания. Пренасянето започна с боцкане като от електричество по кожата, скоро се появиха зрителни халюцинации. После забелязах пет-шест фигури, които вървяха бързо до мен. Долавях, че са помощници, спътници. Хуманоидно мъжко същество се обърна към мен, изпъна дясната си ръка към шаренията от ярки цветове и попита: „Какво ще кажеш за това?" Калейдоскопичните форми незабавно станаха по-ярки и започнаха да се местят по-бързо. Втори, след това и трети ме попита същото. Тогава реших да проникна по-навътре.

Веднага видях точно пред себе си силна жълтобяла светлина. Избрах да се отворя към нея. Тя ме пое и станах част от нея. Нямаше разграничения - никакви фигури или линии, сенки или очертания. Нито вътре, нито отвън имаше тяло или нещо друго. Отърсих се от Аз-а, от мисълта, от времето, от пространството, от представата за отделност или каквото и да било освен бялата светлина. В познатия ми език липсват символи, които дори грубо да опишат чувството за чисто битие, единство и възторг. Велико чувство на покой и блаженство.

Нямам представа колко дълго останах в това средоточие на чиста енергия, нито как бих могъл да я опиша. Накрая усетих как се спускам полека и се нося назад, отдалечавам се от светлината -хлъзгах се надолу по рампа. Виждах себе си - голо, тъничко, светещо същество като дете, излъчващо меко жълто сияние. Главата ми беше по-голяма, тялото - като на четиригодишен. Вълни от светлината ме докосваха, докато моето тяло се отдалечаваше от нея. Почти се замаях от щастие, накрая спускането ми по рампата свърши."

Разбира се, не знаехме какво преживява Шон. Записал съм, че на деветата минута след третата инжекция той промълви:

- Мисля, че се спуснах.След като попълни таблицата за оценка на впечатленията, той подхвърли:- Интересно е. Избрах да навляза в бялата светлина. Реших да го насърча:- Радвам се, че си решил да навлезеш в нея, а не само да ча каш и да наблюдаваш.- Не направих избора напълно съзнателно.- Понякога вярата е като да се надяваш при скок от канара.- Не беше толкова плашещо. - Той помълча и се засмя: - Не мога да повярвам, че и аз, и вие

правим това.Ето какво написа Шон за четвъртата, последна доза през този ден:„Навсякъде имаше човечета от тел на велосипеди - бяха като програмирани, като хора от

видеоигра, които се веселят. Гледах ги. Бяха синьозелени, фучаха във всички посоки наоколо. Забра-вих какво се случи накрая. Все се питах ще има ли още нещо. Пътешествието завърши бавно, но не помня края."

Лицето на Шон бледнееше, когато той свали наочниците.- Изглеждаш уморен - каза му Лора.- Не съм уморен, само ми е малко мътно. - Огледа стаята и нас и въздъхна: - Какъв ден!Очевидно е, че има забележителни прилики между естествено настъпващите духовни

преживявания и онези, които ДМТ предизвиква у някои хора. Сеансите с големи дози бяха възторжени, изпълнени с прозрения и преобразяващи за Клио, Елена и Шон. И тримата доброволци бяха устойчиви и сериозни хора, запознати с различни религиозни идеи. Думите, с които предпочетоха да опишат сеансите си, напомнят за словата на видни мистици.

ДМТ възпроизвежда много черти на просветлението - излизане от времето, съчетаване на противоположности, контакт и сливане с могъщо, мъдро и обичащо присъствие, понякога възпри-емано като бяла светлина, увереност в съхраняването на съзнанието след смъртта на тялото и пряко опознаване на основните „факти" за сътворението и съзнанието.

Макар че тези сеанси ми донесоха удовлетворение и ме изпълниха със страхопочитание, пред мен се очертаваха все по-сериозни въпроси. ДМТ предизвиква мистични преживявания, но те винаги ли са благоприятни? Иначе казано, имат ли духовно влияние върху преживелите ги хора? Ако беше така, бих имал основание да ги определям като духовни. Освен това е по-лесно да бъдат понесени и отрицателните въздействия на ДМТ, ако веществото все пак преобразява някои хора.

Тези колебания са свързани с два отделни клинични проблема - неблагоприятното въздействие и дълготрайната полза от молекулата на духа. За да преценим съотношението, първо да се запознаем с тъмната страна на ДМТ.

Болка и страхДокато пишех главите за сеансите с ДМТ, прочетох отново бележките си и разпределих по

категории разказите на доброволците за техните преживявания. И една от тези категории беше „неблагоприятни ефекти" - в нея поставих тежки или мъчителни реакции към ДМТ. Части от сеансите на двадесет и пет души попаднаха в „чекмеджето". Неблагоприятните въздействия бяха разнообразни - от недоловими, незначителни и извънредно кратки до ужасяващи, опасни и трайни.

Двадесет и петима от шестдесет сякаш е твърде много. По време на изследването изобщо не си дадох сметка, че почти половината доброволци имат проблеми. Нарочно ли ги омаловажавах от желание да продължа осъществяването на проекта, каквото ще да става? Това число още повече ме изненада, защото се надявах да намаля честотата на плашещите реакции към ДМТ, като изследвам само нормални доброволци, натрупали опит с психеделичните дроги. Струваше ми се далеч по-безопасно от включването на хора, които нямат представа какво да очакват или вече се борят с психични смущения.

Когато се вгледах по-внимателно в данните за тези сеанси, оказа се, че в огромното мнозинство от случаите проблемите са били ако не пренебрежими, то съвсем кратки. Сред причините да избера ДМТ като дрогата, с която да подновя клиничните психеделич-ни изследвания, е и краткостта на въздействието му. Предполагах, че колкото и да се влоши положението, поне няма да е задълго.

Средата, в която се провеждаше изследването, залагаше достатъчно възможности за отрицателни реакции към веществото, може би това също допринесе за честотата им. Клиничната обстановка беше доста неприятна, макар да вдъхваше на някои доброволци увереност, че можем да се справим и със спешни случаи.

Освен обстановката в изследователския център самият характер на експериментите създаваше напрежение, което обикновено не съществува при употребата на психеделични дроги. Вземането на кръвни проби, попълването на въпросниците и другите манипулации повлияваха отношенията ни с доброволците. Искахме от тях още нещо освен собствените им психеделични преживявания.

Очаквах почти всички да бъдат подложени на някакво напрежение, щом започне въздействието на ДМТ. Знаех, че за мнозина ще бъде трудно да се ориентират, особено при големите дози. Направихме всичко възможно да опазим нашите участници от ненужни допълнителни влияния, които биха им попречили. Съзнавахме, че подкрепата, грижите и разбирането са най-добрата защита от сериозни неблагоприятни последствия, както и най-доброто средство за отстраняването им, когато се появят.1

Проблемът за отрицателното въздействие е извънредно важен, когато обсъждаме съотношението между ползите и рисковете в работата с психеделични вещества. Положителните страни от използването им имат ли превес над отрицателните? И струва ли си да приемем опасностите заради ползите? В тази глава се спирам на тъмната страна на ДМТ.

В по-старата литература имаше насоки на какви отрицателни реакции към ДМТ можем да се натъкнем.2 Стивън Шара е обобщил петте „параноидални или халюцинаторни" реакции сред първите тридесет доброволци: „Тези участници споделяха ден-два по-късно, че са били убедени в нечие желание да ги убие или отрови по време на експеримента. Отровата е ДМТ, а човекът, провеждащ експеримента - убиецът. Един от доброволците започна да буйства по време на експеримента и се наложи да бъде усмиряван."3

Описанията на Шара са необичайно откровени за изследовател в психиатрията. Типично е човек да бъде крайно затруднен да се досети какво точно се е случило при сеанси с психеделични дроги в изследователска среда. Това важи с особена сила за случаите, когато екипът твърдо е решен да докаже ползата от дрогата.4

Отрицателните реакции на нашите доброволци към ДМТ не се различаваха качествено от категориите, с които вече се запознахте в предишните глави. Включваха всички белези - лични

психични проблеми, невиждани светове и контакт с нематериални същества, предсмъртни и духовни преживявания. Въздействието беше неблагоприятно не заради самото преживяване, а заради реакцията на участника към него.

Айда беше сред малкото доброволци, отказали се от участие в изследването още след малката доза без обективиране. Тя беше 39-годишна, запознала се с бившата ми съпруга на женски семинар по духовни проблеми в Албъкърки. Имаше три деца, нещастният й брак бе продължил почти през целия й живот като зрял човек. Суховатият й хумор прикриваше силен гняв и враждебност. Никой не се чувстваше напълно удобно до нея, защото не можеше да отгатне дали тя се смее или му се присмива.

Прояви интерес към изследванията с ДМТ, защото се беше увлякла по шаманизма. Айда бе употребявала двайсетина пъти ЛСД и гъби с псилоцибин, но прекратила всякакви опити, след като се омъжила.

Влязох в стая 531 и я заварих седнала на леглото - четеше някакво списание. За пръв и последен път доброволец се подготвяше за сеанса по този начин. Стори ми се, че е изнервена.

По време на обясненията ми тя продължи да шумоли със страниците. В стаята се долавяше напрежение.

Четири минути след инжекцията тя отвори очи за миг. Погледна ме и се извърна припряно. Минута по-късно заговори:

- Не ми хареса. Това чувство не ми допада. Главата ми се сго- рещи прекалено. Напуснах тялото си. Дишането ми се затрудни.

- Минава бързо, нали?- Може би според теб е така.- Питам за изблика. За теб проточи ли се?- Откакто започна, само чаках кога ще свърши. Усетих въздей ствието още с вливането на

соления разтвор. Не бих могла да помръдна. Взрях се в ходилата си и не ги възприех като свои. Беше страшно, не се чувствах в безопасност.

За нищо на света не бих дал на Айда осем пъти по-голяма доза на следващия ден.- Да знаеш, някои хора просто не харесват тази дрога.- Аз я намразих.- Да се откажем, поне ще ти остане като опит. Няма смисъл да си насилваме късмета.- Добре.Обадих й се вечерта. Беше добре, но потвърди решението си никога да не употребява ДМТ.За някои доброволци преживяванията с големите дози се ока- заха разстройващи и неколцина

участници се отказаха след тези Есеанси. Един от тях беше Кен.Той беше 23-годишен, преместил се в Албъкърки само няколко месеца, преди да се включи в

нашия изследователски проект. Имаше дълга, грижливо поддържана коса, караше спортен мото-циклет - един от по-екстравагантните доброволци. Дошъл в Ню Мексико, за да учи в един от колежите по алтернативно лечител-ство, а напуснал предишния университет, защото там се чувствал „като овца".

Употребяваше МДМА доста често и признаваше, че му е трудно да си налага умереност. Радваше се на „веселието, ликуването, любовта, свързването, задълбочеността и духовността", които това вещество му давало. Любопитно е, че във въпросника не посочи да е употребявал типични психеделични дроги. Забелязах едва когато той се отказа от изследването. Мой пропуск - би трябвало да се разтревожа как ще понесе по-силните психоактивни вещества. Кен все пак ни притесняваше мъничко. Леко прекаляваше със „свежото" си поведение, с възгледите си от „новата епоха". Двамата с Лора се чудехме каква ли е сенчестата му страна? Какво го гневи, къде са пределите му? Кое за него е стимул? Струваше ни се, че повече пърха по живота, отколкото да го осмисля. Сега за мен е естествено да смятам, че в това се криеше зародишът на проблемите му, но едва ли бихме могли да предвидим отрицателната му реакция към ДМТ.

Кен понесе добре малката доза от 0,05 мг/кг. - Донякъде успокоява, но и ободрява като МДМА. Имаше малко шарки. Беше приятно. Питам се как ли ще бъде с голямата доза утре.

И аз не бях сигурен как ще се справи на другия ден. За мен МДМА е лека дрога. Хората, които я предпочитат пред типичните психеделични вещества, най-често не издържат добре на натоварвания и в житейски обстоятелства, и при употребата на помощни дроги, променящи съзнанието. Предпочитам да наричам МДМА „дрога на любовта и светлината" - тя изтласква напред положителното и омаловажава отрицателното. Ех, ако и в живота всичко беше толкова просто...

Още когато соленият разтвор проми остатъците от голямата доза ДМТ във венозната тръбичка, дишането му сякаш спря на гърлото. От реакциите на Филип и други доброволци знаех, че това леко задавяне е признак за могъщо въздействие. Кен въртеше глава наляво-надясно.

Успокои се към петата минута, но лицето му се кривеше от гримаси, той тръскаше глава. След още две минути свали наоч-ниците и се вторачи право напред. Зениците му останаха разширени, Лора и аз седяхме кротко и чакахме въздействието да отмине. Четиринадесет минути след инжекцията той заговори потресен, макар че отчасти запазваше самообладание:

- Имаше два крокодила. Върху гръдния ми кош. Смазваха ме, изнасилваха ме анално. Не знаех дали ще оцелея. Отначало по мислих, че сънувам кошмар. После разбрах, че е наистина.

В очите му напираха сълзи, но не потекоха.- Звучи ужасно.- Ужасно си беше. Не съм се плашил по-силно през живота си. Исках да хвана ръцете ви, но

така ме притиснаха, че не можех да помръдна и да говоря. Господи!Преживяването му беше завършило, нямаше смисъл да го съветваме да се отпусне или да

направи опит за преминаване отвъд нападналите го влечуги. Оставаше само да му помогнем, за да приеме случката и може би дори да научи нещо от сеанса.

- Ти какъв смисъл виждаш в това?- Представа си нямам. Сякаш ме наказваха. - Кен се взря в очите ми и попита: - И следващите

дози ли ще бъдат толкова големи? Не мисля, че ще понеса такова количество отново.Лежеше и се опитваше да свикне с това, което го бе сполетяло. Нямаше особено желание за

разговор, но попълни таблицата за оценка на впечатленията, без да се затрудни. После закуси и ми се стори по-хладнокръвен.

Върнах се в стая 531, след като попълних данните в неговия картон. Кен изглеждаше бодър, чакаше ме, преди да си тръгне от болницата.

- Сега как се чувстваш?- Не ми се вярва, че тази дрога е за мен. Предпочитам мекото въздействие на МДМА. Това е

грубо и напрегнато.- Добро решение. По-разумно е да спрем сега. Все пак имаш ли някаква идея защо те нападнаха

крокодили?- Ами не. Аз харесвам влечугите. Имах си игуана вкъщи. - Кен се засмя. - Може пък да е нещо

от мой предишен живот в Египет.Поддържах връзка с Кен, макар че той скоро след това отиде в Калифорния. Реакцията му към

ДМТ беше твърде травмираща и се опасявах да не останат трайни увреждания в психиката му.В известен смисъл уплахата тласна Кен към по-обикновен живот. Рядко се сещаше за лошия

спомен, но престана да употребява психоактивни вещества, дори МДМА, пушеше много по-рядко марихуана. Намери си работа в билкарски магазин и заживя с приятелката си. Можеше да бъде и по-зле.

След като вече се е случило, изглежда твърде лесно да свържа неблагоприятния контакт на Кен с други същества и неговия навик да загърбва всичко тъмно у себе си. Психичната му защита беше прекалено слаба, за да издържи могъщото въздействие на молекулата на духа.

Макар че сеансите с разтърсващите големи дози ДМТ можеха да станат мрачни и заплашителни, някои доброволци се справиха забележително с пълното им преобразяване. Например Андреа из-падна в ужас, когато молекулата на духа я поведе към предсмъртно преживяване, обаче се възползва от първоначалния си страх като катализатор на важни за нея духовни постижения.

Андреа беше 33-годишна. Двамата със съпруга й разработваха компютърни програми и познаваха добре променящите съзнанието дроги. Тя бе употребявала над сто пъти психеделични ве-щества, а няколко години преди изследванията често бе вземала кокаин и метамфетамин.

Като дете започнала да изпада в „сънна парализа" - щом се унесяла, не можела да помръдне и имала кратки плашещи видения. Нейната майка - строга католичка, й внушавала, че сатаната идва да я измъчва, затова трябвало да се моли на Исус да я избави. Невъзможността да заспи я тревожеше, когато реши да се подложи на сеанси с ДМТ в изследователския център. Подозираше, че не би могла да се потопи изцяло в изблика на въздействието. Очакваше предсмъртно преживяване и се питаше способна ли е да се откаже от усещанията за тялото си.

Въпреки безпокойството тя хареса малката доза. Обобщи чувствата си с първите изречени думи след инжекцията:

- Голяма веселба!

На следващата сутрин ми каза:- Събудих се с мигновена уплаха. После се обнадеждих, че щом всичко мина толкова леко вчера,

днес също ще бъде добре.Нещо ми подсказа да сложа по-наблизо „аварийния комплект" („Валиум" за паника и таблети

нитроглицерин при прекалено високо кръвно налягане).Андреа се закашля, преди да завърша инжекцията. Въздъхна, когато промивах венозната

тръбичка. И след това закрещя:- НЕ! НЕ! НЕ!През следващата минута продължи да вика само тази дума. Две минути след инжекцията само

въздишаше, без да крещи, успокояваше се полека.- Справяш се - уверих я. - Само дишай равномерно.- Добре - отвърна тихо Андреа. Започна да хлипа, пет мину ти по-късно се поуспокои: - Трудно

ми беше да се отпусна.- Много чувства си събрала. Тя се подсмихна.- Сама поисках да участвам, нали? Изобщо не се отделих от тялото си. Очаквах да умра, а не

исках. Страхувах се. Осъзнах, че има причини да съм в тялото си и ме чака още работа в това тяло. - Андреа вече превръщаше страха си в предизвикателство, а не в поражение. - Когато дрогата започна да ме отпуска, не знаех дали ще искам това да се повтори някога, но сега съм ре шена. Не вярвам да се уплаша така следващия път. Това беше смъртта. Видях себе си в онази пустота. Само черно, беше пре калено. Нищо подобно не ми се е случвало досега. С ЛСД и гъби те можеш да изградиш преживяването постепенно, да се отделяш от тялото и да се връщаш в него. С тази дрога нямаш избор. Изобщо не бях подготвена, стреснах се.

Половин час след инжекцията тя изглеждаше чудесно и попълваше таблицата за оценка на впечатленията. Изумителна е бързината, с която ДМТ може да ни запрати в бездната и да ни върне.

След един ден говорихме по телефона и Андреа ми каза:— Вече ми е по-ясно какво искам да направя преди края на жи вота си. Поначало се

преместихме в Ню Мексико, за да уча, преди всичко лечителство. Обезсърчих се и не продължих. Само че жи вотът ми не е безкраен и ако ще уча, сега е времето да го сторя.

Месец по-тсъсно Андреа дойде за участие в изследването на прага на чувствителността. Преди да започнем, аз я насочих отново към страха й.

- Боиш ли се от изпадането в безсъзнание? Дори да е така, няма нищо страшно да си в несвяст. Позволи си го. И да загубиш съзнание, ще си го възвърнеш. Вярно, четирите дози ДМТ днес ще ти изцедят силите. Надявам се да се отдадеш на въздействието без много болка и страх.

— Само се тревожа къде ли ще попадна. С мен всичко ли ще е наред?Извика приглушено, когато първата доза от 0,3 мг/кг влезе в тялото й. Скоро се успокои и през

цялата сутрин разнищваше съдържанието на случката от първата голяма доза - страха от смъртта, свързан със страха, че не живее пълноценно.

Както мнозина други доброволци, Андреа постигна пробив към възторжено освобождаване от безпокойството и объркването по време на четвъртия сеанс. Осемнадесет минути след инжекцията тя заговори:

- Последният път беше същински дар. Преживях такава мъка и болка с предишните дози, особено третата, че си помислих: „О, Боже, и с четвъртата ли трябва да понасям това?" Но реших: „Ще го направя отново." Не се отказах. И накрая ми беше лесно.

Имаше буквално поток от същества, които ми казваха: „Помниш ли каква идеалистка беше като по-млада, как искаше да се занимаваш с лечителство?" Няма причина да не се заема сега.

В края на същата седмица тя сподели по телефона: - Искрено благодарна съм за преживяването. Наистина исках да се прочистя от напрежението.5 Гледната ми точка се промени. Това ми помогна да се съсредоточа върху своя интерес към лечителството. Толкова много искам да постигна! Нямам чувството, че „всичко ще се оправи". Нямаше и бяла светлина по време на сеансите. Знам обаче, че ме чака работа.

Андреа би могла да продължи борбата срещу болезнените и плашещи чувства, като още повече влоши състоянието си. Знаехме, че ще й бъде трудно, когато сподели с нас внушенията на нейната майка. Тя обаче упорстваше да мине през страха си и откри тъгата и объркването, които го подхранваха. Така си изясни по-добре коя е, за какво копнее и как да постигне целите си.

При някои сеанси с ДМТ, от които ни настръхнаха косите, имаше действителна опасност за доброволците поради покачването или спадането на кръвното налягане извън допустимите стой-

ности. Кръвното налягане на Лукас се понижи почти до изпадането му в шок, а на Кевин скочи така, че се уплашихме.

Лукас беше 56-годишен, един от по-възрастните доброволци. Писател и предприемач, той живееше в далечно село към северния край на Ню Мексико и отглеждаше в парника си всевъзможни екзотични растения, променящи съзнанието. Той беше словоохотлив, умен и безстрашен човек. Електрокардиограмата показа изявено бавен пулс и „синусоидална аритмия". Това означава, че при вдишване и издишване пулсът му се забавяше и ускоряваше повече от нормалното. Обадих се на кардиолога и той ме увери, че щом Лукас няма симптоми на сърдечно заболяване, няма за какво да се безпокоя.

Малката доза трябваше да ни предупреди какво ще се случи на следващия ден. Подобно на Рекс, който изпадна в безсъзнание при влизането си в технологичния кошер (четиринадесета глава), Лукас също сподели, че е имал усещания за люшкане, въртене и леко замайване.

Вече описах част от неговия сеанс с голямата доза в дванадесета глава. Сега ще се спра на по-страшното в това утро.

След края на инжекцията Лукас незабавно пребледня. Сви краката си в коленете няколко пъти и се вторачи в Синди.

- Исусе Христе! Нямах представа, че е така с тази дрога! На петата минута кръвното му налягане спадна от 108/71 до 81/55, пулсът - от 92 до 45 удара в минута. Лицето му вече зеленееше. Лукас трепереше и изпадаше в шок.

Две минути по-късно пулсът беше 47, налягането - 87/49. Опитахме се да нагласим леглото, като повдигнем краката му, за да се увеличи притокът на кръв в мозъка. В бъркотията не се справяхме добре с механизма. Трябваше ли вече да се обадим на спешния екип в кардиологията? Да поискаме ли препарати за повишаване на кръвното налягане? ДМТ предизвиква такова повишение на кръвното налягане, че ако организмът на Лукас се възстанови сам, а аз му дам адреналин срещу шока, можехме да прекалим и да му причиним инфаркт или инсулт.

Показателите му се подобриха самостоятелно през следващите две минути. На дванадесетата минута кръвното налягане беше 102/78, пулсът - 73. Петнадесет минути след инжекцията той започна да описва попадането си в космическа станция. Сподели и моментите на ужас, когато отворил очи:

- Погледнах Синди, тя имаше невероятен клоунски грим на лицето си. Не беше смешно, а зловещо. Боях се да гледам към лицето й. Синди, аз всъщност не те познавам, но според мен си добър човек. Всичко беше заради дрогата. Рик, теб видях за миг с лице от стомана, по него имаше разни бучки и издатини. Не се насилих да погледна повече.

Олекваше му, започна да разказва за пътешествието си. Трудно се съсредоточавах върху думите му, само си мислех колко близо бяхме до нещастието.

По пътя към дома неговият пикап се повредил. Съпругата му дошла да го вземе с другата кола и докато се приберат, той й разказвал за преживяванията си. Когато влезли в къщата, чакали ги две съобщения - техен приятел се застрелял в главата, злокачествен тумор бързо водел към смъртта друг техен близък.

На следващия ден разговарях с Лукас и той недоумяваше:- Кое е истинско и кое - не? Все едно цяла скала, а не камъче падна в езеро и вълните се

разплискват навсякъде. Онзи мъж се е самоубил горе-долу по времето, когато ти ми инжектира ДМТ. Накрая ще повярвам в пълната взаимосвързаност на събитията.

Нямах избор и му казах:- Най-безопасно е да не участваш в други сеанси. Не искам да пострадаш.Той възрази омърлушено, но ме разбра. Събитията го бяха разтърсили тежко. Помоли ме да му

гостувам. Същата седмица отидох - единственото домашно посещение по време на изследванията с ДМТ. Обсъдихме сеанса. До края на следобеда започна да се опомня. Няколко дни по-късно вече се чувстваше добре и поднови обичайните си занимания. През следващите години идваше на почти всяка сбирка с участниците в проектите и беше настроен положително към преживяванията си с ДМТ.

Кевин беше 39-годишен, съпруг на Сара, за която четохте в четиринадесета глава. Изглеждаше сериозен човек, беше грамаден як мъж - от хората, чието тяло като че ли им помага да държат настрана околния свят. Долавяше се безпокойство, че прахосва твърде много енергия в опитите да се сдържа.

Той едва премина през предварителните изследвания на сърдечната дейност. Кръвното му налягане беше под границата на допустимото и при електрокардиограмата проличаха „неспецифични

отклонения" - не бяха свързани с конкретно заболяване на сърцето. Кевин обаче прояви непоклатимо упорство, започна редовни физически натоварвания, намали теглото си със седем килограма и престана да пие кафе. Сам си плати допълнителните изследвания и кардиологът го обяви за напълно здрав.

За щастие сеансът с малката доза мина без усложнения, но ме тревожеше нагласата му. Две минути след инжекцията той подхвърли:

- Е, кога ще започне или това е всичко? Все пак усещам фи-зическо въздействие. Пулсът ми се ускорява, натискът на маншета върху ръката ми е малко

странен.Държеше се прекалено нехайно. Искаше ми се да го подготвя за голямото сътресение на другия

ден. Притесних се още повече, когато научих, че двамата със Сара се канели вечерта да хапнат до насита пици и да пийнат бира с приятели!

- На твое място - предупредих го - бих се подготвил за чувст вото, че умирам. Трябва да подходиш към него не само уверено, но и с предпазливост. Предлагам ти да избереш по-лека гозба. Тази вечер и утре е най-добре да бъдеш милостив към себе си.

Сутринта на следващия ден Кевин беше изнервен.- Безпокоя се за кръвното си налягане.- Ние също, но всичко ще мине добре. Имали сме случаи на високи стойности, но спадат бързо.Дишането му се ускори след инжекцията, но той не мърдаше. Горната граница на кръвното му

налягане подскочи до 208 две минути по-късно. В апарата се включи аларма, за която дори не подозирах.

Да се запознаем с бележките, които Кевин ми изпрати след два дни.„Усещам боцкане по цялото тяло. Странно впечатление за издигане. Виждам доближаващи ме

цветове в мрака, после светлина, матрица от клетки, която прилича на късче кожа под микроскоп, а зад тях - бяла светлина. Изведнъж горе и вдясно съзирам фигура. Изглежда като африканска богиня на войната - чер-нокожа, носи копие и щит, май има и маска на лицето. Изненадал съм я. Заема нападателна поза и ми казва: „Осмеляваш се да дойдеш тук?!" Отговарям мислено: „Така се оказа."

Сцената пред мен избухва, както в „Стар Трек" представят достигането на свръхсветлинна скорост. Сърцето ми удря като чук. Мисля си: „Дотук бях. Рик и Лора ме затриха." После моето подсъзнание или някой отвън ме увещава: „Ти умираш, но не го прави." Отдалеч се носи тревожен сигнал. Нещо се е объркало зле. Мисля за Сара и за нашия малък син. Боря се. Няма да умра. Сякаш съм скочил от десетметрова кула в басейна и съм при дъно-

то. Изплувам към повърхността. Въздействието отслабва. Свръх-чувствителен съм към хората в стаята. Чувам дишането им и всяко тяхно движение. Долавям напрежението им." Три минути след инжекцията Кевин промълви:

- Още съм тук..- Добре.Пет минути след инжекцията горната граница на кръвното му налягане още беше 206, алармата

пак се включи. Сара изглеждаше угрижена. Лора ме гледаше - какво да правим?- Това тревожен сигнал ли е?- Няма страшно, кръвното ти налягане спада по малко.- Беше невероятно!Кръвното налягане наистина се понижаваше постепенно. Кевин си разтърка тила.- Малко ме боли главата отзад.Главоболието се дължеше на напрежението в артериите към мозъка му, които за щастие не се

спукаха от прекомерното налягане. Кевин добави:- Ще ми бъде интересно да видя дали онази черна жена-воин пак ме чака там в следващите

сеанси. Може би няма да се изнена да чак толкова.„Следващи сеанси ли?!" - възкликнах мислено. Половин час след инжекцията кръвното налягане

на Кевин беше нормално. Въпреки умората се чувстваше добре. Знаех обаче, че сме се разминали на косъм с опасността.

По-късно същия ден говорих с него по телефона. Той беше бодър и настояваше да продължи участието си в изследванията.

- Имал съм множество психеделични преживявания, но нищо не може да се сравни или да ме подготви за случката днес. Мис ля, че се завърнах променен от пътешествието. Осъзнавам, че има и други светове освен този, който обитаваме. Макар да беше страшно, очаквам с надежда следващите

сеанси. Искам да се от пусна, за да видя къде ще се пренеса и какво ще преживея. Искам да науча повече за пространството, в което попаднах.

С Лора обсъдихме дали да го привлечем за четири дози от 0,3 мг/кг в изследването на прага на чувствителността. Въздействието щеше да е малко по-слабо в сравнение с дозата от 0,4 мг/кг, но все се питахме: „Ами ако го сполети инсулт?" Естествено решихме да не рискуваме.

Кевин беше разочарован, но аз му напомних: - Имаш над какво да поумуваш. Преживя въздействието на голяма доза ДМТ, а това се случва на малцина. Поначало не биваше да те излагаме на опасност при такива отклонения в кардиограмата.

Докато карах към дома си, питах се как ли щяха да ми изглеждат планините наоколо, ако Кевин беше умрял. Едвам се прибрах и се свлякох изтощен в леглото.

Внимателният подбор на доброволците и подготовката позволиха сериозните отрицателни реакции да бъдат редки. По-строгият подбор сигурно би ги намалил допълнително, но не виждам още какво бихме могли да подобрим в методиката си. Все пак си мисля, че трябваше да се доверявам повече на интуицията си за психичното състояние или сърдечно-съдовите проблеми при някои хора.

Вероятно и дозата беше висока. Стъпвахме по острието на бръснача. Прекалено малката доза не би позволила преминаването през психеделичната граница, а твърде голямата, както в случая с Филип, беше опасна. Вече смятам, че дозата от 0,3 мг/кг щеше да е най-подходяща като максимална. За никого не се оказа „недостатъчно психеделична". Може би дозата от 0,4 мг/кг застрашаваше безопасността на малцината доброволци, които се чувстваха изгубени и изпитаха травматично въздействие.

В края на краищата остава фактът, че молекулата на духа не винаги ни води към любов и светлина. Тя може да отвори очите ни и за ужасяваща реалност, да ни бележи с тези преживявания толкова трайно, колкото и с блаженството. ДМТ е потенциално опасна дрога. Поради тази причина се налага да обмислим сериозно и задълбочено трябва ли да я използваме.

ПЕТА ЧАСТДА ПОСПРЕМ ЗАМАЛКОДори да е така, какво от товаНе може да се оспорва, че нашите доброволци минаха през някои от най-напрегнатите,

необичайните и неочакваните преживявания по време на изследванията с ДМТ. Молекулата на духа теглеше, буташе и тласкаше участниците към самите тях, извън телата им и през различни плоскости на битието. Запознахте се с всички типове сеанси, много от които помогнаха на хората да разберат по-добре връзката със самите себе си и с външния свят. Прочетохте и на какви изпитания понякога се подлагаха нашите доброволци.

Струваше ли си? Участниците в изследванията извлякоха ли полза от тях? Имаше ли положителни промени в живота им? С други думи - дори да е така, какво от това?

В момента мога да отговоря на тези въпроси само със „зависи". Например зависи от значението, което влагаме в думата „полза". Дали трудно определимите промени в нагласите, в гледните точки и в творческите способности са основателни причини, за да поеме човек рисковете, които и вие вече познавате? Или е нужно нещо по-видимо, за да вярваме, че участието в изследванията наистина е било благотворно за някои хора? Как би изглеждало подобно доказателство? И ако няма по-съществени резултати, на какво се дължи това? Къде е била пречката - в основата, средата или дрогата?

Преди началото на изследванията очаквах, че хората ще имат разтърсващи психеделични преживявания. Всички обаче знаем колко преходни могат да се окажат такива озарения и откровения. Надявах се, че в по-безопасна, постоянна и заслужаваща доверие клинична среда доброволците ще проникнат по-дълбоко и надалеч, откогато и да било. И дори се надявах, че в подобни обстоятелства последствията ще бъдат по-трайни. Какви биха могли да бъдат те?

Избор на нова професия. Търсене на психологическа консултация. Усърдни занимания с медитация - и в рамките на организирано духовно учение, и извън тях. Устойчив стремеж към про-мяна в начина на живот, например редовни физически натоварвания, по-здравословно хранене или отказ от алкохол и опасни наркотици. Иначе казано - имаше ли в нечии постъпки признаци за просветление?

След последния сеанс на някой доброволец в поредния експеримент го питах как е настроен към участието си. Чувах оценки след сравнително кратки периоди на преживявания с ДМТ - общо от 3 до

6 месеца. Повечето хора смятаха, че в една или друга страна от живота и душевността си са израснали, особено след сблъсъците с големите дози.

Събрахме и повече данни от първата група доброволци. Лора се свърза с повечето от тях и уговори по-продължителни лични срещи или разговори по телефона. Преди да напусна Ню Мексико, бяхме провели само 11 такива събеседвания. Очевидно е голямото значение на информацията от останалите петдесетина доброволци, надявам се да завърша тази работа в бъдеще.

Запознахте се с мистичното преживяване на Шон. В деня, когато той получи плацебо, имахме време да обсъдим не само непосредствените му реакции към ДМТ.

Той се замисли и отговори:- Струва ми се, че в някаква степен човек сам сътворява своя свят. Изумително е на какво е

способно съзнанието.- За силното си преживяване ли говориш?- Да. Определям го като мистично. Онзи ден отидох на църква с майка си. Службата беше

свързана с Великден, свещеникът го вореше за св. Павел и преживяването му по пътя към Дамаск. Ослепял за три дни, след като срещнал Христос. Май нещо по добно сполетя и мен. Но не знам доколко повлия на живота ми. Вече съм способен да направя нещо повече. Позволявам си да навлизам в нови преживявания.

Майк беше 30-годишен дипломант, който харесваше сеансите, но и винаги изпитваше безпокойство. Не можеше да каже дали е запомнил изцяло целия сеанс с доза от 0,4 мг/кг, а не му допадаше да губи опора под краката си. Попитах го какво е получил от участието си.

- И аз понякога умувам. Вече чета с по-голям интерес за гра ничните проблеми в моята област. Като по-млад вземах ЛСД и дрогата ми откри възможности, за които иначе не бих помислил. Може би е същото с ДМТ. Преди изследването напредвах само с упоритост. Сега погледът ми обхваща повече неща. Не ми се вяр ва, че друго въздействие би ми дало тази насока.

След две години обаче въодушевлението му се бе изпарило:- Мозъкът ми бе атакуван с химикал - не е преобръщащо живота събитие. През месец-два се

сещам за голямата доза. Не ме промени кой знае колко.В петнадесета глава прочетохте за предсмъртното преживяване на Уилоу. След една малка доза

тя заговори за живота си, откакто се включи в изследването:- ДМТ ми открива страни от прехода, промяната и смъртта. Наскоро почина бащата на моя

съпруг и осъзнах колко се е про менило отношението ми към смъртта. Знаех, че той не е изчез нал, а е преминал отвъд. И аз имах предсмъртно преживяване с ДМТ. Смъртта не е пустота. Вече не се страхувам от нея. Не е нужно да чакам смъртта, за да узная каква е тя. Сега приемам по- спокойно всичко в живота.

Тайрън беше доброволецът, озовал се в „органичните жилища от бъдещето".- Вече не пия толкова много - призна той. - Една-две бири някоя вечер, колкото да се позамая, но

съвсем рядко се наливам с по пет-шест, както правех преди. Иначе всичко си е горе-долу същото. Приятелката ми иска да се оженим. За мен това е трудно решение, но сега съм по-настроен за подреден живот. Може да е заради изследването, а може и сам да съм стигнал до този мо мент. Дрогата ми помогна донякъде.

След две години той сподели:- По онова време имах някои прозрения, но не ги доразвих. Все пак ми беше приятно да си

мисля за тях през първите три- четири месеца. Общо взето, сега съм по-здрав, но едва ли го дължа на ДМТ. Промених коренно кариерата си след изследването, но и без друго се бях насочил към това. Всъщност не мога да свържа пряко никакви промени с преживяванията, предизвикани от ДМТ.

Стан, за чието изцеляващо преживяване прочетохте в единадесета глава, описа вероятното влияние на срещата с ДМТ върху по-голямата му чувствителност към психеделични гъби.

- Употребих гъби два пъти, откакто участвам в изследване то, и нито веднъж досега не се бях „отнасял" толкова. Прежи вях навлизането в бялата светлина и не излязох от нея. Преди не чувствах, че имам избор дали да остана. Прозрях, че светли ната е всичко съществуващо, а този свят - само сенки и игра на отблясъци.

- Настъпиха ли положителни емоционални промени?- Може и да съм малко по-съпричастен, чувствителен към другите. Дори да е така, промяната е

едва забележима. И не е пряко причинена от ДМТ.След края на изследването на прага на чувствителността пак разговарях със Стан. Продължи да

оценява сдържано влиянието на преживяванията си с ДМТ.

- Може би подейства върху представата ми за себе си. Само че нямаше прозрения - нито духовни, нито психологически. Все пак ме пречисти и положи основата за предстоящи постижения.

Описах някои от преживяванията на Арън в дванадесета и тринадесета глава. В изследването с пиндолол веднъж му се падна плацебо и той спомена влиянието на ДМТ върху живота му:

- Трайното въздействие е много интересно. Сега съм в друго състояние. Не е изменено състояние на съзнанието, но съм по- прозорлив за взаимовръзката, за магията на живота, за неочаква ните възможности.

В по-късния разговор Арън добави:- ДМТ намести някои неща в главата ми, толкова беше раз търсващо. Вече откривам, че по-

добре контролирам живота си, като не се боря настървено, ако ще и това да е парадокс. Открих, че ДМТ засили моите словесни, зрителни и музикални способ ности. Общо взето, дрогата ми показа друго равнище или про цес, а имах нужда да го видя. Каквото и да мислех или чувствах, не можех да насочвам по своя воля сеансите. Научих какво благо е да не се бориш за контрол през цялото време.

Сара, която осъществи толкова сложен контакт със същества, взе участие и в изследването с пиндолол. Накрая поговорихме за участието й в целия проект.

- Кръгозорът ми не е толкова ограничен. Осъзнах съществу ването на светове от другата страна на тази реалност. Струва ми се, че помня онези същества. Не избледняват с времето като дру ги спомени. Те искат да отиваме отново при тях, за да ни учат и да играят с нас. И аз искам пак да отида там, за да се уча. Жалко, че властите решават кой да употребява ДМТ!

Рекс, чийто завладяващ сеанс е описан в четиринадесета глава, отговори така на въпроса ми за преживяванията си:

- Творческите ми желания се засилиха и пиша повече. Колкото и да са хаотични, сеансите с ДМТ ми помогнаха да се съсредоточа по-добре върху по-малко неща. Сега съм убеден, че притежавам сила. ДМТ ме накара да проумея някои страни на подсъзнанието си, за които дори не подозирах, например страха от смъртта.

Вече знаете за ужасяващото преживяване на Кен с насилващи го крокодили. Няколко месеца по-късно му се обадих. Той ме изненада с философската си нагласа.

- Това напълно промени отношението ми към смъртта. Вече изобщо не се боя толкова. И възгледите ми за живота са съвсем други - общо взето, не забравям, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Освободих се и от някои илюзорни очаквания. Освен това по-малко се страхувам, че ще полудея. И ти познаваш ев рейското чувство за вина и стремежа да се приспособяваме, но сега не съм готов да му се поддавам. Не ме интересуват хора или нагаждане към ситуации, ако ми се струва безсъдържателно. Не значителните познанства отпадат без усилия.

Досега не сте срещали Фредерик. В неговите преживявания с ДМТ нямаше нищо извън вече описаните „типични" белези за дозата от 0,4 мг/кг. Но в ден с малка доза той реши да сподели как въздейства дрогата през по-дълъг период:

- По-спокоен съм след дозата от 0,4 мг. Тя сякаш освободи блокирана енергия в мен. Трудно ми е да се отърся от неуморното бъхтане в работата през последните две години. Но когато голяма та доза започна да отслабва, аз прозрях как енергията ми е блоки рана от страхове и вкопчване във вещественото. Не мога да посо ча нищо конкретно, но съм по-буден, по-добре осъзнавам състоя нието си. И по-благ. Не се стремя към целите си на всяка цена.

Гейб, за чието преживяване в „детската стая" прочетохте по-рано, описа някои положителни последствия от сблъсъка с молекулата на духа.

- От участието в изследването ми остана чувството за покой. Това е съвсем друго измерение, ако го сравня с останалите психеделични дроги. Имам достъп до дълбините на психиката си. В първите две-три седмици след изследването бях много отзивчив към колегите си, дори необикновено отзивчив.

Свръхдозата, на която Филип се подложи в началото на изследването, през следващите месеци предизвика у него леки прояви на паника, когато попадаше в непознати или неясни обстоятелства. Той реагираше остро дори и на най-дребния намек за възможността да загуби контрол. Въпреки това се освободи от проблема и успешно се справи с изследването за прага на чувствителността.

В подробния разговор с Лора той подчерта:- Сега имам много по-ясна представа за космическото и божественото съзнание, промени се и

изявата на моя Аз в отношенията. Връзката ми с всичко наоколо е по-истинска. Чувствам се 1 по-цял. И собствената ми принадлежност към божественото престана да бъде абстракция за мен. У мен има по-добро съчетаване на мисли и чувства.

След преживяванията с ДМТ Филип значително намали употребата на психеделични дроги - веднъж на два-три месеца вместо по няколко пъти месечно. Освен това вече подбираше групата за тези сеанси. Не можеше да определи доколко се дължи на останалите промени в живота му - развода и преместването в 1 друг град - и доколко на ДМТ

Дон беше 36-годишен, работеше като сервитьор и пишеше. Неговите надличностни преживявания с голяма доза ДМТ така съкрушиха възгледите му за света, че той спря да пише за пръв път от години. За разлика от Елена, изтънчена познавачка на из точния мистицизъм, Дон бе възпитан като католик и се придържаше към тази вяра. Елена съзря любовта отвъд „безличната" пустота. Дон пък беше потресен и зашеметен, почувства се предаден от отсъствието на личен Бог или Спасител. ДМТ го лиши от духовната и философската основа, на която се крепеше.

Когато го поканих да участва в други приеми, той отказа, но сподели, че се чувства чудесно.- Сега се справям по-добре, отколкото преди изследването. Отнасям се по-въодушевено към

живота, защото за мен това беше преживяване на смъртта. Пак се заех с писане и си намерих спон сор, който ми помага финансово. В написаното от мен се чувства влиянието на ДМТ, но не е значително.

В петнадесета глава включих кратък откъс от сеансите на Рей. Говорих с него няколко години по-късно и той ми каза следното за дългосрочното въздействие на голямата доза ДМТ:

- Включих нови понятия в речника си, за да опиша психеде- личното преживяване. Сега виждам хората повече като органич на цялост. Според мен ДМТ потвърди някои мои духовни убеж дения, особено вярата в ценността на субективното - отделно или като допълнение към ценността на научното.

Лукас, който наистина се размина на косъм със смъртта, все пак смяташе, че е имало и нещо положително в сеанса.

- След ДМТ не виждам света по съвсем същия начин. Сега съм по-непредубеден, по-безметежен. Преживяването укрепи избора ми на път и в живота. Това важи и за моята вяра и духовни възгледи.

Елена, за чието мистично преживяване прочетохте в шестнадесета глава, ми изпрати писмо след участието й в изследването:

„Повечето преживявания избледняват с времето. С ДМТ не е така. Образите и трудностите от сеансите само станаха по-отчетливи. Спомням си, че бях способна да се изправя пред вечния огън на сътворението и да не изгоря, да понеса тежестта на Вселената и да не бъда смазана. Това ми дава различен поглед върху всекидневието. Извън мен почти нищо не се е променило. Вътрешно имам утехата, че моята душа е вечна, а съзнанието - безкрайно.

Да обобщим няколкоторазговора. Доброволците споделяха, че имат по-ясна представа за себе си, по-малко се страхуват от смъртта и повече ценят живота. Някои намериха спокойствие и престанаха да се изтощават в житейските си усилия. Неколцина станаха по-умерени в пиенето или забелязаха, че са по-чувствителни към психеделичните дроги. При други се засили убедеността в съществуването на различни равнища на действителността.

За щастие нямаше трайни отрицателни последствия при Филип, Лукас и Кен. С Кевин се виждахме по приятелски няколко пъти и той не усещаше влошаване на състоянието си.

Малкото примери за забележима промяна във „външния" живот на доброволците бяха започнали в една или друга форма преди срещите им с молекулата на духа. Имаше няколко развода, но не и пряко свързани с въздействието на ДМТ в сеансите. Никой не се отказа от професията, в която се беше утвърдил, за да последва „зова на сърцето". Питър, един от нашите доброволци, с помощта на ДМТ бе преживял видение за общност в Аризона, където се колебаеше дали да отиде. След края на изследването той наистина замина. Но като богат пенсионер за него такава постъпка беше лесна и естествена.

Шон също взе разумни решения за кариерата си - намали съсипващата си работа като адвокат, „за да се грижи за градината".

За Андреа като че ли беше най-вероятно да направи голяма крачка в живота си. Но когато напуснах Ню Мексико две години по-късно, не беше сторила нищо освен да си поръча каталози на няколко училища по природно лечителство.

Не бях убеден, че дори Елена извлече практическа полза от преживяванията си. С нея и Карл си останахме приятели, не откривах прояви на коренни промени във всекидневните й отношения и реакции към света. Тъкмо нейният случай беше един от първите, които ме накараха да не приемам

толкова безусловно преобразяващата сила дори на най-разтърсващите, неописуемо духовни преживявания.

Особено ме разочарова това, че никой не потърси терапия или духовно учение, с които да развие прозренията си, получени под въздействието на ДМТ.

Защо нямаше по-очевидна полза за нашите доброволци?В сеансите ние не се съсредоточавахме върху стремежа да помогнем на хората за решаване на

техните проблеми. Доброволците бяха сравнително добре приспособени към живота. Нямахме и намерение да лекуваме участниците в изследването. Стараехме се да не ги подтикваме в определена посока по време на сеансите. Прилагахме похвати от психотерапията единствено при необходимост или от благоразумие. Всъщност един от най-сериозните въпроси беше дали неутралната среда би позволила положителни реакции у хората със силни преживявания от ДМТ.

Друг факт се проясни едва с напредъка на изследването. Осъзнах неоспоримо, че сам по себе си ДМТ няма терапевтична стойност, а отново се сблъскваме с огромното значение на основата и средата. Душевното състояние, в което доброволците идваха за сеансите, както и по-общото съдържание на живота им може би още повече от самата дрога определяха как ще се справят с преживяванията. Без подходяща структура - духовна, пси-хотерапевтична или някаква друга, в която да осмислят своите пътешествия с ДМТ, сеансите се превръщаха само в поредната напрегната среща с психеделично вещество.

С годините у мен се надигаше странното нежелание да слушам разказите на доброволците за първите им сеанси с голямата доза ДМТ. Сякаш не исках да ги чуя. Техните целебни, предсмъртни и мистични преживявания непрекъснато ми напомняха за липсата на действителна промяна. Трудно се въздържах от думите: „Това е много интересно и сега какво? Какъв е смисълът?". Започнах да губя най-съществените си подбуди за изследването. Освен това разказите за контакти с невиждани светове и техните обитатели, макар и изумителни, ме поставяха в неловкото положение да не знам доколко са действителни и какво е значението им. Вместо да очаквам важни пробиви в сеансите с големи дози, по-силно ставаше облекчението ми, че доброволците са невредими.

Очертаваше се необходимостта да променя целите на изследователския проект в Албъкърки. Имаше реални рискове, а трайните ползи бяха съмнителни. Търсех начин да променя това положение. Нужно беше съвместно усилие за разработване на терапевтично изследване, тоест работа с пациенти вместо с нормални доброволци. Освен това се налагаше избор на дрога с по-дълго действие, позволяващо и психотерапевтична работа по време на силната интоксикация.

В слепващите две глави ще опиша как от изследването с дро-гата псилоцибйн и плановете за лечение на пациенти стигнах до прекратяването на проекта. Събитията и в изследователската среда, и извън нея ме подложиха на огромен личен и професионален натиск. В един момент реших, че загубата ще е по-малка, ако се откажа от психеделичните изследвания.

ОбезсърчаванеНашето психеделично изследване започна да се натъква на най-различни затруднения. Те се

натрупваха и накрая ме подтикнаха да напусна Ню Мексико и да прекратя проекта.Някои капани бяха заложени в самия замисъл и беше само въпрос на време да щракнат.

Биомедицинският модел беше най-очевидната причина за несполуките ни. Имаше и злощастни слу-чаи. Например решението на Комисията по етика да не разреши пренасянето на проекта с псилоцибйн от болницата в по-приятна обстановка.

Би трябвало по-отрано да видя препъникамъните, но все се надявах, че „всичко ще се оправи от само себе си". Едва ли имаше защо да се учудвам, че групата от изследователи, които уж щяха да дойдат в Ню Мексико, така и не се появиха. Освен това подозирах, но чаках да се убедя, че отделните сеанси с голяма доза ДМТ няма да имат трайно положително въздействие върху доброволците. Позволих си и да оставя в екипа дипломант с твърде лабилна психика, който успя да ни навреди. Не бях подготвен за толкова честите разкази за срещи със същества в сеансите. За съжаление не предвидих и реакцията на моята будистка общност към публичното свързване на психеделичните вещества с буди-сткото учение и начин на живот.

Целта ми в тази книга е да разкажа цялата история, а част от нея е и краят. Хората, които в момента работят или в бъдеще ще работят с психеделични дроги, трябва да се запознаят и с по-дробностите, свързани с „осведоменото съгласие". Нека са наясно в какво се въвличат.

Отначало отделните насоки в проектите се съчетаваха доста добре. Исках да давам големи количества ДМТ, да установя въздействието на различните дози и да продължа нататък. Единичните

големи дози от молекулата на духа бяха невероятно психеделични, а повторението им позволяваше ориентиране и по-успешно проникване в изменените състояния на съзнанието, до които откриваше достъп дрогата. Но моделът, дал ми възможност да подхвана работата, започна да задушава следващите изследователски проекти с ДМТ.

Безспорно задачата на биомедицинския модел е да подложи на анализ, да проникне надълбоко и да обясни чрез описание биологичното явление, което изучаваме. И понеже той властва в психиатрията, изучих подробно и приложих този подход към работата с ДМТ.

В изследванията на реакциите към дозата и прага на чувствителността биологичните страни нямаха чак такова предимство пред психичното въздействие на ДМТ. Вземахме кръв, измервахме жизнените показатели и с тези данни доказахме математически, че наистина нещо става. Отговорите в таблицата за оценка на впечатленията съвпадаха с обективно установеното. И все пак най-увлекателно и удовлетворително беше да наблюдавам и да изслушвам нашите доброволци в стая 531.

Започнахме и задължителните изследвания на механизма на действие - в осма глава вече описах как съчетавахме ДМТ с пин-долол, ципрохептадин и налтрексон. Така можехме да определим ролята на съответстващите им рецептори като посредници във въздействието на молекулата на духа. Субективните реакции към ДМТ вече не бяха основният обект на внимание - механизмите станаха по-важни от преживяванията. Този подход разглеждаше нашите участници не толкова като индивиди с психеделични преживявания, колкото като биологични системи.

Не можех да поддържам първоначалното въодушевление у себе си. Доброволците дори ме окуражаваха да продължа. Липсата на трайно положително въздействие, съчетана с нарастващия брой отрицателни реакции, правеше съотношението между ползите и рисковете нежелателно. Исках да променя модела, за да имат полза хората от участието си.

Двата възможни подхода бяха психотерапевтичният и духовният. В клинична изследователска среда духовният е практически неприложим. Затова се заех с разработването на проект за психотерапия с помощта на псилоцибин при безнадеждно болни хора. Точно тогава най-остро почувствах колко ми липсва в университета по-голяма група от изследователи на психеделичното. Макар че в изследователския център ме подкрепяха неизменно и безусловно, наблизо нямаше колеги, които да са наясно с изследванията на психеделичните дроги.

Бях започнал работа по биомедицинския модел и заради обещанията на други учени, познавачи на психеделичното, особено ориентиралите се към психотерапията, да се присъединят към мен в Ню Мексико, щом проектът потръгне. В САЩ има учени и клинични специалисти, които се интересуват от психеделичните вещества, а мнозина от тях са свързани с академичните среди и частния сектор. Запознах се с почти всички на различни срещи и конференции. Те ми се струваха по-алтруистично настроени и склонни към сътрудничество в сравнение с мнозинството, придържащо се към биомедицинския модел.

На срещите всички се оплакваха в хор, че „властите не ни позволяват да изучаваме тези дроги". Ако някой някъде успееше да започне, това място би могло да се превърне в средище за възраждане на психеделичните изследвания. Затова се надявах да установя, че психеделичните дроги са безопасни под медицински контрол и след това да започна терапевтични изследвания със съдей-ствието на тези колеги. Главна цел в тези амбициозни идеи беше създаването на нови психеделични дроги с уникални свойства. Така бихме могли да оценим въздействието на новите лекарствени сред-ства при нормални доброволци и различни групи пациенти.

Като замисъл изглеждаше добре. Поне половин дузина съмишленици бяха изразили желанието си да дойдат в Албъкърки, за да участват в работата. Когато Управлението по храните и лекарствата одобри проекта и започнахме осъществяването му в края на 1990 г., аз ги помолих да се включат. Бяхме получили шанса, за който всички копнеехме.

Ето какви отговори чух:- Жена ми смята, че Албъкърки е твърде малък град. Няма достатъчно супермаркети. А дъщеря

ми не иска да се разделя с приятелите си.- Трябва да почакам, докато синът ми завърши гимназия тук.- Университетът на Ню Мексико е второкласен. Никога не бих прехвърлил изследователската

си работа там.- Достатъчно обикаляхме насам-натам. Не мога да се реша на още едно преместване, ако не съм

уверен, че ще е последното.- Налага се да завърша доктората си. Не знам кога ще при ключи процедурата.

- Вече нямам желание за толкова усилена работа. Сега съм на хонорар в психиатрична клиника. Имам много свободно вре ме и мога да се уединявам за медитация.

Сега разбирам колко неоправдани са били надеждите ми.Твърде лесно беше да се обсъжда значението на преобразяващите психеделични преживявания,

но не и да се потърси практическото приложение на част от съдържанието им. Дори колегите ми да се чувстваха вдъхновени от темата, не бяха решени да се посветят на цели, които изискват работа и лишения.

Имаше и не толкова явни причини за внезапния им отказ да създадем група от изследователи на психеделичното - например нормалното и основателно, макар и прикривано безпокойство от тези занимания. Който знае нещо за даването на психеделични дроги, се изнервя дори от мисълта да го направи отново. Можех да се справя с разочарованието, но имах и по-тежък проблем. Целият товар остана върху моите рамене. Бях се обвързал с изследвания, от които исках да премина към други, колкото се може по-скоро.

Време беше да реша какви следващи проекти да представя за разрешение и финансиране. Не си позволих безразсъдството да предложа изцяло ориентирани към психотерапия изследвания. Биомедицинските проекти набираха скорост. Имахме данни, както и продължаващата подкрепа на изследователския център, а и с тази област бях най-добре запознат. Замислите ми за няколко ек-сперимента, изясняващи механизмите на действие, бяха одобрени, щедро ми отпуснаха средства за тях. Получих възможност и да проуча реакцията към различни дози псилоцибин.

Псилоцибинът е активната съставка във „вълшебните" гъби и е много близък до ДМТ по химическата си структура. Освен това е орално активен и с много по-продължително действие. Не е маловажен и фактът, че тази дрога е далеч по-популярна от ДМТ, изучаването на въздействието й има още по-голямо значение за борбата с наркоманиите.

Въздействието, траещо 6-8 часа, позволяваше да го изучаваме по-спокойно и подробно в сравнение с ДМТ. Доброволците можеха да участват в експериментите по начини, които са немис-лими при вцепеняващото и кратко върхово въздействие на ДМТ. Само че средата в изследователския център се превърна в още по-голяма пречка. Мнозина от участниците в проектите с ДМТ с голямо желание биха се включили и в изследване на псилоциби-на... но не и ако се наложеше да прекарват в болницата по цял ден с изменено състояние на съзнанието.

Краткото въздействие на ДМТ даваше шанс да налучкаме моменти на спокойствие в изследователския център. Въпреки това неведнъж се случваха отрицателни преживявания заради воя на реактивни самолети, смеха и споровете на персонала в коридора, стоновете и писъците на пациенти, бръмченето на вентилатора и рева на камионите за извозване на отпадъци. Миризмите на прегоряла храна, лекарства и дезинфектанти потискаха. Понякога в стаята нахълтваше служител, без да се съобразява с изискванията ни. Всичко това би превърнало един целодневен сеанс в същински кошмар.

Университетът притежаваше няколко къщи с малки градини недалеч от болницата. Изглеждаха идеалното място за провеждане на такива сеанси. Управата на изследователския център, адвокатите на университета и катедрата по психиатрия прецениха молбата ми като разумна и осъществима. Но Комисията по етика, в която мнозина в онзи момент не бяха запознати с нашите изследвания, се заинати заради сигурността на сеансите извън болницата. Настояваха, че е необходимо наблизо да има хора от охраната, за да се справят с буйстващи доброволци - изследванията трябваше да останат в обезопасената среда на болницата. Както често се случва, тъкмо опасенията на тези хора причиниха резултата, който се стремяха да избягнат.

Неколцина храбри участници в проектите с ДМТ дойдоха за началния етап на изследването с псилоцибин - определяхме „малката", „средната" и „голямата" доза на тази дрога. Някои се отказаха още след малката доза - обстановката пречеше на преживяванията им, налягаше ги скука и раздразнение. После се случи сериозно произшествие.

Сред тези доброволци беше и Франсин. Занимаваше се с физиотерапия. Тя беше 35-годишна, когато пожела да участва в изследването на ДМТ, съчетан с пиндолол. Беше употребявала често психеделични дроги като студентка, но след омъжването си се отказала от тях.

Стори ми се прекалено напрегната и затворена в себе си, но колкото и подробно да я разпитвах, не открих признаци, че няма да се справи със състоянията, предизвиквани от дрогата. Тя понесе въвеждащата малка доза ДМТ без затруднения. Говореше през цялото време. Предупредих я колко сериозно ще й подейства голямата доза на следващия ден.

- Съмнявам се, че е нещо особено. В края на краищата съм вземала често ЛСД, а не усещах почти нищо.

Голямата доза се оказа крайно неприятна за Франсин и й напомни, че е минало много време от „отнасянето" през студентските години. Живееше пълноценно и дейно, имаше различни отговорности и вече не беше сигурна дали да поема рисковете, свързани с големи дози психеделични вещества. Както при малката доза остана с отворени очи и не млъкна. Едно изречение добре обобщава нагласата й към молекулата на духа:

- ДМТ сякаш ми каза „Ела с мен", а аз не знаех дали мога да си го позволя.Въпреки своите съмнения тя довърши участието си в проекта с пиндолол и подчерта желанието

си да я включа и в пилотните изследвания с псилоцибин. Вярваше, че по-бавното разгръщане на въздействието му ще й допадне повече от „атомната бомба" на ДМТ.

Франсин остана неимоверно доволна от върховото преживяване с първата доза псилоцибин. През този ден тя се отнасяше сговорчиво към хората и обстановката, смееше се, кикотеше се и възклицаваше весело почти през целия сеанс. Към края на деня тя обобщи за нас:

- Това беше най-невероятното нещо. Така не съм се „отнасяла" през целия си живот. Дозата от 0,4 мг ДМТ беше дреболия в сравне ние с това. Върховно пътешествие. Може би повече не бих поискала да ми се случи. И защо да искам? Какъв ще е смисълът? Убе дена съм, че по-голяма доза псилоцибин просто не е необходима.

Наложи се аз да я откарам, защото нейният съпруг беше зает. Тогава научих колко недоволен е той от участието й в изследванията. Тримата си поприказвахме в дома им и аз си тръгнах, разколебан от опасенията на съпруга й.

Нейната доза не се оказа психеделична за останалите доброволци и аз я увеличих с 50 процента за следващите пробни сеанси. Франсин се обади на Лора, защото „не искала да изостава" от другите. Колкото и да се колебаех, съгласих се да участва и в този етап.

Денят потръгна зле - тя беше преместила леглото в ъгъла на стаята срещу вратата, когато двамата с Лора влязохме. Упорито отказваше да го върне на мястото му. Освен това един гостуващ на екипа аспирант неочаквано влязъл в стаята при нея, преди аз да й го представя. Франсин беше крайно чувствителна към проблема за анонимността, защото работеше в болница. Аз се канех първо да поискам нейното съгласие аспирантът да присъства.

Още преди да започнем, напрежението се повиши опасно. Едва не отмених сеанса, но всички искаха да си свършим работата.

Само четвърт час след като погълна капсулата псилоцибин, Франсин се уплаши и разтревожи. Обвини ме, че „бърникам" в съзнанието й. Обади се панически на съпруга си и заяви, че моите „мозъчни вълни" са създали технически затруднения. Франсин понасяше присъствието само на Лора, помоли студентът и аз да излезем замалко. Докато стояхме пред гишето на дежурните сестри и се чудехме как да постъпим, съпругът на Франсин профуча по коридора, нахълта в стая 531 и я грабна. Избута Лора от пътя си и двамата изскочиха от изследователския център, преди да дойде охрана. Когато мина на бегом покрай мен, съпругът подхвърли:

- Виждал съм я такава и преди.„Късничко ми го казваш!" - изръмжах мислено.Хората от охраната закъсняха. Франсин беше насред Албъ-кърки под върховото въздействие на

псилоцибин. За щастие съпругът й не я изпускал от поглед и тя не пострада. Аз обаче бях длъжен да напиша доклад и да го изпратя до всички университетски комисии и съвети, които наблюдаваха работата ни. Копия получиха Управлението по храните и лекарствата и Управлението по контрол над наркотичните вещества. Изтъкнах, че сеансът на Франсин е „злополучен, но не и неочакван пример на отрицателна реакция. Известно е, че под въздействието на тези вещества настъпват и патологични състояния, които почти винаги са краткотрайни. Доброволката се възстанови бързо и няма нежелателни последици от сеанса."

Това беше вярно само в определен смисъл. Франсин била „много добре" на другата сутрин и отишла на работа, сякаш нищо не се е случило. Тя обаче вярваше твърдоглаво, че напускането на из-следователския център въпреки съветите ни - и под въздействието на псилоцибин - е била единствено възможната и дори доблест-на постъпка. Моето „съсипващо влияние" не й оставило друг избор. И месеци по-късно нито Лора, нито аз успяхме да пробием стената от страх заради преживяванията й през онзи ден.

Променихме правилата - вече се осведомявахме дали съпругът или съпругата не са против участието на доброволците в проекта. Още по-недвусмислено наложихме забрана доброволецът да

напуска болницата без разрешението на изследователския екип.Случката с Франсин веднъж завинаги заличи надеждите ни да пренесем изследването извън

болницата. Аз се чувствах потресен и разколебан. Франсин беше интелигентна жена, имаше опит с психеделичните дроги, особено с ДМТ в предишното изследване. От една страна, тя ни предупреди, без да иска, като се двоумеше нужно ли е да понесе още дози псилоцибин след върховното преживяване с първата. От друга - не исках да я разочаровам, като я отстраня от проекта. Вероятно трябваше да се замислим след неприятностите й с ДМТ - тя сама се възпираше да не изпадне в напълно психеделично състояние.

Започвах да се съмнявам в способностите си за преценка. Имах все по-сериозни опасения за даването на психеделични дози псилоцибин в болнична среда. Но ако не даваме пълни, активно въздействащи дози, защо изобщо да се занимаваме с това? От по-малките дози нямаше никаква полза, а средата не предразполагаше към работа с големи.1

Появиха се и конфликти в изследователския екип. Един от най-тежките бе причинен от дипломант, който се присъедини към нас след първото изследване на реакциите към различните дози. Прехвърлих на Боб първоначалния подбор на желаещите да участват в изследванията. Обаждаше им се, задаваше първата поредица от въпроси, за да определи дали са подходящи, и обясняваше в какво изследване би могъл да участва кандидатът. После обсъждаше с Лора и с мен дали да продължим проучването на този човек. Макар че не беше незаменим, минаха няколко месеца, докато свикне с работата в проекта, а и той опозна мнозина от втората вълна доброволци.

Боб бе навлязъл сравнително наскоро в областта на психеде-личното и се държеше като дете в сладкарница. От него бликаше ентусиазъм за проектите и много ни помогна в набирането на доброволци. За него тези хора бяха очарователни, искаше да прекарва повече време с тях. Обожаваше да участва в конференции и семинари, на които известни изследователи на психеделичното си припомняха „доброто старо време", а следващото поколение обсъждаше бъдещите си начинания.

За съжаление обаче не знаеше къде да тегли чертата. Един от доброволците го поканил в дома си да вземат дроги и Боб дори не помислил да пропусне такава възможност. Когато му натяк-нах колко съм разтревожен от постъпката му, той май се обиди и отговори:

- Всички вие го правите толкова отдавна, искам да наваксам.Изрично го посъветвах да не повтаря грешката си, но той изглежда не разбра думите ми като

забрана. Скоро обаче друг неприятен инцидент ми показа, че не мога да си позволя такова нехайство.От няколко години предписвах лекарства на Лиан, умна и симпатична млада жена с маниакална

депресия. В един момент при нас постъпи Том, който специализираше психологическа помощ за пациентите, а аз трябваше да ръководя стажа му. Помоли да му намеря пациент в устойчиво състояние, склонен да участва в психологически събеседвания, и аз естествено се сетих за Лиан. Всеки от двамата твърдеше, че терапията е потръгнала чудесно. Дори прекалено, както се оказа.

Още в първите месеци Том и Лиан започнали сексуална връзка, за която не споменаха и думичка. След още няколко месеца Лиан поискала Том да се разведе, за да се ожени за нея. Той изпаднал в паника и прекъснал връзката. Лиан внесе в съда искове срещу Том, клиниката и университета. Том пък заплаши, че ще ме съди за „неизпълнение на служебните задължения", ако университетът не го остави да напусне без сериозни последствия за него. Ръководството на университета не искаше такъв продължителен, скъп и твърде шумен процес, постигна извънсъ-дебно споразумение и моето име не бе споменато в медиите. А аз осъзнах как мога да си изпатя заради поведението на подчинените си, дори да не знам какво вършат, затова реших да стегна юздите на разпасалия се Боб.

Той се разплака и ме обвини в несправедливост. Ръководителят на катедрата предложи да го махна от екипа. Подготовката на друг помощник обаче би отнела нови месеци и реших да му дам втори шанс. Юрисконсултът на университета поиска да го накарам да подпише декларация, за да прекратя веднага участието му в проекта при следващо нарушение.

И тогава му хрумна невероятна идея - щом не може да взема дроги с доброволците, защо да не го прави с мен?

- Още толкова много имам да уча за психеделичните вещест ва, а вие можете да ми предадете знанията и опита си. Какъв по- добър начин от едно съвместно „пътешествие"?

Вече имах чувството, че срещу мен седи психиатричен пациент в тежко състояние. Опитах се да сложа край на приумиците му, колкото се може по-скоро.

- Това няма да се случи. Ако желаеш, прави го с приятелите си. Според мен обаче ще е най-добре да се подложиш на терапия, за да обсъдиш проблемите си. Задължително е да спазваш

професионалните норми, но изглежда ти е трудно. Той почервеня и пак се разплака. - Съжалявам. Не знам какво ме прихвана. Просто искам да се впиша в екипа.

Проблемите с Боб се усложниха. Започна да проявява влошеното си отношение към мен и в разговорите с кандидати за участие в изследванията, забравяше да им даде важни документи за подпис и статии за четене Наложи се да го отстраним, а на него видимо му олекна, че повече няма да спазва ограниченията, които смяташе за несправедливи. Вече можеше да взема дроги с когото си иска. Разни истории за него непрекъснато стигаха до ушите ми.

Биомедицинският модел ни затрудняваше в набирането на доброволци, както и в насърчаването им за предстоящите преживявания. Трайните ползи изглеждаха минимални, докато отрицателните реакции се натрупваха. Не можех нито да приема леко, нито да вместя във възгледите си толкова честите контакти със странни същества. Колегите, на чиято подкрепа се надявах, не се присъединиха към мен или дори предпочетоха да се конкурираме в борбата за финансиране и сътрудници. Болничната среда беше неподходяща и потенциално опасна при изследванията с псилоцибин, настроих се песимистично към работата с големи дози. Конфликтите в екипа застрашиха вече разколебаната ми увереност, че знам какво върша.

Дори Марго, при която ходех два пъти месечно за лечебен масаж, започна да се тревожи, макар че рядко споменавах изследванията по време на сеансите. Тя имаше необичайно изострена интуиция. Веднъж се омърлуши, както ме гледаше.

- Виждам около теб да блуждаят зли духове. Искат да про никнат в нашата плоскост на битието чрез теб и дрогите.

Реших, че малко прекалява с увлечението си по „новата епоха" дори за свободомислещ щат като Ню Мексико. Засмях се и я уверих:

- Е, ако потропат на вратата, няма да им отворя.И все пак беше права. Около мен се трупаше огромна негативна енергия, разбирайте я както

искате - метафорично, символично или буквално. Какво да сторя? Решението ме споходи скоро, без да го избирам, и то по много плашещ начин.

Изведнъж откриха тумор на Мариън, бившата ми съпруга. За щастие нямаше разсейки и хирургът беше убеден, че го е отстранил напълно. По същото време по-малкият й син от предишния брак напусна училище. Тогава живееше при баща си в Канада.

Мариън ме помоли да се преместим в Канада, за да е по-бли-зо до сина си, а и аз да си отдъхна малко. На всеки два месеца се връщах за по две седмици в Ню Мексико и се опитвах да провеждам колкото се може повече изследвания. Изтощението ме налягаше, а и се безпокоях как върви всичко, докато ме няма. Никой не познаваше проектите и доброволците като мен.

Един от участниците в проекта за определянето на дозите псилоцибин се сблъска с тежки проблеми. Владан, за чиито преживявания прочетохте в дванадесета глава, изпадаше във все по-дълбок песимизъм с всяка следваща доза от веществото - отношение от рода на „има ли изобщо смисъл?". Нито веднъж не постигна пробива, на който се надяваше при големите дози. Само ставаше все по-затворен и угрижен. Когато му казахме, че според нас трябва да прекрати участието си, той си купи полуавтоматична пушка - „в случай че настъпи Армагедон". Разпалено отричаше всякакво намерение да я използва срещу нас. Поканих го в кабинета си, за да преценя колко е опасен. Малко се успокоих след двучасовия разговор, но Владан отказа да се раздели с оръжието.

Получих разрешение за изследване с ЛСД, обаче реших да изчакам. Не вярвах, че е осъществимо в условията на изследователския център.

И накрая бившата ми будистка общност започна да критикува моите изследвания и да не ми дава подкрепата си. Тези събития окончателно ме отказаха от психеделичните изследвания. За тях ще разкажа в следващата глава.

Как се настъпва свещен мазолОбикновено опитите да бъде внесена духовността с нейните нематериални и следователно

неподлежащи на измерване фактори в лоното на клиничните изследвания не срещат никаква подкрепа. В тази глава ще се убедите, че и организираната религия, колкото и мистично да е ориентирана, не е достатъчно непре-дубедена и сигурна в себе си, за да обмисли сериозно духовния потенциал на клиничните изследвания с психеделични вещества. Вече споменавах зае воя интерес към будистката теория и практика. От американския зен-будистки манастир, с който бях свързан десетилетия наред, получих не само теоретични и практически приноси в изследванията, но и голяма лична помощ и подкрепа.

В детството си получих еврейско възпитание, религиозната ми подготовка включваше изучаването на иврит, на еврейските празници, история и култура. По онова време подкрепяхме и още новата държава Израел. Почти не ни насочваха към пряко общуване с Бог - това бе отредено само за древните патриарси Авраам, Исак, Яков и Мойсей.

Имаше и мигове на радост. Когато много хора изпълняваха еврейски народни песни или се молеха на групи, понякога преживявахме екстаз, макар че тогава не знаех тази дума. Освен това една от учителките в религиозното училище се опита да ни запознае с медитацията. Един-два пъти долових нещо добро, спокойно и праведно, но същевременно бях малко стреснат и притеснен.

По-късно открих, че източните религиозни учения и практики предлагат най-достъпните методи, ако човек желае да удовлетвори стремежа си към по-основни истини, какъвто възникна у мен в студентските ми години. В това не се различавах от мнозина свои връстници. Сред тези „нови" религии бяха зен и другите форми на будизма, индуизмът и суфизмът. Тяхната насоченост към мистично единение с източника на цялото битие беше съзвуч-на на нашата потребност от висши истини.

Първо се докоснах до загадките на Изтока чрез трансценден-талната медитация в началото на 70-те години. Харесваше ми покоят в тези занимания, но интелектуалната основа не ми допадаше. Скоро открих в будизма и практическото, и интелектуалното вдъхновение, което търсех. Той е религия, основана на медитацията, и съществува от две и половина хилядолетия. Безпристрастно, психологически и сравнително просто обяснява и разглежда всички мислими състояния на съзнанието - ужасни, блажени или неутрални, полезни или вредни. Освен това будизмът предлага практични, основани върху причината и следствието морални правила за прилагане на прозренията от медитацията във всекидневието.

Когато си търсех подходяща за мен будистка общност, отново Джим Фейдимън ми показа правилната посока - зен-будистки манастир, ръководен от склонен към усамотяване и удивително невъзмутим азиатски наставник. Монасите бяха изпълнени с без-метежност, но съвсем земни хора, отнасяхме се помежду си с взаимна симпатиялИ най-интересното беше, че повечето от тях за пръв път зърнали духовния си път чрез преживявания с психеделични дроги. Разбира се, не разгласяваха този факт надлъж и нашир. Но в свободната атмосфера на първите години на манастира беше съвсем нормално да споделяме тези неща.

През една ваканция в медицинския институт се уединих за пет седмици в манастира и това ми помогна по-нататък да въплътя действено в живота си будисткото учение. Често общувах с неколци-на от монасите, редовно посещавах манастира и приемах наставници, пътуващи до Ню Йорк, за да ръководят групови медитации.

Освен това будизмът и медитацията ми се струваха многообещаващо поле за научни изследвания. Уредих си участие в летен семинар за професионалисти в областта на психичното здра-ве в института „Нингма", основан от тибетски лама в Бъркли,

щат Калифорния. В този курс изучихме главните принципи и подходи на будистката психология. Така за пръв път се запознах с Абхидхарма - будистката система в психологията.

Това наименование се превежда приблизително като „каталог на психичните състояния". Една от основните тези гласи, че нормалният поток на личните преживявания е неразделно сливане на няколко съставки. Тези страни на опита ни се наричат сканд-хи - „купчини", петте „неща", образуващи състоянието на съзнанието - форма, усещане, възприятие, осъзнаване и привични склонности.

Друг важен момент беше възможността за създаване на методи за „разтваряне на лепилото", свързващо тези скандхи. Според будистите чрез разграждането на фасадата в нашата представа за Аз-а можем да получим достъп до по-дълбоко скритите равнища на действителността, състраданието, любовта и мъдростта. В процеса има поредица от етапи и един умел наставник успява да помогне на медитиращия да ги разпознае и да премине през тях. Будизмът усъвършенства тези похвати хилядолетия наред и милиони хора са се уверили в резултатите от тях.

Запознаването с Абхидхарма ме подтикна да обмисля и приложимостта и в изследването на психеделичните състояния.

След като завърших медицина, се върнах в Калифорния, за да продължа обучението си по психиатрия. В Сакраменто помогнах да се организира ръководена от манастира група за медитация. Години наред се събирахме всяка седмица в моя дом и имах безчет възможности да обсъждам с монасите моите интереси към психеделичното. В манастира ме посветиха като мирянин в будистката

секта, към чието учение се придържаше игуменът. Поддържах връзки с моите приятели монаси, които вече заемаха високи постове в йерархията.

Две и половина години отсъствах от Калифорния, а когато се върнах, структурата на основната будистка организация се бе променила коренно. Мнозина монаси напуснаха лоното й, защото в нейно средоточие все повече се превръщаше самият наставник и неговите духовни преживявания.

По-късно, макар и в Ню Мексико, все още поддържах връзка с пръснатата общност на този манастир. Потърсих местни хора принадлежащи към нея, и редовно се събирахме за медитация без да основаваме формална структура. Често се виждах и с неколцина монаси от главния храм.

Будисткото обучение и начин на живот повлияха по различни начини на моите изследвания с ДМТ, например наблюдението над срещите на доброволците с дрогата. Медицинската сестра и аз се стараехме да поддържаме у себе си положителна и будна нагласа, като оставим преживяването на участника да се разгръща без ненужна намеса.2

Моето разбиране за медитацията също помогна да водя хората през различните етапи от срещите им с ДМТ. Съветвах ги да се отпуснат, да се съсредоточат върху дишането и усещането за тялото си, да бъдат нащрек, но със свободно съзнание за всичко, което може да им се случи.

Друг пример е разработването на нашата таблица за оценка на впечатленията. Предишните психологически въпросници, измерващи въздействието на психеделични дроги, имаха сериозни недо-статъци. Опираха се на предпоставката, че тези вещества са „психо-томиметици" или „шизотоксини", затова наблягаха на неприятните преживявания. Много от таблиците бяха разработени с групи от намиращи се в затвора бивши наркомани, на които не е било казано какви дроги им се дават или какви са възможните въздействия.

Избрах друг подход - описание на психичните състояния въз основа на Абхидхарма и скандха, като вместо втория термин си послужих с „клинични групи" - така е по-приемливо за западните научни среди.

Давахме за попълване и анализирахме тази Таблица за халю-циногенното въздействие (ТХВ) след всеки сеанс с ДМТ в цялото изследване. Резултатите бяха забележителни.

В клиничната психофармакология отдавна е известно, че добрият въпросник дава по-точна оценка за въздействието на дро-гите в сравнение с всеки биологичен фактор. Иначе казано, правилно съставената таблица за оценка на впечатленията е по-добра от измерването на кръвното налягане, пулса или концентрациите на хормоните при различаването на дозите от една дрога или на разнообразни дроги. ТХВ потвърди и подкрепи тази традиция. Освен това открои мъдростта и силата на будисткия подход към психичните състояния.

Двамата с д-р Клифърд Куолс, биостатистик на изследователския център, сравнихме този метод за анализ с множество чисто статистически модели. Подходът на Абхидхарма се оказа по-полезен от всички, разработени въз основа само на математически закономерности. Оттогава и други изследователски групи са използвали ТХВ и потвърдиха практичността й при изучаването на изменени състояния на съзнанието.3

Будизмът ми помагаше и да осмислям сеансите с ДМТ, обаче липсата на по-задълбочени знания в това учение ме изправи пред две сериозни трудности.

Как да реагирам, ако доброволецът твърди, че току-що е имал предизвикано от дрогата духовно преживяване? „Истинско" просветление ли е това или не? В шестнадесета глава вече споделих извода си, че в съзнанията на тези хора се случваше нещо извънредно важно. А самите те не се съмняваха, че са преживели може би най-разтърсващите и преобразяващи случки. Но нито знанията, нито опитът ми позволяваха да установя доколко са верни тези лични впечатления - за разбирането им можех да се опра само на психиатричните модели.

Другият проблем беше свързването на будисткия подход към нематериалните същества с разказите на нашите доброволци. Тибетските и японските разновидности на будизма описват какви ли не демони, богове и ангели, аз обаче смятах, че тези срещи символично представят определени страни от самите нас, а не отделни невеществени форми на живот.

И когато доброволците започнаха да говорят за контакти първата ми реакция беше: „О, това се обсъжда и в будизма. Те са само прояви на собствените ни съзнания."

Срещите обаче ставаха все по-странни, съществата вече въздействаха върху доброволците, понякога агресивно. Будист-ките възгледи като че ли не достигаха, за да обясня подобни пре-живявания. Поначало бих могъл да се позова на будисткия скептицизъм за реалността, за да не търся нищо „действително" или „особено" в историите. Тоест хората просто „срещаха същества". Не беше

задължително тези привидни форми на живот да са по-мъдри или по-надеждни от всичко останало, което бихме срещнали в живота или съзнанието си.

Имах нужда от напътствия по въпроса и за духовните преживявания, и за „контактите". Започнах да споделям резултатите от изследването и съмненията си с доверени приятели сред монасите. Най-често се обръщах за съвет към почитаемата Маргарет -будистка свещеничка, с която се запознах още през 1974 г.4

По образование беше клиничен психолог, но станала монахиня, след като осъзнала, че иска да е наясно със собственото си духовно и психично здраве, преди да помага на другите. Накрая обаче избрала окончателно монашеския живот. Преди да се заема със самото изследване, останах няколко дни в манастира. Маргарет вече беше главна помощничка на игумена, но отдели време, за да изслуша докъде съм стигнал в личния и професионалния си живот. Заговорихме и за моя интерес към ДМТ. Споделих с нея хипотезата си, че епифизата може би отделя ДМТ в мистични моменти от живота ни, както и вероятната роля на веществото в предсмъртните състояния и смъртта.

- Това, което предполагаш, е по силите само на един човек от милион - тихо промълви тя.Думите й бяха съзнателно неясни, но аз ги приех като поощрение да задълбая в темата. Обясних

й как виждам въпроса за ролята на психеделичните вещества в духовното развитие иподхвърлих, че мнозина от старшите монаси първо са зърнали духовния път под въздействието

на ЛСД и други дроги. Маргарет се засмя.- Честно казано, не знам дали моите пътешествия с ЛСД ми помогнаха или попречиха в

духовното израстване!- Трудно е да се прецени, нали? - вметнах аз.- Така е.След като приключихме изследването на реакциите към дозите през 1992 г., аз изпратих на

Маргарет дълго писмо, в което описах всички видове истории, които доброволците споделиха с нас, включително предсмъртните преживявания, просветлението и контактите със същества. Освен това споделих с нея впечатлението си, че средата на изследването е прекалено неутрална, а нашите участници - твърде добре запознати с психеделичните дроги, за да има истинска полза от сеансите. Поставих пред нея въпроса за по-пряка помощ на хората, например проект за психотерапия с даване на псилоцибин на безнадеждно болни пациенти.

„Извънредно интересно, но каква е целта всъщност?" - отговори ми тя. Посъветва ме да осъществя такова изследване само ако съм сигурен, че успехът е много вероятен, а рисковете - пре-небрежимо малки. Прозорливо подчерта, че не бива да забравям колко е нищожно времето за поправяне на нанесените вреди при тези хора, ако сеансите с псилоцибин се окажат мъчителни или неприятни за тях.

Времето минаваше бързо и към края на 1994 г. все по-често се питах каква е ползата от моите психеделични изследвания. Случаите на отрицателни реакции се трупаха, а не виждах траен бла-гоприятен ефект. Честно казано, непрекъснатото общуване с хора, изпитващи въздействието на психеделична дрога, започна да ме изтощава психически. Споделих с Маргарет докъде съм стигнал.

Както винаги, тя наблегна на онова, което ще е най-плодотворно за собственото ми духовно развитие, като подчерта, че би ме разбрала, ако се откажа от изследването. Насърчи ме обаче да потърся кой би могъл да продължи проекта, за да не са напразни досегашните ми усилия.

След преместването в Канада се свързах с група за медитация към местен манастир. Почитаемата Гуендолин дойде да ръководи един от нашите семинари. Тя беше сред най-уважаваните наставници. Само че не познаваше добре външния свят.

В откровен разговор аз споделих с нея за изследването си в Ню Мексико и нарастващите ми съмнения. Радвах се на възможността да ги обсъдя с монахиня, която не знаеше нищо за мен и да чуя мнението й.

Изненадах се, когато тя ми се обади по телефона след седмица.- Толкова се разстроих от разговора с теб, че бях болна три дни. Отидох и при игумена, на

когото остават малко земни дни, както знаеш. Това е първият проблем, към който той прояви ин терес през тази година. Говорих и с неколцина от старшите мона си. Решихме, че трябва незабавно да прекратиш изследването. До няколко дни ще ти изпратя и официално писмо.

- Нека да помисля - успях само да смънкам.След две седмици получих писмо, но не от Гуендолин, а от Маргарет. То започваше с думите:

„Надявам се, че чутото от други хора не е вярно. Но ако все пак е истина, ето какво имам да ти кажа."

Този увод бе последван от осъждане на моите изследвания -минали, настоящи и планирани в бъдеще.

„Твоето психеделично изследване е напълно безсмислено, лишено от реална полза за човечеството и опасно. Идеята на безнадеждно болни хора да бъдат давани психеделични дроги според мен е отблъскваща и рискована. Не съм срещала в областта на психичното здраве по-явен опит човек „да се прави на Господ". Опитите да бъде предизвикано просветление с химически сред-ства не могат да успеят и това няма да се случи. Само ще объркаш хората и последствията за теб могат да бъдат много тежки."

Малко по-късно получих и писмо от Гуендолин: „Съгласно учението на Буда твоето изследване е пример за неправеден живот. Идеята, че ДМТ би могъл да предизвиква просветление, е заблуда и противоречи на учението на Буда. Халюциногените смущават и хвърлят в хаос съзнанието, пречат на религиозната подготовка и могат да причинят объркване и страдание. Настояваме да прекратиш всички експерименти от този вид."

Напомних й, че от години водя диалог с монасите за моя интерес в психеделичните изследвания, както и неизменно проявя-ваната от тях любознателност към моята работа. Изтъкнах, че през цялото време никой не ми е препоръчал да я прекратя. Бях готов да обсъдя отново всички постановки, например предположението, че някои видове знание са достъпни единствено чрез външно за човека средство, т.е. дрога.

Изобщо не успях да разширя тази дискусия.Какво ставаше?Игуменът умираше и се грижеше учението да не бъде омърсе-но от спорове и съмнения. А

старшите монаси се стремяха да заемат постове, които щяха да определят бъдещето на общността. Кой щеше да се прояви като най-ревностен защитник на учението? Онези, чиито положителни психеделични преживявания поначало ги бяха насочили към будизма, запазиха мълчание.

А през есента на 1996 г. бе публикувана моя статия, в която призовах да бъде обсъдена идеята за въвеждане на психеделичните дроги в будистката практика. Разказах за сеанса на Елена, който описах и в шестнадесета глава. Преживяването й беше пример какъв духовен пробив е възможен чрез ДМТ, ако човек има сериозен опит в медитацията, устойчива психика и уважително отношение към вещества като ДМТ. Изразих и загрижеността си, че отделните преживявания, без да са поставени в някакъв духовен или терапевтичен контекст, не са особено плодотворни за трайна и сериозна промяна у нашите доброволци. И завършвах със следното заключение:

„Убеден съм, че има начини будизмът и психеделичната общност да извлекат полза от открита и честна размяна на идеи, практики и морални норми. За психеделичната общност етичното, дис-циплинирано подреждане на живота, опита и отношенията, предлагано от хилядолетните традиции в будистките общности, могат да бъдат много благотворни. Тези развити традиции биха могли да внесат смисъл и последователност в отделните, разпокъсани и зле осмислени психеделични преживявания. Знанието от такова преживяване, ако не е съчетано с любов и състрадание, утвърждавани всекидневно, вероятно ще бъде прахосано в крайностите на самолюбуването и прищевките.

От друга страна, посветените в будизма, които не постигат особен успех в медитацията, но са напреднали много в нравственото и интелектуалното си развитие, биха могли да си помогнат с внимателно разпределени във времето, подготвени, наблюдавани и съпроводени със събеседвания психеделични сеанси, за да ускорят напредъка си. Ако не друго, психеделичните вещества предлагат различна гледна точка. При съответната склонност у човека тази гледна точка би вдъхновила дългата упорита работа за превръщането й в жива действителност."5

Тази статия реши съдбата ми за монашеската общност. Моята дългогодишна обвързаност с този орден беше създала впечатлението, че той има свой принос за идеите ми. Гуендолин разпрати екземпляри от статията на хората от моята нова група за медитация, както и на други групи, и на манастира. Беше добавила бележки за казаното от мен в разговора помежду ни, който смятах за поверителен. Настояваше местните членове на общността да не припарват до дома ми, защото сигурно притежавам психеделични дроги.

Заради нейната постъпка настъпи критичен момент. Подадох официална жалба срещу тази злоупотреба с доверието ми. Освен че поставях под съмнение поведението на Гуендолин, предизвик-вах ордена да определи окончателно отношението си към моите изследвания.

Монасите се съгласиха, че тя наистина е злоупотребила с доверието ми, но го е направила „за по-висше благо", а именно „да не позволи грешки, сторени от името на будизма". Човек не можел да

бъде истински будист и да допуска каквато и да е била роля на психеделичните вещества в това учение.

Нямаше какво да направя. Светостта надделя над истината. Това конкретно направление в будизма не се различаваше от всяка друга организация, чието оцеляване зависи от общоприета идейна основа. Само те решаваха кои въпроси са позволени и кои - не.

По-късно научих, че монашеската общност е избрала Марга-рет начело на ордена. Двама монаси, употребявали психеделич-ни дроги на младини, бяха избрани за игумен на манастира и негов старши помощник. Политическите амбиции се оказаха по-важни от искрения диалог. Едва ли подобна организация би признала, че тримата й водачи някога са използвали ЛСД и са били вдъхновени от дрогата, за да изберат това призвание в живота.

Макар да съзирах причините за лицемерието, понесох тежък удар. Съчетано със злополучните събития, описани в предишната глава, то ми отне желанието да продължа изследванията. Време беше да спра.

Напуснах университета, върнах дрогите и неизползваните суми от финансирането на Националния институт по наркома-нии. Аптеката премери веществата, опакова ги и ги изпрати по куриер в охраняван склад до Вашингтон. Тези запаси от ДМТ, псилоцибин и ЛСД са там и до ден-днешен.

ШЕСТА ЧАСТКАКВО Е ВЪЗМОЖНО

ДМТ- молекулата на духаПочти немислимо е просто химическо съединение като ДМТ да дава достъп до толкова

изумително разнообразни преживявания - от почти лишените от драма до невероятно разтърсващите. От психологически прозрения до срещи с извънземни. Непоносим ужас или почти нетърпимо блаженство. Предсмъртни състояния и прераждане. Просветление. И всичко това - заради естествено появяващ се в телата ни химически братовчед на се-ротонина, един от най-важните невротрансмитери в мозъка.

Малко е да се каже, че е увлекателен въпросът защо Природата или Бог са създали ДМТ. Какво е биологическото или еволюционното предимство различни растения, животни и самите ние да синтезираме молекулата на духа? Ако ДМТ наистина се отделя в особено стресови моменти от живота ни, това съвпадение ли е или в него е заложен смисъл? И ако е така, каква е целта?

В историите на доброволците открихме забележителна прилика между техните преживявания и естествено настъпващи психеделични състояния - предсмъртни, духовни и мистични. Неоспоримо е и подобието между срещите с нематериални същества в стая 531 и тези „случки" по цял свят. Това потвърждава моето предположение, че спонтанно възникващите „психеделични" преживявания се дължат на повишените количества ендогенен ДМТ. В четвърта глава изброих различните биологични ситуации, в които епифизата може би синтезира това вещество, и се спрях на метафизичните и духовните измерения на тази вероятност.

Как е възможно молекулата на духа да променя толкова драстично представите и възприятията ни? Нека в тази глава дадем воля на въображението си и да обсъдим всички възможни обяснения.

Повечето от нас, включително най-твърдоглавите изследователи на мозъка или отричащите материалното мистици, приемат, че мозъкът е машина - инструментът на съзнанието. Той е телесен орган, състоящ се от клетки и тъкани, белтъчини, мазнини и въглехидрати. Мозъкът обработва суровите сетивни данни чрез електричество и химикали.

Ако се съгласим с модела „приемник на действителността", нека го сравним с друг приемник, който всички познаваме - телевизора. Така е възможно да си представим как изменените състояния на съзнанието, сред тях и психеделичните, предизвикани от ДМТ, се съотнасят с мозъка като усъвършенстван приемник.

Най-обикновените и познати равнища на промяна, до които молекулата на духа дава достъп, са личните и психичните. Това въздействие може да бъде сравнено с фината настройка на теле-визионния образ - регулиране на контраста, яркостта и цветовете: Тези „образи" се състоят от чувства, спомени и усещания, които изобщо не са необичайни или неочаквани. Няма нищо кой знае колко ново, но всичко се вижда несравнимо по-ясно и с по-отчетливи подробности.

Такива реакции у нашите доброволци бяха предизвикани от малките дози ДМТ. Понякога ги имаше и при големи дози у хората, чиито лични потребности налагаха по-задълбочено осмисляне на

техния живот и отношения.Когато предизвиква такова пренастройване на съзнанието, ДМТ не се различава много от други

лекарства или процеси, прилагани в психотерапията. Стимулантите, особено амфетамините и подобните на тях вещества като МДМА, подкрепят психичните процеси по потенциално благоприятен начин. С тях е по-лесно да помним и мислим. Като проясняват и засилват чувствата, свързани с тези мисли и спомени, те ни дават възможност да приемем чувствата си и да продължим по пътя си.

До голяма степен същите механизми важат и в задълбочената психотерапия. Усърдието и подкрепата на психотерапевта във ваденето на бял свят на болезнени спомени и справянето със сил-ните чувства, които те будят, имат същото благотворно въздействие. В нашата работа с ДМТ видяхме въздействието на дрога-та да се съчетава в нормалното всекидневно съзнание с подкрепата и насърчението, предлагани от нас, за да се стигне до нови лични прозрения.

Това проясняване и изцеление на личността по време на сеансите може би има и биологична страна. Например предизвиканата от ДМТ еуфория помагаше на доброволците по-спокойно да се взират в живота си. Възторжените чувства вероятно се дължат отчасти на мощния, породен от ДМТ приток на бета-ендорфин в мозъка, а той е подобен на морфина. Освен това ДМТ стимулира и силно повишени концентрации на мозъчните хормони вазопресин и пролактин. Учените смятат, че тези вещества играят важна роля в чувствата на привързаност, близост и сим-патия.Може би по-големите количества на тези мозъчни химикали улесняваха доброволците да ни се доверят, да приемат спо-койно въздействието на дрогата и да споделят твърде лични проблеми така, както доскоро им се струваше немислимо.

А какво се случва, когато молекулата на духа ни изтегли и избута отвъд телесното и емоционалното равнище на съзнанието? Навлизаме в невиждани светове, които обикновено не дола-вяме, а и едва ли сме способни да си въобразим. Още по-изненадващо е, че те изглежда са населени.

В един момент реших да приемам разказите на доброволците буквално. Този подход потисна първоначалното ми желание да

търся други обяснения, да тълкувам или да свеждам преживяванията към други явления - например халюцинации поради смутеното състояние на мозъка, съновидения или психологически символи. След изследванията за мен минаха още няколко години в проучвания и размисъл. Сега смятам, че си струва да разгледаме сериозно възможността тези преживявания да са точно това, което изглеждат.1

И лично, и професионално за мен беше трудно да стигна до предложеното тук радикално обяснение на контактите, в които встъпваха доброволците. Дори след като съм го изказал, оставам скептично настроен към достойнствата му. Защо не можех да се задоволя с добрия стар биологичен модел или по-традиционните психологически модели?

От гледна точка на науките за мозъка може би срещите на нашите доброволци са ярки халюцинации заради възбудата в мозъчните центрове на зрението, чувствата и мисълта, причинена от ДМТ. В края на краищата почти всички хора сънуват и в тези моменти са напълно погълнати от привидната реалност. Бързите движения на очите, които понякога наблюдавахме у участниците в проектите, може би насочваха тъкмо към сън „наяве".

Доброволците обаче бяха убедени, че има разлика между преживяното в предизвикания от ДМТ контакт със същества и типичните им сънища. Когато наблюдаваха все същото и с отворени, и със затворени очи и то в будно, ясно състояние на съзнанието, трудно биха се съгласили, че това е „просто сън". А и докато изслушвах разказите им за такива срещи, аз не оставах с впечатлението за споделен сън в психотерапевтичен сеанс. Историите на доброволците бяха толкова смислени, убедителни и „истински", че все си мислех: „Нищо подобно не съм чувал за сънища от своите пациенти. Това е много по-странно, добре запомнено и свързано."

Трябва да добавя, че опитите ми да предложа биологично обяснение като сън наяве или халюцинация срещаха отпор от доброволците. Възникваше леко напрежение, което веднага ограничаваше желанието им да споделят, толкова ценно в съвместната ни работа. Все едно участникът ми заявяваше: „Не беше нито сън, нито халюцинация. Според мен е действително. Познавам разликата. Ако оспорваш това, няма да ти разкажа за най-чудатите неща в сеанса!"

Доброволците отхвърляха още по-категорично моите обяснения, опиращи се на психологически модели. Фройдистките психоаналитични направления биха тълкували преживяването на контакти със същества като израз на неосъзнати конфликти поради стремеж към агресия, секс или зависимост. А аз

бих се почувствал неловко, ако твърдя, че зад провежданите от съществата експерименти или опити за общуване с доброволците се крият потиснати, неосъзнати инфантилни желания.

Юнгианската психология има по-обхватна гледна точка към езика на несъзнаваното, опира се и включва в себе си областите на митологията, изкуството и религията в по-голяма степен, отколкото е присъщо на фройдизма. И все пак е психологически модел, а не физически или биологически. Например Юнг е определял образа на „неидентифицираните летящи обекти" като копнеж за завършеност, въплътен в кръга. Възприемането на тези същества като мисловни конструкции или символи, независимо от мащаба, отново превръща преживяването в „нещо друго". Така нямаме обяснение за завладяващата, напълно убедителна за доброволците действителност на преживяването.

Ето защо реших да си позволя експеримента, споменат в края на тринадесета глава - реагирах на разказите за контакти така, сякаи са се случили наистина. Отначало само изслушвах и молех за пояснения. С натрупването на повече такива истории можех да споменавам разказаното и от други хора като израз на съпри-частие - доброволците чувстваха, че разбирам и приемам думите им, и бяха готови да споделят най-необикновените и смущаващо неочаквани сблъсъци.

Нека се замислим над предположението, че когато участниците в проектите стигаха до най-далечните предели, достъпни чрез ДМТ, и смятаха, че са другаде, те наистина възприемаха равнища на реалността, различни от нашето. И тези равнища са също толкова действителни. Просто ние не сме способни да ги доловим през по-голямата част от живота си.

С тази хипотеза аз не отхвърлям биохимичния или психологическия модел. По-скоро искам да добавя още възможности в търсенето на обяснения, които помагат на доброволците, удовлетворяват интелектуално изследователите и може би дори подлежат на проверка чрез методи, все още неразработени, но теоретично осъществими.

Да, се върнем към сравнението с телевизора - тези случаи подсказват, че не само сме регулирали яркостта, контраста и цветовете, а сме превключили на друг канал. Вече не гледаме всекидневната действителност - канала на нормалното.

ДМТ дава постоянен, повтарящ се и надежден достъп до, другите" канали. Различните плоскости на битието си съществуват непрекъснато. Всъщност са съвсем наблизо и предават постоян-но! Но ние не ги възприемаме, защото не сме устроени така -нашата структура ни поддържа включени към канала на нормалното. Нужни са само секунда-две (няколко удара на сърцето, за да стигне молекулата на духа до мозъка), за да превключим канала, да отворим съзнанието си за тези други равнища на действителността.2

Как е възможно?Не твърдя, че съм вникнал докрай във физическите теории за паралелните вселени и тъмната

материя. Но това, което знам, ме подтиква да се вгледам във вероятността те да са местата, накъдето ни води ДМТ, щом сме преодолели равнището на личността.

Физиците-теоретици предполагат съществуването на паралелни вселени, опирайки се на явлението интерференция. Когато го има, тези вселени взаимодействат. Теоретично е възможен невъобразимо голям брой паралелни вселени, всяка подобна на нашата и със съвместими физически закономерности. Не е задължително в тези други светове да има нещо твърде чудновато или екзотично. Паралелни са, защото частиците, от които се състоят, са разположени на различни места във всяка от вселените.

ДМТ може би позволява на нашия мозък-приемник да усети тези вселени.Британският учен Дейвид Дойч, автор на „Тъканта на действителното", е сред водещите

теоретици в тази област.3 В кореспонденцията си с него обсъждахме догадката за пренастройване-то на мозъчните функции от ДМТ по такъв начин, че да възникне достъп или възприемане на паралелни вселени. Той се усъмни в подобна възможност, защото тя би изисквала „квантови изчисления". Според Дойч тези изчисления означават „разпределяне на съставните части на сложна задача в огромен брой паралелни вселени, последвано от събиране на резултата", С други думи, потенциалът на квантовите изчисления е близък до безкрайността. Едно от необходимите условия за тях е температура, която не се различава значително от абсолютната нула - студа на открития Космос. Тоест продължителният контакт между вселените едва ли е по силите на една биологична система.

Физиците обаче смятаха и че свръхпроводимостта (протичането на електричество почти без съпротивление) също е възможна единствено при подобни ниски температури. Но през последните десет-петнадесет години химиците създават нови материали, в които свръхпроводимостта възниква при все по-високи температури. Всъщност не е немислимо някой ден да се убедим, че тя е възможна и при стайна температура.

Попитах Дойч дали и бъдещето на квантовите изчисления може да тръгне по подобен път. Той призна, че сравнението е „доста добро", но заяви, че квантовите изчисления са далеч по-сложни от свръхпроводимостта: „Квантов компютър при стайна температура ще бъде несравнимо по-изумителен от свръхпроводимостта при същите условия."4

Вярно е, че знам твърде малко за теоретичната физика, затова пък не съм подчинен на наложените от нея ограничения в разглеждането на различните възможности. Щом сравнението между свръхпроводимостта и квантовите изчисления е „доста добро", това ме насърчава да направя следващата крачка в хипотезите за ДМТ и мозъка.

Да си представим, че ДМТ е ключовият фактор, който променя физическите свойства на мозъка по начин, позволяващ квантови изчисления при телесна температура. Ако е така, „наднича-нето" в паралелни вселени става възможно.

А Дойч не смята, че подобно надзъртане би изглеждало странно за самия субект: „Дори ако в мозъка наистина се извършват квантови изчисления, у човека няма да възникне впечатлението за „поглед към квантови светове". В тези моменти той няма да забележи нищо странно. Също както във всеки друг експеримент с интерференция на човека ще му се наложи да тръгне назад с помощта на логиката, статистическите данни и сложността на появилите се като резултат мисли, за да стигне до извода, че би трябвало да е „мислил квантово" и така се е получил резултатът." 5 Увереността на Дойч колко нормално би могла да изглежда паралелната вселена ми напомня за някои от историите, с които се запознахте в дванадесета глава - срещи със сравнително нормални наглед, всекидневни неща, които, обаче нямаха никаква връзка със случващото се в изследователския център. Хора, сцени и взаимодействия, пораждащи впечатление за паралелно съществуване спрямо нашето „тук и сега".

От друга страна обаче, аз се питам дали паралелните вселени, възникнали като нашата преди милиарди години, биха ни изглеждали особено познати. Дори в тях да действат същите закони на физиката, съответно и на биологията, появилите се организми и вероятно създадените от тях технологии биха могли да тръгнат по фантастично различаващи се пътища. Едва ли трябва предва-рително да зачеркнем възможността за подобни на влечуги и насекоми или съвсем непривични форми на живот, развили у себе си разум, както и усъвършенствани технологии за космически пътешествия, свръхкомпютри и сливане на биологията с технологията - това също го чухме от мнозина доброволци.

Може би най-странните светове, към които ни води ДМТ, са съществуващите в загадъчните области на тъмната материя. Никой не знае какво ще открием там (което всъщност може и да е „тук").

Тъмната материя е най-малко 95 процента от масата на Вселената. С други думи, почти цялата материя във Вселената е невидима. Ние не можем да я възприемем сетивно. Тя нито излъчва, нито отразява каквато и да било радиация. Можем да установим съществуването й единствено по гравитационното въздействие. Тя трябва да съществува поради факта, че видимата Вселена има познатия ни вид. Без тази маса гравитацията би била прекалено слаба да задържи Вселената и тя би се разпръснала във всички посоки.

Учените назоваха няколко кандидати за състава на тъмната материя. „Нормалната" материя, която не излъчва или почти не излъчва - планети, мъртви или неродени звезди и черни дупки -може би заема 20 процента от тъмната материя.

Твърде вероятно е обаче тя да се състои (почти) изцяло от частици, които много се различават от известните ни протони, електрони и неутрони. „Черните" частици може би се подчиняват на съвсем други физически закономерности, несъвпадащи с онези в паралелните вселени. Озовем ли се в свят, съставен от тях, едва ли ще имаме шанса да разпознаем нещо.

Основните кандидати за „тухлички" на тъмната материя са „слабо взаимодействащите масивни частици" (СВМЧ). Масивни са само в сравнение с протона или водородния атом. Най-новите хипотези за СВМЧ изтъкват странната им същност, която веднага ни връща обратно към много от разказите на доброволците: „Ако СВМЧ наистина са били породени от Големия взрив, значи сме заобиколени от тях поради гравитационното им взаимодействие с видимата материя във Вселената. И в момента, когато четете тази статия, може би милиарди СВМЧ профучават през тялото ви всяка секунда с милиони километри в час. Но тъй като взаимодействието с материята е слабо, повечето ще минат през вас безпрепятствено."6

Научни организации в САЩ и други държави харчат милиарди долари за сензори на СВМЧ, разположени дълбоко под земята, за не прониква друга радиация до тези чувствителни машини.

Ами ако нямаме нужда от такива скъпи детектори? Нищо чудно ДМТ да променя така свойствата на човешкия мозък, че е възможно да си представим взаимодействие на СВМЧ с нормал-

ната материя.Трудно е да си въобразим как би изглеждала тъмната материя, камо ли обитателите й. Може би

описаната от неколцина доброволци „визуализация на информацията" в дванадесета глава е разновидност на „живот" в тъмната материя - движещи се йероглифи, наситени със значение, реещи се числа и думи, които носят информация.

Всяко от тези невидими равнища на действителността - паралелните вселени или тъмната материя, присъстват едновременно с нашата реалност. Затова трябва да включим и двата варианта като възможни отговори на въпроса къде ни отвежда ДМТ, когато съзнанието ни вече не е в тази плоскост на битието. Бързината на прехода прави примамливи двете вероятни обяснения на невероятно особените места, описани от участниците в проектите. Така е, защото тези места са колкото „тук", толкова и „там". Затова е безсмислено да противопоставяме в случая „вътрешното" на „външното".

Идеята за тези различни равнища на действителността, проникващи и преплитащи се с нашето, ни води нататък към учудващо честата реплика на доброволците: „Те ме чакаха" или „Те ме посрещнаха с добре дошъл". Съществата са в своя среда и за тях всичко е „както винаги". Ние обаче само зяпаме изумено и едва сме способни да реагираме.

Щом обикновено не виждаме или не усещаме присъствието на тези същества през останалото време, струва си да се запитаме как те биха могли да очакват нашето попадане при тях. Вероятно преди да ги видим, нашето присъствие за тях също не е напълно реално. Може би ни долавят по някакъв начин, но не особено ясно, а единствено като отражения или като през прозорец. Вероятно затова са подготвени, но не могат да направят нищо, преди да прекрачим прага или да минем от тяхната страна на прозореца.

Представете си уред, който изпраща и приема информация само при извънредно висока температура. Когато е в стаята и не работи, той е сивкав и се слива с всичко наоколо. Но щом достиг-не работната си температура, вече може да изпълнява функциите си и е нажежен до червено, затова изпъква. Може би като променя съзнанието ни така, че да виждаме обитателите на другите плоскости на битието, ДМТ му придава и нов „вид". И когато съществата станат действителни за нас, ние също ставаме действителни за тях.

Как е възможно обаче те дори смътно да долавят присъствието ни, щом ние обикновено дори не подозираме за тяхното? Отново стъпваме по твърде тънък лед, като изобщо търсим обяснения за подобно явление. Самата необходимост да се стремим към разбирането му показва колко далеч сме стигнали в мисленето си. Нека обаче си позволим още една малка крачка встрани от скептицизма и да разгледаме този въпрос.

Вероятно не сме „тъмни" за обитателите на тъмната материя, нито сме „паралелни" за разумните същества, овладели квантовите изчисления. Ние сме ограничени само да допускаме съществуването на такива алтернативни светове, като се опираме на математическата обработка на огромни количества експериментални данни. Може би онези, които са еволюирали в различни вселени или съгласно други физически закономерности, са способни да ни наблюдават пряко със сетивата си или чрез неизвестни за нас технологии.

Налага се да зададем и поредния, естествено следващ въпрос.Щом сме попаднали „там" и има контакт между нас и съществата, с кое тяло взаимодействат те?

Вече знаем, че в преживяванията на доброволците е имало какви ли не манипулации, извършени над тях - регулиране, имплантиране, приятен или плашещ сексуален или телесен контакт. Не е чак такъв проблем да стигнем до извода за общуване на съзнание със съзнание в тъмната материя или паралелните вселени. По-трудно е да си представим как промените в нашата способност да възприемаме нови за нас равнища на действителността засяга нашите тела. Все пак е задължително да помислим над това.

Докато гледаме или по-точно съществуваме в канала на нормалното, нашето тяло е плътно, има отчетливи граници и се влияе от притеглянето. Когато сме настроени на канала на тъмната материя, може би нашето тяло използва СВМЧ вместо светлина или гравитация. Когато мозъкът ни възприема нови и различни равнища на действителността, тялото ни също изглежда различно. Както сме убедени в истинността на това, което виждаме, чуваме и научаваме под въздействието на ДМТ, така и същността на тялото ни става коренно различна, но не по-малко реална. В нормалното ни състояние зрението и слухът имат огромна роля, възприемаме околната среда първо с тези сетива. Но осе-занието, усещането за тялото и материята също могат да придобият съвсем други свойства. Когато

съществата на тъмната материя и ние започнем да се възприемаме взаимно в една и съща среда чрез СВМЧ, те вече могат да въздействат върху телата ни от тъмна материя.

Тези намеси се осъществяват с „предмети" от тъмна материя (или съществуващи в паралелни вселени), затова няма „материални следи" за тях, когато се върнем в канала на нормалното. Те не си служат с материал от тази вселена и все пак извършват манипулациите си.7

Подобни предположения за невидимите светове и техните обитатели ни връщат към отвличанията от извънземни. Всъщност всичко казано досега се отнася и за тях. Смайващата прилика между отвличанията и преживяванията на нашите доброволци е в основата на хипотезата, че тези отвличания са свързани с необикновени високи концентрации на ДМТ в мозъка.

В четвърта глава предложих връзката епифиза-ДМТ като обяснение за повратни преживявания при раждането и смъртта, както и в предсмъртните състояния. Нито знаех нещо особено, нито се интересувах от контактите с извънземни. Резултатите от изследванията станаха предизвикателство към моето невежество и ме принуждават да включа „контакта" като поредното явление, в което играят роля необикновено големите количества ДМТ.

Джон Мак отбелязва, че често отвличанията се случват в периоди на лична криза, травма или загуба. Може би у тези хора стресът и болката преодоляват способността на епифизата да не допуска излишно отделяне на ДМТ, а по този начин дават възможност за странни преживявания. Освен това мнозина от отвлечените твърдят, че срещат извънземни още от детството си. Вероятно е такива индивиди поначало да имат повече ДМТ в телата си поради вродена предразположеност към синтеза му, може би съчетана с хроничен или повтарящ се тежък стрес. Вече обясних как склонността към прекомерен синтез на ДМТ може да се прояви чрез конкретни ензими или инхибитори на ензими.

Мак отбелязва също, че често хората биват отвлечени от домовете си в ранните часове на денонощието. По това време епифизата е най-активна. Дали сутрешният изблик на ДМТ у тези пред-разположени хора им отваря портите към срещи с извънземни?

Наскоро Мак изказа интересното предположение, че „преоткриването на връзката с духовното" е сърцевината на явлението „отвличане от извънземни". И в някои причинени от ДМТ контакти със същества имаше преход от изненада и потрес заради присъствието на разумни същества към по-устойчиво духовно и психично равновесие. Такива мистични преживявания са последният вид срещи, породени от молекулата на духа. Те бяха и главната цел на повечето доброволци. Защо в такъв случай толкова много от тях се озоваха вместо това в неочаквани и невиждани светове?

Ами ако стихийната, необуздана сила на ДМТ ги е накарала да объркат посоката, да отминат целта? Още едно сравнение -все едно за пръв път да яхнем мощен мотоциклет. Ускорението е толкова стъписващо, че често падаме по гръб или се набутваме в първата дупка. Чак когато се научим да използваме силата на машината, можем да се движим с нея по пътя.

Убеден съм, че участниците в проектите, в чиито преживявания основен беше контактът, биха минали и отвъд това равнище към надличностното, ако имаха повече време и възможност да натрупат опит.

Другото възможно обяснение не е толкова приятно - големите венозни дози ДМТ запращат хората в обитавани равнища на действителността просто защото такива са свойствата на дрога-та. Дадеш ли на човек достатъчно ДМТ, точно това ще му се случи. Може би истинската висша функция на ДМТ е „контактът през булото", а не постигането на мистично осъзнаване. Ако преценяваме по честотата на едните и другите преживявания при доброволците, това обяснение изглежда по-вероятно.

При предсмъртните и мистичните състояния е допустимо да си представим, че ДМТ не само променя каналите, за да гледаме друга програма. Твърдя това поради празнотата, липсата на съдържание във върховото мистично преживяване. Няма звук, докосване, гледка, миризма или вкус. Никакви мисли и думи, никакво време. И все пак има неописуема завършеност, сила и разбиране.

Между телевизионните канали виждаме „снежинки" - белия шум и хаотичното изображение, „запълващи" празнотите между програмния материал на различните телевизии. А какво има там, ако се вгледаме и вслушаме внимателно? Това е самата същност на включения телевизор, в който преминава електричество - дава му енергия и той показва нещо, но то е нищо за търсещото отчет-ливост всекидневно съзнание.

В този случай най-доброто сравнение е, че ДМТ пренастройва способностите за приемане в мозъка, за да прекъсне получаването на „външна" информация. Вече осъзнава само собственото си съществуване, присъщите си особености. Показва своите резонансни честоти без конкретно съдържание. И все пак това е основата за приемането на всички програми.

Промеждутъците или липсващите канали не са пустота, те са запълнени. Програмите заместват тази съвършена празнота с оживеното си съдържание. Празното съзнание е цялостно само по себе си. То не се нуждае от нищо друго, за да бъде такова, каквото е. Има обаче нужда от още нещо, за да придобие форма, да се прояви.

Когато ДМТ откъсваше съзнанието от тялото, за някои доброволци това беше стимул да потърсят пространството между различните равнища на възприеманата действителност. И се пре-насяха направо в празната цялост отвъд тяхната представа за себе си и за външния свят, която вече нямаше опора в тялото. Други доброволци намериха пътя към същността си с по-пряко прилагане на собствената си воля.

Разгледахме някои от пътищата, по които естествено образуващият се или внесеният отвън ДМТ може да ни насочи към толкова забележителни и изумителни преживявания. Време е да помислим за еволюционната роля на естествено синтезирания ДМТ. Защо имаме това вещество в телата си? Това случайно съвпадение ли е или ДМТ има своето предназначение?

Логично е да предположим, че ако растение, гъба или животно съдържа ДМТ, други видове, особено човекът, ще го търсят и опазват. Тези, които пушат, пият или изяждат богати на ДМТ форми на живот, преживяват много желано от тях прехвърляне в светове отвъд пределите на въображението. Следователно предизвикващите психеделични състояния видове ще бъдат ценени като възобновими ресурси и тяхното оцеляване става важно за употребяващите ги същества.

Но защо хората сами си произвеждат ДМТ? Може би древните ни предшественици, притежаващи това вещество в своя организъм, са имали и предимство в приспособяването пред онези, у които то е липсвало. Вероятно достъпът до различни състояния на съзнанието им е давал подобрени способности за решаване на проблеми. И представителите на човешкия вид, чиито тела са съдържали ДМТ, са изместили онези, у които го е нямало.

Подобни разсъждения са донякъде приемливи, но ги отслабва фактът, че веществото може да бъде намерено в различни други организми. Ако някой не е способен да синтезира ДМТ, да речем, при дълбока медитация, наоколо не липсват растения, изобилстващи с това вещество и те са по-достъпни в сравнение с тази трудна духовна практика. Особено улеснени са жителите на местности с много растения, в които има ДМТ, например Латинска Америка.

По-плодотворна насока за размисъл дават изводите от вероятното отделяне на ДМТ в предсмъртни състояния и по време на смъртта - моментите, когато жизнената сила или духът навлиза, мести се или излиза от телата ни. В четвърта глава обсъдих биологичните механизми. Да видим какво е възможното значение на тези идеи.

На пръв поглед не е особено еволюционно предимство нито за индивида, нито за целия вид, ако при умирането на организма се отделят химически съединения, даващи достъп до просветление. Но психиатърът Карл Янсен твърди, че един конкретен тип вещества е благотворен за хората в предсмъртни състояния заради своите „неврозащитни" свойства.

При наличие на кетамин инсултът и другите тежки форми на мозъчно увреждане нямат толкова разрушителни последствия. А данните от опити с животни показват, че в мозъка има вещества, подобни на кетамина. При предсмъртни преживявания мозъкът може би ги отделя, за да сведе до минимум уврежданията си, в случай че индивидът оцелее. А особеностите на предсмъртните преживявания се дължат на психеделичните „странични ефекти" на кетамина.8

Остава обаче въпросът защо кетаминът е психеделична дро-га, а не например транквилизатор. Отделянето на неврозащитни вещества при доближаването до смъртта несъмнено е необходима реакция, но от психеделичното въздействие няма толкова очевидна полза. Тези духовни свойства случайност ли са?

Аз смятам, че отделяните от мозъка вещества в предсмъртните състояния са психеделични, защото трябва да бъдат такива. Все едно да питате защо има силиций в компютърните процесори. Той върши работата, за която е предназначен. А в предсмъртни състояния съзнанието има нужда от психеделични вещества.

Те са посредникът при освобождаването на съзнанието от тялото. Именно това е тяхната функция. ДМТ е молекула на духа, както силицият е основният елемент в електрониката. ДМТ не просто създава в съзнанието представа за отделяне от тялото, а е средството, чрез което съзнанието долавя напускането на жизнената сила, отделянето на съдържанието на психиката от тялото.

Тези хипотези засягат само ролята на ДМТ в необичайни състояния на съзнанието. Не е ли възможно обаче това вещество да влияе и на нормалното ни всекидневно съзнание? Фактът, че

мозъкът активно пренася молекулата на духа през кръвно-мозъчната бариера, потвърждава тази догадка.

Във втора глава изтъкнах, че мозъкът „жадува" за ДМТ и изразходва скъпоценна енергия, за да си го вземе от кръвта. Изглежда, че веществото е необходимо за нормалната работа на мозъка.

Може би точно определени концентрации ДМТ са задължителни за поддържане на правилната способност за приемане -така мозъкът е настроен на канала на нормалното. Ако количеството се повиши, на мозъчния екран се появяват всевъзможни неочаквани програми. Ако пък спадне, картината на света помътнява.

Трябва да подчертая, че нормалните доброволци, на които са давани лекарства против психози, споделят именно за затъпяващо, отнемащо жизнеността въздействие. Възможно е тези лекарства да пречат на въздействието на ендогенния ДМТ. Предполагам, че виждаме и чуваме на нашето равнище на битието, защото ендогенният ни ДМТ е в точно необходимото количество. Той е незаменим елемент от осъзнаването на нашата действителност и от оцеляването.

Когато приключим с всички хипотези и разсъждения, колкото и да са вълнуващи, вдъхновяващи и дръзки, какво ни остава? Дори някой ден да бъде доказано, че съм прав, какво благо можем да извлечем от ДМТ? Пак стигаме до: „Дори да е така, какво от това?".

В началото на тази глава засегнах проблема колко е трудно да осмислим съществуването и въздействието на молекулата на духа в телата ни. Да приемем ли и извода, до който стигнах накрая -по природата си ДМТ няма нито добри, нито лоши свойства, не е нито полезен, нито вреден сам по себе си? Основата и средата са решаващи за съдържанието и качеството на преживяването, към което ще ни поведе молекулата на духа. Важно е какви сме ние и какво искаме от сеансите, а не самата дрога.

Както и да сме настроени, ДМТ и другите психеделични вещества няма да изчезнат от света, особено онези, които създаваме в мозъците си всяка минута. Когато изучаваме човешкото съзнание, трябва да се съобразяваме с тяхната сложна и загадъчна мощ. „Нито добър, нито лош" не означава, че не могат да бъдат намерени отговори на важните въпроси за най-полезната употреба на тези дроги. Основата и средата, които използвахме в Ню Мексико, ни дадоха огромно количество информация какво е възможно и какво е неосъществимо с помощта на молекулата на духа. Идва ред и на въпроса как да постъпим с това знание.

Бъдещето на психеделичните изследванияВ заключителната глава разглеждам възможното бъдеще на употребата и изучаването на ДМТ

и другите психеделични вещества. Такова развитие обаче предполага желание за разширяване на дискусията за тези дроги. Добре осведомените и упълномощени да вземат решения хора ще решат колко достъпни и приемливи да станат веществата. Най-плодотворното им приложение ще бъде изяснено само ако се отърсим от страха, невежеството и предразсъдъците, свързани с психеделичното. Не бива да се поддаваме и на наивните заблуди, които обезсилват доводите на някои привърженици на тези дроги.

Години наред обсъждах и размишлявах над резултатите от извършеното в Университета на Ню Мексико. Дори общата картина в тази глава да ви се стори прекомерно оптимистична, тя всъщност е по-реална от първоначалните ми замисли за изследването. Сега знам как да предвидя и да не допусна отрицателни резултати и преждевременно прекратяване на изследванията.

Когато си представям работата с ДМТ и останалите психеделични дроги, виждам множество разклонения на пътя. Едно от основните е изследването, противопоставено на употребата. Някои се съмняват дори дали „психеделично" и „изследване" са думи, които могат да се съчетават. Да се замислим над тази загриженост.

За изследователската среда е присъщо очакването да бъдат получени данни от участниците. Това влияе върху отношенията между хората, даващи и получаващи психеделични дроги. Доб-роволците знаят, че трябва да допринесат с нещо за проекта, а учените искат това от тях. Следователно за човека под въздействие на дрогата важно е не само неговото „пътешествие". И за изследователя не е достатъчно само да му помогне да постигне най-добрия възможен резултат от въздействието. Такива очаквания съдържат и неизбежната възможност за разочарования, неприязън и недоразумения.

Има няколко алтернативи на този модел и всички те са по-популярни от него, което обаче не означава непременно, че са „по-добри". Всъщност най-често чуваме именно този простичък довод срещу изследователския модел - има и по-хубави начини да се преживее въздействието на дрогата.

Коренното население в много страни и днес употребява пси-хеделични растения, както е правело хилядолетия наред. Членове на африкански църкви в Габон използват ибогаин в търсене на контакт с духовете на прадедите си. В Латинска Америка съдържащият ДМТ чай аяхуаска дава според местните хора достъп на душата до други светове. В Северна Америка пейотът отваря вратата към духовното за изцеление и търсене на житейски пътища. Нараства и употребата на психеделични вещества в западния свят извън изследователската среда.

Във всички тези случаи фактът, че дрогите са поставени извън закона, пречи на откритото обсъждане на тяхното въздействие в различна среда.

Конфликтът като че ли се дължи до голяма степен на объркания подход към истинските подбуди за употреба на психеделични дроги. А отговорът на въпроса „Кой е най-добрият начин за приложението им?" си остава „Зависи".

Ако искате да ви е весело и забавно, вземайте ги насаме или с приятели и прекарайте деня в приятна обстановка. Ако се стремите да научите нещо за себе си и отношенията си с околните, нека сеансът бъде проведен с помощта на психотерапевт. Ако желаете да се почувствате част от човечеството, помогнете си с дрогата на голямо „рейв-парти", концерт или друго многолюдно сборище. Ако сте стигнали до потребността за по-задълбочено разбиране на божественото и сътворението, използвайте дрогата с религиозен наставник или пък сред природата. Ако за вас е важ-но да допринесете за научния напредък, кандидатствайте като доброволци в изследване. Всички тези категории са донякъде условни и във всяка среда е възможно да има най-разнообразно въздействие - например духовни преживявания в изследователска среда или психотерапевтичен резултат в религиозна.

Неприятностите и сблъсъците възникват най-често заради опитите да бъдат смесени или слети различните модели, като важен фактор са съмненията за реакцията на властите и за допустимото поведение. Това очевидно се случи, когато се натъкнах на противоречията между откритите, понякога безцеремонни методи на пробите и грешките в науката и приоритета на вярата, учението и догмите в моята будистка общност.1

Задължително е да говорим открито за най-доброто приложение на тези дроги в живота и обществото. Именно законните изследвания ще дадат възможност за такова обсъждане и тук ще се огранича с изследователската гледна точка.

Да разделим проектите на такива, които могат да бъдат осъществени, и други, които трябва да бъдат осъществени. Търсенето на отговори на някои въпроси понякога се оказва подвеждащо или дори опасно - пряко или косвено, за нас или за други живи същества.

За мен най-сериозният проблем е да потърсим приложение на психеделичните дроги за благото на хората, а не само за да покажем колко сме умни. Знанието как се стига до просветление, какво предизвиква предсмъртните състояния и защо има „отвличания от извънземни" не е толкова важно, ако не се научим на мъдрост и състрадание. Иначе казано, биомедицинският модел с неговото „Да го разделим на части и да видим как работи" може и да противоречи на най-плодотворното приложение на психеделичните дроги.

Да помислим какви видове изследвания са възможни с тези дроги и да поразсъждаваме над техните предимства, ограничения и недостатъци.

Проектите за установяване на механизма на действие ще дават все по-точни данни кои невротрансмитери участват в психеделичното въздействие. Съвременните технологии за наблюдение на мозъчната дейност ще ни покажат на кои области от мозъка влияят тези вещества. Но дори да свържем конкретните промени във физиологията на мозъка с определени субективни реакции, това съвсем не означава, че ще научим как едното се превръща в другото. Може би тази цел е недостижима също като откриването на сърцевина в глава лук - обелвате слой след слой, а средата все я няма.

Въпреки това ще получим данни, важни за теорията и клиничната практика. Напредъкът в разбирането на мисленето, възприятията и чувствата вероятно ще позволи разработването на ново лечение за пациенти, чиито мозъчни увреждания или психози им пречат да обработват информация. Важно е и за справянето със спешни случаи на тежки отрицателни реакции към психеделичните дроги. Не изключвам и вероятността да бъдат създадени нови психеделични вещества с уникални свойства.

Този вид изследвания почти изцяло зависи от експериментите с животни. Длъжни сме да съпоставим „жаждата за знания" със съчувствието към другите форми на живот. Това се отнася преди всичко за хората, които се стремят психеделичните вещества да бъдат прилагани за лечебни и

духовни цели. „Духовно" ли е да избиеш безброй лабораторни животни, за да стигнеш до по-изтънчен религиозен екстаз или творчески процес?

Вече знаем много за въздействието на психеделичните дроги. Ако съсредоточим усилията си върху механизма на действие или създаването на нови лекарства, лесно е да се заблудим, че изуча-ваме веществата по най-подходящия възможен начин. Дали не е за предпочитане да посветим времето и енергията си за установяване на начините за най-добро приложение на вече съществу-ващите вещества?

Надявам се, че изтъкнах убедително приликата между естествените психеделични състояния и причинените от външния за организмите на доброволците ДМТ. Много от изследванията, които предлагам, се опират на тази прилика.

Първата стъпка е да бъде проучена ролята на ендогенния ДМТ за появата на тези естествени психеделични състояния. Можем да започнем, като изясним ролята на епифизата в синтеза на ен-догенния ДМТ.

Има различни безопасни методи за изследване на физиологията на епифизата у живи хора чрез съвременните технологии за наблюдение на мозъка. Ако тази жлеза на духа е по-активна по време на сънища, дълбока медитация или преживяно отвличане от извънземни, това би доказало нейната роля за появата им. Освен това можем да изясним дали психеделичните дроги пряко въздействат на епифизата.

Ако бъде установено, че епифизата отделя ДМТ непосредствено преди или по време на смъртта, това ще подкрепи хипотезата за молекулата на духа, която съпровожда излизането на съзнанието от тялото.

Повишените концентрации на ДМТ в телесните течности по време на сънуване или раждане биха ни насочили към връзката между ендогенния ДМТ и сериозните промени на съзнанието в такива моменти. Още по-убедително би било, ако открием високи концентрации на ДМТ във върховите мигове на предсмъртните и мистични преживявания или при преживени отвличания от извънземни.

В друга поредица от експерименти ДМТ може да бъде даван на хора, имали спонтанни психеделични преживявания, за да сравнят двата вида състояния. Ако те откриват прилика, ще получим доказателство за ролята на ендогенния ДМТ в естествените състо яния.

Най-просто би било да се проучи връзката между ДМТ и „бързите сънища". В случай че вкарването на ДМТ в организма по време на сън предизвика незабавно типични сънища, ще на- учим и за ролята на ендогенното вещество в това присъщо на всички изменено състояние на съзнанието.

Ако даденият на доброволците ДМТ възпроизведе отчасти или изцяло предишни спонтанни предсмъртни и духовни преживявания или отвличания от пришълци, ще бъдем по-сигурни в твърде-нията си за ролята на ендогенния ДМТ в тези преживявания.2

Изброените проекти биха означавали и голяма крачка към узаконяването на изследванията на тези твърде необичайни състояния на съзнанието, но те вече не са толкова привлекателни за мен, както преди. По-малко ме интересува „как", отколкото „и какво от това?". Най-важно е приложението, което ще намерим за тези знания.

Убеден съм, че най-доброто изследователско приложение на психеделичните вещества е в лечението на типично човешки смущения и усъвършенстването на уникални за човека качества. Да си представим най-подходящата среда за даване и употреба на психеделични дроги, която би се справила с подобни предизвикателства.

Такъв център ще бъде разположен в красива природна среда, но ще разполага и с всички необходими медицински средства за спешни случаи. Прекрасни творби на изкуството биха могли да вдъхновяват участниците в проектите. Изследователите и помощниците им ще имат психотерапевтична, психеделична и духовна подготовка, но ще работят под медицински надзор. Ще се провеждат изследвания в областта на психотерапията, творческите процеси, духовността и смъртта. Ще бъде проучвано и явлението контакти със същества, както и връзката му с паралелните вселени и тъмната материя.

Непрекъснато се убеждавахме как обстановката в университетския изследователски център влияеше отрицателно на сеансите с ДМТ. Тази клинична среда създаде още по-тежки проблеми в далеч по-продължителните сеанси с псилоцибин. Задължително е средата да бъде приятна за участниците, защото са твърде податливи на внушения и психически уязвими.

Образованието и опитът на лекарите са големи предимства в откриването, разпознаването и действията спрямо реакциите на организма към различни вещества. Затова законът отрежда на ле-

карите правото и отговорността да дават лекарства. А в голямата област на медицината психиатрите имат най-задълбочена подготовка за човешкото поведение и връзката му с тялото. Но традиционната психиатрична квалификация трябва да бъде само предварително условие за правото да даваш психеделични вещества на други хора. Едно от най-важните допълнителни изисквания е и психиатърът да е преживял въздействието на тези вещества.

Този подход подобрява качеството на документа за осведомено съгласие, дава достъп до предварителни впечатления за уточняване на хипотезите и засилва съпричастието на изследователя към преживяванията на доброволците. При бъдещи изследователски проекти в Северна Америка трябва да се настоява за разрешение от регулаторните органи да следваме примера на европейските си колеги, които се чувстват длъжни първи да се подложат на такива експерименти.3

Освен това изследователят, който има намерение да дава психеделични дроги на други хора, трябва първо да изясни честно своите подбуди. По-задълбоченото вникване в религиозните нагласи също е необходимо, за да проявява изследователят разбиране и да подкрепя доброволците при психеделичните сеанси.

Преди самият аз да осъществя изследването с ДМТ, изобщо не би ми хрумнало да твърдя, че познаването на явлението „отвличания от извънземни" е важно за по-успешното провеждане на сеансите. Но сега съм уверен в това. Смятам, че би помогнало и поне началното запознаване със съвременните теории за „невидимите светове", паралелните вселени или тъмната материя.

При изследванията в такъв идеален център биха се натрупали изчерпателни данни за реакциите към различни дози от познатите или нови психеделични вещества. А от малките дози има какво да се научи. Те обикновено получават оскъдно внимание, но имат голям потенциал за благотворно въздействие. Мнозина от първите изследователи в психотерапията с психеделични дро-ги са предпочитали да дават на пациентите си малки дози, защото те се понасят по-леко, а лечебният резултат е по-траен.

Психеделичните вещества могат да се окажат ценно средство в справянето с най-тревожните психиатрични и психологически проблеми. Хипотетичният изследователски център би насочил голяма част от усилията си в тази посока. Трябва обаче да сме подготвени за сблъсъка между противоречиви възгледи за лечението, който би могъл да възникне при разработването и тълкуването на резултатите от подобни изследвания.

Възможно е лечението на психични смущения като посттрав-матичен стрес, злоупотреба с алкохол и наркотици, страданието и отчаянието, породени от нелечими заболявания.

Посттравматичният стрес улавя хората в капана на миналото, безкрайно ги тласка като с машина на времето обратно към ужасните случки, които са преживели. Физическото и сексуалното насилие в детството, последствията от катастрофи и стихийни бедствия стават все по-тежък проблем в нашето общество. Починалият наскоро холандски психиатър Ян Бастианс е лекувал успешно с психеделични дроги психичните смущения у хора, оцелели в ада на концентрационните лагери.4

Мнозина употребяват безогледно алкохол и наркотици в опита си да се избавят от болезнени спомени и чувства. Скоро обаче вредните последствия стават още по-сериозен проблем от първо-началния. Установено е, че членството в индиански църкви, където се използва пейот, намалява случаите на алкохолизъм. Успехи в борбата със зависимостта от алкохол и кокаин имат и бразилски църкви, употребяващи чая аяхуаска.5

Отрицателните реакции към болката и чезнещите сили при нелечими болести пораждат най-разнообразни страдания, а човек би искал лека и „добра" смърт. В няколко ранни психеделични изследвания са постигнати обещаващи резултати с големи дози при безнадеждно болни хора.

Възможните изводи от нашето изследване с ДМТ правят работата с умиращите още по-наложителна. Ако в процеса на умирането се отделя ДМТ, даването му на живите би ги „подготвило" за истинския край. Но това е крайно деликатна тема. Ако пациентът преживее плашещ сблъсък със собствената си психика или нематериалните светове, може и да не остане време да му бъде вдъхнато спокойствие. Стигаме и до въпроса - ами ако няма нищо общо между процеса на умирането и големите дози ДМТ? Възможно е шокът, загубата на ориентация и уплахата да направят смъртта още по-страшна.

Освен за лечение на клинични случаи, психеделичните вещества могат да бъдат прилагани и за усъвършенстване на качествата ни в нашето нормално състояние, например творческите дарби, способностите за решаване на проблеми, духовността и така нататък. Изследователският център, който си представям, ще се заеме с това внимателно и отговорно. Тази работа в крайна сметка може

да помогне на повече хора и да даде по-голям общ принос от проектите, насочени само към терапия на патологични състояния.

ДМТ породи идеи, чувства, мисли и образи, до които доброволците иначе никога не биха стигнали според самите тях. Психеделичните дроги стимулират въображението и е логично да бъдат използвани като средство за подпомагане на творчеството. Проблемите пред обществото и планетата налагат търсене на нови идеи, а не само на нови и по-мощни технологии. Едва ли бих могъл да преувелича необходимостта от рязко подобряване на нашето мислене и психеделичните вещества са потенциално средство за постигането на тази цел.

Различни възгледи за въображението засягат и божествената природа на това качество. Замисълът и създаването на новото ни позволява да се докоснем до мощта на Бог като творец. Така се връщаме към ролята на психеделичните вещества в духовността. В двадесета глава посочих разумен път към включването на психеделичните вещества в духовни учения.

Може да се спори какво е биологично, психологическо или духовно. Решаването на вътрешните конфликти, прекратяването на вредна обвързаност с хора или с вещества и стимулирането на въображението могат да бъдат осъществявани и подкрепяни с някой от тези три модела. Но излизаме далеч извън зоната на удобното и привичното, когато след психеделични сеанси хората ни разказват за контакти и взаимодействие с наглед самостоятелни нематериални същества. Как да изучаваме тези свойства на ДМТ „отвъд измеренията"?

Трябва да започнем, като приемем, че тези видове преживявания „изглеждат действителни". С други думи, те може би ни показват какво представляват алтернативните реалности. Първите опити за систематично изучаване на контактите трябва да установят доколко последователно и устойчиво е присъствието на съществата. Ако шокът от сблъсъка с тях отслабне, възможно ли е да продължим, разширим и задълбочим взаимодействието си с тях? И дали хората, срещащи същества с подобна външност, поведение и „среда на обитаване", ще разкажат и за приличащи си послания и информация?

В такъв център ще се провеждат не само изследвания. Експериментите първо ще установят най-доброто приложение на психеделичните дроги за конкретни цели - лечебни, творчески или духовни. И както в други подобни среди, където се изпробва новаторско лечение, много хора ще се възползват от тези специализирани дейности. По време на престоя им ще има по-малко събиране на данни и по-голямо внимание към резултата.

Естествено следствие от натрупването на опит и знания ще бъде превръщането на обучението във важна дейност. Постоянно ще има възможности за квалификация на специалисти от всички области, където е възможно да се използват психеделични вещества. И накрая в изследователския център ще има пълна библиотека и база данни.

ЕпилогМакар и мъчително в професионално и лично отношение, изследването с психеделични дроги в

Ню Мексико несъмнено беше най-вдъхновяващият и забележителен период в моя живот. Възоб-новяването на този вид изследователска работа в САЩ беше отдавнашна мечта за мен и аз се радвам, че бях на подходящото място и в подходящия момент, за да я осъществя.

Като клиничен изследовател с продължителна психотерапевтична и духовна подготовка вярвах, че съм способен да започна отново психеделичните изследвания. Отчасти беше вярно, отчасти не бях готов за пътищата, по които ни поведе молекулата на духа. Успяхме да отворим врата, останала заключена цяло поколение. Но подобно на кутията на Пандора, щом веднъж се отвори, през нея изскочи сила с особени свойства. Сила, която изцеляваше, нараняваше, стряскаше (или беше безразлична) по необуздан и непредвидим начин. На всеки завой я чувах да ни вика с благ, дързък, примамлив и плашещ глас. Но въпросът оставаше все същият.

Въпросът, с който Сол (още не сте чели за този доброволец) се сблъска в първия си сеанс с голяма доза ДМТ. Да завършим с неговата история.

Психолог, семеен мъж, 34-годишен, Сол беше жилав, енергичен и склонен към ирония. Беше употребявал психеделични дроги около 40 пъти, а с медитация се занимаваше от двайсетина

години. (Стараех се да набирам доброволци, запознати с медитацията. Те като че ли се справяха по-добре с началното напрежение от изблика на ДМТ, освен това ми помагаха да сравня медитацията с предизвиканите от дрогата състояния на съзнанието.) Обясни желанието си да участва в изследването на реакциите към различните дози така:

- Чувал съм за ДМТ и отдавна исках да го опитам. Харесва ми, че ще преживея въздействието в болница под медицинско наблюдение.

След сеанса с голямата доза ми изпрати писмо: „Празното пространство в стаята засия. Появиха се големи кристални призми, хаотични светлини се пръснаха във всички посоки. По-сложни и красиви геометрични фигури запълниха зрителното ми поле. Усещах тялото си хладно и леко. Щях ли да загубя съзнание? Затворих очи и въздъхнах: „О, Господи!". Не чувах нищо, но съзнанието ми беше запълнено с някакъв шум като ехо от голяма камбана. Не знаех дали дишам. Вярвах, че всичко ще бъде наред и пропъдих тази мисъл, преди да съм изпаднал в паника.

Екстазът беше толкова силен, че тялото ми не можеше да го побере. Почти по принуда почувствах как съзнанието изхвърча и остави телесния си носител.

От бушуващ гигантски водопад на пламтящи цветове, нахлуващ към мен, от ревящата тишина, от неописуемата радост излязоха... или по-скоро изникнаха те. Бяха приветливи и любопитни, почти пропяха: - Сега виждаш ли?

Усещах как въпросът им запълва всяко кътче от съзнанието ми: „Сега виждаш ли? Сега виждаш ли?". Тези напевни гласове бяха като тежък натиск върху моето съзнание.

Нямаше нужда да отговарям. Все едно някой да ме попита в безоблачно пладне насред пустините на Ню Мексико: „Ярка ли е светлината?". Въпросът и отговорът са едно и също. Към моето

„Да!" се добави „Разбира се!", а накрая прочувственото „Най-сетне!".„Взирах се" с мисления си поглед, преценявахме се взаимно. Те изчезнаха във водопада от

цветове, който вече избледняваше, а аз започнах да чувам звуците в стаята. Знаех, че се връщам. Усетих дишането си, лицето си, пръстите си, смътно осъзнавах спускаща се тъма. Имаше ли в нея пламъци, дим, прахоляк, сражаващи се войски, огромно страдание? Отворих очи."

Бележки

Посвещение

1. Jean Toomer and Rudolph P. Byrd, Essentials ( Athens: University of Georgia Press, 1991), 27.

Благодарности1. Със субсидии от Националните институти по здравеопазване бяха финансирани

проектът за мелатонина (RR00997-10), изследванията на ДМТ и псилоцибина (RОЗ DА06524 и R01 DА08096), както и общите дейности на Центъра за клинични изследвания (М01 RR00997).

Пролог1. Разбира се, най-прекият път за вкарването на ДМТ в мозъка е инжектирането

направо в този чувствителен орган. Не знам за изследвания, при които на хора да са давани психеделични дроги по този начин. Има обаче статия, в която е описано пряко вкар ване на ЛСД в гръбначномозъчната течност, а тъй като тя обли ва непрекъснато мозъка, дава пряк достъп на веществото до него. В този случай въздействието на ЛСД започнало „почти мигнове но". Paul Koch, “Studies in Routes of Administrarion and Counteracting Drugs”, in Lysergic Acid Diethylamide and Mescaline in Experimental Osychiatry, edited by Louis Cholden (New York: Grune & Stratton, 1956), 8-12.

2. Имало е хора, които са употребявали ДМТ с венозни инжекции за удоволствие. Един от мъжете, с които разговарях в процеса на уточняване на таблицата за степенуване на впечатленията, го вземал по този начин през 60-те години. Според него венозната инжекция действала „само мъничко по-бързо" от пушенето.

3. William J. Turner Jr. and Sidney Merlis. “ Effect of Sonte Indolealkylamines on Man”, Archives of Neurology and Psychiatry 81 (1959): 121 – 129.

Първа глава1. За обзори на историческите данни, отнасящи се до значението на срещащите се в

природата психеделични вещества, вж. Marlene Dobkin de Rios, Hallucinogens: Cross-Cultural Perspectives (Albuquerque, MN: University of New Mexico Press, 1984); Peter Furst, Flesh of the Gods: The Ritual Use of Hallucinogens (New York: Waveland,1990). За повече размисли по тези въпроси вж.

Ronald Siegel, Intoxication: Life in Pursuit of Artificial Paradise ( New York: EP Dutton, 1989); Terence McKenna, Food of the Gods ( New York: Bantam, 14993); Paul Devereux, The Long Trip: A Prehistory of Psychedelia ( New York: Penguin, 1997). Уосън е най-изчерпателен по въпроса за ранните духовни функции на природните психеделични вещества - вж. R. Gordon Wasson, Carl a. P. Buck, and Stella Krammrisch, Persephone’s Quest: Entheogens and the Origins of Religion (New Haven, CT: Yale University Press, 1988). За по-подробен анализ на конкретни растения и тяхната роля в обществата на коренното население вж. Richard E. Schultes and Albert Hofmann, Plants of the Gods (New York: McGraw Hill,1979). За химията на тези растения вж Richard E. Schultes and Albert Hofmann,The Botany and Chemistry of Hallucinogens, 2nd ed. (Sprngfield. IL: Charles C. Thomas, 1980); Jonathan Ott, Pharmacotheon (Kennewick, WA: Natural Products Co., 1993). Удоволствие е да се прочете и разказът на Алберт Хофман как е открил ЛСД – LSD: My Problem Child ( New York: McGraw Hill, 1980).

2. Невротрансмитерите дават възможност за химически връзки между нервните клетки в мозъка. Предаващата клетка отделя невротрансмитер, който се свързва със специални рецепторни участъци на приемащата клетка. Досегът на невротрансмитер с рецептор дава начало на поредица от събития, завършваща с отделянето на невротрансмитер и от приемащата клетка, с което процесът продължава нататък по веригата. Сред другите по-известни невротрансмитери са норепинефринът (норадрена-линът), ацетилхолинът и допаминът

3. За да придобиете представа какво огромно количество данни са натрупани през онези години, вж Abram Hoffer and Humphrey Asmond, The Hallucinogens ( New York: Academic Press, 1967). Удивително е, че и почти четири десетилетия след издаването на книгата тя си остава най-добрият достъпен учебник за тези дроги.

4. Превъзходен обзор на научната основа на психотерапията с помощта на психеделични дроги е Walter N. Pahnke et al., “The Experimental Use of Psychedelic (LSD) Therapy", Journal of the American Medical Association 212 (1970): 1856-1863.

5. Aldous Huxley, Doors of Perception and Heaven and Hell (New York: HarperCollins, 1990).6. Историците често противопоставят безогледния подход към употребата на

психеделичните дроги в стил „всички да взимат", прилаган от Лиъри, и възгледа на Хъксли, че тяхното използване трябва да бъде ограничено в тесен елитарен кръг от водачи и творци. И все пак си остава факт, че без сравнително незаконния подход на Лиъри (вж. Timothy Leary, Flashbacks [New York: JP Tarcher, 1997) и Кен Киси (Paul Perry, On the Bus [St. Paul, MN: Thunder's Mouth Press, 1997) едва ли мнозина от нас биха имали възможност да се запознаят с въздействието на тези дроги.

7. Rick J. Strassman, ,,Adverse Reactions to Psychedelic Drugs. A Review of the Literature", Journal of Nervous and Mental Disease 172 (1984): 577-595.

8. Разгласените наскоро разкрития за ролята на ЦРУ в упояването на нищо неподозиращи граждани и наборни войници с ЛСД и други психеделични дроги само добавиха срам и неловкост към бездруго болезнената смесица от чувства, които темата буди . Martin A. Lee and Bruce Shlain, Acid Dreams: The Complete Social History of LSD, the CIA, the Sixties, and Beyond (New York: Grove Press, 1986); Jay Stevens, Storming Heaven: LSD and the American Dream (New York: Grove Press, 1998) - в книгите е разгледана изчерпателно тази твърде неприятна глава от историята на разузнавателните операции на американските тайни служби вътре в страната.

9. Stanley Schachter and Jerome E. Singer, ,,Cognitive, Social, and Physiological Determinants of Emotional State", Psychological Review 69 (1962): 379-399.

10.Освен че са породили такова изобилие от наименования, психе деличните вещества имат и какви ли не почитатели. Не позна вам други дроги, може би с изключение на марихуаната, заради които да съществуват такова множество организации, посвети ли се да разпространяват знания за тях и да поощряват употре бата им. Има десетки психеделични организации с хиляди члено ве, които си плащат и членски внос. Те издават списания, бюле тини и брошури, поддържат сайтове в Интернет. Организират и спонсорират конференции, публикуват и разпространяват кни ги. Покойният д-р Фридмън от Калифорнийския университет в Лос Анджилис, един от по-ранните изследователи на ЛСД и вдъх новител на моето изследване, измисли термина „култоген". С него отрази фанатизма, с който защитници и противници на тези дроги се опитват да наложат своите простички и едностранчиви описания на въздействията им. Любителите на опиати и кокаин не се организират толкова дейно. Какво

е уникалното свойство на психеделичните вещества, пробуждащо такъв проповеднически плам?

11. Дроги от други химически семейства също могат да въздействат психеделично, но само в много тесен диапазон на дозирането им. Например някои вещества в растения от семейството на беладо- ната предизвикват халюцинации и изменения в мисловните про цеси. Само че въздействието им е в контекста на объркване и делириум с опасни смущения в сърдечните функции и регулира нето на телесната температура. Най-често човек няма ясни спо мени, а от „мъничко прекаляване" може да настъпи сериозно отравяне и смърт. Затова пък няма случаи, в които психеделич ните дроги да са били пряката причина за фатален край. Дроги като кетамина и фенциклидина („ангелския прах") също имат психеделично въздействие. Само че основната им употреба е като общи обезболяващи и в големи дози причиняват безсъзна ние. При „класическите" психеделични дроги като ЛСД или мес- калин няма общо обезболяване.

Освен това кетаминът, фенциклидинът и дрогите на основа на беладоната оказват психоактивното си въздействие чрез различни фармакологични механизми в сравнение с ЛСД, псилобицина и ДМТ. За целите на тази книга съм ограничил определението си за психеделични вещества с онези, които имат подобни структури и фармакологични свойства. Всички и всякакви вещества с психеделични свойства са разгледани в Peter Stafford, Psychedelics Encyclopedia (Berkeley, CA: Ronin Press, 1992).

12. Метиловите групи, състоящи се от един въглероден атом и три водородни атома, сами по себе си са най-простата възможна до бавка към една органична молекула.

13.5-метокси-ДМТ е активната съставка в секрета от отровните жлези на жабата В и Го а!уагш$, обитаваща пустинята Сонора. Дрогата не се добива чрез облизване на тези жаби, както се твърди понякога в масмедиите. Безстрашните й любители си хващат жаба и безболезнено „издояват" отровата върху стъклена плочка. Пускат жабата, изсушават секрета и го пушат с лула. Вж. Wade Davis and Andrew T. Weil, ..Identity of a New World Psychoactive Toad", Ancient Mesoamerican (1988): 51-59.

Втора глава1. Alexander Shulgin and Ann Shulgin, TIHKAL (Berkeley, CA: Transform Press, 1997), 247-

284.2. R. H. F. Manske, "A Synthesis of the Methyl-Tryptamine and Some Derivatives", Canadian

Journal of Research 5 (1931): 592-600.3. O. Goncalves de Lima, "Observa§oes Sobre o Vihno da Jurema Utilazado Pelos Indios

Pancarii de Tacaratu (Pernambuco)", Arquiv. Inst. Pesquias Agron. 4 (1946): 45-80; M. S. Fish, N. M. Johnson, and E. C. Horning,"Piptadenia Alkaloids Indole Basis of P. Peregrina (L.) Benth. and Related Species", Journal of the American Chemical Society 77 (1955): 5892-5895.

4. Stephen Szara, "The Social Chemistry of Discovery: The DMT Story", Social Pharmacology 3 (1989): 237-248.

5. Stephen Szara, "The Comparison of the Psychotic Effects of Tryptamine Derivatives with the Effects of Mescaline and LSD-25 in Self-Experiments", in Psychotropic Drugs, edited by W. Garattini and V. Ghetti. (New York:Elsevier, 1957), 460-467.

6. A. Sai-Halasz, G. Brunecker, and S. Szara, "Dimethyltryptamin: Bin Neues Psychoticum", Psychiat. Neurol., Basel 135 (1958): 285-301.

7. A. Sai-Halasz, "The Effect of Antiserotonin on the Experimental Psychosis Induced by Dimethyltryptamine", Experientia 18 (1962): 137-138.

8. D. E. Rosenberg, Harris Isbell, and E. J. Miner, "Comparison of Placebo, N- Dimethyltryptamine, and 6-Hydroxy-N-Dimethyltryptamine in Man", Psychopharmacology 4 (1963): 39-42.

9. Jonathan Kaplan, Lewis R. Mandel, Richard Stillman, Robert W. Walker, W. J. A. Vandenheuvel, J. Christian Gillin, and Richard Jed Wyatt, "Blood and Urine Levels of N,N-Dimethyltryptamine Following Administrationof Psychoactive Dosages to Human Subjects", Psychopharmacology 38 (1974): 239-245.

10. Timothy Leary, "Programmed Communication During Experiences with DMT", Psychedelic Review 8 (1966): 83-95.

11.Тази несигурност за въздействието на ДМТ помогна дрогата да остане сравнително далеч от общественото внимание, докато Терънс Маккена не започна да я възхвалява публично към сре дата на 80-те години. Маккена повече от всеки друг има роля за изостряне на интереса към ДМТ до сегашното безпрецедентно равнище чрез лекции, книги, интервюта.

12. Чудесен обзор на данните за ендогенния ДМТ има в Steven A. Barker, John A. Monti, and Samuel T. Christian, ,,N,N-Dimethyltryptamine: An Endogenous Hallucinogen", International Review of Neurobiology 22 (1981): 83-110.

13. J. Christian Gillin, Jonathan Kaplan, Richard Stillman, and Richard Jed Wyatt, ,,The Psychedelic Model of Schizophrenia: The Case of N,N- Dimethyltryptamine", American Journal of Psychiatry 133 (1976): 203-208

14. Каквито и да са възраженията срещу теорията, свързваща ДМТ с шизофренията, струва си да отбележим, че през тези 25 години, откакто бе изоставена, не се появиха други обосновани обяснения.

15.Изключително интересно е как променливите ветрове на обществените и политическите пристрастия оформят текущите задачи на научната общност. Сега има поток от финансиране и публикации за „кетаминовия модел" на шизофренията. Както вече споменах, кетаминът е обезболяващо лекарство, което при ниски дози има психеделично въздействие. Също както при „класическите" психеделични дроги има известно припокриване между въздействието на кетамина и симптомите на шизофренията. Вероятно обаче и разликите са не по-малко, отколкото в случая с типичните психеделични вещества.

Има поне две причини за сегашния сравнително безпрепятствен напредък в направлението на кетамина. Вече съществуват много повече таблици за оценка, които могат да сравнят шизофре-ничните състояния със състоянията, предизвикани от дроги. Те дават по-обективна, математическа подкрепа за приликите между шизофренията и кетаминовата интоксикация. Този подход обаче може и да замазва действителните клинични разлики. Именно тези съвсем реални несъвпадения разубедиха предишни изследователи да се опират на удобните сравнения между типичните психеделични вещества и симптомите на шизофренията. Другата (и вероятно най-важна) особеност на кетамина е фактът, че той е „законна" дрога. Наложени са съвсем малко ограничения за използването му в изследвания с хора. Но напоследък се забелязва разрастване на употребата му за удоволствие, съответно се затяга и контролът над него. Освен това загрижеността, че симптоматиката на шизофренията се влошава от въздействието на кетамина, поражда по-силно безпокойство спрямо психеделич-ните изследвания с това вещество подобно на случаите с по-старите психеделични дроги.

16. Не е сложно да се синтезира ДМТ в лаборатория, като се започне „от нулата". Умерено опитен и знаещ химик ще се справи за няколко дни без особени усилия. Трудно е обаче да се сдобиеш с необходимите съставки или прекурсори. Федералните органи за контрол над наркотиците наблюдават строго тези съставки, а за закупуване на вещество, което може да бъде превърнато в психе-делична дрога, е необходимо специално разрешение.

17. Toshishiro Takahashi, Kazuhiro Takahashi, Tatsuo Ido, Kazuhiko Yanai,Ren Iwata, Kiichi Ishiwata, and Shigeo Nozoe, ,,HC-Labelling of Indolealkylamine Alkaloids and the

Comparative Study of Their Tissue Distribution", International Journal of Applied Radiation and Isotopes 36 (1985): 965-969; Kazuhiko Yanai, Tatsuo Ido, Kiichi Ishiwata, Jun Hatazawa, Toshishiro Takahashi, Ren Iwata, and Taiju Matsuzawa, ,,In Vivo Kinetics and Displacement Study of Carbon-1}-Labeled Hallucino-gen, N,N-[uC]Dimethyltryptamine", European Journal of Nuclear Medicine 12 (1986): 141-146.

18. С невероятно постижение на „преднаучната химия" коренното население на Южна Америка се е научило да съчетава растения, съдържащи ДМТ, с други растения, съдържащи анти-МАО вещества, или инхибитори на МАО. Погълнат заедно с тези инхи-битори, ДМТ не се разгражда достатъчно дълго от ензимите, за да навлезе в кръвообращението и да окаже психичното си въздействие, преди равнищата на МАО да се възстановят и да го премахнат. Това е тайната на орално активния ДМТ в чая аяхуаска. По-бавното усвояване през стомаха и червата води до въздействие на ДМТ в чая, траещо 4-5 часа, а не броени минути, както при инжектирания ДМТ.

Трета глава1. Willis W. Harman, Robert H. McKim, Robert E. Mogar, James Fadiman,

and Myron J. Stolaroff, ,,Psychedelic Agents in Creative Problem-Solving:

A Pilot Study", Psychological Reports 19 (1966): 211-227. 2. Повече от 20 години по-късно - през 1995 г., се запознах с Дороти Фейдимън в

Манаус насред Бразилска Амазония. Когато се върна в Калифорния, тя ми изпрати своя видеофилм от 70-те години за светлината - „Блясък". Кръгът най-сетне бе затворен.

3. Чакрата Корона, или Хилядолистен лотос, не съвпада с „третото око", което е разположено по средата на челото малко над очите и анатомично повече съответства на хипофизата.

4. Изследвания в науките за мозъка направиха по-ясна връзката между гръбначномозъчната течност и съзнанието. В клетките по повърхността на вентрикулите има голямо количество особени рецептори за серотонин. Тъкмо тези клетки произвеждат гръбначномозъчната течност. А ЛСД се свързва с рецепторите им изклю чително активно. Може би психеделичните дроги наистина имат такава сила да причиняват изменени състояния на съзнанието, защото контролират отделянето на тази присъща за мозъка теч ност. Декарт и последователите му сигурно биха се смели от сърце на тези „съвременни" Открития!

5. Rene Descartes, ,,The Inter-Relation of Soul and Body", in The Way of Philosophy, edited by P. Wheelright (New York: Odyssey, 1954), 357.

6. Не знаем дали отворът в черепа - фонтанелата, разположен точ но над епифизата на бебето, пропуска достатъчно светлина, за да има тя въздействие върху жлезата.

7. Aaron B. Lerner, James D. Case, Yoshiyata Takahashi, Teh H. Lee, and Wataru Mori, ,,Isolation of Melatonin, the Pineal Gland Factor That Lightens Melanocytes", Journal of the American Chemical Society 30(1958): 2587.

8. F. Karsch, E. Bittman, D. Foster, R. Goodman, S. Legan, and J. Robinson, ,,Neuroendocrine Basis of Seasonal Reproduction", Recent Progress in Hormone Research 40 (1984): 185-232.

9. Епифизата се пълни с калций в процеса на остаряване. Калци- фицираната жлеза е великолепен маркер за средната линия на черепа при рентгенови снимки и компютърна томография. Но съвсем малки количества от калция се трупат в клетките, произ веждащи мелатонин. Спадането на количеството мелатонин в организма не се дължи на калцификацията на епифизата.

10. Rick J. Strassman, Clifford R. Quails, E. Jonathan Lisansky, and Glenn T. Peake, ,,Elevated Rectal Temperature Produced by All-Night Bright Light Is Reversed by Melatonin Infusion in Men", Journal of Applied Physiology 71 (1991): 2178-2182

11. Ранното утро е и най-вероятният период за сънуване и някои из следвания подсказват, че големи дози мелатонин стимулират сънуването. Ние нямахме възможност да проверим това в наши те изследвания, защото участниците трябваше да стоят будни с отворени очи, за да потиска светлината образуването на мелато нин в организмите им. Ако той наистина стимулира сънуването, бихме очаквали не толкова ярки сънища при доброволците, у които образуването му бе потиснато. Интересно е обаче, че ле карствата, възпиращи образуването на мелатонин през нощта, по-скоро стимулират, а не потискат сънищата.

Четвърта глава1. Макар че ДМТ вероятно е причина и за духовни, и за психопа-тични преживявания,

важно е те да бъдат различавани. Наистина има известно припокриване между духовните преживявания и психозите - например вълнуващото чувство за наближаващо откровение, по-ярките зрителни и слухови възприятия и промяната в субективното чувство за време.

Но обикновено мистичните преживявания са резултат от зряло и съзнателно усилие за постигането им. Практикуващият се стреми към тях в интелектуален и морален контекст, който ги подкрепя и поощрява, а и преживяването им е приемливо и одобрено от обществото.

От друга страна, симптомите на шизофренията най-често са неочаквани, нежелани и се проявяват у хора, които вече имат поведенчески и емоционални проблеми. Обществото се отнася с нетърпимост към изразяването им.

Както и при нашите доброволци, основата и средата влияят не по-малко от самата дрога върху преживяванията с ДМТ. Как човек ще се приспособи към присъствието в своя живот на естествено образувал се ДМТ, зависи от още по-широко съчетание на основа и среда: кой е човекът, какво е преживял и очаква, как понася и тълкува въздействието на ДМТ и каква е средата, в която го преживява.

2. Rick J. Strassman, Otto Appenzeller, Alfred J. Lewy, Clifford R. Quails, and Glenn T. Peake, ,,Increase in Plasma Melatonin, beta-Endorphin, and Cortisol After a 28.5 Mile Mountain Race: Relationship to Performanceand Lack of Effect of Naltrexone", Journal of Clinical Endocrinology and Metabolism 69 (1989): 540-545.

„Друсането" при бегачите не е само еуфория, дължаща се на повече ендорфини. Има и промени в сетивните възприятия: треп-кане и просветляване на зрителното поле, усещане за олекване на тялото, стигащо почти до реене над земята, представа за рязко забавено протичане на времето. За всички тези явления разказват и доброволци след малка доза ДМТ. Може би бегачите и доброволците описват едно и също биологично явление: повишени, но не напълно психеделични равнища на ДМТ в мозъка. При бегачите засиленото отделяне на адреналин и норадреналин би могло да стимулира синтеза на ДМТ в епифизата и да причини естествено преживяванията, присъщи на малки дози от дрогата. За съжаление нямахме възможност да измерваме на място концентрациите на ДМТ в кръвта им, за да проверим тази хипотеза.

3. Robin M. Murray, Michael C. H. Oon, Richard Rodnight, James L. T. Birley, and Alan Smith, ,,Increased Excretion of Dimethyltryptamine and Certain Features of Psychosis. A Possible Association", Archives of GeneralPsychiatry 36 (1979): 644-649.

4. L. Bigelow, ,,Effects of Aqueous Pineal Extract on Chronic Schizophrenia". Biological Psychiatry 8 (1974): 5-15.

5. Richard Jed Wyatt, J. Christian Gillin, Jonathan Kaplan, Richard Stillman, Lewis R. Mandel, H. S. Ahn, R. W. Walker, and W. J. A. Vandenheuvel, „ N,N-Dimethyltryptamine - A Possible Relation to Schizophrenia?",Advances in Biochemical Psychopharmacology 11 (1974): 299-313.

6. Jace Callaway, ,,A Proposed mechanism for the visions of dream sleep", Medical Hypotheses 26 (1988): 119-124.

7. Магнитните полета също могат да въздействат на съзнанието, както при изменените състояния, които човек забелязва на оп ределени места, често наричани „силови точки". При изследва ния, проведени неотдавна, са описани магнитни полета, които повлияват функциите на епифизата и по-конкретно - потискат образуването на мелатонин. Това би могло да насочи енергията и съставките към образуване на ДМТ.

С предполагаемата връзка между ДМТ и отвличанията от пришълци се занимавам в друга глава. Но тук е подходящо да отбележа, че тези преживявания понякога се случват близо до проводници с високо напрежение и сила на тока, около които има и силни магнитни полета. Освен това срещите с пришълци често се случват на определени места, което подсказва въздействие на магнитни полета.

И други изследователи се занимават сериозно с хипотезата за влиянието на силни магнитни и електромагнитни полета при преживени „срещи и отвличания от пришълци". Събраните досега данни до голяма степен потвърждават хипотезата. Б. пр.

8. Jane Butterfield English, Different Doorway: Adventures of a Caesarean Born (Mt. Shasta, CA: Earth Heart, 1985).

Гроф е разработил „психеделична" терапия без дроги, в която се прилага продължителна хипервентилация на организма. От 30 до 60 минути контролирано усилено дишане причинява силно изменено състояние на съзнанието, което мнозина сравняват с преживяванията от голяма доза психеделични вещества. Този похват води до няколко сериозни промени в обмяната на веществата: кръвта става по-алкална, съдържанието на калций намалява, кръвно-мозъчната бариера губи от своята ефективност, рязко се повишават концентрациите на стресови хормони. Всичко това може би се съчетава, за да задейства рядко използвани механизми за синтез на ДМТ в епифизата. Вж. Stanislav Grof, The Holotropic Mind (New York: HarperSanFrancisco, 1993).

Пета глава1. Daniel X. Freedman, ,,On the Use and Abuse of LSD", Archives of Genera] Psychiatry 18

(1968): 330-347.2. Не правехме тези проби за наркотици, за да отсяваме доброволците. Всъщност за

нас беше интересно да проверим ще има ли разл№ ка в психеделичните преживявания при хората, които употреби ват наркотици за удоволствие. Преди първото изследване имаш съвсем

малко положителни проби, а данните при тези участници не се различаваха съществено в сравнение с останалите. Затова в по-нататъшните изследвания се отказахме от тези скъпи анализи. З. Молехме доброволците да познаят каква доза са получили във всеки сеанс с двойно обективиране. Лесно отгатваха коя е голямата доза. Много любопитно обаче се оказа трудното различаване на двете междинни дози - 0,1 и 0,2 мг/кг. Още по-изненадващо беше, че мнозина доброволци бъркаха малката доза с плацебото - соления разтвор. Таблицата за оценка на впечатленията се оказа по-обективен метод от субективните им догадки. Въпросникът ясно показваше, че доза от 0,2 мг/кг има по-силно психологическо въздействие от 0,1 мг/кг.

Шеста глава1. Rick J. Strassman, ,,Human Hallucinogenic Drug Research in the United States: A Present-Day Case

History and Review of the Process", Journal of Psychoactive Drugs 23 (1991): 29-38 2. Необходимо е ДМТ да бъде във формата на сол, за да се разтваря във вода, както е и с

кокаина - чистото вещество е неразтворимо във вода за разлика от различните си соли.

Осма глава1. Gillin et al. (1976), and B. Kovacic and Edward F. Domino, ,,Tolerance and Limited Cross-

Tolerance to the Effects of N,N-Dimethyltryptamine (DMT) and Lysergic Acid Diethylamide-25 (LSD) on Food-Rewarded Bar Pressing in the Rat", Journal of Pharmacology and Experimental Therapeutics 197 (1976): 495-502.

2. Rick J. Strassman, Clifford R. Quails, and Laura M. Berg, ,,Differential Tolerance to Biological and Subjective Effects of four Closely Spaced Doses of N,N-Dimethyltryptamine in Humans", Biological Psychiatry 39 (1996): 784-795.

Девета глава1. Резултатите от изследването на прага на чувствителността бяха публикувани през 1994

г. в списанието на д-р Фрийдмън - „Архиви на общата психиатрия". Фрийдмън придирчиво ни караше да поправяме и пренаписваме текстовете. За съжаление почина една година преди появата на статиите и не видя как бе оповестено сбъдването на отдавнашната му мечта - възобновяването на изследванията с психеделични дроги при хора. Вж. Rick J. Strassman and Clifford R. Quails, ,,Dose-Response Study of N,N-Dimethyltryptamine in Humans. I: Neuroendocrine, Autonomic, and Cardiovascular Effects", Archives of General Psychiatry 51 (1994): 85-97; Rick J. Strassman, Clifford R. Quails, Eberhard H. Uhlenhuth, and Robert Kellner, ,,Dose-Response Study of N,N-Dimethyltryptamine in Humans. II: Subjective Effects and Preliminary Results of a New Rating Scale", Archives of General Psychiatry 51 (1994): 98-108

Десета глава1. Трябва да се прави разлика между тази класификация и данните, които получихме с

таблицата за оценка на халюциногенното въздействие. По-нататък описвам разработването и приложението й, но си струва тук да спомена какво измерва. Неин обект е съзнанието, а не отделният доброволец. Таблицата дава цифров диапазон за оценка на различните страни от острата интоксикация с ДМТ въз основа на теоретичен модел за работата на съзнанието. Според тази система няколко функции - сред тях възприятията, чувствата, усетът за тялото, мисленето и навиците се сливат в това, което ние смятаме за текущото си психично състояние.

А типовете въздействия в тази глава се отнасят до преживяванията на хората, не до техните съзнания. Различните страни на силното въздействие не определят смисъла и съдържанието на преживяването. Само в контекста на уникалните за индивида тяло, дух и съзнание намираме истинския смисъл на сеансите.

Единадесета глава

1. Тази идея се споделя от мнозина, които употребяват психеделични дроги като помощно средство в личното си израстване — пречистващите и освобождаващите свойства на катарзиса. Могъщото, разтърсващо емоционално преживяване може да се окаже по-полезно от дългия словесен анализ на същия конфликт. В клиничната практика обаче са необходими и двата метода за справяне с пречките пред емоционалното развитие. Катарзисът без разбиране може и

да не се окаже полезен в дългосрочен план. Но прозрението без досег с емоциите обикновено не води до никакъв напредък.

Дванадесета глава1. Каньонът Чако е място с необикновени развалини на три часа път с кола северозападно

от Албъкърки. Индианците анасази, вероятни предшественици на сегашните племена пуебло, са го обитавали столетия наред. Въпросите откъде са дошли анасази и къде са отишли, когато изоставили каменния си град но средата на XIII век, остават две от най-големите археологически загадки в света. Те са имали извънредно точни и подробни знания по ас-трономия и са поддържали живота си с методи в напояването и земеделието, които смайват при минималните валежи в този район. Каньонът Чако омагьосва всеки посетител, мнозина отиват там, обзети от почти мистичен плам.

2. Древните нордически племена са прилагали руните и за пред сказания, както се използва „И Цзин" или картите таро. Едно хилядолетие преди новата ера за целта са използвани каменни плочки с издълбани на тях символи. В съвременните руни има 25 символа.

3. Ке§и1аг в испанския език означава нормално, всекидневно. Пра вилното произношение е с ударение на последната сричка.

4. В класическата древногръцка философия и в неоплатонизма Ло- госът е космическият разум, който внася в света ред, цел и ос- мисленост.

5. Вж. например „Учението на дои Хуан" от Карлос Кастанеда.

Тринадесета глава1. Z. Boszormenyi and Stephen I. Szara, „ Dimethyltryptamine Experiments with Psychotics",

Journal of Mental Science 104 (1958): 445-453.2. Turner and Merlis (1959).3. Гъмби е герой от детско телевизионно шоу в САЩ през 50-те и 60-те години. Направен

е от подобно на глина вещество, излято върху телена мрежа. Така може да бъде огъван във всевъзможни пози и форми, което е било любимо занимание на децата със соб ствените им фигурки на Гъмби.

Четиринадесета глава1. John E. Mack, Abduction (New York: Ballantine, 1994) and Passport to the Cosmos (New York:

Crown, 1999).

Петнадесета глава1. Raymond A. Moody, Life After Life (New York: Bantam Books, 1988); and Kenneth Ring,

Life at Death: A Scientific Investigation of the NearDeath Experience (New York: Coward, McCann, and Geoghegan, 1980).

2. W. Y. Evans-Wentz, Tibetan Book of the Dead (New York: Oxford University Press, 1974).3. Rinpoche Sogyal, The Tibetan Book of Living and Dying (New York: HarperSanFrancisco,

1992).4. Dannion Brinkley, Saved by the Light (New York: Harper, 1995); and Betty J. Eade,

Embraced by the Light (New York: Bantam, 1994).5. Mircea Eliade, Shamanism: Archaic Techniques of Ecstasy (Princeton, NJ: Princeton

University Press, 1972); and Michael Harner, The Way of the Shaman (New York: HarperSanFrancisco, 1990).

Шестнадесета глава1. . Robert Masters and Jean Houston, The Varieties of Psychedelic Experience (Rochester, VT: Park

Street Press, 2000); William James, The Varieties of Religious Experience (New York: Macmillan, 1997); and Robert Forte, ed., Entheogens and the Future of Religion (San Francisco: Council on Spiritual Practices, 1997).

Седемнадесета глава1. Може би именно липсата на тези съображения се крие в скорошните съобщения за

отрицателни реакции към кетамин при изследвания с хора. Знаели ли са учените какво

всъщност правят? Самите те употребявали ли са кетамин? Колко внимателни са били в определянето на средата, в която участниците са получавали веществото? Какви са били реакциите и отношението им към състоянието, предизвикано от дрогата?

2. 2. F. Kajtor and Stephen Sz6ra, ,,Electroencephalographic Changes Induced by Dimethyltryptamine in Normal Adults", Confinia Neurologica 19 (1959): 52-61.

3. Sai-Halasz et al. (1958).3. Наскоро Доблин най-сетне спомена за извънредно стресова ре акция към

псилоцибин в прословутото „изследване на Разпети петък". Експериментаторите са описали мистични преживява ния, предизвикани от веществото у студенти от Богословския факултет в Харвардския университет. Чак сега обаче научаваме за замаяния младеж, когото хора от изследователския екип гонили из цялото университетско градче и се наложило да го притиснат към една врата, за да му инжектират транквилизатор. Вж. Rick Doblin, ,,The Good Friday Experiment: A Twenty-Five Year Follow-Up and Methodological Critique", Journal of Transpersonal Psychology 23 (1991): 1-28

5. Вж. бел. 1 към глава 11.

Деветнадесета глава1. Швейцарските и германските изследователски групи обикновено прилагат псилоцибин

в дози от 0,2 мг/кг. Това е по-малко от половината доза, която според нашите данни предизвиква неоспоримо психеделични състояния - 0,45 мг/кг. В публикациите си тези групи посочват данни за „психеделично въздействие на пси-лоцибина", но според мен не наблюдават типичния синдром. Ние продължихме да увеличаваме дозата до 1,1 мг/кг, когато двамата доброволци прецениха, че е „прекалена". Единият за кратко загуби представа къде се намира, другият преживя „смазващ психически натиск". Имахме намерение да използваме като мак-симално допустима доза псилоцибин 0,9 мг/кг — четири пъти над „психеделичната доза" на европейците, но други обстоятелства ме подтикнаха да напусна университета.

Двадесета глава1. Rick J. Strassman and Marc Galanter, ,,The Abhidharma: A Cross-Cultural Application of

Meditation", International Journal of Social Psychiatry 26 (1980): 283-290. 2. Такъв метод се прилага и от опитния психоаналитик - той дава подкрепата си

предимно чрез мълчаливо седене зад и встрани от кушетката, на която е пациентът. Това ненатрапчиво изслушва не до голяма степен отразява случващото се в зен-медитацията.

3. Например вече има испански, италиански, руски, португалски, германски и холандски варианти на ТХВ. Различни изследова телски групи по света я прилагат за проучване на въздействието на кетамин, аяхуаска, амфетамини, псилоцибин и МДМА. Една германска група дори е измервала с нея някои особености на ес тествено възникващи психози.

4. Както в повечето монашески религиозни традиции, Маргарет прие ново име след влизането в ордена. Но тъй като имената в него са японски, а аз не знам този език, не бих искал да измислям име, което може да се окаже нелепо или оскърбително. Затова използвам английски псевдоними.

5 . Rick J. Strassman. ,,DMT and the Dharma", Tricycle, The Buddhist Review6 (1996): 81-88

Двадесет и първа глава1. В ранните етапи на изследването нямаше почти никакво общуване между доброволците.

Дори когато се срещаха в дома ми или в групата за взаимна подкрепа, която създадоха към края на изследването, обикновено се притесняваха да обсъждат странните си срещи със същества. А и когато започнахме да чуваме тези необичайни разкази, книгите и лекциите на Маккена не бяха особено известни. Често питах доброволците запознати ли са с популярните истории за предизвикани от ДМТ срещи с елфи или подобни на насекоми пришълци. Почти никой не бе чувал за тях. Затова не вярвам, че тези разкази бяха проява на масова истерия или стремеж да ми угодят, защото тогава бих очаквал същинска „епидемия" от мистични и предсмъртни преживявания. 2. Преди конструкторите на телевизионна техника да създадат „картина в картината", бих разширил аналогията, като кажа, че тези равнища на действителността се изключват взаимно. Преди не можехме да гледаме два канала едновременно, но сега можем. Всъщност обаче „картината в картината" ми помага в сравнени-

ето, ако си припомним колко често доброволците отваряха очи и виждаха как различните равнища на действителността се наслагват едно върху друго и се смесват. Неведнъж те потъваха напълно в новия свят, открит за тях от ДМТ, като помнеха, че телата им са в стая 531. Успяваха да присъстват в няколко свята едновременно - наистина митично по мащабите си постижение!

3. David Deutsch, The Fabric of Reality (New York: Penguin, 1997).4. Дейвид Дойч, лично писмо до автора, януари 2000 г.5. Дейвид Дойч, лично писмо до автора, юни 1999 г.6. Nigel Smith and Neil Spooner, ,,The Search for Dark Matter", Physics World 13 (2000): 4.7 . Разбира се, основен е въпросът защо тези същества или пришълци желаят да установят

контакт с нас. Мнозина от „отвлечените", с които Мак е разговарял, описват проекти за създаване на хибриди между хора и пришълци за повторно заселване на нашата умираща планета. Някои от нашите доброволци също разказваха за „възпроизводствени" мотиви, след като попадаха в стаи с играчки, люлки и други предмети от ранното им детство. Освен това предаването на информация, „настройването" и „препрограмирането" на съзнанието е успоредна насока - напреднала раса се стреми да сподели с нас част от знанията си. Това също често е свързано с унищожаването на околната среда. Отново срещаме подобни истории при нашите доброволци.

Неколцина от участниците в изследването споменаха и нематериалната същност на съществата, особено липсващите чувства на любов и привързаност като особено важни за техния интерес към нас. Чрез взаимодействието с нас те някак успяват да научат отново онова, което са забравили или загубили отдавна. Подобни описания граничат с „обладаване от духове" и звучат малко тревожно. Но има и не толкова мрачни моменти - спомнете си игривостта на някои от фигурите, които доброволците описаха. Напомняли им за духчета и елфи от нашето фолклорно минало.

8. . Karl R. L. Jansen, ,,The Ketamine Model of the Near-Death Experience: A Central Role for the N-Methyl-D-Asparate Receptor", Journal of Near-Death Studies 16 (1997): 5—26. Търсих, но не намерих никакви данни дали и ДМТ има свойството да защитава мозъка.)

Двадесет и втора глава1. Има примери за религиозни и научни модели, които съжителстват в по-добри

отношения - изследванията в някои съвременни психеделични църкви в Северна и Южна Америка. Но това е въпрос на удобство, а не на взаимно проникване. Научните резултати няма да променят ученията и ритуалите на тези църкви, нито пък прозренията на религиозните преживявания ще променят методите на научните изследвания.

2. Терънс Маккена е запознал стотици хора с въздействието на ДМТ. Преди няколко години му гостувах в неговата ботаническа гра дина на Хаваите и поговорихме за опита му. По негова оценка при 5 процента от хората, на които е давал ДМТ, не е имало поч ти никакво въздействие. Точно това наблюдавахме и ние в из следването - трима доброволци от шестдесет.

3. Ф. Фоленвайдер, лично писмо до автора, юни 1993 г.; Л. Хермле, лично писмо до автора, юни 1993 г.

4. Ka-Tzetnik 135633, Shivitti: A Vision (Nevada City, CA: Gateways, 1998).5. Bernard J. Albaugh and Philip O. Anderson, ,,Peyote in the Treatment of Alcoholism Among

American Indians", American Journal of Psychiatry 131 (1974): 1247-1251; Charles S. Grob et al., ,,Human Psychopharmacology of Hoasca, a Plant Hallucinogen Used in Ritual Context in Brazil", Journal of Nervous and Mental Disease 184 (1996): 86-94.