Д-Р МАДЖДИ АЛ-ХИЛЯЛИ

НЕКА ЗАПОЧНЕМ

СЪС СЕБЕ СИ

София 2006

превод от арабски Айхан

Селиман Сюлейман ISBN

954 - 91796 -1-3

"Акса" ЕООД

ПРЕДИСЛОВИЕ

Скъпи читатели, уверявам ви, че направихте най-добрият избор на

книга, която да прочетете. Това е една уникална за нашата страна и

общество книга. В нея ще намерите един задълбочен анализ, показващ

философията на Исляма по въпроса какво значи да промениш себе си и как

да го направиш, което пък е началното стъпало по пътя на Аллах. Тя ясно и

категорично обяснява, че Исляма ни тласка към наука и развитие, към

постоянна положителна промяна на личността във всичките й страни, като

единствено и само с подобна личност ние бихме заели мястото, което се

полага на истинските вярващи и отдадени на Аллах раби, а именно

степента да бъдем учители на човешкия род и негови съдници в отвъдното.

Всевишният Аллах с Неговата абсюлютна мъдрост и справедливост

създаде своето най-висше създание – човека в най-прекрасен облик и

пожела това създание никога да не опорочава и очернява този облик и

поради това го дари с качества и способности, които да спомогнат да

разкрасява и озарява още повече този облик, затова създаде човека с разум

и му вдъхнови, че този разум трябва да се храни с избрана храна, за да

разкрасява облика си. Дари човека с душа, и му вдъхнови, че тази душа

трябва да се храни с отбрана храна, за да разкраси още повече облика си.

Също така дари човека с тяло и му вдъхнови, че това тяло има нужда от

избрана храна, за да разкраси още повече облика си. Човека единствен и

неповторим от създанията на Аллах бе дарен с независим избор и воля

след избора, и разум за реализиране на волята, а разбира се изборът

започва от чувствата, какво човек чувства, че ще му донесе щастие и ще го

увековечи, както казва Пророка салляллаху алейхи уе селлем: „Не е

повярвал никой докато страстите му не последват онова, с което дойдох!“

Скъпи читатели, искрено се надявам, че ще намерите богатство в

тази книга, че тя ще отвори за вас нови прозорци към познанието и ще ви

тласне да търсите нови такива.

Селви Шакиров – Районен Мюфтия на гр. Смолян

ПРЕДГОВОР

Хвала на Аллах! Само Него възхваляваме, само Него молим за

напътствие, само Него молим за прошка и само при Аллах търсим закрила

от злото на нашите души и от злините на нашите дела! Когото Аллах

напъти, той никога не ще се заблуди, и когото Аллах заблуди, той никога

не ще намери кой да го напъти.

Свидетелствам, че няма друг бог освен Аллах, Единствен е Той и

няма съдружник! Свидетелствам, че Мухаммед салляллаху алейхи уе селлем

е Негов раб и Негов Пратеник!

От известно време, мнозина от нас усещат силна горчивина, която

почти неотлъчно ги съпътства, заради онова, което виждат и чуват – за

бедите, които сполетяват мюсюлманите навсякъде по света. Положението

на общността се влошава ежедневно – нито за ден не спира потокът от

кръвта на мюсюлманите, писъкът на сираците, плачът на вдовиците и

стенанията на изтезаваните.

Затова се питаме: Има ли край на всичко това? Има ли край тази нощ?

Ще дочакаме ли утрото?

Умоляваме Аллах многократно – в нашите молитви, в нашите

суджуди, в нашите нощи и в нашите дни – Той, Пречистият и Всевишният,

да облекчи положението, в което се намираме. Но то не се променя и ние

продължаваме да преглъщаме глътки от чашата на принизеността и

унижението. И се питаме: „Кога ще дойде подкрепата на Аллах!“, след

като обещаното от Аллах никога не се нарушава, а Аллах е обещал на

Своите раби, че те ще укрепнат на земята. Всевишният казва: „Написахме

Ние в псалмите подир Напомнянето, че Моите праведни раби ще

наследят земята“ 1.

Но, ние достойни ли сме да получим подкрепата на Аллах? И дали

нашето положение съответства на положението на рабите на Аллах, на

които Той е обещал, че ще укрепнат на земята?!

Вгледах се в себе си, търсейки отговора и открих, че ние стоим

много далече от онова, което Аллах иска от нас – тези, които заслужават

Неговата подкрепа. Пред очите ми се разкри широка пропаст между

повелите на Исляма и значенията му, за които четем и слушаме, и

1 21:105

положението, в което се намираме в действителност. И онова, което

причини мъката и болката ми е, че тази пропаст се увеличава с всеки

изминал ден.

Тогава, какъв е пътят за постигане подкрепата на Всевишния и

укрепването ни на земята? Питах се, търсих и открих, че началото на тази

подкрепа започва с точното определяне на нашите недостатъци и болести,

и на базата на това следва самото лечение.

Всевишния Аллах е поставил условия за подкрепа на Своите раби и

който ги изпълни, той заслужава да получи тази подкрепа. Тези условия са

били изпълнени от предишните поколения и затова Аллах ги е укрепил на

земята. И ако желаем да бъдем като тях, нека започнем с онова, с което и

те са започнали.

Написах този труд в името на Аллах – Той е Този, който напътства

към правия път!

ПЪРВИ РАЗДЕЛ

УСЛОВИЯ ЗА ПОДКРЕПАТА

Който се запознае със знаменията (айетите) на Корана открива, че

Всевишния Аллах е поставил едно много важно условие за подкрепата Си,

това условие е нашата подкрепа за Аллах. Всевишния Аллах казва: „О,

вярващи, ако подкрепите [делото на] Аллах, и Той ще ви подкрепи, и

ще утвърди стъпките ви“ 2. И казва: „...Аллах ще подкрепи онези,

които Го подкрепят...“ 3. Но, за каква подкрепа говори Всевишния Аллах,

като казва: „...Аллах не променя хората, докато те не променят себе

си...“ 4. И казва: „Това е, защото Аллах не променя благодатта, с която

е облагодетелствал хората, докато не променят себе си...“ 5

.

Следователно, Всевишния Аллах изисква от нас да Го подкрепим срещу

самите нас, за да заслужим Неговата подкрепа срещу враговете ни и да ни

укрепи на земята. Рабът, както казва Шейху-л-ислям Абд Ал-Кадир Ал-

Кейляни, е между Аллах и душата си – ако подкрепи душата си, става раб

на своите желания, а ако подкрепи Аллах, става Негов раб.

Характерът на битката

Битката между раба и неговата душа е най-голямата и сурова битка,

чийто изход определя съдбата на човека в земния живот и в отвъдния.

Има хора, които предават „управлението“ на своето сърце „в

ръцете“ на своята душа, като по този начин започват да я следват,

независимо къде ги води тя. Други – понякога надвиват своята душа, друг

път й се доверяват – и по този начин или печелят, или губят. Друга група

хора водят война със своята душа, докато не я подчинят на себе си – в

резултат на това, тя започва да ги следва. Именно тази група хора са

истинските раби на Аллах.

За да разберем характера на тази битка, първо трябва да разберем

какво представляват: сърцето (калб), душата (нефс) и страстта (хауа).

Сърцето

С думата "сърце" (калб), ислямските теолози обозначават сбора от

чувствата, усещанията и интуициите в човека, които се пораждат от обич,

2 47:7

3 22:40

4 13:11

5 8:53

омраза, радост, мъка, успокоение, спокойствие, тревога, смирение,

опасение, надежда, безпокойство, желание, страх, милосърдие, съчувствие,

жалост, огорчение, съжаление и други. Всевишния казва: „...О, да, при

споменаването на Аллах сърцата се успокояват.“ 6. И казва: „И щом им

бива споменаван единствено Аллах, сърцата на онези, които не вярват

в отвъдния живот, се отвращават…“ 7. Казва също: „...И вложихме в

сърцата на онези, които го последваха, състрадание и милосърдие.“ 8.

И посочва: „...За да огорчи Аллах сърцата им...“ 9

. И споменава

Всевишния: „...и ще премахне гнева от сърцата им. Аллах приема

покаянието на когото пожелае...“ 10

. И казва: „Които, щом бъде

споменат Аллах, сърцата им тръпнат...“ 11

. Всевишния казва: „...И

хвърли в сърцата им ужас...“ 12

Следователно, сърцето е битието на тялото. То е царят, на когото

всичко останало се подчинява. Умът (ал-акл), душата и останалите органи

са неговите войни, изпълняват неговите нареждания и се въздържат от

неговите забрани. То взема решенията, а те трябва да ги изпълняват. Ако

то избере пътя на благочестието цялото тяло става благочестиво, а ако

избере пътя на безчестието, цялото тяло става нечестиво.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем13

казва: „...Във всяко тяло има

едно парче месо, което, ако е здраво, цялото тяло е здраво, а ако е болно, цялото тяло е болно. О, да, това е сърцето“

14.

Сърцето е мястото, където се установява вярата. Всевишния казва:

„Бедуините рекоха: „Ние повярвахме..“ Кажи: „Не сте повярвали, ала

кажете: „Отдадохме се на Аллах!“, защото вярата не е влязла още в

сърцата ви...“ 15

. И казва: „О, Пратенико, да не те наскърбяват

надпреварващите се в неверието сред онези, чиито усти изричаха: „Повярвахме!“, ала не вярваха сърцата им...“

16.

Сърцето е натоварено от Аллах да подчини своите подвластни

чувства и осезания на Него. То трябва да посвети цялата си обич на Аллах

и да не обича никого другиго заради самия него, защото истинският любим

заради самия него е само Всевишния Аллах, а всяка друга личност, която е

6 13: 28

7 39: 45

8 57: 27

9 3: 156

10 9: 15

11 22: 35

12 33: 26

13 „Аллах да го благослови и с мир да го дари!“.

14 Общоприет хадис, разказан от Ан-Нуман ибн Бешир.

15 49: 14

16 5: 41

обичана, е заради Всевишния Аллах. По същия начин то не трябва да

мрази никого, освен ако и Аллах го мрази, и да се радва само на благодатта

на Аллах. Всевишния казва: „Кажи: "С благодатта на Аллах и с

Неговото милосърдие, с това нека ликуват! То е по-добро от това, което трупат.“

17

Сърцето трябва да изпитва страдание само от своите пропуски към

Аллах; да се надява само на Аллах; да моли за опрощение само Аллах; да

се бои само от Него; да се уповава само на Него; да се обръща за присъда

само към Него; да влиза в пререкания само заради Него; така и във всички

останали чувства. Ето защо, най-всеотдаен раб е този, чувствата на когото

изцяло са подчинени на Аллах.

Сърцето притежава проницателност, чрез която рабът, ако постоянно

я е калявал, ще намери своя път към Аллах. Но, ако я е оставил без никаква

грижа, тя ще се заличи чрез прегрешенията. Ето защо сърцата ослепяват,

както казва Всевишния: „...He очите са слепи, а сърцата в гърдите са

слепи.“ 18

.

Следователно, ослепяването на сърцата се дължи на натрупаните и

продължаващи прегрешения, които техният притежател не се е опитал да

премахне чрез искрено покаяние. Така мътилката, породена от

прегрешенията, се отлага върху огледалото на сърцето и неговата

прозорливост, докато тази прозорливост не се погуби и докато сърцето не

се покрие с ръжда. Както казва Всевишния: „Ала не! Сърцата им с

ръжда покрива онова, което са придобили.“ 19

Душата

Аллах е създал душа (нефс) за всеки от Своите раби, която повелява

злото, за да изпита доколко е искрено рабството му към Него. И е сторил

най-силните й качества да са невежеството (ал-джехл), угнетяването (аз-

зулм) и скъперничеството (аш-шух). Затова тя клони към лошото и бяга от

доброто, и не обича трудността. Поради това, тя ненавижда каквото и да е

натоварване. Обича да получава дял от всяка дейност, извършвана от раба.

Най-привлекателното нещо за душата е нейното усещане за върховенство

и превъзходство над всичко около нея, за покоряването на сърцето и

мобилизиранетo на неговите чувства за обслужване на нейния дял. А

сатаната стои зад нея, и възползвайки се от нейната глупост и

скъперничество, й разкрасява делата, чрез които тя получава своите

видими и невидими дялове. Затова душата притиска сърцето, за да може то

17

10: 58 – „Благодатта на Аллах“ – Ислямът; „Неговото милосърдие“ – Коранът. 18

22: 46 19

83: 14

да нареди на останалите органи да изпълнят онова, което тя иска и желае.

И тъй като самата душа е обичана и онова, към което призовава също е

обичано, отдалеченото от Аллах сърце й се подчинява, от което рабът

започва да не обича друго, освен себе си; да не спори, освен зa да я защити;

да мрази онези, които я мразят. Той започва да се радва само на онова, на

което душата му се радва; да изпитва мъка само за онова, за което тя

изпитва мъка; да се надява само на онова, на което тя се надява; да се бои

само от онова, от което тя се бои – и така във всички други усещания,

докато не се стигне до пълното поробване на сърцето. Тогава то става неин

покорен роб, който изпълнява нарежданията й и безпрекословно изпълнява

нейните желания.

Следователно, душата повелява злото: „И не оневинявам себе си.

Наистина душата повелява злото...“ 20

. Тя е свидлива, желае да си

присвои всичко добро: „...А които се опазят от скъперничеството на

душите си те са сполучилите.“ 21

. Пророка салляллаху алейхи уе селлем

казва: „Пазете се от угнетяването, защото в Съдния ден угнетяването

[ще се превърне в] тъмнини! И се пазете от скъперничеството, защото

скъперничеството погуби онези, които бяха преди вас, като ги накара да пролеят кръвта си и да си позволят онова, което им е забранено!“

22.

От Абу Ал-Хиядж Ал-Асади е предадено, че е казал: „Както

обикалях около Свещенния дом, видях един човек да казва само: „О, Аллах,

пази ме от скъперничеството на моята душа“, и нищо друго. Затова го

попитах защо го прави, а той каза: „Ако успея да се предпазя от

скъперничеството на моята душа, няма да крада, няма да извършвам

прелюбодеяние и няма да върша нищо греховно“. След това разбрах, че

този човек е [прочутият със своята щедрост] Абду-р-Рахман ибн Ауф (р.а.) 23

.

Страстта

Според ислямските теолози, страстта (ал-хауа) е онова, към което

клони душата. Всяка душа, която нейният притежател не е успял да укроти

чрез борба, желае спокойствието и сладострастията, независимо дали са

физически – като например страстта към яденето, пиенето, половия акт,

трупането на пари и т.н. – или духовни – като обичта към високите

длъжности, стремеж към показност, към похвали, желание за популярност

и сочене с пръст. Тя обича спасението и ненавижда да бъде упреквана или

обвинявана в грешка. Обича да е издигната над останалите и ненавижда

20

12: 53 21

59: 9 22

Муслим и Имам Ахмед по думите на Джабир ибн Абдуллах. 23

Мухтасар Ибн Кесир, 3/ 475. (р.а.): Радияллаху анху (Аллах да е доволен от него).

някой друг да се издигне над нея. Обича да й се подчиняват, но не обича да

се подчинява.

Опасност от следването на страстта (ал-хауа)

Ако човек откликне на всичко, което желае неговата душа с нейните

страсти, неизбежно ще стигне до гибелта. Той няма да изпълнява никакво

задължение (фарз), защото душата му ненавижда задължаването и обича

спокойствието. И ако все пак в сърцето му е останала малка частица от

вярата, и той изпълни някое задължение (фарз), то душата няма да остави

това му деяние да остане чисто за пред Аллах, без да вземе своя дял от

него. Тя ще го накара да го извърши с показност или с надменност,

смятайки, че той е по-добър от другите в изпълнението на тази дейност, че

с извършеното дело той трябва да заеме достойно място сред хората, дори

пред Аллах. По този начин неговата душа ще получи своя дял от това

деяние. Така човекът няма да чувства безпокойство за начина, по който е

събрал богатствата си, защото цялото му внимание ще е насочено към

душата му – за задоволяване на нейния стремеж към трупане на богатство

– без оглед дали това е позволено (халал), или забранено (харам).

Всяко прегрешение, извършвано от раба, се дължи изцяло на

невежеството (ал-джехл) или страстта (ал-хауа). Така например, онзи,

който лъже, за да спаси себе си в дадено положение, не би направил това,

освен следвайки прищявката на своята душа, обичаща спасението и бояща

се от упрека. Онзи, който краде, също следва прищявките на своята душа,

ламтяща за богатства, за да ги харчи за своите страсти. Онзи, който се

стреми към показност, също следва прищявка на своята душа, обичаща

издигането в очите на хората. Така: човек не се забавя за колективната

молитва (саля-намаз с джемаат) освен поради следване на прищявката на

своята душа, обичаща безгрижието; не се забавя за началния текбир

[произнасянето на думите „Аллаху акбар“ от имама] без уважителна

причина, освен поради следване на някоя прищявка на своята душа; не

изоставя говеенето, освен търсейки несмущавано спокойствие за своята

душа; не изоставя допълнителната нощна молитва (каям ал-лейл), освен

следвайки прищявката на своята душа, обичаща спокойствието и

ненавиждаща затруднението. Никой учен не отрежда решение по

юридическо-богословски въпрос (фетва), противоречащо на общоприетите

постановки сред учените, освен, следвайки прищявката на своята душа,

обичаща заемането на висок пост при някой управник или бояща се за себе

си от това, което може да я сполети, ако каже истината и отсъди друга

фетва, несъвпадаща с онова, което иска управникът. Ето защо, даже и най-

малкият пропуск в изпълнението на задълженията (фарзовете) и

послушанията не е нищо друго, освен резултат от следването на страстите.

Свещеният Коран на много места ни предупреждава за опасността от

следването на страстта. Всевишния казва: „Не виждаш ли онзи, който

приема страстта си за божество? Нима над него си покровител?“ 24

.

Следователно, онзи, който следва страстта си, започва да й служи и да я

приема за божество, защото й се подчинява във всичко, което тя му

нарежда.

Всевишния казва: „...И не се подчинявай на онзи, чието сърце

оставяме да нехае за Нашето споменаване, и той следва страстите си,

и делото му е погубено!“ 25

. Когато страстта бива последвана, сърцето

започва да нехае за Аллах и връзката с Него се прекъсва. Всемилостивия

казва: „Да, онези, които угнетяват, следват своите страсти в

неведение...“ 26

. И още: „А ако не ти откликнат, знай, че следват само

страстите си!“ 27

. Следователно, неоткликването на призива на

призоваващия към напътствието и истината, е плод само на следването на

страстта.

Никой дар от Аллах не се е погубвал, и нищо добро не е отнемано от

някой раб, освен поради страстта, както е посочено в разказа за Белам в

Свещения Коран: „И прочети им вестта за онзи, на когото дарихме

Нашите знамения, а той се изплъзна от тях. И сатаната го направи

свой последовател, и стана той един от заблудените. А ако

пожелаехме, щяхме да го въздигнем с тях. Ала той се привържа към

земята и последва страстта си, и е като кучето нахвърлиш ли му се, задъхва се, изплезило език, и оставиш ли го, задъхва се пак.“

28.

Свещеният Коран ни напомня, че душата и нейната страст

разкрасяват на сърцето извършването на греха, дори ако този грях се

изразява в убийство и дори ако това убийство е насочено към най-близките

хора, както се споменава в разказа за двамата синове на Адам: „И го

подтикна душата му да убие своя брат, и го уби, и стана един от

губещите.“ 29

. И в разказа за Юсуф (а.с.) 30

, когато неговият баща Якуб

(а.с.) се обръща към останалите си синове, заради онова, което са сторили

със своя брат Юсуф: „...Рече: „Да, разкрасили са ви нещо душите ви. Но

най-хубаво е да се търпи. От Аллах се търси помощ...“ 31

.

24

25: 43 25

18: 28 26

30: 29 27

28: 50 28

7: 175-176 29

5: 30 30

(а.с.) – Алейхис селям: Мир нему 31

12: 18

Душата може да разкраси на човека съдружаването с Всевишния

Аллах, и не само това – тя разкрасява и на другите хора това съдружаване.

Ето какво се казва в разказа за Муса и Ас-Самири: „Рече [Муса]: “А какво

ти бе намерението, о, ас-Самири?“ Рече: „Аз видях това, което те не

видяха. Стиснах шепа [пръст] от следата на посланика [Джибрил] и я метнах. Така ми го разкраси душата ми.“

32.

И самудяните, народът на пророка Салих (а.с.), не са пристъпили към

заколването на камилата и не са излъгали своя пророк, освен, следвайки

страстта на своите души, която взела връх над тях. Всевишния казва:

„[Кълна се] и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил

[що е] нечестивост и богобоязливост! Сполучва онзи, който я

пречиства. А губи онзи, който се омърсява. Самудяните отричаха поради своето непокорство.“

33.

Същността на угнетяваното на себе си

Както бе посочено, едно от качествата на душата е невежеството (ал-

джехл). То се изразява в това, че тя иска незабавно откликване на нейните

искания, без оглед на последствията. Когато рабът следва страстта на

своята душа, неволно й причинява най-голямото угнетяване. Защото,

когато откликва на нейните искания в земния живот, смятайки, че това я

ощастливява, той я осъжда на гибел в отвъдния живот. А рабът, който

желае доброто на своята душа, я отказва от страстта й. И когато й се

противопоставя и я отказва от онова, което тя желае в земния живот, той й

желае вечното щастие в отвъдния живот.

В разказа за Адам (а.с.) и неговата съпруга, когато послушали

сатаната и вкусили от дървото, което Аллах им е забранил, и им се

показали срамотиите и почувствали греха, който са извършили, се казва:

„Рекоха: „Господи наш, угнетихме себе си и ако Ти не ни опростиш, и не ни помилваш, ще сме от губещите.“

34.

В разказа за Муса (а.с.) се казва: „И влезе той в града по време,

когато жителите му нехаеха, и завари там двама мъже да се бият,

единият от неговата общност, а другият от враговете му. Онзи,

който бе от неговата общност, го извика на помощ срещу онзи, който

бе от враговете му. И Муса го удари с юмрук и [неволно] го уби. Рече:

„Това е дело на сатаната. Той е заблуждаващ, явен враг.“ Рече:

„Господи, аз угнетих себе си. Опрости ме!“ И Той го опрости. Той

32

20: 95-96 33

91: 7-11 34

7: 23

наистина е Опрощаващия, Милосърдния.“ 35

. В историята му със

синовете на Исраил се казва: „И когато Муса рече на своя народ: „О,

народе мой, ти угнети себе си, като прие телеца. Покайте се пред своя Създател.“

36.

В разказа за собственика на двете градини се казва: „И влезе в

своята градина, угнетявайки себе си. Каза: „Не мисля, че това някога

ще изчезне.“ 37

. Всевишният казва: „...И не ги задържайте с насилие,

престъпвайки! А който направи това, угнетява себе си...“ 38

. Също:

„...И не Аллах ги е угнетил, а те сами се угнетяват.“ 39

.

Всевишния казва: „[И надпреварвайте се към опрощение от своя

Господ и към Градината с ширината на небесата и на земята,

приготвена за богобоязливите]... и за онези, които щом сторят

непристойност или угнетят сами себе си, споменават Аллах и молят

опрощение за своите грехове, а кой освен Аллах опрощава греховете?“

40

Ролята на сатаната

Аллах е създал за всеки от Своите раби по един сатана (шейтан,

карийн). Ролята на този сатана в битката, протичаща между раба и

неговата душа, е значителна. Той няма директна власт над раба, но се

възползва от невежеството на душата и силното й желание да получава

своя дял от всичко, което рабът извършва, като й разкрасява мислите и

дейностите, които съвпадат с нейните страсти и настойчиво й нашепва

съблазни, докато тя не му откликне, след което душата от своя страна

настойчиво притиска сърцето, докато не й се подчини, при което и то

започва да взема решения, които съвпадат с тези на страстта на душата.

Именно заради това Аллах ни предупреждава да не следваме

сатаната и ни пояснява, че той разкрасява делата на душата постепенно, в

последователни стъпки, а не отведнъж, за да не срещне силна съпротива.

Всевишния казва: „О, вярващи, не следвайте стъпките на сатаната! А

който следва стъпките на сатаната, на него повелява той покварата

и порицаваното.“ 41

. Аллах ни напомня за ролята на сатаната и казва: „...И

сатаната разкраси за тях делата им, и ги възпря от пътя...“ 42

. Казва

35

28: 15-16 36

2: 54 37

18: 35 38

2: 231 39

3: 117 40

3: 135 41

24: 21 42

29: 38

също: „Обещава им и ги подбужда към копнежи. Ала сатаната им

обещава само измамност.“ 43

. Всевишния казва: „Но им подшушна

сатаната, за да им покаже техните срамотии, които бяха скрити за тях...“

44.

Свещеният Коран ни посочва, че в решителните мигове, сатаната,

след като разкраси злото деяние на човека и той го извърши, го изоставя:

„И разкраси пред тях делата им сатаната, и рече: „Няма кой да ви

надвие днес сред хората, щом съм аз до вас.“ Но щом двата отряда се

съгледаха, той се обърна на пети и рече: „Непричастен съм към вас. Аз

виждам онова, което вие не виждате. Страхувам се от Аллах. Аллах е

суров в наказанието.“ 45

, „Подобно на сатаната, който казва на човека:

„Отхвърли вярата!“ А щом стане неверник казва: „Непричастен съм

към теб. Страхувам се от Аллах, Господа на световете.“ 46

. В Съдния

ден сатаната ще напомня на своите последователи, че е нямал власт над

тях, освен да призовава техните души към злото, на което те са откликвали:

„И ще рече сатаната, щом делото бъде отсъдено: „Аллах ви даде

истинното обещание, и аз ви обещах, но ви измамих. И нямах власт

над вас, освен да ви зова, а вие ми откликвахте. Тъй че не упреквайте

мен, а упреквайте себе си! Нито аз ще ви помогна, нито вие ще ми

помогнете. Аз отхвърлях това, че ме съдружавахте с Аллах преди.“ За угнетителите има болезнено мъчение.“

47.

Войните на сърцето

Всевишния Аллах не е оставил сърцето само на бойното поле, където

да се противопоставя на душата и на нейната страст, и на сатаната зад нея,

а го е подкрепил с предана войска. Един от най-силните войни на сърцето е

умът. Умът е мястото на познанието. То олицетворява слуха на сърцето. В

зависимост от полезното знание на човека е и степента на чуването на

[истината от] сърцето. Всевишният казва: „...Боят се от Аллах само

знаещите сред Неговите раби.“ 48

. Това е така, защото чрез знанието се

познава кое е полезно и кое е вредно, кое е позволено и кое не, чрез него се

предпазва oт съмнителните неща. В хадис Пророкът салляллаху алейхи уе

селлем казва: „Достойнството на учения пред поклонника е като моето

достойнство пред най-низшия от вас.“ 49

43

4: 120 44

7: 20 45

8: 48 46

59: 16 47

14: 22 48

35: 28 49

Тирмизи по думите на Абу Умама.

Така, както Всевишния Аллах е създал за всеки раб по един caтана,

който да му разкрасява извършването на забранените от Аллах неща (ал-

махзурат), така също е създал за него и по един ангел, който да му напомня

за добрините (ал-хайрат). Пророкът салляллаху алейхи уе селлем е казал: „В

сърцето има два спътника – спътник от ангелите, който повелява

доброто и потвърждава истината, така че, който намери [в себе си]

това, нека знае, че то е от Пречистия Аллах и нека възхвалява Аллах, и

спътник от врага, който повелява злото, опровергава истината и

забранява доброто, така че, който намери [в себе си] това, нека потърси

убежище при Аллах от прокудения сатана.“ След това прочел словата на

Всевишния: Сатаната ви заплашва с бедност и ви повелява

поквара...“ 50

.

Сърцето между послушанието и непослушанието

Когато сърцето възнамерява да изпълни определено послушание,

повереният му ангел започва да му го разкрасява, и умът, според степента

на своето знание започва да го насърчава да го стори. Когато сатаната

открие, че сърцето е решено да изпълни това послушание, започва да

нашепва съблазни на душата, която да настоява пред сърцето, то да

измисли някакви оправдания, за да не изпълни това послушание. И дори

когато рабът напрегне своите усилия и надвие душата си и нейните страсти,

и реши да изпълни това послушание, и сатаната види всичко това, не го

оставя, а продължава да нашепва па душата му да получи своя дял от това

послушание. Тя разкрасява това негово дело пред хората, от което човек се

възгордява, душата му се опиянява и важничи от постигнатото. А ако

послушанието се извършва в усамотение, душата отново му го разкрасява,

за да му се хареса и да забрави, че именно Всевишния Аллах е Този, който

му е помогнал да го изпълни. И според това, доколко искрено е било

послушанието към Аллах, е и въздействието върху сърцето. Например,

рабът може да отслужва молитва (саля), но от тази молитва сърцето му да

получава съвсем малък дял, или пък въобще нищо да не получава – според

степента на искреността си към Аллах в нея. Всевишния Аллах не иска от

молитвата ни, от говеенето ни и от другите ни богослужения само

движенията, усилията и затрудненията, а онова, което стои зад всичко това

– праведност, благочестие, набожност, богобоязливост (наричани общо:

такуа) и боязън (хашия) към Него. Всевишния казва: „Не тяхното месо,

не тяхната кръв ще стигне до Аллах, а вашата набожност ще стигне

50

Тирмизи по думите на Ибн Месуд. Айета е 2:268

до Него...“ 51

. И казва: „О, вярващи, предписано ви е говеенето, както бе

предписано и за онези преди вас, за да се побоите.“ 52

.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „Може да има говеещ,

който ще спечели от говеенето си само глада. Може да има отслужващ

допълнителни нощни молитви, който ще получи от отслужването на допълнителните си нощни молитви само безсънието.“

53.

Ако човек отслужи послушанието си с показност, то въздействието

на това послушание не достига до дървото на вярата в сърцето, а достига

до дървото на показността (рия), което се полива чрез това въздействие и

нараства пред огледалото на сърцето. Ако се държи надменно заради

отслужването на това послушание, пред сърцето израства дървото на

надменността (кибр). Ако човек започне да се възгордява, да се хвали и да

си изгражда някакви илюзии, нараства дървото на самозалъгването и

високомерието (гурур), самоомайването, себелюбието (уджб) и

лицемерието (нифак). Ако се предпази от всичко това, но отслужи

послушанието си с нехайство и разсеяност, ще нараства дървото на

нехайството (гафлет). С течение на времето тези дървета нарастват и

образуват гъста преграда пред огледалото на човешкото сърце, която

преграда възпрепятства достигането на божествените светлини и сияния до

него – по този начин сърцето бива преградено за Аллах.

Следователно, вярата в сърцето нараства чрез искреността на

послушанието към Аллах, тоест, степента на искреността определя силата

на вярата. Колкото повече нараства вярата в сърцето, толкова повече

нараства сиянието в него и нараства възможността да вижда със своята

прозорливост и да чува гласа на разума (ал-акл). Оттук сърцето получава

възможността да служи само на Аллах, да подчинява своите усещания

само на Него, да се уповава само на Него, да се покайва пред Него, да се

бои от Него и да се надява на Него. Тогава, всичко светско за раба става

незначително, и сърцето му се свързва с отвъдното. Ако обаче вярата в

сърцето отслабне, ако сърцето започне да се подчинява все повече на

душата, вследствие на което се увеличи преградата между сърцето и Аллах,

тогава огледалото на сърцето почернява, прозорливостта му се изгубва,

гласът на разума и гласът на ангела замлъкват. Тогава, рабът започва да

вижда само онова, което вижда душата му, започва да чува само онова,

което му диктува душата му, и достига до положение, описано от Аллах в

Свещения Коран: „...Имат сърца, с които не схващат, имат очи, с

51

22: 37 52

2: 183 53

Ибн Мадже

които не виждат, имат уши, с които не чуват. Те са като добитъка,

даже са no-заблудени. Те са нехайните.“ 54

.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „Изкушенията ще

обсаждат сърцето отново и отново, и което сърце отпие от тях, в него

ще се появи една черна точица, а което сърце се откаже от тях, в него

ще се появи една бяла точица. Даже ще се стига дотам сърцата да

изглеждат по два начина – черно сърце, покрито с тъмнина, пусто като

преобърната стомна, непознаващо нищо одобрявано и неотричащо нищо

порицавано; и бяло сърце, на което нито едно изкушение не може да

навреди, докато съществуват небесата и земята.“ 55

. Имам Ибн Ал-

Каййим пояснява този въпрос като казва: „Следователно, между дейността

[отслужването на някое богослужение] и сърцето има дистанция. В тази

дистанция има разбойници, които възпрепятстват достигането на тази

дейност до сърцето. Затова човек може да извършва много дейности

[богослужения], но нищо от това да не достига до неговото сърце – нито

обич, нито страх, нито надежда, нито благочестие в земния живот, нито

стремеж към [спечелване на награда за] отвъдния живот, нито

прозорливост, с която да прави разлика между приближените на Аллах и

враговете Му, между истината и лъжата, нито сила в състоянието си. Но,

ако въздействието на неговите дейности [богослужения] достигне до

сърцето, тогава то ще се освети и озари, ще познае истината и лъжата, ще

прави разлика между приближените на Аллах и враговете Му.“ 56

.

Ето защо, битката между човека и неговата душа е много сурова.

Дори без преувеличение може да се каже, че това е най-жестоката битка на

света, защото не само врагът е любим, но и онова, към което призовава е

любимо, защото не познаваме много от оръжията, които използва срещу

нас. Целта на този враг е овладяването на всичко – всяко движение, всяка

почивка, всяка дума и всяко действие да са за него. А като знаем, че зад

този враг стои по-силен от него, който с извадил нашите прародители

[Адам и Ева] от Рая, подмамвайки ги със съблазняващите си нашепвания и

разкрасявания, битката става още по-тежка, при това, без да има начин да

не се встъпи в нея и в крайна сметка да не се удържи победа за Аллах.

Същността на продажбата на душата

Който желае Рая, нека отдаде душата си на Аллах. Само че, това

отдаване може да се осъществи тогава, когато човек е победил своята душа

и я е повел към Аллах. При този човек, всяко действие и всяка почивка,

всяко ставане и сядане е заради Аллах. Всевишният казва: „Някои хора 54

7: 179 55

Муслим по думите на Хузайда ибн Ал-Яман. 56

Тахзиб Мадаридж ас-саликийн, стр. 235

отдават душите си, за да угодят на Аллах“ 57

. Сухайб Ар-Руми (р.а.)

оставя цялото си богатство и дома си на езичниците в Мека срещу това, да

му позволят да се пресели, само защото е отдал душата си на Аллах и

защото желаел удовлетворението Му. Когато това достигнало до

Пратеника салляллаху алейхи уе селлем, казал: „Сухайб спечели. Сухайб спечели.“

Целта на борбата със собствената душа е нейното овладяване, а след

това отдаването й на Аллах. Доказателство за искреността на това отдаване

е надпреварата към нейното жертване за постигане на удовлетворението на

Аллах. Всевишният казва: „Аллах изкупи от вярващите душите и

имотите им. Сражават се по пътя на Аллах, убиват и биват убивани,

за да е техен Раят, Негово истинно обещание, дадено в Тората,

Евангелието и Корана. А кой е по-верен в своето обещание от Аллах?

Радвайте се на размяната, която направихте с Него! Това е великото спасение.“

58.

Няма праведност в обществото без праведност на отделния човек. И

няма праведност в отделния човек без пречистване на душата. Всевишният

Аллах казва: „[Кълна се...] и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на

нея е посочил [що е] нечестивост и богобоязливост. Сполучва онзи, който я пречиства. А губи онзи, който се омърсява.“

59.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „Разумен е онзи, който

подчинява душата си и работи за след смъртта, а безсилен е онзи, който

позволи н душата си да следва страстта и вършейки непрекъснато грехове да се надява на опрощението на Аллах.“

60.

57

2: 207 58

9: 111 59

91: 7-10 60

Тирмизи по думите на Шаддад ибн Аус

ВТОРИ РАЗДЕЛ

КАЧЕСТВАТА НА ЗАСЛУЖИЛИТЕ

БОЖЕСТВЕНА ПОДКРЕПА

Подкрепата, която сподвижниците на Пратеника на Аллах салляллаху

алейхи уе селлем и останалите благочестиви предци, са дали на своя Господ

срещу душите си, е намерила своето отражение в тяхното поведение,

действия и качества. Свещеният Коран и Сунната поясняват тези

отражения.

Ето и част от тези достойни качества на вярващите, като мерило, с

което всеки един от нас може да оценява себе си и да претегля делата си, за

да разбере на каква дистанция се намира от онези достойни предци:

1. Цялостно отдаване.

Цялостното отдаване има много форми:

• изчистване на намерението;

Рабът на Аллах, който е достоен за подкрепата на Всевишния Аллах,

изчиства своето намерение и го посвещава изцяло на Аллах. Така, той не

пристъпва към извършване на дадено дело, ако не е уверен в искреността

на намерението си към Аллах. Всевишния казва: „Кажи: „Моята

молитва и моето служене, и моят живот, и моята смърт са за Аллах,

Господа на световете.“ 61

. Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе

селлем бил запитан за човек, който се сражава от смелост, който се сражава

от ярост и който се сражава от показност, кой от тях е по пътя на Аллах?

На това Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе селлем отговорил:

„Който се сражава, за да бъде Словото на Аллах най-възвишеното, той е по пътя на Аллах.“

62

• изчистване на единобожието;

Вярващият изчиства своята вяра в Единния Аллах от всякакви

съдружавания. Затова, той не коли жертвени животни, освен в името на

Аллах, не заклева, освен в името на Аллах, не дава обет, освен на Аллах, не

61

6: 162 62

Общоприет хадис.

отива при магьосник или гадател, не вярва в суеверия, не вярва в

благословията на камъни и дървета, не посещава гробища, за да зове за

подкрепа покойниците, които лежат в тях за реализиране на неговите

нужди. 63

Вярващият също така изчиства сърцето си от всякаква привързаност,

освен към Аллах. Затова, той се надява само на Аллах, бои се само от Него,

уповава се само на Него, покайва се само пред Него, обича само заради

Аллах и мрази само заради Него. Той се удовлетворява от отреденото от

Аллах, обръща се за присъда само към Него и влиза в пререкания само

заради Него.

• изчистване на следването;

Така, както вярващият изчиства намерението, изчиства също и

дейността. Затова, той пристъпва към изпълнението на дадена дейност,

само ако тя се одобрява от религиозния закон, следвайки напътствието на

Пратеника салляллаху алейхи уе селлем. Защото няма нещо, което да ни

приближава към Аллах и той да не ни го е посочил, и няма нещо, което да

ни отдалечава от Аллах, и той да не ни го е забранил. Всевишния казва:

„Това е Моят път правият път. Следвайте го и не следвайте пътищата, които ви отделят от Неговия път!“

64.

Вярващият не избързва. Преди да пристъпи към извършване на

дадено дело се запитва: „За кого е това дело и какво казва религиозният

закон за това? Как Пратеника салляллаху алейхи уе селлем е извършвал

подобна дейност?“ И ако е за Аллах – продължава, а ако не е за Аллах, го

изоставя. Именно, това са двата стълба на праведното дело, което се

приема при Аллах. „...Който копнее за срещата със своя Господ, да

върши праведни дела и в служенето си на своя Господ никого да не съдружава с Него!“

65.

2. Зачита обредите на Аллах.

Вярващият зачита обредите на Аллах. „Така е! А който зачита

обредите на Аллах, това е от набожността на сърцата.“ 66

. Затова го

виждаме да държи на отслужването на задължителните богослужения

(фарзовете) по начина, по който Аллах му е наредил да ги извършва, а след

това да ги последва с допълнителни богослужения (науафил), защото знае,

че пътят за приближаването до Аллах започва с изпълняването на

63

Същността на единобожието, д-р Юсуф Ал-Кардауи 64

6: 63 65

18: 110 66

22: 32

задължителните богослужения (фарзовете) по най-добрия начин. Що се

отнася до допълнителните богослужения (науафил), то стремежът към

тяхното отслужване, след отслужването на фарзовете, води човека към

това, да бъде обичан от Аллах. В един свещен (кудси) хадис се казва:

"Който прояви враждебност към Мой приближен, то Аз ще му обявя

война. Най-любимото нещо, с което Моят раб може да се приближи до

Мен е [извършването на] онова, което Аз съм му предписал. И докато

Моят раб продължава да се приближава към Мен с допълнителни

богослужения, Аз [започвам да] го обиквам. А обикна ли го, Аз улеснявам

неговия слух [да чува онова, което други не чуват], неговото зрение [да

вижда онова, което други не виждат], [и давам сила на] ръцете му, с

които той удря и го насочвам да върви [към онова, което е добро за него].

И ако ме помоли за нещо, Аз непременно му го давам. А ако Ме помоли за

закрила, Аз непременно му я осигурявам.“ 67

.

Така, при отслужването на задължителна молитва (фарз), вярващият

се стреми да бъде заедно с първото колективно отслужване в джамията.

Нещо повече, той тръгва по-рано към джамията, преди още да е прозвучал

всеобщият призив (езан) за молитва, за да освободи сърцето си от

светските грижи. А щом настъпи времето за самата молитва, той застава за

нея със сърце, изпълнено със смирение и силна съсредоточеност, защото,

именно по този начин отслужената молитва го предпазва от покварата и

порицаваното. А щом приключи със задължителната молитва, той я

последва със съпътстващите споменавания на Аллах и с установените от

сунната молитви. Същото се отнася и за останалите обреди.

3. Уповава се на Аллах и е удовлетворен от отреденото от Него.

Вярващият се уповава на Аллах във всичките си дела. Всевишния

казва: „...На Аллах да се уповават вярващите!“ 68

. Уповаването на

Аллах е свързано с извършването на необходимите предпоставки за това,

защото ние извършваме онова, за което имаме сила и се уповаваме на

Аллах в онова, за което нямаме сила. Вярващият използва тези

предпоставки без неговото сърце да разчита само на тях и да се привързва

към тях. Затова, една от ползите от уповаването на Аллах е спокойствието

на сърцето. Уповаващият се е изпълнил онова, което е трябвало да изпълни,

а за останалото, за което е нямал сила, се е доверил на Аллах.

В хадис от Достоверния сборник на Ал-Бухари, предаден от Ибн

Аббас (р.а.), се казва: „Изразът „Достатъчен ни е Аллах. Колко

прекрасен Довереник е Той!“ е казан от Ибрахим (а.с.), когато е бил

67

Бухари. 68

14: 11

хвърлен в огъня. А Мухаммед салляллаху алейхи уе селлем го казвал в

тежки мигове.“

Вярващият, който се уповава на Аллах и доверява делото си на Него,

се удовлетворява с онова, което Аллах му е отредил. И това е така, защото

знае, че неговото знание е ограничено, докато знанието на Аллах е

безгранично. Защото доброто е в това, което Аллах е избрал: „...Но може

да мразите нещо, а то да е добро за вас, и може да обичате нещо, а то

да е зло за вас. Аллах знае, вие не знаете.“ 69

. Така че, уповаването е

преди отреденото, а удовлетворението – след него.

4. Не се надява на земните блага.

Вярващият очаква настъпването на смъртта във всеки миг, затова в

земния живот е като странник. В хадис, разказан от Ибн Омар (р.а.) се

казва: „Пратеника на Аллах хвана рамото ми и каза: „Бъди в този живот

сякаш си странник или пътник.“ А Ибн Омар (р.а.) допълваше от себе си и

казваше: „Ако настъпи вечерта, не изчаквай утрото! И ако настъпи утрото,

не изчаквай вечерта! Вземи от здравето си за болестта си и от живота си за

смъртта си!“ 70

.

Вярващият е погледнал на своя живот с обективен поглед, той е

проследил големите желания и надежди, и е видял, че свършват със

смъртта. И с колко много хора, които са живели сред нас и са имали

бъдещи очаквания и желания като нас, всеки от нас се е сбогувал. Смъртта

ги е споходила неочаквано и ги е разделила с техните мечти. Омар ибн Ал-

Хаттаб (р.а.) е казал: „Всеки ден се казва „Починал е еди-кой си и еди-кой

си.“ Неизбежно ще дойде ден, в който ще се каже: „Починал е Омар.“

5. С богата душа, удовлетворяващ се с малко.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем е казал: „Не е богат онзи,

който има много богатства. Богат е онзи, който има богата душа.“ 71

.

Колко много хора има, които външно изглеждат богати, но вътрешно са

бедни и жадуват за онова, което е в ръцете на другите. Именно това е

истинската бедност. И колко много хора има, които външно изглеждат

бедни, но вътрешно са богати с Аллах и не се нуждаят от хората. Това е

истинското богатство.

Полза за доволството и богатата душа на вярващия е да не гледа с

копнеж към онези, които Аллах е сторил да го превъзхождат в земните

69

2: 216 70

Бухари. 71

Аш-Шейхан по думите на Абу Хурайра

блага. Всевишния казва: „И не напрягай очите си с копнеж към онова

от прелестите на земния живот, което дадохме на някои от тях, за

да ги изпитаме с него! Препитанието на твоя Господ е най-доброто и дълговечното.“

72

Вярващият е убеден, че препитанието му ще го намери: „И няма по

земята твар, препитанието на която да не е от Аллах...“ 73

Затова ще

го видите да е спокоен, със спокойна душа, да не се конкурира или да

спори с някого заради нещо светско. Защото, всеки ще получи своето

препитание. Аллах дарява препитание дори на враговете Си – на онези,

които обожават кравите, слънцето, огъня, а какво остава за онези, които

обожават само Него?

Вярващият благочестиво се въздържа от светските блага в земния

живот (аз-зухд). Той абстрахира сърцето си от обичта към земните блага,

затова не се радва на тяхното приближаване към него, и не се измъчва

заради тяхното отдалечаване от него. Всевишния казва: „За да не

страдате за онова, което ви се е изплъзнало и да не ликувате за онова, което ви е дошло.“

74.

6. Въздържащ се от просене.

Вярващият не проси от хората. Неговото положение съответства на

положението на онези, които Всевишния Аллах е описал в един свой айет:

„[Да се дарява] на бедните, които са се посветили по пътя на Аллах и

не могат да обикалят [за препитание] по земята. Невежият ги смята

за богати, поради въздържанието [им]. Ще ги познаеш по техния белег

те не просят настойчиво от хората…“ 75

. Затова го виждаш да не се

облагодетелства от своя висок пост, задоволявайки потребностите си.

Хората го смятат за богат, макар че то може дори да не намира какво да

яде, да умира, но нуждата му си остава в гърдите му.

7. Скромен.

Вярващият сдържа душата си, лишавайки я от нейните светски

дялове, защото не мисли, че неговата душа превъзхожда другите хора.

Затова го виждаш често да седи заедно със слабите и бедните, да откликва

на молбите на нуждаещите се, независимо от размера на нуждите им.

72

20: 31 73

11: 6 74

57: 23 75

2:273

Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе селлем е бил един от най-

скромните хора, въпреки висотата на положението си. Той салляллаху

алейхи уе селлем е казвал: „Щом Аллах надари някой раб с милост, Той

само увеличава [неговото] достойнство. Щом някой бива смирен заради Аллах, Той [неминуемо] го издига.“

76.

Анас (р.а.) разказва за скромността на Пророка салляллаху алейхи уе

селлем като споменава, че даже робините в Медина го хващали за ръката и

искали да им помогне в някоя работа, и той им помагал. 77

Ибн Ал-Каййим описва скромността на Пратеника салляллаху алейхи

уе селлем, като казва: „Когато Пророка салляллаху алейхи уе селлем

приключвал с храненето, той облизвал трите пръста, с които се хранел.

Когато Пророка салляллаху алейхи уе селлем бил в дома си, помагал на

жените си в домакинството. Никога не отмъщавал заради себе си. Пророка

салляллаху алейхи уе селлем е поправял обущата си, закърпвал е дрехите си,

издоявал е овцете на семейството си, хранел е камилите, хранел се е заедно

с прислугата, седял е заедно с бедните, помагал е на вдовиците и сираците,

първи поздравявал хората, които срещал, откликвал на всяка молба, дори и

за най-дребното нещо.“ 78

Ал-Фудайл ибн Ияд бил попитан какво представлява смирението, а

той казал: „Да приемаш истината и да се ръководиш от нея даже когато я

чуеш от дете или от най-простия човек.“

8. Смирен пред вярващите, милостив към тях.

Вярващият е смирен пред вярващите. Той спуска своето крило над

тях, както казва Всевишния Аллах на Своя Пратеник: „И спусни крилото

си над вярващите, които те последват!“ 79

.

Смиреността на вярващия пред неговите братя по вяра показва

доколко той е успял да победи своята душа. Защото, характерно за душата

е, че тя обича да побеждава – особено спрямо слабите. Вярващият

постъпва противно на желанията на своята душа и на нейните страсти,

като по този начин успява да бъде смирен пред своите братя и изпълнен с

милосърдие, съчувствие и жалост.

Вярващият не само е милосърден към другите вярващи, но е и другар

с тях. Неговото сърце се притеснява, ако някой от тях го сполети нещо

76

Муслим. 77

Бухари. 78

Техзиб Мадаридж ас-саликийн, 428 79

42: 215

неприятно. Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „Аз пристъпвам

към отслужването на [колективната] молитва, възнамерявайки да я

удължа. Но чувам плача на дете и се отказвам от това си намерение по

време на молитвата, тъй като знам какво силно притеснение изпитва майката от плача на детето си.“

80.

9. Могъщ пред тираните.

Вярващият е могъщ пред неверниците, строг към тях. Всевишния

Аллах казва за вярващите, че те са: „...строги към неверниците,

милостиви помежду си.“ 81

. (отнася се за тези, които воюват против мюсюлманите бел. ред.)

Вярващият постъпва противно на страстта на своята душа и не

обръща никакво внимание с какво тя го уговаря. С достойнство и гордост

той вдига глава пред тираните, без никакъв страх или боязън, защото

източникът на неговото достойнство е неговата връзкa с Аллах – по този

начин той има най-възвишената опора, а Свещеният Коран е най-

възвишения източник за него. Всевишния казва „И не падайте духом, и

не скърбете! Вие ще надделеете, ако сте вярващи!“ 82

.

10. Има добър характер.

• Добрият характер е от пълнотата на вярата. Пророка салляллаху

алейхи уе селлем казва: „Най-пълна вяра има вярващият, който има най-

добър характер.“ 83

(Тирмизи). Затова го виждаш с ведро, усмихнато лице,

независимо от състоянието му, олицетворявайки думите на Пророка

салляллаху алейхи уе селлем: „Не пренебрегвай нищо от добрите дела, дори само това, да срещнеш своя брат по вяра с приветливо лице.“

84.

• Вярващият е обичан другар, с когото хората желаят да дружат и да

общуват, защото неговите разговори са желани за душите. Той е добър, с

мек характер.

• Любезен е с хората, общува с тях и се шегува, когато шегата е

безобидна и закачката е учтива. Не прекалява с шегите си, не обижда

никого, а казва само истината, както е постъпвал Пратеника салляллаху

алейхи уе селлем.

80

Бухари и Муслим. 81

48: 29 82

3: 139 83

Тирмизи. 84

Муслим.

• Улеснява. Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „Аллах да се

смили над онзи човек, който улеснява, когато продава, когато купува и когато иска погасяване на заема.“

85.

• Доблестен – стои над низките и порочни думи и дела.

• Подбира думите си така, както се избират най-хубавите плодове. Не

наранява нито един мюсюлманин с дума, в която има грубост и обида.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем е казал: „Вярващият не е оскърбяващ нито проклинащ, нито покварен, нито разпътен.“

86

• Упътва към доброто и се стреми да бъде полезен на хората.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем е казал: „...Човек трябва да дава

милостиня всеки ден от живота си. Да отсъдиш между двама е

милостиня. Да помогнеш на човек да натовари добичето си, или да

вдигнеш на него багажа е милостиня. Да кажеш добра дума е милостиня.

Всяка твоя стъпка към молитвата е милостиня. Да премахнеш пречка от

пътя [също] е милостиня.“ 87

.

11. Побратимява се в името на Аллах.

Вярващият се побратимява в името на Аллах. Той обича някого, само

защото в него има качества, които са обичани от Аллах. Той абстрахира

своето братство и своята обич към своите братя от светските и лични

облаги, затова заслужава обичта на Аллах към него. Както се казва в един

хадис: „Един човек тръгнал да посети своя брат [по вяра] в друго село, но

Всевишния Аллах изпратил един ангел „в образа на човек“, който да го

изчака по пътя, и когато този човек се приближил до ангела, ангелът го

попитал: „Накъде си тръгнал?“ Казал: „Тръгнал съм при един мой брат в

онова село.“ Ангелът казал: „Да нямаш някакво благосъстояние при него,

за което да си загрижен?“ Казал: „Не, обичам го в името на Всевишния

Аллах.“ Тогава ангелът казал: „Аз съм вестител, изпратен от Аллах при

тебе, за да ти съобщя, че Аллах те е обикнал така, както ти си обикнал своя брат в името на Аллах.“

88.

Вярващият е верен на своите братя. Неговото отношение към тях не

се променя, ако обстоятелствата към тях се променят. Той не ги изоставя,

даже всички хора да ги изоставят. Пратеника салляллаху алейхи уе селлем

уважил една старица, която влязла при него, а когато го попитали за това,

той казал: „Тя ни навестяваше по времето на Хатиджа. Доброто

85

Бухари по думите на Джабир. 86

Тирмизи. 87

Общоприет хадис. 88

Муслим.

съблюдаване на уважението е от вярата.“ 89

. Освен, че вярващият обича

своите братя и им е верен, той също така ги предпочита пред себе си. В

изпълнение на казаното от Всевишния: „...Предпочитат ги пред себе си,

дори ако те самите са в нужда. А които се опазят от

скъперничеството на душите си те са сполучилите.“ 90

. Вода била

предложена на Икрима и на неговите другари в деня след сражението при

Ал-Ярмук. Но всеки от тях искал тя да се даде на другаря му, въпреки че

всеки от тях бил тежко ранен и изпитвал силна нужда от нея, за да се

стигне дотам, че всички те умрели, без нито един от тях да пие. 91

12. Прощава на онзи, който го е угнетил, дава на онзи, който го е

лишил, поддържа връзка с онзи, който я е прекъснал с него.

От Укба ибн Амир е предадено, че е казал: „О, Пратенико на Аллах,

кажи ми кои са благодеянията?“ А той казал: „О, Укба, поддържай

връзката си с този, който е прекъснал връзката с тебе. Дай на онзи,

който те е лишил. И се отвърни от онзи, който те е угнетил.“, в друго

предание: „И прости на онзи, който те е угнетил.“ 92

. Обикновено душата

ненавижда онези, които я нараняват, угнетяват или лишават от нещо. Нещо

повече, тя изчаква удобния миг, за да отмъсти и да получи реванш.

13. Сдържа гнева си.

Всевишния казва: „...И за сдържащите гнева си, и за

извиняващите хората – Аллах обича благодетелните.“ 93

.

Миговете на гняв, яд и раздразнителност са едни от най-слабите

мигове на човека. Това е така, защото в тези мигове той среща

изключителна трудност да овладее своето поведение и своите реакции.

Именно затова сдържането на гнева е едно от най-възвишените качества на

вярващия. Както казва Пророка салляллаху алейхи уе селлем: „Силен е не

онзи, който надборва другите и никой не може да го надбори, а онзи, който владее гнева си.“

94.

Вярващият не отмъщава заради себе си и не защитава заради себе си.

Майката на вярващите – Айша (р.а.) казва: „Пратеника на Аллах

салляллаху алейхи уе селлем не удари нищо с ръката си – нито жена, нито

прислужник. Каквото и зло да му се причиняваше, той никога не

89

Ал-Хаким по думите на Айша (р.а.) 90

59: 9 91

Мухтасар ибн Кесир, 3/ 474 92

Ахмед и Ат-Табарани. 93

3: 134 94

Общоприет хадис.

отмъщаваше за себе си, освен когато се оскверни нещо от забраните на

Аллах – тогава той отмъщаваше заради Всевишния Аллах.“ 95

14. Търпелив.

Рабът на Аллах, който заслужава подкрепата Му, е търпелив във

всяко свое състояние, защото знае, че търпението е половината от вярата и

че с търпение човек постига целта си. Търпението има много форми:

• търпение при радост и нещастие;

Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „Чудно нещо е

вярващият, всичко при него се превръща в добро, и това е характерно

единствено за вярващия, ако го сполети радост, той е благодарен и това

се превръща в добро за него, ако го сполети нещастие, той е търпелив и това се превръща в добро за него.“

96.

• търпение, проявявано при отслужване на послушанието: „...На

Него служи и търпелив бъди в служенето на Него!...“ 97

• търпение, проявявано за въздържане от прегрешение;

• търпение, проявявано при бедност и недоимък: „И непременно ще

ви изпитаме с малко страх и глад, и с отнемане от имотите, душите и плодовете. И благовествай търпеливите.“

98.

• търпение за извървяване на дългия път до постигането на нещо;

Шейху-л-ислям Ибн Теймия казва: „С търпение и дълбоко

убеждение се постига водачеството в религията. В потвърждение на

думите на Всевишния: „И когато бяха търпеливи, и в Нашите знамения

се бяха убедили, сторихме от тях водители, напътващи според Нашата повеля.“

99

Общуването с хората също се нуждае от търпение: „...И сторихме

едни от вас изпитание за други. Ще изтърпите ли?“ 100

95

Муслим. 96

Муслим. 97

19: 65 98

2: 155 99

32: 24 100

25: 20

И влизането в Рая също се нуждае от търпение: „Или смятахте да

влезете в Рая, без Аллах да е изпитал кои от вас се борят и без да е изпитал търпеливите?“

101.

Никой от рабите на Аллах не е постигнал нещо добро, причина за

което да не е било търпението. Следователно, търпението е резултатът от

борбата с душата. Който победи душата си, той успява да я накара да

прояви търпение при подчиняването на Аллах и понасяне на

неприятностите. Но, когото душата му го победи, той няма нищо общо с

търпението, и затова го виждаш да е нетърпелив, да се жалва, да негодува.

Именно затова наградата за търпеливите ще бъде безмерна: „...Наистина

на търпеливите ще се изплати безмерна награда.“ 102

15. Благоразумен и изчакващ.

Рабът на Аллах, заслужаващ подкрепата Му, е благоразумен и

изчакващ. Той не може да бъде провокиран от гнева, не избързва с

възмездието, а овладява себе си и изчаква. Затова, при всеки порив на

гнева, при него няма необуздани и безразсъдни изблици. Той е с широко

сърце. В неговото поведение не може да се забележи лекомислена бързина

при изпълнението на делата, в извършването на дейностите, в отсъждането

за нещата и тяхното ускоряване, преди да е настъпило времето им. 103

От Ибн Аббас (р.а.) е предадено, че Пророка салляллаху алейхи уе

селлем е казал на Ашадж Абд Ал-Кайс: „В тебе има две качества, които

Аллах обича, благоразумието и изчакването.“ 104

16. Открито казва истината и се придържа към нея.

Вярващият открито заявява истината в името на Аллах и не се бои от

хула на хулител, напълно осъзнавайки какво може да го сполети

вследствие на това. Той постъпва противно на страстта на душата си и я

принуждава да казва истината, без да гледа на последствията,

изпълнявайки следните думи на Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе

селлем: „Най-достойният от мъчениците (Сеййиду-ш-Шухада) е Хамза и

[онзи] човек, който отива при несправедлив водач и го укорява, а той го

убива.“ 105

. Истината винаги е на неговата уста, без никакво пристрастие,

ласкателство и угаждане, даже когато тя е против самия него или против

неговите най-близки роднини. Всевишния казва: „О, вярващи, бъдете

101

3: 142 102

39: 10 103

Ал-Ахляк ал-ислямия, Абд Ар-Рахман Хабанка, 2/ 337, 338 104

Муслим. 105

Ал-Хаким по думите на Джабир.

твърди в справедливостта, свидетели в името на Аллах, дори и срещу

вас самите или срещу родителите и най-близките!...“ 106

. Когато

допусне грешка, не се държи надменно и не се опитва да оправдае

грешката си, а я признава. Ако бъде посъветван, не го обзема гордост, а се

подчинява на истината, независимо кой е нейния източник.

Вярващият може да влезне в конфликт с онези, които са около него

само заради истината, а не заради себе си. Той не се опитва да наложи

мнението си или да го защитава, докато не се увери в истината. Нещо

повече, той се подчинява на своя опонент, когато разбере, че е прав.

Вярващият се привързва към истината. Не защитава фанатично.

Истината е мярката, с която оценява, както се казва: „Опознай истината, и

ще познаеш кой я следва.“

17. Повелява одобряваното и забранява порицаваното.

Всевишния казва: „Вие сте най-добрата общност, изведена за хората.

Повелявате одобряваното и възбранявате порицаваното, и вярвате в

Аллах...“ 107

. Вярващият знае, че повеляването на одобряваното и

забраняването на порицаването е задължение за всеки мюсюлманин –

според възможностите му – и знае също така, че който изостави това

задължение се излага на сурово наказание от Всемогъщия Аллах. В хадис

се казва: „Кълна се в Онзи, в Чиято ръка е душата ми, че или ще

повелявате одобряваното и ще възбранявате порицаваното, или скоро

Аллах ще изпрати срещу вас наказание от Него. Сетне ще Го призовавате,

но няма да ви се откликва.“ 108

.

Когато вярващият повелява одобряваното и забранява порицаваното,

той не забравя правната страна на това дело. А именно, не забранява нещо

порицавано, чието изоставяне ще доведе до озоваването в друго, по-силно

порицавано нещо; и не повелява нещо одобрявано, чието реализиране ще

доведе до изоставянето на друго, по-важно одобрявано нещо.

Една от най-важните форми на повеляването на одобряваното е

призоваването към Аллах: „Кажи: „Това е моят път. Призовавам към

Аллах с прозорливост аз и всеки, който ме последва...“ 109

.

Вярващият чувства своята отговорност спрямо религията си и знае,

че днес Ислямът се напада злобно, че мюсюлмани се избиват безспирно, че

106

4: 135 107

3: 110 108

Тирмизи. 109

12: 108

Ислямът няма някаква сила, която да го защитава и да издига неговото

знаме. Той се е убедил, че пътят за укрепването на религията на Аллах се

нуждае от призоваване на хората към Аллах. Пратеника на Аллах

салляллаху алейхи уе селлем благовестява, че за призоваващите ще има

огромна награда, като казва: „Кълна се в Аллах, че ако чрез теб Аллах

напъти само един човек, това ще е по-добро за тебе, отколкото да имаш червени камили!“

110

Друга форма на повеляване на одобряваното и забраняване на

порицаваното е извършване на необходимото за изпълнение на Исляма в

дома. Вярващият знае, че е отговорен за съпругата и децата си. Всевишния

казва: „О, вярващи, пазете себе си и вашите семейства от Огъня,

горивото на който са хората и камъните!“ 111

. Затова го виждаш да се

старае да прилага пълноценно Исляма в семейството си. В неговия дом се

следват предписанията на Свещения Коран и се чува само онова, което

удовлетворява Аллах. Семейството му заспива след нощната молитва и се

събужда в последната третина от нощта, за да отслужват допълнителна

нощна молитва в името на Аллах, да Го молят за опрощение в ранните

зори и да се надпреварват в извършването на добрини.

18. Държи сметка на своята душа и не й се доверява.

Вярващият знае, че душата му е най-големият му враг, затова й

държи сметка за всяко малко и голямо провинение. Всевишния казва: „О,

вярващи, бойте се от Аллах! И всеки да види какво е приготвил за Утре! И бойте се от Аллах!...“

112.

Омар ибн Ал-Хаттаб (р.а.) казва: „Потърсете сметка от душите си,

преди от вас да се потърси сметка! Претеглете делата си, преди да ви бъдат

претеглени и се подгответе за Най-голямото изправяне (Ал-Ард Ал-

Акбар).“. „В този Ден ще бъдете изправени [пред Аллах]. Не ще бъде

скрита и една ваша тайна.“ 113

.

Уруа ибн Аз-Зубайр (р.а.) казва: „Видях Омар ибн Ал-Хаттаб (р.а.),

който носеше на рамото си един мех пълен с вода, и казах: „О, Повелителю

на вярващите, ти не би трябвало да вършиш това!“ А той каза: „Когато при

мен дойдоха пратениците и заявиха своята преданост, в душата ми се

появи някаква гордост, затова поисках да я пречупя.“ 114

110

Общоприет хадис. По онова време червените камили се смятали за най-ценното богатство. 111

66: 6 112

59: 18 113

69: 18 114

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 277

Наред с търсенето на отговорност от душата си, вярващият не й се

доверява. Той вижда себе си като най-маловажния човек, гледа на себе си

със страх, а към другите с надежда. Когато види някой по-възрастен от

него, казва: „Той е извършил повече благодеяния от мене.“ А когато види

някой по-малък от него, казва: „Аз съм извършил повече грехове от

него.“ Нещо повече, след като изпълни някое богослужение, стремейки се

да бъде искрен в него, той се усъмнява в неговото приемане от Аллах

заради недоверието в душата си. Всевишния казва: „И които дават,

каквото дават, с боязливи сърца, защото при своя Господ ще се

завърнат.“ 115

. Имам Ахмед разказва от Айша (р.а.), че тя е казала: „О,

Пратенико на Аллах, изразът „които дават, каквото дават, с боязливи

сърца“ за онзи, който краде, прелюбодейства, пие вино и се бои от

Всемогъщия и Велик Аллах ли се отнася?“ Казал: „Не, о, щерко на

Всеправдивия [Абу Бакр (р.а.)] той се отнася за онзи, който отслужва

молитва, говее, дава милостиня и се бои от Всемогъщия и Велик Аллах – да не би да не ги приеме от него.“

116.

Малик ибн Дийнар казва: „Кълна се в Аллах, че ако един ангел

застане на вратата на джамията и каже: „Да излезе най-лошият, който е в

джамията!“, ще изпреваря всички ви към него.“ 117

.

Когато Ибн Теймия бил похвалван в лице, казвал: „Кълна се в Аллах,

че аз постоянно усъвършенствам вярата си, и досега не мога да твърдя, че

съм приел Исляма както трябва.“ 118

.

19. Похвалата и упрекът са равнопоставени при него.

Вярващият знае, че похвалата е питието, което желае неговата душа,

за да получи от него дела си и да се възгордее. Той е чул

предупреждението на Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе селлем за

опасността от такава похвала, когато казал на един човек, похвалил свой

брат в лицето му: „Горко ти! Откъсна шията на другаря си!“ 119

, – т.е:

„Не прави това, защото по този начин ще го погубиш, защото това може да

породи в душата му надменност.“ Затова вярващият прави всичко

необходимо, за да не достигне това питие до душата му, не се тревожи и не

се засяга от онези, които го упрекват и критикуват, и не се радва на онези,

които го хвалят.

20. Пази се от забранените неща.

115

23: 60 116

Тирмизи. 117

Сифату-с-сафуа, 3/ 375 118

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 277 119

Общоприет хадис.

• Вярващият не казва нищо лошо за никого от мюсюлманите, не

клюкарства сред тях, не ги дебне или шпионира и няма лошо мнение за тях.

Всевишния казва: „О, вярващи, много странете от подозрението!

Понякога подозрението е грях. И не се дебнете, и не злословете един за

друг! Нима на някого от вас ще се хареса да яде плътта на мъртвия си

брат? Вие се отвращавате от това. И бойте се от Аллах! Аллах е приемащ покаянието, милосърден.“

120.

• Вярващият прикрива мюсюлманите и съхранява тяхната тайна.

Както казва Пророка салляллаху алейхи уе селлем: „Ако някой раб прикрие

друг раб в земния живот, Аллах ще го прикрие в Съдния ден.“ 121

. Той знае,

че думите са поверителни, затова не разгласява всичко, което чува, и

контролира онова, което казва. Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва:

„Достатъчна лъжа за човека е да говори всичко, каквото е чул, без да се увери в правотата му.“

122.

• Вярващият отдалечава себе си от ненужното, затова не се намесва в

онова, което не го касае. В един хадис се казва: „От доброто ислямско поведение на човека е да изоставя онова, което не го засяга.“

123.

21. Не се отнася с присмех или неуважение към хората.

• Вярващият не се отнася неуважително към нито един мюсюлманин,

колкото и да е затънал в прегрешения. Защото знае, че завършекът е

еднакво неизвестен за всички. И защото Аллах може да е видял в неговото

сърце някаква надменност и високомерие и да не е приел нито едно от

богослуженията му, а в сърцата на непокорните да е видял покорство,

смирение и страх, и поради това да им прости и да им улесни пътя за

завръщането към Него.

Ибн Ал-Каййим казва: „Така че, грях, който води до искрено

покаяние пред Аллах, е по-любим за Него от послушание, което води до

възгордяване. Това, да се разкаеш, и когато станеш на сутринта да

изпитваш съжаление, е по-добро от това, да прекараш цяла нощ в

отслужване на допълнителни богослужения, и когато станеш на сутринта

да си самодоволен, защото нито едно дело на самодоволния не достига до

Аллах. И това, да се смееш, признавайки своя грях, е по-добро от това, да

плачеш, натяквайки [своето послушание]. Стоновете на грешниците са по-

любими за Аллах от измамата на възхваляващите Го, които натякват

своите дела. И е възможно, чрез този грях Аллах да е дал на грешника

120

49: 12 121

Муслим. 122

Муслим. 123

Тирмизи и Ибн Мадже

лекарство, с което да излекува смъртоносната болест, която е в него без да

я усеща.“ 124

Достатъчно ни е онова, което е казал Пророка салляллаху

алейхи уе селлем: „Достатъчно голямо зло за човек е той да презира своя брат мюсюлманин.”

125.

• Вярващият не се радва на нещастието на никой от мюсюлманите,

дори да са му причинили страдание. Пророка салляллаху алейхи уе селлем

казва: „Не проявявай злорадство към своя брат, защото Аллах ще се смили над него и ще порази тебе.“

126.

Един ден Ибн Ал-Каййим отишъл при своя шейх Имам Ибн Теймия,

за да го зарадва с вестта за смъртта на най-големия и най-непримиримия

му враг, който му бил причинил най-много страдания. Но, какво казва Ибн

Ал-Каййим: „Той ми се скара и се отнесе лошо с мене, след като винаги е

бил добър към мене, после каза: „Ние на Аллах принадлежим и при Него

се завръщаме!“ После, без да се бави, стана и тръгна към дома на

семейството на починалия, и след като им поднесе своите съболезнования,

каза: „Аз ще бъда за вас, както той беше – ако се нуждаете от помощ за

нещо, ще ви помогна.“ И те се зарадваха на това, благословиха го и

оцениха тази негова позиция. Аллах да се смили над него и да бъде

доволен от него!“ 127

.

• Вярващият е напълно дистанциран от това, да угнетява

мюсюлманите. Ако неволно сгреши или престъпи правото на някого, бърза

да му се извини и да се поправи, и да получи неговото оправдание. В един

хадис се казва: „Ако някой е извършил несправедливост към честта или

нещо друго на свой брат [по вяра], нека получи прошка от него днес,

преди да е настъпило времето, когато няма да има нито златни динари,

нито сребърни дирхами. Защото, ако тогава той има някое добро дело,

от него ще се вземе толкова, колкото отговаря на неговата

несправедливост. А ако няма добрини, тогава ще се взема от злините на неговия другар и те ще се прехвърлят върху него.”

128.

• Вярващият не се присмива на мюсюлманин, не го хули и не го

назовава с оскърбителни прякори, в изпълнение на словата на Всевишния:

„О, вярващи, едни мъже от вас да не се присмиват на други! Може да

са по-добри от тях. Нито жени на жени. Може да са по-добри от тях.

И не се хулете, и не се назовавайте с оскърбителни прякори! Колко

124

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 120 125

Муслим по думите на Абу Хурайра 126

Тирмизи 127

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 437 128

Бухари.

лошо е името нечестивост подир вярата! А които не се покаят тези

са угнетителите.“ 129

.

22. Правдив.

Вярващият е правдив – никога не лъже, независимо какви загуби

понася от това. Той знае, че лъжата – дори и да го спасява в момента – ще

го погуби в отвъдния живот, и че правдивостта – дори и да му навреди в

момента – ще го спаси в отвъдния живот. Тримата, които не са взели

участие с Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе селлем в похода до

Табук, са се спасили, само благодарение на правдивостта. Именно затова,

заветът на Аллах към нас в сура Ат-Тауба е: „О, вярващи, бойте се от

Аллах и бъдете с правдивите!“ 130

. Правдивостта на вярващия започва с

искреността му към себе си, и след това спрямо другите хора. Затова,

вярващият е правдив в разговорите си, честен във взаимоотношенията си –

не лъже, не изменя, не предава и не лъжесвидетелства. Предава онова,

което му е поверено и изпълнява обещанието. Ето защо, неговата

правдивост го отдалечава от лицемерието. Пророка салляллаху алейхи уе

селлем казва: „Лицемерът се познава по три признака: когато говори,

лъже; когато обещава, не изпълнява; когато му се окаже доверие, става

изменник.“ 131

.

23. Усърден и деен.

• Вярващият е усърден през целия си живот. Той подхваща делата

енергично и не проявява слабост, когато трябва да е сериозен, не проявява

небрежност и слабост, когато трябва да работи. В изпълнение на словата

на Всевишния: „...Хванете здраво това, което ви дадохме...“ 132

.

• Вярващият е силен – силен в тялото си, обръщащ внимание на

онова, което е полезно за тялото му и странящ от онова, което му вреди.

• Притежава силна воля;

В хадис се казва: „Силният вярващ е по-добър и по-любим за Аллах

от слабия вярващ, но във всеки от тях има добро. Стреми се към онова,

което ти носи полза, и моли за подкрепа Аллах и не бъди безпомощен! Ако

те сполети нещо, не казвай: „Ако бях постъпил така, щеше да стане

129

49: 11 130

9: 129 131

Общоприет хадис. 132

2: 63

така и така“, а казвай: „Аллах е отсъдил и е направил, както е пожелал“,

защото [думата] „ако“ открива работа на сатаната.“ 133

.

• Вярващият е решителен във всичките си дела. Затова, не можеш да

го видиш разтреперан или колебаещ се, защото преди да пристъпи към

дейността, той се допитва до своето обкръжение и иска напътствие от

Аллах (като отслужва молитвата истихара). А когато вземе решението,

пристъпва към неговото изпълнение без каквото и да е колебание. „...И се

съветвай с тях по делата! А решиш ли [нещо], уповавай се на Аллах!...“

134.

• Той е активен – следи за положението на мюсюлманите, смесва се с

хората в извършването на добро, понася търпеливо обидите им, споделя

техните радости и скърби, изживява заедно с тях техните проблеми и

работи за тяхното разрешаване. Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва:

„Вярващият, който общува с хората и изтърпява обидите им, е по-добър

[в сравнение с] този, който не общува с хората и не изтърпява обидите им.“

135.

• Друго качество на вярващия е възвишеността на неговото

намерение. Сърцето на вярващия е свързано с Рая (Дженна) и неговите

блага – мястото, където ще се наслаждава на съзерцаването на своя

възлюбен Господар и на съпровода на своя Пророк. От Рабиа ибн Каб Ал-

Аслами е предадено, че е казал: „Нощувах при Пророка салляллаху алейхи

уе селлем и веднъж му донесох вода за неговото предмолитвено измиване

(уду) и неговата нужда, а той ми каза: „Поискай нещо!“ И аз казах: „О,

Пратенико на Аллах, искам да те съпровождам в Рая.“ Той каза:

„Друго?“ Казах: „Само това.“ Каза: „Тогава ми помогни срещу твоята душа с много молитви.“

136

Следователно, издигането по степените на съвършенството не идва

само с пожелания, а с постоянна борба и усърден труд. Всевишния казва:

„Нито е във вашите копнежи, нито е в копнежите на хората на

Писанието, който върши зло, ще му се въздаде същото и не ще си

намери освен Аллах нито покровител, нито избавител. А който върши

праведни дела, мъж или жена, и е вярващ, тези ще влязат в Рая и не ще бъдат угнетени дори с браздица по костилка на фурма.“

137.

133

Муслим. 134

3: 159 135

Бухари. 136

Муслим. 137

4: 123-124

• Наред с възвишеността на намерението си, вярващият е и

настойчив – отчаянието не намира път към него. След като е определил

целта си, се стреми с цялата дадена му сила към нейното постигане. И дори

първият му опит да се провали, той не оставя отчаянието да се прокрадне в

неговото сърце, а неуморно продължава да опитва отново и отново. Знае,

че успехът не е леснодостъпен плод, а е съпроводен от усилия, пот,

търпение и настойчивост. Както е казал поетът:

Не смятай величието за лесно достижим плод!

Величие не ще достигнеш, ако търпението ти не вкусиш.

Вярващият знае, че възвишеността на намерението и настойчивостта

в постигането на желаното се нуждаят от пълноценно използване на

времето и непропиляването му в безполезни неща. Затова, той не говори

празни приказки и не слуша празни приказки – напротив, винаги е зает или

с религията си, или със дела от земния си живот. Всевишния казва: „И

когато приключиш, [пак] се труди усърдно.“ 138

. Защото времето – това е

животът. А то е истинският капитал на човека. И който се замисли над

задълженията си, ще се увери, че те са повече от времето. Ибн Масуд казва:

„За нищо не съжалявам така, както съжалявам за изминал ден, в който

времето ми [отредено за земния живот] намалява и в който праведните ми

дела ми не се увеличават.“

24. Щедър и великодушен.

• Вярващият е щедър и великодушен. Той щедро раздава от онова,

което притежава, очаквайки награда за това единствено от Всемогъщия

Аллах. Всевишния казва: „...И давайте, стремейки се единствено към

Лика на Аллах! И каквото и добро да раздадете, то докрай ще ви се

изплати и не ще бъдете угнетени.“ 139

. Раздаването не е само в случаите

на изобилие, а и когато самият той изпитва силна нужда. Всевишния казва:

„Които раздават и в радост, и в беда.“ 140

.

Когато вярващият харчи от парите си или от времето си, не го прави

с намерението да получи някаква материална или морална награда от

хората, не търси благодарност и почит, а желае награда от Аллах. „И

дават храна въпреки че и те я обичат на нуждаещ се и на сирак, и на

пленник: „Храним ви в името на Аллах. Не искаме от вас нито отплата, нито признателност.“

141.

138

94: 7 139

2: 272 140

3: 134 141

76: 8-9

• Вярващият оказва почит на онзи, който го е почел и благодари пна

онзи, който е направил нещо добро за него. Пророка салляллаху алейхи уе

селлем казва: „Който моли Аллах за закрила, и вие го закриляйте! Който извърши нещо добро за вас, и вие го възнаградете!“

142.

25. Умерен и уравновесен.

Вярващият е умерен през целия си живот. Пророка салляллаху алейхи

уе селлем е казал: „...Защото и тялото ти има право над теб, и окото ти

има право над теб, и посетителите ти имат право над теб, и съпругата

ти има право над теб.“ 143

. Той поставя всяко нещо на правилното му

място. „...A който е дарен с мъдростта, е дарен с голямо добро...“ 144

.

Той не преувеличава дребното и не омаловажава голямото. Поставя на

първо място най-важното, след това по-маловажното, не извършва

забранено (харам), за да избегне нещо нежелано (мекрух), и не се захваща

да изпълнява допълнително богослужение (нафиле) при положение, че

изоставя задължително богослужение (фарийда). Така че, той е умерен в

богослуженията си и не натоварва себе си с нещо, което не може да понесе,

защото знае, че пътят е дълъг. Затова, в един хадис се казва: „Наистина

тази религия [в този си вид] е едно улеснение. И винаги щом някой

премери сили с религията [като се натоварва с непосилни допълнителни богослужения], тя го побеждава...“

145.

Вярващият е умерен също така и в храната и питието си: „...И яжте,

и пийте, ала не разхищавайте!...“ 146

. Умерен е и в харченето си: „И

които, ако харчат, нито прахосват, нито скьперничат, а са по

средата на това.“ 147

. Умерен е и във външния си вид – облича се

подходящо, без да разхищава; умерен е и в отношенията си с хората –

смесва се с тях във вършенето на добро, но страни от тях в извършването

на зло и не им подражава в техните развлечения и прегрешения; умерен е и

в оценяването на нещата, затова не отсъжда с чувствата си, а с ума; не

обвинява когото и да било в нечестивост или непокорство без да има ясно

доказателство. Ето защо вярващият мюсюлманин е от общността, която е

умерена във всичко, за която Всевишния Аллах е казал: „И така ви

сторихме общност по средата, за да сте свидетели за хората и Пратеника да е свидетел за вас...“

148.

26. Благочестив.

142

Абу Дауд, Несаи и Ахмед. 143

Бухари по думите на Абдуллах ибн Амр 144

2: 269 145

Бухари по думите на Абу Хурайра. 146

7: 31 147

25: 67 148

2: 143

Вярващият е благочестив, придържа се към позволеното (халал),

дори изоставя някои позволени неща от страх, да не би да се озове нещо

забранено. Всевишния казва: „...Това са границите на Аллах не ги

доближавайте!...“ 149

. Защото, около всичко, което е забранено има кръг

от съмнителни неща, до които вярващият раб трябва да не приближава.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „Наистина, позволеното е

ясно и забраненото е ясно, но между тях има неясни неща, които много

хора не познават. И така, който избегне неясните неща, то успява да

съхрани вярата и честта си. Но, който попадне в неясни неща, той

изпада в забраненото, подобно на пастира, който пасе стадото си около

забранена зона и едва не навлиза в нея. Всеки владетел си има забранена

зона, а забранената зона на Аллах са Негови забрани...“ 150

. Придържа се

към позволеното в храната и питието си, затова не вкарва в стомаха си

друго, освен онова, което със сигурност е позволено.

Вярващият изоставя онова, което поражда в него съмнение. Както

казва Ал-Хасан ибн Али (р.а.): „Запомних от Пратеника на Аллах

салляллаху алейхи уе селлем следното: „Остави това, в което се съмняваш

и [се насочи] към онова, в което не се съмняваш.“ 151

. Суфян Ас-Саури

казва: "Няма по-лесно от благочестието: ако нещо предизвиква

безпокойство в душата ти, изостави го!“ 152

27. Жертва се по пътя на Аллах.

Вярващият жертва по пътя на Аллах всичко, което притежава – пари,

време, усилия, даже и душата си. Както е постъпил неговия пророк

Ибрахим (а.с.), когато му било наредено да заколи сина си и той се

подчинил на нареждането от обич към Аллах и в подчинение на

нарежданията Му. И както са постъпили Пратеника салляллаху алейхи уе

селлем и благочестивите му сподвижници, когато изоставили своите

домове, богатства и семейства, преселвайки се в Медина, заради религията

си и търсейки удовлетворението на Аллах. Сухайб Ар-Руми разказва:

„Когато исках да се преселя от Мека при Пророка салляллаху алейхи уе

селлем курайшите ми казаха: „Ей, Сухайб, ти пристигна при нас без

никакви богатства, а сега искаш да отидеш с богатствата си! Кълнем се в

Аллах, че това никога няма да го бъде!“ Тогава аз им казах: „Какво ще

кажете да ви дам богатствата си, а вие да ме пуснете?“ Казаха: „Добре.“ И

тогава аз им дадох богатствата си и те ме пуснаха, след което тръгнах и

дойдох в Медина.“ Когато това достигнало до Пророка салляллаху алейхи

149

2: 187 150

Общоприет хадис. 151

Тирмизи. 152

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 290

уе селлем, казал: „Сухайб спечели. Сухайб спечели.“ За него бил низпослан

и айетът: „Някои хора отдават душите си, за да угодят на Аллах...“ 153

.

Вярващият заявява вярност пред Аллах, като Му отдава душата си и

богатствата си, за да спечели удовлетворението Му и Рая Му. Затова, не

можеш да го видиш да скъперничи за Аллах с време, усилия, богатства или

себе си, в потвърждение на словата на Всевишния: „Аллах изкупи от

вярващите душите и имотите им,... за да е техен Раят...“ 154

.

Практическото доказателство за искреността на неговата саможертва

за Аллах е, винаги да поставя ползата за религията пред светските си

облаги, ако между тях се стигне до сблъсък. Всевишния казва: „Кажи:

„Ако вашите бащи, синове, братя и съпруги, и родът ви, и имоти,

които сте придобили, и търговия, за която се плашите от застой, и

жилища, които харесвате, са ви по-любими от Аллах и от Неговия

Пратеник, и от борба по Неговия път, то чакайте, докато Аллах даде Своята повеля! Аллах не напътва нечестивите хора.“

155.

28. Бори се по пътя на Аллах.

Рабът на Аллах, който е достоен за подкрепата Му, се подготвя за

откликване на призоваващия за борба по всяко време, защото, той вече е

удържал победа над собствената си душа и я е отдал на Аллах. Пробният

камък за искреността на тази сделка е обичта към сражението по пътя на

Аллах, защото сражението може да доведе до смърт, а характерно за

душата е, че ненавижда смъртта и обича оставането на света. Който е

искрен в размяната на душата си, той ненавижда нейното оставане с него и

си пожелава да я пожертва заради нейния Притежател. „Аллах изкупи от

вярващите душите имотите им. Сражават се по пътя на Аллах,

убиват и биват убивани, за да е техен Раят Негово истинно обещание,

дадено в Тората, Евангелието и Корана. А кой е по-верен в своето

обещание от Аллах? Радвайте се на размяната, която направихте с Него! Това е великото спасение.“

156.

29. Отстоява истината.

Вярващият винаги отстоява истината. Той не се отклонява от нея,

защото знае, че ако днес отстъпи за нещо малко и незначително, то утре ще

отстъпи за нещо голямо и съществено.

153

2: 207 154

9: 111 155

9: 24 156

9: 111

Когато вярващият отстоява истината, защитава знамето на Исляма да

бъде вдигнато, не го оставя да падне от ръката му. Пророка салляллаху

алейхи уе селлем казва: „Една група от общността ми няма да престава

отстоява истината, без да могат да им навредят онези, които са ги

оставили без поддръжка, докато не дойде Повелята на Аллах и те са в това положение.“

157.

Който познава историята на мюсюлманската общност, открива, че

тази религия е достигнала до нас толкова чиста, прозрачна и ясна по

повелята на Аллах, и след това – благодарение на онези, които са я

отстоявали в течение на вековете. Тях не ги е изплашил бичът на палача,

нито оковите, нито изкушаването с богатства и високи постове. Както

знаем, спрямо Пратеника ни салляллаху алейхи уе селлем били приложени

всякакви методи за сплашване, за да изостави призива си към религията,

когато се провалили в това, те притиснали неговия чичо – Абу Taлиб със

заплаха. Когато Пратеника салляллаху алейхи уе селлем научил за това, му

казал: „О чичо! Кълна се в Аллах, че дори слънцето да поставят в дясната,

а луната в лявата ми ръка, за да оставя това дело, пак няма да го оставя, докато Аллах не го издигне, или не умра за него.“

158.

30. Държи да остане незабелязан.

Вярващият държи да не се усеща явно неговото достойнство. Ако се

намира сред хора, той се приравнява като един от тях и не се опитва да

демонстрира дарованията си, тъй като един от най-възвишените дялове на

душата е, усещането за високопоставеност и превъзходство. На човек му е

много трудно да се пребори с тези си качества, защото няма по-голямо

високомерие от това, хората да сочат с пръст към него и да го хвалят!

Именно затова, вярващият винаги се стреми да остане незабелязан.

Веднъж Омар ибн Ал-Хаттаб (р.а.) влязъл в джамията и видял Муаз

ибн Джебел (р.а.) да плаче до гроба на Пратеника на Аллах салляллаху

алейхи уе селлем и го попитал: „Какво стана, защо плачеш?“ А той казал:

„Чух Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе селлем да казва: „Дори и

най-незначителната показност е съдружаване. Аллах обича

богобоязливите и незабележимите, които, ако отсъстват, не биват

потърсени, а ако присъстват, не биват забелязвани. Сърцата им са

светилници за правилната насока, спасяват се от всяка мрачна земя.“ 159

.

Вярващият проявява скромност в богослуженията си извън

фарзовете – прави всичко по силите си хората да не узнаят нищо за тях,

157

Общоприет хадис. 158

Ас-Сийра Ан-Набауийя, Ибн Хишам 159

Ат-Табарани.

защото знае, че когато такава дейност се изпълнява далече от хорските очи

и когато никой друг не го вижда освен Аллах, това предполага по-голяма

искреност, отколкото ако хората я знаят. Защото, узнаването от хората на

това богослужение може да причини неговото пропадане – чрез хваленето

и издигането му. В тези мигове душата се опиянява и прави така, че делата

на раба винаги да се извършват заради похвалите и уважението на хората.

Благочестивите раби винаги са държали да скриват богослуженията

си. Така, например, Абу Муса Ал-Ашари е казал: „Тръгнахме на поход с

Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе селлем и шест души се сменяхме

на една камила. От това ходилата ни се разраниха. И моите ходила се

разраниха, даже ноктите ми опадаха. Затова увивахме на краката си

парцали и поради това походът беше наречен „Зат ар-Рикаа“ – заради

парцалите, с които привързвахме краката си.“ Абу Бурайда казва: „Абу

Муса разказа този хадис, след това не пожела вече да го стори, сякаш не

желаеше да има нещо от дейността му, което да е разгласил.“ 160

.

31. Бяга от заемането на ръководни постове.

Вярващият бяга от заемането на ръководни постове и доколкото е

възможно не го желае за себе си, защото, заемането на ръководен пост

крие много изпитания с негативни последици, от които успяват да се

спасят само малцина. Пратеника салляллаху алейхи уе селлем ни е забранил

да с стремим към тях или да ги желаем, защото този, който желае да ги

заеме, чрез тях търси светското облагодетелстване. В хадис се казва: „Вие

ще се стремите да заемате ръководни постове, но те ще ви накарат да съжалявате в Съдния ден.“

161.

Когато вярващият вижда, че няма как да не приеме отговорността,

неговият живот се променя – виждаш го загрижен, разсеян, измъчен,

уплашен и боязлив, защото знае, че това може да го повлече към Огъня.

Той ще обмисля всяка крачка, която прави, ще се консултира с хората

около него, ще си държи сметка за всяко нещо наред с всичко това,

дълбоко в душата си, ще желае да се отдалечи от този отговорен пост.

Денят, в който ще се освободи от този товар, вероятно ще бъде един от

най-щастливите дни в живота му. От друга страна, вярващият напълно се

подчинява на своя ръководител щом нарежданията му не излизат от

рамките на одобряваните неща. В хадис се казва: „Мюсюлманинът е

длъжен да слуша и изпълня [нареждането], и когато му допада, и

когато не му допада, освен ако му бъде наредено извършването на

прегрешение. Ако му се нареди да извърши прегрешение, тогава нито

160

Муслим. 161

Бухари.

слуша, нито изпълнява.“ 162

. Вярващият се абстрахира от възрастта на

управника, от потеклото му от външния му вид, и не прави сравнения

между себе си и този управник. За Абу Зарр (р.а.) е предадено, че е казал:

"Моят възлюбен [Пророка салляллаху алейхи уе селлем] ми заръча да

слушам и да изпълнявам [нарежданията], даже ако [управникът, който ги

издава] е роб с отрязани крайници.“ 163

. Имам Ан-Науауи казва в своето

тълкуване на този хадис: „Тоест, слушам и изпълнявам, даже ако

управникът няма благороден произход, и даже ако е чернокож роб с

отрязани крайници, защото послушанието е задължение.“ 164

.

32. Не е завистлив.

След като вярващият се пребори с душата си, той я приучава да

желае доброто на другите, както го желае за себе си. Затова той не завижда

на никого за нещо добро, дарено му от Аллах, и не усеща в сърцето си

никаква злоба спрямо другите. Всевишния казва: „...И не усещат в

сърцата си завист за онова, което им бе дарено...“ 165

. Той знае, че

завистта не е от качествата на вярващите, защото тя изяжда добрините. В

хадис се казва: „Пазете се от завистта! Защото завистта изяжда добрините, както огънят изяжда дървата.“

166.

33. Не е заслепен.

Рабът на Аллах, който е достоен за подкрепата Му, не е заслепен от

онова, с което Аллах го е дарил. Той винаги признава милостта на Аллах и

дори и за миг не си помисля, че благата идват при него благодарение на

неговите дарби. Знае, че ако се отрече от Него дори и за миг, ще бъде

погубен, че всяко добро, което го спохожда, е от Аллах, и за Него е

благодарността и признателността. Затова, не се заслепява от

богослуженията си, нито от своя пост, нито от своя авторитет, нито от своя

произход, нито от своите знания, и не изисква хората да го уважават заради

тези неща. Вярващият знае, че истинският критерий за превъзходството

между хората е богобоязливостта. Всевишният казва: „...Най-достоен

измежду вас при Аллах е най-богобоязливият...“ 167

. Той е извлякъл

поука от съдбата на заслепените, затова не е поел по техния път. Така,

проклетият Иблис (дявол) бил заслепен от богослужението си и

предположил, че благодарение на това богослужение той има достойнство

при Аллах. И когато Аллах му наредил да се поклони на Адам (а.с.),

162

Муслим. 163

Муслим. 164

Шарх Ан-Науауи аля Сахих Муслим, 12/ 225 165

59: 9 166

Абу Дауд. 167

49: 13

отказал. „Рече [Аллах]: „Какво ти попречи да се поклониш, когато ти

повелих? „Рече [Иблис]: „Аз го превъзхождам. Ти ме сътвори от огън, а него сътвори от глина.“

168.

И на Карун, на когото Аллах дарил планини от богатства, било

казано: „Бой се от Аллах и благодари на своя Господ заради това, че те е

дарил с тези богатства!“ А той казал: „...Всичко това ми бе дадено само

заради моето знание...“ 169

. И какво му се случи?! „И сторихме земята

да погълне него и дома му. И нито имаше кой да го защити от Аллах, нито можеше сам да се защити.“

170.

34. Не се възгордява.

Вярващият не се възгордява. Неговото положение е, както казва

Всевишния: „Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят по

земята с кротост...“ 171

. Той страни от възгордяването и от качествата на

надменните, защото знае, че Всемогъщия Аллах е повелил в знаменията Си:

„От Моите знамения ще отклоня онези, които без право се

възгордяват на земята...“ 172

. В един хадис се предава: „В Рая не ще влезе

онзи, който има в сърцето си и най-малката надменност, дори да е с тежест на прашинка.“

173.

Имам Абу Хамид Ал-Газали казва: „Възгордяването се е превърнало

в преграда, възпрепятстваща влизането в Рая, защото се явява едно

препятствие между раба и нравствените му качества (ахляк). Тези

нравствени качества са вратите за Рая, но възгордяването и самолюбието

затварят тези врати. Защото, такъв човек не може да обича за вярващите

онова, което обича за себе си, докато в него има самолюбие; не може да

бъде смирен в богобоязънта, докато в него има самолюбие; не може да

изостави злобата, докато в него има самолюбие; не може да продължава да

бъде правдив, докато в него има самолюбие; не може да изостави гнева,

докато в него им самолюбие; не може да сдържа гнева си, докато в него

има самолюбие; не може да изостави завистта, докато в него има

самолюбие; не може да даде и да приеме добро наставление, докато в него

им самолюбие; не може да се предпази от присмиването над хората и от

злословенето, докато в него има самолюбие. Следователно, няма

порицавано нравствено качество, което притежателят на самолюбие и

надменност да не е принуден да притежава, за да съхрани своето

168

7: 12 169

28: 78 170

28: 81 171

25: 63 172

7: 146 173

Муслим.

самолюбие. И няма нито едно похвално нравствено качество, което той да

може да притежава, от страх да не би то да го накара да загуби своето

самолюбие.“ 174

.

От Селеме ибн Ал-Акуа (р.а.) е предадено, че един човек се хранел с

лявата си ръка в присъствието на Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе

селлем и той му казал: „Яж с дясната си ръка!“ Човекът казал: „Не

мога!“ Пророка салляллаху алейхи уе селлем казал: „Дано да не

можеш!“ На този човек не му попречило друго, освен възгордяването, но

след това никога повече не успял да вдигне дясната си ръка до устата

си.“ 175

.

Д-р Абд Ар-Рахман Хабанка казва: „Външни прояви на

горделивостта са: важниченето, самодоволството, високомерието и

надменността в походката; отвръщането и неизслушването на говорещия;

разсеяното гледане към хората и високомерното влачене на дрехите;

викането в говоренето и надутостта в него; отговарянето с мимики на

лицето, движения на ръцете или други части на тялото, като повдигането

на вежди, изкривяването на устни, обръщането на гръб, обръщането с шия

и знаци с ръце. Други негови прояви са: присмиването над другите;

презирането на хората и пренебрегването им; действия като смигването,

клеветата, упрекването и унижение на достойнството на другия. Също:

пренебрегване на събирането със слабите, бедните и нуждаещи се хора;

пренебрегване на говоренето, храненето и пиенето с тях. Също така:

фанатичната привързаност към собственото мнение, ината в следването на

лъжата, въпреки изясняването на истината... И още много други неща.“ 176

.

35. Надпреварва се в добрините.

Вярващият е винаги пръв в извършването на благодеяния. Той се

възползва от свободното си време преди да стане зает, от младостта си

преди да остарее и от здравето си преди да се разболее. Всевишния казва:

„...Надпреварвайте се в добрините!...“ 177

.

От Абу Хурайра (р.а.) е предадено, че Пратеника на Аллах

салляллаху алейхи уе селлем е казал: „Извършвайте благодеянията преди

седем неща: Нима изчаквате бедност, поставяща в забвение; или

богатство, водещо до самозабрава; или болест, която е пагубна;

старост, водеща до загуба на разсъдъка; или ненадейна смърт; или

174

Ихя улум ад-дийн, 3/ 344, 345 175

Муслим. 176

Ал-Ахляк ал-ислямийя уа усусуха, 1/ 732, 733 177

2: 148

Даджал, който е неведомо зло, което се очаква; или Часа, а Часът е по-

ужасен и по-горчив?!“ 178

.

Имам Ан-Науауи казва: „Знайте, че който узнае за някое благодеяние,

той трябва да го изпълни дори и само веднъж, за да бъде от хората, които

са го извършили. Той не трябва да го изоставя изцяло, а да изпълни

толкова, колкото възможност има", защото в един общоприет за

достоверен хадис, Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „...Ако ви наредя нещо, правете колкото можете от него...“

Затова, рабът на Аллах, който е достоен за подкрепата Му:

• е добър с родителите си, както казва Всевишния: „И повели твоят

Господ да не служите другиму освен Нему, и към родителите добрина!...“

179 и се отнася към семейството си както подобава.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „Най-пълна вяра имат

онези, които са с прекрасен нрав, а най-добрите от вас са онези, които са най-добри с жените си.“

180.

• поддържа родствените връзки.

От Абу Ейюб Ал-Ансари е предадено, че един човек казал: „О,

Пратенико на Аллах, съобщи ми някоя дейност, която да ме вкара в

Рая.“ На което Пророка салляллаху алейхи уе селлем отвърнал: „Да служиш

на Аллах без да съдружаваш нищо с Него, да отслужваш молитвата

(саля), да даваш милостинята (зекят) и да поддържаш родствените връзки.“

181.

• е добър към съседа си.

Пророка салляллаху алейхи уе селлем казва: „Джибрил не престана

да ми препоръчва добрина към съседа, даже си помислих, че ще го стори

мой наследник.“ 182

.

• споменава Аллах, независимо в какво състояние се намира.

Всевишния казва: „...И често споменавайте Аллах, за да

сполучите.“ 183

.

178

Тирмизи. 179

17: 23 180

Тирмизи. 181

Общоприет хадис. 182

Общоприет хадис.

От Абдуллах ибн Буср е предадено, че един човек е казал: „О,

Пратенико на Аллах, обредите на Исляма са много за мен, затова ми

съобщи нещо, към което здраво да се придържам.“ Казал: „Езикът ти да не престава да е влажен от споменаването на Аллах.“

184.

Вярващият споменава Аллах при лягане, при събуждането си от сън,

при излизане и влизане в дома си, при отиването към джамията, при

измиването за молитва (абдест), при виждането на месечината, при валеж

на дъжд, преди изгрева на слънцето, преди залеза на слънцето, при

ставането за отслужване на допълнителна нощна молитва, и във всеки друг

случай, за който е посочено споменаване.

• Посветен е на Корана.

От Осман ибн Аффан (р.а.) е предадено, че е казал: „Пратеника на

Аллах салляллаху алейхи уе селлем каза: „Най-добрият от вас е онзи, който изучава Корана и го преподава.“

185.

• поздравява (казвайки „Ес-Селяму алейкум“), посещава болния,

провожда покойника, пожелава милост на кихналия (казвайки

„Йерхамукеллах“), помага на нуждаещия се и приема клетвата за истина.

От Абу Умара Ал-Бара ибн Азиб е предадено, че е казал: „Пратеника

на Аллах салляллаху алейхи уе селлем ни нареди седем неща: посещаването

на болния, провождането на покойника, пожелаването на милост на

кихналия, помагането на нуждаещия се, помагането на угнетения,

разпространяването на ислямският поздрав и приемането на клетвата за

истина.“ 186

.

• Стреми се да се изучи, затова прилежно посещава местата, където

може да усвои знания и да чете книги.

От Анас (р.а.) е предадено, че Пратеника на Аллах салляллаху алейхи

уе селлем е казал: „Който излезе в търсене на знания, е по пътя на Аллах,

докато не се завърне.“ 187

.

• уважава възрастния, обича малкия и почита учения;

• извършва предмолитвеното измиване, въпреки трудностите;

183

62: 10 184

Тирмизи. 185

Бухари. 186

Бухари. 187

Тирмизи.

• отива по-рано в джамията за да може да повтаря думите на

муеззина;

• не пропуска колективната молитва и първия ред, и се стреми да не

изпусне началния текбир (текбийрату-л-ихрам);

• почиства зъбите си188

преди молитва, преди лягане, преди четенето

на Коран, преди предмолитвеното измиване и при промяна на дъха от

устата му;

• подранява в отиването за петъчната молитва;

• говее в понеделниците и четвъртъците; в деветия и десетия ден от

месец Мухаррам [1-я месец по лунния календар]; първите десет дена от

месец Зу-л-Хиджа [12-я месец по лунния календар], особено денят Арафа

[9-я ден от Зу-л-Хиджа]; дните на пълнолуние [13-я, 14-я и 15-я ден по

лунния календар]; от месец Шаууал [10-я месец по лунния календар];

• през последните десет дена от месец Рамадан [9-я месец по лунния

календар] се отдава изцяло на богослужения (итикаф);

• съблюдава за изрядния си външен вид според Исляма;

• съблюдава необходимата култура на телесната хигиена;

• усъвършенства се в работата си;

• грижи се за тялото си като избягва всичко, което му вреди;

• посещава гробищата за поучаване;

• избира вярващо момиче при женитбата си;

• отдава заслуженото на хората, които са извършили добро;

• приема извинението на извиняващия се;

• ляга с уду;

• търси напътствие от Аллах (чрез молитвата истихара) за всяко свое

дело.

36. Страни от забраните.

188

Което според Сунната е най-добре да става с използването на Мисуак.

Рабът на Аллах, който е достоен за подкрепата Му, страни от

забраните на Аллах, независимо дали тези неща са забранени (харам) или

нежелателни (мекрух). Един от благочестивите казва: "Нежелателното

нещо е препятствието между раба и забраненото нещо, затова, който

зачести в извършването на нежелателно нещо, той преминава към

забраненото нещо".

Затова, рабът на Аллах:

• не краде, не прелюбодейства, не изяжда имотите на хората с лъжа;

• свежда погледа си от всичко, което Аллах е забранил;

• не лъже, не изменя и не предава;

• не се кълне в друго освен в Аллах;

• не оскърбява, не проклина, не е покварен;

• не се присмива на мюсюлманин и не му се подиграва;

• не вярва в суеверия;

• не е лекомислен и глупав;

• няма зли помисли;

• не упреква без нужда;

• не наругава никого заради извършен грях;

• не проваля сделка на своя брат мюсюлманин и не проваля

женитбата му;

• не слуша неприлични песни;

• не крачи с горделива походка и не влачи дрехите си;

• не се надвиква в говоренето си;

• не се смее гръмогласно;

• не се притеснява да каже „не зная“, ако бъде попитан за нещо,

което не знае;

• не се гневи и не се жалва;

• не таи нищо лошо в гърдите си спрямо своите братя.

37. Прави нещата в името на Аллах и очаква награда само от

Него.

Вярващият запазва наградата за делата си за пред Аллах. Той е

убеден, че онова, което е при Аллах, никога не ще се погуби, когато е било

извършено изцяло в Негово име и търсейки Неговото удовлетворение.

Когато харчи по пътя на Аллах, той го прави в Негово име. „...И давайте,

стремейки се единствено към Лика на Аллах!...“ 189

. Той отслужва

молитвата, говее и изпълнява останалите си богослужения в името на

Аллах. В хадис се казва: „Който говее Рамадан, вярвайки и очаквайки

награда само от Аллах, на него ще му бъдат опростени всичките му

предходни грехове.“ 190

. И още: „...Това е, защото всякога щом ги

сполети жажда или умора, или глад по пътя на Аллах, или направят

дори и стъпка, която да гневи неверниците, или се сдобият с победа

над враг, ще им се запише като праведно деяние. Аллах не погубва наградата на благодетелните.“

191.

В борбата; в повеляването на одобряваното и забраняването на

порицаваното; в бедите, които понася; в търпението си; в отстояването на

истината, вярващият също очаква награда единствено от Аллах. „Онези,

които откликнаха на Аллах и на Пратеника, след като бяха ранени. За

онези от тях, които благодетелстваха и се бояха, има огромна

награда.“ 192

.

Вярващият знае, че ако някой го угнети, или постъпи несправедливо

с него, или присвои негово право, Аллах няма да го остави и той ще

намери наградата си за всичко това при Него в Съдния ден. Защото

животът, колкото и да е дълъг, ще свърши със смъртта; светът, колкото и

дълго да продължи съществуването му – и неговата участ е гибелта.

Завършекът на всички ни ще е при Аллах. „И че при твоя Господ е

завършекът.“ 193

. И тогава ще се види различието между този, който идва

при своя Господ в Съдния ден, очаквайки награда от Него, и онзи, който

идва при Него като длъжник, покрит с позор и срам.

38. Не престава да моли Аллах за прошка и да се покайва.

189

2: 272 190

Общоприет хадис. 191

9: 120 192

3: 172 193

53: 42

Вярващият винаги моли Аллах за прошка, когато осъзнае, че е

допуснал някаква грешка към Него, защото, дори Пратеника салляллаху

алейхи уе селлем, на когото му били опростени и предишните грехове, и

оставащите, е казвал: „О, хора, покайте се пред Аллах и Го молете за прошка, защото аз се покайвам на ден по сто пъти.“

194.

Ибн Ал-Каййим казва: „Решителните и далновидни хора най-силно

молят Аллах за опрощение след послушанията – заради това, че виждат в

тях своите пропуски. Аллах нарежда на гостите на Своя дом –

поклонниците (хаджиите), да Го молят за прошка, след като се спуснат от

Арафат, което е едно от най-величествените и важни места. „После се

плиснете надолу, откъдето хората се плисват, и молете Аллах за

прошка! Наистина Аллах е опрощаващ, милосърден.“ 195

. Всевишния

казва: „...И молещите опрощение в ранни зори.“ 196

. Ал-Хасан казва:

„Продължили са молитвата до ранни зори, след това останали да молят

Всемогъщия и Велик Аллах за прошка.“

В Достоверния сборник се казва, че Пророка салляллаху алейхи уе

селлем, след като приключвал молитвата [след поздрава „ас-селям“], три

пъти молел Аллах за прошка, [казвайки «Естагфиру-л-Лах» (Моля Аллах

за прошка)] после казвал: „О, Аллах, Ти си мирът и от Теб е мирът!

Благословен си Ти, о, Владетелю на величието и почитта!“ [Аллахумме,

енте-с-селяму уа минке-с-селяму, тебаракте я зе-л-джеляли уа-л-икрам].

След като Пророка салляллаху алейхи уе селлем известил посланието

и изпълнил дълга си, Аллах отново му наредил да Го моли за опрощение. В

последната сура, която му била низпослана се казва: „Когато дойде

подкрепата на Аллах и победата, и видиш хората да встъпват на

тълпи в религията на Аллах, прославяй своя Господ с възхвала и Го

моли за опрощение! Той винаги приема покаянието.“ 197

. Оттук Омар

(р.а.) и Ибн Аббас (р.а.) разбират, че Аллах известява Своя Пратеник за

наближаването на края на земния му живот и му нарежда да Го моли за

прошка, след като е изпълнил дълга си. 198

.

Следователно, покаянието (ат-тауба), е задължение (фарз айн) за

всеки човек, защото не е предпазен от греховете на органите си; на сърцето

си; не е предпазен от нашепванията на сатаната; от небрежността и

пропуски в знанието за Всемогъщия и Велик Аллах. Ето защо, всеки има

нужда от покаяние.

194

Муслим. 195

2: 199 196

3: 17 197

110: 1-3 198

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 188, 189.

Пророците (а.с.) също се нуждаят от покаяние. Ето какво е предадено

от Пророка салляллаху алейхи уе селлем: „...И аз моля Всемогъщия и Велик

Аллах за прошка по седемдесет пъти на денонощие.“ Ако някой човек е

нямал нужда от покаяние и е бил в безопасност от врага, в безопасност от

нещастието на душата, от шепнещия съблазни сатана и неговите коварни

замисли, и е бил доволен от възвишено и пречисто място, от близостта до

Аллах, то това е бил Адам (а.с.). И въпреки това, той също се е покаял и

Аллах приел неговото покаяние. За това свидетелстват словата на

Всевишния: „И получи Адам слова от своя Господ, и Той прие

покаянието му. Той е Приемащия покаянието, Милосърдния.“ 199

.

И Ибрахим (а.с.), Приятеля на Аллах, въпреки значимото си място и

това, че Аллах го е избрал за Своето приятелство и го е сторил баща на

пророците и пратениците, също се обърнал с покаяние към Всемогъщия и

Велик Аллах, като казал: „...И ни покажи нашите обреди, и приеми

нашето покаяние! Ти си Приемащия покаянието, Милосърдния.“ 200

.

199

2: 37 200

2: 128

ТРЕТИ РАЗДЕЛ

ПОГЛЕД КЪМ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА

И ако това, което бе казано, е основното условие за подкрепата! И

ако това са качествата на заслужилите божествената подкрепа! ... Тогава,

къде сме ние?!

Преди да отговоря на тези въпроси, напомням на себе си и на вас, че

качествата на заслужилите божествена подкрепа раби, за които

споменахме в предния раздел, не са били постигнати с нищо друго, освен с

битка и горчива борба на тези хора със собствените им души.

От друга страна, ако пожелаем да узнаем къде се намираме ние

спрямо онези раби, нека всеки от нас погледне към своите дела, за да ги

сравни с делата на поколението, заслужило божествената подкрепа и

укрепване. Защото, делата на всеки един от нас не са нищо друго, освен

огледалото, отразяващо онова, което е във вътрешния ни мир и отразяващо

резултата от протичащата между сърцето и душата битка.

И който изостави душата си и не й се противопостави, то първата и

последна дума в живота му ще бъде нейна. Тя ще му бъде пътеводител,

който ще го доведе до непреодолима пропаст между него и качествата на

поколението, заслужило божествената подкрепа.

Който пък положи ограничени усилия спрямо душата си, то той ще

се озове на такова разстояние от себе си, големината на което ще е обратно

пропорционално на размера на това усилие.

А онзи, който се бори със своята душа истински, и я заставя да бъде

богобоязлива, то той ще усеща близостта си до онова поколение, което е

заслужило божествената подкрепа и укрепване.

Качествата на рабите на Аллах, споменати в предните страници, са

именно критерият, чрез който всеки един от нас може да узнае къде

действително се намира и къде би трябвало да бъде.

Аз направих преценка на себе си, като сравних моите действия,

действията на онези, които са обичани от Аллах и които обичат Аллах, и

открих голяма дистанция между нас. Открих в душата си обич към

спокойствието и омраза към трудното. Освен това:

• Усещам, когато душата измисля извинения заради закъснението ми

за колективната молитва, за началния текбир и построяване в първата

редица. Откривам я да ми докарва ред оправдания, за ме накара да

изоставя например допълнителното говеене, ако имам намерението да го

извърша.

• Долових, че тя има много желания, мечти и светски стремежи и че

не се удовлетворява с онова, което Аллах ми е отредил – винаги иска все

повече и повече, и се стреми към онова, което имат другите.

• Усетих, че се бои от откритото изразяване на истината. Почувствах

това, когато ме подтикваше да се въздържам от съветването на

високопоставен големец.

• Забелязах, че бързо се дразни и й доскучава, когато няма сила да

понесе трудностите.

• Разбрах, че се опитва да насади в мен желанието за отмъщение на

онези, които са ме угнетили или наранили.

• Научих, че пита за много неща, които не я интересуват.

• Видях, че обича страстно компаниите, където само си губи времето.

• Съзрях, че ненавижда и намира за твърде тежко това, да обслужва

другите, и че обича другите да я обслужват.

• Открих, че се опиянява и доволно се разпростира, когато другите

ме похвалят, независимо дали това хвалене е уместно, или не. И обратно на

това, осъзнах, че тя силно се ядосва, когато някой от хората ме критикува.

• Направи ми впечатление, че когато бъде наранена с някоя дума, от

гняв, изпада в много тежко състояние. И получих усещането, че е готова да

отмъсти на онзи, който я е наранил.

• Почувствах я да се опитва да ми попречи да кажа „Не зная“ щом

бъда попитан за нещо, което ми е неизвестно – особено, когато съм пред

някой, който си мисли, че съм знаещ човек.

• Щом заспоря с някого, аз напипвам нейното желание моето мнение

да победи, а другото да се окаже грешно.

• Щом сгреша и се налага да се извиня заради тази грешка, срещам от

нея осезаема съпротива срещу признаването на грешката.

• Щом отида на някоя среща, аз чувствам, че иска от мене да взема

думата и ме кара да говоря за себе си и за моите постижения, и я усещам да

настоява да прекъсвам говорещия и да говоря само аз.

• И колко пъти ставам свидетел на нейния стремеж хората да узнаят

характера на моите дела, в които Аллах ме е дарил с успех. Заварвам я да

се стреми успехът да бъде приписван на нея и да се опитва да пренебрегне

истината, че той е дар от Аллах.

• Щом Аллах стори да бъда причина за благополучието на някого,

забелязвам от нея удивителна настойчивост да ме накара да натяквам на

този човек за това благополучие. И я усещам да изпада в много тежко

състояние, ако този човек пропусне да извърши нещо добро спрямо мене.

• Виждам я да изчаква другия да сгреши и аз да го поправя, за да

изтъкне достойнство и превъзходство.

• Узнах, че в нея има скъперничество, голяма алчност и постоянен

страх от бедността и недоимъка. Разкрих това, когато се опитваше да ме

възпре от харченето по пътя на Аллах под предлог, страхът от бедност.

• Прозирам в нея също, че не иска от мене да се вслушвам в гласа на

разума при оценяването на нещата, а да се ръководя от чувствата.

• Долавям, че има склонност да бърза и прибързва във вземането на

дадено решение и че не поглежда към последствията и изхода от делата.

Това са част от нещата, които открих в своята душа.

Разминаването в поведението и действията, което откривам между

нас и рабите на Аллах, заслужаващи неговата подкрепа, се свежда до това,

че някои от нас:

■ проявяват небрежност в изпълняването на богослуженията така,

както подобава, винаги търсят позволените облекчения (рухас) и не ги

интересува пропускането на първата колективна молитва. Малцина са

онези, които отслужват нощна молитва. Рядко се срещат молбите за

прошка в ранни зори. Посетителите за сутрешната молитва намаляват.

Намалява стремежа на мнозина да заемат първата редица (сафф) в

колективната молитва, а даже и началния текбир в петъчната молитва.

Рядко срещаме сред нас такива, които говеят понеделниците и

четвъртъците или в другите дни, за които има предания, препоръчващи

говеенето в тях.

■ не разбират правилно въпроса за различията на мненията, защото

причините за различията са много. Различия е имало даже сред

сподвижниците (сахаба) и благочестивите предци (Аллах да доволен от

всички тях), но това не им е попречило да отдадат дължимото право един

на друг. Най-важното нещо, което ги е интересувало било стремежът

редиците на искрените мюсюлмани да бъдат единни и да се отхвърля

всичко, което вреди или отслабва техните връзки. Те осъзнавали, че

братството в името на Аллах и единството на сърцата между мюсюлманите,

заема първите места от задълженията.

За съжаление, някои от нас не разбират правото на различието.

Затова, човек се опитва да наложи на другия онова, в което той е убеден и

смята, че най-доброто според него трябва да бъде най-добро и според

всички останали хора. От това разбиране при някои хора се поражда силна

фанатична привързаност към мнението и личността, и вървейки под

определено знаме смятат, че те са прави, а другите не са.

Различието в мненията, колкото и да е голямо – щом е в търсене на

истината – е полезно, така, както е съществувало и при сподвижниците и

благочестивите предци. Често обаче, различието преминава в ругатни и

размяна на обвинения, което означава, че стремежът не е да се търси

истината, а да се откликва на страстта, да се търси отмъщение заради

душата, да се засити желанието й в опорочаването на всичко, което

противоречи на нейното мнение, за да остане тя единствено отличена и

извисена над другите. Нещо повече, сатаната успява да накара някои от нас

да се възгордеят, като им разкрасява злословенето по адрес на изразилите

различно мнение, по предлог, че е за благото на религията. По този начин,

чрез злословие, присмиване, подиграване и клевети се поругава честта на

мнозина и ако онзи, който извършва това, се освободи от робството на

душата си и нейната страст, ще се увери, че по този начин, без да се усеща

яде плътта на мъртвия си брат.

■ ограничават се в рамките на определени богослужения и изоставят

други, въпреки че богослуженията, които изоставят може да съответстват

или даже да превъзхождат по важност богослуженията, които изпълняват.

■ издават решения по юридическо-правни въпроси (фетви) в

религията на Аллах, без да имат необходимата квалификация и да

отговарят на условията, които биха им позволили това.

■ избързват, като обвиняват свои братя по вяра в нечестивост и

неверие, без да имат доказателства и явни аргументи.

■ заявяват, че обичат братята си по вяра само в името на Аллах, но

щом погледнем в практическото приложение на тази обич, виждаме голям

контраст между техните твърдения и действия. Един от признаците за

искреността на братството, е обичта в името на Аллах и взаимното

подпомагане за приближаването към Аллах, както сподвижникът казвал на

своя брат по вяра: „Поседни с нас малко, за да споменаваме Аллах и да

подсилим вярата си.“ Само че някои от нас свеждат срещите си със своите

братя само до средство за отпочиване и губене на време в разговори за

светски неща.

■ не проверяват достоверността на информацията, която достига до

тях, и я предават както са я чули, което от своя страна понякога води до

създаването на конфликт между мюсюлманите.

■ не изпълняват обещанието си и не зачитат уговореното време за

среща, а всички ние знаем, че да не се изпълнява обещанието е качество на

лицемерите и че всеки, който обещае нещо на своя брат, а след това не го

изпълни без да има уважителна причина за това, с това си действие

извършва грях.

■ дават добронамерени съвети съгласно установените от религията

правила пред множество хора и по неподобаващ и небрежен начин. Други

го изоставят под предлог, че го правят от скромност, и въпреки, че

скромността не носи друго освен добро, то изоставянето на

добронамерения съвет между мюсюлманите не е никакво добро. Защото

религията е искреност, както е казал Порока салляллаху алейхи уе селлем.

■ не понасят критиката на своя брат. Даже понякога ги обзема

гордост от греха, щом бъдат упрекнати за дадено нещо.

■ прекаляват във възхваляването на своите братя пред самите тях,

въпреки че това противоречи на религиозния закон. Това действие носи

много вреди на възхвалявания.

■ не се допитват до разума си при спорове, а се ръководят от своите

чувства. А тези техни чувства понякога ги карат да бъдат пристрастни към

определена страна, въпреки че правото може да бъде н другата страна.

■ не се стремят да оползотворяват времето си и не се измъчват, след

като погубват цял ден без да са се обогатили с някое полезно знание или

благодеяние.

■ външно могат да изглеждат като надеждни за другите, но ако им се

поверят пари, се проявяват под напълно променен образ, който изяснява

истинската им същност.

■ оплакват се постоянно – искат да получават, без да дават. Мислят

за правата си, а забравят за задълженията си.

■ разгласяват поверителните думи и срещи, и тайните на своите

братя.

■ намират удоволствие и наслада в узнаването на недостатъците на

своите братя, следят за техните грешки, проучват техните дела и питат за

много неща, които въобще не ги интересуват.

■ стават с непоносим характер за своите братя, не проявяват

снизхождение към неволните им грешки, не приемат техните извинения и

не проявяват никакво търпение към тях.

■ ако извършат нещо добро към някого, разгласяват това, сякаш

искат като награда за тази дейност хората да ги похвалят и да ги издигнат

на пиедестал при тях.

■ стремят се да заемат челните места. Затова ще виждате някои от

тях да са силно угрижени и измъчени ако изборът ги подмине. И ако с тях

се разговаря по този въпрос, казват: „Ние искаме само да работим за

Исляма чрез този пост“, виждайки в себе си способност, която им

позволява да заемат този пост. Сякаш тези хора не могат да работят за

Исляма, ако не заемат челни места. Нещо повече, ако за началник им бъде

избран човек, който е по-малък от тях на години, или по степен, или

отскоро е започнал да се придържа към религията, то те започват да не

изпълняват както трябва своите задължения спрямо него. Затова винаги са

недоволни от неговите директиви и винаги критикуват неговото поведение.

От друга страна виждаме някои, които Аллах е поставил на изпитание,

като им е предоставил заемането на челни места, да говорят много за това,

че са от народа – че го обичат и че желаят да се върнат при него – но каже

ли им се „Освободете вашите места от предните позиции и минете отзад“,

тогава силно се развълнуват и недоволстват. И ако им се каже: „Защо е

това избухване, щом вие самите заявявате, че няма разлика между

обикновения човек и ръководителя, освен по богобоязливост и

искреност?“, казват: „Благото на религията налага нашето съществуване в

челните места като ръководители и направляващи.“ Нещо повече, някои от

тях се отказват изцяло от работата и преминават в редицата на онези,

които не се включват в дадена дейност поради несъгласието си да заемат

по-задни позиции.

■ виждат в света единствено себе си – те са годните за всяка работа,

те са знаещите неведомите неща. Затова не им омръзва да говорят за себе

си и за постиженията си. Щом бъдат попитани по някакъв религиозен или

светски въпрос, веднага започват да отговарят без да са напълно

осведомени.

■ ръководят се само по собственото си мнение и смятат, че то е

правилното и е невъзможно да е грешно. И ако се окажат в грешка,

започват да изреждат несъществени оправдания и извинения, за да

избегнат признаването на грешката.

Мнозина от нас започнаха да изпитват повече рабство към душата си,

отколкото към своя Господ. Забравихме Аллах и Той ни накара да

забравим за враждата ни към нашите души – те станаха любими за нас и

ние тръгнахме след тях. Превърнахме се в техни слуги, основната задача

на които е да работят за осигуряването на питието, от което се нуждаят, за

да обслужват своите дялове.

Как можем да молим Всемогъщия и Велик Аллах за укрепване и

подкрепа, без самите ние – в нашите души – да сме изпълнили условията за

подкрепата?

Законът на Аллах не се нарушава, но хората искат от Всемогъщия и

Велик Аллах да изпълни обещание, без самите те да са изпълнили в

душите си условията за това. Защото, обичая на Аллах не ще се промени,

докато не настъпи Сетния час: „...И не ще откриеш ти промяна в обичая

на Аллах, и не ще откриеш отклоняване в обичая на Аллах.“ 201

. А

законът на Аллах в оказването на подкрепа е: „...Ако подкрепите [делото

на] Аллах, и Той ще ви подкрепи, и ще утвърди стъпките ви.“ 202

.

201

35: 43 202

47: 7

ЧЕТВЪРТИ РАЗДЕЛ

ПОГЛЕД КЪМ ЛЕЧЕНИЕТО

След като ни се изясни условието за божествената подкрепа, което

Аллах е постановил за рабите Си, за да им помогне да победят врага си и

да ги укрепи на земята, и след като ни се изясни, че това условие не е

изпълнено от нас, защото сме станали роби на своите души, остава един

въпрос, който се налага, а именно: Има ли начин да се промени това

положение и да се изпълни това условие, или ще си останем все така роби

на своите души – техни подчинени, осъществяващи техните желания и

страсти? Дали болестта вече е напреднала застрашително и злото е

укрепнало дотолкова, че да няма начин за излекуване?! Отговорът на тези

въпроси е, че няма болест, за която да няма лек, както ни е известил

Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе селлем.

Но, кое е подходящото лекарство за нашата болест и как да се

сдобием с него? Търсех много това лекарство и най-накрая Аллах ме дари

с успех, като ме улесни да се запозная с част от основните съставки на това

лекарство, свързани с опита на предшестващите педагози.

Етапи на лечението

Първият етап на това лечение, както споменават педагозите и

познавачите на човешките сърца, е усещането за размера на проблема.

Който желае да се излекува от дадена болест, трябва да се запознае с

нейната същност. А това може да стане само, ако взаимодейства с душата

си, в качеството й на адресант на всичко гореспоменато. Обаче, ако сметне,

че няма нужда от всичко това, и че споменатото в предишните страници не

се отнася за него, то лечението с нищо няма да му помогне, защото

признаването на болестта е половината от лечението.

Признаването на всичко за тази болест в детайли е много трудно и

тежко за душата. Затова, този, който иска да се излекува, е необходимо да

разполага с много силна решимост и желязна воля. И ако тази решимост е

налице, тогава нека човек се отдалечи за малко от суматохата и остане сам

със себе си, да прегледа едно по едно качествата на рабите на Аллах, които

споменахме, като ги наложи върху своите дела. И нека открие в своята

душа действията, които го отдалечават от действията на благочестивите

раби на Аллах, но да знае, че душата му няма да го остави да й държи

сметка, а ще се опитва да го изхитри, за да се изплъзне от това положение.

Ще се опита да разкраси лошата му постъпка като му напомни, че всеки

около него е като него; ще се опитва да го накара да остави за по-късно

тази равносметка; ще се опита да го ангажира с нещо друго. За да надвием

хитростта на душата, ние трябва да молим Аллах за подкрепа срещу нея,

както и от честото отправяне на призиви (дуи) за съдействието на Аллах и

спускането на милостта Му върху нас. Длъжни сме също така да обкръжим

душите си с ограда, издигната от страха пред Аллах, чрез мисълта за

смъртта и предсмъртните агонии; за гроба и мрака му, и въпросите на

ангелите в него. Да се замислим за Съживяването, за Събирането и за

Страшния съд и другите събития от Съдния ден. Онова, което помага за

вглъбяването над тези неща, е четенето на книги, в които подтикват

сърцата към смирение (т. нар. "кутуб ар-ракаик"), слушането на касети с

проповеди; съпровождането на покойниците до гроба; посещаването на

гробищата и болните. Защото страхът е най-добрият водач за душата.

Нека всеки един от нас продължи да остава насаме със себе си, като

отново и отново проявява търпение, без да се залъгва, че чрез онова, което

е открил за своята душа, е узнал за болестта си, защото понякога душата

му може да му подхвърли част от черупката, като го остави да се зарадва

на откритието си и по този начин да се отдалечи от разкриването на ядката.

Нека всеки един от нас не изоставя оставането с душата си, и не се

удовлетворява от черупките, които му е подхвърлила, като му е направила

някои признания, а да продължава да се задълбочава, и всеки път, когато

открие нещо, да го записва и да се опитва да узнае, какво стои зад него.

Така, докато черупките не свършат и не навлезе навътре.

Тези часове ще изненадат всеки от нас с болезнената истина, а

именно, че аз и ти сме станали роби на своите души, и че по-голямата част

от нашето поведение не е нищо друго, освен изпълняване на техните

желания и обслужване на техните дялове. Колкото повече се

приближаваме до душата си и й държим подробна сметка, толкова по-ясна

и очевидна става тази истина. И тогава на всеки от нас ще стане ясно, че

няма сили да се бори със своята душа, защото не само душата е обичана,

но и онова, към което призовава, също е обичано. Как тогава да се бори с

нея, след като е попаднал в нейното робство и как да я надвие, щом като е

най-слаб, когато е пред нея?!

Няма момент, в който някой от нас да не си е помислял, че е победил

своята душа, и след това да не му се е изяснявало, че се е самозалъгал и че

тя е взела своя дял от тази дейност. Какъв е пътят тогава?! Затворени ли са

вратите и приключила ли е битката?

И тука идва най-важният етап от етапите на лечението. Всемогъщия

и Велик Аллах знае трудността и важността на тази битка. Пречистия

Аллах знае, че ние нямаме сили да се преборим с душите си. Знае също, че

ние не можем да застанем сами пред техните оръжия и примамки, и затова

Той иска от нас единствено началото.

Призоваването на Аллах за подкрепа е началото. Той – Всемогъщия

и Великия – не иска от нас нищо друго, освен признанието. Изхождайки от

нашата сила и мощ да се убедим, че нямаме сили срещу душите си, и че

ако бъдем оставени на тях, ще им станем пленници и роби.

Той не иска от нас нищо друго, освен това, всеки да се завърне към

своето начало и същност. А началото на всеки от нас е немощта. Що се

отнася до силата, здравето, богатствата и общественото положение, то те

са временни неща, които преминават много бързо. Както казва Всевишния:

„Аллах е, Който ви сътвори немощни, после след немощ ви даде сила,

после след силата немощ и посивяване. Сътворява Той каквото пожелае. Той е Всезнаещия, Всемогъщия.“

203.

Затова е необходимо покорство пред Аллах, смирение пред Него и

признаване на нашата немощ и нашата потребност от Него. И че ако Той

ни изостави, ще бъдем погубени и ще станем роби на нашите души и

техните страсти, ще последваме сатаната и ще се удавим в светското море.

Той, Пречистия, е Онзи, който е сторил вярата и послушанието да са

любими за нас, и е сторил неверието, нечестивостта и непокорството да са

нежелани от нас.

Хора като мен, и като вас, са подобни на овца, намираща се между

вълци и зверове, от които може да я спаси само овчарят. Ако той само за

миг я остави, те ще я разкъсат на парчета.“ 204

.

Ибн Ал-Каййим (Аллах да се смили над него) казва: „Рабът се

намира между Аллах и Неговите врагове – сатаните от хората и джиновете.

Ако Той го защити от тях и ги прогони от него, те не могат да намерят

начин да му навредят, но ако Той го остави и само за миг го повери на

душата му – те го обсебват.“ 205

.

Следователно, Всемогъщия и Велик Аллах иска от нас да сме

убедени, че качествата на рабството – като покорството, смирението,

подчиняването и отдаването – са за Него, за да може Той, Пречистия, да ни

подкрепи със Своите божествени качества и да ни дари с успех и победа.

Всевишния казва: „Аллах вече ви помогна при Бадр, когато бяхте

203

30: 54 204

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 227 205

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 227

слаби...“ 206

. И още: „Милостинята е за бедняците и за нуждаещите

се...“ 207

. Който иска подкрепата и помощта на Аллах, нека изпитва нужда

от Него и нека живее със същността на тази нужда, независимо от това,

какви богатства и сила са му дадени – пари, деца, здраве и обществено

положение – в потвърждение на думите на Всевишния: „О, хора, вие сте

нуждаещите се от Аллах, а Аллах е Пребогатия, Всеславния.“ 208

.

Пророкът Юсуф (а.с.), реализирал всички значения на рабството към

Аллах, умолявал своя Господ и Го молил за подкрепа – да отклони

коварството на жените от него, защото знаел, че като всеки друг човек е

слаб, и че ако бъде оставен на своята душа, без помощ от Аллах и подкрепа,

ще се увлече по тях. Всевишния казва чрез него: „...И ако не отклониш

от мен тяхното коварство, ще се увлека по тях и ще съм от

безразсъдните.“ 209

. И отзоваването не закъснява: „И му се отзова

неговият Господ, и отклони от него коварството им. Той е Всечуващия, Всезнаещия.“

210.

В сражението при Бадр, Пратеника салляллаху алейхи уе селлем и

неговите сподвижници – безсилни, нуждаещи се и смирени раби –

призовали Всесилния и Всемогъщ Аллах за помощ, и какво станало?

„Когато призовахте вашия Господ за помощ, Той ви откликна: „Аз ще ви подкрепя с хиляда ангели един след друг.“

211.

Ибн Ата в своите мъдрости казва: „Ти постигни нужното в твоите

качества, и Той ще те подкрепи със Своите качества. Ти постигни своето

смирение, и Той ще те подкрепи със Своето могъщество. Ти постигни

своето безсилие, и Той ще те подкрепи със Своята мощ. Ти постигни

своята слабост, и Той ще те подкрепи със Своята сила и мощ.“ Казва: „Ако

искаш прииждането на даровете при тебе, коригирай в себе си

потребността и нуждата – „Милостинята е за бедняците и за

нуждаещите се...“ След това разказва, че един благочестив човек му

казал: „Пристъпих към Аллах от всички врати на богослуженията. Но от

всяка врата, от която пристъпвах, виждах навалица от хора и не можах да

вляза. Докато не доближих вратата на смирението и потребността, и за моя

изненада, тя се оказа най-близката врата към Него и най-широката, и

нямаше никаква навалица, нито преграда. И трябваше само да поставя крак

206

3: 123 207

9: 60 208

35: 15 209

12: 33 210

12: 34 211

8: 9

на прага, и Той – Пречистия – вече бе хванал ръката ми и ме бе въвел

вътре.“ 212

.

Ето, това е началото на пътя към Аллах – да се приведем пред Него,

признавайки нашето покорство, смирение, подчинение и потребност от

Него.

Нека всеки от нас предостави себе си – както казва Ибн Ал-Каййим –

като инструмент, хвърлен пред неговия Господар, проснат пред вратата Му,

опрял буза на почвата на прага Му, без да владее за себе си нито вреда,

нито полза; нито смърт, нито живот, нито възкресение; без да среща в себе

си друго, освен незнание и мрак. Погубването му е по-близо до него от

каишката на неговите налъми.“ 213

.

Всеки от нас трябва да почувства милостта на Аллах във всяко добро,

което го постига, защото всяко добро, което рабът получава, се дължи само

на благодатта на Всемогъщия и Велик Аллах. Никой не трябва да смята, че

благодарение на своята дейност, изпреварване, саможертва или борба, е

заслужил идването на благата при него. Къде са били тези дейности, за

които твърдим, че благодарение на тях заслужаваме даровете, когато сме

били в майчините утроби и Аллах се е грижел за нас?!

Нека огледаме положението си и се запитаме: Кой е онзи, който ни

изведе от тъмнините към светлината? Кой е онзи, който ни упъти към

правия път? И защо нас – без останалите?! Не виждате ли това огромно

множество хора, които следват пътя на сатаната... Защо не сме с тях? Нима

благодарение на нас, или заради специална дарба? Или пък се дължи само

на благодатта на Аллах?! „...Аллах ви облагодетелства, че ви напьти за

вярата, ако сте искрени.“ 214

.

Нека всеки от нас погледне богослуженията си и ако понякога

отслужва допълнителна нощна молитва, нека се запита: Кой го събуди от

съня му? Нима го е сторило неговата дарба и неговите способности, или

благодатта на Аллах и милостта Му?! И кой е онзи, който го кара да усеща

радост и облекчение, когато езикът му чете Коран, споменава Аллах и Го

призовава?! Та ние сме потопени в даровете на Аллах. Ето защо

благочестивият раб казва: „...Господи мой, отреди ми да Ти бъда

признателен за дара, който си дарил на мен и на родителите ми...“ 215

.

212

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 229 213

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 226, 227 214

49: 17 215

46: 15

Така, с проследяването на злините на душата и припомнянето на

даровете на Аллах към нас, се появяват резултатите. Ибн Ал-Каййим казва:

"Първият от тези резултати е, че човек ще узнае, че източникът на

неговото престъпление е повеляващата злото душа. По този начин ще

узнае, че тя е незнаеща и угнетителка. Тогава човек заслужава да бъде

устремен към нейния Творец и Създател, за да го предпази от нейното зло,

да го дари с богобоязливост и да я пречисти. Защото, Той е най-добрият,

който може да я пречисти, тъй като е нейният Господар и Владетел.

Всеки, който се е погубил, се е погубил, защото се е доверил на

своята душа. Пророка салляллаху алейхи уе селлем казал на Хусайн ибн Ал-

Мунзир: „Кажи: "О, Аллах, посочи ми благоразумието и ме предпази от

злото на моята душа!“ А в молитвата за изпълняване на нуждата се казва:

„Хвала на Аллах, само Него възхваляваме, Него зовем за подкрепа, Него

зовем за насочване по правия път и Него зовем за опрощение. Само при

Аллах търсим убежище от злините на нашите души и от злините на нашите

дела.“ Всевишния казва: „...Които се опазят от скъперничеството на

душите си те са сполучилите.“ 216

. Казва също: „...Наистина душата

повелява злото...“ 217

. Ето защо, който разбере същността на своята душа и

нейните склонности, узнава, че тя е източникът и убежището на всяко зло;

че всяко добро в нея е благодат от Аллах. Всевишния казва: „...И ако не бе

благодатта на Аллах към вас и Неговата милост, никой от вас не ще

бъде никога чист...“ 218

. Всевишния казва: „...Но Аллах вдъхна у вас

любов към вярата и я разкраси в сърцата ви, и пробуди у вас омраза към

неверието, нечестивостта и неподчинението. Тези са вървящите по правия път.“

219.

Тази любов и тази омраза не са били в душата или не са се дължали

на нея, а Аллах е бил Онзи, Който е благоволил да ги дари на раба и го е

сторил чрез тях да бъде от поелите по правия път. „Това е щедрост и

благодат от Аллах. Аллах е всезнаещ, премъдър.“ 220

.

С продължаването на търсенето на недостатъците на душата и на

нашите дела, разбираме, че те не са годни за Аллах, че с тези дела не може

да се откупи спасението от мъчението на Аллах, да не говорим за

спечелването на огромната награда на Аллах. От своите действия човек

започва да се срамува и да се отчайва, че с тях може да се спаси, и вижда,

че спасението ще дойде само с милостта и благодатта на Всевишния. В

един хадис от Достоверния сборник се казва, че Пророка салляллаху алейхи

216

59: 9 217

12: 53 218

24: 21 219

49: 7 220

49: 8

уе селлем е казал: „Никой от вас не ще го спасят делата му.“ Казали:

„Дори и тебе ли, о, Пратенико на Аллах?!“ Казал: „Дори и мен! Освен ако Аллах, с милост от Него и благодат, бъде милосърден към мен!“

221.

Затова вярващият оставя душата си пред вратата – захвърлена,

смирена, нуждаеща се и покорна – като празен съд. Изчаква собственика

на този съд, който го е и изработил, да постави в него нещо добро, и то не

благодарение на раба, а изцяло от благодатта на Аллах. 222

.

Изграждането на личността

След като завършим етапа на проследяването на злините на душата и

почувстваме нашата нужда от помощта и подкрепата на Аллах във всеки

миг от миговете на живота ни, и започнем да приписваме всяко добро,

което ни спохожда, на Аллах, тогава преминаваме към следващ етап, а

именно – изграждането на личността.

Човекът има ум, сърце и душа. Сърцето има ухо, с което чува, и

огледало, чрез което вижда. Това ухо чува гласа на разума, а също и гласа

на душата. И ако гласът на разума е слаб, то гласът на душата надделява и

завладява ухото на сърцето и по този начин нараства нейното влияние

върху него при вземането на решения. Ако огледалото на сърцето бъде

замъглено от дима на прегрешенията и отдалечаването от Аллах, то тогава

сърцето ще ослепее. Всевишния казва: „...Не очите са слепи, а сърцата в

гърдите са слепи.“ 223

.

Който изостави ума, гласът на душата ще завладее сърцето му. Който

изостави огледалото на сърцето си без да го полира, то ще ръждяса и

сърцето ще ослепее, след което вече няма да може да различава истината

от лъжата. А който остави душата си без възпитание и полагане на всички

сили, то тя ще пороби сърцето му.

Изграждането на ума

Изграждането на ума става единствено чрез знанието. Знанието е

онова, което пробужда ума, усилва гласа му и разширява неговите духовни

сили. „Чрез знанието човек опознава своя Творец и качествата, които Той

единствен притежава. Чрез знанието той опознава своята душа, нейното

незнание и нейния гнет. Чрез знанието узнава вратите на сатаната. Защото,

знанието дава възможност да се различава съмнителното от достоверното

знание, заблудата от истината, напътствието от заблудата. Чрез него се

221

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 235 222

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 251 223

22: 46

узнават религиозните закони и предписания, отличава се позволеното от

забраненото. Чрез него се поддържат родствата. Чрез него се узнават

нещата, които удовлетворяват Аллах, и чрез които се достига до Него.

Разумът е водачът, а делата са водените. Той е началникът, а делата са

подчинените. Той е сподвижникът в странство, събеседникът при

уединение, другарят при самота, разкриващият подозрението и богатият,

който не дава да види бедност онзи, който спечели неговото съкровище.

Обсъждането му е възхваляване на Аллах (тесбих), търсенето му е борба

по пътя на Аллах (джихад), изучаването му е приближаване към Аллах,

преподаването му е милостиня. Взаимното му изучаване се равнява на

допълнителното говеене и допълнителните молитви. А нуждата от него е

по-голяма от тази от храната и водата. Имам Ахмед (р.а.) казва: „Хората се

нуждаят повече от знание, отколкото от храна и вода, защото човек се

нуждае от храната и водата само няколко пъти на ден, но от знанието се

нуждае колкото от броя на неговите вдишвания.“

За да узнаем неговото достойнство, е достатъчно да споменем, че

превъзходството на учените в сравнение с поклонниците, е като

превъзходството на луната при пълнолуние в сравнение със звездите; и че

ангелите разперват крилете си над тях и им правят сянка с тях. 224

Без знание човек не може да гарантира за себе си, че няма да се

отклони от правия път, защото мнозина се отклоняват от него, именно

поради своето незнание.

Затова учените са казали: „Всяко движение, което не е съпроводено

от знание, е застрашено да е от измамата на сатаната.“ Когато сатаната

види някой раб от рабите на Аллах да възнамерява да се приближи към

Аллах, той се опитва да му попречи по всевъзможни начини и с всякакви

средства, като например:

• Опитва се да породи в него съмнение по въпросите на вярата, като

му задава въпроси за сътворяването, за съдбата и други. И, ако човек не е

укрепил вярата си в Аллах, и не е укрепил знанията си, то той ще попадне

в лапите на сатаната и ще започне да се отклонява от правия път.

• Понякога може да му разкраси оставянето на светските неща и

изолирането от обществото под предлог, посвещаване на подобряването на

сърцето и пречистването на душата. Но това е една от най-големите

заблуди на сатаната срещу човека, тъй като в този случай сатаната се

представя като негов доброжелател. Затова, рабът не може да се избави от

тази заблуда, освен със знанието и правилното разбиране за религията.

224

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 484, 485

• Понякога може да му разкраси някои дела и да го възпира от други.

Ибн Ал-Каййим казва: „Има хора, които се ограничават с определени

дрехи и не обличат други; или с определено място за сядане и никакво

друго; или с походка, която не променят; или с външен вид, който не

променят; или с определено богослужение, без да отслужват друго, дори и

да е на по-висока степен от изпълняваното от тях; или с определен шейх

(учен) и не се обръщат към други, дори да са по-близо до Аллах и Неговия

Пратеник от техният шейх.

Всички тези хора са слепи за пътя, който ще ги доведе до върховната

цел, и са отклонени от него. Затова виждаш някого от тях да счита, че

знанието ще му е достатъчно, за да измине пътя. Но когато му се спомене

обичането и мразенето в името на Аллах, повеляването на одобряваното и

забраняването на порицаваното, той го счита за излишно и зло. И ако

такива хора открият в средата си някой, който върши тези неща, го

изкарват от техните редици. Та това са най-отдалечените хора от Аллах,

дори и да са най-популярните. Но Аллах знае най-добре.“ 225

.

• Сатаната ще се опита да го въвлече в измислени неща (бидат) и

съмнения. И ако човек не се е укрепил със знания, не следва напътствието

на Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе селлем и не върви по неговите

стъпки, ще бъде въвлечен в тях без да се усети. Пратеника салляллаху

алейхи уе селлем, който е най-достойният от всички хора, не е изоставил

женитбата, не се е изолирал от хората и не е изоставил лечението. И ние не

трябва да постъпваме противно на това.

Религиозният закон е доказателството, а делата на Пратеника

салляллаху алейхи уе селлем и неговите директиви са мерилото, с което

премерваме делата си. Както казва Ибн Ал-Каййим: „...ние трябва да го

вземем като образец за подражание, за водач и управник; да му откликваме,

щом ни призове; да се спираме с него, щом поиска да се спрем; да тръгнем

с него, щом поиска да ни поведе; да спрем за почивка, щом той спре за

почивка; да отсядаме, щом той отседне; да се ядосваме за онова, за което

той се ядосва; да се удовлетворяваме от онова, от което той се

удовлетворява; ако ни съобщи за нещо, да му вярваме сякаш със

собствените си очи сме го видели; ако в хадис ни съобщи нещо за Аллах,

да му вярваме сякаш със собствените си уши сме го чули от Аллах.“ 226

Ал-Джунайд казва: „Всички пътища са затворени за хората, освен за

онези, които следват стъпките на Пратеника салляллаху алейхи уе селлем.

Ако делата на следващите Пратеника салляллаху алейхи уе селлем намалеят,

225

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 574, 575 226

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 556

то тяхната решимост, духовна енергия и следването на Пратеника

салляллаху алейхи уе селлем ги кара отново да се издигнат. Що се отнася до

онези, които са се отклонили от пътя на Пратеника салляллаху алейхи уе

селлем, те даже и да се издигнат с делата си и със своите старания, на тях

им липсва това, че не следват Пратеника салляллаху алейхи уе селлем, а са

се отклонили от пътя му.“

Знанието, което учените имат предвид, не се свежда само до един

клон. Например, човек трябва да започне с изучаването на вероучението

(илму-л-акийда), за да коригира своите вярвания и да затвори пролуките на

сатаната. Защото, както споменават теолозите, сатаната умножава

нашепванията на съблазни всеки път, когато рабът тръгне в правия път227

.

Необходимо е също така човек да изучи етиката и морала (илму-л-ахляк

уа-т-тахзийб), които Имам Ибн Теймия нарича „наука за

поведението“ (илму-с-сулук)228

, да узнае позволеното (халал) и

забраненото (харам) в богослуженията (ибадат) и деловите отношения

(муамелят)229

.

Необходимо е човек да узнае напътствието на Пратеника на Аллах

салляллаху алейхи уе селлем, отнасящо се до всички човешки състояния: до

неговата война и мир; неговото ядене и пиене; неговото спане и събуждане;

до неговото повеляване на одобряваното и забраняване на порицаваното;

неговите отношения със семейството му; и всички останали състояния.230

Необходимо е също човек да изучи Корана, да наизусти колкото може от

него, да размишлява над неговото съдържание и да се запознава с неговите

науки и тълкувания (тефсири), защото няма по-полезно нещо за раба –

както в земния, така и в отвъдния му живот – и по-близко до неговото

спасение, от размишляването над Корана и неговото изучаване.

Рабството на сърцето за Аллах

Сърцето е мястото на знанието и проницателността в човека. Именно

то насочва човека към Аллах, и Той, Всемогъщия, му е подчинил всичко

227

Полезни книги в тази област са: Ал-Акийда Ат-Тахауийя, и нейните тълкувания. 228

Полезни книги в тази област са: Мадаридж ас-саликийн; Ал-Фауаид; Ад-Даа уа-дауаа; Ал-Уабил ас-

саййиб мине-л-келими-т-таййиб; Зад ал-мухаджир иля Раббихи; Тарийку-л-хиджратейн.

Също и някои писания на Ибн Теймия, като двете части: „Ас-Сулук“ и „Ат-Тасаууф“, посветени на

опровергаването на твърденията на суфитите, и поместени в Маджмуу-л-фатауа.

Също и някои писания на Ибн Ал-Джаузи, като: Ат-Табсира; Замму-л- хауа; Сайду-л-хатир; Сифату-с-

сафуа; Телбису-л-иблис; Ал-Лятаиф и Ат- Тибб ар-руханий.

Също така: Ихяулум ад-дийн, на Абу Хамид Ал-Газали; също: Хукм Ибн Ата, и нейните тълкувания от

авторитетните учени; също: Аафаат аля-т- тарийк, на д-р Ас-Сейид Нух; също: Назарат фи ислях ан-нефс,

на Хасан Ал-Бенна. 229

Полезни книги в тази област са: Нейл ал-аутар, на Аш-Шаукани; Ал-Мугни, на Ибн Кудама; и Фиюсу-

с-сунна, на Сейид Сабик. 230

Полезна книга в тази област е Зад ал-Меад фи хедй хайри-л-ибад, на Ибн Ал-Каййим.

що е на земята, за да посвети рабството на Него. Следователно, онова,

което се иска от сърцето, е служенето на Аллах. Това служене се изразява в

подчиняване на Аллах; смиреност за Него; приемане на съдбата, отредена

от Него; разкайването пред Него; страха от Него; изпълняването на

Неговите повели и страненето от Неговите забрани; обичането на онова,

което Той обича и мразенето на онова, което Той мрази; дружеско

отношение към онези, които търсят близостта Му; враждуването с онзи,

които враждуват с Него; радостта от Неговата благодат; мъка, когато се

допусне небрежност по отношение на изпълняването на дължимото към

Него; приемане на Неговото решение при отсъждане; ядосването заради

Него.

Колкото повече нараства мрака и се увеличава ръждата, толкова

повече нараства влиянието на душата върху сърцето, и така, докато не го

плени и пороби. Тогава чувствата и изградените сърдечни усещания

започват да се покоряват на нея – сърцето започва да обича онова, което

обича душата, и да мрази онова, което тя мрази; започва да враждува

заради нея; да се ядосва заради нея; да се радва на онова, което я радва и да

се измъчва от онова, от което тя се измъчва. Така е и с останалите чувства.

Ето защо, грижата за сърцето започва с искрено покаяние (ат-тауба

ан-насух) за предишните грехове и наслоявания, образувани около него, а

след това, с постоянно преглеждане и почистване на неговото огледало. За

да даде това покаяние своите плодове и сърцето да може да заблести, е

необходимо да се прекъснат причините за прегрешенията и да се

премахнат напластените пред огледалото на сърцето наслоявания, защото,

именно тези наслоявания от надменност, лицемерие, себелюбие,

високомерие, показност и обичане на светското, са нещата, които се

напластяват и скриват Аллах за сърцето. Човек не може да премахне тези

наслоявания изцяло, но може да прекъсне тяхното подхранване, с което те

ще избледнеят и ще затихнат.

Но, за това сърце не е достатъчно само покаянието за предишните

грехове и премахването на наслоенията пред неговото огледало чрез

прекъсването на причините за прегрешенията, а е необходимо да се

полагат грижи за неговия блясък. И това не се постига по друг начин,

освен чрез постоянно извършване на благодеяния, които да подхранват

дървото на вярата в сърцето, като по този начин то пораства и засиява.

Д-р Саид Рамадан Ал-Бути казва: „Така че, всеки от нас трябва да

спазва колективните молитви в джамията доколкото това е възможно; да

подранява в тръгването към джамията и да изчаква езана всеки път, когато

това му се удаде; а по време на молитвата си, всеки от нас трябва да

мобилизира доколкото може будните си чувства и смиреността си пред

Всемогъщия и Велик Аллах. След това да последва своята молитва (саля) с

установените от сунната кратки молитви (дуи) и споменавания (зикр), и да

отслужи молитвите от сунната. Всеки от нас трябва да полага усилия да се

събужда в ранни зори [в последната третина от нощта, преди навлизане на

имсак] и да отслужва допълнителна нощна молитва (намаз), дори и да е

само от два ракята, в която, изпълнен със смирение, покорство и

благоговение да се отдаде изцяло на своя Господ. А щом завърши

молитвата си, да моли Аллах за прошка чак до времето за сутрешна

молитва. И щом бъде прочетен езанът за сутрешната молитва и отслужи

своята молитва, трябва да се стреми да не легне да спи до изгрева на

слънцето, а да запълни това време с кратки сутрешни молитви и

споменавания (езкяр) и с четене на Коран. И да не забравяме [да си

изградим навика] всеки ден да прочитаме определена част (уирд)231

от

Книгата на Всевишния Аллах с размишляване над прочетеното и да

продължим да спазваме това във време, което подхожда на

обстоятелствата и положението в което се намираме. И нека полагаме

нужните усилия да не преминава месец без да сме прочели поне веднъж

Книгата на Всевишния Аллах.“ 232

.

Нека всеки от нас избере за себе си определена част от Корана и от

споменаванията, като славословията (тесбих), молбите за опрощаване

(истигфар), израза хаукале: „Няма сила и няма мощ освен чрез Аллах.“ [Ля

хауле уа ля кууата илля би-л-лях], и благославянето (саляуат) на Пратеника

на Аллах салляллаху алейхи уе селлем, което да бъде неговият уирд, който

да продължи да съблюдава ежедневно.

Да не забравяме и говеенето (саум), защото, когато човек огладнее,

сърцето му се смирява, тялото му се покорява и органите му се устремяват

към послушанието. Затова, нека се стремим да говеем допълнително в

понеделниците и четвъртъците и в останалите дни, в които сунната ни

препоръчва говеенето, като деветият ден – денят Арафа от месец Зу-л-

Хиджа за тези, които не са на Хадж, деветия и десетия ден от месец

Мухаррам и шест дни от месец Шаууал.

Трябва да се стремим да споменаваме Аллах при всеки случай – при

лягане, при събуждане, при влизане в тоалетна и излизане от нея, преди

хранене и след него, при виждане на новолунието, при излизане и влизане

в къщи и при отиване към джамията.

Също така, трябва често да даваме милостиня (садака), защото тя

потушава греха така, както водата потушава огъня, и пречиства сърцето и

231

Примерно всеки ден да намираме време за прочитането на по един джуз (20 страници). 232

Встъплението на д-р Ал-Бути към книгата Уирд, на Ан-Науауи.

душата. Всевишния казва: „Вземи от техните имоти милостиня, за да

се пречистят с нея и да им се въздаде!“ 233

.

Трябва системно да посещаваме гробищата и да съпровождаме

погребенията както от уважение към покойниците, така и за поучение от

това, каква ще е участта на всеки от нас. И наред с всичко това, трябва да

стоим далеч от яденето на забраненото (харам) и съмнителното, защото

яденето на забраненото предизвиква пораждането на болести в сърцето,

които са трудно лечими.

Обучаването на душата и нейното пречистване

От казаното дотук става ясно, че душата е мястото, където всяко зло

намира убежище, и че характерното за нея е, че тя винаги иска да получава

дялове и бяга от правата; и щом рабът се съгласи на онова, което тя иска,

от този момент тя го пленява и го поробва. Затова, борбата (джихад) с

душата е много по-сурова от борбата с враговете, защото тя е обичана и

онова, към което призовава, също е обичано.

Относно думите на Всевишния: „И се борете в името на Аллах с

подобаваща Нему борба!...“ 234

, Ибн Ал-Мубарак казва: „Това е борбата с

душата и страстта.“ 235

.

Борбата с душата започва със скарването с нея и с обявяването на

война. Ибн Ата казва: „В борбата няма никаква сладост, в нея има само

острия на копия. Бори се със своята душа, защото това е най-голямата

борба (ал-джихад ал-акбар)...“

Но, как да се борим с нещо, което обичаме?! Ние можем да обявим

война и да вдигнем бойното знаме срещу душите си само ако се скараме с

тях и ги вземем за врагове. А това може да ни се удаде като проследим

техните злини и се убедим, че те не ни мислят друго освен зло, зад което

стои Огънят! И ако всеки от нас определи своята болест и я признае –

започва лечението, което най-общо казано е поемането по

противоположния път. Така, който види в себе си себелюбие и усещане за

превъзходство над другите, нека започне по-продължително време да се

натоварва с делата на смирените хора, по често да сяда с бедните и

нуждаещите се; нека потърси онези учени и призоваващи, които са

оставили следа в религиозния или светския живот; нека се сближи с тях, за

да се убеди, че има такива, които са по-достойни от него и въпреки това,

233

9: 103 234

22: 78 235

Замму-л-хауа, Ибн Ал-Джаузи, 40.

тях не ги е сполетяло онова, което е сполетяло него – надменността и

високомерието.

Който открие, че обича хората да виждат неговото положение, нека

накара себе си да върши делата тайно, и нека борбата с душата му да бъде

насочена към неразпространяването на тези дела.

Който види в душата си словоохотливост и желание да вземе думата,

нека накара душата си да мълчи и да се бори с нея за това.

Който види в душата си липса на доброжелателност към своите

другари, нека отправя молитви за тях с благопожелания (дуи) в тяхно

отсъствие; нека отива да ги поздравява всеки път, когато ги споходи нещо

добро; нека често ги възхвалява пред другите в тяхно отсъствие и така

нататък.

Това е началото на пътя, след което, нека всеки от нас продължи да

следи делата си, и преди да изпълни нещо от тях, нека провери за

искреността в тях, нека по време на изпълнението да следи душата си. И

когато приключи с дадено дело, нека държи сметка на душата си и да я

упреква за нейната нехайност в дейността. Защото, именно това е от

делото на благочестивите.

Относно думите на Всевишния: „И кълна се е многоукоряващата

[се] душа.“ 236

, Ал-Хасан Ал-Басри казва: „Вярващият винаги укорява

своята душа, като я пита: „Какво целеше с тази моя дума?“; „Какво целеше

с това мое хранене?“; „Какво целеше с изпиването на това?“ Докато

разпътникът продължава напред, без да упреква душата си.“

Един човек попитал Омар ибн Абд Ал-Азиз (р.а.): „Кога да

говоря?“ Той му отвърнал: „Щом пожелаеш да мълчиш.“ Човекът го

попитал: „Кога да замълча?“ Той му отвърнал: „Щом пожелаеш да

говориш.“ За него се говори, че когато е писал някое писмо и се е опасявал

от пораждане на себелюбие чрез него, той го скъсвал и казвал: „О, Аллах,

търся убежище при Теб от злото на моята душа!“

От Анас ибн Малик (р.а.) е предадено, че той е казал: "Веднъж чух

[гласа на] Омар ибн Ал-Хаттаб и излязох с него, докато не влезе в една

градина. Тогава го чух да казва, зад стената, която беше между мене и него:

„Ей, Омар ибн Ал-Хаттаб!... Ей, сине на Ал-Хаттаб, кълна се в Аллах!

236

75: 2

Кълна се в Аллах, че или ще имаш страх от Аллах или Той ще те

измъчва!“ 237

.

От Меймун ибн Михран е предадено, че е казал: „Човек не може да

бъде богобоязлив, докато не държи по-строга сметка на душата си,

отколкото съдружникът държи на съдружника си.“ 238

Ал-Ахнаф ибн Кайс идвал при лампата и поставял пръста си на нея и

казвал: „Почувствай болката!“ След това казвал: „Ей, човече, какво те

накара да сториш онова, което стори в еди-кой си ден?! Какво те накара да

сториш онова, което стори в еди-кой си ден?!“

Мухаммед ибн Ал-Мункадир казва: "Бях зад Зияд ибн Абу Зияд,

помощника на Ибн Аббас, когато той се караше на душата си в джамията и

казваше: „Седни! Къде искаш да ходиш?! Къде отиваш?! Нима ще отидеш

при нещо по-добро от тази джамия?! Виж какво има в нея! Нима искаш да

видиш дома на еди-кой си и дома на еди-кой си?!“ 239

Ал-Хасан Ал-Басри обобщава състоянието на вярващия спрямо

своята душа преди пристъпването към някоя дейност и след нея, и казва:

„Вярващият владее своята душа. Той държи сметка на своята душа заради

Всемогъщия и Велик Аллах. Онези, които са държали сметка на своите

души в земния живот, тях ще ги очаква лека сметка в Съдния ден. Докато

онези, които не са взели тези неща на сериозно и не са държали сметка на

своите души в земния живот, тях ще ги очаква тежка сметка в Съдния ден.

Когато нещо, което харесва, неочаквано изненада вярващия, той казва:

„Кълна се в Аллах, че аз те желая и се нуждая от теб, но няма как да

достигна до теб, ти си толкова далече, а и между мене и тебе е поставена

преграда.“ И нещото си заминава от него. Тогава той се връща към душата

си и казва: „Не исках това. Нямам нужда от това. Кълна се в Аллах, че

никога няма да се върна при това, ако такава е волята на Аллах!“

Вярващите са хора, които ги е свързал Коранът и е поставил

преграда между тях и тяхната гибел. Вярващият е пленник в земния живот,

който се стреми да се освободи. Той не се доверява на нищо, докато не

срещне Всемогъщия и Велик Аллах. Той знае, че ще се държи сметка за

слуха му, за погледа му, за езика му и за органите му.“ 240

.

Нека помогнем срещу душите си с говеенето, и да говеем често в

началото. Защото душата, както казва Имам Ал-Газали, не се пречупва и

237

Замму-л-хауа, 42 238

Замму-л-хауа, 43 239

Замму-л-хауа, 47 240

Замму-л-хауа, 42

не се покорява с друго така силно, както с глада. Тогава, тя се смекчава

към своя Господ, покорява Му се и се сдържа заради безсилието си.

Един мъдрец бил попитан: „С какво да обуздая душата си?“ Казал:

„Ще я обуздаеш с глада и жаждата. Ще я покориш с привеждането в

забвение и отказването от слава. Умали я като я поставиш под посветилите

се на отвъдния живот! Избави се от злините й с постоянното лошо мнение

за нея и винаги я съпътствай с противното на нейната страст.“

Мюсюлманинът не може да издържи продължително да прилага

онова, което бе споменато за изграждането на ума, рабството на сърцето за

Аллах и пречистването на душата, освен с наличието на подбуждаща сила.

Сила, която да го подтиква да не престава да прочита определени части от

Корана и кратките молитви и споменавания, които придават блясък на

огледалото на сърцето му, да му помага да държи сметка на душата си и да

го подтиква към полезно знание. Тази подбуждаща сила е боязънта от

Аллах. Тя е заветът, който Аллах ни е повелил. Всевишния казва: „...И

повелихме на дарените с Писанието преди вас и на вас да се боите от

Аллах...“ 241

. Тя е светлината, която разсейва тъмнините на съмнението и

прогонва нашепванията на сатаната. „О, вярващи, бойте се от Аллах и

вярвайте в Неговия Пратеник! Той ще ви даде двоен дял от Своята

милост. И ще стори за вас светлина, с която ще вървите. И ще ви опрости. Аллах е опрощаващ, милосърден.“

242.

От Ибн Омар (р.а.) е предадено, че е казал: „Пратеника на Аллах

салляллаху алейхи уе селлем хвана рамото ми и каза: „Бъди в този живот

сякаш си странник или пътник.“ А Ибн Омар (р.а.) допълваше от себе си и

казваше: „Ако настъпи вечерта, не изчаквай утрото! И ако настъпи утрото,

не изчаквай вечерта! Вземи от здравето си за болестта си и от живота си за

смъртта си!“ 243

.

Всеки от нас трябва да върви едновременно по пътя на изграждането

на ума, рабството на сърцето за Аллах и борбата с душата си. Така че, да

не изоставя грижата за придобиване на знание заради грижата за сърцето;

и да не изоставя грижата за душата заради посвещаването на науката.

Защото, осите на ума, сърцето и душата, се свързват едни с други в много

здрава връзка.

241

4: 131 242

57: 28 243

Бухари.

ПЕТИ РАЗДЕЛ

ОТ ЗАВЕТИТЕ НА ВЪЗПИТАТЕЛИТЕ

Важността на наличието на възпитател

Който желае да се излекува, трябва да намери възпитател, който да

го пробуди, да го хване за ръката и да го води по пътя му към Аллах,

пояснявайки му знаците по пътя, и предупреждавайки го за неговите

хлъзгави участъци и прегради.

Един от благочестивите го описва, като казва: „Твоят възпитател не е

онзи, от когото чуваш нещо, а онзи, от когото научаваш нещо. Твоят

възпитател не е онзи, с изразите на когото се сблъскваш, а онзи, чийто

богослужения и състояния ти въздействат. Твоят възпитател не е онзи, със

статиите на когото се сблъскваш, а онзи, чието състояние те

пробужда...“ Такъв възпитател, с такива качества, се среща рядко и е

трудно за мнозина от нас да го открият. А дори и да го намерят, ще им е

трудно да го следват.

Колко добре е разбрал един ислямски учен, че няма подобряване на

общността без подобряване на отделния човек; и няма подобряване на

отделния човек без подобряване на душата; а подобряването на душата не

може да се постигне без възпитание и оформяне. С оформянето се има

предвид изграждането на ума, неговото подхранване с полезни знания,

рабството на сърцето за Аллах, полирането на огледалото му с уирдовете,

обучаването на душата и борбата с нея чрез непрестанно търсене на сметка

от нея. С помощта на Аллах, може да се надвие този проблем с

прилагането на една силна възпитателна система, чрез която отделният

човек може да оформи своята личност. Тази възпитателна система е

наречена „семейна система“.

Семейството е средата за възпитание на отделния човек. Така,

членовете на едно семейство поемат заедно по своя път към Аллах,

помагат си взаимно, държат се здраво за своя Господ, изпълнени със

смирение към Него, за да не ги остави Той без поддръжка на техните души,

защото тогава ще се заблудят. Техният аргумент е религиозният закон

(шериата), образецът им за подражание е Мухаммед салляллаху алейхи уе селлем.

Всяко семейство си има старейшина. И първото нещо, с което този

старейшина се отличава от своите събратя е, че е успял да измине дългия

път в оформянето на своята личност, поради което е придобил

способността да пробужда отделните лица и да ги води крачка по крачка

по техния път към Аллах, докато не укрепнат и не израснат. „...Такова е

описанието им и в Тората, и в Евангелието като посев, който подава

кълн и го укрепва, и той наедрява, и се възправя върху стеблото си за радост на сеяните, за да гневи Той чрез това неверниците...“

244.

В началото е нужна спокойна обстановка

В началото на изграждането на личността на всеки един от нас,

трябва да е налице спокойна обстановка, в която да живее. Затова, много

от педагозите препоръчват отдалечаване от шумните места в началото на

лечението и изграждането.

Ибн Ата Аллах Ас-Сакандари казва в своите прекрасни мъдрости:

„Зарови своето съществуване в мека почва. Защото онова, което израства

без да е било заровено, не дава продукция.“ Ибн Ата (Аллах да се смили

над него) оприличава началото на пътя на раба със семето, което се нуждае

в началото на своето израстване да бъде заровено в почвата, далече от

слънчевите лъчи. Така то поема своята роля и бавно започва да се развива.

И щом Аллах му позволи да се появи, то се повдига над повърхността на

земята. Ако хвърлим обаче семето на повърхността на земята и не го

заровим в нейната вътрешност, то няма да даде желаните плодове, заради

излагането му на климат, за който още не е готово, сякаш иска да каже:

Хората няма да имат пълна полза нито от теб, нито от призоваването ти,

нито от знанието ти, освен ако не си преминал през един етап в живота, в

който си заровил душата си в меката почва на споменаването, като никой

от хората не е усещал съществуването ти, етап, в който се е изградил твоят

ум и се е подхранил със знания, сърцето ти - с уирдове, а душата ти – с

борба.

Преди пророчеството, Пратеника салляллаху алейхи уе селлем се е

уединявал и е оставал сам с душата си в пещерата Хира, а след

пророчеството, всяка година по десет дена се е отдавал изцяло на

богослужения (итикаф) в края на месец Рамадан. (В годината, през която

починал, посветил на итикафа двадесет дена).

Едно от най-опасните неща за раба е излагането на слънцето на

известността преди да настъпи времето за това, защото положението на

някои, когато върху тях бъдат насочени светлините, преди те да са готови

за това, бива като положението на онзи, който се приближава до лампата и

колкото повече се приближава, толкова по-голям се вижда, докато в

действителност той изобщо не се е променил, само сянката му е станала

244

48: 29

голяма. Тази сянка е излъгала мнозина, и те са видели себе си много по-

големи, отколкото са в действителност, след което са започнали да гледат

на другите сякаш те са по-малки от тях. Това усещане е намерило

отражение и в поведението им, като цялата им грижа се е насочила към

вършенето на онова, което потвърждава тази измамна действителност и ги

отдалечава от онова, което им припомня че са незнаещи или имат нужда от

знания. Затова, може да видиш такъв човек да се смята за един от учените

и да се слага в техните редици, въпреки че не е изморявал себе си в четене,

наизустяване или изучаване, и никога не е извървявал дори пътя на

студента. Той е бил хвърлен към светлините и към слънцето на

известността без подготовка, и щом бъде запитан за нещо, ще го видиш да

отговаря без да знае, само и само да отхвърли от себе си подозрението в

незнание; отвърне ли му се с нещо казано от него, ще се ядоса; ако

провежда някакъв спор, ще ненавижда да му се отвръща; ако бъде

посъветван, няма да обича да приема съвети, защото вижда себе си винаги

прав, а другите си ги представя за много по-незначителни от него.

Същността на такъв човек твърде скоро бива разкрита, защото е

обречен на погубване. Вместо да се възползва от възможността, която му е

предоставена за оформянето, той се е видял изневиделица на върха, под

слънцето на известността, заобиколен от хора, сочещи към него с пръст. И

светът, със своите прояви, го е завладял дотолкова, че не намира време за

сърцето си – да се погрижи за него; или за душата си, за да я пречисти; или

за ума си, за да го подхрани със светлината на знанието.

Колко добре е казал Имам Аш-Шафии: „Който иска оглавяването, то

бяга от него. Щом млад човек застане начело, това означава, че той ще

пропусне много знания.“ 245

.

Разливането на прегрешения е с по-безопасни последствия от

разливането на послушания

Имам Ибн Ал-Каййим казва: „Благодеянието понякога може да бъде

завладяно от душата и тя да го превърне в свой войн, с който да безчинства.

И тогава може да виждаш раба като най-благочестивия, най-набожния и

най-старателния, а той да бъде най-отдалечения Аллах, та дори и хората с

големи грехове да бъдат с по-близки сърца към Аллах от него, и по-близо

от него до пречистването и избавянето.“ 246

. Затова, щом Аллах откриел

нещо на знаещите и проницателните, те поемали към страната на

смиреността, пречупването търсенето на недостатъците на душата,

245

Сифату-с-сафуа, Ибн Ал-Джаузи, 2/ 252. 246

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 573.

призовавали на страж страха и строго охранявали проходите между

сърцето и душата.“ 247

Пратеника салляллаху алейхи уе селлем, при победата си над Мекка, в

деня, когато Аллах му е подчинил онези, които са прогонили него и

сподвижниците му от домовете и имотите им, и са воювали с тях, за да ги

отвърнат от религията им, влязъл в Мека с намотана черна чалма около

главата, с наведена глава, даже краищата на брадата му докосвали дъгата

на седлото му от покорност, смирение и скромност заради Всевишния си

Господ. Макар че, душата [на обикновения човек] в подобни мигове ще

бъде завладяна от радост и ликуване заради победата и опиянението, той,

Пратеника салляллаху алейхи уе селлем, е живял в същността на своето

рабство за своя Господ.

Ибн Ал-Каййим казва: „Така че, решителните и проницателни хора

най-силно молят за опрощение след послушанията, заради това, че виждат

своите пропуски в тях, че не могат да ги посветят на Аллах както подобава

на Неговото величие.“ И казва: „Възможно е упрекът към твоя брат заради

неговия грях да съдържа по-голяма вина от неговия грях и да е по-лош от

неговото непослушание. Навярно неговото сломяване, предизвикано от

греха му, и породеното покорство, смирение и пренебрежение към душата,

както и избавянето от болестта на претенциите, надменността и

себелюбието, и заставането пред Аллах със сведена глава, смирен поглед и

покорно сърце – навярно това е по-полезно и по-добро за него от твоите

нападки въпреки твоето послушание.

И колко близо е този, непокорният, до милостта на Аллах! И колко

близо е осмеляващият се да напада до ненавистта на Аллах.“ 248

.

Ибн Ата Аллах казва: „Може да ти се отвори вратата на

послушанието, но да не ти се отвори вратата на приемането. Може да ти е

отредено да извършиш грях, който да е причина за достигането до

Всевишния Аллах. Прегрешение, което оставя след себе си покорност и

потребност е по-добро от послушание, което оставя след себе си

надменност и възгордяване.“

Необходимостта от внимателно отношение към душата

Ибн Ал-Каййим казва: „Ако душата получи добър светски дял, това я

подсилва и я радва, тя събира силите си и се премахва нейната

разпръснатост.“

247

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 456 248

Техзиб мадаридж ас-саликийн, 118-120

Ибн Ал-Джаузи казва: „Най-удивителното нещо е борбата с душата,

защото тази борба се нуждае от необикновено отношение. Има хора, които

са насочили душите си към онова, което те желаят, но душите са ги

въвлекли в онова, което те ненавиждат. Има хора, които прекаляват в

противопоставянето, като даже лишават душите си от правата им и ги

угнетяват, и тяхното угнетяване повлиява на богослуженията им. Има и

такива, които ги хранят лошо, резултатът от което е безсилието на душите

им да изпълняват задълженията си. Други ги изолират в уединение,

резултатът от което е отчуждеността от хората и прибягване до

изоставянето на задължение или достойна постъпка, като посещаването на

болен или доброто отношение към майката. Благоразумен е онзи, на когото

душата му знае сериозността на спазването на принципите. Затова, щом й

се предостави място в нещо позволено, тя не се осмелява да го

прекрачи.“ 249

. И казва: „И знай, че обучаването на душата става с

внимателно отношение и с преминаване от едно състояние към друго. Не

трябва първоначално да бъде поразена със суровост, а с внимателно

отношение, после да се добавят пораждането на желанието и страха. Някои

от предците обичаха сладкишите и ги приготвяха за душите си. Щом

отслужеха допълнителна нощна молитва, даваха й да яде от тях. Ас-Саури

пък ядеше онова, което му се яде, след това до сутринта отслужваше

допълнителни нощни молитви. Наблюдателните не престават да се отнасят

внимателно с душите си, докато не ги овладеят и победят.“ 250

.

Ето защо, всеки от нас трябва да се отнася внимателно с душата си,

да не превръща сплашването и стимулирането й в постоянен неин водач.

Разумен е този, който й дава позволения й дял и изисква от нея да изпълни

своето задължение.

От препятствията по пътя

Ибн Ал-Каййим казва: „Щом рабът реши да се обърне към

Всевишния Аллах, се появяват изкушенията, които се опитват да го

отвлекат от богослуженията. Първото нещо, с което се сблъсква и остава

измамен, са силните желания, високите постове, удоволствията, жените и

дрехите. Ако се спре при тях, неговото пътуване към целта приключва.

Ако ги отхвърли, не се спре при тях, и бъде искрен в това свое искане, той

е поставен на ново изпитание – другите да вървят зад него, да целуват

ръката му, да му отварят широко вратите щом влезе някъде, да го

споменават в молитвите, да очакват неговата благодат и други подобни.

Ако той се спре при тях, неговото пътуване към Аллах приключва и остава

с този си дял. Ако ги подмине и не се спре при тях, той е поставен на

249

Сайду-л-хамир, 166. 250

Aт-Тибб ар-рухани, Ибн Ал-Джаузи, 132.

изпитание с чудесата и предсказанията. Ако се спре при тях, неговото

пътуване към Аллах приключва и остава с този си дял. Но ако не се спре

при тях, той е поставен на изпитание с отказването от светското; с

насочването на сърцето с всичките му чувства към Аллах и намирането на

наслада в това; с великолепието на самотата и с напускането на светските

неща. Ако той се спре при нещо такова, неговото пътуване към целта

приключва. Ако ги отхвърли и не се спре при тях, продължава, гледайки

към онова, което Аллах иска и обича от него. Така, той става Неговият раб,

застанал зад нещата, които Аллах обича, и от които Той се удовлетворява,

където и каквито и да са, независимо дали го затрудняват, или улесняват,

радват или измъчват, извеждат към хората, или изолират от тях. Той не

избира за себе си друго освен онова, което неговият Господар и

Покровител е избрал за него. Застава до Неговата повеля и я изпълнява

според възможностите си. За неговата душа няма по-лесно от това, да

пожертва спокойствието и насладата си в името на удовлетворяването на

своя Господар и Неговата повеля. Това именно е рабът, който е достигнал

до целта си и е изминал пътя и нищо не го е отклонило от неговия

Господар. С Аллах е успехът!“ 251

.

Абдуллах ибн Масуд (р.а.) чул, че едни хора напуснали Куфа и

отседнали наблизо, за да се отдадат на богослужения. Той отишъл при тях,

и те се зарадвали на неговото пристигане. Попитал ги: „Какво ви накара да

сторите това?“ Казали: „Пожелахме да излезем от хорските сборища и да

се отдадем на богослужения.“ Тогава Абдуллах казал: „Ако всички хора

направеха подобно на това, което вие сте направили, кой тогава би се

сражавал с врага? Няма да помръдна оттук, докато не се върнете.“ 252

.

Следователно, на раба не му е позволено да изоставя борбата,

повеляването на одобряваното и забраняването на порицаваното и

стремежа религията да се развива, заради посвещаването на подобряването

на душата.

Ибн Кесир казва: „Задължително е повеляването на одобряваното и

неговото изпълняване. Само едното не е достатъчно.“ 253

.

251

Ал-Фауаид, Ибн Ал-Каййим, 152. 252

Аз-Зухд, Ибн Ал-Мубарак, 390. 253

Мухтасар Ибн Кесир, 1/59.

ШЕСТИ РАЗДЕЛ

ОБРАЗЕЦ ЗА РАВНОСМЕТКА

Едно от средствата за лечение е постоянно да се държи сметка на

душата. Тоест, всеки от нас ежедневно се нуждае да поседне със себе си за

няколко минути, с условието да бъде с бистър ум. А тази бистрота

обикновено е сутрешно време, след отслужването на молитвата. Това

заседание започва с преглеждане на лентата на събитията от изминалия ден,

и отправяне на въпроси от частта за равносметка на душата. След

приключване на отговорите на въпросите, всеки от нас изчислява злините

и греховете, които е извършил, после се покайва пред Аллах заради тях и

решава да не ги повтори в следващия ден.

Нека всеки от нас се пази да не пропусне равносметката на душата си

дори и за един ден, защото това е една от най-желаните мечти на душата.

Без тази равносметка, всеки от нас живее в небрежност относно своята

същност. Нещо повече, даже може да си мисли, че в душата му има

благочестие, заблуждавайки се по това, че изпълнява послушания и

пренебрегвайки извършените грехове.

Всевишния казва: „О, вярващи, бойте се от Аллах! И всеки да

види какво е приготвил за Утре! И бойте се от Аллах! Сведущ е Аллах

за вашите дела. И не бъдете като онези, които забравиха Аллах Той ги накара да забравят себе си! Те са нечестивците.“

254

Боязънта от Аллах е онова, което ни помага да извършим

равносметка на душите си. Чрез тази равносметка всеки от нас може да

узнае своите недостатъци, и оттук да почувства своята слабост, безсилие и

потребност от своя Господ. Затова са необходими и двете неща – без да си

направи равносметка, човек не може да узнае недостатъците си, а без

богобоязливост не може да направи равносметка на душата си.

254

59: 18-19

Част за равносметка

• Възпроизведе ли умствено намерението преди започване на

изпълняването на послушанието?

• Постара ли се да спазиш сунната преди пристъпването към

дейността?

• Възвеличи ли обредите на Аллах, бързайки да откликнеш на

повелите Му?

• Възвеличи ли светините на Аллах, бързайки да страниш от

забраните Му?

• Противопостави ли се на страстта си, и забърза ли се към

колективната молитва в джамията?

• Събуди ли се преди зазоряване? Отслужи ли допълнителна нощна

молитва в името на Аллах? Седна ли да молиш Аллах за опрощение до

езана за сутрешната молитва?

• Пренебрегна ли началния текбир?

• Всички светски мисли струпаха ли се в ума ти по време на

молитвата и излезе ли от нея така, както влезе?

• Отслужи ли установените от сунната молитви, съпътстващи

предписаните молитви?

• Разгласи ли тайните си, и говори ли за делата и послушанията си

пред хората?

• Идват ли ти мисли за възхищение от делата ти? Противопостави ли

се на такива мисли или им се предаде?

• Впечатлението от изпълняването на послушанието беше ли

усещането, че чрез него ти постигаш високо място и степен при Аллах?

• Погледна ли към другите с подценяване, а към себе си с

надценяване и превъзходство поради това, че си извършил някоя дейност,

а те не?

• Душата ти желае ли страстно духовното водачество, или

началническата власт, или хората те поставят на предни позиции?

• Душата ти притеснява ли се, че хората не те поставят на предни

позиции?

• Надявал ли си се на някого или да си очаквал нещо от него –

например услуга, или пари – и сърцето ти да се е привързвало към него?

• Предпочете ли другите пред себе си, или не си и помислял освен за

душата си и нейното спокойствие?

• Успя ли да сдържиш гнева си или се разгневи бързо?

• Пожела ли събеседникът ти да сгреши, за да потвърдиш

правилността на мнението си?

• Похвали ли себе си пред другите?

• Завидя ли на някого заради благо, което му е било дарено?

• Опита ли се да попречиш на достигането на добро до някого?

• Присмя ли се в душата си на някого?

• Пренебрегна ли събеседника си без да му обърнеш внимание?

• Имаше ли лоши помисли към някого от мюсюлманите?

• Не таеше ли в сърцето си някакви лоши помисли спрямо събратята

си?

• Направи ли на някого забележка пред хората?

• Видя ли те някой от хората, които те познават, в добро положение и

възгордя ли се опиянен от това?

• Притесни ли се душата ти, когато те видя някой от хората, които те

познават, в положение, в което не би желал да те види?

• Уплаши ли се да кажеш „Не знам“, за да не спадне авторитетът ти

сред хората?

• Възгордя ли се, че можеш да извършваш определени дейности

поради своя опит и съобразителност?

• Душата ти почувства ли опиянение и доволство, когато чу хвалбите

на хората по твой адрес?

• Душата ти почувства ли притеснение, когато чу критиките на

хората по твой адрес?

• Побърза ли да помогнеш на хората около теб, когато се нуждаеха от

помощ, или се забави и бе нехаен, за да оставиш други да го сторят?

• Бе ли удовлетворен от препитанието, което Аллах ти е отредил, или

се оплака и изрази негодувание?

• Бе ли удовлетворен от предопределението на Аллах или изрази

негодувание?

• Разчиташе ли на Аллах за препитанието си, или го търсеше при

хората?

• Стори ли заради Аллах делата си, борбата си и премълча ли

обидите от другите, така че наградата за тях да получиш при Него?

• Изгуби ли много време в безполезно празнословие и смях?

• Наклевети ли някого?

• Подигра ли се на някого?

• Съблюдаваше ли правдивостта във всичко, което казваш?

• Отнесе ли се с неуважение към някого?

• Изпита ли радост от нещастието на някого?

• Запази ли това, което ти бе поверено, и върна ли го невредимо?

• Разсърди ли се заради душата си и опита ли се да отмъстиш заради

нея?

• Угнети ли някого от хората?

• Каза ли истината, даже ако е против самия теб и твоите най-близки

роднини?

• Увери ли се в правдивостта на онова, което казваш?

• Беше ли смирен към братята си?

• Беше ли добър към хората?

• Натякна ли на някого, че си му помагал? Напомни ли му в някаква

степен за това? Говори ли за това пред хората?

• Пита ли за нещо, което не те интересува?

• Участва ли в събрание, където се злослови без да защитиш

репутацията на онези, които са обект на злословието?

• Прекъсна ли говорещия?

• Повели ли одобряваното и забрани ли порицаваното?

• Похвали ли някого в неговото лице?

• Отпадна ли духом и не можа ли да намериш сили да посъветваш

своя брат?

• Беше ли благ с онези, на които повели одобряваното и забрани

порицаваното?

• Беше ли загрижен за положението на мюсюлманите?

• Отблагодари ли се на онзи, който ти направи добро?

• Силна привързаност към истината ли имаше, или към личностите?

• Имаше ли боязън от Аллах в заработването на насъщния,

придържаше ли се към позволеното и странеше ли от съмнителното?

• Ползата за религията ли постави на първо място, когато тя се

сблъска с ползата за светските ти неща?

• С кротост ли ходеше по земята, или походката ти бе горделива?

• Говореше ли с диктаторски тон?

• Жизнерадостен ли беше, или намръщен?

• Беше ли организиран в делата си, планирайки приоритетите си?

• Измами ли, измени ли, предаде ли някого от мюсюлманите?

• Говя ли допълнително заради Аллах?

• Прекали ли с яденето и пиенето, до степен на насищане и

препълване?

• Опази ли погледа си от поглеждане към непозволеното?

• Запази ли слуха си от слушане на музика и неприлични песни?

• Беше ли добър към родителите си?

• Поддържа ли роднинската връзка?

• Беше ли добър към съседите си?

• Поднови ли отношенията с този, който ги е прекъснал с теб?

• Даде ли на този, който те е лишил?

• Прости ли на онзи, който те е угнетил?

• Даде ли милостиня, когато самият ти си в трудно положение?

• Спомняш ли си често смъртта?

• Успя ли да споменаваш Аллах във всеки случай?

• Молиш ли често Аллах за опрощение?

• Изричаше ли често изразите: „Ля иляха илляллax“; „Ля хауле уа ля

кууата илля биллях“ и благослова на Пратеника салляллаху алейхи уе

селлем?

• Успя ли да прочетеш своята част (уирд) от Корана?

• Присъства ди на урок за придобиване на полезно знание?

• Прочете ли книги с полезно знание?

• Направи ли някое положително дело за Исляма?

• Душата ти пожела ли мъченичеството по пътя на Аллах?

• Последва ли злината с добрина?

• Побърза ли да се покаеш пред Аллах?

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Скъпи братко…,

Ти, който си готов да заплачеш всеки път, щом чуеш или прочетеш

за изпадналото положение на мюсюлманите,

Ти, чийто глас се извисява с въпроса: „Кога ще дойде подкрепата на

Аллах?“, Разбра ли сега отговора?!

Разбра ли, че ние – и аз, и ти – сме част от причината за забавянето

на божествената подкрепа?!

Увери ли се в това, че ако пожелаем да променим положението си и

да сме силни, първо трябва да променим нашите души?

Защо не запретнем ръкави, и не започнем лечението, като призовем

Аллах на помощ за това?! Или искаме да си останем в това небрежно

безразличие, което ни кара да забравим за Аллах?!

Законът на Аллах не се променя. И ако нашето отношение продължи

така, както досега, то Аллах ще напъти за тази религия други хора, които

ще я накарат да се извиси в самите тях, и чрез тях Аллах ще я стори да се

извисява на земята. Всевишния казва: „...Отвърнете ли се, Той ще ви

замени с други хора и те не ще бъдат като вас.“ 255

.

255

47: 38