ГОРСКИ ДЪРВЕСНИ ВИДОВЕ СЪС СТОПАНСКО ЗНАЧЕНИЕГорските дървесни видове имат голямо значение за човека. Те са източник не само на дървесина, която се използва в строителството, производството на мебели, целулозно-хартиената промишленост, за отопление и много други области, но и на различни суровини, които намират приложение в производството на лекарства, в химическата промишленост, в хранително-вкусовата промишленост и редица други полезни за човека области. Гората, съвкупност от растителни видове, в която водеща роля имат дървесните растения, оказва силно въздействие върху климата, предпазва почвата от ерозия, регулира топенето на снега и водния отток, подслонява дивеча и птиците, създава условия за отдих и наслада на човека. Много са полезните функции на горските дървесни видове и съобщества, които те образуват, но за да се възползваме от тях без да нарушаваме условията за тяхното съществуване е необходимо да знаем повече неща за биологичните особености на горските дървесни видове, за техните изисквания към условишта на средата, за естетсвеното им разпространение, възможностите за тяхното отглеждане и не на последно място да ги разпознаваме по техните външни белези.

Дървесните растения се отличават от останалите видове по това, че голяма част от тъканите им вдървеняват. Освен това, нарастването на стъблото се осъществява в продължение на десетки, стотици, а не рядко и на хиляди години, а тъканите на стъблото имат продължителна трайност. Смята се, че отделни дървета от черна мура, като „Байкушевата” в Пирин планина или от летен дъб, като „Гранитския”, до село Гранит (гр. Чирпан), са на възраст над 1300 години. Важни биологични особености на дървесните видове са растежът, продуктивността, устойчивостта на болести и вредители, начинът на размножаване и други, които са генетически обусловени и се предават по наследство. Отделните горски дървесни видове имат различни изисквания към условията на средата, или към условията на месторастенето, както е прието в лесовъдската литература да се обозначава съвкупността от екологични фактори на дадено място. Съществени различия показват горските дървесни видове в отношението си към светлината, топлината, влагата, почвата, релефа, околните растения, дивеча, птиците, насекомите, микроорганизмите и останалите компоненти на средата, в която се развиват. Естественото разпространение или територията, която заемат индивидите на даден вид се нарича ареал и се изобразява на географските карти по съответния начин. Дървесните видове, които растат естествено в нашите гори наричаме местни, а тези които са внесени от други райони наричаме чуждоземни или екзоти (внесени отвън).

Географското положение и разнообразните условия в България представляват подходяща среда за развитие на голям брой горски дървесни видове. Както се посочва в литературата, те наброяват 370 вида, които се отнасят към 119 рода, принадлежащи към 49 семейства.

За определянето на отделните дървесни видове е необходимо да се познават основните външни белези, като общия вид на стъблото и страничните разклонения (формата на короната), особености в конките, листата и размножителните органи, въз основа на които те са разделени на иглолистни и широколистни.

ИГЛОЛИСТНИ ДЪРВЕСНИ ВИДОВЕ

От иглолистните дървесни видове местните са 16, но с по-голямо значение са белият, черният бор, бялата мура, обикновеният смърч и бялата ела. Освен местните видове се отглеждат и редица чуждоземни иглолистни, от които с по-голямо значение са атлаският кедър, зелената дугласка и европейската лиственица.

БЯЛ БОР – Pinus silvestris L.

1

Белият бор е дърво от първа величина – може да достигне 48 m височина и диаметър 1 m. Короната му е правилна, пирамидална в млада възраст и закръглена, а понякога чадъровидна при възрастните дър-вета. Кората в горната част на стъблото е по-светла (жълтеникаво-кафява или жълтеникаво-оранжева), а в долната – по-тъмна (тъмносива и браздовидно напукана). Младите клонки са зеленикави, а по-късно – сиво-кафяви. Пъпките са удължено-яйцевидни, дълги 1–2 cm, почти без смола. (фиг. 1).

Листата са събрани по два в брахибласт и са разположени спираловидно по клонките. Те са сиво-зеле-ни, дълги 4–7 cm и широки около 2 mm. При нормални условия на месторастене листата се задържат по клонките около три години.

Белият бор е бързорастящ дървесен вид. В зависимост от условията на месторастене годишният при-раст по височина е от 10 до 70 cm. Той е светлолюбив вид. По светлолюбие отстъпва само на листвени-цата от иглолистните и на обикновената бреза от широколистните. Издържа успешно ниските темпера-тури през зимата. Взискателен е към атмосферната влажност, поради което продължителните засуша-вания се отразяват зле върху неговия растеж и устойчивост. Към почвените условия белият бор не е взискателен. Той се развива успешно на бедни и сухи песъчливи почви. Добре развитият централен ко-рен и многобройните му странични разклонения дават възможност за по-пълно използване на влагата и хранителните вещества от почвата.

Ареалът на белия бор обхваща огромни пространства в Европа и Азия. На север достига до 70о с.ш., а в южните части на ареала си се изкачва до 2200 m н.в. В България е разпространен в Рила, Пирин, Родо-пите, Стара планина, Осогово, Витоша, Плана и Лозенската планина, където в зависимост от условията образува чисти или смесени насаждения между 800 и 2000 m н.в. Обширният ареал и разнообразието на условията, при които расте, са довели до обособяването на много географски форми и вариетети. За България проф. Иван Добринов описва нископланински, среднопланински и високопланински екотипове на белия бор.

Дървесината на белия бор има широко ядро и жълто-бяла беловина. При прясно отсечените стъбла разликата в оцветяването на ядрото и беловината е незначителна, но вследствие на окисляването, по-късно ядрото потъмнява и придобива червено-кафяв цвят. Тя е средно тежка (520 kg/m 3), съдържа смола и притежава много добри физико-механични свойства. Поради резкия преход между пролетната и лятната дървесина годишните пръстени са добре очертани.

Белият бор има много голямо стопанско значение. Висококачествената дървесина се използва в стро-ителството, мебелното производство, корабостроенето, самолетостроенето и т.н. От стоящите дървета и от пъновете, останали в почвата след сечта, се добива смола, която се използва в най-различни сфери на производството. От кората на белия бор се извличат танинови вещества, а от младите клонки и от листата – вещества, които се използват в медицината и в химическата промишленост. От семената на белия бор се получават масла, които намират приложение в лаковата промишленост. Белият бор има и много важно екологично значение. Насажденията, които образува, оказват фитонцидно и йонизиращо влияние на въздуха и подобряват санитарното му състояние. Не случайно повечето здравни заведения за лекуване на заболявания, свързани с дихателната система, са разположени сред борови гори. Бързи-ят растеж на белия бор и невзискателността му към почвените условия го правят много подходящ за за-лесяване на терени, където други видове не биха могли да се развиват.

ЧЕРЕН БОР – Pinus nigra Arn.

Черният бор е дърво от първа величина. Височината му може да достигне 40 m, а дебелината – 2 m. Короната в млада възраст е пирамидална, а впоследствие става широка и неправилна. Кората на стъблото е дебела, дълбоко напукана, сива. Пъпките са цилиндрични, заострени на върха, дълги около 2 cm, кафяви и засмолени. (фиг. 2)

Листата са събрани по два в брахибласт. Те са дълги от 8 до 14 cm и широки около 1,5 mm. На цвят са тъмнозелени, твърди, с жълтеникаво и остро връхче. Задържат се по клонките 5–6 години.

Семеносенето в насажденията настъпва към 30-годишна възраст и се редува през 2–3 години. Кълняемостта на семената е около 70% и се запазва няколко години. Черният бор расте по-бавно от бе-

2

лия бор в млада възраст. Пределната му възраст е около 600 години. Кореновата му система е дълбока и силно разклонена.

Черният бор е светлолюбив, топлолюбив и сухоустойчив дървесен вид. Не е взискателен към почвените условия. Расте добре както на силикатни, така и на варовити почви. Понася успешно както високите летни температури и засушавания през лятото, така и ниските зимни температури в долния лесорастителен пояс у нас.

Ареалът на черния бор обхваща Средна и Южна Европа, Мала Азия и Кавказ. Той е обширен и разпокъ-сан, което е довело до обособяване на няколко подвида, географски форми и вариетети, от които у нас се срещатPinus nigra ssp. pallasiana (кримски) и Pinus nigra var. austriaca (австрийски). По-широко е разп-ространен австрийският черен бор, който се среща в Пирин, Славянка, Осогово, Рила и Западни Родопи. В зависимост от условията на месторастене той расте от 400 до 1500 m н.в., където най-често образува чисти насаждения, но участва и в състава на смесени насаждения, където може да расте заедно с белия бор, обикновената ела, горуна, косматия дъб и др.

Дървесината на черния бор е ядрова и много богата на смола. Ядрото е червено-кафяво и заема около 1/3 от дебелината на стъблото. Тя е средно тежка (590 kg/m3) и сравнително нетрайна на открито, но при липса на кислород (в земята и под вода) е много издръжлива. Това я прави подходяща за използва-не при подземни и подводни строежи.

Стопанското значение на черния бор е много голямо. Освен дървесина, от него може да се добива смо-ла, листата му са богати на витамин С, излъчват фитонциди и оказват влияние върху йонизацията на въздуха. За горското стопанство той е изключително ценен поради неговата сухоустойчивост и невзис-кателност към почвените условия. Използва се за залесяване при реконструкция на нископродуктивни насаждения и в райони с ниска въздушна влажност, бедни, каменисти и варовити почви. 

БЯЛА МУРА – Pinus peuce Gris.

Бялата мура е дърво от първа величина. Достига височина 42 m и диаме-тър над 1 m. Короната в млада възраст е тяснопирамидална, а по-късно се разширява и в много случаи наподобява стари широколистни дървета. Кората е гладка, тъмнозелена или зелено-виолетова до към 40–50-годишна възраст, а впоследствие се напуква плочковидно и придобива тъмносив цвят. Младите клонки са сравнително дебели, голи, отначало зеленикави, а по-късно – сиви. Пъпките са дълги около 1 cm и са засмолени. (фиг. 3)

Листата са събрани по 5 в брахибласт. Те са триръбести, дълги 5–7 cm и се задържат по клонките около 3 години. За разлика от листата на останалите наши борове, в напречно сечение те имат формата на равнобедрен триъгълник, с леко изпъкнала външна страна.

Семената узряват за две години и се освобождават от шишарките през есента на втората година. Те имат дълбок семенен покой и сравнително ниска кълняемост. Семеносенето при свободно растящите дървета настъпва около 15-годишна възраст, а в насаждения – около 40-годишна възраст и се повтаря през две–три години. Възобновява се трудно и затова в смесените насаждения често отстъпва пред другите видове. Растежът на бялата мура в млада възраст е бавен, но впоследствие се ускорява и в крайна сметка насажденията, които образува имат висока продуктивност. Кореновата система е дълбока, с мощни странични разклонения при възрастните дървета. Пределната възраст на бялата мура е около 500 години.

Бялата мура е привързана към влажния и студен планински климат. Към почвените условия е средно взискателна и успешно се развива и на каменисти терени със силикатна или варовикова основна скала. Тя е светлолюбив дървесен вид.

Бялата мура е ендемит на Балканския полуостров, където се среща в по-високите планини. Ареалът на този вид е разделен на две части от долината на р. Вардар. В България бялата мура се среща в Пирин, Рила, Западни Родопи, Средна Стара планина, Славянка и Витоша от 1400 до 2100 m н.в. Образува чисти или смесени насаждения с обикновения смърч, клека и белия бор.

3

Дървесината на бялата мура е ядрова и много богата на смола. Ядрото е червено-кафяво, а беловината е тясна и светложълта. Дървесината е мека, лека и се обработва много добре. Намира широко приложе-ние и се цени много високо в мебелното производство, строителството, резбарството и т.н.

Бялата мура има голямо стопанско значение не само като източник на висококачествена дървесина. От нея се получава балсамова смола с много ценни качества. Насажденията, в които участва бялата мура, имат голямо почвозащитно и водорегулиращо значение. Разположението им във високите части на пла-нините, където малко видове могат да се развиват успешно, им отрежда много важна роля от екологич-на гледна точка. Това налага при планирането и осъществяването на горскостопанска дейност в насаж-денията от бяла мура да се подхожда много внимателно. Бялата мура е един от най-подходящите дървесни видове за залесяване в близост до горната граница на гората в нашите планини. 

ОБИКНОВЕН СМЪРЧ – Picea excelsa Link

Обикновеният смърч е дърво от първа величина. Височината, до която достига стъблото, е над 50 m, а диаметърът – 2 m. Короната е правилна и конусовидна. Клоните в горната част на стъблото са разположени под остър ъгъл спрямо него, в средната част са почти хоризонтални, а в долната част са наведени надолу. Кората е гладка и сиво-зелена, а по-късно се напуква плочковидно и придобива червено-кафяв или сиво-кафяв цвят. Младите клонки са жълти, жълто-кафяви или червено-кафяви, голи или с редки власинки. Пъпките са конусовидни, без смола. (фиг. 4)

Листата са четириръбести и се характеризират със силно изразен полиморфизъм. Дължината им е от 15 до 25 mm, а широчината около 1 mm. Наредени са по цялата обиколка на клонките върху специфични подутини. При благоприятни условия се запазват около 10 години. След опадането на листата повърхността на клонката остава силно грапава.

Семеносенето настъпва към 30-годишна възраст, когато расте в насаждения и около 15-годишна – при свободно растящите индивиди. Пълните семеносни години се редуват през 2–3, а във високите части на планините – през 7–8. Освен чрез семена обикновеният смърч се размножава и вегетативно. Често се наблюдава вкореняване на странични клони. При повреда на връхния леторасъл много бързо се замества от някой от страничните. Обикновеният смърч е бавнорастящ в млада възраст, но по-късно ус-корява растежа си. Първоначално нараства по-бавно от белия бор, но след 40-годишна възраст го превъзхожда. Кореновата система на обикновения смърч е плоска и поради това често страда от ветро-вали.

Обикновеният смърч е сенкоиздръжлив вид, но засаден заедно с белия бор и европейската лиственица страда от засенчване. Студоустойчив е и издържа ниските зимни температури, но често страда от къс-ни пролетни застудявания. Взискателен е към влажността на почвата и въздуха. Предпочита дълбоки и свежи почви.Сравнително добре понася варовика в почвата. Не е подходящ за залесяване в долния лесорастителен пояс у нас, защото страда от летните засушавания, показва лош растеж и често загива още в млада възраст. Чувствителен е към наличието на вредни газове в атмосферата.

Ареалът на обикновения смърч е обширен. Той обхваща цяла Европа и Сибир. На север образува поляр-ната, а на юг – горната граница на гората. В България е разпространен в Рила, Пирин, Родопите, Стара планина, Витоша, Осогово и Славянка, където расте от 1400 до 2200 m н.в. Образува предимно чисти на-саждения, но често участва и в състава на смесени насаждения заедно с обикновения бук, обикновената ела, белия бор, клека, черната и бялата мура.

Дървесината на обикновения смърч е без обособено ядро. Тя е светложълтеникава, смолиста, мека, ле-ка (450 kg/m3) и се обработва добре. Намира много широко приложение в строителството, мебелното производство, целулозно-хартиената промишленост, за минни подпори и др. Поради специфичните си акустични свойства тя е много подходяща и се използва за изработване на музикални инструменти. От кората на стъблото се добиват танинови екстракти.

Естествените смърчови гори имат много голямо стопанско значение за нашата страна. Екологичните изисквания и биологичните особености на обикновения смърч дават възможност за формиране на смър-чово-буково-елови насаждения, които са едни от най-високопродуктивните и устойчиви гори в Бълга-рия. 

4

ОБИКНОВЕНА ЕЛА – Abies alba Mill.

Обикновената ела е дърво от първа величина. Височината на стъблото дости-га до 75 m, а диаметърът – до 2 m. Короната е правилна, пирамидална в млада възраст и почти цилинд-рична при възрастните дървета. Самоокастря се много добре. Кората е гладка и бледосива до 40–50-го-дишна възраст, а по-късно се напуква плочковидно и придобива червено-кафяв цвят. Младите клонки са покрити с къси власинки, особено ясно забележими в началото на вегетационния период. Пъпките са почти овални, дълги около 3 mm, без смола. (фиг.5)

Листата са разположени поединично и са захванати за клонките чрез дисковидно разширение в основа-та им. Те са дълги 2–3 cm и широки 2–3 mm. Отгоре са тъмнозелени и лъскави, а отдолу са светлозелени и имат две бели ивици.

Обикновената ела в млада възраст е бавнорастящ дървесен вид, но след 15-тата година ускорява силно растежа си и при подходящи условия, към 100-годишна възраст може да достигне 34 m височина и 40 cm диаметър. В Родопите все още могат да се видят отделни екземпляри с височина 58 m при възраст около 400 години.

Обикновената ела е сенкоиздръжлив дървесен вид и в първите години от развитието си се нуждае от засенчване. Тя е един от най-топлолюбивите и влаголюбиви видове от иглолистните, които растат у нас. Взискателна е към почвените условия. Изисква дълбоки, богати и свежи почви. Чувствителна е към за-мърсяването на въздуха. Засушаванията и замърсяването на атмосферата през 80-те години на XX век засегнаха най-напред и в най-силна степен насажденията от обикновена ела.

Ареалът на обикновената ела обхваща Средна и Южна Европа, където в зависимост от географската ширина се среща от 300 до 2000 m н.в. В България тя е разпространена в Рила, Пирин, Родопи, Стара планина, Средна гора, Витоша, Осогово, Славянка и Беласица между 300 и 1800 m н.в. Освен в чисти насаждения обикновената ела участва и в състава на смесени насаждения заедно с обикновения бук, обикновения смърч, а в някои случаи и с белия бор или бялата мура.

Дървесината на обикновената ела е с неоцветено ядро и без смола. Тя е лека (450 kg/m3) и притежава добри физико-механични свойства, но на открито е нетрайна. Годишните пръстени са сравнително широки и добре очертани. Намира приложение в амбалажното и целулозното производства, в строител-ството и в мебелното производство.

Обикновената ела има важно стопанско значение за нашата страна. Освен дървесината, приложение намира и кората, която служи за получаване на танини, смола и багрилни вещества. От листата и ши-шарките може да се извличат етерични масла. Листата са богати на витамин С и оказват йонизиращо и фитонцидно въздействие на въздуха.

АТЛАСКИ КЕДЪР – Cedrus atlantica Manetti

Атлаският кедър е дърво от първа величина и достига височина 40 m. Короната е конусовидна, сравнително рядка, а страничните клони са разположени несиметрично и под остър ъгъл спрямо стъблото. Върхът на короната е остър. Младите клонки са покрити с гъсти власинки. Пъп-ките са овални, светло червено-кафяви, с черен връх на покривните люспи. (фиг.6)

Листата са игловидни, дълги около 25 mm, четириръбести и по-дебели от тези на ливанския кедър. Техният брой в скъсените клонки може да достигне 45 и значително надвишава този при ливанския

5

кедър. Цветът им най-често е сиво-зелен, но се срещат и индивиди със сребристосиви или сребристи листа, поради което са описани формите “glauca” и “argentea”.

Мъжките генеративни органи наподобяват цилиндрични реси с дължина около 4 cm и имат розово-жълт цвят. Шишарките са дълги 5–7 cm, широки около 4 cm и имат яйцевидноцилиндрична форма. Шишарковите люспи са сравнително широки (3–4 cm) и леко овласени. Семето е сравнително едро (12 mm) и е снабдено с ветрилообразно крилце. Семената узряват през третата година, a разтварянето на люспите и разпадането на шишарките  започва от върха към основата.

Атлаският кедър е бързорастящ и дълговечен дървесен вид. Той е светлолюбив, топлолюбив и невзис-кателен към почвените условия. В сравнение с ливанския кедър е по-студоустойчив и тъй като започва малко по-късно вегетационната си дейност през пролетта, не страда от късните пролетни студове.

Ареалът на атлаския кедър обхваща Атласките планини (Алжир, Мароко), където расте от 1300 до 2000 m н.в. Култивира се в много средиземноморски страни. Използва се за противоерозионни залесявания в Мексико и Чили. Интродукцията на атлаския кедър в България е успешна. Той е един от най-подходящите  дървесни видове за залесяване в долния лесорастителен пояс.

Дървесината е ядрова, с тясна беловина и тъмнокафяво ядро. Тя е с много добри качества и намира ши-роко приложение. 

ЗЕЛЕНА ДУГЛАСКА – Pseudotsuga menziesii  (Mirb.) Franco.

Зелената дугласка може да достигне 115 m височина и диаметър 4–5 метра. Коро-ната е конусовидна. Кората е сиво-кафява, гладка, със смолни мехурчета в млада възраст и дебела и напукана при възрастните дървета. Младите клонки са покрити с власинки. Пъпките са яйцевидни, заострени на върха и покрити с тъмночервени, лъскави люспи, без смола. (фиг.7)

Листата са линейни и плоски, зелени, с две бели ивици отдолу. Дълги са 15–35 mm и широки 1,5 mm. Захванати са за клонките с къса дръжка.

Зелената дугласка е бързорастящ дървесен вид. Прирастът по височина още в млада възраст може да достигне повече от 1 m. Това е един от най-продуктивните иглолистни дървесни видове.

Зелената дугласка е светлолюбива и не понася продължително засенчване. Привързана е към висока атмосферна влажност и мек климат. Чувствителна е към ниските температури и в млада възраст страда от тях. Най-добре расте на свежи, дълбоки и плодородни почви. Не понася високо съдържание на карбонати в почвата.

Естественият ареал на зелената дугласка е изключително обширен и разнообразен. Той обхваща големи територии от Скалистите планини и западното крайбрежие на Северна Америка. Описани са много подвидове, форми и вариетети, които се срещат от 23о до 55о с. ш. и от морското равнище до 2500 m н.в. Зелената дугласка е един от най-широко интродуцираните видове и се отглежда в Европа от 1827 г. В България са създадени горски култури на много места и при благоприятни условия са получени добри резултати. Смята се, че най-подходящи за дугласката у нас са буковите и еловите месторастения.

Дървесината на зелената дугласка е ядрова, съдържа смолни канали и има много добри физико-меха-нични свойства. Тя намира много широко приложение, с изключение на целулозно-хартиената про-мишленост. Използват се също кората, която съдържа около 18% дъбилни вещества и листата, от които се добива етерично масло. 

ЕВРОПЕЙСКА ЛИСТВЕНИЦА – Larix decidua Mill.

6

Европейската лиственица достига височина 50 m и диаметър около 1,5 m. Ко-роната в млада възраст е тяснопирамидална и правилна, а при по-старите дървета става широка и неп-равилна. Кората е напукана на плочки с извити навън долни краища. Младите клонки са сиво-жълти и гладки. Освен удължени, образува и скъсени клонки. Пъпките са почти сферични. (фиг. 8).

Листата са меки, светлозелени, дълги 1–4 cm и широки 0,6 до 1,6 mm. Те са наредени последователно и поединично по удължените клонки, и в снопчета от 20 до 60 по скъсените клонки. В края на вегетационния период листата  пожълтяват и през есента опадат.

Европейската лиственица е бързорастящ дървесен вид. Особено бърз растеж показва между 5- и 20-годишна възраст, когато текущият прираст по височина достига около 1 m. Кореновата система е дълбока, но без добре развит централен корен. Добре развитите странични корени нарастват в дълбочина и при по-възрастните дървета достигат до няколко метра в почвата, поради което европейската лиственица не страда от ветровали. Образува ектотрофна микориза. Пределната възраст на европейската лиственица е около 500 години.

Европейската лиственица е най-светлолюбивият дървесен вид сред иглолистните. Тя е силно студоус-тойчива и понася успешно ниските температури, но страда от късните пролетни мразове. Към почвени-те условия не е особено взискателна. Расте добре на бедни, влажни и сухи почви, но не понася заблатя-ване. Устойчива е на замърсяване на въздуха. Най-добре расте и се развива на силно осветени от слънцето места с постоянна въздушна влажност и добро проветряване.

Ареалът на европейската лиственица обхваща Алпите и Карпатите, където образува предимно чисти на-саждения по добре осветените склонове от 1000 до 2500 m н.в. В България се култивира отдавна, пре-димно в Рила, Витоша, Стара планина, Средна гора и другаде, но не навсякъде резултатите са добри.

Дървесината на европейската лиственица е ядрова и съдържа смолни канали. Беловината е тясна и жълтеникаво-бяла, а ядрото е широко и червено-кафяво. Дървесината е здрава, еластична, средно тежка (600 kg/m3) и намира широко приложение. Обработва се трудно, но е изключително трайна. В някои европейски страни и днес могат да се видят постройки от преди 500 години, в които е използвана дървесина от европейска лиственица.

Поради ценните си качества европейската лиственица може да се култивира по-широко в България. Особено подходяща е за залесяване на бедни почви във високите части на планините.

Описани са много форми и вариетети, от които по-голямо значение за горското стопанство имат алпийската лиственица, судетската лиственица и полската лиственица. 

ШИРОКОЛИСТНИ ДЪРВЕСНИ ВИДОВЕ

Значително по-голям е броят на широколистните дървесни видове, които се срещат в България. Техният брой е 354, но голяма част участват като единични дървета или отделни групи в състава на смесените гори. Броят на широколистните видове, които придават облика на нашите гори е значително по-малък. Може да се каже, че основните видове в широколистните гори или  в смесените иглолистно-широколистни гори са обикновеният бук, церът, летният дъб, зимният дъб и благунът. Като много важни и със стопанско значение трябва да се посочат още видове от род Явор, род Ясен, род Бряст, род Липа, род Бреза, род Топола, род Елша, род Леска и други. От чуждоземните широколистни у нас се отглеждат редица видове, но с по-голямо значение са червеният американски дъб, бялата акация, евро-американските хибридни тополи и др. 

ОБИКНОВЕН БУК – Fagus silvatica L.

7

Обикновеният бук достига до 30 m (50 m) височина и диаметър до 1 m. Ко-роната е мощна, гъста, яйцевидна, с хоризонтално разперени клони. Стъблото е цилиндрично, а кората е тънка, сивопепелява, изпъстрена с по-тъмни и по-светли петна. Дървета с различно напукана кора се срещат в по-напреднала възраст. Младите клонки са червено-кафяви, покрити с власинки, а по-късно голи. Пъпките са едри – дълги 1–3 cm, вретеновидни, канеленокафяви, с остър и леко овласен връх. Раз-положени са под различен ъгъл. (Фиг. 9)

Листата са прости, разположени последователно по клонките. Те са елипсовидни или яйцевидни, със за-острен връх и закръглена основа. Периферията на листната петура е целокрайна или леко вълновидна. Горната повърхност на листата е тъмнозелена, а долната е светлозелена. В млада възраст те са покри-ти с нежни власинки. През есента добиват жълто-червеникав цвят. Дълги са от 4 до 12 cm и са широки от 2 до 8 cm. Листната дръжка е покрита с власинки и е дълга около 1 cm. Жилкуването е пересто, обикновено с 5–7 (9) двойки странични жилки. При листата на обикновения бук се наблюдава листен ди-морфизъм. Образуват се “слънчеви” и “сенчести“ листа, които се различават по размери, оцветяване и анатомично устройство.

Свободно растящите дървета започват да плодоносят след 20-тата година, а в насажденията пло-доношението настъпва след 60-годишна възраст. Пълните семеносни години се редуват през три до пет, но при неблагоприятни условия този период може да достигне девет до дванадесет години. Кълняемостта на семената е от 60 до 90%, но се запазва сравнително кратко. В млада възраст (между 30 и 60 години) дава пънни издънки при отсичане на централното стъбло. Почти не образува коренови издънки. Растежът по височина на обикновения бук  през първите няколко десетилетия е бавен. Максималната си височина достига към 100–120-годишна възраст, след което продължава да нараства на дебелина. Пределната възраст, до която достига обикновения бук, е около 300 години. Централният корен нараства много интензивно през първите няколко години, но впоследствие се разрастват силно и страничните корени, като по този начин се формира мощна коренова система. Някои от повърхностните странични корени се насочват нагоре и разклоненията им се разполагат в мъртвата почвена покривка.

Обикновеният бук е взискателен към почвените условия и изисква леки, проветриви, умерено влажни и богати почви. Той е един от най-сенкоиздръжливите широколистни видове у нас. Студоустойчив е, но страда от късните пролетни студове. Кората на стъблото често прегаря от силното слънчево лъчение. Взискателен е към влажността на въздуха. Пониците са силно чувствителни към слани, слънчево греене и суша.

Обикновеният бук е разпространен в почти цяла Европа, без периферните части. В Северна и Средна Ев-ропа расте в равнините, а в останалите райони – в планините. В България се среща почти във всички планини от 700 до 1700 m н.в., където най-често образува чисти насаждения, а по-рядко и смесени с обикновения габър, обикновения смърч или обикновената ела. Макар и много рядко, обикновеният бук расте заедно с белия бор или горуна..

Дървесината на обикновения бук е червеникаво-бяла, без оцветено ядро. Годишните пръстени са раз-лично широки и добре очертани. Сърцевинните лъчи се открояват ясно и образуват красива текстура след обработване. Често се наблюдава лъжливо червеникаво-кафяво ядро. Дървесината е твърда, теж-ка (720 kg/m3), слабо еластична, силно се изкривява и лесно се цепи. Притежава специфични физико-механични свойства, които налагат предварителна обработка. Намира много широко приложение в строителството, мебелното производство, целулозно-хартиената промишленост, производството на шперплат и другаде. Плодовете съдържат мазнини, алкалоиди и други вещества, които се използват за различни цели.

Обикновеният бук има много голямо значение за нашата страна. Той е един от най-широко раз-пространените горски дървесни видове. Освен като източник на ценна дървесина, буковите гори имат неоценимо значение със своите водорегулиращи, почвозащитни, противоерозионни, средообразуващи и др. полезни функции. 

ЦЕР – Quercus cerris L.

8

Церът достига височина до 35 m и диаметър над 1 m. Короната му е мощ-на, с криви дебели странични клони. Кората е дебела, сиво-черна, дълбоко надлъжно напукана, с чер-вен цвят отвътре и в пукнатините. Младите клонки са ръбести, пепелявосиви или кафяво-масленозеле-ни, покрити със сиво-ръждиви власинки. Пъпките са дребни, овласени и в основата си са заобиколени с трайни и дълги шиловидни прилистници (фиг. 10).

Листата силно варират по форма, големина и степен на нарязване. Обикновено са продълговатояйце-видни, а основата им е клиновидна, врязана или закръглена. По перваза са нарязани, дълбоко нарязани или насечени. Отгоре са тъмнозелени, кожести и грапави, а отдолу са гъсто овласени. Дълги са от 5 до 14 cm и широки до 8 cm, а листната дръжка е дълга до 2,5 cm.

Плодоношението започва към 30–40-годишна възраст, а  семеношението е почти ежегодно. Плодовете на цера узряват за две години. В сравнение с предходните дъбове церът е по-бързорастящ. Растежът е най-интензивен след 10-та година, а пределната възраст, до която достига, е около 200 години. Прите-жава изключителна възобновителна способност като се размножава както със семена, така и с пънни издънки.

Церът е светлолюбив и топлолюбив вид. Страда от късните пролетни и ранните есенни студове. От нис-ките зимни температури по стъблото му се образуват пукнатини, наречени “мразобойни". Церът е много устойчив на сушата в почвата и въздуха. Не е взискателен към почвените условия, но предпочита по-дълбоките и плодородни почви. Вирее сравнително добре върху силикатни и варовити терени.

Церът е разпространен в Средна и Южна Европа, Мала Азия, Сирия и Кавказ. У нас е широко разпростра-нен и взема голямо участие в състава на смесените широколистни гори. Най-често расте с благуна, горуна или косматия дъб, но се смесва и с някои по-топлолюбиви видове, като полския клен, полския ясен, келявия габър, мъждряна и др. Образува и чисти насаждения, които в повечето случаи имат вторичен произход, поради изсичането на по-ценните видове. В нашите планини се изкачва до към 1200 m н.в.

Дървесината на цера е без оцветено ядро, а понякога се наблюдава лъжливо тъмнокафяво ядро. Харак-терно за нея е, че има неприятна миризма. Тя е червеникава, тежка (830 kg/m3), много трайна както на открито, така и във вода и влажна почва.

Като един от най-широко разпространените у нас дъбове с бърз растеж, висока сухоустойчивост и невзискателност към почвените условия, церът придобива все по-голямо значение за нашата страна. 

ОБИКНОВЕН (ЛЕТЕН) ДЪБ – Quercus robur L.( Qu. pedunculata)

Обикновеният дъб е листопадно дърво, което на височина достига до 50 m и диаметър до 2 m. Короната му е неправилна, гъста. При свободно растящите дървета стъблото е късо и конусовидно, а при дърветата в насаждение е цилиндрично и очистено от клоните на голяма височина. Кората отначало е гладка, тънка, зеленикаво-сива, лъскава, а по-късно придобива тъмнокафяв до черен цвят и се напуква дълбоко надлъжно и напречно. Младите клонки са голи, маслиненозелени или черве-но-кафяви, леко ръбести. Пъпките са яйцевидни, светлокафяви и са наредени последователно. Под връхната пъпка се образуват няколко странични пъпки, които я заобикалят от всички страни (фиг. 11).

Листата са прости, обратнояйцевидни, с 4–7 двойки тъпи, целокрайни или рядко назъбени дялове. Дълги са от 8 до 15 cm и широки от 3 до10 cm, а по пънните издънки се срещат листа с дължина до 30 cm. Листата са приседнали или разположени на къси дръжки с дължина 0,5–1,0 cm. Основата на

9

листната петура в повечето случаи е леко врязана, рядко клиновидна. Младите листа са овласени, а по-късно остават голи и твърди. Отгоре са тъмнозелени, а отдолу са жълто-зелени.

Плодоношението при свободнорастящите дървета започва към 20–30-годишна възраст, а в насаждение – към 80-годишна възраст. В зависимост от условията на месторастене, плодоносните години се повтарят през 3 до 7, а при свободно растящите дървета плодоношението е ежегодно. Кълняемостта на семената може да достигне до 70%, но се запазва само няколко месеца.

 В млада възраст обикновеният дъб расте бавно, но при благоприятни условия и странично засенчване бързо ускорява растежа си. Нарастването е най-интензивно между 10 и 20-годишна възраст, когато годишният прираст по височина може да достигне до 150 cm. Растежът по височина, макар и с постепенно забавящ се темп, може да продължи до 400-годишна възраст, а нарастването по дебелина продължава през целия живот. Обикновеният дъб е дълговечен дървесен вид и отделни индивиди живеят повече от 1000 години. Размножава със семена и чрез пънни издънки. Пониците са много жизнени и могат да просъществуват под склопа няколко десетилетия, като дават минимален прираст. При промяна в гъстотата на склопа и при наличие на достатъчно светлина те ускоряват силно растежа си. Способността на обикновения дъб да дава издънки се запазва до около 150-годишна възраст. Коре-новата му система е смесена и мощна, поради което не страда от ветровали.

Обикновеният дъб е светлолюбив вид. По отношение на светлината се нарежда след обикновената бре-за, европейската лиственица и белия бор. Понася само странично засенчване, поради което лесовъдите казват, че обича да расте в “шуба с открита глава”. Късните пролетни студове повреждат листата, мла-дите клонки и цветовете. Към почвените условия е взискателен. Предпочита свежи, дълбоки, богати на хранителни вещества почви, но се среща и на по-сухи, каменисти и варовити терени, където не достига големи размери.

Ареалът на вида обхваща почти цяла Европа, Мала Азия, Северозападна Африка и Кавказ. У нас е разп-ространен почти из цялата страна. Среща се най-често в предпланините и по-рядко в планините, като се изкачва до 1000 m н.в. В равнините, долините и на някои заливаеми места край Дунав образува сме-сени насаждения с другите дъбове, полския ясен, обикновения явор, полския бряст, белия бряст и др. Заедно с него много често растат сребролистната липа, обикновената леска, обикновения глог и много др. дървета и храсти. Дървесината е кръговопореста, ядрова, със светложълта тясна беловина и широ-ко тъмнокафяво ядро. Годишните пръстени са широки, добре очертани, а сърцевинните лъчи се наблю-дават при всички прерези. Тя е твърда, еластична, тежка (790 kg/m3), здрава и трайна на открито и във вода. Намира много широко приложение.

Поради разпокъсания ареал и силно изразения полиморфизъм, при обикновения дъб са описани много форми и вариетети, някои от които са обособени и като отделни видове. За лесовъдската практика известно значение има разграничаването на влажнонизинен обикновен дъб (Quercus longipes Stev.; Quercus pedunculata var. longipetiolata) исуходолно-равнинен обикновен дъб (Quercus robur ssp. pedunculiflora; Q. pedunculiflora C. Koch.), които освен по морфологични белези се различават и по екологичните си изисквания. Практическа стойност има и разграничаването на раноразлистващата се форма (Quercus robur f. praecox) от късноразлистващата се форма (Quercus robur f. tardiflora).

Обикновеният дъб е с голямо значение за горското стопанство като един от основните дървесни видове в долния лесорастителен пояс на нашата страна. Тъй като участието му в състава на горите е намаляло поради прекомерно ползване или поради унищожаването му за освобождаване на площи за земеделие, необходимо е да се толерира неговото участие в горските насаждения. 

ГОРУН (ЗИМЕН ДЪБ) – Quercus petraea Liebl. (Q. sessilifloraSalisb., Q. sessilis Ehrh)

Горунът е дърво от първа величина и може да достигне височина повече от 40 m и диаметър над 1 m. Короната е мощна, както при обикновения дъб, но е по-тясна и с по-правилно разположени странични разклонения. Кората е тъмносива, по-тънка и по-плитко напукана от кората на обикновения дъб. Младите клонки са сиво-зелени или сиво-кафяви, голи и равномерно облис-тени. Пъпките също са голи, но са малко по-дълги и по-заострени от тези на обикновения дъб (фиг. 12).

Листата са прости, обратнояйцевидни, с дължина от 8 до 12 сm и широчина от 5 до 7 сm. По периферията са равномерно и сравнително плитко нарязани, а дяловете са разположени симетрично. В повечето случаи те са целокрайни и заоблени, но понякога са едро назъбени. Нарязването е най-дъл-

10

боко в средата на листната петура. Основата на листа е заоблена или клиновидна, а листната дръжка е дълга от 1,0 до 2,5 сm. Горната повърхност на листата е зелена и неовласена, а долната е по-светлозелена и леко овласена по дължината на жилките. Власинките са много дребни и могат да се видят с помощта на увеличителна лупа.

Растежът в млада възраст е бавен, но до 40-годишна възраст горунът превъзхожда обикновения дъб. Пределната си височина достига около 150-годишна възраст, а дърветата на възраст повече от 600 години са голяма рядкост. Плододаването започва сравнително късно. При единично растящите дървета за първи път плодове се образуват към 25-годишна възраст, а в насаждения след 70-тата година. Издънковите индивиди започват да плодоносят по-рано. Пълните семеносни години се редуват през три до седем години. Кълняемостта на жълъдите е около 70%, но намалява много бързо. Освен чрез семена, горунът се възобновява и по вегетативен начин.

Горунът е студоустойчив, но отстъпва на обикновения дъб в това отношение. Страда по-малко от късните пролетни студове, тъй като започва развитието си около две седмици по-късно от обикновения дъб. Горунът е по-невзискателен към почвените условия. Той понася и варовика, но най-добър растеж показва на дълбоки, умерено влажни почви. Много по-взискателен е към атмосферната влажност. В изискванията си към светлината не се отличава от обикновения дъб.

В сравнение с обикновения дъб горунът по-често формира чисти насаждения, особено на сухи и бедни месторастения. Участва в състава на смесените гори заедно с останалите местни видове от същия род, габърите, ясените, мъждряна и др. Понякога образува смесени насаждения с черния бор.

Естественият ареал на горуна е по-ограничен от ареала на обикновения дъб. Той се среща в Европа, без най-северните, най-южните и най-източните й части. В Южна Европа се изкачва до 1800 m н.в. В България е по-широко разпространен от обикновения дъб. Среща се предимно по възвишенията, предпланинските и планинските склонове на почти всички наши планини до 1600 m.

Дървесината е ядрова, а физико-механичните й свойства в голяма степен зависят от условията на месторастене и от възрастта на дърветата. Тя наподобява дървесината на обикновения дъб и намира същото приложение.

Съществуващият полиморфизъм при горуна е довел до отделянето на много подвидове, форми и вариетети, на някои от които се придава стойност на отделни видове. 

БЛАГУН – Quercus frainetto Ten. (Q. conferta Kit., Q. hungaricaHubeny)(Сладун, граница, стожер)

Благунът достига височина 40 m и диаметър 80 сm. Короната му е широка, с леко възходящи клони. Кората е сива, гладка и лъскава, а впоследствие се напуква плитко и надлъжно, като във всички случаи остава по-светла и по-плитко напукана в сравнение с кората на останалите видове от рода. Младите клонки са овласени в началото на сезона, но впоследствие са почти голи. Пъп-ките са удълженояйцевидни, остри и овласени (фиг.      13).

Листата са обратнояйцевидни, сравнително едри и достигат дължина до 18 сm и широчина до 12 сm. При индивидите с издънков произход могат да достигнат и значително по-големи размери. Листата по скъсените клонки са разположени във вид на розетка. Периферията на листата е дълбоко нарязана, а понякога листата са даже насечени. Основата на листната петура е стеснена и уховидно врязана. Разположени са на къса дръжка, която в редки случаи може да достигне до 2 сm. Горната повърхност на листата е матовозелена, покрита с опадливи власинки, а долната е гъсто овласена с жълтеникави власинки.

Благунът е бавнорастящ дървесен вид. При подходящи условия на месторастене към 20-годишна възраст достига 7 m височина, а към 100-годишна – около 25 m. Плодоноси през няколко години, а жълъдите имат много кратък семенен покой. Понякога те покълват още на дървото. Развива мощна коренова система.

Благунът е светлолюбив, топлолюбив и невзискателен към почвените условия дървесен вид. Прис-пособил се е към условията на умерено-континенталния климат.

11

Естествено се среща в Италия, Югоизточна Европа и Мала Азия. В България е широко разпространен до към 1000 m н.в. в равнините или по планинските склонове с южно, западно и югозападно изложение. В повечето случаи участва в състава на смесените широколистни гори и сравнително рядко формира чисти насаждения. Най-често расте заедно с цера, горуна и косматия дъб.

Дървесината е с ясно очертано кафяво ядро и по-светла беловина. Тя е твърда, тежка (870 kg/m3) и превъзхожда по трайност дървесината на обикновения дъб и горуна. Намира широко приложение, но особено се цени в бъчварството. 

БЯЛА АКАЦИЯ – Robinia pseudoacacia L.

Бялата акация достига височина до 30 m и диаметър до 1,20 m. Короната е ре-хава и има неправилна форма. Кората е дебела, сиво-кафява и дълбоко, мрежовидно, напукана. Млади-те клонки са зелени или червено-кафяви и леко ръбести. Пъпките са без покривни люспи, разположени дълбоко в оставащите след опадането на листата белези. (фиг. 14 )

Листата са сложни, нечифтоперести, дълги от 10 до 30 cm. Те са съставени от 11 до 21 овални целокрайни листчета, които са дълги от 2,5 до 4,5 сm и широки 1–2 сm. Прилистниците са видоизменени в бодли, които се запазват дълго време върху клонките.

Цветовете са бели, ароматни, събрани в увиснали гроздовидни съцветия с дължина до 20 сm. Те се появяват след разлистването, през месец май. Плодът е боб с дължина около 12 сm и широчина 1 сm. Той е продълговато линеен, странично сплеснат и кафяв. Семето е снабдено с много твърда обвивка.

Бялата акация е изключително бързорастящ вид. Развива мощна коренова система, в която се образуват грудки, съдържащи азотосвързващи бактерии. Те обогатяват почвата с азотни соли, поради което бялата акация се смята за почвоподобрител. Дава в изобилие коренови и пънни издънки, което я прави много подходящ вид за укрепителни и противоерозионни залесявания. Семената се нуждаят от предпосевна подготовка за преодоляване на дълбокия семенен покой. Пределната възраст е около 200 години, но максималните си размери по височина видът достига към 30–40-годишна възраст.

Бялата акация е силно светлолюбив, сухоустойчив и много пластичен към почвените условия вид. На дълбоки и плодородни почви има изключително бърз растеж и висока продуктивност. Понася успешно плитки и бедни почви, но на такива терени расте бавно. На варовити почви страда от хлороза.

Ареалът на бялата акация обхваща значителни територии в югоизточните части на Северна Америка. В Европа е пренесена през 1601 г. и се отглежда в много страни от Европа. Особени успехи в интродукцията, селекцията и отглеждането на този вид има в Унгария и Румъния. У нас се отглежда масово и на много места видът се е натурализирал.

Дървесината на бялата акация е с много широко ядро и тясна беловина. Тя съдържа алкалоиди, които я правят изключително трайна. Теглото й е 780 кg/m3 и притежава много добри физико-механични свойства. Тя е твърда, еластична, с много красива текстура и намира широко приложение. Цветовете, корените, кората и листата на бялата акация се използват в лечебната практика. 

РОД ТОПОЛА (Populus)

Дървесните видове от род Топола са изключително бързорастящи и високопродуктивни, поради което някои ги наричат „евкалиптите” на Северното полукълбо. Повеяето то видовете могат да достигнат до 50-60 m височина и значителна дебелина на стъблото. Те запазват бързия си растеж до 50 годишна възраст, а продължителността на живота им е 100-150 години. Освен бързият растеж много важна биологична особеност е способността им да се размножават чрез вкореняване на стъблени резници. В природата отделните видове тополи често се кръстосват помежду си и по този начин се получават растения с хибриден произход. Бързият растеж, високата продуктивност на дървесина и лесното размножаване определят тополите като един от най-подходящите видове за интензивно отглеждане. Не случайно, още през 1947 г., непосредствено след Втората световна война , към Организацията на обединените нации е създадена Международна комисия по тополите, специализирани научно-изследователски станции и тополови стопанства. В България дейсността по проучване на тополите се извършва в Опитни станции за бързорастящи видове гр. Свищов, а посадъчен материал се произвежда в Тополово стопанство гр. Пазарджик.

12

От посочените в литературата над 100 вида тополи, у нас естетсвено се срещат само три – бялата топола, черната топола и трепетликата. 

БЯЛА ТОПОЛА  - Populus alba

Бялата топола (Populus alba) достига височина 35 m и диаметър около 2 m и формира широко разперена корона с много дебели странични разклонения. Стъблото в долната част е покрито с почти черна, дълбоко напукана кора, а в горната част и клоните е белезникаво сива. Младите клонки и пъпките са покрити с гъсто разположени власинки, образуващи плътен бял слой. Листата са едри, закръглено яйцевидни и длановидно насечени на 3-5 дяла с едри зъбци. Отначало са гъсто овласени и от двете страни, а по-късно от горната страна остават голи и лъскавозелени. Белите власинки, които образуват плътен слой от долната страна на листа се запазват през целия вегетационен период. Бялата тополс е светлолюбив , топлолюбив и взискателен към плодородието и влажността на почвата дървесен вид. Кореновата система е силно развита, повърхностна и около  по-възрастните индивиди се развиват многобройни коренови издънки. У нас бялата топола се среща почти в цялата страна до 1000 m н.в. като единично дърво или на малки групи в състава на крайречните гори. (фиг.15)

ЧЕРНА ТОПОЛА - Populus nigra

Черната топола (Populus nigra) може да достигне височина до 45 m и до 4 m диаметър. Короната е със силно променлива форма и може да бъде широко разперена, цилиндрична или с почти успоредни на централното стъбло странични клони. Кората на младите дървета и в горната част на по-възрастните е светло белезникава, с жълт оттенък, а в долната част се напуква и потъмнява. Младите клонки са голи, гладки, лъскави и покрити с кръгли лещанки. Връхната пъпка е значително по-едра от страничните и съдържа лепкаво вещество. Листата са почти ромбични или яйцевидни, със силно стеснен и удължен връх. Те са назъбени по периферията и са захванати за клонките с дълга около 6 cm дръжка. За разлика от бялата топола те не са овласени, а в началото на вегетационния период са лепкави. Черната топола е силно светлолюбив, влагол’бив и студоустойчив дървесен вид. Част от страничните корени се разполагат повърхностно, но останалите проникват дълбоко в почвата. Корените дават голямо количество коренови издънки, а при отсичане на централното стъбло се появяват и множество пънни издънки. В България черната топола се среща почти в цялата страна до 700 m н.в. край реките, в непосредствена близост до течаща вода. (фиг.16)

ТРЕПЕТЛИКА - Populus tremula

Трепетликата (Populus tremula), кояро местното население в някои райони нарича „осика” достига височина до 35 m и 1 m диаметър. Короната е разполоьена в горната част на стъблото и има яйцевидна или цилиндрична форма. Кората в горната част на стъблото и по страничните рзклонения е гладка, сива или зелена, а в долната част се напуква и има по-тъмно оцветяване. Младите клонки са голи или леко овласени, с тъмни лещанки, а пъпките са лепкави. В началото на вегетационния период са окосмени, а по-късно са голи. Листата са почти кръгли, разположени на дълги. Странично сплеснати дръжки и се раздвижват и при най-слабия полъх на вятъра. Трепетликата се приспособява към различни по състав, плодородие и влажност почви. Тя е един от най-светлол’бивите широколистни дървесни видове и много бързо се настанява на оголени горски площи. В България трепетликата се среща в цялата страна от 200 до 2000 m н.в., а в източните части

13

слиза до морското равнище. Докато бялата и черната топола се срещат изключително покрай реките, трепетликата е единствената горска топола, коятоучаства в състава на смесените гори. (фиг.17).

Както вече беше споменато, видовете от род Топола много лесно се кръстосват помежду си и по този начин се получават дървета с хибриден произход. Поставена на научна основа, тази биологична особеност е използвана много умело от човека, вследствие на което се получават хибридни растения с определени качества. Размножени по вегетативен начин, те дават началото на т.н.  „клон” или „култивар”, който се регистрира със съответно наименование. След пренасянето на черни тополи от Северна Америка в Европа се създават условия за тяхното кръстосване с местните видове от същата секция и по този начин започва отглеждането на евро-американски хибридни тополи. Като най-перспективни за отглеждане у нас могат да се посочат италианския култивар I-214, култиварите робуста, серотина, вернирубенс, бахелиери, българските Bg-1, Bg-2 и много други. Съществуват достатъчно данни за възможностите и изискванията на предлаганите култивари, което при правилен подбор, съобразен с конкретни условия на месторастенето гарантира добри резултати и сравнително бързо възвръщане на инвестициите.

14