ПУСТИТЕ КЛИСУРЦИ

Какво е ново, ново станало, ново станало в каменна Клисура! Пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци! Войвода им беше Гьорги Бенковски, развява байрак Райна девойка. Топове им бяха черешово дърво, гюллета им бяха кантар топузи. Топчето пукна – Европа стресна. Русия скокна – Клисура да брани!

1

Има дати и събития, които са изписани не просто в календарите, а в на-ционалната памет. Изписани са в душите на хората. И този тайнопис на ду-шата се предава от поколение на поколение заедно с майчиното мляко. За-едно с христовата вяра. Заедно с надеждата за свобода. Такова събитие е и освобождението на българия от петвековното турско робство.

Някои съвременни „редактори” на историческата истина свенливо на-ричат това робство “присъствие”. Забравят, че има и чужди хроникьори на събитията, които непреднамерено и развълнувано описват всичко така, както е било. Да си спомним горещия разказ на макгахан. Да си спомним и най-автентичните текстове – на нашия песенен фолклор, от които – като ги слушаш - дъхът ти спира, а бодлива топка застава в гърлото ти и не мо-жеш да я преглътнеш.

“Яничари ходят, мамо, от село на село.Мъжки рожби вземат, мамо, яничари правят…”

Да си спомним нашия литературен патриарх дядо вазов, който озонира с надежда едно ганково кафене и добави към пиянството на един народ - вярата, че дядо иван ще го освободи… а после, сам доживял до свободата, прибави към хляба и солта на българина възторженото, неподправеното: “здравствуйте, братушки!”

Нека се взрем в тази дума. Той изрече не “братя”, а “братушки”, натовар-вайки я с всичката народна любов към братята-освободители. Притеснява ли се днес някой да я произнесе?! Кой заменя думите за обич с ментовия бонбон за „интереса”, омърлявен във всякакви политикански уста?! ... Ня-кой се опитва да редактира историята. Може. Всичко може да се редактира: глупаво заглавие във водещ вестник, реч на оратор, изводи на витиевати народопсихолози (които четат душата народна така, както дяволът – еван-гелието), учебници по история – и това може... Не може да се „редактира” само кръвта – тя има свой код и диктува, диктува...

Дълбок поклон - по славянски

2

Затова нека да притъпим слуха си за зомбиращите с демодираните си русофобски послания заглушители и – вслушвайки се в собствения си пулс, да си спомним за хилядите именни и безименни руски богатири, ко-ито оставиха дом и спокойствие и положиха тук, в нашата земя, не обеща-нията си за глобален рай, а костите си! Картата на тази наша героична и трагична земя е пренаселена с белите кости на братушки с ниски и високи чинове. На генерали, яхнали бели коне, които правеха дълбок християнски кръст, преди да поведат армията си в битка – може би, последна за тях… и на прости бойци, бивши крепостни селяни, тръгнали с щикове да пропра-вят пътя към свободата на своя по-малък брат – християнския български народ. Но на мен ми се иска тук да споменем не само онези, които се впи-саха в епичното героично платно на руско-турската освободителна война, донесла свободата ни. Нека не подминаваме и онези тихи женски присъст-вия, които иконно светят от тези исторически страници. Да си спомним за графиня юлия вревская. Какво я доведе нея у нас? Имперските & пре-тенции ли, както някои сега се опитват да тълкуват руския освободителен поход през българия? И тя – като много други – дойде и остана завинаги, вградила се в народната памет. А помните ли нежната и красива елена от “в навечерието”, вгледана в горящите очи на своя инсаров и готова да тръг-не с него докрай света, да бъде не просто негова любима, а и съратница в борбата. И тя е направила повече, отколкото е обещала на своя любим: след смъртта му поела към неговата родина, към българия, за да продължи делото, на което той е отдал живота си – да се бори за свободата на бълга-рия... А дворянката александра, единствената дъщеря на полк. Лермонтов, чиято военна съдба я свързва с легендарния командир на іv армейски кор-пус михаил дмитриевич скобелев... Тя изминава пътя на войната, осеян с телата на стотици ранени и страдащи, а после през ямбол и елхово дости-га до сан стефано, където се среща със своя баща... Какво ли е & нашепва-ла именно кръвта &, че след всичките си страдания не се връща веднага у дома, а със свои средства през 1879 г. В бургас създава военен лазарет и обучава първите кадри за него?...

А колко още юлии, елени, александри, антонини, марии, наталии… са останали у дома си и не са дочакали своите любими? Само мълчаливото достойнство на техния креп е толкова черно, колкото бели са костите на мъжете, бащите и братята им, останали в нашата земя...

Затова нека просто по славянски дълбоко им се поклоним с човешкото: “благодарим ви, братушки!”

Елка Няголова

3

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

Не десетки, не стотици, а хиля-ди и десетки хиляди българи

са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъ-щери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете — същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посре-щали, но при които русите биха мог-ли да дойдат, — всички те са платили за нас с бесилки и клади. Изтезаващи-те ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси оста-налите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчители-те, сладострастно садистични скотове, наричани турска нация, от които впо-следствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами...

NВ (Между другото съвсем наско-ро, към средата на ноември, от Пир-гос писаха за нови зверства на тия из-верги. По време на станалата там люта битка турците успели временно да из-тикат нашите, така че те не смогнали да приберат ранените си войници и офи-цери, и когато по-късно вечерта на съ-щия ден нашите отново се завърнали на същото място, те намерили своите войници и офицери обрани, голи, с от-рязани носове, уши, устни, с разпрани кореми и накрая обгорени в подпале-

ните от турците купи сено и жито, къ-дето те предварително пренесли все още живите ранени. Репресиите, раз-бира се, са нещо жестоко, още пове-че всъщност не водят доникъде, както вече казах в един от предишните брое-ве на «Дневника», но добре би било да се държим по-строго с началството на тия скотове. Би могло просто да се обя-ви открито пред цяла Европа (прусаци-те най-вероятно биха постъпили точно тъй, понеже точно тъй са постъпвали с французите, без да имат и една десе-та от уважителните причини, каквито имаме ние по отношение на воюващите срещу нас чудовища), че ако ус-тановят зверства, непосредствените началници на извършителите им, в случай на зала-

Ф. М. ДОСТОЕВСКИ

За тези, които са забравили...откъс

4

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

вяне в плен, ще бъдат съдени на място от военен съд и подлагани на смъртно иаказание чрез разстрел. Това може да окаже някакво въздействие върху пре-ките офицери н паши. (NВ. Смятам, че винаги може да се научи, веднага или впоследствие, кой от турските воена-чалници е командвал, да речем, атака-та при Пиргос.) Такъв сюрприз вместо каляските с ресори може и да вразуми мнозина от тях. А сега тоя «началник», като падне в плен и види как го посре-щат след неговите зверства, си въоб-разява веднага, че стои неизмеримо по-високо от «руския поганец». Повяр-вайте, тоя турчин никога няма да по-вярва, пък няма и да разбере нашата ев-ропейска деликатност и нашия страх от Европа, през ум дори няма да му мине тая причина. Деликатният страх от Ев-ропа е чисто руско изобретение и чисто руско дело и никой никога не би могъл да го разбере. Следователно, разсъж-дава турският военачалник, „щом тол-кова ми се кланяш, след като аз вчера може би съм позволил да отрежат носа на брат ти, значи сам усещаш твоето нищожество пред мен и моето величие пред теб. Но точно така трябва да бъде според волята на аллаха и в това няма нищо чудно!” Ето какво би трябвало да си мисли плененият турски паша и той без съмнение мисли точно тъй.)

Тъй стана, че когато негодуващи-те срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момче-та и момичета в тия къщички – всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае. И той

го взема, взема го и в мирно време, взе-ма и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от нея. Напротив, той разре-шава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно за да може, ко-гато дойде времето, да взема и да взе-ма...

А сега естествено турците са раз-ярени и сриват България със земята. И съжаляват, че не са я сринали цяла-та! Ако ние след превземането на Пле-вен се забавим да продължим, турците, виждайки, че може да се наложи наве-ки да се простят с България, ще използ-ват момента да разорят всичко, което може да се разори. Има две интерес-ни мнения: умниците у нас твърдят и досега, че без намесата на русите бъл-гаринът щеше да си живее царски и че Русия е причината за всички негови не-щастия. А пък известният с прекрасни-те си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбз, кореспондент на вестник “Daily News”, в края на кра-ищата изказва откровено цялата си ан-глийска истина. Той искрено призна-ва, че турците имали «пълното право» да изтребят цялото българско населе-ние на север от Балкана в момента, ко-гато руската армия преминала Дунава. Форбз почти съжалява (естествено по-литически), че нещата не са се разви-ли така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали по-головно като овце. Тъй че, припомняй-ки си руското мнение за „царския жи-вот на българите” и съпоставяйки го с

5

мнението на Форбз, можем направо да се обърнем към българите с въпроса: „Защо не си живееш царски, щом като не са те изклали поголовно?” Но има и още нещо странно, което отсега бие на очи и ще остане в историята: „Нима на-истина тъй образован човек като Фор-бз, член на толкова велика и просвете-на нация, каквато е Англия, може така спокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците? Това ли е последният цвят и плод на английска-та цивилизация?” Обърнете внимание обаче, той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българи-те, а за французите или за италианци-те. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви си славяни българи. Виждате ли родовото, кръв-ното презрение на Европа към славя-ните и славянското племе. Те ги имат все едно за кучета! Допуска се, че е въз-можно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, с жените и де-цата. Забележете още (това е много ва-жно), че не го казва граф Биконсфилд: него политиката, „английските интере-си” го принуждават да изразява такива бандитски, зверски убеждения, дока-то Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани ин-тересите на Англия на всяка цена, а и вижте какъв човек е: честен, правдив,

талантлив, хуманист, личи си от пре-дишните му писания. Причината в слу-чая е именно в това западноевропейско презрение към всичко, което носи име-то „славяни”. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнез-дата на дървеници по старческите одри! Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тия из-точни славянски племена се освободят, ще играят един ден огромна роля в но-вото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация, че ще заемат нейното място? Хората на Запа-да естествено не могат съзнателно да си представят и да допуснат това — също както не могат да си представят гнезда-та на дървениците за нещо висше, ид-ващо да ги смени. Но ето я Русия, тук явно се издига една съвсем нова идея за изкушение, гняв и почуда на всички, тук вече се издига знамето на бъдеще-то, а тъй като Русия не е „гнездо на дър-веница”, каквото представляват за тях българите, а е гигант и сила, която не може да не се признае, и тъй като Ру-сия също е славянска нация — как ли я мразят сега на Запад, ако ще и само ин-стинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на вся-ка нейна беда! Да, тук играе именно ин-стинктът, именно предчувствието за бъдещето!

Откъсът е от „Дневник на писателя”. 1877. Година II. Ноември. Втора глава. II.” Загла-вието е на Ф. М. Цитира се по Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в дванадесет тома, т.11. С.: Народна култура, 1989 (с. 344 - 348).1

30

год

ини о

т О

свобож

дениет

о

6

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

оЕдна книга - събитие

к.ф.н. Анатолий ЩЕЛКУНОВ, Генерален консул на Руската федерация във Варна

За историческите корени...вместо предговор

В настоящия сборник предлагаме на вашето внимание статии, в които различни автори за първи път в на-учната практика се опитват да про-следят историческите връзки меж-ду Русия и България от най-ранното Средновековие до наши дни. За по-вод им послужи подготовката за честването на 130-годишнината от Руско-турската война през 1877–

1878 г., в резултат на която се поя-вява почти като новосъздадена не-зависимата българска държава.

Както е известно, освобождени-ето на България не се случва отве-днъж, то представлява дълъг исто-рически процес, в който особена роля играе и Русия. Защото – как-то под пролетните лъчи на слънце-то зимният сняг започва да се топи, така и победите на руските войски във войните през ХVIII–XIX в. изто-щават силите на Османската импе-рия. Това помага в голяма степен на

7

национално-освободителните дви-жения на християнските народи на Балканите, макар и в хода на много-бройните руско-турски войни Русия да се бори за своите държавни и об-щонационални интереси, обектив-но погледнато, тези интереси съвпа-дат с интересите на българите и на другите народи на Балканския полу-остров, което по-късно, в историче-ска перспектива, е осигурило и тях-ното народностно оцеляване. Доказа-телство за това са самоотверженост-та и героизмът на стотици хиляди войници и офице-

ри от Руската армия, които по време на тези именно войни укрепват по-дема на национално-освободител-ните движения на християнските народи от Балканите, издигайки на непознато високо ниво национал-ното им самосъзнание.

Нерядко обаче както в миналото, така и сега, някои автори, движени не толкова от научна добросъвест-ност, колкото от политически моти-ви, се опитваха да доказват, че във войните с Турция Русия е преслед-вала „имперски цели“, наричайки така стремежа & да си осигури тър-говско преминаване през Проли-вите. Обикновено тези автори пре-мълчават или изопачават мисията & за освобождението на християн-ските народи от многовековното робство, заплашващо реално тези народи с изчезване, и то не само от политическата карта на света. Не-малко преиначени факти бяха до-пуснати и в историографиите на Съветския съюз и на социалистиче-ските страни, които в угода на идео-логията съзнателно оставяха в сян-

Але

ксан

дър

II

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

8

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

ка отделни исторически факти, а интерпретацията на други извърш-ваха от гледна точка на социал-но-икономическата насоченост и в угода на политико-идеологически доктрини. Тези позиции, по наше мнение, тогава не само не помагаха, но и възпрепятстваха осъзнаване-то на истинските причини и мотиви за всенародния подем на обикнове-ните хора в Русия в защита на бъл-гарските християни в навечерието на Освободителната война. А кол-ко просто го е записал Достоевски в своя дневник през 1877 г., с колко малко думи той обяснява могъщата панорама на руската жертвоготов-ност: „Народът повярва – пише той, – че е готов за нова, обновителна и велика крачка... Никой нищо стран-но не вижда в това, че селяните в различните райони жертват кой колкото може пари, дават си ка-руците, или изведнъж повечето от тях просто решават: „Това не е дос-татъчно, какво са жертвите, какво са каруците, отиваме всички да во-юваме! След като тук, в Петербург, има хора, които жертват огромни суми от по няколко хиляди и съвсем неизвестни отиват и се записват доброволци и си остават неизвест-ни!“ И такива факти – пише още Фьодор Михайлович – има множе-ство, и ще бъдат десетки хиляди, те никого не учудват. Те означават само, че целият народ наистина се е вдигнал за истината, за свято-то дело... Ние първи ще покажем на

света, че за собственото си преус-пяване разчитаме не на подценява-нето и незачитането на личности-те от различните националности, а напротив – виждаме го в тяхно-то най-свободно и самостоятелно развитие, на всички други нации и в братско единение с тях“1. Проник-новените думи на този велик руски човек са убедително допълнени и от И. С. Аксаков, който на заседание на Московския славянски благотвори-телен комитет, проведено на 24 ок-томври 1877 г., казва следното: „Това, което става в Русия през тези по-следни месеци, е нечувано нито в ру-ската, нито в някоя друга история. Нашето народно движение изуми не само Европа, но и самото руско об-щество с това именно, че то беше народно не в реторичния, а в точ-ния смисъл на тази дума“2. Но тряб-ва да се знае, че ключът към разби-рането на този всенароден отклик е не някъде другаде, а в душата на самите руски хора, на чието пра-вославно съзнание е присъщо съ-чувствието към страдащия. Имен-но по този повод великият руски мислител на ХХ в. И. А. Илин е за-писал, че „колкото по-изтънчен е човек, колкото по-чувствително е неговото сърце, колкото по-отзив-чива е неговата съвест и по-силно е творческото му въображение, кол-кото по-впечатлителна е неговата наблюдателност, а духът му по-за-дълбочен, толкова повече той е об-речен на страдание“3. Бихме доба-

9

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

вили – и на състрадание.Научните статии, включени в

сборника, осветляват слабо изуче-ни проблеми на руско-българските взаимоотношения, без каквито и да било идеологически пристрастия и оценки. Според мнението на съста-вителите, те дават възможност, въз основа на конкретни исторически данни, да се възстанови развитието на отношенията между двата наро-да в разстояние на един дълъг пери-од, обхващащ повече от хиляда го-дини. Едва ли някой ще оспорва, че циментиращата основа на тези вза-имоотношения е православната и етнически-езиковата близост между двата народа, която позволява да се говори за тяхната духовна близост.

Първите семена на тази духовна близост, ако се вярва на легендата, били хвърлени в благодатната поч-ва на народното съзнание на наши-те предци от Свети апостол Андрей Първозваний преди почти две хиля-ди години, когато след пребиваване с апостолската си дейност по земите на Западното Черноморие4 той по-сещава Приднепровието5. Тази ду-ховна връзка укрепва още повече благодарение на приетите от Древ-на Русия християнство и кирилица, станали истински катализатор в ру-ско-българските взаимоотношения. Особена роля в това са изиграли църковните книги. Така например още през ХI–XII в. в Русия бил из-вестен „Шестоднев на Йоан Българ-

Капитулацията на Варна, 11 октомври (29 септември) 1828

10

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

ски/Богослов/“ от първата четвърт на Х в.6 Едно от първите произве-дения на древноруската литература „Повест за Борис и Глеб“ е написано през 1024 г. Борис и Глеб са князе на древна Русия, синове на Владимир Равноапостолен. Майка им е била българка. Те са канонизирани от Ру-ската православна църква и днес те-хни икони могат да бъдат видени в много руски храмове7.

Влиянието на българската кни-жовна школа върху църковното дело в Русия продължава през ХIV и XV в. и неговото начало е поставено през 1375 г., когато киевски митрополит, а от 1389 г. московски и на цяла Ру-сия става Киприан – българин по произход, ученик на Теодосий Тър-новски и Евтимий Търновски. Не-говата църковна и литературна дей-ност пренася в Русия традициите на старобългарската литература. На

югoзапад от Москва се намира хра-мът Троица в Троицко-Голинищево. През ХIV в. там е имало село, което принадлежало на московския мит-рополит. Киприан го бил превърнал в лятна извънградска резиденция, където работел над преводи на кни-ги и развивал огромната си просве-тителска дейност. Там и умира през 1406 г.8 След сретението на иконата на Света Богородица Владимирска след 1397 г. Киприан основава Сре-тенския манастир, а също и Спасо-Андрониковия манастир, чийто ка-менен храм той издигнал със свои средства. Понастоящем саркофагът с мощите на Св. Киприан се нами-ра в Успенския събор в Московския Кремъл, а в Московската библио-тека се пазят неговите оригинални ръкописи. Известно е, че Кипри-ан създава нова редакция на „Жи-тие на митрополит Петър“, в кое-то включва святото си пророчество за бъдещото величие на Москва, ако тя съхрани и защити православие-то9.

Делото на Св. Киприан продъл-жава неговият племенник Григорий Цамблак, чиито съчинения се полз-ват с голямо уважение в Московска Русия. През ХV в. неговите пропо-веди, макар и неподписани от авто-ра, влизат в сборници с църковни поучения, наред с проповедите на Йоан Златоуст и през следващия век започват да се срещат още по-чес-то, но под различни имена. Москов-ският митрополит Макарий също

Св. Киприан Московски

11

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

овключва съчиненията на Григорий Цамблак в своя сборник „Жития на светци“, като ги помества под раз-лични числа, а след това събира го-ляма част от тях в края на юлска-та книжка със заглавие „Книга на Г. Самвлак“. Известни са ни само 26 съчинения на Григорий Цамблак, от които главно – слова за различни празници или за особени случаи10.

Трябва да се отбележи, че през посочения период в Русия навли-зат много южнославянски текстове и именно те стават основата за биб-лиотеките в най-големите манасти-ри: Троицко-Сергиев, Кирило-Бе-лозерски, Йосифо-Волоколамски, които имат изключително значение за духовния живот на руския народ. В Русия южнославянските текстове се приемали като най-достоверни, доколкото според представите на руските църковни деятели те въз-раждали общославянските езикови норми от времето на Кирил и Мето-дий. Тези текстове били преписвани от руските книжовници, създадени били и много подражателски тексто-ве, което става причина за второто южнославянско влияние11. Според твърдението на М. Г. Галченко вто-рото южнославянско влияние пред-ставлява дълъг процес, постепенно обхващащ различни културни цен-трове в Древна Русия12. Това влия-ние е отбелязано най-рано в ръко-писите от Североизточна Русия, а започвайки от 90-те години на ХIV в. следи от него се намират и в лите-

ратурни паметници, преписвани от московските и новгородските кни-жовници13.

А според изследванията на ака-демик Д. С. Лихачов, може да се го-вори за общностно, макар и час-тично развитие на литературата при източните и северните славяни дори до ХVII в. Съществували са, пише той, единна литература, един-на писменост и единен литературен (църковно-славянски) език при из-точните славяни: руси, украинци, белоруси, българи и сърби, основ-ният фонд от литературно-църков-ни паметници е бил общ14. Единна за цяла православна Южна и Из-точна Европа е била проповедната, богослужебната, църковно-поучи-телната, хронографската и отчасти повествователната литература. Ето защо, според него, литературните и духовни паметници с руски про-изход влизат във фонда на обща-та южно- и източнославянска ли-тература. Българските паметници също са били общи за източните и южнославянските литератури без всякакъв превод, по силата на общ-ността, наречена „черковнославян-ски език“15. Изключително важна за нас се явява констатацията на Д. С. Лихачов, че тези паметници „са били общи за всички южнославян-ски и източни литератури, писа-ни са на един и същи език и са имали една и съща съдба. Забележително е как в литературите на православ-ното славянство може да се наблю-

12

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

дават общи промени в стила, обща насоченост на мисълта, постоянен обмен на произведения и ръкописи. Литературните паметници били разбираеми без превод и да се съм-няваме в съществуването на общ за всички православни славяни чер-ковнославянски език няма смисъл, отделните „национални“ варианти на този език не пречели той да бъде разбираем“16.

Към подобна гледна точка за „об-щностно развитие и взаимно вли-яние между южните и източните славяни“ се придържат още М. Н. Сперанский17, Н. К. Гудзий18, В. А. Мошин19 и др.

Трябва да се подчертае, че в сред-ните векове, както и през други-те столетия, литературата е оказ-вала мощно стимулиращо влияние върху цялата култура и в частност върху приложното изобразително изкуство на източните и южните славяни. Сюжетите на изобразител-ното изкуство като правило били вдъхновени от литературни произ-ведения, а персонажите и отделни-те сцени от Стария и Новия завет, както и сцените от житията на све-тци и специфичната християнска символика се основавали на цър-ковната литература. Във връзка с това Д. С. Лихачов пише: „Сюжети-те на фреските в църквите винаги са били сюжети от писмени източ-ници. С писмени източници е било свързано и съдържанието на икони-те и нерядко художникът е бил на-

четен ерудит, който съчетавал ин-формацията от различни писмени източници в стенната живопис и в миниатюрата. Даже в основата на изображенията на светци, кня-зе и царе, на антични философи или старозаветни персонажи е лежала не само живописната традиция, но и литературната“20.

Промените, извършени в социал-но-политическия живот на българи-те след завладяването на Българско-то царство от Османската империя, оказали негативно влияние вър-ху по-нататъшния процес на взаи-модействие между двата славянски народа. Преките контакти практи-чески били прекъснати до послед-ната третина на ХVІІІ в., когато след победите на руската армия по вре-ме на войната през 1768-1774 г. Пор-тата поискала мир, който бил скре-пен с договора от 10/21 юли 1774 г. в село Кючук Кайнарджа (дн. с. Кай-нарджа, Силистренско) в главната квартира на фелдмаршал П. А. Ру-мянцев. Както е известно, съглас-но този договор (чл. 7) Русия полу-чила от Портата право на „твърда защита на християните“, „свобод-но и безпрепятствено преминаване на търговски кораби, принадлежа-щи на двете договарящи се страни по всички морета, миещи бреговете им..., поданиците на Руската им-перия да търгуват както по суша, така и по вода, и в река Дунав..., да има консули и вицеконсули, които Руската империя, по всички места,

13

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

окъдето са признати за необходими, ще назначава както намери за до-бре“ (чл. 11)21. Тези именно условия на договора помогнали за активи-зирането на черноморската търго-вия на Русия, а по такъв начин и за засилване на икономическите връз-ки с балканските народи. Особено ни се иска да привлечем внимание-то към онази част от договора, съ-гласно която Русия връща на Порта-та цяла Бесарабия, двете княжества Влашко и Молдова, но в замяна Тур-ция се задължава „да не възпрепят-ства свободното изповядване на християнството“, строителството на нови църкви и „възстановяване-то на стари“, „да признае и почи-та духовенството с необходимите по сан отличия“ (чл. 16)22. За всеки непредубеден изследовател е оче-видно, че защитата на християнско-то население в границите на Осман-ската империя според този член от договора е една от основните задачи на Руската държава. Този договор станал предвестник за освобожде-нието на България, доколкото той полага началото на процеса на от-слабване на Турция и създава успо-редно с това благоприятни условия за разширяване на политическите и икономически връзки между ру-ския и българския народ. В голяма степен той вдъхновява и подема на национално-освободителните бор-би на Балканите. Важен политиче-ски момент е и фактът, че клаузите в договора за православната църква

дават основание на Русия да пред-приеме по-конкретни и директни дипломатически действия в защи-та на християните и това нерядко водело до конфликтни ситуации23. Така например когато през 1787 г. Османската империя се опитала да блокира реализацията на договор-ните положения, турското прави-телство, разчитайки на подкрепа от Англия и Прусия и подбуждано от тях, отправило ултимативно иска-не към Русия да върне Крим. Как-то е известно, руският посланик Я. И. Булгаков отхвърлил ултимату-ма, след което бил затворен в замъ-ка „Седемте кули“, а Турция обяви-ла война на Русия.

По време на тази руско-турска война, която продължила от 1787 г. до 1791 г., руската ескадра под ко-мандването на адмирал Фьодор Ушаков на 31 юли (стар стил) 1791 г. нанесла съкрушително поражение на турския флот при нос Калиакра, което принудило султана да моли за мир и на 29 декември (стар стил) съ-щата година бил подписан Яшкият мирен договор. Той възстановявал силата на договора от Кючук-Кай-нарджа и на „Георгиевския трак-тат“ от 1783 г. и отново потвърж-давал правата и привилегиите на християнското население.

Въпреки стремежите на великите сили да възпрепятстват укрепване-то на руските позиции на Балкани-те, победите, удържани от Русия в последвалите войни с Турция, поз-

14

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

волили на руската дипломация да закрепи с Букурещкия (1812 г.) и Одринския (1829 г.) мирни догово-ри същите принципи, които били заложени в предходните руско-тур-ски споразумения. Така например в чл. 15 от Одринския договор се по-сочва: „Всички договори, конвенции и постановления, сключени меж-ду руския двор и Светлата Ото-манска Порта, остават в цялата им сила“24. Последвалото освобож-дение на Гърция и широкото авто-номно самоуправление на Сърбия, получени в резултат на руско-тур-ската война от 1806–1812 г., се пре-върнали в мощен стимул за нацио-нално-освободителното движение на българския народ. За съжаление, поражението на Русия в Кримската война (1853–1856 г.), намаленият от това руски авторитет и отслабване-то на доминиращата £ роля в право-

славния свят забавили осезателно истинското освобождение на Бъл-гария. Условията на Парижкия до-говор (1856 г.) отнели правото на Русия да покровителства христия-ните от Османската империя, кое-то от своя страна довело до засил-ване на социалния и духовен гнет над православното население. Това пък предизвикало подем в съпроти-вата на българите и породило без-компромисната идеология за борба за окончателното национално осво-бождение. В изработването на стра-тегията на борбата се включили най-светлите революционни умове на България – Васил Левски, Хрис-то Ботев, Любен Каравелов, Георги Ст. Раковски, Петко Р. Славейков и др., повечето от които се намирали под влиянието на най-демократич-ната и свободолюбива руска мисъл. В новата геополитическа ситуация практически единственият канал на руско-българските духовни връз-ки е била дейността на Руското бла-готворително общество, а също и създаденият през 1857 г. в Москва „Славянски комитет“25. Представи-телите на този комитет – известни руски писатели, учени и диплома-ти, активно се противопоставяли и на религиозното влияние на запад-ните страни върху християнското население на Балканите и помагали за развитието на училищното дело. Благодарение на средствата, събра-ни от този комитет, започвайки от 50-те години на ХІХ в., в светските и

15

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

одуховни учебни заведения на Русия – в Санкт Петербург, Москва, Киев и Одеса – преминали обучение стоти-ци млади българи. И днес могат да се видят телеграмите на руските ди-пломати, които настояват и обосно-вават необходимостта да се отделят средства за учението на български младежи в Русия. С помощта на ру-ския вицеконсул в Пловдив Найден Геров, например, бащата на Христо Ботев успял да издейства стипендия за сина си за обучение в Одеската гимназия, където Ботев се запозна-ва с руската литература и най-нап-редничавите демократически идеи26, а във Варна първият руски вицекон-сул А. В. Рачински, назначен на тази длъжност през 1859 г., оказал реша-ваща помощ както при създаване-то на първото българско училище в града, така и при първото бого-служение на български език, водено до тогава само на гръцки27. Трябва да се добави също така, че две го-дини преди пребиваването си във Варна А. В. Рачински публикувал в списание „Руска беседа“ статия, в която излага доста убедително ос-новните идеи, свързани с развити-ето на българското просвещение, посочвайки неговото огромно зна-чение за бъдещето на българския народ28. Александър Рачински оказ-вал морална и материална подкре-па на училищата в Добрич, Шумен, Търново и в други български гра-дове. Със съдействието на Н. Ге- ров, с когото го свързвали приятел-

ски отношения, Рачински изпращал паричните средства, грижел се за книгите и църковните принадлеж-ности в Пловдив и Панагюрище29.

През 60-те години на ХІХ в. ру-ската дипломация предприела най-дейно участие в разрешаването на българския църковен въпрос. Със съдействието на руския посланик в Константинопол граф Н. П. Игнати-ев бил изготвен проект на султански ферман, на чието основание през 1870 г. била учредена Българската екзархия. Две години по-късно оба-че новият велик везир на Осман-ската империя англофилът Мидхат паша отменил фермана и през 1872 г. българската църква била обявена за схизматична30. Въпреки че, обек-тивно погледнато, разколът в Пра-вославната църква отслабвал по-зициите на Русия в региона, той всъщност съдействал за развитие-то на национално-освободителното движение на българите. Както отбе-лязва това руският изследовател В. М. Хевролина: „Именно действия-та на граф Игнатиев в значител-на степен съдействат за самостоя-телността на българската църква. Като цяло борбата за национал-на църква води до развитие на на-ционалното самосъзнание, консо-лидация на българската нация и до следващ етап в освободителното движение“31.

Неизбежно, в следващия ис-торически етап през 1875 г. не-поносимото положение на по-

16

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

робените балкански народи породило Източната криза. Опи- тите на Русия да намери мирен из-ход от създалото се положение по време на Цариградската посла-ническа конференция (декември 1876 – януари 1877 г.) не се увен-чали с успех. Априлското въс-тание в България през 1876 г. било потопено в кръв и това пре-дизвикало възмущението на цяла-та руска общественост, под чий-то натиск правителството на Русия било принудено да обяви война на Турция. В „Манифеста“, подписан на 12 април (стар стил) 1877 г., цар Александър ІІ подчертава: „Цялото ни царуване свидетелства за посто-янната Наша загриженост да за-пазим за Русия благословението на мира. Тази загриженост ни остана присъща и при печалните събития в Херцеговина, Босна и България. Първоначално Ние си поставихме за цел подобряване на положението при източните славяни по пътя на мирните преговори и споразумения с Европейските държави, които ни бяха съюзници и приятели... Наши-те усилия, поддържани от общата дипломатическа настойчивост на другите правителства, обаче не до-ведоха до желаната цел. Портата остана непреклонна и отказа вся-какво действително обезпечение на своите християнски поданици, като отхвърли постановлението на Константинополската конфе-ренция... Изчерпвайки до дъно На-

шето миролюбие, Ние сме принуде-ни поради високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия“32.

Не твърде подготвена за тази война и без планове за териториал-но приобщаване на Балканите, Ру-сия взема решение да обяви вой-на на Турция по силата единствено на своя морално-политически дълг пред християнските народи. Усили-ята на нейното външнополитическо ведомство, управлявано от канцле-ра А. М. Горчаков, били насочени към стратегическо запазване на не-утралитета на европейските държа-ви. С това се обясняват и опитите на А. М. Горчаков, а също и на по-сланика в Лондон П. А. Шувалов да убедят царя „в необходимостта от умерени военни действия“, което представлява и реакция на част от руския кабинет срещу обвиненията на европейските държави и особено на Англия, че Русия иска да завладее проливите и да подчини Балканите.

Знаем, че върху темата за Осво-бодителната руско-турска война 1877–1878 г. има обширна истори-ография. Настоящият сборник съ-държа статии, осветляващи малко изучени аспекти на този проблем. Интерес представлява, от наша гледна точка, процесът на форми-ране на управленските институции в младата българска държава след Освобождението. Интересно в този смисъл е писмото, което началник-щаба на Руската армия е изпратил

17

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

ов началото на май 1877 г. на замест-ник-министъра на външните работи Н. К. Хирш. В него той съобщава, че главнокомандващият армията, Ве-ликият княз Николай Николаевич „се е разпоредил да се състави въз-вание от името на императора към българите, с цел да се организира, веднага след преминаването на ру-ските войски през р. Дунав, правил-но управление в средите на мест-ното население“33. В съответствие с това разпореждане през април 1878 г. Н. К. Хирш изпраща на княз А. М. Дондуков-Корсаков инструкция за неговата предстояща работа в ка-чеството му на императорски коми-сар в България. В инструкцията ста-ва дума за образуване на „Съвет за управление“, който „... ще бъде само временно учреждение, целящо основ-но да облекчи прехода на България от временното устройство към нормално, съответстващо на тези нови условия, в които отсега на-татък ще съществува Българско-то княжество по силата на мирния договор“34. Инструкцията определя и принципите, заложени в основата на „Органическия устав“, за Бълга-рия. Там се казва: „Предоставяйки по такъв начин форми на консти-туционна държава на Българско-то княжество, Вие трябва да се съ-образите с местните условия при преследването на тази задача, със степента на подготвеност на на-рода да възприеме подобни форми на управление и главно – с желанията

на самия български народ“35. Цити-раните указания свидетелстват, че руското правителство се е стремя-ло към постепенно предаване пре-рогативите на властта на местно-то население „по всички стъпала на администрацията“, като отчи-та неговите интереси и подготов-ка, проявявайки при това, ако е въз-можно да се въведе такъв термин „политическо благородство” и то-лерантност, за да може до „напуска-нето на България от нашия окупа-ционен корпус“ местното население „изцяло да встъпи в управлението на страната“36. Ръководейки се от тази директива, Дондуков-Корса-ков извършил необходимата дей-ност по административното, съ-дебното, финансовото и военното устройство на страната. С усилия-та на Дондуков-Корсаков и с ясните инструкции, разпоредени от импе-ратора, в България за кратко време били създадени съд и армия, ликви-дирани били всички форми на фео-дална зависимост. Княз А. М. Дон-дуков-Корсаков свикал и открил на 10 февруари 1879 г. в Търново Учре-дително събрание, утвърдило най-демократичната за този период кон-ституция (проектът £ е разработен от руския правист Лукиянов). От-крил също така и първото Велико народно събрание, на което Алек-сандър Батенберг бил избран за княз на България.

За отбелязване са промените, ко-ито настъпили във външнополити-

18

ческите приоритети на руското пра-вителство при цар Александър ІІІ. Настъпило охлаждане в отноше-нията между Русия и младото Бъл-гарско княжество, най-вече поради прогерманската ориентация на кня-жеството, а от 1908 г. и на царския двор на България, както и поради грешките, допуснати от правител-ството на Русия, което не подкре-пило обединението на Княжество България с Източна Румелия, ка-квито били очакванията на бъл-гарския народ. Тези случки в поли-тическия живот на двете страни не спомогнали за развитието на руско-българското сътрудничество. Още повече че отзоваването на руските офицери от българската армия по-ставило младата държава в изклю-чително тежко положение, пред-вид очакваната агресия от страна на Турция. Този пропуск на руското правителство, от който съумели да се възползват както русофобските кръгове в България, така и англий-ската дипломация, предизвикал се-риозно взаимно недоверие за дълъг период, през който обаче независи-мо от прекъснатите дипломатиче-ски отношения двата народа успели да съхранят дълбока симпатия един към друг и да £ дадат отчетлив израз в народните песни в България, от една страна, и в произведенията на руските и българските литературни класици, от друга. Тези творби ста-нали своеобразен духовен камертон на взаимоотношенията между двата

народа през целия следващ период. Свой принос имат и представители-те на руската интелигенция, прис-тигнала в България с първата емиг-рационна вълна от 1919–1923 г., на която е посветена отделна научна статия в сборника.

Ето така изглеждат по-общите рамки на могъщото историческо ос-нование за руско-българските връз-ки в духовната сфера, а опитът на миналите поколения ни дава осно-вание да твърдим, че никакви коле-бания в политическата конюнктура не са в състояние да разрушат не-говата основополагаща структура. Това именно и показват в историче-ска ретроспекция всички включени в сборника научни статии.

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

- В Бургас, както в цялата стра-на, 2008-а ще премине под знака на 130- годишнината от Руско-тур-ската освободителна война. Кои са по-важните моменти от това исто-рическо събитие за нашия град?

- След 5 века жестока разправа с народа ни, православна България отново възкръсва на политическата карта на Европа... Обявената на 24 април 1877 г. война има своите ге-роични и кризисни моменти. Само за 3 месеца руската войска премина-ва Дунав, освобождава старата сто-лица Търново, овладява старопла-нинските проходи и освобождава

Стара Загора. След навлизането на Осман паша в Плевен и проведени-те три атаки от руски, финландски и румънски воини, се дават хиляди жертви. В този критичен момент ев-ропейските военни специалисти оч-акват руските войски да се оттеглят отвъд Дунав и войната да приклю-чи. Настъпващият от юг Сюлейман паша опожарява Стара Загора и се насочва към Шипченския проход. В този критичен етап на войната ге-нерал Гурко е изпратен в Русия да изведе от пределите на империята личната гвардия на Александър ІІ. Това не е ставало от Отечествената

... И БЪЛГАРИЯ ВЪЗКРЪСНА ВЪРХУ КАРТАТА НА ЕВРОПА

Интервю на Калина Тельянова с Радка Ханджиева,

Главен уредник в Регионален музей - Бургас

Родена е на 7 май 1950 г. в гр. Айтос, обл. Бургаска. Завършила е Софийски университет „Св. Климент Охридски”, специалност исто-рия и философия. След дипломирането си е на-значена като уредник, по-късно - завеждащ от-дел „Възраждане и национално-освободителни борби” в Окръжния исторически музей”- Бургас. От 1975 г. до сега работи в Окръжна дирекция „Културно-историческо наследство” и Региона-лен Бургаски музей. През годините се занимава с издирване, обработка, научно изследване и екс-пониране на културните ценности. За този пе-риод участва в уреждането на експозиции и му-зейни сбирки, 48 фотодокументални изложби, над 20 научни публикации, статии в периодич-ния печат, документални филми. Сега работи предимно по въпроси от историята на Бургас и представянето & в нова експозиция .

20

война срещу Наполеон през 1812 г. От това можем да направим извода за решимостта, войната да се води до победен край.

На 10 декември 1877 г. - след па-дането на обсадения Плевен и пъл-ния разгром на турската войска, е настъплението на руските воини през старопланинските проходи. В този последен етап от войната през Твърдишкия проход започва на-стъплението и на Страничния от-ряд под командването на генерал Е.К. Делингхаузен . По това време е сформиран „летящият” отряд на полковник А.М. Лермонтов - за ос-вобождение на Източното Старо-планиние и Бургаския край. По вре-ме на отстъплението си, турските войски безчинстват, грабят и уби-ват местното население. При прис-тигането си в Карнобат, на 23 януа-ри 1878 г. освободителите се срещат с жестокостта на поробителя. Ко-гато черкезките и башибозушките хайки навлизат в Карнобат, населе-

нието търси спасение зад черков-ните стени. След дадения отпор, църквата е опожарена и ограбена. В този ден са избити 56 души, изгоре-ни са 200 къщи, дюкяни и хамбари. На 4 февруари, на път за Бургас, ес-кадрон драгуни начело с прапорш-чик Кунсце от летящия отряд на полковник А.М.Лермонтов, спира в с. Уруменикьой, днешно Българо-во . Тук те откриват около църквата „Св.Атанасий” 240 трупа , повечето от които жени.

На 6 февруари 1878 г. „летящи-

ят” отряд на полковник А.М. Лер-монтов навлиза в покрайнините на града. Там, при татарския кладе-нец, той е посрещнат от бургаски-те граждани с хоругви, предвожда-ни от поп Максим Фратев, учителя Стоян Шивачев, Панайот Русали-ев, от италианския , австрийския и гръцкия консули. На следващия ден, 7 февруари, е назначен първият бургаски кмет Нико Попов.

- Генерал-майор Александър Михайлович Лермонтов и поет-ът Михаил Юриевич Лермонтов – какво е общото между тях?

- Александър Михайлович Лер-монтов е племенник на поета Ми-

В този дом е отседнал генерал-майор А. М. Лермонтов

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

21

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

хаил Юриевич Лермонтов. Наслед-никът на още един велик руски поет взема участие в тези съдбоносни за нас събития. На 6 февруари 1878 г. „летящият” отряд от руската армия, в състава на който е 13-и Драгунски полк, влиза в Бургас. В този отряд е и 13-и Нарвски хусарски полк, ко-мандван от полковник Александър Александрович Пушкин – син на поета Александър Сергеевич Пуш-кин. По пътя си те освобождават градовете Елена и Бургас, за което полковник Лермонтов е награден със златно оръжие „За храброст”, с ордените „Владимир” - ІІІ степен с мечове, и „Св.Станислав” - ІІ степен с мечове. Произведен е в чин гене-рал-майор.

- Доколкото ми е известно, фа-

милията Лермонтови е свързана и с други военни събития от черно-морския регион, от по-ранни вой-ни на Русия с Турция.

- Руско-турските войни , които се водят през 18-и и 19-и век са за раз-решаването на „Източния въпрос” или съдбата на поробените христи-янски народи от Османската импе-рия.

В тези войни се включват като военачалници цели дворянски фа-милии, една от които е Лермон-тови. Във войната от 1828/1829 г. за освобождението на Созопол на 22.ІІ.се сражава Василий Лермон-тов, въоръжил 100 българи от Со-зопол, включени след това в отряда на Стойко Маврудиев от с. Грамати-ково.

Михаил Михайлович Лермонтов е освободил Варна през 1828 г.

Дмитрий Петрович Лермонтов е участвал в сраженията на руския черноморски флот през 1828/1829 г. за освобождението на Созопол, Ва-рна, Несебър, Анхиало, Василико и Ахтопол, под командването на ви-цеадмирал Грейг. По време на тази война на 27 октомври 1829 г. в Бур-гас умира генерал-майор Алексан-дър Герман и е погребан до църква-та „Успение Богородично” – тогава гръцка църква /сега църква „Св.Бо-городица”/. Днес там е поставена плоча в памет на руския генерал.

- Каква е съдбата на освободи-теля на Бургас генерал-майор А.

Старият паметник

22

М. Лермонтов след войната?- След войната е назначен за ко-

мандир последователно на Лейбг-вардейския Кирасирски на Нейно величество полк, началник на 12-та Кавалерийска дивизия, командир на І-ви Кавалерийски корпус. През 1902 г. е назначен за член на Воен-ния съвет. Умира на 26 декември 1906 г. Погребан е в Новодевическо-то гробище в Санкт-Петербург.

- Как днес градът съхранява па-метта за своето освобождение?

- Паметниците, намиращи се в Бургас, са свързани с конкретни места от събитията преди 130 го-дини , като този, който се намира в Морската градина до Летния театър. На това място през 1878 г. е руски-ят военен лазарет, в който се леку-ват от измръзване по време на зим-ното преминаване на Балкана и от бойните си рани руски воини. Това място свързваме и с името на дъще-рята на А.М.Лермонтов, Алексан-дра, преминала целия път на война-та, стигнала до Сан-Стефано, а след това установила се в Бургас и подпо-могнала с опит и средства оборуд-ването на лазарета. Друг паметник е издигнат на мястото на посреща-нето на освободителите – до гимна-зия за чужди езици „Г.С.Раковски”. Преди това тук се е намирал пър-вият паметник на освободителите – бяла мраморна пирамида с надпис „на освободителите”... Паметна пло-ча е поставена на къщата на „Пи-

перови”, в която е отседнал по вре-ме на Освобождението полковник Лермонтов и е произведен в чин ге-нерал-майор. На арменската църква „Сурп хач”, където е отслужен пър-вият благодарствен молебен за ос-вободителите, също е поставена па-метна плоча. Централната улица на Бургас носи името „Александров-ска” - в чест на император Алексан-дър ІІ , освободителят на България . На славния генерал Гурко е имену-вана друга централна улица, водеща към Морската градина. Улицата, ко-ято събира знаковите места, свър-зани с освобождението на Бургас – мястото на посрещането на Осво-бодителите, къщата, където е отсед-нал в Бургас генералът и църквата „Сурп Хач”, в която е отслужен бла-

Цветя за братята-освободители

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

23

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

огодарственият молебен, е наречена „Лермонтов”. Улица Сан-Стефано е посветена на селището, известно с осъществения български идеал - България в нейните етнически гра-ници.

- Какво свързано с тази знаме-нателна годишнина включва про-грамата на Регионалния музей?

- На юбилейната 130-годишнина от Освобождението на България Ре-гионалният Бургаски музей посве-ти изложбата „Лермонтови – осво-бодители и съзидатели”, съвместно с гостуващата от Генералното кон-сулство на Руската Федерация в гр. Варна изложба „Войната през погле-

да на един дипломат”. Тази година за първи път бе направена възстанов-ка на посрещането на освободите-лите и „летящия” отряд на полко-вник Лермонтов.

В навечерието на честването на 130-годишнина от Освобождението на Бургас – 6 февруари беше поде-та инициативата за пререгистрация и активиране дейността на Балкан-ския клон на Международната асо-циация „Лермонтово наследство” със седалище гр. Бургас. Иниции-рахме и изграждането на Паметник на освободителя на нашия град – А.М.Лермонтов.

Димитър Николов, кмет на Об-щина Бургас:

- Тя е символ, знак на уважение и признателност към руските осво-бодители. Нашето бъдеще няма да има смисъл, ако не уважаваме ис-торията и не почитаме личностите, които са изиграли решаваща роля в Освобождението на България по време на Руско-турската война, в това число и на град Бургас. Оста-

ОСВОБОЖДЕНИЕТО –историческа дата или ден в календара на сърцето?

С един въпрос към петнадесет българи се обърна кореспондентката на „Знаци” в Бургас Калина Тельянова:

- На 6 февруари преди 130 години руска войскова част, командвана от полковник А.М. Лермонтов, освобождава Бургас от турско робство. Какво е за вас тази дата?

нах приятно изненадан от паметта, от признателността на бургазлии, от отговорността за честването на този ден, което означава, че искрата, духът съществуват и това ме прави по-голям оптимист.

24

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

Тонко Фотев, почетен консул на Руската Федерация в Бургас:

- Шести февруари е не само ден на освобождението на град Бургас, 6-и февруари, както и 3-ти март, е един повратен момент в историята на България, момент, в който, след петвековно робство, България по-лучава своето право да бъде самос-тоятелна държава, да бъде сред ев-ропейските държави. Независимо от спекулациите за същността, за целите на войната, ще кажа, че така-ва всенародна подкрепа за една вой-на, каквато е имало в Русия, рядко се вижда. Естествено е всяка вели-ка държава като Русия да има свои цели, свои интереси, но важното е, че на тази страна застава както ця-лата руска интелигенция, така и це-лият руски народ. Считам определе-но, че 6-и февруари, 3-ти март - това е началото на нова България.

Отец Иван Драгнев, от храм „Св. Иван Рилски”:

- ...Един радостен ден – и за Бур-гас, и за България, защото няма по-свято нещо от това, една държава да бъде свободна, да изповядва своята вяра, до говори своя език. Празни-ка, който честваме - нашето Осво-бождение, е едно радостно събитие, защото Бургас, както и цяла Бълга-рия, е бил под турско робство, а Ру-сия, извоювайки свободата, е доне-сла радостта и щастието на хората. В това ликуване е участвала и Бъл-гарската православна църква. Днес

народът и духовниците отбелязва-ме тази годишнина с грижата - да пазим свободата, с грижата - да оби-чаме род и Родина, и всеки от нас - бил той малък или голям, да допри-нася за преуспяването на града ни и на държавата ни.

Ненко Токмакчиев, художник:- Това е денят на свободата за

бургазлии, без вериги, без робство, без еничари, без насилие, ден първи от свободата на България. Щастлив съм, че ме питаш, за да кажа и още нещо: Най скъпото, което ни дона-сят руските освободители, с учас-тието на румънски, финладски и др. воини, това е опората в духа. В основата на тази свобода е една го-ляма духовност, която възкресява България – измъчена и изтерзана. Аз мисля и продължавам да мисля и да вярвам, че без руската помощ, България още може би щеше да бъде турски протекторат.

Маруся Любчева, депутат в Пар-ламента на Европа:

- Днешната дата е Великден за България, Великден за Бургас и едно ново начало, което продължа-ва вече 130 години.

Руслан Карагьозов, компози-тор:

- Самият акт на Освобождени-ето на България от тези петстотин години робство е толкова велик за мен, че всяка дата от освобождени-

25

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

оето на всеки град възприемам като велико събитие. Бургас не прави из-ключение – 6 февруари е един мно-го голям ден. Идването на руските войски и освобождаването на гра-да поставя началото на едно ново и модерно развитие на цялата страна.

Димитър Георгиев, председател на Славянското дружество в Бур-гас:

-Този ден за мен лично, като бъл-гарин, е празник. Празник, посве-тен на 130- годишнината от Осво-бождението на България от турско робство. А като председател на Сла-вянското дружество, се чувствам и удовлетворен от множеството про-яви, посветени на днешния ден, от това, че и Славянското дружество осъществява инициативи, свързани с него и с желанието на бургазлии, с онези от тях, които носят в душа-та си и благодарност, и почит, и ува-жение към своите освободители, да могат да почувстват празника и да отбележат този ден така, както той заслужава... Ние очакваме турнето на Академичния държавен ансам-бъл на Министерството на вътреш-ните работи на Русия. Надяваме се и на по-нататъшни интересни про-яви с наше участие, посветени и на годината на Русия в България, и на 130-годишнината от освобождение-то ни от турско робство. Очакваме, че част от руските поети, които ще дойдат във Варна за Втория между-народен фестивал „Славянска пре-

гръдка”, ще посетят и Бургас, и ще се срещнат с художествено-творче-ската интелигенция, с гражданство-то.

Йовчо Андонов, шофьор:- За мен тази дата е празник –

освободени сме от турско иго. Не помня точно под ръководството на кой генерал е освободен града ни, но това са направили руснаците. Да се отбелязва датата, е едно уважение към тези хора. По пътищата съм се срещал с обикновения руски човек – прекрасни хора, няма да те оста-вят сам в беда.

Дора Стойкова, секретар на чи-талище „Любен Каравелов”:

- Датата 6-и февруари я няма в детските ми спомени. След много време, вече като по-голяма, узнах, че улица „6-и февруари” всъщност оз-наменува Освобождението на Бур-гас от турско робство. Радвам се, че се научихме да уважаваме и регио-налната си история. А чувството и усещането са толкова вълнуващи, колкото и на 3 март: възхищение и преклонение пред жертвоготов-ността на един близък по душа на-род, гордост, че българите сме се оказали на висотата на тази само-жертва. И вечно повтарящото се вълнение, когато всеки път на този ден звучат българските възрожден-ски песни.

Кирушка Бумбарова, иконо-

26

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

мист, пенсионерка:- Светъл ден - краят на мъки-

те на народа. Генерал Лермонтов е предвождал руските войски, наши-те освободители – има улица на не-говото име. Знам къщата, където е отседнал тогава – после тази къща беше детска ясла, сега не знам как-ва е съдбата &. Това са руснаците – дошли преди 130 години да сложат край на гнета на своите братя-сла-вяни. Толкова сме близки по дух – една вяра имаме, езикът ни е бли-зък. Ние сме братя.

Христо Граматиков, поет-бард:- Аз виждам този ден като няка-

къв ключ, който е отключил една много тежка, желязна врата не само към българската държавност, но и към българския дух. Определено смятам, че нашият край, макар че той в началото е към Източна Руме-лия, а не към Княжеството, е кон-центрирал една доста висока енер-гия, един висок възрожденски дух, който в годините го е имало и у много способни хора – книжовни-ци, военачалници и други, допри-несли за раждането и развитието на нова България. А за Бургас до-пълнителна гордост е това, че точ-но генерал Александър Михайло-вич Лермонтов освобождава града, защото, като племенник на Михаил Юриевич Лермонтов, може би, ос-вобождавайки Бургас, той е доне-съл и оставил тук частица от сър-цето, от стиха на Лермонтов. И като

че ли това семе е попаднало на до-бра почва. Не знам, може би казвам нещо съвсем фантастично в момен-та, но може би точно тази връзка може да се търси в Бургас - града на поетите, на певци, музиканти и ху-дожници.

Диана Радойнова, доцент д-р, университетски преподавател:

- Разбира се, датата е много значе-ща. Аз като преподавател в катедра по история, добре знам, че всъщ-ност големите национални дати са много по-малки от тези, които из-граждат нашата локална култура, а именно мозайката от локалните култури всъщност изгражда нашата национална история. Така че, дата-та 6-и февруари за мен като бургаз-лийка, е една дата на гордост, дата на радост. Много историци пишат, че през 1876 г. Бургас е имал насе-ление единствено от турци и гърци. Но фактът, че идват тук руснаците и са посрещнати толкова тържестве-но, показва, че не ще да е било насе-лението му само от турци и гърци, и че вероятно присъствието на бъл-гарите по това време е било по-не-забележимо, но не като численост, а по-скоро като някакво наслед-ство от робството. И аз се радвам, че тази дата е дошла, за да можем и ние да кажем, че сме свободни, при това доста преди цяла България да е освободена.

Иван Буджев, служител в Гар-

27

13

0 г

од

ини о

т О

свобож

дениет

о

низонен клуб:-Една от най-бележитите дати в

нашата история, защото на този ден преди 130 години, след пет века роб-ство, една славянска държава – Бъл-гария – е отново на картата на Ев-ропа. Ние, бургазлии, свързваме 6-и февруари с живота и делото на пол-ковник Александър Михайлович Лермонтов, който в нашия град ста-ва генерал-майор. Сега, през 2008-а, честваме 170 години от неговото рождение.

Аглика Бояджиева, актриса в ДТ „Адриана Будевска”:

- Голям празник, защото сме се освободили от турско робство с по-мощта на нашите братя-руснаци, с които ние сме свързани от веко-ве. Ползвам се от случая да отпра-вя едно послание. Нека всички бъл-гари да освободят в себе си цялата светлина, мъдрост и любов от ду-

шите си, защото нашата майка земя в момента страда от толкова нега-тивизъм, с който ние, хората, я зат-лачваме, затрупваме и затормоз-ваме, трябва да помислим малко, освен за нашите души, и за земя-та, която ни храни, обича и търпи. Нека да освободим в себе си цялата светла енергия, за да стане животът ни по-чист, по-светъл и позитивен. Нека всички да се обичаме, защото това ще спаси света.

Таня Янкова, управител на из-дателски комплекс „Балтика”:

-На този ден благодаря на oсвободителите за славянската им саможертва. Почитам паметта на ге-роите. Празнувам, защото свобода-та е най-висшата човешка ценност, първо условие за достоен живот.

Интервютата взе: Калина Тельянова,

координатор на Славянска академия в Бургас

28

ситет “Св.св.Кирил и Методий”. Живее и работи във Варна. Има публикации в мест-ния и централния печат (сп. “Родна реч”, в.”Пулс”, в.”Студентска трибуна”, алманах “Янтра” (В.Търново), сп.”Пламък”, сп. “Вез-ни”, в. “Български писател”, в. “КИЛ” (Ва-рна), в. “Арт форум”, алманах „Света гора”, в. “Словото днес”, сп. “Знаци” и други). Автор е на четири поетични книги (”Луда вода” - 1993, “Бродница” - 1997, “Олтар за Юди” - 2000, „Котва за връщане”- 2004). Нейни стихове са публикувани в редица поетич-ни антологии. Печелила е награди от реги-онални и национални конкурси за поезия, сред които националният конкурс за мла-ди поетеси на името на Дора Габе през 1996 г., първа награда от националния поетичен конкурс “Мила Родино” през 2007 г. Книга-та “Бродница” е отличена с Голямата награ-да за поезия на името на Владимир Башев за 1998 г. От 1998 г. е член на Съюза на бъл-гарските писатели. От 1993 г. работи като журналист. Член е на Съюза на български-те журналисти. В момента е редактор в Ре-гионалния телевизионен център - Варна на БНТ и водещ на информационно-публици-стичното предаване “Вечерно море”.

Елица ВИДЕНОВА

Родена на 20.05.1966 г. в гр. Батанов-ци, Пернишко. Висшето си образование завършва във Великотърновския универ-

П Р И З Н А Н И Е

Знам, че ти е много трудно с мен - толкова несиметрично крача. Нощите римувам непременно с множество несметнати задачи. Дните ми са бързеи в скала – няма кой да ти оглади ризата, вместо копчета зашивам й крила и ... от аксиомата излизам.

29

Знам, че не успявам да спестя нито грош за общите ни сметки, а оставиш ли отключена врата, връщам се с изтъркани подметки. Връщам се, защото зная - ти си ми равновесие на Земята. Но... спестявам падащи звезди, да си купим къща на Луната.

***

“Принце, аз съм твоята принцеса.Но разстрелях приказното чудо.” Камелия Кондова

Принце, аз съм твоята принцеса.Но не чакай да заспя за сто години!Няма да е никак интереснода пропусна царското си минало.

Да не мислиш, че е много леснода крепя върху вретено дните си?!И съвсем, съвсем не ми е веселопостоянно да надлъгвам зли орисни-ци.

И недей разчита, че ще чакам вечнода намериш пътя през гората.С тази приказна обреченостне заспиват вече и децата!

Принце, аз съм твоята принцеса!Но да знаеш, че променям края:от десети кладенец вода донесохи приставам утре на юнак незнаен!

30

ЕТЮД ЗА РЪЖ... И ОЩЕ НЕЩО “То нима ще знае всякой

где, кога веднъж някога целувал някой

в цъфналата ръж? Робърт Бърнс

Сбъдни ми се поне веднъжи ме накарай да се случа!Бъди единственият ми възможен мъжи ме влюби преди да го науча!

В онази ръж “случайно” ме срещни – не чакай подходящо време!Ако е рано, ТИ я разцъфни/сезонът “късно” днес е неприемлив/!

Поискай ме, каквато съм сегаи не мечтай да съм ти “половина”!Със слънчевия пояс на дъгатаме прегърни и... няма да замина!

Сгуши ме под клепача на нощта,когато не очаквам да се съмнаи усмихни рефрена в песента,с която сутринта ще ме завърнеш!

Тогава ще съм ТВОЯТА жена –опитоменото ти невъзможно бъдеще.И ще отглеждаме любов за зимнина,и несезонно ще цъфти онази ръж...

31

НОТА ОТ СЕДМАТА СТРУНА На Иван Манолов

Пак зачерня се сушаво куцият ден,а на мен ми е някак си дяволски луннои в това нелирично скроено безвремиечувам бликнала нота от седмата струна.Заиграват мелизми в дъждовния лад,недописани стихове звънват в капчука,прозвучава акорд в партитура за вятър,в три октави минорно мелодия руква.И потоп! Без билет съм в ковчега на Ной,а не помня изобщо по вода как се пише...Всички мъртви поети пеят в хор, Боже мой,от небето се стичат гениални двустишия!И вали без да спира лиричният дъжд,и го пие до дъно земята ни жадна!Черноземът е почва за цъфнала ръж –как покълват филизи на съчки за клада?!

***

Несезонно самотата ми зъзнеи звънят равноделни овациислед поредното “луда за връзване” -за-из-низ-ва се алитерация...

Как съзвучно съгласните съскат,ударения свистят словотворно,ромонливо ръмят и накъсанидребни рими се ронят сонорно...

А щурчетата шумно се щуратиз шубраците и си шушукат.Пролет пъстро баира претурии в сълзата на дряна пак рукна.

32

Самотата ми ситно, на глъткисе удави в сезона си кратък,а на края на Млечния пътв полунощ се обеси Луната.

БАЩИНСТВО

В тази нощ се роди дъщеря ти.Тази нощ... Тя не е като другите. Вече край на дуела със вятъра -ще обичаш почти до лудост

тази малка жена, коятобез да знае, че толкова трудно еще заключи смеха на лятотов една своя усмивчица будна.

А в очите й – изгревно злато,ще изплува пак твойта Итакаи когато опънеш платната,непременно тя ще те дочака...

И единствено нейната хубостще те тегли назад към Троя.Само тази жена, а не другаможе да си е в е ч н о т в о я!

33

Нестор не обичаше да носи дрехите на богати европейци, които жена му купуваше от магазините втора употреба на килограм. Но тя беше предвидлива и пуловерът с изящно вплетен монограм „JB” се оказа необходим в дългото пътуване до Лондон.

В автобуса имаше група младежи от столичен институт. Нестор из-държа до Будапеща пошлите им песни и нескопосаното подрънква-не на китариста. Разходиха се из града и още щом потеглиха, помоли да му дадат китарата. И до Лондон не спря. Нито повтори някоя ме-лодия. Песните извираха сами от паметта му, а пръстите играеха не-

Роден е през 1941 г. в с. Габарево, Казан-лъшко. Лекар – невролог в Казанлък. Ли-тературните му интереси са в областта на прозата.

Публикувани разкази: в сп. “Кула”, сп. “Тракия”, в. “Литературен форум”, в. “Ис-кра” и други литературни издания.

През 1990 година издава сборник с раз-кази “Котка в бара” в поредица “Проза” на списание “Кула”; През 1996 година излиза сборникът с разкази “16 милиарда минзу-хари”; През 2006 г. ИК “Захарий Стоянов” издава най-новата книга с разкази на та-лантливия тракиец - “Панделката на мор-ския кон”.

Член на Съюза на българските писатели и на Клуба на писателите-лекари.

Димитър НягОлОВ

Пуловер с монограм

34

уморно по струните. Пееше с цяло гърло и предаваше настроението си на останалите. Две момичета се надвесиха над него и започнаха да пригласят. Скоро целият автобус се превърна в пътуваща музикална група. Сякаш щяха да изнасят концерти по сцените на Лондон и про-веждаха усилени репетиции.

Тъга изпълваше очите на Нестор, щом запееше песни по стихове-те на Иглика:

„Предизвиквам гнева на небето с любовта си безумна към тебе. Претопявам световни лавини С твоя поглед, потънал във мене...”

Не беше я виждал от три години. Говореха по телефона и тя уве-ряваше и него, и майка си, че е добре в Лондон. Разменяха си писма по пътуващи познати, но Нестор искаше да види очите &, да разгова-ря с нея, за да прецени дали уверенията & са истински. Може ли да е добре едно момиче, озовало се само в големия град? Англичаните са много мили и коректни хора, пишеше Иглика, но никога няма да ни приемат като свои. Разбира се! А тя беше тръгнала, като хиляди дру-ги млади хора, да дири късмета си извън България. Още като ученич-ка пишеше стихове, публикуваше и имаше подготвена стихосбирка. Във всяко писмо от Англия изпращаше стихотворения, които според бащата бяха все по-добри. Нестор пееше без прекъсване. Искаше да я зарадва с песни по нейни стихове:

„...И заспивам до тебе, мой малък, за да видим наяве мечтите...”

Нестор не разбра кога Иглика порасна. В часовете, когато се засто-яваше в Могилино, тя сякаш се срастваше с него. Висеше на раменете му, седеше в скута му, гонеха се и се боричкаха с нестихваща привър-заност. И когато той потегляше обратно в Балкана, малката Иглика дълго плачеше. Нестор прекарваше по-голяма част от времето по хи-жите. Беше спасистел и живееше по планинските върхове свободно, дни и нощи с приятели и китарата. Истински планински бард, Нес-

35

тор се чувстваше като в затвор, щом слезеше в селото. Използваше почивните дни единствено за игра с Иглика.

Сега изпитваше същите трепетни чувства, както когато слисаше от Балкана и очакваше малката Иглика да се хвърли в обятията му. Не бяха се виждали от три години. В Лондон щеше да го посрещне зряла жена, преборила се с трудностите на големия град. Иглика завърши английска гимназия, учителства няколко години, после реши да за-мине за Англия, за да усъвършенства езика и продължи образовани-ето си. Но трябваше да работи, като всички млади българи, черната работа на сервитьори, бармани и прислужници. Опитите да продъл-жи да учи останаха само в мечтите &. Пък и време беше да се омъжи. Вече минаваше тридесетте. Това тревожеше най-много Нестор. Като всеки баща и той желаеше да я види щастлива, с човек до себе си, кой-то я обича и подкрепя. На автогара Виктория двамата стояха прегър-нати, със сълзи в очите.

-Татко, татко... – хълцаше Иглика.Нестор не можеше да продума, развълнуван от щастливата среща.Дните минаваха неусетно, без сън и почивка. Денем обикаляха

Ломндон, а нощем разговаряха. Тя разказваше за своите преживява-ния, запозна го с много приятели и приятелки – българи и англичани, а когато останеха сами, той тихичко пееше песни по нейните стихове. Нестор не се решаваше да я попита направо.Оглеждаше младежите, с които се срещаха или идваха в нейната квартира. Всички бяха много любезни, но той не откри между тях някой с по-специално отноше-ние към Иглика. Петте дни бяха истински празници. Приятелките и приятелите на Иглика се събираха всяка вечер в негова чест. Намира-ха китара, която не излезе от ръцете му. Нестор пееше без умора. Но онази мисъл за щастието на Иглика го тормозеше. Той се веселеше с младежите, но мисълта го глождеше непрекъснато. И щом останеха сами, той плахо подхващаше:

-Кога ще се върнеш? Трябва да уредиш вече живота си. Ела, в Бъл-гария ще продължиш да учиш!

Иглика уклончиво отговаряше. Обясняваше условият да учи в Лон-дон, къде е ходила и с кого е говорила, как навсякъде са я посрещали с разбиране. Но трябвало да се изчака още няколко месеца или година и след това ще започне да учи. Може и стипендия да получава. А въ-

36

просът за нейното омъжване оставаше на върха на езика. Нестор се заричаше, че следващия път ще започне направо с този въпрос. Кога най-после тя смята да се омъжи? На сутринта се обвиняваше, че няма право да задава такива въпроси на дъщеря си. Откъде-накъде! Ако Иглика желае, може да сподели с него. Или с майка си. На нея може да се обади, да напише писмо. Откъде-накъде той пристига в Лондон и хоп – казвай кога ще се омъжиш и кой е избраникът?! Нали щеше да засили с въпросите си тревогите на Иглика? Нима тя не страдаше, че годините се нижат така безгрижно и безцелно? Далеч от дома! С една неясна и мъглива перспектива, потискана от привидната веселост и доволство, че заедно с приятелите си живее в уредено и богато об-щество. В държава, която осигурява развитие на всички, според спо-собностите и упорството. Наперени махленски кученца, потичващи край каретата на господаря! И на сутринта Нестор се отказваше. Не можеше да започне този разговор. Чувстваше се в задънена улица. И започна да брои дните и часовете до обратното тръгване на автобуса. Хайде, прибирай се в Могилино, убеждаваше се, качвай се на хижа-та и там мечтай за щастието на Иглика. Такъв е животът! Ще останат само спомените от това пътуване, които ще разказва на приятелите в Балкана. За Будапеща, Париж, Ламанша с ферибота и Лондон. Всич-ко за Лондон! За артистичния квартал Сохо, Тауър бридж, Хайд парк, площада Трафалгар. Постепенно ще загасне споменът за тъгата, коя-то Нестор виждаше в очите на Иглика и другите момичета и момче-та, тръгнали по широкия свят. А може би се лъжеше? Какво искаше в крайна сметка? Те живеят своя живот така, както умеят! Всяко по-коление върви по свой собствен път. Като планети във всемира със собствени орбити, далечни и залутани в пространството. Но нали все пак се осъществява връзка между поколенията? Нестор смяташе, че тази връзка, това сближаване щеше да настъпи в деня, когато Иг-лика се омъжи, когато създаде семейство и го дари с внуци!

Отивай в Балкана и престани с тези празни разсъждения, обвиня-ваше се Нестор. Връщай се там – в самотата, в тишината, с китарата!

Беше страхотно изпращане. Веселиха се, а той свири и пя цяла нощ. Бяха украсили стаята с гирлянди, имаше чудесна вечеря, мас-ки, игри и танци. Нестор беше център на внимание. И на другия ден на гара Виктория ходеше като замаян. Докато Иглика обикаляше да

37

намери автобуса, той влече в една кръчма. Англичаните ги наричаха пъб или пъп. Пъпът на света! Уютни заведения със стари снимки и вещи по стените. На една маса двама клошари оживено разговаряха, развеселени от алкохола. Нестор се приближи до тях и им остави бу-тилка българско вино. Не разбираше какво му говорят. Ръкомахаха, смееха се. Бяха с изпокъсани дрехи, смачкани шапки, а обувките им бяха разпрани. Клошари. Бедняци. Брадясали и мръсни. Нестор ос-тави бутилката и тръгна.

Но нещо щукна в главата му, от вратата се върна, съблече пуловера с монограма и го преметна през врата на единия клошар. Този, който имаше по-окаян вид. Потупа го по врата и извика:

-За теб е, брат, за теб. Заповядай! От България!Разделиха се с Иглика. Автобусът потегли. Предстоеше пътуване

през Ламанша, а после през цяла Европа до Могилино и Балкана, къ-дето щеше да има достатъчно време да мисли за Иглика.

-Ще си дойда скоро... навярно! – бяха последните думи, които Иг-лика каза на баща си.

Автобусът беше отминал стотина метра, когато Нстор видя колша-ря, на когото беше подарил пуловера. Той заговори Иглика, размах-ваше пуловера, хукна няколко крачки след автобуса, после се отказа и се върна при Иглика. Това беше последното нещо, което Нестор видя от Лондон. На въщане не посегна към китарата. Всички бяха уморени и дремеха по седалките.

Няколко дни, след като Нестор се прибра в Могилино, Иглика се обади по телефона:

-Татко, пуловерът е бил на същия този човек JB – Джонатан Бей-кър. Клошаря. Негов е, представяш ли си? И той не е никакъв клошар, а млад английски поет. В този ден имаше карнавал в Лондон. Хелу-ин дей. Празник за прогонване на лоши духове и вещици. Джонатан и приятелят му се дигизирали като клошари. Предтсвяш ли си какъв шанс? Да върнеш пуловера на същия човек! Това е невероятно!

След месец Иглика пристигна в Могилино с Джонатан и Нестор полуичи като най-скъп подарък пуловера с монограма.

38

Родена е през 1969 година в град До-брич. Съавтор на 2 деца.

Авторка на пет поетични книги: „По-вод за живот” (Изд. “Георги Бакалов”), “Не и милост!” ( ИК” Няголова”), “Как се обича художник” (ИК “Славина”), “Тепърва ще се уча на живот” (Изд.”Сагитариус”). Послед-ната & книга - “Малки смърти”(почти лю-бовна лирика) е издание на Националния музей “Земята и хората” в поетичната по-редица “Аметистова роза”.

Печатала в почти всички литератур-ни издания. Нейни стихове са включени в много антологии. Носителка на национал-ната литературна награда „Петя Дубарова” в Бургас.

Член на Съюза на българските писате-ли.

КРЪВОДАРЯВАНЕ

На Гриша и Слави Мама живее с кръвта на мойте приятели. Не е върколак, просто така се наложи... Те си оголиха вените, бяха разпятие - светеха в своите грешни човешки кожи. Първо попълвахме стриктно със тях формулярите. Питаха даже със колко жени приблизително... Кой да ти помни...и как да им сметна цигарите, водките, книгите - но за книгите не ни питаха. Мама прогледна с кръвта им и се разплака: Господи, тези мъже уж са в себе си, а са в странство! Няма ли кой да ги измъкне от мрака?! -Няма кой, мамо. Мракът е лично пространство.

Камелия КОНДОВА

39

Мама живее със мрака на мойте приятели. И защото е мрак, вече светят и нейните вени. Вече не спори с идеята за разпятието. Носи си кръста, че е една от спасените.

РЕВНИВО 2

На Самуил – 20 години по-късно

Как да ти кажа колко си мъничък, като ти стигам до рамото! И затревясвам - зелена и тъничка, щом питаш:”Добре ли си, мамо?” С мойте очи,но със твойта тревога до спирката ме изпращаш. Сякаш е прошка. И сякаш е “сбогом”. Сякаш започваш да плащаш данъка “детство”със зверски лихви. И плащайки, се усмихваш: “Ти ме научи да чувам тихото.., ще плащам, за да е тихо...” И ми се губи всичката сила пред твоята мъжка смелост. Вече не мога да те закрилям - ни писмено, ни на дело. Вече е време да се страхувам. По-рано просто не смеех. И аз тогава “на стоп “ пътувах. И се завръщах фея. Твоята фея в твоята стая - над твойто детско креватче. И ти разказвах щастливи краища, сякаш ми беше... братче. И те подхвърлях до небесата - сякаш ми беше кукла. Днес ми я водиш - тя е Жената, с моите бивши букли.

40

С Нейните букли, прости ревността ми. Откак те има - я нося. Но я затрупвам във празнодумия - да не осъмна просяк. Няма да прося щастливи събития. Стига ми, че си пристигнал. И твойта Америка е открита. И на дела. И на книга.

СЕГА Е СВЕТЛОСЯНКА

Сега, любими, имам нуждата да ме обичаш. Презирах тази тоалетна дума “нужда”, но се изгубих. И животът се оказа ничий. Да беше мой или поне да беше чужд... Ако е мой – да го затрия с гръмогласна песен. Ако е чужд – да пея тихичко, но да присъствам… А то – ни първа пролет – ни последна есен. И не разбирам – рано ли е или късно… Сега, любими, и да ме обичаш – ще ме няма. Къде ли не се търсех напоследък… В усмивката на дъщеря ми, в прошката на мама… Във кървавите загуби, в обезкървените победи. Сега, любими, можеш само ти да ме обичаш. И аз го можех вчера, но сега сърцето тупти във друг живот. Не го познавам. Той е ничий. И в него не е нито тъмно, нито светло…

41

ПРИТОПЛИ НА БАВЕН ОГЪН

/“В любовта няма гордост” – приказка, която отърва на всеки средностатистически любим/ Съгласна съм, че не е горделива. но няма начин да не бъде горда. Особено когато си отива, преди да е осъмнала с намордник. Преди да е започнала да лае. Преди във клетви да пилее сили. В тържествената красота на Края - свободна – значи току що простила. Но прошката не значи да останеш, а да запазиш святата & кожа от носене на недостойни рани. /Достойни ли са – не ръждясва ножът/. А нож ми трябва за небесни битки. И за кръвта на някой ангел верен. Ключа оставих. Само че не питай защо съм ти оставила вечеря.

АМПУТАЦИЯ НА СЪРЦЕ

“И само с тъжните не можем нищо да си кажем. Те знаят песента ми по-добре от мен самия даже...”

Гриша Трифонов

По-тихо е отколкото очаквах. Не оглуших вселената от болка. Излезе светлината. Влезе мракът. Три капки кръв. /За светлината - толкова/. И толкова за участта на кърта, превърнал тъмнината във идея. Не ме боли. Аз...толкова съм мъртва, че вече мога с тебе да живея

42

без гняв във оскърбената постеля, без страх, че красотата ще се счупи. Самото възпитание в неделя ще готви от любимата ти супа. И ризите ти ще са ... просто ризи, а не платната, под които плавах. Така си ми далечен, че отблизо дъха ти срещам, но не те познавам. И мога с чиста съвест да излъжа, че не е смърт - животът се повтаря. И само някой много, много тъжен ще помълчи за мен. С една китара...

ПУЛОВЕР

Най-лесното е да се купи прежда във ден за разпродажба на мечтите. Продава се на килограми нежност и в цветове - достойни за очите му. По-трудното е да събудиш пръсти, отчаяни, заспали летаргично. Във друг живот ковали само кръстове - да ги научиш в този да обичат.

И ПАК С ДУМИ…

“Обичам думите ти” Божидар

А аз, любими, ненавиждам думите/си/. Особено когато ги живея. Душата ми е вече окуршумена и те напразно се прицелват в нея.

43

Разсънените думи за обичане растат с деня във думи за омраза. И само нощем съм това момиче, което можеш с нежност да опазиш. И само нощем спящите гримаси (предимно с нос - за първи път покорен!) ще ти разказват колко си прекрасен. И колко си достоен да си спомен.

СЛЕД СКАНДАЛ

...И дори не се спъвам в тези счупени стомни! /Те се чупят редовно във нощта срещу сряда./ Те са вече в графата: “недостойни за помнене злополуки по пътя между рая и ада”. Просто пътьом си плащам и на Дявол и Господ. /Според техните нужди - те ми вземат различно./ Аз се мисля за цвете - а насреща ми - троскот. /Огледало без памет, че съм била момиче/. На кого да извикам: Любовта си отива! Аз самата безстрастно наблюдавам парада: стават някакви мъртви, лягат някакви живи. И земята политва, а небето пропада. И додето животът тъй циничен изглежда, на една автогара - с една птица на рамо - едно циганче гладно ми продава надежда. И не плащам с кръвта си. С една баничка само....

44

литературната група “Илия Иванов - Черен” и издател на литературния свитък “Повик” (1968).

Известно време работи във в. “Бал-канско знаме” – Габрово, като редактор в Oтдел „Култура”. По-късно последователно е журналист във в. “Народна младеж”, ре-дактор във в. “Работническо дело”, корес-пондент на вестника във Варшава. След 1989 г. е сред екипа на новосъздадения от Стефан Продев в. “Дума”. Бил е член на редколегията и завеждащ отдел “Култура” на вестника, директор на Българския кул-турен институт във Варшава и главен ре-дактор на излизащото на полски език издание “Bułgarska kronika”. След завръща-нето си в България - отново завежда отдел “Култура” и е член на редколегията на в. “Дума”, кореспондент на полския вестник “Трибуна” (1999-2001). От 2000 г. досега - коментатор във вестника и редактор на литературното приложение “Пегас”.

Носител е на годишната награда на фондация “Христо Ботйов” (2004).

Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на българските журна-листи.

Автор е на книгите: “Магията на слово-то” (1986), психографски анкети с публи-цисти, “Полша - вчера и днес” (1988), по-литически очерк, “Сянка на птица” (1994), стихове, “Хаос” (1995), стихове, “Енигма” (1995), стихове.

Бори

с Дан

ков

Роден е на 16 април 1941 г. в с. Жълтеш, Габровско. Завършил е Априловската гимназия (1959), а в СУ “Св. Климент Охридски” - българска филология (1966) и журналистика (1984). Създател е на

Пътека към другияАко появата на една нова антология на чуждоезична поезия е не просто

културен факт и пътека към другия, а е широкопанорамна картина на съ-временните процеси в нечия национална поезия, то тук вече става дума за сериозна проучвателска работа и за преводаческа мисия. Такъв извод на-

45

Става дума за музата на поезията, а не конкретно за Ерато или Евтерпа, за невидимата муза, която виждат само поетите. “Голямата полска муза” - така е озаглавил българският поет и журналист Борис Данков предговора към излязлата наскоро в София “Антология на новата полска поезия”, коя-то е изцяло негово дело.

лага излязлата неотдавна обемна книга „Голямата полска муза” – изцяло дело на поета и преводача Борис Данков.

Полските поети, които нашата публика познаваше от предходни ан-тологии, носеха по-различна чувствителност. Друг беше и техният па-тос... Да си спомним Владислав Броневски и неговото обращение към Пое-зията:

„...До смъртта си ехти като песен, заглушавай отровните змии. Има свят и от стих по-чудесен. Има обич. И тя ще надвие!”

Свои образи на Обичта търсят и съвременните поети на Полша. Своята обич за тях е намерил и поетът-преводач. Да го поздравим за делото му!

„Знаци”

Мар

иацк

ата

бази

лика

в К

рако

в

Полската муза в България

46

Идеята за антологията и първите преводи за нея възникват още през 90-те години. Борис Данков, който отдавна е свързан с Полша като дългогоди-шен кореспондент, през онези години бе директор на Българския културен институт във Варшава, превърнал се в място на чести и интересни срещи между културите и творците на нашите две страни.

Своята работа по съставянето на антологията продължава и след завръ-щането си в България, преодолявайки различни трудности и пречки, по-малко от творчески характер и много повече - от друго естество... Когато работата по антологията бе практически прикючена, той представи в ли-тературните издания в България своята концепция за изданието, като от-печата в тях отделни цикли със стихове. Така тази амбициозна идея днес вече е реалност.

Данков е извършил огромно дело: сам, без каквато и да е организацион-на и финансова подкрепа, е осъществил тази внушителна антология. Опре-делил е и е допълнил имената на авторите, подбрал е и превел техните сти-хове, написал е предговора и биографичните бележки за всекиго, издирил е техни фотографии, получил е авторските им права, осигурил е отпечатва-нето и издаването на антологията.

А това е един наистина внушителен труд: на около 500 страници са включени 65 съвременни полски поети, които са представени с няколкос-тотин стихотворения. Ще изброя техните имена, чийто избор свидетелства за естеството и равнището на антологията: Чеслав Милош, Вислава Шим-борска, Тадеуш Ружевич, Збигнев Херберт, Йежи Фицовски, Юлия Харт-виг, Ян Твардовски, Йежи Харасимович, Ярослав Марек Римкевич, Уршу-ла Кожьол, Ернест Брил,Збигнев Йежина, Кшищоф Гоншоровски, Марек Вавжкевич, Станислав Баранчак, Адам Загаевски, Ришард Криницки, Ева Липска, Юлиян Корнаузер, Лешек Шаруга, Бохдан Задура, Януш Кришак, Яцек Буковски, Януш Шубер, Адам Жемянин, Пьотр Сомер, Бонислав Май, Магдалена Фицовска - Лушчек, Пьотр Пяшчински, Яцек Качмар-ски, Михал Кобилински, Йежи Ярневич, Збигнев Махей, Анджей Соснов-ски, Тадеуш Пюро, Карол Малишевски, Ярослав Миколаевски, Кшищоф Чвиклински, Марчин Шветлицки, Дариуш Бугалски, Якуб Екер, Еугениуш Ткачишин - Дицки, Мажана Б. Келар, Ярослав Клейноцки, Марчин баран, Кшищоф Кехлер, Яцек Подшадло, Анджей Невядомски, Юлиуш Еразм Бо-лек, ДарекФокс, Марчин Сендецки, Адам Виедман, Агнешка Херман, Кши-щоф Шливка, артур Шлосарек, Мариуш Гжебалски, Дариуш Сошницки, Яцек Гуторов, Томаш Ружицки, Едвард Пасевич, Роман Хонет, Михал Ка-чински, Бартош Мушински, Бартломей Майзел, Тадеуш Домбровски.

Всеки поет е представен с по няколко поетични творби ( никога по-мал-

47

ко от четири до осем), снимка и кратка биография, със синтезиран творче-ски портрет.

“По време на работата ми върху антологията - пише в предговора Борис Данков - бях изправен пред трудно предизвикателство: трябваше да наме-ря най-точния критерий за представяне на известните поети, рискувайки някои от тях да останат в сянка или да бъдат подминати. Нямам намерение да скривам личните си предпочитания и невъзможността да обхвана всич-ки. От друга страна отсъствието на някои поети е тяхно лично желание.”

Трябва да се припомни, че първата българска антология на полската по-езия, излиза още през 1921 г. Нейни съставители са изтъкнатият критик и теоретик на литературата Боян Пенев (1882-1927) и неговата съпруга, голя-мата поетеса и преводачка на полска поезия Дора Габе (1988 - 1983). Поло-вин век по-късно именно тя, заедно с трима поети и преводачи от по-мла-дото поколение: Блага Димитрова (1922- 2003), Първан Стефанов (1933- ) и Петър Караангов (1931- ) съставят и издават следващата антология “Съ-временни полски поети” (1967). Авторите, които са включени в нея като представители на тогавашното младо поколение полски поети, в антологи-ята на Борис Данков са представени като съвременни класици.

Както подсказва подборът на Данков, той е едновременно представи-телен и авторски. Независимо от личните предпочитания на съставителя, впечатлява неговата начетеност, познания, ориентация, а също така пое-тична и езикова интуиция. Преводите са съвършени, предисловието и би-ографичните бележки за авторите - безпогрешни в оценките и пълнотата на съдържанието.

За българските полонисти и почитатели на поезията подобна антология е изключително ценна. Тя е истинска съкровищница за полските поети и литератори. Удивително е, че тя е дело на един-единствен човек.

Ханна Карпинска,сп.” Твурчошч”, кн. 8, м. август 2007 г.

Кат

едра

лат

а в

Келц

е

48

Значителен културен факт

Преди няколко месеца на лите-ратурна среща в издателство “Заха-рий Стоянов” поетът Борис Данков ми подари с автограф своята “Ан-тология на новата полска поезия”, издадена от Университетското из-дателство “Св. Климент Охридски” и издателство “Касиопея”. Няма да скрия, че бях изненадан и впечат-лен, не толкова от обема и изящна-та полиграфическа реализация на изданието, колкото от самия факт - съвременен български поет сам прави подбор, превежда и предос-тавя на българския читател стихо-ве на повече от шейсет съвременни полски поети. Антологията започва със стихове на нобелистите Чеслав

Милош (1911-2004) и Вислава Шим-борска (1923 г.), следвани от име-ната на Тадеуш Ружевич и Збигнев Херберт, и завършва с родения през 1979 г. Тадеуш Домбровски. Така около 400 стихотворения на авто-ри от няколко поколения очертават профила и ни въвеждат в състоя-нието и процесите на съвременната полска поезия. За особеностите на тези процеси съставителят-прево-дач пространно и съдържателно ни говори в своя уводен текст.

Тук не се наемам да правя ана-лиз и характеристика на тези про-цеси, колкото и това да е интересно и за самия мен. Отдалечаването от Полша и полските ми литературни приятелства през последните десе-тилетия ме лишиха от самочувст-вието, което ми даваха относител-но доброто познаване на явления, имена и факти в полската художест-вена словесност, както и личните ми познанства - най-вече в поезия-та. За тава самочувствие допринесе и участието ми заедно с Дора Габе, Блага Димитрова и Първан Стефа-нов в съставителството, превода и редакцията на излязлата през 1967 г. антология “Съвременни полски по-ети” (С., “Народна култура”), с об-стойна уводна студия от акад. Пе-тър Динеков.

Антологията на Борис Данков запълва част от огромното празно пространство, което се очерта в об-

49

щуването с полската литература. За съжаление, до голяма степен бяха редуцирани литературният обмен, познанствата, взаимните информа-ционни и творчески срещи между творческите съюзи на двете страни. А историческите събития, през ко-ито преминаха нашите народи през последните две десетилетия, се ха-рактеризират с огромни промени в социалния и обществен живот, а от-тук - и в духовния статут на съвре-менния гражданин, в неговите ин-тереси. Промениха се творческите търсения и прояви на национални-те духовни първенци от всички ви-дове изкуства. Възстановени бяха достойнството и личната свобода на творците.

Някога Луи Арагон беше казал, че литературата е истинската исто-рия на света. Поезията пряко не се занимава със събитията на деня или с величието или низостта на епоха-та. Но тя е емоционален и същно-стен знак за духовните движения, за изпитанията, на които се подла-гат нравствените устои на личност-та, знак за търсенията, надеждите и новите хоризонти на общественото съзнание. В този смисъл поезията е сложен, нееднозначен, но в съвкуп-ността си - винаги верен образ на епохата.

“Антологията на новата пол-ска поезия”, която Борис Данков е съставил, превел и издал, бих ха-рактеризирал като голямо култур-но дело, като значителен културен

факт. И тук с основание и без при-теснение, можем да вземем повече-то от заключителните думи на акад. П. Динеков в предговора му към ан-тологията от 1967 г. - полската пое-зия през последните години е изми-нала сложен път. Нейният облик се определя както от времето, в което се развива - с неговите големи исто-рически скокове и сътресения, така и от силата на традицията... Полска-та литература се ползва в България с голямо уважение, контактът с но-вата и съвременна полска поезия ще събуди несъмнен интерес. Раз-бира се, всяка култура има своя на-ционална традиция, но човешкият прогрес винаги се е осъществявал в атмосферата на общуване. Общува-нето е най-сигурният път към себе-познанието.

Петър Караангов

Крип

тат

а н

а Св

. Лео

нард

в д

воре

ца В

авел

50