жрицата

на поезията

1

2

Борис Денев.Портрет на Дора Габе, 1914 г.

3

РОДИНА

На Добруджа

Проникна ми в снагата твойто слънце,проветри ми коситетвоят вятър,просторът ти в душата ми се вля,а тъмните ти нощиме научиха да диря светлинатапри звездите.

Ти вдъхна в менемисълта за вечност,защото съществуваше,преди да стана твоя –зашото твоето море бе вечно, преди да ме изкъпев свойта пяна.

Бях хубава,защото ти бе хубава,преди да ме родиш.

Бях пълна с топла обич,защото зреели житата,когато съм се раждала.

Покорна бях и непокорна,защото ти си търпеливаи бунтовна.

4

Сега аз вяхнаи се разцъфтявам,умирам и се раждам,защото ти,откакто свят светува,умираш и се раждаш,и цъфтиш!

Сред ласките на житата в Добруджа

5

ЗАЩО?

На Яворов

Защо дойде тъй рано?Защо тъй рано си отиде?Защо вгнезди във мен зародишана онова фатално зло,което бе подготвила съдбата,за да ни раздели?Защо от пътя ме отвърна тя,а тебе тласна в пропастта?Защо?Не са ли песните ми твои,щом като в тях е зърното,което ти зася,от оня розов храст – спомни си,където славеят не спираше да пеенад нас.Остана ми светът опразнен:защо, кажи?

6

РАДОСТ

От горния етажсе ронят стъпчици:проходило дете!Ех, ти, радост,дето раззвънявашкристалитена моя полилейи с всяка стъпчицапропява птичка в него!

Мълчете, мои книгив етажерките,задръжте мъдростта си!И вие, ръкописи и писмав архивите,снишете своя глас:дете се е родило между наси вече тръгва с първи стъпкии пее с песента на славейчевъв моя полилей!

Не вярвате ли?Скрийте своятаневяра,сърцето вярва,нека то говори!

7

Факсимиле от собственоръчно написаната от Дора Габе автобиграфия

8

ХАЛЮЦИНАЦИЯ

Седя в сърцето на часовник,следя секундите, минутите и часоветеи виждам как във кръг минават месеците.Отвън се блъскат във прозореца мизвуци, тонове, звънтежи,бръмчи в небето самолет,изстреляна ракета в тоя миг се носипо орбитата на земятаи времето си изпреварва.

Защо съм неподвижна туки мисълта ми се е сврялакато врабче под стряха?Не мога повече,не искам бавното движение на времето,измервано в секунди,когато дори хвърленият камъксъс устрем полетява!Със лакти ще разбиястените на часовника,ще полетяи нека ме измъкват изпод трамваяс провиснала ръка,с отметната глава,с опразнено сърце,в което вече няманито стрелки,ни време...

9

ПОСВЕЩЕНИЕ

На светлата памет на Боян Пенев

Ти ме научи да разбирамневидимото съчетаниена тоноветеи вплетената твоя мисъл в тях.Във трепета на твоята ръкаусещах ритъма на чувствата,във твоя поглед изживяхтъгата на адажиотои радостта на скерцото.Макар да не те виждам,макар да си превърнатв бръшлян, обвил гранитана своя паметник,аз те долавям в хорала на нощта,в мелодиите на деня.

Светът е пълен с музика.Светът е пълен с теб.

10

***

Нито една минута,незапълнена с раздяла,нито една минута,празна от вълнение.Нито една –през цял живот!Нито една!...

Отляво надясно: Боян Пенев, Дора Габе, Никола Пенев, Петър Габе, Бела Габе, Eкатерина Габе, Спиридон Казанджиев, 1915 г.

11

РАЗДЯЛА

Потърсете ме –в раната на цветето.Потърсете ме –в гибелта на птицата.Потърсете ме –на извора дълбокв зеницата!

Живяхот обичи от болка.Живяхсред гибелни раздели.Това, което имах –моите пътища към вас са взели.Живях.

Ако не съм раздалавсичкоот сърце си –да бъдегрях.

12

Гренобъл, 1905 г.

13

Родена е на 15 ноември 1966 г. в Раз-град. Завършила е българска филология в ШУ „Епископ Константин Преславски”. От 1993 г. е главен уредник на Дом-па-метник „Йордан Йовков” в Добрич. През 2005 г. защитава докторат върху Йовко-вото творчество.

Член на Съюза на учените в Бълга-рия.

Автор на научни и научнопопулярни изследвания върху българската литера-тура и култура. Съставител, редактор и коректор на редица издания. Една от съз-дателките на експозиция „Дора Габе” в Дом-паметник „Йордан Йовков”.

Кремена МИТЕва

Експозиция„Дора Габе”

в ДобричПоглед отблизо

Добруджа – равнина на слънце-то, на степния вятър, на житата и слънчогледите, на „дъбовете прас-тари” – стражи на полето; сакрал-но българско пространство, където се срещат минало и настояще, ре-алност и мит. Тази земя ражда не само хляба на България, тя роди и една „самодива на житата” – Дора Габе. Опитаме ли се да видим пое-тесата някъде там из добруджан-

14

ските простори, в онова „някога”, за което тя самата носталгично си спомня по-късно, сякаш чуваме кон-ски тропот и по прашния път се за-дава един жълт кабриолет, а на него - смело изправено - стои младо, то-ку-що завърнало се от странство момиче; или пък същата девойка с големи тъжни очи, елегантно обле-чена, крачи из тесните добрички улици към училището, където пре-подава френски език в началото на XX век.

Действително днешната ни представа за Добруджа вплита ве-дно две имена: на Йовков и на Дора Габе. Те са едни от най-значимите символи на тази древна земя. За-това не е случайно, че са приютени под един и същ гостоприемен доб-руджански покрив – на Дом-памет-ника „Йордан Йовков” в Добрич. До вече утвърдената експозиция за Йовков днес посетителят може да види и експозиция за поетесата, открита на 26 август 2003 г. Съжи-телството на двамата големи ав-тори създава особената атмосфера в този културен център. Обедини-телно звено на двете експозиции е темата „Добруджа” – нейната съдба и нейните хора. И Йовков, и Дора Габе черпят творчески сокове от тази благодатна, „добра” земя. Произведенията им ни провокират да мислим за нея, да я видим с душа-та си – една равнина, която умее да говори.

Такава е и основната концепция

на експозиция „Дора Габе” – да пред-стави житейската и творческата обвързаност на поетесата с ней-ната родна Добруджа. За Дора Габе това е свещената земя на детство-то: с прастарите дъбове, с бащина-та къща, с кучето, което чака на двора, с китарата на мама и книги-те на татко. В същото време обаче Добруджа е и голямата ù болка, тя е родният кът, насилствено откъс-нат от тялото на Родината. Земя-та на детството става за нея жи-тейска и творческа съдба.

15

Решена във виолет – любимият „декадентски” цвят на Дора Габе – чрез преобладаващо стъклените си, оригинално раздвижени конструк-ции, експозицията прави опит да илюстрира, да представи чрез фор-ми и багри богатия, разнолик и де-ликатен душевен свят на поетеса-та.

В основата на изложбата е поло-жена творческата дейност на Дора Габе: писател и поет за възрастни и деца, преводач и общественик, ин-телектуалец и учител на по-млади-те. Затова експозицията не следва изцяло клишето „жизнен и творче-ски път”, а е по-скоро литератур-ноисторическа. Въпреки че от хро-нологията се бяга трудно, а още по-трудно се открехват дверите на митологичното.

Експозицията е условно поде-лена на няколко тематични ядра: Дора Габе и Добруджа, родно мяс-то и семейна среда, творчество за възрастни – оригинално и преводно, произведения за деца.

Първото тематично ядро е раз-положено в центъра, тъй като представя водещата тема: Дора Габе и Добруджа. То показва граж-данската позиция на поетесата по така наречения Добруджански въ-прос. В продължение на десетиле-тия в своите произведения, в пре-сата, на международни писателски срещи тя защитава каузата: не-справедливо отнетата Южна Доб-руджа да бъде върната на България. И когато през 1940 г. това става, Дора Габе е един от първите писа-тели, които влизат с българските

Двете стари икони от дома на поетесата са подарени на музейната експозиция от Съюза на българските писатели.

16

войски в новоосвободените земи.Второто тематично ядро за-

познава със семейната среда на по-етесата: бащата – големият об-щественик и стопански деец Петър (Пейсах) Габе, и майката - Екате-рина Дуел – артистична жена и на-родна лечителка. Музейната публи-ка има възможност да види голяма част от авторските книги на ба-щата, както и аристократичен черен костюм на майката. Тук е представена и мемоарната книга „Някога” – „малки психологически етюди в поетическа форма” (Вла-димир Василев), чрез която поете-сата се връща във вълшебния свят на детството, от който черпи об-рази и вдъхновение цял живот.

Третото тематично ядро пред-ставя Дора Габе като поет, писател

и преводач. Нейното творческо дъл-голетие е предпоставка за една на-истина разностранна литератур-на дейност. Особено важни за нас са очертаните литературни диалози: Дора Габе – Яворов, Дора Габе – Боян Пенев, Дора Габе – Йордан Сту-бел, Дора Габе – Вазов, Мара Белче-ва, Йордан Йовков, Елисавета Баг-ряна; Каспрович, Словацки, Незвал, Федин, Янис Рицос и мн. др. Голям брой книги и литературни посвеще-ния „говорят” за тези плодотворни творчески контакти. Много ценно е и първото издание (1908 г.) на пър-вата стихосбирка на жена в Бълга-рия – „Теменуги”, както и други кни-ги с висока музейна стойност.

Последното тематично ядро представя Дора Габе като детски писател. Изложени са нейни хрис-

Общ поглед от музейната експозиция в Добрич

17

томатийни текстове, книжки, чрез които всеки се връща към пър-вите си детски стихчета и раз-казчета – едни наистина „златни книги” за деца и възрастни. Експо-зиционните табла оживяват и от забележителните илюстрации на Илия Бешков от книгата на Дора Габе „От слон до мравка”.

Музейната публика може да се докосне също до кабинета на поете-сата и по този начин да усети доня-къде атмосферата в нейния уютен софийски дом. За това допринасят също двете старинни икони, както и прецизно подбраните лични вещи на Дора Габе. Съвсем целенасочено в експозицията този битов момент е максимално стеснен, сведен до най-обща илюстрация на материалния свят на писателката. Макар че в архива на Дора Габе в Дом-памет-ник „Йордан Йовков” се съхраня-

ват още редица вещи, снимки, кни-ги и други материали, които биват представяни по определени поводи, концепцията на експозицията не толерира превес на вещното, бито-во-ежедневното над духовното, над онова, което разкрива творческата същност и литературните занима-ния на поетесата.

Лични вещи на Дора Габе

Книги с дарствени надписи от библиоте-ката на поетесата, сред които: ... “Винаги готовият да ви служи, Яворов.София, 30 май 7.30 ч.”

18

Голяма част от експонатите в изложбата са постъпили в му-зея като дарения. Основен дари-тел е Виолета Пенева – преводач и племенница на проф. Боян Пенев, благодарение на която експозици-ята разполага с много ценни кни-ги на поетесата и вещи от нейния дом. Благороден е и жестът на Съ-юза на българските писатели, кой-то се раздели с кабинета на Дора Габе и с двете ценни икони от ней-ния дом, за да ги дари на музея в До-брич. Голяма беше подкрепата на поетесата Елка Няголова – първи-ят носител на литературната на-града „Дора Габе”, откупила и дари-ла пишещата машина на Дора Габе и нейни вещи; на Лейди Ротари клуб – Добрич, осигурил средствата за закупуване на костюма на Екате-рина Дуел-Габе; на Вълкан Шопов, дарил книги от поетесата с авто-графи до него, и на други граждани и организации. Без подобни щедри да-рителски жестове не само тази екс-

позиция, но и други музейни прояви не биха били възможни.

Авторите на експозиция „Дора Габе” са убедени, че поетесата на-истина е „станала безсмъртна”, че действително е „на всички поколе-ния връстница”, че много деликат-но и днес тя ни учи да бъдем достой-ни хора и граждани, да умеем да сме фини, но и да отстояваме смело по-зициите си, да добием мъдростта да се радваме на всеки миг от живо-та, да търсим красотата и вина-ги да се стремим към нея. Защото може би си струва да умеем да живе-ем с утопията на любимия ù автор Достоевски, че „красотата ще спа-си света”...

19

Катя Кузмова-Зографова

Родена в деня на Св.св. Кирил и Мето-дий в Панагюрище. Завършва българска филология в ПУ “П.Хилендарски”. Главен уредник в музея на Никола Вапцаров в Со-фия.

Автор на книгите: “Вечните странници” (из тайните на митологичното в българска-та литература), “Чавдар Мутафов. Възкре-сението на дилетанта”, “Интелектуалецът Емануил Попдимитров” (в съавторство с Методи Петров), “Многоликата българка. Опит за духовен портрет” и др.

Нейни текстове са включвани в науч-но-изследователски сборници за именити наши писатели. Автор е на над 400 публи-кации в печата.

Член е на Сдружението на български писатели от 1997 г. и на Дамския литерату-рен салон “Евгения Марс”.

„Те могат ли разбра на цветето мечтатапрез утрото на май, обсипано с роса?”

Дора Габе – „Теменуги”

Преображенията наНейно теменужено височество

За класическата европейска поезия теменугата може да бъде своeобразен измерител на деликатността на един поет... Известен е красноречивият /като доказателство за магическата италианска природа/ сюжет с чувствителния до пароксизъм Пърси Биш Шели, който по време на разходка из теменужена

20

поляна ...припаднал от аромата ù. Това се случило в Тоскана, където на почивка в някогашен балнеологичен център през ХІХ век отседнали Байрон и Шели. Поляните наоколо били отрупани с билки, сред които вещици нощем развихряли оргии... Тъкмо на една от тези поляни били нацъфтели неизброими ДИВИ теменуги, недалече пък се простирало езеро, в което било потънало цяло село. Нощем хората с въображение дочували звук на камбана... Можем да си зададем въпроса: кой всъщност причинявал изчезванията на села и световъртежа у поетите – необикновените упойващи теменуги или свръхестествените жени? А дали те не са едно и също?...

Случайно ли Мара Белчева е сравнена от Пенчо Славейков с теменужка? В странната ботаника на любовта между двамата тъкмо теменужката оплодява крина, жената - мъжа... Склонни сме да приемем тази необичайна ситуация по логиката на индивидуалистичните оразличавания с тълпата /филистери/. Но не и тъкмо царствената Силва Мара да скромничи в образа на теменужка... Тя – избраницата на претенциозния княз Фердинанд – теменужка? Или в тази поетическа визия на Пенча става дума за възвръщане тъкмо на романтическата мощ у наглед невинното цветенце? И все пак най-често китката, оставена от любимата за лирическия говорител «пръска» аромат, не упоява. Поставен в умаления топос, изоморфен на самата китка - «стаичката»- подтиква към бленуване, към тихи любовни съзерцания. Това не е страст, а докосване, сравнимо с едва доловим пролетен мирис...

У Славейков теменугата е „прималняла» /в едноименното стихотворение на цикъла му „Цветя» от „Епически песни»/, тя е уязвима, крехка, затова и още по-въздействаща еротично. „Прималнялата» „модроока» теменужка бива спасявана ту от лирическия „аз» на поета, ту от персонализираната Момина сълза:

Дълго Момината сълзагрижно милва свойта дружкаи дъхът ù лековитипи горката Теменужка...

Интересно е противопоставянето на увенчаващия за твореца лавър и непретенциозната теменужка:

Над мойто чело лавъра не вийкоравите си листи тежкодъхни;над друго чело нека той изсъхнеи лоб плешив от слънце да закрий.

21

Както се вижда, тук Неразделната свенливо ухажва Поета. Впрочем даването /наричането/ на китката е в рамките на фолклорната традиция, от която Пенчо Славейков е изкушен. /В случая с Яворов – Дора Габе ролите на поднасящия букетчето и получаващата посланието му са поставени под знака на галантната традиция на градската култура./ Не е така във феминистичната стратегия на стихосбирката „Снежинки” на Екатерина Ненчева, скандално за времето си посветена на любимия мъж, където той е в образа на цветето, а жената го избира и предизвиква:

Че друго цвете мен е по сърце.И всяко утро него цветицеми кити с поздрав мойта дружка –благоуханна, росна теменужка.

Във мойта кичеста градинав зори покрай цветята като мина,челце поднася всеки цвят –да пия утрин аромат.

Кога при тебе упоена,на устни ти аз зърна възхитена:усмивка там да разцъфти, -защо чело навождаш ти?!

Що се отнася до употребите на теменуженото в поезията на Мара Белчева, то е изключително женствено и едновременно с това озарено със сакралност, в която “планинските мили цветенца/ пеят псалома тих на хубостта”.

Образното сдвояване на звукове-цветя, на цветенца-снежинки е много характерно за Мара Белчева. Но най-откроен образ в поезията ù е този на душата. Струва ми се, можем да го определим и като атрибут на женското писмо, макар че още Библията борави със символиката на градината:

В душата ми градинаречта си посади,и надалеч отмина.Речта ти реч роди.

Не е назовано цветето-дума, надарено с “най-дивний аромат”, но

22

е сигурно, че то е ново и непознато, че не повтаря образите на Пенчо Славейков... Затова едва ли би приличало на теменуга. Струва ми се, че Мара Белчева предпочита безполовото равенство на белите кринове...

В първата стихосбирката на Дора Габе, в своеобразен унисон с „Надсоновото” модно тъгуване, владее и вечната скръб на еврейското племе, способна да попари кълновете на всяка поетическа и световна хармония:

Да бих открила свойта скръб безименна,в душата си сълзите,цветята би повехнали завинаги,изгасли би звездите...

И лирическата героиня се колебае дали въобще да открие сърцето си, тя не очаква то да получи ответ:

Те могат ли разбра на цветето мечтата,на утрото през май обсипано с роса?

Неизразимо красиво, но спотаено е Цветето на Дора Габе, цъфтящо тихо и все пак предизвикателно в стихосбирката ù „Теменуги”... Подобно на хербаризирания цвят от теменужка, който откриваме между страниците още на ръкописния Яворов Бележник № 1, писан в Анхиало... Литературните теменуги сякаш предизвестяват бъдещата среща на влюбения Яворов с неговата млада любима!

Но какво се случва в по-широкия контекст на литературата ни? След дивата и леко демонична прелест на романтическите теменуги, постепенно дори медитерански южните поляни на Италия и България необратимо повяхват. Градините на Лилиев, градините на Яворов... Символистичните литературни теменуги са бледни, печални и болни. Разомагьосани, обезсилени. Ролите на поета и цветето са ако не разменени, то със сигурност - успоредени. Иначе казано, теменугата вече не причинява припадъци и страдания на поетите, а ги символизира. Това се случва с различни цветя от лиричните градини на символизма ни, впрочем тема, достатъчно изследвана. Теменужката не е неговият фаворит, тя бледнее пред анемониите, лилиите, хиацинтите, дори пред цветята от скреж...

По-различен е Христо Ясеновият Пан. В световете на горското божество витае наситена теменужена атмосфера, интонирана понякога мрачно-романтично:

23

Той е важен за нас, защото става обект на пародиране тъкмо в ключа на пролетарската ярост към теменугите – години по-късно, в популярния стих на „поета с ватенката” Пеньо Пенев...

Може би трябва да споменем, че още когато през 1921 г. поетът издава своя „Рицарски замък”, прави уговорката, че книгата му е писана между 1909-1912 г. и е плод на юношески търсения, които „съвсем не отговарят на по-късните му идейни, литературни и естетически разбирания”... Едно подценяване на ранните вдъхновения, което откриваме и у Дора Габе.

Струва ми се, всяка от българските поетеси се е превъплътила /сякаш по Йовков/ в свое емблематично цвете: туберозите са запазен знак на Екатерина Ненчева, Дора Габе наистина заслужава да бъде увенчана като „Нейно Теменужество”, както нарекох портрета ù в книгата си „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, поклонниците на Багряна още припомнят черните рози в градината на Боянската ù къща, които след смъртта ù също изчезнали, позабравената Бленика видимо е псевдоним, произхождащ от омайно биле...

Багрянините амазонки и самодиви вероятно също ползват упойващите чарове на цветята... Любопитно за литературните историци изглежда

Денят ме отминава със сълзи на очите,Замислен и печален, в предчувствия и страх,Че тъмен Бог отново разсипва над горитеНа тъмни теменуги загадъчния прах.

В „Пробудни песни” над символистичния канон все повече надделява устремът към пантеистична ведрина у поета, безпогрешно усетил истината: „сърцето ми в скръбта не се побира”

И, майко, отведи ме наблизо до цветятаИ дай ми светло вино от чашките им сини:Аз търся сънен шемет в леглото на полята,Понесъл черна жажда от пясъчни пустини.

Най-известният „теменужен” стих на Ясенов е:

Когато здрач прибули теменугитеИ твоят ден за скърби свечери,Ти затвори душата си за другитеИ в себе си утеха намери!

24

обстоятелството, че теменугите изобилстват в лирическите опити на Тодор Христов, печатани в сп. „Наш живот” /Наблюдател/ през 1910 г. А да не забравяме, че това, което е Яворов за Дора Габе, в някакъв, макар и по-малък мащаб, е Тодор Христов за бъдещата Багряна! Теменугите от едноименната му творба са „едно безумно въжделение за ласките на слънчеви лъчи/ очи/ пред някаква печал безумно спрени/ пред някакво оловено небе.../ Че слънцето мечти задиря други – нехае то за мойте теменуги”. Отново въплъщение на самотната, несподелена, затова пък многократно подчертано БЕЗУМНО мечтание за обич... Дали пък младата учителка не се е превърнала в национална поетеса и защото овреме е успяла да изкорени от своя поетичен език нацъфтелите в огромни количества литературни теменуги?

Срещу социално обременените фигури на цветарките в българската литература стои еуфоричното блаженство на единствения ЦВЕТАР, който откриваме в селенията ù – Йовковия Люцкан! Немотивирана, затова и нетравмирана от социума възторжена мечтателност, щастлива класова /и всяческа/ неосъзнатост – това е Люцкан. Любимата му, както можем да се досетим, се зове... Цветана. Култивирането на флоралните смисли е зададено още от дрескода в облеклото на Люцкан – бомбета и рединготи, подареното му градско присъствие от инженера, който чете и цитира Джакомо Леопарди.

У Йовков купуването на цветя не е форма на оцеляване, то е близко до акта на подаряването им. Разнасянето, а не продаването на цветята е стихията на Йовковия любимец, то е „вдъхновена лития на хубавия слънчев ден, на младостта и на любовта”. Сакрализацията на цветоносенето се извършва сякаш не посредством баналната табла, а върху църковен дискос... И е нещо повече от забава – приятна и сантиментална игра на рицарите на галантния флирт, поставени в ироничната рамка на провинциалния градец. Енциклопедичната инженерия на цветята манипулира наивното цветарство на Люцкан, то е вторично и заучено, но въпреки това трогателно и многозначително... Какво, прочее, означава теменужката в Люцкановия флорален тайнопис? Стрък синя теменуга е даден на момиче, тероризирано от майка си. Теменугата означава СКРИТА ЛЮБОВ, затова и апотропейното ù послание е: „Бъди благоразумна!”

Синята хризантема на Светослав Минков сякаш възстановява магически опиумната митология /случаят Шели/ на СИНЬОТО цвете. У префинения български „Денди” Чавдар Мутафов пък има истински синтез от цветове, парфюми, музика, оставащ и до днес малко чужд на широката публика...

Съвършено различна е ситуацията у пролетарските поети от 30-те и 40-те години на миналия век. Трудно е да се каже дали левите ненавиждат

25

самите цветя или по-скоро рафинирания, скъп продукт – парфюмът, който ги имитира... Знаменитата синя тинтява на доброто се появява у Валери Петров чак в късните му стихове, в краевековието преди новия милениум...

У Смирненски, разбира се все още има живописни образи като „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна/ като теменужен остров в лунносребърни води», където става въпрос повече за цвят, отколкото за аромат, но във видимо позитивна употреба на теменугата и теменуженото. Когато обаче се появява малката цветарка, нещата видимо се променят... Цветята са средство на експлоатация подобно на своята окаяна преносителка. Крехки жертви, уязвими като самата цветарка. И понеже по презумпция попадат в пухкавите пръсти на буржоазните дами, добиват леко продажен смисъл...

Интересен случай е Никола Вапцаров, в чиято лична библиотека има и стихосбирка на Джакомо Леопарди, поета, четен от Йовковия инженер и неговия подгласник Люцкан... Отделни ранни Вапцарови творби, освободени от по-късния, но изцяло доминиращ в представите ни за поета контекст на «Моторни песни», биха били невъзможни за атрибуиране като текстове на Огняроинтелигента. За тях обикновено вапцароведите правят уговорката, че са несръчни опити. Но ако се вгледаме внимателно в почти непознатия ранен Вапцаров, бихме открили ред талантливи и извънредно показателни за душевната му сложност, стихове. Повечето от тях бихме припознали за символистични творения, за стихове на Николай Лилиев или Трифон Кунев, като се подсещаме със стихосбирката му «Хризантеми»... Разбира се, в зрелите си работи Вапцаров се е еманципирал от традицията на символизма, в която е школуван, той се е самопреодолял, постигнал е революционно преображение на песните си, което бих изразила с критическата формула - ОТ МОРНИ – КЪМ МОТОРНИ...

Нека впрочем цитирам въпросните стихове, писани във ІІ курс на Морското машинно училище:

ХРИЗАНТЕМИ

Хризантеми, хризантеми,Бледни, есенни цветя;На мойта скръб емблеми,Невидели пролетта,Бедни есенни поемиТъй зъглъхнали в нощта.

15.Х.28 г. Варна

26

Дори ритмиката тук е Лилиевска, всеки момент очакваме долитането на среброкрилите пеперуди... Но по бледна скръбност те не отстъпват и на Яворовите теменуги!

По-нататък във Вапцаровата поезия няма да открием нито едно ембле-матично цвете. Само понякога в машинната зала ще нахлува неканената Пролет. Огненометежният полет на стихията ù преминава „ниско над то-полите”, но остава небесно извисена над полетата с теменужки...

Какъв е контекстът, в който попада в лявата литература на 30-те невин-ното дъхаво цветенце, теменугата? Пролетарските поети след Смирненски създават една все по-едноизмерна поетическа система – те обитават свят без „музика, лъчи”, опростен до сбор от прости субстанции...

У Богомил Райнов идеологическото противоречие неочаквано е снето като драстично преображение в самата градска чувствителност, която се любува на цъфтежа на ...неоновите реклами, а не на каквито и да било дъ-хави флори. Затова и не се колебае да заяви с „хулиганска” самоувереност:

От пролетни люляцибензинът по-сладко ухаеше...

Що се отнася до пролетарските иронии към теменуженото, откриваме ги накрая и в апокрифните, никога неиздадени стихове на Пеньо Пенев:

Когато цъфнат теменугитеи работите тръгнат зле...

Така в крайна сметка на финала на епохалната историческа битка отново цъфтят нежните, но неизтребими, вездесъщите модри теменуги.

Авторката бе докладчик по тази тема на конференцията в Добрич, посветена на годиш-нината от излизането на книгата “Теменуги”.

27

Потомците на Дора Габе

Роден е на 20.01.1955 г. в Добрич. Завър-шил е ТМТ “М. Ломоносов”, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност “Българ-ска филология”. Работи като учител, главен експерт, след това е директор, а сега учител по български език и литература в ЕГ “Гео Милев”.

Издал е девет книги-литературни по-магала и изследвания. Редактор е на в. “Ан-тимовски хан” и на книги на творците от равнината. Носител е на първа квалифика-ционна степен като преподавател.

Драгомил гЕоргИЕв

От “Някога “ до “завинаги“

“Някога“ и

“Mалкият принц”-

културни импровизации

Имаме светини, към които прис-тъпваме на пръсти и с почит. Такива са двете книги - “Някога “ на Дора Габе и “Малкият принц” на Сент Ек-зюпери, които четем и препрочита-ме, защото сме ги закътали дълбоко в душите си, това са нашите икони, пред които се молим за Вяра, На-дежда и Любов.

В нашите импровизации ще се спрем върху някои находки на два-мата хуманисти, които илюстрират, че творците са духовни мъдреци и водачи на човечеството.

Многократно добруджанката с обич подчертава: „Ако има нещо, ко-

28

Потомците на Дора Габе

ето да ценя, това е тази книга /“Ня-кога “- бел. моя/. Единствено нея!” /Иван Сарандев – „Дора Габе”- лите-ратурна анкета, С, НИ, 1986, с.118/. Безспорно е така и за френския мис-лител Сент Екзюпери с притчата за малкия принц. Двамата писатели имат съзнанието и самочувствие-то за творбите си, за сътвореното от тях. Значимостта на написаното е в притчовостта, в невероятния свят на детето, което гледа на възрастни-те през призмата на божествената естественост на сетивното и непод-правеното. Така се получава усе-щането за приказка, в която детето широко отваря своите очи и с учуд-ване вижда как всичко около него е толкова голямо и страшно, огромно и смазващо. Детето притежава из-конната божествена способност да се удивлява, упорито да повтаря и потретва въпросите си, докато въз-растните не се измъчат с отговорите си. Очите – думите – мълчанието - самотата – страхът – празното са бездните, пространствата на малкия човек. Тях то ще запълни като въ-трешни обеми с емоции, причудли-ви представи и вихрено движение, което напомня стихията на библей-ското сътворение.

Другото, което доближава двете книги, е в “опитомяването”. Лиси-цата от “Малкият принц” иска из-вънземното да я възпита. Читате-лят открива една от универсалните мъдрости на битието в думите на познатата хитруша от приказния

свят: ”Ако искаш да имаш приятел-опитоми ме!” И следва решаването на този духовен процес, който пред-полага - “да бъдеш много търпелив” и още “необходими са обреди.” Де-тето в лирическите “психологиче-ски етюди”/Владимир Василев / на добруджанката “опитомява” праз-ното и вятъра, звездите и стария дъб, страха и думите, горския и лу-дата, дядо Господ и дяволчетата. Светът около подрастващото е стра-шен и непознат, наситен с дяволи и ангелчета, със звезди и ветрове, със слънца и снегове, а сънищата са по-редното продължение на впечат-ленията от безкрайния детски ден. Няма спасителен пояс в тази самота, сгъстяват се представите за ужас и безнадежност. И все пак има два “ве-ликана”- дядо Господ и Майката.

Малкото дете открива ритуалите на провинциалния живот – волното щуране сред “глогинените храсти” и семейната идилия с гостите от гра-да под “най-стария дъб”, когато му-шиците и пчеличките, и вятърът слушат, разнасят “мамината песен.” Малкият принц на Екзюпери и мо-миченцето на Дора Габе пътешест-ват, срещат се с обитателите на раз-личните планети. Принцът общува с абсолютния монарх, суетния човек, пияницата, фенерджията, географа, а на Земята хората са самотни и тъж-ни, лишени от корени. “Планети-те” на малката героиня са “лошото”, “тъмното”, “дяволите”, “огънят”, “звездите” и други тайнствени въл-

29

Потомците на Дора Габе

шебства. Детето “опитомява” тези великани на Чудото, а това е тъжен и самотен процес, както е при героя на Даниел Дефо – Робинзон Крузо. Другият и Другото са неразделна част от социализирането на човека, от неговото осъзнаване и индивиду-ализиране. Общото при малките ге-рои е в тяхната невероятна сетив-ност, чувствителност и усещане за правда, което води до непокорност срещу насилието и консервативни-те норми. Двамата обръщат гръб на грубостта, Малкият принц стига до тъжната истина, че “хората нямат въображение”, а добруджанчето рас-те с обидите на по-големия си брат и другите деца. /За жалост тази аг-ресия се засилва в нашето съвремие в началото на ХХІ век; смразяващи са жестокостите към най-близките и любимите ни хора./

Двамата малки герои са колко-то близки, толкова и доста различ-ни. Пришелецът на Сент Екзюпери има своите емоции към “сладост-та на слънчевите залези” и гордото цвете, което знае, че “ако искам да видя пеперуди, ще трябва да изтър-пя две-три гъсеници” и ще се защи-ти с “четирите си бодли.” /“Малкият принц”, С., НМ, 1978, с.38 /. В края на притчата героят стига до необхо-димостта от смъртта, за да се завър-не на своята планета сред звездите, тези “петстотин милиона звънче-та.” За добруджанчето спасение-то е друго, то е в топлата прегръдка на майката. Оригинално големи-

ят гръцки поет Янис Рицос избира за своя превод на книгата заглавие-то “Аз, мама и светът”. Прав е бал-канският творец, той пише на сво-ята духовна посестрима: ”Надявам се, че то ще Ви хареса, защото е едно добро заглавие, което кореспонди-ра със смисъла на Вашата творба” /Снежина Кралева, „Докосване до Дора Габе”, С. ,ОФ, 1987, с.118 /. В не-вероятната детска сетивност майчи-ната любов е с магическата сила на закрилата и добротата, на красотата и спокойствието. Ето някои от тези въздишки на спасението: ”Колко е хубава моята майка!”, ”Мама пак се смее. Колко е добра тая мама и кол-ко е хубава!” /Дора Габе, „Светът е тайна”, поезия, проза, С. ,УИ, 1994, с.380 /.Всичко у майката е величест-вено и непознато за пробуждащото се съзнание. Майката като дядо Гос-под умее да дарява света с Вяра, На-дежда и Любов: ”Отварям очи, гле-дам я. Все тая мама, дето всичко може, дето всичко знае и от нищо не се плаши.” /пак там с.377/, а кулми-нацията е в музикалното изпълне-ние на майката: ”Всичко се напълни с мамината песен. Нивите треперят и се люлеят. Всички слушат мама!” Малката героиня боготвори всичко около себе си – от майката и баща-та до мушиците и пчеличките, пепе-рудките и небето, кучето Балкан и звездите. Симпатичното е в учудва-нето, което ще направи след години от добруджанчето световна поете-са, авторка на такива шедьоври като

30

Потомците на Дора Габе

“Почакай слънце”.Всички наши културни парале-

ли между двамата големи световни творци са резултат на импровиза-торски хрумвания. Двамата класи-ци на ХХ век завладяват душите ни с “дивия копнеж” /Н.Вапцаров/ на човека по “опитомяването” и любо-вта към звездите, към космическата музика и песен на самолетите и вя-търа, но и на пчеличките и мушич-ките, за да може цялата тази поли-

фония да се превърне в оратория на приятелството при Сент Екзюпери, за да стане животът ни “като про-низан от слънце”. Общото между двамата хуманисти е в любовта към звездите; за тях от небесното идват и песента, и майката, а и всеки от нас. Много позитивизъм и жажда за красота откриваме в художествени-те светове на тези велики магьосни-ци на Човешкото – Дора Габе и Сент Екзюпери.

31

Потомците на Дора Габе

Април. Пътуваме с Дора Габе към село Дъбовик. Колата се носи с лекотата на птица, но поетесата като че не усеща стремителното движение. Тя е нетърпелива, неспокойна. Наднича често през прозорчето и все пита: “Не се ли

Йордан ДаЧЕв

Роден е през 1923 г. Той е един от малци-ната ярки съвременни изследвачи на живо-та и творчеството на Йордан Йовков. Нов оригинален принос в йовковедението са книгите му “Пристан на човеколюбието” и “Йовковиада. Като публицист, културолог, литературен историк и краевед той създа-де поредици очерци, есета, документални разкази и прибави непознати до днес щри-хи към портретите на творчески личности в духовната култура на Добруджа. Негови-те изследвания и съчинения са събрани в книгите му “Влогове”, Полюси”, Добруджа възпява себе си”, “Мостът” и други. Автор е на художствени преводи от румънски език, сред които се открояват приказките на Йон Крянга в сборника “Кесийка с две пари”.

РОДНОТО ЗОВЕЕдин спомен...

движим бавно?” .Небето стои над нас - голямо,

синьо и ръси светлина. А ние пътуваме. Пътуват и тези меки, сребърни гънки на нивите, и тази кристална прозрачност на въздуха, и листенцата от поясите край пътя -

32

Потомците на Дора Габе

нови, нежни, трепкащи, които сякаш ни кимат и се изстъпят напред, за да ги видим.

Наблюдавам Дора Габе. Искам да усетя мислите и поривите ù в този миг, които навярно падат като капчици, смеят се, искрят. Защото отива в Дъбовик - селцето, което не би заменила с богатствата на целия свят. То е мъничко, но я тегли и държи близо до себе си, дава ù цена и обяснение на всичко, насочва я по най-вярната пътека.

Какви ли думи се редят зад това спокойно наглед, неподвижно чело? Може би са по-хубави и от стиховете ù, които заучавахме като деца.

Някой от спътниците в колата току подпитва поетесата. Тя се откъсва от унеса си и казва:

- Моля ви да не ме питате вече за нищо. Искам да си спомня...

Почтително мълчим. Моторът на колата пърха приглушено, а нивите все текат от двете страни като безмълвна зелена река.

Поглеждам Дора Габе. В този миг тя се усмихва. Навярно се пита: “Защо ми е тъй леко, тъй радостно? Та аз отивам при своите! Ей сега ще видя дечицата на Дъбовик.”

Дребосъчета са, каквато беше и тя през ония години, които са жива част от душата ù, от детството ù – най-хубавото, което притежава. Ей на, чува скриптенето на келевото, вижда пуснатото конче, което се върти, ниската бащина къща с пръстен под, по който щъпукат

босите ù крачета. Оттам идва големият изгрев, който стопля всяка нейна песен - от “Калинчица - капчица”, игpива, но по детски чиста, до “Почакай, слънце” - с глъбините на мисълта, с жаждата за живот и творчество.

Завладени сме от настроението, което свети в очите ù. Колата извива и поема по междуселски път, забавя ход, полюшва се по неравното. Край пътя се изпречват дъбовете, разплели възлести клони, приличат на старци, които седят един срещу друг и си приказват. Дора Габе ги гледа, извръща се, когато колата ги отминава, не може да откъсне очи от тях.

- Ах, дъбовете! - мълви тя. - Моите стари приятели!...

Не, не са някогашните дъбове, а навярно децата на онзи стар гигант, с напукана кора и голяма хралупа, в която са се криели с Бела и Сеня. Навън е валял дъжд, едрите капки падали, плющели по мократа пръст около дънера и образували локви, а те - децата, надничали като мишлета от хралупата...

Дъбовик! Спираме пред училището. Много деца, изскочили като че из земята, ни препречват пътя, ограждат колата със засмените си лица и жужат като пчелици: “Дора Габе, Дора Габе!” Идват две учителки и стеснително се ръкуват с гостенката.

- Деца, ще се срещна и с вас. Затуй съм дошла. Но най-напред да видя

33

Потомците на Дора Габе

селото си. То е и мое!Тръгваме по главната улица.

Габе върви няколко крачки напред, избързва нетърпеливо, оглежда се, сякаш търси нещо.

- Как тече времето! - шепне тя. - Всичко ново, ново. Искам да се ориентирам, а не мога. Къде ли беше нашата къща? Ами кладенецът?

Насреща е читалището. Пред него - селският парк. Отнейде долитат удари на тесла. Строи се търговска сграда.

- Как животът тече! - повтаря Габе. - Някой да ми каже къде беше къщата на Лука Ангелов, веднага ще се ориентирам.

Към нас приближава внукът на дядо Мавродиев - едър, побелял мъж. Той сочи с ръка, обяснява.

- Вече се ориентирах - заговорва Габе с облекчение. - Тука живееха дядо Гаврилови, тука Скарлатови, тука Бербенкови. Когато тръгвахме към глоговата горичка, минавахме край къщата на дядо Гаврил...

Оживяват видения, обграждат я. Глоговата горичка с нацъфтели клончета, които се белеят през пролетта, тревата под тях, в която пътуват нанякъде буболечици, летят пеперуди и калинки с червени точици по рокличките.

Габе върви по средата на улицата. Спомня си думи, които е записвала някога. “Духна вятър - цветята на глогините се посипаха по главите ни и по раменете.” “Сеното мирише на бабина душица.” “Ей я мама с

белия шал, с китарата в ръце. Тя пее. Всичко се пълни с мамината песен...”

Къде ли не са стъпвали нозете ù! Във Франция и Швейцария минава младостта ù, била е в Полша, в Коринт. Видяла е модерния западен свят, срещала се е с прочути писатели и поети, с именити дейци на изкуството и културата, но този кът ù е по-скъп с първичността и топлината си, усеща го като живо изворче на поезията. Щеше ли да напише първото си стихотворение “Пролет” някъде тук, ако не беше Дъбовик? Щеше ли да се роди второто, третото?... Щяха ли да бъдат стиховете ù такива, каквито са? Не, други щяха да бъдат. И самата тя щеше да бъде друга, различна, не с този поетичен свят, който я отграничава от всички...

- Сега да те заведа на мястото, където беше вашата къща - подсеща я внукът на дядо Мавродиев.

Габе пак забързва. Насреща ù се изправя постройката на помпата за вода, стара, с широка стряха.

- Ето го кладенецът. Наричахме го помпата - обяснява селянинът.

- Кладенецът, кладенецът! - повтаря Габе. - Знам, знам. Вече всичко ми е ясно. Къщата ни беше ей таме, вдясно.

- Точно там - съгласява се усмихнат селянинът. И той е потъ-нал в спомени.

Габе върви и чува да звънтят онези думи, съкровените: “Там

34

Потомците на Дора Габе

далеч, далеч, дето се види черна точка и от нея пуши облаче, там една къщичка...” Но вече я няма. Една, две, три. А те са други, непознати. От стъпалата пред къщите и кокетните веранди излизат жени, избърсват пътьом ръцете си в престилките и се ръкуват с гостенката, дето цял живот все песни реди.

- Къщата ли? - подемат те. - Ей там беше. Има една купчинка тухли

и камъни от нея. Ела да ги видиш.Габе вече подтичва. Жените

се поспират, и сложили ръце на устните, шепнат: “ Боже, пустото човешко сърце, все към родното го тегли!”

Сред подранили високи бурени наднича купчинка от камъни и парчета тухли.

- Нашата къща! Ах, нашата къща! - въздиша поетесата и очите ù изведнъж стават големи. Учудване, страх, болка, умиление, възторг - всичко има в тях. Габе се пази да не издаде болката си, но тя напира и се пуква като балонче.

*

В читалището, според уговорка-та, вече я чакат всички деца, преме-нени, измити, сресани, накичени с панделки. Няколко първолачета са застанали отпред и, изпъчени, дър-жат букети от зюмбюли. Всички очи са спрени на поетесата и я гледат, от едното букетче се отронва стръкче, но никой не го забелязва.

Окъпана от живата вода на спомените, Габе се усмихва майчински. Детските очи следят всяко нейно движение. Тя пристъпва, извежда отпред най-малките, за да ги вижда по-добре и започва:

- Деца, днес ходих до родната си къща. Аз съм родена тук, където сте се родили и вие. Но тогава Дъбовик беше село сиромашко. Няколко

Край

стар

ите д

ъбов

е в р

одно

то

с. Дъ

бови

к

35

Потомците на Дора Габе

души бяха заграбили земята. Имаше тук един Лука Ангелов, който стреляше по хората. Имаше и друг - дядо Гаврил - скъперник. Но имаше и бедни...

Габе мълчи, сетне добавя:- Целият Дъбовик лежи в душата

ми, деца. Моите спомени оттук са най-хубавите. Ние живеехме с природата... Чудно е станало селото ни, деца. А и вие сте други. Гледам личицата ви. Нито едно не е бледо и изпито. И очичките ви са такива - лъскави, и бузките - розови.

Думите ù - малко провлечени, напевни, пълнят залата с магията си, а “лъскавите” очички ги пият като роса...

*Отново се приготвяме за път. Де-

цата са се струпали и колата едва потегля. Ръчички се протягат и усмихнати лица подвикват: “До-виждане, довиждане!”

Дъбовик остава зад нас. Топи се в далечината. Габе мълчи. Мисли. После се обажда като на себе си: “Ще остарея, когато не мога вече да пиша.” Може би тя замисля нова книга - най-хубавата, която ще насели с Дъбовик, с виденията от детството. Нали и Йовков се канеше да пише втори том “Старопланински легенди”. Колко е тъжно, че две книги останаха ненаписани...

1968 г.

36

Мина КарагЬоЗова

Родена е и живее в Хасково. Завършила е ПУ “Паисий Хилендарски” - руска фило-логия и английски език и литература. Рабо-ти като учител по английски език в родния си град.

Автор на поетичните книги: ”Постоян-но местожителство – ада”, “Струна над без-дната” и “Танц”. Автор на множество кри-тически статии и есета. Публикации във в.”Български писател”, в.”Словото днес”, сп.”Везни” , сп. “Южнобългарски страни-ци”, сп. “Бумеранг”, в “Арт Експрес” – лите-ратурна притурка към в.”Ориент експрес”, в електронното списание на Литернет . Из-лъчвания по БНР, БНТ и др.

Литературни награди - в национален литературен конкурс – Благоевград, 1993; в конкурс на радио “Веселина”, 2004; в об-ластен конкурс за поезия – Димитровград, 2006 .

СЛАВЯНСКАТА ПРЕГРЪДКА на осиновената дъщеря на България

Дора Габе като преводачка

Да! Самата Дора Габе e считала себе си за родна дъщеря на България, докато събитията не я сблъскват със закон, който в 30-те години забраня-ва учебници за българското училище да се пишат от не българи. И тя, чии-то стихове отдавна просто живеят и дишат в българските читанки, е съав-тор на учебник , който е нямала право да пише! Досега поетесата е считала България за своя единствена родина. В този драматичен момент тя се чув-ства отхвърлена и наранена.Съмнява се дали е обичана толкова , колкото би била обичана една родена българка. В последна сметка се утешава , че и

37

осиновените деца са обичани и приети от своята майка...Ясно е, че истинският произход – родителите са руски евреи-емигранти,

народоволци - е кодирал в гените ù черти, не особено характерни за то-гавашните българки – черти, които ще ù помогнат да осъществи мисията, с която я е изпратил Бог на тази земя. Космополитизмът, умението да оце-лява не само физически, но и духовно във всякакви, понякога ужасяващи обстоятелства, философската нагласа във възприемането на света, усеща-нето за знанието като универсална ценност, непримиримостта към соци-ални и други несправедливости - това са все черти на характера, считани за най-позитивното, което е могъл да изгради в себе си еврейският народ по време на хилядолетни изпитания и преследвания. И точно този характер е бил най-подходящият за една от най-важните мисии в живота на Дора Габе – мисията да гради мостове – мостове между хората, между страните, между културите.

И тези мостове не са само нейните прочути преводи на полски и чешки поети, нейните сказки за българската литература, изнасяни в цяла Европа, работата ù като съветник по културните въпроси в българското посолство във Варшава, но и личните ù срещи и сътрудничество с творци като Ви-тезслав Незвал, Ян Каспрович, Янис Рицос, невероятно многообразните ù контакти в рамките на ПЕН-клуба, на международните писателски срещи и пр. , и пр.

Навярно, „интернационалният момент” е вплетен органично в съдбата ù. Защото точно руският писател Иван Бунин напомня на съпруга ù, а и на самата нея, че е необходимо да изразява поетическия си талант, а не прос-то да стои в сянката на Боян Пенев, което тя е правила в продължение на 10 (!) години.

В началото на големия роман на Дора Габе с полската литература, в на-чалото на нейната прегръдка с полския народ стои антологията „Полски поети”, излязла през 1921 г. В предговора си към първото издание Боян Пе-нев пише:”Полският поет съзнава ясно своето призвание и в творчество-то си излиза от едно определено отношение към поезията изобщо. За него поезията не е цел сама за себе си: тя е предназначена за висшите задачи на националния и общочовешкия живот. Поетът е избраник между мили-они, твори и страда за милиони, изпълнен е с любов не към един човек, не към едно поколение само, а към целия народ и към цялото човечество. Той създава необикновената си духовна мощ и чувства, че е предопределен да бъде вожд и пророк на своя народ.” По-нататък полската поезия ясно е по-сочена за образец на нашите поети. Оказва се, че това е първата преводна антология на полска поезия въобще. Защо е било толкова важно и необхо-

38

димо тя да бъде създадена и да стане връзка на българската литература с полската?

От Средновековието, та и до днес, Полша е била и е „ най-западната” славянска страна не само в географски, но и в културен смисъл. В много отношения тя става мост, по който културното влияние на най-развитите европейски страни достига славянството. И обратно. Ясно е, че домини-ращата връзка на България с европейската цивилизация, с най-напредни-чавите идеи на времето, цяло столетие е била руската литература. Идеята за ролята на поета и поезията като посланик и посредник между народа и Бога е застъпена широко в творчеството на руските поети от Пушкин до Некрасов. Българското общество е готово да възприеме тази идея и в пре-водната антология. И тя не е нещо ново в България. Русия и руските поети са се погрижили за това.

Но, ако отворим например откъса от ХІ песен на „Пан Тадеуш” на Миц-кевич , откъс със заглавие „1812 година”, виждаме една съвсем друга глед-на точка към наполеоновите войни. Това е една епоха, която в българска-та литература намира леко карикатурен отзвук във вазовите „Чичовци”, а в руската - изцяло драматичен и философски отзвук във „Война и мир” на Толстой. За България, това е епохата на „антихриста”, който по никакъв на-чин не влияе на националната история. А за Полша това се оказва време на възторг, на разтърсващи вековна летаргия промени и катаклизми, време на нацинален подем:

„О, пролет, кой не те видя тогава, незабравима пролет на война и слава!О, пролет, цъфнала в морета и жита,на светли воини в блестящите одежди,с събития богата, бременна с надежди –до днес те виждам, скъпа хубава мечта!Че раждан във неволя, от дете в хомота,такваз едничка пролет имах във живота.”

Дори само това да извършва тази антология – да дава на читателя алтер-нативна, автентично-полска гледна точка към световните събития /а тя прави далеч не само това/ - тя е значимо събитие за времето си .

И творческите мъки на преводачката Дора Габе имат своя значим ре-зултат. Тя многократно подчертава, че славянските езици имат падежни форми, а българският език е аналитичен и това лишава преводача поне от шест типа рими. Тя разказва в литературните анкети на Иван Саран-

39

дев конкретно за трудния за превод поетически стил на Мицкевич: ”Миц-кевич се е учил от Омир – Омир така пластично описва, че у него всичко върви едно подир друго, като лента на филм. Не можеш да отрежеш нещо от лентата, без да нарушиш движението и да повредиш образа.” Толкова е било трудно на моменти, че тя е работила дори подсъзнателно, насън. Ле-гендарен е моментът на гостуването у поета Ян Каспрович, когато тя слу-ша „Химни” в негово изпълнение в оригинал, като се стреми да запомни и да се включи в неговия ритъм, в неговата музика на стиха, в неговото твор-ческо дихание...

Четиридесет и шест години по-късно, Дора Габе е главен редактор на ан-тология „Съвременни полски поети”. Тя вече е основала своеобразна пре-водаческа школа на полския език! И се заема с превода на най-трудния, според нея, поет – Юлиан Пшибош.

Разглеждам едно от стихотворенията – „Тухолска елегия” – наистина си е трудно! Тук наред с обобщаващо вселенските и философски картини на природата и битието върви с курсив паралелен текст от името на „ автор-ското аз” на поета, текст, в който е използвана съвсем различна от основна-та тъкан на стихотворението разгърната метафора, метафора която извеж-да основната идея по един изключително медитативен начин. Но и с тази трудност преводачката, очевидно, се е справила блестящо.

Дора Габе се оказва изключително лоялна в пристрастията си, в съзна-нието си за творческа мисия, дори за вярност към паметта и творческия завет на Боян Пенев.

Разбира се, тук непременно трябва поне да спомена превода на „Анхе-ли” на Юлиуш Словацки, за трите варианта на превода, от които остава да съществува последният, повлиян от духа и стила на Евангелията. Ясно е, че достъпът на българския читател до подобна сага с елементи на романти-зъм, езотерична и поучителна в известна степен, е оказал голямо влияние в развитието на българското колективно културно съзнание.

Но на мене ми се иска да поставя акцент другаде. Дора Габе прегръща в бяла сияйна духовна преръдка и други славянски народи. Тя превежда на чешки своята книга с разкази за детството „Някога” в едно изумително и като техника и като съпричастие сътрудничество с поета Витезслав Нез-вал. Според разказите на поетесата, те са се държали като златотърсачи и са крещели от радост, когато преравяйки няколко езика са достигали до вза-имно разбиране и до нужното парченце злато – точната дума и точния из-раз. Преводът толкова е сродил чешкия поет с книгата, че когато е видял в Париж афиш за семинар на френски език по нея, той е възкликнал:”Моята книга!”

40

Поетесата, която има една друга, драматична и неосъществена любов – с Яворов – сега , като зряла и осъществена жена, е готова за творческа и емоционална връзка с големия чешки поет. Дора Габе издава „Теменуги” в сътрудничество с Яворов, който е почти съавтор на книгата. Нейните спо-мени сочат, че дори в тази младежка възраст, младата жена е осъзнавала творческата опасност, която крие подобно сътрудничество. Налагало се е да има свое пространство, в което да живее, да чувства и да твори, за да създаде сама себе си като творец, без творческия печат на Яворов върху нейните стихове.

Години по-късно, в лицето на Витезслав Незвал, тя среща човек, който не само обича жената в нея, но я признава за равна, красива и съвършена: „ Препрочитам Твоето „ Някога” и опознавам Твоя сложен дух. Колко ми е близък, как обичам неговото съвършенство.Това нещо е могъл да го напи-ше само един много сложен и необременен от илюзии дух. Зная защо моят „Акробат” те е убедил.Само сложни и необременени с илюзии хора могат да обичат.” (Това е писмото му от Далешице с дата 14.07.1932 г.)

Точно два месеца по-късно Незвал с писмо ù съобщава, че е завършил новата си стихосбирка. „Бих искал сам да ти чета новите си стихове, бих искал да сравня техните флуиди с твоето присъствие, бих искал да узная рефлексите, които ще събудят по твоето лице...”(За съжаление , не мога да прочета това писмо в оригинал, но ми се струва, че вместо думата „ ре-флекси”, която в българския има строго физиологичен смисъл, по-точният превод би бил – „отражения”.) Ясно е, че истинският поет е и най-добрият възможен читател, а тук става дума за реакцията на обичана и боготворе-на жена...

В писмо от 11.11.1934 Дора Габе пише: „Скъпи приятелю, току-що нау-чих, че литературната награда за тази година сте получили Вие. Аз бих ви я давала всяка година, ако зависеше от мене. ... Струва ми се, че Боровик е отказал да публикува моята „Някога”. Малката от тази книга е извънредно деликатна за днешния живот – нали? Струва ми се, че това малко, нещаст-но момиче ще си остане винаги „много деликатно” и неговата съдба ще бъде да се скита цял живот и да търси мястото си, без да го намери. Вие сте съгласен с мен, защото вие също я обичате.” Незвал, май че е единственият човек пред който Дора признава своята уязвимост ( защото е ясно , че меж-ду героинята на „Някога” и самата поетеса има почти пълно припокрива-не). Тя често подчертава колко важно е за твореца да съхрани детето в себе си, защото точно детето носи първозданната чистота на душата. И поня-кога, и не само на мен, ми се струва, че дълбоко в душата си тя е наистина едно деликатно, наранено, търсещо обич дете. Внезапно в съзнанието се

41

появява и асоциация с притчата за Ахасфер, Скитника-Евреин, обречен да търси своето място под небето, през цялата необозрима вечност на Света. Устойчивостта на този, унаследен от прадедите, психологически архетип в съзнанието на поетесата, предопределя облика на много нейни творби.

Духовната и емоционална връзка продължава ненакърнена повече от 30 години до самата смърт на Незвал .

Интересът и преводите на стиховете на чешкия поет Иржи Волкер до-веждат българската поетеса до духовен диалог с него. Един от водещите мотиви в творчеството на Волкер е независимият живот на вещите, които обаче само чакат да бъдат осветени от човешкия поглед, любов и присъст-вие. А ето какво пише Дора Габе в стихотворението „Интимно” :

„О, мои вещи,не искате от мене нищо,защото знаете, че ще ме надживеете, и ви е жал...”

Още преди да търсим последствията от културния диалог на чешкия поет с българския читател, вече виждаме духовния диалог между двама славянски поети.

Самата поетеса разказва, че е правила и преводи от руски, дори споме-нава името на поета Надсон. Преводите е предала на поетесата Вера Инбер, но не е правила опити да ги издава в отделна книга. Тя смята, че всички мо-гат да четат руски автори в оригинал. /Което, впрочем, си е чисто надценя-ване на българския читател./

В славянската държава на духа Дора Габе по право заема място на кул-турен посредник , на вестоносец на боговете, който предава най-точните и чисти вибрации на духа на славянството. Нито капчица славянска кръв не тече в жилите ù, но осиновената духовна дъщеря на България разнася на-всякъде по света вестта за един млад и жизнен народ, който създава свое духовно лице, търси своите корени и своите връзки със славянската лите-ратура и култура.

И през цялото време, докато пишех тази статия, чувствах сиянието на нейния талант и на нейната космополитна душа.Още много преди всякак-ви промени, тя е работила за каузата на духовното обединение на човечест-вото.

42

1905

г., Г

рено

бъл

43

Писмата, които вече не пишем...

Роден е през 1925 г. В родното си село, където баща му е учител, завършва про-гимназия, а след това в Плевен завършва класическия отдел на Първа мъжка пле-венска гимназия „Александър II”. Оттам изпраща първите си стихове за сп.”Родна реч” на Малчо Николов. В София завърш-ва славянска филология.

От 1948 до 1990 г. работи в сп. “Септем-ври”, орган на Съюза на българските писа-тели.

Един мандат е Културен съветник в По-солството на България в Прага.

Има издадени над 40 поетични кни-ги и една прозаична - „Витото стълбище” (2001).

Негови книги са превеждани на словаш-ки, чешки, френски и китайски, а отделни стихове - на английски, белоруски, руски, украински, грузински, испански, финланд-ски, гръцки, индийски и др. езици.

Вът

ьо Р

аков

ски

БЪЛГАРСКИЯТ РОМАНна Витезслав Незвал

Запознах се с Витезслав Незвал в далечната 1953 г., когато един южен вятър ме отвя на северозапад и аз се озовах не по своя воля в Прага. Трябваше да науча чешки, за да пре-веждам чешка поезия от оригинал. Още в една от първите ми вечери в мъглива Прага попаднах на среща с руски поети в Клуба на чехосло-

вашките писатели на „Народна тр-шида” 11. Залата беше препълнена и бях поставен на единственото сво-бодно място на първия ред до един обемен физически човек, който за-емаше всъщност стол и половина. Бях много слаб по онова време и се побрах лесно на този половин стол.

Имаше нещо неспокойно и вул-

44

канично в поведението, в дишане-то, в разлялото се нашироко тяло на моя съсед. Правеше впечатление на освободен от предразсъдъци чо-век, който не се подчинява на уста-новените норми в порядъка на об-ществото. И това мое усещане се потвърди особено, когато той не се сдържа, очевидно отегчен от про-дължилата прекалено дълго сре-ща, стана и започна да говори, без да е поискал и без някой да му е дал думата. Тогава усетих, когато още нищо да разбирах, магията на чеш-кия език и неговата мелодия, коя-то звуча в ушите ми през целия мой живот.(...) Всичко останало научих след това. При другите ми по-късни срещи с него. При срещите ми след завръщането от Прага с Дора Габе, с Елисавета Багряна и с редица други наши писатели, които бяха имали контакт с него преди мене. И особе-но с Дора Габе.

След дългото ми, макар и инци-дентно общуване с тази наша пре-лестна поетеса, която превеждаше от чешки, постепенно се убеждавах през годините, че е била жена в ис-тинския смисъл на думата. На сто-годишна възраст почти тя отнесе със себе си онова мило женско ко-кетство, което ù придаваше чар през всичките тези години – до послед-ния миг. Аз, който я познавах вече много добре, видимо си представям как е изфлиртувала – с европейски финес - дори със Свети Петър, ко-гато ù е отключвал рая. Умееше да 1932 г., Братислава

45

прави това и всичко, което говорим сега с добро чувство за нея, не е ни-каква мъртва легенда. По-скоро тя самата беше жива легенда, която се движеше между нас.

Бях още млад, може би 28-годи-шен, когато ме покани в дома си на

„Евлоги Георгиев” след двумесечния ми престой в Прага, за да сверим за-едно преводите ù с оригинала на две стихотворения от Иржи Волкер...

Останала е у мене възхитата от чувството за изисканост в обноски-те, от всичко онова, което съм усе-

46

тил при тази първа среща с леген-дата от ученическите ми години и още по-далеч – от онези първи ми-гове на съприкосновение с буквара и читанките.

Тогава ме попита и за Незвал. Бях го видял, разбира се, и бях се

запознал с него в Прага, когато, още непуснал ръката ми при запознан-ството, произнесе името ù заедно с името на Багряна. Две години по-късно, когато раздавах за поетичен превод подстрочниците на стихо-творенията за антологията „Чешки

47

поети”, която съставяхме с Дими-тър Пантелеев и Николай Маранго-зов, една твърде ранна утрин ме сеп-на нетърпеливият звън на телефона и в слушалката прозвуча гласът на поетесата, в който усетих този път успоредно с познатия нюанс на ко-кетство и лек гняв. Беше научила, че съм предложил за превод Незвало-вото стихотворение „Сбогом и кър-пичка” на Елисавета Багряна и на-стояваше да го взема от нея и да ù го дам.

-Това стихотворение на мене е посветено – подхвърли кокетно и външно небрежно на края на дъл-гия разговор тя, за да ме убеди. Не знаех и не вярвах, но и да знаех и да вярвах, какво можех да направя. Трябваше да преведе други стихове от същия поет.

Никога не ми напомни вече този мъничък грях.

...Бяха минали години, когато полу-

чих писмо от Дана Хронкова от Ли-тературния институт в Прага с мол-ба да поставя редица въпроси към Дора Габе. Звъннах ù по телефона. Живееше вече на „Толбухин” (сега „Васил Левски” 60). Посрещна ме точно така, както някога на „Евло-ги Георгиев”. Полуотворената вра-та. Издължената фигура. Червеният пенюар, който правеше издължена-та фигура още по-стройна. Уютният дом. Мирисът на кафе. Портретът на Боян Пенев. Библиотеката. Заго-ворихме. Всичките въпроси на из-

вестната българистка се отнасяха за връзката ù с Незвал. Лицето ù грей-на... Запознанството в кафене „Сла-вия”. Пътуването до Бърно. От Бър-но до Братислава... Няколко дни, прекарани в хотел „Златна звезда”. Разказваше сдържано емоционал-но. С премрежени очи и декламати-вен глас. Не слушах, а направо виж-дах как емоционалният поет, когото вече познавах и трябваше само да извадя две десетилетия от години-те му, за да го видя още по-стихиен и необуздан, как нахлува в кафене-то. Оглежда масите. Двете краса-вици привличат вниманието му и той се отправя към събеседника им, който е негов познат. По това вре-ме кафене „Славия” се посещава от целия интелектуален свят на Прага – превърнало се е в културно среди-ще. Там се запознава с екзотичните дами и Ярослав Сайферт, от когото Незвал ревнува до лудост Дора Габе, както може да се разбере от едно писмо на Иржи Махен до поета...

...Протегна ръка към библиоте-ката. Извади книга на поета (б.р. – на Незвал) на чешки. Подаде ми я. „Като две капки вода” – роман. На титулната страница: „На милата Дора – Константина в този роман...” Познах почерка на Незвал. Подпи-са му. Запомних всичко. През дъл-гия низ на годините цялото това ху-баво посвещение, освен началните думи, потъна в бездната на паметта ми. А бяха толкова поетични. Къде ли е сега тази лично подарена от

48

него книга? Сгънатото на четири в нея великолепно писмо от големия поет. Показа ми и други писма от него...

Писмото...Далешице. 11. 07.32

Дора,Намерих на картата твоето

Закопане, където е домът на г-жа Каспрович и където Бели Дунаец се раздвоява като линията на живо-та върху моите длани. Аз, който никога не съм гледал карти и път-нически разписания, поставям вър-ху тези две хиромантически рамене на реката цялото свое присъствие. Там, където може би вече си, където ще отидеш и където ще те намери това писмо. Би трябвало да напи-ша новела, дълга колкото моят жи-вот, ако трябва да ти обясня какво значи за мен фразата: намерих на картата твоето Закопане. Карта-та, която разглеждам, е моето мал-ко „Някога”. Това е училищна стен-на карта...

...(Дорушка, не дописах изречени-ето. Някой чука на вратата ми. За-ключено е. Усетих веднага кой чука. Извадих листа от машината, по-ставих го върху гардероба и отво-рих. Едно момиче.

-Какво пишеше?-Оправях си машината. Искам

да започна да работя от утре.-Покажи ми какво пишеше. Знам,

че пишеше на г-жа Габе.Смея се. Сядам на бюрото. В този

момент момичето скача към гарде-роба. Държи писмото, изтръгвам го от ръцете му и казвам: „Не е чест-но; сърдит съм ти.” Отива си от стаичката ми. Сега я виждам долу в градинката, вика пиленцата.)

Трудно ми е да довърша прекъсна-тото изречение, а ние сме така да-лече един от друг. Боя се да мисля за това, което става с тебе, от деня, когато те видях за последен път през решетката на дворец „Чикаго”. Как ненавиждах Соколския събор, който те задържа в Прага. Не можех да ти пиша до Прага, където ти остана сред хиляди хора без мене. И едва по-сле, когато ще бъда сигурен, че не си там, ще намеря в Прага всичките наши места. Може би не ме обичаш вече, може би това писмо идва къс-но. Тъжно ми е, защото тук, тъкмо тук, далеко от всички, те чувст-вам близко до себе си, както нико-га досега. Стига ми да гледам учи-лищната карта с мястото между тези два ръкава на Бели Дунаец и единствената твоя дума, която би ми казала, че си поне малко моя, би направила от мене щастлив човек. Ужасно е, че не мога да възстановя поне за миг в паметта си твоето лице от тази малка фотография, която си ми дала в деня на нашата среща, там не може да се види това, което търся. Твоите очи под воала,

49

твоето мило лице, което съм докос-вал с блаженството на пръстите, както скулпторът докосва своите пластики, и твоите устни, които усещам само като притворя очи. Но на тази малка снимка има нещо друго, там са раменете ти, които обичам особено от деня, в който ми каза, че това не ти харесва.

Грее ли в Полша същата луна, ко-ято грее в моя прозорец, макар че още не е вечер? Това е единственото нещо, което можем да виждаме за-едно в този момент. Така откривам след толкова много години отново луната. Иска ми се нашите погледи да се срещнат там, на нея. Луд съм като влюбено шестнайсетгодишно момче!

Намерих на тази разкъсана кар-та и Добруджа. Толкова се радвам на това свое откритие, както при всяка дума, която откривахме за-едно. Добруджа... Тя съществува. И тези линии на картата, те не са само приказка. И Полша също съ-ществува там. Чувствам се като дете от твоите „Звезди”, точно така се учудвам.

...Трябва да се срещнем! Всичко е в твоя власт, аз знам. Нали те оби-чам и каквото и да стане, каквото и да се е случило с тебе, ти не си ме забравила. Прости ми това лошо писмо.

Целувам ръцете на г-жа Каспро-вич, поздравявам нашата мила г-жа Багряна, с теб съм, любима, и чакам, чакам, чакам писмо, телеграма, ча-

кам нашата среща, тебе, очите ти, твоите устни, тебе цялата!

Далешице, Югозападна Морава

1932 г., Братислава

50

ДОРА ГАБЕ

НА ГРОБА НА НЕЗВАЛ*

Като безплътна сива масав мъглата плува твоят град.Незвале, друже мой, нима съмна гроба ти във Вишехрад?

Нима над тебе тук стоиме,а ти в земята си зарити твойто вкаменено имележи на хладния гранит?

Нима можа тук да се вместиза обич твоя вечен глад,избликналите твои песнии топлото ти “Ja mam rad!

Зъл вятър клоните разклати,сълза в очите ми гори,ний бяхме с тебе толкоз млади,за смърт не мислехме дори!

Докоснах те със длан гореща,усетих твоя вечен хлад!Това е сетната ни срещана гробището в Вишехрад...

___________________

* Витезслав Незвал умира през 1958 г. Три десетилетия двамата поети споделят на-ред с най-съкровените си чувства и полетите си - до болка самотни! – в небето на пое-зията...

51

Роден е на 05.01. 1939 г. в Добрич. Об-разование - висше, българска филология. Автор е на стихосбирките “Жътва” /1972/, “Живея в равнината”/1992/, “Близост” /2002/, “Будни очи”/2007/. Издал е белетри-стичните книги “Таткови приказки”/2003/, “Войната на Хан Тервел” /роман, 2003/, “Обич и гняв” /роман, 2003/, “Нашата Дора Габе” /2004/, “Гълъбови химни” /роман, 2005/, “Невидимите пейзажи на любовта” /роман, 2007/, “Кръгът на Дора Габе” /есеис-тика, 2008/. Автор е на исторически пиеси за хан Аспарух и хан Тервел и на пиеси за куклен театър.

През 1910 година, когато за поре-ден път гостуват на пианистката

Маргарита Стойчева, Пенчо Сла-вейков подарява на Дора Габе новата си книга “На острова на блажените”. После се обръща към своята вярна спътница Мара Белчева: ”Тя повече харесва Яворов, но като мине вре-ме, ще предпочете моите стихове.” Но това не е първата среща на Дора Габе с големия български поет. По-рано той и Мара Белчева многократ-но ходят у тях, разговарят на чаша чай и четат стихове. Боян Пенев се прекланя дълбоко пред таланта на Славейков и е първият му приятел. Двамата с Дора често прекрачват в неговия дом и се заседяват с часове. Или се разхождат заедно в полите на Витоша при хубаво време.

Много по-рано, току-що завър-шила Варненската гимназия, Дора Габе зърва Пенчо Славейков за пър-ви път. Среща го на една вечеря в дома на д-р Еренпрайз, главен ра-

Драгни ДрагНЕв

Съветът На ПОетаПенчо Славейков

52

вин на София, където я завел баща ù. Няколкократно, вече като съпру-га на Боян Пенев, посещава Народ-ната библиотека, когато Славейков е неин директор. Виждат се в кабине-та му, той ù чете новите си стихове, тя преписва текстове от стари кни-ги за лекциите на Боян. След време ще я видим на събрание в една уни-верситетска аудитория. Слуша гнев-ното и могъщо слово на Славейков по случай смъртта на Лев Толстой. Поетът говори в защита на поро-бените и онеправданите, за които разказва гениалният руски писател. Говори за тях и заклеймява другите. Но зли, завистливи и посредствени хора ден и нощ вливат отрова в жи-вота му. Накрая го прокуждат в из-гнание.

Писателят Стилиян Чилингиров разказва един епизод от живота на поета. “Едничкият човек, от кого-то Яворов имаше страх, беше Пен-чо Славейков – пише той. – Дали това произхождаше от пиетет към личността му, или от признание за неговия талант, мъчно би могло да се каже. А може би защото Пенчо беше негов литературен кръстник... Знае се, че първите си стихотворе-ния Яворов е пращал в “Мисъл” с инициали, както и в другите списа-ния. Да тури цялото си име – Кра-чолов, не се решавал. Не се решила и редакцията на “Мисъл” да поста-ви това презиме. Славейков му из-мислил псевдоним. Но защо Яво-

ров? Защото бившият финансов министър Христо Белчев, убит при Градската градина, се подписваше с псевдонима Яворин. А той беше съпруг на поетесата Мара Белчева – по-късно, след овдовяването ù, Пенчова приятелка. Мъчно ли е да се достигне от Яворин до Яворов? А можеше ли Крачолов да не бъде доволен от звучния си псевдоним? Разбира се, не. Можеше ли да бъде неблагодарен на кръстника си? По-ложителното е, че Яворов не зачи-таше никого, колкото Пенчо Сла-вейков и Гоце Делчев.

...Кога заедно с Боян Пенев, кога самичка, лете или зиме, Дора Габе често присяда до Пенчо Славейков или пристъпя редом с него. Изди-га поглед към челото му и напев-но реди някое ново стихотворение. Слуша я той, слуша и се усмихва, а накрая бащински, нежно я настав-лява: ”Не бързай да печаташ... Рано е... Ти си още голокрило врабче... Колкото отлежават стиховете, тол-кова по-добри стават...” Тази поука звучи у нея и в деня, когато се виж-дат за последен път. Когато малцина негови приятели и съмишленици го изпращат на Софийската гара. Тога-ва Дора и Боян обещават, че скоро ще му идат на гости в Италия. Пър-во отиват в Мюнхен. Там ги нами-ра тревожната телеграма на Мара Белчева. Боян и Дора заминават за Комо Брунате, но не заварват Пен-чо Славейков жив...

53

Потомците на Дора Габе

Потомците на Дора Габе

С ДОБРУДЖаНеЦа

Господин Желязков - ученикът на Репин

Само един час от живота на Дора Габе е свързан с художника Госпо-дин Желязков. През 1930 година, няколко дни преди Коледа, поете-сата влиза в кафене “Цар Освобо-дител” заедно със Спиридон Казан-джиев. Сядат край една маса и чакат да пристигне Йовков. Щял да на-мине на връщане от Народния теа-тър, където имал среща с Николай Лилиев. На една от съседните маси седи художникът Цено Тодоров, а до него – непознат мъж. Изглежда мълчалив, затворен в себе си човек, с тъжна усмивка и дълбоко хлътна-ли очи. По едно време, додето пият кафето си, двамата стават и се при-ближават до Дора Габе и Казанджи-ев. Запознават се и Цено Тодоров представя този петдесетгодишен мъж – Господин Желязков, худож-ник. Родът му е от Добруджа.

-От коя Добруджа? – пита писа-телката, с надеждата да накара не-познатия да проговори.

-От Северна... – отвръща накъсо художникът и млъква.

В същия миг у Дора Габе прип-ламва една мисъл, която носи от го-дини: ”...хубавата Северна Добру-джа, където е най-издръжливият наш народ, хубавата раса на благо-родни български патриоти и граж-

дани парекселанс – огнището на нашето Възраждане...”

Подир известно време Господин Желязков неочаквано казва:

-Преди години прочетох в един вестник за тебе... Узнах, че си учи-телка и писателка от Добруджа... Там и за Яворова узнах, а по-късно видях и работите му...

Разговорът край масата тече вяло. Добруджанският художник отронва някоя и друга дума и от-ново се затваря в себе си. Лицето му се оживява само в мига, в кой-то в кафенето влиза Йордан Йовков и учтиво, с лек поклон, като сваля шапката си, поздравява всички. Гос-подин Желязков става и се ръкува с него, а Йовков го повежда към сво-бодната маса в ъгъла. Остава в тай-на какво си говорят двамата почти на ухо и защо внезапно избухват в смях. Вероятно се познават отколе и си имат стара приказка. В същото време Цено Тодоров се обръща към Дора Габе и Казанджиев:

-С Господин учихме заедно в първото софийско рисувално учи-лище... Знаем се от ония години... Като завършихме, той замина за Ру-сия и се записа в Художествената школа в Казан... По-късно отиде да учи в Петербург, в Художествената

54

Потомците на Дора Габе

Потомците на Дора Габе

академия, при знаменития Иля Ре-пин...

Като слуша Цено Тодоров, Дора Габе отново се връща при мислите си за многострадалния роден край. Спомня си дума по дума редове от писмото, което е изпратила в Лон-дон до г-жа Бънзен, сестра на лорд Бъкстон, преди неделя, на 12 декем-ври: “Помолете се и за нашите деца, които живеят там, в Добруджа, в ужаса на престъплението, което за-влича по затвори и участъци бащите им... Но нашите братя вече не траят. Досега мълчаха, защото още не ис-каха да повярват, че светът е глух и ням, че неправдата и лъжата могат така безнаказано да се разхождат из домовете на невинни – сега не искат да мълчат, защото възмущението ги пробуди... Те са като възкръснали духове на героите от хубавите ми-нали времена... Те като рицари ще тръгнат – всичките им братя са сме-ли и хубави... И ако един ден дой-да при вас, ще ви разкажа за ония красиви и човечни, справедливи деяния, които няма да ви изплашат като бял гълъб, а ще събудят сърце-то ви като сърце на орлица...” Мина-ва един час, откакто Дора Габе и Гос-подин Желязков се запознават. Той се сбогува с нея и с Йовков, поже-лава им живот и здраве по Коледа и през новата 1931 година, според на-родния обичай. Сетне напуска ка-фенето заедно с Цено Тодоров. От-тук нататък Дора Габе не го среща

повече в живота си, макар че е жива връзката ù с изкуството му. “Зла участ постигна Желязкова – съоб-щава ù през лятото на 1937 година Цено Тодоров. – Кой знае как, под-хлъзнал се и паднал от скеле в Кли-сурския манастир. Работел голям стенопис и тъй умрял на място.”

След Освобождението на Южна Добруджа от румънските пороби-тели и връщането ù към майка Бъл-гария Дора Габе се запознава във Варна с най-голямата дъщеря на ху-дожника - Олга. Тя ù показала де-сетина картини на баща си, които съхранявала в дома си. “Беше нещо неповторимо и живо, оставаш за-маян и повлечен от разнообразието и дълбочината на цветовете в худо-жествените образи и портрети – с възторг говори след време писател-ката. – Той е реалист и пресъздава човешкия дух, наситен с философ-ска вглъбеност и размисъл. Мисля, че неговият реализъм стои наравно с поезията и музиката, дори ги въ-плъщава и събира в себе си.”

Много по-късно, четири години след смъртта на Дора Габе, по-точно, на 20 май 1987 година, в Художест-вената галерия на Добрич е открита изложба на Господин Желязков. До този ден добруджанският град не знае почти нищо за този художник, никой не знае къде е учил и какво е работил. Пък и малцина са вижда-ли неговите картини и стенописи, създадени по онова време...

55

56

Пеню Вълчанов.Портрет на Дора Габе, 1982 г.,м.б., пл. 100/73

57

Очите ни са онези “невидими-те очи”, които тя откри да я гледат в огледалото на въображението си. Поглеждаме към нейния образ, в живота-поезия и в изкуството, и откриваме в двойния ù образ, че портретните ù изображения, кои-то поколения български художници сътвориха в пластичната ни култу-ра, са белязани от дълбоко поетич-но вдъхновение и жизнен реали-зъм.

Наричаха Дора Габе “връстница на всички поколения” и сигурно не без основание. Толкова много вдъх-новение художниците изразяват с

Дора Габе - двоен образ в духовното огледало

на живота и изкуството

Пламенна Димитрова-Рачева, изкуствовед

Със милиони / пипалца/ очите ми /докосват/ тоя свят/и го по-глъщат с /жажда...

Дора Габе

нейния поетичен лик, че стихове-те ù остават емоционално вградени като психологически етюди към тях. В неизясненото тайнство за години-те на земния ù живот, вероятно бе-лежещ вековното ù съществувание, ние сме си дали сметка, че нейните портрети са живи, витални, защото са изпълнени с ритъма на “вътреш-ната” ù биография.

Дора Габе не попадна в капана на линейното време, защото живе-еше с агоналното. Тя се движи по вертикалите му, физически назад в годините – за да запази своята мла-дост (в духовния си статус) и да се

58

преобрази постепенно в старица-та-дете. В поезията си тя се движи, изпреварвайки времето и застава творчески напред, в бъдещите дни, изненадва и изпреварва с новатор-ство идеите на сменящите се лите-ратурни поколения. Така остана тя за паметта ни, като вековна духовна вдъхновителка и “връстница” в раз-личните етапи на развитие на нова-та българска литература на 20 век.

В живота харизмата на огромно-то ù благородство е вградено в по-етичната ù вселена, в която свет-лината на словото ù извира от монологичното ù прозрение. Ней-ната изобразителна оптика е твор-чески всеобхватна и асоциатив-но я идентифицираме с рождените ù корени, жадно впити в силата на Добруджанската земя. Тя е нейното начало и нейният фокус. В индиви-дуалния и ценностен принос в ли-тературата ни, Габе е творец, който обогати националното ни стихосло-жение и поетична култура с импли-цирания смисъл на думата като се-мантична единица на белия стих и като поет, създавала новата рефлек-тивно-аналитична тенденция в бъл-гарската поезия след 60-те и 70-те години.

Дора Габе и сега е извор на пре-ображения на самоанализиращата се и себеизразяващата се творче-ска личност. Както нейната лирич-на героиня, ние я преоткриваме в портретите на български художни-ци, портрети, чиято психография е

творчески обусловена от сложната гама на ситуационно-психологиче-ските превъплъщения на поетесата.

Когато през 1930 г. Стефан Ива-нов в некласически стил създаде шедьовърния портрет на поетеса-та (днес намиращ се в колекцията на НХГ-София), той визуално не само предаде красивия характеро-логичен тип на образа ù, но и сътво-ри онзи иконографски тип за ней-ните живописни портрети, които в бъдеще, десетилетия наред, щяха да следват художниците. Облече-на в черна копринена рокля, седна-ла грациозно на фотьойла, с лице обърнато към нас, с ръце спуснати около стройното ù тяло, поетесата излъчва достолепие, чиито опорни

Х. Риска Дора Габе

59

Галерия

Милка Пейкова.Портрет на Дора Габе, 1982 г.,м.б., пл., 110/110

60

точки са извън натурното, извън су-бективното ù “аз”. Портретното из-ображение имплицитно се асоции-ра в света на изкуството с изразните му средства – чистота на линиите, монолитност на силуета и дълбок контраст в живописното тълкува-не на образа. Всичко това, заедно с плувнали в съзерцание черни очи, насища образа ù с дълбок вътре-шен драматизъм. Изобразена като жена между две възрасти, лицето ù е забулено в леката сянка на години-те, попадаща в тъмния взор на очи-те, изпълваща ги с тайнствена тъга . От полупритворените клепачи сян-ката слиза надолу, плъзга се леко по скулите и “проглушава” безгриж-ната ведрост на усмивката. “Черна пръст/от теб ли са очите ми/ с кои-то те видях?/ От теб ли са зениците/през дето мина твоя грях/ и се запа-ли и заседна в тях?/ Ето ги разтво-рени/ не сияят/ и като свещи/ в себе си горят..”

Няколко години по-рано Цено Тодоров също прави портрет на Дора Габе. Но той остава в ателие-то му, защото, както пише Никола Мавродинов, в “Новата българска живопис”, не е бил “особено спо-лучлив”. Днес можем само да гада-ем, как би изглеждал, ако съдим по стила на художника в други два портрета, които са в колекцията на НХГ-София. Те са на двамата мъже, имали важна роля в живота на пое-тесата - Пею К. Яворов, рисуван по същото време с нейния, и портре-

тът на другата голяма личност в жи-вота на Габе - нейният съпруг, лите-ратурният критик Боян Пенев.

През 1982 г. в Добрич се про-вежда една от най-големите ОХИ в страната под наслов “Земята и хора-та”. Дора Габе наближава своя “ве-ковен” юбилей... Тя е все така обая-телна, креативна в творчеството си, жадна за любов и за духовна бли-зост. Вероятно и за това няколко от талантливите и известни български художници са вдъхновени от ней-ния образ-икона на българското ни поетично творчество. Когато вни-мателно се взрем във фотографии-те, днес експонирани в музейната сбирка за Дора Габе в Дом-паметни-ка на нейния голям приятел и бъл-гарски писател “Йордан Йовков”, виждаме, че повечето от живопис-ните ù портрети не са натурни, а са изградени на базата на личните на-блюдения и жив контакт с поетеса-та и нейни портретни фотографии. Но това, което е най-характерно за тях, е, че във всички можем да преоткрием литературен подтекст, внушен ни индиректно, асоциатив-но-метафорично чрез емоционал-но-психологичното състояние на опоетизирания ù образ. Портретът на Пеню Вълчанов (инв. № 722- ХГ Добрич) излъчва виталността на старицата-дете. Лицето сякаш плу-ва в небесната рамка на късче сине-ва и искрящите ù очи казват “Гле-дам изгрева и Залеза/ посрещам Вечността ти и чакам своя край.../

61

Живописните мазки вертикално се спускат и преливат в нюанси, кон-турите на цъфнали рози пресичат пространството, а лицето сияе меж-ду тях в усмивка и мъдра доброде-тел. Розови и прозирно-сини и ня-колко акцента на кадмиево кафяво градят въздушното пространство. Условно две светли хоризонтали пресичат фона и условно затварят, като в отрязък на житейското вре-ме, образа. В музейната сбирка на Дора Габе в Добрич, виждаме пър-вообраза във фотография, на която тя държи в ръцете си малко моми-ченце.

Една друга снимка, която е чес-то репродуцирана към биография-та на поетесата Дора Габе, е послу-жила за първообраз за живописен портрет ( инв. № 789- ХГ- Добрич) от известната българска худож-ничка Милка Пейкова. Творбата е била представена в същата ОХИ

през 1982 г. в Добрич. Ако портре-тът на Пеню Вълчанов като стил ни напомня за късната живопис на Де-чко Узунов, то този на неговата въз-питаничка Пейкова е твърде раз-личен като стил. В живописта си тя остава вярна на предпочитание-то си към декоративното изкуство. Вниманието ù към детайлите, реа-листично пресъздаденият образ, в който е акцентирано на различни атрибути като например - огърли-ца от лазурит, тюркоазен пръстен и обици с класическата си ювелир-на изработка, естествено допълват достолепната красота на поетеса-та. Подобен подход е специфичен единствено за настоящия портрет. Обичайно художниците акценти-рат върху пресъздаването на духов-но одухотворените черти на лицето и портретите на Габе са изчисте-ни от детайли, за да имат директно въздействие върху зрителя. Но жи-вописният портрет от Милка Пей-кова има своето особено място сред другите. Той е тип салонно изкуство и сякаш предполага и мястото си в една обстановка на характерния за 20-те години богато декориран ин-териор. Портретуваната е седнала на кожен стол, тип трон с орнамен-тирана рамка, покрита със сребрист варак и низ от златни перли. Той е подходящият фон, чрез който ху-дожничката може да ни внуши ус-тойчивите особености на магичната личност на Габе, с виталността, коя-то тя излъчва, с този поглед, който

Иван ТабаковДора Габесм. техника

62

ни пренася през тъмнината на ду-ховните ù страдания, през дилеми-те на човешкото ù битие, през пое-тичното прозрение на загадките на природата и Вселената.

Живото физическо присъствие на Габе най-ясно личи в портрета на

Лиляна Русева, представен в обща-та експозиция на същата тематична изложба в Добрич през 1982 г., сега под инв. № 840 в ХГ-Добрич. Жи-вописно изграден в онази сребрис-та гама, в която контрастът между черно и бяло е стоплен от нежните нюанси на златистата охра, от розо-во, лилавите и зеленикави багри във

фона. Едно анонимно пространство с прозорец отразяващ меката свет-лина от външния свят. Фигурата на Габе се вписва контрастно в него. Тя леко е свела глава, очите ù са с по-лупритворени клепачи, сплетени-те пръстите на ръцете издават въ-

трешното ù напрежение. По релефа на лицето ù се спуска

мрежа от бликове. Осветено като от лунна светлина, то има харизматич-ността на вътрешната осветеност на духа ù. Колко много пластове на то-нове и полутонове, на трептене на живописните мазки, които откри-ват вътрешния свят с максимал-

Мария СтолароваДора Габе, 1973 г.,м.б., пл., 100/120

63

на мисловна и емоционална сгъс-теност на израза. Това е портрет на човек, белязан с духовна красота и катарзис на непримиримост. “Кол-ко много мъка/безвъзвратната въл-на отвлече/няма близост, няма и разлъка,/а светът е все голям и ве-чен..”

Лиля

на Р

усев

а, П

орт

рет

на

Дора

Габе

, 198

2 г.,

м.б

. пл.

115

/89

През 1973 г., 10 години по-рано, Мария Столарова в своя самосто-ятелна изложба в София предста-вя друг портрет на поетесата Дора Габе, който може да кажем, че им-пулсивно следва иконографията и живописната хармония на първия портрет от Стефан Иванов. Колко

64

много десетилетия физически раз-делят образите на Габе и нищо не се е загубило и нищо не е нарушило вътрешната ù хармония. Напротив, тя се е вградила в едно уникално ли-тературно творчество, в което всич-ки житейски метаморфози, като че ли еволюционно са натрупали уро-ците си в духовната съкровищница на личността.

Драмите на духовното оцеляване и на духовната извисеност са моде-лирали една монолитност на живо-та и творчеството ù. Живописният портрет е развит в диагонална ком-позиция, фигурата е облегната стра-нично във фотьойл. Лаконичният чист като цвят фон, ясната линия на формите, красивите гънки, лицето и погледът, който директно е отпра-вен към нас, придават на портрета силно присъствие и емоционално въздействие.

Отвъд видимото чувстваме тъ-гата и земното обаяние, пластич-но изведени в скулптурния портрет на Димитър Остоич. Изпълнена в бронз, творбата се отличава с моно-литност и със силно пластично въз-действие постигнато посредством сложна разработка в моделиране-то на образа. Широко отворени-те очи, вдигнатите дъги на веждите като криле на птица, леко изнесена-та напред брадичка придават вдъх-новението, вградено в образа и нет-ленното обаяние, с което остава в представите ни живото ù присъст-вие. И виждаме едновременно жи-

вия образ на поетесата и вечното му отражение в изкуството, чуваме гласа ù с поетичните строфи “Не-примирима гледам изгрева/ и зале-за/ Посрещам Вечността ти / и ча-кам своя край...”

Всъщност живият образ на Дора Габе носи в себе си многото образи-представи за нея и придобива мно-гообразие в пластичните изкуства. Той визуализира различни аспекти от естетическите ù възгледи, от ли-тературните и поетични концепти.

За една от най-видните предста-вителки на българската култура в ХХ в., днес можем да кажем, че жи-тейски и исторически след 1908 г. Дора Габе се отъждествява от всич-ки, които преоткриват духовните пластове на поетичното ù вдъхно-вение в “Спътница” на красотата и човешкото благородство в поези-ята ни.

Дора

Бон

ева

Пор

тре

т н

а До

ра Га

бе

65

Потомците на Дора Габе

Другите сигнали на Калиакренския фар...

За уроците по родолюбие на Дора ГабеРедове от дневник

Огледалата в съвременните ни литературни салони... Така са по-крити със сивия прашец на суета-та, че освен самодоволните усмивки на валсиращи в днешната литера-тура кандидати за световна слава, рядко ще се види отражението на някой майстор и достоен предшест-веник в писаното слово. Затова ви-наги се радвам, когато Настоящето се поклони пред Миналото, с пъл-ното съзнание, че никой и нищо в този свят не е възникнало на праз-но място… Мемоаристиката ни би трябвало да прави и това – да отдаде заслуженото и на предходните по-коления, но и в този жанр суетли-вите огледала рядко допускат няко-го другиго, освен Аз-а на пишещия мемоарните страници. Простичко казано: осветителите в литератур-

но-историческия театър са отишли навярно да пият кафе и са изостави-ли безстопанствено прожекторите. И някой в тъмното недобросъвест-но ги е обърнал... към себе си.

Ето, поради този си натрупан от мемоаристиката в годините скепсис не посягам към скътаните 6 дебели тетрадки-дневници, които съм обо-собила тематично и съм записва-ла близо 15 години само интересни разкази и разговори с двете българ-ски жрици на поезията Дора Габе и Елисавета Багряна.

Случи се така, че в един момент съдбата успореди моята тясна пъ-течка с пътя им, още когато бях твърде млада, та до последните им дни. Късмет, на който винаги ще съм благодарна... Техните домашни гнез-да (на бул.”Толбухин” – сега „Васил

Елка НЯГОЛОВА,първа лауреатка в националния литературен конкурс „Дора Габе”- 2003 г.

66

Потомците на Дора Габе

Левски”, и на „Неофит Рилски”) чес-то приютяваха лястовичата ми душа в периода, когато тя се учеше да лети самостоятелно. Едва сега, години след това време, наблюдавам от моя-та - скрита в гората селска къща, как стават тези неща в природата. Дой-де ли моментът за излитане, целият лястовичи род наоколо започва да прелита изкушаващо пред гнездото, разрязвайки със стрелкащи махове въздуха. Оперèните вече поотрасна-ли птичета страхливо надничат от-вътре и не смеят да литнат. И тога-ва се намесват „главните учители” – майката и бащата на птичетата. Те буквално ги изтласкват немилос-тиво от гнездата, викат им нещо си, поощряват ги, карат им се... Такива едни неща имаше и в моята лястови-ча биография: тези две големи дами бяха все край мен. Първо предста-вяне пред публиката и пред имени-ти писатели, първи уроци по поезия и по родолюбие, по женско достоле-

пие и по колегиална етика, по лите-ратурна „хигиена” и уважение към думата... Винаги съм си давала смет-ка колко много им дължа! И за дове-рието в мен – също. (Едната по-къс-но ми стана поръчител за Съюза на писателите.)

.............Дора Габе се радваше на всяко мое

посещение така, като че цяла Добру-джа прекрачваше прага ù. Това не ù пречеше обаче да бъде взискателна, когато четеше първите ми нескопо-сани стихове.

-Сега... – рече ми веднъж на вра-тата при изпращането, след като беше нашарила с червено няколко нови стихотворения и беше остави-ла от тях по два-три куплета, вмес-то пет-шест, - да не вземеш сега да се разсърдиш и да не те видя дъл-го време, както стана с мене, когато Яворов ме редактира и ми надраска тетрадката...

Ето, че се увлякох, надничайки в

Влизане с българските войски в освободена Добруджа

67

Потомците на Дора Габе

тези отдавна нечетени страници... Затова трябва да се врека: никакви мемоарни книги!

Впрочем, отворих тези стари те-традки, за да извадя оттам една-единствена история, разказана ми и от двете поетеси в различно вре-ме. (Да си призная, сама провокирах Багряна да си спомни случая, исках да си попълня мозайката, за да се ориентирам по-добре.)

Случая, за който става дума, е свързан с една вечна, свята и винаги с удоволствие интерпретирана тема: ДОБРУДЖА. Тази тема влезе между нас още при първото ми гостуване в дома на Дора Габе. Тогава импулсив-но като дете тя плесна с ръце и въз-кликна:

-Моята Добруджа ми е дошла на гости!

Един възклик само. А с него каза много...

И тази тема продължи в години-те:

-...И какво има по нашия край, Пшеничке?

Друг път:-И ти си една лястовичка! Все се

вълнуваш от нищо...А веднъж сериозно и вгледана на-

вътре в себе си, отрони:-Ние с теб сме обречени... Който

е роден в Добруджа или е живял под звездите ù, е като омагьосан. Където и да идем, цял живот после като бо-лни жерави кръжим над нея...

От историите, които ми е разказ-вала – лични и не толкова, съм усе-

тила едно: всички и всичко, което е обичала, е било до живот, до дъ-ното на душата, дълбоко и всеобх-ватно, болезнено и силно. Така и не разбрах – как е доживяла в тази вол-това дъга на собствените си емоции почти... сто години... А умееше да подтисне голямото чувство и да го скрие от погледите зад една външ-на уравновесеност и спокойна хар-моничност; в поведението ù нямаше никакви ръбове; жестовете и думи-те ù бяха дълбоки и спокойни на по-върхността... Само очите! Ех, очите винаги казват повече...

-А можеш ли да си представиш, какво беше за мен да гледам от бре-га на Варна, където обикновено ле-тувахме с Лиза, да гледам моята по-робена Добруджа! Сядахме на брега и до късно вечер при ясно време на-блюдавахме фара на Калиакра. Ето, там е тя, моята земя, която сега не е моя... Румънското робство за мен беше като здрав каиш, който стяга-ше гърдите ми! И Лиза се вълнуваше също. После тя написа едно стихо-творение за фара... Той премигва-ше, а аз ù разказвах за брега там, за равнината, за хората... Показах ù тази моя земя по-късно, когато две-те с нея влязохме в освободена Доб-руджа с българските войски през септември месец 1940 г. Боже! Ка-къв празник беше! Хората по улици-те плачеха. Плачехме и ние и ги пре-гръщахме. Още ми лютят очите...

-А до фара отидохте ли? – не се сдържах аз.

68

Потомците на Дора Габе

-И още как! А какво стана там, да не повярваш...

Знаех за родолюбивата мисия на Дора Габе в тези години. Знаех и за болката ù - неведнъж сме говорили. Знаех и това, че не ставаше само реч за думи, а за цялостно и промисле-но поведение на гражданка и на дъ-щеря на тази земя... Друго обаче ме впечатли в този случай, когато ня-колко години по-късно поднових те-мата с Багряна, а тя с благородство заговори за всеотдайността в миси-ята на своята духовна съпътница. В дневника си съм записала дословна-та ù реакция:

-О, Дора много страдаше за по-робена Добруджа! Тя се беше сляла с тази земя. Вечер, когато присяда-хме на брега във Варна, дълго мъл-чеше. Знаех защо мълчи- болеше я, като гледаше отсреща фара! А колко сказки изнесе из София и по Евро-па... Пишеше и писма до наши коле-ги и приятели там и разказваше за тази неправда, та да знае и междуна-родната общност.

-А после отдохте ли до фара?Отговорът ме порази. Потръпнах

- същите думи:-И още как! А какво стана там...Като че ли говореха едновремен-

но – едната, седнала в креслото си срещу мен, а другата – някъде отго-ре, от небитието, но със същите ин-тонации и изрази...

-Отидохме до фара. Там има-ше военно поделение. Имало го е и в онези години, в които с Дора сме

гледали към българския бряг. Офи-церите, които ни съпровождаха, ни представиха пред войничетата. Едното от тях – и сега го виждам – светло такова, русо момче, с широ-ко отворени пъстри очи. Българче, добруджанче от Дунавска Добру-джа. Като чу имената ни, поруменя, изпъна се пред офицерите и поиска разрешение да каже нещо... Че като зарецитира: „Имам две ръчички/и двете мънички...”, ”Калинчице мал-ка/на ти таз писалка...”, „Чук-чук, яй-чице/имаш ли си сърчице”... Буд-но, хубаво момче беше. Дора онемя. Разплака се. Прегърна го... То, в тези дни сълзите ни лесно идваха...

-А после? – настоявах аз.-После ли? После дойде поантата

на това стихотворение... Докато ру-сото момче рецитираше, едно друго – черничко такова, на циганче при-личаше, ама не беше, все се взираше в мене... Попитах го дали иска нещо да ми каже. „Не чух добре името Ви” – запъна се момчето... „Багряна” – отговори вместо мене развълнува-ната Дора. И тогава стана това, кое-то дали днес някой ще повярва?...

-?!-Черноокото войниче поиска раз-

решение и затича към самия фар. След минути запъхтяно момчето се върна – беше взело стълбите наго-ре и надолу на бегом. Внимателно държеше в ръце лист хартия, който беше много пожълтял и се чупеше.„Паролата!” – изрече войничето на един дъх.

69

Потомците на Дора Габе

После едно през друго българче-тата на граничния пост при Калиак-ренския фар заразказвали за това, как всеки стар набор предавал тай-ната на младите войници. И тази тайна знаели само българските вой-ници там, криели я от румънчета-та...

Каква е паролата? Морски стихо-творения на Багряна, излезли през далечната 1926 г. и попаднали в Доб-руджа в ръцете на любознателен млад българин по неведомите пъ-теки на нелегално внасяния българ-ски печат. Горд, че българска поете-са пише за неговото Черно море, че в Отечеството не са ги забравили, мла-дият човек взема този свитък стихо-ве със себе си, когато отива в казар-мата. Там, на пост, той внимателно подпъхва един от листите между стъклата на самия фар – за да го има българското писано слово винаги и със светлината си фарът да праща в морето и други сигнали... Разбира се, споделил под клетва с най-близ-

кия си приятел, той пък – със своя и така – от набор на набор била преда-вана паролата.

-Всички мълчахме. Мълчаха и преглъщаха и офицерите. А момче-то, вече събрало сили, не спираше да рецитира: „Морето е малко,/но носи име Черно,/и върхът е Черен,/веч-но сърдит и свъсен,/и черна земята, плодна,/но тъжна безмерно...”

-А Дора Габе? – исках да върна разказа към моята любимка аз.

-Дора ли? Никога не съм я виж-дала толкова щастлива, както в този ден. Тя наистина беше голяма родо-любка...

Много ми се искаше да зная, но от уважение не си разреших да я запи-там: дали е казала тези хубави думи за Дора Габе, докато е била жива... За жалост, някои гънки от нечия исто-рия не могат да бъдат осветени от никакви фарове. „Светът е тайна” – беше проумяла „виновницата” за тези редове след почти 100-годишен житейски опит.

Дора Габе и Елисавета Багряна в новоосвободена Добруджа

70

Образът на другия се появява още в първата стихосбирка „Теме-нуги” на Дора Габе през 1908 г. Това е дебютът на едва 20-годишната по-етеса.

В една от рецензиите – „Студия върху песните на Дора Г.” Нико-лай Николаев в сп. „Демократиче-ски преглед” от 1908 г. на другия е погледнато като на „блян по „той”, като на блян по „остава тъй непо-знат, тъй далечен”. Неговото тър-сене се постига с настойчивия въ-прос: „Къде е той, къде е той?” Отново „той” е назован като „гале-на мечта” и е призован с вокатив-ната конструкция „ела, ела”. Цялата стихосбирка е изпълнена със зовя-

Родена е на 9 ноември 1966 г. в гр. До-брич. През 1990 г. завършва специал-ност „Българска и руска филология” в ШУ „Епископ Константин Преславски”, а през 1994 г. – журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи в Дом-паметник „Йор-дан Йовков” – Добрич, като фондовик от 1993 г. Занимава се с обработка, инвентира-не и съхранение на няколко музейни фон-да, като най-големият е на писателя Йордан Йовков. От 2004 г. е член на Съюза на уче-ните в България. През 2005 г. излиза ней-ната първа книга „Йордан Йовков. Калей-доскоп”. Съавтор на експозицията /2003 г./ за добруджанката, поетесата, писателката и общественичката Дора Габе.

Маринела ПаСКаЛЕва

„Теменуги” на Дора Габе

Образът на другия

71

щи импулси към другия и това се превръща в съкровен трепет за ду-шата. В текстовата мрежа прозира фигурата на чуждия, на пътника, на мъжа: „буен мъжки взор – жив огън//да дигне урагани”.

Текстът на „Теменуги” може да следва „миража” по „той”, по своя си, по близкия си, по влюбения, но и по чуждия.

През 1994 г. се поражда творче-ски дебат около Пейо Яворов и не-говите „Теменуги” на страниците на в. „Литературен вестник”. Крити-ците Цветан Ракьовски и Катя Куз-мова-Зографова поставят акцент и върху Габините „Теменуги”. Ракьов-ски коментира след дневниковия цикъл на Яворов поетичните твор-би на Д. Габе в сп. „Мисъл” от 1905

г. В тях работи „образа на раздяла-та”, „точно образ на несбъднатото, но чаканото „друго”. В коментара за „Теменуги” Кузмова-Зографова раз-глежда любовния сюжет между Д. Габе и значително по-младия ù съ-брат по перо Йордан Бакалов-Сту-бел. Тя търси „в какво собствено се корени другостта на обичта ù”. То-гава излиза и книгата „Дора Габе. Светът е тайна”. В предговора на Магдалена Шишкова въпросът за другия в първата поетична книга на поетесата се коментира: „Погледът ù е съсредоточен в себе си и още – в образа на копнежния, непостижим или безвъзвратно изгубен любим.”

Образът на другия в „Темену-ги” определено битува в цялостна-та матрица на текста. Той се пола-га, провижда се сред форматите на биографичното и природното. На него е погледнато съкровено, не-винно, наивно – „Недей, дете, недей унива”. Ликът на другия е изписан с „униние” и „вечна тъга”. Текстът бо-рави с повелителната конструкция – „виж”, за да го въвлече във въл-шебното – „звезди безброй”, „ис-кри светъл рой” и „нощен покой”. Той е привлечен към празничния, към чудесния свят на героинята. Те – лирическата героиня и другият - заживяват ведно, в заедността на „нас”. Текстът вече позволява да се битува в света на „приказка за рай”, във „вълшебен рай”, в нирвана.

Лирическата героиня е с мисъл-та, че нейната горда душа „никой”

Дора

Габе

, До

брич

, 190

7 г.

72

и никога няма да покори, но поява-та на другия, на „властника” я обър-ква, смущава. Любовната власт е тази, която посреща сигналите на „поглед”, на „пламък”, на „сърце-то”. Това са индикациите, пулсаци-ите на живота на другия. „Гордата” женска душа изведнъж е превърна-та в „струна”, в тетива. Тази фина чувствителност усеща наличието и присъствието на чуждия до себе си, прислонен вече от влюбеното сър-це.

Докато интимните пулсации блуждаят в началото на текстовата матрица между „някой” и „никой”, то другият може да се усети като релефен, конкретен и персонифи-циран в „ти”-личната фирма. Още в самото начало се задава негово-то присъствие на непознат, но вече „свой”. Любовта е „наша”, обща, на лирическата героиня и лирическия Той.

Другият е вече не само близък, но и интимно присвоен. Неговото присъствие е ярко („светна с ярък плам”) и в същото време далечно (от „далечен край”). В текста се сю-жетира приказка, в която се появя-ва непознатият принц от деветте земи, та в десетата.

Сред тези състояния другият се появява директно, без дистанция, той вече е „до мен”. За да заяви еди-нението си с любимия, жената като жрица жестикулира с ръка за бла-гослов, заклинание и молитва. Този жест е сроден с мълвенето и шепота

– „мълвеше плахо тишината”, като момент на сътворяване на чудото. В така оформената текстова конфи-гурация другият се приютява („и ти до мен”) в лоното на жената. Тек-стът чертае контурите на безкрай-ността – „отвън простора”, „отвън звездите”, на космичното, за да по-мести другия, любимия в маркери-те на свръхземното. Лирическата героиня е призована да охранява и пази „отвън”, „тук” и „около” траек-ториите на любимия.

При пътуването към себе си же-ната внезапно пробужда спомена за другия – „неволно те от сън събу-дих”, „неволно те за нов живот съ-зрях”. Той се пробужда, разбужда, раздвижва наново за живот. Стати-ката е заменена от тръгване, отпъ-туване към далечното, непознато-то, неизвестното. Това заминаване обаче ограбва, отнася и отнема от „сърцето”, от душата и същината на лирическата героиня.

Другият заедно със своята лю-бима съчетава в едно и погледа към цветята, и погледа към птиците. Би-туването в заедността, във формата „ний” създава усещането за блажен-ство на състоянието – „щастливи … един до друг стояхме”, а любовта и на двамата е все още „млада”, не-опорочена от житейските несгоди. Тя е усещане за близост, за едине-ние с другия, но краткотрайно, ми-молетно, само „миг”. Заживяване-то с „той” е за лирическата героиня страдание, „безизходна тъга”, воде-

73

ща до смълчаване дори и сред при-родата, сред замлъкването на пти-ците и „клюмването на цветята”.

Срещането и заживяването на двама души, на „аз” и „ти” е акт слу-чаен, акт на съдбата. Но ако това се случи, и то на кръстопът, този акт е предопределен, съдбовен. Това зна-ково пространство е преминава-не от един свят в друг, от един жи-вот в друг, от живота към смъртта. То е място за среща, но и място за разминаване. Чуждият е останал като спомен от кръстопътната сре-ща, а тя запазва за себе си един об-раз „мил” в пулсациите на „сияние”, на памет. Той живее със своя „дне-вен шум”, ежедневие и проза. Но е приет от лирическата героиня и със своите тайни, със своя „нощен ше-пот таен”.

Другият е нарисуван с „твои-те очи”, които „сгряват”, с вътреш-на светлина и прозрение. Той при-съства, звучи с шепот „драг” като съкровено мълвене на тайни думи, закодирани в душата на героинята. Но пространството между герои-нята и любимия е форматирано от тяхната отдалеченост и недосегае-мост – „Далеч си днес, далеч си ти от мен!”

Мотивът за далечния любим се отработва и в друг поетически текст. Дистанцията между двамата се предопределя от пътя, който те трябва да изминат един към друг. За героинята той се събужда, възкре-сява „мил образ” и живее в обител-

та на иреалния свят, „във оня чуден край”, в света на приказното.

А любимият е по детски чист и наивен. Носи в себе си от витал-ността на „весел смях”, „бодър сън” и „светъл блян”. Това са неговите мечти „детински”. От този серафи-чен образ героинята иска прошка за нарушеното любовно равнове-сие. Другият заявява себе си дис-кретно – „тихо името ми шепнеш”, с мълвене, с полуизричане на тай-ната. А шепотът е като че ли прого-варяне, откровение. Обращението към другия, любимия, е изпълнено с много нежност, ласка и топлота. То носи не само интимност и бли-зост, но и наивна чувственост. Дру-гият остава за лирическата героиня единствено и само – „Дете, дете”. За

Дечко Узунов.Дора Габе

74

него може да се мисли като „про-лет”, като кръговрат в природата. В текста хоризонтът на другия, на любимия се чете през няколко ре-френа – „друже мой” и „Къде е той, къде е той?” Символичното при-пяване и припомняне полага сми-слите за нещо друго от мисълта за самия себе си, за собственото съ-ществуване – „за теб да мисля, дру-же мой”. Сътворява се саможертвен акт за другия, самоотричане и мо-литва за него – „глава наведох … за теб”. Неговото съществуване е въз-можно единствено и само в душата на лирическата героиня – „И горко аз сама се питах: Къде е той, къде е той?”

Докато текстът борави с рефре-на, то жестикулацията на жената работи предимно с минорни тоно-ве – „сломено сърце”, „замлъкнаха мечти”, „Прости, дете!”, „Настана

скръбен ден”, „Погребах любовта!” Но за другия гробищната топика и тоналност са в пълен разрив с ре-жима на виталност – „вяра грей на твоето лице”, „В надежда светла цял сияеш ти”, „Тоз светъл взор е лъч”. Лирическата героиня живее пред прага на погребаната любов с „из-лъгана мечта”, но за нейния любим чувствата остават все още като „на-дежда светла”.

Внезапно обаче текстовата поли-тика се преобръща. Другият, живе-ещ в модусите на надеждата и ра-достта, сменя своето настроение – „Ти тъжен си, като молитва тъ-жен”. Този път „светлият взор” се заменя от гробищен режим. Обра-зът на любимия е положен в хра-мовите параметри, където изпо-ведта и молитвата се превръщат в реч, в говорене с божеството. Дру-гият е „бледен, бледен като цвете”. Това състояние отнася към моду-сите на мъченичеството или отшел-ничеството. Той се отказва от зем-ните изкушения и пренася в света на отвъдното. Грешникът е обречен на усамотение и преждевременна смърт – „цвете, поникнало над гроб усамотен”. Текстът носи в себе си особена трагика и драматизъм. Дру-гият се посвещава на своята неспо-делена любов. Неговите поведен-чески жестове отвеждат към нивата на божественото. Дори и любимият да си отиде завинаги от света на ли-рическата героиня, за него ще се пее и плаче – „Бих пяла аз и нощ, и ден”,

75

„Бих плакала и нощ и ден”. Текстът борави с елегичното, при което де-нят и нощта, слети ведно, констру-ират вечния човешки кръговрат.

Другият е този, който продъл-жава да вълнува лирическата геро-иня с „бляновете първи”, „от пър-ви трепет засрамени”. Той е този, който запалва интимните трепети на „тя”, но остава завинаги и само чужд, а не отдаден и любим. Той търси единствено нейната младост – „загледан в младостта ми светла”, без да проникне до сърцето и душа-та – „не ги потърси тамо нивга ти”. Лирическият къс носи своите осъ-дителни нотки за невидените бля-нове и трепети на влюбения човек.

Другият не може и не иска да про-никне в света на своя обичан. Той никога не достига до глъбините на женската душа.

Между лирическата героиня и другия неусетно настъпва разрив. Другият се възприема и като роб – „А роб си бил, печален роб пред мен!” Той се превръща в чужд, в пе-чален образ. Така неговата фигура придобива антиподни измерения. Той живее във високото, но и в ни-ското, в божественото, но и в роб-ското. Световете на „тя” и „той” се разминават по своя път.

Текстът прави опит да поста-ви образа на другия в конкретните мъжки редове. Той снабдява лири-ческия герой с типичните сценич-ни декори на „буен мъжки взор”, с „поглед тих и ласкав”, с „жив огън, що гори” и диханието на „урагани”. Точно тази му природа поражда ха-оса, нарушава порядъка и унищо-жава хармонията. Неговият „жив огън” поразява като бедствие, но и топли, грее душата. Огънят носи от своята демонична сила, в която се провижда и божественият дух. Съприкосновението с огъня води до прераждането на душата на геро-инята. Появата на мъжкото в света на жената е акт мигновен и внеза-пен – „да дигне урагани ... и пак по-кой да въдвори”. Появата на мъжкия образ носи силата едновременно да запали огъня и страстта, но и да го потуши, да въведе порядък, покой и тишина в света на женската само-

Ива

н Бл

ажев

Пор

тре

т н

а До

ра Га

бе

76

тност.Другият е търсен в света на при-

родното, на естеството, на кръ-говрата. Той е открит сред пла-нинските дебри, сред дивото, но и величествено – „Аз те търсих сред планините снежни”, но и в тъмата, сред нощните долнини – „Аз тър-сих те в нощта благоуханна”, сред високото и ниското. Другият е по-зован – „Ела, ела” и „Ела, о моя га-лена мечта”, като вик, стон и молит-ва. Но неговото битуване може да се окаже само мираж в мечтанията на лирическата героиня. Той може да се окаже и една заблуда, която „Ще да изгасне и смрачи света”.

Но влюбеният трябва да остане в мислите на героинята като естест-вено, и природно битие. Той може да преобразява – „Ти разтопи с ми-лувка снеговете”, да укроти стихия-та – „С усмивка урагана укроти”, и съживи света – „Ти дъхна миг, и цъфнаха цветята”. Текстът разко-дира внимателно жестовете на дру-гия, който нежно „милува”, гали и докосва своята любима, усмих-ва се, радва се и е щастлив да „дъ-хна”, диша заедно с природата. По-явата, пътуването и пристигането

на „той” в света на лирическата ге-роиня е подобно на птиците – „ко-гато птичките далече отлетяха”, за-връщането им става по определена траектория. Завръщането един към друг – „А моята радост ще ми вър-неш ти?”, е по предначертан път.

Другият идва като мисъл в душа-та на жената. Неговият свят остава за миг като проблясък, като опит последен „от възторг”, като вечно, но невъзможно щастие, като копне-ние. Но героинята се пита без лю-бимия – „накъде?” Текстовата кон-струкция е изградена от въпроси без отговор – „що търсим тъй жад-но”, „без ехо, без покой”. Опитът да се живее с другия води до изчезва-нето, до рушенето на щастието, до невъзможното сбъдване.

Образът на другия, на любимия изчезва от стихосбирката „Темену-ги”, преди още самата тя да е свър-шила. Остават последните няколко стиха, в които лирическата героиня терзае душата си в самота, в отчая-ние и търси брод в кръстопътя на живота. Тя продължава без другия, без любимия в „простора” и „тиши-ната безбрежна”, в неопределеното, но продължава по нов за нея път.

77

Потомците на Дора Габе

ГРАНИЧНА ЛИНИЯ

Когато всичко свърши, ще е тихо –като във храм, забравен и от Бога.Един откъснат лист и два-три стиха –това ще е останало след огъня.И белег ще си имам във душата,закътан тайно, слънце да не види.Е, хайде, тръгвай, чака те вратата...Повярвай ми, дори не съм обидена.

Петранка БоЖКова

Завършила Великотърновския универ-ситет “Кирил и Методий” – българска фи-лология.

Издадени книги – “...Но чудо няма!” /1992 г. ж /; “Пепел от илюзии” /1997 г./; “Брод към небето” – /2002 г./; “Думи по пътя” – /2007 г./. Автор на сценария на до-кументалния филм “Почакай, слънце!” за Дора Габе /2003 г., продукция на БНТ/. Пуб-ликации в централни и регионални изда-ния за литература и изкуство – в. “Словото днес”, сп. “Пламък”, сп. “Знаци”, сп. “Везни”, антологии.

Член на Съюза на българските писате-ли, на Съюза на българските журналисти.

Носител на първа награда в Нацио-налния поетичен конкурс “Христо Фотев” – Бургас /2006 г./, литературна награда за поезия “Стефан Калев” /2008 г./, на годиш-ната награда на Община Добрич за литера-тура /1998 г. и 2006 г./

Живее и работи в Добрич. Кореспон-дент на Радио Варна.

78

Потомците на Дора Габе

Да можех... Но не мога да заплача.По-лесно ще е, знам. Като на кино.Сега ми трябват сили – да прекрачаневидимата сянка на пустинята.Защото знам – след теб ще е пустиня,безкрайно суха, безнадеждно сива.Над мен небето ще е ясно синьо,но пясъкът под мен ще ме убива...Побързай! Виж, отворих ти вратата.За “сбогом!” чаша вино ще налея.Отказвам прелестите на лъжата.

Избирам болката, за да живея!

ВРЕМЕ ЗА ПЕСЕН

“Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш…” Еклесиаст

Дошло е време да се разплатим –със себе си. За всичко. До петаче.Животът се изнизва като дим.Живот ли беше, или пък задача?Градих тъй както мога - слепешком.Със счупени игли съшивах ризи.Сега в прозорците на моя домпонякога и зимно слънце влиза.Лекувах рани с песни и треви –а раните все по-дълбоки зеят.Една внезапна болка ме преви,а аз си мислех – вечно ще живея…Обичах както мога – доживот.Не ми остана време за омраза.Мълчах години – с този тъжен ходкопнеех тишината да опазя.

79

Потомците на Дора Габе

Вървях по пътища без пътен знак,с ожулени нозе заспивах нощем.Насън летях към неизвестен бряг,сега се питам – има ли го още?Говорех, както мисля. Оцелях.Все исках нещо истинско да кажа.Простете ми, ако това е грях.И забравете – ако е неважно.И търсих до безкрайност светлина,намирах време и да губя. Страдах.Събирах камъни, но на войнане тръгнах никога. Не ми допада.Пилеех чувства, а пък за куражне знам дали съм скътала и шепа.По-лек ще е последният багаж,ако превърна спомените в пепел.Дошло е време думи да редим –за песен и за плач, или за двете.А после? После пак ще продължим.Нали и п о с л е слънцето ще свети?

РЕПЛИКА

“Живот ли бе да го опишеш?” Н. Вапцаров

Той често е несправедливи ни наказва твърде строго.Понякога изглежда сив,и ни съсипва от тревоги.Той често е несъвършени нещо все не му достига –усмивка за дъждовен ден,небе – за песен на авлига…Той много често е сърдити ни притиска до стената –дребнав и делничен на вид,когато ни е нужно лято.

80

Потомците на Дора Габе

Люлее ни с една ръкамежду небето и земята.Под нас е зейнала река,над нас светлее синевата.И безсърдечен, и суров,съвсем внезапно ни връхлитас една убийствена любов,която ни скъсява дните.Така, оголени до кост,душите ни изгарят в огън,и сричат вечния въпрос:“Дали ще издържа, за Бога?” Той всъщност е неповторим.Животът. Как да го опишеш?…

Не можем да го задържим –по-кратък е и от въздишка.

ПРИКАЗКА ЗА ВОДАТА

Ако е вярно, че всеки си има дялот доброто и злото в този абсурден живот,значи вече е време да отмине реката от кали да дойде добрата вода. Да открием брод…

Ако е вярно, че всяка човешка бедакрие някакъв знак, който дълго в небето ечи,значи вече е време да дойде добрата вода,да запретнем ръкави и да отворим очи…

Ветрове и пожари, ненавист - безкрайна река...Опустели градини, кавали, онемели от жал.Някой тъпана бие с овъглена от страх ръка.Боже, Господи мили , това ли е нашият дял?

81

Потомците на Дора Габе

И понеже е вярно, че всичко си има цена,а животът – намръщен кръчмар, сърдито мълчи -значи, трябва да теглим чертата на свойта вина.Просто трябва. Защото… преструвката после горчи.

Доста сметки горчиви събрахме. Какъв късмет!Сякаш друг вместо нас този странен живот е живял.Младостта ни си тръгва с еднопосочен билет.Щом ще теглим черта – и това е от нашия дял.

Ако е вярно, че всеки човек е готовда поиска от себе си прошка, да го каже на глас,значи, вече е време за капчица чиста любов.

И е време добрата вода да потегли към нас.

NOTA BENE

И понеже не съм от камък –да оцелявам след всичко,искам да знаеш само,че ослепях от тичане.Тичах по стръмните улицина делничната Голготаи търсех бели люляци.Трънче ми влезе в окото.На едно кръстовище старо,преди да светне зеленото,залитнах на тротоарамежду мечти и съмнения.С ожулено слепоочиеи с търпелива усмивкапак хукнах по сивите плочии си повтарях: ”Ще свикна…”

Исках да те настигна,да повървим под звездите.Вятърът ми намигнаи хвърли пепел в очите ми.Бързах да изпреварявсеки твой поглед накриво.Мълния ме удари.Нищо. Нали съм жива?Но понеже не съм от желязо -да не ми пука от нищо,тръгвам си. Незабелязана.Болката ме разнищи.

След всяка твоя прищявка,който иска – да тича.Аз си подавам оставкатаот поста “Точно момиче!”

82

Потомците на Дора Габе

ПОД ДЪГАТА Под високия свод на небетомногоцветна дъга се извива.Тук, на Добруджа бяла в сърцето,се кръстосват съдби и се сливат.Този град е роден под дъгата –сякаш люлка в житата белее.Нещо слънчево трепва в душата,детски спомен в очите ни грее.И насън да ни питат – ще кажем:този град е орисан на светло.Че отколе земята ни ражданай-прекрасния хляб. И поети.Че откакто се помним, в зеницитескрили болка стаена, но с нежност,все я търсим - най-бялата птицана голямата наша надежда.Че в живота ни, пълен с въпроси –кръстопътни, тревожни, далечни,чудо някакво мъдрост ни носии нашепва: “Доброто е вечно!”Знам, ще тръгнат децата ни рано,нови пътища ще ги прегръщат.Но градът ще е тук, ще остане –за да има къде да се връщат.Има стара легенда , коятопаметта на сърцето дописва -който мине веднъж под дъгата,той с безсмъртна съдба е орисан!

83

Потомците на Дора Габе

Роден през 1952 г. в гр. Добрич. Завър-шил електроинженерство във Варна и спе-циализирал радиожурналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил е като адми-нистративен секретар на Сдружението на писателите в Добрич. Лауреат на литера-турни конкурси. Негови стихове са превър-нати в песни от известни български певци и композитори. Има издадени две поетич-ни книги: “Забранени градини” /Издател-ство на Софийския университет/ и “Тъмни тайни” /ИК “Българска книжица”/. Живее и работи в Добрич.

ВТОРА УПОТРЕБА

Употребени излишно, думите бият тревога. Опитвам се да не пиша. Остава и да го мога. За някакви чудесии ако създал ни е Богът - опитвам да ги открия. Остава и да го мога.Но пък е пролет. Не бива халът ни да ме гложди. Надявам се да сме живи.Остава и да го можем.

александър БЕЛЧЕв

84

Потомците на Дора Габе

ДУЕЛ

Добре насочих тази пика –(но тя пък взе, че се пречупи...).Оръженосеца повиках –(но той оказа се подкупен...).Тогава точно пистолетътспести спасителния изстрел.Загубих, и не ми е лекоот пораженските ми мисли.И пак въпроса си повторих –(няма къде да сте го чели):-Със себе си като се бориш,добре ли е, ако спечелиш?

БЕЗКРАЯТ На Райчо Русев – Райсън Безкраят е недостижим, но може да се види във всяка мъка. В жертвен дим. В седефчето на мида. Отсъдил ни е крайни дни и гузничко намеква: тъжиш ли – просто погледни в безкрайна нощ небето.

СПИШ ЛИ ВЕЧЕ? Ще ти разкажа за пингвинката, която много дълго не повярва, че е студено нейното пингвинче. А аз видях това. Видях това. Бях там. За веселата бяла рибчица ще ти разкажа, когато я налапа каракудата. А майката видя това. Видях това. Бях там. И за мига, когато беше с мен, ще ти разкажа. Когато беше с мен - а ме напусна. А аз видях това. Видях това. Бях там.

85

Потомците на Дора Габе

АЗ - НЯМА на теб Ще ти свалят звезди. Слънца ще ти затъмнят – да сте двама. Ще ти дарят и Млечния път. Аз – няма. Ще те любят неистово. По теб ще тъжат в стих и гама. Ще те усмихват. Ще ти простят. Аз – няма. Тази изповед простичка доде се чете - е, от двама ви – за секунда макар той ще бъде без теб. Аз – няма.

86

Потомците на Дора Габе

В НАВЕЧЕРИЕТО НА 6 ЮЛИ

Елитарен повей на тих аристократизъм.Любвеобвилен, въздухът край теб музицира.Къде ли ще сложи сол ключа нощният бриз...Ангелогласни акорди подострят криле.

Нежна е нощта – късна препратка по Фицджералд.Ябълков цвят върху рамото ти танцува.Гъдел на думите, бременни със целомъдрие.Още е рано за него, млада е още нощта.Лале ли си, зюмбюл ли си, обичана.Обичана... Жива вода в леглото ти нежно свети.Води ме, лодкарю, нашепва Лиза в нощта.А каква нощ пред рождението ти, каква нощ!...

Родена на 04.11. 1952 г. в Добрич. Завър-шила е Великотърновския университет, българска филология.

Автор е на седем поетични книги: “Ху-бав си дяволе”, “Продиктувано от звезди-те”, “Спомен за живот”, “Отсрочен апока-липсис”, “Внезапни думи”, “Обичам думите за теб”, “Докоснати антени”.

Участва със стихове в Антология на българската любовна лирика, 2000 г.

Съставител и редактор е на литератур-ния сборник “Пътека за утре” /Добруджан-ци за Николай Хайтов/.

Ръководител на детски литературни клубове “Петя Дубарова” и “Николай Хай-тов” в Добрич.

генка ПЕТрова

87

Потомците на Дора Габе

МОНОЛОГ НА ЗАЗОРЯВАНЕ

„Не остарявай,моя любов, не остарявай”...Защото трябвадругаде да го направиш./Тук е рано, безсмислено и самотно./Защото те чакатспомените за утре,с които е бременна самотата ти.Чака те оня чужд град,но сред свои...Толкова е стара тази мечта.Дано не сложи бастун и пенсне,дано не я хване склероза,деменция,алцхаймер...Какво ще я правиш такава?!Да я убиеш, е грях,а и няма да се сетиш -не си го правил.Дано по душа си остане младатази мечта,тази скандално красива мечта./Единствено от нея не те ревнувам./Тичай след нея всяка нощ, в която няма да я сънуваш.Защото ти не сънуваш,ти по цяла нощ катериш към неяпо купчина фасове на балконаи еднодневки-светулки.И със Хамлет събаряте стари химерии градите нови:To be or not to be…А и Еверест е опакован това лято./Тия тибетци си нямат работа./И затова почакай...Не остарявай, моя любов…

88

Потомците на Дора Габе

/Мишо Белчев ми бръкна в душата сто години след себе си…Не, не е мазохист,просто е … вечен./

Я налей по чашка от онази, нашата,с есенция на кайсия.Нищо, че е менте, на мода е…С нея най-евтино се пътувадо Париж и Неапол,до София и момчетата...Ах, тези момчета...Още малко.Още многопочакай, моля те!Не остарявай, моя любов!Защото трябва другаде да го направиш.Тук е рано,безсмисленои самотно.

6 юли 2008

30 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Горещо е лятото, също като тогава.Ехото услужливо припомня бебешки плач.О, как е далечен споменът за началото...Равнината, узряла в слънчогледов мираж,Галопира извечна, галопира млада.Истински фойерверк във оранж.

Портретува четката ù – виртуозна палка.Ехото разлюлява диригентския пулт.Тишината е някъде дълбоко заспала.Ранобуден, светът в многобагрен звукОцветява с Вивалди душата на лятото. Върви през него момчето ми и му приглася.

89

Потомците на Дора Габе

Навярно животът отдавна би си отишъл от изсветлелите му очи, както силата би напуснала широките все още рамене, ако бе като другите хора. Вероятно сърцето му преди много време би спряло, ако тая невероятна, направо невъзможна дързост, не го караше да гледа на всичко отвисоко и да не се предава. Ако гордоста му се измерваше в килограми, то сигурно Владо Бунтаров не би сторил и крачка, поради огромното си тегло. Насеченият му ръбат характер бе оформил по свое подобие и лицето му, на което по всяка вероятност древните маи биха се прекланяли. Всъщност това лице твърде рядко сменяше изражението си, поради една суровост и недостъпност, която съселяните му шеговито наричаха „усмивката на Бунтара”. Накратко - той бе един истински мъж, забравен от живота и смъртта, в безкрая на добруджанската шир. Живееше сам в прихлупената варосана къщурка до

Роден на 18.08.1958 г. в Добрич. Автор на четири сборника с разкази и

един роман. Седем национални награди. Превеждан на английски, словашки, руски и украински. Член на Сдруженията на пи-сателите в Добрич, Варна и на Съюза на не-зависимите български писатели.

Основател и редактор на вестник за жи-вотопис и култура “Антимовски хан”.

Учител по изобразително изкуство.

Красимир БаЧКов

Навярно животът отдавна би си отишъл от изсветлелите му очи, както

БУНТАРА

90

Потомците на Дора Габе

читалището, зад която се издигаше единственото иглолистно дърво в цялата околия. Бяха му наследство от стария Бунтар, когото всички наричаха Пашата. Родът им бе някъде от Загорието и представителите му се славеха с буен нрав и смелост, понякога граничеща с безразсъдност. През годините Владо Бунтаров бе доказал, че нито здравият разум, нито желязната логика, която обладаваше, можеха да му попречат да свърши някоя толкова невероятна щуротия, че всички да говорят за нея в продължение на години. Цял живот бе работил като ловен надзирател, никога не се бе женил, но жените които бе задирял и които още отправяха премалели погледи към него, не бяха се свършили. По краткия път сутрин до фурната срещаше хора, за които бе чест и удоволствие да го поздравят. Погледнато отстрани, той приличаше на стар орел сред ято кокошки наоколо.

Наближаваше Великден и сега, както всяка година, леля Станка щеше да му омеси козунак със стафиди и да му поднесе червени яйца, за здравето на своя Стефчо. Преди доста време, когато синът ù бе едва тригодишен, заболя от някаква алергия. Оказа се, че химикалите които пръскат самолетите на селскостопанската авиация над нивите, провокират болестта на детето. Леля Станка ходи тогава до председателя на АПК-то, с молба да не пръскат тъй близо до селото, но той ù отказа. Главният пилот от селскостопанския отряд също не пожела да се съобрази с проблемите на жената. И когато един ден Стефчо бе много зле, тя просто го взе на ръце и тръгна към медицинския пункт, за да му помогне фелдшерът. По пътя я срещна Бунтара и като разбра каква е работата, побърза да я успокои:

-Не се безспокой, булка! Те повече няма да пръскат наблизо! После се метна на стария си мотоциклет „ИЖ” и запраши към

селскостопанското летище. Какво са си говорили с пилотите не стана ясно, но вечерта в кръчмата почервенял от яд, главният пилот предизвикателно заяви:

-Над мен е само Господ и само той може да ми нарежда какво да правя! Аз съм началник на тоя отряд и аз казвам кой къде ще лети или няма да лети!

Бунтара седеше на една маса до входа, отпиваше бавно от грозданката и все едно, не го чуваше. Само сини искрици проблясваха в леко присвитите му очи и караха пилота да пие юнашки и да се прави на мъж. Когато в тоя момент с мрежа празни бирени бутилки в ръка влезе младата библиотекарка, той съвсем му изтърва края:

-Не се прави на Чарлз Бронсън от „Великолепната седморка”, Бунтаре! Мене не можеш уплаши! Аз с тоя двуплощник два пъти до Либия съм летял! Кво знаеш ти? При вашите селяни ако ти минават номерата, при мене не става! Ясно?

Владо Бунтаров дори не погледна към него. Проследи с безизразен поглед

91

Потомците на Дора Габе

кръшната походка на излизащата библиотекарка, почука с нокът по празната си чаша и когато кръчмарят я напълни, все тъй бавно отпи от нея. Пилотът съвсем се вбеси, купи цяло шише водка и излезе да го пие навън. Мъжете в кръчмата мълчаха, притеснени от конфликта. Всички знаеха, че нещо ще се случи и в душите им се прокрадваше страх, подобен на тоя, когато се задава природно бедствие.

На другият ден преди обяд, някой стреля с ловджийска пушка по самолета и пилотът едва успя да приземи машината, преди да я обхванат пламъците. Много бързо от града дойдоха милиционерски джип и патрулка, и арестуваха Бунтара. Обаче още същата вечер го пуснаха, защото излезе, че докато са стреляли по самолета, той е правел любов точно с младата библиотекарка, при това - за най-голям срам - в селската библиотека. Хубавицата се кълнеше пред милиционерите и те така и не успяха да докажат вината му. Нея разбира се я уволниха на момента, а той се държеше тъй, сякаш нищо не се бе случило.

Когато първото циганско семейство се опита да се засели в селото, всички настръхнаха срещу тях. Само Бунтара ги защити и те останаха да живеят в един бордей, малко над голямата чешма, където пояха добитъка. И досега всички наричат единствената къща „циганската махала”. В нея Юзджан и жена му тихо и кротко отгледаха деветте си деца, а сега от там се чуваха викове и смях, на внуците и правнуците им. С течение на времето и други цигани идваха, но разбрали, че тук не е здравословно да се лъже и краде, бързо си събираха багажа и изчезваха нанейде. При среща с Бунтара, старият вече циганин винаги спираше и свеждаше благодарно глава, в знак на уважение.

Този Великден се падаше в края на април и зеленината вече бе заляла селото. В широките дворове отдалеч грабваха погледа червени лалета и мастиленосини люляки, а наближеше ли човек, дребните нежни камбанки на момината сълза леко потрепваха и събуждаха небивали спомени за любовни трепети и жарки несбъднати погледи. Само в двора на Бунтара не грееха цветя. Край настланите за пътека груби камъни, бе избуяла остра трева, а отстрани в редица бяха настръхнали като стопанина си, тъмни чимшири с маслени листица. По дърветата наоколо гнездяха всякакви птички и шумните им песни придаваха необикновена жизненост на иначе глухото и пусто село. Откъм улицата се зачу глас и Бунтара тежко провлачи крака навън. Пред портата бе спряла жълта кола, на отворената врата на която се бе подпряла жена на средна възраст. На задната седялка зад потъмненото стъкло, бяха вперили очета две руси хлапета, като се правеха на сериозни. Жената се прокашля без нужда и малко грубо запита:

-Тук ли живее Владо Бунтара? Да не сте Вие?Синият поглед на жената, дупчицата на брадичката също като неговата и

някак мъжкото ù държание, го накараха да преглътне и да отвърне с въпрос:

92

Потомците на Дора Габе

-Коя е майка ти?-Лена. От Малка Житница. Онзи ден я погребахме.-И ти........?-Твоя съм! Малко преди да си иде, мама призна, че съм ти дъщеря. Това

отзад са ти внуците.Бунтара усети как се завърта слънцето по небето, как притропва сърцето

му в неравноделен такт и се подпря на отворената порта. Пое дълбоко въздух и изръмжа:

-Докога ще държиш децата затворени в тая кола? Хайде влизайте, де!Жената изкара децата с едно кимване, плати на шофьора на таксито и

всички влязоха в двора. Пристъпваха някак неловко, докато седнаха на грубоскованата маса под нацъфтялата в розово дюля. Децата се свряха в майка си като кутрета, а тя мълчаливо оглеждаше запуснатия двор и малката варосана къщичка. Личеше, че ù е трудно да приеме отведнъж всичко, но се държеше привидно спокойно. С отворена уста Бунтара жадно ловеше въздуха и когато малко се даврандиса, тихо запита:

-Как те казват?-Божана! – отвърна жената и сведе поглед. Изпод гъстите ù клепки се

отрониха две едри сълзи и бързо се търкулнаха надолу. Малчуганите плахо погледнаха иззад майка си, а тя им разроши косите, за да ги успокои. За пръв път в живота си Бунтара усети как нещо напира отвътре в него, как въпреки стиснатото му гърло преминава нагоре и как някаква отмаляла топлина извира от очите му. Той стана бавно, изправи дъщеря си и я прегърна непохватно, но с толкова обич, че малчуганите доверчиво обвиха ръчички и около него.

От този ден Бунтара се промени. Приел дъщеря си с внуците при себе си, той изведнъж се превърна в шеговит, добър старец, приличащ на дядо Господ. За тоя му облик спомагаше бялата брада, която за пръв път в живота си пусна да расте на воля. В селото изведнъж се завъдиха цяла тумба цигани и дори свариха да откраднат няколко кокошки и патки. Обезспокоените съселяни се обърнаха за помощ към Бунтара, но той благо се усмихна и каза:

-И аз искам да поживея човешки! Да се порадвам на внуците и дните си. Оставете ме!

Хората объркани си тръгнаха, само една прегърбена бабка изфъфли между двата си останали зъба:

-Щом тоз караконжул вече миряса, значи ù дошло време света да са опрай!

Бунтара наклони на една страна глава, поглади се по брадата и весело се разсмя.

93

Роден е на 30.08.1953 г. в Добрич. Завър-шил е Славянския университет - София, специалност „Социална педагогика”.

Издал е поетичните книги: “Белег”/1979/, “Дума свободна”/1990/, “Дарителят на сънища”/1994/, “Врата на хоризонта”/1998/, “Синият поглед на дървото”/2004/. Послед-ната му книга бе обявена за книга на годи-ната от Дарик радио. През 1995 г. издава книжка с приказки “Объркани приказки”. Пиесата му „Шивачът на приказки” печели трета награда на Международния фести-вал на куклените театри „Златен делфин”.

Негови стихове са превеждани на ук-раински, френски, немски, словашки и руски.

Член е на Съюза на българските писа-тели.

Потомците на Дора Габе

Сашо СЕрафИМов

С ИЗТЕКЪЛ СРОК НА ГОДНОСТ

На Ангел Веселинов

Каква я свършихме с тебе,стари разбойнико!Колко лоши утрепахме и колко добри спасихме,какво построихме и какво съборихме,над колко идеи се клехме и малко ли сили прахосахме,та все си ходим голи и босии непрокопсали.

94

Потомците на Дора Габе

Какво ни трябва още – пари ли, имоти ли, песни личе все накриво ни гледа този свят и ни гони.Самотни се лутаме вкъщи, сред хората се правим на весели -а душите ни пълни със стонове..

Като дивеч се скитаме из опасни полета ловни - нито човеци докрая, нито животни диви.Лошото ринем с лопата, в доброто като просяци ровим…С изтекъл срок на годност сме, а се броим за живи.

ФЕВРУАРИ

Студено е.Зимен вятър преминава през къщата ми.Боси и гладни хора стоят край вратата.

Снаряди избухват в кутията за писма.Десетки религии се разхождат из стаята и дебнат с вълчи капани.

Февруарски е снега, като оня с бесилката – никакви стъпки по него.Вятър с бодлива тел огражда бежанците.

Дъщеря ми пред къмпютъра се е свързала с лятото и се шляе на брега с приятели.. Синът татуира дракони по раменете си. Избива комплексите на безкрилите.

Едно пламъче ми трябва, може да е от моята жена, може да е от съседа, може да е от кремъка на дядо ми, може дори да е от небето…

95

Потомците на Дора Габе

Какво караше двама да се прегръщат?Забравил съм.

Какво накара “Тоз който падне…” още да е жив?Забравил съм.

Студено е.Вървя през снега с една торба, пълна с викове...

***

На Мино

В кристалния въздух на кръчмата зиме можеш да си помечтаеш, да загасиш действителността в пепелника и да откриеш пътеката на своето пътуване.

В кристалния въздух на кръчмата зиме има толкова кораби и пристанища, толкова страшни истории, че няма защо да поглеждаш през прозореца, за да ти настръхнат косите.

В кристалния въздух на кръчмата зиме приятелите са като оазиси в пустинята, чашите са камбани в черковен празник и никакви часовници не събуждат реалното времев кристалния въздух на кръчмата зиме.

96

Потомците на Дора Габе

НЕ СЕ ПОЯВИ НИКОЙ

Падна дъжд. Кой го изпрати.Христос ли, Мохамед ли, Буда ли, Кришна ли…На локвички стана стихотворението.Душата ми заблестя в него.

А беше нощ. Звездна. Боговете не знаеха, че е валяло дъжд.Те не знаеха и за стихотворението,което беше зяпнало звездите.Звездите също гледаха душата ми.

Представете си сред тези вечни неща - блеснала човешка душа.Но Бог не се появи.Нападнаха ме съмнения.Слава Богу - друг не ме нападна.

РАЗГОВОР

Пием си с едно стихотворение в кафенето и то се оплаква, че небето му не било толкова синьо, че реката му не е толкова бистра, че някой му откраднал любовта и хората вече не го броели за любовно, а за дъждовно, от многото отчаяни сълзи.-А свобода имаш ли? – питам стихотворението, колкото да върви приказката.-Къде ти свобода! Кой я ползва сега? Мислех, че свободата е страната на поетите, но се оказа лъжа, легенда, мит, нещо като Атлантида.Всеки говори за нея, а никой не я виждал.

97

Потомците на Дора Габе

ДНЕВНИК НА ЖИВОТА В ЕДИН ГРАД

Светът е пълен със стихотворения, които се разхождат, пият, любят се, спят и умират.Мечтаят по улиците, из кафенетата или пък тъгуват из книгите.

Едно стихотворение се разхожда с цветен балон по площада и в редовете му подрънква някаква щуротия.

Друго стихотворение, натъжено и болно събира огризки от контейнерите, а после сяда пред църквата с паничка.

Трето стихотворение се връща от гробищата.Удивено се оглежда, че все още може да диша.От редовете му капе обич.

Пето стихотворение виси обесено на едно дърво и вече няма кой да го прочете . Превърнато на розово парцалче, то лети из пространството на всемира.

Цвете е поникнало над стихотворението и една поема го откъсва за среща.Тя има в себе си море, красив бряг с фиорди, жадувана самота за двама и безкрайност.Влюбена е.И рисува по брега тялото на стихотворение.Целува го и се чува звънът на живота.А природата потрепва от бриза на целувката.

Ято синигери прелита през пейзажа и кълве зърната на дъжда.А тиктакането на времето продължава…

98

Потомците на Дора Габе

Роден е на 01.06.1959 г. в село Долни Лом, Белоградчишко. Завършил е ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност „Бъл-гарска филология”. Работил е като журна-лист и преподавател по български език и литература.

Автор е на поетичните книги “Ранени гълъби”/1995/ и “Вендета”/1997/, на рома-на “Мътни времена”/1999/ , на публици-стичната книга “Така беше”/2000/ и на ро-мана “Не плачете, моля ви, за мен” /2006/.

ангел вЕСЕЛИНов

МОЛЕБЕН

Бях мъничко селско дете.И тичах със гривите гълъбинагоре към синьото светло небе,та мечтите ми да се сбъднат.

Беше много, много отдавна.Вече не помня кога,не случих на обич и слава,само злоба и много тъга.

99

Потомците на Дора Габе

Сега съм узрял житен стръки от плод натежавам,а животът ми –стар селски чекрък –минутите ми отброява.

И се ронят зърно след зърнонеожънати дните ми.Боже, дано да покълнатпоне мечтите ми,несбъднатите.

2001

***

Пробита и приведена, стои сама.Преди – огнище на три поколения.Къщата на дядо ми, забравена сега,умира бавно. Дали е непотребна?

Изправена до нея, бащината къща,отворила широко портите – очи,търпелива чака моето завръщанеи заедно със мама неусетно се топи...

Над тях планината, на вятъра дом,нехае пред божия съд, непокорна и вечна,пронизва с върха си небесния синкав покойи се зъби, когато светкавица блесне насреща ù.

А вятърът – моят приятел от детството –ще ми помогне ли в користопътните делници?

1977

100

Потомците на Дора Габе

***

Никой не е бил толкова самкато мен.Никой не е бил и толкова весел.Просто бях не съвсемобикновен.Просто не бях ишлагерна песен.

2000

***

Едно сърце, което е обичало – не може толкова да мразии да размахва безпощадни бичовеот крехката ти лява пазва.

Едно сърце, което е обичало – не може да не храни прошка.По-скоро би си помечтало тихичкокак обич да раздава още.

2001

НА КОСЪМ

Сега разбрах – на краяна света съм.О, Боже,колко многосуета!Само колко много могада ви дам!Сега едваразбрах,че не накраяна света,а до тебе,Боже,на косъмсъм живял.Ри

сунк

и:пр

оф. Н

икол

ай Д

раче

в

101

Потомците на Дора Габе

ПОДАРЪК ЗА РОЖДЕН ДЕН

Ако е песен – нека да бъде жетварска.От края на юлската нива.От там съм видяла света – горещо стърнище лютиво.Ако е хляб – нека бъде залък един от моя бял делник донесен, изгребан от хангара на душата ми и в най-черния ми празник омесен.Ако е цвете – нека в риза от мараня за миг само зърна да тича, яхнало на кон лятото едно дългокосо момиче с последния сноп от нивата…И да чуя единствено твоя глас, зашумят ли край мен класовете.“Подарявам ти само една сълза, която говори с небето!”

СЪЛЗА ЗА МИЗИЯ

На моя дядо Иван Божинов

Как да се върна при тебе, Мизия, при твоите щедри небесни косачи…Боса вървя в коловоза обратен, само с морето под свойте клепачи.

Ема гЕоргИЕва

Ема Георгиева е актри-са в ДТ “Йордан Йовков”.

През 2003 г. издаде пър-ва поетична книга “Някъ-де те има”. Предстои да из-лезе следващата ù книга “Калинов храст”.

Ръководител е на Теа-трална студия “Зорница” при НЧ “Йордан Йовков”, носител на диплом за май-сторски клас.

102

Потомците на Дора Габе

Пуста е къщата на ветровете.Няма и куче да ме залае…Сълзи от коприва жилят ръцете ми дано поне тя ме познае…Оня ключ, дето го носех на шията, не е под счупената керемида.Няма да моля за стълба комшията – ще я изплета от паламида…И в сеновала най-горе ще скрия смъртните рани от земните пътища, а после с Млечния път ще нагазим в ливадата звездна от моите сънища…

КАЛИНОВ ХРАСТ

Остана ми единствено калиновият храст, калиновият храст с усмивката бодлива и аленият шепот на искрящите зърна.- Боли те – казваш – значи, че си жива!Останаха ми само лудите води,прегазили душата ми с безумния си бяг.Реката на живота ми,реката на живота ми, която още търси своя бряг…Останаха ми още две слънчеви сълзи - в небето устремени две зеници…Прелитащи ята,прелитащи ята,доведохте ли свидната ми птица?…

103

Питат я:-Кое според Вас е идеалът на земното щастие?Отговаря:-Любовта.Питат я:-Коя съдба Ви се вижда най-вече за оплакване?Отговаря:

РОДеНа, Çа Да БъДе ОБÈ×аНаСподелено от авторката

Лиляна СТЕФАНОВА,лауреатка в националния литературен конкурс „Дора Габе”- 2008 г.

Дора Габе и Лиляна Стефанова

104

-Липса на любов.Питат я:-Кой е бил най-печалният, най-тъжният спомен в живота Ви?Отговаря:-Раздяла с любимия........................Дора Габе – необикновено красивата жена и поетеса е пълнела дневни-

ците на писателите, на нея са посвещавали стихове, отрупвали са я с писма, слагали са името ù с посвещение на цели книги, най-големите ни художни-ци са откривали в нея неповторимито.

Дора Габе беше родена, за да обича. Има такива хора. У нея всичко носе-ше обич за другите – сърцето ù, очите ù, дланите, гласа ù, жестовете. Това я правеше особено изваяна, хармонична. Сега, когато казвам това, съзнавам, че не е пресилено. Виждам я в десетки прояви, случайности, превратнос-ти. Беше жестоко обидена от един поет, но не го мразеше. Пожела само да го срещне и да му зададе въпроса „Защо?”. И в този въпрос имаше нейното почти детско учудване от нелепата истина, че светът може да бъде и зъл.

Тя беше естествена и мъдра. Голяма. С онова пленително жизнелюбие, заразяващо, вечно, което и сега ме кара да тръпна при спомена за нея.

Да, беше родена, за да обича. Душата ù се радваше на всяко водно кон-че, на всяка детелина, на всяко глухарче... Стояхме край пътя, беше в Тра-кия, а тя не изтрая, изгуби се в лозята – неудържима, имаше нужда да бъде помилвана от широките длани на лозовите листа, да пие направо от слън-чевата сила на гроздето. Не можеше да отмине просто така. Защото беше Дора Габе, събрала в себе си дъха на земята и блясъка на небесните дъги, житото и светулките... Виждам я – лъчезарно озарена от силни чувства, виждам я – измъчена от чужда рана, виждам я – весела като малка палав-ница... И винаги тя – Дора Габе.

Беше родена, за да бъде обичана. Каквото и да заговориш с нея, приказ-ката ти ще стигне и до любовта. През всички възрасти. Беше велико. Завър-ши своя път със стихове за любовта.

Сгушени в една ниска таванска стаичка в тогавашната писателска къща в Хисар, прекарахме една фантастична нощ на пълна откровеност. Навън валеше. Пазя тая среднощна светлина завинаги.

Една жена, родена да бъде обичана, един голям поет ми подари тая нощ, за да не забравям, че животът е хубав, защото има любов, идеали, красота. И защото има хора и поети като нея.

Нейните стихове са ме карали да си задавам много въпроси. След срещи с нея оставах дълго под нейното необикновено обаяние. Тя се раздаваше.

105

Беше искрена и непосредствена. Големият отговор на Дора Габе беше в са-мата ù поезия:

...цялата ми същност се превърна в обич:от жалост към объркания свят,от милост към загиналите рано,от радост към родените сега.

Да, това беше висша способност да се превърнеш в обич от радост към тия, които идат след теб. Защо не притежаваме днес такива сърца?!

Когато излизат първите ù стихове в „Мисъл”, Иван Андрейчин пише не без ирония: „Госпожиците Екатерина Ненчева /Верелина/ и Дора Габе обе-щават, но за тях няма нищо да кажа, защото ме е страх да не излъжа: жени-те обикновено много обещават, а малко дават.” Как смешно ни звучи днес този страх! И колко странно е да свържеш тая банална сентенция с оная вселена, която постига истинската Дора Габе. Наистина смешен страх.

Николай Лилиев с безпогрешно верен усет на поет долавя главното: „Една душа, една нежно-чувствителна душа ни говори за своите прости, еднозвучни до болка настроения.”

За „Теменуги” пише и Николай Райнов: „Една тиха, едвам уловима тъга, изразена в мила и безизкусна форма – ето основният тон в песните на мла-дата поетеса.”

Когато е писала стиховете от тая книга, Дора Габе е била 17-18-годишна. Наистина, поетесата е била съвсем млада. Стиховете, както Дора Габе по-късно споделя, са били писани под влиянието на меланхоличната поезия на руския поет Надсон. Излизат в „Мисъл”...

„Толкова бях повлияна – пише тя, - че започнах да пиша тъжни стихове през най-безгрижните си години. Изпращах ги на Яворов. Той ги поправя-ше.”

Дора Габе споделяше, че е готова да се отрече от „Теменуги”. Но не вяр-вах. Можеш ли да се отречеш от рими, които те свързват с Яворов, от едно пленително време за любов с дъх на теменуги?... „А тая книга е моят спомен от работата ми с Яворов. Заглавието „Теменуги” е във връзка с цветята, ко-ито той ми изпращаше. У Яворов има стихотворение „Теменуги”...”

Да, има – ония два чудни стиха:

...Печални, чакате ръка,сънувате и пръсти нежни...

106

Той ù посвещава няколко стихотворения в сп. ”Мисъл”. Цяла София гръмва. Но истината е друга…

Последната си книга неслучайно Дора Габе нарече „Светът е тайна”. За-щото светът на големите чувства винаги е бил загадка, непрочетена от чужд поглед страница...

Дора Габе е поет, дълбок, силен, свързан с вселената и времето, верен на своя народ, на земята и хората. Тя не търпи тишината, опразнена от гняв и от любов. Каква жажда за борба:

Мъка моя,да бе съдба и участ,пак бих се борила да те надвия,да те изтръгна от гърдите си,да те съкруша...

И онова пронизващо стихотворение, посветено на Боян Пенев:

...светът е пълен с музика, светът е пълен с теб.

Дора Габе, „задъхана от красота”, „преляла от живот”, поетесата, която не се примири с нищо грозно и недостойно, която надви дори смъртта – живее в тоя свят, в прегръдката му необхватна…

...от хоризонт до хоризонтс усмивката на неговото слънце,по-топла от милувките дори.

Защото е Дора Габе.

107

НЕМОРЕ

На онзи денпристанищата чакаха за кораби,но вместо тях пристигна неморе,

тет на Софийския университет “ Св. Кли-мент Охридски”. Заместник-председател на Асоциация на независимите млади талан-ти. Ръководител на софийския литерату-рен клуб “ Икар “. В периода от 2000 до 2008 г. включително организира и осъществява редица литературни представяния на мла-ди поети и писатели, както и премиери на техни книги. Подпомага и насърчава актив-но младите автори за участие в литератур-ни конкурси, в които талантите биват мно-гократно отличавани. Реализира изложби на произведения от изобразителното из-куство и фотографията, както и музикални представяния на млади дарования и учени-ци в изброените сфери на изкуството. През 2007 г. съставя първата по рода си от мно-го години „ Антология на младите българ-ски поети”. През юни т.г. от печат излезе и новата антология на младите, съставена от Николай Владимиров и Айча Заралиева.

Тази година бе благодатна за автора – през месец май той бе отличен с наци-оналната литературна награда на име-то на Георги Давидов в Шабла, което по особен начин го сроди с Добруджа и лите-ратурните потомци на Дора Габе. От редакцията на сп.”Знаци” – още веднъж: честито и на добър час в опитомяване-то на светлината!

Потомците на Дора Габе

Николай вЛаДИМИров

Роден в гр. София на 1- ви март 1981 г., живее в София. Завършил средно специал-но училище – 33-та езикова гимназия “ Св. София “, паралелка с изучаване на англий-ски език. Завършил е юридическия факул-

внимание: литературно откритие!

108

Потомците на Дора Габе

премести всички лодки по музеите,а мрежите закотви като паяжинипо шумните ъгли на механите. От тъжните очи на капитанитес изсъхнали маслини се напълниха пазарите, сбогуваха се с люспите си рибенимазолите на тъмните рибарии вече не миришеха на улов,миришеха на смърт без възкресение. Увисна съвършенството в станиола на цигарата,в покритите с найлони портокали,увисна върху докаи моряците издялкахаот мачтите безпаметност в камините,а после окопали по таваните макети на лакирани корита,заточиха морето в илюстрация -там кораби сънуват прашни хора,които не сънуват вече кораби.

МОРЯШКИ ХРОНИКИ

С нашивки на прегърбен ураганприбирам вкъщи дългите си хроники.Ти знаеш, моят избор е такъв,от избора ми страдаха мнозина.Играчите на дребно със морето, отчаяно залагащи на карти;момичетата, ровещи да счупятчерупките на модните си миди;увисналите дупки на чаршафитеот клетвите на старите свекърви -

109

те всичките забравяха да питат, преди да са затръшнали вратите сиза пясъчния град, от който идвах. А някога, когато бях дете,оставих мармалада да изсъхвав престилката на черната си майка,но в пяната на рифовете пишеше,че роклите от пръст са черни само. Докато спорех с дългите лулипод зъбите на строги капитани,докато разговарях със ръждатана котвите и с кръпките в платната,посявах шепа бръчки, а пък огънятпресъхваше във чашата за ром. Напуснах този плаващ, тъжен дом -сега съм сам във вехтата си къща,където даже призраци не стъпвати корабът в душата ми е млъкнал. В морето нямам вяра за събуждане,носталгия за жадни тръпки нямам,морето е последното пътуване,преди пръстта на моето отсъствие.

ПРИВИКНАЛИТЕ ПОГЛЕДИ НА ДОКЕРИТЕ

Понякога, тъй както са оклюмали,така и най-внезапно се развързват, надеждите, заключени по пазвитена винаги навъсените докери. Тогава тези струтени наивнициза временно забравят ругатнитеи с криви сметки, пъхнати в джобовете,подготвят си весла за отпътуване. Но махат им моряците за сбогом,а с жълти подигравки между зъбите,без нужда ги проклина капитанът:“Защо са ми наети сухоземни,които са родени с пръст под ноктите?Пристанищата служат за хамали,морето само вълците го теглят.” И все така забодени на сушата,оцапани във въглища оставатпривикналите погледи на докерите.В Закона за пристанищните участи произходът е вписан заповедно -на докера очите са от риба,но пръстите за кранове са дадени. По

томците на Дора Габе

Рису

нки:

проф

. Ник

олай

Дра

чев

110

ЦВЕТАРКА СЛЕД КИТАРИТЕ

В ревера на дъжда не са прищипанини цвете, ни усмивка.Идва буря.Отпиват консуматорите сънени,под сухите си навеси бинтовани -за тях морето всъщност е илюзия,потънала до дъното на чашите. Молитвите на рибите за лято без пламък мятатперки по вълните.А аз се роня тихо, като призрак,в настръхналата козина на плажа,китари от небето се изсипватв чадърите, под струните на пясъка. Ще млъкнат уморените китари,морето ще изплува пак от чашитеи с калните си стъпки на пиявицище тъпчат консуматорите плажа. Тогава покрай празните бутилки,след тежката си болест на изгубен,ще мина, сякаш сянка, но събудена,и съхнещите чаши ще целувам. Цветарка ще ме чака пред квартирата,сега съм по-добър, ще я прегърна.И ще забравя, че китарите са свирилистуден блус - преди срещата със нея.

Потомците на Дора Габе

111

СПЕКТАКЪЛ ЗА СТАРЧЕТА

За старчета спектакъл е моретос вълни разколебани, с чайки влюбенив места, които снимките са глътнали.И песните му някак заглушенозад песни по поръчка са се скрили. „Веднъж (май беше лято, спяха лодките,напук - необичайно мързеливи)облече си морето тъмносиньото.Романтиката спря да го целува,сбогува се наивно, по делфински,и скочи с бяла рокля в дълбините му -там стана черна мидена черупка. Моряците смениха капитаните,на ром солта все повече миришеше,а корабите дразнеха с ръждата си,наместо във очите ви да сипватот блясъка на гордите си мачти. На пристана изплака тишинас размерите на вечно гладно бебеи мидата, тъй бивша за романтика,изплува да нахрани с обич бебето.Но черна беше нейната черупкаи бебето порасна като делник. Нахлупил романтична маска делникът,скалите окова с верига кръчми,изпрати плажа в сауна мазутна -да хване тен на мрачен облак пясъка. Пък мидата... измъкна от черупката,заложи я на масата за търгове -там някакви рибари я спечелиха,пияни те откъснаха ù устните. По

томците на Дора Габе

112

Намръщи се морето на Созопол,то всяка вечер с устни на чудовищезахапваше удавници и пращашедушите им в сърцето си изгубено...” Морето е спектакъл, влюбен в старчета.И само вечер, щом градът заспива,щом пясъкът е чужд на стъпки боси,морето пее тихата си песенза времето, когато спеше делникът.

Потомците на Дора Габе

Рису

нки:

проф

. Ник

олай

Дра

чев

113

Родена е в Добрич през 1963 г. Пише стихове от ученическите си години. Ней-ни творби са публикувани в регионалния и националния литературен печат.

Носителка е на Втора награда от наци-оналния конкурс за военна поезия “Св. Ге-орги Победоносец”/1988/ в Русе.

Авторка е на стихотворните книги: “Добрата вест”/1995/ и “И уча себе си на нежност””/2001/. Работила е като жирна-лист в добричките медии и като кореспон-дент на в. “Демокроция”

***

Все по-трудно заспивам нощем, всяко утро в душите ни плаче, че до изгрев от звездния кошер сме събирали звездни петачета.

Вече плащаме двойно и тройно всеки вопъл и гняв на децата си.Боже, толкова много покойници се сбогуваха с теб и със лятото, че осъмнала с твоята милост и луната пресипнало вие.Боже, всяко утро е само бесило.

А палачите сме си ние.

Красимира оБрЕТЕНова

Потомците на Дора Габе

114

ДОБРАТА ВЕСТ

Тя някъде сега се лута под тези млади дъждове.Навярно е безкрайно глупаво да чакам точно тук да спре.Не чакам. Дремят в чекмеджето наум изпратени писма, пуловер още недоплетен, дори неказани слова…А тя се губи помежду ни, тревогите ни с плач пои добрата вест, добрата дума – удавена в безброй лъжи.Дано да се намери някой в душа и стих да приюти добрата вест, която чака да станем просто по-добри.

Потомците на Дора Габе

***

“Я сошла с ума, мой мальчик странный, в среду в три часа.” А. Ахматова

Е, да, нелепа диагноза и няма смисъл да се чудя защо светът по-малко грозен след чудото сега се буди.На лудост ли ви заприлича унесената ми походка?Мъже, които ме “обичате” допийте бирата си кротко.Жените ви очакват в къщи със порция семейна проза, яхниено ще ви се мръщят, забравили дъха на розите…А те тъй еретично светят в ръцете ми като надежда, че виждам цялото човечество как в пламъка им се отлежда.Запомних, че не беше сряда, а в ласките му се оплетох.Не лудост, Боже, а награда получена в Разпети петък…

Дори момчешката му сянка под миглите ми да изстине, дано, дано това да стане най-малко подир сто години.Ри

сунк

и:пр

оф. Н

икол

ай Д

раче

в

115

Роден е на 23.05. 1939 г. в село Видно, Каварненска община.Завършил е ви-сше агрономическо обра-зование в София и след-дипломна специализация - журналистика. Работи като журналист от 1967 г. във в. “Добруджанска три-буна”. Голямата му любов обаче е поезията. Пише стихове, в които се оглеж-дат миналото и настояще-то на Добруджа. Досега е издал десет сборника със стихове - лирика и сатира.

***

Къдe сме? На земята или в рая? Жълтици нижат смолести бразди. “Почакай, слънце” - носи се в безкрая,под небеса с най-едрите звезди.

Гори светилото и гони мрака, блести във синята далечина. Една жена го кара да почака. И се превръща цяла в светлина.

Замесва стих отново и отновос брашно от слово - златно и добро. Застанала до Яворов и Йовков,до двамата си братя по перо.

Усмихната, с капела на главата,в очите ù се вихри пролетта.Бyкетче теменуги във ръкатаотдавна брани - вече сто лета.

Но росни са и свежи са цветята. Така е - да, така е, не греша.Че винаги е млада красотата,близначки са с човешката душа.

генчо ЗЛаТЕв

Потомците на Дора Габе

116

Потомците на Дора Габе

ДЪЩЕРЯТА

Дъб мощен ръст над равнината вдига,върхът му е пред портите на Бог. Селце, като гнездо на чучулига, до него се е свило на кълбо.Със друго име днес, със други къщи,но във душата със една искра. Светулка, дето все назад го връща при неговата скъпа дъщеря.С перото дружка, винаги готовавенец от думите да изплете. Пленила със вълшебното си слово и възрастен и малкото дете.Лудетина, с усмивка лъчезарна, в която само добрина личи.С коси, по-черни от крило на гарван, със две неземно хубави очи. Красива, да я сложиш във икона,със поглед властен, но със топъл лик. Затуй и Йовков я превърна в Нона, във господарка на един чифлик. Небето сякаш е пробита стомна,шурти, събужда стръкче и листо.Запалена е фурната огромна,но хлябовете още са тесто. Пшеница млада пери тънки саби.Потрепва мараня като перце. Върви през посевите Дора Габе със Добруджа във своето сърце.

Рису

нки:

проф

. Ник

олай

Дра

чев

117

Потомците на Дора Габе

ТАКЪВ ПОЖАР НЕ ГАСНЕ

Напират чувства луди, пощурели, ветреят огнените си коси.Чирпaн и Добрич са сърца преплели. Такъв пожар не можеш угаси.

Барут е момъкът, направо змей е. Със дух на харамия. Жилав дрян. С перо соколово в ръка е Пейо, за цар на думите от Бог избран.

Внушителен, величествен е бора, опрял е във небето рамена.Стои притихнала до него Дора, стрък житен, расъл в ширна равнина.

Възвишена е обичта, сакрална. Издига се, забравата руши.Белязана със знак епистоларен в две сродни и в две слънчеви души.

Гори, не гасне любовта прекрасна, люлее пламъка си като мак.Във човката си гълъб бял донася на Габе Яворовите писма.

Рису

нки:

проф

. Ник

олай

Дра

чев

118

Потомците на Дора Габе

Една сутрин дядо Никола отвори очи, надигна се от леглото, погледна през прозореца и видя рая.

Имаше полянка с алеи, очертани с чемшир. Много цветя и много дървета – с плод по клоните. Дядо Никола не бе усетил кога е излязъл от селската си къща, кога е тръгнал из рая и кога се е спрял до една чудна ябълка. “То – по-мисли си той – така става с душите. Изхлузват се от тялото като чорап от по-тен крак и – хоп! Ето ти я на, ябълката в рая!”

Мина му през ума още, че същото това негово тяло сега навярно лежи на стария дървен креват и няма да е лошо някой да се сети за него: погребе-ние, опело... После му стана много особено, че мисли по такъв начин. Реши в крайна сметка да остави душата си да се наслаждава на рая, пък тялото да се оправя някак в земния свят. Все ще се намери едно любопитно око да надни-

Роден в гр. Добрич. През 1994 г. – пър-ва публикация на къси разкази в местния печат. През 1998 г. издава първия си роман – “Свлачище”. Носител на голямата награ-да “Златен Пегас”за дебютна книга в раздел „Белетристика” на конкурса в Хасково през 1999 година. Носител на регионалната на-града на Добричките писатели.

Следват: “Малката действителност”- роман, “Сбогом, България”- роман, „Ката-строфа” – също роман.

Член на Съюза на българските писатели. През 2005 г. – І награда на конкурса за къс разказ от млад автор в Пловдив на име-то на Рашко Сугарев – с разказа: “Мо-литва в кладенеца”; носител на втора на-града от националния конкурс за къс разказ в Лом, с разказа “Последен дъх”. Съосновател и член на Клуба на младия пи-сател към СБП.

Мариан ЖЕЛЕв

ДЯДО НИКОЛА В РАЯ

119

кне в иначе самотната му селска къщичка. Не беше само плод, цвят и чемшир раят. Скоро пред очите на стареца се

разкри такава гледка, че насмалко да подкоси крака. Кристално бистър ба-сеин, в който танцуваха слънчеви лъчи; на две места имаше много красиви дървени колички, пълни с питиета, екзотични плодове и ориенталски ядки. И всичко това бе само като декор за трите красиви жени, които почти на пръ-сти обикаляха басеина. В същия момент се появиха още две – със златисти коси, досущ като грива на млечна царевица. На дядо Никола му се стори, че даже и не докоснаха земята, а просто си прелетяха до опънатите шезлонги, където се излегнаха.

Всичко това дядото наблюдаваше през искрящите отражения на басеина. По едно време даже очите му взеха да се насълзяват, тъй като не смееше да премигне. Току-виж картината се сменила.

“Това са ангели” – възкликна той и този път краката му се подкосиха.Старецът започна да се пита с какво е заслужил това място и тая красота.

Животът му бе груб, селски. Рано загуби жена си, че деца и внуци, кажи-ре-чи, сам отгледа. Грехове – имаше; не големи, ама си ги знаеше. Особено му те-жеше един: беше сръбнал веднъж и от гняв едва не счупи сопата в гърба на Марко. После, като се опомни, само дето не спа до магарето, докато не зара-сне раната му.

А то там е работата, че дядо Никола, колкото и да се напъваше, добро дело не можеше да извика в паметта си. Това – децата, отглеждането им, удрянето на едно рамо я с пресни картофи, я с друга натурийка – то си влизаше в реда на нещата. Нормално е. Но чак пък да го смята за пропуск за рая – не става. И защо Господ тогава е решил да го прати в рая?

Неколко от красивите жени, носещи се край басеина като току-що отле-тели от цвят пеперуди, започнаха да се смеят на сълзите в очите на стария човек. Тия сълзи видимо бяха от радост. Дядо Никола някак си се бе добрал до ръба на басеина. Сега, дали заради влагата в очите, или от надиплени-те вълни на водата, старецът видя в отражението едно младо и усмихнато лице. Беше неговото. Върнал се бе години назад. Така навярно в рая си запаз-ваш онзи образ, който ти е бил най скъп през годините. Точно на тая възраст срещна невестата си. А то, както е тръгнало - и нея може да открие тук.

Отнесен за своето минало, дядо Никола се намери седнал на един от шез-лонгите. В ръката си държеше висока чаша с бяло-червена течност, сламка и чадърче. Кога е отпил, не помнеше, но в кръвта му вече препускаха безброй малки огнени колелца. Всичко заигра пред очите му, затанцува. Цветовете наоколо станаха по-наситени, тревата на поляната – по-свежа. А като добав-ка към това, всички красиви жени наоколо се наредиха край басеина и скочи-По

томците на Дора Габе

120

ха в него. Сякаш за да му покажат колко е приятно да се живее в рая.Към дядо Никола се приближи мъж със загоряло лице и много здрави

зъби, надничащи зад изписаната на лицето му усмивка. В момента, в който заговори обаче, дядо Никола не разбра и думичка. Мъжът отново се усмихна, плесна с ръце и пак започна да пита нещо на чужд език. Тогава един от анге-лите в басеина доплува до ръба и се зае с ролята на преводач.

“Не говорят ли в рая всички на един език?” – запита се дядо Никола. Но бързо махна с ръка. Искаше да разбере какво му говори мъжът със загоряло-то лице и здравите бели зъби.

- Ти сигурно си новият градинар – преведе жената от басеина. – Чаках те още вчера, не се появи. Но това не е толкова голям проблем.

Дядо Никола се изправи от шезлонга – така, както си беше с коктейла в ръка. Изненадата му този път бе двойно по-голяма, ала и тя не трая дълго. Явно в рая знаят кога се умира и каква служба ти е отредена после. Винаги бе искал да се занимава с градинарство. Ама не с картофи, чесън и ряпа. Ис-каше му се да кастри чемшир, да сади цветя, да коси трева. Много рядко го е правил, но знаеше, че ще му се отдава. Пък и в рая – мислеше си дядо Никола – човек се чувства по-така… надарен с някои способности и сили.

- Казвам се Джон – заговори отново мъжът със здравите зъби, а жената от басеина превеждаше. – От Уелс идвам. На острова ме познават много хора. Сега ти можеш да си починеш. Утре сутрин започваш работа. Рано.

Дядо Никола направи крачка напред. Думите сами се откъснаха от него:- В рая?Зъбите на мъжа затракаха. Близо минута той се смя. Смяха се и жените в

басеина. После Джон от Уелс се приближи и потупа стареца по рамото.- Естествено, че в рая – отвърна му. – Къде другаде.Съпроводиха го обратно през поляната, която на другия ден щеше да под-

държа. Вече виждаше цветята, които ще насади. Спомни си и за старата ло-зарска ножица. Ще я наточи. С нея ще поокастри чемшира…

Едва стъпваше дядо Никола по земята. Не можеше да повярва. Пък и ня-маше на кого да разкаже. Ще работи в рая.

Дядото не усети кога слънцето се скри. Беше седнал на старата табуретка и подпрял глава на масата в къщата си. Пред очите му се разстилаше само раят и цялата му прелест. И той - някъде там, ограден с изящна красота. И като се замислеше, всичко това - до края на вечността.

После стана от табуретката и някак леко се понесе към леглото. Опъна се, дръпна одеалото към брадичката си. След това затвори очи.

Намериха го сутринта със студена кожа, но с усмивка на лицето. Навярно вече прекопаваше лехите в рая. По

томците на Дора Габе

121

ПЕСЕН

Изглежда, съм забравил песента, която буди сини пеперуди, която буди пламъци в кръвта със стара обич и със нова лудост... Изглежда, съм забравил всичко аз... И трепета по липовите клони. И слънцето. И слънчевия глас -по цветовете сокове подгонил... Но ако легна във незнаен ден сред дъхаво сено, под сини взори, ще трепне нежен глас и песен в мен. И Господ на света ще заговори...

Иван аТаНаСов

Роден е на 28.05. 1947 г. в село Градини, Община Генерал Тошево. Завършил е Педагогическия инсти-тут в гр. Шумен. Издал е 11 поетични книги между ко-ито са “Колекция от кри-ле”, Път през огледалото”, “Осквернена любов”, “Ду-шата ми върви”, “Между два свята”, “Аз ида със дъ-жда” и др. Носител е на на-ционални награди за пое-зия.През 2006 излезе „Жар птица”, ИК „Матадор”, по-езия.По

томците на Дора Габе

122

Потомците на Дора Габе

ЛЮБОВ

Нека от тебе да нямам насита. С длани да стигна звезда.В сивия ден ми бъди като пита и като жива вода! Гледам те.Гледам.С очите си пия устните -медена жар.Люшва ме страст, като лятна стихияи като майски пожар! Гълъби пърхатот нежните длани -песен на леки крила. Ти ме напусна.В мене остана рана от синя стрела...

КОПНЕЖ

Аз не идвам при теб за отмора. Не прекрачвам вратата за сън... Ти си моята радост и горест. Ти си моят предизгревен звън. Аз жадувах очите ти черни, аз жадувах вълнисти коси, а мечтата ми ярка и луда върхове, върхове прекоси. Приласкай ме с прегръдка гореща. Посрещни ме, без рози, без грим. Ри

сунк

и:пр

оф. Н

икол

ай Д

раче

в

123

Потомците на Дора Габе

Нека с нашите ласки безумни ледове, ледове да стопим. Нека нашата обич гореща канари, канари да руши -тъй галактики ярки се сливат и стопяват пламтящи души...

ЖЕНА

Жена божествена. Жена реална. От кръв и плът. Безсмъртна светлина. Разсякла делниците ми банални -в бездънна нощ, най-ярката звезда...

Като змия сърцето ми обвила и като птица, грабнала очите, безсмъртен демон, с демонична сила разкъсала небето и звездите...

Жена вълшебна. Тъмно изкушение. Врата за Ада. И врата за Рая. Вилнее огън. Лед в сърцето стене, изгарям в радост. В тъмна скръб витая...

Дете. Коварство. Вяра. И магия...Изгарящ огън. Извор във пустиня. В проклета нощ, пътека ще открия и тя през моето сърце ще мине...

През дверите на Ада ангел влезе - в безкрайна вечер светлина разпръсна, сърцето ми за слънцето залезе, душата ми за любовта възкръсна!

124

валентин ШаЛТЕв

Потомците на Дора Габе

ОСТРОВЪТ

Морето те е взело във прегръдките сии ти разказва всякакви истории,а хората разнищват този сън,оставяйки те да говориш.С безкрайната си красота на цветовете,с дълбочината на очите в заливаедин магьосник в свършващия дентук тъжните ни чувства разпилява.И връща ме до сетният ми дъх,да се заровя в твоята омая.На пръсти стъпвами докосвам пръст до пулса на сърцето си нетраен.И не че ме боли от самота,но ти си истинският ми спасител.Човек и остров,слънце и вода,сам Бог е стъпвал тук аз зная.Ще завали отгоре.Ще се изсипе дъжд, като всеопрощаващ знак от тази есен,и ще измие цялата земя,поне докато слушат твойта песен.

Роден е през 1954 год. в Со-фия. Завършва ЕСПУ „Христо Ботев” в гр. Балчик, а по-късно - ПУ в гр. Дупница, специалност „Изобразително изкуство и тру-дово обучение”. Завършва и ЮЗУ “Неофит Рилски” в Благоевград.

От 1980 г. публикува стихо-ве – в „Пулс”, алманах „Юг”, сп. „Младеж”, “Литературен форум” и др. Реализира самостоятелни изложби в Балчик, Каварна, Ве-лико Търново и Варна. Издава стихосбирката „Сезонът на зим-ните плажове”. Негови картини притежават галерии в България, Германия, Италия, Полша, Берн, Швейцария. Носител на награда за поезия в гр. Петрич.

125

Потомците на Дора Габе

КУКЛИЦА

Тук се разрових в спомените,а те са като пясъка,понякога е едър и боде, понякога гальовен,но всичко е от пътя им ,тъй дълъг през сърцето.Духът на старото море живее в тяхи ако можеш да го разбереш,ще си щастливецътсъбрал нетленното и тленното във себе си.Не си търси виновен за това,че някъде по пътя си останал,защото тук е пяната на времето.Последната черта от нищото към нещото.Нетленното е красотатана палмовите листи, отразени във морето,на скърцащите лодки,на бреговете,целуващи кристалната вода.И ставаш бял,безкрайно бял,със бели дрехи и със мисли белии побелял от мъдростта на светите неща около теб,в които можеш и да се удавиш.

Валентин Шалтев,Балчикм.б., пл.

126

Потомците на Дора Габе

БЕЗВРЕМИЕ

Пътувам някъде на север от града.В подмолна тишина мълчи полето.Снегът засипва сухата трева,а лампите в далечината светят.И там сред падналия мрак,на сто оркестри чувам гласовете.Самотно птица с черен фракс крилете оркестрира ветровете.А някъде във рядката гора,пропуква клонче от врабчета свити.В такава илюзорна тишина,във стъпките си чувам гласове.И тъжен, и самотен глас,скрит тайно и от мен самия,нашепва, като че отчаян,изправен срещу черната стена,измъкнат от неделната му стая,като куршум изстрелва мисълта.Дали не идва на сетивността ми края? Стопяваме се със кресливостта сивъв суетата на тълпата.Пътеката на нашата съдба,обрасла с бурените на душата.Вали, вали,като във концентричен кръг.Върти се в мен страхът от наближаващото утре!Дали пък няма да ме покоси,злостта на думите, с които утротоще се събуди някъде? Денят не вярва много на нощта,така е устроено тялото!

127

Потомците на Дора Габе

***

Два такта,Армстронг се разтапя.Тромпета му забиватон след тон,по стълбица,без никакви прегради към небето.Отлитам, без да знам къде,а този път ме води под жарко слънце,някъде, къдетодушата ми разпъната на кръстпрескача трескаво по тайнствата на суинга.И стъпвам на небесния площад.Танцувам,докато вятърът отмива ни лицата.Да се посмеем от високото,защото времето,ще ни стопи със изстрел в упор.А дулото в челото е Яворовият рефренна чувствата,които ни спохождат.Това е мост,а ние сме от двата края-не зная дали можехме да се разминем!И дали тази среща /пиши я неизбежна/ще ни спаси.По-скоро тебе, не и мене!

Страхувам се да скоча от високо,защото е далеч посоката,в която аз съм тръгнал!Там някъде в пространствотослед суингаизгрява лъчезарен, нежен образ.Миражът му, повярвай, е прекрасен.Завръщането е, като във празна къща!

128

Петър Дачев, /1896-1968/

един ярък художник, съвременник

и земляк на Дора Габе

Петър Дачев

129

Петър Петров Дачев е роден на 17 юли 1896 г. в гр. Котел и умира на 7 октомври 1967 г. в София. За цял живот запазва своята жажда за зна-ния, идваща от възрожденската ат-мосфера на будния балкански град. Началното си образование получа-ва в Добрич, където родителите му живеят известно време. (Една фа-милия, белязана от светлите дири на двамата сина – брат на Петър Да-чев е основателят на българския ба-лет Анастас Петров.)

Петър Дачев учи във Варна. Там е изключен от гимназията поради прогресивните си убеждения. От 1915 до 1917 г. следва в Художест-

веното индустриално училище - София при проф. Цено Тодоров. След приключване на Първата све-товна война не може да продължи образованието си и става чинов-ник. Проявява всестранни култур-ни интереси и упорито работи като художник.

През 1924 г. в постоянната худо-жествена галерия на ул. „Аксаков” в столицата е уредена първата му изложба. Тя прави силно впечатле-ние. Отзив за изложбата пише във в. “Свободна реч” – Александър Бо-жинов – карикатурист, илюстратор, живописец, сценограф и публицист: “Дачев не иде от някой край на чуж-бина, не манифестира с лавровия венец на никоя художествена акаде-мия, не носи тайния знак на никое художествено капище – той иде от провинцията, носи се на крилете на своята младост, живее в странния мир на своето буйно въображение и рисува… Неговият сюжет е стра-

Модернистът Петър Дачев

Модернистът Петър Дачев

130

нен, природата, която изобразява, е приказна, а настроението му е мис-тично”.

Няколко месеца след изложбата Петър Дачев заминава за Цариград. Там посещава с прекъсване Акаде-мията за изящни изкуства. Заедно с Владимир Димитров – Майстора, който по това време също е там, съ-зерцават и рисуват приказния град. През март на 1929 г. в Галерията на шестте в София художникът уреж-да втората си изложба с цариград-ски мотиви. Картините представят романтиката на ориенталския пей-заж. Платната носят лъчи от слън-цето на Изтока, феерията на Ца-риград и онази безкрайна гора от минарета, сред които се разказват чудни приказки.

От 1932 г. Петър Дачев се уста-новява окончателно в България. Ра-боти като художник и журналист. Подготвя нова изложба. Тя се поя-вява през 1948 г. след дълго мълча-ние, което художникът превръща в едно човечно и емоционално изку-ство.

През 1964 г. художникът се пред-ставя с нова самостоятелна излож-ба. Показва пейзажи от Созопол, Балчик и Мелник и графични твор-би. За два месеца през 1967 г. Петър Дачев заминава за Париж, където е облъчен от европейското изкуство и култура.

Освен като живописец той се из-явява и като илюстратор, писател и художествен критик. На страници-те на сп. “Венец” се появяват публи-цистичните му творби: “Пред про-зореца на Черно море”, “Ловци на бисери”, “Училище за слепи”.

Сътрудничи на списанията “Из-куство” и “Пламък”. Автор е на мо-нографиите “Оноре Домие” /1957 г./ и “Екатерина Савова-Ненова” /1966 г./. По-рано излиза книгата му “Не-познатият Цариград”. Илюстрова-ните репортажи притежават мно-го от елементите на разказа и една широка и гъвкава рамка. Рисунките от натура правят сюжетите живи и увлекателни, изненадващи с тихата мелодия на езика и с романтичното виждане на автора.

Петър ДачевБалчик

131

Галерия

Петър ДачевБалчик

132

Галерия

Петър ДачевБалчик

133

Изложби: Първа – 1924 – В Тръпковата га-

лерия на ул. “Аксаков”;Втора – 1929 – В Галерия на 6-те;Трета – 1948 – В Галерия “Фору-

ма”, пл. “Народно събрание”;Четвърта – 1964- В Ателието по

графика, ул. “Гурко”; Книги: 1. Непознатият Цариград. Репор-

тажи с негови скици от Цариград. Издадена от библиотека “Отбор”, 1943 г.

2. Оноре Домие. Монография. Издателство “Български художник”, 1957 г.

3. Екатерина Савова- Ненова. Монография. Издателство “Българ-ски художник”, 1966 г.

През 80-те години сестрата на Петър Дачев и Анастас Петров – Пенка Петрова, дарява на Истори-ческия музей в гр. Добрич картини, документи, книги, снимки и лич-ни вещи на двамата си братя. Фонд “Петър Дачев” се съхранява в дом-паметник “Йордан Йовков” – До-брич, и съдържа 3757 картини.

Модернистът Петър Дачев

Модернистът Петър Дачев

134

„На страниците на сп.”Пламък” виждаме няколко репродукции от творби на Петър Дачев (1896-1968), а също кратка бележка за изложбата му в Тръпковата галерия. Името на този наш художник и публицист е познато на сравнително тесен кръг. Когато преглеждаш неговия богат архив в Историческия музей в До-брич, изпитваш истинско изумле-ние от дълголетното му културно подвижничество. Особено значе-ние за нашата тема има папката със запазени работи от първата самос-тоятелна изложба през 1924 г. На-времето тази експозиция на мла-дия самоук и никому неизвестен художник предизвиква силен от-звук и именно поради експресиони-зма, намерен в личен нюанс. Дори Сирак Скитник ù обръща внима-ние на страниците на „Слово”. Бо-жинов също поощрява този нов ху-дожник, който „живее в странния мир на своето буйно въображение”. Впоследствие Петър Дачев забра-вя увлеченията на младите си годи-

Ружа Маринска за Петър Дачев в книгата

„Гео Милев. Българският модернизъм.”

ни и се насочва към традиционна-та изобразителност и литературна дейност. Днес – преоткрити, ран-ните му творби се възприемат като

Модернистът Петър Дачев

135

ярко и автентично свидетелство за модернизма от началото на 20-те го-дини. Това са големи, изпълнени с гваш листове.

С характерна за времето образ-ност и ключови теми – апокалип-тични видения, приказни миражи, сблъсък на Доброто и Злото. Мъжът и Жената във вечното им противос-тоене. Главен повод да призовем тук името на Петър Дачев е двуцветна-та репродукция на „Страждущият Йов” в кн.4 на „Пламък”, доказател-ство за отношението на Гео Милев към художника. Наскоро още един факт потвърди това. Оригинална рисунка на Петър Дачев беше пре-дадена от наследниците на поета в къща-музей „Гео Милев” и след рес-таврация постъпи в Художествена

галерия – Стара Загора.Близка по стил до „Йов”, тази

пейзажна по мотив рисунка се отли-чава със същия драматизъм. Черни голи дървета се гърчат под напора на някакви чудовищни сили. Сякаш са странно преобърнати корени, щръкнали към черно небе, където е застинало зловещо жълто слънце. Един самороден експресионизъм. А всъщност, Петър Дачев очевидно е бил запознат с авангардните дви-жения в Европа. (...) Портретната скица, която Дачев прави на брат си (1923), с енергичния си рисунък и особено с цветовия контраст на си-ньо и червено, напомня – макар и в по-тиха тоналност – Оскар Кокош-ка, един от кумирите на Гео Милев и хората от неговия кръг...”

Модернистът Петър Дачев

136

ДИШАМ

Специалните мигове са тихи. Тихи като капчици мъгла, полепнали по дантелите на морето. Специалните думи са прости. Съвсем прости и прощаващи. Напластяват въздуха до пясъчно, изящни да са дюните на душата. Специалните хора са леки. По-леки от мислите, от уханието на лотоси. Прелетни са! И живеят в „юг”-а на чувствата. Тръгват си есенно щом раздадат, своята цялост на другите.

Родена в Добрич, къде-то завършва „Математиче-ска гимназия”. По профе-сия - юрист. За първи път публикува във вестник „Добруджанска трибуна” през 1994 г. Нейни стихове са поместени в сайта за ли-тература hulite.net.

Автор на книгите: „Ис-кам твоето Ухание” /2004 /г. и „Клетка за орхидеи” /2006 г./

валентина СЛавЧЕва

Потомците на Дора Габе

137

ДЕНЯТ

Денят прилича на стара латерна, стара като света, с някак тъжна мелодия и странно провлечена, уж, повтаряща се, а малко непозната. Гласът ù неочаквано се смее, а понякога очаквано плаче и намига на времето по своя мъдър и напевен начин. И се крие от тъмното, и се плаши от тишината. Уж, я знам до фрагменти, а звучи изненадващо. Тази прашна и изящна латерна с чисто нова танцова рокля, която така обожавам, когато вали и е мокро. Денят - дъждовна музика за двама.

ЧЕРВЕНО СЛЪНЦЕ

Яркочервено е слънцето, когато дланите на морето са топли. Зелените сенки на лятото танцуват по косите на тревите. В рубинени огньове спи сърцето на нощта и сънува езиците от ахат на разнежения, мокър вятър. Винени устни запечатват края на деня и пристъпват разпалени към жаравата на червена луна. Сапфирени облаци предвещават дъжд от докосване и далечност и дишат ръцете ни учестено в тишината от червена и зелена нежност.Ри

сунк

и:пр

оф. Н

икол

ай Д

раче

в

Потомците на Дора Габе

138

Уляна аНДрЕЕНКо

Потомците на Дора Габе

ПРАВО

На Валентин Георгиев-Рафе

Подпалена от Бога, душата ти се стапяи лавата прогаря сивеещите дни...Преди да си удавил във чашата сълзата,Рафе, Рафе, вдигни очи! Вдигни очи!Аз знам, ти пазиш още мечта за Катерина,макар че няма кой иконостас да ти заръча...Скрито във сърцето ти, длетото ти те чака,Рафе, Рафе, вдигни очи! Вдигни очи!Напук на разни „мутри”, зачеркнали животасъс лъскави дрънкулки и кикот на пари,ти можеш да изваеш любовната си болка!Рафе, Рафе, вдигни очи! Вдигни очи!Защото има песен все още във дървотои жажда още има за слънце и крила! Иконостаси чака душата на Българияи нямаш право, Майсторе, на сведена глава!

Родена в Добрич. Зодия – Лъв. Обра-зование – висше, филологическо. Членува в Националния кабинет на учителите-тво-рци и в Сдружението на писателите в До-брич. Лауреат е на трета награда на нацио-нален конкурс за детски пиеси.

Живее в Добрич. Учителка.Издала е поетичните книги: “Крачка

към всемира” и “Рецепта за човек”.

139

ОПИТ ЗА БЯГСТВО(по време на едно нощно къпане)

Космосът, разтворен във морето, ме поглъща.Разсипани върху стъмнената вода,звездите ронят времето над мени бавно го превръщат във безвремие...Излязла от черупката на земното,се пръскам по вълните като лунни капки,за миг забравила света и тежестта...Ала брегът, с гласа тревожен на приятели,събира капките от моята луна...Така не искам да се връщам във черупката,но знам, че още ù принадлежа,че днес не е Денят ми за Наградата...И ме придърпва бавно гравитиращият свят:след лудата магия на безкрайнотоотново си припомням един любовен цвят;горчащата победа, (отпита с глътка вино);приятелското рамо, подпряло вечността;една усмивка детска; прощаваща сълза...И храбро се завръщам отново на брега...

ЖЕНСКА СЪЩНОСТ

„Ако зажалиш някой ден...”

Ако душата някой ден за звезден дансинг затъгува;Ако сърцето някой ден в изпепелена вяра се препъне;Ако очите някой ден потънат в чашата на самотата –хвърли оловното сако от грижи!Разкъсай на страстта си ризатаи всичките останали подробности,с които си превързваш „Его”-то!...И, оголял, без страх се приютив гнездото нежност на ръцете ми!Аз няма да ти обещавам повечеот една-единствена Вселена.По

томците на Дора Габе

140

***

Галерия жени...Една по една през живота ми преминавате.С лежерната си походка.С жестовете си подбрани.Прелиствате различно небрежно страниците ми,усмихвате се, замисляте се, натъжавате се - коя където попадне...Една не пожела да ме прочете докрай...Малко успяха прочетеното да разгадаят...А и трябваше ли ми?!А и вие – помните ли, защо тук попаднахте?Или в края забравихте началото?!Търсихте в очите ми обещания?! По

томците на Дора Габе

Пламен ЛаКЕров

Роден през 1960 г. в гр. Русе. По профе-сия е електроинженер. Работи и живее в Добрич.

Публикува в сайта за художествена лите-ратура ХуЛите с псевдонима Thebigplucky.

Други публикации: в. “Антимовски хан”, в. “Компас”, “Изгрев”, в. “Уикенд”, алманах “Антимовски хан 21”, алманах „Ирин Пи-рин”, алманах “Морето само живите оби-ча” и др.

Носител е на награди в конкурса “Очи за себе си” /2006 г., 2007 г./; и в конкурса “Христо Фотев” /2006 г./

141

Или на желанията си следвахте жаждата?!И когато през хаоса на дните, на думите и на коняците - изведнъж усещахте, че ви се изплъзва контролът над ситуациятаи спасителния бряг, в който всичко си е на мястото,останал е далеч назад, където връщане няма,и сте без най-бегла представа за непредсказаността оттук нататък,и в мислите ви нахлува паника,и очите парещо изгарят,..а душата и тялото отчаяно се вкопчват в най-близката цялост...И сте искали да ви обичам безкрайно.И неистово сте вярвали в това...И аз вярвам в красиви ангели,но не съм ги търсил така...,а със замъглени очи в мракапиян съм пълзял по пътеки, осеяни с остри камъни.И кръв е засъхвала по дланите ми.И сол от сълзи и от пот се е ронила от клепачите.И се е напуквала устата ми от неказаното.И раните в мен са болели...Обречен ли съм бил - да съм вятър, в пропаст прикован...,а вие да сте били въжените ми мостове към свободата?!И да сте били толкова близо?!И аз да не съм ви разбрал?!Осъден ли съм на това - да изписвам с думи мълчанията си?Обстоятелствата – ограничавали ли са ме,или са ме спасявали?!...Галерия жени...Някога живота ми ще преразказвате на децата си:за Малкия принц с милите му странности;за юнака, опазил златната ябълка;за момъка, слязъл на долната земя...По

томците на Дора Габе

142

Ще се вълнувате с тях в спокойния си равен святзад спуснатите завеси на тихото си илюзорно щастие.И ще преминават тревожни силуети в спомените ви непреболели...А аз ще оставам някъде, все по-назад,в хаоса,далеч във времето, спряло за миг, с някого пожелан.Ще съм сянката на листопада по отсрещния тротоар;блясъкът на застинала в картина вълна, недостигнала пясък;спомен за полъхнал аромат;внезапен писък на спирачки в далечината...Ще съм прикован в бурите си за своята мачта,но да завържат очите ми заради вас – няма да позволя.И ушите – няма да дам да ги запушат с кал или с восък сладък - всичко казано и неказано - искам да знам.И ще пътувам сам,все пò за последно към своята Итака,мечтите ми, непокварените, очакват ме там,.. в бяло.Изгубилите смисъл ключове – ще са ми гердан - изпитанието ми за вярност.А наказанието ми – да не ви забравям...

НЕ НАПИСАХ...

Днес – нищо не написах.Не се случи нищо разтърсващо, оцеля светът.Хлябът и бензинът – не поскъпнаха.Никого не разпънаха.Не срещнах мечтаните от бъдещето си.С никого от миналото не се сблъсках..Просто един равен ден, отплувал в отвъдното, изтече, незабележимо промъкнал се.Остарях с него небрежно престъпно.Сам го стъпках - никой не ме обиди или излъга.Птиците си летяха, както всеки път изгря и заляза слънцето - Потомците на Дора Габе

143

влюбените и поетите го възпяха, правят го непрекъснато, и не им омръзва.А аз го изпратих с неопределено някакво чувство, почти тъжно, от блуждаещи мисли размътено,уморени, дълго въртели се в кръг.Стъпките ми извървяха маршрут, обречен на забрава,тръгнаха за някъде, върнаха се.Ръцете ми откраднаха две шепи вода, по лицето я разпиляха. Попи я кърпата заедно с остатъците от онзи сън,в който ти така и не се завърна.Чаша ракия си налях, вече по тъмно.През пресъхналото от мълчание гърло достигнах на душата дъното -какъв ден би бил заедно, скъпа!... ... Събота... Поне да се бях обръснал.Е, вече сме вкъщи...Лудият на площада, пак в мене се взря, и замлъкна.Все се каня да спра, за една бира да се бръкна,да го попитам - познава ли ме всъщност,или вижда в мен нещо смътно вътре?!После ми става тъпо, отминавам по пътя си,няма да е и днес на истината мигът.Неразгаданото остава, все така да ръфа плътта.И пак ме тегли листът...Не го написах... Нека ме боли като изкълчен пръстмисълта, че тялото ми е смъртно.Че всяко утро изгрява слънцето,но старите календари ги изхвърлят,колкото и да са красиви картините по тях, и страниците – лъскави.Че и този ден не разказах на никого на лудия за мълчанието.Че не ракията ми присяда, а пристъпите на блудната ми съвест,присъдата ми – да не забравям сторено и несторено, грехът, в спомените - тъмното...Днес – нищо не написах. Утре... Друг път... Дано не бъде късно... Потомците на Дора Габе

144

Потомците на Дора Габе

Родена на 2 юли 1976 г. в град До-брич. Завършва средното си образова-ние в родния град в Езикова гимназия “Гео Милев” с френски език. Дипломира-на е в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, Со-фия, специалност “Филмова и телевизи-онна режисура”. Работила е като главен редактор на порталния сайт www.dobrich.com. От три години е редактор на в. “Ан-тимовски хан” /www.antimovski-han.org/. Нейни статии и стихотворения са публику-вани и в www.cult.bg, www.slovesa.net, www.mediatimesreview.com и др.

“Нисък и опушен е таванът на провинциалното изкуство”

Иван Манолов

В селата живеят големи хора. В големите градове живеят всякакви. В мал-ките градове живеят някак точно определени хора, които като константа нито намаляват, нито се увеличават драстично и скалата на емоцията грави-тира все около екватора. В малкия град изкуството не е малко. То е някак вко-ренено, устойностено, вече оценено и прието - сигурно като порция тройка с гарнитура. Утвърдено – като златото. Трудно подвижно и някак спокойно-доволно, като бюргерите от онази велика поема на Марина Цветаева, разказ-

валентина ДоБрИНЧЕва

Постна подстрижка

145

ваща по нейному притчата за свирача, който изгонил мишките.Провинциалното изкуство на малкия град е като да гледаш от удобно кре-

сло врата на седящия пред теб, който бавно остарява пред погледа ти – по-четен и заслужил. Безспорно заслужил, защото казва много на хората, защо-то присъствието му е важно тук. Но също както тройката с гарнитура в лош ресторант бива поднесена гумена и изстинала, вратът на провинциалното изкуство е малко постно “обран” и безсловесен. Липсват смелите прически на бурното безразсъдство. Липсва любовта към неусетеното, невидяното. Липсва младостта, раждаща скандали и противоречия. Като в големия град.

Високо е изкуството в малкия град. То се подчинява на безусловните зако-ни на утвърденото изящество, на доказаната култура, на най-класическите в комуникацията жанрове. Ала му липсва комуникацията. Липсва му пър-гавият език на фурора, който влетява като хала с нетрадиционното си перо, лък, струна, четка... Липсва му другият поглед. Навярно, защото “другите” са далече. Или защото седящият отпред врат няма очи и на гърба си, както каз-ват старите хора. Сяда младото и почуква, почуква, пък като не му сторят от-вет и то започва да се озърта. А почукването му сигурно отеква у побелялата глава и вълнува и обърква като буря мозъка и разбухва сънищата, както се разпухва възглавница. Ала побелялата глава стисва зъби и не обръща лице – пази мястото със зле “обрания” врат. Дума не продумва. И сред приемстве-ността просто се раждат еднакво талантливи, липсват виртуози. Така става като се капсулова едно общество и се “заразява” и опложда само помежду си. Като не се допуска силния и боен член на преминаващата хуна да посее мал-ко вихрен огън. Да избие тавана на провинциалното изкуство, че да влязат звезди в него. Да влезе със скандала и цъкането на език и младият дух, та да проговори с врата, с гърба, с краката, с всичкото си! Не е достатъчно само да се роди. Трябва и да се създаде.

Снимка-закачка: авторката

Потомците на Дора Габе

146

Потомците на Дора Габе

Камелия КоНДова

СОЛЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Вече няма отсрочка, Одисей ще отплава.Не проклинам морето, но на кръст заприличах.Аз съм цялата прошка. На сълзи нямам право.Имам правото само до солта да обичам. До последната пора на солената сянка.(Знам, след толкова бури той на сянка ще стане.)Само аз ще позная тази шепа останкиот любов и омраза, от зараснали рани.

Родена е през 1969 г. в Добрич. Завърши-ла е езикова гимназия в родния си град. Ви-сше образование получава във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност “Българ-ска филология”. Работила е в Радио Добрич като журналист.

Автор е на стихосбирките: “Повод за жи-вот” (1988), “Не и милост” (1990), “Как се обича художник” (1994) и “Тепърва ще се уча на живот” (1998), „Малки смърти” /2008/. Отличавана е с Голямата награда на нацио-налния конкурс “Петя Дубарова”, с Голямата награда на националния конкурс “Веселин Ханчев” (двукратно), с Първа награда на в. “Литературен глас” - Стара Загора, с Пър-ва награда от националния конкурс “Петър Алипиев” (2003 год.) и др. Член на Съюза на българските писатели от 1997 г.

В сп. ”Знаци” авторката се предста-вя не за първи път. Но за първи път ще кажем: тя е една ревностна потомка на Дора Габе – със своята вътрешна свобода, с естествеността на поетичния изказ, с темперамента на изблика, с простотата на фразата...

А солта ще събираме заедно...

147

И ще трябва отново да се учим на нежност.Той дивашки ще гледа как ръката ми тръгвапо соленото тяло със последна надежда.(А пък щом е последна - по библейски е първа.) Само още секунда да запазя сърцето,да не бие инфарктно - от смъртта е на косъм.После - дългата битка между мен и морето.А когато спечелякато сол ще е просто.

ЗАДКУЛИСНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Знам, че искаш, по хлапашки сресана,не мъжа ми — Хамлет да откриеш.Само не надничай зад кулисите.Ще се счупи цялата магия.Хамлет има десет лева в джоба си.И се пита — хляб или цигари.С два пакета изкопава гроба си.С фасовете веждите си пари.Хамлет има две деца — подробности.Вярно, че не влизат по пиеса.И една Офелия — виновница,че не става вече за принцеса.В къщата им зимно слънце влиза.Плаши ги дъхът на светлината.Хамлет или гледа телевизия —или гледа празното в душата си.Затова, заклевам те, момиченце —точно там, на сцената, с декорите:струва си, но само там — обичай го! Другото е моя територия.

Потомците на Дора Габе

148

НЕ И МИЛОСТ!

Вече не са същите момчета,но и тези също пият бира...Бях хиляда пъти Жулиета.Само че накрая не умирах.Милост ли? Проклятие е, Боже,че след любовта оставаш жива.Вързана след ласката — за ножа.Галена след цвете — от коприва.Жива, за да гледаш как се мятажалката опашка на надеждата.Дълга — за размера на земята.Къса — във небе да се оглежда.Милост ли? Ромео заприличана охранен празник, но без песни.И какво, че още ме обичал...Вече му е навик — по пиеса.А на мен остават двата края,дето все да вържа не успявам.Милост ли? А мога ли да знаяколко още милост заслужавам?!Ако може, друг да я получи,друг след мен сто века да пребъде.А на мен — дай Боже, да се случисъщото. Обаче със присъда.

ПРАЗНА КАРТА

Има само два вида зодии — скорпион и ухапаните от скорпион. Ти — спокоен и силен. Мъдър.Неслучайно при мен си спрял.А ръката ти груба в тъмнотоме увива в копринен шал.И тогава не стига въздухът.И тогава ме дебне Тя.Тая гърбавата, стопръстата.(Не, не искам да кажа Смъртта!)И току се размина със нея —черна котка ми мине път.Разплачи ме, защото засмея ли се —ще е взрив, а децата спят.Аз изплашена хуквам по мостаи те чувам: стъпваш след мен —ей така, по привичка просто.Малко влюбен, почти отегчен.Но какво да се прави — природа.И неписан небесен закон.Ти — от тази, първата зодия.Аз — ухапана от Скорпион. По

томците на Дора Габе

149

150

Потомците на Дора Габе

Кольо ЧаЛЪКов

Роден на 10.12.1941 г. в с. Бежаново, До-бричко. Завършил е юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”.

Печата стихове, афоризми, хумор. Из-дал е книгите: “Фитил за подпалвача”/1993 г./ и “АЕС”/2001г/; “Копнеж за лято”/2003 г./ - лирика; “Утре е празникът”/1999 г./; “Упо-вание” /2000 г./; “Вяра” /2005 г./; “ Добре до-шли в деня”/2006/; “Кокичета пробиват ледовете”/2006/ и “Говоря на шапката си” /2006 г./

ВНИМАНИЕ

Бъдете нащрек и пазете си ласките – честичко не човека – целувате маските.

ВЕЛИКДЕН

Иде празникът. Ще свърши постът.Но уви! Във нашата държава даже и в години плодоносни след Великден постът продължава.

УДИВЛЕНИЕ

Странни неща стават на сушата – джуджетата стискат великани за гушата.

151

ПОЛОЖИТЕЛНА ПРОБА

Не взема стимуланти. Напразно го вините – единствен негов допинг са парите.

ЛИДЕРОМАНИЯ

Войвода до войвода –и все са гола вода.

***

Заради тези, които си разпасват пояса, затягаме коланите.

***

Заявява, че е атеист, а смята парите за бог.

***Докато се ядем един друг, ще гладуваме.

***Силният използва правата си, за да се избави от задълженията.

***

Няма да намери своето “аз”, този, който не разбира думата “Ние”.

Потомците на Дора Габе

152

***

Не закъснявай толкова много, за да не те забравят тези, които са те чакали.

***

Гладът укротява звяра, а озверява човека.

***

Без дрехите царят и пъдарят са еднакво облечени.

***

Законът на джунглата се прилага и в цивилизованите държави.

***

Което не успях да направя в живота, извърших го в мемоарите си.

***

Хитрият така си отваря очите, че да го вземат за спящ.

***

Не се чувства в свои води този,който не умее да плува. По

томците на Дора Габе

153

154

...Те още личат...Из уличките на родното ù село Дъбовик, където на всеки две години

младите поетеси на България отиват, за да се поклонят пред паметта ù, да разгледат музейната експозиция в читалището, да се взрат в отливката на ръцете ù, да вкусят от погачите, баниците и песните на дъбовишките за-смени баби... И не на последно място – да премерят сили в поезията – там се отчита националният конкурс за млада поезия на името на Дора Габе.

Стъпките ù са „бродирали” всяко кътче на Добрич, където още скита во-лната ù младост и където тя се завръщаше „като болен жерав” при всеки възможен случай, закопняла за едрите звезди над равнината и за ласките на хората от тази земя... Паметта на днешните добруджанци за нея можем да видим и усетим в Държавния куклен театър „Дора Габе”, където колко ли поколения вече преповтарят в захлас неумиращите ù детски стихове; в библиотеката, носеща пак нейното име. И тук, наред с книжното богатство и краеведските акценти има пак нейна малка музейна експозиция. А най-сериозната и професионално поднесена памет за нея може да се види в Къ-щата-музей „Йордан Йовков”, където певецът на Добруджа кавалерски е отстъпил място за своята духовна посестрима Дора Габе. Тук преданите и горящи в работата си музейни специалисти Кремена Митева и Маринела Паскалева са обединили сили с неугасващия възрожденски дух на племен-ницата на Боян Пенев и Дора Габе – Виолета Пенева. Резултатът: една из-тънчено поднесена музейна експозиция, в която е част от работния каби-нет на поетесата, нейната пишеща машина, любими нейни книги и вещи, старите икони от дома ù... И всичко – в този дискретен и любим виолетов цвят, с който Нейно теменужено височество не се разделяше... Точно в До-брич на пет години веднъж се провежда и големият литературен конкурс, за който се номинират обикновено най-четените и обичани имена в съвре-

Живите ù стъпки...

155

менната ни поезия, превод, научна мисъл...Стъпките на Дора Габе... Има ги и в София, където на днешния бул.”Васил

Левски” тя доживя дните си, а днес там е сп. „Пламък” – един продължи-тел на традициите ù. Има ги тези стъпки в Националния литературен му-зей, из музеите в Прага, Варшава... из цяла Европа, където неспокойният ù и вечно търсещ дух оплождаше културните връзки на България с другите духовни територии...

И най-вече – има ги тези следи от стъпки у нас, самите. Сепнати поняко-га от невидимото ù присъствие, като насън повтаряме: „Почакай, слънце!” И вървим по осветените – от нея! – страници... Там е истинската пътека!

Сп.”Знаци”

Дора Габе и Константин Федин в Переделкино, 1978 г.

156

Юбилейно изданиена Дора Габев два тома

„...Земна и възвишена, делнична и непредвидима, с артистично очаро-вание и с човешки болки, една жена „без възраст”, женствена и с мъжка сила на духа, премина с горда поход-ка през осем десетилетия от нацио-налния ни литературен живот. За да олицетворява приемствеността на литературните поколения, про-менливостта на художествената действителност, приобщаването на българската поезия към модерните тенденции в европейската поетиче-ска мисъл и възможностите за инте-лектуализация на днешното поети-ческо слово. В началото бе срещата с Яворов, властното присъствие на Боян Пенев, разкрепостеността на духа, мисловният устрем на пол-ските романтици, културата на Ев-ропа... В края – културата на въз-приятията, на мисълта и емоциите, умението да се живее мъдро със сложна простота, да се умира мъд-

ро в достойна раздяла с живота. И да се преоткрива до сетния час: Все-лената, Човека, Словото. И може би най-голямата ù заслуга към съ-временната ни поетическа култу-

157

ра е в преоткриването на вселената на словото. При неподражаемия си езиков аскетизъм, при максимална-та мисловна и емоционална сгъсте-ност на израза Дора Габе се домогна до първозданните значения на бъл-гарското поетическо слово. То засия с първичната си свежест, с ореола на конотативното си излъчване. Да го запомним от нейната публикува-на посмъртно „Раздяла”:

Живях от обич и от болка...

Магдалена Шишкова,Из предговора на двутомника „Дора Габе” /т.2 – „Глъбини”, изд. „ИВРАЙ”, С. 2008 г.,

съставителство и редакция – Виолета Пенева./

158

с ъ д ъ р ж а н и е

ОТНОВО НА СВЕТЛОДора Габе – стихове .................................................................................... 1Кремена Митева: „Експозицията в Добрич” ............................................. 14Йордан Дачев: „Родното зове” .................................................................. 32Лиляна Стефанова: „Родена, за да бъде обичана” ................................... 104

КРИТИЧЕСКО ПЕРОКатя Зографова: „Преображенията на Нейно теменужено височество” ... 20Драгомил Георгиев: „От „Някога” до „завинаги”... .................................. 28Маринела Паскалева: „Теменуги” на Дора Габе...” ..................................... 71

ПРЕВОДАЧЕСКА ТЕТРАДКАМина Карагьозова: „Славянската прегръдка за осиновената дъщеря...” ... 37

ОБЩЕСТВОДрагни Драгнев: „Съветът на поета...” .................................................... 52Елка Няголова” „Другите сигнали на Калиакренския фар” ........................ 66Валентина Добринчева – реплика .........................................................145Сп.”Знаци”: „Живите ù стъпки” ...............................................................155

АТЕЛИЕПламена Рачева: „Двоен образ в духовното огледало...” .............................. 57сп. “Знаци”: “Петър Дачев – художник-съвременник на Дора Габе” ........... 129

БЕЛЕТРИСТИКАКрасимир Бачков: „Бунтара”, разказ ....................................................... 90Мариан Желев: „Дядо Никола в рая”, разказ ............................................ 119

МЛАДО ПЕРОНиколай Владимиров – стихове .......................................................... 108

ПИСМАТА, КОИТО ВЕЧЕ НЕ ПИШЕМ...Вътьо Раковски: „Българският роман на Витезслав Незвал” .................... 44

159

година пета, 3/2008Изкуство, литература, обществоИздава: “Ñëàâÿíñêà ëèòåðàòóðíà è àðòèñòè÷íà àêàäåìèÿ” - Âàðíà

Главен редактор: Елка НяголоваГрафичен дизайн и оформление: Валерий ПощаровПредпечат: Георги ГеоргиевКоректор: Елисавета НенковаАдрес на редакцията: Варна 9000, ул. “Бачо Киро” 8тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: kavalet@abv.bg

ПРОЧЕТЕНО ЗА ВАСЮбилеен двутомник на Дора Габе ......................................................157

КАКТУСКольо Чалъков – афоризми и епиграми ....................................................151

ПЕГАСПетранка Божкова – стихове .................................................................. 78Александър Белчев – стихове ................................................................. 84Генка Петрова – стихове .......................................................................... 87Сашо Серафимов – стихове .................................................................... 94Ангел Веселинов – стихове ..................................................................... 99Ема Георгиева – стихове ........................................................................ 102Красимира Обретенова – стихове ....................................................... 114Генчо Златев – стихове ........................................................................... 116Иван Атанасов – стихове ....................................................................... 122Валентин Шалтев – стихове .................................................................. 125Валентина Славчева – стихове ............................................................. 137Уляна Андреенко – стихове .................................................................. 139Пламен Лакеров – стихове .....................................................................141Камелия Кондова – стихове ...................................................................147

160