29.02-6.03.2012 Год. 21

Брой 81,50 лв.

В нашумелия напоследък филм „Желязната лейди” с участието на Мерил Стрийп се прави едно

интересно разтрояване на образа на Маргарет Тачър – редуват се сцени с младата, зрялата (Тачър от времето на своето министър-председателстване) и възрастната Маргарет. Споменаваме този филм не заради отшумяващитe награди „Оскар”, а заради политическите аналогии, които могат да се направят. Точно както възрастната Тачър в него е някак излишна, защото светът й се е свил, а ценностите й са си отишли, точно така се получава и с десницата в Европа и в частност у нас днес. И тази излишност не се дължи на някакъв възход на левицата, напротив - както твърдят анализаторите, левицата е отстъпила мястото си на популистките партии и трудно може да се съвземе, защото те са иззели и лексиката, и идеите й. Десницата обаче също се оказва застрашена от популистките партии, независимо че тя управлява на доста места в Европа. Защото популистите говорят за всичко онова, което хората искат да чуят – повече социалност, смекчаване на икономическия либерализъм, възвръщане на семейството в неговата класическа форма, правото на труд, преквалифицирането на безработните. В свят като днешния, в който се прокрадва идеята за нов вид капитализъм, в който споменаването на патриотизма и идентичността е проблематично, защото с глобализацията имиграцията расте и защото различието няма как да не бъде част от мисленето било за културата, било за индивида, десницата е същностно предизвикана. В този свят включително

семейството се трансформира, отварят се проблеми с еднополовите бракове, с правото на осиновяване. В подобна ситуация традиционните и изконни партии спешно се нуждаят от нова идеология, която да им върне влиянието от времето на зрялата Тачър. Последното с особена сила важи за българската десница, която все повече и повече остава без лице и без идеи, които да отстоява. Но всичко това няма да се случи с рециклиране на идеи и език.Ако в този контекст погледнем към интелектуалците, ще видим кризата и при тях. Защото в САЩ и Европа интелектуалното традиционно се родее с лявото, но лявото днес, както се спомена, е подменено. Не са в по-привилегирована позиция и десните интелектуалци, които по обясними причини са по-видими в страните от бившия Източен блок, защото и те не откриват политическите платформи, които биха могли да обясняват и популяризират. Затова и като че ли на интелектуалците по принцип не им остава друго, освен да констатират, както прави това Джонатан Францен в поместения в този брой на ЛВ откъс от пресконференцията му, че хората, които вземат решенията днес, са банкерите и че консуматорската страст до голяма степен определя законите на живеене. В тези условия като че ли най-доброто, което могат да направят интелектуалците, е да се опитат да си вършат работата въпреки това знание с надеждата да създават трайни „продукти”, в които аудиторията им да се припознае и да намери онази утеха, която само фикцията предоставя.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Елия Корея (Португалия)

Фердинанд фон Ширах (Германия)

Джонатан Францен (САЩ)

Халгримур Хелгасон (Исландия)

Вида Огненович (Сърбия)

Еко критика от Шекспир

до Джеймс Ловлок

Божидар Кунчев

Берлинале 2012

Нова българска литература

В броя четете приложението по време на кризапо време на криза

2 Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Н О В О

Цвета Софрониева

13.2.2012

Когато Шимборска стана Нобелов лауреат, много от колегите ни по света не бяха чели и ред от прекрасната й поезия, и бяха учудени колко добре познавам творчеството й, без да говоря полски. Дължа това на Блага Димитрова, която превеждаше полската си колежка и споделяше с мен, тогава ученичка в гимназията, чара и проблемите на този превод. Една дума остана оттогава завинаги у мен, една благо-виславина дума за любов: преблизко.

Запомних я, за да се предпазвам от пре-близостта и за да я увеличавам. Не само в обичта, но и в езика. Това неслучайно бе ключова дума в първото ми писано на немски стихотворение, което изпращам в българския му вариант. Благодарна на голямата поетеса за този концепт за езика, тъгувам с научилите вече много за поезията й колеги по цял свят.

Остарели думи

ако не беше ангел, щях да те обичам,

погълнала те да проуча земята до милиметър,

ако имаше тяло,

преблизко щеше да си ми тогава, нямаше да си ангел,

кислородът гори,

човек се изгаря от азот, който не гори,

ангелите горят,

човек се изгаря от хора, които не горят,

патосът е наистина нещо старомодно,

патос и ангели си отиват добре взаимно,

ако не беше ангел, щях да те обичам,

агресивно, както жените обичат мъжете не-ангели,

отново, и отново,

течният азот е предизвикателство,

не е въздух, има гънки, боли,

става пара, мъгла, притъмяване, задух,

копнеж,

остани.

Филипа Грегъри е английска писателка, автор на световно признати романи и е известна най-вече със сериите за Тюдорите. Родена е в Кения през 1954 г. На 2 г. семейството й се мести от Кения в Англия. Завършва история и защитава докторат по литература на 18. век в Единбургския университет. Работи като журналист и продуцент на BBC. Известни романи са: ,,Другата Болейн’’, който е филмиран, ,,Шутът на кралицата’’ (2003 г.), ,,Любовникът на девицата’’ (2004 г.), ,,Вярната принцеса’’(2005 г.), ,,Наследството на Болейн’’ (2006 г.), ,,Mъдрата жена’’ (2006 г.), ,,Другата кралица’’ (2008 г.). Също толкова популярна е и серията ,,Войната на братовчедите’’ - ,,Бялата кралица’’ (2009), ,,Червената кралица’’ (2010), ,,Дамата от езерата’’ (2011), ,,Бялата принцеса’’.Серията ,,Войната на братовчедите’’ е една нова поредица, посветена на Войната на розите, потопила Англия в кръв. В книгата историята на тази драматична и тайнствена епоха, изпълнена със сражения, любов, магия и загадки, е представена през погледа на жените от фамилиите Йорк и Ланкастър. Тези родове преследват английската корона. Битката завършва с победа за фамилията Йорк и разгром за Ланкастър. Съществено за ,,Бялата кралица’’ е, че по-голяма част от историята е истина, а не фикция. Понякога се е налагало писателката да избира между противоречиви версии, а понякога е запълвала празните места на историята с нейни собствени обяснения и заключения. Преди да напише книгата, Филипа Грегъри е чела много критически анализи, описания на битки и модерните им интерпретации, посещавала е местности, където са се случили битките. Целта й е да съживи тази история на война, доукрасявайки

я с художествени описания, като запазва специфичния за епохата език. Това допълнително придава тежест на романа и чувството, с което се възприема и усеща той. Писателката умело използва езика, за да представи максимално естествено и историята, и взаимоотношенията, и чувствата между главните герои. Филипа Грегъри запознава читателите чрез литературата с традициите, маниерите, украшенията, одеждите и всички други правила и ,,атрибути’’, които са били характерни за кралския двор и за това време като цяло. Това e не само един исторически роман, описващ и проследяващ боеве, но и също така представя една красива любовна история, която е обречена на трагичен край - любовта между бедната вдовица Елизабет Удвил и крал Едуард ІV. В романа любовта и фикцията се прокрадват в историческата реалност по един много интересен начин. Историческите факти остават на заден план под сянката на любовната история и величието на главните герои.Елизабет е една от тях - по-голямата част от живота й е записан и затова писателката се уповава на историците и е базирала романа си на реални факти. Книгата съживява конфликти, предателства и убийства, доминиращи живота на героинята като кралица на Англия. Интересно и привлекателно за съвременния читател е да види как една обикновена жена, в една необикновена далечна епоха, се качва на трона с помщта на красотата си - голям триумф за един обикновен човек от народа и се е смятало за толкова неприемливо по нейно време, че едно от обясненията е било магия. Елизабет е водила живот ,,над представите’’ на Филипа Грегъри.

Реално е била потомка на херцозите на Бургундия, които са ценяли традицията, че са потомци на Мелусина, богиня на водите. Когато открива този факт, писателката осъзнава, че анализирайки Елизабет, може да пренапише историята на една кралица, потомка на богиня. От друга страна, това е история за Мелусина. Митът за тази богиня е добре познат, особено от преразказа на Ханс Кристиян Андерсен и Дисни.Интересен момент в ,,Бялата кралица’’ е и мистерията, която озадачава историците от векове – принцовете в крепостта, чиято съдба остава загадка до ден днешен. В този роман има повече фикция, отколкото в другите, тъй като самата история се развива в по-далечно минало в сравнение с времето на Тюдорите и записите не са пълни. Например не се знае какво точно се е случило с принцовете. В романа си авторката предлага варианти.,,Бялата кралица’’ на Филипа Грегъри съживява един епизод от историята на Англия. И това е един интересен и ефективен начин читателите да научат много нови и неизвестни неща, потопени в свят от исторически факти и една любовна история. Всичко това е украсено от писателката с умело подбрана символика, лексика и описания на епохата. Представени са моменти и ,,атрибути’’ от историята, с които не всеки може да е запознат, те доукрасяват основния исторически разказ, придават му нюанс, с който романът става още по-привлекателен за читателите.

БЕРИН БЕЙХАН ХАСАН

Рецензията е писана за курса на Силвия Чолева в магистърската програма „Преводач редактор” към ФСФ на СУ „Св. Кл. Охридски“.

,,Бялата кралица’’ на Филипа Грегъри

Християнството в диалог и полемика е темата, която обединява статиите в новия 68 брой/ЗИМА на сп. „Християнство и култура”. На срещата на Византия с исляма и на диалога между религиите и стойността на мълчанието са посветени статиите на Свилен Марков, Георги Каприев

и Милан Гьоргевич. Прот. Добромир Димитров анализира споровете около сурогатното майчинство и „добрата смърт”, а Петър Николов-Зиков предлага своя поглед към Европа между икономическата криза и кризата на идентичността. Богословът Дилян Николчев излага някои оптимистични и песимистични очаквания за Българската православна църква, прот. Игор Прекуп размишлява по темата Църква и интелигенция, а Светослав Малинов анализира политическата теология на Хуан Доносо Кортес и неговата критика на либерализма и социализма. В рубриката Християнство и истина можете да прочетете текста на Джон Ролс „За моята религия“, коментиран от Стилиян Йотов и Гергана Динева, както и академичната лекция на Адам Селигман на тема Иов, Дионис и човешкото възприятие. Броят завършва със стихотворения на Чеслав Милош (в превод на Вера Деянова), коментирани от Божидар Кунчев.

НОВО ИЗДАНИЕ В ПОРЕДИЦАТА „ХРИСТИЯНСКА БИБЛИОТЕКА”НА ФОНДАЦИЯ „КОМУНИТАС”

Уникален образец на духовната проза на ХХ в., „Мисли, следващи дните” (1926) на католическия епископ Владимир Гика (1873-1954) често са сравнявани с „Мислите” на Блез Паскал или с „Опадали листи” на Василий Розанов. Предлагайки възможност за разговор на душата със самата нея и с нейния Създател, тези мисли си поставят за цел да проникнат „най-близо до мястото, където Бог говори, за да можем по-добре да чуем гласа Му”. Роден княз и потомък

на династията, владяла Молдавия в продължение на векове, Владимир Гика изоставя всичко в името на едно по-висше признание – да стане свещеник в Христовата църква, понасяйки мъченическа смърт по времето на комунизма. Фондация „Комунитас” предлага за първи път на български език том с избрани творби на Владимир Гика, включващ освен „Мисли, следващи дните” и посмъртно публикуваните му фрагменти, неговите „Духовни беседи” и пиесата „Прелюбодейката”. Преводът и предговорът са на Тони Николов.

„Литературен вестник”, с подкрепата на Фонд „13 века България”,

обявява

ГОДИШЕН КОНКУРС-РАБОТИЛНИЦА ЗА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

В конкурса могат да участват автори до 30-годишна възраст. За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2011 и 2012 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 1 ноември 2012 г. на адрес: lv_konkurs@abv.bg.В конкурса ще бъде присъдена една голяма награда в размер на 400 лв., която ще бъде обявена през декември 2012 г.Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от журито на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в специална ежеседмична рубрика в „Литературен вестник”, както и на сайта на изданието.Авторите на номинираните текстове ще имат възможността да участват в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и редакторите на „Литературен вестник”. През 2012 г. ще бъдат проведени четири критически работилници. Първата ще се състои през март 2012 г. и в нея ще могат да участват автори, изпратили текстове за участие в конкурса до 1 март 2012 г.

К О Н К У Р С

П А М Е Т П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

3Литературен вестник 29.02-6.03.2012

A B R O A D

Дали всичко се случва много бързо днес?, пита Андрю Пети, пишейки

отзив за сборника с есета „Как интернет променя начина ни на

мислене?”, под редакцията на Джон Брокман

Ендрю Пети

Преди да заклеймим интернет - а кой не се наслаждава на мъничко критика, насочена към мрежата, особено онлайн?, – трябва да си припомним, че световната мрежа е само съвременно решение на един древен проблем. От зората на комуникацията човешките същества са имали нужда да съхраняват, съживяват, филтрират, интерпретират и обменят информация. Единствената разлика днес е, че интернет постига това по-бързо и на по-високо ниво на сложност от нашите мозъци – факт, който обърква много от нас.

Можем да чуем този слаб сигнал за тревога в заглавието на книгата с провокиращи есета „Как интернет променя начина ни на мислене?” (забележете загатнатото внушение: интернет ни формира, а не ние него). Брокман е редактор на Edge (edge.org) – трибуна на група изтъкнати мислители, които се стремят да „издирват най-блестящите и дълбоки умове... и да им задават въпросите, които си задават самите те”. Сред членовете на групата са Ай Уейуей1, Брайън Кокс2 и Иън Макюън.

Всяка година Брокман задава „големия” въпрос (през 2001 г. той беше „Кои въпроси изчезнаха?”; тазгодишният е „Кое е вашето любимо задълбочено, елегантно и красиво тълкувание?”) и кани 674-мата членове на групата да отговорят.За щастие много от есеистите от групата Edge яростно не се съгласяват 1 Китайски художник и дисидент. – Б. пр.2 Физик, професор в Университета в Манчестър, включен в екипа, работещ по проекта за големия адронен колайдер в Церн. – Б. пр.

един с друг3. За някои интернет е „гениално творение, едно от най-големите постижения на човешкия род” (Ричард Доукинс) и „най-хуманната технология” (историкът Нога Ариха). За други той е „най-големият вредител за задълбоченото мислене от изобретяването на телевизията досега” (невробиологът Лео Чалупа) и „нищо повече... от един твърде полезен и твърде безмълвен прислужник” (неврологът Джошуа Грийн). Есетата са изпъстрени с прозрения. Например теорията, че виртуалните градове ще провокират състояния на психоза, нещо, което реалните градове вече са направили, както и наблюдението, че онова, което наричаме стари медии (книги, вестници, телевизия) всъщност са скорошни изобретения, докато уебсайтовете, базирани на общностно споделяне, като Фейсбук, са знак за връщане към праисторически, племенни модели на общуване. Някои есета са детайлни и логически построени, като излагат тезите си чрез кратки фрази, оформени в подточки; други клонят към поетическото: „Къде отиде бавността?”Отговорът на въпроса, поставен в заглавието на сборника с есета, изглежда, поне от гледна точка на биолозите, е „не”. „Разбираме това, казва Марк Пейджъл, професор по еволюционна биология в Университета в Рийдинг, защото все още можем да наблюдаваме хора на нашата планета, които не използват интернет, и те мислят по същия начин като нас. Веригите от процеси на мислене, пригодено за различни цели, са присъщи за моя мозък поради генетичните инструкции, шлифовани през милионите години на естествен подбор.” (Интернет може и да не е променил мисленето на Пейджъл, но със сигурност е повлиял върху избора му на метафори.)Истина е, че усвояването на ново умение

3 „Как интернет променя начина ни на мислене?” е въпросът, зададен през 2010 г. – Б. пр.

– например решаване на кръстословици и свирене на пиано – променя мозъка ни. Хипокампусът в мозъците на лондонските таксиметрови шофьори се увеличава, когато преминат дългия курс на обучение. Това не означава, че те мислят по фундаментално различен начин от нас. (Те наистина мислят различно в някои отношения; това обаче не е следствие от увеличения им хипокампус.)Също така с удоволствие разбираме следното - хората, които твърдят, че интернет е подобрил „уменията им да правят няколко неща едновременно”, говорят небивалици. „Днес същинското вършене на няколко неща едновременно надхвърля ограниченията на системата, осигуряваща вниманието на човешкия вид”, казва Доналд Хофман, специалист по когнитивна наука.За да илюстрира същата гледна точка, Стивън Пинкър цитира Уди Алън, разказващ анекдот за курс по бързо четене, който му помогнал да прочете „Война и мир” за 20 минути. Тълкуването на Алън за книгата: „В нея става въпрос за Русия”.Процесът на съставяне и четене на тази книга е пример за това как интернет може да бъде едновременно помощник и препятствие. Обсъждането на мненията на толкова много, пръснати из целия свят мислители, би отнело месеци, ако не и години, ако с тях се кореспондираше

по начина преди изобретяването на електронната поща. Все пак доволен съм, че тези текстове могат да бъдат прочетени, отпечатани на хартия. Ако 140-те кратки есета бяха публикувани в уебсайт, по никакъв начин нямаше да мога да ги прочета докрай. Вниманието ми щеше да се отклони нанякъде, сега вие щяхте да гледате едно празно, бяло пространство, а аз вероятно щях да съм загубил 25 паунда от онлайн покер. Единствените моменти, в които съм способен на спокоен, концентриран размисъл за влиянието, което оказва интернет върху моя интелектуален капацитет, се появяват тогава, когато насила съм откъснат от мрежата: под душа; или когато тичам за здраве. Интернет може и да не е променил начина ми на мислене, все още. Той обаче влияе върху способността ми да се концентрирам. Въпреки това справедливо ли е да обвиняваме една чудесна нова технология поради невъзможността ни да я използваме продуктивно? Вместо да играя покер, можех да си сваля „Война и мир”.

Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА

„Гардиън”, 30 януари 2012 г.

Как интернет променя начина ни на мислене?

Внезапен и неистов стремеж към фактологичност и актуалност стои в основата на новата книга на Александър Секулов, „Господ слиза в Атина”, която излезе на пазара през януари. Такава конкретика, каквато не е търсена в предишните му книги „Колекционер на любовни изречения” и „Малката светица и портокалите. История на изчезването”.Докато опитва живота на гръцките анархисти, пребиваващи в палатки в центъра на Атина, Секулов се опитва да разбере и дали човечеството е способно да живее в мир, без това да е свързано с потъване в консуматорство и в загуба на ценности и цели.Героите в романа, които размирната гръцка столица среща по различни поводи, не са представители на средната класа. Луксът, материалното, безкрайните финансови възможности, съпътстват сякаш съвсем естествено света на бившия банкер Александър Веренски, журналиста Фред Цимерман и съпругата на аташето по печата на посолството на Щвейцария в Гърция.Срещи на дегустация на черен швейцарски шоколад в луксозен хотел под хълма Ликавитос, патерица от тиково дърво с инкрустирани ромбове от слонова кост, реномирани клиники, скъпи коли, дизайнерски тефтери напомнят настойчиво за „другия” свят на главните герои.

И все пак им се налага или са избрали да влязат в контакт с плебеите – с протестиращите тълпи, защитаващи социалните си права и гордостта си. И другият свят непрекъснато нахлува в техния – със звуци от мегафони, долитащи през хотелския прозорец, хвърчащите отломки, откъслечните новини за готвени стачки и просмукващия се задушен атински въздух.Усещане за лукс и непасваща на размирния фон изтънченост се носи и от диалозите. Макар те да са разиграни в различни комбинации (между двамата приятели и между всеки един от тях и загадъчната, предизвикателна, цинична и уморена Клер), тонът им е повече от сходен – от тях лъха надменността и досадата,

която може да има само човек с високо самомнение, уверен в дълбокия смисъл и тежестта на всяка своя дума и фраза. В разменените реплики със сигурност може да бъде открито изящество, оригиналност и философска дълбочина, макар да остава неприятното усещане за неестественост – като разговор между хора, които съзнават, че ги подслушват и полагат максимални усилия да звучат добре.Като цяло обаче лаконичният и накъсан изказ създават силна динамика и дори задъханост на целия разказ, без да губи от информативност и образност. Успешен пример как едно изречение може да създаде образи, атмосфера, дори аромат, за които понякога не стига цяла страница. На места някои от използваните метафори и сравнения са толкова силни и образни, че буквално предизвикват физически реакции.Лаконичността на изказа влиза в рязък контраст с преситеността на персонажите. Защото какво, ако не преситеност, би накарало една жена със стабилно, семейно и финансово положение да се хвърли в чисто сексуална връзка с непознат и безразсъдно да му праща свои голи снимки по електронната поща? Защо иначе един аристократ, обезпечен финансово, следящ с хипохондрична педантичност здравето си, поема необоснования риск да се втурне в уличните протести на една чужда революция, която дори не изглежда да

П Р И П И С К И

Атина като сцена на разпадащи се ценности и светове в новия роман на Александър Секулов

разбира или подкрепя? И да приютява в дома си опасни, напълно непознати хора, рискувайки свободата си? Защо иначе един мъж, който не проявява особени сексуални апетити, и самоналожено се е лишил от женски ласки, с настървение търси секс с жена, към която най-добрият му приятел е привлечен страстно? Защо един известен журналист се е отдал на безразборен секс с жени, към които не изпитва и капка уважение и които предлага за общо ползване като сапунерки? И защо мазохистично кръжи около любовта и сам се лишава от нея, наслаждавайки се на красиво самосъжаление и сладка носталгия?Нездравословното поведение, нелоялните отношения, потъпканото приятелство без намек за съжаление, търсената физическа изневяра без следа от гузност, безпринципното революционерство - всичко това е свидетелство за една разпаднала се ценностна система.А Атина, макар и космополитен град, е видяна като умален модел на разпадащия се познат свят и преминаването му в друга форма. Достатъчно важна сцена, за да слезе на нея и Господ.

ОЛГА АНДРЕЕВА

Александър Секулов, „Господ слиза в Атина”, изд. „Сиела”, С., 2012.

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Божидар Кунчев Тадеуш Ружевич, така добре преведен от Първан Стефанов, казва, че “съвременната поезия е/ битка за дъх”. Мисля, че думите му съдържат истината за времето ни и за словото, което и днес, след Гулаг и Освиенцим, а също и след 11 септември с двете разрушени кули трябва да бъде отговорност. Една огромна, постоянна отговорност в името на хуманизма, който нихилистичното ни време лиши от съдържание. Битката за дъх е битката на словото за духовност и човечност, за порядък в ситуацията на една безпорядъчност. Това е битка със самите нас, поразени от погубващия скепсис и от мисълта, че все по-малко ще разполагаме със смисъл, отричащ този свят на разложение и абсурди. Най-значимото в поезията на Първан Стефанов е също “битка за дъх”. Отнесена към този поет, думата “битка” звучи смущаващо, защото той е сдържан, не обича патетиката и така остава чужд на онази призивност, в която има шум и декларации, притворство и демагогия. Но битката е налице! С този овладян, лишен от ефекти и самоизтъкване драматизъм, и тъкмо поради това така въздействащ, поетът казва своето “не” и своето “да”. Отричайки и утвърждавайки, той създава пространство от внушения, които са неговата “битка за дъх”. В това пространство има толкова болка и носталгия, неприязън и копнеж, неутоленост и жажда, а понякога и разтърсващ трагизъм.Ще дам като пример едно стихотворение, в което се казва: “Убихме Христа. И ония се върнаха в храма./ Възможни са всякакви грехове...” От същата творба са и тези два стиха: “И не знаеш кого да презреш и кого да обикнеш./ И объркан се питаш: а кой си самият ти?”. Ще цитирам и завършека на тази творба, написана през 1987 година: И все по-самотни поетите бродят.И вият космически ветрове.Страх ме е, страх ме е от народи,коитоне четат стихове. За миг да си припомним за фалша и гнусното обилие от тривиалности, каквото бяха и през 1987, и десетилетия преди това писанията на много автори. Сравним ли ги с творбите на Първан Стефанов, ще усетим веднага огромната разлика. Дори само цитираната творба да имаме предвид, пак е основателно твърдението, че Първан Стефанов е поет със съвест и съзнание, измъчвано от факта, че се е случило нещо страшно. Лаконично и с емоционална сдържаност, но така искрено – като вопъл от дъното на душата, поетът ни внушава цялата трагичност на случилото се. А то е, че сме в състоянието на ценностна криза, че времето ни вече няма ориентир и хоризонти. Станало е времето на самота, на една нетърпима самота, с която поетите и въобще нестандартните, духовните люде бродят из лабиринта на живота, където господства инертният и бездуховен човек.Ще спомена и за стихотворението “Нелепа жал”, написано през лятото на 1989. Смятам го за едно от най-силните в творчеството на Първан Стефанов, а навярно и в съвременната ни поезия. Думите в него са израз на “дива болка” и на присъда за онзи “някой”, който е “погубвал чужд живот/ не от свое, не от мое име,/ а от името на цял народ”. Същата “дива болка” усещаме и в “Реквием”, посветено на “Новите безследно изчезнали”. Нали “имаше вода и хляб за всички” – казва го поетът. Защо тогава сме го допуснали, защо е било това Средновековие, както предната творба дефинира този период в страната ни...А краят на стихотворението ще поиска от нас да замълчим и пак да си припомним,

че животът ни трябва да бъде преди всичко нравственост и отговорност. Не бъде ли, “оня гарван” ще продължи да грачи над снагата на измъчена България и ще се окаже истина, че тя зачева “повече палачи,/ отколкото човеци...”Поезия, сътворена с думите на мъката и отчаянието, с думи, откликнали без уговорки и снизходителност на трагичното в живота, за да бъдат само истина и съвест, ще съхрани своята актуалност и идейно-естетическа активност. Тя ще ни изправя и занапред пред неотложността на въпроса дали сме на страната на Доброто или на Злото. Такава е за мен поезията на Александър Геров, в която е болката му по изгубения образ на човека. Такава е поезията на Иван Теофилов, Константин Павлов и Николай Кънчев, и тази на Борис Христов с нейния “вик в тишината” на безчовечното време. Такава е по един свой начин и поезията на Първан Стефанов, защото и тя визира страшните пропадания на човека в бездната на онова Нищо, което е насилие, пресъхнал извор, взривени мостове. Много от стихотворенията му говорят за “студените пространства между нас”, за “огромна самота” под “празничната празна видимост”, за този продължаващ като агония ХХ век, “болен от самоубийство”. Диагнозата на поета е, че “става дума за патология” („Диагноза”), за перманентно болестно състояние, за неизличима сякаш склонност “нещо живо да се втърдява”. Но да отбележа изрично, че в неговите констатации, в упреците и присъдите му няма и следа от онзи пошъл “нравствен максимализъм”, за който все се говореше преди години, когато се хвалеше уж моралното чувство у някой автор. Въпросният максимализъм беше в повечето случаи израз на псевдопозиция, заемана от мнимия праведник спрямо грешния човешки свят. А при Първан Стефанов е иначе. Колко пъти в творбите му има самообвинения, защото не е притежавал необходимата решителност и категоричност в отстояването на себе си, на това, което трябва да бъде. Стихотворенията му говорят неведнъж за терзания и неудовлетвореност, за това, че “Вината ни към тоя свят се трупа/ като огромен кредит, като заем”. Йосиф Бродски споделя, че “крайната цел на съществуването трябва да е обусловена от етическа позиция, от етическа оценка”. Убеден съм, че и нашият поет изповядва същото. Заради своята етическа позиция той е написал стихотворението си за Висоцки, което го представя като поет на “великата болка”. Заради него ще се появи и онази изключителна творба, наречена “Сняг в Берлин” и посветена на разделения от човешкото безумие град на две политически системи. Ще цитирам само един фрагмент: Пресечени улици. Пресечени вени.Пристегнати здраво. Но пак кърви.И болката някак подземно стене.Или с патерици върви. Тъкмо етическата позиция на Първан Стефанов е повод да се появят и тези стихове от “Г р а д и х авторитет и къща...”: Градих. Градих. А нямам мира пред идващата яснота: ще мога ли да де-г р а д и р а м до първородните неща? И като тези от “Внезапно”:

Отлагах срещи,стълкновения,от нерешителност, от свян –додето, изумен и сребърен,открих с връхлитаща тъга,че съм отложил просто себе си...Но за кога? Но за кога? В първото стихотворение е мисълта на поета, появяваща се често в творбите

му, че под различните равнища на живота ни има едно първозданно, истинско, което непременно трябва да опазим и защитим. Улисани и забързани, печални поданици в света на мними стойности, търсещи спасението си не където трябва, колко пъти сме приемали без съпротива тиранията на вещите и парите. Но ще можем ли, пита ни и нас поетът, да де-градираме, да се завърнем към истинното, към това, което са “рисунките на нашите деца” („Най-трудното”). Колко много ни липсва “безхитростният образ на света”, споменат в същата творба. “Как ми липсват птици, треви, дървета!” – изповядва се поетът в “Бялата птица”. “Не стига мъдростта на философите,/ за да смекчим контура си суров” („Най-трудното”). Трябва ни още нещо, трябват ни “първородните неща” от рая на детството и невинността, отдавна прокудени от душите ни. Имали сме нашата Атлантида, но тя е потънъла. Така носталгичен към нея, поетът прави от името на тази митична земя образ на съкровеното, на вече изгубеното, което се ражда повторно само в сънищата и въображението му. Заради тази носталгия той се вглежда постоянно и в чудесата на сетивния свят, на това, което е природата с магията в нейните превъплъщения. Художник с богата палитра, с тънък усет за прелестното в природата, от която бликат едновременно радост, красота и тъга, Първан Стефанов знае какво да ни покаже от нея. Той насища рисунъка си с многообразието и въздействеността на онази тоналност, живееща в душата му. Като че ли “истината за нещата”, на които най-сигурно може да се опре, е тъкмо там – в природата, в даровете на щедрото време, за което пише в “Циганско лято”. В светлината на това лято мислите му се успокояват. Заради онази прелест, спомената в стихотворението “Щедрост”, той смирено и с тих възторг ще благодари на Бога. “Тези китки и тази трева” го даряват с благодат и кураж. Сега и винаги простите цветчета ще бъдат за него спокойствието, потърсено и намерено от духа му. Ще бъдат и намерената мъдрост, защото в природата властва “Един порядък – и добър, и вечен”. Поетът усеща този порядък и в катеричката на клона, която “на око пресмята” жълъдите. Всичко в природата е хармония, равновесие, благодат – тъкмо това, което ни липсва, обречени да търкаляме “своето неравновесие”.Колкото до стихотворението “Внезапно”, в него става дума за често спохождащата го мисъл за човешката идентичност. За това, че рисковете да изгубим себе си, облика си, автентичното си самопостигане са така големи. Тези и редица други стихотворения са свидетелство за мъчителния, но и увенчан с плодове стремеж на поета към самопознание. В самопознанието му трябва да се огледа всеки, поискал също да се приближи по-непосредствено до себе си, до това, което е човешкото като съвкупност от противоречия и безпокойства. Субектът в поезията на Първан Стефанов живее с представата за драматичното в живота, който е толкова пъти разрив, разпад и невъзможност за сигурна опора и суверенност на духа. В “Профили” се говори за съвременния свят с неговите “Несъвместими кръвни групи” и “Несъвместими интереси”. На свой ред и те са причина да се чувстваме объркани и несигурни, за да изпитваме и чувството, че населяваме един студен свят на омраза и отчуждение. “И мостът между нас се чупи./ И ти внезапно викаш: “Де си?...” Един такъв въпрос е неизбежен в “света -/ изпълнен с пътни знаци/ и означени направления” („Калинка”). В света, задръстен от готовите и неверни рецепти за живот и поведение, от софистиката на една цивилизация, вече

“И все по-самотни поетите бродят...”

Адриана Дамянова, „Херменевтика, деконструкция, конструктивизъм в образованието по литература в средното училище”, УИ „Св. Кл. Охридски”, С., 2012, 318 с., 12 лв.През 2009 г. Специализираният научен съвет по педагогика при ВАК не прие, че авторката на този текст заслужава степента Доктор на педагогическите науки, с което отвори много въпроси за това какво се случва в българското училище, какво изглежда допустимо там, доколко по-нестандартни парадигми могат да действат в него. Три години по-късно текстът излиза като книга, в която не само се дебатират тезите на Гадамер, Рикьор и Дерида, но и се деконструира българският литературен канон, а и самото образование по литература.

Андре Конт-Спонвил, „Морален ли е капитализмът?”, прев. от френски Симеон Ангелов, ИК „Колибри”, С., 2011, 164 с., 14 лв.Известният френски философ поставя въпроса за моралността на капитализма в контекста на днешния ден и на засилващите се глобализация и криза. Много интересни са и отговорите на конкретни граждански въпроси, които засягат теми като работата на едно

предприятие, съдбата на дясното и лявото, ролята на равенството и конкуренцията, бъдещето и световния ред.

„Литературата”, кн. 8, УИ „Св. Кл. Охридски”, С., 2010, 416 с., 8 лв.Броят е посветен на политиките и поетиките на различието, и в него могат да се прочетат текстове от Кресида Хейс, Николас Решер, Андрю Марч, Джонатан Фьор, Милена Кирова, Клео Протохристова, Татяна Стойчева, Владимир Сабоурин, Адриана Дамянова, Румяна Станчева, Ангел Игов, Евелина Григорова и др.

А К А Д Е М И Я

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 29.02-6.03.2012

твърде изтерзана от делата и думите на своите спасители и пророци. И забравила отдавна за калинката, за “червенополата пророчица,/ врачувала върху дланта ни...”Страшно е това признание в стихотворението “Внезапно”, че “съм отложил просто себе си...”, че уж съм бил себе си, но не съм бил това, което съм искал. Но в нашата поезия има и едно друго стихотворение за отлагането, останало в съзнанието ми. Авторът му е поетът Димитър Стойчев, напуснал ни преди години. Ще цитирам творбата му, защото, макар и равносметка на друг живот, тя е в съзвучие с въпроса за човешката идентичност, за нейната възможност или невъзможност. И защото е сред силните обвинения към времето, лишило човека от избор и съдба извън позволените предписания: Отложиха живота ми, отложиха.Така понякога Природата отлага лятото.Цветята, цъфнали без слънце, са без мирис,житата – ниски и осилести...А птиците, дошли от юг излъгани,яйцата си във себе си излюпват...Отложиха живота ми за никога...Живота ми – една усмивкав най-неподходящ момент. Някои наши поети откроиха в творчеството си обемно и многозначно идеята за човека и неговата участ в граничните ситуации на жестоки предизвикателства и покушения. Твърдя, че с доста от творбите си и Първан Стефанов прави своя принос в тази проблематика, а за някои от тях вече споменах. Ще спомена и за още две, доказващи пак същността на поетовото мислене в това отношение и според което “Човек е длъжен да определи/ държавата на своето достойнство” („Граници”). Едно от стихотворенията се казва “Случка в гората”. Алегоричните му внушения недвусмислено разкриват какво е човешкият живот в условията на “несправедливост,/ без спомен за небе и без борба”. Приели “удара като съдба”, смалени в “свойта нищета”, “изгубили рефлекс да различават/ безчестието от честта...”, хората всъщност престават да бъдат хора. Подобни творби са

доказателство за огромното значение на една тема с непрекъсваща актуалност в историята. А другото стихотворение е “Емигрантите ни”, написано през 2003 година. Мисля, че и то е сред най-ярките като проблематика и въздейственост в творчеството поета. Тук е мисълта за хилядите, многото хиляди човеци, принудени да напуснат страната ни, търсейки хляб и смисъл на живота си в чужди земи. Съпричастност, укор, много скръб и пак чувството за вина, защото сме допуснали да се случи и това ужасно събитие – това ще усетим в атмосферата на творбата, която е вопъл на поета, предизвикан от нелепостите на едно преломно, но и безнравствено време. И която е една покоряваща, разтърсваща ни творба за човешката участ и за преживяното от поета заради нея: Те бодърствуват някъде далечев единоборство с тоя свят бездомен.Не мигваме и ний до късно вечер –да ръсим с нафталин обречен спомен;да слушаме в безбрежните си бдениякак вън расте тревата на забравата... И още, а това са последните два стиха на творбата: “Деца, не ни казвайте със прошка, / защото ви лишихме от родина”.Ще спра дотук, за да прибавя към казаното от поета въпросът му от едно друго стихотворение: “Земя не поемеш ли о т г о в о р н о с т,/ как ще се развидели?“ („Вик”). И за да притуря и стиха му от “Контрасти”: “Боя се от експлозия”. Не бих казал, че песимистичната струя е характерна за стиховете на Първан Стефанов. Но не бих и отрекъл, че в тях има нещо, което подхранва песимизма ни. Това обаче е песимизъм с очертани граници. По-скоро е едно овладяно черногледство, непрестанало да се осланя на вярата в ресурсите на духа и на онази човечност, наистина унизена, но все още бдителна и съпротивляваща се. Нашият свят ще си остане едно поле, минирано със зарядите на несъвършенството. Повечето от тях експлодират, за да превърнат в пепел нашите надежди. Но от пепелта отново възкръсва надеждата.

Днес, по-уморена от друг път, тя пак пулсира в очакването ни да се развидели...Пулсира и в поезията на Първан Стефанов, въпреки че там ги има мрачните му интонации, предизвикани от неговите разочарования и потрес. И въпреки че поетът е стигнал и до прогнозата си, че: “Времето и днес ще бъде подло” („Сутрешна прогноза”).Колко прав е той, казвайки, че “едно от най-необяснимите неща в този живот е начинът, по който ни въздейства поезията” („Пролука”). Тази мисъл е предизвикана от стихотворение на Фурнаджиев, останало в неговото съзнание през целия му живот. Останало, защото творбата на Фурнаджиев, наистина великолепна, му е напомняла винаги за селото, за природата, за настроенията и нагласите, които не са го напуснали – него, бившия селски човек. Благодарение на тези нагласи, формирани в далечно време, но съчетани и с чувствителността на градския човек, на интелигента и твореца, съумял да проникне и да разбере света на големите наши и чужди поети и въобще на голямата култура, Първан Стефанов създаде творчеството си. Опитал се накратко да се вгледам в неговата специфика, ще завърша нарочно текста си с творба от “Триптих за Атлантида”. За мен като че ли тук е всичко онова, което е Първан Стефанов с неговите дарби на художник, с неговата чувствителност, с тревожната му мисъл за битието човешко и неизменното в него, заради което поетите са самотни, а навярно и както ни го казва той, “все по-самотни” ще бродят: Скрипне някъде главина, някойкара от гората топлина.Вол ще промучи като проплакал.И отново дива тишина.Диви шипки са превзели къра –капки кръв от вчерашен живот.Тъмна врана ситни по бакърана октомври... Самота без брод.И коларят по какви ли дирие поел? Кого ще срещне там?Сигурно е Авел, който дирибрат си Каин – да не бъде сам.

Мерсе Родореда, „Площад Диамант”, прев. от каталонски Мая Генова, изд. „Сиела”, С., 2012, 166 с., 12 лв. След появилия се преди години на български роман на Мерсе Родореда „Счупеното огледало” това е нейното второ заглавие у нас. Този път преводът е на може би най-популярния и най-издаван роман на авторката, който е разказ за съдбата на една жена по време на Гражданската война и следвоенните години в Испания. Романът е начало и на новата поредица на „Сиела” Anima Catalana.

Евелина Ламбрева Йекер, „Обядът на семейство Щум”, изд. „Сиела”, С., 2012, 162 с., 10 лв.Това е вторият роман на Евелина Йекер, която по думите на авторката на предговора към него проф. Милена Кирова „е обзета от идеята да разказва за психичните перипетии в живота на съвременния човек”. Неслучайно по професия писателката е лекар. Тя от години живее и работи в Швейцария.

Стефан Одеги, „Единствен син”, превод от френски Валентин Маринов – Пело, изд. „Факел експрес”, С., 2011„Единствен син” е романова реконструкция на осемнайсети век, в която големите исторически събития прозират през историите на героите. Оригиналността на книгата произтича от самия повествователен ракурс – разказвач и централен герой тук е братът на Жан-Жак Русо, което вече предполага един поглед към историята, който сблъсква големите идеи на епохата и посредствените им реализации, наложените представи и една подриваща ги тяхна версия. Остроумен и увлекателен, основаващ се върху старата романова формула за историята на един герой като безкройна поредица от превратности, „Единствен син” е разказ колкото за миналото, толкова и за тъмната природа на човешкото.

А К А Д Е М И Я

„Нима Бернар-Анри Леви е възможен?”, пита историкът Пиер Нора през 1981 г. Той заключава, че текстовете на Леви и появите му по телевизията бележат нов етап в „mousse média”1 и нейната „“égocentrisme débridé. Car la Télé, comme Dieu, vomit les tièdes”2.Не можем да открием равнодушие в La Guerre sans l’aimer: Journal d’un écrivain au coeur du printemps libyen3 - неговите мемоари за събитията в Либия - нито липса на егоцентризъм. Нито редове, в които Леви да не се гордее със себе си и приноса си в една добра война, както твърди самият той, която направлява. Бернар-Анри Леви е човекът, който урежда въпроса с признаването от страна на Франция на Временния национален съвет на Либия, човекът, който се грижи за доброто въоръжение на бунтовниците, който прави публично достояние жестокостите в Мисрата след смела визита на място, съчинява декларациите, осъществява дипломатическите връзки с режима в Бенгази и гарантира обединението на бунтовниците, събирайки племена, които изпитват взаимно недоверие. И преди всичко, това е Леви, съветник на президента, не толкова високопоставен, колкото гордо вездесъщ, направляващ през цялото време ръката на своя патрон.Няма да е пресилено, ако кажем, че авторът, представяйки своя принос, признава упорството на Саркози – движеща сила, стояща зад успеха на рeволюцията. Леви прави пет визити в Либия, две от които с не особено надежден плавателен съд, отплавал от Малта; когато верните на режима сили заплашват да го убият, президентът му осигурява екип от 5 човека, който да го охранява. Не мога да си представя, че Белият дом или британското правителство биха направили подобно нещо, а и в този момент не виждам такъв американски или британски боец философ.Книгата се състои от две неприятно контрастиращи части.

1 масмедиите – б. пр.2 „необуздан егоцентризъм. Защото телевизията, като Господа, изхвърля равнодушните” – б. пр.3 „Войната, без да се обича (Дневник на един писател в сърцето на Либийската пролет)” – б. пр.

Подробният репортаж, включващ дословно предадени поверителни разговори с президента Саркози или с либийските водачи на бунтовниците, е интригуващ и увличащ (“Le téléphone sonne. C’est le Président”)4 Не такива са многото пасажи, в които основната грижа на Леви е да се впише в аналите на историята. Паралелите с неговата ангажираност към задгранични каузи не са скромно загатнати в редовете му за героичните действия на Малро, Т. Е. Лоурънс, Хемингуей, Оруел или Байрон (той грижливо ни напомня, че поетът всъщност не е участвал в битката при Месалонги). Хвърляйки поглед назад, удивен от самия себе си, в определени моменти Леви променя разказа в трето лице. След като прави преглед на славния си принос в защита на намесата в Бангладеш, Ангола, Босна, Афганистан, Дарфур и Бурунди, той заключава: „какво друго всъщност правеше той, освен да се подготвя за тази славна [либийска] среща днес?”Почти към края президентът също има своите славни моменти. Той казва на своя ментор по телефона:„Истината е, че тази победа ще се измерва с обема на трудностите и залозите, включени в нея. Но моля, не забравяйте това! Ролята, която играя, отива отвъд моята личност или моя мандат. Това е позицията на Франция в арабския свят, който се пробужда. Това е световният ред, стилът на международните отношения за идващите десетилетия, който сега дефинираме. Събитие с дългосрочен ефект [de longue portée]. Бавно земетресение. За всичко това си струва да бъдем търпеливи. Нека поддържаме връзка. Благодаря ви за това, което направихте”.Ако тези думи означават легитимация на интервенцията, можем да поставим два въпроса: по какъв начин тя се различава от американската версия, както и може ли тя да бъде приложена в Сирия? Леви пренебрегва тези въпроси,

4 „Телефонът звъни, президентът е.” – б. пр.

Нима Бернар-Анри Леви е възможен?Джордж Уолдън

на стр. 16

6 Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Сам Солник

Създадена е комисия, която да се справи със страничните ефекти на ново гориво, използвано като алтернатива на намаляващите резерви на традиционните ресурси. Въпреки че това звучи като отчет на „Катранените пясъци в Албърта“1, комисията действително е създадена в Лондон през 1286 г. да се занимава с изгарянето на „морски въглища“ – силно замърсяващо гориво, което става необходимо заради засилващото се обезлесяване. През следващите 100 години епидемиите и бедствията означават, че имало достатъчно ресурси за силно намаляващото население, но с неговото стабилизиране цената на дървения материал се повишава с повече от 700% между 1550 г. и 1630 г.

В Англия през Ренесанса каменни въглища с високо съдържание на сяра произвеждат изпарения, които разяждат сградите, унищожават местната фауна и в средата на ХVII век са втората поред причина, след чумата, за човешката смъртност в Лондон. Замърсяването на въздуха, изглежда, сериозно въздейства на Милтън2. Когато Сатаната влиза в Райската градина в „Изгубеният рай“, той е описан „като някой, дълго време в многолюден град запрян, сред скупчените къщи и канавки смрадни”. Милтън приписва ужасното състояние на въздуха директно на нарастващото население, но това е само част от по-широк дискурс за влошаващата се околна среда. „Fumifugium“ на Джон Ивлин3 - памфлет, нещо като ренесансова „Тиха пролет“4, прехвърля всички обвинения за корозивния пушек от хората, които се опитват да отопляват домовете си, към новосъздадените протоиндустриални процеси като варене на бира и боядисване. Всъщност се смята, че използването на тези методи в домашни условия води до далеч по-висок дял на емисиите. Заинтересованите страни полагат големи усилия, за да представят значението на въглищата за икономиката, с памфлет от 1649 г. подчертават, че „хиляди хора са ангажирани в индустрията с въглища; много живеят, като ги добиват в ада“. Това, което е увлекателно според обяснението на Кен Хилтнър5 за всичко случващо се, е начинът, по който се проследява развитието на един от най-неотложните въпроси: как представяме процесите и дейностите, без които нашето общество хем може, хем не може да живее.

Като един вид ренесансова „Тиха пролет“ Хилтнър предизвиква екологично настроените критици, които се фокусират върху „пустош и природа“, без да отчитат „динамиката, чрез която осъзнаваме природата и земята“. В „To Penshurst“ на Бен Джонсън6 има критика на новото строителство, която кара читателя да разбере заобикалящата

1 Третият най-голям доказан резерв на суров петрол в света след Саудитска Арабия и Венецуела се намира в Албърта, Канада. 2 Джон Милтън (1608–1674) – английски поет, известен с епическата си поема „Изгубеният рай“.3 Джон Ивлин (1620–1706) – английски писател, журналист и градинар от времето на класицизма.4 Ог англ. „Silent Spring“ – първият екологичен бестселър на морския биолог Рейчъл Карсън.5 Кен Хилтнър е доцент в Катедрата по английска литература в университета „Санта Барбара“, Калифорния.6 Бен Джонсън (1572–1637) – английски ренесансов драматург, поет и актьор, известен със сатиричните си пиеси.

околна среда. Селските райони рязко влизат в полезрението, когато са застрашени. Сегашната критическа общоприетост, че пасторалната литература е преди всичко политически и „твърде метафоричен метод на писане, който има съвсем малко общо с околната среда“, за Хилтнър е погрешна, защото пренебрегва това как околната среда се очертава като повод за тревога.

Въпросът за противоречивите изображения на земята се появява отново в периода на протестантската литература и Фенланд(с)7. Както Майкъл Дрейтън8 пише в топографическата си поема „Polyolbion“, мочурищата обслужват „рибари“ и „ловци“, без да споменаваме осигуряването на добитък, фураж и домове за много селяни, които живеят извън тези плодородни земи. Други, които виждат потенциала за ново благосъстояние и сурови материали, сред тях и Чарлз I, много искат да отводнят и да се възползват от тресавищата. Те ги представят като „запустяла земя“, където „Въздухът (е) замъглен... Водата гниеща и кална, нещо повече, пълна с гнусни паразити; Земята изригва, опасна и плашеща“. Тези мнения за пресушаване и „прогрес“ си съперничат не само с Фенланд(с), но също и с тези писатели, които се стремят да защитават дивата природа и естественото, като Уилям Камдън9, който убеждава читателите си „да не се бъркат във всичко това, което Бог е предопределил“.

Книгата на Хилтнър не надценява общественото значение на съвременните екологични въпроси. Дори и така аналогиите са неудържими, особено когато ни пренася в Ирландия да разследваме централното положение на земята в постколониална перспектива. Противно на твърдението на Едуард Саид10, че Едмънд Спенсър11 между другото жадува за ирландска кръв, Хилтнър предполага, че „кръвта беше страничен продукт, а не цел“ на кампания, движена от „глад“ за ирландски земи. Колониалният подход за завоевание разчита на оправдателни постъпки за земята. Марлоу в „Сърце на мрака“ отлично вижда „празните места“ на картата, Африка като „тера нулиус“. „Кралицата на феите“ на Спенсър изобразява ирландците като неспособни да управляват земите си продуктивно; те „никога не са използвали плуга или правата лопата, за да живеят” за разлика от английския червенокръст рицар (Сейнт Джордж), който, преди да стане рицар, бил орач. Изглежда ирландският пейзаж плаче за нахлуване на усърдно и ефективно английско земеделие.

Книгата на Хилтнър предполага, че

7 От англ. Fens, също познато и като Fenland(s) – естествено блатиста област в източната част на Англия. Повечето от мочурищата са пресушени преди няколко века, в резултат на което се е получил плосък, влажен, ниско разположен земеделски район.8 Майкъл Дрейтън (1563–1631) – английски поет, който придобива известност през епохата на кралица Елизабет I. 9 Уилям Камдън (1551–1623) – английски антиквар, историк, топограф и армейски офицер.10 Едуард Саид (1935 – 2003) – американски хуманитарист от палестински произход; професор по сравнително литературознание в Колумбийския университет, създател на постколониалната теория.11 Едмънд Спенсър (1552–1559) – виден английски поет лауреат.

„сегашната ни криза с околната среда несъмнено има своите корени в Ренесанса“. Съвременни екологични занимания се наблюдават в „Ecocritical Shakespeare“ с редактори Лин Брукнър и Дан Брейтон. Редакторите разграничават „еко критическите“ анализи от поколението на учените, пишещи за „природата при Шекспир“, определяйки тези нови предложения като научно грамотни, продиктувани от загриженост към влошаващата се околна среда, и признават, че предишните концептуализации на естествения свят често са били компрометирани от антропоцентризъм и политика.

Най-доброто есе по темата е „Екология на Аза в “Сън в лятна нощ“ на Робърт Уотсън, което съсредоточава вниманието върху това как героите са подтиквани от неконтролируеми сили отвътре и отвън. Уотсън сравнява тези естествени оплитания с действието на микробите и гените, така както Шекспир „кодира света, който не познаваме, но без който не можем да живеем“. Като горската фея и Атина на Тезей владенията на хората и микроорганизмите се превърнали в два свята, разчитайки един на друг, за да оцелеят. Уотсън ни показва, че както картините на Джузепе Арчимболдо, ренесансовата литература може да ни подтикне да помислим за нечовешките елементи в нашия организъм – от „приятелската“ бактерия в стомаха ни до митохондриите в клетките, които са напълно друг вид. Постоянните препратки на пиесите към междувидовите връзки и метаморфози ни напомня, че се случват повече неща, отколкото „здравият разум някога разбира“, и че не е необходимо под околна среда да се имат предвид облаци или дървета. Уотсън твърди, че пиесата всъщност очертава функционалната система от връзки между вътрешността и повърхността; различните видове имат различна среда. Ние сами по себе си сме средата, съдържаща толкова „чужди“ микроорганизми, че те превъзхождат собствените ни клетки.

Околна среда невинаги насочва вниманието към облаци или дървета. Начинът, по който хората са обвързани, в микро и макроразмери, с техните биологични и минерални среди, е взет от статията на Габриел Игън “Гея и Великата верига на Съществуването”. Теорията на Ю.М.У.Тилярд за Великата верига, която се появява към края на Втората световна война, е атакувана през последните десетилетия заради приписване на строго йерархическа структура на ранното модерно мислене. Но както отбелязва Игън, тази йерархия също така подчертава всички съставни части на земята – от хората до неорганичната материя – свързани с други звена във веригата и следователно зависещи едно от друго. И така, предполага Игън, видовете от Велика верига осигуряват по-подходящ вариант, отколкото „грешното различаване на човешкия род от другите животни през Просвещението“. Този модел на взаимна зависимост носи някои поразителни прилики с „Хипотези за Гея“ на Джеймс Ловлок, създадена на базата на визия за саморегулираща се биосфера, Гея.

Сравнението на Игън между Ренесансовата идеология и науката за устройството на Земята е приемливо, но пропуска шанса да тласне еко критиката отвъд приложението на природонаучната грамотност в текстове и към анализи за това как природонаучните модели биха могли да изтощят народното въображение. Видът политически тревоги, които учените изпитват във връзка с Тилярд, могат да бъдат добре усетени от читателите на последната книга на Ловлок, в която той пита кого в бъдещето „ние трябва да изгоним“ от Великобритания, който, пощаден от най-

лошите опустошения на променящия се климат, ще се превърне в „спасителна лодка“ за човечеството. Работата на Ловлок и отговорите към нея, както и лекциите на специалисти и неспециалисти, дават важен пример за това как факти и ценности рядко са независими. Това е една област, където хуманитарните науки с тяхното фокусиране върху представянето на идеите може да има какво да предложат на науките.

Сам Солник преподава в Лондонския университет „Куийн Мери“, където като доктор на филологическите науки работи

върху връзката между екологията и съвременната поезия.

Преведе от английскиЮЛИЯ ТОПКАРЕВА

Преводът е направен по The Times Literary Supplement, November 2011

Еко критика от Шекспир до Джеймс Ловлок

Разговор с Фредерик Бегбеде1. Какво правите в неделя сутрин?- Събуждам се и закусвам.2. Какво представлява за вас „шикът” (способността, дарбата, умението са също подходящи)? Кои са истински надарените?- Стив Маккуин, Дейвид Нивън, Луиджи д`Урсо. Да, знам, всички те са мъртви.3. Услуга, която не бихте желал да направите?- Да прочета ръкописа на някой, който не е издаден.4. Кога се чувствате полезен?- Когато имам желанието да прочета книга.5. Какво губите често?- Телефона си заедно с всичките номера в него. Благодарение на това си прекарвам хубаво ваканциите.6. Kоя част от тялото ви ви кара да страдате най-много?- Ушите.Често имам ушни инфекции.7. Дума, която ви отвращава?- Не харесвам хора, които казват: „Имам желание да чета”. 8. Клише за вас, което е истина?- Всички клишета са истини. Както казва Уорхол, „Аз съм всичко онова, което се отбелязва за мен в пресата”.9. Какво правите, когато сте пиян?- Казвам „големи” думи, смеейки се на висок глас.10. Кой е най-лесният начин да ви обезкуражат?- Да ме убедят, че вече не ме обичат.11. По кое ще познаем вашите приятели?- Те са много смешни и същевременно много отегчени.12. Кое обществено събитие ви дразни?- Официалните вечери.13. Коя ви е любимата позволена дрога?- Водка с лед.14. Кой е комплиментът, който мразите да чувате?- „Ами, аз те обожавам, познавам те, ще си кажеш ли номера, как се казваш?”15. И какъв тип критическа оценка не ви допада?- За един роман Le Monde писа: „Много добре направен”. Майка ми беше възхитена.16. Какво може да ви накара да се почувставате по-добре?- Един аспирин.

Преведе от френски ЛОРА ДИНКОВА

Въпроси на френското сп. „Грация”

З Е Л Е Н О

7Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Н А Б А Л К О Н А

Божидар Манов

Всеки сериозен кинофестивал се стреми да наложи свой облик в претоварения с подобни събития годишен календар. Освен това четирите най-големи форума – Берлин, Кан, Венеция и Торонто, са в остра конкуренция за премиерни открития на нови филми и имена от световното кино.

Когато през 1951 г. Алфред Бауер създава Берлинале (само 6 години след войната и 10 преди Стената), неговата идея е за културен мост между Изтока и Запада, който да допълни онова, което политика пропуска или пренебрегва. Но така още тогава към неофициалната емблема на фестивала се прикачва етикетът “политически”, който го съпътства и досега. Не че Берлинале избягва филмите с политическа тема или заобикаля подобни нюанси – тъкмо обратното, подобни заглавия винаги присъстват в селекцията и много често са сред наградените. Но това твърдение изисква едно по-точно и детайлно обяснение: Берлинале внаги търси максимална актуалност, държи пръст върху пулса на значимите горещи събития. И ако при игралните филми технологичният цикъл отмества във времето тяхното екранно отразяване, то в документалната селекция актуалността неизбежно повлича мощно политическо присъствие на подобни филми. Неслучайно цели 16 заглавия (!) за Арабската пролет оформиха изключително интересен фокус в документалната подборка. А ако си припомним думите на Фелини “Всеки филм в определена степен е политически”, то допълнителни коментари към фразата на великия Маестро не са необходими.

И тази година официалната селекция на 62-рото издание потвърди общите дългогодишни наблюдения. Берлинале иска да разширява киногеографията както към вече “овладени територии”, така и за новооткрити. Азиатското кино (Китай, Корея, Япония) винаги е било сериозно застъпено и многократно отличавано. Сега отново 2 китайски филма плюс 3D-лента от Хонконг дойдоха от Далечния изток. А край тях и 2 заглавия от Индонезия и Филипините. Затова пък друг обичаен регион – Южна Америка (Бразилия, Перу, Аржентина) сега присъстваше само с една португало-бразилска копродукция “Табу”. Като африканско допълнение – и една френско-сенегалска лента, но без особени качества. Отбелязвам тази киногеография, защото през годините тя е подчертано търсена и определено продуктивна. Много азиатски филми получиха “световна виза” тъкмо от Берлинале (както впрочем иранските от Кан). Но разбира се, поддържането на подобна линия не може да е самоцелно, то се определя и от актуалното равнище на годишната продукция. В този смисъл при селекцията на основния конкурс тази година географията малко е надделяла над изкуството. Затова не бе изненадващо, че практически всички основни награди отидоха при европейски филми с безспорни качества. Тук трябва да се подчертае, че журито успя да отдели обективно “зърното от плявата”. За което впрочем имах предварителна нагласа заради безспорния авторитет и доказан художествен вкус на избраните съдници: големият британски режисьор Майк Лий (председател), колегите му Франсоа Озон (Франция) и Ашгар Фархади (Иран), както и известните актриси Шарлот Генсбург и Барбара Зукова. Те успяха да балансират отличията без компромиси и без ненужни бонификации.

Затова главната награда “Златна мечка” за филма “Цезар трябва да умре” на италианските ветерани братята Паоло и Виторио Тавиани е безспорна, без реверанс към богатата им биография,

която впрочем бе разклатена от предишния им неубедителен и наивен филм „Чифликът на чучулигите” (2007). Но сега отново са в добра форма и дори експериментират на ръба между документалното и игралното кино. „Цезар трябва да умре” е заснет самодеен театрален спектакъл по

пиесата на Шекспир „Юлий Цезар”, ала в изпълнение на закоравели криминални престъпници с тежки дълголетни присъди от римския затвор „Ребибия”. Двата пласта на филма – затворническото всекидневие и спектакълът, сработват успешно в обща художествена тъкан за смисъла на демокрацията и тиранията, засягат вечните теми за вярност и предателство, власт и дълг. Алюзиите със съвременен подтекст са ненатрапчиви и приемливи. Хватката на Братята не е ново откритие или непозната форма, подобни филми са правени много, дори и у нас режисьорът Иван Младенов има подобен успешен опит (“Отело” във Варненския затвор). По-важно е, че този подход отваря твърде интересна възможност за документални наблюдения върху универсалната човешка психика и архетипите на социално поведение.

Умелото използване на документален пласт в игралната структура, когато е направено органично и премерено, винаги е продуктивен и обогатяващ подход. Доказа го още веднъж много талантливият унгарски режисьор Бенедек Флигауф с новия си филм “Само вятърът”. Той е добре приет в Берлин още от 2004 с великолепния “Дилър”. Сега отново демонстрира умението си за екранен разказ с нестандартен език, като разработва особено деликатна тема – ксенофобски репресии и убийство на циганско семейство. Сюжетът е върху действителен случай, основните персонажи са непрофесионални изпълнители – роми. Подчертано търсеният документален характер на разказа засилва внушението и журито основателно отличи филма с втората по важност Голяма награда “Сребърна мечка”.

Подобен режисьорски ключ откриваме и в канадския филм “Бунтовничка” на реж. Ким Нгуен – разказ за кървава гражданска война в неназована африканска страна. Темата е пречупена през личната трагедия на 12-годишно момиче, останало сираче след убийство на родителите му. Трогателният сюжет привидно загърбва политическия пласт, изместен от изключително достоверното, почти документално присъствие на непрофесионалната чернокожа изпълнителка Рейчъл Мванза. Тя спечели сърцата на зрителите и журито, заслужено отличена със “Сребърна мечка” като най-добра актриса!

Разбира се, използването на документален пласт в игрална структура съвсем не е единствен универсален подход за екранен разказ. Киното в богатото си разнообразие не се е отказало от класическия игрален спектакъл, базиран на стабилна драматургия и прецизна постановъчна работа. Подобни образци предложи и Берлинале 2012.

Добре известният сюжетно-тематичен модел на европейското кино след Стената (който за краткост наричам „драми

на Изток – депресии на Запад”) се илюстрира отново много точно от двата немски филма в главния конкурс. „Барбара” на родения в някогашната ФРГ Кристиян Петцолд е разказ за комунистическото минало на Изтока - плътен, убедителен и болезнен спомен от времето на ЩАЗИ-ГДР, когато индивидуалността е обезличена, свободата - непозволен лукс, а възможността за независимо поведение – смазана под заплаха от репресии. Много добрата актриса Нина Хос изгражда своята героиня (изгонена от Берлин лекарка заради заявеното желание да се пресели на Запад) пестеливо, сдържано, но с впечатляваща убедителност, много точен психологизъм и силно екранно въздействие. Успехът на филма се дължи до голяма степен на нейното присътвие, което подплатява убедително добрата драматургия и точна режисура (“Сребърна мечка” за Петцолд).

Още по-депресиращ е сюжетът на немско-норвежкия филм „Милост” (реж. Матиас Гласнер), ситуиран в Далечния север през дългата полярна нощ. Тя мотивира основното драматургично събитие (неволно убийство при автомобилен инцидент) и последвалото психологическо напрежение, допълнително нагнетено от потискащия 24-часов мрак (“неравнодушната природа” на Айзенщайн). И така до единствената възможна развръзка: самоочистващо признание, с което вината не изчезва, но избледнява с идването на дрезгавия полярен ден. Добро професионално кино с убедителна екранна защита в модела “драми и депресии”.

Професионалното изграждане на добър екранен спектакъл обаче не гарантира задължителен успех, а изисква още идейна плътност и убедителност. Любопитна рамка оформиха два “кралски” костюмни филма, но с подчертано различно качество. И двата са ситуирани в 18. век, във времето около Великата френска революция. „Сбогом, моя кралице” на французина Беноа Жако поглежда към събитията през очите на прислугата във Версай и антуража на Мария Антоанета. При това доста беззъбо и безадресно, та породи коментари защо точно той трябваше да открие фестивала. Докато „Кралска афера” на датчанина Николай Арсел (сценарист и режисьор) много по-убедително, остро и увлекателно (дори с преплетена любовна линия в дворцовите интриги) показва същностния исторически сблъсък, когато идеите на Просвещението завладяват европейските площади, промъкват се в кралски дворове и стават политическата доминанта на времето. Очевидно журито оцени този полезен микс на авторско послание и удачна зрелищна форма, та присъди на филма дори две “Сребърни мечки” – за сценарий и най-добър актьор (Микел Фьолсгаард като датския крал Кристиян VІІ).

А като прибавим и третото заглавие с исторически сюжет - „Равнината на белите елени” от Китай (реж. Ван Куан-ан), който пък разказва за социално напрежение, селски бунтове и драматични политически събития при последната императорска династия през ХХ век, то натрапчивите съвременни алюзии за темата на протеста и необходимостта от промяна съвсем не изглежда случайна. При това тъкмо китайският филм е асоциативно най-близък с картината на света днес. Впрочем режисьорът е много

добре познат на Берлинале: „Златна мечка” за „Бракът на Туя” (2007), „Сребърна мечка” за сценария на „Разделени заедно” (2010) и сега могъща семейна сага през две сюжетни поколения. Типичен кинороман в добрите традиции на жанра, който се гледа с интерес, стига човек да има 188 минути свободно време.

Второто китайско участие „Цветя на войната” също не е изненада. Защото режисьорът Джан Имоу е сред любимците на Берлинале, с 5 заглавия през годините и „Златна мечка” за дебюта му „Червено сорго” (1988). Новият му филм е изключително впечатляващ военен екшън с перфектно професионално майсторство като режисьор и разказвач. Затова майсторски поднесената достоверна история за японската окупация през 1937 г. не оставя съмнения в професионален план. Но припомня вечния въпрос за рутината, която не е достатъчна при по-сложна задача в идеен план. Подобен въпрос е относим и към още по-зрелищния спектакъл „Летящи саби над драконовата врата” (Хонконг, Китай, реж. Цуй Харк) - зрелище от добре известната “летяща хореография” и ефектно дигатално бойно изкуство, този път в 3D. Техническото качество на тази фантазна приказка е изумително, но то вече не е нещо ново. Големият фестивален пробив на 3D филмите се състоя преди година тъкмо в Берлин. Сега амбициозните форуми отделят обезателно такъв сегмент в програмите си, за да следват очевидна и необратима техническа еволюция. Но това актуализира и въпроса за художественото качество и органичността на подобни екранни решения. Тема, която вече не е от технологичното бъдеще, а от реалното всекидневие днес.

P.S. В това огромно море от кино, уви, нас ни нямаше. Единственото българско име в огромния каталог бе нашият сънародник - писателят Димитър Динев, ала като сценарист на австрийски филм. Второ „българско” присъствие се оказа американската треторазредна лента „София” - разказ за бивш агент на ФБР, назначен като културен аташе в нашата столица. И за да е пълна картината, продуцентската фирма на този „шедьовър” се нарича Mutressa Movies. Ах, каква случайност! За да ни няма на Берлинале, има поне две възможни обяснения: недоглеждане от страна на селекционерите; но и недостатъчна активност на нашите продуценти. Защото филми като за там имаме, не по-лоши от редица екзотични ленти, вкарани по ъглите на различни програми.

Берлинале 2012: киногеография, политика и художествени идеи

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Подписът на шефа на Европейската централна банка Жан-Клод Трише стои на всяка една евро банкнота. Оттеглянето му в пенсия беше отбелязано в края на миналата година (19 октомври – 17 ноември 2011) с блестящо тържество в Алте Опер във Франкфурт, с което същевременно се откри и едно друго събитие, създадено по негова инициатива – ежегодните културни дни на ЕЦБ. Този път те бяха посветени на културното многообразие на разтърсената от кризи Италия, страната на неговия приемник, досегашния шеф на банка д`Италия Марио Драги. Тържеството протече в напрегнат момент за еврото, а активисти на „Окупирай Франкфурт” бяха обсадили пространството пред Алте Опер с протестни лозунги към високите гости Хелмут Шмит и Валери Жискар д`Естен, президента на Европейската комисия Хосе Мануел Барозу, председателя на Съвета на ЕС Херман ван Ромпой, управляващия директор на МВФ Кристин Лагард и пристигналите в последния момент Ангела Меркел и Никола Саркози.Изпращането на Трише неслучайно съвпада с откриването на Културните дни на ЕЦБ. По негова инициатива от 2003 г. насам авторитетната финансова институция всяка година представя културното богатство на една страна - членка на Европейския съюз според неговия девиз “Обединени в многообразието”. Програмата се организира от ЕЦБ съвместно с Националната банка на Германия. Тя се финансира и от множество партньори и спонсори, които се ангажират с подпомагане на европейската култура и изкуство. Досега са представени Португалия, Полша, Унгария, Австрия, Гърция, Румъния и Холандия. По случай 10-годишнината на ЕЦБ, през 2008 г. културните дни са посветени на всичките 27 държави членки. България тогава е представена от Теодора Димова с литературно четене на “Майките” и от Ана Донева с танцовия спектакъл “Българска роза”.В тази поредица Италия, където грижата за традицията играе също така важна роля, както и формулирането на съвременни творчески позиции, се представя с един културен калейдоскоп от литература, танц, музика, кино, изобразително изкуство, дискусии и детска програма. Особеното в тази мултидисциплинарна програма е, че в нея са заложени открития и изненади, защото включва срещи не само с най-представителните творци, но и с такива, които са по-малко известни зад граница, както и с млади таланти.Тази концепция блестящо се демонстрира още с тържествения концерт на откриването от Оркестра Моцарт от Болоня под диригентството на Клаудио Абадо. Абадо работи често с млади оркестри, два от които е основал сам, и за този педагогически ангажимент е получил много отличия. Оркестра Моцарт е образуван през 2004 г., като за него Абадо събира известни солисти от най-големите световни оркестри заедно с млади таланти и поема художественото ръководство. Програмата за откриването е популярна: Росини с Увертюрата от “Севилският бръснар”, Симфония “Хафнер” от Моцарт и Италианска симфония от Феликс Менделсон Бартолди. Но маестро Абадо уверено преодолява всички рутинни уловки и представя тези стари „познати” свежи и жизнени. Накратко: една плътна, жива, прекрасно балансирана интерпретация и много аплодисменти. Музикалната програма включва също по традиция благотворителен концерт, този път на италианския цигулар виртуоз Уто Уги заедно с камерния оркестър И филхармоничи ди Рома в катедрала-паметник “Паулскирхе” под мотото “От барока до романтизма”. Даренията са в полза на проекта “СоФа Тандем” на франкфуртската организация “Мукива детски и семеен център”, който подкрепя контактите и обмена между хора от различни култури или намиращи се в неравностойно положение.Моето лично откритие се появи в лицето на експерименталния джаз пианист и ентъртейнър Стефано Болани. Започнал като попизпълнител, Болани бързо си извоюва славата на един от големите джаз пианисти на нашето време. Болани владее всички регистри на джаз авангарда. Между класически перфекционизъм и фрий джаз той небрежно преминава всякакви музикални граници. И не само музикални. При него фрий джазът и интроспекциите на най-високо ниво

се сменят с импровизации в стила на обект театъра и комедия дел арте. Магията на Болани идва най-вече от виртуозното владеене на емоциите на публиката. “Аз обичам да общувам с публиката, независимо дали като пианист, певец или актьор: важното е да съм на сцената”, признава

Болани. За бис залата подхвърля имена и песни от световната музикална съкровищница, които Болани смесва в гениални комедийни импровизации. Не е ли това музикалната култура, която носим в себе си, и той като фокусник изважда навън да чуем кашата от любими мелодии в главите си. И цялата тази емоционална и интелектуална буря Болани умиротворява накрая с една лирична пиеса.В литературната програма отново актуалната политика се грижи за изненади: съдията и прокурор срещу мафията Джанрико Карофильо, известен с криминалните си романи, бе възпрепятстван да дойде за четенето на последния си преведен на немски роман “В нейния най-тъмен час”, тъй като беше ангажиран със съставянето на новото италианско правителство.От друг вид и много очарователна изненада за мен беше срещата с Дача Мараини. Името й и аз като мнозина свързвах с една от известните феминистки на Италия, чиито исторически и публицистични романи са преведени на много езици и се изучават в училищата не само в Италия. Оказва се, че Дача Мариани пише освен това сценарии и пиеси, поставяни по целия свят, основава театрални трупи. Така драматично и винаги политизиран както творбите й, протича и нейният живот. Родителите й бягат от фашистка Италия в Япония, където са затворени за три години в лагер. След войната се установяват в Сицилия, където младата Дача се сблъсква с подчиненото положение на жената в Южна Италия. Двайсет години тя е спътница на Алберто Моравия и страда винаги, когато я възприемат само като неговата муза. В сградата на ЕЦБ Дача Мараини чете откъс от сборника “Жените по време на Обединението”, издаден съвместно с други 11 писателки, за да представи съдбите на забравени героини от обединението на Италия през ХІХ век. С тези авторки тя се бори освен това за подобряване на образа на жената в италианските медии. (Смях в залата.) Дача обяснява: “Образът на жената в Италия е деградиран, той обслужва само стереотипа жена съблазнителка. Между това как тя се представя в медиите и между реалния й образ и роля в обществото зее голяма пропаст. Италия е свикнала да живее с диктатури, но диктатурата на медиите е ситуация, която застрашава културата на страната”. Затова свалянето на Берлускони се празнува като освобождение. Това знаменателно събитие е станало точно на нейния 75-и рожден ден. Тя обяснява, че никога не би се ангажирала директно в политиката. И че в творчеството си един писател не бива да бъде тенденциозно политически. Един високохудожествен принцип, който известната публицистка и голяма интелектуалка на Италия защитава през целия си живот.Филмовата програма е обединена около темата “Семейни работи”. Любителите на италианското кино можеха да дойдат напосоки в „Синестар Метрополис” като мен, където се представяха шест нови филмови продукции. Защото всички бяха на ниво. “Хепи фемили” (2010) на Габриеле Салваторес е филмова адаптация на популярна пиеса, която от своя страна препраща към “Шест лица търсят своя автор” на Пирандело. Сценаристът Ецио има проблем с една история, в която се срещат две семейства, чиито деца възнамеряват да се оженят. Всеки от героите уговаря автора неговата роля да бъде по-главна и съдбата му - възможно по-хубава. Ецио обаче си дава сам най-главната и най-хубавата роля на богат наследник и влюбен, който се оженва щастливо за красиво, талантливо и богато момиче. Съдба, точно противоположна на неговата. Филмовият разказ е прекъсван от черно-бели изгледи от нощно Милано, с места и лица, които нямат нищо общо с историята, и надписите накрая идват, преди филмът да е свършил. Живот и филм, измислица и действителност се смесват, а зрителят остава да мисли, че това вече го знаем от театъра, но как да възприемем сега това преплитане и в киното. Но извън формалната игра в традицията на Пирандело, пренесена в ново медиално пространство, и отвъд теоретичните размисли, които могат да ни отведат много далече, филмът вълнува и с точно премереното поетично съчетание от комизъм и трагизъм и с вечните въпроси как се поражда и кога умира любовта и как е най-достойно да си отидем от живота.“Нашият живот” (2010) на Даниеле Лукети продължава и дори струва ми се, ако не иронизира, то назидателно цитира социална семейна драма с елементи на семейна комедия в най-добрата италианска традиция на неореализма. И в тази модерна версия успява да създаде една натуралистична, почти документална картина на днешна работническа Италия. Клаудио работи на един

строеж в предградията на Рим, живее много скромно, но е щастлив с жена си, двете си деца, брат, сестра и съседи. Семейната идилия внезапно рухва, когато жена му умира при раждане. Волята му да се издигне със собствен бизнес става причина за много перипетии и драматизъм. Идилията накрая отново е възстановена единствено благодарение подкрепата на семейството. Viva la familia! Семейният живот се оказва спасение и единствен извор на щастие в едно общество, разтърсвано от престъпност, корупция, насилие, мафия, емигрантски проблеми. Тези две така очарователни срещи с новото италианско кино не мога да причисля към изненадите. Всяка година наесен във Франкфурт се провежда преглед на новото италианско кино Verso sud (На юг), който отдавна е утвърдил у мен тези високи очаквания. И ако италианският филм в родината си отбелязва изумителни успехи – родната продукция владее повече от 50% от пазара, - може само да съжаляваме, че те трудно намират пазар зад граница. Танцовата трупа Мактуб Ноар Компаня ди данцатори, основана през 2007 г. от двама млади танцьори, Пиетро Пиреду и Валетина Фруцети, се представи с две работи. “Crasy light moon“ (Луда лунна светлина), една строго конципирана експериментална структура за четири танцьорки, е размисъл за обществената роля на жената, проектирана не върху Аза, а върху нейното тяло. Трилогията “Visione notturne” (Нощни видения) е трилогия, посветена на сънищата и чувствата на сънуващия индивид. Това е програмна тема за трупата, залегнала още в името й: “Мактуб” означава на арабски “написано”, но се има предвид преди всичко съдбата, а “ноар” напомня това, което е вътре в нас, потокът на съзнанието и нашите най-съкровени тайни. “Танцьорите не са хората в сънищата, а сънищата в човека.” Тази мисъл, върху която трупата базира спектакъла си е трудно да разбере и още по-трудно да се осъществи на сцената. Стилистиката е редуцирана, минималистична. И двете пиеси свършват по един и същ начин: След като музиката заглъхва, телата се обединяват в един общ организъм и продължават конвулсивните си движения, докато угасне светлината. Така осъзнаваме, че театралните елементи музика, светлина, тела имат самостоен изказ, който само за кратко се обединява, и само понякога се синхронизира. Цитира се и репетиционна ситуация, може би за да се измоли снизхождението на зрителите...И на прощаване пак Росини. Заключителният концерт е поверен на Оркестра симфоника ди Милано “Джузепе Верди” под ръководството на китайско-американска диригентка: Увертюрата на Росини към “Вилхелм Тел”, Пиеса Рендерин от Лучано Берио и Франц Шуберт и 7-ма симфония на Бетховен, всички изпълнени с висока енергийност и все по-бясно темпо. Накрая досегашният президент на Банка д`Италия и нов президент на ЕЦБ Марио Драги предаде тържествено една кристална статуя в ролята на олимпийски огън на Кристиан Ноайе, президент на Банк дьо Франс. Да се готви Франция. После Литва.А кога да се готви България? Почетният консул на България в Хесен господин Инго-Хендрик Ланкау има готовност да обедини българската общественост във Франкфурт за достойно представяне и на нашата страна в близко бъдеще.

СОФИЯ ТОЦЕВА октомври-ноември 2011, Франкфурт

Културни дни на Европейската централна банка във Франкфурт

На фокус: Италия

“Crasy light moon“, Танцовата трупа Мактуà Ноар Компаня ди данцатори, Италия

9Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Фердинанд фон Ширах (роден 1964 г. в Мюнхен) е един от съвременните

немски писатели, които тематизират в своите художествени текстове юридически проблеми. Автор е на два сборника с разкази – Престъпления (Verbrechen, Piper, 2009) и Вина (Schuld, Piper, 2010) – както и на един роман – Случаят Колини (Der Fall Collini, Piper, 2011). Фон Ширах работи като адвокат в областта на наказателното право и част от текстовете му са художествени преработки на действителни случаи от практиката му. Както разказите, така и романът му се радват на широка популярност и за дълъг период присъстват на челни места в класациите на бестселъри в Германия. Популярността на текстовете на фон Ширах отразява интереса на определени категории немски читатели да четат художествена литература, която поставя по един съвсем непосредствен и неприкрит начин въпроси от морален и правен характер и заявява позиция по тях. По този начин фон Ширах се включва в една цяла тенденция на писатели юристи в съвременната немска проза, които по различен начин подхождат към засилената морална чувствителност на няколко следвоенни поколения.Прозата на фон Ширах е минималистична, пропита изцяло от стремеж към ясно и просто представяне на събитията. На места стилът му се свежда почти до формално регистриране, подобно на юридически документ по някои от разглежданите случаи. Сюжетът обикновено поставя ясно морален проблем, който може да занимава читателя на чисто рационално ниво. Въпреки това текстовете на фон Ширах не са лишени и от потенциал за естетическо въздействие и може би тъкмо този потенциал успява да реализира острото поставяне на моралните проблеми. Понякога самите факти са достатъчно красноречиви и тяхното прекомерно литературно обработване само би подменило уникалното им въздействие. Дори когато събитията са фикционални, те се представят с фактичносттта на действителни събития. Това, разбира се, не означава, че фон Ширах просто копира съдебни протоколи в разказите си. Напротив, всеки детайл от историята е внимателно подбран, разгърнат, модифициран с ясната цел за определено въздействие. Резултатът е един разказ, който се движи по границата между фикция и действителност и зигзагообразно постоянно преминава тази граница. Фактичността, с която се представят събитията, има естествената склонност да се асоциира (понякога дори болезнено) със ситуации от публичното и частното съществуване на читателя. В този смисъл разказите на фон Ширах излизат далеч отвъд границите на една обикновена криминална литература и имат потенциал да получат друг вид естетическо и рационално осмисляне.На българския читател тук се представя в превод разказът „Фéнер” от сборника Престъпления. Надявам се, че този превод ще допринесе за по-пълното представяне на един тип литература, който в България е слабо познат, но за сметка на това е широко разпространен и популярен в страни със солидни традиции на обществен дебат и с утвърдена роля на средната класа в оформянето на културната среда. Литература, която е езиково и сюжетно проста, но същевременно е много фино, прецизно и целенасочено изработена.Искам да благодаря на доц. Амелия Личева и на Мария Добревска за интереса към публикуването на този превод. В процеса на самия превод съдействие ми оказаха Виолета Вичева, Мария Добревска, Ина Маринова, Борислава Николова, Николай Узунов и Галена Цветкова. Отделно благодаря на Мартин Бъбаров и Ясен Николов за юридическата консултация.

ХРИСТО ТОДОРОВ

Фердинанд фон Ширах

Фридхелм Фéнер цял живот беше работил като общопрактикуващ лекар в Ротвайл: 2800 болнични листа на година, кабинет на главната улица, председател на обществото за египетска култура, член на Lions Club, без никакви престъпления, дори без нарушения на обществения ред. Освен собствената си къща притежаваше две други къщи, които даваше под наем, един тригодишен Мерцедес Е-класа с кожен салон и автоматичен климатик, около 750 000 евро в акции и облигации и една спестовна застраховка живот. Фенер нямаше деца. Единствената му все още жива роднина беше сестра му, която беше шест години по-млада от него и живееше в Щутгарт с мъжа си и двете си деца. Всъщност едва ли имаше какво да се разказва за живота на Фенер.

Ако не беше тази история с Ингрид.

–––––

Когато беше на 24, Фенер се запозна с Ингрид на шейсетия рожден ден на баща си. Баща му също беше лекар в Ротвайл.

Ротвайл е един консервативен град, както и да го погледнеш. На всеки посетител, дори без да пита, му обясняват как градът бил основан от Щауфените и как бил най-старият в Баден-Вюртемберг. И наистина тук човек може да види средновековни еркери и старинни табели от XVI в. Родът Фенер винаги са били тук. Те бяха от така наречените първи родове в града – изтъкнати лекари, съдии и аптекари. Фридхелм Фенер по нещо приличаше на младия Джон Ф. Кенеди. Имаше приятелско излъчване, хората го смятаха за човек без грижи, нещата му вървяха. Само при по-внимателно вглеждане в чертите му се забелязваше нещо тъжно, нещо старо и тъмно, каквото човек нерядко може да срещне в този край на Германия – между Шварцвалд и Швабска Юра.Родителите на Ингрид – аптекари в Ротвайл – бяха довели дъщеря си на празненството. Тя беше три години по-голяма от Фенер, робуста провинциална красавица с едри гърди. Воднистосини очи, черна коса, бледа кожа – тя осъзнаваше какво впечатление прави. Странно високият й металически глас, който не допускаше никаква модулация, дразнеше Фенер. Само когато говореше тихо, изреченията й имаха мелодия.Не беше завършила гимназия и работеше като келнерка. – Временно – каза тя на Фенер. На него му беше все едно. Беше далеч по-напреднала от него в една друга сфера, която го интересуваше повече. Дотогава Фенер беше имал само две кратки сексуални връзки с жени; те го бяха направили по-скоро неуверен. Веднага се влюби в Ингрид.Два дни след празненството тя го примами да отидат на пикник. Лежаха в един заслон и Ингрид вършеше работата си добре. Фенер беше толкова зашеметен, че още след седмица й предложи да се омъжи за него. Без да се колебае, тя прие. Както се казва, Фенер беше добра партия: студент в Мюнхен, привлекателен и сърдечен и първият му държавен изпит наближаваше. Преди всичко обаче я привличаше неговата сериозност. Не можеше да го формулира ясно, но каза на своята приятелка, че Фенер никога няма да я изостави. След четири месеца вече живееше при него.Меденият месец беше в Кайро, по негово желание. Когато по-късно го питаха за Египет, той казваше, че било „безтегловно“, макар и да знаеше, че никой не го разбира. Там той беше младият Парсифал, чистият глупак1. И беше щастлив. За последен път в живота си.Вечерта преди връщането лежаха в хотелската стая. Прозорецът беше отворен, все още беше прекалено горещо – въздухът се трупаше в малката стаичка. Хотелът беше евтин, миришеше на гнили плодове и отдолу се чуваше шумът на улицата.Въпреки жегата бяха спали заедно. Фенер лежеше по гръб и следеше въртенето на таванския вентилатор, Ингрид пушеше цигара. Тя се обърна настрана, подпря главата си на една ръка и го погледна. Той се усмихваше. Мълчаха дълго.Тогава тя започна да разказва. Разказваше за мъжете преди Фенер, за разочарованията и грешките, но най-вече за френския старши лейтенант, от когото беше забраменяла, и за аборта, който почти я беше убил. Плачеше. Той се уплаши и я пое в ръцете си. Усещаше биенето на сърцето й върху гърдите си, беше безпомощен. Тя ми има доверие, помисли си той. – Трябва да се закълнеш, че ще се грижиш за мен. Никога не трябва да ме оставяш – гласът на Ингрид трепереше.Това го развълнува. Искаше да я успокои: вече бил положил клетва в църквата на сватбата, бил щастлив с нея, искал да...Тя го прекъсна рязко, гласът й стана по-силен, сега звучеше металически безцветно:

1 Парсифал е герой от едноименната опера на Рихард Вагнер. Когато авторът казва „чистият глупак”, той се заиграва с измислената от Вагнер псевдоетимология на името Парсифал. Според Вагнер името Парсифал произхождало от персийски и означавало „чист глупак” (Fal Parsi).

– Закълни се!И изведнъж той разбра. Това не беше разговор межу влюбени: вентилаторът, Кайро, пирамидите, жегата в хотелската стая – всички клишета изчезнаха в миг. Той я отдръпна малко от себе си, за да може да вижда очите й. Тогава го каза. Каза го бавно и знаеше какво казва: – Кълна се.Приближи я отново към себе си и целуна лицето й. Още веднъж спаха заедно. Този път беше различно. Тя беше отгоре, всичко беше, както тя го искаше. Бяха сериозни, отчуждени и самотни. Когато тя свърши, го удари по лицето. По-късно той дълго лежеше буден и гледаше в тавана. Нямаше ток, вентилаторът вече не се въртеше. –––––

Естествено, Фенер взе държавния си изпт с отличие, защити докторската си дисертация и получи много добра позиция в окръжната болница Ротвайл. Намериха си жилище – три стаи, баня, гледка към гората.Когато опаковаха покъщнината от Мюнхен, тя изхвърли колекцията му от грамофонни плочи. Той го забеляза едва при нанасянето в новото жилище. Тя каза, че не може да търпи тези плочи – бил ги слушал с други жени. Фенер беше бесен. Два дни почти не си говориха.Фенер предпочиташе простотата на Баухаус, тя обзаведе жилището в дъб и бор, закачи перденца на прозорците и купи цветни чаршафи. Той се примири дори с бродираните подложки и калаените чашки – не искаше да се държи настойнически с нея.Няколко седмици по-късно Ингрид му каза, че я дразни как той държи приборите. В началото той се смееше и мислеше, че тя се вдетинява. На следващия ден тя повтори обвинението, също и в дните след това. И понеже за нея това беше нещо важно, той започна да държи ножа по друг начин.Ингрид се оплакваше, че той не изхвърля боклука. Той се успокояваше с това, че в началото винаги има такива трудности. Скоро след това тя започна да му натяква, че се прибирал прекалено късно, че флиртувал с други жени.Обвиненията не спираха, вече ги чуваше всеки ден. Бил разхвърлян, цапал ризите си, мачкал вестника, миришел лошо, мислел само за себе си, говорел глупости, мамел я. Фенер почти не се защитаваше.След няколко години започнаха обидите. Първоначално сдържани, но с времето все по-груби. Бил свиня, измъчвал я, бил тъпак. По-нататък се стигна и до фекален език и навикване. Той се предаде. Нощем ставаше и четеше научна фантастика. Както в студентските си години, всеки ден тичаше по един час. Отдавна вече не спяха заедно. Той получаваше предложения от други жени, но нямаше извънбрачни връзки. На 35 пое кабинета на баща си, на 40 беше побелял. Фенер беше уморен. –––––

Когато Фенер стана на 48, баща му почина; когато беше на 50 – майка му. От наследството той купи една къща в стил фахверк в покрайнините на града. Към къщата имаше малко дворно място, занемарени цветя, 40 ябълкови дръвчета, дванайсет кестена, едно езерце. Градината беше спасение за Фенер. Той си поръча книги, абонира се за специализирани списания и четеше всичко, което можеше да се прочете за цветя, изкуствени езера и дървета. Купи най-добрите инструменти, занимаваше се с техники за напояване и изучаваше всичко с присъщата му систематична задълбоченост. Градината цъфтеше и цветята станаха толкова прочути в района, че Фенер виждаше сред ябълковите дървета непознати, които снимаха. През седмицата оставаше дълго в кабинета си. Като лекар Фенер беше взискателен и

Фéнер

на стр. 10

10 Литературен вестник 8-14.02.2012

съпричастен. Пациентите го ценяха, диагнозите му бяха стандарт за Ротвайл. Излизаше от къщи, преди Ингрид да се събуди, и се връщаше едва след девет. Вечéрите, пълни с обвинения, търпеше мълчаливо. Металическият глас на Ингрид сипеше нападка след нападка, монотонно. Тя беше напълняла, с годините бледата й кожа се беше оцветила в розово. Масивната й шия вече не беше стегната, кожата й под брадичката беше провиснала и се люлееше в такт с обидите. Тя страдаше от задух и високо кръвно. Фенер ставаше все по-изпит. Когато една вечер с много заобикалки той предложи на Ингрид да потърси помощ при един невролог, техен познат, тя хвърли тиган по него и изрева, че е неблагодарна свиня.

–––––

В нощта преди шейсетия си рожден ден Фенер лежеше буден. Държеше в ръцете си избледнялата снимка от Египет: Ингрид и той пред Хеопсовата пирамда, на заден план камили, туристи, облечени като бедуини, и пясък. Когато тя изхвърли албумите от сватбата, той успя да спаси тази снимка от боклукчийската кофа. Оттогава я пазеше скрита най-отдолу в шкафа си. Тази нощ Фенер осъзна, че завинаги, до края на живота си, ще остане пленник. Беше дал обещанието си в Кайро. Точно сега, в тези тежки дни, трябваше да го спази. Обещания не се дават само за добри дни. Снимката се размиваше пред очите му. Той се съблече и застана гол пред огледалото в банята. Дълго се гледаше. Тогава седна на ръба на ваната. За пръв път в живота си на възрастен плака. –––––

Фенер работеше в градината си. Сега беше на 72, преди четири години беше продал кабинета си. Както винаги беше станал в шест. Беше излязъл тихо от гостната, в която живееше от години. Ингрид още спеше. Беше светла септемврийска сутрин. Утринната мъгла се беше разнесла, въздухът беше ясен и студен. Фенер плевеше с мотиката бурените между есенните цветя. Беше уморителна и монотонна работа. Фенер беше доволен. Радваше се на кафето, което щеше да изпие както винаги в почивката си в девет и половина. Фенер мислеше за ралицата, която бе засадил пролетта. Щеше да цъфне през късната есен за трети път.Изведнъж вратата се отвори с трясък и на терасата се появи Ингрид. Тя изрева, че пак не е затворил прозореца на гостната, бил пълен идиот. Гласът й дрънчеше. Чист метал.По-късно Фенер не можеше да опише точно какво е мислел в този момент. Започнало да свети някъде дълбоко в ума му, силно и ярко. Всичко било кристално ясно на тази светлина. Искрящо.Помоли Ингрид да дойде в мазето. Той самият слезе по външната стълба. С пухтене Ингрид влезе в мазето, където той държеше градинарските си инструменти. Част от тях висяха по стените, подредени по големина и функция, други съхнеха измити в тенекиени и пластмасови кофи. Бяха хубави инструменти, които беше събирал през годините. Ингрид рядко идваше тук. Когато тя отвори вратата, Фенер мълчаливо взе секирата от стената. Беше шведска, ръчно кована, намазана с грес и без ръжда. Ингрид онемя. Той още беше обут в грубите градинарски ботуши. Ингрид погледна брадвата. Не отстъпи. Още първият удар, който разцепи черепа й, беше смъртоносен. Брадвата влезе в мозъка заедно с натрошени парченца кост, острието разполови лицето й. Още преди да се свлече на пода беше мъртва. Фенер с мъка измъкна брадвата от черепа и постави крак върху шията й. С два мощни удара отдели главата от тялото. По-късно съдебният лекар констатира седемнайсет допълнителни удара, които бяха необходими на Фенер да отдели ръцете и краката. Фенер дишаше тежко. Седна на дървеното столче, което използваше при засаждане. Краката на столчето бяха в кръв. Фенер огладня. По някое време се изправи, съблече се до трупа и изми кръвта от косата и лицето си на мивката в мазето. Заключи мазето и се качи по вътрешната стълба към жилището. Горе се облече, обади се на полицията, посочи името и адреса и каза дословно „Направих Ингрид на парчета. Елате веднага.“ Обаждането беше записано. Без да изчака отговор, затвори. Гласът му не беше развълнуван.Няколко минути след обаждането полицаите пристигнаха пред къщата на Фенер без сирени и сини

лампи. Единият от полицаите беше от 29 години на служба; всички в семейството му бяха бивши пациенти на Фенер.

Фенер стоеше пред градинската врата и му даде ключа. Каза му, че тя е в мазето. Полицаят знаеше, че е по-добре да не задава въпроси. Фенер носеше костюм, но беше без обувки и чорапи. Беше много спокоен.

–––––

Процесът продължи четири дни. Председателят на съдебното жури беше опитен мъж. Познаваше подсъдимия Фенер. Познаваше и Ингрид. Ако не знаеше достатъчно за нея, свидетелите го доинформираха. Всеки съчувстваше на Фенер, всеки се застъпваше за него. Разносвачът на пощата каза, че смятал Фенер „за светец“ и за него било „направо чудо“ как „е издържал с тази“. Психиатърът констатира, че деянието е резултат от емоционално натрупване, иначе Фенер бил съвсем вменяем.Прокурорът предложи осем години. Не бързаше, описваше детайлно хода на престъплението, газеше из кръвта в мазето. Накрая каза, че Фенер е имал алтернативи – можел е да се разведе.Прокурорът се заблуждаваше – точно това Фенер не можеше да направи. Последната реформа в наказателно-процесуалния кодекс отмени клетвата като задължителна гаранция за истинността на едно изказване в наказателния процес. Ние отдавна вече не вярваме на клетви. Когато един свидетел лъже, той просто лъже – никой съдия не смята сериозно, че това може да се промени с една клетва. За модерния човек клетвата не означава нищо. Но – и в това „но“ се крие цяла вселена, – Фенер не беше модерен човек. Обещанието му беше сериозно. То го беше обвързало за цял живот и не само това – беше го превърнало в пленник. Фенер не можеше да се освободи – това щеше да е предателство. Избликът на насилие беше избухването на този съд под налягане, в който той беше заключен цял живот заради клетвата си.Сестрата на Фенер, която ме беше помолила да защитавам брат й в съда, седеше на слушателската скамейка. Плачеше. Старата медицинска сестра от кабинета му държеше ръката й. В затвора Фенер беше отслабнал още повече. Той седеше безизразен на подсъдимата скамейка, направена от тъмно дърво.По това дело нужда от защита нямаше. Проблемът беше правно-философски. Какъв е смисълът от наказанието? Защо наказваме? В заключителната си реч се опитах да намеря причината. Има цял куп теории: наказанието трябва да ни плаши, наказанието трябва да ни пази, наказанието трябва да възпира престъпника повторно да извършва престъпление, наказанието трябва да е противотежест на несправедливостта. Нашият закон обединява тези теории, но никоя от тях не беше адекватна в случая. Фенер нямаше да убие отново. Несправедливостта на деянието беше очевидна, но беше трудно да се претегли точно. А и кой искаше отмъщение? Беше дълга заключителна реч. Разказах неговата история. Исках да се разбере, че Фенер е достигнал до края. Говорих, докато се уверих, че съм повлиял на съда. Когато един от съдебните заседатели кимна, седнах на мястото си.Фенер имаше последната дума. Накрая на процеса съдът изслушва подсъдимия; при съвещанието съдиите трябва да вземат под внимание думите му. Той се поклони, беше сложил дланите си една в друга. Нямаше защо да учи наизуст думите си – те бяха резюме на живота му:– Обичах жена си и накрая я убих. Още я обичам, обещал съм й го, тя все още е моя жена. Това няма да се промени до смъртта ми. Наруших обещанието си. Трябва да живея с вината си. Фенер седна, не каза нищо повече и закова поглед в пода. В залата беше тихо, дори председателят изглеждаше посърнал. Тогава той обяви, че съдът се оттегля на съвещание, присъдата ще бъде произнесена на следващия ден.Тази вечер още веднъж посетих Фенер в затвора. Вече нямаше почти нищо за казване. Беше взел със себе си един омачкан пощенски плик, от който извади снимката от сватбеното пътешествие. Прокара палец по лицето на Ингрид. Горният, защитен слой на снимката отдавна беше паднал, лицето й беше почти бяло.Фенер беше осъден на три години. Заповедта за задържане беше отменена и той беше освободен от предварителния арест. Можеше да изтърпи наказанието си под формата на затворнически режим от открит тип. Режим от открит тип означава, че осъденият е длъжен да пренощува в затвора, но има право да бъде на свобода през деня. Предпоставка за това е осъденият да си намери работа. Не беше лесно да се намери нова работа за 72-годишен човек. Накрая сестра му намери решението: Фенер регистрира малка фирма за търговия с плодове – продаваше ябълки от градината си.Четири месеца по-късно в кабинета ми пристигна една щайга с десет червени ябълки. В приложения пощенски плик намерих само един лист хартия.„Тази година ябълките са хубави. Фенер“

Преведе от немски ХРИСТО ТОДОРОВ

Десет съвета как да престанеш с

убиването и да се захванеш с миене

на съдовеХалгримур Хелгасон

„Halgrimur Helgason (1959) е не само автор, но и рисувач на комикси и живописец. „Десет съвета как да престанеш с убиването и да се захванеш с

миене на съдове” е досега най-краткият му и най-комичен роман: хърватският мафиот и убиец

Токсич застрелва погрешка в Ню Йорк един агент на ФБР и трябва да бяга. По време на бягството си

убива един мъж и приема неговата идентичност. Скоро се оказва, че жертвата е бил консервативен американски телевизионен проповедник, който бил

тръгнал за Исландия. Токсич няма друг избор: в Рейкявик трябва да се преструва на препоподобния

Френдли. Скоро маскировката му се проваля, но исландските християни не го предават на ФБР, а му

намират честна работа” (Магнус Магнусон).

Моля Гутмундур да ми намери някаква работа. Умолявам го! Библията - окей, но не мога по десет часа на ден да прекарвам с нея. Не съм монах. Освен това дължа на Тортур една вечер в кръчмата на Грани.След като провежда няколко телефонни разговора, той ми намира работа в кухнята на „Самвер”, нещо като християнски кетъринг за социално слаби, която държи негов приятел в близкото предградие. Готвачът приготвя всеки ден сто ястия от три риби. Трябва да съм там в един часа и да мия таблите, които връщат. Дори вземам автобуса, не съм го правил, откакто бях дете. Най-често съм единственият пасажер на борда на големия жълт номер 24, който спира директно пред хотела и ни закарва в индустриалната зона, откъдето можеш да видиш по-голямата част на Рейкявик. Шофьорът е от Косово и с него се майтапим, как ще натоварим автобуса с бомби и ще го паркираме пред Сръбското посолство. - Томи, не е трябвало да вземаш автобус - казва готвачът. - С автобуса пътуват само стари баби и луди. И новите.- Новите?- Поляците и дръпнатите очи... Няма да видиш исландец в автобус.На готвача му казват Оли, съкратено от Олафур, името на баща му, президента. Изговаря се някакво странно „Оле”. Цигарата не излиза от устата му, бледо лице с голям белег от лявата страна на брадичката, малка халка на лявото ухо и много груби разбирания за чужденците. Английският му е учудващо добър. Третият в кухнята е дребен виетнамец на име Чиен с тънки мустачки и стотина малки зъби, на когото Оле по десет пъти на ден напомня, че на френски името му означава „куче”. На токсичният хърватин не се налага да търпи подобни неща, защото е 25% исландец и има местно име. Опитвам се да не се смея, когато от мястото си за пушене (отворената врата) ми подвиква: - Хей, Томи! Кажи на кучето да изхвърли боклука.Собственикът Сами, приятел на Гутмундур, е нисък тип с кръгло коремче и набраздено чело, който постоянно дъвче дъвка, поради което очилата цял ден танцуват на носа му. Непрекъснато се смее, и то от този тип смях - и-десет-пъти-да-го-повторя-пак-ми-е-гот, - сякаш ти демонстрира убедеността си, че животът му е в божиите ръце. И дори понякога брадатият там горе да го поваля на земята, той винаги пак се изправя. Сами и Оле били заедно в затвора, както в края на втория ми ден готвачът сам ми разказа. Първият, защото откраднал няколко фалшиви картини, вторият - за убийство. - В резултат на афект, с месарския нож - казва той, докато насочва за кратко към мен оръжието си, с което тъкмо реже парче телешко за утрешния гулаш. - Това копеле чукаше приятелката ми. Трябваше да го направя, иначе щеше да ме остави. Явно още са заедно. Тя се казва Харпа. - Нищо не може да се сравни с любовта на една жена, за която си убил.Трябва да помисля върху това.

Фéнерот стр. 9

11Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Този Оле наистина не си поплюва. Най-после на остров, пълен с мекушави баби, да срещна един истински мъж. Моля го да ми разкаже нещо повече за седемте години в затвора. Изнасилвали ли са го под душа? Не, казва той. Исландският затвор приличал повече на колежите в Америка: цял ден гледат спорт и имат всяка дрога, която си пожелаят.- Сред чужденците исландските затвори са много популярни. Пичовете от латвийската мафия понякога идват специално тук и се оставят да ги хванат. Тука им е като на курорт.Няма втора такава страна, казвам ви.- А този, дето го уби? Мислеше ли за него в затвора?- Не често. Беше си истинско feel good-убийство. В дните след това бях най-щастливият мъж на света. Понякога ми се иска да го съживя само за да го направя отново.- Но седем години... не ти ли беше скучно?- Понякога. Но се научих да готвя, научих френски и... Никога връзката ми с Харпа не е била толкова хармонична, колкото тогава. Щото не ми се налагаше да слушам глупостите й, да ходя да пазаруваме заедно или на гости на майка й, нали? От цялата работа намазах само хубавите неща. Сексът в затвора е върхът - каза той с ледена усмивка, като изтръска цигарата си на мокрия от дъжда паркинг, между двете големи халета срещу нас се виждаше облеченият в маскировъчни цветове Рейкявик.- Никога ли не си застрелвал някого? - питам.- Застрелвал? Нее. Да застреляш някого е като да чукаш мишка - каза той и отново взе в ръка ножа си. - Нали разбираш, компютърна мишка.Все по-впечатлен съм от набожните ми благодетели. Имат наистина интересни приятели. Само преди няколко дни Булатов ми каза, че Ние Гут бил лежал в норвежки затгвор заради пренасяне на наркотици.Ако човек си представи обществото като кръг, то най-отгоре ще са въодушевените от интернет, каращи колела и хвърлящи разделно боклука. Вдясно ще са старомодните тъпаци с оръжия, които бият жените си, вместо да спят с тях, а вляво - огорчените противници на глобализацията, които са против всички хубави неща на света като месо, порно и затопляне на земята. И тук, в тази кухня за социално слаби, кръгът ще се затвори. Тук крайно доброто и крайно лошото се срещат точно на острието на ножа на Оле. Толкова тънка е границата мужду убиец и свещеник.Това е първата ми „свястна” работа след краткия епизод като келнер от Бите-шойн-периода ми в Хановер и доста ми харесва. Колко желана промяна – да не трябва да мисля. Да забърсвам пластмасови табли е моята форма на медитация. Първо изхвърлям остатъци (нуждаещите се исландци явно не са толкова нуждаещи се), после леко ги изплаквам, преди да ги сложа в една голяма стара миялна машина, за чието състояние Сами се осведомява винаги, когато идва, като че ли е застаряващата му майка.Понякога Оле ме кара до „вкъщи”, профучава край спирката, където le Cien чака автобуса заедно с местните луди и дори прословутата му приятелка ме взе веднъж в малкото си бяло поло. Харпа е още една исландска блондинка с бронзов тен и татуировка на ръката, която ми доверява, че името й означава „арфа”. На дългия й врат и широкия задник повече би отивало да се казва „лютня”. Въпреки това не може да се каже, че не е готина. Вероятно на ден бих убивал по десет или единайсет заради нея. Наистина ми е драго, че всеки ден се връщам от работа вкъщи, без да съм убил някого. Вярно, понякога един или друг призрак на умрял ми се явява насън в голямото хале, но поне спрях да увеличавам списъка на призраците.Най-често към пет или шест се връщам в хотела за роби, затоплям в праисторическата микровълнова остатъци от обяда в „Самвер” и ги изяждам в кухнята, ако в момента там не е Булатов. Трябва да пестя, а от друга страна, храната на Оле никак не е лоша. А като знаеш, че готвачът е осъден убиец, мъж, който изпитва удоволствие да реже месо, храната ти се услажда още повече. Откакто сам си изкарвам прехраната, забелязвам, че Исландия е най-скъпата страна на света. Да напълниш веднъж хладилника струва колкото цял хладилник. Половин кило сирене струва колкото половин кило хаш. Много чужденци ядат само продукти с изтекъл срок на годност, които вечер супермаркетите оставят пред входа за снабдители, а Гунхилдур ми разказа веднъж за немски турист, който получил сърдечен удар, когато в шикозен хотел поискал да плати сметката си за няколко коктейла.Аз винаги й казвам, че „най-хубавата страна на света” трябва да функционира като най-добрия клуб на света. Естествено, там трябва да е най-скъпо.Правилата на терапията ми забраняват да излизам вечер. Тортур дори не позволява други книги освен Книгата на книгите и абсолютно забранява гледане на дивиди и сърфиране в интернет. Освен инспирираните от афро-американския кратки стихотворения на Булатов („Мисля Опра в душа. Добре е”) Библията е единствената ми

форма на забавление. Четенето никога не е било за мене, въпреки че прочетох два-три романа, когато Дикан ме изпрати на турне в САЩ, където за един месец в 17 града имаше 17 убийства. Не ставаше да прекарвам цялото време с колгърли.Така че прекарвам дългите бели нощи с дебелата черна книга.В кухнята има и малък телевизор, но там, естествено, тече исландската телевизионна програма – прекалено гримирани маслени блондинки четат безинтересни новини, следват американски филмови звезди, които ядат червеи. Иначе телевизорът се контролира от Булатов, който бди над него, като че ли е свещеният граал. Псува всички исландски субтитри, които се появяват на екрана, и при това се чеше под мишниците. (Ако беше законспириран следовател, това щеше да е най-доброто прикритие в историята на ФБР.)Направо се измъчих с този тъп Стар завет. Вярно, от време на време се среща някоя свястна история, но повечето е нетърпимо произраелско вайкане за някакви си племенни вражди и гранични конфликти. Как някакъв си мистър Голямата работа изгонил еди-кои си палестинци или филистимяни от земята им. Същото, което виждаме днес в новините. Тия здраво са затънали в Стария завет. Време им е да се огледат за нещо по-ново. Христос си е окей, въпреки че все още имам проблем с идеята да му предоставя греховете си, за да се погрижи за тях. Струва ми се някак твърде евтино. Горкият човек, бездруго си има достатъчно работа. Нали не бива да си нарамиш целия боклук и да го стовариш на олтара. Или тъкмо там е веселото в цялата работа? Църквата като двор за рециклиране. Прилича на това, което направихме в Загреб Самовар. Там имахме един тип, наричахме го Чистача, който минаваше при нужда и почистваше греховете ни.Мисля, че Бог е направил голяма грешка, когато на онзи връх показал на Мойсей лицето си, ръката си или каквото там е било. Не е постигнал нищо друго освен 10 000

години стрес в региона.Това ми напомня на пиесата, която гледах веднъж в Хърватския народен театър. Сенка беше голям фен на театъра и все ме мъкнеше на някакви шантави неща. Веднъж по време на представлението на една пиеса от Полша авторът стоеше в средата на сцената и крещеше на актьорите какво да правят. Тогава, струва ми се, за пръв път си помислих, че мога да убия някого.Не можеш да промениш пиесата, след като завесите вече са дръпнати. Това важи и за Господ.Никога не съм мислил, че четенето на Библията може да те вбеси. Но може би е в реда на нещата. Поне що се отнася до Тортур. Бог е като алкохола. Колкото по-дълбоко навлизаш, толкова по-често се питаш, дали е било добра идея. Колкото по-религиозна е една страна, толкова по-вероятно е в нея да има война. В Исландия господ не се е показвал. Оле ми разказа, че господ дори не бил създал този остров. Той просто сам изплувал по-късно от морето. Нищо чудно, че това е най-мирната страна на света.- Значи вие не вярвате в... Мислех, че тук всички сте вярващи - питам го на следващия ден.- Ами... Господ е най-добрият приятел на Сами. Дори му плати гаранцията и му зае пари, за да уреди този ресторант и изобщо - казва ми, подсмихвайки се, докато измъква един агнешки бут от фризера. - Но за мен... Не знам. Откакто убих онзи тип, всичко това за мене е само... - той мълчи, докато търси точната дума, после поклаща глава и поставя бута на тезгяха: - Месо.- Месо?- Да. Обичам живота и изобщо, но за мене всичко това е месо.- Окей.- Животът е лесен. Или си мъртво месо, или... месо, което се движи.Той взима кухненския нож. Любимият му нож. Сега говори с него. Аз съм само кулиси. Това си е между тях, мъжа и ножа. Чиен е вън при миялната и чисти тенджерите от печеното. Гласът на Оле става тих, малката златна халка на ухото му отново и отново се удря в изглеждаща хладна буза.- Когато прерязах гърлото на този тип, това беше... беше като да видиш Бога. Аз... видях какво е животът. И той е само... - Той вдига глава. Поглежда ме. - Знаеш ли, спах с нея още докато той лежеше на земята. Това, разбира се, беше тотално ненормално, но беше като... Бог.Струва ми се, че съм избрал грешното оръжие. Преведе от немски БЕТИ ФАЙОН

Сн. „Краят на света” на Ронка ОберхамерНа полуостров Снефелнес, по пътя към вулкана Снефелсйокул. Там, при този вулкан, за Жул Верн в “Пътешествие до центъра на земята” започва навлизането в подземния свят

Малка бележка на преводача

Исландия беше фокусна страна на миналогодишния Франкфуртски панаир

на книгата и тъй като тази литература ми беше абсолютно непозната, ужасно се

зарадвах, че мога да прочета притуркатата на сп. „Литературен”, излязла по време

на панаира, с преводи на 14 исландски разказвачи на немски език. “По случай

Франкфуртския панаир искам да представя някои от моите любими исландски книги”

– Магнус Магнусон, писател и преводач от исландски представя саги от 15. век,

Нобеловият лауреат Халдор Лакснес, исландският Роберт Валзер – Торбергур

Тордарсон, Щайнун Зигурдардотир, Сьон, младите Щайнар Браги, Гудрун Ева

Минервудотир... Едва ли от 14 текста могат да се правят някакви обобщения, но със

сигурност може да се опише впечатление: а то е, че исландските разказвачи изпитват

огромно удоволствие от разказването. Магнусон обяснява, че единствено чрез средновековните ръкописи исландците

са успели да запазят своята културна идентичност през продължилото векове

датско колониално присъствие – „Без старите саги не би имало съвременна

Исландия. И досега исландците са запазили голямата си радост от разказването и

записването на истории. Като се започне от съседа ви край горещия извор, през екскурзовода, до писателя – всички те

създават една разказана Исландия, страна на истории, която е доста по-обширна от

действителната площ на острова. И това удоволствие да разказваш се е запазило до

днес – казва Магнусон, - може би несъзнателно подтиквано от загрижеността, че светът

иначе би могъл да забрави тези 320 000 души на границата на полярния кръг”.

След като прочетох списанието, си избрах четирима автори и книги, които да прочета.

И за да не бъда един от малкото, които са се докоснали до тази литература, реших – макар

и от немски език - да преведа някои от текстовете от притурката. Вярвам, че и у нас има знаещи исландски и може би тези ми опити ще ги накарат да се захванат с превод

от оригинала – понякога за да започнеш, не са нужни кой знае колко знания, а само силна

привлеченост към културата и натюрела.Б. Ф.

12 Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Идната пролет Хуманитарният факултет на Лисабонския университет има намерение да премери трайността на силата на митологическия разказ, като постави в състояние на „стрес тест” функционалността на това съдържание, някога считано за примитивна, несъстоятелна и изкривена форма на знание. Английският вариант на заглавието на Международната конференция Recycling Myths сякаш най-точно сбива целите на събитието, а именно да се занимае с начините, по които се вписват и възпроизвеждат в рамките на нашата индивидуална и колективна памет митовете, и да даде пример за формите, които митът добива при опита да си послужим с него, за да запълним с конкретен смисъл мирогледа си за живота и човечеството. Примерите за пренаписване на митологическите разкази се търсят в най-разнообразни дисциплини от етнология и философия, през литература, история на изкуството и социология, до история на религиите и политика. Да се присъедини към центъра на дебата се кани и родово-половата перспектива в научните изследвания. Текстът „Имай ме” на португалската съвременна авторка Елия Корея дава пример за интересна форма не само от тематична и стилистична гледна точка, но и в жанрово отношение, а колкото до гледната точка на осмислянето възпроизвеждането на митологическото съдържание разчита на кода на женското тяло. Иконописното изобразяване на последното вплита в сложна система „вписването” на митологичен образ в изящните изкуства и „изписването” му през условностите на прозаично-поетичната смесица. Разглеждайки мита като ключов жанр в критическата мисъл, феминистките дебати са се възползвали, и надяваме се, ще продължат да се възползват от същия в опит да изразят двусмислието на женското положение. Проблематиката на женската(ките) идентичност(и) или по-скоро на вливащата се идентичност прави първите си стъпки в използването на мита през 40-те и 50-те години на миналия век, както припомня Маги Хум в главата „Мит критика” от книгата си „Феминистка критика”. Отвъд мита, там, където авторовият интерес гради „настояще, което никога не е било”, за размишление се предлага едно родово разбиране за митологическите архетипи, в конкретния случай тези на архетипна Гърция и по-точно този на амазонката, пренаписан от Корея. Текстът обаче поставя под въпрос митологическото съграждане на образа на жената воин, разкривайки една не много очаквана страна на женска чувственост у нея, което неминуемо я противопоставя на традиционния прочит на митологическия разказ, интерпретиращ я като модел на „мъжка жена”. Сред достойнствата на „Имай ме” се редят препрочитането на конкретната сцена на убийството на Пентезилея от Ахил, акцентът върху позабравеното съществуване (все пак) на традиционно (да!) приписвани на женското емоционални пластове в представата за амазонката, както и подкрепата на тезата за сътворяването в крайна сметка на образ на жена, която само повърхностно изглежда близка до визията за едно „равно” (на какво и по-важното защо?) същество, но която, разгледана в дълбочина, възвръща към господстващото състояние на утвърждаване на женското посредством оразличаващото противопоставяне на мъжкото. Подобно митологическо пренаписване и/или пресъздаване, както е предложено от феминистката критика, може да бъде разглеждано в качеството си на отхвърляне на патриархалното заслепение от гръцката митология с нейните мъжки герои. Последното обаче съвсем не означава механична подмяна на мъжките герои с женски. Желанието е да се достигне до културно свежа страна на използването на мита и до ефект на (поне) контрабаланс на традиционните постановки.Три са характеристиките, които привличат вниманието ни в трите епизода, до които се свежда митът за Пентезилея според най-популярните разкази: трагичната съдбовност на красотата на амазонската царица, високите й бойни достойнства като единствен начин да се надвие магията на Афродита и парадоксалното, но не и заради това невъзможно раждане на любовта през смъртта. Същите основни моменти са и в най-силна степен заложени в най-разнообразните прочити и пренаписвания, които митът търпи. Войнствената царица на амазонките е предпочитана фигура сред древните гръцки автори, които фабулизират нейната особена мощ и красота. „Имай ме” на Елия Корея, опирайки се вътрешнотекстово на три предмета на изкуството от Древна Гърция, заличава представата за време и пространство, за да достигне ниво на абстракция, способно да гарантира обобщение на понятията. Пред съзерцаващия се излага общо и абстрахирано от предварителни нагласи платно и се оставя самият той да разсъждава върху многобройните възможности, и то без напрегната необходимост да се взима категорично решение. В случая с конкретния митологически разказ за Пентезилея е поднесен сложен културен проблем, основан на излагането на едно тяло ситуация, което ни предоставя както готови социални възможности по отношение на рода, така и полета за субективно преосмисляне отново от родова гледна точка. Интерпретациите, побрани в тялото, се редят от женската красота на царицата, която затруднява нейното осмисляне и самостоятелно действие в социалното пространство, и последвалият избор на укриване на физическия блясък и залагане на модел на мъжко поведение – войнствено; през демонстрацията на непопулярната (за жена) мощ в битките; до смъртта от ръката на любимия през танатската венчавка. Като обект на съзерцание в текста на Елия Корея образът на Пентезилея без съмнение представлява подтик за разсъждение върху любовта и нейната еротична природа и именно в това се заключава и елементът на скъсването с традицията на амазонките на отричане на любовното чувство и разтрогването на митологическото изобразяване на царицата, съсредоточено в нейната бойна мощ. Пентезилея, която наднича от португалоезичния текст, загърбва и оставя на втори план качеството си на жена воин, а с това и положението си на равна (?) на мъжа. Тъкмо напротив, царицата на амазонките е описана и представена като притежаваща атрибути, разглеждани изначално като женски, а именно красотата, облеклото, любовното чувство, молбата, бойната слабост, запечатана в разгрома, който претърпява, и в образа на мъртвото тяло. Нещо повече, еротическият контекст, в който ни е представена, безспорно я определя като друг – обект на копнеж от страна на Ахил – мъжкия субект. Пентезилея вече не е властната и разрушителна амазонка, а съблазнителката, в която е вписан с иконографски почерк мъжкият копнеж. Онова, което най-

добре приляга на образа на Пентезилея, е идеята за плътта, едновременно дръзка и подчинена. Голотата е подчертана сякаш става дума за традиционен обект на съзерцание и оценка, а не за герой от женски пол.

Цари атмосферата на Сократовото „вечно съществуване”, подсигурено от физическата красота на същество, което привлича, интригува, харесва се, пробужда (се) за любов. И всичко това в сблъсък с очаквания, създадени от традиционния прочит на митологическото съдържание, т.е. опровергавайки го, свеждайки го до състояние на деконструкция.Подчертаната еротика и любовен привкус в творбата на Елия Корея тук си служат със смъртта, за да постигнат иконографско безсмъртие. Иконата, на свой ред, бидейки пример за статично съзерцание, предполага за женския образ позицията на обект – точно обратното на митологическото съграждане на жена, сравняваща се с мъжа по бойна мощ, а именно субект. Така и ставаме свидетели на действия по завръщане, осъществено от Ерос и Танатос ведно, към състояние на родово-полово оразличаване, което в конкретния случай митът е успял някак да заличи, а изкуството го е запратило към патриархалните установености. Но не е ли това по-скоро подтик за прекрояване на заинатените ни намерения за равенство на нашите мъжки и женски тела, но вече не по създаден образ, а по ситуативна действеност в съзвучие с поривите на същите тези наши женски или мъжки тела?

ИЛИЯНА ЧАЛЪКОВА

ПентезилеяЕлия Корея

Онова си проправило път насила. Тъй както времето препускало по земята, така и тя, паметната мисъл, препускала изотдолу, все още неразказана. Понеже никой не се осмелявал да говори за нея. Разтърсването, което олюлявало житата в полето, издавало нейното съществуване; навирила напред диамантено твърдата си муцунка, тя съпровождала напредъка на човеците. Хиляди и хиляди години се изтърколили и едва тогава някой писал по въпроса. Във времена, когато думите се свеждали до прости сечива и не хранели сила да кълнат или пък славят, някой в Смирна най-сетне седнал и не сетил веч страха да не разказва. Нали бил наобиколен от ангели в новата за християните ера, а текстовете губели силата и страданието, неумолимо осъдени на невинна практичност. Угаснали бетилите, камъните, които звездите хвърлили по нас, когато душата на човеците добила вид. Били огромни фалоси, които носели запечатано мощното слово. Те самите пеели и най-първи измежду всички аедите били дочули в някои летни нощи музиката. Непохватно я изимитирали и така наченала поезията. Устните били извънредно съсредоточени и съществувала известна битка между дъха, който напирал отвътре, и благоразумието. Онова така и не успяло да пробие, въпреки че понякога певецът посягал с ръце към основата на гърлото сякаш някаква емоция го задушавала. Но въпреки това редял историята си, историята за царкинята на жените воини, която погинала във войната. Сбрани на площада, той и слушателите твърдели, че само това се било случило и само това могло да бъде разказвано в града. Усещали как малкият хълм, на който се намирали, леко потръпвал и знаели, че онова бясно пресичало земята, като изкопавало дори мрамора, обаждало се в хълбоците, в седалищата, подсказвало за сладострастието, от което разсъдъкът се бранел. Онова понякога скитало изпод стаите и двойките тогава избягвали да срещат погледи, тъй като се боели онова да не застраши покоя им. Такъв бил разпространяваният образ. Гравиран върху щит, тепсия и стомна за масло, лекит, запечатал сцената на некрофилия в мига, преди да се осъществи. Когато копието на Ахил, свирепия, готово е да се опре в гръдта й и колене превила, тя е връз земята. Пентезилея щита държи все още, но в противоположна на нападението посока, сякаш желязото повече не е от женско украшение. Изпод късата й туника котешка кожа, на вакханките напомняща, закриля или пък плаши, подобно на мишената при лов. В ръка си дясна вдигнала е копие, което пръстите са стиснали в спазъм. Но спазъм той е вече от любов.Причината каква е тоз дуел на смъртта да се превръща в забрана за еротичността? На стомната красива и противно на схватките десетки, изписани от гърците, погледите им се срещат и остават във вечността. Любовно свързани са по линията на очите, подобно на двойките, чието сватосване грънчарят е възпял. Бледостта й оттук подсказва за безжизненото тяло, което ще се разтвори. А омиротвореността, с която го излага, е истинско отпиване в екстаз, което друга амазонка, друга жена, не е познала. На тепсията нож забит е в гърлото й толкоз надълбоко, че се не вижда. Тук Пентезилея оръжие не носи и някаква ефирност я обгръща. Туниката й се рее, подтикната е от страстта. Протегнала е длани и сграбчва ръката, която ще я прободе. Не иде реч за принизено умоляване, а за чувствено единение. Известно ни е как Ахил полегнал, своя я направил и съжалил, че губел я, не бил обичал толкоз силно никога. Това другарите му притеснило, бояли се силата му да не отслабне. Терсит го отделил от трупа, чиито очи пробол в опит да му отнеме красотата, както практика било. Познавал вече яростта Ахилова и с живота си платил закрилата, която смятал, че на приятел той оказва. Изгорил Ахил любимата си над реката и човеците направили така, че случката да се забрави. Но реката продължавала да дума. И онова продумало.

ИМАЙ МЕ

Любовта му обгърнала е гърлото ми.

Твърде рано бе скрепен металът

и вратът ми не укрепна.

Не пея аз дори,

а думат, че красиви са гласовете на пленничките,

но не и на тези,

които прегракнали са

от задушаваща любов.

Случи ми се плът, изпаднала в беда, да видя:

речни води удавници понесли.

Трогателно.

На ръце, из дълбините си, да лъкатушат,

прехвърлят си тела едни на други,

разлистват ги по малко,

тъй че

онова, що най-сетне морето стига,

на нищо вече не напомня. Води, които

разсъбличат мъртвите от болката,

а бледостта им

откроява се подобно на цветче.

С очите си видях как деретата,

де засилват умъртвените,

ласкаво разтварят паст

от пясък и трева,

за да положат те

изнурената глава. Земята се тресе,

а милостта й,

тъй нечовешка,

ги поема като люлка детска.

Видях (какво ли знам пък аз?) острие да се отдръпва

от дребното козле.

Видях и рожби

от камъните да бозаят, понеже

ловци ги разделили с майките им.

А туй слънце, под което девойките танцуват,

извръща погледа си към скалите,

за да не ги гори.

Девойки са, танцува им снагата,

необременена все още от страстта.

Снага, отдадена само на себе си,

де съдбата не е все още намерила подслон.

Нозе, полепнали в масло и прах,

танцуват пощадени.

С плод те ще дарят

през приближаващото лято,

а явната съблазън в косите им, тя цялата

ще падне,

тъй както пада и венчето.

Но засега

едното слънце, на което съдено е да ги състари,

ги защитава,

като не ги поглежда.

Бразда на състрадание

проправя в утрото в защита

от отвън настъпващото.

А рожбите поспиват,

без женска сеч

да ги грози.

И златото дори, зловещото, онуй, що кара

от жажда слюнка по зъби да се стича,

що застига

империите като намордник

и по трахеите се спуска, че

хората души в собственото дишане.

Дори и златото, онази треска,

се вълнува.

Случва се да се излегне при погребаните,

покров връз лицето им.

Личи усмивка,

която състои се в щастието цяло

на мъртвеца,

обичан зарад маската си.

Митология и род в смъртната Пентезилея

13Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Но за желязото какво ще кажат, дори и

тез,

които намират добрина в змиите,

във възсините блата?

Какво ще кажат

със своите мечтателни сърца?

Няма хвалба, която да спаси хомота,

наденат от клетвите,

от последната въздишка рабска

в тъмни мини,

където кръвта

се губи на фона на червените стени.

Що носи със себе си, набързо изработен,

нечист, тоз метал, освен порока

да гнети?

С търпение достига той до раната,

прорязва кожата.

Желязото посърнало,

желязото в ръка разочаровано,

мечтало е навярно за война,

за искрата от сблъсъка с щита.

Тъгата в тази мисъл

все повече притиска вените ми.

Говорят за любовния захлас,

а таз, която пада,

не дири тялото да подкрепи.

Полета и нощи. Щеше да прелети онази,

чието движение на раменете

отнето бе от куката на любовта.

Едва повдигнала е тяло

също куче в двор,

надало вой към луната.

Щеше в бяг да се спусне, ако любовта

предвиждаше за нея отстояние,

утеха някаква.

Но единствено желязото

и познанието в него чертаят

стените на пейзажа.

Скитникът

оставя диря

сякаш режат му,

за да кървят,

нозете.

Къс е земният път

за белязаните от любов,

онез, в които запечатан е тоз повик,

за да бъдат връщани назад.

Спечели някой

из ловните терени

плячка за себе си

по проста случайност.

С поглед

в знак да се стопят оковите

онзи, който с името си

любовта пленила е,

свободен е да изиграе

свойта част.

Преведе от португалски ИЛИЯНА ЧАЛЪКОВА

Вида Огненович

Романът разказва историята на една четиридесетгодишна жена – Амалия Койич

– преводач и литературен критик, която в зрелите си години научава, че е осиновена. Вестта я довежда до нервен срив, който се

превръща в начална точка на мъчително пътуване към себе си. Добре изградената й идентичност се разпада и тя е изтерзана

от собствената си неспособност отново да намери своето Аз, приемайки реалностите

на своето генетично наследство. Тръгвайки по следите на своите родители, героинята се среща със своята рождена майка, повеждайки

читателя през различни социални слоеве на съвременна Сърбия. В тази критична

ситуация съпругът й я напуска, за да заживее със съпругата на природения й брат, от която

очаква дете, каквото самата тя не може да има. Неспособна да приеме реалността

такава, каквато е, Амалия Койич удря глава във фактите като в стена. Поразена е от

откритието, че е способна всичко да разбере и нищо да реши.

Вида Огненович е сръбска писателка, драматург и режисьор. Родена е през

1941 г. в днешна Черна гора. Детството си и ученическите години прекарва във

Войводина и в Сърбия. През 1963 г. завършва литература във Филологическия факултет

на Белградския университет, а през 1965 – режисура в Белградската академия за

театарално, филмово и телевизионно изкуство. Специализира в Сорбоната,

Париж, а защитава магистърска степен в университета в Минесота, САЩ през 1972 г.

От 1974 до 1979 година работи като асистент във ФДУ в Белград. Има четиригодишен

мандат като директор на Народния театър, след което остава там като режисьор. Гост-професор в университетите в Лос Анджелис

и Чикаго, както и в почти всички големи университети в САЩ през периода 1981–1999.

Професор в Академията по изкуствата – Нови Сад. Като режисьор има повече от сто постановки, част от които по нейни

собствени текстове.Вида Огненович е един от най-

авторитетните дисиденти в Сърбия от времето на Слободан Милошевич, основател на

Демократическата партия и настоящ неин зам.-председател. В момента Вида Огненович е

посланик на Република Сърбия в Норвегия.

Нямам вече сили да споря за каквото и да било. Не искам да се оправдавам, нито да противореча на някого. Ето, признавам – възможно е да са прави и тези, които вярват, че случващото се с мен е някакъв вид леко душевно разстройство, колкото и да не ми се иска да го приема. Знам, че така те вероятно искат да ми напомнят, че моето – как да се изразя – сегашно състояние е добре познато в медицината, всъщност тривиално, и че естествено, лечението е известно, та заради това от мен се очаква да предприема нещо в тази посока. Мога да си представя през какво ще трябва да премина по пътя до това подписано и подпечатано от специалист оздравяване. Първо, би трябвало тутакси да се хвърля доброволно и стремглаво в медицинската машина за смилане на човешката психика и тогава ритмично, както световъртежът завърта лентата, да показвам прилежно на специалисти с различен профил своите психически белези и хематоми, за да могат те да ги номерират, да ги обозначат с латински имена и да ги внесат в графата „оплаквания“. Накрая, като съберат всичко това, компетентно да преценят колко съм се залутала в грешната посока. От степента на това отдалечаване ще зависят видът и качеството на следващите сеанси, прегледи и докторски мантри, или по-точно казано – изслушвания, разследвания и претърсвания. Естествено, ще бъде необходимо надълго и нашироко да им описвам и изигравам детайлите – първо симптомите, после последиците, а накрая да отговарям на специални тестове и подвъпроси, отнасящи се до тънкостите и особеностите на моя случай. Така часове наред ще ги водя, съобразно техните напътствия, през най-тъмните кътчета на своя живот, припомняйки си пред тях как е започнало всичко, което чувствам сега, на какво съм реагирала импулсивно, кое съм понесла като неминуем удар, какво съм усетила най-напред и дали някой от семейството ми е преминал през нещо подобно, и въобще знам ли вече как би изглеждала тази тяхна обичайна, според мен достатъчно бездушна, анамнеза на спасяването.На отговора ми, че вече нямам семейство, а и не ме интересува, по-точно, че не следя сега случващото се в семейството ми, а камо ли да знам какво се е случвало преди мен, уважаемите специалисти сигурно биха дръпнали рязко ръчната спирачка и биха спрели машината, забелязвайки с нескрито задоволство, че са открили огнището.

Опаа, тука сме, най-после – ще говорят блесналите им очи. Нарушен баланс на семейната идентичност, довел до объркване и ясно изразено отчуждение, от които следват психосоматични натоварвания – ще запишат бързо в медицинския ми картон, след това в другите книжа, в които се описва историята на болестта, и накрая – на челото ми, директно в моето лично мозъчно досие. Този белег от жигосване ще ни служи по-нататък като знак за разпознаване, защото след като определят експертно нивото на увреденост и ми предпишат хапчета против семеен дисбаланс, отчуждение, объркване, психосоматични натоварвания, ще решат засега да ме изпратят вкъщи като безопасна за околните, но със задължението да се явявам редовно на контролен преглед. Да кажем, на всеки три месеца или може и по-често, на всеки два. Аз ще стана свободна, разхождаща се луда, чието поведение ще бъде под строгия надзор на медицинските патрули, а те като доверени лица ще правят изявления, че случаят е бил сериозен, но за щастие всичко е открито навреме, макар че трябва и по-нататък да се наблюдава. Понасям добре терапията – което е много важно, – така че се надяват на най-доброто, но все пак предварително не могат да кажат нищо със сигурност. И така между нас ще се установи здрава връзка на взаимозависимост, в която аз ще бъда за тях прозрачен психологически човешки механизъм, който не трябва да има никакви тайни от тях, докато те трябва да останат за мен тайнствена фаланга вълшебници, които търпеливо гледат моята болка на принципа на внимателното наблюдение и дистанционното управление.Не, не, не, много благодаря, не искам да оздравявам по този начин. Не виждам себе си в това може би за много хора нормално психическо чистилище. Няма да се виждам с тези елитни специалисти, за да си говорим, нито пък ще правя пред тях душевен стриптийз. Не съм готова да се предам на техния инструментариум, нито пък на заключенията им. Не вярвам особено в този вид спасение. Добре де, разбира се, че не всичко трябва да бъде така, както аз си го представям, но все пак нямам намерение да трупам специално личен опит, за да се убедя в разликите. Нито мога, нито искам, независимо от съветите, които – вярвам с най-добри намерения и за мое добро – ми дават моите мили и драги, мислейки, че това би могло да ме спаси.Нямам смелост за това, въпреки че не мога съвсем ясно да обясня от какво наистина бягам и какво толкова ме плаши. Дали мълча от страх, че няма да успея да изразя както трябва това, което ме мъчи, и ще изглеждам на докторите като някакъв смотан симулант, или пък просто не искам да допусна никого в този свой мисловен периметър, който с всеки изминал ден се превръща във все по-сигурно мое убежище. Но все пак, главната причина сякаш е във второто. Какво да направя, нямам нужда от диалог. Искам да бъда сама, никой освен мен да не вършее по мислите ми, колкото и да ми е тежко, а наистина не ми е леко. А когато понякога, макар само за миг, внезапно през съзнанието ми мине мисълта да се доверя на някого, поне така – в основни линии, тутакси усещам как пламват бузите ми, как се разтреперва брадичката ми, след това изведнъж започва да ме дави някаква спазматична кашлица и се задушавам, като че ли в гърлото ми нещо се троши и ме оставя без дъх. Едва когато отново взема в себе си категоричното решение, че за всичко това и занапред ще мълча като гроб пред другите, то постепенно отшумява.Избягвам да вкарвам и приятелите си в тези мои достатъчно тъмни мисловни коридори. Защо да ги тревожа, след като това ни най-малко не би подобрило моето положение, а те биха се измъчили, защото не биха могли да разберат кой знае колко от всичко казано. Някои от тях биха се уплашили за мен, а други може и да ми се смеят. А и какво би ми помогнало тяхното разбиране, дори и да е съвсем искрено. Не мога да го очаквам от тях, след като самата аз не съм наясно със себе си. Всъщност искам само да разберат, че нищо ми няма, че не съм никакъв случай, а просто искам да бъда сама. Знам, че съм плевел саморасляк, може би не така жилав като плевелите по земята, които сами никнат и се грижат за себе си, но не търся никаква утеха заради това.Как да обясня на хората, че е съвсем нормално да се отдам на вътрешен разговор със самата себе си, защото съм напълно сигурна, че въпросите за истинската същност на родството, които са ме обсебили, не са тема на лек разговор. Зная, че няма да ме възприемат сериозно, но при мен в момента наистина е така, не мога да работя нищо

друго, не ме интересува. Единствено на спокойствие да размишлявам какво представляват и по какво се разпознават характерните черти на тази специфична сплав от чувства и наследственост, които определят природата и обсега на роднинската ни близост от останалите ни емоции и качества. Дни наред споря със себе си, понякога твърде жлъчно и нервно, защото лесно се оплитам в безизходни противоречия и емоционални блокажи, от които не мога да се измъкна, а това ме уморява и забавя всичко.Искам някак си поне на себе си да разясня дали това е роднински инстинкт, програмиран от генетичния чип, вроден в нашата емоционална и обща система, или пък тази близост – за това черпя факти от собствения си живот – по особен начин се решава от самото съзнание за произхода. Дали зад емоциите на роднини от първо коляно стоят специални гени, които засилват взаимните чувства, а зад по-далечните – някакви съвсем други, да кажем, по-малко активни? Дали всичко е толкова безвъзвратно свързано и дозирано в нашата психосистема, или все пак голяма част е оставена за свободна житейска импровизация? Така до безкрайност вървя от пример към пример – и от живота, и от литературата – мислите ми се роят, преплитат и разплитат. Като ми се стори, че съм наясно с някои неща, и се отпусна малко, тогава неочаквано се появява отнякъде друго обяснение или въпрос и всичко започва отначало, като че ли по-рано дори не съм се замисляла върху него.Не, не, биха ми се присмели дори и най-добрите ми приятели, а те не са чак толкова много, ако им кажа дословно какво ме мъчи. Даже не „дори“ и те, а най-много те, и то направо в лицето. Биха били убедени, че този техен смях – а всъщност насмешка, е един от начините поне малко да ме освестят, да ме отрезвят или вразумят. А другите биха ми се присмивали тайно, но по-злобно и може би все пак с малко съжаление. Е, няма да имат този шанс. Всъщност доскоро и аз бих се надсмивала над себе си, защото тези проблеми ми изглеждаха като някаква литературна конструкция. Бях сигурна, че самият живот ги разрешава много по-добре. Вероятно през цялото време се питате как така се случи, че попаднах в този безизходен водовъртеж – или както искате го наречете. Може би скорошният ми развод не беше чак толкова унищожителна експлозия за мен, та да не мога да се окопитя. Не, не, не е само това, но и то. И всичко друго. Какво друго? Множество различни звуци, цветове и нюанси са преплетени. Кой знае как и кога започна всичко. Може би още преди да се родя. Кога е започнало какво? Нищо, защото всъщност не знам как се нарича. Мисля, че изгубих собствените си координати, тъй като започнах интензивно да мисля за тях. Би трябвало да има някакво медицинско название за това, но с радост ще си остана лаик. Явно нищо ми няма.Все пак твърдя, че това не е болест и не се чувствам болна, макар че на някого, който трезво гледа отстрани, може така да му се струва. Сама не знам как да нарека тази своя, ето, да кажем, психоза. Защо психоза, може би е по-добре да кажа обсесия, макар че и тази дума, като я изговоря във връзка със своето сегашно състояние, ми звучи като заболяване. Всъщност това е мой нов навик. Каквото е, такова – не е нужно да търся някакво точно название и така да отварям път към някаква диагноза. В края на краищата какво лошо има в това някой непрестанно да размишлява – отново и отново – за природата на родството. Нищо, тема като всяка друга, даже значително по-привлекателна, защото в нея всичко ни е много познато, поне така мислим. Само дето, ако се замислим малко повече, скоро ще видим, че нищожна част от нея разбираме правилно. Убедих се на собствен гръб, макар и не по свое желание или намерение. Според мен не съм планирала да бъда сама на себе си опитно свинче и да се движа през собствените си преживявания като през поле за експерименти. Но сега не мога по друг начин. Изглежда, че ако продължа така, с времето ще се превърна и в пациент, и в лекар в една и съща кожа. На мнозина може да се стори, че вече съм достигнала първото ниво на този стадий. Сега не ме интересува кой какво си мисли и кой какво говори, но го казвам така, между другото.

Преведе СЕВДА ГАЙДАРОВА-

ДИМИТРОВА

Прелюбодейци

Книгата ще се появи на българския пазар през месец март благодарение на издателство

„Сиела.

14 Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Веселин Бранев

От бр. 7

В този момент от наклонената улица между къщите и гората изпълзява едно такси, завива и спира пред входа на насрещната кооперация. Сигурен съм, че е за кинорежисьорката, и скачам, за да не я изпусна. След малко тя слиза много бързо по стълбището, бутвам й текста в ръце, помагам после за куфара до таксито – добър път, успех, чао – и хуквам обратно към пейката. Но върху нея има вече само две празни бирени бутилки.Виждам Генко недалеч, в началото на широкия булевард, огрян от първите слънчеви лъчи. Крачи бавно в посока на ателието си, в ръката му тежката пазарска чанта отново подрънква. Викам го. Спира той, обръща се към мене. Питам дали е измислил заглавието, да ми го каже, ако... „Какво заглавие?” „За романа, бе, дето аз да го пиша, пък братовчед ти – ловджията дето...” – А! – досеща се той и надува глас. – „Пъдпъдъка на лов за тайни агенти”! По дяволите – колко е тъжно, че под това свирепо заглавие никога няма да се появят редове на роман! Нито от мене, нито от друг. Преди всичко от кой ръкав или цилиндър да бъде изваден литературен герой, който има свободата сам да избира хода на участта си – защото в действителната, а не измислена българска фауна такова неопитомено животно вече не се среща! Много отдавна животът у нас тече без участието на човека, много отдавна участта на този човек е без наратив, тя е само объркана върволица от спазми, някакво „напред-назад, нагоре-надолу, наляво-надясно” и в най-добрия случай може да бъде късичко описана в протокол за ненужно изпиляно човешко време.

Дълго време не бях срещал Генко, когато дрезгавият нахакан тембър неочаквано забръмчава във вечерен автобус, наблъскан с млади хора, пътуващи към леглата си в Студентския град:– Какво му трябва на социализма, за да успее? Три неща му трябват: първо – американски фермер!... Второ – курва!... Трето...Не мога да го видя – блъскан от всички страни, вися на една ръкохватка недалеч от шофьора, а Генко започва публичното си представяне някъде съвсем отзад, наверно сплескан между младите тела и задното стъкло. Не само аз, никой не го вижда, сякаш във внезапно смълчания автобус се е разнесъл глас от отвъдното, но не от небесата, а от долния свят, тъмния... Гласът продължава да каканиже прегракналата си политическа притча – фермерът да прави еди-какво си, курвата – не знам що си и т.н., – но думите не пораждат веселба, напротив – много бързо генерират всеобщо напрежение сред пътниците на автобуса. Абе, тук един започва да говори за някакви работи, които... В тоталитарната държава няма по-спояващ фактор от страха – жени-мъже, стари-млади, бедни-средни, невежи-образовани, всички се превръщат в едно цяло – това е нещо като мигновено заваряване на различни метали, операция иначе невъзможна в металургията! Но страхът не е предизвикан от приказките на оня там, а от присъствието на тези около мене. И началното мълчание, което настъпва в автобуса, започва бързо да се осъзнава като доста несигурно укритие на невинността – как така бе – говори се срещу властта, а ти слушаш ли слушаш и дори не се обаждаш да възразиш, да отстоиш каузата, как коя – онази, т.е. официалната де, нашата, тъй да се каже! Ако беше сам, т.е. без тези български братя и сестри наоколо ехе – тогава правилата на играта са съвсем други – можеш дори да потупаш гласа по рамото, да му прошепнеш да се пази от лоши хора, но тук, в автобуса, е пълно с едни, за които не се знае знае ли се... Абе няма ли между нас някакъв цивилен с чин, та да го насвие служебно, тъй да се каже? Няма. И ето, започват да се обаждат доброволци – първо един, прибавя се втори, после трети... „Хайде, стига па ти, бе!”... „Няма само теб да слушаме!”...Дрезгавият глас се умълчава, но като експерт по проблема аз знам, че няма да е за дълго, Генко изяжда стъклената чаша докрай. Естествено, след кратка пауза гласът отново се понася: „Какво му трябва на социализма? Три неща: американски фермер....”Този път протестиращите млади гласове се намесват по-бързо. „Пак ли ти, бе!... Я там някой да му затвори устата на тоя!”... Един от студентите дори нелепо цитира Гьобелс, положително без да знае чии думи повтаря: „Известно е, че една лъжа, като се изрече сто пъти, става истина, нали! Хайде млъквай вече!”За пръв път виждам Генко бламиран от млади хора, които на всичко отгоре са студенти, т.е. принадлежат към категорията на онези, които уж са най-болезнени

към насилието. И държавно, и политическо, и всякакво, каквото го има по света... Горките момчета. Горките момичета. По

бързината на реакцията им личи, че са родени и израснали в така наречената от някои политолози цивилизация на страха и че зад гърба си имат продължително обучение във верноподаничество и политическа безвредност, усвоявани както в училище, така и в семейството (Родителите искат децата им да успяват в този калпав живот, а не да придобиват обременяващи добродетели и това е разбираемо.) Мисля, че всичките в този автобус са били шесторкаджии в това обучение, ето – за миг се превръщат в шушумиги, без да се изчервяват от срам! Това вече е поведение не на поробен човек, а на роден роб и разликата между едното и другото е значителна. Тези момчета и момичета са с души, травмирани не от събития, а от страха от събития. Това, което е станало с тях, е вече неизлечимо, дори ако някои от този автобус и от всички автобуси, пълни с млади българи и българки след време емигрират в свободна страна. Но би било несправедливо да хвърлям всичко на техния гръб, в някакъв смисъл те са невинни, в тоталитарния режим индивидът е безсилен пред злото, а деперсонализирането му започва още от шест-седем годишна възраст чрез червената пионерска връзка на шията. От човека – говоря за обикновената човешка разновидност, не за изключенията – можем да искаме безупречно човешко поведение само ако той живее в човешки условия (не в битовия смисъл на понятието, естествено!).Въпреки нарастващите протести Генко продължава проповедта, но не се налага да крещи, че е партизанин от отряда „Чавдар”, защото автобусът спира на Семинарията и ето че камикадзето, което така напрегна младата публика неочаквано слиза. Уф – всеобщо облекчение! Чувам отвън отново гласа му, който отминава в посока на ателието – останал без слушатели, Генко напуска политическата тема и започва да припява на дърварски английски Because my heart belongs to dady...

„Я, та това е дворът на клиниката!” – възкликва един от най-древните ми приятели, когато, вече белокос, за пръв път вижда картината на Генко на стената у дома. Навремето, преди да емигрира и да стане психоаналитик в Стокхолм, Николай беше асистент по психиатрия в Медицинската академия. И чак сега узнавам не само че на моята картина е нарисуван дворът на лудница, но и че Генко не един път е бивал довеждан от милицията и прибиран там. „И какво правеше?” „Рисуваше, какво друго”. „А някакво специално лечение, лекарства?” „Какво лечение?” „Как така какво, нали...” „Той нямаше никакви психически отклонения.” „Стига бе, защо тогава...” „Защо го приемахме ли? За да го опазваме от неприятности и побои в милицията. Завеждащият катедрата по психиатрия професор Узунов беше наредил: „Приемайте го като пациент колкото пъти се появи, дори да няма свободно место в клиниката – слагайте за него легло в коридора!”И така Лудият Генко не беше луд. Всъщност кой беше той?Този първичен човек беше фамилиарен с всички, но нямаше действителна близост с никой, като изключим връзката му с Гертруда – а това беше много повече от близост, това беше преданост! Но на малко хора е известно, че Генко често събуждаше чувство за незначителност у мнозина от тези, с които общуваше. Наверно звучи малко странно – как този брадясал, зле облечен и миришещ на вино сквернословец може да събуди у друг такова малоценностно изживяване! При това имам предвид само поведението му, не картините, които даровито рисуваше. Ще се помъча да обясня генезиса на това чувство: всички ние – майстори, калфи и чираци от пъстрата среда на пишещи-рисуващи-скулптиращи-музициращи-режисиращи и пр., сред които течеше животът ми, владеехме – всеки по различен начин, при някой по-наивно, при друг по-изтънчено – едно съобразено с политическите изисквания поведение. Защото човекът от онези времена развиваше инстинктивно един основен рефлекс – да предотвратява униженията, които произтичаха от тази удивително нелепа власт! И само навличането на такъв камуфлажен костюм можеше да спести или поне да намали тези унижения. При някои тази операция се превръщаше във втора природа – колко му е човек да се прави на безвреден за ония горе, едно смигване после възстановяваше вътрешното

равновесие – но за мене, а наверно и за някои други като мене това усилие беше толкова противоестествено, че аз не можех да свикна с него. Например: не допускаш публично да демонстрираш преданост към властта, която те отвращава, но наред с това търсиш спасение в полуистини или в безопасни намеци! В такива случаи усещането е, че сякаш си намерил укритие в локва смърдяща вода – скрит си, но, Боже, как вони! Или: в името на това да запазиш автентичността на мисленето си често се притулваш в мълчание. Но знаете ли колко е мъчително да мълчиш пред лицето на крещящи несправедливости! Това всекидневно снишаване пред външния свят акумулираше у нас – естествено, в различна степен и винаги дълбоко прикривано – чувството срам, което се превръщаше в трайно понижено човешко самочувствие. Генко беше от съвсем друга порода – той имаше вроден срам единствено от предпазливостта и това не само създаваше разлика между него и всички останали, но се превръщаше и в нещо като нимба около главата му – той да замълчи върху някаква проява на държавно-партийната неотстъпчивост, недомислие или невежество? Изключено! Или той да коментира нещо си, но така да принизи глас, че да го чуят само тези, на които може да се довери?! Пази Боже, Генко не можеше да има двойно поведение – едното автентично, другото за пред лоши хора. С мощните си инстинкти наверно много рано бе открил, че предпазливостта е нещо като първо открехване на портата пред насилието, тя е началото на двойствения, шизофренен живот, който мнозина други отдавна водеха. Генко просто беше представител на един изключително рядък за България човешки вид – пълната невъзможност да бъде нещо друго освен себе си. „В екстремни условия има едни, които не искат и други, които не могат” – казва Марина Цветаева с предпочитание към вторите. И Генко беше един от тях.При цялата скандалност и вулгарност на поведението си той беше най-кохерентната личност в българския артистичен живот през онази безправна епоха – рисуваше само така, както искаше, живееше само от това, което рисуваше и говореше само онова, което мислеше. Но най-определяща личността му беше безконфликтната връзка между неговите вътрешни импулси и видимите му действия. В тези 45 години пропиляно и за човека, и за страната време аз лично не познавам друг участник в българската култура, който с такава откритост, последователност и настойчивост да е манифестирал негативното си отношение към тоталитарния режим. Той не само изпитваше неистова омраза към насилието и към тези, които го осъществяваха, но оповестяваше това публично, всекидневно, и то със злоезично остроумие. Не бе извлекъл никаква поука от тежките епизоди в лагери и въдворявания из страната, той просто не можеше да усвоява правила на живот, които го отвращават. Такива като него демиурзите на управляващата партия удостояваха с прозвището „пещерен антикомунист”. Което всъщност означаваше само едно: човек с несломими граждански добродетели.За последен път го срещнах в някой от пролетните месеци на 2002 г. в неуютното, опасано с търговски павилиони кафене под изложбените помещения на „Шипка” 6. Чаках някого за нещо, когато внезапно чух познатия дрезгав глас. Видях го недалеч от мене – седеше край една маса до мълчалива жена, наверно последната му съпруга. Остарялата му прегърбена фигура създаваше чувство за самотност и отдалеченост от хората, но не излъчваше каквато и да е болка или тъга – върху лицето, набраздено с много нови бръчки, се четеше по-скоро ведрост. Това, което някога бях открил у него, сега сякаш се бе усилило – съзнанието, че се различава от другите... Впрочем това се потвърди много бързо – няколко минути по-късно той започна да пее „Велик е нашия войник”. От погледа му, обърнат към отдадените на тихо дърдорене хора по масите, струеше същата добродушна презрителност както някога в Млечния бар, когато полугласно повтаряше Mein liebe deutshes Volk, а това всъщност говореше за трайността на неговата болезнена принадлежност към страната, в която живееше. Очевидно събитията, които настъпиха след падането на така омразния му тоталитарен режим, не му бяха дали аргументи да се привърже към съплеменниците си повече отпреди. За какво ли би трябвало да се е покаял Генко, ако преди смъртта всекиму е дадено да си прави покаяние? За изпити бъчви вино, за изядени чаши, за нанесени оскърбления, за честолюбиви сбивания, за богохулстване, за преупотреба на мръсни думи и още, и още... Но не за поведението на артиста по време на безправие. При Генко то беше безупречно. Този даровит художник и неизтощим подстрекател на човешката съвест е единственият деятел в българската култура, в който тоталитарната власт си счупи зъбите.Но каква самотност! Може би не случайно картините му са така безлюдни.

Пъдпъдъка на лов за тайни агенти

15Литературен вестник 29.02-6.03.2012

Гергана Панчева

Моментът,

в който пропълзява

в теб.

За стотен път.

Като треска,

като веднъж прекаран грип.

Като мъгла,

като скреж,

(по капаците на колите в понеделник)

като кръвосмешение.

Моментът

е като диво животно,

като надрана от слушане плоча.

Рови из вещите ти,

необуздано дете.

Моментът те чака.

Скръстил ръце пред корема.

Ръцете на болен.

На сериен убиец. Педофил.

Сигурен, че е дочакал

да се предадеш на безумието му.

Колко ненаписани разкази

се изтърколиха в пръстта.

Останаха недопити,

разляти из стъклата.

Зейнаха.

Сред насилие,

като разкопани гробове,

оплакани в събота.

Дано внуците ни запечатат

някак.

Дано не им останат от нас

само статусите...

Звукът от хората

тече по вените,

припълзява по артерии.

Силният шум

от потни лакти

разделя ме на много

и ме отвлича пак

във него.

Благодаря ти,

че все още

пулсирам из света.

Гвоздеи нормалност.

Ковем по себе си.

Да забием по един

във всяка длан.

Мерим се по лудите.

Как иначе сме сигурни,

че сме във нормите?

Че полифонията в главите ни

е в рамка?

Забита с гвоздеи

в нозете ни.

Ако ги няма лудите,

кой ще ни е луд?

А знаем ли, че ние не сме лудите,

които коват?

Шумни думи.

Умни тишини.

Никога да не изтривам

последния ти ред.

Той е белтъчините в мен.

Заключен си,

докато изгния.

За да ми даваш достатъчно.

Да мога.

Отвътре да ме дращиш.

За да не спирам.

Няма да ти дам да се излееш.

На горчиви, топли струи.

За да не зацикля.

В коловозите.

В талази ежедневие.

В спокойния, инертен ум.

Иван Сухиванов

И след 30, и след 40 животът си е сън, макар да ти се струва, че се пробуждаш междувременно. Няма как да стане – все работа, работа… Но и за най-богатите лентяи животът си изтича; за тия нощта е опиат, казваше един приятел, вече покойник… Ана Йерусалми караше само нощни смени; рано сутрин, в трамвая, на път за вкъщи, наблюдаваше хората, познаваше ония, които пътуваха в обратна посока, като нея, прибиращи се след смяна – повехнали от безсъние, с бляскави, почти трескави очи, с онзи познат й унес на будуващите преди разсъмване. Пътувайки, обменяше погледи с тях, в едно тайно съзаклятие, вероятно минути преди и те да потънат, там някъде, паралелно, в техния си сън… Веднъж в пражкото метро, в края на вагона, откри плексигласово табло с “поезия за пътуващите”, там я впечатли и следния стих: “от сън във сън – минава времето… и да изтанцуваш пет живота, може нищо да не разбереш…” Месец по-рано беше посетила по покана новооткрити роднини в Прага. Приличаше си, почти като двойничка, с братовчедка си Виола. Възложили на Виола, като програмист в общината, да изготви регистър на починалите след 1984 г. Разплитайки своето родословно дърво, бе стигнала до софийската си братовчедка. Ана пък вярваше, че в живота всичко се случва на два пъти, като затваряне на кръг, и така срещаш съдбата, очи в очи, и осъзнаваш скрит замисъл. Това беше доста странно и някак чудно, че се случваше точно на нея. Сънят тая сутрин я обезпокои: усети, че напуска тялото си, сетне обиколи няколко пъти кооперацията, летейки... Даже разгледа подробно простряното пране на съседния балкон, едва не се закачи на някакво знаме на прът, което съседът отляво изкарваше винаги по националните празници. Всичко бе толкова осезаемо, че тя въобще не помисли, че сънува. Прелетя над покрива и се спусна към своя апартамент: надникна през прозореца и видя… тялото си на дивана, отвито до кръста. Терасата й от външната страна бе с изровена облицовка и тя се опита да откърти парче мазилка, което пропадна

Ти не си истински.

Съдържаш се

в мехурчета

разпенен антибактериален препарат.

Само временно

избърсваш

самотата ми.

После те изстисквам,

отмивам,

изхвърлям в канала.

Докато не изпитам

отново нуждата

да спра да спя

само

сред собствената си коса.

надолу, между клоните на едно дърво. Шумът бе реален и подплаши няколко котки пред входа. На сутринта, когато тръгна към паркинга, видя разпръсната мазилка край външната стена на кооперацията. Това още нищо не означаваше. Можеше да се дължи и на силния пролетен вятър. Пролетният вятър депресираше. Късаше прашинки от черни скали по планински била и ги дъхаше през размити в небето ноздри, сякаш от друг свят, в невидими парообразни форми, висящи над улиците. През почивните дни не успяваше да спи спокойно – глутници бездомни кучета виеха някъде из парка чак до разсъмване, изглеждаха нервни от изобилието на светлина, прииждащо от едрата луна, която висеше над покривите. Желанието да се върне към местата, където е живяла в “предния си живот”, се появи след пътна катастрофа със семейната кола. Ана бе ранена в главата. Няколко дни след това тя сънува, че някой внедрява в главата й чип, който да я контролира от някакво неизвестно съзвездие… Впрочем изненадващо къдравата й гарванова коса побеля на темето и образува бяла ивица. Мина време и Ана забрави инцидента. Но желанието й да спи все повече и повече не е я напусна. Изчакваше края на смяната и се завираше под пуха на възглавниците. Дори не закусваше, за да не губи време – бързаше да се върне там, в оня сън, дето не привършва… Събуждаше се с нежелание. Тялото й бе схванато и я болеше навсякъде, сякаш се бе блъскало цяла нощ, но тя не обръщаше внимание и бързаше отново да се унесе и да потъне в съня. Струваше й се, че този паралелен живот ще й донесе нещо ново и непознато. Когато беше будна, оглеждаше предметите в стаята – изглеждаха все по-странни и чужди, като в случайна хотелска стая. Трябваше да живее покрай тях, запътена неясно накъде. Неизвестността на прииждащото време можеше да спре, ако се опиташе да направи нещо – тя не знаеше какво, можеше да прави това, което правеха всички. Това, че живееше сама, й даваше свобода и я освобождаваше от общи роднински спомени. Струваше й се странно, че и те живеят успоредно своя живот, сигурно изпитваха подобни чувства, но това не я учудваше. Родителите й бяха кремирани и тя лично разпръсна праха им в залива, както бяха поръчали. Оставили й бяха едни фамилен апартамент и тя го зае и заживя както преди.

Не мислеше за тях, понякога й се струваше, че са в съседната стая и майка й ще влезе и ще я попита иска ли нещо… Това, че нещата продължиха да се случват, би трябвало да има някакъв смисъл, мислеше си, като че ли не я засягаше. Защо трябва да познава точно определени хора, й се струваше загадка. Както и задължението да изпитва привързаност – тя бе просто едно звено в хаотичната еволюционна верига, така си мислеше, и можеше да направи каквото си поиска. Да прекъсне досадното повторение, да живее само за себе си, без угризения, че дължи някому нещо. Тя усети, че все пак ще дойде и това време, когато ще трябва да го направи. Предчувствията, на които не обръщаше внимание, все пак подсказваха, че природата й ще вземе решението сама. Тя не вярваше в предопределението, дори и това, което специалистите твърдяха, че психиката е като бомба със закъснител, който, рано или късно, се задейства безконтролно. Затова направи нещата механично, като в сън. Тя бе свикнала – да осъзнаваш всяко действие й се струваше уморително. Вечерта бе ясна и летният залез бе необичайно продължителен. Поне така й се стори. По стената на кухнята играеха сенки на дървета, долу някъде се чуваха маневри на паркиращи автомобили. Тази нощ не беше на смяна и я прекара, лутайки се в някакво полубезсънно състояние. На разсъмване стана и излезе на балкона. Беше полугола и от сутрешния хлад тялото й потръпваше. Огледа ръцете си като чужди, потърка раменете си с длани и отново се загледа към улицата. Вслуша се в далечния градски шум, такситата се плъзгаха долу и осветяваха с фарове притихналите сгради. Скокна на перваза на прозореца и се залови за някакъв водосточен улук. Какво се опитваш да направиш… – дочу сякаш гласа на майка си. Струваше й се невъзможно сега да мисли за нея. Държеше се за тръбата, гледайки надолу, към короните на дърветата, и си мислеше, че този път наистина ще полети, нямаше начин да не стане, беше премислила всичко, почти знаеше… животът няма как да не продължи?

На прага

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩИ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Анита Синг

„Това е първата пресконференция, която давам. Чувствам се така, сякаш ще обявя внезапен пробив в близкоизточния мирен процес…”

Така започна едночасовата пресконференция на Джонатан Францен, автора на романите „Свобода” (Freedom) и „Корекциите” (The Corrections) на фестивала „Хей” в Картахена де Индиас, Колумбия. Ето какво каза той:

Не вярвам в Бог, който се намира на потайно място пред разпределително табло, приема молби и отговаря на молещите се хора. Получих религиозно възпитание, но това се случи в Средния запад през 70-те, така че всичко беше твърде метафорично. За мен е безразлично дали определени процеси в обществото включват Бог в себе си, или не.

За да бъда откровен, докато пиша, мисля повече за науката, отколкото за религията. За мен изкуството само по себе си е религия и предизвикателството към него не е религията, а безкомпромисният материализъм на науката. Прекарвам немалко време в размисъл по въпроса: как така имам душа, духовна същност, като все пак зная, като човек, който вярва в науката, че всичко това е изградено от молекули въглерод, водород и кислород. Мисля си, че ако възприемаме науката сериозно, бихме могли да си зададем няколко твърде интересни въпроса. Ще бъда доволен, ако повече писатели, не само научните фантасти, обърнат внимание на това.

Няма съмнение, че в САЩ нещата не се развиват добре. Съпротивлявам се обаче на твърде крайните преценки. Ако се върнем към 1937 г., бихме могли да заключим, че Маркс не само е бил прав, но че и досега продължава да бъде прав. Разбира се, знаем какво се случи тогава. Това, което виждаме днес, се случва в целия свят. Не мисля, че е нещо специфично за Съединените щати. Комбинацията от технология и капитализъм произведе свят, който наистина излиза от контрол. Ако погледнем Европа, политиците нямат особена тежест там. Хората, които взимат решенията, са банкерите. Добре запознатите с финансите са тези, които решават. Всичко това няма връзка с демокрацията или с желанията на хората. А ние сме заложници на тази ситуация, защото харесваме нашите iPhones.

Когато отидох в Китай преди няколко години, си помислих: това е страна на републиканците – имайки предвид републиканците в Америка, което означава, че това е страна, управлявана от десни политици. Имаме малка група от много богати хора и някакъв вид истеричен национализъм: повечето хора живеят или близо до линията на бедността в селските райони, или работят извънредно много във фабриките за мизерно заплащане. Виждаме нездрава връзка между местните управници и бизнес интересите, липса на система за социална сигурност и крайно недостатъчна регулация на замърсяването на околната среда. Отиваш в Шанхай – какво иска всеки жител там? Той иска нов iPhone.

Моят проблем с четците на електронни книги е следният - в един момент чета някакъв безполезен сайт, а в следващия – Джейн Остин, на един и същи екран. Мисля, че за сериозния читател чувството за неизменност винаги е било част от неговите преживявания. Всичко друго в живота е изменчиво, но пред теб е текстът, който не се променя. Дали след 50 години ще има читатели, които ще усещат нещата по този начин? Нямам кристална топка. Страхувам се, че ще бъде много трудно да накараме света да върви напред, ако тази неизменност не съществува. Нещата могат да бъдат „каквито и да е”, зависейки от момента. Този вид радикална случайност не е съвместима със системата на справедливостта и отговорния самоконтрол.

Удивен съм от факта колко отдадени са хората на идеята да постигнат безсмъртие или поне извънредно дълголетие. Една от утехите на смъртта

е, че [ние си мислим] „това не би трябвало да бъде мой проблем”. Сериозно, светът се променя толкова бързо - ако разполагаш с период по-дълъг от 80 години на промени, не зная как би могъл да издържиш психически.

Опитът ми на читател показва, че е много трудно да откриеш роман, на който наистина да се насладиш. Не мога да спра да пиша книги, които са големи като обем, но съм доволен от това, защото искам да напомня на читателите какво е да потънеш в занимание, което продължава с дни, а не приключва за минути. Не пиша за хора, които не обичат да четат.

Романистите от 19. век са имали предимството да нямат конкуренция, но ако се спрем на автори като Дикенс и Толстой, ще видим, че те също са знаели как да задържат вниманието на читателя. Ние не можем да пишем като тях, но все още можем да си поставяме за цел да бъдем достатъчно увлекателни.

Ако се върнем към събитията от 11 септември, си припомняме две неща: виждаме атаката, след това втората атака, която беше далеч по-ужасна - откликът на медиите на първата атака. Важно е да има свободна преса, но съвременните медии се ръководят от своя собствена логика, движат се с твърде висока скорост - резултатът не е точно прозрачност, а често изкривяване на действителността. По тази причина се нуждаем от романи, защото те се случват със съвсем различна скорост. Писането отнема далеч повече време от консумирането на новини. Онова, което читателят е пропуснал при непосредствения контакт със събитието, би могъл да получи при задълбочения и отстранен във времето размисъл. Можеш да откриеш смисъл в нещата, ако не си бомбардиран от новини всяка минута.

Писателят е в уникалната позиция – ако иска да пише за важни за него неща, трябва да има интензивен душевен живот. Трябва да открие потайни и неудобни моменти от своята лична история и да ги извади наяве, да публикува книга и да помести объркания си личен опит в нея. И причината, поради която споделя с другите този опит е надеждата, че някой друг ще разпознае моменти от своя интимен свят. Не е сигурен дали това ще се случи, но изпитва чувство на безкрайна признателност. Поема риск, излагайки една твърде лична и скрита страна от самия себе си; естествено, болезнено е, когато някоя част от него бъде отхвърлена. Но основното чувство е огромна благодарност.

Разликата между действителността около нас и опита от четенето на роман е, че в света, който ни заобикаля, не откриваме особен смисъл. Разказаната история никога не приключва. Привлекателността на прозата, едновременно за писателя и читателя, е в създаването на микрокосмос, в който може и да не намираш смисъл, но имаш отговорността да създадеш такъв. Ето затова хората четат романи. Бориш се със свят или с живот, който изглежда няма смисъл, и намираш убежище за няколко часа в реалност, в която го откриваш.

Един практически въпрос – смятам, че е много важно да нямаш връзка с интернет, докато работиш. Трябва да намалиш шума. Въпросът с медиите стои така – те казват едни и същи неща хиляди пъти на ден. Можеш да съкратиш 99.9% от този шум и пак да получиш това, от което имаш нужда. Защото онова, което културата ти казва, че е важно, не е задължително да бъде наистина важно. Работата на съвременния писател е да слуша внимателно, да отрязва шума и да обръща внимание на това, на което културата не обръща внимание.

Големият проблем на романа е, че светът не спира и за миг, движи се толкова бързо, а ти бавно си пробиваш път напред. Трябва да знаеш това, то да е постоянно в съзнанието ти, да мислиш как да напишеш книга, която да не е остаряла в момента на издаването й. Трябва да си много търпелив и да вярваш, че всичко това ще бъде от значение, когато най-сетне приключиш. Ако пишеш роман, това може и да е вяра в Бог, но би могъл да използваш същата сила на вярата и без намесата на религията.

Всеки, който има десет пръста и притежава умерена интелигентност, може да изпълнява рокендрол. Ричард Кац [персонажът музикант от романа Freedom] категорично би подкрепил хората, участващи в движението „Окупирай Уолстрийт”. Но би решил, че е глупаво и самомнително да прави изявление за това като рокендрол изпълнител.

Най-вдъхновяващото нещо, което някога съм чувал за писането, са думите на Дон ДеЛило, а те са: „Писателят води, а не следва”.

Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА„Гардиън”, 29 декември 2011 г.

Джонатан Францен: „Изкуството е религия”

както и заплахата от ислямистите или опасността, която може да надвисне над жените. Рискът може и да е по-малък, отколкото навсякъде другаде, но би било добре да бъде обсъден. Вместо това Леви непрекъснато прокламира себе си като евреин, който вярва в своите мюсюлмански братя. В определен аспект това е една позната история – презрението му към плахата реакция на Quai d’Orsay5 на събитията в Бенгази, напомнящо за журналистическите упреци към мекушавия Форин офис или предпазливия Фоги Ботъм6 при всяка криза. Тази история обаче е разказана колоритно и живо, с впечатляващи описания и персонални скици на либийски лидери, с които той, обект на особено внимание, благодарение на привилегирования си статут на президентски емисар, е имал възможност да се срещне. Удивляваме се на неговата надареност и посрещаме с усмивка крайната му самонадеяност в моментите, когато книгата застава на ръба на комичното: дали си имаме работа с превъплъщение на Платон в крал философ или с Тинтин7 au pays de l’or noir 8?Фактът, че Леви и неговият президент са се озовали от правилната страна на историята по-рано от останалите, не се поставя под съмнение. Все пак подобно изригване на суета, съчетано с омаловажаване на действията на другите, не на последно място на британските и френски специални служби, накърнява неговия подвиг. Дори когато отрича, че е превърнал живота си в произведение на изкуството, или че е дендито на външната политика, това е акт на изключително себелюбие: „Не своя живот искам и не спирам да искам да превърна в шедьовър, а този на другите”.Леви не би могъл да има поле за действие почти никъде другаде извън Франция; обстоятелствата, които му помагат да окаже въздействие върху развитието на войната, биха били невъзможни във всяка друга западна страна: правителство, при което могат да действат философи в ролята на пирати нашественици (някой може да се сети за Режи Дебре и Митеран), жадуващ за интелектуална легитимност Президент, министър-председател, министър на външните работи и главнокомандващ въоръжените сили, които толерират ситуация, в която открито са пренебрегнати от писател, ползващ се с благосклонността на президента – къде другаде можете да видите това? А Леви дори не е бил поддръжник на Саркози, нито негов приятел.Отпадането на най-стряскащите самовъзхваляващи отксъси в английската версия на книгата би могло да спаси добрата книга от опасността да бъде посрещната по света извън Франция (et oui, il existe9) с насмешка и недоверие. Историята на забележителния принос на Бернар-Анри Леви за войната в Либия и за намесата на Франция говори сама по себе си, стига само той да допусне това.

ДЖОРДЖ УОЛДЪН е бивш дипломат и политик. Последната му книга е посветена на Китай: „Вълкът

на света?”, 2008 г.

29 септември 2011 г., „Гардиън”

Преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

5 Седалище на външното министерство на Франция – б. пр.6 Район във Вашингтон. Често се използва като метонимия за назоваване на Държавния департамент на САЩ – б.пр.7 “Приключенията на Тинтин” е комиксова поредица, създадена от белгийския художник Жорж Реми (1907–1983), скрит зад псевдонима Ерже, който проследява приключенията на млад белгийски журналист. Тя се превръща в един от най-популярните европейски комикси на 20. век и е преведена на повече от 50 езика – б. пр.8 в страната на черното злато – б. пр.9 и да, той съществува – б. пр.

Нима Бернар-Анри Леви е

възможен?от стр. 5

Джонатан Францен на фестивала

„Хей” в Картахена -

за изкуството,

науката и утехата на

смъртта

С поредицата „Култура по време на криза” ЛВ се стреми да създаде място

за задълбочен дебат по проблемите в съвременното българско културно

пространство тук и сега.Може ли от област, твърде уязвима от

финансови, обществени и други кризи, културата да се превърне в източник на смисли и възможни изходи? Да бъде

реабилитирана като фактор при обсъждането на важните за обществото

проблеми?Във всяко издание на приложението ще

бъде избирана конкретна тема върху десет основни полета на културната ситуация

днес – културна периодика и журналистика, театър и сценични изкуства, българско

кино, нови медии, рецепция на българската култура в чужбина и др. Десет дебата с участието на специалисти, автори,

представители на гражданския сектор и държавни институции. Чрез интервюта с чуждестранни специалисти и преводни

текстове ще търсим и чуждия опит в съответните области – както „западния”,

така и на източноевропейски страни, намиращи се в типологически сходна с

българската ситуация.

Д И С К У С И Я

на стр. ii

В броя:

Ружа Лазарова

Капка Касабова

Цвета Софрониева

Боряна Христова

по време на криза

бр.5, 29.2-6.3.2012год. 2

Участват: Антоанета Колева (ИК КХ - Критика и Хуманизъм, Българско общество на хуманитарните издатели), Мариана Аретова (Асоциация „Българска книга”, изд. „Кралица Маб”), Манол Пейков (ИК „Жанет 45”), Васил Георгиев (писател), Александър Шпатов (писател), Яница Радева (писател, изд. „Парадигма”)Модератор Ани Бурова

Ани Бурова: В темата на днешната дискусия, петата от поредицата „Култура по време на криза”, присъства формулировката „проблеми по цялата верига”, тъй като намерението ни е да проследим пътя на книгите от автора през издателствата и разпространителите до читателя, да обсъдим как се осъществяват връзките между отделните звена по тази верига и разбира се, да набележим проблемите по нея, както и – надявам се – възможните решения. Струва ми се, че книгоиздаването у нас през последните години е белязано от един парадокс – в България се издава много, свидетели сме на това как всяка седмица се появяват нови и нови книги, а същевременно издателите все по-често твърдят, че книжният пазар, който у нас по принцип не е много голям, все повече се свива, че се купуват все по-малко книги. Има ли наистина такъв парадокс и ако да, на какво се дължи той? Съществува ли разлика в сферата на книгоиздаването между последните години, откакто се заговори за финансова криза и негативното й влияние върху него, и периода преди това? У мен поне се създава усещането, че открай време живеем с представата за трудна и сложна ситуация в книгоиздаването и книгоразпространението, а напоследък сякаш се появи идеята, че всъщност е имало добри времена, които

с появата на кризата са свършили. Каква е всъщност ситуацията през вашия поглед на участници в различни аспекти от процеса на поява и рецепция на книгите?

Антоанета Колева: Проблемите около ситуацията са толкова много, че се чудя

откъде да започна. Не бих се наела да определям доколко именно икономическата криза повлиява върху нивата на купуване на книги. Според мен търсенето на книги се влияе в много по-голяма степен от наличието или отсъствието на една, така да се каже, „базисна персонална култура”, или „цивилизационен минимум” културна потребност, на читателя, на отделния човек. За мен по-притеснителният проблем, по-отдавнашен от актуалната финансова криза, е непрестанно понижаващата се потребност от четене на книги, а не толкова показателите на продажбите в момента, макар те в някои случаи да вървят надолу. В условията на финансова криза забелязвам следното парадоксално явление - когато от десетилетия издаваш специализирани книги и през този период участваш в един процес на културно взаимодействие, при който биваш възпитаван от публиката си, но и си възпитаваш публика, то при появата на обща, социална и икономическа криза тази публика като че ли не намалява. Ако намалее, то е, защото пада нейната собствена „културна качественост”. Специализираната публика запазва същите нива, които поддържа и при икономически разцвет. Следователно проблемът е по-скоро там, че това по принцип са изключително ниски нива. В полето на съвременната хуманитаристика, каквато ние издаваме вече двадесет години, например почти няма автори, чиито книги да могат да достигнат в продажбите си повече от триста броя, при това реализирани за повече от три години. Всеки професионалист ще познае веднага, че това е финансово самоубийство. С две думи, при тясно специализираните издатели кризата не се отразява особено като брой продадени книги, но пък в друг, и по-важен, план кризата е по-дълбока и перманентна.

Мариана Аретова: Моето мнение е малко по-различно – в продажбите на нашето издателство има спад, макар аудиторията да се запазва на едно и също ниво. Много трудно успяваме да привлечем нови читатели, които да имат интерес към нашите книги. Също така зле ни се отразяват пиратските издания в интернет, защото, когато един студент си свали книга отттам, по веригата тя стига до втори, трети и т.н. Мисля

обаче, че кризата се явява като оправдание. Тя не влияе върху книгоиздаването. Тиражите падат значително и ниската цена на книгата също е решаващ фактор. У нас цената, на която се продават книгите, не е такава, каквато би трябвало да бъде, защото ние се ръководим от ниската покупателна способност и се стремим изданието да бъде максимално достъпно за по-широк кръг читатели. Поне според мен повечето хора, които разполагат със средства, не четат и не се интересуват от книги. Другият фактор, който аз съм констатирала, е късането на звеното издател - разпространител. Там е много трудно и има много да се желае. Разпространителите наистина също са много притеснени, защото все пак големите книжарници имат и големи разходи, а оборотите им са много ниски, което им пречи да обучават кадри. Имат назначени консултанти по продажбите, но те не са компетентни, защото не са обучени. Ние от асоциация „Българска книга” се опитваме да запълним това звено, като всеки месец предлагаме необходимото обучение, но към това наше предложение няма особен интерес.

Ани Бурова: За съжаление на нашата дискусия не присъстват разпространители. Поканихме техни представители и те потвърдиха участието си, но ето че не дойдоха – надявам се причината да е лошото време, а не нежеланието им да обсъждат проблемите на книгоразпространението. Затова кажете от издателска гледна точка къде са проблемите между вас и разпространителите.

Мариана Аретова: Проблемите тръгват още от процентите, за които се договаряме – ние обезщетяваме разпространителите с максималните проценти, а те, тъй като оборотите са ниски и нямат достатъчно продажби, които би трябвало да реализират, за да покрият разходите си, пак започват да тормозят издателя за увеличение на процента, който той, естествено, не може да осигури, защото цената на книгата ще скочи неимоверно много и тя ще стане

Литература, издателска дейност и книгоразпространение.Проблеми по цялата верига

Д И С К У С И Я

култура по време на криза 29.02-6.03.2011

от стр. i

разреши проблемът с ДДС, не може да се говори нито за закон за книгата, нито за друго. Докато държавата е безотговорна и сляпа за състоянието не само на книжния бранш, но и изобщо на културата, не можем да говорим за никакво регулиране на взаимоотношенията. Защото държавата е тази, която в края на краищата въплъщава нашата проблематика. И ако тя е сляпа за нея, ние не можем да разрешим генерално проблемите си. А в тяхната основа е фактът, че 20% ДДС е страшно много.

Антоанета Колева: 20% ДДС върху книгите срещу преференциална ставка от 7% ДДС за хазарта например!

Манол Пейков: Наскоро гледах таблица с процентите на ДДС в Европа. Само в Дания има процент, съизмерим с нашия. Дания е най-скъпата държава в Европейския съюз, там и цените на книгите са съвсем различни. Това показва, че ние наистина сме на опашката по отношение на политиката спрямо книгите. А решаването на този проблем дори не изисква усилие, някой просто трябва да направи сметка за колко пари става дума - колко книги се издават в България и колко е тяхното ДДС.

Мариана Аретова: За книжния бранш ДДС възлиза на около двадесет и седем милиона лева.

Антоанета Колева: От 2007 г. нататък сме изказвали различни протести, включително писма до комисии към Народното събрание, правили сме сравнителни доклади за държавния тип отношение, включително чрез ДДС, към книгите в повечето европейски държави, опитвали сме се да търсим помощ. Не мисля, че получихме каквото и да било съществено внимание.

Мариана Аретова: Тези стойности на ДДС рефлектират много лошо и върху учебниците.

Манол Пейков: Нужно е да се направи нещо по този въпрос, защото това е съществен проблем. За мен основният проблем е във веригата да има несъответни по размер и мощ елементи. Спомням си, че допреди десет години разпространителите бяха дребни, еднолични търговци, от които издателят трудно си събираше парите, нямаше регламентирани отношения и т. н. Тогава продаването на книги беше малко хаотично, беше въпрос на ентусиазъм. От друга страна, преди 15-20 години, в самото начало на 90-те години, тиражите бяха толкова големи, че дори да не ти отчетат половината тираж, пак имаш печалба. От една страна, пазарът узрява, регулира се, но от друга страна, някои части от него, набирайки сила и трупайки мускули, стават непропорционално силни и лостовете, с които боравят, са много яки. И за по-малките издатели като нас е трудно.

Ани Бурова: Нима „Жанет 45” е малко издателство?

Манол Пейков: Да, защото е много селективно. Наистина издаваме 80-100 книги на година, което е много, но половината от тях са с поезия. А големите издателства – това важи и при медиите, при списанията да кажем – могат да използват продаваемите си книги като лост, чрез който да разпространяват и некомерсиалните.

Антоанета Колева: Да, помня, че един издател имаше практика да прави „комплекти” от книги на един продаваем и един непродаваем автор и да принуждава разпространителите да ги купуват от него именно. После въпросният издател се отказа, мисля, от „непродаваеми” книги, които всъщност бяха в някакъв смисъл културно много по-значими. Вечният въпрос за високата култура и „ширпотребата”...

Манол Пейков: Това е един вид негласно правило. Ако един разпространител иска да взима от нас книги на Стефан Цанев и Петко Бочаров, които се продават много, за да поддържа бонтона, той трябва да вземе и от другите ни книги. А когато всичките ти издания са маргинални, за съжаление ти си поставен в маргинална ситуация, пазарът е такъв, това е неумолимата му логика и няма да стане по-добре. Ще бъде добре с книжарници като „Български книжици”, „Нисим” – с хората, които го правят от любов към литературата, но не и с тези, които имат чисто комерсиални подбуди. Така че ние трябва да търсим вътре в рамките на самите си издателства, като мислене и политика, пътя за общуване. А да се говори за цивилизовани отношения в контекста на пазара... в края на краищата той е неумолим и диктува определени отношения. Въпросът е, че с израстването на едната страна и другата трябва да развива съпротивителни сили. Всъщност по веригата има прекалено много елементи и брънки, които не са еволюирали. Например отношението към българските автори в последните години еволюира много. През 90-те „Жанет 45“ беше кажи-речи единственото издателство, което издаваше млада българска литература. Сега българските автори са поставени на пиедестал, по 6-7 издателства се бият за тях и им предлагат все по-изгодни условия. Това е чудесно, защото така те имат някакъв мускул. Когато само един те издава, ти стоиш на опашката и чакаш, колкото е необходимо, да бъдеш отпечатан, със или без хонорар. А интересът показва, че има публика.

непродаваема при тези минимални тиражи, които издаваме.

Антоанета Колева: Съществува възел от проблеми в отношенията издател - разпространител. Преди години, доколкото си спомням около 2007-ма, някои в професионалните ни среди бяха заговорили за въвеждане на Закон за книгата, който да регулира отношенията именно в тази „двойка” издател - разпространител. Доколкото съм наясно с европейските системи, такъв добре действащ закон има в Холандия и неговата основна функция е да фиксира единна цена на книгата, на която тя да се продава навсякъде в страната. Но това работи добре в случаите, когато, първо, няма полумонополни натиски от страна на големи разпространителски вериги над издателите, с цел повишаване на процентите търговска отстъпка от цената на книгата, която получава разпространителят, както и когато разпространителите заплащат на издателя за книгите веднага при получаването им.

Манол Пейков: Тоест там няма консигнация, а всичко се изкупува.

Антоанета Колева: Именно. В Англия например, където, доколкото помня, отстъпките от коричните цени на книгите, които издателят предоставя на разпространителя в някои случаи, достигат до 80%, издателят може да си ги позволи, първо, защото разпространителят веднага купува тиражите и гарантира, в повечето случаи заплаща, промоционалните и рекламни кампании. При система на отношенията издател - разпространител, базирана на отложено, тоест консигнационно плащане – плащане в момента, когато разпространителят реши да заяви на издателя, че вече е продал книгата, - та при такава система нивата на търговските отстъпки са не по-големи от 20-25% в повечето европейски страни. А при нас, при консигнационно плащане, съществуват искания и за 45-50% отстъпка! Това е убийствено за издателя, то натоварва в крайна сметка читателя, който се отдръпва от книгата заради цената. И цялата верига започва да се пропуква… Всичко в крайна сметка опира до едно основно икономическо правило – за скоростта на възвращаемост на вложените в книгата средства. Както и до усъвършенстваност или не на системите за разпространение и на цивилизованите отношения издател - разпространител. В някои ситуации те могат да бъдат перфектни, в други – ужасяващо натоварващи с проблеми, имаме примери и за двете. А как е на други места? В Холандия например съществува център, локализиран в географското сърце на страната, т.нар. централа на холандското книгоразпространение. И ако, като издател и в рамките на подготвяне на моята издателска програма, изпратя в тази институция информация за подготвяна книга, те имат грижата по своя вътрешна система да информират за това всички книжарници и библиотеки, да получат заявки и да ме информират още преди отпечатването на книгата колко гарантирано продадени броя ще имам от нея, като за тях ще получа почти незабавно заплащане, опосредено отново от въпросната централа. Това може да изглежда и някаква остаряла централизация, но то работи, и то блестящо. Базирано е на закон, но и на добра икономическа логика, а и на персонална култура на отношенията. Докато в България тези взаимоотношения сякаш често не са мотивирани от икономическа логика. Не можеш да печелиш, ако партньорът ти непрекъснато губи! Един от основните проблеми във веригата за мен е този, че някои, не всички, но някои, колеги от едната страна се опитват да ощетяват другата по начин, който става възможен именно поради системата на консигнационно плащане. Липсва култура и цивилизованост на общуването, липсва и икономическа логика. И един закон за книгата в тази ситуация, който да фиксира единни цени, само би извил ръцете на издателите. Ако в него я няма и другата страна, която да фиксира, да речем точно определен процент на търговска отстъпка, той пък би поощрил натиск от страна на големите разпространители, държащи десетки книжарници, които биха изисквали да получават все по-високи проценти от цените на книгите. А ако отношенията не могат да се решат „през закон”, тогава оставаме да разчитаме на персонална коректност и почтеност. Тя, за жалост, работи само в единични случаи.

Мариана Аретова: Ние сме притиснати от консигнацията, защото сме малки издателства и ако не дадем книгите си на консигнация, никой не идва да купува в брой.

Ани Бурова: Има ли някаква разлика между проблемите на профилираните издателства и останалите, които са по-големи и чиято продукция не е тясно свързана с конкретна област?

Манол Пейков: В самото начало ще кажа, че това, което мога да споделя във връзка с издателство „Жанет

45”, не може да послужи за представителна извадка и не е в тон с казаното досега, защото през декември миналата година ние имахме най-големите продажби в историята си. Ако трябва да говоря за веригата обаче, аз бих започнал с държавата, защото докато не се

Антоанета Колева: Но това важи за една много малка част от българските автори, а при специализираните текстове изобщо не важи.

Манол Пейков: Да, но преди и тази малка част я нямаше! Авторското съсловие започва да добива сила и не става въпрос за един-двама, а за десетки автори. Колкото до научната литература, наскоро издадох експериментално един учебник на много специфична тема, „Вземане на решения при риск и неопределеност“. Едно от най-големите световни научни издателства се заинтересува от издаването му на английски. Те поискаха правата, но не предложиха да дадат и стотинка; както се оказа, така е в цял свят. Логиката е, че авторът ще спечели от вдигането на репутацията си, че ще вземеш пари от публикуването в журнали и изнасянето на лекции. Така че това не е само български проблем. От друга страна, преводачите, които в известен смисъл са с много по-сериозен принос към българската култура, отколкото авторите, защото като пропорция преводните книги са девет към едно или осем към две спрямо българските, са в страшно неизгодна ситуация. Непрекъснато се взимат субсидии от по 13-15 евро на страница, а на тях им се плаща по 5-6 лева, докато другите пари ги прибира издателят... Ето, това е една нееволюирала брънка. Узряването на всички тия брънки по веригата според мен е въпрос на време и на процес. Лично аз съм оптимист, според мен този процес протича в момента. И понеже издателският бранш е много фенски, постоянно се появяват издатели, при все че издателската работа е нерентабилна, и те са нови, готини, ентусиазирани (без значение дали се наричат „Ентусиаст”); някои от тях изчезват след няколко месеца или година, после на тяхно място идват други. Работят интересно, правят се все по-качествени корици, все по-качествени текстове се издават, голяма част от преводите все още са ужасяващи, защото на преводачите се плаща зле, но все пак мисля, че всички брънки по веригата узряват – освен държавата, на която пазарът не може да повлияе, защото тя е институция извън пазара и на нея трябва да й се влияе по друг начин. Създава се по-голямо търсене, защото количеството издатели обуславя количеството автори и преводачи, а така се подобрява качеството на предлагането. Такава е чисто пазарната гледна точка, защото това все пак е търговия, колкото и да го правим със сърце. Ние от „Жанет 45” по подразбиране не разчитаме на продажбите на книги, за да се издържаме. Винаги сме се издържали от полиграфия, но понеже полиграфията в момента е в трудно състояние, през последните няколко месеца нас ни издържа издателството. Това е невероятно и за мен е страшно оптимистично. Георги Господинов, Милен Русков, Калин Терзийски – трима автори, чиито книги издадохме през последните три месеца, продават хилядни тиражи, някои отиват към десетохилядни. За българския книжен пазар това е голямо постижение. И означава, че се култивира публика, отношение и вкус към българската литература. И де факто издателството става пазарно.

Ани Бурова: Иска ми се точно в този аспект на разговора да включим и писателите, които присъстват тук. Вие чувствате ли се наистина по-силна брънка във веригата?

Александър Шпатов: Според мен веригата е между книгите и читателите. Всичко между тях просто помага да се осъществи връзката. Според мен книгите се продават на много високи цени и предполагам, ако падне процентът на ДДС, цените ще останат пак на сегашните нива и няма да се намалят с 20%, а просто издателите ще могат да си поемат повече въздух.

Манол Пейков: Всички, не само издателите, а и преводачите, и авторите. В момента е безумие да се дава на автора повече от 10% хонорар, макар някои издатели да дават и по 15 или 20%.

Александър Шпатов: Това е благотворителност, да. Но е факт, че цените на книгите в момента са много високи и за човек, който обича да чете, не е лесно да дава по 10, 15 лева за художествена и по 20 и повече за специализирана литература, а често изобщо няма възможност да ги дава. За мен причината да има спад в четенето е основно тази – високите цени. Въпросът е какво може да се направи. Според мен има много други начини книгите да стигат до читателите и един от тях са библиотеките. Ако има някаква система в държавата, която е по-зле от БДЖ, това със сигурност са библиотеките. Има много малко градски библиотеки, които разполагат с нови книги и са привлекателно място за хората. Читалищни или училищни библиотеки вече почти няма. Мисля си, че ако библиотеките работят адекватно, книгите ще достигат много по-лесно до читателите. А библиотеките не могат да бъдат частна инициатива, винаги са подпомагани от общините и държавата, и може би точно там е тоталната й абдикация – не толкова в проблема с ДДС, колкото при библиотеките. Всички акции са спорадични, няма бюджет и програма за развитие на библиотеките. Решението не е да се дават еднократно по 100 000 лева например за книги, а да има устойчива политика в тази насока. Ако в училище няма библиотека и ученикът няма достъп до книги, откъде се очаква да се научи да чете? Другият проблем е, че според мен училището в момента не ни учи да четем. Нещата, които се изучават в училище, са неадекватни, защото

Литература, издателска дейност и книгоразпространение

Д И С К У С И Я

на стр. IVкултура по време на криза 29.02-6.03.2012

Александър Шпатов

чисто емоционален план е и симптом на наближаващия край на прекрасната култура на книжарницата...

Александър Шпатов: Според мен основното е книгите да стигат до читателите, и не съм сигурен, че е жалко, че се появяват и други методи на разпространение. А и в България такива книжарници, където човек да седне да чете спокойно, за съжаление, няма. Това, заради което се пишат и издават книги, е да бъдат прочетени, така че всеки начин една книга, по-точно един текст, да стигне до читателите е добър. Според мен повечето бутикови издания с ниски тиражи съвсем скоро ще минат изцяло на електронни носители. Сега много автори отиват при издател, който да отпечата книгите им, за които те не получават хонорар. Такива издателства ще отпаднат и ще остане някаква по-пряка връзка между специализираните книги и читателите. Електронните четци правят революция, защото дават същото усещане за четене, каквото един хартиен носител. Мисля, че съдбата на много книги ще е такава. По този начин човек ще има достъп до много повече неща, при това абсолютно безплатно, и това ще увеличи четенето. Проблемът е само, че всеки ще може да издава и ще настъпи нужда от филтриране.

Васил Георгиев: Според мен е много важно да има алтернативи за достигането на книгите до читателя, защото когато те преминават встрани от разпространителите, и те ще станат по-гъвкави спрямо издателите. Искам да кажа и нещо за агентите - в България повечето писатели публикуват благодарение на личните си познанства. Нашият начин на правене на бизнес е такъв, български, южняшки, при който е много важен личният контакт, и това изключва създаването на агентска мрежа в страната, но пък е предпоставка за създаване на мрежа, която да осъществява контакт с чужбина. Другата страна на това е, че се ограничава достъпът до издателствата на начинаещи писатели, за които никой не знае.

Ани Бурова: Добре, но щом няма литературни агенти, кой тогава защитава интересите на авторите? Наскоро група писатели, между които и ти, инициира създаването на ново сдружение на български автори – какви бяха намеренията ви?

Васил Георгиев: Сдружението беше основано с цел да представлява организация за колективно управление на авторски права, което означава, че в продължение на петнайсет години по Закона за авторското право и сродните права авторите имат право на процент от вноса на копирна техника, както музикантите имат право на процент от празните сидита.

Манол Пейков: В това отношение сме единствената държава в света, която не прави такива отчисления. Петдесет и няколко държави, включително Уганда, Етиопия и т.н., го правят, ние – не! Това е уникално.

Васил Георгиев: Тази организация трябваше да е част от друга, съвместно с издателите, които да разпределят тези права, но стана така, че Министерството на културата прие регламент, според който поставя тези организации в невъзможност да съществуват, като задава такива финансови критерии, които не можем да покрием, без да внасяме целия си личен доход, в резултат на което нямаше да получаваме никакви средства. Трябваше да внесем суми от порядъка на десетки хиляди, които нямаше да са възвращаеми за нас, и всичко се обезсмисли. Но сдружението ще съществува, стига да намери такъв подход, че да излезе с достойнство от тази инициатива и да продължи в някаква друга област, като защита и консултация на авторите и т.н.

Манол Пейков: Логиката на тези отчисления е неумолима и много правилна, защото копирната техника в много случаи служи за пиратско възпроизводство на текстове, а в България това се случва в много по-големи мащаби, отколкото в западните държави, където има ясен регламент до колко страници можеш да копираш. Става въпрос за отчисление в размер на стотинки при вноса на самата митница, тъй че то да не може да се избегне. Тези пари са много повече от тези от ДДС-то върху книгата – в някои европейски държави, като Норвегия например, говорим за десетки милиони евро, които се насочват към библиотеките, да речем.

не отговарят на интересите на учениците. Към тях трябва да се подхожда най-вече като към читатели, а не като към хора, които трябва да научат задължително всичко, без да изпитват удоволствие от него. Търсенето на книги според мен представлява около една трета от целия проблем. Другата страна са библиотеките и третата - как възпитаваме хората да четат книги, защото в момента не го правим.

Манол Пейков: За възпитанието не разчитам много на държавата, защото тук става дума за много дългосрочна политика. Ти си абсолютно прав по въпроса за училищата, но нещата бяха същите и когато аз бях дете. Преди да тръгна на училище, прочетох повече книги, отколкото по време на целия си престой там – това стана преди трийсет години, по време на зрелия социализъм. Тоест това е един много дълбок проблем на българската култура и поради тази причина аз не се надявам, че там ще има промяна. От друга страна, аз самият като издател с тесния си периметър на действие се опитвам да култивирам публика и да завоювам естествено четящата аудитория, и мисля, че успявам. Смятам, че така трябва да постъпва всеки един издател. И този подход по всяка вероятност ще е по-успешен, отколкото усилията през държавните органи.

Васил Георгиев: От всичко казано досега аз разбрах, че проблемът на бранша книгоиздаване е в общи линии същият, както във всичките икономически отрасли, че е в пазарната мощ на едни групи спрямо други, тоест, че е проекция на всичко, което става в държавата. Аз съм автор, не съм запознат с цялата система, но за себе си разделям пазара на три части: отношенията между издател и разпространител, между разпространител и потребител и рекламата. И в трите сегмента според мен основният проблем е, че липсва обратна връзка. Никой не знае дали един рекламен бюджет ще донесе някакви постъпления, затова и никой не се престрашава да инвестира в тази област, особено при тиражи, които могат да достигнат максимум пет или шест хиляди. Но много хора например ми казват, че моите книги не могат да се намерят в големите книжарници, а в момента към тях се появи някакъв интерес, който обаче по никакъв начин не повлиява на самата пазарна среда. Тоест липсва връзка между актуалното търсене и предлагането.

Ани Бурова: Искаш да кажеш, че може да си спечелил наградата „Хеликон”, но това не повлиява върху тиража на книгите ти?

Васил Георгиев: Това вдига търсенето, но не и тиража. А в един нормален пазар тази информация би трябвало да достига по най-бързия начин, за да може да се отрази върху пазарното състояние.

Мариана Аретова: Липсва гъвкавост.

Манол Пейков: Аз имам други наблюдения – продажбите на Калин Терзийски тръгнаха рязко нагоре, след като получи Европейската награда за литература. Може би защото медиите я представиха като чужда награда, макар че тя всъщност се дава от българско жури. Но резултатът е впечатляващ, говорим за скок от 10-20-30 пъти повече продадени книги, отколкото преди наградата. И ефектът продължава вече три месеца след получаването й.

Васил Георгиев: Другият важен фактор при продажбите на книги са отношенията между представителите, агентите на писателите и издателите – а агенти всъщност у нас няма. В момента отношенията между автори и издатели се крепят на договори, но и на честна дума, защото няма система, която може да каже колко книги всъщност са издадени.

Ани Бурова: Защо у нас до момента така и не се появи фигурата на литературния агент?

Манол Пейков: За да възникне една брънка, трябва да има нужда от нея и трябва тя да може да се издържа. В момента нужда от агенти вероятно има, но те не могат да се издържат. Ще дам пример със себе си – в момента към книгата на Калин Терзийски има голям интерес от чужди издатели, вероятно защото книгите, получили Европейската награда за литература, са облагодетелствани при кандидатстване към европейската програма за превод. Успях да продам неговата книга на пет пазара, а на още един дадохме правата безвъзмездно. Това е съвсем нелошо постижение.

Но каква е моята комисиона? В България още няма регламент, но аналогичните комисиони по света са между 20 и 25%. При положение, че аз продавам правата средно за около 500 евро, в някои случаи и по-малко, това означава, че възнаграждението ми е общо-взето символично. Т.е., този труд е необоснован. За да има агенти, те трябва да могат да се издържат от работата си. За пример и сравнение ще дам „Уайли” (The Wiley Agency) – те наскоро продадоха на американския пазар новия роман на автор, който преди няколко години спечели „Букър”, за повече от половин милион долара, и то само с няколко страници синопсис, още преди да е завършен. Ако изчислим 20% от тази сума, ще разберем защо съществува „Уайли”. Въпросът е, че трябва да има някакъв критичен праг, за да можеш да се издържаш като агент, а не да го правиш от ентусиазъм. Може би когато направиш портфолио от десет, петнайсет или двайсет автори, от които всеки се продаде на пет-шест пазара, нещата се завъртат и тръгва ефектът на снежната топка. Но все още липсва икономическата логика, пазарът ни е малък.

Антоанета Колева: Накрая се оказва, че качеството винаги е ефект на някакви натрупани количества – привидно старомоден, но всъщност вечен закон. Ако нещата се оставят без всякакъв контрол и намеса, ако пазарът бъде оставен на собствените му сили, това би означавало край на всяка култура - аз лично не съм привърженик на подобен тип неолиберално мислене, за мен човешкото общество е такова, човешко, защото се базира на разпределителна справедливост. Обуздаването на пазара може да стане основно чрез намеси на други играчи, като основният такъв от далечни времена е държавата. Тя може да „подтикне” финансово библиотеките, за да ги изведе на пазара на книги например като силен и уравновесяващ играч, имаше такива опити преди около две години... Или пък да реши въпроса с ДДС - аз не виждам други начини за намеса. И понеже държавата не прави нищо от това, какво започва да прави принуденият издател? Опитва се да прескочи веригата на разпространителите. Това са непрофесионални методи, казвам го ясно, макар аз самата да съм си измислила един такъв и успешно да го прилагам, но от друга страна, особено при специализираните издатели, именно те могат да бъдат печеливши и ефикасни бутикови методи на… оцеляване.

Манол Пейков: Но ако издателят може да прескочи разпространителя, защо авторът да не прескочи издателя? Логиката е същата.

Антоанета Колева: За съжаление е точно така. Ето например нашите книги са предназначени за хуманитари и ние ги продаваме директно на студенти с такава отстъпка от цената, с каквато работим с няколко от най-елитните, макар и миниатюрни, разпространители книжари в страната. Тогава какво излиза – дисциплинарната солидарност със студентите и преподавателите хуманитари ни кара да проявяваме в някакъв смисъл професионална несолидарност с книжарите! Подобно прескачане на звена във веригата е нелепо, но може би е някакъв вид спасение за специализирания издател в определени периоди. Преди две години бях на една конференция в Париж на тема има ли бъдеще тази авантюра, каквато е хуманитарното книгоиздаване в Европа. Фактът, че там имаше издатели от 22 страни, обединени, незавсисимо от броя на населението на тези страни, от едни и същи проблеми, означава, че нещата са трудни не само у нас. Моите проблеми ги има и един френски издател, нищо че работи за над 50-милионна публика, че съществуват сериозни френски програми за подпомагане, които например финансират самия бъдещ автор на книга, а след това финансират и издателя му, а освен това подпомагат, в крайното звено, няколко хиляди френски библиотеки да си купят книгата – това е бляскава система за пазене на една реална, налична култура. И все пак колегите ни, макар в различен финансов и културен контекст, имат същите проблеми. Ето например шефът на издателство „Ла Декуверт”, което може би е в първата десетка на най-добрите и големи френски издателства, но издава само хуманитаристика, ми призна, че издателството им е обречено, ако не прескача книгоразпространителите, работейки с преки продажби, през интернет! При цялата цивилизована система на разпространение във Франция, едно издателство създава отдел, който се занимава само с това, при което само за една година над 30% от книгите им започват да се продават по този начин. Това може да е спасение, но в друг аспект е жалко, може би в

Ани Бурова и Васил Георгиев Антоанета Колева

Д И С К У С И Я

от стр. III

култура по време на криза 29.02-6.03.2012

Манол Пейков Мариана Аретова, Мария Калинова, Александър Шпатов

Антоанета Колева: Но дори да се направи закон за такива отчисления, как ще се проследи къде отиват те? Колкото до копирането, от моя опит мога да посоча и една друга страна на нещата – нашите книги са ориентирани към университетското образование и към хора, които цял живот остават в някакъв смисъл „университетски” по дух. Ние разчитаме на промоция чрез университетските преподаватели. Затова неведнъж им предоставяме новите си книги, като им казваме, че за нас ще е чест, ако могат да ги използват в преподаването. Но много често се оказва, че преподавателят взема новата ни книга и вместо да я перпоръча на студентите… снима три части от нея, върху които е спецкурсът му например, и ги раздава на студентите… Кой на кого помага в случая, кой кого културно „предава”?

Васил Георгиев: Съгласен съм, че авторското право трябва да защитава правата не само на авторите. То трябва да защитава правата на всички, за да има баланс. С разпоредбите за интернет например, които сега се опитват да приемат, се нарушава този баланс.

Антоанета Колева: А не трябва ли да се предприеме обединяване около конкретна дейност? Освен че съм издател, аз представлявам и Българското общество на хуманитарните издатели. Не можем ли да настояваме пред Народното събрание всички приходи от ДДС и отчисленията да отиват директно, при прозрачна процедура, във фонд за покупка на книги за библиотеките?

Мариана Аретова: Имаше такъв замисъл. Когато протестирахме през 1997 г., министър Орешарски ни обеща 7 милиона, които да бъдат дадени за конкурси за закупуване на книги от библиотеките. Но тук идва проблемът. Библиотеките са неподдържани, неуютни, а от друга страна, липсва и интерес от страна на библиотекарите, които са зле платени. Дори наскоро имаше конкурс за половин милион лева за попълване на библиотечния фонд на читалищата, отделно Министерството на културата отпусна милион и половина, но библиотекарите нямат регламент за проценти чужда, българска и т.н. литература, която да набавят. Затова те взимат най-вече учебно-помощна литература и романи, разчитайки така учениците да отидат в библиотеката. Другият важен проблем е, че те много слабо познават българските автори. Тази некомпетентност води до поръчването на романи и криминалета, и така достъпът на българските автори до библиотеките е нищожен.

Манол Пейков: Трябва да лобираме за повишаване на заплатите на библиотекарите. Това също е пазарен механизъм. Познавам млади хора, чиято мечта е да станат библиотекари, но работят като продавачи на матраци, защото там им плащат. Това е абсурдно и тъжно. И мисля, че решението не е в официални искания, а в други реакции. Например преди четири-пет години Веселина Сариева реши да направи Нощ на музеите в Пловдив. Тогава никой не й повярва; аз й казах, че ще я подкрепим за рекламата, но и на мен начинанието й ми се струваше твърде мечтателско. Тя направи всичко сама. Първата Нощ на музеите беше през 2006 г. Около 10 часа вечерта уредничката в Музея на Съединението ни посрещна с думите: „Промених представите си за музейно дело благодарение на днешния ден. Днес музея са посетили над 300 души, което е повече от всички посещения за миналата година.” Според мен такива събития са по-смислени, отколкото писма до министерствата. Може би ако има Нощ на библиотеките, ще се преобрази мисленето за тях.

Ани Бурова: Ще ми се да поговорим и за още една институция, която би трябвало да подпомага интереса към книгите и отношенията между участниците в книжния пазар. Госпожо Аретова, вие сте член на управителния съвет на асоциация „Българска книга”, която е основният организатор на панаира на книгата в София. Изпълнява ли този панаир според вас достатъчно добре функциите си? Знаем, че книжните панаири по света са празници на книгата, които се стремят да канят световноизвестни автори, както и че са много важен форум за обмен на права за превод на книги и т.н. Нашият панаир на книгата като че ли не изпълнява подобни роли.

Мариана Аретова: Българският панаир на книгата е в състояние да прави това, но самите издатели не го желаят. За съжаление той се е превърнал в една огромна книжарница на преоценени книги. Някои издателства се опитват да правят презентации, да канят автори, но това не е достатъчно. Няма я празничността и удоволствието от срещата с издателите и книгите. А у посетителите се е наложило усещането, че той е място, откъдето да си купят книги на ниски цени.

Ани Бурова: Какво е мнението на издателите, защо гледате така на панаира?

Яница Радева: Аз имам наблюдения от издателството, в което работя - „Парадигма”, което издава нискотиражни книги. На панаира то не може да си позволи отстъпка, по-голяма от 20%, която не е достатъчно привлекателна за читателите. Затова

издателството реши, че няма смисъл да участва в изминалия софийски панаир на книгата. Разчитаме все повече на онлайн книгоразпространието на нашите издания чрез онлайн книжарницата ни, която се оказа много полезна за хората от малките населени места и библиотеките от провинцията.

Антоанета Колева: Ние също вече от много години не участваме. Ясно е, че това е просто една голяма и шумна книжарница, при това скъпа за наемане. Да не говорим, че превръщането на панаира в място за продажби е удар „под кръста” за партньорите разпространители! Разбира се, има издателства, които се опитват в рамките на панаирите да разнообразяват присъствието си на продавачи - правят срещи с автори, премиери и т.н. Но така или иначе и то е само в рамките на продаването. При това положение реално няма разлика дали човек отива на панаир на книгата или на коледен базар на.. кожи, козметика или билки. Навремето отнесох много подмятания, задето се опитах неведнъж публично да повдигна въпроса за това, с общи усилия да променим същината на панаира – да го превърнем в място за семинари, професионални дискусии, лекции на специалисти, неформални разговори… Време е някакви прояви на професионална „заедност” да почнат да изместват работенето чрез барикадирани „вражески лагери”, проблемите с разпространението могат да се изглаждат именно чрез заедност, не чрез воюване…

Манол Пейков: Един издател отива на Франкфуртския или Лондонския панаир, защото там се купуват права на книги. А българският панаир е комерсиална платформа, която тази година, да речем, беше много успешна.

Ани Бурова: Като става дума за продажби, нека да насочим разговора и към това, че у нас голяма част от книгите се издават със субсидии, било от български или от чужди и международни фондове. Какво би се случило с българското книгоиздаване, ако не съществуваха възможности за субсидиране? И не се ли дължи големият брой издавани книги на увеличаващите се възможности за участие на издателите в програмите за превод – както в различни национални програми, така и на европейско ниво?

Антоанета Колева: За малки в количествен план издателства като нашето субсидиите за превод са от голяма помощ, да не кажа от съдбоносно значение – не за съществуването на издателя, а за възможността да се появи изобщо дадена книга.

Манол Пейков: До миналата година не бях мислил за субсидия. Донякъде се страхувах, че субсидията ще повлияе на избора ми на заглавия. Но от тази година започнах да използвам субсидии, защото имам доста ясна издателска линия, свързана с преводни заглавия, от която вече съм сигурен, че няма да се отклоня. Освен това субсидията е добър начин да подкрепя хората, които са слабите звена от веригата. Говоря основно за преводачите. Между две много качествени книги на нашето издателство по чисто финансови причини те са принудени да превеждат примерно евтини трилъри, за които получават същия хонорар, който и за много качествена литература, която обаче те превеждат два пъти по-бавно. Затова реших да кандидатстваме за субсидии, които са предназначени за преводачите, и така вместо седем лева мога да им платя двадесет, за да могат да работят спокойно и максимално качествено.

Александър Шпатов: А тези субсидии български ли са?

Манол Пейков: Повечето са чужди. Например испанското министерство на културата дава много пари за превод от испански. Има и европейска програма за превод, но там проблемът е, че парите се дават на издателя, и той би могъл, да кажем, да подпише фиктивен договор, че ги дава на преводача, а реално да му изплати една трета или една четвърт от субсидията. Това не е в ничий интерес, всички страни губят, освен този, който се облагодетелства лично. За жалост тази практика съществува и повечето преводачи в България го възприемат като нещо нормално.

Антоанета Колева: Ще кажа нещо като човек, който се намира и от двете страни - от 18 години се занимавам с книгоиздаване, от над 20 с превод, и то в началото с превод за няколко издателства, не само за нашето. Ако няма финансиране за хуманитаристика, няма да има нито едно преводно издание. Защото е въпрос на…

неумолими цифри, свързани с неизбежни плащания - на права, на преводачи, редактори, консултанти… и с неумолимо ниски приходи от продажби на неумолимо ниските тиражи… Себестойността на една книга понякога достига 50-60 лв. и именно субсидията е тази, която поема „маржа”, позволяващ цената й да падне за публиката до 18 лв. например.

Манол Пейков: Какви са тиражите ви?

Антоанета Колева: По-добре да кажа какви са продажбите - един български автор, който публикува брилянтен философски текст от порядъка на 250 страници, за 4-5 години реализира продажби от порядъка на 50-100 броя. За чуждите автори? Когато преди 20 години започнах да превеждам Фуко, никой у нас не го и знаеше, дори и професорите ми тогава. Днес неговите книги са едни от малкото, които могат да повишават тиражите си. Но зад това стоят две десетилетия, в които включително е инвестиран, да речем трудът и животът на един човек, който се е грижил за това… Това са инвестиции на жизнено време, които няма как да бъдат платени. Но може да има стремеж към справедливост и субсидиите помагат точно за нея. Ако нямаше смисъл от субсидии, нито германците, нито французите, нито италианците или американците, и то чрез държавите си, биха били толкова неразумни, че да финансират елитна художествена литература и хуманитаристика.

Ани Бурова: А повлиява ли се интересът към книгите от реклама? И каква е ефективната реклама във вашия бранш?

Антоанета Колева: Поне що се отнася до нашето издателство, няма разлики в продажбите на книги, за които сме инвестирали в реклама, и на такива, които не сме рекламирали. Правила съм експерименти с книги, които много си приличат. Издадени са по едно и също време на годината с еднакъв таргет. В едната от тях е вложено страхотно усилие – правят се интервюта, публикуват се рецензии, организират се премиери из страната. За другата не се прави нищо. Накрая продажбите са абсолютно еднакви. До голяма степен нещата се влияят от това как е културно конструирана публиката...

Манол Пейков: В последните години съм решил, че няма да дам и стотинка за реклама, а ще давам средства за смислени неща. Каня автори, правим с тях сериозни турнета от по седмица. Всъщност това е много сериозна реклама. Странно е, че хората инвестират хиляди в плакати и билбордове, които изобщо не достигат до сърцето на читателя. Така може да се рекламира салам или прах за пране. Ефективно е когато доведеш автора тук, когато се срещне с хората, когато видиш, че очите им блестят. Тогава нещата тръгват.

Мариана Аретова: Не всяко издателство може да си позволи това. Малките не могат да си го позволят.

Манол Пейков: Защо не?

Мариана Аретова: Защото е свързано с много средства.

Манол Пейков: По-скоро е въпрос на изобретателност и натрупан авторитет. Вярвам в дългосрочния план, както и че когато правиш нещата със сърце, те се изплащат.

Мариана Аретова: Всяка книга има своя съдба. Има книги, за които смятам, че ще имат невероятен успех, влагам много енергия в тях, но накрая няма почти никакъв интерес към тях. А има книги, които издавам без особена увереност, но пазарът ги поема и се продават добре.

Манол Пейков: В България няма друго издателство като „Жанет 45”, което да е публикувало толкова дебютанти. А това означава да се надяваш, да вярваш. Накрая се случва нещо като това, че трима автори – Калин Терзийски, Георги Господинов и Милен Русков – почти едновременно издават много силни книги, печелят награди... И усилията ни се възвръщат, но след години на трупане и инвестиции, в които нещата са мислени и правени с любов. В издателския труд има елемент на непредсказуемост, също както в авторския...

2 февруари 2012 г.

Стенограмата е подготвена за печат от ЛИДИЯ КИРИЛОВА и ГАЛИНА КАЛЧЕВА

Литература, издателска дейност и книгоразпространение

П О З И Ц И Я

С нещо по-различна ли е тазгодишната класация за продажбите на книги в книжарници „Сиела”? Какъв тип книги се продават най-добре?Наблюдавайки класацията от тази година, първото нещо, което прави впечатление и вече се превръща в закономерност, е, че има голямо насочване на читателите към книги с психологическа тематика, мотивационна литература, книги за самопознанието. Това онагледява по някакъв начин и кризата на личността в момента – хората търсят някакво външно решение на проблемите си. Сякаш започваме да общуваме все по-малко помежду си и все повече да се американизираме – т.е. да търсим помощ от психоаналитик, някой, с когото да общуваме, но не и физически. На това се дължи и фактът, че всичките преведени досега на български език книги на Хорхе Букай влизат в Топ 50.От класацията за 2011 г. виждаме още един интересен феномен – наблюдава се завръщане към притчите, ученията от миналото, като например суфизма в книгата „Любов” от Елиф Шафак. Мога да посоча още подобни произведения като „Скритият дар” – притчи и сентенции за живота от Джериес Авад, „Формулата на щастието” на британския психолог Клиф Арнал, езотеричната книга „Тайната” на Ронда Бърн и още много други. Тази тенденция е все по-видна през последните години. За пореден път се потвърждава закономерността, че добре продаваните в световен мащаб автори се радват на търговски успех и в България. Именно поради тази причина в класацията фигурират Тери Пратчет с „Опаричване” и „Волният народец”, Паулу Коелю с „Алеф”, Джон Гришам със „Звездният отбор”. Друга явна тенденция, която наблюдаваме, е взаимовръзката между кино и литература, осъществена в две направления: първото - когато по книга се направи филм, при това добър, неминуемо наблюдаваме ръст на продажбите на въпросната книга, при това не само на нея, а и на други от същия автор („Английският съсед” на Михаил Вешим, ИК „Сиела”, заедно с „Нашингтон”, „Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт, ИК „Прозорец”, заедно с „Кажи да”, „Игра на тронове” на Джордж Мартин, ИК „Бард”, заедно с останалите книги от поредицата) и второто – когато по филм, радващ се на зрителски интерес, се напише книга – сериалът „Стъклен дом” от екрана на вTV бе превърнат в книга от Ваня Щерева и ИК „Сиела”.За съжаление всяка година се разделяме с някоя известна в световен или национален мащаб личност, което води до засилване на интереса към нея. Така в класацията за 2011 г. фигурират три книги, посветени на Стив Джобс, а в тази за 2010 г. е автобиографията на Батето. Българските книги в десетката са само две. Четвърта позиция заема

Българинът отново започва да чете,

при това и български авториРазговор с Константин Йорданов, директор зареждане на верига книжарници „Сиела”

хумористичната „биография” на премиера Бойко Борисов „Аз, Бойко”, написана от сценаристите на популярното телевизионно шоу на Слави Трифонов. А на пета позиция е „Лили Иванова. Истината” – автобиография на примата на българската попмузика, редактирана от журналиста Мартин Карбовски. Следващата най-продавана българска книга откриваме под номер 15 – новият роман „Аномалия” на Людмила Филипова.От класацията за 2011 г. става ясно и друго – българинът не само че започва отново да чете, но започва да чете и български автори. Вече можем ясно да откроим една група от около десетина съвременни български писатели, които хората познават, търсят и очакват всяка тяхна следваща книга с голям интерес. Сред тях са Алек Попов, Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Людмила Филипова, Любен Дилов-син, Ваня Щерева, Илия Троянов др.Накрая, нещо различно в класацията за 2011 г. е присъствието на книгата „Дванайсет странстващи разказа” на Габриел Гарсия Маркес, който по негово настояване дълги години не беше издаван на български език.

Отразява ли се финансовата криза на продажбите на книги? Няма как и нашата търговия да не бъде повлияна от общата криза. Това се отразява в следните аспекти:- намалява средната покупка – това е много важен критерий, който ние в „Книжарници Сиела” следим внимателно. За щастие имаме стабилизация на този показател от второто полугодие на 2011 г.;- намалява средният брой клиенти на месец – също важен показател, следен от нас, тук имаме стабилизация от четвъртото тримесечие на 2011 г. Губим клиенти не защото не искат да четат книги, а защото не могат да отделят средства за покупката им;- има подчертан интерес към книгите с намалени цени - стари заглавия, пуснати на ниски цени, се радват на нов търговски живот. Това наблюдаваме най-вече при наши заглавия, на ИК „Сиела”, предлагани на цена от 5 лева в книжарниците ни;- накрая, един феномен за книжния пазар е това, че благодарение на кризата книгата се превръща в желан подарък, защото в сравнение с другите подаръци е евтина и може да се ползва многократно от различни хора.

Какъв е профилът на читателя, който редовно посещава вашата верига книжарници?С оглед на това, че нашите книжарници са разположени основно в големите търговски центрове, ние сме посещавани предимно от по-млади хора и от тези с по-високо образование и квалификация от средното за страната.

Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

НАЙ-ПРОДАВАНИТЕ КНИГИ ВЪВ ВЕРИГА КНИЖАРНИЦИ “СИЕЛА” ЗА 2011 Г.

ЗАГЛАВИЕ ИЗДАТЕЛСТВО ЦЕНА

1. ТРИТЕ ВЪПРОСА ХЕРМЕС 11,952. НЕКА ТИ РАЗКАЖА ХЕРМЕС 9,953. ЛЮБОВ ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ 14,904. АЗ, БОЙКО СИЕЛА 10,005. ЛИЛИ ИВАНОВА ИСТИНАТА СИЕЛА 5,006. I ЛИДЕРЪТ ЛОКУС ПЪБЛИШИНГ

ООД18,00

7. СКРИТИЯТ ДАР AMG 10,008. ПЕТДЕСЕТ ВЕЛИКИ РАЗКАЗВАЧИ КРОНОС 12,009. ДА СЕ ОБИЧАМЕ С ОТВОРЕНИ ОЧИ ХЕРМЕС 11,9510. РАЗКАЗВАЙ С МЕН ХЕРМЕС 11,9511. ОПАРИЧВАНЕ ВУЗЕВ 9,0012. ЯЖ МОЛИ СЕ И ОБИЧАЙ ПРОЗОРЕЦ 15,0013. ИГРА НА ТРОНОВЕ БАРД 19,9914. АНОМАЛИЯ СИЕЛА 18,0015. МОНАХЪТ, КОЙТО ПРОДАДЕ СВОЕТО

ФЕРАРИЕКСЛИБРИС 10,00

16. ФОРМУЛАТА НА ЩАСТИЕТО ЕАСТОНЕ 5,0017. ПЕТДЕСЕТ ВЕЛИКИ РАЗКАЗВАЧИ-ТОМ

ВТОРИКРОНОС 12,00

18. ПРИКАЗКИ ЗА РАЗМИСЪЛ ХЕРМЕС 9,9519. ПРОНИЦАТЕЛЯТ SKYPRINT 9,9920. ТАЙНАТА ИЗТОК-ЗАПАД 20,0021. АЛЕФ ОБСИДИАН 16,0022. ФОРМУЛАТА НА ДЪЛГИЯ ЖИВОТ ЕАСТОНЕ 5,0023. I СТИВ СЛОВОТО НА ЧОВЕКА

ПРОЗРЯЛ БЪДЕЩЕТОЛОКУС ПЪБЛИШИНГ ООД

10,00

24. МИНИ РЕЧНИК-АНГЛИЙСКО-БЪЛГАРСКИ

СОФТ ПРЕС 4,99

25. СБЛЪСЪК НА КРАЛЕ БАРД 19,9926. КОПЕЛЕТО НА ИСТАНБУЛ ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ 14,9027. ТАНЦ С ДРАКОНИ БАРД 24,9528. АНГЛИЙСКИЯТ СЪСЕД СИЕЛА 12,0029. ПРАВОПИС И ПУНКТУАЦИЯ НА

БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК ОСН.ПРАВИЛАПРОСВЕТА 9,00

30. ПОДСЪЗНАНИЕТО МОЖЕ ВСИЧКО ФЕНИКС 9,9931. МАЛКИЯТ ПРИНЦ ЛЪЧЕЗАР МИНЧЕВ 6,0032. НЕ ПИПАЙ ТАЗИ КНИГА ДИЛОК 16,0033. ЛЮБОВНИ УПРАЖНЕНИЯ ВАНЯ ЩЕРЕВА 12,0034. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ СИЕЛА 12,0035. ВИХЪР ОТ МЕЧОВЕ БАРД 19,9936. СТИВ ДЖОБС СОФТ ПРЕС 35,0037. ДВАНАЙСЕТ СТРАНСТВАЩИ РАЗКАЗА ЛЪЧЕЗАР МИНЧЕВ 16,0038. ПИСМА ДО КЛАУДИЯ ХЕРМЕС 9,9539. ПИР ЗА ВРАНИ БАРД 19,9940. НАШИНГТОН СИЕЛА 12,0041. ВОЛНИЯТ НАРОДЕЦ ВУЗЕВ 9,0042. НОВА ХРОНОЛОГИЯ НА ИСТОРИЯТА

К-КТ 2 ТОМАСИЕЛА 16,00

43. БОГАТ ТАТКО, БЕДЕН ТАТКО АНХИРА 10,0044. МАЛКИЯТ НИКОЛА ПАК ТРЪГВА НА

УЧИЛИЩЕКОЛИБРИ 9,00

45. ЗВЕЗДНИЯТ ОТБОР ОБСИДИАН 16,0046. 18 % СИВО СИЕЛА 12,0047. ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ДРЪНДЬО DUO DESIGN 9,9048. КОЛИБАТА ХЕРМЕС 14,9549. СЪКРОВИЩАТА НА

ПЪТЕШЕСТВЕНИКАSKYPRINT 9,99

култура по време на криза 29.02-6.03.2011

Р А К У Р С И

Дебатът около „Търговското споразумение за борба с фалшифицирането“ (ACTA) и по-специално текстовете, насочени срещу интернет пиратството, разбудиха отново дискусията за свободния достъп до информация и защитата на авторското право. Смятате ли, че обществената библиотека може да бъде преоткрита като успешния (включително и бизнес) модел за достъп до литературни произведения, филми и музика, които, без да ограбват авторите, ги правят на разположение на максимално голям брой хора?Абсолютно. За кино при библиотеките не можем да говорим, но литературните произведения - от творбите на първоучителите и св. Климент Охридски, та до последните издадени произведения на български автори - в библиотеката са безплатни и могат свободно да се ползват. Информацията не бива да се крие, трябва да се предоставя максимално. Това е моето мнение и такава е практиката на Националната библиотека.Хубаво е всичко да бъде на свободен достъп, но трябва да се спазват законите за авторското право, ако наистина искаме да изградим едно правово общество. Всеки пренебрегнат закон, всяка отстъпка отваря вратата за ново нарушение. В НБКМ не сме дигитализирали книги, издадени след 1921 г.

Тоест текстове, които са обвързани с авторско право?Точно така, дигиталната библиотека засега съдържа главно стари паметници. Ръкописи от XII до XVIII век, като специален кабинет има за писмените паметници от XIV век; архивни документи от XVIII и XIX в., старопечатни книги, стари фотографии, стара преса.

Като директор на една легитимна библиотека какво е отношението ви към проекти като „Моята библиотека“ на chitanka.info и желанието им да бъдат законово признати като библиотеки? Смятате ли, че те достатъчно професионално и добросъвестно изпълняват задълженията и отговорностите на една обществена библиотека, за да се ползват и от предвидените в Закона за обществените библиотеки права?Смятам, че могат да бъдат признати. Дали са легитимни, не мога да кажа, трябва да прегледам точно какво качват на сайтовете си и да го сравня с онова, което е в оригиналите, както и да прегледам какви са условията им. Но не бих застанала против такива инициативи. Още повече, знаем колко е хубаво нещо да е забранено, колко хората го харесват и подкрепят точно защото е забранено. Смятам, че проекти като „chitanka“ имат право да съществуват. Доколко ще спазват правилата, които всички останали библиотеки спазваме, оставяме вече на техните създатели. Надявам се, че те като хора, които обичат книгите и искат да доставят информация, а и наслада, защо не?, с четенето, ще се държат професионално. А ако нямат достатъчно опит, би следвало да си наемат библиотечно-информационни специалисти, които да им направят каталозите, иначе, без добре поддържани метаданни, една електронна библиотека е сбор от снимки, от който няма особена полза.

Как бихте коментирали състоянието на библиотеките в България и по-специално на НБКМ?Състоянието на библиотеките в България не е чак толкова лошо, колкото хората може би си мислят, че е. Както е казал и Левски, всяка работа, за да стане, две неща трябват: първо хора, второ – пари. Имаме добри специалисти, макар че не навсякъде в провинцията библиотекарите са със специално библиотечно образование. Но няма добри специалисти в замръзнало положение. За да си добър специалист, трябва да опресняваш знанията си, да придобиваш нови, да се интересуваш какво е в другите библиотеки, не само в страната, но и в чужбина, така да се каже, да си сверяваш часовника. Да застинеш в монумент на самия себе си няма да бъде продуктивно. Второто условие са парите, които на първо място трябва да отиват за книги и за нови технологии. Все пак една национална библиотека има доста голям ресурс, в нея постъпват по Закона за депозита много книги, тя има специални абонаменти, има обмен с чужди библиотеки. Има библиотеки в България обаче, в които много трудно влизат нови книги. Това са малки библиотеки, обикновено към някои читалища, които не разпределят правилно субсидията си. Читалищата сами преценяват носии ли ще си купят, инструменти ли (ако имат състав), или книги за библиотеката, и има места, където не

се преценява, че трябват книги за читалищната библиотека. Съответно по седем-осем години там не се появяват нови книги.А като няма нови книги, как да има читатели?

В едно свое интервю оприличавате НБКМ на жив организъм. Как се приспособява тя към днешните условия на децентрализираност и виртуалност на източниците на информация - самата тя физически топос? Предизвиква ли това „приливи“ и „отливи“ сред читателите?Националната библиотека се приспособява отлично към новите, променящи се условия. Спечелихме няколко европейски и национални проекта, което ни помогна да закупим нова, модерна техника. Освен това библиотеката е много здраво свързана със CЕNL, организацията на всички национални библиотеки в Европа. НБКМ успява да разбере кое е интересно, кое е нужно на ползвателите й, които в голямата си част са млади хора. Но приливи и отливи на читатели има. Защо? Защото вече много неща ги има online. Ние предлагаме и online източници, 28 000 списания и други бази данни, които могат да се използват само тук, но имаме виртуална и дигитална библиотека, които могат да се използват отвсякъде. По тези причини не можем да се оплачем от отлив на читатели.

Направи ми е впечатление, че в читалните на НБКМ преобладават хората, които търсят специализирана литература (често недостъпна другаде). Винаги ли НБKM е била място за специалисти, или все пак има процент хора, които четат за удоволствие? Какъв е профилът на постоянните ви читатели?Да, винаги, както и във всяка страна, националната библиотека е научен тип библиотека и се ползва главно с оглед на научни изследвания. Предлагаме информация, която е ценна най-вече за специалисти, но, разбира се, всеки може да си вземе карта и да се превърне в наш читател, не поставяме бариери.Тук, както казах, идват главно млади хора, но също и доста възрастни, които в края на живота си искат да напишат родови истории и истории на родните си места и търсят краеведски материали.

Възможно ли е библиотеките да се превърнат в притегателно място за читателите, особено за младите хора?Тук има един изключително важен въпрос, на който бих искала да обърна внимание. Има приливи и отливи на четенето, но читателска публика се възпитава и изгражда. Хубаво е, че и Министерството на културата в Културната си стратегия, в изготвянето на която участвам и аз, предвижда програма за насърчаване на четенето, а също и Министерството на образованието изготвя такава програма, но това са дългосрочни програми, от които не можем да чакаме бързи резултати. Затова трябва по-скоро да ги започнем и да ги разгърнем, за да направим от българите четяща нация. Защото има една тревожна статистика, както знаете от проверките, които са правени по линия на образованието – българите не се оказват на предните места по информираност. Така е и с ползването на библиотеките. Според световните стандарти се смята за нормално поне 23-24% от населението да ползва библиотеките. Ако говорим за Великобритания процентът е 62, а ако говорим за Дания процентът е 89, там е и Холандия. При нас едва 17-18% от населението ходи в библиотеки, и то процентът не е един и същ за всички градове в страната (говоря за големите градове). Трябва да се работи много. Франция, Германия, Великобритания, дори съседна Гърция са държави, в които 40 и повече години работят по програми за насърчаване на четенето, за създаването на този социален навик у хората. Тук не става въпрос да четем за удоволствие. Аз съм страстен читател и се надявам българите да преоткрият това удоволствие, но тук говорим за четенето като социална компетентност. Хората трябва да свикнат да четат и да ползват библиотеката, за да станат успешни специалисти. По-късен етап е да четем стиховете на Яворов, които са прекрасни, за да си доставяме наслада. Почитателка съм на Георги Господинов от по-младите автори, на поезията на Ани Илков, на Пламен Дойнов, харесвам новите български писатели, чета и се радвам, че има добри български книги. Но за да стигнем до естетическата наслада през прозата, през поезията, през художественото, трябва да създадем у хората силния навик да докосват книгата, да ги накараме да разберат, че тя им е нужна за всичко и най-вече за да се реализират успешно в живота.НБКМ е и методически център, и образователен център, какъвто е всяка библиотека. Тук почти всички сме и преподаватели. Само аз изкарвам четири курса студенти на година, почти 300 души, които минават през това място, и които пишат курсови работи върху материали на библиотеката, показвам им оригинални писмени паметници, обяснявам им как се работи с тях, защото искам да ги въведа и в самия работен процес. Без богати библиотеки висшето образование олеква.

По закон отговорност на НБКМ е да събира и съхранява в специален фонд по няколко копия от всички печатни издания, които биват публикувани на територията на страната, а също и от тези от български автори в чужбина. Лесно ли се работи с българските издателства по тази линия?

С някои много лесно, с българските издатели ние сме от едната страна на барикадата. Настояваме на това, че трябва да се съживи целият книжен сектор в България. Тръгваме от създаване на читатели, след това - на хубави и богати библиотеки, които имат средства да купуват книги, оттам - успешни издатели, които могат да си позволят да плащат авторски права и хонорари, за да пълнят тези библиотеки, и стигаме до читателите, които получават пълноценна информация.С оглед съживяването на книжния сектор, заедно с издателите (с Асоциация „Българска книга”) създадохме и „Националния регистър на издаваните книги в България” (Books in Print), който се обновява непрекъснато.

Допреди няколко години НБКМ издаваше такъв печатен каталог.Да, сега го правим online и може да се актуализира от издателите всеки месец.

Всяка една издадена в България книга ли стига до НБКМ?Би трябвало. Законът за задължителното депозиране предвижда според тиража на изданието да се депозират до 12 книги. Две от тях обаче остават за НБКМ. Една за читателите, една за неприкосновения фонд, т.нар. Архив на българската книга.

А какво техническо време минава от издаването на една българска книга до момента, в който можете да я предложите на читателите на НБКМ?Три седмици. От депозирането, не от излизането. Законът задължава издателите да депозират книгите си в едномесечен срок, но някои го правят наведнъж, да речем, в края на годината. Не им се сърдим, но има и такива, които не депозират. Трябва да ги гоним, да им пишем предупреждения и т.н. и едва след като им направим наказателни постановления, носят книгите си. За мен това са любители, които не знаят какво е истински професионализъм.

Една от основните цели на съвременните библиотеки е да дигитализират книжовното богатство, като така го правят по-достъпно за читателите, но и го спасяват за бъдещето. Къде е НБКМ в това отношение?Нови материали се дигитализират всеки ден. С пресата сме по-напред, стигнали сме и до в. „Дума“ и в. „Демокрация“, даже ги предлагаме като електронни книги на дискове. Не всички вестници са пуснати online, но имаме такъв проект, „Целокупна България“, който предвижда да обхване цялата преса след Освобождението, а и отпреди това. От възрожденските вестници засега сме качили тези на Л. Каравелов и Хр. Ботев. Така първо вестниците, после и списанията ще могат да се ползват online от всяка точка на Европа.В Дигиталната ни библиотека имаме и 56 000 файла от ръкописи, старопечатни книги, архивни документи на български и на османски език. Там са голяма част от сиджилите, най-ценната част на ориенталската ни сбирка.

Ваша заслуга е подписването на Споразумението за включване на библиотеките от България в безплатна обмяна на библиографски записи в мрежата COBISS.net и пряко свързаното с него изграждане на единна национална библиотечно-информационна система. На какъв етап е реализацията на проекта?Проектът работи и вече в него се включиха Народната библиотека „Иван Вазов“, Пловдив, и Благоевградската библиотека. Предстои да се включат библиотеките от Силистра, Добрич, Разград, Монтана и още няколко града. Но се надяваме за 5 години да обхванем всички обществени библиотеки в България, защото това ще бъде национална мрежа и ще улесни много работата на библиотеките.

Има ли според вас връзка между състоянието на библиотеките и съвременния литературен процес?Мисля, че не. По-скоро мисля, че библиотеките изостават от съвременния литературен процес - вече казах какви са причините. Лош момент в това отношение е затварянето на много училищни библиотеки, така децата още от училище отвикват да посещават библиотеката.Няма библиотека, която да не иска да направи литературния процес част от себе си, но е трудно постижимо и нямаме много, с което да се похвалим. Разбира се, НБКМ се стреми да бъде и национален културен център и да участва в съвременния литературен живот, като почти всеки ден устройва представяния на книги, литературни четения и литературни празници на големи писатели – и на български, и на чужди. Също така устройваме около 50 конференции годишно, посветени на литературни проблеми – литературна история и литературна теория, включително и дебати на такива теми. Но това е вече част от общия културен афиш на София.

Въпросите зададе ЧАВДАР ПАРУШЕВ

Читателска публика се възпитава и изгражда

култура по време на криза 29.02-6.03.2012

Разговор с проф. Боряна Христова, директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

Р А К У Р С И

Вече около десетилетие книжарница „Български книжици” е предпочитаното място, в което четящите хора в София идват, за да потърсят и изберат книга. Коя според вас е причината?Нека започнем с обстоятелство, важно за всеки търговски обект – местоположението. Градинката “Кристал” е емблематично място в столицата, с почти вековно минало, културно средище и оживен кръстопът. Това е едно от най-добрите места в София за специализирана в хуманитаристиката книжарница като “Български книжици”. Следващият важен фактор за успешен бизнес са хората, работещи в него, и това, честно казано, е по-трудното. Да се намерят хора, които да са приветливи, усмихнати и любезни с клиентите; да се оправят в сметките (и математиката е важен предмет); да си вършат работата, да ги е грижа за нея, а не да я “отмятат”; да са готови постоянно да учат нови неща; да могат да работят в екип... Във времето от вече 10 години не винаги успявах да намеря точните хора и за това мога да разказвам с часове. В момента екипът е от млади хора – неопитни, но енергични; имат много да учат, но са любопитни. Всъщност едно от най-трудните неща се оказва да накараш човек да се усмихва (ама не защото му разказваш виц). Да накараш човек да се усмихне, защото вижда друг човек. А една усмивка отваря толкова врати преди дори да си видял, че ги има! Така, ако изборът на местоположение може да бъде и еднократно решение, то работата за изграждане на екипа е постоянна и много по-сложна.“Български книжици” се отличава от редица други книжарници и по подбора на предлаганата литература. За нас годината на издаване на книгата е без значение – важна е тематиката. Стремим се да предложим всичко излязло в областта на българската литература, история, философия, психология, политология. Искаме Клиентът да знае, че тук може да намери всяка книга от тези области, стига тя да има тираж, а понякога и след това. Не се опитваме да “поучаваме” Читателя какво да чете, изборът е негов, а и много от клиентите ни знаят за книгите в дадена област далеч повече от нас. Тогава ние учим от тях. Смятам, че ролята на книжаря е не да оценява изданията (не че нямаме своите пристрастия), а да осигуряваме пътечката между Читателя и Автора. Нови заглавия постъпват всеки ден. Имахме доставка на нова книга дори на 31 декември. Всяка нова книга получава своето място на витрината и в сектора за нови книги, дори и да не очакваме продажби от нея, и понякога оставаме приятно изненадани.Да се “напълни” една книжарница е скъпо нещо. Със собствени финанси това е невъзможно. Без подкрепата и доверието на издателите, изразяващо се в даването на консигнация, не може да съществува нито една успешна книжарница. За нас коректните отношения с издателите и авторите са особено важни!

Когато вашата книжарница се появи, основната й конкуренция беше като че ли книжният пазар на площад „Славейков”. После обаче отвориха врати големи книжарници, книжарски вериги... Отрази ли ви се тяхната поява? Как бихте описали основните процеси и промени в българския книжен пазар през годините, откакто съществува „Български книжици”?Допреди две-три години площад „Славейков” беше най-близката ни конкуренция, но и нерядко колегите от площада ни изпращаха (и още го правят) клиенти, защото и те знаят, че най-важното е Читателят да си намери търсената книга. Бих казала, че между нашата книжарница и площад „Славейков” има по-скоро сътрудничество, отколкото конкуренция. И това е така, защото там работят и много професионалисти с дългогодишен опит. Често се чуват гласове книжният пазар на „Славейков” да бъде затворен. Аз не мисля така. Това е емблема на българската столица. Представете си турист, който идва от Истанбул, където в центъра на града има само една книжарница, и то с книги на английски, а големите пазари са Капалъ чарши и Египетският, и вижда тук голям пазар на книги в сърцето на града. Този турист вече знае, че е в Европа!В последните две-три години се отвориха много МОЛ-ове (и още ще има) с книжарници в тях. Тяхната поява се отрази по-негативно на нашата работа дори и от кризата. Спадът в продажбите на по-масовата литература е по-голям от спада при специализираните издания, които книжарницата ни предлага. Но в по-общ план “Всичко, което помага Читателя да намери своята книга, всичко, което стимулира четенето, е добро”. Формулата “Книжарница в Мол-а” е успешна.

Как изглежда връзката автор-издател-разпространител-читател през очите на един книжар?Ако всеки си върши качествено работата, и връзките и отношенията Автор-Издател-Разпространител-Читател са добри и ползотворни. Но това не винаги е така. Освен че не всеки автор и не винаги пише шедьовър, който издателят е готов да издаде, а читателят да прочете, и издателят понякога си “оставя ръцете” при предпечатната подготовка и полиграфското изпълнение на книгата, а разпространителят просто „прескача” тази книга... За мен главният проблем е, че и във вашия въпрос липсва една брънка от тази верига – литературната критика, рекламата или най-общо казано, “пътеводител” за Читателя сред морето от книги. Представянето на новоизлезли книги в медиите е хаотично и повече въпрос на лични връзки и случайност. В медиите има, от една страна, чиста реклама на книги и от друга, специализирана литературна критика в съответните специализирани издания като вашето. Коментари за книги, насочени към масовия читател, могат да бъдат срещнати главно в интернет, но и там са предимно в чатовете. Да си представим, че млад и неизвестен автор е написал фентъзи роман. Издава го със собствени средства, няма как да плати за реклама в големите медии, а и специализираните издания за литература няма да му обърнат внимание просто заради жанра – какъв е шансът, дори да конкурира Толкин, славата му да излезе извън близкия му приятелски кръг?

Говори се, че никога не отказвате да приемете в книжарницата си книга, която автор или издател ви е предложил. Защо? Мнозина разпространители постъпват по обратния начин...Не, не отказваме ново заглавие, дори да ни изглежда малко вероятно да продадем нещо от него. Това ни създава логистични проблеми – складовете ни са в пъти по-големи от крижарницата. Но всеки известен автор в началото е бил неизвестен и нерядко сам е издавал първата си книга и само той е вярвал в себе си. Нашата задача е да му дадем шанс за среща с читателя, а защо не и с литературната критика.

Книжарницата ви поддържа много добър сайт, нейно „виртуално копие”. Той или самата книжарница събира повече посетители и купувачи?Реалната книжарница и “виртуалното и копие” се подпомагат взаимно. Виртуалната книжарница има повече посетители дневно, но реалната има повече клиенти. Само нашият сайт предлага възможността да поръчаш в интернет, а да закупиш книгите на място в реалната книжарница. В интернет предлагаме повече заглавия, отколкото е възможно да представим в реалната. Поръчвайки по интернет, клиентът е сигурен, че при идването си в реалната книжарница книгите ще го чакат вече отделени и запазени за него. Удобно и за двете страни. И все пак интернет не може да замени директния, реален досег с книгите.

Имате ли наблюдения какъв е профилът на вашите клиенти? На кои най-много се радвате?Книжарница “Български книжици” е специализирана за българска литература и хуманитаристика и това определя основния профил на клиентите ни – научни работници и студенти в съответните области,

български писатели, литературни критици. Понякога на шега казвам, че нашите клиенти са хора “отдавна научили се да четат и пишат...” В повечето случаи те знаят за книгите в съответната област повече от нас.Радвам се, когато виждам млади хора пред рафтовете да избират книги без списък в ръце. Радвам се, когато клиентът е готов да експериментира с напълно непознат автор или в нехарактерна за него област от литературата. Изненадана съм от клиенти чужденци, които говорят български и се интересуват от българска литература и история.

Кои са основните трудности пред „Български книжици”?Трудностите! Откъде да започна? От възможността тази пролет отново да се наводним (вече три пъти дъждът влиза в книжарницата); от вечните проблеми с малкото пространство и многото книги, които искаме да представим; от двете “зони” на българската икономика – тази на фирмите, регистрирани по ДДС, и на тези,

които не са регистрирани по ДДС, които на практика не могат да работят заедно - проблем особено тежък в книгоразпространението; от все повече свиващия се пазар; от орязаните субсидии за библиотеките; от нелоялната конкуренция на големите вериги; или може би от най-новия логистичен проблем – синята зона в центъра, която не дава никакви преференции за работещите там или поне за тези, които не ходят на работа с колата, а работят с нея.

Как изглежда във въображението ви идеалната книжарница?В момента книгоиздаването е пред революционна промяна. Много скоро въпросът ви би могъл да изглежда като “Как си представяте идеалната пишеща машина?” Електронната книга, електронните четци са бъдещето. Това е въпрос на време, на смяна на поколенията и най-важното на решаване на проблема с авторското право. Може би след 15 години реални книжарници няма да има или ще бъдат заменени от литературни клубове или книжни “бутици” с по един “експонат” на рафт.

В края на миналата година “Български книжици” изнесе класация за най-продаваните книги през 2011 г. Бихте ли я коментирали? Закономерна ли ви се струва, или сте изненадана от нещо в нея?Това е класация на читателите и за читателите. И се надявам, че поне мъничко допълва липсата на “пътеводител” сред морето от литература.

Какво четете вие самата в момента?В момента чета Умберто Еко, “Пражкото гробище”, преди нея беше Жак Атали – “Всички разорени след десет години”, а преди това Милен Русков - “Възвишение”. И не искам да пропусна възможността да поздравя Милен Русков за великолепната му творба. Вярвам, че това е книга, която някой ще преиздаде и след 50 години.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Най-важното е Читателят да намери търсената книга

Разговор с Бистра Шокарова, собственик на книжарница „Български книжици”

култура по време на криза 29.02-6.03.2012

П Р О Ф И Л И

Има ли в различните страни отлики в принципите и логиката на книгоиздаването и книгоразпространението, в начина, по който творбата изминава пътя от автора до читателя? Обърнахме се с няколко въпроса по тази тема към автори, които имат опит с практиките както у нас, така и в чужбина.

1. Имате издадени книги и в чужбина, и в България. Намирате ли разлики във функционирането на връзката писател-издателство-читатели там и тук?

2. Каква е ролята на литературния агент, на разпространителските мрежи и книжарниците, на рекламата за налагането на една книга или един автор? Имате ли наблюдения как функционира тази система в България и в другите страни, където публикувате?

3. Има ли значение дали пишете за българския или за чужд читател? Можем ли да говорим за различна читателска публика и ако да, в какво се състоят различията?

4. Какво е да си автор в България и в чужбина? Авторитетна ли е тази позиция?

5. Има ли такова нещо като национално писане или добрият писател е наднационален?

6. Каква е новата книга, която пишете?

РУЖА ЛАЗАРОВА

Да си творец е съдба навсякъде

1. Връзката с читателите е силна емоционална връзка, която всеки – и писателят, и читателят – изживява насаме, в допир с текста. Тя е универсална, струва ми се. Материализира се по време на литературни срещи. В нея съжителстват невероятно чувство за близост и категорична дистанция. Връзката с издателите е различна. Преди 10 години, когато излезе на български “Coeurs Croisés” (2002), намирах огромна разлика. Струваше ми се, че в българското книгоиздаване цари весел хаос. С издателите си прекарвах много добре, имахме вдъхновяващи разговори, но текуща информация нямаше. Отношението към коректурите беше много различно. Сега имам чувството, че нещата вече се доближават.Във Франция работата над ръкописа е взискателна. Лично мен работата с издателите ме е обогатила. Никога не излиза текст, без да е подписан от автора. За сметка на това мисля, че част от френските издатели имат склонност към интервенция. В моя случай никога по отношение на съдържанието или формата, но по отношение на езика, да. Понеже френският ми, като проговорила и прописала на български, е особен. Когато осъзнах, че част от „грешките” ми са странности, които характеризират литературния ми стил, започнах да се боря за всяка запетайка и за мястото, което ще заеме в изречението. А истински грешки все по-малко правя.Като цяло ми се струва, че в България уважаването на писателя като творец е по-голямо. За сметка на това финансовата страна е по-мъглява, както и информацията за продажбите. Във Франция всяка година през април получавам подробна разпечатка. Все пак да не се забравя, че съм превеждан автор.

2. Във Франция литературните агенти едва в последните години започнаха да играят по-голяма роля в издаването на съвременни френски автори. Те бяха специализирани най-вече в преводната литература. Разпространителските мрежи тежат много – от тях зависи как ще бъде експонирана книгата, какъв е шансът й да стигне до читателя. Те тежат и в разпределението на печалбите – взимат около 45% от продажната цена (авторът взима 10-14%, а издателят около 20%). В реклама се инвестира най-вече за бестселърите. А “le bouche-à-oreille” (слуховете, това, което хората си споделят) играе огромна роля за качествената литература.

3. Различията са в културните ориентири, в политическата, социална и културна национална история. Всичко това определя прочита на даден текст. В България има много качествени читатели, във Франция – също. Бих казала, че Париж е място на концентрация на взискателни читатели.

4. Да си творец е съдба навсякъде. А позицията на писателя е все още авторитетна.

КАПКА КАСАБОВА

Всяка „чужбина” е различна

1. Всяка „чужбина” е различна, и ми е трудно да обобщавам, мога да говоря само за британската и новозеландската издателска индустрия. И дори в същата страна – примерно във Великобритания – съдбата на една книга до голяма степен зависи от издателството. Едно слабо издателство, което се отнася небрежно към книгите и авторите си, може да погуби една книга, и обратното – издателски екип, който подхожда със страст и професионализъм, може да изгради една книга и един автор. Може би най-съществената разлика обаче е това, че в страни като Великобритания има много литературни фестивали и други литературни и културни събития, където авторите имат шанса да се срещнат с колеги и читатели. Това е много важна част от живота на един автор, тъй като го поставя в директен контакт с реалния свят на книгите.

2. Във Великобритания почти няма автори без агенти, тъй като издателствата рядко дори поглеждат ръкописи, пращани им директно от автори. Но това е по-скоро културна особеност. Примерно за Франция и Италия съм чувала, че агентите не са толкова разпространени. Също така зависи от размера на пазара. Ако един автор има добри отношения с едно издателство, агентът не е така важен. По-скоро един автор има нужда от ментор, някой, който винаги да е на негова страна, тъй като издателствата сменят редакторите си и често пъти на един автор му се налага да смени издателството. Що се отнася до разпространението, рекламата, изобщо тази част от индустрията, която е извън силите и обсега на един автор - това определя дали една книга ще оцелее или ще потъне. В това отношение българската книжна индустрия – като цяло – е доста летаргична, все едно ролята на издателството свършва с отпечатването на книгата. А тя само започва с това.

3. Естествено, всяка култура си има особеностите, и българският читател има по-различна културна чувствителност от британския примерно. Със сигурност романите на Джон льо Каре се четат различно в двете страни – за британците „другата страна” е все още екзотична и мистериозна. Но може би приликите са повече: всеки, навсякъде иска да чете, за да бяга от реалността си, да научи нещо ново, да види отражение на себе си. Това са универсални неща.

4. Във Великобритания има определено известни автори (които продават огромни бройки) и „авторитетни” (които са известни като обществени фигури). За мен най-важното като автор не е да имам „авторитетност”, а да запазя независимостта и индивидуалността си като творец. Някои автори се превръщат в политически активисти, комедийни артисти, обществени фигури и какво ли още не, но за мен свободата, Санчо, е велико нещо. За един автор е важно освен да бъде публикуван и четен, също така и да бъде оставен на мира.

5. „Националната литература” е културно-политическа конструкция, която служи на нечии интереси – и те рядко са интересите на автора или читателя. За мен това е старомодно и ретроградно понятие, което принадлежи на предишна ера. Всеки добър автор е хуманист по свой си начин, което означава, че е над тесни и измъчени категории като национализма, и дори националната принадлежност. Всеки читател се интересува от човешки съдби и истории – затова четем – и тези истории са универсални, независимо от конкретния контекст. Според мен всички съвременни автори, независимо откъде са и къде живеят, пишат от определена гледна точка и културна принадлежност, но тя не е национална, а универсална.

6. Още се възстановявам от последната си книга, която излезе преди 2 месеца и е за аржентинското танго, обсесията и други неща от живота, като примерно непринадлежността, и се казва „Дванайсет минути любов” (Twelve Minutes of Love).

ЦВЕТА СОФРОНИЕВА

Литературата е чудесно нещо,

защото никой не може я да

предвиди

1. В Германия се провеждат много повече авторски четения, а и медиите повече се интересуват от литература. Правата често се дават на издателя за по-дълго, но пък той се грижи повече за връзката с читателите. Всъщност отдавна вече навсякъде по света основната връзка на писателя с издателя минава през агента, а напоследък това важи и за връзката на писателя с читателя. За мен винаги е било много важно да не се оставя напълно в ръцете на посредници, така че наред с агентури комбинирам различни други варианти на литературни връзки, дори ако понякога това води до забавяне на някои книги и проекти или до ситуирането им в оф-пространства. Считам оф-пространствата за много важни за иновациите в литературата. Обичам и непросредственото общуване с читатели чрез литературни инсталации или чрез сайта ми.

2. Авторът се прави от литературния агент, разпространителските мрежи, книжарниците, по-точно от закупвачите за книжарниците, това си е отделна професия, и от рекламата или по-точно контактите на издателството с медиите. Рецензиите на книги често зависят не от текста на книгата или от професионалните литературни контакти на издателя, а от това, дали издателството плаща големи обяви на този вестник или дали собственикът му е в определени бизнес среди или пък дали книгата пасва на някакви социално-политически среди, желаещи да я инструментализират за нещо актуално нужно им. Публиката често поглъща омаяна една добре представена на пазара книга. Не рядко обаче един наложен известен автор не бива четен, дори и да са купувани книгите му. Хората имат нашумялата книга и я коментират, без да са прочели повече от няколко страници. А се намират ниши, които поемат и препращат ненашумели книги, и накрая напълно объркват сметките на системата. Награди, сайтове, преводи, неформални мрежи, частни салони, устна пропаганда, политически промени и подобни нещица превръщат неочаквано една книга в литературно събитие. Тоест при цялата организираност на литературното производство изненадите са по-чести, отколкото предполагаме. Литературата е чудесно нещо, защото никой не може я да предвиди.В България всичко това има лек ориенталски нюанс, но се управлява от подобни механизми.

3. Пиша, за да отида на ново място в езика, а не за определен читател. Работата в различните езици се различава само на пръв поглед. Под водата отделните острови са плътно свързани помежду си и с континенталните плоскости. Обитавам езика като изследовател и като странник, а не като екскурзовод или алпинист. Когато някой иска да тръгне с мен, се радвам да откриваме заедно, но на тези, които само ме следват, оставям да се оправят по следите и не ги мисля предварително, що за читатели са. Мислещи и четящи хора има навсякъде. Широката читателска аудитория обаче наистина се различава в София, Самарканд, Сан Франциско или Сингапур. Но това има значение предимно при превода или в избора на пасажи за четения. Защото става въпрос за различни предпочитания как да се засити гладът, ала хората са гладни по един и същ начин.

4. Авторитетна къде, в кои кръгове, за какво? Има много слоеве от населението по цял свят, за които да си автор е лудост и хора, които не разбират това изобщо какво е. А има хора, за които авторът е магьосник, спасител, гражданската съвест... В момента съм в американския Кеймбридж и независимо дали в автобус, в университетска зала, в квартална кръчма или в учреждение стане дума, че съм автор, възхитата е огромна. Защото в града има много висши учебни заведения и всички уважават университета, който ме е поканил като автор. В Лос Анджелис позицията на един автор е авторитетна, ако има филми по негови текстове, в Ню Йорк – ако е публицист. Но тези примери биха могли да се отнасят и за друга професия. Ако имам някъде авторитетна позиция на автор, то е, защото съм си я създала с личността си и с текстовете си, а не защото професията на автор носи авторитетност. Никой днес не уважава политика, учителя, лекаря, предприемача, миньора, алпиниста и прочие по принцип. Авторитет има добрият такъв. Заблуждението, че някоя от професиите може да има по-авторитетна позиция от друга, се дължи на средата, в която се движи човек и на това колко е наивен той по отношение на авторитети.

5. Трудно е да познаваш лично Бродски и Бекет и да вярваш в националното писане. Но и думата наднационално е фалшива. Писателят е винаги едновременно локален и глобален, като със самото съчетаване на тия дихотомии той ги отрича. Нима можем да сложим в рамката на националното или пък на наднационалното Ботевото писане?

6. Есета за многоезичието и пресечните пространства литература - наука.

Въпросите зададоха АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА и АНИ БУРОВА

Настоящата публикация е издадена с подкрепата на Институт “Отворено общество” - София. Изказаните становища и мнения в публикацията са отговорност на авторите и не отразяват непременно позицията на Институт “Отворено общество” - София.

Издава Фондация “Литературен вестник”

Редактори на броя: АНИ БУРОВА И АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА