-
23-29.01.2019 Год. 28
03
Брой 31,50 лв.
Този брой на „Литературен вестник“ се издава с финансовата
подкрепа на Комисия SLOLIA, Литературен информационен център,
Братислава.
Марек Вадас
Балла
Петер Пищянек, Душан Тарагел
Вацлав Панковчин
Уршуля Ковалик
Моника Компаникова
Ивана Добраковова
Яна Боднарова
Агда Бави Пайн
Витьо Ставярски
Йозеф Урбан
Катарина Куцбелова
Мария Ференчухова
Петер Мачовски
Ерик Якуб Грох
Съвременна словашка литература
На балконаЯна Дудкова за словашкото кино
СценаФестивалът „Диваделна Нитра”
Разговори с:Павол Ранков Коломан Кертеш Багала
Марта Соучкова Словашката литература след 1989 година
Рис
. Том
аш К
лепо
х
Този брой на ЛВ е посветен на съвременната словашка литература.
За разлика от повечето други източно- и средноевропейски
литератури, които българската публика познава добре, тя все още е в
голяма степен непредставена у нас. Макар в последно време да се
наблюдават отделни признаци на промяна на тази ситуация и броят на
преведените словашки книги бавно да се увеличава, те остават
изолирани явления, недостатъчни да изградят по-цялостна представа
за тамошната литература. За последните близо три десетилетия от
преломната 1989 г. насам словашката литература преминава през много
промени – от реабилитирането и преосмислянето на творчеството на
автори, избрали или принудени да останат встрани от „официалната“
литература в предходния период, до навлизането на вече три нови
авторски поколения от началото на 90-те години на миналия век
досега. Както всяка съвременна литература, и словашката е динамично
пространство на множество различни, разнородни, дори противоречиви
тенденции. Тук се стремим да представим повечето от тях чрез творби
на наложили се като знакови за родната си литература автори. Голяма
част от тях се публикуват за пръв път на български. За да бъде
видяна литературата в един по-цялостен културен контекст, броят
предлага и поглед към театъра и киното. През последните десетилетия
словашката литература преминава през процеси, сходни с тези в
българската. Освен това представя човешки и общностен опит от
близкото минало и настояще, твърде близък до нашия. Това е
достатъчна причина да я прочетем.
СЛАВЕЯ ДИМИТРОВААНИ БУРОВА
-
2Литературен вестник 23-29.01.2019
н o в о Н О В О
Катарина Сланинкова (1975) завършва средното и висшето си
образование в художествени гимназии и академии в Братислава и
Прага. Занимава се с рисуване и илюстриране на книги. Илюстрирала е
повече от 35 книги. Нейни творби са представяни в множество
самостоятелни и колективни изложби в Словакия, излагани са и в
Сърбия, Беларус, Япония, Египет и Унгария.Илюстрациите в този брой
са от сбирката с хумористични стихотворения и афоризми на Томаш
Улей „Но“ (Ale, 2012).
Илюстрациите в този брой са от художниците Катарина Сланинкова и
Томаш Клепох.
Томаш Клепох (1981) е художник, график и университетски
преподавател. Творбите му са представяни в словашки и чуждестранни
галерии. Носител е на наградата „Златна ябълка“ от Биеналето за
илюстрация на юношеска книга. Илюстрира книги за деца и
възрастни.Илюстрациите в този брой са от новото издание на книгата
на словашкия класик Йозеф Игнац Байза „Епиграми“ (Epigramy,
2014).
Проблемите на Православието в светлината на споровете около
Украинската църква са в центъра и на новия брой 136 на сп.
„Християнство и култура“. Анализаторът Николай Митрохин изказва
мнението, че Създаването на единна православна църква в Украйна е
невъзможно без участието на УПЦ – МП, а Вера Г. Ченцова
анализира
Синодалното решение от 1686 за Киевската митрополия. Друг
тематичен център е християнството и историята, в който е
публикувано изследването на Момчил Методиев за Държавна сигурност
срещу забранената литература. Случаят на отец Петър Василковски и
на Елмира Василева за Протестантският вестник „Зорница” и
българите. Историческата тема е продължена в рубриката Лица на
Българската православна църква, посветена на 180-та годишнина от
рождението на Старозагорски митрополит Методий Кусев. Годишнината е
отбелязана със статията на Борис Цацов, озаглавен Народен будител и
пламенен патриот и с откъс от книгата на митр. Методий, озаглавена
Самоубийството. Неговите дълбоки истински причини. На отношението
между християнството и литературата е посветен текстът на Пол
Клодел Религия и поезия, а съвременното православно богословие е
представено със статията на Джон Бер По-стара от цялото творение.
Цветанка Еленкова се спира на Жестът в Рилската икона на Свети
четиридесет мъченици й Стълба с три стъпала, а Венцислав Каравълчев
припомня основни моменти от биографията на починалия наскоро
литургист архим. Робърт Франсис Тафт. Броят е илюстриран с творби
на художника Милко Божков и включва интервю с него, озаглавено
Усещане за чудо.
„КРИТИКА НА КРИТИКАТА“ е темата на брой 01 на сп. „Култура“ за
2019 г. За критиката и нейната „лоша необозримост“ става дума в
редакционния разговор с проф. Михаил Неделчев, а текстовете на
Диана Попова, Владия Михайлова, Борис Костадинов, Пламен В. Петров,
Мартина Стефанова и Войн де Войн са посветени на критиката и
безкритичността в областта на арт-сцената. В рубриката „Идеи“ може
да прочетете фрагменти от най-новия проект на проф. Цочо Бояджиев –
„Зимата през Средновековието“, както и размисли на Патрик Модиано
за неговите „дремещи спомени“. „Отчаянието няма да ни спаси“ –
заявява нобелистката Светлана Алексиевич в специално интервю за
броя, където още можете да прочетете и разговор с писателя Роберт
Менасе за „европейската идея“. Темата намира продължение в
интервюто с известния литовски режисьор Оскарас Коршуновас, който
разсъждава над дилемата „сега или никога“. Към проясняването на
миналото се върви с „малки стъпки“ – настоява румънският
кинорежисьор Раду Жуде, а авторът на книгата „Концлагерът Белене“
Борислав Скочев размишлява над „задължението да бъдеш свидетел“.
Ролята на „добре планираното чудо“ в проектите на Кристо е темата
на разговора с известния куратор Ханс Улрих Обрист, а есето на
Евдокия Борисова и Мира Душкова е посветено на Херцег Нови и
„слънчевата страна на Иво
Андрич“. В броя още може да прочетете портрет на оперната прима
Красимира Стоянова, наречена „сопраното Страдивариус“ и разговор с
акад. Пламен Карталов. В рубриката „фотография“ Катерина Гаджева
анализира „фотографския инстинкт“ на Арнолд Нюман, а Тихомир
Стоянов разказва за проекта си „Намерена фотография“. Броят е
илюстриран с графикатури на Иван Газдов, представен от Георги
Каприев.
В И З И Я
Конкурс-работилница за литературна критика „13 века
България“
Национален дарителски фонд „13 века България“
КОНКУРС НА ПОРТАЛ КУЛТУРА 2019 ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА
Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и
предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните
раздели:– проза (сборник с разкази, повест, роман);–
хуманитаристика;
А също и на следните специални награди:– две специални награди
(определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен
принос в областта на литературата и хуманитаристиката); – една
специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от
Фондация „Комунитас” на личност, която с дейността си променя
българското общество).В конкурса могат да участват само творби,
публикувани в периода 1 януари – 31 декември 2018 г. Те трябва да
са дело на съвременни български автори; да имат безспорни
художествени достойнства и приносен характер за българската
словесност, както и в отстояването на общочовешките и християнски
ценности.В двата конкурсни раздела се присъждат:
– I награда (в размер на 5000 лв.)– II награда (в размер на 3000
лв.)
За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март
т.г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от
предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се
изтегли от сайта на Портал Култура
(http://kultura.bg/web/).Предоставените екземпляри не се връщат, а
се предоставят на книжния фонд за дарения на Фондация „Комунитас” в
подкрепа на библиотеките в страната.
Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за
кандидатстване: Фондация „Комунитас“, София 1000, бул „Патриарх
Евтимий” 22, етаж 2, за годишните награди на Портал Култура.Телефон
за контакти: Портал Култура, 02/434 10 54.Имената на победителите в
конкурса ще бъдат обявени на официална церемония на 1 ноември, в
Деня на Народните будители.
П О К А Н И
„Литературен вестник“ и Национален дарителски фонд „13 века
България“ Ви канят на връчването на Голямата награда на годишния
конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.
Събитието ще се състои
на 25 януари 2019 г. от 18.00 часа
в Нова конферентна зала на Софийския университет.
Номинирани за Голямата награда (по азбучен ред) са:Бистра
Величкова. „Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна“Ванеса
Андонова. „Еросът на насилието“Вяра Борисова. „Марс на Владимир
Левчев“Жанета Турлакова. „Простите неща са истинските неща“Ива
Манова. „Роман за пълното отдаване“ и „Поезия в лилаво“Магдалена
Христова. „Живот в клишетата“Марина Стефанова. „В огледалния свят
на жената паяк“Наталия Иванова. „Три поколения на един глас“Николай
Генов. „Под дъното и нагоре“
Настоящият брой на ЛВ, посветен на словашката литература, ще
бъде представен на 7 февруари, четвъртък, от 18. 30 ч. в „Книгата“
(София, ул. „Георги С. Раковски“ 193).В представянето ще участват
част от публикуваните в този брой автори – прозаиците Марек Вадас и
Уршуля Ковалик, поетесата Катарина
Куцбелова, литературната критичка Марта Соучкова, издателят
Коломан Кертеш Багала. Ще се включат и български автори и критици,
ще присъстват и преводачите в броя.Заповядайте!
Галерия Структура и Гьоте-институт България представят
Олаф Николай. В ГОРАТА ИМА ПТИЦА...
Звуков пърформанс с участието на автора и Биляна Вучкова
Четвъртък, 24 януари, 2019, 18:00 часа
Със съдействието на галерия EIGEN + ART Лайпциг/Берлин
Музикалната пиеса „In the woods there is a bird…“ e базирана на
архивен звуков материал от различни радио репортажи и използва
радиото като източник (а не като средство за трансмисия). На заден
план се чуват звуци от протести, демонстрации, митинги. Те са
източникът за генериране на саундтрак, композиран от всички тези
звукови среди.Произведението е създадено така, че да може да се
обогатява и развива от различни колаборатори във формата на
конкретни звукови обекти и събития. Те варират от радио предавания
и пърформанси на живо до инсталации.Като част от проекта е
публикувана художествена книга. Тя рамкира източниците за
саундтрака с визуални есета и представя индекс с местата и датите
на събитията. България също присъства със звуци от
антиправителствените протести през юли 2013 година.За първи път
пиесата е изпълнена на documenta 14 в Атина.За да генерира ново
съдържание и асоциации, в София художникът ще работи с цигуларката
Биляна Вучкова. Във втората част на събитието тя ще изпълни звуков
соло пърформанс. Биляна Вучкова отправя покана за временно
съжителство с 1 до 5 слушателя на сетивна територия, създадена
спонтанно и резонираща близостта и присъствието на гостите. Звуци и
образи, които се случват в микро среда на абстрактно соло,
съчетаващо цигулка и глас.
П Р Е М И Е Р А
Във връзка с публикувания в първи брой на ЛВ разговор с Елица
Цигорийна за преводната книга „4 основни текста“ на Зигмунд Фройд,
уточняваме, че книгата е съвместно издание на Издателска къща
„Критика и Хуманизъм“ и Българското общество по групова анализа и
групови процеси.
У Т О Ч Н Е Н И Е
23-29.01.2019 Год. 28
03
Брой 31,50 лв.
Този брой на „Литературен вестник“ се издава с финансовата
подкрепа на Комисия SLOLIA, Литературен информационен център,
Братислава.
Марек ВадасБаллаПетер Пищянек, Душан ТарагелВацлав
ПанковчинУршуля КоваликМоника КомпаниковаИвана ДобракововаЯна
БоднароваАгда Бави ПайнВитьо СтавярскиЙозеф УрбанКатарина
КуцбеловаМария ФеренчуховаПетер МачовскиЕрик Якуб Грох
Съвременна словашка литература
На балконаЯна Дудкова за словашкото кино
СценаФестивалът „Диваделна Нитра”
Разговори с:Павол Ранков Коломан Кертеш Багала
Марта Соучкова Словашката литература след 1989 година
Рис
. Том
аш К
лепо
х
Този брой на ЛВ е посветен на съвременната словашка литература.
За разлика от повечето други източно- и средноевропейски
литератури, които българската публика познава добре, тя все още е в
голяма степен непредставена у нас. Макар в последно време да се
наблюдават отделни признаци на промяна на тази ситуация и броят на
преведените словашки книги бавно да се увеличава, те остават
изолирани явления, недостатъчни да изградят по-цялостна представа
за тамошната литература. За последните близо три десетилетия от
преломната 1989 г. насам словашката литература преминава през много
промени – от реабилитирането и преосмислянето на творчеството на
автори, избрали или принудени да останат встрани от „официалната“
литература в предходния период, до навлизането на вече три нови
авторски поколения от началото на 90-те години на миналия век
досега. Както всяка съвременна литература, и словашката е динамично
пространство на множество различни, разнородни, дори противоречиви
тенденции. Тук се стремим да представим повечето от тях чрез творби
на наложили се като знакови за родната си литература автори. Голяма
част от тях се публикуват за пръв път на български. За да бъде
видяна литературата в един по-цялостен културен контекст, броят
предлага и поглед към театъра и киното. През последните десетилетия
словашката литература преминава през процеси, сходни с тези в
българската. Освен това представя човешки и общностен опит от
близкото минало и настояще, твърде близък до нашия. Това е
достатъчна причина да я прочетем.СЛАВЕЯ ДИМИТРОВА
АНИ БУРОВА
-
Литературен вестник 23-29.01.2019 3
Марта Соучкова е литературен историк, професор по словашка
литература в Университета в Прешов, Словакия. Литературен
критик,
член на редколегията на списанието за култура RАК. Автор е на
две
монографии и на множество статии и студии, посветени на новата и
най-
новата словашка литература.
В анализите на словашката литература след Нежната революция
често се поставя въпросът доколко 1989 г. е преломна и в
естетическо отношение. Литературният историк Петер Заяц я възприема
като важен политически момент, но за „истински преломно време и за
период на освобождаване на цяло едно поколение” в културата той
смята 60-те години (Zajac, 1999, s. 75). Можем обаче да се върнем
още по-назад, в периода между войните, когато „прозорците се
отварят към Европа”, ако мога така да обединя заглавията на
стихосбирката на Ладислав Новомески „Отворени прозорци” (Otvorené
okná, 1935) и сборника с разкази на Иван Хорват „Виза за Европа”
(Vízum do Európy, 1930). По подобен начин в словашката литература
след 1989 г. се засилват контактите със света, при това не само
като теми (например мотивите за чужбина, големите градове,
номадството на новото време, глобализацията или мигрантите), но и
като развойни тенденции, свързани с навлизането на постмодернизма,
феминизма, дигиталната поезия и т.н. Редица произведения
предсказват заника на социализма още преди неговия край. За
радикално усъмняване в модела на социалистическо-реалистичната
литература може да се говори още в началото на 80-те години.
Ключова роля в тази насока изиграва във висока степен
автобиографичният роман на Рудолф Слобода „Разум” (Rozum, 1982),
който поражда дискусия за това доколко творбата отразява
автентичния човешки опит, дискутирайки въпроси като тези за
„мъртвия човек” и за „симулативното съществуване“ през 70-те и
80-те години на ХХ в. (Zajac – Jenčíková, 1989). Не можем да не
споменем също прозата, публикувана в списанията „Словенске похляди”
(Slovenské pohľady), „Литерарни тижденник” (Literárny týždenník) и
„Дотики” (Dotyky) в края на 80-те и преди всичко текстовете на
Петер Пищянек, които предначертават негативно-ироничната линия в
литературата на 90-те години (Mikula – Májeková – Mikulová, 1999).
Ако лицето на словашката литература в предходните периоди е в
повечето случаи сериозно, замислено и идеологическо, то
естествената реакция на това лице е неограничената, интер- и
интратекстуална игра в творчеството на многото дебютанти след 1989
г. Постмодерното недоверие в постижимата цялост (на света)
свидетелства също и за скептично-критичното отношение на творците,
за обратната, трагична страна на привидно смешната игра. Петер
Пищянек в своята романова трилогия „Реките на Вавилон” (Rivers of
Babylon, I. 1991, II. 1994, III. 1999) и в книгата „Младият Дуонч”
(Mladý Dônč, 1993), Душан Тарагел в книгите „Приказки за непослушни
деца и техните грижовни родители” (Rozprávky pre neposlušné deti a
ich starostlivých rodičov, 1999) и „С брадва & нож” (Sekerou
& nožom, 1999, в съавторство с П. Пищянек), както и Игор
Отченаш с дебюта си „Шокът на Христос” (Kristove šoky, 1991)
застават полемично срещу лиризиращите тенденции в прозата, целящи
да опоетизират иначе нерадостната социалистическа действителност.
Последното личи още на равнището на предпочитания от тях лаконичен,
насечен изказ.
Тези, но и други автори след 1989 г. демитологизират
провинцията, представяна до този момент предимно идилично, и
детабуизират повечето теми посредством герои с хиперболизиран, така
да се каже „животински“, или напротив – напълно липсващ сексуален
опит. Ако мотивите за телесното съприкосновение почти изцяло
липсват в словашката проза до 1989 г., то при П. Пищянек и Д.
Тарагел те се появяват, при това свързани главно с доминацията на
хищни и агресивни главни герои. Изборът на езикови средства от
„ниската“ лексика произтича от типа на героите (престъпници,
мафиоти, проститутки, сутеньори, представители на Държавна
сигурност и др.) и средата (паркинги, бюфети и др.). В текстовете
на Пищянек в повечето случаи не намираме позитивни герои, светът в
тях е гротескно редуциран само до негативни явления. Антигероите от
„Реките на Вавилон” напомнят образи от комикси; тук побеждава
грубата сила, като в някаква приказка, обърната наопаки. В подобна
среда – периферията или подземния свят – се движат и героите в
прозата на Агда Бави Пайн в романа „Краят на света” (Koniec sveta,
2008) и в сборника с разкази „Море. Любов. Чайки” (More. Love.
Čajky, 2014). Този противоречив автор – критиката го определя така
преди всичко заради лирическия му дебют „Кост & Кожа” (Kost
& Kožа, 2002) – също прекрачва тематичното и лексикално табу,
отново в синхрон със статута на героите от различни етноси и
социални среди. В текстовете на Пайн се преплитат различни езикови
нива (навлизат думи от ромския, унгарския и други езици, разговорни
форми и „ниска“ лексика ) и стилистики (напрегнатият сюжет се
редува с неочаквани лирически отклонения). Хиперреалистичен е и
наративът на Мариус Копчаи, чийто повествовател коментира
аномалиите на всекидневието; неговите герои обаче не произхождат от
периферията на обществото, напротив – те са обикновени хора от
средната класа, попаднали в плен на отчуждението, финансовите
проблеми и хипохондрията. За главния герой на Копчаи, както
подсказват и заглавията на някои от книгите му – „Критичен ден”
(Kritický deň, 1998), „Изгубени години” (Stratené roky, 2004) и
„Излишен живот” (Zbytočný život, 2006) – всичко е предварително
изгубено, животът е непрекъсната трагедия. Словашката литература
след 1989 г. е типологически усложнена от множество фактори, но
преди всичко от плурализма на индивидуалните поетики и от липсата
на обособени групи, с изключение на т.нар. Варварско поколение
(Barbarská generácia). Манифестът на варварското поколение се
появява първо без заглавие в сп. „Фрагмент” (Fragment) през 1992
г., а след това, вече озаглавен като „Манифест на варварското
поколение“ (Manifest barbarskej generácie) – в открояващата се с
графиката на стиховете дебютна стихосбирка на един от членовете на
групата Камил Збруж „Образът на пияницата. Списание за долните
10.000” (Spitý imidž. Magazín pre dolných 10.000, 1993).
Стихосбирката на Збруж всъщност представлява мистификация – в нея
са колажирани и пародирани текстове от различни жанрове (Šrank,
2013, s. 126); в този смисъл мистифициран е и самият автор на
Манифеста. „Варварите“ определят себе си като неконформистки
творци, протестиращи срещу всяка идеология, срещу цивилизацията,
срещу масовизирането на културата. Те обаче не формулират някаква
нова естетическа норма, под въпрос е дори доколко биха могли да се
определят като „поколение“: в последвалия стихосбирката на Бруж
алманах „Варвар(у)ска рулетка“ (Barbar(u)ská ruleta,1998) са
публикувани и текстове на Роберт Биелик, чийто авторски глас е
твърде различен от този на „варварите“.
Същевременно групата напуска Иван Коленич, който участва в
създаването на Манифеста и чиято стихосбирка „Донесени от бурята“
(Prinesené búrkou, 1986) тогавашната критика квалифицира като
противоречива именно заради експресивния изказ и декадентската
тематика. Въпреки принадлежността на авторите към едно и също
поколение, поетиките на „варварите“ се различават, а паралелите
между тях са свързани не толкова с художествената форма, колкото с
мотивите (преди всичко бунта на индивида срещу микро- и
макрообществото). По същия начин различни, въпреки формалните
сходства, са и произведенията на авторите, които през 2000 г.
литературният историк Ярослав Шранк нарича текстова генерация –
Петер Мачовски, Петер Шулей, Михал Хабай (който публикува и под
женския псевдоним Анна Снегина) и Андрей Хаблак. Към тях можем да
прибавим и прозаическите творби на Балла, Томаш Хорват, дебюта на
Марек Вадас „Малък роман” (Malý román, 1994), книгата му, създадена
в съавторство с Еман Ердел „Университетът” (Univerzita, 1996) и др.
Понятието „стерилен” (steril) от стиховете на П. Мачовски,
заимствано от движещите се инсталации на американския скулптор
Александър Калдер, говори за десемантизирано писане, за
деперсонализиране на субекта, за анестезия, но и за пренасяне на
различни (философски, рекламни, природонаучни и др.) дискурси в
литературното произведение на принципа на художественото
рекомбиниране. Начините за този „пренос” при отделните автори обаче
са различни – например П. Мачовски съотнася популярната и
художествената литература, имитира, променя и създава субверсии на
различни поетики, играе с текста, читателя и авторството. През 1996
г. той публикува стихосбирката „Здрачът на целомъдрието” (Súmrak
cudnosti) под женския псевдоним Петра Малухова, а през 1999 г.
заедно с поетите Михал Хабай, Андрей Хаблак и Петер Шулей издава
като част от колективния авторски субект Generator X стихосбирката
„Мъглявина“ (Hmlovina). Мачовски следва най-вече философията на
постструктурализма, в своите стихове използва разнообразни
художествени техники от типа на колажа и монтажа и също както
немския поет и художник Курт Швитерс се стреми да придаде на
рекомбинираните цитати нов смисъл и нови значения. Мачовски
деконструира своите произведения и деформира техния синтаксис –
емблематични в това отношение са изреченията в неговия роман
„Танталополис” (Tantalopólis, 2015); тяхната „неправилност”
съответства на сложната психика на главния герой. В стихосбирките
на Мачовски „Страх от утопията” (Strach z utópie, 1994), „Амбит”
(Ambit, 1995) и „Учебна аутопсия” (Cvičná pitva, 1997) на преден
план излизат артифицираната реалност и автореференциалността,
коментирането на процеса на писане. В „Течни разкази” (Tekuté
poviedky) от сборника „Унглик” (Unglik, 2003) Балла „преписва”
прозата на Ф. М. Достоевски, Ч. Буковски, У. С. Бъроуз, както и
Библията, като използва метода на Бъроуз от „Нова експрес“ и
„отрязва“ и сглобява фрагменти на случаен принцип. В други негови
книги цитатите от чужди произведения точно документират
емоционалното състояние на главния герой, неговото усещане за
свръхсамотност или празнота, сринатите отношения между героите и
т.н. Този подход отпраща и към идиолекта на Томаш Хорват, към
неговите палимпсестно-персифлажни прози, където авторът системно
използва вулгаризми редом до научни термини. Такъв е случаят с
книгата му „Антиквариат” (Antikvariát, 2004). В нея Т. Хорват
пародира текстове
от различни периоди и жанрове (от класически криминален роман до
натуралистична проза), приспособявайки към тях стила и лексиката на
собствения си текст. От интертекстуалните и вътрешнотекстуалните
връзки произтича деперсонализирането на героите, тяхната анонимност
и възможността да се разменят ролите им по най-неочакван начин
(например в рамките на един разказ детективът се превръща в убиец
или жертва, маските се разменят, за да се окаже в крайна сметка, че
всичко е илюзия). Такъв е подходът и в текстовете от сборника
„Няколко бързи конфигурации” (Niekoľko náhlych konfigurácií, 1997).
В прозата на Хорват Бартовото „разделение на езиците“ се проявява в
начина на разказване (гласът на разказвача се губи) и в лексиката
(смесват се различни стилистики).Частично (най-вече формално) с
произведенията на т. нар. текстова генерация диалогизира поезията
на авторките от ANesthetic Genderation, преди всичкo Мария
Ференчухова, Катарина Куцбелова и Нора Ружичкова. Като група те са
идентифицирани от литературоведа Дарек Ребро, той е автор и на
нейното име. Въпреки че приемат това означение, самите авторки
сякаш нямат усещане за общност и не се разпознават като група.
Текстовете им са обединени от сходните при тях тематизации на
тялото (мотивите за кожата и майчинството) и женския опит, но също
и от подчертаната текстуалност на стиховете им. В своята най-нова
стихосбирка „Имунитет” (Imunita, 2016) М. Ференчухова предава
стареенето, болестта и смъртта не посредством емоциите на
субектите, а директно чрез научното тематизиране на тялото и
неговите психосоматични проявления. В повечето стихотворения
субектът отсъства и е заменен от описание на лекарства, диагнози и
термини от хомеопатията. Образността в творчеството на Ференчухова
кореспондира с професионалния интерес на авторката към киното и
„окото на камерата”. Медицинските термини, деловите
(административни) съобщения и чуждиците са ефектно средство да се
избегне патосът. Както и Катарина Куцбелова, М. Ференчухова
пресъздава в стихосбирката си своеобразни „малки случки”; двете
авторки – за разлика от представителите на т.нар. текстова
генерация – се оттласкват от автореференциалността в посока към
реалността и социалния ангажимент. В стихосбирката на М.
Ференчухова „Застрашен вид” (Ohrozený druh, 2012) и в стихосбирката
на К. Куцбелова „Малкият голям град” (Malé veľké mesto, 2008) личи
социалният ангажимент на авторките към живота в периферията, но и
тяхната загриженост за екологичните проблеми на планетата.
Изключително въздействащи са стиховете на Куцбелова от
стихосбирката „Знае какво прави” (Vie, čo urobí, 2013), които
тематизират семейните отношения – най-внушителен е образът на
майката, която за героинята е отдалечаваща се като птица, отлитаща
с ятото; бащата тук е представен като опасен член на глутницата.
Епизацията е характерна черта на стиховете и на двете авторки – те
изграждат своя фабула, често в тях се повтарят определени глаголи,
редуват се граматичните лица (първо и трето), доминират принципите
на метонимията и градацията, поантата е изразителна.
Словашката литература след 1989 годинаМарта Соучкова
на стр. 7
П Р О Ч И Т И
Рис
. Кат
арин
а С
лани
нков
а
-
4Литературен вестник 23-29.01.2019
В И Т Р И Н А
Яна Дудкова е кинокритик, доцент и преподавател в Института за
театър
и кино към Центъра за наука и изкуство на Словашката академия на
науките,
във Факултета за кино и телевизия към Академията за изкуства в
Братислава и в
Карловия университет в Прага. Автор е на десетки студии и
статии, както и на три монографии, посветени на изследването на
балканизма и постколониалните теории в контекста на киното и на
съвременната
словашка кинематография и телевизия.
Госпожо Дудкова, как се отрази на словашкото кино променената
политическа и икономическа ситуация след 1989 г.? Говори се за
„нулеви” години през последното десетилетие на ХХ в. и в началото
на новото хилядолетие – на какво според Вас се дължи този факт?
Споделяте ли мнението, че през 90-те години документалистиката е
по-динамична и продуктивна от игралното кино? На първо място бих
желала да коригирам тезата, че през 90-те документалистиката е
по-динамична и по-продуктивна от игралното кино. Подобна подвеждаща
представа вероятно може да бъде предизвикана от безкритичното
използване на термина Поколение 90, нещо подобно внушава и един
скорошен документален филм – „Последният автопортрет” (Posledný
autoportrét) на Марек Кубош. Трябва обаче да имаме предвид и да
подчертаем, че и двете се отнасят изключително за контекста на
студентския филм. Напротив, 90-те години са преди всичко
десетилетието на игралното кино. Представително за новите явления в
него е най-вече творчеството на Мартин Шулик, а това се дължи както
на таланта и способността му чрез различни притчи да отразява
политическите и обществени промени в страната, така и на колапса на
националната кинематография, настъпил малко след дебюта на Шулик.
Словашката кинематография всъщност плати извънредно висок данък за
промените в обществото след 1989 г., много по-висок в сравнение с
всички съседни постсоциалистически страни. Още през 1991 г. започна
една продължителна и непрозрачна приватизация, която и досега много
кинодейци и кинокритици сравняват с разграбване, ръководено от
правителството. Количеството на заснетата продукция падна на 2-4
(пълнометражни) филма годишно, като и тези няколко филма бяха
възможни единствено благодарение на копродукциите с други страни,
най-вече с Чешката република. Държавните филмови студии, т.нар.
„Колиба”, бяха практически разпуснати, постепенно изчезнаха някои
кинопрофесии и технологичната база. Зрителите напълно изгубиха
навика да ходят на родни филми, дори се появи митът за
несъществуващия словашки филм. Изследването на Марек Урбан, мой
бивш колега от Словашката академия на науките, още през 2014 г.
например показа, че този мит продължава да е актуален сред част от
зрителите.Що се отнася до документалистиката, през 90-те години в
тесен
Съвременното словашко кино – поколения, дебюти, оценкиРазговор с
Яна Дудкова
професионален кръг действително се говореше за новите поколения
документалисти и аниматори, но както споменах, изключително в
контекста на студентския филм. Терминът Поколение 90 се появи точно
в тази среда, критикът Павел Бранко го използва за обозначаването
на група режисьори, които през 90-те години следват в Музикалната
академия в Братислава. Те обаче се появяват публично и се налагат
едва през новото хилядолетие преди всичко благодарение на
пълнометражните филми, които заснемат и които постигат успехи на
кинофестивалите – например „Как се готви историята” (Ako sa varia
dejiny) на Петер Керекес, „Други светове” (Iné svety) на Марко
Шкоп, „Слепи любови” (Slepé lásky) на Юрай Лехотски и др.
Бихте ли могли да посочите някакви откроими тенденции в
съвременното словашко кино? Кои жанрове представляват интерес за
режисьорите и съответно за публиката? Вече споменах, че 90-те
години са десетилетието, чийто символ до ден днешен продължават да
бъдат филмите на Мартин Шулик, и то до такава степен, че периодично
се натъкваме на термина „градински“ филми – по заглавието
на третия му филм „Градината” (Záhrada), чието действие се
развива в изолиран провинциален град. Към края на десетилетието
сякаш цялата киноиндустрия се умори от този тип филми, включително
кинокритиците и самият Шулик. Като тяхна алтернатива на границата
между двете хилядолетия се появиха т.нар. „градски лайфстайл
филми”: визуално атрактивни, повърхностни, незасягащи сериозните
политически и обществени проблеми. През 2005 г. обаче Шулик успя да
заснеме „Слънчевата държава” (Slnečný štát), някакво
предзнаменование, намекващо за преориентиране към онеправданите
социални групи. През същата година неговата студентка Зузана Лиова
засне телевизионния филм „Тишина” (Ticho), очевидно вдъхновен от
социалната драма.
Парадоксално, след това бяха необходими още 5 години, докато
тази тенденция бъде забелязана и от критиците, най-вече
благодарение на огромния фестивален успех на филми като „Дом” (Dom)
на Лиова, „Чак до град Аш” (Až do mesta Aš) на Ивета Грофова,
„Моето куче Килър” (Môj pes Killer) на Мира Форнай. От 2012 г.
открито започна да се говори за ново словашко кино, най-вече за
т.нар. „словашка социална драма”. Сега тази тенденция бавно
отминава, трансформира се, но най-важното е, че я заместват други
жанрове с по-голям зрителски потенциал – например политическият
трилър „Кандидатът” (Kandidát) на Йонас Карасек, криминалната драма
„Червеният капитан” (Červený kapitán) на Михал Колар, романтичната
комедия „Всичко или нищо” (Všetko alebo nič) на Марта Ференцова или
пресъздаващият травматични събития от близкото минало „Отвличане”
(Únos) на Мариана Ченгел-Солчанска.
Има ли според Вас съвременен филм, който би могъл да се определи
като киносъбитие? За мен е донякъде проблематично да определя какво
прави от един филм събитие в достатъчно широк мащаб. Например филм
като отличения с
„Оскар” „Синът на Саул” на унгарския режисьор Ласло Немеш би
могъл да изпълни критериите за киносъбитие не защото е получил
множество престижни награди, а най-вече заради изключителния и
почти единодушно положителен прием сред кинокритиците, видните
философи, естети, теоретици на изкуството и същевременно зрителите.
Да не забравяме, че този филм имаше относително голям успех и у
дома, сред унгарските зрители. В словашката кинематография не
намирам нищо подобно, в повечето случаи големият успех сред
кинокритиците се свързва с неуспех сред
зрителите и обратното, с други думи филмите се превръщат в
(микро)събития в различни контексти, което обаче не ми се струва
достатъчно релевантно. За щастие, все пак изминалите три
десетилетия донесоха филми, които може да се смятат за иновативни в
домашен контекст и в дадения период, освен това са качествени не
само за времето си; така че ако с няколко думи трябва да препоръчам
филми на човек, който изобщо не познава постсоциалистическата
словашка кинематография, бих насочила вниманието му към първите
два, може би три филма на Мартин Шулик, филма на Керекес „Как се
готви историята”, „Дом” на Лиова, „Моето куче Килър” на Форнай,
„Чак до град Аш” на Грофова, „Ева Нова” (Eva Nová) на Марко Шкоп,
„Последният автобус” (Posledný autobus)
на Ивана Лаучикова и Мартин Снопек, анимационните филми на
Йоанна Козух, Катарина Керекесова и Ванда Райманова... От друга
страна, 2017 г. беше рекордна по зрителска посещаемост на словашки
филми и точно този рекорд медиите представиха като събитие.
Филмите, които събудиха най-голям интерес сред зрителите обаче не
бяха приети от повечето критици (става въпрос например за
романтичната комедия „Всичко или нищо” по бестселъра на
Кадър от филма „Моето куче Килър“
Павол Ранков, „Случи се на първи септември (или в друг ден)“,
прев. от словашки Николай Фенерски, изд. „Ерго“, С., 2013.Павол
Ранков, „Майки“, прев. от словашки Асен Милчев, изд. „Безсмъртни
мисли“, С., 2014.Павол Ранков е едно от знаковите имена на
съвременната словашка проза. Романите му „Случи се на първи
септември“ и „Майки“ изследват травматичната история на XX в. и
възможните днешни перспективи за нейното осмисляне. Макар едната от
книгите да носи уточнението „исторически роман от 1938 до 1968
година“, прозата на Ранков не цели да създаде обхватно,
широкомащабно повествование за събитията от миналото; тя ги
пресъздава чрез личните истории, разкривайки драматизма на
отношенията между човешката съдба и хода на историята.
Ивана Добраковова, „Белвю“, прев. от словашки Асен Милчев, изд.
„Наука и изкуство“, С., 2018.Романът на
Добраковова може да бъде видян като съвременна версия на
литературната тема за търсенето на себе си, като съвременен вариант
на сюжета за порастването. „Белвю“ е разказ за днешния свят, който
става географски все по-достъпен и отворен, но едновременно с това
– все по-
клаустрофобичен за обитателите си.
Моника Компаникова, „Петата лодка“, прев. от словашки Асен
Милчев, ИК „Нов Златорог“, С., 2016.Моника
Компаникова е едно от най-известните имена на съвремената
словашка литература, а романът „Петата лодка“ – една от
най-превежданите в последните години словашки книги. Това е разказ
за кризата в човешките отношения, за самотата и отчуждението.
Въпреки че сюжетът за прекъснатата връзка между майки и дъщери е
пресъздаден през силно субективна гледна точка, авторката търси и
социалните му измерения, изследва кризите на днешния свят и
съвременното общество.
Н А Б А Л К О Н А
Кадър от филма „Градината”
-
Литературен вестник 23-29.01.2019 5
В И Т Р И Н А
Евита Урбаникова или за пресъздаващия един политически скандал
от 90-те години „Отвличане”, приет по-положително от критиката, но
това пък беше свързано най-вече с факта, че филмът тръгна по кината
паралелно с гражданската инициатива за премахване на т.нар.
„амнистии на Мечиар”1).
Има ли според Вас значение фактът, че голяма част от режисьорите
на игрални филми в Словакия освен с кино се занимават и с театър,
реклама, писане на сценарии, анимация, документално кино и
т.н.?През 90-те години много се говореше за „изгубените поколения”
– поколенията на режисьорите, които буквално се изгубиха в
рекламната индустрия или телевизията. Същевременно се появи
феноменът на жените режисьори, каквито по времето на социализма в
словашката кинематография имаше едва няколко. Не става въпрос обаче
за същинско женско или, недай си боже, феминистко кино. В много
отношения този феномен говори по-скоро колко финансово
(не)печеливша е кинопрофесията. Именно финансовото подценяване на
словашката кинематография се отрази и на следващите „миграции”,
които все пак бяха по-интересни. Преходите от един тип кино към
друг се превърнаха в източник на значими иновации за националната
кинематография. Един от най-ярките представители на Поколение 90
Петер Керекес например е завършил игрална режисура, но се е
установил във финансово по-неизгодната документалистика. Точно той
и останалите представители на групата (Юрай Лехотски, Яро Войтек,
Роберт Кирхоф, Марко Шкоп) се опитаха да докажат, че т.нар.
„креативно документално кино” може да използва методите на
игралното и дори анимационното кино (да речем, филмът на Керекес
„Как се готви историята” или „Слепи любови” на Лехотски ползват и
анимационни елементи). Сега вече миграцията между аудио-визуалните
видове и родове не се разбира като неравнопоставеност. Днес има
отчетлива тенденция към преоценка на границите между документално и
фикционално и на анимацията в световен мащаб – най-вече вследствие
на дигитализацията в аудио-визуалната област, когато отново, както
в зората на кинематографията, си даваме сметка, че всеки един филм
всъщност може да се смята за анимиран. Това е философски и
естетически въпрос, но често и етичен, дори прагматичен. Вече не са
рядкост анимираните документални филми или случаите, при които
документални филми ползват елементи от игралното кино, така както в
днешно време е силна например тенденцията, свързана с документалния
театър. Сега сме свидетели и на още един феномен. Голяма част от
режисьорите, които постигнаха успехи в полето на
документалистиката, през последните години дебютираха в игралното
кино (Яро Войтек, Юрай Лехотски, Иван Остроховски, Марко Шкоп).
Съвсем неотдавна такава „миграция” обяви и Марек Кубош, който по
мое мнение засне най-добрия документален филм за изминалата година
– „Последният автопортрет”. Във филма на Яро Войтек „Деца” (Deti)
една от четирите истории е вдъхновена от работата му
1Става въпрос за помилване на осъдени извършители на тежки
престъпления (в т.ч. отвличания) през 1998 г. от тогавашния
министър-председател на Словакия Владимир Мечиар. Под натиска на
словашката общественост амнистиите на Мечиар са отменени през 2017
г. – Б. пр.
върху документален филм за аутизма; в този случай става въпрос
за игрално кино в стила на фестивалните социални драми. Режисьорите
рядко излизат от собствените си документални търсения, макар
например „Чудо” (Zázrak) на Юрай Лехотски да отразява колкото
неговите собствени наблюдения, толкова и тези на сценариста му
Марек Лешчак. Най-често режисьорите се аргументират с факта, че в
игралното кино парадоксално са открили по-голяма автентичност на
израза. Разбира се, при такива твърдения човек трябва да бъде
внимателен. Не можем например да не споменем, че феноменът на
социалните драми, постигнали успех на кинофестивалите, първоначално
беше почти изключително доминиран от жени дебютантки и начинаещи
авторки. Това, че към него започнаха да посягат и успешни
документалисти мъже на средна възраст, се свързва също и с факта,
че през последното десетилетие игралното (фестивалното) кино стана
по-печелившо и отново си спечели голям обществен престиж. Но ако
имате предвид и „миграциите“ в областта на театъра и рекламата, те
се свързват само с няколко имена. Например при дебютния филм на
Йонаш Карасек „Кандидатът” на преден план излиза точно опитът му от
рекламния бизнес, който до този момент беше разбиран като черна
дупка, поглъщаща таланти. В случая може наистина да се говори за
конструктивно вдъхновение от различна среда.Що се отнася до
театъра, нещата стоят другояче. Вероятно имате предвид филмите на
Патрик Ланчарич или Юрай Нвота. Всъщност обаче тук не може да се
говори за творческо влияние на театъра върху киното, макар
обратният принцип да е познат в словашкия театър. Филмите на
Ланчарич например от гледна точка на киното са остарели и
драматургично проблемни. Той трябваше да привлече и убеди публиката
със силна тема, което успя да направи в последния си филм „Валек”
(Válek) за поета и министър на културата в периода на т.нар.
„нормализация” след краха на Пражката пролет Мирослав Валек.
Театралният режисьор Юрай Нвота се обърна към киното след
дългогодишна практика в телевизията, като във всяка среда си
създаде относително автономно портфолио – затова театралните
влияния са видими по-скоро в някои негови телевизионни драми.
Подкрепя ли държавата киноиндустрията в Словакия? По какъв
начин? След „дивата” приватизация словашките аудио-визуални
изкуства дълги години чакаха създаването на законодателна рамка и
системна подкрепа. През тези години държавата, макар и частично,
подкрепяше кинематографията, но тази подкрепа беше, от една страна,
финансово подценена, а от друга – изложена на риска от политически
влияния и чиновнически
решения, тъй като се намираше под крилото на Министерството на
културата. В началото на новото хилядолетие словашката
кинематография започна да се съвзема финансово, но най-съществената
промяна беше създаването на Аудио-визуалния фонд (АВФ) през 2009 г.
Благодарение на него и на закона за АВФ се утвърди системата за
подпомагане от публични източници, както и със средства,
предоставяни от обществената телевизия въз основа на т.нар.
„договор с държавата” (от 2010 г.). Най-важната промяна е акцентът
върху по-голямата прозрачност и фактът, че отпускането на финанси
от АВФ се осъществява
от специалисти, като съставът на комисията редовно се подновява.
Разбираемо е, че голяма част от кинодейците вече са в състояние да
използват програмите на ЕС и да създават смислени копродукции, без
които заснемането на някои филми все още не би било възможно, тъй
като финансовите възможности на АВФ и телевизиите са
ограничени.
Споменахте успехите на някои филми на международни
кинофестивали. Бихте ли разказали по-подробно как е прието
съвременното словашко кино там? По-значим пробив на международните
кинофестивали, който не е свързан само с един или двама режисьори,
а с цяла група, започна да се забелязва най-вече при
пълнометражните филми на Поколение 90. „Слепи любови” дори получи
награда в Кан, а пробив на най-престижните фестивали по-късно
успяха да направят преди всичко социалните драми. През 2009 г.
дебютът на Мира Форнай „Лисичета” (Líštičky) стигна до конкурсната
секция на фестивала във Венеция, но предвид факта, че домашната
критика много рязко отхвърли този филм, по-отчетливо фестивалните
успехи започнаха да се осъзнават едва с голямата награда на втория
й филм „Моето куче Килър” в Ротердам, след това и с наградата за
режисура и наградата на ФИПРЕСИ от фестивала „Берлинале” за „Коза”
(Koza). Много филми бяха наградени и в Карлови Вари, което обаче е
разбираемо, тъй като става въпрос за регионално най-близкия
престижен кинофестивал. Днес вече фестивалните успехи са по-малко
въпрос на случайност или способен продуцент и повече резултат от
системната работа на различните кинотворци и институции, които
разбраха, че образът на националната кинематография пред света
трябва да се гради постепенно. Включително АВФ и Словашкият филмов
институт, които подредиха приоритетите си така, че да стане
възможна подкрепата за конкретни видове филми и тяхното представяне
пред света. Разбира се, като страничен ефект от тази системна
работа върху изграждането на марката на словашкото кино се явява
един съвсем антагонистичен феномен – понякога до кината достигат и
филми, които до неотдавна нямаха шанс да стигнат там и щяха да
разчитат на други форми за разпространение. Например филми без
адекватни художествени качества, записи на концерти, чудновати
агиографии на известни личности, аматьорски пълнометражни филми и
т.н.
Въпросите зададе СЛАВЕЯ ДИМИТРОВА
Преведе от словашки ДИАНА ИВАНОВА
Марек Вадас, „Лечителят“, прев. от словашки Николай Фенерски,
изд. „Дива 2007“, С., 2018.Марек Вадас е знаково име за
съвременната словашка литература. Разказите в сборника „Лечителят“
са инспирирани от пътуванията на автора в Африка. Светът, създаден
от Вадас, е фантазен и магичен; заради това прозата му често е
определяна като словашки вариант на магическия реализъм. Но
необичайната атмосфера и необяснимите сюжетни обрати в книгата имат
много по-дълбок смисъл от интереса към екзотиката – те се превръщат
във възможност да бъде изследвана човешката същност и човешкият
опит със света.
Яна Беньова, „Кафене Хиена (План за изпращанията)“, прев. от
словашки Асен Милчев, изд. „Гея-Либрис“, С., 2015.Романът на Яна
Беньова е калейдоскопичен разказ за съвременния човек и съвременния
свят. Централно място в книгата има градът Братислава и най-вече
един от неговите квартали, огромен панелен жилищен комплекс. В
повествованието той буквално и метафорично се превръща в лабиринт,
който героите преброждат в търсене на решение, на смисъл, на себе
си.
Антон Балаж, „Лагерът на леките жени“, прев. от словашки Донка
Нейчева, ИК „Колибри“, С., 2016.Романът на Антон Балаж е
трагикомичен разказ за историческия драматизъм на XX в. Действието
се развива в лагер за принудителен труд в Словакия през 50-те
години, където, заедно с останалите лагерници, са изпратени за
превъзпитание и група бивши проститутки. Авторът създава палитра от
колоритни образи на герои, чиито съдби се оказват преплетени по
силата на обстоятелствата. Комичните ситуации и гротесковото
изображение оголват трагизма на историята и природата на човешките
отношения.
Н А Б А Л К О Н А
Кадър от филма „Как се готви историята”
-
6Литературен вестник 23-29.01.2019
Коломан Кертеш Багала е основател и централна фигура в
издателството
KK Bagala, в което от появата му през 1991 г. до днес се издават
само словашки
книги. Дейността на издателството е от незаменимо значение за
съвременната
словашка литература – в него през последните вече близо три
десетилетия дебютират и се утвърждават много от
знаковите й автори. Коломан Багала активно участва и в
организирането на
литературния живот в родината си, инициира различни литературни
събития
и конкурси, сред които най-популярен, авторитетен и дълголетен е
конкурсът
„Разказ“ (Poviedka).
Господин Багала, от началото на 90-те години на миналия век,
когато основавате издателството си KK Bagala, сте ангажиран с
издаването на съвременна словашка литература. Разкажете малко
по-подробно за работата си, за историята на Вашето
издателство?Нежната революция през 1989 г. напълно промени моя
живот. Гордея се, че свалихме комунистическия режим и че днешното
ни управление е демократично. По време на социализма бях работник,
който вечер четеше книги. Такъв и щях да си остана до края на
живота си. Бях на 25 години и се включих активно в революционния
процес. През 1990 г. ме приеха за студент във
Философско-филологическия факултет на Университета „Ян Амос
Коменски” в Братислава. Там заедно с двама мои състуденти
създадохме литературно списание, в което публикувахме неизвестни
дотогава, главно млади автори. През 1991 г. основах издателство, в
което публикувах книги на автори от списанието. Още от създаването
му замисълът беше да издавам изключително словашки автори. Обичам
да чета ръкописи и да контактувам лично с авторите. Издателството
носи моето име, така че издателският му план отразява моя
литературен вкус. Заедно с мен ще си отиде и то. Основах го за
собствено удоволствие, а не с презумпцията да прерасне в империя.
До този момент съм издал повече от 500 книги и не съжалявам за нито
едно заглавие.Свидетел съм как преди тридесет години много
реномирани издателства започнаха да бълват евтини чуждестранни
бестселъри. Те високомерно отхвърляха най-добрите словашки автори.
За съжаление, не можеше да се направи нищо. В началото издавах по
1-2 книги годишно. В повечето случаи авторите бяха мои връстници –
бяхме приятели още от времето на списанието, а после продължихме да
работим и над книгите им. Например Марек Вадас познавам още от 1990
г. като студент, през 1994 г. той дебютира с първата си книга, след
това издадохме още седем негови книги и работим заедно и до днес.
Вадас е един от най-ярките автори от своето поколение. Преди месец
излезе в превод на български най-успешната му книга – „Лечителят”.
�
