Брегалница

Михаил Кремен

(Четвърто издание, Военно Издателство, София 1982)

Предговор към второто издание

През нощта на 16 юни 1913 година наши войски минаха Брегалница и нападнаха сърбите.

Около тая река тогава се започна война, наречена брегалнишка или междусъюзническа. Това

беше войната за Македония.

Аз участвувах в нея и три години по-късно описах в „Брегалница" преживелиците си, както и

преживелиците на множество войници и офицери от онова време.

Някога, пък и доскоро, ставаше дума за литературния вид на тая книга. Определяха го най-

различно. Едни нарекоха „Брегалница" хроника, други дневник, трети - мемоари, записки, военни

разкази. Имаше хора, които я смятаха дори за сборник от статии. А един сръбски критик я назова

просто роман.

Каква е „Брегалница" всъщност?

Ако беше като Записките на Захари Стоянов, в нея трябваше да бъдат изобразени съществуващи

хора, с техни-те истински имена и действия, а събитията около тях да се развиват исторически

вярно.

Но нито страхливият Коста, нито веселякът Анго Пеев, нито скептикът Латун Господинов, нито пък

подпоручик Начев с картата си или подполковник Христанов с тоягата си са съществували точно

такива, каквито са в „Брегалница". Напразно ще търсите имената им в спи-съците на Родопския

полк от тогавашно време.

Въпреки това войната със сърбите през 1913 г., гледана с очите на един чувствителен участник, е

била досущ такава, каквато е дадена в „Брегалница". Аз съм убеден, че „Севастополските разкази"

на Толстоя рисуват картината на Кримските боеве по-живо и по-вярно, отколкото всички релации

вкупом, писани в щабовете на руските военни части през 1853 година, макар че релациите са

точни, изчерпателни и изобилни с проверени материали. Една страница от „Севастополските

разкази" — например моментът преди раняването и смъртта на Праскухин, когато бомбата пада

на един метър до него със запален фитил - е по-живо изображение на войната от хилядите

страници на военните хроники. **+

„Брегалница" е художествено претворяване на една къса, трагична война. Ней й липсва

централният герой, за да бъде роман; липсва й фактическата вярност, за да бъде хроника;

фотографната точност — за да бъде дневник; пълната достоверност — за да бъде мемоар. Тя е

може би и едното, и другото, и третото заедно.

В нея войната се откроява през живота на една дружина, на една рота, на един взвод от

Родопския полк. Войниците и подофицерите на тия малки части обаче са войници и подофицери

на България. Те мислят и действуват като всички българи, въпреки че си говорят по хасковски. В

други полкове са приказвали по търновски, хоратили по шуменски, сборували по шопски, но

непременно са мрели като родопци, били са като тях страхливи или храбри, хитри или наивни —

простодушни, сърдечни, доверчиви или пък жестоки и отмъстителни, зли и пренебрежителни,

когато смисълът на войната е вземала връх над събитията.

И затова „Брегалница" с Анго Пеев и Латун Господинов не е история на един полк, нито описание

на подвизите за една рота. Това е България през 1913 година.

Паскалевото издание на „Брегалница", излязло наскоро след свършване на Първата световна

война, е отдавна изчерпано. Трябваше да помисля за второ издание. Но - преди всичко - дали бе

необходимо то?

Съвременна ли е днес „Брегалница"? Има ли тя качества, които я правят близка на днешната

епоха? Може ли да прескочи без страх тия десетилетия, откак е писана, и да навлезе в сегашното

време спокойно, без да се чувствува като неканена гостенка? Не е ли вече остаряла, забравена,

отчуждена? Дали отговаря на днешните вкусове и разбирания?

Синовете и внуците на нейните вече белобради герои не преживяха ли отново брегалнишката

трагедия? Не се ли направиха на няколко пъти същите грешки, не беше ли пак Македония

„ябълката на раздора"? Нямаше ли очарования и разочарования, възторзи и покруса, бунтове,

непокорства, смърт? И народът не каза ли пак своята мъдра дума? - Не е ли жив Латун? Не се ли

самозалъгва още излишно-храбрият „ротен"? Думите на под-поручик Еленски от „Клуба на

безотечествениците" не звучат ли още все така предупредително и Христанов не замахва ли още

като Дон Кихот чепатата си тояга? - Не е ли днешното време продължение и повторение на

брегалнишката епоха? - Въпроси, които си задавах през 1942 год., готвейки второ издание на

книгата.

Без да чакам отговор на тия въпроси, аз реших да издам „Брегалница" отново.

Второто издание излиза едва след Втората световна война, но аз пазя един екземпляр на пишеща

машина, минал през цензурата на 1942 година: на всяка страница е притиснат сух печат: „Отдел за

контрол по печата - Со-фия". На първия лист е написано с червен молив: „Не! Прочитайки сега

същата забранена книга, читателят ще се запита: „Защо Не?" Тогавашният цензор би отговорил:

„Защото тя е миролюбива. Защото е премного човечна, даже и към враговете. Защото е

неблагонадеждна: в нея се говори

— за бунтове;

— за отстъпление;

— за разрушена дисциплина;

— за любов към човека, пък бил той и сърбин;

— за ужаса да се убива;

— за решението да не се убива;

— за храбростта на безстрашния, но и за трепета на страхливия;

— за безсмислието да се мре, когато войната е загубила оправданието си:

— за безумието на заповедта да минем Брегалница през нощта на 16-и юни — — —"

Това нападение - „Брегалница" почва с него — отклони пътя на новата ни история. То помрачи

светлия й възход и засенчи ярката звезда на младата ни държава. То стегна обръча около нас,

скъса лаврите от тракийската победа и като ни разори и отчая, тласна ни към решения, които ни

доведоха до катастрофи.

Войниците протестираха с негодувание и формени бунтове: те бяха против преместването ни от

Одрин и Чаталджа към Брегалница, предвижвайки нещастията с инстинкта и прозрението на

ясновидци. Те намираха тази война излишна и смятаха, че конфликтът за Македония трябва да се

разреши без проливане на кръв. Те усещаха, че корабът на България няма добър кормчия и всеки

миг може да потъне в тъмното и бурно море.

„Брегалница" рисува тъкмо тия черни дни от нашата най-нова история. Може би за това

хърватският преводач, д-р Есих, е поставил подзаглавие — „Тragedija bugarskog naroda".

Да дадеш толкова жертви при Бунар Хисар, Чаталджа и Одрин, да начертаеш с кръвта им граници,

които не можеш да задържиш, да прехвърлиш от единия край на Балканския полуостров към

другия изтощените войски и да не съзнаваш техните възможности и сили; да изоставиш най-

естественото и разумно разрешение — арбитража на Русия, и да предизвикаш една пагубна

война; да оголиш новата ни граница откъм Турция, без да съобразиш, че турците могат да ни

нападнат в тил; да не обръщаш внимание на румънските претенции, на предупрежденията на

руските и английските дипломати, на нашите представители в Лондон и Петроград; да вярваш на

докладите на зле информирани, самоуверени и заслепени генерали, че войската ни била готова за

нова война и че трябвало с оръжие да отнемем заграбената от сърби и гърци Македония; да

дадеш заповед за настъпление на 16-и юни и да се чудиш после как да поправиш тая фатална

грешка, като останеш без нито един приятел и защитник в света — ето трагичното на ония дни,

рисували „Брегалница".

Ние, участниците, бяхме само пиони в тая шахматна игра, която България загуби.

Пионите достойно пазеха „царя и отечеството". Но те бяха пожертвувани, без да се помогне нито

на царя, нито на отечеството.

Загубена шахматна игра... Уви, какво правдоподобно сравнение!

Ала когато фигурите й са от плът и кръв, когато се отнася за родината и за нейната съдба, играта

става трагична и движението на пионите — съдбоносно. Надвесен над кървавата шахматна дъска,

читателят на „Брегалница" ще проследи тия рискувани ходове и ще потърси отраженията им в

душите на описаните войници и офицери. Ако ги намери, ще бъде не само той доволен но и

авторът на тая книга.

София, ноември 1945 М. К.

Бележка

* Емануил Попдимитров ми разказа на времето, че преровил във Военното министерство всички релации,

отнасящи се за войните през 1912 и 1913 година, за да събере материал за поемата си „Златни ниви и бойни

полета". Но туй, което търсил за Междусъюзническата война и за войната изобщо — каза ми той

възторжено, — го намерил в „Брегалница". Скоро след това прочетох в поемата му глави („На стража",

„Нощно настъпление", „Отстъпление", „Към върха"), които са стихотворни преповторения на цели части от

моята книга.

Посвещение Георги Минчеву

Георги Минчеву

Ти поминиш, Гошка, лятото през 1918 г., когато бях назначен взводен командир в твоята

рота. Студен, пренебрежителен, с насмешка на устните, ти ме постави още първия ден

наравно с подофицерите си. Не! — аз усещах тогава, че ти предпочиташе твоите изпитани

храбреци, и се чувствувах по-долу даже и от обикновените редници. Не крия — заслужавах

това, тъй като с моето меко трепетно сърце, — макар и офицер — ти бях по-ненужен и от

най-простия войник, чийто нож ти предпочиташе пред перото ми.

Но ето, минаха се ония времена: ти — нашият смел ротен — вече носиш цивилното сетре, с

което, неугледен и неизвестен, обикаляш като предприемач села и градчета и в залисията за

насъщния погребваш богатствата на сърцето си. Аз пък се порових из спомените си за

далечната вече Брегалнишка война и следвайки те във върволицата подвизи, написах тая

книга. Тя не е светла и вдъхновена като тях, в нея има може би много горест и резигнация, но

искреността, с която е написана, вярвам да изкупи всичките й грехове. Аз поместих неща,

които ти тогава не виждаше или не искаше да видиш, но които сега — отдалечеността и

спокойствието — ще намериш правдиви, верни. И ако в „Брегалница" усетиш поне частица от

онова, което се зове война, ще съм спокоен, че и аз, твоят излишен офицер, макар и много

късно, съм допринесъл нещо. Със сабята си тогава не ти свърших много работа — нека сега

поне перото ми ме отсрами.

На теб, на твоето твърдо, жестоко пламенно сърце посвещавам „Брегалница".

1916 г. М. К.

Нa левия бряф на Брегалница

1

В навечерието на Съюзническата, война, през 1913 година нашият полк зае позиция на север от

Щип до Тараинския чифлик на левия бряг на Брегалница. Предните постове бяха до реката, а

бивакът на полка — горе, в полите на Плачковица.

Пред нас се откриваше безкраен простор: на юг — височините на Щип: със стърчащи развалини на

някогашни бойни кули; на север — долината на Кочани, отдето иде Брегалница през залесени с

тополи чифлици и села; напред Брегалница, а зад нея оттатък в сръбска страна — Ежово поле,

жълто от зрелите ниви и макови полета. В дъното, изрязана в небето, се издигаше каменистата

Ежовица главната позиция на сърбите, обгърната със спокойствието и, поезията на далечен

заздрачен силует.

Земята отвъд Брегалница мълчеше. В замаскирани окопи и редути й в прикрити заслони сърбите

се бяха притаили невидими и ни чакаха мълчаливо. Брегалница ни разделяше със студената си

криволичеща снага, провряла се между сърбите и нас — между техните невоювали, пресни

войски, чиито пушки не бяха гърмели и чиито дрехи миришеха на нафталин, — и нашите

изтощени, опръскани с кал и кръв полкове, довлекли се пеша от Одрин и Чаталджа, зашеметени

от гърма на битките и от кошмара на холерата.

Ние не виждахме зад Брегалница никого. Но ние чувствувахме там невидимия си нов враг. И

въпреки това открито строяхме биваци в полите на Плачковица — непрекъснат лагер от палатки,

обози и оръдия, една широка река от войски, пръснати по левия бряг на Брегалница, додето

поглед стига.

Защо бяхме тъй непредпазливи? Защо не се готвехме сериозно? Може би нашите не мислеха да

воюват и трупаха войски само за демонстрация?

Всичко ни се струваше на шега и само когато отивахме да охраняваме долу до Брегалница и се

изправяхме срещу сърбите, усещахме лъха на ледена враждебност и сянката на нещо

неразрешимо и злокобно.

На нашата рота се падна да постъпи в стражево охранение на 15 юни. Имахме да стоим там до 16

вечерта — датата, която стана историческа.

Вечеряхме рано и приготвени за поход, прибрали всички вещи, тръгнахме за позицията заедно с

багажните и патронните коне.

Стигнахме в тъмно. Ония, които щяхме да сменяваме, ни чакаха нетърпеливо. Само едно

денонощие далеч от полка, а сякаш са били тук години: разпитваха за новини, искаха вестници,

бързаха да приберат часовите си, за да тръгнат по-скоро за бивака.

И когато потеглиха нагоре към светлините на полковия лагер, дълго се чуваше подире им весела

глъчка.

Ние останахме сами.

В тъмнината меко се топят силуетите на войници, пръснати из позицията. Небето чисто, въздухът

топъл. Светулки бляскат над нивите. Наблизо в житата хрупат коне.

Дочуват се отдалеч познати гласове. Някъде зад баирчето забиват колчета за палатки —

неприятно звънят тия издайнически удари.

С едно парливо чувство, че сме тъй напред от другите, че всеки миг може да гръмне пушка, ние

прекарваме нощта почти будни.

На разсъмване — дрехите мокри от росата, лицата потъмнели като пръстта.

2

16 юни.

Ние не подозирахме нищо. Ние знаехме, че вечерта ще ни сменят, ще се върнем в бивака и ще

почиваме цяла седмица.

Но към обед се почна тревогата и веднага разбрахме всичко.

Откъм бивака се зададоха офицери на коне. Между тях отдалеч личаха познатите фигури на

дружинните командири, на бригадния ни полковия и на адютантите. Имаше и непознати

генералщабни и артилерийски офицери.

Всички слязоха до заставата, предадоха конете на ординарци зад хълмчето и наскачаха в плитките

окопи. Разтворили карти, сложени на насипа, те отправиха бинокли към отсрещните планини.

Войниците бяха настанали да гледат. Те познаваха от Одрин тази мълчалива тържественост при

подготовката за бой: началниците разговарят тихо, посочвайки с ръце неприятелските окопи,

лицата им угрижени и сериозни, йерархичното старшинство още повече подчертано.

Зловеща тишина заменя пъстрата глъчка. Трескави протягания и прозявки. Споглеждат се

мълчаливо. Често отиват към близките долчинки да „пуснат вода" зад храстите: Часовият при

наблюдателния пункт, изправен чинно към Брегалница, крадешком се възвива очите му

въпросително гледат насам.

Най-после офицерите прибраха биноклите и картите и тръгнаха вкупом към чифлика. Няколко

ординарци поведоха подире им конете.

Раздвижиха се горе при бивака. Закръстосваха препускащи конници. Ето, извикаха и нашия ротен.

Питат по телефона колко пушки и патрони не достигат.

Умислени, войниците бавно се прибираха към заставата. Движенията им смразени, гласът

заглъхнал, втренчено взрените очи гледат плахо. В душата им вече бе преминал леденият лъх на

смъртта.

Ротният се върна в тъмно и съобщи, че в един и половина след полунощ ще има общо

настъпление. Нашата дружина е назначена в бойна част. Разрешило се вече всичко!

„Нали е по-добре така, отколкото да чакаме с месеци и да се измъчваме? — говореше той с

подчертано хладнокръвие и с пресилен възторг. — По-бързо да се стягат всички! Който има

фланела, антерия — да я облече! Ще се зъзне тая нощ, след като газим Брегалница! По-скоро да

се сгънат шинелите и платнищата, да се прегледат пушките! Патрони — най-малко по двесте!"

Войниците слушаха тъй, като че това им беше отдавна известно. Те сякаш отдавна знаеха, че ще ги

поведат да се бият, и сега само се потвърждаваше тяхното вярно предчувствие.

Донесоха яденето и хляба. Награкаха около баките плътно, по десетина: тъмни купчини,

мълчаливо сърбащи оризената каша.

Чуваше се съскащо и шумно мляскане — калаените лъжици стържеха по дъното.

В тъмното бързо прехвъркват прилепи, сякаш плетат огромни паяжини. Хладен вятър подухва.

Тополите шумят край реката.

Нахраниха се. Тихо заприбираха нещата си — разваляха палатки, сгъваха шинели и платнища,

брояха патронните пачки.

Като по някакво махване на магическа пръчка оная тиха равнина и планините зад Брегалница се

превърнаха в страхотни неприятелски позиции — една неизвестна и пълна с тайнственост страна.

Сръбските кавалеристи минаха край постовете на щипското шосе както всяка вечер, но сега всички

от ротата се спряха, заковани на местата си, всеки неподвижно уловил пушка или дреха, заслушан

нататък. Чуваше се плискане на вода, нещо непрекъснато шумеше към чифлика, като да

пребродваха там с коне Брегалница.

„Сссс! Тихо — шепне ротният. — Савко! Дяволите ще те вземат! Какво си се раздрънкал!"

Отдельонните началници командуват, дигнали ръка нагоре:

„След мен първо отделение!"

„Къде бе, Носторе!"

„Един зад друг!"

Драсва се кибрит и от много места крясват:

„Цигарата, ей!"

„Никакви цигари!" — се чува гласът на ротния.

Момчетата скриват в шепи цигарите. Други клекват и пушат в скутите си.

В биваците трополят талиги. Някой иде оттам с фенерче: то се маха насам-натам, гаснее и бляска

като светулка. През нивите газят колони по няколко посоки. Дружинният е на кон пред всички, с

фенерчето.

„Тука-тука-тука!" — вика той и се чува само „тк-тк-тк..."

„Г-н майор, насам! Там е втора дружина."

„Де? Кво? Втора дружина?"

„Насам! Насам!"

„Тк-тк-тк!" — маха фенерчето дружинният.

Трета рота минава вляво и се спира на хълма. В тъмното се белее лятната фуражка на поручик

Първанов.

Той иде при нашия ротен — пита го за бойното разположение.

Фенерчето е вече между тях:

„Пручк Пр'анов! Трет'рот'! Ей, що мълчите! Дей пручка?"

Първанов спокойно се обажда:

„Г-н майор, я махнете тоя фенер. Ще ни издадете!"

Майорът се гневи:

„Ам' мол' в' се, гсда, врем' ням'!"

А Първанов:

„По-спокойно де, всичко ще се нареди!"

Отдясно шумят други роти: отиват към чифлика и се спират до тополите.

Всичко така открито и непредпазливо! Мислиш си — ей сега ще затряскат пушки. Ще гръмнат

залпове. Но навярно зад Брегалница нищо не подозират: там е тихо както всяка нощ.

3

Часът е десет. Ние сме строени: всеки взводен при взвода си.

Неотлъчно до мен стои ординарецът ми Марин с раницата и с кошницата за ядене: разчекнал е

устата си — зъбите му се белеят в тъмното. Той не беше влизал още в сражение — току-що бе

дошъл с едни „допълнющи".

„Какво зъзнеш, Марине! През лято, пък трепериш" — го задявам аз.

„За го видим сега, гсн подпоручик. То не е цивилизация!" - се обажда някой.

„За види баря сърбянки" — се чува звучният баритон на Анго Пеев.

„3а види той фаат-бум-фйууу!" — възразява иронично Латун Господинов, подражавайки фученето

и пръскането на шрапнелите.

„Стига му само пата-пата-пата!"

„Тяя картечници га захлопат — същи щъркели: тлока-тлока-тлока."

„Ни е щъркел бя, ами квачка: кот-кот-кот-кот!"

Коста Запрянов от предната редица постоянно ме гледа в очите — иска нещо да ми каже. Той

влезе само веднъж в сражение и тогава толкова се изплаши, че след това прави всичко, за да

излезе от строя: ходи при дружинния, изпраща някого при полковия, преструваше се на болен. И

наистина излезе: стана шивач, готвач, ординарец. Но ето го сега пак в строя. Свит около пушката

си, той от време на време цял потреперва. Най-после се решава:

„Г-н подпоручик..."

„Какво?"

„Не може ли някак?..."

Разбирам го — очите му тъй ме молят: той би могъл да бъде в обоза, в нестроевата рота, в

дивизията... Защо да бъдат там други, а не той? Нима животът на тия други е по-ценен от неговия?

Но той е тук и след няколко часа трябва да настъпя заедно с нас. Улавям го с две ръце за рамената

и здраво го раздрусвам. Моята усмивка му е разказала всичко. Тоя неуморим бърборко Анго —

ето и сега не спира: разприказвал се е, сякаш не на бой ще върви, а на сватба. Раниха го тежко при

Одрин в гърдите и крака и всички го смятаха за умрял. Един ден — ето го Анго с накривен рунтав

калпак, с грамадна черна брада, пусната в болницата, мустаците кръвнишки засукани —

оздравял... В ротата го посрещнаха с гръмко „оооо!" Той се хилеше отдалече, сияещ, гладейки

несръчно брадата си. Очите му щвъкаха като птички. Без шинел, надянал през рамо едно

платнище и малка торба. Единият му крак с ботуш, другият — раненият — с цървул.

„Ей ма, върнах са, за са бия пак. Шел'ма бендисат сърбянките с тая брада?" — бяха първите му

думи.

И изведнъж в ротата се вля бодра струя. Денем и нощем се трупаха около него — топлият му

задушевен глас се чуваше навсякъде.

Сега, тъкмо пред атаката, той спокойна е седнал на земята между зъзнещите другари — стяга си

цървула. Някъде долу, измежду краката им, се чува:

„Сва е батуш, а сва е свински папуц. Ох, на батенката!"

Латун се обажда:

„Приготвяш се, Анго, за големия сън като бубите, га заспиват... Само един куршун ти трябва". —

Латун философствува за всичко — всичко премерва скептично, иронизира, боде, жигосва —

навсякъде ще капне горчивата си отрова.

Но Анго не се удава; той шеговито отвръща:

„Куршун ли? — Куршун си имам, ей го в крака, не е още изваден. Ама какво за права с

платнището! Ти шинела барем имаш: ага умреш, за та кладат връз шинелата, та че зафатят яваш-

яваш — двамина за ръкавето и двамина за крайовете — и за та пуснат полечка в ропата. Ами я ага

умра, та че нямам шинела! Мене за ма кладат ей в соа платнище, та че ага рекат да ма пуснат в

гробето, за изплъзнат някой край на платнището, за ма гюмнат долу и за ми скършат главата... За

подскоча кръгом оде фронта и за са озъбя като варена пачя."

Всички се смеят с глас. Смехът се слива с трескавите тръпки, устата остава озъбени, с изопнати

устни.

„Дайте му една шинела бя, стига й црикал!"

„Шинела за си взема от сърбулята. Маа му стара, за идем храброносно в Бялград при сърбянките

— да ни запомнят."

„Полека, да не идеш оттатък Бялград — възразява Латун. — Тя войната й комарджилък, ни са знай

кой за спечели."

„Кой! Който й ербап!"

Някой дообяснява:

„Който има силни маскуля!"

Анго спокойно продължава:

„Родопският полк не е шега. Той е най-православният,. как го мислиш ти! Твърдоглавец полк!

Дурде сме в него, не пропада България!"

„Много си умствен! — отговаря Латун. — Я са поптай: мре ли ти са?"

„Наш Латун нийде го няма! Язък ти за хордена! Я да имам хорден, за са фърля в огъня."

„Полека! Я пък го изнамирам туй за хайванлък. Докога за са бийми! Утре за рекат — хайде сега пък

против румънците!"

„За обикалями бя, за какво сме тръгнали! Де са й години напред, се са наши. За на укадят хубаво

тяя фугаси, бърхутя хим за на почерни: само да са покажем на румънците — дим да ги няма!"

Ротният изсъска. Млъкнаха.

Наредени, той ни изтегли в шахматен ред: два взвода отпред, раздалечени на около петдесет

крачки, и другите два отзад, в междините.

Часът наближаваше единайсет, оставаха още два часа и половина.

Строени в две разредени редици, войниците от моя взвод налягаха с лице към Брегалница;

разреших им да подремнат. Отпред, на двайсетина крачки, се настани часовият.

Долу до реката бяха изпратени секрети, по трима от взвод. Те шумяха на отиване — газеха из

маковата нива, Вляво и вдясно се чуваше как се настаняват други роти. Ясно достигаха откъслечни

думи.

„Първи взвод! Тука първи взвод!" " — Диньоо!"

„Насам четвърта рота!"

„Не шумете бе, хеей! Дяволите ще ви вземат!"

4

Среднощ. Войниците спят дълбоко. Разхождам се, загърнат с мушамата, от единия край на взвода

до другия — не ме хваща сън. Отивам, връщам се — десетки пъти.

Минутите бързо летят, уреченият час наближава — а тъй ти се иска да се отложи за някой далечен,

далечен ден!... Но той е близо вече, той ще дойде само след няколко мига.

Боже мой, каква мъка!... Запретен сякаш накрай света, ти не бива да мечтаеш за завръщане.

Веднъж си в строя, ти не принадлежиш на себе си, нямаш своя воля, свои желания!

Иска ти се да изкрещиш, да пропъдиш тоя кошмар и да въздъхнеш свободно.

Иска ти се да си забравил, че е имало война, да си у дома, между близки, които те обичат, и

между любими предмети; да почиваш в мекото легло, чистите покривки на което миришат на

току-що гладено пране.

Иска ти се да си господар на себе си, да е твоя нощта, да е твой денят!

А вместо това — сърцето ти се е свило в предсмъртна мъка: може би тази е последната ти нощ.

Запитва ли се някой какво е в душата на воюващите? На отделния воин, на самотника в

гъмжилото, на човека в униформата.

Това не са хора, а само сбор, маса, средство... В ротата и полка те са имена в списъците, а в

армията — студени цифри: 50000 души... 100000 души... Настъпват като вихър — някаква

подвижна стена; чудовище, което сее смърт: понася се напред, държано в желязна ръка —

напада, преследва, обсипано с шрапнели и куршуми, заляга, приповдига се и пак полита,

намаляло, оставило в пътя си кървави следи.

А в това време колко отделни ужаси, колко въздишки от попукани устни — въздишки, които няма

кой да чуе, молитви, които няма кой да приеме! Колко умиращи самотници със заровени в праха

изцъклени очи — от устата протичат червени струйки кръв, тялото се гърчи в предсмъртни

конвулсии и над забравените трупове ни майчина, ни другарска сълза — нищо друго освен

високото небе, свирепия трясък на оръдия, картечници, пушки, ехото на настръхналите долове и

ударите на нови, излишни вече куршуми.

Войниците спят неспокойно. Стряскат се, подигат глава; гледат втренчено: към Брегалница шуми;

пращят сухи стърнища, припляскват криле и профучават над главите събудени птици. На

отсрещния бряг сякаш гъмжат сърби, може би се приготвят, може би се нареждат, причакват ни

спотаени. Те нарочно са се смълчали, за да ни изненадат с ураганен огън.

Уви, друг изход не е намерен! Грабната е пушката, за да се получи разрешението! Насрещната

воля е непоколебима, нашата иска да я превие.

За тоя несговор със сърбите се заговори още в Тракия. Войниците си шушнеха недоволни за

спорната и безспорната зона, за арбитража на руския цар, за преместването ни в Македония. Те

се събираха насаме и си шепнеха неодобрително.

И в похода от Одрин към Брегалница чухме, че някои от съседните полкове се разбунтували. Това

се пренесе и у нас като пожар - блеснаха студени, зли погледи, железният обръч на дисциплината

се огъна и вместо по-слушните, наивни, беззаветно предани войници, които ни гледаха с добрите

очи на равни по съдба другари, имахме насреща си враждебни и опасни, сякаш съвсем непознати

хора, също както стават неузнаваеми побеснелите, по-рано верни кучета. Още малко и това щеше

да се разрази в страшен бунт.

Но слава богу! И сега вече всичко е забравено. Сега предстои само едно: атака след полунощ.

Ето го Анго, спи, свит като куче. Брадата му се очертава величествено върху белизната на

платнището: тя придава спокойствие на фараонската му физиономия. Той мечтае само за едно: да

си вземе шинел от сърбите, да иде в Бялград и да види „сърбянките".

Заспал е в една трапчинка и ординарецът ми Марин. Опънал се на гръб, главата му дръпната

назад с отворени уста — зъбите му сякаш се смеят. Преграбчил е с една ръка кошницата с хляба и

сарделите, с другата е прегърнал пушката.

Само страхливият Коста не спи: сложил глава на раницата, той ме следи с тъмните кръгове на

очите си. Идат му трескави тръпки на тласъци. Мисля си — непременно ще го убият; много пъти

силният, необясним страх дохожда като предвестник за ония, чиято съдба от по-рано ги посочва

да паднат в близкия бой.

На десния край е първо отделение. Тук са мнозина от ония, които изкараха всички боеве с турците

непокътнати: Ташо Димов, Запрян Несторов, Вакир Готов, Грозьо Иванов. Мръзнаха при Одрин

цяла зима, сражаваха се двайсетина пъти, прекосяваха холерни гнезда и останаха живи, за да ги

поведем сега през Брегалница. До вчера те роптаеха, готови да се разбунтуват, ръмжаха срещу

оная сила, която ръководеше събитията, подиграваха се, гледаха изкриво, шепнеха си

злоумишлено. Но ето ги сега — налягали с пушките към Брегалница: веднага ще наскачат, щом

дойде заповедта.

Философът Латун, който разяждаше и успеха, и славата с отровната си ирония, и той, както винаги,

се е приготвил да мре. Легнал на гърди, той е прострял ръце към Брегалница, пушката му стърчи

пред него с натъкнатия бляскав нож. Само да изкомандувам „стани!" — и той ще се понесе напред

с цялата си философия,

Край Брегалница вече всички трябва да са се настанили: никъде не се чува шум. Ротният, и той се

прибира в долчинката при конярите, дето бяха разтоварили багажа. При него са четиримата

„свръзкаджии" — ординарците за свръзка, запалили малко огънче, криещи го с полите на

шинелите.

Завиждам на чиличения дух на тоя българин — хладнокръвен, съобразителен, безумно-храбър.

Как не се умори той да мрази враговете на България! За него и гърци, и турци, и сърби, и румъни

бяха еднакви: да имаше как, той би потеглил поред срещу всички. Разучавайки патриотични песни

с войниците, той сменяше израза „турчина тиран" със „сърбина проклет" или с „румънина враг" и

се мъчеше да подхрани у тях жажда за мъст.

Достигащ до лудост в омразата си към нашите съседи, той още през Първата война бе доловил

техните замисли, постоянно говореше за това и искаше да им се отмъсти най-жестоко, без да

премерва силите на България. В Струмица и Щип той не дружеше със сръбските офицери, не

искаше да чуе за съюзи и арбитражи, мразеше в душата си всички, които говореха за спогодба и

отстъпки, странеше от офицерите, наричайки ги баби, не четеше вестници, за да не се дразни,

насън постоянно бълнуваше сражения и команди, а при разговор — предлагаше да се организира

анархистична група, която да убие Венизелоса, Пашича, гръцкия крал, Хартвига, а особоено

румънския пълномощен министър княз Гика, към когото хранеше, кой знае защо, най-голяма

смъртна омраза.

И ето го сега — доволен, че ще се бием. Единият „свръзкаджия" — Добри — му поднася канче чай.

Ротният навярно подмята някоя шега: Добри се зъби от смях: Другите седят мълчаливо,

прегърнали колене, гледащи го усмихнато в очите. Мястото на Добри е от дясната страна на

ротния: той се намества там — профилът му се осветява червено от огъня. Каква трогателна любов

между тия двама храбреци! Мълчалива и открита, тя се изразяваше у Добри с привързаността на

куче, неотлъчно стоящо при господаря си, готово да изпълни и най-безумната му заповед. Ротният

беше сдържан в обноските си към него, но всеки чувствуваше, че това бяха сърдечни ласки. И

двамата се разбираха мълчешката.

Навсякъде тишина и спотаеност: тишината пред очаквания скок на грабливо животно. Долу към

Брегалница се чуват пискливи гласове на нощни птици.

Струва ми се, заповедта е дошла. Бързо пристига Добри. Предава ми да се съберем при ротния.

„Колко е часът?"

„Един, г-н подпоручик."

Шумолейки с мушамата, аз забързвам между войниците:

„Ставай! Ставай!"

Наскачват уплашени, търсят в тъмното пушките. Неколцина още слят.

„Ташо, събуждай ги по-скоро!" — шепна на взводния си подофицер, който пръв се събуди,

загракал зъби. Той тръгна наведен, като дърпа спящите за краката:

„Ставайте! Запряне! Носторе!"

Бързо се нареждат четиридесетте души — чернеят се две неправилни редици. Всички мълчат,

треперят, свиват глави в рамената. Още сънливи, те не знаят какво става.

Когато минавам пред тях, за да ги проверя, те ме гледат предано, сякаш искат да се сгушат около

мен, да се притиснат доверчиво.

„Хайде, какво чакат още! — вика ротният. — Първи взвод! Готов ли е първи взвод!"

Отиваме.

Спокоен, отпуснал единия си крак, ротният стои 9 средата на дошлите вече други взводове.

„Тука ли са всички?" - пита той.

„Всички са налице, г-н поручик."

Приближаваме сгъстени.

„Сссст! Слушай тука. Юнаци!" — започва речта си ротният с твърд, властен тон. Той шепне

полугласно като се подига от време на време на пръсти, сочейки с ръка към Брегалница — с тая

желязна ръка, която заканително заплашва, заповядва. В тъмнината тя се размахва ритмично със

страшните угрози и тайнствени снишавания на гласа - рови душите, разтърсва там страха,

сграбчва сърцата и ги издига високо, като им посочва Отечеството и славата.

Накрая той се обръща на изток:

„ ... Сега да се помолим. Шапкии-долу!"

Гора от ръце се размахва, фуражките мигновено са снети и в тъмното се чернеят кръстове пред

силуетите ка наведени космясали глави. Ротният зачита сухо, бързо, без чувство:

„Отче наш, иже еси на небесе, да святится има твое..."

След него тихо, богомолно, със съскаво шепнене четат мнозина и се кръстят непрестанно. При

дигане на ръката продрънчват матери и железа.

... Наведен, за да прикрия кръстния знак (защото се срамувах, че се моля!), и аз чета молитвата,

без да се замислям в смисъла на думите.

Не молитвата — самото молене облъхва душата ми с утеха и мистично просветление. Само някога,

в детинството си, съм чувствувал това. Цялото ми същество е обърнато към неизвестното, но

топло, обещаващо „Отче наш". Душата ми е утихнала, изпълнена с упование. „Няма да те убият! —

ми шепне таен глас с една странна убедителност. — Няма да те убият!"

Може би всички ония там, които безспирно се кръстят и шепнат в религиозна унесеност, усещат

още по-голяма вяра. Аз узнах поне частица от утехата на вярващия и свето пазя в душата си

спомена за тая молитва.

„Наложи!" — — —

Повеждаме взводовете надолу към Брегалница.

Очите са устремени втренчено, изпитателно гледат: ще засвяткат ли пушки, ще се покажат ли

отнякъде сърби, не ще ли ни посрещнат от шубраците до реката?

Стъпваме предпазливо, материте се прикрепят с ръка да не дрънчат, кашлицата е задържана с

голямо усилие. Но шумът е неизбежен, цървулите фйукат из високата трева, железните части на

пушките се удрят о копчетата и в куките на раниците, мнозина шепнат високо, за да указват

посоката — и всяка колона се носи като рояк пчели с едно непрекъснато гъмжене.

Още нищо няма. Може би сърбите се лъжат, че това са храсталаците, които фучат от нощния вятър

— или ги мами самодивският плисък на Брегалница?

Една просторна макова нива е отпреде ни. Тя ни дели от крайбрежните храсталаци. Посоката е

указана, пътеки наблизо няма, ние трябва да газим направо през нивите. Изсъхналите, високи

колкото нас стърнища се залюляват настрани, пречупват се и пращят под краката ни с ужасен шум.

Изведнъж остър трясък на близък изстрел. Всички се навеждат. Затичват се инстинктивно. Още

няколко отделни изпитателни гръма, чаткащи като че на десетина крачки отпреде ни Стократно

ехо. И в един миг нощта се оглушава от продиращ залп. Веднага след това забликва непрекъснат

вихрен пукот.

* *

Всичко е свършено!

Мъчителният страх и напрежението минават. Нещо тежко е снето от плещите ни.

Зовът на Вардара

1

Войниците бяха предупредени да не викат ура и да вървят сближени, за да не се издадем и да не

се скъса строят в тъмнината.

Те добре знаеха това от мирно време — от нощните учения и от маневрите, но през одринските

боеве бяха наложили своя тактика: викаха ура и нощем. С това се постигаха тогава наистина

големи резултати: изплашените добиваха смелост, бодра струя се разливаше назад към

поддръжките, а турците преставаха да стрелят и напущаха окопите си, не очаквайки удара с нож. В

зловещия, властен и настойчив крясък, разлян в нощта и губещ се далеч по линията, се раждаше

сплотеност и крепка самовяра — оная сигурност в безпомощния миг, кога-то разколебаният дух се

окриля, понесъл в размаха си и сетния страхливец.

Но тук, при Брегалница, стана това, което се предвижда в тактиката: ние се издадохме.

Отначало, преди да нагазим реката, всички настъпвахме тихо — чуваше се само неизбежният шум

от сухите стърнища на мака.

Когато загърмяха пушки на отсрещния бряг, откъм Щип се роди далечно ура. То бързо се разля

насам.

Ние вече газехме водата. Някъде отзад ротният крещеше:

„Никой да не вика!"

Но Брегалница зашумя от войници, затрещяха пушки, високо се зараздаваха команди — и никой

не бе в състояние да спре издайническия рев.

Когато хилядогласното ура бе подето от нашата рота, то бе вече яростен, див крясък, чрез който

свободно се разля натрупаният в душата ужас.

Гласът на ротния изчезна в тоя нечовешки вой.

* *

Плъзнали из реката, безредно гъмжат хиляди сред диви викове и неразбрани команди, сред

трясъка на пушките и шумния плисък на водата — някакви фурии, които тичат към брега,

полуужасени, полуопиянени.

Ръсят се ветрила от заплискана вода. Дъното на реката е подвижно: пясъкът се огъва и отмества. С

протегнати ръце всички гледат да се доберат до брега — стръмен, мокър, хлъзгав — и полазват по

него с отчаяни усилия, облекчени, че реката е вече премината, зловещата, със змийска снага

Брегалница, плъзгаща се ледена между краката.

Вече загъмжава десният й бряг. Урата стихват — стихват и сръбските пушки като по обща команда.

Сякаш всички в тоя миг са спрели дъх. Сърцето тупти бързо, остро се взират очите в тъмнината,

ръката здраво държи пушката и близко един до друг всички безшумно се понасят напред като

призраци. Краят на тая летяща верига се губи в мрака, но мисълта я продължава далеко на север и

на юг.

... Два гигантски змея с чиличени брони са се изправили един срещу друг на двата бряга на

Брегалница. Започва кървавият двубой за откраднатата невеста. Те връхлитат яростно, слухтят

изопнатите ноздри, огнедишащи, злобни — искри мятат запалените очи, кървава протича

Брегалница. Настръхват долове и планини, бягат изплашените зверове, далеко се носи

гръмовният рев из чугунените гърла, кръстом се срещат, блъсват и отблъсват гъвкави снаги.

А невестата плахо следи кървавия бой. Тя се е притаила някъде край Вардара — чува оттам

страхотния пукот и тръпне със свито сърце за изхода на борбата...

2

Сърбите бяха престанали да стрелят — те може би са отстъпили нагоре към височините, занесли

нататък смущението на изненадани в нощта сънни войници. Отде ни стреляха по-рано и какво

станаха те? Ни един пленник, ни един убит или ранен. Заставите им — тия пръсти от протегната

ръка, която иска предварително да усети всички изненади — са се дръпнали предпазливо назад и

сега там предупреденото началство трескаво работи, за да посрещне удара: бързо пристигнали

слухтящи войници са съобщили за настъплението на грамадни български части, телефони звънят,

блещукат прекъсвани светлинни знаци, всичко е дигнато на крак, окопите се изпълват с войници...

Спрели в пръстта на една угарна нива, ние чакахме съседния полк вдясно, който бил още назад.

Дрехите и ботушите тежат от вода, — всички, свити и прегърбени, са стиснали вкочанени челюсти.

Тихи, прошепнати команди. Едвам се виждаме в тъм-ното — всеки отива към познатия глас на

началника. Нареждат се отново взводове и роти, офицерите застават по местата си — стройно се

стягат пръснатите при Брегалница войски.

Напред са изпратени патрули, но те още нищо не съобщават. Щом не тичат назад с тревожни

донесения, щом техните откъслечни провиквания се отдалечават все по-навътре и по-дълбоко в

позициите на сърбите, без да пукне пушка, всеки си отдъхва, защото няма по-голяма сигурност от

това да знаеш, че за тебе бдят „очите на ротата". Колко вярно е туй нагледно сравнение, с което в

мирно време обясняват на войниците значението и службата на патрулите! Това са няколко

прежалени живота, на които се поверява съдбата на цели полкове. Всяка премината от тях стъпка

става сигурна за настъпващия, те разширяват и оставят зад гърба си прегледано, опитано

пространство.

Откъснати от останалите, те са съвсем самички в неизвестната и препълнена с изненади междина,

която дели двете неприятелски линии. Там всяка трънка е жив човек, свиренето на вятъра —

говор, редиците камъни — настъпващи вериги. Тия предмети, които въображението одухотворява

и страхът превръща в притаени врагове, тия нищо незначещи шумове, туптенето на собственото

сърце и движението на собствената ръка — всичко се изживява като страшен сън в самотата и в

напрегнатото бдение.

Полкът вдясно се е изравнил с нас. Заповядват да продължим настъплението. Мълчаливо

потегляме наново, спускаме се като слепи в дълбоки долове, катерим се по урви и сипеи —

тичаме по някакъв невидим знак, лягаме спотаени и задъхани, гъсто отрупани един в друг, и пак

се понасяме напред в мрака. Глухо шумят хилядите стъпки, прозвънтяват железа, рязко се отсича

задържана кашлица — някакъв кошмарен набег, като в тайнствения лес на зловеща балада.

Има моменти във войната, понякога твърде продължителни, за които в съзнанието не остава

следа. Това е с върховни усилия преживян живот, който чувствата не побират, умът не схваща,

паметта не задържа. Цели часове като че не са съществували — ти не си в състояние да разкажеш

какво си преживял, къде си минал, какво си видял. В паметта остава една празнина — събитията

сякаш са направили скок, през който широко разтворените очи като че са сънували.

Така бе изминала нощта — сънен марш на сомнамбули.

Прозирна мъглявина забулва хоризонта. Тя неусетно се стопява и все по-далеч се разкриват

непознати планински извиви. Може би това е Ежовица или са близки до Вардара възвишения.

Наоколо — неподозирани долове, хълмове, сипеи; напластените по-рано в една декорация

височини сега са се разгънали в пространни склонове, губещи се към Вардара; наляво, в море от

утринна мъгла, се прозира жълто поле, а Ежовица — навярно е тя — се издига усамотено зад

склоновете, по които лежим. Всичко се е отместило, разтеглило, уголемило и земята, която

мислехме да прекрачим за една само нощ, се е разстлала необятна далеко напред в безкраен

океан от възвишения.

Вече се забелязват и сръбските окопи. Това са червени, изпъкващи сред сивината на хълмовете

линии, правилно очертани, прекъснати тук-там със загънати краища. Вляво и вдясно, по места,

където косо може да се обстрелват и най-затънтените долчинки, се червенеят къси окопни ленти,

белязани като с четка.

Напреде ни е полегата плоскост от червеникави кремъци. Наоколо — залепени о земята войници,

сякаш мъртви. Изневиделица се сипе над нас метален дъжд, разлян трясък се люшва из доловете

— неспирна зловеща песен. Куршуми съскат, зъбиват се в кремъците, прозвънтяват с искри и се

отплесват с пронизителното свирене на рекушети. Никъде не можеш прислони глава: съскащи и

невидими, те сякаш се стремят право към челото. Един е твой и ти неотстъпно мислиш за него.

Молитви изпълват замрялото сърце: отмини ме! отмини ме! — Ти преставаш вече да си господар

на живота си, ти се предаваш в чужди ръце — в ръце, които за едни са жестоки и неумолими, а за

други нежни и закрилящи. Защото може още първият изстрел да те повали, а може да минеш през

вихрушка от куршуми и да останеш жив. Тая мрежа от добри и зли възможности се плете

неспирно около тебе, тя те обкръжава тайнствено и по начертанието на съдбата ти падаш в

първия миг или се изплъзваш благополучно през двайсет сражения.

Някъде измежду нас беззвучно и продрано, с усилието да се наложи и да бъде чут от всички, се

мъчи да вика ротният: „Ставаааай! Напреееед! Напреееед!" Прегънат на две, с дигната нагоре

ръка, той политва пред нас, извръща се от време на време, почернял, неузнаваем, с широко

разтворени, зеещи уста, с разрешени, прашни мустаци: „Подир мееен! Напрееед!"

Залепените о земята мъртво-неподвижни войници се надигат — тялото подпряно на една ръка,

прегърбено и свито, лицата посърнали и мрачни — лица, които сякаш никога не са се усмихвали,

— очите блуждаещи и цъклени, събрали в зеницата всичкия ужас на смъртна мъка. Втурват се

люшнати и грохват като снопи на новото място. Някои се лутат в последния миг, търсейки

полусъзнателно по-прикрито място, и като обезумели се залепват тъкмо на най-откритото. И

замръзват пак като мъртви. Само червеният прах по земята се раздухва пред устата им

равномерно от бързото дишане. Пак се чува глъхнещата заповед на ротния, той отново се понася

напред — мъртвите купчини се преместват сякаш механично все по-нагоре и по-нагоре.

Ненадейно от сръбските окопи заподскачват сиви сенки, сбират се накуп плахо, като стадо. Те се

втурват назад към една долина, която ги чака като отворени обятия. Всички тичат нататък в

превара.

Сръбската стрелба престава и страшният съсък на техните куршуми отстъпва мястото си на

победния вик, изтръгнат свободно от облекчените гърди. И последните мъртвоприковани се

надигат — те изникват от невиделица, спускат се с подновени сили, викат прегракнало, мнозина

стрелят прави, напосоки — да пратят по-скоро куршуми там, дето нозете не могат да стигнат. Една

победна вълна, която се спуща с шум и ликуване — могъща, величава.

Отзад остават множество трупове, неподвижно сгърчени в сетните извиви на мъчителна агония,

със забити в земята лица, окървавени, изцапани с червена кал: тъмни купчета, които сочат пътя на

веригите. Тях ги прескачат, ненужни вече, отминават ги без съчувствие, без ни най-малко скръб: с

ликуващи викове, опиянени, победно-весели, щастливците отнасят със себе си живота и радостта.

Безропотно се изпълня волята на Родината... Бичът й плющи по лицата на всички, те го не усещат!

Очите й заповеднически бляскат — те ги не виждат! Гигантската колесница на победата гърми

след тях — те не знаят това! Те не могат да си отдъхнат, не могат да умрат, как-то трябва,

послушни, неуморни раби! А над главите им в това време една безсърдечна богиня плете от лъчи

ореола на славата.

Сърбите избягаха през оня дълбок дол, който ги погълна. Докато стигнем горе, те бяха вече

изчезнали зад последната височина — зад Ежовица, която се издигаше като недостъпна стена,

разделена от нашето възвишение с дълбоки долове.

Една голяма група от рано стигнали наши войници се беше спряла точно на върха: там се трупаха

всички, които идеха отподире.

Пред очите се разкриваше величава картина, скрита до това време от планините.

Македония!

— — —

Като че ние — на левия бряг на Брегалница — не бяхме още стъпили в тая обетована земя: тя сега

за пръв път ни се разкриваше с велелепието на огрян от утринното слънце простор, губещ се в

хоризонта.

Едно продълговато поле, идещо откъм Щип, между Богословската планина и Ежовица, се

разливаше просторно на запад и на юг, мрежа от пътища се белееше край широкото Велешко

шосе, рекички и села се гушеха в зеленината на дървета, а по-нататък — планини, долини,

полета... като смразени вълни на безбрежен океан.

Всички бяхме забравили току-що изживените ужаси: с опиянение и с религиозен възторг

съзерцавахме безкрайните простори, сочехме с ръце, назовавахме напосоки планини и селища и

търсехме между тях Вардара.

— — —

Но той не се виждаше. Той се криеше някъде в дълбочината на хоризонта — забулен с воала на

утринните мъгли, оттатък поля и балкани.

Каква любов към тоя бленуван край! Откърмена с разкази и песни, подхранвана в училищата и

казармите и запалвана от кървавите въстания, на които бяхме съвременници, ние усещахме сега

тая любов по-дълбока, по-възторжена, по-пламенна.

И опиянени, захласнато стояхме на върха, изправени с цял ръст, забравили сърбите и бойната

обстановка.

Но внезапно върхът се очисти — за един миг всички налягахме: отсреща, от Ежовица, се продра

продължителен залп. От тоя момент височината стана наша позиция, а Ежовица се превърна в

крепост, която тепърва трябваше да превземаме.

3

Ежовица ни очакваше спокойно като подготвен страж, който е отмерил разстоянието за главния

удар.

Спуснала стръмни рамене на север и на юг, тая гола планина се издигаше усамотена пред нас,

обвенчана с редути по каменния си връх. Нито една пътечка за нагоре — никъде гънка, нито

поляна, никъде зелено петно на живот! Тя приличаше на пустинна пирамида, издигната внезапно

от равнината. Зад нея обаче се зеленееше безбрежната шир на Вардарската долина, отдясно се

издигаха Кочанските къдрави балкани, отляво се вдаваше към Свети Николе снажният Богослов.

Нататък се чернееха тъмните петна на гори, бляскаха на слънцето лъкатушните ивици на реки,

белееха се пътища, черкви. Само Ежовица стърчеше посред тоя пищен южен живот като мъртва

каменна грамада.

Ниско зад рамената й равномерно ечаха тежки оръдия. Техните снаряди падаха зад нас, към

Брегалница, и ние не виждахме тяхното действие. По-отгоре, до венеца от окопи, чаткаха като

отсечени острите гърмежи на планински оръдия — право срещу нас — и шрапнелите идваха по-

бързо от звука; те се пръскаха зад гърба ни, в долчинката, при едно планинско изворче, попадаха

в празни долове, търсеха поддръжките зад всяко възвишение и изпълваха въздуха с разлян

трясък. От време на време, след зловещо свирене, се сгромолясваше тежка граната, избухваше в

кръгли черни облаци и разтърсвайки земята, изпълваше доловете с адски тътнеж.

Мълчаливо, без да говорим за Ежовица, само от нейния суров вид и от преценката, която всеки в

душата си бе й дал, ние вече знаехме какво ни очаква през идната нощ.

* *

Прикрити зад билото, войниците снемат тежките раници и паласки и разкопчани и облекчени,

изуват пълните с пясък ботуши, разгъват мокрите навои, за да ги сушат на слънце.

Под гърмежа на оръдия и картечници се започват дълги разговори, преповтаря се преживяното —

чак сега се разкрива онова, което се е таило в душата на всеки. С няколко прости, наивни израза се

рисуват цели картини, виденото се чертае като живо пред очите, още съвсем прясно в паметта.

... Всичко е еднакво и си прилича едно на друго: настъпвали са рамо до рамо, при равна участ, при

равни условия и в това интимно споделяне на изживяното далечината и отчуждеността на човек

от човека се премахва, сближават се душите и се прегръщат братски. „Хората са равни пред

смъртта" — никъде тая истина не се усеща тъй дълбоко, както на война. Интелигентът, селякът,

философът, егоистът, безстрашният и страхливият — всички стават истински братя, смирени и

тихи. Една вълна на човещина и някакво просветление се разлива в душите. Принижени до праха,

всички се чувствуват пораснали пред собствените си очи, пред величието на смирението.

С разтворена тетрадка, смачкана от сгъване и изцапана от косите, всичкото време носена във

фуражката, старшият подофицер се приближава до войниците — за равносметка на изкараното

сражение. Колко убити и колко ранени?

Цифрата, на която бяхме свикнали през примирието и която се меняваше само когато се

*разболее някой или се прибавяха новодошли, сега бе спаднала във взвода с 9 души. Няма го

Лозю Тянев — младото момче от „допълняющите", което влизаше за пръв път в сражение с

любопитството и увлечението на дете.

Мнозина разправяха къде го видели последния път, при кого лежал, как се завъртял при

раняването и как молел да го вземат. Било тъмно, познали го по гласа. Утешавали го, че няма да

умре, но други отпосле му видели трупа.

Войниците съобщават: Вакрил Гогов убит, Ласко Запрянов убит...

Ами Коста, акцизния? Предчувствието му вярно е предсказвало! Страхливият Коста, който искаше

да го направя писар, бил ударен с куршум право в челото. Не успял и да извика.

До мен седеше, облегнал на ръка сухото си, изгоряло от слънцето лице, Ангелов — обичаният от

всички „даскал". Едно свенливо момче, което не успях да откъсна от строя, защото сам не поиска

да стане писар в дружината, където го викаха. Той стоя там три дни и пожела да се върне във

взвода. Какво го теглеше към ужасите на войната — тоя антимилитарист, който в душата си

изповядваше учението да не се убиват хората? Той не се пъчеше с това, не се блъскаше в гърдите;

тихо и безропотно споделяше мъките на другарите си и беше доволен. Исках да го направя

отдельонен командир — но и това отказа. Не, това не било по неговите убеждения, той не можел

да командува други.

Когато стана дума за убития Коста, той се усмихна горчиво:

„Г-н подпоручик, вижте какво прави куршумът. Той улучи тъкмо оня, който тъй се страхуваше от

смъртта! Колко трепереше Коста за кожата си, като че представляваше кой знае каква ценност!

Той искаше да стане писар някъде назад — да не се затрие един интелигент, зер други не могат да

попълнят неговото място! Все селянинът на устата на топа — безропотният прост човек, който като

че няма свои радости, като че не обича живота, еднакво както всички други."

Аз се помъчих да защитя Коста. За тоя човек имах особено чувство: в изплашените му очи виждах

всичкия ужас на войната и ценността на живота. Другите умираха по-леко, не съзнавайки всичко

това. У Коста трагично се бореше протестиращият живот.

Старшият продължаваше да записва: Хубен Бойчев — ранен. Желязко Митев — ранен. А какво

стана с Марин?

„Къде е моят ординарец! Марине!" — викнах аз. Отнейде се чу тънък женски глас:

„Тук съм, г-н подпоручик!"

И пристигна от левия край на ротата с кошницата в ръка. На своето наречие той разправи цяла

одисея. Газил реката, завлякла го и всичкото ядене отишло на дъното. Успял да запази само хляба

— мокър, склисавен.

Той беше извадил от дъното на кошницата набъбналия хляб и го показваше.

Подофицерът стигна до последния в списъка:

„Латун Господинов!"

Никой не се обади. „Латун Господинов!"

Мнозина се извърнаха към горния край на групата. Наведен, сгъващ шинела си, Латун бе смръщил

почерняло лице, отдал се всецяло на работата си. Когато старшият повтори името му, той тихо, без

да се извръща, се обади:

„Като на панахида ми поменават името. Тук съм де, ни съм още умрял."

„Латун не умира, него куршун не лови!" — се чу някъде.

„То ни са знай; я, я поглежте планината отсреща. Привземай Македония да та видя!"

И като свърза краищата на шинела си с въженце, той изправи снага и прониза с поглед всинца.

Очите му блестяха — тия трескави очи, които четяха в бъдещето.

„Един куршун ми трябва — да се загърча еее кат оняя там."

Латун посочи към двамата ранени сръбски войници отзад, на един открит склон, останали след

отстъплението на сръбските части.

Вече отдавна вниманието на всички бе обърнато към тях. Отначало те лежаха неподвижно и всеки

ги мислеше за убити. Но когато сърбите от Ежовица започнаха да стрелят по тях, вземайки ги за

българи, те се размърдаха. Единият правеше отчаяни усилия да се смъкне долу — да избегне

куршумите, но вероятно беше тежко ранен в краката, защото успяваше да се изправи седешком и

безсилен, отново падаше на гръб, разпервайки безпомощно ръце. Нашите не можеха да отидат

там, защото силно се обстрелваше. И трябваше да гледат една потресна картина на борещи се със

смъртта хора.

Другият правеше неправилни движения, като пресечен червей. Той се мяташе насам-натам,

повдигаше се на ръка и забиваше след това глава в камъните, изтръпвайки в конвулсии.

Едно облекчение се разля в душата на всеки, когато първият — раненият в краката — събрал ръце

до тялото, се остави на тежестта си да се търкаля надолу по полегатия склон. Така той избяга от

сръбските куршуми и нашите можаха да го приберат.

Донесоха го на носилка и ротният фелдшер разряза панталоните да превърже раните му.

Разтрошени кости — и двата крака тежко ранени на няколко места.

Колко благодарност в очите на тоя нещастник! Наоколо се натрупаха войници, любопитни да

разгледат сръбски пленник. Един му подаде хляб, но сърбинът отказа. Той молеше:

„Воде! Воде, брачо!"

Поднесоха до почернелите му напукани устни едно шише, той го грабна и жадно загълта,

затваряйки очи от слънцето.

„Чакай, не бива да пиеш много! Стига толкова!" — викаше санитарят, дърпайки шишето от устата

му. Но раненият го притискаше здраво и го надигаше по-високо.

„Не бива, не е хубаво! За твое добро го правя."

Сърбинът напевно повтаряше: „Воде! Воде!" със струйки от разляна по брадата вода.

Между натрупаните беше и Латун. Приклекнал до носилката, той съсредоточено следеше

движенията на сърбина, разглеждаше раните му —— с една студена болка в очите. Когато

раненият заохка, той заговори при мълчанието на всички:

„Сърбине, кой те кара да се биеш! Не е хубаво нещо войната, а? Кво за кажеш?"

Раненият изви към Латуна изгаснал поглед и доверчиво, сякаш бе усетил в него най-близката

душа, отвърна:

„Човек е животиня, брате мой!"

„Царете да му берат греха! Я да попитат нас — война няма да има."

Някой се обади в тишината:

„Не дават Македония, Латуне — там е работата!"

„Не дават ли? Чакай за го поптам: сърбине, ти не я ли даваш? Ама правичката си кажи!"

Раненият затвори очи в умора:

„Мени е све йедно! Мени е све йедно!"

„Видя ли бя? Поптай други, поптай и нашите — се това за ти рекат."

„Е, защо са бийми тогаз?"

„За акъл. Вързахме се там при Одрин и Чаталджа, а другите се настаниха в Македония като в

празна къща. Яла сега да ги изтикаш! Тя е мъгла, ами остави я!"

„Ох, да ли чу жйвети!" — простена сърбинът.

„Не бой са — ще оздравееш! Ами ние, ние! Толкова земя хим превзехме, ни са свърши, бяй!

Дойдохме с щъркелите в топлата земя, ще си идем май пак с тях! А до тогаз за на пресяят. Кой ще

хим тури акъл в главата на тая! Е-хех!"

„Хайде, откарайте ранения! — извика отгоре ротният. — Стига сте се трупали там. Санитарите!

Какво чакате още!"

Двама здравеняци с бели ленти и червен кръст на ръкава дигнаха тежката носилка и я понесоха

надолу по пътеката. Главата на ранения се клатеше като на мъртвец.

А на отсрещния заден склон, под палещите лъчи на слънцето, се гърчеше в нечовешки мъки

другият сърбин, блъскайки окървавената си глава в острите камъни. Наоколо му се забиваха

куршуми, дигащи малки облачета прах.

На горния край на същата височина се показа брадат войник с голям калпак, носещ някакъв

вързоп. Той се поогледа крадешком по равния склон и хукна наведен през куршумите,

подскачайки, сякаш стъпваше по въглени. Той падна наблизо до сърбина и се превърна два пъти

— всички помислиха, че е ранен, но веднага подскочи като топка и на два-три скока се спусна

долу, където не обстрелваха. И тръгна бавно към нас, накуцвайки, ухилен до уши и махащ

носените вещи. Анго! В ръцете му син шинел и други някакви предмети.

Той се приближи до нас, още задъхан от тичането — струички пот се спущаха по челото от края на

рунтавия му калпак.

Разкрачен, с гордост и самодоволство, Анго сложи пред себе си нещата и се изправи да очисти

потта от челото.

„Щяха да ме утрепят, бяй! Ама дава ли се Анго!"

Всички бяха втренчили поглед в нещата. Един сръбски шинел, сръбска шапка, празна бутилка,

писма, огледалце и един портрет. Няколко ръце посегнаха към тях.

„Чакайте, яваш-яваш! Не пипайте, бря! Дай настука шинелата. Ох, на батенката, намерих си най-

после шинела!"

И Анго разпери синия шинел, извръщайки го ту към външната, ту към вътрешната страна. Очите му

бързо швъкаха, светнали от удоволствие.

„Здрав-здравеничък. И от загубения по-хубав. Чакай бя, не пипай капата! Дай я настука!"

Никой нямаше право на собствеността на Анго! Сякаш бе донесъл кой знае какви скъпоценности!

„Той ги взел горе от убитите" — каза някой измежду навалицата.

„Ако си ербап, иди си вземи и ти! Ей, я ми остави огледалцето. Чунким не си виждал огледало."

Анго тури крак върху нещата и разпери шинела да го облича. Това беше къса тясна дреха на някой

малък сърбин и трябваше не малко труд, за да се облече. Един се притече на помощ и опъна

нагоре яката, подигайки заедно с дрехата плещестия гръб на Анго.

„Тесен ти е тоя джакет, трябва да му се отпусне талията."

„А! Малко има да търчиме — за дойде на мярка."

Копчетата не можаха да се закопчаят и шинелът остана разтворен, приличен на джубе.

Анго не обръщаше внимание на това. Той сви рамене напред, за да го изпъне, и шинелът изпращя

откъм гърба. После сне калпака, уловил го с два пръста за острия връх, и наложи меката сръбска

шапка.

Звучен, несдържан смях се разнесе из цялата позиция. Въртящ малките си живи очи, изпънал

фараонската си брада напред, ябълките на лицето още по-изпъкнали, Анго приличаше на

маскиран хлапак, извадил из бащините си сандъци старомодни дрехи.

„Пашич! Пашич!" — се развикаха някои.

„Анго Пашич!"

Лицето на Анго за последен път се усмихна. Той грабна огледалцето от земята и се погледна. Това

трая само няколко мига. Трябва да е видял вътре нещо много ужасно, защото веднага сграбчи

капата и я захвърли надалеч с отвращение, като да имаше на главата си гадна буболечка.

„Ни съм Пашич аз, ами съм Анго Пеев от село Жълти бряг! Майса оттука!"

И се наведе за калпака, сложен на земята с изостреното дъно нагоре.

„Пашич ли! Няма го майстора! Чакай да нахлузя добре калпака, да не го духне някоя граната."

Сръбската шапка взеха други войници и ред поред си я премерваха. Дълго след това тя се

търкаляше из камънаците.

В това време през каменистото корито откъм изворчето се зададе натоварен с казани кон. Пано

Кашаваря го тегли право към нас. Въжето е обтегнато като струна, главата на мършавото конче се

е изпънала напред, тънките му нозе страхливо стъпват между камъните и се спъват. Пано се е

навел, сякаш сам изтегля кончето и казаните. Старата му парцалива куртка е разкопчана — под

нея се виждат ризата и червеният пояс. Фуражката е без козирка, килната на темето.

Когато тръгна по пътечката пред изворчето, от Ежовица загърмяха планинските оръдия. Фйууу! —

засвири над главите ни снаряд и се разцъфна с трясък й бяло облаче. Конят мигом отскочи

встрани, изправен с казаните на задните си крака. Повлечен като вързоп, Пано отхвръкна заедно с

него, все още държащ въжето, търкули се при нозете му, но веднага скочи и се извърна да

усмирява изплашеното животно. Друг шрапнел изтрещя ниско до тях, трети се пръсна далеко във

въздуха и поръси цялата околност с куршумчета. Обърнат към коня, Пано го дърпаше с две ръце,

стъпвайки назад — да излезе по-скоро от опасното място. И когато мина по скрития склон, тръгна

спокойно нагоре, като да не се е случвало нищо.

Повече от любопитство, колкото от съучастие, войниците увлечено гледаха тая сцена. Анго се

смееше звучно, викайки през смях:

„Хайдеее! Кьочек хаваса!... Пано, дръшай са, казаните отидоха! Ни ми й за тебе, ами за яденето!"

Горе при нас Пано сне мазната си фуражка и се попипа по главата.

„Здрава излезе чутурата! — каза той усмихнат. — Я! Фрашката продупчена! Нещо ма цопна по

главата — на хаир да е!"

И като я нахлупи отново, той развърза казаните и ги сне — спокоен, вдаден в работата си,

забравил всичко.

Тоя прост човек, с благодушна и тъпа физиономия, с недостойното прозвище „кашавар", отритнат

и подигравай, носеше в душата си предаността и безкористието на безкрайно верен слуга. Много

пъти бе минавал той през вихъра на боя, твърдо и неотклонно вървящ към своята рота, сякаш това

не бяха смъртоносни куршуми, а обикновен дъжд от буря. В най-големите студове при Одрин, в

тъмни нощи и снежни фъртуни той пристигаше винаги навреме — все с туй треперещо, опулило

очи конче. И никой не смяташе това за подвиг, никой не го туряше в реда на героите. Сам той не

знаеше цената на своите заслуги.

Натоварил отново празните казани, Пано потегли назад, от никого незабелязан — забравен,

ненужен вече.

4

Нашата позиция още стоеше неподготвена. Това караше всекиго да мисли, че тук сме временно и

че довечера ще се продължи настъплението. И сърбите не предприемаха нищо. Те ни чакаха горе,

на Ежовица, окопани добре още от примирието, и заядливо ни дразнеха с бавна, непрекъсната

стрелба.

Ротният реши да им отговори. Той събра десетина души стрелци и ги нареди до себе си горе на

върха. От дясната му страна лежеше неговият любимец — ординарецът за свръзка Добри. Той

удобно се бе разкрачил, ръцете му извити напред в дъга, здраво обхванали сложената върху

камък пушка.

На Ежовица, малко по-ниско от гребена, ясно се очертаваха окопите, изградени от сиви камъни.

Ротният гледаше нататък с бинокъл и командуваше, както бе писано в устава:

„Хилядо и сто! Праааво по купчината едри камъни вдясно от канарата! Мери се в горния край на

камъните! По триии — почни!"

Раздават се отсечени пукоти едно след друго, с неправилни промеждутъци. В същия миг обаче

отсреща над канарата се бялва шрапнелно облаче, което остава във въздуха, разтягащо се в

прозирен воал. Явяват се нови — ту отсам окопите, ту някъде високо, зареяни сякаш безцелно, и

веднага след това зачестяват около върха на Ежовица, прибрани на едно място, смесени с черните

гейзери на гранати, които изригват от земята. Това е нашата артилерия — тя за пръв път се

обаждаше. Войниците спират стрелбата, те са се надигнали над гребена — възхитени, сияещи:

„Ахааа!"

„Ето ги, ето ги! Тичат при скалата!"

И наистина, там ставаше нещо. Сиви фигури изскачаха от обстрелваните окопи и втурнати назад

към върха, тичаха в безредие. Горе се подаваха групи — светли ивици от осветени саби се чудеха

на слънцето, — опитваха се да слязат, но още при първия шрапнел се разпиляваха на разни

страни. В тоя миг ниско иззад подножието на Ежовица загърмяха скрити, за пръв път обаждащи се

сръбски батареи. Снарядите им засвириха високо над нас: те отиваха към Брегалница — един след

друг, по четири: фий-фий-фииий! Всички се обърнаха назад, но там не се виждаше нищо. И стана

това, на което още не бяхме свикнали: в няколко минути нашите батареи замлъкнаха. Усамотено,

само от време на време, идеха техните шрапнели и се пръскаха несигурно, маломощно някъде

далеч зад Ежовица. А сръбските гранати летяха към Брегалница непрестанно и ожесточено, идеха

кръстосано от разни страни, насочени все в едно и също място.

У нас за пръв път се роди съмнението. Войниците се споглеждаха, обхващайки с тревожен поглед

бойното поле. Те бяха настанали прави да гледат артилерийския двубой.

Но в това време над нашата височина залетяха куршуми. Изведнъж всички се снишиха и се

дръпнаха назад. Горе остана само един, тръпнещ с цялото си тяло. Полека го придръпнаха и го

снеха на ръце: Добри! От шията му капеше кръв — цялата яка на куртката се аленееше. Ротният го

сложи в полите си, подпрял главата му с ръка. На фелдшера, който разтваряше чантата, той грубо

се скара:

„Хайде, какво стоиш! Разкопчавай!"

Раненият беше восъчнобледен. Той увисваше безжизнено, стремейки се надолу с тежестта на

мъртвец. Няколко агонизиращи потръпвания, пяна от устата — и очите застинаха неподвижно-

цъклени под натежалите полуотпуснати клепки. През разтворените дрехи се белееше хубаво тяло,

само от яката нагоре кожата на врата и на лицето се отделяше бронзово почерняла.

„Г-н поручик, какво ще го превръзваме - той свърши" — каза фелдшерът, преставайки да

разкопчава.

„Ах, колко пъти съм казвал да не стърчат! — ядно завика ротният. — Отиде ми най-добрият

войник! Слушайте, за последен път ви казвам: който не се крие, сам ще го застрелям! По-добре от

мой куршум да паднете!"

Плахо се сгушиха всички. Те безмълвно гледаха мъртвеца, отпуснат възнак на пръстта. Отгоре

непрестанно свиреха гранатите, летящи невидими към Брегалница.

Но не бил само Добри. Между стрелците се оказаха още двама леко ранени — единият в рамото,

другият в ръката. Те нетърпеливо чакаха да ги превържат. В очите им светеше блясъкът на скрита

радост.

Колко други станаха те изведнъж! — Всички здрави остават тук с цялата мъка на войната: тям

предстоят лишения, неизвестност, смърт: тям е оставено да изпитат докрай ужасите на всички

нови дни. А ранените са вече волни като птици! Тях зачеркват от списъците, освобождават ги от

всичкия товар на дълга. Те ще идат в България, дето ще ги приемат с възторг, ще ги назовават

герои. После ще получат отпуск, ще заминат за родните си места, ще се видят с домашните си.

Тъй крилато звучи гласът им, тъй дружелюбен е техният поглед! Те са ласкави и тихи и нежно-

бъбриво говорят с всекиго. Те вече са готови за път — прибират писмата, които другарите им

набързо пишат, и с леки стъпки се спущат надолу: бягат сякаш, бягат от ада!

Надвечер дойде неочаквана заповед. Ротните командири бяха повикани при дружинния —

донесоха оттам новината: щели сме да стоим тук до второ разпореждане — имало заповед да се

окопаем.

Какво ли се е случило? Защо изведнъж това запиране? Без Ежовица нашата задача бе едва

започната. Почти в нозете на сърбите, непрестанно под гнета на артилерийския и пушечен огън

ние се усещахме безпомощни и сковани. Цял ден се измина, а резултатът бе още тъй малък!

Окопаването трябвало да стане през нощта заедно с трета рота, която стоеше вдясно от нас.

Ротният ме повика да идем при поручик Първанов — командир на тая рота, — за да обмислим

вкупом въпроса за окопаването.

На малка равнинка под една скала Първанов седеше върху постлано на земята одеяло и

вечеряше. Чиста салфетка с червени инициали беше разгъната върху одеялото, чиния със сардели,

сирене, кашкавал и препечен хляб. В друга имаше измити плодове с капчици вода по тях.

Приборите бяха фини — те се свиваха и туряха в калъпче от сива кожа. Бутилка с вино и

алуминиева чаша. Наблизо ординарецът чистеше с крем ботушите на Първанова.

Той ни посрещна усмихнат, с непринудена, сърдечна любезност. Ние трябваше да споделим

вечерята му.

Тоя роден офицер гледаше на войната като на спорт. Той не забравяше кожените ръкавици в най-

страшните боеве. Колко спокойствие и рицарско хладнокръвие във всяка негова постъпка! Това се

беше отразило и върху войниците му: те изглеждаха по-благородни и по-възпитани, поздравяваха

учтиво и бяха внимателни и послушни. Там никога не се чуваха груби, гласове на подофицери,

нямаше кавги и ръмжения — някакво сляпо подчинение ги сплотяваше под мълчаливата воля на

тоя джентълмен.

Линията на окопите беше подробно очертана, участъците разпределени, защитата здраво

обсъдена. След служебния разговор двамата приятели се впуснаха да размишляват върху

положението.

Тук Първанов отстъпваше пред безграничната вяра на моя ротен в силата на България и пред

възвишения полет на фантазията му. Първанов вършеше всичко по влечение на рицарската си

душа — несъзнателно, сляпо, без патос и увлечение. Ротният, напротив, беше пламък — вихрен,

неспокоен. В душата му бушуваха най-смели решения, непостижими мечти, гигантски планове.

България за него беше тясна: той летеше зад нейните граници и ги чертаеше в смелия си устрем

далеч към устията на Дунав, Вардар и Марица. Сякаш мечтателно дете, което живее с приказките

като с действителност, той смяташе всичко за осъществимо: да имаше хвърчащите полкове на

Симеона, той би кръстосал целия Балкански полуостров в неуморни боеве. Той често разправяше

за живота си преди войната. В надпреварванията с велосипед бил винаги пръв, главоломно летящ

пред всички конкуренти. Той щял да си купи автомобил — да пропътува цяла България и да се

надпреварва в състезанията за най-голяма бързина. Но не само това! Най-голямата му мечта била

— аероплан! Да лети в небесата високо над всички и да обгръща с погледа си безкрайните

далечини на Северна и Южна България — да може да вижда едновременно Дунава и Вардара...

Първата му работа след войната щяла да бъде да стане авиатор. По-нататък щял да си купи и

собствен аероплан от най-последната система. И изреждаше подробно разните видове

моноплани и биплани, французки, английски, германски. Той знаеше имената на загиналите

авиатори и когато говореше за тях, в очите му светеше блясъкът на благородна завист.

На Първанова той разказа с увлечението на юноша „вероятния план на нашата главна квартира за

разбиването на сърбите“: дивизиите от юг ще завият с лявото си крило на север; след като смажат

сърбите при Криволак, ще минат през Велес и заедно с нас, които ще напреднем към Свети

Николе, и със северната армия, която ще превземе Крива паланка и Куманово, ще стесним кръга и

ще принудим сърбите да дадат решително сражение пред Скопие. То ще бъде страшно, прилично

на Бунархисарското, и ще реши войната. Втора армия сама ще се справи с гърците. На тях стигат

две-три наши дивизии, за да бъдат натиснати в морето при Солун и издавени или пленени. Друга

една армия ще удари през Пирот и Княжевац за Ниш и ще скъса сръбското ядро от базата му...

Първанов спокойно слушаше тия величави планове и — познаваше се — вярваше в тях, като да

бяха разказвани от началника на щаба на главната квартира. Но той не влагаше никакви чувства в

това; то ще стане от само себе си, според логиката на една желязна необходимост.

Войната може да продължи и по-нататък. Първанов щеше да воюва безпрекословно, без да се

запитва за целите и нуждите от това; моят ротен щеше да гради нови планове за владичество над

Балканите и за една несънувана още България. Но и двамата щяха да вървят навсякъде ръка за

ръка, единият — изпълнител, другият — неуморим фантаст.

5

Между това. боевете се водеха все на същата линия, където бяхме спрели още сутринта. Вдясно от

височината, дето седяхме, се разстилаше жълтото, прилично на подкова Ежово поле между

подножията на нашата позиция, на Ежовица и на северните планини, дето чувахме, че

действувала седма дивизия. Долу беше пусто. Там настъпиха през нощта роти от съседния полк,

но заварени от зората неокопани и неустроени, лежаха на малки купчини в плитките синори из

житото, а някъде съвсем на открито, залепени за земята. Цял ден ги печеше слънце и човек

можеше да си представи каква жажда са изпитвали тия изоставени хора! Те не смееха да мръднат,

защото сърбите ги виждаха отгоре, от Ежовица, и ги обсипваха с куршуми и шрапнели. Само

нощта можеше да ги спаси.

А по-нататък, на отсрещните балкани, непрекъснато се водеха ожесточени боеве. Оттам идеха

глухи гърмежи, виждаха се бели шрапнелни кълба, които очертаваха бойната линия. На върха се

нареждаха гъсти маси — ние ги гледахме с бинокъл: това бяха сръбски резерви, които се готвеха

да атакуват. Но колко далеч, колко безпомощни бяхме ние тук! Ето, те завиват в колони зад

хълмовете, скриват се — сякаш пълзящи — в низини и се пръскат във вериги. От време на време

на слънцето бляскат натъкнатите им ножове. Тънки линии една след друга прехвърлят гребена

като леки сенки и бързо изчезват от другата страна.

Глухо бумтене и тътнеж на отчаяна борба. Шрапнелните кълба се пръскат ниско над гребена като

памучни облачета. Нашите сигурно се бият вече гърди срещу гърди...

Ротният нетърпеливо гледаше нататък с бинокъла — той всяка минута чакаше да види бягащите

назад в паника сръбски войски. Но това не стана. Боят продължи до късно вечерта. Кратки сияния

от пръскащи се снаряди осветяваха тъмнеещите върхове, пламваха и мигом изгасваха огнени

кълба, от които като малки кандилца отскачаха червени звезди, чертаещи светли криви линии.

Сякаш това бяха огньовете на някаква далечна илюминация.

Лятна вечер тихо забулваше смълчаните хоризонти. Планините постепенно се топяха в мека

здрачевина, близката Ежовица се придръпваше назад и се скриваше призрачна в настъпващата

нощ.

Звездите — безчислени! Млечният път — метнат върху тъмносиньото небе грамаден бял пояс с

неправилни краища... Навсякъде свирят щурци — нежна, безгрижна приспивна песен на

утихналата нощем самотна земя, когато хората се прибират по домовете си и оставят по-лето да

заживее свободно своя волен, доволен живот, Отзад, някъде към Брегалница, неспирно се носи

на тре-петни вълни металното крякане на жаби: една монотонна песен на щастието. Не се чува

само тъжната свирка на планинско овчарче и мелодичният звън на хлопатари... Сякаш няма

натъкнати ножове и зинали вражески пушкала, сякаш би могъл да тръгнеш на воля по

безкрайните полета, нататък към сръбските владения — да съединиш неразделната, единна земя,

тъй кърваво и хищно заграбвана от хората. Тя е еднаква за всички — тая великодушна, вселюбяща

майка.

Уви, овчарчето е забягнало нейде далеч из чужди села немило-недраго, полята са запустели: тях

огнена ивица е разделила...

Каква чудна тишина! Иска ти се да поплачеш над човешката неволя, да прегърнеш най-заклетия си

враг, да му простиш и да поискаш прошка. Хвърли пушката и подай братска ръка — твърдий,

жестокосърдечний човече!

* *

Първата работа след вечерята беше да се прати охрана напред. За секретни постове обикновено

изпращаха доброволци, но когато такива не се намираха, взводните назначаваха по ред трима

души. Надали има служба през време на войната тъй рискована, като тая на секретите!

Изпратените напред стояха несменени цяла нощ, съвсем откъснати от другарите, в усамотеното и

пълно със страхотии място, дето и неприятелят пращаше своите патрули. Те трябва да не говорят,

да не пушат, да не заспиват — цели слух и зрение, като тайни подслушвачи, на чиито сведения се

градяха после събитията. Съобщителните знаци обикновено се меняваха всяка вечер: крякаха като

жаби, лаеха, подсвиркваха. И тежко на ония, които не успяваха навреме да се приберат: те падаха

до един от собствените наши куршуми. Може би страхът да се отива секрет идваше най-вече от

тая опасност — смъртта от наши куршуми бе сякаш по-ужасна от всяка друга.

От моя взвод пожела само Анго. Той придума и Латуна — тоя се съгласи мълчаливо, с хладно

безразличие. Третият трябваше да бъде назначен.

Те тръгват мълчаливи надолу, вдясно и вляво се спущат и други секрети. Силуетите им бързо

изчезват в здрача, заглъхват и стъпките им, дълго звучащи в тишината.

Останалите войници започнаха окопаването на смени. Линията на окопите вървеше по предния

склон на височината с лице към Ежовица. Трябваше да се изкопаят ходове за съобщения, за да се

отива в тях не-забелязано. Войниците сновяха по височината — те не можеха да бъдат забелязани

в тъмното. Там, където през деня никой не смееше да подаде глава, сега можеше свободно да се

ходи.

Редица наведени фигури копаеха усърдно. Чуваха се остри, твърди удари на кирки и лопати.

Отскачаха малки бледи искри. По-нататък копаеха войници от трета рота. Това продължи до късно

през нощта. Изреждаха се други смени, кирките преминаваха от ръце в ръце и в няколко часа се

очерта солидна защитна линия с висок бруствер от пръст и натрупани камъни. Приготвени бяха и

ходове за съобщение. Едва към два часа след полунощ работата беше привършена, в окопите и

пред тях бяха поставени часови и всички — умрели за сън — се свиха зад гребена, наметнати с

белите платнища.

Щурците свиреха сънливо и еднообразно, жабите крякаха в далечината, хладен вечерник

облъхваше заспалите балкани. Спеше цялата природа с равния, невинен сън на дете.

6

По-после узнахме, че часът бил към три и половина преди разсъмване. Всички бяха скочили на

крака и в тревогата се чуваха само откъслечни викове: „Кавалерия! Кавалерия!" Никой никого не

можеше да познае. Сънливи, изплашени, войниците се лутаха безцелно, като мравките в

разрушен мравуняк — блъскаха се един в други и търсеха напосоки спасителния окоп. Отляво

тичаха войници, изчезваха в тъмнината, идваха нови на тяхно място.

„Кавалерия!!"

Непоносимо нервно зъзнене, челюстите болят от стискане. Като луди се хвърлят в окопа, трупат се

един връз Друг — до ухото оглушително прогърмяват пушки. И в един миг доловете екват от

хиляди гърмежи, пламъкът от цевта на пушките се пръска конусовидно, осветявайки няколко

метра пред окопа. Някъде отпред святкат малки искри — никой не знае от какво са те. Огънят се

разнася наляво и надясно далеч по окопната линия — в неспирен трескав екот.

„Хей, кой вика кавалерия! Стой, не стреляй!" — с предран глас крещеше ротният. — „Предпазител!

Предпазител!"

Тъпи удари със сабя: ротният тичаше разбеснял зад окопа и биеше с ножницата по главите, по

гърба.

„Не стреляйте, ще ви пребия! Каква кавалерия в тия урви, бе диванета!

Но никой не слушаше. То беше лудо, стихийно увличане. Може би на войниците се струваше, че

сръбските кавалеристи вече ги удрят по главите със сабите си.

„Предавай нататък! Няма никаква кавалерия! Пред-па-зи-тел!" — продължаваше да крещи

ротният, вече изтичал към другия край на ротата.

Над нас запищяха куршуми. Внезапно цялата позиция побеля ослепително, разтърсена от остър

гръм. И мигом — каменният бруствер, раздвижените, рязко очертани фигури на войниците,

стърчащите на възбог пушки изчезнаха в непрогледен мрак. Вместо това пред очите се заразтягаха

грамадни морави кръгове. Над нас се бе пръснал шрапнел.

Може би от тоя момент, принудени да се свият, мнозина дойдоха на себе си и чуха заповедите на

командирите. Постепенно огънят намаля, стихнаха гърмежите в нашия и съседния участък.

В окопа беше оставен дежурен взвод — другите се отдръпваха зад гребена, все още треперещи от

необоримата нервна треска.

Разбра се най-после причината на тая излишна тревога: един от секретите поискал да се върне —

разболял се от стомах — и на предните часови им се сторило, че чуват тропот от конски копита. Те

хукнали назад, викайки тревожно „Кавалерия!" Бедните секрети! От нашите се върна само един:

Латун бил убит, Анго тежко ранен в същия крак, в който носеше куршум от одринските боеве.

Секретните на трета рота били и тримата избити.

Пратиха команди да ги приберат. Анго непрестанно викаше: „Калпака ми намерете! Донесете ми

калпака!" Но него откараха превързан назад, без калпак, само по синия сръбски шинел, с който бе

облечен. Последните му думи бяха:

„Сега аз имам барем и български куршун в крака! Сбогом, аретлици! Това му било то Бялграда —

няма да го видя, брей!"

Латуна оплакаха всички. Главата му беше надупчена с десетина куршума — неузнаваема.

Страшните му смразяващи очи не можеха да се видят от кръв. Завиха го с платнище през глава и

го отнесоха с носилка надолу по пътеката към изворчето. С Анго си отиде сякаш и последната

искрица веселие. Настъпи мрачно мълчание — в душите на всички се родиха тъмни предчувствия.

Колко безсилен и нищожен е човек, когато изгуби вяра в силите си! Ние можехме да бъдем

изклани до един — тия изплашени деца не бяха способни нито за най-слаба съпротива!

Ротният отиде при Първанов. Той не можеше да понесе позора от тая нещастна случка —

свидетелство за малодушие и липса на самообладание. Може би единствен само Първанов

можеше да го успокои.

Войниците наново заспаха. То беше трескав сън със странни видения — подскачаха, оглеждайки

се безумно, сякаш ги преследваше и в съня невидимата кавалерия.

Развиделяваше се вече. На изток се родиха бледни сияния, звездите изчезваха в утринната

синева. По платнищата и цървулите на спящите войници светеха росни капчици.

Боевете вдясно, към седма дивизия, започнаха от сутринта и продължиха със същата

ожесточеност. Шрапнелните кълба се отместваха все по на север. Те се надвесваха вече към

Кочанската долина.

Ние стояхме като безучастни и бездейни зрители — точно в тила на сръбските настъпателни части.

Те открито преминаваха височините от дясната таи страна, докарваха подкрепления и нова

артилерия — там сякаш се трупаха всичките им резерви.

Ротният не можеше да допусне, че нашите са разбити. Не! Това е някакъв изкусен стратегически

план! Нашите искат да вмъкнат като в чувал главните сръбски сили — да ги притеглят малко назад

в Брегалнишката долина, към Кочани, между Повиенските висоти и Плачковица, а ние заедно с

всички дивизии по на юг ще нападнем отслабените тук сръбски линии и ще се явим в тила на

главните им сили през Ежовица и Кумановското поле. И със скрито вълнение, което беше повече

едно нетърпеливо нервно напрежение, той следеше с бинокъл кочанските боеве, очаквайки всяка

минута заповед да атакуваме Ежовица.

Той обърна бинокъла назад: по Плачковица, тъкмо над Раданя, дето стануваше нашият полк през

примирието, се зададе идеща от юг безкрайна пехотна колона. Тя се движеше тоже тъй

неприкрито, както сръбските резерви по височините вдясно от нас: кафява лента, виеща се като

змия по белия път — право на север към Кочани. Това беше повече от една бригада. Кои ли са тия

части? Шеста дивизия? — Ние правехме най-различни догадки, не знаейки разположението на

другите наши дивизии. Да не е нашата първа бригада? Това знаехме от общата заповед. Колоната

се изгуби зад ниските предпланини на Плачковица.

„Ето, аз нали ти казвам! — ме убеждаваше ротният. — Тая бригада е изпратена да се яви в тил.

Скоро и ние трябва да атакуваме. Ще видиш."

Но часовете минаваха, положението оставаше все същото. Ежовица стоеше непревзета — оттам

непрестанно ни стреляха: не можехме да повдигнем глава. Сръбската артилерия зад рамената на

Ежовица обстрелваше назад към Брегалница отстъпилия през нощта полк от Ежово поле; тя

търсеше нашите батареи и може би искаше да събори построения на Брегалница мост, по който

минаваха обозите и поддръжките.

Все по-страшна и по-непревземаема ни се виждаше тая каменна крепост, изправена пред нас със

солидните си окопи и стръмните, без подстъпи склонове. Дано само денем не я атакуваме! — това

беше тайното желание на всеки. Те ще ни пречукат денем! Само няколко картечници бяха

достатъчни да ни обсеят с ветрила от куршуми и да ни покосят.

Защо се връщат ония полкове на Плачковица, които, според думите на ротния, бяха тръгнали да

ударят в тил сърбите към Кочани? Те вървят в походна колона по същия път, назад, сякаш им е

било командувано кръгом. И изчезнаха в дола на Раданя. отдето бяха дошли.

Ротният потърси обяснение на тая маневра. Това е демонстрация! Главният удар сигурно се готви

от друго място. Тук има някакъв грандиозен план, който и самите нас може да заблуди. Великите

пълководци са практикували тая хитрост; те не са съобщавали и на собствените си войски

плановете си — даже нарочно са ги заблуждавали, да не узнае нищо противникът чрез своите

шпиони. Ротният имаше примери за това и от нашата война с турците. Никой от нас не е знаел

къде ще се концентрира третата ни армия. Имало е хитри заблуждения: връщали треновете с

войски назад, задържали ги, насочвали ги към една посока и после изведнъж променяли

маршрута.

Така ще е и с нашата хвърчаща бригада, която измина едно пространство от няколко десетки

километра напред и назад, без това да е необходимо. Има нещо, което ние не знаем! И по-добре!

Дойдоха известия за криволашките боеве — думите на ротния добиха повече тежест.

Непроверени слухове говореха за голямо поражение на гърците при Кукуш — нашите се били

надвесили вече над Солун...

7

Ясна палеща лладня. Отляво, в Щипското поле, което не можеше да се види цяло от нашата

височина, ставаше нещо; там сърбите стреляха ураганен артилерийски огън. Шрапнелите се

пукаха ниско зад височината, дето бяха другите две роти от нашата дружина.

Скрито покрай изворчето аз се запътих нататък. Я гледай! Тук била и четвърта дружина — в

поддръжка. Четирите й роти бяха събрани заедно в скрити зад височината места. Някъде наблизо

бил и щабът на полка — малко по-нататък, зад долчето.

Оттук се вижда Щип със старите си кули, змиевидните криволици на Брегалница и далечните

Богословски висоти.

Долу в равното поле от двете страни на велешкото шосе настъпваше един наш полк.

Много пъти сме правили учения за настъпване под артилерийски огън — това беше тъй

нареченият шахматен ред на взводовете в походна колона. При ураганен огън трябваше да се

прави щит или да се прибягва бързо вляво и вдясно към някое закритие. Задъхани от умора, с

мокри лица и с ризи, почернели от пот и прах, ние трябваше да повтаряме упражнението няколко

пъти, защото началниците почти никога не бяха доволни.

Турската война тури кръст на всички тия тактически правила. Бойното изкуство беше опростено до

едно едничко средство за настъпление: веригата. Бойно изкуство! ... То като че не съществуваше.

Никаква хитрост, никакво използуване на подстъпи, никакви маневрирания!

Полкът настъпваше от 4-5 километра във вериги: правилни линии една зад друга, войниците един

от друг на няколко крачки. Те непрестанно вървяха напред към южното подножие на Ежовица,

там, дето Щипското поле се стеснява и се слива със Светиниколското в тясна седловина.

По всички правила на артилерийското косене скорострелките сръбски батареи обсипваха

настъпващите с шрапнели. Огнените снопове се местеха равномерно от единия край към другия,

минаваха назад към следващите линии, кръстосваха по цялата площ и започваха отначало —

несмущавани от никого като по мишенките във време на маневри.

Веригите редееха, но никоя не се разколеба. Без да се спират, нито да използуват малките

гънчици и синори в нивите, войниците продължаваха смъртоносния си марш. Редиците се

стопяваха, но разстоянието до целта се намаляваше: те бяха вече близо до Ежовица — на

далечината на пушечен изстрел. И чак когато ги закосиха картечници, останалите живи се втурнаха

в луд бяг към близкия дълбоко врязан дол, който идеше напреки от нашата височина към полето.

Там се натрупаха всички неподвижно залепени за отсамния склон.

Всичката тая мълчалива трагедия ние трябваше безучастно да гледаме отгоре, без да можем да

дадем някаква помощ.

Тях ги бяха пратили денем през най-откритото място право срещу смъртта. Кой бе дал тая безумна

заповед! Дори войниците, които гледаха с вълнение тая грозна картина, правилно критикуваха

настъплението: „Защо не са прекарали полка край нашата височина — казваха те — все по

подножието, дето не се обстрелваше? Не щеше да се даде нито една жертва!"

Нямаше го тук моя ротен: той би изтълкувал това като необходима демонстрация или като начало

на голям стратегически план...

Нещастниците останаха в дола цял ден. С това се свърши и тяхната задача.

* *

Щабът на нашия полк беше в едно скрито необстрелвано долче. Щаб без канцелария. Вечно

надменните писари, папките, делата, пишещите машини, сандъците и палатките бяха някъде зад

Брегалница. Тук бяха само полковият командир и адютантът с телефонен апарат. Двама

телефонисти седяха до апарата — единият със слушалка на уши: предаваха някаква

телефонограма.

Командирът наблюдаваше с бинокъл войниците от настъпващия полк в Щипското поле. Малко по-

горе, при адютанта, бяха насядали офицери от резервната дружина и критикуваха с негодувание

това излишно дневно настъпление.

По едно време телефонистът повика командира: търсели го от дивизията.

Приклекнал до апарата, полковникът слушаше внимателно, със страхопочитание. След малко той

учудено запита: „Примирие?" Нещо му казаха. Той се поправи:

„Прекратяване на военните действия? Да, да!" Той стоя още няколко време, клатейки

одобрително глава, и след като сложи слушалката, развълнуван, дойде при нас.

„Господа — започна той тържествено, — военните действия се прекратяват. Имало заповед от

Главната квартира да спрем стрелбата. Искат да пратим един офицер парламентьор, който да

помоли сърбите и те да прекъснат действията, докато пристигне специален пратеник от

дивизията, който ще уговори условията за примирието. Свърши се и тая работа! Честито, господа!

Хей, войници — обърна се той към събраните зад височината роти, издигайки глас, — имам да ви

съобщя приятна вест: току-що ми телефонираха от дивизията, че действията срещу сърбите се

прекратяват. Да даде бог всичко да се свърши с това и скоро всички да потеглим към домовете си,

ура!"

Може би неразбрали добре думите му или пък новината им се е сторила твърде невероятна,

както всички по-раншни слухове за мир и за връщане по домовете, войниците се обадиха тук-там

— едно разпокъсано, без чувство и охота кратко ура, като недружния отговор на войски, които не

са чули поздрава на началника. Никой не се помръдна от мястото си.

Но каква трепетна радост у нас, у офицерите! Ние се поздравявахме сърдечно: то бяха същински

прегръдки — тия дълги, многоговорещи ръкостискания. Трябва да се е постигнало някакво

съгласие. Навярно се е намесила Русия. Може би Македония е поделена с отстъпки от двете

страни или пък — кой знае! — може би имаме някъде грамадни успехи и неприятелят е поискал

мир...

Но по-скоро! Кой ще иде парламентьор?

Мълчание. Обадих се аз. Имаше да се преживява нещо силно — въпросът тук беше за свършване

на войната!

Но защо сърбите не спират да стрелят? Нима те нямат същото известие?

Приготвиха бял флаг: вързаха бяла кърпа на една дръжка от носилка. Полковият тръбач щеше да

дойде с мен.

„На добър час! На добър час!" — чувах след себе си благопожелания.

Но тази история е твърде тъжна. Имаше нещо обидно в държането на сърбите.

Те ни обстрелваха отначало — напразно развявахме белия флаг няколко минути. Тръбачът

отправяше пращящите звуци на своята тромпета към сръбските позиции — никой не искаше да

чуе. Най-после трябваше да тръгнем. Чак когато изминахме двайсетина крачки, сърбите

престанаха да ни стрелят.

Тръбачът на няколко места се спира да свири. Той правеше това тържествено, заставайки мирно, с

прибрани нозе — тръбата подигната нависоко. Звуците се разливаха из доловете гръмко и

резливо.

Посрещна ни висок сръбски офицер в кожени ръкавици, с окачен през шията бинокъл. Той беше

учтив и прекалено любезен.

С вързани очи, водени от войници, ние трябваше да минаваме окопи, ями, по път и без път.

Правехме заблуждаващи криволичания, катерехме се, слизахме.

Водеха ни към дружинния командир. Тук не знаеха нищо по това: те нямали никаква заповед за

спиране на действията. И все към по-горните началници — до гене-рала. Този беше груб,

надменен, подигравателен. Говореше отдалеч, без да подаде ръка — един гърлен, войнишко-

заповеднически, суров глас. Той с насмешка посрещна новината. Искаше ми парламентьорски

книжа — нямах. Казах му, че бях само предварително пратеният офицер — след малко ще

пристигне и дивизионният парламентьор.

Генералът не искаше да вярва всичко това. Той предполагаше, че тук има някаква хитрост: чрез

парламентьор да се узнае нещо за сръбското разположение. Но той се съгласи най-после да

попита в армията по телефона.

В душата ми тегнеше обидата към България. Тая предизвикателна и горда самонадеяност! Те

нямали известие и сякаш им беше по-добре, че го нямат. Нито един от офицерите, при които ме

водиха, не прояви в гласа си радост от приятната вест.

„Не, няма никакво подобно известие и в армията — каза генералът студено, като се върна. — Ние

ще продължим да стреляме; нашите врагове, които така из засада, без обявяване на война ни

нападнаха, не заслужават друго. Или вие се уморихте? Или това е пак някаква хитрост? Ние ще

стреляме — войната за нас едва започва! Кажете на вашите, че Сърбия не иска мир."

Трябваше да повторя съобщението от нашата дивизия за изпращане на специален парламентьор.

„Нека пратят. Но и това ще е без резултат. Война-та сега започва."

„Но как ще се приближи парламентьорът, когато вие ще стреляте?" — попитах аз.

„Ха, да не ни мислите за диваци! Ние знаем какво е парламентьор — не живеем в Азия! Ние не

нападаме без предупреждение, но когато ни нападнат — знаем войнишки, честно да се

защищаваме. Вървете да кажете на вашите, че Сърбия ще воюва и по-нататък, па бог каквото

даде."

Тръгнах съкрушен. Доведоха ме до началното място, дето ми бяха превързали очите, отвързаха

превръзката и ми посочиха нашите окопи.

Отляво и отдясно се започна ожесточена стрелба. Куршумите минаваха сякаш край ушите, отгоре

гранатите свиреха със зловещ съсък.

Тръбачът носеше белия флаг като тояга — опозорения вестител на мира!

Съобщеното протелефонираха по-нататък. Студен душ обля всички. Отивайки към ротата си,

трябваше да разказвам преживяното на всекиго, когото срещах. Позорът, позорът — те не знаеха

какво бе преживяла душата ми!

Безсилен да влача повече нозете си, грохнал от неизказана умора, аз легнах в изкопаното зад

окопите трапче, прилично на гроб, и заспах под трясъка на гранати и шрапнели тежкия,

безчувствен сън на мъченик.

8

Когато се събудих, беше вече късно надвечер. Отвсякъде се чуваха неспирни гърмежи — боят

продължаваше в пълен разгар. В окопите настаниха дежурен взвод, взеха се нужните мерки за

охрана.

Няма никакво примирие. И дивизионният парламентьор се върнал с празни ръце. За него

разправяха, че се приближил с автомобил по велешкото шосе, насреща му дошъл офицер на кон,

завел го назад, но той скоро се върнал: разговорът не траял дълго.

Боевете значи ще продължат. Какво беше това неловко, безпомощно опитване да се спрат

действията? С каква цел? Какво става в България и защо сърбите отказват? Може би не се е

стигнало до споразумение или това беше някакъв отчаян опит да се избягнат кръвопролитията?

Дали нашите не се чувствуваха силни да продължат предприетото на 16-и юни нападение? Да не е

било то само демонстрация, която сърби и гърци превърнаха във война? Но нима на гърците

отиваше добре там, при Солун? Нима не им стигаха разгромите, за които знаехме по околен път —

нима криволашкото поражение на сърбите не ги е стреснало?

Хиляди неразрешими въпроси измъчваха душата на всекиго — една страшна неизвестност ни

гнетеше. От всичко долавяхме обаче, че в София и в главната квартира стават съдбоносни работи

— колебливостта и мудната нерешителност в нашите военни операции ни говореха за това. Или

имаме някакъв голям неуспех? Ние плахо поглеждахме на север — към отдалечилите се зад

Кочани гърмежи, смътно долавяйки в душата си размаха на злокобни криле.

От всички най-безпомощен беше моят ротен командир. При всичкия свой оптимизъм и вяра в

добрата звезда на България той не можеше да намери разрешение на тая загадка. Дори и той

загуби почва: желязната му логика се разби в противоречивите, непоследователни събития.

Той стоеше мрачен между войниците, нарочно вдаден в обикновените грижи за реда и

правилното охранение, предупреждавайки всекиго — да не се повтори снощната печална случка.

Войниците бяха особено внимателни и послушни, носейки в душата си общото смущение —

осланяйки се единствено на храбростта и умението на своя ротен. Те се гушеха около него,

боязливо изпълнявайки заповедите му, като пред голямо нещастие.

Но ето и нещо ново, което още повече ни изуми: дружинният повика офицерите и съобщи, че

полкът ще се върне в старите си позиции оттатък Брегалница. Отстъплението ще стане поред —

поротно, нашата рота най-отзад, като ариергард. Тя ще отстъпи последна в 11 часа преди

полунощ: предполагаха, че дотогава ще мине вече Брегалница. Да се вземат мерки за сигурна

охрана, за да не бъдем изненадани в тила. На войниците да не съобщаваме нищо, докато не

тръгнем.

В това време долу зад височината, дето беше щабът на полка, стояха в походни колони ротите от

другата дружина. Тихо, без говор и шум, те потеглиха назад в мрачината. Отзад вървяха

водоноските и картечниците.

Нашата рота остана съвсем сама по обширните висо-чини. Пратихме застави на мястото на

отстъпващите роти, пръснахме навсякъде патрули.

Студеният вятър усилваше тръпките, някакво необоримо чувство сразяваше всички стави.

Усамотението в бойното поле — това познават само ония, които са оста-нали откъснати и

безпомощни в съприкосновение с неприятеля, далеч от своите! Няма нищо по-страшно от това. да

знаеш, че зад теб лежи безкрайно пространство, с което си отделен от другите!

Като сенки се движеха патрулите. Всеки снишил глас — едвам да бъде чут от близкия до него.

Заставите бяха в окопите, те трябваше да стрелят при първия знак.

Дойде най-после уреченият час. Събрахме се долу при изворчето. Един взвод с ротния командир

остана за най-задна охраняваща част.

И потеглихме през ниви и храсталаци, газейки някъде дълбок пясък.

Сякаш някой ни преследваше: това не беше ход — ние бягахме, изпреварвайки се един друг.

Най-малкият шум — тракването на манерка, на желязо от пушката, всяко закашляне, дори

бързото, задъхано слухтене ни се струваха силни, издайнически шумове, по които сърбите могат

да усетят, че отстъпваме. Никой от нашия полк до това време не беше преживял ужаса на

отстъплението, никога ние не бяхме обръщали гръб на неприятеля и макар и без поражение,

нашето връщане сега раждаше в душите ни паниката на бягащи войски.

То бяха много, километри. Ние вървяхме с часове. Нима толкова напред сме били? Че кога

превзехме това голямо пространство, когато ние съвсем неусетно бяхме стигнали до Ежовица?

Ето я най-после Брегалница — тая черна омагьосана черта, зад която не ни било писано да

останем! Така ли мислехме ние? Колко далеч остана мечтаният Вардар, чийто зов бяхме чули в

сърцата си вчерашната утрин след победното сражение!

Ние оставихме Македония в непрогледен мрак. Ние напуснахме с жертви превзетата ивица и

сърбите щяха да я завладеят на другия ден и да се върнат отново до Брегалница.

Но дали щеше да се свърши всичко само с това? Какво ни чакаше още?

Минахме по построения от пионерите мост. Те чакали нас, за да го съборят и приберат.

Съобщихме им, че отзад има още един взвод.

И потеглихме нагоре по познатите пътеки, край чешмата до заставите, през седловината, откъдето

настъпихме преди два дни — всичко близко и мило, като че се връщахме в бащината къща след

дълго странствуване. Горе, на старите биваци, беше претрупано с войски и коне. Всички заспали.

Едвам намерихме дружината си. Кой където е бил при пристигането, е легнал в безредие на

земята — между тръни, в праха на някоя пътека, в камъни или трева — и е заспал като мъртъв.

Щурците свиреха. Прилепи пресичаха въздуха като стрели.

Към Брегалница е тихо. Узнали ли са сърбите нещо? Но това сякаш никого не интересуваше. Тежък

сън оборваше изтощените воини.

И дирейки място между другите, войниците се тръшнаха, морни от пътя — морни повече от

всичката тая мъка на неизвестност и злокобие — и мигом заспаха.

На другата утрин всичко стоеше тъй, както бе прекарало нощта. Полето приличаше на гигантски

лагер, дето са спрели измъчени от дълъг поход войски. Всички спяха още, завити с платнища,

сгушени един в друг като зъзнещи кучета. Тук-таме се белееха офицерски палатки със затворени

врати. На много места димяха огньове — това бяха ранобудните кашавари, станали от тъмно да

приготвят яденето.

Надолу към Брегалница лазеха ниско до храсталаците прозирни бели мъгли, издигайки се в тънки

облаци. През тях се мержелееше доброволно изоставената земя. Ежовица се беше отдръпнала

назад в първоначалната си далечина, синееща се като декорация в светлия фон на небето. Вляво

— Богословските височини сякаш отместени в друга посока: окото бе свикнало да ги гледа в друго

положение от отсрещните позиции. Полето се жълтееше безлюдно, като светло петно между

високи планини.

И всичко, което се простираше безкрайно зад тия височини и което ни мамеше със зова на

далечен блян, бе потънало невидимо зад планинските вериги, зад познатата недостъпна стена,

пред която в неизвестност чакахме по-рано, преди злокобната нощ на 16-и юни. Македония

остана много назад, сякаш бе някакъв мираж, потънал в синкавата безбрежност на хоризонта.

Долината на Брегалница — тиха и пуста. Нейното мълчание говореше за благополучното ни

оттегляне. Сигурно сърбите още вярваха, че напуснатите ни окопи са пълни с войски и сигурно не

смееха да покажат глава зад сините камъни.

Само светлият ден им е разкрил тайната: отдалеч те са забелязали гъмжилото войски по полите на

Плачковица — черните мравуняци от разбудили се хора и коне, огньовете и високите офицерски

палатки.

Отстъплението

1

Край пътеката под един храст видяхме труп. Той беше покрит с клончета и листа — показваха се

само ръцете и цървулите. Войниците подигнаха клончетата: черно, подпухнало лице, с мравки по

него. Българска униформа.

Това беше първата ни среща горе по зеленото плато на Плачковица с чист, свеж въздух и

планински цветя. Из храстите подплашено подхвръкваха пъстри птици и се скриваха в шуматите

клони на стари дървета. Яркозелени лъки светеха под слънцето, вълнообразно, като плюш. Из

камъните пробягваха гущери.

В душата на всекиго заседна тъмна сянка. От какво е умрял войникът? Той не беше убит, нито

паднал от рани. Той е вървял като всички по пътя на отстъплението и е останал назад, изоставен

от здравите.

Когато вечерта колоната зави в ожънатите ниви на Почивало и по полегатия склон се наредиха

пирамидите от пушки, из гъмжилото протяжно се понесоха писъци. Сякаш люшнато от буря, това

море от хора се притисна към единия край — и долу останаха сгърчени и викащи за помощ

налягали из нивата войници.

В тихата вечер тоя странен вой се носеше откъснато — ту задавен, сякаш потъващ в земята, ту

разлюлян, ярък, разкъсващ планинския вечерен сън.

Обградиха ги с часови. И всички знаеха, че там е гнездото на холерата, гнездото на отписаните.

Безпокойна, кошмарна нощ, когато в съня се втурва страшният призрак на смъртта. Привидни

болки в стомаха, най-невинното присвиване, може би само стягането на дрехата — и очите

широко разтварят зеници, в които безумно се пречупват силуетите на нощта и виденията на

болната фантазия.

„Умирам!..." — беззвучно промълвят вкочанени устни. Спущат се клепките тежко — някакви

похлупаци, които затварят външния мир, и в унеса като зловещо галене се чуват далечните,

замиращи стонове на холерните.

... Ясни, трепетни звуци на тръба. Сякаш се отваря прозорец през майско утро и в душната стая

лъхва свежестта на утринен хлад.

Това е пехотната заря — на разсъмване, в росните капки на предутрото. Изведнъж всички

наскачват — пъстра глъчка, провиквания, шум от хиляди стъпки, от-сечени команди — шинелите

се свиват, разтурят се пирамидите на пушките, строят се колоните.

В низината, покрити с платнища, се белеят на купчета холерните. Подават сигнал. И колоните

извиват по планинската пътека надолу. Лъх от прегазена мащерка. Далечната гора е още

прибулена със синкава мъглявина. На изток, зад черните зигзаги на балканите, се пръскат зарите

на утринното слънце.

* *

Ето и последния завой. Долу се губи в облаци прах радовишкото шосе. Като далечен тътен гърми

глухият шум на безкрайния керван от войски. Всичко се стреми на изток, бликащо иззад спуснатия

език на каменен хълм. Прахът е легнал над цялото поле като гъст, тежък, неподвижен облак: тук-

там той е процепен — в междините се мярка, блеснала под слънцето, бялата лента на шосето.

Но ето, изпод облака изскачат шестконни оръдия, ярки, отсечени в белината на пътя, и в същия

миг около тях се надигат извиващи се кълба прах. Кълбата растат, тежки, почти неподвижни,

разстилат се и бавно обвиват в себе си оръдията.

Далеч вляво и вдясно от тях по сивата от прах трева се движат войски — непрестанно, без

почивка, сякаш в някакво преселение. По средата, в няколко редици, изпълнили шосето, гърмят в

изпревара отрупани с багаж артилерийски и обозни коли, щабни файтони, лазаретни каруци с

мръсни байрачета, скрибуцащи волски коли. Неразбрана врява се чува изпод праха.

Нашата колона се вля като бистър поток в мътна река — вля се и изчезна. Побелели от прах,

грохнали и наведени под тежестта на раницата, се влачеха войници от разни полкове. Тук имаше

и санитари, пионери, музиканти, чиновници от щипските учреждения. Едни в други, едни през

други, без строй и ред, всякой оставен сам на себе си.

Някога, преди войната, началниците никому не позволяваха да остане назад; Някога колоните се

движеха правилно, с командири, които стояха на точно определени места; редовно се даваха

почивки, съставяха се пушките и войниците с команди се разпущаха и прибираха. Някога имаше

големи разстояния между ротите и дружините, за да се избегне прахът. Тогава свиреха тръби,

биеха барабани. Рата-та! Рата-та! — и безкрайните колони удряха крак в еднозвучното темпо на

марша. По далечен знак на размахана сабя за миг се предаваха от уста на уста стройно-напевни

команди и колоните се разгъваха, разпръсваха, събираха. Тяхната подвижна снага се гънеше в

правилни фигури, извиваше се в изящна широки завои, издължаваше се в изопнати редици или се

сгъстяваше в парадни карета. То бе като пръстите на жилава ръка, която по своя воля ги свива и

разпуща.

Сякаш отсечена, тая ръка сега бездействуваше. Заповедно размахваната сабя се тътреше из праха,

тръбите — завързани на раницата, барабаните — изпочупени. Някъде из тълпата, прегърбени на

конете си, яздят началниците. Те никога не се възвиват назад, не говорят с никого — в някакво

странно, страшно безразличие.

Като от запалена пещ лъхат нажежени вълни. Езици от бели, разкалени лъчи облизват лицето,

прахът гори очите и гъсто се стели по вежди, по мустаци, в гънките на кожата. Устните стоят

полуотворени — изсъхнали и напукани, в зъбите скърца пясък. Потокът се разлива настрани,

разредява се към краищата — всеки бяга от съседа си, сякаш от него иде горещината. Но и там е

задушно. Прахът и там достига до глезените и избухва на облаци при всяка стъпка.

Почти всеки миг се отделят грохнали войници с изпънати напред вратове под гърбицата на

тежката раница и полюлявайки се, поничват в прашната земя. Останалите механично движат

подкосени нозе, тикани в потока от незнайна сила.

2

Вляво, току до звездното небе, се издигат черните стени на Плачковица. В нощната тишина ясно се

чува бученето на близък водопад. Войниците се мяркат на двайсетина крачки, губят се нататък из

мрака. Чува се дрънчене на матери и пръхкане на коне. И от едно място, като от възел, тълпата се

пръска напред, потичва, прикляква, ляга. Вода! Вода!

Планински поток иде от близкия балкан. Шумът на водата из камъните, плисъкът на водопада,

разлятата вълнообразна песен на горската шума — всичката тая свежест на планинското усое лъха

ободрително.

Змиевидно, както тече потокът, се чернее до водата широка ивица от наведени хора и животни.

От шосето непрекъснато прииждат нови, газят направо.

Но изведнъж, като по даден знак, награкналите се надигат и се пръскат в широк кръг —

мълчаливо, сякаш молепсани. И в тая задържана, дълбока тишина провлачено заридава някой:

„Ооо!"

Всички хукват, мястото се оголва и до водата се очертава неподвижното тяло на лежащ.

Качен на спряла до потока кола друг продрано завиква:

„Не пийте, хей! Холерен!"

Околните с ужас се разбягват, но пак се връщат и политат сгъстени край холерния.

„Махнете го оттам!"

„Бягайте, хей!"

„Не пийте! Холерен! ..."

... „Не ме оставяйте, братяаа! — вика болният, надигнат на ръце. — На кого ме оставяте! Вземете

ме, братяаа!"

Множеството се залюшва към шосето оттатък потока.

Клепачите се залепват от прах и от сън. Но сърцето е будно — то е нараснало, изпълнило е

гърдите, ще ги пръсне.

Има ли охрана в планината? Какви са ония светлини по върховете, втренчени като очи, които

следят? Някакви огромни кръгли сенки затаено дебнат в нощта. Непознат тропот избучава далеч

отпред — обърнеш се — далеч отзад. Като червен език се метне по хоризонта кърваво сияние и за

миг се прибере и изчезне. Войниците се навеждат и слагат ухо на земята: тътените на далечни

боеве така по-лесно се чуват. Самотен изстрел остро процепва тишината — той е близък, някъде

из урвите на Плачковица. Разлюляно ехо отлита надалеч и заглъхва. Чакаш, втори гръм — и в това

мъчително напрежение тишината ти се струва звънлива, като до скъсване опъната струна.

Незабелязано, сякаш родена от мрака, се задава отзад колона строени войници — мълчаливо и

задъхано бързо. Те сякаш не стъпват, а се носят леко и неусетно по земята. Доближават ги,

запитват ги кои са, къде отиват, Неохотно даваният отговор се отняса напред:

„Дойран... гърците... на помощ... "

Хвърчащата колона изчезва: тя се стопява в тъмнината. Далеч на юг бляскат червените сияния на

топовни изстрели.

* *

Тревата край зеленчуковите градини край Радовиш е още мокра от утринната роса. Леки

изпарения се носят над реката, и водениците, прихлупени, се сивеят между върбите. Нагоре из

дефилето, от двете страни на склоновете на планината, се виждат всред зеленината на тополи

широките стрехи на тъмни, вехти къщички.

Цялото поле долу, под водениците, гъмжи от войници, граждани, селяни, коли, добитък. Там

трескаво се върши работа: разбиват складовете и отнасят, кой къде свари, свидно пазените

дотогава припаси. Имало заповед да се раздаде на населението и войниците всичко от

резервните магазини, за да не падне в ръцете на неприятеля. Грамадни купища чували кашкавал,

ориз, сол, брашно, сандъци със захар и сухари, вързопи горни и долни дрехи, кожени колани,

ботуши, цървули — всичко, каквото е било потребно за войската, събирано през месеци, се

разхищаваше сега като напуснато безценно богатство. Жени и мъже с торби, чували и престилки,

селяни с магарета и коли, войници, офицери се трупаха около складовете и грабеха. Това ставаше

тихо, с добром - защото имаше за всички. Войниците връзваха на кръста си по няколко ризи и

колани, тъпчеха раниците си със захар и кашкавал и се отделяха в полето на изток, набъбнали и

претоварени. Край водениците, по пътя за Радовиш, сновяха нагоре и надолу мъже и жени — като

мравки, които в трескава съсредоточеност бързат да отнесат плячката в гнездото си.

А наблизо до складовете, в стърнищата на ожънатата нива, са налягали един до друг войници от

някакъв полк — спят дълбоко и непробудно. На патронни сандъци, сложени близко, за да

образуват одър, са се свили в шинелите си офицери — сабите набучени в пръстта и на тях окачени

фуражки, бинокли, револвери. Тия хора навярно не са спали през нощта — те са дошли отдалеч,

грохнали от дългия поход. Над тях в равен и отмерен дъх се е спрял сънят. И в пъстрината на

утринния глъч, в шума на разбудилото се гъмжащо поле тишината на спящите се отделя като

мъртвило на гробище. Но ето, сред купчините се изправя войник и на слънцето блясва жълта

точка върху медна тръба. Той прилепя тръбата до устни — и в простора се засипва в пречупени и

несигурни звуци утринен сигнал.

Самотна и чужда в тия незнайни места, тая сурова и проста, но тъй много позната и близка песен

се носи плахо и сякаш молещо: в нея като въздишка трепти споменът за родния кът — за

топлотата и сигурността на бащиното огнище. Тя се чупи в простия си напев, удължава се в края,

пресича се внезапно и започва отначало. И сънят сякаш става по-сладък и по-желан. Никой не по-

мръдва.

Но когато тръбата млъква, от няколко места завикват „Ставай! Ставай!" — и спящите неохотно се

надигат: сивокафява маса от гъмжащи хора. На източния край като от невиделица израства

изваяние: конник офицер, готов за поход.

Над Плачковица слънцето се е издигнало високо, то е метнало вече огнената си покривка и по

пътя за Раклиш, където се отправяха всички войски от радовишкото поле, бяха напластили вече

гъсти облаци горещ прах.

Радовиш опустяваше. До складовете се мяркаха плахите фигури на граждани, останали сами,

бързащи да приберат още нещо, преди сърбите да са пристигнали. Глутници кучета се трупаха

около лешовете на паднал добитък. Над целия този край витаеше запустението и самотността на

ивица земя между две вражески армии.

3

Устието на Раклишкото дефиле се тъмнееше от хора. Нагоре балканът се стесняваше в тъмен и

стръмен проход, а в низината, дето се зеленеят старите керемиди на две воденици, високи

ридове заграждат като подкова обширно пясъчно корито, дето планинската река се е разливала

през време на наводнение. От край до край, дори и по самите ридове, се бяха натрупали хиляди,

десетки хиляди войници. Нямаше педя земя свободна, никой не можеше да се провре навътре,

каквито и усилия да правеше. Един до друг, бавно, сантиметър по сантиметър, като многохилядна

тълпа, която е заприщила улиците.

Пехотинци с номера на разни полкове; ординарци с куфари и чанти; военни свещеници на малки,

слаби кончета; бежанци след претоварени магарета; плачещи деца, жени с пеленачета на гърба;

пионерни кола с лодки и понтонни материали; товарни коне с чували хляб; генералщабни

офицери на хубави коне с нови жълти седла, с бинокли и целулоидни мапи на шията.

Отначало ротите се очертаваха в правилни колони, вливащи се в множеството като реки в море.

Но командите бяха немощни — тълпата поглъщаше всички, разбиваше реда и дисциплината,

откъсваше войника от офицера, началника от подчинения. Някои се опитваха да задържат поне

малки групи около себе си. Те вървяха напред и викайки „Насам! Насам!, избираха място между

облите блокове, довлечени от буйната река. Но скоро се усещаха изолирани — и млъкваха,

тръгнали напосоки, влачени от общото движение.

От една издигнатина можеше да се види назад цялото устие на прохода. Краят на тълпата се

губеше в полето до водениците. Една безумна заповед, да се съберат всички до водениците на

Раклишкото дефиле в един и същ час, бе натрупала в това малко място цялата Четвърта армия.

Полковете, които заемаха едно пространство повече от 60 километра — от Криволак до Кочани —

сега стояха един до друг, размесени, разнебитени, изплъзнали се от ръцете на началниците. Те

стройно бяха настъпвали към Криволак, Богослов и Ежовица, бяха отместили сърбите, бяха видели

Вардара.

И неизвестно защо, без да бъдат разбити, те в една нощ напуснаха превзетата земя и се трупаха

сега в тесния пролом, безредно бягайки на север. Какво става по другите фронтове? Победени ли

сме? Или правим някакъв обход? Необходимо ли е това? Има ли далечна цел?

Трепет и злорадство, насмешка и отчаяние — злост, злост святкаше в очите на войниците.

Скритни, студени, недоверчиви, те отлъщат ледените пламъчета на бунта, развихрил се в душите

им. Заплашително-угрозяващо стърчеше дулото на пушките им и в тежките паласки куршумите

чакаха часа на отплатата.

Сякаш еднички офицерите бяха виновни за страшната напаст: техните пагони, сабята, бялата

кокарда дразнеха с отличието си, като да бяха белязани знаци на насилие, съдбоносни грешки и

отговорност.

И поглеждайки упорито-презрително, войниците минаваха край офицерите със затаена,

неизбухнала злоба, готова всеки миг да се разрази в жестокост.

„От кой полк си бе? — пита войник съседа си, съблякъл куртката.

„От никакъв полк. Няма сега полкове!"

„Не, кажи — ще питам нещо."

„Бях от 23-и, но сега не съм."

„Не си ли виждал войници от 12-и полк?"

„Върви, върви! Гледай си пътя! Ще ги намериш в България."

Друг се намесва:

„Гърците стигнали до Струмица. Командували ги французи. Разправят, че имали много артилерия.

А нашите бягали към границата."

„Балкана бабам, балкана!"

„Мама му стара, накъде ли ни водят..."

„Накъдето ни видят очите. Право към село. Който иска, нека се бие. Не се бийвам, та ако ще да ме

застрелят." „А! Кой ще застрелва сега! Смеят ли!"

И офицерите слушат тия страшни задявки, които се отнасят за тях, и вървят мълчешката, навели

глави.

Проходът става все по-стръмен и по козите пътеки из урвите на планината войска и добитък се

ниже в зиг-загни ленти над тъмната и бучеща бездна. От време на време там се сгромолясва

натоварен с патронни сандъци кон: в пропастта се въргалят в неправилни кръгове опънатите му

като тояги нозе.

„Хой-хоооо!" — еква хор от жестоко-весели гласове. Нестройно запукват пушки.

„Ха-ха-ха-хууу..." — подема ехото, разлюляно в усоите като свиреп смях.

... .Бавно, бавно пълзеше към върха Четвърта армия.

Повиен

1

Цели две недели ние не бяхме влизали в сражение - боевете се водеха без нашата армия, която,

откъсната и несмущавана, направи отстъплението от Щип и Криволак до горното течение на

Брегалница.

Бързайки към върховете на Сива кобила — нашия нов фронт, — ние срещахме кервани от коне,

натоварени с патронни сандъци и гранатни кошчета, отделни команди, почиващи на всеки сто

крачки отстрани па пътя, офицери със стари, износени униформи, смачкани фуражки и саби от

различни епохи на нашето въоръжение.

Насреща ни често се задаваха войници в полувоенно облекло: те носеха черни калпаци със зелени

дъна и големи лъвчета вместо кокарди. Това бяха разнебитени части от македонските дружини,

които бяхме видели в Щип през примирието, когато населението тържествено ги посрещаше. Те

влизаха тогава бодри и стройни, с пушки на рамо, с картечници и знамена — и с войнствен дух,

откърмен от подвизите при пленяването на Явер паша и отблъскването на турския десант при

Шаркьой. Колко сломени и обезкрилени изглеждаха те сега! В очите им се четеше отчаянието на

разбита войска и ужасът от тежко преживени бойни дни. Те разправяха за силния напор на

сърбите и за безизходното положение на останалите живи, които задържали позициите от две

седмици с нечовешки усилия. Безкрайните колони на нашите полкове, които идваха да усилият

фронта, сякаш не им правеха впечатление: все така плачливо и с отчаяние се вайкаха те пред

всекиго, който ги спираше да ги разпитва. Ранени, с превързани ръце и глави, други на коне или

на носилки, се спущаха край нас изплашени, със скрит ужас в очите. Ни едно отворено лице, ни

един привет, ни най-малката благодарност, че идем на помощ. Съдейки по паниката на ранените,

положението горе на позициите ни се представяше страшно. Тревогата се предаваше и нам —

преживелите в отстъплението по-силно и по-трагично катастрофата на тази война. И мъкнейки се

нагоре, ние с трепет се вслушвахме в далечното боботене на оръдия и картечници.

Когато се изправихме по рамената на Сива кобила — всеки в своя участък, стегнати, взети изново в

ръце, — всичко ни се видя много по-просто и по-сигурно, отколкото го очаквахме. Изкачени до

небесата, необезпокоявани от никого и осигурени в тила, ние спокойно гледахме врага отпреде

си: сега той не беше страшен — той беше пред нас!

През това време по върховете на Сива кобила усилено се работеха окопи. Те бяха недостъпни

линии от пръст и камъни, виещи се в изпъкнали и вдлъбнати огърлици над главоломни

стръмнини. Малката Каменица — приток на Брегалница — се провираше долу в далечното

подножие между скалисти и песъчливи брегове, по които сърбите бяха настанили предните си

постове. Планински сипеи, отвесни прорези и недостъпни долове се чертаеха надолу като ребрата

на грамаден скелет. От там нататък се издигаха към небесата Повиенските планини — застинало

море от възвишения, на което краят се губеше в мъглявината на хоризонта.

Повиен — това беше врагът на Сива кобила. Тъмен великан, с вечно заоблачено чело, той гледаше

над нас към България с ненаситното око на злодей, застанал дебнешком в някакво очакване,

привидно спокоен, криещ в пазвите си острието на смъртно оръжие. Може би той чакаше изхода

от денонощните боеве в Брегалнишката долина, готов да блъвне пламенния си гняв към нас.

И когато един следобед повикаха дружинните командири в щаба на полка, за всички ни стана

ясно, че нашите готвят изненада за Повиен.

Командирът се върна късно. Той веднага събра офицерите в един от близките окопи и с карта в

ръце съобщи задачата. Утре в зори ще се атакува Повиен. Това се налагало от положението при

Брегалница. В първа линия от нашия полк е назначена трета дружина, с поддръжка — втора.

Нашата — първа дружина — те бъде бригаден резерв. Обект на полка за сега е отсрещната

погранична турска казарма.

Мълчание. Всички гледат към Повиен. Непрекъснати вериги от стръмни височини, разнообразно

криволичещи, разлени на юг до хоризонта, тук-там обрасли с гори, някъде прошарени с

разноцветни квадрати — жълти петна на планински ниви, угари, дворища на овчарски колиби.

Досега ние не бяхме спирали внимателно поглед нататък. Ние познавахме отсрещните планини с

общото име Повиен. Знаехме приблизително предните укрепени пунктове на сърбите.

Претрупаното с впечатления око наситено и обръгнало от разнообразието на природата лениво и

без внимание отминаваше досега всички тия безбройни върхове, долища, селца, рекички,

имената на които учехме сега от картата. И изведнъж Повиен ни се разкри с цялата си сложност:

казармата беше построена на малко каменисто плато, към което се събираха пътища от разни

страни; широк път криволичеше по височините вдясно; други се спущаха назад из дълбоки

долини и се изкачваха после към планините над Кочани; цяла мрежа от съединителни линии,

работени от сърбите при укрепването на тези позиции; сума селца, които дотогава не

подозирахме — Повиен, Цера, Глоговци, Гърча; долу — реката Каменица с няколко воденици.

Сякаш някакъв лъч падна внезапно върху Повиен и освети и най-малките му кътчета.

2

Нашата рота се бе спряла в едно скрито долче — двеста души един до друг, свити, зелепени на

прикрития склон. Ротният се разхождаше нетърпеливо.

Надвечер пристигна дружинният и го повика настрана. Разговорът се водеше високо и ние всичко

чухме.

Отсреща, в склоновете на Повиен, има една жълта нива сред гората — отделя се с формата и

цвета си, никой не би могъл да се заблуди. Предполага се, че там някъде е окопан противникът.

Наредено е да се разузнае тази нощ, като се изпратят две роти — една от нашия и друга от

съседния полк — с обща задача: да пристигнат заедно там, като влязат в предварителна връзка за

времето на тръгването и пристигането. Ротите ще останат там до сутринта и ще причакат на

заетата позиция останалите части, които на следната утрин ще продължат настъпението си към

казармата. Двете роти ще представляват разузнавателен отред. За тая цел дружинният назначава

нашата, втора рота.

Преди още да изгрее месецът, ние се спуснахме незабелязано в тъмнината надолу по дола, един

след друг, като въстаници.

Все повече и повече ни скътваше мълчанието и самотността — другите роти останаха далеч назад,

не се чуваше никакъв глас вече. И стрелбата при трета дружина отдавна бе замлъкнала.

Инстинктивно се снишиха гласовете, всички шепнеха едва чуто, задъхано, пазеха се да стъпват

тихо, трепваха от най-малкия шум, измъчваха се, кога се търкулваше камък или се закашляше

някой.

Ротният вървеше напред. Неговите заповеди се предаваха шепнешком от уста на уста. Сядахме,

когато вървящите пред нас приклякваха — спирахме дъх, когато се чуваше изсъскването на

ротния.

От един завой, отдето вече щяхме да се спуснем до рекичката, бяха изпратени патрулите. Щяхме

да ги чакаме на същото това място. Да намерят съседния полк и да съобщят на определената рота,

че ние вече сме тръгнали и че скоро, след като се върнат, ще минем рекичката и ще се покатерим

по склоновете закъм жълтата нива.

Патрулите се изгубиха: първата височина, успоредна на нашата, ги скри от очите ни.

Никой не се помръдваше от мястото си: всички останаха тъй, както бяхме нанизани в безкрайна

върволица, насядали по каменистия склон. Не биваше да се говори, да се ходи, да се спи.

Но твърде много се мина, откак бяха изпратени патрулите. Вече изтекоха два часа, наближаваше

полунощ.

От изток светеше на половин наядена месечина — синкавожълта слаба светлина обливаше

полутъмните върхове. Бухаха нощни птици, прехвъркваха прилепи. Над главите ни блещукаха с

кратки прекъсвания светулки, издигаха се нагоре като малки звездички. Из пясъка блестяха

бледозелено светещи червеи.

Жълтата нива отсреща се отделяше измежду тъмната околност като бледно петно - някъде над

нея светеше притулен огън.

Но сякаш всичко това ставаше насън, сякаш някоя друга сила — тъмна, сляпа, покоряваща — ни

ръководеше и ние бяхме се оставили на нейната власт: притъпени чувства, една необорима умора

и сънливост - всеки слага глава на другарско рамо, на раница, на земята и заспива дълбоко.

Най-после патрулите се върнаха. Никъде не могли да намерят полка. Обикаляли из целия

балкан— нито войник, нито глас, нито някакъв знак на живот.

Войниците бяха събудени, но сънят им още продължаваше: покорно, като хипнотизирани, всички

се наредиха един зад друг и тръгнаха спящи надолу.

До рекичката било много по-далеко, отколкото предполагахме. Минахме множество, долове,

урви, сипеи, песъчливи места. Вече нямаше къде да се крием — ние бяхме открити за погледите

на сърбите.

От едно място пред рекичката ротният изпрати двама войника да се изкачат на първата височина

пред нивата и да дадат оттам знак, като запалят клечка кибрит, ако не намерят никого.

Чакахме повече от половин час. Войниците заспаха. Само ротният и аз видяхме светещия знак:

трепетно-бледо гореше в тъмнината малко пламъче, неподвижно - все на едно и също място.

Пламъчето скоро изгасна.

Минахме рекичката по камъни, турени от някого за брод. Пясъчни полета до брега, по които се

вървеше тихо, по-навътре стръмнини, мяркащи се пътеки, които се изгубваха и прекъсваха из

горичките. На върха, дето ни чакаха изпратените патрули, ротният остави три взвода в поддръжка,

а мен с моя взвод изпрати да премина нивата и заема позиция от другата й страна.

Трима души напред за патрули. Те нагазиха с шум узрялата нива, оставяйки след себе си пътеки от

смачкани класове. Бяха потънали до пояс.

Тръгнахме след тях. Класовете се навеждаха с шума на задаваща се пенлива вълна. Разнесе се и

шум из гората, тайнствен, тъмен, заглъхващ в далечината. Счу ни се втурване на хора през

дърветата, набег на атакуващи части, тропот.

И пак заглъхна всичко — спокойно светеше полумесецът, нивата се очертаваше бледожълта,

заградена от черната стена на гората. Нозете ни разтваряха гъстите класове, мачкаха ги в

ритмично съскане.

Оттатък нивата, между края на класовете и гората, имаше малка длъгнеста полянка с скосено

сено, натрупано на малки копи. От там нататък — непрозирен мрак из дърветата. Патрулите

трябваше да се проврат и да застанат на стотина крачки отпред. Те се изгубиха в тъмнината.

Пръснах взвода в дълга верига. В двата края поставих по един часови. Гледах да прикрия

войниците в сянка — да не се мяркат движещи се фигури, тъй ярко очертавани от лунната

светлина. Повечето накарах да легнат зад копите, часовите малко навътре из дърветата.

Зад нас се жълтееше нивата, прошарена с пътеки от прегазени класове. На другия й край се

спущаше склонът на височината, дето стояха скрити останалите взводове. Те бяха близко и щяха

да дойдат на помощ още при първото нападение на сърбите. Ротният нямаше да остави да ни

нападнат ненадейно и да ни пленят: той сигурно бди оттам също тъй напрегнато и безсънно.

Но все пак това бе грозно усамотение! Защото ние знаехме, че сме навътре в тила на сърбите и че

трета дружина се бие много назад от нас. Могат да ни заградят неусетно от всички страни.

Не може да се шепне: най-слабото движение на устните се чува високо и издайнически. Сеното

ужасно шуми, когато легналите до него се помръднат. Часовият се подвижва — струва ти се, това е

сръбски войник, който се подава из гората. Някаква ръка се клати равномерно надолу-нагоре,

сякаш дава знаци. Не — повече ръце: хора се навеждат и изправят там, до часовия. Гледам

втренчено, застанал неподвижно до дънера на едно дърво, следя съмнителните движения и се

мъча да ги разгатна. Спира се всичко — замира. Сякаш всичко затайва дъх. Ония тайнствени

движения замръзват под лунния блясък.

„Кяу! Кяу!" — обажда се нощна птица.

„Фиууу!" — разлюлява се цялата гора и сенките се размърдват. Ах, това било от вятъра! И

страшните движения на часовия — това са спуснати люлеещи се клоне! Те сега се навеждат още

по-ниско, извиват се по посока на вятъра, изправят се и замират постепенно в слаб трепет. Вятърът

отново стихва.

Откъм гората се чува праскане на сухи клони, някой бързо се спуща към мен. Разтварят се

дърветата и отвътре изскача един от часовите. Слухтейки, той едва произнася неразбрани думи:

„Гсн подпоручик... тука ... ей горе... сърби... елате. .. огън..."

„Сърби ли? Колко?"

„Не е видет. Огънят е видет."

„Далеч ли са?"

„Ей ги на сто крачки!"

"Вървй да обадиш на ротния."

Аз се затичвам из веригата от войник до войник, дьрпам ги за ръцете, раздрусвам ги — всички

спят тежко и дълбоко. „Ставай! Ставай!"

Но събуждат ли се тия хора! Докато стигна до края, първите отново заспали. Какъв е този

омагьосан сън! Трябва да ги изправиш на крака, за да се отворят залепналите им клепки.

Ротният дойде само с ординарците за свръзка: ако имало опасност, ще ги изпрати да повикат и

останалите взводове.

И тръгнахме след часовия към огъня. Снишено, предпазливо се провряхме навътре и стигнахме до

една височинка. Налягахме и се провлачихме нагоре до върха. Оттатък при една колиба — тлееща

жарава. Нищо не се помръдва. Може би там сърбите са заспали — или стоят неподвижно някъде

наблизо и ни следят от засада.

Ротният се реши. Той взе пушката на патрулния и се спусна надолу. Ние останахме на местата си,

спрели дъх.

Като котка се провираше ротният през шумалака, предпазливо, от дънер до дънер. Понякога се

спираше за дълго, изгубен в тъмнината. И пак напред — право към огъня. Всяка секунда

очаквахме гърмеж.

Но то не стана. Ротният стигна до колибата, надникна вътре, заобиколи огъня. Лицето му се освети

червено.

„Сссссст, ей! Елате!" — извика той шепнешком.

Отидохме. Колибата празна. Там имало до снощи хора — разхвърлено сено, сръбски вестници,

куп дърва, приготвени за огъня.

„Няма никой!" — каза ротният с презрение към нас. — „Те са отстъпили нагоре. Слушай — обърна

се той към часовия, — защо не дойде да провериш, че тогава да долагаш? Пъзльо! Къде са другите

часови?"

Ние отидохме нататък, дето ни посочи войникът. Те бяха заспали.

Не ги пожали ротният: звучни плесници от двете страни, юмруци в гърба, по главата.

„Искате да ви застрелям ли? — викаше той с яростен, отекващ в доловете глас. — Маскари! Войска

ще пазите! Държава ще пазите! На място ще ви убия, кучета ниедни!"

Той беше наистина готов да ги застреля.

3

Когато се върнахме при взвода — вече наближаваше 1 да се съмне, — ротният реши да се

приберем: изпълнили сме си задачата — разузнахме.

Разтваряйки класовете, ние преминахме нивата обратно. Слязохме при поточето и преминахме

оттатък по познатия път.

Луната светеше самотно по чистото небе — първите лъчи на зората не можеха още да я потъмнят.

Свеж лъх на наквасена от росата земя, тихи процвъртявания на птички.

Неусетно настъпи новият ден.

* *

Преместиха ни при другите роти. То беше една височина от червена земя с големи дървета, в

дънерите на които войниците изкопаха малки трапчета, колкото да се събере свит човек. Още от

утринта цялата околност затрещя от гърмежи — щракаха гневно и настойчиво картечници,

отсечено процепваха въздуха залпове, шрапнели се пръскаха и от двете страни.

Изтощени от нощното бдение, всички спяха в корените на дърветата дълбоко, несмущавани от

нищо.

Всичко вече се движеше нагоре, гърмежите се отместваха към върховете на Повиен, поддържайки

бързаха нататък. Събудиха и нас — да продължим напред: предните позиции на сърбите били

превзети.

Утринта беше отначало чиста и светла, небето без нито едно облаче. А когато се събудихме —

облаци окръжаваха Повиен и Сива кобила. Заваля силен дъжд. Из урви и долове, из низините

между склоновете затекоха мътни, буйни потоци, почвата се размекна.

Криволичейки из доловете, трябваше да газим широки надошли потоци, да се провираме из

мокри храсти, да се спираме на скрито, за да минаваме с прибягване изложените на огън места.

Настигнахме на няколко пъти други роти, спрели се на завет зад някоя канара или притулени под

големи дървета. По наш пример те напущаха скривалищата и тръгваха след нас.

След дълго лутане и катерене се добрахме до голите склонове на една височина. На горния й край

се мяркаха залутани войници, безпаметно хукнали надолу, търсещи закрила в задните склонове и

в горите.

Шрапнели почнаха да се пукат разсеяно навсякъде. Над главите ни засвириха куршуми. От върха

някой се спусна с размахана сабя, изчезна в завоя от другата страна и отново се появи, водещ

пред себе си тълпа от избягали войници. Той ги блъскаше по гърба, махаше отчаяно ръце.

Войниците се снишаваха, да се предпазят от куршумите, и отминаваха нататък, скривайки се от

очите ни.

„Най-после стигнахме горе. Изпълнихме склона. Знамето беше разтворено. Сериозен, с

побледняло лице стоеше знаменосецът — един висок, сух подофицер със светещи очи. Войниците

бяха отрупани около него, приклекнали, подпрени на пушките. Лицата им опънати.

Отпред се издигаше втора височина, по склона й — наши войски. Водеха ги от ляво на дясно,

спираха ги, отново ги разместваха. По-отгоре, от стръмния склон на трета височина — Говедарник

— бягаха надолу войници, с отпуснати като тояги пушки, лутайки се да намерят закритие. Други,

навярно ранени, се влачеха бавно, наведени, сложили ръка на гърди. А на голямата височина —

гъмжило войска между дърветата. Те бяха пръснати в безредие, прибягваха до предния склон,

отдето се чуваха чести гърмежи.

Когато от седловината между двете предни височини се втурна насам разбита, обезумяла тълпа,

нашите неволно завикаха ура. Изнесоха знамето на високо. Попъплиха нагоре.

Първанов в това време държеше в едната ръка хляб и парче сирене, в устата му още неглътната

хапка. Той се обърна спокойно към своята рота, изкомандува й да се, пръсне във верига и я

повлече нагоре срещу отстъпващите.

Зареваха ура, сливайки нечовешкия си глас с разления из доловете пукот на оръдия и пушки.

Знамето се развяваше, понесено нагоре. Повлякоха се и останалите роти, върнаха се всички

избягали из страничните гъсталаци. Една могъща вълна заля първите линии — вълна от хора и

бодри викове.

Двата върха — високият, обрасъл цял с гори, и тоя, на който бяхме — останаха в наши ръце.

Настъпващите сърби се спряха на отсрещната височина, от която ни делеше дълбок дол със стара

гора, чиито върхове се виждаха ниско под нозете ни.

4

Започнаха тежки сражения — известните Повиенски боеве на седми, осми и девети юли.

Особеното положение на нашата позиция ни даваше известно предимство: ние дадохме

сравнително малко жертви — само дружината, която беше на Говедарник, се стопи.

Когато се започна боят, всички се прибраха в срезовете, близко прилепени до високите стени. Но

това не беше необходимо: нито една граната не падна между нас — и скоро всички насядаха

свободно по склона, обърнати с лице назад, следейки със свито сърце опустошението на

Говедарник.

По него стреляше разнородна артилерия От три посоки — кръстосано. Ясно беше, че сърбите го

бяха избрали за цел на атаката си.

Говедарник кипеше. Черни гейзери от пръст и дим се издигаха високо над дърветата, разливаха се

на облаци и затуляха небето. Кратки жълтеникави блясъци облизваха гъстата шума, подпалваха я

с бързоподвижни, сякаш тичащи по листата пламъчета, хвърчаха разкъсани клоне, пречупваха се и

се събаряха стари дървета.

Артилерийският огън на сърбите се събираше на предния ъгъл на Говедарник — клокочеше,

виеше се на стълпове от земя, дървета, дим и пламъци, разнасяше се по целия гребен в широка

вълна, спущаше се отзад да търси поддръжките, прехвърляше оттатък и започваше отново.

Гърмежите се сливаха в непрекъснато бучение, разнасяно на сърдити вълни по безчислените

долове на околността. Някъде далеч се долавяше гръмотевицата на стрелящи оръдия — припряна

и неспираща. Понякога падаха заблудени гранати в ниския дол отсам Говедарник, под нозете ни.

Оглушителен трясък разтърсваше въздуха — остър, чаткащ като кратък светкавичен гръм. Димът

се разнасяше към нас — задушаваща миризма на сяра. Това бяха 12-сантиметрови гаубични

гранати.

Цели часове! Без отдъхване. Някъде откъм казармата гърмяха малки оръдия — в ядовита,

предизвикателна настойчивост. Обстрелваха ъгъла с шрапнели. Колко бързо идваха те! Щом

изгърмят оръдията, в същия миг се пръскаха шрапнелите с пляскащи по шумата куршумчета.

Ние бяхме безмълвни наблюдатели на опустошението. Съдбата на защитниците на Говедарник ни

измъчваше. Какво става там, горе — в невидимите окопи, между дърветата, в адския кипеж на

пламъци и желязо? Останаха ли живи те? Ще има ли поне един защитник за последния миг,

когато ще почнат пехотните атаки? Или сърбите ще заварят само разрушена земя, умъртвяла

пустиня? Ние познавахме от Одрин тоя върховен момент, заровени в полуразрушените окопи,

опръскани с кръвта на издъхнали другари — откъснати от света и безпомощни. Лицето забито в

пръстта, търсиш прибежище в най-малките вдлъбнатини, ровиш с лопатка, с нож, с пръсти —

някоя сляпа граната се забие в бруствера, разруши го в един безкрайно кратък миг и изригне при

теб с адски гръм. Ти се молиш на един глух, бездушен, далечен бог, изчакваш неизбежния край и

машинално броиш ударите на сърцето си като сетно съзнание за живота. Понякога те грабне като

вихър трясъкът на граната, залюшне те в безкрайността — всичко утихва, сякаш над тебе се

притварят тежки похлупаци. И плува душата ти в небесата на една сладка нирвана. Без сънища и

без видения минава тая полусмърт. Когато отвориш очи, погледът ти равнодушно се спира на

разкъсан череп. Трясъци се носят над тебе: нищо не те учудва. Душата ти е изтръпнала в ледено

вцепенение.

Току зад нас, на малка височина, се беше настанила наша планинска батарея. Колко безпомощно

чаткаха нейните малки, сякаш детски оръдия в сравнение с тежките, гръмовни трясъци на

сръбските гаубици! Колко предизвикателно смело се обаждаха те, когато нямаше опасност, и как

веднага млъкваха, щом сърбите стреляха по тях! Жалки и невдъхващи доверие бяха колелцата на

оръдията, лафетчетата, кошничките със снаряди, батарейният командир и младшият офицер,

които тъй сериозно и важно се разпореждаха! По тази миниатюрна батарея войниците постоянно

подмятаха остроумия, стигащи понякога до цинизъм, подиграваха се на смешния й напън да се

бори срещу неприятелската тежка артилерия, наподобяваха с глас гърмежите й, назоваваха

отделните й оръдия с имена на светци: свети Илия, свети Никола... Тя стоя до края на войната като

някакво украшение на позицията.

Вниманието ни обърна една наша полска батарея в подножието на Сива кобила. Войниците се

научили, че тя била изтеглена дотам с въжета и с големи усилия помагали двеста души пехотинци.

Слава богу! Най-после се обади и наша артилерия Отначало залетяха над главите ни един след

друг четири снаряда. Свиреха в своя невидим път, като че се търкаляха по релси. При вторите

четири изстрела ние я забелязахме: точно зад гребена на червената височинка, до големия дол —

блясъкът при стрелбата се виждаше с най-малки подробности. Но не бе за дълго: сърбите скоро я

откриха и започнаха да я обстрелват. Първият пробен изстрел попадна отсам батареята, в долчето.

Вторият — вече поправен — в гърба й. При третия нашата батарея бе уловена „във вилка”. Започна

се бърза стрелба право по местата, отдето излизаха блясъците. Едно от оръдията гръмна още

един път — последния изстрел на нещастната батарея: тя била повредена и изтеглена още същата

нощ.

Убийственият огън не спираше. Сърбите се мъчеха да унищожат всяко прикритие, да унищожат

сетната упора, да сломят и доубият и последните, изоставени сами на себе си защитници. Какво

можехме да сторим оттук ние — цял полк? Щом паднеше Говедарник, сърбите щяха да се явят в

гърба ни и тогава сам бог не можеше да ни задържи.

В неизвестност за близкото бъдеше, очаквайки всеки миг да се разреши мъчителната трагедия,

ние стояхме като сковани на местата си, с потъмнели лица, поглеждайки безутешно към

Говедарник.

На мръкване огънят още повече се усили. Кълба от пламъци и червен дим светваха и изгасваха,

сиянието проникваше в оголените дървета и ги осветяваше като някакви гигантски скелети Над

гората заставаха за секунда грамадни лампиони от пръснати шрапнели, виждаше се светещият път

на куршумчетата, конусовидно пръснати напред като лъчи. Оттатък височините се издигаше

сиянието на пожар: кървавожълт подвижен фон, на който се очертаваше превитият сякаш в

мъчителна болка гръбнак на Говедарник.

Гърмежите нощно време се чуват по-силно. Някакъв ураган от звуци, който доловете отблъсват в

разлюлято, тресещо се ехо. Всеки удар се повтаря стократно, като че ли е затворен между четири

стени. Откъснати парчета желязо профучават в светла дъга, свирят на тласъци и се забиват някъде

с тъп удар. Ръсят се буци пръст, гъст слой барутен дим се стели на земята.

Трябваше да се земат най-строги охранителни мерки: много вероятно беше сърбите да атакуват

на разсъмване. Усилени секретни постове бяха изпратени ниско в гористия дол, ротите заеха

окопите, за да прекарат там нощта; отпред, на десетина крачки, застанаха взводните часови — те

първи щяха да предупредят за опасността. Дадохме всички нареждания, устроихме дежурството.

На няколко стъпала отсам окопите беше изкопана землянката, в която спяхме с ротния.

Последните два дни той не излизаше оттам, силен ревматизъм беше сковал десния му крак. Но

той не отиде в лазарета, както посъветва докторът. Как щял да остави ротата си в тия съдбоносни

дни! Нека се мине всичко благополучно, тогава, ако болките още продължават, може би ще отиде.

И се измъчваше във влажната землянка, лежащ там ден и нощ, изслушваше докладите на

фелдфебела, даваше разпореждания, подписваше книжата.

И двамата бяхме легнали в пълно въоръжение. Даже шапките си не бяхме снели. Трябваше да се

проверява в един часа след полунощ.

Събуден, аз захвърлих одеялото и изскочих от дупката: часът беше точно един. По някакво

самовнушение ние бяхме се научили да ставаме сами тъкмо в определеното време, без да ни

събужда никой.

Тиха нощ с безчислени звезди и с току-що изгрял полумесец, жълточервен, безлъчен.

Сънят винаги отнема товара на действителността: в първите минути ти не се сещаш, че си на

бойното поле, всичко ти се вижда непознато и странно, като че ли си се събудил на чуждо място. В

душата ти още не са изчезнали съновиденията, ти се мъчиш да си дадеш сметка за всичко наоколо

— тия тъмни очертания на непознати височини, тоя тих шум на вятъра из шумата на близка гора,

хрупащите наблизо коне; студът, нервните тръпки... Стоиш няколко мига като омагьосан.

Но самотният гърмеж на пушка ти припомня всичко. Нахлуват впечатленията от вчерашния ден.

Говедарник гори, светят страшни, величествени лампиони, тресе се цялата земя.

Отивам към окопите. Войниците спят, облегнати на окопния срез, пушката между скръстените им

ръце. Сандъци с патрони, раници, неудобно сгънати крака — едва може да се мине. Часовите са

на местата си: тъмни фигури, изправени между дърветата. Дежурните подофицери са будни. Те

долагат, че откъм сръбските позиции се чували удари на лопати. Достигали откъслечни думи —

викали се по име. В двата края на окопите дежурните войници бодърствуват, облегнати на

бруствера, изправят се, щом наближа до тях. Наново напомням известните вече, хиляди пъти

повтаряни наставления, обръщам вниманието им върху важността на тия съдбоносни часове,

разпитвам за следните смени и за часа на смяната.

Излязох от окопите и се спуснах по пътечката на задния склон между празните землянки. Там

всичко стоеше непокътнато като в напуснати жилища: платнищата се белееха в продълговати

светли петна, изсъхнала шума, забравени войнишки предмети — кърпи, торби, шишета. На

няколко места полуизгаснали огнища с тлеещи въглени.

Тишината след сражение! Сякаш тъкмо сега е тръгнала смъртта с тихи стъпки — надниква в

опустошените окопи, спира се над братските гробове, дето мъртвите прегърнати спят

непробудния си сън, прониква в сънищата на спящите, избира нови жертви — тиха, внимателна,

любеща. Тежко томува, когато тя помилва, тежко на поласкания, на избраника!

Душата е плаха, обременена, грохнала! Боязливо като из гроб надникват бледните образи на

далечни видения. Сякаш са на другия край на света. Приплаква ти се от безизходност. Неуловимо

очертание на любима жена — протегнала ръце, бледа, тъжна. Колко ужас в тая бледнина! —

Изчезва като мираж. — Ето, ново видение: гледат те две разплакани очи — познаваш ги... Това е

майчиният поглед. Всичко потъва в далечината, мракът го поглъща.

Наоколо — мъртво. Чува се покашлюването на часовия. Удари на лопати към сръбските позиции.

Пак самотен, ненужен изстрел — и тишината се спуща след него и и го поглъща.

Някога, в еднообразието на живота, залутан като чужденец из многолюдните улици на шумен

град, ти се връщаш недоволен в къщи, в пустотата между четири стени, и започваш като безумен

да се разхождаш от ъгъл до ъгъл. Всеки ден прилича на изминатия, утрешният — и той не носи

нищо ново! Единствено книгите са ти доставяли наслада — но ти вече си дошъл дотам да

разкриеш пустотата и в тях. Гледаш ги с отвращение — наредени в библиотеката като мъртъвци,

на които усмивката е угаснала и сълзите пресъхнали. Животът не ти предлага нищо ново —

разтегнал се е в безкраен наниз от досадни дни, тих, безцветен, с малки радости, с малки скърби.

И замечтаваш за трясъка на гръмотевицата, за примамливите опасности на бурен живот — за

лудешки приключения в близост до смъртта, за стихията на океани, за корабокрушения, за смърт в

пустинята, за ужаса на снежните фъртуни из вечно заледения север, без убежище, без подслон.

Пожелаваш да се възвърнат тъмните епохи на варварството — набезите на хунските орди,

пожарите, опустошенията. Да префучиш с препуснат кон през пламъци и да намериш смъртта си в

някое жестоко дело.

Всичко това е преживяно на бойното поле. Твърде много кръв, твърде много смърт. Нервите са

разкъсани, тялото се отпуща безсилно, изживяло нечовешки напрежения. Буря е трещяла над

главата ти, пламъци са осветявали кървавия път, смъртта се е приближавала хиляди пъти със

съсъка на всеки куршум. Спал си под открито небе в снежни бури, зъзнал си в заледени окопи,

тичал си срещу смъртта в безумния набег на атаките.

В някакво тъпо изнемощяване се е прегърбило изнуреното тяло; преситена е душата ти на

приключения и ужаси — с отвращение и с потръса извръщаш глава от страхотиите, които всеки

боен ден ти поднася.

Далеч, по-скоро далеч оттук! В тихия град, в закътана усамотена стая, между четирите стени,

самичък всред тишината на любими книги, на любими предмети! Никой да не бди над главата ти,

никой нищо да не изисква от теб, да не си отговорен за нищо, да си сам, съвършено сам! Колко

сладост в любовта към ненужни предмети, вредовното, еднообразно повтаряне на едни и същи

неща — в спокойното събуждане утрин, в повтарящото се всеки ден обличане, отиване на работа,

връщане все в един и същи час! Каква висша наслада — да си миеш ръцете, да се къпеш, да се

преобличаш! ... Как блестят от чистота и как хубаво миришат праните долни дрехи!... Каква

прелест са чадърът и галошите, излишният бастун и забоденото в петелката цвете!... Как са мили

цивилните дрехи, вечерният костюм, лачените обувки!... А тревожната грижа за копчетата на

ръкавелите, а снежната белота на колосаните яки, за цвета на вратовръзката и на копринената

кърпа?... А трепетът да не закъснееш на срещата, на вечерята, на бала? ...

Ах, колко са прекрасни всички малки удоволствия, които са си създали хората — кафенето, киното,

разходката до градината!... Колко са пленителни кокетните фигури на жените, техните изящни

моди, пеперудната пъстротата на роклите им, причудливата фантазия на шапките им —

флиртовете, любовните признания — всичката човешка суета, сладка суета!

Но всичко това е далеч. То е непостижимо! Кръвта и ужасът — това е действителността!

5

Разсъмва се.

Ето, почва се отново. Вероятно сърбите ще искат днес на всяка цена да вземат Говедарник. Те ще

разрушат там всичко до основи, ще смажат и последната защита и ще го откъснат като зрял плод.

Отново засвирват пронизително гранатите и загърмяват в студеното утро. Разцъфват се

шрапнелни облачета, сипе се градушка от куршумчета и пръст, събуждат се заспалите долове,

звучно отекващи оглушителните гърмежи.

Всички са вече будни, скрити в окопите и зад високите срезове. Тревога е изписана по сънливите,

изморени лица. Съобщават, че ротите от нашия полк на Говедарник останали на половина. Цяла

нощ копали гробове на самата позиция — тежка непосилна работа да се погребат за няколко часа

стотина трупове. Четирима офицери убити! Подпоручик Стойнов бил разкъсан от граната, не

могли да му намерят ръцете и краката. Капитан Славов не искал да чуе увещанията на войници и

офицери да не се подава от окопите: през всичкото време тичал от единия край до другия —

окуражавал, връщал назад разколебаните, но един шрапнелен куршум го свалил най-после:

ударен бил в сляпото око. Горе дошъл отнякъде един „допълняющ" полк — все стари хора от

разни краища на България. Турили ги на ъгъла. Там нямало през целия ден нито един защитник —

всички убити, ранени или избягали.

Говедарник — оголял! Гората пожълтяла, станала прозирна: с бинокъл се виждат окопите на

десния край, продупчените, разцъфнали от точни попадения дънери, дупките, гробовете.

Новодошлият полк изпълнил целия склон отзад — войниците скрити из гранатни дупки, зад

канари и дървета. Ах, те не познават още ураганния огън, те не знаят, че никакво дърво, нито

камък може да ги спаси! Нови, неучаствували в боевете войски са винаги тъй непредпазливи.

Целият следобед тия хора останаха неподвижни. По тях бяха хвърлени хиляди гранати, удар до

удар — не остана нито една стъпка необстрелвана. Сякаш бяха заковани там. Не можеше да се

познае кой е жив, кой е мъртъв.

Но по едно време всички внезапно се размърдаха: сякаш някой им изкомандува и ги повлече

назад по стръмния склон. Разтичаха се като луди — без пушки, гологлави, един през друг.

Нашите се развикаха. Но никой не можа да ги спре. Потърсиха закрила в гората, но и там ги

настигаха гранатите, разпръсваха ги на разни посоки, гонеха ги сякаш по стъпките — в дима и

пламъците се виждаха обезумели хора, тичащи надолу из урвите.

Някъде от нашата позиция се раздадоха по тях гърмежи. Куршумите падаха в дъното на дола —

завеса от огън, през която бягащите трябваше да минат.

„Еееей! Не бягайте бее? Ехееей!" — викаха всички, настанали в окопите. И други загърмяха. Някой

от офицерите е дал заповед да се стреля пред бягащите, за да ги накара да се спрат. Но те тичаха в

панически ужас и не обръщаха внимание на куршумите. Тогава изпратиха една рота да прегради

пътя им: на долния край на урвата се изпречи стена от натъкнати ножове.

Върнаха ги цяла тълпа задъхани, морни хора с издраскани, разкървавени лица.

В това време артилерийският огън на Говедарник затихна. Припряно загърмяха пушки. Някъде

защракаха картечници. Целият ляв край на височината се размърда. Подаваха се групички из

дърветата, прехвърляха в бяг гребена, но сякаш се блъскаха като вълни в скала и се разливаха

назад, пръснати в разни посоки. Ние разбрахме: сърбите вече атакуват на нож — спирането на

артилерийския огън е първият признак за това. С трепет и затаен дъх следяхме кървавата

трагедия. Решаваше се съдбата на цяла армия.

Нови вълни се втурнаха назад. На една гола седловина, която граничеше с доловете зад

Говедарник, се спусна офицер на бял кон, придържащ с една ръка шапката си. Той изчезна по пътя

през гората.

Бягащите се спряха. Сякаш целият Повиен се смълча. И в тишината внезапно се разнесе

многогласно ура. То идеше някъде иззад гората. Белият кон пак се показа; конникът сочеше с

размахана сабя към Говедарник. Отдолу се зададе гъста тълпа, над главите им развяно знаме.

Сякаш черен облак пълзеше по седловината нагоре. Виковете станаха по-звучни, по-могъщи. И

когато наближи към склона на Говедарник, тълпата се разля наляво и надясно, конят полетя към

върха и всички се спуснаха след него. Жълтият квадрат на знамето се обтягаше от вятъра над

главите им.

Неволно и нашите завикаха ура. Поде се като могъща вълна нагоре и надолу по цялата линия.

Сърцето — разтуптяно до пръсване, сълзи намокрят очите.

Говедарник бе спасен.

Зачуха се отново трясъците на оръдията като за отмъщение сърбите обсипаха височината с

ураганна градушка от гранати и шрапнели. Но Говедарник остана в наши ръце. Подпалените

дървета горяха късно до вечерта.

* *

След боевете, един тих следобед, поисках от ротния позволение да се изкача на Говедарник —

лобното място на Повиен, дето сърбите бяха съкрушени и пътят им за България прекъснат. Отидох

със свито сърце, като на поклонение.

Трябваше да почивам на няколко пъти, докато се изкача горе. Назад се виждаше зигзагната линия

на нашите окопи и целият лагер зад височината — гъмжило от войници, пъплещи по склона.

Четирите оръдия на нашата планинска батарея, маскирани с пожълтяла вече шума, пътеките

надолу за кухните, превързочният пункт в коритото на Каменица — всичко личеше като на длан.

Колко мило е всяко кътче от позицията, където си прекарал тежки часове на отчаяние и дето

душата се е терзала в свети мъки за съдбата на родината — всяка минута между живота и

смъртта! Дали някога ще се случи да отида там, да мина по същата пътечка, да видя гнездата на

оръдията, запустялата землянка, в която съм лежал в мъка и мечти за дома — стъпалата за към

окопите, срезовете, дълбоко изровените скривалища! ... Ах, всичко това бурята и дъждовете ще

заличат, ще израснат дървета, дупките ще потънат в бурени — като да не е стъпвал тук човешки

крак. Но аз знам как ще затупти сърцето ми само като мина воденичката и се запътя по стръмната

пътека нагоре. Рой спомени ще нахлуят в душата ми! Усмивката и гласът на боен другар,

уплашените, изцъклени погледи на свитите в скривалищата войници, бягащата в паника тълпа,

развятото знаме на полка, глухото ехо на спасителното ура ... Цели разговори ще звучат още в

ухото, разговори, в които тъй искрено разкриваше всеки душата си.

Но очите ще се премрежат от сълзи при вида на Говедарник. Ръката неволно ще снеме шапка.

Като някаква Голгота без кръстове ще се издига тоя свет връх, напоен с кръвта на безброй паднали

жертви.

Продължих пътя за нагоре. В сърцето ми преливаше скръб и боязън — не знаех дали ще мога да

понеса картината, за която вече бяха ми говорили.

Най-много обстрелваният през последните боеве ъгъл на Говедарник беше една обрасла с гора

равнинка, която се спущаше към казармата. Клоните — изпочупени увиснали с пожълтяла шума,

на много места обгоряла от пожар. Всяко дърво стърчеше като труп, обсипан с хиляди рани: бели

драскотини от шрапнелни и пушечни куршуми по кората, разцъфнала сърцевина, прорязана

някъде като с трион. По-малките дървета стърчаха като скелети, без листа и клоне. Много от тях

пречупени на две — горната половина паднала с върха си до земята. Но дебелите дървета

страшно се съпротивявали: цели снаряди са минавали през дънерите им и са оставили широки

зеещи рани. До дънерите са изровени грамадни дупки — корените стърчат като прорязани жили,

от които е изтекла кръвта.

Близо до окопите се движеха войници от резервния полк, приведени ниско, за да не бъдат

забелязани. Повечето носеха цивилно облекло.

Няма да забравя тия обгорели старчески лица, сурови и намръщени — със студенината, която

ужасът оставя за дълго след жестоки сражения. Устата мълчаливи, сключени, устните кръвно

попукани. И сетнята светлинка е изчезнала от очите: две тъмни бездни, от които те гледат смъртни

тайни.

Много от войниците спяха, налягали в гранатните дупки, доизкопали ги надлъж, за да могат да се

поберат. Някой е изровил малко трапче, вдълбано встрани, като леговище на звяр: лепнал е с гръб

към вдлъбнатината — да бъде запазен от шрапнелите, ако сърбите стрелят през време на съня му.

Подофицери са изкопали дълбоки кладенци, прилични на гробове, в които още не е спуснат

мъртвецът.

Умора и мълчание из цялата позиция. Сърбите не стрелят даже по явно движещи се цели — така и

нашите оставят необстрелвани отсреща сръбските войници, които отиват за вода при чешмата до

казармата.

Смъртта е пиршествувала тук безумно и жестоко. Дими от кръв. Изпаренията от земята имат

някакъв металически вкус. Застоял облак от тежка миризма задушава и отблъсква, както въздухът

в гробница.

Един от спящите се задъхваше в съня си: главата му се извиваше в сънна мъка, сякаш искаше да

избегне докосването на нещо гадно. Глухи, преглътнати звукове излизаха през полуотворената

уста. Ръката му замахна безсилно към лицето в някакво отчаяно усилие и в същия миг той силно

изрева и се изправи ужасен. Цялото му лице беше изцапано с пръст, залепнала на струички,

където е протичала потта. Той се извърна назад, взря се внимателно в грамадата нахвърлена земя

и скочи като ужилен.

„Какво има бе, чичо?" — го попитах, уловил го за рамото. Войникът едва сега ме забеляза. Той се

усмихна и показа с ръка към пръстта:

„Ех, г-н подпоручик, гледай ти сън! Същите тия пръсти ги сънувах, че се подават от гроба и искат да

ме уловят."

„Какви пръсти?"

„Ето тия, от този гроб. Гледай, не ги закопали добре. Пък и аз да не ги видя досега!"

Действително, от близкия гроб се подаваха черни подпухнали пръсти на мъртвец, свити тъй, както

са замръзнали при мъчителна агония. Ноктите не се виждаха: те бяха потънали в подутото месо.

„Че бива ли така плитко да ги заравяте! И тъкмо тук, дето спите!"

„Къде да ги заровим, г-н подпоручик, навсякъде стръмно. И толкова много бяха, че имаше ли

време да ги пренасяме!"

Войникът ми показа останалите гробове. Те бяха малко по-навътре — кафяви купища пръст, из

които се белееха краищата на парцали и разкъсани дрехи.

„В оня големия гроб са 48 души. По-оттатък има още един с 40 души. На подофицерите са

отделни, по един в гроб."

„Много мирише тук, не е за стоене. Плитко сте ги заровили."

„Не, г-н подпоручик — мирише от кръвта и от сръбските лешове пред позицията: те не са

погребани и се сплуват вече от горещината. А от кръвта най-много мирише. Ето, вижте — туй

всичко е кръв."

Войникът ми показа черни петна наоколо по земята. Някъде се виждаха дебели пластове от

съсирена материя, текла на едно място и разляла се надолу в малки струи. Там кацаха множество

насекоми — горски зелени мухи с металически блясък. Наблизо — разхвърляни кървави ризи и

полузаровени шинели, добили цвета на земята. И почти стъпка нямаше непоръсена с ръждясали

патрони, гилзи, патронени тенекийки, парчета от разцъфнали гранати, чашки от шрапнели и

шрапнелни куршумчета. По-нагоре, пред един от гробовете — грамаден куп от счупени пушки,

натрупани една върху друга в безредие. На някои от пушките липсваше прикладът, на други

леглото счупено, белеещо се небоядисано. Имаше подгънати цеви, разцъфнали устия, счупени

през средата ножове, извадени ръждясали затвори.

При един от малките гробове беше приклекнал войник, съблякъл куртката и запретнал ръкави.

Той дялаше с голям нож дъсчици. Край него стояха, сложени на земята, изработени кръстове —

прости, кръстом заковани дъски, едната от които по-дълга и изострена накрая.

Откъм окопите дойде друг войник с канче вода. Той седна до кръстовете и започна да ги мокри.

Вдълбочен, с някаква религиозна унесеност сложи върху коляно един от кръстовете и започна да

пише с химически молив.

Тук почива фети Бела* на 7 рота

I зборен полк: Никола илиюв с: нико-

лаево 9 юлия 1913 го Вечна му пам.

* фелдфебела.

6

Скитащ замислен между гробовете, аз чух откъм окопите тънък, креслив, разтреперан глас: някой

ме викаше по име.

Обърнах се: из окопа излизаше прост войник, наведен, да го не видят сърбите. Кой ще е този

мургав момък с брадясало жълто, сухо лице, с увиснали черни мустаци? Нахлупена фуражка,

изцапана с пръст, куртката овехтяла и измачкана, със следите на тежък окопен живот.

Той се втурна към мен, разтварящ ръце да ме прегърне:

„Ти не ме позна. Как ще познаеш мъртвец, излязъл от гроба!"

„Мишка! Какво правиш тук!"

Мишка — моят приятел от студенческите години! Той трепереше в прегръдките ми.

Някога — то беше отдавна — ние бяхме близки другари. Ходехме нощем под звездното небе вън

от града и говорехме с мечтателността и увлечението на юноши — за поезия, за жената и

назначението на човека, за доброто и злото. Мишка беше чист като девица: не познаваше живота,

не беше се сблъскал с него и помислите и чувствата му блестяха под росата на майско утро.

Безизкуствен, самороден идеалист, той носеше в душата си светлината на една Христова любов —

по-невинен от дете, по-девствен от момиче. Тогава той четеше Толстоя и виждаше света през

очите на великия поет.

Но след раздялата постепенно — както става с всички приятели от младини — ние си изгубихме

следите и се забравихме.

По неговите трептящи прегръдки аз усетих в душата му велика скръб: не толкова приятелят ме

прегръщаше, колкото страдалецът, който зърва всред ужасите един близък.

Мишка ме заведе в окопа.

Спуснахме се — войниците ни сториха място. Мнозина спяха, налягали един до друг, извити

неудобно, за да се поберат в тясното място. Издълбали си дупки в стената откъм сърбите —

неправилни елепсовидни вдлъбнатини. Почернели от пот раници, разноцветни селски торби,

котелчета, тенекиени канчета, кръгли матери, следи от разляна чорба, разхвърляни кокали,

парцали, гилзи.

Мишка постла шинела си в дупката и ме покани да седна.

Уловил ръката ми с две ръце, гледащ ме с овлажнели очи, той се сви до мен, облегнат до стената

на окопа.

„Толкова близко да сме били и аз да не зная! Досега сто пъти да съм дошъл да те видя! Гледай го

ти Мишка! Нима и ти си навлякъл униформата? Че кога служи!"

„Ах, тъжна е моята история — отвърна развълнувано той, — чудя се как издържах всички тия

ужаси! Аз все още мисля, че съм умопобъркан. Не ти ли правя впечатление на луд?"

„Ба, лудите никога не признават, че са такива! Ти беше ли тука в последния ден на атаката? Видя

какво е война, нали"?

Мишка се поогледа откраднато — да не би някой да подслушва — и зашепна:

„Не зная ти как гледаш на войната, но за мен тя е истинско безумие. Тия около мен са прости хора,

те понасят всичко като животни. Те могат да заспиват и през най-страшните минути. Но аз не съм

мигвал вече три денонощия. Буквално не съм спал нито час. Помисли си само — отляво и отдясно

по един мъртвец. Дето да се допреш, все мокро — кръв! На, погледни ръцете ми — не съм се мил

отдавна, — това са следи от кръв. А тия пъшкания на недоумрелите! Цяла нощ ми раздират

душата."

Мишка спря, затворил очи. Дълбоко хлътнали, клепачите му образуваха два тъмни кръга. Лицето

му бе слабо и смъртно бледо, като на тежко болен.

Стреснат като от сън, той дигна клепки и продължи:

„Тук отпред има един сръбски труп. Този човек живя дълго време — викаше отначало за вода,

поменаваше разни имена, охкаше, стенеше — полека-лека гласът му започна да отслабва. Най-

после умря. През всичкото време имах чувство, като че това бях аз. И изживях с него цялата му

мъчителна агония. Понякога уж заспивах. Но то беше по-страшно: всичко наново беше пред очите

ми — хъркат умрели, душат ме мъртвешки ръце, събарят се планини върху ми със страшен гръм.

Ах, тъй са се изтънили нервите ми, че сега не мога да изтърпя и най-слабия звук! Блъсне ли се

матерка, хърка ли някой насън, драснат ли клечка кибрит — аз цял изтръпвам. Не, това е същинска

лудост! И нито един близък наоколо! Никой, тъкмо това е най-тежкото! Колко жестоки са

подофицерите, боже мой! Сякаш нарочно ме измъчват, като ме виждат такъв чувствителен. Нито

един нежен човек!"

„Че как не си се сближил с офицерите досега!"

„Какво? Да се сближа ли? Аз нарочно ги отбягвам, защото знам, че ще си помислят за мен, както

за всички интелигентни в строя: и този се умилква, и този иска благодеяния! — Ти знаеш ли, че не

съм ял вече няколко дни? Тая чорба — не мога, не мога повече! Не знам от какво я правят, но

имам чувство, като да ям месо от мърша. Раздавам я на войниците. — Нито един не ме е попитал

какво ми е, нито един не се е заинтересувал за страданията ми! Селяните — нима те ще ме

разберат. А аз съм само в тяхната среда. Ето, погледни ги — те могат да спят! Сраженията минаха

и те сега приказват вече за друго. Нощем ходят да обират сръбските трупове. Погледни труповете

долу — всички са голи."

Изправихме се. Току до бруствера, на около десети-на крачки — съблечен по риза сърбин,

почернял и подпухнал: черно като въглен лице, устните големи, извърнати, зъбите се белеят — от

устата излизат зелени мухи. Клепачите подпухнали и изпълнили цялата вдлъбнатина на очите. Под

главата — купче черни косми. Черепът съвършено гол: по него пъплят червеи, един до друг, един

под друг.

„Мишка, защото не сте го погребали! Под носа ви — ужасно е това! Ами той се е разложил съвсем,

сигурно от него иде тая тежка миризма!"

„Има заповед: довечера през нощта ще погребат по-близките. Досега никой не беше се сетил. Тук

вляво има още много. Виж другите долу, при черния окоп."

На около стотина метра се очертаваше линията на черен окоп — като да са нахвърляли на

бруствера каменни въглища. Там наблизо — около 50—60 трупа. Всички съблечени — белеят се

долните им дрехи. Мишка ми обясни:

... Сърбите прибягвали един по един, за да влязат в окопа. Но повечето били убити пред него.

Близкият труп бил от веригата, която се опитала да се доближи до нашите окопи. Тя извила вляво

и там всички до един били покосени. След неуспешната атака сърбите заели отново позицията си

на отсрещната височина: червеникава

линия от изсъхнала шума, току в края на една горичка. Ясно личаха движещи се фигури. Никой не

стреляше и сърбите се разхождаха свободно и неприкрито. На бруствера под лактите ми имаше

сложена пушка. Не се стърпях — наведох се да се прицеля.

„Как! Нима ти би убил някого?" — ме попита Мишка ужасен.

„Че какво? Ти не си ли стрелял досега?"

„Нито веднъж! Нито един куршум! Аз съм си дал обет, че няма да направя нещастна никоя майка."

Оставих пушката.

И Мишка ми разкри своето верую.

Войната — това е най-голямата човешка мизерия: убиващ своите братя и законът те насърчава с

морала на хуните. Трябва да се сложи оръжието и да се прегърне врагът. Целувката щяла да

подействува по-силно от най-страшното оръжие...

Сърбите ни забелязаха: над главите ни префучаха няколко куршума. Ние бързо се снишихме в

окопа.

„Ето ти, Мишка, най-добрият отговор. На куршума може само с куршум да се отвърне!"

„Те нека стрелят, аз не мога! Може би и отсреща има някой като мене: това е моят истински брат.

Сигурно и там има хора, които не искат да убиват човека. Аз си представям бъдещата армия: тя ще

побеждава с целувки."

„Никога, Мишка! Никога!"

„Не, то ще дойде един ден. Щом има сега такива хора, то значи, че ще се родят занапред още."

„Разбирам сега защо са те нагрубявали подофицерите! Те знаят, че не стреляш, нали?"

„Всички знаят и ми се подиграват. Мислят, че съм страхливец, че искам да се отърва от строя, за да

избягна смъртта. Какво могат да разберат те? — Ах, аз ще полудея, истина ти казвам! Всичко

толкова ме измъчва, че надали повече бих могъл да изтрая".

Войниците се раздвижиха като по някаква мълчалива заповед. Зашумяха, развикаха се: превити

на две, те бързаха към долния край на позицията: там, между навалицата, един раздавате

вечерята.

На няколко пъти ставах да си тръгна, но Мишка умолително ме задържаше. Останали сами, той

искаше да ми доизкаже нестеснено трагедията на душата си. Но вече беше късно — трябваше по

това време да бъда в ротата си. И аз го оставих в окопа. Облегнат на пръстта, той ме изпроводи с

очи — един отчаян, страдалчески поглед. Обръщах се няколко пъти — Мишка все ме гледаше с

черните си кръгове чак докато минах гробовете и се скрих.

* *

Когато се върнах в ротата, дадоха ми да прочета благодарствена заповед от командуващия

армията. С високо патетични слова там се говореше за великия подвиг на повиенските герои и за

голямото значение на последните боеве, за военните добродетели на българския войник и за

спасението на България.

"Герои на Повиен — завършваше заповедта, — вие заковахте противника пред прага на родината!

Вие предпочетохте вашата собствена смърт пред смъртта на България! Аз никога не съм се

съмнявал в храбростта ви, аз знаех в какви ръце отечеството е сложило съдбата си! Родолюбци,

България ви благодари!"

Погромът

Затишие

Стоят по старите си места дружини и полкове, оръдията почиват, цевта на пушките е изстинала

вече. Все същите очертания на планини и долове, все същите познати окопи с пожълтяла шума —

дърветата, които служеха за мерни точки, канарите, зад които сърбите се събираха за атака. Както

замират след яростна буря уморените вълни, морето се прибира в леговището си и скалите ма

брега остават непоклатени, цели мокри от гигантската борба — така се върнаха в окопите си

сръбските полкове, напоили с кръв здравия гръб на Говедарник. Нищо не е променено. Само

тишината е по-дълбока — тишина на самотни, безлюдни гробища.

Затишие след боеве! Това е сънят на болния, който е прекарал кризата. Това е тишината на

пепелището след огнен вихър.

През време на боя сърцето бие с пулса на събитията; замира при неуспехите, сякаш ще спре и ще

се пръсне пред страшната неизвестност; пламва и политва във ви-хъра на атаката, крещи с бесния

рев на „урата", ридае за падналия другар, замира в зловещия трясък на гранатите. И само когато

вихърът премине, когато настане глухотата на затишието, то се притаява в самотния си кът —

изтръпнало, обременено от впечатления, десеторно изживяващо в съновиденията всичкия ужас

на действителността.

Но идва полека-лека успокоението — вече могат да се преценят резултатите, да се погледне

назад, да се проникне в бъдещето. Картината става по-широка, разтварят се изгледи: от

ограниченото място, където е ставал боят, вече може да се надзърне далеч по бойната линия, по

обширния фронт, по границите на България.

На едно грамадно пространство от Дунава до Бяло море, на една линия, по-дълга от 400

километра, се бяха разположили нашите полкове в югозападния край на България. Отначало това

бе залогът за възвръщане на Македония — безкрайният кордон от щикове, които трябваше да

проникнат през линиите на сърби и гърци, да достигнат Вардара. Нашите полкове стигнаха

Ежовица, Богослов, Криволак — сребърната лента на Вардара се мяркаше в синята далечина. И

изведнъж — неочаквани, непредвиждани събития: преустановяване на военните действия,

връщане в старите позиции зад Брегалница, отстъплението на една грамадна армия, паниката,

безизходността, слуховете за разгрома на втората ни армия, бягането към старата граница

* *

Бягащи неразбити, охкащи неранени — в отчаяние се прехвърляха цели дивизии от планина на

планина, разделяха се полк от полк, сливаха се в чужди дивизии, преплитаха се едни в други —

една грандиозна маневра, от която зависеше съдбата на цял народ. В трескавостта на това

отстъпление, в мълчанието и убийствената неизвестност, в противоречията и страшната суматоха

прозираше безумието на ръка, която е изтървала юздите.

Но дойдоха Повиенските боеве. Три дни свръхчовешки напрежения и България бе защитена при

Говедарник. Дивизиите при Калиманци отстояха на отчаяните удари на сърбите. А по на изток —

ние вече бяхме получили съобщение — настъплението на гръцките дивизии било спряно,

положението се подобрило, старата граница била спасена. „Между долините на Струма и

Брегалница — се казваше в един от бюлетините — гърците, заградени от три страни, бяха

принудени да отстъпят."

Но Македония остана далеч! През силуетите на здрачени планини се мяркаше като мираж

долината на Брегалница. Щип, Кочани, Радовиш и Струмица изчезнаха в далечния юг. И много по-

нататък, изгубени в далечината — Кралимарковският Прилеп, Самуиловият Охрид.

Картата на Начев

Отражение на всички блянове и мъки през тая война бе една карта на Балканския полуостров,

която адютантът на трета дружина подпоручик Начев носеше винаги със себе си в кожената си

чанта.

Сгъната в малък формат, тя стоеше в единия край на чантата, притискана от книжката за

донесение и от много други карти — изцапана отвън и отвътре с кал, с масло, с размит от дъжда

химически молив и скъсана на много места поради честото разгъване. Тя е била отваряна в

дъждовно време, на маса за ядене, на земята върху пръстта — денем и нощем, при свещ и

газениче.

През време на одринските боеве вниманието на всички бе погълнато повече от укрепленията и

предкрепостната местност и колчем ставаше дума за Цариград, Чаталджа или Македония, всички

се отправяхме до Начева за картата му. Тя бе ходила във всички дружини, при артилерийските

офицери, при пионерите, обикаляше из ротите — и се връщаше с нови дупки, петна и бележки.

Повече от всички над картата седеше самият Начев.

Това бе млад, синеок момък с излеко помургавяло лице, с руси, закръглени над горната устна

мустачки. Туй придаваше на физиономията му мечтателност и тишина — тия добри, прозрачни

като морската вода очи, тия пухести мустачки по дъгата на устната. Разправяха, че той бил винаги

пръв ученик в гимназията и че свършил правото с отличие. Войната не бе го направила по-

дружелюбен и приказлив — сякаш и в окопите той продължаваше да се чувствува като в

самотната си стая, заграден с любимите си книги.

Той свършваше бързо, леко и неусетно адютантската си работа и се отделяше в някое самотно

кътче, зачетен в книга или вестник. Напоследък четеше Метерлинк на френски, с речник в ръка,

записвайки с равните си, кръгли, с тънки начертания букви неизвестните думи в специална

тетрадка. Той знаеше няколко езика, учил ги по същия начин сам, с търпението и старанието на

прилежен ученик. Специалната, закоравяла и буквоедна военна канцеларщина той бе усвоил до

последните подробности само в няколко седмици. Дружинните книжа пишеше винаги сам, умело

долавяйки същността на работата, разрешавайки въпросите правилно и ясно, и подполковник

Христанов, дружинният му командир, ги подписваше много пъти, без да ги чете.

Мълчалив, по не самомнитслен, винаги любезен, винаги отзивчив и услужлив, той се държеше

настрана, не търсеше другари, не се отегчаваше, не се оплакваше. Той от никого нямаше нужда.

Все тъй задълбочен в себе си, както изучаваше по Метерлинка тъмните дебри на човешката душа

и причудливите пътища на съдбата, той следеше по новините и събитията участта на България и

всичко, което ставаше в душата му, бе отразено в неговата карта на Балканския полуостров.

Тая затворена душа имаше крилата на най-големия родолюбец-мечтател. Той летеше по всички

краища на България, преминаваше границите оттатък Рила и Родопите, следеше извивката на

черноморския бряг чак до Босфора, хвърчеше с бързината на мечтите към Македония, чертаеше

границите на Санстефанска България, разделяше турската империя и късаше дялове за България,

за Сърбия, за Гърция.

Със син, червен и химически молив, каквито винаги се намираха в адютантската му чанта, той бе я

нашарил от край до край. Одрин бе изчезнал — на негово място зееше прокъсана от пипаме и

показване дупка; Лозенград се губеше под цветните стрелки, с които той бе начертал посоката на

колоните, които го превзеха; бунархисарските боеве бяха оставили кървавата линия на червения

молив — и оттам на югоизток, към Цариград, се кръстосваха линиите на нашите и турските

позиции през всичките стадии на чаталджанските боеве.

Когато се започнаха преговорите за мир с Турция, в оня ъгъл се явиха нови черти: една от Родосто

до Черно море — първите претенции на България — и окончателната турско-българска граница

Мидия—Енос.

В западния край на Македония пъстрилката бе по-голяма: една широка синя линия заграждаше

Санстефанска България, други се спущаха на юг, по течението на Бистрица, и заграждаха през

морето Солун и Халкидонския полуостров, трета делеше напреки от Кюстендил към Албания

онова, което трябваше да вземем от Македония, а между тях се провираше линията на спорната

зона, забита като клин в сърцето на Македония; имаше и други, които извиваха през Албания до

Адриатическия бряг — говореше се по едно време, че ще получим излаз и нататък.

Европейска Турция бе насечена на късове, грижливо пазена с по-дебели линии от претенциите на

сърби и гърци, разтягана или намалявана — според личните желания, според писаното във

вестника или според онова, което вървеше от уста на уста.

Това бе една немска карта от Фрайтаг, в средата на която се простираше с розова боя Европейска

Турция чак до Босна, между Сърбия и Черна гора; на север — до половината на Румъния, на юг —

до Полонез; Битоля бе означена с Монастир, Скопие — с Юскюб, Прилеп — с Перлепе. Към нея

Начев прибягваше винаги когато ставаше дума за някое затънтено село или планина; тя

засрамваше картите с голям мащаб, побрала всички колиби, незначителни притоци и планински

разклонения.

Много пъти, легнал на гръб и надвесил над главата си тая карта, Начев се обаждаше всред шумния

разговор в компанията, насядала наблизо: „Кой ще ми каже къде се намира Кичево?" — И

излизаше, че никой не може да посочи точно. Или питаше за Тетово и след това за Калканделен. И

всички мислеха, че това са два различни града.

Разглеждайки част по част цяла Македония, Начев бе научил нейната география до най-големи

подробности, знаеше градовете на Албания, Южна Македония, отсам и оттатък спорната зона —

на всички области, които се вграждаха от синия молив в границите на утрешна България.

Веднъж в Щип преди започването на Междусъюзническата война отидохме с Начева в казармата

до моста на Брегалница, дето квартируваше една сръбска дружина.

Поканиха ни горе в работната стая на дружинния командир — млад, интелигентен подполковник.

По стените, върху голямата маса — навсякъде карти на Македония. И там, както в немската карта

на Начева, бяха прокарани широки цветни линии, но на съвсем други места. Една се спущаше от

Кочани през Щип и Гевгели за Солун. Ние не отворихме дума за подялбата на Македония, но тая

ужасна линия се хвърляше в очи и говореше за всичко най-красноречиво. Начев през всичкото

време я гледаше, мълчалив и мрачен. По пътя за нашия лагер той с болка заговори за сръбската

карта, като разказваше с най-големи подробности отгде минавала линията на сръбските

претенции — и когато вечерта я начерта с червен молив на своята карта, сякаш кървав меч

премина през сърцето на Македония.

Тоя меч прониза и Начевото сърце. От тоя ден то заблика разкървавено.

Всяко ново нещастие забиваше меча по-дълбоко: след отстъплението всички граници на

обединена България се свиха до Осоговската планина, до мястото, дето граничеше розовата боя

на Европейска Турция. И мечтите не можеха да летят, надеждите се обезкрилиха — те бяха

затворени в клетката на стара България.

От края на юни по североизточния ъгъл на Начевата карта, който дотогава беше съвсем чист,

започнаха да се явяват несигурни, с трепетна ръка прокарвани линии. Те бяха отначало само

около Силистра, но когато румъните заговориха за нашите добруджански градове, явиха се линии

към Тутракан и Добрич и се очерта прочутият триъгълник — Русе, Шумен, Варна. Начев не

снимаше очи от Добруджа и тоя девствен ъгъл се разора от молива му надлъж и нашир.

Чудно е това трескаво съзерцание на една местност, за която вече започва да се говори! Незнайни

дотогава градчета и села, които окото нехайно е отминавало, изведнъж изпъкват с имената и

разположението си — край тях се събужда животът на планини и полета, залъкатушват рекички,

хвърлят се в очи несметни богатства на една сякаш нова, непозната страна. Линията на морския

бряг от Варна до Кюстенджа, блатата край Дунав, пътищата, железниците, очертанията на окръзи

и околии, граничната линия със зигзаговидните си извиви — колко нови неща се научават за

няколко минути! И моливът — този немислостив разпределител на необятни в действителност

пространства — шари нови граници, отмерва, къса, раздава.

В тая малка карта от Фрайтаг сякаш се виждаше начертана съдбата на България. От двете страни

на Балкана, свили се под могъщите му крила, стояха непокътнати само равнините на Северна и

Южна България.

Сборището

Винаги когато дружините на полка бяха събрани заедно — в почивка след бой или в дългите дни

на бездействие и очакване — неусетно, без никой да го нарежда, се образуваше едно любимо

място, дето офицерите се събираха на разговори, да научат или да съобщят някоя новина, да

споделят мисли и впечатления, да се разтушат. Тук се изливаше общата скръб, изказваха се

надежди, разсъждаваше се за съдбата на България. Такова място бе станала през това време

площадката, около която бяха построени близко една до друга землянките на офицерите от трета

дружина.

Това беше една длъгнеста, изрязана в гърба на позицията равнинка, от която по пътеките и

ходовете за съобщения се отиваше напред до окопите. Отгоре тя бе покрита с навес от големи

клонове с шума, пожълтяла и съсухрена. Едно дърво, поставено в края на изреза, служеше да

задържи сламата, върху която седяха и лежаха офицерите, а пред него, на едно стъпало по-ниско,

минаваше широката пътека за войници и коне, които отиваха за Говедарник. Там обикновено

тлееха въглени от голям огън, на който топлеха яденето или варяха кафе. Денем се издигаше

бледосин, прозрачен, тънък стълб от дим. Нощем се люлееха червени пламъци на буен планински

огън.

Като във фокус се събираха към това място пътеките от всички краища на позициите — откъм

дола, дето беше изворчето, от щаба на полка, от първа, втора и четвърта дружина.

Всичко се стремеше нататък и това не бе случайно: офицерите там бяха по-разговорливи, по-

гостоприемни, душите по-отворени, сърцата по-искрени. Там беше известният на целия полк

подполковник Христанов — една страдалческа душа, в която се бе събрала мъката на България.

Там бе поручик Наков — тълкувателят на всяко събитие, философът, негодуващият рицар на

правдата и истината, сладкодумният разказвач за Америка и Индия, дето бе скитал преди войната.

Там беше подпоручик Шивачев, тоя добродушен, с разкрита, широка душа родолюбец, обичащ

България с нейните страдания, обичащ земята й, първобитната й, непокварена култура, нейното

минало и настояще, нейните поля и дъбрави, слънцето й, звездните й нощи. — Там беше капитан

Карапетров —неуморимият шегобиец, разкриващ с безобидния си смях опакото на нещата,

надсмиващ се на хората и себе си, окарикатурващ всяко дело, начинание, блян — снимащ маската

на всичко с добродушния смях на един незлоблив присмехулко. — Там беше гръмоотводът на

новините — подпоручик Горбанов, който събираше по незнайни пътища летящите вести, скиташе

из позицията, ходеше из съседните полкове, ловеше чуто-недочуто и носеше всеки ден храна за

разговори и размишления. — И подпоручик Начев беше тук със своята карта на Балканския

полуостров, и черногледият, непоправимо-отчаяният доктор Бобев, дружинният лекар, когото

Карапетров наричаше „заведущ песимистичния отдел", и поетът Любен Банков, рецитаторът на

свои и чужди стихотворения, певецът на подвизите на полка, към когото, за да покажат известно

уважение, се обръщаха с думите: „Любене, ти падаш бир парче поет, я кажи..." — Тук бе също и

страшният в откровеността си сърцевед — подпоручик Попов, разкриващ чрез своите

преживявания душата на всеки съучастник в боевете.

Тук винаги се знаеше една новина повече — обсъдена от всички, разтълкувана, дала на събитията

светла или мрачна окраска.

На всеки гостенин новината се разказваше повторно — като се започваше най-напред с източника.

Това беше обикновено „близко на управляващите кръгове лице", някой офицер от щаба на

дивизията, телеграфист от Кюстендил, който се сношавал направо със София — завеждащ

прехраната, завърнал се войник от болницата и пр. После се предаваше самата новина, често пъти

допълнена и украсена от разказвача, и най-накрая се правеха общите тълкувания.

Идваше друг, и всичко това се разказваше повторно от край до край, никому не омръзваше да

слуша — сякаш при всяко преразказване чуваха новината за пръв път. Малката незначителна вест

се развиваше в проблема, тя въвеждаше съдбата на България в нов път, разкриваше нови

хоризонти, обнадеждаваше, окриляше или идваше като черна птица, хвърляше всички в мрачно

отчаяние и притискаше сърцата.

Някои от офицерите бяха скептици, не се разгорещяваха бърже, изказваха недоверието и

съмнението си, виждаха и в хубавата вест някаква трагична страна. Други вярваха в добрата

звезда на България, неприятните вести тълкуваха в съвсем ново осветление, намаляваха тяхното

значение, съмняваха се в автентичноста им, окуражаваха. Ясно и разграничено се деляха тия

болни души на две групи: на песимисти и оптимисти. Но и в едните, и в другите еднакво живееше

трагичността на ония тежки времена: една обща трескавост, нервите — достигнали върха на

напрежението, душата — разпъната над бездната.

Много пъти денят минаваше безцветно-неинтересен, еднообразен, досаден — нямаше нищо ново

и се предъвкваха старите разсъждения и догадки. Но нуждата от човек, комуто да разкриеш

душата си и от когото да от чуеш каква да е дума, притегляше всекиго нататък, като към някакво

омагьосано сборище.

Първият въпрос, който обикновено се задаваше на всеки, бяха двете понякога до смърт дотегливи

думи:

„Нещо ново?"

Нещо ново — — — Ах, да можеше слабият човек да измени хода на събитията! Да можеше да се

разнесе мъчителният кошмар, да се върнат армиите по старите си места край Брегалница, да се

почнеше историята наново, за да се поправят грешките! Да можеше една хубава сутрин да се

събудим при вестта, че въпросът за Македония е разрешен полюбовно, че кръвопролитията се

спират и че се вижда вече денят, когато ще се върнем по домовете! — Уви, дните течаха сънно-

лениво, прилични един на друг, безкрайни и мъчителни. Всичко си стоеше по старому,

притискащо душата с гнета на кошмар.

Ти идеш от ротата си — само от няколко десетки метра, а на теб гледат като на човек, който носи

разрешение на мъката. Откъде може да си научил нещо повече? — „Нищо ново" — е твоят

отговор. Те знаят това от по-рано и пак запитват, и пак очакват, и се радват в душата си че сядаш

при тях: сякаш от това мъката на половина се намалява.

След това слушаш от вчера предъвкваните мисли, сам повтаряш чутите от същите тия другари

разсъждения, потъваш в тъпото и безизходно еднообразие и все пак си доволен, че не си в своята

землянка, сред глухотата и самотността.

В такива дни се играеше пасианс. Още от Одрин беше на мода тая суеверна игра — да се

нареждат карти по особен ред и да се очаква от добрия или лошия изход на играта разрешение на

зададения въпрос. Тия трезви хора, които бяха учили положителни науки, се превръщаха в

подобни дни на суеверни жени. Външно те не показваха, че вярват в предсказанието на картите,

но трескавостта, с която очакваха изхода на играта, издаваше едно сляпо суеверие — сякаш от

отговора на картите зависеше бъдещето на България.

„Ще дойдат ли румъните?" — картите отговаряха „да". Това не задоволяваше и се играеше втори

път. Получаваше се пак „да". Трети път най-вярно показва: — „не"... Сякаш се премахваше някаква

тежест от душата!

Но наблизо други нареждаха Наполеоновия пасианс — той беше най-сложен, на него имаха най-

голяма вяра. Питат дали ще се свърши скоро войната? Получаваха и „да" и „не" — според това,

дали се покриваха напълно наредените карти или не.

Разказваха се сънища и се тълкуваха. Газенето на плитка и бистра вода означавало щастлив край

на войната. Но някой сънувал бурно море, дошли големи вълни и водата се разляла навътре по

брега. Никой не можеше да си представи какво по-голямо нещастие може да сполети още

България. — Една синя змия се обвила около тялото на едного, той откъснал главата и, но на

мястото й се показали други две. Цяла нощ се борил с чудовището. На другия ден се говореше по

повод на това за съюза на Сърбия и Румъния. Сънуваха се пожари, гълъби, паяци, наводнения,

джамия с четири минарета и на всяко по едно черно знаме — и според това мирът или

наближаваше, или се отлагаше за далечно време, получавахме или загубвахме Македония,

очаквахме новини, писма, тъжни и радостни вести.

С особена страст се вслушваха всички в дочути или четени някъде предсказания на прочути

тълкуватели.

Разправяха за някакъв стар турчин, който предсказал разгрома на турската империя — щели да я

нападнат седем крале и после тия крале щели да се скарат помежду си. И точно така стана:

четирите балкански държави, подкрепени от Русия, Франция и Англия, разгромиха Турция.

В едно от крайдунавските села живеела някаква врачка, която предсказвала тежки дни за

България. Но на друго място друга врачка говорела, че едно царство щяло да пропадне, ала след

няколко години отново щяло да се подигне — по-голямо, по-велико.

Вярваше се в особеното значение на числото 17: на 17 септември се започна мобилизацията, на 17

май се подписа мирът в Лондон, на 17 юни сутринта се започна Междусъюзническата война.

Какво ли щеше да стане на 17 юли?

Повечето от сраженията почваха във вторник — и в тая сляпа игра на случая се търсеше особената

намеса на съдбата. Вторниците се смятаха за нещастни дни. Играенето на лявото око — за лошо

предсказание, на дясното — за добро.

В еднообразни, въртящи се около едни и същи теми разговори, в четене на стари закъснели

вестници, в надежди и безнадеждие минаваше дългият юлски ден.

Вечер наклаждаха огън пред площадката. Дебели дървета, изкусно нахвърлени от ординарците

едно връз друго на грамадна клада, пламваха от всички страни — червени пламъци танцуваха над

главните, гонеха се из въздуха и се сливаха на няколко метра горе в общ змиевиден език, люлеещ

се като развято, духано от вятъра червено знаме. Цялата околност зад височината се осветяваше и

по светлия й склон се очертаваха грамадни сенки от насядали наоколо офицери.

По цялата позиция е тихо. Може би сърбите виждаха сиянието на пламъците, но никой не искаше

да наруши тишината и спокойствието на нощта. Слизащите от Говедарник товарни коне минаваха

няколко метра по-долу, шумолейки през клонете на шубраците, осветени медно-червено —

някакви пожарни силуети, които се губеха надолу в мрака.

Нощите на Повиен бяха студени даже през най-горещия месец на лятото и към топлика на

буйните огньове прибягваха всички — и войници, и офицери. Далеч оттатък бойната линия

святкаха сиянията и на сръбските

огнища. Но в трета дружина огънят беше станал поетична необходимост. Насядали около него,

като на хайдушко сборище, там всички се чувствуваха обхванати от приказността на старите песни,

душите се изпълваха с романтично настроение и заслушани в разказите за минали времена и за

далечни страни, всички се унасяха, преобразени, неузнаваеми. Гласът на разказвача звучеше

равно и меко, думите добиваха особена прелест и дълбочина, будеха фантазията, люлееха и

отнасяха мисълта далеч, далеч, като лодка по сънливо плискащи, тихи вълни.

Тия сладко-тъжни вечери край планинския огън! Сякаш действителността изгубваше своята

суровост, сякаш тя изчезваше в мрака, който ни заобикаляше, сякаш не съществуваха окопи,

пушки, униформи. Кошмарът на деня, на будната мисъл, на тревогата и страха — тоя тежък камък

върху гърдите на всички — се махваше, — леко като крилата птица се понасяха душите из

небесата на Индия, любимата страна на Накова, за която той можеше по цели нощи неуморно да

разказва. Пред унесените погледи се мяркаше самотната колиба на индийския светец, напуснал

суетата на града, слял се с природата — един тих, мълчалив пустинник, който се задоволява с

няколко зърна ориз и с бистрата вода на горския поток. Чрез пост и молитва той добивал такава

духовна сила, че можел да чете в душите на хората, да възкресява мъртви, да подига планини.

Но и обикновените простосмъртни стояли все пак по-високо от европейците. Никой от нас не

можел да си представи напълно какво представлява индийската култура. Там животът бил

опростен, защото самата природа идвала на помощ: буйно плодородие срещу сравнително малко

труд, и изобилие, щедрост. Всеки бил доволен от съдбата си — просякът не бил по-нещастен от

заможния.

Индиецът имал здраво, хубаво тяло, на което не криел голотата и от което окото се опивало с

чистото чувство на духовно съзерцание. Чистотата на тялото, на дрехите, на жилището била

издигната в религиозен култ. Всичко било религия там: когато жената мелела в къщи брашно —

пеела религиозна песен, когато месела хляб — друга, когато го пекла — трета. Всяка стъпка била

песен, всяко деяние — молитва.

Също тъй увлекателно разказваше Наков за руските манастири, светци и чудотворни икони, за

Печерскатата лавра или за мавританската култура в Испания през средните векове, за

американските религиозни секти, за старогръцките философи, за будизма и за новото религиозно

учение — теософията.

Мисълта пробиваше мрака на миналото, обхващаше цялата земя и на душата бе леко от това,

освободена, окъпана, сякаш излязла за една нощ от тялото, литнала като ангел из безкрайността.

Към полунощ главните изтляваха, превърнали се в синкавозлатна жарава, покрита с бяла светеща

пепел. Откъм гърба идеха студени тръпки — завяваше безшум-ният нощен планински вятър.

Гостите от по-далечните роти се разотиваха, губещи се в мрака по пътеките, задрямалите наблизо

ординарци се събуждаха и прибираха кафеените чашки — тихо се пръскаха всички по землянките,

носейки в душата си хубавия сън наяве. Цялата позиция заспиваше.

Ротният

За нахлуването на румъните научихме от много места. Знаеха го и войниците, събирайки се на

малки групички, шепнещи в тревога.

Този ден ротният се почувствува по-добре, болките от ревматизма бяха попреминали — той

можеше да стъпва вече.

Седнали на изхода на нашата колиба, ние мълчахме, всеки отдаден на собствените си мисли.

Отвътре, от дъното на колибата, идеше тежък мирис — цяла седмица бе лежал ротният вътре, без

да проветри покривките: миризма на камфор, йод, на ядене, влажна пръст и мухъл.

Тая колиба, издълбана в корените на един грамаден дъб, приличаше повече на гроб, отколкото на

живелище. Но ротният не я напусна — той не слезе в лазарета, дето го пращаха лекарят и

полковият командир; в тая упоритост мнозина виждаха някакво изкуствено самопъчене — вижте

ме де, не съм страхлив, не искам да използувам болестта си, за да се отдалеча от бойната линия!

Новината за румънското настъпление се отрази у него странно: сякаш тъкмо в тоя момент

престанаха болките на краката му, той се почувствува бодър, някакви скрити сили избликнаха в

организма и в душата му. Той обиколи позицията, нареди да се почистят окопите, да се построят

нови ходове за съобщения, траверси, козирки — събра подофицерите и им говори за нощната

охрана, за бдителността, за вероятността да бъдем нападнати от сърбите изненадано. Избягваше

всякакви странични разговори, гледайки право в очите всекиго, унищожаващ с трескава бодрост

омърлушеността и отчаянието. Сякаш се намираше в предвечерието на големи сражения — също

като при атаката на Одрин и при преминаването на Брегалница през нощта срещу 17 юни.

Когато се върна в землянката, той седна на стъпалото, подпря лакти на коленете си и се загледа

назад към върховете на Сива кобила. На мен — посърналия духом — той не обръщаше внимание,

сякаш не съществувах. Каква пропаст ни делеше тоя час! Аз не виждах никакъв изход за България

— разбит кораб, оставен на каприза на вълните.

Ротният не чувствуваше това. Той не проля нито една сълза — коравото му войнишко сърце не се

остави да уние. Той приличаше на вързан титан, който се мъчеше да разкъса веригите, да сграбчи

наново оръжието и да се нахвърли върху враговете. И остана такъв до последния час — тигър в

клетка, усещащ в себе си превъзходство и изблик на сила. Нещастието каляваше още повече

неговия дух.

И двамата сякаш се страхувахме да заговорим. Твърде много подценяваше тоя горд и

непримирим човек околните си и аз знаех, че при първата дума ще се нахвърли върху ми като към

някакъв малодушен. Аз ходех често при офицерите от трета дружина, за които той имаше лошо

мнение, както изобщо за всички, които тълкуваха, философствуваха и резигнираха. И, разбира се,

приписваше на мен всички техни качества, пренебрегваше ме, страхуваше се да не пренеса в

ротата му отчаяние и малодушие. Чувствуваше ме като чужд, натрапен, излишен — повече

ценеше своите подофицери — тия сурови воини, които изпълняваха заповедите смело и

безпрекословно, както в казармата. Запасните офицери са опасни за войската— беше неговото

непоколебимо убеждение, отдавайки всички несполуки на тях. Той никога не бе ми говорил това

открито, но аз го усещах: любимци му бяха само действуващите офицери и подофицери и ония от

войниците, които бяха запазили дисциплината и безпрекословната подчиненост на казармен

войник.

Веднъж той събра любимците си — двайсетина души, всички с кръстове за храброст, — за да се

фотографира с тях. Мен не повика. Не повика и фелдфебела, един стар солдат, който обичаше

канцеларията повече от окопите, — не повика всички ония, които се губеха в ротата като

незабелязани, милеещи живота си мирни хорица. И в групата, приготвена за снимка, сякаш се

бяха събрали някакви харамии: накривени фуражки, засукани на кръв мустаци, сурови, дишащи

пламък и отречение лица — очи, в които се четеше безсърдечие, — едри, груби, здрави ръце,

които са мушкали и убивали, гърди, които са бивали пронизвани няколко пъти. Близо до себе си

той бе наредил ординарците за свръзка — неговите най-доверени хора, душата на цялата рота,

неотлъчните негови бойни другари.

Тук нямаше място за резонерствуващия интелигент. И да беше ме поканил, аз щях да се

чувствувам чужд: мястото ми беше все пак при трета дружина...

И както всеки път, следобед към три часа аз тръгнах по пътеката нагоре, търсещ близките по

чувство и душа.

Ротният скочи на крака — сякаш да опита дали ще го държат — снажен, напет, пъргав.

Куртката му се опъваше на гърдите и ръцете — силни, атлетски мускули се очертаваха под нея, —

фуражката назад, на темето, чисти бели навои до над коляното, увити с черни върви на кръст.

„Ташо Димов!" — се разнесе из урвата резкият му глас и от окопите зад височината се спусна към

него пъргавият, скачащ като котка подофицер — командирът на втори взвод.

Ротният е чакал сякаш да замина. Сякаш тъкмо сега наставаше неговото царство.

Аз завих край окопите на четвърта рота, преминах тичешком височината, която се обстрелваше от

сърбите, и се запътих към трета дружина.

Подполковник Христанов

На площадката бяха събрани всички нейни обитатели и постоянни гости. Слънцето беше се извило

на запад и широкият навес хвърляше сянка на отсамната страна, където нощем кладяха огън. Не

се виждаха войници. Юлската горещина бе достигнала и до върховете на Повиен — познатото

безветрие и тегота на долините, когато и птичките престават да пеят, и в неподвижния, нагорещен

въздух сънливо бръмчат мухите.

Заварих всички умислени и мълчаливи. На сламата като на одър бе седнал поручик Наков, както

само той можеше — по индийски. Ръцете му бяха сложени върху коленете, странно неподвижни

— тия инак живи, изразителни ръце, които така неуморно разказваха заедно с устата,

проповядваха, увличаха, убеждаваха. Мъртвешка тежест ги бе сковала. Сините водоцветни очи на

Накова гледаха в пространството зад планини и хоризонти, зад действителност и време. Колко

много приличаше той в този момент на факир, пренесен в съзерцание и ясновидство! — Сякаш се

бе оковал в екстаза на молитва.

До него лежеше на гръб капитан Карапетров, неподвижно изпънат върху сламата, с лакти над

очите — спеше ли, не можеше да се разбере. Куртката му бе разкопчана на долния край и отдолу

се червенееше тесен пояс. Любен Ванков четеше вестник, а Шивачев се бе облегнал ла

подпорката на навеса, тих, печален, с оня отпечатък на доброта и смирение, с който той си остана

от първия до последния ден на войната. По-отстрани седеше на стъпалото подпоручик Попов,

подпрял лакти на колене и захлупил в шепа лицето си. Фуражката му бе отместена назад, дълги

кичури коса се преплитаха в пръстите му.

Най-отвътре, движещ нервно грубия, издялан от войниците бастон, седеше върху патронено

съндъче командирът на трета дружина подполковник Христанов. Малкото му, тъмно като на

жълтеничав лице, обрасло чак до носа и очите с къса четинеста брада, се тулеше под нахлупената

фуражка — избеляла и разшита, с издуто нагоре мазно дъно. Яката на куртката — ожулена и

лъскава от кир — стоеше винаги разкопчана и разголваше сбръчканата му кожеста шия, набрана в

дебели потни гънки. Главата си държеше наведена, като че я притискаше някаква тежест. Очите

му блуждаеха, жълточервени, наляни с кръв, и когато поглеждаше, от двете тъмни дупки

тревожно се извиваше бялото на изпъкналите очни ябълки.

С бастона си Христанов обръщаше върху сламата едно парче вестник, продупчваше го, подгъваше

го и се мъчеше отново да го пробие. Той отдавна бе махнал сабята и я бе заменил с тая груба

тояга, с която се подпираше по стръмните склонове на позицията. С нея той остана до последния

ден: винаги в ръката му, тя бе стискана нервно и трепетно, издигана до над главата, когато душата

му се препълваше от отчаяние и злоба, размахвана из въздуха, като да смазва някого, или

безсилно отпущана, прибрана до треперещите нозе като тояга на старец.

Общото мълчание бе знаменателно. На моето „добър ден" никой не отговори. Само Карапетров

подигна ръце, погледна ме със свити, ослепени от светлината очи, и пак ги сложи на лицето си,

говорещ под ръкавите:

„Ето го, тоя ще каже новините. Казвай, какво ново!"

„Какво ново — все същото. Малко ли е това, което знаем!"

„Какво знаеш? — продължаваше да запитва Карапетров с насмешка в гласа. — „Я разправи, да

видим какво знаеш."

Учудиха ме тия многозначителни, пълни с горчивина и ирония въпроси. Отде мога да зная повече,

снощи бяхме заедно до среднощ, румънското настъпление бе старо нещо — в дълги, печални

разговори всичко бе вече разтълкувано.

Погледнах Христанова: той нервно движеше коляното си, загледан право в очите ми. Нещо

демонично имаше в това черно-жълто, надупчено от шарка лице, хлътнало и горящо като в

треска: сякаш беше близко-близко до лицето ми, сякаш усещах до себе си огнения трескав дъх на

тия напукани почернели устни. А втренчените погледи като да ме поглъщаха в бездната си.

Тръпки ме полазиха. Тоя човек на няколко пъти вече бе ми се разкривал с едно необикновено,

странно държание. Веднъж през примирието на източния сектор при Одрин — вече се говореше

за прекъсване на преговорите — няколко офицери отидохме на коне към югоизточния край на

нашите позиции, до шосето Одрин— Хавса. Оттам се виждаше градът. Този ден той блестеше под

слънчевите лъчи като приказно видение. Над всички здания се издигаше „Султан Седим" с

четирите си тънки минарето, а вляво и вдясно още много други — вити минарета, камбанарии,

часовници, големи, кръгли металически кубета. Христанов бе останал назад с мен, спря се,

обърнат към Одрин, и размахал дясната си ръка, в която държеше камшик, ми заговори. Още

помня думите му: това бяха откъслечни, почти несвързани фрази, звучащи като пророкувания.

Гласът му се извиваше плачевно — някакъв пеещ плач, — стихваше, шепнеше и ненадейно

прогърмяваше заканително-отчаян като говора на умопобъркан: „Гледай го! Гледай го! Насити му

се, защото ни кога няма да го видиш! Хо-хо-хо! Ами оня венец? Видиш ли го — черните,

страшните? Оръдие до оръдие! Смърт! Бум-бум-буум! Шест пъти. Тука трябват полкове,

подпоручик, резерви, колони в дълбочина! Трябват най-малко 150 тежки оръдия! Това е

крепостна война! Щурмуващи колони, ножици, бомби, пироксилинови патрони за телените

мрежи! Ах, ще има косене като трева!" И веднага след това премина към неговия болен въпрос:

защо не го назначили полкови командир на мястото на стария, който се бе поминал от сърдечна

болест. Негодуващи слова на един горчиво обиден, разкрития на неправди и фаворизация,

разголване с безпощадна критика на една действителност, която дотогава ми бе неизвестна. Под

очите ми се рушаха авторитетите на бригадни и дивизионни командири, принизяваха се

прославени началници, ставаха обикновени личности, заядливи и пристрастни — повдига се

завесата зад бойната линия и в щабовете, към които подпоручикът от взвода хранеше доверие и

респект, вместо сериозните, честни военачалници загъмжаха дребнавите фигури на изроди.

Но още тогава аз се радвах в душата си, че не оставиха полка в ръцете на Христанова: не това бе

военачалникът — строгият, решителен, безбоязлив и самостоятелен човек на волята и делото!

Твърде много сълзи имаше в тия очи, твърде много чувства в това наболяло, отзивчиво сърце.

Ние се присъединихме към кавалкадата, обиколихме редутите до шосето, и се върнахме към

залез слънце, оставяйки далечния град в пурпура на последните лъчи, потънал в златен прах, в

който блестяха прозорците на къщята. Христанов вървеше пред всички, прегърбен върху едрия си

красив кон. Никому не се говореше. В тишината звучаха само припрените, преплетени удари от

копитата на конете.

Отстъплението от Ежовица напълно разсипа тоя страдалец. Разправяха, той безутешно плакал в

Раклишкото дефиле. Карал се на войниците и дохождал до истеричен бяс, когато те злорадно му

отвръщали, махнали ръка на всичко. Дигал тоягата си да ги бие. Не спял по цели нощи, разхождал

се в тъмното, ослушай с непоносима мъка в говора и подвикванията на разбунтувалите се. Гледал

е подозрение и на офицерите, предполагайки, че всеки ще зареже България, ще й измени, ще я

остави в най-критичния момент.

А през време на Повиенските боеве, когато дружината му отстъпи, разбягала се из урвите, той бе

станал тъй нервен и зъл, че никой освен Наков не посмяваше да му говори.

Всеки неуспех, търканията в ротите, неправдите, облагодетелствуването на едни за сметка на

други, погрешните заповеди, поради които се даваха много и излишни жертви — грешките на

дипломацията, нахлуването на румъните, окаяното положение на България — всичко добиваше в

душата му гигантски размери, терзаеше го и му вземаше и последните сили. По-горните

началници гледаха на него подоздрително, разпитвайки по околен път дали не е вреден за

войската.

Какво ставаше в душата на тоя човек? Какво искаше той всъщност? Бунтуваше ли се срещу някоя

лично нему сторена неправда или се опълчваше против общото зло, което му се струва стократно

по-голямо? Страхуваше ли се от смъртта или виждаше ужаса право в лицето с интуицията на една

чувствителна душа? Какво тежеше върху неговата приведена старческа глава? Някакво тъмно

предчувствие? Изгубена вяра в собствените сили? Мрачно бъдеще? Не бе ли жертва на тежка

неврастения, на ипохондрия, на начало на лудост?

Той втренчено ме гледаше сега с пламнало в треска лице. По краищата на устните му играеше

студена презрителна усмивка. И побутна с бастона си Карапетрова:

„Гледай го! Гледай го бе! Той мисли за румъните? За Варна ли, дето турили румънско знаме на

кметството? Или за това, че пленили нашите полкове, когато се връщали от Княжевац? А? Кажи му

бе, Карапетров, че бог ни праща и други! Ееей — викна той, изкривил лицето си в зверска гримаса,

— ония, дето ги гонихме чак до Чаталджа, дето им превихме врата — змиите бе, идат, идат Енос

— Мидия, хо-хо — на ви Енос—Мидия!"

Аз нищо не разбрах от тия загадъчни думи. Какви змии и защо поменува Енос—Мидия? Какво

означаваше тая ехидна усмивка на устните му? За мен ли се отнасяше тя? Аз го гледах с

недоумение и страх — и устните му повече се изкривяваха, бастонът повече трепереше в ръката

му.

„Не Енос—Мидия, а Минус—Едия!" — се обади Карапетров и глухо изохка: „Къде бяхме — и къде

сме! Какво бяхме — и какво сме!"

Погледнах Накова въпросително. И с равен, спокоен глас, сякаш съобщаваше някое незначително

събитие (той нарочно си даваше тоя вид, когато искаше да не дразни Христанова), Наков ми

съобщи, че турците преминали договорната граница Енос—Мидия и влезли в Одрин. Там сме

имали слаби части, които отстъпвали навсякъде под натиска на по-силния неприятел. Но нима ще

бъдат те оставени от Европа да нарушат един договор, гарантиран от великите сили? Това е дело

на Енвер паша - да използува лошото положение на България, да се опита да си възвърне нещо!

„Не, не, трябва да дойдат в София! В София — крясна Христанов като в припадък. — Трябва да се

съберат всички там и да изловят ония сволочи! . . . Така им се пада, такааа! ... От всички страни! От

морето има ли някой, бе? От небето има ли?..."

„Г-н подполковник! — се намеси Шивачев с тихия си галещ глас. — Все ще се намери изход. Аз не

вярвам Русия да ни остави."

„Каквооо?... Русия?... У, мискин! Убийте го бе! Убийте го! Ти русофил ли си още бе? „Защо, г-н

подполковник..." „Слушайте, той е още русофил! Тфу!!"

„Не е там въпросът! — продължи Шивачев. — Какво ще стане в края на краищата — там е

работата! Русия ще разреши спора."

„Ще разреши! Ще разреши тя! Кой поддържа против нас гърците и сърбите? Кой не ни дава

Македония? А? Кой праща румънците и турците? Слушай, Ванков — младо! Я му издекламирай „О

Русь, бъди проклета!"

Но Ванков не поиска да декламира онова напоено с мрачен патос стихотворение, което се

преписваше и разнасяше от ръка на ръка и което изразяваше тогавашното настроение срещу

нашата освободителка, на която приписваха сърбофилски чувства. Атмосферата бе твърде

нагорещена, за да има нужда да се разпалва още. Той се помъчи да отклони темата, като заговори

за една статия от вестника, който четеше.

Но Христанов цапна с бастона си вестника му:

„Махай тоя парцал, че ще те пребия! Хайде — „О Русь, бъди проклета!" Казвай, как беше!

Русийооо!..."

Шивачев пак искаше да възрази, но му направиха знак с очи да млъкне. Само Наков се реши да

говори. Той цитира някакви изявление на Поанкаре пред българския пълномощен министър в

Париж: „Франция ще вземе присърце правата кауза на България." Щяло да се предприеме обща

акция за избягване на по-нататъшни усложнения. Английската флота освен това напуснала

Солунското пристанище и отпътувала неизвестно къде. Щели да заплашват Турция, да спрат

Румъния. Целият цивилизован свят бил свидетел на една жестока неправда: Европа нямало да

остане безчувствена зрителка.

След всяка дума на Накова Христанов замахваше тоягата си:

„Кой?... Не ми приказвай, хайде! — Не-ми-при-каз-вай! ! — — — Само една дума ще ти кажа!

Чакай! ... Франция?... Англия? ... Нееее! България няма нико-го!... Чуваш ли!"

Подпоручик Попов, който все още си притискаше лицето в шепите и мълчаливо слушаше, се

намеси:

„Никой не се интересува за България! Европейците толкова я познават, колкото Патагония. Хее,

там някъде си, на Балканите, се рушела една държавица — ще я замени друга! Земята нали си

остава! Пазарът нали е осигурен! Сърби, гърци, българи — все едно!"

„Къде бяхме — и къде сме! Какво бяхме — и какво сме!" — повтаряше с въздишка Карапетров, без

да се вслушва в разговора на другите. По едно време той скочи, изправи се, седящ на сламата, и

вдъхновено-театрално замаха с ръка:

„Слушайте какво ми е дошло на ума! Всички дипломати трябва да се докарат тука, на позицията —

да ги вържем на един кол, забит в бруствера; сърбите ще ги помислят за войници и ще се мерят в

тях!"

„Малко е това, мамка им...! — извъртя във въздуха бастона си Христанов. — Дайте ги на мене! На

мен! Аз ще им намеря цаката! Да ги застрелят ли? Ха! Нещо по-страшно! Нещо инквизиторско!"

„Стига им това, г-н подполковник — се намеси Попов. — Тия хора ще поумнеят само когато чуят

пищенето на куршумите! Всички дипломати трябва да прекарат по един стаж в окопите!"

„И въшките трябва да ги поядат! — допълни Карапетров. — Да им се надене по една въшлива

риза, че тогава да ги пращат да водят преговори."

И се започна разговор, който само помрачената от отчаяние душа можеше да роди. Търсеха се

виновниците за нещастието на България — с догадки и несигурност се спираха на тоя, на оня,

заплитаха се в тъмните пътища на отговорност и виновност, клеймяха отделни лица, цели партии,

целия български народ — връщаха се към епохата на турското робство и намираха, че по-добре

било да не бяхме освобождавани, че българинът не знае да се управлява — ограничен, късоглед,

роден за роб, често пъти по-добре ще е да повикаме англичаните да ни владеят — както Египет,

както Индия... Всички българи трябвало да се преселят в някой далечен остров, да избягат

завинаги от тоя вулкан — Балканския полуостров. — Проклет да е Аспарух, че е тръгнал на юг към

Дунава! Проклети да са прадедите ни, че са народили такъв кекав народ! Проклето миналото!

Проклето бъдещето Да може да потъне балканът и морето да нахлуе отвсякъде и да издави

всичко. Не! Да се изкопае една грамадна яма сред България, да се напълни с милиони килограми

динамит и да се подпали фитилът. Нека се разтърси повече от най-страшното земетресение, да се

разпука, разрине, разлюшка! Да не остане камък върху камък! И нека враговете ни намерят тогава

само развалини и пепелища!...

От всички най-много говореше Христанов. С разюздена, трескаво-болна фантазия той диреше най-

жестоките хули. В думите му клокочеше пяната на отприщен поток — поток от люти клетви на

огорчено, наболяло сърце, в което се бе събрала скръбта на цял народ.

Клубът на безотечествениците

По-ниско от щаба на полка, долу край пътя за лазарета, бе настанена четвърта дружина — на

почивка след големите боеве на Говедарник. Повечето пъти се случваше така, че тая дружина

действуваше откъснато от нас, присъединена към друг полк като бригаден резерв, или даже

някъде в съвсем чужда дивизия, губейки се по цели седмици. Това беше причината, дето с

нейните офицери ние малко се познавахме. Все пак за социалиста Еленски и за другарите му

Стамов и Кривошиев знаехме твърде много. Те живели още от началото на войната заедно в

някаква комуна, делели всичко по братски, не дружели с никого, затворени в себе си, понасяйки

неволите на войната с роптание, омраза и погнуса, и все пак оставащи докрай изпълнителни и

храбри. Войниците им никога не се бунтували, споени с духа на странна саможертва, послушни и

безропотни.

В дни, когато бивахме заедно, ние ги посещавахме понякога, но винаги се връщахме с чувство на

обида и отчужденост: приемани биваха студено, с мълчание и скрита ненавист — нито разговор

можеше да се завърже, нито да се чуе мнение. Поглеждайки се многозначително помежду си,

саркастично усмихнати, те стояха до последната минута на посещението все със същата

отблъсваща затвореност — чужд мир, от който лъхаше презрение. И винаги ставаше така, че ние

ги оставяхме насаме, като заобикаляхме тяхната палатка, търсейки компанията на други офицери

от дружината.

През една от последните нощи след нахлуването на румъни и турци, късно към полунощ, бях

тръгнал безцелно по пътеката зад позицията надолу към четвърта дружина. Войниците спяха в

ниските палатки, белнали се една под друга по склона. На една равнинка близо до щаба на полка,

се белееше палатката на Еленски: широката платнена врата бе дигната хоризонтално върху два

пръта, а от четирите горни ъгъла се обтягаха въжета със завързани в колчета краища. През

платното се жълтееха слаба светлина.

Лицето на палатката гледаше надолу към дола и аз можах незабелязано да се приближа отзад.

Наоколо нямаше ординарец — навярно пратен да спи.

Отвътре се чуваше шум, дрънкане на канчета, викове „наздраве!", издигаха се гласове,

декламаторски разлюлени, провикващи се патетично като в събрание.

Доближих се тихо и спрях незабелязан до платното — там, дето един гръб се бе облегнал и го

издуваше навън. По опънатия четвероъгълник се движеха широко размахани сенки.

При Еленски имаше гости: познах гласа на бай Симеон, офицер от втора дружина. Този глас се

отделяше от другите — звучен, гърдест, стоплен от естествен, задушевен патос. Такъв го знаех от

школата за запасни подпоручици, дето всяка вечер през време на почивките, се носеше в спалнята

безгрижен, ласкав и ободрителен. Насядали по креватите наоколо му, ние увлечено го слушахме

да разказва с благ хумор приключенията си на село като народен учител. Попове, секретар-

бирници, учители, селяни — изпъкваха пред нас като живи, духовито окарикатурени. Понякога

обаче той се превръщаше на пламенен защитник на селския бит, идеализиращ го по своему,

сякаш е видял само хубаво в затънтените села, дето бе прахосал младините си. Знаехме го като

социалист, но от онова, което ни говореше, ние виждахме повече добросърдечния народник-

идеалист, отрицател на градската поквара, влюбен в селото и селския труд.

„Поетите! Остави поетите! — звучеше над всички гласът на бай Симеона. — Те не можаха да

разкрият душата на войника, на селянина воин! Представиха го като кукла, която непрестанно

вика ура и пробада „по пет на нож!"

„Орли!" „Лъвове!" „Озъбени тигри!" — извика някой и започна да се смее. — „Развети знамена?"

— — — Ха-ха-ха! „Юнаци балкански — великански!"

Пресипнал глас провлечено закрещя:

„По-е-зи-я! Дрън-дрън ярина! Ела тук, приятелю, че тогава пиши за „дъжд от олово!" — Съ-чи-не-

ни-я! — — —"

„Признавам само един поет, но той не пише нищо: бай Симеон! — — "

„Моля, не прекъсвайте оратора! — заповеднически се носеше пресипналият глас от другия край

на палатката. — Продължавай, бай Симеоне!"

„Та това исках да кажа: всички писатели в унисон пеят апология на войната. Защото не са искрени,

пък и не познават селяка! Представете си един чичо от балкана. Измъкват го от затънтеното му

село и го пращат на война. Ами че той си остава навсякъде същият! Дълбае окопите като къртица

и мисли не за исторически идеали и величието на България, а за пръстта, за земята — каква е,

бива ли я за нива. Ето на, това искам аз да видя описано!"

Случайно докоснах опънатото въже и то избръмча като струна.

Отвътре завикаха:

„Ей, кой там! Кой подслушва!"

И в същия миг на светлата врата се показа изпотеното лице на бай Симеон. Той се взря в тъмното:

„Аха! Първа дружина! Помислих да не е подполковник Христанов: той ходи като таласъм нощем

из позицията. Ела тук, първа дружина!"

„Ще ви преча на компанията!" — се обадих смутено и поисках да си тръгна. Всъщност ме теглеше

да остана.

„Не приказвай глупости! Влизай по-скоро!"

И бай Симеон ме повлече за ръкава.

Щом се показах, Еленски, сякаш ме е очаквал, театрално ме посочи с пръст:

„Ето го тоя! Слушай, избърши си праха от нозете, да не скверниш комуната!"

Той седеше по турски в левия ъгъл — от едната му страна голям плетен бинлик, а отпреде му

сандъче, изцапано с вино и цепел от цигари. Четири чаени канчета. пълни с вино, бяха сложени

отгоре. От средата на сандъчето се издигаше средният прът на палатката, по който висеха на

наковани гвоздеи шапки, саби и малък запален фенер.

Еленски се бе надигнал, подпрян с една ръка. Японски извитите му очи ме гледаха унищожително.

От смръщеното ъгловато лице лъхаше студенината на недружелюбна маска.

Разсъблечен, с разгърдена риза, небрежно се бе изтегнал до него младшият му офицер

подпоручик Стамов. Той не ми обръщаше внимание, загледан към тавана на палатката, стиснал

челюсти сурово-упорито. Бай Симеон ми беше разправял за него, че събирал документи против

началството и против покварата във войската, за да ги публикува един ден. Макар по цели дни

затворен в това гнездо на всеотрицание, не дружещ с никого, освен със своя ротен, той знаел

всичко, което става в полка, бригадата, дивизията. Сандъчето му било пълно с преписи от

заповеди, тетрадки с бележки, дневници, писма от войници — цели купове материали за черната

страна на военщината.

Малко отстрани седеше третият обитател на „комуната" подпоручик Кривошиев. Широко

разтворените му изпъкнали очи ме гледаха въпросително-недоверчиво. Той се наведе да види

има ли още някой с мен. Явно беше, че му бях чужд и натрапен. Но той остави Еленски да се

разправя с мен, като се смееше безпричинно почти след всяка негова фраза.

„Закълни се, че нямаш отечество! — викна Еленски. — Закълни се, че ненавиждаш войната! —

Гледай го ти, той мисли, че се шегувам. Закълни се — тогава ще те пусна!"

„Добре! — отвърнах аз декламаторски за да попадна в тона на компанията. — Ненавиждам

войната. Но как да се закълна, че нямам отечество."

„Навън! Навън! — закрещя Еленски. — Върви при подполковник Христанов! Хайде! Тук е клубът на

безотечествениците. Казвай, обичаш ли България?"

„Обичам."

„Обичам — празни приказки! Няма какво да я обичаш, защото тя не съществува вече! Има сега

Сърбо-Румъно-Турция."

Кривошиев гръмко се изсмя.

„Та какво ли й обичаш? — продължаваше Еленски, свил презрително очи. — Корупцията ли?

Алчността, покварата, простащината? Казвай кое й обичаш?"

„Не, но все пак я обичам!"

„Ти нямаш обект на чувствата си! Метафизик! Посочи обекта!"

„Мечтата ми за България — и то е един обект!"

„Вятър и облаци! Тогава върви при мечтите си — тук няма мечти! Тука е суровата, горчива и

страшна действителност!"

И той цапна с ръка по сандъчето.

„Я сядай! — ме дръпна бай Симеон при себе си. — Нека се съберат наедно мечти и

действителност!"

„По-далеч само! Не осквернявай комуната! А така, дайте му сега вино! Стамов, има ли още едно

канче?

Чаените канчета, мръсни и очукани, пълни догоре с червено вино, бяха изпити на един дъх.

Еленски веднага ги напълни.

Странно настроение бе овладяло „безотечествениците". Един през друг с жестове на разпалени

оратори — езикът развързан и велеречив — те се надпреварваха да изливат в буйни и смели

фрази накипялото в душата. Еленски бе станал неузнаваем: винаги мрачен и мълчалив, той сега

широко жестикулираше, подигащ се от мястото си, сякаш да подхвръкне, повлечен от размаха на

свитата си в юмрук ръка. Думите му течаха в буен, пенлив поток.

Седнал настрана до бай Симеон, аз слушах, без да се намесвам — сърцето ми свито от болка за

онова, което ставаше с България. Тия разюздано-патетични слова, кряскани под вдъхновението,

което виното бе дало, и напоени с отрова от мъката, която бе преляла в наболелите души на

хората около Еленски, се носеха в късната нощ като викове на умопомрачени.

„Безотечествениците" страдаха за България не по-малко от „родолюбците" и затова се заливаха с

вино и говореха тъй светотатствено.

Увлечено, сякаш имаше напреде си противници, които трябваше да обори, Еленски се хвърляше

от тема на тема—с езика на словоборец из партийните клубове. Но той се въртеше все около

погрома, като болник, който търси да разказва само за болестта си.

„Кой от тия нещастници - Еленски говореше за войниците — има съзнанието на буржоазните

империалисти, че без Македония и Тракия ние не можем ла съществуваме? Къде са те,

„народните" идеали, с които проглушиха света, натъпкаха литература и читанки, възпитаваха

изкуствено работника войник? „Народни!" Каква ирония! Това са шепа капиталисти, които

живееха с мечтата да намерят широк пазар за стоките си — широко поле за растежа на

капиталите! И в лакомията си за повече тая буржоазна клика се самозабрави в Лондон,

подхранвана от мечтата да стане господар на целия Балкански полуостров. Тя не видя в

заслепението си, че на запад от нас друга една глутница — сръбски и гръцки капиталисти — се

сдружи и подготви да обере съперницата си. Ето ви цялата кървава комедия, дирижирана от

няколко народни предатели, в която загинаха десетки хиляди невинни работни български синове!

Долу буржоазията! Долу алчните апетити! Да живее международното братство! Когато един ден

народите съзнаят невежеството си и дигнат мощен юмрук за отплата, тогава няма да има „дележ

на Балканите" — тогава за общите интереси на работничеството в балканската федерация ще се

премахнат тия изкуствени граници, народите ще заживеят братски и ще се грижат еднакво за

общата си съдба. Ако международните въпроси се решаваха не от капиталисти, а от

работничеството, македонският въпрос нямаше да създаде въоръжен конфликт. Долината на

Вардара щеше да принадлежи на всички. Нека я вземат сега сърбите: утре тя ще принадлежи на

съюзното работничество на балканите!..."

Кривошиев ме поглеждаше от време на време, кимайки с глава, сякаш искаше да каже: слушай

приятелю, да разбереш къде е истината! — Стамов стоеше неподвижен, унесен в мисли — той

много пъти бе слушал това, знае отнапред какво ще каже Еленски, съгласен е, сам би говорил

същото. — Само бай Симеон се ослушваше: всичко това може да е истина, но то не трябва да се

знае от войниците, то трябва да си остане тук като убеждение, като частно мнение.

„Какво, страх ли те е, бай Симеоне, да не чуе някой? Нека чуят! Ти одеве каза една права дума:

българинът не търси да завладява. Не го интересуват „национални" проблеми! Не обича да се бие

на вятъра — да мре мърцина за чужди идеали. Нищо, освен мракобесната дисциплина, не го

задържа в окопите! Патриотизъм!... Фалшиво знаме, което са развели народните изедници!"

"Друго исках да кажа аз" — се помъчи да се обясни бай Симеон. Но Еленски не го остави:

"Нищо друго освен същото! Само че го виждаш от другата страна. Ти каза, че нашият селянин

обичал земята, нивата. Е добре! Каква е моята мисъл? Аз казвам, че у него няма патриотизъм. Не е

ли вярно? Това — да обичаш нивата — не е патриотизъм. То е, то е нивизъм! Да, нивизъм,

нивизъм! — вдъхновено повтори Еленски, доволен от тая току-що изнамерена дума. — Нивата,

това е неговото отечество. По-далеч от селския двор, от селото, от нивите — нищо, абсолютно

нищо не го интересува! Там той е храбър — малко ли са случаите на кървави разпри, в които се

проявяват безстрашие и кръвожадност! Но тук той е страхлив! Да, страхлив. В боя само страхливци

съм виждал."

„Ба, да ме извиниш! — се обади бай Симеон. — Не го прекалявай! Сам барем си ги водил в

толкова сражения! Нима на страха се дължат толкова победи? — Българинът е страхлив

дотолкова, доколкото човек изобщо е страхливец. Но в случаи, когато има цел, ясно съзната от

него, той се хвърля като лъв."

„Лъв балкански, великански! Ха-ха! — сухо се изсмя Кривошиев. — Ний тиранина душмански

гоним все по пет на нож!" Така ли беше? Ха-ха-ха!"

„Остави! — продължаваше бай Симеон — Той се бие храбро, но трябва да има смисъл, смисъл,

разбираш ли! Българинът е природно умен, предвижда събитията с чудна интуиция и сякаш

предварително знае кога едно дело ще се увенчае с успех. Цялата брегалнишка война бе излишна

— това се виждаше от бунтовете. Още като тръгнаха от Одрин и Чаталджа за Брегалница,

войниците си казаха думата: не бива да се бием! Спогодба трябва! Не, не от страх се изгуби тая

война! Да не си кривим душата!"

„Какво ми приказваш! — се обади Стамов, за пръв път откакто влязох — все тъй небрежно

изтегнат, без да се помръдне. — Страхът е най-естественото човешко чувство. То е основата на

самосъхранението, турено в природата на всяко същество. — Чакайте, защо да отивам далеч: тук

има един дневник на убит офицер..."

И той се възви към сандъчето, до което лежеше, дигна капака му и извади оттам мека, сгъната на

две, изцапана с пръст и кръв тетрадка.

Като се поизправи до фенера, за да вижда по-добре, Стамов започна да прелистя като в свой

бележник. Намери бързо страницата и зачете без запъване — сякаш това бяха негови собствени

признания:

„.. Не искам тия ми думи да чуят самохвални „храбреци", които даже пред себе си не щат да се

изповядат. Те може би ще се усмихнат иронично, ще нарекат това малодушие, за да подчертаят

храбростта си, за да проглушат света със своето надуто безстрашие! Но сигурен съм, че с моята

изповед аз тълкувам и техните потайни чувства. Не им се мре на тях! Не! И те като мене обичат

живота!..."

„.. -Оня ден, в сражението, аз всяка секунда очаквах да ме цапне куршум в челото и ме обвземаше

ужас, че

само в един миг ще престане да съществува всичко туй хубаво, което ние лековерно наричаме

„чер живот"... Долината на сълзите е милион пъти по-хубава от долината на вечното нищо..."

„.. Да умреш само за това, че туй било общо решение — за доброто на поколения, които ще

дойдат след нас! Каквото щат да казват храбреците, но те скрито, дълбоко в душата си признават,

че животът им е мил. Аз ги оправдавам! Това не е страх... Това е жажда за живот! Това е силна,

страстна обич към живота! Само болният да смъртно легло, осъденият на смърт и оня, който отива

срещу куршумите, познават силата на това чувство"...

Стамов се дръпна от фенера, затвори тетрадката и се отпусна на старото си място.

„Това е то! Страхът съществува! — каза той бавно, със снизходителна тежест в гласа, сякаш не си

струваше труд да ни убеждава. — Кой не го е било страх, когато запищят куршумите? И кой се

жертвува току така — просто да даде живота си за отечеството? Да ти кажат: дай си главата, и

България ще получи Македония — ще ли я дадеш? Аз — не! По-добре пет минути страхлив,

отколкото цяла вечност мъртъв Да имам два живота — е, тогава друга работа: единия ще подаря

на отечеството...

Внезапно нещо префуча през въздуха, тъпо изпляска, зашляпка като платната на кораб. Праас! —

Палатката се залюля, фенерът отхвръкна от мястото си и се строши на земята. Още няколко удара

по платното. Стените се разклатиха; наведоха се на една страна и се повалиха отгоре ни.

„Хей, какво е това!" — викахме ние в тъмното.

„Кой събаря палатката!"

„Ординарец!"

„Станкоо!"

Заборичкахме се, запълзяхме един през друг. Виното се разляло: ръцете се опираха в мокро.

Едва редяхме да се измъкнем изпод тежкото платно. Навън — тъмно и тихо. На горния край,

изправен на фона на звездното небе, се тъмнеше човек. Втурнахме се към него. Подполковникът

Христанов!...

Задъхан, цял треперещ, очите му светещи като на нощна птица, той държеше високо тоягата си,

замахната за нов удар. Нещо страшно и злокобно вееше от неговата настръхнала фигура.

Приближихме учтиво: но той бързо се наведе, сгърчил лице, и с отчаяно усилие тръсна глава.

Поръсиха ни плюнки.

„Господин подполковник..."

„Всичко чух! Маарш! Вървете си по домовете, страхливци — — — Тук било гнездото, ахааа! — —

— Трябва да ви изчукаме като гниди! Мискини!..."

Христанов не говореше: той ревеше като ранен звяр, широко разтворил уста — с чужд, неузнаваем

глас — и тия удавени във вик и отчаяние думи се носеха из заспалата нощ като крясъка на

умопобъркан. От време на време тоягата му профучаваше през въздуха.

„Г-н подполковник, вие ли съборихте палатката?"

„Вървете си! — — Идете си! — — Червеи такива! — — Чувате ли! — — Турците! — Гаджалите! —

— -—"

Из околните палатки бяха наизскочили войници, сънени и уплашени. Събирайки се на групи, те се

приближаваха към нас.

„По-тихо, г-н подполковник! Ще разтревожите цялата позиция."

„Каквооо? Нека! — Да се събудят! Ставайтее! Ставай-тее! Сега не е за спане! Турците! — —

Румъните! — —

Откъм полковия щаб светна. Бързо се затекоха насам двама души. Полковият командир с

адютанта си.

Отдръпнахме се, сторихме място. Гологлав, с наметната куртка, полковникът се приближи до

Христанова и тихо, спокойно го запита:

„Какво има? Христанов, какво е това?"

Христанов слухтеше дълбоко, на прекъсвания, трепе-рещ като в треска. Езикът му се движещо

сякаш бе дървен.

„Ела, ела да видиш гнездото!"

„Не викай като луд!" — повиши глас полковникът.

„Луд ли? Луди сте вие всичките! Не-га-дя-и!

Полковият командир го улови за ръкава:

„Я ела при мене в землянката, да се разберем. Адютант! Повикайте доктора!"

„Какво! — се развика отново Христанов. — Доктор ли? Тфу! На вас трябва доктор! Ама тоз —

дървения!"

„Подполковник! Вървете с мен в землянката!" И уловил го здраво под ръка, командирът го

завлече към щаба. На светлото каре на вратата фигурата на Христанова се очерта в грохнал,

прегърбен силует.

Вратата се притвори. В полунощния мрак се носеше говорът на войници и офицери, събрани на

купчини.

Непоправим

Заповедта за изпращане на подполковник Христанов на почивка дойде едновременно с друга: да

се изберат от всяка рота по двама души от хасковските села за една команда, която щяла да

замине в отпуск, да събере сведения за нахлуването на турците.

През тоя ден в нашата рота стана малко събитие, което ми попречи да видя още веднъж стария

подполковник.

За попълване на полка бяха пратили по-рано една сборна рота — смесица от най-различни

полкове и набори. Това били войници, заловени при отстъплението на двете южни армии. В

нашата рота се паднаха трийсет души — всички от добруджанския край. Когато се пръснаха

слухове за настъплението на румъните към Силистра, Тутракан и Балчик, нашите добруджанци,

които до това време стояха пръснати из взводовете, изгубени из тях, както изчезва всеки войник в

безличното множество, започнаха да се събират вечерно време на един склон зад позицията и

стояха до късно през нощта, шепнейки помежду си.

На сутринта, когато отпускарите щяха да тръгват за Хасковско, при ротния се явиха трима души,

депутация от добруджанците.

Оклюмнали, навели глави, те разказаха, че другарите им ги пратили да помолят ротния да ги

пуснел по родните им места: научили се, че в Добруджа румъните горели селата и убивали

населението. Какво ще правят тук повече! Румъните щели да ги владеят, поне да отидат навреме

да видят какво е станало с домашните им.

Ротният веднага отиде на полянката, дето се бяха събрали добруджанците. Подофицерите

получиха заповед да отстранят останалите войници.

Отначало стеснително и страхливо, а после — след като ротният ги предразположи — все по-ясно

и по-откровено, добруджанците разказаха мъката си, която не им давала да спят и да се хранят:

чувствували се на чуждо място, като изгнаници, мислели денонощно за дома, не намирали

смисъл да стоят повече тук, защото щели да останат под румънско иго — напразно щели да

проливат повече кръв...

Никога не бях виждал ротния тъй нежен и благ. То беше неочаквано за всички. Седнал сред

групата, той внимателно ги изслушваше един по един, като разпитваше подробно за всичко в

къщи: кой е женен, с колко деца, колко души е оставил дома, какви имоти има, какъв е

добруджанският край...

Печални, почти разплакани, войниците разкриваха душата си — също като на изповед. Цели

пренесени в далечната родина, те с любов и увлечение разказваха за всичко добро, което са

оставили там, и се мъчеха да трогнат сърцето на ротния.

Когато оплакванията се свършиха, ротният помълча малко — всички стихнали и заслушани,

гледащи го право в очите.

„Чуйте сега какво ще ви разкажа аз — —" започна той все тъй тихо, да не се чуе наоколо. От

дотогавашното му държание изглеждаше, че той ще вземе тяхната страна и ще им помогне. Но

стана съвсем друго.

Преразказвайки отначало последните събития, сякаш нарочно в по-тъмни краски, той ненадейно

промени тон, очите му получиха чиличения блясък, който светваше пред боевете, гласът му

затрепери сурово, заповеднически.

Просто, ясно, искрено-патетично — с думи, облени от вдъхновение и висок патриотизъм, ротният

говореше като някакъв войвода от революционните години преди освобождението. Това не бе

натъкмена реч, нито обмислена проповед; то бе изповедта на едно сърце, скрижалът на едно

верую:

...Те преди всичко са българи! Не са тръгнали да пазят само своето, а българското! Някога цяла

България била под турско робство, но в Румъния се събирали недоволници, образували чети и

нахлували отсам Дунава да разтърсват турската държава. Чували ли са те за хъшовете, за Ботева,

за Левски, за Караджата? Какво е карало тия хора да напускат дом и близки и да отиват да мрат?...

Имало нещо друго, което правело живота по-велик! Неприятелят можел да завладее цяла

България и ние да останем вън от границите. Но всички до един трябвало да запазим

хладнокръвие, да се сплотим още повече — и да издържим борбата докрай' Нашата сила щяла да

се познае не в щастието на победите, а в нещастията! Да сме допуснели, че Добруджа ще остане

под Румъния. Нима всичко трябва да се свърши с това? Нима трябва да преклоним глава като

покорна рая? Нека добруджанците зарежат ниви и дечурлига — да забягнат из горите и с въстания

да покажат пред света, че искат да се върнат в старото си отечество. На, той пръв щял да им стане

войвода!

Изненадани, войниците смутено се споглеждаха, смълчани и уплашени.

По едно време ротният скочи, пъргав като юноша, и подир него всички настанаха.

„Мирно!" — изкрещя той и дигна глава, гледащ ги остро в очите. Войниците изопнаха снаги и

замръзнаха на местата си.

„Всички по взводовете си! Да не съм чул повече бабешки хленчения! Да не съм ви видял да се

събирате заедно, че ще ви застрелям! — Здравейте, юнаци!"

Разнесе се стройно „здрав-жлайм-годин-пручк!"

„Сега ще се разотидете и ще забравите Добруджа! Подофицерите! Я кажете там, подофицерите да

дойдат при мен в землянката!"

Всред необикновена тишина ротният тръгна бавно по пътеката надолу. Добруджанците все още

стояха „Мирно".

Ножът в ножницата

Последните дни на Повиен минаха съвсем спокойно. Войната тук всъщност се бе свършила още с

големите боеве на Говедарник. Десет дни след тях — до деня на примирието — по целия фронт на

нашия полк, а също и много далеч вляво и вдясно, затишието бе стигнало дотам, че и ние, и сърби

се движехме из позицията свободно, без да се смущаваме едни други. Нощем се разнасяха и от

двете страни народни песни и спокойно и идилично горяха големите огньове — сякаш тук

стануваха противниците от една и съща войска през маневри. Денем окопите бяха заети само от

наблюдатели, а всички роти стояха отзад, в срезовете, покрити с шума и платнища. Офицерите

живееха своя мъченически живот с вестници и новини из сборища и землянки, а войниците се

излежаваха на сянка под шумата, играеха на карти, разказваха преживяното през двете войни и

тълкуваха дочутите слухове за мир. Вече бяха направени първите опити за примирие с

изпращането на наши делегати в Ниш. Заговори се за Букурещ. И краят на войната се

провиждаше.

Дойде съобщение за петдневно примирие. След като парламентьорите ни се върнаха,

определили демаркационната линия, по билото на всички височини, дотогава пусти, засноваха

съвсем открито от двете страни множество войници, спущайки се чак долу до флаговете на

демаркационната линия. На известни пунктове се срещаха наши и сърби, говореха си братски,

сякаш никога никаква вражда не ги е делила — донасяха оттам вестници, цигарени книжки, тютюн

или намерени из околността предмети.

На мястото, дето сърбите се бяха опитали да нападнат западния край на Говедарник и дето — при

черните окопи — бяха дали много жертви, ходиха мнозина наши офицери и войници. Те

разправиха, че там дошла сръбска команда със свещеник — да закопаят разложените вече

трупове. Печално и искрено-нажалено, почти със сълзи на очи, свещеникът държал надгробно

слово, като се обръщал еднакво към свои и наши — за суетата на човешкия живот, за зверството

на хората, останало още от Каина, за големия грях пред бога — брат брата да убива: сърдечен

реквием, излян от душата при вида на страшната картина на взаимното изтребление.

Сърбите се държали учтиво и внимателно: нито един укор, нито намек за победа и поражение,

нито дума за онова, с което бяха пълни техните и нашите вестници. И ония, които бяха

присъствували на погребението, се върнаха тихи и добри, сякаш в тях се бе породило чувството на

нова, бликаща, обич, която се явява след одобряването на двама скарани другари.

Примирието бе продължено с още три дни. През цялото време чрез телефонисти, коняри или

завърнали се от Сива кобила и Кюстендил офицери и войници ние стояхме в течение на водените

в Букурещ преговори за мир.

Картата на Начев ставаше все по-пъстра и по-пъстра. Последователно, както идваха съобщенията,

биваха начертавани нашите искания и претенциите на сърби, гърци и румъни: паяжина от

кръстосани линии, заплетени една в друга и прибиращи се бавно към онова, което отпосле остана

като окончателна граница.

Тая граница Начев надебели в последния ден с почти сантиметър широка линия, за да я отдели от

другите и ясно да се види фигурата, която ще представлява занапред България.

...Не зная какво е станало с тая карта. Може би тя да е скъсана вече. Но аз до сетния си час ще я

виждам пред очите си. Разгъната върху сандъче, над нея Начев, надвесен с молив в ръка, тя

приличаше на тяло, сложено на маса за операция: криволичещи линии — линиите на ножа — го

прошарват кръстом по краищата, други — кървави — го разрязват на части, и в средата, между три

морета, е останало само туловището. Едничък Балканът, като здрав гръбнак, е останал

непокътнат. Той върви през средата, от единия край до другия, опънал се в сетно усилие да

издържи мъките.

Военни карти

Българска военна карта

"Лична карта (M 1:210 000) на участника във войните полковник (по-сетне генерал) Спас

Чилингиров, пръв комендант на Солун 1912 г., предоставена от внук му Асен Чилингиров, Берлин.

С червено са отбелязани имена, които се споменават в книгата на Михаил Кремен."

Милен Радев, Германия

Скопие - Бабуна планина - Струмица - Кратово

Обща карта на БЮРМ

Немска карта на Щипско (M 1:50 000)