ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС СЪДЪРЖАНИЕ

Лъчи на дружбата 1 Кибернетика и строителство 4 Трасе Меркурий — Сатурн 7 ЕИМ на работа! 11 Приказка за замръзналия звук и други невероятни неща 15 Предупреждение 18 Живот в дълбините 23 Любопитни факти 27

Мълния и техника 28 Все още е тайна 31 Новото поколение малки авто­мобили 33 Богатствата на земята 36 Паметта на металите 38 Предава „Космос" 39 Тест 44 Кръстословица 46 Невероятни патенти 46 Решава логиката 47

ЛЪЧИ НА ДРУЖБАТА

Русе, северната врата на Бъл­гария, всеки ден посреща чуж­дестранни гости. Отдавна чуж­дата реч не удивлява никого, многобройните групи не при­вличат вниманието. И ето! че младежта на този, привикнал с любопитното град, хиляди пъти поднасял цветя на приятели, сега се вълнува. В края на май се очакват групи съветски младе-

1

жи и девойки, които оттук ще започнат своето пътуване към местата на нашата дружба.

Съществуват български гра­дове, чиято известност изцяло е свързана с големите и кръво¬ пролитни битки, донесли наше­то освобождение. Има паркове, където хората никога не се ве­селят, не говорят високо. Ти­шината в тях властвува над паметта на руските и съветските воини. Повече от петстотин па­метника в страната напомнят за подвига на братята освобо­дители. Но има и места, където тишината отдавна е прогонена от огромни заводи, построени с помощта на съветските специа­листи и оборудвани със съвет­ски машини. Посоките и пло­довете на дружбата между на­шите народи са много и раз­лични.

Съветската делегация идва не само като гост, не само като зри­тел, но и като участник във II фестивал на дружбата между съветската и българската мла­

деж. Първият бе преди две го­дини в Киев. Българските мла­дежи няма да забравят търже­ствената среща с първия се­кретар на ЦК на Украинската комунистическа партия и с председателя на Министерския съвет на републиката, разго­ворите с почетния гост летеца-космонавт Георги Береговой, два пъти герой на Съветския съюз, концертите, семинарите, митинга, манифестацията на дружбата по „Крешчатик", тру­довата акция. . .

От Русе гостите за II фе­стивал ще отпътуват за София. Запознаване с града, с нашата икономика, наука и култура. Тържествено откриване на фе­стивала в зала „Универсиада", концерти на младежки колек­тиви от София. Участие в ма­нифестацията по случай Деня на славянската писменост. Пос­ле, разделени на шест групи, младежите ще потеглят за Пле­вен, Търново, Габрово, Плов­див, Стара Загора и Сливен.

Всеки от тези градове може да разказва и за миналото, и за настоящето на българо-съвет¬ ската дружба, но Плевен без­спорно е най-велик. Там е домът в който Осман паша е предал сабята си на руския витяз — освободител. Две тежки об­садни оръдия, руски пушки, щикове и саби стоят на входа на Скобелевия парк, в който се издига Мавзолеят с костите на героите. Неизвестен до 1877 г., Плевен изведнъж става символ на руската бойна слава и „при звука на това име възникват във въображението стонове, смърт и страдания, радостни ви­кове, победа и надежда за свет­ло и свободно бъдеще".

Съветските гости не ще про­пуснат и малката къща — до­ма на Заимови. „Българи, падне­те на колене, тази вечер бе раз­

стрелян великият син на Бъл­гария и на цялото славянство Владимир Заимов" — съобщи на 1 май. 1942 г. Радио Моск­ва. Оръдията по целия Източен фронт замлъкнаха. Славеха па­триота и делото му, в което бе заложил живота си.

Плевен наистина е голяма част от историята на българо-съветските връзки. На някол­ко километра от града се из­дигат огромните корпуси на нефтохимическия комбинат, един от многото, построени с по­мощта на съветски специали­сти.

Фестивалните групи, които ще пътуват към Габрово и Тър­ново, ще пресекат пътя на га­зопровода, който започва от

Средна Азия. Смяташе се че той много трудно ще успее да мине през Урал, а ето че тръ­бите достигнаха до България. По тях ще тече тъй необходи­мото за нашето производство и за бита на хората гориво, с което е богата съветската стра­на. Да си богат с нещо е едно, а да го разделиш с другите — съвсем друго. При това се на­ложи строителство през пу­стинята и през огромни, пъл­ни с различни пречки простран­ства.

Пловдив, Стара Загора и Сли­вен — това също са градове на българо-съветското икономи­ческо сътрудничество и съще­временно спомен за Освободи­телната война, за по-късни бит­ки, това са многобройни памет­ници, осеяли пътищата, зе­мя, напоена със скъпоценна кръв и един хълм, който хората нарекоха с името на освободи­телите.

Следващият ден от програма­та също е връщане към минало­

то. Всички групи ще се срещ-нат на връх Столетов и ще на­блюдават военни демонстрации, пресъздаващи епизоди от Шип­ченската епопея. Отново ще про­ехтят батареи, ще се изпълнят окопите и само дългата стълба към върха и паметника, който така добре познаваме, ще гово­рят, че всичко това е само теа­тър, отминал ужас, спомен.

Ще заглъхнат „боевете", мла­дежите ще поднесат гирлянд на славата и ще се отправят към Варна, столицата на II фе­стивал на дружбата между съ­ветската и българската младеж. В делегациите, нашата и тази на гостите, ще бъдат включени млади творци и учени, работ­ници и селяни. Това определя характера на фестивала. Хо­ровете и танцовите състави ще бъдат само част от него. Ще започне работа семинар на те­ма: „Участието на младежта на НРБ и СССР в строителството на социализма и комунизма".

Ще бъде открита фотоизлож-

ба: „Младежта на СССР и НРБ", кинофестивал на съветските и българските филми за младеж­та. Ще се проведат спортни съ­стезания, щафета.

Фестивалците ще посетят предприятия, училища, заво­ди, институти. Ще се срещнат с моряци от Българския военен черноморски флот. Ще разго­варят с герои на социалистичес­кия труд и с активни борци про­тив фашизма и капитализма. Ще се видят и с хора, които в трудни години са осъществя­вали опасни нелегални връзки между нашата партия и съвет­ската страна. Продължение на тези срещи ще бъде митингът за солидарност с младите борци срещу империализма за мир,

национална независимост и со­циален прогрес.

И, разбира се, в резултатна всичко това ще бъде подписан перспективен план за сътрудни­чество между Димитровския комсомол и Ленинския кому­нистически съюз на младежта за периода 1973—1975 година.

Дали защото е близо до сто­лицата на фестивала, или за­щото е един от обектите на най-плодотворно сътрудничество, Девня ще бъде дарена с особе­

но внимание. Наистина доли­ната е пълна със съветска тех­ника, най-трудните неща тук се изграждат със съветска помощ, много от продуктите се полу­чават по съветски методи, в които е търсен най-евтиният и същевременно качествен способ. Тук фестивалците ще работят един ден и средствата, които ще съберат, ще отидат във фонда „Солидарност" на Десетия све­товен младежки фестивал.

Тук ще бъде създадена и

„Алея на дружбата", всеки уча­стник ще посади дръвче.

На една от централните ули­ци в столицата на фестива­ла — Варна — ще бъде поста­вен барелеф, а улицата ще по­лучи име, което да напомня за дружбата между съветската и българската младеж.

Една алея на дружбата, ед­на улица с ново име ще бъдат нови звена от голямата дружба, която винаги е давала добри плодове.

КИБЕРНЕТИКА И СТРОИТЕЛСТВО

'идеи, проекти, открития/,

'Декемврийският пленум на ЦК на БКП и Комсомолът/

Когато големи багери превърнат десетина къщички в общ изкоп, в земята зейва рана, която сякаш никога не ще зарасне. Но тази гледка не разстройва никого. На това място ще израсне огромен блок, и то много по-бързо, отколкото ставаше досега, с много по-сигурна конструкция, отколкото можеше да се иска доскоро.

Вече не може да се говори за онези, които проекти­рат, изчисляват и ръководят строежите, без да спо­менем Института по строителна кибернетика в София. В партера на института една заключена врата се от­варя за малцина и ако успеете да влезете заедно с тях, веднага ви дават престилка и големи пантофи. Елек­тронноизчислителната машина не обича праха. Без­шумно светкат малки лампи, въртят се магнитни ленти, върху които е записана огромна информация, проскър­цва писецът, чертаещ поредната графика. Тази машина е поела извънредно голяма част от проектантската ра­бота— участвува в статически изчисления, в оразмеря¬ ването, в конструирането, в създаването на документа­цията.

Проектирането всъщност е дълго ровене в безброй справочници, многократно изчисляване и преизчисля­ване, търсене на най-доброто решение. Хиляди хора у нас се занимават със строително проектиране. Строи­телните програми продължават да растат, това озна­чава, че нуждата от проектанти все повече ще се увели­чава и никой не би могъл да каже докъде щеше да стигне всичко това, ако електронноизчислителната техника не бе намерила тук едно от своите най-големи призвания — да поеме уморителните изчисления, за да могат проек­тантите да посветят времето си на творческите задачи. При това машината върши работата си много по-точно, защото всички ръчни методи са приблизителни.

Основните пускови обекти на шестата петилетка трябва да бъдат завършени през тази година: първият етап на атомната централа при Козлодуй, ТЕЦ „Бобов дол", водносиловите каскади в Родопите — „Сестримо" и „Антонивановци", хидровъзелът „Девин", новият завод за калцинирана сода, новият химически комбинат за минерални торове, пристанището Варна — запад. Изчи­сленията на всеки по-сложен национален обект, както и на всички големи сгради, са минали през Института по строителна кибернетика.

Атомната централа — това не бе само конструиране и планиране на насипните работи, не бе само изграждане на корпусите, но и построяването на ново пристанище. Новата софийска гара и предгаровият площад, новият много сложен поради дължината си мост във Варна, сградите на Радио София, на Народния театър и всички високи блокове в новостроящите се комплекси, също дължат бързината и голямата точност на изчисленията си на института. Да не говорим за някои по-особени кон­струкции от рода на националния театър, който „Тех¬ ноекспортстрой" строи в Нигерия. Театърът ще има висящ покрив, фасадата ще бъде изградена от спе­циални рамкови конструкции. Само използуването на точни математически методи и ЕИМ даваше възмож­ност да се изчисли прецизно подобна сграда.

Разбира се, старият образ на проектанта като човек, който сам, със сметачна линийка и многобройни спра­вочници, си прави всички изчисления, още не е изчезнал. Но той едва ли ще устои на конкуренцията, защото няколко дни изчисления в Института по строителна ки­бернетика се равняват на много месеци работа с линий­ката.

А има места, където ръчните изчисления изглеждат вече пълен анахронизъм. Проектите за земленасипните язовирни стени и хвостохранилищата по ръчния спо­соб стават не само по-бавно, но са и по-несигурни. За да се предпазят от разрушение, стените се правят много по-дебели и поради това — по-скъпи. Не можеше да се разбере и доколко трябва да се разчита на хвостохрани­лищата, които вече дълги години се използуват от пред­приятията — какъв е натискът на водата върху сте­ната, как действуват събраните промишлени отпадъци, дали усилват издръжливостта на стената, или увели­чават налягането върху нея. Тук бяха необходими тол­кова сложни изчисления, че ако човек седне да ги на­прави сам, няма да му стигнат петилетки. Затова за­дачата бе възложена на института. ЕИМ съвсем точно отговори кои хвостохранилища могат да си останат, както досега, кои да се надстроят, къде се налага спеш­но да се направят нови. Нейният отговор спести на дър­жавата шест милиона лева.

Мостове вече не строят само над реките. Модерните входно — изходни артерии на големите градове и маги­стралите наложиха пътищата да се пресичат на две нива, да се направят надлези и подлези. Изчислителните методи навлязоха дълбоко и в тяхното проектиране. В института разказват и нещо особено интересно — скоро с вертолет и специална апаратура ще може да се пра­вят снимки на мястото, през което трябва да мине пътят. По тази специална снимка електронната машина ще знае височината на всяка точка от терена и когато получи задачата да проектира път в тази и тази по­сока, ще прецени най-добрия, а това означава — най-икономичния по средства и най-краткия по разстояние вариант на пътя и веднага ще даде всичките изчисления, необходими за строителните работи.

Градовете тъй нараснаха, че за да оправят един от своите все по-усложняващи се проблеми — водоснаб­дяването, скоро също се обърнаха за помощ към Института по строителна кибернетика. Старите мрежи бяха преизчислени, бе определен кой е най-добрият режим и откъде е най-добре да се вземат нови води. Без електронната техника това направо би било зароб­ващ труд.

Но фактът, че електронноизчислителните машини

могат много и бързо да смятат, вече не ще учуди ни­кого. Всеки знае, че машините се съгласяват да пре­сметнат каквото и да е, стига да им се обясни как да стане. Ако работата бе спряла дотук, инженерите и проектантите просто щяха да си имат един помощник, който работи без умора и не протестира, че го товарят с еднообразни досадни изчисления. От машините може да се иска много повече. Те могат да проектират някои често повтарящи се детайли и конструкции, дори да проектират обикновени стопански сгради. В института това вече се прави, а до края на 1975 година той ще трябва да завърши разработването на първия етап на системата за автоматизиране на строителното проек­тиране.

Не е далеч времето, когато инженерът ще може да застане пред пулт, върху който ще светят бутони с раз-

Нашите научноизследователски институти ще участвуват в повече от двадесет теми, включени в плана за координиране на научните изслед­вания в социалистическите страни в периода 1971—1975 година. Институтът по строителна кибернетика разработва: система за автомати­зиране на строителното проектиране, домо­строителни комбинати, строително производ­ство, железобетонни заводи.

През 1972 г. у нас са създадени двадесет нови вида строителни изделия. Те твърде много об­лекчават труда на строителите. Например ле­ките гипсови панели. Новите материали за подови настилки същевременно са и добри

лични надписи. Ще натисне „сграда", тогава ще свет­нат други бутони: „едноетажна", „многоетажна". Той ще отговори например „многоетажна". „Каква", ще попита отново машината: от „бетон", „метал" или „стък­ло". Инженерът ще натисне „бетон" и на екрана ще се появи многоетажна сграда от бетон. Едва сега ще почне истинският разговор с машината. Инженерът иска някакви промени и няколко допълнения. Със свет­линния молив той ще ги нанесе направо върху екрана. Машината ще продължи да работи. Ако в това има нещо неизпълнимо, ще отговори, че по еди коя си причина това и това не може да стане. Ако ли пък няма въз­ражения, след малко ще поднесе цялата необходима до­кументация и проекта, снет от светлинния екран. Това е всичко.

Ако пропътуваме още няколко години в бъдещето, подобни пултове за разговор с големия електронен център — проектант, ще има в отделните заводи, в предприятията, а аграрно — промишлените комплекси. Разговорът ще може да се води от разстояние.

Страната ни има и друг много голям проблем, който също трябва да намери решение до 1975 година. Ще бъде създадена автоматизирана система за управление на строителството, за да се ръководи цялото строител­ство без загуба на време, на труд и на средства. Най-важната част на системата и тук ще бъде голям елек­тронен център, този път съдържащ цялата информация за обектите, които се строят и които ще започнат да се строят, за материалите в складовете, за работата в предприятията, които произвеждат строителни мате­риали, за разпределението на работната ръка. Маши­ната ще знае още къде какви договори са сключени, за да може да отговори кога евентуално ще се изпълнят новите заявки. Всяка минута ще могат да се получат най-точни сведения и ако е необходимо — да се прераз­пределят ресурсите и работната ръка.

Това съвсем не означава, че човекът ще стане излишен. Новите автоматизирани системи само ще го освободят от всичките нетворчески задачи, които винаги са анга­жирали тъй много времето и мисълта му. Ще помогнат да се използува по-добре енергията, която винаги най-жестоко се е разхищавала — енергията на човешкия мозък.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

звукоизолатори. Настилките от пластобетон (вместо цимент за свързващо вещество се из­ползуват синтетични смоли) се втърдяват само за двадесет и четири часа вместо за двадесет и осем дни.

В СССР на електронноизчислителната тех­ника се възлагат доста сериозни строителни задачи. При проектирането на нови промишлени райони електронната машина се използува не само за оценка на различните варианти, но и за самостоятелно творчество. Често машината посочва съвсем ново място за построяването на района и от новото решение се спестяват ми­лиони рубли.

6

В началото на третото хилядолетие ще бъде поне в основни линии осъ­ществен заветът на К. Е. Циол¬ ковски — човечеството ще е излязло от, люлката си — родната планета — и ще е започнало да се разселва из просторите на Слънчевата система. Очакваното през следващите 28 го­дини развитие на науката и техни ката не само ще е създало нужните апарати за това, но и ще е натрупало необходимите огромни икономически богатства, без които не би могло да се овладее далечното космическо пространство.

Кои ще бъдат първите космически обекти след Луната, към които ще се насочи човечеството? Може почти със сигурност да се каже, че това ще е

МАРС

Макар че Венера е най-близката до нас планета и по маса и обем на­право може да бъде наречена двой­ник на Земята, все пак първите експе­диции с хора ще бъдат отправени не към нея, а към по-далечната червена планета. Основните съображения за това са: Марс е обвит в прозрачна атмосфера и ние вече притежаваме подробни карти на повърхността му — космонавтите ще знаят къде да кацнат; налягането (около 5 мили-бара) и температурата на повърхно­стта му (обикновено под нулата) са коренно различни от земните ус-ловия, но все пак са за предпочи-

тане пред температурата на Венера (400.—500°С) и налягането от около 100 атмосфери. Освен това малката маса на Марс (5 км/сек скорост на излитане) ще облекчава кацането и излитането на космическите кораби, а слабата сила на притегляне (0,38 от земната) ще облекчава пребиваването на космонавтите на неговата по­върхност. Не без значение е и об­стоятелството, че денонощието на Марс продължава почти колкото зем­ното (24 часа и 37 минути) и че там поради наклона на планетната ос към плоскостта на орбитата (както и при Земята — около 65°) има го­дишни сезони, макар и два пъти по дълги.

Разстоянието между Земята и Марс е най-късо по време на противостоя нията (през година), а всеки 15—17 години имаме велико противостояние, при което разстоянието може да се намали до 56 милиона километра Но това съвсем не означава, че кос­мически кораб, изпратен в година на велико противостояние, ще измине само това разстояние. Както е из­вестно, най-икономичният (и за дъл­го време още единствено възможен) начин за полети към планетите ще бъде не по най-правия, най-късия път, а по елиптична орбита. Колко ще продължи той, зависи от разпо­ложението на планетите и от ско­ростта, с която ще лети космическият кораб. Такъв полет ще продължи об­що около 420—450 дни, от които по около 6—7 месеца се предвиждат за път от Земята до Марс и обратно, а останалото време за преби­ваване на планетата ако би про-

Проект за орбитална станция, къ­дето Ще се зареждат с гориво меж¬ дупланетните кораби

текло това пътешествие някъде към края на осемдесетте години с техни­ческите средства, с които ще разпо­лага тогава човечеството?

Експедиционният кораб ще тряб­ва да бъде монтиран или поне до¬ обзаведен на околоземна орбита (ви­сочина около 200 км) вероятно край постоянно действуващата обитавана орбитална станция. Той, както и екипажът, горивото и необходимото научно снаряжение и средствата за обезпечаване живота на хората, ще бъде пренесен с обикновени газо¬ вореактивни ракети от Земята на околоземната орбита. След завърш­ване на подготовката експедицията ще може да се отправи за дългия си път.

Какви са главните проблеми, които науката и техниката на следващите десетилетия ще трябва да решат, за да може да бъде осъществен полетът с хора до Марс?

Първият — и един от най-теж­ките — е как човешкият организъм ще понесе тъй продължителното (не по-малко от 400 дни) пребиваване в състояние на безтегловност. Както е известно, костите започват да из¬ тъняват, да стават крехки, мускулату­рата отслабва, настъпват и други нежелани промени в тялото. При полет, значително по-дълъг от го­дина, тези промени могат да станат опасни за здравето и дори за жи­вота на космонавтите, особено ко­гато пред тях ще бъде поставена за­дачата да кацнат на Марс, да из­вършват тежка работа там и да се завърнат на Земята, като преминат през силните претоварвания на по­гасяването на космическата скорост при навлизането в земната атмо­сфера.

Втората проблема е също свър­зана с продължителността на по­лета. Космическата среда се про­низва от смъртоносни лъчения, които ако проникнат през стените на ко­раба дори в незначителни дози (и при полет от десетина дни могат да бъдат понесени), биха се натрупали в количества, опасни за здравето. Освен това на Слънцето стават не­предсказуеми избухвания, които раз­пространяват из цялата Слънчева система убийствени лъчения. При дълъг полет не е възможно да се предвиди такова избухване, пък и въобще вероятността за появата му значително се увеличава.

Освен това продължителността на полета ще изисква големи количе­ства храна, кислород и електрическа енергия за поддържане живота на

хората, изправността на многоброй­ните най-сложни апаратури ще тряб­ва да бъде гарантирана за дълъг срок в райони, много далечни от Земята, където не само помощ не може да бъде оказана, но дори самата връзка еднопосочно ще трае до 5—6 минути (при скорост от 300 000 км/сек).

Задачата да се изпрати експеди­ция до Марс няма да бъде решена с химически ракети. Те вероятно ще се използуват там и тогава, ко­гато е нужно използуването на го­леми усилия за кратко време — при излитането от Земята, при кацането на Марс и при обратното излитане. Но разстоянието от стотици милиони километри между двете планети ще бъде преодоляна от ядрени ракети. В тази област и сега се работи усилено и вероятно след 10—15 години ще има достатъчно добри резултати, за да бъде корабът снабден с ядрен двигател.

Ядрената енергия може да бъде из­ползувана в космонавтиката по мно­жество начини — най-ефективно, като се впрегне директно синтезът на водорода в хелий, до сравни­телно засега най-лекия — използу­ването на енергията на разпадането

на радиоактивните ядра за наг­ряване на работното тяло (най-ве­роятно водород). Сигурно косми­ческата техника ще започне с по­следния начин. Реактор, зареден с достатъчно ядрени саморазпадащи се материали, нагрява до много ви­соки температури водород, който се изхвърля през соплото с особено високи скорости. Друга възможност дават електростатичните (йонни) ра­кетни двигатели, в които работното тяло (цезий, рубидий, живак, ар­гон или друго) първо се йонизира, а след това образуваните йони се ускоряват в силно електростатично поле до скорости от десетки и сто­тици километри в секундата. И тук ядреният реактор ще дава енер­гията за йонизирането на работ­ното тяло и за захранване на елек¬ стростатичното поле.

С такива високоефективни и ико­номични ядрени ракети ще може да бъде по-леко преодоляно огром­ното разстояние от Земята до Марс. Те ще работят много по-дълго време, ще създават ускорение и съответно известна сила на тежестта на ко­раба. Тя, разбира се, няма да бъде като на земната повърхност, но все

8

Проект за орбитална станция

пак ще облекчава живота на еки­пажа.

След като измине разстоянието до Марс, корабът — майка ще направи необходимите маневри и ще се спусне на ниска (10—15 км) кръгова ор­бита около планетата. Тогава от него ще се отдели специален ракетен кораб за пътуването до марсиан-ската повърхност. Крайно разреде­ната атмосфера на тази планета. която улеснява проучването на ре­лефа и избирането на подходящо за кацане място, в случая ще утежни самото спускане. Аеродинамичното съпротивление на атмосферата ще облекчи само в много малка степен погасяването на космическата ско­рост, с която корабът ще навлезе в газовата обвивка на планетата. Ве­роятно ще бъдат използувани и па­рашути, но все пак главното усилие ще легне върху двигателите. А об­щата стойност на това усилие за кацане и за излитане надвишава тази стойност при еднократното из­литане от земната повърхност. Това означава, че ракетата ще трябва да бъде заредена със значителни ко­личества гориво, че ще бъде голяма

Космонавт, с тегло 70 кг, на другите небесни тела ще тежи: На Меркурий . . . . 26,6 кг На Венера 63 кг На Марс 26,6 кг На Юпитер 186,2 кг На Сатурн 80,5 кг Н а Уран . . . . 68,6 к г На Нептун 78,4 кг На Плутон 56 кг На Луната 11,55 кг На Фобос (спътник на Марс) 0,07 кг

или 70 г. На Ганимед (спътник на Юпитер)

11,69 кг На Титан (спътник на Сатурн) 11,2 кг На Церера (най-големият асте-

роид) 2,33 кг

Проект за междупланетен кораб на бъдещето

и тежка, вероятно поне двустепен­на.

Екипажът на марсианската ек­спедиция едва ли ще е по-много­броен от 6—7 души, трима от които ще слязат на планетата, а останалите ще ги изчакват в кораба — майка. Кол­ко време ще се забави първата ек­спедиция на Марс? Вероятно около 2—3 седмици. За това време космо­навтите ще извършат всестранни про­учвания в района на кацането и ще оставят апаратура за по-нататъшни научни изследвания, която ще дей­ствува автоматично след заминава­нето па хората. Поради липсата на кислород крайно разредената ат­мосфера и ниските температури през цялото време на пребиваването си на Марс космонавтите ще трябва да се движат със специални херметични защитни костюми, а ще спят, по­чиват и се хранят в помещението на кораба, с който са прелетели.

Обратният път — на марсианския кораб до кораба — майка и на послед­ния до Земята, ще протече по прин­цип като на отиване. Отделен въп­рос е дали експедицията ще вземе със себе си марсианския кораб, или ще го изостави. Това ще се реши в зависимост от обстоятелството кое е по-изгодно в енергетично отно­шение. Вероятно първите експе­диции ще жертвуват всяка техника,

която не е абсолютно необходима на обратния път, за да облекчават по този начин завръщането си.

Ако пътят от Марс до околозем¬ ната орбитална станция не представ­лява някаква специална трудност, то самото сваляне на екипажа на земната повърхност ще породи нови усложнения. Хора, които повече от година са живели в състояние на безтегловност и на намалена тежест, няма да могат да издържат пренатоварванията при спускането на Земята. За целта те ще трябва да бъдат подготвени на орбиталната станция. Там вероятно ще има спе­циален тренировъчен комплекс, къ­дето чрез центрофуги организмите на космонавтите ще бъдат посте­пенно подготвяни за условията на нормален земен живот.

Втората планета, към която ще се отправят хората, е

ВЕНЕРА

По начало схемата на полета оста-ва същата, както и до Марс. Разли­чията се появяват едва след като междупланетният кораб — майка влезе в кръгова орбита около Венера. И те се определят от следните фак­тори:

Много плътна и непрозрачна атмо­сфера. Маса и сила на тежестта —

почти като на Земята (0,815 от зем­ната маса; 0,89 от земното ускоре­ние). Много висока температура (400 -500°С).

Корабът, с който космонавтите ще трябва да се спуснат на по­върхността на планетата — нека го наречем венеролет, — ще трябва да притежава подчертано аеродина­мични форми. Той ще използува пла­нетната атмосфера, за да погаси космическата си скорост, ще пусне и парашути, ще планира — въобще ще влезе в действие целият арсенал от технически прийоми, изпробван вече многократно при завръщането на космическите кораби на Земята. Но с тази извънредно съществена раз­лика, че маневрите ще се извършват в непроучена планета, без земно обезпечаване (управление, насоч­ване), в много по-плътна среда, при лоша видимост и опасни ветрове, достигащи силата на урагана. И още нещо много важно! Не лек спус¬ каем апарат ще кацне на повърхно­стта на Венера, а значителна по сложност и тежест апаратура, която после ще трябва да излети обратно, преодолявайки мощното гравита­ционно поле на планетата и да се присъедини към кораба — майка. Това означава, че междупланетният ко­раб ще трябва да „вземе на борда си" и да пренесе до Венера грамада

9

от типа на съветските кораби „Союз", но такава, каквато е цялата ракета в момента преди изстрелването й от космодрума.Гигантското съоръ­жение ще трябва да бъде спуснато плавно (да се приземи меко) на по­върхността на планетата и след като експедицията приключи работата си — да бъде изстреляно.

Със сегашните средства на кос­мическата техника тази задача е неизпълнима. Нека се надяваме, че през следващите две — три десети­летия ще бъде намерено решение и на тази свръхсложна задача. Със сигурност може да се каже, че това ще бъде най-трудната за посещение планета въобще. Защото на самите планети-гиганти (Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун) поне в предвиди­мото бъдеще човечеството едва ли ще се реши да каца.

Преди да бъдат посетени двете планети, непременно ще има полети на кораби с екипаж на борда в да­лечния Космос, до Венера и до Марс. В това отношение интерес представлява възможността за общ полет и до двете планети. Освен предимството, че с една експеди­ция ще бъдат „огледани отблизо" както Венера, така и Марс, тази маневра предлага и една друга въз­можност, която вероятно ще бъде из­ползувана и в по-далечното бъдеще. Трите планети (Венера, Земята и Марс) се движат по своите елиптич¬ ни орбити с различни скорости и правят по една обиколка около

Слънцето за различно време. Взаим­ното им разположение постоянно се мени. А за енергетично изгодни по­лети от една планета до друга съще­ствуват само определени периоди, така наречените „коридори". Твърде често се случва такъв коридор, при който е изгодно да се лети от Земята към Марс, да не съвпада с обратния коридор — от Марс към Земята — и тогава експедицията ще трябва да изчаква много месеци на чуждата планета. А през същото това време могат да се открият благоприятни възможности за полет от Марс по­край Венера и като се използува нейното гравитационно поле за ко­ригиране (безплатно!) на траекто­рията, да се долети до Земята дори при по-изгодни условия. Възможен е и обратният вариант: от Земята, покрай Венера, за Марс и т. н. На­истина общото времетраене на по­лета се удължава с 100—200 дни, но се спестява тъй ценното ракетно го­риво и се създават дори по-благо­приятни условия за връщане към Земята.

Третата планета, към която чо­вечеството ще изпрати експедиция с хора, ще бъде

МЕРКУРИЙ Това е най-малката и най-близ­

ката до Слънцето планета. В пери¬ хелия си тя го доближава само на 46 милиона километра и тогава температурата на осветленото й по­

лукълбо достига —420°С, а на не­осветеното — около —70°С. Пробле­мите, които поставя полетът до тази планета, са свързани почти изклю­чително с опасната й близост до Слънцето. Всяко тяло, осмелило се да навлезе в района около огне­ното светило, ще се изложи не само на високата температура, но и на свръхмощните потоци от гама, ултра­виолетови и рентгенови лъчи и заредени корпускуларни частици, с които то тъй безмилостно щедро облива цялата Слънчева система. Затова най-важният въпрос, който ще трябва да бъде решен при тази експедиция, е сигурната топлинна и лъчева защита не само на жилищните помещения, но и на цялата сложна апаратура на междупланетния кораб. Покриването на космолета с дебели брони, снабдени със специални ох­лаждащи устройства, ще увеличи неимоверно теглото му, но тъй като други защитни средства засега не са познати, това остава единственият способ за достигане на Меркурий. Същото се отнася и до малкия кораб, с който хората ще посетят планетата, до техните скафандри и т. н. Орга­низирането на експедиция до Мер­курий, а по този начин косвено и почти до Слънцето, ще бъде не само най-сложното, но и най-героичното начинание по пътя на човечеството към овладяването на Слънчевата си­стема.

Някъде по времето на първите ек­спедиции към Марс, може би преди още хора да са слезли на повърхно­стта му, ще бъдат посетени и някои от

АСТЕРОИДИТЕ 97% от тези многобройни (60 до 100

хиляди) малки планети летят между орбитите на Марс и Юпитер, обаче единици минават и край Земята, край Венера, а Икар се приближава до Слънцето дори повече от Меркурий.

За да бъде посетен астероид, не е необходим специален кораб. По­ради нищожно малката им маса (повечето имат диаметър от по ня­колко километра) междупланетният кораб може да се приближи до тях, изравнявайки скоростта си без осо­бени опасности. Космонавтите в обик­новени скафандри ще могат да по­сетят астероида, бързо да го проу­чат и да оставят необходимата на­учна и навигационна апаратура. До­ри посещението на най-големия асте-

Монтиране на орбитална станция

роид — Церера, с диаметър 768 км — няма да е трудно, тъй като на не­говата повърхност силата на теже­стта е 30 пъти по-малка, отколкото на Земята. Те естествено са лишени от каквато и да е атмосфера.

Към края на хилядолетието ще бъдат организирани и първите експе­диции до

СПЪТНИЦИТЕ НА ЮПИТЕР И САТУРН

Разстоянията до тях са главната трудност, която ще трябва да прео­долеят усъвършенствуваните ядрени космически ракети. Дори когато е най-близко до нас, Юпитер се намира на повече от 600 милиона километ­ри, а Сатурн — на около 1300 ми­лиона километра. Тези експедиции ще траят по няколко години и засега изглеждат тъй невероятни, както да кажем полетите на хора в Космоса преди 30—40 години. Но след като бъдат намерени начини за справяне с последиците от дълготрайното сь-

Интервю с известния съветски матема­тик, директор на Института по киберне­тика на АН на УССР, академик Виктор Михайлович Глушков.

— Виктор Михайлович, напоследък много се пише за автоматизацията на творческите процеси. Кажете до каква степен е възможна тя? Има ли предели?

— Практически не съществуват предели за автома­тизацията на който и да било процес, в това число и на творческия процес. Но не трябва да се забравя: интелектуалната дейност е много, много сложно яв­ление. Не съм склонен да мисля, че скоро ще опознаем всички закони на творчеството и ще можем да ги за­ложим в програмите на ЕИМ. Разбира се, машината може да конструира нещо, да измисля, да съчинява, но това трудно би могло да бъде прието за истинско творчество.

За да поясня мисълта си, ще приведа пример, макар и от друга област. Машините могат да тъкат килими. Но има и ръчно изработени килими, които се ценят значително повече. Така стои въпросът и с автомати­зацията на интелектуалния труд.

11

Академик Глушков със своите сътрудници

стояние на безтегловност и бъдат по­строени мощни ядрени двигатели и кораби, способни години наред да обезпечават условия за живот, са­мото кацане на спътниците няма да представлява особена трудност. Две­те най-големи планети имат много­бройни свити от спътници — Юпи­тер 12, а Сатурн 10. Те са изключи­телно разнообразни и в зависимост от целите на експедицията предлагат богат избор. Сред тях е Ганимед, с диаметър 5000 км (по-голям от Мер­курий), и джуджета, с диаметър 11 —12 км. Ниската температура в този тъй отдалечен от Слънцето район (не по-висока от минус 140—150°С) едва ли би затруднила космонавти, които са в състояние да преодолеят разстояния от не един милиард ки­лометра.

Разбира се, много преди спътни­ците на планетите — гиганти ще бъдат посетени двата малки спътника на Марс — Фобос и Деймос (сигурно дори преди самата планета), а по­

летите до свитите на Юпитер и на Сатурн ще бъдат максималното по­стижение на космонавтиката на 2001-та година.

Дали хората ще могат, или ще по­желаят да извършат всички тези тъй трудни и рисковани пътешествия е въпрос, на който ще отговори бъ­дещето. Но отсега може да се каже със сигурност, че всички полети до планети, астероиди и СПЪТНИЦИ ще бъдат предшествувани от серии на­учноизследователски автоматични станции, които ще проправят пътя на хората в Космоса съвършено бе­зопасно и с много по-малко усилия. И тъй като възможностите на авто­матичните и кибернетично управляе­ми системи през следващите десети­летия ще нараснат неимоверно, по-голямата част от задачите, за реша­ването на които все още е нужна на­месата на човек, в края на века ще могат да бъдат изпълнявани безу­пречно от космическите роботи.

ДИМИТЪР ПЕЕВ

Нашият институт отделя голямо внимание на раз­витието на интелекта на машините. Като се има пред вид това, което вече сме направили, може с пълно основание да се каже: този процес ще бъде дълъг, той ще изисква труда на много поколения учени. И само постепенно, крачка по крачка, ще стигнем до ма­шина, която действува като творец.

— Какви крачки по този път вече са напра­вени?

— И с днешните ЕИМ може да се постигне много. Но нашата цел е не да прехвърлим изпълнението на всич­ки функции върху машината, а да се опитваме да създа­дем своеобразна симбиоза между човека и машината. Когато машината доказва теорема, първоначално нищо не излиза. И аз се държа с нея като с ученик. Подсказвам й — опитай се да използуваш този и този начин. Машината опитва и резултатът е налице. Но ето че тя отново се натъква на сложна ситуация и от­ново трябва да й подсказвам. Тя може да ме свари съвсем неподготвен. Налага ми се да мисля какво ще бъде най-добре да се направи, а ЕИМ чака. И ето, намерена е правилната насока на по-нататъшните дей­ствия. „Обяснявам" на машината и след няколко се­кунди тя сигнализира: всичко е наред! И веднага до­кладва отговора.

— Тогава как трябва да се подписва рабо­тата — само с името на човека ли, или за­едно с ЕИМ?

— Не сме се замисляли над този въпрос. Пък нима е толкова важно? Главното е, че е намерен правилният отговор.

12

— В Института по кибернетика на АН на УССР вече е създадена автоматизирана си­стема за проектиране на нови изчислителни машини. Как работи тя?

— Системата се състои от разнообразен набор от програми, а не от някакви специални агрегати и уста­новки. И както правилно беше казано, тя е автоми-зирана, а не автоматична. Всички задачи по проекти­рането решава електронноизчислителната машина, но под контрола на човека, който води диалог с ЕИМ.

Разбира се, много по-просто би било да се даде на машината само изходната задача — да се проектира ЕИМ така, че да бъде толкова и толкова бързоходна, с такова и такова предназначение и да струва толкова и толкова. Обаче машината все още не е в състояние да из­пълни подобна заповед. Тя може да построи само струк­турната схема на своята рожба. В схемата ще бъдат на­белязани основните блокове на бъдещата конструкция и характерът на взаимодействието между тях. Но без нашите указания електронният мозък нищо повече не може да направи.

По-нататък давам заповед на ЕИМ да определи структурата на всеки от блоковете (стадия на така на­реченото логично проектиране). Когато и тази работа приключи успешно, заповядвам на машината да при­стъпи към последния стадий — да състави чертежи и схеми.

Както виждате, процесът върви по линията на все по-голяма и по-голяма детайлизация и задълбочаване, така да се каже, в недрата на бъдещата ЕИМ. И всичко това става в непрестанен диалог с човека. Но по друг начин не би могло и да бъде. Та нали е имало случаи,

когато ЕИМ е предлагала технически неизпълнима проекти.

— Новият метод доколко облекчава труда на конструкторите?

— Ако по-рано за конструирането на една голяма машина многохилядният колектив е губел по пет го­дини, то сега двадесет души със съдействието на елек­тронния мозък могат да се справят с тази задача за едни месец.

— Според Вас, къде още ЕИМ биха могли да бъдат използувани, ако не като творци, то поне като помощници на човека?

— Например в архитектурата. В този вид творче­ство, ако не първостепенно, то много важно значение има зрителният образ. На масата пред човека са раз­положени три екрана. На тях се възпроизвеждат три проекции на бъдещото здание или апартамент. С по­мощта на клавиатурата върху екрана могат да се из­вършват различни геометрични преобразования. Бих могъл да помоля машината да ми покаже как ще из­глежда зданието например от страната на площада. Давам команда: „Обърни го на 35 градуса." И тоз час на екрана се появява зданието именно в тази проекция.

Всичко започва от ескиза. Със светлинен молив ес¬ кизът много лесно може да бъде прехвърлен върху екрана. Ако някой детайл се окаже не съвсем подходящ, ескизът може да се поправи или да се изтрие. Когато рисувам, машината проектира върху екрана много по-съвършен чертеж. Винаги мога по свое усмотрение да внасям необходимите поправки.

И така стигаме до единно мнение. Тогава давам за­дача на машината да разположи апартаментите по ета­жите и да ми даде план. Машината извършва това доста бързо, буквално за броени секунди Ето го пла­на пред мен, но. . . забелязвам, че на два апартамента вратите се отварят една в друга. Машината просто не е могла да предвиди пространството за площадката. Със светлинния молив поправям този пропуск. Маши­ната се съобразява с поправката и съобщава площта на стаите, обема на жилищното помещение и т. н. И именно тогава се извършва операцията, за която го­ворих: оглед на готовото здание от всички страни. Ако намеря проекта удовлетворителен, натискам бу¬ тончето и машината започва да поднася готовите чер­тежи.

Както виждате, при съюза на ЕИМ и човека черно­вата работа се възлага на машината. А творческата страна се поверява на архитекта, който има възмож­ност в най-голяма степен да прояви своите индивидуал­ни способности.

— А как стои въпросът с художественото творчество?

— Разбира се, и в художественото творчество ЕИМ може да стане и обезателно ще стане незаменим помощ­ник. Да кажем, в създаването на мултипликационни филми. Тази работа е много бавна и мудна. Понякога за един филм се губи цяла година. Когато ЕИМ поеме върху себе си голяма част от работата, тя ще съкрати сроковете на кинематографичното производство. Има няколко варианта на взаимодействие между художника и машината. Човекът може да нарисува само началния

и крайния етап от движението на героя на филма, а всички междинни етапи да нарисува „електронният ху­дожник". Или пък друг вариант — поставят задача на машината да състави само отделни елементи от филма: къща, дърво, куче, крак, ръка, главата на героя и про­грамата за съставяне.

Би могло да бъде и така: седя зад пулта, пред мен е екранът и клавиатурата на пулта за управление. Давам

заповед — дай ми Дърво. На екрана се появяват пет­десет варианта на дървета. Но нито едно от тях не ми се харесва: Искам още няколко варианта и в края на краищата намирам това, което искам. След това по същия начин избирам къща. Давам заповед на маши­ната да я постави в левия ъгъл на екрана. Машината безпрекословно изпълнява задачата. Но на мен кой знае защо ми се струва, че прозорчето на изобразената на екрана къща трябва да бъде друго. Отново давам за­повед и прозорецът се изменя. След това моля до про­зорчето да бъде поставен човекът, който съм си избрал по-рано. И така, в съдружие с ЕИМ, се създава филм. Подобни системи вече съществуват. Те дават възмож­ност един мултипликационен филм да бъде готов за седмица.

— Виктор Михайлович, живописците могат ли да използуват аналогични системи?

— Могат. Машината много изобретателно изменя ор­наменти. Необходима е само съответната програма, то­гава на човек ще му се наложи да избира един от десетте или дори от стоте варианта. Ето едно истинско изпи­тание за естетическия вкус!

В портретната живопис работата е доста по-сложна. Веднъж възложили на машината задачата да създаде рисунка, в която да се съчетават чертите на десетте най-красиви жени. И какво мислите излязло? Когато рисунката била готова, на нея била изобразена не кра­савица, а истински урод. Машината не могла да „разбере" своята грешка и сметнала, че е извършила всичко правилно.

Но има и удачни образци. Веднъж в Англия на кон­курса по машинно изкуство извършили следния опит. Нужно било да се нарисува портрет на старец. Худож­никът направил реалистичен контурен портрет. След това го заложили в ЕИМ, а тя по него създала ва­риант в стила на импресионистите. Получил се доста добър портрет. На мен например много ми се хареса. Но и тук трябва да кажем, че машината не го е напра­вила сама, а по изходните данни, получени от човека. Днес перспективата да се използуват ЕИМ в живописта е незначителна. Но към нея трябва да се отнасяме на­пълно сериозно.

— А има ли някакви перспективи да се из­ползуват ЕИМ в такива видове творчество като литературата и поезията?

— Не се съмнявам, че машината може да стане от­личен помощник на поета. По заповед на човека тя може да дава огромно количество рими. И на поета му остава само да си избере най-подходящите.

Правени са опити да се научат самите ЕИМ да съчи­няват стихове. Какво се получило. Машината предло­жила необикновени съчетания, подобни на екстрава­гантните стихове. Но тя все още не е способна да съз­даде големи произведения, в които да има композицион­на насоченост и авторско отношение към събитията.

Машината много добре анализира стила на дадено произведение. С помощта на компютър английските учени най — после успели да разрешат стария спор — от един автор ли са написани. „Илиада" и „Одисея". ЕИМ анализира художествените особености на двете пое­ми и потвърдила, че са написани от един автор. Правени са опити по машинен превод. ЕИМ превежда

напълно приемливо технически и вестникарски тек­стове, но художествена литература превежда съвсем неправилно. „Електронният мозък" не схваща смисъла на художествените образи, метафорите. . . За превода на литературни произведения е нужна системата човек-машина. Специалистът преводач, който работи с ком­пютър, ще трябва да насочва машината от фраза към фраза. Машината може да икономиса до 70% от работ­ното време на преводача. Така, че и от такова съав-торство има „смисъл".

Машината ще помогне и на писателите. Ето как би могло да стане това. Авторът печата текста на пишеща машина, редовете веднага се появяват на екрана. Ако е нужно нещо да се поправи, пуска се в ход светлин­ният молив. ЕИМ. се съобразява с поправката, пре­мества реда, вмъква допълнителната фраза. Когато окончателната редакция е готова, по команда се печа­тат няколко екземпляра от текста.

Човек би могъл да има и в къщи пулт с екран. Това би позволило да се работи с машината дори, ако тя се намира в друг град. Връзката с нея ще се осъществява по телефона. Впрочем за машината сътрудничество от този род никак няма да бъде обременяващо. Тя ще си изпълнява задачата и паралелно с това ще се зани­мава и с нещо друго.

— През последните години се появиха мно­го съобщения за съчинена от ЕИМ музика. Дори са провеждани конкурси между „елек­тронни композитори". Какво бихте могли да кажете по този въпрос?

— Наистина вече неведнъж са се провеждали кон­курси за музикални произведения, написани от елек­тронноизчислителни машини. И те показаха, че ЕИМ като композитори и по-специално като автори на ес­традна музика са доста талантливи (ако въобще тази дума може да се употреби за машините). Тъй като добре знаят предубеждението на някои членове на жу­рито към творчеството на ЕИМ, организаторите на конкурсите уж случайно объркват записите на музи­кални пиеси — едните създадени от ЕИМ, а другите от човека. Имало е случаи, когато лаврите на първенството получавала машината. Когато измамата бивала раз­крита, не всички вярвали в електронния произход на мелодията, която им се харесала.

С помощта на ЕИМ могат да се създават музикални произведения — подражание на някой композитор. Веднъж станало следното. Заложили в машината всички теми от фугите на Бах. Машината дала раз­личните възможни варианти на мелодична постройка и написала музика, толкова подобна на творенията на великия композитор, че дори най-големите специалисти не могли веднага да я отличат и да разберат кой всъщ­ност е авторът на предложената мелодия.

— Настъплението на машината не заплашва ли творчеството на човека?

— Аз самият съм математик. И кой друг, ако не аз би трябвало да се боя от нахлуването на компютърите. Та нали на първо място те „претендират" за моята об­ласт. Но мен този факт съвсем не ме плаши. Обратно, идването на. машината създава възможност за творческо безсмъртие. Ученият може да остави своята програма

14

и по неговия метод някога, в далечното бъдеще, може би ще могат да се доказват нови теореми. Така е в много области на науката. Не само резултатите, но и пътят, по който се изгражда творческият процес, ще се пре­дават на потомците.

Не мисля, че в бъдеще човек ще си постави задачата да създаде електронен творец, който би направил съвър­шено ненужен труда на архитекта, писателя или ком­позитора. По-скоро ще възтържествува съюзът между човека и ЕИМ.

Понякога машините играят на шах помежду си или с човека, и то играят не по-лошо от големите майстори По принцип ние не сме далеч от мисълта да ги научим да играят дори по-добре от най-добрите гросмайстори.

Сега всичко зависи от кибернетиците. Ако концентри-рат своите усилия, проблемата ще бъде решена за няколко години. Но това в никакъв случай не ще при низи творчеството на шахматистите. Та нали някога се изказваха опасения, че мотоциклетът ще погуби спорта. Такова нещо обаче не стана. Обратно, появиха се нови видове съревнования. Очевидно така ще бъде и с шахмата.

Каквито И машини да бъдат създадени, каквото и да се научат да правят, стремежът на човека да мисли и твори ще си остане вечен. Математиците се стремят да облекчат интелектуалните процеси,: като стоварят на плещите на ЕИМ цялата чернова, цялата спомагателна работа. Ето защо не бива да се страхуваме, че киберне­тиката навлиза в света на творчеството.

Имало едно време един човек, който разказвал все­възможни измислици. По професия бил барон и се казвал Мюнхаузен. . .

Впрочем в тази приказка няма да се разправя за приключенията на барона — фантазьор, а за съвремен­ните приключения на някои от неговите невероятни истории. Защото благодарение на днешната наука мно­го неща, които преди сто години са изглеждали аб­сурдни, са залегнали в принципното устройство на редица реално съществуващи уреди.

И така, да дадем думата на барон Мюнхаузен. „Нея година — разказва той — по цяла Европа вла­

дееше такъв студ, че дори самото слънце се беше про¬ студило и хванало хрема. Бях принуден да пътувам с пощенска кола. Веднъж пътувахме по едно опасно място, оградено с високи плетища. Заповядах на по­щальона да тръби със своя рог, за да не се сблъскаме с някоя насрещна кола. Момчето ме послуша и наду силно рога. Но всичкият му труд отиде на вятъра —

рогът не издаде нито един звук. . . Когато стигнахме в къщи, пощальонът закачи своя

рог на един гвоздей над камината и седнахме да ядем. Но какво стана? „Тара. . . тара.. . тара. . . Ту. . . т у . . . ту!" — от само себе си почна да свири рогът. Ние се спогледахме смаяни и се запитахме какво значи това.

И Л Ю С Т Р А Ц И И Н И К И Ф О Р Р У С К О В

Но разбрахме, че звуците са замръз-нали в рога и когато се затоплиха и размръзнаха, почнаха ясно и звучно да излизат за голяма радост на по­щальона."

Може ли да се „замрази" звукът та-ка, че да прозвучи след известно време, когато бъде „размразен"? „Разбира се!" — би отговорил всеки наш съвременник, който си има в къщи грамофон и поне веднъж в живота си е слушал магнитофонен запис на собствения си глас. Тук обаче няма да се спираме на тези всеизвестни факти, а ще разкажем за едно съвсем ново приложение на Мюнхаузеновия „пощенски рог" — за холографията.

Всички фотографии, които се по­лучават по обикновения начин, имат един недостатък — те са плоски. А всички предмети в света, които фо­тографираме, са не плоски, а обем­ни: освен широчина и височина, те имат и трето измерение — дълбочи­на. С други думи, светът е тримерен, снимките — двумерни. Това се от­нася и за образите, които гледаме в киното и на малкия телевизионен ек­ран.

Но не може ли да се направи така, че някак си да бъдат „замразени" обемните образи и след това да бъдат възстановени в техния истински, тримерен вид? В такъв случай полу­ченото изображение няма да при­лича на картина, а на скулптурно произведение — то ще може да се разглежда от всички страни, с малко преместване на гледната точ­ка ще се видят неща, закрити от погледа. Например, ако сте се сни­мали с приятели и някои по-нахален от тях е застанал точно пред лицето ви, това няма да бъде кой знае каква беда: просто ще погледнете отстрани и ще се видите.

Изглежда просто фантастично, на­ли? Но то не е никаква фантастика, защото е осъществено преди някол­ко години.

За да разбере принципа на обем­ната фотография — холографията, — човек поне повърхностно трябва да е запознат с вълновата теория на светлината. Известно е, че светли-ната представлява електромагнитна вълна. Всеки източник на светлина изпуска такава вълна, която при попадане в очите ни създава образ на светещия предмет. Така виждаме например пламъка на свещта, лам­пата, слънцето. Повечето предмети обаче не са светещи. Ние ги виждаме, благодарение на отразената от тях светлина.

При отразяването си вълната, коя­то е попаднала върху несветещия предмет, изменя свойствата си. В нея се запечатват особеностите на предмета, който я е отразил. Точно затова ние можем да видим дали той е голям или малък, кръгъл или чет­въртит, червен или зелен. Казано малко по-научно, отразената вълна носи информация за предмета и пре­дава тази информация на окото.

Холографията позволява да се „замрази" тази наситена с информа­ция вълна. Обаче за да стане въз­можно това, необходимо бе да се съз­даде принципно нов източник на светлина — лазерът. Само лазерната светлина притежава нужните за хо­лографията свойства.

И така, как протича „холографи¬ рането" на предмета? Той се осве­тлява с лазерна светлина. Отразената светлина пада върху обикновена фо-топлака. Там попада и друг лъч, ид­ващ направо от лазера. Двата лъча си взаимодействуват и в резултат на това върху фотоплаката се запечатва информацията за фотографирания предмет. Така получената фотоплака се нарича „холограма".

Холограмата съвсем не прилича на предмета — тя представлява абсо­лютно неразбираема плетеница от чертички, кръгчета, дъгички. Но тя съдържа „замразена" светлина — така, както рогът на пощальона съ­държа замразен звук. „Размразява­нето" на светлинната вълна става пак с помощта на лазер. Щом през холограмата се пропусне отново ла­зерна светлина, пред очите ни изник¬ ва предметът такъв, какъвто е бил в действителност — обемен, с три измерения.

Холографията е едно от чудесата на съвременната наука — във всеки случай не по-малко чудо от замразя­ването на звука в пощенския рог. Наистина все още тя не е навлязла в бита — никой не може да отиде в някое фотоателие и да си поръча обемна фотография. Но и това, раз­бира се, ще стане в по-близко или по-далечно бъдеще. Засега холография­та се използува с успех преди всичко в научноизследователската работа. В много лаборатории във всички на­преднали страни се работи и върху прилагането на холографията в ки­ното и телевизията. И когато тези изследвания се увенчаят с успех, ние ще имаме възможност да гледаме в киното или в къщи не плоски изобра-жения, а „истински" актьори и „истински" пейзажи.

А сега да се върнем към невероят­ните разкази на барон Мюнхаузен. В едно от неговите ловни приклю-чения той хваща цяло ято диви па­тици по много прост начин: завързва за края на кучешкия ремък пар­ченце сланина. Първата патица на-лапва сланината, която минава през нея, след това се нанизва втората патица и е края на краищата се на-вървя цялото ято. . .

„Имах още дълъг път за ходене, а ремъкът с патиците тежеше много. Вече почти се разкайвах, задето се полакомих, и хванах цялото ято. Но скоро работата се оправи. Всички па­тици бяха още живи. Като се съв­зеха след първата уплаха, те почнаха да махат с криле и докато разбера какво става, бързо ме вдигнаха във въздуха. Всеки друг на мое място щеше да се обърка. Но аз, доколкото мога, използувах и този летеж. Раз­вях двата края на куртката си като две весла и насочих по този начин патиците към моята къща. . ."

В този разказ е важно да се обър­не внимание на едно обстоятелство. Колкото и голям лъжец да е баронът, той не казва, че една патица може да го издигне във въздуха — т о в а би

16

би о съвсем нагла лъжа. Но много патици с общи усилия биха могли— поне по принцип — наистина да понесат един човек. Разбира се, „техническите" трудности едва ли биха могли да бъдат преодолени.

Но това, което технически е не­възможно за барона, е съвсем прием­ливо за протона.

Преди десетина години големият съветски физик академик Векслер предложи един начин за ускоряване на елементарни частици, който по-късно , беше наречен „колективен принцип". И основната идея на този принцип е същата като идеята на барон Мюнхаузен за летенето с патиците. - Положително натоварените части­ци — протоните — са около две хиляди пъти по-тежки от отрица­телно натоварените — електроните. Ето защо електроните могат да при­добиват в ускорителите много по-голяма скорост от своите положител­ни „събратя". Но енергията, която имат те дори при огромните скоро­сти, е сравнително малка, защото масата им също е малка (кинетич­ната енергия зависи не само от ско­ростта, но и от масата).

От друга страна, протоните имат по-голяма маса, но и по-трудно дости­гат големи скорости. Затова, за да се получат протони с изключително голяма енергия, може да се прибегне до помощта на електроните, които в случая играят ролята на малките, но много на брой патици.

Колективният ускорител на про­тони, е устроен така. Най-напред се образуват пръстени от електрони. Тези пръстени, състоящи се от хи­ляди леки частици, се ускоряват с помощта на електрични и магнитни полета — така, както става това ВЪВ всеки обикновен ускорител. Но сега целта е не да се придаде скорост на електроните, а на протоните. За­това във всеки пръстен е поставен по един протон. Този протон се увлича от електроните, те го „носят" така, както патиците носят барона.

Колективният принцип на уско­ряване е много перспективен — фи­зиците смятат, че с негова помощ ще могат да достигнат невиждани досега стойности на енергията. За­сега са построени само няколко експериментални модела, с които бе доказано, че подобен ускорител мо­же да бъде построен. Сега съветските учени работят над създаването на ускорител, който, ще дава на прото­ните енергия 1000 милиарда елек¬ тронволта — дванадесет пъти по­

вече от прочутия серпуховски уско­рител!

Ето как може да се материализира една идея, толкова невероятна, че дори човекът, който я е измислил, едва ли е вярвал в нейната възмож-ност.

Този човек (става дума за барон Мюнхаузен) ни разказва в своето осмо морско приключение как, след като убил една бяла мечка, събудил с гърмежа си няколко хиляди други мечки, които тръгнали към него.

„Нямах време за губене. По-бърже, отколкото най-изкусният ловец одира кожата на един заек, аз смъкнах ме­чата кожа и се намъкнах в нея. Скрих главата си вътре, където е била главата на звера. Додето свър­ша тази работа, ето че пристигнаха другите мечки — цяло стадо. . . Мечките минаваха край мене, душе­ха ме и ясно беше, че ме взеха за своя посестрима. Аз, от своя страна, се държах като мечка, Ако бях малко по-дебел, сходството щеше да бъде пълно. Но имаше и малки ме­чета, които не бяха по-дебели от мене. Като ме измирисаха, т. е. мене и трупа на жертвата, те бързо свик­наха с мене. . ."

Преди доста години — близо поло­вин век — идеята за преобличането в меча кожа е била пренесена в атом­ния свят. Става дума за използуването на изотопите в медицината, биоло­гията и в други научни области.

Във всеки организъм, в това число и в човешкото тяло, циркулират раз­лични вещества — като се почне от водорода и се свърши до много по-тежки елементи. Как може да се проследи техният път? Например да се проследи пътуването на на­трия от готварската сол. Кога тя достига кръвта, кога — клетките, в тъканите на кои органи се натрупва най-много, при кои болести се на­рушава правилното разпределение на елемента?

На тези въпроси биолозите и до

днес нямаше да метат да отгова­рят, ако не бяха прибягнали към „военната хитрост" на барон Мюнхау­зен. Сред милиардите атоми, които поглъща организмът всеки ден, те изпращат „преоблечени разузна­вачи" — атоми от радиоактивните изотопи на същите елементи. По своите химични свойства тези изо­топи са същите, каквито са и „нор­малните" атоми. По същия начин влизат в реакции, преминават от ед­на тъкан в друга и така нататък. С други думи — държат се „като меч­ки". И същевременно имат едно много важно свойство, което липсва у „нормалните" атоми — изпускат радиоактивни лъчи. Именно благо­дарение на тяхното излъчване те могат да бъдат проследени в целия организъм, може да се определи как­ва е ролята в развитието на живото същество на един или друг елемент.

Радиоактивните изотопи се изпол­зуват вече широко не само в науч-ната работа, но и в клиничната прак­тика, и в селското стопанство. Раз­бира се, в организма се вкарват съв­сем нищожни количества радиоак­тивни изотопи, така че те да не пред­ставляват никаква опасност заздра­вете на пациента или за развитието на растението. И въпреки това изо¬ топният метод е изключително чув­ствителен и просто незаменим при поставянето на диагнозите на де­сетки заболявания. . .

„Ако вие започнете да се съмня­вате в това, което разказвам, ва­шето недоверие ще ме огорчи до край­ни предели" — заявява барон Мюн­хаузен.

Все пак ние ще си позволим из­вестно съмнение в правдивостта на неговите истории. Но в реалността на научните постижения, изградени върху невероятните Мюнхаузенови идеи, никой не може да се усъмни. Защото зад тях стои цялата мощ на съвременната наука.

Й. Перец

Н А У Ч Н О Ф А Н Т А С Т И Ч Е Н Р А З К А З О Т А Н А Т О Л И Й Д Н Е П Р О В

Радиус на камерата двадесет метра, радиус на каме­рата сто и седемдесет метра. . . Триста и петдесет метра, хиляда и четиристотин метра. . .

Ама че чудовища! А колко ли време и къртовски труд са били необхо­

дими, за да се построят такива ускорители „динозаври"? Разглеждах схемите и фотографиите на стари ускори­тели на ядрени частици и изпитвах жалост и съчув­ствие към онези, които са вървели към опознаване структурата на веществото по такъв трънлив път.

Впрочем в науката винаги е така: снизходително се усмихвахме при първия недодялан модел на радиото, не съзнавайки, че без този първенец не би било въз­можно създаването на миниатюрната схема от моле­кулни детайли за часовника, който цъка на ръката ми.

Учените от онова време истински са се гордеели със своите рожби. Тоновете метал и внушителните геоме­трични размери на уредите са били сочени като доказа­телство за научната зрелост на проектантите и кон­структорите.

— Смешно, нали? — каза Валентин Каменин, навел се над схемата на синхрофазотрон с енергия сто милиарда електронволта.

— Никак. Без тях никога не би се родила идеята на доктор Громов. Именно на тези ускорители са били открити частиците с отрицателна енергия, които из­ползува Громов.

— Частиците с отрицателна енергия са били от­давна известни на науката. Трябваше само някой добре да поразмисли.

Валентин винаги смяташе, че „е било нужно само добре да се поразмисли" и че цялата съвременна циви­лизация е могла да бъде създадена още в каменния век.

— Знаеш ли с какво се занимавах последната го­дина?

— С какво? — без интерес запита Каменин. — Преглеждах журналите по теоретична физика през

последните двадесет и пет години. Оказа се, че деветде­сет и девет процента от напечатаните в тях статии са чиста научна фантастика, оная същата, която така не обичат и критикуват физиците.

Валентин ме загледа учудено. — Да, да. Истинска научна фантастика, само за­

маскирана с математични формули и уравнения. Всяка статия представлява измислен от теоретика модел на физично явление. Обработва го с математична машина и получава различни следствия и така нататък. Всеки от тях се смята за представител на точна наука, за­щото фантазира с помощта на математиката. Но нали от всичките теоретици, разглеждащи едно и също природно явление, прав ще излезе само един, а оста­налите са само фантазьори?

— Любопитно — усмихна се Валентин. — Защо ми го разправяш?

— За да видиш, че теоретикът може да докаже на хартия всичко, каквото поиска. Но това не е достатъчно. Трябва предсказанията му да се сбъднат. Значи трябва­

ло е не само да се предскажат, но и да се открият отри­цателно заредените частици.

Слязохме в шахтата, където колегите довършваха монтажа на ускорителя с енергия десет хиляди ми­лиарда електронволта. В сравнение с „динозаврите" той беше съвсем малка машина. Стоеше в средата на кръгла зала, цялата от бетон. Островръхият тубус от графит беше насочен към дебелата стена, зад която се простираше земен пласт.

— Каква мишена ще вземем? — запитах професор Громов.

— Класическа. Парафин. — Защо? — Ще погледаме как електроните се разсейват на

електрони. Интересно, има ли електронът вътрешна структура. . .

Пресметнах наум каква енергия ще е необходима и ми стана чоглаво.

— Ех! Ще заработи нашата машина и след няколко милиарда години нейде в съзвездието „Херкулес" астро­номите на неизвестна планета ще отбележат избухва нето на свръхнова звезда — джудже!

Като каза това, Феликс Кримов, нашият специалист по вакуумна техника, скочи от камерата на пода и из­тривайки ръцете си с марля, дойде при Громов.

— А, Алексей Ефимович, може ли да се случи такова нещо?

Алексей Ефимович поклати замислено глава. — Защо сте толкова уверен? Още никой не се е опит­

вал да проникне в обема на пространство с линейни размери, по-малки от квант дължина!

— Ще увеличаваме енергията на частиците посте­пенно. Впрочем, как работи системата за плавно регу­лиране на енергията?

— Работи отлично. Само не мога да си представя, откъде знаете къде трябва да спрем. Да си говорим честно, ние работим по метода на опитването и греш­ките. А кой знае до какво могат да доведат грешките?

Громов мълчаливо напусна шахтата. Почувствувахме, че на стареца му стана неприятно от разговора. Веднъж бе изрекъл непредпазливо фразата:

— Ядрениците не се боят от риска! Тази „романтика на риска" не предизвика никакъв

ентусиазъм сред младите сътрудници на лаборато­рията. Нещо повече дори. Володя Шарков на другия ден подаде заявление за напускане „поради преминаване на друга работа".

— Не искам да се бъркам във вашата дяволска кухня. Взривявайте се сами, щом искате.

Не му устроихме тържествено изпращане, защото той беше най-обикновен страхливец. Дълги години физиците са забивали острието на познанието в самото сърце на материята, и да спрем сега на половината път, би означавало позорно да капитулираме. . . Но след този случай всички станахме по-предпазливи и съсре­доточени като алпинисти, които се катерят по тесен леден корниз над пропаст. Ето защо Валентин Каменин

18

упорито решаваше своите уравнения, опитваики се да намери „устойчивия режим". Феликс, както самият каз­ваше, „изтриваше от стените на вакуумната камера всички излишни атоми", Галина Самойлова и Фьодор Злотов ежедневно отново и отново проверяваха сигур­ността на системите за управление и блокировка. Из­вънредно прецизната си работа те наричаха „сутрешна гимнастика". . . А аз старателно преглеждах материа­лите от експерименти, извършвани на старите ускори­тели, като се опитвах да открия опасността.

Съществуваше ли? Струва ми се да. С увеличаване енергията на частиците нарастваше броят на ражда­щите се на мишената античастици. При анихилацията им се отделяше взривообразно енергия. Сякаш ускоре­ните до страшна енергия електрони и протони дълбаеха невидима стена и откъртваха от нея късчета могъщ взрив. Може би тази невидима стена е антисветът?

Когато монтажът на ускорителя беше към края, почти престанахме да разговаряме. Углъбени в мисли, опитвахме се да отгатнем какви ще бъдат резултатите от експеримента. Само Феликс додяваше на всички със закачките си:

— Колеги, не бъдете толкова мрачни! Всичко ще стане за част от микросекундата. Чувството на страх у човека възниква минимум за една десета от секун­дата. Чувството на болка — за половин секунда. Значи, ако нещо се случи, няма да има време да го почувству­вате. Галя, ако те ущипят за носа, а ти го усетиш чак след десет години, много ли ще се разсърдиш?

— Стига си се шегувал! По-добре включи още вед­нъж плавната регулировка.

— Аха, треперете, атланти! Херкулесовци на ми­сълта! Всички сте в ръцете ми. Ако сбъркам, без да искам, енергията изведнъж ще скочи на десет хиляди милиарда. Какъв фойерверк ще бъде, а?

Точно в пет всяка вечер Феликс отиваше в плувния басейн, а ние оставахме да проверяваме отново как ра­ботят системите на ускорителя.

В деня на експеримента се събрахме в пултовото по­мещение около професор Громов. Той сам провери из­мерителните уреди, по няколко пъти включваше и изключваше електронните релета, провери монтажа на блокировката и чак тогава, въздъхвайки, каза:

— Може да започваме. По начина, по който го каза, ни стана ясно, че няма

да ни се размине. Няма как, трябваше да започнем. Трябваше непременно да минем през този експеримент. Ако ние не се решим, други ще го направят. И всеки от нас внезапно почувствува жестоката логика на на­учното изследване.

Пръснахме се по местата си пред командния пулт. — Помните ли инструкцията на комисията от Ака­

демията на науките? — запита Алексей Ефимович. — Да. . . — Повтарям още веднъж. Ако потокът на античасти¬

ците превиши десет на пета степен в секунда на ква­дратен сантиметър, прекратяваме опита. Това се отнася най-вече за вас, Виктор — обърна се той към мен, — вие следите сцинтилационните броячи и мехурестата камера.

Кимнах. — Започваме. Започнахме да ускоряваме електроните от сто ми­

лиарда електронволта. Силовите трансформатори се на­

мираха извън пултовото помещение й затова не се чува­ше обикновения в този случай грохот.

Енергията нарастваше, релетата щракаха меко. Вся­ко щракане показваше, че стойността на енергията преминава в друг порядък. При петстотин Гев* трепна стрелката на брояча на мезоните, после се раздвижиха показателите, сочещи количеството на раждащите се гиперони, скоро почна да мига неоновата лампичка на брояча на античастиците.

— Започва. Громов бе замръзнал пред енергомера. — Защо се бавите, Феликс? — раздразнено каза той.

— Нали преминаваме добре изследвана област на енергията. Тук няма нищо интересно. Дайте веднага хиляда Гев.

— Да става каквото ще! — каза Феликс и прескочи няколко десетки порядъка.

— Стой! — изкомандува Громов. — Виктор, как е при вас?

— Сто и четиридесет античастици в секунда. — Добре. Карайте нататък. Но сега плавно. Съвсем

плавно. . . Вече навлизахме в неизследвана област. Хиляда и

петстотин, хиляда петстотин и двадесет. . . петстотин двадесет и пет. . .

— Виктор, докладвайте непрекъснато вашите пока­зания.

— Двеста и пет в секунда. . . Двеста и десет. . . Охо, появиха са антихиперони!

— Колко? — Засега. . . Засега само четиридесет, четиридесет и

седем! — Стоп! Уредите замряха на фиксираните цифри. — Каква е енергията? — дрезгаво запита Вален­

тин. — Хиляда шестстотин и четиридесет Гев. . . Май

още сме живи.. . Громов обиколи всички уреди, после отново застана

пред енергомера и изкомандува: — Продължавайте нататък, Феликс. Само, моля, без

шеги. Последната цифра на потока античастици бе хиляда

осемстотин и деветдесет. После щракна силно блокиро¬ въчното реле и стрелките на уредите бавно запълзяха обратно към нулата.

— Какво стана? Громов нервно търкаше ръце. — Какво стана, Алексей Ефимович? Громов, навел се над металната мрежа, закриваща

релето на блокировката, процеди през зъби: — Н-нямам понятие. . . Странно. . . Ще започнем

отначало. Феликс премести лоста на сто Гев и включи мощ­

ността. Но уредите бездействуваха. Блокировъчното реле си оставаше изключено.

— Май ускорителят излезе от строя. . . След няколко минути бяхме на дъното на шахтата,

облечени в защитни комбинезони. Електрическите лам­пи осветляваха черния корпус на ускорителя. Острият му нос, заобиколен от всички страни с броячи и камери, опираше в бетонната стена. Всичко си беше както преди час. Без да чака заповед, Феликс отвинти стра­ничните гайки и отвори корпуса.

* Гев — гигаелектрон волта — милиарделектронволта

10

— Тук всичко е в ред. Вакуумът е десет на минус тринадесета.

Огледахме няколко пъти от всички страни страш­ната машина, като се мъчехме да открием причината на спирането.

— Може би. . . — започна Громов, но изведнъж се разнесе гласът на Галя Самойлова, която се беше навела над дюзите на инжектора:

— Ето каква била работата, елате да видите! Когато надзърнах, изтръпнах. На края на полира­

ния графитен конус висеше огромна черна капка. Про­точила се на тънка нишка, тя не бе успяла да се от­късне и падне на пода. Досега не бях виждал разтопен графит.

— Удивително — прошепна Алексей Ефимович. — Това е нещо ново

Дълго мълчахме, загледани в блестящата черна маса, увиснала на края на дюзата. Най-сетне не издържах и запитах:

— Сега какво ще правим? Громов ме погледна с недоумение. — Как какво? Ще повторим опита. Веднага заме­

нете дюзата и инжектора. Този ден по същия начин излязоха от строя още

три дюзи. Почваха да се топят при енергия хиляда де­ветстотин милиарда електронволта. . .

— Да издържат поне две хиляди милиарда — за-мечтано прошепна Феликс. — Любопитно, как ли ще на­глежда сплав от бетон, стомана, никел, кварц, кера­мика и графит.

Алексей Ефимович го погледна строго. — Забраних ви да се шегувате, Феликс. Докарайте

тук телевизионната камера. Възобновихме опитите чак след два дена. Отначало

не ни бе дошло наум да поставим телевизионната ка­мера в шахтата, защото никой не очакваше зрими ефекти. И сега се наложи да загубим два дена. Монти­рахме телевизионната камера така, че да можем да на­блюдаваме какво става край дюзите, когато енергията на частиците достигне критичната стойност.

При следващия опит Феликс прескочи целия диапазон на малките, средните и високите енергии и започна на­право с хиляда Гев. Когато стрелката на енергомера наближаваше две хиляди, на екрана на телевизора взе да се появява удивителна картина. Отначало на края на дюзата блесна мъничка искра като при електрически разряд. Искрата се разтапяше все по-силно, накрая за­пламтя като волтова дъга. Светеше толкова ярко, че, както винаги става, когато се предават по телевизия ярки източници на светлина, около нея на екрана се образува черен ореол, който засенчи всички детайли на карти­ната. За да го премахне, професор Громов нареди да се постави пред обектива на камерата плътен неутрален светофилтър.

Започваше десетият по реда експеримент. В пулто¬ вото помещение се бе натрупала в ъгъла до блокиро¬ въчното реле камара разтопени графитни дюзи.

Никога не ще забравя това, което видяхме на екрана на телевизора.

— Обърнете внимание — прошепна Громов, — чер­ният ореол около дъгата не изчезва!

— Обратно, очерта се по-ясно и дори. . . Гледайте, гледайте!

Каменин посочи с треперещ пръст тъмносивата иви­ца, разсичаща по диагонал черното петно около пла­мъка. Никой нищо не разбра. Изведнъж Феликс за­вика:

— Дупка!!! И в дупката има нещо. . . — Не, не е дупка! Огледало е! В него се вижда отра­

жението на дюзата и . . . В този миг блокировката задействува и всичко из­

чезна. Спогледахме се с недоумение. Така ли е? Нима това е

онзи „прозорец към антисвета", за който пишеха фан­тастите?

Бледен и развълнуван, Громов пръв дойде на себе си. — Трябва да направим инжектора и дюзите от

още по-мъчнотопим материал. И всичко, което става на екрана на телевизора, трябва да се заснима на кино¬ лента.

Минаха два дена в трескава подготовка. Сега соплото, от което изскачаха частиците, бе направено от специал­на свръхмъчнотопима сплав. Пред екрана на телеви­зора монтирахме многокадрова киноапаратура с чув­ствителна контрастна лента.

Поредния експеримент решихме да направим рано сутринта, а предишната вечер останах сам в лабора­торията под предлог, че искам още веднъж да проверя схемата. Когато всички си отидоха, слязох в шахтата.

Мъртва тишина, забулваща тайната на природата. Фантастично оръдие, насочено към космическата пу-

20

ИЛЮСТРАЦИИ ИВАН КИРКОВ

стош. Не се ли разиграва в случая някаква драма между пространството, което сме свикнали да си пред­ставяме пусто, и частиците на материята, пронизващи го с фантастична скорост? Не е ли тази мнима пустош оная стена, зад която е скрит другият свят, приличен на нашия, но недостъпен за нас? Не вървим ли сега по крехък корниз над пропаст, опитвайки се да отворим вратата, водеща към този тайнствен забранен свят? Античастици. . . Откъде се взимат? Каква е тайната на пораждането им? Откъде проникват в нашия свят? Оттам ли?

Стоях с лице към бетонната стена, зад която се про­стираха десетки километри земни пластове и се мъчех да си представя какво точно става. Ако се вярва на теорията, може би сега в същата тази минута там стои също такъв човек като мен и мисли за същото. Или може би този човек и аз сме едно цяло?

Стана ми страшно при тази мисъл. Понечих да на­пусна веднага шахтата, но изведнъж ме осени една идея. Размислих и реших, че е единствено правилна. Взех лист хартия и написах няколко думи. . .

— Започваме. Дайте веднага хиляда и шестстотин милиарда — тихо и тържествено каза професор Гро¬ мов.

В пултовото помещение бяхме загасили всички лампи и само светещият екран на телевизора и сигналните лампички на уредите разсейваха гъстия здрач. Тихо забръмча киноснимачната камера, пропускайки през обектива хиляди кадъра в секунда.

— Искрата се появи — прошепна. — Карайте нататък. Тук вече няма нищо интересно.

Аха, ето го и ореола! Енергията достигна хиляда и деветстотин милиарда.

Накрая на дюзата сияеше огромна дъга, но металът издържаше. Ореолът все повече се разширяваше. И това, което видяхме в него, ни хвърли в смут. Там, в черната пустош, се отразяваше дюзата на нашия ус­корител. . . Острият край на дюзата на нашия уско­рител и острият край на неговото подобие в черната пустош се допираха и в точката на допирането гореше пламък. . .

— Увеличете енергията — едва чуто прошепна Гро¬ мов.

Не видях, а по-скоро почувствувах, че Феликс завъртя лоста само на част от градуса. И това беше доста­тъчно. Черният ореол около пламъка толкова се раз­шири, че в него вече се виждаше не само тубусът, но и целият ускорител, точно копие на този, който стоеше в шахтата.

От изненада извиках. — По-смело, по-смело — бързо прошепна Громов, —

иначе и тази дюза ще се стопи. Не се бойте!

Феликс рязко завъртя лоста. За миг черният ореол около пламъка се разшири още повече и в него като в гигантско огледало се появи отражението на шах­тата, ярките електрически лампи по стените, целият ускорител, кабелите и стръмната стълбичка, водеща към площадката на асансьора. Видяхме един цял свят, отразен в дупката, пробита в пустоша от частиците, носещи се със скоростта на светлината.

— Ето го прозореца към антисвета. . . — възхитен прошепна Валентин — и на границата му веществото от нашия свят анихилира с антисве. . .

Не можа да довърши фразата. Екранът ярко светна и

блокировъчното реле с оглушително щракане задей­ствува.

Известно време стояхме неподвижни, смаяни от това, което бяхме видели. . .

— Май още сме живи — измърмори Феликс, но вече не така весело, както обикновено. — Хайде да опитаме отново.

— Не, най-напред ще прегледаме кинолентата — възрази Громов.

Прожектирахме филма на голям екран и можахме да разгледаме всичко до най-малки подробности, каквото бе ставало в шахтата по време на експеримента. Ви­дяхме, че радиусът на черния ореол около центъра на анихилацията не е постоянен. В такт с мигането на пламъка прозорецът към нищото ту се разширяваше, ту се свиваше. При по-високи енергии краищата му трептяха, колебаеха се. После видяхме, че при следва­щото увеличаване на енергията ореолът като гигантска ирисова диафрагма рязко се разшири във всички посоки и се показаха стените на лабораторията. Това продължи един миг. Изведнъж пламъкът рязко се разгоря и пръски разтопен метал се разхвърчаха из помещението.

— Една секунда, върнете пак седемдесетхилядния кадър — чу се разтревоженият глас на Громов.

Затаил дъх, чаках какво ще стане. . . Феликс пре¬ нави лентата. На екрана отново се появи отразеното изображение на нашата лаборатория.

— Спрете кадъра. Така. Обърнете внимание, на про­тивоположната стена се вижда нещо бяло... — Гро­мов стана и отиде до екрана. — Това е лист хартия с

някакъв надпис. . . Н е щ о като плакат. Не помня да сме окачвали в лабораторията плакати. Феликс, уве­личи кадъра. Още, още. .

Сърцето ми биеше като миньорски чук. Накрая бя­лата ивица се разпростря върху целия екран. Сега ясно се виждаше, че на хартията има непонятен надпис.

Громов постави върху екрана лист и прерисува тек­ста. Феликс запали осветлението и ние се събрахме около професор Громов, ай да прочетем на лампата текста.

„Не увеличавайте енергията над две хиляди ми­лиарда електронволта. Иначе ще избухне нова звез­да."

Громов седя няколко минути неподвижно и изведнъж хукна към реактора. Затичахме подире му. Спря се като закован пред люка на шахтата.

— Назад, там всичко гори!

Пожарът беше обикновен земен и го изгасихме с обикновена вода. Когато димът се разпръсна, слязохме долу с фенери и, шляпайки във водата, огледахме за­лата. Миришеше на изгоряла гума и смазочни масла. Стените бяха се опушили. От тавана висяха прекъснати

кабели. А под стълбата плаваше върху водата почер­нял лист. .

Взех го предпазливо и го стрих в ръката си, докато се разпадна на прах. За миг почувствувах остро, че нейде до мен прави същото друг човек. Вдигнах рязко фенера над главата си и втренчено заоглеждах шахтата. Нищо, само опушени стени. . . Може би този друг човек съм аз?

Горе ме чакаше Каменин. Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Можеш да ни поздравиш, имам предвид теб, мен, Феликс, професор Громов, цялата наша лабора­тория.

— За какво? — За последния експеримент в ядрената физика. — Защо последен? — Уредите зафиксирали, че потокът античастици е

превишил цели десет пъти величината, посочена в инструкцията на Академията на науките. По-нататъш­ните опити са забранени.

— А какво ще стане с прозореца към антисвета? — Ще трябва да подирим някакъв околен път.

Прекият е опасен . .

● В националния парк Серенгети (Танзания) през миналото лято би­ло проведено преброяване на бозай­ниците. Оказало се е, че сега в ре­зервата има около 1 730 000 бозайни­ци — т. е. почти пет пъти повече.

зи област от небесната сфера, къде­то, съгласно изчисленията трябва да се намира десетата планета. Досега обаче те не са успели да я засне­мат. Изводът им е, че ако тази пла­нета въобще съществува, тя ще е

Любопитни факти отколкото през 1957 година, когато преброяването извършили проф Гжимек и неговият син. Сред обита­телите на Серенгети има 2100 сло­на, 3000 лъва, 20 000 газели на Грант, 750 000 гну, 250 000 зебри.

● Преди няколко години астрофи¬ зиците Брайди и Карпентър обърна­ха внимание върху някои особенос­ти в движението на Халеевата ко­мета и предположиха, че тези особе­ности се обясняват с притеглянето на една още неизвестна планета. Астрофизиците изчислиха къде тряб­ва да се намира тази хипотетична планета в космическото пространст­во. По тяхно мнение тя трябва да е зад Плутон — най-далечната от до­сега известните планети. Астрономи от Гринуичката обсерватория про­дължително време наблюдавали та-

значително по-малка, отколкото са предположили астрофизиците.

● През юни миналата година в центъра на Габон, местността Окло, е било намерено находище от уран с необикновен изотопен състав. В него се съдържа около 0,5 % уран-235. Нормалното съдържание на то­зи изотоп в природния уран е около 0,7 %■ Учените предполагат, че пре­ди милион и седемстотин хиляди годи­ни, когато е възникнало месторож­дението Окло, в него е протичала самоподдържаща се верижна реак­ция. В резултат — значителна част от урана е „изгорял". Като се знае съвременният състав на рудата, мо­же да се пресметне, че в тази далеч­на епоха съдържанието на изотопа в рудата е било 3 %, т. е. — тако­ва, каквото е в съвременните ядре­

ни реактори, работещи с тежка вода. ● Преди около десет години а

морския червей нереис (той е дале­чен родственик на дъждовния чер­вей) било намерено веществото не­реис токсин, което се оказало отровно за много насекоми. Строежът на това вещество е открит и ще започне производство на нов инсектицид — с много по-добри качества от ДДТ. Главното от тях е, че няма да се натрупва във външната среда.

● Установено е, че тънката яй¬ чева черупка може да стане мно­го по-дебела и нечуплива, ако ко­кошките носачки се държат в атмос­фера, обогатена с въглероден двуо­кис. Така по-добре се усвоява кал­цият, който кокошките поемат с хра­ната.

● В завода „Карл Цайс" (ГДР) е започнато производство на нови нагревателно — охлаждащи масички за микроскопи. Основата на прибора е изградена от батерия, която се със­тои от десет полупроводникови еле­мента. Като се регулира силата на тока и неговото направление, масич­ката може да бъде охлаждана до —20°С и загрявана до 80°С. По та­къв начин наблюдаваните живи обекти могат да бъдат поставяни в различни условия.

22

Днес никой не приема сериозно легендите за огромни морски чудовища, способни да поглъщат цели кораби и все пак хората не са изучили океана дотолкова, че категорично да отричат възможността за съществува­нето на неизвестни животни в дълбините на океана.

Океанът продължава да бъде независимият конти­нент на Земята. Затова не бива да ни учудва, ако в бъ­деще ни поднесе големи изненади. Такова неочаквано събитие беше откриването на рибата латимерия ха¬ лумне през 1938 година.

Рибарите, които ловували в Индийския океан близо до бреговете на Южна Африка, извадили в трала от дълбочина шейсет и девет метра твърде странно същество. Размерите му били около един и половина метра, а тежината му — петдесет й седем килограма. Рибата била със син метален блясък и покрита с го­леми и дебели люспи; тялото й — снабдено с мощни веслоподобни плавници, а устата й — пълна с остри зъби. Учените просто не повярвали на очите си: пред тях стоял пряк роднина на рибите, които преди триста и петдесет милиона години са излезли на сушата и са положили началото на сухоземните гръбначни животни.

Човекът още не е в състояние да изследва пряко много животни било поради техните размери, било поради липсата на подводна техника, която да осигу­рява възможност за всестранни изследвания, било

Хищната баракуда широко е отворила уста

поради непознати биологични функции, които живот­ните често са в състояние да променят. Отдавна е из­вестно например, че риба от един и същ вид в определен район може да бъде годна за ядене и отровна в друг, когато е погълнала отровни планктонни организми. Науката беше повикана на помощ едва при голямо­то отравяне на остров Фанинг, архипелага Лайн. Поч­ти половината от жителите на този остров са постра­дали от отравяния с риба, която по-рано била напълно годна за ядене. Последната вълна от отравяния с кал¬ мари, октоподи или риби „премина" през Япония, Фили¬ пините и някои други части на Индо-Тихоокеанската област. Изясняването на тези „епидемии" е задача на бъдещите подводни медицински изследвания. Те, раз­бира се, далеч не са първата или единствена проблема,

23

Риба трион

която океанолозите трябва да разрешат; нека припом­ним, че приблизителният брой на класа „риби" е около двайсет и пет хиляди вида. А изобщо живите организми в океаните се характеризират с изключително разнообра­зие на видовете и с голямата си контрастност. Най-едрите представители на някои от тях далече надми­нават по размери и най-големите сухоземни животни. Например типът „мекотели" включва около сто хиля­ди вида, а колкото и да е чудно, към него спадат и гигантските калмари, октоподите, стридите и т. н. Един от тях — гигантският калмар — се ползва със зловещата слава на най-бързото и най-страшното безгръбначно животно на нашата планета. Английският моряк и писател Франк Булън пише: „Трудно е да си представим по-ужасен образ от този на едно чудовище, обитаващо морската бездна. Достатъчно е само да ви­дим стотиците чашкообразни смукала по неговите пи­пала, които се намират в постоянно движение и са го­тови всеки миг да се впият във всичко, което срещнат по пътя си... В центъра на тези пипала има огромна уста с извит клюн, готов да разкъса на части жерт­вата." Това е животното, увековечено в историята с названието „могъщият Кракен". Нека прибавим, че калмарите и октоподите притежават парализираща от­рова и сокове, които разрушават тъканите. Попаднали в стадо риби, калмарите плуват бързо насам-натам напъхвайки в бездънната си паст жертва след жертва. Често стада от такива хищни и кръвожадни мекотели, склонни към сбиване и канибализъм, влизат помежду си в истински битки, като се унищожават без всякаква видима нужда. През Втората световна война поради

множеството военни действия по моретата се увели-чиха и инцидентите с по-големите морски животни. На 25 март 1941 година в Атлантическия океан бил потопен английският кораб „Британия". Един от оцелелите моряци, успял с последни сили да доплува до спасител­ния сал, почувствувал, че нещо го хваща за крака. И тогава останалите дванадесет души, безпомощно наблю­даващи това ужасно зрелище, видели огромен калмар, който обвил със своите пипала крещящия от ужас мо­ряк и го отмъкнал в дълбините. Днес е известно, че всички главоноги имат отлично зрение. Затова на всич­ки аквалангисти се препоръчва да се отнасят внима­телно с по-големите от тях. Необикновено развитите им очи създават неприятното впечатление като че ли непрекъснато ви следят. Никой не знае какво точно виждат те, но теоретически калмарите и октоподите имат по-широко поле на зрение, отколкото човека. Не­познаването на характера на тези животни и подбуди­те на техните действия, твърде различни от човеш­ките, понякога стават причина за нещастни случаи. Веднъж един австралийски ловец на бисерни миди си играел дружелюбно с малък октопод, който пълзял по ръцете и раменете му. Но неочаквано бил ухапан по врата, а три часа след това починал.

До каква големина могат да достигнат калмарите и октоподите? Наблюденията на учените са потвърдили съществуването на гигантски калмари на дълбочина от петстотин метра. На по-голяма дълбочина са зафик­сирани неясни обекти с още по-големи размери. Най-големият екземпляр калмар, известен досега, е бил из­хвърлен на една плитчина в Нова Зеландия през 1888

24

година. Този гигант достигал осемнайсет метра. Друг морски обитател, който незаслужено се пол­

зва със славата на опасен за човека хищник, е ри­бата-пила. В действителност това животно изобщо не е опасно за човека, има добродушен нрав и не­големи претенции. Неговата дължина е пет мет­ра, а по-едрите екземпляри достигат до шест метра. Муцуната му завършва с дълга „пила", достигаща до един и половина метра. Попаднала в стадо риби, рибата-пила размахва своя назъбен „меч" и нанизва жертвите си на неговите бодли. После се отрива о дъ­ното и спокойно ги поглъща. Често пъти рови като прасе дъното с пилата си и извлича оттам морски таралежи, раци и други безгръбначни. По очертанията на тялото си прилича на акула, но учените я от­насят към скатовете, най-голям представител на конто е мантата или „морският дявол".

Твърде интересна риба е електрическата змиорка. Днес вече са известни предизвикалите толкова спорове миграции на нейния близък родственик сладководната змиорка, която извършва дал чии миграции, за да про­дължи потомството си в Саргасово море. Известни са нейните не особено големи размери, достигащи до към един метър. Толкова по-сензационно се оказа откри­тието на датските океанолози, които намериха грамадна личинка на змиорка. Ако съотношението между нейните размери и размерите на възрастната змиорка е такова,

Гигантска морска костенурка

както у другите видове, то възрастната змиорка, из расла от тази личинка, би трябвало да бъде дълга около 20 до 30 метра. Изглежда, че учените ще трябва да нанесат някои поправки за този вид водни обитатели, както бяха принудени да направят това за ивичестия марлин, обитаващ само Тихия океан. Смяташе се, че размерите му не надвишават три метра, а тежината му ето и осемдесет килограма. Това продължи до четвърти август 1953 година, когато край бреговете на Перу беше уловена най-голямата риба, хващана някога със спининг. Това беше марлин с дължина четири и поло­вина метра и тегло седемстотин и два килограма. Кино¬ кадрите от тази борба, продължила един час и четири­десет и пет минути, през което време рибата направила четиридесет и девет скока, били използувани във фил­ма „Старецът и морето" по известната творба на Ър-нест Хемингуей.

Оказа се, че и най-известният и ненавистен на всички моряци морски хищник — акулата, също има свои тайни. Твърде интересна е акулата от река Ганг, която се счита за много свирепа и често напада къпе­щите се. Обикновено това е акулата каркариус ган¬ гетикус — индийската сива акула, която, както и ня­кои други видове от рода карариус, навлизат в реки.

Инцидентите с големи морски хищници съвсем не са изключени и в наши дни. Например през 1902 година риба-меч (близък родственик на тунеца и марлина) проби дъното на японски траулер, дълъг около два­найсет метра. Въпреки усилията на екипажа от пет­найсет души траулерът потънал. Подобни нападения обаче стават случайно, когато рибата-меч плува мно-го бързо, преследвайки плячка. Нейните размери са респектиращи — теглото й достига един тон, а дължи­ната й — шест метра, като дължината на самия меч достига една трета от общата дължина.

Завоюването на морето от човека продължава с не­отслабваща сила, в много случаи неорганизирано и без нужната информация. Не само големите морски хищ­ници са истински или потенциални врагове на човека. Гмуркачите например дразнят твърде много рибата муре¬ на и често тя им нанася жестоки рани с острите си зъби. Добре замаскираната гигантска тридакна, която спада към мидите и може да достигне до 200—300 килограма, е в състояние да предизвика неприятни инциденти и даже нещастни случаи, ако кракът на плувеца попад­не между двете половини на черупката. Любопитно е да кажем, че в районите на Карибско море, Централ­на Америка и Мексиканския залив крайбрежното на­селение се плаши повече от баракудите, отколкото от акулите. Макар голямата баракуда да не надвишава два до три метра, тя плава бързо и напада стреми­телно и яростно. Голямата й уста е снабдена с по­добни на малки ножчета зъби.

Овладяването на моретата и океаните е нужно и на­ложително. Всъщност епохата на великите географски открития продължава със своя втори етап — открива­нето на океанската бездна. И несъмнено многобройни ще бъдат изненадите, които ще ни поднася нейният богат животински свят. Наскоро японски и френски океанолози са наблюдавали неизследвано същество — огромен екземпляр от някаква риба, дълъг осемна­десет метра и наречен „кралят на селдата". Може би то или някое подобно на него е подхранвало разказите на някогашните моряци за морския змей.

ИРИНА ФЛОРОВА НИКОЛАЙ ФЛОРОВ

25

Г О Л Е М И Т Е М О Р С К И К О С Т Е Н У Р К И Представата ни за типични обитатели на солената

стихия е свързана с морските риби, с китовете и дел­фините и с различни безгръбначни животни — медузи, корали, миди, октоподи и други. В моретата е застъпена извънредно слабо най-голямата група ЖИВОТНИ — на­секомите, в тях липсват напълно... земноводните, докато редица видове влечуги са типични морски оби­татели, между тях е и най-голямата костенурка на на­шата планета — к о ж е с т а т а .

Тялото на този морски исполин достига до 2 метра дължина и 600 кг тежина. Масивната му, тъпа отпред глава не може да се прибира в черупката, а в устата му, от двете страни на горната челюст, има по един едър и як зъб. Краката са превърнати в мощни, плоски плавници, предните от които са два пъти по-дълги от задните. Когато са разперени, разстоянието между двата предни плавника достига до 3 метра!

Своеобразно е устроена и корубата (черупката) на кожестата костенурка. Преди всичко тя не е сраснала със скелета, както при останалите костенурки, а гор­ната й половина е съставена от няколкостотин костени плочки, които са покрити от дебела кожа. Долната половина на корубата не е напълно вкостена и поради това е мека и еластична.

Грамадното влечуго е в стихията си сред океана. То се среща най-често далеч от всякакви брегове и е из­вънредно подвижно във водата, понякога плува с го-

Морска костенурка се движи тромаво по пясъка

ляма бързина. Гигантската костенурка се среща най често в тропическите морета на Тихия, Атлантическия и Индийския океан. В европейски води попада рядко, носена от Гълфстрийма. В единични случаи кожестата костенурка е била намирана в Средиземно и Адриати­ческо море.

Сред безбрежната океанска шир бронираният вели­кан намира и своята храна. Тя се състои от риби, раци, мекотели, медузи и различни други морски животни, а също и от водорасли. Кожестата костенурка не по­казва особено предпочитание към даден вид храна и затова се счита за всеядно животно.

Когато бъде нападната, костенурката се защищава чрез силни удари на своите крака, а освен това хапе ожесточено с яките си челюсти. Интересно е да се от­бележи, че когато е ранена, тя често издава гръмки звуци, които според някои приличат на рев, а други охарактеризират като стон или мучене.

Времето на размножение е свързано с решителен прелом в живота на кожестите костенурки. Движени от мощен инстинкт, те извършват далечни миграции — към бреговете на някои острови. Като достигнат до тях, огромните женски костенурки изпълзяват на брега винаги след залез слънце. Те отиват зад линията, до която достигат приливните вълни, и започват да ровят ями, в които снасят яйцата си.

Мощните задни крака изкопават в пясъка широка дупка, която може да достигне до един метър дълбо­чина. В тази яма женската снася 30—130 бели обли яйца, които са големи колкото топка за тенис! След това костенурката затрупва ямата с пясък и грижливо го трамбова. Женските кожести костенурки снасят от три до четири пъти през един размножителен сезон. След около* два месеца от яйцата се излюпват малките, които, като изпълзят на повърхността на пясъка, вед­нага се отправят към океана.

Яйцата на кожестата костенурка се ядат, при все че туземците предпочитат да разравят „гнездата" на други морски костенурки, защото пясъкът в тях е зна­чително по-слабо трамбован. Според някои по-стари сведения месото на кожестата костенурка е негодно за консумация, тъй като е отровно. Напоследък има дан­ни, че само в известни случаи то предизвиква отра­вяния — вероятно, когато костенурката е яла отровни животни.

Подобно на редица други животни огромната кожеста костенурка се среща все по-рядко и трябва да се при­числи вече към изчезващите видове на нашата пла­нета. , Една друга едра морска костенурка, много по-извест­

на от кожестата, е з е л е н а т а к о с т е н у р к а . Тя дължи името си на това, че мазнината й има зелен цвят. Нарича се още я д л и в а или с у п е н а ко­с т е н у р к а , тъй като от нейното вкусно месо се приготовлява прочутата костенуркова супа.

Зелената костенурка, се среща най-вече в тропичес­ките, субтропическите области на Индийския, Тихия и Атлантическия океан. Макар и много рядко, тя е била улавяна и в нашето Черно море.

Когато в началото на XVI век Колумб е пресичал Ка­рибско море, грамадни стада от зеленя морски косте-

нурки са преграждали буквално пътя на корабите му, в района на Каймановите острови. Векове наред мо­ряци и китоловци са се хранели с прясно или солено месо от зелени костенурки, поради което числото на тези животни е намаляло силно.

По размери зелената костенурка отстъпва доста на кожестата - нейното тяло достига до 1—1,4 метра дължина, а теглото й до 400 кг. Обикновено зелените костенурки се срешат в крайбрежните води, където на дълбочина от 4—6 метра има обширни подводни „ли­вади" от водорасли, които им служат за храна. В био­логията на зелената костенурка има една интересна особеност — докато е млада, тя е хищник и се храни с различни животни, а като възрастна преминава към растителна храна. Понякога обаче зелената костенурка може да се срещне в морето далеч от всякакви брегове.

Когато настъпи размножителният период, зелените морски костенурки извършват далечни миграции към местата, където снасят яйцата си. Стада зелени ко­стенурки преплуват например от бреговете на Брази­лия до остров Възнесение — разстояние от около две хиляди километра! Според някои предположения при подобно „пътешествие" костенурките се ориентират както по слънцето, така и по миризмите, които' разна­сят различните морски течения: Мъжките морски ко-стенурки остават край бреговете и не излизат на су­шата, а женските изпълзяват на песъчливия бряг, къ­дето снасят своите яйца.

Великолепно описание на картината на снасянето дава биологът Т. Рефли в своята книга „Чудесата на големия бариерен риф". Ето какво разказва той:

„. .. Женските костенурки излизат: нощем на брега. На сушата те се чувствуват, значително по-зле, откол­кото във водата и придвижването им по пясъка е свър-зано с големи трудности.

Като се опира на предните си крака и прибира малко задните, костенурката прави няколко тромави, ситни крачки, след което трябва да почине няколко минути, за да набере нови сили и продължи пътя си.

При движението си костенурката оставя по пясъка ясни, отчетливи следи. Отпечатъците от крайниците й се проточват като две успоредни, прекъсливи бразди, между които има лъкатушещи ивици, начертани от опашката на животното. Спускайки се обратно по склона на брега към водата, костенурката се чувствува много по-уверено и опашката й оставя по пясъка равномерна линия, паралелна на отпечатъците от крайниците. По такъв начин от следата на костенурката може лесно да се установи дали тя се е отправила навътре към бре­га, или пък към морето.

Като се изкачи на някое издигнато място далеч от линията на прибоя, костенурката започва веднага строежа на гнездото. За целта избира участък, свободен от дървета и храсти. С помощта на предните си крака животното копае земята я след това с задните си крака я изблъсква настрана. Работата протича бавно, с чести и дълги прекъсвания. Когато изровената яма е вече достатъчно голяма, за да може да се побере косте­нурката, започва вторият етап от строителството — ямата се пригажда за яйцата. Със задните си крака ко­стенурката изкопава в гнездото нова ямичка с дъл­бочина около 40 см и диаметър към 30 см. В тази ямичка тя снася своите яйца.

Диаметърът на яйцата е малко по-голям от 2.5 см.

Белите, леко овални яйца, с черупка, напомняща по своята структура пергамент, са по-здрави от кокошите и не се счупват дори, ако бъдат пуснати от значителна височина на земята. Костенурката снася първите яйца през интервал от 4—5 минути, след това интервалите видимо се съкращават. Средното количество яйца от едно снасяне в гнездото е около 120, но при различните индивиди варира от 50 до 200 яйца. Костенурковите яйца са твърде своеобразни. Техният белтък не се втвърдява при варене.

Когато снасянето на яйцата завърши, костенурката веднага започва да засипва изровеното гнездо, като методично утъпква и изравнява нахвърления пясък. Тази работа продължава дотогава, докато не останат почти никакви следи от ямата. След това костенурката се връща към морския бряг.

В случай, че, копаейки ямата, костенурката се на­тъкне на някое препятствие, например корени на дър­во, тя обикновено се отказва да го преодолее и започва да рови гнездо на ново място. Има случаи, когато една и съща костенурка е изоставяла няколко почти завър­шени гнезда.

Яйцата се излюпват от топлината на слънчевите лъчи, като продължителността на инкубационния пе­риод се определя главно от времето и температурата на въздуха. В тропиците той е значително по-къс, но в района на островите Каприкорн неговата продължи­телност е 9,5—10,5 седмици. Дължината на излюпва­щите се костенурчета е около 7,5 см. Когато пробие че­рупката и се измъкне от нея, младата костенурка за­почва веднага да копае ход към повърхността на зе­мята. В повечето случаи излюпилите се от яйцата ко­стенурчета се показват на повърхността нощно време, когато ги дебнат по-малко опасности; през деня върху тях се нахвърлят множество чайки, чапли и рибарки за които младите костенурки са лесна и желана плячка. Обаче и при нощните преходи към водата много ко­стенурчета стават жертва на пясъчните крабове."

Както бе вече споменато, супата, приготвена от зе­лена морска костенурка, се счита за голям деликатес, и то не само от туземците, но и от европейците. Не слу­чайно на тържествения ежегоден банкет, който дава лордмерът на Лондон, се сервира по традиция и супа от зелена костенурка, приготвена от екземпляри, докарани чак от Сейшелските острови в Индийския океан.

В наши дни броят на зелените костенурки в Све­товния океан продължава да намалява поради това, че хората усилено ги ловят, а доста често и местното население изравя яйцата им за консумация.

Една голяма морска костенурка навлиза понякога, макар и съвсем рядко, в Черно море. Това е о б и к н о -в е н а т а к а р е т а , която се среща в тропическите морета. Нейната дължина достига до 1,2 м.

Каретата се среща обикновено далеч от бреговете и се храни най-вече с различни морски животни. И тя снася яйцата си по пясъчните брегове, като издълба­ните от женските ями достигат към 30 см дълбочина.

Месото на обикновената карета не е вкусно, поради което тя не е обект за лов. Но въпреки това числото на обикновените карети в Световния океан все повече намалява, защото яйцата на това влечуго се ценят много в различни страни на света.

ДИМО БОЖКОВ ст. научен сътрудник при БАН

27

фактът, че мълнията удря Предимно Предмети, коияо се издигат над околната среда, е бил известен стотици години преди новата ера. Древните народи може би са знаели за нея много повече, отколкото ни се струва. Известният египтолог Бругш паша установил по над­писите, намерени върху стените на египетските хра­мове, че в тях са съществували гръмоотводи. Те пред­ставлявали дървени мачти с метална обшивка. Точно такива железни(прътове биличпознати и на древните индуси. Но едва след откриването на електричеството станало ясно, че проблясващата мълния, ксято раздира бурното небе, е също електрическа искра с грандиозни мащаби, понякога с дължина няколко километра.

С какви данни разполага съвременната физика от­носно тази необуздана природна стихия?

Наелектризирането на облаците, което възниква в резултат на триене, създадено от мощни въздушни те­чения и космичното лъчение, причинява мълнията. Създава се потенциална разлика между облака и зе­мята, която преди удара е десетки милиони волта. Продължителността на светкавицата е от 0,001 до 0,02 сек., при което протича електрически ток със сила стотици хиляди ампера. Ако приемем по най-нови данни, че напрежението при мълнията е 50 млн. волта и силата на тока 200 хиляди ампера, може да се изчисли средната й мощност, която е 5 милиарда ки­ловата. Би било интересно да се пресметне колко струва мълнията. Нейната мощност е огромна, но поради мал­кото й времетраене работата е сравнително малка (около|1400 киловатчаса). Тогава, ако 1 киловатчас струва 2 стотинки, цената на една мълния е 28 лева.

Статистиката показва, че по цялото земно кълбо на денонощие стават около 44 хиляди бури, едновременно около 1800 , а на всяка минута се падат няколко хи­ляди удлра от мълнии.

На въпроса, колко се е доближила съвременната елек­тротехника към възможността за възпроизвеждане на мълния, може да се отговори така. В лабораториите са достигнати потенциални разлики (напрежение) 5—6 милиона волта с дължина на искрата до 15 метра. Всичко това е десетки пъти по-малко, отколкото при естествената мълния.

фразата „гръм и мълния" звучи като моряшко про­клятие, но мълнията е един все още не добре изучен природен феномен. Летейки със самолети през време на буря и предизвиквайки по изкуствен начин светка-вици между облаците и земята, съвременните изследо­ватели натрупват нови познания както за тази гигант­ска сила, така и за средствата за предпазване от нея. Целта на изследванията при това природно явление е не само да се намали уязвимостта от електрически из­празвания на все по-мощните и по-бързи самолети на бъдещето, но и да се разработи напълно ново обясне­ние за механизма на мълнията. Чрез преследване, фотографиране, филмиране и предизвикване на мълния съвременната наука се е добрала до много и изключи­телно любопитни факти.

Старото схващане, че дъждът поражда мълния, е от­хвърлено. Обратно, мълнията причинява дъжда. Суе­верните хора от средните векове, чието единствено средство против мълнията бил камбанният звън, с който прогонвали злите духове, едва ли са се ръково­дили от известни научни съображения — да разбият дъждовните капки чрез ударните звукови вълни на камбаните.

Уредбите за направляване на снаряди са особено уязвими от мълнии. С усъвършенствуване; познанията за действието на мълнията върху ракетите и свръх­звуковите самолети са конструирани нови специални устройства за предпазване на миниатюрните електри-чески вериги в самолета или ракетата от електрически заряди в атмосферата.

Група изследователи конструираха сложна апара­тура, предназначена да докаже предположението, спо­ред което мълнията ускорява процеса на образуване дъждовни капки в буреносния облак. Едно от обяс­ненията на този процес е, че електрическите сили движат с огромна скорост водни капчици с положителен заряд. Те пък привличат капчиците с отрицателен за­ряд, съединяват се с тях, увеличават обема си и бързо започват да падат.

Друг начин, по които мълнията предизвиква проливен дъжд, е този, който може би е бил известен на средно¬ вековните клисари — ударният ефект.

Сътрудник от Центъра за атмосферни изследвания правил опити над гейзера Олд Фейтфъл, като завързал балон с експлозив, който възпламенявал при изригва¬ нето на гейзера. Единият, път парите на гейзера се превърнали в дъжд, а друг път експлозията предизви­кала градушка в продължение на половин минута.

За да проникнат цялостно и подробно в тайната на този атмосферен механизъм, група учени извършиха опасен експеримент в Атлантическия океан, като предизвикаха на борда на изследователски кораб фан­тастични потоци от мълнии. Непосредствено под бу­реносния облак те изстрелваха ракети, свързани с кораба с тънък проводник, дълъг 150—330 метра. Ра­кетите нарушаваха електрическото равновесие под облака, вследствие на което се образуваше мълния. Последната пада върху ракетата и превръща провод­ника в пара. Само за един ден бяха изстреляни 23 ракети, носещи 340 метра проводник към облак на височина около 900 метра и 17 мълнии „удариха" специалното табло на палубата. С опитите си групата изследователи установи още, че когато мълния удари направляема ракета или реактивен самолет, по-голяма част от електрическия заряд протича по металната об­

шивка, но малки импулси могат да проникнат и във вътрешността им.

Мълниите винаги са представлявали опасност за самолетите, но тачи опасност расте с размерите на съв¬ ременните самолети и материалите, използувани при конструкцията им.

Самолетите се наелектризират силно, Това може да стане чрез триене на снежинки и водни капчици в кор­пуса или чрез електростатична индукция (по влияние) при полет близо до заредени с електрически товари облаци. Наелектризиране възниква и при преместване на горивото в самолета и може да доведе до авиационна катастрофа.

При приземяване на самолет от американската въз­душна компания ПАА във Филаделфия пилотът ка­питан Джордж Нат бил предупреден от метеорологиче­ската служба при летището да продължи полета, до-

като отмине внезапно разразилата се буря й се подо-брят условията за кацане. Летецът изпълнил нарежда­нето и 20 минути по-късно поискал разрешение да се приземи. Това било последното редовно радиопреда­ване от самолета. Осем минути по-късно контролната служба била ужасена от отчаяния вик по радиото „Па­даме!" От 140 души, които видели как „като огнена комета самолетът описал огромна дъга по небето и се разбил в полето", 72 заявили, че мълния разкъсала мрачното небе и превърнала самолета в кълбо от огън. Други 23 очевидци казали, че при експлозията във въздуха хвърчали парчета разтопен метал. Решиха, че мълния е възпламенила горивната смес в резервоара.

Въз основа на резултатите от изследванията при десетките полети на специално оборудвани самолети, които влизаха в буреносни облаци, за да предизвикат удари от мълнии, авиоконструкторите се стремят да въведат изменения в конструкцията на самолетите, за да се предотврати в максимална степен разрушител­ното действие на мълнията. Това предполага изменение на електрическите схеми, подбор на нови метали и пластмаса при производството на самолети.

Най-уязвимо място за мълниите са парите на гори­

вото. Преки попадения на мълния могат да запалят парите в резервоара й да предизвикат вътрешно искрено.

По време на буря леката кола е едно от най-безопас­ните места при условие, че покривът й е изцяло от ме­тал, защото тя представлява „Фарадеев кафез". Този израз е останал във физиката в чест на опитите, извър­шени от Фарадей. При поставяне на проводник в елек¬ трично поле електрическите заряди се разполагат по повърхността. За да докаже това, Фарадей направил метална клетка върху изолаторна подложка, която на електризирал. При измерване с електроскоп вътре в клетката електрически заряди не се констатират, По същия начин мълнията не прониква в купето на леката кола, ако е метално, а се отвежда по повърхността му. При това гумите на колелата осигуряват необходимата изолация.

Според мнението на специалистите разкрита с и при-чината за тайнствените взривове, довели през послед­ните години гибелта на много петролоносачи.

Докато супертанкерът „Марнеса" плувал край бре­говете на Сенегал, отивайки да натовари петрол в едно от пристанищата на Персийския залив, екипажът про­мивал празните резервоари със силна струя морска вода. Внезапно раздалият се взрив буквално разцепил на две огромния, наскоро построен плавателен съд, който потънал на дълбочина, изключваща възможно­стта да се установи причината за експлозията.

Две седмици по-късно танкерът „Мактра" избухнал в Мозамбикския пролив. Един ден по-късно, в резултат на мощна експлозия, потънал либерийският танкер „Кинг Хаакон VІІ". Регистрирани са още няколко експлозии в танкери. Причините за това дълго време оставаха загадка. Едва съвсем неотдавна тази тайна бе разкрита. На международната конференция за мълнии и стати­ческо електричество физикът Едуард Пийрс изказа предположение, че струите топла морска вода, насоч­вани под голямо налягане към стените на петролоноса¬ чите, са способни да генерират статично електричество с ефекта на лятна буря. И въпреки че образуващите се искри не са мълнии, те са напълно способни да предиз­викат взривяването на лесно запалимата смес от въздух и петролни пари. Това заключение Пийрс извадил от опита, който провел в своята. . . баня. Той установил, че през първите 5 минути от работата на душа напреже­нието на електрическото поле в банята нараства, въз­никналият в резултат на това електрически заряд не представлява опасност за околните, обаче аналогичната картина изглежда съвсем иначе в огромния, достигащ стотици хиляди кубически метри обем на танкера. Пийрс изчислил, че в резултат на 45-минутно промиване на резервоарите със струя морска вода може локално да възникне електрически заряд от порядъка на ня­колко хиляди волта. Пийрс предложил някои мерки против натрупването на статично електричество. Не­обходимостта от вземане на екстрени мерки е очевидна. Понастоящем повече от 4000 танкера браздят световния океан, а корабостроителните заводи спускат във во­дата все нови и нови колоси. Колкото е по-голям тан­керът, толкова по-голяма е потенциалната опасност от експлозия.

Много от загадките на светкавиците остават неразре­шени, но нека бъдем оптимисти. Възможно е в бъдеще тази природна стихия да бъде не само обуздана, но и впрегната в работа за благото на човечеството.

Г. ИГНАТОВА

някои райони в Атлантическия океан отдавна се носи лоша слава: натрупал се е вече богат фолклор, в който тези места фигурират под името „Бермудски триъгълник". Като че ли това название пръв употреби и нанесе на картата Винсент Гедис в статията си „Бермудският триъгъл­ник на смъртта", напечатана през 1964 година в списанието „Аргоси". В нея се казваше, че в този триъгъл­ник със страни: Бермудските остро­ви — Флорида, Флорида — Пуерто Рико, Пуерто Рико — Бермудските острови, особено често изчезват ко­раби и самолети.

Когато нанесохме на картата пред­полагаемите пунктове (не става ду­ма за потънали кораби или паднали във водата самолети), открихме, че районът на смъртта напомня ромб, сплескващ се извън пределите на спо­менатия триъгълник. Естествено въз­никна въпросът: уникално ли е това мрачно петно на картата, разполо­жено между 30 и 40 градуса северна ширина и 55 и 85 градуса западна дължина? Единствено ли е на пла­нетата?

С лоша слава се ползува районът на 250 мили южно от Японския остров Хонсю, около 140 градуса източна дължина. Прегледахме всички ма­териали за изчезнали самолети и ко­раби на това място. Излизаше, че са изчезвали по линията, минаваща южно от остров Гуам. Вярно, че координатите на катастрофите често бяха приблизителни — бордовите радиостанции в момента на бедствие­то обикновено не са работели. Но все пак на картата се появи още едно ромбоидно петно.

Тогава на един мой колега му хрумна мисълта да се обърне към глобуса. Нали на глобуса повърхно­стта на Земята съвсем не прилича на онова, което виждаме на плоската карта. Стана ясно. че от Бермуд­ските острови до Хонсю мерено на запад, има 160 градуса, а на изток — 200. С други думи, нямаше никаква закономерност. Виж, ако между районите на смъртта имаше по 180 градуса, те биха се озовали един срещу друг на срещуположните стра­ни на глобуса.

Но тогава изплува нещо ново. .. Хората, чули с какво се занима-

ваме, ни отрупваха с писма, в които искаха сведения за причините и об­стоятелствата, при които бяха из­чезнали наскоро две подводници. Първата бе потънала в източната, а втората в западната част на Среди­земно море. Естествено ние нищо

Казват, че ако човек поиска, във всичко може да намери съотношение, математиците и статистиците с удо­волствие ще го потвърдят. И все пак природата не е хаотична, до голяма степен тя е организирана и характе­ристиките на явленията й често са шаблонни. И така, имаме три после­дователно разположени обекта с ня­какви аномалии на средата. Състоя­нието на веществото в тези райони способствува за изчезването на само­лети, кораби и подводници.

Няма ли и в Южното полукълбо между 30-и и 40-и паралел нещо по­добно? Проучихме подробно архи­вите на мореплаването и самолето¬ летенето в Южното полукълбо и се изумихме от резултатите. Узнахме, че и под екватора има три места на смъртта; край източните брегове на Южна Америка, Южна Африка и Австралия. Всички лежат между 30 и 40 градуса южна ширина и об­хващат около тридесет градуса! Кол­кото и да е странно, конфигурацията на тези райони сякаш е наклонена надясно, тоест на изток. Първото, което забелязахме, е, че районите на смъртта в Южното полукълбо се вдават на изток с еднакъв брой гра­дуси. Опитахме се да си го обясним с температурата на въздуха и водата.

барометричното налягане а най-вече с геомагнитните аномалии.

Но най-интересен се оказа харак­терът на повърхностните океанска течения в тези райони. Пет от шестте района (освен Средиземно море) са разположени покрай източното край­брежие на съответния континент, където нагрятата в тропиците вода навлиза в хладните умерени ширини. Там се образуват колосални водовър­тежи. Защо вихрените потоци на нагрятата вода са си избрали именно тия места, засега не е известно.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна за съвет към инженери­те, електромагнитолозите и гео­физиците. Събрах ги, изложих им фактите и след седмица те нанесоха на картата не шест, а десет ромбо¬ идни петна. Пет в Северното и пет в Южното полукълбо; по меридиана разстоянието помежду им е 72 гра­дуса. И всяка двойка (северното със съответното му южно) лежи точно на синусоидната крива. В Северното полукълбо кривата е издадена с два­десет градуса на запад, а в Южното — с толкова на изток.

Тази закономерност в разположе­нието на ромбовете не може да няма някакъв смисъл, Електромагнито­лозите заявиха, че имаме работа с двойки диполи. Когато промушихме глобуса със спици, се убедихме, че може би предположението на маг¬ нитолозите е вярно: всеки път, ко­гато промушената спица съединяваше двойка ромбове, минаваше през цен­търа на Земята!

Нима някакви огромни магнити пронизват земното кълбо? Пък и как се ухитрят да минават точно през центъра на Земята, ако вход­ните и изходните места лежат едно срещу друго, но на синусоида. То­гава тези линии би трябвало да се кръстосват хиксообразно близо до центъра на планетата.

На времето си бермудският три­ъгълник предизвика поток от съоб­щения за появяване в този район на летящи чинии. Много хора, по­вярвали в идеята за летящите чи­нии, не искат да се откажат от на­деждата, че тези чинии са някакви летателни тела, конструирани от съ­щества, които живеят в отдалечени райони на Вселената и от време на време ни посещават. Привържени­ците на летящите чинии обявиха, че космическите пришълци са избрали бермудския триъгълник за сборен пункт.

Този триъгълник е разположен точ-

31

повече не можехме да добавим към официалните и вестникарски съоб­щения. Но нещо имахме наум: Сре­диземно море напомня споменатия ромб, лежащ между 30 и 40 градуса северна ширина и също така леко е разтеглен „отляво надясно", при­близително с тринадесет градуса.

Когато измерихме разстоянията между трите петна, много се уди­вихме: разстоянията се изменяха в аритметична прогресия: например, ако от Бермудските острови до Сре­диземно море е четири, от Средиземно море до Японското петно е пет, а от него до Бермудите — шест.

во там, където топлите тропични во­ди като език се вмъкват в област от студени води. А резките различия в температурите сами по себе си могат да доведат до физико-химични нару­шения във водния пласт и атмосфе­рата. Те са благодатна почва и за пораждането на силни морски бури, там има всичко необходимо, за да се изявят магнитните аномалии. И не е чудно, че на това място по-често загиват кораби и самолети, откол­кото другаде.

Освен това Бермудските острови и Средиземно море са близо до насе­лени места и до най-важните морски кръстопътища. Няма нищо удиви­телно, че там твърде често загиват кораби и самолети. Друго е важно: броят им е непропорционално голям!

При обикновена самолетна ката­строфа или потъване на кораб най-много след месец на морската по­върхност изплават остатъци, поя­вяват се бензинови петна. А в слу­чаите, за които става дума, не са били намирани никакви следи. Освен това по правило преди изчезването се прекъсва радиовръзката и радио¬ локацията.

Излиза, че в тези ромбове става наистина нещо странно. . .

По книгата на Айвън Съндер­сън „И още нещо"

КОМЕНТАР ОТ КАНДИДАТА НА ГЕОГРАФСКИТЕ НАУКИ

И. БЕЛОУСОВ

Според общото убеждение зада­чата на научния коментатор е да изложи авторитетното си мнение по разглеждания въпрос. А откъде има той такова компетентно мнение? Най-благоприятният вариант е, когато е по-добре запознат с проблемата. от автора на обсъжданата статия. Но тогава защо са я напечатали? Защо не я е написал всезнаещият комента­тор? В други случаи коментаторът може и да изхожда от общите си поз­нания по въпроса и от тази гледна точка преценява новите факти и ком­петентността на автора. Има и друг вариант — коментаторът нищо не знае по въпроса и използува случая да разкаже за себе си и своята на­ука.

Аз съм нейде по средата между последните два варианта. Основание да се изкажа ми дават две обстоятел­ства: на мене като океанолог не ми е

32

известно някой да се занимава с въпросите, разгледани в статията на А. Съндерсън. И второ: обиколил съм с изследователски кораби поне половината от споменатите райони на „смъртта".

И така, става дума за непонятно изчезване на кораби, подводници и самолети в десет района на Светов­ния океан. В статията си А. Сън­дерсън доста емоционално обсъжда някои факти. А самите факти не се дават. Ако имаше една дълга скучна таблица с названия, дати, координати, всичко щеше да бъде много просто. Взимаш, проверяваш и правиш изводи. Ако съвпадат с мнението на Съндерсън — прекрас­но. А ако не — и това е повод за размишления.

Най-убедителен в статията изглеж­да бермудският триъгълник, където наистина често загиват, а понякога, според Съндерсън, непонятно изчез­ват транспортни средства. Към тези райони спада и Средиземно море. Позоваваме се в случая на автора на статията.

Тези райони са „близо до населени места и до най-важните морски кръ­стопътища. Няма нищо удивително, че там твърде често загиват кораби и самолети." Напълно разумно обяс­нение. Но какво да правим с непонят­ните изчезвания? В случая не би било зле да знаем какво е съотноше­нието между общия брой на плава­телните и летателните съдове и заги­налите и изчезналите. Дали тези цифри ще се вместят в гаусовата кри­ва за разпределяне на вероятно­стите?

В науката е имало много сензации, изградени върху грешки или фал­шификации. Но има и много истин­ски тайнствени истории.

„. . . През целия ден на първи, а после и на втори септември 1968 година край борда плаваха грин¬ ди — симпатични големи делфини с тъпи като дъно на бутилка носове. Това се случи в югоизточната част на Тихия океан, недалеч от бреговете на Южна Америка, по време на чет­въртия рейс на научноизследовател­ския кораб „Академик Курчатов". Бяхме спрели за поредното океано¬ графско изследване. В присъствието на любопитните делфини спуснахме във водата завързани за дебели въ­жета различни уреди: мрежи за планк­тон и сонди за взимане на проби от водните пластове и почвата на окен¬ ското дъно. В зависимост от предназ­

начението им, щом достигнеха оп¬ ределената дълбочина или дъното на океана (дълбочината там е около пет километра) и вземаха пробите, ги изтегляхме обратно на кораба.

На лебедките стояха опитни опера­тори и всичко вървеше нормално. Когато мрежата достигна петстотин метра, въжето заплува встрани и увисна неподвижно — ур:дът се беше откъснал. Случвало се е да се късат въжета, но почти винаги при изтег­ляне, от голямото налягане. А този път се беше скъсало при спускане, и то на малка дълбочина. Чудно! Въ­жето, с което спуснахме в бездната едната сонда, също се скъса, и то на дълбочина петстотин метра. Същото се случи и с другата сонда. Три уреда само при едно спиране. Пръв слу­чай от двадесет години и при повече от пет хиляди изследвани места!

Когато изтеглихме въжетата, пред нас се разкри странна картина: краищата на скъсаните въжета бяха разнищени и до блясък претрити. Сякаш бяха пилени с огромна пила. Делфините весело подаваха муцуни от водата. Те? Нямаше с какво да направят тая пакост. Акулите? Може би. Възможно е и рибата-пила или нейните близки роднини. . ."

. И решили, че е по-романтично да припишат това събитие на морския змей. Имали и основание. Известният белгийски зоолог професор Бернар Ейвелманс в 1964 година бе заявил: „Многогодишните спорове на уче-ните дали съществува морският змей са вече минал етап. Сега друг въп­рос ги вълнува: какво представлява. Надявам се, че близките години, ще дадат отговор и на този въпрос. Интересно с какво ли е изпилил змеят въжетата?

Случват се такива работи. Тогава защо да не вярваме на Съндерсън? Вярно, че преди да търси сложни обяснения (диполите), би трябвало да подири нещо по-просто. И той сам ни дава най-простото обясне­ние за бермудския триъгълник и Средиземно море. А колкото се от-нася до третия вероятен район, от. остров Хонсю до остров Гуам, там географската ширина вече не е 30— 40 градуса, а само 10. Нещо куца в схемата. . .

А сега, за безследно изчезналите транспортни средства. Има като че ли нещо странно: ако загине кораб, все пак трябва да останат следи — отломки, лодки, спасителни пояси, маслени петна. Да, трябва. Защо то­гава често не ги намират?

Ето една история вместо обясне­ние. На нас, океанолозите, често ни се случва да поставяме големи пе¬ нопластови шамандури. Долната им част завързваме за стоманено въже. Дължината му е много по-голяма от дълбочината на океана за даденото място. На долния край на въжето са окачени тежките метални сегменти, изпълняващи ролята на постоянна котва. Котвата лежи на дъното и държи шамандурата, която се люлее горе върху вълните. Шамандурата има мачта, снабдена с отражатели за радиолокатора.

Мястото, където сме я поставили, ни е добре известно, визуалната ви­димост е около четири мили, лока¬ ционната — от пет до дванадесет, в зависимост от състоянието на морето. Въжето, което държи шамандурата, е много здраво. В геологично активна­та част на морето (горните 200 метра) диаметърът му е 11 мм. На въжето са закрепени самопишещи уреди за измерване на теченията и темпера­турата. Корабът редовно инспектира стопанството си. Веднъж изчезна една шамандура. Не се вижда с локатора, не се вижда с очи. Пъплех­ме около мястото, където я бяхме

поставили - няма я и няма. Обя­вихме, че който я намери, ще получи бутилка шампанско. Мина ден, друг. Маршрутът на търсенето обхваща стотици мили. Идва на палубата сервитьорката от бюфета.

— Намерихте ли я? — Не още. — Да не би ей оная да търсите? На няколко метра от левия ни

борд се поклаща шамандурата със счупена мачта. Десетки хора я тър­сеха и не я бяха забелязали. Над во­дата се подава половин метър от пенопласта, след малко игривите вълни го заливат. Изпуснеш ли мо­мента, няма да я видиш. Морето е голямо, можеш ли всичко да огле­даш? Връчихме шампанското, се¬ демдесетхилядната грамада спря до виновника за тревожните ни дни.

Почнахме да я издърпваме. След сто метра и нещо гледаме въжето прекъснато, цялото разядено от ко­розията. Досетихме се каква е ра­ботата. На три метра един от друг бяхме окачили стоманен уред и меден. И в солената вода станала електрохимична реакция. Получила се чудесната галванична двойка. На­

ложи се да поставяме тези уреди на по-голямо разстояние един от друг-

А колко шамандури не сме нами­рали. . .

Знаехме къде сме ги поставили, знаехме скоростта и посоката на повърхностното течение и въпреки това не ги намирахме. Странно ли е тогава, че не са могли да бъдат намерени останките на загинали не­известно къде самолети или кораби?

Може да не вярваме на Съндерсън, може да се отнасяме скептично към морския змей и да вдигаме рамене, когато споменат за снежния човек. Ами ако отминем с безразличие нещо важно, интересно и полезно за хо­рата?

А Съндерсън разглежда много ин­тересни проблеми. И дори 90 про­цента да фантазира, все пак нещо остава!

Какво да правим с петте двойки, лежащи на синусоида на гравита­ционните диполи? Може да ги забра­вите, може да се съмнявате, може да се заемете с разгадаването на тази тайна.

Преведе от руски Цвета Пеева

След Втората световна война се заговори твърде много 'за малки автомобили. Старият континент все още носеше следите от тежката и продължителна война. Много градове бяха разрушени. Стандартът на живот беше нисък. Хората чувствуваха необходимост от евти­но моторно превозно средство и заедно с това разби­раха, че мотоциклетът може само частично да реши въпроса. Той може да се използува главно през хуба­вите слънчеви дни, но и тогава за по-дълъг път трябва специално облекло.

Войната разстрои икономиката на много страни. Не¬ достигаха суровини и материали за, производство. Крупното серийно производство все още не беше раз­вито и себестойността на продукцията беше висока. Тези условия наложиха конструкторите да се ориен­тират към създаването на малки автомобили. Всъщност идеята за малки автомобили и тогава не беше нова. Тя съществуваше и бяха реализирани конструкции много преди Втората световна война. Но тогава те все още нямаха масов характер.

В първите години след войната сякаш настъпи злат­ният период на микроавтомобилостроенето. Появиха се много и разнообразни конструкции: „Месершмит", „БМВ-Изета", „Гогомобил", „Фиат-500", „Ситроен-2 СУ" и други. В повечето случаи те представляваха по­крити мотоциклети на две или на три колела. Двига­телите им бяха двутактови, двуцилиндрови, с въздуш-но охлаждане и с ходов обем от 250 до 400 куб. см. Ав­томобилите развиваха максимална скорост от 80 до 100 км в час. Каросериите бяха тесни, неудобни и път­ниците с мъка издържаха по-дълги пътувания. Тези автомобили бяха известни като клас на джуджетата. В сравнение с големите машини те нямаха никакви преимущества, но в замяна на това по отношение на мотоциклетите представляваха значителна крачка на­пред. Преди всичко създаваха възможност за целого­дишна експлоатация. Собствениците им вече нямаше защо да се безпокоят от лошото време.

За Европа автомобилите — джуджета се оказаха пре­ходни. Те бързо пораснаха и се развиха. Двигателите на малките автомобили набраха сили и достигнаха мощ­ност 15—20 конски сили и ходов обем 500—600 куб. см. Каросерията постепенно започна да осигурява и из­вестни удобства за пътниците. Появиха се малки авто­мобили с двигатели с ходов обем 900—1000 куб. см. и мощност над 30 конски сили. Някои започнаха да мислят, че малките автомобили са само преходен етап в развитието на моторизацията, които след време ще намерят място само като експонати в историческите музеи. Но тези прогнози се оказаха недостатъчно дал­новидни. Анализът на съвременното автомобилострое­не показва, че от конвейерите на заводите продължават да слизат огромен брой малки автомобили. Нещо по­вече, те дори дават облика на някои от най-напредна­лите автомобилостроителни страни.

Нека си позволим да направим някакво макар и условно класифициране на малките автомобили. В този случай в категорията на супермалките би трябвало да причислим автомобилите с двигатели с ходов обем до 360 куб. см. На второ място бихме наредили авто­мобилите от средния клас. Техните двигатели имат ходов обем от 361 до 750 куб. см. На трето място се на­режда класът на „големите" малки автомобили — 751— 1000 куб. см. И на последно място — класът на спе­циалните, по-точно казано, градски електромобили.

Днес заводите произвеждат широка гама от малки автомобили не само поради ниската покупателна способ­ност на някои граждани, за които нормалните машини са недостъпни. Животът показва, че ниската себестой­ност не е единствената им привилегия Повечето от днеш­ните градове са стари и улиците им съвсем не са при­годни за интензивно автомобилно движение. Те твърде скоро се оказаха задръстени от автомобилите, а пре­устройството им изисква изключително много средства и става твърде бавно. Днес в града за човек е голямо предимство да има малък автомобил. Освен това той изисква по-малко грижи за поддържане и експлоата­ция. Статистиката показва, че при градски условия автомобилът много рядко превозва повече от двама души. Някои предпочитат да го имат като втора кола в семейството, а други с успех го експлоатират както за градско кормуване, така и за туристически излети. Всичко това е пречупено през специфичните особености на отделните страни.

Засега единствени привърженици на изработването на супермалки автомобили са японците. На пръв пог-

лед това звучи неправдиво поне за тези, които са срещ­нали в Европа японски автомобили. Наистина в Япо­ния, се строят машини и от по-голям клас, но това не им пречи да обръщат внимание и на най-малките, макар и твърде рядко да ги изнасят. В списъка на японските автомобили могат да се видят над 10 основни модела с ходов обем на двигателите до 360 куб. см.: „Субару Р-2", „Дайхацу Фелов Макс"; „Сузуки Фронте",-„Хон-да 360" и т. н. Двигателите им обикновено са дву- или трицилиндрови с въздушно охлаждане. Разполагат се както в предната, така и в задната част на каросерията. Много често са в общ блок със съединителя, с предава­телната кутия и с главното предаване. Степента на сгъ¬ стяването е от 6,5 до 10. Двигателите са без маховици. Ролята им се изпълнява от масивни рамене на коля¬ новия вал. Най-характерното за японските микродви-гатели е извънредно високата литрова мощност. За 1000 куб. см тя е равна на 70—75 конски сили, а поня­кога дори и повече. В Европа тази характеристика обикновено имат състезателните машини за рали.

Каросериите имат съвсем модерна, съвременна фор­ма и са предназначени по принцип за двама възрастни и две деца. Нормално имат две врати. Дължината на каросерията е до 3 метра, ширината — 1,30, а височи­ната — 1,35.

Високооборотните им двигатели осигуряват на супер¬ малките автомобили отлични за класа скоростни и ди­намични качества. Някои от тях достигат максимална скорост 110—120 км в час и се ускоряват от 0 до 100 км в час за около 30 секунди.

Класът на средните малки автомобили има свои при­върженици не само в Азия, но и в Европа.

За Япония типичен представител е лекият автомобил „Хонда 600". Двигателят му е двуцилиндров, четири¬ тактов, с ходов обем 598 куб. см. Степента на сгъстя¬ ването му е 8,5. Разпределителният вал е разположен в цилиндровия блок. Двигателят достига мощност 45 конски сили по ЗАЕ при 7000 оборота в минута. Вър­тящият момент е 5,5 кгм по ЗАЕ при 5000 оборота в минута. Каросерията е предназначена за двама въз­растни и за две деца. Общото тегло в заредено състоя­ние на автомобила, без полезния товар, е 595 кг. Мак­сималната му скорост е 130 км в час.

В този клас спадат и познатите на всички „Фиат 500" и 600, „Ситроен-2 СV" и представителят на автомо­билостроенето на ГДР „Трабант 601". Последният се наложи с удачните си конструктивни решения и с право се ползува с голяма популярност сред автомоби-листите на социалистическите страни. Основният модел се появи през 1958 година, и оттогава насам непрекъс­нато се произвежда и усъвършенствува. Досега от завода са излезли над 800 000 коли, което красноречиво говори за неговия успех. Трябва да се признае, че удоб­ствата, които предлага „Трабант 601" (сн. 2) и негова та модификация „Трабант 601 Универсал" (сн. 1), отго­варят на по-голям клас автомобили Предаването е пред­но. Всичко това е позволило да се постигне едно про­сторно за външните размери купе с равен под. В него спокойно могат да пътуват четири души, без да се чув­ствуват притеснени. Осигурен е багажник, а при ва­рианта комби — и значително товарно пространство. Двутактовият му двигател осигурява добри динамични и скоростни качества. За изработване на каросерията са използувани съвременни материали — стъклопласти.

Семейството на този клас автомобили през тази годи-на се попълва с още един член — „Фиат 126" (сн. 3). Той

ще се произвежда не само в Италия, но по лиценз и в Полша. „Фиат 126" идва да смени известния модел „Фиат 500" и заедно с това да осигури по-големи удоб­ства на пътуващите. Старият модел беше предназна­чен за двама възрастни и две деца. Новият може да се използува спокойно от четирима възрастни. Двигате­лят е останал двуцилиндров, четиритактов, с разпре­делителен вал в цилиндровата глава, но е повишен хо­довият обем. Сега той е достигнал 594 куб. см. Пови­шена е и степента на сгъстява нето от 7,1 на 8. Мощно­стта е пораснала от 18 на 23 конски сили по ДИН при 4800 оборота в минута. Въртящият момент е също по­добрен — 3,70 кгм по ДИН при 3000 оборота в ми­нута.

Измененията във външните размери са незначителни, но сега каросерията е решена по-добре и осигурява по­вече полезно пространство. Снабден е с радиални гуми, нещо, което е рядкост за този клас.

„Най-големите" малки автомобили напоследък имат трима нови представители. Те характеризират с успех последните стремежи на конструкторите. Това са „Ауто¬ бианки 112", „Фиат 127" ''сн, 7) и „Рено 5" (сн 6). Те се от­личават с повишена мощност на двигателите. Тя достига до 47 конски сили. Двигателите са четирицилиндрови, четиритактови, с водно охлаждане и с работен обем 1000 куб. см. Максималната скорост на автомобилите достига 135—140 км в час. При това средният разход на бензин не надвишава 6,5—7 литра на 100 км път. Подобрени са значително и ходовите качества на ав­томобилите. И най-важното — осигурени са макси­мални удобства за пътниците. По тази точка те имат значително по-добри решения от някои автомобили с двигатели с ходов обем над 1000 куб. см. Полезното пространство е така оптимално решено, че автомобил­ните критици фигуративно се изразяват за тях с ду­мите: „Вътрешността на купето е с по-големи размери от външните габарити". Нова в тях е третата врата, по­ставена отзад. Тя осигурява достъп до багажното от­деление.

Всичко това прави автомобилите удобни за експлоа­тиране както при градски, така и при извънградски условия. Поради малката си височина те са много устой-чиви|на завои.

Ако трябва да правим прогнози за бъдещето на мал­ките автомобили, можем спокойно да кажем, че те съв­сем нямат намерение да напускат автомобилостроенето, И занапред ще заемат значителен дял от него. За това

35

Красноречиво говорят разработваните перспективни кон­струкции. Специалистите смятат че в града бъдещето е на малкия автомобил или по-точно на малкия електро¬ мобил (сн.5), В света дори и сега се движат десетки хи­ляди малки електромобили и се мъчат да оспорват пра­вото на живот на малкия автомобил с двигател с вът­решно горене. Малките габарити на електродвигателя позволяват да се реши още по-утилитарно вътрешността на каросерията. За сега обаче проблемът е не двигателят,

а източникът на енергия. Оловните акумулаторни ба­терии са тежки и обемисти. Създадени са нови кон­струкции с по-ефективна мощност, но за съжаление са все още на базата на скъпи или на дефицитни метали. През следващите години се очаква и този въпрос да бъде решен с успех и тогава малкият електромобил ще стане най-масовото превозно средство. Да се надяваме, че това ще бъде преди 2000-та година.

ЕМИЛ ДИМИТРОВ

К р и л а т и я т м е т а л Близо до средновековното селище

Ле Бо (Югоизточна Франция) в 1821 година П. Бертие открил утаеч­на скала, наподобяваща глинеста маса. Анализите показали, че тази слабо уплътнена червеникаво-кафява маса съдържа 52% алуминиев окис и 27,6% железен окис. Тридесет и пет години по-късно скалата била наре­чена боксит в чест на селището Ле Бо, където за първи път я намерили.

Така била открита суровината, от която можело да се получи отдавна търсеният лек метал. Но това било само първата крачка. Другата, ре­шителната, независимо един от друг, през 1886 г. направили двама уче­ни — французинът Пол Хероулт и американецът Чарлз Хол. Те раз­работили метод за получаване на алуминий чрез електролиза.

Лек, здрав и неръждаем, с особено малка плътност и с голяма топло¬ проводимост, алуминият има много широка употреба. Няма отрасъл в машиностроенето, в съвременното строителство, в металургията, в опа­ковъчната промишленост, в меди­цината и в човешкия бит, където алуминият да не е необходим.

Алуминият е на второ място по употреба след стоманата. А сред цветните метали е абсолютен пър­венец — превишава цинка с около 110%. а медта — с около 46%.

В началото на нашето столетие годишно са били произвеждани 10 хи­ляди тона алуминий, днес — 11 ми­лиона тона. Причината е в това, че алуминият се утвърди в един съ­вършено нов, непознат за 30-те го­дини на нашето столетие отрасъл — самолетостроенето. Не случайно алу-

миният бе наречен крилатият метал. Ниското относително тегло (около три пъти по-малко от това на стома­ната и медните сплави), високата от­носителна здравина са качества на алуминия и неговите сплави, които широко се използуват в самолетното и ракетното строителство. Известният въздушен кораб „ИЛ-18" има около 3,5 милиона съставни части. 90°/о от тях съдържат алуминий.

Години наред конструкторите ра­ботят върху създаването на алу­миниев мотор. Няколко фирми в Европа и Северна Америка дори из­ползуват такива мотори в автомоби­лостроенето. Чрез съответната тер­мична и механична обработка на примеси те получават сплав, която е 15 пъти по-здрава от чистия алу­миний.

22 киловатчаса електроенергия са необходими за производството на 1000 грама чист алуминий, а това

означава — 22 000 киловатчаса за 1 тон! Затова основните производи­тели на алуминий са страни с високо развита енергетика — СССР, САЩ, Канада, Франция, Унгария, Австра­лия, Югославия, ГФР, Норвегия, Швеция.

На брега на Ангара, недалеч от Иркутск, е новият град Шелехов. Съветските хора са го нарекли алу­миниевия град. Неизчерпаемите на­ходища от боксит, мощната ВЕЦ на Ангара и обилните води позволиха да се създаде един модерен, напълно съвременен център на цветната мета­лургия, който носи името на изве­стния руски пътешественик и тър­говец от осемнадесетото столетие Шелехов.

В необятната съветска страна най-богатите находища на боксит са в Среден и Източен Сибир, в Урал и Казахстан. Едно от големите нахо­дища е в Ленинградска област, то е

дало и името на селището Бокси¬ тогорск. В САЩ най-богатите нахо­дища са в Арканзас и в Куинсленд. Боксит в големи количества има и в Австралия, Ямайка, Суринам, Гвиа­на, Гвинея, Унгария, Франция, Нор­вегия.

Дори най-обикновеният камък, кой­то използуваме за настилка на пъти­ща, глината и морската вода, съдър­жат „крилатия метал". От килограм раздробен по химически път камък можем да получим 6 грама титан, 20 грама магнезий, 80 грама алу­миний и 50 грама желязо. В Полша получават алуминий от обикновена глина.

Поради комбинацията от най-раз­лични качества, които притежава, във века на техническия прогрес алуминият получи и ново име: „МЕ­ТАЛ НА БЪДЕЩЕТО".

НИКОЛА РАШЕВ

37

Помнят ли металите? Ако зададем този въпрос на една разпознаваща чо­

вешката реч електронноизчислителна машина, то раз­говорът би протекъл така:

Ние: Помнят ли металите? ЕИМ: Вие казахте: „Помнят ли металите?" Ние: Да. ЕИМ: Вие казахте: „Да." Ще последва изпълнена с лекото жужене на хиляди

електронни „мозъчни клетки" пауза и от репродукто¬ ра ще чуем краткия, но безапелационен отговор: Не.

Друго би било, ако въпросът не беше отправен към електронноизчислителна машина, а към конкретен, жив човек. „Безспорно металите нямат памет и една статия, целяща да докаже липсата на памет при мета­лите, би била точно толкова неуместна, колкото и до­казателството, че най-добрата форма на колелото е кръглата. Но напълно е вероятно металите или техните сплави да притежават някаква способност, която на­подобява паметта." Ето как анкетираният човек, който в първия момент е готов по примера на ЕИМ да каже: „Не.", сега е измъчван от "червея на съмнението", ра-зяждан от противоречието между школските знания и търсещия дух на епохата.

А откритието стана така, както мнозина други от­крития — търсеха едно, а попаднаха на нещо съвсем друго. Първоначалната цел беше създаването на устой­чива при високи температури сплав, сплав с много по­добри показатели от вече съществуващите. Погледите по навик се отправиха към „метала на бъдещето" — титана, или по-точно към комбинацията титан — никел. Така се получи сплавта нитинол, която просто беше един добър, но не изключителен топлоустойчив мате­риал. И докато в научните среди надълго се коменти­раха нейните свойства, все още никой не подозираше из­ключителната й „памет".

И ето че се случи неочакваното. Взели тънка нити¬ нолова жица, направили от нея спирала, а спиралата нагрели до сто и петдесет градуса по Целзий. Охладе­ната спирала закачили на кука, а в долния край при­крепили тежест. Минавали дни, спиралата постепенно се развивала и се разтягала дотогава, докато под давле¬ нието на тежестта не се изправила абсолютно. Свалили нитиноловата пръчка и решили да я загреят отново. Когато температурата достигнала деветдесет и пет градуса, пръчката от само себе си се навъртяла и отново станала предишната спирала. Колкото и да повтаряли опита, резултатът бил все един и същ — нитинолът много добре „запомнял" формата и размерите на пър­воначално приготвения от него предмет. После с пред­мета всеки можел да постъпи както пожелае — да го деформира, да го мачка, да го чука, но достатъчно било да се загрее и по някакъв необясним начин той отново си възвръщал първоначалния вид.

Точно „по някакъв необясним начин", защото меха­низмът на нитиноловото запомняне и до днес не е раз­гадан, макар че с него се занимават голям брой учени от различни страни. Нима е толкова кратък списъкът на загадъчните факти, които и до днес не са намерили своето научно обяснение! Ако искаме да разберем този механизъм, просто трябва да почакаме и тогава това, което днес изглежда необяснимо, утре ще бъде проста азбучна истина.

Но време за чакане няма. До излитането на самолета остават броени минути,

чиновникът все още не беше приключил с прегледа на багажа, когато електронният уред установи в нечий куфар наличието на метален предмет. Може би бомба със закъснител или огнестрелно оръжие? Нищо по­добно — просто навита на кълбо тел. „Що за странни навици да носиш в куфара кълбета тел?", разсъждава митническият чиновник, докато гледа как самолетът набира височина.

А кълбетата прелитат над няколко държавни гра­ници. Един човек с безлична физиономия, безлично облекло и още по-безличен куфар ги отнася в някаква лаборатория и тук те са поставени върху включен кот­лон. От топлината кълбетата подскачат като живи, размотават се и се нагъват отново, за да изпише ниш­ката пълния текст на зашифрованото съобщение. „В промишления шпионаж всяко средство е добро", каз­ват ръководителите на фирмата и слагат очила да про­четат донесението.

Има и други, не толкова вълнуващи, но далеч по-полезни предложения за използуване на нитиноловата сплав. Представете си, че трябва да се сглоби една кон­струкция, до която има достъп само от външната страна. Такъв е случаят при обшиване скелета на са­молетното крило с ламаринени листове. А тези листове не трябва да се заваряват, те могат единствено да се за¬ нитят. Вероятно всеки знае какво представлява ни­тът — цилиндрично метално тяло, което има в единия си край глава и след като бъде промушен през предва­рително пробитите дупки на поставените един върху друг ламаринени листа, може да се чука върху острата му страна, докато се образува затваряща глава. Но при направата на самолетно крило е невъзможно да се чука отвътре.

Тогава вземат нитинолова сплав. От нея правят нит с две глави от двата края, нагряват го и го охлаждат. После изчукват затварящата глава, докато съвсем из­чезне и краят подострят до такава степен, че да влиза в дупките на ламарината. Нужно е само леко загряване и нитиноловият нит веднага си „припомня" първо­началната форма. Без никаква допълнителна операция, по познатия ни необясним начин, от вътрешната стра­на на самолетното крило се е образувала върху нита затваряща глава.

Напълно естествено е от нитиноловата сплав да се

38

заинтересуват и специалистите по космична техника. Като резултат се появиха специални, свити на кълбо антени за изкуствени спътници. Едва когато спътникът бъде изведен в орбита и слънчевите лъчи нагреят къл­бовидната нитинолова антена, тя започва да се раз­мотава, докато заеме най-удачната, но предварително зададена форма, способна да осъществи телевизионно предаване.

А какво би могло да се очаква, когато нитинолът навлезе в биотехниката? На първо време учените пред­лагат направата на изкуствен крайник, примерно ръка, чиито мускули ще се свиват и разпускат под действието на топлинни импулси.

Много и най-фантастични са проектите за използу­ване на нитиноловата сплав, но в болшинството си те са твърде далеч от реализация. Оскъдните сведения за същността на „нитиноловата памет", липсата на техно­логична документация и най-вече фактът, че все още никоя държава не произвежда нитинол в промишлени количества — това са причините за нейната толкова малка популярност.

Нитинолът не е единствената сплав, която толкова добре „помни миналото". Същите качества притежава и тройната сплав никел — кобалт — титан. Напълно вероятно е някои от отдавна известните вече сплави също да проя­вяват по-силна или по-слаба памет, но тя просто не е забелязана.

Нитиноловата сплав притежава и други, също толкова необикновени свойства. В научните среди се говори за нейните музикални или по-точно акустични

способности. В зависимост от атомния строеж вибра­циите при удар могат бързо да заглъхват или обрат­ното — дълго да звучат като при добре опъната стру­на на цигулка. Какъв звук ще възпроизведе при допир струната от нитинол — това зависи от температурата, до която е нагрята. И ако днес има електронни музи­кални инструменти, не е чудно в бъдеще да се заговори за пиана с топлинни импулси.

Преди няколко години съветски инженери разрабо­тиха проекти за отоплявани булеварди. В градовете, разположени зад полярния кръг, обилните снеговалежи са толкова често явление, че ако не се вземат сериозни мерки за почистването на улиците, то те ще бъдат непроходими през по-голямата част на годината. Ето защо под уличната настилка се монтира електри­ческа отоплителна инсталация, която веднага разтопява падналия сняг. Но нитиноловата сплав има още едно изключително свойство — при не много голям натиск да отделя топлина. Ако вместо с асфалт улицата е на¬ стлана с нитинолови листове, то снегът ще се топи под самите крака на минувачите. Такъв проект едва ли е целесъобразен и икономически изгоден, но ако не точно за улична настилка, това качество на нитиноловата сплав непременно ще намери някакво друго техническо приложение.

Помнят ли металите? Едва ли забелязаната за пръв път при нитиноловата сплав способност за точно въз­произвеждане първоначалната форма и размери на предмета би могла да се нарече памет. По-важен в случая е фактът, че металите все още са способни да поднасят изненади.

САХАЛИН СЕ СВЪРЗВА С КОН­ТИНЕНТА

Сахалин, този остров на заточе­ници, затънтен край на Руската им­перия, в дните на съветската власт се преобрази. В него израснаха за­води, стопански ферми, разработиха се неизчерпаемите богатства на ост­рова. Отдавна съществуваше проект Сахалин да бъде свързан с конти­нента. Затова е необходимо да се

построи мост над Татарския пролив или подземен тунел. Реши се, че икономически е по-изгодно да се предприеме строителството на мно¬ гокилометров мост. До неговото по­строяване, което ще започне в пе­риода 1975—1978 година, в залива Ванино се предприе изграждане на съоръжения за гигантски двоен фе-рибот. На синката — част от стро­ителството.

УНИКАЛЕН КОРЕН ОТ ЖЕН-ШЕН

Препаратите от жен-шен, произ­веждани от фармацевтичните пред­приятия на съветския Далечен из­ток, се търсят много на международ-ния пазар. От корените на жен-шена се приготвят множество лекарствени средства, които помагат при възста­новяване на силите след продължи­телни заболявания, общо изтощение, умствена преумора. От корените на растението са извлечени няколко алкалоида, но нито един от тях няма пълноценното действие на препара­тите, получени от целия корен. На снимката: един уникален корен от жен-шен, намерен близо до Комсо¬ молск на Амур. Теглото му е 247 г. Корени с такава тежина се срещат изключително рядко и в далечното минало цената им е била равно тегло злато или едър диамант.

МЕСТЯТ ЛИ СЕ КУРИЛСКИТЕ ОСТРОВИ?

Вече много години в науката се води спор дали се местят континен­тите. Хипотезата, изказана преди доста години от Вегенер, намира все повече привърженици. Но има и нейни противници. Как да се докаже дали континентите са местят?

Своеобразно решават тази проб­лема сътрудниците от Института по физика на Земята от АН на СССР. На

40

един от Курилските острови — Шико¬ тан, е изградено лазерно устройство. То ще изпраща своя лъч към отра¬ жател, поставен на височина кило­метър и половина върху склоновете на вулкана Тятяяма на съседния остров Кунашир. Отражателят ще даде възможност да се фиксира с изключителна точност разстоянието между двата острова и по този начин да се определи с течение на времето дали те се отдалечават един от друг. В близко бъдеще всички Курилски острови ще бъдат съединени чрез лазерни устройства, а така също и островите — с брега на Камчатка. Тази научна работа представлява из­ключителен интерес, тъй като тя е свързана още и с предсказване на зе­метръсите в огромен район от Тихия океан.

СЛУШАТ ДИШАНЕТО НА ОКЕАНА

Гигантските океански вълни — цунами —убиват предизвиквани от земетръс в океана, изригване на под­воден вулкан или силен тайфун.

Само за последните двадесет години от цунами в Тихия и Индийския океан са били унищожени около десет хи-ляди различни кораба и убити около 150 хиляди души. Тези катастрофи оставят дълбоки следи в паметта на човечеството и това позволява да се проследи историята на цунами в продължение на повече от 2500 го­дини. В старинните летописи могат да се намерят сведения затова, как през 358 година гигантска вълна за­ляла островите в източната част на Средиземно море и отнесла корабите върху покривите на домовете в Александрия. Прясна е в паметта на хората катастрофата, която през ноември 1970 година сполетя брега на днешната република Бангладеш. Тогава гигантска, вълна заля бре­говете, унищожи реколтата, уби де­сетки хиляди души.

Ако не може да се препречи пътят на цунами, то поне те могат да бъдат предсказани, хората — евакуирани и загубите да се сведат до минимум Точно с такава работа са заети съ-трудниците на Далекоизточния на учен център на АН на СССР под ръ-

ководството на акад. С. Салавьов. На дъното на океана, близо до остров Шикотан, са монтирани две кабелни геофизични бази, снабдени с много­бройни датчици за налягането, тем­пературата и посоката на подводните течения. Автономни дънни станции са монтирани и от Беринговия про­лив до Приморския край. Всички станции следят диханието на океа­на, регистрират и най-малките от­клонения. Данните от тях се съби­рат и обработват с електронноизчи­слителни машини и веднага може да бъде известено: „Тревога! Идва цу­нами!"

„Техники молодежи" — СССР

каничния взрив възникнали гигант ски цунами, които опустошили много острови от Малайския архипелаг. 1 Зондския пролив височината на цу-нами достигнала 35 метра. Градовете Анжер, Мерак и Бентам били поме-тени, всички ж. п. линии — раз-рушени. Катастрофата погубила 31 хиляди души.

1933 година. Япония. След поред­ното земетресение върху североиз­точния бряг на остров Хонсю на-летяла цунами, която разрушил: пристанищния град Комаиси, както и голям брой села. По време на ка­тастрофата загинали около 3000 ду­ши, били разрушени 4500 жилища и 50 000 души останали без подслон.

ИЗ ЛЕТОПИСИТЕ ЗА ЦУНАМИ ОТ АВСТРАЛИЯ ДО АФРИКА

1775 година. Знаменитото лиса¬ бонско земетресение. Отначало море то отстъпило далеч от брега, а след това върху града налетяла вълна, висока 25 метра. Тя проникнала в сушата на далечина 15 км. След нея идвали две по-малки вълни. Всички кораби, триста на брой, били откъс­нати от котвите им и изхвърлени на брега. Лисабон, който имал по това време население около половин ми­лион, бил превърнат в купища раз­валини.

1792 година. Япония. От вулкани¬ чен взрив на един от островите би­ла изхвърлена в океана каменна маса в обем около един куб. км. Породе­ната от това цунами с височина около 9 метра заляла всички крайбрежни се­ла и убила около 15 000 души.

1868 година. Перу. В пристани­щето Арика връхлетяла вълна с ви­сочина 3 метра. След това морето се отдръпнало и налетяла нова вълна, висока 7 метра. Това се повтаряло всеки 15 минути в продължение на три часа. Пристанището било раз­рушено, корабите, стоящи на котва — изхвърлени далеч в сушата. Ка¬ нонерката „Уатери" заедно с еки­пажа си се оказала на един хълм, далеч две мили от пристанището, без да получи някакви сериозни по­вреди.

1883 година. Изригването на Кра¬ катау в Зондския пролив. При вул-

„Ер-трък" се нарича самолетът с не­обикновената конструкция, който виждате на снимката. Той е австра­лийско производство и е селскосто­пански самолет. Особеното в него е, че е поставил рекорд, като е прелетял разстоянието Австралия — Африка, разбира се, с прекъсване за запася¬ ване с гориво.

„Млоди техник" — Полша

ШЛЕМОВЕТЕ НА КОСМОНАВТИТЕ — В ХИРУРГИЯТА

Космическите шлемове намериха още едно свое приложение — този път в операционните. Оказа се, че много добре заместват неудобните марлени маски, които хирурзите но­сят при операции. Проблемата за слушането също е удобно разрешена чрез вградените микрофони.

топките им напомняли тяхното любимо лакомство — яйца от ко­стенурки.

НОВА „ТАТРА" По пътищата на Европа скоро ще

се появи „Татра-613", една модерна кола, производство на автомобило­строенето на ЧССР. Тя е засега последната от дългия ред на колите „Татра". Техният предшественик е една каляска, още без двигател, която

НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ5 ЗА КО­ПЕРНИК

500-годишнината от рождението на великия полски астроном, лекар и хуманист Николай Коперник ще бъде чествувана през цялата на­стояща година по решение на ЮНЕС­КО. Многобройните туристи в Пол­ша ще могат да се запознаят с раз­лични страници от живота на този виден деятел на науката от Възраж­дането. Родната къща на Коперник в Торун е възстановена, възстановена е и кулата във Фромборк, където

Коперник е преживял повече от 30 години и където се смята, че е извършил наблюденията, за да под готви своя епохален труд „За движе­нието на небесните тела". Наскоро археологическите изследвания бли­зо до кулата разкриха една астро­номическа площадка. Тя очевидно е била използувана от Коперник за неговите наблюдения. На снимката — рисунка: Коперник докладва предло­жението си за монетна реформа в сейма през 1522 година.

НА ЛОВ ЗА ТИГРИ Страшни са зъбите на усурий­

ския тигър. В последен порив, пре­ди да го обори сънотворното лекар­ство, изстреляно от специална пуш­ка, той ръмжи срещу кучетата, които са го открили. Но след куче­тата идват ловците на тигри и този усурийски тигър ще тръгне на далечно пътешествие — за зоологи­ческите градини в Москва, Киев или Одеса.

2000 ТОПКИ ОТ ПИНГ-ПОНГ

Учени от Сан Диего пуснали в океана 2000 топки от пинг-понг, за да изследват бързината и на­правлението на морските течения. Резултатите от опита били не­очаквани — значителна част от топките били погълнати от голе­мите морски риби. Оказало се, че

е произведена през 1897 година и която сега може да се види в музея на „Татра". А на снимките, от­горе надолу, са показани предшестве-ник на „Татра" — каляска без дви­гател (1850), „Татра" — вицепрези­дент", с балдахин (1901), развиваща страшната скорост от 60 км/ч, „Татра-30" от 1930 години (вдясно) „Татра-613" — най-новата кола на заводите. ТАЙНАТА НА МАЛКИТЕ МУ­

МИИ Бода-музеум в Берлин, ГДР, при­

тежава една от най-богатите сбир­ки от мумии в света. Повече от 40 се пазят в специални помещения под земята с климатични инста­лации. Това, което се вижда в за­лите, е само малка част от богат­ството на музея. Между другите в музея има и няколко малки мумии, които са особена ценност, за архео­лозите.

Наскоро всички мумии бяха под­ложени на рентгеново изследване. Це­лта е да се прозре зад обвивките на мумията, да се направят фотогра­фии на костите на скелета и да се определи дали заедно с мумията не са погребани и други предмети. От медицинска гледна точка е интересно да се види дали погребаните не са страдали от заболявания на ко­стите и ставите. Обикновено у дет­ските мумии се установяват приз­наците на туберкулоза или рахит. И това е естествено, като се има пред вид, че жените и децата в древен Египет са стояли повечето време на тъмно.

Рентгенографията на три от най-малките мумии поднесе на архео­лозите една изненада. Оказа се, че му­миите са празни — в тях няма нищо. Досега такъв случай в друг музей не е бил констатиран. Какви могат да са причините за това стран­но „погребение". Знае се, че по вре­мето на Херодот са били предприе мани масови избивания на момченца, когато е имало излишък от момчета. И може би някои родители са скри­вали момченцата си, като са им устройвали фалшиво погребение? Но в древен Египет такова избиване не се е практикувало. Възможно е да се е извършвало фалшиво погре­бение, за да се заблудят крадците. А може би тези деца са се удавили в Нил и погребението на празните мумии е чисто символично? Засега няма отговор на тази любопитна загадка.

НБИ" - ГДР

СРЕЩУ КРАДЦИТЕ

Зачестилите кражби на леки коли в САЩ принуждават автомобил­ните компании да измислят все нови и нови средства срещу крад­ците. Търсенето на колата по но­мера е безнадеждна работа, защото опитните крадци се грижат най-напред за смяната на номера. Не помагат и другите особени отличи¬ тели белези, тъй като крадците веднага са наясно кое в колата може да привлича вниманието. Ето защо е разработена една система, която може би ще се монтира по големите кръстовища Тя се основава на обстоя­телството, че на едно място във ветровото стъкло на автомобила се гравират знаци, които са „код" за колата. Те могат да се видят само с инфрачервена светлина. Системата работи с инфрачервен локатор, свър­зан с електронноизчислителна ма­шина. Тя, от своя страна, е свър­зана със сигнал за тревога и поли­цейска кола. Новата мярка също не се знае дали ще помогне — нали и опитните крадци могат да се снабдят с инфрачервен локатор и да проверяват колите дали имат „код"? На снимката; ветрово стък­ло, гледано в обикновена светлина, и ветрово стъкло в инфрачервена свет­лина с„код".

МРАВКИ — ПОЖАРНИКАРИ Оказва се, че в мравуняците има и

„пожарникари". Френският мирме¬ колог Комб съобщава, че е наблюда­вал многократно поведението на мравките при сигнал „пожар" в мравуняка. Едни от мравките се заемат със спасяването на яйцата, а други заобикалят горящия участък и изливат върху него струйки мрав­чена киселина. Явно, при дребни пожари това помага. Любопитно е специализирането на мравките!

„Хоби" — ГФР

SCIENCE DIGEST ОЧИЛА - АВТОМАТИ

На снимката виждате очила-ав¬ томати. Те имат различна проницае¬ мост за светлината. При ясни дни са

тъмни, а когато навън е облачно и мрачно — просветляват. Произве­дени са от специално стъкло. В него има добавена боя — индикатор, която се влияе от интензивността на свет­лината. Тя мени цвета си при раз­лична степен на осветляване.

В ОПАСНОСТ ЛИ Е ЗЕМНАТА ОРБИТА?

Много често се задава въпросът, дали излитането на ракетите и свър­заното с това сътресение изменя зем­ната орбита. Отговорът е утвърди­телен. Всяка ракета, която се от­късва от Земята и полита в орбита около нея или става спътник на Слънцето, вече е изменила орбитата на Земята. Но промяната е толкова малка, че е недоловима и за най-точните съвременни уреди. Защо все пак се получава такава промяна? Теоретически тя следва от закона за запазване момента на количеството на движението. Той гласи, че ни­коя затворена система не може да приеме или изгуби момента на ко­личеството на движение. Ракетата получава момент на количество на движение. Следователно другата част от системата ракета — Земя, именно — Земята трябва да изгуби равен мо­мент. При това Земята намалява ско­ростта си.

Да предположим, че ракетата тежи един тон. Моментът й ще бъде се­дем милиона тон/миля за секунда. Такъв момент на количество движе­ние ще получи Земята в обратна по­сока. Ако разделим седем милиона тона/секунда на масата на Земята в тонове, ще получим промяната на скоростта на планетата. Ако скорост­та, с която се движи Земята около Слънцето, се намали. Земята ще се приближи към Слънцето. И обратно — ако скоростта на Земята се увели­чи, средното разстояние между нея и Слънцето също ще се увеличи. И едно изчисление може да покаже, че при излитане на една ракета от един тон Земята ще се приближи до Слънцето с 25 милимикрона.

Трябва обаче да се има предвид, че ракетите се изстрелват в различно време и някои от тях ще намаляват скоростта на Земята, а други ще я увеличават в зависимост от деня и годината на излитането. От друга страна, има и промени в орбитата при падане на големи метеорити. Така, че можем да бъдем спокойни за орби­тата на нашата стара Земя!

„Сайънс дайджест" — САЩ

ТЕСТ ТЕСТ Предлагаме ви НЯКОЛКО задачи,

чрез които можете да проверите спо­собността си за концентрация и ня­кои страни от своето логическо ми­слене.

ЗАДАЧА 1. Коя цифра се среща най-често в горната таблица? Трябва да отговорите за десет минути.

ЗАДАЧА 2. Коя от фигурите не подхожда към останалите в съот­

ветната редица? Трябва да отговори­те общо за пет минути.

ЗАДАЧА 3. 1. Ако у = 20, то х = ? 2. Ако жълтото идва преди зеле­

ното, то кафявото е след. . . 3. Ако 23 + 31=9, то 48+30= Задачата трябва да се реши за

десет минути. Отговорите на теста са на стр. 46'

44 ТЕСТ

К Р Ъ С Т О С Л О В И Ц А

ВОДОРАВНО: 1. Сродство между два химически елемента. 8. Уреди за включване и изключване на елек­трическия ток. 15. Русло на река. 16. Съветско термоустойчиво влак­но. 17. Марка съветски самолети. 19. Вещество, което ускорява хи­мическите реакции. 21. Музикална нота. 22. Колоидна частица. 24. Пор­тугалски мореплавател, открил ус-тието па р. Конго (1440— 1485). 25. Движение на електрони по про­водник. 26. Английска мярка за те­жест. 27. Ам1рикански астрофизик (1872—1965). 29. Носовата част на горната палуба. 31. Индуска бо­гиня на подземното царство. 32. Шо­тландски математик (1550—1617). 34. Вид северен елен. 36. Химически елемент. 37. Полиамидно влакно. 39. Минерал от групата на хидрослюд¬ ните. 42. Виден индийски физик, но­сител на Нобелова награда. 44. Го­лям морски охлюв. 45. Ехо. 48. Зодиакално съзвездие. 49. Съветска система за термоядрен синтез. 50. Международна измерителна систе­ма. 51. Готвач на параход. 53. Друго име на радона. 54. Герой на Аренски. 55. Съветски противосамо¬ летни ракети. 56. Планина в СССР. 58. Геометрична фигура. 60. Япон­ско алкохолно питие. 61. Руски фи-зйк-академик (1767—1852). 63. Съ­ветски физик, изобретил първия квантов генератор. 65. Авторът на „Рибният буквар". 66. Френски ма­тематик (1865—1963). 67. Уреди за хоризонтално нивелиране. 68. Тре­висто растение с големи и дебели листа. 70. Велик руски художник (1844—1930). 72. Успокоително сред­ство 74. Откривателят на йоносфе¬ рата. 76. Град във Франция. 78. Географско понятие. 79. Част на гла­вата. 80. Остров до Северозападна Англия. 82. Машинен елемент. 84. Съветска икономическа политика през двадесетте години. 85. Река във Франция. 86. Уред за измерване на изразходваното количество вода. 87. Вид френски самолет. 89. Норвежки математик (1842—1899). 90. Вели­кан, титан. 91. Автомат, който на¬ подобява действията на човека. 93. Герой на Толстой. 95. Външна кре­постна постройка, издигната пред основната крепостна стена. 97. Бо­лезнено сънно състояние. 98. Велик астроном, физик и математик (1624— 1727). 100, Стоманена пластинка за регулиране на цветовете при дълбок печат. 102. Български цар. 104. Немски физик, открил космическите лъчи. 106. Марка съветски електри­чески самобръсначки. 107. Въртяща

се машинна част. 108. Град в Иран. 110. Уред за измерване на морски дълбочини. 112. Един от митиче­ските основатели на Рим. 113. Ху­бав кон. 114. Изпарител. 118. Река във Франция, приток на Шаранта. 119. Коренни жители на Ямайка. 120. Продукт, получаван при окис¬ ляване на индиго със солна кисели­на. 122. Едногодишно луковично ра­стение, отглеждано и като цвете. 123. Една от формите на незърнестите кръвни клетки.

ОТВЕСНО: 1. Грузински метео­рологически ракети. 2. Река в СССР. 3. Край на всяко полегато мачтово дърво. 4. Държава в Близкия Из­ток. 5. Спътник на Сатурн. 6. На­

ситен въглеводород. 7. Силно взрив­но вещество. 8. Марка съветски теж¬ котонажни камиони. 9. Сол на пи­кочната киселина. 10. Съветски кос­монавт. 11. Лудост. 12. Закрито по­мещение за стрелба. 13. Департамент във Франция. 14. Химически еле­мент. 18. Откривателят на бездим­ния барут. 20. Голям астероид, на­скоро минал близо до Земята. 21. Вид електроизолационен материал.

.23. Старото име на хората от народ­ността саами. 26. Съставна част на много думи в биологията; има зна­чение на „отново", от гръцки . про­изход. 28. Френски химик (1777— 1857). 29. Единица за измерване си­лата на вятъра. 30. Римски писател

(99—55 пр. н. е.). 31. Похлупак. 33. Немски математик (1826-1866). 34: Марка камиони. 35. Френски хи-мик-органик (1807—1853). 36. Твър­да прозрачна смола от растителен произход. 38. Пустинен участък с глинена повърхност. 40. Част от животински стомах. 41. Топлообме¬ нен апарат. 43. Жизненост. 45. Па­разит, който се развива в червата. 47. Дървесна обвивка. 49. Съветски оръжеен конструктор. 50. Мъжка горна дреха. 52. Марка френски пътнически самолети. 55. Средство против главоболие. 57. Пардесю. 59. Виден борец за независимостта на испанските колонии в САЩ (1783— 1830). 60. Прочут турски султан. 62. Унгарски химик (1834—1908). 63 Единица за измерване на атмосфер­ното налягане. 64. Немски физик, работил в областта на елементарната физика (1864—1928). 65. Откривате­лят на телефона (1847—1922). 69. Жител на древна Гърция. 71. Дви­жение във въздуха. 73. Съзвездие южно от Лира. 75. Радиоактивен еле­мент. 77. Виден руски живописец (1865—1911). 80. Детска играчка от една дъска с две колелета. 81. Рус­ки механик и конструктор (1849— 1902). 83. Френски живописец, ви­ден майстор на „архитектурен пей­заж" (1733—1808). 86. Математи­чески термин, който изразява число, равно на 1048 степен. 88. Виден деец на Ирландската компартия. 90. Спе­циална чашка от костна пепел, която служи за измерване на количеството злато в сплавите. 91. Световноизве­стен чуждестранен футболист от близ­кото минало. 92. Автоматичен токо¬ прекъсвач. 93. Речна риба. 94. Обо­няние, 95. Откривателят на Северния магнитен полюс (1800—1862). 96. Гра­динско цвете, лечебно растение. 97. Обширна степ в Южна Америка. 99. Основна мисъл на художествено произведение (мн. ч.). 101. Гра­фични наслоения в стоманата. 103. Вид антена. 105. Древно саксонско божество. 108. Индийска женска дре­ха. 109. Марка японски транзисто­ри. 110. Герой от Гражданската вой­на в Русия, изгорен жив от японците (1894—1920). 111. Италиански ки-ноартист-комик. 114. Строителен ма­териал. 115. Малко хищно живот­но. 116. Марка съветски леки коли. 117. Световноизвестна фирма хоте­ли. 119. Малоазиатска богиня. 121. Корейска мярка за дължина.

ИВАНКА ДИМИТРОВА

) 46

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА

ЗАДАЧА 1: Цифрата 3 се повтаря 17 пъти.

ЗАДАЧА 2: В първия ред фи-гура 3 не може да се получи чрез обръщането на фигура. 1, Във вто­рия ред фигура 3 няма вертикална линия. В третия ред фигура 2 има вертикална разделена линия между черното и бялото. В четвъртия ред фигура 5 е съединена по друг начин с квадратчето. В петия ред фигура 5 е по-тясна от останалите.

ЗАДАЧА 3: 1) В случая У и X са две букви от азбуката. У е двадесетата, а X — двадесет и вто­рата. 2) И тук отговорът трябва да се търси по азбучен ред. Жълтото е преди зеленото, а кафявото е след зеленото. 3 ) Ако си представим, че 23 + 31=9, то 48 + 30=13. И в двата случая резултатът е получен, след като истинският резултат е разделен на шест.

Ако сте решили задачите правилно и в посоченото време, вие сте човек, който умее да се концентрира. Ако сте успели да ги решите по-бързо, възможностите ви за концентрация са значително по-високи от сред­ните.

Разбира се, един такъв малък тест има и малка степен на достоверност. Той е само ориентировъчен.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТО­СЛОВИЦАТА ОТ БР. 3

ТЕХНИЧЕСКИ АЛБУМ - КОРАБИ

(Виж цветното приложение) Търговските връзки между евро­

пейските държави в периода на късно­то Средновековие създали условия за развитието на големи центрове за корабостроене. Докато в Средиземно море процъфтявали италианските морски републики, градовете на се¬ верногерманските княжества започ­нали да се обединяват в търговски съюзи. Най-известният между тях е Ханзата.

В летописа на световното корабо­строене Ханзата е останала със свой тип кораб — това е ханзейският кох. Мореплаването в късното Среднове­ковие в Европа не е можело да раз­чита на роби — гребци. Затова вместо многовесловите галери, в които плат­ната играели само допълнителна роля, ханзейските търговци строели кораби, в които главна роля имали платната.

Първоначално кохът притежавал за управление само рулево весло, за крепено на кърмата отдясно. То не позволявало да се увеличи площта на платната, защото пречело на по-сложните маневри. Затова тези ко­раби, наричани нефи, не се впускали много в открито море, а предприе­мали плавания само покрай брего­вете. Нефът бил тромав, голям ко­раб, широк и тежък, с високи бор­дове.

Истинският кох се появил към сре-дата на XII век. Той вече имал рул под кърмата, ориентиран по дължината на кораба. С такъв рул е било възможно да се предприе­мат далечни плавания в моретата и да се използува пълната мощ на вятъра. Кохът имал дължина около 30 м, ширина около 7—8 м, газе­не — 3 м. и можел да натовари да 200 тона стоки. Той притежавал една мачта с платно около 180—200 кв. м.

Кохът на ханзейските търговци можел да се използува и като военен кораб. В този случай на него поста­вяли дървени укрепления, подобни на крепостни стени — със зъбери, зад които се скривали бойци с лъ-кове.

На нашето цветно приложение е показан един кораб от този тип — това е корабът на английския крал Ричард III (средата на XV век).

НЕВЕРОЯТНИ ПАТЕНТИ

КОН-АНФИБИЯ

Това е патент 18 691 от 24. 11. 1857 година. И има чисто военно значение. Както казва заявителят:

„Моето устройство може да се използува с голям ус­пех в случаите, когато се налага да се пресичат го­леми реки. Това устройство се състои от чифт торби от каучук или друга подходяща субстанция. Всяка една от торбите има формата на двоен мех. Надуването

на торбите е съвсем просто — с уста. Ездачът също трябва да бъде екипиран с водонепромокаеми панталони със специални ботуши."

Нека не бързаме да се смеем на патента! Той е от вре­мето, когато се открива вулканизацията на каучука от Гудийр!

КОЕ Е ДОКАЗАТЕЛСТВОТО Една подутина върху челото все още не е доказател-

ство. Тази натрапчива мисъл се беше загнездила в съзна­

нието на инспектор Стрезов и вероятно това бе причи­ната за неговата нервност. Той сякаш беше загубил всичките си навици на дългогодишен шофьор, постоян-

Но кривеше в правите участъци, триеше с длан леко замъгленото предно стъкло и като примижаваше с късо­гледите си очи, проточваше врат при всеки следващ завой.

— Бива си го времето — каза седналият до него млад мъж и отмери думите си в темпото, с което пре¬ щракваха чистачките на предното стъкло.

Да, една подутина върху челото наистина не е дока­зателство. Инспектор Стрезов поглеждаше от време на време към дясната седалка, към младежа, който меха­нично разтриваше удареното място.

Само преди половин час Стрезов разучаваше оста­вените върху мокрия асфалт следи. Повече от десет метра „Вартбургът" се беше влачил по хлъзгавия път с натиснати до краен предел спирачки. Разбрал, че не ще успее да спре, шофьорът се опитал да свърне вдясно и да заобиколи стареца, който изневиделица изплувал от мъглата.

Маневрата не излязла сполучлива. Предният ляв калник закачил объркания, безпомощен стар човек, той отхвърчал на няколко метра и безжизненото му на пръв поглед тяло се опнало неподвижно с изпружени крака. Секунда след това двете десни колела на „Варт-бург"-а навлезли в лепкавата кал на канавката. Шофьо­рът дал малко повече газ, но боксуващите колелета само издълбали две по-дълбоки трапчинки, в които авто­мобилът затънал до осите.

Вратата на кабината зееше широко отворена. Пред­ното стъкло беше счупено на хиляди малки парченца, част от които бяха изпопадали върху торпедото. От шофьора нямаше и следа. „Сигурно колата е открадната, иначе не би избягал", помисли Стрезов. После пристигна линейка. Старецът беше жив и от полуотворената му уста дъхаше на алкохол.

Стрезов се качи в колата. Когато му съобщиха в къщи за катастрофата, той реши да пристигне на ме­стопроизшествието със собствения си „Москвич", а служебната кола отиде да вземе неговия помощник и фотографа. Сега огледът беше приключил и Стрезов можеше да тръгне обратно. На около три километра, при разклона за близкото село, един млад мъж — същият, който сега разтриваше удареното си чело — му махна с ръка да спре.

— Изпуснах рейса. . . — Качвай се — кимна Стрезов и включи на първа

скорост. — Реших да мина по прекия път до автобусната

спирка и се обърках в мъглата. Дори се спънах и пад­нах.

Минутите минаваха в бавно пълзене по завоите. Ин-спектор Стрезов все така старателно се взираше напред Неговият спътник видимо се беше успокоил, престана да разтърква удареното място и нахлупи такето върху челото.

— Новичък ли е? — попита младежът и тупна с ръка по тапицерията.

— Новичък. — А аз съм мераклия на жигулче. Само да изкарам

шофьорските курсове и непременно ще си купя. — Не знаеш ли да шофираш? — Не съм и сядал зад кормилото. Мъглата се търкаляше на големи кълба по шосето.

На излизане от поредния завой Стрезов подаде рязко газ. Колата се метна в единия край на шосето, после в дру­гия. Инспектор Стрезов натисна спирачката и със сетни сили се мъчеше да предотврати катастрофата.

Колата направи още няколко зиг-зага и зае полага­щото й се място в дясната страна на шосето.

— Леко ни се размина — засмя се Стрезов и от този момент всичките му навици на дългогодишен шофьор се възвърнаха.

— Да — неуверено промърмори младежът. Една подутина все още не е улика. И все пак инспек­

тор Стрезов вече беше сигурен, че до него седи избяга­лият шофьор.

ЛОГИКАТА РЕШИ:

Алиби Доцент Василев е пристигнал от Загреб не в шест

без петнадесет минути, а в седем часа без петнадесет минути. Той просто е забравил да нагласи часовника си по българско време. Така той без да иска, създава алиби на Савов, или, по-точно, спомага за неговото раз­криване.

На 18 март т. г. почина

проф. П Е Т Ъ Р П А У Н О В

Един от основателите на сп. „Космос", виден наш учен и популяризатор. Редакционният ко­лектив скърби дълбоко за човека, учения и при­ятеля на списанието.

КОСМОС — научно — художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XI. бр. 4

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА,

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ коректор МАРГАРИТА ЗОЙН

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ | — физик, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София, бул. „Ленин" № 47 IV ет. ст. 28—29, тел. 46-31, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. I I . 1973 г. Формат 80x91/12. Държавно военно издателство. Поръчка 2194. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100 000

48