ИЗДАНИЕ НА ЦК НА Д К М С

Брой 6 - 1974 година

Младостта гради Девня 1 Земята огромен кристал 5 Роботи, чувства, мисли 7 Програмирани аромати 11 Минерали с български паспорт 14 Сребърното слънце 16 Очаквайте ни след ми­лион години 19

Крепостта над Осамос 21 „Космос" прочете за вас 24 Двойното зрение 26 Подземната река Вит 28 Папагалите 30 Твоите възможности 34 По-красива да няма 36 Предава „Космос" 39 Кръстословица 46 Решава логиката 48 Библиотека „Космос" Часове на мъжество Корица; Алени макове Гръб на корицата: Проверка на машинен де­тайл в съветски завод

ЗА СЛАВНИЯ ЮБИЛЕЙ -ВДЪХНОВЕНИ ДЕЛА

МЛАДОСТТА ГРАДИ

ДЕВНЯ Долината на Марциана ни по­

срещна с топлото пролетно слънце, с безкрайна върволица от тежко на­товарени камиони, които вдигаха прах по пътя. Комините бълваха дим, строителите и монтажниците бяха по строителните площадки, работниците — в заводите. Само ние искахме да бъдем навсякъде, макар и да съзнавахме, че е не­възможно да се запознаем с всички комсомолци на Девня.

Откъде да започне нашият път? Дали от пристанището, където едно-временно с нас навлезе съветският кораб „Памир", или от Химическия комбинат за сложни минерални то­рове, а може би от новия Содов

завод? Решихме да отидем най-напред в Градския комитет на Ком­сомола. Нямаше никого. Всички били по обектите, но в промишлено-монтажното управление намерихме отличен „екскурзовод" — Любен Ян­ков, секретар на Монтажния коми­тет на ДКМС. Естествено поискахме да узнаем кои са предстоящите задачи на „неговите" комсомолци.

— Спазване на пусковите сро­кове — засмяха се сините очи на Янков.

Това, че трябва да се спазват пусковите срокове, ние го знаехме още от София. Но Любен Янков предвари следващия ни въпрос и разясни, че пусковите срокове са за

Момент от [изправянето на комина

втора технологична линия за кал­цинирана сода, четвърта линия сяр­на киселина, както и още три обек­та. Газификацията на обектите сега е една от най-важните задачи. Ско­ро газопроводът „Дружба" ще до­стигне до Девненския край и строи­телството на подстанция „Бре¬ стак" е в пълен ход.

Научихме, че към монтажното управление работят около две хи­ляди и петстотин комсомолци, че сред тях естествено има бригади първенци като бригадата на Пе­тър Дойчев, която за денонощна ра­бота на двете разтоварващи устрой­ства е получила специална благо­дарност, младежката монтажна бри­гада на Георги Вутов, на Иван Йорданов, която работи изцяло по оросителния комплекс, на Милан Ян Крижан по електрозаварява­нето.

Имената на всички отличили се не могат да бъдат споменати, би се получил дълъг, предълъг спи­сък. Предпочетохме да отидем в Химкомбината за сложни минерални торове. Завършено е изграждането на амонячно производство, на про­

изводство сложни торове, троен су­перфосфат, азотна и фосфорна ки­селина. Фактически тези подобекти са отделни малки заводи, обединени под крилото на гигантския химичес­ки комбинат. Той е един от най-големите в Европа. След окончател­ното му завършване ще дава на страната над 1 200 000 тона мине­рални торове. Тук за пръв път в света абсорбцията на нитрозни га­зове за производството на азотна киселина ще се извършва при три­надесет атмосфери. Самата инста­лация за азотна киселина има дне­вен капацитет 1100 тона — най-голямата в Европа.

Не само мащабите отличават Дев­ненския химкомбинат от другите химкомбинати в страната. За Девня е характерна непознатата досега в България висока степен на авто­матизация на процесите. Електрон­ноизчислителният център ще кон­тролира и дирижира производството. И още през настоящата петилетка ще бъде достигната производител­ност по 80 000 лева на работещ в комбината, нещо непознато у нас. Икономистите ни направиха една малка справка, от която личи, че производителността на едно лице в американските концерни „Доу ке­микъл" е 25 000 долара, в „Дюпен" — 27 000 долара, а във френския „Ром Пулен" — 11 600 долара.

Припомнихме си първите крачки на строителството в Девня. Те за­почват почти веднага след девето¬ септемврийската победа, когато на младата ни родина не достигаше дори хлябът, а за промишленост не можеше да се говори. Именно то­гава се роди идеята в Девненската низина да бъде изграден содов за­вод. Той положи началото в из­граждането на Девненския промиш­лен район. След години Содовият завод „Карл Маркс" прерасна в хи­мически комбинат, беше построен циментов завод, завод за захар, за поливинилхлорид. Годините показа­ха, че проектантите не бяха се изма­мили. Девненската низина имаше всички условия да се превърне в голям промишлен район. Тук има варовик в изобилие, и то такъв ва­ровик, който представлява почти стопроцентов чист калциев карбо­нат, наблизо е град Провадия, от­където се добива висококачествена сол, източниците на вода са доста­тъчни, а недалеч — морето. В Дев­ня се произвеждаше калцинирана сода, натриева основа, хлор, поли­

винилхлорид. Но това вече не беше достатъчно. България не е онази изостанала страна от преди тридесет години. Не е и онази България, която през петдесетте години прави първите индустриални крачки, за които не достигат нито специалисти, нито техника. България от седем­десетте години властно налага своето име в „голямата химия". И едно от звената на това име е Дев­ня, Долината на химията, както я кръстиха журналистите.

Плановете на нейното изграждане са наистина грандиозни. Девня е обект номер едно в строителната програма на шестата петилетка. И през 1975 година, когато правим рав­носметка на резултатите от петилет­ката, в Девня ще се произвежда промишлена продукция за 420 ми­лиона лева, а това е повече, от­колкото се е произвеждало в цяла България през довоенната 1939 година. От август 1971 година бъл­гарската младеж официално пое из­граждането на Девненския промиш­лен комплекс. Девня стана най-важ­ният комсомолски обект.

Това беше почти всичко, което знаехме ние, групата журналисти, когато пътувахме за Девня. Но едва тук усетихме голямото пулсиращо

На гости при внука

сърце на индустриална България, почувствувахме се горди от нейното настояще и бъдеще.

Замаяни от мащабите на гигант­ския химически комбинат за сложни минерални торове, насочихме вни­манието си към другия център на Девня — Новия содов завод.

Старият содов завод „Карл Маркс" отдавна вече не може да задоволи нуждите и затова в Долината на химията сега се строи Нов содов завод, четири пъти по-голям от „Карл Маркс". Той ще дава на стра­ната годишно по 1 200 000 тона калцинирана сода. Новият содов за­вод по мощност ще бъде първият в Европа. За неговите нужди бе открит големият рудник за варовик

На републиканския преглед за младежко научно-техниче­ско творчество в Пловдив клу­бът на девненските строители показа макет на метален ко­мин с две мачти и лебедка. Ле¬ бедката се задвижваше с ба­терии, а прехвърлените през мачтите въжета изправяха ко­мина от легнало до верти­кално положение.

Това беше макет, а в действи­телност предстоеше да бъдат издигнати два метални коми­на с височина 96 и 132 метра. Досега подобно нещо не беше се случвало, защото световната практика препоръчваше сек­циите на комините да се мон­тират последователно една вър­ху друга във въздуха. Това из­искваше скеле, много труд и най-вече — време. Но из­численията показаха друго. Монтираха комините на земя­та. До тях поставиха по две мачти, а зад лебедката и при въжетата застанаха текелажни¬ ците от бригадата на Петър Грънчаров.

Операцията по издигане на всеки един от комините, осъще­ствена за първи път в Бълга­рия и за втори път в света, продължи два часа и тридесет минути!

край с. Чернево, откъдето по шест¬ километрова въжена линия се до­ставя нужният на завода варовик, разширена бе и „Солна мина" край Провадия.

— Сърцето на содовия завод е компресорният цех — разказа ни Христо Янчев, секретар на Комсо­мола на Първи строителен район — заводски строежи. — Случи се обаче така, че с твърде голямо закъсне­ние получихме проектите и обо­рудването. Другите цехове бяха току пред завършване, а най-важният, компресорният, изоставаше. . .Най-после получихме нужното оборуд­ване. Възложихме задача на бри­гадата на Георги Саздов да навакса закъснението. Запретнаха се мом­четата, вложиха цялото си май­сторство и цялата си душа. Бяха забравили какво е почивка. Но устояха на дадената дума. Дори нещо повече. Излезе така, че въп­реки закъснението компресорният цех бе готов преди останалите.

Питаме другаря Янчев на кои обек­ти работят неговите строители.

— Навсякъде. Отговорът е точен, но не е пъ­

лен. Впоследствие от разговора на­учаваме, че младежките строителни бригади освен по довършването на

пристанището Новия содов завод, вече са поели и работите по разширението на ци­ментовия завод — в края на пе­тилетката Девненският циментов завод ще дава два пъти повече ци­мент на родината. Те са и на строе­жа на разпределителната газопро­водна станция „Брестак", на тре­тото поред разширение на ТЕЦ „Дев­ня", на реконструкцията и разши­рението на стария содов завод.

От Христо Янчев узнахме, че в Девненския промишлен комплекс ра­ботят седемнадесет младежки стро­ителни бригади, а комсомолската организация на строителите наброя­ва 196 души. На всички са възло­жени комсомолски поръчения.

— Трябват ни строители. Не до­стигат хора — така завършва раз­говора си с нас комсомолският сек­ретар на Първия строителен район.

Вярваме му, защото строителство­то в Девня е наистина гигантско по мащаби.

В Девня заводите израстват неусетно и грижата по осигу­ряване на необходимите строи­тели и монтажници се трансфор­мира в грижа за набиране на

Пултът за управление в химическия -комбинат

Отново сме на улицата. На кръ­стопътя стрелката сочи Повеляно­во, един от кварталите на град Дев­ня. Ние обаче му обръщаме гръб и тръгваме към пристанището. Не­търпеливи сме и това е съвсем обяс­нимо, защото новото пристанище Варна-запад е не само един от най-

такъв кадър от млади специа­листи, в чиито ръце да се пове­рят новите производства. По решение на Бюрото на ЦК на ДКМС беше обявен младежки набор за експлоатацията на комбината за сложни минерал­ни торове и завода за калци­нирана сода. Това са хората, които ще трупат опит с амор­тизирането на машините, ще ус­вояват нови технологии и сами ще разработват такива, защото ще останат да живеят в бли­зост до гигантските заводи в но­востроящия се съвременен град на голямата химия!

При едно такова изключител­но по мащаби и размах строи­телство няма място за безду­шие и чиновническо отношение към въпросите. Тук работата трябва да се отчита ежедневно, а нередностите да се отстра­няват незабавно. И младежите създадоха комсомолски кон­тролни щабове.

Червено сигнално писмо, под-

големите обекти в този строителен комплекс, но след завършването си ще бъде най-голямото българско пристанище. Какво ще представ­лява то? Двадесет и едно кейови места и два канала — номер едно: Черно море — Варненското езеро и номер две: Варненското езеро — Белославското езеро. Специално по­становление на Министерския съвет от 1969 година обявява за особено важен обекта „Пристанище Варна-запад".

Ето ни и на самото пристанище. Махаме приветливо, като на стар познат, на съветския кораб „Па­мир", разхождаме се между крано-вете-исполини. Някой от нас си припомни нещо прочетено кой знае къде. . . „Едно от седемте чудеса на древния свят е Хеопсовата пира­мида. Творение, внушително и до ден днешен по обем и размери. Но едно просто изчисление пока­зало, че изкопаната земна маса при построяването на пристанището и прокопаването на каналите е тол­кова, че от нея могат да се издиг­нат двадесет и две Хеопсови пира­миди." Двадесет и две пирамиди преминали през въоръжените с мо­дерна техника ръце на девненските строители. Не сме виждали Хеоп­совата пирамида, знаем само, че е много голяма и ето сега. . . дваде­сет и две пирамиди. Замлъкваме, изпълнение гордост. Думите в този случай наистина са излишни.

Научаваме, че пристанището ще бъде окончателно завършено в края на петилетката, ще бъде снабдено с най-съвременни устройства за то­варене и разтоварване, както се полага на едно голямо модерно при­станище. То ще има пряка връзка

със заводите от Девненския про­мишлен район. Пристанището ще за¬ доволява нуждите на нарастващия външнотърговски обмен на нашата народна република и същевременно ще даде решителен тласък за мо­дернизацията на цялата ни морска флота.

Откъм морето подухна вятър. Взе да се здрачава. Вече втори ден бележниците се пълнят с имена и

писано от председателя на съот­ветния комсомолски контролен пост, може да получи всеки ръ­ководител на обект, а това значи, че положението е тре-вожно. Друг път сигналното писмо има син или жълт цвят. Първият означава нередност, а с втория се уведомява за раз­воя на работата.

Всяка сутрин ръководителите намират върху бюрата си по едно сигнално писмо и още по цвета на емблемата върху пър­вата страница разбират, че ги очаква още един пълен с на­прежение ден, защото в Девня няма сиви делници!

Стара легенда, която знае все­ки, свързан по един или друг начин с изграждането на Дев­ненската низина, разказва как в една ранна утрин Марциана отишла при изворите да се из­къпе. Понечила сестрата на рим­ския император Траян да за­гребе със златен съд от водата, но го изтървала и той потънал на дъното. Натъжила се Мар­циана и в този миг, пред очите на всички, съдът изплавал на повърхността. Хората повяр­вали, че в извора живее добро божество и решили да построят тук град. Нарекли го Марциа¬ нополис.

Обичат да разказват тази ле­генда девненските строители, може би осъзнали, че те днес създават новата легенда за този край.

цифри, очите с нови впечатления. Време е да се разделяме. Последна обиколка из Девня. Струва ни се, че многобройните заводски комини ни махат. Те ни спечелиха, тъй както са спечелили хиляди младежи, дошли тук уж да припечелят по някой лев, а отдали сърцето си на големия строеж.

Когато идвахме в Девня, посрещ­на ни лозунгът: „Младежта гради Девня — Девня гради младежта". Чували сме го много пъти, чели сме го, но едва тук в Долината на седем­те извора почувствувахме, че това не е интересен израз, а синтеза на един дълбок взаимосвързан процес, насочен към бъдещето. Младостта в Девня наистина гради себе си. Тук се каляват характерите, тук всеки ден се проявява героизъм. Тук израстват силните, знаещите, можещите — достойните чеда на утрешния ден.

Рейдова бригада от сп. „Космос"

ЗЕМЯТА-ОГРОМЕН КРИСТАЛ

В тази статия трима съветски учени предлагат още една интересна хипотеза, която се стреми да обясни аномалиите в земната повърхност.

Сред многобройните хипотези за земната кора има една, която твърди, че земната кора е съшита от огромни плочи и че шевовете между тях напомнят тези между отделните парчета на футболните топки. Още древногръцкият фи­лософ Платон е използувал това сравнение.

В края на миналия век геолозите Грин и Лапарен уподобиха Земята на четиристенник (тетраедър), а през шестдесетте години Лич­ков, професор в Ленинградския университет, и

Шафрановски решиха, че формата на Земята прилича най-много на октаедър.

Основа за тези теории е твърдението, че при формиране на планетата ни гигантското кри¬ сталоподобно тяло е могло да послужи като преходна форма към сферична планета . Какви доказателства намират тези учени? Ако оста на додекаедър (сложна геометрична форма с много ъгли) и тази на Земята съвпаднат, то додекаедърът може да се завърти така, че ре­брата му да съвпаднат с простиращия се под Атлантическия океан Средно — Атлантически под­воден хребет, с другите средноокеански хре­бети и с останалите гигантски формации по земната кора.

Ако се увеличи броят на стените на много­ъгълника, вписан в хипотетичния кристал, то неговите ребра могат да съвпаднат и с оста­налите хребети и пукнатини.

Ако в тялото на нашата планета има кристали­ческа решетка, то свойствата на тази решетка, тъй както е обикновено при кристалите, най-ясно ще се проявяват във възлите на решетката и по продължението на ребрата. И наистина цялата вулканична и сеизмична активност на Земята е съсредоточена в местата, където се срещат плочите", т, е. по ребрата. Възлите на

СЪВЕТСКА НАУКА И ТЕХНИКА

тази система съвпадат и с всички центрове на максимално или минимално атмосферно на­лягане и с районите, в които се зараждат ура­ганите. И, което е най-странно, постоянните ве­трове също предпочитат да духат по продълже­ние на ребрата на системата. А нима не е любо­питно, че местата, които са обект на силна слънчева радиация, също са в определени възли. Най-големите „слънчеви зайчета" са във възлите с номера: 1, 17 и 41.

В Габон, в един от районите, съвпадащ с възел номер 40, бе открит „природен атомен реактор", който е действувал преди 1,7 ми­лиарда години. В резултат на своеобразните геологически условия, концентрацията на изо­топа тук е достигала ниво, достатъчно за на­чало на верижна реакция.

Големите рудни находища съвпадат с цеп­натини или с гънки на земната кора, които най-често вървят по ребрата на кристала. Много нефтени пояси — също. В местата, съвпадащи с възлите, също има богати залежи, например гигантското Тюменско нефтено находище е във възел 3.

Големите геологически структури се виждат най-добре от космоса. Някои ребра и възли на системата вече са фиксирани върху космически снимки като линейни и кръгови геологически образувания. Космонавтът Севастиянов писа, че Урал се простира малко по-южно, отколкото е означено на картата. Тя стига почти до Пер­сийския залив, а реброто от додекаедроико¬ саедъра, което съвпада с Урал, върви именно така.

От космоса е зафиксирана и гигантската пук­натина от Мароко до Пакистан, която също съвпада с реброто между възлите 12 и 20. Цветните снимки позволяват да се видят сочи трите възела на системата: Мароко-20, Калифо-ния-17 и Флорида-18. И на трите места ясно личат кръгли геологически структури с диа­метър 200—350 км.

Земният кристал навярно силно влияе и на биосферата на планетата. Например във въз­лите 2 и 4 (първият — в Централна Европа, вторият — в Централна Азия) има две об­ширни биогеохимични провинции, в които не достигат едни, но се намират твърде големи количества от други елементи. Именно тези два възела навремето са послужили като цен­трове за възникването на съвсем различна ра­стителност: горска, степна и тропическа.

В някои възли и по продължението на някои

6

ребра има аномалии в животинския свят. Три четвърти от животните и растенията в езерото Байкал например не се срещат другаде по света.

Орнитолозите твърдят, че птиците чувству­ват земното магнитно поле. Може би затова главните райони, в които те зимуват, са във 12, 20 и 41-ви възли на системата.

И човекът не може да избегне влиянието на земния кристал. Във възлите по-бързо се е развивала културата. С тях съвпадат древните огнища на цивилизацията: Египет, Мохенджо-

• КОНКУРС • КОНКУРС • КОНКУРС •

В чест на славния юбилей — 30-годишни-ната от социалистическата революция в Бъл­гария — редакцията на списание „Космос" обя­вява конкурс на тема

„ЕДИН НЕОБИКНОВЕН ДЕН"

В конкурса могат да участвуват младежи и девойки до 18 години. Необикновеният ден е един вълнуващ ден от тяхната бъдеща профе­сия! Представете си го и го опишете! За нео­бикновеното, творческото, романтичното в из­браната професия участниците в конкурса след­ва да разкажат в научно — художествена или популярна форма.

Ще бъдат присъдени следните награди: Е д и н с а л о н е н т р а н з и с т о р е н

р а д и о п р и е м н и к . Д в а ф о т о а п а р а т а . Т р и ч а с о в н и к а . Конкурсът е анонимен. Материалите тряб-

ва да бъдат с обем не повече от 8 страници на пишеща машина, в два екземпляра (30 реда на страница), придружени от затворен плик с името, възрастта и адреса на участника. На затворения плик да се напише заглавието, което носи самият материал.

Всичко да се изпраща препоръчано на адреса на редакцията — София, бул. „Ленни" 47, редакция на списание „Космос" (за конкурса) най-късно до 15 ноември 1974 година.

Резултатите ще бъдат обявени в брой 1 на "Космос" от 1975 г.

Младежи и девойки, очакваме вашите творби!

А истината е следната. . . Веднъж в ателието на чешкия художник Йозеф

Чапек дотърчал неговият брат Карел. — Знаеш ли, Йозеф — още от вратата се провик­

нал той, — хрумна ми идея за пиеса. — Каква? — попитал равнодушно художникът и

продължил да рисува. С няколко думи Карел предал сюжета на бъдещата

пиеса „РУР", донесли му впоследствие световна из­вестност.

— Тогава пиши — казал Йозеф, без дори да из­върне поглед от статива.

— Не зная само как да нарека тези изкуствени ра­ботници. Първоначално мислех лаборжи, от англий­ската дума labour, която означава работа, но после се отказах.

— Наречи ги просто роботи — предложил художни-кът и като се обърнал към модела, му казал да не шава.

И така, думата била произнесена. С нея е свързан най-новият етап в историята на човекоподобните ав­томати — роботостроенето, защото за механични хора се говори още в епоса на шумерите и в ранно­християнските апокрифи.

Какво представлява роботът? Обикновено той е едър, тромав, със сковани движения и е „глава във фермата на паралелепипед, чийто краища са закръгле­ни. Главата е закрепена за туловището — п о д о б н о форма, но много по-голямо — посредством къса пък»

РОБОТИ, ЧУВСТВА,

МИСЛИ

Даро, Северна Монголия, древноирландската култура, Перу, Пасха и много други. Стран­но, но комплексът на египетските пирамиди в Гиза съответствува много точно на възел но­мер 1 на кристала.

Разбира се, хипотезата за земния кристал иска всестранна проверка. Но многобройните съвпадения в геофизиката и геохимията с ли­ниите на глобуса не могат току — тъй да се от­хвърлят.

Н. Ф ГОНЧАРОВ В. С. МОРОЗОВ

В. А. МАКАРОВ

кава връзка. Тънка метална пластинка се спуска над блестящите му очи, а от дълбочината на туловището се разнася равномерно звънливо тиктакане". При добро желание можем да го пипнем. „Металическата кожа", в която нагревателите поддържаха постоянна темпе­ратура от 21 градуса, беше приятна на пипане, а барабанейки с пръсти по неговите гърди, можеше да се изтръгнат възхитително силни звуци." Ио едва ли е необходимо да прибягваме до направеното от Азимов описание, защото подобен робот-андроид може да се види на всяка изложба на младежкото научно-техническо творчество. Дали главата му ще има форма на леко закръглен по краищата паралелепи­пед, или някаква друга конструкция — това е въп­рос на дизайнерско хрумване.

Роботът преди всичко е разум плюс органи за чув­ства и движение, твърди Николай Амосов, член-кореспондент на АМН на СССР, а за разумно, според кибернетиката, можем да приемем всяко техническо устройство, способно да подбира, обработва и дава информация. В това, в най-общи черти , се изразява дейността на разума изобщо, включително и на чо­вешкия мозък.

Днес не е проблем да се конструира такова техни­ческо устройство, което посредством датчици да въз­приема всички дразнения, дошли от околната среда — били те топлинни, светлинни, химични или меха­нични — както биха ги възприели рецепторните клетки на живия организъм. Разликата засега е в това, че рецепторите са много по-миниатюрни от датчиците, но, от друга страна, тяхната чувстви­телност е много по-малка. (Да си припомним за ми-

кроскопа, телескопа и за всички уреди, до които при­бягва човекът, когато иска да увеличи възможностите на своите сетива.) Но въпросът за миниатюризиране на датчиците е един чисто технически проблем и поради тази причина — разрешим.

Нека към въпросното техническо устройство има електронноизчислителна машина, а получената от дат­чиците информация да представим като съчетание от цифри. И още — в „паметта" на ЕИМ предвари­телно да бъде заложена колосална цифрова информа­ция за повечето от възможните външни дразнения, които ще изпита въпросното устройство. Ако съче­танието от цифри, дошло от датчиците, отговаря на точно определена, но предварително заложена ком­бинация, то в такъв случай се изработва съответен изходен сигнал. „Внимание, опасност!" алармира ЕИМ и ако техническото устройство имаше крака, то би избягало веднага.

Може ли да се създаде изкуствен разум, по-добър от човешкия?

Теоретически това е напълно възможно. Още по­вече, че човешкият разум има един твърде съществен недостатък — ограничеността. Ограничен обем на паметта, малка скорост при обработване на постъпи­лата информация, бавна и трудна обучаемост. В близ­ките години няма да представлява проблем и имити¬ рането на човешкия мозък, защото хората се научиха да създават изкуствени системи, които по сложност се приближават до естествените. Изкуственият разум ще се дели на няколко типа. Първият е разум — памет, в който са подредени, класифицирани и закодирани по­средством цифри колосални по обем знания. Оттам нужната за даден момент информация ще се прехвърля в оперативния разум, който ще упражнява най-раз­лични, и то чисто „човешки" професии, включително да лекува болни, да обучава и възпитава хора, да уп­равлява икономиката и производството. Най-вис¬ шият вид разум е синтетичният, или така наречената „Машина за творчество". В нея ще се установяват неизвестните досега връзки между предметите и явле­нията в заобикалящия ни свят, защото в основата на всеки творчески процес лежи комбинативността, а тя

може да съществува само там, където има натрупани знания, т. е. в човека или изкуствения разум.

Не трябва да забравяме, че роботът не е само ра­зум, но и органи за чувства и движения. През 1893 година Дж. Мур конструира първия парен механичен човек с мощност равна на половин 'конска сила. Той се движеше със скорост 14 километра в час, стиснал между зъбите цигара — изходно отвърстие за отра­ботената пара — без да се съобразява с правилата за уличното движение. Днес той неминуемо би ста­нал жертва на автомобилна катастрофа, защото ос­вен орган за движение не притежавал капчица разум. Конструкторите отдавна се отказаха не само от пар­ния двигател и часовниковия механизъм, но и от дви­гателите с вътрешно горене, а роботите се разхождат по страниците на научнофантастичните сборници, задвижвани най-малко с атомна енергия. Това по­казва, че принципът за тяхното движение е известен и реализиран в крачещите механизми.

Най-важното качество за един робот е свободно да се ориентира в кръга на човешките понятия, а това не може да се осъществи, ако той е лишен от чувства. Така той ще има своя оценка на събитията, свои нужди и цели, съобразени с тези на обществото или казано по друг начин — роботът ще стане лич­ност. Но дали това е необходимо и не крие ли в себе си опасности? Мислещи, вървящи, четящи машини или трите качества, събрани заедно в един робот — безспорно ценни качества за един робот, способен да реши много полезни за хората задачи. Защо не спрем дотук?

„Роботи — личности! Преди всичко това е забав­но!" — заявява Джон Лойелин, човек, сведущ по проблемите на изкуствения интелект и машинното мо­делиране на личността, ръководител на проекта „Олдос". Нека една машина бъде абсолютен двойник на даден човек, разсъждава той, не само по външен вид, но и по психическа нагласа, тоест в машината

Част от електронната памет под микроскопа да са заложени убежденията и предрасъдъците, на­деждите, страховете и вътрешните конфликти на кон­кретния човек. И този човек да бъде космонавт, на когото предстои продължителен по време и отговорен полет. Подлагат машината на изпитание, на ред из­ключително критични, но възможни ситуации. В краен резултат опитите показват, че психиката на определения за полета космонавт не би издържала евентуалните трудности по време на полета, независимо от неговата воля и желание. Космонавтът е сменен с друг, по-подходящ, и един човек е предпазен от пси­хично заболяване.

Експериментът започва с „Олдос". На всяка по­стъпила отвън информация„Олдос" реагира със страх, гняв или симпатия, като не пропуска да изрази и лич­ното си отношение било чрез безразличие, враждеб­ност или дори употреба на груба сила. Но не мислете, че той може да ви удари, защото „Олдос" в действи­телност не е робот, а програма за електронноизчисли­телна машина. На входа той получава цифрова ин­формация и нея сравнява с предварително заложените в постоянната памет знания. (Освен" нея, която е твърде голяма по обем, „Олдос има и оперативна памет.) Всяка клетка на постоянната памет съхра-

9

нява числа, съответствуващи на трите вида емоции — страх, гняв и симпатия. По описанието на обекта, на­правено с числа, и сравняването му със съхранените в паметта модели, Олдос веднага демонстрира отноше­нието си към него, естествено отново посредством числа. „Олдос" има още едно, и то твърде ценно качес­тво — в зависимост от степента на познанство и „общуване" с даден обект той постепенно може да из­мени първоначалното си отношение. Чертите на Ол¬ досовия „характер", тоест характерната за него схема на реагиране, може да бъде изменена посредством корекция в параметрите на неговите подпрограми. Така могат да се получат невероятно число Олдосов¬ ци, като поведението на едни от тях се определя от моментното настроение, на втори от натрупания в ми­налото опит, на трети от емоциите и т. н.

„Следва да се подчертае — твърди в заключение ученият — че Олдос все още е само модел на човешка личност, без самият той да бъде личност Когато се говори за „страховете" на Олдос, трябва да се разбира промяна в програмата, която приема различни числови значения, представляващи различна степен на страх. Моделът (или ЕИМ) в действителност е способен да изпита чувство на страх е не по-голяма степен, отколкото направените от пластмасови топ­чета и пръчици молекулни модели са способни да встъпят в реална химична реакция."

С „Олдос" не може да бъде изследвана не само пси­хиката на космонавта, но дори на най-обикновен чо­век, защото това са още първоначални и твърде еле­ментарни програми. За бъдеще те ще стават все по-сложни и тогава наистина с тях ще. могат да се из­следват живи хора. Но каква е гаранцията, че пси­хиката на робота ще издържи тези опити!

„. . . Откриха ме. . . Позор. . . Само не мене. . . Аз съм могъщ и умен. . . А обикновеният човек. . . та­къв слаб. . . бавен. . ."

Нестор-10 прави още една крачка и слага метали­ческата си ръка върху рамото на роботопсихоложката Сюзън Келвин. Тя усеща как тежкият товар я при­тиска към пода. Гърлото й се свива и тя чува своя собствен пронизителен вик. . . Без да губи секунда, Джералд Блек насочва смъртоносна доза гама лъчи към позитронния мозък на обхванатия от комплекс за превъзходство робот.

Роботът умира, но поставеният от Айзък Азимов въпрос: ще успеят ли хората да ограничат развитието на изкуствения разум или поне да го държат под контрол, остава открит.

„Страхувам се, че и едното, и другото са невъз-можни — твърди Амосов. — Създаването и усъвър­шенствуването на изкуствения разум е необходимо за целите на опознаването и оптималното управление на сложните системи — организъм, психика, обще­ство. Човешкият мозък и традиционните средства за обработване на информацията не могат вече да се справят с това. Развитието на изкуствения разум е наистина необходимо, макар и не на нивото на ви­сока самоорганизация. Цялата работа е в това, че има любознателност у учените, която не позволява да се ограничи развитието на никоя наука!"

инж. ЙОРДАН КОСТОВ

ЕЛЕКТРОНИКА

Изключително динамични са темповете, с който се развива електронната и електротехническата промиш­леност през шестата петилетка. Изградени са редица крупни заводи на съвременно техническо и техноло­гическо равнище върху основата на широка специа­лизация и коопериране на производството. Производ­ствената им програма обхваща изделия, с които може да се гордее всяка индустриално развита страна. За­помнящи устройства на магнитни ленти и на магнитни дискове, централни процесори за електронноизчисли­телните машини от единната система „ЕС-1020", па­кети от магнитни дискове за периферийна памет — това са значителни постижения, които позволиха на стра­ната ни активно да участвува в изпълнението на Ком­плексната програма за социалистическа икономическа интеграция. Българската електроника и електротех­ника вече заемат достойно място в изградените и ново­строящи се със съвместни усилия международни на­учни и стопански организации.

През тази година производството на централни про­цесори за електронноизчислителни машини от серията „Ряд" трябва да достигне 140, запаметяващите устрой­ства на магнитна лента ще се увеличат с 31,4 на сто, магнитните дискове — с 88,7 на сто, за първи път ще бъдат произведени 45 устройства за цифрово програмно управление на металорежещи машини. Производството на интегрални схеми ще се увеличи около 8 пъти, на автоматични телефонни централи — с 10,2 на сто, на пишещи машини — с 24,7 на сто .

Х И М И Я

Химическата промишленост е основен отрасъл в икономиката на страната ни. Тази година тя ще се развива с най-високи темпове от всички промишлени отрасли — с около 27 на сто. В сравнение с 1973 г. ще бъде произведена в повече продукция с 24,2 на сто, като за Калцинираната сода този ръст е 227 на сто, за фосфорните торове — 204 на сто, за це­лулозата — близо 51 на сто и др.

През 1973 г. бяха завършени около 40 нови обекта, между които са Химическият комбинат за минерални торове в Девня, химическият комбинат „Свилоза" в Свищов, Заводът за многослойни картони в Никопол, заводът в Стражица и др.

През тази година продължи изграждането на редица обекти с национално значение. В Девненската низина ще влезе в експлоатация новият завод за калцинирана сода. Срочно ще бъдат въведени в дей­ствие нови мощности като комбинатът за целулоза и картон в Разлог, газопроводът СССР—НРБ, разшире­нието на Завода за антибиотици в Разград, живач­ната електролиза в Химкомбината „Карл Маркс", химическият комбинат „Гаврил Генов" в Русе и други.

10

поред думите на парфюмеристи¬ те хубавите парфюми приличат на стихове и на музика.

Кибернетиците твърдят, че елек­тронноизчислителните машини са способни да съчиняват стихове и му­зика.

Тогава да опитаме дали електрон­ноизчислителните машини могат да създадат парфюми?

Цената на добрия аромат

Освен творческите, което ще ре­че до известна степен възвишени причини, съществуват и редица чисто земни обстоятелства, които ни ка­рат сериозно да говорим за „елек­тронните" парфюми .

„Интересен аромат с топла нотка"

Преди машината да започне рабо­та, задачата трябва да бъде пре­ведена на нейния език, независимо дали задачата е химическа, физичес­ка, шахматна или парфюмерийна.

Има физически, химически и шах­матни теории. Има съответните за­кони и закономерности. Но досега нито една от теориите на ароматите не е призната без уговорки. Но щом не са установени закони, то налага се да прибягваме до приблизителни описания. (Естествено всяко аро­матично вещество има отличителни физически свойства: граница на обо­нянието, интензивност на аромата — относителна величина, която из­исква сравнението с други вещества.

тизира обективната и субективна информация за ароматите, да се изрази тя с числа и линии. Дори ако не се преведе тази информация на езика на машината, то поне създа­телите на парфюми ще възприемат нещата по един и същи начин.

Ето същността на един такъв на­чин, разработен от Д. Кастнер от Швейцария. Избират се няколко десетки двойки определения, във всяка двойка думите са с противо­положен смисъл:дълбок — повър­хностен, гладък — грапав,тежък — лек, активен — пасивен, рязък — приглушен, възбуждащ —успокоя­ващ, прекрасен — отвратителен и т. н. Във всяка двойка има по ня­колко (от осем до десет) степени на оценка. Така например за последна-

Ако поетът трябва да прехвър­ли хиляди тонове словесна руда,за да извлече една единствена дума, то създателите на парфюми извърш­ват нещо подобно с ароматизираната руда. Освен това всеки алдехид и спирт, за разлика от думите, си има цена, изразена в рубли и ко­пейки. Парфюми, които притежават изискан аромат, но по стойностно изражение се приближават до екс­понатите от Диамантения фонд, няма да бъдат нужни никому.

Високо качество и умерена цена. Много е трудно да се съчетаят тези две качества. Доста време отива, докато се прегледат ароматичните съединения и техните различни ва­рианти. И няма никаква гаранция, че избраният състав ще бъде най-доб­рият. Затова напълно естествен е стремежът тази работа да се прех­върли върху електронноизчислител­ната машина, тя ще извърши из­броените операции много по-бързо.

Да избързаме малко и да съобщим, че електронноизчислителната ма­шина няма да замени създателите на парфюми, също така както не може да замени поетите и музикантите. Напротив, като се избави от чисто механичните операции, парфюмери¬ стът ще може да отдели повече вре­ме за чисто творчество.

Обаче всички тези показатели ре­шително нищо не говорят за каче­ството на аромата.)

И до ден днешен създателите на парфюми се ползуват от словесни описания, които пъстреят от при­лагателни. Тънък, натрапчив, пло­дов, на подправки — думи, които ние с вас разбираме, но които ЕИМ не разбира, защото тя обича точ­ността и конкретността.

Може да се разшири определе­нието: мирише на карамфил, на гъби, на „Красная Москва", на „Ши¬ пър". Могат да се въведат и допълни­телни характеристики:„топла нота на цитрусови с балсамова основа на подправки и лек оттенък на зеле­нина", „интересна миризма с интен­зивна топла нота и тънък аромат на мъх". Тези думи за създателите на парфюми значат нещо, за нас — почти нищо, а за електронноизчис­лителните машини — съвсем нищо. Със същия успех можем да накара­ме машината да съчини музика, след като предварително с дрезгав глас сме й изпели някаква мелодийка: „трам-там-там". . .

Профил на аромата

През последните години бяха пред­приети редица опити да се конкре-

та от приведените двойки оценките могат да бъдат приблизително таки­ва: прекрасен аромат, много добър, добър, „нулев", незначителен, лош, много лош и отвратителен.

След това се пристъпва към дегу­стацията. Експертите оценяват аро­матичното вещество по всеки един от признаците. Оценките се сумират, взема се средната и се отбелязва в графика. След като се съединят с линия всички оценки, образува се така нареченият профил на поляр­ността.*

Разбира се, този способ не е идеа­лен — нали в основата му са по­ложени субективните оценки на екс­пертите. Но тъй като под внимание се взема само интегралната оценка, все пак може да се разчита на из­вестна доза обективност. В края на краищата нашите съждения за му­зиката или поезията далеч не ви­наги съвпадат и все пак няма ни­какво съмнение, че Пушкин стои по-високо от Надсон. . . •

Профилът на полярността има това преимущество, че дава възмож­ност предварително да се поръчва, да се конструира ароматът, който би заинтересувал една или друга група

* Под това название трябва да се раз­бира нагледното представяне на сбора от качествата на ароматичното вещество.

11

с

Програмирани аромати

же по-голяма загадка от писменост­та на маите.

потребители. Може да се изчисли наум или да се нарисува на хартия какъв трябва да бъде ароматът, да кажем на хвойновия сапун, а след това, като се изпробват различните степени на ароматизиране, да се взе­ме тази, която най би подхождала на профила и съвсем лекичко да се подправи. За такава работа не е нуж­но да се използува електронноизчис­лителна машина — много често са­мият парфюмерист може да избере нужния вариант.

Обаче това, което е добро за аро­матизиране, не винаги е подходящо за парфюми. Не е достатъчен само профилът на полярността, нужни са и допълнителни характеристики, уточняващи полутонове и оценки. Ето един прост пример: цитрусова¬ та миризма се разделя на лимонова, мандаринова и портокалова.

И така, основни характеристики на миризмата са резкостта, дълбо­чината, активността и т. н. — мо­жем да ги изразим било с криви линии, било с числа, които в една или друга степен ще бъдат достовер­ни. След като вложим още няколко десетки уточняващи сведения (раз­бира се, преведени на езика на маши­ната), можем на научим машината да се ориентира в описанието на ми­ризмите. ЕИМ ще открие което и да е ароматично вещество, ще го на­мери в паметта си и ще го извлече оттам. Но ако са смесени две вещест­ва, машината ще се запъне, щом дан­ните за тази смес не са били вложе­ни предварително в паметта й. Дори най-простичкият одеколон, съста­вен от десет компонента, за електрон­ноизчислителната машина ще се ока-

Концепция на парфюмите

Електронноизчислителната маши­на пази в своята памет характери­стиките на ароматичните вещества, знае свойствата на най-простите ком­бинации, осведомена е за съществу­ването на синергизма — явление, при което съвместното действие на две! вещества много пъти превъз­хожда тяхното действие поотделно. ЕИМ помни и цените на ароматич­ните вещества, а също така дали суровината е достъпна. Машината може да извлича от паметта си тези знания и да създава нещо приемли­во по цена, но съвършено негодно като миризма. Затова трябва да й бъде дадена главната идея, или „кон­цепцията на парфюма", както каз­ват създателите на парфюми.

Концепцията на парфюма е много широко понятие. То включва пред­назначението на парфюма (мъжки, женски, младежки, вечерен, всеки­дневен и т. н.), цената, предпола­гаемите райони, където ще се про­дава (за тези, които живеят на север — едно, а за тези, които живеят на юг — друго), настроението, което парфюмът трябва да създава. . .

Не се наемаме да разкажем как се създава концепцията в парфюмите. Това е чисто творчески процес, а всички дилетантски обяснения до­сега не са довели до нищо добро. Само ще отбележим, че машината не лишава създателите на парфюми от творчество. Тя ги освобождава от черната работа, от търсенето на различни проби и от множество грешки.

Когато парфюмеристът е създал своята концепция за парфюма, той е длъжен да я обясни на машина­та. Той може да се възползува от из­вестни аналогии, да съпостави кон­цепцията за новия парфюм с из­вестни рецепти, които машината пом­ни. И второ, парфюмеристът с по­мощта на графици и многочислени допълнителни характеристики мо­же да изрази на езика на машината тези или онези „черти" от своята концепция.

Само за броени секунди ЕИМ пред­лага на създателя списък от ве­щества, които, смесени в определе­на пропорция, образуват парфюм. Дали този парфюм е добър, още ни­кой не знае, обаче ясно е, че отго­варя на концепцията на парфюме-риста.

След това създателят на парфю­ми сам се заема за работа. Той взема нужните му вещества, смесва ги и с чувствителния си нос усеща дали електронноизчислителната машина го е извела на верен път. После поправя композицията, нанася пос­ледните щрихи и едва докосва го­товата смес с някои нищожни при­бавки. С една дума, извършва оно­ва, което не може да бъде изразено нито с таблици, нито с криви ли­нии, създава прекрасното.

Пет довода в полза на ЕИМ

Приготвянето на парфюми с по­мощта на електронноизчислителна машина е нещо съвсем ново, което ще се експериментира. Много създа­тели на парфюми се отнасят твърде предпазливо към използуването на ЕИМ в тяхната работа: та нали са правили парфюми без електроника, и то добри парфюми, а какво ще из­лезе от тези машини, никой не знае.

Приемаме и отчасти споделяме това резервирано отношение към машината и въпреки това ще при­ведем пет допълнителни довода в полза на ЕИМ, които сме чули от устата на най-големите специалисти.

1. Често пъти се налага парфюме¬ ристът да създаде необикновен не­

известен дотогава аромат. В такива случаи се налага работата да за­почне от нулата, както се казва. Създателят на парфюма си пред­ставя какъв трябва да бъде арома­тът, но съвсем не знае как ще го по­лучи. Машината дава рецептата на предполагаемата смес и парфюме¬ ристът може бързо да разбере до­колко е вярна неговата концепция. С една дума, машината може зна­чително да облекчи търсенето.

2. С помощта на електронноиз­числителна машина могат да бъдат разработени серия от рецепти, които да се отличават съвсем незначително по миризма от скъпите парфюми, но затова пък да бъдат напълно достъп­ни по цена. Те ще бъдат малко по-лоши, но затова пък много по­евтини.

3. Може да се създаде и друга серия — еднакъв аромат, различни изходни вещества. Това е особено важно, когато се използуват нату­рални масла с екзотичен характер — та нали и реколтата и конюнктурата на пазара могат силно да се коле­баят всяка година.

4. Ако в паметта на електронно­изчислителната машина се отбеле­жат веществата, които са пригодни или непригодни да бъдат използу­

вани в определена химическа среди (например в лака за коса, в крема за бръснене, в тоалетния сапун, в лосиона), то при създаването на ароматизирани вещества за тези ар­тикули ще се използуват само най-подходящите вещества. А случва се така, че понякога парфюмери¬ стите разбират, че са използували неподходящи вещества едва тогава, когато е готов опитният образец.

5. Химиците непрестанно пред­лагат на създателите на парфюми нови ароматични вещества. Но на всеки, в това число и на парфюмери¬ ста е трудно да се откъсне от на­виците си и от традиционните пред­стави. А на електронноизчислител­ната машина й е все едно дали да­дено вещество е старо или ново, има ли си „навици", има ли си про­грама или не.

И в заключение нека споменем, че в ГФР бил създаден парфюм, из­цяло по рецептата на електронноиз­числителна машина. Подобна ре­цепта била съставена и от парфю¬ мерист. На дегустацията специали­стите отбелязали, че пр миризмата си двата парфюма практически не се отличават.

М. КРИВИЧ

о. олгин

С Е Л С К О Т О С Т О П А Н С Т В О

Българското село вече малко се отличава от града. То също се изпълни с техника, с малки промишлени предприятия, с многобройни специалисти. Сегашните аграрно — промишлени комплекси са истинско звено в системата на цялата наша наука и техника.

В края на тази година 9 млн. дка земя ще се на­появат чрез дъждуване. За тази цел бяха изградени сложни съвременни съоръжения. А в края на пети­летката, когато в основни линии бъдат завършени напоителните системи, използуващи вътрешните во­доизточници, всички те ще бъдат включени в една единна автоматизирана система за напояване и раз­пределяне на водните ни източници върху цялата обработваема земя на страната.

Съвременното селско стопанство е немислимо и без модерните комплекси за получаване на свинско и пилешко месо. Комплексите работят заедно с хибридни центрове, изградени на световно равнище. Тези цен­трове създават високопродуктивни породи и техно­логии за най-бързо и евтино отглеждане на живот­ните. В края на петилетката животновъдните пред­приятия ще дават годишно 100 млн. бройлери и 60% от свинското месо.

В бъдеще специални научноизследователски и про-екто-технологични институти ще работят върху най-икономичните технологии на отделните производства и върху механизацията, автоматизацията, електри­фикацията и сградите, необходими на всеки район.

Така ще се достигне до най-рационално използуване на машини, хора и земя. Възможно е дори грани­ците на административните райони не навсякъде да съвпаднат с тези на икономическите.

Отдавна свикнахме с техниката, която обработва земята и прибира зърнената реколта. Но сега започ­ват да се появяват и машини за прибирането на зе­ленчуците, на гроздето и на всички видове плодове за промишлена преработка. С машини ще се приби­рат и листата на тютюните „Виржиния" и „Бърлей".. Скоро напълно ще изчезне ръчният труд при отглеж­дането на културите. Създадоха се и много апарати за контролиране на влагата в почвата и въздуха, за оценка на физическите свойства на плодовете.

Аграрно-промишлените комплекси са сложна система, в която всекидневно се получават и трябва да се об­работват веднага много данни. В Министерството на земеделието и хранителната промишленост се разра­ботва проект за автоматизирана система за управ­ление на тези комплекси. Набавя се апаратура за директна връзка между комплексите и електронно­изчислителния център на министерството, за да мо­же най-пълно да се използува техниката, всекидневно да се контролира спазването на технологиите и вед­нага да се правят необходимите промени. Нали всеки лев от близо трите милиарда лева капитални вложе­ния, които през тази петилетка се влагат в селското ни стопанство, трябва да се използува най-рационално.

13

В природата се срещат над 6000 минерални вида и разновидности. Техният брой нараства заедно с тър­сенето и проучването на нови находища на полезни изкопаеми. Наименуването на минералите е право и привилегия на техните първооткриватели.

Първи сведения за минералите в нашата страна има в работата на Г. Златарски „Материали по геология и минералогия на България", в която са описани 45, а с разновидностите — 50 минерала. По-късно, през 1923 г. в своята книга „Минералите в България" Г. Бончев описва 107 минерала. В отпечатания през 1964 г. колективен труд „Минералите в България" се описват вече 350. Това показва, че през последните 2—3 десетилетия с откриването на нови находища на минерали и полезни изкопаеми се създава и добра база за научноизследователска работа в нашата страна.

Някои от новооткритите минерали у нас са нови в световната листа на минералните видове. Северно от Нареченските бани в жили с млечен кварц е намерен минерал със стоманеносив до оловносив цвят и ме­тален блясък. Химическият му състав: бисмут, олово, мед, сяра и малки количества от кадмий, сребро, цинк, антимон и телур показва, че това е един нов минерал. Той бе наречен боичевит, на името на основополож­ника на минераложките и петрографските проучвания в нашата страна акад. Г. Бончев. Минералът се среща като иглести или призматични кристалчета, дълги до % см, или примесен с минералите шеелит, пирит, кал­цит, малко молибденит и сфалерит.

В полиметалното находище Маджарово в Източ­ните Родопи геоложката Т. Радонова попадна на един друг непознат минерал. Неговите фини люспици с маслинено — зелен цвят и копринен блясък образуват радиално — лъчисти (снимката), люспести или ветрило­образни форми. Минералът бе наречен родонит.

Нов минерал за науката е и страшимиритът, опи­сан от Й. Минчева — Стефанова в полиметалните на­ходища на мина „Изремец". Той се отличава със своя светлозелен или почти бял цвят и блестяща повър­хност.

В рудник „Челопеч" Г. Терзиев попадна на нов ми­нерал, съдържащ злато, мед и телур, който нарече в чест на световноизвестния наш минералог акад. Иван Костов.

Друг нов минерал е орфеитът, наименуван на древ­ния певец Орфей от неговия първооткривател В. Кол¬ ковски. Той е широко разпространен в окислителната зона на находището Маджарово. Приятният му бле¬ досин или бледозелен цвят го отличава от минера­лите, които са негови спътници.

За пълната характеристика на минералите откри­

вателите им определят не само техния състав, но още относителното тегло, твърдостта и микротвърдостта, точката на топене, оптическите свойства, химическия състав и извършват още цял комплекс от изслед­вания.

Откриването на нови минерали е ярък принос на българските учени не само в нашата наука, но въобще в минералогията.

ДИМО ДИМОВ

14

ИМА И СКАЛИ С БЪЛГАРСКИ ПАСПОРТ!

БЪЛГАРИТИ. Нов вид скали за нас и света. Из­градени са почти изключително от калиево — натриев фелдшпат (ортоклаз). Спадат към групата на алкал­ните магматични скали. Имат високо съдържание на алкални окиси, като при това калиевият окис е до 10%. Онова, което прави уникални тези скали и дава право на обособяването им в самостоятелен вид, е едновременното наличие в тях на висок процент дву¬ алуминиев триокис.

Българитите са открити за пръв път и подробно изследвани от проф. Иван Борисов. Изследванията са публикувани в редица статии у нас и в чужбина, поради което те намериха вече признание от учените

както в нашата страна, така и в Съветския съюз. Особеният минерален и химичен състав, неговото

голямо постоянство и значителните запаси , от бъл¬ гарити у нас ги прави много изгодни като изходна суровина за силикатната промишленост, неорганич­ната химична технология и други отрасли. Вече е разработена технология за получаване от тях на цветно амбалажно стъкло. При отделяне на желязото по фи­зичен или химичен път се превръщат в суровина за фаянсовата промишленост. Проведени са и се про­веждат изследвания за използуване на българитите като микроторове, при кардиеритова керамика, за комплексни торове, за получаване на алуминий, калие­ви и натриеви соли, както и в други промишлени на­правления.

БЪЛГАРСКА СТРАНИЦА В ИСТОРИЯТА НА ЕДИН ВИТАМИН

Знаете ли о т к ъ д е идва името вита­мин? През 1911 година немският химик Функ установил, че съединението, което днес наричаме витамин В1 е изключително важно за ж и в о т а и в с ъ щ о т о време при­т е ж а в а свойства на амин. На л а т и н с к и „ в и т а " о з н а ч а в а ж и в о т . Съединете вита и амин и ще получите точно наз­ванието на групата органични вещества, без които не може да съществува ж и в и я т о р г а н и з ъ м . Разбира се, по-късно името витамин се е з а п а з и л о дори и за съеди­н е н и я т а със с ъ щ о т о биологично дей­ствие, макар че много от тях нямали нищо общо с а м и н и т е .

Ако говорим за популярност сред в и т а м и н и т е , първо място т р я б в а да при­съдим на витамин С. Не само з а щ о т о е п ъ р в и я т от в и т а м и н и т е , получен по из­куствен н а ч и н . У к р е п в а щ о т о действие на а с к о р б и н о в а т а киселина (научното н а з в а н и е на витамин С) е толкова добре известно, че по м а г а з и н и т е р я д к о о с т а в а т неизкупени цитрусовите плодове, резер­воарът з а т о з и важен в и т а м и н .

Но има други непопулярни сред ши­роката публика, но не по-малко в а ж н и витамини. Например витамин К, без който направо не може да с ъ щ е с т в у в а човек или ж и в о т н о . Той регулира съсир­ването на к р ъ в т а и липсата му в орга­низма води до намаление на веществото протромбин — основния фактор за съсир­ване на к р ъ в т а . Има и витамин, от­крит н а п о с л е д ъ к в зелевия сок. Той по­мага много при различни стомашно-чревни з а б о л я в а н и я и си е спечелил на­званието „ п р о т и в о я з в е н " .

А витамин Р е още по-непопулярен. Докато за всички останали ще намерите достатъчно сведения по флакони и ин­жекции, по учебници и статии, за Р едва ли ще срещнете н е щ о .

Научното наименование на витамин F е типично за представител на орга­ничната химия: цис-линолова мастна ки­селина в свободна или естерна форма. „ Ц и с " е представка, с която о р г а н и ц и т е о з н а ч а в а т определено пространствено разположение на молекулата на някое Органично съединение, а л и н о л о в а т а ки­селина е ненаситена, с ъ с т о я щ а се от 18 въглеродни, 32 водородни и 2 кислородни атома. Тя се среща най-често в лененото масло, но и други растителни масла, на­пример слънчогледовото, с ъ д ъ р ж а т голе­ми количества,

Ще попитате, какво толкова? Органич­

ната химия навлезе в н а ш и я бит с т а к ъ в темп и завоюва изключително голям пе­риметър в него, че отдавна й простихме сложните формули и трудните н а з в а н и я . На въпроса най-добре могат да о т г о в о р я т младите учени от Института по орга­нична химия при Б А Н .

Нека се върнем малко н а з а д . Не е безинтересно да се знае, че витамините, както и много други органични съеди­н е н и я , се синтезират изключително труд­но. Необходими са дни, месеци, а често и години, за да се получат един-два грама от очакваното скъпоценно вещество. Не са изключение и случаите, когато проце­сът, протичащ съвсем нормално, започва да „капризничи" . Понякога липсват не­обходимите изходни материали, з а щ о т о д о с т а в к а т а от чужбина е трудна и д ъ л г а работа, други пък се п а з я т от патенти, трети са с баснословни цени.

Затова задача на н а ш и т е органици е търсенето на нови,български технологии за получаване на различни вещества, по­лезни за с т р а н а т а . Всички т е з и предвари­телни трудности бяха известни на науч­ния сътрудник Недялка Я н и ш л и е в а и на нейния ръководител проф. Попов. Но кой­то се страхува от експериментална ра­бота, не става химик. При това химик — о р г а н и к . Не е т а й н а , че о р г а н и ч н а т а хи­мия се смята за истинската, чистата хи­м и я .

Доскоро единственият начин за полу­чаване на витамин F в целия свят бе чрез дестилация на етилови естери на ле­неното масло. За съжаление, самото то е много скъпо и не се получава в н а ш а т а страна. А това повишава и ц е н а т а на ви­т а м и н а . Сега с ъ щ е с т в у в а напълно ориги­нален български метод за получаването на с ъ щ и я продукт. Автори са именно проф. Попов и н а у ч н и я т сътрудник Янишлиева, подпомогнати от всеотдай­н а т а работа на т е х н и к а — х и м и к Васи­лева.

Те изолираха витамин Р от българ­ско слънчогледово масло, което е е в т и н а и д о с т ъ п н а суровина. За р а з л и к а от при­л а г а н и т е досега методи, българският ме­тод дава възможност за получаване на витамин с по-добри биологични качества и с по-голям добив. Освен т о в а бъл­гарският продукт не съдържа вредни до­бавки, които са неизбежен с п ъ т н и к при процеса, изискващ ленено масло. Някол­ко цифри за сравнение — в и т а м и н ъ т , по­лучаван от ленено масло, съдържа едва 20—30 процента биологично — активна съ­

ставка, а другото е, т а к а да се каже, „баласт" . Н а ш и я т витамин показва съ­д ъ р ж а н и е на с ъ щ а т а съставка около 70— 80 процента. Какво по-сигурно доказа­телство за показател „над световно рав­н и щ е " . Освен това българският синтети­чен витамин е много по-стабилен спрямо влага, температура и други в ъ з д е й с т в и я от своя „ленен" събрат .

Остава да видим за какво се изпол­зува витамин Р. Свикнали сме да гле­даме на витамините като на разноцветни дражета в стъклени ш и ш е н ц а . В т о в а от-ношение витамин F е малко разочарование — т о й е течност с тъмен ц в я т . З а т о в а е малко странно, че го наричат поетично „витамин на к р а с о т а т а " . Основанието за това име съвсем не е н е г о в и я т цвят а биологичното му действие. Докато дру­гите витамини са свързани с жизнените сили на организма, F има малко по-скром-ни претенции. Той се използува като био­логично-активна добавка в козметичната промишленост. Без неговото участие раз­личните кремове, сапуни и шампоани не ще могат да оказват благотворно действие върху човешката кожа, да се грижат за нейната свежест. С други думи, той. е жизнено необходим за кожата и косвено, разбира се — за красотата на хората . Ето з а щ о е в а ж н о витамин Р да се полу­чава от евтини и достъпни материали, да е стабилен и биологично а к т и в е н . Изисквания, които напълно задоволява б ъ л г а р с к и я т синтетичен продукт.

Наистина н я к о й може прибързано да отсъди, че едва ли витамин Р заслужава т а к о в а внимание, особено ако се срав­нява с А, В, С, Д, К, Е. Но той е важна с ъ с т а в н а част и на различни лекарствени препарати за кожни з а б о л я в а н и я , изга­р я н и я , екземи. Н е щ о повече, витамин Р е и лекарство, препоръчвано на болни от атеросклероза. Чака че освен за красо-т а т а , витамин Р се бори и за младостта на хората .

Успехът на хората от Института по органична химия при БАН е о щ е едно доказателство за възможностите на на­шата органична синтетична химия. Ви­тамин F бе награден справедливо на На­ционалния преглед за младежко техни­ческо и научно творчество. Награда, за-служено признание за труда на онези, които написаха „българската" страница в историята на непознатия витамин.

ВАСИЛ СИМЕОНОВ

15

СРЕБЪРНОТО СЛЪНЦЕ разказ от ЮНГ БИНГ

Риестофер разбираше, че всъщ­ност би трябвало да му е много мъчно. Бе чел в книгите за въз­растните, че болни деца, конто не могат да играят с други деца, гле­дат тъжно през прозореца другар­четата си и плачат.

А Риестофер никак не тъгуваше, макар да бе толкова сериозно бо­лен, че почти не излизаше от къщи. Имаше нещо на кожата си, от слън­цето се появяваха страшни обриви по ръцете и лицето му. Затова Рие­стофер много рядко излизаше навън и прозорците на стаята му гледаха на север.

Но дори и да не беше това про­тивно заболяване, той едва ли ще­ше да може да лудува като другите деца. Бе се родил със сакат ляв крак. Да ходи още можеше, но не и да тича. Баща му разправяше, че е трябвало да се родят близнаци, но братчето на Риестофер веднага ум­ряло. На двамата им било тясно в маминия корем, затова лявото му краче пострадало. Риестофер си каз­ваше, че този странен ляв крак е всичко, което бе останало от брат­чето му. Макар че не, не всичко. Нали родителите му очакваха двама сина и бяха избрали две имена. Но бе оживял само единият и на Рие­стофер се паднаха двете имена, нарекоха го Риестофер Юзеф. Това дори му харесваше.

Риестофер бе чел не само книж­ката, в която се разправяше колко тъжно живеят децата, които не мо­гат да играят с другите деца. Той изобщо четеше много и бе чел всичко, което възрастните пишеха за децата, обяснявайки по своему живота, мислите и чувствата им, Всички смятаха, че той би трябвало да се чувствува много самотен и да му е страшно скучно: нали почти никой не го навестяваше. Позна­ваше само майка си, татко си и учи­телката, която го обучаваше по училищната програма, защото не можеше да ходи на училище. По­вечето време Риестофер прекарваше сам в детската стая. Но не скучаеше

и не се чувствуваше самотен. Може пък да не е правилно, дето съвсем не се чувствува толкова нещастен, колкото би трябвало да бъде? И след като мама, пожелавайки му лека нощ, гасеше лампата, Риестофер понякога се опитваше да си втълпи, че все пак е много обидно, дето не може да тича като другите деца, че не може да излиза на слънце. Внушаваше си, че му е много криво и е самотен. А носле, облян в сълзи, се мъчеше да заспи, но нищо не из­лизаше. И дори се ядосваше — та нали, ако се вярва на книгите, другите деца лесно заспивали, след като са плакали.

Прекарваше през ума си отново всичко, което бе правил през деня, видял, чул или чувствувал. Мис­лите и спомените се редуваха така стремително, че се налагаше по-силно да стисне очите си. Тогава в тъмното пространство под клепа­чите му заиграваха многоцветни петна и, загледан в тях, той разли­чаваше тайнствени фигури и при­казни герои и накрая заспиваше.

След закуска Риестофер най-на­пред отиваше на наблюдателния си пост. Прозорецът на детската стая гледаше към морето и всяка сутрин през пролива сновяха кораби. На перваза на прозореца държеше ця­лото си снаряжение. Бележник, в чиито графи записваше часа и опоз­навателните знаци на корабите; татковият голям бинокъл, четири цветни молива, компас и други не­обходими неща. Наблюдаваше какво става в морето, рисуваше, записва­ше в бележника. Естествено всички сложни уреди, които бе измайсто­рил, не му бяха нужни, но изглеж­даха така внушителни. Например механизмът от стария будилник, по­ставен в колелце и окачен на ла­стик, или дебелата леща, която об­ръщаше света с краката нагоре. Ами матовото стъкло, осветено от­долу с джобно фенерче — нима не е екран на радар?

Наблюдаването на корабите бе само едно от многото важни занима­

ния на Риестофер. Щом му омръз­неше едното, веднага се заемаше с друго. Рисуване, книги, пощен­ски марки, географски карти. . . И, разбира се, собствената му стра­на. Върху двете дъски , с конто ма­ма и татко удължаваха по-рано масата, когато имаха гости, Риесто­фер бе моделирал от глина плани­ни, от кибритени клечки бе напра­вил гора, а от пластелин — малки човечета и животни и с тях бе населил страната си.

Щом прочетеше някоя особено интересна книга, веднага пресъзда­ваше върху дъските случката с пей­зажа н героите, описани в нея. Кай и Герда продължаваха да живеят и след като авторът се бе разделил с тях. Индианци и пирати, война и мирен живот — за всичко имаше място в малкия свят на Риестофер.

С часове можеше да седи на пода пред дъските. Пренесен в своя из­мислен свят, той разговаряше вмес-то героите, препускаше из пре­рията подир мустангите заедно с Винету, слизаше по реката към блокхауза на белите, извеждаше племето си от глухата долина през таен проход отвъд глинената плани­на. На пода до него бе кутията с властелини от всички цветове — бял, червен, син тъмнокафяв, ярко­жълт. Мъничките човечета послуш­но вършеха всичко, което измисля­ше Риестофер. Но те имаха и соб­ствена воля, заживяваха самостоя­телен живот и той се привързваше към тях. При това героите, които сам си измисляше — например мо­гъщият Камиончо — излизаха по­живи и истински от героите от приказките.

Така, без да излиза от стаята си, Риестофер ту се гмуркаше за сък­ровища в живописни коралови ри­фове, ту пушеше лулата на мира с индианските вождове, ту повежда­ше ескадрила от бойни самолети срещу ненавистния враг в другия край па стаята, ту дебнеше тигри в джунглата на Индия, покатерил се на могъща тектония.

16

Мама се смееше и гальовно ро­шеше косата му. Риестофер бе забелязал: когато си играеше в своята страна, мама честичко се заседява край него, намирайки си уж някаква работа.

— Човек може да помисли, че там има истински хора — казваше тя. — Дори и аз се привързах към тях. Откъде го измисляш всичко това? Защо Камиончо изчезна в огнената струя?

Риестофер погледна площадката между вигвамите, откъдето бе из­летял Камиончо.

— Разбираш ли, това бе ра­кетата му — обясни той на ма­ма. — Камиончо се отправи към родната си планета, тя е много да­леч, там дърветата са червени и пеят.

— Ех че фантазия имаш, млади човече! — засмя се мама.

Фантазия? Възрастните много оби­чат да приказват за детската фан­тазия. Като че ли всичко това той си го измисля, сякаш само си въ­образява, че съществува, а всъщ­ност нищо такова няма.

Но не е вярно. Това, което съз­даваше въображението му, бе тол­кова истинско, колкото и всичко останало в стаята му. Той наисти­на виждаше лиани в окъпаната от дъжда джунгла, чуваше бойни ви­кове на индианци, препускаше на кон из прерията.

Фантазия ли? Че каква разлика има между живота в неговата стра­на и тазсутришното му занимание с учителката? За него и едното, и дру­гото изживяване е еднакво ярко. Тогава защо наричат едното фанта­зия, а другото действителност? Той не може да върне минутата, в която Камиончо излетя с изригващата пламъци ракета, както не може да върне и урока по аритметика, който бе имал преди час!

Чудни хора са това възрастните, искат да натикат всичко в някакви схеми. . . А може пък те да |не са виновни? Може би и той като порас­не, ще гледа по същия начин на децата, ще ахка и ще вика: „Брей че фантазия имаш!" Риестофер въз­дъхна. Ако един ден наистина за­брави всичко, то поне няма да го­вори за фантазия и да казва: ,,С годините ще ти мине, ще порас­неш и ще станеш като нас".

В читанката на Риестофер на бук­вата „с" имаше нарисувано слънце. И от деня, когато стигна до тази буква, не му даваше покой мисъл­та: каква важна роля играе слън­

цето във всичко, за което четеше. Ласкавото слънце, което свети и грее, позлатява вълните и блести в капките роса. . . А между Риесто­фер и слънцето стои тази болест. Слънцето е сякаш огромен порто­кал — зрял, сладък, съблазнителен плод, но забранен.

Мама го уверяваше, че непре­менно ще оздравее и един ден ще се сприятели със слънцето. Но в гла­са и се долавяше съчувствието на възрастния, което не му харесваше. Дали ще оздравее, или няма да оздравее, не е най-главното. Само да може да се сприятели със слън­цето. Но как ще стане това, кога­то не бива да се виждат?

— Ще трябва ти сам да го на­вестиш — каза една вечер мама, като се смееше.

Когато тя си отиде, Риестофер продължи да мисли над думите й. И петната, които виждаше в тъм­ното пространства под клепачите си, този път бяха оранжеви.

На другата сутрин Риестофер взе да разтуря лагера на Камиончо. Развали и малките фигурки и приб­ра пластелин» в кутията, като го подреди по цветове в отделните преградки.

— Сега пък какво си намислил да строиш? — запита мама.

— Ракетодрум — отвърна Риесто­фер.

Мама се разсмя. След като разтури глинената пла­

нина, прерията и гората, той поч­на да строи ракетодрум. Строеше го с размах, градчето на космонавти­те зае цялата му страна: здание за управата, къщички с градинки, склад за горивото, подемни крано­ве. . . Изработи от пластелин и мно­го техници и учени. После заедно с тях се зае с ракетата. Знаеше от­лично как трябва да изглежда. Ще бъде голяма, сребриста, с капсула за един човек. И в нея той ще по­лети към слънцето.

Една сутрин, когато мама отиде в магазина, Риестофер измъкна от кухнята алуминиево фолио. С него обви корпуса на ракетата, като го забождаше с карфици. Главичките па карфиците изглеждаха също като нитове. Най-много си игра с носо­вата част, дълго подрязваше н нагласяваше фолиото, докато най-после то легна както трябва.

И ето, след много дни упорит труд, ракетата е готова. Учените и техниците от космодрума бяха мно­го доволни и началникът на базата каза, че вече може да стартира. Още на съвещанието бяха решили как ще назоват космическия кораб. Днес се състоя церемонията по кръщава­нето — имаше речи, банкет и на­чалникът на базата обяви пред всич­ки, че ракетата ще се нарича „Сре-

Илюстрации ВЛАДИМИР МИНЧЕВ

бърно слънце". Вечерта, когато си лягаше, Риестофер каза на мама, че утре ще полети към слънцето и ще донесе в къщи късче слънчево ве­щество, за да го изучи и опознае по-добре. За товарен отсек бе из­ползвал буркан от тъмнозелено стъкло. Ще отлети до слънцето, ще напълни отсека със слънчево веще­ство и ще поеме курс към Земята. За кожата си не се страхува: нали стъклото е тъмно. Мама се засмя и го погали по главата.

На другия ден се състоя стартът. Риестофер тържествено се сбогува с учените и техниците, изкачи се на кулата, отвори тежкия люк на ракетата и влезе в командната ка­бина. Седна в коженото кресло и огледа командното табло. Редицата блестящи уреди. . . Цветните лам­пички. . . Големите телевизионни и радарни екрани. . . Провери всич­ко, разгледа внимателно скафан­дъра си и се свърза по радиото с ко­мандния пост на ракетодрума. От­говориха му, че всичко е готово. Риестофер се облегна в креслото и зачака с вълнение.

— Пет. . . четири. . . три. . . две. . . едно. . . нула!

„Сребърното слънце", опирайки се на огнената си опашка, се издигна във въздуха, устреми се към виси­ните и изчезна в космоса. Риесто­фер усети как нещо го притисна силно към креслото, ушите му за­бучаха, но той бе щастлив. Ракета­та не го подведе!

С опитна ръка движеше лостове­те на уредите, когато пое сам управ­лението на кораба, поддържаше курса, изпращаше доклади на Зе­мята. Ракетата се носеше стреми­телно и уверено към центъра на Слънчевата система. Както и пред­полагаше, пътуването бе дълго и еднообразно.

Но ето, най-после на телевизион­ния екран се появи Слънцето! На Риестофер му стана много горещо в скафандъра, защото слънчевите лъ­чи приличаха немилостиво. Той вклю­чи климатичната инсталация и же­гата се смени с прохлада. Ракетата летеше право към огненото кълбо. Пред нея вече бушуваше море от пламъци, но Риестофер безстрашно я водеше все напред и напред — нали сам я бе конструирал и твър­до вярваше, че е изчислил всичко правилно.

Настъпи решителната минута. Риестофер дръпна червения лост. Люкът на изолирания товарен от­сек се отвори, огнените езици на-

18

хлуха в него, после той пак затвори люка. В следващия миг измени курса и ракетата се устреми об­ратно нагоре — към къщи!

Уморен, измъчен, той излезе от командната кабина и стъпи на зе­мята, където го очакваше целият персонал на космодрума. Начални­кът на базата го поздрави, прия­телите с трикратно „ура" го вдиг­наха на ръце. Сребристата обшив­ка на корпуса на ракетата бе тук-там обгорена и понапукана, но Риестофер не се разтревожи: ко­рабът бе изпълнил задачата си.

Още същия ден той почна да раз­туря всичко, което бе построил. Най-напред половинметровата ра­кета „Сребърно слънце", за която бе положил толкова труд. Внима­телно махна фолиото и почна да разпределя пластелина в преград¬ ките на кутията. После предпаз­ливо взе тъмния буркан и го поста­ви на нощното шкафче до крева­та си.

Когато вечерта мама дойде да му

пожелае „лека нощ", той я чака­ше уморен и щастлив.

— Бях на Слънцето, както ме по­съветва, и взех късче слънчево ве­щество. Утре ще се заема с изуча­ването му. Може да ми послужи в моята страна за вулкан или за нещо друго.

Мама се усмихна, каза „разбира се" и угаси лампата.

По-късно, както винаги, преди да си легне, тя намина още веднъж в детската стая, за да провери дали всичко е в ред. Риестофер дишаше дълбоко и равно. Тя оправи юрга­на му и постоя малко, загледана в сина си. С едната ръка придържа­ше нощницата си, с другата, без да иска, закачи буркана на нощ­ното шкафче. Мама се усмихна, прекара пръсти по гладкото стъкло и отвинти капака.

Ярък слънчев лъч озари лицето на спящото момче. На дъното на буркана грееше мъничко слънце.

Преведе от руски Цвета Пеева

ОЧАКВАЙТЕ НИ СЛЕД МИЛИОН ГОДИНИ Трудно можем да си представим съвременната науч­

на фантастика без космическите полети, без трудните, но привлекателни пътешествия до планети на други звездни системи. Понякога в книгите всичко е много лесно — та нали и Жул Верн изпрати своите герои на Луната със снаряд! Но учените не винаги са толкова големи оптимисти, защото общуват със строгите формули на математиката и небесната механика, кои­то ни подсказват

д а н е с е у в л и ч а м е

в преценката за нашите реални технически възмож­ности. Защото фантастиката си е фантастика, но при­родните закони не могат да се заобикалят и ние тряб­ва винаги да се съобразяваме с тях.

Започна ерата на организираната интервенция на човека в космоса. Всяка година се изстрелват стотици научноизследователски и телекомуникационни спътни­ци, много орбитални и междупланетни (управляеми и автоматични) станции. И както винаги, мечтите из­превариха реалните ни успехи, желанията ни вървят десетки години преди постиженията — заговори се за преки контакти с извънземни цивилизации, за транс¬ галактични полети.

От най-простата зависимост „пътят е равен на про­изведението на скоростта и времето" веднага могат да се направят изводи за двете реални затруднения в космическите полети на огромни разстояния: гигант­ските скорости, за които ние още не сме подготвени, и времето — реалната продължителност на полета. Първите ни успехи дават надежди, но могат ли те да се нарекат успехи в сравнение с нашите големи, понякога много големи желания? Ще се втурнем ли в космоса така леко и бързо, както е в книгите на Ефремов и Бредбъри?

Ние сме свидетели на първите полети до най-близ­ките планети — Марс и Венера, пътуването до тях про­дължава много месеци. А те са просто „под носа ни" — само на няколко светлинни минути в сравнение с най-близката звезда алфа от Центавър, която е на 4,3 свет­линни години от нас. Как ще направим този гиган­тски скок през бездните на пространството?

Разстоянията между небесните тела се измерват със светлинни години — това е пътят, който изминава светлината за една година с нейната невъобразима скорост от 300 хиляди километра в секунда. Скоростта на нашите ракети сега е 25—30 хиляди пъти по-мал­ка. От сравнението веднага се вижда, че едва ли ня­кога ще построим двигател със светлинна скорост. Може би спасението е във фотонната ракета, при която движението се получава за сметка на импулса на от­разените фотони.

Да си представим, че ще летим до алфа от съзвез­дието Центавър с Фотонна ракета. Включваме дви­гателите при ускорение 10 метра за секунда на квад­рат (това няма да се почувствува от космонавтите, защото е близко по стойност до земното ускорение) до средата на пътя, после обръщаме ракетата с двига­телите напред и започваме да намаляваме скоростта при същото ускорение. След 7,2 земни години ще бъ­дем около нашата цел. Изчисленията обаче показват, че при коефициент на полезно действие единица, ще бъде необходимо гориво 3 600 пъти повече от масата на ракетата, т. е. ако ракетата тежи 30 тона, тя ще трябва да носи със себе се 110 хиляди тона гориво

(около 400 влакови композиции). Такава ракета просто не може да се построи.

Веднага трябва да добавим, че тези и всички изчис­ления по-долу са направени със средствата на релати¬ вистката механика — механиката на светлинните ско­рости. Айнщайн доказа, че при скорости, близки до 300 хиляди километра в секунда, настъпват известни промени във физическото състояние на телата и се на­рушават някои временно — пространствени зависимости. Това е една обемиста теория със сложен математичен апарат, която допълни представите ни за движенията на телата от класическата механика на Нютон. Нямаме възможност подробно да се спрем на тази теория, ще кажем само, че при субсветлинни скорости дължина­та (за наблюдателя) и масата на телата се променят, а часовниците в кораба започват да „тиктакат" по-бавно. Колкото и невероятно да звучат, това са обек­тивни природни закони, с които ще трябва да се съ­образяваме.

Точно тези следствия на релативистката механика ни задължават да взимаме предвид някои физически параметри на летателните апарати за субсветлинни скорости и особено масата на наличното и изразход­ваното гориво. Защо е така?

Една от най-важните характеристики на всяко тран­спортно средство е неговата „специфична мощност" — съотношението между мощността на двигателите и масата на целия апарат. Съвременните атомни подвод­ни лодки имат „специфична мощност" 0,02 вата на грам, а за да се ускори един летателен апарат до 10 метра за секунда на квадрат, е необходима „специфич­на мощност" 3 милиона вата на грам, т. е. 150 милиона пъти повече. Съветският учен Й. Шкловски дава след­ния пример: бъдещият фотонен двигател с мощност 15 мегавата ще трябва да тежи. . . 5 грама. И в тези 5 грама са включени масата на горивото, на рефлекто­рите и цялата апаратура! И веднага добавя: „От из­численията е очевидно, че трудностите от „количест­вен" характер са толкова големи, че явно прерастват в качествени".

Едва ли има смисъл да коментираме тези изводи на теорията. И все пак... Да си представим, че летател­ният апарат със субсветлинна скорост (близка до тази на светлината) е построен (в противен случай всяка­къв далечен полет е немислим). След първото ни пред­полагаемо пътуване нека направим второ, но този път значително по-разумно.

В първите 123 дни ускоряваме кораба до скорост 100 хиляди километра а секунда, след това изключваме двигателите и се движим по инерция 12 години и 169 дни, след това още 123 дни включваме „спирачките". След 13 години и 50 дни ще бъдем до най-близката звезда. Горивото за отиване и връщане ще представ­лява четири пети от цялата маса на космическия ко­раб — това е по-приемливо.

Както виждате, полетите до други звезди съвсем няма да бъдат „мимолетни прекрасни удоволствия". А вероят­но човекът ще иска да навлезе още „по-дълбоко" във Вселената — тогава?

Няма защо да се тревожим — природата се е погри­жила и за това.

Малко по-горе вече казахме, че при движение със субсветлинна скорост часовниците в кораба започ­ват „да изостават", времето за пътниците в него те­че много по-бавно. Това Айнщайн нарече „парадокс на близнаците". Ако единият от двама братя-близна-

19

ци предприеме пътуване с фотонен звездолет, а другият остане на Земята, след време космонавтът ще бъде значително по-млад от своя брат. Това звучи странно, непривично за нашите делнични представи, но колко по-невероятни изводи може да срещне човек в модер­ната физика!

Този факт сякаш „приближава" звездите до нас. Няма защо да се страхуваме: нашето „корабно време" е лениво, ще остаряваме съвсем бавно.

А сега отново да се върнем в нашия фотонен звез­долет значително по-спокойни. Включваме двигатели­те при ускорение g, след около година достигаме ско­рост, близка до тази на светлината. След 21 години корабно време ние ще бъдем вече в ядрото на нашата Галактика — Млечния път. Или да речем — полет към Мъглявината Андромеда, същата онази, с която са свързани толкова наши юношески вълнения над книгата на Ефремов. Полетът ни до там ще трае 28 години, но по нашите „мързеливи" часовници, докато на майката Земя вече ще са минали. . . 3 милиона го­дини, почти колкото цялата човешка еволюция. Или пътуваме до купчината галактики в съзвездието Ко­сите на Вероника; ние — космонавтите — ще оста­реем само с 38 години, а на нашата планета ще са ми­нали няколко стотици милиони години!

Тези ужасно големи цифри могат да смутят и най-самоуверения космонавт. Изправени пред красноре­чивите факти, разбираме колко много всъщност фан­тастика има в научнофантастичната литература. Връ­щаме се от полет до Мъглявината Андромеда, а на Земята ще са изминали 3 милиона години и едва ли изобщо някой ще си спомня за нас.

А може би това е пределът? Преди малко говорихме за конструктивната невъз­

можност на фотонните звездолети. Но това не е единствената трудност. Спомнете си изчисленията на Перелман от „Забавна физика" — хвърлената от бър­зо движещ се автомобил диня получава бомбена удар­на сила. Само от ударите с междузвездните водородни атоми ракетата ще получава 2 с още дванадесет ну­ли ерга енергия на квадратен сантиметър — почти не­въобразимо количество. Има ли тогава смисъл да го­ворим за частиците междузвезден прах — всяка от тях ще бъде причина за гигантски взрив. Здравата кон¬ струкция на кораба може да реши всички тези проб­леми отведнъж, но може ли да се направи надеждна за­щита от удари и радиация, като се спазва главното изискване: тегло на летателния апарат 5 грама?

Конструкторите ще бъдат значително облекчени, ако им възложим задачата да построят летателен апа­рат без гориво. Възможно ли е това? Обърнете внима­ние, той не ще се движи „по божие благоволение", просто няма да пренася горивото със себе си, а ще се „храни" направо от междузвездния газ. Този проект беше предложен от Бюсар преди няколко години: да се монтира на ракетата термоядрено устройство за синтез на междузвездните водородни атоми в моле­кули деутерий, който после ще се използува като ра­ботно вещество в двигателя. Всичко изглежда толкова просто и елегантно и най-важното: въобще не про­тиворечи на природните закони. Но понякога от идеята до реализацията изминават твърде много години. Какво имаме предвид?

Средната плътност на междузвездния газ в нашата Галактика е около 1 молекула на кубичен сантиметър. При тази изключително „разредена храна" ракетата ня­

ма да може да си доставя необходимото количество „витамин", т. е. енергия за себе си. Става очевидна необходимостта от построяване на ракети с голяма „уста"—гигантски повърхности за всмукване на без­стопанствения атомен водород. Изчисленията са ка­тегорични: ракетата (или широките „пръстени-гъл¬ тачи" край нея) трябва да има диаметър 700 кило­метра! А в близките столетия едва ли ще построим такива гигантски летателни съоръжения.

Нека отново се върнем към нашата програма за овладяване на Далечния космос — другите звездни и галактични системи. Видяхме вече, че дори фотонни­те ракети не задоволяват нашите изисквания за бърз и сигурен транспорт.

Дългите самотни полети, продължаващи по няколко милиона (земни) години, едва ли са най-доброто реше­ние. Вероятно в бъдеще учените ще възприемат друга стратегия спрямо далечните небесни тела — програмата за „методична експанзия" на Вселената. Първият обект на нашето внимание ще бъде Луната — след 20—30 години вероятно всички космодруми ще бъдат на ней­ната повърхност. Там ще бъдат построени големите се­ленофизични и астрономически станции, там ще бъ­дат и лабораториите за изследвания на космическите частици, защото липсата на атмосфера значително ще улеснява наблюденията. От Луната в бъдеще ще се изстрелват космичните апарати, преодоляването на 6 пъти по-малкото привличане на нашия естествен спътник ще може да става с по-малки ракети. До Лу­ната ще се пътува с малки транспортни „космически лайнери", които ще се дозареждат с гориво от око­лоземните орбитални станции.

След това ще дойде ред на най-близките до нас пла­нети от Слънчевата система, където ще бъдат създаде­ни подходящи условия за работа на човека. С това ве­роятно ще бъдат решени големите проблеми на нашата цивилизация — пренаселеността, белтъчният и енер­гийният глад. Вероятно след няколко столетия ще бъде прехвърлен първият мост до най-близката звездна сис­тема. А след това. . . След това човекът ще продължи своята миролюбива експанзия във все по-голям периме­тър, все по-навътре в глъбините на Вселената. Така по­степенно разстоянията ще се скъсяват, ще бъдат съз­дадени изкуствено много „разумни" планети, цял пръс­тен от космически цивилизации. Ще има, разбира се, и „маратонски" преходи, при които космонавтите никога вече няма да се завръщат при своята планета — майка. Но това няма да им се струва толкова ужасно и отчай­ващо, защото тогава моралът и психиката на космо­навтите ще бъдат други — стремежът към тайните на непознатото ще бъде по-силен от привързаността към „люлката". А на космодрума ще ги очаква единствено грижливият. . . електронен космодиспечерски център.

Всичко сега ни се струва толкова странно, толкова невероятно! Ще мине време, ще се промени духът на епохата и хората ще намират романтика дори в това — да се завръщат на своята планета след стотици хиля­ди или милиони години. Те ще се втурват нагоре със същата онази страст и любознателност, с която по­летя Гагарин. И колкото и далеч да бъдат от старата синя планета — Земята, те винаги ще намират в се­бе си сили за поздрав:

„Привет, Земя! Тръгваме! Очаквайте ни след ми­лион години!"

АГОП МЕЛКОНЯН

Останки от Ловешката крепост

и желязна. Ловешката крепост из-никва върху развалините на тра­кийския град Мелта. От това време е дръжката от родоска амфора за вино, която датираме към II—III в. пр. н. ера. На нея е написано името на жреца и е упоменат месец април . Византийският летописец Мануил Фил споменава, че ромеите завла­дели много крепости, между конто и Ловеч. Името на селището е упо­менато и при нахлуването на пече­негите в Северна България към сре­дата на XI век. Голямо значение има Ловешката крепост по време на въстанието срещу Византия. Никита Хоният разказва, че Асен и Петър избрали Ловеч за изходен пункт на своите военни операции. Тук Исак II Ангел подписал мира.

— Нещо за периода на Втората българска държава?

— Тогава Ловеч още повече се издигнал. Крепостта се възобно­вила. Оттук произлязъл и един бъл­гарски цар — Иван Александър, чието фамилно владение е замъкът на крепостта. Династията на Ши¬ шмановци е свързана с Ловеч.

— Последната българска дина­стия — забелязвам аз.

— Да, последната. Тогава дошли турците и Ловешката крепост им оказала героична съпротива. Тур­ците с голяма трудност превзели крепостта през 1349 г. Малко по-късно българите си я възвърнали и

Помни и разказва Осъм за ге­роичната съпротива срещу осман­ските поробители. Градът не заги­нал. Нарекли го Алтън Ловеч и се прочул със своите изделия.

Слушах реката, но едва ли щях да разбера легендите и преданията, които тя разказва, ако за това не мн бяха помогнали ловешките ар­хеолози.

— Ловеч е стара, прастара твър­дина на българщината — започна др. Мария Атанасова. — Живо­тът тук е съществувал от най-дъл­бока древност. В пещерите „Васил Левски" и „Табашката" намерихме следи от присъствието на човека от всички епохи — старокаменна, но¬ вокаменна, каменно — медна, бронзова

Ловеч винаги ми е харесвал. Има нещо привлекателно в този град, заобиколен с хълмове, между които се провира пълноводната Осъм. Се­дях край реката и разглеждах огре­ния от пролетното слънце хълм. Наричат го „Вароша". По него са накацали стари къщи с каменни дувари, сред които криволичат тес­ни, постлани с калдъръм улички.

Там горе на хълма някога се из­дигала белокаменна твърдина, чии­то руини сега едва се забелязват отдолу. Слушах ромона на реката. Водите й бълбукаха, шумоляха не­спокойно, сякаш искаха да разка­жат нещо. Като че почнах да ги раз­бирам.

Тук край пълноводната Осамос се заселили траките и основали горе над скалите град Мелта. Оттук пре­минали и облечените в желязо рим­ски легиони. Селището останало все така значително, само променило името си. Нарекли го Президиум и крепостта охранявала важния стра­тегически път, който водел от Ескус към Тримонциум и Сердика. След векове тук прозвучала славянска реч. Градът отново променил името си. Ловеч — място за лов, град на ловците.

Един ден тъмнооки конници спре­ли край водите на Осъм, напоили конете си и останали тук завинаги заедно със синеоките снажни сла­вяни.

Много нашествия и кръвнини пом­ни реката. Дотук достигали отреди на страшните угри, водени от вож­довете си Арпад и Коцан.

В Ловеч било наследственото име­ние на Иван Александър, който пос­ле станал български самодържец. В града работили сръчни люде и съз­давали изделия, които се прочули по целия полуостров.

тя била в техни ръце чак до 1404 г., когато султан Баязид окончателно покорил цялата страна.

— Откога започнахте разкопките на Цитаделата?

— Разкопки са правени още през 1921 г. от учителите Гено Иванов и Михаил х. Неделчев, но това са раз­копки на любители. Едва от 1963 г. под ръководството на ст. н. с. Йор­данка Чангова се започна систем­на работа. Тук на дълбочина 50 см е намерена най-голямата монетна находка по нашите земи. Това ста­нало на 8 юли 1966 г. Съкровището се състояло от 1426 сребърни монети от времето на Иван Александър и сина му Михаил Шишман. Предиш­ната 1965 година също била плодо­творна за археолозите. На 26 юли било намерено при старите жилищни помещения гърненце с 16 сребърни монети с образа на Иван Алексан­дър. Открити са монети и от вре­мето на Михаил Комнин II, много предмети за лична употреба: гривни от цветно стъкло, накити, железни шпори, остриета за стрели, ножове, ножици, керамични съдове — обик­новени и рисувани, останки от сте­нописи, бронзови копчета, прешлени за вретено, игли за шев и още много други неща. Намерени бяха и остан­ките от една пещ с диаметър 1,30 м. Разкопките ще продължат.

— Нещо за феодалния замък? — Един поглед към крепостта ще

ви увери, че тя е била почти не­превзимаема. На единственото уяз­вимо място, където се сключва ъгъл между северната и югоизточна­та стена, се намериха останки от бойна кула с вътрешни размери 6,20 м на 5,30 м с У — образна фор­ма. Кулата имала вход с широчина 1,70 м откъм вътрешността и била пригодена за самостоятелна отбра­на. Крепостната стена като строеж е характерна за строителството от XI век насам, грубо обработени ка­мъни, споени с бял хоросан. Дебе­лината на външните стени е около 2 м, а височината сигурно е дости­гала 10—12 метра. Там, където е имало стени над скалите, те са били по-ниски. Отбраната е била подси­гурена и от преградни зидове вътре в самата крепост. Едната от тях е с дебелина 3 м и има кула, а другата, която е на около 20 м от първата има други две защитни кули с раз­лични големини. Едната от тях е истинска каменна грамада с вът­решни размери 6,40 м на 5,90 м. Другата е по-малка — 2,80 м на 2,60 м.

Глинен съд, намерен при разкопки на крепостта

Глинена чиния с красиви орнаменти

22

— Мощна отбранителна система! Намериха ли се останки от по-стар градеж?

— Да, селището е съществувало, както знаете, още от времето на тра­ките.

— Нещо за замъка на владетеля на Ловеч?

— Феодалният замък е имал фор­мата на буквата „Г" с размери 3/40 м и е обхващал площ от 1200 кв. м. Тук са открити още в 1921 г. ос­новите на една трикорабна църква. Украсата на тази църква е била бо­гата. Използувани са керамични па­нички, оцветени в жълт, кафяв и зелен цвят. Намирани са останки от фрески, рисувани надписи, раз­лични геометрични орнаменти и из­рисувани червени и черни линии, които напомнят драперия. Укра­сата на тази църква е като на църк­вите на Трапезица в Търново от XII — XIII в. Тя сигурно е била дворцовата църква на владетеля на Ловеч.

— Как са изглеждали жилищата по онова време?

— Размерите им са били малки, формата на помещенията четири­ъгълна. Тези до стената са вероятно войнишки помещения. В селището се очерта една напълно запазена улица. Ловеч е бил богат град. Май­сторите, които са го строили, са търсили архитектурно разрешение, което има живописен ефект.

Тръгнах по тесните криволичещи улички на „Вароша". Те ме изве-

доха горе при древните руини. Бях сам, наоколо бе тихо. И сякаш око­ло мене всичко оживя. Като някакво видение, възкръснало от миналото, пред очите ми израсна градът, горд и непристъпен. Както някога, за­биха камбаните, около мен ехтяха неспокойните, припряни стъпки на воини.

Там, долу при реката, опасала крепостта, виждах разположилите се на стан пълчища на поробителите ромеи.

Кацнала върху непристъпните скали, се издигаше предизвикателно твърдината и сякаш се надсмиваше над уморените воини. Могъща кула преграждаше пътя на император­ските войски към обкованата с же-лязо тежка порта, над която стър­жеше друга каменна грамада. Това бе единственият път, по който можеха да стигнат до непристъпната крепост войските на обсаждащите. Нався­къде другаде се издигаха скалите, отвесни и недостъпни. Само птица можеше да долети до горе. За вои­ните това бе невъзможно. Ромеите бяха вече уморени от обсадата. Оръжието тежеше в ръцете им, а напечените от слънцето доспехи бяха за тях истинско наказание. Много пъти бяха тръгвали ромеите на пристъп, но всички техни опити се разбиваха в белите стени на непри­стъпната твърдина. Водени от своя вожд Асен, българите не показваха никакви признаци на слабост. Хра­на имаха достатъчно, а вода си на­бавяха от пълноводния Осамос. Уни­ние и безверие бе обхванало измъ­чената ромейска войска, разполо­жена около Ловеч. Годината, когато стана това събитие, бе 6695 от сътво­рението на света или 1187 от но­вото летоброене.

Сякаш виждах загриженото, за­мислено лице на самия император Исак II Ангел. Какво можеше да направи той? Да чака? Силите му намаляваха, войската редееше, а целта оставаше все така далечна и недостъпна. Тогава императорът ре­ши! Реши да сключи мир с бълга­рите, да признае държавата им след 180-годишно робство. Това бе станало тук в подножието на Ло­вешката крепост.

Опомних се. Видението изчезна. Нямаше го приказният град. Беше тихо, съвсем тихо. Около мен се из­дигаха само развалините, огрени от пурпурните лъчи на залязващото слънце.

Тръгнах към града. Спрях за миг и хвърлих последен поглед към

Глинена чиния от вътрешната страна със сграфито техника

древните руини. На фона на плам­налото небе, до разрушените стени бе извисил исполински ръст памет­никът на апостола на свободата Ва­сил Левски. Този паметник и крепо­стта до него сякаш бяха символи на безсмъртие и гранитна твърдост на един народ, който винаги е обичал и обича свободата.

Долу Осъм лениво следваше не­изменния си път и над5водите му се открояваше покритият мост, дело на друг бележит българин Колю Фи­чето. Около реката се бе ширнал новият възроден град с извисени към

небето многоетажни постройки. Ди­мяха комините на заводите, туп­теше огненото сърце на града. И старата крепост и новият град бяха бримки от една вечна верига. Без­крайната верига на живота. Разбрах, че духът на онези, които са живели някога в крепостта, живее и сега там долу в града. Защото животът продължава! Той е вечен, както е вечен и народът, оставил следи по тези красиви места от древността до наше време.

БОГДАН ЛАНДЖЕВ

Глинено гърненце, намерено в Ловешката крепост

прочете за вас ЗЕМЯТА — КОСМИЧЕСКИ

РЕЗЕРВАТ?

Ако наистина съществуват из­вънземни цивилизации, някои от тях, според учените, би трябвало да са ни изпреварили в развитието си с милиони години. Защо тогава те не използват огромните си технически възможности и не установят кон­такт с нас? Съветското списание „Наука и жизнь" ни запознава с ин­тересната хипотеза на американския учен Дж. Бол. Според него ние ни­кога не ще можем да открием съще­ствуването на извънземните циви­лизации, защото самите те не го искат. Представителите на косми­ческия разум използват огромните си технически възможности, за да предотвратяват всякакви възможни контакти, защото са определили на­шата част от Галактиката за... кос­мически резерват.

МИКРОТРОН - ЗЛАТОТЪРСАЧ

При всяко по-голямо новооткри­то местонаходище на злато годишно се извършват над 10 хиляди анали­за на пробите. А съвременните про­мишлени начини за добиване на зла­то изискват бързи и точни методи за определяне концентрацията на цен­ния метал. В съветското списание „Наука и жизнь" четем, че учени от Института по проблемите на физи­ката към АН на СССР под ръковод­ството на професор Капица са съз­дали за тази цел миниатюрен уско­рител с диаметър един метър — микротрон. Електроните в микротро¬ на, на които е придадена енергия до 9 милиона електронволта, попадай-ки върху изследвания образец, въз­буждат намиращите се в него ядра на златото. Те почват да излъчват рьонтгенови лъчи с точно опреде­лена енергия и при регистрирането им лесно може да се определи ко­личеството злато. Целият опит трае десетки от секундата. С помощта на новия метод може да се открие грам злато, разпръснат в 300 кг руда.

МОРСКИТЕ ФАРОВЕ И СЛЪНЦЕТО

От няколко години слънчевата енер­гия се използува за получаването на електричество. Неудобството е, че през нощта захранваните по такъв начин системи остават без енергия. Според сп. „Сайънс дайджест" нас­коро била изобретена специална на­вигационна лампа, която да се из­ползува във фаровете на отдалечени .•

острови, а фаровете, както е извест­но, имат нужда от електрическа енер­гия именно през нощта.

При новата система, която е мно­го евтина и не иска никакво поддър­жане, се използуват специални ба­терии, които акумулират слънче­вата енергия и я отдават през нощ­та. През деня под слънчевите лъ­чи батерията може да се нагрее мно­го силно и за да не се повреди, ако внезапно завали дъжд, се използу­ват особени смазки. От другата опас­ност — птиците — батерията се предпазва чрез обвивка от дълги остри шипове от неръждаема сто­мана.

ПОБЕДА СРЕЩУ ГРИПА

Под това заглавие френското спи­сание „Сианс е авенир" съобщава за откритата от френските учени от института „Пастьор" ваксина про­тив грипа. Досега учени, от много институти са правили опити и са съз­давали малко или повече сполуч­ливи ваксини. Новото, което пред­лагат френските учени, е това, че тяхната ваксина ще е способна да се справи не само с вируса, който господствува в момента, но и с ви­русите на грипа до 1978 година, не­зависимо какви изменения ще пре­търпят.

Всички предлагани досега вакси­ни имат слаба ефикасност, защото идват много късно, винаги след като грипният вирус е „овладял положе­нието". При новата ваксина това ще бъде избягнато. Учените са изолирали всички основни групи вируси, про­следили са закономерностите в тех­ните изменения и ваксината, която предлагат с малки корекции и допъл­нения ще може да се справи с всички вируси от група А — най-опасните, тези, които причиняват големите грипни епидемии.

СИНИ БРИЛЯНТИ

Съветското списание „Химия и жизнь" съобщава, че е открит нов оригинален метод за „преоцветява¬ не" на скъпоценни и полускъпо­ценни камъни. След двадесет и осем часова интензивна бомбардировка, породена от радиоактивното излъч­ване на бариеви, плутониеви и ни­келови изотопи, елмазите напълно променят своя цвят и получават тъм­носиня окраска.

Така могат да се получат зелени сапфири, сини изумруди и дори чер­вени топази!

24

ДА ВИЖДАШ НОЩЕМ КАТО СРЕД БЯЛ ДЕН

„Нощ. Двама души безшумно се разхождат по безлюдния плаж. Ние ги виждаме. Те тихо разговарят. Единият пали цигара. Огънчето от запалената клечка кибрит блясва ослепително, като светкавица. Засне­маме всичко, защото в ръцете си държим специален апарат, който увеличава 30 000 пъти светлината. Снимките излязоха чудесно. Но не мислете, че ползувахме инфрачерве­на светлина." Така започва репор­тажа си френското списание „Сианс е ви", в който се разказва за нов апа­рат, наречен „Делнокта", с помощта на който могат при пълен мрак да се правят снимки или да се наблю­дават обекти.

Всъщност „Делнокта" представля­ва приспособление, което много при­лича на широкоъгълен обектив, в кой­то са поместени три тръби за увеличе­ние на светлината. Принципът е след­ният: изображението, колкото и сла­бо да се възприема от широкоъгъл¬ ния обектив, се предава последова­телно върху трите лещи и в резул­тат изображението е 30 000 пъти по-осветено, отколкото го възприема човешкото око.

Съвсем очевидни са преимущест­вата на подобно приспособление, което може да се поставя на фото­апарат, на бинокъл и дори на обик-новени очила. То ще улесни полиция­та, работещите по границите и мит­ниците при издирването и залавя­нето на нарушители и контрабан­дисти.

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ РАДИАТОР

Конструкторите на компанията „Флорида Паур енд Лайт" създадо­ха проекта на най-големия радиатор в света, който да охлажда водата, изпускана от атомните генератори на електроцентралата в Бискайския залив. В противен случай топлата вода ще унищожи живота в океа­на.

Радиаторът, описан в сп. „Попю-льр Сайънс", ще представлява кана­ли, дълбоки един метър, широки 65 и с обща дължина 270 км. Водата ще тече бавно от север на юг, ще се охлажда от въздуха и после ще се връща отново в електроцентрала­та. Периодично водата ще се опрес-нява, защото от изпаряването в нея ще се увеличава процентът на сол­та.

„ХОМО АМЕРИКАНУС"

Така френското списание „Сианс е ви" характеризира едно интересно откритие на археолози на територия­та на южноамериканската републи­ка Еквадор. Всеизвестна е хипотеза­та за населяването на Северна и Южна Америка от монголоидни пле­мена от Азия, преминали през Берин­говия пролив. Но дали Америка не е била населена и преди това? Англий­ските археолози, които са извърши­ли разкопки в Еквадор, са открили стрели и „саби" от обсидиан, които, изследвани с радиовъглероден ме­тод, са показали възраст от 79 000 години, т. е. три пъти по-стари от първите нашествия на азиатски пле­мена през пролива. Но както една лястовичка не прави пролетта, така и само върху едно откритие архео­лозите се боят да направят изводи. Но неотдавна бяха намерени кости и череп на човек, които, изследвани в две различни лаборатории, показ­ват една и съща възраст — от пре­ди 30 000 години. Този факт нака­рал учените сериозно да се замислят. Тогава дошло ново откритие. При археологични разкопки в една до­лина, пак в Еквадор, намерили нови богати находки на кости и зъби. Да­ли не принадлежат на „Хомо амери¬ канус", който няма азиатски произ­ход? Или може би те са на хора, дош­ли от Океания? И как са дошли? На тези въпроси учените нямат точен и категоричен отговор. Но това от­критие безспорно има голямо зна­чение за археологията.

ФОТОКОПИЕ ВЪРХУ ОБИКНО­ВЕНА ХАРТИЯ

Известни са успехите на фотогра­фията през последните години. Но винаги и във всички случаи качество­то на фотохартията и нейната чув­ствителност са основно изискване, за да бъде снимката или репродук­цията добра. Но ето, че хартията няма да бъде вече проблема. Скоро снимки ще могат да се правят върху обикновена хартия, в това число и върху амбалажна хартия. Във френ­ското списание „Сианс е ви" е помес­тена снимка, копирана върху обик­новена амбалажна хартия. Тя е реа­лизирана с новия апарат Канон NP — 70. Всъщност на тези, които се интересуват от фотография, от­давна са известни усилията на спе­циалистите, които вече години ра­ботят в тази област и имат добри успехи.

25

Двойното Зрение

Всички са чували за циклопа, ми­тичното същество с едно единствено око, разположено там, където се съе-диняват носът и челото. Одисей и неговите другари, попаднали в плен на циклопа, са могли да се освободят благодарение на тази особеност. Из­горили окото му и така успели да се измъкнат от пещерата на разя­рения, но вече сляп циклоп.

Стара истина е, че и най-необуз­даната фантазия черпи вдъхновение от реалността. Каква е реалността, скрита зад легендата за циклопа? Зад нея се крие една научна аб­стракция за особеностите на зре­нието, присъщи на всички хора.

Може би ще намерите отговора са­ми, ако направите следния прост опит. Вземете едно цилиндрично или конусовидно тяло, например аба­жура на нощната лампа, и го поста­вете на пода. Застанете над него така, че гледайки с двете очи, да виждате големия и малкия кръг концентрично един в друг. Сега, без да мърдате, затворете лявото око. Повечето ще видят, че по-отдалече­ният кръг се измества надясно. Об­ратно, ако затворите дясното око, далечният кръг ще се измести наля­во. Вместо с абажур този опит може да се направи и по следния начин. Изрежете два еднакви кръга с диа­метър 6—7 см в два листа картон или хартия и закрепете двата листа на масата, така че те да бъдат успо­редни и един зад друг на разстоя­ние 20—30 см. Застанете на около 1 метър пред тях в такова положе­ние, че да виждате двата отвора кон­центрично един в друг (при това по-отдалеченият кръг ще изглежда по-малък). Сега затваряйте ту едното, ту другото око. Концентричността ще се нарушава както в опита с аба­жура. Рисунка 1 показва как се виж¬ дат кръговете. Следователно, когато сте гледали с двете очи, не сте цент¬ рирали кръговете нито с едното, нито с другото око, а спрямо средната точка между тях, т. е. с едно въоб­ражаемо око, разположено точно там, където е било изгореното от|

Одисей око на циклопа. За някои от вас тоз опит ще бъде неуспешен. Когато затворите едното око, кръго­вете ще продължават да изглеж­дат концентрични, когато затворите другото око, концентричността ще се нарушава. Ако попадате в тази категория хора, това означава, че едното ви око, това, за което кон­центричността се запазва, е доми­ниращо, т. е. че вие, без да съзнавате това, разглеждате света предимно с едно око. Ако карате кола, този факт трябва да ви направи особено внимателни.

За какво ни е нужно „циклопското око", т. е. обобщаването на обра­зите, които двете очи изпращат до мозъка? За да не виждаме предме­тите двойни, ще кажат някои. Това е вярно, но не е пълният отговор, защото на такъв отговор може да се зададе нов въпрос: защо имаме две очи?

Външният свят е триизмерни. Предметите са разположени не само наляво, надясно, нагоре и надолу, но и по-близко или по-далеч от нас. Образите във всяко око обаче са плоски, тъй като се разполагат вър­ху един тънък светочувствителен слой, наречен ретина. Всяко око изпраща към мозъка сведения за обектите, разгледани от неговото местоположение. Както видяхме от опита, картините, получавани от

двете очи, не съвпадат напълно. Именно разликата между двете кар­тини позволява на мозъка да ре­конструира обемността на обектите. Тази особеност на зрението се из­ползува във фотографията. Ако един пейзаж се снеме с два фотоапарата, разположени един до друг подобно на очите и след това разглеждаме едната снимка с лявото око, а дру­гата с дясното, получаваме усещане за обемност, което липсва в обикно­вената снимка.

Колкото по-близо до нас е един предмет, толкова по-голямо е не­съвпадението на образите от двете очи. Следователно степента на не­съвпадение може да служи като мяр­ка за отдалечеността на тези обек­ти. Неотдавна бяха открити клетки в мозъка, които се възбуждат само при определена степен на несъвпаде­ние на двата образа. Ясно е, че тези клетки могат да служат за измер­ване на разстоянието до обектите. Освен това, при разглеждане на бли­зък обект осите на очните ябълки са по-събрани, докато при разглеж­дане на далечен обект те са пара­лелни. Взаимното разположение на двете оси е допълнителен белег за отдалечеността на предметите.

Ясно е от чисто геометрични съоб­ражения, че описаните механизми могат да бъдат ефективни само на близки разстояния. За големи раз-

стояния, както и за хора с едно око оценката, кой предмет е по-близо и кой по-далеч, се извършва по други пътища. Единият от тях е така на­реченият монокулярен(едноочен) па­ралакс. Той се състои в следното. При придвижване на главата или на предметите се получават няколко последователни картини във всяко око. При това образите от по-близ­ките предмети се изместват повече върху ретината, а образите на от­далечените предмети се изместват по-малко.

Друг механизъм е този на ако¬ модационния рефлекс. При раз­глеждане на предмети на различни разстояния лещата на окото приема различна форма, така че предметът, който гледаме, да бъде фокусиран върху ретината. За отдалечени обек­ти лещата е по-плоска, за близки предмети тя става по-сферична. Све­дения за състоянието на лещата (по­точно казано, за напрежението на вътреочните мускули, които изме­нят нейната форма) могат да по­стъпват в мозъка и да служат за оценка на разстоянието до пред­метите.

Всеки знае, че в ясно време пла­нината изглежда по-близка. Това е така, защото се виждат повече де­тайли. Такива допълнителни способи се изработват в течение на живота в резултат на личния опит. Тяхната важност проличава, когато сте по­ставени в необичайни условия. На­пример, ако карате кола нощно

време, можете да допуснете големи грешки в определянето на разстоя­нието до източника на светлина, на­миращ се право пред вас на тъмен фон и дори да сгрешите дали той се движи или не. През деня, когато виждате както цялата панорама пред вас, така и самия източник на свет­лина, оценката на разстоянието е много по-лесна.

Съществуват илюзии, които по­казват, че възприятието за обем­ност е сложен процес, който още не е разгадай напълно. Една такава илюзия можете да демонстрирате сами. Изрежете по най-външния кон­тур рисунка 2 и я поставете върху диска на грамофон, така че точката във фигурата да съвпадне с центъра на диска. Пуснете диска да се върти и наблюдавайте фигурата от раз­стояние няколко метра (за тази цел наклонете грамофона). След ня­колко секунди въртящата се плоска фигура ще почне да ви изглежда като въртяща се фуния или пумпал. Ефектът се запазва и ако гледате само с едно око, значи той не се дължи на двуочното зрение. По всяка вероятност тази илюзия се дължи на свойството на нервната система да организира възприятията в цялостни образи.

Независимо от възможностите на монокулярното зрение за обемно въз­приятие, то съществено се усъвър­шенствува от бинокулярното (дву¬ очно) зрение. Не случайно това зре­ние се развива на определен етап

от еволюцията. Редица животни, разполагайки с две очи, всъщност нямат бинокулярно зрение. При тях двете очни ябълки са разположени толкова настрани, че всяко око вижда различни неща. При тях зре­нието е панорамно, като в панорам­ните кина, които са снабдени с ня­колко екрана. Такива животни са рибите, птиците и някои бозайници. V висшите бозайници и особено у човека големи части от картините, възприемани от всяко око, се при­покриват. Както видяхме, това не е разточителство на природата, за­щото дава нови възможности. Раз­витието на бинокулярното зрение е тясно свързано с използуването на предните крайници за хващане на храната или плячката, а у човека и с трудовата дейност. Именно това зрение дава възможности за точно определяне на мястото и скоростта на близки обекти, движещи се на­право към нас. Превържете едното око на играч на тенис на маса и ще видите колко неточни ще станат движенията му. Опитайте да вде¬ нете конец в игла, ако едното ви око е затворено. Това ще ви се удаде много трудно.

Според данни на някои автори около 4 процента от хората имат недостатъчно развито пространстве­но зрение. Повечето от тях са с явни нарушения в зрението, на­пример кривогледство. Някои обаче нямат такива явни отклонения и дефектите в пространственото зре­ние се откриват само при специални изследвания. Не е известно дали такива дефекти имат отношение към нещастните случаи в производството и в транспорта, но възможност за това съществува.

АНГЕЛ ВАСИЛЕВ

о северния склон на Балкана пенливи планински поточета шуртят и бягат надолу към равнината, към голямата река. На места през редките просвети в зе­лената листвена шатра се откриват сините хребети на Стара планина. В далечни времена страхотни земни катаклизми са нагъвали земните пластове, образували са всички тези хребети, върхове и хълмове, проснали се като театрални декори пред очите ни. Тогава се е образувала Васильовската планина. Вляво сред пла­нинската й гръд се провира река Бели Вит, а вдясно, в далечината синее нейният приток Градешнишка река. Още по на север се простира Дунавската хъл-

За пещерата се разказва любопитна легенда. Преди много столетия разбойници нападнали този китен край. Местният болярин, уплашен от зверствата им, скрил в една от дупките на пещерата цялото си богат­ство — десет конски товара злато. Мълвата за скри­тото имане не била забравена и след векове. Иманя­рите, дръзнали да влязат в Градешнишката пещера, никога не се връщали обратно. Само двама от тях на третия ден от влизането си в пещерата били открити от другата страна на планинския рид обезумели от страх, онемели от ужас и потънали в кърви. Иманярите не успели да върнат речта си до края на живота си и за-

миста равнина, прорязана от долината на Вит, а на запад от нея е долината на знаменития Искър.

Между Вит и Искър, тези две напълно самостоятелни реки, има не по-малко от 20 км. А от Васильовската планина до Искъра са около 40 км. И човек мъчно може да си представи, че именно тук някъде започва една невидима река, фантастичен подземен приток на Искъра, който, колкото и да е невероятно, свързва речните басейни на Вит и Искър, прави от река Вит своеобразен приток на Искъра.

Ние се намираме сред големия карстов район на север от гр. Тетевен. Геоложки той принадлежи на средната част на Предбалкана. Но само геоложки. Хидроложки целият район принадлежи почти напълно на река Искър чрез сложните, неизвестни и тайнствени подземни връзки на р. Вит с извора Глава Панега, втория по дебит карстов извор в България. Но как става това? И днес още не може да се даде пълен от­говор на този въпрос, но все пак нещичко се знае от хората, нещичко е научено.

При с. Градешница, сгушено между Васильовската планина и отвесните сиво — розови варовити откоси на рида Стенето, на 120 м над нивото на Градешнишката река има малък, полузатрупан въртоп. Наричат го Джебин трап. Всъщност това е карстова пропаст, дълбока над 80 м. Близо до входа й започва подземен водопад, водата на който идва от околните височини, сипеи и дерета. На дъното на пропастта водата се губи в тесен канал, по който човек може да проникне на двайсетина метра. Само толкова! Оттук започва не­известността. Като се има пред вид посоката, в която изчезва подземният поток, може да се приеме, че той се „влива" под земята в главната подземна Градешнишка река, която е изработила и една от най-красивите пе­щери в България — Градешнишката. Входът й е на десния склон на надземната Градешнишка река. Местното население я нарича Дупките.

това никой никога не узнал от тях тайните на пеще­рата.

В Градешнишката пещера тече подземна река, съ­щата подземна Градешнишка река, която бърза по незнайните си пътища към Вит. На места водите й са толкова тихи, че подземната река, дълбока 1—2 метра и повече, изглежда направена от стъкло. В реката има черни мренки, които не се боят от светлината и човека. На места обаче вечно хладните струи сърдито шумят по праговете, вият се, разширяват леглото си и търсят нови пътища из сложния лабиринт от пукнатини, на¬ цепили варовика. Сводът на подземната река ту се снишава, ту увеличава височината си. Тук човек е сякаш в царството на приказките. Потокът, приел во­дите на поройните дъждове през намиращите се по карстовото плато отвори на пропасти и през въртопите Николова яма и Славика, свършва внезапно при един подземен сифон, тесен и недостъпен дори за аквалан­гистите. Но нейният път е определен приблизително. Преминала през още многокилометровия си път, тя в края на краищата достига р. Вит. Може би една част от водите й продължават неизвестно къде и под лег­лото на надземната река.

На 5 км от Ябланица, близо до левия бряг на Вит, зее колосален отвор. Това е входът на карстовата пропаст Бездънния пчелин. Размерите му са 25x40 м. Пропастта е образувана в същата тази земна пукна­тина, в която са се образували и нейните съседи — малката пропаст Леденицата и пещерата Съюва дупка. Пропастта е дълбока 127 м! Южната й мрачна, страшна и отвесна страна е висока 80 м. От долния й край за­почва висок и дълъг сипей към единствената по-светла зала на пропастта. На дъното се застояват валежни) води, които след това се изцеждат към подземните водосбори и се отправят към Вит, а вероятно и някъде другаде. Някога част от водите на Вит са падала;

28

подземната РЕКА

В И Т

Бездънния пчелин, преди да се отправят по незнайния • си подземен път.

Хиляди още неизвестни потоци изчезват в земята. Но накъде се отправят те? Много хора са си задавали този въпрос. Много пъти са забелязвали, че понякога от дъното на извора Глава Панега, който бълва 2500 литра вода в секунда, изплуват на повърхността листа от бук. А букови гори наблизо няма.

През 1895 г. едни от първите изследователи на кар­стовите явления в България братята чехи Херман и Карел Шкорпил са написали следните редове: „Народът вярва, че водите на Глава Панега идват от езерата „Гьолджук", разположени в Златишкия балкан. Във водите на извора понякога се наблюдават листа от бук, който расте в гложенската част на Тетевенския балкан. Няма никакво съмнение, че изчезналите в ямите при с. Гложене води на р. Вит се появяват при изворите на р. Панега".

В 1900 г. братя Шкорпил в „Кражски явления" не само описват езерните басейни на Глава Панега, но в изработената от тях карта категорично показват пътя на губещите се води на Вит.

Сега се знае точно, че листата от бук могат да идват само от прочутия резерват „Боатин", разположен на 3 км от с. Дивчовото. През него минава Боатинската река, която извира от вр. Баба и приема водите на р. Средна и Момина и дава началото на р. Черни Вит. От неговите 1225 хектара площ 1040 са заети от харак­терния „боатински бук". Средната възраст на тези бу­кови дървета е 130 години. Отделни букове са родени преди 200 години, а височината им достига 48 м.

През лятото на 1948 г. група учени от тогавашната Дирекция на водите при Министерството на електри­фикацията и мелиорациите проучи карстовия район между реките Вит и Златна Панега. В понорите на р. Вит при с. Гложене, в местността Иванов брод бяха хвърлени 7000 кг обикновена сол. След 13 деноно­щия осолените води на Вит се появиха в Глава Панега. Това за сетен път доказа, че практически Вит дава голяма част от водите на Глава Панега и че р. Вит е свързана дори с Искъра. Дължината на подземната Вит по права линия била изчислена на 11,5 км; този път бил изминат от „белязаните" води със средна ско­рост 36,8 м/час.

Когато след 13 денонощия път по незнайни канали, пещери, пукнатини и подземни водохранилища осоле­ните води бликнали в Горното езеро на Глава Панега, в продължение на няколко часа пъстървите неспокойно се мятали по повърхността му.

Съществува следното интересно описание от проф. А. Иширков. На 30 август 1867 г. на Спасовден изво­рът Глава Панега престанал да блика вода цели 8 часа. Дъното на езерото му се оголило. На мястото на речното легло на Златна Панега останали локви, пълни с риба. Замлъкнали десетки воденици. Не, това не е било природна стачка, нито пък някаква поличба, както сметнало изплашеното население (някога по тази при­чина край Панега на Спасовден се правел курбан, а в една песен се казва „Ах, не давай, господи, да пресъхне Панега"). Спирането на водите се дължало на разяждането и срутването на стена на някаква под­земна каверна, поела в себе си не по-малко от 100 000 кубически метра витска вода. Академик И. Буреш е изчислил, че при средния дебит на Глава Панега за 8 часа е трябвало да се запълни подземна кухина с раз­мери 500 м дължина, 80 м ширина и 25 м височина!. . .

Между с. Гложене и местността Боаза, малко след мястото на вливането на Градешнишка река във Вит, на протежение около 10 км има редица карстови дупки. Между местностите Иванов брод и Съдраните дупки и между с. Лозето и махалата Каменна могила р. Вит губи отново част от водите си в понорите по левия си бряг. Загубата на вода в тези понори е толкова зна­чителна, че лете Вит пресъхва между местността Ло­зето и устието на р. Калник, превръщайки се в суха, чакълеста долина.

През 1955 г. бригадата на хидрогеолога Иван Кова-чев пусна в един от понорите на местността Ямите, разположена северно от махалата Каменна могила, 9000 кг сол. От Ямите до Глава Панега по права ли­ния има 6,5 км. Осолената вода изминала своя подзе­мен път за 13 денонощия, т. е. със средна скорост 21 м в час. Бригадата е изчислила, че на това място Вит дава на р. Златна Панега 600—900 литра вода в секунда. Останалото количество вода Глава Панега набира от обширния платовиден Панежки карстов басейн, разположен на юг от извора. Платото е изгра­дено от лесно разтворими, дебели до 450 м и силно напукани юрски варовици.

Посоките, в които са развити повърхностните кар­стови форми около с. Нановица, Равно и Габровница и основните посоки на пещерите Съюва дупка и Пещта показват направлението на подземните водотоци, на­сочени към Глава Панега.

Всъщност тази странна подземна връзка между две наши големи реки някога е била надземна. Има данни, че Вит някога е бил обикновен приток на Искъра. Преди много хиляди години Вит е текъл през Брестниш¬ кото поле и е минавал през днешното легло на р. Златна Панега. Доказателство за това са многобройните пе­щери и пропасти между Гложене и Златна Панега, както и речните чакъли, разположени високо над Бездънния пчелин.

Бъдещето ще предостави на тези реки нови въз­можности. По пътя на ерозията Златна Панега посте­пенно ще издълбае терена на юг от Глава Панега и ще се съедини с Вит, която отново ще потече по старото си легло към Искъра. Но за това ще са необходими нови хилядолетия.

Има доказателства, че в днешния си вид Глава Па¬ нега и следователно подземната връзка между Вит и Искър съществува от хилядолетия. Край Глава Па­нега са открити следи от голямо тракийско селище със светилище на древнотракийското божество Па¬ нака. По-късно тракийците издигнали и светилищата на божествата Хигия и Телефор. От името Панака ве роятно произхожда и името Панега. Траките са смя-тали извора за лековит. Разкопките на археолога проф Добруски през 1903 г. показаха, че и римляните са смятали извора за целебен и свещен. Те построили тук светилище — санаториум, асклепион, посветени на бога-лечител Ескулап. В асклепиона римляните хвърляли монети и оброчни плочки, посветени на Хигия, Еску­лап и на тракийския конник. Археолозите намериха много от тях. Там те откриха и пиедестала на статуята на бога на здравето.

Карстовите полета, криещи толкова исторически, геоложки и хидроложки тайни, са един подземен мир на мрак, спокойствие, тайнственост и неповторими пре­лести.

ХРИСТО ТИЛЕВ

29

В наши дни едва ли може да се срещне човек, който да не е слу­шал или чел нещичко за папагали­т е — тези интересни представители на пернатото население в тропи­ческите гори. Та нали веселият и бъбрив папагал е неизменен герой на множество анекдоти, приклю­ченски романи и филми?

От древните летописци научава­ме, че Александър Велики пренесъл за пръв път папагалите в Европа. А по-късно от Рим папагалите постепенно се разпространили из цяла Европа. В Англия направили опит да аклиматизират към мест­ните условия тропическите при­шълци. Папагалите се настанили в горите на острова и дори няколко пъти измътили малки. За съжале­ние тогавашните английски ловци, за да се забавляват по най-варвар­ски начин, избили пришълците. По­ради това и до ден днешен не знаем дали тези чеда на тропиците могат да се приспособят към суровите европейски зими.

Ако отворите дума за папагалите пред някой специалист — орнитолог, той с удоволствие ще ви разкаже много и интересни неща за тях. Първото нещо, което ще научите от него е, че тези птици водят об­ществен начин на живот и имат голямо разпространение в тропици­те и субтропиците на нашата пла­нета. В Южното полукълбо те се срещат далеч зад умерения пояс и макар да не ги виждаме в най-южните части на Африка, техни представители обитават цяла Ав­стралия, а няколко вида и Нова Зеландия. Всички представители на този птичи разред имат здраво тело­сложение, яки, но заоблени крила и голяма глава с много характерна и мощна човка (големите папага­ли от рода Ара имат толкова силна човка, че спокойно прегризват чо­вешки пръст!). Краят на горната им челюст е силно издаден и закри­вен надолу, така че подчертано покрива долната, която завършва със значително по-къс израстък. Единствено при папагалите горна­та част на човката е подвижна. Езикът им е къс и месест. Инте­ресно са устроени краката на папа­галите. Те завършват с по 4 пръста,

от които първият и четвъртият са обърнати назад. Ставите на краката им се отличават с много добра под­вижност и птиците спокойно под­насят до човките си храна, хвана­та с пръстите на единия крак. С малки изключения болшинството представители на папагалите са мно¬ го добре пригодени към дървесен начин на живот. Те правят своите гнезда в хралупи на дърветата, цепнатини в скалите или други дупки. Снасят малки по размер яйца, които са винаги бели на цвят. Мътенето, в зависимост от голе­мината на дадения вид, продължа­ва от 18 до 30 дена. Малките папа¬ галчета се излюпват слепи и голи, но бързо се покриват с пух. Общо взет®, те се развиват и напускат гнездото едва 2 до 3 месеца след излюпването си.

От големите естествоизпитатели и пътешественици знаем, че папа­галите образуват ята, които от ранна утрин до късна вечер вдигат невъобразим шум. Александър фон Хумболдт пише: „Човек трябва да живее известно време в горещите до­лини на Андите, за да се увери, че крясъкът на големите ята от папа­гали от вида Ара заглушава дори грохота на буйните планински по­тоци". А известният полски пъ­тешественик Аркадий Фидлер в своя­та книга „Риби пеят в Укаяли" пи­ше: „Летящи папагали! Когато гле­дах зелените пропелер», които по­реха пространството с бързината на стрела, трудно можех да повярвам, че летят същите птици, които сме срещали у нас в робство — тро­мави, вяли, сънливи, служещи за разтуха на нашите лели. На сво­бода те са съвсем различни: със своя бърз полет и с гръмогласните си викове те допринасят изключи­телно много за оживяването на при­родата и безспорно я красят. Па­пагалите се срещаха на всяка крач­ка. Те бяха неспокойни духове и се щураха от място на място. Къ­дето и да се спреш в гората и да се ослушаш, ухото ти положител­но ще долови крясъка на папагали, прелитащи някъде над върхарите на дърветата. Този специфичен врясък папагалите издаваха по време на летене".

Ето как изглежда папагалът какаду

ВСИЧКИ ЛИ ПАПАГАЛИ МО-ГАТ ДА ГОВОРЯТ?

Пишейки тези редове, си при­помних един стар анекдот. Веднъж един водопроводчик позвънил в една къща. Отвътре дрезгав глас запи­тал кой звъни. Човекът отговори.., че звъни водопроводчикът. Разби­ра се, папагалът непрекъснато за­давал въпроса си и човекът най-добросъвестно му отговарял. Ко­гато вечерта стопаните на къщата се върнали, заварили останалият без сили водопроводчик жално да пита: „Кой звъни?", а папагалът от­вътре бодро отговарял: „Тук е водо-проводчикът, идвам да поправя по-вредения кран на чешмата!" Кати оставим шегата настрана, трябва да кажем, че способността на ня-

30

кои видове папагали да подража­ват човешкия говор е направо по­разителна. В това отношение не­надминат майстор е африканският папагал жако. Обикновено сиво-пепеляво обагрен, с по-ярко или по-тъмно оцветени пера по опашката си, този ненадминат бъбривец лес­но заучава както обикновени реп­лики, така и цели речи. Известно е, че един папагал жако бил продаден на някакъв кардинал за фантастич­ната на времето сума от 100 гви¬ неи само заради способността си безупречно да рецитира цели па­сажи от светото писание. . .

У някои хора съществува погреш­ното убеждение, че всички папагали могат да говорят. Това съвсем не е така. Отглежданите и у нас мъ­нички вълнести (австралийски) па¬ пагалчета цял живот се разбират помежду си само на своя папагал¬ ски език и упорито отказват да про­изнесат макар и една едничка чо­вешка дума. Разбира се, между тях може да се намери и някой инди­вид, който да научи да повтаря ня­колко думи. Това обикновено се счита за голямо постижение, достиг­нато с много труд от страна на при­тежателя му. С подобно отношение към подражаването на човешката реч се отличават и представители­те на родовете какаду и грамадни­те ари, които за цял живот не на­учават повече от една или две думи.

Според орнитолозите по отноше­ние общуването си с хората па­пагалите са най-високо стоящи в умствено отношение птици. На­миращите се на свобода птици не подражават никога на нищо, за­щото това явно не им се налага. Между папагалите има видове, които лесно заучават и подражават чо­вешката реч, но има и такива, кои­то не са надарени с тази способ­ност. Говорящите папагали имат превъзходна памет и това им ка­чество, съчетано с изключително го­лямата подвижност на езика, поз­волява на тези птици безпогрешно да имитират човешките звуци. Обу­чаването на папагалите съвсем не е лесна работа. Изисква се упорит труд над пернатите деца от девст­вените джунгли, като търпеливо се заучава дума след дума. В резул­тат на такова обучение може да се забележи как птицата постепенно се „очовечава", тя все по-рядко из­дава своите пронизителни крясъци и възприема манталитета на своя гледач. Има папагали, които проя­вяват учудващи духовни заложби, те различават безпогрешно мъжете от жените и въобще чуждите на къ­щата хора. Към определени лица птиците проявяват открита симпа­тия, а към други изразяват направо неприязнено отношение. Когато в стаята се намира някой, когото папагалът не обича, той непрекъс­

нато му крещи „довиждане" или е още по-груби думи го подканя да напусне стаята. (Обикновено хо­рата, които са неприятни на па­пагала, са неприятни и за госпо­даря му.) Всичко това трябва да се има предвид от тези, които си поставят за цел да отглеждат и научат даден папагал да говори.

От всичко казано дотук не бива да се остава с погрешното убеж­дение, че папагалите са притежа­тели на висш разум. С това ценно качество е надарен единствено чо­векът. Със своя говор папагалите само задоволяват инстинкта си за подражание. В повечето случаи го­ворът на папагалите е автоматична реакция на външен дразнител. А поискването на храна или отгово­рът „влез" при почукване на вра­тата се проявява като резултат на продължително обучение. При то­ва папагалите абсолютно не разбират думите, които произнасят. Устано­вено е, че те не могат да образуват нови изречения. Понякога, благо­дарение на изключително силната си памет, папагалите изговарят про­дължителни монолози, но те са из­градени от преди това заучени из­речения и представляват само едно празно дърдорене.

Нека се върнем отново към жи­веещите на свобода папагали. Всич­ки естествоизпитатели са едино­душни, че тези птици са извън-

Папагал ара

редно интересни, проявяват учуд­ващ© благородство, а в жилите им тече гореща кръв и в гърдите им бие юнашко сърце.

В това отношение особено про­чути са папагалите ара, които се отличават с могъщо телосложе­ние, а разперените им крила дости­

гат до метър и половина. Разчи­тайки на своята сила, те не се ко­лебаят да влязат в смъртен бой с някой ястреб или с коварния и си­лен разбойник — грифа. Когато не са предизвикани, арите водят крот­ко съществувание и главната им грижа е да открият къде има по­вече сладки зрели плодове, орехи или семена. Често тези величестве­ни и великолепно обагрени в оран­жево и огненочервено папагали на­падат плантациите и нанасят не­поправими вреди на реколтата.

Сред папагалите, населяващи Нова Зеландия, има един вид, известен на орнитолозите под латинското име Нестор нотабилис. Местното насе­ление го нарича „убиец на овце". Оказало се, че отделни представи­тели на този вид понякога нападат и дори убиват овце, като се хранят с месото им. Несторите - хищници из­дебват овцата от засада, скачат на гърба й и й нанасят смъртоносни ра­ни. Разбира се, разказите на тамош­ното население за вредите, които несторите причиняват на овцевъд­ството, са силно преувеличени. До­казано било, че тези папагали обикновено се хранят с месото на умрелите или падналите от изто­щение болни или стари животни.

Те много рядко нападат здрави ов­це, и то само през зимата или рано напролет, когато основната им храна — различни растения, на-секоми и ларви трудно може да се намери.

Най-големият враг на папагалите е човекът. Предприемчиви търгов­ци ловят и продават много птици в различни части на света, където тези деца от царството на вечното слънце забавляват с имитирането на човешкия говор скучаещите си гос­подари. Една друга голяма част от папагалите се избива от местното индианско и бяло население за­ради месото, което е жилаво и твър­до, но все пак представлява разно­образие за бедната кухня на ин­дианците. Но най-много папагали се преследват и избиват заради на­летите и вредите, които нанасят на плантациите в Южна Америка, Афри-ка и Нова Зеландия. На голяма опас­ност от унищожаване са подложе­ни и особено красивите видове па­пагали, чиито пера индианците из­ползуват за украса. Ето защо па­пагалите в природата рядко дости­гат пределната за техния живот възраст — колкото човешки живот.

ГОСПОДИН СВЕЩАРОВ

КРЪВТА НА ОРФЕЙ И ЦВЕТЕТО „КИТАРА" Един от старите гръцки митове е пренесъл през ве­

ковете сведения за загадъчно растение, което е възник­нало от кръвта на Орфей. Растението — загадка е спо­менато от Псевдоплутарх (неизвестен автор от III век). Той поставя в интересна връзка смъртта на Орфей, култът към Дионис и планината Родопа. Както е из­вестно, след загубата на Евридика Орфей се оттегля в планините, отдава се на скръбта си и, както твърди легендата, не обръщал внимание на тракийските жени. По време на пролетните празници на Дионис разгне­вените тракийки го разкъсват. Псевдоплутарх свързва със смъртта на Орфей едно растение, срещащо се в планините на Южна Тракия. Ето какво пише той в своето произведение „За реките" — глава трета:

„ . . . И в планината Пангей се ражда едно растение, наречено. . . „китара" поради следната причина. Же­ните, след като разкъсали Орфей, хвърлили части от тялото му в реката Хебър (Марица). Главата му по волята на боговете приела образа на змей. а лирата се превърнала в звезда (съзвездие Лира). От течащата му кръв се родило растение, наречено „китара". Когато се празнуват празниците на Диониса, то издава звук на китара. . ."

Загадката с това цвете не е единствена в старата история на Родопите, но фактът, че е свързана с името

на Орфей я прави особено привлекателна. Съществува ли то?

Около 1830 г. унгарският естествоизпитател Емерих Фривалдски изпраща няколко експедиции в България, като една от тях открива в Родопите неизвестен расти­телен вид. Родопското растение бива наречено Хабер¬ леа родопензис и в чест на Фривалдски носи пълното название Хаберлеа родопензис вариант Фривалдски, Впоследствие експедицията на Фривалдски изчезва безследно в българските планини и до днес нищо не се знае за нейната съдба.

Няколко години по-късно в Пловдив е открита ан­тична монета от времето на римския император Анто­ний Пий (138—161 г.). В средата на монетата е изобра­зена жена, седнала на скала, която с десния си лакът се подпира на скала, а в лявата си ръка държи цвете, както се държи скиптър или друг предмет — символ на мощ. При скалата личи дърво, а над него на висо­чината на долната извивка на лакътя има надпис— Родопи. След повече от 50-годишен спор днес учените са съгласни, че това цвете е тайнствената „китара" или Хаберлеа. . . Когато родопската Хаберлеа попада в ръцете на изследователите, тя им поднася изненада след изненада. Оказва се, че намереното от изчезна­лата експедиция българско растение е остатък от ра­стителността на ледниковото време. По-късно систе-

ад

матицнте установяват, че хаберлеата принадлежи към една много малка група растения, които издържат и най-големнта засушавания и високите температури.

След като Бахметиев откри анабиозата, стана ясно, че Хаберлеа родопензис може да изпада в състояние на привидна смърт — анабиоза, наречена по-късно криптобиоза. Това състояние при хаберлеата може да продължи неопределен брой години или образно ка­зано, тя е „безсмъртна".

Изненадите продължават. Учените узнават, че ха­берлеата е едно от малкото растения, които местното население използува в борбата против шапа. Оттам идва и местното му название шап или силиврек. Тези и други свойства правят хаберлеата „българския жен-шен".

Преди десетина години хаберлеата е обявена офи­циално за едно от най-редките и ценни растения на бъл­

гарската флора. Независимо от това и до днес нейната тайна — криптобиозата — си остава една от големите загадки на растителния свят. Може би с факта, че днес много лаборатории в света работят върху проблема анабиоза най-вече с цел осигуряването на бъдещите продължителни космически междузвездни полети може да се обясни скритият интерес на много учени към ха-берлеата.

И ако бъдещите космонавти тръгнат към звездите благодарение на усвоената възможност да прекарат дълъг срок в анабиоза, то един от земните символи на техния полет би била хаберлеата, но засега тя остава символ на биологични тайни, красиво преплетени със старите митове, научни куриози и тайнствеността на българската планина Родопа.

СТЕФАН ХРИСТОВ

Ц И Л И Н Д Ъ Р ВМЕСТО Л О П А Т К И

На 2 април 1974 годи­на патентното бюро към списание „Юный тех­ник", издание на ЦК на ВЛКСМ, издаде авторско свидетелство № 348 на бъл­гарския комсомолец Ди­митър Караманев за изо­бретение на тема: „Кон­струкция на въртолетен винт, основан върху ефек­та на Магнус". Редакци­ята на сп. „Космос" по­здравява Д. Караманев с постигнатия успех.

„Устройството, което предлагам според мен би могло да се използува във въртолетите за създаване на подемна сила вместо витлото. Та­зи сила е резултат от ефекта на Маг­нус, породен от движението на вър­тящ се около оста си цилиндър.

При предаване на въртящия мо­мент от двигателя на вала 1, ци­линдрите се завъртват ведно с вала и около своята ос. Зъбното колело 2 остава неподвижно. Промежду­тъчните зъбчати пръти 3 «а необ­ходими, за да може породената в резултат от ефекта на Магнус сила да бъде насочена нагоре. Ако съе­диним цилиндрите непосредствено със зъбчатото колело 2, то направ­лението на силата ще се измени в противоположна посока."

К О М Е Н Т А Р Н А С П Е Ц И А ­Л И С Т А

От гледна точка на аеро- и хидро­динамиката в предложението на Ди-

митър Караманев всичко е правил­но. Ако вместо лопатки на въздуш­ния или гребен винт поставим ци­линдри, то при въртенето им въз­никва подемна сила.

Пръв на този ефект обърна вни­мание берлинският физик Густав Магнус в 1852 година. Той забеля­зал, че въртящият се снаряд, летящ при страничен вятър, се откло­нява не в посока на вятъра, а на­горе или надолу. Магнус не успя да обясни това явление. Към негово­то изучаване учените се върнаха едва след 70 години.

Ако въртящият цилиндър се об­тича с въздух, то върху движе­щата се срещу потока повърхност скоростта на въздуха намалява, до­като на противоположната — ско­ростта се увеличава. Явлението е в съответствие със закона на Бер­нули — там, където скоростта на потока се увеличава, налягането па­да и обратно. В резултат възниква сила, която спокойно може да из­дигне въртолета във въздуха. Но това все още не е всичко. Добре проектираният двигател трябва да създава максимална подемна сила при минимален разход на енергия, т. е. да работи с най-голям коефи­циент на полезно действие.

Друг е случаят, когато обтичане¬ то на въртящите се цилиндри ста­ва за сметка на страничен източник на енергия — било то вятър или силно морско течение. Собствена енергия ще се изразходва само за въртене на цилиндрите. В 1942 го­дина в Балтийско море беше по­строен кораб с два въртящи се ци­линдъра. При страничен вятър той

развиваше до осем морски мили в час. След няколко години подобен кораб се появи и в Англия. Отто­гава досега други опити за използу­ване ефекта на Магнус не са пра­вени.

инж. В. СМИРНОВ

33

ТВОИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ Различните професии изискват от човека не какви

да е, а строго определени качества. Днес психологията, психофизиологията и психиатрията разполагат с ре­дица методи, чрез които може да се определи пригод­ността на човека за една или друга професия.

Например, предлагат се на човека петстотин и пет­десет, специално подбрани твърдения и той трябва да прецени кои са верни по отношение на него. Твърде­нията са от рода на „моят всекидневен живот е пълен с интересни неща" или „научнопопулярните списания ми харесват", „лесно се събуждам от шум" и т. н.

Този експеримент се прави предварително с групи от хора, чиито характери дълго са били проучвани с обичайните психологически методи и поради това са достатъчно добре известни. След това данните се съ­поставят и ясно може да се определи какво съчетание на отговорите съответствува на една или друга особеност на личността. Получава се своего рода еталон. Именно с този еталон се сравняват резултатите от изследва­нията на всеки нов човек.

Петстотин и петдесетте въпроса са така направени, че всеки опит за лъжа веднага ще бъде хванат с помощта на специална система за контрол. Въпросите са та­кива, че по отговорите може да се уловят и нюанси в поведението на обекта — дали той преувеличава или подценява особеностите на своя характер, дали завоа¬ лира или разголва противоречията, присъщи на лич­ността му.

Самият експеримент се провежда съвсем просто, резултатите се представят в цифри и след това се об­работват по определен алгоритъм чрез електронно-сметачни машини.

Какво може да се изясни с помощта на тази методика? Основните свойства и тенденции на личността, свър­зани с начина на поведение, с отношението към окол­ните, с различни страни на самооценката и с други особености. Това пък позволява да се прогнозират въз­можните човешки реакции в сложни условия и във все­кидневния живот, да се съди доколко е впечатлителен, склонен да се вълнува, съвестен, има ли чувство за дълг и т. н.

Но не бива да се мисли, че всяка от методиките твърдо решава алтернативата: годен — негоден. Разбира се, човек трябва да знае „своя тип". Трябва да гледа трудностите с открити очи. Ако той иска да овладее „чужда" специалност, ще му трябва много време и нервна енергия и почти сигурно е, че трудно ще по­стигне съвършенство в нея. Но при определени усло­вия „несъответствието" може да се преодолее. При­мери за това има достатъчно.

Мисълта, че способностите подлежат на развитие, е правилна. Но не всеки може да развие в себе си всякакви способности. Може да се развие само оно­ва, за което има предпоставки.

Хората не бива да се гонят към професиите, а да се търси съответствие между душата на професията и ду­шата на човека. Щом всяка дейност има свои особености и предявява към работника особени изисквания, то не е ли логично да се предполага, че личността на всеки човек също предявява свои изисквания към работата?

В един експеримент, проведен от Научноизследова-телния институт по трудово обучение и професионално ориентиране към Академията на педагогическите нау­ки на СССР. участвуваха 300 деца от първи до десети клас. За три години те изпълниха по около 3 000 само­стоятелни задачи в различни раздели на науката и из­

куството: модели и макети, приложно изкуство, ре-ферати. Този експеримент изясни основните склонности на всеки ученик. Мнозина изпълняваха много добре дейности в няколко различни направления. Но всеки имаше нещо, което правеше много по-добре от оста­налите.

И така, казват изследователите, професионалната пригодност не е предназначение към определени про­фесии, а склонност, насоченост на личността към определен вид дейности. Не трябва да се търси една единствена специалност, за която човек да е предназна­чен едва ли не по рождение, а да се определи типът на професиите, към които човек е предразположен по своите психологически и физически особености. Същ­ността на професионалното ориентиране е в това, чо­вешките способности максимално да се използуват за благото на цялото общество и да се сведе до минимум броят на потенциалните неудачници.

В книгата на проф. Климов „Училище. . . а после?" подробно се разказва за изискванията, които различ-ните професии предявяват към психиката на човека и за грешките, които трябва да се избягват при избора на професия.

Един от видните съветски социолози докторът на философските науки Шубкин разглежда въпроса за професионалното ориентиране като важен народносто­пански проблем. Казано по-просто — на държавата и обществото не е безразлично какво е вашето приз­вание, какви са вашите стремежи, коя професия сте си избрали.

Шубкин предлага да си представим две пирамиди. Едната да показва потребността на обществото от кадри по професии. Професиите да се разположат по степен на привлекателност. Разбира се, в основата ще бъде най-непривлекателната. Да предположим, че с нея ще се занимават милион и двеста и петдесет хиляди души. На върха ще попаднат космонавтите, които ще са например около тридесет души.

Но какво показва допитването сред младежите. Най-голям брой желаят най-привлекателните про­фесии. С други думи — пирамидата на желанията е съвсем обратна на пирамидата на необходимостта.

Зад тези въображаеми геометрични форми има реал­ни човешки съдби, надежди и разочарования, полети и падения. . . Възможни са три варианта на съотноше­ние между желания и потребности. Първият — това е пълно съвпадение на желание и възможност, когато всеки мечтае нещо достъпно и получава това, което мечтае. Вторият — пълен антагонизъм, конфликт меж­ду мечтата и действителността. Третият — оптимално съотношение между мечта и действителност.

При едно допитване сред част от съветската младеж, направено през 1970—72 г. най-голям интерес е имало, към професиите на физиците, летците, радиотехни­ците, математиците и лекарите. С по-малък престиж се ползували тези на литераторите, художниците, архитек­тите, преподавателите във вузовете, инженерите. С още по-малък тези на миньорите, влаковите машинисти, стоманолеярите, шофьорите, медицинските сестри, стру­гарите. Най-нисък престиж имали професиите — сче­товодител и деловодител.

Престижът на професиите е тази област на обществе­ното съзнание и социалната психология, която твърде тясно е свързана със стопанския живот и в значителна степен се определя от неговите закони. Престижът е нещо променливо. Ту физиците са на почит, ту поетите

34

са на пиедестала. Кой знае дали утре престижът на счетоводителя няма да се издигне до този на радио­техника.

Влияят ли родителските професии върху избора на децата? 56% от децата на „техниците" следват тяхната линия. Професиите на естествениците се продължават от 52% от децата им. Хората, заети с хуманитарните науки, намират сред децата си 27% последователи.

Проф. Климов предлага да се използува специална анкета за изясняване на интересите. Анкетата на инте­ресите съдържа 65 въпроса. В началото на всеки трябва да поставите: „Обичате ли?" или „Харесва ли ви?"

1. Уроците по физика и математика. 2. Уроците по химия. 3. Да се запознавате с устройството на битови елек¬

тро- и радио — прибори. 4. Да опознавате различни страни по описания и гео­

графски карти. 5. Да четете популярни научно-технически списания. 6. Да четете класиците на световната литература. 7. Да четете за работата на учителя, пионерския ръ­

ководител, възпитателя. 8. Уроци по история. 9. Да четете за лекари и за постиженията на меди­

цината. 10. Да опознавате живота на растенията и животните. 11. Да се грижите за уюта на помещенията, в които

учите и живеете. 12. Да посещавате театри, музеи, изложби. 13. Да ходите на мачове и спортни състезания. 14. Да четете научнопопулярни книги за физически

и математически открития. 15. Да научавате повече за постиженията в химията. 16. Да четете статии в научнопопулярни списания

за постиженията в радиотехниката. 17. Да четете за изследвания, свързани с най-нови

находища на полезни изкопаеми. 18. Да се запознавате с постиженията на съвремен­

ната техника. 19. Да четете литературно — критични статии. 20. Да помагате на своите изоставащи другари. 21. Да четете книги за исторически събития и лич­

ности . 22. Да изучавате анатомия. 23. Да изучавате биология и ботаника. 24. Да си правите картотека. 25. Да слушате оперна и симфонична музика. 26. Да четете спортни списания и вестници. 27. Да правите опити по физика. 28. Да правите опити по химия, да следите хода на

химическите реакции. 29. Да поправяте електроприбори или неизправна

електрическа мрежа. 30. Да събирате колекции от минерали. 31. Да ремонтирате различни механизми. 32. Да пишете на приятели. 33. Да четете книги на по-малките, да им помагате,

да им разказвате приказки. 34. Да участвувате в археологически експедиции, да

посещавате исторически музеи, да се запознавате с па­метниците на културата.

35. Да се грижите за възрастни хора, да им пома­гате.

36. Да се грижите за растения (животни), да наблю­давате техния растеж и развитие.

37. Да приготвяте храна по време на походи.

38. Да декламирате, да пеете, да излизате на сцената. 39. Да спортувате. 40. Да участвувате в математически или физически

кръжок. 41. Да правите разтвори, да приготвяте реактиви,

да проявявате фотоленти. 42. Да събирате и да ремонтирате радиоприбори. 43. Да участвувате в географски и геологически ек­

спедиции. 44. Да строите самолети, планери, кораби. 45. Да изучавате чужди езици. 46. Да бъдете пионерски ръководител на някой от

началните класове. 47. Да правите съобщения по история. 48. Да се грижите за болни. 49. Да участвувате в биологически кръжок. 50. Да правите на хората различни услуги, свър­

зани с всекидневния живот и бита. 51. Да свирите на музикални инструменти или да

чертаете, да рисувате, да лепите, да се занимавате с дърворезба.

52. Да участвувате в спортни състезания. 53.Да участвувате в математически или физически

олимпиади. 54. Да решавате задачи по химия. 55. Да проучвате схеми на радиоапарати. 56. Да съставяте геоложки или географски карти. 57. Да проучвате технически чертежи и схеми. 58. Да съчинявате стихове, да записвате своите на­

блюдения. 59. Да изготвяте доклади и да ги четете. 60. Да изучавате историята на различни народи и

държави. 61. Да четете статии и книги по медицина. 62. Да наблюдавате природата, да правите опити с

растения. 63. Да помагате на другите да си избират дрехи. 64. Да се занимавате с историята на развитието на

изкуствата. 65. Да четете за историята на спорта и за съдбата на

видни спортисти. На тези въпроси трябва да се отговори без изключе­

ние. След това даже без таблица младежът сам може да си избере няколко професии от онази група професии, които са най-близки до неговите интереси. Интересите, които констатира анкетата, могат да се разделят на тринадесет групи: физика и математика, химия, електро- и радиотехника, геология и география, техника, филология и журналистика, педагогика, история, медицина, биология, професии в сферата на обслужването изкуството, спорта. От всяка група в анкетата има по пет въпроса. Те са подбрани така, че първите два позволяват да се изясни, имате ли желание да опознаете една или друга област от знанията, или дейност. Следващите два показват какво е отношението ви към практически занимания в тази област. Послед­ният проверява дали притежавате стремеж към по-дълбоко опознаване на предмета на своите интереси.

Анкетата на интереси наистина може да бъде един начин за определяне на бъдещата професия, една въз­можност за самоанализ. И все пак, за да не бъде ре­зултатът твърде субективен, добре е младежите да се изследват в центровете за професионално ориентиране, за да се намери в кои специалности даденият младеж ще постигне равновесие между желание и възможности.

в. ПЕКЕЛИС

35

П О - К Р А С И В А

Д А Н Я М А Във Флоренция казват: „Не се

прави на бискер", щом искат да уп­рекнат някого в алчност и недосет­ливост. Този израз датира от края на единадесети век, когато започ­нал строежът на градската катед­рала „Санта Мария дел Фиоре". Нуждите на строежа налагали да се очисти терена от някакви стари постройки и когато предложили на собствениците, благородната фами­лия Бискери, да откупят имотите им, те поискали неимоверна цена. Сделката се разтурила, но скоро след това пожар помел сградите. Така Бискери минали във флорен­тинската лексика, спечелвайки си известност (неправда на съдбата!) каквато не добили хилядите флорен¬ тинци, участвували дейно в изграж­дането на църквата.

През 1294 година приорите на Флоренция (нещо подобно на ми­нистерски съвет) натоварили Арнол¬ фо ди Камбио да построи нова цър­ква на мястото на старата „Санта Репарата", вече неподходяща за един град, спечелил доста слава в битки­те и дипломацията, в търговията и занаятите. Флоренция пращяла от здраве, с един невероятен бюджет от четиристотин хиляди дукати при­ход и четиридесет хиляди разход. Тя приела политическия курс на Гуелфите не само от ненавист към императора на Германия, но и защо­то флорентинските банкери сключ­вали превъзходни сделки с папата. Някои от тях били изкупили право­то да събират десятъка в целия християнски свят. Флоренция плу­вала в стопанско благоденствие.

По-многолюден от Лондон и Па­риж, градът имал деветдесет хиляди жители, една трета от които се пре­питавали с тъкачество. Годишно се изработвали седемдесет хиляди мет­ра тъкани, на стойност милион и две­ста хиляди златни флорини. Тога­вашните хроники споменават за сто й десет църкви, двадесет и четири женски манастири, тридесет болници с хиляда и триста легла — процент, който е много по-висок от средния брой на болничните легла в днешна Италия. Освен това се говори за че­тиридесет и шест фурни, шестстотин нотариуса, осемдесет юристи, шей­

сет лекари и осемдесет обменители на монети. Занаятчийските сдруже­ния, двадесет и едно на брой, имали свои отделни устави, гербове и про­фесионален патриотизъм.

В края на века Флоренция срази­ла гибелините в битката при Кам¬ палдино, в която участвувал и Данте, след това си разчистила сметките и с вътрешните си врагове, блогород¬ ниците от стария режим, заставяйки ги да се откажат от феодалните си привилегии. И ако Сиена, знаме на гибелините, притежавала вече ве­ликолепна катедрала, за която из­харчила милиони, а град Лука — своята „Сан Мартино", могла ли Фло­ренция да остане със старите си мал­ки църкви? Декретът на Синьорията посочвал, че новата катедрала тряб­вало да бъде такава, че „направена от човешки труд друга по-голяма и по-красива да няма". За облицовки­те поръчали да се насече бял мра­мор от Карара, червен от Сиена и зелен от Прато.

„Много лукс" — подхвърлил ня­какъв си търговец от Верона, който минал през Флоренция. „Откъде ще вземете толкова пари?"

За обида на градските власти търговецът бил задържан, но преди да го пуснат бил откаран в хазната да види преливащите сандъци със злато.

Трогнал се и папата: за строежа от­пуснал три хиляди флорини, които събрал от лихвари, осъдени на смърт за вземане на висока лихва. Впро­чем на всички, лихвари и нелихвари, били обещани щедри индулгенции срещу техни парични помощи за строежа на катедралата. Много фло¬ рентинци не изчакали часа на за­вещанието си, за да направят голе­ми дарения срещу опрощение на гре­ховете им.

Големи грехове, големи катедра­ли! На събирачите на акцизни мита била определена такса от два дена¬ ри на лира (лирата се подразделяла на двадесет солди, а едно солдо — на двадесет денари) за изграждането на катедралата. За неизпълнилите това нареждане наказанието било сурово: три хиляди флорини гло­ба, платима в тридневен срок; не постъпят ли парите след този срок — обезглавяване. Всеки гражданин бил

обложен допълнително с две солди годишно. Единственият освободен ст данъци бил архитектът Арнолфо, когото властите ласкаели, за да не би да отиде на работа в друг град. Раз­бира се, повикали и други хора на изкуството.

През 1334 г., поканен от сдруже­нието на тъкачите, Джото започнал издигането на прочутата камбана­рия, прекрасен образец на флорен­тинската готическа архитектура. Сдружението на тъкачите в тогаваш­на Флоренция било един огромен стопански организъм, който обусла­вял живота на града, един могъщ „тръст", нещо като днешния ФИАТ в, Торино. На това сдружение община­та поверила грижата и честта за строежа. Само две години по-късно обаче Джото починал и през следва­щите години строителството на ка­тедралата замряло. Но работите по камбанарията, която още оттогава всички наричат кулата на Джото,

Неизвестни факти за известни строежи продължили. За негов заместник бил привлечен Андреа Пизано, кой­то, подпомогнат от Таленти, завър­шил кулата все по проекта на Джо­то. Отвътре Пизано, Алберто Ар­нолди и Лука дела Робиа постави­ли шестоъгълни керамични плочи — прекрасни релефни образци със сюжети из живота на занаятчийс­ките сдружения или с митологиче­ски сцени.

В началото на 1420 година строи­телството на катедралата стигнало до купола. За този купол Флорентин­ската община обявила конкурс, спе­челен от Филипо Брунелески. Този гигант на италианското Възраждане бил самоук, дребен на ръст, грозен и заядлив. Баща му искал да го прави нотариус, но младият Филипо въоб­ще и не погледнал римските закон­ници, погълнат от своите чертежи и изчисления. Когато изложил рево­люционния си план да издигне ку­пола без скеле, сред общинския съ­вет избухнал ураган от смях. По­мислили го за луд, но той настоя­вал на своето, та се наложило да го изтикат насила от заседателната зала.

„Щом си толкова сигурен в себе си, защо не ни покажеш проекта си, както това сториха останалите уча­стници в конкурса?" — попитали го другите архитекти.

„Няма да ви го покажа,защото..." „Защото главата ти е пълна с

бръмбари." „Е, добре тогава" — рекъл Бру­

нелески — „кой от вас може да постави това яйце право?"

Опитали всички, но напразно. Като дошъл неговият ред, Филипо чукнал леко дъното на яйцето и то останало да стои право.

„Така и ние знаем" — взели да протестират архитектите.

„По същия начини вие бихте могли да повторите моя проект за купол без скеле, ако ви го покажех" — заключил Брунелески.

По-късно същият експеримент се приписва и на Колумб. Така или ина­че, изглежда някои са видели и одобрили проекта, защото построй­ката на кубето се възлага именно на него, „лудият". На 7 август същата година строежът започнал и общи­ната изкарала на площада хляб, пъ­пеши и вино, да почерпи зидарите. Работите по кубето продължили до 1436 година и Брунелески наисти­на успял да го направи без скеле; той постигнал това, като построил едно по-малко, вътрешно кубе, което поело тежестта на външното, раз­

полагайки камъка при градежа с така наречената техника „на ри­бена кост".

Както при строежа на кубето и поставената му отгоре куличка от Брунелески, така и при оформянето на фасадата на базиликата участ­вувал целият народ на Флоренция. Всеки давал съвети и препоръки. За избора на колоните се наложило да проведат народен референдум, като най-ярък пример за художе­ствена демокрация. Някои казват, че масите имат груб вкус или че по въпросите на изкуството масата „гре­ши", но това не важи за флорентин­ци — хора с висока естетическа чувствителност. Към тази естети­ческа чувствителност, обаче, тряб­ва да прибавим и политическите страсти на флорентинци, тъй необуз­дани, че те не се спирали и пред ко­щунството.

През април 1478 година съзакля­тието на Паци разтърсва цяла Фло­

ренция и влиза като най-черна стра­ница в историята на града и ново¬ осветената катедрала: убийство пред олтара. Случаят напомня за убийст­вото на Томас Бекет в Кентърбе-рииската катедрала, за седемте хи­ляди старци, жени и деца, изклани в катедралата на Безиер от Симон де Монфор, по време на похода срещу албигойците и много други събития от този род.

Родът Паци таел омраза към власт¬ вуващото семейство на Медичите от векове. Кардинал Франческо Сал¬ виати също ги мразел заради за­къснялото му ръкополагане, а папа Сикст IV наливал масло в огъня на Паци, защото Лоренцо Медичи пре­чел на амбициите на един негов род­нина. Трябвало да премахнат Лорен­цо и брат му Джулиано, след което Паци, вече удостоени с управление­то на папската хазна, чест отнета от Медичите, щели да станат господа­ри на града.

Решили да премахнат двамата братя по време на някакъв празник, но Джулиано се разболял и не до­шъл. Тогава кардинал Салвиати предложил да действуват по време на един прием, който Медичи се гот­вели да дадат в дома си, в чест на младия племенник на папата Рафа­ело Риарио. Според протокола първо всички трябвало да отидат в катедра­лата на служба, а после — на банке­та, и там да ликвидират двамата бра­тя. Ами ако Джулиано, боледуващ постоянно от стомах, не дойде и този път? За втори път ли да риску­ват провалянето на плана си? А на църква сигурно ще иде. . . и съзаклятниците променят в послед­ния момент плана си: Лоренцо и Джулиано ще бъдат убити в „Санта

Мария дел Фиоре" по време на богос­лужението. Сигнал за действие: щом свещеникът издигне дарохранител¬ ницата. Пред чудовищността на пре­стъплението един от съзаклятници­те, войникът Джовани Батиста Мон¬ тесеко, обзет от угризения, непо­нятни за кардинала, се оттегля от заговора и бива веднага заместен от едно кюре.

Когато двамата Медичи се зада­ват, съзаклятниците ги пресрещат в предверието на храма, прегръщат ги, притискат ги силно, за да се уверят, че са без ризници и после чинно коленичат до тях, пред глав­ния олтар. (Според Макиавели, Джу­лиано пристигнал със закъснение, хвърляйки Заговорниците в трево­га.) И така, едва-що свещеникът из­дигнал комката, Бернардо Банди¬ ни скочил върху Джулиано и про­низал гърдите му с кама, а Антонио да Волтера наранил във врата Ло­ренцо, който успял да извади меча си и, отбранявайки се отчаяно, да стигне до сакристията. Анджело По¬ лициано, нежният поет, побързал да затвори тежката бронзова врата и така пресякъл пътя на убиеца. Нас­тъпила суматоха, разнесли се вико­ве и закани. Народът викал: „Лорен­цо, да живее Лоренцо" и само час по-късно седмина от Заговорници­те увиснали безжизнени на желез­ните решетки на Палацо Векио, а кардинал Салвиати обесили за кра­ката .

Именно това е естествено за Сред­новековието: покриването на двете сфери — божественото със земно­то, човешкото. Църквата тогава не била само дом божи, а и дом на хо­рата, най-общественото от всички обществени места. Все във Фло­ренция през 1343 г. след изгонване­то на тирана Гуалтиери ди Риене, местните първенци свикали в още строящата се катедрала народа, за да обсъдят формата на бъдещото управление на града. По-късно тук редовно се провеждали стопанските съвети на големите еснафски сдру­жения, тук Бокачо четял лекциите си по италианска литература, все тук младежите идвали да зърнат моми­четата, чиито строги бащи пускали само на църква. Най-големите ита­лиански поети са се влюбвали в църква.

В целия този чужд за нас свят се натъкваме и на смешното, и на ужас­ното. Всичко се вършело в името божие — и битките, и сделките, и добрините, и злините. „Ако искате да научите какво направихме със

заварените врагове в Йерусалим — пише Гофредо ди Бульоне на па­пата в края на първия кръстоносен поход, — знайте, че в храма наши­те яздеха в кръвта на сарацините и тази кръв стигаше до колената на конете."

След прогонването на гибелините от Флоренция в богослужението бил включен изразът „ и благоволи о, боже, да изкорениш и разпилееш по вятъра рода и дома на гибелини­те Уберти, чуй молбата ни". Ето ни представата за един войнствуващ и политиканствуващ бог, каквито са били и самите богомолци.

Ех, лошите случки минават и се забравят. Минали години, катедра­лата на Флоренция се разхубавя­вала, тук в средата на петнадесети век се озовал и императорът на Ви­зантия Йоан Палеолог на тържество­то за помирението между римската и източната църква. Гиберти нари­сувал стъклописите, Паоло Уче­ло — четирите огромни глави на пророци и няколко фрески. Джор¬ джо Вазари изографисал купола, представяйки страшния съд, а Лука дела Робиа, Донатело и Якопо де ле Куерчие увековечили имената си с низ от фрески и платна.

Следа от богатото си творчество тук оставил и Микеланджело със своята Пиета, незавършена творба, която скулпторът изваял, когато бил на седемдесет и пет години и пред­назначена да краси собствения му гроб. Според Вазари във фигурата на Никодим, който придържа Хри­стос, Микеланджело изобразил се­бе си.

Това е третата по големина църк­ва в света след „Свети Петър" в Рим и „Свети Павел" в Лондон.

Ако днес минете по Понте Векио над река Арно и се изкачите на площад Микеланджело, пред вас ще се разгърне гледката на Фло­ренция с нейните мостове, кули, камбанарии и кубета, над които се извисяват като два гиганта Па­лацо Векио и „Санта Мария дел Фиоре". Оттук личи замисленият план на катедралата, представ­ляващ латински кръст с надлъжна страна, по-дълга от напречната. Ан­самбълът е разделен на три кораба, отделени от по две редици големи кръстообразни пиластри, възсед­на™ от остри арки, което придава издълженост и изящество на це­лия комплекс, погълнал толкова мно­го човешки труд.

БОЖАН ХРИСТОВ

38

МОСТ — ГИГАНТ

В северните покрайнини на Киев се строи нов мост — гигант. Той ще свърже новите жилищни райони по двата бряга на Днепър и ще сключи транспортния пръстен око­ло града. Това ще даде възможност да се намали потокът от коли по улиците на столицата на Украйна.

Новият мост няма да попречи на корабоплаването по Днепър. Не­говата главна дъга, дълга 300 мет­ра, ще се държи на стоманени въ­жета от кула, висока 100 метра.

нинградско. Колелото има диаме­тър метър и половина. По метал­ната окръжност като на релса се движи седалката чрез умело мон­тирани лагери. Не е: необходим и много мощен двигател. Чрез зъб¬ чато предаване той се скачва за зъбците по вътрешната страна на металната окръжност. Като се из­мества центърът на тежестта, ко­лелото започва да се търкаля. Щ

Досега са предлагани много по­добни хитроумни изобретения, но едва сега имаме пред нас толкова ефикасно осъществяване.

ганични вещества. Известно е, че взривът може не само да разрушава сложните органични молекули, но и при определени условия да осъще­ствява обратната реакция — на свързваме. При това от прости мо­лекули могат да се получат дълги полимерни вериги.

„Техника-молодежи" — СССР

ПАСАЖЕРЪТ Е В КОЛЕЛОТО

Двадесет километра в час по пла­нински склон без пътека! Това е възможно само за всъдеход, и то не всеки. Но точно всъдеход е това удивително колело. Странната ма­шина е конструирана от Едуард Мелников, жител на село Янино, Ле-

ВЗРИВ - СТРОИТЕЛ НА МОЛЕ­КУЛИ

Съветски учени изказаха инте­ресната хипотеза, че ударните вълни, предизвикани от земетръси и вул­канични изригвания в далечното минало на Земята, са могли да до­ведат до синтезата на прости ор-

СЕМЕНАТА И МУЗИКАТА

Преди няколко години" от списа­ние в списание се препечатваше но­вината, че растенията вехнат под звуците на джаза, а растат по-бързо, когато „слушат" класическа музика. Оказа се, че в журналисти­ческата шега има нещо вярно. Расте­нията имат определено отноше­ние към звуците. Наблюдавано е и е доказано многократно, че в близост с летищата по-бързо прорастват семената на захарното цвекло, ря­пата и други растения. Това се обяснява с механично разрушаване на външната обвивка на семената — открива се по-добър достъп на во­дата и кислорода вътре в зародиша.

Учени от Сибирския технологичен институт в Красноярск са извър­шили многобройни опити със семе­на, подложени на звукова обработ­ка с обикновен автомобилен клаксон, който дава звук с честота около 100 херца. Оказало се, че процентът

39

на прерастване е три пъти по-ви­сок у озвучените семена. Освен това младите растения са по-високи от контролните с 5—6 сантиметра.

АЛУМИНИЕВА ХАРТИЯ

Свикнали сме да смятаме, че хар­тията се изработва от целулоза. Ио това се отнася само до полигра­фичната и амбалажната хартия. А освен тях съществуват много видове други хартии със специално предназначение. Хартията, изра­ботена от неорганични вещества, има други качества и се използува като конструкционен материал в космическата, атомната и елек­тронната техника.

По принцип, хартия може да се получи от всеки метал, стига да бъдат добити от него тънки влак­на. На снимката виждате алуми­ниеви влакна и руло алуминиева хар-тия. Тя притежава висока елек­тропроводност и затова се употре­бява в електрониката и радиотех­никата.

КОЯ СТРАНА НА ЛИЦЕТО?

При статистически анализ на около 1500 рисувани портрети от художници от XVI до XX век се установило, че 56% от мъжете и 68% от жените гледат на пор­трета вдясно, т. е. — обърнати са към живописеца с лявата страна на лицето. Тази особеност не е случайна, но на какво се дължи тя?

Вероятно на това, че повечето ху­дожници рисуват с дясната ръка и е по-лесно така да се рисува лявата страна на лицето, като се започва от горе на долу. По-внимателният анализ обаче е показал, че и при сре­ща на двама души, те се стремят да обърнат един към друг лявата страна на лицата си. Защо? Има причина, криеща се у самите хора, която не е докрай разгадана!

„Химия и жизнь" — СССР

„ЗАЩО НАМАЛЯВАТ КАТЕ-РИЧКИТЕ?

Между многото причини за нама­ляване броя на катеричките в евро­пейските гори напоследък се изтък­ва още една, и то не маловажна: в лешниците, които са любима хра­на на тези мили горски животни, се натрупват избирателно инсекти­циди. Те водят до израждане и из­миране на катеричките, съобщават западногерманските зоолози.

ИЗМИРАТ И МОРСКИТЕ ОРЛИ

Шведските еколози съобщават, че през 1973 година са могли да наблю­дават само 25 двойки морски орли по Шведските брегове. Тези двойки са измътили всичко 34 малки. На­блюдава се от година на година на­маление на броя на измътените мал-ки и съответно — на възрастни.

СПАСИТЕЛНИ НЕСПАСЯВАЩИ ЖИЛЕТКИ

Западногерманското списание „Хо­би" е изпробвало за годност и целе­съобразност спасителните жилетки,

използувани във флотата на ГФР. Оказало се е, че голям брой от тях не отговарят на условията — да поддържат тялото в подходящо положение, докато бъде оказана дру¬ га помощ. Главният техен недостатък е, че обръщат човека с лице надолу, а това при пострадал в безсъзна­ние е фатално. На снимката — така внушително и сигурно изглежда една спасителна жилетка. И на дру­гата снимка — така опасно държи тя претърпелия корабокрушение!

„КОНКОРД" В МУЗЕЯ

„Конкорд" още не е започнал своя­та служба по въздушните линии и вече е заплашен от незавидната съд­ба да бъде поставен в музея. Досе­га за създаването на този самолет са похарчени кръгло осем милиарда марки, но това не е достатъчно. На­лагат се изменения в конструкцията, които ще струват допълнителни су­ми. За да се увеличи далечината на полета, се добавят нови резервоа­ри за бензин, а това води до измене­ние на носещите конструкции. В резултат — предаването в експлоа­тация на машините „Конкорд" се е отложило до 1976 година. Американ­ската компания „Панам" предпо­чете да заплати неустойките и да се откаже от поръчаните самолети. Това бе направено, разбира се, и с цел проектът да бъде напълно провален. Последва натиск от правителства­та на Великобритания и Франция върху въздухоплавателните компа­нии ВОАС и „Ер Франс" и те, ма­кар и с голямо неудоволствие, тряб­ваше да заместят отпадналите по­ръчки. Но съпротивата срещу пре­калено скъпия и — както изглеж­да — нерентабилен самолет расте. Така че в 1976 година не е чудно про­изведените самолети да бъдат про­дадени. . . на музеите.

„Хоби" — ГФР

ЕФЕКТЪТ НА КИРЛИАН

През 1939 година двама, съветски изследователи — Семьон и Вален­тина Кирлиан установиха „ефек­та на електрическата корона" и заснеха електрически полета около растителни обекти. Опитите по­казаха, че големината и формата на тези полета се мени в зависимост от физиологичното състояние на жи­вите клетки и малко се влияе от влажността или изсъхването. На базата на този ефект са разработени

методи за изследване на енергетичния потенциал на живи обекти и диаг­ностични методи в медицината. На снимката — лист с „електрическа корона".

„Сианс е ви" — Франция

41

s c i e n c e

e t V I E

те орли. Причината, според швед­ските учени, е в това, че в телата на морските птици, които служат за храна на орлите, се е натрупало значително количество ДДТ. Този инсектицид прави нежизнеспособни зародишите в яйцата на птиците. На снимката — едно такова яйце с мъртво орле.

„Дас Тийр" — ГФР

ПО ШИРОКИЯ СВЯТ

ЛЕТЯЩИ ДИСКОВЕ?

Снимката, която поместваме, е призната за автентична и е анали -варана от специалисти. Над малко немско градче са фотографирани шест неидентифицирани летящи обекта (в горния ляв ъгъл на фото­графията). Летежът им не е бил съпроводен със звук. Какво точно е заснето никой не може да каже.

ИМЕНАТА НА ЛОКОМОТИВИТЕ Железничарите в ЧССР имат оби­

чай да дават название на всеки тип Локомотив, пуснат в експлоатация. Има локомотив „Жабки", „Червена шапчица", „Албатрос", „Богатир" и „Сергей".

ЗАВАРКА в УСТАТА Дори и най-здравите коронки след

време се изтриват и трябва да бъ­дат заменени с нови. Тази не осо­бено приятна за пациентите проце­дура би могла да бъде избегната, ако се открие начин върху коронка­та да се припоява нов слой метал направо в. . . устата на пациента. Точно такъв метод са разработили трима московски учени, съобщава съветското списание „Юный техник". Те предлагат за заварката да се из­ползва лазерен лъч, който може да се фокусира в една точка и извън нея колосалната температура от 2500°С няма да се усеща.

БЛИЗНАЦИТЕ

Раждането на всяко дете е праз­ник. Но колко голяма е изненадата, когато вместо с едно дете броят на членовете на семейството изведнъж се увеличи с двама, трима или по­вече. Всъщност близнаците съвсем не са рядкост.

Близнаците са интересна проблема в биологията на човека. Това е една от множеството нерешени загадки на живота. Защо се раждат близ­наци? Коя е причината? Едни уче­ни смятат, че многоплодието е гра­нична област между нормалното и патологично състояние, други авто­ри го схващат като атавизъм. Но все още не е изяснен физиологич­ният механизъм на многоплодието. Това би помогнало на генетиката да изясни взаимната обусловеност на наследствените фактори и на вън­шната среда при формирането на раз­личните белези у човека.

Предразположението към образу­ване на близнаци се унаследява и се предава както по женска, така и по мъжка линия. По-голяма е вероят­ността да се родят близнаци, когато жената и мъжът произхождат от семейства, в които вече е имало мно¬ гоплодие. Гемелологията е този раз­дел от медицината, занимаващ се с изучаване явлението близнаци и пораждащата ги причина, фактори­те на околната среда и наследствено­стта, честотата и много други въпро­си. Предполага се, че образуването на близнаци е наследствено обуслове­но. Но има и такива, които са един­ствени в целия си род. Може би Това е едно от изключенията в природата. И твърде вероятно е това предраз­положение да се таи дремещо в осо­беностите на всеки човек.

Възрастта на майката е важна предпоставка дали ще се родят близ­наци. Жените между 30 и 40 години раждат най-много близнаци. Вероят­ността да се образуват близнаци расте в зависимост от броя на пре­дишните раждания. При първото раждане е три пъти по-малка, от­колкото при второто, третото и следващите. У различните народи процентът варира. На земното къл­бо има над 70 милиона близнаци. Най-много (до 1,6 %) се раждат в северните народи — Дания, Шве­ция, Норвегия, Полша и пр. Най-малко (от 1—0,4 %) се раждат в

Южна Америка — Аржентина, Бра­зилия, Парагвай, Колумбия и пр.

Това явление е било познато дори в древността. Аристотел е описал случай с жена, имала 20 деца и сред тях петорка близнаци. А в медицин­ската литература е известен случай на жена от Австрия, родила 11 пъти само близнаци — три двойки, шест тройки и две четворки. Като куриоз се сочи една жена, която за 33 години е имала 44 деца. Но ав¬ стралийката Шайнберг остава не­надмината. Тя е раждала 27 пъти. Дала е живот на 69 деца. Четири пъти е раждала по четири, седем пъти по 3 и 16 пъти по двама близнаци. В наше време в полския град Гданск през 1971 г. бяха родени 5 близнаци. За тях се грижи специален екип. И англичанката Елинор Хенсън съ­що има пет близнаци, радващи се на закрилата на държавата.

Появата на петорка близнаци е сензация от световна величина. До­сега за период от 305 години (1668— 1972) по земята са се родили над 60 петорки. За 105 години (1866— 1971) са известни над 20 шесторки. Раждането на седморка е истинска рядкост. Съобщени са само 6 слу­чая — в Нигерия. Португалия, Гвиа­на, Индия, Белгия и Чили. А осмор¬ ките са още по-рядко явление. Знаят се само четири — в Съединените щати, Мексико и Китай. Единствени в целия свят са деветте б л и з н а т , ро­дени през 1971 г. в австралийския град Камбера. Две от тях били мър­тви. Според статистиките от различ­ните страни двама близнаци се сре­щат на 80 раждания, трима — вед­нъж на 6400, четворка — на 512 000, петорка — на 4 096 000 и така на­татък. Или по общопризнатата фор­мула на Хелин близнаци двойка се срещат 1:80, тройка — 1:802, чет­ворка — 1:803, петорка — 1:804 и така нататък.

В България са събрани и обрабо­тени данните за броя на родените деца в цялата страна за период от 90 го­дини (1882 — 1972). През това вре­ме са се родили над 12 500 000 де­ца, от които над 300 000 двойки, над 4000 тройки и 92 четворки близ­наци. А за период от 65 години (1907—1972) в "Майчин дом" — Со­фия са родени над 100 000 деца, от които 2800 близнаци.

д-р ЦВЯТ БАКАЛОВА

42

Драги читатели, замисляли ли сте се някога, дали думите „ЕЛЕКТРОННО­ИЗЧИСЛИТЕЛНА МАШИНА" не биха могли да се заменят с една единствена дума и то •— българска?

Никой не гарантира, че ако се измис­ли подходяща дума, тя ще влезе в упо­треба, но нека опитаме!

„Космос" обявява ЗАБАВЕН КОН­КУРС със задача:

Да се намери или съчини българска ду­ма, която заменя думите „електронноиз­числителна машина", като отразява до­статъчно точно същността на понятието!

С Л Ъ Н Ч Е В И Я Т К А М Ъ К лът, който благодарение на поляризацията на днев­ната, разсечена от небето, слънчева светлина, показва направлението на слънцето.

Очевидно, слънчевият камък на викингите е бил оп­тически активен кристал. Такива кристали представ­ляват поляризационен филтър, пропускащ светлината с трептения само в една единствена равнина. Може да се допусне, че в Скандинавия са били известни по­добни кристали, като например синият дихронт (кор¬ диерит) и жълто — тъмночервеният андалузит.

Ако слънцето е закрито от облаци, а към него се насочи слънчев камък и се завърти около оста си в стро­го определено положение — точно срещу слънцето — камъкът ще изглежда прозрачен. При незначително завъртане камъкът потъмнява.

По времето на морските си пътешествия до Америка и около Европа викингите са използували и други спо­магателни навигационни уреди. Не много отдавна в Гренландия е намерена част от дъбов пеленгационен диск с нанесени по окръжността градусни деления. С помощта на този диск се е определяло положението на слънцето при изгрев и залез.

За определяне на географската дължина е известно много малко: не е изключено тя да се е определяла приблизително по времето на плаване. А ширината се е определяла „точно" по положението на обедното слънце. Съществувала е специална единица — „по­лукръг", т. е. половината от диаметъра на слънчевия диск.

За измерване на височината на слънцето е имало спе­циален инструмент. Това е била „слънчевата дъска". Доколкото е известно, тя е имала деления от полукръ­гове. За съжаление, досега археолозите не са намерили нито една такава дъска. Да се надяваме, че все някога ще бъдат намерени!

Конкурсът е явен. Всеки читател мо­же да участвува с пет предложени "думи. Те трябва да се напишат на лист заед­но с името и адреса на участвуващия и изпратят в редакцията най-късно до 15 ноември 1974 година.

Ще бъдат присъдени пет предметни на­гради: два часовника, два транзисторни радиоприемника и фотоапарат.

Наградите ще бъдат обявени в брой 1 от 1975 година.

Драги читатели, очакваме вашите ин­тересни и находчиви предложения!

43

З А Б А В Е Н К О Н К У Р С З А Б А В Е Н К О Н К У Р С З А Б А В Е Н К О Н К У Р С

„Небето беше покрито с тъмни облаци, валеше силен сняг. Кралят заповяда да се наблюдава небето, но ясно небе не се виждаше никъде! Тогава кралят каза да извикат Зигурд и го попита може ли да намери слън­цето над облаците и Зигурд показа на краля слънчевия камък. Кралят взе слънчевия камък, нагласи го така, че камъкът засвети и се убеди в това, което Зигурд каза" — така се разказва в една древна исландска сага. И не само в една. В много старинни скандинавски предания се говори за смелите походи, които са се из­вършвали в открито море и при всяко време с ориента­ция по слънцето и с помощта на удивителния,почти въл­шебен „слънчев камък". Може да се каже, че този ка­мък е неизбежен атрибут на всяко повествование, за­сягащо далечните плавания.

И така, викингите, без да имат магнитен компас, пре­красно се ориентирали в ширини, където дори днес ком­пасът не дава сигурни показания. Едва ли слънчевият камък е роден от фантазията на разказвачите, но и до­сега археологията няма никакви точни доказателства за съществуването му.

Наистина, ако викингът Зигурд беше наш съвре­менник, кралят, за когото се споменава в началото на разказа, вероятно би узнал от него нещо за поляри­зацията на светлината, за електромагнитните вълни и степента на трептенията. Но интересно как Зигурд е обяснил на краля устройството на вълшебния камък, тъй като е известно, че това е станало през 1000-та го­дина?

Според професионалните летци слънчевият камък би трябвало да притежава свойството на така наречения „скай-компас" (небесен компас), който се използува при полетите над Северния полюс. На този принцип е и „нощният компас", неотдавна изобретен. Глав­ният елемент — сърцето — на този камък е криста-

З А Б А В Е Н К О Н К У Р С З А Б А В Е Н К О Н К У Р С З А Б А В Е Н К О Н К У Р С

Познавате ли паметниците на руско — българската и на българо — съветската бойна дружба? Предлагаме ви десет снимки. Къде се намират тези паметници? Отговорите са на стр. 47.

К Р Ъ С Т О С Л О В И Ц А

ВОДОРАВНО: 1. Виден български математик-ака¬ демик (1900 —1966). 5. Съвременен наш академик, литературен критик и теоретик. 10. Наш математик-академик (1883—1967). 15. Съветски кинорежисьор. 16. Цвете. 17. Френски живописец (1814 — 1875). 18. Дървен съд за вода, мляко и др. 19. Електромагни­тен уред. 20. Мярка съветски транзисторен радио­приемник. 21. Героиня на Д. Димов. 22. Руски зоолог и ембриолог (1792 —1876). 23. Съветски лингвист и ар­хеолог (1864 —1934). 24. Античен град, чийто останки се намират близо до Свищов. 25. Град в РСФСР. 27. Подземен пласт от полезни изкопаеми. 28. Съ­ветски дипломат. 29. Инициали на известен у нас съветски автозавод. 30. Арменски съветски поет. 32. Земеделски имот. 34. Собственото име на видна деятелка на женското революционно движение у нас (1879 —1925). 35. Естонски съветски композитор. 36 Римски император. 37. Съветски математик-алгеб

рист. 40. Марката на първите съветски камиони. 41. Най-високата точка на Филипините. 44. Изтъкнат деец на френската компартия (1869 — 1958). 46. Съ­ветски композитор. 48. Град в Испания. 49. Полски товарни автомобили. 50. Име на прабългарска ди­настия. 52. Ръководител на факултет. 53. Река в Турция. 54. Древноарменска столица. 56. Именит съ­ветски физик. 58. Шифър. 60. Хоризонтална подземна галерия. 62. Модел съветски бойни ракети. 64. Наз­ванието на народно въстание в Константинопол срещу Юстиниян. 66. Термин от морската навигация. 68. Певчески глас. 70. Длъжностни лица в древния Рим. 72. Единица за сила на електрически ток. 73. Вид дълготрайна ябълка. 75. Малкото име на изтъкната съветска профсъюзна деятелка. 76. Етаж от кредната система. 77. Кратко название на колоиден разтвор. 78. Българска електронна машина. 79. Популярна марка часовници. 80. Голямо планинско възвишение. 82. Химически елемент. 83. Водосточна тръба. 84. Ре­зервоар за въздух в обвивката на аеростат. 85. Град в Нигерия. 86. Собственото име на деец на револю­ционното движение у нас (1881 —1925). 87. Известен индийски физик. 88. Лирически поет.

ОТВЕСНО: 1. Крупен български философ — марксист, академик и народен деятел на науката и културата. 2. Сол от естери на олеиновата киселина. 3. Проход за минаване под жп линии и шосейни магистрали. 4. Дол със стръмни брегове. 5. Времето, когато залязва слънцето (мн. ч.). 6. Тревисто растение с красиви тъмночервени цветове. 7. Острие на нож. 8. Уред за получаване на електрически ток. 9. Завой на самолет или кораб (мн. ч.). 11. Предишно название на нос Емине. 12. Малкото име на организатора на първата партизанска чета у нас (1909 —1943). 13. Народно пиво у българите до края на миналия век. 14. Река в България. 26. Сплав, употребявана в самолетострое­нето. 28. Наш рудодобивен център. 31. Физическа мярка. 33. Град в Гана. 35. Полускъпоценен камък. 38. Противник при спор. 39. Деятелка на младежкото революционно движение у нас (1923 —1944). 40. Древ¬ ноиндийски държавник. 42. Дърво трепетлика (мн. ч.). 43. Частица лъчиста енергия. 45. Телефонен по­вик. 47. Жилещо насекомо. 51. Виещи се тропически растения. 52. Талант. 55. Комбиниран радиоприем­ник с грамофон. 57. Музикална нота. 58. Вид плоска риба. 59. Платформа, движена на ръце по жп линия. 60. Единица за измерване на електрическо съпротив­ление. 61. Именит италиански физик (1874 —1937). 62. Изтъкнат наш млад учен математик. 63. Чешки композитор, автор на балета „Дон Кихот" (1826 — 1907). 65. Морско главоного от рода Десетокраки. 67. Равнище. 68. Сорт десертно грозде. 69. Подстав­ка. 71. Милувка (мн. ч.). 74. Част от двигател (мн. ч.) 81. Едра риба.

АНДРО МУРАДЯ

46

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА СЪОБЩЕНИЕ

I. Фрагмент от Паметника на освободителите в София. 2. Вечният огън на вр. Столетов. 3. Памет­ник на освободителите на вр. Столетов — вътрешен вид. 4. Фрагмент от Паметника на Съветската ар­мия. 5. Паметникът за Освободителната война във Велико Търново. 6. Паметникът на съветския воин в Пловдив. 7. Вестителят на свободата — паметник край Враца. 8. Храмът — паметник в с. Шипка. 9. Па­метникът на Съветската армия в Силистра. 10. Мав­золеят на загиналите в с. Гривица.

В редакцията постъпват ос­нователни оплаквания от наши читатели за влошения печат в отделни партиди от списанието. Това се дължи на причини, кои­то са извън обсега на редак­цията.

И редакцията, и печатницата на ДВИ са набелязали мерки, за да се подобри качеството на печата. Ние разчитаме от по­следните броеве за тази годи­на и особено от началото на следващата година качеството на техническото оформление на „Космос" да бъде значително подобрено.

Посока по желание

Патентът се отнася за куршуми, но както твърди авторът, би могъл да се използува и при снаряди. Чрез едно просто приспособле­ние куршумите могат да се насочват както по права линия, така и по крива. Касае се следователно за голямо откритие в ба­листиката! Патент на САЩ № 107 909 от 4. X. 1870 г.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР. 5

ДОКАЗАТЕЛСТВОТО

— Махнете този парцал — каза инспектор Стре­зов, раздразнен от настъпилата суетня при отваряне вратата на будката, която се оказа заключена.

— Тъй вярно, другарю полковник — козирува стар­шината Варадин и като се наведе над лежащия върху пода на будката нощен пазач, извади от устата му натикания омаслен парцал. После хвана объркания човечец за раменете, изправи го и му развърза ръ­цете.

— Хубаво са те наредили — мърмореше Варадин. — Я по-добре си признай, че беше заспал в будката, когато са те хлопнали по главата.

— Не бях заспал — оправдаваше се нощният па­зач, — даже не бях в будката. Разхождах се около склада, когато светнаха фаровете на един „Москвич". Номера му не запомних. От прозорчето се показа шофьорът, попита ме дали оттук минава пътят за Илиянци и докато аз се наведох да му обясня, че е сбъркал пътя, някой ме удари в гръб. Паднах на зе­мята. Чувам шофьорът да се кара: „Колко пъти ще ти казвам да удряш по-леко!" и ми тикнаха парцала в устата. Извадиха въже, превързаха ми ръцете, а аз лежа, без да отварям очи, и се преструвам на при­паднал. Натикаха ме в будката, после разбиха вратата на склада и отмъкнаха два чувала със захарин.

— За два чувала ще пребият човека! — възмути се Варадин и като прибави едно: „Готово, другарю пол­ковник!", понечи отново да козирува, но инспектор Стрезов, отегчен от дългото обяснение на нощния пазач, се отправи към склада. ,

Стрезов надникна през отворената врата, разгледа разбития катинар, увиснал ненужен върху една от халките. Другата се търкаляше в пръстта, прерязана с пила.

— Нищо не съм пипал. Всичко заварих точно така, както сега го виждате. Дори не извадих парцала от устата на бай Иван. Знам си аз, че веществените до­казателства не се пипат и затова първо на вас телефо­нирах — обясняваше складовият работник, скрил зад гърба двете си ръце, като по този начин демонстри­раше явното си нежелание да се докосне до каквото и да било, преди да е получил официално позволение.

— Ясно — каза Стрезов. И на него наистина му беше съвсем ясно, че нощният пазач лъже и най-вероятно е съучастник в извършената кражба.

Какво дава повод на инспектор Стрезов да се съм­нява в нощния пазач?

ЛОГИКАТА РЕШИ

КРАЖБА БЕЗ РАЗМАХ Младежът твърди, че между шест и осем — вре­

мето, когато е извършена кражбата — е бил на кино, но без слухов апарат. В такъв случай той не може да схване филма с всичките му подробности, защото все още не се е научил да разбира речта само по мърда ¬нето на устните.

Между шест и осем той не е бил на кино, а филма е гледал в някой от предните дни.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. ХШ бр. 6

Главен редактор СТЕФАН Д И Ч Е В Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ С Л А В Ч Е В редактори: М А Г Д А Л Е Н А И С А Е В А , Ц В Е Т А П Е Е В А .

Л И Д И Я СИМЕОНОВА и инж. Й О Р Д А Н КОСТОВ Художник ИВАН К И Р К О В Уредник ГЕОРГИ П Е Н Ч Е В Секретар и коректор Е М И Л И Я САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, Д И М И Т Ъ Р П Е Е В , ДИМО Б О Ж К О В — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ С Т Р А Х И Л О В , Н И К О Л А Ч У П А Р О В — машинен инженер, д-р П А В Е Л Б Ъ Ч В А Р О В , проф. РАЗУМ А Н Д Р Е Й Ч И Н

— физик, ХРИСТО Т И Л Е В — географ, проф. Ц В Я Т К О М У Т А Ф Ч И Е В — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София; бул. „Ленин" № 47, IV ет. ст. 28—29 тел. 46-31, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 л в . Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. IV. 1974 г. Формат 80x92/23. Държавно военно издателство. Поръчка 2414. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100 000

48