ИЗДАНИЕ НА ЦК НА Д К М С

Б Р О Й 7 - 1973

СЪДЪРЖАНИЕ

Тези послушни самолети 1 Москва 2001 4 Разговор за началото 8 Технически албум — кораби 11 Със завързани очи 12 Чудесата на мнемотехниката 14 Невероятният капан 16 Тадмор — градът в пустинята 21 Природни чудеса в България 24 И бързината има неудобства 25 Новите приключения на Гъливер 28 Начално училище за маймуни 31 Богатствата на земята 33

Гадателите 35 „Космос" прочете за вас 37 Загадка, случайност или... „послание" от Ипсилон 40 Предава „Космос" 49 Кръстословица 45 Тест 46 Невероятни патенти I 46 Решава логиката 47

Библиотека „Космос" Открития и откриватели

Корица: Палмира Гръб на корицата: Москва 2001 година

Тези послушни самолети „КОМИН!"

Минутите се нижеха една след друга и до изтичането на де­сетата всеки състезател тряб­ваше да пусне своя модел във въздуха. Но никой не бърза-ше.В напрегнатата тишина на­жеженият въздух се откъсна от земята, мина покрай лицата на състезателите и се стрелна нагоре. Никой не го видя, но всеки усети неговия полъх. „Ко­мин!" — мислеха трескаво съ­стезателите и се мъчеха да пре­ценят къде точно трябва да се намира възходящият въздушен поток. А някъде съвсем наблизо топлият въздух си пробиваше път нагоре и се изкачваше с не­имоверна бързина по „комина". Само след няколко секунди той щеше да достигне подобаваща височина и точно тези секунди трябваше да се използуват за стартиране на модела. После върху огряната от слънцето зе­мя щеше да падне нов пласт сравнително студен въздух и ново разместване на пласто­вете щеше да настъпи едва след като изтече времето на старта. Точно тук се крие тънкостта при състезания с авиомодели —

ШЕСТИ НАЦИОНАЛЕН

ПРЕГЛЕД Н А

тнтм

гателна сила, способна да за­върти перката. Тя направи по инерция още няколко завърт¬ вания и спря. Оттук нататък самолетът можеше спокойно да планира, да описва широки кръ­гове и с всеки следващ кръг плавно да се спуска надолу.

Няколкото модела, скупчени в „комина", все още набираха височина. Един от тях щеше

да можеш правилно да преце­ниш момента на възникване и посоката на движение на въз­ходящите и низходящите въз­душни потоци.

Десетки „гуменяци" се втур­наха под остър ъгъл към хо­ризонта. Ластиците им рит­мично се развиваха, а до слуха достигаше единствено шумът от въртенето на перките. Носовете на малките самолети стръвно търсеха „комина" и тези, които успяха да го намерят, се стрел­наха нагоре, подгонени от на­бралата пълни обороти перка и от тягата на въздушния комин едновременно. Другите модели останаха в ниското. Ласти­ците им се развиха докрай и сега вече липсваше тази дви-

Добри Грабчев — заел второ мя­сто в клас ФЗА на международните състезания „Пловдив-73"

да излезе победител — този, който се издигне най-високо, за да има най-много време да планира свободно във въздуха.

„Гуменяци" — така авиомоде¬ листите наричат самолетите от клас „Ф-1-В", чийто двигател представлява една добре на­вита и опъната гумена пружи­на. В групата на свободно ле­тящите авиомодели са вклю­чени още два класа: „Ф-1-А" — това са безмоторниците, и „Ф-1 С" — миниатюрни самолети, чий­то двигател е с вътрешно горе­не. Но има още една група мо­дели, които не летят свободно във въздуха, а послушно из­пълняват подаваните от земята команди. Това са радиоуправ¬ ляемите авиомодели от клас „ФЗА".

2

Катастрофата Да управляваш по радиото

авиомодел не е никак просто. Някои дори твърдят, че за та­зи работа се иска много по­вече съобразителност и опит, отколкото да пилотират истин­ски самолет. Но с едно по­добно твърдение едва ли някой би се съгласил направо. Не ни остава нищо друго освен да на­правим малка демонстрация.

И така, самолетът вече е на пистата със запален двигател. В ръцете си държите пулта за управление, на който има две ръчки — с едната се подава газ, а с другата се командува положението на двете чупещи се плоскости в долния край на крилата (така наречените еле¬ рони), а така също и клапаните на хоризонталния и вертикал­ния стабилизатор в опашката на самолета. Придвижвате дяс­ната ръчка напред, елероните се повдигат нагоре, подавате още малко газ и самолетът лит­ва. Той набира височина и очите вече не гледат към пулта за управление, а следят полета на модела. Само за секунди той твърде много се отдалеча­ва и трябва по някакъв начин да бъде върнат обратно. А един от най-простите начини е когато се опише полукръг във вертикална посока. Придвиж-

Последна проверка на апаратурата преди старта

вате ръчката 'вдясно и съот­ветният сигнал до клапаните на вертикалния стабилизатор е подаден. Сега самолетът се връ­ща към мястото на старта, но колкото повече се приближава, толкова по-добре се забелязва, че той лети по гръб, с колесника нагоре. Нищо, казвате си вие, нали все пак лети! Той наисти­на лети, и то доста бързо, и от­ново настъпва моментът, в който или трябва да направите същата маневра, т. е. да върнете об­ратно самолета, след като опи­ше полукръг, или рискувате той да продължи в права по­сока, докато излезе извън обсе­га на радиостанцията. Реша­вате първото — да го върнете обратно. Подавате същата ко­манда както при предишния завой, но сега моделът, вместо да се издигне нагоре и да опи­ше полукръг, полетява към зе­мята. Какво става, чудите се вие, а време за чудене няма. Поглеждате към пулта, който държите в ръце, и като че ли всичко е наред. Уверили се, че командата е подадена по същия начин както и в първия случай, вие вдигате поглед към небето, търсите с очи модела, а той вече се е забил в земята. Едва сега съобразявате, че е трябвало да подадете не съ­щата команда, каквато първия

път, а точно обратната, защото на връщане моделът е летял с колесника нагоре.

Моделът е забил нос в зе­мята. Той е изровил малка дупка, а наоколо са разхвър­лени остатъци от крилата и опашката. Сега всичко трябва да започне отначало. Ще ми­нат седмици за изработване на калъп, в който от стъклопласт ще се излее тялото на само­лета. А може би ще се наложи да бъдат направени отново всич­ки изчисления, които ще по­сочат най-удачната аеродина­мична конструкция.

Да, наистина е трудно да управляваш по радиото авио¬ модел. Тук височината на по­лета не е особено голяма и всеки миг на колебание и не­увереност се наказва с ката­строфа. Трябват дълги трени­ровки, докато достигнеш онова умение, когато преставаш да мислиш върху подаваните от теб команди, когато долавяш с очи и най-малкия трепет на модела.

„Забранено за авиомоделисти!"

Този надпис много често мо­же да се види в района на всички големи летища по све­та, защото броят на авиомоде¬ листите непрекъснато расте, а ведно с тях нараства и въз­можността от евентуални ката­строфи със самолети на граж­данските авиокомпании. И авио¬ моделистите се отправиха към полето — техните самолети не се нуждаеха от бетонни писти за излитане, а само от затре­вени равнинни местности за кацане.

Може би сте ги срещали в не­делен ден да носят по една голяма, наподобяваща куфар кутия и от нея да изваждат ча­стите на разглобения модел, за да го сглобят отново. Миниа­

тюрно двигателче с вътрешно горене се монтира в предната част на направения от полие­стерна смола корпус, зад него се поставя радиоприемникът, ме­ханичният преобразувател и ан­тената с петкилометров ра­диус на действие. Моделът е готов за старт. Остава само да се завърти перката с ръка, докато се запали двигателят, и когато той се вдигне във въз­духа, единствената връзка със земята остава приборът за уп­равление, който моделистът държи в ръце.

Едно леко отклонение на лостчето е достатъчно да се из­работят точно определен вид сигнали с честота около два­десет и седем мегахерца. Тях излъчва стърчащата антена и точно тях улавя монтираната в модела радиостанция. Всеки модел има „своя" дължина на радиовълната и така авиомоде¬ листът управлява само изра­ботения от него самолет, ма­кар че във въздуха може да кръжат още няколко.

Но днес моделистите не оти­доха в полето да пускат по­слушните си самолети, а се събраха на летището в Кру¬ мово, макар че и тук както по другите летища висяха табелки

Световният шампион Евгени Вер¬ бицки (Съветски съюз)

с надпис: „Забранено за авио­моделисти!", защото днешният случай беше малко по-друг — те щяха да участвуват в орга­низирания от Комсомола голям международен турнир ведно с отборите на Съветския съюз, Чехословакия, Румъния, ГДР,

Победителят Емил Кърлев (вдясно) с неговия радиоуправляем авио¬ модел „Змей ІІ"

Унгария и КНДР. Това щеше да бъде последното сериозно изпитание за моделистите от социалистическите страни пре­ди световното първенство.

Безспорно, най-голям е ин­тересът към радиоуправляе¬ мите авиомодели. Един след друг застават на старт състе­зателите от различни страни. Техните модели трябва да из­пълнят по петнадесет задължи­

телни фигури от висшия пи­лотаж. По три последователни лупинга в права и обратна по­сока, обикновена и кубинска осморка, четирикратно завър¬ тване около оста в бавно и бързо темпо и точно преди приземяването — свредел. Всич­ки тези сложни фигури, които само добре тренирани летци демонстрират с реактивни и свръхзвукови самолети, сега

авиомоделистите изпълняваха със своите модели.

Поставили длан над очите, съдиите критично гледат двете окръжности на осморката да бъдат симетрични, лупингите да започват и завършват в точно определено място и още ред други неща, които за обик­новения зрител остават загад­ка.

инж. ЙОРДАН КОСТОВ

М О С К В А 2 0 0 1 Наричат я белокаменна. . . още от времето на Иван

Грозни. Осемстотин двадесет и пет години Москва се е строила и разраствала. Около древния Кремъл с непов­торимите кули — бойници, по крайбрежието на Москва-река израствали типично руските, живописни дървени къщички. Но в края на миналия и в началото на нашия век царска Русия отваря вратите за западноевропей­ските капитали, заражда се промишленост и романтич­ният руски град с дървените къщички започва да от­стъпва пред неумолимия хищен капитализъм. Израства нова Москва, застроена хаотично и стихийно, град на резки социални контрасти. Такава я заварва Великата октомврийска социалистическа революция. И още то­гава, в първите години след революцията, когато и хлябът, и енергията не достигат, Ленин помисли за но­вата столица на първата социалистическа държава. Москва трябва да се превърне в „художествено осмислен и удобен за човека град" — казваше Владимир Илич. Обаче измина цяло десетилетие, преди да бъде приет първият Генерален план за преустройството на Москва.

След Великата отечествена война Москва трябваше да настанява многомилионното си население. Къде? Жилищата не достигаха, многочислени семейства жи­вееха в една едничка стая, в един апартамент живееха по няколко семейства. И започна небивало по размери жилищно строителство по типови проекти. Скъпите, украсени със статуи, колони, кулички, барелефи и т. н. здания бяха заменени от нови квартали, построени по промишлен начин.

Измина четвърт век. Днес вече нещата не стоят така. Огромните работи по строителството и благоустройст­вото коренно измениха живота на съветските хора. В началото на седемдесетте години с общите творчески усилия на много учени, архитекти и инженери новият Генерален план за развитието на Москва беше разра­ботен и приет със специално постановление на ЦК на КПСС и Съвета на министрите на СССР. Новият план отразява не само изискванията на днешния ден, но включва и контурите на бъдещето — Москва от, XXI век, превръщането на съветската столица в образцов комунистически град.

Всичко в новия Генерален план е съобразено с това,

че се очаква населението на Москва през идващите пе­тилетки да достигне седем и половина милиона души. Това население, цяла една държава, ще населява град с площ 87,5 хиляди хектара. Седемдесет процента от тази огромна площ ще бъде заета от жилища, културно-би¬ тови сгради, градини и паркове, булеварди, админист­ративни центрове. Останалите тридесет процента се па­дат на промишлените предприятия, железопътните въз­ли, магистралите и водните повърхности.

В Москва се планират осем зони и във всяка ще жи­веят около един милион души. Отделните зони ще включ-

ват и жилищни комплекси, и предприятия, и кътчета за отдих. Всяка зона ще бъде композирана от три-четири жилищни комплекса с население от двеста до четири­стотин хиляди души.

Производствените зони ще бъдат шестдесет и пет. Те обединяват промишлени предприятия, научноизсле­дователски институти, комунални обекти, транспортни средства. Една от характерните особености на новия Ге­нерален план е тази, че се забранява в Москва да се строят нови или да се разширяват стари промишлени предприятия, научни учреждения или висши учебни за­ведения с профил, който не отговаря на основните на­соки в стопанството на града. Ето защо постепенно от Москва ще бъдат изместени промишлените предприя­тия, чиято суровинна база се намира далеч, както и промишлените производства, свързани с големи консу­мации на питейна вода, на топливо, на електроенергия, или промишлени предприятия, вредни в санитарно-хи¬ гиенно отношение. В същото време в Москва ще расте и ще се развива така наречената „индустрия на бита", свързана с обслужването на населението.

Ако погледнем картата на Москва, ще видим, че но­вите райони, изникнали през последните години, се на­мират далеч от централната част на града, близо до околовръстния път. Естествено такова разширение не може да продължава безкрай. В центъра има много овех­тели здания, построени още преди революцията. Този анахронизъм ще бъде отстранен. Старата историческа част на Москва в района на Садовое калцо ще запази

значението си на исторически, революционен, култур-но-просветен и обществено — административен център на съветската столица. Именно в района на Садовое калцо ще се извършат отговорни реконструкторски и строител­ни работи, тъй като е необходимо да бъдат проекти­рани и изградени такива здания, които органически да се свържат и да запазят облика на тази централна част, в която доминира Кремъл. В района на Садовое калцо ще бъдат застроени и по новому оформени редица из­вестни московски площади, като „Октомврийският", „Добрининският", „Таганският", а също така и площа­дите „Ленин", „Въстание", „Курски вакзал". Тук ще бъдат построени административни сгради, хотели, жи­лища.

Генералният план предвижда запазването не само на отделни исторически или културни паметници, но и на цели улици или зони, като улица „Кропоткинска", улица „Воровски", отделни участъци на Булеварное калцо. Нека мимиходом само споменем, че сега в Москва се реставрират повече от двеста и петдесет архитектурни и исторически ансамбли и отделни паметници.

Трудно е да се разкаже за всичко, което ще бъде пре­образено в Москва. Но нека най-напред надникнем в жилищата на московчани през двехилядната година. Безспорно жилищното строителство заема централно място в Генералния план. Проектира се всяка година да бъдат предавани на новодомците по 27 600 000 квад­ратни метра полезна жилищна площ, т. е. средно по 120 000 апартамента. Ежегодно московчани ще полу-

5

чават нови хиляда магазина, осемстотин предприятия за обществено хранене, сто петдесет и пет училища, два­десет кинотеатъра, тридесет и три хиляди болнични легла.

Какви ще бъдат новите жилища? Високи — 9—16-етажни, а там, където теренните условия позволяват, и над шестнадесет етажа. В Москва вече са проектирани и двадесет и пет етажни жилищни блокове и по чети­ридесет и петдесет етажни административни сгради. Всичките тези колоси ще бъдат различни. Архитектите са се погрижили и за разнообразния външен вид на но­вите московски сгради. Те ще бъдат и „стъпаловидни", и „зигзагообразни" и „приличащи на разтворена книга", и още какви ли не форми.

А ето какво ще представлява апартаментът, в който ще живее трудовото московско семейство. Безспорно, телефон, централно отопление и газ ще има във всеки без изключение московски дом. Въпросът е какви още удобства биха могли да се осигурят. Ето някои планове: партерният етаж на огромния блок се заема от магазини, на първия се помещава детската градина, в която де­цата от кооперацията се събират сутрин рано, без да бъдат излагани на утринния мраз, вятър и мъгла. Пак там се намира и малък битов „комбинат". В него са вклю­чени обществената пералня, различните ателиета за би­тови услуги, фризьорски салон и, разбира се, кафе-сладкарница, в която човек може да отдъхне или да из­пие чашка кафе с приятели. А ако случайно са ви дош­ли гости и в къщи нямате нищо подходящо, за да ги почерпите, то можете да позвъните по вътрешната те­лефонна централа и само след няколко минути ще ви донесат това, което желаете. Едновременно с удобствата ще расте и площта на апартаментите. През двехилядната година всеки жител на Москва ще има собствена стая, с площ не по-малка от двадесет квадратни метра, а във всеки апартамент ще има и хол, в който вечер ще се събират членовете на семейството. Не са забравени и собствениците на леки коли. Под всеки блок ще бъде изграден подземен гараж за нуждите на живеещите там.

И още нещо. Генералният план предвижда по 1000 литра вода на денонощие на всеки московчанин. Това налага да бъдат изградени нови огромни водохранили­ща. В Москва ще бъде разрешена и още една твърде сложна и важна проблема в комуналното стопанство на всеки голям град — събирането и унищожаването на отпадъците. Само след една петилетка в Москва ще за­работят тръбопроводни системи с вакуумна транспор¬ тировка на отпадъците. По улиците няма вече да се движат грамадните и шумни боклукчийски коли, а от дворовете и мазетата ще изчезнат кофите за боклук. Тръбопроводите ще изсмукват отпадъците под земята и направо ще ги отнасят в специалните заводи, където ще се преработват и унищожават.

Москва ще расте и нагоре, към звездите, и надолу, под земята. Разработена е „Генерална схема за организа­цията и използуването на подземното пространство на Москва". Според тази схема под земята ще израсне втора, двуетажна Москва, в която наред със скоростните транспортни магистрали, чиято обща дължина ще над­минава двеста километра, ще се помещават гаражи, депа, паркинги, складове, помпени станции, с една дума, всички онези чисто технически, спомагателни служби, без които спокойно може да се мине на повърхността.

Първата лястовичка в тази насока беше изграденото

през петдесетте години здание на площад „Въстание". Огромният колос не можеше да се смести между окол­ните тесни и малки улички и затова решиха първите два етажа, най-широките, да влязат под земята. В тях се разположиха трансформаторната и помпената стан­ция, търговските складове, паркинги, различни ремонт­ни бази.

След това през шестдесетте години бе построен кра­сивият „Нови Арбат". Вървиш по проспект „Калинин", една до друга отрупани със стоки витрини, кафе-слад¬ карници, ресторанти. Как достигат до тях хилядите то­нове стока? По осемстотинметровия транспортно-това¬ рен тунел, който се простира под земята. Остава само асансьорите да издигнат необходимата стока до необ­ходимата височина. Под земята са също така и „фаб­риките за топлина и студ", т. е. централното отопление и вентилационната уредба, защото красивите здания по „Нови Арбат" имат не само централно отопление, но и вентилационна система, която пречиства въздуха в по­мещенията и го поддържа до нужната температура.

А какво да кажем за бъдещите подземни гиганти, които са все още върху чертежите на архитектите? Ето например в района на Бутирския хутор върху площ от тридесет и осем хектара ще се изгради център с култур-но-битови учреждения, разположени под земята. Или търговският център в Орехово-Борисовия микрорайон с население от 350 хиляди души? Отдолу, под повърх­ността на два етажа с височина по три метра всеки, ще се помещават складове, автотранспортни служби, пар­кинги, магистрали и гаражи за тридесет хиляди авто­мобила.

Нашият разказ за бъдещата Москва не ще бъде пъ­лен, ако не засегнем въпроса за транспорта. Защото връзките в един огромен, многомилионен град като Москва са основна проблема. Преди всичко Москва може да се похвали с най-хубавото метро в света. Въз­растните московчани с усмивка си спомнят 1935 година, когато заработиха първите линии на Московското метро с обща дължина единадесет километра. Сега Москов­ският метрополитен пресича надлъж и нашир съвет­ската столица, общата дължина на линиите му е 138,2 километра, а станциите са не тринадесет, както беше през 1935 година, а осемдесет и девет. Да не говорим колко нарасна скоростта! В „спокойните" часове на всеки три минути, а във „върховите" на всеки петдесет и пет секунди можете да се качите в удобните вагони на метрото. То свързва най-отдалечените райони с цен­търа и превозва повече от един милиард пътници за го­дина. Но и това не е достатъчно, за да задоволи нарас­налите нужди на съветската столица. Ето защо Гене­ралният план предвижда линиите на метрополитена да се увеличат до триста и двадесет километра. Ще бъдат построени още три диаметрални магистрали, които ще пресичат централната част на града — Ждановско-Краснопресненската, Тимирязевско—Серпуховската и Калининско—Киевската, както и построяването на вто­ра пръстеновидна линия. Нови скоростни линии ще от­веждат малките бързи влакчета до летищата и местата за отдих. А станциите, на които човек може да се пре­хвърли на друга линия, ще се увеличат от петнадесет на тридесет.

Целият градски транспорт ще се развива и разши­рява. Затова решително ще бъдат преустроени москов­ските улици. Сега в съветската столица се наброяват около 3300 км улици, през които могат да минават ав-

томобили, обаче само 900 км от тях са подходящи за напрегнато, интензивно движение. Според предвиденото в Генералния план, пътната мрежа на града ще достигне 4300 км, а градските магистрали с интензивно движе­ние — 1600 км. Основните магистрали: Ленинград­ското, Дмитровското, Щелковското, Варшавското шо­сета, както и Садавое калцо ще се запазят, но ще бъдат напълно реконструирани. В строителните планове се включва и създаването на нова магистрала — Ново-Кировски проспект, който ще свързва центъра на съ­ветската столица с Комсомолския площад -- главния железопътен възел на Москва.

По новому ще бъде организирано и пътното движе­ние. За да се увеличи пропускателната способност на

Тази година по целия свят се празнува петстотин-годишнината от рождението на великия полски учен и мислител Николай Коперник — човекът, който ут­върди научните представи за обкръжаващата ни Все­лена. Но от времето на Коперник нашите представи за Вселената значително са се променили. Вселената на Коперник е била устроена сравнително просто: в цен­търа се е намирало Слънцето, около него са се разпо­лагали „сферите" — шестте известни тогава планети; последна, седма поред била „сферата на неподвижните звезди."

Разбира се, съвременната наука знае несравнимо повече за Вселената. Така както Земята не се смята веч« за център на Вселената, така и Слънчевата система престана да заема централно място в картината на свет». Днес всеки ученик знае, че звездите са също такива слънца и около много от тях могат да се въртят планета. Също така добре е известно, че звездите съв­сем не образуват „сфера" — те се свързват в групи, натрупвания, галактики. Макар че галактиката е нещо фантастично голямо, съществуват и натрупвания и свръхнатрупвания на галактики, които образуват метагалактиката.

Що се отнася до това, че звездите са „неподвижни", и тави теза не бе потвърдена. Отдавна са установени различни видове движение. Дори нещо повече, вече е потвърдено, че Вселената въобще е нестационарна, тя се „разширява", галактиките стремително се отделят една от друга. От друга страна, ако галактиките се отдалечават, то някога те са били много близко една до друга, дори вероятно са образували едно цяло, което кой знае защо се е „взривило". Така възникна хипоте-зата за големия взрив".

. . . Приблизително дотук днес се простира без-

улиците и площадите, Постепенно ще бъде въведена те-леавтоматична система за управление на движението. Светофарната система ще бъде синхронизирана и ще се управлява автоматично. От важните кръстовища по ка­налите за свръзка в затворената телевизионна система към електронноизчислителните машини ще постъпва обективна информация за транспортния поток в съвет­ската столица.

Така ще изглежда преобразена Москва. Само след чет­върт век фантастичната картина на бъдещето ще стане реалност. Ентусиазмът и вдъхновеният творчески труд на съветските хора ще превърнат Москва в двехиляд¬ ната година в образцов комунистически град.

спорно известното в науката за Вселената. А по-ната-тък? Там е „ничия земя". Различни концепции отпра­вят претенции към нея. Водят се дискусии. Работата е в това, че откриването на нестационарността на Вселе­ната, редица други открития, както и хипотезата за „големия взрив" направиха космологията, а след нея и астрономията еволюционни. Остро се поставя въп­росът как са се образували небесните тела и тяхното натрупване — целият този свят, който ни обкръжава.

Вече няколко десетилетия във физиката си съперни­чат две концепции. Съгласно едната, „ортодоксалната", небесните тела са възникнали в резултат на конденза¬ цията (сгъстяването) на разредения газ, образувал се след „големия взрив" и разширяването на веществото. Другата, „бюраканската", концепция твърди нещо на­пълно противоположно: космическите тела са възник­нали (и днес възникват) в резултат на взрива и разпа­дането на плътното и свръхплътното вещество. „Голе­мият взрив" съвсем не е уникално явление; във Вселе­ната постоянно се извършват подобни взривове, макар и не толкова големи.

На симпозиума, посветен на петстотингодишнината от рождението на Коперник, първата от тези две кон­цепции най-пълно бе представена в доклада на ака­демик Я. Зелдович и доктора на физико-математичес¬ ките науки И. Новиков, а втората — в доклада на академик В. Амбарцумян и кандидата на философските науки В. Казютински.

Какво се получава? Две научни школи, т. е. две гру­пи учени със световна известност разработват (и как­то казват доста успешно) две съвършено различни и дори нещо повече, два напълно противоположни мо­дела за произхода на Вселената. И статии се публику­ват, навярно и дисертации се защищават. А нали все пак Вселената е само една;

Телескопи и страсти Веднъж попитах мой познат с какво според него

се занимават учените — биолози. „Как с какво? — учуди се моят познат. — Изучават природата". — „Много об­що казано. Не може ли малко по-конкретно, как имен­но изучават природата?" „Ами... гледат през микро­скопите си, записват си всичко, което наблюдават..." По-късно не веднъж задавах подобен въпрос на раз­лични хора. И останах с убеждението, че такъв, бих казал, опростен възглед за работата на учения е ши­роко разпространен. Много по-близо до действител­ността е мнението, че научното търсене е тежко, мъчи­телно и противоречиво дело. Теориите не следват не­посредствено след наблюдението. Но в края на краи­щата всеки учен, разбира се, ако се „държи добре" —

8

т. е. да знае колкото се може повече и строго да се придържа към определени логически правила, непре­менно ще постигне успех. Главното е да бъдеш в най-голяма степен обективен, безжалостно да потискаш в себе си личните вкусове и пристрастия, въобще всичко „лично".

Уви, в живота нещата не стоят точно така. Обърнем ли се към историята на науката, ще видим, че пристра­стието, различните вкусове, априорните философски съждения, необяснимите скокове на интуицията, слу­чайното превключване на вниманието, въобще особе­ностите на отделната личност навред в научните от­крития играят не по-малка роля от строгото логично мислене.

Айнщайн се е отклонил от представата, че Вселената като цяло е стационарна, неизменна. Тази представа е съответствувала не само на известните тогава факти, но и по всяка вероятност и на душевната нагласа на учения, на неговия постоянен стремеж към простота и хармония.

Преди петдесет години съветският математик Фрид¬ ман намери нестационарното решение на уравнението на Айнщайн (по същество предсказа, че Вселената може да се „разширява" и да се „свива"). Както отбелязва ака­демик Г. Наан, или Фридман е пренебрегнал резулта­тите от астрономическите наблюдения (по това време те не са давали никакви доказателства за нестационар¬ ността на Вселената), или като математик просто слабо е познавал съвременната астрономия. Вероятно вто­рото предположение е по-правдоподобно. Но колкото и да е странно, след време бяха открити факти, които потвърждават правотата на Фридман.

Георги Гамов се опитва да обясни разпространението на химическите елементи във Вселената, като изказва предположението, че е имало момент, когато нито звездите, нито галактиките не са съществували, съще­ствувала е само плътна и нагорещена плазма. И макар, че предложената от Гамов хипотеза за произхода на елементите не намери потвърждение, неговата идея за „нажежената Вселена" влезе в съвременния космоло¬ гичен модел. Академик Я. Зелдович каза за Гамов: „Трябва да бъдеш невероятно талантлив човек, за да направиш верни изводи от неверни предпоставки."

. . . Трудно е да се каже как един или друг изсле­довател, поддържащ „ортодоксалната" или „бюракан¬ ската" концепции, е направил своя избор. Но фактът си остава, пред учените е едно и също небе, но по това небе те „виждат" нещо напълно различно. . .

Фактите Астрономическите наблюдения „доставят" фактите,

при това във все по-големи количества. След войната на помощ на оптичните дойдоха мощните радиотелеско¬ пи. Разви се рьонтгеновата и гама-астрономията. Поема своя път и неутриновата астрономия. Според мнението на академик В. Гинзбург това е верен признак, че в астрономията се извършва революция.

Какво донесоха на науката новите методи и средства за наблюдение? Читателите естествено знаят за такива блестящи открития, станали относително скоро, като космическите лъчи, пулсарите, естествените (за раз­лика от създадените в лабораториите) мазери. . .

Обаче най-силно впечатление прави откритието на активните ядра на галактиките и квазарите. При взри­вовете в ядрата на галактиките се отделя колосална енергия, а при квазарите тя е наистина фантастична.

За съжаление всички тези факти по същество са все още полуфабрикати от факти. Все още не е ясно нито какви процеси се извършват в ядрата на галактиките, нито пък какво е това „квазари". Естествено и „орто­доксалната" и „бюраканската" концепции се стремят да изложат своите собствени обяснения, но тези обяс­нения все още витаят в сферата на предположенията.

Споровете . . . Провежда се симпозиум по философските въпро­

си в астрономията. Понякога философите говорят като че ли само за философи, а физиците — само за физици. Страничен човек не би могъл веднага да разбере, че се води остра дискусия. Вниманието на аудиторията през цялото време е изострено, непрекъснато се „сипят" интересни факти, идеи и особено реплики в открития спор, който непрестанно възниква.

Един от изказалите се нарече „бюраканската" концеп­ция революция в астрономията (аналогична мисъл се съдържаше и в доклада на академик В. Амбарцумян).

— Не съм съгласен — нетърпеливо се обажда от мястото си академик В. Гинзбург.

— Принципно не съм съгласен — казва високо

9

той, когато малко по-късно енергично излиза на три­буната. — Ако така наречената „бюраканска" концеп­ция е правилна, веднага бих се съгласил, че тя заслу­жава да бъде наречена революция в астрономията. Но засега нейната истинност далеч не е доказана. Дори нещо повече, мнението на научните среди по целия свят е достатъчно определено: мисля, че може смело да се каже, че болшинството от учените сега решително не са съгласни с тази концепция.

Но само след минута на Виталий Лазаревич вероятно му става неудобно за изпуснатите думи „болшинството от учените" и той бърза да направи уговорката, че ар­гументът „болшинство" не може да се смята за особено съществен, тъй като в науката въпросите не се решават с гласуване.

. . . Още по-оживени са споровете по време на по­чивките. Участниците в семинара, разделени на групи, изпълват коридора. Спорят за новите физически за­кони.

— Ни най-малко не бих се огорчил — разпалено и малко простодушно академик Гинзбург убеждава ня­кого, — ако се окаже, че новите закони са нужни там, където като че ли може да се мине и без тях. Това би било изключително интересно. Но засега нищо неочак­вано не се предвижда.

Спорят за извънземните цивилизации. Доклад на тази тема изнася член — кореспондентът на АН на СССР Йосиф Самуилович Шкловски. В почивката към него се приближава някакъв брадат млад човек, който не уча­ствува в симпозиума, но очевидно е чул отнякъде, че ще се говори и на тази тема и напълно сериозно съоб­щава, че му се е удало да установи телепатична връзка с разумни същества извън пределите на Земята.

— Глупости! — прекъсва го Шкловски и с това се приключва краткият им разговор.

Извънземните цивилизации са сериозна научна проблема, обаче любителите на всякакъв род окултни теории постепенно се опитват да прострат и върху нея сферата на своето влияние или да спечелят за съюз­ник някой от сериозните учени.

. . . Спорят и за това какво е въобще Вселената като цяло, дали обхваща целия материален свят или това е макар и огромна, но не всеобхватна система. Първата

теза застъпва кандидатът на физико-математическите науки А. Зелманов, а втората В. Казютински.

И, разбира се, продължава спорът, взрив или сгъстя¬ ване е създало небесните тела — основният спор между „бюраканската" и „ортодоксалната" концепции.

На огромната маса в президиума един срещу друг седят академик В. Амбарцумян и докторът на физико-математическите науки Л. Озорной. На симпозиума Озорной направи съобщение за пулсара в Крабовид¬ ната мъглявина. Анализът на особеностите във върте­нето на пулсара показва: този класически, първият от­крит пулсар, не би могъл да се образува в резултат на взрив.

А това вече не са произволни естетически съображе­ния. Това са факти или почти факти (защото те ще ста­нат факти, когато изчисленията се потвърдят).

Черпите дупки В центъра на една от групите е професор Я. Сморо¬

дински. Неговото съобщение до голяма степен беше посветено на „черните дупки".

Черната дупка" вероятно е най-странното небесно тяло (ако въобще може да бъде наречено така), за което някога сме слушали. Какво представляват „черните дупки"? Както предсказва теорията на относителността, една достатъчно масивна звезда, когато изстива, се свива под собствената си тежест. . . безпределно. Не само веществото, но и светлинните лъчи, които се оказ­ват наблизо, безвъзвратно изчезват в „търбуха" на та­кава звезда, погълнати от притеглянето. Звездата става невидима.

Ако приложим теорията на Айнщайн към всичко, което става по-нататък, ще се получат съвсем куриозни неща. Ще се окаже, че веществото не просто изчезва от полезрението, не просто се свива „зад хоризонта", а то — както пише американският физик Р. Пенроуз, „прекратява съществуванието си", а пространството и времето вътре в този „хоризонт" се свиват до точка, или по-точно до линия. Всичко се извършва в обратна последователност в сравнение с големия взрив. В из­вестен смисъл малка част от Вселената като че ли се унищожава. Образува се „черна дупка". Впрочем всич­ки разсъждения за черните дупки винаги се придру­жават е уговорката, че засега не съществува теория, която адекватно би описала такова чудновато нещо като свиването на една гигантска звезда.

— Ако черните дупки бъдат открити — казва про­фесор Я. Смородински, — и се окаже, че са много, то възгледите за структурата и еволюцията на Вселе­ната в значителна степен ще се изменят. Ще бъдат от­крити области, в които от „нашето" пространство без­възвратно ще изтича материя. Откриването на черните дупки би могло да означава, че в нашата Вселена има нещо като улеи, своего рода „боклукопроводи", през които всичко изтича безвъзвратно.

Но в такъв случай логично е да се предположи, че съществуват и „бели дупки" — „боклукопроводн", по които материята постъпва в нашата Вселена от ня­какво друго пространство. Може би квазарите са имен­но такива „бели дупки". Може би различните части на пространството са свързани помежду си само с „тунели" с еднопосочно движение — черни и бели дупки. През черните дупки материята изтича, а през белите дупки — постъпва. Може да се окаже, че и самите черни и бели дупки са свързани с някакви „ходове".

. . . За кой ли път се налага да се откажем от про­стичкия модел на Вселената и да се отправим в нови трудни пътешествия. Струва ти се, че науката никога досега не е получавала такова предизвикателство от природата!

И може би в астрофизиката в резултат на тези мъчи­телни търсения след известно време ще се роди нова, основана на черните дупки концепция, която ще смени двете сегашни? Или ще ги обедини?

Съмненията

Като щафета учените си предават своите съмнения и опасения как ще посрещнат околните техните нови теории и възгледи. Наистина днес учените не са за­страшени от хулите и упреците на невежи, а нивото на „взаимната търпимост" в космологията е по-високо, отколкото в която и да е друга наука. На симпозиума академик В. Гинзбург каза:

— Не съм съгласен с Виктор Амазаспович, но ако той се окаже прав, това ще бъде много по-интересно, отколкото ако се докаже, че е на напълно погрешни позиции.

Съмненията на учените днес имат друг характер. Те са навеяни от сложността на самия обект за изслед­ване — Вселената. Много характерно е началото на изказването на академик Густав Йоханович Наан.

— Смятам да изнеса най-краткия и по всяка вероят­ност най-лошия доклад. Най-краткият, защото пред мен бяха изслушани четири обстойни изказвания и с доста трудно да се каже нещо съществено ново. А моят доклад вероятно ще бъде лош поради това, че за добър доклад, освен всичко останало, е необходима увереност. А аз не съм уверен. Ако само преди някакви си петна­десет години знаех точно, във всеки случай не се ко­лебаех, когато ме питаха какво е Вселена, какво е космология, с какво се занимава тя, кое е правилно и кое е неправилно, то сега и помен няма от предишната ми увереност. В този план нищо не зная н мога да из­кажа само своите съмнения. А това като правило на никого не се харесва. . .

И макар, че в тези думи има голяма доза хипербола, те са емоционално много точни и много вярно предават първото впечатление на изследователя, пред когото неочаквано са се разкрили нови хоризонти. Едно вещо е твърдо да знаеш общите философски положения на диалектическия материализъм за многообразието и не-изчерпаемостта на материалния свят и съвсем друго нещо е да се сблъскаш лице с лице с това неизчерпаемо в практическата си работа.

И въпреки всички трудности науката за Вселената с необикновена сила привлича учените. Можа би това е така именно поради трудностите.

[По материали от съветския печат)

Т Е Х Н И Ч Е С К И А Л Б У М — К О Р А Б И

Линейни кораби До средата на XVII век не е

съществувал строго установен боен ред на сражаващите се кораби. Преди битката кора­бите на противниците се по­строявали един срещу друг в тесен ред и след това се сбли­жавали за престрелка или абор¬ даж. Обикновено сражението се превръщало в безредна бит­ка между случайно натъкнали се един на друг кораби.

Много морски сражения през XVI—XVII век са били спе­челени с помощта на „бран¬ дери". Това били корабчета, натоварени с взривни материа­ли или предварително запалени като гигантски факли. Те били пускани по вятъра към събра­ните кораби и подпалвали и изгаряли всичко по пътя си.

(Виж цветното приложени»)

Най-добра защита от бранде¬ рите бил килватерният строй, когато корабите се построявали един зад друг и можели сво­бодно да маневрират.

По време на първата англо-холандска война (1652—1654) започнало разделянето на бой­ните кораби на класи. В края на XVII век окончателно се оформили правилата за по­стройка на линейните кораби. От тези правила корабострои­телниците не отстъпвали до края на XIX век, даже по вре­мето, когато дървените кораби били окончателно изместени. А правилата били:

1. Дължината на линейния кораб по кила трябва да пре­вишава три пъти неговата ши­рина; ширината трябва три пъ­ти да превишава газенето. Мак­

сималното газене не бивало да За повече от пет метра.

2. Тежките кърмови над­стройки трябвало да се съкра­щават до минимум, понеже вло­шавали маневреността.

3. На тежките кораби се пра­вели три палуби, като най-нис­ката била не по-ниско от 60 см до ватерлинията. Така даже при силно вълнение най-дол­ният ред оръдия бил боеспосо¬ бен.

През 1653 година британско­то адмиралтейство с особен указ разделило бойните кораби на 6 ранга: 1 — над 90 оръдия, 2 — над 80 оръдия, 3 — над 50 оръдия, 4 — над 38 оръ­дия, 5 — над 18 оръдия, 6 — над 6 оръдия. Корабите от първите три ранга се нари­чали линейни.

11

„Тръгни! — не зная къде, намери, не зная какво."

От приказките

— Мислете! Съсредоточете се, мо­ля ви... — Гласът на Тофик Дада­шев е напрегнат. Очите му са здра­во завързани, на главата му е по­ставен черен чувал от плътна ма­терия. Ръцете са протегнати напред, пръстите са разперени и като че ли опипват във въздуха невидими нишки. На няколко крачки зад не­го се намира зрител, доброволно пожелал заедно с Дадашев да про­веде опита. Той мисли за нещо определено, а експериментаторът трябва да възприеме мислите на непознатия партньор и да изпълни неговите нареждания. Никой в за­лата не знае възложената задача. Никой. Зрителят е написал на лист хартия задачата, а журито след това ще прочете на всички правилно ли е изпълнена.

— Мислете. Не се отвличайте! Залата замира: Дадашев минава

по пътеката (партньорът непрекъс­нато го следи) и неочаквано спира пред една редица. Спира за миг, после бързо преминава през реди­цата, напипва рамото на седящия до стената зрител и го моли да из­лезе на сцената. Наближава краят на сеанса.

— Мислете! — казва Дадашев на партньора. — Чувствувам, че задача­та още не е изпълнена. Мислете!

Изведнъж изважда от десния джоб на сакото на зрителя бележник и за­почва бързо да го прелиства.

— Тук, на тази страница — казва той — е записан телефонният но­мер, който трябва да прочета. Тре­тият от горе на долу. Но аз не виж­дам. Прочетете го сам.

Случайният партньор на Дада­шев е така развълнуван, че веднага не може да проговори.

— Правилно, правилно — кима с глава и разперва ръце.

В залата избухват възторжени ви­кове и аплодисменти. Става пред­седателят на журито и разгъва вни­мателно сгънатата хартийка.

— Моля внимание. В бележника е написано: „В антракта дадох своя нов служебен телефон на мой прия­тел. Той се намира в залата. Наме­рете го. Доведете го на сцената. Взе­мете бележника от джоба на сакото му, разтворете го на буквата „С" и посочете телефонния номер." Зада­чата е преизпълнена. Не се изисква­ше да се прочете телефонният но­мер, а само да се покаже.

със ЗАВЪРЗАНИ ОЧИ

— След това мислено допълних задачата... — извинява се зрите­лят.

В залата отново гръмват аплоди­сменти.

Това е един от обикновените опити, които провежда артистът от „Москон¬ церт" Дадашев. Той прави и по-сложни опити. Случвало се е не веднъж по време на гастроли в Баку и Воркута, Красноярск и Сиктивкар, Куйбишев и Горки да демонстрира удивителните възмож­ности на психологичния контакт с хората. Обаче пътят към разкри­ване на тези способности и тяхното овладяване не беше нито кратък, ни­то лесен за Тофик Дадашев. Необхо-дими бяха години, макар сега да е само на двадесет и шест.

Среща с тайната

В многодетното бакинско семейст­во момчето растеше без баща. Не живееха богато. Тофик се учеше добре, с удоволствие слушаше как неговата любима учителка по ли­тература майсторски, като артистка, рецитира откъси от произведения на класиците. Веднъж (тогава беше на четиринадесет — петнадесет години) по време на един урок неочаквано си помисли: „А нима не може учител­ката да сбърка." Разбира се, че може! „Сбъркай! Сбъркай!. . ." не­волно започна да си повтаря наум. И се случи невероятното. Учител­ката започна да се запъва. Така се обърка, че не можа да продължи и в недоумение се принуди да излезе от стаята. Нищо не разбра и обър­калият се Тофик. Нима може да из­върши нещо неизвестно за него и за другите. Така се роди парливата тайна, която Тофик реши да раз­крие на всяка цена. Започна да про­верява себе си. Научи се да отгатва какво ще бъде домашното. „Какво е това? — мъчеше се момчето. — Слу­чайно съвпадение или аз действи­

телно умея да внушавам на другите своите желания, да чета техните мисли? Отделните несполуки усил­ваха съмненията. Страхувайки се да не изглежда смешен, той не посмя на никого да довери своето откри­тие.

Веднъж Тофик се опита просто бея думи, по внушение, да заглади кон­фликтът между свои връстници. И какво се случи? Успя лесно да ги помири. •

По-късно Дадашев обичаше да се отбива в билярдната зала и да на­блюдава играчите. Сред тях имаше и надменни „майстори". Тофик не можеше да ги понася. Преструваха се на невежи, лесно изиграваха но­ваците и ги караха да плащат не малки суми. Тогава юношата реши да вразуми мошениците. Предугаж¬ дайки намеренията на някой от тези „майстори", Дадашев незабелязано като че ли се вмъкваше в неговия дух и плът, караше го да бъде от­пуснат, разсеян, така че в продълже­ние на 10—15 минути да не може да вкара ни една топка в дупката с мре­жа. „Кралят" на билярда се вбеся­ваше, хвърляше на пода билярд­ната щека и яростно я тъпчеше с крака, а през това време новакът печелеше.

Осемнадесетгодишният юноша вече не се учудваше на подобни факти. Даже по време на тренировки по бокс на ринга, успяваше в хазарта на боя да долови скритите замисли на противника и да ги предотврати. Когато правеха разбор на двубоя, треньорът и бившият „съперник" разтваряха уста от учудване, щом Тофик стъпка по стъпка разкриваше това, което е замислял преди боя треньорът и което се е опитал да изпълни боксьорът.

Боксът, независимо от успехите, не увлече за дълго Дадашев. Когато учеше в техникума по радиотехника в Киев, се случи това, което реши

12

по-нататъшната му съдба. Тофик присъствува на изпълнението на Волф Месинг и разбра — той може да прави същото, което прави и знаменитият артист. Нещо повече. Тофик веднага почувствува разли­ката. Неговата особеност се състои в това, че той се стреми да се отдели от контакта със зрителната зала И от непосредственото физическо съ­прикосновение с мисления събесед­ник. Така възникна необходимостта да работи с маска, за да не вижда публиката, която му пречи да се съсредоточи.

Изпитанията

По природа Тофик е много взи­скателен към себе си, скромен до стеснителност. Трябваше да прео­долее доста колебания, когато реши да замине за Москва, за да си опита там щастието и да привлече внима­нието на специалистите.

Яви се на много изпити пред мно­го комисии. Не беше трудно да убе­ди компетентните инстанции в това, че владее тайните на хипнозата. На един от членовете на журито беше възложено да окаже съпротива на всяко предполагаемо мислено вну­шение. Извикан на сцената, този чо­век започна под погледа на бъде­щия артист да се държи доста стран­но. Сядаше на пода, на стола, опита се да играе „казачок", а след това започна да си сваля връзката. По­питаха го след сеанса защо се е държал така. „И аз не мога да раз­бера — отговори специалистът. —

Като че ли ме ръководеше някаква чужда воля. Нямах сили да й се съпротивявам. . ."

По-сложна беше проверката на способността на Дадашев да въз­приема мислите на други хора. Про­веряваха го криминалисти и работ­ници от милицията. Следователят постави на масата 50 снимки. Пред­стоеше трудна задача. Трябваше да открие портретите на трима души, които в този момент се намираха под арест. Дадашев прехвърли сним­ките като колода карти, отиде с тях до прозореца и започна да ги раз­глежда. Наобиколиха го специали­стите. Тофик, без да бърза, разглеж­даше една след друга снимките. След това си призна, че много ясно е „чувал" мислите на заобиколилите го хора. Дадашев задържа четири снимки.

— Ето тези тримата — каза той на следователя — са обезвредени, а четвъртият подозирате, че е извър­шил престъпление и сега го търсите.

Присъствуващите бяха потресени. Никой не очакваше такъв резултат. Способностите на Дадашев надмина­ха всички очаквания.

Проверките продължиха. Завър­заха му очите и го въведоха в го­лямо помещение, където се намираха много предмети. Трябваше да вземе този предмет, който експеримента­торите мислено бяха определили. Тофик нито веднъж не сбърка. В огромна библиотека сред безкрай­ните рафтове по мислено диктувана задача намираше нужната книга, от­варяше я на определена страница и прочиташе дадената фраза или ду­ма. Набираше по телефонния апарат намисления от други номер и назо­ваваше по име съвършено непознат за него човек.

Художественият съвет на „Москон¬ церт" единодушно реши: Дадашев може да излиза на сцената със своите психологически опити.

Необикновена тренировка

Този, който поне веднъж е присъ­ствувал на психологическите опити на Дадашев, дълго помни неговите сеанси. Даже скептично настроената публика след втория, третия опит започва дълбоко да се замисля над скритите свойства на човешката природа. Буквално веднага пред очите на всички е отгатната нечия мисъл, не представляват тайна вто­ра, трета. . Често пъти за една ве­чер Дадашев изпълнява по !5 слож­ни задачи.

Коя е намислената дума?

Разбира се, понякога има и не­успехи. Случва се чувствителният експеримент да завършва непълно поради умишлено създадени смуще­ния, заглъхва като радиопредава­не сред шумове в етера. Много за­виси от настроението, здравослов­ното състояние, физическата подго­товка на експериментатора и от това неясно, но все пак много важно обстоятелство, което наричаме „Да бъдеш във форма". Тук му е мястото да разкажем и за всекидневните пси­хологически тренировки на Дада­шев.

. . . Лека сутрешна закуска по строга диета — и бързо на улицата, в центъра на града, в метрото, сред гъстата тълпа от хора. Там никой не пречи, не дотяга с въпроси, там най-добре можеш да се съсредото­чиш. Започва с енергични мускулни свивания. Силно напрягане на мус­кулите на брадичката и в района на слънчевото сплитане, на шията, на стомаха, така се ражда първият „вътрешен нервен ток", който след това се самовъзбужда и става по­мощен. Редом върви човек. Зами­слил се е. За какво? Някакво усе­щане проблясва, но контакт не се получи. Трябва отново да се раз¬ кърши. Този път „вътрешният ток" по-лесно се възбужда. Още една проба. И контактът е осъществен. Успя да долови общото състояние на мълчаливия събеседник: нахра-

13

нил се е добре и бърза да застане на опашка пред цистерната с квас. Ясно се чувствува неговата жажда, забелязваме как той, закъснявайки за работа, променя своето решение — по-добре ще е да пие лимонада в бюфета в института — нали наскоро го откриха. . . Всичко съвпада. То­ва е радост. А тя дава много. Сега е по-леко да се изкачи на следващото стъпало. И така — нагоре, нагоре. . . Постепенно. С часове. Най-после, ето го онова състояние на необик­новена сила, на вътрешно упоение, което сякаш позволява да летиш над земята, без да чувствуваш соб­ствените си крачки по тротоара. . .

Дадашев притежава удивителната способност да командува своя орга­низъм. По желание, например може да изпадне в състояние на каталеп¬ сия. Тялото му се напряга и губи чувствителност, мускулите замират във вцепенение, не чувствува болка от убождане, пулсът почти се губи, а дишането едва се забелязва. В главния мозък винаги бодърствува стражевият център, готов всеки мо­мент да върне организма в нормално състояние.

Крачка отвъд хоризонта След като конферансието обяви:

„Концертът свърши", започва като правило неофициалната среща на Дадашев със зрителите. Възниква любопитната беседа, пълна с неочак­вани въпроси:

— Можете ли да четете мислите на партньор (индуктор), намиращ се в друго здание или даже в друг град?

— Не. Работя на разстояние само от няколко метра и чувствувам го­лемината на дистанцията. Затова, когато шумят в залата, моля индук-

тора да дойде по-близо до мен, за да станат сигналите по-силни.

— А какви са тези сигнали? — Емоционални, образни, им¬

пулсивни. Ако индукторът замисли цифри, понякога ми се явяват като нарисувани.

— Значи можете да четете мисли на чужденци, без да знаете техния език?

— Да. Веднъж ме поканиха в Централния дом на културата на медицинските работници. По това време в нашата страна гостуваха американски учени. Сред тях бяха и тези, които присъствуваха на те­лепатичните опити, провеждани от космонавта Митчел. Когато летял към Луната, опитал мислено да пре­даде на Земята изображението на известните карти на Зенер. Казват, успешно. И така, задокеанските го­сти решиха да направят експери­мент с мен. Тяхната представител­ка — жена, която не знаеше руски — ми даваше мислени задачи на английски език, на който аз не го-воря. Задачата изпълних както обик­новено, и освен това, почти правил­но, с малка грешка назовах името, което тя мислеше: не „Джонс", както трябваше да бъде, а „Джон". За този опит подробно писаха в едно американско научно списание. Нарекоха ме кой знае защо яснови­дец. . . Въобще аз съм против как­вито и да било свръхестествени и не­обясними неща. С удоволствие бих помогнал на учените в тяхната из­следователска работа. Според мен, необходимо е по-смело и енергично да се правят крачки в неизвестното, отвъд хоризонта на съвременните знания. Трябва да се правят психо­логически опити и внимателно да

се изследват резултатите. Нали е това се занимаваха и приканваха да се занимават и други учени — Пав­лов, Бехтерев, Сеченов, Бутлеров, Менделеев, Лазарев, Циолковски, Василев и много други изтъкнати учени.

— Кои психологически опити са по-сложни и кои по-прости?

— Разделям ги за себе си на ня­колко категории. Първата е най-леката. Трябва да открия скрития в залата предмет, когато всички знаят къде се намира той. Не зная само аз и обикновено, на разстоя­ние, без контакт с индуктора със завързани очи, по неговото мислено нареждане откривам предмета. За-що този опит е лек? Дали е вярна информацията, която получавам от индуктора, може лесно да се про­вери чрез живата реакция на пуб­ликата. По-нататък. Втора катего­рия. Когато никой не знае, освен индуктора, къде се намира в залата този човек, у кого е скрит търсе­ният предмет. Тук е твърде важна обстановката в залата, доброжела­телността на публиката и накрая тишината. Най-малкото смущение — както неволното, така и предна­мереното — често ме кара да започ­на всичко отначало. Най-трудно е на сеансите, когато изпълнявам про­изволни задачи по изпратени бе­лежки под контрола на журито.

Опитите, които демонстрира То¬ фик Дадашев, се отнасят към голе­мите потенциални възможности на човешкия организъм. И ако се за­мислите над това сериозно, тогава по новому ще прозвучи за вас през време на сеанса гласът на Дадашев:

— Мислете! Съсредоточете се, мо­ля ви...

ЧУДЕСАТА НА МНЕМОТЕХНИКАТА ( К О М Е Н Т А Р Н А И Н Ж . Ф И Л А Т О В )

За да оценим правилно сведения­та, дадени в очерка, който проче­тохте, трябва ясно да ги разде­лим на две групи. В първата група влизат собствените психологически опити на Т. Дадашев, изпълнените от него задачи, диктувани мислено от някои от зрителите. Такива опити той демонстрира редовно и в тях­

ната реалност може да се убеди всеки. Твърде тайнствена е втората група — уникалните способности на Дадашев, които му позволяват да проникне в духовния мир и мислите на окръжаващите го хора, да влияе на тяхното самочувствие, настрое­ние и даже поведение. За съжаление, за тези способности знаем само от

думите на Дадашев. В толкова малко изследваната област всеки опи п за обективно изучаване ще представля­ва огромна ценност за науката

Без да имаме смелост да правим подобен опит, ще се ограничим с по-скромната задача — да запознаем читателите, макар и накратко, с историята и техниката на увле-

14

кателния артистичен номер — „че­тене на мисли от разстояние". Съветските изследователи на илю-зионното изкуство А. Вадимов и М. Гривас, автори на твърде ин­тересната книга „От вълшебниците на древността до илюзионистите на наши дни", смятат, че изобрета­тел на този оригинален трик е ита­лианският фокусник Пинети. През 1734 година лондонският театрален афиш в типичния за това време надут стил известява: „. . . с осо­бено уважение и удовлетворение ка­валерът Пинети ще покаже раз­лични опити с нови открития, не по-малко невероятни, колкото и не­възможни, в частност това, че мадам Пинети, седейки на едно от послед­ните места с кърпа на очите, ще отгатне всичко, което и бъде пред­ложено от всеки от присъствува­щите." Секретът на фокуса бил прост. Пинети — асистент и него­вата съпруга медиум — се ползвали от условен, хитро разработен код. който е позволявал незабелязано за несведущата публика да се предават необходимите сведения.

Гастролиращите илюзионисти бързо оценили откритието на Пи­нети и впоследствие се образувал цял клон от артисти, работещи в така наречения жанр мнемотехника.

За голяма убедителност артисти­те най-често се представят за „истински телепати". В дореволю¬ ционна Русия на естрадата про­цъфтяват хитреци от всякакъв вид, като „гениите на телепатията" Ша¬ валие, Андреже, При-Тел Фай и други. Даже и „седемгодишната мад¬ моазел Люси" се занимава с отгат­ване на чужди мисли. Много фокус¬ ници са принудени да демонстрират тези номера като мистични — в края на XIX и началото на XX век сред част от интелигенцията става модно увлечението по окултизма. Например, твърде известният илю¬ зионист Александър Сяк „по желание на публиката" допълва своята и без това обширна програма със сеансите на жена си — „мадам Наиндра — медиум, сомнамбул, ясновидка".

След революцията качеството на естрадните представления се по­вишава рязко, изменя се и отноше­нието към мнемотехниката. Сега артистите се стараят да използу­ват увлекателен номер за пропаган­да на знания. Още през тридесетте години илюзионистите Бертроф (Бе¬ рестецки и Трофимов) прилагат нова за времето си компактна радиотеле­фонна апаратура. Нагледно демон­

стрират нейните възможности и с това популяризират постиженията на техниката. Голямо значение имат сеансите на Инга Сун и Георги Агаронов. Зрителите шепнешком съобщават на Агаронов фамилията на известен деятел на изкуството, а „живата енциклопедия" Сун, на­мираща се на сцената, веднага отгат­ва името и освен това подробно раз­казва за творчеството на изтък­натия човек. Не по-малко оригинал­но построяват номера си и Розалия и Георги Греголи. В социалистичес­ките страни получиха заслужено признание майсторите на мнемотех­никата Давиели (Унгария), Герд — Рихтер (Чехословакия), Петър и Мариан Вейганд (ГДР) и други.

Показвайки на света изтънченото майсторство на артистите, мне­мотехниката доведе до това, че ши­роката публика започна да се от­нася и към сериозните психологи­чески опити като към ловко подгот­вен предварително репетиран спек­такъл с подставени лица, без да се има пред вид, че при тези опити за разлика от илюзионните номера се отгатват само двигателни задачи. В тази връзка се споменава куриоз­ният случай, станал на сеансите на Волф Месинг в Централния клуб на железничарите. Поредният добро­волец от публиката, млада девойка предава, както е прието, на комисия­та бележка със съдържанието на задачата и хваща артиста за ръка. След няколко движения, съпроводени с внушителната заповед „мислете". Месинг решително се отправя към последния ред и извежда на сцената възрастен човек, съдейки по всичко, дошъл от предградието. След това безцеремонно бръква в джоба му, из­важда бонбон и почерпва девойката, която през цялото време държала артиста за ръка. Комисията разгъ­ва бележката — задачата е изпъл­нена. Зрителите както обикновено ръкопляскат, а възрастният чо-век изведнъж побледнява и извиква; Чудо! Пред нас е чудо! Вярвайте, аз въобще не познавам тази девойка. Отидох при нея и казах: „Ето, по­ставям в джоба си бонбон, дайте за­дача на Месинг, нека го намери."

Колкото и да е парадоксално, миг­новеният преход на зрителя от не­доверие към пълна вяра в чудото се обяснява само с това, че в психоло­гическия опит той не е открил до­стъпна за неговия разум форма на подсказване. И въпреки всичко тук има подсказване — наистина необикно­вено, изискващо от актьора фено-

мална чувствителност. Подсказва без сам да съзнава това, зрителят, който играе ролята на индуктор.

Не случайно подчертавам, че де­войката е държала ръката на Ме­синг през време на целия сеанс. Физиолозите знаят: мисловните про­цеси в мозъка на човека се съпровож­дат от едва уловими безсъзнателни движения на различни мускули. Де­войката наблюдава действията на изпълнителя и неволно му подсказва кога постъпва вярно („горещо") и кога невярно („студено"). Естестве­но изисква се изключителна наблю­дателност, за да се уловят незабе­лежимите мускулни свивания на ръ­ката.

А сега най-интересното. В края на представлението Месинг обик­новено демонстрира коронния си но­мер — обявява, че не е задължително индукторът да го държи за ръката. Индукторът може просто да върви до него и да мисли за задачата. Но­мерът по правило завършва сполуч­ливо (наистина с видимо напреже­ние), а на зрителите остава само да гадаят за причината на успеха. Обаче и тук работата се свежда пак до идеомоторните актове. Образ­но казано — на смяна на телеграф­ния кабел идва безжичната връзка (идеомоторните актове възникват не само в мускулите на ръцете, а в цялата двигателна система на чо­века). И най-малките непроизволни движения на лицевите мускули мо­гат да подскажат правилното ре­шение. „Но Тофик Дадашев действува с плътна превръзка на очите" — ще възрази читателят. Е какво, очите са затворени, затова пък ушите са „отворени". Аналогичен номер не­рядко демонстрира и Месинг. Преди дванадесет години той писа в „Тех­ника молодьожи" (виж № 12 от 1961 г.): „Не трябва да се мисли, че само ръката на индуктора е „компас". Често изпълнявам мислени задачи без непосредствен контакт с индуктора и даже със завързани очи. В такъв случай честотата на ди­шането на индуктора, ударите на неговия пулс, тембърът на гласа, характерът на походката и т. н. ми подсказват дали съм на прав път. Това че моите очи са завързани, преди всичко действува на аудито­рията. Даже ми е по-удобно да рабо­тя със завързани очи: по-добре се съсредоточавам."

Но ако на медиума са завързани не само очите, но са запушени и уши­те? Все едно каналите за притока на информация остават. Сигна-

15

лите — подсказвани могат да по­стъпят във вид на вибрации, мириз­ма, топлина и т. н. Нали човек при­тежава пет сетива? А ако закрием всички канали? Тогава може да се говори за чисто възприемане на мис­ли. Такъв експеримент е трудно да се осъществи — артистът тряб­ва да бъде поставен във вакуум и освен това в състояние на безтеглов­ност. Много по-просто е да се по­стъпи така: да се завържат очите не на медиума, а на индуктора, за да не може да вижда правилно или неправилно действува изпълните­лят. Разбира се, съдържанието на задачата не бива предварително да

се съобщава на зрителите, иначе те неволна ще подскажат на медиума решението. И още, освен двигател­ните задачи, артистът трябва да отгатне замислената от индуктора дума, образ, мисъл.

В заключение ще отбележим след­ното. Сам Тофик Дадашев говори не за постъпващи сигнали, а за не­известно откъде възникващи в гла­вата намерения (върви там и на­прави еди-какво си). Това показва, че сигналите автоматически се пре­работват в подсъзнанието и се явя­ват в съзнанието във вид на готово решение. С подобно явление се сблъск­ваме на всяка крачка — усетът на

конструкторите, вдъхновението на поетите, прозорливостта па пъл¬ ководците.

Тофик Дадашев е несъмнен талант, той виртуозно улавя сигналите без контакт с индуктора. (Не говоря за другите, по-загадъчни способно­сти на Дадашев, които, както бе решено в самото начало, не се за­сягат в тази статия.) За разлика от много признати майстори на естрадата изпълнява този труден номер леко, без видимо напрежение. И неговите феноменални способно­сти, разбира се, изискват най-вни-мателно изучаване.

НАУЧНО ФАНТАСТИЧЕН РАЗК1 ОТ РОБЪРТ ШЕКЛИ ИЛЮСТРАЦИИ НИКИФОР РУСКОВ

„Семиш, нужна ми е помощ! Създаденото положение е потенциално опасно, затова пристигай незабавно!

За сетен път се убедих в твоята правота, друже Семиш. При никакви обстоятелства не бива да разчи­там на земляните. Както ти постоянно подчертаваше, това е рядко лекомислена раса.

Но те не са тъй глупави, както изглежда на пръв поглед. Започнах да мисля, че изяществото на пипал¬ цата не е единственият критерий за разум.

Положението ми никак не е завидно, Семиш! А от­начало планът изглеждаше толкова надежден и без­опасен. . ."

Ед Дейли видя проблясването на метал зад вратите на котеджа, но не стана да види какво има там — много му се спеше.

Събуди се малко след изгрев слънце и излезе на пръсти навън да види времето. То не му вдъхна осо­бени надежди. Цяла нощ дъждът се ля като из ведро и от всяко листенце, от всяка клонка на околните дървета капеше вода. Фургонът, с който пристигна тук, беше полузалян, а пътят нагоре по планинския склон ле­жеше под еднофутов слой кал.

Приятелят на Ед, Том Терстън, се приближи до вра­тата по пижама; кръглото му, безгрижно като на Буда лице беше порозовяло от съня.

— Винаги е така: през първия ден на отпуската вали дъжд — забеляза Терстън. — Природен закон.

— Затова пък в такова време отлично се лови пъ­стърва — рече Дейли.

— Не споря. Но още по-хубаво е да запалиш по-

силен огън в камината и да си пийнеш горещ, арома­тичен ром.

През последните единадесет години те прекарваха заедно малките си есенни ваканции, но по различен повод.

Дейли изпитваше романтична любов към туристи­ческата и ловна екипировка. Продавачите от нюйорк­ските магазини поставяха върху високите му, прегър­бени рамене скъпи ескимоски шуби — такива шуби си слагат хората, попаднали по следите на вълнува­щия умовете „снежен човек" в каменното сърце на Тибет. Продаваха му походни печки с извънредно сложна конструкция, издръжливи на всеки ураган, и злодейски извити ножове от най-доброкачествена швед­ска стомана.

Дейли обичаше да скита с войнишка манерка на хъл­бока и лъскава винтовка през рамо. В манерката обик­новено се плискаше ром, а най-опасните мишени за винтовка бяха консервените кутии. Защото Дейли, макар че мечтаеше за ловни подвизи, беше човек дру­желюбен и не желаеше да причини зло на животните и птиците.

Приятелят му Терстън беше твърде пълен, страдаше от задух и се натоварваше само с най-леката въдица и най-дребните сачми. Щом изминеше първата седмица, той се изхитряше да премести ловния си район в Лейк Плесид (селище на брега на едноименно езеро в плани­ната Адирондак, щат Ню Йорк, място за отдих на ту­ристите — бел. пр.), при скъпите на сърцето му ба­рове с удобни кресла. Там той, като използуваше потре­саващи познания в областта на следите и бърлогите,

6

ловуваше подир хубавичките девойки, вместо да пре­следва черни и кафяви мечки или елени-вапити.

Тези невинни занимания изцяло отговаряха на инте­ресите на двамата добродушни, преуспяващи бизнес­мени, преминали вече четиридесетте, и те се завръщаха в града почернели и укрепнали, с нови запаси от сили и търпение спрямо жените си.

— Ромът също не е лошо — съгласи се Дейли. — А това пък какво ли е? — Той отново забеляза пробляс¬ ване на метал до котеджа. Терстън приближи блестя­щия предмет и го бутна с крак.

— Чудновата вещ. Дейли започна да разглежда празната решетъчна ку­

тия с основа около четири квадратни фута, изработена от метални ивици, с капак на панти. На една от иви­ците с ясни букви беше написано: КАПАН.

— Откъде си купил т о в а ? — попита Терстън. — Никъде не съм го купувал — Дейли разгледа

пластмасовото етикетче, привързано към една от иви­ците. Приближи го към себе си и прочете:

„Драги приятелю! Това е КАПАН с най-нова кон­струкция — последната дума на техниката. За да за­познаем широката публика с КАПАНА, ние ви пред­ставяме този образец с ъ в ъ р ш е н о б е з п л а т -н о ! Вие правилно ще оцените нашия уникален апарат, предназначен за улавяне на дребен дивеч, ако т о ч н о спазвате инструкцията за употреба. , Наслука!"

— Виж ти! — възкликна Дейли. — Как мислиш, може ли да са ни подхвърлили това нещо тук през нощта?

— Не е ли все едно — сви рамене Терстън. — Сто­махът ми се обажда. Хайде да закусваме.

— Нима не ти е интересно? — Не особено. Просто нова играчка. Ти вече имаш

над сто такива. И капан за мечки „Ейбъркомби и Фитч". И рог „Бътлър". И примамка за крокодили на фир­мата. . .

— В живота си не съм виждал подобен капан — за­мислено промълви Дейли. — Толкова сполучлива рек­лама! Не, аз не мога да си отида просто така, без да го изпитам.

— А после ще завалят сметките и няма да можеш да се разплатиш! — подигра го Терстън. — Отивам да приготвя закуската. Ти ще измиеш съдовете.

Той отиде в кухнята, а в това време Дейли обърна кутията и прочете инструкцията:

„Поставете капана на поляната и го закрепете на някое удобно ДЪРВО с приложената верига. Натиснете поставения в долната част бутон (1) и КАПАНЪТ е включен. След пет секунди натиснете бутон (2) — КА­ПАНЪТ е готов за работа. Повече нищо не се изисква, докато не се осъществи УЛАВЯНЕТО. Тогава натис­нете бутон (3), който отключва и отваря КАПАНА, и измъкнете УЛОВА.

В н и м а н и е ! През останалото време дръжте КА­ПАНА в затворено положение. За да попадне дивечът вътре, не е нужно да се отваря КАПАНЪТ, понеже той работи по принципа на осмотичните килийки и УЛОВЪТ попада в КАПАНА непосредствено."

— Какво ли не измислят хората! — възторжено въз­кликна Дейли.

— Закуската е готова — повика го Терстън. — Най-напред ми помогни да поставя капана. Терстън, преоблечен в бермуди и крещящо ярка спорт-

на риза, излезе от котеджа и погледна със съмнение кутията.

— Ти наистина ли си решил да си поиграеш с тая играчка?

— Естествено. Ами ако неочаквано уловим лисица? — Кажи, за бога, какво ще правим с тая лисица? —

осведоми се Терстън. — Ще я пуснем на свобода — отвърна Дейли. —

Цялото удоволствие е в процеса, а не в резултата. Глав­ното е да разбереш. Хайде, помогни ми да го вдигнем,

Капанът беше необикновено тежък. Двамата го от­несоха на петдесет ярда от котеджа и го прикрепиха е веригата за един млад бор. Дейли натисна бутон 1 и капанът слабо се освети. Терстън инстинктивно отскочи.

След пет секунди Дейли натисна бутон 2. От дърветата, както преди, се стичаше вода, някъде

горе подскачаха катерички, високата трева тихо шумо­леше. Капанът мирно и тихо си лежеше до бора, метал­ната решетка мътно проблясваше.

— Да вървим — каза Терстън. — Пържените яйца отдавна изстинаха.

Дейли го последва към котеджа, като през рамо по­глеждаше капана. Той лежеше в гората, очаквайки мъл­чаливо жертвата.

„Семиш, къде си? Трябва ми незабавно помощ! Кол­кото и неправдоподобно да звучи, моят мъничък пла¬ нетоид се разкъсва на парчета пред очите ми! Ти, мой отдавнашни приятелю, Семиш, другар на младостта ми, мой най-добри приятелю и преди всичко приятел

17

на Фрегл! Аз разчитам на тебе! Моля те, не се бави дълго!

Вече ти излъчих началото на моята история. Земля­ците се отнесоха към моя КАПАН като към обикно­вен капан и нищо повече. Те веднага го включиха, без да се замислят за възможните последствия. Аз така и предполагах. Фантастичното любопитство на земля¬ ните е добре известно.

През цялото време жена ми пълзеше весело по плане¬ тоида, разхубавяваше вилата и се наслаждаваше на прекарването си далеч от града. Всичко вървеше нор­мално, докато. . ."

По време на закуската Терстън аргументирано обяс­няваше защо капанът не може да работи, ако се намира в затворено положение. Дейли се усмихваше и гово­реше за осмотичните килийки. Терстън се заинати и заяви, че в света не съществуват такива капани. Когато съдовете бяха измити и изсушени, те тръгнаха по мок­рата, гъвкава трева към капана.

— Погледни! — закрещя Дейли. В капана подскачаше някакво яркозелено същество

голямо колкото джудженце. Когато се приближиха, то опули рачешките си очички и затрака с омароподоб¬ ните си клещи.

— От утре нито капка ром на гладно сърце — заяви Терстън. Той погледна съществото в капана и потръп­на. — Бърррр!

— Според мен това е някакъв нов вид — изказа пред­положение Дейли.

— Нов вид кошмар. Защо да не се отправим към Лейк Плесид и решително да забравим за него?

— Разбира се, че не. Никога не съм виждал нещо подобно в учебника по зоология. Възможно е това жи­вотно да е съвършено неизвестно на науката. В какво ще го държим?

— Да го д ъ р ж и м? — Естествено. Няма да го оставим в капана. Ще

трябва да направим клетка и да разберем с какво се храни.

Лицето на Терстън изгуби част от обичайната си без­грижност.

— Слушай, Ед. Нямам намерение да прекарам от­пуската си заедно с тоя звяр. Ами ако е отровен? Да не говорим за неговите очевидно лоши наклонности. — Той дълбоко въздъхна и продължи: — Има нещо про­тивоестествено в тоя капан. Той. . . не е от този свят!

Дейли се ухили. — Бас държа, че за първия автомобил на Форд и

за електрическата крушка на Едисън са говорили точно същото. Този капан е просто поредното свидетелство за научно-техническия прогрес.

— Аз изцяло съм за прогреса — тежко заяви Тер-«тън, — но в други области. Няма ли да тръгваме вече. . .

— По-късно — рече след кратко замисляне Дейли. — Отначало нека направим клетката и да включим ка­пана още веднъж.

Терстън помърмори, но се подчини.

„. . . Защо не дойде досега, Семиш? Нима за теб не е очевидно, че животът ми е в опасност? Нима недостатъч­но ясно ти казах колко много зависи от тебе? Помисли за стария си приятел! Помиели за несравнимата Фрегл,

заради която аз се реших на тази стъпка! Поне под­държай връзка с мене.

Земляните се възползуваха от КАПАНА, който естествено не е никакъв капан, а приемо-предавател на материя. Вторият приемо-предавател монтирах на пла¬ нетоида и поставих в него едно след друго три малки животни, които взех от градината. Земляните всеки път ги измъкваха — аз наистина не зная с каква цел. Но земляните от нищо не се отказват.

След като и третото животно попадна на Земята и не се върна, реших, че всичко е готово.

Тогава се подготвих за четвъртото и последно преда­ване, най-важното, заради което бях провел трите предишни. . ."

Те стояха под ниския навес, издаден от стената на котеджа. Терстън с отвращение гледаше трите клетки, направени от здрави мрежи против комари. Във всяка клетка имаше по едно животно.

— Уф! — намръщи се Терстън. — Ама че миризма! В едната клетка седеше първият пленник с рачеш­

ките очи и омароподобни клещи. В другата имаше пти­ца с три реда люспести крила. Накрая в третата се из­виваше нещо подобно на змия, но с по една глава на всеки край.

В клетките имаше бутилка с мляко, паничка с кайма, плодове, аспержи, дървесна кора — всичкото небутнато.

— Нищо не ядат — съкрушено рече Дейли. — Очевидно са болни — отвърна Терстън. — Въз­

можно е даже да са заразни. Не е ли време да се избавим от тях, Ед?

Дейли го погледна в очите. — Никога ли не си мечтал за слава, Том? — За какво? — За слава. За това, името ти да пребъде във веко­

вете. — Аз съм бизнесмен — заяви Терстън. — Никога

не съм мислил за подобна възможност. — Никога? Терстън добродушно се усмихна. — Е, кой не е мечтал. Накъде клониш? — Тези животни — рече Дейли — са единствени по

рода си. Ние ще ги подарим на музея. — Кой музей? — с интерес се осведоми Терстън. — Изложба Дейли—Терстън на неизвестни досега

животни. — Могат да ги нарекат на наше име — подхвана

Терстън. — Нали ние ги открихме. — Непременно ще ги нарекат! Нашите имена ще за­

станат наред с имената на Ливингстън, Одубън и Теди Рузвелт.

— Хм! — Терстън се замисли. — Според мен най-подходящо място ще е музеят по естествена история. Уверен съм, че те ще се заемат с организирането на изложбата.

— Аз подразбирах не изложба, а филиал на музея — каза Дейли. — Филиалът „Дейли—Терстън".

Том с изумление гледаше приятеля си. Той никога не си бе представял, че у Дейли могат да се породят грандиозни планове.

— Блестящо, Ед, но ние имаме само три екземпляра. За един филиал това е твърде малко.

— Всяко начало е трудно. Да идем да проверим ка­пана. . .

Този път в капана бе попаднало същество, високо почти три фута, с малка зелена глава и раздвоена опаш-

18

ка. Имаше дузина дебели, червееобразни израстъци и то яростно ги размахваше.

— Досега попадахме на по-спокойни — предпазливо проговори Терстън. — А това е някаква фурия.

— Нищо, ще вземем мрежата и ще се справим — ре­шително отвърна Дейли. — А после ще се свържем с музея.

Доста се поизпотиха, но преместиха извиващото се същество в клетката. Капанът беше включен отново и Дейли изпрати на Музея по естествена история теле­грама със следното съдържание:

„ОТКРИТИ НЕ ПО-МАЛКО ОТ ЧЕТИРИ ЖИВОТНИ ОТ ВЕРОЯТНО НЕИЗВЕСТНИ ВИДОВЕ тчк ИМА ЛИ В МУЗЕЯ МЯСТО ЗА ПОДХОДЯЩА ИЗЛОЖБА тчк ЖЕЛАТЕЛНО Е ДА ПРИСТИГНЕ ВАШ ПРЕД­СТАВИТЕЛ тчк."

После, по настояване на Терстън, добави няколко комплимента към музея, за да не го сметнат там за чудак.

По време на обеда Дейли изложи теорията" си пред Терстън. Той беше твърдо убеден, че в тази част на го­рата съществува малък, изолиран архаичен район, в който са се запазили доисторически животни. Досега тях не са ги улавяли, защото вследствие дълбоката древност на видовете те са придобили огромен опит и необикновена предпазливост. Но опитът им се е ока­зал недостатъчен, за да избягнат капана, действуващ на качествено новия принцип на осмотични килийки.

— Целият Адирондак е обходен надлъж и нашир — се опита да възрази Терстън.

— Значи не целият — отвърна Дейли. И логиката беше на негова страна.

После Ед отиде при капана. Той беше празен.

„Аз едва те чувам, Семиш. Моля те, усили звука. Или още по-добре пристигни тук лично. Какъв смисъл имат празните разговори? Положението ми става все по-отчаяно.

Какво, Семиш? Продължението на историята ли? То е съвсем очевидно. След успешното изпращане на трите животни аз вече бях готов. Оставаше само да разкажа всичко на жена ми.

Затова я помолих да пропълзи с мене до градината.Тя беше поласкана.

— Сподели с мене, мили! — рече тя. — Като чели нещо те безпокои напоследък?

Измърморих нещо неразбрано. — Не съм ти угодила в нещо ли? — попита тя. — Не, скъпа — отвърнах аз. — Ти ме обичаш, но

това не ми е достатъчно. И смятам да се оженя за друга.

Тя стоеше неподвижна, само пипалцата й нервно потръпваха. После възкликна:

— Но ти забравяш, че ние се заклехме за цял живот! — Не, не съм забравил. И с един точен удар я тлас­

нах в приемо-предавателя. Семиш, ако я беше ВИДЯЛ на какво приличаше! Пи­

палцата й се заплетоха, тя запищя и изчезна. Най-сетне бях свободен! Малко противен на самия себе си, но свободен! Свободен да се оженя за великолепната Фрегл.

Сега ти можеш да оцениш напълно моя план. Тряб­ваше ми сътрудничеството на земляните, защото прие-мо-предавателят се управлява от двата края. Аз го за­маскирах като капан, защото земляните са готови да

вярват на всичко в света. И завърших картината с изящ­ни щрихи — изпратих им жена си.

Нека опитат да се погодят с нея! На мен това не ми се удаде.

Неуязвим, абсолютно неуязвим план. Тялото на моята жена изчезна завинаги — което попадне при земляните, изчезва. Никой никога нищо не ще докаже.

И тогава, Семиш, ето че тогава. . ."

Атмосферата на пасторално спокойствие, която об­кръжаваше котеджа, изчезна безследно. Следи от гуми надлъж и нашир набраздиха калния път. Всичко на­около бе затрупано от бутилки с разноцветни етикети, празни цигарени пакети, бонбонени обвивки, остатъци от моливи и смачкани хартии. Но сега, след тия няколко трескави часа, всички си бяха разотишли. Остана само раздразнението.

Дейли и Терстън стояха до празния капан, взирайки се в него без всякаква надежда.

— Как мислиш, какво може да се е повредило в тоя дяволски апарат? — запита Дейли, като безрезултатно буташе капана.

— Може би просто няма кого да лови — предпо­ложи Терстън.

— Как няма кого? Защо отначало попаднахме на че­тири съвършено неизвестни животни, а после на нито

едно? — Той се отпусна на колене пред капана и огор­чено произнесе: — Музейни глупци! И бездарни репор­тьори!

— В известен смисъл — внимателно подбираше ду­мите си Терстън, — не бива да ги обвиняваме в. . .

— Не бива ли? А да ме обвиняват в мошеничество може, нали? И ти ги чу, Том! Питаха ме как съм из­вършил трансплантацията на кожата!

— Много съжалявам, че всички животни умряха преди пристигането им — каза Терстън. — Това из­глеждаше твърде подозрително.

— Тия безмозъчни зверове нищичко не хапнаха! Кой е виновен за това? Аз? Проклети журналисти!. . . И защо ли столичните вестници не наемат по-свестни ре­портьори!

— Не биваше да им обещаваш, че ще уловиш нови животни — каза Терстън. — Те именно затова ре­шиха, че ги лъжеш.

— Остава и да не им бях обещал! Че мене и за миг не ми мина през ума, че капанът ще спре да работи след четирите животни. А те защо се смееха, когато им разказвах за принципа на осмотичните килийки?

— Те никога не са чували за подобно нещо — умо­рено отвърна Терстън. — И никой в света не е чувал. Хайде да отидем в Лейк Плесид и да забравим цялата работа.

— Не!, Тая дяволщина ще заработи! Трябва да за­работи и толкова!

Дейли включи капана, подготви го за работа и ня­колко секунди внимателно го гледа. После отвори ка­пака.

Дейли вмъкна ръката си вътре в капана и нададе пронизителен вик:

— Ръката ми! Тя изчезна! — Той рязко отскочи на­зад.

— Но не, не е изчезнала — уверяваше го Терстън. Дейли огледа двете си ръце, плясна длани, но продъл­

жаваше да настоява на своето. — Ръката ми изчезна в капана. — Хайде, хайде — успокояваше го Терстън. — Ще си

починеш малко в Лейк Плесид и всичко ще ти мине. . . Дейли се наведе над капана и отново мушна вътре

ръката си. Тя изчезна. Той я навря още по-дълбоко и видя как тя изчезна чак до рамото. Той погледна Терстън и тържествуващо се усмихна.

— Сега разбрах как работи тоя капан — заяви той.— Тези животни са преселници, но не от Адирондак.

— А откъде? — Оттам, където сега се намира моята ръка! Значи

да ви докарам нови животни! Значи, според вас, съм лъжец, а! Добре, почакайте!

— Ед! Какво ти хрумна! Та ти не знаеш дали. . . Но Дейли вече бе стъпил в капана. Краката му из­

чезнаха. Той бавно се вмъкна вътре, докато навън оста­на само главата у.

— Пожелай ми сполука — рече той. — Ед! — Дейли стисна носа си и изчезна от погледа

му.

„Семиш, пристигай незабавно, иначе ще стане твърде късно! Принуден съм да прекъсна предаването. Огром­ният землянин разграби малкия ми планетоид до по­следното камъче. Той запраща в приемо-предавателя всичко, което му попадне под ръка! Домът ми е пре­върнат в развалини!

Сега дочупва вилата! Семиш, това чудовище се кани да помъкне и мене за своята зоологическа градина! Не бива да губиш нито секунда!

Семиш, какво би могло да те задържи? Ти, моят стар приятел. . .

Какво, Семиш? Какво казваш? Не е възможно! Ти и Фрегл? Опомни се, приятелю! В името на нашата дружба. . ."

Преведе Александра Каназирска

неизвестни Факти за известни хора МНЕНИЕ ЗА ОЧИЛАТА

Германският кайзер Вилхелм II бил известен като един от най-бъб­ривите монарси. Той използувал вся­ка възможност, за да се изкаже вър­ху науката, техниката, войната, по­литиката и всякакви други въпроси. Не отбягнало неговото внимание и такова важно изобретение като очи­лата. Вилхелм I! заявил:

— Аз имах възможност сам да се убедя във вредата, която очилата на­насят на нашата младеж. Господа! Хората не трябва да гледат света през очила, а със собствените си очи и да им доставя удоволствие само това, което се открива пред техните очи!

ЗА ОЦЕТА

Едно от първите споменавания на оцета в древната литература е из­

вършил Плиний-стари. Той пише, че оцетът се употребява за консерви­ране на плодове, приготвяне на хра­на, при балсамирането. Напитката на римските войници под названието „оксикрат" вероятно е била винен оцет, разреден с вода.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА КРЪСТО­СЛОВИЦИТЕ

Веднъж главният редактор на един от вестниците в Кейптаун получил писмо от местния затвор. На плика били нарисувани странни квадрати и букви, а текстът на писмото гла­сял:

„Уважаеми сър, при пребиваване­то си в затвора аз измислих нова иг­ра. Наричам я кръстословица — кръ­стосване на думи. Няма ли да е въз­можно да публикувате тази игра във вашия вестник?"

Отначало редакторът помислил, че

това е бълнуване на луд. Смеейки се, той пъхнал писмото в джоба си. Вечерта в ресторанта показал това писмо на приятелите си. Много скоро всички седели около странния плик и разгадавали думите.

На следния ден редакторът се отправил към затвора и се запознал с автора на писмото. Той се наричал Виктор Оруел и бил виновен за ав­томобилна катастрофа. В свободно­то от работа време измислял кръс­тословици.

Читателите на вестника останали възхитени от предложеното забавле­ние и Оруел получил нови поръчки за кръстословици. Скоро кръстосло­виците се появили по страниците на много вестници по света. Самият Ору­ел починал наскоро след излизането от затвора и понастоящем малцина знаят, че той е изобретателят на кръстословиците.

20

Релеф от II век след н. е, изобразяващ богата палмирска гражданка

те съграждани развъждат камили, магарета, коне. Тежък е пътят през пустинята. Случва се някое натоварено животно да заболее или да издъхне. Мило и драго дават чуждестранните търговци, за да го заменят с друго, здраво и издръж­ливо. Това могат да сторят край моя град. Постепенно палмирци се залавят да придружават керваните в трудния път през пустинята. Пъ­тят е един, но добрият водач е по-ценен от злато. Ето, така започва да увеличава богатствата си Тад­мор. За всяка стока, прекарана през нашия град, търговците пла­щат данък.

Виждаш ли стрелците, които ни охраняват? И те са от Тадмор. И нямат равни на себе си в бойното изкуство, в умението да пращат стрелите точно в целта. Още преди сто години отредите от конни стрел­ци в римската армия са съставяни само от палмирци. Заедно с рим­ските войски нашите стрелци са стигали чак до далечна Британия. Ти сигурно не си чувал за този остров, провинция на великата им­перия, разположен далеч на север. Да, Нибур, най-добрите стрелци в света са палмирците. Запомни това!

В нашия град търговията процъф­тява. Ето, да вземем кервана, с кой­то вървим. Четиристотин камили са голям керван, моето момче. Какво ли няма само на гърбовете на тези жи­вотни. От Индия носим благовонни масла. Знаеш ли колко пари дават богатите римлянки за кожените тор­бички или за глинените делвички? Топовете китайска коприна се про­

давала Рим толкова скъпо, сякаш е изтъкана от чисто злато, а как оби-чат римляните фъстъците. Ще отве­дем нашия керван до голямото мо­ре. Там стоката ще бъде натоварена на корабите. А ние ще поемем об­ратния път. Но вече върху гърбове­те на камилите няма да има индийски или китайски стоки. Не. На обрат­ния път ще возим сандъчета със стък­лен товар. Красивите крехки съдо­ве, излезли изпод майсторските ръце на римските стъклари, ще бъдат от­несени далеч на изток, чак до Ки­тай. И по пътя пак ще ни примами Палмира със зелените палми, с бист­рата вода.

Бях малко момче, като теб, кога­то баща ми ме взе с кервана. Ето, вече косите ми са посребрени и аз все пътувам, пътувам през пустиня­та, пътищата ме мамят, но повече ме привлича зеленото видение сред пус­тинята, родния Тадмор.

Когато Забда и неговият млад приятел Нибур достигат Палмира, стражите отварят тежката порта и керванът влиза в обкръжения от мощ­ни укрепления град. Доскоро на­деждна защита беше пустинята. Но това вече не е достатъчно. Палмира се разраства, пък и времената са тре­вожни, затова нейните граждани об­граждат своя град — държава с мощна крепостна стена.

Дълъг е керванът. Първите ками­ли стъпват на главната улица, по­следните все още не са прекрачили портата. Главната улица на Палми­ра е необикновена. Не защото е дъл­га 1100 метра, широка 11 метра и минава през целия град, а защото,

21

— Не бързай! Имай още малко търпение! Още само веднъж слън­цето ще се дигне високо в небето и когато започне да се спуска, ще стиг­нем до Тадмор. Ще го видиш отда­леч. Тадмор е като видение сред пу­стинята.

— Забда, защо наричаш родния си град Тадмор? Нали си от Палмира? Казват, че градът бил приказно красив, потънал в зеленина.

— Хайде, притегни малко ре­мъците. Виж кожените торбички с благовонните масла са се разхла¬ били. Чак от Индия идва нашият керван. Знаеш ли колко е далеч Ин­дия? Млад си още, Нибур, за пръв път вървиш с керван, затова вечно бързаш. . . Слушай, ще ти разкажа защо наричам града на палмите Тадмор. Дълъг ще бъде този раз­каз и когато стъпиш в свещения град на моите прадеди и видиш истин­ското величие на Палмира, ще раз­береш защо римляните я наричат „Адриана Палмира".

През второто хилядолетие преди новата ера в зеления оазис сред пу­стинята изниква селището Тадмор. Тадмор на нашия език означава град на палмите. Тази славна стра­ница от историята е потънала в за­бравата на вековете. Спомнят ни за нея само документите на асирий­ските търговци. Вероятно зеленина­та на палмите и изобилието на прясна вода са накарали нашите прадеди да се поселят по тези места. Или пък удобното месторазположение по средата на древния път от Дамаск за Ефрат. Нали керваните трябва да спрат някъде, да напълнят дел­вите с прясна вода и камили и хора да отдъхнат на сянка. Така започва да расте нашият град, от малко се­лище по средата на големия път до днешната великолепна Палмира. Триста години преди новата ера гърците започват да наричат Тад­мор — Палмира. То е едно и също, но ние, нейните жители, пазим ста­рото име.

Сам ще видиш, Нибур, край града има едно такова място, където мои-

за да влезеш в нея, трябва да преми­неш през колосална арка с три сво­да и с огромна редица от колони, за­станали като стражи от двете стра­ни. Редом с колоните се извисяват бронзови и мраморни статуи. Към всяка статуя има надпис на арамей¬ ски език, езика, на който говорят палмирци. Само най-важните доку­менти се пишат на арамейски и гръц­ки, в града почти никой не знае ла­тински — езика на великия римски съюзник.

Палмирските колони са нещо изу­мително. Нибур ги разглежда с въз-

Скулптура, датираща 11 век след н. е., изобразяваща палмирски жрец

хищение, Забда с гордост. Капите¬ лите им са украсени във вид на листа от бронз. Слънчевите лъчи играят по бронза, ту проблясват, ту се прели­ват.

— Нибур — прекъсва старецът захласналия се момък, — ето, това облицовано с гранит здание, там вдясно от арката е банята. Водата е топла, минерална. Мирише лошо, защото в нея има сяра, но е много лековита. А сега ела да тръгнем по главната улица.

Главната улица е продължение на тържествената арка. От двете й стра­ни се извисяват любимите на пал­мирци колони, не една и не две. Се­демстотин и петдесет колони, високи по 17 метра всяка, „пазят" главната улица. Не е ли това верен символ на величие и богатство на духа? А между колоните надничат палми, привличат погледа изящни статуи.

Няма много време Нибур, за да се насладят очите му на тази величест­вена красота. Керванът завива по една странична улица. И тя е обгра­дена с колони. От главната я отлича­ва може би само това, че е по-тясна и по-къса. Младежът едва успява да изрази възхищението си и керванът се изсипва на агората — централния площад на Палмира. Агора представ­лява правоъгълник, дълъг 82 мет­ра и широк 70 метра. Това, че и площадът е обграден с колони, вече не учудва Нибур. Не е трудно за будния младеж да разбере, че коло­ните са най-характерното за този по­разяващ с великолепието си град. И пак между колоните го гледат скулп­турите на най-прославените палмир­ци. Статуите са около 200 на брой. А по ъглите на агора се гушат вход­ни тераси. „Значи, за да влезеш в този площад, минаваш през входо­вете" — мисли си младежът, но гла­сът на Забда го стресва.

— Тези скулптури, които украся­ват южната врата, са на най-просла­вените палмирски чиновници. А сега погледни на юг. Това са скулптурите на нашите най-прославени воини. До тях са скулптурите на нашите най-опитни водачи на кервани. Ти сам видя колко сложна и отговорна ра­бота е да бъдеш началник на керван. Трябва за всичко и за всички да мис-

Изображение на палмирски жрец с характерна шапка на главата (Н век след н. е.)

лиш, всеки момент да си готов да ре¬ шиш хиляди въпроси. Такъв беше и моят дядо. Ела, ще ти покажа него­вата скулптура. Винаги, когато се връщам в Палмира, идвам на това място, при него, за да му благодаря, че е прославил рода ни, че и мен е насочил по този път.

После Забда показва на Нибур фонтаните. Те са няколко и бълбукат край източната порта. Фонтаните са най-голямата гордост за палмирци. Та нали техният град се намира в сърцето на пустинята, където всяка капчица вода е по-скъпа от злато. А тук в Палмира, на централния пло­щад, водата шурти, докарана по во­допровод от далечния планински из­вор.

Керванът спира пред голямо бело¬ каменно здание. До входа е изпра­вена каменна плоча. На нея на гръц­ки и арамейски е написано за каква стока колко мито трябва да плати всеки търговец. Истинска митница, или борса, а може би просто обмен­но бюро, защото на това място тър­говецът може да смени римски, пер­сийски или други монети за пал­мирски. Данъците са платени, пари­те са разменени и търговците-кер¬ ванджии се отправят към керван-са¬ рая — голямо здание с внуши­телна порта. И тук има неизменните палмирски колони и статуи. В дво­ра на керван-сарая на камилите да­ват пресен зоб и вода, отвеждат ги до навеса, където да отдъхнат, до­като на другия ден отново бъдат на­товарени и поемат дългия път до Средиземно море. А керванджиите преспиват в хотела.

Забда не се разделя с Нибур. Ста­рецът отвежда младежът в светили­щето на Палмира — храма на бог Бел.

— Ето, Нибур, това е храмът на Бел. Ти много ме разпитва за него и аз обещах да ти го покажа. Виж­даш ли сега колко е величествен и огромен.

— Да, Забда, когато старите кер¬ ванджии разказваха, че в Палмира има храм със стени, дълги по 800 метра, не им вярвах. Та виждал ли съм някога подобно нещо, за да мога да си го представя!

Забда и Нибур се изкачват бавно по стълбата на високата площадка, обградена с колони. Тройна врата от позлатен бронз ги отвежда в двора на храма. Пред тях са две статуи. Едната на Херакъл, стиснал в ръка боздуган, а другата на Меркурий — бога на търговията, с кесия в ръка

Тези две статуи не говорят ли за

влиянието, което градът — държава е изпитвал най-напред от Гърция, а после от Рим? Но младият керван¬ джия не разбира това. Не разбира още, че разположената в една от че­тирите кулички на храма статуя на бога Бел също говори за чуждо влия­ние. Римляните отъждествяват Бел със своя бог Юпитер, а гърците — със своя Зевс, пък Бел е вавилонски бог (първоначално храмът е посветен на местния бог Бол). Затова там мо­гат да се видят търговци и керван¬ джии от всички вероизповедания. Мо­лят се пред една и съща статуя и всеки смята, че се моли на своя си бог.

Най-после Забда отвежда младия си приятел в къщи. Домът му е бо­гат, двуетажен, към улицата няма прозорци — така строят палмирци своите домове. В една от стаите се събира многобройното семейство на Забда. Вътре стените са украсени с чудесни мозаечни картини с мито­логични сюжети. Нибур дълго задър­жа погледа си върху прекрасната мо­зайка, изобразяваща Юпитер в об­раза на орел похищава прекрасния юноша Ганимед, син на митичния цар Трой, за да го направи свой ви¬ ночерпец.

На другата сутрин Забда бърза да

Улицата с колоните

отведе Нибур в Долината на гробни­ците, мястото, където палмирци по­гребват мъртвите си. Долината на гробниците представлява каменен град с гробници — кули, високи по три-четири етажа. Гробниците са украсени с колони, мозайки, баре­лефи, скулптури. Някои имат и балкони.

А после. . . после Забда и Нибур отново отиват при фонтаните на цен­тралния площад. Край фонтаните има каменна площадка, от която царят на Палмира Одейнат се обръща към своя народ. Редом с царя е жена му Зи­нобия, за която казват: „това е же­на, чиято красота е равна на ума, а умът й е безпределен".

Със затаен дъх Забда слуша тре­вожните думи на своя владетел:

— Сега градът ни се намира в трудно положение, персите разгро­миха съюзната Римска армия и гра­бят съседна Сирия. Но новият рим­ски император скоро ще събере си­лите си и, ако ние устоим дотогава, ще победим. Днес в града ни пристиг­наха много роби. Аз откупих всич­ки мъже, направих ги свободни граж­дани на Палмира и ги зачислих в моята войска.

Два часа по-късно в този слънчев пролетен ден на 260 година от но­вата ера богатият керван потегля към Средиземно море. С него напу­щат Палмира Забда и Нибур.

През третия век от новата ера по времето на Одейнат Палмира наброя­ва 30 000 жители. Армията на този град — държава е силна, добре орга­низирана и успява да устои на пер­сийското нашествие. За благодар­ност римският император дава на Одейнат титлата „вицеимператор на Изтока", а това означава, че го приз­нава за втория човек в огромната империя. Римляните не без основа­ние се опасяват, че ако ги напуснат ненадминатите конници и стрелци от малкия оазис, ще загубят своите владения в Азия. Дори нещо повече, император Галениус признава на Одейнат правото да се нарича им­ператор, т. е. прави го равен на себе си и го обявява за главнокомандуващ римските легиони в Азия.

Авторитетът на палмирския импе­ратор започва все повече да дразни

«римските владетели. Рим се страху­ва от Палмира. Може би могъщият палмирец утре ще обърне стрелите на своите конници срещу римските легиони? Страхът расте, изходът е

Порталът в храма на Бел

Храмът на Бел

само един — убийството, старо и из­питано средство.

През 266 година от новата ера в Емеса Одейнат и по-големият му син са убити от римски наемници. На­празно си отдъхва римският импера­тор. Наследникът на Одейнат е ма­лолетен и властта поема Зинобия, Тя не е от царски род, но умът и красотата у са всеизвестни. Зино­бия владее три езика, почита и се интересува от наука. Тя дори на­писва книга по история на родния си град. която за съжаление не е за­пазена.

Умът на Зинобия е подплатен с много амбиции. Тя решава да пре­върне Палмира в могъща държава. Войската, която сама командува, превзема римските провинции Еги­пет, Сирия, Палестина. Зинобия меч­тае, качена в обкичената със скъ­поценни камъни колесница, да стъ­пи като победителка в Рим.

Срещу Зинобия застават легионите на енергичния римски император Аурелиан. Борбата е на живот и смърт. През съдбоносната 273 годи­на от новата ера Зинобия е пленена, а войската на Аурелиан с ожесточе­ние унищожава красивия град на палмите. Зинобия е отведена в Рим, но не в разкошната колесница на

23

своя мъж, а окована в златни ве­риги. Там прекарва остатъка от жи­вота си.

Прекрасният град сред пустинята е разрушен. За миналото величие на­помнят само 150 колони, запазили се на мястото на бившата главна ули­ца, развалините на няколко храма, здания и гробници — кули.

Минават почти две хилядолетия. Палмира се запазва в съзнанието ка­то спомен и символ на гордия чо­вешки дух. Днес Палмира се намира в Сирийската арабска република, за. конен наследник на миналото й ве­личие. Правителството на поелата

, пътя на независимост и свободно развитие арабска република полага

големи грижи за възстановяването и съхранението на този изключителен паметник на културата.

. . . А редом израства нова Палми­ра, съвременен град с петнадесетхи¬ лядно население, гордо със своето минало, гостоприемно отворило вра­тите на древна и нова Палмира за всички приятели.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

ПРИРОДНИ ЧУДЕСА

В БЪЛГАРИЯ КАМЕННИ ГЪБИ

Под действието на слънчевите лъчи, въздуха, водата, кислорода, под влиянието на раз­личните организми и на човека много бавно и неотклонно се рушат всички скали на земната повърхност. Така се образуват разнообразни форми.

В България много интересни са каменните гъби в Кърджалийско. Някога море заливало земите, на които днес се издигат Източните Родопи. Неспокойно било дъното на това море. Многократно го разтърсвали подводни вул­кани. Те изхвърляли огромно количество лава и пепел. По дъното на басейна непрекъснато се трупали дебели пластове вулканична пе­пел. Заедно с другите материали, които се от­лагали, пластовете постепенно се уплътнявали и се превръщали в скали. По-късно морето се оттеглило и на сушата излезли различни по състав, здравина и външен изглед туфи, пя­съчници, мергели, варовици които определят веществения състав на олигоцена в района на Кърджали.

Под действието на тектонски динамични сили монолитните пластове от тези скали били про¬ цепени от многобройни вертикални пукнатини. По-късно водите издълбали и отнесли по-

24

меките компоненти, а на повърхността оста­нали да стърчат различни по размер блокове от туфи и туфозни материали. Ветровете про­дължили започнатото от водата. Твърде из­кусно те издухали по-меките скали. Тъй като вятърът издига песъчинките на височина до 2 м, основата на скалите се е шлифовала по-бързо, отколкото горните части. Така „поник­нали" каменните гъби край Кърджали.

Гъбообразни скални образувания има и в землището на с. Бели пласт, на 20 км от гра­да. Сякаш сме попаднали на поляна с кичури от печурки (фиг. 2), „пънчетата" на които са изградени от по-слабо споени скали, а „гуг­

лите" — от по-здрави. Подобни образувания могат да се видят и в Доброволец, Повет и Зимзелен. Тук някои ги наричат още Кърджа­лийски пирамиди.

В някои случаи тези гъбообразни образу­вания са оцветени в розово, жълто, бяло или в някой друг цвят в зависимост от съдържа­нието на окисите, с които са били наситени туфите. Това още повече разнообразява глед­ката и привлича вниманието на любопитните към тези рядко красиви образувания на при­родата.

Д. ДИМОВ

о време на първите самолетни по­лети прости средства отстраняваха малките неудобства. Кабините не притежаваха заглушители и шумът на моторите затрудняваше пътни­ците, но топчици памук, поставени в ушите, бяха достатъчни да напра­вят пътуването по-удобно. Самолети­те летяха на малка височина, където турбулентността на атмосферата, която обикновено наричат „въздуш­ни ями", бе особено честа. При това стабилността и скоростта не бяха го­леми. Много пътници изпитваха не­разположение по време на полета. С развитието на техниката, когато са­молетите започнаха да летят на ви­сочина 5—6000 метра със скорост 400—600 километра в час, тези не­удобства малко по малко изчезнаха. Последните модели на големите меж¬ дуконтинентални витлови самолети предложиха такъв комфорт и ста­билност, че неразположенията стана­ха много редки.

Какви опасности крият полетите със свръхзвукови скорости и ще съ­умее ли науката да заглуши свръх­звуковия гръм?

Всички пилоти-изпитатели знаят, че човек не може да предскаже кога възниква свръхзвуковият гръм. Ва­риациите в силата на този трясък се колебаят от 0 до 600%. Експертите са на мнение, че гърмът ще бъде „опитомен", но това няма да стане преди 2000 година. Според изследва­нията, направени в различни науч­ни институти, ако се прекрачи зву­ковата бариера над населени места, при свръхналяганията могат да се получат пукнатини по стени, изма¬ зани с вар, счупване на стъкла, ув­реждане на по-стари сгради или ле-

ки постройки, а мнозина сърдечно болни да изпаднат в криза.

Ерата на големите самолети започ­ва едва сега. През 21 век ще влезем в самолети, които ще пренасят 1000 и повече пътници със скорост 2 и 3 пъти по-голяма от тази на звука. На­чалото е сложено с „Ту-144" и „Кон¬ корд". При това първите модели на „ Конкорд" не са в състояние да из­бягнат звуковия гръм. Съветският свръхзвуков лайнер „Ту-144" е по-„чист" и по-тих в сравнение с него. Тези самолети се оказват най-удобни при свързване на отделните материци.

Друга опасност, свързана с поле­тите на въздушните гиганти, за на­селението на земята е изменението състава на атмосферата. Този про­цес не е така очевиден, макар че е много по-опасен. Това явление е бла-

гоприятствувано от нарастване раз­мерите и броя на съвременните само­лети. Обикновен пътнически самолет по време на полет през Атлантичес­кия океан изгаря около 35 тона кис­лород, а такива от типа на „Кон­корд" тройно повече, като същевре­менно в атмосферата се изхвърлят огромно количество въглероден дву­окис и водни пари. Допуска се, че постоянните полети на 100 такива са­молета са достатъчни да изменят средната температура на нашата пла­нета с 0,1°С. Дори една такава малка промяна е в състояние да се отрази отрицателно върху климата. А как­во ще стане през 21 век, когато въз­душният океан ще се бразди от сто­тици гиганти, чиято скорост ще над­минава 3—4 пъти скоростта на „Ту-144"?

25

Опасно ли е пътуването със свръх­звукова скорост? С навлизането на реактивните самолети височината, наречена „крайсерски полет", на¬ растна много и авиоконструкторите се сблъскаха с проблеми от медицин­ско естество. До 5000 метра височина атмосферното налягане практически не представлява никаква опасност. При по-високо летене вътрешността на самолета трябва да бъде хермети­зирана, защото разреденият кислород затруднява дишането. Лекарите по­искаха от конструкторите да предви­дят такива системи, при конто ат­мосферното налягане в самолета да отговаря на налягане при височина 1500 метра. По технически причини конструкторите предложиха наляга­не, отговарящо на 2500 метра висо­чина. Дори за лица, страдащи от сър­дечни и дихателни смущения, то не създава никакви затруднения и поз­волява на всички да пътуват удобно.

Какво ще се случи, ако на голяма височина по някаква причина се за­губи налягането, предвидено за вът­решността на самолета? Този въпрос безпокои безброй пътници и те често питат: „Какво може да ми стане, ако се счупи някой илюминатор?" Закон­но любопитство. Затова да се спрем на най-важните проблеми, които са възникнали пред авиоконструкторите от медицинска гледна точка. Лекари-те-специалисти трябваше да напра­вят и психологически изследвания,

за да дадат на техниците необходи­мите сведения.

Между 5000 и 10 000 метра спада­не на налягането в самолета въобще не е от голямо значение. Тъй като са¬ молетът не се намира много високо, на пилота е достатъчна една минута да слезе на височина, където външ­ното атмосферно налягане е поноси­мо. Крайно малка е вероятността са­молетът да се окаже в такова поло­жение, че да е невъзможно рязко слизане. Би трябвало нещастният случай да стане над планинска вери­га с височина средно между 5000— 7000 метра. Планински вериги с та­кава височина са редки и се намират далеч от въздушните пътища. Над Алпите, чиито върхове не надвиша­ват 4800 метра, такова спускане мо­же да бъде осъществено. Ако на илю¬ минатора се появи някаква пукнати­на и декомпресията е бавна, пило­тът има възможност бързо да намали височината на полета. За него авто­матично започва да работи кислоро­ден апарат, осигуряващ нормални жизнени функции. В някой случай, ако отворът е значителен, декомпре­сията може да предизвика и механич­ни действия. Тогава течението става крайно силно. Сгъстеният въздух, който се намира във вътрешността на самолета, се устремява навън със скорост близка до скоростта на зву­ка. Пътниците йод въздействието на този вихър могат да бъдат хвърлени

един към друг или към стените на самолета. Предметите, които се на­мират върху мрежите, заплашват да се превърнат в опасни снаряди. Това е главното основание за забраната да се поставят тежки предмети върху мрежите на съвременните самолети.

В самолетите се поддържа средна температура около 20°С, докато външната на Височина 10 000 метра варира от —40° до —60°. Спадането на околната температура може да предизвика измръзване. Над 10 000 метра височина, разбира се, медицин­ските проблеми стават по-многоброй­ни и последствията от неизправно­стите много по-тежки. При пониже­ние на температурата в кабината ос­вен измръзвания може да настъпи „студен удар". Това означава, че азо­тът, който е под нормалното състоя­ние в органичните мазнини на тяло­то губи разтворимостта си и образува мехурчета, които блокират кръво­носните съдове.

В бъдеще свръхзвуковите самоле­ти, които влизат в употреба, ще ле­тят на височина от 20 000 до 25 000 метра със скорост над 2500 кило­метра в час. Различните предпазни мерки са изследвани и усъвършен­ствувани до такава степен, че, според техническите изчисления, вероятно­стта от декомпресия, в тях ще бъде 1 към 985 000 полета. Предвиждане, отговарящо на понятието „съвършена сигурност".

26

От 12 000 метра нагоре някои лица изпитват видими смущения. Освет­лението на небето е само 1/3 от това на земята, синият цвят започва да изчезва и се забелязва по-силна свет­лина, която идва отдолу. Тази въз­ходяща светлина, свързана с притъм¬ няване на небето, представлява го­ляма умора за очите. Възможно е да се появи и друго смущение. Окото, след като не разполага с никаква опорна точка в оптически празното пространство, започва да си почива, акомодирайки се на разстояние от около 1 метър. Това не вреди на път­ниците. За сметка на това пилотите са затруднени да разберат какво ста­ва навън. Но пилот, летящ над 15 000 м, няма нужда да гледа на­вън. Той трябва само да следи при­борите на таблото и екраните на ра­дара. Поради това съображение пред­ната част на свръхзвуковия самолет притежава подвижен клюн, спускан при кацане и вдигащ се след откъс­ване от земята. Кабината на пилота е напълно затворена, без илюмина­тор. При приближаване към место­назначението пилотът спуска отново клюна и пред него се открива външ­ният свят.

Когато самолетът достига височина 20 000 метра, възниква проблемата за плътността на озона. Между 20 000 и 25 000 метра неговата плътност е максимална. Изследванията са пока­зали, че концентрации от 15—20 час­ти на милион предизвикват смърт от кръвоизлив, а 0,6 части на милион са достатъчни да предизвикат драз­нение при дишането. При височината, на която летят свръхзвуковите само­лети, плътността на озона е 14 час­ти, т. е. тази плътност е абсолютно непоносима за човек. След дълга ра­бота специалистите успяха да пост­роят апарат за разлагане на озона и да намалят плътността му в само-лета до 0,1—0,3 части на милион. Апаратът използува високата тем­пература от реакторите за разлага­не на озона и прекарва въздуха през специален филтър.

От физиката е известно, че една течност започва да кипи, когато на­лягането в нея се изравни с външно­то. На височина 20 000 м атмосфер­ното налягане предизвиква кипене при 37°, т. е. температурата на чо­вешкото тяло, и кръвта също започ­ва да ври. Следователно на тази ви­сочина е невъзможно да се оцелее при евентуална декомпресия. Затова екипажът на всички самолети, които летят на такава височина, е облечен

в костюми от типа на скафандрите. Това позволява на пилотите да за­пазят всичките си способности и да извършат маневрите, необходими за сигурността на пътниците. По меж­дународните регламенти при всички неизправности в налягането първата предохранителна мярка е за 2 ми­нути пилотът да свали самолета на височина 5000 метра.

Лекари и конструктори трябваше да изследват и влиянието на космич­ните лъчи. На 21 000 м интензивност­та им е 3 пъти по-голяма, отколкото на 12 000 м. Няколкото часа, които пътникът ще прекара, не представ­ляват проблем, но за екипажа това не е така. Според изчисленията, ле­тецът трябва да прекарва повече от 50 часа месечно на височина, надми­наваща 20 000 м.

Какви проблеми поставя скорост­та? Големите скорости не влияят вър­ху човешкия организъм. Ние се дви­жим заедно със Земята около Слън­цето със скорост 30 000 м/сек. и не усещаме тази скорост. Ускоренията в момента на излитане и приземява­не са малки и също нямат физиоло­гическо действие върху човек.

Сериозна тревога при пътуване със свръхзвукови самолети произтича от различията в местното време. Да предположим, че самолетът из­лита от Женева в 20 ч. местно време. За пътника е вечер и преди замина­ването е поискал вечеря. След по­лет от 4 ч. и 30 мин. самолетът ще

кацне в Лос Анжелос, където часов-ниците сочат 15 ч. 30 мин. местно време. Разликата в часовете между Женева и Лос Анжелос е 9 часа. За калифорнийците ще е рано следобяд, но за организма на пътника ще е три­десет минути след полунощ. Той ще се чувствува уморен, ще иска да лег­не, ще спи 8 часа, след което ще се събуди със стомах, който иска сут­решната си закуска. Но тя мъчно ще му бъде доставена, защото в Лос Ан­желос е вече среднощ. Лесно можем да си представим неудобствата и трудностите за пътника да регулира ритъма си с времето на Лос Анжелос. Този ритъм ръководи привичните биологични функции: сън, храносми­лане, терморегулация, кръвно на­лягане и т. н. Той няма да се разбо­лее, но в продължение на няколко дни ще се чувствува като излязъл от релсите.

Въпреки безбройните проблеми, които поставя развитието на възду­хоплаването, на бъдещето може да се гледа с оптимизъм. Лекари и конст¬ руктури са предвидили максимум мерки за осигуряване на пътниците в свръхзвуковите самолети. За онези, които въпреки всичко изпитват из­вестна подозрителност към самолети­те, летящи на височина 20 000 м със скорост над 2000 км/ч, ще припом­ним, че преди един век хората гле­даха със същото недоверие на желез­ниците.

ГЕНОВЕВА РЪСОВСКА

Новите приключения на ГЪЛИВЕР

Да четеш великото произведение на Джонатан Суифт и да търсиш поводи чрез него да обясниш някои съвре­менни научни факти малко понамирисва на светотат­ство. Книгата за Гъливер не само няма претенции за научен трактат — тя е откровено невероятна, всичко, което вижда и преживява многострадалният герой, е явна нелепица от житейска гледна точка. Ценността на историите, измислени от Суифт, е преди всичко в тяхното скрито, вътрешно съдържание, в оная безпо¬ щадна сатира на социалните и политически нрави в някогашна Англия.

И все пак. . . Фантазията на автора е толкова бо­гата, „фактите", за които той разказва, са толкова не­очаквани и парадоксални, че човек неволно започва да си задава въпроса, дали наистина Гъливер, ако беше попаднал при лилипутите или великаните, в ле­тящия диамантен остров или при мъдрите коне, щеше да види точно това, което разказва в своите спомени. И какво например би станало, ако лилипутите са много по-малки, малки колкото атомчета, а жителите на Бробдингнег — още по-големи, грамадни като галак­тики. . .

Гъливер в Лилипутия

Когато корабният хирург Гъливер попада в тая стра­на, той вижда малки човечета — точно дванадесет пъти по-малки от него. По всичко друго, освен по ръста си, те удивително приличат на обикновените хора — имат същата конструкция на тялото, същите пропорции, обличат се като англичани от осемнадесети век (с малко ориенталски елементи за екзотика). Нещо повече. Ако човек си направи труда да сравни размерите на предметите в Лилипутия с големината на нашите пред­мети, ще види, че и вещите са се намалили толкова пъти, колкото хората.

Това изглежда логично. Щом хората са дванадесет пъти по-малки, значи трябва да са и толкова пъти по-тънки, и къщите, и личните им вещи би трябвало да са намалени в същото съотношение. След като е дал първоначалната условност, Суифт е извършил необхо­димите сметки, за да направи всичко останало напълно правдоподобно. И поне на пръв поглед, науката няма какво да му възрази.

Но само на пръв поглед. Защото, ако се постараем да вникнем малко по-дълбоко, ще видим, че страната Лилипутия е абсолютно невъзможна!

Самите лилипути едва ли ще изглеждат точно като истинските хора, и то поради факта, че те са близо две хиляди пъти по-леки. Нашата система от кости и мус­кули е „пресметната" така, че да поддържа някакво те­лесно тегло между петдесет и сто килограма. За тази цел ръцете и краката ни са толкова дебели, колкото е необходимо, главата ни заема определен процент от обема на тялото и така нататък. Всички тези пропор­ции са се получили в течение на многовековната био­логическа еволюция. Но за своето много по-леко тяло лилипутите се нуждаят от много по-тънки крайници, от много по-нежни костички. Така че малките човече­

та — ако такива действително съществуваха — щяха да бъдат стройни и ефирни създания, източени и дълги, или пък с масивно тяло и тънки като на муха край-ници (между другото, крачетата на мухите не напразно са така тънки — това се дължи на съответната пропор­ция между теглото и „ръста" им).

А щом лилипутите са съвсем различни от нас, други трябва да бъдат и къщите им, и улиците им и вещите им. . . С две думи, страната Лилипутия би трябвало да бъде не такава, каквато ни я описва в „спомените" си Гъливер, а нещо като жилище на термити например. Разбира се, Суифт е постъпил правилно, като не я е описал такава — за неговите чисто литературни и странични цели тя е трябвало да изглежда точно като Англия през намаляваща леща. Но от научна гледна точка това изображение не издържа критика.

Естествено тук целта ни е не да подлагаме на научна критика едно от най-големите произведения на лите­ратурата, а да покажем простия, но много важен факт, че обикновеното изменение на мащаба води до много важни изменения в същността на нещата. Когато нама­ляването на нещата е сравнително незначително (само дванадесет пъти), всички познати ни от обикновения живот закони на природата продължават да действуват, само че тяхното действие довежда до непривични ре­зултати.

Обаче когато изменението на мащаба е много голя­мо — например милиарди пъти — настъпват измене­ния и в самите природни закони.

Да си представим, че Гъливер попада в някаква „Свръхлилипутия" — страна, в която живеят хора, големи колкото атомите. Разбира се, Гъливер в тоя случай освен другите си необикновени способности трябва да има и изключително зрение, за да ги вижда (такова зрение по принцип е невъзможно, но защо пък да не надарим с него един измислен герой?). Тогава на­шият пътешественик би могъл да ни разкаже наистина невероятни неща.

Основен природен закон в този микросвят би била квантовата механика. Тази модерна част от физиката е изградена преди около половин век и нейното поле на приложение е именно света на атомите и елементарните частици. Представите на квантовата механика същест­вено се отличават от обичайните ни представи, които ние сме си изработили във всекидневния живот.

Преди всичко Гъливер би се поразил от една особе­ност в държането на свръхлилипутите. Всички техни действия биха се извършвали някак си точно опреде­лено, на предварително зададени „порции", („квант" на латински означава точно порция). Например Гъли­вер разказва, че при лилипутите претендентите за титли и длъжности трябва да прескачат една пръчка, която кралят държи хоризонтално. При свръхлилипу­тите това би изглеждало така: кралят държи пръчката, претендентът или я прескача, или изобщо не се отделя от пода; по-добрият претендент скача не малко по-ви­соко, а точно двойно по-високо от първия; още по-сил­ният скача тройно по-високо. Ако и нашите състезания изглеждаха така. летвата за висок скок би трябвало да

2в

се поставя отначало на един, след това на два, след това на три метра — никой по принцип не може да скочи да речем метър и седемдесет и два.

Изобщо всяка енергия при свръхлилипутите би се прилагала на порции. При това тези порции ще са доста чувствителни за размера на жителите на микросвета. Кралицата не би могла да погали котката си, защото котката или не би усетила нищо (липсва квант енер­гия), или пък би била смазана от ласката (един квант енергия). Всеки свръхлилипут би могъл да приложи за известна работа един, два, три или повече кванта енергия — колкото му стигат силите, — но никой не може да направи нещо с половин или четвърт квант — просто енергията не се дели на по-малки части. В тази страна ковачите биха могли успешно да работят, но за часовникарите едва ли би имало хляб.

Точно така е в света на атомите и частиците. Един възбуден атом може да изпусне един, два, три фотона — кванти светлина с определена енергия — обаче никой атом не може нито да изпусне, нито да погълне половин квант енергия. Квантите са като най-малките размен­ни единици, като стотинките — не могат да се делят.

В Свръхлилипутия Гъливер ще открие и други много чудновати неща. Например никога няма да може да каже: „Конникът препускаше по главната улица с та­кава И такава скорост. . ." Ако успее да определи точно скоростта, той изобщо няма да знае къде се на­мира конникът, а ако определи положението му, няма да знае каква е скоростта на движението му. Гъливер би могъл да определи, че конникът препуска пред дво­реца, но в такъв случай ще бъде принуден да признае, че няма представа дали конят се движи или стои, а пък ако се движи, дали като мравка, или като светли­нен лъч. Обратното, ако каже „конникът се движи с двайсет свръхлилипутски мили в час", няма да знае дали ездачът се намира пред двореца, на сто МИЛИ от столицата, или да речем на Луната.

В това се изразява така нареченият принцип на не­определеността — един от основните закони в микро­света. За никоя частица не може едновременно да се определи точното местоположение и точната скорост. Колкото е по-голяма неточността при определянето на положението, толкова по-точно може да се опре­дели скоростта, и обратно. Единственото, което Гъли­вер би могъл да каже със сигурност, е, че конникът препуска със скорост между десет и тридесет мили в час и се намира някъде в район с радиус сто мили около двореца.

Именно поради принципа на неопределеността Гъли­вер няма да може да каже и това, че кралят стоял на брега и го гледал. Щом кралят стои, значи скоростта му е точно определена — равна е на нула. В такъв случай свръхлилипутският крал (или което е все ед­но — частицата) би могла да се намира на брега, но със същата вероятност би имала възможност да бъде и навсякъде другаде из своята държава или извън нея.

С две думи, за Свръхлилипутия Гъливер не би бил в състояние да разкаже нито една свързана история. Причината е, че в микросвета не са в сила нито нашите обичайни представи, нито понятията, с които сме свик­нали. И затова корабният хирург, а после капитан на няколко кораба, ще трябва да говори с термини като вълнова функция и вероятностен подход, дуализъм вълна-частица и статистическа интерпретация — тоест да превърне разказа си в изложение на квантовата

Механика, защото за Свръхлилипутия това е единст­веният начин да се каже нещо достоверно.

Гъливер в Бробдингнег

При второто си пътешествие Гъливер е изоставен от другарите си на скалист непознат бряг, където го намират същества с исполински ръст — великаните от страната Бробдингнег. Те пък са дванайсет пъти по-високи от хората и, както трябва да се очаква, всичко в тяхната държава е дванайсет пъти по-голямо. Ве­ликаните, разбира се, съвсем приличат на хората, но този път гледани не с намаляващо, а с увеличително стъкло.

Всички съображения, които се отнасяха за лилипу¬ тите, сега могат да се приложат и за бробдингнегците, естествено в противоположната насока. Ръстът на ве­ликаните е дванайсет пъти по-голям от човешкия, но теглото им (което е пропорционално на обема) е по-голямо 1728 пъти! Костите им веднага биха се изпо­трошили от този непропорционално голям товар. Мускулите им, колкото и тренирани да са, не биха могли да ги помръднат. И изобщо такъв огромен ор­ганизъм, построен по подобие на човешкия, просто не би могъл да функционира.

Най-големите същества, които в действителност ня­кога са населявали Земята, са динозаврите. Те, раз­бира се, не могат да се сравняват по ръст с бробдингнег¬ ците, и все пак дават известна представа как се из­меня конструкцията на тялото при увеличаване на раз­мерите: крайници със сечението на архитектурни ко­лони, ниско разположен център на тежестта, тромава, бавна походка, допълнителна опора (опашката). Така че, ако трябва да се говори за великани, те би тряб­вало да представляват някакви огромни пълзящи туло­вища, които не могат да се издигнат нито на милиметър над земната повърхност.

Тези чудовища едва ли биха имали възможност да строят високи здания, битът им надали би приличал на човешкия. По всяка вероятност те биха строили жилищата си като къртиците, под земята, и биха пол-зували съвсем различни вещи от нашите.

Анализът на разказа на Гъливер за страната на ве­ликаните ни доведе до извода, че изменянето на ма­щаба — този път към по-големите размери — води до по-друга проява на познатите ни природни закони.

30

А ако това увеличаване на мащаба е много по-значи­телно, така че да се навлезе в астрономическите раз­мери, ще трябва да се приложат и други природни за­кони, различни от тези, с които сме свикнали.

Как би попаднал Гъливер в този „Свръхбробдингнег" не може да се каже; вероятно би останал на място, а с астрономически уреди — телескопи, радиотелескопи и така нататък — би наблюдавал свръхвеликаните. А тези свръхвеликани са наистина грамадни — раз­мерите им се дават не във футове и дори не в мили, а да речем в светлинни години.

В света на тези свръхвеликани влиза в сила създа­дената от Айнщайн през 1916 година обща теория на относителността, или както още се нарича, теория на пространството, времето и гравитацията,

Децата на великаните естествено ходят на училище и учат геометрия. Само че тяхната геометрия съвсем не прилича на нашата, защото свойствата на простран­ството в астрономически размери се изменят — в него действува не така наречената Евклидова геометрия, която се учи в нашите училища, а друга, най-общо ка­зано — неевклидова. Там сумата от вътрешните ъгли на триъгълника не е равна на два прави ъгъла, а обик­новено е по-голяма. Но не може да се каже точно колко по-голяма — зависи от размера на триъгълника, от една страна, и от това има ли наблизо много масивни тела или не. Там обиколките на окръжностите не са пропорционални на радиусите им, Питагоровата тео­рема не е валидна и така нататък. Там не може да се говори за успоредни прави и даже изобщо — за прави, тъй като пространството е изкривено. С изкривя­ването на пространството е свързана и гравитацията — взаимното привличане на телата. Според общата тео­рия на относителността гравитацията е предизвикана от изкривяването на пространството, и именно затова по-масивните небесни тела, около които пространст­вото е по-криво, привличат по-силно.

Часовниците на свръхбробдингнегците сигурно тряб­ва да са по-различни от нашите, защото самото време при тях изменя свойствата си. И наистина, според теорията на относителността времето тече по различен начин в разните области на пространството. Там, къ­дето гравитацията е мощна, времето тече по-бавно в сравнение с районите със слаби гравитационни полета. И ако някое великанче закъснее за училище, то може да се оправдае, че на неговата звезда часовникът му е вървял по-бавно — учителят навярно ще го оправ­дае. . .

Разбира се, свръхвеликани няма — и не може да има (преди малко доказахме, че няма и просто вели­кани, а какво остава за свръхвеликани!). Но законите, за които говорихме тук, несъмнено съществуват. В астрономически мащаби, там, където действуват силни гравитационни полета и небесните тела се движат като по релси по кривината на пространството, са в сила не нашите закони, а закономерностите, определени от общата теория на относителността.

Въображаемите пътешествия на стария ни познай­ник Гъливер в Свръхлилипутия и Свръхбробдингнег ни помогнаха да разберем, че в света на най-малкото и в света на най-голямото господствуват закони, ко­ренно различни от тези, които царуват в привичния ни свят на „нормални" по големина предмети.

ЙОСИФ ПЕРЕЦ

Начално училище за маймуни

Преди четиридесет и две години Уинтроп и Лоела Келок отгледаха женското шимпанзе с име Гуа. На шестнадесет месеца Гуа разбираше около сто думи, но тя нито веднъж не направи опит да ги говори. Де­сет години по-късно Кейт и Кети Хай¬ ес отгледаха шимпанзето Вики. То научи доста думи и с известно уси­лие можеше да казва „мама", „тат­ко" и „чаша". Шимпанзето Уошо бе научено да разговаря чрез знаци. А от 1966 година в специална лабора­тория на Калифорнийския универси­тет се обучават група маймуни — също шимпанзета.

От тях Сара чете и пише с различ­но оформени и оцветени парчета от пластмаса, всяко от тях представля­ва определена дума. В речника на Сара вече има около 130 думи, които тя употребява с точност до осемде­сет процента.

Необходимо ли е да се учат май­муните на човешки език? Често се казва, че езикът е нещо, присъщо са­мо на човека. Но много други живот­ни имат свои системи на съобщение, свой „език". Това означава, че ези­кът е една генерална система, в която човешкият език е особена, по-изтън­чена форма. Ако една маймуна бъде научена на основните елементи на човешката реч, това би помогнало да се доизясни общото и различното между човешкия и останалите „ези­ци".

Бяха направени пластмасови сим­воли, различаващи се по цвят, фор­ма и големина. Всяко парче имаше на гърба си метал, така че можеше да се залепва за магнитно табло. Все­ки символ означаваше специфична дума или понятие.

Когато пред Сара поставяха два еднакви предмета, например ябълки, даваше й се пластмасовата дума „същ". По-късно Сара се научи меж­

$1

ду два нееднакви предмета да поста-вя пластмасовата дума „различен". След това предметите й се подаваха със знака за въпросителна и тя сама трябваше да постави „същ" или „раз­личен" според случая.

Първата стъпка при обучаването е да се използува онова, което живот­ното вече знае. При Сара най-напред бе използуван процесът на даване­то, нещо, което шимпанзето бе пра­вило както в природата, така и в лабораторията. Глаголът „давам" включва отношенията между два ин­дивида и един предмет. За да изпъл­ни това действие, животното трябва да познава действуващите лица, да ги различава от предметите, да раз­граничава себе си от другите.

Учителят постави парче банан между себе си и Сара. Шимпанзето, което тогава бе близо петгодишно, изяде хубавото парче. След като то свикна с това действие, едно черве­но пластмасово квадратче, бананът слагаше по-надалеч. Сега за да го получи, Сара трябваше да постави

пластмасовия символ на „езиковата дъска". Когато Сара се научи да пра­ви това, плодът бе сменен с ябълка, а червеното квадратче — със синьо. По-късно бяха въведени някои дру­ги плодове и символ за глагола „да­вам".

За да бъде сигурно, че Сара знае­ше значението на „давам", беше необ­ходимо тя да се научи да различава думата от други, например „мия", „режа", „слагам". Когато Сара взе-

ка и символа за ябълка, грозде и сим­вола за грозде, банан и символа за банан. Доказателство, че тя научи това, бе денят, в който написа: „Ме­ри дай грозде Сара".

После бе научена на прилагателни. Сара вече знаеше какво е червена ябълка и разбираше, че това е раз­лично от кръгла ябълка или голяма ябълка.

По-трудно бе да се научи шимпан¬ зето на условно наклонение. Дава-

маше „дай ябълка", даваше й се наре¬ че ябълка. Когато поставяше на дъс­ката „мия ябълка", ябълката се пус­каше в купа с вода и се измиваше.

Имаше няколко учители и Сара трябваше да научи името на всеки един от тях. За улеснение и шимпан-зетата и учителите носеха своите пластмасови имена на верижка око­ло шията. Някои имена Сара запом­ни трудно. Веднъж тя написа: „Дай ябълка на Гуси" и учителят бързо подаде ябълката на другото шимпан¬ зе, което се наричаше Гуси. Сара ни­кога не повтори това изречение.

Въпросителната форма бе въведена чрез понятията „същ" и „различен". На Сара бе дадена чаша и лъжица. След това още една чаша. Тя тряб­ваше да постави чашите заедно. След това й се даваха по няколко еднак­ви предмета. Тя трябваше да сложи „същ" при еднаквите и „различен" между различните.

Сара се научи да поставя правил­ната дума. След това тя отговаряше вярно и за предмети, които не бяха използувани по време на обучението.

За да я научат, че и предметите имат имена, поставяха заедно ябъл-

ше му се да избере между банан и ябълка и само когато избираше ябъл­ка, му се поднасяше шоколад, кой­то бе любимото му лакомство. Така Сара научи връзката „Ако вземе ябълка, има шоколад, ако вземе ба­нан — няма шоколад". След това та­зи връзка бе използувана, за да се научи животното да поставя части­цата за условност в изреченията, които съставяше.

В началото Сара правеше много грешки, поставяше на магнитната дъска погрешния плод и не получава­ше шоколад. Но после започна да внимава повече върху изреченията и да „пише" плода, който й носеше шо­колада.

Думите „кафяво" и „зелено" бяха въведени с изреченията „Шоколадът е кафяв", „Гроздето е зелено". След това Сара се сблъска с четири дис­ка, от които само един беше кафяв и щом с пластмасови символи й се нареди „Вземи кафяво", тя избра ка­фявия диск. През цялото това време наоколо нямаше шоколад, но на­вярно споменаването му е било до­статъчно, за да породи у Сара обра­за на нещо кафяво.

Сара вече умееше да анализира.

Показваше й се ябълка и след това я караха да определи каква е: чер­вена или зелена, кръгла или четвър­тита, четвъртита с дръжка или чист квадрат. Тя отговаряше вярно. Сме­няха истинската ябълка със симво­ла, който имаше същото значение и тя му поставяше същите определе­ния. Това бе интересен факт, шим¬ панзето бе способно да анализира, т. е. да разложи предмета на него­вите черти.

За да проверим доколко Сара раз­бира онова, което й бе преподавано, накараха я да изпълни сложни ин­струкции: „Сара постави ябълка ко¬ фичка банан чиния". За да извърши всичко правилно, тя трябваше да разбере, че „ябълка" и „кофичка" вървят заедно, тъй както „банан" и „чиния". Нещо повече, трябваше да проумее, че „поставям" се отнася както до ябълката, така и до банана. Най-сетне, трябваше да разбере, че тя като главно съществително тряб­ва да извърши всички тия действия. Ако Сара се бе научила само да свърз-ва думи, тя никога не би могла да тълкува сложно изречение. Тя из­пълни всичко съвсем точно.

Можеше ли Сара да мисли на този език от пластмасови думи? Да се мисли означава да се съзнава значе-нието на думи в отсъствието на това, което те изразяват. Именно това ос-вобождава езика от зависимостта от външния свят.

Сара бе успяла да научи един код, един прост език, който все пак включ­ваше някои от характерните черти на естествения език. Всяка крачка в програмата на обучение бе направе­на колкото се може по-проста. Съ­щата програма успешно би могла да се приложи при хора, които имат ези­кови затруднения, причинени от ув­реждания на мозъка. Тя би била по­лезна и при умствено неразвити де­ца. Разбира се, Сара не би трябвало да се сравнява с възрастен човек, но в сравнение с едно двегодишно дете тя доказа своите езикови възмож­ности. В същност, толкова сериозни опити не са правени с деца. Чове­кът вярва в своето превъзходство, а представителите на другите живо­тински видове трябва да извършат херкулесови подвизи, за да им се признаят подобни способности, осо­бено езикови.

Изследванията със Сара навярно ще прогонят предразсъдъците и ще доведат до нови опити с животни.

АНА И ДЕЙВИД ИРЕМАК

32

СКАЛАТА НА ПЛОДОРОДИЕТО С тези думи народът нарекъл апатита, ми­

нерала, който така вярно служи на човека във вечната борба за изобилие. А името апатит (от старогръцкото апатау, т. е. лъжа, измамвам) минералът получил, защото трудно се отли­чава от другите минерали.

Преваляли 50-те години на XVII век. Уси­лията на алхимиците да получат злато от живак или да отделят философския камък от кости не давали резултат. Опити, опити, опи­ти... Хеник Бранд, работещ в Хамбург, в търсенето на скъпоценния камък взел урина, предизвикал изпарението й, а черния сух оста­тък нагорещил и пясък и въглища. Отначало внимателно, а след това все по-усилено нагря­вал остатъка и в тръбата се отделило бяло ве­щество, което светело!

Откритието било посрещнато с огромен ин­терес. Някои от великите умове на XVII век вярвали, че най-после е намерен философският камък. Камъкът светел някак си студено, „твърде спокойно" и бил наречен „студен огън", а самото вещество — фосфор, т. е. носещ свет­лина.

Така до 1737 година. Учените разбрали, че това не е желаният философски камък, но те прозрели и друга истина — фосфорните съе­динения са основа на растителния свят, без която те не могат. Отново са били необходими години на упорита работа, за да може фосфо­рът да стане един от важните за човечеството елементи. Но особена заслуга за намиране истинското място на фосфорните съединения има апатитът.

Апатит зад Полярния кръг

Апатитът е сравнително мек минерал, зелен, а често и синьозелен или сивкав. Той е около три пъти по-тежък от водата. Обикновено е съставна част на много вулканични скали.

Изостаналата в своето развитие царска Ру­сия се ползувала със славата на „житница" на Европа. Широко употребяваните в Северна Америка и Западна Европа суперфосфатни торове били почти непознати за руските му¬ жици — само 12% от малкото количество торове били произвеждани в страната, а оста­налото — внасяли от Запада.

„Липсва суровина" — твърдели царските чи­новници.

В трудните дни на 1920 година, по указание

на В. И. Ленин се организира геоложка ек­спедиция на Колския полуостров, ръководена от големия съветски учен академик А. Е. Фер¬ сман. В масива на Хибините били открити две трети от известните на човека химически еле­менти и най-богатите на света залежи от апа­тит.

Вестта за откритието на Колския апатит предизвикала смесени чувства — сред прия­телите на младата съветска държава — ра­дост, а сред неприятелите — съмнение и не­доверие. През лятото на 1930 година в Швей­цария заседавал Международен конгрес на специалистите от фосфорната промишленост. Видният познавач на фосфатите доктор Крюгел, който представлявал интересите на американ­ските собственици на апатитни рудници, зая­вил: „Едва ли тези големи надежди, които Съветите възлагат на експлоатацията на апа­тита, някога ще се оправдаят. Климатът на Кола е неприятен и човек не ще може да жи¬ вее там, камо ли да работи. Според мен, гор­дите надежди на Съветите ще се изпарят твърде скоро."

Хибините са разположени зад Полярния кръг. За това говори и запазилата се и до днес пого­ворка — „От Кола до ада има само две крач­ки". В карелската народна поезия полуостров Кола бил известен като „край на вечния мрак", „на сенките" и „вечния студ".

Там, зад Полярния кръг, дълго време денят продължава повече от 24 часа. През зимата

със седмици слънцето не се показва. Само около пладне плахи, едва проникващи розови лъчи озаряват покритите със сняг върхове, като оставят долините в мъждив здрач.

Може би това е имал предвид американският специалист?

Но предсказанието му се проваля. Сега в Хибините се добиват повече от 11 милиона тона апатит.

Вещество на живота

Зеленият камък след обогатяването се пре­връща в чист бял прах, сипкав и мек като брашно. После в химическите заводи, съеди­нен със сярна киселина, се превръща в ново вещество, също така бяло, но това вече е раз­творим фосфорен тор. Милиони тонове чо­век разпръсква по полята, за да удвои доби­вите.

Още в началото на нашето столетие камъ­

кът на плодородието е бил търсен и желан в много страни на света, Апатитът става важна промишлена суровина. Освен Съветския съюз значителни находища на апатит имат Норве­гия, Великобритания, Франция, Атласките страни на Африка (Тунис и Мароко), Индия, Централен и Североизточен Китай, Югоизто­ка и Северозапада на САЩ, Западна Канада, Мексико.

Значението на фосфора и неговите съедине­ния нараства всекидневно и е почти невъз­можно да изброим 120-те отрасъла на народното стопанство, в които „хладният огън" е на осо­бена почит.

Преди всичко фосфорът — това е вещество на живота и мисълта, вещество, без което съ­ществуването на човека е невъзможно, без него не могат и хилядите растения и животни.

Ето как великият Ферсман определя мястото на фосфора: „Двустранно е натрупването на фосфора в Земята: или в глъбините в апати¬ товите месторождения, които се отделили от горящата разтопена магма, или в скелетите на загиналите животни. Сложен кръговрат е изминал фосфорът в земята. Миналото му чез­не дълбоко в земните недра, а бъдещето му — в световната промишленост, в сложния път на техническия прогрес."

Бележка на редакцията

В статията „Богатствата на Земята" в ми­налия брой, на стр. 39 са допуснати недосто­верни геоложки и други данни за оловото. Редакцията моли да бъде извинена и ще по­мести в един от следващите броеве подходящи данни за този метал.

Г А Д А Т Е Л И Т Е

Гадаенето не е от вчера. Неговите корени са в онези далечни времена, когато се е зародила вярата в свръх­естествени сили. А когато човекът от първобитнооб¬ щинния строй вече виждал зад различните явления в природата богове и духове, някои — добри, други — лоши, вече съвсем естествено било да иска да знае от тези богове своето бъдеще. Така гадаенето още от свое­то зараждане се свързва със суеверието.

Първоначално култовите обряди е извършвал старей¬ шината на рода, а по-късно — вождът на племето. Той е изпълнявал и ролята на главен гадател, предсказващ доброто или лошо разположение на божествата. Самите обряди са имали най-различен характер, съобразно лов­ните и земеделски навици на племето.

По-късно, с разлагането на първобитно-общинния строй, се обособяват професионални гадатели, жреци, които имали единствената длъжност да предсказват бъдещето — т. е. онова, което боговете са предопре­делили като съдба на хората. Познати от древната ис­тория са жреците от Делфи, в чиито смътни предсказа­ния търсили да прозрат своето бъдеще много пълковод-

ци и владетели. Не е имало владетел в древността, който да не е държал на служба при себе си астролози, гада­тели на поличбите и на сънищата. Официално гадае­нето е било привилегия на господствуващата религия, но се е случвало и да се изплъзне от нейния контрол и е гадателство да се заемат хора, които не са били слу­жители на религиозните култозе. Значителна част от астролозите например през Средновековието са били преследвани от църквата като еретици.

Особено силно се е развивало гадателството в години на големи социални сътресения, когато съдбата на от­делния невежествен човек е търпяла много преврат­ности. Тогава са разцъфтявали астрологията, хироман¬ тията, тълкуването на сънищата. И сега в капитали­стическия свят гадателството има широки размери. То си служи даже с електронноизчислителни машини, крие се зад постиженията на съвременната техника. Него­вата същност обаче си остава една — подпомагане на експлоататорските класи и лесно трупане на печалби от невежеството и страха.

Разгоряла се е Първата пуническа война. Римският флот, командуван от консула Публий Клавдий Пулхер, се насочва към картагенското приста­нище Дрепан.

Мощните удари на веслата носят бойните кораби към врага. На носа на най-голямата трирема стои сам консулът, заобиколен от своите офи­цери. Вятърът развява тогата, очи­те се взират в далечината, търсят но­са с характерния, раздвоен връх. То­зи нос загражда от север Дрепан — пристанището, където се намира кар¬ тагенската ескадра. Публий Пулхер се надява да изненада картагенците, а за това е нужна бързина!

Някой докосва рамото на консула и той се обръща с досада към сму¬ тителя на неговите мисли.

— Авгурът иска разрешение да изнесе кокошките — казва почита­телно един от центурионите.

— Да ги изнесе — процежда през зъби консулът.

На стълбата, която води от трюма на кораба към палубата,се показва мъж в дълга бяла тога, чийто край е преметнат през рамото. Това е ав­гурът — жрец, който предсказва бъ­дещето по крясъка, полета и поведе­нието на птиците. В дясната си ръка жрецът носи клетка с кокошки, а в лявата — гърне с храна за свещени­те птици.

Авгурът поставя кафеза на люлее­щата се палуба и поглежда въпро­сително консула.

— Започвай! — командува Пуб­лий.

Погледът му следи внимателно движенията на жреца. Сега всички са вперили погледите си в него. Ав­гурът отваря вратичката на клетката и хвърля шепа зърна на кокошките. Но птиците са се притиснали упла­шено до стената на кафеза и не ис­кат да кълват.

Консулът прикляка до клетката. — Пи, пи, пи — подканя той све­

щените кокошки. Промяна в поведението на птиците

няма. — Не кълват — казва авгурът. — Виждам, че не кълват — из­

ръмжава консулът и в гласа му за¬ ечават нотки като далечен тътен на буря.

— Не кълват! — повтаря по-високо жрецът. — Днес не започ­вай сражение!

В очите на консула заиграват зли пламъчета.

— Искаш да кажеш, че трябва да се върна заради твоите кокошки, та­ка ли? А помисли ли ти, авгуре, че пуните, които сега спят в Дрепан, нямат нищо общо с твоите кокошки?!

— Боговете са против сражение­то — казва авгурът и вдига ръце към небето. — Кокошките не къл­ват!

Изведнъж става нещо, от което всички се вцепеняват.

— Щом не искат да ядат, нека пият — изревава Публий Пулхер и

ритва клетката със свещените птици в морето.

Само миг трае вцепенението и след това всички се спускат към борда на кораба. Ала клетката вече е из­чезнала сред пенливите вълни. На­стъпва гробно мълчание. Всички познават бесния нрав на консула. Авгурът страхливо бърза да се от­далечи. Останалите дълго не могат да се окопитят от станалото.

Римляните не успяват да изнена­дат картагенците. Патрулите им от­давна са забелязали приближаваща­та се римска ескадра и своевременно са известили флотоводеца Атарбал.

Когато първите римски кораби за­почват да навлизат в пристанището на Дрепан, флотът на Атарбал е в открито море. Публий Пулхер дава заповед на своите кораби да се вър­нат назад. Ала вече е късно. Атар­бал атакува откъм морето. С тежко сърце римляните започват сраже­нието. . .

Публий Пулхер е разбит. Сам той успява да се спаси с част от своята ескадра. В битката при Дрепан за­гиват шест хиляди римляни, дваде­сет хиляди са взети в плен, а по-го­ляма част от бойните кораби са по­топени или попадат в ръцете на не­приятеля.

В Рим Публий Пулхер е привле­чен под отговорност. Авгурите го обвиняват, че е изгубил сражението, защото е проявил неуважение към религията.

35

И пред съда Публий Пулхер не губи самообладание. Той има едно единствено средство за защита — ло­гиката, и знае как да си послужи с него.

— Ти ме обвиняваш, че съм започ­нал сражението в деня, в който ко­кошките не кълвяха? — подхвърля той презрително на авгура.

— Да — отговаря жрецът, — ти предизвика гнева на боговете!

— Други пълководци не са ли хвърляли кокошки в морето? — пре­късва го Публий.

— Никога! Всички консули са за­читали древните обичаи.

Сега гласът на победения консул зазвучава с иронични нотки. . .

— А защо тогава и те са претър­пявали поражения? Нали преди бит­ките, в които Квинт Корнелий Сци¬ пион и Марк Аталий Регул бяха раз­бити, предсказанията бяха благо­приятни?

Авгурът мълчи. Един римлянин дръзва още преди

повече от две хиляди години да ос­мее публично глупавите предсказа­ния и суеверия! Ала все пак той жи­вее в своето време — Публий Клав¬ дий Пулхер е осъден от римския съд на голяма парична глоба и само знатният му произход и богатството му спасяват неговата глава от брад­вата на ликтора.

Тази история разказва съветският писател А. И. Немировски в книга­та си „Трите войни".

В древния Рим е имало няколко жречески колегии, една от която са били авгурите. Според древното предание тази колегия била учре­дена от самия основател на Вечния град — Ромул. В 300 г. до н. е. в Рим е имало девет авгури, но при Юлий Цезар числото на тези жреци е нараствало на шестнадесет. Авгу­рите са се избирали за определен срок от време. Да станеш жрец на тази колегия било твърде желано от римските аристократи, тъй като ав­гурите са оказвали активно влияние върху политиката и законодателст­вото в държавата чрез своите пред­сказания.

С течение на времето обрядите, които извършвали авгурите, се пре­върнали в чиста формалност и, спо­ред сведения на Цицерон, по негово време тези жреци с мъка са удържа­ли смеха си при извършване на об­рядите, тъй като сами кг вярвали в „божествеността" на птичите пред­знаменования. . .

Освен авгури, в древния Рим има­ло и други жреци, които предсказ­

вали бъдещето и неизвестното по „поличби" на животни. Такива са били харуспиките — жреци, които са гадаели по вътрешностите на за­кланите жертвени животни, а ос­вен това тълкували и някои природ­ни явления като гръмотевиците и светкавиците.

Жреци, които гадаели по вътреш­ностите на принасяните в жертва животни, имало не само у римляните, но и у други древни народи като ва¬ вилонците и етруските. От всички вътрешни органи най-важно значе­ние се придавало на черния дроб на закланото животно — неговата фор­ма и положение в трупа било глав­ната „поличба", по която жреците предсказвали бъдещето.

У римляните гадаенето по вътреш­ностите на жертвените животни е заимствувано от етруските.

Древните жреци — гадатели, чес­то оказвали решаващо влияние вър­ху решенията на царе, пълководци и държавни институции. Известно е например, че когато войниците на Александър Македонски, крайно из­тощени от болести, непрекъснати по­ходи и многобройни битки, са отка­зали да го следват по-нататък при неговия поход в Индия, Александър е поискал да чуе и предсказанията на жреците, преди да вземе оконча­телно решение. И едва „неблагоприят-

но решение. И едва „неблаго­приятните поличби" са наклонили везните окончателно в полза на ис­кането на войската и походът бил прекратен.

Гадаенето през различните времена и у различните народи се извършва­ло по различен начин и с помощта на разнообразни средства.

У древните славяни например се гадаело с помощта на пръстен, по­тапян във вода, чрез отливане на во­сък и т. н.

Когато се развивало земеделието, у първобитните хора се закрепила вярата, че бъдещето и главно — не­известната реколта могат да се уз­наят с помощта на звездите. Така се развила постепенно лъженауката аст­рология.' Впрочем и в наши дни къде наистина, къде полусериозно, къде на шега се гадае на боб, на кафе, по линиите на ръката, на карти. От най-древни времена та до днес се срещат хора, които вярват в „добри" и „лоши" сънища и търсят да наме­рят някого, който да им ги разтъл­кува. . .

И днес самите „гадатели", подоб­но на жреците — авгури от времето на Цицерон, не вярват в своите „пред­

сказания и. едва удържат смеха си, когато хората искрено се вълнуват от техните гадания.

Големият английски писател Уол¬ тър Скот в своя известен историчес­ки роман „Куентин Дъруърд" е на­рисувал живо подобен случай, като е осмял по убедителен начин вярва­нията в „предсказанията на звезди­те". Това е така майсторски напра­вено, че искам накратко да предам тези страници за онези читатели на „ Космос", които не са чели спомена­тия роман.

. . . Френският крал Луи XI иска да посети своя непокорен васал и братовчед Бургундския херцог Шарл. Ала мнителният, хитър и ве-роломен монарх не е спокоен. Меж­ду двамата братовчеди съществува неприкрита вражда, а буйният и не­въздържан нрав на херцога е добре известен на краля. Ето защо Луи не без основание се опасява, че визи­тата може да завърши твърде печал­но за него. На всичко отгоре кралят е и много суеверен. При двора му има, разбира се, астролог. Не слу­чайно преди да извърши рисковано­то посещение кралят се допитва до своя гадател, който се казва Марциус Галеоти. Отговорът, който дава аст­рологът, е благоприятен: звездите ве­щаят сполука за Луи! Успокоен от това добро предзнаменование, кра­лят заминава при Бургундския хер­цог в Перон.

Ала тук се случва именно това, от което се е опасявал монархът. Тъкмо по време на посещението при херцога достигат сведения за ново голямо вероломство на Луи. Това е достатъчно за буйния Шарл. Около замъка, в който е отседнал кралят с малка свита, застават стражите на херцога и Луи се превръща от гост в затворник.

Три дни Бургундският херцог дър­жи своя крал затворен и се колебае дали да го убие. След това го осво­бождава, като обаче предварително го кара да приеме някои тежки и унизителни условия. . .

През тези три дни Луи е бесен от ярост и изпитва животински страх за своя живот. Като не може да измис­ли нищо по-добро, кралят решава да накаже своя астролог за неговото лъжливо предсказание. Планът му е хитър и коварен.

Луи предварително дава такава за­повед на началника на своята стра­жа: ако изрече думите „Над нас има бог", астрологът трябва да бъде не­забавно убит, ако ли пък каже: „Вър-

36

ви си с мир!", гадателят може да си отиде невредим.

Когато идва астрологът, Луи го обсипва отначало с хули и упреци. После задава коварния си въпрос:

— Може ли твоето, така наречено изкуство, да предскаже със сигур­ност часа на собствената ти смърт?

Марциус Галеоти, който вече е ви­дял въжето, приготвено за бесене, съобразява мигновено какво трябва да отговори. Той казва:

— Само във връзка с чужда съд­ба!

— Не разбирам отговора ти — смръщва се Луи.

— Тогава, кралю — отвръща Мар­циус, — мога да ти кажа със сигурност само едно нещо за моята смърт: тя ще настъпи точно двадесет и четири часа преди твоята. . .

Този остроумен отговор спасява живота на астролога. Суеверният Луи го изпраща сам до вратата и за по-сигурно три пъти казва на висок глас, за да го чуе добре началникът на стражата: „Върви си с мир". . .

И така — звезди, карти, боб, ка­фе, восък. . . Какво не е използува­но за „сигурно" предсказване на бъ­дещето. . . Днес никой не гадае по това, кълват ли някакви кокошки,

по пък в замяна древните римляни не са си гледали на кафе, нито са ре­дили пасианси с карти. . .

И ако трябва да се върнем към ис­торическите събития, които бяха спо­менати в началото на нашия разказ, трябва да кажем, че още преди по­вече от две хиляди години Публий Клавдий Пулхер действително е за­губил едно морско сражение срещу картагенците, но след това е изнесъл забележителна битка пред суровия римски съд срещу глупостта, неве­жеството и суеверието на хората.

ДИМО БОЖКОВ ст. научен сътрудник при БАН

п р о ч е т е да вас НЕЧУВСТВИТЕЛНИ МЕКОТЕЛИ

Откакто се използуват съединения за премахване на петролните петна, мекотелите, които живеят покрай бреговете, вече не се защищават от атаките на мор­ските звезди.

Някои мешести (например морската актиния), някои морски миди (пектен и др.) и някои главоноги, които обикновено живеят неподвижно на морското дъно, се отдалечават при приближаване на неприятелите им — хищниците.

Отдавна се знае, че бягството им се предизвиква от химически възбудители, реагиращи при приближаването на хищните морски звезди. Последните проучвания, из­вършени от английския учен А. М. Маки от Друже­ството за биохимични изследвания върху рибите (пу­бликувани в „Списание по експериментална морска био­логия и екология"), са позволили да се установи, че химиорецепторите на мекотелите стават нечувствителни при престоя на животните във вода, третирана с детер¬ генти.

Опитите са показали, че Тритон и Тергитол — два синтетични продукта, използувани за премахване на пе­тролните петна от морската повърхност, имат смърто­носен ефект върху 50% от фауната, изложена в про­дължение на 24 часа на разтвор от 16 микрограма на литър. При по-малки концентрации мекотелите загуб­ват напълно осезанието си. Поставени отново в чиста вода, те възстановяват тази си способност, но не реаги­рат, когато морските звезди се приближават да ги ата­куват: химиосензорните им клетки вече не усещат присъствието на стероидните глюкозиди, изхвърляни от хищните животни. Поради това мекотелите стават лесна плячка на морските звезди.

„КАЖИ МИ КАК КРЯКАШ. . ."

„Кажи ми как крякаш и ще ти кажа кой си": такъв е случаят с жабите от африканския вид Хиперолиус (или

по-точно, с много близкото до тях сем. Ракофориди). И наистина, често се случва различните екземпляри

в някоя група — млади и възрастни, а дори мъжки и женски от един и същи вид, да имат много големи раз­личия в цветовете и шарките на кожата, което затруд­нява много разпознаването им. Ако прибавим към това, че общо свойство на голяма част от земноводните е да претърпяват значителни промени в оцветяването след смъртта и при поставяне в консервираща течност, ще си дадем сметка колко трудно е различаването на от­делните видово Хиперолиус (X. фусцивентрис, X. кон¬ колор, X. нитидулус, X. марморатус, X. виридифла¬ вус и др.) само по външния им вид.

Тогава въз основа на проучванията на Шьоц се е прибягнало до регистриране на гласа им. Звукозаписите на кряканията им могат да бъдат използувани успешно не само като отличителна особеност, но и за система­тично разграничаване.

ДЕЛФИНИ И ПУЛСАРИ

На конференцията по пулсарите, състояла се неот­давна в Маунт- Паломар, сензация предизвикал до­кладът на д-р Маори от Австралийския и Новозеландски физически институт (Сидней). Д-р Маори съобщил, че австралийските учени, които се занимават с търсене на пулсари в южната небесна полусфера, открили, на­ред с другите, четири пулсара, които имат такива астро­номически координати, като че ли са разположени върху продължението на правите линии, съединяващи Земята с четири пулсара от Северната полусфера (къ­дето е насочена по-голямата част от земните радиоте¬ лескопи). По мнение на австралийските учени това е или случайно съвпадение, или. . .

„През последните години — казал д-р Маори — човечеството осъзна факта, че ние не сме сами във Все­лената и че непременно някъде трябва да съществуват разумни същества — дори по-развити от нас. Жела­нието да се свържат със своите съседи за тях е толкова естествено, колкото и за нас. Изглежда, че те разпо-

37

лагат с по-големи възможности и вероятността да имаме работа с разумни сигнали не е изключена."

Тъй като пулсарите, образуващи двойки, се разполагат едва на разстояние 80—200 светлинни години един от друг, д-р Маори допуска, че Земята е попаднала слу­чайно на правата линия, съединяваща два обитаеми пулсара, жителите на които си разменят информация. Така че ние просто подслушваме чужди разговори, без самите още да сме „излезли в ефира", и нас не ни за­белязват.

Като отбелязал, че опитите за дешифрираме на сигна­лите (както и усилията в това направление на англий­ските му колеги, открили първите пулсари) не са до­вели до никакви резултати, д-р Маори съобщил, че ав­стралийските учени са набелязали широка програма от експерименти с използуване на. . . делфини.

Както е известно, хората неотдавна отново откриха за себе си умствените способности на делфините (по-рано това бе направено от древните гърци). Вероятно най-забележителни в това отношение са опитите с дел­фини, проведени в океанариума Майами (Флорида, САЩ). В два басейна, намиращи се на значително разстояние, но свързани с хидрофонна апаратура, били поставени три делфина. Като посвикнал малко е обстановката, самотният делфин в единия от басейните започнал да издава резки изсвирвания, които били чути от двойката делфини в другия басейн. Самката първа се приближила до хидрофона и издала също няколко, както изглежда, ответни изсвирвания. След известна размяна на звуци с далечния събрат тя отишла при своя спътник я като го побутнала към хидрофона, започ­вала да издава звуци вече е друга честота. По-иататъш-ното поведение на трите делфина създало у експери­ментаторите пълна илюзия, че делфините водят някакъв съдържателен разговор, в който ясно могат да се раз­личат въпросите п отговорите на събеседниците. Фак­

тът, че делфините могат да издават и, както изглежда, да приемат наведнъж няколко серии звуци с различна честота, позволява да се предположи, че аналитичните способности на тези бозайници могат да се окажат по-добри от човека.

Според думите на д-р Маори, твърде забележителен е фактът, че продължителността на импулсите на всички открити досега пулсари се движи в границите от 1/100 до 1 секунда и подобно на това делфините издават от 16 до 200 ултразвукови импулси в секунда. На осцило¬ грамите формата на импулсите на делфините и на пул­сарите удивително съвпада.

За предварителните експерименти била избрана една самка на име Санта Барбара, хваната край бреговете на Тасмания и живяла след това в океанариума на ихти¬ ологическия музей в Уелингтън (Нова Зеландия). Бар­бара било докарана със самолет в Канбера и поставена в малък басейн с кондиционирана морска вода, в която били разтворени малки количества препарат, който, според мнението на специалистите, може да изостри многократно възприемането на околната обстановка. В басейна бил спуснат хидрофон, на който се подавали направо от радиотелескопа сигналите на пулсар, пре­образувани в ултразвук с честота 80 килохерца. В на­чалото на предаването Барбара се приближила до хи­дрофона и известно време се вслушвала в сигналите, но след това загубила видимо интереса си към тях. През следващите две денонощия тя плувала по целия басейн, като повтаряла редица трикове, които по-рано влизали в нейната тренировъчна програма. Обаче в края на втория ден Барбеда вече дежурила непрекъснато при хидрофона и към края на нощта, според думите на д-р Маори, „избухвала в неудържим смях".

За съжаление езикът на делфините е толкова малка разбираем за нас, колкото и езикът на пулсарите. За­това проведените опити позволяват да се направи за-' сега само един извод: както почти няма надежда да бъде осъществена управляема термоядрена реакция, преди да бъде открита загадката на чудното природно явле­ние, наречено кълбовидна мълния, така и природата на пулсарите не маже да бъде разбрана без предварнтел¬ ното овладяване на езика на делфините.

„Природа" — СССР

„БИЧ НА АЛЛАХА"

„Роякът се появи на хоризонта като черен облак. Ко­гато наближи, скакалците се заудряха в нас като снежни парцали във виелица. А щом кацнаха, клоните на дър­ветата започнаха да се чупят под тежестта им. Само за няколко часа те унищожиха цялата растителност и тя заприлича на пустиня."

Така Вилфрид Гизигер, картограф при Организацията по изхранването при ООН, описва в доклада си нападе­нието на рояк скакалци над област в Етиопия през ка­тастрофалната в това отношение 19й8 г. Малцина подо­зират, че опустошаването на цели области от дълго­краките насекоми може да причини щети от 30 до 40 милиарда долара годишно, поради което то заема първо място сред природните бедствия — преди земетресе­нията, ураганите и наводненията. Това необяснимо и до днес явление се повтаря през неравномерни цикли от време — от 7 до 14 години — и то точно през най-плодородните години, когато над арабските страни пад­нат обилни дъждове. Тогава топлата влага стимулира не

само растителния живот, а действува благотворно и за развитието и опазването на яйцата на скакалците, по-голямата част от които обикновено изсъхват през нор­малните години. Тогава те благополучно се излюпват и някои области, предимно в Саудитска Арабия, се покри­ват с плътен килим от кафявите телца на малките ска­калци. В началото те могат само да пъплят по земята и чак след като сменят седем пъти кожата си, започват за хвърчат. Служители от Организацията по изхранва­нето при ООН описват, че им се е случвало да измина­ват по 25 км с кола върху жив килим от скакалци, без да видят земя. . .

И до днес не е известно защо безобидните скокльовци, които години наред живеят на едно и също място, из­веднъж, като по даден знак, образуват рояк и се вдигат за далечен полет, въпреки че на родното им място, има достатъчно храна. Нито как милиардите насекоми, от които се състои роякът, уточняват посоката на полета си? Думата полет тук е на мястото си, защото един рояк може да прелети 2000 км без прекъсване! Топлите ве­трове тласкат живите облаци от насекоми или на из­ток към Индия, или на запад към Африка. А където спрат, след тях не остава нито стръкче растителност. Зоолозите с право наричат седемсантиметровите насеко­ми „автомати за ядене", защото всеки скакалец изяжда дневно храна, равна по тежест на собственото му тег­ло, а един рояк може да тежи 100 000 тона. . .

Първото описание на опустошаване от скакалци да­тира от преди 3000 години — в библията Мойсей гово­ри за това бедствие като за деветото „божие наказание" над Египет. Мохамеданите наричат скакалците „бич на Аллаха". Има и исторически данни, че по време на Римската империя в провинциите Циренайка и Нумидия 200 000 души са умрели от глад след „чумата на ска­калците". През 1963 г. движението на влаковете в Юж­на Африка трябвало да се спре, защото колелата на локомотивите затъвали в пластове скакалци като в грес. . .

Организацията по изхранването при ООН е взела вече много радикални мерки за овладяваме „бича на Аллаха", още повече, че през настоящата година той заплашва 70 страни, населявани от една пета част от човечест­вото. В засегнатия тропически пояс са инсталирани 250 радиостанции, които по четири пъти дневно влизат във връзка помежду си и се осведомяват за движението

на скакалците. При нужда веднага излитат самолети и пръскат отровни препарати. Отскоро те са снабдени и с фотокамери, които при 200 км скорост и от 30 м висо­чина разпознават яйцата на скакалците и автоматично отварят контейнерите с препарати.

ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ ОТ ЦЕЛИЯ СВЯТ

За нещастие в Италия земетресенията (Месина) и трусовете въобще (Поцуоли) са нещо привично. А след като тази година в Анкона бяха регистрирани хиляди трусове — слаби, силни, катастрофални и т. н., това явление стои непрекъснато в центъра на вниманието на печата.

А учените? Хората, свикнали да се успокояват, че надареният е божествения дар на интелигентността човек разрешава всичко, чакат науката да намери ре­шение и на този проблем. И науката прави нещичко. Група италиански специалисти заминаха за Шотлан­дия, за да се запознаят с комплексната система за сеизмични наблюдения, създадена от Лабораториите Ранк при Кралската обсерватория в Единбург.

Тази система представлява сбор от апаратури, "които могат да измерят и да регистрират вибрации на терена с амплитуда от порядъка на милимикрона (0,000000001, т. е. една милиардна част от метъра) и следователно са толкова чувствителни, че отбелязват дори и смуще­нията, предизвикани от приливите.

В радиус от около 100 км от Единбург са били инста­лирани в земята 6 сеизмометрични единици от този тип, които непрекъснато и автоматично предават данни в Международния сеизмографски център, който функ­ционира към обсерваторията. Тези данни се обработват електронно по термойонния метод Ракал.

Други сеизмометри, също свързани с Единбург, 'са разположени в Бразилия, Иран, Нова Гвинея, Турция и Карибските острови и осигуряват непрекъснат кон­трол на сеизмичната дейност в целия свят, така че ана­лизът на техните показания позволява на учените да идентифицират веднага мястото на аномалиите, които пораждат трусове, като в същото време изясняват окол­ната геологична структура.

39

ЗАГАДКА, СЛУЧАЙНОСТ ИЛИ ПОСЛАНИЕ" ОТ ИПСИЛОН

„Аз идвам от звездата Ипсилон от съзвездието Воловар, намиращо се на разстояние 103 светлинни години от вашата планета, около която се вър­тя вече 13 000 години. Отговоре-те. . ."

„Такова е поразителното послание, което съвсем наскоро декодира един шотландски астроном — любител. Два­десет и седем годишният Дънкан Лъ­нан, възпитаник на университета в Глазгоу, обясни пред слисаните чле­нове на Британското междупланетно дружество, че един спътник, дошъл от дълбините на Космоса преди 130 века, влязъл в орбита около Земята и търпеливо очаквал човечеството да открие радиото, за да осъществи първата космическа връзка."

Едно сензационно съобщение, кое-то на пръв поглед изглежда неве­роятно, ако не беше намесено и Бри­танското междупланетно дружество с целия негов международен автори­тет!

Преди да разкажем как точно 27-годишният шотландец е декодирал горното послание, то нека се върнем към онази полузабравена история, разиграла се през 1928 година в Нор­вегия. Главни действуващи лица тук са Карл Щермер, виден норвежки изследовател на полярните сияниия и Ван дер Пол — известен холанд­ски физик. По молба на Щермер ра­диостанцията в Ендхофен, една от най-големите в света, започнала пе­риодично да излъчва късовълнови сигнали. По това време Щермер и Ван дер Пол се намирали в друга ра­диостанция, близко до Осло, и се мъ­чили да зарегистрират „отгласите" на излъчените сигнали. Сигналите, из­пращани от Ендхофен, били с дъл­жина на вълната 31,4 метра и все­ки от тях се състоял от три тирета. После се правела пауза от двадесет

В брой 8 от 1972 година и брой 2 от тази година на спи­сание „Космос" поместихме две статии под едно и също за­главие — „Загадка, случайност или шега". В тях се даваше едно предложение за разшиф­

роване на сигнали от Космоса. Ако отново се връщаме към тази тема, то е, защото в ня­кои чужди списания се появиха съобщения, които до голяма степен повтарят изводите, на­правени от нашия автор!

секунди и отново три тирета. Голя­мо било учудването на двамата уче­ни, когато установили, че сигналите на уловеното от тях „радиоехо" са разделени с нееднакви интервали.

Какво е научното обяснение на забавеното „радиоехо"? На този въпрос и двамата учени вдигат ра­мене. През декември 1928 година те за първи път публикуват в англий­ското списание „Нейчър" резултатите от проведения експеримент. Тяхното мнение било, че „вариращото ехо показва съществуването на някакво неизвестно явление, което трябва да бъде изяснено".

Минават години, а учените все така не могат да намерят обяснение на яв­лението, „което трябва да бъде изяс­нено". През 1960 година австралий­ският радиоастроном Роналд Брей¬ суел, понастоящем професор в Стан¬ фордския радиоастрономически ин­ститут в Калифорния, след дълги и безуспешни опити заяви: „Анормал­ните отражения вероятно идват от извънземна космическа станция, коя­то връща нашите сигнали, за да ус­танови връзка." В търсене на няка­къв смисъл, на някакво послание, Брейсуел направил всевъзможни ком­бинации с числовите данни на заба­веното „радиоехо", но целият му труд отишъл напразно.

„Дванадесет години по-късно (1972 година) Дънкан Лънан нанесъл вър­ху милиметрова хартия нормалните и ненормални пикове на Щер­мер — пише по-надолу в статията. Така подредените и свързани точ­ки представлявали много прости чертежи. За своя най-голяма из­ненада Лънан, който познавал в подробности картата на звездното не­бе, видял в чертежите познати нему звездни групировки около двойната звезда Ипсилон от Воловар. За него нямало вече съмнение: това било знак. Знакът на сонда, дошла от звезда, намираща се на един милион милиарда километра от Земята.

Според разположението на звезди­те той преценил, че „космическата бу­тилка" на съществата от Воловар ве­роятно е дошла до Земята единаде­

сет хиляди години преди новата ера. Тя трябвало да се намира на един­ствената възможна стабилна около¬ земна орбита — тази на Луната, на шестдесет градуса преди или след нея."

Безспорно едно странно хрумва­не, една „безумна идея", от каквито много често се раждат големи исти­ни. И с нейното доказване се заема Ентъни Лотън, ръководител на елек­тронноизчислителния център на ан­глийския радиогигант „Електрикъл енд Мюзикъл индъстри".

В продължение на една година сът­рудниците на фирмата ще изпращат сигнали в посочените от Лънан точ­ки на лунната орбита и ще следят мистериозните отражения, които Щермер и Ван дер Пол зарегистрира¬ ха преди четиридесет и пет години. „Ние проучихме напълно всички въз­можности — заявява Ентъни Ло­тън. — Убеден съм, че колкото и чу­дата да изглежда, идеята на Роналд Брейсуел и Дънкан Лънан има поне няколко процента шанс да бъде вяр­на."

И така, в момента се провежда пър­вият конкретен опит за установяване на контакт с разумен извънземен живот. Това радва всички привърже­ници на хипотезата, че човечеството не е единствената форма на разумен живот във Вселената. Но редовните читатели на „Космос" веднага ще се сетят, че на страниците на списание­то не за пръв път става въпрос за за­гадъчното „радиоехо", уловено от Щермер. Нещо повече, в брой 8 от 1972 година в статията „Загадка, случайност или шега" арх. Стани-слав Стойков дава свое графично тълкование на това „радиоехо". Като нанася пиковете на Щермер върху координатната система, той полу­чава графичните изображения на ед­на космична радиосонда и един кос­монавт в скафандър. (Начинът на тяхното построяване и тълкуванието на изображенията е дадено в брой 8 от 1972 година.)

„Космичната станция лети в прост­ранството — говори Стойков — и наред с движението по зададена

40

•

траектория ти извършва и едно до­пълнително въртеливо движение по една от осите си. така че радиотеле¬ скопите „прослушват" определен участък от космичното пространство, приемат сигнали я сами изпращат такива." Може би точно тези графи­ки на арх. Стойков е имал предвид Дънкан Лънан, за да счита, че „пра­теникът на Воловар има и други не­ща, които да ни каже". И ако Лънан наистина не ги е виждал, то профе­сор Ронал Брейсуел ги знае добре. „Благодаря ви за находчивите гра­фики, получени при декодиране на Щермеровите сигнали" — пише Брей­суел в отговора си до арх. Стойков от 1 август 1972 година. Той се ин­тересува също дали е получена пер­спективна проекция в три измере­ния, която би дала по-пълна пред­става за конструкцията и външния вид на космичната радиосонда. На­края Брейсуел завършва с думите: „Възнамерявам да покажа вашето писмо и на професор Вилард, който проявява голям интерес към тези еха." Нито дума за опитат» на Лъ­нан!

За същността на приложения от Лънан метод ние знаем засега само че „пиковете са нанесени върху ми­лиметрова хартия" и още „поредните и свързани точки представлявали много прости чертежи". Не са пока­зани дори самите чертежи, а само снимката на застаналите един до друг Ентъни Лотън и Дънкан Лъ­нан. Рекламата, рекламата. . .

Нека обърнем внимание на още едно изказване на арх. Станислав Стойков, публикувано в списание „Космос" в брой 2 от 1973 година: „Безспорно, всички тези графични изображения могат да се приемат като случайно съвпадение, но в тях не е изключено да се съдържа про­цент от недоказана истина. Досега в литературата, с която разполагам, съм намерил цитирана единствено тази серия. Но нека не забравяме, че те са били повече. Ако имах на разположение числата от другите се­рии и постъпвайки с тях по същия начин, както с първата, се получе­ха отново някакви смислени графич­ни изображения, които недвусмисле­но да показват разумна намеса, то

увереността да твърдим, че в нашата галактика е пребивавала чуждо­земна автоматична космична сонда, би била по-голяма."

Твърде е вероятно Лънан да е де­кодирал друга серия, и то. . . бли­зо половин година след арх. Стани­слав Стойков. Разбира се, ако въоб­ще има декодиране. . .

С И Л Н И Я Т О Т М Е Л Б Ъ Р Н Един ден в една австралийска болница, пок­

лащайки се, влезе силен широкоплещест човек. — Докторе —обърна се той към лекаря, -•

току-що върху мен в цирка стъпи един слон. Моля ви да ме прегледате!

— Аз не съм тук, за да се шегуват с мен! — сухо отговори лекарят.

— И все пак ви моля да ме прегледате! На мен също не ми е до шеги. Слонът наистина беше стъпил върху мен. Чувствувам се малко недобре.

След десетминутния преглед докторът се из­прави. Присъдата му беше неумолима — пост­радалият е обречен. Обаче могъщият пациент не само оцеля, но както и преди постоянно пра­веше много рисковани номера.

Той лягаше на земята и върху него минава­ха един след друг шест автомобила. Друг не­гов номер беше следният: на врата му слагаха примка и четири силни мъже я затягаха с всич­ка сила. Накрая Пол Андерсън лягаше на едно доста „неудобно" легло, наковано с гвоздеи, на гърдите му слагаха голям камък, който започ-ваха да разбиват с каменарски чук.

Андерсън „играе" на теглене с въже. Про­

тивниците са два товарни коня и въжето е за­вързано само за косите му. Пол обича да тег­ли автомобил, който не е от най-малките... По-рано това е правил със зъби. Теглил е и трамвай, и пожарна кола... Сага обаче мисли, че това не са много интересни номера, въпре­ки че зъбите му са съвсем здрави, а той е „са­мо" на 65 години!

Пол Андерсън е висок 1,67 м и тежи 72 ки­лограма. Физически обаче е така развит, ка­то че ли в него са въплътени и щангист, • ле­коатлет, и боксьор.

Тази своя дейност той започва от ранно юношество, когато е вдигнал на раменете си един кон и го изкачил по стълба с тридесет и две стъпала.

Сега Пол Андерсън приготвя нов номер. Ско­ро ще го видят легнал под — валяк!

„Ако загина — казва Пол Андерсън, — поне некрологът да бъде интересен. „Загина под валяк..."

Но Пол няма намерение да загива. „За да бъдат успешни опасните номера — казва той, — винаги трябва да бъда и физически, и пси-хически във форма.

41

ВИТАМИН, ОТКРИТ В ЗЕЛЕТО

Още в средата на нашето столетие е било забелязано, че консумацията на сурово зеле и сок от сурово зеле повлиява благоприятно стомашната язва. Тогава е било изказано пред­положението, че в зелето се намира някакъв неизвестен витамин. По-късно витаминът бил изолиран и на­речен витамин „U". Той се съдържа в много други зеленчуци и овощия: домати, аспержи и пр. За съжале­ние, концентрацията му в зеленчу­ците е много ниска — за един курс лечение от пет седмици човек трябва да изяде 60—80 кг сурово зеле или да изпие 30—40 л сок.

Биохимиците от витаминната ла­боратория при Института по био­химия на АН на СССР създадоха пълноценен синтетичен аналог на природния витамин. Той има и ед­но преимущество пред естествения — може да се съхранява продължител­но време, без да губи от качествата си. След това витаминът беше из­питан на десетки доброволци и ко­гато се установи, че е безвреден, беше приложен с лечебна цел на хиляда болни с язва на стомаха, гастрити и язва на дванадесетопръст­ник?. Болните, лекувани по ста­рите методи, оздравяваха в 40%. Лечението с витамина удвои процента на оздравелите. Междувременно се установи още едно полезно действие на синтетичния витамин — той ук­репва лигавицата на венците.

Наскоро Уфимският витаминен за­вод ще започне масовото производ­ство на витамина за широка продаж­ба.

ЗАЩО ИЗДЪРЖАТ ПОВЕЧЕ? Съветски учени са установили, че

насекомите, които водят нощен жи-

42

вот, общо взето издържат много по-голямо количество радиоактивно облъчване от насекомите, които имат предимно дневен живот. Защо това е така, засега не е обяснено. Вероят­но слънчевата светлина уврежда про­цеси в клетките, които се засягат от радиоактивните излъчвания.

СЪСТЕЗАНИЕ НА НАСЕКОМО¬ ЯДНИ РАСТЕНИЯ

Неотдавна във Франция било уст­роено състезание между росянки — коя от тях ще унищожи повече на-

ЩЕ СЕ СЪБОРИ ЛИ, ИЛИ НЕ?

секоми. Победител излязла една ро¬ сянка, която уловила за три часа 17 комара. Макар и да изглежда безсмислено, състезанието има оп­ределена научна стойност. На сним­ката — победителката.

„Химия и жизнь" — СССР

Вече от 61 години насам универ­ситетът в Пиза измерва отклоне­нието на прочутата кула — „пада­щото чудо". Всяка година на 19 юни в 5 часа уредите регистрират уве­личаване на отклонението. През 1972 година то е било 5,18 метра. Ско­ростта, с която кулата се накло¬ нява, е три милиметра в година. Ясно е, че кулата пада, защото преди шестдесет години скоростта е била два пъти по-малка.

„Падащото чудо" се събаря вече осем столетия. Нейният пръв строи­тел Бонанус е издигнал първите два етажа и тогава забелязал, че сградата се отклонява на около 4 см от отвеса. Той прекъснал работата. Кулата била довършена след повече от сто години. Следващите строи­тели се опитали да оправят откло­нението, но на върха то все пак останало около два метра.

Правени са доста опити да се спаси наклонената кула. През 1936 година са били инжектирани под налягане в основите бетон и водно стъкло. Ефект не е бил получен. Не е дала резултат и електрогеосмоза¬ та. Напоследък Пиза се обърна към учените в света с молба за помощ. Получени са над 1500 проекта. Японски инженери са предложили да се употреби гигантски вентила­тор, който със силата на своята тяга да изравни силата на падане­то. Французи са предложили да се напълни кулата с балони, съдър­жащи огнеупорен и лек газ. Италиа-нецът Колонети предлага кулата да се повдигне и да се укрепи осно вата и. Съветският инженер Шрас¬ дин предлага часовниковата кула да се постави върху стоманенобетонна плоча и така да се отведе нейната тежест от основата. Друг съветски инженер — Малков — предлага ку­лата да се закрепи върху гигантски стоманени колони с формата на бу­меранг. Още не е решено кой от про­ектите ще се приеме. Едно е сигур-

NBI

но — съществуват технически предпоставки „падащото чудо" да бъде спасено. Кулата ще си остане във всеки случай наклонена, защото иначе притокът на туристи, на който Пиза крепи бюджета си, ще пресъхне!

„НБИ" — ГДР

СТАБИЛНИ ЛИ СА НЕУТРИНО?

Сред физиците е общоприето мне­нието, че неутрино-частиците са ста­билни и не подлежат на спонтанно разпадане. Но резултати от последни измервания показват, че това едва ли е вярно. Били са поставени опити по регистриране на неутрино-пото¬ ци, произхождащи от Слънцето. Уче­ните Дж. Бакала, Н. Кабибо и А. Яхила твърдят, че животът на не¬ утрино трае около 500 секунди — т. е. толкова, колкото е необходимо на частиците да достигнат до Земя­та. Възможно е неутриното да се превръща в друг род неутрино или в съвсем различни частици.

КОЛКО АВТОМОБИЛА ИМА В СВЕТА?

На 1 януари 1972 година по земята е имало 256 милиона автомобила. Това прави средно по един автомобил на 15 души население. Автомобил­ният парк расте четири пъти по-бързо, отколкото населението на света. Годишно влизат в експлоата­ция над 40 милиона автомобила.

КОМУ ВРЕДИ ЕЛЕКТРОНИКАТА?

По официални съобщения на НАСА ще бъдат освободени от служба още 130 висококвалифицирани специали­сти — инженери. Те ще споделят участта на стоте хиляди инженери, които се вляха в петмилионната ар­мия на безработните в САЩ. Някои от тях вероятно ще трябва да при­добиват нова квалификация, както на времето направи известният фи¬ зик-атомик Хабард, който стана бар­ман!

ПРИ НАЙ-СТАРИТЕ ХОРА НА СВЕТА

Има няколко области на земята, известни с дълголетието на своите жители. Между тях са Абхазия в СССР, Хунза — близо до Кашмир, и Вилкабамба в Перуанските Анди

КОНКУРС ЗА МОДЕЛИ

Японската фирма „Хонда" е про­вела конкурс за модели „Нови сред­ства за придвижване". На снимката виждате три модела от представе­ните „Гъсеница" (1), „Полиавто" (2) и „Плаваща мелница" (3). И трите бле­стят със своята „оригиналност" осо­бено мелницата!

„ТЕРМОХЛАД"

Така се нарича създаденият в СССР апарат за хипотермия на мозъка. (Хипотермията е метод за охлаждане, който се прилага при сложни опе­рации.) Предимството на „Термохлад" пред другите апарати е, че може да охлажда главния мозък до 20°С, като температурата на тялото се за­пазва не по-ниска от 30°С.

„Наука и техника" — СССР

(Еквадор). Една научна експедиция на д-р Александър Лийф е посетила и трите области, като е интервюира¬ ла много столетници върху техния начин на живот, хранене и навици.

Д-р Лийф твърди, че най-старата жена на земята е Хаваф Лазурия от Абхазия. Тя е на 138 години, с напълно запазени умствени способ­ности. Работи спокойно у дома си — готви, пере, чисти. Когато е била на 20 години, нейният първи мъж е отишъл войник в Кримската война (1853—1856). Нейният втори мъж, за когото се е омъжила на 50 години,

43

НАУКА И ТЕХНИКА

но обучение. Лъвчето трябва да раз­бере, че не трябва да хапе и може да играе само със скрити нокти. Следват нови часове на обучение в „детската градина". Лъвчето на­учава името си, научава да излиза и се прибира в клетката си по коман­да, започва да разбира кое е позво­лено и непозволено. Така развитието на лъвчетата, които играят, е мно­го по-бързо от останалите.

„Дас Тийр" — ГФР

КОЙ ИГРАЕ С ЛЪВЧЕТАТА?

Будапещенската зоологическа гра­дина съществува вече 107 години В нея се извършват много научни наблюдения, отглеждат се редки и скъпи животни. Наблюденията в зоологическата градина говорят, че лъвовете, които и без друго са доста лениви животни, при затворената обстановка и тесните помещения започват да линеят още от ражда­нето си. Затова тук се прилага един нов метод — създадена е детска гра­дина за лъвчета. Малките лъвчета обичат да се движат и техните игри и забавления се планират в три на­соки: 1. Игри с играчки. Поставят им се играчки от различен материал и с различна форма, най-добре — цветни. Така например в езерцето се поставя лебед от пластмаса, а по поляната се пускат няколко дървени топки и стари, но дезинфекцирани автомобилни гуми. 2. Игри с други животни. Най-често това са весели, добродушни кучета, които обичат да играят с лъвчетата и се отнасят към тях много внимателно. 3. Игри с хора. Любопитно е, че лъвчетата нямат никакво желание да играят с възрастни хора — за тях те са много големи и не им подхождат. Затова пък малките деца са любими съиг¬ рачи. Отначало лъвчетата обикалят и оглеждат децата. По-нататък правилата в играта включват извест-

НЕОЧАКВАНА СРЕЩА Като че '•* хората върху слона са

готови да стрелят по тигъра, из­скочил от храстите! Нищо подобно. Тигрите в Индия са под закрилата на закона. В случая се касае за са¬ фари с фотоапарат, едно занима­ние, от което индийският държавен бюджет получава годишно стотици хиляди рупии. От присъствуващи­те е разтревожен само европеецът. Останалите са спокойни — те се срещат не за първи път. Само сло­нът предупредително е вдигнал хо¬ бот, но и това е повече така — по навик/

е починал преди 30 години на въз­раст над 105. Тя е била по-въз­растна от него.

Най-старият мъж на земята вероят­но е Ширали Муслимов. Вероятно той е на 168 години. Живее в село Барзаву в Азърбайджан, близо до Каспийско море. (На снимката: Ши­рали Муслимов слуша транзистор.) Той продължава да язди кон, ра­боти в къщи и е със запазени умстве­ни способности. Жена му е на 120 години. Той се е оженил за нея преди 102 години.

Най-старият хунзукут Талах-бег е на 120 години. (На снимката — заедно със своите синове.) 103-годишният вилкабамбски патриарх Мигел Карпио (на снимката го под­стригват) е възкликнал пред д-р Лийф:

— О, ако бих могъл да стана пак на 108 години! Колко млад се чув­ствувах тогава!

Д-р Лийф намира, че почти всич­ки дълголетници са извънредно ак­тивни хора и са работили през це­лия си живот. Хранили са се с малко месо, повече растителни мазнини. Дневната дажба на мъжете не е над­хвърляла 2400 калории, а за же­ните — 1700 калории. Белтъчи­ните са от 50 до 65 г, мазнините — около 30 г. Никой от дълголетниците не е пушил, алкохол са употребя­вали рядко.

„Нейшънъл джеографик магазин" — САЩ

44

ВОДОРАВНО: I. Цинкова руда. 7. Вещество, което се съдържа в кората на върбата и образува бели кри­стали, разтворими в топла вода и спирт. 13. Град в Магаданска област на РСФСР. 14. Твърди образувания в ухото като необходима принадлежност на слуховия апарат. 16. Град в Южно Перу. 17. Столицата на Ре­публика Того. 19. Размер на пространството, затворено между стените на едно тяло (мн. ч.). 20. Най-малката градивна частица на химическия елемент. 21. Марка крем за лице. 23. Прогресивна партия в Гърция. 24. Древно племе от сарматски произход, чиито потомци са днешните осетини в Кавказ. 25. Най-малката части­ца на едно вещество. 26. Римски император (79—81). 27. Римска богиня на гнева. 28. Група нации, населя­ващи част от страните на Предна Азия, Северозападна и Северна Африка. 30. Възпаление на дъговата обвивка на окото. 33. В индийската религия индуизъм богиня-майка. 34. Орган на зрението. 37. Народност, населя­ваща централната част на остров Мадагаскар. 39. Хищ­ни Ципокрили насекоми. 41. Вид автомобилно състе­зание. 43. Наша ВЕЦ на р. Стара река. 44. Част от музикално произведение за соло пеене при съпровод на оркестър. 45. Древногръцки град. 46. Вода с ментово масло за зъби. 47. Огненотечна силикатна маса, из­хвърляна от гърлото на вулканите. 48. Една от най-почитаните богини в древноегипетската религия. 52. Житно растение. 54. Период от време. 55. Експлозивно вещество (мн. ч.). 57. Инициали на Балканска теле­графна агенция. 58. Пръстеновиден остров, ограждащ лагуна. 59. Жилест пласт между стъблото и кората на дърво. 61. Действуващо лице в операта „Вълшебният стрелец" от Вебер. 62. Стара мярка за тежест (мн. ч). 64. Река в САЩ, ляв приток на Мисисипи. 65. Наш на¬ ционалреволюционер (1846—1876). 68. Усещане след дъл­га и тежка работа. 70. Телефонен повик. 71. Древно племе от тюркски произход. 72. Съзвучно завършване на стихове. 73. Село край София. 75. Съставна част на каолина. 76. Планина на о. Крит. 77. Сложни уреди за извършване на някаква работа. 79. Заливът, на който е разположен гр. Нагоя в Япония. 80. Голям параход, потънал в началото на века при сблъскване с айсберг. 81. Означената стойност върху монета, която може да не се покрива с курсовата стойност или цена.

ОТВЕСНО: 1. Оптично устройство за получаване на сноп от успоредни светлинни лъчи. 2. Химически еле­мент от IV група. 3. Ивици от ламарина. 4. Единица мярка за електропроводност. 5. Град в Япония (о. Хонсю). 6. Изобретателят на динамита (1833—1896). 7. Остаряло название на земната обвивка, разположена под литосферата. 8. Река в Кения, ляв приток на Га¬ лана. 9. Норвежки математик, създател на теорията на непрекъснатите групи (1842—1899). 10. Извадка от текст (мн. ч.). 11. Марка немски фотоапарати. 12. Род морски водорасли, от които се добива йод. 15. Съз­вездие. 18. Органични съединения, получени от две молекули алкохол чрез отнемане на водата с помощта на сярна киселина. 20. Доказателство за невинност. 22. Разред безгръбначни животни от класа паякооб­разни. 24. Роман от Шатобриан. 28. Народен певец от Казахстан и Киргизия. 29. Нарушение целостта на ко­жата. 31. Название. 32. Цвят, загар на кожата. 35. Възпаление на лигавицата на някой орган. 36. Масли-

нено дърво. 38. Маслодайно растение от семейство млечки. 39. Град в САЩ, щата Илинойс. 40. Съпроти­вителен материал. 40. Вид върба. 44. Съветски алге¬ брист от школата на Чеботарьов (р. 1905). 47. Струк­турна съставна част на чугуна. 48. Имущество; стока. 49. Френски писател-натуралист (1840—1902). 50. Рус­ки учен-диалектолог, автор на „Тълковен речник на живия великоруски език" (1801 —1872). 51. Турски пи-сател-реалист (1907—1948). 53. Вещество, което забавя неутронното лъчение в ядрен реактор. 55. Остьр при­стъп на някое заболяване. 56. Изображение на светец. 58. Главният площад на древногръцкия град, където са ставали народните събрания. 60. Вериги. 61. Благоуха­ние. 63. Марка боя за обувки. 65. Десен приток на Ду­нав в ГФР. 66. Ремък. 67. Щат в Източна Индия, раз­положен на Бенгалския залив. 69. Клас безгръбначни от типа мекотели. 70. Специален чертеж с цифри за меха­нично решаване на уравнения. 73. Английски живопи­сец (1761—1807). 74. Орляк. 77. Марка съветски са­молети. 78. Инициалите на руски биолог, един от осново­положниците на сравнителната патология, ембриоло¬ гията, микробиологията (1845—1916).

ВАСИЛ СЛУЦКИ

45

к р ъ с т о с л о в и ц а

НЕВЕРОЯТНИ ПАТЕНТИ Комбиниран капан, кутия за кибрит

и сандъче за карфици

Това е патент № 439 467 от 28. 10. 1890 г. Изобретението е много­странно и полезно. То изпълнява ролята на кибритена кутия, кутия за карфици и капан. Има за цел да обез­печи проста и евтина конструкция,

която да се използува за една от горните цели по желание на клиента. Когато се използува като капан, то се изваждат възглавничките, по които са набодени карфиците. Ако трябва да бъде кибритена кутия-сандъче, то в нея се монтира табличка с кибритени клечки.

Всичко се осъществява посредством прости механизми, показани на чер­тежа.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР. 6

ТЕСТ Логика и наблюдателност

Най-напред ви предлагаме да под­ложите на изпитание вашата логика. На рисунката имате пет къщи с различен цвят. В тях живеят пет души от различни националности, с различна професия, всеки от тях отглежда по едно различно животно, всеки има любимо питие. Въз осно­ва на 14 дадени условия трябва да отговорите на два въпроса:Кой пред­почита бира? Кой отглежда риби?

А ето и условията:

1. В червената къща живее англи­чанин.

46

Къща I Къща II Къща III Къща IV Къща V

Цвят

националност

Професия

Животно

Питие

2. Испанецът отглежда куче. 3. В зелената къща се пие кафе. 4. Италианецът пие чай. 5. Зелената къща е до бялата, от

нейната дясна страна. 6. Художникът отглежда гъски. 7. В жълтата къща живее дипло­

мат. 8. В къщата в средата се пие мля­

ко. 9. В първата къща отляво живее

норвежец. 10. Лекарят живее в къщата, коя­

то се намира до тази, в която живее притежателят на лисица.

11. Дипломатът живее до къщата, в която има кон.

12. Виолончелистът пие сок от портокали.

13. Японецът е акробат. 14. Норвежецът живее до синята

къща. Съветваме ви да работите върху от­

делен лист. Чертежът е даден само за да ви улесни! Време за решава­не — 15 минути.

А сега изпитайте вашата наблюда­телност:

1. Колко кибритени клечки има на рисунката?

2. Колко кубчета липсват в тази рисунка?

3. Кой от шестте номерирани спор­тисти трябва да бъде поставен в празното квадратче?

Време за решаване на трите зада­чи — 30 минути.

ЕДИНСТВЕНИЯТ СВИДЕТЕЛ

— Аз наистина вървях след нея. Тя крачеше по алеята с онази равна походка на делови човек, чието време е добре разчетено. Малко след шадраванчето я изпреварих, свър­нах по съседната алея и тогава я чух да вика. Върнах се обратно. Тя лежеше на земята, а по лицето й беше изписана болка. Наведох се с желание да помогна. В този момент откъм шадраванчето притичаха три­ма души. Солиден възрастен мъж ме хвана за ръкава и не ме пусна, до-като не дойде милиция. „Аз го ви­дях, аз го видях! — със злорада усмивка обясняваше той. — Удари бедната жена по главата и открадна чантата." — Другарю ПОЛКОВНИК, свидете­

лите дойдоха — докладва току-що влезлият старшина Варадин и него­вата добродушна усмивка контра­стираше с измъчения нервен израз на младежа.

— Нека влезе. . . — Коритаров — допълни услуж­

ливо Варадин. — Много добре видях всичко. Се­

дях на пейката до шадравана. Този тип (Коритаров имаше предвид из­лезлия младеж) вървеше на десетина крачки зад беззащитната жена. Ре­шил, че вече никой не го вижда, той се затича, удари я по главата, граб­на чантата и изчезна в страничната алея.

— А вие какво направихте? — Какво можех да направя! Хук­

нах да помогна на беззащитната же­на и. . .

— И когато стигнахте до нея хванахте престъпника за ръкава,

— Точно така — каза бодро Ко­ритаров и като се поразмисли малко добави: — Но така или иначе, чан-тата вече я нямаше.

Жената била касиерка и в чантата носела парите, с които трябвало да изплати заплатите. Всеки път ми­навала през парка за по-кратко. В един момент тя усетила, че зад гърба и има човек. Някакво седмо чувство я накарало да извика, после усетила удар по главата, паднала на земята и. . . тук жената се разплака. А колкото за въпросния младеж, тя нищо не можеше да си спомни.

Дойде ред на другите двама сви­детели — младото семейство Златко¬ ви. В действителност те не били ни­какви свидетели, защото не видели

нищо „от разигралата се в алеята драма". (Точно този израз употреби Златков, за да изрази по-добре от­ношението си към случката.) Се­мейство Златкови излезли на разходка в парка. Избрали точно този парк, защото живеели съвсем наблизо и защото в двата края на алеята било така силно разкопано, че никой не минавал по нея, а това напълно отговаряло на техните намерения — да си направят някоя и друга снимка с новия фотоапарат. При шадраван¬ чето заварили само един възрастен мъж, който седял на пейката вдясно от водоскока. Младата съпруга заста­нала до шадраванчето, а Златков се отдалечил на няколко метра, готов да я „щракне". Отляво по алеята се задала жената, след нея младежът и Златков ги изчакал да минат. В момента, в който той натиснал коп­чето на фотоапарата, се чул вик. Мъжът скочил от скамейката и три­

мата се затичали по алеята [вдясно. — Сетихте ли се да извадите сним­

ката? — Да. И то собственоръчно, но на

нея освен жена ми и възрастния мъж няма никой друг. Нали ви казах, че жената и младежът бяха вече отми­нали.

— И все пак дайте ха я разгледам.

— Намерихте ли чантата? — по пита Стрезов, когато останаха насаме с Варадин.

— Не още, но по-важното е, че задържахме крадеца.

— Точно в това се съмнявам. — Как? — стъписа се Варадин. —

Ами младежът! — Той едва ли има нещо общо с

кражбата. Това ще разберем, когато накараме Коритаров да ни каже исти­ната?

Защо инспектор Стрезов смята, че Коритаров лъже?

ПАРОЛАТА

Според паролата, цветарят трябва да постави до себе си букет от ха­рактерни цветя, а характерни цветя през |март не са розите. Това е грешката, която забелязва инспек­тор Стрезов.

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА

В къща 1, която е жълта, живее норвежец, по професия дипломат, от­глежда лисици, предпочитано питие — бира.

В къща II, която е синя, живее италианец, по професия лекар, от­глежда кон, предпочитано питие — чай.

В къща III, която е червена, жи­вее англичанин, по професия ху­дожник, отглежда пуйки, предпо­читано питие — мляко.

В къща IV, която е бяла, живее испанец, по професия виолонче­лист, отглежда куче, предпочитано питие — сок от портокали.

В къща V, която е зелена, живее японец, по професия акробат, от­глежда риби, предпочитано питие — кафе.

Проверката за наблюдателност: 1. В рисунката има 60 кибритени

клечки. 2. Липсват 22 кубчета. 3. В празното квадратче трябва

да е хокеистът (№ 2), защото: а) в деветте квадратчета трябва да има по трима хокеисти, бегачи и кънкьо¬ ри, б) във всеки вертикален ред има по един бегач, един кънкьор и един хокеист. :

48

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Год. XII, бр. 7

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам.-гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ Редактори "МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар ш коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН

— физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София: бул. „Ленин" № 47. IV ет., ст. 28—29. тел. 46-31, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена на един брой заедно с приложението 36. ст. Дадена (а печат на 20. VI. 1973 г-Формат 80x92/82. Държавно военно издателство. Поръчка 2256. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100000

Логиката РЕШИ: