1. Източната криза (1875-1878г.) и възстановяването на Българската държава.

Под понятието Източен въпрос се разбира борбата между европейските държави за влияние над

Османската империя. Той се превръща във фактор на международната политика след 1699г.

(Карловацкия мир), когато Османската империя за първи път губи територии в полза на Полша, Венеция,

Австрия и Русия. Поради икономическата криза, в която се намира Османската империя, тя показва, че

няма да успее за дълго да запази териториалната си цялост. Затова излиза и въпросът за нейното

съществуване и за съдбата на европейските й владения. Така бъдещето на балканските народи се оказва в

пълна зависимост от развитието и от волята на големите европейски държави. Източният въпрос в средата на 70-те години навлиза в нов етап на развитие. Основното

съдържание на този въпрос след Кримската война се определя от борбата на балканските народи за

пълно национално освобождение. На дневен ред все по-императивно се поставя въпросът за ликвидиране

на османското господство в Босна и Херцеговина, на о. Крит, в българските земи и Албания. Успоредно

с анти-османската националноосвободителна тенденция в отделните балкански страни се развиват

националистически и хегемонистични аспирации. Създава се един възел от балкански противоречия

(между османска Турция и потиснатите народи, от една страна, и между националните държави и

националноосвободителните движения на Балканите), който през 1875 г. прераства в остра политическа

криза. Източната криза се развива при прякото участие на великите сили, всяка от които има свои

интереси и своя източна политика. След обединението на Германия под ръководството на Прусия австро-

унгарската експанзия отново се насочва към Балканите. Империята има за цел непосредствено

завладяване на Босна и Херцеговина и контрол върху Адриатическото крайбрежие. Паралелно се цели

търговско проникване в Османската империя през Дунав и чрез ЖП проекта „Източни железници‖.

Културно-религиозното проникване трябва да се осъществи по пътя на покровителство на католическото

население в империята. Русия от своя страна се стреми да възстанови загубените си в резултат на Кримската война

позиции на Балканите. Тя се държи благосклонно към Прусия и спечелва благоволението на Бисмарк за

промяна на Парижкия мир. През октомври 1870 г. Русия едностранно денонсира онези клаузи на този

мир, които й забраняват да държи военен флот в Черно море, което означава, че тя се готви да

активизира своята балканска и близкоизточна политика. През май 1873г. е сключен Съюзът на тримата

императори – германският, австро-унгарският и руският – който се основава на принципа за запазване на

съществуващото статукво. По този начин Австро-Унгария и Русия си разделят сферите на влияние на

Балканите – на запад преобладава Австро-Унгария, а на изток – Русия. Същевременно в Русия набира скорост панславизмът. Панславистите симпатизират на

православните славяни под чужда власт, като искат тяхното освобождение и някакво обединение под

егидата на Русия. Това влияе върху руската външна политика, която открай време има за ръководно

начало да покровителства националните движения на балканските народи и да подпомага създаването на

национални балкански държави. В резултат на това Русия става решаващ фактор в развитието на

събитията на Балканите.

Англия пък се стреми към укрепване на влиянието си в Близкия изток и изгражда политиката си

въз основа на принципа за запазване целостта на Османската империя. Най-важните интереси както на

Русия, така и на Англия се съсредоточават в Проливите: за Русия те са важен стратегически пункт и

единствен излаз за морската търговия на цялата й южна половина, а за Англия — база, осигуряваща

господството й върху минаващите през Османската империя пътища от Европа към Индия. Затова най-

големият противник на Британската империя по това време е Русия. Всички останали Велики сили играят второстепенна роля. Ключовата задача на Франция е да не

се предизвиква отново Германия след 1870г., като същевременно се търси сближение с Русия. Голям е

френският интерес да се запази Османската империя – в резултат от трите банкрута на Портата се

създава международно управление за контрол на османските финанси, като Франция е основният

кредитор. Германия от своя страна няма преки интереси на Балканите, но търси съюз с Австро-Унгария и

пречи на сближението между Франция и Русия. Усилията й кулминират през 1873г. със сключването на

Съюза на тримата императори. Италианските интереси пък са съсредоточени в западната част на

полуострова – Албания. Въпреки че Османската империя излиза победителка от Кримската война, тя се оказва

финансово и политически обременена от европейските държави участнички в конфликта. Препотвърдени

са капитулациите, подписани с Великите сили, въведени са редица данъчни и законови облекчения за

пребиваването и търговията на европейските представители на територията на империята. От друга

страна, Високата порта се вижда принудена да сключва множество заеми, за да попълва все по –

разширяващия се недостиг в бюджета. Това способства за установяване на тежка зависимост от Европа,

както и възможност и предпоставка за постоянна политическа намеса във вътрешните дела на империята.

Избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през лятото на 1875 г. полага началото на

Източната криза. Неуспехът на Османската империя в потушаването му, налага Съюзът на тримата

императори да започне консултации. Австро-унгарските интереси получават приоритет поради по-

близкото географско разположение до Босна и Херецеговина. Първоначалните преговори се свързват с

действията на австрийския външен министър граф Андраши. На 30.12.1875 г. с одобрението на трите

Велики сили е изготвена т. нар. нота на Андраши – предложения за реформи в Османската империя,

изпратена на Портата като база за споразумение. Османската империя отклонява изпълнението на

исканията. През март 1876 г. е формулирана друга програма – Берлинският меморандум. Той обаче е

отхвърлен от турското правителство. В същото време в България е осъществен опит за бунт

в Старозагорско през 1875, а на следващата година избухва Априлското въстание, с което кризата се

задълбочава, а зверствата, извършени при потушаването му, имат сериозен отглас в цяла Европа. През лятото на 1876 г. натискът върху сръбския княз Милан Обренович и черногорския

княз Никола за подкрепа на въстанието в Босна и Херцеговина и за възпозване от османската слабост e

много силен. Въпреки че официално Русия и Австро-Унгария призовават двамата князе към

въздържание, панславистките кръгове наливат пари и доброволци в региона, като така подкрепят

поведение в обратната посока. Комбинацията от обществения натиск в Сърбия и подкрепата на

панславистите убеждават Милан да действа против Османската империя и през юли 1876 г. Черна гора и

Сърбия се намират във война с Портата. Целите на войната са Сърбия да анексира Босна и

санджака Нови пазар и да раздели Херцеговина с Черна гора. През юни 1876г. двете княжества нахлуват

във въпросните територии. Но докато черногорци постигат успехи във войната срещу османците, Сърбия

се оказва неподготвена. Когато турските войски настъпват към Белград, правителството

в Петербург отправя ултиматум към султана и на 3 ноември 1876г. е подписано примирие. Със Сръбско-черногорско-турската война Източната криза навлиза в нов етап на развитие.

Войната изостря противоречията между Русия и Австро-Унгария: първата се ангажира в подкрепа на

балканските славяни, а втората подготвя условията за завземане на Босна и Херцеговина. И двете обаче

не желаят военен конфликт помежду си, всяка се стреми да неутрализира съперника си или ако това не се

постигне, то да се издействат предимства в случай на евентуална подялба на османското „наследство―.

Политиката на компромис и споразумение надделява и през юли 1876 г. се организира среща между

руския и австро-унгарския император в Райхщадския замък в Чехия. Постига се споразумение, макар и в

неопределена форма, според което в случай на поражение на Турция и подялба на нейните балкански

владения Сърбия да се разшири към р. Дрина, Черна гора да получи Източна Херцеговина, Австро-

Унгария да анексира останалата част от Босна и Херцеговина, България и Албания да се организират

като автономни държави, Тесалия и Крит да се присъединят към Гърция, Бесарабия да се върне на Русия,

а Цариград с неговата околност да стане свободен град. Поражението на Сърбия осуетява реализирането

на това споразумение. След потушаването на Априлското въстание на международната сцена все по-настойчиво се

поставя българският въпрос. Великите сили решават да търсят изход от кризата в една международна

конференция, свикана през декември 1876 г. в Цариград. Цариградската конференция изработва

проект, който предвижда България в рамките на съществуващата от 1870 г. Българска екзархия да бъде

разделена на две автономни области: Източна със столица Търново и Западна със столица София. Двете

автономни области следва да се управляват от губернатори християни, назначени от султана и одобрени

от великите сили. Османската империя обаче отказва да изпълни исканията, а вместо това обявява, че

султанът „дарява‖ конституция на своите поданици на 23 декември 1876г., която се използва само като

мотив за отхвърляне решенията на Цариградската конференция и не се прилага на практика. Руската политика вече не е чужда на идеята за война с Турция. От есента на 1876 г. руското

командване пристъпва към частична мобилизация. През ноември 1876г. е създадена Канцелария за

гражданско управление на освобождаваните отвъд Дунава земи на княз Вл. Черкаски. След неуспеха на

Цариградската конференция Русия пристъпва към непосредствена дипломатическа подготовка за военно

разрешаване на Източната криза. През януари 1877г. тя сключва секретната Будапещенска конвенция. с

Австро-Унгария, по силата на която в случай на руско-турска война Дунавската монархия се задължава

да пази неутралитет. Цената на този неутралитет е Босна и Херцеговина. В началото на 1877 г. настъпва

процес и на англо-руско сближение. През март 1877 г. е подписан т.нар. Лондонски протокол. Отново се

предлага на Портата да осъществи реформи в духа на решенията на Цариградската конференция. В

случай на отказ Русия получава съгласието на Англия да действа със сила. Разчитайки на своята военна

мощ и надявайки се на закрила от страна на Англия поради англо-руските противоречия, Портата

отхвърля Лондонския протокол. Тогава Русия обявява война през април 1877г. Войната приключва с Одринското примирие (19.1.1878г.), което предвижда създаването на

голямо българско княжество. Победата на Русия в Руско-турската война намира своето отражение и

реализация в Санстефанския прелиминарен договор (19.2.1878г.): Черна гора, Сърбия и Румъния

получават независимост, а България става автономно трибутарно княжество; Към Черна гора се

присъединяват Никшич, Подгорица, Жабляк и други територии, в това число и излаз на Адриатическо

море; Територията на Сърбия се разширява в Новопазарския санджак, както и в областта на Ниш и

Лесковац; Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която се връща на

Русия; Българското княжество се конституира в границите на двете български области, предвидени в

проекта на Цариградската конференция, т.е. Северна и Южна България, Пирот, Враня, цяла Македония

(без Солун) и Тракия с Кавала, Лозенград и Люле Бургас (без Гюмюрджина и Одрин); Босна и

Херцеговина остават турски провинции, при условие там да се осъществят реформите, предложени от

европейската дипломация на Цариградската конференция; Портата се задължавала приложи

Органическия правилник за остров Крит от 1868 г.; Предвижда се изработването на подобен

Органически регламент, осигуряващ известна вътрешна автономия също така за Албания, Епир и

Тесалия. В Санстефанска България влизат територии без компактно българско население. Не е

дефинирана и точно формата на управление на бъдещата българска държава. Русия налага едностранно

едно решение на Източния въпрос, което противоречи на условията на Цариградската конференция и

интересите на останалите велики сили и предварително обрича договора от Сан Стефано на неуспех.

Санстефанският договор е една своеобразна „рекламна кампания‖ на програмата „максимум‖ на Русия.

Веднага след подписването му, руската дипломация започва преговори за промяната му. През април

1878г. се водят сложни преговори във Виена с Австро-Унгария. На 30 май 1878г. е сключено англо-

руското споразумение Солсбъри-Шувалов за разделяне на България на две части – северна и южна, с цел

да се осигурят повече граници между Русия и Османската империя. Съседните балкански държави също са недоволни от Санстефанския договор. Принудена да се

откаже от Босна, Сърбия иска да получи сериозни компенсации на изток. Румъния трябва да извърши

неизгодна размяна на Южна Бесарабия за Северна Добруджа. Това предопределя разочарованието на

двете държави от Русия и постепенното им привличане в сферата на австрийската политика. За решаване на спорните въпроси на 1 юни 1878г. започва работа Берлинският конгрес. На него

не са допуснати представители на балканските народи. Паралелно със заседанията на конгреса, силите с

преки интереси в региона се споразумяват тайно помежду си. На 4 юни е сключено Кипърското

споразумение, с което Османската империя предава Кипър на Великобритания, за да получи

британски гаранции за интересите си. На 6 юни е сключено англо-австрийско споразумение, сходно на

това с Русия. Работата на конгреса приключва с подписването на Берлинския договор на 1 юли 1878г.

България се разделя на автономно княжество, васално на султана, със столица София и автономната

област в пределите на империята Източна Румелия със столица Пловдив, а Македония, Източна и

Западна Тракия се връщат на Турция; От Княжество България се отнемат Пирот и Враня, дадени на

Сърбия, и Мангалия, която отива в пределите на Румъния; потвърждава се независимостта на Румъния,

Сърбия и Черна гора, но се връща Новопазарският санджак на Турция. Австро-Унгария получава мандат

да окупира Босна и Херцеговина; Англия пък окупира о. Кипър; Препоръчва се на Портата да отстъпи

част от Епир и Тесалия на Гърция, по споразумение с гръцкото правителство. Оставя се на Портата да

приложи Органическия правилник за остров Крит от 1868 г. и да изработи подобни правилници за

реформи и в другите европейски владения (Македония, Албания, гръцките области). Така Берлинският конгрес създава едно държавно-териториално статукво на Балканите, което не

държи сметка за националните стремежи на българите. Възобновена върху част от националната

територия, българската държава е натоварена от Берлинския договор с многобройни задължения към

сюзеренната власт и великите сили. Основните задачи на нейната външна политика са предрешени още

със създаването й – укрепване и защита на държавния суверенитет (България не е независима държава, за

разлика от своите съседи) и подготовка за осъществяването на националното обединение. Решаването им

обаче се изтегля в едно обозримо бъдеще, когато ще настъпят благоприятни условия за обезсилване на

Берлинския договор и промяна на установената от него система на Балканите. България трябва да има

достатъчно политически възможности и военна сила, за да неутрализира различните противодействия –

на Османската империя, съседните балкански държави или великите сили.

2. Конституционна и законова рамка на българската външна политика. Развитие

структурите на МВРИ. Основите на българската външна политика се поставят от Временното руско управление. В

стремежа си да ускорят организирането на новата държава, като помогнат със своя опит и умение,

руските дейци се заемат да уредят някои въпроси от външнополитически характер. Между тях са

определяне на границата със Сърбия и Румъния, бежанският въпрос, формулиране функциите на

бъдещото Министерство на външните работи. През Временното руско управление се създава съвет при

централното управление, състоящ се от 7 отдела, сред които отдел „Общи работи и дипломатически

отношения―. Приносът на Временното руско управление за българската външна политика като цяло е

скромен поради краткия му срок и разнородните му задачи. Началните стъпки на българската дипломация са свързани с дейността на Учредителното

събрание, свикано през февруари 1879г. да изработи основния държавен закон. В Търновската

конституция заляга стремежът за еманципиране по отношение на Османската империя. Основният закон

е наречен не Органически устав, какъвто се изготвя по същото време за автономната област Източна

Румелия, а Конституция. В нея не се споменава васалното положение на новата държава и се съдържат

редица разпоредби, които са в разрез с утвърдения от силите статут на Княжеството. Член 5, който

постановява, че князът е върховен представител на държавата, се отнася до международните връзки на

страната и означава игнориране на сюзеренството на султана. С утвърденото в Конституцията право на

законодателство отново се подчертава, че зависимостта на новата държава е формална. Член 9 предава

законодателната власт в ръцете на княза и Народното събрание, а според член 10 държавният глава

утвърждава приетите от събранието закони. За укрепване на българския суверенитет по отношение на

Османската империя съдейства и член 17. Той дава право на княза с одобрението на Народното събрание

да сключва договори със съседните държави и да обявява война. Търновската конституция трябва да зададе държавно-политическото устройство на страната и не

е изчерпателна в сферата на външната политика. Князът е върховен представител и глава на държавата,

както и главнокомандващ армията. При непълнолетие на владетеля конституцията предвижда

назначаването на регенти и настойници до навършване на 18-годишна възраст. Министерският съвет

поема управлението, докато Великото народно събрание избере трима регенти. То се свиква до 1 месец

след смъртта на княза. Регенти могат да бъдат действащи или бивши министри, както и членове или

председатели на ВКС. Настойниците се грижат за възпитанието на младия княз и управлението на

неговото имущество. Назначават се от МС със съгласието на овдовялата княгиня. Регентите не могат да

бъдат едновременно и настойници. Според първоначалния текст на чл. 19, князът е длъжен винаги да е в княжеството. Когато

напуска държавната територия, трябва да назначи наместник и да съобщи в прокламация тези две неща.

В първата редакция на Търновската конституция не се регламентира кои лица могат да бъдат наместници

и какви са техните правомощия. През 1911 г. чл. 19 е променен - царят назначава МС за наместник,

правата и задълженията му се определят със закон. Този закон така и не се приема, в конкретните случаи

царят определя правомощията на МС преди да напусне страната. След княза, най-голяма роля във външната политика на страната се отрежда на Министерския

съвет. Той е колективен орган, който се състои от министър-председател и ресорни министри.

Конституцията установява определени правомощия, които Министерският съвет изпълнява

самостоятелно или съвместно с държавния глава. Такива правомощия са: правото на законодателна

инициатива; сключване на международни договори; приподписване на указите на монарха; издаване на

наредби със силата на закон при наличието на външна или вътрешна опасност; обявяване на военно

положение; свикване на ВНС при смърт на монарха. Правомощията и на Великото, и на Обикновеното Народно събрание са почти изцяло отделени

от външната политика. Великото народно събрание обаче гарантира суверенитета на територията.

Единствено с негово решение се стига до увеличаване или намаляване на държавната територия. Освен

това Търновската конституция предвижда, че само ВНС дава съгласие за размяна или отстъпване на

части от националната територия. Обикновеното Народно събрание конкретно в сферата на външната

политика и сигурността има правомощия само да разрешава гранични корекции в ненаселени места. Няколко години след провъзгласяване на Независимостта на България настъпват изменения в

компетенциите на някои държавни органи с дипломатически правомощия. Подготовката за

осъществяване на националното обединение изисква военни действия в съюз с други балкански държави,

което налага сключване на международни договори, някои от които тайни. В съответствие с това

изискване след свикване на Велико Народно събрание през 1911г. се изменя чл.17 от Конституцията. За

сключените от правителството и утвърдените от царя международни договори вече не се изисква

одобрение от Народното събрание. Изменението предвижда тези договори да се съобщават от

министрите на НС, когато интересите и сигурността на страната позволяват това. Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ) е създадено с Указ № 23 (17 юли

1879 г.) на основание на чл. 161 от Търновската конституция като централна държавна институция за

организиране, ръководство и провеждане на външната политика на България чрез дипломатически

представителства в чужбина (агентства, консулства, легации). Съгласно Указа, министерството се състои

от три отдела: ―Отделение за сношаване с местните ведомства, за отношенията с чуждите

дипломатически агентства и за духовните дела‖. За първи министър на външните работи и изповеданията

е назначен Марко Балабанов. През 1881г. от МВР в МВРИ се прехвърля отделението по пощи и телеграфи, а през 1893г.

външното ведомство получава специален правилник и нова структура с 5 отделения: Политико-

административно, Вероизповедно, Преса, Преводаческо и Финансово. Преструктурирано през 1897г. с

правилник, с който се определя организацията и се разграничават сътрудниците му, МВРИ придобива

следния вид: централно управление със следните звена: Главно секретарство, Дирекция за

дипломатическа кореспонденция, Политическо отделение, Търговско отделение, Библиотека и

Задгранични дипломатически агентства. Впоследствие към министерството се създава и Българската

телеграфна агенция (БТА) – 1898г. Основен документ, оформящ практически задачите и особено структурите на МВРИ, е Законът

за устройството и службите на министерството, приет на 28 ноември 1907г. Това е първият закон от

подобен род в историята на Третата българска държава. Министерството (централното управление)

включва: кабинет на министъра (министър е Димитър Станчов, чиято е и главната заслуга за създаването

на модерна за времето си служба), Политически отдел, Консулски отдел, Изповеден отдел, Счетоводство

и Архив с библиотека. След Освобождението възниква необходимостта да се установят нормални дипломатически

отношения със съседните държави и великите сили. Според международното право различните държави

имат право да назначават свои дипломатически агенти в България. За Турция обаче Берлинският договор

предвижда да изпраща в Княжеството комисар по въпроса за вакъфските имоти. Дипломатическите

представители на съседните държави Сърбия и Румъния трябва да получат съгласието на Цариград да

бъдат акредитирани в София. Поради васалното положение на Княжество България след Берлинския

договор статутът на българските задгранични представителства не се вписва в рамките на Виенската

конвенция от 1815г., която установява следните класове на дипломатически представители: посланици,

пълномощни министри, министър-резиденти и временно управляващи, определящи и съответните

класове на самите дипломатически мисии. България може да има свои представители в европейските

държави само със съгласието на Портата и те трябва да са акредитирани към правителствата, а не към

държавните глави. Поради това Княжеството възприема за своите представители в чужбина вместо

утвърдените наименования „дипломатически агент― и „консул― названията „княжески агент― и

„търговски представител―. С указ от 19 юли 1879г. са назначени първите български дипломатически агенти в Сърбия,

Румъния и Турция. Правителството на този етап се ограничава с агентства в съседните държави поради

слабите финансови възможности на Княжеството и неукрепналото му международно положение. В

Белград е изпратен д-р Д. Кирович. Въпреки протестите на Турция в знак на добро отношение сръбското

правителство го приема като представител на независима държава. За агент в Букурещ е назначен Евл.

Георгиев – крупен български търговец и банкер в Румъния. За да демонстрира благоразположение към

новообразуваната държава, румънското правителство приема българския агент, преди да се получи

съгласието на Портата като сюзерен. Дипломатическото агентство в Цариград се оглавява от Др. Цанков,

водач на най-голямата политическа сила в страната – Либералната партия. С указ от 25 юли 1883г. Княжеството прави опит да открие дипломатическо агентство в

Петербург. За български дипломатически агент е назначен д-р Константин Стоилов, но руската страна не

го признава в качеството му на такъв и той е отзован. Австро-Унгария е първата велика сила, която се

съгласява да приеме княжески дипломатически агент. Българското правителство определя за този важен

пост Г. Начович, който връчва акредитивните си писма на 1 март 1889г. Правото на представителство,

което Княжество България упражнява за първи път спрямо една от великите сили, е доказателство за

порасналия международен престиж на страната. След признаването на княз Фердинанд за български княз настъпват известни промени в

дипломатическия корпус на Княжеството. Във връзка със задачите, които има да изпълнява българската

дипломация, е разширена мрежата от дипломатически представители в чужбина. На 28 декември 1896г. в

Петербург е открито Българско дипломатически агентство с агент Д. Станчов; на 7 декември 1896г. – в

Атина с агент П. Димитров; на 4 януари 1897г. – в Цетине с агент Спас Константинович, и на 10 май

1897г. – в Париж с агент Ив. Ст. Гешов. След продължителни и трудни преговори с Турция през

октомври 1897г. са открити търговски агентства в Солун, Битоля, Скопие, Одрин и Дедеагач. През април

1898г. е създадено българско търговско агентство и в Сяр, а канцеларията на дипломатическото агенство

в Цариград се трансформира в търговско агентство. С Правилника от 1897г. се усъвършенства организацията и се определят задълженията на

служители в МВРИ и в дипломатическите и търговските агентства на страната в чужбина.

Дипломатическите агенства се оглавяват от първокласни и второкласни дипломатически агенти, а в тях

служат първокласни, второкласни и третокласни секретари, като категорията се определя чрез княжески

указ при назначаването им. Според приложената към правилника таблица първокласни дипломатически

агенства са в Цариград, Виена, Петербург и Париж, а второкласни – в Букурещ, Белград, Атина и Цетине.

Правилникът определя за членове на дипломатическите мисии да се назначават само лица, работили в

МВРИ. Предвижда се и въвеждането на конкурсни изпити за чиновниците в министерството, уреждат се

и въпроси, свързани с финансирането на дипломатическата дейност, на служителите в агентствата и т.н.

По време на управлението на Народно-либералната партия в началото на ХХв.

Външнополитическото ведомство значително укрепва. Княжеството вече има дипломатически агенти в

столиците на всички велики сили и на всички балкански страни. Нараства и консулската мрежа. Това

налага приемането на Закона за МВРИ от 1907г. Начело на дипломатическите представителства в

чужбина стоят пълномощни министри, а на консулствата – консули, титулярни или почетни. Уточнени са

категориите в персонала – чиновници от кариерата (дипломати и консули), чиновници и служещи. По

служебно старшинство чиновниците от кариерата се делят на 5 степени – съветник, първи, втори и трети

секретар и аташе. Пълномощните министри и консулите са подчинени непосредствено на министъра на

външните работи. Консулите представляват търговските интереси на България пред чуждите държави и

са подчинени и на пълномощните министри в тези страни. Изборът на пълномощни министри и консули

се прави по предложение на министъра на външните работи, а назначението става с указ. Службата на

военните аташета при дипломатическите представителства се ръководи от Министерството на войната и

се финансира от бюджета на това министерство. По специалното си предназначение военните аташета са

подчинени на министъра на войната, а във всяко друго отношение по служба – на дипломатическите

представители. Законът определя и начина на попълване на персонала на дипломатическия корпус. С превръщането на България в независима и суверенна държава настъпват съществени промени

в наименованията и компетенциите на българските задгранични органи с дипломатически правомощия.

На 9 май 1909г. министърът на външните работи и изповеданията на България нарежда на

дипломатическите агентства в Петербург, Берлин, Рим, Париж, Лондон, Букурещ, Белград и Цетине да

уведомят министерствата на външните работи на страните, в които пребивават, за преименуване на

агентствата в легации, оглавявани от пълномощни министри. С царски указ се определят три степени на

българските легации. От първа степен са легациите в Цариград, Санкт Петербург, Виена, Париж и

Лондон, от втора степен – в Берлин и Рим, от трета степен – в Букурещ, Белград, Атина и Цетине. Едно от постиженията на българската дипломация в самия край на XIXв. по линия на издигане

на държавния суверенитет е участието на Княжеството в Първата световна конференция за мир в Хага

през 1899г. Въпреки предварителните условия и протести от турска страна, българските делегати

участват в дейността на конференцията като представители на независима държава. Единствено при

подписването на заключителния акт се подчертава васалното положение на Княжеството, но независимо

от това участието на България е успех с оглед дългогодишните усилия и старания за самостоятелно

представяне на големи международни форуми. Безспорен успех на българската дипломация е извоюваното право за участие на страната във

Втората конференция за мир в Хага, проведена през 1907г. Опитът от първата Хагска конференция,

както и неуспешните постъпки за участие в световния земеделски конгрес в Рим през 1905г. и на

Женевската конференция през 1906г. като независима държава, показват, че българското правителство

трябва предварително да спечели в своя полза всички велики сили. С руска и австрийска помощ

проблемът е решен положително и България е поставена по азбучен ред в реда на поканените държави,

въпреки турските протести. Този скромен успех на българската дипломация е извоюван с огромни

усилия, което показва, че проблемът за отхвърляне на сюзеренитета на султана е назрял.

3. Външната политика на Българското княжество до Съединението.

Берлинският договор от 1878г. ограничава резултатите от Руско-турската освободителна война и

нанася тежък удар върху българското национално развитие. Вместо единна държава той постановява

разпокъсване на българските земи. Възобновена върху част от националната територия, българската

държава е натоварена от Берлинския договор с многобройни задължения към сюзеренната власт и

великите сили. Следователно основните задачи на нейната външна политика за десетилетия наред са

предрешени още със създаването й – укрепване на държавния суверенитет и национално обединение. Началните стъпки на българската дипломация са свързани с дейността на Учредителното

събрание, свикано през февруари 1879г. да изработи основния държавен закон. В Търновската

конституция заляга стремежът за еманципиране по отношение на Османската империя и васалното

положение на новата държава не се споменава. Учредителното събрание приема и първата законодателна

мярка с оглед решаването на националния въпрос – член 39, който провъзгласява църквата в

Княжеството за част от Българската екзархия, осигурява духовното единство на българите в лицето на

екзарха, независимо от тяхното политическо разпокъсване. Първите български дипломати се набират от средите на дейците на национално-освободителното

и църковното движение на българите преди Освобождението. Министър на външните работи в първото

правителство на Тодор Бурмов, излъчено от средите на Консервативната партия и назначено на 5 юли

1879г., е Марко Балабанов. Той се заема с ръководене на външната политика на свободното княжество

при активното съдействие на княз Александър I. Още през май-юни 1879г. новоизбраният княз

предприема обиколка из столиците на великите сили, където разговаря за уреждане на

външнополитическите въпроси на Княжеството, но без особен успех. Реалностите са осъзнати и в

програмната декларация на правителството се обявява вярност на Конституцията, стремеж към добри

отношения с всички държави и близки връзки с Русия. Основанията на кабинета да възприеме курс на

внимателна външна политика под покровителството на Русия са слабостта на Княжеството и

неблагоприятната международна обстановка. Главен принцип във външната политика на Княжеството

след Освобождението е стремежът към сътрудничество с Русия като могъщ и надежден съюзник. През първите години на свободен живот усилията на младата българска дипломация се насочват

към укрепване и защита на държавния суверенитет на България и подготовка за осъществяване на

националното обединение. Правителството на Бурмов трябва да установи нормални дипломатически

отношения със съседните държави и великите сили. Скоро след пристигането на княз

Александър I великите сили назначават свои представители в София с ранг на дипломатически агент и

генерален консул. Малко по-късно същото правят и Сърбия, Румъния и Гърция. С указ от 19 юли 1879г.

са назначени първите български дипломатически агенти в Сърбия, Румъния и Турция. Така България

установява дипломатически отношения с великите сили и съседните балкански държави. Трудности

възникват само от страна на Високата порта, която настоява да има търговски агенти в Русе, Търново,

Варна и София, но това искане е отхвърлено от княза. В началото на 1880г. в София пристига Нихад

паша като комисар по вакъфските имоти, но всъщност ток изпълнява функциите на представител на

Портата въпреки протестите на българското правителство. Пред първия български кабинет застават сериозни външнополитически проблеми. На първо

място е въпросът с връщането на турските бежанци по земите им, възникнал в резултат на войната. М.

Балабанов търси изход в преговори с Портата, но за да покаже добра воля, учредява в окръжните градове

смесени комисии, които да улеснят въдворяването на мюсюлманските бежанци в имотите им.

Правителството е ангажирано и с железопътния въпрос. Берлинският договор натоварва Княжеството със

задълженията на Високата порта по строителството на минаващата през българска територия част от

международния път Виена – Цариград. Също така върху България се прехвърлят задълженията на

Турция към английската компания-концесионер на жп линията Русе – Варна. Първото правителство не успява да направи нещо значимо по поставените въпроси и спрямо

неосвободените българи, защото се задържа на власт само три месеца. Същото се отнася и до наследилия

го временен кабинет на епископ Климент, натоварен да проведе парламентарни избори. На 24 март

1880г. е назначено либерално правителство, начело с Драган Цанков, който е едновременно и министър

на външните работи. В духа на стратегията на Либералната партия за твърдо отстояване на националните

интереси външната политика на новия кабинет е насочена към укрепване на държавния суверенитет като

главно условие за бъдещото решаване на националния въпрос. Продължават усилията за укрепване на

връзките с Русия и уреждане на двустранните въпроси със съседните държави и на международните

задължения на страната. Нормалното развитие на страната изисква точно прокарване на държавните граници, описани в

Берлинския договор. Съседните държави се възползват от неуреденото положение на Княжеството и

заемат някои български територии, което довежда до гранични конфликти. По инициатива на

либералното правителство през септември 1880г. е създадена българо-турска погранична комисия, но

преговорите със Сърбия и Румъния се забавят. Самостоятелните действия на българската дипломация като присъединяването към

Международната телеграфна конвенция и отказът за приемане на компактни групи турски бежанци се

посрещат с недоволство в Цариград. В началото на 1881г. турското правителство прекъсва установилите

се между двете страни дипломатически отношения. Портата заявява, че не може да поддържа връзки с

българското правителство направо, както между две суверенни държави, а България трябва да бъде

третирана като привилегирован турски вилает. Протестите на София срещу тази мярка не срещат

подкрепа от Великите сили. Програмата на либералите по железопътния въпрос и въпроса за участието на България в

уреждане на Дунавското корабоплаване също изразява техния стремеж към защита на националните

интереси. Съгласно решенията на Берлинския договор Европейска комисия, състояща се от

представители на великите сили и крайбрежните държави, включително България, трябва да изработи

Правилник за корабоплаването по Дунава. През ноември 1880г. България получава покана да изпрати

представителя си, който ще има решаващ глас. Това решение предизвиква протеста на Турция, който

обаче остава без ефект. На българския делегат К. Цанков е наредено да гласува против австро-унгарския

проект, който може да засили австрийското влияние на Балканите, но същевременно в София австро-

унгарският агент получава съгласието на княз Александър за подкрепа на позицията на Виена. Това

поставя правителството в затруднено положение. Либералното правителство не може да избегне задължението да построи жп линията Цариброд –

Вакарел, но решава да изтъргува съгласието си на висока цена. На Конференцията на четирите (Австро-

Унгария, Турция, Сърбия и България) през февруари 1881г., на която трябва да се вземе окончателно

решение по въпроса за завършване на международния път Виена – Цариград, българските представители

изразяват готовността на Княжеството да построи линията Цариброд – Вакарел при условие, че

австрийската Компания на източните железници се откаже от всички права и задължения на българска

територия. Заинтересована от прокарване на международния път, Австро-Унгария приема българското

предложение, което е в полза на българските интереси. Либералното правителство отделя внимание и на националния въпрос. Политиката му се

изразява в подготовка за националното обединение чрез укрепване на националното самосъзнание на

българите извън Княжеството и дипломатически постъпки пред силите за облекчаване на тяхното

положение. Оказва се съдействие на Българската екзархия да получи берати за митрополити в

Македония и се отпуска финансова помощ за просветното дело в поробените български земи. Водят се и

разговори с представители на Източна Румелия по националния въпрос. Приема се програма на

съединисткото движение, но тази първа акция през пролетта на 1880г. завършва неуспешно поради

липсата на външна подкрепа. На 27 януари 1881г. либералното правителство адресира до великите сили първата си нота по

въпроса за прилагане на член 23 от Берлинския договор, предвиждащ провеждане на реформи в

европейските части на империята. В нотата се излага тежкото положение на българите в Европейска

Турция и постоянният приток на бежанци, който затруднява нормалното развитие на Княжеството. Тя

обаче не среща никакъв отглас от страна на силите, които предупреждават против всякакви български

действия в Македония, защото не са уредили своите противоречиви интереси в региона. Нотата няма

конкретен резултат, но оформя националната политика на България, която ще се провежда и от

следващите правителства. Правителството на либералите трасира пътя на българската дипломация за десетилетия напред.

Действията на Др. Цанков съчетават едновременно твърдост в отстояването на националните интереси и

опит да се отлагат неблагоприятните за страната решения. По негово внушение политиката по

националния въпрос се придържа към съветите на Русия. Той е главното действащо лице в българската

външна политика през периода, което неизбежно го сблъсква с амбициите на княз Александър I за по-

голямо участие в ръководството на българската дипломация. Западните държави и особено Австро-

Унгария също са недоволни от твърдите и самостоятелни действия на либералния кабинет и тясното му

сътрудничество с Русия. След като княжеският представител в Дунавската комисия гласува против

австро-унгарския проект, в София избухва дипломатически скандал. Князът принуждава Др. Цанков да

подаде оставка и на 28 ноември 1880г. за министър-председател е назначен П. Каравелов, а министър на

външните работи става Никола Стойчев. Антибългарските настроения на западните сили и

негодуванието на Цариград от българската политика, както и реакционният курс в Русия след убийството

на император Александър II, окуражават българския княз да отстрани либералите от власт и да извърши

държавен преврат на 27 април 1881г. Режимът на пълномощията (1881-1883) има негативно отражение върху българската външна

политика. Вътрешната нестабилност намалява международния престиж на Княжеството, претенциите на

княза се посрещат с неодобрение и в Източна Румелия. Отстранил ограничаващите го либерали,

Александър I кани за министър на външните работи д-р Георги Вълкович. Първа грижа на МВРИ е да

постигне по-добри отношения със съседните балкански държави. След трудни преговори и взаимни

отстъпки дипломатическите отношения между Княжеството и Високата порта са възстановени през

октомври 1882г. Срещу това българското правителство удължава срока за връщане на турските бежанци.

Българо-сръбските отношения обаче остават напрегнати, поради различията по пограничния въпрос. Стремежът към маневреност не означава, че българската дипломация се отказва да защитава

националните интереси. През лятото на 1881г. за български делегат в Европейската дунавска комисия е

назначен В. Шишмарев. Той е инструктиран да избягва конфликт с Австрия, но въпреки това не

подкрепя австрийския проект за корабоплаването по Дунав, който не държи сметка за българските

интереси. На поредната сесия на комисията през май 1882г. е внесен френският проект, които е опит за

компромисно споразумение между силите, но за сметка на крайбрежните държави. Българското

правителство оценява проекта като облагодетелстващ Австро-Унгария и като посегателство върху

правата на Княжеството като крайбрежна държава. Въпреки това в София трябва да се съобразят с

позицията на великите сили, но е избран компромисен вариант – проектът е подписан, но с условие да се

приеме представител на Княжеството в Дунавската комисия. Българските искания са подкрепени само от

Русия. В края на януари 1883г. в Лондон се открива международна конференция за корабоплаването по

Дунав. България полага големи усилия да бъде допусната до участие в нея, но не среща подкрепа от

никоя от великите сили освен Русия. Конференцията взима решение България да се представя от турския

делегат, което предизвиква официалния протест на д-р Вълкович. Княжеството не е допуснато на

конференцията, но чрез своите делегати декларира, че решенията й не могат да бъдат задължителни за

него. Румъния действа солидарно с България и отказва да приеме решенията на конференцията, с което

съдейства за провалянето им, въпреки масирания дипломатически натиск на великите сили. До началото

на Първата световна война надзорът на корабоплаването по Дунав се извършва поотделно от всяка

крайбрежна държава без съгласуване помежду им. Българската дипломация е ангажирана и с железопътния въпрос. През 1882г. продължават

заседанията на Конференцията на четирите във Виена за свързване на австро-унгарските линии с

турските. През април 1882г. държавите се споразумяват и подписват окончателна редакция на

конвенцията, като българските делегати получават официално уверение, че австро-унгарското

правителство ще съдейства за освобождаване на Княжеството от правата на Компанията на източните

железници. Според конвенцията България трябва до 1886г. да построи съединителната линия Цариброд –

Вакарел. Месец по-късно с официална австрийска нота е предаден отказът на компанията на барон Хирш

от всичките й права в Княжеството. Постигнат е първият, макар и частичен успех в борбата на България

срещу санкционираните от Берлинския договор заробващи задължения към западните държави. От началото на 1882г. княз Александър I започва постъпки за възстановяване на влиянието на

Княжеството в Източна Румелия. Съживяването на съединистката идея трябва да послужи за издигане на

авторитета на княза като символ на националното единство. По този начин политиката по националния

въпрос се поставя в услуга на монарха. На първо време в Пловдив обаче остават резервирани към режима

на пълномощията. Тогава през ноември 1882г. Княжеството изпраща в Пловдив Петър Берковски като

таен политически агент, който да работи за спечелване на общественото мнение. От негово име и с

финансовата помощ на българското правителство през декември с.г. в Пловдив излиза брой 1 на

в.―Съединение―, който пропагандира обединението на Северна и Южна България около Княжеството.

Усилията на софийската дипломация да се възстановят връзките между двете български части и да се

повиши авторитета на княза обаче остават безрезултатни. Усложненията във вътрешнополитическия

живот в Княжеството обричат българската дипломация на непоследователност. Международната

обстановка също не благоприятства обединението. През юни 1881г. е сключен Съюзът на „тримата

императори―, които се договарят за промени в териториалното статукво на Балкнаните само при

взаимното им съгласие. Въпреки постигнатата договореност за евентуално съединение на България с

Източна Румелия, Русия вижда в запазването на статуквото най-сигурната гаранция за своите интереси и

се стреми да въздържа българското правителство от всякакви преждевременни акции. Австро-Унгария се

съгласява на съединението срещу признаване на правото й да анексира Босна и Херцеговина, но също се

държи резервирано докато Княжеството се развива под покровителството на Русия. Британската позиция

пък е отклоняване на автономната провинция от съединение с Княжеството, което би усилило

балканските позиции на Русия. Неблагоприятната международна обстановка не прекъсва материалното подпомагане на

просветната дейност на Екзархията като гаранция за закрепване на националното самосъзнание на

българите в Македония и Одринско. Въпреки временната резервираност в отношенията им Княжеството

и Източна Румелия координират усилията си за дипломатическа подкрепа на постъпките на Екзарх

Йосиф пред Високата порта за разрешение да се изпратят владици в Македония. Становището на Русия

по този въпрос обаче не е в полза на българската кауза. През април 1883г. княз Александър I предприема обиколка по маршрута Цариград – Ерусалим –

Атина – Цетине. Целта му е да укрепи външнополитическите си позиции чрез сближение със съседните

балкански държави. Вместо да се подпомогне разбирателството обаче, още по-остро се очертават

основните различия в позициите. Очертават се и контурите на предстоящия разрив с Русия. В Петербург

се създава впечатление, че България е враждебна на руското влияние и всяка проява на самостоятелност

при решаване на вътрешни или външнополитически въпроси се приема като поддаване на чуждо

влияние. Възстановяването на конституционния режим през септември 1883г. задълбочава недоверието

към българския княз. Назначеното на 7 септември 1883г. коалиционно правителство на Др. Цанков полага усилия да

смекчи недоволството на царското правителство и да възстанови старата близост. Загубило доверие в

княза, руското правителство дава подкрепата си на привържениците на Др. Цанков, надявайки се чрез

тях да ограничи действията на княза и да запази позициите си в България. Русия проявява готовност за

отстъпки при уреждането на въпроса за положението на руските офицери в страната. На 10 ноември

1883г. е подписана конвенция, която слага край на пряката руска намеса в българската войска и чрез нея

във вътрешните работи на Княжеството. През есента на 1883г. Англия подновява натиска си за уреждане на въпроса с жп линията Русе –

Варна. Правителството на Др. Цанков проявява неоправдана отстъпчивост при преговорите в Лондон,

която е в ущърб на интересите на страната. Същевременно Австро-Унгария се стреми да осуети сделката,

защото не иска Княжеството да се отклонява от строежа на линията Цариброд – Вакарел. Новите искания

дават възможност на правителството да поправи грешката си и то прекъсва преговорите. По отношение

на железопътния въпрос българската дипломация се връща към тактиката на протакане, която се

основава на надеждата, че Русия ще наложи свикването на конференция за преразглеждане на

финансовите задължения на Княжеството. След Зайчарското въстание в Сърбия през октомври 1883г. настъпва сериозна криза в българо-

сръбските отношения. След потушаване на бунта Княжеството приема голяма част от политическите

бежанци въпреки протестите на сръбското правителство. Въпросът се усложнява от граничните спорове.

В началото на май 1884г. сръбски въоръжен караул преминава Тимок в района на с.Брегово, което

предизвиква безпокойство сред местното българско население. По нареждане от София видинският

окръжен управител изгонва караула отвъд Тимок. В отговор сръбският дипломатически агент в София

Симич връчва на българското правителство ултиматум с искане да се възстанови сръбският караул и да

се изгонят сръбските емигранти. София категорично отхвърля ултиматума. Сърбия отзовава Симич, но

не предприема никакви други действия поради сдържаната позиция на великите сили. Опитът на Сърбия

да уреди със сила отношенията си с България се проваля. Резултатът от Бреговската криза е прекъсване

на дипломатическите връзки между двете съседки и създаване на опасно гнездо от противоречия на

Балканите. През юни 1884г. властта се поема от правителството на П. Каравелов. Лидерът на либералите

ограничава участието на княза в ръководене на държавните дела в конституционните рамки. Курсът на

външната политика на страната, определен от П. Каравелов, е твърдо отстояване на държавния

суверенитет и поддържане на близки връзки с Русия. Преди всичко българската дипломация се ориентира към приключване на неуредените въпроси.

В съгласие с идеите на Либералната партия за предпазване на страната от експлоатацията на чуждия

капитал е изработена програма за построяване на линията Цариброд – Вакарел чрез вътрешните ресурси

на Княжеството. Така за разлика от своите съседи България не допуска намесата на чужди компании в

железопътното строителство и през следващите години този важен сектор на икономиката се притежава

и експлоатира от държавата. Една от непосредствените задачи на българската дипломация е да преодолее разривът със

Сърбия. От София правят първата крачка, но споразумението, постигнато на лични преговори между

княза и сръбския крал Милан, не е в български интерес и МС не го приема. Отношенията между двете

държави остават напрегнати и изпълнени с взаимно недоверие. Българската дипломация продължава да следи положението на оставените под чуждо

владичество българи и да подкрепя културно-просветното дело в Македония и Одринско. През лятото на

1884г. сведенията за турското насилие стават все по-тревожни и предизвикват широк обществен отзвук.

През декември 1884г. правителството организира интерпелация в НС по македонския въпрос, която да

напомни на великите сили за задълженията им по Берлинския договор и да подтикне европейската

общественост към подкрепа на поробените българи. Смисълът на възприетата политика по националния въпрос е да се предизвика европейска намеса

за въвеждане на реформи в Македония и Одринско. Но развитието на събитията не е в полза на

българската кауза. Заети с ликвидиране на англо-руския конфликт в Афганистан, великите сили не

смятат за своевременно да поставят въпроса за реформи в Европейска Турция. Това окуражава Високата

порта, която през февруари 1885г. спира издаването на обещаните берати за двама български владици в

Македония и започва преследване на българските учители. Българското правителство протестира, но

благодарение и на намесата на Сърбия и Гърция, които имат свои интереси в региона, империята не

отстъпва пред справедливите искания на българското население. Усилията да се подпомогнат българите в Македония и Одринско по дипломатически път

претърпяват неуспех. Това подтиква македонските комитети в Княжеството към организиране на

четнически действия. П. Каравелов взима мерки против формирането на чети в страната. Според него за

осъществяване на националното обединение е необходимо време, за да може България да създаде силна

армия и да си осигури подкрепата на Русия. Той подкрепя културното дело на Екзархията за укрепване

на българската народност в поробените области, но е против революционните акции на комитетите,

които имат ограничени възможности за въздействие. Добре запознат с положението на Балканите и

политиката на великите сили, Каравелов е за поетапно решаване на националния въпрос, като по-лесно

може да се осъществи съединението на Северна и Южна България, отколкото освобождението на

Македония и Одринско. 4. Българската дипломация в подготовка и защита на Съединението. Берлинският договор от 1878г. нанася тежък удар върху българското национално развитие.

Вместо единна държава той постановява разпокъсване на българските земи на 5 части, като относителна

самостоятелност получават васалното Княжество България в Северна България и Софийско и

автономната област в пределите на Османската империя Източна Румелия в Южна България. За

възобновената върху част от националната територия българска държава основна грижа става

националното обединение.

През пролетта на 1880г. между двете български части започват конкретни разговори по

националния въпрос. Инициативата за подготовка на съединението идва от Източна Румелия и е

свързана с назряващата по това време нова балканска криза. На 10 април в София пристига делегация на

Постоянния комитет на Източна Румелия и започва тайни преговори с група народни представители на

Княжеството. На 17 април е приета програма по националния въпрос – двете български области ще

работят заедно по съединението, като Източна Румелия признава приоритета на Княжеството; Източна

Румелия се задължава да създаде комитетска мрежа за установяване на своеобразно двувластите в

областта (няма доверие на официалното правителство, което не е изцяло българско); Княжеството ще

осигури дипломатически, финансово и военно акцията. В изпълнение на програмата през май 1880г. в

Сливен се провежда събрание на комитетите от Южна България. На него се избира петчленен Централен

комитет, начело с К. Величков, приети са устав и програма – официализира се идеята за съединение на

двете български области без цялостно национално обединение. В Княжеството обаче нещата не вървят така гладко – не са осигурени пари, правителствена и

военна подкрепа. Либералното правителство на Др. Цанков проявява резервираност към акцията. През

май 1880г. законопроектът за народното опълчение пропада. Дипломатическият сондаж на Стефан

Панаретов в Лондон за разположението на Великобритания към съединистката акция също не дава

положителен резултат и в крайна сметка тя не успява. От 1881г. настъпва промяна в съотношението на силите между Княжеството и Източна Румелия.

През април 1881г. княз Александър I извършва държавен преврат и установява т.нар. Режим на

пълномощията. Страната е вътрешно дестабилизирана. В същото време Източна Румелия укрепва и се

появява идеята за Пловдив като център на националното обединение. Това е подпомогнато и от

английската позиция от 1882г. – българското национално обединение е въпрос на време, но ще се

осъществи на няколко етапа: реформи и автономия в Македония, обединение на Македония и Източна

Румелия с център Пловдив, включване на Княжеството. Така инициативата се поставя в Османската

империя и извън българските възможности. От началото на 1882г. княз Александър I започва постъпки за възстановяване на влиянието на

Княжеството в Източна Румелия. Съживяването на съединистката идея трябва да послужи за издигане на

авторитета на княза като символ на националното единство. По този начин политиката по националния

въпрос се поставя в услуга на монарха. На първо време в Пловдив обаче остават резервирани към режима

на пълномощията. Тогава през ноември 1882г. Княжеството изпраща в Пловдив Петър Берковски като

таен политически агент, който да работи за спечелване на общественото мнение. От негово име и с

финансовата помощ на българското правителство през декември с.г. в Пловдив излиза брой 1 на

в.―Съединение―, който пропагандира обединението на Северна и Южна България около Княжеството.

Усилията на софийската дипломация да се възстановят връзките между двете български части и да се

повиши авторитета на княза обаче остават безрезултатни. Усложненията във вътрешнополитическия

живот в Княжеството обричат българската дипломация на непоследователност. Международната

обстановка също не благоприятства обединението. През юни 1881г. е сключен Съюзът на „тримата

императори―, които се договарят за промени в териториалното статукво на Балкнаните само при

взаимното им съгласие. Въпреки постигнатата договореност за евентуално съединение на България с

Източна Румелия, Русия вижда в запазването на статуквото най-сигурната гаранция за своите интереси и

се стреми да въздържа българското правителство от всякакви преждевременни акции. Австро-Унгария се

съгласява на съединението срещу признаване на правото й да анексира Босна и Херцеговина, но също се

държи резервирано докато Княжеството се развива под покровителството на Русия. След възстановяване на конституционното управление през 1883г. Княжеството постепенно се

стабилизира. През юни 1884г. властта се поема от правителството на П. Каравелов. Добре запознат с

положението на Балканите и политиката на Великите сили, Каравелов е за поетапно разрешаване на

националния въпрос. По-лесно може да се осъществи съединението на Северна и Южна България,

отколкото освобождението на Македония и Одринско, но без да се предприемат прибързани действия

поради категоричната негативна позиция на Русия и липсата на всякаква външна подкрепа. Като се

въздържа от всякакви дипломатически постъпки за съединение, българското правителство се насочва

към укрепване на близките връзки с автономната област. През септември 1884г. Каравелов и новият

главен управител на Източна Румелия Г. Кръстевич подписват митническа спогодба, която трябва да

засили търговските връзки между Северна и Южна България и да подпомогне икономическото им

развитие. В началото на 1885г. в Пловдив се основава Български таен централен революционен комитет

(БТЦРК), който се заема с подготовка за провъзгласяване на съединението. Същевременно в София

Димитър Ризов и Коста Паница създават Централен комитет за Княжеството. От февруари до юли 1885г.

в БТЦРК доминират идеите от революционно-романтичен характер в духа на БРЦК на Л. Каравелов.

Председател на комитета е Захари Стоянов. Под негова редакция започва да излиза в. „Борба". Още в

първия си брой печатният орган на БТЦРК се обявява за пълно национално освобождение и обединение

на българския народ. Българското правителство посреща с резерви съединисткото движение. П. Каравелов смята

начинанието за политическа авантюра и отблъсква всички опити да бъде въвлечен в една рискована

акция. За разлика от него, князът не се противопоставя на подготовката на съединението. В

реализирането му той вижда възможност да възстанови своя престиж, силно пострадал след режима на

пълномощията. През юни 1885г. за Източна Румелия заминава княжеският секретар Ал. Головин,

натоварен със задача да се запознае с развоя на съединисткото движение. Сам князът подновява

дипломатическите сондажи пред Англия и Австро-Унгария. Макар че са окуражителни, тези сондажи не

успяват да спечелят определена поддръжка от страна на някоя държава. На 20 август във Францесбад

Батенберг се среща с руския външен министър Гирс, който го предупреждава, че великите сили са за

запазване статуквото на Балканите. Князът разбира, че въпреки всички двусмислени заявления България

може да осъществи съединението само на свой риск и по собствена инициатива. На 25 и 26 юли 1885 г. на съвместно събрание на ЦК и БТЦРК в с. Дермендере (дн. с. Първенец,

Пловдивско) двата комитета са обединени под името БТЦРК, начело със З. Стоянов. Вместо пълно

освобождение на българския народ чрез революция новият комитет си поставя за цел съединението на

Южна и Северна България под скиптъра на княз Ал. Батенберг. С това решение комитетът „узаконява"

едно вече формулирано в практиката становище. Окончателният план на БТЦРК е изработен на няколко

поредни заседания на ЦК. Според него съединението трябва да се извърши не чрез народно въстание, а

главно от войската с помощта на въоръжени чети, формирани в областта. Тази тактика е наложена от

обстоятелството, че за делото вече са спечелени голяма част от румелийските офицери - майор Райчо

Николов, майор Данаил Николаев и др. На 6 септември 1885г. в Пловдив е провъзгласено Съединението на Източна Румелия с

Княжество България под скиптъра на княз Александър I. Няколко дни преди това князът е уведомен за

готвената акция от пратеници на БТЦРК. Новината за събитието го заварва във Варна, откъдето веднага

влиза във връзка с П. Каравелов в Търново. С негово съгласие князът издава два указа – за обща

мобилизация и за свикване на НС на извънредна сесия на 10 септември. След като Съединението е

провъзгласено, П. Каравелов не се поколебава да приеме извършения акт и да се заеме с неговата защита.

На 8 септември в Търново князът издава манифест към българския народ, с който официално признава

Съединението. На 9 септември князът и министър-председателят влизат в Пловдив. Временното

правителство в Пловдив е разпуснато, а функциите му се поемат от „комисарство―. Вземат се мерки за

запазване на вътрешния ред и за осигуряване на въоръжената защита на страната. Успоредно с това започва дипломатическата защита на Съединението пред сюзеренната власт и

великите сили. На 9 септември Александър I подписва нота, адресирана до Великите сили, с която

съобщава, че е поел управлението на Южна България, за да предотврати избухването на криза. Признава

се сюзеренната власт на султана и се уверява, че Съединението не е извършено с враждебни намерения

спрямо империята. Изтъква се, че това е вътрешно дело в Османската империя, което не може да

застрашава чужди интереси, но Княжеството ще се противопостави със сила на всеки опит за

възстановяване на статуквото. Правителството на П. Каравелов трябва да утвърди българското Съединение, без да се нарушава

формално Берлинският договор, което би могло да предизвика верижна реакция в ущърб на българските

интереси. За изпълнение на тази сложна задача кабинетът възприема една изключително гъвкава тактика,

която съчетава постъпки пред всички велики сили, опити за успокоение на духовете в съседните

балкански държави и мерки за ограничаване на съединистката акция. Първоначалната реакция на великите сили е единодушно осъждане на Съединението и желание

да се възстанови статуквото по дипломатически път. Дори Русия не одобрява Съединението. Ангажирана

от конфликта с Англия в Афганистан, Русия е против усложнения в Европа. Въпреки предупрежденията,

българският княз предприема несъгласувана с нея стъпка. През есента на 1885г. в руския двор надделява

недоволството от Батенберг пред трайните интереси на двете държави. Положението на България се усложнява и от поведението на Турция и съседните балкански

държави. Веднага след Съединението Портата струпва войски на източнорумелийската граница, окупира

Кърджалийско и уведомява великите сили, че с оръжие ще възстанови стария ред. Самото уведомяване

обаче говори по-скоро за опипване на почвата. Много по-остра е реакцията на Сърбия и Гърция заради

опасенията им от разрастване на съединисткото движение в Македония и засилване на България като

фактор на Балканите. В Сърбия се разгаря бурна антибългарска кампания. Сръбското правителство

обявява мобилизация. Крал Милан декларира сръбската позиция – възстановяване на статуквото или

териториални компенсации, равни на териториалното нарастване на България. От войнствени настроения

е обхваната и Гърция. Румъния и Черна гора заемат неутрална позиция. Войнственото поведение на

Сърбия и Гърция показва, че Съединението се превръща в балкански и европейски проблем.

Българското правителство се подготвя за отбрана. Успоредно с мобилизацията усилено се

сформират доброволчески отряди. НС приема телеграма до руския император Александър III, с която го

моли да покровителства Съединението. Отправени са и две ноти – до османското Външно министерство

и до представителите на великите сили, с искане да се признае извършеното дело. Една от важните задачи на кабинета е да ограничи съединистката акция. За успеха на делото се

налага да се предотврати всяко въстаническо действие в Македония, което би го компрометирало и

поставило страната в безизходно положение. Пловдивските дейци се солидаризират с правителствената

линия и ограничават действията на войводите и подготвените чети, които са прехвърлени в Южна

България за защита на Съединението. В отговор на турската нота от 9 септември Великите сили единодушно се обявяват за запазване

на Берлинския договор, но отхвърлят употребата на сила от страна на Портата. Между Виена, Берлин и

Петербург е постигнато споразумение за свикване на общо събрание на посланиците в Цариград за

консултации между великите сили по българския въпрос. Същевременно след като се убеждава, че Русия

е против Съединението, Англия се подготвя да нанесе удар на руското влияние в Княжеството.

Английският посланик в Цариград У. Уайт получава нареждане да настоява за признаване на

Съединението под формата на лична уния, т.е. княз Александър I да бъде назначен за главен управител

на Източна Румелия. През това време българската дипломация също не бездейства. Делегация на представители от

Северна и Южна България е изпратена, за да изложи пред руския император българските стремежи и да

измоли подкрепа. Руското становище обаче е, че Съединението е извършено прибързано и дори трябва

да се очаква заплаха от Сърбия. Дипломатическият сондаж на Ив. Ев. Гешов в Лондон е с различен

резултат. Великобритания дава да се разбере, че ще подкрепи Съединението, ако България следва

нейните съвети и започне преговори с Османската империя за ликвидиране на въпроса чрез лична уния.

С това се цели да се засилят позициите на Батенберг като гаранция за пълно откъсване на страната от

руското влияние. Българското правителство разбира необходимостта да постигне споразумение с

Османската империя. Още на 21 септември в Цариград е изпратена мисия на Ст. Чомаков и Иван

Хаджипетров за преговори, но мисията им остава без резултат поради нежеланието на Портата да вземе

решение без съгласието на всички сили. Успоредно с усилията да се влезе в преговори с турското

правителство се сондират и мненията на Виена и Париж, но там също се изказват за възстановяване на

статуквото. Българската дипломатическа активност се разпростира и върху Сърбия, чиито претенции вече не

са тайна за никого. Опитът за преговори се проваля. След като решава да търси компенсации от

българската територия, крал Милан не вижда смисъл в преговорите със София. Сръбският отказ да

приеме българският пратеник Д. Греков се посреща с неодобрение от Великите сили, които обаче не

предприемат конкретни действия. На 22 септември посланиците на великите сили в Цариград провеждат първото си заседание, на

което трябва да се изработи общо становище в отговор на молбата на Портата за намеса. В стремежа им

да ограничат размаха на кризата по-ясно се очертават различията между тях. Принципното съгласие на

Берлин и Виена с английската идея за лична уния е в разрез с руската позиция за „Съединение без

Батенберг―. Все пак в духа на съюза на „тримата императори― трите държави се договарят да настояват

за възстановяване на статуквото. Австро-Унгария обаче се стреми към засилване на своето влияние на

Балканите за сметка на руското чрез подкрепа на сръбските претенции и подмолно разпалване на

противоречията между балканските страни. Преговорите в Цариград са съпроводени с усилия за въздържане на балканските държави. На 2

октомври 1885г. посланиците на силите излизат с обща декларация, в която се потвърждават суверенните

права на султана, осъжда се българското Съединение и съсредоточаването на войски по границите на

Източна Румелия, а съседните балкански държави се призовават да запазят мира и да предоставят

решението на въпроса на волята на Европа. Българското правителство приема принципно

разпорежданията, но настоява за признаване на Съединението като начин за запазване на мира и

сигурността. Сърбия и Гърция категорично настояват за възстановяване на статуквото, с което ще се

гарантират националните им интереси. От Белград продължават дипломатическата офанзива срещу Княжеството с обвинения за

несъществуващи гранични конфликти. Българското правителство заема твърда позиция срещу исканията

за компенсация на Сърбия и не смята да прави териториални отстъпки от своята територия, нито пък в

Македония. Княжеството изчаква решението на силите и не се поддава на провокациите на западния си

съсед. Едновременно с това се предприемат стъпки за административно сливане на Северна и Южна

България, така че възстановяването на статуквото да стане невъзможно. Силите насочват вниманието си към изработване на програма за работата на Цариградската

конференция по българския въпрос. Не се постига единодушие за насоката, в която тя ще действа, тъй

като Великобритания се обявява категорично против използването на въоръжена сила от турска страна.

Това е добър знак за съдбата на Съединението. Конференцията се открива на 24 октомври в

Топханенския дворец. Два дни преди това Русия показва категоричния си стремеж да отстрани

Александър I от българския престол като го отчислява от почетния състав на руската армия и лишава от

званието генерал. На първите две заседания на конференцията силите се обявяват против Съединението,

но Британската империя възприема тактика на протакане, а това е в полза на българската кауза. Неуспешната работа на конференцията и разногласията между Великите сили подтикват Сърбия

към решителни действия. За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва война срещу

българите. Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застават военните действия.

България е оставена сама срещу агресора. Великите сили не се опитват да спрат сръбските войски,

защото сръбско-българската война ще локализира конфликта и няма да му позволи да се разрасне в

общобалканска криза. На 2 ноември 1885г. Сърбия обявява война на България поради нарушаването от страна на

Княжеството на Берлинския договор. На същия ден княз Александър I издава манифест към българския

народ с призив всеки годен да носи оръжие да се притече в името на отечеството. Българските призиви

към сюзеренната власт за подкрепа остават без отговор. Младата българска държава трябва да воюва

срещу една страна с опит и традиции във военното дело. През първите три дни българските войски

отстъпват, но забавят сръбското настъпление. Изтеглени са всички войски от Южна България. Най-

критичните дни от войната са 5, 6 и 7 ноември, когато се водят сраженията при Сливница. След

продължителна битка българските войници отбиват неприятелските нападения и настъпват. Сраженията

в Северозападна България и на южния фронт обаче продължават. Високата порта решава да се намеси в качеството си на сюзерен и предлага да предложи със

съгласието на Александър I примирие на Сърбия. Князът отхвърля предложението преди изгонването на

всички сръбски войски от страната. Боевете продължават. По целия фронт инициативата е в българските

ръце, а сръбските части отстъпват. От Белград започват дипломатически постъпки пред Великите сили за

спиране на българското настъпление. Колективната постъпка на Австро-Унгария, Германия и Русия за

примирие също е отхвърлена от българския княз. Българските войски изтласкват сърбите отвъд

границата на 14 ноември, а на 15 ноември влизат в Пирот. Това предизвиква решителната намеса на

Австро-Унгария, която настоява да се спрат военните действия, като заплашва, че в противен случай ще

се намеси на страната на Сърбия. Пред този ултиматум князът отстъпва и на 16 ноември военните

действия са спрени. Преговорите за сключване на примирие обаче се затягат. Великите сили застават на страната на

Сърбия. Създадена е международна военна комисия, която се събира в Пирот на 6 декември и започва

заседанията. Изработен е договор за примирие между България и Сърбия, без да се вземат предвид

справедливите български искания. Според договора примирието ще трае до 17 февруари 1886г.; първо

сръбските, а след тях и българските войски трябва да се оттеглят на старите граници; демаркационната

линия трябва да върви по границата, като се образува временна неутрална зона; незабавно да се назначат

делегати за водене на мирни преговори и да започне взаимна размяна на пленниците. Актът е подписан

на 9 декември 1885г. Българската победа прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти

невъзможно, но сключеното примирие е по-скоро в полза на победена Сърбия, зад която твърдо стои

Виена. България отново е сама и никой не гарантира сигурността й. В дипломатическото обсъждане на

Съединенито настъпва нова фаза. Великобритания и Франция вече открито отхвърлят възможността за

възстановяване на стария ред. Руското правителство запазва старата си позиция. При това положение

съюзът на „тримата императори― подтиква Високата порта да изпрати в Пловдив двама делегати – Лебиб

ефенди и Гадбан ефенди, със задача да уведомят населението за желанието на султана да се възвърне

стария режим. Мисията им е обречена на неуспех, след като срещат повсеместна конфронтация от страна

както на българската администрация, така и на населението. След като парира турската инициатива, българското правителство прави нов опит да се сдобри с

Русия. В края на ноември в Пловдив е основан Централен комитет за Южна България начело с епископ

Гервасий, който изпраща телеграми до Петербург с молби за покровителство при разискването на

българския въпрос. Княз Александър III отправя писмо до руския император с молба за среща, но тя е

отклонена. Руското отношение към княза остава негативно, но отношението към Съединението се

променя под натиска на обективните реалности и невъзможността за възстановяване на статуквото в

Източна Румелия. Внушението на Лондон за директно разбирателство между Османската империя и България

намира все по-определена поддръжка в Цариград. От своя страна правителството на Каравелов прави

някои отстъпки, за да улесни българо-турските разговори, започнали в средата на декември. Набелязано

е едно предварително споразумение по преминаване на Източна Румелия под българско управление.

Според него князът ще бъде назначен за главен управител на областта със съгласието на султана,

България трябва да плаща годишен данък на Портата от 200 000 турски лири, империята и княжеството

ще сключат взаимен отбранителен договор. Този първи проект е значителен напредък по въпроса за

Съединението при явното безсилие на Цариградската конференция, която на 13 декември провежда

последното си заседание. Въпреки различията помежду им, става очевидно, че силите търсят формула за

признаване на Съединението. През януари 1886г. българо-турските преговори продължават в Цариград. Български делегат е

външният министър Ил. Цанов. През това време се подготвя и свикването на конференция за подписване

на мирен договор между България и Сърбия. Така българската дипломация се разкъсва на два фронта, от

което се възползва Портата, която излиза с нови претенции. Ил. Цанов е принуден да отстъпи. На 20

януари 1886г. е подписано споразумение за начина на прехвърляне на властта над бившата Източна

Румелия. Според него управлението на областта се поверява на княз Александър I за срок от 5 години,

след което той може да бъде преназначаван от султана; в случай на вълнение турските войски могат да

влизат в областта и в Княжеството за възстановяване на реда; на Турция се отстъпват Тъмръшко и

Кърджалийската околия; Княжеството ще плаща данъка на Източна Румелия; ще бъде подписан военен

договор между двете държави, а в случай на война българската армия ще минава под турско командване;

смесена комисия ще преразгледа Органическия устав на областта, а дотогава князът ще управлява

съгласно добрата си воля. Всъщност споразумението ограничава държавния суверенитет на България,

без да дава юридическа санкция на Съединението. През това време започват и сръбско-българските преговори, които са открити в Букурещ на 23

януари 1886г. Великите сили се стремят към по-бързото подписване на мирния договор на базата на

статуквото, като отблъскват всички български искания. Това окуражава неотстъпчивостта на Сърбия,

която проявява неоправдани за една победена страна претенции и поставя за разглеждане въпроси, които

да затруднят и забавят работата на конференцията. България се чувства все по-притисната – Сърбия

заплашително придвижва войски към границата, русофилската опозиция на Др. Цанков широко

спекулира с неуредените въпроси, в Цариград се точат преговорите по Съединението. Тя не получава

подкрепа от страна на нито една велика сила, даже и Османската империя, въпреки предварителните

обещания. В крайна сметка България е принудена да приеме предложения от Сърбия и одобрен от

Великите сили проект за договор, състоящ се от един член, който възстановява мира между двете

държави. Договорът е подписан на 19 февруари 1886г. – денят, в който е подписан Санстефанският

договор. Подписването му е нова отстъпка от страна на България, но с това се облекчават до известна

степен действията на българската дипломация по признаване на Съединението. Веднага след като се огласява българо-турското споразумение, руското правителство възразява

на някои клаузи и предлага следните промени: да не се споменава името на Ал. Батенберг,

преназначаването му да става със съгласието на силите, да се премахне клаузата за взаимна военна

помощ, която може да застраши руските позиции на Балканите. Правителството на П. Каравелов ги

приема. Великите сили също са съгласни, тъй като бързат да сложат край на продължилата вече седем

месеца криза на Балканите. На 24 март 1886г. посланиците на великите сили в Цариград подписват Топханенския акт, с

който се признава българското Съединение. В българо-турската спогодба от 20 януари са направени

поправки – премахнато е името на Ал. Батенберг и петгодишният срок на мандата му, отпадат военните

клаузи. На 13 април на тържествена церемония в София на княз Александър I се връчва султанския

ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България. Топханенският акт е международно признаване на Съединението, постигнато след умели

постъпки на българската дипломация, след победа на българската войска над чуждия агресор и при

осезателната подкрепа на Великобритания. Макар че съдържа някои ограничения, актът дава възможност

да се осъществи фактически пълно съединение на Северна и Южна България. След подписването му

страната се връща към нормален живот. В Южна България са проведени избори за попълване на местата

в общобългарското Народно събрание. Съединението на Княжество България и Източна Румелия е в по-голямата си част самостоятелно

българско дело и първата успешна акция за осъществяване на националното обединение. Уголемило

почти двойно своята територия, Кнпжеството става най-значимата държава на Балканите. Натрупан е

важен военен и дипломатически опит. Възможностите на България нарастват, но заедно с това се

увеличават и трудностите. Защото след 1885г. външнополитическите действия на Княжеството и

българското националноосвободително движение срещат все по-острата съпротива на Османската

империя, европейските държави и недоволните съседи.

5. Българската дипломация по времето на детронационната криза 1886-1887г.

С провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България се създават

предпоставки за изострянето на международните противоречия. Съединението предизвиква криза в

Съюза на тримата императори. Подкрепата, която оказва английската дипломация на българското

правителство, изостря съперничеството между Великобритания и Русия. Влиянието на Русия на

Балканите рязко намалява, а за Петербург въпросът за отстраняването на Александър Батенберг от

българския престол придобива характер на самоцел, която се преценява като възможност за

възстановяване на руското влияние в България. Въпреки положителните промени, свързани с осъществяването на Съединието и успешната му

защита в Сръбско-българската война от 1885г., въпросът, по който политическата общественост

категорично се разделя на два непримирими лагера, е съдбата на българския държавен глава.

Канализираните противоруски настроения формират т.нар. русофобски лагер, за който личността на

Батенберг олицетворява сувереността на държавата. Към този кръг принадлежат дейци от Либералната

партия в Южна България, от Консервативната партия в Княжеството, а техният лозунг е ―Няма Батенберг

– няма България‖. На другия политически полюс са дейците около Драган Цанков, дейци от Народната

партия в Южна България, застанали зад лозунга ―без Русия не можем‖. Те възприемат руските виждания

за отстраняването на Александър I като начин за възстановяване на предишните отношения между

България и Русия. Въпреки опитите на министър-председателя П. Каравелов да подобри отношенията с Русия, тя

категорично отказва да промени отношението си към България, докато Батенберг все още е на престола. На 8 срещу 9 август 1886г. с безкръвен преврат Батенберг е детронитран и заедно с брат си е

откаран в манастир. Превратът е набързо организиран от група офицери начело с майор Петър Груев,

капитан Радко Димитриев и капитан Анастас Бендерев. След неуспешен опит за съставяне на

правителство начело с митрополит Климент, на 12 август е сформирано ново правителство с министър-

председател Петко Каравелов. Междувременно в провинцията започва контрапреврат, начело на който застава председателя на

Четвъртото обикновено народно събрание Стефан Стамболов. Целта на движението е да осигури

връщането на Батенберг на престола. На 16 август силите на контрапреврата излъчват наместничество в

състав Стефан Стамболов, П.Р Славейков, д-р Георги Странски и правителство начело с д-р Васил

Радославов. Правителството на Каравелов, за да предпази страната от гражданска война, си подава

оставката. Наместничеството и правителството успяват да осъществят връзка с княз Александър и

огранизират връщането му в страната – на 17 август той е тържествено посрещнат в Русе и с

прокламация към българския народ обявява, че отново поема управлениято и утвърждава правителството

на Радославов. Без да информира правителството, Батенберг изпраща телеграма до руския цар, с която

поставя въпроса за оставането си на престола в зависимост от одобрението на Русия. Петербург отказва

да приеме връщането на Батенберг на престола и на 26 август 1886г. с нарочна прокламация той

оповестява абдикацията си и обявява назначените от него регенти – Стефан Стамболов, Петко Каравелов

и подполк. Сава Муткуров, които да управляват страната до избора на нов княз. Превратът от 9 август 1886г. въвлича страната в остра държавно-политическа криза. Въпреки

абдикацията на Батенберг, българо-руските отношения не се подобряват. В основна цел на българската

външна политика от този период обаче, е намирането на княз за овакантения български престол.

Българската дипломация трябва да намери кандидат, който да отстоява българските интереси, но който

според Берлинския договор освен избран от Велико народно събрание, трябва да бъде потвърден от

Великите сили и Турция. Всички европейски държави декларират, че няма да се месят във вътрешните

работи на България. Очакванията на българските политиччески кръгове, че абдикацията на Батенберг ще донесе

подобрение на отношенията с Русия не се оправдават. В София на 13 септеври 1886г. пристига ген.

Николай Каулбарс като руски дипломатически агент. Няколко дни по-късно представя руските искания в

специална нота – да се отложи свикването на Велико народно събрание за избор на нов княз, да се

отмени военното полжение и да се освободят от ареста всички, затворени по повод на събитията от 9

август 1886г. Регентството и праавителството правят постъпки да осъществят руските искания, но

Каулбарс разпространява писмо към българската общественост с 12 точки, в които се критикува

правителството. Каулбарс поставя в неудобно положение руското външно министерство, което се принуждава

отново да потвърди ролята на Русия като благосклонен съветник. От неудобната за Русия ситуация се

възползват Великобритания и Австро-Унгария, които изразяват подкрепата си за регентството. В

резултат е подготвен отговор по исканията на Каулбарс, в който българското правителство изразява

съгласието си да следва руските съвети, но при положение, че те не противоречат на конституцията и

българските закони.

Фактически правителството не отменя изборите за ВНС, което импулсира Каулбарс след серия

от заплашителни ноти да предприеме обиколка в Северна България, за да призове населението към

открита съпротива срещу регентството и правителството. В последствие още в деня на изборите, преди

резултатите да станат известни, императорското правителство обявява, че не ги признава. Външният

министър Григор Начович е подложен на истинска ―война с ноти‖. Дълбоката му привързаност към

независимостта на България, големият му обществен и политически опит и дипломатическа ловкост му

позволяват успешно да се противопостави на импулсивните похвати на Каулбарс. Въпреки твърдата руска позиция на непризнаване на изборите, правителството публикува указа

за свикването на ВНС на 15 октомври, отложено по-сетне за 19 октомври 1886г. в отговор руското

правителство изпраща два военни клипера във Варна, с цел да се окаже натиск върху правителството и

да се подкрепят русофилските кръгове в България. На заседание на Министерски съвет е обсъдено

положението, като по дипломатически канали от Цариград се разбира, че в действителност Русия няма

сериозни намерения да окупира България, но и че нито една Велика сила не би подкрепила България при

евентуален въоръжен конфликт. Българските държавници избират пътя на допустимите компромиси: офицерите-детронатори са

освободени от ареста, на окръжните управители е наредено да не дават поводи за руска намеса, работата

на ВНС се протака, водят се преговори за включване на опозицията в управлението. Отстъпчивостта на

правителството отново не дава ефект, а междувременно в страната започват русофилски бунтове в

Пловдивско, Бургас, Сливен и др. Правителството бързо потушава бунтовете, но това още повече

влошава отношенията между България и Русия. Един незначителен инцидент в Пловдив става повод

Каулбарс заедно с целия състав на агентството и консулите да напуснат България, обявявайки, че е

невъзможно да поддържа отношения с правителството в тогавашния му състав. Междувременно ВНС прави поредната стъпка за помирение с Русия. След като става ясно, че

Великите сили нямат кандидат за българския престол, за княз е избран Валдемар Датски, близък до

руския двор. По руско внушение датският крал Християн IX отказва избора от името на сина си. В

последствие ВНС взима две важни решения – приема оставката на регента П.Каравелов и избира на

негово място Георги Живков, излъчва тричленна депутация ( д-р К. Стоилов, Д. Греков и К.

Хаджикалчов), която да посети столиците на Великите сили, за да се търси съдействие за излизане от

кризата чрез избор на княз. От спор между България и Русия, в който европейската дипломация участва задкулисно,

въпросът за избор на български княз става общоевропейски. Най-напред Австро-Унгария се обявава

против присвоеното от руската дипломация право сама да решава българската криза. Скоро подобна

позиция изразява и британският премиер-министър лорд Солзбъри. Неприязънта на Великите сили

спрямо руската политика в България, неуспехът на мисията на Каулбарс и последвалото скъсване на

дипломатическите отношения мотивират промяната в руската тактика. За неблагополучията на руската

дипломация в България са обвинени българските държавници, а за кандидат за престола е лансиран

грузинския княз Николай Мингрели, с предварителното условие за промяна в регентството и

правителството и избори за ново събрание. Тази непопулярна кандидатура има за цел по-скоро да забави,

а не да разреши българския въпрос. Влошената международна обстановка, свързана с необходимостта Русия да уреди отношенията

си с Австро-Унгария и Германия в рамките на изтичащия съюз на тримата императори, като от

изпълнението на тази задача зависи активизирането или въздържането по българския въпрос. Впрочем

позицията на Петербург е, че възстановяването на руското влияние в България може да стане само чрез

сформирането на стабилно времнно правителство и руски военен министър. Междувременно Русия

започва въоръжаване и финансово поддържане на българската емиграция. Позицията на Османската империя като сюзерен на България има извънредно голямо значение,

формално и фактически за изхода от кризата. Основните черти на османската дипломация – изчакването

и протакането се проявяват във всички етапи от българската криза. Трябва да се отбележи, че Високата

порта признава законността на регентството, правителството и ВНС, което представлява подкрепа за

политиката на София. През този период България няма титулярен дипломатически представител в Цариград, като на

специална мисия е изпратен Д. Греков, благодарение на чиято точна и навременна информация

правителството в София вярно се ориентира в сложната плетеница на европейските взаимоотношения.

След заминаването на Греков за Европа в качеството му на член на избраната от ВНС депутация, делото

му е продължено от д-р Г. Вълкович, човек с многобройни връзки и познанства в турските управляващи

среди. В резултат е получена турската подкрепа за водената от регентството и правителството политика. Потърсена е и подкрепата на останалите балкански държави. Благосклонният неутралитет на

Гърция на практика не накърнява българските интереси, а румънското правителство и лично крал Карол

I засвидетелстват подкрепата си спрямо България. Но несъмнено най-големият успех на регентското

правителство в усилията му за разбирателство с балканските държави е възстановяването на

дипломатическите отношения със Сърбия. По българска инициатива и след изпълнението на сръбските

условия за решаването на спорни погранични и транспортни въпроси на 13 октомври 1886г. в Ниш се

подписва договор в 4 точки, с който на практика се възстановяват дипломатическите отношения между

България и Сърбия, а за дипломатически агент в Сърбия е изпратен д-р Георги Странски. По този начин

Сърбия става първата държава , която официално признава режима в България, установен след

абдикацията на Батенберг. Българската депутация, избрана от ВНС, пристига във Виена на 26 ноември 1886г. Делегацията

се среща с австрийския външен министър Калноки, както и с други официани лица. Австро-Унгария

изразява подкрепата си за всеки княз, който българският народ избере, стига българите да се придържат

в границите на Берлинския договор. Във Виена българската депутация получава предложение от принц

Фердинанд Саксобурготски за размяна на мнения с оглед поставянето на кандидатурата му за българския

престол. На 1 декември 1896г. вечерта във Виенската опера К. Хаджикалчов е представен на принца, а на

следващия ден го посещава в двореца Кобург. Депутацията изпраща телеграма до българското

правителство, с което съобщават, че Фердинанд е ―спечелен за българското дело‖, но също се отбелязва,

че принцът има някои предварителни уловия преди избирането му за княз. Регентството и правителството приемат със задоволство новата кандидатура, но взимат решение

да се действа предпазливо. Делегацията трябва да направи сондажи в предтстоящите разговори с

политическите кръгове в Берлин, Лондон, Париж и Рим. Берлин препоръчва разбирателство с Русия, без да се ангажира да посредничи между София и

Петербург. На път за Лондон депутатите правят малко отклонение, като Хажикалчов и Греков се срещат

с бившия български княз Батенберг в Кьолн. Той изразява желание да се завърне в България, ако

международното положение се промени в благоприятна посока. В Лондон българите са посрещнати изключително добронамерено, като министър-председателя

Солзбъри изразява подкрепата си за България в съпротивата и срещу руското господство. В Париж

българите са приети частно от министъра на външните работи Флуранс, тъй като според него България в

международните си отношения се представлява от Турция. Той съветва българските държавници да

отстъпят пред исканията на Русия, защото без нейното съгласие въпросът за избор на български княз не

може да се реши. От Париж Греков, Хаджикалчов и Стоилов заминават за Рим, където България е посъветвана да

преговаря с Русия при посредничеството на Високата порта, като се удовлетворят исканията на

Петербург за промяна в състава на регентството и правителството. Турският посланик в Рим уверява

българските пратеници, че в Цариград вече ги очакват и че там вече са започнали преговорите по

българския въпрос. Българските делегати се отправят към Цариград. Без да бъде неуспешна, мисията на тричленната депутация не донася конкретни резултати. Става

ясно това, което и преди обиколката в Европа е известно: поради противоречивите си интереси нито една

от Великите сили няма да се ангажира с официална подкрепа на която и да е кандидатура за български

княз. През януари 1886г. тримата делегати пристигат в Цариград, като там вече са и Др. Цанков в

качеството си на представител на русофилската опозиция, както и специалният пратеник на

правителството д-р Г. Вълкович. Официално преговорите се водят между Високата порта и Др. Цанков,

но неофициално участат всички, даже и руският и английският посланик. Идеята е чрез помирение на

политическите партии да се състави смесено регентство и правителство като средство за

удовлетворяването на Русия. Програмата на Цанков съдържа руските искания в техния максималистичен

вариант – да се премахне регентсвото, да се състави ново правителство под руско влияние, да се свика

ново ВНС, което да избере руския кандидат Мингрели за български владетел, да се ревизира в

ограничителен дух Конституцията. Българското правителство е склонно да отстъпи на опозицията едно регентско място и два

министерски поста, като всички промени във властта трябва да станат от съществуващото ВНС.

Българската позиция отново категорично се разминава с руските искания. След като тази инициатива

пропада, в София е изпратен Риза бей с цел да постигне споразумение между българското правителство и

опозицията, но без Цанков. С изпращането на Риза бей Високата порта изразява подкрепата си за

регентския реежим в България. С краят на дипломатическите сондажи на тримата делегати настъпва нов курс в политиката на

регентството за излизане от кризата. Той е наложен преди всичко от нововъзникнали обстоятелства,

свързани с опита за въоръжено въстание и бунтовете в Силистра и Русе от 17-19 февруари 1887г. Стамболов изразява твърдото намерение на регентството да намери кандидат за българския

престол, който да дойде в България, преди решението на силите – по същество това означава, че първият

регент взема инициативата в свои ръце и че от решенията в София ще зависи изходът от кризата.

Стамболов, външният министър Начович, д-р Г. Вълкович и д-р К. Стоилов подчиняват обединениете си

усилия за изпълнението на програмната задача – избор на държавен глава, който да поеме функциите си

въпреки и независимо от съпротивата на Русия и без предварително споразумение на държавите,

подписали Берлинския договор. Във Виена отново е изпратен К. Стоилов, който трябва да разбере дали Батенберг би се съгласил

отново да бъде избран за български княз и да се върне в страната без съгласието на Великите сили. В

случай на отказ, Стоилов трябва да води преговори с принц Кобург или някой друг подходящ принц,

който би приел короната при същите условия. Освен това Стоилов трябва да продължи да търси

необходимия за страната външен заем. Княз Батенберг поставя трудно изпълними условия пред евентуалното си заръщане – признание

от Англия, Австро-Унгария, Италия, Германия и Турция, ВНС да провъзгласи независимостта и той да

заеме престола като независим владетел. В България идеята за независимостта има силна подкрепа, но

реализмът надделява с решението България да не се поставя на ново изпитание. В рамките на два месеца

Стоилов води разговори с принц Кобург и с други официални лица, но не може да се намери кандидат,

който да поеме короната, при условията, поставени от регентството. Двойнственото поведение на

Батенберг, който поддържа надеждата, че може да се завърне дори създава условия за организирането на

преврат вътре в България от негови подръжници. Ето защо Стоилов е посъветван да побърза с княжеския въпрос, а Батенберг по настояване от

България дава уверение, че окончателно и категорично се отказва от престола. Подновени са срещите с

принц Кобург, който се съгласява да постави кандидатурата си и да преме избора, след като бъде избран,

а българското правителство да направи постъпки пред Високата порта за одобрение. Сериозният характер, който придобива кандидатурата на принц Кобург предизвиква вълна от

разнообразни и противоречиви инициативи от страна на европейската дипломация. Англия предлага

нова кандидатура, а Русия предлага да изпрати ген. К. Ернрот като княжески наместик, който да

управлява до избора на княз. Позицията на Високата порта обаче е окуражителна за българите, които са

насочени сами да изберат своя кандидат. На 25 юни 1887г. председателят на събранието Д. Тончев официално предлага за княз на

България да бъде избран Фердинанд Сакскобурготски, а на следващия ден принцът изпраща своя

утвърдителен отговор. На 28 юни 1887г. е съставено ново правителство, начело с д-р К. Стоилов, с

външен министър Г. Начович, като основната цел на този кабинет е да се осигури бързото и успешно

идване на Фердинад в страната и признанието му от Високата порта и Великите сили. Русия категорично отказва да признае избора на Фердинанд, френското правителство дава да се

разбере, че също смята избора за незаконен. Англия, Австро-Унгария и Италия дават уклончиви

отговори. Въпреки това, Фердинанд идва в България. На 2 август 1887г. в залата на ВНС в Търново в присъствието на депутатите, регентите,

министрите, митрополит Антим I и други официални лица, Фердинанд е коронясан за княз на България и

полага клетва да спазва Конституцията и законите на страната. С това властта на регентите е прекратена,

а правителството на Стоилов подава оставка. С пристигането на Фердинанд в България завършва детронационната криза от 1886-1887г.

Изборът на държавен глава, с който страната излиза от опасното положение на неопределеност, е

самостоятелен успех на българската дипломация. Ръководителите на българската външна политика имат

прозорливостта да изоставят временно програмата за национално обединение, подчинявайки етапното й

осъществяване на приоритетната необходимост – укрепването и отстояването на държавната

самостойност.

6. Външната политика на управлението на Стефан Стамболов.

С пристигането на Фердинанд в България приключва най-критичният период от развитието на

българската криза. Страната излиза от едно твърде неопределено положение, създаващо постоянен риск

от външни вмешателства. Опасенията на правителството да не би Великите сили да отзоват

дипломатическите си представители от София се оказват погрешни. Единствено Русия реагира остро на

новия избор. Императорското правителство възприема Кобургския принц като узурпатор и настоява пред

Високата порта за изпращането на ген. Ернрот в България в качеството му на регент с привилегии и

прерогативи като българския княз, който да състави ново правителство и да организира избори за Велико

народно събрание, в което да не присъстват депутати от Източна Румелия. Италия, Англия и Австро-

Унгария от своя страна предупреждават султан Абдул Хамид ll, че всяка стъпка към решаване на

българската криза, предприета без тяхното съгласие, ще усложни още повече положението. В тази

сложна ситуация на 10 август 1887 г. Високата порта съобщава на правителството в София, че

Османската империя гледа на идването на княз Фердинанд като на противоречащо на Берлинския

договор. Чрез д-р Вълкович обаче великият везир Кямил паша уведомява Фердинанд, че няма за какво да

се притеснява и че българското правителство може и да не отговаря на нотата. По този начин турското

правителство на практика не отхвърля руския план, но прави всички възможно, за да го провали. На 20 август 1887 г. за министър-председател е назначен Стефан Стамболов. За министър на

външните работи е избран д-р Г. Странски, въпреки наличието на уважавани в Европа лица като К.

Стоилов и Г. Начович. Този факт показва намерението на Стамболов лично да контролира този

изключително важен за държавната дейност сектор. Опитите на Странски да ръководи дипломатическото

агентство в Цариград по свое усмотрение довеждат до конфликт с д-р Вълкович. Османската империя е

основен център на българските интереси съгласно политиката на Стамболов, а присъствието на

авторитетния и енергичен д-р Вълкович в Цариград е несъмнено условие за нейния успех. Ето защо от 1

януари 1888г. той получава статут на официален дипломатически агент, а по негово желание е подменен

и целият персонал на агентството в Цариград.

Програмата на Стамболовия кабинет най-общо е очертана в тронното слово на Фердинанд при

откриването на Народното събрание на 15 октомври 1887г. – повдигане и укрепване на симпатиите на

султана и Великите сили към България. Така на практика е заявена и официалната българска позиция –

установеният ред в Княжеството е съобразен с Конституцията и международните договори и не подлежи

на преоценка от нейна страна. В този смисъл под симпатии се разбира признаването легитимността на

новия български княз. В началото на 1888г. Русия прави повторен опит да принуди Високата порта да обяви

присъствието на Фердинанд в България за незаконно. На 22 февруари турското правителство постъпва по

същия начин както преди половин година, изпращайки в София нота с подобно съдържание, но

и подчертавайки, че за Османската империя положението е същото, каквото е било определено с

предишната телеграма. Още 4 дена преди това българското правителство съобщава своя отговор –

България ще отблъсне всяка външна инициатива, целяща да внесе смут в страната. Д-р Вълкович дори

предлага мемоар, в който да се заявява, че причината за конфликта с Русия не е у българите и че ако

България изпълнява условията на Берлинския договор, то тя има право да настоява и за изпълнението на

неговия чл. 23, отнасящ се до българското население в Македония. На специално заседание на

Министерски съвет на 21 февруари проектът е отхвърлен. Българското правителство бива осведомено по

дипломатически път, че Портата няма да изисква отговор на нотата. Още повече, че Стамболов смята, че

още не е дошъл моментът за третиране проблемите на българското население в Македония. На първо

място в неговите приоритети са други проблемни въпроси като митническият, железопътният и

паспортният, произтичащи от различието между фактическия и международно-правния статут на

Източна Румелия.

През пролетта на 1888г. спешен характер придобива въпросът за свързването на железопътните

отсечки по междунарония път Виена-Белград-София-Цариград, чието строителство на българска

територия е почти приключило. България, която успява без външен заем да завърши своя участък

(Цариброд-София-Вакарел), настоява да поеме и експлоатацията на отсечката Вакарел-Белово, но

Високата порта отдава линията за временна екслопатация на построилото я дружество на Ж. Виталис,

като по този начин не признава владелческите права на Княжеството в Южна България. Правителството

на Стамболов отказва да признае споразумението и предлага няколко варианта за уреждане на проблема,

но без резултат. Така на 3 юли 1888г. е осъществена акция по насилственото завземане на линията, по-

малко от месец преди откриването й. Българското правителство бърза да успокои Високата порта, като я

уверява, че линията не е присвоена, а временно взета с оглед охраната и сигурността й. В последвалите

преговори е взето решение за сключване на конвенция между България и Турция за уреждане на въпроса.

Самото сключване обаче означава официално признаване на режима в България, поради което е

отложено за бъдещето.

Решило успешно този въпрос, правителството на Стамболов решава да постави на европейското

обществено внимание проблемите на българското население в европейските територии на Османската

империя. Предприета е многомащабна дипломатическа инициатива – в Цариград е изпратена паметна

бележка от името на целия български народ, в която се заявява, че за да спечели предаността на

българите, Портата трябва да третира българите в нейната територия наравно с останалите общности. За

да проучат нагласите сред Великите сили,през август 1888г. К. Стоилов е изпратен във Виена и Рим, а

министърът на финансите Г. Начович посещава турската столица, където разговаря с посланиците на

Англия, Италия и Австро-Унгария. Отрицателните позиции на тези страни навеждат Стамболов на

няколко важни извода: идеята за предоставяне автономия на Македония е твърде непопулярна сред

европейските държави, а третирането на националния въпрос едновременно във всичките му аспекти е

погрешна тактика и не може да се осъществи без директен диалог с Високата порта. В началото на 1889г. ,въпреки сътресенията в кабинета на Стамболов, свързани с напускането на

Стоилов и Начович и засилването на недоверието между правителството и Църквата, предизвикано от

нежеланието на Св. Синод да признае княза, в международен план се разкриват нови възможности пред

страната. На 22 февруари сръбският крал Милан предава престола на своя син Александър Обренович.

Принудителната абдикация на краля се разглежда като безспорен успех на Русия и засилване на нейното

влияние. Това предизвиква безпокойството на Англия и Австро-Унгария, които обръщат поглед към

България. На 14 ноемвтри 1889г. след дълги преговори е постигната временна търговско-митническа

спогодба между българското и английското правителства, съгласно която английските и българските

стоки се облагат с мито в размер на 8%, както и със съответните търговски данъци, установени в

страните. Освен това на 1 октомври 1889г. България сключва заем от 30 млн. франка с австрийска банка с

помощта на австро-унгарския външен министър и дипломатическия агент в София. Политическият ефект

от тези събития е огромен – България за пръв път сключва договор извън опеката на сюзеренния двор. В

последствие Княжеството сключва подобни митнически конвенции и с Германия, Италия,

Франция Австро-Унгария.

Българските успехи предизвикват гняв в Москва. Позовавайки се на Берлинския договор, руският

външен министър настоява за анулиране на конвенцията, тъй като правата на договаряне принадлежат на

Високата порта. Турското правителство обаче по английско внушение отхвърля руския протест. Този

неуспех съвпада с подготовката на нов въоръжен заговор начело с Коста Паница за прогонването на

Фердинанд от страната, разкрит и потушен в средата на 1890г. Всичко това се използва от Стамболов

като основен аргумент, че България не може повече да съществува в това неопределено положение. През

февруари 1890г. д-р Вълкович е натоварен със задачата да постави пред императорския двор, великия

везир и посланиците на Англия, Италия и Австро-Унгария въпроса за признаването на българския княз.

В съставения от него меморандум се заявява, че опасността от превръщането на България в „руска

губерния― може да принуди българите да обявят своята независимост. Посланиците на Великите сили

отбелязват, че на този етап не забелязват конкретна опасност за България, но все пак меморандумът

предизвиква силна тревога сред турските управляващи. Българското правителство бърза да се възползва

от изявената готовност на великия везир за някои отстъпки. Между 26 март и 7 май 1890г. митрополит

Теодосий е допуснат до Скопската епархия, за да освети някои български църкви. Навсякъде го посрещат

възторжени български демонстрации и бурни гръцки протести. Притеснявайки се от размирици,

Високата порта решава да отзове българския свещенослужител, като по този начин дава основание на

Стамболов да премине в дипломатическа офанзива, известна в историческата литература като „акцията с

нотата―. На 7 юни 1890г. д-р Вълкович представя официално пред турското правителство изготвената от

него и одобрена от Министерския съвет нота. В нея се подчертават усилията на Княжеството да

изпълнява своите международни задължения и дълг към сюзеренния двор. Заявява се също така, че тъй

като България е осигурила еднакви свободи за всички религиозни общности в страната, то тя има

правото да изисква от турските власти подобно отношение и към българските общности в рамките на

Османската империя. Нотата завършва с предупреждението, че ако Високата порта не чуе гласа на

Княжеството, то негото правителство ще трябва да разчита на собствените си сили, за да излезе от

несигурното положение. Поставено пред сериозен натиск, на 20 юни 1890г. турското правителство взима

решение за изпращането на владици в Охридската, Велешката и Скопската епархии, разрешава

издаването на български екзархийски вестник, позволява на метрополит Синесий да посещава свободно

българските общини в Одринско. Одобряването на тези решения от султана обаче се забавя, което

подтиква Стамболов да обяви спирането плащането на румелийския дълг към Турция. След като

английският, германският, австро-унгарският и италианският посланици изразяват своята подкрепа за

издаването на бератите, на 1 юли турското правителство потвърждава решенията от 20 юни, а 5 дена по-

късно излиза и султанското ираде за владишки берати в Скопската и Охридската епархии. Това е

значително събитие, с което на практика Турция признава Княжество България за естествен

представител на интересите на българската общност в европейските й територии. Успехите във външен план обаче се съчетават със сериозно напрежение във вътрешните работи

на страната. Засилва се страхът на правителството от нови заговорнически акции на българските

емигранти в съседните страни, подкрепяни от Русия. На 15 март 1891г. е осъществен опит за покушение

срещу Стамболов, в който загива министърът на финансите Хр. Белчев. Междувременно едно посещение

на гръцкия политик Х. Трикупис в София с цел сондиране българското правителство за евентуално

споразумение на Балканите, насочено в перспектива срещу Османската империя, открива нови

възможности пред българското правителство. Информирайки Високата порта за тази перспектива,

княжеското правителство успява да получи аудиенция на Начович и Вълкович при султана. Въпреки че

срещата не довежда до практическо уреждане на въпроса за построяването на железопътната линия

между България и Македония, тя е проведена по всички правила на дипломатическия протокол и е

прецедент в новата история на България. Освен това тя е израз и на един много важен извод, направен от

Стамболов: опасността за българите в Македония не идва от Турция, а най-вече от агресивността на

Гърция и Сърбия. През 1891г. отношенията между Сърбия и България се изострят значително поради отказа на

правителството в Белград да изгони от страната българските емигранти, въпреки подкрепата на тези

искания от страна на Австро-Унгария. На 12 февруари 1892г. д-р Вълкович става жертва на атентат в

Цариград. Европейската преса обвинява Русия в интриги на Балканите и изтъква неопределеното

положение на княжеството като източник на всички проблеми. Правителството на Стамболов се

възползва от обстановката и през март новият дипломатически агент в Цариград П. Димитров разговаря

с представителите на Великите сили и Високата порта във връзка с признаването на княз Фердинанд.

Усилията се оказват без резултат, но въпреки отрицателния по същество отговор на султана, турският

владетел изразява желание да припознае княза при първия благоприятен случай. В това време Фердинанд

предприема 4-месечно пътуване из Европа, минавайки през Виена, Париж и Лондон, като навсякъде е

приет с големи почести. През същата година в. „Свобода― започва да издава документи от секретните

руски архиви, целящи да злепоставят императорския двор в Европа. Въпреки че руското правителство ги

определя като фалшификация, те дават своя ефект, а предизвикателната проява на Стамболов е одобрена

от Англия и страните от Тройния съюз. При такава обстановка идва и дългоочакваното разрешение от

Цариград за посещение на българския министър-председател при Абдул Хамид ll. Като цяло срещата не

довежда до разрешаване на висящите проблеми между двете страни, но опитите на Русия и Франция да я

осуетят говорят достатъчно за нейния политически ефект. Не случайно в. „Таймс― през есента на 1892г.

застъпва твърдението, че фактическото състояние в България на практика е толкова стабилно

установено, че не се нуждае от юридическо признание.

По това време се предприема поредната ключова стъпка за утвърждаването на Фердинанд на

българския престол – женитбата му с принцеса Мария Луиза. Нейното осъществяване и появата на

наследник би обезсмислило опитите за премахването или физическото ликвидиране на държавния глава.

Основната пречка пред тази инициатива е чл. 38 от Българската конституция, съгласно който

българският престолонаследник трябва да има православно вероизповедание. От друга страна бащата на

Мария Луиза, Пармският херцог, както и папата, настояват децата от брака да са католици. В тази

сложна ситуация и въпреки противодействието от страна на Русия на 7 декември 1892г. правителството

на Стамболов успява да прокара в Народното събрание Закон за изменение на Конституцията, а на 3 май

1893г. е открито Четвъртото велико народно събрание, което утвърждава промените. Месец по-рано, на 8

април Фердинанд и Мариа Луиза се венчават. Това е последният голям успех на външната политика през

управлението на Ст. Стамболов във връзка с укрепването на престола. Окончателното признаване не е

постигнато, но изградените основи за подобна развръзка са солидни. През пролетта на 1894г.

правителството прави сериозен напредък и по отношение на българския въпрос в Македония. Още от

началото на 1893г. е започнал процес по отнемането автономията на българските общински училища в

турските вилаети с оглед подчиняването им на т.нар. муарифмюдури или директори на просвещението,

както и насърчаването откриването на гръцки и сръбски училища в българските села и дори в

българските епархии. Обстоятелството, че на 18 януари 1894г. се ражда престолонаследникът княз Борис

се използва от Стамболов, за да се преувеличава опасността от атентат срещу Фердинанд. Чрез печата се

инспирира общественото мнение, провеждат се масови протести срещу политиката на Турция и в защита

на статута на българските училища в Македония. Към тези действия се добавя и акцията от 29 януари

1894г., когато българските власти насилствено завземат железопътната станция Саранбей и присвояват

отсечката Белово-Саранбей. С посредничеството на австро-унгария е съставена смесена комисия, която

да изготви условия за уреждане на проблема. Преговорите се забавят, а в условията на обществена

екзалтация на 5 април с.г. правителството чрез П. Димитров съобщава на великия везир, че ако в срок до

15 дни Портата не даде берати за още двама владици и не осигури равнопоставеност между българските,

гръцките и сръбските училища, то българският дипломатически представител ще бъде отзован, а

преговорите за спорните железопътни въпроси – прекратени. На 12 април излиза султанско ираде, с

което се издават берати за българските владици във Велешка и Неврокопска епархии, позволява се на

екзарха да закупи здание за Св. Екзархия в Пера и се подарява място за изграждане на българско духовно

училище в Цариград. Веднага след това са подписани и две железопътни конвенции, съгласно които

България получава правото да екслоатира отсечката Белово- Саранбей, както и Вакарел-Белово при

определени годишни задължения. Това е и последният дипломатически успех на Стамболов в отстояването на държавната

самостоятелност. Напрежението в страната вече е твърде голямо поради силовите методи за водене на

политика, възприети от българския министър-председател. Към това се добавя и желанието на княза да

излезе от сянката на уважавания в Европа Стамболов и да получи окончателно признаване, което е

немислимо без руската подкрепа. В резултат на умело скроена от опозицията и подкрепена от княза

интрига на 14 май 1894г. Стефан Стамболов си подава оставката, а 4 дни по-късно Фердинанд я приема.

Отсранена е основната фигура, препятсваща пътя към помирение с Русия, а с предстоящите

външнополитически трудности се заема новият кабинет на К. Стоилов.

7. Външна политика на управлението на Народната партия.

През май 1894г. желанието на княз Фердинанд да излезе от сянката на Стефан Стамболов, както

и добре скроена опозиционна интрига, довеждат до оставката на българския министър-председател. На

19 май е утвърден съставът на новото правителство начело с д-р К. Стоилов. За външен министър е

назначен Гр. Начович, а останалите членове на кабинета са д-р В. Радославов, Д. Тончев, Ив. Ев. Гешов и

полк. Р. Петров. Задачата пред новото управление е сложна, тъй като от него се очаква да успокои напрежението

в страната, разграничавайки се от методите на Стамболов, и в същото време да увери европейската

дипломация, че промени в курса на въшната политика няма да има. Ето защо във вътрешен план се

акцентира върху принадлежността на новите министри към легалната опозиция, недоволна от бивпия

режим, докато в международен план – върху факта, че тези министри са подкрепяли и са участвали в

съпротивата на Стамболов срещу Русия и са съпричастни към пристигането на Фердинанд в България.

Още в първите дни от своето управление Стоилов и Начович са принудени да убеждават чуждите

дипломатически представители в тази приемственост поради нескритото неодобрение в Цариград, Виена

и особено Лондон от смяната на Стамболов. През този период Великите сили започват да оказват натиск върху Високата порта за въвеждане

на известни преобразувания в арменските вилаети на Мала Азия, а Вселенската патриаршия и

правителствата на Сърбия и Гърция от своя страна се обявяват против даването на нови берати на

български митрополити, както и против всякакви отстъпки спрямо българското население. През ноември

1894г. в Атина се образува организация Етники етерия, която води борба против създадената през 1893г.

Вътрешна македоно-одринска революционна организация. При тези условия закономерно и вниманието

на българското правителство се насочва към проблемите на Европейска Турция, въпреки че

международноправния статут на княз Фердинанд продължава да бъде неуреден. За целта кабинетът на

Стоилов предприема тактика на поддържане на най-тесни приятелски отношения с Високата порта.

Именно такива намерения заявява Стоилов на 24 октомври 1894г. в отговор на запитване от депутати

защо в тронното слово не се споменава нищо за външната политика. Редом с това българският министър-

предсдедател обявява, че една от задачите пред правителството е да влезе в „правилни отношения― с

Русия. Първи стъпки в тази насока се осъществяват още същия месец след смъртта на император

Александър III, когато Фердинанд и К. Стоилов изпращат съболезнователни телеграми съответно до цар

Николай II и вънпния министър Н. Гирс. Междувременно княжеското правителство безрезултатно повдига пред Високата порта въпроса

за свързването на българските железници с турските в Македония, а усилията на дипломатическия агент

в Цариград П. Димитров и Екзарх Йосиф да получат разрешение за съставяне на Синод в турската

столица също се провалят. Митингите в Княжеството в подкрепа на българите от вилаетите

допълнително усложняват положението на правителството, което се опасява, че заставайки зад

непопулярната към момента идея за реформи в европейските територии на Османската империя, ще се

самоизолира, а в същото време, ако не отговори на исканията на българския народ, ще се компрометира. В началото на 1895г., настоявайки за прилагане на Екзархийския ферман, Екзарх Йосиф иска

да бъдат издадени 5 берата за български митрополити (в Битоля, Дебър, Кукуш, Струмица и Мелник),

както и да бъде съставен Синод и Смесен съвет при Българската екзархия в Цариград. Високата порта

твърдо отхвърля тези искания под претекст, че моментът не е подходящ, имайки предвид позицията на

Вселенската патриаршия. При това положение П. Димитров в съответствие с инструкциите на К.

Стоилов води разговори с турското правителство, подчетавайки опасността от правителствена смяна в

София и активизиране на македонски чети в случай, че не бъдат удовлетворени законните претенции на

екзарха и българското население във вилаетите. В позицията на Портата действително настъпват

известни промени и през март 1895г. на Екзарх Йосиф се съобщава, че могат да бъдат издадени 5 берата,

но при известни условия – или да се промени облеклото на екзархийското духовенство, за да се

различава от патриаршеското, или да се назначат управляващи епархиите, но без да са ръкоположени

канонически със съответните берати. Екзархията приема второто условие с искането митрополитите да

се изпратят в епархиите с други официални заповеди вместо берати. Няколко дни по-късно обаче на

специална аудиенция султанът съобщава на Екзарх Йосиф, че ще отсрочи изпълнението на своето

решение поради недоволството на Вселенската патриаршия и опасността от свързване на арменското

движение с гръцкото революционно движение в страната. Верен на тактиката за поддържане на близки

приятелски отношения с Портата, Гр. Начович настоява Фердинанд да приеме депутация на създадените

през март 1895г. македонски дружества, пред която да подчертае значимостта на добрите отношения

между София и Цариград и да изрази мнение, че повдигнатата агитация сред македонците в България

едва ли ще доведе до подпомагане на българите в турските вилаети. Срещата се състои на 10 апртил

1895г. и предизвиква положителна реакция в Цариград. Султанът дори прави повторно обещание да

изпълни екзархийските искания. Високата порта обаче отказва да даде това удовлетворение, а скоро и

Абдул Хамид II забравя за добрите си намерения. Постепенно става ясно, че избраният подход на

постоянни отстъпки пред турското правителство е неефективен. Тези неуспехи на българската дипломация съвпадат с решителната фаза в отношенията между

Високата порта и Великите сили във връзка с провеждането на реформи в арменските вилаети на Мала

Азия. На 23 май 1895г. турското правителство отговаря на предложения й от Англия, Франция и Русия

проект. Така политиката на кабинета на Стоилов за подобряване на положението на българите във

вилаетите на Европейска Турция навлиза в нов етап. Начович възлага на П.Димитров да благодари на

султана за намеренията му да разшири арменските реформи и в европейските области на империята. В

София обаче добре разбират, че успешното реализиране на всички външнополитически проблеми

започва с признаването на княз Фердинанд. За тази цел започват все по-активини действия по посока

подобряването на отношенията с Русия. Разменените между София и Петербург телеграми по повод смъртта на Александър III привнасят

нов елемент в българо-руските отношения. Отговорът на Русия, приемащ българска депутация за

погребението на царя, изненадва българското правителство. Възможността да се влезе в пряк контакт с

Петербург принуждава кабинета да излезе с програма за нормализиране на отношенията между двете

страни. Основна цел в нея е международно-правното признаване на българския княз и в последствие

подобряване на отношенията с Русия. Въпросът за характера на тези отношения не се третира с оглед

поддържането на благоразположението на Австро-Унгария и Турция. Програмата е подготвяна дълго и

има за цел да спечели умрените русофили в страната и по такъв начин да се промени отношението на

Русия. В същото време евентуално признание на княза чрез привличане на умерените ще нанесе удар

върху крайните русофили и ще доведе до цялостно обезсилване на русофилските политически сили, а

това е основното желание на кабинета – да се сложи край на кризата, без да се променя

външнополитическият курс. Новата програма на правителството обаче не се харесва на императорския двор, а

осъществяването й се оказва невъзможно след като в Петербург отказват да приемат българската

делегация. Този неуспех дава ясно да се разбере, че без отстъпки няма да бъде постигнат пробив.

Верният път е подсказан от руския посланик в Цариград А. Нелидов на министър К. Величков в края на

ноември 1894г. – помирението с Русия може да стане факт в случай, че престолонаследникът Борис бъде

покръстен в православно вероизповедание. Междувременно българската дипломация търпи неуспех при опита за сключване на митническо

споразумение с Турция и търговски договор с Австро-Унгария. Тези трудности се дължат най-вече на

факта, че в западните държави се появяват нови съмнения относно външнополитическия курс,

провеждан от кабинета на Стоилов. Поставено пред трудна ситуация, българското правителство се

стреми да нормализира отношенията както с Русия, така и с Австро-Унгария. По време на двумесечната

си командировка министър-председателят посещава Берлин и Виена, където се опитва да уреди

висящите икономически въпроси. Благодарение на неговите усилия се открива възможност за

подписване на търговски договор между България и Хабсбургската монархия. През това време чрез

френския консул в Пловдив до София достигат неофициални сведения, че моментът е подходящ за

сближение и с Русия. Това довежда българското правителство до решението да потърси именно

френското посредничество за сближение с императорския двор. По време на пътуванията си из Западна

Европа през пролетта на 1895г. Фердинанд прави сондажи в Париж, където разговаря и с руския

журналист Татишчев, който му обещава да съдейства за приемането на българска делегация в Петербург.

Тези контакти дават резултат и на 15 юни 1895г. български пратеници заминават за руската столица, като

2 дни по-късно имат среща във Виена и с руския посланик. По време на тези събития преминаването на чети в Македония се превръща в ежедневие и

българското правителство, окуражено от желанието на султана за реформи, изпраща нота до Високата

порта, в която се заявява, че провеждането на преобразувания в европейските вилаети на империята е

единственият начин да бъдат спряни четническите акции. И тези усилия се оказват напразни. С цел

оказване на натиск българският дипломатически агент в Цариград е отзован, но скоро става ясно, че

българските искания не срещат подкрепата и на Великите сили. Нещо повече, тяхното отношение става

дори враждебно след появилите се съмнения в съучастничество на правителството в убийството на

Стамболов на 3 юли 1895г. Появяват се и обвинения, че Княжеството подстрекава четническите

действия. Българската дипломация решава, че е по-добре да се върне към старата тактика – П. Димитров

се завръща в Цариград и още в първите си разговори със султана и великия везир декларира желанието

на своето правителство да съдейства за поддържането мира на Балканите и за спирането на

преминаването на чети в Македония. След погрома над арменците в Цариград през септмеври 1895г. и

активизирането на европейската дипломация за натиск върху Портата българското правителство решава

отново да се възползва от ситуацията. На 25 ноември 1895г. след кратък натиск е съставена тричленна

султанска комисия, която заминава за Солун, за да прецени какви реформи трябва да бъдат проведени

във европейските вилаети на империята. Българското правителство формулира няколко искания –

увеличаване числеността на муавините, създаване на Съвет за контрол от висши чиновници и

представители на всички народностии др. Дейността на комисията продължава до март 1896г. и

приключва с обещания за подобряване икономическото положение, официално признаване на църковно-

училищните дела и пр. Началото на работата на комисията съвпада и с големия успех на българското правителство

във връзка с признаването на Фердинанд. Изпратената в Петербург депутация получава официално

уверение, че руското правителство желае да поддържа нормални отношения с Княжеството, но

основнията проблем, стоящ между двете страни е вероизповеданието на престолонаследника. От тук

нататък правителството изминава труден път, докато получи съгласието на Фердинанд, който до

последно не е склонен на подобно решение, а и не е убеден в сигурността на руското уверение. В крайна

сметка българскията княз дава своето съгласие, въпреки че не успява да получи съгласието на папата

чрез френско посредничество. На 21 януари 1896г. е изпратена телеграма до император Николай II, а на

23 януари в Народното събрание е прочетена прокламацията за решението на княза. На 2 февруари в

тържествена обстановка Екзарх Йосиф миропомазва престолонаследника Борис. Специално са поканени

предстравители на турското правителство, за да се подчертае, че сюзеренният двор играе решаваща роля

при уреждането на българския въпрос. Много скоро Фердинанд бива признат от всички велики сили за

законен владетел на Княжество България. В резултат на това се откриват български дипломатически

агентства в Петербург, Атина, Цетина, Париж, както и търговски представителства в Солун, Битоля,

Скопие, Одрин и Дедеагач. Несъгласен с начина на нормализиране на руско-българските отношения,

българския външен министър Гр. Начович подава оставка, а постът му временно е зает от К. Стоилов.

През следващата година се извършват редица реформи във външното министерство като приемането на

правилник за неговата организация, разделението на дипломатическите представителства и персонал на

класове и рангове – значителен принос на кабинета на Стоилов за модернизиранетона дипломатическия

институт по европейски модел. След международното признаване на княза на преден план отново излиза проблемът за

българското население в турските вилаети. През пролетта на 1896г. Върховният комитет съставя проект,

одобрен от Вътрешната революционна организация, който предвижда като основна цел превръщането на

Македония в автономна област. За известен период този проект заляга и в политиката на българското

правителство. За постигането на тази цел кабинетът в София се стреми да поддържа както добри

отношения с Високата порта, така и разбирателство с останалите балкански държави. Официалните

международни визити на Фердинанд започват именно от Цариград, където обаче разговорите не

довеждат до конкретни резултати в тази насока. Засегнат е и въпросът за вдигането на схизмата. Руската

дипломация държи на този ход поради желанието й да обедини източното православие и да прекрати

българските искания за издаване на берати, докато К. Стоилов по-скоро гледа на подобна инициатива

като възможност за сближение между балканските държави с оглед упражняването на натиск върху

Турция, а и като признание от страна на Патриаршията на българския характер на Македония. Ето защо в

разговорите с руския посланик Нелидов българските представители отхвърлят идеята за унищожаване на

Екзархийския ферман. На 25 април Фердинанд и придружаващите го министри пристигат в Белград,

където след разговори с крал Александър Обренович и министър-председателя Ст. Новакович се

изяснява и сръбската позиция по въпроса за Македония – подялбата на областта на сфери на влияние.

Това се превръща и в основниа пречка за постигането на българо-сръбско сътрудничество по този

проблем. Междувременно от май 1896г. избухват нови вълнения на остров Крит, които в крайна сметка

довеждат и до гръцко-турска война. Обстановката се оказва благоприятна за търсене на известни

отстъпки. През този период се провеждат активни разговори между правителствата в София, Белград,

Цетине и Атина,съчетани с постояннивнушения на руската дипломация за сътрудничество между

балканските държави с оглед постигането на мирно решение на проблемите, свързани с европейските

владения на Османската империя. Сърбия е по-агресивно настроена и е готова да предяви претенции в

случай, че остров Крит получи автономия. В общи линии нейните предложения към българското

правителство са все същите, въпреки посещението на крал Александър в София на 17 февруари 1897г. и

засвидетелстваното желание за сътрудничество. Българската позиция за неделимостта на Македония

също е непоклатима. След разговори с Нелидов става ясно, че Русия принципно подкрепя идеята за

превръщането на Македония в автономна област, но само ако подобна инициатива произлезе от самите

балкански държави, без да се показва открито руското одобрение – нещо невъзможно предвид позициите

на Сърбия и Гърция. На 6 април 1897г. избухва гръцко-турската война и така кризата на Балканите навлиза в своя

най-остър стадий. През този период българското правителство решава да работи в посока постигането на

известни отстъпки за провеждане на реформи в Македония и за получаване на берати за български

митрополити. На 7 април новият български дипломатически агент в Цариград Д. Марков поставя пред

султана искането за издаване на 5 берата в Македония и за откриване на търговски агентства в Солун,

Битоля, Скопие, Дедеагач и Одрин в срок от 4 дни. В противен случай България ще бъде принудена да

обяви мобилизация. Този ултиматум дава известен резултат, тъй като Високата порта обещава да

изпълни исканията. Реакциите на западните сили обаче са много остри и това принуждава Стоилов да

смекчи поведението на дипломатическите представители в чужбина, на които е наредено да

опровергават слуховете за мобилизация в страната. През май 1897г. гръцкото поражение вече е факт и

турското правителство отново се намира в удобна позиция да забавя изпълнението на българските

искания. Още повече, че европейските държави и най-вече Австро-Унгария не изразяват никаква

подкрепа за осъществяването им. Русия от своя странна е склонна да помогне, но заявява, че може да

поддържа единствено искания за 3 берата. На 29 и 30 юли Фердинанд, придружаван от Стоилов и полк.

Иванов, посещават Цариград, където водят тежки разговори със султана, министри и някои от

посланиците. Като цяло турската позиция е, че преди подписването на мирния договор с Гърция не могат

да се правят отстъпки. По въпроса за свързването на българските и турските железници в Македония е

постигнато единствено принципно съгласие. В крайна сметка на 25 октомври 1897г. великият везир

съобщава на Марков, че са готови берати за Битолска, Дебърска и Струмишка епархии, както и че

Портата е съгласна да открие четири нови търговски агентства. Месец след подписването на мирния

договор през декември с.г. решенията за издаването на берати стават факт. Още преди това са открити

агентства са в Солун, Скопие, Одрин, Битоля и Дедеагач. В крайна сметка българското правителство

успява да постигне макар и частичен успех. Последният проблем, стоящ пред българската дипломация, е свързан с офицерите, емигрирали

в Русия при режима на Стамболов. Решаването му довежда до окончателно изглаждане на отношенията с

империята. Основното искане на офицерите е да бъде призната службата им в руската армия за степен и

старшинство. След поредица от разговори и противоречия, довели дори до оставката на министъра на

войната полк. Петров, който не е сългасен със завръщането на голяма част от военните, се стига до

компромисно решение. Съгласно постигнатото споразумение на действителна служба в българската

войска подлежат 43 от общо 46 офицери, като се признава службата им в руската армия. В

споразумението обаче са залегнали и редица условия, поради които на практика почти две трети от тях

решават да останат в Русия. Правителството на К. Стоилов решава окончателно въпроса с признаването на княз Фердинанд,

отстранени са и последните пречки в отношенията с Русия, а с получените 3 берата броят на

екзархийските митрополити става седем.Тези успехи са показателни за зрелостта на българската

дипломация, както и за умението й да лавира в сложните политически реалности на Балканите.

8. Българската външна политика на прехода между 19 и 20 век (януари 1899

– май 1902г.).

В края на 19 век българската дипломация постига значителни успехи във връзка с

международното признаване на княз Фердинанд и издействането на отстъпки от Високата порта за

подобряване положението на българското население в европейските територии на Османската империя.

На прага на 20 век политическата обстановка в Европа е твърде неблагоприятна. Първостепенна роля по

проблемите на Европейския Югоизток отново имат Русия и Австро-Унгария. Правителството във Виена

е против всякакво нарушаване на статуквото на Балканите. Петербургската дипломация се стреми да

поддържа добри отношения с българската страна, спазвайки принцина за ненамеса във вътрешните

работи на Княжеството, но очакваните в София по-активни руски действия в региона се оказват илюзия.

При тази ситуация българските правителства се стремят да поддържат коректни отношения както с

Русия, така и с Австро-Унгария, въпреки антируските убеждения на голяма част от министрите в

кабинетите на Д. Греков (18 януари 1899г. – 1 октомври 1899г.) и Т. Иванчов (1 октомври 1899г. – 27

ноември 1900г. – 12 януари 1901г.). Едно от постиженията на българската дипломация в края на 19 век по линия на издигане на

държавния суверенитет е участието на Княжество България в Първата световна конференция за мир в

Хага, проведена от 6 май до 17 юни 1899г. Докато текат приготовленията за предстоящото събитие,

българското правителство се вълнува от въпросите – ще бъде ли България поканена и ако да, то като

зависима или като зависима държава. Русия, по чиято инициатива се организира този глобален форум,

проявява колебание по въпроса и не включва софийското правителство в изпратения циркуляр. Това

решение е обосновано от руския външен министър Муравьов с факта, че България е васална държава и

не може да бъде поканена. Като цяло обаче Русия няма нищо против участието на България на

конференцията. След настояване на българския агент в Петербург Станчов, който изтъква като

аргументи самостоятелността на българските въоръжени сили и участието на Княжеството в други

международни конгреси, руският дипломатически агент в София Бахметиев поканва устно българското

правителство, а през ноември 1898г. тази покана е потвърдена официално от Петербург. Участието на България в конференцията има юридически и практически аспект. Юридическият

се отнася до васалитета на Княжеството, но поради вече съществуващите прецеденти този проблем може

да бъде преодолян лесно. От практическа гледна точка обаче е необходимо първо да се преодолее

съпротивата на Турция, която не е склонна да допусне българско участие поради опасенията, че

конференцията може да засегне и твърде наболяли въпроси, свързани с управлението на европейските

територии на Османската империя. След като на 28 януари 1899г. за място на конференцията е определен

град Хага, вече и холандското правителство придобива значително влияние по този въпрос. Руската

дипломация съдейства за удовлетворяването на българските искания, като настоява за това

едновременно и пред двете страни. На 6 април 1899г. турският комисар в София съобщава на Д. Греков,

че вече има султанско ираде за участие на България, но при следните условия: българските делегати да

заемат място в залата непосредствено след турските, както се полага на една васална държава; да не се

повдигат въпроси, свързани с вътрешния ред в империята; да не се повдигат въпроси, които могат да

накърнят клаузите на Берлинския договор, свързани с българска национална милиция. Съветът на

руската дипломация е да се приемат турските условия. Въпреки несъгласието на българското

правителство с първия пункт от условията, в крайна сметка кабинетът в София се съгласява неговите

делегати да заемат място след турските си колеги, но с известна резерва – Високата порта да не използва

случая, за а накърни правата, които Княжеството вече си е извоювало с участието си в подобни

конференции. На 28 април 1899г. за делегати на Хагската конференция са назначени дипломатическият агент в

Петербург Д. Станчов и военният аташе в Белград майор Христофор Хесапчиев. На самата конференция,

която събира представители на 26 държави от Европа, Азия и Америка, българските представители в

основни линии подкрепят руските предложение и се държат независимо, без да се съобразяват с турските

позиции и също така подписват самостоятелно всички приети документи. Ето защо, въпреки че в

заключителния акт на конференцията васалното положение на България е отново подчертано, като цяло

участието може да се разглежда като успех в дългогодишните опити на княжеската дипломация за

самостоятелно българско представяне на големи международни форуми. Междувременно в навечерието на двадесетото столетие събитията на Балканите все повече се

усложняват. Засилващият се терор над населението в Македония и Одринско довежда до активизиране

на четническото движение. Постъпките на Турция в София за преустановяване дейността на Върховния

македоно-одрински комитет, целящи доказването, че вълненията в тези райони са резултат от външни

влияния, стават все по-чести и настоятелни. Те са подкрепяни и от гръцкото правителство, което след

поражението в гръцко-турската война през 1897г. се стреми към поддържане на добри отношения с

Високата порта. Освен това през лятото на 1900г. се влошават до краен предел и отношенията между

България и Румъния. На 22 юли 1900г. директорът на гръцката гимназия в Букурещ и редактор на в.

„Пенинсула Балканика― Михайлеану е убит от дейци на македоно-одринскот движение. Румънското

правителство изпраща в София остра нота, в която настоява в цяла България да се забранят публични

изказвания и симпатии към българите в Македония, а председателят на ВМОК Борис Сарафов и неговите

сътрудници да бъдат арестувани. Отправят се предупреждения за репресии срещу български поданици,

пребиваващи в Румъния, ако исканията не бъдат удовлетворени.Българското правителство отговаря

спокойно, че преследването на ръководителите и членовете на ВМОК не може да започне, без да бъде

съдебно доказана съпричастността им към покушението. В отговора се отхвърлят и останалите румънски

искания. Въпреки че Княжеството няма отношение към убийството, румънската страна категорично

показва намеренията си при евентуални смутове на Балканите. Заплахата се засилва и от военната

конвенция, която Румъния сключва с Австро-Унгария същата година. Едва след натиск от страна на

Русия и Австро-Унгария румънските искания са представени в по-мека форма, а българската страна

прави известни отстъпки и отговаря, че на прокуратурата е наредено да разследва случая с атентата

срещу Михайлеану. Окончателното урегулиране на българо-румънските отношения се извършва през

1901г. при коалиционното правителство на Демократическата и Прогресивно-Либералната партия. Така, на предела между 19 и 20 век България се оказва в своеобразна изолация поради

притесненията на съседните държави от постигнатите в предишните години отстъпки за българското

население в Османската империя. Великите сили от своя страна също подкрепят запазването на

статуквото в региона. Вътре в страната общественото мнение се разделя по въпроса дали трябва да се

търси руско сътрудничество при осъществяването на външнополитическите цели. В същото времепри

определянето на курса на българската дипломация все по-голямо влияние придобива княз Фердинанд,

който често дава предпочитанията си на дадена политическа формация в зависимост от възгледите си за

външната политика на страната. В резултат на това е формирането на коалиционното правителство на

Демократическата и Прогресивно-либералната партии с министър-председател П. Каравелов и министър

на външните работи и изповеданията Стоян Данев (20 февруари – 22 декември 1901г.).

Новото правителство се стреми към сближаване с Русия с оглед постигането на своите цели в

Македония и Одринско. Освен това след преговори, продължили няколко месеца, и с руска помощ е

сключен заем от Парижко-холандската банка, който обаче има много тежки условия – 5% лихва и

залагане на тютюневия монопол като гаранция. Разочарование предизвиква и руската подкрепа за

сръбската националистическа пропаганда в Македония. Кабинетът на Каравелов се стреми да спечели

благоволението на Великите сили, като се ограничи дейността на ВМОК в Княжеството и по този начин

се акцентира, че именно липсата на закон и ред в Турция води до вълнения. Мерките срещу

македонските комитети в Княжеството се съчетават с активни постъпки пред Великите сили за

привличане на вниманието им върху необходимостта от реформи. Българските ттърговски агенти в

Европейска Турция са инструктирани да съветват българското население да не се поддава на

революционната агитация. Тези действия обаче не дават желания резултат. Великите сили за пореден път

не показват желание за промяна на статуквото на Балканите, а освен това отношението на Високата

порта към България се изостря. Нарушава се и съществувалото досега единство в дейността и възгледите

на българското правителство и ВМОК. Тактиката за спечелване на великите сили за реформиране на вилаетите с българско население се

следва и от правителството на Прогресивно-либералната партия (22 декември 1901 – 6 май 1903г.)

начело с министър-председател и министър на външните работи Ст. Данев. И през този период обаче не

се забелязва промяна на позициите на великите сили. През 1902г. с руско съдействие е сключен френски

заем, който е начително по-изгоден от предишния, не получил одобрението на Народното събрание. В

същото време обаче Русия продължава да подкрепя сръбската политика за интронизация на архимандрит

Фирмилиан за патриаршески митрополит в Скопие, което става факт на 16 май 1902г. Българската страна

прави големи усилия, за да осуети това решение, дори княз Фердинанд се обръща лично към султана с

молба да отложи издаването на берата. Русия обаче оказва твърде голям натиск, като използва и факта,

че по това време се водят преговорите за външния заем. Назначаването на сърбин за скопски митрополит е голям удар за българското народностно дело в

Македония и сериозен неуспех на българската дипломация. То е доказателство за провала на тактиката

да се търси решение на проблемите в Европейска Турция единствено чрез съдействието на великите

сили. Правителството на Ст. Данев губи доверието не само на Екзархията, но и на всички българи във и

извън Княжеството.През втората половина на май 1902г. ръководителят на българската дипломация

посещава Петербург като част от делегация, съпровождаща Фердинанд при официалната му визита в

Русия. Въпреки големите почести, с които е посрещнат българският княз, резултатът от тази визита също

не е задоволителен. На 31 май в Петерхоф е подписана тайна руско-българска военна конвенция.

Стремежът на българските управляващи е чрез нея да обвържат Русия с по-активна политика на

Балканите. Подписаната конвенция обаче има предимно дефанзивен характер, тя не е насочена срещу

Турция или друга държава, а създава задължение за Русия да съдейства с всичките си сили единствено за

запазването на българската територия. В случай на война с Австро-Унгария, Румъния или с Тройния

съюз българските въоръжение сили, флот и пристанища се поставят под ръководството на руския

главнокомандващ. Конвенцията не съдържа никакви клаузи по териториални въпроси. Тя е поредното

доказателство за желанието на Русия за запазване спокойствието на Балканите. Независимо от несполуките правителството на Ст. Данев не се отказва да работи по въпросите,

касаещи българското население извън Княжеството. През юни 1902г. то изпраща нота до великите сили,

в която отново се отхвърлят обвиненията, че България носи отговорност за броженията в Европейска

Турция. Ефектът е незначителен, а с избухването на Горноджумайското въстание през септември с.г.

обвиненията срещу Княжеството в подстрекателство на четническото движение се засилват. Въстанието

предизвиква реакцията на великите сили, под чийто натиск и след дълги разговори през февруари 1903г.

Високата порта одобрява проект за реформи, съставен от Русия и Австро-Унгария. Предвидените

промени - реорганизация на жандармерията с участие на християни в нея, амнистия за политическите

затворници, замяна на десятъка с поземлен данък и др., са добри, но на практика в проекта липсва най-

съществената част – контролът като гаранция за осъществяването на реформите. Така на практика и този

проект остава само на хартия. Същността на тактиката на българската дипломация в края на 19 и първите години на 20 век се

изразява в стремеж да се привлекат великите сили в реформирането на Европейска Турция, да се

хармонизира българската политика с балканската политика на Русия и да се осигури подкрепата на

Петербург за подобряване на положението на поробеното население. Тази тактика се оказва

неефективна, тъй като не е съобразена с политическата обстановка в Европа. Става ясно, че е

необходимо да се предприеме друг подход и опит за това се прави със съставянето на кабинета на

Народно-либералната партия начело с безпартийния ген. Р. Петров.

9. Външната политика на Втория стамболовистки режим. В началото на 20 век Княжество България се намира в сложна политическа обстановка. Най-

влиятелните фактори за региона сред великите сили – Русия и Австро-Унгария, започват пряко да се

месят в реформеното дело в Македония. След Горноджумайското въстание обвиненията срещу

българските правителства за насърчаване революционните дейности в Европейска Турция стават все по-

остри. В такива условия на 6 май 1903г. е съставено новото правителство на Народно-либералната

партия начело с безпартийния ген. Р. Петров. Още в самото начало кабинетът заявява, че има най-коректно отношение към всички велики

сили, включително и Русия. Тази декларация означава, че макар и да не е съгласно с Виенската програма

за реформи, българското правителство не се обявява открито против действията на силите във връзка с

реформеното дело. В същото време обаче от действията на българската дипломация проличава, че новите

управляващи нямат намерение да се придържат към пасивната политика, провеждана от кабинета на Ст.

Данев. Още през май започват разговори с турския комисар в София Али Ферух бей за евентуално

разрешаване на въпросите около положението във вилаетите без намеса на други сили. Като български

пратеник в Цариград е изпратен Гр. Начович, който се ползва със силни позиции сред турските

управляващи кръгове. Неговата задача е да разузнае какви са шансовете за подобно

споразумение.Контактите на Начович със султанската канцелария предизвикват недоволство сред

великите сили, тъй като се разглеждат като опит за заобикаляне на техните действия по въпроса. Още

повече, че не довеждатдо желания ефект, а Турция продължава да трупа войски по границата под

претекст да се предотврати четническото преминаване. В края на юни 1903г. на дипломатическите

представители на великите сили в София е заявено, че България ще бъде принудена да обяви

мобилизация, ако Турция продължава да съсредоточава войски. Изострянето на българо-турските

отношения се посреща с безпокойство в европейските столици. Като цяло поведението на българското

правителство е строго осъдено, а ген. Р. Петров е принуден да дава уверения за намерението на страната

да се избегне въоръжен конфликт. По въпроса за положението в Европейска Турция София, от една страна, и великите сили и

Турция, от друга, стоят на противоположни позиции. Докато българското правителство иска чрез

радикални реформи да се подобри положението на населението в района и по такъв начин да се

премахнат причините за революционното движение, европейските държави и Високата порта настояват

първо да се успокои положението във вилаетите и тогава да се премине към преобразувания. Трудното

положение, породено от това противоречие, допълнително се отежнява с избухването на Илинденско-

преображенското въстание през юли 1903г. Става нагледно ясно колко неефективна е Виенската

реформена програма. България не разполага с небходимия ресурс да подкрепи военно въстанието и

затова на преден план излиза българската дипломация. Още в началото на четническите действия

правителството в София обявява, че те не са резултат от преминаване на въоръжени групи през

границата на Княжеството. За да се засили впечатлението за беззаконието във вилаетите, се изпраща

мемоар до дипломатическите представители на великите сили и балканските държави в София, в който

се описват редица насилия над българското население и се подчертава неефективността на реформите.

Подобни действия предприемат още в края на юли и ръководителите на въстанието. Като цяло позицията на великите сили е, че въстанието може да доведе до по-сериозен конфликт

и затова трябва да бъде потушено, а след това да се прилагат реформи. Княжеството е сериозно

предупредено за катастрофалните последици от евентуална военна намеса. Всичко това убеждава

управяващите в София, че не могат да разчитат на великите сили и затова трябва да обърнат поглед към

Цариград. Засилват се опитите за двустранно решаване на проблемите на българското население в

европейските вилаети на империята. Като цяло султанската канцелария и турският комисар в София

гледат благосклонно на подобна развръзка, но великият везир и турският министър на външните работи

са на противоположна позиция. Подпомагани от внушенията на германската дипломация те успяват да

наложат възгледите си и идеята за споразумение е изоставена. Напрежението в турско-българските отношения е толкова голямо, че управляващите кръгове в

София реално се опасяват от въоръжен сблъсък. След отзоваването на Ив. Ст. Гешов от Цариград за

български дипломатически представител в турската столица е избран Гр. Начович. Усилията му са

насочени към това да увери Портата, че Княжеството няма намерение да поддържа революционното

движение или да воюва. Европейската дипломация също се раздвижва поради опасенията от ескалация

на напрежението. Успоредно с постъпките в София и Цариград за избягване на въоръжен конфликт

започва да се обсъжда и възможността за разширяване на реформите в Европейската Турция и то най-

вече във връзка с контрола по тяхното осъществяване. Инициативата по този въпрос разбираемо е

предоставена на Русия и Австро-Унгария, а съдбата на реформената програма се решава на проведената

в края на септември 1903г. във Виена среща на императорите Франц-Йосиф и Николай II. На 2 октомври

в Мюрцщег е приет нов реформен проект. Той предвижда реорганизация на жандармерията и

включването на християни в нея, финансови и съдебни реформи, реформи в данъчната система. Новото в

него е, че се предвижда да се назначи християнин за генерал на турска служба, който да ръководи

дейността по реформирането на жандармерията. Първоначално Портата отказва да приеме

Мюрцщегската реформена програма, но през ноември дава своето съгласие след внушения от страна на

великите сили. Българското правителство също не е доволно от програмата, но това се дължи на

половинчатостта на реформите. То обаче озсъзнава, че противопоставянето на новия реформен проект

може лесн ода се използва от Високата порта за злепоставяне на страната пред великите сили. Ето защо в

реч в първата редовна сесия на новоизбраното XIII обикновено народно събрание министър-

председателят и министър на външните работи ген. Р. Петров заявява, че Княжество България няма

намерение да става причина за изменение на статуквото на Балканите или да си поставя за цел

териториално разширение. Въпреки че на практика се съгласява с Мюрцщегската програма, българската дипломация не

спира да полага усилия за постигане на пряко споразумение с турското правителство, опитвайки се да

извлече допълнителни отстъпки, свързани най-вече с възможността бежанците да се върнат по родните

си места и да се спре насилието. Подобни обещания получава от турския комисар в София, но

недоверието между двете страни все още е голямо и поради тази причина ход на преговорите не е даден. В месеците след обявяването на новия проект за реформи българската дипломация се държи

противоречиво. От една страна Гр. Начович подкрепя проекта, както и тезата за демонстриране на

доверие към Русия и Австро-Унгария, а от друга страна в циркуляр до българските представители в

Цариград, Рим, Виена, Петербург и Лондон ген. Р. Петров критикува неефективността на предвидените

преобразувания. Това дава повод на турския комисар да заключи, че българската страна търси пряко

споразумение с Портата. В този смисъл са и докладите му до Цариград, на базата на които великият

везир Феруд паша отправя запитване до Начович , т.е. отново на дневен ред се поставя въпросът за

българо-турско споразумение. Българският дипломатически представител е оставен без нови инструкции

и заявява, че след като турското правителство толкова пъти не е спазвало даваните обещания, то

кабинетът в София няма намерение да преговаря. Тази постъпка дава неочакван резултат, тъй като Алу

Ферух бей е повикан в турската столица, за да изясни противоречието между съдържанието на неговите

доклади и казаното от Начович. След консултации в ръководните държавни среди на 27 декември 1903г.

турският комисар връчва на начович проект за споразумение. Според него Турция не трябва да пречи на

осъществяването на Мюрцщегската програма, задължава се да даде амнистия на некриминалните

престъпници, да намали митата на някои български стоки, да възстанови жп връзката Харманл-Мустафа

паша. В замяна на това България трябва да разформирова македонските комитети, да преустанови

всякакви агитации в полза на българите във вилаетите, а софийският мюфтия да се назначава от

Цариград. Ген. Р. Петров не остава очарован от предложението. Ето защо от София представят

контрапроект, включващ още широка общинска автономия за българското население във вилаетите

Солунски, Битолски, Косовски и Одрински, както и други искания, които са неприемливи за Турция.

Начович и Екзарх Йосиф, които смятат, че евентуално съглашение е от голямо значение особено за

подобряване участта на бежанците след въстанието, настояват да бъде приет турския вариант с известни

допълнения в полза на България. През целия месец януари на 1904г. се водят разговори, които не

довеждат до уеднаквяване на позициите. Ген. Петров дори настоява австро-руският проект да се

приложи и в Одринско. Гр. Начович заминава за София, за да води лично разговори с управляващите.

Това дава резултат, тъй като Фердинанд дава своята подкрепа за по-ограничени искания в името на

сългасието между двете страни. Още при завръщането на българския дипломатически представител в

Цариград преговорите са подновени. Руската и германската дипломация също работят в полза на

сключването на споразумение, като подчертават и опасността от избухването на конфликт. Осъществява

се и натиск върху кабинета в София да се откаже от исканията си за Одринския вилает. Сключването на

споразумение с Турция се представя като условие за акредитиране на български дипломатически

представител в Берлин. В крайна сметка на 11 март 1904г. Начович е инструктиран да подпише проекта

за съглашение при условия, че султанът лично обещае, че ще се вземат мерки за подобряване на

положението на българското население в Одринско. След кратки дискусии сред туските управляващи

среди за необходимостта от военна конвенция с Княжеството на 26 март споразумението става факт. По-

съществени задължения по него са: България да пречи на формирането на революционни комитети и

въоръжени чети на своя територия и да не позволява внасянето на експлозиви в Европейска Турция. От

своя страна Портата трябва да приложи изработената от Австро-Унгария и Русия реформена програма в

Солунски, Битолски и Косовски вилаети, да приеме бежанците и да им помогне във възстановяването на

жилищата им и връщането на земите им, да се допускат всички поданици до обществени служби и др.

Освен това на 18 август 1904г. за пръв български дипломатически представител в Берлин е назначен ген.

Н. Никифоров.

Началото на реформеното дело в Македония съвпада с избухването на Руско-японската война.

Тя поражда безпокойство сред българските политически кръгове, тъй като отваря възможност за Австро-

Унгария за по-активна намеса на Балканите, включваща дори и териториално разширение. При тази

обстановка българското правителство започва да търси сътрудничество с балканските държави. Поглед е

обърнат към Черна гора и Сърбия. Между Княжеството и Черна гора съществуват традиционно добри

отношения, които допълнително укрепват с назначването на Д. Ризов за дипломатически агент в Цетине.

Още през юни 1903г. той прави сондажи за съглашение. През следващите месеци се провеждат и

разговори между княз Никола и княз Фердинанд. Като цяло основната задача на българската дипломация

е да постигне споразумение с балканските държави, в което да се предвижда автономия на Македония.

Чрез проведените разговори обаче става ясно, че черногорското правителство не е склонно на подобно

условие. През май 1903г. в Сърбия е извършен преврат срещу Обреновичите. Новата династия и

управляващата радикална партия се намират в пълна международна изолация. Ето защо насочването на

българската дипломатическа активност към Сърбия се посреща с голяма радост в Белград. Изявленията

на българския военен аташе Хр. Хесапчиев за по-тясно сътрудничество между двете страни

допълнително ентусиазират сръбкисте управляващи. В началото на януари 1904г. на Хесапчиев са

дадени инструкции да започне преговори за военнополитически съюз. Обстановката е благоприятна, тъй

като с действията си в западната част на Балканите Австро-Унгария се превръща в сериозна заплаха за

сръбското кралство. През февруари в Белград пристига и Д. Ризов. Водят се неофициални разговори, от

които остава впечатлението, че Сърбия започва да изсотавя идеята от края на 19 век за разделянето на

Македония на сфери на влияние. Конкретни предложения обаче не са направени. През март с.г. Ризов и

Хесапчиев предлагат на сръбските управляващи проект за съюзен договор, който включва съглашение за

запазванетериториалната цялост на двете страни, защита на Солунския, Битолския и Косовския виалет,

както и съвместни усилия за постигането на автономно управление в тези области. Сръбските министри

приемат принципно българското предложение, но с няколко бележки, които недвусмислено показват, че

разделянето на Македония все още влиза в техните планове. Според сръбската позиция Косовския вилает

с център град Скопие съставлява Стара Сърбия, докато Солунско и Битолско – Македония. Именно това

е и основният първи пункт и забележките към него в изложения малко по-късно сръбски проект за

споразумение. В него също така се включва и евентуално решаване на въпроса за Албания в полза на

Черна гора. Българската позиция е непримира по отношение на подялбата на Македония. Все пак, за да

не се стигне до прекратяване на преговорите, от София предлагат нов проект, в който не се съдържа

първият пункт от сръбското предложение. След усилени преговори на 30 март 1904г. са подписани два

договора – таен и явен. Тайният има чисто политически характер и предвижда съвместна дейност за

прилагане на Мюрцщегската реформена програма в Солунския, Битолския и Косовския вилает, както и

разширяването й в Одринско, сключването на военна конвенция и съпротива срещу окупация или друга

неприятелска акция срещу някой от посочените вилаети. Явният договор предвижда взаимно търговски

облекчения, придвижване към еднаква митническа политика и др. Като цяло в подписаните договори

никъде не се говори конкретно за Македония и за нейните граници, а това не отговаря на целите на

управляващите в Белград. Въпреки че се отваря вратата за по-тясно сътрдничество и дори се провеждат

няколко срещи между княз Фердинанд и крал Петър, на практика споразумението е обречено. През

1905г. в Белград идва ново правителство и предвидената военна конвенция, в която вече заляга

принципът за неделимост на Македония, така и не се подписва. Освен това черногорският княз Никола,

при когото са изпратени сръбски и български представители, за да го запознаят със сключения договор,

става все по-подозрителен към българо-сръбското сближаване и смята, че не всичко му се съобщава. В

резултат на това преговорите между Белград и Цетине за постигане на споразумение са прекратени. През

втората половина на 1904г. отношенията между Сърбия и България също охладняват във връзка с

провежданата въоръжена сръбска пропаганда в Македония. Така, в края на с.г. става ясно, че все още не е

възможно споразумение между трите славянски дръжави на Балканите. Междувременно българската дипломация изпитва затруднения и в отношенията с Високата

порта, която скоро показва, че няма намерение да бърза с изпълнението на договореностите за реформи в

Европейска Турция. Като цяло съглашението започва да се прилага още през април 1904г., но турските

власти правят всичко възможно, за да забавят процеса. Създават се пречки пред освобождаването на

задържаните българи, както и пред завръщането на бежанците по родните им места. Българското

правителство отдава голямо значение на този въпрос, тъй като е необходимо да се спре започналото

обезбългаряване на Европейска Турция. Само благодарение на настойчивостта на бъгарската

дипломация и то чак към края на 1904г. се стига до завръщане на всички бежанци, както и до

освбождаването на повечето засегнати от амнистията. Междувременно сръбската въоръжена пропаганда

в Македония се засилва, а пред Княжеството стои изключително отговорната задача да й противодейства

без значителни нарушения на българо-турското съглашение. През 1907г. едно от основните средства за

постигането на тази цел е настояването от страна на българските търговски агенти във вилаетите за

стриктно спазване на принципа на „църковното статукво―. Този ход е продиктуван от намесата на

чуждите военни пропаганди, които с терор принуждават българските села в Македония да се отказват от

Екзархията и да стават патриаршисти, като същевременно се обявяват за сърби или гърци. Постъпките

дават малък резултат – турските власти закриват сръбски учлища и църкви в няколко села в каазите

Крива паланка и Велес, но общата картина не се променя. Освен това в края на 1905г. инспекторът на

жандармерията ген. Джорджис предлага да се раздадат законно пушки на българските села, които са

мишена на сръбски и гръцки чети. И тази инициатива остава без реални резултати.Ръководителите на

българската дипломация се опитват да противодействат на чуждите пропаганди и чрез средства в

рамките на Мюрцщегската програма. Отправят се искания за увеличаване на европейските офицери в

жандармерията, пропорционално участие на християни в нея, реорганизация на българските учлища в

Македония и др. Турската администрация не само не взима под внимание тези призиви, но и насърчава

чуждите военни пропаганди. При всички трудности и изпитания правителството на Народно-либералната партия за миг не

изоставя идеята за политическа автономия на Македония. Основната пречка обаче е разминаването на

тази цел с намеренията на силите реформаторки. Те възприемат провеждането на реформи в Европейска

Турция като средство за успокояване на напрежението в тези райони, а оттам и за премахване на

условията за българското революционно движение. В София осъзнават, че е необходимо да се отстрани

приоритетната роля на Австро-Унгария п отези въпроси. Още повече, че за българското правителство не

остават скрити и големите събития в международните отношения, свързани с подписването на англо-

френското съглашение през 1904г. и англо-руското споразумение от 1907г. Правителството на Народно-

либералната партия организира целенасочена външнополитическа пропаганда. Публикува на френски

език изследванията на Ат. Шопов и Д. Мишев, чиято основна цел е да докажат, че реформеното дело в

Туция има вековна история, но без съществени резултати. Субсидира се издаването на два български

вестника, които да печелят привърженици за българската кауза, във Франция и Италия. В такава насока

действа и Балканският комитет в Лондон, който провежда събрания, събира помощи за пострадалото

българско население по време на Илинденското въстание. Освен това се прави всичко възможно да се

обърне вниманието на великите сили към начина, по който съседните на България държави тълкуват чл.

3 от Мюрцщегската програма, предвиждащ групиране на народностите при евентуално ново

административно деление на Европейска Турция. На българските дипломатически агенти е наредено да

разкриват истината за сръбските и гръцките въоръжени пропаганди, които тълкуват този член в смисъл,

че колкото повече българи бъдат денационализирани, толкова по-голяма е вероятността да се признае

съществуването на големи и компактни маси с гръцко и сръбско народностно съзнание. Тези усилия

довеждат до самостоятелни постъпки на всички велики сили в Белград. При перспективата от активна

намеса на Англия и Франция правителствата във Виена и Петербург се раздвижват и на 17 септември

1907г. в нота до Белград, Атина и София изтъкват, че при евентуални административни деления няма да

се държи сметка за резултатите от четническите акции, а ще се провеждат независими изследвания и ще

се спазва принципът на статукво анте. Австро-руската нота обаче е твърде закъснял опит за ограничаване

на националните борби в Македония. Трудният път на българската дипломация през този период се характеризира и с някои

значителни успехи. За разлика от правителствата на Стамболов и Стоилов, при това управление се търсят

преговори за търговски съглашения най-напред с държави, чиито интереси не са в стълкновение с

интересите на България. В резултат на това са подписани търговски договори първо с Русия, а после и с

Германия, Англия, Франция и Италия, което е сериозен пробив в наложения на Княжеството васален и

капитулационен режим. Безспорен успех е и участието на България във Втората конференция за мир в

Хага през 1907г. като независима държава въпреки съпротивата на Високата порта. Безсилието на

България по време на Илинденско-преображенското въстание, както и невъзможността да окаже натиск

върху турското правителство за осъществяване на пълни реформи създават убеждението, че е

необходимо страната да развие по-голям военен потенциал, за да бъде възприемана по-сериозно. В

началото на 1904г. са извършени преобразувания в българската армия, които изискват и големи

количества ново въоръжение. Военните доставки са възложени предимно на оръжейни заводи, свързани

с френските банки, с които са склюени заеми през 1904г. и 1907г. Усиленото въоръжаване и

модернизацията на българската армия тревожат Високата порта, която през 1906г. и 1907г. прави

неуспешни опити за споразумение със Сърбия и Румъния с цел България да бъде поставена в изолация.

Все пак влошаването на отношенията с Османската империя предизвикват острата реакция на Гр.

Начович, който е поддръжник на идеята за разбирателство с турското правителство за постигане на

поставените цели. Тези разногласия в крайна сметка довеждат до оставката на ген. Р. Петров на 22

октомври 1906г. и заменянето му с лидера на Народно-либералната партия Д. Петков. И все пак

правителството запазва последователността, с която се характеризират действията му през целия период.

Разширена е мрежата от дипломатически представителства, създаден е и Закон за Министерството на

външните работи и изповеданията, който въвежда значителни промени в тази институция. Освен всичко

той е приет с перспектива, тъй като представя министерството като учреждение на една независима

държава. В него се говори за пълномощни министри и консули, а не за дипломатически агенти и

търговски представители. Всички тези успехи ясно показват готовността на Княжество България да

тръгне по пътя на независимостта.

10. Външната политика на управлението на Демократическата партия

В продължение на три десетилетия българската дипломация работи за укрепването на

държавния суверенитет на страната. Въпреки различията помежду си всички правителства се придържат

към линията на постъпателно еманципиране. Затова и успехите са значителни – България е допусната да

участва на международни конференции, успява да сключи търговски договори и консулски конвенции с

различни държави, създава силна армия, има важни външнополитически завоевания. Тези успехи са

придружени с опити за формално премахване на унизителния васалитет, започнали веднага след 1885г. Усилията да се промени международното положение на страната остават без конкретен резултат,

но не и без полза. Българският стремеж получава официална регистрация и е извлечен полезен урок,

както при опитите за съединение през 80-те години на XIX век. Ръководителите на българската външна

политика разбират, че големите държави няма да дадат съгласието си да се провъзгласи независимостта,

а България трябва да действа самостоятелно и да постави Европа пред свършен факт. В началото на 1908г. е назначено правителството на Демократическата партия с министър-

председател Александър Малинов. Министерството на външните работи е поверено на безпартийния

генерал Ст. Паприков, личност с военен, но и държавнически стаж, с немалък дипломатически опит.

Пивърженик на независими действия в защита на националните интереси и българското единство, в

служебната си кариера Паприков се проявява като прагматик и политик без партийни пристрастия,

въпреки че поддържа лични връзки с дейците от средите на Демократическата партия и на македоно-

одринското революционно движение. Основна външнополитическа цел на демократическото правителство е провъзгласяване на

независимостта, а утвърждаването на държавния суверенитет на страната трябва да открие пътя за

осъществяване на националното единство. Скоро настъпват събития, които улесняват намеренията на българската дипломация.

Съперничеството между Централния съюз и Антантата намира израз в активизиране на политиката им на

Балканите – така например Австро-Унгария засилва натиска си върху Османската империя за строеж на

Новопазарската железопътна линия, а пред заплахата от австро-германско господство на Балканите

Англия и Русия излизат с проект за радикални реформи в Македония. В тази обстановка в Османската

империя избухва Младотурската революция. Султанът е принуден да възстанови действието на

конституцията от 1876г., съставено е ново правителство начело с Кямил паша, което ориентира външната

политика на империята към Англия. Въпреки амбицията за радикални преобразувания в империята,

младотурците се ограничават с половинчати реформи. Събитията в Османската империя имата разнопосочен международен отзвук. След

първоначалната изненада в София е направен анализ, според който евентуалните демократични

преобразувания в империята отдалечавяат възможността за радикално решаване на националния въпрос.

Преценява се, че в такъв случай би могло да се действа за провъзгласяване на независимостта, като се

изчака развоя на събитията в Турция и се наблюдава реакцията на Великите сили. Англия се обявява в защита на младотурския режим, а Франция и Русия се въздържат от намеса.

Българската дипломация започва конкретни сондажи пред Великите сили – в Карлсбад българиският

дипломатически агент Д. Станчов се среща с руския външен министър, който се отнася благосклонно

към евентуално провъзгласяване на независимосттта, но съветва България да изчака Австро-Унгария

първа да наруши Берлинския договор с готвеното анексиране на Босна и Херцеговина. Ръководителите

на българската външна политика начертават нов курс – решено е, че бездействието е опасно за

интересите на страната и че трябва да се предприемат незабавни действия. Решено е да се направят

постъпки в Цариград за постигане на независимостта чрез българо-турско разбирателство. Междувременно в Цариград става т.нар. ―инцидент Гешов‖, който влошава отношенията между

Княжеството и империята – по случай рождения ден на султана е устроена гала-вечеря, на коята е

поканено цялото дипломатическо тяло, с изключение на българския представител Ив. Ст. Гешов, с което

младотурското правителство иска да подчертае васалното положение на България. Инцидентът внася

допълнителни усложнения в обстановката на Балканите. През този период става ясно, че е незбежна австро-унгарската анексия на Босна и Херцеговина и

руската дипломация полага усилия да получи максимум отстъпки за Русия и балканските държави.

Българското правителство е посъветвано да запази спокйствие.

На 5 срещу 6 септември 1908г. избухва стачка на служителите по Източните железници,

вкключително и на територията на България. По молба на дирекцията на Източните железници, цялата

мрежа на железниците в България е завзета от българските железопътни власти. На 9 септември

компанията успява да прекрати стачката, но българското правителство нарежда на войскови части да

окупират железницата в българския участък и го обявява за българска собственост. Портата разбира, че

българо-турските отношения взимат опасна насока и се опитват да ги подобрят. В резултат от турската

отстъпчивост в Цариград на неофициална мисия е изпратен К. Хаджикалчов, който да разговаря с

турските власти по въпроса за независимостта и железницата. Става ясно, че Портата е съгласна да се

провъзгласи българската независимост и да се продаде експлоатацията на железниците, при условие, че

се сключи българо-турски военен съюз. Намиращият се в Австро-Унгария Фердинанд прави дипломатически сондажи относно

българската независимост пред австрийските управляващи, които го посрещат благосклонно и даже

обещават подкрепа. Великите сили посрещат с недовоство железопътната акция на българското правителство. Най-

остро реагират Германия и Австро-Унгария, тъй като Източните железници на практика са собственост

на германския и австрийския капитал. Австрийсият външен министър барон Ерентал поставя подкрепата

си за българската независимост съобразно готовността България да върне железницата. Англия и Турция

реагират остро. При това положение в Министерския съвет назрява мисълта да се избърза с

провъзгласяването на независимостта, така че откупуването на железницата да стане естествено

следствие. Междувременно руският дипломатически агент в София Д.К. Сементорски-Курило и англйският

му колега Дж. Бъканън предупреждават правителството, че прокламирането на независимостта ще

предизвика криза на Балканите, но от Петербург обещават подкрепа на българското искане пред

Великите сили, след като Австро-Унгария първа наруши Берлинския договор. Неочаквано Франция

изразява гореща подкрепа и внушава, че моментът е подходящ за действия. На 16 септември 1908г. Министерският съвет взема решение да обяви независимостта на

България на 21 септември. На княза е телеграфирано незабавно да се върне в България. Българската

дипломация отчита, че опасността първа да наруши международната договореност не е по-голяма от тази

да последва Австро-Унгария и по този начин да нанесе втори удар на Турция – българската дипломация

се спира на самостоятелната акция, като залага на картата ―свършен факт‖. Обхванат от колебания Фердинанд се опитва да протака, но правителството проявява

неотстъпчивост. На 21 септември князът пристига в Русе, където го очакват министрите, а на 22

септември 1908г. в Търново със специален манифест обявява България за независимо царство. На 23 септември Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, а на 24 септември

Гърция обявява присъединяването на автономния о-в Крит към Гърция. Тези събития създават остра

криза на Балканите. За Антантата двете акции са сигнал за промяна на балканската конфигурация в полза

на Централните сили. На българската дипломация се пада да довърши делото. Още на 22 септември Фердинанд

телеграфира на султан Абдулхамид, за да го увери в личната си вярност, а с официални ноти са

направени постъпки пред Великите сили за признаване на България за независима страна. Нито една

европейска страна обаче не проявява готовност да признае българската независимост. Австро-Унгария и

Германия настояват за цялостно парично обезщетение за Източните железници, Русия се обявява за

свикване на международна конференция за ревизиране на Берлинския договор. Руската идея е

подкрепена и от Англия, Франция, Италия. Румъния, Сърбия и Гърция поставят отнопението си към

българския акт в зависимост от решението на силите. В Цариград запазват спокойствие. Очертава се трудността да се предвиди колко ще продължат преговорите, забелязват се и

противоречия в третирането на балканската криза – единственият пункт, по който има разбирателство

между Великите сили е необходимостта България да ликвидира финансовите въпроси, произтичащи от

независимостта. Българското правителство се придържа към твърд курс на отстояване на независимостта, според

който България трябва да откупи експлоатацията и собствеността на железниците, да не плаща

обезщетение на Турция за румелийския данък и да принуди турското правителство на пряко

споразумение. На 1 октомври е изпратена нота-ултиматум с искане в срок от три дни да се признае

българската независимост. В отговор на турската частична мобилизация в България са свикани

запасните. Българското правителство изразява готовност да преговаря с Източните железници. Преговорите между Великите сили се затягат, като в Цариград постепенно се ориентират към

отделно споразумение с Австро-Унгария и България. България изразява готовност да заплати сумата от

10 000 000 за собствеността на железниците при признаване на независимостта без компенсация за

Турция. Турското правителство отстоява позицията, че е необходимо България да заплати

капитализираната сума на данъка.

Напрежението расте с всеки изминат ден. Въпреки че се стреми към мирно уреждане на въпроса,

българското правителство взема преохранителни мерки. Великите сили изпращат нота до София и

Цариград, с която искат да предотвратят избухването на въоръжен конфликт. Българското правителство се вслушва в съветите на европейските държави. За преговорите в

Цариград е изпратен Андрей Ляпчев. Там започват тежки преговори и пазарлъци, които продължават

повече от месец. Турция формулира исканията си в десет точки с искания за компенсации в размер над

572 000 000 лв., които са категорично отхвърлени от Ляпчев. Особено раздразнение в турската страна

пък предизвиква искането за запазване на старото положение и организация на Екзархията в Цариград,

което би узаконило постоянното вмешателство на България в Македония. Твърдата позиция на София

заплашва с прекъсване на преговорите, което би забавило решаването на въпроса с железницата, в която

са ангажирани европейски капитали. България настоява турското правителство да гарантира, че ще уреди всички висящи въпроси с

България и че ще признае суверенитета на страната. При приемане на тези две условия българското

правителство ще заплати за румелийския данък сумата от 40 000 000 лв. и за собствеността и

експлоатациата на железниците – 42 000 000 лв., като всички останали въпроси ще се уредят от

съответните администрации. В Цариград не бързат да се произнесат по българското предложение и

настъпва нов застой в преговорите. Русия, Англия и Франция изразяват готовност да подкрепят

българската формула. Освен това българската дипломация изтъква, че при отделянето си Сърбия, Гърция

и Румъния не са плащали части от турския данък. Все по-ясно се очертава надпреварата между

Антантата и Централните сили за привличането на България. Междувременно е постигнато споразумение с Австро-Унгария с широки отстъпки за

двуединната монархия, в резултат на което Портата увеличава претенциите си към България. Турция

поставя въпроса за териториални отстъпки от България в района на Мустафа паша (дн. Свиленград). И

двете държави съсредоточават свои войски в района. България отново се обръща към Великите сили с

молба за съдействие. Проявената от София неотстъпчивост залага на общия стремеж на европейските

държави да се избегне задълбочаване на кризата, където всички те имат икономически и политически

интереси. През януари 1909г. Русия излиза с нова инициатива. Тя предлага уреждане не независимостта

чрез сложна финансова комбинация – Русия да поеме върху себе си изплащането на исканите от Турция

125 000 000 лв., като приспадне тази сума от турския дълг по контрибуциите от войната от 1877-1878г.;

България няма да плаща нищо на Турция, а на Русия ще издължи 82 000 000 лв., като сключи формален

заем с руската държавна банкапри изгосни условия. Това предложение задоволява претенциите и на

двете страни и е прието веднага в София. Това решение несъмнено укрепва позициите на Антантата в

района, ето защо е Австро-Унгария и Германия му се противопоставят. България се убеждава в руското

благоразположение по този въпрос, като постепенно се изглаждат и руско-турските противоречия – на 3

март 1909г. е подписано предварително споразумение, срешу отдделни разпоредби на което България се

противопоставя. За Петербург и Цариград заминават български представители, които да изгладят

спорните въпроси. Междувременно избухва метеж против младотурското управление, като новото

правителство забавя въпроса с признаването на независимостта. При това положение българската дипломация отново поставя ултиматум пред Великите сили със

заплахи за война с Турция. След раздвижване на европейската дипломация е постигнато съгласие и на 6

април 1909г. е подписан българо-турски протокол за уреждане на независимостта, а на същия ден в

Петербург е подписан протокол за българо-руска финансова сделка. На 7 април Русия официално

признава неззависимостта, а скоро след това идва признание от Англия, Франция, Сърбия и др., а скоро

след това и от Австро-Унгария и Германия. Постепенно са уредени и въпросите, породени от

завземането на Изтовните железници. По този начин българската дипломация успява да защити акта от 22 септември 1908г. По този

начин България се превръща с суверенна държава със самостоятелна външна политика, издигнат е

международният и престиж. Българските представителства в редица държави се преименуват в легации,

а търговските агентства – в консулства. След продължителни, но резултатни преговори е премахнат и

капитулационният режим. Приключването на балканската криза не донася очакваното успоконение в Европа и специално

на Балканите. Особено важно е положението на България, пред която стои въпросът за завършване на

процеса на национално обединение. Още по времето на Балканската криза опити за сближение с България прави Сърбия, но поради

неизгодните условия, които поставя преговорите завършват без резултат, въпреки съдействието на

Антантата. Кабинетът на Демократическата партия изключва всякакво споразумение с Гърция и Сърбия,

докато те проявяват претенции към райони с преобладаващо българско население. Въпреки това

Фердинанд неофициално обсъжда темата за сближението със сръбските управляващи.

В края на 1909г. положението в Македония се влошава – засилва се дейността на турски и

албански разбойнически чети. Освен това се приемат и реакционни закони, насочени срещу

християнското население в империята – закон за политическите сдружения и закон за четите в

румелийските вилаети. Пред Великите сили се правят постъпки за подобряване положението на

българите в Македония. През този период в София трескаво се обсъжда какъв външнополитически курс ще защити най-

добре интересите на страната. Взема се решение да се търси подкрепата на Русия, като българска

делегация начело с Фердинанд заминава за Петербург, където се обсъждат проекти за военна конвенция

между двете държави. Между тях проличават принципни различия, като освен това русите поставят

въпроса за българо-турско и българо-сръбско сближение като предварително условие за българо-рското

споразумение. Българите изрично поставят условието за руско гарантиране на присъединяването на

Македония към България. Българо-сръбските разговори продължават без признаци за преодоляване на различията. Сърбия

настоява за онази част от Македония, която би и осигорила излаз на Адриатическо море. Като се стреми

да запази позициите си в Сърбия, по това време главна опора на руското влияние на Балканите, и да

спечели България за антиавстрийския блок,руската дипломация се стреми да задоволи интересите и на

двете страни. На българските управляващи среди е предложен проект за българо-руска конвенция, посрещнарт

хладно в София, тъй като не се уточнява западната граница на България, на която изключително много

държат българските управляващи. Русия възприема сръбската теза за дележ на Македония, но оставя

конкретното договаряне за бъдещо споразумение между двете страни. Според руската формула ядрото

на балканския блок трябва да бъде българо-сръбското съглашение, към което после да се присъедини и

Турция. Българска делегация заминава за Цариград, където се обсъждат важни въпроси, чието решаване

би разчистило пътя за евентуално сближение, но не са постигнати благоприятни резултати по нито един

въпрос Последвалата визита на Фердинанд в Париж е все по-ясен белег за ориентацията на България

към Антантата, но при запазване българската самостоятелност. През 1910г. следва нова вълна на насилие над българите в Македония и бежански вълни към

България. Тя търси подкрепата на държавите от Антантата, но много по-ясно изразена е подкрепата на

Австро-Унгария за Турция. Като контрамярка срещу поведението на Турция българската дипломация

търси сближение с Гърция. Постигнати са редица договорености, като в резултат настъпва подобрение на

отношенията между българи и гърци в Македония. Черна гора също не остава извън полезрението на

българската дипломация, която търси сближение и с тази държава. На антантския вариант за балкански блок Австро-Унгария и Германия противопоставят

сближението между Румъния и Турция. София гледа с безспокойство към това сближение и с цел да се

подсигури тила на страната се вземат спешни мерки. Малинов заема поста външен министър, а ген.

Паприков е изпратен пълномощен министър в Петербург, за да се ускори подписването на военната

конвенция между двете държави. В крайна сметка се оказва, че Турция запазва враждебното си отношение към българите в

границите на империята, Сърбия засилва пропагандата си в Македония. Българо-руските преговори

замират, тъй като никоя от двете страни не иска да направи компромис с основната линия на съответната

външна политика – България да се откаже от цяла Македония и Одрин, а Русия – от курса на сближение

на балканските държави под своя егида.Постепенно се изоставя идеята за сключване на българо-руска

конвенция, а Русия се активизира по линията на сръбско-българското сближение. Твърдият курс на българската дипломация обрича страната на изолация при евентуален

конфликт. Другата алтернатива е да се направят отстъпки и да се върви заедно със съседните държави

срещу общия враг. Цар Фердинанд осъзнава необходимостта от по-гъвкава политика и прави

правителствена смяна – ма 16 март 1911г. властта е поверена на коалиционен кабинет на Народната и

Прогресивно-либералната партия с министър-председател Ив. Ев. Гешов, който поема и Министерството

на външните работи и вероизповеданията. Двете партии са известни с русофилската си ориентация и

симпатии към другите държави от Антантата. Управлението на Демократическата партия 1908-1911г. остава в българската

външнополитическа история с дипломатическата подготовка за провъзгласяването на независимостта на

България и умелата защита на българските интереси пред Великите сили и Турция в последвалата

Балканска криза.

12. Българската външна политика по време на Втората балканска /

Междусъюзническата война Преди подписването на Лондонския мирен договор, с който завършва Първата Балканска война,

по заповед на Върховното бълг. командване започва прехвърляне на бълг. армии от Изт. Тракия в

Македония. През април- май 1913 г се стига до остри въоръжени конфликти м/у бълг. и гр. войски при

Нигрита, Правище и Ангиста. Опитите на правит на бившите съюзници – Б-я, Сърбия и Г-ция, за

предотвратяване на по-нататъшни инциденти прикл. с провал. В Бюя се разгръща мощна антигръцка и

антисръбска пропаганда, а в С-я и Г-я –антибългарска. На 19 май 1913 Г-я и С-я подписват таен съюзен

д-ор, с който се задължават да не сключват отделно споразумение с Б-я и да си оказват взаимопомощ, за

да могат да имат обща граница в Македония, скл. е и военна конвенция срещу Б-я. Това води до

фактическо ликвидиране на БС. На 17 май премиерът Ив. Ев. Гешов подава оставка. На 1 юни е формирано правителство на НП

и ПЛП начело с д-р Ст. Данев, привърженик на провеждането на твърд курс по отношение на Г-я и С-я.

Кабинетът на Данев настоява за арбитраж в рамките на българо-сръбския д-ор от фев 1912 и отделни

преговори с Г-я. В нач. на юни 1913 руското правителство призовава мин-председателите на четирите съюзни д-

ви да демилитаризират войските си и на конференция в Петербург да решат спорните въпроси. На 9 юни

бълг. правителство заявява, че ще участва с конференцията, ако С-я зачете подписания д-ор с Б-я през

1912 и в 8-дневен срок се извърши арбитраж. Но след предупреждение от руска страна от 14 юни, Данев

заявява, че след 2 дни ще тръгне за Русия. Междувременно през юни 1913 бълг. армии са разполовени както следва: I армия на ген. В.

Кутинчев в района на Видин- Берковица; II армия на ген. Н. Иванов – Дойран –Кавала, насочена с/у

гръцката армия; III армия с ген. Р.Димитриев – Сливница, Цариброд- Трън за настъпление Пирот- Ниш;

IVармия на ген Ст. Ковачев – Радовиш – Кочани и Щип, насочена с/у най-силната I сръбска армия, и V

армия на ген, Тошев – Кюстендил – Радомир за настъпление по посока Скопие. Срещу Т-я са оставени

съвсем слаби подразделения, а с/у Р-я нито една войскова част. Общата численост на армиите на бившите ни съюзници и Р-я и Т-я след мобилизацията възлиза

на 1 277 000 д. За действие с/у тях Б-я успява да мобилизира 500 000. Цар Фердинанд и ген. М. Савов без знанието на бълг. правителство решават да проведат

наказателна акция с/у гр. и ср. войски, за да ‗улеснят‘ бълг. мин- председател в дипл. Му борба със

съюзилите се против Б-я Венизелос и Пашич. На 16 юни е издадена заповед на II и IV армия да

предприемат д-вия с/у ср. и гр. позиции. Ив. Ев. Гешов нарича това ―престъпно безумие‖. На 18 юни ген.

Савов е заставен от правителството да заповяда на двете бълг. армии да се изтеглят на изходни позиции.

След това ген. Савов е заменен от ген Р. Димитриев, но предотвратяването на войната с бившите

съюзници се оказва невъзможно. Румъния и Т-я се възп. от конфликта и се намесват на страната на Г-я и

С-я. Отначало IV бълг. армия нанася поражения на сръбските войски при Криволак ( 18-21 юни).

Впоследствие оначе тя е принудена да отстъпи и да води отбранителни боеве. Причина за това е бързото

пробиване на II бълг. армия от гр. войски на линията Дойран-Кукуш. На 29 юни гр. армия превзема

Драма, след което настъпва към Неврокоп и Ксанти. Едва на 11 юли гр. настъпление е спряно от бълг.

артилерия край Горна Джумая. На 28 юни Румъния обявява война на Б-я, навлиза с войски в Ю. Добруджа и за два дни я

окупира. На 30 юни източната турска армия преминава линията Мидия- Енос и реокупира Одр. Тракия. На 4 юли 1913 е сформирано ново правителство на либералната концентрация начело с В.

Радославов. То уведомява рум. правителство, че е съгласно границата да минава по линията Тутракан-

Балчик, и настоява в замяна на това рум. части да се изтеглят отвъд Дунава и Румъния да подкрепи Б-я

при мирното ур. на споровете й със С-я и Т-я. Рум. правит. Приема за граница линията Тутракан –

Балчик с няколко км на запад и юг от нея, но отказва да изтегли войските си от Б-я. То призовава бълг.

прав. да определи пълномощници за прелиминарно преговори. В същото време сръбският премиер Пашич и гр. Венизелос настояват пред рум. прав. да се

започнат преговори с Б-я в Ниш, дез да се скл. примирие, за да може чрез отлагането му ср. и гр. войски

да овладеят повече територии. Букурещ се обявява против прекомерното териториално ограбване на Б-я

и предлага незабавно прекр на военните действия и започване на преговори за подп на мирен д-ор в

Букурещ. На 14 юли 1913 бълг. делегация за подписването на мирния д-ор с Румъния, Г-я,С-я, и Ч. гора

пристига в Букурещ. Тя е начело с Д. Тончев. Най- лесно и бързо приключват преговорите с Румъния, тъй като въпросът за Ю. Добруджа е

предрешен още в хода на Междусъюзническата война. Спор възниква относно преместването на

границата на юг и запад от линията Тутракан – Балчик. Налага се сформирането на смесена българо-рум

военна комисия за решаването на въпроса. Постигнат е компромис, без да се отдаде възм. на бълг.

делегация да доближи границата плътно до линията Тутракан-Балчик. На 21 юли българо-румънското

споразумение е подписано. На 18 юли, след успешно контранастъпление на бълг. войски с/у гръцките в Кресненското

дефиле, гр. правит. е принудено да се съгласи военните действия да бъдат преустановени, т.е. да се

подпише примирие. Пашич и Венизелос се договарят съвместно да поставят своите искания пред бълг,

делегация. На 19 юли сръбският мин-председател предлага за граница м/у Б-я и С-я р. Струма, като се

започне от старата българо-турска граница и се стигне до границата с Г-я. Тончев настоява Щип, Кочани,

Струмица и Радоваш да бъдат български. Приема се Радоваш да бъде даден на Сърбия, а град Струмица

да остане за Б- я. Гр. делегация отначало предявява искане за терит от р. Струма до с. Макри, т.е. за почти цяла

Западна Тракия без Дедеагач. След това намалява претенциите си и се съгласява да се даде на Б-я

крайбрежието до Порто Лагос включително. Тези искания са прекалени. Завързва се остра диплом. борба

за съдбата на Кавала. Против отстъпването на Кавала на Г-я са А-У и Русия. На 23 юли рум. премиер

Майореску предупреждава Д. Тончев, че ако Б-я не се откаже от Кавала до изтичането на срока на

примирието, рум. войски ще влязат в София. Постига се споразумение: Ксанти – за Б-я, а за Г-я – Серес,

Драма и Кавала.

На 28 юли 1913 е подписан Букурещкият мирен договор. Чрез него С-я, Р-я и Г-я си осигуряват

териториални придобивки, без да оставят надежда на Б-я за евентуално му преразглеждане. След скл. на Бук. мирен д-ор като най-важен проблем за Б-я се налага въпросът за реокупацията

на Източна Тракия от Турция, осъществена в нарушение на Лондонския мирен д-ор. Григор Начович е

изпратен да преговаря в Цариград за скл. на мирен д-ор. Турските делегати са непреклонни в желанието

си Одрин и Лозенград да бъдат на всяка цена в пределите на Турция. Бълг. правителство се съгл. да

отстъпи Одрин, но настоява Софлу, Димотика, Ивайловград и Свиленград да останат в Б-я. На 16 септ.

1913 е подписан Цариградския мирен д-ор м/у Б-я и Турция. С него Т-я присъединява Изт. Тракия, без

Малкотърновско, Свиленградско и Ивайловградско. С Букурещкия д-ор на Б-я са отнети стари територии 7696 кв км, предадени на Р-я.

Същевременно с Бук. и Цар. Д-ри Б-я придобива нови земи – Пиринско и Струмишко в Македония и

Беломоркса Тракия до Марица, всичко 23 187 кв км . Чистото увеличение е 15 491 кв км, а на

населението 723 850 д. След войните Б-я изпада в международна изолация. На преден план излиза бежанския въпрос и

проблемът за администрацията на новите територии. Това е първа национална катастрофа за Б-я.

Постепенно Б-я се ориентира към ЦС и засилва обвързаността си с ОИ.

13. Българската дипломация по време на Първата световна война.

На 28 юни 1914 свързаните със сръбската националистическа офицерска организация ‗Черната

ръка‘ дейци на ‗Млада Босна‘ Г. Принцип и Н. Габринович убиват в Сараево австро-унгарския

престолонаследник Франц – Фердинанд. На 28 юли, А-У обявява война на Сърбия. Конфликтът бързо

прераства в общоевропейски и световен. Русия обявява обща мобилизация и защита на С-я. На 1 авф Ф-я

влиза във война с Русия, а на 3 авг и с Франция. На 5 авг Англия обявява война на Германия, а по-късно

и на А-У. Същия месец Япония се намесва на стр на Антантата(Фр, АНгл, Русия), а Турция скл съюзен д-

ор с Германия и през окт. започва военни д-я на страната на Централните сили (Гер, А-У и Италия, която

по-късно преминава към Антантата). На 2 авг. Радославов декларира, че Б-я ще се придържа към неутралитет. Три са най-важните

характеристики на бълг. неутралитет : 1) той е благосклонен към ЦС – безпрепятствено се пропускат

военни транспорти от А-У и Г-я към Т-я и обратно; 2) той е временен-изчаква се подходящ момент за

намеса във войната и 3) Б-я иска да бъде предварително възнаградена за неутралитета си. Двата блока – ЦС и Антантата постепенно започват да оказват натиск в/у Б-я за включването й

във войната. На Антантата Б-я и е необходима за заздравяване тила на Сърбия и нанасяне удар на Т-я по

суша, а на ЦС – за бързо ликвидиране на Сърбия и уст. на териториална връзка с Цариград. Още през юни 1914 в опит да се стабилизира финансово страната, бълг. правителство влиза в

преговори с немския банков консорциум ‗Дисконто Гезелшафт‘. На 29 юни правит. подписва д-ор с

консорциума за заем в размер на 500 000 000 лв. Този заем предизвиква остри политически противоречия

в страната и оказва влияние върху включването на Б-я по-късно на страната на ЦС. През ноем 1914 Англия,, Франция и Русия връчват на бълг. правит. обща декларация, в която

с/у спазването на обявения неутралитет обещават на Б-я ‗справедливи териториални придобивки в

Македония‘ и разширяване на територията и в Тракия до линията Мидия-Енос. През 1915г. се провеждат преки преговори на Б-я с Антантата и ЦС с конкретни териториални

предложения. Започва т.нар. ―Българско лято‖. През май 1915 Антантата проявява готовност да

удовлетвори бълг. претенции в Тракия и да предостави в края ня войната частта от Македония м/у

линията Крива паланка – Велес – Охрид-Битоля. Обещава се съдействие за връщането на Кавала и ще

благоприятства в преговорите м/у Рум И б-я за Добруджа. Същия месец Б-я получава неудовлетворително предложение и от ЦС. Г-я обещава на Б-я

‗безспорната зона‘ в Македония в замяна на добровелателен неутралитет до края на воината и

разширение в ‗спорната зона‘ при скл. на съюзен д-ор и участие във военните д-я с/у Сърбия. Бълг.

неудовлетворение по отн на ЦС е заради отказа на ‗спорната зона‘ в Македония и неангажирането на

Турция, към която Б-я пази лоялен неутралитет. Бълг. правителство настоява неутралитетът към Т-я да

бъде компенсиран с предоставянето на Б-я на Одринска Тракия до Мидия-Енос. През лятото на 1915 под натиска на А-у и Германиям Турция е принудена да започне преговори

с Б- я за промяна на границата в Тракия. На 23 август бълг. правит. се договаря с Т-я за подписване на

конвенция по граничния въпрос и с Г-я за подписване на политич. д-ор.

През лятото на 1915 става ясно, че цар Фердинанд и Радославов ще свържат съдбата на Б-я

с Германия и А-У. През август е извършена поредната промяна във Военното министерство. Ген. Ив.

Фичев е заменен на поста военен министър от ген. Н. Жеков, поддръжник на идеята за намеса на Б-я във

войната на стр на ЦС. Партиите на извънправителствената коалиция – НП, ДП, ПЛП, НЛП – фракцията на Н.Генадиев,

БЗНС и широките социалисти се противопоставят на провежданата от бълг. правит. политика и открито

агитират за ориентирането на Б-я към Съглашението. Тесните социалисти и някои земеделци се обявяват

против участието на Б-я във войната на която и да е страна. През авг 1915 по инициатива на фр. Легация в София е основана търговска фирма начело с

Фернан Деклозиер, делегат на френските банки в Б-я по изпълнение на довоенните кредити. Задачата на

фирмата е да изкупува и изнася зърнени храни от страната. За целта правителствата на Англия, Франция

и Русия отпускат 100 млн. франка. Изгражда се широка търговска мрежа в страната. За кратко време са

изкупени и изнесени от Б-я зърнени храни за 18 млн. лв. През октомври дейността на фирмата е закрита

и 39 търговци, банкери и депутати от опозиционните партии са подведени под съдебна отговорност за

дейност, имаща за цел предизвикването на хлебна криза в страната. В края на август 1915 опозиционните партии разпространяват апел в София, с който призовават

бълг. народ на борба против политиката на Радославов. На 17 септ Гешов, Х. Цанов, Ал. Стамболийски

са приети на аудиенция при цар Фердинанд . Те предупреждават бълг. монарх, че въвличането на Б-я на

стр на ЦС ще е гибелна последица за нея. Присъединяване на Б-я към ЦС На 3 септември Б-я и Търция сключват в София погранична конвенция. С нея Турция отстъпва

на Б-я земите по долината на р. Марица от Свиленград до Бяло море с жп линията Одрин-Дедеагач. На 6

септ в София се подписани д-ор за приятелство и съюз и тайна конвенция м/у Б-я и Г-я, а в Плес – военна

конвенция м/у Б-я, Г-я и А-У. Тайната конвенция, придружаваща д-ра, конкретизира съюза на Б-я с Ц главно по отн. на

Сърбия. Те признават на Б-я правото да получи двете зони в Македония по българо-сръбския д-ор от

1912. При положение, че Рум. премине на стр на Антантата, се предвижда анексиране на Ю. Добруджа с

ректификация на границата, определена с Берлинския д-ор. В случай че Гърция премине на стр на

Антантата, Б-я ще анексира завладените от тази д-ва територии с Букурещкия д-ор. В конвенцията

изрично се подчертава, че въпросът за териториалните придобивки окончателно ще се урежда при

сключването на мира, т.е. договарящите се страни си запазват правото за допълнително споразумение. Военната конвенция предвижда Райхът и А-У да нападнат Сърбия в срок от 30 дни, а Б-я – 35 от

деня на подписването й. Съюзните сили се поставят под общо командване на герм. фелдмаршал Фон

Макензен. Г-я се ангажира със защитата на Варна и Бургас, с доставка на военни материали за Б-я и

отпускане на парична сума в размер на 200 000 000 франка. От своя страна Б-я се задължава да пропуска

свободно войски и военни материали от Г-я и А-У за Т-я и обратно и непредизвикана да не накърнява

суверенитета на Гърция и Румъния. На 22 септ. Б-я обявява всеобща мобилизация, с което встъпва със фазата на т.нар. въоръжен

неутралитет. Огромни са липсите на оръжия, боеприпаси, транспортни средства, авиация, флот и др. Дипломация по време на войната На 1/14 окт 1915 Б-я се намесва във войната. Същия месец Англия, Фр, Русия и Италия обявяват

война на Б-я. Праз ноември Първа бълг. армия превзема Неготин, Зайчар, Пирот, Ниш; В същото време

Втора армия завзема Враня, Куманово, Скопие, Велес. На 23 ноем/6 дек бълг. войски влизат Битоля, а на

7/30 с.м. в Охрид. Съглашенските войски са принудени да се изтеглят отвъд гръцката граница, а

остатъците от сръбската армия да търсят спасение през албанските планини на остров Корфу. През март 1916 на конференция в Шантий(Франция) Съглашението взема решение да

предприеме офанзива по всички фронтове. На 9 авг. 1916 съглашенските войски атакуват бълг. войски в

района Дойран-Гевгели. Месец по-късно се проваля опитът на бълг. армия за настъпление на юг от

Битоля. На 17 авг. Букурещ сключва таен д-ор със Съглашението. С него Русия се ангажира да оказва

военна помощ на Румъния в Добруджа. На 27 авг Рум обявява война на А-У. На 1 септ Б-я влиза във

война с Румъния, като Трета бълг. армия се поставя под командването на Фон Макензен. Два дни по-

късно частите на Трета армиям подпомогнати от немски войски, атакуват Тутраканската крепост. Рум.

съпротива е сломена. На 4 септ. бълг. войски освобождават Добрич. През ноем. 1916 герм. войски

превземат Крайова. На 6 дек Румъния се отказва да отбранява Букурещ. През окт 11916 съглашенските войски отново се активизират с цел облекчаване положението на

Румъния. Англ. части атакуват бълг отбрана в долината на Струма, а сръбски- при завоя на р. Черна.

Най-голямата загуба за Б-я е превземането през ноем на Битоля от съглашенските части.

През ноем 1916 е свикана втора конференция на съглашението в Шантий. Решава се през фев

1917 да се започне нова офанзива по всички фронтове. С провал приключват атаките на Съглашението

по целия македонски фронт и по бълг. войски в Албания. От нач. на 1917 Германия възобновява започнатата през 1916 тотална подводна война с цел

спиране на потока на американски стоки към пристанищата на Антантата. През април 1917 ЦАЩ

обявява война на Г-я. ( Б-я не обявява на САЩ). Другото важно събитие е излизането на Русия от

войната след идването на болшевиките на власт – ноем 1917. С това обаче положението на Б-я на

Балканите не се подобрява. Ф-я се подготвя за речителна офанзива на Западния фронт – март 1918 и

започва да изтегля частите си от Солунския фронт. В/у Б-я пада основната тежест в Македония с/у

съглашенската армия на ген Сарай. През пролетта на 1917 под натиска на Съглашението гръцкият крал

Константин абдикира. Властта минава с ръцете на правителството на Венизелос. То предоставя на

Съглашението цялата гръцка армия. През май 1918 с участието и на гръцката армия Съглашението

предприема офанзива с/у бълг. войски в Македония. Става ясно, че съотношението на силите на

Солунския фронт решително се е променило в полза на Антантата. ПО време на тези боеве се ражда

идеята за осъществяване на пробив в бълг. отбрана в района на Добро поле. Противоречия със съюзниците В края на 1915 започват противоречия м/у съюзниците в рамките на ЦС. Според австо-унг

правителство всички сръбски територии, които не са обещани на българите- Черна гора и Албания

трябва да бъдат анексирани от А-У. Бълг. главно командване отхвърля искането на австрийците бълг.

войски да се изтеглят от Джаковица, Призрен, Прищина, Качаник затова, че са извън обсега на

териториите, предвидени за Б-я в тайната конвенция. През януари 1916 А-У внася коректив в първоначалната си позиция. Допуска се Ю. Албания да

се предаде на Гърция, а Средна Албания с Драч на Б-я. През февруари при посещание си при кайзер

Вилхелм II цар Фердинанд, В Радославов и ген. Н. Жеков формулират бълг. искане за допълнителни

територии, съобразмо разширяването на военния принос на Б-я във войната. То се заключва до земите на

левия бряг на Морава, част от Косово и Албания. А-У се противопоставя на разширяването на Б-я в

Поморавието. В този спор Г-я третира Б-я като равна с А-У, отреждайки и ролята на конкурент, чрез

който да упражнява натиск в/у А-У. Тя се обявява в подкрепа на А-У за Албания и в полза на Б-я за

Поморавието. На 1 април 1916 австро-унг. и бълг. върховно командване подписват с герм.

посредничество споразумение, с което на австро-унг. военни власти се предоставя секторът Елбасан-

Джаковица, а на бълг. – Призрен-Прищина. Но с това не се изчерпват неприятнотите за Б-я. Против волята на бълг. главно командване в

Зап. Тракия и Македония са изпратени турски войски. През ян. 1917 ген. Жеков настоява турският полк

да бъде изтеглен от Македония, защото е съставен от подбрани офицери, пропагандатори на

младотурската идея за създ. на автономна турска Македония. Едва в нач. на 1918 след продължителни

настоявания турският полк е прехвърлен от Македония в Трапезунд. След военния разгром на Румъния възниква остър спор м/у Б-я и Германия по Добруджанския

въпрос. Преди започването на войната с/у Румъния бълг. правит. не се възползва от чл. 4 на конвенцията

от 1915, който гласи: ‗Двете договарящи страни Б-я и Г-я си запазват правото на една по-нататъшна

спогодба относно сключването на мира‘, за да подпише предварителен д-ор с Райха за получаване на

цяла Добруджа. Този пропуск е съпроводен и от втора грешка – Б-я не устоява на натиска на Г-я във

войната с/у Румъния да участват и турски войски. По-късно през декември 1916 главните командвания на

4те страни сключват споразумение, в което по отн. разпределението на рум. територии Турция е

поставена наравно с Б-я. През първата половина на 1918 бълг-герм. противоречия се задълбочават. Двете страни започват

да не подбират средства в противоборството си по Добруджанския въпрос. Германия открито поощрява

Турция да претендира за ректификация на българо-турската граница в Тракия. В същото време

правителството на В. Радославов не се поколебава по време на Брест-Литовските преговори за скл. на

мир със Съв. Русия да се обърне за съдействие към Ленин и Троцки за съдаване на една силна България.

Междувременно турското правителство декларира, че ско Б-я получи уговорените от Сърбия територии

и Драма, Серес и Кавала, ще настоява за граница в Тракия по линията ПОрто Лагос – старата българска

граница, така че Ксанти да остане български, а Гюмюрджина и Кърджали- турски. На 7 май 1918 ЦС и Румъния подписват мирен договор. С него Южна Добруджа с поправка на

границата се дава на Б-я, а в Северна Добруджа, започваща от линията Черна вода-Кюстенджа се

въвежда ‗ кондоминимум‘ на Четворния съюз. Опозиционните партии в Б-я, подпомогнати от Съглашението, използват Добруджанския въпрос

за атаки с/у правителството. През юни 1918 Радославов подава оставка. Формиран в кабинет от

демократи и радикали начело с Ал. Малинов. До излизането на Б-я от воината новото правителство води

борба за получаването на Северна Добруджа. Солунското примирие

След подписването през май 1918 на мирния д-ор с Румъния бълг правит. изпращя в Петербург

и Москва Н. Наумов и Н. Цанов, в Лондон К. Стефанов, в Париж М. Геров да запознаят европейската

общественост с бълг. въпрос. Френското командване разработва проект заз бързо приключване на войната. В основата му

заляга идеята за ликвидиране на Солункия фронт. През щни 1918 начело на съглашенските войски в

Солун застава ген. Франше д‘Епре. На 14 септември след барабанен артилерийски обстрел бълг. отбрана в района на Добро поле е

разбита. Част от българските войски попадат в плен. Правителството праи отчаяни опити да заздрави

фронта. Мин-председателят изисква от ден. Буров спешно да отговори възможно ли е да се продължи

войната/ Генералът заявява, че за това е необходимо незабавно да се изпратят 10 германски и австрийски

дивизии със силна артилерия. Но тази помощ се оказва закъсняла. На 25 септ положението на фронта става неудържимо. Съглашенските войски излизат на линията

Битоля-Прилеп-Велес, а въстаналите войници превземат главната квартира на бълг. армия в

Кюстендил.Същия ден правителството решава да се поиска мир. За водене на преговори с ген. Франше д‘Епре за подписване на примирие е формирана

делегация начело с Андрей Ляпчев и членове Иван Луков и Симеон Радев. По предложение на военния министър Сава Савов Стамболийски и неговите съмишленици са

освободени от затвора. На 26 септември Стамбоийски, Р. Даскалов, ген. Савов и др. политици заминават

за Радомир и Кюстендил. Целта на тяхната мисия е да убедят разбунтувалите се войници да се върнат на

фронта, за да се стабилизира положението и се сключи примирие при по-изгодни условия. Намеренията на бълг. правит. не се реализират. На 27 септ. със съгласието на Ал. Стамболийски

Р Даскалов провъзгласява в Радомир Б-я за република. За неин президент е обявен Стамболийски, а за

главнокомандващ Р Даскалов. С помощта на герм. части въстаническите войнишки отряди са разбити.

На 2 окт Военният съд в София нарежда Стамболийски и Даскалов да бъдат арестувани. На 29 септ А. Ляпчев, ген. Иван Луков и Симеон Радев започват в СОфия преговори с Франше

д‘Епре и началник щаба на съглашенските войски ген. Шарпи. Съпия ден е подписана ‗‘ Военна

конвенция, определяща условията за спиране на военните действия м/у съюзните сили и Б-я‘. С нея Б-я

се задължава 1) да изтегли войските си от окупираните все още гръцки и сръбски територии; 2) да

демобилизира армията си; 3) да предостави железниците, пътищата и пристанищата си за евентуално

придвижване на съюзните сили; 4) да постави под съглашенски контрол телеграфите, телефонните и

безжичните си станции, както и да бъдат заети от съгл. войски стратегич. пунктове във вътрешността на

страната. Според Солунското примирие Б-я може да запази 3 дивизии- 2 за отбрана на изт си граница и

Добруджа и една за защита на жп линиите си. С подписването на Солунското примириеБ-я излиза от

войната. На 3 окт цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III.

14. България на Парижката конференция. Ньойският договор за мир. Както Солунското примирие, така и започващата подготовка за скл. на мир с Б-я и с другите

победени д-ви, подсказва намеренията на победителите да се отнесат сурово, а в известна степен и

противоправно към победените при сключването на мирните д-ри и при изграждането на следвоенния

ред в Европа. Времето от подписването на Солунското примирие(29 септ 1918) до откриването на Парижката

мирна конференция в началото на 1919 са събития, усложняващи още повече и без това тежкото

положение на победена Б-я. Месеци след посписването на Солунското примирие Съглашението налага

негово фактическо нарушение – заповядва на бълг. войски да се оттеглят от Добруджа. Министър-

председателят Ал. Малинов подава оставка на 19 ноем 1918, което довежда до формирането на

правителство на Теодор Теодоров. Подготовката На 11 юни 1919 Б-я е уведомена, че предстои да се включи със своя делегация във Версайската

мирна конференция. За ръководител на делегацията е назначен Теодор Теодоров. Нейни членове са:

министрите Венелин Ганев,Янко Сакъзов, Александър Стамболийски; съветници са: Ив.Ев. Гешов, Д.

Цоков и др. Делегацията пристига в Париж на 26 юли 1919. Обстановката, в която е поставена не позволява

на бълг. представители да участват като страна в разработването на текста на д-ра. В предоставената на

бълг. представители сграда на т.нар. Мадридски замък те са затворени, без право да я напускат освен с

разрешение на полицейската охрана. Що се отнася ди текста на мирния д-ор с Б-я, той се подготвя само от представители на страните

победителки в ПСВ. На бълг. делегация текстът се предоставя едва след като е подготвен- чак около

месец и половина след пристигането на делегацията в Париж. На 19 септ 1919 бълг. представители са

отведени пак под охрана, в МВнР на Франция, където им се връчва проектът за д-ор. Дава им се срок от

25 дни, в който могат евентуално да вземат отношение по предадения им текст. Предоставеният проект за мирен д-ор по своето съдържание е изключително неблагоприятен за

страната. Той предвижда откъсване на изконни бълг. територии- Добруджа, Македония, Беломорска

Тракия, както и Струмишко, Босилеградско, Царибродско и част от Кулско и Белоградчишко.

Репарациите се определят на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, платими за 37 години. Това

означава изплащане годищно по около 1 милиард и половина лева репарации, докато приходие на бълг.

д-ва тогава не са повече от 1 милиард лева. Бълг. армия се свежда до 20 хиляди военнослужещи,

жандармерията до 10 хиляди, пограничната стража – до 3 000, без да могат да ползват тежко въоръжение.

Характерно е, че около 2/3 от проектодоговора е почти буквален препис от Версайския мирен д-ор на

победителите с победена Германия. В отговора си делегацията настоява за връщане на Ю. Добруджа и възразява с/у откъсването от

бълг. територия на Западните покрайнини и Западна Тракия. Относно Македония се предлага допитване

до местното население. Реагира се и с/у непоносимите репарационни задължения. На 3 номе 1919 бълг. делегация в Париц получава отговор от Версайската конференция, в който

възраженията се отхвърлят и се дава ултимативно 10-дневен срок за положителен или отрицателен

отговор от бълг. страна. В случай че Б-я не отговори положително в този срок, смята се, че Солунското

примирие е обезсилено и с/у страната ни Съглашението ще може да предприеме наказателни действия. При новата обстановка мин-председателят Т. Теодоров подава оставка. Неговото място и

отговорносрра по подписването на д-ра поема новият мин-председател Ал. Стамболийски. Пристигането

му за целта в Париж на 19 ноем 1919 отново е последвано от затварянето му в Мадридския замък, без да

се разреши да се срещне с политици, държавници или др дейци. Стамболийски прави последни усилия за

смекчаване на договорните клаузи, но без резултат. Цялата процедура по подготовката на мирния д-ор, както и съдържанието на д-ра, са изпълнени

с флагрантни нарушения на всепризнати за онова време МП принципи и норми. Още в процеса на

подготовка на Версайските мирни д-ри видни представители на европейския интелектуален,,

политически и държавен елит изразяват недоволството си от неравнопоставеността при подготовката на

тези д-ри, в това число и от части мирния д-ор с Б-я. Подписването Мирният д-ор с Б-я се подписва в кметството на Парижкото предградие Нъой на р. Сена. Той е

подписан на 27 ноември 1919 от мин-председателят на Б-я Ал. Стамболийски, както и от представители

на държавите победителки в ПСВ – САЩ. Британската империя, Франция, Италия, Япония, както и

техните съюзници – Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджас, Полша Румъния, Чехословакия, Португалия,

СИам и Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Текстовете Още в уводната част, където се изброяват подписалите страни, има една важна особеност. Тук

фигурира името като високодоговаряща страна на САЩ. САЩ нито са водили война с Б-я, нито дори са

прекъсвали дипломатическите си отношения с Б-я. Още по-малко би могло да се говори за война на Б-я с

Япония, Белгия, Китай, Куба, Португалия, Сиам. Териториалните разпоредби на Нъойския д-ор отнемат на Б-я Западните покрайнини и

Вардарска Македония заедно с района на Струмица. Гърция получава Беломорска Тракия, а Западна

Тракия(м/е Марица и Места) остава като територия наречена Междусъюзническа Тракия.

Принадлежността на която допълнително ще се реши. Само една година по-късно Западна Тракия се

предава на Гърция. Д-рът предвижда стопански излаз на Б-я на Егейско море. Този излаз обаче не се

осигурява практически, въпреки последващите настоявания на Б-я. Турция получава Източна Тракия,

като се възтановява границата от 1913. България губи и Ю. Добруджа, която остава в пределите на

Румъния. Военните разпоредби изискват създаване на наемна бълг. армия, сведена до 20 хиляди

военнослужещи.Полицейските и митническите сили се ограничават до 10 хиляди, а пограничните сили

до 3 хиляди, съставени от доброволци. Производството на оръжия и боеприпаси се разрешава само в

една бълг. фабрика, без право да изнася такива производства. Репарационните разпоредби предвиждат заплащане от Б-я в полза на победителите на 2

милиарда и 250 милиона златни франка. Тази тежест се увеличава и със задължения за предаване на

балканските д-ви победителки на добитък, а на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство и на годишни

квоти от каменни въглища от Мини Перник. На 27 ноември 1919 Б-я подписва с Нъой и българо-гръцка конвенция за взаимно изселване. Тя

изрично предвижда, че изселването ще бъде доброволно, за което наблюдава нарочно създадена смесена

комисия. Конвенцията е последвана от друга Конвенция за доброволна размяна на малцинствата от 1920,

както и от Протокол Калфов-Политис от 1924 и финансова спогодба по въпросите за размяна на

малцинствата от 1927, известна като спогодбата Моллов- Кафандарис . Съгласно д-ра на Б-я се налага капитулационен режим. ПО него имунитетите и привилегиите на

чуждите поданици и правата за консулска юрисдикция и покровителство ще са предмет на уреждане в д-

ри м/у Б-я и всяка една от съюзните сили победителки със войната. Неразделна част от Нъойския д-ор са разпоредбите му за Статута(устава) на Обществото на

народите, който се приема от Б-я и се открива възможност тя да бъде приета за членка на тази

организация. В резултат на усилията на правителството Б-я успява заедно с Австрия да бъдат най-рано

приетите членки на ОН измежду победените във войната. Те са приети още през 1920. През 30-те години Б-я прави решителни опити за ревизиране на клаузи от Нъойския д-ор. Те

постига резултат при отменянето на военните разпоредби, съгласно СОлунската спогодба от 31 юли 1938

м/у Б-я и д-вите от Балканския пакт(Гърция, Рум,Югославия и Турция). Що се отнася до ревизирането на

териториалните клаузи на Нъойския д-ор, Б-я постига в тази насока дипломатически успех чрез скл. на

Крайовската спогодба с Румъния от 7 септ 1940, чрез която си възвръща Ю. Добруджа. САЩ отказват да ратифицират Парижките мирни д-ри, включително и Ньойския договор и

подписват сепаративни договори с Германия, Австрия и Унгария. Предлагат и на България такъв, но

поради стечения на обстоятелствата не е подписан сепаративен д-ор.

15. Външната политика на земеделското управление.

След ПСВ България се намира в пълна международна изолация. Правителството на земеделците

прави опити да промени неизгодното положение на Б-я. Характерно за политиката на кабинета на

Стамболийски е,че за първи път Тракийският въпрос е на преден план ( а не Македонският). Земеделска България м/у Съветска Русия и ОН При подписването на Нъойския д-ор(27 ноем 1919) Стамболийски и пребиваващите в Париж

бълг. дипломати разбират, че е нереално да се очаква с помощта на руската дипломация да се решат

българските въпроси. За българите не е тайна, 1е дори и при успешно завършване на преговорите за

изпращане на български войски в помощ на Деникин ( той е измежду най-изтъкнатите генерали

набелогвардейците - антиболшевишките военни по време на Гражданската война в Русия.) Антантата

няма да се съгласи на териториални промени в полза на Б-я. Ще направи отстъпки само във финансовата

област.

Становището на Стамболийски е, че чрез Рим България трябва да действа за Добруджа, чрез Париж за

Тракия, а чрез Лондон за сближаване със Сърбия. В нач. на декемви 1919 в Рим Стамболийски е

удостоен с внимание от видни италиански държавници. Италианският мин-председател телеграфира на

вън. министър в Париж незабавно да предприеме акция за споразумяване м/у Б-я и Рум. Предлаганите от

Италия комбинации са с/у получаването на Ю. Добруджа Б-я да отстъпи земи около Тимок на румънците

и югославяните или да се действа за уреждане на проблема чрез гарантиране присъединяването на

Бесарабия към Румъния.

В нач. на януари 1929 в подкрепа на българо-румънското сближаване се обявява и Полша.

В противовес на италианските домогвания Франция настоява в София и Белград за българо-югославско

сближаване. Французите изтъкватт, че с това сближаване(явяващо се като контратеза на италианската

алтернатива за Ю. Добруджа) Б-я ще подкрепи стремежите си към Тракия, която е ‗ с по-голямо

държавно и стопанско значение‘.

През август 1920 Б-я ратифицира Нъойския д-ор и прави сондаж за включването си в ОН. На 5 окт

Стамболийски започва своята 100-дневна обиколка в Европа от Англия. Той е убеден, че чрез постигане

на обрат в отн. с Англия ще си осигури условия за подобряване на отн. на Б-я с останалите държави

победителки. През ноем 1920 Ал. Стамболийски посещава Париж. Във френската столица той се стреми да си

осигури подкрепата на Франция по три въпроса: 1)за приемането на Б-я в ОН, 2 )за уреждането на

Тракийския въпрос и 3)освобождаването на бълг. военнопленници от Югославия и Гърция. Френското

правителство се възползва от ситуацията и чрез главния секретар на вън. министерство Бертело настоява

Б-я да приеме 10 000 руски бежанци от Врангеловата евакуация. Но въпреки настояването на

Стамболийски да се удовлетвори искането на френското вън. министерство земеделското правителство е

склонно да даде подслон само на 2 000 -3 000 бежанци, при условие че издръжката им се поема от

Франция. С действията си бълг. правителство затруднява мисията на Стамболийски. Фр. правит.

обвързва своята подкрепа за приемането на Б-я в ОН с положителното решаване на въпроса за руските

бежанци. В противовес на френския натиск, съветското правителство и Коминтернът предприемат

паралелни действия. На 10 декември 1920 във връзка с допускането на Врангеловите бежанци в Б-я

съветският комисар на вън. работи Г.В. Чичерин изпраща нота до земеделското правителство. В нея той

обвинява правителството на Стамболийски, че е отказало помощ на Врангел(активен участник

в белогвардейското движение и Гражданската война в Русия) по време на гражданската война, а сега и на

остатъците от армията му. Като изтъква, че това е враждебен акт, Чичерин предлага Б-я и Съветска Русия

незабавно да започнат преговори за ‗ установяване на нормални дружески отношения‘. Предложението

на Съветска Русия за уст. На ‗нормални и дружески отношения‘ е всъщност алтернатива с/у вклщчването

на Б-я в ОН. Според Чичерин ОН е организация с антисъветска и антигерманска насоченост, призвана да

защитава следвоенната Версайска с-ма.

Изправено през ибор, земеделското правителство решава да търци възможности за защита на бълг.

интереси в рамките на ОН. С отхвърлянето на съветската нота бълг. правит. се разграничава от Турция в

политиката си по отн на Съветска Русия. Три месеца по-късно(март 1921) турското правителство

подписва д-ор за приятелство със съветското правителство и едва през 1932 при коренно различни

обстоятелства се присъединява кум ОН. Френският пълномощен министър Ж. Пико с удоволствие

посреща отказа на бълг. оравит. Да следва политиката на Турция спрямо Съветска Русия. Въпреки това френското правителство запазва резервите си към кабинета на Стамболийски. На

16 дек. 1920 от гласувалите в Женева 37 д-ви само 2 – Австралия и Франция се въздържат да подкрепят

включването на Б-я в ОН. В този момент обаче най-важното искане на Франция към Б-я е за руските

бежанци, а на Б-я към Франция – за приемането й в ОН. Двете страни взаимно не се удовлетворяват. Кризата в отношенията със съседите 1921. Приемане на Врангеловите войски

През пролетта на 1921, вземайки пример от Франция, която окупира три германски града – Дюселдорф.

Дуисбург и Рурорт, Югославия заплашва Б-я, че ще прибегне до подобна наказателна акция, ако не бъдат

удовлетворени исканията й за извършване на реорганизация в българската армия, излизащи извън

рамките на Нъойския д-ор. В меморандума до Съвета на Антантата правителството на Пашич в

ултимативна форма предупреждава, че югославските войски ще окупират Сливница, Перник и София.

Изострянето на българо-югославските отношения принуждава ръководителя на Междусъюзническата

военноконтролна комисия в София ген. Фурту да се намеси с цел предотвратяване възникването на

конфликт на Балканите. При възникналата военна опасност Пико се заема със защитата на Б-я. През май

1921 той заявява в Пловдив, че е дошло време Франция ‗да замести в Б-я някогашното приятелство на

Русия‘. До окупация на бълг. градове не се стига. Но става ясно, че Югославия не е чак толкова

послушен сателит на Франция.

През май 1921 Стамболийски действа импулсивно на международното поле и вместо да намали, засилва

подозрението на д-вите от Антантата за наличието на двойственост в бълг. политика. През май са

осъществени 3 задгранични мисии – в Турция, в Съветска Русия и в Югославия. Ефектът от тях е

отрицателен. Срещу първата остро възроптават англичаните. Посещението във Съветска Русия вбесява

Пико и французите, според тях правит. на Стамболийски окончателно се е ‗болшевизирало‘

Най-обезпокоителен обаче е резултатът от посещението на Ал. Димитров в Белград. Размяната на

любезности с Пашич не предотвратява подписването на 18 юни на югославско-румънски съюзен д-ор и

оформянето на Малката Антанта(Рум,Югосл и Чехословакия).

Под въздействието на провалите Стамболийски нарежда на управляващия легацията в Прага СТ.

Баламезов да започне преговори със съветския представител за размяна на мисии.По-късно внезапно

отзовава майор Николаев от Съветска Русия и обявява, че ще предпиеме частно посещение в Лондон и

Париж. Подготовката му за пътуване в Западна Европа съвпада с поврата на земеделското правителство

от Ленин към Врангел.

Изолиран отвсякъде,без възможност да установи отношения със Съветска Русия и намали натиска на

Коминтерна, Стамболийски вижда в лицето на Врангел съюзник с/у придобиващото застрашителни

размери комунистическо д-ние.

През юни 1921 началник-щабът на Врангеловата армия ген. Шатилов, М. Петряев и Врангеловият

военен представител у нас ген. Вязмитинов подписват с министъра на финансите М. Турлаков и

началник-щаба на бълг. армия полк. Н.Т. Топалджиков д-ор за приемане на 6 000-7 000 руски войници,

казаци и офицери от военните лагери Галиполи и о. Лемнос. На 18 авг се подписва секретно допълнение

към скл. през юни д-ор. С него бълг. правит. се задължава да приема само определени от Врангел

войници и офицери, а руското командване да гарантира за тяхната дисциплинираност. Военния министър

МС одобрява секретното допълнение и приема постановление за допускане на ‗6 000 руси, като при

проява на неподчиненост си запазва правото да си екстернира‘

На 20 авг Петряев се обръща към бълг. правителство с молба за сключване на нов контракт за

приемането на още 6 000 души от армията на Врангел. На 16 ноем кабинетът на СТмаболийски се

съгласява да допусне в страната нови 7 000 руски войници. През август-септ. 1921 земеделското

правителство изисква от руското командване за всяка група от 2 000 д. да депозира в БНБ по 100 000

долара. На 5 авг 1921 Ал. Димитров обяснява на чехословашкия шарже д‘афер в София Крупка, че

приемането на Врангеловите войски се е наложило поради ‗ необмисленото разпускане на бълг. армия,

което би могло да подмами комунистите към преки акции и със сигурност да се стигне до интервенция

от страна на съседите, с непредвидими резултати, като се има предвид силно развитото чувство на

българите за свобода‘. Друг мотив на правит. за допускането на Врангеловите войски е стремежът му да

снеме съмненията на чуждите легации за съществуващо българо-съветско споразумение. През септ. 1921

Стамболийски се опитва да докаже, че недоверието на западните д-ви към него се дължи на вражески

интриги.

Б-я на Конференцията в Генуа(10 април -20 май 1922) През първата половина на 1922 икономическото възстановяване на Европа с участието на

Германия и Съветска Русия се налага като основен проблем в международните отношения.

В началото на 1922 в Кан Върховният военен съвет на Антантата решава да се свика межд. конф. По

икономическите и финансовите въпроси в Генуа, на която да бъдат поканени СЪветска Русия и

Германия. Възприятият от Съвета на Антантата курс предизвиква остра реакция със Франция. Бриан е

заменен от Поанкаре, който с идването си на власт заявява, че нема да преговаря със Съветска Русия, ако

тя предварително не се съгласи да изплати довоенния дълг на Царска Русия, дълговете по време на ПСВ

и стойността на национализираните от съветската власт чужди предприятия. Чичерин категорично

отхвърля исканията му.

На 10 април конф. в Генуа е открита. В навечерието й, на път за Генуа, Чичерин постига споразумение с

Полша, Латвия и Естония за съгласувани д-вия и подготвя образец за подписване на д-ор с Германия. На

16 април Чичерин предлага на герм делегация да подпишат изработения в Берлин д-ор. Същия ден

Европа с изненада узнава за сключения в Рапало съветско-германски д-ор. (Стамболийски е силно

впечатлен от дипломатическия успех на Съветска Русия.)

На конф. в Генуа Стамболийски си поставя за задача да повдигне въпроса за 1)българския излаз на Бяло

море , 2) за репарациите и 3) за положението на българските малцинства. На 19 май в разговор с Л.

Джордж и Барту той настоява да се осигури на Б-я териториален излаз до Егея с аргумента, че Тракия

трябва да бъде автономна или българска, съгласно Лондонския д-ор от 1913.

От Генуа Стамболийски изпраща писмо до френския министър-председател Р. Поанкаре, в което

настоява Б-я да бъде третирана както Германия по репарационния въпрос, да й се даде отсрочка за

изплащането на дълга и френският финансов капитал да се отзове на поканата за кредитиране на бълг.

правит. Апелът на Стамболийски не е взет под внимание. След приключването на конференцията в Генуа

Репарационната комисия в Париж ултимативно изисква от бълг. правит да изплати първата

репарационна вноска в размер на 1 милиард лева.

В Генуа Стамболийски връчва нота, на председателя на конференцията – италианския премиер Факта,

по малцинствения въпрос. Основното искане в нотата е да се даде амнистия на бълг. бежанци от всички

балкански д-ви, за да могат да се завърнат по домовете си.

На конф. в Генуа Б-я не постига конкретни резултати, но това не обезсмисля участието и. Там за пръв

път след ПСВ на нея и се отдава възможност да постави на голям межд. форум българските въпроси.

Приемането на мисията на Съветския червен кръст (20 окт 1922)

На 20 окт 1922 след споразумение земеделското правителство допуска Съветския Червен кръст в Б-я под

егидата на ОН. Според френските дипломати действията на бълг. правителството в подкрепа на Съветска

Русия са продиктувани от желанията да се предявят претенции за ‗териториална модификация‘ Съгласно

сведенията на Пико в София била проведена тайна среща м/ъ бълг, съветски и турски офицери, на която

българите открито пледирали Съветска Русия да окаже помощ на Б-я да възстанови границите си, а

турците им сочели себе си за пример.

Б-я на Лозанската конференция (20 ноем 1922-24 юли 1923)

На 20 ноември 1922 конф. за подписването на мирен д-ор с Турция е открита в Лозана. На нея освен

Турция, Гърция и Съюзните сили – Англия, Франция и Италия, участие вземат Съветска Русия, Румъния,

Югославия и Б-я. Сформирани са 3 комисии-политическа, юридическа и икономическа. В първата фаза

на конф. (ноем 1922-фев 1923) бълг. делегация е предвождана от Стамболийски. Стамболийски в своето

изложение поставя акцент в/у 5 пункта-за излаза на Егея, съдбата на тракийските бежанци, положението

на малцинствата, безопасността на Б-я като разоръжена страна и режима на Проливите.

Политическата подкомисия за Западна Тракия на ген. Вейган подготвя проект, предвиждащ Б-я да

получи излаз чрез международна железница и пристанище с демилитаризирана зона – 3 км по брега и 1

км на сушата. Проектът не задоволява бълг. делегация.

На 24 януари 1923 на бълг. делегация е представен окончателен вариант за осигуряване на излаза на Б-я

на Бяло море. М/у Дедеагач и с. Макри Гърця предоставя под наем за 99 години 3 км бряг и 1 км към

сушата територия, на която Б-я да си построи пристанище. Връзката й с него ще се осъществява

посредством преминаваща през турска и гръцка територия жп линия. Стамболийски отхвърля проекта.

Бълг. делегация отправя протестно писмо до останалите делегации с/у предаването на Западна Тракия на

Гърция. На 28 ноем 1922 бълг. делегация предава 2 ноти относно положението на българите в Тракия. В

първата се настоява турското правит. да разреши на бълг. бежанци от Изт. Тракия, около 900 хил да се

завърнат в родните си места и да възстанови имуществото им. С втората нота бълг. делегация се застъпва

за българите в Западна Тракия, които са подложени на гонения от гръцките власти с цел настаняване в

домовете им на гръцки бежанци от Мала Азия. Турските делегати се обявяват категорично против

завръщането на българи в Източна Тракия. През дек. 1922 конф навлиза в застой и Стамболийски

напуска Лозана. В края на с.м. ръководството на бълг. делегация се поема от пълном. министър в Белград

К. Тодоров. През втората фаза на Лозанската конференция ( април-юни 1923) Б-я не изпраща делегация.

К. Тодоров присъства на конг. Само като наблюдател/ На 24 юли 1923 Лозанската конференция

приключва с подписването на 2 конвенции. 1) за границите в Тракия. С нея Изт Тракия и Караагач се

предават на Турция, а Западна Тракия на Гърция. Въвежда се 30-километрови демилитаризирани зони по

границата на Б-я с Турция и Гърция в Тракия. С втората конвенция Проливите се поставят под

международен контрол, с което се накърнява суверенитетът на Турция. С подписването на Лозанския д-

ор Б-я признава предаването на Западна Тракия на Гърция, като си запазва възможността да претендира

за получаване на икономически излаз на Бяло море по чл. 48 от Нъойския д-ор. Споразуменията от март

1923

1)Нишко споразумение На 9 и 10 ноем 1922 на път за Лозана Стамболийски прави официално посещение в Белград ,

след като 2 години (1920-22) правит. на Пашич отказва срещи и разговори с него. На срещата

Стамболийски заявява, че няма претенции към Македония. Нещо повече, по един труден и недопустим

начин за бълг. държавник предлага югославяните да вземат заедно с Македония и цялото й население, за

да ги ‗възпитат и направят хора‘. По този начин Стамболийски поставя въпроса да се разреши на бълг.

бежанци от Македония да се завърнат по родните си домове. В замяна на това той предлага да се създаде

смесена българо-югославска комисия за борба с/у четите на ВМРО. На тази комисия трябва да се

възлагат за решаване и други спорни проблеми м/ъ двете страни. Предложената от него смесена комисия

е сформирана. На 1 март 1923 комисията запо1ва работа в Ниш. Българските и югославските делегати

констатират единодушно, че охраната на границата е незадоволителна. Спор възниква по четническия

въпрос. Комисията решава да предложи на двете правит. да предприемат съвместни действия с/у

четническото движение. По този начин е отстранена възможността от едностранно задължаване на бълг.

правит, а с това и опасността при всяко навлизане на чети в Югославия да бъде обвинявана Б-я.

Югославската делегация предлага да се скл. конвенция за взаимно предаване на виновниците за

нарушаване на границата и подвеждане под отговорност на всички лица, участващи и оказващи помощ

на ВМРО. Искането е отхвърлено от бълг страна с аргумента, че е извън компетенцията на комисията.

На 17 март 1923 смесената комисия приключва работа. Приетите резолюции( за двустранна охрана на

границата и за съвместни д-вия с/у четите) добиват известност под названието Нишко споразумение. 2)Споразумението с Репарационната комисия Като комисар по репарациите при Междусъюзническата репарационна комисия Р. Даскалов

провежда твърд курс на неотстъпчивост спрямо нейните представители в Б-я. През март 1922 отн. м/у

него и комисията рязко се изострят и той е преинуден да се оттегли от комисарския пост. С

разрешаването на репарационния въпрос се заема лично Стамболийски. След единогодишна напрегната

работа и борба с Междусъюзническата комисия на 16 март 1923 Стамболийски подписва протокол за

разсрочване изплащането на репарационния дълг. Определената от Нъойския д-ор сума от 2259 милиона

златни франка се разделя на част А-550 милиона франка, които трябва да се изплащат на 6-месечни

вноски с 5% лихва в продължение на 60 години и част Б от 1700 милиона златни франка, сума, която до

започването на плащането й – 1 април 1953 остава без лихва. На 9 юни 1923 правителството на Стамболийски е свалено от власт с преврат на Народния

сговор и Военния съюз. Съставен е общонационален кабинет начело с Ал. Цанков с участието на всички

партии, с изключение на земеделци и комунисти.

16. Дипломацията на първото сговористко управление

Превратът на 9 юни 1923г. в България е посрещнат по различен начин от балканските

държави.Гърция първа признава узурпаторското правителство на Цанков.Румъния създава затруднения

по отношение на признаването правителството на Цанков.Най-остро срещу деветоюнския преврат

реагира Югославия.Югославското правителство смята,че с идването на власт на новите

националистични елементи в България фактически се денонсира Нишката спогодба от март 1923г.Затова

непосредствено след преврата югославското правителство струпва войски по границата с България с

намерението да се намеси във вътрешните й работи и възстанови правителството на Стамболийски.Но

Англия,Франция и Италия предприемат действия,с които осуетяват намеренията на Белград.Така първата

юнска криза за българо-югославските отношения е преодоляна,но без промяна в позициите на съседката. Междувременно Цанковото правителство освобождава част от заловените и хвърлени в

затвора от правителството на Стамболийски дейци от ВМРО.В края на август и началото на септември

във връзка със задълбочаване на противоречията между Югославия и Италия за Фиуме,ВМРО

активизира дейността си.До Белград достигат сведения,че с помощта на Италия и България

Македонската организация в Пиринския край подготвя вдигането на голямо въстание във Вардарска

Македония.Избухва втора криза в българо-югославските отношения,която след намесата на

Лондон,Париж и Рим,приключва със свикване на смесена българо-югославска комисия за уреждане на

нерешените от Нишката спогодба въпроси.Подписват се редица конвенции.Но по главния

въпрос,поставен от белградското правителство,за ВМРО не се постига споразумение.Очевидно

Цанковото правителство не е съгласно да се откаже от Вардарска Македония,обявена от Белград за

Южна Сърбия. След приключването на втората криза напрежението в българо-югославските отношения се

запазва. През декември 1923г. Ал.Цанков произнася реч в НС,в която поставя въпроса за даването на

граждански права на българското население в Македония.В отговор на тази реч югославският външен

министър М.Нинчич обвинява в Скупщина българското правителство в стремеж за нарушаване на

Ньойския договор..Налице са свидетелства,от които личи,че в този момент българското правителство е

тясно свързано с освободителните планове на Т.Александров. „Тодор Александров подготвя голямо

въстание в Македония и поради опасение от евентуална интервенция от Румъния(в България) или нейна

помощ от Сърбия,подготвя въстание и в Добруджа.‖ Политическата обстановка в Европа е крайно неблагоприятна за реализиране на подготвяната

акция.На 27 януари 1924г. Югославия приключва спора си с Италия за Фиуме.Това развързва ръцете на

Белград по отношение на България. При тези обстоятелства правителството на Пашич разработва проект за ликвидиране на

българската държава чрез окупирането на Драгоман,Кюстендил,Г.Джумая и Петрич,овладяването на

Западна България и поставянето на останалата й част под югославско опекунство.Поанкаре

предупреждава българския пълномощен министър в Париж Богдан Морфов,че ако Югославия нападне

България,няма кой да я спре.Съветите на английското,френското и италианското правителство са

България да се дезинтересира от Македония и да унищожи ВМРО. В разгара на третата криза в българо-югославските отношения от февруари-март 1924г.

българското правителство предприема действия срещу ВМРО,но не постига желания ефект по

отношение на Белград. Кризата отшумява,но отношенията между ВМРО на Т.Александров и

правителството на Цанков охладняват,без да е постигнат напредък в отношенията с Югославия. След преврата българските власти предприемат действия,с които дават да се разбере,че нямат

намерение да следват политиката на земеделското правителство по отношение на СССР.През юни 1923г.

правителството на Ал.Цанков отменя наложените от земеделското правителство ограничения на

антисъветските организации и въвежда забрани за свикване на събрания и организиране на акции от

страна на групите на Совнарод. Извършени са арести на дейци на СЧК в Хасково,Варна,а в Плевен

пълномощникът на съветската мисия е убит.На 13 юли ЦК на РОКК взема решение да изтегли своята

мисия от България.Правителството на Цанков е уведомено. Министърът на вътрешните работи ген.Русев

подчертава,че правителството ще се занимава само с „чуждите агенти‖ и издава заповед да арестуват

„всички болшевишки агенти‖,защото „се заплашва свободата и независимостта на

отечеството.‖Необходимо е да бъдат привлечени в акцията срещу болшевишкия Червен кръст

Врангеловите организации. На 21 юли с помощта именно на тези организации българските власти разгромяват групите на

Совнарод.В резултат на това той преустановява дейността си.Правителството на Цанков разгромява

Совнарод и съветската мисия при пълен неутралитет от страна на българските комунисти.През август

1923г. съветското правителство възприема твърд курс спрямо кабинета на деветоюнци.Отправено е

предупреждение,че ако не се прекрати преследванията и убийствата на руски възвръщенци,съветските

власти ще предприемат ответни мерки срещу българите в Съветския съюз.Министърът на външните

работи Хр.Калфов стоварва вината над Врангеловите организации.В началото на септември българското

правителство изразява готовност да сключи договор със съветското правителство за връщане на

съветската мисия при условие че се занимава само с хуманитарна дейност. Активността на деветоюнския кабинет към СССР е продиктувана от няколко обстоятелства.1.

БКП е възприела курс за вдигане на въстание.2.през лятото на 1923г. ВМРО установява връзка със

съветското правителство и не е надежден съюзник.3.В края на август и началото на септември

обстановката на Балканите се усложнява и от неочакваната криза в итало-гръцките отношения.

Въпреки неуспеха на Септемврийското въстание Коминтернът,респективно Балканската

комунистическа федерация,не се отказва от осъществяването на балканска социалистическа

революция.На конференция БКФ приема резолюция за извоюването на автономия на Македония и

Тракия и създаването на Балканска федеративна социалистическа република.Пак на тази конференция се

поставя като главна задача изграждането на обединен фронт между националноосвободителните

организации,работническите и селските движения.Това решение е продиктувано от две важни

обстоятелства.1.Поради индустриалната изостаналост на балканските страни силите на пролетариата са

недостатъчни за извършване на соц.революция и,2.Поради необходимостта от материални средства и

олевяването на членската маса на националноосвободителните движения техните ръководства се

обръщат за помощ към СССР. След Септемврийското въстание отношенията на ВМРО с Коминтерна се задълбочават.В

началото на 1924г. по настояване на ВМРО Цанковото правителство назначава Д.Влахов,известен с

левите си убеждения,за български търговски представител в австрийската столица.През март 1924г. на

среща в Рим лидерите на ВМРО постигат съгласие да обединят силите си с Македонската федералистка

организация на д-р Атанасов и Т.Паница.В резултат на проведените преговори се появяват три важни

документа:1)декларацията на ЦК на ВМРО 2) обединителен протокол,подписан от водачите на ВМРО и

МФО и 3) манифест към населението на Македония,където са използвани силни изрази срещу

политиката на Цанковото правителство.На 10 юли 1924г. в Москва се провежда съвещание,на което се

обсъждат следните въпроси: 1. Със съгласието на румънското правителство СССР да присъедини земи от

Северна Румъния и Бесарабия,за да осъществи връзката си с Подкарпатска Русия.2.През есента да се

вдигне въстание в България,в Хърватско ,Черна гора и други части на Югославия.3. В разбунтувалите се

територии да се обяви земеделско-комунистическо управление. През лятото на 1924г. правителството на Цанков предприема кампания за разкриване пред

Европа на съществуващата в България опасност от болшевишка революция.През юли-август постепенно

се разбулва тайната относно връзките на ВМРО с Коминтерна.Става ясно,че Т.Александров и

Кр.Раковски са се споразумели в Лондон СССР да подпомага македонската организация с оръжие и

пари,при условие че тя пази неутралитет в борбата срещу правителството на Цанков.Скоро

деветоюнците научават и за Майския манифест.Влахов незабавно е уволнен от поста български

търговски представител в Австрия.На 31 август 1924г. Т.Александров е убит.Скоро във ВМРО започва

взаимно изтребление между привържениците на Т.Александров и левите сили на

организацията,вследствие на което планът на Коминтерна за въстание се осуетява. Българо-югославската криза от март 1924г. принуждава българското правителство да насочи

поглед към Съветския съюз.Съветския полит.представител във Виена Вл.Аусем заявява пред Стоилов

„..приятелските чувства на Русия остават старите….кръвните връзки и полит. интереси налагат това.‖ На

9 октомври 1924г. Вл.Аусем отново се среща със Стоилов и настоява за установяване на

дипломатически отношения,като повтаря общенията на съветското правителство да не се намесва във

вътрешните работи на България и да оказва пълна подкрепа на българското правителство по

териториалните проблеми.Но правителството на Цанков предпочита да следва Югославия,където

завърналият се на власт Пашич прокламира курс на безпощадна борба срещу болшевизма.След атентата

на 16 април в църквата „Св.Неделя‖ деветоюнските власти пристъпват към масови арести и убийства на

комунисти и техни симпатизанти.Въпреки това съветското правителство продължава да се надява,че е

възможен обрат в отношенията с България.След идването на Ляпчев на власт съветското правителство се

убеждава,че България е загубена за целите на съветската политика. На 28 ноември 1918г. Турция прекъсва дипломатическите си отношения с България.На 29

октомври 1923г. ВНС в Анкара обявява Турция за република с председател Кемал Ататюрк.Симеон

Радев е натоварен със задачата да доведе до успешен край започнатите преговори за възстановявне на

българо-турските дипломатически отношения.Като условие за нормализиране на отношенията

републиканското турско правителство поставя сключване на договор за приятелство,придружен от

протокол,уреждащ висящите въпроси между двете страни.На 10 юни 1924г. българо-турските преговори

започват.Поради сложността на решаването на въпроса за източнотракийските бежанци преговорите на

два пъти са прекъсвани.На 18 октомври 1925г. те приключват с подписването на Договор за

приятелство,Протокол-приложение към него и Конвенция за установяване реда на местожителството на

поданици на едната страна върху територията на другата.Със сключения протокол се отнема

възможността на българските бежанци да се завърнат по родните си огнища.Имотите на напусналите

Одринска Тракия по време на Балканските войни стават собственост на турската държава за сметка на

турските имоти в присъединените към България след 1912г. земи.Правото на собственост запазват само

бежанците отпреди 1912г. и малоазийските българи,които са малочислена група.Цанковото

правителство възстановява дипломатическите отношения с Турция,като жертва интересите на бежанците

от Източна Тракия.Поради опасност от възникването на недоволство сред българската общественост

наследилото Цанковия кабинет правителство на Ляпчев се принуждава да отложи ратификацията на

спогодбите с повече от половин година. Есента на 1923г. ,на фона на подобрилите се българо-гръцки отношения,Хр.Калфов прави

предложение в Женева за създаване на международна комисия,която да се занимава с въпроса за правата

на малцинствата.Юли с.г. гръцка военно-политическа част избива 19 арестувани гърци в района на

с.Търлис.При тази ситуация,за да си спести неприятните обяснения в Женева,правителството на Софулис

се съгласява да приеме искането на България за сключване на договор с ОН за взаимно покровителство

на малцинствата. (двата протокола се разменят на 29 септември 1924г.).Българското правителство

оценява подписването на протокола Политис-Калфов за свой голям дипломатически успех.Смята се,че с

него се слага край на изселването на българи от З.Тракия и Егейска Македония и че протоколът може да

послужи като модел за решаване на малцинствените проблеми и с останалите съседни държави.Според

Ал.Цанков най-важното е,че с протокола Политис-Калфов се признава съществуването на българско

население в Македония,нещо,което преди това е отричано.След смяната на гр.правителство настъпва

промяна в позицията спрямо протокола.Това е така защото: 1.Югославия денонсира гръцко-сръбския

договор от май 1913, 2.Гръцкият парламент не ратифицира протокола Политис-Калфов. Настъпва

влошаване в отношенията между двете страни. Новото правителство в Гърция,дошло на власт с преврат,съсредоточва войски в З.Македония и

Изт.Тракия.След два въоръжени инцидента по българо-гръцката граница,София предлага случаят да бъде

разгледан от българо-гръцка комисия.Англия и Франция съветват Атина към умереност.Новото гръцко

правителство отказва всякакви дипломатически средства за решаване на проблема,окупирана е голяма

територия в района на Петрич.Намесва се,по молба на България,ОН.Издадена е резолюция за изтегляне

на двете войски.Създадена е комисия,която констатира,че бълг. правителство е действало съобразно

пакта на ОН и че Гърция,като окупира с войските си българска територия,нарушава този

пакт.Установени са щетите нанесени на България.Комисията прави следните политически препоръки:

1.Да се ускори работата по изпълнението на конвенцията за доброволната размяна на население между

България и Гърция , 2.гръцкото правителство да обезщети българските бежанци срещу отказ от тяхна

страна от правото си да се завърнат в Гърция.Съветът на ОН признава Гърция за виновна и я задължава

да заплати в срок от 2 месец 50 мил. лева. Петричкият инцидент рефлектира върху отношенията между двете страни,както и върху

развитието на междудържавните отношения на Балканите.Въпросът за обезщетяването на българските

бежанци придобива първостепенно значение в по-нататъшният диалог между България и

Гърция.Настъпва и поврат в югославското обществено мнение по отношение на България.Инцидентът

съвпада по време с настъпилите в З.Европа радикални промени в политиката на Англия,Франция и

Германия.Подписва се Локаринския пакт-доказателство,че мирът на Балканите е невъзможен без

изграждането на балкански пакт. Настъпилите промени в Европа във връзка с подготовката и подписването на Локарнския пакт

слагат край на доминираните под въздействието коминтерновската идея за световна

социалистическа революция в междудържавните отношения.Развитието на международните отношения

навлиза в нова ера на умиротворяването и пацифизма. Балканите не остава настрана от развиващите се в Европа процеси.През юни 1925г.

Чембърлейн разглежда създаването на балкански блок като форма на отбрана по отношение на СССР и

Германия.На 20 юли с.г. гръцкият вън.-министър Рентис предлага да се подпише балкански пакт за

арбитраж.В края на август гръцкото правителство започва все по-определено да говори за сключване на

балкански гаранционен пакт. Въздействие в полза на Балканското Локарно се упражнява и върху българското

правителство.Калфов нарежда на пълномощните министри,ако някой повдигне въпроса за сключване на

балкански гаранционен пакт,по никакъв начин да не се ангажират,а да изтъкват,че България е

разоръжена и ОН е поела задължението да защитава националния й интегритет.Относно арбитража бълг.

вън.-министър нарежда да се изтъква,че България е подписала втори Женевски протокол за

задължителен арбитраж.В началото на ноември 1925г. гръцкият вън.-министър изпраща до главния

секретар на ОН проект за подписване на „Пакт за сигурност и задължителен арбитраж между

балканските държави‖.За българското правителство тази инициатива е възприета като маневра за

обезпечаване на ВС и общественото мнение в полза на Гърция по българо-гръцкия конфликт.Калфов

инструктира пълномощните министри в Лондон,Париж,Рим,Белград и Атина по най-дискретен начина да

проучат как съответните правителства възприемат гръцкия проект и как биха постъпили,ако той в

конкретна форма се представи на балканските държави.Правителството на Ал.Цанков възлага надежди за

проваляне на гръцката инициатива на Югославия. В края на декември 1925г. гръцкият пълномощен министър в Берлин Канелопулос,изтъква,че

Гърция ще прокара тезата си за сключване на балкански пакт по подобие на Локарнския с постоянство.В

пропагандирания от него вариант за пакт се предвижда той да бъде прикрит съюз срещу България или

ако България бъде привлечена,да се застави да преподпише мирните договори за запазване на

създаденото положение на Балканите след ПСВ.

17. Външната политика на второто сговористко управление.

В началото на януари 1926г. в България е извършена правителствена промяна.В новото

правителство на Демократическия сговор,с премиер А.Ляпчев,външен министър е Ат.Буров.С идването

на власт на второто сговористко правителство в европейските дипломатически канцеларии отново се

заговаря за Балканско Локарно.През февруари 1926г. югославските дипломати откровено заявяват,че

подписаният в Западна Европа Локарнски пакт е „глупост‖,че Европа си е все така разединена и че не

очакват никакво Балканско Локарно. Гръцко-югославските противоречия за съдбата на славянското население в Егейска Македония

и железопътната линия до Солун се оказват непреодолими.Сложни за разрешение са и висящите въпроси

между България и Гърция и България и Югославия.Това обрича на провал инициативата на

Англия,подкрепена на Балканите от Гърция за създаване на Балканско Локарно. На 24 септември 1925г. правителството на Цанков депозира молба в ОН за отпускане на

бежански заем на България.На 3 май управляващият легацията в Берн Д.Миков представя на генералния

секретар на ОН Е.Друмонд изложение,в което потребността за заема е обоснована с нуждата от средства

за настаняване на български бежанци.Българското правителство иска да му бъдат отпуснати най-малко

3 000 000 лири стерлинги.На 4 май Секретариатът на ОН съобщава на Миков,че искането за заема е

прието и с оглед на това е възложено Р.Шарон,служител на Главното комисарство на ОН в Унгария,да

замине за България и да се запознае със стопанското и финансовото състояние на страната.На 10

юни Финансовият комитет внася в ОН проект за устройване на българските бежанци с международен

заем.Според проекта за настаняването на бежанците е достатъчен заем от 2 250 000 лири

стерлинги.Българското правителство приема предвидените в проекта условия за получаването на заема. Югославия,Румъния и Гърция остро се противопоставят на българското искане за

международен заем.Те обвиняват България.че не изпълнява репарационните си задължения. Антибългарската кампания не разколебава банкерските среди в Англия и САЩ.В съответствие

с препоръките на Финансовия комитет и Комисията по репарации в Париж Съветът на ОН изработва

протокол за отпускане заем на България по негово покровителство.В протокола се предвижда заемът да

се използва под контрол на Съвета на ОН,осъществяван от специално назначен комисар,издръжката на

който се поема от българското правителство.За комисар е назначен Р.Шарон.Той е отговорен само пред

Съвета на ОН.Правителството на Ляпчев се задължава да създаде Дирекция за настаняване на бежанците. През септември 1926г. Югославия,Румъния и Гърция декларират,че няма да се

противопоставят на отпускането на заема,при условие че средствата се използват за настаняване на

бежанци,а не за въоръжаване на четите на ВМРО.След одобряването на протокола от Съвета на ОН и

българския парламент правителството на Ляпчев започва преговори с европейски и американски

банки.Европейската група отпуска 2 400 000 лири стерлинги,а американската 4 500 000 долара. С бежанския заем правителството на Ляпчев устройва над 28 000 семейства.Със средствата от

заема е изградена и жп линията Раковски(Димитровград)-Мъстанли(Момчилград). След ПСВ с мирните договори на победените държави са наложени тежки военни

ограничения.За осъществяването на военен контрол върху Австрия,Унгария и България е формирана

специална комисия със седалище във Виена.Комисията действа до 27 ноември 1924г.,а след това

функциите са поети от ОН.Във връзка с прилагането на военните клаузи в чл.94 на Ньойския договор се

предвижда да бъде формирана Междусъюзническа военна комисия.Създадена е такава и на 15 февруари

1922 МВКК е заменена със Съглашенски ликвидационен орган,начело с френския полковник

Д‘Амарзи.Задачата на СЛО е да довърши започната от МВКК работа по изпълнението на военните

клаузи на Ньойския мирен договор. През септември 1926г. Германия е приета за член на ОН,а през декември с.г. е премахнат

военният контрол върху армията й.По-късно е вдигнат и военният контрол от Унгария.Духът на Локарно

не отминава и България.Настъпва промяна в позицията на английския,френския и италианския

пълномощен министър в София към искането на България за изтегляне на СЛО.Положителни изменения

се забелязват и в позицията на балканските съседи.(Югославия и Гърция) На 31 май 1927г.

Конференцията решава СЛО в България да се закрие.Това решение има условен характер-СЛО остава в

България до 30 юни и ако до тази дата не бъдат изпълнени изискванията,посочени в доклада

му,Посланическата конференция си запазва правото да задържи в България експерти от състава на

СЛО.Българското правителство незабавно удовлетворява всички претенции на ликвидационния орган.

На 27 ноември 1919г.,в деня на подписването на Ньойския договор,по настояване на гръцкото

правителство,България и Гърция сключват конвенция за доброволна размяна на население.През 1921г. от

Гърция в България се изселват 5495 души,а през 1922г. 6877 души.Скоро става ясно,че е невъзможно

незабавно и изцяло да се заплащат имотите на изселващите се българи.При това и стойността на

българските имоти многократно надхвърля размера на сумата,предвидена при подписването на

конвенцията за доброволна размяна на население.Наложилото се в З.Тракия гледище,че проблемът с

малцинствата е един от главните зародиши за война ,кара Англия,Франция и ОН след доклада на

Анкетната комисия по Петричкия инцидент активно да се намесят в решаването на проблема за размяна

на населението между България и Гърция.През март 1927г. на сесия на ОН се поставя въпросът за

българското и гръцкото правителство да предоставят сведения за начина на изплащане на бежанските

имоти.На 3 септември с.г. председателят на Финансовия комитет при ОН изработва по доклад на

Чембърлейн проект за нова спогодба между България и Гърция за взаимните плащания на недвижимите

имоти на българските и гръцките изселници.На 7 декември 1927г. финансовите министри на България и

Гърция Моллов и Кафандарис и председателят на смесената българо-гръцка комисия Дж.де Рение

подписва спогодбата.Тя се състои от 10 члена.Най-важният от тях е чл.9,третиращ проблема за

плащанията.С него срокът за обезщетяване на облигациите се удължава от 12 до 30 години.Отпада и

условието разликите в стойността на имотите в българска полза да се погасяват с първия взет външен

заем от гръцка страна. През септември 1927г. по повод на обезпокоителни признаци за финансовото състояние на

страната правителството на Ляпчев се обръща с молба към Съвета на ОН България да бъде

включена,наред с Австрия,Унгария и Гърция,в стабилизационния план на Финансовия комитет

световната организация.Финансовият комитет изработва план за стопанската стабилизация на

България,поради съществуването в него на неприемливи за българското правителство моменти-БНБ да

се трансформира от държавна банка в акционерно дружество,приходите от митниците да са главен залог

за изплащането на заема,част от средствата да се отделят за погасяването на българския дълг към

„Дисконто гезелшафт‖ по заема от 1914г. и др.,протоколът не е внесен за одобрение в ОН.Усилията на

българското правителство да накара Финансовия комитет да се откаже от искането за БНБ не се

увенчават с успех.В окончателният вариант на плана за стабилизация на България се предвижда:

1.покриване на дълга на държавата към БНБ 2.уравновесяване на бю джета 3.стабилизация на лева чрез

определяне със закон на златното му покритие 4. Възстановяване на свободната валутна

търговия.Финансовият комитет отказва да удовлетвори искането на Ляпчевото правителство за

отпускане на заем в размер на 15 000 000 лири. (вместо това 4 500 000) На 10 март 1928г. Съветът на ОН одобрява изработения от Финансовия комитет протокол за

отпускане на стабилизационен заем за България.На 14 и 18 април 1928г. земетресение с епицентър

Чирпан-Пловдив нанася тежки материални щети на населението и държавата.Българското правителство

се обръща към ОН с молба за увеличаване на заема с цел компенсиране на загубите от

земетресението.(отпускат се допълнително 500 000 лири стерлинги).През октомври 1928г. българското

правителство започва преговори с банковите групировки.През 1928-1929г.,изпълнявайки условията на

заема.правителството на Ляпчев уравновесява държавния бюджет и успява да стабилизира държавните

финанси.На 4 май 1929г. България урежда финансовия спор с „Дисконто гезелшафт‖ по 500 000-ния заем

от 1914г. Българската страна се задължава да изплати на банковия консорциум 17 000 000 швейцарски

франка с 5% лихва.В замяна на това „Дисконто гезелшафт‖ се задължава да върне на България

намиращите се в нейните трезори български съкровища и бонове в размер 250 000 000 златни лева и

75 000 000 френски франка. На 6 октомври 1927г. дейци на ВМРО убиват в Щип началника на гарнизона ген.Ковачевич.В

отговор на този терористичен акт белградското правителство затваря границата си с България и въвежда

строг режим в пограничните райони. През 1927г. Кралството е обхванато от тежка вътрешна криза.На 6 януари 1929г. крал

Александър I установява диктатура.Партиите са забранени.Под контрола на краля минават

правителството,армията,вън.политика и държавният съд.На 3 октомври с.г. с указ на Александър

I КСХС е преименувано на Кралство Югославия. С цел стабилизиране на международното положение на режима на крал Александър I се

ориентира към поврат в отношенията със съседите ,в това число и с България.На 7 февруари 1929г.

белградското правителство отваря границите си с България и предлага а българското правителство

незабавно да се започнат преговори за уреждане на висящите въпроси. На 25 февруари 1929г. в залата на общинския съвет на Пирот е открита конференция на

експертното равнище за обсъждане на спорните въпроси между България и Югославия.На първото

работно заседание югославската делегация предлага следния дневен ред: 1.окончателно уреждане на

двувластническия въпрос 2. Определяне на режима за преминаване на българо-югославската граница 3.

Създаване на смесена комисия за отстраняване на инцидентите по границата.

Целта на югославската делегация е окончателно да ликвидира двувластническия въпрос и по

този начин да отнеме възможността да се предявят териториални претенции от страна на България

спрямо Югославия.Българските делегати се придържат към следвания външнополитически курс за

възвръщане по мирен път на загубените с Ньойския договор български територии.Двете делегации

остават на позициите си по този въпрос и в крайна сметка се решава да се изработи временен правилник

за двувластниците. На първата Пиротска конференция остри спорове възникват и при обсъждането на

предложения от българска страна проект на „Правилник за службата на границата между България и

Югославия‖.Конференцията завършва с постигането на споразумение по маловажни въпроси за жп

транспорта,за съобщенията и др.Съгласие се постига и за създаване на смесена българо-югославска

комисия за разследване на граничните инциденти.По най-съществените проблеми- за двувластните

имоти и неутралната зона,българската делегация успява да устои на югославския натиск. След първата Пиротска конференция кризата в българо-югославксите отношения се

задълбочава.Югославският министър Нешич се завръща в София.На 28 юли 1929г. той връчва нота на

българското правителство за подновяване на българо-югославките преговори.Условието е да се

приемат югославските искания за двувластните имоти и неутралната зона.Англия и Франция одобряват

югославската инициатива и за да не изпадне в изолация,правителството на Ляпчев приема югославското

предложение с уговорката,че постигнатите споразумения на първата Пиротска конференция трябва да

влязат в сила.На 23 септември в Пирот българо-югославските преговори са подновени.На втората

Пиротска конференция са изработени „Правилник за граничната служба‖ и „ Правилник за полицейските

мерки и облекчаването на преминаването на границата‖.В сила остава и споразумението,постигнато на

първата Пиротска конференция,за създаването на българо-югославска комисия за уреждане на

граничните инциденти. На 14 февруари 1930г. в София са подписани „Конвенция за ликвидация на двувластните

имоти‖ и „Споразумение за поддържане на добрия ред и сигурност на границата‖.С тях българското

правителство приема искането на Югославия по двата спорни въпроса. В българската историография е изказано мнението,че отстъпчивостта на Ляпчевото

правителство е продиктувано от стремеж „да се осигурят малцинствените права на българското

население под сръбска власт‖.Надеждите на българското правителство в тази посока не се оправдават. Загубите на частните лица от Чирпанското заметресение възлизат на 3 532 524 000 лв,а на

държавата 1 652 000 000 лв.Природното бедствие заставя Репарационната комисия да отложи

изплащането на репарационната вноска от 1 октомври 1928г. в размер на 5 000 000 златни франка за 1

април 1929г.След като си осигурява получаването на стабилизационния заем,правителството на Ляпчев

се ориентира към една по-смела и твърда политика по отношение на изплащането на следващите две

вноски с падежи на 1 април и 1 октомври 1929г. България е частично удовлетворена по въпроса за

репарационните вноски от 1929г. Те са намалени с 50% т.е. на 2 500 000 златни франка всяка година.По

този начин във връзка с Чирпанското земетресение България получава едногодишен мораториум по

изплащането на репарациите в размер на 10 000 000 златни франка. През август 1929г. на първата Хагска конференция е приет планът „Иънг‖.С него

предвидените по плана „Дауес‖ от 1924г. плащания на германските репарации са рязко намалени и

контролът върху германската икономика премахнат.Конференцията решава да се формира комитет от

експерти,който да разгледа т.нар. източни репарации на Австрия,Унгария и България.За България се

изработва таен минимален план,предвиждащ плащанията на репарациите да продължи 36 години при

средна годишна вноска 12 500 000 златни франка с лихва 5%.На 30 септември изпратена от българското

правителство делегация връчва експозе,в което настоява пред комитета на основание чл.122 от Ньойския

договор репарациите на България да бъдат отменени.Комитетът категорично отхвърля българското

искане. На втората Хагска конференция българският външен министър Буров и финансовият

министър Моллов поставят въпроса за мораториум на репарационните плащания.Председателят на

комитета за източните репарации Лушьор реагира остро.На 7 януари българската делегация се съгласява

на средногодишна вноска от 10 000 000 златни франка. Съгласно Хагската спогодба България трябва да продължи да плаща репарации в продължение

на 36г. със средногодишна вноска 11 000 000 златни франка с 5.5% лихва.С чл.7 на спогодбата България

се задължава срещу вдигането на забраната на българските имоти в Румъния да заплати на румънското

правителство 110 000 000 леи.Наред с това се предвижда България да участва в обслужването на

отоманския дълг и същевременно част от предвоенния дълг да бъде разпределен между

Югославия,Румъния и Гърция като държави,придобили български територии.Със спогодбата делът на

Гърция в българските репарации се определя на 76%,а общо на балканските страни 95%.

18. Външната политика на Народния блок. На 5 май 1931г. е издаден Указ за провеждане на избори за XXIII ОНС.В края на с.м.

Демократическата партия на Ал.Малинов и Н.Мушанов ,БЗНС „Врабча 1‖ на Д.Гичев,Радикалната

партия на Ст.Костурков,Националлибералната на Д.Върбенов и БЗНС „Ст.Загора‖ се споразумяват за

съвместно участие в изборите.Така възниква предизборната коалиция Народен блок,който всъщност е

концентрация на буржоазната опозиция.Програмните искания на Блока в политическата област се

свеждат до „ защита на демокрацията и парламентаризма,запазване на Търновската конституция и

гарантиране на правата и свободите на гражданите‖.В социално-икономическо отношение коалицията

обещава да осигури леснодостъпен кредит,да възстанови прогресивно-подоходното облагане,да спре

процеса на обезземляване,да подобри положението на работничеството,да ограничи монополите.В

областта на външната политика Народният блок декларира,че ще следва „политика на мир и

разбирателство с всички близки и далечни държави на базата на добре разбрани народни интереси и

запазване на държавния суверенитет и национално достойнство‖. Платформата на Народния блок е конституционно парламентарна,но прокламираната

демокрация е ограничена в рамките на Закона за защита на държавата.В нея Демократическия сговор е

третиран като държавна и национална опасност.Платформата е антисговористка и във

външнополитическата област.В нея отсъстват антисъветски постановки и открито се издига искането за

мир и балканско разбирателство. На 28 юни е сформирано правителството на Народния блок в състав: министър-председател и

министър на външните работи Ал.Малинов,министър на вътрешните работи и народното здраве

Н.Мушанов,министър на земеделието Д.Гичев,министър на просветата К.Муравиев. Постът министър-

председател и министър на външните работи се заема от Н.Мушанов през октомври с.г. тъй като

Ал.Малинов става председател на НС. През 1923г. България сключва клирингова спогодба с Германия,а през 1933г.-и с

Югославия.Същата година правителството на Народния блок подписва железопътна конвенция с

Белград,а след това и търговски договор (1934).Наред с това са подписани и търговски договори още с

Чехословакия,Турция,Италия,Австрия.През 1929-1934г. централноевропейските държави

Германия,Австрия,Италия,Полша,Чехословакия,Унгария и Швейцария продължават да заемат първо

място в българския търговски обмен.На второ място са западноевропейските държави-

Великобритания,Франция,Белгия,Испания,Холандия и Люксембруг.На трето място са балканските

страни със силно занижен дял.В областта на външната търговия ролята на клиринговите спогодби и

компенсационните сделки се засилва поради липсата на валута и невъзможността свободно да се търгува

на международните пазари. В антикризисната си политика Народният блок отделя изключително внимание на

стабилизирането на държавните финанси чрез заеми и кредити,но без резултат.Правителството на НБ

продължава започналата от Ляпчевото правителство активна политика за уреждането на репарационния

въпрос,отсрочване на плащанията по довоенните и следвоенните дългове.На 20 юни 1931г.

американският президент Хувър излиза с предложение да се спрат плащанията на всички дългове и

репарации за срок от 1 година.През ноември с.г. България и Гърция се споразумяват изплащането на

българския репарационен дълг да бъде отложено.Междувременно гръцкото правителство десеткратно

увеличава митото за внасяне в Гърция на стоки за страните,нямащи търговски договор,сред които е и

България. През декември 1931г. Н.Мушанов посещава Турция.Именно тази визита в Анкара

представлява връх в усилията на българската страна за уреждане на българо-гръцките спорни въпроси.С

турско посредничество Мушанов си поставя за задача да реши широк кръг проблеми-за българските

репарации спрямо Гърция и изплащане на гръцките задължения по спогодбата „Моллов-

Кафандарис‖,обезщетяване на български бежанци,признаване от гръцкото правителство наличието на

българско малцинство в Гърция,за свързване на българската железопътна мрежа с гръцката и

подписването на търговски договор.На българо-гръцкото сближаване прикрито се противопоставят

Италия,Франция и Югославия.България и Гърция не се споразумяват и пропускат великолепен шанс да

нормализират отношенията си. Икономическата криза принуждава НБ да предприеме действия за разширяване на

стопанските отношения със СССР.В края на 1931г. българският пълномощен министър в Прага Б.Вазов

повдига въпроса пред съветския представител А. Аросев за установяване на търговски отношения между

България и Съветския съюз.Аросев обяснява,че СССР няма да сключи с нито една държава търговско

съглашение без същевременно или предварително уреждане на дипломатическите отношения. На 11 юли 1933г.българското външно министерство разглежда предложения от Арас проект за

създаване на Балканска антанта чрез пактове на България с Югославия,Румъния и Гърция,гарантиращи

балканските граници.На 14 и 15 юли 1933г. в София се провежда разширено съвещания по външната

политика.На него се решава ръководството на българската дипломация да се предостави на цар Борис III.

Той цели да се постигне разбирателство с Югославия чрез отстъпване на земи на България и разкриване

на български училища и църкви в Македония. Цар Борис кани крал Александър I в България и той

пристига на 3 октомври 1933. Българският цар иска Цариброд, Пирот и български училища в Македония.

Исканията са отхвърлени под претекст, че земите са стратегически за Югославия, а и отстъпките могат

да доведат до нови искания. Румънският крал подканва българския цар да подпише Балканския пакт.Цар

Борис отлага решението си. Франция действа усилено за сключване на договор между петте и четирите

балкански държави. Югославия и Турция не искат да се бърза, за да привлекат и България. Румъния и

Гърция искат незабавно подписване. Б-я се обявява за двустранни договори за ненападание с всички

съседни държави. На 9 февруари 1934 е подписан Балкански пакт. Той включва сигурност на границата и

се задейства в случай на външна агресия. По своя характер е антибългарски и антиревизионистичен.

Българската дипломация се отказва от влизане в него и се насочва към пробив чрез подписване на

двустранни договори (опит за договор с Югославия) – не успява. Управлението на Народния блок е опит за реставрация на довоенния многопартиен модел на

традиционната демокрация.Той се осъществява в условията на световна икономическа криза и настъпила

след идването на Хитлер на власт в Германия радикален поврат в международните

отношения.Четиристранната партийна коалиция не успява да се справи с външнополитическите задачи и

България изпада в международна изолация.

19. Външната политика на безпартийните правителства до началото на Втората

световна война.

На 5 май 1934г. Ст. Костурков и ген. Кисъов, министри в четвъртото блоково правителство,

подават оставка. Въпреки проведените консултации, блоковите партии не могат да постигнат

споразумение за министерските кресла. Край на партийната агония слагат кръгът ―Звено‖ на К. Георгиев

и Тайният военен съюз на Д. Велчев. На 19 май те извършват военен преврат и формират правителство

начело с К. Георгиев. Деветнадесетомайското правителство ликвидира остатъците от буржоазнопарламентарната

система и въвежда безпартийността в управлението на страната. То суспендира Търновската

конституция, разпуска парламента, забранява партиите, конфискува техните имущества и предава

архивите на полицията. Ликвидирано е общинското самоуправление – общинските съвети са превърнати

в съвещателни органи на кметовете. Старият държавен апарат е подменен с нов – уволнени са 6000

чиновници са заменени с нови в името на ―режим на компетентните‖. Прoвежда се административна

реформа с цел засилване на централизма в управлението на страната. Шестнайсетте окръга са

трансформирани в 7 области, създадени са 84 околии и 800 селски общини. Правителството поставя под

контрол печата и културните процеси в страната и опитва съсловно професионално да организира

обществото по италиански образец. Във външнополитическата област деветнасетомайското

правителство си поставя за задача установяване на отношения на искрено приятелство с Югославия,

сближение с Франция и възстановяване на дипломатическите отношения със СССР. Изборът на К.

Батолов за външен министър е съобразен с прокламираната външнополитическа ориентация. През 1934г. под ръководството на Батолов българската дипломация насочва усилията си към

създаване на оста Белград-София-Анкара. През май и юни, югославското правителство води преговори с

България за подписване на договор за ненападение, а в началото на септември деветнадесетомайци дават

да се разбере, че са твърдо решени да установят на всяка цена трайно приятелство с Югославия. Те

забраняват ВМРО и останалите национални организации, с което напълно се спечелва доверието на

Белград. След официалното посещение на крал Александър в България се постига съгласие за откриване

на три нови пропускателни пункта и за опростяване на паспортните формалности. Освен това той

открито заявява, че застава на страната на К. Георгиев и Д. Велчев в борбата им срещу цар Борис. По-сложен за деветнадесетомайци се оказва проблемът за сприятеляването с Турция. По

нареждане на Батолов българският пълномощен министър в Анкара Н. Антонов запознава съветския

политически представител Я. Суриц с желанието на българското правителство да нормализира

отношенията си със Съветския съюз. На 23 юли 1934г. Суриц и Антонов подписват изработения в

Цариград документ за установяване на дипломатически отношения между двете страни.

Нормализирането на българо-съветските отношения предизвиква безпокойство у турското правителство.

То възприема действията на СССР към България като несъгласие с политиката на Турция на Балканите. В края на август 1934г. българското и съветското правителство се споразумяват за български

пълномощен министър в Москва да бъде назначен Д. Михалчев, а за съветски представител в София – Ф.

Ф. Разколников. С цел разширяване на икономическите връзки в края на 1934г. Съветското правителство

иска от деветнадесетомайците да продължи срока за подаване на заявки за търга по построяването на

националния радиопредавател край Вакарел. Българското правителство удовлетворява съветското

желание, но се интересува много повече от засилването на политическите отношения. За да улесни

действията си в Москва по отношение на Анкара, то подкрепя кандидатурата на Турция за член на

Съвета на Обществото на народите. През ноември 1934г. Михалчев прави в Москва първите сондажи за

привличане на СССР като посредник между България и Турция, а през януари успява да убеди Карахан в

излишната мнителност на турското правителство спрямо България, но не и да го ангажира с уреждането

на българо-турските отношения. Причините за сдържаността съветските дипломати произтичат не

толкова от трудностите, които биха съпътствали съветското посредничество в Анкара, колкото от

съмненията им относно крайните цели на българската външна политика. След ожесточена борба между деветнадесетомайското правителство и монарха за спечелване на

Военния съюз, през януари 1935г. К. Георгиев е принуден да подаде оставка. Новото правителство на

ген. П. Златев разграничава своята политика от курса на предишното спрямо СС. То забранява

продажбата на вестници и разпространението на съветски филм, не взема мерки срещу действащите на

българска територия антисъветски терористични организации. Отхвърля се и съветската оферта за

построяване на радиопредавател при Вакарел, макар тя да е най-изгодна. По отношение на Турция правителството на Златев взема препоръката на Карахан за

стабилизиране на поста в Анкара чрез изпращане на опитен български дипломат. През март 1935г. за

пълномощен министър в Турция е назначен Т.К. Павлов. Същия месец в Гърция избухва въстание,

предвождано от Е. Венизелос. България взема мерки за защита на южната си граница и си навлича гнева

на турското правителство. То прехвърля от Анадола в Източна Тракия на границата с България около 60

000-на армия. Обезпокоено, правителството на Златев отправя протестна нота до Обществото на

народите срещу Турция. Кризата е преодоляна извън ОН след енергична съветска намеса. При

управлението на Ан. Тошев България и Турция сключват търговска спогодба, но до подобряване на

политическите отношения не се стига. В предходното правителство на Тошев министър на външните

работи е Г. Кьосеиванов. През юли 1935г. той инструктира проф. Михалчев повече да не поставя въпроса

за съветското посредничество в българо-турските отношения, а да предостави решаването му изцяло на

инициативата на съветското приятелство. На 9 октомври 1934г., т. е. няколко дни след посещението си в България, крал Александър е убит

в Марсилия, заедно с френския външен министър Л. Барту. Поради изолираността и слабостта на

България цар Борис се принуждава да предприеме действия, имащи за цел да разсеят подозренията на

отношение на българската външна политика. През ноември 1934г. той назначава за началник на своята

канцелария Г. Кьосеиванов, допринесъл за сближаването на България с Югославия като пълномощен

министър в Белград. С тези действия българският монарх не успява да промени отношението на

управляващите кръгове в Белград. През януари 1935г. правителствената промяна в България още повече

засилва подозренията на Белград към София. При това състояние на недоверие към България в Белград

се оформят две становища по въпроса за осъществяването на българо-югославското сближение. Първото

е, че България трябва да търси начин за споразумение с България чрез цар Борис и неговите

правителства. Второто гледище е, че на цар Борис и кабинета му не може да се разчита. За постигане на

искрено приятелство с България е необходимо да дойдат на власт опозиционните сили – БЗНС ―Пладне‖,

―Звено‖ и привържениците му във Военния съюз. Българските власти предприемат безкомпромисни мерки по отношение на смятания за най-

опасен враг Д. Велчев. Това принуждава Велчев в края на юли 1935г. да се установи в Белград и да влезе

във връзка с враждебните на цар Борис и правителството на А. Тошев югославски кръгове начело с П.

Живкович, М. Гаврилович, И. Панич и др. Подготвяният от привържениците на Д. Велчев преврат не

остава в тайна от българските власти и на 2 октомври Велчев е заловен. Г. Кьосеиванов се опитва да намали напрежението в отношенията между двете страни. В

Любляна той категорично заявява, че е невъзможно заговорниците да са получили подкрепа от

югославските официални органи. Падането от власт на правителството на А. Тошев улеснява по-

нататъшното развитие на българо-югославските отношения. По нареждане на югославското

правителство белградските вестници преустановяват антибългарската си кампания. Под въздействие на

общественото мнение в България и чужбина смъртните присъди на Д. Велчев и майор К. Станчев са

заменени с доживотен затвор. Събитията, свързани със заговора, показват, че цената на желаното

сближение е София да се откаже от претенциите си за Македония, а Белград – от идеята за интегрална

Югославия. На 26 октомври 1933г., по време на посещението в България на унгарския министър-председател

Д. Тромбьош и на унгарския министър на външните работи К. Каня, цар Борис заявява, че няма да

подпише споразумение, което де факто да не реализира равноправие на България във въоръжаването. По

настояване на румънския външен министър Н. Титулеску Постоянният съвет на Балканския пакт решава

да се противопостави срещу отмяната на военните клаузи на мирните договори с Австрия, Унгария и

България, ако те не дадат предварителни гаранции, че ще направят опит да променят съществуващото

териториално статукво. Поставеното от Балканския пакт условие не може да бъде прието от България,

защото това означава тя да потвърди определените й от Ньойския договор граници. През 1936г. на Конференцията за проливите в Монтрьо България получава привилегировано

положение по отношение на нечерноморските държави. Откриват се възможности в областта на

българското въоръжаване, а и се създава прецедент на мирна ревизия на Лозанския договор от1923г. За

първи път са постигнати резултати в опитите за сближаване с Югославия. На 24 януари 1937 е подписан

Пакт за вечно приятелство между Югославия и България като в самата Югославия започват колебания

кой е по-надежден съюзник – България или Балканския пакт. Година по-късно са подписани Солунските споразумения България и Балканския пакт. Отпадат

всички военни клаузи от Ньойския договор и се премахват 5-те демилитаризирани зони от 1923г. С

Мюнхенското споразумение през 1938г. започва времето на мирните териториални ревизии. България се

готви за активно поставяне на спорните въпроси. Поставени са и основните задачи на българската

външна политика- Южна Добруджа, Западна Тракия и Западните покрайнини.

20.Българскията неутралитет в началото на Втората световна война.

Успехът на българската външнополитическа стратегия е в пряка зависимост от тенденциите в

международните отношения. Сред тях от началото на 30-те години все по-голяма тежест придобива

стремежът на Германия за ревизия на Версайската система, установена от победителките в ПСВ

Великобритания и Франция, за да затвърди позициите им в Европа. Германия, подобно на България,

преживява униженията на поражението – загуба на територии, тежки репарации, сериозни военни

ограничения. Нейният потенциал обаче е много по различен от този на малката балканска държава, която

с бързи темпове се обвързва икономически с Германия. През 1935г. Германия се чувства достатъчно силна, за да извърши сериозно нарушение на

ограниченията, наложени й след ПСВ, като създава редовна наборна армия, а година по-късно въвежда

свои войски в демитализираната Рейнска област. От средата на 30-те години България започва активно

да се въоръжава от Германия, което впоследствие обективно улеснява политическото обвързване с нея. Англия се опитва да предотврати разширяването на германското влияние, като залага на създаването на

антигермански или поне неутрален блок на Балканите. Там от 1934г. съществува т. нар. ―Балкански

пакт‖, извън който е България. За нея присъединяването би било равносилно на отказ от националното

обединение. Британската дипломация разчита да привлече България, като съдейства за отмяна на

военните клаузи на Ньойския договор. Тя става инициатор на преговори между българската страна и

Балканския пакт, завършили с подписването на Солунските споразумения от 31 юли 1938г. Те

позволяват на България да се въоръжава легално и да поддържа редовна наборна армия и несъмнено са

сериозен успех на българската политика на мирна ревизия. Надеждите на Англия за общ балкански блок

обаче остават напразни. Българската дипломация следи с повишен интерес развитието на възникналия проблем за Судетите и

посреща със задоволство решаването му. Създаден е прецедент на промяна в териториалното статукво с

дипломатически средства, който поражда надежди, че и българските териториални претенции биха

могли да се реализират на масата на преговорите. Самият цар Борис III е убеден привърженик на

―умиротворяването‖, от което България би могла да извлече голяма полза при минимални рискове.

Възможностите на тази политика обаче се изчерпват твърде бързо . Още през пролетта на 1939г. се

засилва натискът на големите европейски държави върху България, за да я накарат да изостави своята

неангажираност. Най- активни в това отношение са Германия и Италия. Техният натиск обаче поражда

по-голям интерес у Великобритания и Франция. През април-май 1939г. те активизират усилията си за

спечелване на България. По същото време все по-ясно се очертават и контурите на съветската политика

на Балканите, насочена към обединяването им срещу евентуална германска агресия. Подложена на такъв силен и разнопосочен натиск, българската дипломация следи промените в

международните отношения и се опитва да очертае вариантите за действие. На 19 април 1939г. с

Директива № 19 министър-председателят Георги Кьосеиванов информира българските легации за

възможните пътища пред външната политика на страната, като за първи път след 1919г. формулира

териториални претенции. Отново е потвърдена и линията на необвързаност. Тези констатации дават

основание на Г. Кьосеиванов да определи политиката, която ще следва България като ―очаквателна‖.

Стремежът е да се запази свободата на действие, да се осигури по-широко пространство за лавиране

между интересите на Великите сили, за да не се повторят грешките, довели до националните катастроди,

а въпросът за българското обединение най-после да получи справедливо решение.

Англия и Франция са създателки на Версайската система и на Балканския пакт, чието предназначение е

да гарантират статуквото, а за България това е равносилно на запазване на нейната разпокъсаност.

Идеологическата окраска на отношението на българските управляващи към СССР не подлежи на

съмнение. Но в средата на 1939г. той е търсен партньор от големите европейски държави, а и подкрепя

българските териториални претенции. Новите позиции на съветската дипломация и особено

очертаващото се сближение с Германия предоставят допълнителни възможности за презастраховане и

лавиране и българската страна се опитва да се възползва от тях, въпреки че не е в състояние да излезе

напълно от идеологизираните оценки. На 23 август 1939г. Съветският съюз, който не успява и не пожелава да се договори с Англия и Франция,

сключва пакт за ненападение с Германия – пактът Рибентроп-Молотов. Към него има и секретен

протокол, който разчиства пътя за осъществяване на териториалните аспирации на двете страни. На 1

септември 1939г. Германия напада Полша и това е началото на най-кървавия световен конфликт. Проекциите на тези събития в България са по-скоро във вътрешнополитически план. Въпросът за

външнополитическата ориентация, макар че в нея има голяма доза предопределеност, противопоставя

основните политически сили, но все още международната обстановка не изисква непременно да се вземе

нечия страна. Това дава възможност на цар Борис да остане в любимата си роля на арбитър, а

българската дипломация да продължи линията на необвързаност и на 15 септември 1939г. да обяви

неутралитет. Във вътрешен план краят на 1939г. и първите месеци на 1940г. са време на важни промени. XXIV

Обикновено народно събрание, в което има авторитетни опозиционни сили с антигерманска ориентация,

е разтурено. Новоизбраният Парламент е вече твърде хомогенен – от 160 депутати само 19 са от

опозицията. Той става удобен инструмент за придаване законосъобразна форма на решенията, взети от

монарха и правителството. За да си осигури и хомогенен Министерски съвет, цар Борис възлага

премиерския пост на проф. Богдан Филов. И британските и съветските услия да накарат българската външна политика да поеме конкретни

ангажименти завършват с неуспех. През първата половина на 1940г. на везните на българския

неутралитет постепенно започват да натежават нови възможности, свои и чужди амбиции, различни

варианти за поведение, а дори и пряк дипломатически натиск. Всичко това прави балансираната,

необвързана с отделни сили външна политика все по-трудна за следване. Привържениците на

убеждението, че българските национални проблеми могат да бъдат решени само с помощта на Райха, се

увеличават с всяка нова победа на германското оръжие, пред което през пролетта и в началото на лятото

на 1940г. отстъпват Дания, Норвегия, Белгия, Холандия и дори Франция. Пред българската външна

политика все по-ясно се очертава перспективата за ревизия на противоречащите на историческите и

етническите реалности териториални клаузи в Ньойския договор. През лятото на 1940г. българската дипломация с основание преценява, че моментът е благоприятен за

връщане на Южна Добруджа. За българското правителство обаче, съветската помощ е неприемлива по

идеологически причини. По германско внушение Румъния се съгласява на преговори с България, които

завършват на 7 септември 1940г. с подписването на Крайовския договор, който връща Южна Добруджа

да България. Това е успех както за българската нация, така и за политиката, чиито основни принципи

години наред са необвързаност и лавиране. Крайовският договор обаче е плод на взаимни компромиси.

По румънско настояване България се съгласява новата граница да бъде окончателна и вечна и двете

страни декларират, че няма да предявяват териториални претенции една към друга. Независимо от

направените компромиси, Крайовският договор слага край на една историческа несправедливост и с

основание е оценяван като най-големия траен успех на политиката на мирна ревизия. Първият кръг на германо-съветската надпревара надпревара за Балканаите завършва с по-голям актив за

Германия, но съветските шансове все още не са проиграни. Постигнатият успех дава нова увереност

както на управляващите в България, така и на все по-широки обществени среди, че от германската

благосклонност и военни победи ще зависи разрешаването и на другите български териториални

въпроси. Много скоро на хората, в чиито ръце е българската външна политика, се налага да преосмислят

нейните основни принципи. Това е резултат от метаморфози на разли4ни убеждения, но най-вече от

променената международна обстановка. На 27 септември 1940г. Германия, Италия и Япония създават

Тристранния пакт за установяване ―на нов‖ ред в света и към него за броени дни се присъединяват

Унгария, Румъния, Словакия. Подобна стъпка, предприета от българска страна, несъмнено ще подсили

германската благосклонност към бъдещите искания на България. Постепенно съветската упоритост в защита на собствените интереси на Балканите ускорява решението

на Хитлер за нападение над СССР, както и българското решение за присъединяване към Тристранния

пакт. За разлика от Москва, която не излиза от рамките на дипломатическия натиск, в края на 1940 и

началото на 1941г. Лондон обмисля нов вариант, за да осуети съюзяването на България с Германия.

Специалните британски служби се ориентират към крайни действия: преврат в страната, който ще доведе

на власт антигерманско правителство, а то с помощта на Англия да съдейства за създаване на общ

Балкански фронт. Организирането му е възложено на лидера на БЗНС ―Пладне‖ д-р Г.М. Димитров. През

февруари 1941ф. обаче българските власти разкриват заговора, извършени са арести, а Г.М. Димитров

успява да избяга в британската легация и в края на февруари е изведен от страната в Турция. В края на 1940г. дипломатическият и психологическият натиск върху България стават много силни. В

началото на следващата година се появява и нов убедителен ―аргумент‖ – германската армия на северния

дунавски бряг, която очаква заповед за завладяване на Балканите, след като войната, започната от Италия

срещу Гърция в края на октомври 1940г. се води без успех за германския съюзник. Даденото в началото

на 1941г. германско обещание за връщане на Беломорието окончателно убеждава всички ръководни

фактори в страната, че мястото на България е редом с Германия. На 1 март 1941г. във виенския дворец

Белведере Б. Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт. В този до голяма

степен предопределен избор, който слага край на политиката на неутралитет, се преплитат мотиви от

различно естество, но решаващ е стремежът към национално обединение, към запазване на страната

извън обсега както на преките военни действия, така и на комунистическото влияние, макар и с цената на

превръщането й в германски сателит.

21.Българската външна политика в рамките на Тристранния пакт.

Влизането на България в Тристранния пакт носи бързи успехи за нейната външна политика, но

същевременно променя мястото й в плановете и действията на воюващите държави. Обвързването с

Германия в очите на съвременниците несъмнено изглежда печеливша стъпка: през пролетта на 1941г.

като че ли няма сила, способна да спре германската военна машина. България получава възможност да осъществи националното си обединение, но в еуфорията на

сбъдващата се десетилетна мечта сякаш остава в сянка фактът, че тези области не обхващат изцяло

земите, към които България има справедливи претенции, и че са й дадени само до края на войната, а

уреждането на статута им е оставено за неопределеното бъдеще. Въпреки това към ―новите‖ земи се

следва политика на пълно административно, културно и икономическо интегриране в българската

държава. Обвързването на България с Тристранния пакт обаче има и други негативни последствия. Най

остра е реакцията на Англия, тъй като тя е във война с Райха. На 5 март 1941г. британският пълномощен

министър Джордж Рендъл връчва на министър-председателя Б. Филов нота за скъсване на

дипломатическите отношения с България. Москва се задоволява само с неодобрителни декларации в

умерен тон, плод на нежеланието да провокира конфликт с Германия. Вашингтон също не порицава

строго България за влизането й в Пакта, което американската дипломация оценява като неизбежно, но

пропускането на германските войници е ―наказано‖ с блокиране на българските авоари в САЩ.

Присъединяването на ―новите‖ земи обаче рязко променя отношението към България, тъй като

американската страна се придържа към принципа на непризнаване на териториални промени в резултат

на насилие. Нападението на Германия над Съветския съюз на 22 уни 1941г. създава нова международна

обстановка и променя местата на всички участници в световния конфликт. Първоначално това не налага

конкретни действия от страна на българската дипломация. България, за разлика от другите сателити, не

обявява бойна и дори не прекъсва дипломатическите си отношения със СССР. До поражението при

Москва Германия не настоява за подобен акт. Цар Борис предпочита да не поема допълнителни

ангажименти, а и се съобразява с русофилските чувства в страната. Оставането извън войната срещу СС

дава възможност да се лавира, когато за това се появи благоприятна ситуация, още повече, че от края на

лятото на 1941г. се поставят основите на Антихитлеристката коалиция. Балканите обаче не са в центъра на нейната политика. Съветското и британското отношение се разтваря в

общата линия към германските сателити. Великобритания и СССР се ориентират към сходни методи на

действие, които са плод на обективните им възможности. И двете държави стигат до извода, че на

Балканите трябва да се разгърне силно съпротивително движение, което да задържи значителни

германски сили и в подходящ момент да улесни настъплението на съюзниците. Лондон се ориентира към земеделските партии на Балканите, като водеща и определяща роля

отрежда на Дража Михайлович, а от българска страна заляга изцяло и единствено на д-р Г.М. Димитров,

който работи в най-тясна връзка с британските разузнавателни служби. СССР разполага с далеч по-

благоприятни възможности за организиране на съпротивата в България. Той разчита на дисциплината на

пролетарския интернационализъм на Българската работническа партия (БРП), която единствена има

запазени, макар и нелегални структури. Поради това в България, макар обективно да липсват

благоприятни условия, каквито има в окупираните страни, се създава съпротивително движение,

контролирано и ръководено от Москва, а не от Лондон. През втората половина на 1941 и през 1942г. обаче в България, осъществила поне отчасти

националното си обединение и останала извън театъра на военните действия, липсват условия за

разгръщане на въоръжената съпротива, подкрепяна единствено от Г.М. Димитров. Останалите влиятелни

лидери на опозицията от забранените през 1934г. традиционни политически партии твърдо се придържат

към легалните средства за борба. В края на 1941г. българската външна политика се изправя пред ново изпитание. На 7 декември

Япония атакува американската военноморска база Пърл Харбър на Хавайските острови. На следващия

ден САЩ и Великобритания обявяват война на Япония, а на 11 декември Германия и Италия обявяват

война на САЩ. Така окончателно се оформя Антихитлеристката коалиция, в която водеща роля имат

СССР, САЩ и Великобритания. По същото време германското настъпление към Москва е спряно и се

появяват първите съмнения в непобедимостта на германското оръжие. Точно в този момент и

германската, и италианската страна задължават държавите от Тристранния пакт да изпълнят

съюзническите си задължения и да демонстрират лоялност като обявяват война на САЩ. Министерският съвет приема ултимативната ―покана‖ почти единодушно. Цар Борис също

одобрява решението, макар и неохотно. Така на 13 декември по предложение на Б. Филов Народното

събрание приема скъсването на отношенията със САЩ и обявява война на тях и на техния съюзник

Великобритания с надеждата, че тя ще е само ―символична‖. Рискованата стъпка задълбочава

международната изолация на България, лишава я от възможността да лавира и предопределя негативното

отношение към нея в следвоенния период. В края на 1941 и началото на 1942г. германското настъпление към Москва е спряно и всеки

следващ неуспех води до натиск върху България за поемане на допълнителни ангажименти към Райха.

През 1942г. Първи окупационен корпус заема част от Сърбия, за да поеме функциите на германските

съединения, изтеглени на Източния фронт. Българското военно присъствие в район, който не е в обсега

на българските национални интереси, след края на войната ще утежни и без това сложното положение на

победена България. Засилената антисъветска тенденция в българската външна политика кара Москва по-често да

протестира, че управляващите позволяват страната да се използва като плацдарм за германски нападения

срещу СС. Москва предвижда активизиране на съпротивителното движение. За целта съветската тактика

се опира на идеята за ―народните фронтове‖. Те трябва да обединят разнородни обяествени и

политически среди в името на борбата срещу хитлеристка Германия и свързаните с нея правителства. Целта на ОФ във външната политика е скъсване с Германия и ориентиране на България към

сътрудничество с балканските страни и Антихитлеристката коалиция, а във вътрешността –

демократизиране на обществено-политическия живот на основата на Търновската конституция.

Единствено д-р Г.М. Димитров подкрепя идеята за ОФ и призовава селяните да се включат в него, за да

станат ―авангардна сила и стълб на ОФ‖. Изтъкнатите дейци на легалната опозиция не възразяват не

възразяват срещу целите и програмата на ОФ, но съзират в нея на БРП и на Москва да доминират, а и

преценяват, че е още рано за решителни действия. До края на 1942г. са създадени над 130 комитета, но в

тях участват най-вече комунисти и леви земеделци, а съпротивителното движение не придобива желания

от Москва размах. През 1942г. неуспех претърпяват и британските планове за България. Желанието на Чърчил е да

види Балканския полуостров обединен във федерация, ориентирана към Англия и съставляваща заедно с

бъдещите Централноевропейска и Скандинавска федерация надеждна преграда срещу съветското

проникване на запад. До края на 1942г. обаче британската дипломация не постига напредък в

осъществяването както на този замисъл така и в стремежа да овладее съпротивителното движение в Б-я. През 1942г. се задълбочават и негативните тенденции в отношенията между България и САЩ.

През пролетта на 1942г. Москва отправя искане САЩ да обявят война на германските сателити,

изпратили свои войски на Източния фронт. Вашингтон не може повече да отлага това решение и на 5

юни им обявява война, като България също е включена в този списък, макар да не воюва със СССР. Така в продължение на почти 2 години решителната стъпка, предприета от българската външна

политика на 1 март 1941г., изглежда оправдана: националното обединение е постигнато, българската

армия не воюва, икономиката на страната е стабилна, няма и сериозни социални сътресения. Налице са

обаче и съществени негативни фактори, свързани с международните позиции на България след

обявяването на война на САЩ и Великобритания, които в следващите години ще придобиват все по-

голяма тежест и ще поставят българската външна политика пред съдбоносни изпитания.