27.05.-2.06.2009 Год. 19

Брой 191,50 лв.

непремълчано

„Голяма елегия – на ДжонДън” на Йосиф Бродски

Кръгла маса: Европейскиятсъюз и предизвикателстватапред творците нахудожествена култура –продължение от миналия брой

Рая Кунчевапо повод 60-годишния юбилейна Институт за литературапри БАН

Албена Стамболоваза Речник на психоанализатана Лапланш и Понталис

Елена Азманова-Рударсказа сборника „Неканоничнатабългарска литература”

Стихове отЦветанка Еленкова,Калоян Игнатовски

Фрагментиот Николай Трайков

С него беше много топло,защото можеше да му се вярва.

Сибила Димова1

Зимата на 1943 година, януари месец. Цяла Европа енастръхнала от войната. На 9-и рано сутринта ДимитърТодоров Димов с куфар в ръка се качва на влака, койтопрез Берлин и Париж ще го отведе до Мадрид, изпратентам на специализация като асистент по анатомия къмВетеринарномедицинския факултет на Софийскияуниверситет. След многобройни препятствия иопасности на 26 януари той вече е в столицата наИспания и още на следващия ден постъпва всветовноизвестния Институт по неврохистология,носещ името на нобеловия лауреат и професор похистология и патологична анатомия Сантяго Рамон иКахал, чийто директор е възпитаникът му Хулиан СансИбаньес, който става научен ръководител на Димов.Преди и по време на пътуването си Димов превъзмогвасериозни колебания заради опасния исторически момент,който е разтърсил Европа, но надделява желанието му занаучно усъвършенстване и културно обогатяване,импулсирано, без съмнение, от мнението на проф.Москов, негов научен ръководител в България, койтооценява не само научните възможности, които предлагаИспания, но и безспорния стимул за развитие натворческото въображение на своя асистент.Димов става пряк свидетел на материалната и моралнаразруха, която е оставила зад себе си Гражданскатавойна от 1936-1939 година. Страната е потънала вболезнен катаклизъм. Братоубийствената война,придобила международен резонанс и разцепила на двалагера испанското общество, прераства в морален иидеологически сблъсък в планетарен мащаб между

прогресивно мислещите и консерваторите, левите идесните. Именно затова опитите за анализ и оценка натова събитие предизвикват до днес изблици на силниемоции в безброй книги и статии.В онази следвоенна Испания от 1943 г. Димитър Димовпреживява една крайно тежка обществено-икономическаситуация и научната му дейност в института „Кахал” епрепятствана в голяма степен поради липсата нанеобходимите препарати, нужни за изследователскатаму работа. От друга страна, всички тези затруднениядават възможност на писателя да опознае по-добреиспанската култура и бит, за което свидетелствасамият той в първото си писмо до проф. Моско Москов,изпратено от Мадрид с дата 6 март 1943 г., само месецслед пристигането му в испанската столица:Уважаеми Господин Професоре,Едва ли някой можеше да измисли нещо по-полезно за менот това – да видя Испания с нейния блясък, с нейнитецветове, с нейните празници и културни богатства! Оняден бях в музея Прадо и просто излязох смаян от онова,което видях. Представете си една безценна сбирка отнай-хубавите картини на Рубенс, Мурильо, Гоя, Веласкес– картини, които ви завладяват така, че просто бихтежелали да ги изучавате цял живот. Представете си следтова удоволствието да четете в оригинал „Дон Кихот”,който представлява цяла философия, но да го четете,след като сте се запознали, макар и повърхностно, скоментаторите му. Представете си и всичко останало,свързано с Испания – слънцето, синьото небе,

„Идалго”,непубликуван разказ на Димитър Димов

на стр. 9

2 Литературен вестник 27.05-2.06.2009

ИЗ КНИГИТЕ Н А ЖИВОТА

Сутринта всички в къщата се събудихас главоболие. Нещо се случва във въздуха, всвета... никой не може да се скрие отнего. Защо ли съществува фиксидеята, чевсичко, което ни се случва, например иглавоболието, има лично значение? Нотази фиксидея е човекът.

Дни наред деликатно главоболие, докатоработя. Вече мога да вървя, но крайницитеми са напълно безчувствени: не вървя, а отвреме на време повдигам крак и сетнепредпазливо го намествам на земята.Всичко това – вървенето, работата,животът, едно впечатление на улицата –изисква неизразими усилия; след обеда съмтолкова уморен, сякаш съм изкачвал връх.

Вечерта гости, сред тях професор З.,психиатърът. Разказва засамоубийството на дъщерята на Х. иубийството на съпругата му: дъщеря муубила майка си със синя киселина, а сетнесебе си. Х. не поискал да осъзнава смърттана жена си и дъщеря си, изключилсъзнанието за трагедията, и се затворил вболестта си. В последните си седмици,седемдесетгодишен, дори се хвалил надоктора, че онанира, и се позовавал и наГьоте, който в същата възраст онанирал.Както и на Сечени.

(Дневник на Шандор Мараи, 1943)

SECOND HAND

Мъдра баба, гатанки за предучилищнавъзраст, изд. Български художник, С., 1981,библиотека „Слънчеви извори”, с мекикорици, страници: 64, размери: 21х27,5 см,тегло: 211г, цена: 0,5 лв., художник: НеваТузсузова, находище: магазин на общинаРето. За любознателните читатели двегатанки от дядо Благо:

Без сладивоподсладява,без горчилоогорчава,плач на радостпреобръща,като тръгнесе не връща.(дума)

В суха шумаблага дума.(писмо)

КУЛТУРНО

Запитване към запитването Нимапоетът не е сам баща и рожба на себе си?на Владимир Янев, (Александър Геровпоетът вселена, Словото днес, 2009,бр. 17, стр. 1):

А коя е майката? (Науката засега твърди,че самооплождането евъзможно само при женскибиологически единици.)

с поздрав най-сърдеченНИКОЛАЙ БОЙКОВ

Созополски семинарпо творческо писанена Фондация „Елизабет Костова”

Десет изгряващи и талантливи писателиот България и Съединените щати,избрани от общо 105 кандидати от 13страни, водещи американски и българскииздатели и писатели, четири ангажиращитеми от битието на съвременнаталитература – това са акцентите, с коитофондация „Елизабет Костова” ще вивъвлече в публичната програма натазгодишния Семинар по творческописане.Семинарът ще се проведе от 4 до 8 юни вСозопол с извънредно събитие на 9 юни вСофия, организирано съвместно сПосолството на САЩ.

Програма за 9 юни, Американски център,пл. „Славейков” 4А.

9.00 - 12.00Прес-интервюта и индивидуални срещи

13.00 - 13.05Приветствие от Шери Кенесон-Хол,културно аташе на посолството на САЩ

13.05 - 14.30Писането на художествена проза: стъпкапо стъпкаЛекция на Йосип Новакович

[Съпътстващо представяне на българскотоиздание на книгата му Курс по творческописане с кратко въведение от ГеоргиГосподинов и Елизабет Костова]

14.30 – 14.45 Кафе пауза

14.45 - 17.15Литературната дипломацияКръгла маса с участието на писатели,редактори, издатели,литературни критици, преводачи,литературни агенти ипредставители на литературниорганизации, измеждукоито: Алек Попов, Амелия Личева,Бойко Пенчев, Георги Господинов, ДаниелКалчев, Джон О’Брайън, ЕмилияДворянова, Йосип Новакович, ИгликаВасилева, Игор Чипев, Йордан Костурков,Капка Касабова, Каталина Събева,Раймонд Вагенщайн, Рейгън Артър,Светлозар Желев, Теодора Димова, ЯнаГенова

Модератор: Миглена Николчина

17.15 – 17.30 Кафе пауза

17.30 - 18.30Литературно четене на участниците вСозополския семинар по творческо писане:Александра Чаушова, Александър Шпатов,Джеръми Чембърлайн, Евгени Черепов, КодиШиър, Лана Сантони, Мария Донева, МаяСлоан, Стивън Вингейт, Яница Радева.

18.30-19.30 Коктейл

Събитието се осъщестява с подкрепатана Американска фондация за България,Национален фонд „Култура” иПосолството на САЩ.За повече информация: www.ekf.bg

Книга на Николай Кънчев на унгарски език

Будапещенското издателство „Напкут” публикувакнига на българския поет Николай Кънчев /1936-2007/ впревод на Дьорд Сонди, известен унгарски поет,българист и през последните години един от най-активните преводачи на българска литература вУнгария.Книгата на Николай Кънчев, съставена и подредена отДьорд Сонди, е под заглавие „Лайкучката не хапе, а ухае”и съдържа 77 стихотворения от различни периоди втворчеството на поета, подредени в хронологичен ред, асъщо така и 7 цикъла с 170 прозаични форми.Елегантното издание е придружено от 7 снимки напоета, а послесловът на Дьорд Сонди е изграден върхунегово непубликувано досега интервю с поета НиколайКънчев по повод петдесетгодишнината му през 1986година.

Р А Б О Т Н А П Р О Г Р А М А

28 май, четвъртъкДом на учените, Стария град

12.30 – 13.00Откриване

Първо заседание. Председател: АтанасБучков13.00 – 13.15Запрян Козлуджов (ПУ). „Млади” срещу„Стари” – 1907-2008 (за неосъщественияи осъществения литературен скандал)13.15 – 13.30Владимир Трендафилов (ЮЗУ). Бележкивърху днешното българско дебатно поле13.30 – 13.45Анжелина Пенчева (ЮЗУ). „Оплюйавтора, убий критика!” (Литературнитескандали около и в чешката проза след1989 г.)13.45 – 14.00Дискусия14.00 – 14.15Николай Аретов (ИЛ – БАН). Поетите итехните „песни за душата”: единпотиснат скандал (Петко Славейков,Иван Вазов и Светослав Миларов)14.15 – 14.30Иван Русков (ПУ). Дявол на кантар14.30 – 14.45Роман Хаджикосев (ЮЗУ). Йовков срещуСадовяну и Садовяну срещу Йовков14.45 – 15.00Дискусия15.00-15.30Кафе пауза

Второ заседание. Председател: ВладимирЯнев15.30 – 15.45Елена Азманова (ЮЗУ). Скандалноторитуално слово в българската лирика15.45 – 16.00Магдалена Костова-Панайотова (ЮЗУ).Скандалът като битие.  Рускитеавангардни поетически групи от вторатаполовина на 20. век

16.00 – 16.15Йордан Ефтимов (НБУ). СтефанМладенов срещу символистите – защо?16.15 – 16.30Дискусия

16.30 – 16.45Стилиян Стоянов (ЮЗУ). Тихитескандали след „Случаят „Тютюн”,реконструирани според сборника „ТодорЖивков за литературата”16.45 – 17.00Любка Липчева-Пранджева (ПУ).Защитеното авторство – цената на единпредотвратен скандал17.00 – 17.15Сава Василев (ВТУ). Тайният скандал илиза тайните на скандала. По поводписмата и дневниците на Йордан Вълчев17.15 – 17.30Дискусия

20. 00 – Вечеря за всички участници вконференцията/ресторант ”Спортна среща”, пл.„Централен” 1 (зад Концертна зала)/

29 май, петъкДом на учените, Стария град

Трето заседание. Председател: ЛюбкаЛипчева-Пранджева10.00 – 10.15Инна Пелева (ПУ). Скандалното – направаи употреби в прозата на Г. П. Стаматов10.15 – 10.30Пламен Дойнов (НБУ). Спор, страх,смърт: моделиране на литературнатаситуация в Народна република България(1946 – 1956)10.30 – 10.45Димитър Камбуров (СУ). Да отгледашгарвани: Два модела за литературенскандал („Пианистката” на ЕлфридеЙелинек и „Апостолов” на ЗибюлеЛевичаров)10.45 – 11.00Дискусия11.00 – 11.15Мария Ендрева (СУ). „Справедливост заСърбия” на Петер Хандке – литературенили медиен скандал?11.15 – 11.30Атанас Бучков (ПУ). Един анахрониченскандал11.30 – 11.45Мила Кръстева (ПУ). За еднавъзрожденска вестникарска разправа11.45 – 12.00Дискусия12.00 – 13.30Почивка

Четвърто заседание. Председател: ИннаПелева13.30 – 13.45Цветан Ракьовски (ЮЗУ). ПеткоТодоров – методологическите грешки накритиката13.45 – 14.00Владимир Сабоурин (ВТУ). Епосът, тозискандал: „Кървава песен” на ПенчоСлавейков14.00 – 14.15Светлозар Игов (ИЛ – БАН). Единскандален манифест – Пенчо Славейков заЙован Йованович-Змай14.15 – 14.30Владимир Янев (ПУ). Скандалната„четворка” и нейното „ренегатство”14.30 – 14.45Никола Бенин (РУ). Скандалитепосмъртно с живота и творчеството наНикола Вапцаров

Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”Филологически факултетКатедра „Българска литература и теория на литературата”

Литературният скандал. Скандалът като литература

Конференция, май 2009

К О Н Ф Е Р Е Н Ц И И

A B R O A D

3Литературен вестник 27.05-2.06.2009

Днес Институтът за литература къмБАН празнува 60-годишнината от своетосъздаване. Един юбилей, който сизаслужава да бъде запомнен, тъй катопрез най-тежките за българскаталитература десетилетия тозиинститут бе убежище за всички онези,които ценяха и обичаха литературата – икоито виждаха в нея достойно поле занаучни изследвания.

Институтът за литература ехуманитарен институт зафундаментални и приложни изследванияна литературата в нейнотокултурологично, художествено исоциално значение с пряко отношение къмобразователния процес. Създаден врамките на Българската академия нанауките през 1948 г., той е научен центърс национално и международно значение вобластта на литературознанието.

Негови основатели са писателите-академици Николай Райнов, Елин Пелин,Людмил Стоянов, КонстантинПетканов, Николай Лилиев, а вИнститута са работили редица учени,които достойно защитиха честта исмисъла на литературата във всичкиаспекти на общото ни битие – като акад.Михаил Арнаудов, акад. Георги Цанев,акад. Петър Динеков, акад. ЕфремКаранфилов, акад. Емил Георгиев, чл.-кор.Тончо Жечев, чл.-кор. Милена Цанева,чл.-кор. Атанас Натев, чл.-кор. ВераМутафчиева, проф. Боню Ангелов, проф.Климентина Иванова, проф. Боян Ничев,проф. Здравко Петров, проф. Дочо Леков,проф. Стоян Каролев, проф. Д. Аврамов,ст. н.с. Кръстьо Куюмджиев, ст. н.с. д-рИлия Тодоров, ст. н.с. Минко Николов,ст. н.с. Искра Панова, ст. н.с. СтефанКожухаров и др.

Дейността на Института за литературасе определя днес от политическия крах натоталитаризма през последнитедесетилетия на ХХ век и от влизането наБългария в Европейския съюз. Тези двесъбития променят в дълбочинабългарското общество и поставятнауката в нови условия. За хуманитарнадисциплина като литературознаниетотова означава да се работи паралелно вняколко насоки с оглед въздействието нанауката върху обществото. На първомясто - върху изследване на миналото инастоящето, на литературнататрадиция и на съвременни явления,опирайки се на ценностите надемокрацията – толерантност, зачитанена индивидуалната автономност,критическа позиция, отстояване наистината пред опитите заманипулативното въздействие вобщественото пространство. Щеопределя тази насока като работа върхунакърнената памет и идентичност.

Също: върху приобщаване налитературознанието към науките зачовека. От самодостатъчна дисциплина,заплашена от това или да бъде рупор наидеологическа доктрина, или да сеограничи било до формалистични анализи,било до емпиричен биографизъм,литературознанието става средство запознание на човека и обществото втяхната проблематичност и дълбочина. Вметодологическо отношениеотварянето на дисциплината означава

легитимност на различни подходи,доскоро излишно противопоставяни, зада се постигне нужната методологическайерархия. Тази насока може да бъдеопределена като разработване навъзможностите на методологическияплурализъм.

В трансдисциплинарното поле нанауките за човека литературата ецентрален обект, фокус, в който сепресичат по специфично художественначин доминиращи за даден период идеи ижизнени поведения, съдържащиполитически, религиозни, философски,професионални и традиционни нагласи. Тяговори както за груповото съзнание, такаи за вътрешния свят на индивида инамира художествен израз на новисъстояния на чувствителност. Щеопределя тази насока като отвореноинтердисциплинарно поле.

Около традиционно формиранитеакадемични дисциплини и технитеинтердисциплинарни пресичания презпоследните години се оформятпространства на изследвания,преподаване и дебати върху нравственитеаспекти, отнасящи се както доявленията на живота в обществото,така и до позицията на изследователя.Това отваря възможности засътрудничество на Института залитература с новосформирани научницентрове, наред с традиционните нипартньори – университети и научниинститути в България и чужбина. Тазинасока може да се определи катоотваряне на проблематиката къмболезнени проблеми на нравствеността всъвременното общество. Сложниятвъпрос за мултикултурализма е само единот многото примери.

Изброените насоки са актуални задейността на Института порадипроцесите и проблемите в обществото,промените видентичността,чувствителността имисленето, и не на последно мястопоради потребността да се намериконцептуален израз на въпроси, засягащисмисъла на съществуването, границите начовека, проблемите на общуването исъвместния живот на човека с другия.Чрез познанието, което давалитературата, се изграждатидентичности, колективни и лични,критично се осмислят наложенистереотипи, утвърждават се универсалниценности. Основното предизвикателствопред хуманитаристиката и в частностпред литературознанието е да сеосвободи от мислене чрез обобщаващиабстрактни понятия, които затварятдостъпа до единичното и превръщатлитературата в илюстрация на готовитези. Този активен процес на търсене нанови приоритети в науката е паралеленна очертаване на неизследвани области иявления, на работа с архиви, наструктуриране в бази данни на огроменфактологичен материал.

В съвременните проучвания в Институтае променена и позицията наизследователя – много по-близо доавтентичните източници, личноангажиран в представянето налитературните явления в

многообразието накултурния и общественияконтекст. От друга страна,заемането на критическадистанция спрямооснованията, на коитоимплицитно се опиратутвърдените мнения, е една от силнитестрани на съвременнотолитературоведско мислене, трайноприсъстващо в проектите и дискусиите,провеждани в Института. СекциятаТеория на литературата разработваметодологически, антропологични исемантични въпроси, както и проблемина поетиката и литературнатакомуникация. В литературата илитературознанието истината еинтерсубективна, за разлика от другитеобласти на знанието. Това предполагачувствителност към проблема заЦЕННОСТИТЕ. В общото поле нахуманитаристиката литературата исъответно литературознаниетоподтикват към лично и не прякоизразяване на ценностни възгледи, заразлика от религиозните, политическитеили моралните текстове. Превръщанетоим в поле на рационален дебат е стъпкакъм приобщаването ни към споделимиценности. Така ЛИТЕРАТУРАТА ИЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО КАТОСАМОПОЗНАНИЕ се включват катомощен фактор в създаването награжданско общество. В проучванията налитературата в историко-културологичен, теоретичен икомпаративистичен аспект неизменносе осъществява диалог с образно-концептуални светове, които презвековете и до днес са били алтернативасрещу инерцията и са носели в себе сидуха на свободната личност.Отстояването на ценностите на

Институтът за литература –отворено интердисциплинарно поле

личността и на критическото мислене еневъзможно без хоризонта налитературните визии за човека, алитературознанието тълкува,концептуализира, дава ново битие нахудожествените творби в безкрайния пътна себепознанието.

Институтът за литература е член наМеждународния консорциум заизработване на стандарти за предаване натекстове в електронна форма и затяхното разпространение (Text EncodingInitiative).

По решение на Общото събрание научените в Института през 2000 г. есъздаден Издателският център „БоянПенев”, чиято приоритетна задача еподготовката на издания по научнитепроекти на Института – справочнииздания, тематични сборници от научнисесии и конференции, юбилейни сборници,авторски литературоведски трудове насътрудниците на Института.Издателската програма на центъравключва и преводни издания на значимитрудове на съвременната чуждестраннахуманитаристика.

( със съкращения)

РАЯ КУНЧЕВАДиректор на Института за

литература, БАН

Книжарници „Хеликон”Ви канят

наСреща

с живеещия в Испаниябългарски писателКрасимир Дамянов,

автор на романа „Дневникът на еднапеперуда”,

номиниран за наградатаза съвременна българска художествена

проза„Хеликон” 2009.

29 май (петък) – Варна1 юни (понеделник) – Благоевград2 юни (вторник) – Стара Загора

3 юни (сряда) – Пловдив4 юни (четвъртък) - София

Издателство „Ерго” ви кани напредставянето на романа на ДьордДрагоман „Белият цар” (пр. от унгарскиСтефка Хрусанова) в Унгарския културенинститут на 3 юни (сряда), 18 ч. Книгатаще бъде представена от Марин Бодаков, аоткъси ще прочете актъорът БогданГлишев. След раздумките - скромнапочерпка!

П Р Е М И Е Р И

6 0 Г О Д И Н И И Н С Т И Т У Т З А Л И Т Е Р А Т У Р А

4

„Дневници и нощници” е нужната противоотроваза хора, които дори не предполагат, че са сенатъпкали с цианиди

В И Т Р И Н А П Р И П И С К И

Няма да говоря за стиховете на Борис –от една страна, те говорят сами за себеси, а от друга, тук има достатъчно хора,които не само ги познават и обичат – азсъм един от тях, но и са готови даговорят за тях. За мене по-важното,всъщност най-важното на тази премиера,е алгоритъмът на провеждането й,нейната нова философия. Какво имаменалице – на първо място, Борис се есамооценил като „великолепен”, на второмясто, той е представил в книгата си иоценките за нея на почти целия модеренпоетически естаблишмънт в страната.Какво означава това – съзнателно или не,Борис е направил една изключителнастъпка, която, според мене, променя несамо начинът на представянето на еднакнига, но е и в състояние да промениначинът на съвременното нилитературно общуване. Защото с това,че събира на едно място и в един моментсвоята книга и рецензиите към нея, Бориспрескача няколко етапа напредставянето,оценката ивъзприемането на книгата си, преодолява

застиналите етапи на скучните четенияпред непознаващи съответния текстпочитатели, вакуумите предиевентуалните бъдещи спонтанни илирежисирани рецензии и последващотоасимилиране на текстовете след първитедва етапа. Това означава, че Борис иска иправи така, че за книгата му да се говориинформирано тук и сега – с всички веченалични и необходими реквизити, за давдигне този разговор на едно ново, по-смислено и по-ангажиращо ниво. И това нее само нетърпение поради липса на време,това е – убеден съм, нетърпение дасвършим най-накрая с този свойски,одомашнен и леко задушлив начин дапредставянето на новите текстове, прикойто едни и същи кръгове от пишещиизпълняват добре заучените и втръсналина всички ритуали и церемонии, в коитоте от време на време само сменятнезабележимо ролите си на четци и наслушатели. Ние наистина се нуждаем отнов начин на говорене за текстовете,информирано говорене, от което нещо се

случва пред самите нас и придобиваактуално значение. Вярвам, че книгите сепоявяват не само, за да се пие по тозиповод вино в пластмасови чаши, а за дасъобщим един на друг доколко и каксветът се е променил след появата им. Итова е важно колкото за нашите книги,толкова и за самите нас, пред които тесе появяват. Но и нещо друго отпсихологическо естество –предварително представената в книгатакомбинация от самооценка и оценкидават ясен и недвусмислен сигнал, че тозистадий е вече преживян, сценичнататреска е зад гърба, и сега следва далече по-стойностния и смислен етап насъсредоточен единствено върхусъдържанията на текстовете разговор.Варваринът Борис Роканов идва даразруши стария, отегчен и вече никомуненужен литературен Рим. Искрено сенадявам да разберем неговото послание ида бъдем на нивото му.

ИЛКО ДИМИТРОВ

Кратка рецензия, която дава отговор: защо ИлкоДимитров не иска да говори за великолепнитестихотворения на Борис Роканов?

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

Две български белетристични книгидостигнаха миналата година до сърцатана читателите със скоростта не наОриент Експреса, а на влака стрела –„Английският съсед” на Михаил Вешим и„Дневници и нощници” на Иво Сиромахов.Това не би трябвало да е изненада за единкритик. (Нали си спомняте какво казваИндиана Джоунс в „Храмът наобречените”: „Нищо не може да меизненада, аз съм учен!”) И не ме учуди.Защото и в двете ги има най-важнитесъставки, за да бъдат четени и харесвани.А те са отлично чувство за хумор ивземане на пряко отношение към света,който обитаваме. Именно към него.Но оттук започват разликите. Защото„Английският съсед” е сатиричен роман,който се занимава най-вече снационалните ни комплекси и въжделенияв епохата, когато България вече е член наЕвропейския съюз. Но освен това е роман,чието действие се развива в едно село.Това е роман за селския манталитет. Е,разбира се, че повечето селяни живеят вградовете и точно затова „Английскиятсъсед” е толкова въздействаща иотнасяща се до много българи книга.„Дневници и нощници” на Иво Сиромаховпък е сатира на българина, впримчен вклопката на медиите и въображаемитереалности. Тоест е книга, която ни карада се смеем не толкова над безсмъртнотобайганьовско поведение, приело новиформи днес, колкото над измаменитеилюзии на артиста и учения, накреативния човек. Нямаше как тази книгада не се превърне в хит сред младите,динамични, амбициозни българи. Онези с по-добро образование и по-голям хъс за успех.„Дневници и нощници” е пародийна книга.Но комичната страна на какво нипредставя тя и къде е пародията?Пародията е в страхотната способностна Иво Сиромахов да използва речта истила на съвременните моди, които тойприписва на най-великите художници иучени (най-великите в масовото съзнание,разбира се) и така кара читателите си даосъзнаят неизключителността насъвременните чудеса. Галилей чати, в„дневника” на Галилей е вградена бунашкаенциклопедична статия а ла Уикипедия и

също толкова смешен сценарий нателевизионен рекламен клип за бира(наречена „Off-side”), в „дневника” наМоцарт има и интервю със Салиери,което ни припомня колко смешни саоплакванията на изкуфелите „живикласици” по българските вестници заизчезналите истински стойности...Но Иво Сиромахов е цар и на предаванетона лигавия и разхайтен език, на който сиговорят кучките във фризьорския салон,на куртоазния език, с който свързвамеангличаните, на уж конкретния език натарикатстващите журналисти...Този, който приеме сборника с комичниразкази на Сиромахов за гавра с великитеумове, просто не може да чете. (Има итакава разлика – едно е да знаеш буквите,друго е да разбираш текстовете.)В „Дневници и нощници” има разказ, вкойто Омир разказва как е изпратен каторепортер да отрази Троянската война. Ипо-добра сатира на работата вбългарските всекидневници, ей богу, не съмчел от времената на Ботев, Ланчелото иЧудомир. Само че те са писали затогавашната преса, а Иво Сиромахов засегашната. (Като се има предвидработата му в „24 часа”, това сигурно е инай-автобиографичният разказ всборника.)Лъжедневникът на Колумб пък е гъбарканекакто с манията да откриваш Нови земи,така и с националистическите истерии,които приписват като най-важнаетническата принадлежност на онезиличности, с които светът се гордее. Нонай-важната шега в този разказ са всичкионези отпратки към реалититата.„Дневникът” на Клеопатра ни въвежда всвета на българската манекенка и набългарската попфолк певица, както и на„бизнесмените”, които гипокровителстват. Попикаващо!Както „дневникът” на Шекспир е потопот шеги с рекламната индустрия. Но исъчувствие към преобърнатите ценностина медиализирания ни свят. Тук Шекспирсмята за халтура тъкмо онези пиеси, скоито го считаме за класик, а за истинскишедьоври – приписаните му рекламниспотове. Е, аз познавам поне десетинамного талантливи съвременни писатели,

които си изкарват хляба в рекламниагенции и полека-лека започват датвърдят, че тъкмо фразите, измислени зарекламирането на сланина, са голямотоим постижение.Да, Иво Сиромахов е бил сценарист на„Сървайвър”. Бил е режисьор (впрочем и наШекспирови пиеси). Писал е за лайфстайлсписания (между които и „Плейбой).Познава света на рекламните агенции. Иточно затова е толкова сполучливовсичко в тази книга. Защото всички серазпознават.Например единият от двамата издателина тиражно мъжко списание призна, чеспоровете между братята Грим дали даиздават по-софт еротично издание, илинаправо да заложат на хард порно сатолкова реалистични, сякаш Сиромахов еимал инсталирани сересета в тяхнатаредакция и е подслушвал караниците наредакторите.И тук е въпросът: Няма ли да серазпознаят в „дневника” на Дарвин всичкионези, чиито имена лъснаха катосътрудници на ДС, но се опитват да сеизкарат патриоти? (Дарвин е служител вЗоологическа градина и изведнъж започвада разбира езика на животните – а когатоначалникът му научава за тази вълшебнаспособност, веднага му възлага задачатада подслушва какво си говорятживотните за него.)За мен „Дневници и нощници” елекарство. Противоотрова. В книгатаима и чеховски разкази, с мека, лекотъжна ирония – за несподелената любов,за убиващия бит, за провинциализма, замалката грешка, която води до фаталнипоследици („Миг невнимание, цял животбаща!...”), за трагикомичната борба навсеки с нагоните. Разкази, написани съссъчувствие и топлота. Тоест книгата муе и дълбоко хуманистична. Точно товачитателите са разпознали безотказно.Защото „Дневници и нощници” сепревърна в най-големия бестселър накнижния пазар за 2008-а и през лятото наминалата година се търсеше повече отЛий Чайлд, Джон Гришъм, Паулу Коелю иКандис Бушнел.Сега, в края на май 2009-а, вече очаквамепродължението на „Дневници и нощници”.Остават две седмици.

ЙОРДАН ЕФТИМОВ

Кормак Маккарти, „Пътят”, преводСтанимир Йотов, „Новелон”, С., 2009.Вече познат по целия свят като автор на„Няма място за старите кучета” КормакМаккарти наистина се превърна в лицетона американската проза днес. „Пътят” ешестият му, последен засега роман. Следсветовна катастрофа един баща ималкото му момче се движат по еднамагистрала, срещайки се с всевъзможниформи на края на човешкото.

Рандал Бейкър, „Българиана”, преводБоян Николаев, Виолета Цонева иКристина Разсолкова, „Сиела”, С., 2009.Пенсионирал се като професор вуниверситета на Индиана миналатагодина и избрал да живее завинаги вБългария – това е американскиятпрофесор Бейкър. Защо? „Зарадиспонтанността на живота тук”, казватой, намирайки чуден евфемизъм за хаоса,в който сме потопени. „Българиана” еедна от най-веселите книги забългаризмите.

Светослав Терзийски, „Безпризорниангели”, „Жанет-45”, Пловдив, 2009.Дебютният сборник с разкази наСветослав Терзийски вече е номиниран занаградата за съвременна художественапроза „Хеликон”. Жлъчен хумор, такатипичен за цялата шайка около МартинКарбовски и Тома Марков. И българскиезик, какъвто наистина се говори в

реалността.

5

В И Т Р И Н АП Р И П И С К И

Идеята, родила „Речник заПсихоанализата” би могла да смути някоиот по-малко изкушените читатели.Терминът „речник” в заглавието е по-скоролитота – смисълът и обхватът на трудадалече го надхвърлят.Думите „наръчник”, „енциклопедия”„аналогичен речник” разширяватразбирането на наскоро появилото сеиздание на ИК „Колибри”.Оригиналният речник е създаден отфренските изследователи, учени ипсихоаналитици Ж. Лапланш и Ж.-Б.Понталис през 1967 г. По отношение натази дата трябва да се уточни, че вречника не са обхванати по-къснитермини и понятийни комплекси оттвърде широкото изследователско полена психоанализата. Което не означава, ченаправеното е малко. Замисълът поставяпо-скоро полезна и необходима граница,която е сложена на изходните оригиналнипонятия на Зигмунд Фройд, които тойсъздава, за да въведе психоаналитичнататеория и практика в дебата на времетоси. Но замисълът и значението наизданието отиват далече отвъд това.Речникът представлява коментарен трудна възловите понятия в психоанализата.Което само по себе си е трудна иотговорна задача, защото изданието сепревръща в референциален ресурс запоколения психоаналитици,изследователи, преподаватели,докторанти и студенти (преведен е на 17езика). От личен опит бих могла дадобавя, че в Университет Париж 7 –Сорбона, където се преподавапсихоанализа и където съм биладокторант, преподавателите се движехас речника на Лапланш и Понталис вчантите си. Освен това той фигурира въввсички университетски библиотеки ибиблиографии, има статут назадължителен справочен източник кактоза хуманитаристи, така и за медици ипсихолози. Авторитетът му и до днес ененакърнен, речникът си оставапървостепенен източник на знания и сепревръща в корективна инстанция.На първо място трудът доставя знания

подобно на учебник. Дори хора, които несе занимават нито професионално, нитотеоретично с психоанализа, могат да гоползават като изходна точка завъвеждане в областта. В изданието есъбран компетентно огромен материалкакто от трудовете на Фройд, така и оттези на учениците и последователитему, превърнали се на свой ред в автори,развиващи теорията и практиката.Как е структурирано това знание?На първо място се отбелязваттермините при тяхното възникване.Цитирани са изчерпателнопроизведенията, в които се появяват.Второ, понятийният апарат напсихоанализата се развива и променя отсамия Фройд до края на живота му. Така,че речникът строго следва тезиизменения, техните основания иаргументации, отново посочени снеобходимите референции.На трето място, промените и развитиетона психоаналитичния инструментариум екоментиран и анализиран от авторите.Което е една от причините изданието данадхвърля името си речник. Това е авторскитруд на двамата именити преподаватели ипрактици.На четвърто място, термините,понятията и цитатите са посочени сизчерпателни аналогии от други автори всъответните им произведения.И на пето място, термините са посоченив оригиналните си употреби, освен нафренски език, на немски, английски,испански, италиански и португалски език.Така че с прочитането на една самостатия от речника, ползвателят мунавлиза в широко поле, което доставяедновременно и веднага репери от петразлични измерения в психоанализата.Така да се каже, трудът може да се чете,подобно на музикална партитура, кактохоризонтално, така и вертикално. Тойулеснява не само ученето, но иизследвателските проекти, катоспестява огромни услилия и време.Друга характерна особеност наизданието е, че в него се върви от по-малко сложното към по-сложното и

комплексното. Психоаналитичнататеория, още при самото си заражданестрада от лошата съдба да си създаваопоненти сред незапознати с нея среди.Тя е предмет на особена вулгаризация, илипопуляризация, която прави така, челесно да се осмива и превръща ванекдотичен прицел. Поради товаразясняването и компетентното йкоментиране никога няма да бъдатдостатъчни, а речникът е едно от най-подходящите средства за тази цел. Нещоповече, той е приносен и по отношение наетапното легитимиране напсихоаналитичната доктрина.Българското издание на „Речник наПсихоанализата” е дело на авторскиколектив от преводачи, които, както сеспоменава в предговора, са учени,практици и докторанти. Подобна задачаизисква и предполага не само познаване натеорията, но и работа и референции сразлични от оригинала източници. Небихме могли на този етап да пожелаемпо-добросъвестно и компетентнонаправена интерпретация на българскиезик, обогатена и с практическия опит напреводачите. Познаването на източниции преводи не само на френски, но и наанглийски и немски език придава набългарското издание още по-голямасигурност и академична ценност.Появата на „Речник на Психоанализата”несъмнено ще направи по-добро писанетои превеждането на психоаналитичналитература. Речникът ще се ползва несамо в образователната сфера, но и отпрактици и от разширяващи знанията сихора във всеки дом.Остава да му пожелаем и повторноиздание в твърди корици, за което бихмемогли да допринесем и ние, читателите.

АЛБЕНА СТАМБОЛОВА

Ж. Лапланш, Ж.-Б. Понталис, „Речник наПсихоанализата”, прев. от френски ЕмилияАлексиева, Никола Атанасов, МаленМаленов, Димо Станчев, КрасимирТаушанов, научен редактор доц. д-рНикола Атанасов, ИК „Колибри”, 2009

Пред мен е книгата на Антон Абаджиев„Аксис” с подзаглавие „полицейскироманс”. Стори ми се интересен.Прочетох го и седнах. Наистина„полицейски” и настина „романс”. Носамо толкова (то какви ли не поджанровиквалификации няма да срещнеш визобилието от текстове, номинираникато „романи„). Продължава, изглежда,преформулирането и преформатиранетона жанра в новото българско литературнопространство. Добре е, когато сепоявяват образци от типа на „Естественроман„, лошото е, че малко се чете вБългария (а и по света; прочее твърдескептичен съм към резултатите – некласацията – в проекта „Голямоточетене”, но това встрани), и в тозислучай рецепциите върху романа зациклятна всички нива. Разбира се, през 2008 г.положението е по-различно, отколкото впървото десетилетие на „прехода” –имаме достатъчно добри романи иавтори и „виновни” за това са донякъде иконкурсите (като тези на „Развитие„, на„Вик” и др.), които покрай друготоизпълняват и своята филтрираща роля. Впровинцията се ражда една вълна отромани, която обаче излизанеобезпокоявана – често под всякаквакритика, но понякога тези романипредставляват находки в жанра – и катоправило също остават незабелязани.Подобна е съдбата на романа, за който щестане дума. Той е на варненец, издаден ена едно отлично полиграфско равнище ивпечатлява с ерудираност (изглеждатпрозрачни филологическите и философскикорени в образованието на Абаджиев).Странен е, но все пак подобна структураимат немалко романи, особено отприключенско-авантюрния тип. (Сподзаглавието бих направил аналогия седин друг варненски романист – Ангел Г.

Ангелов и неговия „тъжен роман”„Сутрешни залези”, както и „особения[му] роман” „Закуска по обяд”; впрочемнемалко са варненските автори на романии немалко от тях са „странни” по особенначин, но да не си помислите, че тази„странност„ е синоним на„провинциалност„ – не е, поне в повечетослучаи, и тук встрани ще вметна –прочетете новия роман на Атанас Липчев„Крадци”, изд. „Фабер”, В. Търново, 2008 г.,за да видите за какво става дума!)Впрочем, без да е емблематичен загодината или в жанра си, роман(с)ът наАнтон Абаджиев заслужава усилията дасе прочете. Няма да скрия, че очаквах единтип писане, но зациклих в друг, в койторазпознах (както в романите наспоменатия Ангел Г. Ангелов, така и приНиколай Н. Нинов – да речем „Жиголо”, идр. от началото на новия век): сюжетенфлирт с готови образци на формалноравнище, метафизична интерпретация надействителността, толкова характерназа славянския тип наратив. Както в, даречем, „медийния„ роман на Петър Волгин„Медиен апокалипсис” (2000) и „прет-а-порте”-то „Жиголо” (2000) на Николай Н.Нинов, и този кокетира, в случая скриминалето, но едновременно с това сестреми да бъде полифоничен, да проектиравърху (квази)криминалния момент и другипроблеми, които поне за автора са важни.Ан. Абаджиев владее иронията ипародията, но преиграва. На пръв поглед„лекото” му писане преминава в излишномногословие и философстване, а героитему са схематични сенки на типове –Йеремия, художникът Афродит, главниятинспектор Убадая (с лулата – вж. заднатакорица с авторовата снимка) и неговиятстаршина-детектив Гоца Гугутков...Музи не липсват, но образ на женаопределено няма (дори схематичен; или

както М. Кирова цитира по този поводЛакан за романа „В студената ти сянка,лейди” на Здравка Евтимова – „навярно еправ, когато твърди, че Жената несъществува”). За психологическааргументация няма да говорим. Както иза „аксис” – оная вездесъща ос, коятопронизва романа открай докрай. Иначенаистина имаш усещането за романс,когато четеш текста, когато се вгледашв структурата му. Отделни пасажи обачене се издържат – дори пародията имаграници... Протегнах се към рафта скриминалета – случи се „Плейбек„ наЧандлър: „Сграбчих Мичъл за врата.Устата му зяпна. Той ме удари някъде, нотова нямаше значение. Моят удар бешепо-точен, само че не бях награден за товас ръчен часовник, защото в този моментнякакъв катър ми тегли такъв як ритникотзад право в мозъка, че полетях надтъмни води и избухнах в пламъци” (изд. от1987 г., с. 41). И началото на „Аксис”:„Една ос се завъртя и зае ширината нашосето, протегна се, преобърна се и сепреметна върху четирите му платна, аплатната изплющяха и се изпънаха – чернии лъскави от дъжда. По протежение наизмитите жълти линии се извиха тъмниструйки масло и пламтящо гориво,обточиха водните потоци, забързаха да сесъберат в тритисната полусфера, акосият пад на водата ги разби на плъзгавикапки” (с. 9). Причината да четеш единиябезспир и да захвърляш втория натретата страница е същата, порадикоято българските режисьори изгонихапубликата от салоните (а после закрихасалоните). Ако спазват някои правила,днес и писатели, и режисьори могат да сия върнат. Поне в България.

ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ

Антон Абаджиев, „Аксис” (полицейскироманс), ИК „Карива”, Варна, 2008.

Полицейски романс?

Речник на психоанализата

Александър Секулов, „Малката светицаи портокалите”, „Сиела”, С., 2009.След „Колекционер на любовни изречения”още един съвършен опит за стил с многоекстри. И още едно обяснение в любов къмсетивата. Този път и двамата схудожника Атанас Хранов могат дабъдат доволни от изпълнението – хартия,картон, цветоотделки. Защото когатознаеш имената на хиляди цветове,вкусове, допири, ухания, звукове,заслужаваш книгопечатането да направиневъзможното.

Елена Алексиева, „Тя е тук”, „Колибри”,С., 2009.Провален фоторепортер започва даразследва самоубийството на млада женав метрото. И всички читатели –впримчени в образцова игра с философскияроман, предрешен като криминале с черенхумор.

Светлана Дичева, „Лабиринт заромантични минотаври”, „Колибри”, С.,2009.Новият роман на Светлана Дичева„Лабиринт за романтични минотаври”(под заглавието „Счупено легло”) спечелиедна от двете специални награди вконкурса по международния проект„Митовете” на шотландскотоиздателство „Канонгейт” преди тригодини. И въпреки че очаквано Ариадна иДионис присъстват тук, главнотодействащо лице еЛъчезарния. А всичко епрекарано презПрокрустовото ложе.

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

6 Литературен вестник 27.05-2.06.2009

Четенето продължава! Не само на„класическите” творби от българскаталитература. Не само на съвременниавтори. Не само на бестселъри. Не само„Голямото четене”. А четенето извънаудиторията и литературните форуми.Четенето извън каноните. Четенетовъпреки литературата.Как съвременното литературознание„чете”? Това е един от възможнитевъпроси, който изниква при осмислянетона сборника „Неканоничната българскалитература”, реализиран отпреподавателски екип от ЮЗУ „Н.Рилски”, Благоевград и от ВТУ „Св. св.Кирил и Методий”, В. Търново.През 2006 г. Н. Георгиев публикува„Тревожното литературознание” (С.,2006, изд. „Просвета”) – една книга ствърде провокативни идеи. Търсейкисвоеобразна „опорна” точка влитературата и съвременнотолитературознание, той намира най-неочаквания отговор – литературата е влипсата на такава опорна точка. Именно вподвижността на представите, въввъзможността да предполага подвижнигледни точки се основавалитературознанието и литературнатакритика. Това отхвърля търсенето накакъвто и да е литературен канон, понещо се отнася до настоящото „четене”.С какво се намесва сборникът„Неканоничната българска литература” втози диалог?Сборникът „Неканоничната българскалитература” поражда алтернативата – дапрепрочетем „забравеното старо”,подобно на творбите на М. Георгиев, наП.Ю. Тодоров, на Илия Волен, на К.Константинов, Вл. Полянов, БорисШивачев, Сл. Красински. И припомня, чемежду редовете, между „имената отконспекта” стои и друга литература.Сборникът създава възможности. Съсстудиите върху развоя на литературатаслед Освобождението и в периода междудвете световни войни – „Мемоарите играниците на литературата следОсвобождението” на Цв. Ракьовски,„Развитието на българската детска книгав периода между двете световни войни”на Т. Стоянова и студията за списание„Изкуство и критика” на А. Велкова–Гайдаржиева. Възможността да сепогледне от друг ъгъл – мемоарите катограница между възрожденска и новалитература, детската литература катоактивен фактор в литературата междудвете световни войни, критиката като„поле” на дискусии.Сборникът предполага множественост нагледните точки – да прочетем и„другото”, понякога скрито, а понякогапросто забравено. Като „женската”лирика на М. Белчева, Ек. Ненчева, М.Петканова. Като детската литература –В. Паспалеева, В. Стоянов. Такакритиката сякаш „дописва”литературата.След необходимия предговор, в който саизяснени целите и задачите, които си

поставя колективът, следвастатията „Мемоарите играниците на литературатаслед Освобождението” на Цв.Ракьовски. В нея са въведени

нови ракурси за прочит на „Новото време”– през призмата на масовото четиво. Такамемоаристичната литература „обогатявас повествователни техники” (с. 48), катоедновременно с това „произвеждаистория”. Това допринася за изясняване натака повсеместното смешение на факт ификция през 80-те и 90-те години на ХІХвек.Някак емблематично звучи „отварянето”на сборника с творчеството наМ. Георгиев. Известният с активната сигражданска позиция разказвач е майстор наповествованието „от натура”. Поотношение на неговия стил четем:„Всъщност не действието е цел на автора,а образът, селянинът, адвокатът,политическият шайкаджия, т.е. ролята,типът „герой на времето”, съдържащ всебе си идеята за разпада напатриархалния сглоб от ценности инорми.” (с. 52). Похватите,повествователният език, отношениеторегионално-национално в тематикатаправи от М. Георгиев уникален автор забългарската литература. И същевременнонеканоничен.Тази „подвижност” на гледните точкикъм творческата продукция се пренася наидеологемно ниво във всяка студия отсборника, независимо от автороваталичност и от художествената спецификана неговите творби. Подреденихронологично, статиите в сборника не сестремят да произведат нова история налитературата, а да „допълнят, окръглят”нейната физиономия. Затова звучилогично, че първият автор е М. Георгиев –най-последователният (едновременно с Т.Г. Влайков) в търсенето на разказваческистратегии след каноничния Вазов.Хронологически следва Мара Белчева.Нейният принос в българската литературае отдавна забелязан, но едва сега е въведенв „йерархията”. Едновременно катосъпътстваща името-канон П. П.Славейков, тя е откроена и като творецсъс самобитно творчество. Приносниятмомент на поетесата е провидян като„една от първите жени, създателки намодерна религиозна поезия” (с. 78).Вписването й като „неканоничен” автор еот гледна точка на женското писане,„което вече не е инцидентен жест вкултурата на България” (с. 111) –отбелязано е литературното присъствиеи на Екатерина Ненчева и МагдаПетканова.Списъкът продължава с преглед натворчеството на П. Ю. Тодоров. То е„четено” от много поколения. Тук също саотбелязани методологическите „грешки”в тези прочити – неоромантическатамотивация на творбите, отношениетому към фолклора, неустановеността наидилията като жанр и нейнатаекспликация в творчеството на П. Ю.Тодоров.Без да носят утилитарност, текстоветев сборника предлагат познание – наобучаващи се, на студенти, дори назавършили. В същото време сборникътобуславя възможността да се погледне отдруг ъгъл на литературата – „малките”имена като своеобразно уплътняванеоблика на българската литература.Сборникът гради физиономия нанеканоничната литература като разказване само литературноисторическото, но

търси жанрови и наджанрови проявления иотношения, естетически и поведенческимодели. Така успява да впишенеканоничното в големия слог набългарската литература, като изграждаотношения не само вътре втворчеството на един автор, но и връзки схарактерните за епохата тежнения,жанровите особености на българскаталитература, новаторските попадения наавторите.Всъщност, докато трае прочитът на тезистудии, се оформя (съ)мнението, чекоментираните творци попадат вгрупата „неканонични”, защото тесъумяват да изведат, но не успяват даразрешат някои жанрови илиметодологически въпроси – нещо, коетоднес, според каноните на съвременнаталитература – е признак за новаторство.За целта на сборника е подбран и маниерътна писане. Не казвам стил, защото сборникот шестима изследователи предполагамного или малко някакво разностилие.Маниерът на писане на статиитепредполага единство на композицията –исторически сведения, които втъкаватедновременно и биографични, и творческислучвания. Всичко това е откроенопосредством умелото водене налитературния анализ, неизбежен в такъвсвоеобразен „литературен преглед”.Един от обикнатите похвати еотбелязване грешките на предходнатакритика. Следващ момент епрепостулиране на творчеството насъответния автор. Трети момент еоткрояване на самобитността натворбите му. Откриването напроблемите в критическата рефлексиякато че ли белязват творците и творбитеим с печата „неканонично” също толковастереотипно, колкото и обявяването надруги творци за „канонични”. Не че нелипсват и литературни основания. Но сеоказва, че най-трудно се преодолявамнението на критиката. Затова образитесе транспонират в нови културниусловия, където „неканоничната”литература може да възпроизведежестовост.В това „смешение” на поетически,разказвачески, жанрови и естетическигласове, авторовите (на критическитестудии от сборника) не се губят.Литературоцентристкото у Цв.Ракьовски е някак си „заглушено” отлитературноисторическото, точнокогато би следвало да го очакваме най-малко, и в същото време постулиралитературна истинност, която именнопредлага един нов възможен прочит закоментирания творец. Тази своеобразнаигра между факт–фикция съпровождастатиите и продуцира целенасоченосттана текста. Употребите налитературнокритическия език от А.Вачева за описание на надлитературнирефлексии при рецепцията на женскаталитература „разказват” самото явлениесякаш „отвътре”. Ст. Стоянов пъкпредпочита ефекта на „разбърканияпочерк” – тематично „снаждане” наотделни критически откъси,документални сведения,извънлитературни позовавания катокинематографските образи, коетопроизвежда една цялостна окръгленалитературна фигура. Р. Хаджикосев

тръгва от предварително зададениястереотип, за да разбие клишето и дапрепостулира новооткрития образ. Съвсемлогично на мястото на отреченотонефункционално клише се задава нов образ,уплътнен от полемико-публицистичнотосъчетаване на литературни и биографично-документални факти. Съчетаването насюжет, документи (спомени, писма) илитературно-публицистични разсъжденияправят писането ясно, плавно,уплътняващо образа на твореца. Катозалага „гатанки” пред читателя, създаваинтрига и със средствата на плавнотоизложение на факти постепенно повдигазавесата. Също на основата на документа,но в посока информативност вървиплавното изложение на Т. Стоянова – исъвсем разбираемо, детската литература евсе още „бяло поле” за официалнатабългарска критика. А. Велкова-Гайдаржиеваследва хронологията на събитията, носъпоставя явленията с по-късни рефлексии,за да открои конфликтността наизведените съпоставки.Така приложените стилови разногласия –чисто литературоведчески ракурси (Цв.Ракьовски, А. Велкова-Гайдаржиева),включените критико-публицистичнимнения (Ст. Стоянов, Р. Хаджикосев),съполагането на литературни образи итехни екранизирани еквиваленти (Ст.Стоянов), съпоставката на политически илитературни факти (Цв. Ракьовски, А.Вачева, Ст. Стоянов), използването начисто документални сведения, коитоговорят литературно (Р. Хаджикосев, Т.Стоянова), което допринася заоткрояване „несъответствието междубългарската литература и българскаталитературна критика”, по сполучливотосравнение на Ст. Стоянов (с. 127) – същозадава едно своеобразно неканонично поле.А това значи новаторство.Можем да говорим и за „групиране” наанализираните автори въз основа напризнаците мъжко – женско писане, накритически – поетически литературнирефлексии, на „известно” – маргиналнореализиране на художествения материал,но и на литература за деца – литература завъзрастни. Това разсредоточаваподредеността на термин като„канонично”. Ето защо, сборникът е непросто явление, а необходимост вГолямото писане относно канони ипериоди.

ЕЛЕНА АЗМАНОВА-РУДАРСКА

Неканоничноза „Неканоничната българска литература”.Творчески фигури и авторово поведение

П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

7Литературен вестник 27.05-2.06.2009

„Винаги историзирайте”, е прочутиятсъвет на Фр. Джеймисън и ние сякаш и неправим друго в постоянно разминаване систорицистките си и легалистки илюзии,всъщност в пропусната среща с Реалното.Винаги канонизирайте, докато циничножертваме разточителнотожертвоприношение на канона въвфетишистки постлитературни страсти.Сигурно всичко това е част от социалнаимагинерност, но това не пречи дафункционират някакви митичнистойности при „епохата на поетите” отБотев до Дебелянов. Там нещатаотносно българското сякаш са билирешени без разрешение в опозициятамежду невъзможно и необходимо. Илипоне са приключили и всеки е намерилконкретното си място, забравяйки, чесамо местата са тези, които заематместа (не е зле да се отбележи, че през1990 г. по основните булеварди в София беиздигнато нещо като барикади, но задтях нямаше воюващи „комунари”; товабяха условно обозначени места, къдетонаистина само местата заемаха място).Яворов и съвременниците му саразглеждани и досега предимно откъмутилитарната потребителна стойностна направеното от тях, откъм еднатрудова теория на стойността в нещокато списък на казионен ширпотреб.Но какво, ако борбата е за универсалнаразменна стойност, за абсолютна формана стойността? Тази форма е решениетона кризата между потребителна иразменна стойност, и тогава се оказва, челитературният труд е подчинен – накакво друго, освен на жестока класоваборба.Бахтин вижда зад феномена наполифонизма същото скрито проявлениена класова борба. Когнитивнотокартографиране на Фр. Джеймисън епреотбелязване (rebranding) на класовотосъзнание и нищо повече. Също и за Рансиер„Мадам Бовари” е литературниятеквивалент на класова борба.Формата на стойността, която свеждавсичко до режима на разменна стойност,до пазар, е скритото несъзнавано набуржоазната епоха. Тя е медиумът, презкойто виждаме нещата, но не и самиянего.Борбата за окупиране на мястото науниверсален еквивалент остава скрита, аточно в това е смисълът, че поставенотов това място ще се приеме не толкова завъзвишен абсолют, колкото за монополвърху обмена.Ако наистина всеки получава мястото,което си заслужава, тогава нямаше даима нужда от литературознание илиуниверситетски дискурс.Нямаше да има нужда от общество. Ноестествена връзка между потребителна иразменна стойност липсва, същото,което Лакан ще каже за сексуалнатавръзка. Ако сексуалната връзкасъществуваше, светът щеше да бъде аконе райски кът, то поне обществен парк савтоматично сношаващи се кучета.Съответно, нашите естетическивкусове са вяра на кредит, скок на вярата,но винаги под диктата на единобскурантистки предтеча в зависимостот ситуацията (Името-на-Бащата,капиталът, партийната логика).Прозорливият д-р Кръстев още през 1893 г.пише за „финансовата зависимост иморална подчиненост на българскаталитература под българската политическавласт” и произтичащият от товапротекционизъм. Автономността наизкуството и държавната репрезентациясякаш могат да бъдат отделени, новсъщност те са две страни на една и същамонета. Абсолютното произведение на

изкуството се среща с абсолютнатастока – този труден афоризъм на Адорноозначава, че самата автономност наизкуството е обречено свързана срепрезентационната логика накапиталистическата държава и пазара.Протекционизмът ще девалвира впринцип на партийност, в партизанщина.Тези обаче, които сега се развличат сруините на соцреализма, дали съзнават, чемултикултуралистките им стратегии иразиграваната мелодрама на другостта санов semblant/make-believe като маска нафундаменталния антагонизъм, правещневъзможно съществуването наобщество/сексуална връзка? Цинизмът напостидеологическия свят е идеология вчист вид, както по хегелиански би сеизразил Жижек.Същностният въпрос е за Цялото илипоне за някаква „трансценденталнаилюзия” от кантиански тип. Тазипретенция сякаш е отпаднала вдеконструираната и диссеминиранапостмодерна ситуация. Това обаче,което отпада от символния регистър, сезавръща отново като Реалното набрутално нахлуване и немотивираниексцеси.Конституирането на Цялото изискваметаезик, какъвто липсва. Тук сесблъскваме със следния парадокс. Несъществува нищо извън езика. ДориРеалното е ефект на липсата или напровала на метаезика. Но, от другастрана, езикът никога не може да сепостанови в затворена тоталност итогава какъв е смисълът да говорим, чеизвън него няма нищо?В налагането една в друга на две липси –липсите на Цяло и на мета-език – сесъстоят и всички фетишисткицеремонии, които можем до отнесем икъм една литературна история.Когато един Боян Пенев изреждабългарските липси - некултурност,повърхностен реализъм, провинциализъм,религиозен индиферентизъм, липса наестетически вкусове – той е осъществилкритика, за която такива като ЮлияКръстева само могат да мечтаят. Самоче това не освобождава неговата критикаот скрития й фетишистки заряд. Иликогато търси пътищата на българскаталитература в по-широк културологиченобхват, чрез замерване с другитеевропейски нации-държави, това досаднонапомня за днешното постколониалнописане.Д-р Кръстев сякаш е по-прозорлив. Тръгвасе от едно празно множество или кактосбито се е изразил той: ”У нас няманищо.” Нищо, освен празното множествона нищото, което, заградено в скоби, нидава представа за Две преди мечтанотоЕдно-Цяло. Нищото никога не е изцялонищо, то е ефект на локализираната вситуацията празнота, ситуиранатапразнота на българския симптом.България сякаш е някакъв(пост)колониален дюкян, където сеустановяват липси и се извършвамениджмънт как това може да бъдепоправено. Но именно в това екапиталистическото несъзнавано не самона ситуацията, но и на надграждащия якритически стил при Кръстев и Пенев внещо като подобие на университетскидискурс (всъщност това е дискурсът накапитализма, останал неразвит отЛакан). Този дискурс сякаш притежаваобективното знание S2, което е всъстояние да се справи с онова вситуацията, което я надвишава/липсва,което отказва символизиране и евъзвишен обект, правейки нещатапостоянно да изглеждат изопачени. В

резултат на това имаме зачеркнаттравматичен субект (българскитеписатели, литературата, саматаБългария). Този субект постоянно ще сиприпомня своята непълноценност изависимост от примитивнотогосподарско означаващо S1 (abject-произходите) като обсцьонно допълнениена учения университетски дискурс.Около травматичната празнота сенаслагват инкарнационните редове нанепълноценна субективност – и България,и творците й са непълноценни, снепоправими липси/ексцеси.Това, което забравя университетскиятдискурс, са собствените му психотичниограничения, немотивираното мусамочувствие и перверзно сношение снесъзнаваното – защо? Защотоперверзният си въобразява, че знае какволипсва в Другия, и знае как да запълнитази липса.Трябва да се избяга от примитивизмите инищото, да се постигне автономност.Прескрипциите за тези „линии набягство” самите обаче не могат даизбегнат фетишисткия сисубстанционален пълнеж.Постколониалният дюкян трябва да сезареди с нови стоки, като самото товамясто на размяна ще им придаде помагически начин и националносвоеобразие, унарната черта на Лакан.Точно тези фетишистки прескрипции сауязвимото място на това, което днеснаричат Cultural Studies.И точно тук класово-партийният подходизненадващо показва своето предимство.Автономността на изкуството е най-голямото заблуждение, следващонесъзнаваната логика на формата настойността, в която капиталът помагически начин се самоостойностяваизвън потребителната стойност иабстрактния труд, вложени в стоката,които най-много са временни спирки попътя/циркулация на самонарастващкапитал.Именно този меркантилисткифетишизъм е в основата на утопиите заавтономно изкуство, което сякаш отсамо себе си или поради самото себе си щепостигне точката на абсолюта,литературната форма на абсолютнанеобусловена стойност.Вазов, Пенчо Славейков, Яворов сякаш сана път да постигнат невъзможното, билиса спънати по тоя път или в самите тяхсе съдържат някакви културни,субстанционалистки липси, коитопрогресивно ще бъдат отстранени илизапълнени от следващите литературнипоколения.Когато четеш Кръстев и Пенев в опитаим да въведат в дискурс българската и/илилитературна идентичност, няма как дане се сетиш, че и в днешно времепродължава да се пише за „златнотовреме” на българската интелигенция.Българското Нещо е дефектно, новложеният в него културен запас ще енеговото изкупление и спасение.Това са културалистките илюзии собсцьонното допълнение зад тях накласово-партийния призрак.В тези игри на повторение се очертаваоще по-фундаменталната липса напроизвеждани различие и новост. Товаможе да означава само едно. Ние отново иотново сме изправени пред тайната на(пост)колониалния дюкян, който затваряпод носа ни и какво друго ни остава вбезсилието ни, освен да го наречем канон,догма на канона, която не съществуваникъде другаде, освен в мозъците науниверситетските хора и на еднапродажна интелигенция.

Казах, че д-р Кръстев е за предпочитане –защо все пак? Когато той инцидентнопише за духа на „горда гражданственост”при българските писатели порадипростия факт, че Фердинанд е билбезразличен към литературата и никогане се е намесвал в нея (през царуването сие наградил само двама писатели – Вазов инякой си Драндар), това е нещо повече отзлободневна констатация.Натрапливата обсебеност при Кръстевот мисълта за отвоюването на морална иматериална независимост на българскиялитератор ще го следва през целия муживот. Той предвижда и модернияфеномен на виктимизация, превръщане вжертва, толкова популярен днес, в еднаповече от показателна прескрипция: „...но още по-горещо трябва да пожелаемсамите писатели да имат съзнание засобствено достойнство и сила и да неприписват, за оправдание на своетопрестъпно бездействие, на днешнияполитически режим една литературнанетърпимост, по-голяма от оная, коятотой може би действително притежава.Никой още не е бил обесен от Стамболоваза литературна неукротимост; но акоимаше или ако се предвиждаше в скоробъдеще да бъде обесен – толкоз по-добрещеше да бъде за нас и за нашитепотомци.”Това е написано през 1893 г. в рецензиятаму „Един портрет на нашето общество”за малкия очерк на Вазов „Сладкодуменгост на държавната трапеза”.Ето как българите трябва да преодоляватвиктимизиращите ги травми – с един ощепо-безразсъден акт извън символнотопокритие, passage a l’acte, а неимпотентно отиграване.В това е революционизиращият смисъл наповторението като веченкомунистически инвариант на иднотоново, в реализирането на онова, което ещяло да бъде. Именно тази объркващатемпоралност на future anterior eнеизкупимото битие на литературата внесекващ месианистичен потенциал, а нев (мулти)културалистките пълнежи,които ни се предлагат.Няма цивилизовани решения.Литературата е самоубийствен акт.Кръстев дори е по-радикален отднешните, когато в знаменитамаргиналия към въпросната рецензияпише:„Ще ни възразят, че в България нямабогата класа и че първата личност, коятоби се опитала да бъде независима, би сенамерила пред неминуемата опасност дабедствува и да гладува. Ний признаваме, чеподобно явление, невъзможно в никоядруга държава, у нас е възможно, защотосме лишени от всяко чувство насолидарност и от всякаква способност задеятелно съчувствие. Ако има нещо,което често ни отчайва за бъдещето набългарския народ, то е тая неговаinsociabilite, при която никаквавоинственост и никаква храброст не са всъстояние да поддържат един народ.Обаче един оставен от всички борец е най-свободен – той е свободен от своя дълг и,следователно, свободен всяка минута даумре...”Макар че тук avant la lettre Кръстевпредвижда „кърджалийството” на Яворов,смисълът на това изказване елаканиански. Там, където липсват морали sociabilite, дълг, там е свободнотопространство на една етика на Реалното,където е възможно да не направишкомпромис със своето желание.

ЗЛАТОМИР ЗЛАТАНОВ

* Заглавието е редакционно.Статията представляваоткъс от подготвената запечат монография „Що значитая маска: Изследване върхуЯворов”.

Кърджалийство и партизанщинав българската литература*

А Л Т Е Р Н А Т И В Н А И С Т О Р И Я

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

На 23 май в Театър “Българска армия” се състоятрадиционната церемония по връчване на годишните наградиАСКЕЕР за най-високи постижения в българското театралноизкуство през изтеклия сезон и за най-добър нов драматургичентекст.В един от следващите ни броеве очаквайте нашия коментаркакто на номинациите и наградите, така и на театралния сезонкато цяло и тенденциите в него, които те, заедно с наградите“ИКАР” на Съюза на артистите в България и с различнитефестивални селекции по един или друг начин проявяват.

Ето и наградите:

За цялостен принос към театралното изкуство – ГеоргиЧеркелов

(Наградата е присъдена от Академия „Аскеер” в състав:Александра Сърчаджиева, Александър Дойнов, АнастасияИнгилизова, Антоанета Добрева – Нети, Бойка Велкова, БоянПапазов, Васил Бинев, Васил Михайлов, доц.д-р Венета Дойчева,доц. Веселин Ранков, Владимир Шишков, Вълчо Камарашев,Георги Къркеланов, Георги Новаков, Добрин Векилов – Дони,Екатерина Стоянова, Иван Ласкин, проф. Илия Добрев, ЙоанаБуковска, проф. Красимир Спасов, проф. Крикор Азарян, ЛеонидЙовчев, доц д-р Марина Райчинова, Меглена Краламбова, МиленМиланов, Мирослав Косев, Митко Тодоров, Наташа Колевска,Ненчо Илчев, Николай Ламбрев, Нина Пашова, Стойко Пеев,Таня Димитрова, Юлиан Рачков)

ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯНиколай Урумов за ролята на Клов в „Краят на играта” отСамюъл Бекет, постановка Лили Абаджиева, Театър 199„Валентин Стойчев”

ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯИрмена Чичикова за ролята на Мариане в „Изкуството дасмиташ боклука под килима” от Ингмар Бергман, постановкаДесислава Шпатова, Драматичен театър „КонстантинВеличков” – Пазарджик

ИЗГРЯВАЩА ЗВЕЗДАДимо Алексиев за ролята на Калигула в „Калигула” от АлберКамю, постановка Явор Гърдев, Драматичен театър „СтоянБъчваров” – Варна

ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯЗахари Бахаров за ролята на Пип в „Три дъждовни дни” отРичард Грийнбърг, постановка Владимир Люцканов, Театър 199„Валентин Стойчев”

ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯСтанка Калчева за ролята на Джанет Бърмайстър в„Страхотни момчета” от Дейвид Язбек и Терънс Макноли,постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „НиколайБинев” СЦЕНОГРАФИЯВасил Абаджиев за „Краят на играта” от Самюъл Бекет,постановка Лили Абаджиева, Театър 199 „Валентин Стойчев”

КОСТЮМОГРАФИЯДаниела Олег Ляхова за „ОООО – Сънят на Гогол” по „Невскипроспект”, „Иван Фьодорович Шпонка”, „Женитба”, „Запискина лудия” от Николай Василиевич Гогол, постановка МаргаритаМладенова и Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато”

ТЕАТРАЛНА МУЗИКААсен Аврамов за „ОООО – Сънят на Гогол” по „Невскипроспект”, „Иван Фьодорович Шпонка”, „Женитба”, „Запискина лудия” от Николай Василиевич Гогол, постановка МаргаритаМладенова и Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато”

Награди АСКЕЕР 2009

РЕЖИСУРАДесислава Шпатова за „Изкуството да смиташ боклука подкилима” от Ингмар Бергман, Драматичен театър„Константин Величков” – Пазарджик и за „Тихи, невидимихора” от Яна Борисова, Младежки театър „Николай Бинев”

НАЙ-ДОБРО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ„Изкуството да смиташ боклука под килима” от ИнгмарБергман, постановка Десислава Шпатова, Драматичен театър„Константин Величков” – Пазарджик

(Наградите са присъдени от новоучредено за тазгодишнотоиздание на АСКЕЕР жури за десетте категории в областта наспектакъла в състав: Александър Дойнов, Асен Шопов, ВасилМихайлов, Георги Новаков, Иван Бърнев, Илка Зафирова, ЙоанаБуковска, проф. д.изк. Камелия Николова, Кирил Дончев, ЛеонидЙовчев, Мария Каварджикова, Меглена Караламбова , доц. д-рМарина Райчинова, Милен Миланов, Нина Стамова, РозалияРадичкова, Светлана Янчева, Стоян Алексиев и Яна ТитоваЧленове на журито, номинирани в някоя от категориите негласуват. За тази година това са: проф. Иван Добчев,Владимир Пенев, Снежина Петрова, Асен Аврамов и МалинКръстев)

СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ДРАМАТУРГИЯЗахари Карабашлиев за „Неделя вечер”

(Наградата е присъдена от журито за „Съвременна българскадраматургия” - проф. дфн Богдан Богданов, акад. проф. ВераМутафчиева, проф. дфн Георги Каприев, доц. д-р ГеоргиЛозанов, проф. дфн Ивайло Знеполски, Федя Филкова, проф.Иван Добчев, Боян Папазов, Георги Господинов, Елин Рахнев,Иван Кулеков, Иван Теофилов, проф. дфн Кирил Топалов,Панчо Панчев, д-р Пламен Дойнов, Рада Москова, СтефанЦанев, доц. Юрий Дачев, Теодора Димова, Яна Добрева,Димитър Чернев, доц.д-р Калина Стефанова, КрасимираФилипова, Никола Вандов)

ЧЕСТИТО!

17 Международен театрален фестивал „Варненско лято”1 – 12 юни 2009СЕЛЕКЦИОНИРАНИ БЪЛГАРСКИ СПЕКТАКЛИРумяна Николова, селекционер:

СПЕКТАКЪЛЪТ - СРЕЩАСпектакълът е среща на творци с различни професии – автори,режисьори, артисти, художници, музиканти…; с различнивъзможности и енергии; с различни естетически пристрастия ивкусове. В тези множество срещи се подготвя следващатаизключително важна за живота на спектакъла – тази съсзрителя. Независимо дали е весела, тъжна, забавна илиумозрителна, важно е срещата да провокира, да изваждазрителя от комфорта/дискомфорта на ежедневието.В този смисъл селекцията откроява онези представления,които са резултат на продуктивни творчески контакти, отедна страна, и които имат потенциала да се превърнат взапомнящо се събитие-среща за фестивалния зрител, от друга.Тя няма тематични, художествени или какъвто и да билопознат и проверен театрален език, както и към такива, коитосе опитват да го развиват през непознати практики.Фестивалът като цялостно събитие също е място замножество срещи, концентрирани във време и пространство.Желанието ми е чрез селекцията на българските спектакли да„организирам” няколко вълнуващи преживявания за зрителитена МТФ „Варненско лято”, както и тези спектакли да саадекватно присъстващи в контекста на цялата програма нафестивала. Предложението ми е за максимална отвореност населекцията с единствен критерий художествено качество икомуникативност, постигнати чрез силен и въздействащсценичен език.

7 юни 17.00 – 18:45; 20.30 – 22.15 Основна сцена (програмаSHOWCASE)ДТ „Стоян Бъчваров” – ВарнаLa Rose Des Vents – Scеne Nationale Lille Mеtropole – Villeneuve DКАЛИГУЛА от Албер Камюрежисьор Явор Гърдев

7 юни 19:15 – 20:45; 8 юни 18:00 – 19:30 Сцена „Филиал”(програма SHOWCASE)Младежки театър „Николай Бинев”ТИХИ, НЕВИДИМИ ХОРА от Яна Борисоваавторски спектакъл Десислава Шпатова

7 юни 19:15 – 20:20; 8 юни 20:30 – 21:35 Център засъвременно изкуство Г-10Театрална работилница „Сфумато” (програма SHOW-CASE)РОДИЛНО ПЕТНО от Николай Коляда

режисьор Иван Добчев

8 юни 20:00 – 22:10 Основна сценаТеатрална работилница „Сфумато”ОООО СЪНЯТ НА ГОГОЛ по Н. В. Гоголавторски спектакъл на Маргарита Младенова иИван Добчев

9 юни 18:30 – 19:45; 10 юни 20:15 – 21:30 Основна сценаТеатър „Българска армия”КОЛЕКЦИЯТА от Харолд Пинтъррежисьор Крикор Азарян

9 юни 20:00 – 21:40; 10 юни 18:00 – 19:40 Куклен театърТеатър 199КРАЯТ НА ИГРАТА от Самюъл Бекетрежисьор Лилия Абаджиева

11 юни 20:30 – 22:00; 12 юни 20:00 – 21:30 Основна сценаТеатър „Българска армия”ОДИСЕЙ ПЪТУВА по „Одисей” от Омиравторски спектакъл на Стефан Москов

ПРОГРАМА SHOWCASEв партньорство с Арт Офис

5 юни 17:00 – 18:15 Куклен театърПърформанс Лаб Софияв партньорство с Театър на Голия Охлюв и Театралнаработилница „Сфумато”ЗАМЛЪКВАНЕ по мотиви от филма „Персона” на ИнгмарБергманрежисьор Елена Панайотова

5 юни 18:45 – 19:45 Художествена галерияTART Produktion – Щутгарт, ГерманияFUCK YOU Eu.ro.Pa! от Николета Есиненкурежисьор Йохана Нидермюлер (Германия)моноспектакъл на Снежина Петровасъс съдействието на „Червената къща” - София, театър„Рампа” Щутгарт и Национален театър Люксембург (TNL).

6 юни 17:00 – 18:00 Художествена галерияKinesthetic Project25.03.хореография Виолета Витанова и Станислав ГенадиевDUCTUSидея Мирослав Йордановхореография Станислав Генадиев

7 юни 21:15 – 22:15 Художествена галерияСдружение „По действителен случай”ПЕПЕРУДИТЕ СА ВСЪЩНОСТ ИЗТРЕБИТЕЛИпо текстове на ghostdogспектакъл на Ирина Дочева, Александър Даниел (барабани)

ЧУЖДЕСТРАННИ СПЕКТАКЛИ1 юни 18:00 – 19:00 Художествена галерияОдин театър – Холстебро, ДанияСОЛ по разказа Писмо до вятъра от епистоларния роман наАнтонио Табуки Става късно, все по-късноадаптация и режисура Еуженио Барба

3 юни 19:00:21:10 ДСТ „Алеко Константинов” - София4 юни 19:30 – 21:40 ДТ „Ст. Бъчваров” – Варна, Сцена„Филиал”Steven Berkoff’s East Productions – Лондон, Обединено кралствоЗЛОДЕИТЕ НА ШЕКСПИРмоноспектакъл на Стивън Бъркоф

6 юни 19:00 – 22:30 ДТ „Ст. Бъчваров” – Варна, Сцена«Филиал»9 юни 19:00 – 22:30 Театър „София”OKT/ Градски театър – Вилнюс, ЛитваРОМЕО И ЖУЛИЕТА от Уилям Шекспиррежисьор Оскарас Коршуноваскопродукция с Фестивал Авиньон, Хебел Театър, АсоциацияТЕОРЕМ, Фестивал New Haven – САЩ.

9 юни 20:15 – 21:30 Сцена „Филиал”Драматичен театър – Скопие, МакедонияЖЕНАТА КАТО БОЙНО ПОЛЕ от Матей Висниекрежисьор Владлен Александров

12 юни 19:30 – 20:50 ДТ „Ст. Бъчваров” – Варна, Сцена„Филиал”14 юни 19:00 – 20:20 НТ „Иван Вазов”Дойчес театър – Берлин, ГерманияДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ЛУД от Н.В. Гоголрежисьор Хана Рудолфмоноспектакъл на Самуел Финци

И още: специално поканени спектакли, изложби, кръгламаса с международно участие “ГЛОБАЛНАТА КРИЗА ИИЗКУСТВАТА. ВЪЗМОЖНИ РЕШЕНИЯ”, студентскиспектакли, международни уъркшопове, представяне накнигата на издателство «Импулс» «Невена и сатирата»,сценографски проекти …

9

портокалите, бананите, за да разберете до каква степенбях замаян! Но като че ли още съм замаян и просто немога да нахвърлям впечатленията си върху хартията.Като казвам всичко това, разбира се не забравям, чевсъщност съм дошъл тук, да специализирам в институтаРамон и Кахал, където ме приеха много добре.2

В продължение на тринадесет месеца Димов съчетаванаучна работа с писателска дейност, но липсата напрепарати постоянно пречи работата му да протечесъобразно изискваната от сложността на опититередовност и прецизност:За да се импрегнира ако иска, трябва да се работи сабсолютно чист алкохол „Merk”, от койтолабораторията разполага само с два литра до края навойната. Германците вече не го доставяли. Не може да сенамери също така и пиридин, необходим за редицафиксатори и някои други неща. Доколкото ги има, DonJulian ги пази с пълно право за своите научни работи (...)Всичко това ме тормози много, и то до такава степен,че просто разваля удоволствието ми от всичкиостанали и много приятни неща в Испания.Тук има четири висши ветеринарни училища, персоналътна три от които не се занимава с никаква научна работа.В Мадридското училище патология и нормалнахистология се преподават от един и същ професор.3

На 19 август 1944 г. в писмото си до проф. Москов Димовпише:Уважаемий Господин Професоре, (...)Горещината тук е ужасна, непоносима. От два месецавече никой не работи в института и лабораториите зазаключени. (...) Вечер се опитвам да пиша, полугол допояс, но щом седна на масата, изпотявам се веднага оттоплината на лампата. (...)Въпреки всичко това Испания е прекрасна и ако е рекълГоспод, ще пиша много за нея. (...)В началото на идущия месец смятам да направя еднопътуване из Андалузия – ако до тогава не се превърна вмумия.4

Въпреки утежненото състояние, в което е изпадналинститутът „Кахал”, на Димов, съсредоточен иметодичен във всяко начинание, не му подхожда даоставя неосъществени плановете си. В края накомандировката си оставя за печат статията „Приноскъм микроглията на малкия мозък у агнето”,публикувана на испански език в Трудове на института„Кахал” за биологични изследвания5 , която ще мупослужи две години по-късно за хабилитиране катодоцент и донася в България многобройни записки снаблюдения от експерименти и мостри от най-новитепрепарати за неврохистологията, послужили по-късно заобучението на много негови студенти.Но да насочим вниманието си към Димов като писател.Нека да видим в какво се състои според него прякатазависимост на писателското дело от научнитепознания, взаимното допълване между литературата инауката:(...) науката и изкуството представляват начини заотразяването на две различни страни на една и същадействителност и че един научен работник, който еедновременно и писател, трябва да счита тия начини несамо за съвместими, но и за взаимно допълващи се.6

Не представлява новост твърдението, че отлитературно гледище престоят в Испания се оказваособено плодотворен за перото на Димитър Димов.Писателските му интереси са стимулирани отисторията, културата, хората и въобще екзотиката,която излъчва иберийската страна. Испанският приятелна Димов Хуан Едуардо Сунига7 и испанистът ТодорНейков8 , който по това време работи в българскаталегация в Мадрид, си спомнят, че Димов е купувал ичетял предимно класиците на испанския „златен век”Сервантес, Лопе де Вега, Калдерон де ла Барка, Тирсо деМолина, Кеведо, Гонгора, а от съвременните автори сапривлекли интереса му Унамуно, Ортега и Гасет, БласкоИбаньес, Перес Галдос, Пио Бароха, Валие Инклан и ГарсияЛорка. Придобитата огромна и разностранна ерудициябезспорно е напоила страниците на произведенията наДимов с испанска тематика. Това са романът „Осъденидуши” (1945), пътеписите „Януарска пролет” (1946),„Сан Себастиян” (1946), „Кастилска зима” (1946) и „КухаИспания” (1946), статиите „Защо се биха за испанскатарепублика?” (1946) и „Животът на Гримау в опасност”(1963), разказът „Задушна нощ в Севиля” (1949), драмата„Почивка в Арко Ирис” и незавършеното и непубликуванодосега в България произведение „Идалго”, чийто ръкописсе пази в архива на къщата музей „Димитър Димов” вСофия с инв. № 3870 от основния фонд на Националниялитературен музей.По-долу поместваме текста на произведението, койтопредставлява първата реконструкция на ръкописа.Оригиналът е написан с молив върху 14 бели листа, някоиот които изписани от двете страни. Размерът налистовете е 17х21 см с типичния за Димов силнонаклонен наляво почерк, с много корекции и допълнения.Трудно е да определим със сигурност какъв е щял да бъдежанрът на завършеното произведение, но текстът ни

предразполага да смятаме, че замисълът е бил насочен,съдейки по обширните начални картини, къмподготвянето на дълъг разказ или дори роман.За пръв път произведението е споменато от ЕкатеринаИванова9 , уредник на все още затворената за посещениякъща музей „Димитър Димов” в столицата, която дългигодини най-внимателно описва и усърдно подреждаархива на писателя. Тя открива ръкописа през 1979 г. истига до заключението, че съществува „очевидна връзкавъв времето”10 между „Идалго” и „Роман без заглавие”,защото е използвана „същата хартия, същият правопис,същият начин на работа, едно и също място насъхранение” и поради тези показатели го вписва впериода от началото на 1939 до началото на 1943година. Независимо от това, че споделям голяма частот мненията на Екатерина Иванова и дълбоко ценяколосалния труд, посветен на архива на Димов, бихискала да изкажа своето мнение по въпроса захронологичната принадлежност на „Идалго”.Колкото и кратко да е произведението, то съдържадостатъчно ключови показатели, които ни довеждат домисълта, че е писано или по време на престоя в Испания,или веднага след завръщането на писателя в България.Второто предположение е по-малко вероятно, акосъдим по самите показания на Димов в едно писмо допроф. Москов, датирано 23 април 1944 и изпратено отДупница:(...) Сега почнах да пиша впечатленията си от Испания,а освен това и един разказ, на който героите са единконтрабандист на наркотични вещества, една смахнатаангличанка и едно испанско кюре. Разказът обещава даизлезе удивително глупав. Това е, защото по настоящемсе намирам тъй да се каже в идейна безпътица.11 (...)От това писмо научаваме, че романът „Осъдени души” всвоя зародиш е бил замислен като разказ, и че Димов вечеработи над пътеписните бележки. Но само месец по-късно, на 27 май, писателят е мобилизиран в източнотоБеломорие и по сведения на Васил Г. Васев12 , с когото сав една стая, именно тогава Димов работи над един по-богат сюжет, преобразил в роман един „глупав” разказ.Тези сложни обстоятелства свидетелстват, че голямачаст от времето след завръщането си от ИспанияДимов използва предимно за работа над „Осъдени души”и четирите пътеписа, които излизат от печат малкослед появата на романа, а по време на мобилизационнотоназначение Димов едва ли е бил в състояние да отделявреме и за още едно литературно начинание.Затова е логично да се мисли, че „Идалго” е написан вИспания. Немаловажни са и две други свидетелства.Димов споменава името на мадридската улица „БравоМурильо”, където самият той живее през последнитемесеци на престоя си в Испания. Също така изброяваняколко марки хубав испански коняк, които не енормално да се познават, ако преди това не си бил вИспания.Хронотопът на произведението е максимално ограничен- действието се развива в заседателната зала наКралската фармацевтична академия и сюжетътхронологически се вмества в рамките на една сутрин.Димов е учен и изследовател и въпреки това иронизира,дори на места осмива академията, служейки си с остърсарказъм. Може би това негативно настроение се дължина притесненията, които той изживява в института„Кахал” и на рахитичната научна работа, водена виспанските висши ветеринарни училища. Иначе не еобяснимо така да осмива една престижна днесинституция, сродна с хистологичния институт„Кахал”.Атмосферата на произведението е почти осезаема. Взалата, където се провежда тържественото заседание,дейността е толкова скучна, че почти никой отприсъстващите не обръща внимание на монотонно-приспивното изложение на професора, дошъл отЛисабон. Домакините, остарели академици, облечени всмешни дрипи, символизират овехтелите разпадащи семухлясали фасади на испанския традиционализъм. Презотворените прозорци на залата щедро нахлуват вълниот въздух с ухание на жасмин, сякаш долавяме багритена онова пролетно утро, обезпокоявано на моментисамо от тракането на преминаващи трамваи.Микрокосмосът на „Идалго” представлява ярък примерза отчасти закостенялата социална и историческареалност на Испания, вкоренена в миналото, която не йпозволява да се развива.Но какво всъщност е един идалго? Просто един испанскиблагородник? Терминът наистина е синоним наблагородник, но съдържа в семантиката си множествосмислови оттенъци. В повечето случаи идалговците непритежават никаква благородна титла, а просто санаследници на знатен род, една брънка от ръждясалатаверига на високопоставена фамилия. Самото названиепроизлиза от испанското hidalgo-fidalgo-hijodalgoозначаващо син на... През XVI век по времето на т.нар.испански „златен век” се ражда жанрът на пикаресковияроман, който пародира идеализираните истории, епопеии рицарски подвизи. Именно идалговците са едни от

главните герои в тях. Най-знаменитият идалго елюбимият на Димов герой от романа „Дон Кихот де лаМанча”. Сервантесовият идалго обаче, за разлика отДимовите идалговци, е готов за саможертва в името надоброто, защото той приема заобикалящия го свят сочите на сърцето си. Роден във време, лишено отвсякаква перспектива, Дон Кихот със своя безумен„разум” извървява дълъг и мъчителен път, за да откриесобственото си „аз”, и жадува, яхнал своята кранта, дапребори бездушието, да изобличи и надвие злото инеправдата, за да прозре, в края на дните си, че всъщноствсичко е било една невъзможна илюзия.Напълно противоположни са героите идалговци, коитозадвижват фабулата в „Идалго”, знаменитите учени донТурибио де Бехар, секретар на Академията и придворенаптекар на Алфонс XIII, и дон Амброзио Саласар,придворен лекар на Алфонс XII. Това са моралнодеградирали персони, представители на мухлясалияиспански традиционализъм, наследници на фанатичнияФилип II, довел страната си до състояние на банкрут,хора, които паразитират за сметка на народа.Действието се развива в следвоенна Испания, в първитегодини на франкизма, след като пада Републиката и навласт е авторитарното правителство на ФрансискоФранко Баамонде. Димов характеризира своите героичрез техните думи, жестове и мисли, спира се на лукса ивещите, с които са заобиколени, за да подчертае впротивовес духовната им нищета, житейската им скукаи еснафското им самодоволство. Находчиво разкриватяхната социална принадлежност, като я допълва собилна семантика от исторически и културен характер.Последните редове на незавършения „Идалго”представляват диалог между дъщерята на дон ТурибиоАсунсион и един чужденец. Посредством думите наАсунсион звучи несъгласието на Димов съсстереотипните образи на Испания, които нипредставят деформираните идеи за една страна,обладана от рицари, разбойници, тореадори, андалузкициганки и фламенко. В произведенията си с испанскатематика Димов търси другата Испания:Има две Испании. Едната е голяма и велика, защотоживее от векове и представлява самият испански народ.От нея се родиха Колумб, Сервантес, Веласкес, Гойя,Кахал. (...) Това е Испания на свободната мисъл, наскромността, труда, човещината и пламеннотосърдечие. (...) 13

На тази тема се спира и Хуан Едуардо Сунига, първо встатията си „Онзи Мадрид на осъдени души”,публикувана в списание „Септември” през 197614 ; и по-късно в доклада си на конференцията „Испанските темив творчеството на Димитър Димов”,произнесен на Испанско-българскатастудентска среща, проведена в мадридскияАвтономен университет през април 1981 г.В списание „Септември” четем:Наблюдателността е качество твърде

„Идалго”, непубликуван разказ на Димитър Димов

В този домживя и творипрез 1943 г.именитият български писател

ДИМИТЪР ДИМОВ1909-1966голям приятел на Испания

Мадрид го възпоменавана XXI юбилей от неговата смърт25 юни 1987 г.

на стр. 10

от стр. 1

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

10

съществено за писателя, но Димов – аз отбелязвам товас голямо удовлетворение – е успял да долови покрайнатрапващите се на погледа типични неща и други,много по-изплъзващи се, които малцина посетители нанашата страна успяват да открият. Той дойде вИспания, която за него тогава не е била по всякавероятност повече от – позволете ми да цитирамдумите на Вапцаров – „Една загубена страна на рицари ина плата”, и видя не една Испания, каквато се представяв туристическите реклами, а един народ, разкъсван отвътрешни противоречия, пъшкащ под бремето наизостаналостта си и търсещ истински пътища, за даизлезе от нея; една общност от много различнинародности, макар и живеещи в граници на една държава(...) В различни пасажи на „Осъдени души” се разкривасъвсем ясно, че Димов е успял да открие Испания задфасадата на една модерна столица, каквато беше вечеМадрид по време на неговия престой.На студентската Испанско-българска среща в МадридСунига подчертава:Оползотвори пълноценно годината, прекарана тук и научимного повече за испанския живот, отколкото е нормално зачужденците, които ни посещават. (...) Сред всичките миприятелства от онези години и годините след това Димовзапази изключително място в моите спомени, бистри са всеоще мненията му, думите му, физическата му външност, откоято никога няма да забравя ироничната усмивка и очите,в които проблясваше разсъдъчната му интелигентност.Димов не разкриваше лесно кой е в действителност, неискаше да се излага на показ, че всъщност го обладавамогъщият дъх на литературното творчество, и чеизследователският му манталитет има една затворенаврата, която води към света на въображението, но предивсичко той беше писател благодарение на житейския сиподход, на аналитичния си дух, на сложността на мисълтаси. (...) Четейки „Осъдени души”, се разкриват широкитепознания на Димов за испанския народ, за обичаите исоциалния бит, за идиосинкразия и изкуство, заикономически противоречия и прекрасни пейзажи; той успяда схване, едновременно с видимите и характерни аспекти,

други, по-съществени и трудни за долавяне. Много сачужденците, посетили Испания в периода от 1936 до 1939 г.,но той има предимството да се озове там по време на еднапо-тотализираща епоха, която допринесе за неимоверниязаряд от внушения и размисли. (...)15

Няколко години по-късно, на 24 октомври 1991 г.Висенте Серано Томе, действителен член на Кралскатаакадемия на ветеринарните науки, споменава Димов вдоклада си на конференцията „Ветеринари романисти ипоети”:(...) не можем да не споменем още един ветеринар ироманист, който истински обикна Испания, ДимитърТодоров Димов. (...) Преподавател във Факултета поветеринарна медицина в столицата на България,специализира в Испания през 1943 г., благодарение настипендия, работейки в института „Рамон и Кахал”заедно с последния от големите последователи на нашиязнаменит хистолог професор Санс Ибанес и от тозимомент пламенно обикна Испания. (...)Ако някой почивен ден, дори водени от любопитство,отидете до Площада на Лоялността, на номер 2, къдетое живял Димов по време на престоя си, може дапрочетете мемориалната плоча, поставена на фасадатаот кметството на Мадрид в негова чест на 25 юни 1987г. по повод на 21-ия юбилей от кончината на този „голямпривърженик на Испания”. (...)През август 1990 г. г-н Посланикът на България вИспания Иван Недев публикува във вестника „ABC” еднаобширна статия, озаглавена „Двете ръце на Европа”, заисторията и дипломатическите отношения междуИспания и България, където посвещава вълнуващпараграф на Димитър Димов.16

По време на тържественото откриване на юбилейнатаплоча, посветена на Димитър Димов, намираща се наПлощада на Лоялността, в самия център на Мадрид,неговият испански приятел Хуан Едуардо Сунига мупосвещава следните вълнуващи думи:От топлото приятелство, което ме свърза с ДимитърДимов, винаги ще помня неговата сърдечност, неговоточувство за хумор и обичта, с която, по време на дългитени разходки, той оглеждаше хиляди детайли отежедневието, които навярно считаше за ценни. (...) Смея

твърди, че Филип II или Торкемада са еретици, въпрекитова публиката изръкопляска бурно. Тя се състоеше отмлади хора, които имаха чувство за хумор.Деветдесетгодишният Амброзио се събуди отръкопляскането и почна да мига учудено като дете,което изтръгват от сладък сън. Понеже и слухът му небеше в ред, той пъхна в ухото си една сребърна фуния инаведе глава към съседа си.– Поканен си на конгреса в Лисабон – извика съседът мупрез фунията.– Тъй ли?... – рече дон Амброзио и върху лицето му серазля щастлива усмивка. – Ами на чии разноски?– На техни, разбира се!...– Карамба!...Разговорът през фунията предизвика нов възторг упубликата.В галерията, между студентите, седяха Асунсион иедин чужденец.– Ето, виждате ли!... - рече Асунсион на чужденеца,когато заседанието свърши. – Това е нашияттрадиционализъм!... Целият свят ни се смее, а ние сегордеем с глупостта си и дрипите си!...– Но всичко това е тъй забавно и мило! ... – учтивоотвърна чужденецът.– А на мен ми се плаче – въздъхна Асунсион.........................................

„Идалго”, непубликуван разказ...

Идалго

от стр. 9

Ръкопис на „Идалго”, инв. № 3870 на осн. музеенфонд,Къща музей „Димитър Димов”, София

В Кралската фармацевтична академия имашетържествено заседание: провъзгласяваха почетендоктор. Дон Турибио де Бехар, мършав петдесет и петгодишен мъж и пожизнен секретар на академията,седеше в креслото си и мислеше за аперитива, в койтощеше да се отбие след заседанието. Рано сутринта тойбе получил заплатата си, а когато един почетен мъжполучи заплатата си, може да се почерпи с няколко чашиконяк и порция варени омари. Докладчикът – професор пофармация от Лисабон – четеше монотонно доклада си наизкривен испански език, като омекотяваше иудължаваше приспивно сричките му. През отворенитепрозорци лъхаше задухата на горещото утро иблагоухание на ясмини, а от време на време по широкатаулица преминаваше шумно трамвай и заглушаваше гласана професора.Академиците, със зелени фракове и позлатени шпаги,дремеха в креслата си. Те приличаха на предмети,изнесени от някой музей и поставени на показ закратковременно развлечение на публиката. Дрямката ипълната им неподвижност в креслата засилваше ощеповече впечатлението, че това са живописно облеченикукли, а не хора. Ала тъкмо в тоз момент стана нещочовешко, което се случваше през всички заседания наакадемията: главата на престарелиядеветдесетгодишен академик дон Амброзио Саласарклюмна внезапно и от гърлото му се разнесе звучно иравномерно хъркане.Инцидентът предизвика задушен и весел кихот междустудентите по фармация, заели галерията на залата.Дон Турибио погледна многозначително декана наФармацевтичния факултет, който седеше на първия редсред публиката в партера. Деканът се обърна строгоназад и смехът на студентите утихна веднага.Дон Турибио продължи да мисли за аперитива, в койтощеше да се отбие на път за вкъщи. От кой коняк да сипоръча? От „Миленарио” или от „Карлос кинто”? Идвата са хубави, дявол да го вземе, но скъпички!... А като

изпиеш от тях по една чашка,обикновеният коняк ти се струваденатуриран спирт!... Ех,времена!... Дон Турибио въздъхнагорчиво. Той бе идалго от Бехар,потомък на древен род и бивш

придворен аптекар на покойния Алфонс XIII – господ дауспокои душата му. Когато негово величествоблаговоляваше да заболее от запек, дон Турибио муприготовляваше благоговейно очистително, чиетодействие по традиция от незапомнени времена бедлъжен да опитва първо върху себе си. Дворцоватаслужба, произходът и благочестието осигуриха на донТурибио кресло в академията и право да представляваиспанската фармацевтична наука по всичкимеждународни конгреси. Блестящото положение мупомогна да се ожени за доня Кармен, четиринадесетадъщеря на едно благородно и плодовито семейство отКордова. Доня Кармен му роди две деца – Хуан иАсунсион, които бяха кръстени от маршала на двора.Изобщо дон Турибио преуспяваше във всичко. Нонастъпиха лоши, революционни години, през коитомонархията и дворът бяха пометени. Републиканцитеразрушиха благополучието му, но от уважение къмнауката не посмяха да посегнат върху академичната мутитла. После дойдоха гражданската война и обсадата наМадрид, за които дон Турибио си спомняше с ужас нетолкова поради лишенията и възможността да бъдеубит, колкото поради поведението на дъщеря сиАсунсион. Асунсион се сгоди – какъв срам и позор бетова, – за един комисар от републиканската армия. Ноблагодарениe на Бога дойде победата, годеникът наАсунсион бе убит, всичко се забрави и времето излекуваобидата.Сега дон Турибио беше беден като църковна мишка,живуркаше под наем със семейството си на седмия етажв една къща на улица Браво Мурильо и с полудневнаработа в една третостепенна аптека допълвашемалката си почетна заплата на академик.Професорът от Лисабон, акомпаниран от хъркането надон Амброзио, свърши най-после доклада си и както бередно за човек, който щеше да получи след малкотитлата на почетен доктор, отправи горещ призив закултурни връзки между испанските и португалскифармацевти. Той не бе голословен в призива и снарастващо вълнение съобщи за решението на колегитеси да свикат в Лисабон конгрес на иберийските аптекари,на който – тук професорът повиши патетично гласа си– има честта да покани знаменитите учени донАмброзио Саласар и дон Турибио де Бехар.Да се каже, че дон Амброзио Саласар, придворен лекар наАлфонс XII, и дон Турибио де Бехар, придворен аптекар наАлфонс XIII, са знаменити учени, беше все едно да се

да мисля, че голямото творческо приключение наДимитър Димов беше пътуването му до нашата страна,която го обогати с необикновени преживявания.Винаги миля да се завърне и това негово непостигнатожелание отчасти се изкупува днес, като се поставяимето му на тази плоча, с която кметството на Мадридиска да почете и да запомни един знаменит българскиписател, посетил столицата, за когото се знае, че дори вмига преди неочакваната му смърт е говорел пламенно заИспания и за Мадрид.17

ДИЛЯНА ИВАНОВА КОВАЧЕВАГранадски университет, Испания

1 Константинова, Е.; Иванова-Гергинова, М. СлучаятДимитър Димов, Литературни разследвания, София, 2003,стр. 211.2 Иванова, Е. Димитър Димов. Автор, време и герои, София,1985, стр. 60-61.3 Cf. Иванова, Димитър Димов. Автор, време и герои, op. cit.,стр. 61.4 Ibid., стр. 64-65.5 На испански: „Contribuciуn al estudio de la microglia delcerebelo del cordero”, Trabajos del Instituto Cajal deinvestigaciones biolуgicas, tomo XXXIV, 1944; публикация набългарски в: Годишник на Ветеринарномедицинскияфакултет, т. XXI, 1944/1945 г.6 Иванова, Е., Димитър Димов, София, 1983, стр. 62.7 Сунига, Х. Е., „Димитър Димов в Мадрид”. - Народнакултура, 22/1962, стр. 4.8 Нейков, Т., „Срещи с Димитър Димов в Испания”. -Народна култура, 28/1972, стр. 7.9 Cf. Иванова. Димитър Димов. Автор, време и герои, op. cit.,стр. 45-47.10 Ibid., стр. 45.11 Иванова, Е., „Нови документи за романа „Осъдени души”и неговия автор”. - Пламък, 2, 1981, стр. 152.12 Иванова, Е. Страници от жизнения и творческия път наДимитър Димов, София, 1981, стр.165-166.13 Димов, Д., Съчинения в пет тома, Т. 5, София 1975, стр. 334.14 Сунига, Х. Е., „Онзи Мадрид на «осъдени души»”. –Септември, 10/1976, стр. 209-218, 210.15 Личен архив.16 V. Serrano Tomй, V., „Veterinarios novelistas y poetas”, Actasde la Real Academia de Ciencias Veterinarias, vol. IV, 1991-1995(пълният текст е публикуван в: http://www.racve.es/actividades/historia-veterinaria/1991-10-24VicenteSerranoTome.htm).17 Личен архив.

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

11

Румен Дечев, изд. „Кама”: Мисля, че проблемът заотношението универсално - национално еосновополагащ, но ми се струва, че неговатаинтерпретация и неговото решение не може да минавапрез зачеркване на националното и възприемане нанякакви универсални форми. С този пример, който седаде за миналото, за зараждането на българскаталитература, той е много добре интерпретиран отПетър Мутафчиев, който посочва, че всъщност секопират едни безсъдържателни образци и че българскаталитература през този период е лишена от вътрешентворчески импулс, защото тя не е пречупена презсъпреживяване на собствено националните проблеми. Тяостава в една такава форма чужда до голяма степен наобществото. И аз мисля, че това взаимодействие – бихго нарекъл с една изтъркана Хегелова фраза, известна вминалото – диалектично – преминава през пречупванетона определени тенденции, форми и достижения отсветовната и универсална култура, не бих казал точноуниверсална – може би световна е по-добре, защотосветовната култура съдържа едно безкрайно богатствоот национални постижения, които може въобще да не сауниверсални по своето значение, да кажем един Хайтов,неговите „Диви разкази”. Аз мисля, че той е част отсветовната култура, неговата сила е именно в това, четой е изключително самобитен, защото творческиятпроцес преминава през тясно националния процес – тозиисторически и социален процес, който вълнува човека.Всъщност изкуството, ако не може да развълнува, губиизобщо своя смисъл. И затова сега, когато се поставятемата за българската култура и Европейския съюз, намен ми се струва, че има една тенденция за налагане нащампи, една чисто идеологизаторска тенденция, коятони налага норми, ценности, образци и някак си трябва даги възприемем. Това възприемане и това позиране, бихказал, много често с тях прави самият творческихудожествен процес безсъдържателен – той е чужд, тойе скучен, в него няма проблема на обществото, няма яемоцията. Има повече позата, има снобизма. Това еголям проблем, струва ми се.Силвия Чолева: Аз само ще дам някакъв частен пример,но от него могат да се направят изводи за това какнашата литература в момента присъства – и присъствали изобщо тя на европейската сцена. Примерите са отразни мои пътувания на различни фестивали на поезията,каквито ние в България все още нямаме. Това, коетоЯсен Атанасов прави, е в един ден и е колкото да иманещо – това не е точно фестивал, поне засега. Надявамсе да го разшири, както обещава. Но на тези фестивалинавън, повярвайте ми, на нас гледат като на непознати –не знам, дали ако бяхме писатели от Шри Ланка нямашеповече да знаят за нас. И въобще това така нареченоприсъствие в Европа по отношение на литературата еилюзорно (не говоря за политика, слава богулитературата въпреки всичко успява да се измъкне от

политиката и да си върви по свои пътища, за добро илилошо, повечето за добро според мен). Факт е, че от насне са чели почти нищо, може да знаят две имена, коитоса Ботев и Вазов, някои, които евентуално са по-любопитни, може да са научили още някое и друго име,но всичко това е обидно малко. И аз мисля, чеприсъствието ни сега в Европейския съюз е шанс понемалко да чуят за нас. Разбира се, тъй или иначе щеразберат, че София не е Букурещ и обратно – кактознаете и това се бърка все още (ако сте видели картатапо bTV за времето – София я няма, има го Букурещ.Би Би Си може би ще научи повече за нас сега, покрайпродажбите на имоти на англичаните в България - шега.Но ние няма да излезем от клишето на киселото мляко,от цървулите, от навущата, от българските гласове иДельо Хайдутин. Съжалявам много – розовото маслоотдавна са го забравили, защото то трябва да сепроизвежда, не да се говори само за него.Светлозар Игов: В Розовата долина отдавнапроизвеждат оръжие вместо рози.С. Ч.: Да, така е, но искам да кажа, че нас католитература ни няма на днешната европейска карта.Преекспонирам, естествено, както Светлозар Иговодеве, но нека някой да каже не е вярно - аз ще сезарадвам. Има някакви опити, които или са плод надоброжелателни, умни хора като Сонди – не че е тука,просто факт – опитва всячески да прави нещо – ето гитука книгите налице - и други като Мари Врина - каквода ги изреждам. Но това е помощ отвън.Мартин Христов: Но това не е ли съдбата на всичкималки литератури?С. Ч.: Защо само ние сме най-малките, ние ли се оказахменай-малката литература?М. Хр.: Ами ето примерно датчаните. Какво знаем ние задатската литература? Кой датски автор сме чели?Св. И.: Андерсен...С. Ч.: Истината е, че няма цялостна визия за нещата,политика ли, как да го нарека – стратегия, някаквитакива военни термини, от една страна, и от друга - дане забравяме, че литературата не се подчинява ни наполитика, ни на критици, ни на теченията – тя си имасвои закони и правила... Надявам се, че когато питатследващите поколения български автори навън за каквопишете вие, може би те ще отговорят – ами за каквотои вие. Мен са ме питали с идеята да отговоря, че мезанимава тоталитарното минало и това колко съм биласъсипана от него например.Пламен Дойнов: Може би като потисната жена очакватда те възприемат?

Европейският съюз ипредизвикателствата предтворците на художествена култура

на стр. 12

Продължение от бр. 18

На 11 май т.г. сградата на „Аксаков” 16, коятогодини наред българските творци наричаха

признателно „министерство на културата”, отновостана средище на един страстен форум относно

предизвикателствата, пред които ни изправячленството ни в Европейския съюз, но този път в

областта на културата. Събитието беше посветенона 9 май – Денят на Европа.

Александър Шурбанов: Аз слушах Светлозар Игов свнимание и интерес и мисля, че има нещо много важно втова заостряне на тази истина – разбира се, тя може дасе контрира винаги. Но като си мисля за цялатаевропейска литература, тя наистина е неделима вранните си периоди – доста по-неделима, отколкотосега като че ли. И наистина Гьотевият призив засветовна литература е осъществен доста преди Гьоте.И ние днес в България като че ли сме изправени пред една,както обикновено в нашата култура и история, предедна такава биполярност: от една страна, се мъчим дабъдем европейци като всички останали – от другастрана, ни е страх като че ли, че ще изгубим нещо свое,което е неповторимо и което като че ли ще се претопив това общото. Но както и Светльо каза – това общотоние го имаме още отначало като културни влияния поне –даже ако не се връщаме толкова назад до девети век;поне във Възраждането ни ние започваме под силнитевлияния на европейски течения. И наистина нашатаинтелигенция твори в емиграция. Аз си мисля, че днеска,когато емиграцията на българската младеж е толковамасова, това движение едва ли ще бъде еднопосочно. Тоще бъде на приливи и отливи вероятно. И се чудя каквоще донесе на българското съзнание това движение намладите хора – дали то няма да ни приобщи към товаголямо семейство, към което и се стремим, и сестрахуваме непрекъснато от него – по един многоестествен и плавен начин. Дали това не става дори вмомента. Ние имаме вече и млади писатели в чужбина,които пишат повече на чужди езици като че ли, нопишат въз основа на българския опит. И техните книгисе четат от чужда читателска публика, преди да бъдатпрочетени от българската. Какво става с българскаталитература – дали тя не започва да се разтваря, и далиотчитаме всички тези нейни движения. Пак кактоСветльо каза, аз не виждам някакви връзка сполитическите структури от един или друг вид – далище има Европейски съюз, или няма да има – по-скороголямата промяна стана с отварянето на Изтока изапада един към друг, с рухването на Берлинската стена –оттам тръгнаха нещата като че ли. А как ще сеинституционализират те и до каква степен ще станетова централизиране - литераторите мисля, че не севълнуват много от тези проблеми. По-скоро някакъвестествен процес на проникване, на взаимно проникваневърви, който е по-силен, отколкото преди, и по-истински ми се струва. Преди имаше културнопроникване, културни взаимоотношения, но те бяханепрекъснато наблюдавани – строго, внимателно - иръководени. Сега нещата стават сякаш повече от самосебе си. И аз си мисля, че това развитие ще доведе раноили късно до големи промени и в нашата литература,която се твори тука – не че те вече не се случват. Дановлиянията не останат външни главно. Дано да иманякакво проникване във вътрешни структури на нашетописане, на нашето творчество. И Катя, и НиколайКънчев, и редица автори, които у нас се представяттолкова успешно и последователно са автори наевропейско равнище. Те са автори, които европейскиятчитател с удоволствие и с интерес чете – и получаванякаква представа за българина като част от товасемейство, слава богу. Защото ние вътрешно като че лиоще не сме убедени, че това е така. Ние повечеприказваме за това, отколкото го мислим и гочувстваме. Но много ми се ще да вярвам, че нещата щевървят натам, накъдето са ги мислили и нашитевъзрожденци. Защото каква по-голяма идея е имало внашето Възраждане освен това да бъдем в товаевропейско семейство. И те са имали страхове обаче.

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

СА

ТИР

ИК

ОН

, Пол

ски

култ

урен

инс

тит

ут

12

С. Ч.: Да, да, нещо такова очакват. Беше такъв разговор,пак с горе-долу толкова участници в Цюрих, където –след като се сопнах, че съм като тях и ме вълнуватсъщите неща, те се стреснаха и започнаха да ми сеизвиняват за това, че са ме сложили някак си в кюпа наавторите-от-Балканите-пострадали-от-тоталитаризма. Това е, което искам да кажа – то епожелателно. За мен фактът е доста потискащ...Малина Томова: Имаш ли някаква визия за това какво бимогло да се направи?С. Ч.: Колкото повече се превежда, толкова повече нещаще се издават навън, толкова повече те, останалитеевропейци, ще знаят за нас.М. Т.: За мен генералното предизвикателство сапримерите за държавна финансова намеса за подпомаганена културата в държавите членки на Европейския съюз,които Българското общество на хуманитарнитеиздатели, чийто член е „Стигмати”, както и„Литературен вестник”, си направи труда да проучи.Ще избера само две от страните – една „стара” държавачленка и една „нова” такава – Франция и Унгария, ощеповече, че в момента сме гости на унгарска културнаинституция. Бюджетът за култура във Франция за2008 г. е 3 млрд. и 50 млн. евро, от които помощта зафренската преса в размер на 288 млн. евро. Поотношение на бюджета за 2007 г. тя е нараснала с 5,8 %.Отварям дума и за пресата, защото в тези данни севключват и средствата за културна периодика, къмкоято съм особено пристрастна като един отредакторите на „Литературен вестник”, чиетосъществуване е сериозно застрашено. Като изключимзашеметяващите ни цифри, особено впечатляваща еидеологията, върху която е формиран този бюджет:„Пресата съдейства съществено за информирането награжданите и за разпространяването на различнитетечения на мисълта и мненията. Поради това нейнатажизнеспособност и нейното бъдеще са основни залози задемократичното ни битие. ... Това е причината, порадикоято държавата се ангажира в дългосрочен план дагарантира свободата на пресата, да подпомагаразвитието на нейното разпространение, да укрепваусловията за нейния плурализъм и нейната независимости да съдейства за нейното модернизиране.”Институцията, отговаряща за финансирането напресата, е Министерството на културата, защотоподдържането на плурализма на мненията и мисълта е„културен” приоритет, като се отчитаневъзможността на пресата да се самофинансира,участвайки равностойно в рекламния пазар; изданията всферата на литературата, хуманитарните и социалнитенауки се финансират чрез Националния център закнигата, определян като фонд за подпомагане намедийни продукти от обществен интерес, и неговиятбюджет е 35 милиона евро. И нещо особено съществено –фондът не финансира комерсиални издания. Значи някъдепо света понятието некомерсиално, което тук севъзприема едва ли не като некадърно, съществува и то екултурен приоритет. Българските издатели, които саработили с този френски партньори много добрепознават модела, по който се дават шансове запредставянето на френската литература в България – исъответно в останалите страни, като в случая езадължително да споменем и програма „Витоша” къмФренския културен институт в София, подпомогналасериозна част от издадените в България френски автори,но в някакъв смисъл лишена от прозрачност намотивирането на избора на своята българска комисия,която пренебрегва предварително оповестениярегламент. Националният културен фонд в Унгарияразпределя държавни средства за периодика къмсъответния профил и от този фонд се субсидират над40 периодични издания там, а средствата за него сесформират от данък, представляващ 1% от всекиреализиран като продажба културен продукт. Същитетези издания имат право да кандидатстват за субсидиии по съответните програми в регионалните фондове наобщините. Значи е обяснимо защо Унгария е „странатана списанията”, както ни съобщи Дьорд Сонди; да не

говорим за институциите, коитоподкрепят презентирането наунгарската литература извънпределите на страната, какватое споменатата многократно в

тази дискусия Унгарска преводаческакъща, където, на всичкото отгоре,преводачите получават и стипендии засвоя престой там, осигурени също отунгарската държава. Ако се обърнем къмбългарската ситуация, положението едоста напрегнато – едва от около тригодини съществува Конкурс за подкрепана проекти за превод на българскахудожествена литература къмНационален фонд „Култура” (един от най-прозрачните фондове у нас), което бешечудо невиждано до този момент. И товае единственото усилие, което еположено за оттласкването набългарската литература към другигеографски ширини, като изключимличните усилия на някои българисти отрода на Дьорд Сонди и Мари Врина;доколко за литературните ни агенциибългарската литература е приоритет –това не знам. Какви усилия полагатбългарските културни центрове по света запредставянето на нашата литература, за обгрижване набългаристи и преводачи на българска литература, запредставянето на нашата литература – имам огромнисъмнения, защото също не е възможно да се разчита нанякаква прозрачност относно тяхната дейност...Изминалите вече почти двайсет години от променитене осигуриха приоритет на българската култура, вчастност българската литература, нито разработихафункционален модел, освободен от тромавите побългарски бюрократични механизми за съществуването й.(За да кандидатстваш в един български фонд, самобележка от Отечествения фронт не ти искат – докаточуждите фондове само чрез документацията сизаявяват доверието си в тебе, защото те възприематкато партньор, а не предварително заподозрян...) Афункциониращи чужди модели колкото щеш, стига даима колективна воля за това – поне някакъв видиндиректни помощи могат да бъдат въведени катонапример редуцирането на ДДС върху хартията, както ев Белгия например...Св. И.: Понеже ЕС не ме е предизвикал, не мога даотговоря на неговото предизвикателство.Предизвикателства ми отправят главно нашенскитепатриоти. И тук имаше едно патриотично изказване, чеаз подценявам националното в името на универсалното.На това патриотично предизвикателство мога даотговоря само, че все пак съм автор не на „универсалнаистория”, а на една история на българската литература,която навремето беше забранена от една партиотичнакомпания начело с видния патриот (бившинтернационалист) другаря Тодор Живков. А след катобе издадена тази история пък бе премълчавана съссъвместните усилия на стари и нови патриоти. С товасе занимават българските патриоти.А сега ще подема един важен въпрос, който бе поставенот Мартин – за малките народи и езици. Европа е еднаобщност, общо взето, на малки народи. Самата Европадори, гледано в глобален мащаб, е един малък полуостровна Азия – Дерида дори в едно блестящо есе го нарича„нос”. Големите играчи на глобалната историческа сценаса вече други – Азия (Китай, Индия, Япония), САЩ,Латинска Америка – в сравнение с които дори„обединена” Европа е малка. И още през вторатаполовина на ХХ век не дори малки народи и езици катоунгарски и български, а „големи” народи, като френския,болезнено изпитаха върху себе си натиска на културнияимпериализъм.Щом дори култури като френската, немската,италианската са „застрашени от културнияимпериализъм на големите”, какво да говорим занаистина „малките” езици, като български и унгарски.Що се отнася до литературата на „малките” езици, най-важен при тях е въпросът с превода. Чуждестраннитебългаристи никога не са били много, компетентнителитератори сред тях са още по-малко, а днес все повечеоредяват. По вина не на друг, а на българската държавнаполитика и нейния ченгеджийски характер. Достатъчное да припомня как в името на някакви българскивътрешнополитически изборни игри бе злоупотребенизвестният австрийски българист проф. ОтоКронщайнер, който впрочем е направил в научен аспект

за „българщината” (ще употребя все пак тази грознадума) много повече от всички български, заемащипатриотични пози ченгета.Не съм от мрънкащите, че държавата не се грижела закултурата. Напротив, българската култура страдашепрез последните петдесетина години именно от„държавните” (разбирай – ченгеджийски) грижи закултурата.И нейните постижения – доколкото ги има – сапостигнати не БЛАГОДАРЕНИЕ, а ВЪПРЕКИ„държавните грижи”.Демографската катастрофа на българите започва незащото циганите и турците са по-плодовити (кактотвърдят националистите), а именно в разцвета наченгеджийския личен режим на Тодор Живков. А зараздорите между балканските славяни трябва да винимне чуждите „велики сили”, а тъпоглавието, алчността икорумпираността на собствените политически„елити”.И ако след половин век или век изчезнем като държави инации от картата на Европа, не трябва да виним друг, асебе си. Парафразирайки Чоран, мога да кажа – проблемътне е в това, че ще изчезнем, а че трябва да изчезнем.Историята, тази куртизанка, както я наричаше Вазов, есурова учителка, особено за тези, които не се учат отнейните уроци. Стефка Хрусанова, преводач: Аз съм представител натази група, която е призвана да извърши контактамежду България и другите страни в Европа и в света, икоято в България винаги се изрежда на последно място, вграфата „и други”, както обикновено се случва нафорумите у нас. През 90-те години, докато се борех свсевъзможни стени – за мене не беше една самоБерлинската стена – и те бяха в България, се срещнах всепак в рамките на фестивал за литература и култура схора, които се занимават с културна дейност в чужбина.И тогава съвсем на лична основа възникна инициативатада създадем едно сдружение, което по някакъв начин дазапочне да приближава гледните точки на досегаразделените хора на културата и литературата отдвата лагера - Източния и Западния. За щастие моисъмишленици от Италия възприеха тази идея иобразувахме малка група, която започна да провеждаразлични културни инициативи в централноевропейскистрани главно. Отначало започнахме само с литературниизяви, провеждахме семинари и уъркшопове, на които сепревеждаше поезия от един език на много други езици, нопостепенно в нашите изяви включихме и хора от другиизкуства – музиканти, художници, издатели. Защото замене и издаването е изкуство в днешно време, и томного сериозно - и с тях постепенно започнахме дапостигаме по много лек и незатормозяващ начин обменна идеи. Опряхме се на общото между нас, катосъщевременно се сближихме чрез различното. Защото нанашите сбирки най-важното е различното – всяка еднанация да представи себе си чрез представители насвоите главно литературни среди, които носят нещоново, интересно и което е от значение не само втехните среди. Някак си успяхме да обединим товаиндивидуално и общо. Нашето сдружение остана ситалианско име, защото някак си то се залепи за наспреди десет години и беше наречено „Linguaggi di-

Европейският съюз ипредизвикателстватапред творците на художествена култураот стр. 11

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

СА

ТИР

ИК

ОН

, Пол

ски

култ

урен

инс

тит

ут

13

versi”., като между di и versi има тиренце, което биискало да изрази множествения смисъл на нашитезанимания. Интересното в нашата група е, че в нея не седелим на поети и преводачи, художници, а всичкиработим заедно, резултат от което са няколко сборникас поезия на различни езици - и действително се оказа, ченашият модел на работа е добър. Вече десет годинисъществуваме и най-интересното е, разбира се, чепървата ни инициатива беше в Унгария, защото тамполучихме първо институционална подкрепа отунгарската преводаческа къща, на която съм многоблагодарна, и естествено, лично на г-н Петър Рац, койтоведнага подкрепи нашата инициатива. Преведохменяколко унгарски поети на няколко други езика ипреводrте излязоха в италианското литературносписание „Коан”. Следващата ни инициатива беше вИталия, след това в Словения, после отново в Унгария ив Австрия. Продължаваме да поддържаме връзка сосновните участници в нашата група дори да нямамевъзможности да се срещаме. Миналата година получихмедоста интересна подкрепа от един кворум, който можеби изглежда нещо прекалено бюрократично за хората, нопък ние успяхме да си отвоюваме едно островче в него –обединение на хора със сходни интереси. Форумът бешеEuroScience Open Forum в Барселона миналата година. Нанего се явяват буквално всички научни организации всвета със свои представители от студенти допрофесори и академици и се дискутират по различнисекции различни въпроси в областта на науката ихуманитаристиката. Секцията, в която аз представихнашата група, носи твърде интересното название„Science meets Poetry” („Науката среща поезията”). Товаможе би на пръв поглед изглежда като изсмукано отпръстите, но се оказа, че има доста учени в света,които пишат добра поезия – някои от тях сасветовноизвестни, някои от тях са нобелови лауреати, асъщо има и поети от Европа, които намиратвдъхновение в науката. Казано накратко, не бих искала дави отегчавам прекалено с разказите си за тази среща . Итам нашата работна група „Linguaggi di-versi” намерисвоите съмишленици от различни страни. И смятам, четова ще е една благородна почва за по-нататъшни изяви.Това накратко е общата информация за досегашната нидейност, но бих искала да подкрепя и вижданията наизказалите се преди мене: истината е, че за десет годиниаз все още не успявам да организирам такава изява, накоято да поканя няколко от изявените български поетии ние, участниците, да преведем поне на десет езикатехните прекрасни произведения, които наистина сизаслужават да се прочетат от хора от различни страни.Направи ми впечатление следното: в тези страни, вкоито работих и които са подкрепени, общо взето, отпрограми от Европейския съюз, има и много силнаместна подкрепа. Като местната подкрепа понякога сеизразява и на ниво община, на ниво кметство, на нивосело. Тоест малките общности много добре сеподкрепят взаимно, когато решат да организираткултурна изява - това за тях не е трудно и не енепостижимо, много частни фирми също се включват,дори със символични суми, но когато има желание,хората винаги откликват – явно дори така нареченитебизнесмени са по-отворени към културите насобствените си страни и може би разбират, че човекпродава не само чрез износ на различни производства, нопродава и чрез културата, която доста често е видреклама, която някак си се пренебрегва. Особенолитературата също може да бъде реклама и за достамного други неща, за които човек не се сеща въввсекидневния си живот. От друга страна, видях, че тамполучават много добра финансова подкрепа и не чактолкова талантливи автори, не чак толкова талантливипроекти, но и те срещат съмишленици. Докато тук еобратното – българските писатели имат какво дакажат и мисля, че са и добре посрещани, но нямат споредмене финансова и институционална подкрепа – това ефакт. И наистина докато не се промени ситуацията,нищо не може да се направи. Но от друга страна, все паке важна и личната инициатива и опитите не бива даспират. Мисля, че всички мои познати писатели, с коитосме споделяли доста често изяви на такива форуми ифестивали, знаят за какво говоря. По достанепосредствен личен път понякога те достигат многоповече, отколкото ако се обърнат къмМинистерството на културата или към някой фондтука, за което би трябвало да се борят, да речем, година-две, а понякога тяхното представяне става много по-бързо и по други пътища. Също така много честонаблюдавам, че преводачите на български език от чуждиезици от чужбина много често препоръчват и нашитесъвременни автори. Така че нещата са двустранни: небива да чакаме ние само българистите в чужбина даоткрият българската литература. Мисля, че е напълноестествено и когато хората оттук отидат там дапрепоръчат своята литература и култура, без да сестесняват. Не е смешно, не е нужно всичко да е на много

големи форуми и с много тежкапредварителна подготовка, въпреки чесъм съгласна, че трябва да се преборимпърво на българска почва, за да можемпо-нататък да правим каквото и дабило.Дьорд Сонди: Искам да чуя и МартинХристов, който не е случайно тук –той от време на време се обажда. И давмъкна няколко факта: сравнителноновото издателство на МартинХристов „Ерго” издава все повечекниги - той като унгарски възпитаникиздава унгарски автори, аз пък катобългарски възпитаник издавам колкотоможе повече български книги в моетоиздателство. Помолиха ме прединяколко дена да направя еднабиблиография на излезлите в Унгарияпрез последните 20 години българскизаглавия - само художественалитература - и успях да изброя 23заглавия – само аз съм издал 11 всобственото си издателство, а предитова като работещ в другииздателства също, но са малко; отдруга страна, за същия период около150 са книгите, които са излезли отунгарски на български (само над 15 сазаглавията, издадени от „Стигмати”)благодарение и на Унгарския културенинститут и на други унгарскикултурни институции, но най-многона така наречената фондация„Унгарска книга”, която еподпомогнала близо 40 заглавия понякакъв начин да излязат в България.Тази реципрочност, която есъществувала между двете държави до1989 г., отдавна не е същата, но не затова са преведениот унгарски на български много повече автори, незащото нашата литература е по-добра, напротив –вашата литература е блестяща. По-скоро искам дапитам има ли някакъв форум, който да регистрираподобна статистика, да се знае кои са тези българскипоети и писатели, които са пробили път някъде в светаи в Европа – колко са преведени и имат ли някакъв траенуспех, независимо какви фактори са съдействали за това– частни или по други пътища. Българската литературазаслужава поне толкова да бъде известна колкотоунгарската литература не в България, а в Европа. Затовакак е известна унгарската литература, а тя е известна –с много награди, с много известни имена, друг въпрос езащо именно тези имена, по какъв начин са пробили там– затова нямаме вече време да говорим, но има ли тукнякои български автори, които имат вече някакъв успехвъв френскоезична, англоезична, немскоезичналитература в Европа.Мартин Христов: Аз съм от отбора на СтефкаХрусанова, от една страна, и на Малина Томова, отдруга; тоест и от отбора на преводачите, и от отборана издателите – моят избор е върху някои имена, коитоса изключително важни и за националната, и засветовната литература, тъй като без тяхната роля ниене бихме познавали културата на другите народи, ако нечетем произведения на техните националнилитератури, преведени от достойни преводачи ииздадени от качествени издатели,никога не бихме сисъставили мнение за това какво се случва извън нашатастрана. Струва ми се съществена роля, която обаче нисе отрича. Пример за това е наградата „Рицар накнигата”, която получи нашият многоуважаванминистър-председател съвсем наскоро зарадилитературните си наброски „Защото сме социалисти”.Имаше сериозни протести по този повод от издатели,членове на Асоциацията на българските издатели, и доримай някои са напуснали ...М. Т.: Негласни протести, както се казва, не сме чулилични изявления – четохме в текста на Йордан Ефтимовв „Новинар”, тук все се напуска по български... за ден-два,след това все едно сме сънували... Но пък може би не еслучайна тази награда, защото списъкът, койтоМинистерството на културата разпространява побиблиотеки и читалища за попълване на технитефондове – това са много сериозни поръчки, твойтеиздания попадат в читалищните и библиотечни фондове,- та списъкът е само от издателства, членове наАсоциацията на българските издателите. Извън тяхиздателства няма. Има списък – все ще излезе отнякъдетоя списък – ще го видим. Но вече неколкократно сепотвърждава, че издателствата извън списъка наАсоциацията на българските издатели не са във фокусана подобни откупки.Мартин Христов: Аз се стремя да издавам на нашиякнижен пазар само книги, издания, които

удовлетворяват моите естетически вкусове и за коитосмятам, че освен че за мен са стойностни произведения,мисля, че и за част от българската читателскааудитория биха били такива и биха се харесали...Смятам, че отговорността на издателите също е многоголяма: книгоиздаването може да бъде призвание иморална позиция - и след това средство за печелене напари, може да бъде и само средство за печелене на пари. Идали развращаваш, образно казано, вкусовете начитателската публика, или не. Засега за мениздателството все още е призвание, а не средство запечелене на пари, тъй като не можах да се напечеля донастоящия момент, а Малина спомена, че е на ръба нафалита. Очевидно и тя не е могла. Ще ми се даилюстрирам състоянието на нещата с едно своепреживяване в Унгарската преводаческа къща, понеже азсъм преводач от унгарски: преди няколко години, когатобеше жива още наша колежка, преводачка от унгарски наиспански, Юдит Ксантос, водим разговор за Мараи и тявметна: „Ами да, аз съм преводачка на Шандор Мараи вИспания – той там е изключително популярен,тиражите му надхвърлят 50 000, и аз успях благодарениена това да си купя кола и да си извадя златна кредитнакарта”. Аз също преведох Мараи в България, след това гопреведе и Живко Ангелов. Но не можахме да си купимнито нови коли, нито златни карти, а пък за ШандорМараи почти нищо не се чу у нас. Така че нашата роля енезавидна. Но благородна.П. Д.: Проблемът в това отношение е по-генерален,естествено, тука става дума за невъзможносттабългарският пазар да поеме тираж не 50 000, ами 5000 неможе да поеме. И в контекста на Европейския съюз, и вконтекста на редица други съюзи ще стои по същияначин поне в близките години. Благодаря на всички,които се включиха в разговора. Мисля, че се подехаразлични теми. Но нито една от подтемите примерноне можа да бъде изчерпана. Съжалявам, че една тема,която мисля, че г-н Дечев поде и която е много важна, нонякак си не намерих пролука да се включа, за да сеопитам да додам нещо от себе си – тук става дума,поне аз така я разчетох за себе си, за едни образци, коитосе внасят – това са тип матрици, които съществуват ив големите литератури, да го кажем, които сепривнасят и в българската литература, от една страна –това е чисто литературният проблем, а от друга страна– проблемът, който е не само литературен, но иинституционален, но той пряко засяга литературата –това е общо взето налагането чрез различни видовепроекти и програми на Европейския съюз и на други, нонай-вече на Европейския съюз, на така нареченитеполитически коректни теми,което е много същественпроблем и за мнозина е познат отопит. Но за това вероятно ще енеобходима следваща дискусия.

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

СА

ТИР

ИК

ОН

, Пол

ски

култ

урен

инс

тит

ут

14

Pain is so close to pleasure

Въпросът за любовта и болкатаима не по-малко общо с физикатаотколкото с учението на Лао ДзъНапримерскачените съдове са не просто скаченино и преливат от един в другИ много важно тук е кой стои по-висококъде е саксията с цветето къде кофата с водатапри условие че дълго те нямаТака че въпросът за любовта и болкатаима не по-малко общо с Фреди Меркюриотколкото с християнството

Няма ад за самоубийците

Разликата между самоубийствотои саможертватае единствено в ръката на другия

Колумбия

На снимката сте така щастливи летейкив кабинатаподобно на онези герои от комиксихванати за ръцече летите от щастиече наистина летитемалко преди совалката да се разлетина хиляди парчетаЗащо сте така щастливи?

НАО

До Националната астрономическаобсерваторияс най-големия телескоп в странатаимаше малък параклисна Света Троицас още по-малко прозорчегледащо към тревата

Агония

Онази фунияв стомаха в главатамежду бедратацялата огън и течениекоето поддържа огънятърси някой нещода го изгасиедно опримчване на устатаоколо пламъкаедно облизване с пръстиедно изсвистяванедо черната пръстслед толкова дългоизраждане

Интелектуалци

на й. е.

Изпращаш ми снимкана онези честни животниживеещи на границатаи на зависимосттасъс снизхождение не смирениекакто кучето ми и невръстният ми синна които цяла сутрин подавам топканапред-назад нагоре-надолуревнувайки се триейки сенаелектрезирайки сеа не като онези лъкатушещи ръкавии на летищатанабъбнали разбягвайки серазклонявайки сесиви които накрая все паксе изливат

Цветанка Еленкова

Рециклиране

каквото не е станалое вече станалопосле простоследваш знацитекоито за разлика от пътнитене са универсалнии изпълваш оноваизпразнено от съдържаниекато бутилкитено непластмасовитеметалнитекартоненитеа тезикоито връщаш на пазарасрещу стотинки

Истината

Въпросът е че кръгът може да има-n на брой решенияпаралели меридиани кратерина вулкани дори – зелената патинана изровени древни монетикато кубетата на Св. Александър НевскиИ докато едната страна е осветенадругата е тъмнаи се сменят постоянноНа монетата обаче езито е винаги езии турата – тура

Ловци

Онази паяжинапо средата не с паяка с фитилкоято все пак се издувадори само при полъхпружинираполепва по краката типрез дългите тревиили в ъглите на разсъхнатигори и къщиили случайно препречва пътя тикъм някоя древногръцка старинапочти закача полата тиоткъсва едно малко парчетолкова острадраскотина по кракалепило между пръститене която обираме

Цигареният дим разцъфваше в пространството надпепелника. Плъзгаше се по стеблото на цветето.Обвиваше неоткъснатите му листа и се изтласкваше нафини струйки или капки от извитите му връхчета.Попиваше влагата от раните – стичащи се по тялотому - на откъснатите места. Усукваше се като нежназмия около шията му и стягаше с всичка сила – като сколан – предизвикващ невидимо напрежение. В последниямомент на спазъм – близо в края на стеблото –съпротивителните сили не издържаха и сесамопоглъщаха.

Взривен, разлагащ се в тютюнев лъх – димът – прегръщакато смаляващ се кръг последните части на стеблото.Малко преди да достигне краят му се свива до последнои започва да се разширява като обръч – впротивоположната посока - който в началото се плъзга,ближе, а после – вече разгърнал се достатъчно широко –преминава границите на стеблото и достига цвета. Тамнещата започват с недокосващо галене и завършват суморена, въздушна целувка. След това обръчът –пропътувал почти цялото цвете – се опитва отново даизпита близостта му. Свиването му около края нацвета, ухаещ на завършеност го трансформира – макар,но именно, заради нежните намерения – от плътен кръгсмесен дим, в елипса с примес на ухание и накраяразтрепераната безформеност се накъдря около върха нацвета и лепкаво се разделят.

В този миг на завършен момент, останалият дим еодухотворен от слънчеви лъчи и блясва над главата нацветето като корона от кехлибарено-златна сплав.Цветето потрепва уморено и задрямва – от него сеотронват секунди на щастие. Слънчевите лъчи оставатстатични – като захарни пръчки.

Тежко реещият се дим отмина лъчите и остана сам въввъздуха. Отпусна се „другото” да го привлича и теглинагоре. Когато го постигне, всичко спира и се разбива вкапучиновия таван на салона. Настъпва обземащомълчание, от което цветето се събужда и започва да сехрани от лъчите на слънцето.

Ако се отдалечим, можем да видим цветето във вазата,което след няколко дни ще е сухо. Ако се отдалечим,можем да видим дима - сякаш преминаващ отвъд тавана,а всъщност с пълна слабост той се разтваря във въздуха.Ако се отдалечим, ще видим, като в рамка на картина,хората в кафенето и масата, на която е поставеноцветето. Ще видим пепелника, в който угасва цигарата,която след минути ще стане угарка. Димът, създаденот една умираща цигара – без възможност да избира. Щевидим колко тайни са нещата, ако се отдалечим, докатоте се приближават.

ЛатентноНиколай Трайков

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

15

Калоян Игнатовски

МНОГО ХУБАВО НЕ Е НА ХУБАВО

животът днес:кучекоето радостно маха с опашказърнало след дълъг дълъгполовин чассвоя любим човекда излиза от магазина

просто днес животът:виж пак втория и третия реднататък може да прескочишима опасност повече от един пътда се върнеш към кучетокоето радостно маха с опашкаима опасност отзацикляне в радосттаи къде отиваме тогавана кого му е все пей сърце(без да броим тибетските ринпочета)

така е днесутре не знамутре опашката може да клюмнеда се подвиеданоняма нужда да се кахъримизлишно

НА СПИРКАТА

събудило се е преди малкооще не се е ококорилоза новия денкакто е сънено кучето вижданякакви стъпалакачва севрати се затварятпотегля тролеятне знае номера мудокъде ще го отведев непознат кварталнеподозирано и неизбрано мястокъдетода продължава да отстояваангелския си погледозъбения сиулично-превъзходен нрав

даслез тук кучеграниците на сигурносттасе свиват и разтягатсвиват и разтягатнужна ти е само малко свободакоято притежавашслез тук и продължи

БРИКЛЕЙН НЕДЕЛЯ

чернотобриклейнско кучеближе по лицетоподпийналия негърцелувките гъделичкатчовекът се опитва да скрие главано кучето е настъпателнов любвеобилността сидали заради музиката му защо пък не

или понеже съществата с еднакъв цвят на кожатасе подкрепят неизменно и безусловноистинскии почти не разчитат на крехката и протоколнаполитическа коректност на другоцветните(стане ли светът неимоверно толерантенразбрали сме се да ми се обадиза да махна тези редове)

или просто пристъп на нежностзаради самата нежносткъм нещокоето не му принадлежикъм негъра който току-щое изкарал пари за винос улично свиренезареял погледв съвършената неделяприбрал саксофона в калъфас бутилка каберне в ръкаопрял гръб в стенана която леко вдясно и малко нагоре пишеviva la vida!

няма начинреториката на графититеда е в друг регистърда пише примерно долу! вън! илициганите на сапун!няма начин не ина Бриклейн в Лондонна 19 април 2009

ПЪТЯТ ОТ 1 ДО 31

без малко месец с тази къщапочти на края на скалата почтинадвесила се над водатаспокойната сега вода гъделичкаща лениво заливакапаците на малкия прозорец забравени отворенипонякога се случва да се тряскат в дни със силен вятъри пак да се успокояватв стаята на горния етажкилимът на руло навит и изправен в ъгъла таме само масата вляво от вратата но столовете липсватняма стол на който да седиш и от тази палубасутринта около час да не откъсвашпоглед от искрящото моресега металносиво често бурнорадиото мълчилъха бриз и тръпки ни полазватмен на петиятеб на седмия етаж

след два-три дни април издухва созополската къщаот мартенския лист на календара заменяйки ясъс сурова арктично ведра исландска панорамакакто подобава на жестокия април

и кой сега е благородниятюни август или пък декемврисамо лекобез предреждане и бутанекой от останалите ще снизходи слънчевои щедро ще нахвърли щрихитев тринайсетия пейзаж от календараотнасяйки ни дваматана място жадно и упойващомястото което по-труднопо-болезнено да откъснеш от стенатаот телатасъщо и да го запазиш

ареал на любовта

УЧАСТИЕТО В КОНКУРСА СЕ ОТЛАГА

нищо не излиза днес не могада напиша sms стихотворение

няма за какво да ти звъняидвай

чакам те да пропилеембезплатните минутина живо

Литературен вестник 27.05-2.06.2009

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Йордан Ефтимов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

ЗА КОГО БИЕ КАМБАНАТА

Джон ДънМедитация 17

„Проповеди за Неочаквани ситуации” (1624)

Никой не е островсам по себе си;всеки част е от материк,част от цялото.Ако морето откъсне буца пръст и я отнесе,не би било в ущърб за Европа,дори да би било цял полуостровили имение на твой приятел,или твойто собствено дори.Смъртта на всеки къса част от мен,защото съм част от човечеството;и тъй като не ми е писано да знамза кого бие камбаната;

тя бие за всеки един от нас...

Джон Дън заспа, и всичко сън обзе –картините, стените, пода, скрина,завесите, ръждивото резе,леглото, масата, свещта, килима.Заспа бельото, медният леген,светилникът, кристалът, порцеланастъклото, хлябът, ножът изтъпен,вратите, стъпалата. Нощ настана.Нощ: по ъглите и в очите, и в речта,сред папките, разхвърляните вещи,в дървата, и в машата, в пепелта,в камината... Бе нощ във всяко нещо.Сред сенките, в елека окъсял,в кревата, в облегалката, и в пеша,в разпятието и в чаршафа бял,в метлата до вратата. Всичко спеше.Заспа прозорецът. Заспа снегътИ скатът бял на покрива далечен.Промъкна се сънят във всеки кътв квартала, от прозореца разсечен.Спят арки, зидове и перила,лехи с цветя, павета и решетки.Не блесва лъч, не скръцват колела...Халки, огради, орнаменти, клетки.Врати, вериги, панти, дръжки спят,Резета, ключове в ключалки тъмни;ни шум, ни звук, ни мишки шумолят.Снегът поскръцва. Всичко спи. Ще съмне –след време. Спят затвори. Кули спят,везни на рибния тезгях. Прасета,спят котките, ушите им стърчат.Спят къщите. Спят вързаните псета.Спят мишки, хора. Лондон – в сън тупти.Спи шхуната, а кишата пенливапод бордовете й на сън сумти,и със сънливото небе се слива.Заспа брегът скалист и варовит.Джон Дън заспа, а с него и вълните.Спи Островът в единен сън завит.Градинките залостени, елите.И габърите с кленовете спят.Спят ручеи по склонове, пътеки.Полегна мечката, заспа вълкът.Затрупа сняг хралупите навеки.Не пеят птици сред простора бял.Не грачат гарги, сова не се вества.Английският простор е занемял.Претичва мишка. И звезда проблесва.Спи всичко. В гробовете си добреспят мъртъвци. Спокойно. А в леглата –сред нощниците си като в море –спят живите, прегърнати от самотата.Гори, реки. Заспало всичко бе.И звяр, и птица – цялата природа.И пада сняг от нощното небе.Но спят и там, високо в небосвода.Спят ангели. Забравен е светътСветците спят и нямат срам в съня си.И Пъкълът, и Раят чуден спят.И всеки в този час е във дома си.

Спи Бог. Чужд свят – по-чужд не би могло.Не чуваш, погледът не разпознава.Спи дяволът. Спи с него всяко зловърху снега, в английската морава.Ездачи спят. Архангелът с тръба.Коне на сън се люшкат в ритъм плавен.И херувими, сгушени в тълпа,под купола на църквата на Павел.Джон Дън заспа. Заспа и всеки стих.И римите – и силните и слабите.Къде са те? Лежат в съня си тих.Порокът и грехът си спят в силабите.И всеки стих на брата си шептии търси място, близост и роднинство.Но е далеч от райските врати –тъй беден, плътен, чист и слят в единство.Спят строфите. Спящ, ямбът строго бди.Хореят спи, но като страж застава.Спят в тях на Лета тъмните води.Спи още нещо в тях и то е – слава.Беди, страдания почиват в сън.Порокът спи. Добро със зло се слива.Пророците сънуват, а навънснегът пространството докрай покрива.Спят всички. Купчини от книги в прах.Реки от думи в ледено забвение.Спят речите и истината в тях.Едва подрънкват брънки на съмнение.Спят в сън дълбок: светци и дявол, Бог.Слугите им. Приятели. Децата.И шумолят снежинките възбог –единствените звуци на земята.

Но чуй! Чуй там в студените тъми,шепти в страха си някой там и плаче.Там някой сам сред зимата стоии плаче. Има някой в здрача мрачен.Тъй тънък е гласът. Досущ игла,но без конец... самотно над земятасе носи през снега. Сред студ, мъгла...Съшива утрото с нощта... В далечината!„Кой плаче? Ти ли плачеш, ангел мой,и чакаш любовта ми като лято?В снега вървиш... напът за вкъщи. Койси ти?” – но няма отговор в тъмата.„Нима сте вие, херувими? От тъгазвукът напомня вашето ридание.От свода спящ на църквата когаси тръгнахте? Кажете ми?” – мълчание.„Кажи ми, Павле? Вярно, твоят гласе огрубял от строга реч, но питам,нима стоиш – сломен и беловлас –и плачеш там?” – не, нищо не долита.„Или ръката скрила взор по здрач,с която Господ тук ни е орисал?Възвишен ми се струва този плач –прости ми, Боже, мойта дръзка мисъл”.Мълчание. – „Тръбата ли ечи,на Гавриил, и някой силно лае?Единствен аз отворил съм очи,и конници конете си седлаят.Спи всичко. В плен студен на мрак нечут.Препускат хрътките от небесата.Кажи ми, Гаврииле, в нощен студнима ридаеш сам-самин с тръбата?”

„Не, аз съм твоята душа, Джон Дън.Сама скърбя из висините новиза всички чувства, мисли – с труд, без сън –създадени от мен като окови.Но ти летеше с тези букаисред страсти, грехове и все нагоре.Над покриви, в народа вгледан илетеше като птица сред простора.Видя морета, хоризонта нов.И Ада – в себе си, след туй – реално.Видя и Рая светъл във обковот страст – изгаряща и тъй печална.Видя, че остров е животът твойсред Океанска шир – позната, пуста:отвсякъде тъма, тъма и вой.Ти Бога облетя, назад препусна.Но тез вериги пречат да летиш.

Какъв е този свят – защо ли наш е?Реки, едва стотина кули – виж!И този страшен съд не е тъй страшен.И климатът е равен в таз страна.Оттам е всичко – сън в кошмар прелива.Оттам е Господ – мека светлинав прозореца далечен, в нощ мъглива.Полета, но без плуг и без брана.Тук век не се оре, не се бранува.Вековен лес стои като стенаи дъжд из буйните треви танцува.Дори дървосекач да се провре,в леса, подгонил крантата впрегатна,той огън от дървото ще съзредалече в долината необятна.Далече там. А тук е девствен край.Ще плъзне взор по покривите сбрани.Съвсем е светло. Не долита лай.И неми спят църковните камбани.Но са далеч в безкрайността. Завой –обратно към горите тилилейски.И в миг шейна, юзди, нощта и той,и конят клет – ще станат сън библейски.И плача аз, и плача – няма път,Орисана таз пустош да прегърна,не мога да се върна там от плът,и само след смъртта ще се завърна.Съвсем сама и – сбогом свят. В пръстта,там в гроб студен, забравена и с мъка,преследвайки безплодната мечта,ще сшия с плът и нашата разлъка.Но виж! Докато дразни те плачът –кръжи, лети, не се топи в тъмата,разлъката – съшива я снегът –напред-назад игла, лети иглата.Не аз ридая – плачеш ти, мой Джонсамотен. Спят чиниите в бюфета.Лети снегът към спящия ти дом,лети през мрака от небитието”.

Спят птиците по своите гнезда.Спи той и всички блянове, копнежие поверил на своята звезда,която скрита спи зад облак снежен.Досущ е птица. Чиста е душата,а светските пътеки – грях покрил ги,но по-естествени са от гнездатана враните – над пустите хранилки.Ще съмне, ще разпери той крила.Сега – лежи под покривало бяло,и ще съшива снежната иглав съня душата му със спящо тяло.Спи всичко. Незавършени стоятдва стиха – зъбят щърбаво пастта си –над светската любов – певците бдят,но над духовната ни – бдят монаси.Без разлика чий хромел ще въртим,все хляб ще мели, за да ни нахрани.Животът някак си ще споделим,но няма кой да сподели смъртта ни.Тук зее дупка. Всеки тегли, къса.Отива си, но връща се да дърпа.И пак! И само небосводът свъсенпонякога съдраното закърпва.Спи, спи, Джон Дън. Заспи, не се мъчи.Да, зеят дупки в тъканта негодна.Но виж! Пробиват облака лъчи,защото бди звездата пътеводна.

1963Преведе от оригинала АСЕН СИРАКОВ

Йосиф Бродски

Голяма елегия – на Джон Дън

Г Е О П О Е З И Я