Материали по:

Публична реч – логика и аргументация

Единствената причина да произнесеш реч е да промениш света.Кенеди

Поетите се раждат, ораторите се създават.Аристотел

Измежду всички чудеса няма по-голямо чудо от човека, който се е научил да говори.Софокъл

Разработил:ас. Елица Николова

катедра “Лидерство”

1. Публична реч

Реторика

Античността дели красноречието на три основни вида – съвещателно (политическо), съдебно и епидейктическо (тържествено). Според античната реторика ораторската цел е послужила за обособяване на реторическите видове: убеждаваща и разубеждаваща на политическото красноречие; обвинителна и защитна на съдебното красноречие; порицаваща и възхваляваща на епидейктическото (тържественото) красноречие. Според Цицерон ораторът осведомява и убеждава слушателите, доставя удоволствие и вълнува. Видове красноречие, обособени според ораторската цел, присъстват и в съвременните класификации. Такива са например отчетният доклад, агитационната реч, обвинителната и защитната реч, похвалната реч в класификацията на Г. Апресян. Такава е въодушевяващата реч, обявена за вид на военното красноречие от авторите на “Лекторское мастерство”. Йордан Ведър говори за следните общи цели: информация, убеждение, призив към действие. 1 На друго място той обособява агитационна реч, информационен доклад и видове приветствена реч, напътстваща реч, въодушевяваща реч и убеждаваща- призивна реч.2 “Общата цел се определя от вида реакция, която ораторът има намерение да предизвика у аудиторията си... Общата цел се състои в това да развлече, информира, въодушеви, убеди и призове към действие.”3 Тоест общата цел на оратора се изразява в целения от него резултат – развлечение, информираност, въодушевление, убеждение, действие. Именно целеният, а не постигнатият резултат, от който съдим вече за ефективността на речта. Дали реториката е обикновена способност или наука (вместо наука се говори и за изкуство – за античността двете дейности са почти синоними - техне). Аристотел смята, че реториката е само способност, докато за Цицерон тя е “изкуство”, добре обособена област от знания.

1 Ведър, Й. – Въведение в реториката, С., 1979, с. 31 2 Ведър, Й. – Беседи по реторика, С., 1980, с. 30 – 47. Виждането на автора остава непроменено и в последната му книга “Популярна реторика”, С., 1984, с. 21 - 34 3 Вж. Сопер П., Основь исскуства речи, М., 1958, с. 53 - 62

Според разбиранията на античните теоретици предмет на реториката е “доброто говорене” – става дума за устното монологично слово пред голяма компактна група слушатели. Според Хермагорас (3 в. пр. н.е.) тя е умение да се пледира само по обществени въпроси, докато Аристотел смята за неин предмет постигането на възможното убедително положение във всички случаи на публично говорене. Вследствие на това сърцевина за реторическата теория на философа се оказва областта на аргументацията. Квинтилиан дава широко определение на предмета на реториката – “нейна материя са всички въпроси, за които говори ораторът“. В тази насока на мислене публичното говорене се превръща в синоним на обществената дейност, а реториката се издига до своеобразна обща социална наука. Правото, педагогиката и социалната психология стават нейни естествени подразделения и те наистина се откриват в “Обучението” на Квинтилиан. Реториката е теория на публичното слово и оттук на публичното действие, което в по-ранния античен свят е неразривно свързано и даже идентично с устните прения в народни събрания, съвети и съдилища. Разпространението на ораторството и изобщо на устната публичност в античността е основната причина реториката да се превърне в привилегировано интелектуално занимание, в един вид висш, а и училищен предмет и най-после в цяла система на образование. Реториката е следствие от устния публичен характер на античното културно общуване. Но тя е далеч от буквалната устност. Класически пример са реторическите предписания на Цицерон в “Ораторът” и “За оратора” – говорещият трябва да се съобразява с аудиторията; не бива да има твърда норма за реч; сам по себе си, било богат, било сух, езиковият израз не може да бъде критерий за красотата на словото; стилът трябва да бъде разнообразени както всичко друго в речта зависи от предмета на обсъждането и характера на публиката; красотата на словото е нещо вътрешно, принадлежащо му, хармония, а и норма, но тя е и нещо външно – ефект, начин на отнасяне. При своята поява през 5 в. пр. н.е. реторическата теория поема важната задача да “възвиси” съдебните, политическите и тържествените монолози, произнасяни от трибуни пред различни аудитории, или по-точно да подкрепи тяхната естествена тенденция към условност. Отначало със заемане на изказни форми от поезията, после с предписване в специални учебници на правила за нормиране на словесния изказ прозата на тези монолози постепенно се разграничава от всекидневната реч. Тя става по особен начин висока, получава

нужните качества, за да бъде възприемана като послание. Словото служи за постигане на общностни цели. Още отрано античната теория се обвързва с един обществен поглед към света. Реторичността не е израз на самото устно общуване, а по-скоро на нуждата от йерархизиране на словото и обособяване на един вид по-пригодна за устно публично общуване проза. Според Платон истинското знание може да се занимава само с истината, мнението е нещо лъжовно и не бива да има наука за него. Философията на Платон възпитава не само умението да се дефинира и спори, а и чувство за вечното, божественото и идеалното, без което ораторът е като куц. Във втората половина на 4 в. пр. н. е. Аристотел включва реториката в своята философска система, обосновавайки специфичния й предмет – сферата на вероятното, на относителната истина, на това, което се приема от хората. Аристотел говори за мнение на основата на истината.

Структура на речта

Първата информация за структурата на речта получаваме от 7 в. пр. н. е. Натурфилософията съобразява всичко със законите на космоса. Четирите стихии – вода, вятър, земя и огън, отговарят на четирите части на речта. Днес речта се състои от три части – увод, изложение и заключение. В Античността тази структура е от четири части, като изложението е разделено на две: разказ и доказателство или похвала. Платон въвежда органичната теория (4 в. пр. н. е.). Всяка реч трябва да отговаря на човешкото тяло – глава, туловище и крайници. ТематаТрябва да има пълно съответствие между тема и изложение. Нарушения на това изискване се правят само с цел манипулиране или привличане вниманието на аудиторията. Етапи на оформяне на речтаПетте етапа, през които преминава оформянето на устната реч в античността, са следните:

- инвенцио - откриване, подбор на материала. Предварителната подготовка е важна, доколкото информацията е значим ресурс;

- диспозицио - разположение на материала. Отговаряме на въпроси като “къде”, “кога”, “как”, “кой” и “защо”;

- елокуцио - езиково оформяне; - меморио – запомняне;- акцио – произнасяне.

Увод, изложение и заключениеУвод въведение в темата (Аристотел)

1. защо говорим по тази тема2. мотивиране на аудиторията, пробуждане на интерес

а. да открием нещо много интересноб. хумор или сатира в. парадоксална ситуация – привлича вниманиетог. план на самата реч

Заключение1. повторение на основните моменти от речта2. обобщаване на всичко казано3. създаване на хипотеза (понякога е задължително – например при

социологическите проучвания и научните разработки) 4. призиви (масово – политически речи, митинги)

Има регламентация на обръщенията в публичното пространство. Международните норми са разписани във Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1963 година.

Видове изложение1. хронологично – следваме историята на развитие на проблема2. стъпаловидно – следваме последователност, например лесно-трудно, известно – неизвестно, разкрито - неразкрито

3. концентрично пример – учителската стачка. Разглеждаме училищата по: подчинение на МОН, МК, общински; 100 % стачкуващи учители; по данни на МОН, медиите, синдикатите4. диалогичнопримери: “Диалозите” на Платон (4 в. пр. н.е.) трактатите на Аристотел реч на Виктор Юго “Българските кланета”Римската реторика е диалогична (Цицерон).

5. проблемно 5.1. дидактично – можем да формулираме проблема и трябва да

дадем решение. То е по-трудно. Подходящо е за хора на високи позиции.

5. 2. реално – реален проблем, например гласуването с чужди карти. Даваме предложения, като най-впечатляващото от тях представяме на последно място. Въпрос, който буди много спорове, не се поставя пръв.

6. традукция (сравнение) – най-лесният начин за манипулацияКоректното сравнение в реториката има доказателствена сила. Логиката не го признава. За да е коректно, трябва да са сравними величини и да има общ измерител (например пари, метри).

7. пространственоподходящо е за случаи като природни условия, място, където се организира едно производство. Подходящо е за икономически анализи.

Качества на информацията:- истинна, верна;- актуална;- новост – минимум 30 процента от информацията да е нова за

аудиторията;- произход.

Подбор на информацията:- много повече от това, което е необходимо;- селекция.

АудиторияДефиниция: временна съвкупност от хора с близки очаквания, еднакви интереси и нагласа за речево общуване за определен период от време. И един човек е аудитория!

Auditorio – зала; слушателитеauditorium – 1. аудитория, зала за слушане; училище2. прен. слушатели, аудиторияАула – място в университета за публични събрания; предверие в древногръцки храм

Перелман в книгата си “Теория на аргументацията” посочва необходимостта ораторът да познава съставните части и правомощията на аудиторията.

Етапи на публичността:1. балкони (за граждани)2. публикуване на стенографски дневници3. допускане на медии (информационен посредник) 4. пряк ефир – първо през 60-те години на 20-и век в Германия, Великобритания и Франция

До 19-и век аудиторията е директна.

2. Логика и аргументация

Закони на формалната логика1. Закон за тъждеството – всяко понятие, което използваме в комуникационния процес, трябва да има едно и също съдържание от началото до края 2. Закон за противоположното – ако имаме две противоположни твърдения, взети в едно и също време и отношение, то едното е вярно, а другото – неВажно е да намерим доказателството на една от двете тези.

3. Закон за изключеното трето – ако имаме две противоположни твърдения, отнасящи се до един и същ обект, взети в едно и също време и отношение, то едното е вярно, другото – не, а третото не е даденоПример – “или си с нас, или си против нас”

4. Закон за достатъчното основание – формулиран е по-късно от математика ЛайбницРегламентира се броят на аргументите, доказващи нашата теза.

Теза и доказателстваТеза: основното твърдение, чиято истинност трябва да докажемАргументи: основните логически “тухли”, с които се доказва истинносттаОпровержение: да се докаже истинността на чуждата теза

Видове въпроси1. свързани със стандартна семантика1.1. общи (закрити) въпроси – отговаря се с да или не. Пример:

Имало ли е хора в поделението, когато е станал инцидентът?1.2. специални (открити) въпроси – конкретизираме за какво

питаме. Примери: “кога”, “къде”1.3. алтернативни въпроси alter – друг, един от двамата; втори

- прости – или- или. Пример: В 17 часа ли ще се видим или в 18?- сложни. 2 субекта и 1 предикат или 1 субект и 2 предиката

2. въпроси с нестандартна семантика2.1. въпрос-молба2.2. въпрос-предложение

2.3. въпрос-реторичен въпрос

Логически грешки

1. тезата се доказва с аргументите, а те – с нея2. подмяна на тезата3. брой на аргументите3.1. малко аргументи – т. нар. светкавично обобщение. Пример – тезата за чистата раса в книгата “Моята борба” на Хитлер 3.2. свръхаргументация. Може да доведе до съмнение, а то трудно

се преодолява. Аудиторията се чуди защо тезата ни има нужда от толкова много аргументи.

Понякога един аргумент е достатъчен. В научно изследване е добре да има колкото се може повече аргументи. Добре е аргументите да бъдат 7+ - 2.

Аргументативна тактика

1. Имаме един силен аргумент1.1. поставяме го в началото – печелим веднага вниманието на

аудиторията. Подходяща тактика при по-къси речи.1.2. в средата – при по-дълга реч се забелязва, но не привлича

толкова вниманието. В “златната среда” се рискува най-малко. 1.3. в края – не зависи от дължината на речта. Риск, ако публиката е на друго мнение.

2. Имаме два силни аргумента2.1. в началото и в края2.2. в началото и в средата

2.3. в средата и в края2.4. единият е стациониран, а в процеса на комуникация решаваме къде да поставим другия

3. Имаме три силни аргумента 3.1. в началото, средата и края3.2. в началото, средата и един “плаващ”

3.3. в началото, края и един “плаващ”3.4. в средата, края и един “плаващ”

Видове аргументи1. Технически и нетехнически (Аристотел)2. Аксиоми и блага Аксиомите се приемат за верни без доказателства, пример 2+ 2= 4. Така с един аргумент можем да докажем тезата си. Благата са желани от всички, например добро здраве, богатство, успех. Източници на доказателствата са:а. Конституциятаб. европейските законив. националните закониг. договорид. свидетелски показания.

- в зависимост от предмета – математически, философски, политически, икономически3. Фактикак се манипулира с факти – чрез подбора и подредбата им

4. ЦифриВерни ли са. Как е събрана информацията. Методика на изчисляването.5. Цитатицитирам (лат.) – свидетелствамКогато произнасяме реч, цитатите винаги се четат!

Правила на цитирането

- точно- пълно- уместно- с мярка- интонационно да се отдели- съобразено с аудиторията

Априори (преди опита) и апостеори (аргументи, основани на опита или практическите данни)

6. Символи и знациГерб, знаме, химн – държаваИме, лого, печат – фирма

7. Географски понятия пример: кападокийци

8. Цитати от художествената литература пример: романите на Емил Зола

Аргументи на мнимото следванеТе са сигнал, че трябва да ги опровергаваме. Нямат доказателствена сила. Всеки аргумент може да бъде опроверган. 1. аргумент ad hominem (към човека) – на основата на личностни

характеристики да приписваме намерение и поведение потенциален извършител. В политиката този аргумент има доказателствена сила.

homo, hominis – човек, мъж; хора

2. на невежеството – те разчитат, че ние не знаем нещо3. на изгодата – защитаваме дадена теза, защото ни е изгодна4. на здравия разум 5. на състраданието6. на верността – верен на някого или не

7. на авторитета8. ad publicum (към публиката) – караме публиката да мисли нещо.

“Играем” с публиката и нейните чувства, интереси и мотиви. Негативните чувства понякога могат да се окажат по-сплотяващи.

9. прилепване на етикет 10. психологически аргумент – “Днес си много хубава” и изведнъж следва неудобен въпрос

Структура на доказателствения процес

Индукция – първо аргументите, после тезата. Отношението към аудиторията определя дали да формулираме извода (тезата) или не. Може аудиторията сама да направи извода, например при самозащитните съдебни речи. Дедукция – първо тезата, после аргументите. В 90 процента от случаите се използва дедукцията.

Доказателство – умозаключение към нещо положително (нещо, което ще стане) Опровержение – умозаключение към нещо отрицателно (нещо, което няма да стане)

Два вида доказателство1. пряко доказателство – имаме теза А, търсим аргументи2. косвено доказателство – теза Б, чрез която опровергаваме теза А,

това доказателство е по-лесно

Два вида опровержение1. опровергава се тезата2. опровергава се един от аргументите и така отпада цялата теза