Преди известно време чух за един човек, който бил болен от много странна болест. Отначало тя засегнала само краката му и те станали толкова вдървени, че не можел да ги движи. След това се вдървили и ръцете му и накрая пръстите. Така той останал неподвижен в леглото си.

Но колкото и да е странно, главата му не била засегната, затова можел все още да мисли и да говори.

И сега, колкото и да изглежда трудно за вярване, този човек, макар и болен, все още вършел своя бизнес на застрахователен агент. Говорел с клиентите по телефона, закрепен до леглото му.

Отказвал да се обезсърчи, не се отчайвал. Над леглото му висели два надписа като мото в живота му. Единият гласял: "Не се безпокой", а другият: "Може да си без ръце, но не и с отчаяно сърце".

Един ден той диктувал писмо до свой приятел, в което се казвало:

"Не се обезсърчавам. Откакто не мога да използвам ръцете си, е по-трудно да развивам бизнеса си. Постепенно измислихме разни методи да преодолеем тази пречка. Принуден съм от обстоятелствата да се боря, но няма да се предам".

И завършил писмото си с думите: " Твой не-предаващ се приятел".

Какъв пример е това за всички нас! Щом този човек може да бъде такъв куражлия, тогава какво може да извини нас, когато сме обезсърчени или недоволни?

Познаваш ли някой, който мърмори, защото закуската му не е това, което той иска? Защото му е студено или го боли глава, или пък защото навън вали и е мокро, и не може да излезе? Ако е така, тогава разкажи му за този човек!

Куражлия