Власт, икономическа свобода и влияние на банкитеФин, изменения на икономическата свобода глава 6

Стефан Вачков

1. Чрез концентрация към власт1.1. Параметри на концентрацията в банковия сектор

През последните десетилетия банковото дело е подвластно на мощни

концентрационни вълни. Либерализацията, дерегулирането, “изкушението” към

данъчни преференции, стремежът за диверсифициране на производствените и

пласментните платформи, продуктите на секюритизацията и финансовия инженеринг,

желанието за експанзия на нови и атрактивни пазари и редица други двигатели на

растежа в глобализиращия се финансов свят предполагат създаването на мощни

банкови концерни.

Според правните основания на взаимоотношенията между съставляващите ги

бизнесединици, различаваме концерни, създадени въз основа на съучастия (вертикални

концерни), и съподчинени концерни под единно управление. От икономическа гледна

точка пък се разграничават хоризонтални, вертикални и конгломератни банкови

концерни. Хоризонталните (известни още като “родови”) банкови концерни включват

само банки и банкоподобни предприятия за финансови услуги. Освен банки de lege lata,

под институционалния покрив на вертикалните концерни се съвместяват редица други

финансови посредници - лизингови, факторингови, форфетингови дружества,

инвестиционни фондове, застрахователни и инвестиционни фондове, компании за

доверително управление, специализирани във финансовата сфера консултантски фирми

и др. В рамките на конгломератната форма (“смесени” концерни) пък се

позиционират и корпорации извън финансови отрасъл - индустрия, строителство,

търговия, ревизионни и одиторски дружества, специализирани в производството на

финансови софтуерни продукти ІТ-компании и др. [Kilgus, 1994, S. 137-147].

В по-конкретен смисъл икономическата оценка на критичната маса в банковия

бранш се прави според три критерия. Това са сумата на балансовите активи,

агрегираният собствен регулаторен капитал (Tier 1 Capital) и размерът на печалбата

преди облагане с данъци. Само за една година активите на първите 1000 банки в света

нарастват с 21,6% и към средата на 2008 г. възлизат на рекордните $90,256 трлн., т.е.

над два пъти повече спрямо 2003 г. [The Banker, 2008a]. Покупката на ABN AMRO

повишава балансовите активи на Royal Bank of Scotland (RBS) със 122,6%, в сравнение с

1

предходната година, на $3,808 трлн. и по този показател я “изстрелва” на първо място в

ранг-листата. На второ място е “винаги свързаната с властимащите и поради това -

самата част от властта” [Schwarz, 2003, S. 17] Deutsche Bank. За една година тя успява

да удвои балансовите си активи ($2,974 трлн.). Водещият немски трезор изпреварва

китайските Industrial & Commercial Bank of China (ICBC), China Construction Bank и

Bank of China, които отчитат растеж от 23,6% и съвкупни активи от близо $3,741 трлн.

[The Banker, 2008a].1 С активи за около $2,354 трлн. (към 31 декември 2007 г.) Hongkong

and Shanghai Banking Corporation (HSBC) е обявена от сп. “Форбс” за най-голямата

корпорация в света сред 2000 компании [HSBC, 2008].

Въпреки мрачната икономическа картина от края на 2007 и първото полугодие на

2008 г., която “укротява” нарастването на активите и на агрегирания собствен

регулаторен капитал, в глобалния банков сектор се отчита “сдържана експанзия” на

балансовата структура. Съвкупният Tier 1-капитал нараства с 15,9% и достига $3,899

трлн., което е леко отстъпление спрямо растежа през миналата година - 18,4%. С най-

голям регулаторен собствен капитал (прираст 19,5% или $104,967 млрд.) е HSBC,

следвана от Citigroup с $89,226 млрд. (редукция спрямо предходната година с 1,8%).2

От 11-то място през 2007 г. на трета позиция се нарежда Royal Bank of Scotland ($88,888

млрд.). Тя отчита прираст от внушителните 47,7%, който се обяснява с покупката на

ABN AMRO. Така RBS е сред “шестте титана”, изоставайки само след France’s Credit

Agricole Group и Bank of America, която “слиза” от лидерската позиция и с намален

растеж на собствения капитал от 8,4% заема пето място [The Banker, 2008a].

Анализите в The Banker’s 2008 ranking показват една “не толкова драматична”

тенденция към намаляване агрегираната сума на печалбата преди облагане с данъци,

която отчитат първите 1000 банки в света. Във всяка от миналите класации тя нараства

средно с около 20% (21,9% през последната година), но сега отбелязва незначително

намаление - от $786,3 на $780,8 млрд., т.е. $5,5 млрд. или 0,7%. Като цяло загубите на

най-засегнатите от ипотечната криза банки (Citigroup, Merrill Lynch, UBS и други) се

компенсират от печалбата на относително незасегнатите банки в Азия. Агрегираната 1 От гледна точка на съотношението между банковите активи и брутния вътрешен продукт (БВП) на страната на банковата локализация към края на 2007 г. водачи са швейцарските UBS и Credit Suisse - 484 и 290%. Следват холандската ING (също 290%), белгийско-люксембургската Fortis (254%), испанската Santander - 132% и др. Този показател обаче не дава достатъчно ясна представа за критичната маса на съответната банка, защото в класацията се нареждат институти с десетократно по-малки активи от тези на големите банки, а БВП в тяхната страна-домицил е много по-малък. Такива са например исландските Kaupthing - 623% (при съотношение в €млрд. 53/8,5) и Landsbanki - 374%; Bank of Cyprus - 253% и др. [O’Murchu, Saunders, 2008]. 2 Към края на септември 2008 г. по този показател HSBC и Citigroup се позиционират съответно на второ и четвърто място [The Banker, 2008b].

2

банкова рентабилност (печалба преди облагане към регулаторен собствен капитал) е

20% при 23,4% за 2006 г., 19,9% за 2005 г. и 17,6% през 2004 г. Показателите от

класацията за 2008 г. за дяловете на регулаторния капитал, съвкупните активи и

печалбата на шестте водещи банки са съответно 13,8%, 17,5% и 12,8%, спрямо 15%,

13,4% и 16,6% година по-рано. Като цяло активите имат по-голям прираст в сравнение

с този на капитала и печалбата.

Дяловете на активите, капитала и печалбата на първите 25 банки (Top 25) са

съответно 44,1%, 37,4% и 38,6% от агрегираните стойности за всички 1000 банки и са

сходни с тези на шестте лидера - 42,8%, 40,9% и 40,8%. Данните за последните десет

години показват, че тази група продължава да разширява своята консолидирана пазарна

позиция сред Top 1000 - от 32,4% през 1999 г. на 42,8% през 2007 г. и 44,1% за 2008 г.

[The Banker, 2008a].3 Към края на 2005 г. в листата на Top1000 фигурират 294 банки от

Европейския съюз, през 2006 г. - 279, а в края на 2007 г. - 266. Независимо от

количествената редукция и въпреки глобалната криза, банките от ЕС притежават 42%

от агрегирания Tier 1 capital, 53% от съвкупните активи и 41% от съвкупната печалба на

всички 1000 банки. Рентабилността на собствения капитал е 19,7% и макар че клони

към понижение, варира около средната за съвкупността - 20% [The Banker, 2008a].

Въпреки че на този фон показателите на банките у нас изглеждат твърде скромни,

доминиращата роля на големите кредитни институти е безспорна. Към 31 декември

2008 г. от общо 69,560 млрд. лв. балансова сума на активите петте водещи кредитни

института (първа група по класификацията на БНБ) отчитат 39,748 млрд. лв., т.е.

57,14%. Този пазарен дял се разпределя между Уникредит Булбанк (15,83%), Банка

ДСК (12,46%), ОББ (11,13%), Райфайзенбанк (България) - 9,89% и Пощенска банка (с

юридическо име Юробанк Ю Еф Джи България) - 7,81%. Активите на 19 банки от

втора група възлизат на 26 млрд. лв. (37,37%), на тези от трета група (6 клона на

чуждестранни банки) - 3 812 млрд. лв. (5,48%), а на местните банки - 17,70%.

Големите банки в България са субсидиари на водещи европейски групировки,

които притежават 61,69% от капитала в банковата система. Кредитните институти от

3 Изследването на IBM Institute for Business Value и Economist Intelligence Unit (IBM/045/2008) “No Bank is an Island” показва, че според сумата на активите към края на 2007 г. големината на банките се ранжира така (в $): под 25 млрд. - 31%; между 25 и 100 млрд. - 13%; от 100 до 250 млрд. - 24% и над 250 млрд. - останалите 32%. Респонденти са 644 топ-мениджъри от 89 страни и 320 банки от различен тип - 39% универсални; 22% - национална/регионални; 11% - специализирани; 6% - спестовни и кредитни; 2% - общински; 1% - кооперативни и 19% - други (консултантски фирми, асет-мениджъри, централни банки, банки за развитие и др.). По регионален признак разпределението на участниците е, както следва: 35% от региона “Азия-Пасифик”; 28% - от Западна Европа; 18% - от Северна Америка; 8% - от Близкия Изток и Африка; 7% - от Източна Европа и 4% от Южна Африка [IBM, 2008, p. 3].

3

втора група имат капиталов дял от 36,88%, а от трета - 1,43%. Пазарният дял на

големите банки в печалбата на банковата система е 71,60%, срещу 26,69% на банките

от втора и само 1,71% на тези от трета група. Прави впечатление още, че четири банки

(ОББ, Юробанк И Еф Джи, Пиреос и Емпорики) и един банков клон (Алфа Банк), които

са гръцка собственост, имат пазарен дял в активите 28,67% и 24,37% от печалбата на

банковата система у нас [Изчисления по: БНБ, 2008/2009]. Към средата на 2008 г.

банките от първа група съхраняват 63,2% от депозитите на граждани и домакинства4 и

са предоставили 75,7% от потребителските и 71% от жилищните ипотечни заеми [КЗК,

2008].

Очакванията за продължаване на консолидационния тренд се аргументират с

необходимостта от разширяване на стратегическите партньорства, вследствие на което

банките могат да дефинират стратегии, обещаващи непрекъснат растеж.5 Според

експерти на Deloitte, вследствие нови мегапокупки, които ще се предприемат за

осигуряване на глобализиращата се икономика с достатъчен капитал, през следващите

няколко години от европейския банков ландшафт ще “изчезнат” около 700 банки

[Deloitte, 2007b]!6 Твърди се, че сливанията ще имат очакваните ефекти, ако от погледа

4 Концентрационната квота по отношение на депозитите у нас е сходна на тази в други страни, например в Япония (6 банки) - 62%; Сингапур (4 банки) - 63%; Италия (6 банки) - 64%; Белгия (4 банки) и Германия (5 банки плюс спестовните каси и кооперативните банки) - с по 67%. В редица страни обаче тя е много по-висока, например: Чехия (5 банки) и Румъния (10 банки) - с по 79%; Хърватска (7 банки) - 82%; Австрия (3 големи банки плюс райфайзеновите и народните банки и спестовните каси) - 83%; Холандия (6 банки) - 85%; Португалия (6 банки) - 91%; Ирландия (5 банки) - 100% и т.н. [Capgemini, 2008, p. 56]. 5 Студия на IBM показва, че през следващите няколко години над половината от анкетираните мениджъри ще се стремят към стратегически партньорства в сферата на обслужването и дистрибуцията във и извън банковата система. Над 40% от тях търсят сътрудничество дори с директните си конкуренти. Значимостта на оптимизационните алтернативи се разпределя така: 38% - за дейността на филиалите и пласмента на банковите продукти; 32% - за стратегията и системата на планиране и 28% - за системите за управление на рисковете. Половината от анкетираните констатират липса или недостиг на интеграционни потенциали. Войната за топ-таланти е сред приоритетните цели на висшия мениджмънт - над 73% от респондентите очакват засилена конкуренция за привличане на висококомпетентни служители през следващите 5 години. 60% пък възнамеряват да създадат специализирани служби (centers of excellence и shared service centers), които да оптимизират уменията на персонала [IBM, 2008, p. 9].6 В Германия, например, за периода 1997-2000 г. броят на самостоятелните в правно отношение банкови институти намалява от 3578 на 2912. През 2005 и 2006 г. немската банкова сцена напускат още 100 банки и към края на 2007 г. кредитните институти в тази страна са вече 2 277 [kreditbanken, 2008]. “Ако Германия желае да има големи международни банки, тя би трябвало да либерализира [публичния] сектор”, счита бившият бундесканцлер Хелмут Шмид: “Днес на немската икономика липсват няколко големи частни банки, които оперират на международния пазар... Консолидацията на нашата силно фрагментирана банкова система няма връзка с растежа на нашата икономика. ... Вместо няколко по-големи банки, ние имаме множество много малки банкови институти.” Поради това той препоръчва “вътрешногермански сливания” и обвинява деловите среди в липса на “високоотговорна и съзнателна инициатива” [Weber, 2007]. На фона на своя брутен вътрешен продукт Германия има сравнително малко концерни, котиращи се на водещите борси, за разлика например от Франция или Англия. Известно е още, че инвеститорите търгуват немските акции с дисконт, т.е. спрямо приходите и печалбата на немските предприятия и в сравнение с търгуваните на Wall Street и London Stock Exchange титули те са подценени. Според анализатори Германия провежда по-слабоофанзивна политика в сравнение с някои средно- и

4

на мениджмънта не убягнат редица съществени фактори, които оказват вляние върху

ключови процеси в предварителната и в последващите фази. Сред тях са: ориентацията

към Shareholder Value, наличието на политически и културни бариери, технологичната

интеграция, мотивацията на служителите и профилът на отделни синергии. Според

други изследвания [Klesse, 2008] технологията на фирмените покупки и сливания

трябва да включва пет фази: дефиниране на ясна M&A-стратегия; избор на подходящи

кандидати; прецизен анализ на синергетичния потенциал (предимно с помощта на Due

Diligence и Pre-Merger-Planning); интеграция между участващите партньори и мерки за

генериране на добавена стойност от новосъздаденото предприятие.7

1.2. Новите императиви на консолидационните трендове

Глобалната финансова криза обаче опровергава напълно тези препоръки. Тя

“захвърли финансовата система на terra incognita” [Kochan, 2008] и катализира

“пречистването” на международната банкова сцена. Днес, когато във финансовия свят

не остава “камък върху камък”8, растежът се постига предимно силово чрез предприети

“под дулото на пушката или форсирани бракове” между големи финансови институти

южноевропейски страни (например Испания и Италия). Към това следва да се добави предпазливият инвестиционен манталитет, т.е. предпочитанието за инвестиране в по-нискорискови продукти, например спестявания и облигации с фиксиран лихвен процент. Това пък обяснява контраста между нарастващите търговски обороти и ниската пазарна капитализация. Вж.: [Sommer, 2008]. Сериозна редукция в броя на банките се отчита и в съседна Швейцария. През 1990 г. в тази алпийска страна има над 600 банки, към края на 2004 г. те са 339, а три години по-късно - 330 [SwissBanking, 2006, S. 51; Schweizerische Nationalbank, 2008, S. A184]. 7 Цитираната студия на WirtschaftsWoche и A. T. Kearney достига до извода, че качеството на M&A-стратегията зависи от отрасъла, където тя се прилага, и от достигнатата крайна фаза (Merger Endgame). С това понятие се представя един четиристепенен процес, протичащ във всички браншове през последните 25-30 години. Наред с телекомуникационните фирми, банките и застрахователните компании са в първата фаза, където се развиват продукти, бизнесмодели и бизнесстандарти за съответната сфера. Втората фаза, към която се включват стоманодобивни компании, фирми от хранителновкусовата промишленост или доставчици на авточасти, се характеризира със стремеж за разширяване на размера и глобално представителство. В третата фаза са автомобилни компании, производители на горивни продукти и текстилната индустрия, които се концентрират върху оптимизиране на бизнесмоделите, с което да постигнат предимства в обемни показатели. В последната фаза са производители на тютюневи изделия, слабоалкохолни напитки и корабостроителни компании, желаещи да задържат постигнатите пазарни позиции [Klesse, 2008, S. 4]. При редица банкови M&A’s в Европа обаче разходите се оказват по-високи от очакваните синергии, например при сливанията между Santander и Abbey; BCP и BPI; RBS и Natwest; Credito Italiano и Unicredo. Вж. подр.: [Deloitte, 2007a]. Седем години след като Allianz придобива Dresdner Bank за €24 млрд., банката е поставена “на масата” за продажба, защото безбройните реструктурирания не дават очакваните от топ-мениджмънта в Мюнхен резултати. Офертата за покупка от €9,8 млрд. се приема от Commerzbank, въпреки че според експерти трезорът е по-евтин с около 2 млрд. Заради по-ниската оценка на акциите цената му “слиза” дори на €5,1 млрд.! Ускореното сливане между двете институции, което спестява значителни разходи на купувача, ще “струва” 9 хил. работни места, в това число 2 500 в чужбина. До 2012 г. броят на местните филиали трябва да се редуцира с 340 до 1200 [Handelsblatt, 2008a; Financial Times Deutschland, 2008a].8

Все пак има страни, където финансовата криза е непознато явление. Ливан, например, който преди десетилетия се славеше като “Швейцария на Близкия Изток”, но впоследствие бе разкъсван от гражданска война, бомбени атентати и политически блокади, сега приема значителни капиталови потоци на арабски и други инвеститори [Keller, 2008].

5

[BBC, 2008b].9 Борбата за оцеляване налага принудителни режими на сливания и

покупки, чийто драматизъм се представя с емоционалния призив “Спрете лудостта”

(“Stop the Insanity”)!10

Ето само част от черната хроника, представяща “началото” на най-силния

финансов колапс от времената на Великата депресия. На 15 септември акциите на

четвъртата по големина инвестиционна банка в САЩ Lehmann Brothers се обезценяват

с над 90% на фондовата борса в Ню Йорк и трезорът е обявен в неплатежоспособност.

Оказва се, че ако година по-рано пазарната капитализация на тази банка е $33 млрд.,

към деня на фалита тя е само $90 млн. Финансовите среди са шокирани - създадена от

немски емигранти и считана за “една от иконите на Wall Street със 158-годишна

история”, тази институция инкасира задължения от $613 млрд.!11 Два дни по-късно

9 Но, както добре е известно, има и бракове по сметка, типичен пример за които е инвестицията на

американския мултимилиардер Уорън Бъфет в Goldman Sachs - една “сватба между двама невероятно интелигентни, атрактивни парньори” [Bayer, Dreykluft, 2008]! Goldman Sachs увеличава капиталовата си база най-малко със $7,5 млрд., от които $5 млрд. са перманентен капитал под формата на perpetual preferred stock (безсрочни привилегировани акции), принадлежащи на Бъфет. От гледна точка на Goldman Sachs “включването на Бъфет е преди всичко доказателство за доверие.... Ние сме щастливи, че световно признат и успял инвеститор като Уорън Бъфет предприе такъв голям ангажимент”, твърди шефът на борда на Goldman Sachs Лойд Бланкфай. Връщайки комплимента, в свое заявление Бъфет заявява: “Goldman е изключителен институт. Той разполага с доказан и проницателен управленски екип и интелектуален и финансов капитал, за да продължи успешната история на курсово развитие над средните стойности.” Според коментар във Financial Times Deutschland неговият инвестиционен риск е оправдан, защото опцията за покупка е само $1,2 млрд. Financial Times внася още по-голяма яснота по този въпрос - на фона на “възглавничката” от 50-те млрд. акционерен капитал на Goldman това е много по-малко. Това е покупка за сладките 10 процента печалба, по които Goldman може само да продаде, но в края, при плащането, трябва да плати на г-н Бъфет премия, по-голяма от 10%. Това всъщност е една много добра застрахователна премия срещу други жестоки сривове на капиталовите пазари” [Financial Times, 2008a]. 10 Това пише Глен Шор - брокер-анализатор от UBS, в e-mail до клиент в разгара на паниката на Wallsreet. Вж.: [White, Dash, 2008]. По данни на консултантската компания Dealogic през 2008 г. стойността на M&A-транзакциите в света намалява с 29% и те възлизат на $3,3 трлн. Листата на глобалните лидери, обслужващи този бизнес, се води от JP Morgan с пазарен дял на приходите от 9,2%, следван от Goldman Sachs (8,9%), UBS и Merrill Lynch - 7,3%. По-нататък челната десятка оформят: Morgan Stanley, Credit Suisse, Citi, Deutsche Bank, Lazard и Rothschild. Според анализатори през тази година банките се отказват да кредитират Private-Equity-фирми и компании, застрашени от високата пазарна чувствителност и поради това - от фалит [Financial Times, 2008b; Robbins, 2008]. 11

Независимо че Lehmann изпада във фактическа неплатежоспособност около седмица по-рано, в деня на фалита немската насърчителна банка Kreditanstalt für Wiederaufbau (KfW) й превежда €350 млн. по суапов контракт. Няколко дни по-късно става ясно, че загубата на останалия без ефективна защита срещу пазарни рискове германски трезор е вече €536 млн.! Това струва “главите” на двамата управляващи директори и на шефа на контролинговия щаб, а тяхната институция си спечелва славата на “най-глуповатата банка в Германия” [Marschall, Osman, Hönighaus, 2008; Appel, 2008]. През следващата седмица, когато според мнозина наблюдатели настъпва “краят на ерата Wall Street”, японският Nomura Holdings Inc. афишира готовност да купи за $225 млн европейските и азиатските акции и азиатския Investment Banking-бизнес на Lehman Brothers. Само за три месеца обаче (октомври-декември 2008 г.) тази водеща брокерска институция бере горчиви плодове от своята покупка, инкасирайки загуби за €2,9 млрд. ($3,8 млрд.). Допълнителни финансови проблеми създават лошите кредитни експозиции на групировката спрямо Исландия и негативните последствия от фалита на финансовата пирамида на бившия NASDAQ-шеф Бърнард Мадоф, струваща на инвеститорите най-малко $50 млрд. [Financial

6

Barclays оповестява желанието си да купи инвестиционната дивизия, търговията с

акции и “твърдоолихвявани” ценни книжа на фалиралата банка за $1,75 млрд. и да

придобие хед-офиса й в Манхатън (оценен само на $1,3 млрд.!) и двата информационни

центъра по тяхната текуща пазарна цена. Британският концерн наследява активи за

около £40 млрд. ($72 млрд.) и пасиви за приблизително £38 млрд. ($68 млрд.). По същото време японската Mitsubishi UFJ Financial Group (MUFG) обявява

желанието си да купи между 10 и 20% от Morgan Stanley за потенциална цена от $9

млрд., което веднага повишава акциите на “обекта” с 14% и дава шанс на купувача да

“спечели от бъркотията на западните финансови пазари” [Nakamoto, 2008a].12 Като

“уникален шанс” се представя и подкрепената от правителството покупка на

британската ипотекарна банка Halifax Bank of Scotland (HBOS) от Lloyds TSB за £12,2

млрд., платими в акции [BBC, 2008].13 След още няколко дни се регистрира най-

големият банков фалит в историята на САЩ. С 43 000 души персонал, над 2 239 клона

в 15 щата, активи за около $307 млрд. и депозити за $188 млрд., позиционираната в

Сиатъл и най-голяма спестовна банка в тази страна Washington Mutual (WaMu) е вече

“на земята”.14 Регулаторът The Office of Thrift Supervision (OTS) затваря институцията по

ускорена процедура и определя за “наследник” Федералната комисия за застраховане

на депозитите (FDIC). Тя пък веднага стартира процес по офериране (bidding process)

и решава да продаде банковите операции на WaMu на JPMorgan Chase за $1,9 млрд.15

Times, 2009a]. Но фалитът на американския трезор застрашава и други кредитни институти, включително немските провинциални банки BayernLB, LBBW и HSH Nordbank, които по това време вече отчитат съвкупна загуба от €1,4 млрд. [Handelsblatt, 2008b]. 12 Японците придобиват 9,9% от обикновените акции по $25,25 (общо за $3 млрд.), а останалите $6 млрд. - срещу привилегировани акции. Като цяло това представлява 21% от капитала на Morgan Stanley [WirtschaftsBlatt, 2008]. 13 Радостта на новоструктурирания концерн Lloyds Banking Group е също кратковременна, защото за 2008 г. неговата бизнесединица HBOS отчита загуба за £10 млрд. ($14 млрд.). Тя се дължи на отписани активи за £4 млрд. и на загуби от “лоши” кредити за £7 млрд. На този фон “домашната” дивизия Lloyds TSB е с печалба от £1,3 млрд., което показва какво “хубаво яйце сложи правителството в гнездото” на купувача и какви рискове пое той [Financial Times Deutschland, 2009a]. 14 Още след обявяването на Lehman Brothers във фалит, клиентите на WaMu започват да я напускат и само за следващите 10 дни изтеглят спестовни депозити за $16,7 млрд. В сравнение с края на юни, това представлява редукция на депозитната база с 9%, но този факт остава без коментар [Sidel, Enrich, Fitzpatrick, 2008]. 15

Фалитът на Washington Mutual се предхожда от очаквания за нейната възможна продажба на други големи финансови институции - Wells Fargo, HSBC, Banco Santander SA и други. Финансовият концерн Citigroup също има интереси към WaMu, които обаче много бързо се оказват “все по-незначителни” [Fabrikant, 2008]. В крайна сметка JPMorgan Chase придобива всички застраховани и незастраховани депозити, активи и някои пасивни банкови операции, включително дебалансирания й ипотечен портфейл. Тази сделка извежда финансовия гигант на първо място по депозити в САЩ, на трето в света по собствен регулаторен капитал (над $100 млрд.) и съществено разширява неговия франчайз [Reuters, 2008]. Да припомним, че на 17 март 2008 г. JP Morgan Chase поглъща “зад кулисите” попадналата в “турбуленцията” на финансовата криза в САЩ инвестиционна банка Bear Stearns за $29 млрд. Според

7

Оказа се, че големите печеливши от американската финансова криза и борсовия

крах не са водещите индустриални страни. “Старата триада - САЩ, Европа и Япония,

вече не съществува” и “парчетата от борсовата торта се разпределят сред все повече

страни” [Sommer, 2008].16 Подобна тенденция наблюдаваме и в банковия бранш. Към

“началото на края” класацията [FACTBOX, 2008] на “най-скъпите” банки се води от

Industrial & Commercial Bank of China (ICBC) - $206 млрд., следвана от “комбинацията”

Bank of America/Merrill Lynch - $198 млрд.17 и HSBC - $191 млрд. На четвърто място се

нарежда отново китайска банка - China Construction Bank ($123 млрд.), а на следващите

три позиции - съответно JP Morgan Chase $141 млрд., още един китайски трезор - Bank

експерти това е “един гениален удар” на нейния шеф Джейми Даймън, с който се поставя началото на ерозията в опостошаването на банковия ландшафт. Оказва се, че вместо $6 млрд., еднократните разходи за покупката възлизат на $9 млрд. 16

Това са преди всичко страните от т.нар. BRIC-общност: Бразилия, Индия, Китай и Русия, които представляват най-бързо развиващата се Emerging Markets-формация в света с кумулиран брутен вътрешен продукт от $7 трлн. – по-малко от половината на САЩ или на Европа. В най-добрия случай през 2009 г. те могат да “добавят” още $200 млрд. [Walker, 2009, p. 9], което дава основание на анализатори да считат, че без тяхното стабилизиращо влияние преодоляването на финансовата криза би траяло по-дълго време. Шефът на Световната банка Робърт Зелик дори предвижда “един нов мултилатеризъм и мултиполярно световно стопанство”. Благодарение на своя бърз растеж Русия, Китай, Индия и някои латиноамерикански страни могат да “произведат” значителни валутни резерви или да редуцират външната си задлъжнялост. Това ги прави по-независими от капиталовия пазар и оттук - от влиянието на глобалната финансова криза. Сега Китай разполага с $1 800 млрд., Русия - над $500 млрд., Бразилия - с над $200 млрд., а Индия - с над $300 млрд. валутни резерви. Въпреки спада в цените на суровините, Русия би могла да гарантира спешна средносрочна финансова (ликвидна) потребност на своите банки и фирми. Бразилия, Русия и Китай печелят и от излишъка в платежните си баланси. В същото време Бразилия и Китай отчитат значителни преки инвестиции. При равни други условия по-ниските цени на суровините смекчават инфлационния натиск и разширяват фискалнополитическата

свобода на правителствата [Zepelin, Zapf, Borowski, 2008]. “Ние потребявахме повече, отколкото произвеждахме. Докато ние трупахме дългове, те спестяваха и създаваха богатство. На китайците принадлежи все по-голяма част от света, защото те преобразуваха своите доларови резерви и американски държавни облигации във високодоходни активи. Това променя властовата структура. Резултатът от нашите грехове през последните 25 години е придвижването на властта в посока Азия”, коментира Джордж Сорос [HandelszeitungOnline, 2008]. 17 След като асоциира под своя институционален покрив чикагската La Salle Bank и калифорнийската ипотекарна институция Countrywide, на 15 септември 2008 г. Bank of America предприема спасителна операция по покупка на Merrill Lynch. По това време един от водещите инвестиционни лидери инкасира $40 млрд. загуби на активи в сравнение с предходната година и отчита почти двойна обезценка на борсовите си титули от началото на 2007 г. Цената на сделката възлиза на около $50 млрд., платими в акции. “Аз бях тук още преди моето време”, споделя със задоволство президентът на Bank of America Кенет Люис, който преди седем години пророкува, че все някога търговските банки ще започнат да купуват инвестиционните банки. Според някои коментари “Покупката на Merrill Lynch е повече от едно поглъщане, струващо милиарди. То е тектонично разместване във финансовия свят... Започва една нова епоха в банковия свят. След като Citigroup се раздели с идеята да бъде финансов супермаркет, сега Bank of America се очертава като новия господар. За Goldman Sachs и Morgan Stanley това може да причини неудобства” [Bayer, 2008]. На този фон сливането се коментира дори с оптимистични нагласи: “Заедно нашите предприятия са по-ценни.” От комбинацията между двете банки възниква “водещата финансова институция в света”, счита шефът на Merrill Джон Тейн. Водещи анализатори считат, че “Сега Bank of America е един от най-добрите и големи retail-посредници в страната, една от топ-инвестиционните банки в света и голям стълб на един от големите инвестиционни мениджъри в света” [BBC, 2008b]. Сливането между Bank of America и Merrill Lynch извежда тази “комбинация” на първо място по размер на регулаторен капитал - над $115 млрд. [The Banker 2008b].

8

of China - $123 млрд. и най-голямата американска банка на Западния бряг Wells Fargo

($113 млрд.).18 Челната десетка оформят: испанската Banco Santander ($101 млрд.),

дългогодишният и доскорошен безапелационен лидер в бранша - Citigroup $98 млрд.19,

и японският концерн Mitsubishi UFJ с $87 млрд.20

Трябва обаче да подчертаем изрично, че независимо от използвания сравнителен

критерий, всяка класация на големите банки е условна, защото “заснема” техните

позиции към определен момент, които в днешните турбулентни времена се променят

още преди официалното им публикуване! Ето защо е по-важно да установим не кой е

първи, втори или трети, а да идентифицираме движещата сила, която диктува

правилата на играта на глобалната банкова сцена.

2. За генезиса на банковата власт2.1. Властта като социален феномен

Властническите проявления съпътстват появата, развитието, трансформацията и

разрушаването на социалните системи от древността до наши дни. В книгата си

“Гражданинът” (“De Cive”, 1642 г.) английският философ Томас Хобс пише, че

причината за постоянен растеж и власт не е винаги само това, че човек желае

непрекъснато повече удоволствия от тези, които вече е изпитал, или защото би могъл

да не е доволен от повече власт, а защото с притежаваните власт и средства не може да

живее добре, ако не придобива все повече. Така желанието за по-голяма сигурност

оправдава всяка претенция за власт [Hobbes, 2004, p. 18]. Но “Властта като такава е

лоша, без значение кой я упражнява и точно поради това, защото тя не е нещо

постоянно, а алчност и eo ipso непостижимо, поради това нещастна, доколкото трябва

18 По данни на Bloomberg към началото на октомври 2008 г. борсовата цена на позиционирания в Сан

Франциско трезор е вече €84,55 млрд. ($116,343 млрд.). Четири дни след като Citigroup оповестява намерение да купи позиционираната в Северна Каролина и “чакаща спасение” Wachovia за $2,16 млрд., при това разчитайки на подкрепа от Федералния фонд за гарантиране на банковите депозити (FDIC), топ-мениджмънтът на “обекта” приема офертата на Wells Fargo за $15,1 млрд., платими в акции [Bloomberg, 2008]. 19

За две години този финансов концерн изгубва 90% от борсовата си капитализация, а само за 2008 г. - 80%, “което е рекордно постижение в банковия свят” [Hex, 2008].20 Следващата десетка на банките, ранжирани по борсова капитализация, се доминира от европейски трезори и изглежда така (в $млрд.): BNP Paribas - 84; UniCredit - 71; Royal Bank of Scotland - 69; Intesa SanPaolo - 66; Royal Bank of Canada и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria (BBVA) - с по 62; UBS - 61; US-Bancorp - 59; Société Générale - 55 и Credit Suisse - 52. Според други източници към края на октомври 2008 г. листата на европейските банки, класирани по борсова капитализация (в €млрд.), се оглавява от HSBC - 140,9, следвана от BNP Paribas - 59,1; Intesa Sanpaolo - 48,2; BBVA - 43,4; UBS - 42,1; UniCredit - 37,7; Royal Bank of Scotland - 37,2 и др. [Gros, Micossi, 2008]. По данни на “WirtschaftsWoche” само до средата на 2008 г. 25-те най-големи банки в Европа изгубват пазарна капитализация на стойност €853,8 млрд. [WirtschaftsWoche, 2008].

9

да направи и други нещастни” [Burckhardt, 1979, S. 73]. Във фундаменталния си труд

“Икономика и общество” (1914 г.) социологът Макс Вебер дефинира властта като

“шансът на един човек или на група от хора за налагане на собствената воля срещу

противното желание на други да сторят това при едно съвместно общуване [Weber,

1980, S. 531]. В същия смисъл е и определението на Лудвиг фон Мизес: “Човешката

власт е способността за определяне на чуждо поведение”, но с изричната уговорка, че

“Всяка власт се базира върху идеологията. Който е властващ, това е чрез идеология;

той е властващ, защото неговите претенции, да заповядва, се оправдават чрез

идеология... По този начин властта е за този, който е неин подчинен, тя е движеща сила

на поведението. Действащият субект избира целите или средствата или и двете” [Mises,

1940, S. 588].

Следователно с власт разполага всеки, който може да упражнява въздействие

върху други лица или системи, т.е. да налага своята воля и да преследва целите си върху

и чрез тях.21 Конкретният носител на власт се идентифицира според това кой разполага

с компетенции да взема и да реализира решения, предизвикващи промяна в

поведението на другите около него [Kilgus, 1979, S. 19]. В институциите властта се

“носи”, упражнява и трансформира от и между техните управленски инстанции.

Процесите, мерките и механизмите, чрез които те формално демонстрират власт,

трябва да са осигурени с необходимите финансови, организационни, информационни и

управленски ресурси. Съвсем разбираемо е, че колкото “по-висока” е ръководната

позиция, толкова по-силен е стремежът за тотално упражняване на власт. За разлика от

една микросоциална система (например семейството или фамилната фирма) висшите

мениджърски колегии на големите, динамични и “отворени” корпорации “инвестират”

властовите си ресурси в по-широк периметър. Той се заема от други глобални или по-

малки социални организации, чиито служители са (или трябва да бъдат) обединени от

обща мисия и да работят за каузата на “своята” фирмена марка.

Тъй като решенията на висшите ръководни равнища могат да “произведат”

нарастващи ползи, но и да накърнят социалния, икономическия и обществения статус

21 Някои съвременни публикации лансират други идеи за интепретация на властта: “власт за: властта е потенциал за постигане на даден ефект; власт над: властта е относителна и приложима при социални действия; властта е знание: знанието е контингент на Вашето време и позиция и на властовите отношения, които определят Вашия живот; власт със: власт за развитие на текущата позиция (статукво) в среда от различни интереси и формиране на колективна сила (устойчивост); властови структури: властта е вградена в отношенията, които определят начина, по който една личност или организация може да е по-креативна от останалите” [Alsop, 2005, p. 5-6].

10

на “адресатите”, реакцията спрямо властовия “натиск” не може да се интепретира

еднозначно. Мащабните реорганизации в корпоративния сектор или в държавната

администрация, предприемани съгласно концепциите за “изтъняване” на

организационните структури и за оптимизиране на бизнеспроцесите, срещат яростна

съпротива от “здраво окопалия се” среден ешелон (оперативния мениджмънт). В тези

случаи “защитната” реакция на топ-мениджмънта да въвежда оптимизационни

стратегии чрез властова концентрация и формален авторитет е оправдана. Такива

например може да предизвика стратегията на “хвърлената бомба”, която се прилага при

въвеждането на контролинг-системи в банките [Schierenbeck, 2001, S. 38-39]. Ако

обаче висшето ръководство подценява природата и скоростта на организационните

промени, планираните иновации задълбочават противоречията между управленските

равнища.

В екстремални ситуации противоречията в големите компании (институции)

ескалират в конфликти, изместващи властта към т.нар. “организации-сенки”. Това са

неофициални мрежи от взаимоотношения и коалиционни структури, чието поведение е

функция от формалната организация [Selznick, 1957, p. 90; Ulshöfer, 2007]. Влиянието

на “сенките” е нееднозначно. Когато ръководството формулира визия и дефинира

стратегия, несъобразени с фактическите пазарни констелации, съпътстващите ги

рискове се “колаборират” с конфронтационно настроени кръгове от висшия и средния

мениджмънт. Това нарушава нормалния управленски ритъм и дава “зелена светлина”

пред управлението “по изключение” (Management by exception).

От друга страна обаче “съпровождащите” формалната йерархия и утвърдената

комуникационна инфраструктура “организации-сенки” съвсем не са “имунизирани”

срещу прояви на рационално мислене и поведение. Нещо повече. Те мотивират

ръководството към критично тестване и максимално “изчерпване” на иновативния си

knowledge-капацитет и така встъпват в ролята на агенти на промяната, предписващи

необходимата “оздравителна терапия” за реструктуриране на глобалната организация

[Johnston, 1993, p. 173-176; Bryan, 2004, p. 101-111; Trees, 2008]. Тогава неформалната

организация “произвежда” властнически потенциал, но същевременно укрепва баланса

между приоритетите на дизайна на промяната (Design of Change). Следователно тя има

отношение към лидерството на мениджмънта, ефективността на съществуващия

бизнесмодел, системата за мотивация на персонала, качеството на социалния контрол и

на самоконтрола, фирмената култура и т.н. Във всички случаи приносът на

иновативните “организации-сенки” трябва да се оценява според конкретното им

11

влияние върху поведението на всяка “засегната” управленска и по-ниско

позиционирана (изпълнителска) инстанция.22

Своеобразна “организация-сянка” е и всяка правова държава, която не е

безразлична към властта, която “произвеждат” социалните организации, и с която

застрашават нейния административен и бюрократичен комфорт. Но доколкото

“властовите реалности се нуждаят от ограниченията на правото” [Kilgus, 1979, S. 22],

подобни стремления се респектират чрез подходяща система за регулиране. С нейна

помощ всяко законодателство се стреми да “обуздава” и ограничава властта от

рационалните принципи, за да осигури социалната, икономическата и политическата

стабилност на страната и да запази хомеостазиса на конкретната организация

(институция, корпорация).23 Регламентираната мандатност при избор на ръководни

колегии (борд на директорите, надзорен съвет), например, е форма на легитимно

властово ограничение. Следователно този, който приема съответните закони и

задължава другите (в това число държавата) да ги спазват, разполага с “повече” власт, и

в този смисъл всеки закон може да се разглежда едновременно като властови продукт и

инструмент.

Съществува обаче и друга зависимост. Тъй като мениджмънтът е заинтересован да

постигне своите бизнес- и представителни цели, неговата власт трябва да “защитава”

съществуващото право. Съвсем логично е с течение на времето тя да изпита потребност

от “ново” право, т.е. от такива законодателни рамки, които ще й позволят да се

разширява, защитава и преразпределя съобразно променените реалности. Това

обстоятелство “респектира” законодателството и го “заставя” да бъде достатъчно

адаптивно и гъвкаво.

22 Разбира се, всяка радикална промяна трябва да отчита съществуващите и потенциалните социални

конфликти в една организация. В банките такива възникват на различни равнища, например между: банковите служители във фронт- и бек-офисите; контролните и ревизионните служби; генерации банкери; служители и екипи от сливащи се и/или купени банкови институции (поделения) и т.н. Своевременното идентифициране на причините за конфликтите създава благоприятна среда за тяхното преодоляване или ограничаване, но във всички случаи намесите на мениджмънта имат не само властови, но и морални измерения. Срв.: [Schuster, 1996, S. 167ff.].23

Срв.: [Bainbridge, 2002, p. 210]. Друг е въпросът, че във всяка страна властта на държавата да контролира поведението на корпорациите е различна. По правило тя е ограничена в по-бедните страни, което пък дава възможност на големите транснационални компании да локализират по-изгодно своите производства. Срв.: [Van Schooten, Verschuuren, 2008, p. 62]. Следва да имаме предвид, че неправомерното упражняване на държавна власт в паричната сфера не е съвременен феномен. Така например, когато “паричните дългове се погасяват с книжни пари, което не е законен, а произволен акт на държавно насилие: това е най-висшата степен на влошаване качеството на монетите” [Say, Morstadt, 1818, S. 553].

12

2.2. Консистенция на властта и икономическата свобода на банките

След като констатирахме, че концентрацията води до създаване на банкови

институции, чиято критична маса се сравнява с големината на отдавна изчезналите

мамути, нека сега да установим кой е нейният конкретен причинител. Дали това “е

плеонексия, алчност, нагон към печалба, ненаситност или нищо повече от една

икономическа необходимост, защото осигуряването на по-нататъшното съществуване,

на капитала, налага повишаване на годишните темпове на растеж” [Kilgus, 1979, S.

26]?24 Всъщност, цитираното допускане дава принципен отговор на поставения въпрос.

Алчността е уникално качество на всеки човек sui generis, което е “вън и независимо”

от неговото обществено положение. За диспозитивния фактор25, обаче, то е много важен

предприемачески мотиватор, наред с очакванията, надеждите и страха. Желанието да

се “умножава” собствеността и да се разширява пазарното влияние пък оправдава

икономическата необходимост от оптимизиране на производствените и финансовите

резултати. Такова бизнесповедение избира всяка стопанска организация, която се

стреми към по-голяма производствена големина, за да гарантира своето оцеляване и

развитие.

Еволюцията на паричната търговия показва, че тези аксиоми импонират напълно

на обществената инициатива за организация на паричния обмен, разплащанията и

кредитирането, която намира своята завършена институционална форма на

проявление именно във и чрез банките. Генетичната им връзка с циркулацията на

парите и способността да “създават” кредитни ресурси ги превръща в центрове за

балансиране на народностопанската ликвидност. “Аз не знам да са открити никакви

други методи, чрез които да се изследват по-добре големите операции на националната

циркулация, освен чрез изследването на принципите, въз основа на които е създадено

банковото дело”.... От правилното създаване на банките зависи успехът на търговията и

еднообразното протичане на циркулацията [Steuart, 1770, S. 152, 155]. Кредитните

институти се утвърждават бързо като важни финансови и информационни посредници,

които осигуряват на клиентите си достъп до финансовите пазари в страната и чужбина.

Сравнявайки функциите на банковото дело в стопанския организъм с тези на 24

Pleonexía (гр.) - алчност, ненаситност [Duden, 2003]. В същия смисъл звучи изказаното твърде отдавна становище, че властта “не се простира извън капитала. Тя започва едва тогава, когато капиталът е наличен; тя свършва там, където свършва капиталът” [Von Stein, Stein, 1852, S. 392].25 Във всички предприятия диспозитивният фактор се представлява от фирмения мениджмънт, чиято задача е да свърже работната сила, суровините и материалите и средствата за производство “в една продуктивна комбинация” [Gutenberg, 1983, S. 5].

13

човешкото сърце, Якоб Рийсер пише: “Както сърцето има функцията да осигурява

циркулацията на кръвта в човешкото тяло чрез безброй артерии, така и банките имат

важната задача, с помощта на система от икономически мерки, да регулират

кръгооборота на акумулирания при тях и насочващия се за ново разпределение

капитал, който би могъл да се нарече съвсем спокойно “кръвта на съвременния

стопански организъм” [Obst, 1921, S. 4]. Това показва недвусмислено, че тяхната

“основна цел е - въз основа на оказаното им доверие по отношение осъществяването на

плащанията и кредитите - да служат максимално добре на народното стопанство”

[Weber, 1939, S. 150].

Напълно е логично тогава “всяка банка желае да реализира печалба, както това

правят други предприятия. Тя желае и е длъжна да се намесва успешно в конкурентната

борба и така да оцелее колкото може по-дълго, което означава, че е в състояние не само

да покрива своите производствени разходи, но и да продаде услугите си с печалба. Този

начин на мислене произтича непосредствено от пазарния принцип за организация на

бизнеса, но същевременно гарантира, че постоянно дефицитните производствени

фактори, работната сила, земята и капиталът няма да бъдат използвани

безстопанствено” [Kilgus, 1985, S. 31].26 Същевременно “не става дума за

максимизиране на печалбата или рентабилността, а по-скоро за периодична реализация

на положителни стопански резултати. Днес, когато действителността се анализира

обективно и на този фон се прилагат подходящи методики, примитивната картина,

която представя изключително задължената да реализира печалба банка, остава просто

на заден план” [Op. cit., S. 31].

Предприемаческият мотив за развитието на банкирането подлежи на правна

легитимация, чрез която всъщност се санкционира общественото доверие в паричното

стопанство като публично благо [Schuster, 1996, S. 17-18]. Тъй като банките изпълняват

централните функции в паричната и кредитната система, стабилността на процеса по

осигуряване на пари също има характер на публично благо и това предизвиква “един

26 “Банките се отличават от другите търговски предприятия само по това, че стоката, с която се търгува, е кредитът: те правят опити да създават колкото е възможно повече кредит - посредством концесии, акционерен капитал и други; те изкупуват кредита и чрез услугите си в жиро-сделките, чрез издаването на банкноти (чиято транспортна способност е по-голяма отколкото при оперирането с благородни метали), чрез лихвите върху депозитите. Срещу това те продават кредит под формата на аванси в полици, ценни книжа, стоки и недвижимости”, пише през 1854 г. авторът на “златното банково правило” (the golden bank rule) Ото Хюбнер в книгата си “Банките” [Hübner, 1968, S. 28]. Предприемаческият принцип обаче типизира поведението не само на търговските, но и на централните банки. “Няма никакви трудности Bank of England да получава също добра печалба от своите депозити, както всяка друга банка, защото дейността на Bank of England е същата, както на London- и Westminster-Bank”, констатира през далечната 1866 г. британският Economist [Jahrbücher, 1866, S. 361].

14

добре обоснован обществен интерес към функциониращия банков сектор. Поради това

аргументът за икономическата ефективност оправдава финансовите транзакции, ако те

служат на реалната икономика, за да я снабдят по-добре с капитал, да се планира

дългосрочно, да се плащат справедливи заплати и т.н.” [Reichert, 2008, S. 10].27

Следователно народностопанската мисия на банките може да се проявява пълноценно

само при наличието на стабилен стопански и правов ред.

Като внася ред в дейността на банките, правото “лимитира” тяхната власт “по

задоволителен за обществото начин” [Schwarz, 2003, S. 51].28 Но тъй като

законодателните актове са продукт на политически решения, целящи да “ограничат

нежелания обществен и стопанско-политически властови потенциал на банките”

[Brickwell, 2001, S. 7], възниква въпросът доколко стегнат трябва да е регулаторният им

“корсет”, т.е. в каква степен може и трябва да се ограничава периметърът на техните

“свободни” решения и действия. По принцип “законите трябва да осигурят рамковите

условия за свободно развитие на производствения растеж и нищо повече. Защото

производственият растеж е необходим и неделим от идеята за свободната и

пазарноорганизирана конкуренция. Едно предприятие и също така всяка банка...

изгубва своята пазарна сила и необходимия стимул за иновация, ако й се забрани да

подобрява своята пазарна позиция, например най-малко да задържи пазарния си дял”

[Kilgus, 1979, S. 33-34].

Правната намеса в банковата власт обаче не може да се квантифицира еднозначно

поради няколко причини. Първо, просто защото за феномена “власт” няма открит

ефективен измерител. Второ, поради затруднената интеграция на банкови предприятия

от различни страни, дължаща се на “силното” законово регламентиране на тази сфера и

на различията в банковите закони на отделните страни [Seith, 2007]. Следва да добавим,

че правните иновации в банкирането навлизат бавно, налагат се с цената на сериозни

компромиси29, което предизвиква логичния въпрос как могат да се предписват

общоприемливи “правила на играта” в този бранш. На четвърто място, “Това, което е

написано черно на бяло, не трябва непременно да рефлектира върху реалната власт и

структурата на процеса по вземане на решения” [Mishkin, 2004, p. 429], включително,

27 В извънредни и форсмажорни ситуации като днешните обаче, тези констатации съвсем не са безспорни. 28 Тук се има предвид основният пакет от регулации, включващ законите за банките, директивите за банков надзор, мерките на комисията за защита на конкуренцията, правилата за вътрешнобанков контрол, санкционирането на процедурите по годишното приключване и т.н.

15

защото “икономически обусловената власт” е различна от “властта въобще” [Weber,

1980].30

Чрез непрекъснат дългосрочен растеж висшето ръководство увеличава властовия

потенциал на кредитната институция, разширява полето на защитените й

икономически интереси и отстоява “запазената територия” на нейната икономическа

свобода. Следователно властта на банките е необходима предпоставка и гарант за

тяхната свобода. Икономическата й консистенция не е еднородна и нейната структура

зависи от правно-организационната форма на кредитната институция. При

акционерните банки, например, тя представлява конгломерат от отделни

(индивидуални) части чужд капитал, който кредитира създаването и функционирането

на цялото. С други думи, всяка дялова част е това, което е собственият капитал на един

29 Например Директивата за собствения капитал “Базел ІІ” се прилага от 27-те страни от ЕС по различен начин. Нещо повече, “Пълен абсурд е, че Deutsche Bank и UniCredit трябва да въвеждат във всяка страна различна версия на Basel II. Това излиза твърде скъпо и не води до желаната стабилност на финансовия сектор” [Wettach, 2008]. Не е тайна, че критиките към “Базел ІІ” датират още преди влизането й в сила. Редица анализатори се опасяват, че с нейното приложение ще се предизвикат масивни конкурентни конфликти, ще се повиши финансовата нестабилност, поради което “се налага колкото може по-бързо да се преговаря за “Basel III” [The Financial Regulator, 2001, p. 6-7; Basel II, 2006]. Други пък определят “Basel II” като “бюрократично чудовище (bureaucratic monster), поради което се налага отмяна на различни указания, възпрепятстващи производствения процес”, или пък като “велико упражнение на правото” [McDowall, 2006]. Базелският комитет ги контрира с аргумента, че те не предлагат нищо съществено [Basel-III, 2008]. Като приемат това предизвикателство, някои швейцарски учени по банково дело дефинират нов модел на капиталово споразумение (“Цюрих І”), който, вместо почти 350 страници, се състои само от ... пет реда: “Собственият капитал възлиза най-малко на 4 процента от балансовата сума или 150 процента от годишния брутен приход, според това, кое създава по-висока стойност” [Geiger, 2008a, S. 19]. Глобалната криза доказва недвусмислено, че рисковоадаптираната концепция за собствения капитал не се разбира, не може да идентифицира рисковете и да покаже колко трябва да бъдат необходимите собствени средства за тяхното осигуряване. Това налага известна редакция на формулировката “Цюрих І”: “собствените средства трябва да възлизат минимум на 5 процента от задълженията”, което означава, че Базелската концепция се заменя от постановка за заемна квота (Leverige Ratio) [Geiger, 2008b, S. 46]. Според други покритието на заемите със собствен капитал трябва да става в зависимост от фазата на икономическото развитие. Така при растеж квотата трябва да нараства, а в рецесия - да намалява. Не е ясно обаче кой трябва да определя конкретния и “точен” конюнктурен профил. Известно е например, че още от 2000 г. банките в Испания могат да формират провизии според средните стойности на “лошите” кредити, отчетени в рамките на един конюнктурен цикъл [Müller, 2008].30 Според М. Вебер “възникването на икономическата власт може да бъде определено като следствие от наличната власт, но поради други причини. Властта като такава не се стреми към постигане на (завладяващи) цели. Докато икономическата власт може да се оцени “по нейната собствена воля” и много често води след себе си стремежа към социална гордост. Но не всяка власт предизвиква социална гордост. Типичният американски бос, както и типичният голям спекулант, се отказват от нея и като цяло тъкмо “голата” икономическа власт, т.е. “голата” власт на парите, в никакъв случай не са причина за социална гордост” [Weber, 1980, S. 531]. Авторът дава пример за проявление на икономическа власт чрез монополно диктуване на определени условия на партньорите - в случая на размяната, при което става дума не толкова за власт, колкото за господство. “Ако една голяма банка е в състояние да принуди други банки към сключване на “картел относно условията”, това не може да се нарича дълго време “господство”, тъй като не се създава властово отношение: указанията към ръководството на друга банка, която ги третира непосредствено само като претенции и шансове, се контролират при тяхната реализация. Разбира се, и тук, както навсякъде, преходът е размит: от дълговата гаранция до дълговата зависимост се откриват всички междинни етапи” [Weber, Op. cit., S. 123].

16

частен банкер, и това определя банката - АД като “пакетен собственик” с паралелни

интереси” [Schmidt, 2003, p. 9-10]. Независимо че се обобществява и придобива

анонимност, собственият й капитал получава a priori по-голяма власт, която

ограничава, обезсилва и дори маргинализира властта на всеки акционер. Същевременно

акционерите владеят максимум една десета от съвкупния “работен капитал” на

кредитната институция, но притежават формална власт за разпореждане с многократно

“по-скъпи” активи, които са собственост на широк кръг заинтересовани лица.

Но докъде се простира икономическата свобода на едно банково предприятие? В

модерните пазарни икономики тя трябва да “завършва” там, където “започва”

свободата на неговите конкуренти. “Конкуренцията и растежът се обуславят взаимно:

свободната конкуренция освобождава сили за растеж, но конкурентната ситуация

мобилизира и противодействие от страна на пазарния партньор” [Kilgus, 1979, S. 34].

При това икономическият титул на властта не е от решаващо значение, защото “една

държавна банка се ръководи оптимално само тогава, когато нейният персонал е

принуден да се сравнява на пазара с конкуренцията. Освен това следва да се отхвърли

разбирането, че парите, кредитът и капиталът се използват нецелесъобразно. Една

инвестиция трябва да бъде полезна; и държавното предприятие реализира печалба, ако

иска да спазва правилата на пазарната игра” [Kilgus, 1985, S. 31].

Граничната зона между “свободните” полета от защитени интереси обаче е

изключително “фина”. В макроикономически аспект тя би могла да се представи най-

общо като пресечна точка между икономически обоснованите взаимни претенции на

всички пазарни участници спрямо финансовото богатство на обществото, респ.

капитала на интегрираните в него собственици, разглеждани като ограничени блага.

Когато на даден пазар или в негова ниша (по примера на Мизес - когато предоставя

оборотен капитал), една банка може да ги отстоява самостоятелно, “без да има

договаряне или споразумение относно своето поведение с други банки” [Mises, 1940, S.

396], тя е икономически независима.31 Но тъй като всяко ограничено благо е и скъпо,

независимостта на банките е функция на оправданите разходи за неговото

придобиване, благодарение на което се създават нови шансове за растеж, разширява се

полето на защитените действия и решения и се ограничава икономическата свобода на

конкурента.

31 Тук се абстрахираме от възможността конкуриращи се банки да демонстрират сходно пазарно поведение по силата на формални или неформални картелни споразумения.

17

Консистенцията на банковата икономическа свобода, въз основа на която топ-

мениджмънтът може да “отразява” и ограничава конкурентната съпротива, обаче, не е

предопределена “веднъж и завинаги” и не се променя само според “нормалната”

пазарна логика. Тя зависи и от основанията на широката публика да акцептира една

кредитна институция като “добър гражданин” (“good citizen”) или пък като генератор

на нелегитимна власт. Но ако обществото е все пак един “анонимен” регулатор, днес

свободните решения и действия на редица големи банки се параметризират от

конкретен и безалтернативен икономически и политически властови център. Със

своята безпрецедентна инвазия в капитала на банките държавата налага нови

“сценарии” за развитие на глобалната финансова сцена за десетилетия напред32 и

сериозно компроментира широкопрокламираните предимства на либералния

капитализъм. Всичко това показва, че икономическата свобода на банките е винаги

относителна и дискретна, независимо дали те функционират в “нормални” или в

“извънредни” ситуации.33

32 Този въпрос е обект на специално изследване, поради което тук ще се ограничим само с една принципна констатация. Макар че според високопоставени правителствени кръгове държавната намеса в оперативната банкова дейност би била нещо “напълно фатално и глупаво” [FOCUS Online, 2009], фактическите констелации се подчиняват на съвсем друга логика. Чрез милиардни финансови “инжекции” държавата не само спасява големи финансови институции (банкови концерни, финансови конгломерати и др.), но деформира силно властовия потенциал на тези частни корпорации. Британското правителство например притежава 70% от капитала на Royal Bank of Scotland, което дава на неговите представители в надзорния съвет на банката безапелационното право да упражняват вето при вземане на стратегически важни решения от общото събрание на акционерите - повишаване на капитала, продажба на бизнесединици или пък на цялата институция, реструктуриране на бизнесмодела и т.н. Друг е въпросът какви лица ще назначи мажоритарният собственик във висшия банков мениджмънт, т.е. дали те са политически ангажирани, поради което ще изживяват по-особено чувството за власт, или пък се ползват с репутацията на банкови експерти [Siemens, 2009]. 33 Някои автори [Schuster, 1977, S. 27-28] изследват банковата власт чрез нейните определящи фактори. Това са: база (основа), средства (инструментариум), сфера (периметър, обхват) и съдържание (консистенция). Базата на властта се представлява преди всичко от финансовия и консултантския (обслужващия) потенциал на банките. Към това се добавят и техните възможности да трансформират рисковете във всички сделки, благодарение на което те постигат по-голяма независимост и придобиват солидна “имунна защита” срещу неблагоприятно рисково проявление. Но тази част от властовия потенциал се формира също въз основа на някаква регламентация и чрез делегиране на компетенции, благодарение на които се осъществява даден управленски процес. Срв.: [Nörr, 1999, S. 80]. Може обаче да се спори дали функциите на властови инструментариум се изпълняват от банковата бизнесполитика, респ. от нейните относително обособени части - лихвена, кредитна, маркетингова, финансова и т.н. политики. Не е особено трудно да се докаже, че с най-значимия властови инструментариум разполагат висшите управленски инстанции, които носят стратегическата отговорност за оцеляването и просперитета на кредитната институция. Трудно може да се приема и тезата, че когато съзнателно се отказват да използват едно средство за упражняване на власт “от отговорност спрямо клиентите или спрямо обществото”, може да се говори за “самоограничаване на банките” [Schuster, 1977, S. 27]. Това противоречи на основния принцип, по който са организирани и функционират всички бизнесорганизации, включително банките. Едва ли властовият периметър може да се представя само като “сумата на всички възможности за въздействие”. По-приемлива е констатацията, че като съдържание на властта може да се разглежда резултатът, получен от използването на базата и средствата, чрез които банката “завоюва” свои сфери на влияние. Трудно е да се опонира и срещу становището, че като цяло съдържанието на банковата власт се ограничава от индивидуалната власт, която техните клиенти демонстрират чрез своето поведение, както и от тази, която представя

18

2.3. Зависимост между властта и влиянието на банките

По принцип властта се приема като едно “аморфно и формално” понятие, което

представя състояние, способност, свойство и атрибутивност [Nörr, 1999, S. 72]. На този

фон влиянието е винаги конкретно, т.е. то е продукт на реализирана (упражнена)

власт. Тази констатация дава основание общественото положение на банките да се

определи като резултат от доказано влияние върху “формирането на мнения и

вземането на решения в политическото и общественото пространство” [Nörr, 1999, S.

87] към даден момент или за определен период.34 То обаче е подвластно на процесите в

околната среда на властовия център, респ. от степента, в която той познава, и ефекта,

който постига при “управлението” на нейните критични променливи (динамика,

комплексност и несигурност). С други думи, обществото нито познава, нито пък се

“притеснява” от властта на големите банки априори, защото за него тя (както и властта

на други големи бизнесорганизации) е само една потенциална претенция за постигане

на влияние.

Следователно банковата власт става осезаема чрез конкретно влияние, което

нейният носител предизвиква върху поведението на заинтересованите лица

(стейкхолдерите). Когато то се акцептира позитивно, полето на свободните действия и

решения на банковото ръководство е комплексна функция от:

прецизно осмислени шансове и заплахи;

реалистични оценки на собствените “силни” и “слаби” страни;

ясни и широкоогласени управленски мисии;

обосновани организационно-структурни “пречиствания” и процесни оптимизации;

взаимоизгодни целеви партньорства;

своевременни информационни, технологични, маркетингови и репортингови

иновации;

последователна, амбициозна и ангажирана кадрова политика;

открита и честна комуникация с широката публика.

Колкото и да “желаят”, преследваните под диктата на концентрационните процеси

стратегии на растежа не могат (или поне не би трябвало!) да параметризират изцяло

специфичната им чувствителност към равнището на лихвените проценти по влоговите и/или кредитните сделки [Schuster, Op. cit., S. 27]. 34 Според цитирания автор обаче това е “една обща, т.е. небанкова гледна точка, тъй като проблемът за такива въздействия върху предприятията (от една определена големина), отрасловите съюзи във всяка бизнессфера, но така също и върху множество други организирани интереси, остава открит” [Op. cit., S. 87-88].

19

влиянието на банковия топ-мениджмънт. То зависи и от степента, в която висшето

ръководство се съобразява и дори респектира от т.нар. “меки” фактори на успеха:

доверието, очакванията, лоялността и удовлетворението на клиентите; качеството на

тяхното обслужване; уникалността на многопластовата фирмена (корпоративна)

култура, господстващият управленски стил; мотивацията и социалните компетенции на

персонала и т.н.

Много често обаче акцептът на банковото влияние е негативен, което почти

винаги се асоциира със злоупотреби. Те имат конкретно естество, не могат да се

дефинират еднозначно, нито пък да се ранжират с една и съща степен на значимост. 35

Трябва да имаме предвид, че по принцип кумулирането на власт (в това число

нелегитимна) се доказва много трудно. Основната причина е задължителната “доза”

каузалност, която включват процесите по нейното формиране и реализация. Това

налага двустранна интерпретация на властовия потенциал - в случая - на една банка.36

От една страна, неговата достатъчност зависи от нагласата на топ-мениджмънта да

оценява един или друг потенциален резултат от своите решения. Второ, властта и

влиянието зависят (но и се различават) от силата на “респекта”, който постигнатият

post factum резултат налага върху поведението на банковото ръководство. С други

думи, топ-мениджмънтът трябва не само да разполага с власт, но и да е мотивиран да

постигне своята цел (съответния резултат).

Все пак, злоупотребите с банкова власт могат да се аргументират, и то по същата

логика, обясняваща как се формира нейната икономическа консистенция. Колкото

повече мотивацията за растеж, която “движи” критичната маса, импонира на пазарния

принцип за организиране на бизнеса, толкова банката е по-рентабилна (печеливша).

Концентрацията на власт обаче се съпътства с нарастващо изкушение на мениджърите

35 По принцип обвиненията срещу банките за злоупотреба с власт се отправят в четири направления. Първо, те концентрират нелегитимна власт; второ, деформират конкуренцията в сферата на финансовите услуги; трето, влияят негативно върху потреблението и, четвърто - задържат (възпрепятстват) развитието на капиталовия пазар. Вж. подр.: [Brickwell, 2001, S. 9-16]. Друг е въпросът - и това е също трудно доказуемо - кои са практиките на неформално “общуване” между банковите мениджъри и техни влиятелни стейкхолдери и какъв е конкретният им обхват. Ако пък се види “обратната страна на монетата”, там навярно ще се открие безвластието на банките. Неговите “най-явни характеристики” са: нарастващата задлъжнялост на фирмите; значителните външни задължения; зачестяващите случаи на финансово саниране; предизвиканите от неточно оценяване на суверенни и други рискове загуби от сделки на международните пазари и т.н. Срв.: [Allonas, S. 6; Kilgus, 1979, S. 49]. На този фон становището, че изразът “Власт на банките” е “чиста демагогия, измислена от противниците на социалистическата система”, както твърдението, че “Много банкери биха говорили с желание за “безвластие на банките” [Lay, 1990, S. 119] звучат доста примитивно. 36 Много често властовата казуалност се илюстрира с двете тези на О. Бьом-Баверк относно поведението на държавата и монополистичните центрове на властта: “Власт или икономически закон” и “Власт и икономически закон” [Fley, 2008, S. 3-4].

20

да нарушават по-сериозно съществуващите морално-етични кодекси.37 Това съвсем не

е парадокс, защото икономическата рационалност на диспозитивния фактор е

етичнонеутрална, което демотивира – в случая банковия мениджмънт - “да взема

решения само от интерес на цялото” [Bieta, Milde, 2008, S. 43].38 От тази гледна точка,

например, е разбираемо защо управленските инстанции са против премахването на

банковата тайна. Те са наясно, че като отстояват ревностно нейната

неприкосновеност, могат да филтрират значима информация, благодарение на което

“форсират” процесите по концентрация на лична и институционална икономическа

власт. Или пък още по-фрапантният факт, че пред смаяния поглед на широката публика

топ-мениджмънтът на фалирали или принудително “спасени” (одържавени) частни

банки си определя и получава милионни бонуси!

Опцията за алтернативно упражняване на властта също причинява заплахи за

банковия “Output”. Прозиращият зад силно дефектиралите модели за рисково

управление властови дефицит, например, не може да се установи a priori или пък

директно. Това е не защото не се знае дали, а в каква степен мениджърската мотивация

на компетентните инстанции е “морално деформирана”.39 По-сигурно е, че “скритата”

зад респектиращите балансови числа власт се обезсмисля бързо чрез механизмите за 37 Това убеждение битува твърде отдавна и се аргументира с неясните и не дотам прозрачни за обществото взаимоотношения между банките и техните стейкхолдери. “Зачестяващите случаи на фалити на толкова много наши банки показват случаи на злоупотреби с властта на банковите шефове, които предоставят екстравагантни заеми на самите себе си и чрез своите финансови спекулации изяждат капитала на банките. Взаимоотношенията между длъжници и кредитори, както тези между купувачи и продавачи, са толкова противоречиви, че те никога не могат да се обвържат надеждно един спрямо друг” [Acts and Resolves, 1845, p. 127]. Така концентрираният в кредитните институти огромен паричен ресурс “произвежда” непрекъснато все по-голяма и неправомерно упражнявана власт. Срв.: [Curtius, 1867, S. 477].38 Нещо повече. Според някои изследователи титаните на Wall Street и преди всичко JP Morgan целево провокират и се възползват от всяка голяма финансова криза и съпътстващата я паника в САЩ. Тяхното желание да наложат контрол и да консолидират американското банково дело датира още от периода 1835-1929 г. “С помощта на тези паники частните банки контролираха политиката във Вашингтон: към това спадаше и точната дефиниция на частната собственост на новия Federal Reserve през 1913 г. и консолидирането на банковата власт върху големите индустриални предприятия, като например US Steel, Caterpillar, Westinghouse и други подобни концерни. Накратко, когато става дума за разширяване на тяхната власт със средствата на финансовата война, тези банкови интереси са опитни “стари зайци”. Сега те трябва да направят нещо подобно, но на глобално равнище, за да упражняват господство върху глобалното финансово стопанство и да създадат властовия център на “американското столетие”. Тази тактика за инструментализиране на финансовите кризи и банковите паники с цел централизиране на частната власт, доведе до изключително голяма властова концентрация в ръцете на няколко частни интереса - същите интереси, които през 1919 г. създадоха влиятелния външнополитически мозъчен тръст - нюйоркския Council on Foreign Relations, за да поставят началото на американското столетие, както се изрази основателят на Time Magazine Хенри Люс в една своя епохална статия през 1941 г.” [Engdahl, 2008]. В този смисъл си заслужава да припомним изказаната твърде по-рано мисъл на Т. Джеферсън, че “Банките са по-опасни от редовната армия” [Mintz, Schwartz, 1985, p. 1]. По всичко личи, че “Банковата власт е повече от монетарна”, защото “Никоя друга фирма няма такава политическа сфера на влияние или пък говори с толкова голяма представителност” [Chernow, 2001, p. 256]. Логично е тогава тясното обвързване между банките и предприятията да провокира политически и законодателен натиск за редуциране властта и влиянието на кредитните институти [Ott, Schäfer, 1993, S. 335, 357-358].

21

нейното упражняване. Оттук следва логичният извод, че свободата на банките да

предриемат опасни стопански и управленски експерименти е функция от

невъзможността на съвременното пазарно стопанство да осигури подходящия ред за

рисково диверсифициране.

3. Класически дименсии на банковото влияние 3.1. Банките и кредитирането на стопанските агенти

Ако приемането на парични влогове от широката публика е фундаментът,

кредитирането е двигателят на банковото предприемачество. Като търгуват с чужди

пари, банките се обвързват дългосрочно с големите предприятия40, които стават

зависими от тях “по отношение на предоставените им пари, да, но освен това попадат и

под тяхното влияние” [Smith, 1994, p. 172]. Това позволява на кредитните институти да

мултиплицират ефекта от “пленяването” на клиентите (captive-customer-effect) в други

свои бизнессфери [Ber, Ribon, 2005, p. 28]. “Банките концентрират пазарна власт

спрямо длъжника vis-а-vis, въпреки съществуващата ex ante конкуренция в страната.

Подобна е и ситуацията, когато фирмата работи с една банка, от която получава

различно от кредитирането обслужване, например управление на пенсионни фондове

на нейните служители, услуги в инвестиционното банкиране и т.н. Комплексността и

различието на взаимоотношенията определят възможността на фирмата да сменя

обслужващите банки и поради това тя става техен “пленник”. Освен това “гъвкавите”

банкови бюджети позволяват на кредитните институти да бъдат достатъчно твърди и

безкомпромисни спрямо фирмите, което е една типична ситуация по “хвърляне на

добри пари на вятъра” [Ber, Ribon, 2005, p. 28].41

39 Според проведена от Economist Intelligence Unit анкета сред 350 топ-мениджъри във финансови институции, 70% от тях са на мнение, че кризата се причинява именно от съществени празноти в системите за управление на рисковете. 60% възнамеряват да тестват критично своите процеси в тази сфера, а 71% - да дефинират подходящи рискови стратегии. Като необходими ключови промени се посочват още: оптимизирането на достъпа до информация, консолидацията на рисковата култура, адаптирането на организационната структура, иновациите в репортинг-системите, създаването на нови комуникационни канали и др. Вж.: [Economist Intelligence Unit, 2008]. 40 Продължителността на контактите между банките и фирмите е само един от параметрите за системното изследване на т.нар. обвързано банкиране (relationship banking). Освен него, съществено значение за ефективността на взаимоотношенията между банките и техните корпоративни клиенти имат: броят на паралелно поддържаните взаимоотношения, интензивността на контактите, отговорността на обслужващата банка и нейните информационни предимства. Изследванията показват, че всеки от тези фактори влияе по различен начин върху асиметричната информация и оттам върху баланса в коалиционните модели на банките и фирмите. Вж. подр.: [Sharpe, 1991, p. 1069-1087; Machauer, Weber, 2000, p. 11-21; Waldeck, 2005, S. 6-20; Jörges, 2007, S. 8ff.]. 41 Според някои автори визията за пазарната власт на банките се демонстрира чрез зависимостта между концентрирания банков пазар, ограничения достъп до заеми и високата им цена [Carbó-Valverde, Rodríguez-Fernández, Udell, 2005, p. 16ff.]. Типичен пример за клиентско “пленяване” извън

22

Но “Тъй като кредитът прониква във всички всички стопански отрасли - дори и в

домакинствата - банките са се превърнали в тайнствени владетели на цялата

капиталистическа икономика” [Renner, 1975, S. 184].42 Ясно е тогава защо “Големите

банки имат желание и власт да насочват капиталите, върху които влияят, в такава

посока, която най-добре съответства на тяхната организация; това обаче не е

задължително да съответства винаги на народностопанските интереси. Мнозина

виждат в концентрацията един преход към монопол на кредитните банки. Заради

централизацията и публичността на участниците монополът би бил една убийствена

организация за банковите разплащания... Обратно, във всички други области

недостатъците се набиват на очи: за всички видове кредити биха се диктували

монополни цени, всички ефективно работещи служители биха били зависими от

мнението на дирекцията. За един частен институт упражняването на тази власт би било

непоносимо” [Somary, 1934, S. 334].

Банките демонстрират власт не само когато предоставят, но и като отказват

заеми. “Дискретната свобода да предостави или да откаже заем, която упражняват

банките, се счита за достатъчна гаранция срещу провал. Заемите се правят само за

целите на bona fide (добросъвестния - Ст. В.) бизнес, за това, което е възможно; но при

загуби те биха могли да се редуцират до най-ниското равнище, ако се счита, че тъй като

капиталът остава непокътнат, банките могат постоянно да го пласират с лекота и със

сигурни основания” [The Bankers’ Magazine, 1861, p. 299-300]. Следователно

народостопанската отговорност, която прозира зад отказа на кредитната институция,

е естествен ограничител на нейната власт [Kilgus, 1979, S. 31].

Същевременно, когато банките ограничават или прекратяват достъпа на

икономическите агенти до свободна покупателна сила, възникват съмнения, че те

злоупотребяват с власт. Определянето на по-строги условия за кредитиране или

отказът от упражняване на делегирани права за финансово осигуряване наистина

ограничават периметъра на действия и решения на иначе свободните в правно и

икономическо отношение еднолични собственици на малки предприятия. Същата

кредитирането е партньорството на големи западни банки (Citi, HSBC и др.) с местни кредитни институти в бързоразвиващи се пазари (Китай, Индия). Като им предоставят дистрибуционната си платформа, те по индиректен път достигат до бизнеса на техните клиенти - “скъпоценните малки и средни предприятия” [Corbett, 2008]. 42 Едно от първите цялостни изследвания на властта и господството на банките, произтичащи от дългосрочното им обвързване с индустриалните фирми в “организираното” капиталистическото общество, е книгата на Рудолф Хилфердинг “Финансовият капитал” (1910 г.). Вж. подр.: [Windolf, 2005, S. 20-22].

23

констатация може да се направи и по отношение икономическата свобода на големите

корпорации. Нещо повече, банките могат да принудят изпадналите във финансови

затруднения фирми да предприемат мерки за реструктуриране или дори да ги

“придвижат” към фалит [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 529], независимо от тяхната

критична маса. “Оттеглянето” на кредитора би могло да предизвика и негативни

социални последствия в икономиката, например нарастваща безработица. Трябва обаче

да се има предвид, че свободата на банките да прекратяват отношенията си със

заемополучателя е ограничена от клаузите в договора за заем.43 От друга страна, дори да

искат, паричните институти трудно биха могли да злоупотребяват с власт, тъй като не

разполагат с никакви средства, чрез които да принудят предприемачите да ползват

заеми [Kilgus, 1979, S. 31], както и поради факта, че не те, “а клиентът доказва своята

кредитоспособност” [Brickwell, 2001, S. 8]. На този фон отказът на всяка банка, която

има необходимата “производствена” готовност да предложи атрактивни условия за

кредитиране, противоречи на икономическата логика за растеж и пазарно влияние.

Все пак, във форсмажорните условия на финансова и икономическа криза банките

“злоупотребяват” с власт, но поради съображения за сигурност и стремеж към

оцеляване. Вследствие отписвания на милиардни “токсични” активи и поради зачестили

случаи на фирмени фалити много кредитни институти се оказват недостатъчно

капитализирани.44 Анализ на Morgan Stanley например показва, че европейските банки

изпитват допълнителна капиталова потребност от €83 млрд. и отчитат по-висока степен

на задлъжнялост от кредитните институти отвъд Атлантика, т.е. съотношението между

собствения им капитал и балансовата сума е по-малко от това на американските им

конкуренти. Но точно сега, заради големия страх от втори фалит в стил à la Lehman,

пазарната среда принуждава банките да се “снабдят” с повече капитал. Ситуацията за

кредиторите става още по-тревожна, защото освен капиталов дефицит те изпитват

43 Друг е въпросът, че банката разполага с дискретна свобода да прекрати кредитното отношение в същото време, когато клиентът се надява, че тя няма да реализира това намерение веднага, а след определено време, и то само в краен случай. Нещо повече. Кредиторът попада в “омагьосан кръг”, когато “не може да прекрати кредита, във всеки случай не в договорения момент, тя поема грижата да го продължи. Ако отклони кредита, тя нарушава своето договорно задължение” [Bakkerus, 2000, S. 303]. 44 Според редица коментари високият дял на заемитe за дълговофинансираните предприятия (т.нар. Leveraged Loans) ще продължава да бъде “ахилесова пета” за банките и това се обяснява с две основни причини. Това са повишената вследствие на рецесията заплаха от фирмени фалити и незначителният апетит към рискови инвестиции, например в Collateralized Loan Obligations (CLO). Известно е, че в “добрите времена” те са предпочитан обект за покупка на секюритизирани фирмени заеми, но сега са напълно изчезнали от пазара. Следва да се има предвид още, че “комбинацията” между нарастващата опасност от фалит и ниското търсене се отразява негативно върху цените на заемите. Това показва равнището на публикувания от Standard & Poor’s и техен бенчмарк - LSTA-Leveraged-Loan-Index. Ако към края на септември 2008 г. средната цена за един заем е 83 цента, в края на годината тя е вече 61 цента [Mai, Bayer, 2009].

24

сериозни ликвидни проблеми, които “пресъхналият” днес паричен пазар не може да

реши. Това оправдава рестриктивната им кредитна политика.45

Оскъпеното рефинансиране на предприятията чрез традиционни парични заеми

“връща” трезорите към някои други класически форми за финансиране на бизнеса.

Такива например са кредитните линии за подкрепа (Credit Facility) - револвиращи

заеми (revolving credit), междинни заеми (bridge loans), финансиране за подкрепа на

ликвидността (committed facilities), заеми за откриване на акредитив (letters of credit) и

др. Банките предоставят такива траншове срещу изискване за осигуреност със собствен

капитал между 20 и 50 процента, което обаче допълнително натоварва тяхната

ликвидност и собствената им капиталова база. Според изследвания на влизащата в

състава на Credit Agricole Group брокерска компания CA Cheuvreux финансирането по

фиксирани лихвени проценти от континенталните европейски банки възлиза на около

€1 700 млрд., т.е. на една десета от техните балансови активи. Изчисленията показват,

че ако падежи имат само половината от тях, се формира допълнителна капиталова

потребност от €39 млрд., а сред “особено засегнатите” са UBS, Credit Suisse и Deutsche

Bank.46

45 Тази констатация е особено актуална за малките и средните предприятия, както и за повечето доставчици в автомобилостроенето, които по мнението на експерти направо са изоставени от своите банки. Твърди се още, че “политиката не прави нищо, за да промени това; досега тя не оказва натиск върху банките. При това тези предприятия се нуждаят от заеми, за да останат ликвидни по време на кризата” [Giersch, 2008]. Но “кредитните бариери” се повишават и пред големите компании. Според проучване на мюнхенския Ifo-Institut, проведено сред 7 000 предприятия, ако през август 2008 г. само 17% от фирмите с минимален годишен оборот от €50 млн. декларират, че банковото кредитиране е рестриктивно, през ноември до този извод достигат вече 40%. В същото време рефинансирането на заемите чрез капиталовия пазар е или невъзможно, или пък се осъществява по високи лихвени проценти, което поставя големите предприятия в още по-голяма зависимост от банковите заеми. Вж.: [Kirchner, 2008]. Според проучване на Европейската централна банка през декември ситуацията е още по-драматична. Банките в Еврозоната са “затегнали” условията за кредитиране за 68% от големите компании и за 56% от МСП. Изследване на Федералния резерв показва, че в САЩ кредитната рестрикция има още по-широк обхват - съответно 95% от големите компании и 90% за малките предприятия. Ifo посочва, че през декември 2008 г. в Германия влошени условия за кредитиране отчитат 48% от големите компании, 36% от средните и 35% от малките предприятия. Като цяло всички анализатори обръщат внимание на чувствително ограничените срокове за кредитиране на големите фирми. По-различна обаче е ситуацията в Япония, чиито банки почти нямат в портфейлите си “токсични” книжа и предприемат интервенция на нови пазари. Въпреки повишаването на заемните лихвени проценти, през декември 2008 г. кредитирането на големите компании отбелязва най-големия растеж на годишна база от десетилетия насам. За пръв път от 1993 г. нараства и броят на филиалите, което се счита за функция от поредицата мегасливания, респ. на създадените мегабанки в тази страна. Те обаче също имат сериозни проблеми с набавянето на “свежи” пари. Вж. подр.: [Milne, 2009; Mayer-Kuckuk, 2009]. 46 “Когато икономиката не е добре, на помощ идват тези стабилизиращи мерки”, споделят банкери и с основание се опасяват, че по този начин “банките могат да се придвижат към другата страна на кредитното махало - и така да засилят конюнктурния срив” [Häring, Nagl, 2008]. В кампанията за подкрепа кредитоспособността на търговските банки на Стария континент се включва и Европейската инвестиционна банка. За периода 2009-2010 г. тя ще предостави грантов заем от €30 млрд. за кредитиране на малките и средните предприятия. Средствата се оферират по нова формула, не само за да се облекчи достъпът на бенефициентите до ограничените ресурси на търговските банки, но и с цел кредитирането да се направи “по-лесно, мобилно и прозрачно за много МСП” [EIB, 2008].

25

Потенциалът на банковото кредитно въздействие е параметризиран и от други

ограничения. Това са конкурентите, регулативната намеса на централната банка и

поведението на вложителите. Вече отбелязахме, че конкурентните предимства се

доказват предимно чрез уникалността на управленските стратегии и компетенции, зад

които недвусмислено прозира качеството на процесите по упражняване на властта. При

това следва да се има предвид, че много компании в развитите страни са зависими и от

условията, които оферират чужди кредитори. Стопанската рецесия обаче принуждава

мнозина от тях да напуснат “външните” си пазари и да концентрират кредитната си

активност на местния пазар. Но “изоставените” компании не могат да разчитат на

действена подкрепа и от банките в своята страна, защото те изпитват остър финансов

дефицит и/или са вече одържавени.47

Известно е, че “банката на банките” разполага с широк и практически тестван

арсенал за въздействие върху кредитната активност на трезорите и оттам - върху

“градуса” на стопанската конюнктура. Нейното състояние, респ. шансовете и

заплахите, които тя провокира спрямо националната икономика, са неделими

макроикономически компетенции на централната банка.48 Когато например повиши

нормата на задължителните минимални резерви, тя цели да гарантира (макар

индиректно) макроикономическата стабилност и да “охлади” стремежите на

търговските банки към кредитна експанзия. Така властта за определянето на

47 Такава ситуация например се наблюдава във Великобритания, където трезорите налагат силна рестрикция върху кредитните линии за малките предприятия. По данни на Банката за международни плащания в Базел, цитирани от британския финансов министър Алистар Дарлинг, чуждестранните банки предоставят директно или индиректно 50% от заемите за местните фирми. Според изчисления на Citigroup този дял е дори 59%, но ще намалява поради очакваното изтегляне на чуждите банки от Острова. Фалитът на такива важни кредитори на английската икономика като исландските Kaupthing, Glitnir и Landsbanki, на американската инвестиционна банка Lehman Brothers, както и одържавяването на други (например Anglo Irish Bank, Fortis и Royal Bank of Scotland), вече имат реални негативни последствия върху кредитирането на фирмените клиенти в тази страна. По данни на Dealogic делът на британските банки на пазара за синдикирани заеми е 40% и се разпределя между Royal Bank of Scotland, HSBC, Lloyds TSB и Barclays. Следват американските кредитни институти с 14%, немските - 11%, и френските - 9% [Cox, Cohen, Bartz, 2009].48 При един по-прецизен анализ може да се достигне до констатацията, че посредством законодателното регламентиране на нейната функционална, институционална и финансова независимост общественото й положение е гарантирано априори в много висока степен. Срв.: [Adrian, Heidorn, Hagenmüller, 2000, S. 38; Mishkin, 2004, p. 436-439]. Под функционална независимост се разбира способността на централната банка да гарантира ценовата стабилност в една страна (икономика). Институционалното измерение пък представя самостоятелността на решенията, които взема ръководството, и спрямо които не се упражнява никакво “външно” влияние (най-вече от правителството). Този извод обаче не е безспорен, защото решението на Европейската централна банка да повиши или намали основния лихвен процент поражда “верижна” реакция сред централните банки от Европейската система на централни банки. Финансовата независимост също трябва да се преценява внимателно, най-малкото защото никога не може да се каже със сигурност дали една централна банка разполага с всички необходими средства, за да изпълни напълно своите задачи. Това се дължи на факта, че централните банки функционират във финансова среда, в която се налага различен паричен ред.

26

въпросната норма лимитира кредитоспособността и ограничава финансовата свобода

не само на една, а на всички банки [Sowell, 2007, p. 361].49 Доколкото обаче никой не

може да гарантира, че подобна мярка е продиктувана от “чисто” икономически

съображения, това поражда съмнения относно механизма, по който централната банка

упражнява своята власт, а на един “втори” план - за морала на нейното ръководство.50

Известно е, че търговските банки оперират предимствено с чужд капитал за

сметка на една символична част (5-10%) собствен капитал. Това задължава техния

мениджмънт да съблюдава стриктно и да защитава интересите на вложителите.

“Заемът, който е базиран върху депозит, удвоява реалната сума на парите, чиято

покупателна сила е във властта на истинския им собственик дотолкова, доколкото той

упражнява правото си и точно до такава степен, сякаш той е лицето, когото банката е

кредитирала” [Carey, 1858, p. 421]. Банковите сделки обвързват финансирането на

дългосрочни, неликвидни или слаболиквидни проекти, отразявано в активната страна

на балансите, с краткосрочни задължения, отчитани по пасива на банковите баланси.

Това обстоятелство обаче би могло да “създаде” власт на трезорите да търгуват

клиентските депозити непродуктивно от гледна точка на техните собственици [Carey,

McLean, 1864, p. 340]. От друга страна, властта върху депозита или произтичащото от

нея право за обратно теглене на средства от търговските банки се приема като

еквивалент на съществуващата възможна заплаха спрямо резервите на търговските

банки, когато се трансферират правителствени депозити от тях към централната банка

49 Следва да отбележим, че този властнически потенциал на централните банки се формира и упражнява не толкова въз основа на икономическия принцип за организиране дейността на едно предприятие, колкото по силата на регламентирания им статут (обществено положение). Тази констатация се отнася за случаите, когато централната банка се създава по силата на специален държавен законодателен акт. С други думи, нейната функционална независимост се санкционира правно чрез специфичен закон, който е базата за реализация на формираната post factum икономическа власт. В историята обаче са познати случаи, когато властта на този тип институции се формира по еволюционен път, т.е. когато една търговска банка се “отделя” от останалите, започва да емитира централнобанкови пари и да изпълнява функции на централна банка. Вж.: [Weber, 1939, S. 125]. 50 Проблематиката относно властта на централните банки и тяхното превръщане “в инструмент на голяма власт за лошо или за добро” [Carey, 1858, p. 369; Carey, McLean, 1864, p. 317] е изключително интересна, но остава извън обхвата на това изследване. Известно е, че тя се дискутира още от времето, когато чрез акта на Р. Пил от 1844 г. Bank of England придобива монопол върху емисията на “законово валидни книжни пари и си осигурява ръководството на всички сделки на правителството” [Jahrbücher, 1866, S. 273]. С други думи, след създаването й “държавата вече няма изключителната власт върху монетите или паричната емисия” [Ricardo, 2006, p. 245]. Вследствие на това “върху директорите на тази корпорация се пренася една необуздана и неразумна власт върху цялата кредитна система на страната” [Jahrbücher, 1866, S. 273]. Това обяснява защо с производството на платежни средства банките “се превърнаха във все по-значими властови фактори, от чиито решения стана зависимо благосъстоянието и участта на цялото народно стопанство” [Kasnacich-Schmid, 1954, S. 677]. Нека да припомним, че “до 1996 г. БНБ има твърде лимитирана власт да отнема лицензи на банките и де факто никаква власт да затваря банки или да обявява банкови фалити” [OECD, p. 90].

27

и обратно [Friedman, Schwartz, 1971, p. 150].51 Все пак, комбинацията между срочните

трансформации и задлъжнялостта предопределя особената чувствителност на банките

спрямо рисковете от неплатежоспособност.

Тези постулати, с които се аргументира защитната мисия на банковото

законодателство, показват, че депозитният потенциал на кредитните институти е един

строг регулатор на процеса по управление на тяхната ликвидност и индиректно - на

финансовата им свобода.52 В повечето страни тези две свръхреакции се преодоляват

чрез функциите на централната банка и на фонда за гарантиране на депозитите. Като

кредитор от последна инстанция, централната банка има за задача да осигурява

краткосрочна кредитна подкрепа на платежоспособни търговски банки с временни

ликвидни проблеми. Докато стабилизиращата роля на Lender of Last Ressort в

икономиката е безспорна, а в днешните кризисни времена - повече от необходима53,

защитата на депозитите не се приема еднозначно. От една страна се признава

нейният принос в противодействието срещу панически реакции на публиката

(вложителите) и за преодоляването на т.нар. “ефект на заразата” (contagion effect). Така

депозитното застраховане цели да обезсили информационната асиметрия между

51 Потенциалната злоупотреба с власт, прозираща зад взаимоотношенията между държавата и банките, е обект на оживени дискусии още през първата половина на ХІХ в.: “Известните и ограничени пасиви, чрез които се придобива нелимитирана власт за получаване на печалби и за управление на дългове, е нещо така нормално за привилегиите и монополизма, които са вменени повсеместно на банките от държавата, че търговският морал бледнее пред тези твърде базсрамни и безочливи измами на хората, но ние си фантазираме, че това е нещо друго” [The Southern Review, 1832, p. 34].52

Известно е, че несигурността от оттегляне на вложителите може да се определи приблизително с помощта на Закона за големите числа. Защитавайки се от една вероятна банкова неплатежоспособност, спестителите са принудени да теглят предсрочно своите средства. Пробивите в ликвидността на една банка обаче не повишават вероятността за обявяването й в неплатежоспособност, но индикират сериозни проблеми в цялата банкова система, които могат да предизвикат системна банкова криза. Вж. подр.: [Uhde, 2004, S. 7-9; Gerhardt, 2005, S. 11]. В съвременните кризисни времена редица банки търсят алтернативни източници за рефинансиране. Швейцарските UBS и Credit Suisse, например, разчитат на т.нар. доверителни пари на местни и международни инвеститори. Според техни представители “Рефинансирането е поле с хиляди врати. Би било проблематично, ако имаш достъп само до някои от тях и една от тях се затвори внезапно” [Hässig, 2008]. Тежките последствия на финансовата криза върху инвестиционното банкиране мотивират други големи банки (например Deutsche Bank и Morgan Stanley) да преоценят значението на “сделките с малкия човек” (Retail Banking), считайки, че тяхното развитие би могло да укрепи сериозно капиталовата им база [Handelsblatt, 2008c; Rieker, Luccetti, 2008].  53 Въпреки че още в първите дни на извънредната ситуация Федералният резерв и Европейската централна банка увеличават “снабдяването” на паричния пазар с около $900 млрд., тази спешна намеса не осигурява достатъчна ликвидност в икономиката, защото търговските банки я попиват “като гъба”. Съвместно с централните банки на Англия, Швейцария, Швеция и Канада те предприемат безпрецедентни координирани редукции на основните лихвени проценти като “последната драматична акция за възпиране разширяването на глобалната финансова криза” [Hilsenrath, Perry, Reddy, Solomon, 2008]. Под мотото “Вода, марш към света, пожарът трябва да се гаси” и след “концертиращите акции в Европа и Америка” централните банки на Япония, Южна Корея, Хонг Конг, Тайван, Китай и Австралия също отварят “паричните шлюзи” и намаляват основните лихви [Nakamoto, 2008b].

28

вложителите и техните банки и да тушира съмненията относно вероятността за

каскадни банкови фалити [Edwards, 1996, p. 83].54

Същевременно критиците на тази превантивна мярка твърдят, че застраховането

на влоговете притъпява строгостта на наздора, който техните собственици трябва да

упражняват върху активните банкови сделки.55 Но за да се преодолее тази потенциална

опасност, тук трябва да се включи институцията по банков надзор, която индиректно

защитава собствеността и властта на вложителите. На практика подобна превенция се

осъществява при ежедневните контакти с търговските банки, когато може да се

индикира потребност от свеж капитал, или пък се обсъждат целеви мерки за

ограничаване на “опасната” рискова маса пред един или няколко кредитни институти.

Разбира се, народностопанската отговорност на централната банка се “удвоява”, когато

тя притежава компетенции на Lender of Last Ressort и върховен надзорник. Съвсем

естествено, тогава тя притежава по-голям властови потенциал за въздействие върху

банковата система и икономиката.

3.2. Интересите на банките към управлението на корпорациите

Еднократното осигуряване на “емисионен кредитен ресурс” се оказва

недостатъчно условие за растежа на кредитните институти още в зората на

акционерното банкерство [Wixforth, 2002, S. 24-25; Oesterreichische Nationalbank, 2007,

S. 4; Rizzi, 2007, S. 20].56 За да внушат по-голямо доверие у бъдещите купувачи на акции

54 В разгара на глобалната финансова криза от есента на 2008 г. правителствата предприемат спешни

мерки за запазване доверието на вложителите чрез повишаване границата за гарантиране на техните спестявания. Първа реагира Ирландия, която отделя $400 млрд. (два пъти повече от брутния продукт на страната) и се ангажира с пълна защита на вложенията в големите банки. Последват я Дания (€4,7 млрд. фонд за гарантиране), Швеция (€51 210, което е двойно повече отпреди), Великобритания (от £35 000 на £50 000 или €64 000), Гърция (без ограничение), Италия (€103 хил.), България (€50 хил.) и др. Бундесправителството в Берлин пък отделя €568 млрд. за гарантиране на средства по текущи сметки, спестовни влогове и срочни вложения на частни лица. 55 През последните години приоритетите в сферата на банковото регулиране са от компетенциите на Базелския комитет по банков надзор (Basel Committee on Banking Supervision), респ. те са функция от изискванията за капиталовата адекватност на банките. Известно е, че доминираната от чужд капитал банкова капиталова структура оказва въздействие върху рисковото поведение на кредитните институции априори, но това създава редица поведенчески проблеми. Дълговото финансиране, например, предизвиква стимули у заемателите на капитал и банките да избират особено рискови варианти на инвестиции и при успех на инвестиционния проект да получат всички “излишни” приходи. Провалът на финансирането обаче е негативен резултат не само за банката, но и за нейните вложители. Ето защо базелските стандарти за капиталова адекватност целят “да охладят” желанието на банките към подобни рискови инвестиции, които между другото са твърде по-значителни, отколкото предлага едно Парето-ефективно рисково разпределение. Ясно е, че всички тези регулаторни мерки в банковата сфера целят не само директна защита на вложителите, но съдействат и за повишаване стабилността на финансовата система. Нещо повече - те компенсират отчасти евентуални разходи, които биха се извършили вследствие информационната асиметрия. Разбира се, приложението на тези мерки е невъзможно без наличието на подходяща надзорна инфраструктура, която следва да гарантира тяхната ефективност. 56 Все по-често се изтъква, че акционерното дружество (АД) е оптималната правна форма за банките. Вж. по този въпрос подр.: [Adrian, Heidorn, Hagenmüller, 2000, S. 22; Aichhorn, 2005, S. 310-324; Gramlich,

29

и да минимизират рисковете за вложителите, банките се ангажират с постоянен

клиентски мониторинг. Той разширява техните контролни и надзорни интереси

успоредно с обогатяването на продуктовата палитра и ежедневните контакти с фирми

от различни отрасли. На тази основа “домашните банки” предприемат следващата

логична стъпка - стават съсобственици на предприятията.57 Така обвързаността с тях се

трансформира в потенциал за упражняване на по-силно икономическо влияние,

независимо от съществуващата в много страни пределна миноритарна квота от 25%

[Lay, 1990, S. 121].58

Като собственици на корпоративния капитал банките могат да въздействат върху

подготовката, вземането и реализацията на стратегически значими решения, например:

за промяна на капитала; при разпределяне на дивиденти; за подбор на аутсорсинг-

партньори; относно оценка на инвестиционни проекти, когато се предприемат сливания

и покупки; за оптимизиране на финансиращия “микс” на фирмата и т.н. [Paulet, 1999, p.

25, 110].59 Те осигуряват “допълнителен” растеж на своите съучастия, като инвестират

Hinz, 2005, S. 8]. Сега осем от общо 24 кантонални банки в Швейцария са организирани като акционерни дружества: две - като частноправни, една - като смесена форма на АД и три - като особени форми АД. Вж.: [Rizzi, 2007, S. 20-21]. В тази страна от общо 330 банки 236 (71,5%) са акционерни дружества. От “Други” 183 института (търговски и борсови банки, филиали на чуждестранни банки и т.н.) само два са кооперации, а останалите - АД [Schweizerische Nationalbank, 2008, S. А10, A184].57 В наши дни определението “домашна банка” продължава да типизира профила на универсалните банки. Известно е, че въз основа на стопанско-историческата си обвързаност с предприятията банките предлагат възможно най-широк спектър от финансови услуги и поради това успяват да изградят много тесни взаимоотношения с тях в дългосрочна перспектива. Вж.: [Brendel, 2001, S. 79; Layr, Dahlem, 2001, S. 62]. В книгата си “Отношението на големите немски банки към индустрията” (1905 г.) журналистът Ото Яйделс подчертава, че “В интерес на сигурността, рентабилността и стабилността на един кредитен институт...е да се грижи за всички кредитни сделки на едно индустриално предприятие - от възникването им до тяхното прекратяване” [Fischer, 1990, S. 6-7]. Някои автори аргументират генезиса на властта в банковото дело, като противопоставят предимствата на универсалните банки срещу потенциала на специалните кредитни институти: “От народностопанска гледна точка властта на универсалната банка се изразява в това, че тя осигурява по-добро използване на капиталовите източници в едно народно стопанство и по-рационално функциониране на паричния оборот поради широката си филиална мрежа и предлага по-широк асортимент” [Schuster, 1977, S. 29]. Същевременно обаче, поради изтласкването на по-малките банки от техните бизнесполета, други виждат (и то твърде по-рано) “една бъдеща заплаха за нашата система” [Abridgment, 1860, p. 389].58

Според някои значимо банково влияние има тогава, когато една или няколко банки разполагат (пряко или индиректно) с минимум 10% от капитала на корпорацията. Вж.: [Ruß, Gebhardt, 2002, S. 5]. Към 30 юни 2008 г. съвкупното участие на големите немски банки в други предприятия е €68,122 млрд. В титули на чуждестранни корпорации те са инвестирали €27,874 млрд. или 40,9% (2006 г. - €16,033 млрд.; 1998 г. - €8,184 млрд.); в местни банки (MFIs) за същите периоди (в €млрд.) - 4,617; 4,266 и 6,331; в чужди банки - €5,993 млрд. при €12,756 млрд. към края на 2006 г. и €24,899 млрд. към края на 1998 г.! Вж.: [Deutsche Bundesbank, 2008]. 59

По традиция големите банки в Германия въплъщават пословичната идея “Германия АД” (“Germany Inc.”), в чийто смисъл е “вградено” и силното влияние на банките върху целите и политиката на корпоративния мениджмънт [Büschgen, 1997, S. 16; Achleitner, 2002, S. 115; Benz, 2004, S. 185]. Нещо повече - след акционерите банките се считат за втория по влияние фактор върху акционерните дружества [Pohl, 2005, S. 165]. За разлика от доминиращото влияние на пазара на корпоративен контрол в англосаксонските финансови системи, европейският Corporate Governance-модел позволява на банките

30

приходите от тях в некотиращи се на борсата дружества, в съществени сделки и

процеси, изплащане на “специални” дивиденти (бонуси). Задържането и разширяването

на пазарната позиция на големите банкови групировки се осигурява и чрез капиталови

дялове в местни и чуждестранни кредитни институти. Нерядко се прибягва и до

продажба на акциите в дъщерни компании. Днес някои кредитни институти

намаляват своето акционерно участие в силно застрашени от кризата нефинансови

компании, което позволява на последните да изкупят обратно част от тях. Така

например Commerzbank ограничава дела си в най-големия германски строителен

концерн Hochtief от 10 на 2,58% [Commerzbank, 2008]. Подобни стъпки предприемат и

някои частни банки, например дислоцираната от Кьолн в Люксембург Sal. Oppenheim.

Тя “изнася” свои индустриални фирмени съучастия от Arcandor (29,5%), IVG (20%),

както и инвестициите си в Private-Equity-сделките в новосъздадено независимо

холдингово дружество, което се финансира от семейните акционери [Financial Times

Deutschland, 2009b].

При равни други условия, корпорациите с банкови съучастия би трябвало да

изпитват по-слаб рисков “респект”. Това е така, защото конфликтът на интереси по

линията “собственик на чужд капитал (кредитор) - притежател на дялове от собствения

капитал” е по-слабо изразен, отколкото този, с който се характеризира позицията на

банката като “външен” кредитор спрямо някой “чист” длъжник. Нещо повече, със своя

авторитет и без да се ръководят от егоистични съображения, банките-съсобственици

могат да се застъпват пред кредитори на корпорацията за по-благоприятни условия по

заеми и/или кредитни линии. От друга страна, като предоставят на “своите

предприятия” “високоинтелигентните” си системи за управление на рисковете, банките

успяват да разкрият нови възможности за растеж - за себе си и за корпорацията, в която

те са съсобственици.

Обогатената рискова култура на партньора позволява на предприятието да

разширява асортимента на създаваните от “домашната банка” продукти и услуги, което

засилва обвързаността между двете страни. Пред последните няколко години тази

достъп до инсайдърска информация, която може да се използва в ущърб на инвеститорите (акционерите). Тя се съдържа в плановете за предстоящо реструктуриране на капитала или се “произвежда” чрез механизмите за стратегическо планиране в корпорациите. От друга страна, решенията за повишаване доходността на акциите могат да предизвикат рискове от неплатежоспособност за чуждия капитал. Чрез “пакетната” търговия, т.е. покупка и продажба на големи позиции акции, банките могат да ограничат пазарната прозрачност и да редуцират пазарната ликвидност. Някои считат, че участието на банките във вземането на решения за разпределяне на дивиденти изгубва значението си на действен мониторингов инструмент, защото контролът на мениджмънта може да се осигури по други начини. Такива са например договорите за кредитиране и мандатите на банките в надзорните съвети [Prokot, 2006, S. 234].

31

констатация се доказва категорично с нарастващите обороти и печалби от сделките със

структурирани продукти, базирани върху деривати. Нещо повече, по-големите

шансове за оптимизиране на рисковете в инвестиционното банкиране и

структурираното финансиране разширяват потенциала на банковото влияние извън

традиционното обвързване по линията на класическите парични кредитни сделки [Ruß,

Gebhardt, 2002, S. 4; Вачков, 2007, с. 276-278]. Глобалната финансова криза обаче

прекъсва този възходящ доскоро тренд и налага бизнесалтернативата “Back to Basics”,

по силата на която банките трябва да се “върнат” към своя “занаят”, т.е. към

създаването и предлагането на по-прости и разбираеми финансови продукти предимно

в Retail- и Private Banking.

Упражняването на права за гласуване в общото събрание на акционерното

дружество, делегирани от клиенти според дела на техните депозирани и управлявани от

кредитните институции акции (commission voting right; proxy rights of banks), е отдавна

утвърден вариант за “производство” на значителен властнически ресурс.60 Известно е

например, че в САЩ този канал за въздействие се утвърждава благодарение на силно

развитите доверителни сделки на инвестиционните банки (The trust business). Но

извън делегираната във връзка с акциите “на депо”, банките получават една “пълна

диксретна власт” при гласуване. Тя се създава чрез придобиване на допълнителни

титули с приходите от пласмента на депозираните наличности. Това е типично при

сделките по депозиране и заемане на ценни книжа (Securities Lending and Borrowing),

включени в състава на банковото глобално попечителство (Global Custody). Така

посредством това представително (“депозитно”) право банките намират “елегантен

начин... да придобият влияние върху стопанските предприятия, без обаче да се

обвързват с трайна отговорност към тях” [Sturm, 1997, S. 54].61

60 “С малки изключения, намалялото значение на акционерния капитал на кредитните банки ограничи характерната за втората половина на миналия (ХІХ-я - Ст. В.) век власт на големите акционери. Вместо това кредитните банки, които в литературата и политиката се определят като представители, се ръководиха не от капитала, а от едно повече или по-малко изразено бюрократично управление” [Somary, 1934, S. 12].61 Според други това право е “по-скоро една възможност за поддържане грижата за взаимоотношението към клиентите и банката да им се представи като надежден партньор” [Schwarz, 2003, S. 36]. Към началото на ХХІ в. петте най-големи банки в Германия притежават над 50% от правата за гласуване в общите събрания на всички банки [Ellermann, 2003, S. 34]. Финансовите институции в Германия (по-специално търговските банки Deutsche Bank, Dresdner Bank, Commerzbank и Hypo-Vereinsbank) и големите застрахователни конгломерати (Allianz и Munich Re) се нареждат на трето място в листата на т.нар. големи блокови стейкхолдери. Тя се води от акционери, притежаващи 25% от капитала и имащи право на вето върху особено важни решения на мениджмънта. На второ място са богати фамилии, които много често са основатели на фирми и фондове [Schmidt, 2003, р. 33].

32

Разбира се, за целта са необходими формално предоставени акционерни

пълномощия, благодарение на които трезорите имат “решаваща дума” при вземане на

решения от общото събрание, включително при избора на корпоративното

ръководство.

Банките се възползват и от един “имплицитен” бонус, когато повишават таксите с

аргументацията, че същите не покриват разходите за управление на депозираните

акции и за упражняване правото за гласуване. Представителната им мисия получава

особена стойност, защото се “осребрява” чрез плащане на такси тъкмо от депозитната

клиентела [Prentice, Holland, 1993, p. 170]. Но чрез таксите кредитните институти си

осигуряват и средства за формиране на “скрити резерви”, което “дърпа надолу

дивидентите и курсовете на акции” [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 522] и същевременно

обяснява защо “На фона на своята инвестиционна дискретност банките имат интерес да

упражняват права за гласуване извън ограниченията на федералното и щатското

доверително право” [Santos, Wilson, 2008, p. 9].

Акционерното право задължава банките да се ръководят от интересите на своите

собственици, без дори да са получили предварителни указания от тях. На практика

обаче това предписание има предимно теоретично значение. Повечето дребни

акционери нямат необходимите познания, време и интерес да контролират, още по-

малко - да се противопоставят срещу намеренията на банковия мениджмънт. По

приблизителни оценки само 2-3% от “депозитните” акционери имат необходимото

инвестиционно съзнание, за да дават конкретни професионални указания на своите

банки [Prentice, Holland, 1993, p. 159]. Към това следва да се добави, че на практика не

съществува инстанция, която да възпрепятства или поне да ограничи процеса по

реализация на банковите бизнесприоритети. Получава се така, че потенциалът на

банковата представителна власт се формира преди акционерите да делегират права за

гласуване към съответния кредитен институт.

Погледнато строго и логично, това обстоятелство предизвиква принципни, дори

фундаментални въпроси относно значението на зависимостта между категориите

“собственост” и “съсобственост”, защото депозитното право на мениджмънта за

гласуване маргинализира властта на дребните акционери, респ. собствеността им върху

ограничен брой акции [Honecker, 1995, S. 483]. Така този властови генератор създава

“поле от напрежение” между дългосрочните инвестиционни стратегии на банките и

краткосрочните финансови очаквания на дребните собственици (съсобственици). Ето

защо “По принцип упражняването на права за гласуване е по-важно за фирми с

33

утвърдени пазарни позиции. Ако банките действат в интерес на широко

диверсифицираните собственици, тази опция може да се замести с дивиденти, но при

редуциране на управленските и информационните разходи” [Da Silva, Goergen,

Renneboog, 2004, p. 63].

Участието на банкови представители в надзорните и управителните съвети на

корпорациите (member of the board of directors/supervisory board) предопределя в голяма

степен посоката и ефективността на контрола върху избора и решенията на висшите

управленски инстанции.62 По принцип акционерите избират половината от състава на

надзорния съвет, включително неговия председател, а в случай на “патова ситуация”

той де факто има два гласа. Тъй като предложенията за избор са част от задължителния

дневен ред на общото събрание, квотата на “банковите” гласове не рядко клони към

пълно мнозинство, което превръща представителите на банките във “вездесъщи

съдници” [Sturm, 1997, S. 54]. Така едно лично обвързване между банковите и

корпоративните управленски инстанции позволява на кредитните институции да

“допълват” своите финансови ангажименти чрез влиянието си върху бизнесполитиката

на съответното предприятие. Във връзка с това някои виждат в банковото

представителство един допълнителен стимул за разширяване на кредитната подкрепа

за съответната фирма [Da Silva, Goergen, Renneboog, 2004, p. 54]. Други пък твърдят, че

поради продължителния си престой някои от банковите мениджъри в директорските

бордове на индустриалните и търговските компании се специализират в тази дейност,

но не предлагат иновативни идеи и решения за стимулиране на корпоративното

развитие [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 522] и инвестират повече време, “вместо да

изучават интересите на своите акционери, които очакват защита от тях” [Whale, 1930, p.

51].63

3.3. Към оценката на банковото влияние

62 Според някои автори властовата позиция на банките, формирана чрез тяхното представителство в ръководните тела на корпорациите, се базира върху вече разгледаното депозитно право на гласуване [Baums, 1996, S. 13f.; Hausch, 2004, S. 114]. Дълго време обратната зависимост, т.е. изборът на фирмени мениджъри в управителните тела на банките, не се счита за толкова значима, защото се мотивира предимно от приятелски или представителни (имиджови) съображения, а не с желания за икономическо или друго влияние [Wandel, 2006, S. 19-20].63 Други считат, че “банките имат екстензивно представителство в надзорните съвети, и по-специално в тези на утвърдени фирми” [Da Silva, Goergen, Renneboog, 2004, p. 51]. В същия смисъл би могла да се приеме констатацията, че “Големият брой мандати в надзорните съвети наистина оптически разду властта на Дойче банк, но де факто доведе до неефективност, до все повече грешки и в крайна сметка до накърняване на авторитета” [Schwarz, 2003, S. 29]. Не бива обаче еднозначно да се счита, че с участието си в директорските бордове банките “деформират” контролните компетенции на корпоративния топ-мениджмънт по всяко време и във всички случаи.

34

Според някои мнения [Ott, Schäfer, 1993, S. 338] кредитирането не символизира

банкова власт, не е канал на банково влияние (по-конкретно - на големите немски

банки) и поради това не попада във фокуса на техния управленски контрол. Кредитните

ресурси имат различни източници и се концентрират в различни банки. Кредитирането

наистина създава тесни взаимоотношения между банките и предприятията, но с

течение на времето те “избледняват”. Други [Walter, 2002, p. 18] са на противоположни

позиции - значение на този канал не бива да се игнорира, защото “банките могат да

използват своята власт при кредитните сделки, за да стимулират клиента да ползва

деривативи или услуги в тази сфера” и така да го “придвижат” към други продуктови и

дистрибуционни сегменти. Действително, наред с “чисти” кредитни продукти, в своите

програми за структурирано финансиране банките оферират решения и модели за

дългосрочно и комплексно финансово осигуряване. Това са индивидуалноориентирани

предложения, целящи разширяване на възможностите за реализация на ликвидни

“излишъци” и за нарастване на “входящия” нето-паричен поток. Така структурираното

финансиране се оказва своеобразен “мост” между банковите сделки на “вътрешните и

външните” кредитни и капиталови пазари, по който, без съмнение, кредитните

институти “транслират” властовото си влияние. Чрез офериране на повече комплексни

услуги “домашните” банки “привързват и задържат” клиентите си за по-дълго време.

Така те могат да изчерпват ритмично и дори максимално техния платежоспособен

потенциал. От друга страна, като класически финансови посредници, банките

осигуряват на корпорациите по-бърз достъп до необходимата пазарна информация,

което ограничава информационната асиметрия в техния управленски модел и позволява

да се оптимизира управлението на съпътстващите ги рискове [Spremann, Peter, Pfeil,

2001, S. 392].

Същевременно обаче обвързването с фирмите по линията на краткосрочното и

консорциалното кредитиране се счита за най-влиятелния “причинител” на конфликти

на интереси между банките и техните стейкхолдери [Walter, 2002, p. 34]. Подобно

становище споделят и други, според които не толкова общественото положение на

банките, като собственици на дялове или представители на акционерите, а дейностите

по акумулирането и предоставянето на капитал “произвеждат” взаимоотношението

“длъжник-кредитор”, с произтичащите от него специфични други резултати. “Оттук

произтича влияние, по силата на което се договарят информационни и контролни

взаимоотношения, както и права за намеса или се създават предпоставки за създаване

на властова база в конкретна ситуация” [Büschgen, 1995].

35

В условията на глобалната финансова криза влиянието на този властови канал се

ограничава значително, защото затрудненото кредитно финансиране и/или отказът от

такова ограничават растежа на фирмите и на икономиката, включително заради

ограничената възможност за предприемане на нови корпоративни покупки и сливания.

“Покупка над 10 млрд. евро чрез кредитно финансиране - във времената на криза и

заплашваща рецесия, това е равносилно на значителен риск.” Това се потвърждава и от

факта, че към средата на октомври 2008 г. броят на фирмените сливания и покупки в

Германия е 998 при 1 879 за цялата 2007 г., а стойността им - $102,7 млрд., което е със

17% по-малко от същия период на предходната година [Beyerle, 2008].

Чрез упражняване на силно влияние върху корпоративния сектор банките

увеличават шансовете да максимизират пазарната цена на своите съучастия. При равни

други условия това би трябвало да стимулира нарастването на критичната маса и да

консолидира бизнесмоделите на техните партньори. Според някои обаче между

банковото участие и финансовия резултат на корпорациите няма линейна връзка,

защото “Банковите съучастия съдействат за неговото формиране до определена

“оптимална стойност.” След това резултатът е позитивен, но намаляващ, а от една

“критична стойност” се отчита дори негативен принос към фирмения резултат”

[Brickwell, 2001, S. 89]. Други считат, че тъкмо тясното обвързване “между големите

банки и голямата индустрия (с изключение на застрахователните концерни) по

отношение на взаимното притежаване на акции и договореното разпределение на

мандати в надзорните съвети” са най-съществената причина за прояви на “грешно

поведение” [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 522]. Нещо повече, ако срещу постоянно

декларираната от банковия мениджмънт прозрачност във взаимоотношенията със

стейкхолдерите противопоставим нежеланието му да “осветява” по-големите участия в

капитала на фирмите, можем да констатираме не само епизодични злоупотреби с

акционерната демокрация, но и двойствен морал в кредитните институти [FOCUS

Online, 1994]. От своя страна, характерното за универсалната банкова система

депозитно право на гласуване също може да създаде (дори повече) конфликти в

сравнение с упражняването на властта чрез емисионните и кредитните сделки в една

разделна банкова система [Büschgen, 1995].

Счита се, че през последните години значението на капиталовите участия и

надзорните мандати като канали на банковата власт намалява [Prigge, 2007, S. 669-678]

за сметка на обвързването между предприятията чрез капиталови участия, без

участието на банки. То “има далеч по-голямо значение, отколкото обикновено се счита,

36

и че в Германия банките не стоят в никакъв случай в центъра на концентрираното

капиталово участие. Тяхното влияние върху контрола на корпоративния мениджмънт

би могло поради това да се приема, от една страна, за незначително, отколкото винаги

да се допуска обратното. От друга страна, голяма част от капиталовите участия на

стопанските предприятия в други фирми се управлява от банките на доверителна

основа” [D’Alessio, Oberbeck, 1999, S. 530]. Действително, достъп до първите 50 или

100 предприятия в една страна имат само най-големите кредитни институти. В

Швейцария, например, само за четири години (2003-2007) делът на лидерите UBS и

Credit Suisse в местни индустриални предприятия намалява в абсолютно изражение от

SFr430 млн. на SFr135 млн. (за 2006 г. - SFr59 млн.) и е само 2%. За сметка на това

обаче 90% от швейцарските им титули са инвестирани във финансови институти, 7% в

други банки и около 1% - в други предприятия. 76% от чуждестранното им участие е

във финансови институти; 19,7% - в банки и само 4% - в индустриални компании

[Schweizerische Nationalbank, 2008, S. A48].

“Приносът” на всеки от разгледаните “канали” на потенциална власт не може да

се квантифицира точно и еднозначно. Навярно поради това сепаративното им влияние

не показва застрашително високи стойности на властови “натиск” върху нефинансовите

корпорации. “Взет поотделно, всеки компонент не може да служи за аргументация на

“власт”, но при тяхното сумиране - каквото е и общоприетото становище в политиката

и теорията - тяхното обвързване или кумулиране означава власт и се тества според

това, дали законодателят е имал за задача със своите средства да се намесва срещу

възможни злоупотреби, ръководейки се от съображения за осъществяване на законова

или превантивна политика” [Nörr, 1999, S. 88]. Следователно, като преобразуват

кредитни задължения в собствено капиталово участие, поемат ангажименти за

капиталово управление и получават мандати в директорски бордове и надзорни съвети,

банките могат да упражняват кумулирано дългосрочно влияние не само върху един, но

спрямо повече “обекти”.

Установено е, например, че при отчитане на потенциала на депозитното право за

гласуване и на представителството в управителните и надзорните съвети кумулираният

дял на гласовете в общите събрания на дружества със силно диверсифицирано участие

се повишава значително, надхвърляйки 25%, а нерядко и 50%. “Тази квота би трябвало

да е достатъчна, за да се въздейства върху корпоративното ръководство” [Brickwell,

37

2001, S. 89-90]64, с което “опасността от злоупотреба с властта би могла да нарасне

прогресивно” [Kilgus, 1979, S. 40; Срв.: Ott, Schäfer, 1993, S. 336-337]. Кумулираното

властово влияние на големите кредитни институти се упражнява предимно под

“покрива” на вертикални и хоризонтални концерни. Доскоро се считаше, че

регулаторните “интервенция” за неговото ограничаване или пък трансформацията на

конгломератните и концерновите бизнесмодели могат да предизвикат “истинска

революция в стопанския правов ред” [Nörr, Op. cit., S. 88]. Валидна ли е обаче тази

констатация днес, когато глобалната финансова криза изправя повечето “властващи”

банки пред съдбоносни дилеми?

64 Законодателството също допуска условност при дефиниране на кумулативния ефект от т.нар. “квалифицирано дялово участие”. Такова е налице, “когато едно лице притежава пряко или непряко 10 или повече от 10 на сто от капитала или от правата на глас в общото събрание на дружеството, или когато притежаването на акции от капитала или от правата на глас в общото събрание позволява да се упражнява съществено влияние върху ръководството на дружеството” [Закон, 2006, пар. 1, т. 6 от “Допълнителни разпоредби”]. Разбира се, тук значение има степента на “разсейване” на акционерните квоти извън тези, които потенциално могат да упражняват “съществено влияние върху дружеството”.

38

Литературни източници

1. Abridgment of the Debates of Congress, from 1789 to 1856, New York, 1860.2. Achleitner, A.-K. Handbuch Investment Banking, 3. Aufl., Gabler Verlag, Wiesbaden, 2002.3. Acts and Resolves passed by the General Court of Massachusetts, Published by Secretary of the

Commonwealth, 1845.4. Adrian, R., Th. Heidorn, K. Fr. Hagenmüller. Der Bankbetrieb 15. Aufl., Gabler Verlag, Wiesbaden,

2000.5. Aichhorn, U. (Hrsg.). Bank- und Kreditwesen im Spiegel der Wissenschaft, 1. Aufl., Springer Verlag,

Wien, New York, 2005.6. Allonas, St. Bankmanagement - Zusammenfassung, http://www.akademischerverein.de.7. Alsop, R. Power, Rights, and Poverty: Concepts and Connections, World Bank Publication, 2005. 8. Appel, H. Der arme Banker, Frankfurter Allgemeine Zeitung, 29. September 2008, http://www.faz.net. 9. Bainbridge, St. M. Employee Involvement Postcollective Bargaining, In: Kagan, R. A., M. Krygier, K. I.

Winston (Ed.). Legality and Community: On the Intellectual Legacy of Philip Selznick, Rowman & Littlefield, 2002.

10. Bakkerus, St. O. H. Bancaire aansprakelijkheid, Op omslag: Onderzoekcentrum Onderneming & Recht, Kluwer, 2000.

11. Basel II - Spiel auf Zeit, in: manager-magazin.de, 18.09.2006, http://www.manager-magazin.de. 12. Basel-III, 15. April 2008, http://www.ad-hoc-news.de/Boersenlexikon/de.13. Baums, T. Vollmachtstimmrecht der Banken - Ja oder Nein?, in: Die Aktiengesellschaft, 41 Jg., Nr. 1,

1996.14. Bayer, T. Die Bank of America lässt Investmentbanken alt aussehen, 16. 09. 2008, http://www.ftd.de.15. Bayer, T., J. Dreykluft. Buffett und das Goldman-Schnäppchen, 25.09.2008 , http://www.ftd.de. 16. BBC 2008b. Lloyds TSB unveils HBOS takeover, 18 Sep 2008, http://news.bbc.co.uk. 17. BBC 2008а. Lehman Bros files for bankruptcy, 15 September 2008, http://news.bbc.co.uk.18. Benz, A. Governance - Regieren in komplexen Regelsystemen. Eine Einführung, 1. Aufl., VS Verlag für

Sozialwissenschaften, Wiesbaden, 2004.19. Ber, H., S. Ribon. Market Power of Banks against large Firms - what has changed with the opening of the

Israeli Economy, in: Israel Economic Review Vol. 3, No. 1, 2005, http://www.bankisrael.gov.pdf.20. Beyerle, H. Die Stunde der Strategen, 14.10.2008, http://www.ftd.de.21. Bieta, V., H. Milde. Konsequenzen für Märkte, Banken und Aufseher, Schweizer Bank, Nr. 11/November

2008.22. Bloomberg. Wells Fargo Agrees to Buy Wachovia for $15.1 Billion, October 3,

2008, http://www.bloomberg.com. 23. Brendel, Gr. Zur Macht der Banken in Deutschland. Eine empirisch-historische Untersuchung, LIT

Verlag, Münster, 2001. 24. Brickwell, D. M. Zu den Einflusspotenzialen der Großbanken, Inaugural-Dissertation zur Erlangung des

akademischen Grades eines Doktors der Wirtschaftswissenschaft des Fachbereichs Wirtschaftswissenschaft der Freien Universität Berlin, 2001, http://www.diss.fuberlin.de/2002/39/brickwell.pdf.

25. Bryan, L. L. Making a market in knowledge. For companies and their employees alike, knowledge is power - and profit, in: The McKinsey Quarterly, Number 3, August 2004, http://www.mckinseyquarterly.com.

26. Burckhardt, J. Weltgeschichtliche Betrachtungen, Ayer Publishing, Manchester, 1979.27. Büschgen, H. E. Banken und Industrie in Deutschland, Frankreich und England, Vortrag, gehalten auf

dem 18. Nationalen Symposion des Instituts für bankhistorische Forschung e.V. in Frankfurt am 23. Juni 1995, www.uni-koeln.de.

28. Büschgen, H. E. Universalbankensystem versus Trennbankensystem: Vor- und Nachteile, in: Die Bürger im Staat, 47. Jg., Heft 1/1997 - Die Macht der Banken.

29. Capgemini/ING/European Financial Management and Marketing Association (EFMA). World Retail Banking Report 2008, http://www.at.capgemini.com.

30. Carbó-Valverde, S., Fr. Rodríguez-Fernández, Gr. F. Udell. Bank Market Power and SME Financing Constraints, December 2005, www.ugr.es/~franrod/WPCRU.pdf.

39

31. Carey, H. C. Principles of Social Science, Vol. ІІ, Philadelphia: J. B. Lippincott & Co., London: - Trübner & Co, Paris: - Guillaumin & Co, 1858.

32. Carey, H. C., K. McLean. Manual of Social Science: Being a Condensation of the “Principles of Social Science” of H. C. Carey, LL.D. Published by H. C. Baird, 1864.

33. Central Banks Cut Rates World-Wide, Wall Stree Journal, October 8 2008, http://online.wsj.com. 34. Chernow, R. The House of Morgan: An American Banking Dynasty and the Rise of Modern Finance,

Grove Press, 2001.35. Commerzbank stößt Aktien ab, 04.11.2008, https://www.manager-magazin.de. 36. Corbett, Ch. Small is beautiful, 03 November, 2008, http://www.thebanker.com.37. Cox, A., N. Cohen, T. Bartz. Briten fürchten Abzug der Auslandsbanken, 23.01.2009, http://www.ftd.de. 38. Curtius, E. Griechische Geschichte, Dritter Band, Berlin, Weidmannsche Buchhandlung, 1867. 39. D’Alessio, N., H. Oberbeck. „Macht der Banken”: Anmerkungen zum Verhältnis von Eigentum,

Kontrolle und gesellschaftlicher Entwicklung, in: Bodin, M., H. Hesse, B. Rebe (Hrsgs.). Vision und Verantwortung: Herausforderungen an der Schwelle zum neuen Jahrtausend: Festschrift für Manfred Bodin zum 60. Geburtstag, Georg Olms Verlag, Hildesheim, 1999.

40. Da Silva, L. C., M. Goergen, L. Renneboog. Dividend policy and corporate governance, Oxford University Press Inc., New York, 2004.

41. Deloitte 2007a. Global Banking Industry Outlook, 2007, in: http://www.deloitte.com. 42. Deloitte 2007b. Integration is Key. Mergers & Acquisitions and the European Banking Landscape, 2007,

http://www.deloitte.com. 43. Deutsche Bundesbank. Beteiligungen/, 2008, http://www.bundesbank.de. 44. Duden - Das große Fremdwörterbuch: Herkunft und Bedeutung der Fremdwörter, Dudenverlag,

Mannheim, Leipzig, Wien, Zürich, 2003, http://www.duden.de.45. Economist Intelligence Unit. Governance, risk and compliance in financial services, June 2008,

http://www.eiu.com. 46. Edwards, Fr. R. The New Finance: Regulation and Financial Stability, American Enterprise Institute,

1996. 47. EIB. EIB launches new loans for SMEs, 03/10/2008, http://www.eib.org.48. Ellermann, H. H. Dividendenpolitik und Long-Run-Performance in Deutschland: Der Einfluss von

Steuern auf die Dividendenpolitik sowie Aktienkursreaktionen bei Dividendenausfällen, 1. Aufl., Deutscher Universitäts-Verlag, Wiesbaden, 2003.

49. Engdahl, F. W. Hinter der Panik: Finanzkrieg um die Zukunft der globalen Bankenmacht, 09.10.2008, http://info.kopp-verlag.de.

50. Fabrikant, G. Washington Mutual Is Said to Consider Sale, September 17, 2008, http://www.nytimes.com.51. FACTBOX-The world’s biggest banks, Reuters, Mon Sep 15, 2008, http://www.reuters.com.52. Financial Times Deutschland, 2008a. Commerzbank zieht Dresdner Bank-Komplettübernahme auf Januar

2009 vor, 27.11.2008, http://www.ftd.de. 53. Financial Times Deutschland, 2009a. Lloyds schockt Märkte mit Verlustmeldung, 13.02.2009,

http://www.ftd.de. 54. Financial Times Deutschland, 2009b. Oppenheim lagert Beteiligungen aus, 20.02.2009,

http://www.ftd.de. 55. Financial Times, 2008a. Goldman Sachs and Buffett, September 24, 2008, http://www.ft.com.56. Financial Times, 2008b. Investment banking league table, Results for 2008 (preliminary figures),

December 22 2008, http://media.ft.com.57. Financial Times, 2009a. Nomura posts $3.8bn fourth quarter loss, January 27 2009, http://www.ft.com. 58. Fischer., Kl. Hausbankbeziehungen als Instrument der Bindung zwischen Banken und Unternehmen: eine

theoretische und empirische Analyse. Dissertation der Universität Bonn, Bonn, 1990.59. Fley, B. Macht oder ökonomisches Gesetz? Zu einer vernachlässigten Debatte in der (Neuen)

Wirtschaftssoziologie, Beitrag zur Tagung „Theoretische Ansätze der Wirtschaftssoziologie“ der Sektion Wirtschaftssoziologie in der DGS in Zusammenarbeit mit dem Max-Planck-Institut für Gesellschaftsforschung im Harnack-Haus, Berlin, 18.-19. Februar 2008.

60. FOCUS Online 1994. Gespaltene Moral der Banken, FOCUS Magazin > Archiv > 1994 > Nr. 2 > Wirtschaft, 10.01.94, http://www.focus.de.

61. FOCUS Online 2009. Bund will sich nicht einmischen, 09.01.09, http://www.focus.de. 62. Friedman, M., A. J. Schwartz. A Monetary History of the United States, 1867-1960: 1867-1960, Princeton

University Press, 1971.63. Geiger, H., 2008a. Zurich І statt Basel ІІ, Schweizer Bank, Nr. 7/Juli 2008.64. Geiger, H., 2008b. Leverige Ratio: Gut für den Finanzplatz, Schweizer Bank, Nr. 11/November 2008.

40

65. Gerhardt, S. E. Basel II im Wettstreit internationaler Regulierungsinteressen. Auswirkungen auf Transmission und Wettbewerb, 1. Aufl., Deutscher Universitätsverlag, Wiesbaden, 2005.

66. Giersch, T. „Banken lassen Auto-Zulieferer untergehen“, 28.10.2008, http://www.handelsblatt.com.67. Gramlich, D., H. Hinz (Hrsg.). Kapitalmarkt, Unternehmen und Information, 1. Aufl., Deutscher

Universitätsverlag, Wiesbaden, 2005.68. Gros, D., St. Micossi. The beginning of the end game, CEPS Commentary/18 September 2008,

http://www.finfacts.com. 69. Gutenberg, E. Grundlagen der Betriebswirtschaftslehre, Bd. 1: Die Produktion, 24. Aufl., Springer-

Verlag, Berlin, Heidelberg, New York, 1983.70. Handelsblatt 2008a. Fusion von Commerzbank und Dresdner Bank - Commerzbank erlöst Allianz

von Dresdner, 01.09.2008b, http://www.handelsblatt.com.71. Handelsblatt 2008b. Landesbanken droht offenbar Milliardenverlust durch Lehman-Pleite,

28.09.2008, http://www.handelsblatt.com. 72. Handelsblatt 2008c. Deutsche Bank will mehr Privatkunden, 08.10.2008,

http://www.handelsblatt.com.73. HandelszeitungOnline. “Markt korrigiert sich nicht selbst”, 21.10.2008, http://www.handelszeitung.ch.74. Häring, N., H. G. Nagl. Banken vor weiteren Lasten, 28.10.2008, http://www.handelsblatt.com. 75. Hässig, L. Grossbanken nicht von kurzfristigen Geldern abhängig, 07.10.2008,

http://www.handelszeitung.ch. 76. Hausch, K. T. Corporate Governance im deutschen Mittelstand: Veränderungen externer

Rahmenbedingungen und interner Elemente, 1. Aufl., Deutscher Universitätsverlag, Wiesbaden, 2004.77. Hex on the Citi, November 20 2008, http://www.ft.com. 78. Hilsenrath, J., J. Perry, S. Reddy, D. Solomon. Central Banks Launch Coordinated Attack, October 9

2008, http://online.wsj.com. 79. Hobbes, T. De Cive, Kessinger Publishing, Whitefish, 2004.80. Honecker, M. Grundriss der Sozialethik, Walter de Gruyter, Berlin, New York, 1995.81. HSBC tops Forbes 2000 list of world’s largest companies, 4 April 2008, http://www.hsbc.com. 82. Hübner, O. Die Banken. Unveränderter Neudruck der Ausgabe, Leipzig, 1854, Frankfurt/M, 1968.83. IBM. No bank is an island: Get global before globalization gets you (IBM/045/2008), 2008, http://www-

935.ibm.com. 84. Jahrbücher für Nationalökonomie und Statistik (Hrsg. von Br. Hildebrand, J. Conrad, E. Loening, L.

Elster, W. H. R. A. Lexis, H. Waentig), G. Fischer Verlag, Jena, 1866.85. Johnston, K. B. Busting Bureaucracy: How to Conquer Your Organization’s Worst Enemy, Visionary

Publications Inc., 1993. 86. Jörges, C. Die Bedeutung des Hausbankprinzips für die Finanzierung deutscher Unternehmen, GRIN

Verlag, München und Ravensburg, 2007. 87. Kasnacich-Schmid, J. Geldmonopol und Kaufkraftschöpfung, in: Gewerkschaftliche Monatshefte,

Ausgabe  11/1954, http://library.fes.de. 88. Keller, G. Beiruts Banken kennen keine Krise, 15.11.2008, http://www.ftd.de.89. Kilgus, E. Bank-Management in Theorie und Praxis, 2. Aufl., Haupt Verlag, Bern, Stuttgart, 1985. 90. Kilgus, E. Die Grossbanken - eine Analyse unter Aspekten von Macht und Recht, Verlag Paul Haupt,

Bern und Stuttgart, 1979.91. Kilgus, E. Strategisches Bank-Management, Verlag Paul Haupt, Bern, Stuttgart, Wien, 1994. 92. Kirchner, C. Konzerne prangern Banken an, 08.12.2008, http://www.ftd.de. 93. Klesse, H.-J. Management von Fusionen, Gemeinsame Studie von WirtschaftsWoche und A.T. Kearney,

WirtschaftsWoche, Nr. 28, 7.7.2008, http://www.wiwo.de. 94. Kochan, N. The Banking Crisis: Thinking the unthinkable, The Banker, 06 October, 2008,

http://www.thebanker.com.95. kreditbanken. Anzahl der Kreditbanken in Deutschland sinkt, Veröffentlicht in August 3, 2008,

http://kreditbanken.wordpress.com. 96. Lay, R. Die Macht der Moral. Unternehmenserfolg durch ethisches Management, ECON Verlag,

Düsseldorf-Wien-New York, 1990. 97. Layr, W., Cl. Dahlem. Gelebte Kundenpartnerschaft. Die alte, neue Philosophie in Privatkundengeschäft

der Banken, in: Schmoll, A., W. Ronzal (Hrsg.). Neue Wege zum Kunden - Multi-Channel-Vertrieb im Bankgeschäft. Multichannel Vertrieb im Bankgeschäft, 1. Aufl., Gabler Verlag, Wiesbaden, 2001.

98. Levitz, J., I. Brat, N. Casey. Wall Street's Ills Seep Into Everyday Lives, September 19, 2008, http://online.wsj.com.

99. Machauer, A., M. Weber. Number of Bank Relationships: An Indicator of Competition, Borrower Quality, or just Size? Institut für Kapitalmarktforschung Center for Financial Studies an der Johann Wolfgang Goethe-Universität, No. 2000/06.

41

100.Mai, Chr., T. Bayer. Womit Banken 2009 zu kämpfen haben, 16.01.2009, http://www.ftd.de. 101.Marschall, B., Y. Osman, R. Hönighaus. Lehman-Desaster kostet KfW 536 Mio. Euro, 19.09.2008,

http://www.ftd.de.102.Mayer-Kuckuk, F. Japans Banken setzen zum Sprung an, 18.01.2009, http://www.handelsblatt.com.103.McDowall, B. “Basel III” - or greater exercise of judgement? 7th March 2006, http://www.it-

analysis.com.104.Milne, R. Credit squeeze hits larger companies hardest, January 4 2009, http://www.ft.com.105.Mintz, B., M. Schwartz. The Power Structure of American Business, University of Chicago Press, 1985.106.Mises, L. Nationalökonomie, Theorie des Handels und Wirtschaftens, Editions Union, Genf, 1940. 107.Mishkin, Fr. S. The Economics of Money, Banking, and Financial Markets, 7th ed., Addison-Wesley,

Boston, 2004. 108.Morgan Stanley Goes on Offensive, September 19, 2008, http://online.wsj.com. 109.Müller, U. H. Im Würgegriff von Basel II, 17.12.2008, http://www.ftd.de. 110.Nakamoto, 2008a M. MUFG to buy up to 20% of Morgan Stanley, September 22 2008,

http://www.ft.com. 111.Nakamoto, 2008b M. Japan suffers its biggest fall since 1987 crash, October 9 2008, http://www.ft.com.112.Nörr, K. W. Die Republik der Wirtschaft: Recht, Wirtschaft und Staat in der Geschichte

Westdeutschlands, Verlag Mohr Siebeck, Tübingen, 1999.113.Obst, G. Das Bankgeschäft, Bd. 2: Bankpolitik, 5 Aufl., Carl Ernst Poeschel Verlag, Stuttgart, 1921.114.O’Murchu, C., E. Saunders. Are European banks too big to fail?, September 30 2008, Financial Times, FT

Home > In depth > Global financial crisis, http://www.ft.com. 115.OECD. OECD Economic Surveys: Bulgaria 1996/1997, Volume 1997, Issue 7. 116.Oesterreichische Nationalbank (Hrsg.). G e l d & W ä h r u n g - Das österreichische Finanzwesen, 5.

aktualisierte Auflage, April 2007.117.Ott, Cl., H.-B. Schäfer (Hrsg.). Ökonomische Analyse des Unternehmensrechts: Beiträge zum 3.

Travemünder Symposium zur ökonomischen Analyse des Rechts, Birkhäuser Verlag, Basel, 1993.118.Paulet, E. The Role of Banks in Monitoring Firms: The Case of the Crédit Mobilier, Routledge, London,

1999. 119.Pohl, H. Wirtschaft, Unternehmen, Kreditwesen, soziale Probleme: Ausgewählte Aufsätze, Teil 1, Franz

Steiner Verlag, Stuttgart, 2005.120.Prentice, D. D., P. R. J. Holland (Ed.). Contemporary Issues in Corporate Governance, Clarendon Press

Oxford, Allen & Overy, 1993.121.Prigge, St. Macht der Banken - Bedeutungsverlust eines Reizthemas, ÖBA, 55. Jg., Heft 9/2007.122.Prokot, Al. Strategische Ausschüttungspolitik deutscher Aktiengesellschaften, 1. Aufl., Deutsche

Universitätsverlag, Wiesbaden, 2006.123.Reichert, W-G. Cash statt Crash, Sozialethische Orientierungen in der Finanzkrise, Oswald von Nell-

Breuning Institut für Wirtschafts- und Gesellschaftsethik, Frankfurt/Main, 2008.124.Renner, K. Wandlungen der modernen Gesellschaft: Transformations of Modern Society, Ayer

Publishing, Manchester, 1975.125.Reuters. Instant View: JPMorgan to acquire Wamu's deposits: WSJ, September 25 2008,

http://www.reuters.com. 126.Ricardo, D. Principles of Political Economy and Taxation, Cosimo, Inc., New York, 2006.127.Rieker, M., A. Luccetti. Morgan Stanley Blitzes Into Banking, Dezember 1 2008, http://online.wsj.com. 128.Rizzi, E. Kantonalbanken: Erfolg hängt nicht nur von der Rechtsform ab, in: Schweizer Bank, Nr.

9/September 2007.129.Robbins, M. Banking giants hit by M&A collapse, 23 December 2008, http://www.independent.co.uk. 130.Ruß, O., G. Gebhardt. Erklärungsfaktoren für den Einsatz von Währungsderivaten bei deutschen

Unternehmen - eine empirische Logit-Analyse, No. 100, Frankfurt M., August 2002, publikationen.ub.uni-frankfurt.de.pdf.

131.Santos, J. A. C., K. E. Wilson. Does banks’ corporate control benefit firms? Evidence from US banks’ control over firms’ voting rights, February 2008, http://papers.ssrn.com.

132.Say, J. B., C. E. Morstadt. Darstellung der Nationalökonomie oder der Staatswirthschaft, A. Oswalds Universitätsbuchhandlung, 1818.

133.Schierenbeck, H. Ertragsorientiertes Bankmanagement, Band 1: Grundlagen, Marktzinsmethode und Rentabilitäts-Controlling, 7. Aufl., Gabler Verlag, Wiesbaden, 2001.

134.Schmid, M. M., I. Walter. Do Financial Conglomerates Create or Destroy Economic Value? Working Papers 06-28, New York University, Leonard N. Stern School of Business, December 3, 2007, p . 33-35, http://papers.ssrn.com.

42

135.Schmidt, R. H. Corporate Governance in Germany: An Economic Perspective, Johann Wolfgang Goethe-Universität, Finance Department, Working Paper Series: Finance & Accounting, No. 118, Frankfurt, August 2003.

136.Schuster, L. Macht und Moral der Banken, Verlag Paul Haupt, Bern und Stuttgart, 1977.137.Schuster, L. Theorie und Politik der Banken im Wandel, C. H. Beck’sche Verlagsbuchhandlung,

München, 1996.138.Schwarz, Fr. Die deutsche Bank: Riese auf tönernen Füssen, Campus Verlag, Frankfurt/M., New York,

2003.139.Schweizerische Nationalbank. Die Banken in der Schweiz 2007, 92. Jahrgang,, Zürich, 2008,

http://snb.ch.140.Seith, A. Banken-Fusionen - Gigantische Summen, gigantische Fehler, in: Spiegel Online, 23. April 2007,

http://www.spiegel.de. 141.Selznick, Ph. Leadership in Administration: A Sociological Interpretation, University of California Press,

1957, Reprint 1992.142.Sharpe, S. Asymmetric Information, Bank Lending and Implicit Contracts: A Stylized Model of Customer

Relationships, in: The Journal of Finance, 45, 1991. 143. Sidel, R., D. Enrich, D. Fitzpatrick. WaMu Is Seized Sold Off to J.P. Morgan, In Largest Failure in U.S.

Banking History, September 26 2008, http://online.wsj.com.144.Siemens, A. Welche Macht der Staat über die Commerzbank hat,

09.01.09, http://www.focus.de.145.Smith, R. S. Comeback: The Restoration of American Banking Power in the New World Economy,

Harvard Business School Press, 1994. 146.Somary, F. Bankpolitik, 3. Aufl., Verlag C. B. Mohr, Tübingen, 1934.147.Sommer, U. Die 50 größten Industrieunternehmen Die neuen Giganten, 29.07.2008,

http://www.handelsblatt.com.  148.Sowell, T. Basic Economics: A Common Sense Guide to the Economy, Basic Books, 2007.149.Steuart, J. Untersuchung der Grundsätze der Staatswirthschaft, oder Versuch über die Wissenschaft der

innerlichen Politik in Freyen Staaten, Aus dem Englischen überestzt, ІІ. Band, Hamburg, Im Verlage der typographicen Gesellschaft, 1770.

150.Spremann, Kl., O. Peter, St. Pfeil. Lexikon Value-Management, OldenbourgWissenschaftsverlag, Oldenbourg, 2001.

151.Sturm, R. Die Banken als Lenker der deutschen Wirtschaft? Verflechtungen von Banken und Wirtschaftsunternehmen, in: Der Bürger im Staat, Die Macht der Banken, 47. Jahrgang, Heft 1, 1997, http://www.buergerimstaat.de.

152.SwissBanking. Kompendium Ausgabe 2006 - Der schweizerische Bankensektor, http://shop2.sba.ch.153.The Banker 2008a. The Banker Database » 2008 » Top 1000 World Banks 2008, 01 July, 2008,

http://www.thebanker.com. 154.The Banker 2008b. Lead News: Crisis transforms list of biggest banks, 06 October, 2008,

http://www.thebanker.com.155.The Bankers' Magazine. Journal of the Money Market and Commercial Didest, Vol. XXI, January to

December, London, 1861.156.The Financial Regulator. Roll on Basel III, The New Capital Adequacy Regime - the ECB perspective,

ECB Monthly Bulletin, May 2001, www.centralbanking.co.uk. 157.Trees, L. Marc Aafjes on the KM “Shadow Organization”, May 20, 2008, http://kmedge.org. 158.Uhde, A. Öffentliche Bankenregulierung: effiziente Verfassung relationaler Einlagenverträge von

Kreditinstituten? Eine Diskussion vor dem Hintergrund globalisierter Finanzmärkte, Bochum, 2004.159.Ulshöfer, G. Trägt der Teufel Prada? Macht und Moral in Unternehmen - eine ethische Betrachtung, in:

Industrie- und Handelskammer Frankfurt am Main, Januar  2007, http://www.frankfurt-main.ihk.de.160.Van Schooten, H., J. Verschuuren. International Governance and Law: State Regulations and Non-state

Law, Edward Elgar Publishing, Cheltenham, Glos, 2008.161.Von Stein, L., L. Stein. System der Staatswissenschaft, J. Cotta’scher Verlag, Stuttgart, 1852.162.Walker, M. Obamanomics and It’s Prospects, Business Issue Paper, A.T. Kearney, 2009,

http://www.atkearney.at. 163.Waldeck, O. Bankbeziehungen von Unternehmen - Stand der empirischen Bankbeziehungsforschung

2004, Forschungsbeiträge zum Strategischen Management: Bd. 1, Schriftenreihe - Management Nachhaltiger Systementwicklung hrsg. von Prof. Dr. Michael Hülsmann - Universität Bremen, Bremen 2005.

164.Walter, I. Strategies in Financial Services, the Shareholders and the System: Is Bigger and Broader Better? HWWA Discussion Paper 205, 2002, http://www.hwwa.de.

43

165.Wandel, E. Banken und Versicherungen im 19. und 20. Jahrhundert, Oldenbourg Wissenschaftsverlag, München, 2006.

166.Weber, A. Geld, Banken, Börsen, Leipzig, Verlag von Quelle & Meyer, Leipzig, 1939.167.Weber, M. Finanzmarkt Europa: Bankenmarkt Deutschland - die europäische Perspektive, in: die bank,

Ausgabe Nr. 04/März 2007, http://www.die-bank.de.168.Weber, M. Wirtschaft und Gesellschaft: Grundriss der verstehenden Soziologie, 5. Aufl., Verlag Mohr

Siebeck, Tübingen, 1980. 169.Wettach, S. Tommaso Padoa-Schioppa im Interview “Zerstörerische Freiheit”, 15.11.2008,

http://www.wiwo.de.170.Whale, Ph. B. Joint Stock Banking in Germany: A Study of the German Creditbanks Before and After the

War, First ed. originally published, London, Macmillan, 1930 [Routledge, 1968].171.White, B., E. Dash. As Fears Grow, Wall St. Titans See Shares Fall, September 18, 2008, The New Yok

Times, http://www.nytimes.com. 172.Windolf, P. (Hrsg.). Finanzmarkt-Kapitalismus: Analysen zum Wandel von Produktionsregimen, VS

Verlag für Sozialwissenschaften, Wiesbaden, 2005.173.WirtschaftsBlatt. Japans MUFG erwirbt 21 Prozent an Morgan Stanley, 29.09.2008,

http://www.wirtschaftsblatt.at 174.WirtschaftsWoche. Börsenwert der 25 größten Banken sank bislang um 854 Milliarden Euro, 05.07.2008,

http://www.wiwo.de. 175.Wixforth, H. Industriekredit und Kapitalmarktfinanzierung zwischen Reichsgründung und

Weltwirtschaftskrise, in: Bankhistorisches Archiv Zietschrift für Bankengeschichte, Beiheft 40: Bankenkredit oder Kapitalmarkt: Alternativen der Industriefinanzierung in Deutschland, Franz Steiner Verlag, Stuttgart, 2002.

176.Zepelin, J., M. Zapf, M. Borowski. Dicke Reserven retten Schwellenländer, 13.10.2008, http://www.ftd.de.

177.БНБ, 2008/2009. Баланс и отчет за доходите на банковата система към 31.12.2008, http://www.bnb.bg.

178.Вачков, Ст. и др. В света на модерното банкиране, Стено, Варна, 2007.179.Закон за кредитните институции, ДВ, бр. 59/21 юли 2006 г., http://www.bnb.bg. 180.Комисия за защита на конкуренцията (КЗК). Секторен анализ на конкурентната среда при

банкирането на дребно, София, ноември 2008 г.

44